Гласове

8

Тази вечер Иста ни сготви едно от специалните си ястия, наричаме го иффу — тестени хапки, пълнени с късчета агнешко, картофи, мерудия и други подправки, и изпържени в олио. Хрупкави и ужасно вкусни. Иста беше благодарна на Оррек и Грай не само защото бяха донесли месо — като стана дума, деляхме вечерята с Шетар, — а и тъй като бяха наши гости и с присъствието си връщаха достойнството и честта на нашия дом и й даваха възможност да се изяви като готвачка. Те похвалиха иффуто, докато ние мърморехме недоволно, че коричките са прегорели. Не може да се намери свястно олио, оплака се тя.

След вечеря друмлордът отведе гостите ни в галерията, където подхванаха разговор. Нямахме търпение да научим за какво са разговаряли ганд Йораттх и Оррек „под палмовото листо“. Оррек беше готов да ни разкаже. Очакваха ни интересни новини.

Дорид, ганд на гандите, върховен жрец и цар на Асудар, както и главнокомандващ алдската армия от трийсет години, беше мъртъв. Издъхнал от удар преди месец, в двореца си в пустинния град Медрон. Наследил го неговият племенник Акрай. Тъй като асударските царе са и върховни жреци, а жреците дават обет за безбрачие, царят официално не може да има синове, само племенници. Но други племенници също предявявали претенции за трона и били избити — официално при бунт, а най-вероятно тайно и нощем. В Медрон известно време царяла суматоха, но изглежда, Акрай бил започнал да овладява положението и вече държал здраво властта като ганд на гандите в Асудар.

Всичко това, изглежда, било по вкуса на ганд Йораттх. От думите му Оррек заключил, че новият цар-жрец е повече цар, отколкото жрец, за разлика от своя предшественик. Дворцовите клики, които се опитали да попречат на Акрай да се възкачи на престола, били, подобно на Дорид, последователи на култа на Хилядата предани мъже — тези, които обявили война на доброто срещу злото и подбудили нашествието срещу еретичния Ансул в търсене на Гърлото на нощта.

Привържениците на Акрай, изглежда, не вярвали в съществуването на Гърлото на нощта, особено след като нашественическата армия така и не успяла да го открие за толкова години. Те смятали, че макар окупирането на Ансул да е донесло известни печалби и богата плячка за Медрон, издръжката на армията изтощава хазната, а присъствието й в далечни земи развращава войниците. Защото алдите открай време живеели отделно от останалите народи, дълбоко в пустинята, където общували насаме със своя едничък бог. И открай време се стараели да опазят духа си от влиянието на неверниците. Да продължават да живеят сред тях означавало да омърсят душите си.

Какво тогава да правят алдите в Ансул?

Йораттх разговарял с Оррек съвсем открито. Проблемът, както той смятал, бил на кое ще погледне по-благосклонно Аттх — дали новият ганд на гандите трябва да призове обратно войниците си, или да прати заселници, които да колонизират Ансул окончателно?

— Точно така го каза — обясни Оррек. — Изглежда, новият монарх е поискал мнението на Йораттх, като човек, прекарал всичките тези години сред неверниците. А Йораттх вижда в мен незаинтересуван страничен наблюдател. Но защо му трябва да се съветва с мен? Защо споделя нерешителността си? Та нали аз също съм неверник!

— Защото си творец — отвърна друмлордът. — Според представите на алдите това се равнява на ясновидец и пророк.

— А може би няма с кого да поговори — намеси се Грай.

— Независимо дали си ясновидец, или не, със сигурност си добър слушател.

— Вярно е, че съм мълчаливец — призна с известно огорчение Оррек. — Но какво бих могъл да му кажа?

— Не зная какво би могъл да кажеш на Йораттх — отвърна друмлордът. — Но сигурно ще ти е от полза, ако знаеш някои неща за него. Първо, той си взе жена от Ансул за наложница, робиня, но казват, че се отнасял с нея почтително. Казва се Тирио Актамо. Произхожда от една от големите фамилии. Познавам я отпреди нашествието. Красива, умна и одухотворена. Всички сведения, които имам за нея сега, са от слухове на прислугата, но според тях Йораттх се отнася с нея като със съпруга и тя има огромно влияние върху него.

— Как бих искала да си поговоря с нея! — възкликна Грай.

— Аз също — каза друмлордът, тонът му бе сух и меланхоличен. След кратка пауза той продължи: — Иддор е син на ганда от жена му в Асудар. Казват, че Иддор мразел Тирио Актамо. Казват също, че мразел и баща си.

— Той го предизвиква и му се подиграва — рече Оррек, — но изглежда, му се подчинява.

Друмлордът помълча малко, после стана, отиде до една от нишите с божествени статуи и застана пред нея.

— Благословени духове на тази къща — прошепна той, — помогнете ми да говоря искрено. — Склони глава и докосна захабения праг на нишата, постоя така още малко и се върна при нас. Този път заговори, без да сяда.

— Тъкмо Иддор и жреците водеха войниците, които дойдоха тук да търсят Гърлото на нощта. Изтезаваха хората от къщата, за да ги накарат да признаят къде е входът към пещерата, или тунела, който водел към Гърлото. Някои умряха в мъки. Мен ме оставиха жив. Надяваха се да изкопчат повече неща от мен, защото ме смятаха за магьосник. Жрец, според техните представи, но жрец на зъл бог. Но аз не можех да им кажа това, което искаха да научат. Енну запуши устата ми с ръка и не ми позволи да лъжа. Сампа оплете езика ми и не ми даде да кажа истината. С мен бяха всички души на Галваманд. Жреците го знаеха. Те се страхуваха от мен дори когато… Не от мен, а от свещената сила, която ме заобикаляше, от невидимите души, от благословията на моите духове, на духовете на тази къща, на моя град и на страната ми. След време жреците вече не искаха да имат нищо общо с мен и Иддор остана единственият, който продължаваше да ме разпитва. Мисля, че той също се страхуваше от мен, но освен това се гордееше с куража си, тъй като, макар да ме смяташе за голям магьосник, държеше живота ми в ръцете си. Като играчка на желанията и прищевките му, аз само затвърждавах неговата сила. Бях принуден да го слушам. Той говореше и говореше, все ми обясняваше разни неща, разказваше ми как демонът, който ме е обладал, накрая щял да излезе и да му признае как да открие Гърлото на нощта. И веднага щом го направел, щяло да ми бъде позволено да умра. Всички зли твари щели да напуснат този свят. Тогава на земята щяла да се възцари правдата и той, Иддор, щял да седне на трона на царя на царете и да пламти в своето величие. Не спираше да говори. Опитвах се да го лъжа, опитвах се да му кажа истината. Но те не ми позволиха.

Беше останал прав, докато произнесе тази реч, и сега се върна при нишата, опря пръсти на прага и постоя известно време в мълчание. Чух го да шепти молитви към Енну и боговете на къщата. Накрая отново се обърна към нас.

— През цялото време — през цялото време, докато Иддор ме държеше за свой пленник, не видях баща му нито веднъж. Йораттх избягваше да влиза в тъмницата и не искаше да има нищо общо с лова на вещици. Иддор непрестанно ми се оплакваше от баща си, надсмиваше му се, казваше, че бил нечестив, че презирал жреците и техните пророчества, че се отнасял пренебрежително към заповедта на ганда на гандите за намирането на Гърлото на нощта. „Аз се подчинявам на моя бог и на моя цар, а той не“ — заявяваше. Но в края на краищата не зная дали по заповед на Йораттх, или не, ме пуснаха да се прибера. Издирването на пещери и тунели и ловът на демони приключи. От време на време жреците и Иддор вдигаха шум около някоя намерена книга или прибираха по някой книжник за изтезания. Йораттх ги оставяше да го правят, предполагам, за да заблуди ганда на гандите, че търсенето продължава. Налагаше му се да действа внимателно, защото дори синът му бе на страната на царя. Но сега изглежда, че ако Йораттх има цар, който да споделя разбиранията му, властта на жреците ще бъде силно ограничена. Това може да е много опасен момент.

Отново седна при нас. Макар че долавях в гласа му болка и напрежение, изглеждаше съвсем спокоен, само стар и уморен. На лицето му трепкаше блага усмивка, като на човек, който се е върнал сред любимите си хора след дълго отсъствие.

— Опасен, защото… — почна Грай и Оррек довърши въпроса й:

— Защото като види, че неговата клика губи позиции, Иддор може да се опита да вземе властта?

Друмлордът кимна и каза:

— Питам се само на чия страна ще застане армията. Без никакво съмнение местните войници искат да се приберат в Асудар. Но те почитат жреците си. Ако Иддор свали от власт баща си и жреците го подкрепят, кого от двамата ще послушат войниците?

— Можем да подслушаме какво става в двореца — подметна Грай и ме погледна, но не разбрах защо.

— Има още един елемент на опасност, или надежда — или и двете — продължи друмлордът, — който ще споделя с вас, но ще помоля да запазите това в тайна. Има една група хора, които се надяват да вдигнат Ансул срещу алдите. Тази група крои планове за въстание от доста време. Зная за нея от мои близки приятели. Не участвам в подготвянето на плановете, дори не знам с какви сили разполагат. Но тя съществува. Ако видят, че в двореца се води борба за власт, тези хора могат да преминат към действие.

Сега най-сетне разбрах каква е темата на разговорите с Десак и защо той винаги си тръгваше, когато отивах при друмлорда. Усетих, че в мен се надига гняв. Защо не ми позволяваха да ги слушам, докато разговарят за бунт, за въстание срещу алдите, за въоръжена борба, за това как да ги прогоним? Нима Десак смяташе, че ще се уплаша? Или че ще ги издам в детското си неразбиране? Нима мислеше, че след като имам овче руно на главата, съм склонна към измяна?

Грай искаше да узнае повече за тази група, но друмлордът или не знаеше подробности, или не желаеше да ги сподели с нас. Оррек помълча известно време замислено и накрая попита:

— Колко алди има в Ансул — в града? Хиляда, две хиляди?

— Над две хиляди — отвърна друмлордът.

— Значи са по-малко от вас.

— Но са въоръжени и дисциплинирани — посочи Грай.

— Добре обучени войници. — Оррек кимна замислено. — Това естествено е предимство. И все пак… След всичките тези години…

— Ние воювахме! — избухнах неочаквано дори за себе си. — Сражавахме се с тях за всяка улица, издържахме цяла година, докато не пратиха дваж по-голяма армия — а после убиваха и убиваха — Иста ми каза, че когато градът паднал, каналите били задръстени от трупове и водата не можела да се оттича…

— Мемер, зная, че хората ти са били победени със сила и умение — отвърна Оррек. — Не исках да поставям под съмнение храбростта им.

— Но ние не сме войници — въздъхна друмлордът.

— Адира и Марра! — възразих аз.

Погледът му се спря върху мен за миг.

— Не съм казал, че нямаме герои — заговори той. — Но от векове уреждаме проблемите си с преговори, добронамерени спорове и гласуване. Решаваме кавгите си със слова, не с мечове. Изгубили сме навика да прибягваме до насилие… а алдските армии сякаш нямат край. Те могат да покорят целия свят. Как да се справим с тях, след като нямаме предишния кураж? Ние сме осакатени хора.

И протегна напред обезобразените си ръце. Лицето му беше мрачно и навъсено.

— Както казваш, Оррек, те имат предимство — продължи друмлордът. — С един цар, един бог и една вяра могат лесно да бъдат управлявани. Те са силни. Но и те могат да бъдат разделени. Нашата сила сплотява мнозинството. Това е нашата свещена земя. Живеем тук с нейните богове и духове, живеем сред тях и те са около нас. Ние се разбираме с тях. Бяхме победени, отслабени и поробени. Но ще ни унищожат само ако успеят да унищожат знанията ни.

Два дни след този разговор, когато отново отидохме на Площада на Съвета, открих защо Грай ме бе погледнала по такъв начин, когато бе казала: „Можем да ги подслушаме“. Тя искаше конярчето Мем да разговаря с алдските конярчета и младите войници, които се навъртат наоколо, за да чуят представлението на Оррек.

— Ослушвай се внимателно — заръча ми. — Питай за новия ганд в Медрон. За Гърлото на нощта. Онзи ден видях, че разговаря доста дълго с едно от момчетата.

— Оня пухкавият ли? — попитах.

— Изглежда, те хареса.

— Искаше да знае дали ще му продам сестра си, за да се забавлява с нея — отвърнах рязко.

Грай подсвирна едва чуто, после каза почти сякаш се извиняваше:

— Ще трябва да издържиш.

Не беше първата, която ме съветваше да търпя. Друмлордът също често го правеше. Щях да търпя. Да понасям, каквото е необходимо.

Този път, когато гандът излезе от голямата шатра, за да чуе Оррек, Иддор и жреците ги нямаше. По средата на рецитала от шатрата долетя шум — монотонни гласове и ритмични удари на барабани — изглежда, жреците изпълняваха някаква церемония. Някои от придворните край ганда изглеждаха смутени, други повдигаха рамене и си шепнеха. Йораттх гледаше невъзмутимо. Оррек довърши строфата и замълча.

Гандът му даде знак да продължи.

— Не бих искал да проявявам непочтителност към хората, които изпълняват ритуалите си — отвърна Оррек.

— Това не са никакви ритуали, а проява на неуважение — отвърна Йораттх. — Продължете, ако обичате, творецо.

Оррек се поклони и продължи поемата, която беше поредната героична алдска история. Когато приключи, Йораттх нареди да му поднесат чаша вода и подхвана с него разговор, към който се присъединиха неколцина придворни. Аз пък се промъкнах незабелязано към групичката момчета и мъже в сянката на конюшнята.

Симми беше там. Видя ме и веднага дойде. Беше по-висок от мен, яко и едро момче. Забелязах, че около устните му има къси русоляви косъмчета — алдите са по-космати от моите сънародници и мнозина от тях носят бради. Й все пак, докато го гледах как ме поздравява, неловко и смутено, си помислих, че в края на краищата е още момче.

Но докато аз познавах само моя град, къщата и книгите, той бе пътешествал с армията и макар да го превъзхождах в познания, той ме превъзхождаше в умението да воюва. И несъмнено го знаеше.

Ставаше все по-трудно да го мразя. Лесно е да мразиш човек, който е по-силен от теб, но не и когато си открил, че има неща, в които стоиш над него. Той не знаеше за какво да говорим и отначало разговорът не вървеше особено, но после се сетих да го попитам за нещо, което наистина ме интересуваше:

— Откъде чу онези неща, за които говорихме предния път? За храмовете и уличниците?

— От мъжете — отвърна той. — Казаха ми, че вие, неверниците, сте имали храмове, където сте участвали в оргии с жриците на вашите богове, че демоните принуждавали мъжете ви да се любят с жриците. Че тези блудници не можели да отказват никому. Трябвало да го правят с всеки, който пристъпи прага. И тъй продължавало цяла нощ.

Лицето му просветна, докато говореше за това.

— Ние нямаме жрици — отвърнах с равнодушен глас. — Нито жреци. Сами почитаме боговете си.

— Е, може да са били обикновени жени, които посещавали храмовете и после демоните ги принуждавали да се любят с всеки. Цяла нощ.

— Но как е възможно толкова много хора да влизат в храм?

Ансулските „храмове“ са малки параклиси на улицата, пред някоя сграда или на кръстопът — олтари, места, където да се помолиш. Много от тях са само ниши с божества, като тези, които имаме в къщите си. Докосваш прага на нишата и прошепваш молитвата, или полагаш цветя и малки дарове. Много улични храмове са красиви постройки от мрамор, високи половин човешки бой, резбовани и украсени, е позлатени покриви. Алдите ги събориха всичките. Имаме и светилища, които висят от дървета, но тях алдите оставиха, защото ги сметнаха за къщички за птици. Всъщност ако някоя птичка наистина се засели в подобна „къщичка“, това се смята за особено радостно събитие, за божествена благословия, и много от старите дървесни храмове всяка година посрещат прелетни птички. За най-голям късмет се смята заселването на бухал. Бухалът е символът на Глухия бог.

Знаех, че за алдите храмът е масивна постройка. Не че ме интересуваше.

Въпросът ми го отведе встрани от темата за плътските удоволствия и той неволно се намръщи.

— Какво искаш да кажеш? — попита. — Всички ходят в храмовете.

— И за какво?

— За да се молят!

— Какво разбираш под това „да се молят“?

— Да се молят на Аттх! — отвърна Симми и ме изгледа втренчено.

— Ти как се молиш на Аттх?

— Не си ли присъствал на церемония? — попита той, очевидно изненадан от невежеството ми. — Жреците пеят, танцуват и бият барабаните, а след това произнасят словата на Аттх. Не може да не знаеш. Всички падаме на колене и се опираме на длани. После удряш глава в земята четири пъти и повтаряш думите на жреците.

— И за какво е всичко това?

— Ами, ако искаш нещо, молиш се на Аттх да го получиш.

— Как може да се молиш за нещо?

Той ме изгледа още по-объркано. Или може би ме смяташе за слабоумен?

Реших да се държа настъпателно.

— Говориш безсмислици — рекох. Щеше ми се да схвана смисъла на тази тяхна „молитва“, но не исках да си мисли, че ме превъзхожда с нещо. — Не можеш да се молиш за каквото ти хрумне.

— Разбира се, че можеш! Молиш се на Аттх за живот и здраве, за всичко!

Не го разбирах. Когато са изплашени, хората викат името на Енну. Когато искат нещо, се молят на Бога на късмета, затова го наричат още Глухия бог.

— Това е просия, а не молитва — продължих. — Ние се молим за божия благословия, не да получим разни неща.

Той беше едновременно изумен и затруднен. Трябваше да мине известно време, преди да се съвземе.

— Не може да получите благословия. Вие не вярвате в Аттх.

Сега аз бях изумена. Да кажеш на някого, че не може да получи благословия, е нещо ужасно. Симми не ми изглеждаше като човек, който би извършил подобна постъпка. Накрая подхвърлих предпазливо:

— Какво искаш да кажеш с това, че „не вярваме“ в Аттх?

Той продължаваше да ме гледа.

— Ами… да вярваш в Аттх е… е да вярваш, че Аттх е бог.

— Разбира се, че е бог. Всички богове са богове. Защо Аттх да не е?

— Тези, които ти наричаш богове, са демони.

Сега аз трябваше да обмисля думите му.

— Не зная дали съществуват демони и дали вярвам в това, но зная, че има богове. Не разбирам защо може да вярвате в един бог, а да не вярвате в останалите.

— Защото ако не вярваш в Аттх, си прокълнат и когато умреш, ще се превърнеш в демон!

— Кой го казва?

— Жреците!

— И ти им вярваш?

— Да! Жреците разбират от тези неща! — Той беше все по-объркан и дори ядосан.

— Не мисля, че жреците знаят много неща за Ансул — възразих и едва сега си дадох сметка, че да му противореча не е най-добрият начин да измъкна от него повече сведения. — Може би те познават много добре Асудар. Но тук животът е различен.

— Защото вие сте неверници!

— Така е — казах спокойно. — Ние сме неверници. И затова имаме много богове. Но нямаме никакви демони. Нито жреци. Нито уличници в храмовете. Освен ако не са високи една педя.

Той мълчеше и се мръщеше.

— Казват, че армията ви дошла тук да търси някакво специално място на злото — подхвърлих, като се опитвах да говоря с приятелски тон. — Някаква дупка в земята, откъдето се предполагало, че излизат демоните.

— Чувал съм.

— И за какво?

— Не зная — отвърна той и се навъси.

Седяхме в сянката на конюшнята. Започнах да драскам разни фигурки по плочника.

— Казват, че вашият цар в Медрон бил умрял — подхвърлих, колкото се може по-нехайно. Използвах нашата стара дума „цар“, а не тяхната — ганд.

Той само кимна. Разговорът ни го беше объркал. След малко изсумтя:

— Мекке смята, че може би новият върховен ганд ще нареди на армията да се прибере у дома. — И ме изгледа някак сърдито.

— Ти ще се радваш ли?

Той сви рамене. Щеше ми се да го разприказвам малко повече, но не знаех как.

— Горе-долу.

Изведнъж забелязах, че е втренчил поглед в рисунката, която бях начертала на прашния плочник. Наведе се и начерта хоризонтална линия в едно квадратче.

— Наричаме тази драсканица „игра за глупаци“ — казах и начертах вертикална линия в друго квадратче. Започнахме да играем и стигнахме до равенство, което е естествено при тази игра, освен ако не си глупак. След това той ми показа една друга игра, която се казваше „открий засадата“: при нея рисуваш на скрито място мрежа и поставяш в нея засада и същото прави противникът ти. После се опитвате да отгатнете къде е засадата на другия и този, който успее пръв, печели. Симми спечели две от три игри и това го развесели и поразвърза езика му.

— Надявам се армията да се прибере в Асудар — призна той. — Искам да се оженя, а тук няма как да стане.

— Ганд Йораттх се е оженил тук — казах и изведнъж се изплаших да не съм отишла твърде далече, но Симми само се усмихна и се изкиска.

— Царица Тирио? Мекке казва, че тя била една от вашите храмови уличници и че омагьосала ганда.

Беше ми омръзнал с тия непрестанни приказки за храмове и уличници.

— Никога не сме имали храмове — заявих троснато. — Имахме празници. Из целия град. Процесии и танци. Но вие, алдите, сложихте край на това. Вие убихте всички, които танцуват. Защото се страхувате от вашите измислени демони. — Изправих се, изтрих играта с крак и влязох в конюшнята.

Влязох, но не знаех какво да правя. Малко се срамувах от себе си. Не бях проявила нужното търпение. Бях избягала. Погледнах Бранти. Той вече ме беше видял и изпръхтя радостно. Старият коняр се бе подпрял на една греда и го зяпаше запленено. Кимна ми, а Бранти се върна към торбата овес. Облегнах се на друга греда и си придадох невъзмутим и важен вид.

Но ето че малко след това в конюшнята цъфна Симми, изчервен и ухилен, като дете, което са сгълчали.

— Здрасти, Мем — каза като че ли се бяхме разделили преди няколко дни, а не само преди две минути.

Кимнах му.

Той ме оглеждаше така, както старият коняр гледаше Бранти.

— Кобилата на баща ми е ей там. — Махна с ръка. — Ела да ти я покажа. Тя е от царските конюшни в Медрон.

Отведе ме в другия край на конюшнята и ми показа чудесна, но малко нервна кобила с блестящи очи и светла грива, като онези, която бе препуснала към мен на площада. Може би беше същата. Погледна ме с едно око и разтърси глава.

— Казва се Победа — каза Симми и посегна да я потупа по шията, но тя се дръпна към дъното на яслите. Той посегна пак, но кобилата извърна глава към него и заплашително оголи жълтеникавите си зъби. Симми бързо си дръпна ръката. — Това е истински боен кон — добави важно.

Погледнах кобилата, сякаш я преценявах с опитно око, кимнах одобрително и тръгнах да излизам. За мое облекчение Чай и Шетар тъкмо идваха. Конете подушиха лъвицата и се размърдаха неспокойно. Изтичах при Чай, а Симми се провикна зад мен:

— Ще се видим ли утре, Мем?

По пътя за Галваманд разказах за опитите си да изкопча нещо от Симми. Смятах ги за глупави и безплодни, но както те, така по-късно и друмлордът, ме изслушаха внимателно. Не пропуснаха да отбележат липсата на познания и интерес от страна на Симми по отношение на Гърлото на нощта, когато бях заговорила на тази тема, а също и че според него новият цар можел да повика армията да се върне в Асудар.

— А каза ли нещо за Иддор? — попита Грай.

— Не знаех как да попитам.

— Сече ли му пипето на този момък? — попита друмлордът.

— Не особено — отвърнах. — Всъщност е доста глупав. — Малко ми беше криво да го кажа. Макар че си беше самата истина.

Денят бе много горещ, но вечерта бе мека и приятна. Вместо след вечеря да се настаним в галерията, излязохме в малкия двор зад нея. От две страни е затворен от къщата, другите две са заградени със зид. Непосредствено зад къщата започва хълмът, който се изкачва на изток, и от него полъхваше миризма на разцъфнали храсти. Седяхме обърнати на север, където вечерното небе бе обагрено в зелено.

— Къщата е вкопана в хълма, нали? — попита Оррек и погледна северните прозорци на стаята на господаря, които бяха точно над дворчето.

— Да — отвърна друмлордът и нещо, не зная какво, в тона му ме накара да настръхна. — Ансул е най-старият град на Западния бряг, а това е най-старата къща в Ансул.

— Вярно ли е, че аританците дошли тук от пустинята преди хиляда години и открили, че тези земи не са заселени?

— Преди повече от хиляда години и от по-далеч от пустинята — поправи го друмлордът. — Казват, че дошли от Страната на изгрева. Далече на изток имало величествена империя. Тя пратила изследователи в пустинята, която граничи с империята на запад, и една от групите успяла да я прекоси — казват, че това са много дни и месеци преход — и да стигне до зелените долини на Западния бряг. Предвождал ги Тарамон. После дошли и други. Книгите, в които се описват тези събития, са много стари и изпокъсани. Много хора загинали при прекосяването на пустинята. Изглежда, че повечето, които дошли тук, били прогонени от Страната на изгрева. — Каза един стих на аритански, после го повтори и на нашия език: — „Пролетта на изгнаниците, в която реката пресъхна…“ Ние сме потомци на тези изгнаници.

— И оттогава никой не е идвал от изток?

— Нито някой е тръгвал нататък.

— Освен алдите — каза Грай.

— Те се връщат в пустинята, това е вярно, или остават тук, но само в западната част, където има пролет и пълноводни реки. На изток от Асудар, казват те, на много дни път слънцето било гандът на гандите, а пясъкът — неговият народ.

— Живеем на края на свят, който не познаваме — измърмори Оррек и зарея поглед в небесната синева.

— Някои книжници смятат, че Тарамон и другите са били прокудени, защото били магьосници, владеещи зловещи сили. Мислят, че дарби като вашите в Предпланинието са били често явление сред хората, дошли от Страната на изгрева, но постепенно са отслабнали.

— А ти какво мислиш? — попита Грай.

— Никой от нас сега няма такива дарби — призна друмлордът. — Но в някои ранни хроники от Ансул се говори за хора, които идвали, за да бъдат изцелени от жените в Къщата на Актамо, защото те можели да върнат зрението на слепците и слуха на глухите.

— Като Кордемантови! — възкликна Оррек и Грай добави:

— Дарбата наопаки — точно както си мислех!

Двамата тъкмо се готвеха да ни обяснят за какво става въпрос, когато на вратата неочаквано се появи Десак.

Подобно на всички чести посетители на друмлорда, той влизаше през старата част на къщата, която никога не се заключваше. Понякога Иста фучеше колко било опасно, но друмлордът й казваше: „Няма резета за вратите на Галваманд“. И с това разговорът приключваше. И тъй, Десак се появи и стресна Шетар. Лъвицата се надигна, свела глава и с прилепнали уши, и изръмжа заплашително. Той замръзна на крачка от вратата.

Грай мигом скастри тихо Шетар и тя седна, но продължи да ръмжи тихо.

— Добре дошъл, приятелю — посрещна го друмлордът. — Ела да седнеш при нас. — Аз скочих да донеса още един стол, а междувременно Десак се настани на моя до друмлорда. Типично за него. Не че беше лошо възпитан, просто беше от хората, които не се интересуват от никого около себе си. За него аз бях носач на столове, също толкова важна, колкото това, което му поднасях. Имаше праволинеен ум, като алдите. Може би пък войниците трябва да са такива.

Докато донеса още един стол, друмлордът вече го беше представил на Оррек и Грай и, изглежда, им беше казал, че това е водачът на размирниците — или Десак сам се бе представил като такъв, защото когато се върнах, говореха на тази тема. Седнах и се заслушах в разговора.

Десак ме забеляза едва сега. Мебелите нямат уши. Погледна многозначително друмлорда: намекваше недвусмислено, че той трябва да ме отпрати, както винаги.

— Мемер се е запознала със сина на един войник, който й казал, че в армията се обсъжда възможността да ги върнат в Асудар — каза му друмлордът. — Момчето освен това споменало, че войниците викали на Тирио Актамо царица Тирио. Чувал ли си тази титла?

— Не — отвърна високомерно Десак и отново ме изгледа. Приличаше малко на Шетар, когато присвива очи и уши (тя вече не му обръщаше внимание и си ближеше лапите). — Това, за което ще си говорим, не бива да напуска пределите на този двор.

— Разбира се — каза друмлордът. Говореше любезно и усмихнато, както винаги, но резултатът бе както когато Грай съскаше на лъвицата. Десак отмести очи от мен, покашля се, потърка брадичката си и заговори на Оррек.

— Благословена да е Енну, че си тук, Оррек Каспро. Или може би Глухият бог те повика точно в часа, когато имахме нужда от теб.

— Имали сте нужда от мен? — учуди се Оррек.

— Кой по-добре от един велик поет може да призове хората на оръжие?

Лицето на Оррек се стегна. След кратка пауза той отвърна:

— Ще направя каквото ми е по силите. Но аз съм чужденец по тези места.

— Срещу нашествениците всички сме от един народ.

— Бил съм повече в двореца, отколкото на площада. По молба и желание на ганда. Защо мислиш, че хората ви ще ми вярват?

— Те ти вярват. Говорят за пристигането ти като за знак, за предзнаменование, че великите дни на Ансул ще се върнат.

— Аз не съм знамение, аз съм поет — отвърна Оррек. Лицето му бе твърдо като скала. — Град, който се надига срещу тиранията, трябва да намери свои собствени говорители.

— Ти ще си нашият говорител, когато те повикаме — заяви Десак с не по-малка решителност. — От десет години насам в Ансул пеем твоята поема „Свобода“ — скришом, зад залостени врати. Как е стигнала тази песен дотук, кой я е пренесъл? От уста на уста, от душа на душа, от земя на земя. Как мислиш, ще останеш ли ням и равнодушен, когато я запеем всички, право в лицето на врага?

Оррек не отговори.

— Аз съм войник — продължи Десак. — Зная какво кара хората да се бият и да побеждават. Зная какво може да постигне глас като твоя. Зная и защо си дошъл тук точно в този момент.

— Дойдох, защото гандът ме покани.

— Покани те, защото така му нашепнаха боговете на Ансул. Защото часът ни наближава. Равновесието се променя!

— Приятелю мой — заговори друмлордът, — равновесието може да се променя, но дали ти държиш везните?

Десак се засмя и показа празните си ръце.

— Няма и намек за вълнения сред алдските войници, от което да се възползваме — продължи друмлордът. — Още не сме сигурни дали въобще ще има промяна в политиката на алдите. И не знаем какво става между Йораттх и Иддор.

— О, напротив, знаем — рече Десак. — Йораттх възнамерява да прати Иддор в Медрон заедно със свитата му от жреци и офицери. Привидно за да получат наставления от новия ганд Акрай, но всъщност за да махне Иддор и жреците му от Ансул. Ялба, прислужницата на Тирио Актамо, е предала тази сутрин тези сведения на робите, с които поддържаме връзка в двореца. Тя е наш верен осведомител.

— Значи възнамерявате да изчакате Иддор да замине, преди да преминете към действие?

— Защо да чакаме? Защо да позволим на плъха да избяга от капана?

— Смятате да нападнете? Казармите?

— Да, подготвили сме нападение. Но на място и във време, което те не очакват.

— Зная, че разполагате с оръжия, но имате ли достатъчно хора?

— Имаме достатъчно и оръжия, и хора. И други ще се присъединят към нас. Ще сме двайсет срещу един, Салтър! Всичките тези години на тирания, робство, обиди, оскверняване — гневът от тях ще пламне като огън в слама, навсякъде из града. Достатъчно е само да видим колко сме много и колко малко са те! Нужен ни е само един глас — глас, който да ни призове!

Пламът му ме завладя и виждах, че Оррек също е развълнуван. Въстание, бунт — да се нахвърлим върху наглите завоеватели с омразните им сини наметала, да ги смъкнем от конете, да се гаврим с тях така, както те се гавреха с нас, да ги измъчваме, както те измъчваха нас, да ги прогоним надалеч от града, да ги избием — о! Бях жадувала за това толкова дълго! Бях готова да последвам Десак. Сега вече го гледах с други очи — той беше водач и воин. Щях да го последвам, както някога хората са тръгвали след героите, през огън и вода, през болка и смърт. Но Оррек продължаваше да мълчи.

Мълчеше и Грай, настръхнала също като лъвицата.

В този напрегнат момент заговори друмлордът.

— Десак… ако попитам за това, за което говориш — и ако получа отговор, съгласен ли си да го чуеш и ти? — Произнесе думата „попитам“ със странно ударение. Десак го погледна отначало неразбиращо, после се намръщи. Понечи да отвори уста, но нещо в изражението на друмлорда го спря. Лицето му бавно се промени и видях, че го завладява неувереност.

— Да — отвърна той колебливо, после добави малко по-високо: — Да!

— Тогава ще го направя — каза друмлордът.

— Тази вечер?

— Толкова ли е близо часът?

— Да.

— Добре тогава.

— Ще дойда утре сутринта. — Десак се надигна, отново изпълнен с енергия. — Салтър, приятелю мой, благодаря ти от сърце. Ще видим — ти ще видиш, — че твоите духове ще заговорят вместо нас. — Обърна към Оррек. — А твоят глас ще ни призове и ти ще тръгнеш рамо до рамо с нас. Зная го със сигурност. Когато се срещнем отново, ще сме свободни хора в свободен град! Нека с вас е благословията на Леро и всички останали богове на Ансул, както и на душите и сенките на Галваманд, които сега ни слушат! — И излезе с отсечена походка, като войник на парад.

Оррек, Грай и аз се спогледахме. Нещо важно бе казано, бе дадено някакво обещание, което и тримата не разбирахме. Друмлордът седеше, втренчил поглед пред себе си, навъсен. Накрая вдигна очи и погледът му се спря върху мен.

— Преди на това място да е имало град — заговори той, — преди да е била построена тази къща, тук се е намирал Оракулът. — И неочаквано премина на аритански: — „Те дошли тук от пустинята, изнурените пътешественици, изгнаниците. Дошли през хълмовете над Западно море и видели белия Сул от другата страна на залива. На един от хълмовете имало пещера и от нея изтичал ручей. А във въздуха, в мрака на пещерата, било изписано: «Останете тук». И тъй, те пили от водата на ручея и построили града на това място“.