Град Отчаяние

1.

— Господи!

— Какво има, Мери?

— Не видя ли?

— Какво да видя?

Младата жена се извърна към него и на ослепителната светлина на пустинното слънце той забеляза, че е пребледняла като платно; набиваха се в очи единствено изгарянията по бузите и челото й — дори и най-добрият лосион не можеше да я защити напълно — беше светлокожа и лесно изгаряше от слънцето.

— Онзи пътен знак…

— Не забелязах нищо особено.

— Имаше мъртва котка, Питьр! Май беше закована… не ми се ще и да мисля. — Той рязко натисна спирачките, но Мери го сграбчи за рамото и му се сопна: — Дори не си помисляй да се връщаме обратно.

— Но…

— Никакво, „но“! Да не си решил да я снимаш? В никакъв случай! Ако я погледна още веднъж, ще повърна.

— Бяла котка ли беше?

В огледалото за обратно виждане той забеляза гърба на някаква табела — вероятно знака за ограничение на скоростта, за който жена му говореше — но това беше всичко. Точно когато минаваха покрай него, се беше загледал в обратната посока и наблюдаваше ято птици, летящи към близките планински била. По тези места шофьорите не се чувстваха задължени през цялото време да гледат пътя: в Невада наричаха шосе № 50 „най-самотното шосе в Америка“ и Питър Джаксън напълно подкрепяше това определение. Разбира се, той беше израснал в Ню Йорк, затова може би се чувстваше странно в тази „обстановка“. Агорафобия, синдром на балната зала, така назоваваха подобно усещане.

— Не, беше с тигрова окраска — отговори тя. — Какво значение има?

— Мина ми през ума да не са го направили някои пустинни сатанисти. Тук гъмжало от странни типове, нали така каза Мариел?

— Думата, която тя използва, беше „напрегнати“ — поправи го Мери. — „Централна Невада е пълна с напрегнати хора“, мисля, че така се изрази. Гари повтори кажи-речи същото. Но откакто напуснахме Калифорния, не се сещам да сме срещали когото и да било…

— Защо, във Фалон…

— Бензиностанциите не се броят. Макар че дори там хората… — Тя го изгледа със странното изражение на безпомощност, каквото напоследък не бе забелязвал, въпреки че в месеците след спонтанния аборт то бе станало типично за нея. — Защо изобщо живеят тук? Вегас и Рино, как да е… дори Уинемука и Уендовър…

— Хората от Юта, които идват да залагат, наричали Уендовър „смъртен одър“ — усмихна се Питър. — Това го знам от Гари.

Тя не му обърна внимание, а продължи да говори:

— Но всичко останало в този щат… Хората, които живеят тук, защо идват и защо остават? Знам, че съм родена и израсла в Ню Йорк и че това е причина да не мога да ги разбера, но все пак…

— Сигурна си, че котката не е била бяла? А може би черна?

Той отново погледна в огледалото, но колата се движеше със сто и десет километра в час и знакът отдавна се беше изгубил в далечината. Докъдето поглед стигаше, се виждаха пясъци и трънливи храсти, тук-там се издигаха кафеникави хълмове. Единствената промяна беше автомобилът, който се беше появил зад тях; Питър улови слънчевото зайче, което играеше по предното стъкло на колата. Беше на два-три километра зад него.

— Не, беше на шарки. Не ми отговори на въпроса. Що за хора са данъкоплатците от централна Невада и защо живеят тук?

Той вдигна рамене.

— Тук няма много данъкоплатци. По цялото протежение на шосе № 50 по-голям град от Фалон няма, там хората живеят от земеделие. В пътеводителя пише, че са си построили дига на езерото и вече можели да напояват пустинята. Най-добре се отглеждали дини. Мисля, че някъде наоколо има и военна база. Навремето Фалон е бил спирка на дилижанс-експреса.

— Аз бих се махнала оттук. Барабар с дините.

Той протегна ръка и опипа гърдата й.

— Хубави дини сте си отгледали, госпожо.

— Благодаря. Нямам предвид само Фалон. Не можеш да зърнеш нито къща, нито дърво, вместо това закачат котки по пътните знаци; не бих могла да живея тук.

— Е, всичко се свежда до способността ни да се приспособяваме — отвърна й Питър, като внимаваше да не я засегне. Понякога му беше трудно да разбере сериозно ли говори Мери, или просто ги нарежда, както й дойде. — Като всеки израснал в града, трудно би се ориентирала в тази обстановка. Да си призная, аз също. Само-като гледам небето, усещам как тръпки ме побиват. Откакто тръгнахме сутринта, нещо ме притиска отвътре,

— Мен също. Всичко ми е толкова чуждо.

— Съжаляваш ли, че избрахме този път?

Хвърли поглед към огледалото и забеляза, че колата ги е наближила. За разлика от всички автомобили, с които се бяха разминали досега, това не беше камион. Беше лека кола и идваше откъм Фалон. Направо хвърчеше по шосето.

Мери се замисли за момент, накрая поклати глава.

— Не, много се радвам, че видяхме Гари и Мариел, пък и езерото Тахо…

— Бива си го, нали?

— Направо невероятно. Дори и това около нас… — Мери погледна през стъклото. — Дори и това си има своята красота. Предполагам, че ще запомня гледката за цял живот. Само че…

— Само че се чувстваш не на място — довърши той вместо нея. — Особено щом си от Ню Йорк.

— Прав си. Извън големия град се чувствам като риба на сухо. Но дори да бяхме поели по магистралата, пак щеше да е същата пустош.

— Нямаме голям избор, нали?

Питър отново се взря в огледалото. Отраженията на собствените му тъмни очила заблестяха срещу него. Колата беше полицейска и летеше с поне сто и петдесет километра в час. Той отби плътно вдясно, докато усети как гумите заскърцаха по сухата почва край асфалтираното шосе и изпод тях се вдигнаха облаци прах.

— Пит! Какво правиш?

Още един поглед в огледалото. Забеляза хромовата решетка на другия автомобил — толкова силно отразяваше слънчевите лъчи, че му се наложи да присвие очи… Но му се стори, че колата е боядисана в бяло, следователно не беше на щатската полиция.

— Давам път — обясни той. — Да се направим на любезни. Някакво ченге кара след нас и дава вид, че много бърза. Може би гони…

Полицейската кола профуча покрай тях и акурата, която Питър бе взел назаем от сестра си, се разклати все едно бе попаднала в следата на реактивен самолет. Автомобилът наистина беше бял и бе покрит с дебел слой прах. Имаше някакъв надпис отстрани, но преди Пит да успее да го разчете, онзи се изгуби в далечината. ДЕС… — нещо си. Може би „Дестри“. Подобно име би подхождало на някое забутано градче в Невада.

— …онзи, който е заковал котката на пътния знак — довърши Питър.

— А защо кара толкова бързо, без да е включил буркана?

— Защо да включва буркана, щом шосето е празно?

— Не е съвсем така — поправи го тя и по лицето й отново се изписа странното изражение. — Забравяш нашата кола.

Той отвори уста да отговори нещо, но замълча. Мери беше права. Ченгето ги е забелязало вероятно в същия миг, в който и те го бяха видели, ако не и по-рано. Защо тогава не беше благоволил да включи сирената и светлините, ей така, за по-сигурно? Разбира се, Питър го беше усетил отдалеч, беше се отдръпнал и все пак…

Изведнъж стоповете на полицейската кола блеснаха насреща им. Съвсем инстинктивно Питър удари спирачки, нищо че бе намалил и нямаше как да настигне автомобила, който хвърчеше с два пъти по-висока скорост от неговата. Полицаят свърна вляво и продължи в платното за насрещното движение.

— Какво прави тоя? — учуди се Мери.

— Нямам представа.

Разбира се, че имаше — онзи забавяше. От почти сто и петдесет километра в час, когато ги задминаваше, вече бе намалил до някакви си осемдесет. Пит се мръщеше и имаше усещането, че без да знае защо, не му се иска да догони ченгето. Скоростометърът му вече показваше шейсет и пет.

— Питър? — гласът на Мери звучеше тревожно. — Не ми харесва тази работа.

— Всичко е наред — успокои я той, но дали сам беше спокоен? Взираше се в полицейската кола, която пълзеше по отсрещното платно, и усилено размишляваше. Опитваше се да различи силуета на човека зад кормилото, но не можеше. Цялото задно стъкло на автомобила беше покрито с кора от прах.

Стоповете, също скрити наполовина под мръсотията, просветнаха за секунда и полицаят вече видимо забави. Едва ли караше с повече от петдесет. Някакъв клон се изпречи на пътя му и колата мина през него. Щом се показа отново, на Питър Джаксън му се стори, че вижда пред себе си нечия откъсната ръка, протегнала изпочупените си пръсти към него. Внезапно го облада страх, нещо повече — същински ужас, без дори да знае защо.

„Защото Невада е пълна с напрегнати хора, така каза Мариел, а Гари се съгласи с нея. И напрегнатите хора действат така, с други думи човек си има работа с откачалки.“

Това, разбира се, бяха глупости. Нищо откачено нямаше в случая, или поне не много откачено…

На няколко пъти стоповете на полицейската кола премигнаха. Всеки път Питър машинално натискаше спирачки. Погледна скоростомера, колкото да се увери, че е намалил до трийсет и пет.

— Какво иска тоя, Пит?

Вече нямаше място за съмнение.

— Да мине отново зад нас.

— Защо?

— Откъде да знам?

— Ако наистина това му е целта, защо просто не спре и не ни изчака да го задминем?

— Не мога да ти отговоря.

— Какво ще правим?

— Ще го задмина естествено. — И сетне, без някаква особена причина, добави: — В крайна сметка не ние заковахме проклетата котка на пътния знак.

Натисна газта и побърза да настигне другата кола, която пълзеше с не повече от трийсет километра в час.

Мери го сграбчи за ръкава и го стисна толкова силно, че заби нокти в плътта му.

— Недей!

— Не виждам какво друго бих могъл да сторя.

Спорът беше напълно безсмислен, защото той вече задминаваше полицая. Колата му се изравни с прашния каприс, после го остави зад себе си. През страничното стъкло, което беше почистено от прах, Питър зърна профила на непознатия. Беше много едър — това беше всичко, което видя. Нещо му подсказа, че човекът зад волана също го наблюдава. Докато го задминаваше, Питър хвърли поглед на надписа на вратите. Този път имаше достатъчно време да го разчете: със златни букви пишеше „Деспърейшън. Полицейско управление“. Отгоре се мъдреше градският герб, изобразяващ миньор и каубой, стиснали ръце.

„«Деспърейшън»1 — повтори си наум Питър. — По-добре дори от «Дестри». Много по-добре.“

Щом отмина на няколко метра, бялата кола се върна на платното и избърза, колкото да се залепи за бронята на акурата. Така пътуваха трийсет-четирийсет секунди (за Питър времето изглеждаше много по-дълго), докато най-накрая сините светлини на покрива на полицейската кола грейнаха. Питър усети да го свива стомахът, но не беше изненадан. Ни най-малко.

2.

Мери продължаваше да го държи за рамото и щом той сви встрани от платното, пръстите й се впиха повторно в плътта му.

— Какво правиш? Питър, какво правиш?

— Спирам. Тоя включи буркана, затова трябва да отбия и да изчакам.

— Хич не ми харесва тая работа — Мери тревожно се огледа. Не се виждаше нищо освен пустош, далечни хълмове и безкрайна синева. — Какво сме направили?

— Най-вероятно сме превишили скоростта. — Питър гледаше в страничното огледало. Над надписа „ВНИМАНИЕ, ОБЕКТИТЕ МОЖЕ ДА СА ПО-БЛИЗО, ОТКОЛКОТО ИЗГЛЕЖДАТ“ се видя прашната бяла врата на полицейската кола. Тя се отвори и отвътре се показа крак. Човекът стъпи на шосето, трясна вратата и си намести шапката с периферия („Сигурно не я носи, докато шофира — помисли си Питър. — Пречи му да вижда“). Мери се извърна да го огледа. Устата й провисна от ужас.

— Божичко, тоя да не е тренирал футбол!

— В най-добрия случай — добави Питър. Опитваше се набързо да пресметне колко е висок полицаят: ако приемеше, че покривът на колата му е на метър и половина от земята, то мъжът, който приближаваше, беше висок най-малко метър и деветдесет. И тежеше поне сто и двайсет кила. Ако не и сто и петдесет.

Мери пусна рамото му и се притисна до вратата, сякаш се опитваше да се скрие от исполина. На едното си бедро ченгето носеше пистолет с гигантски размери; ръцете му обаче бяха празни — не се виждаше нито папка, нито кочан. На Питър това никак не се понрави. Нямаше представа как да го изтълкува, но вътрешният глас му подсказваше, че нещата не вървят на добре. През дългите години, които бе прекарал зад волана, беше отнесъл четири глоби за превишена скорост още като юноша и една дупка в талона преди три години, когато празнуваха Коледа в университета. Никога не му се беше случвало да бъде спрян от ченге с празни ръце, а това го плашеше. Сърцето му подскачаше в гърдите — дори да си внушаваше, можеше всеки момент да заподскача наистина.

„Не ставай глупав — успокояваше се той. — Превишена скорост — това е, просто си превишил скоростта. Ограничения на подобно шосе са пълна безсмислица и всеки го знае, но този господин сигурно си има план за глобите. А когато става дума за глоби, пешкира опират шофьорите от другите щати. Позната история. Как й беше името на онази песен на Ван Хален? «Схрускай ги сладко»“…

Полицаят спря до колата, катарамата на кожения му колан беше на височината на очите на шофьора. Вместо да се наведе, вдигна тежката си ръка (на Питър му се стори, че вижда свински бут) и направи някакъв нетърпелив жест.

Младият мъж свали очилата си без рамки, напъха ги в джоба си и смъкна стъклото. Чуваше забързаното дишане на Мери.

Бавно и невъзмутимо полицаят приклекна и широкото му, безизразно лице се появи в полезрението на семейство Джаксън. Тъмната сянка, хвърляна от широкополата шапка, сякаш разсичаше челото му. Кожата му болезнено се беше зачервила и Питър си каза, че дори гигантите изпитват същата непоносимост към слънцето като Мери. Очите на полицая бяха светлосиви и безизразни. Или поне Питър не можеше да разчете нищо в тях. Внезапно долови миризма на одеколон, може би на „Олд Спайс“.

Ченгето не му обърна внимание, вместо това погледът му зашари из купето на акурата, спирайки се най-напред на Мери (типична американска съпруга — бяла, с хубаво лице и стегнато тяло), сетне на фотоапаратите и чантите, разхвърляни на задната седалка, заедно с пликовете смет, която бяха насъбрали по време на пътуването. Боклукът не беше много — бяха напуснали Орегон само преди три дни, от които ден и половина гостуваха на Гари и Мариел Содерсън, където слушаха стари плочи и си припомняха миналото.

Очите на ченгето се задържаха върху издърпания пепелник. Питър си каза, че онзи сигурно търси фасове от цигари с марихуана. Усети внезапно успокоение. Не беше докосват трева близо петнайсет години, през живота си не бе опитвал кокаин и откакто му надупчиха талона след онова Коледно парти, почти беше зарязал пиенето. Случваше се по време на рокконцерт да пуши канабис — това беше единственият му досег с наркотиците, а Мери никога не беше посягала към дрогата. Понякога сама се наричаше „наркотична девственица“. В пепелника нямаше нищо друго освен две смачкани обвивки от дъвки, на задната седалка не се виждаха нито кутии от бира, нито бутилки от вино.

— Господин полицай, знам, че карах малко бързо…

— Ама здравата се изплашихте, а? — попита го любезно исполинът. — Няма страшно! Ще може ли да видя шофьорската ви книжка и документите на возилото?

— Разбира се — каза Питър и бръкна в задния си джоб за портфейла. — Колата обаче не е моя. На сестра ми е. Връщаме я в Ню Йорк вместо нея. Тя учеше в Рийд Колидж; Рийд е квартал на Портланд.

Усещаше, че бърбори несвързано, но не можеше да спре. Чудно как ченгетата те карат да си глътнеш езика, все едно в багажника ти е скрит обезобразен труп или отвлечено дете. Спомни си, че след онова коледно празненство, когато ченгетата го бяха спрели по магистралата за Лонг Айлънд, пак не можеше да спре да дърдори, дрън-дрън-дрън, докато полицаят мълчаливо провери документите му, сетне направи проба за алкохол.

— Мер? Би ли извадила документите на колата от жабката? Малък найлонов плик, заедно със застрахователната полица на Дий.

Тя дори не помръдна. Питър я погледна с крайчеца на окото си, видя, че е замръзнала на седалката си, бръкна в портфейла си и затърси книжката си. Трябваше да е там, в някое от многото отделения. Нямаше къде другаде да бъде…

— Мер? — отново се обърна към съпругата си, този път по-нетърпеливо. Внезапно усети страх. Ами ако беше изгубил проклетата шофьорска книжка? Какво, ако я е изпуснал на пода у Гари, докато е прехвърлял съдържанието на джобовете си (когато пътува, човек винаги взема със себе си толкова ненужни неща) от едните джинси в другите? Разбира се, не можеше да е сторил подобна глупост, но според закона за гадостта навярно се беше случило точно това.

— Няма ли да ми помогнеш, Мер? Моля те, извади проклетите документи.

— О, да, разбира се.

Тя се наведе напред, сякаш се готвеше да изскърца подобно на стара, ръждясала машина, включена за пръв път от години в електрическата мрежа. Отвори жабката и започна да рови във вътрешността й, изваждайки част от съдържанието, за да бръкне по-надълбоко. Питър забеляза ситни капчици пот по слепоочието й. Кичури от късата й, тъмна коса бяха направо мокри, нищо че климатикът вееше хладен въздух право в лицето й.

— Не мога… — понечи да каже Мери, но се сепна и с неподправено облекчение добави: — Тук са.

В същия миг и Питър погледна в отделението на портфейла си, където държеше визитните картички, и забеляза книжката. Не можеше да си спомни кога я е сложил там — как изобщо бе му минало през ума — но книжката стоеше пред очите му. На снимката изобщо не приличаше на преподавател по английски в Нюйоркския университет, по-скоро на безработен с основно образование (и възможен масов убиец). И все пак си беше той, достатъчно ясно си приличаха с портрета, та нямаше защо да се притеснява. Документите си бяха в тях, Господ си стоеше на небето, всичко си идваше на място.

„Освен това — мислеше си Питър, докато подаваше документите на полицая, — тук не е Албания. Може и да не се ориентираме много добре, но все пак не сме в Албания.“

— Питър?

Той се обърна, пое плика и й смигна. Тя се опита да му отвърне с усмивка, но нещо не се получи. Навън мощен порив на вятъра засипа колата с пясък. Малки зрънца шибнаха Питър по лицето и той инстинктивно затвори очи.

Изведнъж му се прииска да се намира далеч от Невада, ако може на три хиляди километра от мястото, на което беше спрял.

Извади документите за собственост на Деирдре и ги подаде на полицая, който обаче продължаваше да преглежда книжката.

— Гледам, че сте съгласен да станете дарител на органи — отбеляза той, без да вдига очи. — Мислите ли, че е разумно?

Питър го изгледа изненадан.

— Ами…

— Това ли е регистрацията на автомобила, господине? — смени веднага темата ченгето и посочи с поглед жълтата хартийка.

— Да.

— Бихте ли ми я подали.

Питър се пресегна през прозореца. Полицаят, който все така клечеше като индиец на слънцето, държеше с една ръка шофьорската книжка на Питър а с другата — документите на колата. Сякаш цяла вечност местеше поглед от едното на другото. Питър усети, че някой го докосва по бедрото, и стреснато подскочи, преди да осъзнае, че това е Мери. Пое ръката й в своята и пръстите им мигом се вплетоха.

— Сестра, казвате? — попита най-накрая полицаят. Изгледа и двамата със сивите си очи.

— Да…

— Името й е Фини, а вашето Джаксън.

— Деирдре беше омъжена в продължение на година, след като завърши гимназия и преди да се запише в колеж — обясни Мери. Гласът й беше спокоен, любезен, не издаваше никаква уплаха. Питър би се заблудил, ако не усещаше тревогата по върховете на пръстите й. — Реши да запази фамилията на мъжа си, това е.

— Година, хм… Между гимназията и колежа. Да се омъжи. Тц-тц.

Главата му остана сведена над документите. Питър следеше движенията на шапката му, докато онзи препрочиташе съдържанието им.

Малкото облекчение, което почувства, отново се изпаряваше.

— Между гимназията и колежа — повтори полицаят, без да вдига глава. Лицето му се криеше, а в съзнанието на Питър отново прозвуча гласът му: „Виждам, че сте съгласен да станете дарител на органи. Мислите ли, че е разумно? Тц-тц!“

Полицаят ги погледна.

— Бихте ли излезли от колата, господин Джаксън?

Ноктите на Мери се впиха в дланта му, но Питър не усети нищо. Изведнъж почувства как нещо се преобръща в корема му. Струваше му се, че е дете, направило беля.

— Какво… — понечи да попита Питър.

Полицаят от Деспърейшън се надигна. Все едно гледаха как се движи товарен асансьор. Главата изчезна, на нейно място се появи разкопчаната яка на ризата, сетне лъскавата значка и диагоналната ивица на кожения колан. Най-накрая Питър впери поглед в познатата отпреди малко катарама, в пистолета и парчето плат каки закриващо копчетата на дюкяна му.

Гласът отново прозвуча този път от другата страна на колата:

— Излезте от колата, господин Джаксън!

3.

Питър дръпна ръчката и полицаят се отмести, за да може да се отвори вратата. Покривът на колата криеше главата му. Мери стисна още по-силно и болезнено ръката на Питър и той се обърна към нея. Слънчевите изгаряния по бузите и челото й се открояваха още по-ярко на фона на бледото й лице. Очите й сякаш бяха станали по-големи.

„Не излизай от колата!“ — прошепна тя.

„Няма как“ — отговори й той също тъй безгласно и стъпи с левия си крак на асфалта. За момент Мери сякаш се опита да увисне на ръката му, но Питър рязко издърпа дланта си измежду пръстите й и се изправи в цял ръст до колата. Имаше странното чувство, че стои разкрачен и нечия сила му пречи да събере коленете си. Полицаят го гледаше отвисоко. „Метър и деветдесет и осем — каза си Питър. — Толкова трябва да е.“ Подобно на ням филм пред очите му премина лентата на събитията, които предстояха: огромното ченге просто щеше да извади пистолета от кобура, да натисне спусъка и сивото вещество, което Питър Джаксън толкова дълго време се беше опитвал да превърне в професионална гордост, щеше да се разплиска като локва по покрива на сестриния му автомобил. После онзи щеше да издърпа Мери от колата, да залепи лицето й върху багажника, преди да я нагъне като кифла. Щеше да я изнасили ей така на банкета до пустото шосе, без да се стеснява от заслепителната слънчева светлина, без дори да свали кавалеристката си шапка. И докато й го буташе, щеше да крещи: „Искаш да ти дарят орган, а, госпожичке? Ето ти! Ето ти дарен орган!“

— Какво има, господин полицай? — попита Питър, въпреки че нещо го стискаше за гърлото и едва отлепи пресъхналите си устни. — Мисля, че имам право да знам.

— Елате отзад, господин Джаксън.

Полицаят се обърна и обиколи акурата, без да се огледа дали ще го последват, Питър се подчини и на свой ред направи няколкото крачки до багажника. Краката сякаш не следваха собствената му воля, ами някой ги командваше с дистанционно управление.

Полицаят застана до багажника и посочи нещо с дебелия си показалец. Питър проследи пръста и чак сега забеляза, че номера на колата го няма — беше останало само черното правоъгълно петно, защитено от прахта и слънцето.

— По дяволите! — изруга Питър. Беше разтревожен, но в същото време отново усещаше известно облекчение. В крайна сметка, имаше си крушка опашка. Слава Богу! Погледна напред и без особена изненада установи, че вратата му е затворена. Мери я бе дръпнала обратно. Толкова беше вглъбен той в тази… случка… подробност… както и ще да го нарече…, че дори не беше чул тръшването.

— Мер! Хей, Мер!

Тя подаде глава през прозореца си и обърна изгореното си от слънцето лице към двамата.

— Проклетият номер е паднал по пътя! — подвикна Питър и едва не се разсмя.

— Какво?

— Не, не е паднал — поправи го полицаят от Деспърейшън. Отново клекна — все по същия плавен, почти елегантен начин — и бръкна под бронята. В продължение на няколко секунди пръстите му играеха по ламарината, докато сивите му очи наблюдаваха хоризонта. Пит започваше да се чувства по-уютно в присъствието на полицая: сякаш човекът от рекламата на „Марлборо“ бе изникнал от небитието, за да извади двамата с жена му от затруднение.

— Аха! — измърмори полицаят и се изправи. В шепата си държеше предмета, заради който бе ровичкал под бронята. Протегна ръка към Питър и разтвори пръсти. На розовата му длан (огромна в сравнение с него) стоеше покрита с прах част от голям винт. От единия си край металът блестеше — там, където беше откъртено липсващо парче.

Питър се вгледа в бурмата, после обърна очи към полицая.

— Не разбирам.

— Спирахте ли във Фалон?

— Не…

Нещо изскърца и вратата на Мери на свой ред се отвори. Тя я затръшна, после заситни с маратонките си по песъчливия банкет, за да се присъедини към двамата.

— Разбира се, че сме спирали — възрази тя и на свой ред погледна в едрата длан на полицая (документите на колата, както и шофьорската книжка на Питър продължаваха да стоят в другата), преди да се обърне към него. Вече не изглеждаше уплашена, или поне не толкова уплашена, колкото преди малко и Питър се успокои. Вече се самообвиняваше в параноя и идиотизъм, но пък и вътрешният му глас продължаваше да го навива, че подобно запознанство с полицай си имаше своите…

(Мислите ли, че е разумно?) …твърде характерни особености.

— Бензиностанцията, Питър, не си ли спомняш? Имахме достатъчно бензин в резервоара, ти самият каза, че можем да изкараме до Елай, но си поръчахме газирана вода, за да не се чувстваме неудобно, ако използваме тоалетната. — Тя отново погледна полицая и дори се опита да му се усмихне. Толкова беше висок, че за да види очите му, трябваше да наведе главата си назад. На Питър цялата сценка му заприлича на разговор между баща и дъщеря, в който малкото момиче се опитва да развесели баща си след изтощителния работен ден. — Тоалетната беше чиста.

Полицаят кимна с разбиране.

— На „Фил Мор Фаст“ ли спряхте или на „Бърк’с Коноко“? Спогледаха се с Питър, но явно не беше сигурна. Той самият вдигна безпомощно ръце:

— Не си спомням. Дори бях забравил, че изобщо сме спирали.

Полицаят вдигна ръка и запрати парчето метал сред пясъците на пустинята, където щяха да изминат милиони години, преди да му се случи нещо. Освен ако някоя любопитна птица не се решеше да го изследва по-отблизо.

— Обзалагам се, че си спомняте дали е имало деца наоколо. Големи деца предимно. Едно или две достатъчно големи, за да не се знае деца ли са изобщо, или не. По-малките са карали скейтборд или ролери.

Питър кимна. Спомни си как Мери го беше питала защо хората изобщо живеят тук — защо са дошли и какво ги е накарало да останат.

— Значи е било „Фил Мор Фаст“.

Питър огледа ризата на полицая с надеждата да види значка с името му върху някой от джобовете, но такава нямаше. Онзи си оставаше просто „Ченгето“. Или пък „Оня, дето прилича на героя от рекламите на «Марлборо»“.

Питър огледа ризата на полицая с надеждата да види значка с името му върху някой от джобовете, но такава нямаше. Онзи си оставаше просто „Ченгето“. Или пък „Оня, дето прилича на героя от рекламите на «Марлборо»“.

— Алфи Бърк не им дава повече да припарят. Разкара ги веднъж завинаги. Подли копелета.

При тези му думи Мери извърна глава към Питър и на него му се стори, че тънка усмивчица играе по крайчеца на устата й.

— Това да не е някаква банда? — попита Питър. Все още не разбираше за какво точно става дума.

— Доколкото може да се говори за банди в градчета като Фалон — поясни полицаят. Отново вдигна шофьорската книжка на Питър пред очите си, погледна я и я свали до бедрото си. Но не му я върна. — Повечето са отрепки. Едно от заниманията им е да крадат автомобилни номера с чужда регистрация. За тях това е своего рода проява на героизъм. Предполагам, че са откъртили вашата, докато сте си поръчвали питиетата или сте били в клозета.

— И вие знаете за това и ги оставяте ненаказани? — учуди се Мери.

— Фалон не е моят град. Много рядко ходя там. Техните проблеми не са мои проблеми.

— Какво да правим с липсващия номер? — попита Питър.

— Искам да кажа, това си е неприятност. Колата е регистрирана в Орегон, но сестра ми отиде да живее в Ню Йорк. Тя мразеше Рийд…

— Мразеше ли го? — учуди се полицаят. — Че защо?

Питър усети погледа на Мери върху себе си. Може би й се искаше той да сподели част от доброто настроение, което я обземаше. На него обаче не му беше забавно. Ни най-малко.

— Казваше, че да се ходи на училище там, е все едно да си учиш уроците насред концерт на Грейтфул Дед. Както и да е, взе самолета и замина за Ню Йорк. Двамата с жена ми решихме, че ще е забавно да се качим на колата й и да я прекараме до Ню Йорк. Деирдре ни остави и багаж, дрехи най-вече…

Отново се разприказва и му трябваше усилие да се спре.

— Какво да правя сега? Няма как да прекосим всички щати без номер, нали така?

Полицаят заобиколи акурата и застана отпред. Така и не желаеше да се раздели с шофьорската книжка и жълтата регистрация на името на Деирдре. Коланът му скърцаше при всяка крачка. Полицаят се обърна срещу колата и застана с ръце зад гърба си. Беше се навъсил и се взираше съсредоточено. Според Питър приличаше на богат ценител на изкуството, застанал в центъра на изложбена зала. „Подли копелета“ — беше казал преди малко. На Питър му се струваше, че за пръв път чува непознат да се изразява по подобен начин.

Полицаят се върна при тях. Мери се присламчи до Питър, но личеше, че уплахата я е напуснала. Наблюдаваше едрия човек насреща с любопитство, нищо повече.

— Предният номер си е на мястото — осведоми ги ченгето. — Можете да го закачите отзад. Така спокойно можете да стигнете до Ню Йорк.

— О — въздъхна Питър. — Добре, така и ще направя.

— Гаечен ключ имате ли? Отвертка? Мисля, че инструментите ми ме чакат на рафта в градския гараж — усмихна се полицаят. Усмивката огря цялото му лице, промени дори очите му; сякаш друг човек стоеше насреща им. — А, това е ваше — сети се той най-сетне и подаде документите на Питър.

— Мисля, че в багажника има кутийка с инструменти — подхвърли Мери. Гласът й звучеше някак лекомислено или поне така се струваше на Питър. „От облекчението е“ — мина през ума му. — Забелязах я, докато прибирах несесера си. Встрани от резервната гума.

— Господин полицай, искам да ви благодаря.

Вместо отговор мъжагата само му кимна. Погледът му обаче минаваше покрай Питър, насочен към планините, които се намираха вляво.

— Върша си работата.

Питър се разходи до вратата на колата и вътрешно се питаше защо изобщо двамата с Мери се бяха уплашили в началото.

„Чисти глупости“ — укоряваше се той, докато издърпваше ключовете от стартера. На ключодържателя висеше нарисувано ухилено лице, което го преследваше навсякъде — или поне когато наоколо се навърташе личността на Деирдре. Господин Усмивчо Усмивкин (както тя го беше кръстила) беше запазена марка на сестра му. На повечето си писма лепеше сияещия му яркожълт лик освен в случаите, когато я обхващаше отчаяние и го заместваше със зелената физиономия на тъжния двойник — с отпуснати в нещастна гримаса уста и проточен език. „Всъщност, не се уплаших. Нито пък Мери.“

Това, последното, беше мазна лъжа. Той се беше изплашил здравата, а за малко Мери да изгуби ума и дума от ужас.

„Добре де, може и да съм се попритеснил — оправдаваше се вътрешно Питър, докато търсеше ключа за багажника. — Сигурно е имало защо.“ Мери и едрият полицай изглеждаха като колаж от вестниците — главата й едва-едва достигаше най-долните му ребра.

Питър отвори багажника. Вляво стояха сгънати грижливо (и покрити с найлонови пликове, за да не се цапат от прахта по пътя) дрехите на Деирдре. В средата се виждаше несесерът на Мери, сложен върху двата куфара които се допираха до резервната гума. Всъщност „резервна гума“ беше силно казано, поне според Питър. Предметът спадаше към онзи сорт големи понички, които освен да те откарат до близкия сервиз, за друго трудно можеха да послужат. При условие, че сервизът е наистина близо.

Питър погледна зад поничката, но не намери нищо.

— Мер, не виждам…

— Ето там — посочи му тя. — Сивата кутийка, не я ли виждаш? Просто се е скрила под гумата.

Той можеше просто да навре пръсти в отвора между гумата и стената, но кой знае защо реши за по-лесно направо да вдигне омекналата поничка и да извади кутийката изпод нея. Докато се опитваше да опре гумата в бронята на колата, чу как Мери изведнъж пое дълбоко въздух. Все едно внезапно се беше сетила за нещо забравено.

— А! — отбеляза полицаят. — Какво е това там?

И двамата се взираха в багажника. На непознатия дори му беше леко забавно или поне любопитно. Очите на Мери сякаш се опитваха да изскочат от орбитите си, такъв ужас се беше изписал в тях. Устните й чак се бяха разтреперили. Питър се обърна и огледа отново багажника, опитвайки се да види предмета, който тя фиксираше. В отделението за резервната гума е имало нещо, скрито някъде под поничката. За момента Питър не знаеше какво точно бе то, но вътрешният глас му подсказваше, че не иска и да научи. Нещо отново се раздвижи в корема му. Червата му сякаш се разтопяваха вътре в тялото; мускулите, които се предполагаше, че ще ги стягат, отказваха да му се подчиняват. Питър стискаше, колкото сили имаше, задника си, но и него не усещаше. Всичко сякаш принадлежеше на друг, той със сигурност сънуваше, трябваше да сънува.

Ченгето го изгледа отвисоко, в светлосивите му очи продължаваше да липсва каквото и да е изражение. После бръкна в отделението за резервната гума и извади оттам найлонов пакет. Пакетът беше доста голям, колкото бутилка, и беше здраво натъпкан с кафяво-зеленикава трева. Отворът беше запечатан със скоч. От едната страна на найлона стоеше залепено кръглото, жълто лице на Усмивчо Усмивкин — типичен символ за празноглавките от типа на сестра му, чието най-върховно преживяване би могло да се озаглави „Обиколка на американските потайности в компанията на Бонго-Бонго и неговите хлебарки“. Беше забременяла друсана, със сигурност се бе сгодила за Роджър Фини още по-друсана, а Питър знаеше, че причината да напусне Рийд (където едва бе изкарала минимума, за да продължи в по-горен курс) бяха несметните количества дрога, които се консумираха край нея и на които тя трудно би могла да устои. Преди да напуснат Портланд, той бе проверил цялата кола за скрити запаси — не толкова скрити нарочно, колкото забравени от по-стари времена. Бе погледнал под дрехите й, Мери дори бе пребъркала самите тях (въпреки че и двамата се водеха от едни и същи подозрения, никой не бе казал на глас какво точно търси), но и двамата бяха пропуснали да проверят под овехтялата резервна гума.

Проклетата му гума.

Полицаят стисна пакета, все едно беше домат. Бръкна в джоба си, извади оттам швейцарско ножче, избра най-тънкото острие и го разтвори.

— Полицай — опита се да го спре с прегракнал глас Питър, — полицай, нямам представа как…

— Ш-шт — прекъсна го исполинът и направи тънък разрез в единия крак на торбичката.

Питър усети как Мери се хваща за ръкава му. Пое ръката й и този път той вкопчи пръсти в нейните. Пред погледа му изплува за миг бледото, хубаво личице на Деирдре, русите й, естествено къдрави коси, които се спускаха над раменете й и напомняха за Стиви Никс, очите й, които винаги го гледаха някак объркано.

„Ти, тъпа кучко — мислеше си той. — Трябва да си благодарна, че не мога да те докопам в този момент.“

— Господин полицай… — на свой ред проговори Мери.

Полицаят я заплаши с тежката си длан, сетне поднесе пакета до носа си и започна да души със затворени очи. След секунда ги отвори и отпусна ръката с пакета. Протегна отново ръка, този път към Питър:

— Дайте ми ключовете, господине.

— Полицай, мога да обясня…

— Дайте ми ключовете.

— Ако само…

— Глух ли сте? Дайте ми ключовете от колата!

Едва-едва бе повишил тон, но това бе достатъчно за Мери да заплаче. Питър продължаваше да се чувства някак далеч от цялата тази история, която само привидно го засягаше; механично пусна ключодържателя на Деирдре в разтворената длан на полицая и прегърна през раменете разтрепераната си съпруга.

— Страхувам се, че и двамата ще трябва да ме придружите — продължи ченгето. Очите му се спряха първо върху Питър, после върху Мери, най-накрая отново върху Питър. Едва сега Питър си даде сметка какво толкова го беше смущавало в тях. Колкото и да бяха светли — с цвета на мъглата при изгрев слънце — погледът в тях беше някак безжизнен.

— Моля ви — прохълца Мери. — Станала е грешка. Сестра му…

— Качвайте се в колата — посочи полицаят собствения си автомобил. Сините светлини на покрива продължаваха да мигат; вместо да бледнеят на фона на пустинното небе, сякаш още по-ярко се набиваха в очи. — Ако обичате, господин и госпожа Джаксън, по-бързо!

4.

Задната седалка беше доста тясна. („Че как няма да бъде — разсъждаваше безцелно Питър, — нали тоя дебелак е избутал облегалката си назад.“) Зад седалката на шофьора бяха натрупани купища вестници и дипляни, под задното стъкло имаше други. Питър хвана някакъв лист — върху хартията ясно личеше кръглият отпечатък от чаша кафе. Беше някаква рекламна брошура, озаглавена „БЪДИ СМЕЛ“. В горния й край стоеше снимка на дете, седнало пред входа на дома си. На лицето му беше изписано изражение на пълна отнесеност (същото изражение, което и Питър имаше в момента), а следите от чашата кафе обграждаха главата му подобно ореол на светец. По-надолу в брошурата твърдяха, че „КОЙТО СЕ ДУПЧИ, НЕ ЩЕ ДА СПОЛУЧИ“.

Между предната и задната седалка на колата имаше метална мрежа, задните врати нямаха нито дръжки, нито ръчки за прозорците. Питър отдавна бе започнал да се чувства като герой от филм (в главата все му се набиваше действието от „Среднощен експрес“) и подобни подробности само подсилваха тръпката. Вече си даваше сметка, че беше надрънкал твърде много неща по твърде много теми и че ще е най-добре отсега нататък двамата с Мери да си траят поне докато Полицай Любезни не ги заведеше по местоназначение. Това си беше добър замисъл, но някак труден за изпълнение. Питър изгаряше от желание да обясни на Полицай Любезни, че е станала ужасна грешка: че той е просто един преподавател по английска литература, че е специалист по следвоенна американска белетристика, че съвсем наскоро е публикувал научно изследване, озаглавено „Джеймс Дики и новите реалности на Юга“ (произведение, което предизвика доста спорове сред по-злъчната част от академичната общност) и не на последно място, че не е пушил трева от години. Искаше му се да увери ченгето, че дори да си пада малко по-образован, отколкото позволяват житейските разбирания на местните хора, все пак е добър човек.

Хвърли поглед към Мери. Очите й бяха пълни със сълзи и той изведнъж се засрами от мислите, които го спохождаха — сещаше се единствено за себе си, все едно целият свят се въртеше около него. Жена му също беше загазила заради него, трябваше най-после да осъзнае това.

— Пит, страхувам се — прошепна, почти простена Мери. Той се приведе над нея и я целуна по бузата. Кожата й беше ледена, все едно устните му бяха докоснали глинен предмет.

— Всичко ще се оправи. Все ще се измъкнем от тази ситуация.

— Честна дума?

— Честна дума.

След като ги сложи на задната седалка на полицейската кола, ченгето се върна отново при тяхната. Вече две-три минути оглеждаше багажника. Не можеше да се каже, че го обискира — дори не си правеше труда да прегледа вещите в него, само стоеше с ръце зад гърба си и мислено се взираше, сякаш не можеше да повярва на очите си. Накрая тръсна глава, сякаш се разбуждаше от дрямка, бутна капака и се върна в каприса. Щом се качи отпред, цялото купе се наклони заплашително наляво, а ресьорите жално и по своему отчаяно изскърцаха. Стана още по-тясно и Питър жално погледна коленете си, притиснати от облегалката на шофьора.

„По-добре щеше да е Мери да седне отсам“ — помисли си той, но вече беше твърде късно. За много неща беше късно.

Двигателят заработи, ченгето натисна съединителя, включи на скорост и излезе обратно на шосето. Мери се обърна да изгледа за последно акурата. Когато извърна глава отново напред, сълзите се стичаха по лицето й.

— Моля ви, изслушайте ме — заговори тя на късо подстриганите руси кичури, които закриваха огромния череп пред тях. Полицаят беше свалил шапката си, пък и нямаше как — между главата му и покрива на колата имаше разстояние от няколко милиметра. — Моля ви най-човешки! Опитайте се да ни влезете в положението. Това не е нашата кола. Поне това се опитайте да разберете. Знам, че го знаете, нали сам видяхте документите на колата. Колата е на зълва ми. Тя е наркоманка. Половината н мозъчни клетки…

— Мер… — опита се да я спре Питър, но тя се отърси гневно от ръката му и продължи:

— Не! Няма да прекарам цял ден в някакъв затънтен полицейски участък, да отговарям на въпроси, да клеча в килия само защото егоистичната ти и празноглава сестра… да й… да й е… майката нещастна!

Питър се облегна назад. Коленете му бяха наистина заклещени, но щеше да издържи. Зарея поглед през прашното стъкло. Вече се намираха на два-три километра от акурата, а някъде в далечината насреща се показа силуетът на превозно средство, спряло на банкета. Изглеждаше голямо, най-вероятно камион.

Мери беше вперила поглед в огледалото за обратно виждане с надеждата, че погледът й ще се срещне с този на полицая.

— Половината мозъчни клетки на Деирдре са изгорели, а в останалите се въртят само празни мечти и фантасмагории. На това му се вика „изкуфял човек“ и съм сигурна, че сте виждали не един и два подобни случая през живота си, господин полицай, дори и по тези места. Това, което открихте под резервната гума, вероятно е наркотик, предполагам, че сте напълно прав, но наркотикът не е наш! Толкова ли не можете да разберете?

В крайна сметка, машината, която стоеше неподвижна край пътя и гледаше по посока на Фалон, Карсън Сити и езерото Тахо, се оказа не камион, а каравана. Не беше от най-старите модели, приличащи на същински динозаври, но имаше внушителни размери. Беше боядисана в кремаво и имаше дебела, тъмнозелена ивица. Със същия тъмнозелен цвят на заобления нос на караваната беше изписано: „ЧЕТИРИМАТА БЕЗГРИЖНИ СКИТНИЦИ“. Колата беше покрита с дебел слой прах и стоеше някак неестествено килната на една страна.

Щом наближиха, Питър забеляза любопитна подробност: гумите — поне тези, които можеше да види, бяха спаднали. Каза си, че най-вероятно и онези от обратната страна са в същото състояние. Спадналите гуми обясняваха странното положение на караваната, но как така можеха да спаднат всички едновременно? Да не би някой да е нахвърлял гвоздеи по платното? Или пък натрошени стъкла?

Питър се обърна към Мери, но тя продължаваше да се блещи на огледалото.

— Ако ние бяхме сложили пакета с наркотици под гумата — обясняваше тя нещата откъм логическата страна, — ако наркотиците са наши защо по дяволите, Питър щеше да извади гумата, та да ги видите? За да извади кутията с инструменти, можеше съвсем спокойно да бръкне под гумата, може би щеше да изглежда странно, но защо не в края на краищата?

Минаха покрай караваната. Страничната врата беше притворена, но си личеше, че е отключена. Стълбичката беше спусната. На асфалта под тях лежеше захвърлена детска кукла. Рокличката й се вееше на вятъра.

Питър затвори очи. Не беше съвсем сигурен той ли пожела да затвори очи, или те сами се бяха склопили. Не че имаше особено значение. Това, което беше важно, бе, че Полицай Любезни беше профучал покрай закъсалата каравана, все едно изобщо не я беше видял… или по-скоро, сякаш много добре знаеше, че ще я задмине по пътя.

Думи от стара песен започнаха да се въртят из главата му: „Нещо тука става… какво е, никой няма представа…“

— За глупаци ли ни вземате? — пенеше се Мери, докато самотната каравана се изгубваше зад гърба им, също както се беше изгубила и акурата, която караха. — А може би сме се надрусали? Мислите ли, че…

— Млъкни! — сряза я ченгето. Не повиши изобщо тон, но нямаше как да не се усети отровата в гласа му.

Мери беше вплела пръсти в металната решетка, разделяща предната от задната седалка. Ръцете й изведнъж се откъснаха от нея, сякаш я удари ток. Смаяното й лице се обърна за помощ към Питър. Тя беше човек интелигент, поет, публикуват през последните осем дни стихове в над двайсет списания, два пъти седмично ходеше на сбирки с жени интелектуалки, в знак на свободомислие сериозно се беше зарекла да си пробие дупка в носа. Питър се чудеше кога ли за последен път на жена му са й казвали да млъкне. Чудеше се дали изобщо някой й беше казвал да млъкне.

— Какво? — попита тя, опитвайки се навярно да звучи нападателно, но всъщност гласът й издаде само дълбок потрес. — Какво ми казахте?

— Арестувам теб и мъжа ти по обвинение в притежание на марихуана с очевидно намерение за продажба — обясни й полицаят. Гласът му беше напълно безизразен, все едно говореше робот. Питър се загледа към таблото на колата: чак сега забеляза, че до компаса и скалата, която вероятно принадлежеше на радара, стоеше гумено мече. Играчката беше доста малка, вероятно някой я беше спечелил от машина по панаирите, главата й се държеше на пружина и малките, боядисани в черно очи сякаш не изпускаха Питър от поглед.

„Сънувам кошмар — каза си Питър, макар да знаеше, че е съвсем буден. — Трябва да е кошмар. Знам, че всичко изглежда действително, но трябва да е кошмар.“

— Не говорите сериозно — промълви Мери. От преживения току-що шок гласът й беше почти изчезнал. Постепенно проумяваше сериозността на положението. Очите й отново се пълнеха със сълзи. — Кажете, че не говорите сериозно.

— Имате право да мълчите — предупреди я ченгето със същия безизразен глас. — Ако не искате да запазите мълчание, всичко, което кажете сега, може да бъде използвано в съда срещу вас. Имате право на адвокат. Аз ще ви убия. Ако не можете да си позволите собствен адвокат, ще ви се осигури служебен. Разбрахте ли си правата, както ви ги обясних?

Мери сякаш се опитваше да изяде Питър с ококорените си, изпълнени с непреодолим ужас очи. Без да промълви дума, тя го питаше дали и той е чул онова кратко изречение, което полицаят беше вмъкнал между останалите, без дори да промени тон. Питър кимна. И той го беше чул.

Посегна между краката си, очаквайки да усети влага, но още не се беше подмокрил. Поне засега удържаше фронта. Прегърна с дясната си ръка Мери и усети, че тя трепери. Продължаваше да мисли за караваната: за открехнатата врата, за куклата, която се въргаляше в прахта, за спадналите гуми. А после се сети и за мъртвата котка, която Мери бе видяла закована на пътния знак.

— Разбирате ли правата си?

„Дръж се нормално. Тоя сигурно не си дава сметка какви ги говори. Най-добре се успокой.“

Но какво нормално може да има в това да стоиш затворен на задната седалка на полицейска кола, чийто шофьор очевидно не е с всичкия си и току-що те е заплашил с убийство?

— Разбирате ли правата си? — попита роботският глас за трети път.

Питър отвори уста да отговори. Но така и не можа да издаде звук.

Ченгето обърна глава към тях. Червендалестото му лице беше пребледняло като платно. Очите му бяха ококорени, сякаш се готвеха да изскочат от черепа му подобно на топчета. Беше прехапал устната си, сякаш да възпре гнева си, и тънка струйка кръв се стичаше по брадичката му.

— Разбирате ли правата си? — изкрещя им полицаят, без да обръща глава напред, докато колата хвърчеше с над сто и десет километра в час по средата на шосето. — Разбирате ли проклетите си права или не? Да или не? Да или не? Да или не? Отговори ми, гадни чифуте нюйоркски!

— Разбирам ги! — извика Питър. — И двамата ги разбираме, само гледай пътя! За Бога, гледай къде караш!

Ченгето продължаваше да ги наблюдава с обезумелия си поглед през решетката. Лицето му бе все тъй бледо, кръвта шуртеше от долната му устна. Колата обаче, която отдавна бе започнала да тегли вляво и се канеше да напусне дори насрещното платно, бавно се върна в правилната посока и застана стабилно на шосето.

— Ти за мен не се тревожи — поясни полицаят. Гласът му отново звучеше почти любезно. — Няма за какво. Аз имам очи и на тила. Имам очи почти навсякъде. Запомни това.

Обърна се рязко напред, загледа се в пътя и намали скоростта на около осемдесет и пет. Облегалката отново затисна болезнено коленете на Питър, сякаш се опитваше да ги смаже под тежестта си.

Той взе ръката на Мери в своите. Тя притисна лице до гърдите му, мъчейки се да спре хлипанията. Като вълни те преминаваха през цялото й тяло. Питър се загледа над рамото й, през решетката. Закачено на таблото, гуменото мече продължаваше все така да ги наблюдава и сякаш им кимаше разбиращо.

— Дупките ми служат за очи — обясни полицаят. — Главата ми е пълна с подобни.

Докато стигнат до града, не каза дума повече.

5.

Следващите десет минути се оказаха безкрайни за Питър Джаксън. Килограмите на ченгето сякаш се увеличаваха с всяка измината секунда и от натиска той отдавна бе престанал да усеща стъпалата си. До такава степен се бяха схванали краката му, че дори някога това кошмарно пътуване да свършеше, той едва ли би могъл да се движи сам. Черният му дроб се обаждаше, главата го болеше, повече от ясно беше, че двамата с Мери са се наврели в най-неприятната ситуация през живота си. И все пак нещата, които му се случваха, твърдо отказваха да се подредят в каквато и да е логическа или поне привидно смислена връзка. На няколко пъти беше близо до момента, в който да си обясни всичко, но съзнанието му неизбежно блокираше и всичко се изгубваше отново. Двамата се връщаха в Ню Йорк, където ги чакаха роднини. Някой изведнъж си позволяваше да провали плановете им. Това просто нямаше как да се случи, нямаше абсолютно никаква причина да се случи.

Мери го сръга с лакът и го подкани да погледне през прозореца. Имаше табела, на която пишеше „ДЕСПЪРЕЙШЪН“. Под името на града стоеше стрелка, сочеща надясно.

Преди да вземе завоя, полицаят намали, но не особено. Колата още повече се наклони на една страна и Питър усети как Мери се задъхва от тревога. Идеше й направо да изпищи. Сложи бързо ръка на устата й и прошепна:

— Няма страшно, тоя си познава колата. Всичко е наред.

Макар самият той да не беше сигурен в това поне докато не усети как и предните, и задните колела твърдо стъпват на настилката. Секунда по-късно вече летяха в южна посока, по тясно шосе без маркировка, покрито с груб асфалт на големи кръпки.

Километър-два по-нататък минаха покрай друга табела, на която пишеше: „ЦЪРКВАТА НА ДЕСПЪРЕЙШЪН И ВСИЧКИ ГРАЖДАНСКИ ОРГАНИЗАЦИИ ВИ ПОЖЕЛАВАТ ДОБРЕ ДОШЛИ“. Въпреки че някой си бе играл да ги пръска с жълта боя, думите „ЦЪРКВА И ГРАЖДАНСКИ ОРГАНИЗАЦИИ“ добре си личаха. Над тях с жълтата боя беше изписано набързо на ръка: „МЪРТВИТЕ ПСЕТА“. Отдолу стоеше цял списък на тукашните черкви и гореспоменатите граждански организации, но на Питър не му беше до четене. На табелата висеше обесена немска овчарка. Задните й лапи се люлееха напред-назад на три-четири сантиметра от черната локва съсирена кръв насред калта.

Мери се беше вкопчила в ръката на Питър като с метална кука. Той обаче no-скоро й беше признателен за това. Приведе се повторно към нея, докато не усети дъха на лекия й парфюм да се примесва с горчивата миризма на потта й. С устни, долепени до самата ушна мида, й прошепна:

— Не казвай нито дума, не издавай нито звук. Дай ми знак, че си ме разбрала.

Тя кимна така, че той да усети движението й.

Минаваха покрай паркинг за фургони, наредени зад дървена ограда. Повечето от фургоните бяха малки и даваха вид да са забравили отдавна щастливите си времена — когато е имало кой да вдига наздравици по случай пристигането си. Между някои от ремаркетата имаше овесени простори, върху които пустинният вятър размяташе забравено пране. На входа на един от фургоните стоеше огромен надпис:

Върху стар пикап, паркиран близо до шосето, стърчеше черна сателитна антена. До колата се мъдреше друг надпис, изографисан върху боядисана в бяло табела, прорязана като от сълзи от ръждиви пукнатини:

От другата страна на парка „Гърмяща змия“ се издигаше дълга тенекиена постройка, на която и покривът, и стените се поддаваха на корозията. Над вратата стоеше табела: „МИННО ДРУЖЕСТВО ДЕСПЪРЕЙШЪН“. От едната й страна имаше автомобилен паркинг — на напукания асфалт чакаха десетина леки коли и пикапи. Малко след тях подминаха и кафене „ПУСТИННА РОЗА“.

Оттатък кафенето навлязоха в самия град. Деспърейшън, Невада, представляваше точно две улици, пресечени под прав ъгъл (на кръстовището имаше дори светофари, които безмълвно премигваха във всички посоки с жълтите си светлини), и два квартала обществени сгради. Повечето приличаха само на фасади без нищо зад тях. Имаше някакво казино, наречено „Клуб на Бухала“, както и кафене, бакалница, обществена пералня, бар, на чийто прозорец се четеше: „РАДВАЙТЕ СЕ НА НАШЕТО ГРОШОПРИЕМСТВО“, железария, магазин за резервни части, кинотеатър, наречен „Американският запад“, и още няколко сгради. Никой от магазините или заведенията нямаше вид да се радва на голям оборот, а киното изглеждаше затворено от доста време насам. Ръждясалата фирма беше жално провиснала, само буквата „Р“ си стоеше на мястото.

По другата улица се забелязваха няколко ламаринени жилищни постройки, както и още фургони. Нищо никъде не помръдваше освен някакъв помияр, който на плавни подскоци се изнасяше надолу по главната улица.

„То и аз бих духнал, ако го видя тоя да приближава мислеше си Питър. — Хич нямаше и да чакам.“

Зад града се издигаше висок, оголен хълм, извит в дъга, който предпазваше като крепостна стена града от юг. До билото на хълма почти зигзагообразно се виеше черен, но добре поддържан път, широк цели четири платна. Останалата част от склона, висок поне сто метра, беше насечена от дълбоки като траншеи улеи. На Питър му приличаха на бръчки по старческа кожа. В подножието на кратера (той си каза, че това е някакъв кратер, резултат от дългогодишна миньорска дейност) стърчеше издължена ръждясала постройка, от двата края, на която се виждаше конвейерна линия. Встрани бяха паркирани множество товарни камиони, приличащи на детски играчки в сравнение с нагънатия и набръчкан силует на хълма.

Откакто бе споменал за дупките в съзнанието си — или каквото там беше, — домакинът им за пръв път наруши мълчанието:

— „Гърмяща змия“ номер 2. Някои й викат „Китайската яма“. — Говореше като застарял екскурзовод, който все още обича да обяснява на непознати. — Старата номер 2 беше отворена през 1951-ва, и от 62-ра до края на седемдесетте беше най-големият открит меден рудник в Съединените щати, а може би и в целия свят. Но накрая се оказа губеща. Отвориха я повторно преди две години. Изнамерили някаква нова технология, която можела да оползотворява дори отпадъчния материал. Това е то, наука… Тц-тц!

Но поне доколкото Питър можеше да види, нищо не се движеше наоколо. Беше все пак делничен ден. Единственото, което напомняше, че в мината се работи, бяха товарните камиони до бараката, по всяка вероятност изпълняваща ролята на сортировъчна. Встрани от чакълестия път, водещ до билото на хълма, стоеше паркиран пикап — още един блед признак на живот. Конвейерите, които се подаваха от двата края на металната сграда, бяха спрени.

Ченгето караше през центъра на града и докато минаваха покрай светофара, Мери стисна на два пъти ръката на Питър. Той проследи погледа й и забеляза три велосипеда, оставени насред платното на Главната улица. Намираха се оттатък първата пресечка, обърнати с колелата нагоре и подредени в права линия. Вятърът подхващаше колелетата, които се въртяха подобно на мелници.

Погледът й отново потърси неговия, влажните й очи се бяха ококорили повече от всякога. Питър отново стисна ръката й и направи знак да мълчи.

Полицаят даде ляв мигач — доста странен жест предвид обстоятелствата, — и колата се озова в малък, наскоро асфалтиран паркинг, заобиколен от три страни с тухлени стени. По гладката и лъскава настилка искряха наскоро изписани бели маркировъчни линии. В дъното на паркинга на стената висеше табелка с надпис: „САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ В ОБЩИНАТА И ПОСЕТИТЕЛИ ПО РАБОТА. МОЛЯ, НЕ ЗЛОУПОТРЕБЯВАЙТЕ С ПАРКИНГА“.

„Само в Невада някой ще те помоли да не злоупотребяваш с паркинга му — помисли си Питър. — В Ню Йорк подобен знак вероятно би звучал: «КОЛИТЕ, ПАРКИРАНИ БЕЗ РАЗРЕШЕНИЕ, ЩЕ БЪДАТ ОТНЕСЕНИ, А СОБСТВЕНИЦИТЕ ИМ — ИЗЯДЕНИ»“.

На паркинга имаше четири-пет автомобила, единият от които беше ръждясал стар Форд, модел „Истейт Уегън“, с надпис „ПОЖАРНА КОМАНДА“. До него чакаше друга полицейска кола в значително по-добро състояние от първата, но видимо по-стара от машината на техния похитител. В целия паркинг имаше едно-единствено свободно място. Полицай Любезни намести колата между белите линии. Изключи двигателя и в продължение на секунда-две остана неподвижен с наведена глава и пръсти, барабанящи по волана. Дори тихичко си тананикаше мелодия под носа. На Питър му се стори, че песента е „Последният влак до Кларксвил“.

— Не ни убивайте! — изведнъж пресече мислите му Мери. Гласът й трепереше, от очите й всеки момент щяха да потекат отново сълзи. — Ще направим, каквото искате, само не ни убивайте.

— Затваряй си пискливата чифутска уста! — отвърна й ченгето. Дори не благоволи да повдигне глава, само продължаваше да барабани по кормилото с дебелите си като наденички пръсти.

— Ние не сме евреи — без да знае как, му възрази Питър. Вместо да издава страх, гласът му звучеше гневно, дори заплашително. — Ние сме… презвитерианци. Откъде ви хрумна, че сме евреи?

Мери погледна ужасено съпруга си, после побърза да се обърне напред, за да види реакцията на полицая. Известно време мъжагата не отговори нищо, после грабна шапката си и излезе от колата. Питър се наведе надясно, за да види как полицаят я нахлузва на огромната си глава. Тялото му все още хвърляше малка сянка, но силуетът по-ясно се открояваше на земята. Питър погледна часовника си и видя, че наближава два и половина. Преди по-малко от час най-големият проблем пред него и жена му беше да намерят мотел за нощуване. Той самият най-много се тревожеше от мисълта, че хапчетата срещу разстройство са на привършване.

Полицаят се наведе и отвори лявата задна врата.

— Ако обичате, слезте от колата — подкани ги той.

Първо Питър, сетне и Мери се изнизаха вън от купето. Застанаха насред огрения от слънцето паркинг и уплашено погледнаха към мъжа с униформата каки, кожения колан и кавалеристката шапка със заострена периферия.

— Ще трябва да заобиколим. Входът е откъм улицата — обясни полицаят. — Щом излезем на тротоара, завиваме вляво. И да знаете, че и двамата ми приличате на евреи. Тези големи носове няма откъде да се появят, ако не сте евреи.

— Господин… — понечи да каже нещо Мери.

— Не — прекъсна я той. — Вървете. На улицата вляво. Не ме предизвиквайте.

И двамата тръгнаха. Струваше им се, че стъпките им по асфалта кънтят, сякаш ходят по мрамор. Питър все си мислеше за малкото гумено мече на таблото в полицейската кола. Сещаше се за клатещата се глава и боядисаните в черно очички. Кой го беше подарил на полицая? Някоя любима племенница? Или дъщеря? Полицай Любезни не носеше брачна халка, това Питър го беше забелязал, докато онзи барабанеше с дебелите си пръсти по волана. И все пак, това не означаваше, че никога не е бил женен. Мисълта как жената, омъжена за човек като този, може да поиска развод, ни най-малко не изненадваше Питър.

Някъде из въздуха се носеше монотонен, стържещ звук. Питър погледна нататък по улицата и забеляза импровизирания ветропоказател над местния бар „Жълтиците на Бъд“. Той представляваше ухилен старчок, прегърнал гърне злато, който се въртеше на всички посоки, според капризите на вятъра.

— Казах вляво, тикво! — прекъсна мислите на Питър полицаят, не толкова ядосан, колкото отчаян. — Не знаеш ли кое е ляво? Вас, презвитерианците от Ню Йорк не ви ли учат кой крак е ляв и кой — десен?

Питър сви вляво. Двамата с Мери се държаха за ръка, сякаш се бояха да не се изгубят. Стигнаха до трите стъпала, водещи до двукрилата врата на сградата. Затъмнените стъкла издаваха, че вратата е скорошна придобивка. Иначе зданието изглеждаше доста старо и овехтяло. На избелелите от слънцето тухли беше изписано с бяла боя: „ОБЩИНСКА СГРАДА ДЕСПЪРЕЙШЪН“. На самата врата стояха изписани всички обществени служби, които се помещаваха вътре: Кмет, Училищно настоятелство, Противопожарна охрана, Полиция, Първа помощ, Социални услуги, Управление на мините и контрола над метала. В долния край на дясното крило стояха залепени буквите: „МСХА. ПРИЕМНО ВРЕМЕ ПЕТЪК, 13 ЧАСА, САМО СЛЕД УГОВОРКА“.

Полицаят застана на първото стъпало и с любопитство изгледа семейство Джаксън. Колкото и да беше горещо по тези места — термометърът сочеше над трийсет и пет градуса, — той изобщо не се потеше. Въртящата се реклама на близкия бар продължаваше да изпълва въздуха с безкрайните си степания.

— Ти си Питър, нали? — попита полицаят.

— Да, Питър Джаксън — потвърди той и прокара език по пресъхналите си устни.

Полицаят погледна жена му.

— А ти си Мери?

— Точно така.

— Тогава къде е Пол? — поинтересува се любезно ченгето, докато ръждясалият старец продължаваше да пъшка и скърца на покрива на кръчмата.

— Какво казахте? — учуди се Питър. — Не ви разбрах.

— Как ще изпеете „Петстотин мили“ или „Заминавам със самолет“ без Пол?

След тази си шегичка, полицаят отвори широко дясното крило на вратата. Отвътре ги облъхна силна струя хладен въздух от климатика. Питър усети повея върху лицето си и установи колко е приятен — приятен и освежаващ; в същия момент Мери изпищя. Очите й по-бързо от неговите се бяха приспособили към сумрака от вътрешността на зданието, но след секунда и той забеляза това, което я беше изплашило. В долния край на вътрешните стълби стоеше проснато с главата надолу момиченце на шест годинки.

Едната ръка стоеше преметната над челото му, докато краката се бяха изпънали чак до четвъртото стъпало. Сламенорусите й коси бяха завързани на две плитки. Очите й стояха широкоразтворени, а главата й се беше извърнала някак неестествено на една страна. На Питър веднага му стана ясно чия е била куклата, захвърлена в прахта край изоставената на шосето каравана. На колата беше писано: „ЧЕТИРИМАТА БЕЗГРИЖНИ СКИТНИЦИ“, но явно напоследък подобни изрази се оказваха далеч от истината. И дума не можеше да става.

— Тц-тц! — усмихна се ченгето. — Съвсем бях забравил за нея! Но пък и човек не може за всичко да си спомня, нали така? Колкото и да се мъчим, все пропускаме нещо!

Мери изпищя повторно, заби нокти в дланите си и вдигна ръце, сякаш да заглуши собствения си ужас. В следващия миг се обърна на другата страна и понечи да побегне.

— О, не, не си го и помисляй — спря я полицаят. Сграбчи я за рамото и я напъха през вратата, която продължаваше да придържа отворена със свободната си ръка. Мери влетя в тясното фоайе, стараейки се с последни усилия да запази равновесие, иначе щеше да се сгромоляса право върху умрялото детенце, облечено в дънки и фланелка.

Питър хукна да я гони, но полицаят сграбчи и него, този път с две ръце, подпирайки вратата с тяло. Едната си ръка ченгето прокара около раменете му — лицето му изглеждаше някак доброжелателно, дори приятелски. И което беше най-успокояващо — погледът му беше на нормален човек, сякаш добрите духове бяха надделели, поне за известно време, над злите. Мъничка надежда се прокрадна през ума на Питър, който усети, че нещо се опира в корема му, но така и не го свърза с огромния пистолет на полицая. Сети се за баща си, който имаше навик понякога да забива пръст в корема му, докато му четеше конско — така по-отчетливо подчертаваше основните моменти в речта си: „За да не се стигне до малки бебенца, Пити, поне един от двама ви трябва да стои по гащи.“

Разбра, че е именно пистолетът, не огромният пръст на полицая едва когато Мери изпищя:

— Не! О, не!

— Недей… — понечи да го спре Питър.

— Хич не ми и пука дали си чифут или индус — отговори му ченгето, без да го изпуска от прегръдката си. С лявата си ръка натисна с все сила рамото на Питър, докато нагласяше револвера в другата. — В Деспърейшън не страдаме от подобни предразсъдъци.

Дръпна спусъка поне три пъти. Може и повече да са били, но Питър Джаксън успя да преброи до три. Вярно, че коремът му заглуши гърмежите, но те и така отекнаха болезнено в съзнанието му. И гърдите, и краката му бяха като облъчени от страхотна топлинна вълна; нещо започна да капе по краката му. Мери продължаваше да крещи, но писъците й му изглеждаха далечни, сякаш не го засягаха изобщо.

„Ей, сега ще се събудя в леглото си — успокои се за последно Питър, докато краката му се подвиваха под него, а предметите наоколо започнаха да изчезват сред ослепителната светлина пред очите му. Все едно отново беше насред пустинята и слънчевите лъчи се отразяваха о металическия корпус на префучаващ влак. — Ей сега…“

И това беше всичко. Последната мисъл, която го споходи, преди мракът да го погълне завинаги, беше само някакъв си образ: мечето от таблото на полицейския автомобил. Клатещата се главичка, облещените рисувани очи. Очите се превърнаха в огромни дупки, от които струеше мрак и той самият се изгуби в него.

1.

Ралф Карвър беше потънал дълбоко-дълбоко в неясните си сънища и упорито отказваше да се събуди. Нещо му подсказваше, че ако отвори очи, отново ще почувства физическа болка — достатъчно неприятна, щом като главоболието му го преследваше дори в съня, — но като че ли имаше и друго. Нещо повече. Нещо, което имаше връзка със

(Кирстен)

случилото се тази сутрин. Нещо, което имаше връзка с

(Кирстен)

тяхната семейна почивка. Най-вероятно се беше натряскал, беше последвал грандиозен скандал и Ели го беше заплюла в лицето. Но дори и всичко това да се беше случило, пак му се струваше недостатъчно за ужаса, който го преследваше…

Писъци. Чуваха се нечии писъци, ала твърде далечни.

Ралф се опита да се потопи още по-дълбоко в царството на сънищата, но две ръце го сграбчиха за рамото и трескаво започнаха да го бутат напред-назад. При всяко движение смразяваща болка пронизваше бедната му глава.

— Ралф! Ралф, събуди се! Трябва да се събудиш!

Беше Ели. Да не би да закъсняваше за работа? Как може да закъснява за работа, щом са на почивка?

Изведнъж се разнесоха изстрели от пистолет — толкова силно прозвучаха, че подобно на слънчев лъч проникнаха чак до дъното на мрачната бездна, в която той се беше скрил. Три един след друг, след малко и четвърти.

Очите му се отвориха като от само себе си и той се надигна изведнъж, все едно беше пружина. За секунда продължи да се чуди къде се намира и какво става около него; единственото, в което беше сигурен, бе смазващата болка в главата, заприличала навярно на някой от онези големи балони, които младежите в града разнасяха по време на Деня на благодарността. По едната страна на лицето си усещаше някаква лепкава гадост — може би конфитюр или сироп. Елън не го изпускаше от поглед — всъщност, наблюдаваше го сам с едното си око, защото другото се де изгубило под набъбнатия синкаво-черен оток.

Писъците продължаваха. Неясно къде. Беше някаква жена, под тях. Може би…

Опита се да се изправи, но коленете му не го държаха. Падна по очи пред леглото, на което беше седнал (само дето не реше легло, а някаква си койка) и едва успя да подложи ръце пред главата си. Болката повторно прониза главата му, за миг си представи, че черепът му е черупка на яйце, което някой току-що е разбил. През сплъстените кичури коса зърна ръцете си. И двете бяха оплискани в кръв — повече лявата, отколкото дясната. Докато ги гледаше, през съзнанието му пробягнаха спомени…

(Кирстен, о, Боже, Ели, хвани я!)

… подобно на инжекция отровна течност, която се стрелна по всички артерии на тялото му. Той самият изкрещя: заради кръвта по ръцете си, заради това, което се бе опитвал да забрави, от което се бе помъчил да се отърве като от ненужен камък, захвърлен в езерото. Кирстен бе паднала по стълбите…

Не, бяха я блъснати.

Онова побъркано копеле, което ги беше домъкнало тук, блъсна седемгодишната му дъщеря по стълбите. Ели се беше опитала да я улови, но откаченият я удари с юмрук в окото и я просна на земята. Само че Ели падна върху стъпалата, докато Кирстен бе полетяла от тях. Очите й бяха широко отворени, погледът й издаваше просто дълбока изненада. Ралф не мислеше, че тя изобщо разбра какво й се случва. Остана му само малката надежда, че дъщеря му така и не е проумяла своето положение. Беше ударила главата си в земята, тялото й се беше преметнало назад, все едно изпълнява циганско колело, краката й се бяха издигнали във въздуха, сетне се бяха приземили от обратната страна и всички чуха онзи шум, онзи ужасен звук като от чупещ се клон. После той усети промяната още преди тялото да извърши докрай своето движение, още преди да се приземи окончателно в долния край на стълбата — това вече не беше неговото малко момиченце, а само безжизнена кукла с глава, натъпкана със слама.

„Не мисли за това, не мисли за това, да не си посмял да мислиш за това!“

Но трябваше точно за това да мисли. Как се беше приземила… как се беше проснала на земята с глава, извърната на една страна…

Едва сега забеляза, че прясна кръв капе по лявата му ръка. Изглежда, нещо се беше случило с тази половина от главата му. Какво точно? Дали ченгето го беше ударило и него, може би с дръжката на огромния револвер, който носеше? Най-вероятно, но случката му се губеше. Спомняше си гротескното кълбо, което беше изпълнила дъщеря му, спомняше си как се беше свлякла по последните няколко стъпала, как бе застинала на едно място с глава, изметната встрани, и това беше всичко. Господи, не беше ли напълно достатъчно?

— Ралф? — Ели отново го хвана с две ръце, докато дишаше тежко в гърба му. — Ралф, стани! Моля те, стани!

— Татко! Татко, хайде! — Това беше гласът на Дейвид, застанал малко по-далеч. — Добре ли е, мамо? Пак му тече кръв, нали?

— Не… не, той…

— Как да не му тече, като оттук я виждам. Татко, добре ли си?

— Да — отговори той. Опря се на едно коляно, хвана се за койката и с известно клатушкане се надигна. Лявото му око беше затворено от дебел пласт съсирена кръв. Клепачите му все едно бяха замазани с гипс. С външната страна на ръката си Ралф избърса, каквото можа — колкото нова болка да го накара да изтръпне. Плътта над окото приличаше на същинска кайма, готова за продан в месарницата. Опита се да се обърне на другата страна, по посока гласа на сина си и отново се залюля. Все едно се намираха на кораб. Не можеше да запази равновесие и дори когато застана неподвижно, главата му сякаш продължаваше да се върти нанякъде, напред-назад, наляво-надясно, не беше ясно накъде. Ели го подхвана, подпря го от една страна и му помогна да направи крачка напред.

— Мъртва е, нали? — попита Ралф. От съсирената кръв в устата почти беше изгубил и гласа си. Не искаше да вярва на пресипналия си глас, но предполагаше, че с времето ще свикне. Това беше най-лошото. С времето щеше да свикне. — Кирстен е мъртва.

— Мисля, че да — на свой ред изхълца Ели. — Хвани се за решетките, Ралф, можеш ли? Иначе ще събориш и мен.

Намираха се в арестантска килия. Пред тях, на повече от една ръка разстояние се намираше желязната врата. Решетките бяха боядисани в бяло, тук-таме боята се беше сгърчила и напукала. Ралф буквално се гмурна крачка напред и с две ръце се хвана за железата. От другата страна, насред тясно помещение, стоеше някакво бюро — оскъден декор, който постановчикът на модерна минималистична пиеса, е позволил да бъде изваден на сцената. На бюрото бяха оставени книжа, карабина двуцевка и няколко големи патрона, боядисани в зелено. До бюрото стърчеше и старомоден дървен стол на колелца с избеляла синя възглавница на седалището. На тавана зад метална мрежа беше окачена електрическа крушка. Умрелите мухи, полепнали по стъклото, й хвърляха огромни, нереалистични сенки.

От трите си страни помещението беше заобиколено със затворнически килии. Онази в средата, ползвана навярно вместо отрезвително, беше просторна и за момента — празна. Ралф и Ели Карвър бяха затворени в една от по-малките. Вдясно от тях се намираше друга, също толкова голяма и също незаета. Срещу килията им се намираха другите две малки килии. В едната бяха Дейвид — техният единадесетгодишен син — и някакъв белокос мъж. Ралф не можеше да види добре непознатия, защото онзи беше седнал на кушетката и беше скрил глава между ръцете си. Когато жената отдолу изпищя отново, Дейвид обърна поглед по посока на отворената врата и стълбите,

(Кирстен, Кирстен пада, вратът й изпуква като счупен клон)

водещи до нивото на улицата. Белокосият обаче дори не помръдна.

Ели застана до него и го прегърна през кръста. Ралф се реши да пусне с едната си ръка решетките, така че да може да хване нейната.

По стълбите се чуваха приглушени шумове, като от блъскане и тътрене. Някой трябваше да се присъедини към тях, но явно си беше казал, че няма лесно да се даде.

— Трябва да му помогнем! — крещеше жената. — Трябва да помогнем на Питър! Тряб…

Щом като я захвърлиха насред помещението, гласът й най-после секна. С почти неземна грация на балерина непознатата се отлепи от земята, заприличалите й на цвички бели гуменки се изпънаха като в шпиц, ръцете й се разпериха, косата й се развя над раменете и накрая тя се блъсна с все сила в бюрото. Жената, облечена в най-обикновени дънки и избеляла синя риза, измести с бедрата си бюрото на няколко сантиметра и в същия миг Дейвид, кацнал като птица на решетките на килията си, закрещя. Подскачаше нагоре-надолу и надаваше такива диви и смразяващи кръвта писъци, на каквито Ралф никога не беше и предполагал, че е способен.

— Карабината, госпожо! — сочеше Дейвид. — Дръжте карабината, стреляйте, стреляйте, госпожо, убийте го!

Белокосият мъж най-после надигна глава. От слънчевия загар лицето му изглеждаше преждевременно състарено. Големите торбички под размитите пиянски очи му придаваха изражение на копой.

— Дръж я! — задъха се старецът. — За Бога, жено!

Жената в дънките и синята риза се обърна по посока гласа на момчето, сетне през рамо — към стълбите, по които се дочуваха тежките стъпки на похитителя й.

— Давайте! — подкани я на свой ред Ели, застанала все тъй до мъжа си. — Той уби дъщеря ни, ще ни убие и нас, убийте го!

Жената в дънките и синята риза посегна към карабината.

2.

До Невада всичко си беше наред.

Четиримата весели скитници бяха тръгнали от Охайо по посока на езерото Тахо. Там Ели Карвър и двете й деца щяха да плуват на воля, да си правят излети и да се възхищават на природните забележителности, докато Ралф Карвър си прекарва времето в игралните домове — щеше да залага по-малко, ей така, за удоволствие, и с пределна концентрация. Това щеше да е четвъртото им посещение в Невада, второто им — на езерото Тахо, и Ралф все така щеше да следва своите железни правила на залагане: щеше да си тръгне или когато загуби хиляда долара, или когато спечели десет хиляди. При последните три посещения не бе успял да достигне нито една от двете граници. Първия път беше върнал обратно в Колъмбъс петстотин от хиляда долара, които си беше отредил за губене, втория път сумата беше сведена до някакви си двеста, докато предишната година беше зарадвал семейството си с цели три хиляди долара, сгънати във вътрешния десен джоб на спортното яке. Вместо да се тъпчат в караваната по разни мизерни паркинги, си бяха отживели ту в „Хилтън“, ту в „Шератън“, а по-възрастните Карвър не бяха пропуснали нито веднъж да се възползват от закрилата на нощта. За хора гонещи четиридесетте, подобно изживяване можеше да се нарече феноменално поне според разбиранията на Ралф.

— Сигурно ти е писнало от казина — беше попитал той половинката си през февруари, когато започваха да обсъждат лятната си почивка. — Дали да не отскочим този път до Калифорния? Или до Мексико?

— Разбира се, там по-лесно ще хванем дизентерия — отвърна му Ели. — И какво ще правим? Между две бързи посещения до кръчмата ще се радваме на гледката на океана.

— Ами Тексас? Децата ще видят скалите на Аламо.

— Много е горещо, пък и от история доскучава. На Тахо е хладно, дори през юли. На децата им харесва, на мен също. И стига да не дойдеш да искаш от моите пари, когато твоите привършат, всичко ще е наред…

— Знаеш, че никога не бих го направил — отвърна й той, леко възмутен. Или по-скоро се чувстваше задължен да се възмути. Двамата седяха в кухнята. Къщата им се намираше в предградието Уентуърт, недалеч от Колъмбъс. До тях се пъчеше бронзовият фризер, върху който дъщеря им беше налепила с магнити рисувани цветенца, а те разлистваха туристическите проспекти, разхвърляни по барплота. Никой от тях не си даваше сметка, че голямото залагане вече е започнало и че от самото начало ще загубят дъщеря си. — Знаеш какво съм ти казвал…

— Че „щом започне манията, залагането свършва“ — повтори тя тогава. — Знам, помня и ти вярвам. На теб ти харесва Тахо, на мен ми харесва, на децата им харесва. По-добро от Тахо няма.

И така, той направи резервациите и днес — ако все още бяха днес — семейството се бе движило като по график по шосе номер 50 — така нареченото „най-самотно шосе в Америка“, — прекосявайки Невада в западна посока и бързайки да стигне подножието на Сиера. Кирстен си беше играла с любимата си кукла Мелиса Сърчицето, Ели подрямваше, а Дейвид бе седнал до баща си и облакътен на таблото, внимателно следеше пътя. Допреди малко бе чел от Библията, която Попа, неговият нов приятел, му беше подарил (Ралф горещо се молеше на Господ Мартин да не се окаже педераст — женен беше, което беше добър знак, но човек никога не можеше да бъде сигурен), но накрая му беше омръзнало и като отбеляза страницата, я прибра в жабката. На Ралф му се искаше да попита сина си какво мисли, за какво изобщо става дума в тази Библия, но беше все едно да разговаря с някой крайпътен стълб. Дейвид (приемаше да му викат Дейви, но мразеше „Дейв“) беше странно дете в това отношение, във всеки случай не приличаше на никого от родителите си. Не приличаше и на сестра си. Този внезапен интерес към религията — Елън го наричаше „пътешествието на Дейвид към Бога“ — беше само една от многото му странни прояви. Навярно щеше да отмине и междувременно Ралф можеше да се радва, задето Дейвид не му цитира текстове от Библията, заклеймяващи комара, мръсните думи или това да те мързи да се обръснеш неделя сутринта. В крайна сметка Ралф обичаше детето си, а любовта му позволяваше да затвори очи пред множеството му странни постъпки. Нещо му подсказваше, че една от задачите на любовта е именно тази.

Ралф тъкмо си беше отворил устата, за да попита Дейвид не иска ли да играе на гатанки — откакто сутринта бяха напуснали Елай, пътят беше все същата еднообразна пустиня, от която на него самия започваше да му писва. Изведнъж воланът сякаш омекна в ръцете му, а гумите, които дотогава гордо бяха проскърцвали по асфалта, жално зашляпаха по калниците.

— Татко? — обади се Дейвид. Гласът му издаваше, че е хванал наличието на нещо нередно, но за уплаха и дума не можеше да става. Това беше добре. — Всичко наред ли е?

— Дръж се здраво — предупреди го Ралф и започна да играе с педала на спирачките. — Може и да стане страшно.

Сега, както се беше овесил на затворническите решетки и наблюдаваше обезумялата жена — единствената им надежда да избягат от този кошмар — Ралф си мислеше: „Дори нямах представа какво означава «страшно».“

От виковете главата още повече го заболя, но и той на свой ред изкрещя, без дори да помисли колко много се доближава до реакцията на сина си отпреди малко.

— Убийте го, госпожо! Убийте го!

3.

Това, което Мери Джаксън си спомни, това, което я накара да посегне към карабината, въпреки че през живота си не беше докосвала оръжие — нито пушка, нито пистолет, — беше репликата, която ченгето беше вмъкнало в обясненията си по пътя за града: „Аз ще ви убия.“

Беше го казал напълно сериозно. О, Боже, напълно сериозно!

Тя се извъртя към входа на помещението с карабината в ръце. Едрият рус полицай бе изпълнил цялата рамка на вратата и наблюдаваше със светлосивите си, празни очи.

— Убийте го, госпожо! Убийте го! — изкрещя мъжки глас. Човекът се намираше в килията вдясно от Мери, беше застанал прав до жена с насинено око. Отокът бе толкова жесток, че тъмни ивици се спускаха по цялото й лице — сякаш мастило се беше разляло по кожата й. Мъжът изглеждаше още по-зле; цялата лява половина на лицето му се губеше под дебел пласт съсирена, почти засъхнала кръв.

Полицаят се хвърли насреща й, ботушите му изтрополиха по дървения под. Мери отстъпи крачка назад, към голямата празна килия в дъното на помещението. В движение вдигна с палец ударниците. Постави карабината на рамо. Нямаше намерение дори да го предупреждава. Той беше убил съпруга й, без да му мигне окото, и тя нямаше за какво да го предупреждава.

4.

На няколко пъти Ралф бе натиснал педала на спирачките, без да изпуска кормилото, заключено като в менгеме от двата му лакътя. Щом колата извиеше по-застрашително в едната посока, той отпускаше малко волана в обратната, но гледаше да кара напред. Усещаше как караваната се мъчи да изплъзне от контрола му. Беше чувал, че ако подобна машина спука гума при висока скорост, трябва да й остави простор да извива, колкото позволява пътят. За жалост, спуканата гума не беше само една…

Ралф погледна към огледалото да види какво прави Кирстен. Тя беше изоставила играта с Мелиса Сърчицето и я беше притиснала към гърдите си. Кирсти беше усетила, че нещо става, но не можеше да разбере какво.

— Кирстен, сядай долу! — извика баща й. — Сложи си колана!

Макар че вече всичко беше свършило. Той успя да изтегли караваната встрани от шосето, изгаси двигателя и с ръка избърса потта от челото си. В крайна сметка, по собствена преценка, се беше справил добре. Дори вазичката с пустинни цветя на масата отзад си беше останала на мястото. Ели и Кирсти ги бяха събрали тази сутрин зад мотела в Елай, докато Ралф и Дейвид нареждаха багажа и проверяваха не са ли забравили нещо.

— Страхотно кормуване, татко — похвали го Дейвид с тон на специалист.

Ели се беше изправила на седалката си и се оглеждаше с неразбиране.

— Почивка ли ни даваш? — попита тя. — Защо стоим така килнати?

— Спукахме…

Изведнъж млъкна и впери очи в страничното огледало. Изотзад се приближаваше с висока скорост полицейска кола. Бурканите й бяха включени. Спирачките й изпищяха по асфалта, автомобилът се закотви на стотина метра зад тях и от мястото на шофьора изскочи най-големият полицай, когото Ралф беше виждал през живота си. Забеляза пистолета в ръката на ченгето и усети как студени вълни обливат цялото му тяло.

Полицаят се взираше вляво и вдясно, беше вдигнал пистолета на височината на рамото си и с цевта гонеше невидими за Ралф мишени из пустинята. Онзи направи пълен кръг и когато се обърна повторно с лице към караваната, потърси с очи огледалото за обратно виждане, сякаш искаше да кръстоса поглед с този на Ралф. Полицаят вдигна ръце над главата си, сетне рязко ги свали; отново ги вдигна и отново ги свали. Жестът беше повече от красноречив: „Стойте си по местата. Никой да не излиза.“

— Ели, заключи задните врати — каза Ралф и веднага натисна ключа до себе си. Дейвид, който не го изпускаше от поглед, повтори същото, без дори да чака нареждане.

— Какво? — попита Ели, която все още не разбираше. Какво става?

— Не знам, но зад нас стои някакъв полицай и като го гледам, хич не е спокоен. „Застанал е точно на мястото, където спуках гума — мислеше Ралф и сам се поправи: — Където спукахме гуми.“

Полицаят се наведе и вдигна някакъв предмет от асфалта. Беше метална мрежа, по която проблясваха малки слънчеви зайчета, напомнящи за бална рокля на пайети. Без да оставя пистолета, полицаят нарами мрежата и я откара до колата си. Изглеждаше така, сякаш очаква нечие нападение. Опитваше се да гледа във всички посоки едновременно.

Ели заключи задната врата на караваната, сетне страничната и се надвеси над мъжа си.

— Мога ли да знам какво става?

— Казвам ти, нямам представа. Но положението не ми изглежда никак приятно. — И при тези си думи Ралф посочи огледалото от другата страна на прозореца си.

Ели се приведе, опря две ръце на коленете си и внимателно се вгледа в това, което Ралф й показваше. Тъкмо в този момент полицаят захвърляше бляскавата мрежа на задната седалка на колата си, сетне, хващайки пистолета едновременно с две ръце, се примъкна до шофьорската врата. По-късно Ралф щеше да си спомня колко добре бе изигран този късометражен ням филм.

Кирсти се появи иззад майка си и започна да побутва изпъчения й задник с главата на куклата си.

— Дупа, дупа, дупа — тананикаше си тя, — обичаме голямата дупа на мама.

— Престани, Кирсти!

В други случаи Кирсти не разбираше отведнъж и трябваше да й се повтори два или три пъти, за да престане. Нещо в гласа на майка й обаче я накара да спре веднага. Погледна към брат си, който, подобно на родителите си, напрегнато се взираше в огледалото откъм собствената си страна. Приближи се до него и понечи да се настани в скута му. Внимателно, но без всякакво колебание, Дейвид я върна обратно на крака.

— Не сега, Пай.

— Но какво има? На какво си играем?

— На нищо не си играем — отговори й Дейвид, без да сваля очи от огледалото.

Ченгето се прибра в колата си и продължи по шосето в тяхната посока. Спря до караваната и отново излезе. Продължаваше да държи пистолета в ръка, само че този път го беше провесил с дулото надолу до десния си крак. Отново се огледа наляво и надясно, сетне притича до прозореца на Ралф. В една каравана шофьорът седи доста по-високо от водачите на леки автомобили, но полицаят беше толкова висок — метър и деветдесет и пет най-малко, — че и така можеше да гледа седналия зад волана Ралф отвисоко.

Ченгето направи въртелив жест със свободната си ръка. Ралф свали стъклото на прозореца си наполовина.

— Какво има, господин полицай?

— Колко души сте? — попита полицаят.

— Какво им…

— Господине, колко души сте в караваната?

— Четирима — отговори Ралф, който най-сетне започна да се плаши. — Жена ми, двете ми деца и аз. Спукахме две гуми…

— Не, господине, спукали сте всички гуми. Току-що минахте по парче пътен килим.

— Не разб…

— Така викаме на мрежите с гвоздеи — осведоми го полицаят. — Използваме ги отвреме навреме, за да спираме нарушители. Така си спестяваме гонитбата по шосето.

— И за какво е оставено подобно нещо на пътя? — искаше да знае възмутената Ели.

Вместо да й отговори, полицаят заобяснява:

— Ще отворя задната врата на колата си, онази, която е от страната на караваната ви. Щом ме видите, че съм я отворил, искам възможно най-бързо да излезете от колата си и да се приберете в моята.

Изви врат, за да погледне във вътрешността на караваната, и забеляза Кирстен — тя се беше хванала за крака на майка си и предпазливо надничаше иззад гърба й.

— Здрасти, малката — усмихна й се ченгето.

Кирсти му върна усмивката.

За секунда полицаят спря погледа си на Дейвид. Кимна му и Дейвид също така му кимна в отговор, без да изразява нищо с жеста си.

— Има ли някого наоколо, господине? — попита момчето.

— Един зъл тип — отговори полицаят. — Засега това ти е достатъчно, синко. Много зъл тип. Так!

— Господин полицай… — понечи да каже нещо Ралф.

— Господине, знам, че ви дължа уважение, но в момента се чувствам точно като мишена на стрелбището. Наоколо скита изключително опасен човек, добър стрелец, а „килимът“, на който се натъкнахте, подсказва, че е някъде наблизо. Нека отложим обясненията за по-късно, става ли? Сега трябва да се измъкнем на по-безопасно място.

„Так?“ — чудеше се Ралф. Това името на злия тип ли беше?

— Да, но…

— Вие най-напред, господине. Вземете момиченцето със себе си. После момчето, най-накрая съпругата ви. Ще ви е тесничко, но мога да ви кача всички в колата.

Ралф откопча колана си и се изправи.

— Къде ще ни отведете? — попита той.

— В Деспърейшън, миньорско градче на десетина-дванайсет километра оттук.

Ралф кимна, вдигна стъклото на прозореца и пое Кирсти в ръцете си. Тя го изгледа с неразбиращи очи, от които всеки момент можеха да потекат сълзи.

— Татко, това Торбалан ли е? — попита тя. Торбалан беше някакво тайнствено чудовище, което се беше вмъкнало в мислите й един ден в училище. Ралф нямаше представа кой точно от съучениците беше говорил на седемгодишната му дъщеричка за злокобния обитател на килери и долапи, но си казваше, че ако онзи (защото беше повече от сигурен, че е било момче; открай време споделяше убеждението, че грижата по сътворяване на страховити измислици из американските училища е връчена изключително на момчетата) му попадне в ръцете, с удоволствие би извил врата му. Цели два месеца бяха нужни на семейството му да убеди Кирсти, че Торбалан не живее в дома им. Ето ти сега ново изживяване…

— Не, не е Торбалан — успокои я Ралф. — Навярно някой пощенски служител е имал тежък ден в службата.

— Татко, ти работиш в пощата — напомни дъщеря му — докато той я носеше към страничната врата на караваната.

— Именно — продължаваше разговора той. Ели беше избутала Дейвид пред себе си и в жест на закрила бе положила ръце върху раменете му. — Пошегувах се.

— Както когато чукаш по масата, все едно има някой зад вратата?

— Точно така.

Погледна през прозореца, полицаят вече беше отворил задната врата на автомобила си. Установи, че когато сам бутне вратата на караваната, двете заедно ще се превърнат в своего рода щит, който би ги закрилял от невидимия стрелец. Това го поуспокои.

„Да, ама ако онази пустинна мишка ни дебне откъм гърба. Боже Всемогъщи, защо не отидохме в Атлантик Сити?“

— Татко? — обади се гласът на Дейвид. Синът му беше интелигентно момче, макар и малко странно. Миналата есен, след онова, което се случи на приятеля му Брайън, бе тръгнал да ходи на църква. Не на неделно училище, не и на младежките събирания в четвъртък вечер, просто посещаваше църквата. А всяка неделя следобед в дома на енорийския свещеник, където разговаряше с новия си приятел, Попа. Когото, между другото, дебнеше бавна смърт, ако освен обмяна на идеи посмееше да свърши и нещо друго. Според Дейвид двамата само си приказвали, пък и откакто се случи онова нещо с Брайън, Ралф беше на мнение, че момчето има нужда да разговаря с някого. Искаше му се само Дейвид да се беше научил да пита майка си и баща си, вместо да се забърква в живота на чужд човек, който може и да има жена, ама знае ли се…

— Татко? Всичко наред ли е?

— Да, всичко е наред. — Нямаше ни най-малка представа дали и кое би могло да е наред, но на децата така се отговаря, нали? „Да, всичко е наред, няма нищо страшно.“ Представи си как двамата с Дейвид пътуват със самолет и двигателите изведнъж отказват. През целия път, докато самолетът лети към земята, той щеше да прегръща сина си и да го уверява, че всичко е наред.

Отвори вратата, която се удари в тази на полицейската кола.

— Хайде, бързо, по-експедитивно! — оглеждаше се нервно полицаят.

Ралф слезе набързо по стъпалата, прегърнал Кирсти с лявата си ръка. Щом се озова на шосето, дъщеря му изведнъж изпусна куклата си.

— Мелиса! — извика тя. — Изпуснах Мелиса Сърчицето, вдигни я, татко!

— Не, влизайте в колата, влизайте в колата! — нареди полицаят. Аз ще прибера куклата!

Ралф се пъхна в купето, закри с дясната си ръка главицата на Кирсти и й помогна да се прибере на сигурно. Веднага след него влетя Дейвид, най-накрая — Ели. Задната седалка на колата беше цялата затрупана с хартии, а тази на шофьора се беше издула от тежестта на полицая. Щом Ели прибра и десния си крак вътре, полицаят тръшна вратата зад нея и тичешком заобиколи автомобила.

— Лиса! — изкрещя Кирсти в същинска агония. — Той забрави Лиса!

Ели посегна към дръжката на вратата. Просто щеше да се наведе, за да прибере куклата от земята — колкото и добър стрелец да е този психар, едва ли би я уцелил за секундата, в която ще се покаже вън от колата. Спогледа се с Ралф:

— Къде са дръжките? — попита тя.

Шофьорската врата се отвори и подобно на същинска бомба полицаят се друсна на седалката. Облегалката му се изпъна за сметка на Ралфовите колене, Ралф изтръпна от болка и поне въздъхна с облекчение, задето Кирсти беше седнала в скута му и имаше къде да си протегне крачетата. Но дъщеря му си имаше други грижи. Беше се извърнала цялата към майка си, търсейки помощ.

— Куклата ми, мамо, куклата ми! Мелиса!

— Господине… — отвори уста Ели.

— Няма време — прекъсна я полицаят. — Не мога. Так!

Направи обратен завой и сред облак прах потегли на изток. От скоростта задницата на колата заплашително се заклати. Щом колелата поеха стабилно по шосето, Ралф си даде сметка колко бързо се бяха развили събитията нямаше и десет минути, откакто четиримата си се возеха спокойно в караваната, устремени към крайната цел. Тъкмо щеше да пита Дейвид не му ли се играл на „Познай предмета“, не толкова от желание, колкото от скука.

Сега вече и дума не можеше да става за скучаене.

— Мелиса Сърчицееето! — пищеше Кирсти, преди да избухне в сълзи.

— Спокойно, Пай — обади се Дейвид. Това беше галеното име, с което назоваваше сестра си. Както с много други неща около Дейвид, така и сега родителите му не бяха особено наясно какво означава името и откъде идва. Ели си мислеше, че има връзка с десерта пай, но когато една вечер попита сина си, Дейвид просто вдигна рамене и се усмихна със загадъчната си, чаровна усмивчица.

— Няма връзка, просто си е Пай, и това е — обясни той.

— Просто Пай.

— Но Лиса остана да лежи в мръсотията — негодуваше Кирсти, докато се опитваше да удави брат си в сълзи.

— Ще се върнем, ще я приберем и ще я измием — увери я Дейвид.

— Обещаваш ли?

— Ъ-хъ. Аз ще ти помогна да измиеш косите й.

— С „Прел“?

— Ъ-хъ — съгласи се Дейвид и я целуна по бузата.

— Ами ако дойде лошият човек? — разтревожи се Кирсти.

— Онзи лошият, дето е като Торбалан? Ами ако отвлече Мелиса Сърчицето?

Дейвид сложи ръка пред устата си, за да не улови сестра му усмивката.

— Няма да дойде. — И за всеки случай се обърна към огледалото за обратно виждане, търсейки погледа на полицая.

— Нали няма да дойде?

— Няма — потвърди ченгето. — Човека, когото търсим, не е похитител на кукли.

Ралф не можеше да улови и най-малкия признак за насмешка в думите му. Онзи просто констатираше фактите, такива, каквито са.

Докато минаваха покрай табелата, на която бе изписано „ДЕСПЪРЕЙШЪН“, шофьорът намали, зави вдясно и наду отново газта. Ралф се хвана за дръжката над вратата, искрено надявайки се, че полицаят знае какво върши. Нямаше да е особено добре, ако от бързане ги преобърнеше. При завоя колата сякаш се надигна от пътя, но скоро стъпи здраво на асфалта. Пътуваха на юг. На хоризонта се показа висок хълм, подобен на огромна купчина пръст, чиято стръмна повърхност бе прорязана от безброй пукнатини и криволичещи изкопи.

— Що за човек е този? — искаше да знае Ели. — Какво представлява? И откъде се е сдобил с тази чудесия, как й беше името, щом само вие, полицаите я ползвате? Да не я е откраднал от полицията?

— Пътен килим, мамо — напомни й Дейвид. Прокара пръст нагоре-надолу по желязната мрежа, която ги отделяше от предната половина на купето. Лицето му беше напрегнато, замислено и доста объркано. Вече не му беше до усмивки.

— По същия начин, по който се е сдобил и с пушките, с които гърми, и с колата, която кара — обясни мъжът зад кормилото. Вече минаваха покрай фургонния парк „Гърмяща змия“ и сградата на Минното дружество веднага след него. Нагоре се показаха няколкото магазина и офиса. Под огромната небесна синева святкаха жълтите очи на светофарите. — Той е полицай. И да знаете едно нещо от мен, семейство Карвър: когато си имате проблем с побъркан полицай, значи работата е дебела.

— Откъде знаете фамилията ни? — зачуди се Дейвид. — Та вие дори не поискахте книжката на баща ми. Откъде знаете как се казваме?

— Прочетох я, когато баща ти отвори вратата на караваната — рече полицаят и погледна в огледалото. — Над масата стоеше мъничък надпис: „ГОСПОД ДА БЛАГОСЛОВИ НАШИЯ ПОДВИЖЕН ДОМ. СЕМЕЙСТВО КАРВЪР“. Просто.

Имаше нещо в цялата тази работа, което смущаваше Ралф, но засега не му обръщаше внимание. Уплахата се превръщаше постепенно в мрачно предчувствие, което натискаше вътрешностите му, сякаш се беше натровил с храна. Каза си, че ако вдигне ръка, тя няма да трепери, което би трябвало да е знак, че уплахата го е напуснала. И все пак, страхът не само не си отиваше, но дори нарастваше, колкото повече полицаят ги отдалечаваше от подвижния им дом. Изглежда, това беше страх, който не се изразява в треперене на ръцете („Това ще да е някакъв сух страх“ — помисли си Ралф с лека нотка на хумор, каквато рядко се забелязваше в думите и мислите му), но който си беше все така реален.

— Полицай — разсъждаваше Ралф и без да иска, си спомни някакъв филм, който беше взел една съботна вечер от кварталната видеотека преди няколко седмици. Казваше се „Ченгето маниак“. На кутията, над заглавието на филма се мъдреше зловещото предупреждение: „ИМАТЕ ПРАВОТО ДА ЗАПАЗИТЕ МЪЛЧАНИЕ. ЗАВИНАГИ“. Забавно беше как подобни глупости могат да се запечатат в съзнанието ти. Само дето в момента на Ралф нищо не му се струваше забавно.

— Точно така, полицай — наблегна техният полицай. Гласът му звучеше, все едно се беше усмихнал.

„А, така ли? — мислеше Ралф. — И как звучат усмивките, ако не е тайна?“

Даваше си сметка, че Ели го наблюдава с напрегнато любопитство, но сега не му беше времето да отвръща на погледа й. Нямаше представа какво можеха да си прочетат един на друг в погледа и не беше сигурен, че иска да узнае. И все пак полицаят се беше усмихнал. По нещо си личеше, че се е усмихнал.

„Защо ще се усмихва? Какво толкова смешно може да има в едно ченге — сериен убиец, който върлува на свобода? Какво смешно може да има в шест спукани гуми, в четирима наблъскани като сардини в нажежена от слънцето полицейска кола нещастници? Какво смешно може да има в липсващите дръжки на вратите? Какво смешно може да има в любимата кукла на дъщеря ми, захвърлена в праха на десет километра оттук? Какво изобщо би могло да бъде смешно в цялата тази история?“

Ралф не знаеше. Но полицаят звучеше все едно се усмихваше, в това беше сигурен.

— Някой от щатската полиция, така ли казахте? — попита Ралф, докато минаваха под светофара.

— Виж, мамо! — възкликна удивена Кирстен, забравила за секунда Мелиса Сърчицето. — Колела! Колела на улицата, обърнати наопаки! Виждаш ли ги? Не е ли смешно?

— Да, скъпа, виждам ги — отвърна Ели. По тона й личеше, че гледката не й се струва ни най-малко смешна.

— Щатски полицай? Не, не съм казвал такова нещо. Мъжът зад кормилото като че ли продължаваше да се подхилква. — Никаква щатска полиция, обикновено градско ченге.

— Така ли? Че колко души полицаи сте в малко градче като това?

— Ами, имаше още двама — осведоми го полицаят, чиято усмивка вече беше очевидна, — но ги убих.

Обърна глава и ги изгледа през мрежата. Не, не се усмихваше, той се хилеше. Зъбите му бяха толкова големи и така лъщяха на слънцето, че изглеждаха като от метал, не от кост. Ралф можеше да ги преброи до един — така беше засиял от щастие полицаят. Венците над и под тях му приличаха на огромна маса розова гума.

— На запад от Пекос друг закон освен моя не се слуша.

Ралф беше вперил поглед в лицето му. Устата му беше провиснала в недоумение. Полицаят продължаваше да му се хили, без дори да благоволи да се обърне към пътя, без да се интересува къде се намират.

— Семейство Карвър — рече той с най-тържествен тон, продължавайки да се усмихва, — добре дошли в Деспърейшън.

Един час по-късно полицаят връхлетя върху жената с дънките и синята риза, каубойските му ботуши чаткаха по дъсчения под, ръцете му стояха широко разперени, но усмивката вече я нямаше и Ралф усети как чувството за див триумф се залепя за гърлото му, сякаш ей сега ще изскочи навън. Полицаят беше бърз, но жената с дънките бе успяла — по-скоро по случайност, отколкото вследствие някакъв трезво обмислен план от нейна страна — да застане от обратната страна на бюрото, а това щеше да реши всичко. Ралф видя как тя издърпа ударниците на карабината, забравена на бюрото, как вдига оръжието на рамо, как обляга гръб в решетките на голямата килия, как прокарва пръст по двойния спусък.

Полицаят бързаше, но си личеше, че там, закъдето се е разбързал, няма да му е приятно.

„Убийте го, госпожо — повтаряше си Ралф наум. — Не толкова, за да спасите нас, колкото да отмъстите за дъщеря ми. Гръмнете го в проклетата тиква!“

В мига, преди Мери да дръпне спусъците, ченгето падна на колене от другата страна на бюрото и сведе глава, сякаш щеше да се моли. Двойният изстрел отекна като същински взрив в тясното помещение. От двете цеви избълваха пламъци. Ралф чу жена си да пищи — навярно в знак на триумф. Ала победоносният й вик се оказа преждевременен. Кавалерийската шапка на полицая бе отлетяла, но куршумите бяха минали твърде високо. Удариха се в отсрещната стена на помещението и след рикошета изтрополиха по циментовите стълби зад отворената врата, подобно на едри парчета град, удрящи по прозорците. Вдясно от вратата имаше табло за съобщения и Ралф видя големите черни дупки, които куршумите бяха оставили между листовете хартия. Шапката на ченгето бе заприличала на същинска дрипа и само кожената лента я държеше да не се разпадне. Патроните бяха за глигани, не за патици. Ако бяха уцелили полицая в лицето, щяха да пръснат черепа му. Това накара Ралф да се почувства още по-разочарован.

Едрият мъжага се хвърли с цялата си тежест срещу бюрото и го изблъска към килията, която Ралф бе нарекъл местното отрезвително, за да притисне жената плътно до решетките. Столът се оказа заклещен под плота и злощастно скърцаше, докато колелцата му го влачеха право напред. Жената понечи да се защити с пушката, преди столът да я удари, но полицаят я беше изпреварил. Облегалката на стола се заби със страхотна сила в хълбоците и корема й и я изтласка плътно до решетките. Последва вик: и от изненада, и от болка.

Подобно на Самсон, който се готви да събори колоните на храма, огромното ченге сграбчи с две ръце бюрото. Въпреки че изстрелите още кънтяха в ушите му, Ралф чу как шевовете на униформата му се пукат от напрежението на мускулите. Полицаят издърпа бюрото назад и заплашително изрева:

— Хвърли пушката! Хвърли пушката, Мери! Жената се освободи от падналия върху нея стол, надигна повторно карабината и отново дръпна ударниците. От усилие и болка в очите й лъщяха сълзи. С крайчеца на окото си Ралф зърна Ели да притиска с длани ушите си, но този път не се чу нищо повече от изщракването на ударника. Ралф усети как разочарованието го стяга за гърлото. Твърде дълго беше гледал карабината, знаеше добре, че не е нито помпа, нито автомат, а най-обикновена двуцевка. И все пак някаква малка надеждица го караше да очаква повторен изстрел. Пустата му карабина беше длъжна да гръмне повторно, сам Господ трябваше да я зареди, да докаже, че чудеса се вършат и посредством „Уинчестър“.

Полицаят блъсна повторно бюрото. Ако не беше столът, забеляза Ралф, жената можеше да се скрие в празното място за краката. Но стола го имаше и краят на облегалката повторно се блъсна в корема й, изкарвайки въздуха й в болезнен стон.

— Хвърли я, Мери, хвърли я! — крещеше ченгето. Но тя не щеше. Докато полицаят придърпваше повторно бюрото към себе си („А защо просто не се хвърли върху нея? — недоумяваше Ралф. — Добре знае, че карабината е празна.“) и хартиите и всякаквите дреболии от плота се разпиляваха по пода, тя премести оръжието в ръцете си и го сграбчи за двойната цев. Сетне се наведе напред и замахна с пушката като с бухалка. Полицаят се опита да прибере дясното си рамо, но тежкият дървен приклад се стовари върху ключицата му. При удара той изпъшка. Ралф не можеше да каже дали изпъшкването е израз на изненада, на болка или просто на досада, но звукът окуражи всички присъстващи, които в един глас радостно извикаха. Дейвид, с пребледняло и изпотено от напрежение лице, с искрящи от омраза очи, така и не се откъсваше от решетките на килията си, зад които вече се беше изправил и белокосият старец.

Полицаят за трети път издърпа бюрото към себе си — изглежда, ударът, който беше отнесъл, не беше сериозен — и го тласна отново напред. За трети път столът удари жената и я залепи за решетките. За трети път и тя изкрещя от болка.

— Остави пушката! — викна й полицаят. Във вика му имаше нещо странно, дори комично, и за миг Ралф си каза, че има надежда ударът върху ключицата да е подействал. Но след това се усети, че полицаят просто се смееше. — Остави я или ще те размажа от бой, наистина ще го направя!

Чернокосата жена — Мери — надигна отново карабината, но този път с видимо примирение. Единият край на ризата й се беше подал изпод дънките и Ралф забеляза яркочервените белези по бялата кожа на корема й. Ако тя вземеше да съблече дрехата си, вероятно целият стол щеше да се види отпечатан като татуировка върху тялото й.

Тя задържа за секунда карабината над главата си, прикладът трепереше, също както трепереше цялото й тяло, най-накрая го захвърли настрани. Карабината се спря пред килията на Дейвид и белокосия и издрънча на пода. Дейвид погледна в краката си, но старецът го спря.

— Не я пипай, синко. Така и така е празна, да не си търсим белята.

Полицаят погледна към момчето и стареца, сетне се усмихна победоносно на жената, облегнала се на решетките срещу него. Издърпа бюрото, този път окончателно, заобиколи го и с ритник запрати стола надалеч. Малките колелца отново го повлякоха напред, този път към празната килия до тази на Ралф и Ели. Полицаят положи тежката си ръка върху раменете на чернокосата жена. Гледаше я едва ли не с нежност. Тя му отвърна с най-зловещия, заканителен поглед, който Ралф беше виждал през живота си.

— Можеш ли да вървиш сама? — попита ченгето. — Нещо счупено?

— Какво значение има? — изплю му се тя насреща. — Ако ще ме убиваш, убий ме, да свършваме по-скоро.

— Да те убия? Да те убия? — Полицаят изглеждаше смаян, подобно на човек, който през живота си не е посягал и на най-малката гадинка. — Аз няма да те убивам, Мер! — рече той и я притисна до себе си, след което обиколи с поглед лицата на Ралф и Ели, на Дейвид и белокосия. — Определено не! Не и когато нещата започнаха да стават интересни.

1.

Същият човек, чието лице навремето красеше кориците на списания като „Пийпъл“, „Тайм“ и „Премиер“ (тогава, когато се беше омъжил за актрисата с многото изумруди), първата страница на „Ню Йорк Таймс“ (когато му връчиха Националната литературна награда за романа му „Наслада“) и централните страници на „Инсайд Вю“ (след като го арестуваха заради побоя над третата му жена — онази преди актрисата с многото изумруди), сега спешно трябваше да спре по малка нужда.

Изтегли мотоциклета си на банкета на шосе номер 50, от страната на платното, устремено на запад, и след като методично натискаше и отпускаше педала на спирачките със схванатия си ляв крак, успя да спре точно преди да напусне и чакъла. Добре, че по пътища като този движение почти нямаше, защото в района на Големите езера човек не можеше току-така да паркира мотоциклета си край пътя, пък дори и да е чукал най-известната американска актриса (въпреки че по времето, когато двамата се ожениха, тя отдавна бе изгубила свежестта си) и да са му споменавали името във връзка с Нобеловата награда за литература. Който и да посмееше да извърши подобна непредпазливост, щеше да види как само след секунди машината му се килва настрани, как стойката й се подвива нещастно под тежестта и я оставя да се сгромоляса върху мантинелата. Вярно, стойката изглеждаше здрава и солидна, но всичко си беше въпрос на настроение — също както и при някои хора, чиито имена той много добре можеше да назове, като се започне с онзи тип, чиято физиономия можеше да гледа единствено в огледало. А да се опиташ да си вдигнеш сам триста и петдесет килограмовия Харлей Дейвидсън, особено когато си на петдесет и шест и никога не си поддържал кой знае каква спортна форма, това той не пожелаваше на никого.

„Хич не ми се и мисли — плашеше се от подобна перспектива той, докато се любуваше на червено-кремавия си Харлей Софтейл, градски мотоциклет, способен да възмути всеки ценител на големите скорости най-вече с тихото пърпорене на двигателя си. Освен от тези нежни шумове, тишината на пустинята се нарушаваше единствено от горещия вятър и проскърцването на песъчинките, напъхали се под коженото му яке. За подобно яке в «Барнис», в Ню Йорк, искаха хиляда и двеста долара. Якето трябваше да бъде фотографирано от някакъв си педераст, работещ за списанието «Интервю», ако такова списание изобщо съществуваше. — Дали да не му вържа тенекия?“

— Дотук добре — рече той на глас. Свали каската си и я остави на седалката на мотора. Бавно прокара ръка по лицето си, горещо като вятъра, но освен това и жестоко изгоряло от слънцето. Имаше чувството, че никога досега не е бил толкова изтощен и изсмукан от живота.

2.

Литературният лъв се запъти със сковани крачки навътре в пустинята. Дългите му сиви коси достигаха до раменете на мотоциклетисткото му яке, трънливата растителност драскаше и шибаше кожените му крачоли (купени също като якето от „Барнис“). Огледа се внимателно, но не видя да се приближава кола нито от едната, нито от другата посока. Далеч надолу по пътя, на километър-два в западна посока, стоеше паркиран камион или може би туристическа каравана, но дори да имаше хора, едва ли можеха без бинокъл да видят какво прави великият човек в пустинята. Пък дори и да го гледаха, какво толкова? Повечето хора правеха като него.

Свали ципа на панталоните — той, Джон Едуард Маринвил, човекът, когото в „Харпър’с“ бяха нарекли „писателят, на когото Норман Мейлър винаги е желал да прилича“, човекът, когото навремето Шелби Фут бе нарекъл (нарекла?) „единственият жив американски писател с размаха на Джон Стайнбек“, — и извади писалката, с която природата го беше дарила от самото му раждане. Пикочният му мехур беше пред пръсване, но почти минута така и нищо не щеше да се случи; Маринвил си стоеше с оная работа в ръка и чакаше.

Най-накрая урината си проби път и обагри сухите, прашни листа на мескитовата растителност в наситенозелено.

— Слава на Исус, благодарим ти Господи! — изрева от удоволствие той с треперливия си глас, напомнящ на Джими Суогърт. По коктейлите това му носеше голям успех: веднъж Том Уулф така се беше засмял на евангелистките му напеви, че Джони се бе уплашил няма ли да получи пристъп. — Вода насред пустинята, това е то, чудо! Хелоу, Джулия! — Понякога си мислеше, че не неутолимата му жажда за алкохол, наркотици и млади жени, а именно тази последна реплика, която той изричаше вместо „алилуя“, бе истинската причина известната актриса да го блъсне в басейна по време на онази пияна конференция в хотел „Белер“… и после да отнесе изумрудите си другаде.

Въпросният инцидент не можеше да се смята за начало на житейския му залез, по-скоро отбелязваше онази точка, отвъд която залезът нямаше как да не се забележи. Не можеше просто да се оплаче, че е имал лош ден, дори лоша година; той започваше да води лош живот. В рубриката „Съмнителни постижения“ на списание „Ескуайър’с“ бе публикувана негова снимка как с пиянска усмивка на лице, облечен в измокрен бял костюм, се мъчи да излезе от басейна. Нататък започнаха кажи-речи постоянните му изяви по страниците на „Спай“. Според собствените му разбирания „Спай“ беше списанието, където някогашните знаменитости изпяваха лебедовата си песен пред пресата.

Ако не друго, то поне този следобед, в който, обърнат на север, той блажено опикаваше пустинята, подобни мисли не му се струваха толкова неприятни, колкото друг път. В Ню Йорк те бяха винаги болезнени; самият град беше причина за това. Пустинята имаше това достойнство, че насред простора й „неопетнената репутация“ на Шекспир изглеждаше не само крехка, но направо лишена от всякакъв смисъл. Когато си се превърнал в Елвис Пресли на литературата — застарял, натежал, но все тъй упорит да стоиш на празненството, нищо че отдавна е трябвало да те отведат у дома, — подобни мисли можеха само да те утешат.

Той се разкрачи още повече, присви леко кръст и остави пениса си, за да си потърка гърба. Някой му беше казал, че така изпразваш повече от съдържанието на мехура си и доколкото можеше да съди от собствения си опит, този някой беше прав. И все пак усещаше, че преди да стигне Остин — следващата жалка дупка по пътя до Калифорния, ще му се наложи поне още веднъж да повтори операцията. Простатата му, изглежда, не беше вече онова, което беше навремето. Колкото пъти се замислеше за нея (а напоследък това се случваше често), той си я представяше като безформена, издута и надупчена на сто места маса, напомняща на огромен човешки мозък, станал жертва на радиация, във всеки случай достоен да намери място сред декорите на стар филм на ужасите. Знаеше, че трябва да отиде на преглед, и то не само заради нея, а заради всичките си вътрешности без изключение. Разбира се, че беше редно да отиде на лекар, и все пак още не бе започнал да пикае кръв, та да се разтревожи толкова много. Освен това…

Е, добре, няма защо да го крие. Страхуваше се. Проблемите около него, като че ли бяха много по-сериозни от накърняването на писателската му репутация, която през последните години не бе престанала сякаш да се разнищва между пръстите му. Спря хапчетата, спря алкохола, но и това не оправи нещата напълно. В известен смисъл въздържателството дори влошаваше положението. Джони скоро се увери, че трезвата глава те кара по-често да си спомняш всички онези неща, от които се страхуваш. Страхуваше се, че натисне ли с пръст корема на литературния лъв, освен големите размери на простатната му жлеза чичо доктор може да открие още доста проблеми; страхуваше се, че чичо доктор може да установи, че се е превърнала на огромна черна тиква, проядена от рак като… тази на Франк Запа например. И дори туморът да не го дебнеше там, кой знае къде другаде можеше да се е скрил.

В дробовете, защо не? В продължение на двайсет години беше изпушвал по два пакета „Кемъл“ на ден, следващите десет години бе минал на „Кемъл лайтс“, за да унищожава по три пакета на ден, все едно слабите цигари можеха да оправят нещо в организма му: може би щяха да залъжат бронхите му, да излъскат трахеята, да възстановят бедните му алвеоли. Няма такова нещо. През последните десет години той твърдо бе отказал цигарите. Но всеки ден, поне до обяд, гърдите му продължаваха да свирят, все едно се бе надбягвал на стадиона, а често му се случваше да се събуди от кашлица посред нощ.

Или стомахът! Да, защо не там? Какъвто е мекичък, розовичък, доверчив — идеално място за загнездване на чужди тела. В семейството бяха заклети любители на месото, за тях под „леко-препечено“ се разбираше, че готвачът е дъхнал на пържолата, и общо взето, добре приготвената храна беше непозната. За сметка на това Джони обичаше да се тъпче с люти сосове и да ръси огромни количества пипер из чинията си. Не признаваше нито плодове, нито зеленчуци, освен, ако не бяха вкиснали; цял живот се беше хранил по този начин, продължаваше да се храни така и вероятно и занапред щеше да я кара в същия дух, докато най-накрая не се тръшнеше на някое болнично легло, където да почнат да му поднасят здравословна храна през пластмасови тръбички.

Или мозъкът? Не беше изключено. Я тумор, я (тази мисъл му се струваше особено обнадеждаваща) неочаквано ранни признаци на Алцхаймер.

Рак на панкреаса? Това поне нямаше да отнеме време. Експресно обслужване, никакво чакане. А защо не инфаркт? Цироза? Мозъчен удар? Всичко му се струваше толкова реално! Дори логично! В много интервюта беше казвал, че се чувства „оскърбен“ от смъртта, но това си беше само един от големите балони, които имаше навик да раздува из пресата. Истината бе, че той се чувстваше ужасен от смъртта и след като цял живот не бе дал мира на въображението си, можеше да си я представи как се задава зад поне стотина различни лица… И късно през нощта, когато не можеше да заспи, той виждаше ясно пред себе си как смъртта се задава под тези сто лица едновременно. Това, че отказваше да навести лекаря, да се подложи на прегледи, да позволи на специалист да се вмъкне под кожата му, нямаше да спре никоя от вероятните болести да го споходи или да продължи все така спокойно да го яде — при условие че вече се е заселила в тялото му, — но ако и занапред спазваше дистанция от докторите и техните дяволски инструменти, поне нямаше да му се налага да знае. Стига да не ти хрумне да светнеш лампата, какво ти пука дали под леглото или в ъгъла на стаята те дебне чудовище? А това, което докторите по света упорито отказваха да научат, бе, че за хора като Джони Маринвил, да се страхуваш от нещо е по-лесно, отколкото да си сигурен, че то е действителност. Особено, когато си готов да посрещнеш всяка съществуваща на планетата болест.

„Включително спин“ — мислеше си той, докато зяпаше из пустинята. Опитваше се да бъде предпазлив — пък и напоследък не му се случваше често да ляга с жени, това беше още една болезнена истина, — и можеше да гарантира пред съвестта си, че през последните осем или десет месеца наистина е бил предпазлив. Откакто беше спрял пиенето, вече не му се случваше да не си спомня нищо от изминалите нощи. Но през годините, в които пиеше здраво, поне четири-пет пъти се беше събуждал до напълно непознати мацки. Всеки път скачаше като ужилен и бързаше да провери тоалетната. Ако в кошчето се мъдреше използван презерватив, това му действаше донякъде успокоително, ако ли не — оставаше място за какви ли не догадки. Разбира се, той или приятелката (неговото ново гадже, както може би щяха да пишат из жълтата преса) можеше да са го потулили някъде през нощта, но каква беше гаранцията? Никаква от момента, в който паметта започне да ти играе номера. А спинът…

— Тая гадост се вмъква в тялото ти и чака — ядоса се той на глас и присви очи, след като силен повей на вятъра засипа с пясък лицето, врата и оная му работа. В продължение на минута тя си беше висяла в пространството, без да има каквато и да е нужда от това.

Джони си го изтръска набързо и го прибра в гащите си.

— Братя — обърна се той с пасторския си глас към далечните, блестящи на слънцето планински върхове, — в послание до Ефесяни, глава трета, стих девети, е казано, че колкото и да скачаме и танцуваме, последните две капки си остават за гащите. Така е писано и така е в действителност…

Тъкмо се обръщаше, издърпвайки в движение ципа си и говорейки сам на себе си, за да прогони мрачното настроение (мрачните настроения постоянно кръжаха около главата му, подобно на лешояди), когато замръзна на място.)

Зад мотоциклета му беше спряла полицейска кола. Сините й светлини лениво проблясваха на фона на ослепителното небе.

3.

Първата му жена беше човекът, който даде на Джон Маринвил неговия, така да се каже, последен шанс.

Не ставаше дума за последен шанс да публикува; по дяволите, не и това. Той спокойно можеше да я кара и занапред в същия дух, стига сам да продължаваше, първо, да изписва думи върху хартия, второ, да ги изпраща редовно до агента си. Щом като веднъж са те приели за истински литературен лъв, все някой ще се намери да издаде редовете, излезли изпод ръката ти, пък дори да си стигнал до писането на жалки самопародии или очевидни безсмислици. Джони си казваше понякога, че най-отрицателната страна на американския литературен живот е безразличието, с което издатели и критици те оставят сам на себе си, докато те се събират на своите просташки коктейли, за да се поздравяват взаимно с милосърдието, което проявяват към бедния стар Как Му Беше Името.

Онова, което Тери му даде, не беше последен шанс да публикува, но може би последен шанс да напише нещо стойностно, нещо, което би привлякло отново интереса към него, при това би го показало в положителна светлина. Нещо, което би могло да завърти луди тиражи… и да му позволи да живее от парите, които спечели. Това също си имаше своето значение.

Най-хубавото беше, че според него Тери дори не си даваше сметка какво му говори, следователно той нямаше да е длъжен да поделя с нея доходите от продажбите, при условие че има големи продажби. Не се налагаше дори да спомене името й на първата страница — там, където се благодареше на всички за всичко. И все пак, последното вероятно би го сторил на драго сърце. Колкото и отрицателни последици да бе донесло със себе си, въздържателството помагаше на човек по-добре да помни собствените си отговорности.

Беше се оженил за Тери на двадесет и пет. Тогава тя беше на двадесет и една, студентка във Васар. Така и не завърши колежа. Бракът им продължи почти двайсет години и за това време тя му роди три деца, и трите вече пораснали. Една от дъщерите му — Бронуин — дори още му говореше. Другите две… е, ако някой ден им омръзнеше да съсипват собствения си живот от злоба към него, той щеше да ги приеме в обятията си. По природа не беше отмъстителен.

Тери, изглежда, знаеше това. След петте години, през които двамата общуваха единствено посредством адвокатите си, най-сетне установиха нещо като диалог, понякога с писма, по-често по телефона. Първите прояви бяха плахи и скромни, двамата само опипваха почвата — страхуваха се да не се натъкнат на забравени мини из руините на някогашните си взаимоотношения. С годините обаче контактите им зачестяваха. Тери се отнасяше към вече известния си бивш съпруг с наполовина стоически, наполовина искрено забавен интерес, който го отчайваше. Според него подобно отношение не подхождаше на бившата съпруга на човек, който се е превърнал в един от най-оспорваните писатели на своето поколение. В същото време тя продължаваше да разговаря с него прямо и дружелюбно. Гласът й винаги му действаше освежително, подобно на хладната ръка на майка му, която гали горещото му от треска чело. Откакто той отказа пиенето, двамата се чуваха все по-често — контактите им оставаха все така задочни: живееха с ясното усещане, че ако някой ден се срещнат на четири очи, напрежението върху крехката връзка, която бяха установили, може да се окаже прекомерно. Ала тъкмо защото беше винаги трезвен, разговорите им криеха по-големи опасности… Макар да не бяха стигнали никога до размяна на открито злъчни реплики, рискът си оставаше реален. Тя настояваше той да се запише в Клуба на анонимния алкохолик, беше убедена, че не го ли стори, някой ден пак ще се пропие. А след алкохола щеше да посегне и към наркотиците, също както след здрача пада пълен мрак.

Джони й отговори, че няма ни най-малко намерение да прекара остатъка от живота си из подземията на затънтени църкви, в компанията на заклети пияници, с които да обсъжда колко е чудесно да превъзмогнеш себе си… — Членовете на подобни дружества са твърде пречупени, за да си дадат сметка как посвещават целия си живот на празни понятия и остарели идеали. Знам какво говоря, бил съм там. Ако на мен не ми вярваш, прочети Джон Чийвър. Той е написал много точни неща по въпроса.

— Джон Чийвър не е издал много нещо през последно време — отвърна му Тери. — Предполагам, сещаш се защо. Не ще и съмнение, Тери знаеше как да го дразни. Беше преди три месеца, когато тя му даде страхотната идея, и то ей така, съвсем непринудено. По средата на безобиден разговор за това, какво правят децата, какви са плановете й и, разбира се, с какво се занимава той. Това, което той беше правил през първите месеци на годината, се изразяваше в двестата страници от започнатия исторически роман за Джей Голд; най-накрая бе успял да оцени що за произведение представлява — пълно копие на Гор Видал — и го бе захвърлил в кошчето. Ако трябва да бъдем съвсем точни, бе изпекъл творбата си. В пристъп на творческо отчаяние, за което се бе зарекъл да не спомене пред никого, той бе наврял дискетите с файловете в микровълновата си печка, където ги остави да преседят десетина минути. Смрадта беше невъобразима, изпечените дискети се бяха превърнали на неопределена лепкава маса, която собственикът им трябваше светкавично да изхвърли от кухнята. В крайна сметка, наложи се да си купи нова печка.

Най-накрая взе, че изпя всичко пред Тери. Беше седнал на бюрото в кабинета си, притискаше слушалката до ухото си и щом свърши с разказа, остана със затворени очи в очакване на присъдата й. Очакваше да го посъветва да забрави за алкохолическите дружества и вместо това да си потърси добър психиатър.

Но тя само подметна, че е щяло да бъде по-добре да сложи дискетите в тенджера и да я остави на котлона. Разбира се, че се шегуваше — и очевидно хуморът й бе насочен донякъде срещу него, — но самият факт как беше възприела случката, как продължаваше да го възприема, му подейства успокоително. Това не беше одобрение, но пък и не беше очаквал такова.

— Разбира се, теб никога не те е бивало в кухнята — допълни тя и невъзмутимият й тон чак го разсмя. — И какво ще правиш сега, Джони? Имаш ли представа?

— Ни най-малка.

— Трябва да изоставиш повествованието. Опитай се да си починеш от романи.

— Не ми се струва мъдро, Тери. Знаеш, че не мога да пиша есеистика.

— Нищо такова не знам — бе му отговорила тя малко рязко, все едно се бе опитал да я изкара глупачка. Напоследък никой не му беше говорил с подобен тон, най-малко издателският му агент. Колкото по-дълбоко в бездната пропадаше Джони, толкова повече Бил Харис му се струваше мазен и раболепен. — През първите две години от брака ни си написал поне дузина есета. И ги издаде, доколкото си спомням. Срещу добри пари. Приеха ги в „Лайф“, в „Харпър’с“, дори няколко излязоха в „Ню Йоркър“. Забравил си ги, нали? Лесно ти е — та нали само аз пазарувам и плащам сметките. Всъщност есетата ми харесваха.

— О, имаш предвид така наречените „Есета за американската душа“. Не съм ги забравил, само ги заключих в съзнанието си. След като изхарчихме и парите на „Гугенхайм“, трябваше да живеем от нещо; всичко беше за пари. Пък и никога не са излизали в сборник.

— Защото не позволи да бъдат публикувани в сборник — натърти тя. — Не се вместваха в представата ти за безсмъртието.

На това Джони отговори с мълчание. Понякога се вбесяваше от паметта й. Тя самата не бе успяла да напише и ред през живота си. В годината на запознанството им съчиненията, които сътворяваше, за да покрие изискванията в колежа, му се бяха сторили потресаващи. През живота си жена му не беше публикувала нищо друго, освен някое случайно писмо до редакцията, но това не й пречеше да помни като слон всичко около съпруга си. Това не можеше да й се отрече.

— Там ли си, Джони?

— Тук съм.

— Винаги усещам, щом ти говоря неща, които не ти се нравят — продължи развеселено тя, — защото само тогава си затваряш устата. Да не би да се замисли нещо?

— Е, все още съм на телефона — рече той вместо отговор и отново се умълча с надеждата, че тя ще смени темата. Тя, разбира се, не го стори.

— От онези есета три или четири ти написа по нечия поръчка… Не си спомням точно на кого…

„Чудо на чудесата — помисли си той. — Тя не си спомня нещо.“

— … И сигурно с това всичко щеше да се свърши, ако не беше интересът и на други издатели. В това няма нищо изненадващо. Есетата си струваха.

Той продължаваше да мълчи, този път не за да изрази недоволство или липса на интерес, а защото наистина потъна в спомени, опитвайки се да възстанови дали есетата му бяха наистина добри. Що се отнасяше до оценките, на Тери не можеше да се вярва сто процента, но пък и мнението й не можеше да бъде отхвърлено току-така. Личните й постижения в художествената литература се вместваха в изречения от типа на: „При изгрев слънце зърнах птичка и сърцето ми подскочи“, но като критик си я биваше и нерядко се бе оказвала способна на същински проникновения, все едно можеше да чете мислите му по телепатичен път. Едно от нещата, с които тя го бе привлякла (въпреки че според собственото му мнение в онези времена много по-голямо значение играеха циците й, най-забележителните в цяла Америка), беше огромното разминаване между това, което тя желаеше да пише — проза, и това, което й се удаваше — критики, остри като диаманти.

Колкото до така наречените „Есета за американската душа“, след толкова години си спомняше само едно: „Смърт по време на втора смяна“. Ставаше дума за баща и син, работещи заедно в питсбъргската стоманолеярна. Бащата бе получил сърдечен удар и бе умрял в ръцете на сина си на третия ден от посещението в завода на Джон Маринвил. Той се беше появил, за да проучва съвсем различни проблеми, свързани с бизнеса и работниците в бранша, но след инцидента без никакво колебание бе сменил посоката. Като резултат стана автор на трогателно сантиментална творба — не беше измислил нито дума, но историята сама по себе си звучеше сантиментално, — спечелила огромна популярност сред читателската аудитория. Шест седмици по-късно човекът, който я бе издал на страниците на „Лайф“, му писа, че от създаването на вестника само три пъти досега редакцията е била затрупвана с повече писма от читатели.

Лека-полека и други произведения започнаха да се завръщат в паметта му, най-често само под формата на своите заглавия: „Да налееш масло в огъня“ или „Целувка на езеро Саранак“. Ужасни заглавия, но… затрупващи камари от писма.

Хммм.

Къде ли бяха тези есета сега? В Колекцията Маринвил във Фордъм? Възможно. По дяволите, та те може би още си стояха на тавана на къщичката му в Кънектикът. Струваше му се, че няма да е зле да им хвърли някой поглед. Може би щеше да ги прередактира… или да… или да…

Някаква идея се раждаше в дъното на съзнанието му.

— Още ли пазиш онзи звяр, Джони?

— Ъ? — не разбра какво го пита тя.

— Машината, мотоциклета.

— А, да, разбира се. Прибрал съм го в гаража в Уестпорт, където и навремето си паркирахме колата. Спомняш ли си?

— Гаражът на Гиби?

— Същият. Собственикът е друг, но гаражът си е същият. — Пред очите му проблесна далечен, но добре запазен спомен: без дори да се събличат, двамата с Тери се бяха изпраскали зад гаража на Гиби един следобед… преди много години, не е важно колко. Тери беше облечена в прилепнали къси гащета. Той силно се съмняваше дали майка й би одобрила подобен тоалет, но според собственото му мнение колкото по-евтини дрехи носеше жена му, толкова повече приличаше на Кралицата на Запада. Задникът й беше просто хубав, но краката й… краката й бяха толкова дълги, че на мъж като него му се струваше все едно опират в небето. Как се бяха заврели изобщо на това непривично място, сред старите гуми и ръждясалите автомобилни части, той не си спомняше. Спомняше си само, че слънчогледите им стигаха до пояса, че налетите й гърди галеха дланите му, че тя се беше вкопчила в колана му, за да го задържи плътно до себе си, докато той крещеше от екстаз в косите й.

Джони отпусна ръка в скута си и никак не се учуди на усещането. Малкият му „аз“ отново се връщаше към живот.

— … Няколко нови, може би цяла книга.

Едва сега той се опомни и отново опря лакът на страничната облегалка.

— Ъ? Какво казваш?

— Да не би покрай старческото малоумие да си оглушал?

— Не. Спомних си как веднъж беше дошла с мен в гаража. Как се таковахме…

— О, да, сред слънчогледите, нали?

— Точно така.

Настъпи дълго мълчание, все едно Тери се готвеше да направи някакъв коментар на това малко отклонение. На Джони му се искаше тя да каже нещо по въпроса. Но вместо към спомените гласът й го върна към темата отпреди малко.

— Казвах, че може би ще ти дойде добре да обиколиш страната на мотора си, преди да остарееш дотолкова, че да не можеш да натискаш спирачките. А може би отново ще се пропиеш и ще се размажеш на някой завой.

— Тери, ти добре ли си? Не съм се качвал на онова чудо от три години, а и не изпитвам никакво желание да го сторя. Очите ми вече недовиждат…

— Купи си по-силни очила…

— … А рефлексите ми са забавени. Дали Джон Чийвър е умрял от алкохолизъм, или не, не знам, но за Джон Гарднър съм сигурен, че е загинал при мотоциклетна катастрофа. Хванал се на облог с някакво дърво и изгубил. Историята се случила някъде из Пенсилвания. Аз също съм карал по това шосе.

Тери обаче не слушаше. Тя беше от малкото хора на този свят, които можеха да си позволят да не обръщат внимание на думите му, вместо да се отдават на собствените си мисли. Това може би беше още една причина да се разведе с нея. Той никак не обичаше да не го слушат, докато говори, особено, ако ставаше дума за жена.

— Би могъл да обиколиш страната на мотоциклет и да събереш материал за нова поредица от есета — отговори му Тери, без да обръща внимание на репликата. Гласът й издаваше и вълнение, и най-обикновено забавление. — Ще използваш старите като начало, първа част, да речем, и с новите ще сглобиш съвсем прилична нова книга. „Американската душа, 1966-1996“, есета от Джон Едуард Маринвил изкиска се Тери. — Кой знае? Току-виж Шелби Фут пак надраска някой ред за теб? — Тя млъкна, за да чуе отговора му, но понеже такъв не дойде, на два пъти, най-напред небрежно, после с известна недоверчивост попита дали е още на телефона.

— Да — рече Джони, — на телефона съм. — Стана му приятно, че е седнал на стола, иначе можеше и да залитне. — Слушай, Тери, ще излизам. Имам среща.

— Да не си хванал ново гадже?

— Не, ще си правя педикюр — отвърна й Джони, който бе направил мислена асоциация с името на Фут2. Подобно име му напомняше последната цифра в шифъра на банков сейф. Щрак, изричаш го и вратата се отваря.

Нищо — съгласи се с половин уста Джони, който продължаваше да си мисли за Шелби Фут, която веднъж бе нарекла Джон Едуард Маринвил единствения жив американски писател с размаха на Джон Стайнбек. Тери беше напълно права — от всички похвали, които беше слушал през живота си, с тази се гордееше най-много.

— Точно така, нищо — наблегна тя и се умълча за миг. Джони, добре ли си? Чувам те като от клозетно казанче.

— Нищо ми няма. Поздрави децата от мен.

— Винаги ги поздравявам. Но и те обикновено ми отговарят с думички, от които майка ми навремето се червеше. Както и да е, пак ще ги поздравя, чао.

Той затвори, без дори да погледне телефона. Апаратът се прекатури през бюрото и падна с трясък на пода, но той пак не му обърна внимание. Навремето Джон Стайнбек беше обиколил страната с палатка и куче. А Джони си беше купил Харлей Дейвидсън Софтейл само за да си го държи в някакъв забутан гараж в Кънектикът. И книгата му нямаше да се казва „Американската душа“. Тук Тери бъркаше, и то не само защото преди няколко години Джеф Бриджис бе направил филм с това заглавие. Нямаше да се нарича „Американската душа“, а…

— „Пътешествия на гърба на един Харлей“ — промърмори си той под носа.

Беше тъпо заглавие, такова, на което читателят дори би се засмял, все едно става дума за поредната пародия в списание „Мед“…, но пък и не беше с нищо по-лошо от „Смърт по време на втора смяна“ или „Да налееш масло в огъня“. На него му изглеждаше същото… И нещо му подсказваше, че заглавието си го бива, че колкото и невзрачно да изглежда сега, някой ден истинският му смисъл ще бъде разбран.

Джони винаги се осланяше на интуицията си, а тя от години не му бе проговаряла както сега. Можеше да прекоси страната с розово-кремавия си Харлей. Щеше да тръгне от Атлантика, където се намираше Кънектикът, за да пристигне в Калифорния, на Западното крайбрежие. От това щеше да излезе цял сборник есета, заради които критиците щяха да премислят из основи представата си за него; сборник, който дори би могъл да го върне на челното място в класациите, ако… ако…

— Ако бъде написан от сърце — каза той на глас. Сърцето му се беше разтуптяло от вълнение, но за пръв път си даваше сметка, че в това страшно няма. — От сърце, също като „Сини магистрали“. От сърце… е, защо не като Стайнбек.

Седеше на стола в кабинета си, в краката му телефонът злобно писукаше, а Джони Маринвил гледаше в пространството пред себе си и виждаше своето изкупление. Своя път към спасителния изход.

Най-накрая бе вдигнал телефона от земята и с треперещи от нетърпение пръсти бе навъртял номера на агента си.

— Бил — представи се той, — Джони е. Тъкмо си седях и си припомнях няколкото есета, които бях написал като малък, когато ме осени идея. Може да ти изглежда налудничаво, но би ли ме изслушал…

4.

Докато Джони се изкачваше по пясъчния склон към шосето и се опитваше да не се задъхва твърде шумно, забеляза, че непознатият, застанал до мотоциклета му и извадил тефтера си, за да запише регистрационния номер, е най-огромното ченге, което някога беше срещал: висок поне метър и деветдесет и пет и тежеше навярно към сто и трийсет кила.

— Добър ден, старши! — поздрави Джони. Погледна дрехите си и забеляза мъничко тъмно петънце под копчетата на джинсите си. „Колкото и да скачаме и да танцуваме…“

— Господине, навярно знаете, че да се паркира моторно превозно средство на щатски път е забранено от закона? — попита полицаят, без да вдига глава.

— Не, но ми се струва…

… „че това не представлява кой знае какъв проблем на шосе, по което не се мярка автомобил“ беше горе-долу смисълът на изречението, което понечи да каже с високомерното си пренебрежение, типично при отношението му към младежи или служители на властта. Погледът му обаче попадна на една любопитна подробност, която го накара отведнъж да забрави подобни маниери. По десния маншет на ризата на полицая имаше кръв, при това доста, която едва сега засъхваше на слънчевите лъчи. Вероятно ченгето си е имало работа с някоя жертва на транспортно произшествие — сърна или елен, ударен от невнимателен шофьор. Това беше достатъчно да обясни и петната от кръв, и лошото настроение на полицая. Ризата не ставаше повече за нищо: толкова много кръв не можеше да се изпере.

— Какво казвате? — попита с остър тон полицаят. Вече беше записал номера на мотоциклета, но без да повдига навъсените си руси вежди, продължаваше да оглежда машината. По изражението му личеше, че не желае да удостои с поглед собственика на мотора, да не би видът му да го потисне още повече. — Не си довършихте мисълта.

— Нищо, нищо — спря се Джони. Беше уцелил нотката на пълната безизраност: хем да не звучи наплашен, хем да не прекалява с непукизма си. Не му се искаше да ядосва здравеняка пред себе си, особено щом днес не му беше добър ден.

Все тъй, без да вдига очи, вперил поглед в задния фар на мотоциклета и нагънал тефтера между дебелите си пръсти, полицаят допълни:

— Освен това е противозаконно да се облекчаваш на видимо разстояние от щатски път, това знаехте ли го?

— Не, съжалявам — отговори Джони. Напушваше го див смях, но с големи усилия успя да се въздържи.

— Е, това е. Този път ще се разминете… — едва сега полицаят надигна глава към Джони и очите му се отвориха широко като от изненада. — …Ще се разминете с предупреждение, но…

Думите заседнаха в гърлото му. Беше ококорил очи подобно на хлапак, който наблюдава клоуните и музикантите на някой цирк да обикалят градските улици. Джони добре знаеше какво означава подобно изражение, само дето не очакваше да се сблъска с него насред пустинята на Невада, още по-малко изписано на лицето на огромния викинг насреща му. От ченге като това се очакваше no-скоро да чете комиксите в „Плейбой“ или списанията за оръжия и амуниции.

„Почитател — помисли си Джони. — Намирам се сред голямото нищо между Елай и Остин, а се сблъсквам със заклет почитател.“

Вече изгаряше от нетърпение да разкаже за случката на Стив Еймс, с когото довечера имаха среща в Остин. Още следобед щеше да го потърси по мобифона… Ако с клетъчните телефони изобщо се поддържаше връзка насред пущинака. Като се позамисли повече над въпроса, каза си, че навярно напразно се надява. Батерията на мобифона му беше пълна, цяла нощ я беше държал да се зарежда, но откакто напусна Солт Лейк Сити, не беше говорил изобщо със Стив. В интерес на истината не си падаше особено по мобифоните. Не беше ни най-малко убеден, че от тях се хваща рак. Това навярно беше поредният балон, раздуван от таблоидите, но…

— Да му се не знае — промълви ченгето. Вдигна дясната си ръка — онази с ръкава, оплискан в кръв — и се почеса по бузата. Такава концентрация се бе изписала по лицето му, все едно беше играч на американски футбол, готвещ се да хвърли топката в мелето. — Да му се не знае.

— Какво има? — попита Джони. Беше му трудно да възпре усмивката си. Имаше една черта в характера му, която той така и нямаше да изгуби: радостта от това да го разпознават на улицата. Обожаваше да се среща с почитатели.

— Вие сте… Джонедуардмаринвил! — изрече на един дъх полицаят, все едно човекът насреща му имаше едно-единствено име, подобно на Пеле или Кантинфлас. Устата му се разтегна в широка усмивка и Джони си каза: „О, господин полицай, какви са ви големи зъбите…“ — Вие сте, нали? Вие сте авторът на „Наслада“! О, и как му беше името, „Песента на чука“! — И сякаш за да допълни нагледно думите си, полицаят извърши един от онези жестове, които Джони намираше за умилителни: протегна ръка и хвана за ръкава мотоциклетисткото му яке, сякаш се колебаеше жив човек ли има срещу себе си или фантом. — Да му се не знае!

— Ами, да… Аз съм Джони Маринвил — отвърна му писателят с онзи тон на престорена скромност, който запазваше за подобни случаи (всъщност само за подобни случаи). — Да си призная, досега не ми се беше случвало да ме разпознаят, докато пикая край пътя.

— О, зарежете това — рече пренебрежително полицаят и го хвана за ръката. Преди полицаят да стисне пръстите му в мечешката си лапа, Джони забеляза, че и дланта му е изцапана с полузасъхнала кръв; и линията на живота, и линията на любовта ясно се очертаваха в червено. Внимаваше да не би от изненада усмивката му да изчезне. Все тъй приветливо се здрависа с полицая, но усещаше как устните му натежават от напрежение. „Сега станах и аз в кръв — казваше си наум, — а оттук до Остин няма къде да се измия.“

— Човече — говореше полицаят, — вие сте един от любимите ми автори! Искам да кажа, тц-тц, „Песента на чука“… Знам, че критиката я оплю, но какво им разбират главите на тях?

— Нищо — съгласи се Джони. Искаше му се полицаят да пусне ръката му, но онзи явно беше от хората, които използваха ръкостискането не само вместо поздрав, но също като израз на отношение и средство за убеждение. Джони нямаше как да не усети силата му; ако полицаят продължаваше в същия дух, любимият му писател щеше да печата следващата си книга с лявата си ръка, поне през първите един-два месеца.

— Ама абсолютно нищо! „Песента на чука“ е най-добрата книга за Виетнам, която съм чел. Тия, Тим О’Брайън, Робърт Стоун, хич да не си вирят носовете…

— О, благодаря, много благодаря!

Най-накрая полицаят отпусна длан и Джони изтегли пръстите си измежду неговите. Искаше му се да погледне ръката си, да види много ли се е изцапал, но нямаше да е тактично. Полицаят натъпка ненужно извадения си тефтер в задния джоб на панталоните, но така и не изпускаше от поглед своя идол. В ококорените му очи имаше нещо смущаващо. Сякаш се страхуваше да не би, ако премигне, Джони да се разтопи във въздуха и да изчезне.

— Какво правите насам, господин Маринвил? Доколкото знам, живеете в източните щати!

— Да, така е, но…

— Пък и това не ми изглежда подходящо средство за транспорт за… за… е, защо да не го кажа направо, за хора национална гордост. Давате ли си сметка за броя на пътните произшествия с мотоциклети? Смятано спрямо броя на мотоциклетистите цифрата е повече от тревожна. Можете да ми вярвате, защото съм вълк и получавам всеки месец данни от Националния съвет по безопасност. На всеки четиристотин и шейсет мотоциклетисти дневно катастрофира по един. Знам, че така поднесена информацията не звучи страшно, но сред водачите на леки автомобили съотношението е едно на двайсет и седем хиляди. Разликата е повече от очебийна. Човек трябва да се замисля над подобни цифри, не мислите ли?

— Да. — „Като става въпрос за размисъл, този тук не се ли нарече току-що вълк? Или ми се е сторило.“ — Тези статистики са доста… доста… — „Доста какво? Хайде, Маринвил, измисли нещо. Щом като можеш да изкараш цял час с някоя кобра от феминистките списания, без да ти се допие, значи можеш да разговаряш и с типове като този.“ — Доста са впечатляващи.

— Тогава какво правите по тези места? И защо сте с такова опасно средство за транспорт?

— Събирам материал за книга. — Джони се улови как погледът му се е свлякъл отново на кървавите петна по ръкава на ризата, но с усилие вдигна очи и се взря в загорялото лице на полицая. Чудеше се що за птица е началникът на подобен здравеняк. Макар кожата му да издаваше, че слънчевият климат не му понася добре, полицаят изглеждаше способен да яде пирони и да плюе бодлива тел.

— Нов роман ще пишете? — Полицаят видимо се развълнува. Джони огледа ризата му с надеждата да открие значка с името му, но такава нямаше.

— Дали ще е роман, не знам, но нова книга ще има. Мога ли да ви питам нещо, старши?

— О, да, разбира се, макар на мен ми идва да ви питам вас хиляди неща. Не хиляди, ами милион. Никога не съм си представял…, че насред самата пустиня ще срещна… да му се не знае!

Джони се усмихна. Не се траеше от горещина, а му се искаше да стигне навреме за срещата си със Стив — между другото изоставеният камион в огледалото на мотоциклета му го дразнеше, някак разваляше приповдигнатото настроение от подобна неочаквана среща, — но беше трудно да не откликне на ентусиазма на човека, още повече че него го интересуваха неща, към които и самият Джони се отнасяше с уважение, интерес и дори страхопочитание.

— След като очевидно познавате творчеството ми, какво ще кажете за сборник есета за живота в съвременна Америка?

— Написан от вас?

— От мен. Нещо като пътни записки, озаглавени… — тук той си пое дълбоко въздух, — „Пътешествия на гърба на един Харлей“?

Очакваше полицаят да го изгледа с изненада или да се засмее по начина, по който повечето хора посрещат приумиците на събеседника, ала полицаят не реагира така. Той заби поглед в задния фар на мотоциклета и е навъсени вежди поглади брадичката си (брадичката му беше четвъртита и имаше малка трапчинка в средата, която много напомняше за Бърни Райтсън, героя от комиксите). Изглежда, разсъждаваше какъв най-смислен отговор да даде. Джони използва случая да погледне собствената си ръка. Кръв имаше, при това доста. Повече откъм външната страна и по пръстите. Тюх.

Най-накрая ченгето вдигна глава и буквално го зашемети, изричайки на глас това, което Джони бе премислял през последните два дни, докато прекосяваше на две колела пустинята.

— Би могло да излезе нещо — каза полицаят, — но на корицата трябва да има твоя снимка на мотоциклета. Снимката трябва да изглежда сериозна, да не би да излезе, че си правиш гаргара с Джон Стайнбек… или със самия себе си, ако щеш.

— Точно така! — възкликна Джони и едва не потупа полицая по рамото. — Ето в това е голямата опасност: хората да не си помислят, че това е някаква… странна шегичка. Корицата трябва да вдъхва сериозно отношение… да бъде дори леко неприветлива. А какво ще кажеш да се снима само мотоциклетът? Снимка на мотора, оцветена в неестествени тонове? Изоставен сам-самотен на някой пуст път… А защо не тук, на това самото място, в средата на Шосе номер 50… Тъкмо ще се види проточената сянка…

Джони си даваше сметка за абсурда от подобна литературна дискусия насред пътя с някакво си ченге-исполин, което току-що го е предупредило повече да не пикае в храстите, но вълнението и радостта от среща с истински почитател не му даваше мира.

При това полицаят отново изрече това, което му се искаше да чуе:

— Не! В никакъв случай. Теб трябва да те има на снимката.

— Всъщност и аз мисля така — съгласи се Джони. — Ще се снимам седнал на мотоциклета… Може да пусна крачето, за да се опра спокойно на стъпенките… Най-банална снимка, нали… банална, но…

— …но естествена — допълни полицаят. Изгледа Джони с непроницаемите си сиви очи, сетне отново насочи вниманието си към мотора. — Банално, но естествено. И никаква усмивка. Да не сте посмели да се усмихнете, господин Маринвил.

— Никаква усмивка — повтори Джони и наум отбеляза: „Тоя тип е същински гений“.

— Трябва да се снимате от известно разстояние — продължаваше ченгето. — Загледан в далечината. Все едно размишлявате за километрите, които сте…

— Да, и за километрите, които тепърва ми предстои да пропътувам. — Джони нарочно устреми поглед към хоризонта, за да придобие по-ясна представа как да застане пред обектива — щеше да напомня на стария герой, обърнал очи на запад, същински Кормак Маккарти, — когато отново забеляза изоставената кола, паркирана на километър-два нагоре по шосето. Все още можеше да вижда надалеч и ъгълът, под който падаха слънчевите лъчи, му позволяваше с почти пълна сигурност да каже, че има пред себе си каравана. — Километри и в буквален, и в преносен смисъл.

— Да, и така — кимна удивителното ченге. — „Пътешествия на гърба на един Харлей“. Харесва ми. Има нещо глупашко в него. Пък и, разбира се, аз бих прочел каквото и да напишете, господин Маринвил. Романи, есета, стихотворения… ако щете даже, сметката ви в химическото чистене.

— Благодаря — Джони беше наистина трогнат. — Ценя много мнението ви. Едва ли си давате сметка какво означават думите ви за мен. Последните една-две години бях особено тежки за мен. Станах жертва на постоянни съмнения, все се питах кой съм аз, какъв е истинският смисъл н живота ми.

— Е, и аз съм изживявал нещо подобно — увери го Полицаят. — Може да ви се струва странно да го чуете от устата на полицай, но си е така. Само да знаете какво ми се случи днес… Господин Маринвил, дали бих могъл да ви помоля за автограф?

— Разбира се, с най-голямо удоволствие — съгласи с Джони и бръкна в задния си джоб, за да извади своя бележник. Отвори го, прелисти множество страници с бележки, насоки, пътни номера, някаква карта, надраскан с мек молив (автор на последната беше Стив Еймс, който бързо бе установил, че знаменитият му клиент, мака и способен да яха мотоциклета без особена опасност за живота си, продължаваше да се губи като безпомощно дете по улиците на непознати градове). Най-накрая намери празен лист.

— Как ви е името, стар…

Беше прекъснат от продължителен, болезнен вой, от който кръвта в жилите му се смрази от ужас… Не само защото воят бе издаден от див звяр, но и защото идваше някъде отблизо. Изпусна бележника в краката си и се обърна на другата страна толкова бързо, че едва не залитна. От южната страна на шосето, на няма и петдесет метра бе застанало жалко подобие на куче с тънки като клечки крака и измършавели страни. В сивата му козина се бяха оплели разни репеи, на една от предните му лапи личеше грозен червен белег, но не на тези подробности обръщаше внимание Джони. Това, което бе приковало погледа му, бе муцуната на животното: сякаш се бе изкривила в човешка усмивка, докато в жълтите над нея очи се четеше колкото кучешка наивност, толкова и дяволско лукавство.

— Боже Господи — промърмори той под носа си, — какво е това? Да не е…

— Койот — осведоми го полицаят, произнасяйки думат като „ки-йот“. — Някои хора ги наричат пустинни вълци.

„Ето какво е имал предвид — помисли си Джони. — Споменал е, че е забелязал койот или пустинен вълк. Аз не съм го разбрал.“

Подобна мисъл го успокои донякъде, но дълбоко в съзнанието му продължаваше да се обажда неясна тревога.

Полицаят направи крачка по посока на койота, после още една. Спря се и пристъпи за трети път. Койотът не се помръдна от мястото си, но затрепери. Изпод проскубаните му косми протече урина. Повей на вятъра обърна струйката на няколко ситни капчици.

Когато полицаят направи четвъртата крачка, койотът надигна изтърканата си муцуна и нададе повторен вой — дълъг, напевен звук, от който на Джони му настръхна кожата, а топките му се свиха.

— Хей, не го пъдете — извика той подир ченгето. — Такова злокобно усещане си струва.

Но полицаят не му обърна никакво внимание. Беше се взрял в койота, който го гледаше тревожно и напрегнато с жълтите си очички.

— Так — каза полицаят. — Так ах лах.

Вълкът продължаваше да го наблюдава, сякаш разбираше подобните на индиански думички. Ръцете на Джони отмаляваха. Вятърът го връхлетя повторно, изпуснатият бележник изхвърча на банкета, където го спря някакъв камък. Джони дори не го забеляза. За момента и тефтерчето, и автографът, който се готвеше да даде на полицая, бяха далеч-далеч от мисълта му.

„Това ще го вкарам в книгата си — мислеше си той. Всичко останало може да отиде по дяволите, но това ще остане. Никой не може да го помръдне.“

— Так — рече повторно ченгето и плесна с ръце. Един път, но съвсем отчетливо. Койотът се обърна на другата страна и хукна. Мършавите му крачета се впуснаха в бясна гоненица. Джони не би и предположил, че звярът е способен да развие такава скорост. Едрият мъж в униформата цвят каки остана да наблюдава как сивкавата козина на койота се изгубва сред също така сивкавия пейзаж на пустинята. Не му трябваше да чака дълго.

— Тц-тц, ама са ми едни красавци… — отсече полицаят. Напоследък са се навъдили с десетки. Сутрин или рано следобед, когато са големите горещини, няма да ги срещнеш никъде, но в по-късните часове, особено привечер, когато се стъмва… — Той поклати глава.

— Какво му казахте? — попита с любопитство Джони. Беше направо удивително? На някой индиански език ли беше?

Едрото ченге прихна да се смее.

— Аз индиански езици не знам. Та как ще знам, като през живота си не съм виждал индианец. Това са само детски броилки като, ала-баланица или онче-бонче.

— Но той ви слушаше!

— Не, само ме гледаше! — обясни полицаят и изгледа със свъсени вежди Джони, сякаш не му беше приятно някой да му противоречи. — Приковах му очите, това е. Зениците на очите му. Предполагам, че повечето от нещата, които се разказват за дресьорите, са пълни дивотии, но става ли дума за крадльовци като пустинните вълци… е, приковеш ли зениците им върху себе си, все е тая какво ще им кажеш. Така или иначе, стига да не са бесни, няма от какво да се страхуваш. Важното е да не подушат, че те е страх. Или пък да открият кръв по теб.

Джони отново погледна десния ръкав на полицая и си помисли да не би тъкмо кръвта да е примамила койота към тях.

— И никога, никога да не им се изпречваш, ако са на глутница. Особено ако начело на глутницата стои добър водач. Тогава стават наистина безстрашни. Ще се закачат за елен и ще го преследват, докато сърцето му не се пръсне от умора. Понякога го правят само за забавление — тук той спря. — Преследват и хора.

— Наистина ли? — нямаше какво друго да каже Джони. Това е нещо… — нямаше как да повтори „злокобно“, този патрон вече го беше изгърмял. — Запомнящо се.

— Запомнящо се, нали? — усмихна се едрият полицай. — Тръпката на пустинята. Да пишеш книга сред пущинака. Да усещаш как отеква самотата.

Джони го зяпна. Полицаят изведнъж му бе прозвучал като Пол Боулс през някои от лошите му дни.

„Опитва се да те смае, това е всичко: все едно си разменяме приказки на коктейл, само дето коктейла го няма. Хиляди пъти ти се е случвало преди.“

Може би. Но все пак, при подобни обстоятелства човек не говори като на коктейл. Някъде в далечината се дочу отново протяжен вой. Въздухът потрепери, също както от горещината трепери пред очите ти. Джони знаеше едно, това не беше същият койот, който преди малко се бе спасил в далечината. Този път идваше от по-далеч, най-вероятно някой отговаряше на нададения зов.

— Я гледай ти! — сети се за нещо полицаят. — Приберете си нещата, господин Маринвил!

— Ъ? — за секунда Джони си помисли, че онзи по поетичен начин му намеква за спомените, които щеше да отнесе от тази среща; започваше да се чуди дали полицаят не чете мислите му. Мъжагата обаче се беше обърнал по посока на мотоциклета му и сочеше с пръст чантата, провесена отляво. Джони забеляза, че единият край на новото му пончо — нарочно си го беше избрал в оранжево, та да се вижда отдалеч при лошо време — е провиснало като изплезен език.

„Как така не съм го забелязал още когато спрях? — учуди се той. — Как може чак досега да не ми е направило впечатление?“ Имаше и друго. По пътя бе спрял да зареди в Пети Найс и след като напълни резервоарите, беше отворил чантите, за да извади картата на Невада. Провери колко е разстоянието от бензиностанцията до Остин, след което беше прибрал всичко и внимателно бе закопчал ремъците. Сигурен беше в това, но така или иначе чантата си стоеше отворена.

Цял живот Маринвил се бе гордял със способността си да усеща интуитивно нещата около себе си; най-добрите му произведения като писател бяха плод именно на интуицията му, не на сериозни планове и проекти. Алкохолът и наркотиците до голяма степен бяха притъпили шестото му чувство, но така и не бяха успели да го заличат напълно; освен това през последните месеци, откакто бе станал въздържател, то до голяма степен отново се бе научило да му говори. Сега, докато гледаше пончото да се подава от багажа, Джони чу тревожен звън дълбоко в съзнанието си:

„Ченгето е бъркало вътре!“

Подобна вероятност му изглеждаше лишена от всякакъв смисъл, но интуицията все пак настояваше на своето. Докато Джони стоеше сред храсталаците край пътя и блажено пикаеше, полицаят бе отворил пътната чанта и бе издърпал края на оранжевото пончо. През по-голямата част от разговора им полицаят нарочно бе застанал така, че Джони да не може да забележи промяната. Може би цялата тази сцена около изненадващата среща с любимия писател не беше чак толкова непринудена. Може би нищо не беше непринудено. Всичко е било подчинено на тайнствен замисъл.

„Какъв замисъл? Ще благоволи ли някой да ми обясни?“ Нямаше представа, но всичко това никак не му харесваше. Пък и номерът с койота трудно би го успокоил.

— Е? — попита полицаят. Усмихваше се, а това още по-малко се нравеше на Джони. Вече не ставаше дума за онази любвеобилна усмивка на радостния почитател — ако такава изобщо е съществувала; в гримасата му имаше нещо студено, може би дори презрително.

— Какво, е?

— Ще се погрижите ли за багажа си? Так!

Сърцето на Джони подскочи.

— Так, какво означава това?

— Аз не съм казвал „так“. Вие го казахте. Полицаят скръсти ръце и продължи да се усмихва.

„Искам да се махна оттук“ — пожела си наум Джони. Като че ли достигаха до последната точка от графика.

Ако това означаваше да се изпълняват заповеди, лошо нямаше. Малката интерлюдия, която бе започнала така забавно, сигурно все тъй приковаваше интереса на невидимите странични наблюдатели, но за актьорите в нея придобиваше друг смисъл… Сякаш облак бе закрил слънцето и един прекрасен ден то изведнъж бе помръкнало, обещавайки мрак и досада.

„Ами ако нарочно иска да ме засегне? Личи му, че е обърнал поне три-четири бири.“

„Е — отговаряше си Джони сам на себе ей, — дори така да е? Ъ, и какво можеш да направиш? Да се оплачеш пред местните ки-йоти?“

Развинтеното въображение му поднасяше изключително страховити картини: как един едър полицай копае яма в пустинята, а в сянката на колата му лежи трупът на човек, който навремето е печелил Националната литературна награда и е ебал най-известната американска актриса. Той отхвърли образите, преди да са се превърнали в нещо повече от бегли скици, не толкова от страх, колкото от своеобразни резерви, дори арогантност: в крайна сметка хора като него не ги убиваха току-тъй. Може сами да посегнат на живота си, но никой няма да ги убие, особено техни луди почитатели. Това си бяха чисти глупости, достойни за булевардните романчета.

Е, разбира се, случилото се с Джон Ленън доказваше по-скоро противното, но…

Отиде до мотоциклета, скришом хвърляйки поглед на полицая. За миг пред Джони изникна размазаният образ на вечно пияния му, неуравновесен, побъркан до степен да побърква и другите баща; той миришеше по абсолютно същия начин: най-отгоре аромат на „Олд Спайс“, под него силен дъх на пот, а под потта — гола мръсотия, също като пода на отдавна непочистено мазе.

И двата ремъка на чантата висяха отпуснати. Джони разтвори багажа си. Миризмата на „Олд Спайс“ продължаваше да го преследва. Ченгето бе застанало зад рамото му. Джони посегна към висящия край на пончото, но спря при вида на предмета, оставен върху пътните карти. Част от съзнанието му се поддаваше на изненадата, другата обаче приемаше всичко съвсем невъзмутимо. Погледна към полицая, който също се взираше в съдържанието на чантата.

— О, Джони — рече ченгето с нескрито съжаление. — Това ме разочарова. Страшно ме разочарова.

Бръкна вътре и извади голямата найлонова торбичка, поставена върху картите. На Джони не му трябваше да я подуши, за да разбере, че не съдържа тютюн за лула. Може би за да потвърди, че е жертва на плоска шега, на плика бе залепена голяма жълта лепенка, изобразяваща нечие усмихнато личице.

— Това не е мое — рече Джон Маринвил. Гласът му звучеше уморено и някак далечно, все едно стар автомат отговаря по телефона. — Не е мое и ти добре знаеш, че не е, щом като сам си го сложил вътре.

— О, да, нали, хайде да обвиним за всичко ченгетата — облещи му се мъжагата насреща. — Също както и в либералните ти книжлета, нали? Мой човек, подуших наркотика още в първата секунда, когато застана пред мен. Вониш на наркотици! Так!

— Виж… — понечи да възрази Джони.

— Влизай в колата, либералче! Влизай в колата, педераст неден! — Въпреки че гласът издаваше гняв, сивите очи на полицая продължаваха да се смеят.

„Това е някаква шега — помисли си Джони. — Някаква луда шега, с която се гони определена цел.“

В същия миг някъде от югозапад отново се дочу вълчи вой — този път животните бяха няколко; полицаят се обърна по посока на звука и се усмихна. Джони усети как от гърдите му напира див крясък от ужас, но с огромно усилие успя да го възпре. Докато гледаше към хоризонта, полицаят с нищо не издаваше, че се шегува. Напротив, усмивката по лицето му принадлежеше на един съвършено побъркан човек.

— Моите дечица на пустинята! — рече с умиление полицаят. — Кан тои. Каква музика сътворяват!

Засмя се и погледна към големия найлонов плик в ръцете си, поклати глава и се изкиска още по-звучно. Джони го наблюдаваше безмълвен и усещаше как тезата за естествената смърт на знаменитостите изтлява пред очите му.

— „Пътешествия на гърба на един Харлей“ — изплю ченгето. — По-тъпо заглавие от това, здраве му кажи! По-тъпа идея от тази, здраве й кажи! И да си позволиш да крадеш от литературното наследство на Джон Стайнбек… на писателя, чиито обувки не си достоен да лижеш… ей, това ме ядосва.

И преди Джони да разбере какво се случва, нещо се стовари върху главата му и от болка пред очите му засвяткаха звездички. Усети как се олюлява назад, как прислонява лицето си в шепи, как между пръстите му потича кръв; размахваше ръце, за да запази равновесие, повтаряше си: „Добре съм, няма да падна, добре съм“, но въпреки това се озова на асфалта и с крясъци се обърна към облещеното синьо небе. С пръстите си усещаше, че носът му се е изместил встрани; сякаш се беше притиснал в лявата му буза. Заради количествата кокаин, които беше изсмъркал през осемдесетте, хрущялът му се беше стопил и сега в паметта му прозвуча гласът на доктора, който го убеждаваше да си направи операция, преди да се блъсне в някоя табела или врата. Заплашваше го, че един удар ще е достатъчен носът му да експлодира като бомба. Е, не беше табела, нито врата, пък и на това не можеше да му се каже чак експлозия, но така или иначе лицето му щеше да придобие коренно различна форма. Подобни мисли, напълно ясни и последователни, занимаваха съзнанието му, въпреки че от устата му продължаваха да излизат неистови крясъци.

— В действителност съм бесен — поправи се полицаят и го ритна с все сила в лявото бедро. Подобно на чаршаф, хвърлен пред лицето му, болката заглуши за миг всички сетива, мускулите на крака му се втвърдиха като камък. Джони остави носа си и се загърчи, стиснал с две ръце коляното си. Лицето му се дращеше по грапавата повърхност на асфалта, писъците му огласяха шосе номер 50, от болка чак се задъхваше, поглъщаше пясък и прах и при всеки нов писък ги изкашляше обратно.

— А за да бъде съвсем искрен, иде ми да изляза от кожата си — допълни ченгето и с обувката си нацели задника на Джони, малко над таза. Болката вече беше немислима: вероятно щеше да припадне. Но не успя. Продължаваше да се превива и търкаля нагоре-надолу по белия пунктир на маркировката, крещеше и виеше от болка, носът му кървеше, устата му храчеше мръсотия, а от далечните планински склонове койотите протяжно му пригласяха.

— Ставай! — заповяда полицаят. — Вдигай се, господарю Джим!

— Не мога — прохълца Джони Маринвил. Кръстоса ръце пред корема си и вдигна колене чак до гърдите: позата я помнеше още от времето на Демократичния конгрес в Чикаго през 68-а. Дори от по-рано, от една лекция, на която беше присъствал във Филаделфия, преди първите шествия на свободата по бреговете на Мисисипи. Имаше намерение да се присъедини към един от походите — не само заради самата кауза, която си струваше, но и заради огромния материал за книга, който щеше да натрупа. В крайна сметка нещо го бе разколебало. Най-вероятно оная му работа, която пак се е надигнала в отговор на нечия запретната поличка.

— Ставай, лайно такова! Разбери, че се намираш в моя дом, в дома на вълка и скорпиона. Да не си посмял да го забравиш.

— Не мога да стана, ти ми счупи крака. Божичко, така ме удари…

— Кракът ти не е счупен, нямаш представа какво значи да те ударя. Ставай веднага!

— Не мога. Наистина…

Гърмежът на пистолета разтърси тишината, с километри наоколо, куршумът рикошира в асфалта и просвистя в ушите му, все едно оса се бе стрелнала край главата му. Без дори да е сигурен напълно не са ли го убили, след по-малко от секунда Джони беше скочил на крака. Единият му крак беше стъпил в платното, водещо на запад, другият в отсрещното; клатеше се напред-назад като пияница. Давеше се в кръв. По течността бяха полепнали безброй песъчинки, които рисуваха линийки и заврънтулки по бузите и брадичката му.

— Хей, да не би големият пич да е подмокрил гащите? — подхвърли закачливо полицаят.

Джони погледна в краката си и се увери, че онзи е прав. „Колкото и да танцуваш и да скачаш…“ Левият му крак го болеше, все едно имаше зъбобол. Задникът му беше станал напълно безчувствен, сякаш го бяха замразили. Като се вземеха предвид обстоятелствата, може би трябваше да се чувства въпреки всичко благодарен на съдбата. Ако полицаят го беше ритнал малко по-високо, можеше да го остави парализиран за цял живот.

— Толкова си жалък, че не само писател, мъж не можеш да се наречеш — изрече полицаят. В едната си ръка държеше огромен пистолет. Погледна за сетен път найлоновия плик, който продължаваше да стиска в другата, и поклати глава в знак на отвращение. — Не само от думите ти се разбира, че си жалък, но и от самата ти уста, дето ги изговаря. Ако ми се наложи да гледам по-продължително ленивите ти устни и ухилената ти гримаса, ще те убия на място. Нищо не може да ме спре.

Койотите виеха в далечината: „У-У-УУУУУУ“ , сякаш озвучаваха стар филм на Джон Уейн.

— Не си ли доволен? — почти прошепна Джони.

— Още не — усмихна му се ченгето. — Но носът е добро начало. В интерес на истината, така изглеждаш по-добре. Не много, но все пак по-добре. — Отвори задната врата на полицейската кола. В това време Джони си мислеше колко ли е продължила разиграната комедия. Нямаше никаква представа, но във всеки случай, откакто бе дошъл полицаят, по шосето не бе минала нито лека кола, нито камион. Нищо. — Влизай, пич!

— Къде ще ме водиш?

— Къде мислиш, че ще заведа един самодоволен въздухар с либерални възгледи като теб? Право в пандиза, сладур. Качвай се в колата.

Джони се намърда на седалката. В движение опипа десния горен джоб на коженото си яке. Мобифонът си беше на място.

5.

Не можеше да седи на задника си. Толкова го болеше, че се килна на една страна, подпирайки разбития си нос с ръка. Имаше усещането, че някакво зло същество се е промъкнало под кожата му, че забива дълбоко в плътта му отровното си жило, но на първо време можеше да не му обръща внимание. „Дано само мобифонът работи“ — молеше се той на същия Господ, с когото повечето време от живота си се беше подигравал, особено в един от последните си разкази, озаглавен „Време, пратено от Бога“, издадено в „Харпър’с“ и получило, общо взето, добронамерени оценки. „Дай, Боже, мобифонът да работи, а Стив да не си е изгубил слуха.“ После се усети, че прави опит да върже каруцата пред коня, и добави трета молба: „Ама най-напред ми дай възможност да използвам мобифона, става, нали?“

Сякаш в отговор на молбата му огромният полицай подмина шофьорската врата и без дори да погледне колата, се приближи до мотоциклета на Джони. Сложи каската му на главата си и прехвърли крак през седалката — толкова беше висок, че все едно прескачаше преградата пред градинска леха — и само след секунда двигателят изръмжа. Полицаят остана изправен на седалката, за да откачи висящите ремъци на каската. Изглеждаше подобно на ездач, който иска да сломи с килограмите си съпротивата на коня под себе си. Подаде газ четири или пет пъти, за да се наслади на гърмежите от ауспуха. Най-накрая вдигна предницата на харлея, ритна стойката и с крак натисна педала за първа. С предпазливи движения, които силно напомняха за самия Джони отпреди няколко дни, повече от неуверен, след като в продължение на три години не беше яхал мотора, ченгето излезе встрани от пътя. Използваше ръчната спирачка и постоянно се подпираше с крака, загледан напрегнато пред себе си няма ли да се натъкне на препятствие. Щом слезе от пътния насип, даде газ, набързо смени скоростите и полетя между тръните.

„А дано се пребиеш на някоя дупка, садист нещастен! прокле го безмълвно Джони, който продължаваше да се дави в кръв. — Да се удариш на камък дано! Да гръмнеш и да пукнеш!“

— Не си губи времето с него — промърмори си той на глас и с палец отвори закопчалката на десния горен джоб на якето си. Извади клетъчния телефон, марка „Моторола“ (беше го купил по съвет на Бил Харис и това беше може би единствената свястна услуга, която агентът му бе направил през последните четири години), и го разгъна. Взря се в миниатюрния екран и със затаен дъх изчака да се появи буквичката „S“ заедно с две чертички. „Хайде, Господи, моля ти се, по-бързо! — нервничеше Джони и пот потече по лицето му, колкото да се смеси с кръвта, шуртяща все тъй изобилно от разбития му нос. — Трябва ми «S» с две чертички, само една по-малко и ще е най-добре да си го завра някъде.“

Мобифонът изписука в ръката му. В прозорчето в левия край на екрана се появи желаната буквичка „S“, което означаваше, че апаратът е включен и батерията работи. До нея се появи обаче само една чертичка.

Само една.

— Милост! — простена Джони. — Моля те, не ми прави шегички, само още една, моля!

Раздруса мобифона в жест на отчаяние… и се сети, че не извадил антената. Щом го стори, втората чертичка изникна над първата. Примигна, изчезна, пак се появи за секунда, но макар да трепереше, беше на мястото си!

— Да! — прошепна Джони. — Дааа! — Изви глава и се загледа през прозореца. През капките пот и изцапаните с кръв кичури дълга сива коса очите му се загледаха към хоризонта. Имаше усещането, че се е превърнал в малко беззащитно зверче, подало нос извън хралупата в тревога не го ли дебне отнякъде хищник. Полицаят беше спрял мотоциклета на около триста метра навътре в пустинята. Слезе от машината и я остави да се сгромоляса в прахта. Моторът изгасна. Въпреки отчаяното си положение Джони намери сили да се възмути от подобно отношение. Розовият Харлей го беше пренесъл през цялата огромна територия на Щатите, без американският му двигател да запъне нито веднъж, и сега сърцето го болеше да види с какво нехайство и пренебрежение се отнасят към него.

— Ти, побъркана гад! — процеди Джони през зъби. Отново смръкна от наполовина съсирената си кръв, изхрачи гъстата течност върху покрития с вестници под на колата и се върна към мобифона. На най-долния ред бутони, втори отдясно наляво, стоеше озаглавеният „NAME/MENU“. Стив беше програмирал тази функция вместо него тъкмо преди да отпътуват. Джони натисна нервно бутона и в прозорчето се появи малкото име на агента му: „БИЛ“. Натисна бутона повторно и на същото място се изписа: „ТЕРИ“; още веднъж и се появи „ДЖАК“, редакторът му към ЕфЕс & Джи. Мили Боже, защо всички тези имена стояха преди това на Стив Еймс? Та Стив беше спасителен пояс.

Триста метра навътре в пустинята побърканото ченге беше свалило каската му и с крака се мъчеше да зарие розовия Харлей, модел 86-а. Отдалеч приличаше на дете, играещо си на пясъчника в двора. Това беше добре. Ако онзи имаше сериозно намерение да скрие машината под пясъка, Джони щеше да има достатъчно време да се обади, където трябва… разбира се, в случай че мобифонът не му откаже услугите си. Светлинката „ROAM“ си беше на мястото, което беше добър знак, но втората чертичка така и не преставаше да се появява и изчезва.

— Хайде, хайде! — говореше Джони на мобифона си, докато търсеше номера с треперещите си, очернени с кръв пръсти. — Моля те, гълъбче, става ли? Моля те! — Удари още веднъж бутона и името на Стив най-после се появи на екрана. Плъзна пръст до копчето „SEND“ и го натисна. Най-накрая вдигна апарата до ухото си, навеждайки се още по-надясно. Докато чакаше да чуе сигнал, отново погледна по посока на ченгето. То продължаваше да засипва с пясък мотоциклета.

В ухото на Джони прозвуча сигнал „свободно“, но това още нищо не значеше. Беше влязъл в пътната телефонна мрежа, оттам до номера на Стив Еймс имаше още да чака. Още много.

— Хайде, хайде, хайде…

Най-накрая мобифонът спря да звъни. Чу се някакво изщракване.

„Добре дошли в Западната пътна мрежа! — обади се весело роботски глас. — Повикването ви е прието! Благодаря за търпението! Приятен ден!“

— Хич не ме баламосвай, приятелче, само ме свържи по-бързо! — прошепна на робота Джони.

Отсреща му отговори пълно мълчание. Полицаят се отдръпна на крачка-две от зарития под пясъците на пустинята мотоциклет. Оглеждаше от разстояние дали маскировката е достатъчна. Сврян на задната седалка на полицейската кола, сред купищата стари вестници, Джони Маринвил заплака. Не можеше да запази самообладание. То си беше като да се напикае отново, само дето водата течеше отгоре надолу.

— Не — скара се той тихичко на телефонната централа. Не си си свършила работата още. С този вятър наоколо трябва да се понапънеш. Още мъничко усилия, моля те, още малко усилия.

Полицаят стоеше насред пустинята и все така оглеждаше мотоциклета. Джони не го изпускаше от поглед. Долепил мъничкия мобифон до дясното си ухо, той надничаше през кичурите прилепнала коса и с тревога следеше огромната, дълга може би цял километър сянка на исполина.

В слушалката отново се дочу сигнал, този път далечен и губещ се сред пукотевици и бръмчене. Ако повикването бе достигнало до целта — а от сигнала можеше да се съди, че е успяло, — насреща трябваше да е друг телефон Моторола, закачен някъде по таблото на товарен камион. Камионът пък се намираше неизвестно къде, може би на осемдесет, може би на триста и осемдесет километра в източна посока от сегашното местоположение на Джон Едуард Маринвил. Най-важното — шофьорът му трябваше да чуе звънеца.

В пустинята ченгето продължаваше да се бори с пясъците, опитвайки се да покрие догоре стърчащото кормило на харлея.

Втори сигнал… трети… четвърти.

Слушалката изгука още веднъж, най-много два пъти, преди на линията да се появи втори роботски глас, който да го уведоми, че търсеният клиент или е извън покрития от компанията периметър, или просто е излязъл от колата си. Джони затвори очи и продължи да плаче. На червения фон на стиснатите си клепачи видя райдера на Стив, паркиран пред някоя бензиностанция или крайпътен магазин, някъде около границата с Юта. Точно в този момент Стив се мотаеше из магазина, може би купуваше пакет от отвратителните си пури и разменяше по някоя приказка с момичето зад щанда, а в същото време на таблото на камиона му клетъчният телефон (онази жизненоважна половина от постоянната връзка, която агентът на Джони толкова настояваше да поддържа със своя автор) огласяше с тихичкия си звън празната кабина.

Пето иззвъняване…

И изведнъж, почти неуловим сред пукота на статичното електричество, но напомнящ на самия Ангел Господен, слязъл от небесата да спаси човечеството, се дочу провлаченият тексаски акцент на Стив:

— Ако… ти ли… шефе?

В същия миг по шосето профуча някакъв пикап, устремен в източна посока. От високата скорост полицейската кола чак се заклати, но Джони не направи и опит да махне на шофьора. Не би го сторил дори и да не държеше мобифона, опитвайки се да се свърже със Стив. Така и така пикапът се движеше с повече от сто и десет километра в час, какво можеше да види човекът зад волана за двете десети от секундата, в които задминаваше паркирания автомобил? Как щеше да различи непознатия зад дебелия слой прах по прозорците?

Смъркайки кръв, Джони пое дълбоко въздух през носа си. Без да го е грижа за болката, се опитваше да прочисти гърлото си, та приятелят му да можеше да го познае по гласа.

— Стив! Стив, в беда съм. В голяма беда съм!

В слушалката изгърмя мощен пукот и Джони вече мислеше, че е изгубил завинаги Стив, но тексасецът му отговаряше:

— …има, шефе? Повтори!

— Стив, Джони е! Чуваш ли ме?

— …вам те… Как… — Нов шум по линията. Почти изцяло заглуши следващата дума, но на Джони му се искаше тя да е „беда“. Искаше му се Стив да е казал: „Чувам те. Каква е бедата?“

„Господи, нека само се окаже, че не си измислям. Моля ти се, Господи!“

Полицаят за втори път беше спрял със зариването. Отново се отдалечи на крачка встрани от погребания мотоциклет, колкото да види какво е свършил. След секунда-две се обърна в другата посока и с едри крачки се запъти обратно към шосето. Гледаше в земята, периферията на шапката закриваше цялото му лице в сянка, ръцете му бяха прибрани дълбоко в джобовете. Изведнъж, в плен на ужасяваща паника, Джони си даде сметка, че не знае какво да съобщи на Стив. Допреди малко цялото му същество бе заето с мисълта как да се свърже с приятеля си. Колкото воля му беше останала, беше я съсредоточил в набирането на номера, сякаш се бореше и с времето, и с пространството.

А сега кое по-напред?

Дори нямаше представа къде се намира, само…

— Намирам се западно от Елай, на шосе номер 50 — заговори той в мобифона. Очите му смъдяха от капките пот, които пробиваха през клепачите. — Не знам на какво разстояние, шейсет-седемдесет километра поне, може и повече. Малко по-нагоре по пътя има една изоставена каравана. Има едно ченге… не е щатски полицай, ами мисля, градски, само дето не знам дори от кой град… Не пишеше на колата… Дори не знам името му… — Колкото повече приближаваше полицаят, толкова по-бързо говореше и Джони; скоро нищо нямаше да му се разбира.

„Спокойно, спокойно, онзи е все още на стотина метра, имаш достатъчно време. За Бога, говори за всичко, което ти дойде на ума: направи това, за което ти плащат, за което цял живот са ти плащали. Влез в нормален човешки разговор!“

Никога досега през живота си Джони не беше говорил, за да спаси собствения си живот. Беше общувал, за да прави пари, за да си печели име сред висшите кръгове, понякога, подобно на свиреп лъв, да извисява глас в името на някоя кауза. Всички тези неща знаеше как да ги направи, но да говори за собственото си спасение се оказваше непосилна задача. Ами ако ченгето вдигнеше поглед от краката си и го видеше… Той самият се беше свил на кравай, но антената на мобифона стърчеше, нямаше как да не стърчи…

— Той ми взе мотора, Стив. Взе ми мотора и го закара в пустинята. Зари го целия с пясък, но с този вятър, който духа… Намира се навътре в пустинята на километър-два от караваната, за която споменах, от северната страна на пътя. Ако слънцето е достатъчно високо, можеш да го видиш.

Джони преглътна и продължи:

— Извикай полиция… щатска полиция. Кажи им, че съм бил отвлечен от полицай, русокос и с огромни размери… искам да кажа, тоя е направо исполин. Разбираш ли ме какво ти говоря?

Но никой нищо не отговори в слушалката. Чуваше се само воят на вятъра и от време на време поредното изпукване по линията.

— Стив! Стив, там ли си?

Не, не беше.

На екрана на мобифона стоеше само една чертичка. Връзката се беше прекъснала. До такава степен се беше концентрирал върху това, което трябваше да каже на приятеля си, че нямаше и представа кога го е изгубил безвъзвратно. Нямаше откъде да знае и колко е успял да чуе Стив.

„Джони, сигурен ли си, че изобщо си разговарял с него?“

Този път вътрешният му „аз“ заговаряше с гласа на Тери — глас, който понякога Джони обожаваше, понякога до дъното на душата си ненавиждаше. Сега му идеше да я убие. Имаше чувството, че никога през живота си не е чувал толкова гаден и отвратителен глас. И съчувствието, което долавяше в тона й, го довеждаше до същинско безумие.

„Сигурен ли си, че не си измислил всичко това?“

— Не, той беше на телефона, беше, копелето беше на телефона — отвърна й убедено Джони. Улови умолителните нотки в собствения си глас и това още повече го вбеси. — Беше на телефона, кучко проклета. За няколко секунди, може би, но беше.

Ченгето се беше приближило на по-малко от петдесет метра. С дланта на дясната си ръка Джони прибра антената, сгъна подвижния микрофон и се опита да прибере мобифона обратно в десния джоб на якето си. Той обаче се бе затворил от само себе си. Телефонът се шмугна между краката му и падна на пода. Джони започна трескаво да опива пред себе си, пръстите му намираха единствено хартийки, повечето от тях брошури срещу наркоманията или обвивки от отдавна изядени хамбургери, по които само мръсотията беше останала. Най-накрая докопа някаква вещ от плат. Определено не беше това, което търсеше, но при вида й кръвта замръзна в жилите му: в ръката си Джони държеше момичешка баретка.

„Не й обръщай внимание. Нямаш време да мислиш какво е търсило малкото момиченце в полицейската кола. Намери проклетия мобифон и той трябва да е някъде тук…“

Да, тъкмо навреме. Дори вятърът, който се беше засилил до такава степен, че люлееше тежката полицейска кола, не можеше да заглуши стърженето от ботушите на полицая по каменистата земя.

Ръката на Джони напипа няколко пластмасови чашки за кафе, вмъкнати една в друга, и в най-горната от тях — мобифона. Грабна го, пъхна го обратно в джоба на якето и щракна копчето. Надигна глава над седалките тъкмо в мига, в който полицаят заобикаляше колата и се навеждаше напред да погледне арестанта през стъклото. Лицето му изглеждаше по-силно изгоряло от всякога, на места беше като опърлено от слънчевите лъчи. Джони дори забеляза как долната му устна е опърлена в съвсем буквалния смисъл; подобен белег личеше и на дясното му слепоочие.

„Така ти се пада! Хич не мисли, че ще ти съчувствам.“

Ченгето отвори вратата за шофьора, вкара главата си в отвора и го изгледа през мрежата, отделяща предните седалки от задните. Размърда ноздри и подуши въздуха. На Джони му се сториха огромни като игрище за боулинг.

— Да не си повръщал в колата ми, господарю Джим? Защото ако си го направил, първата ми работа, щом слезем в града, ще е да ти връча някоя голяма лъжица.

— Не съм повръщал — успокои го Джони. Свежа кръв потече отново към гърлото му и гласът му пак се изгуби. — Гади ми се, но не съм повръщал. — В действителност последните думи на полицая му вдъхваха известна надежда. „Първата ми работа, щом слезем в града…“ — беше рекло ченгето, а това означаваше, че засега няма намерение да го изрита от колата си, да го гръмне в черепа и да го погребе до мотоциклета.

„Освен, ако не се опитва да ме баламосва. Иска му се да поуспокои нервите ми, та да му бъде по-лесно да върши с мен, каквото си пожелае…“

— Страх ли те е? — интересуваше се полицаят, както стоеше все тъй наведен през вратата от другата страна на мрежата. — Хайде, господарю Джими, признай си! Винаги разбирам, когато ме лъжат. Так.

— Разбира се, че ме е страх.

Вместо „разбира се“ Джони избоботи нещо като „размира се“, сякаш беше настинал.

— Добре. — Полицаят седна зад кормилото. Свали си шапката и я изгледа недоволно. — Малка ми е. Една кучка, дето пее фолк-рок, ми унищожи старата. При това дори не благоволи да ми изпее „Заминавам с шибания самолет“.

— Колко ужасно — съгласи се Джони, без да разбира ни най-малко за какво става дума.

— Лъжливите устни да оставим затворени — отсъди философски полицаят и захвърли очевидно чуждата шапка на седалката до себе си, където държеше някаква мистериозна мрежа, цялата в шипове. Облегалката се прегъна под огромната му тежест и с все сила притисна левия крак на Джони.

— Хей, стани! — изкрещя от болка Джони. — Ще ми смачкаш крака! Божичко, ще умра от болка!

Полицаят не благоволи да му отговори, вместо това натискът върху и така контузения крак на Джони се усили. Арестантът прегърна с две ръце коляното си и с последни усилия успя да го издърпа встрани от седалката. От силния напън от носа му пак шурна кръв, та за малко да се задави. Този път му се повдигаше наистина.

— Копеле! — изрева Джони, преди гласът му да се изгуби сред спазмите на мъчителна кашлица. От устата му се разхвърчаха кървави храчки. Но полицаят и на това не обърна внимание. Беше привел глава и мълчаливо барабанеше с пръсти по кормилото. Дишаше тежко и гърлото му хриптеше — за момент Джони дори си помисли да не би онзи да хихика от злорадство. Но като че причината бе друга. „Дано се окаже астма — помисли си Джони. — И дано се задушиш от нея.“

— Слушай — отвори той отново уста, опитвайки се да прикрива истинските си чувства, — имам дужда от дещо за доса си… носа си. Да спре болката. И аспирин ще свърши работа. Имаш ли да ми дадеш аспирин?

Полицаят нищо не отговори. Стоеше все тъй приведен над кормилото и барабанеше тихо с пръсти.

Джони отвори уста да каже нещо друго, но в крайна сметка предпочете да я затвори. Ужасно го болеше, така си беше. Откакто беше на този свят, не помнеше подобна болка дори когато през 89-а изхвърли камък през пикочния си мехур. И все пак не му се искаше да умре. А нещо в държанието на полицая, който се бе отнесъл далеч в мислите си — навярно вземаше изключително важни решения, — намекваше, че смъртта може би е по-близо, отколкото се очакваше.

Затова си каза, че занапред ще си трае, и зачака да види какво следва.

Времето си течеше. Сенките, които хвърляха планините, се приближаваха и натежаваха над пустинята. Койотите обаче се бяха смълчали. Полицаят така и не повдигаше глава, все едно медитираше, и с пръстите си следваше все същия ритъм по кормилото. Дори когато втори камион профуча в източна посока или когато по-късно ги задмина лека кола, устремена на запад, той не се обърна да ги погледне.

Най-накрая полицаят вдигна някакъв предмет от седалката до себе си: беше старомодна карабина-двуцевка. Разгледа я подробно отблизо и подметна:

— Най-вероятно не е никаква фолк-рок певица, но че направи всичко възможно да ме убие, в това можеш да си сигурен. Ей с това тук.

Джони не отвърна нищо, чакаше да чуе продължението. Пулсът му беше спокоен, но сърцето туптеше съвсем отчетливо в гърдите му.

— Ти така и не написа духовно възвисен роман — сподели разочарованието си ченгето. Говореше бавно, произнасяйки внимателно всяка отделна дума. — Ето това е твоят голям провал, който никой никога не споменава. А тъкмо на него се дължи това твое въздухарско, самодоволно поведение. Та ти изобщо не се занимаваш с духовната си същност. Подиграваш се Господа, своя Създател, а по този начин нараняваш собствената си пневма и вместо нея възхваляваш калта, която е твоят саркс. Разбираш ли ме?

Джони отвори уста да му отговори, но отново замълча. Да говори или да не говори, това беше въпросът.

Полицаят бързо разреши историческата дилема вместо него. Без да вдига очи от кормилото, без дори да погледне към огледалото за обратно виждане, той опря двойната цев на карабината на дясното си рамо и я насочи през мрежата. Джони инстинктивно се отмести леко вляво, опитвайки се да не гледа очи в очи огромните черни дупки на дулата.

Но въпреки че полицаят продължаваше да стои приведен напред, цевите на карабината проследиха движението на арестанта, все едно някой ги командваше с дистанционно управление.

„Може би има огледало в скута си — помисли си Джони, после се допълни: — Но каква полза? Най-много да види покрива на шибаната кола. Какво по дяволите става тук?“

— Не ми отговори — рече полицаят. Мрачният му тон издаваше известна заплаха. Главата му стоеше все тъй килната напред. Свободната му ръка продължаваше да тропа по кормилото. Нов повей на вятъра подхвана колата, посипвайки прозорците с облаци пясък и червеникав прах. — Искам да ми отговориш. Не съм човек, който чака до безкрайност. И не съм длъжен да чакам. Все ще се намери някой друг да мине. Така че… Ти изобщо разбра ли какво те попитах преди малко?

— Разбрах — отвърна му с треперещ глас Джони. — „Пневма“ е стар гностически термин, означаващ „дух“. „Саркс“ се нарича тялото. Ти каза, поправи ме, ако греша — „само не с карабината, моля те, не ме поправяй с карабината“ — че съм пренебрегвал духа си за сметка на тялото. Може и да си прав. Твърде е възможно да си прав.

Отново се премести надясно. Двойното дуло на свой ред отново застана срещу очите му, колкото и Джони да беше сигурен, че при движението си не е издал нито звук. Полицаят нямаше как да го е видял, освен ако няма пред себе си монитор или знаеше ли и той какво.

— Не се бъзикай с мен! — предупреди го полицаят, все едно подобни игрички му омръзваха. — Това може само да утежни положението ти.

— Аз… — Джони прокара език по устните си. — Съжалявам. Не исках да…

— „Саркс“ не значи „тяло“, „тяло“ е „сома“. „Саркс“ се казва на плътта на тялото. Тялото е съставено от плът — така както се знае, че словото е приело плътски образ при раждането на Исус Христос, — но тялото не е само плът. Общият сбор е нещо повече от отделните части, взети заедно. Толкова ли е трудно за интелектуалец като теб да го разбере?

И през цялото това време карабината не преставаше да го преследва. Все едно се насочваше по топлината на тялото му.

— Аз… никога…

— Никога не си се замислял над нещата от подобна гледна точка? О, я недей ми ги говори тия! Дори един духовен наив като теб трябва да разбере, че печената кокошка се различава от кокошката в курника. „Пневма“… „сома“… и „с-с-с“…

Насред изречението гласът му стана по-плътен, като на човек, който бърза да се доизкаже, преди да е кихнал. Изведнъж пусна карабината на седалката до себе си, пое дълбоко въздух (при което седалката му се изпъна още по-назад, притискайки повторно контузеното коляно на Джони) и даде пълна воля на кихавицата си. От носа му обаче не се разхвърчаха сополи, а кръв и някаква червеникава слузеста гадост, която се проточи на дълги, сякаш найлонови влакна. Въпросната гадост — вероятно секрети от гърлото и синусите на полицая се удари право в предното стъкло на колата, олигави и кормилото, и таблото. Разнесе се непоносима воня, като от развалено месо.

Джони скри лицето си в шепи и извика от ужас. Нямаше как да не извикаш; усещаше чак очните си ябълки да играят в черепа, все едно го бяха включили в електрическа мрежа.

— Тц-тц, няма по-лошо от летните настинки, нали така? — попита ченгето с мрачния си замислен глас. Прокашля се, колкото да прочисти гърлото си и изплю внушителна храчка с големината на киселица, която се залепи на таблото. Увисна за миг, след което бавно и безшумно, подобно на охлюв, се разтегли по плота на полицейската радиостанция, оставяйки след себе си кървава диря. Закачи се за малко на долния ръб на радиото, след което звучно се разпльока на пода.

Джони затвори очи и тихо изстена в дланите си.

— Ето на това казваме „саркс“ — заключи полицаят и запали двигателя. — Би било добре да го запомниш, ще ти потрябва… Щях да кажа: „за следващата книга“, но не мисля, че следваща книга изобщо ще има, нали така, господин Маринвил?

Джони предпочете да не му отговаря, но от погнуса се страхуваше да покаже лице иззад шепите си. Мина му през ума, че навярно нищо от това, което сега изживяваше, не се случваше наистина, че по някакви странни обстоятелства е попаднал в лудницата и там са му внушили подобни кошмарни халюцинации. Но винаги трезвият му вътрешен глас отхвърляше подобни предположения. Пък и как с тази смрад в купето…

„Тоя умира, трябва да умира, няма как. Има инфекция на белите дробове, вътрешни кръвоизливи. Той е неизличимо болен, пораженията върху съзнанието му са само симптом на нещо по-сериозно. Може би е станал жертва на радиация или просто на бяс, или на…“

Полицаят направи обратен завой и насочи колата си на изток. Джони изчака още малко, преди да махне ръцете от лицето си. Трябваше да се успокои, да си вдъхне поне малко кураж. Най-накрая се реши и се огледа. Това, което забеляза пред страничния прозорец, го накара да зяпне в удивление.

През петдесет метра по банкета край пътя, подобно на безмълвен шпалир се бяха наредили койоти. Жълтите им очи просветваха, езиците им се протягаха към земята, сякаш в усмивка.

Джони се обърна на другата страна: насред праха, от отсрещния край на платното, под жарките лъчи на следобедното слънце, се бяха наредили още койоти, вперили погледи в полицейския автомобил. „А това симптом ли е? — чудеше се Джони. — Това, което виждаш навън, симптом на болестта му ли е? Но ако е симптом на неговата болест, как така го виждам?“

Извърна се и хвърли последен поглед през задното стъкло. Щом ги задминеха, койотите се изправяха на краката си като на пружини и бегом изчезваха в пустинята.

— Ще разбереш, господарю Джим — обади се полицаят и Джони се обърна към него. В огледалото го наблюдаваха сивите очи на похитителя му. Около едното се бе появил малък кръвоизлив. — Мисля, че докато ти дойде времето, много неща ще се научиш да разбираш.

До шосето стърчеше някаква табела: стрелка, сочеща пътя към някакво малко градче. Полицаят даде мигач, въпреки че нямаше кой да го види.

— Сега те водя в класната стая — продължи да обяснява той. — Часът скоро ще започне.

Направи десния завой, от бързината колата застана на две колела, преди да се удари отново в земята. Насочваха се на юг, към напуканите склонове на открития рудник и градчето, сгушено в подножието му.

1.

Стив Еймс нарушаваше една от петте Божи заповеди, последната в списъка, ако трябва да бъдем съвсем точни.

Петте Божи заповеди му бяха връчени преди месец не лично от Господ, а с посредничеството на Бил Харис. Двамата седяха в офиса на Джак Апълтьн. Апълтън беше издателят на Джони Маринвил от последните десет години. Той също присъстваше, когато петте заповеди тържествено се предаваха от уста на ухо, но не вземаше пряко участие в разговора, поне не и преди последната му част. Беше се разположил удобно на стола си зад бюрото и с ръце, скръстени на гърдите, държеше да открои изящния си маникюр на фона на не по-малко изящното си сако. Самият велик писател също бе присъствал на срещата, но си бе тръгнал с гордо вдигната глава четвърт час по-рано. Докато сивите му коси не бяха изчезнали напълно в рамката на вратата, бе подхвърлил, че имал уговорка с някого си в някаква галерия в Сохо.

— Искам да се вслушаш във всяка от тези заповеди поотделно. Мисля, че няма да ти е трудно да ги запомниш — бе обяснил Харис. Той беше възпълничък дребосък и трудно би всявал респект у околните, ако не беше интонацията му на безпомощен монарх, който държи поне слугите да му се подчиняват. — Слушаш ли ме?

— Слушам те — беше кимнал с глава Стив.

— Първо, няма да пиеш с него. Станал бил уж въздържател — от пет години, разправя, — но е престанал да посещава сбирките на Анонимните алкохолици, а това не звучи добре. Освен това въздържанието на Джони винаги си е било само за пред хората, дори и по времето, когато ходеше в дружеството. Хубавото е, че не обича да пие сам, затова, ако след тежък ден, прекаран на гърба на мотора, те покани да обърнете по едно, ти просто ще му откажеш. Дори да тръгне да те изнудва, да ти натяква, че ти плащат за това, ти пак ще откажеш.

— Това не е проблем — бе отговорил Стив.

Харис не му обърна внимание. Беше се захванал да държи реч и нямаше време да се отклонява.

— Второ, няма да му осигуряваш наркотици. Дори една-единствена цигара с марихуана. Трето, няма да му търсиш курви… Много е вероятно да си поръча, особено, ако на рецепцията в хотелите, които съм ангажирал, се появят хубавици. Колкото до пиенето и дрогата, ако той сам си ги доставя, това си е негов проблем, но ти няма да му помагаш.

На Стив му се искаше да каже, че не е сводник, че Харис го е сбъркал със собствения си баща, но реши, че е по-добре да мълчи.

— Четвърто, няма да го прикриваш. Ако тръгне да пие или да се друса, особено, ако подозираш, че отново е минал на кокаин, веднага се свържи с мен. Разбираш ли ме какво ти казвам? Веднага.

— Разбирам — увери го Стив. Че разбираше, разбираше, но дали щеше да следва заповедта докрай, и представа си нямаше. Беше си казал, че подобен ангажимент му е необходим, каквито и неприятности да криеше — донякъде именно заради неприятностите, които криеше; живот без неприятности не го привличаше. Това обаче не означаваше, че е готов чак да продаде душата си, особено на някакъв си костюмар, развяващ нахалството си като знаме и държащ се умишлено като голямо дете, само и само да си възвърне на стари години нещо от онова, което са му отнели (или поне си въобразява, че са му отнели) навремето на детската площадка. Джон Маринвил си беше копеленце, но Стив не можеше да му се сърди. Колкото до Харис… Харис спадаше към съвсем различна категория.

Тъкмо в този момент Апълтън се бе привел напред, за да отбележи с нещо и той участие в разговора, преди агентът на Маринвил да е произнесъл последната си заповед.

— Какво ви е впечатлението от Джони? — беше попитал той Стив. — Той е на петдесет и шест и е навъртял доста по-голям километраж, отколкото изглежда. Особено през осемдесетте. На три пъти е бил на косъм от смъртта. Първите два пъти от свръхдоза, а последният вероятно е бил опит за самоубийство. Тук може и да преувеличавам, но така или иначе, не го споменавайте пред никого.

Стив беше кимнал.

— И така, какво мислите? — попита Апълтън. — Дали наистина може да прекоси цялото разстояние от Кънетикът до Калифорния с половинтонов мотоциклет, да участва междувременно в двайсет четения и приема? Искам да чуя истинското ви мнение, господин Еймс, защото да си призная честно, много се съмнявам, че ще е по силите му.

Стив беше очаквал Харис да се намеси, като се позове на легендарната издръжливост и стоманените топки на своя клиент и той така и не пророни нито дума, само стоеше и го гледаше. Пък може и да не е бил толкова глупав, помисли си Стив.

— Вие го познавате много по-добре от мен — отговори той. — Та аз го срещнах за пръв път едва преди две седмици, а и не съм чел нито една негова книга.

По изражението на Харис личеше, че последното ни най-малко не го изненадва.

— Тъкмо затова ви питам — отвърна му Апълтън. — Ние го познаваме от твърде дълго време. Аз от 1985-а когато ходеше по партита заедно с хубавите люде на 54-та улица, Бил — от 1965-а. За нас той е Джери Гарсия3 в литературата.

— Сравнението не е съвсем точно — не се съгласи Харис.

Апълтън вдигна рамене.

— С нови очи по-добре се вижда, казваше баба ми. И така, господин Еймс, кажете ми, мислите ли, че може да го стори?

Стив беше наясно, че въпросът е важен, може би жизненоважен, затова мълча цяла минута, преди да отговори. Двамата мъже спокойно го чакаха.

— Е — бе отворил той най-сетне уста, — дали ще яде само сирене и ще стои далеч от коктейлите, нямам представа, но че може да подкара мотоциклета чак до Калифорния, предполагам, че е напълно способен. Изглежда ми достатъчно силен. Ако ме питате, Джери Гарсия въобще не беше такъв. Работил съм със сумати рокери на половината на неговите годинки, които могат само да му завиждат за кондицията.

Апълтън не беше приел безрезервно думите му.

— Това, което най-силно ме убеждава, е излъчването му. Той искрено желае да го направи. Иска да подхване отново по пътя, да се сбие тук-там, да се запознае с нови лица. Освен това…. — Стив изведнъж се беше замислил за любимия си филм „Омбре“ с Пол Нюман и Ричард Бун. Дори се беше усмихнал. — Освен това дава вид на човек, който още не се е отучил да хапе.

— А! — изрече Апълтън, на когото последните думи бяха направили впечатление. Стив не се чувстваше изненадан. Дори самият Апълтън някога да е могъл да хапе, със сигурност бе изгубил тази си способност из колежите на Екзетър, Чоут или където там е показвал блейзерите и лъскавите си вратовръзки.

Харис се беше покашлял.

— Ако приемем, че сме изяснили проблема, нека се върнем на последната заповед…

Апълтън беше измърморил нещо. Харис обаче не откъсваше поглед от Стив, все едно не беше чул,

— Пета и последна заповед — бе повторил той. — Няма да качваш стопаджии в камиона. Мъже, жени — жени съвсем, — няма да ги качваш.

Навярно това беше причината Стив Еймс дори за миг да не се поколебае, когато забеляза момичето, застанало да чака край пътя — точно на излизане от Елай. Хърбавата гърла с чипия нос и косите, боядисани в два различни цвята. Още при вида й натисна спирачката.

2.

Тя отвори вратата, но не се качи веднага в кабината, вместо това го огледа с големите си сини очи през седалката, затрупана с пътни карти.

— Вие добър човек ли сте? — попита.

Стив се замисли сериозно над въпроса, сетне кимна:

— Да, мисля, че съм. Пуша по две-три пури на ден, но никога не съм посягал на малки кученца и веднъж на всеки шест седмици пращам пари на мама.

— Нали няма да се опитате да ме изнасилите или нещо подобно?

— Няма — увери я Стив. Ставаше му забавно. Харесваше му да усеща погледа на сините й очи върху лицето си. Тя му приличаше на момиченце, което разглежда рисуваните смешки из списанията. — В това отношение съм способен добре да се контролирам.

— И не сте побъркан масов убиец или нещо такова?

— Не, но Божичко, мислиш ли, че ако бях, щях да си призная?

— Сигурно щях да разбера по очите ви — отговори му кокалестата девойка с двуцветната коса. Колкото и да се правеше на сериозна, по крайчеца на устата й играеше усмивчица. — У мен има психоложка жилка. Не е много голяма, но не ме изоставя.

Някакъв хладилен камион профуча край тях. Шофьорът не спря да натиска клаксона, нищо че Стив беше изтеглил едва ли не целия тир на банкета, а в насрещното платно не се забелязваше автомобил. Това не го изненадваше с нищо. Стив отдавна бе разбрал, че има една раса мъже, които така и не могат да престанат да барат я клаксоните, я оная си работа. Или едното, или другото трябваше да е постоянно между пръстите им.

— Стига толкова с разпитите, госпожице. Искаш ли да се качваш, или не? Имам да гоня още много километри. — В действителност беше на много по-малка дистанция от шефа си, отколкото последният би желал. На Маринвил му харесваше идеята да се чувства сам по пътищата на Америка, да се изживява като волна птичка, която се залавя с приключения, за да ги разказва по-сетне на читателите си. Стив предполагаше, че от въпросната книга все нещо подобно ще излезе. И в това нямаше нищо лошо… какво ти, това беше една чудесна идея, поведение на истински мъж. Но той, Стив Андрю Еймс от Лъбък, трябваше да си гледа работата: трябваше да направи всичко възможно, щото Маринвил да си напише книгата на компютъра вкъщи, а не на сърдечната си картина в някоя загубена болница. За целта си бе изготвил най-простичък план: да следва отблизо шефа си и да не позволява на обстоятелствата да се превърнат в опасност, освен ако не го изпреварят твърде бързо. Вместо на двеста и петдесет километра след Маринвил, той гледаше да се движи на не повече от сто и двайсет: лошо нямаше, стига никой да не разбереше.

— Предполагам — съгласи се тя, скочи вътре в кабината и затръшна вратата след себе си.

— Е, благодаря, бонбонче! Трогнат съм от доверието ти.

Погледна за всеки случай в огледалото за обратно виждане: освен последните къщи на Елай не видя нищо друго, затова спокойно излезе отново на пътя.

— Не ме наричай така — възнегодува девойката. — Това е проява на сексизъм.

— „Бонбонче“ е проява на сексизъм? А, стига бе.

С леко научен, леко глуповат тон тя заплаши:

— Не ме наричай „бонбонче“, за да не те кръстя и аз теб „тортичке“.

Стив прихна да се смее. На нея сигурно нямаше да й се хареса, но не можеше да потисне това желание. Смехът е за това, да те изненада, когато най-малко го очакваш, донякъде подобно на пръдните: понякога си способен да ги спреш, понякога — не.

Погледна към нея и забеляза, че и тя се подсмихва. Сваляше раницата от гърба си, което навярно беше добър знак. Набързо я премери с поглед: на височина изглеждаше метър и шейсет и пет и както не се виждаше мръвка по цялото й тяло, едва ли тежеше повече от петдесет кила, четиридесет и седем-осем, най-вероятно. Носеше овехтяла фланелка с откъснати ръкави, под които се виждаше твърде съществена част от гърдите й, особено за момиче, страхуващо се да не срещне изнасилвачи по пътя. Не че подобна гледка можеше да й донесе кой знае какви неприятности. Стив си каза, че стопаджийката спокойно може да си купува от фалшивите сутиени, които големите магазини продаваха на малки госпожици, за да имитират майките си. На фланелката, на фона на умопомрачителни, яркосини слънчеви лъчи се усмихваше физиономията на негър с дълги къдрици. Подобно на ореол около главата му бяха изписани думите: „НЯМА ДА ИМ СЕ ДАДЕМ!“

— Едва ли гледаш циците ми, сигурно харесваш Питър Тош4 — рече непознатата.

— Навремето работех с Питър Тош.

— Не може да бъде!

— Може — поклати той глава. Последните къщи на Елай вече бяха изчезнали от огледалото. Правеше му впечатление колко бързо човек се озовава сред нищото в тази пустиня. Започваше да влиза в положението на младите стопаджийки. Навярно на тяхно място и той би задавал въпроси на шофьорите, преди да се качи в камионите им. От това голяма полза нямаше, но пък и защо да не попита? Веднъж озовеш ли се сам в пустинята, всичко може да ти се случи.

— Кога си работил с Питър Тош?

— 80-а или 81-ва, не мога да си спомня съвсем точно. Изнасяше концерт в Медисън Скуеър Гардън, после и във Форест Хилс. На концерта във Форест Хилс Дилан излезе да пее с него бис: ако щеш вярвай, двамата изпълниха заедно „С вятъра се носи“.

Тя го беше зяпнала в истинско удивление. Доколкото можеше да съди, в очите й не се четеше нотка на съмнение.

— Бре! Ти тогава какъв си бил, момче от транспортния екип?

— Тогава, да. По-нататък започнах да настройвам китарите. А сега… — Да, дотук кариерата му звучеше добре, но с какво точно се занимаваше той сега? Със сигурност не настройваше ничии китари. Може би го бяха върнали обратно в положението на момче за всичко. Затова пък от време на време го използваха вместо психиатър или като модерна Мери Попинс с дълги, хипарски коси, сред които се забелязваха първите сиви кичури. — Сега се занимавам с други неща. Ти как се казваш?

— Синтия Смит — представи се момичето и му подаде ръка. Той я стисна в своята. Пръстите й бяха дълги, крехки и изключително фини. Все едно се здрависваше с птица.

— Стив Еймс.

— От Тексас.

— Да, от Лъбък. Явно си чувала и друг път акцента ни.

— Веднъж-дваж — детската й усмивка огря цялото лице. — Можеш да извадиш момчето от Тексас…

Той довърши поговорката заедно с нея и двамата се усмихнаха един на друг. Ето така хората се сприятеляваха за кратко, когато им се наложеше да прекосяват заедно пустинните пътища на Америка.

3.

Очевидно Синтия Смит си беше куку, но пък и Стив беше същински ветеран в това отношение: няма как да работиш толкова години в музикалния бизнес и да не се сдобиеш със своеобразни странности в характера. Затова не се плашеше. Тя му обясняваше, че си имала своите причини да бъде мнителна към мъжете: някакъв си едва не й откъснал лявото ухо, друг пък само преди седмици й бил разбил носа:

— При това онзи, дето щеше да ми откъсне ухото, го харесвах — допълни Синтия. — Много съм чувствителна по въпроса за ухото си. Виж, носът ми придоби дори известен стил, но ухото ме притеснява, един Господ знае защо.

Стив се обърна, за да разгледа по-отблизо въпросното ухо.

— Е, малко е сплеснато в горната си част, но какво толкова? Ако наистина те притеснява, просто си пусни коса, ще го скриеш.

— Няма как — отказа твърдо тя и разроши с пръсти косата си. Наведе се за малко на една страна, та да се види в огледалото от дясната страна на кабината. Откъм Стив косите й бяха боядисани в зелено, а другата половина бяха оранжеви. — Приятелката ми Герт казва, че така й приличам на малкото сираче Ани, излязло от ада. Да не съм луда да променям нещо по себе си?

— Че защо не си пуснеш къдрици?

Тя се усмихна и потупа образа на фланелката си. С донякъде успешен ямайски акцент заяви:

— Аз съм си аз, също както Питър Тош!

Това, с което Синтия Смит бе доказала себе си пред света, бе бягството й от дома на седемнадесетгодишна възраст — след като й било писнало за всичко да й се карат. Била прекарала известно време на източния бряг („Напуснах, когато осъзнах, че ще стана една от онези жени, които ги ебат само от милост“ — отбеляза тя с тон на човек, който не се свени от подробностите), след което поела в обратна посока и се установила в Средния запад. Там „се очистила“ донякъде от алкохола и на една от сбирките на алкохолическите дружества се запознала с мъж с приятен вид. Мъжът с приятния вид твърдял, че се е отказал веднъж завинаги от алкохола, но я бил излъгал. Много я бил излъгал. Така или иначе, Синтия се преместила да живее у тях, което се оказало грешка. („Никога не съм била много наясно с мъжете“ — отбеляза отново тя по същия непринуден начин, както преди малко.) Една вечер мъжът с приятния вид се върнал пиян до козирката и решил да си отбелязва страниците в книгата с ухото на Синтия. Тя си намерила друга квартира, отново спряла алкохола и дори си намерила работа като пазач в детски дом, след като една от учителките била убита и заведението било заплашено със затваряне.

— Убиецът на Ана е същият, който ми разби носа — обясни Синтия. — Беше лош човек. Ричи, онзи, който искаше да си отбелязва страниците с ухото ми, имаше лош характер. Докато Норман беше зъл в душата си. Беше направо откачен.

— Хванаха ли го?

Синтия тържествено поклати глава.

— Не можехме да позволим „Де и Ес“ да бъде затворен само защото някакъв си изперкал тип е убил жена си от ревност. Направихме всичко възможно да го спасим и успяхме.

— Какво означава „Де и Ес“?

— „Дъщери и сестри“. Докато работех там, си възвърнах до голяма степен самочувствието на пълноценен човек. Синтия гледаше пустинята през прозореца и замислено потъркваше с палец изкривения си нос, — Дори човекът, който ми го стори, има известен принос за това.

— Норман?

— Да, Норман Дениълс, така се казваше. Ако не друго, то поне двете с Герт — приятелката ми, тази, която каза, че приличам на сирачето Ани, — можехме да му се опрем.

— А-ха.

— Така че миналия месец най-после писах на наш’те. Оставих си и адреса. Мислех, че ако някой ден изобщо ми отговорят, ще ме засипят с упреци и зли пожелания. Особено баща ми — той беше проповедник навремето. Вече се е пенсионирал, но…

— Можеш да извадиш момчето от адския огън, но не можеш извади адския огън от момчето — подхвърли Стив.

Тя се усмихна.

— Е, и аз така разсъждавах, но писмото, което получих, беше направо велико. Веднага им се обадих по телефона. Разговаряхме, баща ми дори заплака. — Последното Синтия изрече, все едно се е случило истинско чудо. — Представяш ли си, да заплаче. Направо не мога да го повярвам.

— Е, аз съм обикалял осем месеца с Блек Сабат, научил съм се да вярвам на всичко — увери я Стив. — Та значи си тръгнала обратно към дома? Блудното „бонбонче“ се завръща. — Тя го изгледа недоволно и той гузно се усмихна. Съжалявам.

— Има защо. Така или иначе, всичко вече е минало.

— И къде живеят ваш’те?

— Бейкърсфийлд. Което ме подсеща да те питам ти накъде пътуваш.

— Сан Франциско, но…

Тя засия от щастие.

— Баламосваш ли ме? Това е страхотно!

— Но не мога да ти обещая, че ще те откарам чак дотам. Ако трябва да съм честен, мога да ти гарантирам със сигурност, че ще те откарам до Остин, пък натам… Остин, Невада, не онзи в Тексас.

— Знам къде е Остин, имам си карта — тросна му се тя и го изгледа, сякаш я вземаше за глупачка. Така му харесваше дори повече, отколкото с ококорените очички преди малко. Хитруша си беше, нямаше спор… Дали нямаше да й е приятно, ако й го кажеше?

— Ще те откарам до там, докъдето мога, но това турне е малко странно. Искам да кажа, всички турнета са странни по своему, шоубизнесът е затова, за да е странен, а аз и сега се занимавам с шоубизнес… така или иначе… но… искам да кажа…

Стив замълча. Какво всъщност искаше да каже? Беше се хванал да обикаля Америка заедно с някакъв писател. Обиколката вече наближаваше своя край, а той така и не знаеше как да определи работата си, още по-малко да изкаже лично мнение за Джони Маринвил. Това, което знаеше със сигурност, бе, че досега великият човек с мотора не бе поръчал нито веднъж наркотици или жени нещо повече — че никога вечерно време не бе посрещал Стив с дъх на уиски, а това му се струваше повече от достатъчно. Вече дори започваше да се замисля с какви думи ще опише турнето пред работодателите.

— Що за турне е това изобщо? — попита Синтия. — Като гледам, камионът ти не е толкова голям, че да носиш апаратурата на някоя рокбанда. Да не би да си се хванал с някоя фолкзнаменитост? С Гордън Лайтфут, с някого като него?

Стив се усмихна.

— Моят човек е фолкзнаменитост, само дето вместо хармоника или китара използва само устата си. Той…

Тъкмо в този миг го прекъсна пронизителното писукане на клетъчния телефон, закачен за таблото: „Бип! Бип!“ Стив вдигна мобифона, но не го включи веднага. Вместо това се спогледа с момичето.

— Да не си казала дума — предупреди я той след третото писукане. — Можеш да ми навлечеш неприятности. Става, нали?

„Бип! Бип!“

Тя кимна утвърдително. Стив отвори сгъваемия микрофон и натисна бутона „SEND“, с който се приемаше чуждо обаждане. Първото нещо, което му направи впечатление, щом вдигна слушалката до ухото си, беше непоносимият пукот на статичното електричество — чудеше се как изобщо се бяха свързали с него.

— Ало, ти ли си шефе?

На фона на постоянния пукот се дочу различен звук, по-силен, навярно от преминаването на камион — така поне си помисли Стив, — след което се появи и гласът на Маринвил. Дори ужасната връзка не можеше да прикрие паниката в гласа му. Още при първите думи в слушалката сърцето на Стив ускори ритъма си. И преди му се беше случвало да чува хора да говорят по подобен начин (изглежда, беше задължително за всяко турне, в което той участваше), та затова не беше изненадан. Където и да се намираше в момента Джони Маринвил, някой пак се беше изсрал на вентилатора.

— Стив! Стив… беда… голяма…

Стив впери поглед в шосето пред себе си; стори му се, че пътят разцепва пустинята като с нож; ситни капчици пот избиха по челото му. Сети се за възпълничкия агент на шефа, как му беше изброявал тържествено петте си заповеди, как се опитваше да го сплаши с тона си, но бързо изтри картината от мисълта си. Точно сега най-малко му трябваше да мисли за хорица като Бил Харис.

— Да не си катастрофирал? Какво е станало? Какво има, шефе? Повтори!

„Пук, щрак, пук.“

— Джони… ваш ли ме?

— Да, чувам те! — изкрещя Стив в мобифона, нищо че от това голяма ползва нямаше. С крайчеца на окото си забелязваше как изражението по лицето на момичето става все по-сериозно и загрижено. — Какво се е случило с теб?

Дълго време не получи никакъв отговор, и си помисли, че този път връзката се е разпаднала окончателно. Вече се канеше да остави мобифона на таблото, когато гласът на шефа му проби повторно. Толкова далечен му се струваше, все едно се обаждаше от друга галактика.

— … Запад… Елай… тресе.

„Не, няма да е «тресе» — каза си Стив, — а «петдесет». Може би е искал да каже: «Намирам се западно от Елай, на шосе номер 50». Може това да е казвал. Катастрофирал е, няма какво друго. Изхвърчал е от пътя с мотора и сега се въргаля със строшен крак, целият в кръв. Като се върнем в Ню Йорк, ония двамата ще ме разпънат на кръст, ако не за друго, то, защото не могат да го разпънат него…“

— … ‘к’во разстоя… поне, може и повече… малко по-наго… изоставена каравана…

Още един раздиращ слуха му пукот, сетне Маринвил заговори за някакви полицаи. Щатска полиция, градска полиция.

— Какво и… — отвори уста момичето до него.

— Ш-шт! Не сега!

Онзи на телефона продължаваше да обяснява:

— … мотора… пустинята… вятър… километър-два от караваната…

Това беше всичко. Стив на няколко пъти изкрещя името на Джони в слушалката, но му отвърна мълчание. Връзката бе изчезнала напълно. Поигра си на няколко пъти с копчето „ИМЕ/МЕНЮ“, на екрана се появиха инициалите Дж. М., след което той натисна бутона „ИЗПРАЩАМ“. Нечий записан на диск глас му пожела добре дошъл в Западната пътна телефонна мрежа, няколко секунди след това не се чу нищо, докато друг записан глас не го уведоми, че връзката не може да се осъществи. Роботът започна да изброява възможните причини за това. Стив изключи мобифона и го сгъна.

— Дявол да го вземе!

— Нещо лошо, нали? — попита Синтия. Очите й отново бяха широко отворени, само че този път игривите искрички липсваха. — Мога да позная по погледа ти.

— Може би — поклати той глава, недоволен от самия себе си. — Много вероятно. Шефът беше. Намира се някъде по пътя пред нас. На сто, може и на сто и петдесет километра. Кара Харлей Дейвидсън…

— Един в червено и кремаво? — развълнува се изведнъж Синтия. — Шефът ти е с дълги сиви коси, също като Джери Гарсия?

Стив кимна в съгласие.

— Видях го тази сутрин, много на изток оттук. Беше спрял на бензиностанцията в Прити Найс. Говори ли ти нещо Прити Найс?

Той пак кимна.

— Тъкмо хапвах в закусвалнята, когато го мернах през прозореца. Казах си, че го познавам отнякъде. Че съм го гледана на кино, в „Опра“ или „Рики Лейк“…

— Той е писател — Стив погледна таблото. Беше вдигнал скоростта чак до сто и двайсет, но можеше да натисне още малко. Стрелката се премести до сто двайсет и пет. Като че ли пустинята край пътя се задвижи по-бързо на прозореца. — Обикаля страната, за да събира материал за книга. Канеха го да говори по литературни сбирки, но повечето време прекарва в срещи и разговори с непознати. Все си записва нещо. Както и да е, сигурно е катастрофирал. Аз поне така мисля.

— Връзката беше шибана, нали?

— Ъ-хъ.

— Искаш ли да спреш? Да сляза от камиона? Не е проблем, ако трябва, се махам.

Стив се замисли сериозно над въпроса: започваше да осмисля по-трезво инцидента, умът му отново беше заработил като часовник, както беше свикнал след толкова много премеждия. Не, в крайна сметка си каза, че не иска да я сваля от камиона. Определено имаше да се оправя със сериозна ситуация, но това не означаваше, че не трябва, да мисли и за бъдещето. Доколкото имаше възможност да опознае Апълтън, той би възприел по-спокойно катастрофата на Джони Маринвил (старият рокер е изхвръкнал от платното и се е пребил, нищо невероятно нямаше в това). Имаше вид на човек, склонен да се примири с факта, че понякога нещата свършват зле. Но Бил Харис по всичко приличаше на героя от приказката, който налага магарето си за щяло и нещяло, само и само да се знае кой е виновникът… И който е способен да налага, докато сам се изтощи. Тъй като очевидно магарето щеше да е Стив, мина му през ума, че единствено безпристрастен свидетел може да го отърве — свидетел, с когото никога преди това не са се срещали.

— Не, нямам нищо против да останеш в камиона. Но нека бъда откровен — нямам представа какво ще заварим. Може да има много кръв.

— Кръв не ме плаши — увери го Синтия.

4.

Тя така и не отвори уста да коментира скоростта, но когато стрелката показа сто и четиридесет и цялата кабина започна да се тресе, многозначително закопча колана си. Стив дори и сега продължи да натиска педала на газта и когато машината подкара със сто и петдесет, вибрациите, като че ли престанаха да се усещат. Държеше кормилото с две ръце; вятърът удряше на тласъци стъклото, а при подобна скорост един повей можеше да изхвърли камиона на банкета. Тогава само от здравината на гумите зависеше дали и те нямаше да попаднат в беда. Преобръщането не им мърдаше. Докато мислеше за себе си, Стив си представи какво се е случило с шефа му: мотоциклетът би се оказал много по-неустойчив на вятъра от тежкия камион. Нищо чудно тъкмо въздушното течение да е причината за произшествието.

Стив вече бе споделил в основни линии за работата си пред Синтия: правеше резервациите в хотелите, проверяваше маршрута, оглеждаше звуковите уредби по местата, където Маринвил щеше да изнася беседи, в същото време гледаше да стои далеч от него, да не би да развали портрета, който сам си рисуваше: Джони Маринвил, мислителят-единак, същински герой, излязъл изпод перото на Сам Пекинпа, писател, който не е забравил суровото лице на живота.

Камионът, обясняваше Стив, беше празен, като се изключат резервните части за мотоциклета и дървеното скеле, където Маринвил да прибере звяра си, ако времето се развали дотолкова, че да му е невъзможно да кара сам по пътищата. Бяха средата на лятото и подобна вероятност практически не съществуваше, но за наличието на дървената стойка си имаше и друга причина. Никой никога не беше отворил дума за нея, но двамата с шефа му я знаеха добре, още от деня, в който бяха напуснали Уестпорт, Кънетикът. Просто Джони Маринвил можеше да се събуди някоя сутрин в някой мотел и да установи, че повече мотоциклет не му се кара.

Или че не му е по силите.

— Чувала съм за него — каза Синтия, — но никога не съм му чела книгите. — Предпочитам Дийн Кунц и Даниел Стийл. Чета само за удоволствие. Но мотоциклета си го биваше. А и шефът ти има страшна коса, досущ като на рокмузикант, забелязал ли си?

Стив кимна в знак на съгласие. Маринвил също си го знаеше.

— Ти за него ли се разтревожи или за това, което те очаква теб?

Ако някой друг беше задал въпроса, Стив навярно би се почувстват неловко, но в гласа на Синтия не се улавяше и нотка на укор. Само любопитство.

— И за него, и за себе си — призна той.

Тя даде знак, че го разбира.

— Колко ли път ни дели още?

Той погледна километража.

— Откакто разговорът прекъсна, сме изминали седемдесет километра.

— Но ти не знаеш откъде точно ти се е обадил.

— Не.

— Мислиш ли, че сам е катастрофирал или е блъснал и друг?

Стив я изгледа в израз на същинска изненада. Именно предположението, че жертва на катастрофата няма да се окаже само Маринвил, го плашеше повече от всичко друго. И все пак, ако Синтия не бе повдигнала въпроса, той никога не би се осмелил да го изрече на висок глас.

— Може и други да има — отговори той с видимо нежелание. — Спомена нещо за щатска полиция, за градска полиция. Не съм много сигурен, но май ме убеждаваше да се обадя на градската полиция, вместо на щатската.

Синтия посочи клетъчния телефон, окачен на мястото си на таблото.

— Хич не си го и помисляй — възрази Стив. — Никакви ченгета няма да викам, преди да се уверя с очите си в каква каша се е забъркал.

— Ако обещаеш повече да не ме наричаш „бонбонче“, и аз ще обещая, че няма да споменавам нищо в показанията си.

Стив се усмихна под мустак, въпреки че хич не му беше до усмивки.

— Може пък това да е добра идея. Ти винаги би могла да кажеш…

— … Че мобифонът ти не е могъл да ги набере — довърши мисълта му тя. — Всички знаем колко малко може да се разчита на подобни играчки.

— Ти си добър човек, Синтия.

— И ти не си толкова лош.

При скорост от сто и петдесет километра в час разстоянието пред тях се топеше като пролетен сняг. Щом стигнаха на стотина километра от мястото, където Стив изгуби връзка с Маринвил, той започна лека-полека да намалява. Нито в едната, нито в другата посока се беше разминавал с полицейски коли, а това беше добър признак. Позволи си да го сподели пред Синтия, но тя поклати глава в израз на съмнение.

— Ако е признак, no-скоро е странен, отколкото добър. Ако наистина е станала катастрофа и шефът ти, а може би не само той, е пострадал, не би ли трябвало поне няколко полицейски коли да са ни задминали? Или линейка?

— Е, може да са дошли от другата страна, от запад…

— Според моята карта следващият град по пътя е чак Остин, а той е много по-далеч напред, отколкото Елай е зад нас. Ако ще идва полиция, имам предвид полиция с включени сирени и така нататък, то трябва да тръгне от изток. И да ни настигне по някое време. Не е ли така?

— Предполагам, че си права.

— И къде е полицията?

— Не знам.

— И аз не знам.

— Е, продължавай да се оглеждаш… за какво точно, и аз не знам. За всичко, което ти се стори необичайно.

— Оглеждам се. Добре ще е още да намалиш.

Стив погледна часовника си, за да отбележи, че е шест без четвърт. Сенките се проточваха далеч в пустинята, но все още беше и светло, и горещо. Ако Маринвил ги чакаше край пътя, щяха да го забележат.

„Виж, в това можеш да си сигурен — помисли си той. Представям си как седи на земята, с разбита глава и изподрани панталони, без дори да се отмести от местопроизшествието. Като го знам, сигурно си записва в тефтерчето впечатления от падането. Да се надявам, че поне си е бил сложил каската. Защото, ако не…“

— Виждам нещо! Ей там! — Въпреки вълнението, което я обземаше, момичето гледаше да се държи спокойно и хладнокръвно. Беше поставила ръка над очите си, за да не й пречат лъчите на снишилото се слънце, и сочеше нещо. Виждаш ли? Може ли… А не, не е това. Много е голямо за мотоциклет. По-скоро ми прилича на каравана.

— Точно оттук трябва да ми се е обадил. Отнякъде наоколо във всеки случай.

— Защо така мислиш?

— Защото спомена, че нагоре по пътя имало някаква каравана, точно това го чух много ясно. Каза, че се намира на километър-два на изток от нея. Където се намираме ние в момента, така че…

— Добре, добре, гледам.

Стив намали до петдесет километра в час, а после и до някакви си двайсет, щом наближиха караваната. Синтия бе свалила до половина стъклото на прозореца си, от вятъра фланелката й се вееше като знаме, разкривайки тесния й гръб („Тесен е меко казано“ — помисли си Стив) и изпъкналите прешлени на гръбнака.

— Виждаш ли нещо? — попита той. — Каквото и да е?

— Нищо. Нещо проблесна в пустинята, но ми се струва твърде далеч. Дори да е изхвръкнал от пътя, няма как да е стигнал дотам. Може вятърът да го е изтласкал встрани от шосето, не мислиш ли?

— Сигурно е било парче слюда сред камънака.

— Може и това да е било.

— Само гледай да не паднеш през прозореца, момиче.

— Нищо ми няма — отвърна му тя, но в същия момент вятърът, който осезателно се засилваше, засипа лицето й с прах и тя затвори очи.

— Ако това е караваната, за която той говореше, вече сме подминали мястото.

Синтия кимна.

— Да, но продължавай нататък. Ако в караваната има хора, може да са го били забелязали.

Стив се изсмя закачливо.

— „Да са го били забелязали“, това от Дийн Кунц ли си го научила или от Даниел Стийл?

Тя се извърна, колкото да го удостои с презрителен поглед…, но под него Стив забеляза следи от дълбока обида.

— Извинявай — побърза да каже той. — Само се заяждах.

— Така ли? — отвърна му с леден глас Синтия. — Искам да те питам нещо, господин Голямо Тексаско Момче за всичко. Ти чел ли си поне нещо от книгите на шефа си?

— Ами, той ми даде да прегледам някакъв негов разказ в „Харпър’с“. Казваше се „Време, пратено от Бога“. Целия го прочетох, дума по дума.

— А дали разбра всяка дума?

— Хм, не съвсем. Виж сега, казах глупост. Искрено се извинявам.

— Така да бъде — благоволи тя да му прости, но по тона й личеше, че смята за известно време да се държи хладно с него.

Стив отвори уста да каже нещо, което при известен късмет би прозвучало забавно, би я накарало да се усмихне (той харесваше усмивката й), когато видя отблизо караваната.

— Ха, какво е това чудо? — попита той по-скоро себе си, отколкото момичето.

— Кое какво е? — погледна на свой ред Синтия през стъклото, докато Стив изтегляше камиона си на банкета, точно зад караваната. Не беше нито от малките модели, „Ласи“-тата, нито от огромните „Годзили“, които я бяха задминавали от Колорадо насам, а някакъв среден размер.

— Човекът трябва да е налетял на пирони или знам ли и аз какво… — посочи Стив. — Всичките му гуми са спукани.

— Да, интересно защо и твоите не са?

Докато му дойде наум да й отговори, че навярно хората от караваната са проявили гражданска съвест, махайки гвоздеите от пътя, момичето с пънкарската прическа вече бе скочила вън от камиона и с колебливи подвиквания се приближаваше до спрелия автомобил.

„Е, не може да се отрече, че знае как да се измъква от затруднени ситуации“ — помисли си Стив и на свой ред излезе от кабината. Вятърът, който го блъсна в лицето, беше толкова силен, че за малко щеше да го прекатури по стъпалата. Въздухът беше горещ, все едно излизаше от печка.

— Стив? — повика го Синтия. Гласът й издаваше съвсем различно настроение от преди малко. Нищо не беше останало от онова нахакано, устато момиче, което навярно досега беше флиртувало с него. — Ела по-бързо! Нещо не ми харесва.

Беше застанала пред страничната врата на караваната. Вратата не беше затворена добре и се блъскаше при всеки повей на вятъра, нищо че се намираше сравнително на завет и стълбичката стоеше спусната. Но Синтия не гледаше нито стъпалата, нито вратата. Пред стълбичката, наполовина зарита от пясъка, който пустинният вятър бе натрупал върху нея, стоеше захвърлена русокоса кукла с яркосиня рокля. Беше обърната с лице към земята, сякаш я бяха наказали. На Стив това му беше достатъчно да отмести поглед встрани. Кукла, около която не се навърта малко момиченце, беше способна да го накара целият да настръхне. Това отдавна го беше установил, а в случая я заварваше изоставена насред пътя, сякаш погребана под пясъците…

Той дръпна притвореното крило на вратата и надникна в караваната. Вътре беше страшна жега, поне четиридесет и пет градуса.

— Ало? Има ли някой тук?

Нямаше смисъл да чака отговор. Ако собствениците на караваната наистина бяха вътре, щяха поне да включат двигателя, за да заработи климатикът.

— Остави — спря го Синтия, докато вдигаше куклата от земята и изтупваше прахта от гънките на роклята й. — Това не е евтина кукла. Не струва чак стотарка, но е скъпа. При това са се грижили за нея. Виж. — Тя повдигна в пръсти ръба на рокличката, за да види той миниатюрната кръпка под плата. Личеше си, че са търсили същото синьо. — Ако момиченцето, на което принадлежи куклата, беше някъде наоколо, надали щеше да остави играчката си да се въргаля в мръсотията, в това можеш да бъдеш сигурен. Въпросът е защо не я е взела със себе си, когато е тръгнала заедно с родителите си? Или защо поне не я е прибрала вътре в караваната? — Синтия на свой ред отвори вратата, поколеба се за миг, после качи едно-две стъпала и отново се спря. — Хайде, ела с мен — подкани тя Стив.

— Не мога, трябва да намеря шефа.

— Само за минутка, става ли? Не искам да влизам вътре сама. Чувствам се като на борда на „Андрея Дория“.

— Искаш да кажеш „Мария Селеста“. „Андрея Дория“ потъна.

— Добре, многознайко, така да бъде. Ела, няма да отнеме много време. Освен това… — така и не се доизказа.

— Освен това може да има връзка с шефа ми? Това ли искаше да кажеш?

Синтия кимна.

— Не е трудно да се направи връзка, нали? И той, и те са изчезнали?

Но на Стив не му се искаше да прави подобни асоциации. Всичко това му се струваше излишно усложняване на нещата, което той с нищо не беше заслужил. Синтия разбра донякъде по погледа му какво го терзае (а може би разбираше всичко, тя наистина не беше глупава) и махна с ръка.

— По дяволите, ще погледна сама.

Влезе вътре, без да оставя куклата. Стив я изгледа замислен, накрая я последва. Синтия се обърна към него, кимна му и остави куклата на една от пейките. Хвана фланелката си за деколтето и я развя като ветрило.

— Горещо е — отбеляза тя. — Не се диша.

Разходи се из вътрешността на караваната, а Стив се насочи в обратната посока, към седалката на шофьора. Трябваше да ходи приведен, за да не се удари в тавана. На таблото, пред дясната седалка стояха подредени три купчинки снимки с бейзболисти; бяха разделени по отбори: Кливлънд Индианс, Синсинати Редс, Питсбърг Пайрътс. Той ги прерови и видя, че върху половината имаше автографи, а може би половината от автографите бяха с кратко посвещение. На снимката на Албърт Бел пишеше: „На Дейвид, да продължава в същия дух! Албърт Бел“. Една от питсбъргската купчинка гласеше: „Преди да удариш, погледни топката, Дейв: твой приятел, Анди ван Слайк.“

— Имало е и момче — извика Синтия. — Освен, ако момичето с куклата не си е падало по Редник Джо, Съдия Дред или Мото Копс. Единият от шкафовете е пълен догоре с комикси.

— Да, има и момче — съгласи се Стив, докато прибираше Албърт Бел и Анди ван Слайк по местата им в купчинките. „Взел е само тези, на които истински държи — усмихваше се той сам на себе си. — Онези, с които за нищо на света не е могъл да се раздели.“ — Казва се Дейвид.

Това я изненада.

— Откъде по дяволите знаеш?

— Гледам „Студио хикс“. — На мястото за пътните карти бяха натрупани книжа. Той бръкна и изтегли едно листче: беше нагъната сметка за газ. Името беше на някой си Ралф Карвър, адресът — в щата Охайо. Името на града беше замазано, но може би трябваше да се чете Уентуърт.

— Едва ли знаеш нещо повече за него? — попита Синтия. — Фамилия? Откъде са дошли?

— Казва се Дейвид Карвър — отговори й Стив и се усмихна самодоволно. Таткото е Ралф Карвър. Идват от Уентуърт, Охайо. Хубав град. На две крачки от Колъмбъс. През 86-а бях в Колъмбъс заедно със Саутсайд Джони.

Тя дойде отпред при него, притиснала куклата към гърдите си. Навън вятърът отново се усили, засипвайки обилно караваната с пясък. Все едно едри капки дъжд удариха по ламарината.

— Измисляш си!

— Не, госпойце — увери я Стив и й подаде бележката за платения газ. — От това научих, че се казват семейство Карвър. На името на Дейвид са подписани някои от снимките на бейзболисти. Момчето се е сдобило с особено ценни автографи.

Синтия посегна на свой ред към снимките, огледа ги и бавно започна да ги проверява една по една. Сериозното й лице лъщеше от пот. Той също се потеше, повече от обилно. Имаше чувството, че лепкаво олио се стича по цялото му тяло.

— Но къде са отишли?

— До най-близкия град, за да потърсят помощ. Сигурно някой ги е откарал дотам с кола. Като си гледача картата, можеш ли да ми кажеш кое е най-близкото селище?

— Не. Мисля, че имаше някакво градче, но не си спомням името му. Но ако са отишли до града, защо не са заключили караваната след себе си? Искам да кажа, всичките им боклуци са тук — посочи с ръка кабината Синтия. — Знаеш ли какво намерих на една от кушетките отзад?

— Какво?

— Кутийката за бижута на майката. Порцеланова жаба. Подобно на прасенце за парички, бижутата се пъхат през устата на жабата.

— Звучи симпатично.

На Стив му се искаше да се махне оттук, при това не само заради непоносимата горещина или заради изчезналия си шеф. Искаше да излезе от проклетата каравана, понеже мястото наистина му напомняше за „Мария Селеста“. Хич не му беше трудно да си представи как из шкафовете се спотайват всякакви вампири и таласъми, облечени в бермуди и фланелки с надписи от типа: „ОЦЕЛЯХ НА ШОСЕ НОМЕР 50, НАЙ-САМОТНАТА МАГИСТРАЛА В АМЕРИКА!“

— Наистина е хитро — продължи Синтия, — но не това е въпросът. Вътре в жабата има два чифта обеци и един пръстен. Не са големи скъпоценности, но не са и за изхвърляне. Мисля, че пръстенът е с турмалин. Защо тогава…

Тя забеляза нещо в жабката, малък предмет, който Стив бе издърпал, без да иска, докато бърникаше сред книжата: беше малко портмоне с изрисуван отгоре му доларов символ. По всичко изглеждаше, че закопчалката му е от чисто сребро. Вътре бяха сгънати няколко банкноти. Синтия набързо ги преброи, сетне подхвърли портмонето обратно на мястото му, сякаш държеше горещ картоф между пръстите си.

— Колко са? — попита Стив.

— Около четиридесет долара — каза тя. — Портмонето обаче струва поне три-четири пъти повече. Знаеш ли какво, странстващи певецо, тази работа не ми изглежда никак на добре.

Северният вятър отново блъсна караваната, толкова силно, че чак я заклати. Двамата се спогледаха изпод едрите капки пот по челата. Стив сякаш улови празния поглед на синеоката кукла. „Какво се е случило тук, мила? Какво си видяла?“

Обърна се към вратата.

— Не е ли време да се обадим на ченгетата? — попита Синтия.

— И това ще направим. Но първо ми се иска да се върна пеша километър-километър и половина. Току-виж забележа някакви следи от шефа.

— Следи? С този вятър? Ей, на това му се вика глупост!

Той я изгледа продължително, без да казва нищо. Най-накрая мина покрай нея и излезе от караваната. Тя го настигна на асфалта.

— Хей, да речем, че сме квит, а? Ти ми се присмя на граматиката, аз ти се присмях, на каквото ще да е.

— На интуицията ми.

— Интуиция, така ли му се вика? Щом казваш. Хайде, квит сме, нали? Кажи да. Моля. Така съм се наплашила, че не се чувам какви ги говоря.

Стив й се усмихна, до голяма степен размекнат заради тревогата, изписана на лицето й.

— Добре тогава, да речем, че сме квит.

— Искаш ли да подкарам камиона ти? Ще навъртя точно километър и половина и ще те изчакам.

— Можеш ли да обърнеш, без… — не можа да се доизкаже Стив, защото в същия миг с над сто километра в час край тях профуча в източна посока малък товарен автомобил. На каросерията му беше изписано с големи букви: „С КЛИНЕКС ОМЕКОТЯВАТЕ УДАРА“. Синтия отстъпи инстиктивно крачка назад и с хилавата си ръчица закри очи от разлетелия се пясък. Стив я прегърна през рамо, за да я задържи на крака. — … Да заседнеш в пясъците? — довърши въпроса си той.

Тя го изгледа с известна досада и се отдръпна от прегръдката му.

— Естествено.

— Добре… Нека бъдат два километра. Гледай да изтеглиш камиона встрани.

— Добре. — Синтия се запъти към камиона, но изведнъж се обърна. — Спомних си името на близкото градче, за което говорихме — посочи тя с ръка на изток. — Намира се нагоре по пътя, на юг от шосето. Много хитро име, ще ти хареса.

— Как се казва?

— Деспърейшън. — При тези думи Синтия се усмихна и се качи в кабината на камиона.

5.

Стив тръгна бавно в посока изток по банкета на насрещното платно. Когато камионът, каран от Синтия, мина покрай него, той махна с ръка вместо поздрав, но така и не вдигна очи да я погледне.

— Дори не знам какво точно ще търсиш! — му подвикна тя от седалката на шофьора.

Докато успее да й отговори нещо, тя вече се беше отдалечила на десетина метра. Толкова по-добре, защото и той не знаеше. Следи ли щеше да търси наистина? Като се има предвид вятърът, това наистина звучеше смешно. Кръв? Парчета откъртена боя или стъкълца от счупен фар? Дори да имаше останки, щяха да се сведат до нещо подобно. Стив знаеше със сигурност две неща: най-напред, че инстинктът не само го съветваше да направи тази малка разходка, той напираше за нея, и второ, че в безмълвния поглед на синеоката кукла се съдържаше някакъв зов. Любимата кукла на непознато момиченце… Само дето това непознато момиченце бе оставило Алиса Синята рокля захвърлена по очи сред мръсотията на пътя. Мама си беше забравила бижутата, татко — портмонето със сребърната закопчалка, а синът им Дейвид — снимките с автографите на любимите бейзболисти. Защо?

Напред по шосето Синтия изписа широка окръжност с яркожълтия камион, обърна го отново по посока запад и спря. Тя стори това с пестеливост в маневрите, на каквато дори Стив се смяташе неспособен. Всъщност, зави съвсем отведнъж. Момичето слезе от кабината и с бърза походка се насочи към него, без дори да гледа в краката си. По жестовете й той предположи, че това, което вътрешният му глас го беше пратил да търси, Синтия вече го беше намерила.

— Хей! — извика тя. Наведе се, вдигна някаква вещ от земята и отърси пясъка от нея.

Той се затича към нея.

— Какво? Какво намери?

— Бележник — подаде му го тя. — Явно е бил тук. На корицата е напечатано „Дж. Маринвил“. Виждаш ли?

Стив пое от ръката й малкия бележник с металната спирала разтвори смачканата първа страница и бързо го прелисти. Вътре беше описан маршрутът им, виждаха се картите, които самият Стив беше рисувал на шефа си, както и бележки, надраскани с тежкия почерк на Маринвил, повечето от тях по повод предвижданите публични изяви. На страницата за Сейнт Луис Маринвил беше отбелязал: „Патриша Франклин, червенокоса, големи цици. Мрази да я НАРИЧАТ ПАТ ИЛИ ПАТИ! Името на орг. е «ПРИЯТЕЛИ НА ОТКРИТИТЕ БИБЛИОТЕКИ». С/д Бил П. Ф. била и активистка за правата на животните. Вегет.“ На последната използвана страница стоеше една-единствена дум; изписана с дори по-голям замах от обикновено:

ЗА

Това беше всичко. Сякаш се бе захванал да напише някому автограф, но така и не го е довършил.

Стив погледна Синтия. Беше скръстила ръце пред гърдите си и с пръсти търкаше лактите си.

— Б-р-р — оплака се тя. — На човек няма как да му е студено на тоя пек, но май че започвам да треперя. Става все по-страшно и по-страшно.

— Как така бележникът не е отлетял с вятъра?

— Чиста проба късмет. Ударил се е в някакъв камък и пясъкът го е затрупал, преди течението да го отнесе в друга посока. Също като с куклата. Да го беше изпуснал двайсет сантиметра вляво или вдясно, сега трябваше да го търсим в Мексико.

— Кое те кара да смяташ, че го е изпуснал?

— А ти какво мислиш? — учуди се тя на въпроса му.

Стив отвори уста да й отговори, искаше му се да каже, че не мисли нищо, поне не и за момента, но в следващата секунда вече бе забравил за всичко. Някъде насред пустинята забеляза слънчев отблясък, навярно същия, който бе направил впечатление на Синтия, преди да стигнат караваната. Този път обаче стояха на едно място и отблясъкът се виждаше далеч по-отчетливо. Можеше да се обзаложи, че не става дума за слюда. За пръв път трябваше да си признае, че го е страх, че чак коремът го свива от страх. Без да се замисли, без дори да разбере какво върши, Стив хукна по посока на светлинката.

— Хей, недей толкова бързо! — подвикна стреснато след него Синтия. — Изчакай ме!

— Не, ти стой там! — отговори й той в движение. Първите сто метра Стив изтича на спринт, следвайки посоката право пред себе си, за да не изгуби светещата точка от поглед (с тази разлика, че точката започваше да придобива очертанията на предмет, болезнено познат). От усилие обаче чак започна да му се вие свят, та се наложи да спре. Наведе се и опря ръце на коленете си: имаше чувството, че всички пури, изпушени през последните осемнайсет години, са се наговорили да му разкажат играта.

Докато лека-полека замайването се разсейваше, а ускорените удари на сърцето започваха да заглъхват в ушите му, Стив дочу зад себе си нечие шумно, но все пак типично за жена задъхване. Обърна се, колкото да проследи с поглед забързания тръс на Синтия. Беше се изпотила здраво, но походката й издаваше доста по-спортен дух от неговия. Единствената разлика беше, че боядисаните кичури бяха прилепнали до главата й от потта.

— Ти си… като кърлеж… Няма отърване… — каза той на пресекулки, докато тя се изравняваше с него.

— Мисля, че това е най-сладкото нещо, което чувам от устата на мъж. Защо не го запишеш в проклетия си шофьорски дневник? И гледай да не получиш инфаркт. На колко си години всъщност?

С известни усилия той гордо се изпъчи:

— На достатъчно, за да не ми пука от змийското ти езиче. Кокошчице мила. Пък и нищо ми няма. Благодаря все пак за вниманието. — По шосето профуча кола, която дори не намали. Двамата я изгледаха: по тези места да мине автомобил, си беше направо събитие.

— Е, дали няма да е най-добре останалото разстояние да го минем с ходене? Каквото и да е заровено там, няма да ни избяга.

— Аз отсега знам какво е — отбеляза мрачно Стив, докато се тътреше през последните двайсетина метра. Подобно на дивак от някое горско племе той коленичи пред своеобразния паметник. Моторът на шефа му стоеше заровен наполовина в земята, зарит набързо и нехайно от купчини пясък. Вятърът вече се беше погрижил едната дръжка на кормилото, както и част от другата да се покажат на повърхността.

Сянката на момичето го закри и той вдигна очи към нея; искаше му се да каже нещо, колкото да я убеди, че не се е паникьосал докрай, но гърлото му отказа да издаде и звук. Така или иначе, тя едва ли би го чула. Ококорените й очи наблюдаваха с тих ужас мотоциклета. Синтия коленичи до Стив, протегна ръце пред себе си с разтворени педи започна да измерва разстоянието; накрая си избра едно място вдясно от щръкналите дръжки на кормилото и тръгна да рови пясъка. Най-напред се натъкна на каската на шефа. Извади я, наклони я на една страна, та пясъкът да се изсипе на земята и я остави настрана. С внимателни движения разчисти под мястото, където я бе намерила. Стив не вършеше нищо, само я наблюдаваше. Чудеше се дачи ако се опита да се изправи, краката му ще издържат тежестта на тялото. През цялото време в главата му се въртяха спомени за статии във вестници, разказващи за случайно разкрити трупове, за групови гробове или човешки крайници, подаващи се над земята.

На дъното на вдлъбнатината, която Синтия бе успяла да изрови в сухия сивкаво-кафяв пясък, заблестя ламарината на мотора. Беше боядисан в червено и кремаво, появиха се и букви: „ХАРЛ“

— Същият е — заключи Синтия. Едва разбра какво точно каза: като някакъв тик тя постоянно бършеше уста с едната си ръка. — Това е същият, който видях.

Стив сграбчи кормилото и се опита да издърпа мотоциклета. Нищо не се получи, както можеше и да се очаква: беше неспособен да приложи голяма сила. Изведнъж усети нещо интересно, нещо интригуващо, или по-скоро зловещо; вече не се притесняваше само за своя шеф, напротив тревогите му все повече и повече нарастваха. Глождеше го усещането, това странно усещане, все едно…

— Стив, приятелю мой — обади се тънкото гласче на Синтия, все така клекнала над подалия се от пясъците резервоар, — може би ще си кажеш, че бръщолевя детинщини, че се опитвам да повтарям банални реплики от смотаните филми, но имам чувството, че ни наблюдават.

— Въобще не мисля, че това са детинщини — утеши я Стив и на свой ред се захвана с разравянето на мотора. Нямаше кръв. Слава Богу, кръв нямаше. Което не означаваше, че по-надолу в пясъците няма и на това да се натъкнат. Или на човешки труп.

— Дали да не се махнем оттук? — попита Синтия, всъщност направо се помоли. С ръка избърса потта от челото си. — Хайде!

Стив се изправи и двамата тръгнаха обратно към шосето. Тя му подаде ръка и той с известно облекчение я пое в своята.

— Божичко, това чувство все повече се засилва — сподели страха си тя. — При теб как е?

— И при мен. Макар че, ако ме питаш, подобно чувство е просто израз на голяма уплаха. Но иначе да, силно е, като…

Думите му бяха прекъснати от далечен вой, разнесен като на вълни от повеите на вятъра. Синтия толкова силно вкопчи пръстите си в дланта на Стив, че той мислено й благодари, задето не си пуска дълги нокти.

— Какво е това? — изхленчи тя. — О, Господи, какво е това?

— Койот — отвърна той. — Също както в уестърните. Няма да ни нападнат. Ох, отпусни се, Синтия, ще ми откъснеш ръката!

Тя понечи да го послуша, но втори вой разкъса тишината и пръстите й се вкопчиха още по-здраво в тези на Стив. Все едно втори койот лениво отговаряше на казаното от първия.

— Далеч са — успокояваше дружката си Стив, докато се опитваше незабелязано да изтегли ръката си от нейната. Не се оказа лесна работа: девойката беше доста по-силна физически, отколкото изглеждаше. — Така де, дете, не се плаши! Койотите са чак в съседния окръг, страшно няма.

За втори път Синтия отпусна хватката си, но щом обърна лъсналото си от пот лице към него, наплашеното й изражение направо събуди жал в душата му.

— Добре, нека са далеч, нека са в съседния окръг, нека се намират чак в Калифорния, откъдето ни се обаждат по телефона. И все пак аз не обичам животни, които хапят. Страхувам се от животни, които хапят. Не можем ли да се върнем в камиона ти?

— Можем.

Синтия се беше долепила плътно до Стив, но когато и третият вълчи глас се дочу откъм пустинята, тя положи усилия да остави ръката му на мира. Този път звярът беше наистина далеч, пък и никой не му отговори. Добраха се до камиона. Синтия се качи на седалката вдясно. Преди да влезе в кабината, му хвърли поглед през рамо, колкото да го заблуди с нервната си усмивка. Стив заобиколи отпред. Каза си, че усещането преди малко се е разсеяло — вече никой не го наблюдаваше. Все още се страхуваше, но мислите му отново се насочваха към мистериозно изчезналия шеф: ако Джон Едуард Маринвил беше загинал, вестниците по света щяха да гръмнат, а името на Стивън Еймс нямаше как да не присъства в разказите за събитието. С подчертано отрицателен знак. Стивън Еймс щеше да се прочуе като поддържащата система, която не бе издържала, като мрежата, скъсала се точно в мига, в който акробатът беше паднал от трапеца.

— Това, дето се чувствахме наблюдавани… сигурно е било заради койотите — предположи Синтия. — Ти какво мислиш?

— Може и така да е.

— А сега какво ще правим?

Стив пое дълбоко въздух и посегна към мобифона.

— Време е за ченгетата — каза той и набра номер 911. Ухото му чу, общо взето, това, което очакваше да чуе: един от онези винаги еднакви записани гласове, който му съобщаваше, че ужасно съжалява, но разговорът не може да бъде осъществен. Шефът бе успял да се свърже с него, вярно за секунди, но това си беше жив късмет. Стив сгъна гневно слушалката, захвърли мобифона на таблото и запали двигателя на камиона. Беше смаян да види как пустинята беше сменила цвета си до моравочервено. По дяволите! Гостуването им в изоставената каравана и ровенето на пясъците около мотора им бяха отнели много повече време, отколкото предполагаше.

— Никой, нали? — попита с известно съчувствие Синтия.

— Никой. Да намерим градчето, за което ти спомена. Как се казваше?

— Деспърейшън. Намира се в източна посока.

Той включи на скорост и камионът потегли.

— Ще ми бъдеш навигатор, става ли?

— Разбира се — съгласи се тя и сложи ръка върху рамото му. — Ще намерим помощ. Дори и в градчета като това трябва да има поне един полицай.

Озоваха се отново при караваната, преди Стив да обърне на сто и осемдесет градуса и да потегли обратно на изток. Вратата продължаваше да стои притворена и да се блъска от вятъра. Никой от двамата не се беше сетил да я затвори, както трябва. Стив натисна спирачките, смени на нулева и отвори вратата си.

Преди да е показал крака си навън, Синтия го сграбчи за рамото.

— Хей, къде отиваш?

Колкото и да прикриваше паниката в гласа си, личеше си, че е обезпокоена.

— Спокойно, момиче, за секунда работа.

Слезе на пътя и затръшна здраво вратата на караваната. Ако се вярваше на металната табелка до нея, моделът се наричаше „Уейфеърър“. Без да се бави повече, Стив се качи в камиона си.

— Ти какво, да не си от онези типове, дето държат всичко да си е задължително на мястото? — заинтересува се Синтия.

— По принцип не но не ми беше приятно да гледам как това чудо се блъска от вятъра. — Както бе тръгнал да се настанява, той се спря и за миг се замисли. Най-накрая вдигна рамене и си призна: — Все едно имам пред себе си къща с духове.

— Добре — съгласи се тя, но в същия миг нови вълчи гласове се надигнаха в пустинята не можеха да определят посоката на звука, може би юг, може би изток, с този вятър бе трудно да се улови. Сигурни бяха само, че койотите са поне няколко на едно място. Цяла глутница. Стив се прибра в кабината и затръшна вратата след себе си.

— Да тръгваме — подкани се на глас и включи отново на първа. — Да обиколим тоя пущинак и да намерим блюстителите на реда.

1.

Дейвид Карвър го видя, докато жената с изтърканите дънки и синята риза се канеше най-после да се предаде. Беше се притиснала в металните решетки на отрезвителното помещение, държеше ръце пред гърдите си и видимо очакваше огромният полицай, който издърпваше бюрото към себе си, да я удари.

„Не я пипай“ — беше го спрял белокосият мъж, когато жената захвърли карабината на земята и тя се плъзна по дървения под, за да се удари със звън в решетките на общата им килия. — „Не я пипай. Така и така е празна, да не си търсим белята!“

Беше послушал възрастния човек, но докато наблюдаваше карабината в краката си, погледът му долови друго нещо: един от патроните, които се бяха разпилели от бюрото. Лежеше до най-лявата вертикална пръчка на решетките. Беше голям и зелен, навярно един от дузината, които се бяха изтъркаляли във всички посоки из централното помещение, щом побърканото ченге започна да блъска бюрото в жената, за да я накара да пусне оръжието.

Старецът беше прав, нямаше смисъл да посяга към карабината. Дори да се добереше и до патрона, всичко беше предварително обречено: полицаят беше същински исполин, на височина приличаше на професионален баскетболист, на ширина — на професионален футболист, при това беше доказал, че не е никак бавен. Преди Дейвид (който през живота си не беше виждал истинска пушка) да разбере в коя дупка да зареди патрона, онзи вече щеше да е връхлетял отгоре му. И все пак, ако можеше да се сдобие с патрона… може би… кой знае…

— Можеш ли да вървиш сама? — питаше полицаят жената на име Мери. Загриженият му тон звучеше като игра на актьор в гротескна пиеса. — Нещо счупено?

— Какво значение има? — отвърна му жената с треперещ глас, но Дейвид си каза, че треперенето се дължи на ярост, не на страх. — Ако ще ме убиваш, убий ме, да свършваме по-скоро!

Дейвид хвърли един поглед на възрастния мъж, с когото бяха затворени в една килия. Искаше му се да знае дали и той беше забелязал патрона. По всичко личеше, че не го вижда, въпреки че се бе наканил да стане от койката и да се приближи до решетките.

Вместо да се разкрещи на жената, която само преди минута се бе опитала да му откъсне главата с карабината, вместо да я удари, полицаят я прегърна през рамо с тежката си ръка. Искрен жест на приятелски чувства. Тази проява на добронамереност и загриженост се стори на Дейвид много по-смущаваща от цялата сцена на насилие преди малко.

— Аз няма да те убивам, Мер!

Ченгето се огледа наоколо, сякаш искаше да попита тримата Карвър и белокосия чували ли са по-голяма глупост от нейната през живота си. Светлосивите му очи кръстосаха поглед с този на Дейвид и без дори да се усети, момчето отстъпи крачка назад. От ужас му идеше да се свлече на земята. Никога преди не се бе чувствал толкова уязвим. Как можеше точно в този момент да го споходи подобно чувство. След всичко, което вече се бе случило пред очите му, той не знаеше, но се чувстваше по-уязвим и от преди.

Погледът на полицая беше напълно празен — до такава степен, че изглеждаше все едно онзи спи с отворени очи. Дейвид мигом се сети за приятеля си Брайън и за свиждането в болничната стая, запечатало се в съзнанието му през миналия ноември. И все пак усещането не беше същото, защото както бяха лишени от всякакво изражение, очите на полицая криеха нещо друго. Какво беше то, Дейвид не знаеше, нито знаеше как така в един поглед може да се чете и нищо, и нещо едновременно, но в сивите очи определено се криеше нещо. Нещо, каквото никога през живота си той не беше срещал.

Полицаят се обърна отново към Мери и по лицето му се изписа пресилена гримаса на учудване.

— Определено не! — каза й той. — Не и когато нещата започнаха да стават интересни. — Той бръкна в десния преден джоб на панталоните си и извади връзка ключове. Избра един, който изобщо не приличаше на ключ: представляваше метален правоъгълник, по средата, на който беше загнездена черна ивица. На Дейвид му заприлича на магнитните карти, използвани в хотелите. Ченгето пъхна странния инструмент с ключалката на голямата килия и я отвори. — Хайде хоп, Мер, да те видя вътре! — подкани я той. — Да спиш в кош, да сънуваш златен грош, нали така беше?

Тя не му обръщаше внимание, вместо това бе насочила вниманието си към родителите на Дейвид. Двамата стояха зад решетките на килията срещу тази на Дейвид и белокосия мълчалив господин.

— Този човек, този маниак, уби мъжа ми. Пре… — тук тя тежко преглътна и лицето й се разкриви в мъчителна гримаса. Огромният полицай я слушаше, дори сякаш й даваше знак да продължава: „Хайде, Мери, не се страхувай, изплюй злобата си, ще се почувстваш по-добре.“ — Прегърна го по същия начин, както ме прегърна мен преди малко, и го застреля с четири куршума в корема.

— Той уби нашето момиченце — уведоми я на свой ред Елън Карвър. Докато я слушаше, Дейвид имаше чувството, че е попаднал в царството на сънищата, другаде подобни небивалици не можеха да се говорят. Все едно двете се бяха хванали на състезание на кого по-големи нещастия са му се случили. Ей, сега непозната жена на име Мери щеше да каже: „Да, ама на нас той ни уби и кучето“, а неговата родна майка щеше да й отговори…

— Това не го знаем със сигурност — прекъсна ги бащата на Дейвид. Изглеждаше ужасно с подутото си лице и съсирената кръв по него. Приличаше на професионален боксьор тежка категория, който твърдо е решил да бъде бит до края на дванайсетия рунд. — Не и със сигурност.

Гледаше умолително полицая с разкървавеното си лице, сякаш се надяваше той да разсее съмненията, но исполинът не му обърна внимание. Единствено Мери го интересуваше.

— Стига толкова приказки! — рече й той. Опитваше се да играе ролята на най-миличкия татко на света. — Скачай в клетката си, моя Мери, да те видя в златната ти клетка, папагалче любимо.

— А ако не вляза? Какво? Ще ме убиеш ли?

— Вече ти казах, че няма да те убивам — продължи да я увещава полицаят със същия покровителски тон. — Не забравяй обаче, че има съдби, далеч по-страшни от смъртта. — Гласът му си беше същият, но беше достатъчен да я промени до неузнаваемост. Жената впери безпомощен поглед в очите му и подобно на коза, хипнотизирана от приближаващата змия, чакаше участта си. — Мога да ти сторя зло, Мери. Мога такива неща да ти сторя, че да съжаляваш, задето не съм те убил. Дали не започваш да ми вярваш?

Тя продължи да се взира в очите му, може би секунда-две, преди да отдръпне поглед встрани. Да, според Дейвид, който ги наблюдаваше от пет-шест метра дистанция, изразът беше повече от точен: жената буквално трябваше да се дърпа, да се бори с очите на полицая, по същия начин, по който се опитваш понякога да издърпаш писмо през отвора на пощенска кутия. Докато се обръщаше на другата страна, челюстта й трепереше: само да заключи вратата зад гърба й, и полицаят вече бе сломил всякаква съпротива у нея. Тя се хвърли на една от четирите кушетки в дъното на килията, закри лицето си в шепи и заплака. Полицаят отметна глава на една страна и остана няколко секунди да й се полюбува. Дейвид имаше време отново да погледне патрона и да се замисли не е ли време да го вдигне от земята. Полицаят обаче се извърна и отърси глава, все едно се събуждаше от внезапно налегнала го дрямка. Обърна гръб на плачещата жена и се насочи към килията на Дейвид.

При приближаването на ченгето белокосият мъж бързо отстъпи далеч от решетките. Направи гърбом няколко крачки, прасците му се удариха в ръба на койката и той седна повторно, така както го бяха заварили събитията преди малко. Нещо повече, прикри с ръце очите си. На Дейвид това му се беше струвало просто жест на отчаяние, но сега, спомняйки си своя собствен ужас от погледа на полицая, по-лесно си обясняваше поведението му: човекът инстинктивно се криеше от нещо, което не иска да погледне с очите си, освен ако не го насилят да го стори.

— Как върви животът, Том? — попита полицаят мъжа на леглото. — Как се нижат годинките, старче?

Белокосият господин се сви на кълбо. Полицаят продължи да го гледа за секунда-две, сетне насочи сивите си очи повторно към Дейвид. Дейвид установи, че не може да извърне поглед. Този път неговите очи бяха като приковани към тези на полицая. Същевременно си даваше сметка и за нещо друго в погледа му: усещаше, че онзи го зове.

— Забавляваш ли се, Дейвид? — попита огромният блондин. Очите му сякаш се разширяваха, сивите им кръгчета го осветяваха като с лъчи. — Способен ли си да извлечеш цялата сладост от тази кратка интерлюдия, можеш ли да я възпроизведеш такт по такт?

— Аз… — понечи да му отговори Дейвид с пресипналия си глас. Прокара език по устните си и опита пак: — Не разбирам за какво говорите.

— Не разбираш? Чудя се дали наистина. Защото виждам… — Полицаят вдигна ръка и се почеса по ъгълчето на устата си. Лицето му изразяваше неподправено удивление. — Не знам какво виждам. Поставяш ме пред въпрос, да, господинчо, пред въпрос. Кой си ти, момче?

Дейвид потърси с очи майка си и баща си, но гледката, която представляваха, му подейства още по-потискащо. И двамата бяха убедени, че полицаят се готви да го убие, също както бе убил Пай и съпруга на Мери.

Затова предпочете да погледне отново полицая в очите.

— Казвам се Дейвид Карвър, живея на Поплар Стрийт, номер 248, Уентуърт, Охайо.

— Да, сигурен съм, че е така, но друго те питам, малки Дейв: кой е твоят създател? Можеш ли ми каза кой те е създал? Так!

„Не ми чете мислите — реши Дейвид, — сигурно би могъл, ако поиска.“

Навярно някой по-голям на негово място би се укорил за подобни мисли, би си казал да не се прави на глупак, да не се поддава на подобна параноя. „Та нали точно това е, което той иска да ти внуши, че може да чете мислите ти“ — така щеше да си помисли един възрастен на негово място. Но Дейвид не беше възрастен, той беше едно единайсетгодишно момче. Вярно, не кое да е единайсетгодишно момче, не и от миналия ноември насам. Оттогава големи промени настъпиха у него. Единственото, на което се надяваше в момента, бе именно тези промени да му помогнат да се справи със ситуацията, в която бе попаднал.

Междувременно, без да спира да го наблюдава, полицаят присви очи, сякаш размишляваше.

— Мисля, че съм създаден от майка си и баща си — отговори Дейвид. — Нали така стават бебетата?

— А-хаа, ето едно момченце, което си знае урока за птичките и пчеличките! Колко чудесно! Но ти не ми отговори на другия въпрос, войниче! Забавляваш ли се добре?

— Вие убихте сестра ми, защо ми задавате глупави въпроси?

— Сине, не го предизвиквай! — прекъсна го наплашен баща му. Толкова беше изтънял гласът му, че чак не приличаше на неговия.

— О, аз не съм глупав — не се съгласи полицаят и се наведе да изгледа още по-отблизо Дейвид със сивите си очи. Ирисите му сякаш се движеха, сякаш се въртяха като пумпали около зениците. Дейвид усещаше как му се завива свят, докато ги гледа, как му иде да повърне, но така и не намери сили да отмести поглед встрани. — Наричай ме, както си искаш, но глупав не съм. Много неща знам, войниче, много.

— Оставете го на мира! — изпищя майката на Дейвид. Дейвид не можеше да я види: огромната фигура на полицая я закриваше напълно. — Малко ли зло сторихте на семейството ни? Само да го докоснете, ще ви убия!

Ченгето не й обърна внимание. С показалците на двете си ръце хвана долните си клепачи и ги дръпна към носа си. При това му движение двете очни ябълки изпъкнаха заплашително.

— Имам очи на орел, Дейвид. С тези очи отдалеч откривам истината. Повярвай ми, няма да сбъркаш. Очи на орел.

Полицаят продължаваше да се взира през решетките и на единайсетгодишния Дейвид Карвър започваше да му се струва, че е хипнотизирал исполина насреща си.

— Ти си голяма работа, а? — попита задъхано полицаят. Голяма работа си, няма спор. Да, сигурен съм, че си голяма работа.

„Мисли, каквото си щеш, само да не разбереш, че аз си мисля за патрона от карабината.“

Очите на полицая отново зашариха и за стотна от секундата Дейвид с ужас си каза, че тъкмо за това си мисли полицаят в момента, че е нагласил възприятията си на нужните вълни и е започнал да приема импулсите на съзнанието му, подобно на радиосигнал. В следващия миг обаче из тишината вън от сградата се разнесе вой на койот и полицаят се обърна по посока на звука. Връзката между двамата с Дейвид, каквато и да беше тя — телепатия или просто съчетание от страх и привличане, — беше се прекъснала.

Ченгето се наведе и вдигна карабината от земята. Дъхът на Дейвид секна от напрежение: очакваше всеки,момент онзи да забележи патрона вдясно от крака си, но полицаят така и не погледна в тази посока. Вместо това се изправи и натисна някаква ръчка от едната страна на карабината. Оръжието се отвори, двете цеви се излегнаха в ръката му подобно на послушни животинки.

— Не си отивай, Дейвид — каза с тих глас полицаят на момчето, все едно споделяше тайна, достойна за ушите на истински мъж. — Имаме за много неща да разговаряме. Можеш да ми вярваш, от много време чакам този разговор, но точно в момента имам малко работа.

Той пристъпи до центъра на помещението и с наведена глава започна да събира патроните от пода. Първите два зареди в карабината, останалите започна да тъпче безразборно по джобовете си. Дейвид нямаше за кога повече да чака. Сниши се към земята, промуши ръка между пръчките на решетката и грабна обемистото зелено цилиндърче. Веднага го прибра в джоба на дънките си. Жената на име Мери не забеляза нищо. Тя продължаваше да лежи свита на кушетката и да плаче тихо в шепите си. Родителите му също не го бяха видели — двамата стояха все така изправени до решетките на килията си, прегърнали се един друг s през кръста, неспособни да откъснат ужасените си погледи от мъжа в униформата каки. Дейвид се обърна на другата страна, колкото да се увери, че и белокосият старец, Том, също не е променил с нищо позата си отпреди малко. Навярно и той не би създал проблеми, стига Дейвид да не бе забелязал, че зад пръстите му влажните му очи стоят широко отворени; следователно усложнения можеха и да възникнат. Така или иначе Дейвид нямаше време тепърва да връща патрона на земята. Докато гледаше непознатия мъж, когото ченгето бе назовало Том, Дейвид вдигна пръст до устата си, правейки му знак да мълчи. Старият Том дори не даваше признаци, че го вижда. Като същински затворници очите му надничаха плашливо между пръстите, играещи ролята на решетки.

Полицаят, който беше убил Пай, обра и последния патрон от земята, огледа набързо бюрото, след което се изпъна и с едно движение затвори карабината. През цялото време Дейвид беше следил жестовете му, опитвайки се да разбере дали ченгето брои патроните или не. Като че ли не се беше сетил… поне не и досега. Стоеше с гръб към него, с глава сведена към земята. Обърна се и направи няколко крачки в посока на Дейвид. Момчето усети как стомахът му се свива и натежава като олово.

За момент полицаят само стоеше и го наблюдаваше, все едно го дебнеше. Дейвид си каза наум: „Опитва се да напипа пътя към съзнанието ми по същия начин, по който крадец се опитва да напипа формата на ключалката.“

— За Господ ли си мислиш? — попита полицаят. — Хич да не ти пука за него. По тези места Господ отдавна е изгубил всякаква власт. Царството му свършва още при Индиан Спрингс, дори господин Сатана не смее да потропва с копитцата си по на север от Тонопа. В Деспърейшън Господ няма, момчето ми. Тук има само кан де лах.

С това разговорът, като че ли приключи. Полицаят прибра карабината под мишница и с бодри крачки напусна помещението. Подир него настъпи за пет-шест секунди пълна тишина, нарушавана единствено от тихите хлипания на жената, наречена Мери. Дейвид погледна по посока на родителите си, те му отвърнаха със същото. Застанали прави зад решетките, прегърнали се един друг, двамата изведнъж му заприличаха на малки деца, каквито са били, преди да се запознаят в колежа, а това го ужаси повече от всичко друго. Нямаше да се чувства толкова неловко, ако ги беше заварил голи да се любят в леглото. Искаше на всяка цена да наруши мълчанието, но не знаеше как.

Изведнъж полицаят нахълта повторно в помещението. Трябваше да се наведе, иначе щеше да си удари главата в горния праг на вратата. Беше се ухилил до уши като същински невменяем и Дейвид се сети за Гарфийлд, котарака от комиксите, който има навика да се връща обратно в книжките, за да довърши мислите си. Изглежда, ставаше дума за някакъв подобен цирк. На стената висеше окачен стар, напукан пластмасов телефон, бежов на цвят и покрит с дебел пласт мръсотия. Полицаят вдигна слушалката от вилката, долепи я до ухото си и извика:

— Рум сървис! Пратете ми свободна стая! — Той тръшна телефона и се обърна с невменяемата си котарашка усмивка към затворниците. — Стар лаф на Джери Лий Луис обясни ченгето. — Американската критика така и не можа да разбере Джери Лий Луис, но във Франция той е същински идол. Искам да кажа, там го боготворят.

Отново погледна Дейвид:

— И във Франция няма Господ, войниче. Да го знаеш от moi. Дай им на французите коняк, охлюви и жени с небръснати подмишници.

Стрелна и останалите с поглед и усмивката му угасна.

— Вижте какво, господа, вие трябва да стоите затворени. Знам, че ви е страх от мен, навярно имате пълно право да се страхувате от мен, но помнете думата ми. Има защо да бъдете затворени. На километри околовръст по-сигурно място от това няма да намерите. Наоколо вилнеят сили, за които не ви се ще дори да знаете. А когато падне мрак… — Той така и не довърши изречението си, само ги изгледа и мрачно поклати глава, сякаш нещата, които имаше предвид, са толкова зловещи, че е по-добре да не ги споменава.

„Лъжеш, мошенико!“ — обвини го в мислите си Дейвид…, но в същия момент през отворения прозорец на стълбището нахлу повторно вълчи вой. Кой знае?

— Във всеки случай — успокояваше ги полицаят, — ключалките са здрави, решетките също. Монтирани са от добри майстори и са предвидени за дебелоглави миньори, за бягство не може и да се говори. Ако случайно сте си го мислили, много ви здраве. Все пак, вслушайте се в съвета ми, по-добро място от това не можете да откриете. — След което изчезна повторно, този път окончателно. Дейвид слушаше чатканията на ботушите му по стълбите. От тежките му стъпки цялата сграда се тресеше.

Момчето си остана известно време на мястото, очевидно се колебаеше. Знаеше какво да направи, какво задължително трябва да направи, но не му се щеше да го стори пред очите на родителите му. И все пак, питаше ли го някой? Излизаше, че не се е излъгал с полицая. Исполинът не беше способен да чете мислите му, все едно си чете вестника, но все пак се беше добрал до нещичко от съзнанието му, беше научил за Господ. Всяко зло за добро. По-добре ченгето да знае за отношенията му с Господ, отколкото за патрона в джоба му. Може би така трябваше.

Дейвид се обърна на другата страна и бавно пристъпи към койката. При всяка крачка усещаше тежестта на патрона в джоба на дънките. Малкият предмет знаеше как да напомня за себе си, все едно беше не от олово, а от злато. „Не, нещо по-опасно от злато, може би парче радиоактивно вещество.“

Застана неподвижен за секунда, с гръб към останалите помещения, след което бавно-бавно коленичи на земята. Пое си дълбоко въздух — толкова дълбоко, колкото да усети как е изпълнил дробовете си докрай, — сетне тихо и равномерно го изпусна обратно. Опря лакти на грубото вълнено одеяло и сведе чело.

— Дейвид, какво ти има? — извика майка му. — Дейвид!

— Нищо му няма — опита се да я успокои баща му и Дейвид се усмихна, затваряйки очи.

— Как така, нищо му няма? — пищеше обезумяла Ели. Погледни го, падна на земята, губи съзнание! Дейвид!

Гласовете им му се струваха далечни, губеха се в небитието, но преди да са изчезнали напълно, Дейвид чу баща си да казва:

— Не припада, а се моли.

„Нямало Господ в Деспърейшън ли? Е, нека видим.“ В следващия момент той се беше отнесъл напълно в молитвата си, без да го е грижа какво мислят родителите му, без да се тревожи повече дали белокосият господин го е видял да прибира патрона в джоба си, за да издрънка пред полицая-чудовище, без да му е мъчно за майката Пай, която не бе сторила никому зло през живота си и не заслужаваше подобна смърт. Ако трябва да сме съвсем точни, той беше напуснал собственото си тяло. Намираше се сред непрогледен мрак, сляп, но не и глух; чакаше в мрака да дочуе гласа на своя Господ.

2.

Подобно на всички духовни прераждания и това на Дейвид Карвър изглеждаше драматично само отвън; вътре в душата му всичко протече спокойно, без излишни сътресения, съвсем в реда на нещата. Промяната не можеше да се нарече рационална — да се наричат рационални онези наши деяния, които се отнасят до духовната ни същност, би било несериозно, — но всичко си имаше своето обяснение и логика. Колкото до самия Дейвид, всичко се бе случило спонтанно и без задна мисъл. Той бе открил Господ, това беше всичко. И (което за него самия бе навярно по-важното) Господ беше открил него.

През ноември миналата година най-добрият приятел Дейвид беше блъснат от кола, докато карал колелото на път от къщи за училище. При удара Брайън Рос летял повече от петнайсет метра във въздуха, за да се удари в стената на близката къща. Всяка друга сутрин Дейвид щеше да бъде с него, но през въпросния ден той бе останал у дома с температура, жертва на лека настинка. Телефонът беше звъннал в осем и половина и десет минути по-късно майка му се появи в дневната, пребледняла и разтреперана.

— Дейвид, нещо лошо се е случило с Брайън. Опитай се да не го вземаш твърде навътре.

Не си спомняше много от разговора по-нататък, в главата му се въртяха само думите „не се очаква да оживее“.

Сам реши да посети на другия ден Брайън. За всеки случай лично се обади в болницата вечерта, колкото да е сигурен, че приятелят му е още жив.

— Скъпи, разбирам как се чувстваш, но това не прави това — беше го предупредил баща му. Употребата на обръщението „скъпи“, което бе изчезнало от езика му горе-долу по времето, когато плюшените играчки на Дейвид бяха изчезнали от стаята му, само доказваше колко разтревожен е Ралф Карвър. Очакваше някаква реакция от страна на Елън, но тя упорито се беше застояла пред мивката в кухнята и нервно мачкаше в ръце кърпата за чиниите. Очевидно помощ от нея нямаше да има. Не че самият Ралф се бе оказал от голяма полза за сина си, но кой би предположил, че подобен разговор ще се наложи? Господи, та момчето беше само на единайсет. Ралф така и не се беше наканил да му обясни нещата от живота, какво ли оставаше за смъртта. За щастие поне Кирсти стоеше в другата стая и гледаше анимационни филмчета по телевизията.

— Не — възрази му Дейвид. — Ще го направя. В интерес на истината това е единственото, което мога да направя. Замисли се дали да не допълни нещо, което да прозвучи героически скромно, от типа на: „Освен това Брайън би го сторил за мен“, но предпочете да си замълчи. Не мислеше, че Брайън би го сторил заради него, но това изобщо не променяше нещата. Защото още тогава, още преди случката в Мечешките гори, Дейвид беше наясно, че отива в болницата не толкова заради Брайън, колкото заради самия себе си.

Майка му бе изоставила крепостта си пред мивката и бе направила няколко колебливи стъпки към масата.

— Дейвид, ти имаш най-милото сърце на света… най-благородното сърце на света…, но Брайън… той беше… ъ-ъ… изхвърлен…

— Майка ти иска да каже, че приятелят ти се е ударил с главата напред в тухлена стена — взе й думата баща му. Беше се пресегнал през масата, за да поеме едната ръка на сина си. — Има сериозни поражения върху мозъка. В момента се намира в кома и няма добри признаци за бъдещето. Знаеш ли какво означава това?

— Че мозъкът му се е превърнал на зелка.

Ралф бе премигнал нервно при тези му думи, но се съгласи.

— Той се намира в положение, при което най-доброто, което може да му се случи, е всичко да свърши по-бързо. Ако наистина отидеш да го видиш, няма да се срещнеш с приятеля, когото познаваш, в чийто дом обичаше да преспиваш…

Тук майка му не бе издържала и бе отишла в хола; беше прегърнала недоумяващата Пай в скута си и бе заплакала.

По погледа в очите на баща си Дейвид си каза, че и на него му се иска да стори същото.

— По-добре ще е да запомниш Брай такъв, какъвто беше при последната ви среща. Разбираш ли ме?

— Да, но не мога да го направя. Трябва да отида да го видя. Ако не искаш да ме откараш с колата, добре, ще взема автобуса след училище.

Ралф беше въздъхнал тежко.

— Да му се не види, синко, ще те откарам! И няма нужда да чакаш края на училище. Иди, щом държиш, но за Бога, не споменавай нищо пред… — И бе посочил с глава дневната.

— Пред Пай? О, не, разбира се.

Тогава си беше замълчал как Пай вече бе идвала в стаята му да го пита какво се е случило с Брайън, дали го е боляло, какво той, Дейвид, мислеше, че представлява смъртта, дали след смъртта човек отива някъде другаде и още хиляди неща. Беше се държала толкова сериозно, беше го слушала толкова внимателно. Очите й… очите й бяха отворени тъй, както само Пай можеше да ги отваря. Но винаги е било добре да не споделяш всичко с родителите си. Те вече остаряваха и подобни неща ги разстройваха.

— Родителите на Брайън няма да те пуснат — сети се какво да каже Елън. — Познавам Марк и Деби от години. Те са направо сломени от скръб, пък и как няма, да се беше случило с теб, аз щях да полудея. И все пак не са си изгубили ума дотам, че да пускат малки деца… да гледат как други деца умират.

— Обадих им се, след като говорих с болницата, и ги попитах дали мога да го видя — рече тихичко Дейвид. — Госпожа Рос се съгласи.

Баща му продължаваше да държи ръката му в своята. Това беше добър знак. Дейвид обичаше и майка си, и баща си, и ужасно съжаляваше, че ги беше разтревожил толкова, но вече беше взел решение и нямаше да отстъпи. Имаше дори чувството, че не е взел решението сам, че някаква чужда сила го е повела със себе си. По същия начин, по който възрастен човек би държал ръката на детето си, за да му помогне да снима с фотоапарата някое животно или снежен човек.

— Какво е станало с нея? — попита с отвлечен глас Елън Карвър. — Какво по дяволите е станало с нея, ей това искам да знам.

— Каза, че ще се радва да отида да си взема сбогом. Каза, че щели да му спрат системите още тази събота и неделя, веднага щом дойдат да го видят баба му и дядо му. Радвала се, че съм щял да отида преди тях.

На другия ден Ралф си взе половин ден почивка от работата и отиде до училището на сина си. Дейвид стоеше на ъгъла и синята бланка на извинителната бележка стърчеше от джоба на ризата му. Когато влязоха в болницата, се качиха на най-бавния асансьор в света, който трябваше да ги отведе до петия етаж. По пътя Дейвид вътрешно се подготвяше за гледката, на която щеше да стане свидетел. „Само да не се шокираш, Дейвид — беше го предупредила госпожа Рос по телефона. — Той не изглежда особено красив. Сигурни сме, че не усеща болка, до такава степен е изгубил съзнание, но не изглежда никак привлекателно.“

— Искаш ли да вляза с теб? — беше попитал баща му пред вратата на стаята, в която лежеше Брайън. Дейвид бе поклатил отрицателно глава. Все още не можеше да се отърси от онова заглушаващо всичко останало чувство, което го бе обзело от мига, в който пребледнялата му майка бе съобщила за катастрофата: чувството, че някой по-опитен от него го води със себе си, някой, който, ако се уплашеше, щеше да му вдъхне от собствената си смелост.

Беше влязъл в стаята. Вътре седяха господин и госпожа Рос. И двамата държаха в ръце книги, които не четяха. Брайън лежеше на кревата до прозореца, наобиколен с всевъзможна апаратура, издаваща писукащи звуци или чертаеща зелени линии по видеоекрани. До кръста си беше завит с тънко одеяло. Беше облечен в бяла болнична пижама, разкопчана от горе до долу, така че да напомня на ангелски криле, залепени за раменете му по случай някоя училищна сценка. По цялото му тяло бяха закачени гумени вендузи. Имаше дори по главата, под широката бяла превръзка. Изпод превръзката се подаваше дълбока рана, която прорязваше цялата лява буза на Брайън и стигаше до устата му. Раната завършваше с извивка, подобна на рибарска кукичка. Беше зашита с черен конец. На Дейвид това му напомни за Франкенщайн, такъв какъвто го показаха една събота вечер в една от по-старите версии, с Борис Карлов в главната роля. Понякога, когато преспиваше у Брайън, двамата стояха до късно пред телевизора, тъпчеха се с пуканки и гледаха филми на ужасите. И двамата си падаха по старите черно-бели чудовища. Веднъж, докато даваха „Мумията“, Брайън се бе обърнал към Дейвид и му беше казал: „О, по дяволите, мумията ни преследва, трябва да вървим по-бързо.“ Беше повече от тъпо, но в един без петнайсет през нощта на две единайсетгодишни деца всичко може да им се стори адски забавно, та затова се бяха спукали от смях.

Очите на Брайън го бяха погледнали от болничното легло. И го бяха пронизали като стъкло. Стояха отворени и съвършено празни, подобно на класни стаи през август.

Докато Дейвид се приближаваше до магическия кръг на медицинската апаратура, усещането, че не се движи сам, а някой друг го дърпа след себе си, само се засилваше. Взираше се във вендузите, закачени по гърдите и слепоочията на приятеля му; взираше се в жичките, които тръгваха от вендузите; взираше се в странната форма, която голямата колкото каска превръзка на главата беше придобила в лявата си половина, сякаш формата на самата глава под нея се бе променила до неузнаваемост. Дейвид си каза, че навярно точно това се е случило. Когато се блъснеш с главата напред в тухлена стена, или тя, или главата ти трябва да поддаде. В дясната ръка на Брайън бе забита гумена тръбичка, подобна имаше и на гърдите му. Двете тръбички бяха свързани с найлонови торбички, пълни с течност и закачени на метални стойки. От носа на Брайън се подаваше някакво пластмасово пособие, едната му китка беше опасана с ластик.

Дейвид си помисли: „Само тези машини го поддържат жив. И когато ги изключат, когато извадят иглите…“

Известно недоверие го обзе възможно ли е подобно нещо. Болката му придобиваше формата на съмнение. Двамата с Брайън имаха навика да се срещат на чешмата пред прозорците на класната им стая всеки път, когато можеха да се освободят от задълженията си. Яхваха колелата си и се втурваха към Беър Стрийт, играейки си на войници. Друг път си разменяха книжки, комикси или снимки на бейзболисти, понякога просто седяха пред задната врата на къщата на Дейвид, забавляваха се с един комплект игри на Брайън, четяха или пиеха лимонадата на майката на Дейвид. Имаха навика да си пляскат ръцете, вдигнати високо над главите, да се наричат един друг „лошо момче“. (Понякога, когато нямаше кой да ги чуе, си викаха и други неща от типа „шибана глава“ или „гадно копеле“.) Във втори клас си прободоха пръстите с карфици и си смукаха един на друг кръвта, заклевайки се да си бъдат като родни братя. През август същата година, с помощта на Марк Рос, двамата сглобиха подобие на Партенона от капачки за бутилки. Толкова добре го бяха направили, че Марк подреди творението им в антрето на къщата си и с гордост го показваше на приятели и познати. В началото на учебната година Партенонът от капачки беше прибран в кашон, за да го пренесат в къщата на Карвърови.

Именно за Партенона мислеше най-вече Дейвид, докато стоеше пред леглото на потъналия си в безсъзнание приятел. Тримата — той, Брайън и бащата на Брайън — го бяха сглобили в гаража на семейство Рос, докато касетофонът превърташе до полуда „Rattle and Hum“ на Ю Ту. От една страна, творението им изглеждаше глупашко, защото какво са едни капачки от бутилки; от друга — то представляваше същински шедьовър, тъй като всеки веднага разпознаваше какво трябва да наподобява. Беше шедьовър и защото го бяха сглобили със собствените си ръце. А само след няколко дни ръцете на Брайън щяха да бъдат предадени на някой погребален служител, който да ги почисти със специална четчица, обръщайки още по-специално внимание на мръсотията под ноктите. Никой не би желал да гледа пред себе си труп на дете с мръсни нокти. Така поне предполагаше Дейвид. А щом измиеха ръцете на Брайън и го сложеха в специално поръчания ковчег, същият погребален служител щеше да превърже пръстите един към друг, все едно са чифт маратонки. Така щяха да си останат под земята: грижливо прибрани един до друг, по начина, по който ги караха да си държат ръцете на чиновете във втори клас. Никога повече нямаше да сглобяват къщи от капачки за бутилки тези ръце. Никога повече нямаше да си играят със струята на чешмата тези пръсти. Щяха да изчезнат веднъж завинаги в царството на тъмата.

Тези мисли не го караха да изпитва ужас от смъртта, по-скоро отчаяние: представата как привързаните пръсти на Брайън биват погребани веднъж завинаги с ковчега, доказваше, че нищо на този свят не си струваше, че вършенето на каквото и да било така и нямаше да надвие смъртта, че дори и на децата не им е съдено да избягат от филма на ужасите, който продължаваше да се върти зад измамната фасада, създадена от родителите им, които се преструваха, че животът е прекрасен и безкраен и искаха децата им да го повярват.

Нито господин, нито госпожа Рос посмяха да прекъснат мрачните му разсъждения за безсилието на децата да променят света. Мълчанието им беше добре дошло за Дейвид. Той ги харесваше — особено господин Рос, който беше малко откачен. Така или иначе не беше дошъл в болницата, за да се види с тях. Не бяха те хората, на които сестрите щяха да откачат системите и изкуственото дишане, щом веднъж дядо и баба дойдат да си вземат последно сбогом.

Бе дошъл да се види с Брайън.

Дейвид взе ръката на приятеля си. Беше невъобразимо студена и отпусната, но все пак във вените й течеше живот. Човек можеше да усети живителните струи, които я караха да вибрира подобно на мотор. Притисна я нежно между дланите си и прошепна:

— Как я караш, лошо момче?

Не получи друг отговор, освен ритъма на машината, която заместваше дишането на Брайън — мозъкът му до такава степен бе изключил, че дори и това не можеше да контролира сам. Машината стоеше до леглото, от страната на главата, и беше най-големият апарат от всички. От едната й страна беше закачена пластмасова тръба. Вътре в нея имаше някакво устройство, наподобяващо бял акордеон. Машината не работеше шумно — всички машини в стаята работеха тихо, — но акордеонът не преставаше нито за миг да се свива и отпуска. При всяко изпразване той издаваше дебел, отчетлив звук. Все едно се задъхваше. Все едно някой от органите на Брайън продължаваше да изпитва болка, въпреки всичко, та затова го бяха извадили навън, бяха го монтирали в пластмасовата тръба, където го измъчваха още по-безмилостно. Личеше си, че белият акордеон му се е заканил да го смачка до смърт. Но най-голямата изненада бяха очите. Дейвид имаше чувството, че неговите собствени са като приковани от тайнствени магнити към тези на Брайън. Никой не се беше сетил да го предупреди, че очите на приятеля му са отворени. Знаеше само, че по принцип човек може да бъде в безсъзнание и да стои с отворени очи. Деби Рос му беше казала да не се шокира, да знае, че Брайън не изглежда никак красиво, но не му беше споменала нищо за този безизразен като на плюшено мече поглед. Може би така беше по-добре; може би цял живот човек нямаше да се научи да посреща истински ужасните неща подготвен.

Едно от очите на Брайън имаше кръвоизлив. Зеницата се беше разширила до такава степен, че кафявото на ириса почти се беше изгубило. На другото нищо му нямаше и зеницата си изглеждаше както преди, ала с това се свършваше всичко нормално. Най-важното, признакът, че тези очи принадлежат на приятеля му, липсваше. Момчето, което го бе накарало да се смее с тъпата си реплика: „О, по дяволите, мумията идва, да вървим по-бързо“, това момче отсъстваше… освен, ако не се беше скрило в пластмасовата тръба, където безжалостно го изстискваше белият акордеон.

Колкото и да се опитваше Дейвид да гледа другаде — в зашитата рана, напомняща на рибарска кукичка, в превръзката, в ухото му, изглеждащо като направено от восък, очите му неизменно се връщаха на зеещите, различни по големина зеници на Брайън. Именно нищото, което го наблюдаваше през тях, отсъствието, пустотата, оставена като след нечие заминаване, го караха да не сваля поглед от тях. Тук имаше нещо нередно, някаква недопустима грешка. Имаше пръст… имаше пръст…

„Злото“ — дочу той тайнствен шепот в съзнанието си. Никога досега в мислите си Дейвид не беше чувал този глас. Той принадлежеше на личност напълно непозната. Когато най-сетне Деби Рос положи ръка на рамото му, момчето трябваше да прехапе устни, за да не извика от ужас.

— Човекът, който стори това, бил напълно пиян — обясни тя с пресипнал глас. Сълзите се стичаха по лицето й. Казва, че не си спомня нищо от случилото се, че в паметта му имало огромни бели петна. И знаеш ли кое е най-ужасното, Дейви? Че му вярвам напълно.

— Деб… — понечи да я спре господин Рос, но майката на Брайън не му обърна внимание.

— Как може Господ да позволи този човек да не си спомня, че е блъснал сина ми с колата си? — продължаваше тя да излива мъката си. Лека-полека започна да повишава тон. Ралф Карвър се беше подал през отворената врата и стреснато оглеждаше стаята. Някаква сестра, бутаща количка по коридора, се закова на място пред стая номер 508. Големите й сини очи, свикнали да се учудват на какво ли не, надникнаха на свой ред вътре. — Как можа Господ да бъде толкова милостив с човек, който заслужава да крещи от ужас при спомена за кръвта от разбитата глава на синчето ми, с човек, който не би трябвало да знае що е сън до смъртта си!

Господин Рос я прегърна през раменете. Все тъй застанал в коридора, Ралф Карвър изтегли уплашено главата си, напомняйки на костенурка, която се прибира в черупката си при първите признаци на опасност. Дейвид го забеляза и може би му се ядоса за това. По-нататък щеше да се чуди ядосал ли се беше или тъкмо напротив. От онзи запечатан в съзнанието му ден само една картина щеше да остане завинаги: бледото, застинало лице на Брайън, превръзката със странната форма, която сякаш пълзеше по главата му. отеклото ухо, прясно съсирената рана, зашита с черен конец и очите му. Най-вече очите. Майката на Брайън стоеше над самото му легло, плачеше, викаше, а нищо в погледа му не се променяше.

„Но той е там някъде“ — помисли си изведнъж Дейвид и тази мисъл, подобно на много други, които го спохождаха, откакто майка му спомена за произшествието с Брайън, му изглеждаше, все едно не се беше зародила в неговото съзнание, а само беше минала оттам… Сякаш се беше превърнал в някаква своеобразна тръба.

„Той е някъде там, знам, че е там. Все още не си е отишъл съвсем, застинал е на едно място като на филмов негатив… като на гипсов отпечатък…“

Деби Рос повече не можеше да се контролира. Беше започнала да вие като същински звяр, тресеше се в прегръдката на съпруга си, опитваше се да се освободи от ръцете му. Господин Рос успя с усилие да я довлече обратно до пластмасовите столове, но явно му беше трудно да я накара да седне. Сестрата се притече на помощ и пъхна ръка под мишницата й.

— Госпожа Рос, седнете, по-добре ще се почувствате.

— Какъв е този Господ, който позволява на човек да забрави, че е убил малко момченце! — крещеше с пълно гърло майката на Брайън. — Ще ви кажа аз какъв е този Господ. Това е един Господ, който очаква същият този човек да се натряска отново и да убие друго момченце! Това е един Господ, който обича пияниците, но мрази малките момченца!

Брайън не сваляше безжизнения си поглед от лицето на майка си. Може би слушаше зловещата й проповед с отеклото си ухо. Без да забелязва нищо, все едно отсъстваше. И все пак…

„Да — прошепна непознатият глас. — Да, той съществува. Все още съществува. Някъде.“

— Сестра, бихте ли сложили инжекция на жена ми? — помоли господин Рос. Личеше си, че едва я удържа да не скочи, да не се нахвърли я върху Дейвид, я върху сина си, може би върху двамата едновременно. Нещо се беше отпушило в съзнанието й, нещо, което отдавна беше напирало, но едва сега намираше сили да проговори.

— Ще повикам доктор Бъргойн, той е във фоайето — обеща сестрата й изчезна в коридора.

Таткото на Брайън се усмихна измъчено на Дейвид. По бузите му се стичаха капки пот, цялото му чело беше станало влажно от тях. Очите му бяха кръвясали, на Дейвид дори му се струваше, че за тези два дни е отслабнал. Казваше си, че е невъзможно, но така или иначе човекът изглеждаше по-слаб от всякога. А сега му се налагаше да държи с две ръце жена си, за да не направи някоя беля.

— Трябва да си вървиш, Дейвид — подкани го господин Рос. Опитваше се да си сдържа дъха, но явно въздухът не му достигаше. — Ние… ние имаме известни проблеми.

„Но аз не съм си взел сбогом с него“ — каза си наум Дейвид и тъкмо щеше да то изрече на глас, когато установи, че капките по лицето на господин Рос, не са от пот, а истински сълзи. Това го накара да отстъпи. Едва когато се обърна за последно на вратата и забеляза тълпата от роднини, наобиколили двамата злощастни родители, си даде сметка, че и на него му се плаче.

— Може ли пак да мина, господин Рос? — попита той с дрезгав, колеблив глас, който сякаш не беше неговият. — Може би утре?

Госпожа Рос беше прекратила борбата. Господин Рос беше сключил двете си ръце като в катинар пред гърдите й, извивайки на една страна главата й, така че косите да й скрият лицето. Докато ги гледаше, Дейвид се сети за мачовете по класическа борба, които двамата с Брай понякога гледаха по телевизията; понякога един от борците успяваше да приложи подобна хватка на другия. „О, по дяволите, мумията ни преследва“ — кой знае защо, думите на Брайън пак прозвучаха в главата му. Господин Рос клатеше глава.

— Не мисля, че ще е добре, Дейви.

— Но…

— Не, наистина не мисля. Разбираш ли, лекарите казват, че няма никакъв шанс Брайън да… д-да… — лицето му започна да се променя по начин, който Дейвид никога не беше забелязвал у възрастни — все едно някаква невидима сила напираше отвътре и искаше да го разкъса на парчета. Едва по-късно, докато се разхождаше из Мечешката гора, щеше да си го обясни… по своему. Господин Рос бе постъпил като човек, който не е плакал с години и който не е могъл повече да се сдържи. Все едно язовирна стена се беше пръснала пред очите му.

— О, момчето ми! — извика от мъка господин Рос. — О, момчето ми! — Той пусна жена си и залитна между двата червени стола, облягайки се на стената. Застана така, наклонен накриво, за секунда-две, след което коленете му се подвиха. Гърбът му обърса стената и той се озова седнал на земята. Протягаше безпомощно ръце към леглото, бузите му лъщяха от сълзи, от носа му се подаваха сополи, косата му стърчеше разчорлена на тила, ризата се беше подала от панталона му, крачолите му дотолкова се бяха изпънали, че чорапите под тях се подаваха. Остана да седи така и захлипа безутешно. Жена му клекна до него и доколкото можа, го прегърна с двете си ръце. В този момент нахълта докторът, заедно със сестрата. Дейвид се изнесе в коридора, опитвайки се да спре хълцането си. Все пак, намираха се в болница, тук имаше хора, които се надяваха да оздравеят.

Баща му беше пребледнял като платно, също както майка му, щом й бяха съобщили за Брайън. Когато подаде ръка на сина си, Дейвид установи, че кожата му е по-студена дори от тази на Брайън.

— Съжалявам, че трябваше да видиш това — каза баща му, докато двамата чакаха най-бавния асансьор в света. Дейвид реши, че това е било единственото, което се е сетил да каже. По пътя за вкъщи Ралф Карвър на два пъти понечи да подхване разговор, но и двата пъти се спря. Най-накрая включи радиото, намери някаква станция със стари хитове, намали звука, за да попита Дейвид иска ли сладолед или нещо друго, синът му поклати глава в отказ, затова наду музиката докрай и повече не обели нито дума.

Когато се прибраха у дома, Дейвид каза на баща си, че му се иска да вкара няколко коша на двора. Баща му го увери, че няма проблем и побърза да се скрие в къщата. Докато момчето стоеше зад пукнатината в настилката, която му служеше вместо линия за наказателен удар, дочу как родителите му започнаха разговор в кухнята. Отвореният прозорец издайнически отнасяше думите им на двора. Елън искаше да знае какво се е случило, как Дейвид е възприел нещата.

— Е, разигра се една сцена — заразказва баща му, все едно комата на Брайън и приближаващата смърт бяха част от някаква пиеса.

По-нататък Дейвид изключи напълно. Отново ставаше жертва на онова чувство на отчужденост, на усещането, че е малък и безпомощен, че не представлява някакво цяло, а е само част от нещо по-голямо, че не живее заради себе си, а заради някой друг. Изпита силно желание на часа да отиде в Мечешката гора, да се разходи до малката полянка. До въпросната полянка водеше само тясна пътека, но ако застанеха един зад друг, двамата с Брайън можеха да стигнат до нея и на колело. Именно там, на Виетконгската вишка, преди една година двете момчета бяха опитали цигарите на Деби Рос и ги бяха намерили за отвратителни. Пак там бяха разглеждали за пръв път „Пентхаус“ (Брайън го бе намерил в кофата зад денонощния магазин до автобусната спирка в подножието на хълма) или прекарваха свободното си време в безкрайни разговори и мечтания… Най-често мечтаеха за времето, когато щяха да станат девети клас, за да властват в гимназията. На малката поляна, до която се стигаше единствено по пътеката на Хо Ши Мин, двете момчета бяха изживели най-цялостно своето приятелство, затова точно там искаше да отиде сега Дейвид.

Удари за последен път топката в земята — същата топка, с която бяха изиграли милион игри заедно с Брайън приклекна и стреля към коша. Прекрасна парабола, топката облиза само мрежата. Щом се върна при него, той я захвърли в тревата. Родителите му все още стояха в кухнята, гласовете им жужаха подобно на пчелички около прозореца, но Дейвид дори не сметна за необходимо да им се покаже или да ги предупреди къде отива. Кой знае, може би щяха да му забранят.

Дори не му дойде наум да си вземе колелото. Вървеше пеша, гледаше в краката си, яркосинята извинителна бележка от училище продължаваше да стърчи от джоба на ризата му, въпреки че занятията за деня бяха свършили и никой нищо не би го питал. Големите жълти автобуси вече бяха отпътували към различните квартали, по улиците вървяха групички пищящи деца, размахали тетрадки и кутии от закуски. Дейвид не им обръщаше внимание. Мислите му бяха съвсем другаде. По-късно пастор Мартин щеше да му обясни за „спокойния, тих глас“ на Господ и Дейвид щеше да потръпне при спомена от този ден. Тогава обаче не го възприемаше още като глас, по-скоро като нечия чужда мисъл, проникнала в съзнанието му, може би само интуиция. Това, което постоянно се въртеше в мислите му, бе усещането за мъчителна жажда: представяше си как не е пил вода от дни, как цялото му тяло стене от жажда, как е готов да клекне насред тротоара и да пие от калните локви, само и само да я утоли.

Стигна до Беър Стрийт, после свърна по пътеката на Хо Ши Мин. Вървеше бавно, все тъй забил нос в краката си. Отдалеч сигурно приличаше на професор, замислен над някой основополагащ проблем. Пътеката на Хо Ши Мин далеч не беше запазен периметър за двамата с Брайън. Много други деца минаваха по нея за по-кратко до училище, но в този топъл есенен следобед не се мяркаше жива душа все едно някой я беше разчистил специално за него. В самия център на малката поляна Дейвид забеляза обвивка от шоколадов бонбон и я вдигна от земята. Беше „Тримата мускетари“, единствените бонбони, които Брайън признаваше — викаше им „Тримата муски“ — та затова Дейвид беше повече от сигурен, че точно Брайън е изпуснал хартийката ден-два преди катастрофата. Не че по природа беше разхвърляно момче, при нормални обстоятелства най-вероятно би прибрал хартийката в джоба си. Но…

„Но може би нещо го е накарало да я хвърли на земята. Може би това нещо е знаело, че аз ще дойда тук, след като колата го блъсне и удари в стената, след като той си счупи главата, може би това нещо е знаело, че аз ще намеря хартийката и тя ще ми напомни за него.“

Каза си, че това са глупости, че е започнал да се побърква, но най-налудничавото в цялата работа бе, че колкото й да се убеждаваше, че се побърква, сам не си вярваше. Може би подобни мисли наистина щяха да прозвучат налудничаво, ако ги произнесеше на глас, но вътре в съзнанието му те си изглеждаха напълно логични.

Без да се замисли какви ги върши, Дейвид напъха червено-сребристата обвивка в устата си и изсмука, каквото беше останало от шоколада. Беше затворил очи, но изпод клепачите му отново се показаха сълзи. След като се увери, че повече шоколад не е останал и дъвче само влажната хартия, Дейвид я изплю обратно на земята и си продължи по пътя.

В източния край на поляната се издигаше дъб, чието стъбло се разделяше на два дебели клона на пет-шест метра над земята. Момчетата така и не бяха посмели да си построят истинска къщичка на дървото — някой можеше да ги види и да ги накара да я съборят, — но един летен ден миналата година си бяха донесли дъски, чукове и пирони и си сковаха малка площадка, която и досега стоеше. Дейвид и Брайън знаеха, че понякога учениците от гимназията я ползват (от време на време по потъмнелите от влагата дъски намираха захвърлени фасове или кутийки от бира, веднъж дори бяха попаднали на чифт забравени чорапогащи), но никога по светло, пък и самата мисъл, че батковците се възползват от нещо, което те бяха създали, по-скоро ги караше да се гордеят. Колкото до малките дечица, клоните, за които трябваше да се хванеш, за да-се изкатериш, бяха твърде високо, та нямаше как да ги стигнат.

Дейвид се покатери на дървото. Лицето му беше мокро от сълзи, очите му бяха подути от плач, вкусът на шоколад и хартия продължаваше да стои в устата му, но тежкото дишане на белия акордеон не спираше да звучи в ушите му. Каза си, че все ще намери някакъв друг знак за спомен от Брайън, нещо подобно на обвивката с „Тримата муски“, но така и не забеляза нищо по дъските. Само табелката, която бяха заковали за дървото една-две седмици, след като довършиха площадката: „ВИШКА НА ВИЕТКОНГ“. За табелката (а и за името, с което бяха кръстили пътеката, водеща до поляната) ги беше вдъхновил някакъв стар филм с Арнолд Шварценегер, Дейвид вече не можеше да си спомни заглавието му. Открай време живееше с мисълта, че един ден ще намери табелката откъртена или изписана с приказки от типа на „ДА ГО ДУХАШ“, но това не се беше случило досега. Личеше си, че и на батковците им харесва името.

Между дърветата премина вятър и погали като с хладна ръка горящата му кожа. Колко пъти Брайън беше стоял до него на това дърво и също се бе радвал на вятъра? И днес двамата щяха да си клатят краката от високото, щяха да си приказват и да се смеят. Дейвид отново заплака.

„Защо съм тук?“

Никой не му отговори.

„Защо дойдох? Накара ли ме нещо да дойда?“

Пак не получи отговор.

„Има ли някой? Моля ви, отговорете!“

И този път измина дълго време, без никой нищо да му отвърне… докато изведнъж отговорът не дойде наистина. Дейвид дори и не помисли, че е започнал сам да си говори, не тръгна да се убеждава, че всичко е плод на собственото му въображение, че с подобни игрички иска да потърси утеха. Както преди няколко часа до леглото на Брайън, така и сега, той беше сигурен, че мисълта не е негова собствена, а се е появила отвън.

„Да — беше казал гласът, — аз съм тук.“

„Кой си ти?“

„Който съм“ — отговори му гласът и потъна в мълчание, сякаш с тези думи бе обяснил всичко.

Дейвид кръстоса крака, сядайки по турски на дъските, и затвори очи. Сложи ръце върху коленете си и се опита да отвори съзнанието си възможно най-широко. Нямаше представа какво друго да стори. Нямаше и представа колко време е прекарал по този начин. Дочуваше гласовете на малките деца на път за вкъщи, следеше с поглед променящите се червени и черни сенки под клепачите си, усещаше как вятърът люлее клоните над него, докато слънчевите лъчи играеха по лицето му.

„Кажи ми какво искаш“ — попита Дейвид гласа.

Никой не му отговори. Изглежда гласът не искаше нищо от него.

„Кажи ми тогава какво да направя.“

И този път не получи отговор.

Далеч, далеч, на булевард „Колъмбъс“ виеше сирената на противопожарната охрана. Беше пет часът. Беше прекарал поне час със затворени очи на вишката, може би дори два. Майка му и баща му отдавна бяха забелязали, че го няма в двора, бяха видели топката, захвърлена в тревата и сигурно се бяха притеснили. Дейвид ги обичаше и не искаше да ги тревожи излишно — по някакъв начин се беше убедил, че неизбежната смърт на Брайън ги беше съкрушила не по-малко от самия него, но още не можеше да си тръгне. Още не беше свършил.

„Искаш ли да се помоля? — попита той гласа. — Ако искаш, ще опитам, но не зная как… Вкъщи не ходим на църква, пък и…“

Гласът го прекъсна. Не изглеждаше нито ядосан, нито развеселен, нито нетърпелив, нито какъвто и да е.

„Ти вече се молиш“ — каза той.

„За какво да се моля?“

„О, по дяволите, мумията ни преследва — отговори гласът. — Давай да вървим по-бързо.“

„Не разбирам какво означава това.“

„Напротив, разбираш.“

„Не, не разбирам!“

— Да, разбрах — промълви, почти изстена Дейвид. — Да, разбрах, означава да поискам онова, което те не смеят да искат, означава да се помоля за това, за което никой от тях не смее да се помоли. Така ли е?

Гласът не му отговори.

Дейвид отвори очи и лъчите на следобедното ноемврийско слънце го заляха с червено-златиста светлина. От коленете надолу краката му бяха изтръпнали, на него му се струваше все едно се надига от дълбок сън. Смайваше се при мисълта колко непринуден и красив изглежда днешният ден. Чувстваше, че е само част от някакво огромно цяло — малка жива клетка по тръпнещата кожа на земята. Вдигна ръце от коленете си, обърна ги с дланите нагоре и ги протегна пред себе си.

— Помогни му да оздравее! Господи, помогни му да оздравее! Ако го направиш, и аз ще направя нещо за Теб. Ще слушам какво ще ми наредиш и ще го изпълня. Обещавам!

Този път не затвори очи, но внимателно се ослуша, в очакване няма ли гласът да каже още нещо. В началото си каза, че разговорът им вече е приключил. Отпусна ръце, понечи да се изправи, но сякаш милион иглички се забиха изведнъж в краката му, той се олюля и се друсна отново на дъските. Чак му стана весело. Хвана се за един клон и докато се изправяше повторно, гласът отново проговори.

Дейвид застина с глава, изметната на една страна, и се заслуша. С две ръце се беше вкопчил в клона, докато мускулите на краката му потръпваха и се наслаждаваха на благотворната кръв, шурнала нагоре-надолу из артериите му. Накрая кимна в разбиране. Табелката, на която бяха написали „ВИШКА НА ВИЕТКОНГ“, се държеше на три гвоздея, забити в един от дебелите клони. От времето дървото беше прогнило и се беше свило, та ръждясалите главички на пироните се подаваха навън. Дейвид извади от джоба си синята бележка, на която пишеше: „ОСВОБОДЕН ПО-РАНО“, и я забоде на един от гвоздеите. След това направи няколко крачки по площадката, колкото да се разтъпче, и щом реши, че кръвообращението му се е възстановило, слезе от дървото.

Върна се вкъщи. Още не беше стъпил на алеята за гаража, когато двамата му родители се показаха на вратата на кухнята. Елън Карвър бе застанала на най-горното стъпало, и заслонила с ръка очите си, го наблюдаваше да приближава, докато Ралф едва ли не тичешком излизаше да го посрещне.

— Къде беше? — хвана той сина си за раменете. — Къде по дяволите беше, Дейвид?

— Излязох да се поразходя. Бях в Мечешката гора, мислех си за Брайън.

— Е, няма що, акъла ни изкара — тросна се майка му. Кирстен се показа до нея на вратата. Беше притиснала под мишница любимата си кукла Мелиса Сърчицето и с две ръце държеше купичка плодово желе. — Дори Кирсти се разтревожи, нали така?

— Ъ-ъм — отрече Пай и продължи невъзмутимо да си яде желето.

— Добре ли си? — попита баща му.

— Да.

— Нищо не ти се е случило?

— Нищо.

Влезе вътре в къщата и докато подминаваше Пай, я дръпна за едната плитка. Тя навири обидено нос, но после му се усмихна.

— Вечерята е сложена, бягай да се измиеш! — подкани го Елън.

В този момент звънна телефонът. Тя отиде да го вдигне и преди Дейвид да е влязъл в банята, за да си измие ръцете — а те бяха доста мръсни, лепкави и прашни от дървото, по което се беше катерил, — го извика обратно с почти истеричен глас. Елън стискаше с все сила слушалката в едната си ръка, докато с другата нервно мачкаше престилката си. Понечи да му каже нещо, но от устата й не излезе нито звук. Преглътна и опита повторно:

— Деби Рос е, теб търси. Плаче. Мисля, че всичко е свършило. За Бога, бъди мил с нея.

Дейвид прекоси стаята и пое телефона. Отново се усещаше чужд на всичко около себе си. Сигурен беше, че майка му е права, макар тя самата да не го разбираше: нещо беше свършило наистина.

— Ало. Госпожо Рос?

Тя плачеше толкова силно, че не можеше да обели нито дума. Опитваше се, но в слушалката се чуваха само хлипания. Някъде от другия край на линията се обади господин Рос:

— Дай ми аз да говоря.

— Не, нищо ми няма — спря го госпожа Рос и Дейвид стана жертва на силно изхълцване по телефона; представи си как разговаря с изгладняла гъска. — Брайън дойде в съзнание.

— Наистина ли? — попита Дейвид. Никога не се беше чувствал толкова щастлив през живота си… Но не можеше да каже, че се изненадва.

„Мъртъв ли е?“ — направи Елън движение с уста. Едната й ръка продължаваше да си играе с престилката.

— Не — обърна се Дейвид към майка си и баща си, слагайки ръка върху слушалка. Така или иначе Деби Рос пак се беше разплакала. Дейвид си представяше как заплаква всеки път, когато се обади на някого да му съобщи. И нямаше как, в сърцето си тя вече го беше отписала.

„Мъртъв ли е?“ — попита го отново Елън без думи.

— Не! — тросна й се той, леко раздразнен, все едно бяха оглушели. — Не е мъртъв, жив е. Казва, че е дошъл в съзнание.

Родителите му го зяпнаха в удивление. Приличаха му на риби в аквариум. Без да оставя желето, Пай мина покрай тях и се обърна към Мелиса Сърчицето, подала глава изпод лакътя й:

— Виждаш ли? Казах ти, че така ще стане — рече й тя с тон, нетърпящ възражения. — Казвах ли или не казвах?

— В съзнание — повтори замислено смаяната майка на Дейвид. — Жив.

— Дейвид, там ли си? — попита госпожа Рос.

— Да, на телефона съм.

— Само двайсет минути, след като ти си тръгна, мониторът започна да излъчва сигнали. Аз първа ги видях, Марк беше слязъл до кафето да вземе газирана вода, и веднага изтичах до стаята на сестрите. Те не щяха да ми повярват. — През сълзите си майката на Брайън намери сили да се засмее. — Разбира се кой би повярвал на тяхно място? Когато най-после успях да накарам едната да ме придружи, тя вместо лекар, повика поддържащия персонал. До такава степен бяха сигурни, че става нещо невъзможно, че смениха монитора, чувал ли си по-голяма глупост през живота си?

— Не — съгласи се Дейвид. — Направо е безумно.

И двамата му родители продължаваха с немите си въпроси, а баща му правеше всевъзможни жестове с ръце. На Дейвид му напомняше на някакъв пациент в лудницата, който си въобразява, че играе ролята на телевизионно конферансие. Идеше му да се захили, но трябваше да се сдържи, преди да е затворил телефона. Госпожа Рос нямаше да разбере защо се смее, затова най-добре беше да се обърне към стената.

— Едва когато и на новия монитор се появиха същите вълни, дори по-ясно отпреди, една от сестрите хукна да търси доктор Васлевски. Той е неврологът. Докато лекарят дойде, Брайън отвори очи (грешка, Брайън стоеше с отворени очи, нали?) и огледа цялата стая. Попита ме дали съм нахранила рибките. Казах му, че съм ги нахранила, рибките са добре. Нито плаках, нито нищо, бях толкова шашардисана, че не можех дори да заплача. Тогава той каза, че го боли главата и отново затвори очи. Когато доктор Васлевски пристигна, Брайън изглеждаше, все едно е изпаднал отново в безсъзнание, затова докторът изгледа много недоволно сестрата. Искаше навярно да й каже: „Защо ме извикахте толкова спешно?“ Представяш ли си го?

— Представям си го — кимна Дейвид.

— Но когато докторът плесна с ръце в ухото на Брайън, той веднага отвори очи. Да беше видял изражението на дъртия поляк, а, Дейви! — Тя отново се засмя, шумно, невъздържано, като същинска истеричка. — Тогава… тогава Брайън к-каза, че е жаден и попита м-може ли да п-пийне малко вода.

Тук вече госпожа Рос не издържа и се разтърси в конвулсивен рев. Разхълца се толкова силно, че чак Дейвид го заболя. Най-накрая някой й взе слушалката и прозвуча гласът на съпруга й.

— Дейвид? Там ли си още?

И той не даваше вид на спокоен, но за разлика от жена си поне не плачеше.

— Разбира се.

— Брайън не си спомня за катастрофата, не си спомня нищо от мига, в който си е написал домашното предната вечер и си е легнал. Спомня си обаче как се казва, къде живее, спомня си и нашите имена. Знае кой е президент, може да решава прости задачки по математика. Доктор Васлевски каза, че е чувал за подобни случаи, но никога не бил виждал с очите си. Нарече го „клиническо чудо“. Не знам дали това означава нещо конкретно или просто не се е сетил какво друго да каже, но да ти кажа честно, хич не ми пука. Искам само да ти благодаря, Дейвид. От мое име и от името на Деби. Благодарим ти от все сърце!

— На мен? — учуди се Дейвид. Някой от родителите му го дърпаше за рамото, за да се обърне към тях. Той обаче не се подчини. — Какво има да ми благодарите на мен?

— Ти ни върна Брайън. Ти говореше с него. Вълните в монитора се показаха, след като ти си тръгна. Той те е чул, Дейвид. Чул те е и се върна при нас.

— Не съм бил аз — поклати глава Дейвид. Едва сега се обърна. Родителите му буквално се бяха надвесили над главата му, по лицата им се четеше едновременно и надежда, и удивление, и недоумение… Майка му плачеше. Колко сълзи се бяха пролели през този ден! Само Пай, която по принцип прекарваше шест часа в денонощието в рев, се оказваше способна да сдържи вълнението си.

— Знам какво говоря — възрази по телефона господин Рос. — Знам какво говоря.

Трябваше да каже нещо на майка си и баща си, иначе току-виж подпалили ризата му с поглед… Но преди да им предаде каквото беше чул, трябваше да научи нещо много важно.

— Кога се съвзе Брайън, когато попита дали са нахранени рибките? Колко време, след като сигналите са се появили?

— Ами, те сменяха монитора… тя ти каза за това… и след това… не знам… — Бащата на Брайън се умълча за кратко от другата страна на линията, най-сетне допълни: — Всъщност, спомням си. Точно преди всичко това да се случи, се чу сирената на пожарната на булевард Колъмбъс. Значи трябва да е било пет и нещо.

Дейвид отново кимна, нищо не можеше да го изненада. Точно по това време гласът му беше казал: „Ти вече се молиш.“

— Мога ли да отида да го видя утре по някое време?

Господин Рос направо се беше разсмял на тези думи.

— Дейвид, ако щеш, можеш да отидеш в полунощ. Защо не? Доктор Васлевски казва, че постоянно трябва да го будим, да му задаваме глупави въпроси. Знам много добре от какво се страхува — да не би Брайън да потъне обратно в кома… Но не мисля, че това ще се случи, нали така?

— Не, няма — увери го Дейвид. — Дочуване, господин Рос. Беше затворил телефона и родителите му само дето не се нахвърлиха като хищници отгоре му: „Как е станало?“ — искаха и двамата да знаят. — „Какво е станало и какво мислят, че ти си направил?“

Дейвид гореше от желание — от огромно желание — да сведе очи към земята и скромно да отвърне: „Ами, той се е съвзел, това е всичко, което знам. Освен че… ъ-ъ…“ — тук щеше да замълчи, все едно става жертва на душевна борба, преди да довърши. „Господин и госпожа Рос мислят, че е чул гласа ми и е откликнал на него, но нали знаете колко бяха напрегнати тогава.“ Това беше достатъчно, за да създаде същински мит около себе си; част от него го съзнаваше и на него му се искаше така да бъде.

Част от него наистина искаше да стане знаменитост.

Спря го една мисъл, която като че ли не беше изказана от тайнствения глас, ами си беше лично негова. Дори не беше сигурен как точно звучеше тя, но беше нещо подобно: „Ако припишеш заслугата на себе си, всичко ще свърши дотук.“

„Кое е това всичко?“

„Всичко, което има значение — отговори му собствената интуиция. — Всичко, което има значение.“

— Дейвид, хайде! — подкани го баща му и го раздруса леко за рамото. — Умираме от любопитство.

— Брайън се е съвзел — започна Дейвид, внимавайки да не изтърве някоя излишна дума. — Може да говори, спомня си много неща. Мозъчният лекар казва, че било същинско чудо. Господин и госпожа Рос мислят, че аз имам пръст в цялата работа, че е чул гласа ми и това му е помогнало да се съвземе, но нищо подобно не се е случило. Знам, защото държах ръката му, а него изобщо го нямаше при нас. Никога не съм виждал друг човек, толкова далеч от нещата, които го заобикалят. Ето защо заплаках, не защото родителите му изпадаха в истерия, а защото той си беше отишъл. Не знам какво точно се е случило, пък и не ме интересува. За мен едно е важно, че се е върнал в съзнание.

— Това и трябва да те интересува, скъпи — прегърна го щастливо майка му.

— Гладен съм — каза Дейвид. — Какво има за вечеря?

3.

Сега стоеше в мрака, сляп, но не и глух, и чакаше да чуе гласа — онзи, същия, който преподобният отец Джин Мартин наричаше невъзмутимия, тих гласец на Господа. Отец Мартин внимателно беше изслушал разказа на Дейвид, дори не веднъж, а на няколко пъти през последните седем месеца, и беше изключително доволен от начина, по който Дейвид бе описал бушуващите в душата си чувства — тогава, когато трябвало да препредаде на родителите си разговора с господин Рос.

— Бил си напълно прав — беше рекъл отец Мартин. — Това накрая, не е било чужд глас, още по-малко гласът на Господ… освен в този смисъл, че Господ винаги говори с нас посредством собствената ни съвест. Хората, които не вярват в Бог, Дейвид, мислят, че съвестта е просто своеобразен цензор. Нещо като склад, където прибираме на сигурно място напътствията, които получаваме от обществото, но в действителност тя стои до голяма степен извън нас: това й помага често да ни сочи верния избор, дори и в ситуации, в които не можем да се ориентираме. Разбираш ли какво ти говоря?

— Мисля, че да.

— Ето, ти не си знаел защо би било несправедливо да си припишеш заслугата за спасението на приятеля си, но не ти е било нужно да знаеш. Бил си жертва на изкушенията на Сатаната, също както и Мойсей, но Мойсей не е постъпил като теб, сигурно не е могъл да постъпи като теб: да разбере изкушението, за да му устои.

— Защо Мойсей? Какво е направил той?

Тогава отец Мартин му разказа как докато бягали от Египетската земя и странствали из пустинята, израилтяните най-сетне ожаднели, как, за да утоли жаждата им, Мойсей ударил един камък с Ароновия жезъл и от него бликнал животворен извор. И когато израилтяните го попитали на кого трябва да благодарят за това чудо, Мойсей им казал, че трябва да благодарят на него. Тук отец Мартин отпи от чаената чаша, по която бяха отпечатани думите: „ЩАСТЛИВ, ВЕСЕЛ И СВОБОДЕН“; на Дейвид обаче съдържанието на чашата никак не му приличаше на чай, по-скоро миришеше на уискито, което баща му имаше навика да си сипва понякога късно вечер, докато гледа новините по телевизията.

— Една-единствена грешка направил Мойсей през целия си дълъг живот, при това живот, прекаран изцяло в услуга на Бога — отсъди с по-скоро жизнерадостен тон преподобният, — и ето, че Господ му затворил завинаги пътя към Обетованата земя. Онази недостойна, неблагодарна тълпа щяла да бъде преведена през реката не от него, а от Иисус Навин.

Този разговор се беше провел един неделен следобед, някъде през юни. По онова време двамата вече добре се познаваха и бяха свикнали един с друг. Дейвид беше придобил навика всяка неделя сутрин да ходи на църква, след което отиваше до методисткия дом и разговаряше в продължение на час, час и нещо с отец Мартин в кабинета му. Дейвид очакваше с нетърпение тези срещи, също както и Джин Мартин. Той се беше привързал изключително много към детето, което в един момент изглеждаше като същинско малко момче, а в следващия — човек с години по-зрял от възрастта си. Имаше и нещо друго: свещеникът беше убеден, че Дейвид Карвър се е докоснал до Господ, нещо повече, че Господ продължаваше да го държи близо до себе си.

Беше буквално смаян от историята с Брайън Рос, от всичко, с което инцидентът с Брайън бе повлиял върху Дейвид, от това, как една житейска случка може да накара едно неграмотно християнче от края на двадесети век да търси отговори на въпросите си… да търси Господ. Беше споделил с жена си, че Дейвид е единственият искрен християнин, когото е срещал през живота си, че това, което се е случило с приятеля му, е единственото съвременно чудо, за което беше чуват и в което можеше да вярва. Брайън беше излязъл жив и здрав от болницата, дори не му личеше, че е катастрофирал, като се изключи лекото накуцване с единия крак, но и за него лекарите се надяваха да изчезне до година-две.

— Чудесно — бе възкликнала Стела Мартин. — Голямо утешение ще бъде за мен и за детето, ако някой ден приятелчето ти изтърси не каквото трябва по въпроса за религиозното си образование и ти се озовеш в съда с обвинение в блудство. Трябва да бъдеш предпазлив, Джин, бих казала, че си полудял да пиеш в негово присъствие.

— Аз не пия в негово присъствие — беше отрекъл отец Мартин и кой знае защо точно тогава забеляза нещо интересно през прозореца. Изчака така известно време, преди да погледне жена си в очите. — Колкото до другото, Господ е моят пазител.

И занапред продължаваше да се среща с Дейвид всяка неделя следобед. Вече беше прехвърлил трийсетте и откриваше удоволствието от това „да пишеш на изцяло бели листа.“ Не се отърси от стария си неделен навик да сипва по чашка „Сийграм“ в чая си, но винаги оставяше вратата на кабинета си отворена, щом Дейвид се появеше. Винаги разговаряха на включен телевизор. Махаше звука, но неизменно го нагласяше на някоя спортна програма: в началото беше американски футбол, по-нататък баскетбол, докато не се убеди, че Дейвид проявява най-голям интерес към бейзбола.

Именно по време на един бейзболен мач без коментар между Индианците и А-тата — Дейвид бе оставен да размишлява върху историята за Мойсей и чудотворния извор. След като поседя известно време, загледан в събитията на терена, той вдигна очи и заключи:

— Господ не прощава лесно, а?

— Да, най-определено — отвърна му отец Мартин, донякъде изненадан. — Няма как иначе, щом изисква толкова много от нас.

— Но Той е и жесток, нали?

Джин Мартин дори не се поколеба в отговора си:

— Да, Господ е жесток. Имам сурова царевица, Дейвид, искаш ли да изпека пуканки?

Сега Дейвид стоеше в мрака на затворените си очи и се вслушваше в гласа на жестокия Бог, за Когото беше разговарял толкова много с отец Мартин: Същия, Който беше наказал Мойсей да не зърне Ханаанската земя само защото Мойсей си беше присвоил заслугите за едно-единствено от Неговите чудеса; Същия, Който по някакъв начин се беше възползвал от него самия, за да спаси Брайън Рос; Същия, който по-късно беше убил малката му сестричка и ги беше предал в ръцете на безумния исполин и неговите празни, напомнящи на човек в кома очи.

Там, в тъмната стаичка, където той се криеше, докато се моли, живееха и други гласове. Често му се случваше да ги дочуе — обикновено далечни и неясни, подобно на гласовете, които случайно засичаш по телефонните линии, щом говориш на далечно разстояние; понякога обаче твърде близки. Днес един от тях беше повече от ясен:

„Ако наистина искаш да се молиш, помоли се на мен говореше гласът. — Защо да се молиш на някакъв Господ, който убива малки момиченца? Ти никога повече няма да се смееш на глупостите й, никога повече няма да я гъделичкаш, да я дърпаш за плитките. Тя е мъртва, а ти и родителите ти стоите затворени в някакъв зандан. И когато лудото ченге се върне, най-вероятно ще ви избие и тримата. Заедно с останалите. Ето какви ги върши твоят Господ, пък и какво ли друго да очакваш от него, щом е способен да убива малки момиченца? Ако се замислиш, ще видиш, че и той е не по-малко побъркан от ченгето. Но ти пак продължаваш да коленичиш пред него. Хайде, Дейви, погледни живота в очите. Хвани се за мен. Помоли се на мен. Ако не друго, аз поне не съм луд.“

Гласът не можеше да му въздейства кой знае колко силно, беше го чувал и преди, навярно за първи път тогава, когато му се искаше да създаде пред родителите си впечатление, че е успял сам да извика обратно Брайън от дълбините на изгубеното му съзнание. Чуваше го по-ясно, по-отчетливо по време на ежедневните си молитви. Това бе …започнало да го смущава, но когато бе споделил пред отец Мартин, че гласът се намесва насред молитвата му, все едно се прикачва на телефонна линия, свещеникът само се беше засмял.

— Също както Господ, и Дяволът обича да разговаря с нас най-често по време на молитви и медитации. Тогава сме най-широко отворени към света, тогава и нашата пневма е най-уязвима.

— „Пневма“? Какво означава това.

— Дух. Онази част от нас, която копнее да се възползва най-пълно от възможностите, които Господ й е предоставил, за да придобие вечността. Онази част, за която Господ и Сатаната се боричкат и до ден-днешен.

Беше го научил на някой и друг фокус как да се измъква от подобни трудни ситуации и сега Дейвид следваше съветите му. „Виж в мен, бъди в мен“ — повтаряше си мислено той до безкрай. Очакваше гласът на другия да заглъхне, да изчезне в тишината, но повече от всичко очакваше да надвие собствената си болка, която продължаваше да го преследва подобно на някакво досадно и неизлечимо схващане. Мисълта за това, което се беше случило с Пай, го караше да усеща почти физическа болка. Да, той наистина смяташе, че Господ е виновен, задето бе позволил на побъркания полицай да я блъсне по стълбите. Да го мисли за виновен беше меко казано, той го ненавиждаше.

„Виж в мен, Господи, бъди в мен, Господи. Виж в мен, бъди в мен.“

Гласът на Дявола (ако това наистина беше той, Дейвид никога не можеше да бъде сигурен) най-сетне изчезна и на негово място остана само мрак и мълчание.

„Кажи ми какво да сторя, Господи. Кажи ми какво искаш от мен. Ако е Твоя волята да умра тук, на това място, помогни ми всичко да свърши по-бързо! Не желая да се побърквам от ужас, не желая да крещя, да искам напразно обяснения.“

В далечината му отговори вой на койот, сетне — нищо.

Дейвид чакаше и чакаше, опитваше да държи душата си отворена, но така и нищо не идваше. Най-накрая се предаде и произнесе между прилепените си една в друга ръце заключителните за всяка молитва слова, така както отец Мартин го беше научил:

— Господи, помогни ми да бъда полезен сам на себе си. Нека помня, че докато не се науча да бъда полезен на себе си, не бих могъл да бъда полезен на другите. Помогни ми да запомня, че Ти си моят създател, че аз съм това, което Ти си създал от мен. Понякога съм Твоя ръка, понякога — Твой език. Аз съм само инструмент на Твоята воля. Благодаря ти! Амин.

Дейвид отвори очи. Както винаги първо впери поглед в тъмното пространство между събраните си длани, както винаги то му напомни на някакво око… по-точно на дупка, приличаща на око. Чие беше това око? На Господ ли? На Дявола? Може би неговото собствено?

Изправи се, обърна се бавно на другата страна и погледна родителите си. Те също го наблюдаваха: Ели в изражение на дълбоко смайване, Ралф — сериозен и замислен.

— Е, слава Богу! — въздъхна облекчено майка му. Изчака Дейвид да й отговори нещо и понеже той остана да мълчи, го попита: — Наистина ли се молеше? Прекара почти половин час на колене, помислих си да не си заспал… Наистина ли се молеше?

— Да.

— Всеки ден ли го правиш или само в специални случаи?

— Моля се три пъти на ден: сутрин, вечер и когато мога, по средата. По време на втората си молитва благодаря за хубавите неща в живота си, както и моля за помощ в нещата, които не разбирам. — Дейвид се засмя тихо, като от неудобство. — Такива има много.

— Това отскоро ли е или още от първите дни, когато тръгна на църква? — продължаваше да го наблюдава майка му с такава неописуема изненада, че Дейвид започваше да се чувства неловко. Може би заради насиненото й око — мястото, където полицаят я беше ударил, чак започваше да лъщи на светлината, — но не само, далеч не само. Майка му го гледаше, все едно никога не го беше виждала през живота си.

— Моли се, откакто колата блъсна Брайън — отговори вместо сина си Ралф. Опипа с пръст своя собствен оток, намръщи се от болка и отпусна отново ръка. Не сваляше поглед от Дейвид, затворен през две решетки от него, и навярно се чувстваше също тъй не на място. — Веднъж бях отишъл до стаята ти да ти пожелая лека нощ, само няколко дни, след като изписаха Брайън от болницата, и те заварих на колене до леглото. Първоначално си помислих, че може… е, не знам, че вършиш нещо друго… но тогава чух малко от това, което говореше, и разбрах.

Дейвид се усмихна и усети как се изчервява. Предвид обстоятелствата това си беше леко абсурдно, но не можеше да се сдържи.

— Вече се моля наум, дори не си мърдам устните. Няколко деца ме бяха заварили да се моля в училище и ме бяха обявили за леко мръднал.

— Може би баща ти е способен да те разбере, но не и аз — призна си Елън.

— Говоря с Господ — рече й Дейвид. Подобни обяснения го притесняваха, но може би, ако изплюеше камъчето наведнъж, нямаше да се наложи да повтаря. — Това е смисълът на молитвата, да разговаряш с Господ. В началото изглежда, все едно си говориш сам със себе си, но после всичко се променя.

— Това е нещо, което сам си установил ли, Дейвид, или го знаеш от новия си неделен приятел?

— Нещо, което сам съм установил.

— И Господ отговаря ли?

— Понякога мисля, че го чувам — каза Дейвид. Бръкна в джоба си да се увери с връхчето на нокътя, че патронът от карабината стои на мястото си. — За един път съм сигурен. Помолих го да помогне на Брайън да оздравее. След като татко ме откара до болницата, аз отидох в Мечешката гора и се качих на дървената платформа, която двамата с Брай си бяхме сковали на едно дърво. Точно на това място помолих Господ да излекува Брайън. Казах му, че ако го стори, ще му дам нещо вместо благодарност. Разбирате ли какво ви говоря?

— Да, Дейвид, разбирам те. А той прие ли подаръка ти?

Този, това, Господ?

— Не още. Но когато се канех да слизам от дървото, Господ ми каза да забода извинителната си бележка от училище на един стърчащ пирон. Все едно я връчвам вместо на госпожа Харди, на него. Имаше обаче и друго. Искаше от мен да открия, колкото мога повече неща за него: какво е Той, какво иска, какво прави, какво не прави. Това всичкото не достигна до мен под формата на отчетливи слова, но една произнесена дума си спомням съвсем ясно: името на човека, с когото Господ искаше да се свържа, отец Мартин. Затова и тръгнах да посещавам Методистката църква. Не мисля, че фирмената марка на църквата има каквото и да е значение за Господ. Той само ми каза да ходя на църква заради собственото си сърце и душа, да посещавам отец Мартин заради собствените си знания и опит. Дори не знаех в началото кой е този отец Мартин.

— Напротив, знаеше — възрази Ели Карвър. Говореше със спокойния тон на човек, който изведнъж забелязва, че събеседникът му страда от психически отклонения. — Джин Мартин беше идвал две или три години поред да събира пари за хуманитарни мисии в Африка.

— Така ли? Никога не съм го виждал. Предполагам, че съм бил на училище, когато е идвал.

— Глупости — каза майка му, все едно отхвърляше с един замах всичко казано от него. — Той винаги е идвал около Коледа, а по това време училище няма. Сега ме слушай какво ти казвам, Дейвид, много внимателно ме слушай! Когато се случи инцидентът с Брайън, ти сигурно… не знам как да се изразя… си мислил, че ти трябва помощта на външен човек. И подсъзнанието ти е извадило на бял свят единственото име, за което си могъл да се сетиш. Господът, който си чул в момента на своето усамотение, е бил гласът на собственото ти подсъзнание в търсене на отговорите, които са те вълнували. — Тя се обърна към Ралф и разпери ръце в безпомощен жест. — Не ни стига това постоянно четене на Библията, ами и това… Защо не си ми казал нищо за тези молитви?

— Защото си рекох, че това е нещо интимно — вдигна той рамене, без да я погледне в очите. — На никого не е пречил.

— О не, разбира се, молитвите са велико нещо. Без тях нямаше да се изобретят уредите за мъчение — отвърна му тя с нервен, нетърпящ възражения глас, който Дейвид познаваше отпреди: така майка му заговаряше в миговете, преди да избухне в истерия и плач. По същия начин им беше говорила на двамата с баща му, когато Брайън лежеше в болницата; пак така се беше изразявала и цяла седмица, след като Брайън беше спасен.

Бащата на Дейвид й обърна гръб, пъхна ръце в джобовете и заби тревожен поглед в краката си. Това, изглежда, я разгневи още повече. Тя се извъртя отново към Дейвид и с очи, пълни със сълзи, започна да нарежда:

— Каква сделка направихте двамата с този прекрасен Господ? Дали не си разменихте с него някоя снимка на бейзболист? Дали не каза той: „Хей, ще ти разменя един чисто новичък Брайън Рос, ‘84-та година, за тая твоята Кирсти Карвър, ‘88-а?“ Така ли беше? Или нещо като…

— Госпожо, това е вашият син и без да искам да ви се меся, защо не го оставите на спокойствие? Разбирам, че сте изгубили малката си дъщеричка, аз изгубих съпруга си. Имали сме доста тежък ден всички.

Беше жената, която беше стреляла по ченгето. Седеше на края на койката, черните й коси се спускаха пред бузите й подобно на прерязани криле, но така и не криеха с нищо чертите на лицето й. Изглеждаше смазана и психически, и физически. Като че ли повече физически. Дейвид не си спомняше някога да е срещал друг поглед, в който да се чете толкова много умора.

За миг си помисли, че майка му ще побеснее съвсем, че ще обърне гнева си срещу чернокосата жена. Нямаше да го изненада ни най-малко, понякога й се случваше да се нахвърли на съвършено непознати хора. Спомняше си веднъж, тогава беше на шест години, тя беше буквално налетяла на някакъв политически кандидат, застанал пред супермаркета в търсене на гласоподаватели. Човекът бе направил огромната тактическа грешка да й подаде някаква дипляна в момента, в който тя се бореше с няколко торби покупки и закъсняваше за уговорка. Тя се бе обърнала към него подобно на малко, но хапливо животинче и попита кой е той, какво си въобразява, че защищава, какво е отношението му по въпроса за търговския дефицит, пушил ли е някога марихуана, поддържа ли правото на избор на жените. По последния въпрос особено човекът бе повече от категоричен, той твърдо поддържал правото на избор на жените, така поне заяви на Елън Карвър. „Много добре, защото точно сега аз избирам да ви кажа ДА СЕ РАЗКАРАТЕ ДАЛЕЧ ОТ ОЧИТЕ МИ!“ — беше му изкрещяла тя, след което човекът просто си подви опашката и си замина. Дейвид не го винеше за нищо, и той така би постъпил. Ала нещо в погледа на тъмнокосата („Мери — помисли си той, — казва се Мери“) накара майка му бързо да смени тона, да забрави на секунда яростта си.

За да не й отвръща на нея, тя отново насочи вниманието си към Дейвид.

— Е, има ли отговор от големия Г? Как се предполага, че ще се измъкнем оттук? Ти доста време прекара на земята, сигурно си получил някакво съобщение.

Ралф се обърна към нея.

— Стига си го тормозила! — изръмжа той. — Престани! Да не би да си единствената, която страда?

Тя го изгледа по начин, който граничеше с пълно презрение, сетне продължи да говори на Дейвид:

— Е, какво става?

— Нищо — отвърна той. — Няма отговор.

— Някой идва — прекъсна ги Мери. Над койката имаше прозорец, тя стъпи отгоре й и се опита да погледне. — По дяволите! Решетки и матово стъкло! Нищо не се вижда. Но чувам добре, да, чувам!

Дейвид също чуваше звука на приближаващ автомобилен двигател. Изведнъж моторът нададе рев, все едно го бяха включили на пълни обороти. Разнесе се и писък на спирачки. Той се огледа за съвет към стария човек. Онзи само вдигна ръце в знак, че се предава.

Ушите на Дейвид ясно доловиха нечий болезнен вик, последван от втори. Този път ставаше дума за човешки глас. Щеше да е по-добре да си представи, че е било от вятъра, промушил се в някоя тръба, но гласът почти със сигурност принадлежеше на човек.

— Какво по дяволите? — обади се Ралф. — Господи! Онзи ще си изкрещи червата! Дали е ченгето, как мислите?

— Да даде Господ той да е! — извика Мери с кръвожаден тон. Все още стоеше на койката и зяпаше през ненужния прозорец. — Надявам се някой да му тегли дробовете с ченгел! — Обърна се да изгледа останалите. Очите й бяха все тъй уморени, но в тях се четеше и дива злоба. — Може да е помощ. Замисляли ли сте се изобщо? Може да е помощ! Двигателят не беше в непосредствена близост, но не беше и далеч — изръмжа повторно, гумите изскърцаха върху асфалта по начин, подхождащ повече за филмите по телевизията, отколкото на действителността. След което се разнесе звук от удар на дърво, на метал, може би и на двете. Колата избибибка, може би по невнимание на шофьора, натиснал, без да иска, клаксона. Из пространството се надигна проточен, безжизнен вой на койот. След него се обади, друг, трети, четвърти… Все едно се подиграваха на тъмнокосата жена с нейните надежди за помощ. Двигателят също се приближаваше, по звука се усещаше, че шофьорът кара с малко повече от нормалното.

Мъжът с белите коси продължаваше да седи в единия край на единственото легло в килията, ръцете му стояха провесени между краката му. Без дори да вдига поглед, заговори:

— Недейте се унася в надежди. — Гласът му звучеше насечен и дрезгав, напомняйки за огромните пукнатини в пресъхналата почва на пустинята. — Няма кой друг да е освен него. Познавам звука на мотора.

— Отказвам да ви повярвам — тросна се Ели Карвър.

— Отказвай ‘вото си щеш — вдигна рамене старецът. Никой не ни пита. Бях в комитета, който одобри парите за нова полицейска кола. Точно преди да ми свърши мандатът и да изляза от политиката. Миналия ноември отидох заедно с Коли и Дик и я купихме на една разпродажба. Ей тая, същата кола. Цялата съм я огледал, преди да се спазарим и да я подкараме към дома. Сменяли сме всякакви скорости, така че добре съм я изучил. Това е тя, не мога да я сбъркам.

В момента, в който Дейвид се обърна към стария човек, спокойният тих глас — онзи, който бе чул за пръв път в болничната стая на Брайън — му проговори. Както обикновено, появяваше се малко изненадващо, пък и думата, която произнесе не изглеждаше особено смислена:

„Сапунът“.

Чу сричките, изговорени също толкова ясно и отчетливо, колкото навремето думите: „Ти вече се молиш“, тогава, когато стоеше със затворени очи на виетконгската вишка.

„Сапунът“.

Погледна към левия далечен ъгъл на килията, в която ги бяха затворили с белокосия господин. Имаше тоалетна-клекало. До тоалетната стоеше стар фаянсов умивалник, почервенял от ръжда. До десния кран на чешмата бе поставен зелен калъп сапун, не можеше да е друг, освен „Ирландска пролет“.

Звукът от двигателя на градската полицейска кола се движеше по улиците на Деспърейшън в посока на участъка. По-нататък виеха койотите. На Дейвид вълчият вой все повече му заприличваше на смях — смеха на лудите, щом санитарите напуснат лудницата.

4.

Семейство Карвър бяха твърде притеснени и твърде заинтригувани от зловещата фигура на своя похитител, за да забележат умрялото куче, обесено на табелата с името на града. Джони Маринвил обаче имаше набито око за такива неща. Пък и в интерес на истината кучето трудно би минало незабелязано. Откакто семейство Карвър стоеше в ареста, лешоядите се бяха насъбрали около трупа. Джони не реше виждал по-грозни птици от тях през живота си. Бяха накацали на земята около висящата овчарка. Някои я дърпаха за опашката, други кълвяха месата по краката й. Обесеното през врата куче се люлееше напред-назад из пространството и на Джони започна да му се повдига като при световъртеж.

— Лешояди! — обясни му за всеки случай полицаят. — Голяма работа са, а? — Гласът му изглеждаше по-дебел и по-плътен отпреди. По пътя за града беше кихнал още два пъти в колата, втория път беше изхвърлил и няколко зъба заедно с кръвта от устата си. Джони нямаше представа какво му е, но пък и нехаеше; само се надяваше болестта да го умори по-бързо. — Ще ти кажа нещо любопитно за лешоядите — продължи полицаят. — Събуждат се, за да заспят и знаят как да се събуждат бавно. Научават се с времето, от живота, който водят. Не си ли съгласен, мон капитен?

Побъркано ченге, което цитира поезия, сега пък Сартр.

— Както кажеш, старши. — Не изгаряше никак от желание пак да възразява на полицая поне ако не му се наложеше. Човекът, изглежда, беше в процес на саморазпадане и на Джони му се искаше да доживее неизбежната развръзка.

Минаха покрай умрялото куче и сивкавите зверове, пируващи с плътта му.

„Ами койотите, Джони? Какво беше станало с тях?“

Опитваше се да не мисли за нищо на света за койотите: за това, как се бяха строили от двете страни на пътя подобно на почетна стража, как се изнизваха подобно на Сините ангели в момента, в който колата ги задминеше, и се втурваха като бесни към пустинята, все едно им бяха подпалили козината.

— Пърдят, знаеш ли? — отбеляза полицаят. По гласа му се познаваше, че кръвта не е спряла да тече в гърлото му. Лешоядите пърдят.

— Не, не знаех.

— Да, господине, те са единствените птици, които го правят. Казвам ти го, за да му намериш място в книгата си. Глава 16-а на „Да пътуваш с Харлей“.

Джони си призна, че работното заглавие на книгата му наистина звучи, все едно е квинтесенция на думата „тъпота“.

Минаваха покрай площадка за строителни фургони. На един от по-големите, върху ръждясалата тенекия се четеше:

„Добре дошли в ада на кънтри-музиката“ — помисли си Джони.

Колата мина покрай сградата на минното дружество. На паркинга стояха голям брой автомобили и пикапи, което се стори на Джони доста необичайно. Вече беше свършило работното време, при това отдавна. Защо колите не си стояха по дворовете и гаражите, защо не бяха паркирани пред местната кръчма?

— Да-а, да-а — разсъждаваше за литературата ченгето. Размаха пръст, сякаш, за да нарисува рамката на своето гениално творение: — Всичко виждам във въображението си.

Глава 16: „Пръдливите лешояди на Деспърейшън“. Звучи досущ като извадено от някой роман на Едгар Райс Бъроуз, нали? Бъроуз беше по-добър писател от теб и знаеш ли защо? Защото беше една отрепка без всякакви претенции. Той си имаше приоритети. Да разкаже историята, да си свърши работата, да даде на хората нещо да четат, което хем да ги забавлява, хем да не ги кара да се чувстват глупаци; важното е да не си прекарват времето на жълтите колони във вестниците.

— Къде ме водиш? — попита Джони, опитвайки се да не издава напрежението си.

— В затвора — отвърна му огромното ченге със задавен глас. — Където всяко твое мучене ще бъде използвано срещу теб.

Джони се приведе напред, за да изпъне гърба си. Болката от ритника на ченгето отново се обаждаше.

— Нужна ти е лекарска помощ — каза той. Опитваше се да не изглежда, все едно му държи сметка, no-скоро да изразява загриженост. — Знаеш ли, старши?

— Ти си този, който се нуждае от помощ — отвърна му полицаят. — Духовна, физическа, най-вече редакторска. Так! Но помощ няма да дойде отникъде, Джон Велики. Ти вече си изял последния си литературен обяд и си оправил последната „културна“ мръсница. Намираш се съвсем сам насред пустинята, предстоят ти най-самотните четиридесет дни и четиридесет нощи през целия ти безполезен живот.

Думите се заудряха из черепа му подобно на език на камбана. Джони затвори за миг очи, сетне ги отвори отново. Намираха се в самия град, подминаваха някой си бар, наречен „Хубавиците на Гейл“, срещу който стоеше магазин за „Хардуер с истинска стойност“. По тротоарите не се виждаше жива душа, абсолютно никой. Вярно, че Джони не знаеше град в Западните щати, който да кипи от живот, но това тук си беше направо странно. Да няма и един човек? Когато минаваха покрай бензиностанцията, Джони беше забелязал някакъв служител вътре, беше качил краката си на бюрото и се клатеше на стола си, но това беше всичко. Освен… там насреща по пътя.

Двойка животни мързеливо пресичаха по диагонал по всяка вероятност единственото кръстовище в града. Джони се опитваше да се убеди, че има пред себе си кучета, но напразно: това със сигурност бяха койоти.

„Не е само в полицая грешката, Джони, хич да не си въобразяваш. Тук стават ненормални неща. Крайно ненормални неща.“

Щом стигнаха кръстовището, полицаят изведнъж натисна спирачките, сварвайки Джони неподготвен. Арестантът излетя от седалката и с все сила се блъсна в желязната мрежа. Разбитият му нос реагира повече от болезнено и той мъчително изрева.

Полицаят обаче не му обръщаше внимание.

— Били Ранкорт! — възкликна радостно той. — Проклет да съм, това е самият Били Ранкорт! Чудех се къде се е дянал! Значи се е търкалял пиян до козирката из мазетата на „Спукания барабан“, мога да се обзаложа. Да си харчи доларчетата за глупости! Били Големият ташак, да не съм аз, ако греша!

— Дозът ми! — пъшкаше Джони зад него. Отново му течеше кръв от носа и гласът му звучеше като ерихонска тръба. — О, Божичко, боли!

— Я млъквай! — въздъхна ченгето. — Ами ми се държиш и ти като госпой’ца…

Даде малко назад, след което обърна колата си по посока запад. Свали стъклото си и подаде глава навън. От слънчевите изгаряния голият му врат бе придобил цвета на същинска тухла, като олющената му кожа и болезнените й гънки допълваха впечатлението. Тук-таме дори бяха избили капчици кръв.

— Били! — извика ченгето. — Ти, да, ти, Били Ранкорт! Чш, алоо, старо копеле недно!

Западният край на Деспърейшън приличаше на жилищен квартал — пуст и прашен, но все пак по-добре изглеждащ от фургоните на влизане в градчето. През сълзите си Джони забеляза човек с дънки и каубойска шапка, застанал на средата на платното. Тъкмо се беше загледан в някакви два велосипеда, обърнати с колелата нагоре. Доскоро ще да са били три, но най-малкият — розово детско велосипедче — се беше преобърнал от силния вятър. Колелата на другите два се въртяха с бясна скорост. Непознатият вдигна глава от велосипедите, забеляза полицейската кола, махна колебливо с ръка, след което се насочи към тях.

Ченгето прибра огромната си четвъртита глава в купето. Хвърли един поглед на Джони, достатъчен, за да убеди арестанта в грешката, която човекът на улицата се готвеше да направи: ако се беше взрял по-добре в блюстителя на закона, непознатият навярно отдавна щеше да си е плюл на петите. Устата на полицая сякаш се беше разтопила като восък, също както у старите хора, останали без зъби, от двата й края течеше кръв. Едното му око се бе изпълнило със съсиреци: ако от дълбините му не просветваха сребристи искрици, човек можеше да си помисли, че са му го извадили с нож. Цялата горна половина на ризата беше подгизнала в кръв.

— Това е Били Ранкорт — отбеляза доволно полицаят. Той ме подстригва. Търсех го. — Сниши глас, все едно споделяше тайни с някой съучастник. — Има навика да си попийва.

След което се обърна напред, превключи на първа и натисна с все сила педала на газта. Двигателят изрева, гумите изскърцаха, Джони отново залитна, този път назад. От изненада отново извика. В същия миг колата полетя напред.

Джони протегна ръце напред, вкопчи се в мрежата и с известно усилие се надигна, така че да вижда. Мъжът с дънките и синята шапка — Били Ранкорт Големия ташак — беше застинал на място на три-четири метра пред велосипедите и ги наблюдаваше. С такава скорост колата хвърчеше срещу него, че на Джони му се стори все едно непознатият се надува пред очите му като балон. Имаше чувството, че става жертва на оптическа измама.

— Не! — изкрещя Джони и с лявата си ръка започна да удря по мрежата зад главата на шофьора. — Не, недей! Недей! ШЕФЕ, ВНИМАВАЙ!

Едва в последната секунда Били Ранкорт проумя какво става и понечи да се отдръпне. Свърна вдясно, по посока на някаква схлупена къщурка, която уморено клечеше зад дървената си ограда, но вече беше твърде късно. Той извика от ужас, в следващия момент колата налетя в тялото му и с такава сила го блъсна, че цялата каросерия се разтресе като в конвулсии. Кръв се разплиска по коловете на оградата, автомобилът на два пъти се раздруса, докато колелата газеха поваления човек, след което полицаят разби на трески оградата и се озова насред двора. Исполинът натисна яростно спирачките и колата се завъртя в облак от прах насред голия откъм всякаква растителност двор. Джони отново се залепи за металната мрежа, този път обаче се сети да сведе глава навреме и да поеме удара с лакът.

— Били, педераст нещастен! — зарадва се полицаят. — Так ан лах.

Били Ранкорт се разкрещя. Джони се извърна на седалката и го видя как с последни сили пълзи по платното към отсрещния тротоар. Нямаше как да се изтегли навреме, единият му крак беше строшен и безпомощно се влачеше след него. По дънките и ризата му се виждаха отчетливо следите от гумите на автомобила. Каубойската му шапка стоеше захвърлена на асфалта, обърната наопаки, по подобие на велосипедите. Били Ранкорт я ритна, без да иска, с коляно, тя се килна на една страна и от вътрешността и се разля кръв, все едно беше чаша пълна с вода. Кръв течеше от разбитата му глава и накълцаното му лице. Беше тежко ранен, но макар колата да го беше блъснала в кръста и да го беше прегазила, жертвата не даваше вид, че ще умира лесно. Това не можеше да изненада Джони. Понякога да се отнеме човешки живот изискваше огромни усилия — във Виетнам се беше убеждавал десетки пъти в това. Беше виждал живи войници с половин глава, живи войници с мухи, накацали по изкормените им черва, живи войници с вратни жили, щръкнали като струни между мръсните им пръсти. Хората обикновено умираха трудно. В това се криеше и големият ужас от смъртта.

— Йесс! — изрева като боен вик ченгето и включи машината на заден ход. Гумите отново изсвириха от напрежение, тротоарът се скри сред облаци прах, каросерията се разтърси за пореден път при слизането от бордюра и окървавената шапка на Били Ранкорт се превърна в окървавен парцал. При маневрата колата блъсна с все сила един от велосипедите, желязото издрънча в ушите на Джони, колелото се удари в задното стъкло, колкото да го спука от край до край, сетне излетя високо над колата и се появи след миг от обратната страна. Джони забеляза, че Били Ранкорт е спрял да пълзи: беше извърнал глава през рамо, оплисканото му в кръв лице изразяваше безмълвно примирение. „Сигурно няма и трийсет“ — помисли си Джони, преди предницата на колата да скрие нещастника от погледа му. Отново прегазиха тялото му, все едно изпълняваше ролята на спящ полицай, и ченгето неволно натисна клаксона с лакът. Забави скоростта и плавно обърна колата на сто и осемдесет градуса. На няколко метра пред колата Били Ранкорт лежеше насред огромна локва кръв. Единият му крак се гърчеше в агония, но скоро застина завинаги.

— Уф — въздъхна полицаят. — Лоша работа, а?

— Да, ти го уби — уведоми го за всеки случай Джони. Като че ли нямаше намерение повече да си играе с лудия пред себе си. Като че ли не държеше повече да го надживее. Вече не му пукаше за новата книга, за заровения в пясъците Харлей, не го беше грижа къде се е дянал Стив Еймс. Може би по-късно — ако „по-късно“ изобщо имаше — щеше да се замисли отново над някой от тези въпроси, сега обаче ги зарови дълбоко в паметта си. Уплахата и преживеният шок бяха разбудили едно друго лице на Джони Маринвил — лице, което отдавна не се беше показвало наяве. То нехаеше за Пулицер и Националната литературна награда, не се занимаваше с чукане на известни актриси, били те с много изумруди или не. — Смачка го насред улицата, все едно беше някакво си псе. Браво да ти кажем!

Полицаят се обърна назад, изгледа го изпитателно с единственото си виждащо око, сетне се върна в предишното си положение.

— Учех те на тайните на мъдростта — рече той, — водех те по правите пътеки. Накъдето и да тръгнеш, ще стъпваш здраво по земята, накъдето и да се затичаш, не ще се спънеш в камък. Ала мисля, че старият Били се спъна. Да, наистина го вярвам. Той винаги си е понакуцвал. Мисля, че това беше основният му недостатък.

Джони отвори уста да му отвърне нещо, но това беше един от малкото моменти в живота му, когато така и нищо не измисли. Толкова по-добре за него самия.

— Дръж се здраво за знанията; не им позволявай да се стопят като мъгла; пази ги в себе си, защото те са твоят живот. Малък съвет, който можеш спокойно да приемеш и за себе си, господин Маринвил. Сега ще ме извиниш за малко.

Излезе от колата и се насочи към убития мъж на улицата. Усилващият се вятър засипваше ботушите му с пясък и на светлината на слънчевите лъчи те сякаш заблестяваха като сребро. На панталоните му, точно на задника се беше образувало голямо червено петно. Когато убиецът се наведе над жертвата си, за да я изтегли от платното, Джони забеляза още кръв да се просмуква през почти разшилите се шевове на ризата му. Все едно полицаят вместо пот изпускаше през порите си кръв.

„Може би е точно така. Много е вероятно да е така. Мисля, че му остава малко, преди да му изтече кръвчицата докрай. Доколкото знам, случва се с хемофилиците. Ако не беше толкова огромен, навярно отдавна да е умрял. Знаеш ти какво трябва да правиш, нали?“

Разбира се, че знаеше. Той открай време имаше невъздържан, по-точно непоносим характер и дори някое побъркано ченге, масов убиец, да му изкараше акъла от ужас, пак не можеше да си забрави маниерите. Това, което Джони трябваше да направи, бе да подчини импулсите на темперамента си, да си запуши устата завинаги. Никакви изблици повече, никакви реплики по адрес на полицая, подобни на тази отпреди малко. Когато Джони му рече „браво“, полицаят го бе удостоил с поглед, който нямаше как да му се понрави: беше го погледнал заплашително.

Полицаят качи трупа на Били Ранкорт на рамо и мина между двата съборени велосипеда. Малко встрани от тях последният останал изправен продължаваше все така да върти колелетата си на вятъра и да блести на слънцето. Ченгето прескочи останките от разбитата ограда, изкачи стъпалата и прехвърли тежестта на едното си рамо, за да напъне вратата с другото. Не срещна трудности да я отвори. Джони отбеляза факта без всякакво учудване. Предполагаше, че хората по тези места не си играят да си заключват вратите на домовете.

„Сега ще избие всички в къщата — помисли си той. — Това би било естествена реакция от негова страна.“ • Но полицаят само се наведе, освободи се от товара си и се показа отново на миниатюрната веранда. Затвори вратата след себе си и избърса ръце в горния й праг, оставяйки петна размазана кръв. Беше толкова висок, че дори не му се налагаше да се пресяга за целта. Самият жест подейства смразяващо на Джони — все едно пред очите му се разиграваха сцени от Библията: полицаят отбелязваше с кръв кои къщи да бъдат навестени от Ангела на Смъртта… С тази разлика, че Ангелът на Смъртта беше самият той. Унищожителят.

Полицаят се върна до колата, влезе вътре и подкара невъзмутимо към кръстовището.

— Защо го занесе в къщата? — попита Джони.

— А ти какво искаш да направя? — учуди се на въпроса му ченгето. Гласът му беше станал още по-дебел, едва не се задавяше, докато говореше. — Да го оставя на лешоядите? Срамота, мон капитен. Толкова дълго си живял сред тъй наречените цивилизовани люде, че си започнал да мислиш като тях.

— Но кучето…

— Човекът не е куче — прекъсна го полицаят с наставнически тон. На кръстовището свърна вдясно, после почти веднага вляво, където се намираше малкият паркинг на местната общинска сграда. Изключи мотора, излезе от колата и отвори дясната задна врата. Така поне спести на Джони усилието да се промъква с ранения си крак през теснотията зад изтеглената назад седалка на шофьора. — Между кокошката в курника и кокошката в печката има разлика, Джони, има разлика и между кучето и човека. Дори човекът да е такъв като теб. Хайде, хоп, излизай!

Джони излезе от колата. Направи му впечатление тишината, нарушавана само от диханието на вятъра, шума от камъчета и пръст, сипещи се по стените на сградата, монотонното скърцане на някаква ламарина в близост до мястото. Всичко останало бе пълно мълчание, все едно бяха влезли в църква. Джони протегна крайници: въпреки острата болка в крака и гърба си трябваше да помисли и за останалите си мускули, схванали се от мъчителното пътуване в колата. Най-накрая насъбра достатъчно смелост да погледне почти разпадналото се лице на ченгето пред себе си. Високият ръст на похитителя му беше до такава степен стъписващ, че Джони чак губеше ориентация в пространството. След като сам беше висок метър и осемдесет и седем, той отдавна беше свикнал да гледа хората отгоре, вместо отдолу; нямаше навика да разговаря с хора не просто с два-три, а с цели десет-дванайсет сантиметра по-високи от него. Към това се прибавяше и ширината му, невижданата му ширина. Полицаят не стоеше пред него, той беше надвиснал отгоре му.

— Защо не ме уби и мен просто ей тъй, както стори с човека, как му беше името… Били? Или няма смисъл дори да питам? Може би ти вече си надживял всички „защо“-та?

— По дяволите, ние всички сме ги надживели, ти поне добре го знаеш — отвърна му полицаят и разкри окървавените си зъби в разкривена усмивка, без която Джони спокойно можеше да мине. — Важното е… слушай сега… Аз бих могъл да те пусна. Искаш ли да те пусна? Сигурно в главата ти са останали планове за още една-две тъпи книги, може би дори половин дузина. Би могъл да понапишеш това-онова, преди съдебният лекар, който те дебне някъде по пътя, най-после да те изсипе на масата за аутопсии. И съм сигурен, че с времето ти все повече ще забравяш тази кратка интерлюдия, която преживя, все повече ще се убеждаваш, че вършиш нещо смислено, което да оправдае идването ти на този свят. Искаш ли това, Джони? Искаш ли да те пусна на свобода?

„Свобода за Ирландия“ — мина през ума на Джони, без да знае защо. В един кошмарен миг дори му се прииска да се засмее. Успя да си наложи сериозно изражение и каза:

— Да, бих се радвал много.

— Да бъдеш свободен! Като волна птичка, пусната от кафеза. — Полицаят разпери ръце, за да покаже нагледно на какво ще прилича свободният Джони. Червените петна под въображаемите му криле се бяха разширили. От скъсаните шевове под мишниците почти до самия пояс униформената му риза беше придобила морав цвят.

— Да, искам — настояваше Джони, без да си прави илюзии, че новото му другарче има и най-малки намерения да се раздели с него, о, не. Но след като новото му другарче скоро щеше да се превърне на кървавица, след като дрехите му щяха да бъдат червото на един огромен къс колбас, какво му оставаше на него, освен да следва течението и да поддържа разговора, колкото можеше…

— Добре, голяма уста, предлагам ти сделка: направи ми свирка. Изкефя ли се, пускам те да си вървиш. Всичко точно.

Той разтвори ципа си и дръпна надолу ластика на гащите си. Някакво безжизнено подобие на змия провисна в пространството. Джони се вгледа в тънката струя кръв, която капеше от главичката. Можеше да се очаква — полицаят отдавна кървеше през всички останали дупки на тялото си.

— Предлагам ти да послушаш съвета на кралица Виктория — усмихна се широко ченгето. — Затваряш си очите и си представяш, че имаш срещу себе си ягодов сладкиш.

Джони Маринвил погледна първо кървящия член на маниака, после разкривената му усмивка, после пак оная работа. Не знаеше какво очакваше от него ченгето: да крещи ли, да дава признаци на погнуса ли, може би да пролива сълзи и да му се моли на колене. Така или иначе беше сигурен в едно: той не чувстваше това, което мъчителят му желаеше той да чувства, това, което навярно очакваше той да чувства.

„Изглежда, не ти минава през ума, че през живота си съм видял доста по-грозни гледки от един кървящ член. При това не само във Виетнам.“

Джони усещаше, че гневът се обажда отново в съзнанието му, че отново заплашва да надделее над волята му. По дяволите, нямаше какво да стори. Гневът открай време е бил първичната му страст не, както бяха свикнали да смятат, уискито, кокаинът или курвите. Добрият стар гняв. Може би това, което полицаят не можеше да проумее, бе, че гневът на Джони не се дължи на гадостта, която беше извадил от гащите си. Причината нямаше нищо общо със секса. Откакто се беше родил, Джони Маринвил ненавиждаше да му се бутат неща под носа.

— Ако искаш, ще клекна пред теб — каза той и въпреки че не бе повишил ни най-малко тон, изражението на полицая срещу него изведнъж се промени; откакто се бяха срещнали на шосето, за пръв път се забелязваше подобна реакция. С изключение на здравото око, което се присви в подозрение, лицето на ченгето сякаш се превърна във восъчна маска.

— Защо ме гледаш така? Какво по дяволите ти дава правото, да ме гледаш така? Так!

— Хич да не ти пука как те гледам. Само ме изслушай, сине майчин: бутна ли тоя плъх в устата си, след три секунди ще си го гледаш да се въргаля по земята. Ясен ли съм? Так!

Последната дума направо я изплю в лицето на полицая, като за целта дори се вдигна на пръсти, та да се изравни донякъде с него. За секунда исполинът изглеждаше смаян, нещо повече — сащисан. Лека-полека изражението му се промени, той даде воля на обхваналия го гняв и с едно движение блъсна Джони надалеч от себе си. Толкова силно го удари, че жертвата му чак полетя във въздуха, преди да се удари в стената на сградата. В мига на съприкосновение с тухлите Джони видя чак звезди пред очите си, след което се катурна обратно напред и се озова по очи на земята. Усещаше болка навсякъде. Особено по контузените отпреди места по тялото му тя не се траеше, но изражението, което се беше изписало по лицето на ченгето преди малко, му служеше за достатъчна утеха. Той вдигна очи да види там ли е то още, искаше да му се нарадва повторно, подобно на пчеличка, която каца на любимото си цветче. Но не от радост подскочи сърцето в гърдите му…

Лицето на полицая се беше изпънало като платно. Кожата му изглеждаше някак неестествена, сякаш я бяха покрили с плътен грим. Дори окървавеното око беше някак нереално все едно полицаят имаше две лица и сега второто се опитваше да излезе от плътта му и да измести предишното.

Здравото око на полицая фиксираше известно време Джони, след което ченгето вдигна глава. С петте пръста на лявата си ръка посочи някаква точка в небето.

— Так ах лах — промълви той със сподавен глас. — Тимок. Кан де лах! Он! Он!

Дочу се някакво пърхане, подобно на шума, който издават дрехите, окачени на простора, и тайнствена сянка закри лицето на Джони. Над главата му се разнесе пронизителен крясък, може би птиче грачене, и нечии махащи криле се спуснаха отгоре му. Извитите нокти на пернатия звяр се вкопчиха в раменете му и през коженото му яке разкъсаха плата на ризата. Клюнът се заби с все сила в черепа му и птицата изграчи отново.

Не по друго, а по миризмата, която птицата донесе със себе си, Джони разбра що за животно го е налетяло: човката му вонеше на месо, на разлагаща се мърша. Огромните, рошави криле махаха около лицето му, за да може звярът да заеме по-удобно позиция, и като с ветрило донасяха цялата смрад пред носа и устата му — все едно искаха да я натъпчат в белите му дробове. На Джони му се повдигаше; в съзнанието му се мярна образа на обесената овчарка, люлееща се на вятъра, докато плешивите птици я дърпаха с клюновете си за краката и опашката. Сега една от тях се бе прехвърлила на него, навярно забравила, че лешоядите са по природа страхливи създания и се нахвърлят само на мърша, и човката й систематично кълвеше главата му, пръскайки кръв около себе си.

— Разкарай го от мен! — извика паникьосан Джони. Опита се да сграбчи с две ръце широките, постоянно махащи криле, но остана само с шепа перушина между пръстите. Пък и нямаше как да я види: страхуваше се, че ако отвори очи да види нападателя си, лешоядът може да промени положението си и да му ги изкълве. — Господи, моля те, разкарай го от мен!

— Ако го разкарам, ще се научиш ли да ме гледаш, както трябва? — попита полицаят. — Ще се държиш ли все така нахално и невъзпитано?

— Не! Никога вече! — Беше готов да обещае всичко. Думите, които беше изрекъл преди малко по адрес на ченгето, се бяха стопили в небитието, все едно лешоядът ги беше помислил за червей и ги беше натикал безвъзвратно в човката си.

— Обещаваш ли?

Птицата продължаваше да маха с криле и да го кълве по главата. Смърдеше на развалено месо и животински вътрешности. Сега се бе заловила да го изяде него. Жив.

— Да! Да! Обещавам.

— Да ти го начукам — отвърна му невъзмутимо полицаят. — Да ти го начукам и на теб, и на шибаните ти обещания. Хайде, оправяй се сам! Или умри.

Притискайки с все сила клепачи, коленичил на земята, Джони инстинктивно беше свел глава и сега напосоки се опитваше да докопа птицата. Най-накрая хвана крилете й, точно там, където се отделяха от тялото, и я дръпна от темето си. Лешоядът се гърчеше из въздуха, сипеше наоколо си бяла перушина, която вятърът развяваше подобно на знаме, и надаваше злокобното си грачене, в което се улавяха и нотки на болка. Със сълзи на очи — по-скоро от погнуса, отколкото от болка — Джони успя да откъсне едното крило на лешояда и да удари птицата в стената. Крилатият звяр го изгледа с черните си като катран очи, човката му зейна отворена и от нея покапа кръв. В следващия миг лешоядът я затвори и шумно примлясна.

„Това е моята кръв, гад такава“ — ядоса се мислено Джони. Захвърли крилото на земята и се изправи на крака. Лешоядът понечи да му избяга и ползвайки здравото си крило подобно на весло, се насочи към полицейската кола. От маховете из въздуха се надигаше облак прах и перушина, но преди птицата да е направила и пет крачки, Джони я затисна с тежкия си мотоциклетистки ботуш и прекърши гръбнака й. Лешоядът разпери крака на двете страни, все едно правеше шпагат, и издъхна. Джони сложи ръка пред очите си, убеден, че всеки момент и последните капчици човешка воля в него ще се прекършат подобно на костите на лешояда.

— Не беше зле — похвали го ченгето. — Успя да му видиш сметката на този. Я сега се обърни насам.

— Няма — отказа Джони, целият разтреперан и все така скрил лице в шепите си.

— Обърни се!

На подобен глас не можеше да не се подчиниш. Джони се извъртя на другата страна, колкото да види ченгето вдигнало ръка, също както преди малко — с петте пръста, сочещи небето. Вдигна глава и забеляза останалите лешояди — поне две дузини — накацали в редица по покрива, вперили птичия си поглед в двамата.

— Искаш ли да ги извикам и тях? — попита ченгето с престорено любезен тон. — Мога да го сторя, знаеш ли. Птиците винаги са ми били хоби. Ще те изядат жив, ако това ти е целта.

— Н-н-не — обърна отново очи към полицая Джони и за свое облекчение се увери, че ципът е закопчан. Панталоните обаче бяха целите в кръв и отпред. — Не, н-недей.

— Вълшебната думичка, Джони?

За секунда — секунда, която се проточи ужасно — Джони остана вцепенен, без да разбира какво иска от него ченгето.

— Моля.

— Ще се държиш ли благоразумно?

— Д-да.

— Чудя се дали да ти вярвам — рече полицаят, все едно говореше сам на себе си. — Просто се чудя.

Джони продължаваше да го гледа, без да продумва. Гневът си беше отишъл окончателно. Изглежда, всякакво чувство си беше отишло, заместено от дълбок унес.

— Това момче — продължи полицаят и вдигна поглед към втория етаж на общинската сграда, чиито прозорци с матови стъкла бяха преградени с решетки. — Това момче ме смущава. Чудя се дали да не поговоря с теб по въпроса. Може би ти ще ме посъветваш как да постъпя.

Ченгето скръсти ръце пред гърдите си и започна да играе с връхчетата на яката си, по същия начин, по който бе барабанял с пръсти по кормилото на колата си. Оглеждаше изпитателно Джони.

— Или може би просто да те убия, а, Джони? Може би това ще е най-доброто решение за всички — ако умреш, току-виж най-сетне ти присъдили Нобеловата награда, за която толкова години-си мечтал. Как мислиш?

Полицаят изви врат и като се спогледа с наредените по покрива лешояди, прихна да се смее. Те му отвърнаха с грачещите си гласища и на Джони нямаше как да не му дойде на ум ужасяваща мисъл — именно защото беше повече от вероятна.

„Те се смеят с него. Защото шегата не беше предназначена за него и за мен, а именно за тях.“

Мощен повей на вятъра се шмугна в заградения паркинг! Джони залитна на една страна, докато откъснатото крило на лешояда се завъртя като перушинка по въздушното течение. Започваше да се стъмва. Джони погледна на запад и забеляза издигналия се облак от прах, който, подобно на огромна гумичка, изтриваше планините от хоризонта и скоро щеше да ги скрие съвсем. Слънцето все още грееше над прахта, но нямаше да е задълго. Задаваше се ураган, насочил се право към тях.

5.

Петимата, затворени в арестантските килии — семейство Карвър, Мери Джаксън и възрастният белокос господин слушаха писъците на мъжа отвън и звуците, които ги придружаваха: остри птичи крясъци и шум от махащи криле. Най-накрая и едните, и другите спряха. Дейвид само се молеше да не е умрял още някой, но пък и като се замислеше, убеждаваше се, че обратното е по-вероятно.

— Как казахте, че се казва? — попита Мери.

— Коли Ентрейджиън — отговори старецът. Изглеждаше така, сякаш писъците отвън го бяха изтощили. — Пълното му име е Колиър. Дойде тук от някакво миньорско градче в Уайоминг, там ги има много, преди петнайсет-шестнайсет години. Тогава беше кажи-речи момче. Искаше работа в полицията — не му дадоха. Вместо това отиде да работи в мината за Диабло Къмпани. Това беше точно по времето, когато от Диабло се канеха да си вдигат чуковете и да си вървят. Доколкото си спомням, Коли беше от екипа, който трябваше да затвори мината.

— На нас с Питър ни каза, че мината била отворена — отбеляза Мери.

Старецът поклати глава в жест неясно дали на досада или умора.

— Има хора, дето мислят, че мината е изчерпана, ама бъркат. Вярно е, че идваха пак да ровят тъдява, но няма да изкарат и тон; само ще изхарчат парите на инвеститорите и пак ще я затворят. Няма да има по-голям щастливец от Джим Рийд, ако това стане. Вече му е писнало от кръчмарски побоища. Всички ще бъдем доволни, ако пак затворят старата „Китайка“. Тя е обитавана от духове, така поне мислят неграмотните люде от областта. — След което добави: — Аз съм един от тях.

— Кой е Джим Рийд? — попита Ралф.

— Началникът по гражданска безопасност. Сиреч шеф на местната полиция, но в Деспърейшън живеят не повече от двеста души, така че за същинска полиция не можем да говорим. Джим имаше двама постоянни помощници: Дейв Пиърсън и Коли. Никой не очакваше Коли да остане след оттеглянето на Диабло, но той остана. Не беше женен, бяха му дали пенсия-злополука, затова остана да се навърта. Хващаше се къде, каквото има за вършене, най-накрая и Джим започна да го използва по задачи. Вършеше си добре работата, затова Джим го препоръча на градския съвет и го назначихме на постоянна работа през ‘91-ва.

— Трима полицаи са доста народ за толкова малък град — обади се Ралф.

— Така е. Но ни дадоха пари от Вашингтон, покрай закона за засилване на съдебната власт, освен това сключихме договор с областната управа да се грижим за реда из незаселените райони наоколо: пътни нарушители, пияни шофьори и така нататък.

Отвън отново се дочу койотски вой. Заради вятъра той достигаше на части.

— Откъде се е сдобил с пенсия-злополука? — попита Мери. — Да не са му я дали заради психически проблеми.

— He, госпо’o. Веднъж се преобърна с пикапа, докато слизаше по склона към мината… Съвсем малко преди хората от Диабло да решат, че само си харчат парите, и да се оттеглят. Счупи си коляното. Горе-долу се оправи, но остана да куца, това го знаем всички.

— Значи не е същият — отряза Мери.

Старият господин я изгледа и вдигна оределите си вежди.

— Човекът, който уби съпруга ми, не куца.

— Не, не куца — съгласи се белокосият. Беше си придал толкова сериозен тон, че чак граничеше с комичното. — Така е, но си е Коли, грешка няма. От петнайсет години насам почти няма ден да не съм го виждал, черпил съм го в „Спукания барабан“, той пък ми го е връщал в „Жълтиците на Бъд“. Той беше човекът, който дойде до клиниката — да прави снимки и да търси отпечатъци, след като ония бяха влезли с взлом. Сигурно са търсили наркотици, но така и не научихме със сигурност. Не успяха да ги заловят.

— Лекар ли сте, господине? — попита Дейвид.

— Ветеринар — уточни непознатият. — Името ми е Том Билингзли. — Протегна голямата си, набръчкана от възрастта ръка, която леко трепереше.

Дейвид с готовност му подаде своята.

На долния етаж се отвори с трясък някаква врата.

— Ето ни и нас, Велики Джон! — прозвуча дружески гласът на полицая по стълбите. — Стаята те чака! Стая ли, какви ги говоря… По дяволите, ще ти се даде същински апартамент! Качвай се пред мен! Забравихме да ти осигурим компютър, но сме се погрижили да не ти липсват страхотните ни стени и няколкото поетични мисли, изписани по тях, от типа на: „ЛАПАЙ ПАТКАТА“ или „И СЕСТРА ТИ СЪМ Я Е…“, звучи добре за начало, нали?

Том Билингзли погледна към вратата за стълбището, след което се обърна отново към Дейвид. Говореше достатъчно високо, за да го чуят всички, но гледаше именно Дейвид, сякаш с него искаше да сподели мисълта си:

— Има още нещо. Той е станал и по-голям.

— Какво искате да кажете? — попита Дейвид, въпреки че се досещаше.

— Каквото казах. Коли никога не е бил среден на ръст, бих казал, че беше над метър и деветдесет, сигурно и е тежал към сто и десет кила. Но сега…

Хвърли поглед към вратата, зад която се чуваха приближаващите стъпки на двама души, но се обърна отново към Дейвид.

— Бих казал, че в момента е станал поне седем-осем сантиметра по-висок, не мислите ли? И е качил трийсет кила отгоре.

— Това е налудничаво! — възкликна Елън. — Невероятно!

— Така е — съгласи се белокосият ветеринар. — И все пак си е самата истина.

Вратата към стълбите се отвори и в помещението влетя непознат мъж с окървавено лице и сиви коси, спускащи се чак до раменете. Косите също бяха омазани с кръв. Човекът не се оказа със същата балетистка грация като Мери Джаксън преди час-два, затова залитна на средата на стаята, падна на колене и протегна две ръце пред себе си, за да не се удари в бюрото. Човекът, който влезе след него, хем беше същият, който ги беше довел един след друг в килиите, хем беше съвършено различен — чудовище, покрито цялото с кръв, мистично създание, което сякаш се разпадаше пред очите им.

Полицаят ги изгледа от висините на полуразтопеното си лице и устата му се разтвори в широка усмивка.

— Да ни погледне човек, а? — рече той с плътен, замислен тон. — Да ни погледне само човек… Като едно голямо семейство!