Гласове

12

Надникнах в конюшнята. Гудит разхождаше Бранти в малкото дворче и когато ме видя, само се намръщи и ми кимна важно. Беше подредил до стената една вила и две-три лопати и гребла за оръжия. Беше готов да умре, докато брани конюшните и Галваманд. Докато пресичах предния двор, все още в сянката на къщата, внезапно ме споходи страшно видение и дъхът ми секна — представих си как старецът се изправя с вилата срещу цял конен отряд, как войниците го посичат с мечове и го пробождат с копия и той умира. Като героите в легендите. Като героите на Сул.

Улиците бяха празни. Минах по моста на Северния канал. Градът изглеждаше странно притихнал. Отново се сепнах уплашено — дали това не бе мъртвешка тишина въпреки красивата утрин и уханието на разцъфнали дръвчета? Къде бяха сънародниците ми?

Свърнах надясно и тръгнах по задните улички към Гелбманд, а оттам продължих към Пристанищния пазар. Не смеех да се доближа до Хълма на Съвета. Близо до пазара, все още изплашена от царящата тишина, чух викове откъм Улицата на Съвета, а после и пискливите призиви на алдските бойни тръби. Хукнах по улица „Западна“, по която нямаше жив човек, и отново се озовах на улица „Гелбова“. По нея се спускаха двама алдски конници, точно както ги беше описала Боми: препускаха в галоп, размахваха мечовете си и крещяха:

— Очисти улиците! Всички да се приберат по къщите!

Скрих се зад едно светилище на Енну и те не ме забелязаха. Профучаха покрай мен и се отдалечиха към долната улица. Докоснах прага на светилището и прошепнах молитва, след това тръгнах по заобиколни пътища към Галваманд. Бях се надявала да се смеся с някоя тълпа и да остана невидима, докато не науча какво става, но нямаше никакви тълпи. Само войници. Това бе всичко, което бях узнала — доста неприятна новина.

Грай и Шетар ме чакаха на вратата. Четирима мъже били дошли в къщата — каза Грай, — всичките добри познати на друмлорда и членове на групата на Десак. Вчера били заели позиция на Източния канал заедно с отряда, който трябвало да нападне алдите при Къщата на Съвета, когато бъде подпалена голямата шатра. Но алдите успели неочаквано бързо да съберат сили и не само оказали яростна съпротива, но скоро преминали в настъпление. Бунтовническите сили били разкъсани и всички се разбягали панически. Тези четиримата прекарали нощта скрити сред руините на стария университет, като предприели кратки набези срещу алдите. Проправили си път до Галваманд, когато из града се разнесъл слух, че всеки, който е готов да воюва за свободата на Ансул, трябва да дойде тук, в къщата на друмлорда, Къщата на Оракула.

— За да се скрие? Или да я защитава? — попитах.

— Не зная — каза Грай. — Те също не знаят. Виж.

Седем-осем мъже тичаха към нас от ъгъла на улица „Западна“. Бяха граждани, не алди. Един беше с превързана ръка и всички изглеждаха отчаяни и изплашени. Слязох по стълбите да ги пресрещна.

— Тук ли идвате? — попитах.

— Алдите се насочват насам — отвърна мъжът, който ги водеше, спря при Праговия камък и го докосна. — Благословени душите на този дом, живи и преминали в отвъдното. Войниците край Къщата на Съвета скоро ще са тук. Предайте на друмлорда да залости вратите!

— Съмнявам се, че ще го направи — отвърнах. — Ще ни помогнете ли да се отбраняваме?

— Затова идваме — отвърна мъжът.

Другите също спряха да окажат почит на Камъка и един каза:

— Вижте, ето я лъвицата.

— Ще влезете ли? — попитах.

— По-добре да останем тук да ги чакаме — заяви водачът. Беше мургав, беше изгубил забрадката си и косата му се вееше свободно и му придаваше дивашки вид. — Ще дойдат и други. Ако може само малко вода… — Погледна с жаден поглед към пресъхналия басейн.

— Заобиколете отстрани, ето там, при конюшнята. — Посочих. — Има вода колкото искате. Помолете Гудит да ви пусне.

— Познавам Гудит — заяви един от мъжете. — Той е приятел на дядо ми. Да вървим. — Изтичаха към конюшнята, а междувременно се зададе друга, по-многобройна група. Този път идваха откъм долната улица и бяха двайсетина, въоръжени с какво ли не; само един размахваше алдски меч. Те също бяха жадни след онова, което един от тях нарече „гореща нощна работа“, така че пратихме и тях да се напият в конюшнята.

Поне Гудит нямаше да е сам там, сам със своята вила, както си го бях представила.

Качих се да съобщя на друмлорда, че съм се прибрала, и да му докладвам, че градът е опустял, но затова пък дворът на Галваманд бързо се пълни с хора, а също и че се носи слухът, че алдите ще дойдат тук.

Последното потвърждаваха всички пристигащи. А те не спираха да идват — по неколцина, членове на групата на Десак или мъже и момчета, които се бяха присъединили към тях след неуспелия преврат на Площада на Съвета. Всички смятаха, че Десак и гандът са загинали в пожара. Едни твърдяха, че избитите граждани били стотици, други смятаха, че е изтребено цялото население на града и че алдите са силни повече от всякога.

С напредване на сутринта сред бежанците все по-често се появяваха и жени, някои с вързопи в ръце, имаше и жени с малки дечица. Зърнах и групичка от пет възрастни женици, въоръжени с тояги — изглеждаха доста страховито. Четири от тях спряха да докоснат Праговия камък, петата, която страдаше от артрит и не можеше да се навежда, само плъзна тоягата си по него и произнесе кратка и ядна благословия — приличаше по-скоро на проклятие.

Стоях на вратата на къщата и си мислех, че дворът е заприличал на пазар, на панаир — или на някоя древна свещена церемония, каквато не бях виждала никога — цял куп хора, разговори, смехове, вълнение… Но ако беше празник, щяха да носят празнични одежди. И щяха да са окичени с цветя, а не да държат мечове, ножове, кинжали и пръчки.

Двама мъже с арбалети бяха заели позиция от двете страни на вратата.

От долния край на улица „Галва“ се чу силен шум — тръби, рогове, барабани и гърлени крясъци. Врявата продължи известно време, утихна, после се поднови.

Едно момче някъде на седем-осем годинки дотърча по улицата с развети коси.

— Това е новият ганд! — викаше. — Идва с цялата си армия! И червенодрешковците са с тях!

Всички се струпаха около него. Един мъж го вдигна на раменете си и момчето съобщи новините на смълчаното множество с тъничкия си детски гласец:

— Ганд Йораттх е мъртъв, сега управлява ганд Иддор! Да живее Синът на Слънцето, Мечът на Аттх, господарят Иддор, който е дошъл да срази враговете на Аттх и да изтреби демоните на Ансул!

Подобно на ехо, далече от долната част на улицата долетяха звуци на тръби и рогове, придружени от викове и удряне на барабани.

В отговор из тълпата около Галваманд се разнесе тревожен ропот. Хората, се заозъртаха изплашено. Видях неколцина да прескачат оградата от другата страна на улицата, за да се скрият в градината.

Обърнах се и изтичах в къщата, през двора и коридора на старата част, до стаята, където Оррек и друмлордът разговаряха с Пер Актамо и още неколцина мъже от неговата фамилия. Щом ме видяха, те млъкнаха и ме погледнаха въпросително.

— Оррек, мисля, че трябва да излезеш и да говориш на хората — казах.

Всички се ококориха от изненада.

— Новият ганд и армията му идват насам — продължих. — Хората не знаят какво да правят.

— Върви, върви! — настоя друмлордът, но имаше предвид не отвън, при хората, а да избяга в хълмовете. — Веднага.

— Не мога. — Оррек поклати глава и сложи ръка на рамото на друмлорда.

Настъпи мълчание. После друмлордът извърна глава.

— Всичко ще бъде изгубено — промълви с глас, разтреперан от отчаяние и мъка. — Ще изгорят книгите, ще избият хората. — Закри лице с разкривените си пръсти.

Мълчахме, потресени от сълзите му.

Друмлордът се овладя, вдигна глава и ме погледна.

— Ще дойдеш ли с мен, Мемер? Мога ли поне теб да спася?

Не можех да отговоря. Нито да го последвам.

Той го прочете в очите ми. Дойде при мен, целуна ме по челото и ме благослови. После тръгна, като накуцваше мъчително, към задната част на къщата, към тайната стая.

— На сигурно място ли ще се скрие? — попита Оррек.

— Да — отвърнах.

Вече чувахме ясно бойните тръби на алдите.

Тъй като нямаше какво повече да си кажем, всички излязохме в предния двор. Грай и Шетар стояха неподвижни пред вратата, като статуя на жена и лъвица.

Отидох при Грай и я прегърнах, имах нужда да се притисна към някого. Грай също ме прегърна през раменете. Постояхме малко така. Пер Актамо и останалите бяха влезли вътре, но Оррек беше на стъпалата зад нас. Знаеше, че ако слезе по стълбите и тълпата го види, ще трябва да говори, а още не беше готов за това. Не беше дошъл моментът.

Непрестанно прииждаха още и още хора, изпълваха улицата и градините наоколо, вече не можех да различа сиво-черния лабиринт върху плочника на предния двор — вместо него там имаше люшкаща се вълна от плътно притиснати човешки тела, каквато не бях виждала, откакто се помнех. А тълпата продължаваше да расте. Цялата улица „Галва“ бе пълна с народ, докъдето поглед стига.

Тръбите изсвириха отново, звук, който смразяваше кръвта в жилите, барабаните заудряха от по-близо.

Тълпата в южния край на улицата се люшна като прииждащ нагоре по канала прилив — хората викаха и крещяха, катереха се по стени и дувари, проправяха си път със сила, тикани от това, което идеше зад тях — конни алдски войници, размахващи оголени мечове, животните се вдигаха на задните си крака и биеха с копита. Алдите си прорязаха път през тълпата и спряха пред Галваманд скупчени, общо петдесетина. Заедно с тях — между тях, пазени от тях — имаше десетина жреци с червени раса, заобиколили мъж с широкопола заострена шапка на алдски благородник. Наметалото му бе обшито със златни ширити.

Зад конния отряд цареше неразбория — едни се опитваха да избягат, други се връщаха, за да помогнат на отъпканите. Всички бяха обзети от паника и страх. Но хората, които виждах чак до края на улицата, бяха все мъже и жени от Ансул. И да имаше още войници, които се приближаваха зад този отряд, нямаше как да минат през тази тълпа.

Около конния отряд се бе образувало празно място, както около Грай и Шетар в онази първа утрин, когато ги бях видяла. Вече отново можех да видя лабиринта върху плочника.

Червенодрешковците тръгнаха към стълбището, водени от човека с позлатеното наметало. Това беше Иддор, синът на ганда, висок мъж с красиви черти. Наметалото му сияеше като самото слънце. Той се изправи на стремената и вдигна високо меча си. Извика нещо, но не можах да разбера думите му заради виковете на войниците и странния приглушен ропот, който се надигна от тълпата.

После всички звуци стихнаха изведнъж и остана само далечният ропот на тълпата, от онази част, откъдето не се виждаше какво става.

Защото всички бяхме втренчили погледи в Грай, която излезе през вратата, следвана от отвързаната, освободена Шетар. Жената и лъвицата слязоха бавно по стълбите, вървяха право към Иддор.

И той се дръпна назад.

Може би не успя да овладее уплахата на коня, а може и съзнателно да бе дръпнал юздите, но белият кон и неговият загърнат в златисто наметало ездач отстъпиха крачка назад.

Грай стоеше неподвижно, лъвицата до нея също, освен че показа на всички огромните си зъби.

— Не може да влизате в тази къща — невъзмутимо заяви Грай.

Иддор мълчеше.

Тих, едва доловим шепот се надигна от тълпата.

Някъде от много далеч долетя пронизителният писък на бойна тръба. Звукът извади всички от краткотрайното вцепенение. Конят на Иддор отстъпи отново и този път заби копита в плочника. Иддор пак се надигна на стремената и извика високо:

— Ганд Йораттх е мъртъв, убит от бунтовници и предатели! Аз, неговият наследник, Иддор, ганд на Ансул, искам възмездие. Обявявам тази къща за прокълната. Тя ще бъде разрушена, докато от нея не остане камък върху камък и всички демони, които я обитават, не бъдат изтребени. Гърлото на злото ще бъде затворено веднъж завинаги. Само един бог ще властва над Ансул! Бог е с нас! Бог е с нас! Бог е с нас!

Войниците подхванаха последните думи… но крясъците им бяха заглушени от виковете на тълпата:

— Вижте! Погледнете фонтана!

Все още стоях на вратата, между двамата, които охраняваха входа на Галваманд със заредени и готови за стрелба арбалети — и двата насочени към Иддор. Усетих, че някой е застанал до мен. Помислих, че е Оррек, но после осъзнах, че греша — беше висок мъж, протегнал ръка право към Фонтана на Оракула точно пред конниците.

Едва сега го познах. Видях го такъв, какъвто винаги съм искала да го видя — висок и изправен, красив мъж, който се усмихва, но в очите му пламти огън. Проследих насочената му ръка и чак сега разбрах кое е предизвикало всеобщото вълнение на тълпата — тънка струя вода се извиваше нагоре към светлината, застиваше за миг и после се изсипваше с плясък в сухото корито. Усили се, стана по-мощна и вече плисъкът бе достатъчно силен, за да се чуе от всички.

— Фонтанът! — крещяха възторжено хората. — Фонтанът на Оракула!

Множеството се люшна отново, този път напред, притисква конниците, хората се опитваха да видят какво става. Един офицер изкрещя някаква заповед и конниците започнаха да извръщат конете си срещу напиращата тълпа. Но редиците им бяха накъсани и гласът на офицера се изгуби в общата врява.

Друмлордът сложи ръка на рамото ми и рече:

— Ела с мен, Мемер.

Грай и Шетар бяха отстъпили настрани, на стълбите към фонтана. Придружих друмлорда до широкото горно стъпало, където той спря и заговори.

— Иддор от Медрон, сине на Йораттх — каза друмлордът и гласът му бе като на Оррек, изпълваше въздуха и грабваше вниманието, завладяваше ума. Тълпата изведнъж застина и се смълча. — Ти си лъжец. Баща ти е жив. Накарал си да го затворят и си узурпирал властта му. Ти си предател на собствения си баща, предател на войниците, които ти служат вярно, предател на своя бог. Аттх не е с теб. Това е Къщата на Фонтана и Повелителят на Изворите е неин пазител — той праща благословията си с тази бликнала вода. Това е Къщата на Оракула и в книгите, които са в нея, е изписана твоята съдба — и нашата съдба!

В лявата си ръка държеше малка книга. Протегна я напред и заслиза по стълбите. Вече не накуцваше, напротив, движенията му бяха енергични и бързи. Тръгнах след него. Спряхме на няколко стъпала над плочника, така че лицата ни бяха на едно ниво с Иддор, който се олюляваше върху разтревожения кон. Друмлордът вдигна книгата, разтворена, право към лицето му. Виждах ясно, че мъжът със златистото наметало едва се владее и че полага огромни усилия да не трепне или да се дръпне.

— Можеш ли да четеш, сине на Йораттх? Ако ли не, тогава ще ти бъде прочетено!

Изведнъж чух оглушително звънтене. Не мога точно да определя какво беше, нито би могъл който и да било от останалите, които бяха тук онази сутрин, но ми се стори, че е надигащ се вик — силен и непознат глас, който проехтя над всички, над предния двор, в който бликаше вода от фонтана, и отекна в стените на Галваманд. Някои казват, че го издала книгата, и аз също мисля, че е така. Според други гласът бил моят. Това, което зная, е, че не съм чела никакви думи от книгата — не виждах дори страниците. Не зная чий беше гласът, който извика. Не зная и дали е бил моят.

Но думите, които чух, бяха: „Нека бъдат свободни!“

Ала други са чули други думи. Някои пък твърдят, че било, само грохотът на бликащата с пълна мощ от фонтана вода.

Не зная какво може да е чул Иддор.

Но потрепери още щом зърна книгата, присви се на седлото и сгърби рамене, сякаш да се предпази от нещо, което се готви да го нападне. Сигурно неволно е дръпнал юздите, защото конят му подскочи назад, изправи се и го хвърли от седлото. Той се плъзна по задницата му, тупна на земята, а конят пристъпи встрани и го повлече. Ние стояхме на стълбите — Грай и Шетар се бяха присъединили към нас, а също и Оррек.

Жреците се скупчиха около Иддор, някои се опитваха да му помогнат да се качи на седлото, други просто стояха. Гласът на друмлорда отекна над цялата тази бъркотия:

— Мъже на Асудар, войници на ганд Йораттх, вашият господар е затворник в двореца. Ще идете ли да го освободите?

Към него се присъедини Оррек:

— Народе на Ансул! Не е ли време да се възцари справедливостта? Не е ли време да освободим затворниците и робите? Не е ли време сами да станем господари на съдбите си?

Думите му предизвикаха възторжен рев и тълпата на улицата отново се люшна.

— Леро! Леро! Леро! — подхвана множеството, напевът бързо набираше сила. Хорският поток заобикаляше конниците, както вълни обгръщат щръкнали скали. Офицерът крещеше някакви заповеди, тръбите издаваха пискливи звуци и конниците почнаха да обръщат конете. Тръгнаха заедно с множеството надолу по улицата към Къщата на Съвета.

Жреците най-сетне помогнаха на Иддор да се качи на коня и последваха тълпата. Нито един от войниците, които ги бяха ескортирали дотук, не ги изчака.

Оррек каза нещо на Грай и после отиде при Пер Актамо и неколцината мъже, които бяха застанали до друмлорда на стълбите.

— Хайде с тях! — извика им и всички без друмлорда се затичаха след Иддор и жреците.

Не цялата тълпа се спускаше към двореца. Много хора се отдръпваха встрани или надзъртаха иззад дуварите, най-вече жени и старци. Всички изглеждаха едновременно привлечени и ужасени от бликащата вода и от накуцващия мъж, който бавно слезе по стълбите и уморено седна на широкия парапет на фонтана.

Беше такъв, какъвто го познавах, не строен и изправен, а приведен и куцащ — и въпреки това си оставаше моят единствен господар.

Вдигна глава към плющящата струя, която улавяше лъчите на утринното слънце над покрива на къщата. Лицето му бе мокро от вода и сълзи. Потопи ръка във водата, която продължаваше да се покачва. Бях застанала съвсем близо до него. Чух го да шепне възхвала на Леро и на Повелителя на Изворите, да я повтаря отново и отново. Хората приближаваха боязливо басейна, докосваха водата, поглеждаха нагоре към бликащата струя и се молеха на боговете на Ансул.

Грай дойде при мен с Шетар, която ръмжеше и се зъбеше, развълнувана от тълпата. Не бе последвала Оррек, макар че сигурно искаше да е с него.

— Грай — казах, — ако искаш, Шетар може да остане при мен.

— Ти трябва да отидеш — каза тя.

Поклатих глава.

— Ще остана тук. — Думите извираха право от сърцето ми, изпълваха ме с радост и аз се засмях.

Вдигнах глава към водния стълб, който бликаше от бронзовия цилиндър и пълнеше басейна. Сребристият блясък и шумът на шуртящата вода бяха чудесни. Седнах на зеления парапет и също като друмлорда бръкнах във водата и извърнах лице към ситните водни капчици, които се рееха из въздуха, и отправих благодарност и възхвала към боговете, сенките и духовете на моята къща и на града.

Иззад ъгъла се показа Гудит. С вилата. Спря и огледа смълчаните хора.

— Отидоха си значи?

— Отидоха в двореца. В Къщата на Съвета — отвърна Грай.

— Ами да де — подметна старецът, обърна се и се затътри обратно към конюшнята, но изведнъж спря и втренчи поглед във фонтана.

— Милостива Енну! — възкликна. — Ами че той е тръгнал! — Почеса се по бузата, погледа още малко, после тръгна да нагледа конете.