Гласове

5

След вечерята друмлордът покани гостите да го последват в неговите покои и ми кимна да отида и аз. Закрачихме бавно по коридорите, водени от накуцващия домакин, минахме покрай пустите стаи и през вътрешния двор. Настанихме се в галерията отзад. Вечерните светлини се топяха в прозорците.

— Сигурно има много неща, за които да разговаряме — подхвана друмлордът и в очите му блеснаха весели пламъчета. — Грай Барре ми каза, че идвате в Ансул донякъде и заради мен. А Мемер ми съобщи, че срещата ви била благословена от Леро. Не бих се усъмнил в последното. Но мога ли да ви попитам защо ме търсите?

— Вместо отговор ще позволите ли да ви разкажа една история? — попита Каспро.

Друмлордът се засмя и рече:

— Мога ли да позволя на слънцето да грее, или на реката да тече? — Това бяха думите на Раниу, когато прочутият арфист Моро го попитал дали може да посвири на арфа в храма.

Каспро поде малко неуверено:

— Заради това, което бяха книгите за мен, когато бях малко момче — заради просветлението, с което ме дариха… просветление в мрака, който ме обгръщаше… — Той преглътна. — Когато слязох в градовете и узнах колко много неща още мога да науча, ме обзе отчаяние…

— Почувства се като теле в люцерна — прекъсна го Грай.

— Да, донякъде. — Всички се разсмяхме и после разговорът продължи по-леко. — Както и да е, да творя поезия не е най-важното, което правя. Да откривам творбите на други създатели, да ги изваждам от забрава и занемаряване, да запалвам отново светлината на словото — това е главната работа в моя живот. Ето защо, когато не си изкарвам прехраната на някой пазар, аз съм в библиотеката, край сергията на книжаря, в дюкянчето на антикваря, където търся книги и свитъци, изучавам забравени творци, такива, които се помнят само в техните градове или страни. И навсякъде, където съм бил — в Бендраман, Урдайл, в градовете-държави, във Вадалва, във всеки университет, библиотека, на всяко пазарище най-образованите хора говорят за просветеността на Ансул и за Ансулската библиотека.

— Това е минало — подхвърли тъжно друмлордът.

— Господарю, аз работя с това, което е изгубено, заровено, скрито. Погубено от времето или злата съдба, скрито, за да не бъде унищожено от предразсъдъци на управници и жреци. В подземията на старата зала на съвета в Месун открихме най-ранния вариант на „Животът на Раниу“, написан върху телешка кожа и поставен в саркофаг, датиращ отпреди петстотин години, от епохата на управлението на деспот Теренса. Той прогонил учителите и разрушил храмовете, а сетне наредил да заличат всички надписи в града. Управлявал четирийсет години. Алдите управляват Ансул едва от седемнадесет.

— Което е цял един живот за Мемер — уточни друмлордът. — Много неща могат да се изгубят за седемнайсет години. Цяло едно поколение е научено, че познанието е нещо вредно и подлежи на наказание. Следващото поколение ще е напълно невежо и необразовано. Тези, които са дошли след Теренса в Месун, не са изровили скритите свитъци. Дори не са знаели за тях.

— Но мълвата е останала — рече Каспро.

— Винаги има какви ли не мълви.

— Аз ги следвам.

— И някаква конкретна мълва ли ви доведе тук? Името на изгубен творец… или поема?

— По-скоро славата на Ансул като център на просветата и писмеността по целия Западен бряг. Но най-вече една история — или мълва — за богата библиотека, която съществувала тук още преди основаването на университета на Ансул. Твърди се, че в нея се съхранявали писмени образци още от времето, когато сме говорели аритански, и имало описания на земите отвъд пустините, откъдето някога сме дошли. Може би дори съществуват книги, донесени от мястото, където изгрява слънцето, от другата страна на пустинята, там, където се заражда нашата история. От много години мечтая да дойда тук, да разпитвам, да събирам информация, да науча всичко, което е възможно, за тази библиотека!

Друмлордът мълчеше.

— Зная, че целта, която съм си поставил, ме излага на известна опасност. Всъщност излага на риск всеки, с когото разговарям за това — дори и да не ми отговаря.

Друмлордът бавно кимна. Лицето му остана безизразно.

— Познавам добре алдите — продължи Каспро. — Известно време живяхме сред тях.

— Това изисква смелост.

— По-малка от тази, която очаквам от вас.

Беше ми трудно да понеса всичко това, едва прикритата страст в разговора на двамата, ентусиазма, страха и предизвикателството. Исках да скоча и да им извикам: „Трябва Да си вярвате! Не може ли да се доверите един на друг?“ Но знаех, че постъпката ми ще е глупава и детинска, и едва не се разплаках от безсилие.

Грай Барре прегърна Шетар. Лъвицата се надигна, доближи се бавно до мен и легна в краката ми, сякаш ме подканяше да я чеша зад ушите. Направих го и самото докосване до нея ме успокои. Грай ни гледаше. Не ми намигна, но ми се стори, че долових в изражението й нещо, което сякаш ми казваше: „Те са мъже, това е единственият начин, по който могат да се разберат“. Друмлордът бе станал да донесе свещ. Трябваше аз да го направя, но той вече бе взел тежкия свещник и го носеше с треперещи от немощ ръце към масата. Грай запали свещта. Светлината блесна ярко и останалата част от стаята потъна в мрак, на чийто фон лицата на всички бяха белезникави петна. Шетар изръмжа тихо и отпусна глава върху предните си лапи, очите й святкаха на трепкащата светлина.

— Промених възгледите си за смелостта — заяви друмлордът, — откакто лежах в затвора на ганда. Смятах, че е нещо, което човек дължи на себе си, като гордостта или самоуважението. — Неговите очи също святкаха като миниатюрни огледала, в които се отразяваше пламъчето на свещта.

Този път Каспро мълчеше.

— Отведоха ме там — продължи моят господар, — защото и те, като вас, са чували и вярват на слухове и мълви. Същите слухове, които ги докараха тук. В Ансул имам предвид. Знаете ли каква е причината алдите да нападнат нашата страна и да обсадят града ни?

— Бих казал алчност или завист заради тучните ви поля.

— Защо пък нашите поля? Вадалва е по-близо и там са също така миролюбиви като нас. Аз ще изброявам, а вие ме поправете, ако греша: алдите имат цар, ганд на гайдите, който освен това е и върховен жрец на Аттх. Властта му е огромна. Всички роби му принадлежат. Той е главнокомандващ на армията.

Каспро кимна.

— Името на царя-жрец, който се възкачи на трона в Асудар преди трийсет години, е Дорид. Той вярва, че Аттх иска от него да унищожи всичкото зло на света. Алдите имат само едно божество и това е Аттх, което означава Господар. Никой не може да произнесе истинското му име. За тях Аттх е бог на доброто. Но съществува и противостояща сила на злото, която се нарича Обаттх, или Другият господар.

Каспро кимна отново.

Друмлордът попита:

— Знаете ли историята за Хилядата предани мъже?

— Алдите казват, че ако на едно място се съберат хиляда предани войници, Обаттх ще бъде победен завинаги. Според някои стигат и сто.

— А според други и десет — добави Грай.

Друмлордът се засмя, но не изглеждаше весел.

— Харесва ми последният вариант — рече. — А казват ли къде трябва да се срещнат тези предани войници?

— Не — поклати глава Каспро и Грай последва примера му.

— Едва ли ще забравя някога тази история — заговори друмлордът, — най-вече заради начина, по който я научих. Разказа ми я Иддор, синът на нашия ганд, на Йораттх. Повтори я няколко пъти. — Той млъкна за малко и когато продължи, говореше с тих, шепнещ глас: — Не обичам да я разказвам между стените на тази къща. Простете. Но ето какво научих: цялата светлина и всичката правда на света принадлежат на Аттх, Бога на пламъците, чиято сила всеки ден се вижда в огъня на слънцето. Няма нищо свято извън пламъците на Аттх. Всеки огън гори в негова чест. Алдите презират луната и я наричат робиня, вещица. Земята, на която живеем, е място на изгнаници. Нечиста страна, лишена от святост, гъмжаща от демони, студена и тъмна, ако се изключи светлината на слънцето, с която ни дарява Аттх. Но тук, на земята, живее Обаттх, врагът на Аттх — в злите съдби на хората, в злините, които те вършат, в злите духове, пред които се прекланят. И най-вече обитава едно определено място. Това е мястото, където е съсредоточена цялата низост на света, мракът, който примамва към земните недра, отрицанието на светлината, бликаща от слънцето. То е черно, влажно, студено и противно. Както слънцето е живо, така това място е неживо. Пусто пространство, огромна дупка в земята, бездънна пропаст. Нарича се Гърлото на нощта. И тъкмо там трябва да се съберат Хилядата предани мъже и да отнесат Огъня на Аттх в царството на Обаттх. Те ще нахлуят в мрака, ще обявят война на Другия господар и ще го победят. Сетне ще излязат с огнени знамена и цялата земя ще бъде обхваната от пламъци, които ще прогонят мрака далеч отвъд звездите. И после синовете на Асудар ще властват над всички хора и в името на всемогъщия и праведен Бог на пламъците.

Гласът на друмлорда беше монотонен и безизразен, на моменти едва доловим. Забелязах, че е стиснал юмруци.

— Една стара асударска легенда твърди, че Гърлото на нощта е на запад, на самия бряг. Дорид, царят-жрец на град Медрон, наредил на своите подчинени жреци на Аттх да открият сърцето на мрака. Някои смятали, че е скрито в планината Сул, а други казали: не, това е вулкан, съдържа огън и значи е свещен за Аттх. Мястото трябва да е срещуположно на планината — отвъд водата, там ще е бездънният кладенец на злото. Следователно Гърлото на нощта трябва да е в град Ансул. Би трябвало да го пазят магьосници, владеещи ужасни сили, които могат да съберат армия от зли духове, нечисти плодове на земята. За да го защитят, там ще се съберат всички езически божества. И тъй армията на Асудар била пратена да превземе страната и град Ансул със сила и да открие Гърлото на нощта. Веднага щом го намери, цар Дорид ще прати Хилядата предани мъже с техните пламтящи знамена, истинска огнена армия. Светлината ще разпръсне мрака и добрата воля ще смаже злото.

Той си пое рязко въздух. Прехапа устна и отмести очи към пламъчето на свещта.

— Никога не съм чувал тази история, — призна Каспро. Гласът му трепереше. Предполагам, че заговори, за да даде време на друмлорда да се съвземе. — Чувал съм разкази как воюват помежду си Аттх и Обаттх. За тяхната безконечна война. И хората от пустинята знаят, че съществува планина на име Сул, далече на запад, необичайно място дори само защото е заобиколено от вода. Солена вода, която наричат проклятието на Обаттх… Но разказът за Гърлото на нощта трябва да е тайно познание. Само за жреците.

— И полезен, за да оправдае нашествие — рече Грай.

— Ако е само това, би трябвало да е по-широко разпространен, не мислите ли? Господарю, дали обикновените войници знаят тази история?

— Нямам представа. Зная само, че им е било заповядано да търсят определени неща. Определени къщи. Пещери, магьосници, идоли, книги… в хълмовете над града има много пещери. И идоли и книги също има — навремето в Ансул се срещаха на всяка крачка. Само че войниците си свършиха старателно работата.

Известно време всички мълчахме.

— Как ви управляват сега? — попита Грай. Имаше нещо в гласа й — макар че не беше красив като този на мъжа й, но имаше нещо, което внушаваше спокойствие, същото, което чувствах, когато галех лъвицата по козината. Когато друмлордът й отговори, гласът му не звучеше така напрегнато.

— Ние сме поробени, как да ни управляват. Ганд Йораттх и офицерите му олицетворяват закона тук. През повечето време жителите на града се занимават с неща, с които са се занимавали открай време, а алдите налагат волята си, наказват богохулството и се държат надменно. Живеят тук като войници в гарнизон още откакто превзеха града. Не пращат заселници. Не водят жени. Те не искат да се заселят тук. Мразят града, страната, морето. За тях самата земя е място за изгнание, а това е най-лошата й част.

В тишината, която последва, Шетар вдигна глава, изръмжа гърлено и се прозя шумно.

— Права си — кимна й Грай. Двамата с Каспро се надигнаха, пожелаха ни лека нощ и ни благодариха за гостоприемството.

Дадох на Грай една маслена лампа, за да намерят пътя към тяхната стая. Видях, че и двамата докоснаха леко с пръсти молитвената ниша, преди да излязат. Отдалечиха се, хванати за ръка, по коридора, лъвицата вървеше кротко зад тях. Светлината на лампата хвърляше отблясъци върху стените.

Обърнах се и видях, че друмлордът отново е втренчил поглед в пламъчето. Лицето му изглеждаше уморено. Помислих си колко е самотен. Приятелите му бяха измрели или отпътували отдавна, а той трябваше да остане тук. Досега смятах, че самотата му е негов избор, че му е присъща, но сега осъзнах, че просто не е имал избор.

Той ме погледна и попита:

— Какво ни доведе в Галваманд?

Тонът му ме изплаши.

— Приятели, смятам — рекох накрая.

— О, да. Могъщи приятели, Мемер.

— Господарю…

— Да?

— Това Гърло на нощта, този Обаттх. Червените шапки, войниците — заради това ли са дошли в Галваманд? Защото мислят, че…

Той не бързаше с отговора. Седеше прегърбен, както когато го измъчваше болка.

— Да — рече след време.

— Но има ли… има ли нещо, което…

Не знаех какво искам да попитам, но той ме разбра. Погледна ме навъсено.

— Това, което търсят, им принадлежи. То е в техните сърца, не в нашите. В тази къща не живее зло. Те доведоха мрака с тях. Никога няма да разберат какво е имало в недрата на тази къща. Няма да го търсят, не ще го и видят. Тази врата е вечно затворена за тях. Не се страхувай, Мемер. Не можеш да го предадеш. Аз се опитвах. Опитвах се да стана предател. И то неведнъж. Но боговете на моята къща и сенките на мъртвите ми простиха още преди да го сторя. Те не ми позволиха да го направя. Сънотворците затиснаха устата ми с невидимите си ръце.

Сега вече наистина се изплаших. Никога досега не бе говорил за изтезанията. Беше се навел, чак се беше прегърбил, и целият трепереше. Исках да отида при него, но не смеех.

Той махна едва забележимо с ръка и прошепна:

— Върви си. Лягай си да спиш, дете.

Приближих се и положих ръка върху неговата.

— Нищо ми няма — успокои ме той. — Чуй ме. Постъпи правилно, като ги доведе тук. Те са благословени хора. Така е, Мемер. А сега си върви.

Исках или не, трябваше да го оставя сам, разтреперан и безпомощен.

Бях изморена, денят бе дълъг и изпълнен с преживявания, но не можех да си легна. Отидох до стената, която опира в склона на хълма, и отворих невидимата врата към тайната стая.

Още щом прекрачих прага, страхът ми се усили. Сърцето ми се сви, настръхнах.

Пред очите ми беше ужасяващото изображение на черното слънце, което поглъща всичката светлина и топлина на деня и оставя след себе си само смразяващ студ и пустота.

Винаги съм се бояла от дъното на тази стая. Не смеех да доближа сенките, стараех се да не ги забелязвам, сякаш си казвах: „Това е нещо, което ще се опитам да разбера по-късно“. Но сега това „по-късно“ бе настъпило. Време беше да узная върху какво е построена моята къща.

Но първо трябваше да се опитам да разбера смисъла на тази ужасна легенда за Гърлото на нощта, омразния образ, сътворен от хората, които ненавиждах.

Сетих се за думите на Оррек Каспро. За библиотеката, която търсел. Най-голямата библиотека на света. Място на познание, просветление за ума.

Не смеех дори да погледна към сенчестия край на стаята. Не бях готова за това, трябваше да събера цялата си сила. Приближих се до масата, онази, под която като малка строях мечо леговище с книги. Оставих лампата на нея и опрях длани върху гладката повърхност, сякаш попивах сили от нея.

На масата лежеше книга.

Двамата с друмлорда винаги връщахме книгите на местата им, преди да напуснем стаята. Друмлордът го правеше, защото така го бе възпитала майка му, жена на реда, която била негов учител, както той бе мой. Не бях виждала тази книга. Не ми изглеждаше стара. Сигурно беше от онези, които хората носеха тайно в къщата, за да ги спасят от унищожение. Твърде погълната от творбите на великите писатели и поети, нито веднъж не бях поглеждала към лавиците, където държахме тези случайно попаднали тук издания. Реших, че друмлордът я е оставил за мен, докато съм слизала към пазара с Грай.

Отворих я и видях, че е напечатана, с метални букви, каквито напоследък използват в Бендраман и Урдайл, тъй като с тях лесно могат да се отпечатат и хиляда екземпляра. Прочетох заглавието: „Хаос и дух: Космогония“. Под него бе изписано името Оррек Каспро, а, отдолу имената на печатарите — Берре и Холавен от Дерисова вода в Бендраман. На следващата страница имаше само едно изречение: „В чест и памет на моята незабравима Мелле Аулита от Каспромант“.

Седнах така, че да съм с лице към тъмната част на стаята, защото не смеех да й обърна гръб, както и да погледна нататък. Приближих лампата до книгата и зачетох.

Събудих се на същото място в сивата утрин, с угаснала лампа и глава върху разтворената книга. Бях измръзнала до кости. Ръцете ми бяха така вкочанени, че с мъка успях да изпиша буквите във въздуха, за да отворя вратата. Изтичах в кухнята и едва не се пъхнах цялата в огнището, докато се опитвах да се стопля. Иста ме сгълча, а Соста разказваше нещо, но аз не й обърнах внимание. Величествените думи на поемата отекваха в главата ми като вълни на прибой, като стрелкащи се над водата пеликани. Нито чувах, нито виждах друго освен тях.

Сега вече Иста се разтревожи за мен. Даде ми топло мляко и каза:

— Изпий това, глупаво момиче, какво искаш, да се разболееш ли? И то когато в къщата имаме гости? Изпий го наведнъж!

Изпих млякото, благодарих й и се качих в стаята си, шмугнах се в леглото и спах почти до обед.

Намерих Грай и мъжа й в конюшнята, с лъвицата, конете, Гудит и Соста. Откакто се появи Каспро, Соста бе забравила напълно за роклята и непрестанно се навърташе край него. Гудит оседлаваше червения кон, а Грай и Каспро спореха. Не бяха ядосани, но и не постигаха съгласие. Този ден Леро не беше в сърцата им, както обичаме да казваме.

— Не можеш да отидеш там съвсем сам — рече Грай, а той отвърна:

— Нито ти да дойдеш с мен.

Изглежда, повтаряха тези аргументи от доста време.

Той се обърна към мен. За миг се почувствах замаяна, както вероятно се чувстваше край него Соста. Та това бе същият човек, който бе написал поемата, над която прекарах почти цялата нощ и която бе променила душата ми. Но смущението ми премина почти веднага. Човекът пред мен бе Оррек Каспро, нямаше две мнения по въпроса, но не великият поет, а мъжът, спорещ с жена си, мъжът, който приемаше всичко ужасно сериозно, нашият гост, когото харесвах.

— Кажи ни ти, Мемер — поде той. — Вчера хората са видели Грай на пазара, видя са я с Шетар, стотици хора, не е ли истина?

— Разбира се, че е така — каза Грай, преди да успея да отговоря. — Но никой не е поглеждал вътре във фургона. Нали, Мемер?

— Да — казах на него и: — Не — на нея.

— Така че — продължи тя, — вчера във фургона беше твоята съпруга, а днес от него ще излезе звероукротителят и ще дойде с теб в двореца.

Той не спираше да клати глава.

— Оррек, вече два месеца пътувам с теб, като се преструвам на мъж. Обиколихме целия Асудар. Защо изведнъж реши, че сега не бива да го правим?

— Защото ще те познаят. Те са те видели, Грай. Знаят, че си жена.

— Всички неверници си приличат. А и алдите не забелязват жените.

— Видели са жена с лъвица, която е изплашила един от конете им!

— Оррек, идвам с теб. — Той изглеждаше толкова разтревожен, че тя застана до него и го хвана за ръката. — Знаеш добре, че никой в Асудар не е забелязал, че съм жена, освен онази стара вещица в оазиса, а и тя се смя на това. Помниш ли? Те няма да се досетят, няма да ме погледнат дори, не могат да ме видят. Няма да те пусна да идеш сам. Не мога. Не бива да го правиш. Имаш нужда от Шетар. А Шетар се нуждае от мен. Почакай само да се облека — имаме много време. Нали така, Мемер? Колко е пътят до двореца?

— Четири пресечки и три моста.

— Видя ли? Ще се върна, преди даже да си мигнал. Не го пускайте да тръгне! — заръча на мен, Гудит и Соста, а вероятно и на коня, и изтича в къщата, Шетар се вмъкна след нея.

Оррек отиде до портала и застана там, неподвижен и замислен, с гръб към нас. Стана ми жал за него.

— Няма спор по този въпрос — рече Гудит. — Отровни змии живеят в двореца, както и да ги наричат. А някога там се помещаваше Градският съвет. Ела насам де! — Последното беше за високия кон, който го погледна и бавно се приближи към нас.

— Какъв красавец! — въздъхнах и го потупах по шията. — Бранди ли беше?

— Бранти — поправи ме Оррек, който се бе върнал при нас, с израз на достойно поражение, което със сигурност жегна сърцето на Соста.

— Оххх — въздъхна тя и запелтечи: — Мога ли… мога ли да ви донеса… — Но очевидно не знаеше какво да му донесе.

— Още го бива старчето — похвали го Оррек и хвана юздите. Тъкмо се готвеше да се качи на седлото, когато Гудит го спря:

— Чакай малко да погледна тази подкова. — И се мушна между Оррек и коня.

Оррек отстъпи назад и зачака търпеливо като Бранти.

— Отдавна ли го имате? — попитах, опитвах се да завържа разговор, но се чувствах точно толкова глупаво, колкото и Соста.

— Вече надхвърли двайсетте. Време е да си почине от тези скиторения. А също и Звезда. — Оррек се усмихна малко тъжно. — Напуснахме заедно Предпланинието — Бранти и аз, Звезда и Грай. И Сажда. Кучето ни. Добро куче беше. Грай я обучи.

Това подтикна Гудит да подхване любимата си тема за галвамандските хрътки — не спря да дрънка, докато не дойде Грай. Носеше бричове и наметало от груб плат. Мъжете в Ансул носят косите си дълги и завързани отзад, така че тя само бе прибрала плитките си в черна плюшена шапка. Освен това беше почернила с нещо брадичката си. Приличаше на двайсетгодишен мъж с чевръсти, стрелкащи се насам-натам очи, срамежлив и мълчалив.

— Готови ли сме? — попита. Дори ниският й дрезгав глас се беше променил.

Соста зяпна от почуда и попита:

— Кой сте пък вие?

Грай свъси вежди и отвърна:

— Чай, звероукротителят. Е, Оррек?

Той я изгледа отгоре до долу, сви рамене, подсмихна се и се метна на коня.

— Какво пък, да тръгваме! — И пришпори коня, без да поглежда назад. Грай и лъвицата го последваха. Докато минаваше през портата, Грай ме погледна и ми намигна засмяно.

— Ама откъде се взе този човек? — продължаваше да се чуди Соста.

— Бъди с тях, милостива Енну, в това гнездо на змии и убийци — промърмори под носа си Гудит и се прибра в конюшнята.

Върнах се в къщата да нагледам нишите на боговете и да попитам Иста трябва ли да се купува нещо от пазара.