Гаснещ зрак

22.

Морето потъна в мъгли зад тях, а отдолу се появи просторна хълмиста равнина. Скилен Дро наклони крилете си и започна да се спуска. Кацането се оказа по-грубо, отколкото К’рул бе очаквал, и той се търкулна от лапите на спътника си и се спря чак в края на кръг камъни, почти скрити от пожълтели треви.

— Прах от поселение има напред — каза Скилен Дро, щом сгъна крилете си. — Не ми се ще да привличам стрели и проклятия, а и съм уморен от полета.

К’рул изпъшка и седна.

— Връщаме се в нашия свят. — Огледа се. — В земите на джелеките сме. — Замълча и изгледа накриво Скилен Дро. — Предполагам, че и те не те харесват. Не помня да си ги споменавал досега.

— Не ми е в характера да обиждам хора. Старанието да се държиш добре неизбежно води до неочаквани последствия.

— А джелеките?

Скилен Дро сви острите си рамене.

— Обидчивостта твърде често е отстъплението на дребнавия ум.

— Пасивна агресия, имаш предвид — каза К’рул и се изправи. — Актът на обиждането се превръща в оръжие и владелецът му се чувства овластен от фалшивото възмущение. Съмнявам се, че от това са били засегнати джелеките. — Залитна за миг. — Краката ми са полузаспали и черепът ми е опразнен от кръв. Мисля, че имам нужда от ядене, но ходенето ще помогне малко. Лагер, казваш?

— Събиране, и някаква възбуда. К’рул, твърде много приятели азатанаи срещнахме. Такива срещи ме отчайват.

Тръгнаха. К’рул куцукаше бавно и колебливо.

— Страдаме от статута на богове, без надлежното чувство за отговорност. Безкрайното ни странстване е всъщност вечно бягство от поклонници, не по-различно от един баща, бягащ от жената и децата си.

— А между краката на мъжа е възможността да повтори цялата бъркотия. С друга жена, на друго място. К’рул, ти оспорваш добрите ми дела.

— Всичко всъщност се свежда до признаването на нуждата да се порасне, нещо, с което толкова много мъже имат проблем. Състарена външност и халтаво дете зад нея. Врата, затръшната в лицето на всеки възможен урок, бързото тупане на стъпки навън в нощта.

— Цял народ може да се поддаде на същото това престъпление — отбеляза Скилен Дро. — Безотговорно бягство, предефинирано като прогрес.

— Да, заблудата за божественост е присъща на всички ни, смъртни, както и безсмъртни. Можем ли да кажем, с някаква сигурност, дали съществува някакъв друг бог, същество извън всички нас, и ние спрямо него сме деца спрямо баща?

— Осиротели, значи, защото ничия ръка не стиска нашата, никоя майка или баща не ни води. В своята изоставеност, К’рул, ние само се мятаме безпомощно, объркани и незнаещи.

Бяха ги забелязали. Дванайсетина превърнати джеларкани вече крачеха успоредно на тях по равнината, черни и рунтави, и сякаш готови всеки момент да ги обкръжат за убийството.

— Смея да кажа — подхвърли К’рул, — че сме готови да се отскубнем от хватката на тази ръка при първата възможност, чак до отричането на самото ѝ съществуване. Виждаш ли, Скилен Дро, дилемата на нашата опърничавост?

— Виждам, че децата са готови да се самозаблуждават под маската на пораснали възрастни, подражавайки на грижите на възрастните, докато детинската им същност се крие сред най-низки страсти, ревности и злоби, слепите желания и отчаяни нужди, малко от които могат изобщо да бъдат утолени без проливането на кръв или нанасянето на болка. Децата винаги се наслаждават на страданието на други, особено когато е нанесено от тях самите. Не се ли пада на такива като нас, К’рул, да наложим морален стандарт?

— А как се получи това сред тези твои К’Чаин Че’Малле? — попита К’рул. — Моралното ти напътствие ти придава облика на крилат убиец.

— Е, да. Понякога идеята за правилно и грешно се налага най-добре в гмежта на свирепа касапница.

— Щом детето в теб се развихри.

— К’рул, помня колко често разговорът с теб става дразнещ.

— Говоря само за да окуража смирението, нещо, което на нас азатанаите ужасно ни липсва. По тази причина, Скилен Дро, отворих вените си и оставих кръвта на силата да изтече в света.

— Дете, окуражаващо други деца. Виждам хаос много скоро.

К’рул изсумтя.

— Винаги е „много скоро“, стари приятелю.

Четири от гигантските вълци се откъснаха от глутницата и се приближиха, с изпънати опашки и присвити уши.

— Не сме добре дошли — каза Скилен Дро и разгъна отново крилете си.

— Търпение — отвърна К’рул и вдигна обезкървените си ръце.

Вълците спряха на няколко крачки от тях и водачът им се преобрази, вдигна се на задните си крака, замъгли се и след това мътното петно придоби форма. Вълчата козина се огъна назад и се превърна в тежко наметало, а от обърканата колебливост на преобразяването на съществото се появи женско лице, последвано от общо взето голо тяло. Беше слаба и жилава, с плосък корем и малки гърди. Изумително сини очи ги погледнаха от сърцевидното лице, обрамчено с гривеста черна коса.

— Още чужденци — каза тя. — Сквернят свещена земя.

— Нашите извинения — каза К’рул. — Не видяхме каменни грамади.

— Защото не знаете какво да търсите. Свършихме с грамадите, след като тайстките плячкаджии унищожиха всичко, което намериха. Сега освещаваме земята с кръв и пикня. С нацепени кости. Всички, които сквернят святата ни земя, ги избиваме.

К’рул въздъхна и се обърна към Скилен Дро.

— Май ще се наложи да летим все пак.

— Не. Както казах, уморен съм. Въпреки че не го желая, ще убия тези груби същества, ако потрябва. Попитай тази жена какво измъчва онзи лагер? Там има азатанай. Усещам го. Вярвам, че джеларканите празнуват завръщането на техен древен благодетел.

— Само ти би нарекъл едно страдание „празнуване“. — К’рул се обърна към жената. — Двамата със спътника ми съжаляваме за нарушението. Ние само минаваме оттук, търсим бреговете на Витр. Все пак, ако Фарандер Тараг е в онзи лагер там, бихме искали да поднесем почитанията си на нашия родственик азатанай.

Жената се намръщи.

— Фарандер Тараг е прекъснал всякакви връзки с азатанаите. Разделени за вечни времена, сега те прегръщат дивото и са с нас, в древното величие на зверовете. Няма да ви поздравят като свои родственици. Махайте се, и двамата.

К’рул изсумтя изненадано.

— Ритуал Д’айвърс? Фарандер наистина е стигнал далече назад.

Скилен Дро щракна със зъбатите си челюсти в знак на нещо, може би презрение.

— Фарандер Тараг винаги е бил голям нарцисист. Това не ме изненадва, нито би трябвало да изненадва теб, К’рул. Кой друг би могъл да понесе компанията на Фарандер освен Фарандер? О, и тези тъпочели същества. Дивото не се цени много високо от ума, способен да надхвърли с въображението си хоризонта. Джелеките са затъпели, запечатали са си съдбата.

К’рул въздъхна. На жената каза:

— Добре. Уви, спътникът ми е твърде уморен, за да лети, тъй че можем само да ходим. Не можете да ни убиете, тъй че стига с тези глупости. Но ви уверявам, ще заобиколим лагера ви отдалече.

Жената изръмжа и се превъплъти отново във вълчия си облик. Върна се при своите, обърна се с тях и затичаха обратно към глутницата.

К’рул изгледа Скилен Дро ядосано.

— Думите ти само за мен ли бяха, Скилен?

— Разбира се, че не. Каква полза от една нечута заплаха?

— Вече разбирам как лошите ти маниери предизвикват раздор.

— Наблюдението ти ме изумява. Бях съвсем учтив, доколкото такова нещо е възможно, когато мислиш за убийство. Не беше ли съжалението ми осезаемо?

— Не бих казал.

К’рул поклати глава и тръгна отново, този път косо на запад, за да заобиколят лагера. Скилен Дро закрачи до него, сгънал отново крилете си.

— Тайстите ще изпаднат в голяма беда, ако се опитат отново да нахлуят в земите на джелеките. Разбира се, яростта на дивото не познава много хитрост, извън осигуреното от природата. В лова има необходимост. В защитата на беззащитните, или на себе си, когато си притиснат в ъгъла, има отчаяние. Нито едното, нито другото не подхранва военни приумици. — Щракна отново с челюсти. — Предричам, че отстъплението им ще бъде безкрайно, през всяко селение, век след век. Дивото не може да направи нищо, освен да умре.

— Глупости. Цивилизацията е ефимерна. Опитомяването на животни премахва способността им да оцеляват без постоянно внимание. Поробването и отглеждането на растения ги отслабва срещу вредители и мана. Затварянето на водата води до болести и, най-сетне, разораването на почвата изтощава способността ѝ да се подновява. Готос може и да е Господарят на омразата, но нищо от онова, което каза, не беше погрешно.

— И тъй, аргументът ти е, че в края на краищата дивото ще се върне.

— Да.

— И все пак с развихрянето на магия над всички селения, К’рул, ти предлагаш оръжие, което да се опълчи на дивото по все още невъобразими начини.

К’рул погледна надясно и примижа към прашния лагер и гъмжащите в него фигури.

— Може и така да изглежда, да, отначало. Но без магия какво друго би могла да изкове цивилизацията в оръжия срещу дивото?

Скилен Дро помълча дълго, а после каза:

— К’Чаин Че’Малле потиснаха естествените закони. Те преобразиха своя свят с инструментите на технологията.

— Да, и докъде я докараха?

— Тяхната война срещу природата е пълна. Сега извращават самата кръв у децата си, за да направят нови и ужасни форми.

— И те изгониха.

— Невъзпитано и противно описание на това, че ги напуснах и ги оставих да се оправят сами. Сътворявайки птици, те се подложиха на задачата да построят клетки за тях. Избрах да не се задържам и ако заминаването ми се оказа донякъде припряно и объркващо, не беше по моя вина. Всъщност, ако не бях изгубил небесната си крепост, щях да съм се оттеглил в уютните ѝ теснини и да размишлявам там за покоя на самотата.

— За повечето самотата носи тревога — каза К’рул.

Глутницата продължаваше да крачи с тях от изток. Скромната дневна топлина гаснеше и тук-там в падините се виждаха изваяни от вятъра кръпки мръсен сняг. Толкова далече на север обратът на сезона все още беше на месеци разстояние.

— Тревога. Никога не съм разбирал това — каза Скилен Дро.

— За мнозина размишлението е като малки остри зъби, които дъвчат отвътре навън. Имаме навика да поглъщаме своите демони и след това да се заблуждаваме с вярата, че те умират в разпад. Но те се радват в скритото си убежище и ядат ден и нощ.

— Нищо не знам за такива демони.

— Дай ни отвличания, които да подлудят ухото, да оглушат ухото и да притъпят ума, и можем да преживеем цял живот на отчаяние. При всичките ти усилия, сред един народ и сред друг, Скилен Дро, боя се, че не си успял да се вслушаш в нито един от тях. В бъдеще се съсредоточи върху творците, за да различиш най-добре искрения вик на отчаяние.

— Добре известно е, че една цивилизация, целяща да се самоунищожи, обезправява творците си — каза Скилен Дро. — Виждам това непрекъснато. Погрешно разбираш целта ми, К’рул. Аз не съм спасител.

— Тогава защо непрекъснато се криеш в цивилизации на смъртните?

— Отегчавам се, К’рул.

— Отегчаваш се от себе си?

— Отегчавам се от всичко и от всеки. Търся нещо, което не мога да назова. Маяк може би, в тъмнината на вечно невежество. Искра на непокорство сред упорито невъзприемчивото. Това безкрайно бръмчене ме дразни, трескавото пърхане на дейност без никаква друга цел освен поддържането на един незадоволителен живот. Конструктите на интелекта са измамни и затова се превръщам в юмрук на неразумността. Боговете, казвам, изобщо не се интересуват от машини. Изобщо не се интересуват от лъжите на навика, от тиранията на това как винаги са се правили нещата и следователно трябва винаги да са така. Боговете са глухи за извинения, осмисляния, оправдания. Вместо това те се вслушват в тишината отвъд машините, в нашепнатото отваряне на едно самотно сърце.

К’рул се беше спрял по време на това слово. Изгледа приятеля си, това гигантско влечуго — убиец на дракони, който беше изтръгвал планини и ги беше вдигал в небето.

— Ти говориш за любов. Това е твоят маяк, твоята искра на непокорство.

— К’Чаин Че’Малле гледат в нощното небе и градят за него закони и принципи, сякаш актът на дефиниране е достатъчен, служи като оправдание, предхождащо нашествие, завладяване и експлоатация. Ако изобщо успеят, те ще заразят небесата със същите войни, същите користни желания и апетити, същото безумно подчинение на онези закони и принципи, с които оковават всичко, което видят, и всичко, което твърдят, че познават. Кажи ми, К’рул, когато се взреш нагоре в тази идваща нощ, какво виждаш?

— Това, което виждам, е по-маловажно от това, което изпитвам.

— А какво изпитваш?

— Изпитвам… почуда.

Скилен Дро кимна.

— Точно така. А почудата, приятелю, е най-страшният враг за интелекта. Нейният път е любов, а любовта е езикът на смирението. Рационалният ум е готов да застане над нея с окървавен меч и в празната студенина на очите му ще видиш неговия триумф. — Убиецът поклати глава и разгъна широко крилете си. — Това съм научил сред К’Чаин Че’Малле. Затова, К’рул, стоя до теб. Магията, която ти предлагаш — о, те ще се стремят да я пленят, в закони и принципи, в правила и жалка структура. Но и двамата знаем, че ще се провалят, защото умовете им са затворени в клетки, сътворени от самите тях, и всичко, което е отвън, ще остане завинаги непознато, непознаваемо за тях. И това те не могат да понесат.

— Ще се провалят — съгласи се К’рул. — Защото аз съм непознаваем.

— Да. И твоят жест, К’рул, беше акт на любов, предизвикващ безкрайна почуда. Това, което си направил, ще разгневи света.

К’рул сви рамене.

— Това ще е… достатъчно.

Тръгнаха отново по пътя си.

Широк плосък камък, десет крачки в диаметър, клечеше над бреговата линия, на самия край на парещата миазма, лъхаща от Витр. Много преди раждането на това свръхестествено море, във века, когато Строителите се примиряваха да работят с груба скала, пръст и дървета, този масивен камък беше изваян в олтар, повърхността му грубо подравнена с кирки от еленов рог, със спирални жлебове, оставени на стихиите да се огладят през сезони на дъжд, сняг, зной и студ.

Но всичко това не бе подготвило олтара за разяждащата захапка на мътния дъх на Витр. Шарките по повърхността му общо взето бяха заличени, а жлебовете, които бяха останали, се ронеха при допир. Както една вяра умира със смъртта на един народ, така и този обелиск умираше с култа, който въплъщаваше.

Канин Трал, от Тел Акаи, се присви на плоската му повърхност, подпрян на двуострата си брадва с къса дръжка. Оръжието бе принадлежало някога на един главатар теломен. Ковачът му го бе обявил за прокълнато и това не бе изненадващо, след като Трал беше убил главатаря в двубой. Такива трофеи можеха да бъдат взети само с нотка на ирония, в признание, че остриетата режат в две посоки. Канин Трал се беше усмихнал, когато захвърли счупеното си копие, със славното му острие затъпено и едва разпознаваемо под съсирената кръв, и беше вдигнал прокълнатата брадва.

Някои оръжия притежаваха само един миг на триумф в себе си. Явно брадвата, която държеше сега, не бързаше.

С тази мисъл, лениво задържала се в ума му, той кривна леко глава и огледа дракона, привлечен на брега на Витр, точно срещу него и изпречил се между него и надвисналата хрущяща порта на Старвалд Демелайн. Портата се бе породила, в раздираща ярост, далече на изток, където се бе изсипала от разбита вихрушка от дракони, но оттогава се бе пренесла тук, притеглена от песенния зов на неговата господарка, и ден след ден тя укрепваше котвите, които вече държаха портата на място.

Песни на сирена, като копринените нишки на паяк, паяжина почти довършена. Единственото, което оставаше, напомни си той, беше душата на някой жалък кучи син, изтръгната и натикана в зейналата рана, каквото беше Старвалд Демелайн. „Душа, която да запуши пастта, и дано да е могъща душа, упорита душа, душа, създадена да страда.

Не моята значи.“

Драконът явно се беше откъснал от разбитата вихрушка — както повечето от тях, подозираше той — и кръжеше, вероятно за да отлети обратно през портата. Но пък какво го спираше?

„Не аз. Нито господарката ми. Нито нашият гост, все още почти примрял от глад, все още напълно объркан. Не, този дракон изглежда решен да застане на мястото ми. Но аз не се нуждая от помощ в пазенето на тази порта.

И все още отказва да проговори.“

Пресегна се и потърка лицето си, стъписан за пореден път от дълбоките бръчки, които го бяха набраздили. Размърда се леко — дори един Тел Акаи, роден да стои наведен и приклекнал, можеше рано или късно да познае болежките от тази стойка — и извърна поглед над дясното си рамо, където се издигаше Вторият храм, кривнат пренебрежително сред безжизнени пясъчни дюни. „Вторият храм. Така го нарича тя, с онази насмешлива усмивка.

«Докато ти, Канин Трал, ти претендираш за първия. Онзи плосък камък, онзи разяден провал, който скоро ще се разпадне под водите на Витр. Не че моето обиталище ще издържи много по-дълго, разбира се. Все пак съм оптимистка. Неговата Зала на сънищата остава празна, но все пак, в късни нощи, влизам в нея, вслушвам се за шепота ѝ.»

Глупава жена. Любовницата ти е удавница и няма да легнеш отново с кралицата си. Също както и аз няма да легна отново със своя крал, след като никои двама мъже не могат да изсерат наследник. Така стоят нещата, Ардата. Хайде да се възползваме от душата на този наш гост, да запушим портата и да си тръгнем, да си потърсим някоя друга достойна кауза.“

Не можеше да я види. Някъде вътре във Втория храм, предполагаше. Рееше се от празна стая в празна стая, пръстите ѝ правеха във въздуха шарки, които се задържаха след нея като развети паяжини.

Паднеше ли нощта, щеше да вземе члена му, след като по-малкото удоволствие беше единственото удоволствие, а той щеше да вземе мократа ѝ дупка, по същата причина. Беше, общо взето, комично.

„Приказка на Тел Акаи, несъмнено, внезапна кулминация на дълга шега. Виждам тълпата, превиваща се в доволен смях, достатъчно, за да удави жилото, несъмнено. Макар че очите на моя крал ще продължават да гледат, забулени зад неизменната усмивка. Старците не бива никога да се задържат.“

Гостът обаче си беше там, седнал на една рухнала колона под разбитите стъпала, с бруса неподвижен в едната ръка, острието на меча легнало на бедрата му. Взираше се над Витр, с уста донякъде отворена, донякъде увиснала. Мъж все още не толкова стар, че да не внимава с отверстията си, да ги затваря за всички светове, освен интимния. „Не, но той зяпа и блее. Работи над нещо и после оная уста зяпва, да покаже тежката драма на деянието му. Пух пух пух, всеки дъх почти, но не съвсем безшумен. Дразнещо като всички адове, които Ардата твърди, че е преживяла. Каквито и да са тези «адове».“

Натъквал се беше на тях преди време, този странник, този гост. Тръгнал пеш, беше им казал, от умрял кон — глупакът беше носил седлото, за да го докаже — от юг, умиращ скитник, или навярно беглец, или дори престъпник. „Избери което ти хареса, просто добави «умиращ», и готово.“

Канин нямаше намерение да оказва помощ. Времето му на предлагане на спасение отдавна бе зад него. Но Господарката бе настояла и чак много по-късно воинът Тел Акаи бе отгатнал неизречения ѝ мотив.

Погледна накриво издутата завихрена рана, която бе портата на Старвалд Демелайн. Удивително, че една-единствена душа можеше да я запуши. „Но не моята. Нито нейната.“

Драконът беше зяпнал в него, както беше зяпал, откакто бе застанал срещу нея, в самото утро на смущаващото си пристигане. Като за двубой в зяпане, дори един Тел Акаи не можеше да се сравни с опасния немигащ поглед на дракон. Тъй че Канин периодично се вглеждаше в онези очи на влечуго и им отвръщаше с гримаси, бавно затваряше едно око и завърташе другото, да речем, или изплезваше език, или вдигаше лъскавия му връх нагоре, докато се лизне по носа. Пръст да начеше сърбежа в едното ухо, друг да зачовърка в ноздрите си. Внезапен пърдящ звук или изкашляне на скрита шепа пръст и прах. От време на време посягаше към гениталиите си, все едно се канеше да си поиграе с тях.

Но това никога не стигаше по-далече. Освен че такова нещо беше недостойно, очите на проклетия дракон изобщо не се присвиваха.

Помисли дали да не отиде до него и да се изпикае на зурлата му.

— Какво би казал на това? — викна той изведнъж. — Мехурът е пълен в края на краищата. Дай на човек, който трябва да пикае, цел и той е щастлив. Дали да не се ощастливя?

Гостът беше вдигнал глава и ето, че се смъкна от колоната и тръгна към Канин Трал.

— Тел Акаи, защо се дразниш?

Канин присви очи.

— Вече се преструваме на банално незаинтригувани от крилатия ни натрапник? Много бързо. Чудя се, това ли е тайната дарба на нискоинтелигентните, която ги прави толкова добре бронирани срещу удивление? Плиткоумието на циника, нали? Почти ти се възхищавам. Не, честно. Каква благодат бих познал, ако имах половин ум! Кажи поне, че изяде коня си.

Гостът спря.

— Твърде добре ми служи, сър, за такъв позор!

— Тъй че вместо това си остави стомаха празен. Конете служат на господаря си умрели също толкова охотно, колкото и живи, глупако. Точно в това е цялата сляпа робия.

— Има други видове служба, Тел Акаи.

— Например?

Мъжът се поизправи и Канин простена вътрешно и се стегна за поредното важно заявление.

— Оставих своя храбър кон там, където падна, и с това му отдадох почитта, която изпитвах към него.

— Почете го, като го похаби? А, разбирам. Естествено. Как не се сетих за това! Сега бъди така добър да направиш кръгом, и обратно с наперена стъпка към онази колона. Изсмукваш всичкия горещ въздух.

— Не разбирам защо съм ви толкова несимпатичен.

— Точно така — отвърна Канин и хвърли поглед през рамо към дракона. — Не разбираш.

— Трябва ли да поемам обиди?

— Защо не? Всеки ден оставям купчина от тях в клозетната дупка зад храма. Да ти е сладко.

Гостът се обърна и Канин чу тихото щракване на устата му, най-сетне затворила се. „Аа, видя ли? Учи се.“ Огледа отново дракона. Не бяха от познатите му зверове. Този беше първият, който изобщо бе виждал. Спуснал се в кръг от легендарните небеса, страховит и огромен, непознаваем и — за всеки друг освен един Тел Акаи — плашещ.

Но Старата богиня бе избълвала достатъчно презрение по темата за дракони, вдигнала огромните си юмруци пред себе си, да каже на децата си за смачкани черепи, кръв, плиснала от разцепени ноздри, и всичко останало. Приказки, които да заличат всякаква почуда у котилото ѝ, приказки прогизнали от пренебрежение.

Все пак беше страховит звяр.

— Най-сетне!

Гласът изсъска оглушително в главата на Канин Трал и толкова го стресна, че той едва не си прехапа езика. Изруга, изплю червено и след това се изправи, надигнал брадвата с две ръце.

— Най-сетне какво, гущер?

— Стара богиня, нали? Това ще да е Килмандарос. Някои азатанаи са твърде глупави, за да са богове, освен ако, разбира се, не раждат още по-глупави деца. В който случай, е, раят зове!

— Говориш в главата ми с глас на жена. С какво име да те наричам?

Драконът вдигна муцуната си, а после разтвори широко челюсти като прозяваща се котка. Смачкана топка от мокра броня беше заседнала между два разядени кътника.

— Достоен ли си да знаеш името ми? Кучката на паяците те нарича Канин Трал. Тъй че нямаш нищо, което да ми дадеш в замяна. Аз само се пазаря, Тел Акаи. Даровете са за глупаци.

— Мога да ти дам нещо в замяна, драконе. Брадвата ми между очите ти. Име, ако обичаш, да го всеча на желязото редом до многото други, които съм убил.

— Други? Други дракони? Не мисля, и нека да сме наясно, Канин Трал, другите ти победи са перчене с плъхове, смачкани под краката. Аз закусвам със смъртни герои и сера очукано желязо преди лягане. Правя мръвки от тайсти юнаци, закуски от ловци Тел Акаи, мезе от джеларкани, Бягащи псета, теломени и джхеки.

Канин Трал отметна глава и се изсмя.

— Слушал си! Толкова, че да насъбереш имена на мнозина от обитателите на този свят! Но ние добре знаем пътя на преминаването ти, от първата поява на портата на южния бряг на Витр до тук и сега. Ако си намерил закуска-две по пътя, не е изненадващо. Но юнаци и герои? Тел Акаи и теломени? Ти, драконе, си пълен с говна.

След дълга пауза драконът каза.

— Неуважението е непрепоръчително.

— Заплаха, от която да се разтреперя! Хайде пробвай друга!

— Бих могъл да те взема в ноктите си, Канин Трал от Тел Акаи, и да разпъна душата ти над раната.

— Ела насам и ще съжалиш.

— Погледни ме в очите, Канин Трал. В тях може да видиш… предупреждение.

— Виждам само безмозъчен… — В последния момент улови отражението в огромните очни ябълки на влечугото. Изрева, завъртя се светкавично, но не навреме, когато втори дракон, понесъл се ниско над Втория храм, връхлетя отгоре му; ноктите му изтрещяха и го стиснаха.

Съществото запокити Канин Трал във въздуха и извитите му криле се издуха като платна под въздушния напор, улови го отново, ноктите пробиха люспестата броня и се забиха в плътта. Брадвата изхвърча от ръцете му.

А после драконът запокити Канин на земята и ударът прекърши десния му крак под коляното. Той зави от болка, превъртя се настрани и зяпна вбесен двата лъскави края на счупената кост, щръкнали през кожата.

Вторият дракон кацна с тежко изтупване до огромния камък, опашката му запердаши насам-натам.

— Кърдъл, любов моя! Казах ти за дразненето на Тел Акаи!

Нов глас проговори иззад Канин:

— А аз казах на любимата ти за нараняването на мои приятели.

Новият дракон изви глава назад.

— Ардата! Като ще си говорим за любими, къде е твоята? Опърничава душа беше, несъмнено. Съпротивяваше се на клопката, която направихме за нея. Може и да е избягала, но в какво? Ами, във Витр, а това е едно крайно разсеяно море! Все едно, достатъчно от нас се възползвахме от нея.

Увита в животински кожи, толкова стари, че туфи косми бяха окапали от тях, Ардата се приближи невъзмутима и спокойна, с цялото изящество на императрица, и застана над Канин Трал. Погледна го отгоре и се намръщи.

— Грозно счупване. Лежи спокойно. Ще трябва да се справим с него и останалите ти рани по обикновения начин, след като все още не съм проучила добре този лабиринт Денъл. — Тънкото ѝ лице бе прорязано с дълбоките бръчки на всички, избрали да живеят толкова близо до Витр, макар да го бе уверила, че такива подробности бързо чезнат с разстоянието. „Младостта е възстановена, приятелю — беше му казала, — макар че старческите ти оплаквания са друга работа.“

„Смешна жена, ха-ха.“ Тел Акаи се взря в невзрачното ѝ лице през мъглата от болка, докато тя заговори отново на втория дракон.

— Телораст, ти и Кърдъл бяхте прогонени веднъж от това селение. Не очаквам да се задържите дълго и този път. Все още сте хапещите бълхи на кожата на този свят.

— Чу ли това, любима? Кучето се кани да чеше. Уплашени ли сме?

— Къде беше? — попита Кърдъл настойчиво.

— Южно от Витр, отвъд инатливата равнина. Посетих едно скромно укрепление, обитавано от треперещи тайсти, вече черни като тревите на онази равнина. Крайно любопитно.

— Властелинът.

— Несъмнено. Все едно, избрах прелестна форма, за да ги съблазня, и така научих много. Светлината е родена отново, Кърдъл, и тайстите са разделени между нея и Тъмата. Има гражданска война. Не е ли това шантаво?

Кърдъл се надигна леко, изви гръбнак и крилете ѝ се разгънаха.

— А Сивия бряг?

— Още по-грозно раждане предстои, любима. Още в родилни мъки.

— То ще е наше!

— Шшт! Паяците слушат!

Ардата се обърна, щом гостът тайст спря до тях. Държеше меча си и поглеждаше драконите накриво.

— Прибери този меч — каза му тя. — Разпали мангала в храма. Постави два от тънките ми ножове в пламъците. След това извади вода от кладенеца и намери нещо, от което можем да направим шини. Нещо от това непосилно ли е за теб?

Младият тайст се намръщи.

— Не.

— Върви тогава. Скоро ще дойдем при теб. — Обърна се отново към драконите. — Амбициите ви са прекомерни, отново. — Помълча, а след това добави по-твърдо: — Злоупотребихте с Кралицата на сънищата и това няма да го забравя.

— Заплаха? — Телораст се изсмя, съскащият смях изпълни черепа на Канин. — Дай ни друг Тел Акаи за ядене тогава. — След миг се преобрази в тялото на жена тайст, с лъскава като оникс кожа и гола. — Погледни ме, Кърдъл! Наслади може да се намерят в тази скромна мръвка! Уподоби ме, за да можем да плеснем с ръце и да засияем най-подобаващо! По онзи самодоволен начин на двойките на който и да било свят. Хайде, да се покиприм!

Кърдъл също се замъгли, сви се навътре и се въплъти в друга жена тайст, по-висока от любовницата си и с по-едра кост.

— Дебела си някак — отбеляза нацупено Телораст.

Кърдъл се усмихна.

— Харесва ми. Повечко тежест за подмятане. В тълпа тайсти другите ще се отдръпват от пътя ми. Онази гражданска война свърши ли вече?

Телораст сви рамене.

— Белокожи и чернокожи, на ръба. Армии в поход — а бе глупости.

— Нищо заслужаващо внимание значи.

— О, трябва да се приближим, когато дойде сблъсъкът. Чернокожата армия носи странни оръжия. Тайстко желязо, закалено във Витр.

При тези думи Ардата се дръпна назад и изсъска. Дори Кърдъл потръпна.

— Лудост! — викна Кърдъл, вдигна ръце и ги зарови в гъстата си черна коса. Изведнъж се намръщи и прокара пръсти през косата. — О, харесва ми обаче.

— Прекрасна грива, наистина — отбеляза Телораст и се присламчи към любовницата си.

Ардата отново изсъска от безсилие и рече:

— Телораст! За онези оръжия…

— О, все едно. Не убиват дракони, нали?

Канин Трал стисна зъби. Болката напираше на вълни, сякаш счупеният му крак вече лежеше на мангала, който проклетият гост продължаваше да захранва с дивашка усмивка на глупашкото си лице. Кръв цвъртеше и стопена тлъстина капеше и съскаше върху въглените. Затвори очи и лицето му се изкриви в гримаса.

След миг хладната ръка на Ардата се отпусна на челото му.

— Спи сега, приятелю. Мога поне това да ти дам.

И светът си отиде за малко.

Два безметежни дни бяха изтекли след лагера на джеларканите. К’рул стоеше със Скилен Дро на един естествен бряг, по който туфи сухи треви очертаваха редове от ронливи купчини. Двамата азатанаи гледаха над бистрото посребрено море на Витр, докато слънцето гаснеше зад гърбовете им.

— Това изтича отнякъде — каза след малко К’рул. — Цепнатина, извор някакъв, разбит портал. Не вещае добро.

— Когато забележат, Строителите ще направят нещо по въпроса.

К’рул изсумтя.

— Строителите. Смущават ме.

— Те не отговарят пред никого. Рядко говорят изобщо. Насочвани са от сили, твърде стари за думи. Твърде стари, може би, за самия език. Виждам в тях стихийно естество, заплитане на неумолими закони и несъкрушими принципи. Те са онова, срещу което се бори целият живот, проявени и с това — вечно непознаваеми.

— Живи символи? Одухотворени метафори? — К’рул изкриви лице. — Не мисля, освен ако термитите и мравките също служат за описанието ти. Вярвам, че Строителите са напълно безмозъчни.

— Значи не си противоречим.

— Ти се занимаваш със смисъл. Аз допускам, че те са без смисъл. — Кимна към Витр. — Не по-различни от този хаотичен бульон. Сили на природата наистина, но също така притежаващи същото отсъствие на воля. Природата унищожава и природата гради. Гради, събаря, започва отново.

— Значи са създателите на светове.

— Светове се раждат от въглените на мъртви звезди, Скилен Дро. Никой огън не изгаря докрай. Винаги нещо остава. — Погледна приятеля си. — Или нямаш такива неканени видения? Страховитите раждания, свят след свят, век след век?

Скилен Дро сви острите си коси рамене.

— Знам ги, но не ги смятам за нищо повече от спомени за собственото ни раждане, изригването на светлина, стъписването от студения въздух, внезапното осъзнаване на присъщата ни безпомощност. Влизаме в света неподготвени и ако всъщност се окажем смъртни, се препъваме до самия му край, също така неподготвени.

— А Строителите?

— Силите на природата ще ни забележат, понякога, все едно че не сме нищо повече от мухи, бръмнали пред лицето им. Смъртността е само едно кратко повторение, изказване на неизказаното; достойно за мигновена почуда, докато остатъчният образ помръкне и угасне пред окото, а след това бъде уместно забравен. — Скилен Дро разпери крилете си. — Въздухът е мръсен. Но ти беше прав.

— За какво?

— Дракони са минали насам. Ти каза, че един или два вероятно са били привлечени обратно към портала. А порталът всъщност странстваше и сега ни чака на север. И да, Ардата остава. — Обърна се и изгледа К’рул. — Точно както каза ти. Кажи ми, тази твоя вечно изтичаща кръв дава ли ти нова сетивност? Дава ли ти усет, който обхваща целия този свят? Губейки кръвта си, К’рул, да не би случайно да си измамил всички ни и вече да претендираш за невъобразима власт и влияние? Създаваш нов свят с тази магия. Тя се просмуква и зацапва всичко в обхвата си, а този обхват се разширява. И кой стои в центъра? Ами, нашият скромен К’рул, от когото капе щедро. Тъй че трябва да попитам: завладял ли си ни?

К’рул почеса наболата си брада.

— О, предполагам, Скилен Дро. Но смекчи възмущението си, приятелю, защото този, който стои в центъра, стои там в слабост, не в сила. — Лицето му се изкриви. — Аз не съм Ардата с нейните паяжини и с лакомията ѝ. Центърът на моята империя, такава, каквато е, не изисква жертва. Аз съм жертвата.

— Култът, значи, е да пием кръвта ти, капеща от подиума.

— Ерастас и Секул Лат откриха по-брутален начин на хранене с кръв, изразен на езика на насилие и смърт. Техният е противоположен на моя, но това не го прави по-малко мощен. Всъщност може би предвид съблазняващите му свойства, привличащи най-лошото в нас, ще надделее над мен с времето. — Помълча и въздъхна. — Боя се от това, и все пак ходовете, които правя срещу тях, не мога да ги правя сам.

— Аз, твоят невеж съюзник.

— И дракони.

— А Ардата?

— Не знам, честно. Любопитен съм, разбира се. Какво я държи тук, на бреговете на Витр, под портата на Старвалд Демелайн? Дали е просто загубата на Кралицата на сънищата? Или има още нещо, нещо повече? Една паяжина, в края на краищата, може да бъде нещо повече от капан. Може да е също така средство да се държи всичко заедно, да се държи да не се разпадне.

— Приписваш на мотивите ѝ твърде много духовна щедрост, К’рул. Тя е азатанай, не по-различна от теб или мен в начина, по който прикриваме тайната си цел, скритите мотивации под похвални жестове. — Махна лениво с дългопръста ноктеста ръка. — Като този, и твоята невидима Империя на слабостта. Не те разбирам, К’рул. Кой владетел се стреми да владее империя, като моли гражданите си за съпричастие?

— А ако съпричастието — и състраданието — са единственият източник на сила за тази империя?

— Тогава, приятелю, двамата с теб сме обречени.

К’рул помисли над това.

— Пътят на Ерастас е със задънен край.

— Пътят на Ерастас не влага никаква стойност в това къде свършва, задънен край или не.

— Да, може би си прав.

— Ще ти помогна, но само дотук, К’рул. Нямам никакво желание да присъствам на евентуалната ти кончина. Но за това, което трябва да направим, тук и сега, Ардата ще е съществена. А тя не ме харесва.

— Ще говоря за теб, Скилен Дро, и ще потърся от нея… — усмихна се — малко съпричастие.

Обърнаха гръб на Витр и поеха, завивайки малко навътре в сушата, по-далече от отровния лъх на морето, и продължиха на север.

На К’рул му се въртеше в ума, че Ардата ще отвърне на молбата му със своя. Зачуди се дали Скилен Дро разбира това. „Но драконите са тези, които ще решат, а какво би могло да бъде по-притеснително от това да избереш дракони за съдници какво е справедливо?“

Нощ се спускаше над света, първите звезди пламваха събудени напред. Продължиха към тях. И двамата знаеха, без да си го казват, че няма да спрат преди да стигнат Старвалд Демелайн.

Беше помогнал на Ардата да намести счупените кости на Тел Акаи, и двете невероятно дебели. Когато ги погледна, докато дърпаше грамадното стъпало на Трал, а тя връщаше костите навътре под разкъсаната кожа, се почувства незначителен като никога. Срещу такъв воин не беше нещо повече от дете и колкото и да жилеше мечът му, Канин Трал можеше просто да го забърше настрани с пълно пренебрежение.

Неприятно усещане беше това унижение. Делата от миналото му, които бяха изглеждали толкова значими и важни, не бяха много повече от дребни стъпки в един дребен живот. Когато тя се залови да превърже раните по тялото на Тел Акаи, той отново излезе навън, за да прибере любимата брадва на Канин Трал.

Без да обръща внимание на двете жени тайст — които бяха всичко друго, но не и такива, — тръгна надолу към брега на Витр. За краткото време, през което брадвата бе лежала върху мъртвия пясък, горчивите изпарения бяха зацапали желязото, отнемайки гордата му лъскавина. Изпъшка, щом вдигна оръжието от земята, и се затътри отново нагоре.

Разпръснатите руини на храма, прекатурените каменни блокове и нападали колони създаваха впечатлението за някакво отминало насилие, сякаш обитаващият го бог или богиня беше сложил край на вярата в изблик на ярост. Вяра и избиване твърде често се сплитаха в убийствена прегръдка. Беше избягал от Куралд Галайн на ръба на една такава война и нямаше никакви съжаления за тази подробност в заминаването си. Но бягството не беше предотвратило преобразяването на кожата му. Първоначално бяла като сняг, сега тя беше като потъмняло от слънцето лъчисто злато. Онова, което в началото го беше ужасило, вече привличаше; той се усети, че гледа всъщност с възхищение съвършените като оникс Телораст и Кърдъл.

Подпрян на брадвата до един разбит варовиков блок, той се поколеба, а после се отпусна на камъка да погледа светлината, отцеждаща се от света.

След малко двете жени дойдоха при него и се настаниха от двете му страни; и двете — достатъчно близо, за да потъркат ръце и бедра в неговите.

— Храбри млади воине — заговори тихо Телораст. — Кажи ми, че ги харесваш леки и пъргави. Тя ще те смачка и насини до припадък, докато аз, от друга страна, показвам по-скромни извивки, но не по-малко възбуждащи, нали?

— Мислех, че двете сте любовници.

— Любовници, сестри, майка и дъщеря, тези описания са безсмислени. Подробности от миналото, а миналото е мъртво. В този момент има само жени и мъж. Самата близост приканва. Не е ли така, Кърдъл?

— Ние винаги сме прави, вярно е. Как би могло изобщо да е другояче? Но този воин тайст тук, той има високо мнение за себе си.

— Или го е имал преди — отбеляза Телораст, — но вече не, уви. О, Куралд Галайн! Как се наслаждава той на гледката на собствения си пъп! Свити хоризонти и корен, отдавна престанал да извлича жизнени сокове. Но ето те теб, воине тайст, обагрен в Светлина, божествен в младостта си, а само облаци в тези златни очи.

— Ардата е виновна — изсъска Кърдъл. — Не иска да го използва по правилния начин!

— Тя си има патката на Тел Акаи, с която да си играе, любов моя. Помисли за това.

— Мъжеството на азатанаите няма граници — каза Кърдъл. — Тя трябва да се превръща, за да му е по мярка. Зъл гений, но лесно се разглезва.

— Бързо се отегчава.

— Цялата чувственост притъпена. А ти, Телораст, за малко да убиеш онази гигантска патка!

— Ти не го искаше, първо на първо!

— Нима? Е, вярно, не го исках. Но след като вече е негоден, премислих.

— Той ще те разпори на две, Кърдъл, нищо, че се направи толкова подута и с голям кокал.

— Виждам много провиснало по теб, Телораст!

— Не е провиснало. Това е закръгленост. Има разлика. Аз не се клатушкам, когато ходя. Полюшвам се.

Когато той понечи да стане, двете жени го дръпнаха обратно.

— Не сме приключили с теб, воине — каза Кърдъл. — Наблюдавах те, знаеш. Благословът на Светлината е върху теб. Тя се опълчва на Витр. Това е полезно.

— Престани с това — каза Телораст. — Само го объркваш.

— Объркването е хубаво нещо. Ще го направи по-отстъпчив. Воине, кажи ми поне името си.

— Оссерк, син на лорд Вата Урусандер, който е командир на Легиона.

— Син, лорд, командир — щитове за отклоняване, щитове, зад които да се криеш. Хайде да те извадим на слънчевата светлина, Оссерк.

— Престани, Кърдъл. Кажи му нещо полезно. — Телораст отпусна ръка на бедрото му. — Тайна, която можем да споделим. Просто за да му покажем колко сме щедри. Кажи му за Сивия бряг.

Кърдъл трепна, а после се наведе напред и я изгледа гневно.

— Ти луда ли си? Плановете ни този път са съвършени! Вземем ли веднъж трона, благословеното от Светлината същество ще бъде наш враг!

— Лиосан. Тяхното име за Светлината, Кърдъл. Освен това този глупак тук не отива никъде. Още ли не си го проумяла? Аз току-що дойдох тук и го разбрах. Витр ли ти разяжда мозъка, сестро? Това ли е? Стоиш тук толкова дълго и копнееш за онзи Тел Акаи?

— Правехме си муцунки. Беше чудесно! Мозъкът ми не е разяден. Не аз предложих да дрънкаме за Сивия бряг.

— Ще намерят друго име за него — каза Телораст. — Правят такива работи. Ние сме Елейнт, забрави ли?

— Някой наистина трябва да убие Властелина.

— Съгласна. Този път ще се погрижим да стане. Намери правилния меч, насочи го към него и виж как плисва черната му кръв!

— Отегчих се — каза Кърдъл. — Изчукай го този воин, любима. Искам да гледам.

— Нима?

— Казах го, нали?

— Последния път, когато го направихме, горкият кучи син беше накъсан на парчета.

— Не от моите нокти, Телораст!

— Е, възбуждащо е, когато гледаш!

Кърдъл потупа Оссерк по рамото.

— Изобщо не се притеснявай, че нещо такова ще се случи, воине. Ние бяхме дракони тогава, това е различно.

Оссерк се покашля и отвърна:

— Дал съм клетва за целомъдрие. Ето защо трябва да отклоня поканата. Моите извинения, ъъ, и на двете.

— Тази клетва трябва да се наруши — изръмжа Телораст.

За негово голямо облекчение Ардата излезе от храма и тръгна към тях.

— Оставете го на мира, двете. Едва търпя присъствието ви тук и ще е добре да го имате предвид.

— Тя припка от руините, Телораст! Паяжината трепери, щом нашата сила я предизвика! Виждаш ли ужасното напрежение на лицето ѝ?

— Това ще да е от Витр — каза Телораст. — Но само по себе си е показателно, нали? Дори азатанаите не са неуязвими.

— Витр ще прояде дупки в този свят, Ардата — каза Кърдъл, наведе се леко напред и отпусна мека длан на бедрото на Оссерк. — Разбираш ли това? Дупки, проядени през него. Старвалд Демелайн беше само първата. — Ръката стисна. — Магия се излива в този свят. Ще има натиск. Рани ще се отворят. Витр е Великия гълтач, Неутолимия глад…

— Оо, това ми харесва — промърмори Телораст; нейната ръка се промъкна крадешком над другото му бедро и пропълзя към чатала му.

Оссерк вдиша рязко, усетил как членът му се отзовава на лекия допир.

Ардата скръсти ръце, но вниманието ѝ като че ли бе съсредоточено само върху Кърдъл.

— Кажи ми повече.

— Пазарим ли се вече? — Кърдъл се усмихна и ръката ѝ също се промъкна надолу, а когато откри, че тази на Телораст вече е там, с пръстите свити около члена му, се опита да го издърпа от хватката на съперничката си.

Той изохка, скочи на крака и бързо се отдръпна от двете жени. Обърна се и погледна ядосано нацупените им лица.

— Отдавна не съм нещо за използване — изръмжа им.

— Всичко е наред — каза Телораст. — Пак ще станеш след време.

Кърдъл кимна.

— В природата му е. И ти ли го разбра, любима? Леле, колко сме умни, нали? — Обърна се отново към Ардата. — Е?

— Какво искате?

— О, този мъж, първо — отвърна Кърдъл. — Но също така нещо за бъдещето. Когато Сивият бряг се издигне и влизането е безпрепятствено, ще впримчиш Килмандарос. О, не завинаги, разбира се. Дори ти не би могла да се справиш с това. Но за известно време.

Телораст добави:

— Достатъчно, за да прелетим със сестра ми до центъра безпрепятствено и да си вземем каквото ни чака там.

Ардата се намръщи.

— Тронът на Сянката.

— Той е наш! — кресна Телораст.

След малко Ардата сви рамене.

— Говореше за дупки.

— Рани, портали, по един за всеки аспект на магията — каза Кърдъл. — Гладът на Витр за сила е безкраен. Ще направи пространство в себе си за всеки аспект. Пещери, тунели.

— Откъде дойде този Витр, Кърдъл?

— Старвалд Демелайн винаги е… изтичал — отвърна Кърдъл. — В родното ни селение сме плавали над сребърни моря, скътани по разядени зъбери, стърчащи от хаоса. Втурвали сме се над бесния му порой във времена, в които е тътнел през други селения…

— Всички селения — прошепна Телораст. — Дори и на Властелина.

— Значи Кралицата на сънищата…

— Погълната от една такава рана — отвърна Телораст и се отпусна назад. — Малка, просто цепнатина, процедила се от същия този портал тук, от Старвалд Демелайн. Ние, които патрулирахме от другата страна, забелязахме и яхнахме внезапния порой. Навън! Навън, в този нов свят, ха!

— А нейната съдба? — попита с хладен тон Ардата.

Телораст погледна Кърдъл, но тя сви рамене и замълча. Телораст въздъхна и продължи:

— Витр краде спомени — или по-скоро заслепява ума за спомените, които таи. Останалият без ум се преражда и трябва да започне нов живот.

— Къде е тя тогава?

Телораст се усмихна.

— Трябва да разтеглиш мрежата си надалече, Ардата, да усетиш издайническия ѝ трепет. Но мисля, че странната азатанай, която се озова сред тайстите, която таеше в себе си портата на Светлината, на Лиосан, а после я захвърли от себе си, все едно че смъкна обременяващо наметало, ами, тя би могла да е някогашната ти Кралица на сънищата.

Ардата я изгледа продължително, преди да попита:

— Кога беше това?

Кърдъл сви рамене.

— Глупава жена. Виж тайста, който дойде при теб и твоя любовник Тел Акаи! Толкова ярко блеснал от безразличния дар на Светлината! Колко дълго беше пътуването? Ето го отговора ти.

— Но да ти напомня, Ардата — намеси се Телораст, — тя не те помни.

— Любовта ти е загубила влиянието си — изкикоти се отново Кърдъл. — Горката Ардата.

Ардата понечи да се обърне, но Кърдъл скочи на крака.

— Момент, азатанай! Спазарихме се!

Ардата погледна Оссерк, след което сви рамене.

— Не го притежавам.

— Но е твой! Умиращ и възкресен!

— О, добре. Вземете го тогава, но го оставете жив.

— Разбира се — подсмихна се Телораст. — Разбираме нуждата ти от него.

Този път Кърдъл се обърна към Оссерк и се усмихна.

— Времето ти е кратко, смъртни. Сега посегни към всичко, което може да ти донесе наслада. Най-сладка е тя в последните ти дни.

Намръщен, Оссерк се обърна към Ардата.

— За какво говори тя? Какво си намислила за мен, Ардата?

— Трябва ни душа — отвърна тя. — Да запуши портала.

— Душа ли? Моята?

Тя го изгледа спокойно.

— Това е достоен край, Оссерк. Помисли и за още нещо: не е вечно. Нищо не е. Рано или късно ще бъдеш избълван, за да се окажеш непроменен от дните на плена си. Векове може да са отминали. Би могъл да се озовеш на някой свят, който дори не познаваш, цяло ново селение за проучване. Нещо повече, Сине на Лиосан, ще притежаваш мощ, каквато никога не си познавал. Дори в пастта на портал, сред агонията, силата е непроменена.

Той я зяпна в неверие.

— Агония? Да бъда избълван след столетия… аз ще съм луд! — Погледна бързо Кърдъл и Телораст, после отново обърна очи към нея. — Намери друг! Използвай Канин Трал!

Тя бавно поклати глава.

— Ценя го повече от теб, тайст. Освен това Кърдъл каза истината. Притежавам живота ти, защото аз те върнах към него. — Обърна се към Кърдъл и Телораст. — Елейнти, дайте му наслади. Достатъчно, за да го поддържат известно време. Но побързайте — любима трябва да намеря.

Джеларканите бяха три. Бяха се превъплътили преди два дни и бягаха на големи отскоци да не изостанат, докато Скабандари пришпорваше грохналия си от умора кон напред, на север — далече от разяждащите изпарения на морето Витр на изток.

По пладне на този, третия ден, конят му залитна и след миг трите рунтави черни гигантски вълка го обкръжиха. Докато конят му се надигаше, той насочи пиката си настрани, за да посрещне скока на вълка отдясно. Върхът прониза гърдите на звяра с раздиращ кършещ звук, щом желязното острие разби ребра и потъна дълбоко.

Ударът изтръгна пиката от хватката му, но кожената връзка на седлото издържа — достатъчно дълго, за да смъкне седлото от конския гръб, а с него и Скабандари. Той чу как пиката изпращя от огъващата я тежест на умиращия вълк.

В същото време втори вълк захапа левия заден крак на коня и го смъкна на земята. Третият и последен ловец джелек се метна под врата на коня и зъбите му разпраха гърлото му. Конят изцвили от болка и рухна.

Скабандари се хвърли настрани от свличащото се на земята животно, ушите му се изпълниха с предсмъртното му цвилене. Превъртя се, изправи се и измъкна меча си, докато третият вълк се обръщаше, за да се хвърли върху него.

Улучи звяра в дясното рамо и го оттласна настрани — челюстите изщракаха във въздуха само на педя от лицето му, гореща кръв и лиги плиснаха по дясната му буза. Той заобиколи и заби върха на меча зад плешката на джелека, натика го дълбоко и стигна до сърцето.

Задавен, джелекът падна на една страна и едва не издърпа меча от хватката на Скабандари. Той залитна — не знаеше къде е третият звяр, — изтръгна оръжието и се огледа.

Последният вълк изръмжа, изгърбен над мъртвия кон.

Тайстът изруга.

— Доволен си, нали? Е, аз не съм.

Тръгна напред.

Вълкът се задържа на място до последния миг, след което внезапно се завъртя и побягна — десетина дълги крачки, преди да се обърне отново.

Скабандари изруга повторно и се приближи до мъртвия си кон. Без да изпуска от око кръжащия вълк, взе каквото можа от запасите си, включително последните два меха с вода, вързани на седлото. Не се бяха пръснали при падането на животното — единственият повод за задоволство в цялото това премеждие.

Най-сетне, с меховете на едното рамо, походната постеля, одеялото и останките суха храна в торба, метната на другото рамо, отстъпи бавно назад, стиснал меча в готовност.

Когато се отдалечи от мястото на атаката, видя как вълкът се приближи към коня.

Истински вълк щеше да се задържи тук няколко дни и да се тъпче с месо. Но този джелек щеше да жадува да отмъсти за убийството на двамата му събратя. Скоро щеше да започне отново да го следи. Следващото нападение, предположи воинът, щеше да е нощем.

Затътри се бавно на север. Дирята, която бе проследил, общо взето беше изчезнала, но беше водила неумолимо на север, тъй че се чувстваше уверен, че е по петите на Оссерк.

Някъде привечер се натъкна на мъртвия кон на Оссерк, непокътнат и само подут в мразовития сух зимен въздух. Капризни ветрове от изток навяваха разяждащата киселина на Витр — бреговата линия се беше доближила.

Огледа набързо трупа. Оссерк не беше взел месо от животното, странен пропуск, но беше прибрал седлото и такъмите, което направо си беше чудато. Поклати глава и продължи.

Щом слънчевата светлина угасна, чу зад себе си вой.

— Глупаво кутре. Дори челюстите ти да са на гърлото ми, пак ще те изкормя. Така заявяваме умственото си превъзходство! Е, хайде тогава, нека да се срещнем през нощта и двамата да вдигнем поредния си общ паметник на глупостта. — Спря се, премисляйки думите си, след което кимна на себе си. — Такава наслада се крие в заявяването на очевидното! Все едно че само едни думи могат да закривят света, да го отклонят от неизбежния му път. Но пък не сме ли ние само разказвачите на безсмисления скок на времето напред, с нас, поклонниците, вечно жадни да вдигнем знамената всеки път, когато решим да дадем отпор? Да, виж ме как забивам ножа в тази замръзнала земя… — Думите му заглъхнаха, щом видя на едно възвишение напред две крачещи една до друга фигури, с гръб към него.

Едната имаше вид на старец.

Другата беше два пъти по-висока от спътника си, с опашка на влечуго и кожени криле, изпъкнала тъпа муцуна, която се виждаше, щом съществото погледнеше наляво и надясно в ритъм с леко разтеглените крачки.

Скабандари забави стъпките си.

Вълкът зад него зави, вече по-близо. Достатъчно близо, както се оказа, за да го чуят непознатите, защото и двамата спряха и се обърнаха.

Скабандари въздъхна и продължи напред. Непознатите изчакаха да ги настигне.

Бледият старец заговори пръв, щом Скабандари стигна до тях.

— Объркваш ни — рече той. — Къде е седлото ти? Щях да помисля, че е неописуемо ценно, сътворено от велик майстор или може би от кожа толкова мека, че става за ядене — вместо вмирисана конска плът, предполага се.

— Грешен тайст.

— Аха. — Старецът кимна. — Значи… преследваш едного пред теб?

— Не е точно преследване. По-скоро… прибиране, като на капризно дете, което се е заскитало, без да мисли за скромните отговорности, които може да има. — С усилие задържа погледа си върху стареца. Демонското влечуго до непознатия непрекъснато се прозяваше и зъбите му щракаха.

— Е, децата са такива — каза старецът. — А колкото до соултейкъните по дирята ти…

— Поискаха коня ми. Двама паднаха, когато възразих. Последният — най-тъпият от тримата, предполагам, но засега с най-голям късмет, сега мисли за отмъщение.

— Вече не — каза старецът. — Щом този лек ветрец лъхне на юг и джелекът улови миризмата на Скилен Дро. В пълна безопасност си, а след като май вървим в една посока, добре си дошъл в компанията ни.

— Стига да не е натрапване — отвърна Скабандари.

— О, не — каза старецът с уморена усмивка. — Бих се зарадвал на един приличен разговор.

— Аа. Значи любимецът ви не говори.

Гигантското същество завъртя издължената си глава към стареца и като че ли се вторачи в него отгоре, преди внезапно да разтвори крилете си. Плесна в студения въздух и се надигна от земята.

— Скилен е съгласен с преценката ти. Оцелелият вълк наистина е изумително глупав. Той ще го прогони. Ако не, ще го разкъса на парчета.

— О, моля за малко милост в това отношение — отвърна Скабандари, докато влечугото се издигаше все по-високо във въздуха. — Стадата са си отишли в края на краищата. Всички ловци трябва да ловуват, всички месоядни трябва да ядат месо.

— Щедро от твоя страна — каза одобрително старецът. — Скилен те чува и ще обмисли молбата ти. Достатъчно е, ще научиш с облекчение, да компенсираш тази обида, че е мой любимец.

— Моите извинения за неразбирането, сър.

— Аз съм К’рул. Двамата със спътника ми сме азатанаи. А ти, тайст?

Той отвърна с поклон.

— Скабандари, някога от легиона на Урусандер, но предполагам, че вече трябва да бъда смятан за дезертьор.

— Да, това обяснява защо си лишен от благослова на Светлината. Изглежда, Скабандари, че си се запътил към Сивия бряг.

Той не беше сигурен какво означава това.

— Искам да прибера сина на Урусандер, Оссерк.

К’рул сви рамене.

— Може и да е така, Скабандари, но душата ти си намира собствения си път.

— Нищо не знам за този Сив бряг.

— Не би и трябвало, след като той тепърва ще дойде.

Скабандари се намръщи, а след това се усмихна.

— Мисля, че разговорите ни ще са приятни, К’рул.

— Значи ще сме като двама души, умиращи от жажда и намиращи един и същи извор, бълбукащ от скалата. Твърде дълго се борих с адската коравосърдечност на спътника ми.

— Той говори значи?

— Донякъде.

Скабандари кривна глава в безмълвен въпрос.

— Със съпричастието на влечуго и великодушието на пресметлива хищна птица, Скилен Дро напряга стойността на дискурса.

Скабандари кимна.

— Чувал съм, че азатанаите предпочитат самотата, общо взето, но няма да разпитвам за нуждата, която ви е събрала за такова мъчително пътуване.

Усмивката на К’рул угасна.

— Не. По-добре не. А, ето, че се връща моят крилат спътник, само със скромна туфа черна козина в ноктите.

Скабандари кимна отново.

— Стори ми се, че чух далечно скимтене.

— Онзи храбрец джелек дълго ще предъвква историята си.

— Беше „тя“ — отвърна тайстът. — Но както кажеш, К’рул. Кажи ми, ако благоволиш, какво ни чака напред?

— Ами, ако този Оссерк е оцелял в това пътуване, несъмнено ще го намерим. Извън това, трудно е да знаем със сигурност. Освен едно нещо.

— А то е?

— Ще имаме един-два разговора с дракон и ако можеш да си представиш разочарованието ми със Скилен Дро, това е нищо в сравнение с очакваното. Е, вече сме трима — добави той, след като Скилен Дро кацна наблизо с тежко изтупване. — А мястото, което търсим, не е далече.

— Моите извинения, Ардата — каза Канин Трал. Болката в крака му се надигаше на вълни, а раните в гърдите му боляха при всеки накъсан дъх. — Провалих те.

Тя го погледна отгоре.

— Тресеш се и трепериш. Треска ли те е хванала?

— Така мисля — отвърна той. — Твоите грижи може би също са неуспешни. Чувам гласове. Жени, които се карат и стенат страстно… Изглежда ми странно съчетание.

— Насилват Оссерк — отвърна тя разсеяно.

Той я погледна намръщено, щом придърпа кожите по-плътно около себе си.

— Кои?

— Драконите са придобили облик на тайсти. Те са соултейкъни, изглежда, и имат, както вече подозирам, древна кръв на Първите тайсти. Това обяснява изключителната им обсебеност от тронове и власт.

— Мислите ти са другаде, Ардата. Аз те отегчавам…

— О, я млъкни, Канин Трал. Самосъжалението е крайно непривлекателно. Да, умът ми е зает с други неща. По-конкретно, дали да се постарая да убия два дракона? Душата на Оссерк ще запуши портала и след това трябва да се махна оттук, да отпътувам на юг. Боя се, че онези две кучки просто ще го издърпат на свобода в мига, в който замина. Единствената причина да не го направят би могла да е страхът им от още драконови съперници в това селение. Разбираш ли дилемата ми?

Той я изгледа мълчаливо, стиснал зъби, пронизан от нова вълна на болка.

— Моят провал го усложнява, значи. И това, Ардата, е прост факт, не самосъжаление.

Тя се наведе до него и отпусна хладна длан на челото му.

— Ти гориш, Тел Акаи. Срещу това не мога да направя нищо.

— Тогава остави ме тук и си върви по пътя, Ардата.

— Жена ми се е върнала от Витр — каза тя. — Изгубила е паметта си. Трябва да я намеря. Трябва да я върна при мен.

Той кимна.

След миг мълчание Ардата се изправи.

— Странна милост е това, че сега трябва да измъкна Оссерк от лапите на две неутолими жени.

— Предвид това, което го очаква, да, изключително странна.

— Сбогом, Канин Трал.

— И на теб, Ардата.

Дори след като тя излезе от прашната стая, той усещаше присъствието ѝ. Треската му бе измътила хиляди яйца на паяци под кожата му и съществата сега гъмжаха. „Да не наричаме това любов тогава. Но все пак, жено, изглежда, докосването ти е вечно. Ах, благослови ме.“

Чуха крясъците още преди рухналият храм да изникне пред очите им. Скабандари се обърна към К’рул.

— Какво става? Ще се натъкнем на някое ужасно жертвоприношение на отдавна мъртъв бог ли?

Пред тях буйната огнена светлина лумваше и примигваше, заливаше с блясък руините на храма. Нещо огромно и злокобно бе надвиснало във въздуха, помръкнал тръпнещ пурпур.

В отговор на въпросите на Скабандари К’рул въздъхна.

— Тя се колебае. Не заради ужасените крясъци на жертвата ѝ пред очакващата я съдба, а защото усеща мен и Скилен Дро.

В този момент два огромни крилати силуета се извисиха във въздуха и се издигнаха от двете страни на надвисналата рана.

Скилен Дро изщрака с челюсти и разпери криле, но К’рул се обърна към спътника си и вдигна ръка.

— Един момент, убиецо, ако обичаш. Да, те те надушиха и знаят кой си.

И да отговори демонското влечуго, Скабандари не можа да го чуе, но видя как К’рул сви рамене.

Продължиха към свещения участък на храма. Скабандари зяпна нагоре към драконите. Скилен Дро не беше толкова голям като тях, но все пак той усети страха и тревогата им. К’рул беше нарекъл съществото убиец, в края на краищата. „Да, мога да разбера това. В южните земи на Форкассаил живее оса, която се храни с паяци, големи колкото ръката ми. Големината е по-маловажна от отровата на жилото, а мисля, че този Скилен Дро е изключително зъл враг.“

— К’рул, ти говори за разговор с дракони, не за битка.

— Да.

— Но все пак водиш този… спътник.

— Да. Нужно ми е онези дракони да ме чуят.

— Но е по-вероятно да избягат!

К’рул махна отново на Скилен Дро, отхвърляйки сякаш някакво мълчаливо възражение.

— Не, не е вероятно, Скабандари. Драконите не разбират много от отстъпление. Склонни са да стоят на място и да се бият дори когато смъртта е неизбежна. Стабилно мерило за тяхната арогантност.

— По-скоро за тяхната глупост!

— Да, това също.

Нещо в крясъците загложди Скабандари и когато гласът внезапно секна, той неволно забърза напред. Щом стигна до първата рухнала колона, видя пред себе си голяма клада. До нея стоеше висока жена с огненочервена коса, кожата ѝ — с цвета на алабастър. В нозете ѝ лежеше свита на кълбо плачеща фигура.

Скабандари трепна, щом Скилен Дро прелетя покрай него и кацна тежко до жената.

Тежко задъхан, К’рул се приближи зад Скабандари.

— Аа… Жалко.

— Мъжът в краката ѝ е този, за когото дойдох — каза Скабандари.

— Предположих го. Уви, приятелю, душата му е предопределена да запуши портала на Старвалд Демелайн.

Скабандари се озъби и извади меча си.

— Не мисля.

— Не можеш да се противопоставиш на това — каза К’рул. — Ако порталът не бъде запушен, ще дойдат още елейнти, не десетки, а хиляди. Този свят ще бъде унищожен в безумната им ярост, защото тези дракони ще водят война едни срещу други. А прояви ли се Бурята на Майката…

— Стига зловещи пророчества — сряза го Скабандари. — Това е единственият син на лорд Урусандер. Баща му се нуждае от него, макар и само за да му напомня за света, който идва. Но нещо повече, Куралд Галайн се нуждае от него. — Тръгна напред, право към червенокосата жена, която най-сетне се беше обърнала към новодошлите. Нещо жадно в погледа ѝ го накара да замръзне.

Тя му обърна съвсем бегло внимание, преди гневният ѝ поглед да се насочи към К’рул.

— Ти! А, сега разбирам. Тази магия е твое дело. Идиот. Как ще ми се опълчи?

— Ти си азатанай — отвърна К’рул. — Моята кръв не е за теб.

— Прекъсна ме — каза тя и погледна за миг към Скилен Дро. — И ти! Казах ти, че изобщо не искам да те виждам пак!

Погледът, който влечугото убиец отпрати към К’рул, изглеждаше някак умолителен.

К’рул поклати глава и заговори отново на жената.

— Ардата, кажи на драконите да се върнат. Скилен Дро не е тук, за да пролива кръв. Сделки трябва да сключим, с всички вас.

— Сделки? — Усмивката на Ардата не беше особено приятна. — О, те ще се зарадват на това.

Скабандари насочи върха на меча си към Ардата.

— Оссерк е под моя закрила. Намери си друга жертва.

Жената се намръщи, а после сви рамене и отстъпи назад.

— Възможностите ни за избор, изглежда, се увеличиха. Хайде, ела му избърши носа, но реша ли, че всъщност Оссерк е най-добрият избор, ще те убия, за да стигна до него, ако се наложи. — Посочи свитата на земята фигура. — Той заслужава ли това?

Оссерк изведнъж погледна нагоре — очите му бяха ококорени и зачервени, — видя Скабандари и изкрещя:

— Вземи него вместо мен!

Драконите вече не се рееха горе, макар Скабандари да не помнеше да ги е видял да отлитат, но ето, че от сумрака се появиха две жени тайст.

— Виж, Кърдъл, още един воин! По един за всяка от нас!

К’рул се покашля. Звукът бе тих, но все пак привлече вниманието на всички.

— Изправени сме пред затруднение, несъмнено. Ардата, нито Оссерк, нито Скабандари са подходящи за запушване на Старвалд Демелайн.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че всички оцелели тайсти на този свят носят кръвта на елейнтите. Тъкмо хаосът е в ядрото на душите им. Ако пратиш душата на Оссерк в портала, тя няма да запуши нищо. Всъщност ще действа като тръбен зов за вашите сродници. Същото е в сила и за Скабандари.

Ардата се обърна рязко към двете жени тайст и попита строго:

— Вие знаехте ли това?

Тъй наречената Кърдъл сви рамене.

— Може би да.

— Може би не — добави другата.

— Значи се пазарихте лъжливо?

Кърдъл повдигна вежди и се обърна към приятелката си.

— Така ли, Телораст? Не помня.

— Ти помоли за кутрето… какво още? О, да, онова нещо за Килмандарос. Това беше всичко, сигурна съм, Кърдъл. Тъй че, не, не се пазарихме лъжливо.

— Точно както си мислех — отвърна Кърдъл. Обърна се към Ардата. — Решението да използваш Оссерк беше твое, Ардата. Нищо общо нямаше с нас. Но може да съм ти намекнала, след като по природа съм щедра, за риска от портали с аспект.

— Тя не можа да схване намека — отбеляза Телораст и изгледа с укор Ардата. — Азатанай се мислят за много умни.

— Елейнти — каза К’рул. — Скилен Дро е тук и търси изкупление. Предлага, точно в този момент, да запуши портала със собствената си душа.

Скабандари засече смътно движение откъм входа на храма. Обърна се и видя грамадна фигура, изкуцукала в светлината на огъня. Отдръпна се, застана пред Оссерк, който все още беше на колене, и го погледна отгоре.

— Милорд? Мисля, че е време да се върнем у дома, не сте ли съгласен?

Оссерк избърса лице и кимна.

— Бях… Скабандари, бях жестоко насилен.

— Несъмнено, милорд. — След миг вниманието на Скабандари отново бе привлечено към двете жени тайст, които вече се приближаваха.

— Крайно щедро — прошепна с възхищение Кърдъл. — Убиецът на дракони търси изкупление. Честта не умря ли отдавна? Изглежда, че не. Е, добре, от името на моите ближни, живи и убити, приемам предложението ти, Скилен Дро. Запуши Старвалд Демелайн.

— Има условие — каза К’рул.

Двете жени го изгледаха рязко.

— А, чу ли това, Кърдъл? — каза Телораст. — Не можеше да е толкова лесно, нали?

— Имам нужда от двете ви — каза К’рул. — Всъщност имам нужда от всички елейнти, дошли в този свят.

— Що за нужда? — настоя Кърдъл.

— Охрана.

Последва дълго мълчание, а след това Телораст изсъска:

— Портите на магията!

— Моите Лабиринти, да. В замяна можете да се захранвате от избрания ви аспект.

— Лабиринти — каза Телораст. — Добре наречено, азатанай.

— Но няма да пречите на смъртните, които ще извличат от магията ми — добави К’рул.

— Тогава срещу кого охраняваме?

— Азатанаите, първо. Вашите елейнти, второ.

Ардата внезапно се намеси:

— Тези двете ще ти се противопоставят, К’рул. Те търсят Трона на Сянката, при издигането на Сивия бряг. Това е изключителната им мания.

К’рул сви рамене.

— Трябва само да предадат предложението ми на родствениците си. Какво ще произлезе от Сивия бряг все още е неизвестно. — Извърна отново поглед към жените тайст. — Е?

Кърдъл се намръщи.

— Изглежда прекалено щедро. Всичко като подаръци. Къде е загубата за нас? Жертвата? К’рул е коварен, най-коварният от всички азатанай. Подозрителна съм.

— Наистина съм прекалено щедър — отвърна К’рул. — И ето причината: друг азатанай се стреми да узурпира Лабиринтите ми, да ги поквари изцяло. Ако успее, дори елейнтите на този свят ще понесат жестока съдба. Контролът над порталите на моите Лабиринти е съществен, затова се обръщам към единствените същества, способни да станат защитници — всъщност стражи — на магията ми.

— Сега ни ласкае — каза Телораст.

— Той моли само да огласим предложението пред ближните ни — изтъкна Кърдъл. — Двете с теб, любима, не отстъпваме нищо.

— Вярно.

К’рул сви рамене.

— Единственото, което двете отстъпвате, е изборът ви на Лабиринти. Всъщност, предвид желанието ви, изглежда, ще ги предадете изцяло в полза на един трон, който може изобщо да не се появи. Това, разбира се, е ваш избор.

Телораст се обърна към приятелката си.

— Не виждам причина да оставаме тук, Кърдъл. А ти?

— Никаква! — отвърна Кърдъл. — К’рул, приемаме сделката! Къде тогава са тези невзети портали?

— Къде ли не. Следвайте мириса на магия и ще ги намерите.

Скабандари ахна, щом двете жени сякаш се замъглиха и се стопиха в два набъбващи облака, които след няколко мига се превърнаха в дракони. Забиха с криле във въздуха, пръснаха искри от кладата и се понесоха нагоре в тъмното.

Никой не проговори.

После Скабандари посочи с меча си.

— Кой е този великан?

Погледите на всички се извърнаха към грамадния мъж и той се изправи, подпрян на една колона.

— Канин Трал. В треска съм и скоро ще съм мъртъв. Но усещам силата на душата си. Достатъчна, за да ти послужа за сетен път, Ардата…

Не можа да продължи. Скилен Дро скочи напред с разперени криле и протегната ноктеста ръка. Сграбчи Канин Трал и го понесе нагоре.

Ардата изпищя.

Крилатият убиец се гмурна в зейналата паст на портата на Старвалд Демелайн. Двамата изчезнаха. След миг изчезна и самият портал, като око — затвори се и бе погълнато от нощта.

Изумен и неразбиращ, Скабандари зяпна първо К’рул, а после и Ардата.

— Какво стана?

— Порталът е запушен — отвърна К’рул.

Ардата му изкрещя:

— Измама! Беше го замислил това!

— Не бъди глупава! — сопна се К’рул. — Нищо не знаехме за този Тел Акаи!

— А Скилен?

— Той сам си решава. И наистина, трябва ли това да изненадва някого от нас, Ардата?

— Значи… отишъл е в Драконовото селение? Загубил си е ума! Те ще го разкъсат на парчета!

— Е, последния път се опитаха, нали?

Ардата се обърна към Скабандари.

— Виж какво направи, тайст!

— Само посочих към него, милейди!

Ардата изръмжа и понечи да тръгне към храма, но К’рул се изпречи на пътя ѝ.

— Почакай — помоли я. — Трябва ми помощта ти.

Стъписаното неверие на лицето ѝ бе почти комично, но тя все пак спря.

— Портите на Лабиринтите ми, Ардата. Онези, които драконите сега ще издирят.

— И какво?

Безсилие изкриви за миг лицето на К’рул.

— Каква полза от стражи, Ардата — отрони той бавно и с болка, — ако могат да напуснат когато им хрумне?

Тя скръсти ръце.

— Продължи.

— Нужен ми е твоят талант… с паяжини. Или, в този случай, вериги.

— Ах ти… коварен… кучи син. За още нещо да ме помолиш?

— Да. Трябва да зашиеш трупа на един дракон на южния бряг на морето Витр.

— Защо?

— Трябва ми.

— Защо?

— Някога беше на Коурабас, завинаги прокудена от ближните си, защото е…

— Гълтачката на магия. В името на Бездната, К’рул! Но… труп?

Той потърка лицето си.

— Е, да. Сложно е, но някой в същия този момент се кани да изпълни ритуал, отваряне на портал към Лабиринта на Смъртта.

— Забележи, К’рул, изключителното ми самообладание в това, че в този момент не те душа.

— Вярата ми в теб е, както винаги, добре обоснована.

— И в замяна на това?

— Твоята любовница се спаси от Витр в корема на Коурабас, Ардата. Влезе в коридорите на Карканас и прие името Т’рис. Ардата, силата ми се проявява из целия този свят. Тя сигурно се старае да се крие от други азатанаи, но от мен това е невъзможно. Тъй че, когато приключим, ще те заведа при нея.

— Лабиринт на Смъртта? Ти наистина си луд, К’рул. Кой го управлява?

Той се усмихна.

— Засега никой. Имаме ли сделка?

— Да, макар да съм сигурна, че ще съжаля. Всеки портал — клопка, значи? Признавам, тази част ми харесва.

— Така си мислех.

Влязоха в храма.

Скабандари се обърна към Оссерк, който донякъде се беше съвзел и вече стоеше до гаснещата жар на кладата.

— Милорд, чака ни тежко пътуване.

— Няма да оцелеем. Не и без коне.

— Ще помоля К’рул да ни помогне.

Оссерк плю в жаравата.

— Сделка с азатанаите — ѝ ще им дължиш живота си, Скара. Не, ще намерим друг начин, а ако умрем по пътя, тъй да бъде. Тази нощ не спечелих нищо освен истината за жалката си душа. Приятелю, стоя тук засрамен пред теб.

Скабандари извърна очи и се загледа в смътния блясък на далечното море Витр.

— Имаме пътя пред нас, да ти изковем нова душа.

Резкият смях на Оссерк беше груб и изпълнен със самопрезрение.

— Малко има, с което да работиш, опасявам се.

— Съжалението е достойно чувство — каза Скабандари. — Оттам ще започнем.

— Вярата ти може да се окаже неоправдана, Скара.

Той се усмихна.

— Едва ли съм неуязвим за уроци, които тепърва ще уча, Оссерк. Е, добре, хайде да се изпитаме един друг и в деня, в който застанем пред Мъдрия град, да се разкрием още веднъж един пред друг и да видим всичко, което има да се види.

След дълго мълчание Оссерк кимна.

— В едно задно помещение на храма има запаси. Вода и храна. Не съм виждал азатанаи да ядат или пият за нещо друго, освен просто за удоволствие.

— Тогава ще вземем каквото можем да носим и тръгваме.

— Скара, посред нощ е и съм изтощен!

— И аз, но проклет да съм, ако ще лагерувам в компанията им. Кой знае каква нова нужда могат да намерят за нас?

23.

— Само сред мъртвите ли ще намерим чувствено блаженство? — попита Ласа Руук. — Вяло пляскащите им крайници, толкова бледи и студени, зноят на страстта отнет от безчувствена плът, похабен като слънчевата топлина на камък? — Тел Акаи вдигна нагоре пълните си ръце. — Денят на смъртта е само прелюдия, Ханако от Стръмнините, напомняне, повтаряно твърде често — всяка нощ всъщност, сякаш душите трябваше да се разбудят така зловещо! — Погледът ѝ, спрял се на него, както седеше до кръга камъни около скромното им огнище, изведнъж стана лукав. — Виждам шарещите ти очи, нетърпеливо кутре, по тези мои гърди, и съблазънта на кривнатото ми бедро с подканящата му извивка. Прагът на смъртта ни чака, по-близо е вече. Още утре ще видим сами това скромно поселение на злочестите и окаяните и ако искаш публика за първото ни чукане, е, по-вгорчена тълпа едва ли би могъл да намериш.

Ханако въздъхна и извърна поглед към свития Ерелан Крийд с несекващото му мърморене на думи, което се усилваше и спадаше до неведоми дълбини на страст, меланж от езици, повечето от които бяха напълно непознати както за Ханако, така и за Ласа Руук. Беше се събудил преди две нощи, сприхав и раздразнен. Ерелан Крийд вече беше, както бе предсказал джагътът Раест, непознат, воин, изгубен в скрити светове и спомени, които не бяха негови.

Крийд се беше обърнал от тях и огъня, широкият му гръб бе като стена. Едната му ръка ритмично минаваше по брадата му и спираше от време на време, за да може той да нададе глух смразяващ смях.

— Остави го него — каза Ласа Руук. — Започвам да се дразня от липсата ти на внимание, Ханако от Стръмнините. Трябва ли да смъкна от себе си всякаква сдържаност? — Започна да развързва връзките на ризата си. — Толкова готови да се покажат в безмълвна покана… — Ризата се смъкна от раменете ѝ и падна на земята. — Тези набъбнали нужди, тези обекти на чувствени апетити…

— Богиньо на Огъня, Ласа! Мъжете ти…

— Мъжете ми! Мухлясват под купчина камъни! Разкъсани на хиляди парчета! Изгнила плът, която никога вече няма да се усмихне, да трепне, да се напрегне! От гарги накълвани езици, които никога вече няма да зациврят или да захленчат в жалка молба! Ах, празното ехо в ушите ми! А ти, храбър млад воин! Виж как навлажнявам устни — не, не тези устни, глупако — и ела насам преди смъртта да се изсипе над нас с цялата безчувствена тежест на канари и вечна смъртна прах!

Ханако се стисна за слепоочията.

— Стига! Какъв триумф има в такова лесно отдаване?

Веднага щом думите излязоха от устата му прехапа език, но много късно.

Ахването на Ласа Руук заглъхна, оставяйки след себе си само тишина, макар че щом погледна ядосано към огъня, той я чу как вдигна ризата си. След това заговори:

— Тази моя пътека се оказва погрешна значи. О, глупавите ми навици сега се обръщат, за да изръмжат най-злобно. Кутрето си стои настрана, пишокът увиснал, и чака дървото, малки нокти, готови да задращят земята, миризма изпишкана тук, гордо перчене там. Глупава Ласа Руук, сляпа ли беше? Този иска той да прави съблазняването! Не е за него „ела насам“! Не! Както Господарят на гнева ти каза ясно като бял ден, този иска надпреварата!

Ханако простена и не отвърна нищо.

Смехът, изтръгнал се от Ерелан Крийд в този момент, бе ужасяващ в своята жестокост, а след това воинът заговори за първи път, откакто се беше върнал в съзнание.

— Сестра ми ме преследва. Няма убежище. Трябва да прекосим нощта, деца на Килмандарос. Кучката иска семето ми и ще го вземе от този труп Тел Акаи, ако се наложи. Безвременното селение е за нас, значи, и най-добре е да побързаме.

Ханако се изправи и пристъпи към Ерелан Крийд.

— Кой говори с твоя език, Ерелан?

— Кръвта е памет, дете. Нуждата е безсмъртна. Мъстта никога не умира, никога не гасне и никога не изстива. В сърцето ми гори отказ, огън, който нищо не може да потуши. Отказ и упорство, такава свирепост в тези две чувства, такъв чист… ужас. — Озъби им се. — Само сред джагътите тя ще се разколебае.

Млъкна и когато стана ясно, че няма да каже нищо повече, Ханако се обърна към Ласа Руук и видя спокойния ѝ трезв поглед.

— Мисля, че трябва да побързаме.

Тя кривна глава и го изгледа със спокойни очи.

— За теб, Ханако от Стръмнините, вече съм затворена. Нека те терзае моето безразличие, гледай ме как ти обръщам гръб всеки път. Стена ще вдигна около себе си, дори в света на мъртвите, с трупове, струпани нависоко. Аз съм вдовишкият капан, завинаги затворен, завинаги запушен…

— Ласа Руук, имах предвид да тръгваме отново на път.

— … и твоят глад за мен ще расте, отрова в душата ти…

— Дракон ни преследва!

Тя примигна.

— Чух го — каза тихо. — Сестра му иска семето му. Колко странно! Що за сестра би желала изобщо семето на брат? Само доживотната близост би събудила такова отвращение, че да избълва цял океан от ненавист и насмешка! Ами, ако си помисля за собствените си братя в такава светлина, всичко, което живее в мен, изсъхва и се сбръчква, потръпва и се отдръпва толкова горчиво, че изпитвам нужда да се изплюя. — Хвърли поглед на Ерелан Крийд. — Хайде вдигай се, храбър воине с драконова кръв. Ласа Руук и Ханако от Стръмнините ще стоят в защита на твоето достойнство.

— Ласа, дракон!

Тя махна пренебрежително с ръка.

— И те умират, кутре, както добре знаем.

— Нека просто да побързаме, Ласа Руук — каза Ханако и надигна багажа си. — Да се доберем веднъж до защитата на джагътите.

— Аз ще водя — заяви тя. — Можеш да ме гледаш отзад, Ханако, да копнееш за всичко, което никога няма да притежаваш. И не се доближавай много! Имам нокти и зъби в готовност! — И закрачи, а след миг Ерелан Крийд се изправи и тръгна след нея.

Ханако погледна огъня. Трябваше му малко време да загаси пламъците, а после пое след тях.

След двайсетина крачки Ласа Руук се обърна и му намигна.

— Уви, истината печели! Ще рухна от първия ти допир, младо кутре!

Ханако се поколеба, а после изръмжа и хвърли на земята пътната си торба.

— Добре. Ерелан Крийд, ти продължавай, пък дано драконът първо намери нас, макар и само да се наяде. Ще те настигнем ей сега.

Ласа Руук повдигна вежди и тръгна назад към него.

— Нима? О, сега на мен ми казват „ела насам“. Ще си умра от срам!

Ханако я зяпна. Искаше му се да изкрещи.

Коря Делат намери Хаут с десетина от приятелите му — Варандас, Санад и Буругаст също бяха там. Смееха се, но веселието им бързо заглъхна, скрито като нещо лично, щом тя се приближи.

Щом я видя, Хаут се изправи, промърмори тихо нещо на жената джагът, Санад, след което ѝ махна с ръка.

— Мхаби, трябва да поговорим. Има задачи, които те чакат…

— Защо това трябва изобщо да ви интересува, Хаут? — попита Коря и гневният ѝ поглед обходи всички джагъти. — Всички вие скоро ще умрете. Какво ги интересуват мъртвите злочестините на живите? — Посочи стария си учител. — Ти веднъж ми каза, че имало неща, които сме щели да направим. Ние двамата, в отговор на убийството на жената на Качулатия от азатанаите. Какво стана с това?

Лицето на Хаут помръкна и на Коря ѝ се стори, че той едва ли не се присви от невидим удар. Седналата до него Санад се засмя тихо и разбиращо и срещна хладния поглед на Коря с уморена усмивка.

Буругаст изръмжа, после каза:

— Толкова много за изкупване, толкова малко време.

Варандас изсумтя, премести се до Хаут и отпусна ръка на рамото на капитана.

— От устата на бебета блика същински порой от глупости. Скръбта е юмрук, но стискаш ли го твърде дълго, усещаш как силата се изцежда от него. Така жестоко състарен от загуба и отчаяние, все пак искаш да го разтърсиш, с паралитична ярост. Извлечи я настрана, приятелю, и нека срезът да е бърз и чист.

Коря впи очи във Варандас, огледа мършавото му, нашарено с белези лице.

— Казвате си, че не разбирам, но разбирам. Всички вие се предавате. Облечете го в коприна, ако искате, или по-точно в шарените дрешки на шут. Все едно.

Варандас кимна тежко.

— Коря. Аз съм глупак, но не и сляп. Ние наистина сме легион на отчаяние и стоим тук, със зейнала бездна между нас и теб. Старостта е обсада, каквато още не си преживявала. Костите ти остават силни, темелите ти все още са неподровени. Кулите на вяра, които си издигнал в себе си, все още стоят високи и горди. Бронята на увереност остава безукорна и неочукана.

Буругаст добави:

— Хаут говореше от място на нараняване, на скръб. Беше просто последното от много.

След дълго мълчание Хаут въздъхна и махна на Коря да го последва.

Отидоха до края на лагера и се загледаха на изток, над гладката равнина на дълбоката нощ, където звездите пронизваха мрака със странна, някак приглушена светлина. Луната бе пропълзяла в небето точно преди залез-слънце и макар половината нощ да бе отминала, все още се беше вкопчила на хоризонта, издута и с цвета на мед.

— Какво става? — прошепна тя. — Звездите…

— В последните дни на живота — заговори Хаут — при умиращата душа идва една-единствена дълга нощ. За повечето тя преминава в стъпка със света, а на заранта спящото лице е свръхестествено спокойно. Рядко такава нощ се натрапва на други. Това е нещо лично, разтеглено пространство, свят на глъхнещ вятър и измъчен дъх. — Обърна се към нея, лицето му бе скръбно. — Качулатия е призовал Дългата нощ, за да отвори за душите ни прехода към смъртта. Сега, тази нощ, звездите не искрят, луната не изгрява. Кажи ми, кога за сетен път си пое дъх? Кога примигна? Къде е следващият удар на сърцето ти?

Тя се взря в него с нарастващ ужас.

— Портата се е отворила.

— Да. Колко дълга ще е тази нощ? Никой не знае, може би дори и Качулатия.

— Това е чудовищно…

Хаут потърка набръчканото си лице, състарено и похабено.

— Той е спрял времето. Отнел е нужната припряност на живота, търкалящите се нужди, които парят с упорство. Във всички селения животът се налага с волята си, вечно напира напред в името на реда, надбягва хаоса на разпада.

Тя поклати глава, колкото в неверие, толкова и с ужас.

— Но… колко голям е този… този край на времето?

— Засега колкото лагера — отвърна Хаут. — Но има вълни, невидими от нас смъртните, и те се разпростират надлъж и нашир. Раздвижват, възбуждат, пробуждат. Допускам, че самите мъртви вече се вслушват в това предизвикателство. — Отпусна ръка на дръжката на стария меч на колана си. — Изглежда, ще имаме своята война все пак.

— И защо е всичко това, Хаут? Заради скръбта по една убита жена?

Отдръпна се от него и отново се обърна към равнините. Взря се в неподвижното, безжизнено нощно небе. „Той казва истината. Никакъв дъх не поемам, освен нужния за думите. Сърцето ми… Не чувам нищо, дори тупкането на кръвта в жилите ми.“

— Качулатия използва магията — заяви тя внезапно. — Всичко, което онзи, когото наричате К’рул, е дал на света. Поел е всичко вътре.

— Потушил е всеки огън — каза Хаут. — Нищо не гори. Издишването на горещина, самата мощ на живота, всичко спряно. Както отвътре, така и отвън. Но пък не е ли точно това смъртта? Излизане от несекващия поток на времето? Скриване от погледа? — Въздъхна и сви рамене. — Ние сме в Дългата нощ, ние, които избрахме да го последваме. Но ти, Коря, мястото ти не е тук.

— И сега трябва да пребия Аратан до несвяст и да го извлека оттук?

— Готос стои настрана от… бремето на Качулатия. Сътворява убежище, означено от неговото „Безумие“, неговия несвършващ том, неговия вечен разказ. За да се опълчи на смъртта на времето, е готов да разказва история.

— Неговата история.

— Може да е негова — съгласи се Хаут. — Всъщност възможно е да е точно това, което казва, че е. Бележка на самоубиец, изповядване на провал. И все пак виждаш ли това ловко опълчване? Докато приказката продължава, не може да има предаване на отчаянието.

— Не — отсече тя. — Разбира се, че не може. Господарят си има своята омраза в края на краищата.

— Пареща и гореща като слънцето, да.

— Омразата му включва ли Качулатия?

— Качулатия? Бездната да ме вземе, не. Той го обича както може да обича брат.

— И все пак не е брат.

Хаут сви рамене.

— А сега Гетол, завърнал се от нещо по-лошо от смърт. Затвор, за който всички мислехме, че е вечен. Понякога делата от миналото, Коря, водят до място, където не са възможни никакви думи. И все пак не остава ли любовта? Тъй че те трите, едно — искрата на омразата, едно — въздишката на скръбта, и едно… е, едно стои между двете.

— Ще се присъедини ли Гетол към Качулатия?

— Не мисля, но всичко това е между тях. Когато говорих за убежището на Готос, исках да кажа, че Аратан е защитен.

— А аз?

— Ти си мхаби, Коря, съсъд, оформен да побира. Заради това смъртта не може да те достигне.

— О, направил си ме безсмъртна, така ли? — След като той не отвърна, тя се извърна бавно от мъртвото нощно небе над равнината. — Хаут?

— Придържай се към своя потенциал — каза той, — колкото може по-дълго. Има достатъчно място в теб за десетина живота, може би повече. Всичко е до твоята жилавост и ум.

— С каква цел?

— Един ден азатанаят Ерастас ще се опита да наложи господство над магията, която сега насища този свят. И иска да я превърне в пролята кръв, а успее ли, магията ще се окаже най-жестокия дар от всички.

— Искаш да ме изправиш срещу азатанай?

Хаут ѝ отвърна с лукава усмивка:

— Вече го съжалявам.

— Какво ни забави толкова? — Ласа Руук простена жално и избута мокри кичури руса коса от лицето си. — Погледни зверовете, о, Господарю на търпеливостта, и виж как бързото и свирепото стига. Кълна се в съборената каменна купчина, Ханако, ти ме изтощи!

Той се надигна, примига, двете му сърца едва сега започваха да забавят дивашкия си ритъм. Присви очи и се загледа на север.

Ласа Руук продължи:

— Струваше ли си чакането? Ожуленото ми цвете отговаря ли? Не. Мърморенето долу продължава, тръпките на плътта и духа тръпнат като стресната сърничка в нощта. О, скъпо кутре, ти смъкна луната на земята! Завихри звездите с такава страст, че разби колелото! Тялото залита, земята се тресе. Само ме погледни в идващите дни и виж вещия блясък в окото ми, лукавото знание на нашата ужасна тайна…

— Не е толкова тайна — каза Ханако.

Тя се надигна рязко — косата ѝ бе пълна с клонки и стръкове трева — и се извърна назад.

— Ханако! Гледали са ни три посивели призрака! Ай! Залитат като привидения, с помръкнали лица и очи, съсухрени като прашни фурми!

— Твоите мъже — каза Ханако, — привлечени към нас, несъмнено, от стоновете и крясъците ти. — Изправи се. — Извиненията засъхват на езика ми. Срам и угризение изпълват сърцата ми и пред лицето на праведното предизвикателство не ще вдигна меч, за да се защитя.

— О — каза Ласа Руук и присви очи. — Не са мъртви значи?

— Не, само изтощени, изглежда. Похабени от тази убийствена гонитба, а сега тук и най-лошият им страх се е сбъднал.

Тя също се изправи, гола, и изтупа прахта от ръцете си, а после и от гърдите си.

— Изблизал си всичките ми сладки миризми, Ханако. Това ме поставя в неизгодно положение. Не казвай нищо. Остави това на мен. Те са мои съпрузи в края на краищата.

Ханако изпъшка и се извърна на юг. Нощното небе над хоризонта изглеждаше странно.

— Обеща ми, че ще защитим Ерелан Крийд, а ето ни тук. Страстта ми, Ласа Руук, наруши клетвата ни. Сега той върви сам. И драконът може вече да го е намерил.

— О, стига с тази глупост, Ханако! Виж тези злочести мъже, опърпани и клети. Греят ли тези лица с любов и радост? Спри света, съпрузите ми ме намериха! Хваната гола и плувнала в пот, зачервена и заситена безмерно! С престъплението си аз ги унизих всички! Какво изкупление е възможно? Каква е цената на прошката?

Тримата мъже се приближиха и спряха на десетина крачки от тях. Ласа Руук ги гледаше, висока и нагла.

След дълго напрегнато мълчание най-старият от съпрузите посочи Ханако, макар че погледът му остана прикован в съпругата му. Устата му се раздвижи отначало беззвучно, а след това той каза сърдито:

— Ти нито веднъж не си разкъсвала никого от нас на кървави ивици!

Ласа Руук хвърли поглед на Ханако и повдигна вежди.

— О. Това ли? — Обърна се отново към съпрузите си и сви рамене. — Много зверове лежат в тревите, всеки със своя навик. Някои дебнат в засада. Други се прозяват и дремят, докато дойде нощта, когато всякаква свирепост се развихря. Други пък въртят опашка, бдителни и чакащи първата възможност. Аз съм жена на апетити и любопитство, Гарелко.

— Но… друг съпруг? Колко ти трябват? — Гарелко заскуба рехавата си коса. — О, на теб никога не ти стига, Ласа Руук! Не, трябва да свалиш най-добрия воин на всички планински племена! Убиец на повече теломени, отколкото някой от нас може да преброи! — Посочи с треперещ пръст Ханако. — И… ти! Ти!

— О, я млъкни! И ти, Татенал, нито дума! Същото и за теб, Раваст! Мислех, че всички сте мъртви! Убити от дракон! Изгълтани, смлени, изсрани! — Поклати глава и продължи по-тихо: — Започнала бях да се съмнявам във вас тримата. Колко дълбока е любовта ви към мен? У дома, ах, надуших самодоволство.

— Самодоволство?

— Да, Гарелко! Или беше просто безразличие? Или залиняла любов? Предизвикателство беше нужно. Тъй че тръгнах по хлъзгавата диря на бушуващата скръб на джагът. Щяха ли да посмеят съпрузите ми да ме последват? Щяха ли изобщо да забележат отсъствието ми?

Гарелко отново посочи Ханако.

— А този? И той ли беше изпитание?

— О, кой знае кой го сложи на тази пътека. Такъв млад храбрец, вече уморен от банални предизвикателства! Но срещу онова, което не може да бъде победено, ах, вече имаме съдба, достойна за легенда! Или нещо такова — добави с въздишка.

— Чухме писъците ти! — изломоти внезапно Раваст.

— Както и трябваше, ако наистина бяхте живи — какъв по-сигурен зов можех да измисля, за да ви доведа на бегом? — Махна небрежно назад към Ханако. — О, той беше забавен, признавам ви го, истински звяр всъщност, и ще подклажда изобретателността ви през всичките години наслада, които предстоят!

— Няма ли да го вземеш? — попита Гарелко. — За поредния съпруг?

— Тримата сте достатъчна шетня — отвърна тя. — Освен това обърни внимание на целта му! Приличам ли на жена, уморена от живота? Все пак това пътуване не беше ли възбуждащо?

Татенал заговори с горчивина:

— Бентове са се разкъсали, жено, и сега невидими реки на дива мисъл поглъщат земята под всички ни. Никой от нас не е каквото бяхме някога. Дори и ти. Виждам в очите на Ханако подновена решимост. Той наистина ще тръгне с онзи страховит легион и аз ще крача до него. Вече имаме нови врагове у всеки от нас, предизвикателства за усета ни кои сме наистина, а на тях, обич моя, трябва да се отвърне.

И Татенал тръгна напред, за да застане до Ханако, а очите на Ласа Руук го проследиха с открит ужас.

— Олеле — изпъшка тя и се обърна рязко, когато Раваст заговори:

— Възлюбена моя съпруго — каза младият воин, — ще взема мярката на този скърбящ джагът и на прага на избор, който не може да бъде отменен, едва тогава ще реша своя път.

На лицето на Гарелко се изписа покруса и той отрони хрипливо:

— Е, Ласа Руук, виждаш ли какво направи?

— О, виждам — тросна се тя и скръсти ръце. — Хитро наказание! Чуйте добре, и тримата! Ще ви придружа до глупавия лагер на джагъта, където можете добре да премислите включването си в опърпаната тълпа, която е лапнала по неговата лудост! Но аз няма да прекрача прага, дори всички да ме оставите наистина вдовица! Все още съм млада и селата гъмжат от красиви мъже, някои от които дори са полезни! — Замълча, после продължи: — Тъй че помислете добре за буйното ми бъдеще, съпрузи. Отвъд Портата на злочестите като нищо може би ще чувате как страстните ми викове предизвикват самия свят!

Когато се извърна с лице към Ханако, той видя страстта в погледа ѝ и бе потресен. Обърна се към Татенал и каза:

— Върнете се с нея. И тримата. Завлечете я у дома, вържете я и ѝ запушете устата, ако трябва.

— Кутрето ме отхвърля? След сладкото боричкане в тревата?

Той ѝ отвърна намръщено:

— Не разбираш, Ласа Руук. Обикнах те, но ти гориш твърде горещо за мен и този огън в теб е бушуващият блясък на живот, не на смърт. Тръгнеш ли към джагъта, боя се от миг на ярост и избор, който не може да бъде отменен. Не е за такава като теб селението на смъртта, тъй че те моля — моля ви всички — върнете се у дома. — Извърна поглед на юг. — Ако побързам, ще догоня Ерелан Крийд и ще го браня.

— Не мислиш наистина да се присъединиш към онези глупаци, нали? — изсъска Ласа Руук. — Не беше ли това просто една лудория? Весело подскачане, като зрителите, гледащи нелепа пантомима? Ханако от Стръмнините, ти си твърде млад за купчината камъни!

Той поклати глава.

— Имам си свои основания, Ласа Руук, и те ще си останат мои, завинаги неизречени, но не по-малко твърди. А вече го има и Ерелан Крийд, когото няма да изоставя. Що за слава може да се намери в това да се откажеш? Каква истина може да се разкрие, освен ако наистина не минеш през портата? Не, аз ще намеря каквото търся.

Тя вече гледаше с гняв и четиримата.

— Вие… вие… мъже!

Ханако тръгна и другите тръгнаха след него. Ханако чу резкия вик на Гарелко, обърна се и видя как Ласа Руук го дърпа за дясното ухо и съска:

— Убеди тези идиоти, старче, или ще съжаляваш за провала си!

— Ще се опитам! Заклевам се!

Ханако извърна отново поглед на юг и забърза.

— Простете ми за бързината — каза през рамо. — Следвайте ме както можете — все едно е.

— Какво искаш да кажеш, Ханако? — попита Татенал.

В отговор Ханако посочи напред.

— Виждате ли небето? Там, приятели мои, светът затаява дъх.

Чу тихите им възклицания и мърморенето им, а после поредния спор между Ласа Руук и съпрузите ѝ.

Ханако беше доволен от любенето. Имало беше огън, който трябваше да се потуши. Умът му вече бе прояснен, решимостта му — твърда и дръзка, с подновена упоритост.

„Смърт, най-сетне ще се изправя пред теб. Без да мигна, ще се изправя пред онова, пред което трябва да се изправят всички тъй наречени герои. И ще получа отговор.

Но не съм глупак. Господарю на Каменните купчини, няма да те отрека. Всеки път накрая ти печелиш. Всъщност никога не губиш. Тъй че ще запитам, о, Господарю на смъртта, колко струва победата… в такава нечестна игра?“

На петнистото лице на Гетол се бе изписало изражение на стара болка и страдание и Аратан подозираше, че е постоянно. Пет столетия заровен под земята, овързан в корени… чудеше се как джагътът е запазил разсъдъка си. „Ако изобщо е имало разсъдък. Тези са джагъти в края на краищата.“

Гетол се взираше в него с някаква странно отдалечена замисленост, все едно че докато оглеждаше младия чернокож Тайст Андий, всъщност гледаше през него към нещо друго. Странният му поглед изнервяше Аратан, но той беше подготвен и нямаше да разкрие това на този брат на Готос. Отвърна му със същото.

След известно време Готос ги погледна от писалището си и рече:

— Това наистина ли е необходимо?

Гетол се намръщи, а след това сви рамене и извърна очи.

— Този твой подопечен. Този незаконен син на Драконъс.

— Да, какво за него?

— Да — добави Аратан, — какво за мен?

Гетол изсумтя и отвърна:

— Някои неща е по-добре да останат неказани, предполагам.

Готос остави стилото си.

— Мисля, че каза доста малко за доста дълго време, Гетол.

— Вярно е.

— И то безполезни думи.

— Каза писателят, наведен над тома си глупости.

— Ако предположението ми е неправилно, братко, моля, просветли ме.

Гетол вдигна ръката си и я огледа замислено.

— Ноктите ми трябва да се подкастрят. Все пак, благодарен съм, че ги имах, макар да подозирам, че серегалът, когото завлякох на мое място, би изказал различно мнение.

— Очите ти бяха ли отворени? — попита Готос.

— Не, разбира се. Щеше да щипе, а освен това има много малко за гледане, независимо дали си в песъчлива пръст или в подгизнал торф. Лягаш със затворени очи, кротко изражение и стисната уста.

— Така значи.

— Не — отвърна Гетол, — нищо такова. Повечето погребани хора са мъртви в края на краищата. Смъртта, изглежда, настоява за сериозна външност. Но пък в избора на вечно изражение, предполагам, че кроткото е за предпочитане пред, да речем, хиленето от ужас.

— А твоето, братко?

— О, бих предположил… разочарование?

Готос въздъхна и потърка лицето си със зацапаните си с мастило пръсти.

— Всички се отзовахме доброволно, Гетол. Беше просто лош късмет, че…

— Моята съдбовна грешна стъпка, да. Или може би по-скоро неочакван обрат на съдбата ми. Човек не става сутринта, да речем, с мисълта да свърши деня в черната пръст и овързан с корените на дърво или, впрочем, да бъде затворен за пет столетия.

— Да, малко вероятно изглежда — отвърна Готос. — Все пак размишлението за това какво ни подготвя съдбата със сигурност трябва да съпътства поздрава на всяко утро.

— Ти беше винаги обсебеният от важно размишление, братко, не аз.

— Смятам го за признак на интелект.

— Провал, който съм горд да призная — отвърна Гетол, оголил почернелите си бивни.

— Оттук и грешната стъпка.

Усмивката угасна.

— Тези, на които им липсва интелект — каза Готос, — винаги и непрестанно съжаляват за лошия си късмет. Проклятието на глупавия е да си блъска главата в упоритата стена на това как са всъщност нещата, вместо в онова, което настоява да е битието му. Туп, туп, туп. Наистина си представям изражение на тъпо разочарование, година след година, век след век.

— Обвинявам Качулатия — изръмжа Гетол.

— Разбира се.

Братята кимнаха едновременно и замълчаха.

Аратан се отпусна в стола си, погледна единия, после другия. Скръсти ръце и каза:

— И двамата сте нелепи. Мисля, че е дошло времето да ви оставя. Готос, моята благодарност за… за търпението ти. За храната, пиенето и работата, която ме караше да върша. Макар да разбирам, че двамата с Хаут сте решили къде трябва да отида тепърва, смирено изтъквам, че съм на възраст да взимам сам решенията си. И ще тръгна с Гуглата, за да дочакам отварянето на портата.

— Уви, не можем да позволим това — каза Готос. — Ти ми бе поднесен в дар в края на краищата, от името на своя баща. Не помня да съм се отказал от притежанието си на този дар. Гетол?

Гетол отново изгледа Аратан замислено.

— Аз едва-що пристигнах, но не си споменавал за нещо такова.

— Точно така. Колкото до Хаут, Аратан, имай предвид, че младата Коря Делат, която вече трябва да се върне в Куралд Галайн, ще бъде без защитник.

— Тогава намерете някой друг! — сопна се Аратан. — Защо не Гетол? Не е като да има много работа.

— Любопитно — каза Гетол. — Наумил съм си да направя точно това. Да придружа теб и Коря тоест.

— Значи тя има придружител и двамата нямате нужда да се мъкна с вас! Освен това татко ме прати тук, за да бъда недостижим за съперниците му в двора на Цитаделата.

Готос се покашля.

— Всъщност…

— Чул ли си нещо? — Аратан се напрегна. — Как? Никога не излизаш от тази проклета стая!

— Смущения в етера — каза Готос намръщено.

— Смущения в какво?

Готос още повече се намръщи на неверието на Аратан.

Гетол изсумтя.

Готос въздъхна и рече:

— Пътник форулкан пристигна в лагера на Качулатия вчера. Една приятно намусена женска, казва се Съмнение. Спомена за събития на изток.

— Какви събития?

— О, хайде да не намеквам, че вече са се случили. По-скоро е очертан път, който има само една крайна точка. — Издиша шумно. — В духа на моите неопровержими наблюдения относно вродената саморазрушителност на цивилизацията…

— Не пак — изпъшка Гетол и се надигна от стола си. — Сега най-сетне стигнахме до причината защо скочих в двора на къщата — единственото спасение, което ми остана. Мисля да навестя Качулатия, макар и само за да се порадвам на събудения му срам. — Хвърли поглед към Аратан. — Би могъл да дойдеш при мен там, стига да преживееш предстоящия монолог.

И излезе.

— Милорд — каза Аратан на Готос съвсем официално, — спестете ми лекцията, ако обичате. Бих искал да знам подробностите за случилото се, или каквото предстои да се случи.

— Е, точно това е, млади Аратан. Докато вие с Коря се върнете в Куралд Галайн, димът вече ще се е разнесъл. Прахта ще е улегнала, изкопите за масови погребения ще са напълнени и зарити, и тъй нататък, и прочее. От това би трябвало да предположим прогонването на баща ти. Всъщност бих се изненадал да го намерим където и да било в този свят.

— Тогава при какво ще се върна?

— При пепел и руини — отвърна Готос с доволна усмивка.

— Не съветвам да правим това — каза Коря, загледана към къщата Азат с наскоро разровения ѝ задръстен с млади дръвчета двор. — Пазачът е призрак, и злочест при това. Ифайли, никаква мъдрост няма да дойде от онова нещо.

— И все пак — каза Бягащото псе — той е бил от моята раса.

Тя въздъхна.

— Да, както ти казах.

— Тогава искам да говоря с него.

— Къщата може да не ни пусне. Сега тя е по-силна… по-мощна. Не можеш ли да го усетиш?

Той я погледна с изумително сините си очи.

— Аз не съм Гадател на кости. Сетивността ми е в друго. — Погледът му се изостри. — Мхаби. Съсъд. Да, разбирам, че имате нещо общо с тази къща.

— Какво?

— Сходно предназначение може би. — Обърна се рязко и се загледа на север, присвил очи и напрегнат. — Скърбящите ми ближни са тръгнали.

— Как… откъде знаеш?

Той сви рамене и рече:

— Почти е време, нали?

Коря се поколеба, неспособна да издържи на погледа му, когато отново се обърна към нея.

— Аха — каза той тихо. — Искаше да ме задържиш далече от тях.

— Там, където отиват, не е за теб. Е, ще говориш ли с Кадиг Авал, или не? Бихме целия този път в края на краищата.

И влезе в двора и тръгна по лъкатушещата пътека. Ифайли я последва.

— Имаш коварен ум, Коря Делат. Но не разбираш. Аз съм само придружител, пазител един вид. Майка ми ми забрани да вляза в селението на смъртта.

— Кога?

— Неотдавна. Това ме разстрои, но разбирам. Скръбта не може да се вземе назаем. И все пак, след като тя скоро ще си отиде от мен, изглежда, ще позная собствената си скръб. Тя, мисля си, е като цвете, предавано от един на друг, поколение след поколение. Строг цвят, остра миризма, която щипе очите.

Застанаха пред вратата. Коря кимна и каза:

— Изглеждаше твърде лесно да те убедя да дойдеш с мен.

— Майка ми знаеше, че си лукава — отвърна Ифайли с тъжна усмивка. — Ние се сбогувахме. Не очаквам да я видя отново.

— Ела с мен — предложи тя неочаквано за самата себе си и затаи дъх. — Ела с нас, с мен и Аратан, в Куралд Галайн!

Той се намръщи.

— И какво ме чака там?

— Нямам представа. Има ли значение?

— Моят народ…

— Все още ще е там, когато решиш да се върнеш. — „Ако изобщо решиш някога да се върнеш — добави наум. — В края на краищата с теб до мен, хубав Ифайли, мога да не бързам с моето решение.“

— Виждал съм този Аратан — каза Ифайли замислено, — но не сме говорили. Всъщност той като че ли нарочно ме отбягва.

— Хаут казва, че той трябва да е моят защитник — каза Коря, — но за да съм честна, вероятно е обратното. Водил е усамотен живот, видял е и е преживял малко. Не виждам голямо бъдеще за Аратан, честно. Вероятно семейството ни ще трябва да го приеме. — Въздъхна. — Компанията ти в пътуването, Ифайли, ще е изключително добре дошла. Истинско облекчение.

— Ще го обмисля — отвърна той след кратък размисъл.

С разтуптяно сърце, Коря кимна бързо и посегна към дръжката на вратата.

Вратата се отвори сама.

— Знае, че сме тук — прошепна тя.

— Добре — отвърна Ифайли, мина покрай нея и влезе в къщата Азат.

Тя го последва.

Както и преди, тясната ниша бе смътно огряна от някакъв неведом източник на светлина, въздухът беше хладен и сух. Отсрещната стена лъщеше с нещо като скреж, а след миг привидението на отдавна мъртвия Гадател на кости излезе от грубия срез през стената.

Ифайли се поклони.

— Древни, аз съм Ифайли от…

Гласът, който го прекъсна, бе неучтив и уморен.

— От някое племе, да, от някоя равнина или гора, или чукар, пещера, издълбана високо над разбиващите се вълни. Където всяка години прелива, без да остави следа, в следващата, слънцето изгрява всяка сутрин като нов дъх, залязва всяка нощ като намек за смърт. — Призракът на Кадиг Авал махна с безплътна ръка. — От това до онова. Ще свърши ли изобщо някога? Храната е обилна, ловът опасен, но богат, и, разбира се, възбуждащ. Странници идват отдалеко, разкриват нови начини на живот, но какво значение има изобщо това? Все пак зимите стават по-студени, ветровете от север по-сурови. Има времена на глад, когато животните не идват или морето се отдръпва и богатите на улов приливни езера изчезват. А онези чужденци, е, идват все повече. Въдят се сякаш като личинки. Междувременно далечни родственици замълчават и усещаш отсъствието им. Много от тях са напуснали смъртната земя, за да не се върнат никога. Други пък вече са се лепнали за чужденците, които изумяват света с милост. Традициите отмират. Губят се порядките на земята и нишките на Спящата богиня. Губи се силата да виждаш магията в огъня в огнищата. Всичко угасва. Ставаш една сутрин и поглеждаш пещерата си, твоя скъпоценен дом, и виждаш само неговата бедност, неговата разруха и бледите мръсни лица на малкото деца, останали за да пръснат сърцето ти, защото краят е близо. А после…

— О, я вземи се разреви! — сопна се Коря. — Защо просто не му дадеш ножа да си пререже гърлото!

Кадиг Авал млъкна, а Коря се обърна към Ифайли.

— Опитах се да те предупредя. Той няма нищо ценно, което да каже на живите.

— Не е вярно — каза пазачът. — На моя смъртен родственик тук ще кажа думи от съдбовна важност. Ифайли, син на не знам кого си, от това племе или от онова, обитател на пещера или гора, или равнина, съдбата, която описах, никога няма да те сполети. Бягащите псета няма да изчезнат от света. Когато тираните дойдат сред вас, Скритите странници, погледнете съня на Спящата богиня. В него се крие тайна.

И замълча, а Ифайли кривна глава и попита:

— Древни?

Коря скръсти ръце.

— Той просто удължава момента. В края на краищата има твърде малко такива моменти.

Кадиг Авал рече:

— За жалост истината в думите ти, девице тайст, е като нож, забит в душата ми. Но пък вече съм уморен от разговора и копнея за безконечната тишина на безкрайната ми самота. Тъй че — тайната. Ифайли, в сърцевината на един сън има нещо, което не може да бъде разбито. Всъщност то е безсмъртно. Бръкни в тази сърцевина, Бягащо псе, и потърси основите на ритуал. Призови също Олар Етил, търсейки искрата на Телас — Вечния пламък — да съживи каквото е останало от теб. — Този път мълчанието на призрака бе много по-кратко. — Но те предупреждавам. Безсмъртният дар на съня на Спящата богиня ще сложи край на собствените ти сънища. Бъдещето губи цялата си уместност и така става безсилно. Избягвайки смъртта, всички вие трябва да умрете, поддържани единствено от искрата на Телас.

Нещо прониза Коря и тя потръпна и прошепна:

— Ифайли, това изобщо не звучи добре.

— Да — каза ѝ Кадиг Авал, — ти си права, тайст. Ужасна съдба чака Ифайли и неговия народ.

— Освен това не вярвам в пророчества — каза тя.

— Ти си мъдра — отвърна пазачът. — Обвинявай Качулатия. Времето е спряло. Минало, настояще и бъдеще са тук, в този замръзнал миг, едно. Онези от нас с достатъчна сила могат да се възползват от това и да стигнат далече със зрението си. А, помага и да си мъртъв.

Ифайли се поклони на пазача.

— Ще запомня думите ти, древни.

— Стига с това. Не съм толкова древен, знаеш ли. Изобщо. Не и в огромната схема на нещата. Стар колкото един свят? Колкото живота на една звезда? Разбери: ние съществуваме с единственото предназначение да бъдем свидетели на съществуването. Това и само това е общият ни принос към всичко, което е било сътворено. Служим, за да внесем съществуване в битието. Без очи, които да виждат, не съществува нищо.

— Значи наистина имаме предназначение — каза Ифайли.

Кадиг Авал сви рамене.

— Стига всичко, което съществува, да има предназначение. Предположение, в което оставам неубеден.

— Какво е нужно, за да бъдеш убеден? — попита намръщено Коря.

— Убеждаване.

— От кого?

— Да, това е обезсърчаващата част, нали?

Коря изръмжа тихо, хвана ръката на Ифайли и го задърпа към вратата.

— Напускаме веднага.

— Е — каза Кадиг Авал зад тях, — беше забавно, докато траеше. Може би — добави призракът — това е единственото нужно предназначение.

Вън, отново на пътеката, Ифайли попита:

— Къде отиваме сега?

— Да вземем Аратан, разбира се — отвърна тя, без да спира да го дърпа. — Трябва да се махнем оттук — далече от тази порта на смъртта. Не можеш ли да усетиш как това спиране на времето посяга към нас? Пълзи под кожата ми, опитва се да се вмъкне по-надълбоко. Задържим ли се твърде дълго, Ифайли, това наистина ще ни убие.

— А къде ще намерим Аратан?

— При Готос, предполагам.

— Мисля, че ни трябва по-добра причина да съществуваме — каза след малко Ифайли.

Тя премисли думите му. Търсеше аргумент против тях, но не можа да намери.

Четиринайсет джагъти се бяха събрали около Качулатия — Хаут също беше там — и чакаха. Накрая, с въздишка, Гуглата отдръпна ръцете си от светлите пламъци — никой от които не мигаше, тънките езици бяха неподвижни и увиснали над въглените, и вдигна очи. След малко кимна.

— Започва.

— Е, това звучи знаменателно — подхвърли Варандас и заоправя препаската си. — Призован със строга тържественост, авангардът вече обкръжава своя безстрашен и страховит водач Качулатия, загърнат в покрова на скръбта, с празни очи, дух на горестта. Вдига ли се той сега на крака, докато скръбната му армия се трупа от всички страни? Дъхът ни е стаен в очакване.

— Не — прекъсна го Буругаст. — Просто стаен. Без очакване. Думите ти, Варандас, са по-бременни от гроб. Не че е добре да говорим за гробове…

— Но с гробовно строги лица — намеси се Гатрас. — Ами, ние сме легион. Сега ли се подема траурната песен, о, празна забулена Гугло? Ние сме окото на замръзналия свят и вижте, то не мигва. Нека запомним този момент…

— Не виждам вероятност да забравим — прекъсна го Хаут.

Гатрас му хвърли хладен поглед и кимна.

— Както кажеш, капитане. Какво означава обаче, че имаш ранг в една армия, която изобщо не я е имало?

— Потенциалът трябва да се цени във всички неща — изтъкна Буругаст.

— За моя скръб — добави Санад. — Любовници съм имала много. Тъкмо превъзходството на Хаут над всички ухажори му спечели ранга. Защото вижте, армията беше моя и макар всички да бяха чудесни бойци, само капитанът беше — и остава — капитанът.

Гатрас изсумтя кисело и рече:

— Бях се чудил, а сега даваш отговор. Почудата ми се ръси като пикня върху купчина камъни и още един ярък цвят гасне със знанието. Някой сочи пътя към забвението. Чакам на прага, нетърпелив като всяка отчаяна жена или мъж.

— Отчаян от нетърпение във всичко — каза Буругаст, — ще те последвам с влачещи се стъпки.

Хаут хвърли поглед през рамо.

— Нека смъртта спечели провлечените стъпки, Буругаст. Виж последната гмеж от унили пътници. Тоблакаи. Тел Акаи. Теломени. Всички ми изглеждат едни и същи, ако ще съм честен.

— Проницателното наблюдение винаги ти е убягвало, Хаут — каза Санад. — Да беше другояче, щеше да си постигнал много по-висок ранг.

— Щеше ли той да е военачалник, Санад, или любоначалник?

— Варандас, с млатене започна този разговор и с млатене го свършваш.

Хаут се надигна да поздрави Гетол, който дойде и застана между Санад и Буругаст.

— Дойдох да се сбогувам, Качулати — заяви Гетол. Помълча малко, след което продължи: — Армия като тази никога не бях виждал и се надявам никога повече да не видя. Защо би допуснал, че тези „войници“ биха се били срещу онова, което всички те търсят преди всичко? Смъртта ще наложи мир и ще прегърне всички, които дойдат в ръцете ѝ.

— Може би Гетол има известно право — отбеляза Гатрас. — В края на краищата пет века взиране в хилещото се лице на смъртта като нищо може да доведат до едно-две съмнения.

— При липса на всичко друго съмненията явно са били единствената му прехрана — изтъкна Хаут и се намръщи на Гетол, който все още стоеше срещу Качулатия. — Искам да кажа предвид обстоятелствата. Но нека да не губим време.

Варандас пръв се изсмя. След миг другите го последваха. Уви, само джагътите намираха хумора си за смешен.

Буругаст повиши глас:

— Помни обещанието си, Качулати! Ще ни отведеш пред самото лице на древното привидение, Господаря на каменните грамади, Червения саван, Събирача на черепи и каквато още нелепа титла измислим! — Вдигна ръце и ги разпери. — И тогава ще настоим за… отговор!

Една жена Тел Акаи, русокоса и дошла с последните в събралото се множество, извика:

— Отговор на какво, бивнест тъпако?

Все така вдигнал ръце, Буругаст се завъртя към нея.

— Е, имаме достатъчно време да измислим един-два въпроса, нали?

Жената Тел Акаи се обърна към мъжете около себе си.

— Чувате ли това? Не са за Ласа Руук жалките молебствия! Е, скъпи мои съпрузи, можем ли най-сетне да си ходим у дома?

Като в отговор най-младият от воините Тел Акаи се отдръпна от другите и им каза:

— Послушайте жена си.

Един от съпрузите изръмжа:

— Слушали сме я през целия път до тук, Ханако Прелюбодеец! Сега от нея зависи дали ще ни последва, или не! В селението на смъртта, казвам аз! Съпрузи, с мен ли сте?

Другите двама кимнаха, макар страхът да бе изписан ясно на лицата им.

— Татенал, полудяхте ли? — Ласа Руук бе готова да се разплаче, лицето ѝ бе зачервено. — Онова беше само игра!

— Но това не е! — отвърна Татенал.

Хаут видя как Качулатия каза нещо на Гетол, а той кимна и тръгна, отдалечи се от събралите се около Качулатия и замръзналия му огън.

И в този момент разбра, че времето е дошло. С очи, пълни със сълзи, погледна Качулатия. „Сбогом, Коря Делат. Докато отново се срещнем, както ще бъде. Нека свърши този миг. Но никакъв край не ще…“

— Аратан!

Загърнат плътно в наметалото, той се обърна и видя приближаващата се Коря. Едно Бягащо псе вървеше на половин стъпка зад нея.

Нощта изглеждаше невъзможно тъмна, но се беше надигнал вятър откъм морето на запад. Всеки напор носеше парещата захапка на солните низини.

— А — каза Аратан, — това трябва да е онзи със сините очи и луничките по ръцете.

Коря се намръщи и отвърна:

— Казва се Ифайли.

Бягащото псе се поклони и се усмихна.

— Аратан, син на Драконъс, чувал съм много за теб.

— Той идва с нас — каза Коря.

— Още един защитник — отвърна Аратан, — с което присъствието ми става още по-неуместно. — Обърна им гръб. — Аз отивам с Гуглата. Дори и Готос не може да ме спре.

— Аратан…

Той махна вяло и тръгна към лагера. Вятърът го блъсна в гърба и той усети соления дъжд в завихрения му дъх. Потърси луната и откри, че си е отишла от небето; само тънък откос звезди се виждаше над източния хоризонт, а над него се трупаха облаци.

Наближаваше окаяно утро, макар избледняването на изток да беше все още на една камбана разстояние.

Щом излезе от запустелия град, погледна отгоре огромния лагер, с гърбиците на кожените му палатки и стъкмени набързо навеси, с разпръснатите му готварски огньове, които вече гаснеха. Този път обръщането на времето сякаш бе прогонило всички в убежищата им, защото не видя никого.

Продължи, като търсеше с очи самотната бледа звезда, която бе странният огън на Гуглата. Там щяха да са се събрали джагътите, колкото и мръсно да беше времето. Но когато се приближи, не видя никого освен една самотна изправена фигура.

„Качулатия?“

Чула приближаването му, фигурата се обърна.

По набръчканите, изпити страни на Гетол имаше вадички от сълзи.

— Те заминаха — промълви той.

„Какво!“

— Не, не може да са…

— Ти изобщо не беше за това, Аратан. Готос те даде под моя опека. Ще те пазя до дома. — После кимна на някого зад Аратан. — И тези двамата също.

Аратан се обърна и видя, че Коря и Ифайли са го последвали.

— Ти си знаела! — викна на Коря.

— Усетих, че тръгнаха, ако това имаш предвид.

— Тръгнаха? Къде? Те са оставили… всичко!

Тя сви рамене.

— Няма смисъл да го взимат със себе си, предполагам.

Вече и Ифайли плачеше, но това с нищо не смекчи гнева на Аратан, усещането му, че е предаден.

— Те излязоха извън времето, Аратан — каза Коря. — Омтоуз Феллак винаги е благоприятствал… — Замълча, търсейки подходящите думи.

Гетол се покашля и рече:

— Съблазънта на стазиса, Коря Делат. Много проницателно от твоя страна. Един ден може би ще видиш какво могат да правят джагътите с лед.

Безпомощен, Аратан се огледа, после вдигна ръце.

— Значи това е? Изоставен отново? А моите желания? О, остави желанията, Аратан! Просто върви където ти се каже!

— Пътят, по който тръгваш в Куралд Галайн, е изцяло твой — каза Гетол. — Но нека да сме наясно. Готос е приключил с теб. Той връща дара си.

— Но татко няма да е там, нали?

— Искаш да го намериш ли?

Аратан се поколеба, после се намръщи.

— Не особено.

— Почти се е съмнало — продължи Гетол. — Ще събера провизии. Мисля да тръгнем още днес.

— Не мога дори да се сбогувам с него? — попита Аратан.

— Мисля, че вече го направи, Аратан. Все едно, Господарят на омразата вече се радва на подновената си самота. Нима би искал да попариш радостта му?

— Той никога не се радва.

— Казах го метафорично — отвърна Гетол и сви извинително рамене. Обърна се към другите. — И Бягащо псе, както виждам. Колко забавно. Е, ще се срещнем ли на разсъмване? При старата градска източна порта? Двата пъна сиреч. От двете страни на някогашния път. О, все едно. Елате до края на града, аз ще ви намеря.

Аратан се загледа след него, докато се отдалечаваше. Обърна се да намери пепелта от огнището на Качулатия, отбягвайки твърдия поглед на Коря. Първите стръкове трева израстваха от него, яркозеленият цвят чакаше раждане в слънчевия изгрев.

— Те са мъртви, Аратан — каза Коря зад него. — Или все едно, че са. Когото и да искаше да намериш там, отвъд онези порти, е, тя все още ще е там, колкото и време да изтече, докато най-сетне се събереш с нея.

Той я погледна и поклати глава.

— Не е… ти не разбираш. Все едно. — Придърпа по-плътно наметалото си и погледна сърдито към небето. — Та къде в Бездната се е дянала пролетта, между другото?

24.

Долината Тарнс беше широка триста крачки и два пъти по-дълга. Почваше и свършваше с тесни клисури, издълбани от отдавна пресъхнали води. Северният склон беше полегат, осеян тук-там с млади дръвчета, посадени преди няколко години. Нито едно не се беше развило добре и щяха да са слабо препятствие за врага.

Южният склон беше по-стръмен, скалист и незалесен. Но линията на билото, където тримата андии бяха спрели конете си, беше широка и равна.

Отпуснат в седлото си, Райз Херат наблюдаваше как Силхас Руин оглежда предстоящото бойно поле. В поведението си братът на лорд Аномандър въплъщаваше всички качества, нужни за един командир — изправен, с величествена осанка, със сурово изражение. Той и белият му кон спокойно можеха да увенчават пиедестал, конна фигура, предадена в бронз или мрамор — „всъщност мрамор, бял като сняг, бял като кожата на нашия враг. Триумфална статуя, двусмислена в това, което ознаменува. Дори страната, на която е той, е двусмислена. Но нека предизвикаме това енигматично колебание и да го оставим за поколенията.“

— Сър, лорд Урусандер ще се зарадва на това място.

Силхас го погледна, сякаш подразнен от това, че са прекъснали размишленията му.

— Както и ние, историко. Виждаш ли смътната диря от стария поток долу в равното? Как разделя долината като тънка като косъм линия. По тази линия ще измерим кулминацията на тази битка. — Помълча, после добави: — Опиши това добре, историко. Не е ли било това легендарният първи лагер на тайстите? Долу от пълното с пепел небе, нашето първо гнездо?

— Нашето уморено убежище — отвърна Херат и кимна.

— И не сме ли се хранели с плътта на мъртви дракони? Може би, историко — ако има някаква истина в такива легенди. Но крехките им изгорели кости са затрупани под пръстта и снега.

„За да се смесят скоро с безброй други. Вече виждам кладата, която трябва да направим. Убежището ни осквернено, гнездото ни съсипано.“

— Мисля, командире, че в деня на битката ще чуем плача на призраци във вятъра.

Силхас Руин го изгледа и кимна.

— Прати стрелата си отново, историко, когато се изправиш срещу Вата Урусандер. Уместно е, мисля, и двамата да носим тази рана.

Върховната жрица Емрал Ланеар вкара коня си между двамата и се покашля.

— Твърде напорист сте в изтъкването на вина, командире, която да поемат Андий, след като причината за това са Лиосан.

— Вина? Върховна жрице, простете ми за неразбирането на историка. Помислих, че той говори за скръб, не за вина. Това, разбира се, трябва да споделим, нали?

— Съмнявам се, че Хун Раал би се съгласил — отвърна Ланеар. Лицето ѝ бе строго.

— Нито — добави Райз Херат с внезапно горчив вкус в устата — лорд Драконъс.

Силхас се намръщи.

— Драконъс?

Много добре усетил строгия му поглед, Херат сви рамене и каза:

— Средоточие на гнева на знатните, пречка за мирно единение на андиите с Лиосан. Отказът му да се ангажира с когото и да е от нас предизвика, не по-малко от всичко друго, тази гражданска война.

— Не бих го помислил по този начин — отвърна Силхас Руин неуверено.

— Жестока преценка, историко — вметна Ланеар. — И все пак, за жалост, точна.

— Лорд Драконъс е доблестен мъж — каза белокожият командир. — Той добре разбира несигурността на положението си. На негово място щях да постъпя също като него, при тези тежки обстоятелства.

— Нима? — каза с известна изненада Върховната жрица. После кимна. — А, разбирам. Неговата поява на полето… тук, би се оказала гибелна. За нас. Докато Хун Раал би се зарадвал на това. Ако не заради възможността да убие Консорта, то заради много реалната възможност да види, че Домашните мечове на знатните изоставят полето.

Херат се покашля и рече:

— Добре казано, Върховна жрице. Но можем да сме сигурни, че лорд Драконъс разбира тази дилема. Че, както казвате, чувството му за чест ще надделее над уязвената му гордост, тъй че той няма да се появи, но ще остане с Майка Тъма.

— Ако не го подтикне гордостта, то желанието му за мъст — добави Ланеар, ненужно според Херат. Можеше да види вълнението и несигурността на лицето на Руин. Можеше да види, съвсем ясно, съмненията, които той и Ланеар бяха посели.

— Гордостта е врагът — заяви Херат. — Ако лорд Драконъс беше отстъпил — ако бе избрал да предаде позицията си като Консорт на Майка Тъма, е, колко по-различен щеше да е този ден, и бъдещите.

— А сега е много късно — отрони с въздишка Ланеар.

Силхас Руин дълго мълча. Остана изправен на седлото, зачервените му очи обхождаха коритото на долината. Конят му навеждаше глава, тъпчеше с копито по замръзналата земя. „Статуята размишлява, както трябва да правят всички статуи. Техният миг, пленен във вечността, тяхната вечност — съвсем не толкова дълга, колкото мислят, че ще е. Каменни очи, впити в едно рухващо бъдеще.“

— Може би не е — каза накрая.

Историкът с усилие задържа вниманието си върху командира, вместо да хвърли победоносен поглед към Емрал Ланеар. Дъхът му внезапно се стегна в гърдите му.

— Милорд?

— Твърде късно — добави Силхас Руин. — Ще отида до Залата на Нощта. Ще настоя да видя лорд Драконъс. Ще апелирам към неговата чест.

— Един доблестен мъж — каза бавно Ланеар, сякаш търсеше думите, — не би търпял проливането на кръв в негово име.

„А Майка Тъма? А нейната любов, увита като вериги около лорд Драконъс? Консорт или съпруг — различието е много по-нищожно, отколкото би им се искало на мнозина. Превърнало се е в оръжие, с хиляда ръце на дръжката. Тя го държи близо, за да облекчи болката в сърцето ѝ. Болката за един свят, поддал се на самоунищожение. Болката за разделените ѝ деца, за Светлината, кървяща в Мрака, щедра като кръв, горчива като сълзи.

Няма да напиша за това. Няма да запиша нашите користни манипулации. След столетия сънародниците ми ще размишляват за този ден и за мълчанието, което го обгръща. Ще съчинят теории, ще ровят до дъното на света за мотивации и за всички страхове, които пазим скрити. Дори ще защитят Силхас Руин, докато други ще го обвинят.

Хайде върви, командире, сръгай влечугото в леговището му. Лорд Драконъс няма да избяга, защото тя не му позволява този лукс. Тук става дума не за неговата гордост, а за нейната. Гордост и любов, силата на първото дава святост на второто. Сега, командире, навлизаме там, където и на двама ни не ни е мястото.“

Погледна надолу към тънката като косъм линия, разделяща долината.

„Защото сме направили от любовта на една жена бойно поле и сега ще видим любовника ѝ извлечен напред в жертвоприношение.

Не, няма да напиша за това.“

Силхас Руин се поколеба за миг.

— Аз съм воин. Не се плаша от необходимостта. Ако трябва да се бием с Вата Урусандер и неговия легион, ще ни поведа в битката.

— Никой не се съмнява в почтеността ви — каза Ланеар.

Изчакаха.

— И все пак — каза Силхас, — ако може да бъде спечелен мир, тук, на ръба на касапницата, по волята на един-единствен мъж…

— Апелирайте към честта му — каза Ланеар. — Лорд Драконъс е доблестен мъж.

— Волята — каза Херат — не на един мъж, командире, а на двама мъже. Такова нещо ще бъде запомнено и ознаменувано.

Силхас се намръщи и Херат се зачуди дали не е прекалил, или по-скоро, дали не е сгрешил в преценката си за суетността му.

— В това — изръмжа Силхас — аз съм само вестоносецът на неговата съвест.

Чуха тропот на приближаващи се коне и се обърнаха. Двама ездачи идваха по черния път откъм Карканас. Седорпул и Ендест Силан.

— По-добре да тръгвате, милорд — каза Ланеар. — Тези мои жреци са моя работа, не ваша.

— Седорпул обещава магия — каза Силхас.

— В битка, която бихме могли да избегнем, милорд.

Силхас Руин обърна коня си. Щеше да мине покрай двамата жреци на тесния път, но Херат бе сигурен, че щяха да се разменят малко думи — ако изобщо си кажеха нещо.

— Отивам в Залата на Нощта — обяви командирът. — Но тази работа, както казвате, Върховна жрице, те няма да обсъждат. Заблудете ги. Объркайте ги, ако трябва, но се постарайте пътят ми да остане чист.

— Ще направя каквото казвате, милорд — отвърна Ланеар.

Силхас Руин смуши коня си в галоп.

Райз Херат погледна към долината и каза тихо:

— Приключихме значи.

— Разкарай го този тон — сряза го Ланеар. — Укорът не ни помага с нищо. Не можем да предскажем какви думи могат да си разменят с Драконъс. Това, което предстои, вече не е в нашите ръце, историко.

Но той поклати глава.

— А този дим стига ли, Върховна жрице, да изпълни тялото ти и да те заслепи за угризението? Ако да, наумил съм да се присъединя към теб следващия път, когато запушиш. Можем да се въргаляме в тъпа безчувственост и да сметнем всички надпревари покрай нас за нищожно разсейване. Нека облаците намерят вените ни, нека издуят камерите на сърцата ни и да шепнат сладки обещания за забрава.

И да се канеше да отвърне, тя преглътна думите си, понеже дойдоха Седорпул и Ендест Силан.

— Върховна жрице! — извика Седорпул, щом спря коня си. — Отпратиха ме само с една дума! Нямаме ли битка да обсъждаме? Накъде препуска той?

— Не се обиждай — отвърна Ланеар. — Все още има време. Нашият командир се грижи за много неща. Кажи ми, носиш ли вест за легиона Хуст?

Седорпул се намръщи и поклати глава.

— Нищо от юг, и това наистина е обезпокоително. Не можем да се надяваме да надвием лиосаните само с Домашните мечове в наша защита.

— Тогава що за планове мислеше да обсъждаме? — попита Райз Херат.

— Моята магия, разбира се! Тя се оформя.

— Оформя?

— Овладял съм злобата, историко. Ще съм готов да се изправя срещу Хун Раал.

Херат се обърна към Ендест Силан. Беше мършав, състарен и измъчен. Херат подозираше, че не е дошъл тук по своя воля. Ръцете на жреца бяха здраво стегнати в ивици лен, зацапани с червени петна и поръбени със светла позлата. Носеше дебело вълнено наметало, но беше гологлав.

— Ендест Силан, носиш ли благословията на Майка Тъма за тази новооткрита магия на Седорпул?

— Има мирис на тъмнина — отвърна Силан, без да поглежда историка в очите.

— Дарена от нея, значи?

Ендест Силан само поклати глава.

— Нейните аспекти са безброй — каза Седорпул. Кръглите му бузи бяха огненочервени, лицето му — като на лакомо дете. — Много сили са под или извън усета ѝ. Извлякох от някои от тях, като се постарах да не наруша спокойствието ѝ.

Ендест го погледна, привидно невпечатлен от обяснението, но не изказа мнение.

Ланеар се покашля, нещо, което правеше често напоследък, и рече:

— Пътуването ви беше напразно, уви, и се е оказало мъчително за Ендест Силан. Жестовете ти са припрени, Седорпул, което ме безпокои. Човек би помислил, че нетърпението е анатема за контрола над магия…

— Би, ако говори от позиция на пълно невежество!

— Дръжте се прилично, сър! — каза Херат.

Седорпул се обърна към него с презрителна усмивка.

— А ти още по-малко разбираш, историко. Разсъдливия ти ум го чака голяма изненада. Всъщност целият свят е заслужил грубото си пробуждане.

— Удари тогава разногласата си камбана — отвърна уморено Херат — и се порадвай на бягството ни от трясъка ѝ.

Оголил зъби, Седорпул обърна коня си и го срита дивашки в хълбоците. Сепнатото животно препусна и копитата му затупаха по замръзналия път.

— Да го хвърли дано — промърмори Ендест Силан, докато гледаха как Седорпул се отдалечава. — Бързо да падне внезапната нощ, напук на новооткритото му утро. Вратът му да се счупи дано, та да увисне прекъснатата му амбиция. Отпуснатото му тяло дано се затъркаля под равнодушни копита, та да отрече ужаса на естеството от това, което замисля.

— Силно проклятие — каза Райз Херат, смразен от сухата злост в тона му.

Ендест Силан сви рамене.

— Нищо силно няма в думите ми, историко. Като твоя, дъхът ми пее безполезни предупреждения, раздвижва само шепа въздух, пометен бързо от вятъра. Това, което имаме да кажем, не носи повече вълнение от подскачането на врабец от клонка на клонка.

Райз Херат не можа да намери нищо, на което да възрази в тази преценка.

Но Емрал Ланеар заговори:

— В такъв случай може би ще се изненадаш, жрецо. Само думи отвориха гражданска война, в края на краищата, и нашите съдби сега зависят от думите, които скоро ще бъдат изречени, било тук или в Цитаделата.

Ендест Силан сви отново рамене и не отвърна. После смуши коня си нагоре към билото и щом стигна там, спря и пусна юздите. Започна да развива ивиците плат, стегнали ръцете му.

— Какво правиш? — попита Ланеар.

— Показвам ѝ бойното поле — отвърна Ендест, без да се обръща.

— Защо?

— Да види края на зимата, Върховна жрице. Непокътнатия сняг на коритото, празните склонове. Блаженството на един простичък ветрец. Светът поднася собствените си дарове. — Вдигна ръце и от дланите му закапа кръв. — Общата ни слабост е да превръщаме удивителното в нещо познато, а познатото — в нещо овързано в заплетена нишка презрение.

— Искаш да я измъчиш? — обвини го Ланеар.

Ендест бавно свали ръцете си.

— Нея?

Заувива ги отново. Този път беше по-трудно — поради кръвта, която бе потекла от раните. Херат беше благодарен, че жрецът не бе обърнал онези пурпурни очи към него. „Щеше да види твърде много. Моята богиня, свидетелка на вината ми.“

— Ако Седорпул настигне Силхас Руин… — каза Ланеар.

— Дано го посече за безразсъдството му — изсумтя Херат.

При тези думи Ендест Силан се изви на седлото си и изгледа историка. После кимна.

— Разбирам.

— Нима? — попита Херат.

— Да. Ще я положите на олтара на любовта ѝ и ще превърнете в нож вашия нежелан член. — Вдигна отново ръцете си, вече вързани и слепи. — Тя никога няма да му прости.

— По-добре той, отколкото хиляди — каза Ланеар, но лъскаво черната кожа на лицето ѝ бе станала пепелява.

Ендест се извърна към нея и наведе глава.

— Уви, Върховна жрице, въпреки всичките ви машинации той няма да е единственият мъж, който ще падне. Волята ѝ не е за презиране.

Думите му смразиха Райз Херат, но Ланеар извърна поглед пренебрежително.

— Ендест Силан — каза тя и въздъхна. — Името ти е прокълнато на градските пазари. Грешно насочените ти благословии повикаха дракон. И много хора гладуваха доста време. Самата вяра в Майка Тъма претърпя щета в очите на простолюдието и благословът ѝ погасна сред не малко от тях. Ти се превърна в един нежелан пророк и съответно не знам какво да правя с теб, освен понижаването на ранга ти в жречеството. — Впи очи в него. — Вие отново сте послушник, сър. Чака ви труден път на изкупление. Всъщност може да се окаже невъзможно за постигане от смъртен.

И да искаше да го ужили, внезапно избухналият му смях съкруши тази надежда. Той се поклони.

— Както желаете, Върховна жрице. Тогава, с ваше позволение, ще се върна в Мъдрия град, за да потърся блясъка на името му.

— Не очаквай да бъдеш добре дошъл на съвета — изсъска тя.

Той се усмихна.

— Но аз никога не съм бил, Върховна жрице. Все пак, разбирам ви и ще се примиря с това. Отправям се на едно желано пътуване към това да бъда забравен и напълно пренебрегнат.

И пое в бавен тръс.

Историкът и Върховната жрица помълчаха. Никой от двамата като че ли не бързаше да тръгнат обратно. Най-сетне Ланеар каза:

— Ако Седорпул докаже силата си, ще е крайно полезен в противопоставянето на Синтара и Хун Раал.

— Тогава ще е най-добре да поправите този мост и първа да минете по него — отвърна Херат.

— Ще го подкупя с привилегия.

Историкът кимна.

— Никоя друга тактика не се оказва толкова успешна. Подхранете суетата му, направете гнева му скъп.

— Подобни усилия не биха имали успех с Ендест Силан.

— Да.

— Той остава опасен.

— Наистина. Докато Майка Тъма продължава да се възползва от него.

— Ще помисля какво да направим за това — каза тя и извади глинена лула от една кесия: ръждивец, смесен с още нещо.

— Той държа погледа ѝ настрана от нас.

— Какво от това?

— Знаеше, още тогава. Какво би могла да види. — Поклати глава. — Виж ни, крием се от нашата богиня и сме облекчени от продължаващото ѝ неведение. Като пророк, Ендест Силан вървя сред простолюдието. Разтвори дланите си така, че тя да не може да извърне поглед, да не може да мигне. Смяташ, че с този акт той порица неверниците, подведените, баналния егоизъм на всяка личност, понесла този поглед. Но вече мисля, че той искаше да порицае нея.

Тя не отвърна на това. Натъпка билката в чашката, после пъхна няколко въгленчета от кутия от сребро и емайл, вече част от редовното ѝ облекло, вързана на пояса ѝ.

„Ние сме същества на ритуал и навик, повтарящи се шаблони на удобство. Уви, твърде често повтаряме също тъй шаблони на бедствие. Както всеки историк неизбежно разбира. От дребното и баналното до величественото и дълбокото, рисуваме и прерисуваме същите карти, Толкова, че да направим една книга, толкова, че да направим един живот.“

Димът литна на облак във вятъра.

„Облаци отвътре и отвън. Скриват ме от мен самия, за да мога да си представя поведението си благородно, осанката си — като на статуя. Да, ще трябва да опитам от това.“

Ендест Силан настигна Седорпул на пътя — водеше коня си за юздите.

— На проклетото животно му падна подкова. Надявах се да догоня Силхас Руин.

— Надяваш се на много неща — каза Ендест.

— Не беше от голяма полза там. Някога те мислех за приятел. Сега не знам какво си.

— Отново послушник. Наказан за минаването ми по пазара. И вече неблагонадежден, изглежда. Но се чудя, мен ли иска да ме види изключен от съвета Върховната жрица, или Майка Тъма?

Седорпул изрита камък на пътя и го изгледа, докато се изтъркаля в плитката канавка.

— Първична нощ. Не ми отне много време, докато го открия. Тя не властва над онова селение, Ендест. Уверявам те. То е огромно. Има реки, езера от сила, за които тя не знае нищо. — Погледна Ендест. — Как си го обясняваш това? Нашата богиня натрапница ли е?

— Щом тя не владее онова селение, Седорпул, кой тогава?

— Бих искал да знам. Може би тронът не е взет.

— Необузданата амбиция, Седорпул, може да направи грозно и най-благото и спокойно лице.

Седорпул се намръщи и плю на пътя.

— Аз вече съм магьосник. Светът се огъва пред волята ми.

— В малки мащаби, разбира се.

— Подиграваш ли ми се?

Ендест Силан поклати глава.

— Съветвам за предпазливост, макар да знам, че няма да се вслушаш. Казваш, че има източници на сила в селението на нощта, много от които не са потърсени. Прав си.

Малките очи на Седорпул се присвиха.

— Какво знаеш? Какво ти е казала тя?

— Тя нищо не ми казва.

— Винаги си бил твърде сдържан за вкуса ми, Ендест Силан.

Ендест успя да различи стените на Карканас напред, мрачна черна линия, издигаща се на хоризонта. Конете им крачеха в бавен, тържествен ритъм.

— Вещерство, магьосничество, чародейство, алхимия, тавматургия. Безброй изкуства, всяко удивително в това, което може да сътвори, и напълно деструктивно в значението си.

— Обясни.

Ендест Силан се усмихна.

— Говориш като Силхас Руин. Опрости, сведи, раздели и реши. Добре. Силата, която ти притежаваш сега, тя е начин на заобикаляне. Изплъзва се встрани от баналната реалност. Извлича невидими енергии, за да изкриви естеството. Налага дефектна воля над формата на света, над неговите закони, неговите правила и неговите тенденции. Накратко, тя е измама.

Седорпул помълча, после кимна.

— Ще се съглася с всичко това. Продължи.

— Човек мами, за да избяга от правилата, доколкото тези правила са изразени. Зимен вятър хвърля мраз в костите ти? Една проста магийка те стопля дълбоко и трайно. Това, или простият начин да навлечеш наметало. Избираш първото, тъй като изисква по-малко усилие. Избираш както е по-удобно. — Помълча малко, после продължи: — Хиляда врагове настъпват срещу теб. Вадиш меча и се подготвяш за ден на жестока битка. Или, с едно махване на ръката, ги възпламеняваш всички. Както виждаш, всеки път взимаме страната на удобството. Но колко хладна, колко жестока е тази мярка за стойност! Помисли отново за онези войници. Помисли за живота на всеки един от тях, заложен там на бойното поле, и помисли също така за един ден на тежка битка, за ранените, за многото убити, за сломените воли. Помисли, най-вече, за оцелелите. Всеки от тях благославящ своя късмет. Всеки от тях се връща у дома, най-сетне, за да смъкне бронята и оръжията, после да прегърне плачещата любима, до тях може би са се скупчили деца, очите им светнали с радостта, която може да изпита само дете. — Присви очи към внушителните кули на Цитаделата. — Но махни с ръката. Много по-просто, много по-бързо, и го наречи милост, срещу цялото страдание и болка. Нанеси смърт внезапна и абсолютна, а да минеш през поле от пепелища е лесно пренебрежимо — много по-лесно, наистина, отколкото да залиташ през поле, осеяно с трупове, сподирян от хора на издъхващите.

— Едно махване с ръката — изръмжа Седорпул. — Хун Раал ще се радва на един такъв прост жест.

— И ти ще му отвърнеш със своето унищожение? Защо тогава не ви изправим двамата един срещу друг, сами на полето, нашите шампиони на магията, за да се дуелирате до смърт?

— В това нашата функция не е по-различна от тази на армиите, нали?

Ендест кимна.

— Вярно. Но с армии броят на труповете е по-голям, по-дълбоко смущаваща е цената за тези, които се бият, и за тези, които не се. Всички сме ощетени от войната. Дори тези, които командват. Тези, които настояха за нейната необходимост, докато си остават на безопасно в своите крепости и дворци. Дори те плащат цена, макар че малцина от тази пасмина имат куража да го признаят.

— Отново прибягваш до абстракция, Силан, както си склонен. Сега е време да сме практични. Дори ти трябва да разбереш това. Но ние се отклонихме в този диалог. Спомена за събрани оттук-оттам мистерии.

— Е, имам си своите измами, Седорпул. Но те са без злост. Силата им, каквато я разбирам, е в подкрепянето. Покровителство. Защита.

— Значи ще присъстваш на битката?

— Да.

— Можеш ли да ни защитиш срещу Хун Раал?

— Вярвам, че мога.

— Бездната да ги вземе тогава! Ние ще спечелим тази война!

— Разбери, Седорпул, също както магията на Хун Раал може да бъде обезсилена, така може да бъде обезсилена и твоята.

— Ако е така, значи се връщаме към мечовете и щитовете!

Ендест Силан кимна.

— Да… Крайно… неудобно. Но виждам, от двете страни, какъвто и да е изходът, тълпи от благодарни съпруги и съпрузи, множество зарадвани деца. Виждам сълзи на радост и облекчение, такава бликнала любов, че да разкъса небето над нас.

Седорпул спря, пусна юздите, вдигна ръце към лицето си и изведнъж заплака.

Ендест Силан спря коня си и се смъкна тромаво от седлото. Отиде до стария си приятел и го взе в прегръдката си.

— Разбери ме — зашепна на мъжа, който хлипаше в ръцете му, — имам увереност. Но не и сигурност. Може би ще успея да спася някои, но не други. Ето защо те моля, приятелю, изцеди злобата от силата си. Извивай, докато и последната отровна капка не се изцеди. Защитавай ни. Това и нищо повече. Бъди стената срещу яростта. Омразата намира лесен път с това чародейство. Имаме защо да се боим от този наш нов свят.

Притиснал лице в рамото на Ендест Силан, Седорпул кимна.

Постояха така, в смътната светлина на привечерта, докато конете скубеха стръкове трева покрай пътя.

Келарас стоеше изправен, снаряжен за битка. Около него Домашните мечове от отряда на лорд Аномандър приготвяха снаряжението си — оръжейната беше пълна с мълчаливи мъже и жени. Металът и кожата мърмореха в напълно естествения си разноглас хор, благословено безсмислен, но не по-малко злокобен.

Вест беше дошла. Легионът на Урусандер беше на не повече от половин ден път.

Домашните мечове на други знатни фамилии пристигаха в Карканас, повечето от тях се настаняваха временно на откритите площади на града или в оградените със стени дворове на многото частни имения.

В младостта си Келарас беше овладявал собствения си страх — и в дните преди битка, и в самата битка. Всъщност беше открил някакъв вид радост в простотата на боя, сякаш спорове можеха да се проведат едва след като последната дума е изречена, ехото ѝ отдавна е заглъхнало и цялата несигурност е полепнала по острието на меча. Но до всички тях бяха стигнали слухове за магии, чакащи този сблъсък, срещу които никакъв щит или броня не можеха да защитят. Тези Домашни мечове около него сега се приготвяха и мълчанието им беше наситено със страх. „От това, че всеки от нас сега би трябвало да се окаже негоден, безполезен като пръчка срещу желязно острие. Ще се строим ли за бой само за да бъдем покосени отдалече? Ще зачеркне ли Хун Раал всякаква чест, докато призовава за бой в името на същата тази добродетел? Може ли един човек да убие всички ни?“

Един домашен стюард влезе и се приближи до Келарас.

— Сър, лорд Силхас Руин се връща в Цитаделата.

— Сам ли?

— Така изглежда, сър.

Келарас затегна оръжейния си колан. Спомни си последния път, когато бе срещнал Силхас Руин в един коридор на Цитаделата, докато носеше бронята си. Гневът на лицето му беше свиреп. „Издаването му шепне за паника.“ Този път, уви, не очакваше мъмрене. Онази среща изглеждаше вече много отдавна. Хиляда извинения, изречени с всяка стъпка, която бяха направили, лежащи сега захвърлени по дирята им. „Времето сдъвква бъдещето и изплюва миналото. И всеки момент, пленен в своето вечно и мигновено настояще, стои безпомощен и втрещен.

Силхас се връща сам. Историко, не смееш да се върнеш, за да видиш всичко това? Тогава стой си далече. Ние ще сме играчите ти в този разказ, безименни като пионки. О, хайде поне ни резюмирай като тълпите. Припиши ни спомагателни роли и ни остави, ако благоволиш, сенките.

Пелк, как ми липсваш сега.“

Последва стюарда в главната зала с огромния мастиленосин Терондай на пода и сивите прашинки, реещи се във въздуха. Чу как се отварят външните порти, дрънченето и скърцането им приглушено от дебелите дървени врати на коридора. Силхас Руин всеки момент щеше да пристигне. „Зареден до пръсване със заповеди, идваш като хвърлен факел, пръскащ сенки навсякъде, с всяко перване на пламъка ти.

Райз Херат, защо е тази боязън? Ти замина с него в края на краищата. Толкова много ли си преситен, за да гледаш още от това? Нашият водач се връща сам в Цитаделата и ще застане като остров в тази гибелна буря. Всички сме на кипналия гребен на вълната на историята, историко, а в края — когато всеки ярко лумнал факел е угаснал — вървим в сянка, ние от множеството, безименни в своята жертвеност, и все пак толкова нужни.

Сега ме чуй, историко. Достатъчно трупове в потока ще вдигнат нивото на всяка река над бреговете ѝ. А срещу този потоп никой няма да устои.“

Вратите се разтвориха широко и Силхас Руин влезе и закрачи през залата. Кимна на Келарас и без да спре, каза:

— С мен, капитане.

Келарас тръгна след високия белокож воин към — осъзна го след миг — Залата на Нощта. Чувстваше се донякъде унизен да бърза след него, сякаш го дърпаха на каишка. Всяка стъпка беше поражение, изоставяне на собствената му воля. Караше нещо вътре в него — мрачно като разсърдено дете, стиснало юмруци — да копнее да замахне. Това, осъзна той със смътно стъписване, беше вярно, във всичките безбройни сфери на живота, безкрайното трупане на сцени, където воли се сблъскват, където косми настръхват и зъби блясват иззад изпънатите устни. „Уплашеното куче най-вероятно ще ухапе, нали? Те ни взимат в този момент, тези непоколебими мъже и жени, които дръзват да властват над нас, и само ни посочват някоя по-слаба жертва. Това е тяхната игра, съзнателна или не, и както винаги допускането е, че ние никога няма да се обърнем срещу господарите си — стига да остава враг в обсега на притъпения ни, обезсърчен гняв.

И какво, тогава, откриха войниците на легиона на Урусандер, когато последният враг се отдръпна отвъд хоризонта? Място не беше останало за онова разгневено дете. Играта бе свършила, водачите им казаха да се приберат у дома.

Но виж ни сега, виж как правим сцени, предизвикващи онова старо унижение. И виж как се втурваме към онзи гняв, толкова познат, толкова прост. Това дете вътре в нас никога не пораства. И, Бездната да ме вземе, не иска да порасте.“

По тесния коридор и по напукания му неравен под. Щом стигна до наскоро поправената врата от черно дърво, Силхас Руин отпусна ръка на бравата, спря и погледна Келарас.

— Стой плътно до мен, капитане.

Келарас кимна, жест, който подсили унижението му, мислите му се завихриха в нещо на ръба на самоомразата. „Това, Майката да ми прости, е проклятието на онзи, който отдава чест. Един вълк води глутницата, останалите оголваме гърлата си.“

Силхас Руин отвори вратата и влезе в Залата на Нощта. Келарас го последва.

Никакви свръхестествени дарби на зрение не можеха да надвият тъмнината вътре. Дори смътното сияние от коридора угасна само на няколко стъпки отвъд прага.

— Затвори вратата — каза Силхас Руин.

Келарас я дръпна зад себе си; новата брава не издаде никакъв звук.

Очите му все едно бяха затворени. Останалите му сетива затърсиха, а след това се свиха, смалиха света му до бавния пулс на сърцето му, до хрипа на дъха му, до допира на безжизнен въздух по кожата му.

Силхас Руин заговори и го сепна:

— Лорд Драконъс! Времето е дошло!

Ехото заглъхна.

— Легионът на Урусандер приближава долината Тарнс! Кажи ми, Драконъс, къде са твоите Домашни мечове? Моля предай ги под мое командване. Моля да разбереш необходимостта да отсъстваш в деня на битката.

Отвърна му тишина.

Келарас чу как Силхас Руин промени позата си — чу тихия звън на пръстен в ефеса на меч, скърцането на ботуши.

— Тя не разбира — каза той. — Трябва да говорим, Драконъс, като мъж с мъж.

След миг лорд Драконъс се появи, безплътен и очертан в накъсана сребриста светлина, сякаш части от него отразяваха нещо незримо, твърде студено, за да е родено от пламък, твърде нетрайно, за да е лунна светлина.

— Силхас — каза той с усмивка, смекчила чертите на лицето му.

— Драконъс. Благодаря ти, че се отзова на молбата ми. — Силхас Руин помълча. — Дори и тук би трябвало да усещаш стягането на този клуп — всеки момент ще удушим собствения си свят, всеки момент ще видим смъртта на твърде много тайсти. Те ще видят друг трон, Драконъс. Ще видят Баща Светлина до Майка Тъма.

Драконъс сякаш загуби интерес някъде към средата на предупреждението на Руин. Погледът му се отклони, спря се за миг на Келарас преди да продължи, сякаш нещо вдясно от него бе привлякло вниманието му.

— Казваш, че тя не разбира — каза той, след като Силхас свърши.

— Това е въпрос на мъжка чест.

Драконъс го погледна отново, повдигна вежди.

— Никой няма да те приеме — каза Силхас. — Дори тя да се омъжи за теб, завинаги ще останеш Консорт в очите на знатните. Сред легиона на Урусандер ще си човекът, унизил лорд Урусандер пред самите порти на Карканас. Последователите на Лиосан ще видят в теб крадеца на техния Трон на Светлината. Върховната жрица…

— Всичко това — прекъсна го Драконъс, — строено срещу простия дар на любов.

Силхас Руин помълча малко.

— Честта стои пред всичко останало. Ако тя те провали, дарът, за който говориш, ще се поколебае. Отровен, покварен от слабост…

— Слабост?

— Любовта определено е слабост.

— Значи никога не те е докосвала, Силхас Руин.

— Аз ли съм този, който държи владението ни заложник на това? — Силхас вдиша няколко пъти с усилие, преди да продължи. — Казах, че трябва да поговорим, двамата. Моля, чуй думите ми, Драконъс. Любовта ѝ към теб е неопровержима — дори враговете ти не я оспорват. Как биха могли? Тя се опълчва на всекиго заради теб — децата ѝ, до едно отблъснати, изоставени, изхвърлени от затвореното ѝ сърце. Това е коравосърдечие. Това е хвърляне на владението в унищожение…

— Това е просто любов, Силхас.

— Тогава защо няма да се омъжи за теб?

Драконъс се изсмя горчиво.

— Този избор изобщо не ни беше даден…

— Трябваше да го направите въпреки всичко. Щяха да го преглътнат, рано или късно. Ако го бяхте направили, нямаше да има никаква гражданска война. Дори раждането на Лиосан…

— Не — прекъсна го Драконъс. — Не е това.

— Какво искаш да кажеш?

— Баща Светлина беше титла, родена когато тя прие нейната. Не я създаде Т’рис, която дойде от Витр. Тя само я освети. По-важното — добави той — е, че Лиосан са необходими, и не само те.

— Значи тази гражданска война е на Майка Тъма?

Драконъс се намръщи.

— О, вие смърт… — Замълча, после заговори с по-спокоен глас: — Не. Тя е на всички вас. На всяко лице в бойната линия, на всяка душа. Тя е на онези, които обърнаха гръб, когато не трябваше, които избраха целесъобразността пред благоприличието, които превърнаха своята реалност в студена зима, твърде тежка и сурова за сантиментални глупци. Тя е на онези без въображение, без кураж…

— Кураж? Ти, който се криеш в това… това нищо… смееш да оспорваш нашата храброст?

— Твърдиш ли, че си храбър мъж, Силхас Руин?

— Знам какво съм!

— Тогава… остави меча си.

— Да се предам?

— Така ли го наричаш?

— Те ще завземат града! Ще вдигнат втори трон! А ти, Консорте, ще бъдеш изхвърлен!

— Това не са прозрения — каза Драконъс уморено.

Силхас Руин поклати глава.

— Никой няма да ти съчувства в бедата ти, Драконъс. Не и след всичко това. Не и след толкова много пролята кръв.

— А, и за това ли ме обвиняваш?

— Те ще те убият…

— И с това — каза високо Келарас — ще разбият сърцето на Майка Тъма.

Думите му смълчаха и двамата. Силхас Руин се обърна безпомощно към него.

— Е — каза Драконъс на Силхас след дълго мълчание, — какво би искал да направя?

— Тя слуша ли сега, лорд Драконъс?

Той поклати глава.

— Това е нашият свят тук, приятелю. — После добави, като кривна леко глава и изгледа Силхас. — Виждам ръката все още на меча ти. Никой няма да се предаде значи.

— Не можем — отсече Силхас Руин. — Губим твърде много. Губим всичко.

Драконъс кимна бавно, замислен, а после присви очи с любопитство. Изчака.

Силхас Руин се поколеба.

Сълзи напълниха очите на Келарас. „Не, Силхас, не прави това.“

— Достойното нещо, лорд Драконъс, е да отстъпиш.

— Вече съм отстъпил, Силхас. Да не би да мислиш, че доброволно избрах ролята на Консорт?

— Тогава… отстъпи отново.

— А, разбирам. Изглежда, в края на краищата, поне един мъж трябва да се предаде.

— Това е…

— Достойното нещо — довърши Драконъс, кимна и отново извърна поглед.

„Тя няма да ти прости, Драконъс. Не се съгласявай на това. Разбирам те. Намерил съм любовта, за която говориш, любовта, която всъщност ни крепи в този живот. Силхас иска да превърне честта в неин враг, в неин убиец.“ Келарас пое дъх, за да проговори.

Но Драконъс каза:

— Ти спомена за моите Домашни мечове.

— Докато идвах, сър, знамената им бяха видени от северната кула. Те са на горския път, в колона.

— Аха.

— Моят брат Аномандър е с тях.

Келарас се сепна и се обърна към Силхас Руин.

— Да — каза Драконъс. — Все още ти държиш командването.

— Знаеш добре дилемата му — отвърна грубо Силхас. — Тя му забранява да вади меча!

— Значи вярваш, че той няма да наруши това съглашение?

— Той е Първият син на Тъмата!

Тъжна усмивка набразди суровото лице на Консорта и той задържа погледа си извърнат настрани.

— Както кажеш. Предполагам, че знаеш какво мисли брат ти за това. Много добре. Но аз ще имам своите Домашни мечове. — Извърна глава и впи безжизнени очи в Силхас. — В моето изгнание.

Мъката, избуяла в гърдите на Келарас, бе толкова силна, че му отне дъха.

Силхас Руин намери благоприличие да се поклони. Или беше, може би, неволна ирония. Иначе Келарас нямаше никога да му прости.

— Ще ни придружиш ли, тогава, Драконъс?

— Да. Вратата е точно зад вас. Изчакайте ме в коридора.

— Ще се сбогуваш с нея ли?

Въпросът сякаш удари Драконъс като шамар през лицето. Онова, което беше безжизнено в очите му, изведнъж лумна, макар и само за миг.

— Силхас — каза той тихо, — ума си ли си изгубил?

Когато командирът се поколеба, сякаш несъзнаващ раната, която бе нанесъл на Драконъс, Келарас пристъпи напред и го хвана за ръката.

— Хайде, сър.

Почти го повлече към вратата. Заопипва слепешком и някак намери бравата и я дръпна. Ярката светлина го заслепи за миг. Той издърпа Силхас навън и в последния момент преди да затвори погледна назад към Драконъс.

Консортът стоеше и гледаше, мъж лишен от любов, току-що усетил на устните си студената целувка на честта. Единственият мъж тук, който разбираше от кураж.

Беше гледка, която Келарас нямаше никога да забрави.

Когато излязоха, Драконъс махна уморено с ръка и след миг Гризин Фарл се появи от мрака.

Азатанаят се приближи и отпусна ръка на рамото на Консорта.

— Прости ми, Драконъс. Не можах да защитя любовта ти.

— Никога не си могъл. Нито аз, изглежда.

— Не знаех, че любовта може да умре с толкова много смърти — въздъхна Гризин.

— Тя има неизброими врагове, приятелю. Неизброими.

— Защо е така, чудя се?

— За недокоснатите от нея тя е слабост. За попадналите в горчиво-сладката ѝ прегръдка тя живее живот под обсада.

— Слабост ли? Със сигурност преценка, родена от завист. Колкото до обсадата, за която говориш… — Гризин въздъхна отново и поклати глава. — Каква дълбочина мога да намеря? В края на краищата аз избягах от жена си.

— Любовта ти обтегната ли е?

Гризин сякаш помисли за миг над въпроса и отвърна:

— Уви, ни най-малко. Колкото до нейната… обзалагам се, че може да хвърли котле през половин континент толкова лесно, колкото и през стая.

— Е — каза Драконъс с усмивка, — виждал съм те понякога да се снишаваш и при най-лекия звук.

— Аха, любовта ѝ е твърда като желязо.

Помълчаха още няколко мига, а след това Драконъс тръгна към вратата.

Гризин се обърна, но тръгна след него.

— Драконъс?

Консортът сякаш трепна.

— Да?

— Къде ще отидеш?

— Достатъчно далече, за да чуя скъсването ѝ, предполагам.

Гризин бързо обърна гръб, за да скрие изражението си, и примига в тъмното. И чу как вратата се отвори и затвори. Едва когато остана сам прошепна:

— Прости ми.

После тръгна да я подири. Нямаше да има обтягане на тази любов, нищо, което да я направи толкова натегната, че да се скъса. Думите, които щеше да занесе на Майка Тъма, бяха срязване на нож. Та нали в края на краищата той беше Пазителят на нищото.

Когато гражданите излязат по улиците на града, тласнати от нещо възбуждащо и неописуемо, ги обзема някаква странна треска. Като зараза, понесена от мрачни течения на въздуха — твърде смътни и капризни, за да са полъх или вятър, и тогава здравият разум копнее за насилие. Има времена, когато цял един народ се препъва, залита извън границите на установените норми, буйства и бушува сред писъци, крясъци и пожари. В други времена това отклонение е по-малко очевидно, но много по-дълбоко. Прозрение, което смразява предсказанието си за идните дни. Прозрение, уви, което носи съкрушаваща истина за всички, които я открият.

„Ние, тълпите, ние, градското съсловие, ние сме плътта и кръвта на едно поробено тяло. Това отклонение ни е отвело до брадвата на екзекутор и главата вече не е нашият господар. Търкулва се — движение, което някои могат да сбъркат с живот, понеже и очите може да блестят с разум, но блещукането вече не е нищо повече от отразена светлина. Устата е зяпнала, но никога вече няма да проговори.

Веднъж поробени, ние се лутаме без цел и все пак гняв гори вътре в нас. Това, казваме си един на друг, не беше нашата игра. Беше тяхната. Това, викаме на трупащата се тълпа, е нашият последен спор с безпомощността.

Край! Край на всичко това!“

Но тълпите са глупави. Користни водачи израстват като плевели. Дращят се и се хапят с нокти и зъби. Някои израстват от клоаките, други се гмуркат в тях. Насилници намират корони и се отпускат сити на евтини тронове. Блянът за свобода бива погълнат хапка след кървава хапка и много скоро нова глава поробва тялото, и покоят се връща.

До следващата треска.

„Разбира се — помисли Райз Херат, щом двамата с Емрал Ланеар подкараха към отворените порти на Карканас, миг преди да навлязат сред тълпите, — разбира се, трябва да има друг път. Край на току-що описания цикъл. Това отклонение е за народ, пребит до несвяст от равнодушния замах на несправедливостта. Защото за да има промяна — каквато и да е промяна, — изглежда, революцията не трябва никога да свършва. Трябва да продължава да бушува като буря, захранваща се от самата себе си, на самия ръб на бедствието и загубата на всякакъв контрол, залитаща несигурно, но никога не падаща съвсем. Когато няма никой да управлява, всички трябва да управляват, а за да управляват всички, трябва първо да управляват себе си. Когато няма кой да пази ценностите на едно справедливо общество, всеки трябва въплъти тези ценности на справедливостта. Но това изисква още повече… ах, Бездната да ме вземе, наистина съм си загубил ума.

Собствената ми треска изгаря черепа ми отвътре, треската на надежда и оптимизъм. С любов дори, като дракона на Ендест Силан, вечно кръжащ горе.

Отсечената глава все още прави физиономии, все още потръпва. И мъждукането в очите наистина е блясъкът на интелигентност, гаснещ, разбира се — докато армиите се подготвят да се срещнат — но уви, тази утайка е без разум.

Браним бастионите без нищо на гърбовете си. Заставаме с лице към бъдеще, което няма никакво друго лице освен нашето, само по-старо, но не по-мъдро. Тази умора идва с прилива, носи се в течението и нито един въртоп не предлага почивка.“

Какво бе направил Силхас Руин? Какво бе казал лорд Драконъс? Стига Консортът да беше благоволил да се срещне с него. „А тези тълпи, лицата, които вече се обръщат да ни погледнат? Чужденци. Но дори тази дума, «чужденци», идва от времето на родствени огнища, от жалките колиби, очертали границите на един народ, свят, временно гнездо в сезонните обиколки — когато сме живеели в природата и природата е живеела в нас, и никакво друго разделение не е съществувало отвъд онова, което е познато, и онова, което е непознато.

Чужденци. Плодили сме се, и сме се размножавали в изолацията на анонимност, твърде много и твърде дълго. Нека очите ми гледат стъклени тези непознати лица пред мен. Алтернативата е твърде ужасна, ако видя във всяко лице собствения си копнеж за нещо по-добро и за някъде другаде, там, където е по-хубаво. Място без чужденци, цивилизация на приятели и семейство.“

Но идеята му се подигра още щом умът му я изрече. Цивилизацията укрепваше старите думи като „чужденец“ и ги насищаше с анахронични страхове. „Различните начини да се правят нещата вечно ни дразнят с объркване — а когато объркването ни завладее, всяка примитивна мисъл се връща, слаба като скимтенето на маймуна, дивашка като ръмженето на вълк. Връщаме се съм своите страхове. Защо? Защото светът иска да ни изяде.“

Изсумтя с горчива насмешка и май по-силно, отколкото възнамеряваше, защото привлече вниманието на Ланеар и тя му каза:

— Иронията е евтино удоволствие.

Долната външна стена на Карканас беше издигната преди много време, за да защитава срещу копия и войнствения напор на диваци. Беше се появила във време, когато военното дело е било по-просто, сблъсък на плът и надута показност, където воините са стояли като герои, знаещи, че легендите за тях идат. Първоначално, видя Айвис, докато яздеше в челото на колоната редом до лорд Аномандър, Грип Галас и Пелк, стената беше била не повече от насип, струпано от пръст и камъни заграждение. Изкопът при вдигането му беше направил рова, който го обкръжаваше, но стръмните страни отдавна ги нямаше и дяланият камък, който сега увенчаваше вала, приличаше на ред безцветни неравни зъби.

„Градът все едно е един преобърнат череп, купата скоро ще побере хлопащите ни същности, като множество блуждаещи мисли.“

— Милорд — каза той на Аномандър, — мисля да спра Домашните мечове тук, да лагеруваме извън градските стени. Улиците сигурно са достатъчно претъпкани.

Първият син на Тъмата сякаш помисли над предложението за миг, после кимна.

— Настани домашния персонал също така, докато уредя нещата.

— Или се появи лорд Драконъс — каза Айвис.

— Би било идеално — отвърна Аномандър. — Виждам много знамена по стените. Ясно е, че благородниците са събрали силите си.

Грип Галас се покашля и каза:

— Лейди Хиш Тула може да бъде убедителна.

Аномандър дръпна юздите, другите последваха примера му и колоната спря. Първият син на Тъмата каза:

— Капитане, възникне ли възможност, ще говоря с Драконъс. Аз съм виновен за загубата на крепостта му. — Поколеба се за миг, след което добави: — Дъщерите не са мъртви. Така съм уведомен. — Погледна Каладън Бруд, който беше вперил поглед в града напред, и продължи: — Някои решения се оказват кървави, чак до разбиването на камък. Какво ще помислят други за отломките, останали след нас? Боя се от рухването на тези слаби стени. Боя се от огъня и пушека, загърнали сградите вътре. Боя се за живота на тайстите.

— Милорд — намеси се Грип Галас, — готов сте да довлечете в краката си множество злини, на малко от които мястото им е там.

— Първи син на Тъмата — каза Аномандър. — Празна титла ли е това? Самонадеяност ли е честта на този, който я носи? А отговорностите, стари приятелю? Твърде лесно титлата приканва към безделие, или още по-лошо, към цинизма, идващ от един морален компромис. Съветници ще изтъкват необходимостта, целесъобразността, ще те подтикват към прагматичното капитулиране, което се втвърдява като мазол върху душата. — Погледна Грип Галас и Айвис видя нерешителността в Сина на Тъмата. — Толкова ли е втвърдена вече кожата ми? Виждам бъдещето новообречено, инерция, неудържима като пролетен порой.

Грип Галас се навъси.

— Милорд, тя ви отказа всякакъв избор. Все още ви отказва. Докато легионът на Урусандер се спуска към нас. Какво би трябвало да направим?

— Ето това е въпросът — отвърна Аномандър. — И все пак помисли върху следното. На мен ми е отказано да извадя оръжието си, но какво постигна тази забрана? Зачита ли Урусандер моята сдържаност? Отстъпва ли Хун Раал пред молбата на Майка Тъма за мир? Съветва ли Върховната жрица на Лиосан за ответен жест? А Отрицателите, жертви, превърнати в убийци, вече врагове на всички, които биха дръзнали да стъпят в горския им дом? Не, Грип, след като бе отказан един избор, останаха много други, сто пътя към помирението — и не беше поето по нито един.

Айвис заговори прегракнало:

— Тогава срещнете лорд Урусандер на полето, милорд. Задръжте меча си в ножницата и поискайте същото от него.

— Хун Раал ще се опълчи и на двама ви — каза Грип Галас. — Той иска това. Подозирам, че Върховната жрица също го иска. Ще поискат черните води на Дорсан Рил да почервенеят, за да заявят въздигането им.

— Но надолу по течението от града, със сигурност — промърмори Аномандър и се обърна отново към Карканас.

От двете страни на Горския път, гмурнал се като стрела към сърцето на града, се събираха тълпи. Впиваха погледи в Сина на Тъмата и двусмислената му свита. Други граждани се бяха изкатерили на стената.

Айвис се обърна и кимна на Портален сержант Ялад да излезе напред.

— Направете лагер, сред дърветата. Погрижи се за нуждите на заложника ни и домакинския персонал — може би ще се наложи да прекараме една последна нощ под студените звезди.

— Да, сър. Капитане?

— Какво?

— Домашните мечове, сър. Те са готови за този бой.

„Бездната знае, аз също.“

— Охлади плама им, Ялад. Служим на желанията на лорд Драконъс.

— Да, сър. Но… ако отсъстваме…

— Ще се справим с това, когато му дойде времето. Хайде, действай, сержант.

Вниманието му отново се върна към Аномандър. Каладън Бруд тъкмо казваше:

— … в деня, в който съм нужен, Аномандър Рейк.

— А дотогава?

Бруд посочи към гората.

— Толкова близо до града… има много рани в земята. Ще изцеря каквото мога.

— Защо?

Въпросът сякаш изненада азатаная, а после той сви рамене и отвърна:

— Аномандър, приятелството ни остава нестабилно. Колкото и да пътувахме заедно, малко знаем един за друг. Умовете си, пътищата, по които тръгват мислите ни. И все пак ти продължаваш да ме интригуваш. Знам, че въпросът ти не целеше да изрази безразличието ти към такова нараняване. По-скоро просто издаваш нарастващото си отчаяние.

— Ти ми предложи мир.

— Мир, да, но мирен път не бе обещан.

— Ако остана настрани, с неизваден меч, ще се опиташ ли да ме увериш, че кръвта, която ще бъде пролята, няма да оцапа ръцете ми? Надявам се, че не. Ако избера мир за себе си, Бруд, непоклатим като камък в поток, няма ли да накарам теченията да се раздвоят? Колко дребно ще е това смущение — моята жалка воля? Или потокът ще се раздели, ще се разцепи, за да потърси различни морета?

Каладън Бруд кривна глава.

— Има ли значение? Това, което избираш, променя ли нещо?

— Точно това те питам и аз, азатанай. — Аномандър махна с ръка назад към гората. — Твоето изцеряване променя ли нещо?

Бруд помисли за миг.

— Утолявам егото си. Добрината, произтичаща от това, е несъществена за една умираща гора, за една фатално ранена земя. Нищо не ми отвръща. Нищо не изрича благодарността си. Макар че бих искал да е иначе, та дори и само за да се почувствам…

— По-добре?

— Полезен.

Разликата като че ли повлия някак на Аномандър, защото той трепна.

— Е, тръгвай тогава, докато… потрябваш.

Каладън Бруд кимна, обърна се и пое към дърветата, където Домашните мечове вече приготвяха лагера.

В този момент от града излязоха двама ездачи и подкараха в тръс по Горския черен път. Присвил очи, Айвис успя да различи лорд Силхас Руин — яхнал на бял кон — и един офицер от Домашните мечове на Аномандър.

Сега щяха да последват думи. Тази мисъл, при цялата ѝ очевидност, му се стори злокобна. „В това е безумието на всичко. Банални разговори, откъслеци смисъл и съмнителна важност. Всички неща оставени неказани. Ако можехме да съберем думите си, да смесим тези отвътре и тези отвън, ще се изумим, като открием, че изговаряме едва една десета от онова, което мислим. И все пак всеки от нас предполага, че другият разбира — всъщност че чува и изговореното, и неизреченото.

Безумно предположение!“

— Милорд?

— Да, Айвис?

— Моля ви, освободете думите, оставете ги да се изтъркалят, без нито една да не остане неизречена.

Аномандър присви очи и го изгледа.

— Брат ми се приближава, с капитана ми, Келарас.

— Точно така — отвърна Айвис и кимна. Видя, че Грип Галас го гледа. Пелк също. Зачуди се какво виждат, какво си мислят, че виждат. Зачуди се на собственото си задръстване на неизказани думи, на неохотата си да го отпуши.

„Собственият ми кураж в това ми изневерява. Но го искам от него. Лорд Аномандър, вие сте Първият син на Тъмата. Дошло е времето да го покажете. Моля ви, сър, направете всички ни по-храбри, отколкото сме.“

Вренек се смъкна от каретата и едва не се подхлъзна на ледената кора на дървеното стъпало. Обърна се бързо и извади малкия си нож, за да разкърти леда.

— Внимавайте, милейди — извика на Сандалат, която се готвеше да слезе с повитата ѝ дъщеря, гушната в едната ѝ ръка.

— Виждам, дете — отвърна тя, показвайки отново високомерието, което я беше завладяло отскоро.

Вренек засече, нетърпелив да приключи и да се обърне — нетърпелив най-сетне да хвърли поглед на великия град, Мъдрия Карканас. Но този блясък трябваше да почака. Последната кора бял лед се отчупи и се хлъзна на земята.

— Готово, милейди — каза той, прибра ножа в канията на колана си и ѝ предложи ръката си.

Тя я пое деликатно, а след това отпусна тежестта си на нея, принуждавайки го почти да залитне, докато намери по-здрава опора. Застана до него и погледна към града.

— Ах, мога да видя кулата ми. Цитаделата зове. Чудя се дали Орфантал е на някой прозорец? Може ли да види майка си най-сетне? Сигурна съм, че може — усещам погледа му, почудата му какво нося. Моя подарък за него.

Корлат вече изглеждаше на три години, макар да не издаваше никакви звуци, да не търсеше нищо, което можеше да са думи на онзи загадъчен език на бебетата. Но очите ѝ никога не спираха да шарят и дори сега надничаше от сгънатото одеяло като същество, хранещо се с всичко, което види.

Хирург Прок стоеше до тях и гледаше и майката, и дъщерята. Беше започнал отново да пие и ставаше все по-пиян, колкото повече се приближаваха към Карканас. Сега също държеше глинена кана и леко се олюляваше.

— Милейди, детето вече трябва да ходи.

Сандалат се намръщи, изгледа го и като че ли ѝ отне малко време, докато го познае.

— Тя вече ходи — отвърна му. — В светове, невиждани от теб. Светове, които не можеш дори да си представиш. Духът ѝ проучва нощта, мястото на всички краища, мястото на мигове от прераждането. Ходи в света, който съществува преди да е вдишан първият дъх, и този, който иде, когато излезе сетният дъх. Те са един и същ свят. Знаеше ли това? Един-единствен свят.

Вренек най-сетне погледна към града. Видя ниската стена и тълпите по нея. Видя широката улица, която ги очакваше, високата двойна порта с врати от черно дърво, които бяха широко отворени. Видя повече хора, отколкото би помислил, че може да съществуват, и всички бяха с лица към него. „Те виждат лорд Аномандър. Чудят се на колебанието му.

Но сега идва белокожият брат с очите от кръв… това трябва да е той. Изглежда… ужасяващо.“

Взе копието си и малкия си вързоп с вещи от един от страничните сандъци на каретата и тръгна напред. Искаше да е достатъчно близо, за да чуе как братята ще се поздравят. Искаше да научи кога ще започне битката, за да може да се подготви за нея. Видя приближаващия се капитан Айвис.

— Сър? Кога влизаме в града? Трябва да отида в Цитаделата и да говоря с Орфантал. Важно е.

Разсеян, Айвис го подмина, но после подхвърли през рамо:

— Утре може би.

Вренек зяпна след него и чак сега видя, че Домашните мечове вдигат лагер.

„Не, не мога да чакам толкова дълго. Трябва да говоря с Орфантал преди майка му. Трябва да обясня някои неща.“

Продължи напред и стигна до лорд Аномандър тъкмо когато Силхас Руин и още един мъж с него спряха конете си.

Отстрани Грип Галас се обърна към Пелк и Вренек го чу как казва:

— Лейди Хиш Тула е в града. Намери я, Пелк…

— Ей сега — отвърна Пелк, без да откъсва очи от мъжа до Силхас Руин, и Вренек видя, че той също не откъсва очи от нея.

Щом Пелк тръгна напред, мъжът слезе от коня и миг по-късно се бяха прегърнали.

Всичко това стана преди някой от двамата братя да е проговорил и сега двамата лордове гледаха смълчани и може би стъписани, докато Пелк и мъжът се прегръщаха.

Вренек видя как мъжът затвори очи и как устните му се раздвижиха, докато ѝ шепнеше, а тя го притискаше още по-силно до себе си.

Силхас Руин наруши мълчанието.

— Братко, намери ли Андарист?

— Зарязах това, Силхас — отвърна Аномандър. — Мечът на бедрото ми пази името си, изкован в зноя на моя гняв. И все пак, ако си бях представил сдържащата ръка на Майка, можеше да нарека Възмездие камата си. От всички хиляди сцени в гмежта от възможности, която ни очаква, не бих се посвенил да ударя от тъмното и сянката. Един удар между плешките вече не изглежда толкова глупаво.

Думите на Аномандър накараха всички, които бяха достатъчно близо, за да чуят, да се обърнат. Щом Пелк и Келарас се разделиха, Пелк се отдръпна, а после кимна на Грип Галас и тръгна към градските порти. Вренек се загледа след нея с болка в гърдите. „Джиния ме отпрати заради всичките пречупени неща в нея. Но един ден ще се върна при нея и любовта ми ще оправи всичко пречупено и в двама ни. Дори конюшните, които се подпалиха, а точно в този ден започнаха всички ужасни неща. Милейди каза, че аз съм виновен. Може би беше права. Може би вината е моя в края на краищата. Не мога да си спомня. Възможно ли е аз да съм убил всички онези коне? Трябва да оправя тази рана — защото все още боли. Дали аз бях този, който го направи, и дали не беше Сандалат, която срещна своя мъж там, и фенерът, който бяха запалили, за да могат да се виждат, докато се напиваха с виното, което той бе донесъл. Дали не беше това в края на краищата, но аз, шпионирах ги и гледах какво правеха, когато събраха бедрата си и се движеха все едно, че танцуваха на сламата, а конете се въртяха и пръхтяха и светлината на фенера беше стабилна, но стръковете слама бяха избутани към фенера от стъпалата им към горещия блясък. Трябваше това да видя, вместо да гледам тях.

Там започнаха всички бели. Започна с цвиленето на умиращите коне и с тях двамата, които бягаха от пламъците, и после беше лейди Нерис с тоягата, и тя ми крещеше, защото стоях и гледах огъня и слушах конете, и ударите бяха толкова силни, но после ме удариха по главата и нещата изтръпнаха и точно затова не помня нищо повече за онази нощ.

Освен онова, което може би съм си измислил. Нея и онзи еднорък мъж.

Но ти се погрижи за мен след това, Джиния. И аз не забравих. Не мога да забравя. И точно затова ще поправя всичко. Скоро. Трябва просто първо да убия някои хора.“

— Кама от сенките. Описваш измяна, братко.

— Подреди пред мен всички препятствия, възмездието си намира път.

Грип Галас изсумтя и рече:

— Просто попитайте Хун Раал. За измяната. Вижте как той я претегля в ума си, лорд Силхас. Ако потрябва, аз ще бъда и ръката, и ножът…

Аномандър се извърна към стария си приятел.

— Не. Забранявам го, Грип Галас. Твърде често си удрял вместо мен. Твоето време като моя безшумна справедливост свърши. Не го ли говорихме? Върни се при жена си. Нямам вече нужда от теб.

Суровите думи сякаш разбиха Грип Галас и целият огън на гнева му погасна в старческите му очи. С поклон, той се обърна и тръгна, неуверено според Вренек, към Карканас, подир Пелк.

— Чакаме вест за разположението на легиона Хуст — каза Силхас на Аномандър.

Първият син заговори на Келарас:

— Капитане, нашите Домашни мечове събрани ли са?

— Да, милорд. И благородниците наистина се отзоваха на призива. Всички Велики домове са тук.

Силхас Руин понечи да заговори, но брат му го изпревари:

— Силхас, благодаря ти за всичко, което си направил. Знам, че не изпитваше желание, но все пак ми угоди в усилията ми да се помирим с Андарист. — Поколеба се, после продължи: — Може би фамилната кръв, толкова бързо станала горчива на езика, ме подведе. В името на една фамилия пренебрегнах другата. Ние тримата братя значим по-малко от Тайст Андий — не е ли това бремето на командването?

Гласът на Силхас Руин беше равен.

— Станаха разни неща, Аномандър. Но за тях след малко. Какво възнамеряваш?

— Трябва да се опълча на Майка ни, в името на нейните синове и дъщери. Силхас, аз ще извадя меча си. Аз ще поема командването.

Силхас помълча, а после кимна.

— Благодаря ти за това, братко. Дай ми командването на нашите Домашни мечове и ще съм повече от доволен. За по-тежките отговорности, които ни чакат — оставям ги на теб.

Аномандър въздъхна и кимна.

— А станалите неща?

Силхас му даде знак да прояви търпение и се обърна към Келарас.

— Капитане, върнете се при нашата част. Ще им направя преглед след малко.

Келарас погледна Аномандър, който остана безизразен, а след това отдаде чест на лорд Силхас Руин, обърна коня си и потегли.

За Вренек светът сякаш придоби блясък, като от златиста светлина, тръпнеща над вода. Можеше да подуши старите богове на леса, прииждаха и се тълпяха около него. Но нищо не казваха, все едно всички до един бяха затаили дъх.

Силхас Руин продължи:

— Имаме чародейство на разположение. Жрецът, Седорпул, ще застане срещу Хун Раал. С това бихме могли всъщност да обезсилим заплахата от магия. Следователно, връщаме се към привилегията на плътта и волята зад нея. Към меча, братко, към грохота, който удавя всички думи.

Вренек се взря в Силхас Руин, зачуден какво бе искал да каже лордът вместо това, което бе казал. Странно му беше, след като мигът отмина незабелязан, че Аномандър не беше видял каквото бе видял той. А от онези фигури по земния вал, вече хиляди на брой… видя колко много от тях изглеждат странно, почти призрачно. Нямаше представа, че толкова много хора живеят в Карканас. Но докато наблюдаваше, видя как се появиха още, изникваха от пръстта на вала.

„Боговете на леса се върнаха. Но не говорят в главата ми. Само ми показват онова, което никой друг тук не може да види.

Тайстите са тук. От всеки век. От самото начало. Дошли са, за да бъдат свидетели.

Защо?“

— Много добре — каза Аномандър. — Е, ще тръгваме ли към Цитаделата?

Погледът на Вренек се отклони от призрачното множество, толкова гъсто между живите, че мнозина от тях стояха наполовина в смъртните тела. Проблеснал цвят беше привлякъл окото му — знаме, издигащо се над най-високата кула на Цитаделата. Той посочи натам и каза:

— Милорди! Какво е това?

Двамата мъже вдигнаха глави.

— Това, млади Вренек — каза Аномандър, — обявява приближаването на легиона Хуст.

— Трябва да пратим вестоносец до тях — каза Силхас Руин с леко възбуден от радост глас. — Могат да тръгнат право към южните низини под долината Тарнс.

— Мястото на битката. Да, ще го направим.

— Братко, би ли яздил с мен до мястото на битката? Има подробности, които трябва да обсъдим, относно разположението ни. Урусандер е само на половин ден път оттам и ако търсим бързина, бихме могли да поздравим привечерта с грохота на желязо.

Аномандър изглеждаше разсеян. Погледът му се измести към Цитаделата.

— Мислех да се срещна с Майка Тъма и нейния Консорт. Макар и само за да обясня защо не се подчинявам на волята ѝ по този въпрос. Лорд Драконъс ще разбере, може би, преди нея. Бих потърсил неговия съюз.

— Драконъс е достатъчно разумен, за да стои настрана от битката — каза Силхас.

Това привлече вниманието на Аномандър.

— Говорил ли си с него? Имаше трагедии, които трябва да споделя с него, за които съм отговорен…

— Братко — каза сдържано Силхас, — Драконъс се готви да бяга.

Болка и объркване помрачиха лицето на лорд Аномандър. И — прошепна глух глас в главата на Вренек — разочарование.

— Айвис и неговата част са на твое разположение — каза Силхас. — Може би, братко, Айвис трябва да дойде с нас до Тарнс?

Аномандър кимна.

— Това би го зарадвало.

— Позволи ми да доставя поканата — каза Силхас, срита коня си и подмина Аномандър, а след това и Вренек, който вече се движеше малко пред Сина на Тъмата.

— Милорд, трябва да отида до Цитаделата.

— Нима?

— Да говоря с някого.

Аномандър каза:

— Действай в мое име, а на портата на двореца предай вестта, че тръгвам с моя брат за Тарнс и в зависимост от търпението на Урусандер мога да се върна или да не се върна в Цитаделата преди битката. — Изгледа Вренек за миг, а после свали тънка сребърна торква от лявата си ръка. — Това носи моя знак, но и то би могло да се окаже съмнителна подкрепа — градът е претъпкан с хора и настроенията са неясни. Крий подаръка ми, Вренек, докато вървиш по улиците.

Вренек посегна да вземе торквата.

— Не би ли предпочел да изчакаш заложницата Сандалат и другите? — попита Аномандър.

— Не, сър. Искам да ида веднага.

— Завиждам ти за остротата на зрението — толкова ясно око, толкова остър поглед.

Вренек погледна към призраците, струпани по насипа, а после отново назад, където Айвис бе устроил лагера, и там видя много други призраци, много колкото дърветата в гората, дори може би повече.

— Милорд — отвърна той. — Не винаги виждам това, което желая. Понякога изобщо не разбирам това, което виждам.

— Оставил си детството зад гърба си значи. Ако неволно заскърбиш за него в бъдещите години, спомни си този ден.

„Да, все едно дали искам, или не.“

— Благодаря ви, милорд, че спасихте живота ми. Когато приключа в Цитаделата, също ще дойда в Тарнс, с копието ми, и ще се бия до вас.

Клетвата му би трябвало да зарадва лорда, и все пак лицето на Аномандър се сгърчи в обещание за скръб вместо за слава. Вренек изправи рамене.

— Вие имате своето възмездие, милорд, а аз имам своето.

— В такъв случай — каза мъжът, — как е възможно да ти откажа? Е, до тогава, Вренек.

Вренек кимна, поклони се, а после сложи копието си на рамото си и тръгна по каменния път, водещ към Карканас.

Призраците го гледаха, но като всички събрани духове и богове, също останаха безмълвни.

„Може би точно това е смъртта. Мястото, където се озоваваш, когато не е останало нищо за казване.“

— Завистта има много зъби — каза Празек, докато яздеше с Датенар в началото на обоза. — За мъже като теб и мен, за които любовта може да поднесе обещанието за пухкави бузки, меки устни и сладкото гнездо на наслада; или, през отсрещната врата, четинеста брадичка и мъжка нежност… каквато и да е. — Помълча замислено, след което продължи: — Чудно ли е изобщо, че другите гледат и усещат гложденето и жиленето на гняв? Завист, казвам, Датенар.

— Мисля си, приятелю Празек, за многото хитроумни опровержения на любовта, от определено по-слаби поети и бардове от нашия век и от предишни векове. Дали да бръкна в тази жалка канавка? Аа, знаеш ли го това? „Любовта е псе, търкалящо се върху мъртва риба.“

— Страпала от Южния народ. Сети се за това: „Въргалям се в моята любов, и ти, сърцето на свиня…“

— Васк, мъртъв вече от сто години!

— И все пак затънал в посредственост, никакъв удар по славата му, никакво петно по името му, никакво възражение по всичко, което е кекаво…

— Освен твоето дрънкане, Празек.

— Отстъпвам партера, прекрачвам леко тебешира, очертаващ мястото ми, и обявявам край на докосването на линията.

— Помисли над това тогава. С толкова разбито сърце беше този поет, че похаби четири години и сто шишета мастило да защити самоубийството си само за да си счупи врата, понеже стъпи върху сапуна…

— „В луга свършек, смърт във пяна, бързо хлъзна се и прас, дни за глума не останаха.“

— „Отхвърлена е таз любов, езикът търси, да докосне само, оставената слуз на охлюва, и как изтръпва всичко от изящната отрова, сърцето ми играе като плъх по нажежен тиган, но тя стои с усмивка смътна на сладките си устни и огъня подклажда и подклажда, и огъня подклажда!“

— Деликатност има в тази болка, тласна ме към възхищение.

— Талантът му беше съвсем случаен. И все пак, не.

— Залитане, измъчено до гениалност — не прилича на рядък талант. От естеството на страданието, подхранено със страст, да направиш нещо прекомерно лепкаво, и все пак съблазънта на меда в напъпващата уста на цветето, която те завлича навътре, и, както би могъл да каже той, навътре.

— И навътре — добави Датенар и кимна. — Затрудних ли те?

— Не, един момент. На плодородна почва съм и трябва само да наостря плуга. Лифтера ли беше?

— От Острова? Не. Нейното ругателство бе твърде горчиво, за да е нещо повече от мачкане на цветчета в отчаяно стисната ръка.

— Терот?

— Онова улично псе? Обиждаш самото понятие неволно самоубийство. Още един опит и ще трябва да обявя победата си.

— Все пак ехти толкова познато…

— Като празно пространство, в което няма нищо.

Пред тях южната стена на града — разрушена тук-там, смъкнала се другаде — се приближи, със сградите зад нея, тъмни като опушен камък. Портите бяха отворени и без охрана. Не се виждаше дори един страж.

— Четири години въргаляне?

— До сапуна на плочките.

— Такава иронична смърт е нормално да го направи прочут.

— Последната му творба допринесе за това.

— Цитирай ми още някой стих!

— „Твърде тъмна е тази зора! Твърде светъл е залезът! Твърде мрачен денят, твърде ярки звездите!“

— Нещастен глупак, който не вижда нищо хубаво в нищо.

— Беше самоубийствен тип, както казах. Четири години от кариерата му, през които развихри всичко, което бе в него, с разбито сърце, сляп за блудкавата си същност и всичките ѝ фалшиви изповеди… с разбито сърце ли казах? С празно сърце, твърде обсебен от парадността на отхвърлянето, за да се съсредоточи върху самия обект. Тя каза „не“ и преди дъхът ѝ да изпусне думата той се отнесе, епични видения изпълниха главата му, мъката се просна пред него като възжелана любовница. Чуй добре доброволния мъченик и виж с изтерзано око как се мята в агония… това е игра, изиграна до кървавия ѝ край, с публика най-вече въобразена.

— В очакване на бронз, предполагам. Или картина, по-широка, отколкото висока, просторна гледка…

— Край и край, с бронза също.

— Какво? Варанакса? Подиграният герой на Галан? Но той беше измислица! Фикция! Публичният шамар на Галан по ласкателите му.

— Не казвам, че не съм съгласен.

Празек изсумтя.

— Разбитото сърце на един поет се слепва за две седмици.

— От здраво нищо ценно не кърви. Така ще твърдят някои. Но точно тези са апетитите, които трябва да заобикаляме отдалече, макар и да не са възпети толкова цинично. Вместо това събуждаме любопитство към самонаправената жертва и неговото самонаранено его. Що за подтик подбужда посичането? Що за глад подканя захапката на собствената ти плът? Това е смърт, обърната навътре, пастта и раната слети в едно, като любовници.

— Варанакса — въздъхна Празек. — Заради този епичен фарс Галан беше охулен.

— Все му е едно.

— За още яд на враговете му, да!

— И тук виси урок, стига да смеем да го откъснем.

Празек примижа напред, към първите ездачи в колоната — командир Торас Редоун и до нея капитан Фарор Хенд.

— Самоубийствено безразличие?

Датенар сви рамене и каза:

— Аз внимавам.

Галар Барас беше подкарал назад покрай колоната, несъмнено доведен до умопомрачение от крачещите в пълно мълчание три хиляди войници. Нямаше изоставащи, почти никакви разговори, оръжието и бронята бяха онемели. Звукът, който издаваше легионът Хуст, бе като глух, непрекъснат барабанен тътен, приближаващ се към Карканас.

Затоплянето, нашепвано от южния вятър през последните няколко дни, вече замираше и снегът хрущеше под ботуши и копита. Щипането на въздуха се усилваше.

— Онзи побъркан ритуал — изръмжа отчаяно Датенар. — Събудих се върху тънък лед. Но накъде да запълзя? Никакъв бряг не зове с високи туфи жълта трева и стръкове тръстика. Да помръдна на косъм значи да чуя как ледът се пропуква под мен. Очите ми се напрягат да разчетат това гладко, пометено от вятъра огледало — облаци ли са, обещаващи пищно разцъфване? Сиво небе, предупреждаващо за коварни кръпки земя? По гръб ли лежа, или по очи? И все пак нещо се гърчи в корема ми, приятелю, в очакване на кръв.

Празек се отърси от унеса си.

— Какво се е променило? Нищо. Всичко. Ритуалът дамгоса мистерия върху душите ни. Благослов или проклятие? Оставаме слепи за схемата. И все пак, както казваш, има очакване.

Датенар посочи празните стени напред.

— Виждаш ли фанфарите, които ни чакат? Горчиво безразличие ни наказва, Празек.

— Все едно, приятелю. Не говорех ли за любов?

— Да, за страдащото сърце. Макар че не мога да си обясня причината ти за тази внезапна криза.

— Престъпници — каза Празек. — Никое наказание не взима предвид нежната ласка, кроткото стискане на дланите, колебанията, които се задържат, признанията, които освобождават. — Замълча. — Мъртвородено близначе, сега хранилище на магия, и тя, която е готова да я загребе, оставена сломена и изпълнена със самоомраза. Тъй че Варет би искал да я вземе в прегръдката си. Но и той не си позволява нищо ценно, нищо правилно. Не мога ли да се зачудя, приятелю, на онези, които твърдят, че любовта е привилегия?

— Всеки бог от миналото твърди, че тя е благослов. Награда. С нейната пълнота се измерват смъртните ни дела. Раздавана като милостиня, като небесни монети, като сред форулканите.

— Всъщност помисли над това. Как може тази валута да се самоопредели така? Стойността се вдига при оскъдност на любов, спада при излишък? Боговете го играят съдници, но настояват, че любовта е най-чистото злато в пари. Кой тогава измерва тяхната стойност? Оспорвам правото на това, Датенар.

— И би могъл, но с каква цел?

— За да премахна случайността в даването на любов. Трябва ли да тласна Ранси в прегръдките на Варет? Трябва ли да настоя на правото им да обичат?

— Разсейваш се — отвърна Датенар. — Вещиците на Бягащите псета ни направиха нещо — на всички нас, освен на командира ни тоест — и сега тя води легион, който не се самопознава, но проявява несклонност към самоанализа. Докато тя на свой ред… аа, все едно.

Празек погледна приятеля си.

— Аз се разсейвам, а ти се отчайваш. Дано Торас Редоун да реши.

— За какво?

— За живота и любовта. Защото със сигурност първото е израз на второто, което дава основание на първото.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Датенар, Гадателите на кости прочистиха ли душите ни?

Горе и напред командирът и Фарор Хенд стигнаха до портата и продължиха, без да спрат, навътре в града.

— Не — отвърна Датенар. — Те само преподредиха безбройните ѝ притежания.

— С каква цел?

Датенар сви рамене.

Празек изръмжа тихо.

— И тъй… очакването ни гони всички.

Датенар помръдна в седлото и се обърна назад. Войниците носеха броните си. Ръцете им бяха отпуснати на ефесите на мечовете. Пътните им торби бяха преметнати на едното рамо, щитовете бяха на гърбовете им. Носеха шлемовете си и всички лица бяха в сянка.

Когато Фарор Хенд се върна от портала и даде сигнал да спрат, непрестанният тътен на легиона Хуст прекъсна тежкото си буботене за първи път през този ден. Тишината, която настъпи, накара Датенар да потръпне.

Фарор Хенд спря пред тях и каза:

— Трябва да завием надясно и да заобиколим града. Продължаваме към долината Тарнс. Легионът на Урусандер се приближава.

— Още днес? — попита Празек.

— Войниците да смъкнат торбите и оставяме обоза тук — каза тя. Лицето ѝ беше безизразно.

Двамата мъже обърнаха конете си. Видяха препускащия в галоп към тях Галар Барас. Празек махна на един сигналист да излезе напред.

— Завистта има много зъби — промърмори той, щом сигналистът се приближи. — Достатъчно, за да измъти гражданска война.

Датенар кимна.

Желязото на оръжията и броните започна да стене.

Варет отиде до канавката край пътя, наведе се и избълва закуската си. Никой не извика подигравателно или насмешливо. Никой изобщо не му обърна внимание. Той си избърса устата, изплю последната капка жлъчка, изправи се и се обърна.

Не му обръщаха внимание. Лицата под шлемовете бяха извърнати към новия флаг, вдиган от сигналиста. При получаването на сигнала отдельонните сержанти завикаха заповеди да се подготвят за обръщане и след това да оставят походните торби.

Щитове се вдигнаха по-високо на рамото, мечове се наместиха за по-удобно измъкване. Брънки на ризници засъскаха като вълни по пясък, а след това желязото Хуст подхвана своята песен. Тъжна, траурна може би, или нещо затворено от невидими сили, неизречени воли — злокобната песен прониза Варет като мраз. Разтреперан, той загледа как Ребъл обърна частта и как редици тръгват.

Потърси с очи Ранси, но не можа да я види. Тя го отбягваше и той много добре знаеше защо. Внимание от страна на един страхливец не можеше да е добре дошло, особено за толкова наранена душа като нейната. Решимостта ѝ да живее бе достатъчно слаба и без съмнителното му присъствие. Той, в края на краищата, беше видимо оскърбление, защото тя не можеше да избяга от демоните си. „Но и аз не мога да избягам от своите. Само да можеше да разбере това.“

— Варет.

Примига, обърна се и видя Листар. Вгледа се в мършавото му лице.

— Какво не е наред, Листар?

— Какво не е наред? Бездната да ме вземе, Варет, нищо. Нищо не е наред! Погледни ги! Ритуалът…

— Който ти ни донесе, Листар — каза Варет. — И дори ти не знаеш какво ни беше направено. — Махна с ръка. — Никой от нас не знае.

— И все пак…

Варет въздъхна и кимна.

— И все пак.

Никаква радост нямаше в песента на желязото Хуст. Варет поклати глава.

— Чуй го това. Как си го обясняваш?

Листар изломоти нещо, което Варет не можа да чуе.

— Какво?

— Желязото, Варет, е изпълнено с ужас. Мечовете не скърбят за онези, които ще посекат, а за онези, които ги държат. — Замълча, после го погледна. — Тя отхвърли желанието ти, както и на Галар Барас. Ето те тук, заповядано ти е да ни водиш в битката. Изглежда, е безразлична към съдбата ти, а следователно и на всички нас под командата ти.

Варет не можеше да възрази на нищо от това.

— Не гледайте към мен, Листар.

— Няма. Ще следваме Ребъл. Просто бъди сигурен в едно, Варет. Не изричай никакви команди. Не издавай заповеди. Ако драснеш, няма да те последваме.

Варет помисли за случилото се преди няколко мига, когато ужасът бе опразнил стомаха му.

— Все едно, че ме няма. Ако изобщо погледнат към мен, виждат право през мен.

— Няма да те обременяваме с надеждата си, ако това имаш предвид.

Думите трябваше да го ужилят. Вместо това се почувства облекчен.

Колоната се престрояваше и видяха как Торас Редоун и свитата ѝ препуснаха от градската порта, за да заемат отново мястото си начело на легиона.

Галар Барас дойде при тях. Лицето му бе зачервено от студа.

— Варет!

— Сър.

— Ротата ти е под мое командване, заедно със седма, девета и трета. Трябва да оформим десния фланг.

Варет кимна.

— Ребъл ще ги поведе надолу в долината.

— Днес ли се бием?

— Ако Урусандер поиска така.

— Здрачът го гони — каза Листар.

— Гони всички ни, Листар — отвърна Галар.

Командир Торас Редоун се олюля в седлото и се изправи с усилие. Лицето ѝ беше отпуснато, очите ѝ — подути и червени. След миг, щом Фарор Хенд спря до нея, тя се усмихна.

— Ако бях знаела, че днес ще е денят…

— Щяхте да направите какво?

Усмивката на Торас Редоун се разшири.

— По-кротко, скъпа. И придружи въпроса си със „сър“, ако обичаш. Ами, щях да спестя виното, разбира се. Започва да се вкисва в корема ми, колкото и обемист да съм го направила. Много място е останало, изглежда, за тревожни мисли.

Фарор Хенд се надигна на стремената, извърна се и огледа колоната.

— Тревогата ви не е ли достатъчно притъпена? Сър? Още не е удавена? Още се мята в онзи тъмен нектар?

— Твърде трезва съвест си, Фарор Хенд.

— Няма нужда да се притеснявате повече от това, сър, тъй като думите ми се изчерпват. Скоро мълчанието ми ще ви даде последния си вик.

— Твърде лесно се предаваш — отвърна Торас Редоун. — Толкова евтино ли ще дадеш живота си в предстоящата битка? Не си ли сгодена за военен герой? Защо не си на неговата страна? Може би той ни чака при долината Тарнс… или точно това съображение е причината за унинието ти?

Фарор Хенд преглътна жестокия отговор и отвърна:

— Кагамандра Тюлас като нищо може да е там и да търси поредната си война.

— Срещу теб, обзалагам се, той няма защита — каза Торас Редоун. И все едно бе доловила по някакъв начин намек от неизречения отговор на Фарор, продължи: — Предпочита по-малкото усилие, значи. Добре го разбирам, знаеш ли. Калат Хустаин винаги беше твърде ярка светлина за замъглените ми очи, твърде почтен в добродетелите си, твърде неизпитана беше способността му да прощава — все едно колко нечувано беше престъплението ми. Отслабваше коленете ми и да стоя до него означаваше да треперя в сянката на неговото благочестие. Чудно ли е изобщо, че потърсих любовник?

— Галар Барас заслужава по-добро.

Торас Редоун не отговори веднага, а после изхъмка:

— Имах предвид вино, разбира се. Но виното е щедра курва, бързо отстъпва плътта ми за удоволствията на някой друг.

Фарор Хенд затвори очи и стисна зъби, за да овладее гнева си.

А Торас Редоун се изсмя.

— Тази война е такава пародия! Толкова жестока в жестокостта си, толкова явна в трагедията си. Погледни вместо това към живот във времена на мир, за да видиш по-деликатните — и все пак не по-малко жестоки — битки на душата. Ден след ден, нощ след нощ. Войникът копнее за простотата на войната, която прави страхливец всеки, който предаде меча си. Мирът, скъпа моя, е най-кървавата работа от всички.

— Претеглям нещата другояче, сър.

— Нима? Не мисля. Вместо да намериш бъдещия си съпруг, ти тръгваш към легиона Хуст. Вместо да поискаш имение и да му придадеш формата на сърцето си, кацваш като врана на рамото ми, бърза да съдиш, но, о, колко бавна да хвърлиш навътре в себе си този нетрепващ поглед. — Махна с ръка. — Но приемам с охота жлъчта ти. Ти си моят бодлив щит, Фарор Хенд. Придърпвам те все по-близо, за да усетя жилото на бодлите ти, тук на гръдта си, бодат кожата над сърцето ми и само чакам първия сблъсък на битката да ме прибере.

— Няма да влизате в гъмжилото, сър — каза Фарор Хенд. — Аз няма да ви го позволя.

— Нима? И защо тази милост?

— Защото — отсече тя, — това е самата противоположност на милостта.

Торас Редоун сякаш залитна назад в седлото си и се изправи с усилие. Лицето ѝ изведнъж се напрегна. Усмивката си бе отишла, а погледът ѝ вече бе вперен напред — към онова, което ги очакваше.

Щом минаха по вътрешния мост, Келарас слезе от коня близо до порталната къща на Цитаделата, връчи юздите на един стюард и навлезе в укреплението. Суровата му фасада се извиси пред него, докато крачеше през двора. „Няма вид на храм, а на крепост. И общо взето не е странно, че толкова често едното изисква другото.“ Това, че вярата има нужда от отбрана, изведнъж го порази, самата идея разбърка мислите му и той сякаш залитна на ръба на прозрение.

Закрачи бързо към широкото стълбище.

„Философите не може да са били слепи за всичко това — стъписващите ми прозрения вървят по добре отъпкан коловоз, несъмнено. Никоя достойна за себе си вяра не се нуждае от защита. Всъщност не може да има такова нещо като външна заплаха за вярата — освен заплахата от геноцид. А дори там убиването на плът не опровергава вярата.

Не, мрачната истина е следната. Единственият враг на вярата съществува в ума, който я нарича свой дом. Единствените сили, които могат да унищожат една вяра, са тези, с които вярващият борави против самия себе си.“

Стигна до входа, видя, че вратата е оставена отворена — широко отворена всъщност, — и влезе в Цитаделата.

„Вярващ, който е разярен, който сочи обвинително с пръст невярващ, който след това вади меч с мисълта за кръв… такъв вярващ изрича лъжа, защото съмненията са негови собствени и ако е наистина честен към своя бог, би ги огласил. Колкото и трупове да прегази този вярващ, не може да се справи със заплахата — със силата — на самосъмнението.

Един истински вярващ всъщност няма нужда никога да вади оръжие, никога да влиза в спор, да вие от гняв или да стиска юмруци, да скача, за да смачка някой безпомощен, невинен враг. Един истински вярващ няма нужда от тези неща. Докога светът ще живее в тази лъжа?“

Примига и се усети, че е застанал при входа на страничен коридор, водещ към залата, където чакаше лорд Драконъс. Смътно си спомни думи, изречени близо до Терондай, разговор навярно и въпрос, зададен на него. Намръщи се, обърна се и видя приближаващите се Седорпул и Ендест Силан.

— Тази война е ненужна — изпревари ги Келарас.

При думите му двамата жреци спряха. Седорпул изсумтя и поклати глава.

— Скъпи капитане, всички знаем това.

— Бием се, защото сме загубили вяра.

— Да — отвърна Седорпул.

— Воюването — продължи Келарас безпощадно — е доказателство, че сме загубили вярата си. И сега ще загинат хора в отплата за личните ни провали. Това не е гражданска война. Това е религиозна война. — Замълча безпомощно. — Не знам какво е.

— Капитане, погрижете се за хората, които обичате. — Ендест Силан вдигна ръцете си с подгизналите червени превръзки. — Глупост е да виждаме дупка в центъра на нашия свят, празна тъмнина, израз на отсъствие.

— Но тя не е празна — прошепна Келарас. — Нали?

Ендест Силан погледна за миг Седорпул, а после се обърна отново към Келарас и поклати глава.

— Да. Не е. Тя я е запълнила, до ръба. Набъбнала е с дара ѝ.

По страните на Седорпул капеха сълзи.

Келарас вдигна ръце към лицето си, щом образът на Пелк изпълни ума му.

— Нейният дар.

— Драконъс беше доказателството за това — каза Ендест, — само да бяхме имали куража да го видим. Всичко това — той махна с окървавените си ръце — е пълно с любов. Но вижте какво ни вдига да застанем на пътя му. Вижте безбройните ни възражения на този простичък, най-дълбок дар. — Усмихна се горчиво. — Това е война на глупци, капитане. Като всяка война преди и всяка бъдеща война. И все пак, като доказателство за недостатъците ни, като доказателство за слабостите ни и за всяко дребно разсейване, което приемаме с такава охота, тя, уви, е не повече от това, което заслужаваме.

— Чакам лорд Аномандър и Силхас Руин — каза Келарас.

— Твърде късно е за това — въздъхна Седорпул. — Те препускат към долината Тарнс.

Думите смириха бурята в ума на Келарас, а след тях се надигна ужас.

— Какво? Но лорд Аномандър щеше да…

Ендест Силан го прекъсна:

— Лорд Аномандър разчита на преценката на брат си.

Келарас все още не разбираше, въпреки ужаса, който изпитваше; все още бе объркан от обрата на събитията.

— Лорд Драконъс чака.

Беше ден на разкрития, жестока какофония от прости думи, изречени откровено. Видя как лицето на Седорпул се обезкърви. Видя как трепна Ендест Силан — всъщност почти залитна.

— Хайде — обърна се Келарас и закрачи по коридора.

Никой от двамата не го последва.

„Войната на глупците. И най-голямата глупост от всички, вече ми е ясно, е мечтата за мир. Вяра, с всичките твои обещания и цялата твоя измяна… трябва ли да те видя като врага на надеждата?“

Стигна до вратата и се поколеба. Отвъд нея имаше човек, лишен от любов, човек вече дълбоко уязвим от измяната. И отново тя щеше да му бъде поднесена с една банална декларация. Светът се беше преобърнал в ума на Келарас. Той виждаше гласове, порой от думи, които си бяха свършили работата и вече бавно се оттегляха, отстъпваха пред онова, което предстоеше. А когато това свършеше, гласовете щяха да са без думи, смалени до жалки плачове.

„Всичко да започне наново. Родено само за да умре. Виж какво сме направили от времето между двете.“

Зад него един жрец плачеше, а друг кървеше. Келарас посегна към бравата.

Вренек знаеше, че няма от какво да се бои. Бързаше, почти тичаше през тълпите по улицата. Около него плътно се трупаха призраци и сякаш заслепяваха живите за младежа, който се промушваше между тях. Отваряха му път по непонятен за него начин.

Копието се люшкаше тежко на дясното му рамо. Беше вдигнал увития в кожа връх високо, за да не нарани някого. Сребърната торква, която му беше дал лорд Аномандър, беше пъхнал в пазвата си.

Сред призраците имаше воини, отдавна мъртви, но още носещи смъртоносните си рани. Единственото, което можеше да направи, бе да отбягва погледите им, впити строго в него. Можеше и баща му да е сред тях.

Нещо не беше наред. Дотолкова поне разбираше. Мъртвите на тайстите трябваше да са някъде другаде, в свят, скрит от смъртните. Нямаше причина да са тук. И все пак, чудеше се той, може би винаги са били тук и само заради това ново проклятие, което го бе сполетяло, можеше да вижда онова, което другите не можеха. Възможно беше такива тълпи винаги да са съществували, хиляди по хиляди, навсякъде, където обитаваха тайсти, привличани като нощни пеперуди, гъмжащи и пърхащи около онова, което са изгубили.

Нямаха какво да кажат или навярно не можеха да бъдат чути, което не ги правеше нищо повече от очи, затворени в смътните спомени за тела. Мисълта, че смъртта е затвор, ужаси Вренек и той усети как умът му проследи други, още по-жестоки мисли. „Търся възмездие. Искам да нараня хората, които нараниха Джиния и мен. Искам да пратя душите им в този празен свят на призраци. Искам просто да стоят там, неми, виждащи, но никога неможещи да докоснат. Искам да страдат.“

Никога не се беше мислил за зъл, но вече не беше сигурен. Възмездието изглеждаше толкова чиста идея, отнемане от онези, които са сторили същото. Изравняване на нещата, смърт за смърт, болка за болка, загуба за загуба.

Дори лорд Аномандър вярваше във възмездието.

Но сега… що за удовлетворение щеше да донесе то? Защо дори големи мъже и жени говореха за възмездие, сякаш то имаше силата да оправи нещата? „Но не оправя много, нали. Да, убийците и насилниците са мъртви, тъй че няма да го направят повече. Така е. Буташ ги от урвата на живота долу в Бездната.

Но те не отиват там. Не отиват никъде. Събират се с всички други призраци. Също толкова лесно биха могли да са умрели в съня си, на хиляда години, обкръжени от любящите ги същества. Никаква разлика за тях.

Но има ли разлика за мен? Това убийство, това правосъдие? Предполагам… щом вече са мъртви, справедливостта вече не значи нищо за тях. Тъй че тя е за живите. Не е на никой чакащ бог, защото боговете не чакат тези души. Още по-лошо, боговете в онова селение са мъртви, също като всички други.

Справедливостта е за живите.“

Представи си как забива копието си в телата на войниците, които бяха наранили Джиния. Представи си лицата, гърчещи се в агония, изсипващите им се вътрешности, ботушите им, ритащи по земята. Видя ги в ума си как се взират в лицето му, в очите му, с объркване и с всички въпроси, които не можеха да зададат. Но щеше да им каже защо умират. Щеше да им го каже, защото беше важно, ако трябваше да се въздаде справедливост. „Затова умирате сега. Заради онова, което направихте.“

Мина по външния мост, после по вътрешния. Никой не го спря. Мина под арката на отворения портал, в двора, където десетки Домашни мечове яхваха конете — от животните се вдигаше пара и топлата миризма на пресни фъшкии бе натежала във въздуха. Дори тук беше пълно с призраци, дошли да гледат, да гледат и да чакат. Шмугна се през кипящия хаос, стигна до входа на цитаделата, изтича нагоре по стъпалата и влезе.

Призракът на огромен вълк лежеше пред стълбището в края на високия коридор. Очите му се впиха във Вренек.

— Заведи ме при Орфантал — каза Вренек инстинктивно.

Звярът се надигна и се заизкачва по стъпалата. Вренек го последва.

— Ти си един от неговите — каза Вренек на вълка. — Не знам как го знам, но го знам. Умрял си много отдавна, но той те е върнал, за да пазиш. Опасен си, но не за живите. — И чак сега осъзна, че не е видял никакви призраци тук вътре. — Гониш ги. Орфантал също ги вижда. Вижда ги и това не му харесва.

Момчето не беше момчето, което Вренек помнеше. Цитаделата, с дебелите ѝ стени и широки коридори, с ритуалите ѝ и култа ѝ, бяха променили Орфантал.

— Мисля — каза той, този път на Орфантал, сякаш момчето можеше да чуе през ушите на призрачния вълк, — че ще изплашиш майка си.

Изражението на Венес Турайд беше кисело и почти презрително.

— Е, Старша по оръжията Пелк, свърши ли със сгъването на чаршафи и метенето на стаи?

— Отдръпнете се, милорд — отвърна Пелк. — Трябва да говоря с лейди Хиш Тула.

— Твърде заета е с тревогите си. Но ако имаш някаква новина, ще я чуя.

— Да, сигурна съм. Но не от мен.

Когато тя отпусна ръката си в металната ръкавица на ефеса на меча си, усмивката му се разшири.

— Вълците ми ви обкръжават, Старша, но и без тях умението ти не ме плаши.

Тя кривна глава.

— Доста глупаво твърдение, милорд. Всеки боравещ с меч, колкото и да е надарен, би трябвало да познава страха и да разбира от страх. Без него най-вероятно ще умрете, поразен дори от по-неопитен враг. Не мога да се сетя кой ви е тренирал, сър, но явно не бях аз.

Разговорът им беше привлякъл няколко от вълците на Турайд. Мразовитият въздух на двора се беше вмирисал на мъжка пот и Домашните мечове се трупаха около тях.

Пелк въздъхна и каза:

— Отзовете кутретата си, милорд. Играта на грубияни ги унизява, стига такова нещо да е възможно. Ако, от друга страна, всеки един от тях е достатъчно храбър да се изправи сам срещу мен, е, да заповяда. Сгънала съм достатъчно спални чаршафи и съм измела достатъчно ъгли, и настроението ми е убийствено. Тъй че моля, задължете ме, сър, като не отстъпите, сър. Ако ще увисна на бесилото за проливане на благородна кръв, ще се радвам вие да сте първият, който ще падне.

Зад нея последва вълнение и след миг някой извика от болка. Грип Галас се озова до Пелк; беше извадил късия си меч и върхът му бе окървавен.

— Извинения, милорд — каза той на Венес Турайд. — Трудно е да не порежеш някого в тази гмеж, но все пак си бях наумил да проверя острието предвид наближаваща битка и прочее. Е, сър, жена ми вътре ли е? Чудесно. — Хвана Пелк за ръка, тръгна напред и принуди Венес да отстъпи. — Но моля — добави Грип, — поддържайте поста си, тъй като не желая да ни безпокоят.

Влязоха в сградата и Грип спря, за да прибере меча в ножницата.

— Пелк — каза тихо, щом вратата се затвори зад тях, — чичото на жена ми е неприятен мъж, но да го убиеш на стъпалата на имението щеше да е неразумно.

Тя се озъби.

— Грип Галас, загубила съм всякаква вяра в благоразумието. Колкото до основанията ми, по-добре да не ги знаеш всичките. — Потръпна, все едно искаше да се отърси от обзелата я жажда за кръв. — Един ден наистина ще го убия, сър. Най-добре да го знаете още отсега и да не заставате на пътя ми.

Грип я изгледа с присвити очи и каза:

— Главорезите му щяха да те посекат.

— Твърде късно, за да има разлика.

— Капитан Келарас не би се съгласил.

Пелк се намръщи.

— Непрекъснато забравям.

— Забравяш любовта си?

— Не. Забравям, че някой друг — който и да е — се интересува от мен.

Той я изгледа продължително и отново я хвана за ръката.

— Хайде да намерим господарката ти.

Хиш Тула беше в голямата стая до господарската спалня, слуги ѝ помагаха да навлече бронята си. Щом видя Грип и Пелк, мрачните облаци на лицето ѝ се разсеяха.

— Вече започвах да се чудя къде сте.

Грип Галас заговори още преди Пелк да е започнала доклада си.

— Любима, забранено ни е да излезем на полето.

— Какво?!

— Лорд Аномандър ни забранява тази битка. Изглежда, че чичо ти все пак ще води Домашните ти мечове.

— Ще му се опълча…

— И така ще го нараниш.

— Той наранява нас!

Грип Галас кимна.

— Да. Така е. Връщането ми го оскърби — повече, отколкото очаквах. Аз съм едно отритнато нежелано псе. — Замълча, а след това неочаквано се усмихна. — Има определена свобода в това.

Очите на Хиш Тула се задържаха още за миг върху съпруга ѝ, а след това се изместиха към Пелк.

— Верността на моя съпруг лежи покосена още преди битката да е започнала. Какво имаш да ми кажеш?

— Едва не убих чичо ви, милейди. Само намесата на съпруга ви го предотврати.

— Нещо друго?

— Лорд Аномандър е поел командването на Домашните мечове на Драконъс. Според сигналните флагове над Цитаделата легионът Хуст в момента се придвижва към долината Тарнс. Време е за сбор.

— Лорд Аномандър поема командването? Не Силхас Руин?

Пелк сви рамене.

— И да не го е обявил вече, ще го направи, милейди. Първият син на Тъмата ще се опълчи на Майка Тъма.

При тези думи Грип Галас я изгледа слисано.

Пелк продължи:

— Ако лорд Аномандър отказва и на двама ви, то е защото иска да живеете. Не, той има нужда да останете живи. Ще има магия. Касапницата, която ни очаква, може да е абсолютна.

— А нашата чест? — настоя Хиш Тула.

Пелк се намръщи.

— В тази нова война на магия, милейди, чест не може да съществува. Честта умира с разстоянието, със самата отдалеченост на убийството. Битката се превръща в скучна работа, но бързо свършена, и само гарваните ще танцуват. — Отпусна ръка на дръжката на оръжието си. — Цялото ми умение, целият живот, който съм отдала, за да уча други на умения — самата ми клетва да видя как учениците ми оцеляват — вече са безсмислени. Щом смъртта може да удари без разлика, значи наистина сме паднали. Виждам бъдеще, в което духът умира, и ако този ден ще е последният ми, няма да съжалявам много за него. — Обърна се към Грип Галас. — Очаквам Келарас да е с мен в прахта на смъртта, така че не помисляй да ме укоряваш повече, Грип Галас.

Нито Грип, нито Хиш Тула имаха какво да отвърнат на това.

Пелк кимна.

— Сега, с ваше разрешение, ще се върна при чичо ви и ще го уведомя за заповедта ви.

— Погрижи се да се бият — каза Хиш Тула, но тонът ѝ беше кух, лишен от всякакво чувство. — Ти си помощник-командирът. Постарай се да разбере това.

— Да, милейди! А ако измени, ще го посека на мига.

— Едва ли — каза Хиш Тула и махна на слугите да се приближат, този път за да започнат да смъкват бронята ѝ. — Венес Турайд храни някакви заблуди относно решимостта ти, Пелк. — Извърна глава към мъжа си. — Какво казваш, скъпи? Да тръгнем ли към западното ми укрепление?

Грип се намръщи.

— Ще предадеш всякаква отговорност?

— Той твърде силно ни обича, нали? Ще напуснем, понесли раните на свободата си. — Хиш сви рамене. — Дирята ни ще е достатъчно ясна, по кръвта, капеща от нас. Пелк, дръж Рансепт близо до себе си.

— Разбира се, милейди, стига да е възможно…

— Казах: дръж го до себе си, Пелк. Магия има в този човек, много по-стара от всичко, което би могъл да използва Хун Раал.

— Рансепт?

— Той е шейк, Пелк. Отрицател, ако трябва да използваме тази дума. Но нещо повече, живял е сред Бягащите псета. Той е дете на друга майка. Дръж го до себе си, Пелк, защото бих искала да те видя отново.

Пелк се поклони.

А Хиш Тула каза на съпруга си:

— Ти направи каквото те помоли Келарас. Върна разума на лорд Аномандър. Той вече не те командва.

— Да, скъпа.

— И никога вече няма да те командва.

Той кимна.

Пелк излезе. Чувстваше се странно въодушевена, почти доволна. Както и да свършеше този ден, любовта щеше да оцелее. Разбираше лорд Аномандър и обидата, която бе понесъл от връщането на Грип. В този миг честта бе загубила битката и простото благоприличие щеше да надделее.

Приближи се към външната врата, нетърпелива да зарадва и същевременно — да подразни Венес Турайд. След това щяха да потеглят към долината Тарнс, повели Домашните мечове на Хиш Тула, и тя щеше да язди зад Венес, а до нея — старият прегърбен Рансепт, с дъха му, хриплив като дъха на коня, който яздеше.

Келарас щеше да живее или да умре. Не по-различно от самата Пелк. „А ти, Айвис, стари глупако. Намери новата си любов, ако можеш, когато всичко това свърши. Оставили сме зад гърба си всяко съжаление и миналото е изгубило всичките си нокти, всичките си зъби, и повече не може да ни нарани.“

Дошло беше времето да се изправи срещу гаснещия ден.

Изрита вратата и тя се отвори.

25.

Макар идеята да го объркваше, Орфантал не можеше да я прогони от ума си. Децата би трябвало да могат да избират майките си. Разбира се, такова нещо бе невъзможно. И все пак не беше ли дори още по-лошо това, че майките не можеха да избират децата си? Достатъчно добре знаеше какво е да си неискан и нежелан. Още по-добре знаеше какво е да си истинско разочарование.

Майката, която търсеше, стига да можеше да избира, щеше да има силата да го погледне в очите и да види, и да не се страхува от това, което беше той. Щеше да има сдържаност у нея, някакъв егоизъм може би, което само по себе си щеше да му остави достатъчно място, за да отрасне в собствения си свят, да направи собствения си избор как да живее.

Грип Галас щеше да се изсмее на тази идея. Детето, щеше да каже той, се нуждае от напътствие. Детето, щеше да настои той, не е готово да разбере света, не е готово да си направи място в него. И тези неща може би бяха верни, но все пак имаше нужда от равновесие. Бяха го обременили със страховете на баба му. От баща му имаше само отсъствие, огромно пространство от незнание, в което Орфантал можеше да издигне герои, стоящи под дръзки знамена, и това го устройваше напълно.

Геройската смърт го привличаше като нищо друго, когато си представяше бъдещия си живот — когато най-сетне се измъкнеше от майка си и нейния свиващ се свят.

Беше усетил пристигането на майка си. Силите му бяха нараснали и градът с предградията му вече тръпнеше, побран сякаш под собствената му кожа. Чувстваше черната река с хрущящата ледена кора по бреговете като линията на сърцето на собствената си длан, твърде бърза, за да замръзне, твърде буйна, за да бъде отклонена. Усещаше майка си и колебливите ѝ стъпки. Тръпнеше от внезапното присъствие на Първия син на Тъмата, чийто дух бе като стоманен юмрук; и чужденеца до него, в миговете преди да се оттегли в леса — онзи мъж побираше в сърцето си всичката решимост на един наранен свят, от естество, втвърдено срещу буря, предизвикана от него самия.

Орфантал все още беше дете, но все пак в пространството, което му беше дадено, след пристигането си в Цитаделата беше попил в себе си съмнителната мъдрост на древните каменни стени, на сътворените в ритуал подове, на магията, вихреща се по всеки коридор и мърмореща спомените на стари богове. Беше събуждал спящи духове и всеки от тях му беше давал нови думи, нови мисли, нови начини да вижда. Но при все това умът му оставаше какъвто си беше бил винаги: той бързо попиваше всички нови неща и също толкова бързо се улавяше, че се лута объркан, знаеше, че все още е неспособен да разбере всички. Знаеше, че такива дарове, тези благодеяния на камък и стари богове, са предназначени за някой по-голям, по-мъдър — някой, който разбира достатъчно, за да го е страх.

Видя как Вренек, старият му приятел, който беше престанал да му бъде приятел, нахлу в цитаделата. Стъписа се, щом откри, че Вренек може да види призрачния вълк, който бе оставил там, близо до Терондай. Все още не беше сигурен дали това го радва, или безпокои.

Вренек изглеждаше много по-голям, отколкото го помнеше, с белези по лицето и с уверен поглед, като воин или ловец. Носеше копие и никой от тези, които подминаваше в коридорите, не го спря. Орфантал не знаеше дали трябваше да се уплаши, докато Вренек навлизаше след призрака все по-надълбоко в Цитаделата и идваше все по-близо до мястото, където той се криеше сега.

Но всички тези подробности бяха отметени настрана със завръщането на Емрал Ланеар, майката, която той би избрал за себе си. Копнееше да се сгуши в скута ѝ отново, не просто в дух, но и с тялото си, главата му да се отпусне на гърдите ѝ.

Навсякъде се говореше за война, за предстоящата битка. Навсякъде из Цитаделата и в града миришеше на страх и несигурност. Хората бяха неспокойни и забързани, все едно че усилията им можеха да преоформят бъдещето. И как работеха ръцете им! Гледаше как стържат котли, обръщат ги да изсъхнат и след това ги окачат на куки. Гледаше как сгъват дрехи, бършат подове, как редят изрядно дърва за огрев. Как точат брадви и мечове. Навсякъде, където погледнеше, умът му виждаше трескаво усилие за ред, обзело мъже и жени.

Паниката беше врагът, ежедневните житейски нужди — ритуал на контрол, а след като контролът беше прекъснат — отвъд стените, отвъд самия град, тези усърдни ръце — всички до една — се връщаха към онова, което бе подръка. Към него и към нищо друго.

„И това сме ние. Това сме тайстите.

И, казват ми призраците, така пада една цивилизация.“

Щеше да се свие в скута ѝ, щом тя седнеше в креслото си, струйките дим щяха да закръжат около тях. В стая, добре пазена от неговите призрачни вълци. Само децата винаги имат едно място, където да се оттеглят.

„Истинската ми майка е кожа върху рани. Боли я навсякъде вътре и иска да донесе това на мен. Тя има ново дете, същество, пълно с магия, същество с ужасна сила. Виждам Елейнта в очите на бебето, древната сила на бащата.

Ако майка я задържи до себе си, ще я отрови. Ще я превърне в чудовище.“

Вренек се приближаваше. Само след няколко мига щеше да стигне до тази стая. Орфантал примигна, изключи взора си, множеството си странни сетива, които търсеха навсякъде като невидими течения. Погледна Рибс на пода и видя как кучето сънува и тръпне. По-лесно бе да го накара да заспи, отколкото да го види, че бяга.

Ако имаше думите, щеше да каже на Емрал Ланеар толкова много неща. Ако имаше думите, щеше да каже: „Майко Емрал Ланеар, усещам замъгления ти ум и цялата вина, за която отказваш да мислиш. Усещам скръбта ти по изгубената младост там, в огледалото. И бих искал да ти кажа обратното — как красотата ти е нещо, което никое огледало не може да улови.

Майката на Тъмнината не може да бъде видяна, тъй че ти стоиш вместо нея. Вярната ѝ представителка. Дори ти не разбираш това. Също като богинята, ти си майката на всички нас. И това пространство, което те обкръжава, това огромно пространство, е твоят дар на свобода. Към твоите деца.

Но изглежда сме го превърнали в място за убиване.“

Но никакви такива думи не му идваха, освен в ехото на нечий друг глас. Имаше моменти — и той го чуваше в шепот, — когато поетът си позволяваше волността да помете настрана объркването в служба на яснотата. За да направи нещата прости.

Някои волности трябваше да се търпят. За други търпението не стигаше.

Вратата се отвори и Вренек пристъпи предпазливо в стаята.

— Орфантал?

Орфантал се надигна от стола на Ланеар.

— Тя се върна — каза. — Мисля, че идва тук.

— Какво? Коя?

— Върховната жрица. Здравей, Вренек.

— Дойдох да те предупредя.

— Да, майка ми. И новото ѝ дете.

— Корлат. Казва се Корлат.

— Аха.

— Орфантал, какво е станало с теб?

— Избягах — отвърна той. — Само че сега ще ме повлекат обратно и дори Върховната жрица не може да ми помогне. Искам да кажа, няма да го направи, защото не ѝ е работа, а и все едно, тя не разбира. Майка е тук. Идва насам.

— Тя иска Корлат да те защитава.

Орфантал се изсмя. Рибс се събуди от смеха, вдигна глава и го изгледа, после погледна към Вренек. Замаха опашка, надигна се и се приближи до момчето.

Намръщен, Вренек потупа кучето по главата.

— Този най го харесвам — каза. — Призраците малко ме плашат.

— За какво ти е това копие?

— За онези, които ни нападнаха, които запалиха имението, убиха лейди Нерис и нараниха Джиния. Те са в легиона на Урусандер.

— По-добре да побързаш — каза Орфантал. Новините, донесени от Вренек, не го изненадаха, нито му повлияха. Може би беше чул всичко това преди. Не помнеше. Мъдрият камък на Цитаделата изпълваше главата му, но мъдростта беше объркана, луташе се изгубена по коридорите.

— Да. Но първо трябваше да те предупредя. За майка ти.

Орфантал изпъна ръка, за да прекъсне по-нататъшните обяснения на Вренек.

— Да. Не се притеснявай, виждам я. Цялата. Благодаря ти. Вренек, беше ли ми приятел някога?

Момчето се ококори и кимна.

— Все още ли сме приятели?

— Аз съм — отвърна Вренек. — На теб, искам да кажа.

— Мисля, че ти вече си герой, Вренек. Помниш ли как си играехме? Всички онези битки? Последните двама, които падаха, бяхме ти и аз. Помниш ли това?

— Не е същото обаче — каза Вренек. — Става дума за това, че не си достатъчно силен или достатъчно бърз. Става дума за врагове с празни очи, когато те промушват с меча си. Става дума да лежиш там, ранен и целият в кръв, докато войници карат едно невинно момиче да кърви между краката и ти нищо не можеш да направиш, защото не си бил достатъчно добър да ги спреш.

— Героите винаги умират — прошепна Орфантал.

— Имам да убивам хора — каза Вренек и заотстъпва към вратата.

— А аз трябва да бъда голям брат, също както ти беше за мен някога.

— Ще бъдеш ли добър за нея?

— Да, Вренек.

— По-добър, отколкото аз бях за теб.

Орфантал се усмихна.

— Виж ни сега. Всички сме пораснали.

Лорд Драконъс седеше в тъмното, неподвижен в стола с високия гръб до незапалената камина. Въздухът беше студен, безжизнен, но в стаята беше някак душно.

Келарас влезе и затвори вратата.

— Милорд.

Може би Драконъс беше заспал, защото се сепна и леко се изправи.

— Капитане.

— Трябваше да дойда, милорд, за да ви кажа за предстоящата аудиенция с лорд Аномандър.

— Да. Ще говоря с него. Много неща имаме да обсъдим.

— Вместо това — продължи Келарас — трябва да ви уведомя, че Аномандър е тръгнал със Силхас Руин към долината Тарнс. Легионът на Урусандер се приближава. Ще има битка преди залез-слънце.

Драконъс дълго помълча, а след това се надигна от стола.

— Къде са моите Домашни мечове?

— Тръгват за битката, милорд.

— Не се бяхме разбрали така.

Келарас не отвърна.

— Кой е поел командването им, капитане?

— Лорд Аномандър е решил да отхвърли забраната на Майка Тъма. Той командва силите на Тайст Андий.

— А благородниците?

— Те също се събират за битката, милорд. Всички присъстват, със своите Домашни мечове. Също така легионът Хуст се връща при нас, не както беше някога, но все пак…

Драконъс подмина капитана и отвори широко вратата. Тръгна по коридора и Келарас го последва.

„Проклето пале отново, хукнало нанякъде, където не му е мястото. Да можех да отворя някоя врата, от която и да е страна на този коридор, и просто да изляза от тази бъркотия. Да се озова в празна стая, място на тишина, достатъчно голямо, за да погълне ехото на бушуващия ми ум.“ Но каза:

— Милорд, ще тръгнете ли след тях?

— Ще си взема своето — отвърна Драконъс.

— В Залата на Нощта, милорд, вие отстъпихте на молбата на Силхас Руин…

— Той ме измами и ще разбера дали брат му е бил част от това.

— Сър, присъствието ви…

Драконъс спря и се обърна към Келарас.

— Аномандър разбира от чест. Поне разбираше някога.

— Той ще ви върне Домашните мечове, милорд. Сигурен съм.

— И ще ни остави да се оттеглим от този фарс?

Келарас кимна.

— Така вярвам за господаря си, милорд.

Драконъс се озъби.

— Макар и само за да запази верността на благородниците.

— Сър, ще го накарате ли да избира?

Драконъс се обърна отново и след малко прекосяваха залата. Консортът остана безразличен към шарката на Терондай под ботушите му.

Не бяха сами в просторното помещение. Върховната жрица и историкът стояха наблизо, все още с връхни облекла, спрени от внезапната поява на Драконъс. Келарас видя на лицата на двамата неоправдана тревога и се зачуди на това, щом се поклониха на Консорта.

— Милорд — каза Емрал Ланеар. — Раздвижва ли се най-сетне Майка Тъма? Ще ме посъветва ли какво трябва да се направи?

Драконъс я подмина, без да отвърне.

Келарас видя стъписването на изпитото лице на Ланеар, последвано бързо от възмущение. Усмивката на историка до нея не беше много весела и той отпусна ръка на рамото ѝ.

— Върховна жрице, не е ли ясно? Той тръгва към Долината.

Тя се обърна рязко към него, но не каза нищо… а след това Келарас също ги беше подминал и забърза да догони Драконъс.

„Този фарс се излива. Излива подигравката си из цялата цитадела, танцува из коридорите. Скоро ще завие.“

Излязоха и тръгнаха към конюшните, Келарас по петите на Драконъс като мъж на каишка.

Отрядите на Домашните мечове потеглиха, всеки от имението на своя благородник. Повечето бяха пешаци и по заповед се придвижваха в бавен бяг, първо на изток, а след това, вече извън портите на външната стена, по пътя на североизток, където оформяха колона.

В самото ѝ чело и като авангард на колоната яздеха самите благородници. Ванут Дегала, Венес Турайд, Егис, Манале, Баеск, Дретденан, Тревок и Раел. Непосредствено зад тях, също на коне, бяха старшите по оръжие, редом с десетки по-младши офицери, адютанти, сигналисти и вестоносци.

Яхнал грамадния си кон, Рансепт се озова в компанията на капитан Хорулт Чив и Секароу. Сега, както бяха с доспехи, нощта в кухнята в крепостта на Тула изглеждаше някак много отдавна и невъобразимо далече.

Секароу, с илтрито ѝ, прибрано в кожен калъф и пристегнато за седлото ѝ, с ръцете ѝ в ръкавици, отпуснати на ефеса, с юздите хлабаво увити около тях, се наведе свойски към кастелана и рече:

— Лейди Хиш ни е изпреварила значи?

Друсането от бавния тръс на коня измъчваше болезнено изгърбения Рансепт и дъхът му излизаше на резки пъшкания. Мина малко време, преди да може да отговори:

— Тя оставя това на чичо си.

Секароу изсумтя изненадано и отвърна:

— Това изглежда… малко вероятно. Трябва да се е случило нещо…

— Да, случи се нещо.

Хорулт Чив, който яздеше от другата страна на Рансепт, стисна ножницата на меча си и ставите на пръстите му изпъкнаха под ръкавицата.

— Кастелане, знай следното: милорд Дретденан е решен. Няма да се поколебае да предизвика страхливци на дуел.

Рансепт кимна, макар че изобщо не беше убеден. Капитанът като че ли превъзнасяше любимия си много над мненията на повечето за душевната му сила.

Венес Турайд не беше човек, на когото можеше да се разчита, не и в този ден. Пелк, която яздеше до него, беше изразила ясно мнението си по този въпрос, само с един поглед, вместо с думи. Рансепт вече бе решен да изпълнява заповеди, както се очакваше от него, до момента, в който някоя заповед не застрашеше честта му, в който момент щеше да направи каквото трябва.

Беше живял достатъчно дълго и смяташе, че тежестта на едно престъпление — дори убийство — е бреме, което няма да понесе доброволно. Малко неща можеха да му причинят, които всъщност да не се окажат избавление. Костите го боляха непрестанно. Вдишването беше като да пие глътки болка, без отдих. Беше видял достатъчно от живота, за да знае, че няма да му липсва много. Съжаляваше единствено за скръбта, която смъртта му щеше да донесе на онези, които държаха на него.

Венес Турайд беше човек, склонен да злоупотреби с честта на други, сякаш изпитваше нужда да ограби онова, което на самия него му липсваше. Но нямаше да получи последната оцеляла ценност на Рансепт и в мига, в който посегнеше към нея, кастеланът щеше да даде своя отговор. А Пелк щеше да пази гърба му.

Знаеше, дълбоко в изтерзаното си тяло, че измяната предстои.

Тежестта на брадвата с дългата дръжка носеше утеха. Бронята, стегнала раменете му, дрънчеше, докато се полюшваше в седлото. Сумракът с нищо не смаляваше остротата на погледа му, щом погледнеше над голите стърнища наоколо и щом се обърнеше назад — към редиците на Домашните мечове, всеки дом понесъл гордото си знаме.

„Спяща богиньо, чуй молитвата ми. Твоята пръст ще пие дълбоко този ден. Нищо няма да промени това. Но тази повърхност тук, тези плитки мисли и бързи заблуди, тук ще се намеря. Дай ми ясен път и ще ти оставя отсечената глава на Венес Турайд, насилника на деца, предателя на Синовете и Дъщерите на Майка Тъма.

Днес е ден на отчет. Спяща богиньо, върви с мен и сънувай за смърт.

Сукул Анкаду, прости ми.“

— Един ден — каза Секароу — ще се науча да свиря на това проклето нещо.

Брат ѝ изсумтя.

— Но не днес.

— Не, предполагам — отвърна тя. — Казвали са ми обаче, че издавало скръбен звук.

— Не днес — повтори с ръмжене Хорулт Чив.

— Да, не днес.

Следобедът привършваше. Бяха закъснели с приготвянето на конете и Ендест Силан стоеше и гледаше, докато Седорпул се кара на конярите. Скоро двамата отново поеха по дирята, която току-що бяха пресекли, далече зад Домашните мечове и легиона Хуст. Върнеха ли се след това в Карканас, всичко щеше да се е променило.

Ръцете му бяха студени, но не изтръпнали. Имаше нещо, което превръщаше кръвта му в лед, и този лед пареше, докато се процеждаше от раните в дланите му. Помисли разсеяно, че може да е знак за гнева на Майка Тъма.

Преди малко бяха видели лорд Драконъс и капитан Келарас да тръгват, копитата на конете им чаткаха по камъните на двора и след това по моста, разногласен звук, все едно някой безумец удряше по наковалня. Припряност и гняв, зле прикрити обиди. Горчива беше музиката на желязо и камък.

„Поклонникът отваря пътека. Но вече никой не го следва. Чудесата втръсват в негодуванието към авторитета и онова, което някога беше дар, вече е обект на подозрение. И все пак, ето че отново смачкваме цвета в шепата си, вдигаме погледа си от сипещите се венчелистчета и питаме света: «Къде, прочее, е тази красота, която обеща?».“

Но и красотата можеше да е ужасно нещо, сила, която да опари окото и да остави гледащия наранен. Дори съвършенството, ако за такова нещо изобщо можеше да се каже, че съществува, можеше да дойде като оскърбление. Ендест Силан вдигна поглед към небето, огледа жестокото му противоречие на следобедна светлина и изнервящ сумрак и се зачуди дали в този ден дракони ще се реят във въздуха с очи, жадни за пира на касапницата долу.

„Има го това. Привлича ги магията. Неизвестни причини. Самото мое знание е загадка. Знам каквото знам, но не знам как го знам.“

Седорпул, който го чакаше с двата вече оседлани коня, му извика. Ендест Силан кимна, отиде при него и скоро двамата подкараха по първия мост и оставиха зад себе си надвисналата в сумрака грамада на Цитаделата.

С подновена енергия Седорпул се усмихна широко.

— Днес, приятелю, ще видим силата на магията! Силата да устои, да се опълчи, да откаже!

— Ще направим каквото можем — отвърна Ендест.

— Ще се наложим — каза Седорпул със зачервено лице. — Усещам го в сърцето си.

— Трябва само да държим.

— Чародейството ще сложи край на армии и битки — заяви Седорпул. — Може би край на самата война. Заедно ние двамата можем да поведем нашия свят към нова ера на мир. Запомни ми думите.

Тропотът на копитата под тях беше хаос, разбъркваше мислите на Ендест Силан и той не можа да намери отговор на уверенията на Седорпул. Яздеха в бърз галоп, пътят пред тях беше странно празен. И да имаше бежанци от Карканас, бяха на южния път, макар че всъщност Ендест не вярваше, че обитателите на града бягат. „Майко Тъма, твоите деца няма къде да отидат.“

Дори легионът на Урусандер да се окажеше победител, идеята войниците му да плячкосват Карканас бе твърде ужасна, за да се обмисля. „Не, това ще бъде решено в долината Тарнс. Нищо друго не е нужно. Мъдрия град ще преживее това.“

— Ще прогоним тези лиосани от нашия свят! — каза Седорпул. — Какво ще кажеш?

Ендест кимна, но не можа да направи нищо повече от това. Ръцете му плачеха с болката на една богиня и все пак сълзите от кръв пареха и го караха да мисли за гняв.

Всички войници бяха заминали. Вренек бързаше през град, опразнен почти от всички, освен от призраци, а и те също бяха започнали своя поход, на изток, в безмълвна колона от увредени и болни. Виждаше деца с подути лица, посинели от възглавниците, които бяха смирили сетния им дъх. Други, много по-млади от самия Вренек, бяха със счупени крайници, счупени от бой, представи си той, щом си спомни тоягата, спускаща се отгоре му, и всичко това го караше да тича през град Карканас. Едва забелязваше величествените здания от двете страни на улицата. Насочи копието си напред, за да намери сила в здравата му дръжка от тъмно дърво, сякаш с това оръжие можеше да отблъсне собствените си спомени.

Твърде много призраци имаше, които бяха пострадали някак. Чудеше се на това, докато се мъчеше да надвие студа, набъбващ някъде дълбоко в него. Чудеше се на всички тези прекършени хора, на всичките техни тайни истории и как никой от тях като че ли не можеше да скрие раните си сега, след като бяха мъртви. И все пак никой не плачеше. Вместо това просто вървяха, с очи като сиви камъни, извадени от пресъхнало речно корито. Бяха твърде жалки, за да го уплашат, твърде безнадеждни, за да го накарат да помисли, че може някак да им помогне.

Светът беше голямо място, по-голямо, отколкото изобщо си беше представял. И беше стар също така, невъзможно стар. Мъртвите никога не си отиваха, знаеше вече той, а се трупаха около него, движеха се напред в безшумна маса, изсипваха се през портата и на пътя. Не искаше да вижда нищо от това и се чудеше на проклятието, което го бе сполетяло. „Сигурно съм направил нещо грешно. Всичките пъти, когато се провалях. Всичките пъти, когато се оказвах твърде слаб и заради моята слабост страдаха хора. Оттам идва. Така трябва да е. Никога не бях достатъчно добър.“

Тичаше през гъстата гмеж призраци, искаше да се отскубне от тях, да излезе на чист път. Някои го проследяваха с мътносивите си очи. Един-двама посегнаха сякаш да го задържат, но той ги избегна, макар да знаеше, че усилията им са безполезни — махащите им ръце просто се хлъзгаха през него. Най-сетне ги надбяга и се озова сам на каменния път.

Някъде напред видя друга самотна фигура, висока, с тежък халат и куцаща като човек със счупено стъпало. Много скоро Вренек догони мъжа и тръгна до него.

Тясно лице с дълбоки бръчки, желязносива брада, разчорлена и сякаш зацапана с ръжда. Като видя Вренек, старецът се усмихна.

— Закъсняваш за битката, войнико! Като мен, като мен. Да забързаме ли? Нямам Домашни мечове. Трябва да са тръгнали без мен… не, чакай, не е така. Моите Домашни мечове носят мечовете, които аз изковах, моята броня също. Аз ги превърнах в легион. Оставих ги някъде. Ще си спомня къде, сигурен съм, рано или късно. Ах! — Направи няколко бързи крачки, наведе се, взе един камък и го показа на Вренек. — Шлака — каза намръщено. — Има я навсякъде. Нашето наследство — жената на сина ми, познаваш ли я? Когато бяха само сгодени, случайно влязох в една стая и видях, че държи нож и реже с него бедрата си. Отвътре. Там. Нараняваше се, разбираш ли. Не можах да си го обясня това. Ти можеш ли?

Вренек искаше да забърза напред, да остави странния старец зад себе си. Но вместо това сви рамене.

— Опитвала се е да почувства нещо. Каквото и да е.

— Но тя беше обичана. Всички я обичахме. Тя със сигурност разбираше това.

Вренек погледна през рамо към множеството призраци зад тях.

— Не ви е вярвала. Обичали сте я, защото всъщност не сте я познавали. Онова, в което е вярвала, искам да кажа. Не сте я познавали, тъй че онази, която сте обичали, не е била тя, било е нещо друго, някоя, която просто е приличала на нея. Но тя го е разбрала.

„Джиния, почакай ме. Не прави нищо, с което да се нараниш. И моля те, моля те, не позволявай да те видя сред тези призраци.“

Старецът стисна парчето шлака толкова силно, че разкъса кожа и изкара кръв. Погледна го с грозна усмивка.

— Всяка яма, която изровихме в земята. Всеки хълм, който раздрахме. Всяко дърво, което изгорихме, отровената пустош, която оставихме зад себе си. Същото е, млади войнико, съвсем същото е. Нараняваме себе си. И, както казваш, нараняваме себе и защото не сме онези, които мислим, че сме. Много по-долно сме от това. — Изсумтя. — Често играех в убитите места с играчките си, моите боядисани герои от олово и калай. — Пресегна се и измъкна тежка кожена торба, която беше носил скрита под наметалото си. — Взех ги, виждаш ли, защото ще има битка.

— Ще бъде истинска битка, сър, и трябва да стигна там навреме, тъй че трябва да побързаме…

— Ти вземи едната страна, а аз ще взема другата. Едните ми са боядисани в зелена униформа, другите в синя. От двете страни на канавката тук, подреждаме ги, разбираш ли? — Пресегна се, сграбчи ръката на Вренек и го дръпна встрани от пътя. — Аз съм зелените, ти си сините — каза с блеснали очи и изсипа каквото имаше в торбата.

Вренек погледна очуканите войничета, сто, дори повече. Погледа как старецът ловко отделя двата цвята — буташе боядисаните синьо към изтърканите му ботуши.

— Но ни трябват правила за това — продължи старецът, след като събра зелените войници, прекрачи пълната със сняг канавка и седна на другия ръб. — Сила във фронт, слабост на фланговете. Събирания и изваждания. Изтощаване на необлекчено напрежение — имам зарове за това, ашици всъщност. Не тайст, разбира се. Форулкан. Ще обясня събиранията и изважданията, щом войските ни влязат в бой. Хайде бързо, подреди твоите, там на хребета на долината!

— Сър, истинската битка…

— Ще се подчиниш на своя лорд!

Вренек трепна от извиканата команда, а после остави копието и клекна край пътя.

— Да, милорд.

Първият от призраците стигна до тях и продължи по пътя, без да им обърне внимание.

Старецът облиза посинелите си устни и заговори бързо, почти без дъх.

— Аз имам своя легион Хуст. Разбираш ли? Казах ти, че ще ги намеря, и ето ги! — Махна към боядисаните си в зелено играчки. — Превъзходни войници, до един. Можеш ли да чуеш мечовете им? Горчиви отрови, карат желязото да вие. Имат бонуси за напрежение. Но ти, Урусандер, ти имаш бонуси за свирепост, за всичко, което войниците ти научиха в боевете си с джелеките. Виждаш ли как е балансирано? Добре сме разположени един срещу друг, нали? Моят легион може да държи позицията си. Твоят може да атакува като никой друг. Силите ни сплитат рога, както трябва да бъде.

Вренек подреждаше войниците си по ръба на крайпътната канавка. Помисли си за всички онези битки наужким, които беше играл с малкия Орфантал, и се опита да си спомни какво беше казвал Орфантал за стратегии и тактики, и други неща, които той всъщност не разбираше. Но също като Орфантал, този старец изгаряше от треска за война. Вренек се намръщи.

— Но, милорд, ако силите ни сплетат рога, тогава загиват повече войници. Би трябвало да ви изхитря вие да ме атакувате, а после да отстъпя, когато сте в долината, и да ударя по фланговете ви. Трябва да ви накарам да се обърнете, за да ги защитите, и после отново да ви накарам да атакувате, и отново, и отново. По този начин мога да използвам силата си, докато превръщам вашата в слабост.

Лордът го зяпна, а след това се разсмя.

— Да! Разбира се! Разбира се! Но, виждаш ли, не се предвижда никой да спечели. И двете страни си пускаме кръв и после и двете се оттегляме. Още по-добре, нахвърляме се върху командирите си и, ами, режем им главите! Захвърляме оръжията си! Захвърляме бронята си! Казваме на кучите синове да ходят да се шибат и се прибираме у дома! Ха! Хайде, време е за настъпление! На война! Знамената са вдигнати! Това е тайната шега, виждаш ли. Когато всички сме съгласни за безумството… все пак е безумно!

Вренек загледа смеещия се старец, видя как лицето му почервеня, сълзящите очи се опулиха. Зачуди се на шегата, без да я разбира съвсем, а след това се зачуди дали тази шега може най-сетне да убие лорда, понеже по набръчканите страни на стареца потекоха сълзи, докато смехът му ставаше все по-безпомощен и накрая истеричен, дъхът му ставаше все по-мъчителен, той се закашля, задави се и се стисна за гърдите.

Призраците минаваха покрай тях, очите им като сиви камъчета, вперени в нищото.

Няколко от малките войничета се катурнаха.

Лордът изпъшка, изправи се и избърса очите си.

— Сега — изхриптя той — започва с магия, или така поне ми казаха. Мощни заклинания, но най-мощното е онова, което никой не вижда. То е магията на самата война, ритуалните думи, които се хвърлят напред-назад, всеки се придвижва на мястото си… я ги изправи онези там, още не е време да падат. Но те всички са се съгласили. Няма никакъв избор. Трябва да се съгласиш на това първо, да го запредеш, мрежа, която да оплете всички. Никакъв избор, никакъв избор. Трябва да се направи. Извади меча. Няма никакъв избор, съгласни сме за това. Трябва да се съгласим за това най-напред. Никакъв избор, олеле, никакъв избор, о, колко тъжно, колко жалко. Никакъв избор. Повтаряй го непрекъснато и то става истина, разбираш ли? Никакъв избор! — Въздъхна и огледа бойците си. — Раздели ги на три. Центърът ще настъпи пръв. Крилата ще се разгърнат и ще оформят рогата — това е проста тактика, разбираш ли. Нищо хитроумно днес. Но чакай! Преди всичко това маговете трябва да влязат в двубой!

Вренек погледна към точещите се мъртви по пътя. Имаше много войници между тях.

— Какво правят маговете?

Старецът се намръщи.

— Не знам. Чакай да помисля. Магия. Структура трябва да има в това, за да не служи на нечестиви цели. Не може просто да е сила, която никой не разбира. Не метафора, значи, нищо общо с месото на поета. Хора я използват в края на краищата, нали?

— Милорд, не разбирам.

— Магия! Ако не това, значи онова, ако онова, значи не това! Очертай причината и следствието, напиши бележки и се преструвай, че такива неща налагат граници и правила, отменяния и забрани, всички тези въздържания, които кърмят мозъка с изобретателска наслада… фу! Месото на поета е по-добър начин да се види това. Месо, което да се стисне, докато кръвта закапе. Месо, което да предизвика мисли за дране, нещо отсечено от някое невидимо тяло, труп на гигант, лежащ невидим в гората или сред хълмовете, или сред буреносни облаци в небето. Плътта в една ръка, капе гореща, уловът на касапина на света, където всичко приканва сатъра и ножа, където всичко трябва непременно да бъде безжизнено, за да понесе срязването, студеното празно посичане! Но виж! Отрязаната плът още кърви и има топлина, и нещо пулсира — тръпката на ранените нерви. — Замълча да си поеме дъх и посочи Вренек с пръст. — Поетът знае, че то е живо. Касапинът вярва, че е мъртво. И тъй, дарът от едната страна, а от другата — получателят на този дар, чародеят, касапинът, слепият тромав кучи син.

Лордът се обърна, огледа войнишките си редици и вдигна едно войниче.

— Ето го. Поетът е ужасѐн. Всички онези приказки за детство, магиите и вещиците и магьосниците, прокълнатите скъпоценни камъни и свещени мечове… магията, мой млади приятелю, принадлежи на две богини близначки… — И той се усмихна. — Все още ги виждам. Наречи първата Чудо и тя те повежда за ръка към невероятни светове. Твоята възхита е нейната награда! Сега, другата, ами, да я наречем Предупреждение. Другата страна за всеки магически дар, за всеки странен свят. Поетът знае всичко това, или поетът би трябвало да го знае поне. Чудо и Предупреждение, каква друга подробност му трябва на човек в разбирането на магията?

Вренек сви рамене, а след като това му се стори недостатъчно, поклати глава.

— Използваме онова, което не разбираме — обясни лордът намръщено. — Това е просто послание, проста метафора. Използваме каквото не разбираме. Да измисляш правила, да правиш схеми и списъци означава да забравиш смисъла на метафората. Такъв ум е заключен в рационалната си клетка, крайно ограничен свят, свят на самозаблуда и самонадеяност, нарцистична поза, и правилата и логиката служат само да отразят гениалността на онзи, който ги използва, сякаш всъщност това е единствената и изключителна цел на цялото безсмислено упражнение! — Размаха пръст на Вренек. — Поетът вдига крак и пикае на всичко това! То е месо, а месото кърви и кръвта е топла, и кръвта изпълва шепата и да я използваш означава да я убиеш, а да убиеш е престъпление. — Постави долу войника, който бе вдигнал, по-настрана на брега на канавката. — Моят идиот шампион на невежеството. Сега ти… чакай, как се казваш?

— Вренек.

— Сега, драги Вренек, избери своя шампион.

Вренек вдигна едно от войничетата си и го постави срещу самотната фигура на лорда.

— Така ли, милорд?

Старецът се намръщи.

— Трябва да добавя още един.

— Двама срещу един?

— Все едно. Един от моите ще умре.

— Как се бием с магия?

— Ами, аз ще хвърля кокалчетата, разбира се.

— Тогава откъде знаете, че един от вашите ще умре?

— Защото магията иска месо, Вренек. Кръв в шепата, гаснеща топлина, нещо прекършено, нещо умиращо, престъпление непростимо.

Вренек огледа всички войници.

— Милорд, ние богове ли сме?

Старецът изсумтя.

— По-малко от това, по-малко от това, което сме, всъщност. Войници играчки и кукли, пионки и нищожни дела, ние сме користните манипулатори на неприятното. С тайна цел прахосваме живота на същества, които сами сме измислили. С безнадеждно отчаяние набиваме в главите уроци, на които никой не обръща внимание. — Засмя се отново, горчиво и саркастично. — Всичко е прахосване, мой млади приятелю, всичко е прахосване.

И заплака отново, а Вренек посегна към втория маг на лорда и го бутна да падне по гръб на земята.

— Скоро — каза лорд Вата Урусандер, щом поеха към долината, — ще дойде пролетното топене. Воля има във водата, изобщо не е така капризна и непостоянна, както би могло да изглежда. Намира си определени пътеки в гонитбата си на най-ниската земя, на места, където може да отдъхне. Когато пороят хване потоците, потоците изтичат в реката и тя приижда още по-нависоко. Разлива се и намира убежище в кухини и падини, в ями и изкопи. Когато бях дете, ранната пролет с топенето на снеговете беше сезонът, който най-много обичах. Онези езерца със студена, студена вода — водни бръмбари се появяваха в тях, не знам откъде, но великолепието им беше кратко, след като езерцата бавно пресъхнеха.

Ренар яздеше до Урусандер. Не бяха в авангарда на легиона. Далече напред Хун Раал и капитаните му държаха настръхналия връх на армията, а зад тях се тътреше тежкият впряг, возещ Върховната жрица Синтара, еднокракия схолар Сагандер и младата Шелтата Лор. До впряга яздеше Инфайен Менанд. Ренар и командирът бяха сами, с първия отряд войници в походен марш на десетина крачки зад тях.

— Имах една глинена делва — продължи Урусандер. — Дни наред ловях буболечките и после ги пусках в потоците. Нищо не беше по-важно за мен от това да спасявам живота на тези малки същества. За разлика от тях, разбираш ли, знаех какво предстои. Това ми вдъхваше чувство за отговорност, а от това — и за задължение. Не можех да остана настрана и да отстъпя на жестоката природа.

— Водните бръмбари — каза Ренар — вероятно са се въдили в калта, оставена от локвите, и там яйцата са оставали до следващия сезон на наводнения.

Урусандер не каза нищо.

Ренар се изви леко в седлото и погледна войниците, крачещи зад тях. След обедната почивка бяха навлекли броните и бяха приготвили оръжията. Съгледвачи бяха донесли, че врагът се трупа на южната страна на долината. Като че ли никой не държеше особено битката да се забави. И все пак изглеждаше прибързано, поне според Ренар. Войниците, в края на краищата, щяха да са уморени след дневния поход.

— Убих ли неуместната си милост? — попита внезапно Урусандер.

— Нали сте дете, както казвате. На тази възраст лесно си играем на богове и богини. Изровиш вада и гледаш как езерцето изтича през нея. Разбъркаш наносите и калта, разпръснеш каквото е било скрито там. Превръщаме се в капризен шанс за живота, който не знае нищо за нас. Животът, който превръщаме в жертва, животът, огъващ се под заблудената ни воля. — Замълча, после сви рамене. — Топенето на снеговете предлага свят от езерца. Година след година. Всичко онова, което променяме, се връща към каквото е било преди. Вие просто сте преминали през това, забързан към по-старо тяло, по-стари интереси, по-стари желания.

— Говориш с гласа на старица, Ренар, не като жена два пъти по-млада от мен. В твоята компания се чувствам смален. Как, впрочем, е спечелена тази твоя мъдрост? В палатките на курвите? Не мисля.

„Може би, Урусандер, под нетърпеливата тежест на твоя син. Виж, това беше самопровъзгласил се бог, далече отвъд възрастта, когато е трябвало да изостави самонадеяността. Намести тялото си върху моето, натика се вътре въпреки тихия ми болезнен вик и ме погледна в очите, търсейки двойните отражения на собственото си лице. Точно както всяка жена, която взима, неволно се вглежда в трескаво търсещите мъжки очи. Момче, отчаяно да намери мъжа, който е трябвало да бъде. И никакви забивания на члена не могат да му дадат тази благословия.

За твоя син, Урусандер, всяка жена е курва.“

— Бъркате възраст с мъдрост — каза тя. — Палатката на „курвите“ беше моят храм. Платих с години за благослова на мигове. Докато мъжете и жените, които ме използваха, оставяха нищожни монети и си мислеха, че са опростени от тъжната и горчива истина за сделката. Помислете, сър, за жалкия провал, какъвто е сексът без любов. Актът унизява и плът, и душа, и всичките пъшкания и стонове, които прорязват нощта, не могат да заменят онова, което с такава готовност е предадено.

— А какво, Ренар, предадоха твоите мъже и жени?

— Ами, достойнството си, мисля.

— Само това?

— Не. Ако близостта е добродетел.

— А добродетел ли е?

Тя извърна глава от погледа му все едно бе чула странен звук отстрани и това бе достатъчно, за да скрие неволната си и нежелана усмивка.

— Крехка, разбира се. Твърде крехка, може би, за този свят.

Усмивката се задържа, изпълнена с непоносима болка и тъга, а после угасна. След миг отново можеше да гледа напред, предлагайки на мъжа до себе си невъзмутим профил.

— Объркваш ме, Ренар.

— Има един неочакван дар за годините ми досадно образование. Вие също го знаете. Вижте ни тук, двама хладнокръвни сираци. Изтръгнати от корен пред порой от чужди идеи, неочаквани открития и ужасни осъзнавания. Вашето вечно гонене на справедливост, сър, само кръжи около множество прости истини. Всички ние вярваме в правосъдие, прилагано към други, но никога към нас самите. И точно така превръщаме добродетелта в оръжие и гледаме с радост как кара хората да страдат.

— Налагането на закона е единственият ресурс на цивилизацията, Ренар.

— И в неизбежните му изключения лежи упадъкът на цивилизацията. — Тя поклати глава. — Но това сме го обсъждали преди и ви казвам отново: направете всеки закон подчинен на достойнството. По това правило и само по това правило, сър. Достойнство спрямо и за всеки един гражданин, всяко едно поробено товарно животно, всяка една жива твар, поведена на заколение — не можем да отречем нуждите си, но в обслужването на тези нужди не бива да губим от погледа си трагедията на онези, които на свой ред ни служат с живота си.

— Хората изобщо не са толкова просветлени, Ренар, че да схванат такова нещо.

— Преценка, която буди презрението ви.

— Може би. Но понякога презрението е единственото, което много от тях заслужават.

Ренар кимна, вперила поглед към авангарда на армията.

— Да. Твърде много богове и богини в този свят. В този и във всеки друг.

— Аз съм фигурант — каза лорд Урусандер.

Тя не изпита нужда да отговори на това. Някои неща изглеждаха твърде очевидни за думи.

— Боя се от Хун Раал — добави той.

— Всички се боим.

Сагандер мърдаше неспокойно, влажният му поглед пробягваше непрекъснато към крака, който го нямаше. Ближеше устни, отпиваше непрекъснато от шишето с вода, което носеше в един джоб на халата си. Каретата друсаше, хлъзгаше се от време на време по леда, разтърсваше се и десетината ярко светещи фенера се люшкаха на куките си. Всяко жегване от движението караше стареца да потръпва от болка.

Изпод затворените си клепачи Върховната жрица Синтара наблюдаваше самопровъзгласилия се официален историк на Лиосан. Тук, в този осветен храм на колела, можеше да разчете най-интимните му мисли и ги грабеше с небрежна лекота. Всяка от тях грееше ярко с гняв и злост, кръжеше безумно около въртоп от измяна, защото измяната бе в сърцевината на всичко за клетия Сагандер. Той обвиняваше лорд Драконъс. Обвиняваше мъртвите вече Погранични мечове. Обвиняваше незаконния син на Драконъс Аратан. Но тя самата беше видяла удара по главата на Аратан, как момчето залитна в седлото, замаяно, почти в несвяст. Видя как конят на Аратан нападна, видя копитата му, чу пращенето на кости.

Никой друг не беше виновен за загубата на крака — никой освен самият Сагандер и той, разбира се, не можеше — изобщо не можеше — да го признае. Беше жалко, тези бушуващи обвинения на едно его, сляпо за собствените си лъжи. А начинът, по който хиляда оправдателни думи могат да удавят една проста истина, беше нещо, което я караше да се замисли дълбоко, докато се приближаваха към долината Тарнс.

Бързо наближаваха времето, когато словесният вик щеше да отстъпи място на вика на мечовете. Най-после щеше да открие величината на магическата сила на Хун Раал, а това бе повод за известно вълнение. Колкото и сигурна да беше в собствената си вяра и колкото и огромен да беше обхватът на собствената ѝ магия, Смъртният меч на Лиосан представляваше заплаха, а с осъзнаването ѝ тя откри нова ирония — в това, че единственото препятствие, преграждащо истинските амбиции на Хун Раал, е лорд Вата Урусандер.

„Нашият неохотен Баща Светлина, който вече се движи като кукла, оплетена в кълбо от конци. Все пак трон го чака и щом Урусандер седне на него, Хун Раал не може да посегне по-нависоко.“

Тайните ѝ писма с Емрал Ланеар ясно показваха, че двете Върховни жрици разбират политиката на това, което предстоеше. „Още тази вечер ще тръгна за Карканас и в компанията на легиона на Урусандер ще мина по мостовете и ще поискам Цитаделата. И ще бъда посрещната от Емрал Ланеар, и пред всички двете ще се прегърнем като стари приятелки.

А в Залата на Нощта Майка Тъма ще трябва да ни признае. Ще трябва да се изправи пред нас и да приеме неизбежното.“

— Тази битка ще е бляскава — каза внезапно Сагандер и стресна и Синтара, и задрямалата Шелтата Лор. Дъщерята на Тейт Лорат се беше наранила по време на похода, когато един подхлъзнал се кон неволно стъпи на крака ѝ и счупи кости. Сега седеше точно срещу Сагандер, превързаното ѝ ходило заемаше пространството, където щеше да е липсващият му крак, и Синтара знаеше добре, че позата не е случайна.

„Продажно дете. Наумила съм си да я дам на Емрал Ланеар, защото от нея ще се получи чудесна храмова курва. Нея и наставничката ѝ, Ренар. Такива жени са достойни за презрение и нищо друго. Но имат стойност все пак, като неща за ползване.“

— Ще бъда свидетел — продължи Сагандер. — И ще запиша, както подобава на истински историк.

— Може и да няма битка — каза Синтара.

Сагандер се намръщи, отпи отново от шишето и облиза устни.

— Сухият зимен въздух е проклятие — промърмори и поклати глава. — Върховна жрице, разбира се, че ще се бият. Гърбовете им са до стената — ха, градската стена всъщност.

— Благородниците все още държат земите и богатствата си — изтъкна Синтара. — Да заложат всичко на едно поле… не, те не са глупаци, историко. Няма да се оставят лесно да ги лишат от привилегиите им. Бих се обзаложила — заключи тя, — че ще бавят. Щом се струпаме и дните станат месеци, ще започнат да сеят раздор.

— Верността на легиона…

— Свършва, когато легионът се разпадне — каза тя. — Стане ли това, ще избуят алчност и ламтеж за имоти. Приятели ще се изпокарат и ще се разделят.

— Трябва само да обявим разширение на границите ни — каза Сагандер. — Това ще гарантира, че има достатъчно земя за раздаване.

Шелтата Лор изсумтя.

— Историко, погледнете някоя карта преди да говорите толкова глупаво. Границите ни са груби не случайно. Обкръжени сме от бедна земя, някогашен дом на диви стада, които вече ги няма. Който и заселник да се опита да разоре земята, ще се провали. На север са джелеките, вече изтласкани докъдето могат да стигнат — ако подновим тази война, сър, ще се изправим срещу един крайно отчаян враг и ще бъде бой до смърт и без пощада. Но, о, точно така, няма вече да имаме нашия легион, нали? Изтокът е на мръсното влияние на Витр, докато форулканите са на юг. Запад? А, но вие знаете този път достатъчно добре, нали?

Сагандер се навъси ядосано.

— Не си въобразявай, че знаеш повече от тези над теб, дете. Напълно си давам сметка за географските ни ограничения. Натискът трябва да е на юг и запад. Както казваш, познавам, вече от първа ръка земята на азатанаите и ти казвам: те са я отстъпили. А на юг, е, форулканите са победени. Те живеят в страх от нас. — Махна с ръка. — Боят, който би могъл да дойде от това, можем да го оставим на легиона Хуст.

— Да, разбира се. — Шелтата се усмихна. — И предполагам, ще бъде много полезна информация да ги наблюдаваме днес, тези вгорчени каторжници и отхвърлени от обществото несретници.

— Във всеки случай трябва само да разчистим горите, за да намерим още орна земя.

— А съдбата на Отрицателите?

— Не си внимавала — сопна се Сагандер. — Повечето жени и деца са били избити. Не, тяхното време е свършило и като толкова много други горски същества, те ще изчезнат.

— И никаква жал за тях ли не изпитвате, историко?

— Жал? Загуба на усилие.

— Но не и когато стане дума за собствения ви недъг — каза Шелтата.

Сагандер я изгледа с гняв.

— Млъкни, Шелтата — каза Синтара с уморена въздишка. — Всички ние си имаме отредените ни роли, в края на краищата, които да ангажират мислите ни. Погледни себе си по-добре, и съдбата, която скоро ще те споходи. — Усмихна се на младата жена. — Виждам как вече си разтваряш краката в някоя храмова килия. Да те подарим ли на Майка Тъма?

— Ами, Синтара, кой знае? Ще видя дали старата килия още си е там, нали? Макар да допускам, че на чаршафите ще им трябва голямо пране, с хубав плосък камък да изтърка най-мръсните петна, ако такова нещо изобщо е възможно.

С хладна ярост, Синтара замахна, магическо изригване на груба сила, която трябваше да удари Шелтата в лицето. Вместо това силата бе някак отклонена и изтрещя във вратата на каретата. Парчета дърво се пръснаха и удариха Сагандер и Синтара. Върховната жрица изпищя, посегна към лицето си и напипа трески, щръкнали от страните ѝ. Отдръпна дланите си и зяпна стъписана прясната кръв, която ги беше покрила.

Сагандер междувременно се беше стиснал за гърлото, от което стърчеше голяма треска; и кръвта бликаше на тласъци и се изливаше в скута му. Синтара изгледа намръщено историка. Твърде много бе тази кръв и в очите му се четеше ужас.

Невредима, Шелтата също гледаше безизразно Сагандер и видя как се задави, а след това спря да диша, удавен в червена каша.

Впрягът беше спрял рязко при взрива на магията, уплашените коне цвилеха пронизително. Разнебитената врата бе изтръгната от пантите и Инфайен Менанд се надвеси през нея. Тъжните ѝ очи огледаха поразиите, а след това, когато Сагандер се отпусна безжизнено на седалката, тя се пресегна и го издърпа навън.

Синтара видя как жената пусна тялото на стареца на каменистия път, погледна го за миг, докато наоколо бързо се трупаха други, а после отново се наведе в каретата и впи поглед във Върховната жрица.

— Не си ослепяла? Късмет имаш. Но да отприщиш магия вътре в карета? Наистина, какво те е прихванало, та да проявиш такава глупост, Върховна жрице?

Докато Синтара се мъчеше да отговори — все още стъписана от кръвта по ръцете си и мокрите вадички по бузите си, — Шелтата Лор се намеси:

— Капитане, мисля, че бих предпочела да яздя коня си, колкото и да е болезнено.

Инфайен примига към младата жена.

— Докато ти си невредима. Любопитно.

— Гневът ѝ не улучи целта си. Е, ще ми подадете ли ръка, капитане?

Инфайен хвърли още един поглед към Синтара, сви рамене и се пресегна да помогне на Шелтата да слезе от каретата.

И остави сама Синтара с раните ѝ и прогизналата седалка срещу нея, от която все още капеше кръв.

Почти в истерия, Върховната жрица изкрещя на слугите си да дойдат веднага.

Когато лорд Урусандер слезе и се наведе над мъртвия историк, Ренар остана на коня си. Видя Хун Раал, подкарал назад от авангарда.

Няколко жрици се бяха качили в каретата, откъдето все още кънтеше гласът на Синтара, стъписан и гневен. Капитан Инфайен Менанд помагаше на Шелтата Лор да стигне до чакащия наблизо кон, но куцащата млада жена изглеждаше иначе невредима: не беше опръскана с кръв и нищо в държането ѝ не издаваше ужаса от току-що случилото се вътре.

Ренар присви за миг очи към ученичката си, а след това Хун Раал спря до Инфайен. Казаха си тихо няколко думи, преди Смъртният меч да слезе и да отиде при Урусандер, който вече се изправяше над трупа на Сагандер.

— Командире, Върховната жрица?

Урусандер се намръщи.

— Няколко порязвания, казаха ми. Нищо повече.

— По лицето, предполага се — каза Хун Раал, нещо в тона му издаваше насмешка. — Пратих за лечител Денъл — няма да е добре да оставим такава красота обезобразена завинаги, нали? Особено в този щастлив ден.

Урусандер изгледа навъсено Хун Раал, преди да отвърне:

— Щастлив ли, капитане? Горкият Сагандер тук е първата трагична, безсмислена жертва на този ден. Но не последната, за жалост.

— Кръв винаги е цената — каза Хун Раал и сви рамене. — За всичко, което си струва. Хайде сега, командире, не сме ли войници? И кой по-добре би трябвало да знае истината на думите ми?

— Магията взима първата си жертва — каза Урусандер, — но предполага се, неволна. Вслушай се в урока, капитане. Контролът е само илюзия — магията е безразлична към това как се използва.

— Експерт ли сте вече, командире? — попита с усмивка Хун Раал.

— Не, просто с ясен поглед. Не бързам да предам здравия си разум, способността си да мисля. Разбира се, Раал, ти имаше десетилетия практика в затъпяването на ума си. — Остави го, обърна се и се върна при коня си. С гръб към Хун Раал, Урусандер не видя мигновения гняв в погледа на Смъртния меч, преди леката му усмивка да се върне.

Очите на Ренар се спряха на Сагандер. Кръвта изглеждаше черна в рехавия сумрак, като странна брада, покрила брадичката и шията му. Очите му все още бяха отворени, но само наполовина. Тя си помисли за всички огньове, които бяха горели зад тези очи едва допреди няколко мига. „Непокорен във всяко предаване, както подобава на застарял мъж. За правите — похвална решимост, достатъчна да спечели уважение и почит. За такъв като Сагандер, уви, твърде пропита със завист и самосъжаление. Все едно — всичко вече е сиво, всеки пламък — потушен.

Човек на случайностите беше Сагандер. Нашият историк е мъртъв, но да не превръщаме това в лоша поличба. Просто не извади късмет. И този провал очаква всички ни, рано или късно.“

Урусандер яхна коня си и се отпусна в седлото.

— Кръв в храма — каза — не вещае добро.

Тя се обърна към него.

— Върховната жрица борави с тъп нож.

— В смисъл?

— Не очаквайте нищо изтънчено. Не и в тази магия, така грубо благословена от Светлината.

— Бездната да ни вземе — каза тихо Урусандер. — Ще спра тази битка.

Ренар поклати глава.

— А ако трябва да умрете, по замисъл или… — кимна към трупа на Сагандер, който двама войници вече вдигаха от пътя, — поради лош късмет, кой ще пристъпи напред, за да поиска трона? Кой ще посегне, вместо вас, за ръката на Майка Тъма?

Урусандер не отвърна, загледан към Хун Раал, който вече се връщаше към авангарда.

— Предупредете я — каза Ренар. — Предупредете я за кръвната линия на Исгин. Обявете наследника си колкото може по-скоро и не оставяйте съмнение.

Урусандер трепна.

— Моя син го няма никъде. А и да беше тук, до мен… ах, все пак щях да се колебая.

— Един отсъстващ наследник всъщност е идеален, нали?

Той я изгледа — в първия миг не я разбра. Тя извърна очи да изчака.

Роговете прокънтяха и беше време да продължат похода. Тялото на Сагандер вече лежеше захвърлено край пътя. Първите врани, които следяха легиона, накацаха в калното поле наблизо, кривнаха глави и загледаха чакащия ги пир. Времето им щеше да е кратко, тъй като в армейския обоз имаше и гробари — в края на колоната.

На първата врана не ѝ беше нужен много кураж да прехвръкне и да кацне по-близо, но какво последва Ренар не видя, защото вече беше подминала. „Ех, ето… един живот заличен. Толкова лесно.“

Скоро след това, вече наближаваха долината, Урусандер кимна и отрони:

— Както ти каза, Ренар, както ти каза.

А тя се зачуди защо изобщо я интересува.

Тейт Лорат усещаше зноя на яростта си като треска. Двайсетина оцелели от ротата на съпруга ѝ най-сетне бяха догонили легиона, носейки новината за бедствието. Глупакът беше мъртъв, войниците му — избити като зверове. Отрицателите от леса бяха спечелили велика победа, но тя знаеше, че ще е краткотрайна.

„На нас, офицерите на Легиона, трябва да се даде земя, имоти. Къде другаде освен в горите? Ще отсечем всяко дърво и няма да оставим на Отрицателите място, където да се крият. Ще ги стъпчем като палета. Ще ги одера, ще им ощавя кожите и ще направя от тях знамена за моите Домашни мечове.

Все пак… за да съм честна, не беше кой знае какъв съпруг. Глуповат, мъж, който се наслаждаваше на мисълта как разтварям краката си за други мъже… е, има и по-лоши недостатъци от това, предполагам. След като накрая се примирих. След като се отказах от идеята да го вбеся. След като разбрах, че не мога да го нараня, колкото и упорито да се опитвах.

Измяната губи жара си с една безразлична, равнодушна жертва. Той се усмихна първия път, когато му казах, че съм легнала с друг мъж. И тази усмивка жилеше — ох, как жилеше! След това изневярата стана по-лесна, но нещо си беше отишло от нея. Възбудата от забранените страсти, от всичко, което си отиде. Докато ми остана само новостта.

Мислеше да ме даде на Хун Раал. Ако Раал ме беше поканил в леглото си, щях да го направя, с нож, скрит в ръкава. Щях да му прережа гърлото на тоя пияница и сега щяхме да сме свободни от него и от магията му, свободни от тази нова тирания.

Лорд Аномандър, няма да те разубеждавам, ако стигнете до Хун Раал. Няма да защитя тоя кучи син. Майко Тъма, чуй молитвата ми, макар кожата ми да е бяла, макар да съм Лиосан! Дай на своя Първи син силата да се опълчи на магията на Хун Раал. Направи това, и аз ще отхвърля Светлината. Ще се върна при теб. Обещавам.“

Инфайен Менанд подкара до нея.

— Злополука с магия — каза тя. — Еднокракият схолар е мъртъв.

Тейт Лорат само изсумтя в отговор.

— Във вятъра е — продължи Инфайен. — Насилие, горчиво-сладко. Не можеш ли да го усетиш, Тейт?

— Не.

— Ах, трагичната вест за смъртта на съпруга ти те е наранила.

— Нямам време да скърбя — отвърна тя намръщено. — Смъртта на мъжа ми ме разстрои. Насилие? Този вятър мирише на кал и нищо друго. О, не ми пробутвай този бляскав поглед, Инфайен Менанд. Знам добре мрачната слава, която търсиш за себе си. Обичаш да убиваш, а това не е нещо, което мога да търпя.

— И все пак не можеш ли да чуеш подигравателния смях на Отрицателите?

— Чувам го достатъчно добре, но ще трябва да почакат за отмъщението ми. И ако го направя ужасно, заслужили са го. Може да изпитам удовлетворение, щом приключа, но блясък няма да озари очите ми.

— Войната е просто нещо — каза Инфайен Менанд. — Точно затова я обичам толкова. Освободи се от всяка задръжка в това, което предстои, Тейт Лорат.

— Ще си опазя главата, благодаря. Търпим неправди от благородниците и днес те ще бъдат принудени да отговарят за тях. Всички те до един са слуги на Майка Тъма, а тя е виновна за този ден. Тя и никой друг. Онези, срещу които се изправяме в тази битка, не заслужават да умрат.

Инфайен поклати глава.

— Но ще умрат. Не е време за съжаление или милост. С такива идеи, размътили главата ти, ще се убиеш в долината долу.

— Ще се защитя, но нищо повече от това — заяви Тейт и се изненада от собственото си решение. — Много бързо зарязваш уважението си към тези, които ще застанат срещу нас. Лорд Аномандър, Драконъс, Силхас Руин. Забравила ли си как се сражаваха на наша страна? Толкова лесно ли е за теб да намериш омраза към онези, които бяха някога твои приятели? Бъди сигурна, ще го имам предвид.

Инфайен Менанд се засмя.

— Никога не си била моя приятелка, Тейт Лорат. Нямам време за кучки.

Тейт Лорат се усмихна.

— Често съм се чудила на това.

— На кое?

— Ти и твоят тип, толкова бързо съдите.

— И какъв ще да е този „тип“?

— Студени като риби, страх ги е от любовта и бързат да сочат с пръст, когато това, което наистина изпитвате, е завист, за моята свобода, за охотата ми, за всички удоволствия, които си доставям.

— Като бутна дъщеря си в прегръдките на мъж.

— О, това ли те притеснява? Не се подвеждай от Шелтата и нейната изтънченост. Тя ме помоли първия път, а след това не можеше да се спре.

— Не ти вярвам.

„Чудесно. Но, Инфайен, наистина ли мислеше, че бих ти казала истината за онова, което е между мен и дъщеря ми? Както изтъкна, не сме приятелки.“

— Мисли каквото искаш.

Стигнаха долината, кохортите отбиха от стария път и се строиха на върха на склона, и за първи път Тейт Лорат видя врага, подреден на отсрещната страна. Благородниците бяха там, с всичките им Домашни мечове. Не бе вярвала много, че това ще се случи. А там, държащ центъра — легионът Хуст. Тя присви поглед към плътните им редици. „Упоени ли са? Затворници, престъпници, би трябвало да са възбудени, нервни, уплашени. Би трябвало вече да се бунтуват.“ Но редиците бяха неподвижни, само черният плат на трите знамена, вдигнати над ротите, се вълнуваше на лекия вятър.

— Вятърът стене обещанието си за… — почна Инфайен.

— Глупачка! — сопна се Тейт Лорат. — Не вятърът стене. Мечовете на Хуст… виж, те са извадени!

Тихият пронизителен стон изпълни въздуха, сякаш желязото можеше да познава болката, а болката можеше да се извиси и заизвива като конци, за да изтъче гоблен, който да плени този миг, обвързвайки всяка душа на легиона Хуст. Варет стоеше замръзнал и усещаше как кръжи около някаква празнота вътре в себе си, зачуден дали отсъствието вътре в него възвестява край на нещата, съдба, бъдещето му — пометено. „Бъдеще без мен, без Варет от Ямите, страхливеца, глупака. Просто едно име вече, изречено от оцелелите, поне мимоходом, което скоро ще бъде забравено.

Като толкова много други.“

Не беше чудно, че желязото Хуст скърбеше, защото точно това бе този звук, всички тези гласове, издаващи шума, предшестващ хлипа, и той очакваше този изтръгнат вик с разтреперани крайници, ръцете му бяха сякаш изцедени от кръв, краката му — омекнали.

Вече носеше шлема си, като приятелите му войници на Хуст. Лицевите предпазители бяха спуснати, закривайки повечето от света отляво и отдясно освен извитата цепнатина на нивото на очите, твърде тясна за вкуса му. Стонът на желязото изпълваше ушите му, но студенина имаше в тази интимност, сякаш шепнеше като любовница, обещаваща само скръб.

Страхът му кръжеше около празнината и той бе ужасѐн да не се хлъзне в онази неизвестност. При все това паниката, която изпитваше, бе някак сдържана, затворена в безумното си кръжене. Нямаше накъде да се побегне, никакво „настрана“ сред тази гмеж от тела. Вярвал беше, че ще избегне тази съдба, че ще остане сред командирите някъде нависоко, далече от същинския бой. Но Торас Редоун го беше прозряла, влажният ѝ поглед бе твърде разбиращ, споменът ѝ за него — твърде плашещ в подробностите си. „Откъде извира това нейно всезнание? Как толкова лесно улучи право в целта? И онази усмивка? Твърде добре познава ума ми тази пияна богиня. Сега държи душата ми в една ръка и ме бута към първите редици, ни по-малко, ни повече от поредната пионка в тази ужасяваща игра.“

След това видя себе си, като чиле объркани конци, оставено на милостта на художника, втъкан в съдбата, просто още един живот, обезсмъртен в това всеоръжие на глупостта. Видя образа си на някоя мазна стена, почти изгубен в някой вмирисан на изгорели фитили коридор, нещо, което да подминеш в ярко искрящото бързане на живота, докато цветовете му избеляват от дима на свещи и прах; и възлестите нишки на очите му гаснеха в безсмисления марш на десетилетия, а след това — векове.

„Що за ритуал беше онова на вещиците Гадателки на кости? Що за истина е покрила сега душата ми, положена от пъкления им танц? Виждам я ясно. Кръжа около нея в ужас, в страх от падането ми, стъпките ми ме въртят и въртят с яростна бързина, залитам, хлъзгам се, задържам се, кръжа и залитам… о, богове!“

Когато желязото заплака, затворниците останаха неподвижни и не издадоха никакъв звук, нито мърморене, нито въздишка. А от другата страна на долината легионът на Урусандер оформи плътни редове. Бледи лица в далечината, желязото излъскано почти до бяло, вече с цвета на кост в колебливата светлина.

„Варет от Ямата, о, да, той падна в онзи ден. Казват, че художникът го уловил, там, в първата линия на легиона Хуст. Торас Редоун обещала на страхливеца бърза смърт. Милост има в това, не мислиш ли?

Празек и Датенар? Ами, те държаха фланговите роти. Но в онзи момент — така са ми разправяли — дори те не казали нищо. Поетите войници били замлъкнали, онемели от скръбта на желязото. И онзи звук! От шлема, пронизал черепа и забушувал в мозъка — той не е боен вик! Той е обещание за бляскава победа. Вещиците на Бягащите псета ги прокълнали всичките до един, онези жалки глупаци от Хуст!“

— Но ти не знаеш — прошепна той. — Ти не си бил там. Вещиците ни обещаха истина и ние бяхме на ръба ѝ. Тук, в този момент. Всички я почувствахме. Всички потръпнахме пред нея. А желязото? Този ужасен стон? Ами, това е звукът на разбирането.

„Желязото Хуст скърби, и скърби за нас.“

Погледна към вражеските редици и изпита жал.

Ренар подкара с лорд Урусандер към Хун Раал и другите капитани, вече събрали се на централна позиция, докато Легионът се строяваше в плътни редици по билото от двете страни.

— Строени са за бой — каза Хун Раал, гласът му прокънтя надалече. — Или така биха искали да ни накарат да повярваме. Аз поне не съм убеден.

Урусандер го погледна, но не каза нищо, а пак насочи вниманието си към редиците, строени на отсрещната страна на долината.

— Виждам знамето на лорд Аномандър — каза Инфайен Менанд, беше се надигнала на стремената. — Той се опълчва на Майка Тъма! Смъртен меч, моля да ми позволите моята рота да се изправи срещу него!

Хун Раал се засмя.

— Както желаеш, капитане. Хайде, подкарай към кохортата си. Вдъхнови ги с дръзка реч. Обещай им слава и плячка. Хайде, Инфайен, вдигни отново честта на рода на Менанд.

Тя го изгледа озадачено, сякаш разколебана от тона му, но обърна коня си и препусна.

Все още усмихнат, Хун Раал вдигна едно плоско шише към устните си и отпи три бързи глътки.

— Лорд Урусандер — заговори той, — радвам се, че можахте да се присъедините към нас. При нормални обстоятелства щях, разбира се, да отстъпя пред вашия гений за тактика и какво ли не. Уви, това няма да е битка на хитроумни маневри. Дори вашият легендарен ум само ще се оплете в това, което предстои.

— Оставаш ли решен да вкараш магия в тази битка, Хун Раал?

— Да, лорд Урусандер. Прекрачили сме чертата на гражданска война. Сега предстои да се сблъскат две вери. Кой лагер на вярващите се е подготвил по-добре за това? Хайде да видим, нали?

— А ако на твоята магия се отговори подобаващо, капитане?

Хун Раал сви рамене.

— Направете от вярата си стена, срещу която врагът ще дращи отчаяно, жаден да я пробие. Силата на вярата ви е неуязвима срещу такива неща. — Изгледа Урусандер. — Съмнявате ли се в мен, сър?

— А признанието на съмнение ще просне ли трупа ми сред полето долу?

Хун Раал сви рамене.

— Не предвиждам да препуснете надолу сред войнишката гмеж, сър. Ако го направите, не са възможни никакви гаранции.

— И провалът ще е мой.

— Превърнете вярата си в стена.

Урусандер помълча малко, сякаш премисляше какво се крие зад думите на Хун Раал, а след това изостави всичко, което го безпокоеше.

— Стените могат да те заслонят, но те те заслепяват също така, Хун Раал. Ще направиш ли вярата синонимна на невежеството? Ако е така, ще наблюдавам с голям интерес тази битка и, за твое удовлетворение, ще го направя оттук.

Смехът на Хун Раал беше почти безгрижен. Той махна небрежно с ръка и няколко души от охраната му смушиха конете си напред и по същество обкръжиха Урусандер.

— Оценявам куража ви, сър. Противно на обещанието ви, хрумна ми, че може да сте намислили да препуснете в долината, не с войниците си, но сам, за да преговаряте с лорд Аномандър. Да потърсите път към мир, край на тази битка преди още да е започнала.

Урусандер не отвърна веднага, а после сви рамене.

— Сега виждам, че такъв мир повече не е възможен.

— Не тук. Все още не. Мирът, сър, само ще забави неизбежното. Ние сме тук в сила. След година, когато всички капитани ще са заминали да строят имения и да разорават нова земя, ние ставаме уязвими. Трябва ни тази битка. Трябва ни тази победа и трябва да я направим съкрушителна. Само тогава ще е възможен истински мир. По-важното — добави той, — вие ни трябвате на трон до Майка Тъма.

— Трябва ли тогава да отстъпя командването на легиона си на теб, Хун Раал?

— Заради вашата безопасност, сър, ще застана на мястото ви.

Златно сияние се усилваше около групата офицери и Ренар видя приближаващата се Върховна жрица Синтара — ярката светлина се изливаше от нея. С жрици от двете ѝ страни, понесли ярки фенери на пръти, тя крачеше бавно и войниците ѝ правеха път, някои едва смогваха да усмирят подплашените коне. Без да обръща внимание на суматохата, Синтара закрачи право към Хун Раал, а след това го подмина и застана до Урусандер.

— Баща Светлина — заяви тя. — Ще заема позиция тук до вас. Ще бъда вашият щит срещу всяка магия.

— Тя би трябвало да може да се справи с това достатъчно добре — каза Хун Раал. — Е, този жалък ден гасне. Времето е дошло. Капитани, при кохортите ви. — Смуши коня си напред, после слезе от него и тръгна надолу по полегатия склон. Сам.

На отсрещната страна на долината Ренар успя да различи двама души — те също бавно заслизаха надолу, разделиха се и заеха позиции точно под двете празнини в трите ясно различими части на армията.

Изглеждаше странно начало на битка. В ума ѝ внезапно се върна един спомен и тя видя едно окървавено момиче, което гонеше момче с камък; видя как го догони, видя как замахна с камъка с две ръце и разби черепа на момчето.

Къде бяха курвите сега? Надигна се на стремената и се огледа, и ги видя, раздърпана редица далече отдясно. Подкара коня си към тях.

„Остави на курвите да намерят най-добрата позиция.“

Беше се заклела да остане до лорд Урусандер, но такова нещо не бе възможно в момента. „Все едно, той ще е в достатъчна безопасност там, където е. Синтара ще се погрижи за това.“

Беше на средата на пътя до лагерните курви, когато първата вълна магия огря сумрака.

Широкият гръб на коня изпращя под сержант Тредбеър и посипа прах и семена, които зашепнаха през сплетените треви на тялото му. Тя изруга тихо, едва надвивайки трепета си. Магически твари от сплетена трева и корени, от вейки и клони… конят беше мъртъв като зимата и въпреки това крайниците му се движеха и дългата му глава кимаше, докато яздеха към долината Тарнс.

До нея Т’рис отново беше навлякла странната си броня от плетени тръстики и трева. Едва ли пазеше от студа, но жената азатанай като че ли беше неуязвима за такива неща. Дългата ѝ руса коса не беше виждала гребен от много време; чорлава и проскубана, тя излъчваше някаква тиха лудост и Тредбеър бе започнала да вярва, че рошавият ореол на косата отразява хаотичните мисли на самата жена.

Пещерата, оказала се тяхно убежище, беше вече далече зад тях, след като нетърпението на Тредбеър най-сетне бе успяло да изтощи разсеяното безразличие на Т’рис. Бяха изпаднали в някаква странна хармония в това пътуване. Тредбеър я намираше за почти безсмислена, но все пак усещаща нарастваща настойчивост, сякаш нещо ужасно предстоеше да се случи скоро.

— Кажи ми пак — поде тя отново атаката срещу размътения ум на спътничката си, — какво ѝ е толкова важното на долината Тарнс?

— Духовете шепнат името — отвърна Т’рис.

— Да, казваш го непрекъснато.

— А ти знаеш къде е тя. Тъй че отиваме там.

— Правилно. — Тредбеър помисли малко и каза: — Виж сега как стоят нещата, азатанай. Не споря против идеята, че съществуват призраци. Тоест, никога не съм виждала призрак. Но все пак някои места, където хора са умрели лошо, ами, те вонят на това, колкото и отдавна да е било всичко. Не е воня, която надушваш с носа си. Някакъв друг вид воня е. И тя се просмуква в теб и те кара да се чувстваш ужасно. Все едно, тези духове, в които непрекъснато се вслушваш… те призраци ли са?

— Думите ти ме плашат. Светът се износва. Онова, което някога са били планини, сега са хълмове. Реки променят руслата си. Стръмнини се срутват, гори се издигат и отново изчезват. Има различни видове живот и някои от тях са твърде бавни, за да ги видиш изобщо. Освен ако не си била далече, върнеш се и откриеш, че нищо не е като някога.

— Колко очарователно — отвърна Тредбеър. — Това нещо за призраците и духовете обаче. Виждаш ли, склонна съм да мисля, че призраците нямат нищо полезно, което да кажат, нищо добро, нищо радващо. Представям си, общо взето, че те са едни окаяни неща, затворени на средата между едно място и другото. Не бих последвала никакъв съвет от такава страна, това искам да кажа.

— Връщането — каза яздещата до нея жена — предизвиква криза. Наистина ли всичко се е променило? Реките, горите и изронените скали? Или просто светът на онзи, който се връща, се е променил? Вътрешният свят тоест. И така започва един спор, между душата и тази скала, или онзи хълм, онези дървета. Тази чародейна нощ, толкова мощна в забулването на деня. Надига се гняв, безсилие. Отрицанието се превръща в треска, а тази треска започва да бушува.

Денят привършваше. Някъде на юг буботеше и тътнеше, нещо странно за този сезон. Тредбеър улови блясъка на бледа светлина, примигваща през тежките облаци, които ставаха все по-тъмни с всеки миг.

— Какво ги интересува духовете долината Тарнс? Какво става там?

— Говорят за един старец в крайпътната канавка. Момче с него и войници играчки се бият на дъното на канавката. Старецът хвърля заровете. Падат войници. Крайно жестока битка, а в ума си момчето може да види всичко това, всяка подробност. Може да чуе писъците на ранените и издъхващите. Може да види лицата, изпълнени със страх, болка или скръб. Но старецът грачи при всяка победа — сълзи се стичат по набръчканите му страни.

— Духовете ти казаха всичко това?

— Те гледат. Само това могат да правят. Но далечни събития са ги разбудили. Сега вървят по земята, безпомощни. Времето за собствената им война тепърва ще дойде.

Първият порив ледена суграшица ужили лицето на Тредбеър. Пред тях облаците сипеха парчетата си замръзнал дъжд на коси стълбове, които пердашеха по земята. Тя посочи на юг.

— Азатанай, естествено ли е всичко това? Онези гръмове и мълнии — в долината ли става това?

Т’рис спря внезапно, принуждавайки Тредбеър да дръпне рязко сплетените юзди на призрачния си кон от треви и корени, обърна го и видя как жената се изви в дървеното седло, извърна лицето си нагоре…

… три дракона изригнаха от тежкия облачен покров зад тях, толкова ниско, че двете усетиха напора на кипналата стена от въздух миг преди огромните същества да се понесат отново нагоре.

Тредбеър се обърна и погледът ѝ проследи драконите, щом се понесоха на юг към бурята. Устата ѝ беше пресъхнала. Хвърли обезумял поглед към Т’рис.

— В какво, в името на Бездната, се въвличаме?

— Чу ли смеха? — попита Т’рис, вдигнала вежди. — Мъртвите се смеят, докато плачат. Защо е това, чудя се?

— Чудиш се? Шибано се чудиш? Какво е всичко това, проклета да си!?

Т’рис сви рамене.

— О, Светлината и Тъмнината никога не са се обичали една друга. Мразят се повече и от Небе и Земя. Но, както трябва да е очевидно за всеки, който си направи труда да помисли над тези неща, Живот и Смърт управляват всички ни. Освен, разбира се, когато Смъртта се самозабрави. Боя се, че това се е случило. Смъртта се е самозабравила. Призраците са тук и все още са тук, защото не могат да намерят портата. — Поклати раздразнено глава. — Каква бъркотия!

— Какво става в долината Тарнс?!

— Битка. Битка става. Онази, която всички очакваха, но малцина искаха. Или поне така твърдяха. Но истината е, че жаждата за кръв е напаст и тя е намерила народа ви. О, добре.

Тредбеър изруга, обърна рязко коня си и присви гневно очи към градушката и кипящите облаци на юг. Заби пети в хълбоците на съществото и изпращяха клони и корени, но то се понесе напред и след няколко мига препусна в галоп.

Т’рис я догони и извърна блесналото си лице към нея.

— Представа си нямах, че могат да тичат толкова бързо! — извика и се засмя високо.

— Махни се от мен, лъжлива вещице!

Изненада пробяга по лицето на Т’рис.

— Никога не лъжех, скъпа, само обърквах. Има разлика, знаеш ли!

— Защо, проклета да си?

— Ами, за да те опазя жива, предполагам. Харесваш ми, Тредбеър. Харесваш ми много.

„Бездната да ме вземе, влюбила се е в мен! Глупава жена!“

Т’рис доближи коня си почти на ръка разстояние и рече:

— Но признавам, че съм удивена, а и доста обезпокоена.

— От какво?

— От елейнтите, разбира се. По-лоши от лешояди са.

„Какво?“

— Не са ли призовани?

— Призовани? Олеле, надявам се да не са!

— Тогава какво, мамка му, искат? Поле с трупове, от които да се хранят?

— Не трупове, Тредбеър. Магия. Те се хранят с магия. Уви, твърде много има от нея напоследък.

— И по чия вина е това?

Т’рис примига.

— Ами, по моя, предполагам.

— Би трябвало да те убия!

— О, не мисля, че… разбиваш ми сърцето! Освен това, ако всичко излезе извън контрол, ще искаш да съм с теб.

Тредбеър погледна сърдито напред към раздраните от бурята облаци, несекващите блясъци на мълнии, а сега и безкрайния тътен на гръмове. „Ако излезе извън контрол?“

— Тъй или иначе — продължи Т’рис, — да се надяваме, че няма да дойдат повече дракони за свадата.

— В смисъл, можеш да се справиш с три?

— Не, разбира се, но ако дойдат други, ще има буря като никоя друга, а това няма да е добре. Но, скъпа, не се притеснявай. Хайде да мислим за по-приятни неща, искаш ли?

— О, притеснявам се, Т’рис. Повярвай ми!

— Изражението ти разбива сърцето ми!

С натъртено тяло, премалял от болка, Ендест Силан запълзя към неподвижния Седорпул. От дълбоките бразди, прорязали склона, се вдигаше пара. Небето се гърчеше, блясъци ослепителна светлина раздираха черните облаци. Самата тъмнина бе разкъсана от странни сечове, през които залязващото следобедно слънце се врязваше, без нищо да го спира. Магията, хвърлена над земята от Майка Тъма, бе вече ранена.

Разстоянието изглеждаше огромно, все едно Ендест се беше нагърбил със задачата да пропълзи целия свят. Болката го заливаше на вълни. На отсрещния склон Хун Раал беше паднал на едно коляно, отпуснал глава. Хвърлял беше вълна след вълна изпълнена със Светлина искряща магия, която се срутваше надолу по склона, раздираше земята, докато прехвърли коритото на долината, и напираше нагоре по склона, за да се стовари върху двамата жреци.

Но те бяха устояли.

„Досега.“

Армиите, строени от двете страни на долината, все още не се бяха раздвижили. Ендест се зачуди какво са видели току-що. Магията, когато най-сетне го порази, го беше надигала на моменти от земята и пипала зеленикава светлина го разкъсваха както разгневено дете къса парцалена кукла.

Но при все това нищо не се беше измъкнало покрай тях. Мрак и Светлина кръжаха в убийствена прегръдка, извиваха се на спирала към небето и се гърчеха в облаците горе. Ендест Силан бе продължавал да се бори, а на сто крачки на запад от него Седорпул беше правил същото.

Докато не ги връхлетяха най-последните вълни. Ендест Силан беше чул крясъка на Седорпул, звук като от желязно острие, изстъргало в камък. Зърнал беше за миг, посред мъчителната отбрана, увисналото тяло на Седорпул, от което се лееше ужасно много кръв, а после той падна по гръб на земята и замря.

И все пак сега Ендест пълзеше към стария си приятел, гледан от хиляди хора.

Разбираше какво е станало. Шокът е ужасна сила. Ужасът отнема всичката сила от плът и от ум. Нищо не остава. Всякакъв избор изглежда невъзможен. В момента светът просто се беше килнал и всяка душа се мъчеше да се закрепи.

„Това е смъртта на невинността. Светът на детето си е отишъл. Разкъсан на парчета. Какво следва? Никой не може да каже. Но вижте ме тук, гърча се като змия с прекършен гръбнак. Вижте ме тук вместо вас, приятели. Такава мощ, каквато видяхте, ни унизи. Всички до един.“

От дращещите му по земята ръце капеше гъста лепкава кръв. Дланите му се притискаха в димящата кал и камъни. Беше я заслепявал с всяко посягане, но дори това вече нямаше значение. Ендест усещаше, че умира — а един умиращ човек трябва да бъде оставен сам.

„Благородни лордове, ние ви провалихме. Войници на Хуст, Домашни мечове, ние ви провалихме. Простете ни.

Но не! Забрави това самосъжаление. Проваляме се от криза на вярата. Яростната защита разкри истината за това, също както Хун Раал опровергава величието на Светлината. Ах, такива слаби съсъци…“

Странни сенки профучаха над него. Той вдигна очи към тежките облаци и примижа, щом видя кръжащите през тях огромни тъмни очертания. „Любов моя, там ли си? Хайде, извърни поглед, моля те. Не поглеждай надолу.

Простите истини често са най-трудно поносимите. В края на краищата да умреш сам е истинският начин да умреш. Най-личният акт, най-личната битка. Остави ме на него и ако силата ми издържи, ще стигна до приятеля си. Не моля за нищо повече. Не търся никаква друга утеха.

Смърт накъсва пътя на този поклонник.“

— Раздор между командирите! — извика старият лорд, коленете му вече бяха зацапани с кал, ръцете му — посинели от студа. Беше поставил няколко от оловните войничета в кръг зад редиците. — Смут е обзел сърцето на Първия син. Други го задържат — готов е да се втурне надолу към онзи издъхващ мъж, единствения останал. Градушка и свирепи ветрове ги пердашат! Зимата смразява сълзите им! Той се напряга, неустрашим срещу ужасната магия!

Вренек зяпна малките фигури от двете страни на канавката. Настъплението беше включило съвсем малко от войниците, след като лордът бе настоял, че първо трябва да има сражение с магия. Сред трескавите хвърляния на ашиците и победоносните викове на стареца небето се беше снишило и бе заваляла суграшица. Разтреперан и присвит, Вренек непрекъснато извръщаше очи натам, където бе оставил копието си, гледаше как зрънцата ѝ се трупат по железния връх, как водата се стича по дървената дръжка. Междувременно старецът продължаваше:

— Ето тук — каза той с хриплив глас — сърцето се пръска. Стари знамена са вдигнати. Чест, вярност. Дори… ах, това е най-жалкото, нали? Да вдигнеш високо тази последна добродетел, да изречеш самотното ѝ име и в милата ѝ сянка, ах, Вренек, виждам войници да рухват покосени. — Старецът падна по гръб и суграшицата заудря по сбръчканото му лице. Той зяпна нагоре в почернялото небе. — Ще чуем ли думите им, прочее? Те стоят, почти сами. Стоят едни срещу други и всичко, което някога ги свързваше, вече се разплита. И все пак, такова благоприличие! Такова… достойнство. — Вдигна мръсните си ръце и задра по лицето си.

Вренек се огледа и едва сега видя, че старецът е преместил „издъхващия“ си шампион до падналия му другар, докато от неговата страна самотният му шампион оставаше прав, затънал до глезените в калта. „Бутам ли го и него? Свършихме ли вече с това?“

Тътенът на гръмовете беше заглъхнал и сега залез и сумрак водеха безмълвна война в небето. Призраците продължаваха да се точат в колона, твърде много, за да може човек да го проумее дори, и извръщаха глави да ги погледнат, докато отминаваха.

— Един ден — каза старецът и изгледа Вренек накриво — ти ще станеш мъж… не, не изричай лъжливи твърдения. Може да си носиш доспехите. Може да размахваш безхитростното си копие и да играеш на умъртвено сърце, и да правиш сиви монети от очите си, но тези маски, които си слагаш, са твърде пресни. Лицето ти тепърва ще уляга в калъпа, който толкова дръзко искаш да покажеш.

Вренек го изгледа намръщено, а старецът продължи:

— Отлято във втвърдена от огън глина празно пространство, просто чака всичко, което е меко и ковко. По този начин ние изливаме децата си в зрялост. Уви, твърде много от нас се оказват неумели в оформянето на този калъп. Или невнимателни, или толкова обвързани от собствените си терзания, че всичко, което правим, става изкривено само по себе си, съвършено отражение на нашите уродливи същности. — Махна немощно към войниците. — За да произведем това.

— Светът — каза Вренек — се нуждае от войници. Та направените неща да се поправят. Сломените хора да получат надежда. Войникът дава отговор. Войникът поправя.

— Описваш доблестна поза.

— Да, милорд. Това трябва да е в сърцето на един войник, или бранител, или градски страж. Пазиш честта в себе си и тя става онова, което защитаваш — не просто твоята собствена, но и на всеки друг също.

— Тогава трябва да те запитам, Вренек от Ейбара Делак, носи ли честта униформа? Хайде опиши я, момче. — Махна към оловните войници. — Синя или зелена? Носи ли честта цвят на кожа? Черна или бяла? Синя или сива? А ако носи всички тях? Или никаква? Ако никоя униформа не може да предяви такава претенция за онзи, който я носи? Тя не е нищо повече от плат, кожа или желязо в края на краищата. Предпазва всички и изобщо не се интересува от добродетел. — Седна внезапно и се наведе напред, с блеснали очи. — Сега си представи нов вид броня, мой млади приятелю. Броня, която се интересува. Броня с такава сила, че променя този, който я носи. Калъп, който се опълчва на установените порядки на порасналия мъж и жена, калъп, който принуждава телата им и душите, които треперят вътре в тях, да намерят нова истина!

Вренек потърка лицето си и бузите му пламнаха.

— Грип Галас ми каза, че Домашните мечове на лорд Аномандър са военна част, която държи на най-висшите добродетели на членовете си. Тъй че униформата има добродетел.

Лордът се намръщи и се отпусна назад.

— Докато се загуби. Желязото е твърдо, но думите са меки. Можеш да изстискаш думите, всички онези изречени добродетели, във всеки безумен или влудяващ калъп. Можеш да накараш честта да прокърви. Можеш да превърнеш честността в унищожител на живот. Можеш да превърнеш съвестта в оръжие на страх и омраза. Не, млади Вренек, говоря за една непоклатима истина — погледни тук, виж моя легион Хуст! Открил съм нещо, за моите мечове и моята броня. Причината за техните писъци, за техния вой. Не е удоволствие. Нито кръвожадност. Нито ликуване в разгара на касапницата. Не е нито едно от тези неща.

— Тогава какво е?

Лицето на лорда изведнъж се сбръчка, смазано от скръб. Той падна на гръб и захлипа.

Вренек зяпна оловните войници. Знаеше за легиона Хуст. Знаеше за някакви мечове, за които казваха, че били прокълнати. А сега и броня имаше. Погледна назад към лежащото на земята копие — дръжката и върхът вече бяха покрити със замръзнал дъжд.

Искаше да се махне от този старец с всичките негови сълзи и объркващи думи. Войниците бяха нужни за когато нещата тръгнеха зле. За когато хора имаха нужда от защита. „Синя или зелена? Само в страната, на която са, ли е разликата? Какво става, когато войниците спрат да защитават хора? Когато започнат да защитават други неща? А ако тези неща са ужасни, или жестоки, или егоистични? Какво става с честта тогава?“

— Достойнство — промърмори отново старецът и заплака.

— Милорд?

Старецът махна небрежно с ръка.

— Настъпи с кохортите си, дете, и виж как се прекършваме като сухи треви пред най-лекия лъх.

— Но, милорд, нищо не се е променило!

Старецът вдиша дълбоко и разтреперано, а после поклати глава.

— Всичко се е променило, мой млади приятелю. Играта капе кръв. На моята страна жреци се огъват под тежестта на съмненията си. Богинята няма лице — тъмнината ѝ поглъща всичко. На твоята страна светлината заслепява. Водим война срещу собствената си неуместност и точно тя ѝ придава такъв гаден резец. Хайде, поведи бойците си долу в долината. Можем да пренебрегнем драконите засега.

„Дракони?“

— Милорд, кажете ми повече за Първия син. Защо спори той с приятелите си? Не разбирам.

Старецът забърса лицето си и с това го зацапа с кал.

— Накаран е да се чувства безполезен, с онзи меч, който иска да извади. Свидетел е на смъртта на жрец, разкъсан от безразличието на Куралд Лиосан. Вижда как силата пренебрегва праведния; как може да бъде грабната от всекиго — острие в нощта, удар, който убива. Душата му се разтърсва, млади Вренек, а сега Консортът пристига, и гняв се вихри, но достойнството държи. Разбираш ли цената на това?

Вренек поклати глава.

— Не разбирам достойнството, милорд. Не знам какво означава или как изглежда.

Зачервените очи на лорда се присвиха към Вренек, а след това старецът изпъшка и промърмори:

— Виждам го съвсем добре.

След малко Вренек започна да движи войниците си надолу към неравното дъно на канавката. Дъждът правеше вадички в замръзналата киша и тя се трупаше на кристали, издигаше се нагоре като малки замъци. Той събори много от тези ледени укрепления, докато подреждаше войниците в нещо, наподобяващо линия.

— Ще видим кръвта червена — каза лордът. — Тела ще направят свой дъжд, червен и горещ. Страхливци и герои се губят в гмежта… — Започна да движи войниците си надолу, за да посрещнат врага. — Междувременно знатните се проклинат едни други и след това се оттеглят, оголват фланга ми от тази страна. Смятат се за умни, разбираш ли. За разлика от Хуст, държат на привилегията да избират. И да се късат сърца сред тях, не могат да обърнат този прилив, тази вълна назад към морето на бъдещето. Отидоха си, Вренек. Една лъжа оголена. Все едно, Консортът ще вземе своите Домашни мечове и ще тръгне да те посрещне. Този сблъсък се оказва шок, защото никой друг войник не е толкова обучен или толкова яростен.

Старецът се наведе към Вренек, очите му бяха обезумели.

— Той нямаше избор, разбираш ли. Трябва да разбираш, нали? Кажи ми, че разбираш. Той нямаше избор! Нито Първият син! Те са еднакви, огледала на честта. — Постави две войничета от двете страни на канавката, едно срещу друго. — Тъй, ето така. Запомни какво виждаш тук, Вренек. Никоя скулптура няма да ги предаде в тази поза. Никой художник няма да покаже образите им в този ден. Никаква боя, казвам, нито мрамор, нито бронз. Никаква песен. Никаква поема, която да запечата този момент. Нищо, мой приятелю, нищо освен теб и мен. Техните погледи се срещат и те приемат другия, а сега влизат в битката, за да се помирят с провал. — Захлипа и забърса ядосано сълзите си.

— Ще хвърлите ли костите, милорд?

— Какво? Не. Няма нужда. Страхливци и герои, мъдрите и глупците, червената кал ги взима всички. Все едно. Веднъж се натъкнах на един заек, хванал се в клопка. Бореше се. Опитваше се да изскочи, отново и отново — а когато клекнах до него, видях как усилията му бяха оголили кожата от глезена му, чак до самата кост. А като погледнах в очите му, видях нещо. Истина. Страданието, приятелю, не е изключително за хората. Страданието е език, познат и споделен от всички същества, които живеят. Битката оголва всичко, докато остане само страданието — дори триумфалният вик издава ехото на онова, което е изгубено. Облекчението идва в сълзи, които да отвърнат на всяка скръб. Живите оплакват късмета си, а мъртвите проклинат своя. Да оцелееш означава да залиташ в неверие и да виждаш пред себе си живот, прекаран в бягство от този миг, от спомена за този ден и други като него. Бягаш, приятелю. Всеки ветеран бяга, още и още, до сетния си ден. — Затисна очите си с ръце и почна да дере челото си. — О, богове, кой смее да се изправи пред трагедията на това? Оцелелите, които трябва да живеят с тази… тази загуба.

Вренек загледа как лордът смъкна ръцете си от лицето си и започна да събаря войниците си, бавно, един по един. Без да хвърля ашиците, без нито един триумфален вик. И Вренек вече също плачеше, макар да не беше сигурен защо.

— Построй именията си — заломоти старият лорд. — Разчисти земята. Засей нивите си. Пусни стадата си. В любимите си стаи внеси най-прекрасните мебели, най-красивите гоблени. Дебели килими на пода, дърва за камината, смях на играещи деца и устни на майчината гръд. Поети и менестрели за гости, пирове за покани, богатство за показване. Докато посред нощ, пред гаснещите въглени, бягаш зад очите си. Бягаш и бягаш, вечно и вечно. — Събори още един войник в калта. — Съжали победителите, Вренек. Спечелвайки, те загубиха всичко. Убивайки, предадоха собствения си живот. Във всичко, което спечелиха, те убиха любовта, единственото нещо, заради което си струва да се бориш.

— Аз се боря за любов — прошепна Вренек. — Искам да кажа, за Джиния, която те нараниха.

Лордът примига към него, намръщи се и каза:

— Остави копието си. Бягай при нея. Върни ѝ онова, което е изгубила.

— Но… как?

— Отмъщението свива сърцето, Вренек. Не е достоен път.

Вренек избърса сълзите си и огледа нападалите войничета.

— Свърши се — прошепна лордът. — Свий знамето. Драконъс е избягал, Домашните му мечове са посечени до един. Той плаче от гняв и тъмнината го поглъща. Хуст — скъпите на сърцето ми Хуст — почти половината си отидоха. Един страхливец излезе напред, видял оголения фланг и неизбежната касапница. Събра приятелите си каторжници и с необикновена сила на духа ги поведе в отстъпление. Мнозина, които щяха да умрат, сега са живи — благодарение на него. Торас Редоун — ах, моята мила Торас — не мога да кажа съдбата ѝ. Не смея. Войниците поети още са живи — Първият син ще се радва да научи това, сигурен съм. Те се биха добре, както се очакваше, а сега, останали без коне, крачат с приятелите си Хуст. Оръжията са прибрани, желязото мълчи, ближат раните си и се гледат едни други — от ритуала е, разбираш ли? Онзи ужасен ритуал. Той отне добродетелите — до една. Чест, почтеност, вярност, дълг — край на всичко това! Нито един войник сред тях не може да намери утеха в лъжите, които ще си казват. Онези толкова нужни лъжи, които пазят мъжете и жените да не загубят разсъдъка си. Моите бедни Хуст!

— Не разбирам — каза Вренек.

— Всеки войник сега е изправен пред истината, отвътре и отвън…

— Милорд? Каква истина?

— Само тази: за всичко, което са сторили, няма извинение. Никакво. Оправданието не забулва нито едно деяние. Нищо не остава, нищо не се скрива. Заблудата е невъзможна. Те отнеха живот! Не просто в тази битка, а във всички битки, които са водили — онези, които ги пратиха в мините, онези, които раниха толкова много, онези, които накараха толкова много хора — любими хора — да страдат заради това, което са направили! За това скърбеше желязото, разбираш ли. То знаеше какво предстои. — Наведе се отново напред, с широко отворени очи. — Вземи един мъж или жена, смъкни от тях лъжите, които си казват, докато останат голи пред себе си, с душите им напълно открити. И тогава — направи ги войници. Кажи им да убиват. Разбираш ли? Никаква броня не може да ги защити. Никой меч не може да бъде друго освен това, което е — наострено желязо, което краде живот. Сега — добави той с хриплив шепот — виж ги как излизат от полето на битката. Виж лицата им, там под шлемовете. Виж очите им. Казвам ти, Вренек, не можеш да си представиш страданието, изписано там. Не можеш. Нито аз мога. И все пак, все пак го виждам. Виждам го!

Седяха смълчани и неподвижни, макар че вълни от болка разтърсваха стареца и лицето му се гърчеше. Вренек извърна очи от страданието му. Огледа оловните войничета, нападали в калта. Чуваше сякаш в ума си риданията на ранените и умиращите. Виждаше войници, залитащи замаяни от бойното поле, и точно както го беше описал старият лорд, имаше нещо разбито в очите им. А някъде другаде други викаха в плах триумф, сякаш всеки от тях бе попаднал в капана да прави нещо, което мислеха, че трябва. При онази радост. При онова удовлетворение.

Но старецът бе споменал за облекчение. Чудото от него и тръпнещото неверие, че си оцелял по късмет, който е поразил толкова много други. Спомни си наново собствения си провал, когато лежеше на земята край имението, свит на кълбо около раните в тялото си.

Тъжното беше, знаеше вече той, че умиращите все още имат неща, които да направят, неща, които да кажат. Умиращите все още имат лица, които искат да погледнат за сетен път. Радости, към които искат да посегнат и да се вкопчат в тях. Умиращите копнеят за всичките прегръдки, които никога вече няма да ги намерят, и техният свят е свят на скръб.

Стори му се, че чува скръбта на мечовете на Хуст, стенещите шлемове и воя на ризниците. Съпътстваха всеки войник на Хуст, докато бойците се изнизваха от долината в раздрани разпокъсани редици; много от тях крепяха ранените си другари. Желязото даваше глас на умората и на всички неща, изгубени в този ден.

За миг волята му да продължи се разколеба. Когато възрастните залитаха толкова лошо, какъв бе смисълът да ги гледа?

— Вренек.

Той погледна стария лорд и видя, че едната страна на лицето му се е смъкнала, като издърпана надолу от невидими ръце. И гласът му беше някак завален.

— Милорд? Какво ви е на лицето?

— Маската. Счупена. Слушай.

— Милорд?

Старецът се смъкна на една страна, дясната му ръка увисна уморено.

— Хайде върви. Щом трябва. Иди. На своята битка. Кажи им.

— На кого да кажа? Какво?

— Моите Хуст. Кажи им. Съжалявам.

— Да им кажа, че съжалявате? За какво съжалявате?

Вренек взе копието си. Дръжката с ледената кора по нея опари дланта му, но щом стисна здраво, ледът се стопи.

Лордът залитна настрани, по-близо до своята редица оловни войничета. Помъчи се, с напрегнато лице, да посегне с лявата си ръка — все още здравата — към играчките. После помете с нея и ги събори. Отпусна се на една страна с глава на ръката си, готов сякаш да заспи. Когато отвори очи, лявото беше червено и течеше.

— Съжалявам — прошепна той. — Всичко свърши. Всичко свърши.

И заспа.

Вренек се поколеба. После остави копието. Прекрачи канавката, смъкна промазаното си с восък наметало — онова, което му бе дал самият лорд Аномандър — и загърна лорда с него.

Вятърът задра с нокти през ризата му. Той потрепери, взе копието и вдървено се върна на пътя, сред гмежта от призраци, които все още крачеха по него.

Задържа се отстрани, за да не минава през толкова много от тях, а когато забърза, студът си отиде.

26.

Когато първите блясъци на магия огряха небето на изток, историкът Райз Херат избяга от покрива на кулата. Затича по спиралните стъпала надолу — забързано, замайващо спускане. Щом стъпи на главното ниво на Цитаделата, мина по малко използвани проходи и коридори, без да срещне никого, а след това продължи надолу, докато се озова в сводестата зала, затрупана с очукани статуи от миналото и забравени портрети. Подмина с безразличие бронзовата ужасия на ръмжащите хрътки — която толкова го бе изтерзала последния път, когато влезе тук — и се запъти към струпаните пана.

Някой добросъвестен чиновник беше поставил етикети на всяко руло и беше изписал името и какво е известно за всяко изделие, наред с нещо като пореден номер. И да пазеха архивите на цитаделата някакъв главен списък, Херат не знаеше нищо за него. Клекна и заоглежда из кожените етикети на краищата на рулата, като присвиваше очи — мастилото на места беше избеляло до неузнаваемост. Най-сетне намери каквото търсеше.

С мъка издърпа рулото от купчината, при което много от другите се изхлъзнаха, разпиляха се и се развиха на пода. Очите го засмъдяха от прахта и носът му потече. По-скоро усети, отколкото видя пърхащите около него молци. Разви плячката си на пода.

Фенери вече не бяха нужни. Тъмнината не можеше да скрие нищо. „Толкова по-жалко.“ Изправи се и загледа огромната извезана сцена в тъканта. „Битката на Бурята във Века на Основаването, неизвестен автор“. За последен път беше видял този гоблен преди повече от трийсет години и едва помнеше историята му. Вероятно го бяха намерили в някой килер при някое от многото подновявания на стаи; необходими, понеже обитателите на Цитаделата вечно нарастваха с нови послушници, жреци и жрици. Или на стена в някоя отдавна запечатана стая, наново отворена. Подробностите едва ли бяха важни, заглавието — още по-малко.

„Каква битка? Каква буря? Какъв Век на Основаване?“

Огледа гъмжилото от фигури по обруления от ветрове пейзаж, рояците летящи дракони, раздиращи тъмните облаци, надвиснали ниско над бойното поле. Очите му се присвиха към билата от двете страни, където стояха съперниците командири на двете армии. Едната фигура, висока и войнствена, беше зацапана с нещо черно или пък тъканта беше овъглена, все едно нещо зачерняше въздуха около нея.

Навремето го беше помислил просто за повреда, плъзнала гниеща плесен може би, или пък за опушено от факла. Но сега, щом се вгледа по-внимателно, видя, че самите нишки са черни.

„Това е той, Драконъс. Шлемът скрива лицето му, но стойката му го издава. Това, и тъмнината, като пушек. Видях го днес, докато крачеше през Терондай.

Бездната да ни вземе, какво сме направили?“

Нечий глас проговори зад него:

— Търсих те на кулата.

Херат затвори очи, без да се обърне към нея.

— Но си ме проследила дотук.

— Докладваха ми за преминаването ти — отговори Емрал Ланеар. — Това е моят храм все пак.

— Да. — Историкът отвори очи и погледът му се върна на паното, разгънато на пода пред него. — Има чест, а има и глупост.

— Какво искаш да кажеш?

Той все още не извръщаше лице към нея.

— Ако в хода на своя живот се озоваваме на същото място, отново и отново… в какъв урок не сме се вслушали? Що за упорит идиотизъм е неуязвим за каквото и да било самонаблюдение, каквато и да била способност да се мисли и разсъждава? Как става така, Върховна жрице, че един-единствен мъж или жена може така горчиво да съответства на историята на цял народ?

След дълго мълчание тя се приближи и застана до него. Очите му бяха впити в паното.

— Драконъс — каза Херат — е правил това преди. Виждаш ли го? Това кръгче мрак, което носи като наметало — или криле. Виждаш ли жената до него? Коя е тя, чудя се? Кой забравен предшественик е имал неговите дарове, само за да изчезне от паметта?

— Това е само петно — каза тя. — Въображението ти…

— Е надвито от истината — каза той рязко. — Заслепявай се, ако трябва. Най-сетне започвам да разбирам.

— Какво? Какво има за разбиране, историко? Направихме каквото трябваше.

— Не. Мисля, че се провалихме.

— Какво искаш да кажеш?

— Видяхме Драконъс, с Келарас по петите. Тръгваха към долината Тарнс.

— Да, за да може Драконъс да си върне Домашните мечове.

— Но той няма да ги върне — каза Херат. — Не може. Не разбираш ли? Това е негова битка. Било е неговата война, от самото начало. Ние просто не го осъзнахме.

— Говориш глупости — сопна се Ланеар. — Лиосан носят вината. И легионът на Урусандер. Хун Раал…

— Провалът намира безброй оправдания, Върховна жрице, и всяко е като капан. Всяко може да те хване в клопката да повярваш, че моментът е бил уникален. И човек се заблуждава, като се съсредоточава върху подробностите, вместо върху самия провал. По този начин провалите избуяват безконтролно и безпрепятствено и ние не осъзнаваме онова, което е общо за всички тях.

— А то е?

Той сви рамене.

— Лицето в огледалото. — Чу как секна дъхът ѝ, но продължи безпощадно: — Това е едно жалко прозрение, Върховна жрице. И не сме сами в своите… грешки в преценката. Драконъс и неговият начин да обича. Мислил съм, много пъти, че неговият начин да обича се превръща в начин да се воюва. Наречи го глупак — много лесно е. Но дори тогава, Емрал, задели за този човек миг за жал.

— Той трябваше да е единствената ни жертва, Херат. Настроихме Силхас срещу него и това, което беше направено, беше просто необходимото. — Махна пренебрежително към паното. — Това не означава нищо, то е просто клопка за страховете ти и превъзбуденото ти въображение. — Отдръпна се и заяви: — Ще те оставя да се бориш в нишките ѝ. Трябва да продължа приготовленията си за пристигането на моята двойничка Лиосан.

Той не виждаше смисъл да отговаря и само се вслуша в заглъхващите ѝ стъпки.

„Ах, Драконъс. Горкият подведен мъж. Всичката онази сила, всичките онези години… колко хиляди? А ти все още залиташ, ръцете ти са затрупани с дарове, думите ти — завинаги безжизнени в настойчивата си молба.

Може би твоите азатанаи са били твърде малко, по-скоро голямо семейство, отколкото загадъчни, будещи възхищение чужденци? Може би сте се познавали твърде добре. Или може би, Драконъс, твоят провал е бил и е личен, вписан дълбоко в твоите кости и кръв, в онова сърце твърде щедро, твърде натежало с всичко, което е готово да даде, и твърде устремено да дава, за да получи нещо в замяна. Да превърнеш щедростта в оръжие… ах, нищо не разбираш, нищичко, нали?

Прецени приятелите си, добри човече, толкова малко на брой, толкова предпазливи. Малцина биха могли да отвърнат на твоята щедрост. От всички тях само Аномандър би могъл да стане равен на теб, но и той малко странно омаловажава тайните ти. Все пак, чудя се дали подозира…“

Херат можеше почти да ги види, там, над долината Тарнс. Как, зачуди се той, щеше да се разиграе онзи съдбовен разговор? Напрегнат, като при мъже, за които дела и жестове означават повече от всякакви думи. Среща на погледи, разпознаване на намерения, а след това, накрая, простото кимване, предвещаващо трагичната загуба на всичко, което предстои.

„Трябва ли да напиша за тази среща? Не съм ли историкът, затвореният в клетката свидетел зад решетките, потръпващ от лудия свят навън?

Виждам падаща лапавица от намръщено небе, притъмнял зимен следобед, само с намек за идващата буря. Виждам как лорд Аномандър извръща замислено взор от далечните вражески редици — или може би се обръща след страховитата магия, и лицето му е изкривено от скръб…

Не, нека се закачим над месото от тази битка, преди плътта да изстине. Да надвиснем и да завъртим небрежен поглед. Виж Драконъс, слиза от запъхтян кон. Капитан Келарас е зад него, почти се слива с фона, нашият самотен свидетел, овързан в нишки. Малко други присъстват, никой с дързостта да се доближи, за да чуе какво говорят двамата мъже. Само капитанът, лице от черни нишки, избелели от отминаващите векове. Името му ще бъде забравено, ролята му — премълчана.

Като армиите, които предстои да се сблъскат, той и те са само бележки под линия, сведени до изречение или две, или някое ритмично слово от подредени фрази, което да очертае битката, времето на треска, рухването на колене, изчезването след това.

Но той гледа как двамата се поздравяват един друг. Те са приятели в края на краищата и има много, което всеки от тях да разпознае, щом се погледнат един друг. Бъдещето няма да може да проумее това. Битка за обичта на една жена, да, резюмирано така е съвсем просто — в края на краищата важни ли са мотивите? Делото е важно. Любовник на едната страна, осиновен син — на другата.

И все пак нищо от думите, които си разменят, не казва това. Всъщност знам достатъчно, за да твърдя, че такива понятия изобщо не им хрумват. Не този път, нито никога.“

— Консорт.

— Лорд Аномандър — отвръща Драконъс и кимва почтително, съвсем леко. Жестът е съвсем сдържан и все пак Аномандър повдига вежди. Уважението, което изпитват един към друг, винаги предшества такива официални жестове. Аномандър е безразличен към своята благородна кръв. Драконъс знае това и знае също, че това не е просто преструвка от страна на Първия син на Тъмата. И че Аномандър всъщност не омаловажава привилегията. Той просто пренебрегва всичките тези превзетости и преструвки. Точно затова тези двама мъже са приятели.

Но сега, тук, нещо се е променило.

— Виждам, милорд — продължава Драконъс, — че моите Домашни мечове са поставени на вашия източен фланг. Виждам Айвис в готовност, понесъл маската на войната.

Но Аномандър не знае нищо за връщането на Консорта на света, нито за сделките, сключени между него и Силхас Руин.

— Да, Драконъс. Те представляват изключително могъщ юмрук, както легионът на Урусандер скоро ще открие. А празнината между тях и легиона Хуст се държи от Силхас Руин и моите Домашни мечове.

При тези думи Драконъс се обръща и впива поглед към далечния западен фланг, където вълнение раздвижва редиците на знатните. Лицето му се напряга, но само за миг, и погледът му отново се връща на Аномандър.

— Милорд, вашият брат дойде при мен като командир на този ден.

Погледът на Аномандър става по-остър.

— Извадил съм меча си — отвръща той. — Заел съм подобаващото ми място.

— Следователно, милорд, и аз трябва да заема своето.

Между двамата мъже настъпва мълчание.

Толкова просто? Консортът потегля, за да поеме командването на своите Домашни мечове, силно на източния фланг на Аномандър. Събраните благородници се разпръсват в показна ярост. Уязвен от оскърблението, западният фланг се разпада. Части се обръщат кръгом, оттеглят се, крачат назад възмутено. И отведнъж изходът на битката вече е несъмнен.

Райз Херат извърна очи от паното. Вдигна глава като удавник, който се бори да изплува на повърхността, и се огледа. Бронзови и мраморни статуи го обкръжаваха, цветовете им — в рязък контраст. Велики водачи, героични войници, дори няколко учени и висши сановници. Никакъв ред нямаше в това гъмжило и докато ги оглеждаше, Херат чуваше в ума си усилващия се грохот на битка. Сред размитите сенки на залата въображението му оживи всяка статуя, щом оръжията се извадиха, щом избиването започна.

Вдиша рязко. Врявата затихна и всички фигури замръзнаха…

Магията бе развихрена. И в същото време обезсилена, станала безполезна, щом Светлината се вкопчи в смъртна схватка с Мрака. Всяка друга възможност избягва необходимостта от какъвто и да било знаменателен миг. Аномандър, Драконъс, Келарас, всички те — разбити от пъклената магия. И Хун Раал крачи през поле, превърнато в костница. Дори победният легион е смълчан, ужасѐн от касапницата.

Не. Нека оставим магията настрана. Всяко оръжие ще бъде посрещнато, от меч или щит. Страх и упорство, провал и триумф, окаяният танц се изиграва докрай. Но дори това все още предстои. Върни ни при Драконъс и Аномандър. Жреците са отвърнали на Хун Раал. Нищо не се е променило.

— Презирам магията — казва Първият син с тих, колеблив глас. — Това ли ни чака? Нима Хун Раал и тези като него ще превърнат битката в пародия?

Лорд Драконъс хвърля поглед към Келарас, изражението му е неразгадаемо. Тръгва и застава до Аномандър. Келарас подкарва коня си по-близо до двамата.

Двамата лордове гледат към долината, където лапавица се трупа на ивици сиво-бяло по разбитото дъно. Тук-там все още се вдига пара или дим от разровената земя.

Драконъс проговаря.

— Ще ми откажеш ли, приятелю? Не сме ли се сражавали рамо до рамо преди?

Аномандър като че ли трепва за миг, преди да се обърне към Консорта.

— Търсиш позволението ми ли, Драконъс? Защо?

— Ако ми заповядаш да се оттегля, ще го направя. Но ме разбери, Аномандър. Ще си взема Айвис и моите Домашни мечове.

— Готов си да разбиеш сърцето му значи.

Драконъс присвива очи към Айвис в далечината, където той е начело на своята конна част… и погледът му е впит в неговия лорд, сякаш само очаква призива.

— Разбирам. Треската го е обзела. Не би трябвало да съм изненадан от това.

Аномандър кимва.

— Легионът на Урусандер се подготвя да настъпи. — Оглежда вражеските редици, а след това задава един съдбоносен въпрос: — Как е Майка Тъма?

Драконъс като че ли трепва от простия въпрос на Аномандър.

— Тя отказва присъствието ми. Боя се, че знае какво мисля и че онова, което е между нас, вече е наранено.

— Фатално ли?

— Не мога да кажа. Би ли искал да е така?

Аномандър поклаща глава.

— Не, никога това, Драконъс.

Няколко мига изтичат, докато двете армии се колебаят, докато небето губи волята си и леденият дъжд замира, и странна, уморена тишина завладява сумрака. После Драконъс казва:

— Мога да го поправя.

Нещо преминава по лицето на Аномандър, все едно че току-що е понесъл шамар, но той кимва бавно и казва:

— Драконъс, трябва да почета тази твоя любов, този твой кураж.

— Ще го поправя — казва отново Драконъс.

— Поемете командването на своя фланг тогава, сър. Айвис и Силхас Руин ви чакат.

— Ще водя моите Домашни мечове — казва Драконъс. — Твоите оставям на твоя брат, разбира се.

— Както желаеш.

— Аномандър?

— Да?

— Няма да отстъпим.

— Да, Драконъс, не очаквам.

— Тя ще види това, нали?

Аномандър не отговаря.

Драконъс прокарва ръка по лицето си и добавя:

— Остава проблемът с твоя брат, Силхас Руин.

— Драконъс?

— Тръгнах насам, приятелю, чудейки се дали си присвоил моите Домашни мечове. Дали просто си ми ги отнел.

— Аа, разбирам. А ако бях?

— Ще говоря с Айвис по въпроса. Аномандър, предпочетох да вярвам, че не си.

— Благодаря ти — отговаря Аномандър.

— Твоят брат…

— По-късно може би — заявява Аномандър с особено категоричен тон.

Драконъс поглежда приятеля си, с изражение твърде близко до примирението, а после отива при коня си. Яхва го и препусва към левия фланг, за да поеме командването на Айвис и своите Домашни мечове.

Райз Херат примига и избърса очите си. Беше най-кратката възможна пауза и ето, че грохотът на битката се върна, дразнещото разногласие на почернял бронз и избелял мрамор, статуите, пленени в своята безнадеждна война.

Самата плът предава бронята и бушуващите мечове на Хуст. Затворници, престъпници, умиращи в името на цивилизация, която ги е отхвърлила. Твърде непригодени, за да живеят, сега умират с десетки.

Айвис пада, биейки се за своя лорд. Силхас Руин беснее и плаче, докато сече с меча си всички дръзнали да се доближат. Лорд Аномандър стои плувнал в кръв. Изсякъл е пространство около себе си и вижда най-сетне неизбежния край на тази касапница. Изгазва от бойното поле, изкачва се по разкаляния склон. И стига до знамето на Тайст Андий — държи го един младеж. Лордът взима високия прът от ръката на момчето…

А Драконъс? Никъде не се вижда. Тялото му никога няма да бъде намерено.

Не е лесно да се убие азатанай.

Херат вдигна ръце към очите си, хвърли ужасната гледка в благословената тъмнина. „И ние направихме това. Емрал и аз… Бездната да ни вземе.“

Знамето се килна и се люшна надолу.

„Свърши. Всичко свърши.“

Изстена и тръгна залитайки през залата, блъскаше се в статуи, очите му все още бяха покрити от проклетите длани. Падаше и трескаво ставаше. Объркан, насинен, разранен, вървеше сред извисяващите се фигури. И се изгуби.

Бяха го обкръжили. С ръце, зацапани със собствената му кръв, се пресягаха към него. Той изкрещя, хвърли се напред и залитна.

Залата отекна от виковете му и хиляди гласове завиха от болка и скръб.

Всичко в името на един мъж.

— Тя ще те види веднага.

Върховната жрица Емрал Ланеар трепна и вдигна очи към азатаная на прага. Всмукна нова порция дим, напълни дробовете си и усети познатата захапка, шока, притъпен до смътна наслада. Намръщи се на грамадния брадат мъж и поклати глава.

— Съжалявам. Кой ще ме види веднага?

Почти свенливо Гризин Фарл пристъпи в стаята.

— Майка Тъма. Твоята богиня. — Сви рамене и добави: — Раненото сърце се свива, все едно свиваш юмрук. Тя ще те види сега и ти на свой ред ще я видиш. От тъмнината, проявление от плът, кръв и, навярно, сълзи.

Ланеар издуха облак дим и изсумтя.

— Малко е късно за това.

— Такива неща не минават бързо, Върховна жрице, дори за богиня.

След малко Ланеар се надигна от стола си.

— Дошла ли е вест от Тарнс?

— Още не.

Тя видя колебанието му и кривна глава.

— Кажи ми. Ти несъмнено имаш свои начини да… виждаш разни неща.

Той въздъхна.

— Лорд Аномандър е свил знамето. Битката е свършила. Лиосан се приближават към града, триумфално. Мнозина са мъртви. Е, можеше да е и по-лошо.

Тя седна отново, краката ѝ бяха останали без сила, и посегна с разтреперана ръка към наргилето.

— А… Драконъс?

— Заминал.

— Не е мъртъв?

Гризин Фарл извърна поглед.

— Заминал, мисля, е по-добра дума.

— Майка Тъма знае ли това?

— Знаела го е от доста време, да.

Ланеар издуха облак дим и изгледа азатаная през булото от къдреща се белота.

— И сега тя ще види своята Върховна жрица.

— Да.

— Защо?

— Допускам — отвърна той колебливо, — че трябва да се направят някои приготовления. За бракосъчетание.

След малко тя стана отново и заоправя халата си.

— Води, азатанай.

Хирург Прок се подпря на перваза на прозореца и с дланта на дясната си ръка разтопи леда по тънкото леко грапаво стъкло.

— Флагът на кулата е спуснат — каза след малко. — Поражение. Капитулация. Окупация. Но пък… — добави, щом се изправи и се обърна към Сорка, — те са чужденци само по обичай и скоро това ще избледнее. Предвиждам смесване в бъдеще и не мога да не се зачудя що за потомство ще роди такъв съюз. — Вдигна шишенцето си и отпи глътка спирт.

Сорка отиде до един плюшен стол и седна тежко на него.

— Внимавай с факлата, да не ти се подпали дъхът.

— И да са огън думите ми, пламъкът е малък.

Тя взе едно шило и започна да чисти лулата си.

Прок погледна към вратата, през която лейди Сандалат и дъщеря ѝ бяха излезли преди малко, тръгнали за онази съдбовна среща със сина ѝ. Чул беше, че в Цитаделата има двама заложници, единият — момиче, почти подивяло от занемареност. Орфантал беше другият. Незаконният син на Сандалат.

— Много съм пиян — призна той. — Но предложеното изтръпнало облекчение се оказва фарс за усещането. Сърцето ми все още се къса, но само чувам смътно приглушен хлип. Такъв е съмнителният дар на пиенето.

— Познаваш ли със сигурност сигнала на флаговете, Прок?

Той кимна.

— Заради престъпленията ми. Някъде на изток знамето се е смъкнало. Защитниците на Майка Тъма са разбити. — Сви рамене. — Победа и поражение. Двете състояния са замръзнали във времето. Моментът е избуял, но цветът бързо вехне.

— Видял си твърде много битки — отбеляза Сорка.

— Да, но трябва да те уверя, че и една е твърде много.

Тя разпали лулата си.

— Е, а сега? Сватба.

Прок кимна.

— Тържество, твърде тържествено, твърде фалшиво. Виждам съпруг и съпруга, застанали в кръг от върхове на мечове. Ще се усмихнат ли те сега? Ще стиснат ли ръце? Наистина ли троновете ще са един до друг? Тронна зала, наполовина обагрена в светлина, наполовина потънала в мрак? Пиенето отслабва силата на въображението ми, както винаги, което смятам за благослов.

— Любопитството ти притъпено ли е?

— Не притъпено, просто студено и безжизнено. А ти?

— Ще е неловко — каза тя, след като помисли малко. — Притеснени свидетели ще се мъчат да намерят точните думи, ще се напрягат да докарат нужните усмивки и да изрекат поздравленията. Церемонията прави усилия, но се проваля накрая. Аз поне се радвам, че ще избегна поканата.

Той ѝ се усмихна тъжно.

— На нас, от простолюдието, ни е спестена церемонията, макар да допускам, че предстои известна публична демонстрация. Тези символи са необходими, макар и само за да облекчат тревогите ни.

— Умът на лейди Сандалат е разтревожен — каза Сорка, забила очи в чашката на лулата си.

— Травмата е тежка — отвърна Прок. — Умът ѝ трябва да се дистанцира, да се отдръпне някъде. Може би в детски спомен — разсъди той, — в някое убежище.

— Тя не е дете, докторе.

— Да, не е. Нещо обаче се е изкривило в душата ѝ.

— А боиш ли се за детето?

Той я погледна рязко.

— Кое от двете?

Сорка извърна очи. После изведнъж заговори отново, макар тонът ѝ да беше сдържан.

— Как са сметките, чудя се?

— Моля? Кои сметки?

Тя се намръщи.

— Кой умря имам предвид. Лорд Аномандър? Капитан Айвис? А самият лорд Драконъс? — След като той не отвърна, тя продължи: — Харесва ми порталният сержант, Ялад. Толкова искрен, не мислиш ли? И загрижен, за дамата и за момичето. Надявам се да е жив.

— До това се свежда, нали? Административни проблеми вече, чиновниците и писарите излизат от сенчестите ниши. Кой какво взима, кой плаща, на кого се плаща. Писма, изпратени до семейства в провинцията, със съжалителен тон, но вдъхващи трайна гордост от онези, които пожертваха своя живот в защитата на… каквото е там.

Тя го изгледа през облака дим.

— Не харесваш такива като мен, нали?

Той сви рамене.

— Нуждата от организация изисква внимание, след като прахта улегне или, в този случай, след като кръвта попие в калта. Дали не харесвам чиновниците, които са толкова съдбовно важни за жизнеността на цивилизацията? — Въздъхна. — Вероятно. Стържещи пера вместо познати лица, колони и списъци вместо мечти и страсти. Святото чудо на живота, сведено до бележки. От какво се отказваме, Сорка, с тази нужда да организираме, категоризираме, резюмираме?

— Признавам — отвърна тя, — моята задача е бездушна, задача, изискваща бездушие, задача, гарантираща душевно поражение. Не можеш да си представиш, хирург Прок, бавната смърт на душата в повтарящото се потръпване на една ръка.

Прок я изгледа продължително, а после се приближи, пресегна се и хвана ръката ѝ.

Тя вдигна очи към него и се усмихна съкрушено.

— Здравей, мамо — каза Орфантал и стана от пейката. — Това тя ли е? Моята сестра.

Сандалат стоеше до вратата, хванала ръката на момиченцето — момиченце с катраненочерна коса и блеснали очи. Очите ѝ бяха впити в сина ѝ; чудеше се какво в него толкова я плаши. Твърдостта на сериозния му поглед сякаш изцеждаше цялата ѝ увереност и тя изпитваше непреодолимо желание да се унизи пред него, като потърси прошка.

Той пристъпи към тях и се усмихна на Корлат.

— Аз съм Орфантал — каза ѝ. — Твоят брат. Ще се грижа за теб. — Вдигна очи към Сандалат. — Не е ли така, майко?

Тя поклати глава. Оживели кошмари бяха започнали да я мъчат. Нещо се раздвижваше вътре, всички жестоки ръбове и жилещ укор, сякаш някаква част от нея бе надвиснала отгоре и шепнеше множество неприятни истини. „Ти не беше достатъчно добра с нито едно от тях. Децата, които той измъкна от теб, един провал след друг. Той ги избута през…“ Поклати глава. „Той беше бог — отвърна на другото си «аз». — Той избра мен. Мен!“

— Майко?

— Не — каза Сандалат. — Тя ще се грижи за теб и ще те защитава, не обратното. Дори това да отнеме живота ѝ, Орфантал, тя ще защитава моето съвършено, красиво дете. — Помълча. — Може не винаги да ме има, разбираш ли. Може да се наложи отново да замина. — Издърпа ръката си от ръката на Корлат и това се оказа по-лесно, отколкото очакваше. — Вземи я сега — каза на Орфантал. — Аз отивам в стаята си.

— Стаята ти?

— Живяла съм в Цитаделата преди, знаеш! — Грубият ѝ отговор накара и двете деца да трепнат и Корлат забърза към Орфантал, а той я прегърна и я вдигна.

Сандалат видя как малките пухкави ръце на Корлат стиснаха сина ѝ през врата.

— Да. Така е по-добре. Изобщо не те бях предвиждала, Орфантал. Всичко беше грешка. Но сега разбирам. Имаше причина в края на краищата, причина да те има. Ти си от значение, но тя не е.

— Вече я обичам — каза Орфантал.

— Тя ще те надрасне…

— Знам.

— И ще те защитава винаги.

— Скоро — каза той — ще бъда като неин по-малък брат. Има я кръвта на азатанай в нея.

— Не. На бог.

Той кривна глава.

— Бог, Орфантал! Който очаква разни неща от теб, също като мен. Този бог — трябва да разбереш това, — този бог няма търпение. Той презира слабостта. Ако сме слаби, той ще ни нарани. Кажи ми, че разбираш!

— Разбирам.

— Добре. — Сандалат тръгна към вратата. — Имам си място, където да се скрия. Безопасно. Отивам там и заключвам вратата.

— Да. Довиждане, мамо.

Тя спря и го погледна през рамо.

— Когато всичко пламне, ела и ме намери. В кулата.

Той кимна отново. Доволна, въпреки тръпката на паника зад мислите ѝ, тя излезе. В коридора за миг спря. „Цитаделата. У дома съм.“

Усмихна се и тръгна към кулата и тайната си стая.

Дълг е за онзи, който се е провалил в защитата на каквото и да било, да спре, да коленичи в прахта и да помисли, след като толкова много е било изгубено, за малкото, което остава. Гризин Фарл имаше много опит с това скромно обезщетение. В края на краищата, ако човек може да си поеме дъх, то не всичко е изгубено. Ако човек може да намери някакъв остатък от надежда, тогава болката от скръбта е само преходна и бремето, което предстои, ще намери рамене, способни да го удържат.

Но малко от тези баналности можеха да намалят острата болка от загубата, а твърде често те можеше да бъдат вдигнати като прегради срещу изпитването на каквото и да било. Най-малкото, напомни си той, азатанаи не се бяха сблъскали в долината Тарнс, макар да беше на косъм. Нито драконите се бяха проявили в буря от хаос, примирени само да гледат от завихрените облаци горе. Развихрената магия на бойното поле беше скромна, общо взето, но дори това откритие си имаше цена. В крайна сметка един мъж беше мъртъв.

— Нищо ли нямаш да ми кажеш? — попита го Емрал Ланеар, щом спряха колебливо до вратата към Залата на Нощта.

— Какво желаеш да ти кажа?

— Бил си в нейно присъствие, азатанай. Тя… примирена ли е с това, което трябва да бъде?

Гризин Фарл се намръщи.

— Тя… признава необходимостта. Разбира стойността на символа тоест. Лиосан вече съществуват. Тайстите попадат в Светлина или в Мрак. Начинът, по който двете съумяват да съществуват заедно, тук, на едно място, тепърва ще се види.

— Това беше гражданска война — отсече Ланеар. — Никой не е канил нова религия в бъркотията! Но тук може би греша. Твоята сестра ни докара Лиосан… кажи ми, Гризин Фарл, докъде възнамерявате да доведете това?

— Да доведем какво?

— Вашата манипулация над тайстите. Или сега ще отстъпите, отричайки вината си за пролятата кръв?

— Отричането е загуба на време, Върховна жрице. И, уви, отстъпване няма. Всъщност е точно обратното. Ние сме привлечени.

Тя примига.

— И кой е отговорен за това?

Той извърна очи и неволно се загледа във вратата от черно дърво пред тях, тази резбована преграда, все още непреодоляна.

— Не кой, Върховна жрице. По-скоро… какво.

— Добре, тогава какво е отговорно за този ваш внезапен интерес към нас?

— Ние сме… бедни откъм по-фините чувства. Едно разбулване на всичко, което е уязвимо в едно смъртно сърце, ни привлича като нощни пеперуди към пламък. Може би търсим някое случайно стопляне на душата. Или любопитството ни е по-скоро клинично. Може би вие просто разбуждате забравени апетити. Нашите естества не са нещо единно, Върховна жрице. Всеки азатанай е уникален. — Сви рамене. — Дошли сме, за да видим разбиването на едно сърце.

Понесе нарастващия ужас в очите ѝ, без да предложи защита.

След миг, с внезапен жест, тя отвори вратата и прекрачи в Залата на Нощта.

Тронът на Мрака ги очакваше. Жената, седяща на него, беше безизразна, очите ѝ — ясни и студени, когато се впиха в Емрал Ланеар.

Върховната жрица коленичи с наведена глава и прошепна:

— Майко.

— Стани. Погледни ме. — Гласът бе равнодушен.

Емрал Ланеар се изправи.

Майка Тъма продължи:

— Гризин Фарл, остави ни сами.

— Както желаете. Върховна жрице, ще ви изчакам в коридора.

Обърна се, излезе и затвори вратата.

— Майко, лорд Аномандър…

— Не е твоя грижа — прекъсна я богинята. — Ще поставиш два стола с високи гърбове в старата тронна зала. Вярвам, че подиумът е достатъчно широк, за да ги побере. Единият ще е от черно дърво, другият от костено бяло. Пред белия стол ще поставите параван с отвор. Пред моя стол — празен мангал, почернен отвътре и отвън. Също така пред всеки стол ще сложите ножница за скиптър. Координирай тези подробности с Върховна жрица Синтара. Лорд Урусандер и аз ще поемем върху себе си авторитета на този съюз, в името на кралството. Ти и Синтара ще присъствате и ще свидетелствате. За самата церемония — никой друг няма да присъства. Едно официално обявяване след това ще е единственото публично признаване на брака. Ще последват три дни празненства. Всички Велики и Малки домове ще проявят свободно своята щедрост.

Емрал Ланеар слушаше тези указания, поднесени с пълна липса на топлина, и гледаше лице, лишено от всякакво чувство. Беше по-добре, отколкото бе очаквала.

— Лорд Урусандер води легиона си към града, Майко. Колко скоро желаете да се извърши тази частна церемония?

— Колкото може по-скоро. Уведоми лорд Аномандър, че благородниците трябва да бъдат събрани. Очаква се лорд Урусандер да пожелае репарации в полза на своите войници, макар да е вероятно той да делегира в това отношение. Великите домове трябва да отстъпят земя, богатство и работна ръка, но това са проблеми на администриране и, предполага се, договаряне. Не поднасяй никакви подробности на вниманието ми — малко ме интересува как ще бъде разпределен трупът.

— А по въпросите на вярата, Майко?

Богинята сякаш потръпна от въпроса.

— Предложих на всички ви празен съсъд, или така си го представихте. Бях свидетелка, следователно, на различните ви начини да го пълните. Но онова, което бе скрито вътре, сега е подменено и вече, може би, трябва да бъде смятано за мъртво. — Вдигна тънката си ръка. — Нетърпеливи ли сте за списък от забрани? За стриктни предписания и свещени обреди? Аз ли трябва да ви кажа как да живеете живота си? Трябва ли да заключа врати, да затворя кепенци? Трябва ли да ви водя като деца, с всичките майчински нужди на майка, на чиято гръд всички вие ще се храните до сетния си ден? Какви думи желаеш от мен, Емрал Ланеар? Списък на всички деяния, които ще спечелят шамара от ръката ми или моето вечно осъждане? Какви престъпления са приемливи в очите на вашата богиня? Чие убийство е оправдано от вярата ви в мен? Чие страдание ще бъде смятано за заслужено по силата на това, че го преценявате за проява на неверие или светотатство? Опиши ми вероотстъпника, неверника, богохулника — защото със сигурност такива обвинения не идват от мен, а от теб, Върховна жрице, от теб и от всички, които ще те следват в твоята назначена роля да говориш от мое име, да решаваш вместо мен, да действаш в мое име и да оправдаваш всичко, което би направила в служението си на своята богиня.

— Не търсим ли напътствие от вярата? — отвърна Емрал Ланеар.

— Напътствие? Или организираното събиране и конкретизиране на всички предразсъдъци, на които държите?

— Не искаш да ни говориш!

— Започнала съм да се плаша от думите — от тяхната сила и тяхното безсилие. Колкото и дълбока или проницателна, колкото и оглушителна да е тяхната истина, те са безпомощни да се защитят. Можеше съм да ви дала списък. Можеше да съм заявила, с най-прости думи, че точно така искам да се държите и че това трябва да е естеството на вярата ви, и на служенето ви, и на жертването ви. Но чудя се, колко време ще мине, преди този списък да бъде изкривен в тълкуването му? Колко време, преди отклонението да доведе до осъждане, изтезаване, смърт? — Бавно се наведе напред. — Колко време, преди моите прости правила за благоприличен живот да се превърнат в призив за война? За избиване на неверници? Колко време, Емрал Ланеар, преди да започнете да убивате в моето име?

— Тогава какво искаш от нас? — настоя Ланеар.

— Можеше да сте престанали да мислите като деца, на които им е нужно да им се каже какво е правилно и какво — грешно. Адски добре знаете кое е правилно и кое е грешно. Много просто е всъщност. Всичко е до щетата. До нараняването, и не просто физическо при това. Искате заявление за вярата ви в мен? Искате да ви предложа думите, които твърдите, че ви трябват, правилата, по които трябва да живеете живота си? Много добре, но трябва да ви предупредя: всяко божество, достойно за почитание, ще ви предложи същото предписание. Ето го тогава. Не наранявайте други хора. Всъщност не наранявайте нищо, което е способно да страда. Не наранявайте света, в който живеете, също така, нито неговите безбройни същества. Ако боговете и богините трябва изобщо да имат някакво предназначение, нека да са тези, пред които трябва да се изправите за престъпленията в живота ви. Нека да сме отговорът за всеки безчувствен, груб, жесток акт, който сте извършили, за всяка омразна дума, която сте изрекли, и за всяка злостна рана, която сте нанесли.

— Най-после! — извика Емрал Ланеар.

— Нямахте нужда от мен за това правило.

— Да, Майко, нямахме. Нямаме. Но сега поне разчитаме да ни кажеш, че да постъпваш правилно наистина струва нещо. Бездната знае, този смъртен свят рядко възнаграждава такава щедрост на духа!

— Нима? Е, ако вярваш, че богатството и властта са награди, тогава да, щеше да си права. Уви, не са.

— Но тези, които нямат нито едното, нито другото, ще страдат от онези, които ги имат.

— Уви, най-богатите между нас са също така най-детински наивните между нас, в своята алчност, в своя егоизъм, в упоритото им отричане на очевидната истина, че е по-добре да споделяш, отколкото да трупаш, защото трупането поражда негодувание, а негодуванието накрая ще те убие. Лицето на онзи, който седи върху натрупано имане, е лице на дете, инатливо и упорито. Чудно ли е, че такива хора са готови да изкривят и изопачат всяка вяра, която проповядва любов?

— Любов?

Майка Тъма помълча дълго, след което се отпусна назад.

— Ох, Емрал Ланеар. Дори когато само я показах, когато отказах да я оглася, виж как бързо беше отровена от всички, които я видяха. Никой от вас не можа да я понесе, нали? Все още не е хрумнало на никого от вас, мисля, че като нарекох всички ви деца, не бях ласкателна.

— Тогава те смятам за арогантна.

— Както желаеш. Както желаеш.

— Е, Майко, това ли е всичко? Нашият свят вече е разделен във вярата си. Можеш да очакваш, че Синтара е отвела своята религия в онова място на предписания и забрани. И че ще направи свой списък, свои правила.

— Баща Светлина ще се окаже нещо повече от титла — отвърна Майка Тъма. — Както Синтара скоро ще разбере. Познавам Вата Урусандер. Възхищавам му се и го уважавам. Сегашната свобода на Синтара няма да продължи. Щом мога да дам на Урусандер много малко, поне ще го събудя за новата му власт. Извън това — нека бъде справедливост.

Думите ѝ смразиха сърцето на Емрал Ланеар.

Целият в кал и съсирена кръв, капитан Келарас оглеждаше купищата мъртви и издъхващи мъже и жени. Видя къде беше паднал Айвис — сред кръг от труповете на онези, които се бяха сражавали редом до него, и на войниците на легиона, които ги бяха обкръжили. Може би Драконъс беше сред тях, още един труп, изстиващ в калта. Но се съмняваше. Имало беше странни изригвания на непроницаем мрак, петна във въздуха. Имало беше дрезгав вик, изпълнен със скръб и ярост, заглъхващ все едно извикалият се беше оттеглил, избягал или погълнат някак от самия мрак.

Мътният му поглед най-сетне засече сцената, която бе търсил. Лорд Аномандър, сам, стоеше и гледаше бавно приближаващия се лорд Урусандер — с десетина охранители от двете му страни. Знамето беше паднало и нищо не бе останало, освен горчиви формалности. „Най-сетне сам. Дори Каладън Бруд не е останал. Или вие го отпратихте, милорд? Да, мисля, че сигурно сте го направили.“

Келарас напъха меча си в ножницата — нащърбеното острие изстърга, щом го плъзна надолу, гъста съсирена кръв се надигна и се струпа под дръжката. От Домашните мечове на Аномандър бяха останали едва шепа. От Домашните мечове на дома Дракони не видя никого.

„Ах, Айвис. Не видях кога си паднал, принуден бях да се обърна в последния момент. Чудото на твоята атака намира слава в своя провал — можем да не поглеждаме към нищо друго, когато търсим утешение от този ден.“ Драконъс и Айвис бяха повели силите си дълбоко във вражеските редици, бяха избили два пъти повече противници от другите части и дори безумните атаки на конницата на Урусандер по фланговете не бяха забавили настъплението им.

Накрая, уви, се бяха оказали твърде малко, дори след като се съединиха с Домашните мечове на Аномандър.

„Айвис, изостави ли те твоят лорд накрая? Боя се, че да.“

Извърна се. Не държеше да гледа официалната капитулация, не искаше да бъде свидетел на унижението на лорда си. „Първият син не заслужава това. Ще се вгледам в очите на знатните и ще изчакам докато потреперят. Но това е нищожно удовлетворение.“

Сякаш преди цял живот той и Консортът бяха препускали стремглаво по пътя, когато ужасната буря връхлетя над долината Тарнс. При първия тътен на гръмотевиците Драконъс беше изругал, тихо и обезсърчено.

„Нито мълния, нито гръм. Магия. Развихрена.“ Келарас беше очаквал да се натъкне на сцена на чудовищно избиване. Вместо това бе пристигнал в момента на последната отчаяна схватка на двама жреци. Светлина и Мрак се бяха сплели като влечуги, впили челюсти едно в друго над коритото на долината. Последният взрив, който ги раздра, бе запокитил и двамата на земята.

Но Хун Раал бе този, който се съвзе пръв.

Келарас не беше съвсем сигурен кой е оцелелият жрец. Беше покрит с кал и кръв; дрехите му бяха опърлени и раздрани. Пътеката, която бе направил в пълзенето си по корем към приятеля си, бе оставила диря като слуз от охлюв. А другият жрец… „Седорпул. Да, той е. И сега този весел млад мъж е мъртъв. Сигурно е мъртъв. Никой не би могъл да оцелее от такава атака.“

Когато двамата с Драконъс бяха спрели конете си, лорд Аномандър стоеше обкръжен от адютанти, вестоносци и знаменосци. Но всички се държаха на разстояние все едно Аномандър стоеше сам на остров.

Драконъс и Келарас спряха. Земята беше разкаляна. Небето все още се гърчеше в каша от мъртвешки бледи облаци, през които пробягваха сенки.

Вперил очи в долината долу, Аномандър поклати глава и каза:

— Трябва да сляза до онзи жрец…

— Недей, приятелю — каза Драконъс и слезе от коня си. — Щом види, че се приближаваш в обхвата му, Хун Раал ще те удари с всичко, което му е останало. В друг ден щях да го смачкам. Но съм отслабнал тук. Непълен, ако предпочиташ.

Аномандър се обърна, изгледа Консорта и кривна глава.

— Непълен? Все едно. Тук си.

— Поел си командването. Какво би искал да направя, приятелю?

— Порицаваш ли ме от нейно име, Консорт?

— Не. Чух, че си нарекъл меча си Възмездие. Колко сигурен си в своята правота, Аномандър? Мисля, че така назован, мечът ще изисква от теб чистота на целта. Разбира се — добави той и леко сви рамене, — ще трябва да потиснеш всичко друго.

— Нима? Драконъс, нашите клетви спечелиха ли правдивост в този нов, чародеен век?

— Така мисля, да.

— Възмездие — отрони Аномандър замислено, присвил очи към вражеските сили отсреща.

— Размишлявал съм — продължи Драконъс — над идеята за праведен меч. Не както я схваща лорд Хенаралд с неговото желязо Хуст. Не бих ценил мнение от своето избрано оръжие, бих искал само определена ефикасност. Справедливостта, ако такова понятие трябва да съществува, трябва да е в ръката на онзи, който държи меча.

— А как ти би назовал своя нов меч? — попита Аномандър.

— Има нещо вродено хаотично във всяко оръжие. Разбираш ли това?

— Ако му липсва морален гръбнак, то да, разбирам го много добре.

Келарас слушаше тези двама мъже, с тяхната безсмислена и наглед неуместна дискусия, толкова встрани от настоящия момент, при нарастващото напрежение на двете армии, които скоро щяха да се сблъскат. Зачуди се, за първи път, дали и двамата не са луди.

— Тогава — попита Драконъс, — ще извадиш ли този ден своя меч в негово име? По-важното, можеш ли? Говорех за онова, което трябва да се предаде, за да не те провали оръжието ти.

— Приятелю — каза Аномандър, — твоето присъствие носи разкол.

— Знам.

— Ще загубим благородниците. А след това ще загубим тази битка.

— Ще ме отпратиш ли при това положение, Аномандър?

— Решен съм да се бия за теб, Драконъс.

— Да, виждам това.

— Но ако пожелаеш да напуснеш… вземи своите Домашни мечове.

— Как мога? — попита Драконъс. — И как можеш ти, който си готов да стоиш вместо мен тук, да ме подканяш към такова нещо?

Аномандър отвърна:

— Казвам какво е възможното, без да има вина.

— Твоят брат, мисля, не те разбира много — отбеляза Драконъс. — Нито мен, изглежда.

— Моят брат?

— Все едно. Ние сме тук и никой от двама ни не възнамерява да отстъпи. Готов си да се биеш в мое име. Аз, следователно, ще се бия в твое.

Помълчаха. Най-сетне Драконъс каза:

— Ще отида при Айвис.

— Сбогом, Драконъс.

Драконъс яхна коня си, поколеба се за миг, след което отвърна:

— И на теб сбогом, Аномандър.

И подкара коня към своите Домашни мечове.

Първият син отново погледна към легиона на Урусандер. Войници се бяха спуснали да помогнат на олюляващия се Хун Раал да се изкачи по склона.

— Келарас.

Сепнат, Келарас слезе и отиде при Аномандър.

— Милорд?

— Какво направи моят брат?

— Говори с Драконъс.

— И?

— Убеди го да избяга.

— Да избяга?

— Драконъс се съгласи. Разбра необходимостта, милорд. Но иска да вземе своите Домашни мечове в изгнанието със себе си.

— И откри, че са тръгнали с мен.

— Да, милорд.

— Значи щеше да избяга.

— В името на любовта, милорд, да.

— Да го принуди към този избор, Келарас, е безсъвестно.

— Сър, бяхме отчаяни.

Аномандър се обърна рязко към него.

— Бил си съучастник в това? Добавил си своята тежест към настояването на брат ми?

— Милорд, бях свидетел. Това и нищо повече. Вашият брат не се интересува много от съветите ми.

— И все пак… а, разбирам. В крайна сметка тъкмо Силхас ме доведе тук. — Отново се обърна към долината. — Добре.

„Добре? И нищо повече?“

— Милорд? Да се върна ли при лорд Силхас Руин? Какво да му предам?

Аномандър вече се беше обърнал към левия фланг и гледаше как Драконъс спира до Силхас. Започна спор, но двамата бяха твърде далече, за да се чуе нещо. Въпреки това Келарас успя да види изненадата и стъписването на Руин. Миг по-късно братът на Аномандър беше на коня си и яздеше бързо… не към Аномандър, а възви зад строените редици. Яздеше, осъзна Келарас, към благородниците.

„Няма да стигне там навреме. Те са видели Драконъс. Разбрали са какво става.“

— Никакво послание — каза Аномандър. — Присъедини се към моите Домашни мечове, капитане. Ще трябва да действаш на мястото на брат ми.

— Да, милорд.

— А, още нещо.

— Да, милорд?

— Ти и моите Домашни мечове сте под командването на лорд Драконъс.

— Сър?

— Моят приятел е тук в името на любовта, капитане. В отсъствието на каквото и да било друго не е ли това достойна кауза? Нека вземем неговата страна.

Келарас погледна към далечния десен фланг.

— Милорд, благородниците няма да бъдат толкова сантиментални…

— Сантиментален ли съм? Толкова нищожно нещо ли е любовта, та да бъде откъсната и пусната на земята при първия дъх на презрение? Пренебрежението към любовта е престъпление на душата, от което бъдещето ще извърне лицето си.

— Едва ли ги плаши такава съдба, милорд.

— Ще се научат, капитане. Заклевам се.

Усетил ново присъствие, Келарас се извърна и видя на няколко крачки зад тях Каладън Бруд. Огромният азатанай бе неподвижен, изражението му не издаваше нищо. Аномандър проследи погледа му, изсумтя и рече:

— Започнал бях да се чудя къде си, Каладън.

Азатанаят понечи да заговори, но после вдигна лицето си към небето и се намръщи.

— Лорд Аномандър — каза, сякаш с раздразнение, — няма да има повече магия от врага днес.

— Нима? Да сляза ли тогава долу при онзи храбър жрец…

— Пратете войници да го приберат.

— Техният живот по-малоценен ли е?

— Не. Но вие ще сте нужен тук, защото битката скоро ще започне.

— Гарантираш ли за тяхната безопасност?

— В прибирането на нещастния жрец? Да. В предстоящата битка, уви, такова нещо не е възможно.

— Да, не е — отвърна Аномандър. — Освен ако, разбира се, не решиш да пробудиш онова, което е вътре в теб, както направи в замъка на Драконите.

— Милорд, да избия врага ви, така ли?

— Можеш ли?

Каладън Бруд кимна.

— И да убиеш хиляди? Би ли понесъл това бреме?

Каладън Бруд отвърна озъбено:

— Няма да е мое, нали?

Келарас ги слушаше вцепенен. На далечния десен фланг струпаните части на Домашни мечове бяха започнали да се разкъсват и сред знатните благородници цареше хаос — в който Силхас Руин тъкмо навлизаше.

В отговор на въпроса на Каладън Бруд Аномандър каза:

— Прав си. Няма да е твое.

Азатанаят отново погледна към тежките облаци.

— Но бих те посъветвал да решиш веднага, Първи сине.

— Една-единствена дума от мен може да спечели тази битка, а с нея — цялата война.

— Може — отвърна Каладън.

— Връщане на Драконъс при неговата любов. Край на навлизането на Лиосан в нашето владение. Дори спасяване на драгоценната собственост на благородниците.

— Точно така.

Няколко войници забързаха надолу към двамата жреци, които вече лежаха един до друг: единият мъртъв, другият — може би на косъм от смъртта.

— Страхливец ли съм — попита Аномандър, — ако откажа да ти разреша да избиеш враговете ми? Ако ти откажа, азатанай…

— Ще загубите тази битка, милорд, и много от вашите Тайст Андий ще умрат. Наместо това, сър, ви предлагам само смъртта на лиосаните. Но както казах, времето е кратко. Изчакате ли твърде дълго, ще имам равностоен противник.

— Хун Раал?

— Не. Той все още е твърде непохватен с мощта на Стихийната светлина. Друг идва. И не е далече.

Внезапно настръхнал, Келарас се намеси:

— Простете, господа. Азатанай, за някого от вашите ли говорите?

Каладън Бруд въздъхна и кимна.

— Онази, която сте нарекли Т’рис. Загрижена само да поддържа равновесието, боя се. Сантименталност, поразила мнозина от расата ми.

— Но не и теб — каза Аномандър.

Азатанаят сви рамене.

— Ти поиска мир, Първи сине.

— Моят отговор на всичко, от което се боя. Моята отговорност пред всичко, което ме застрашава. Каладън Бруд, ти би искал да видиш, че съм станал тиран в името на чистотата, в името на един мир, който се поддържа на всяка цена.

— Да, милорд.

— Азатанай, трябва да ти откажа.

— Разбирам…

— Нима? Наричам това арогантност. Тази война е на тайстите. Не ни оправдавай. И не си ти този, който има право на такова оправдаване. — Погледна намръщено Келарас. — Тръгвай, капитане, веднага!

— Да, милорд.

След малко Келарас вече яздеше към левия фланг, а в ума му бушуваше буря. „Ти ли порицаваш сантименталността, Аномандър? Проклет глупак, как иначе да се нарече това, че току-що предаде сигурна победа?“

Видя напред лорд Драконъс и Айвис до него. Двамата вече бяха заели позиция пред своите Домашни мечове и беше ясно, че те ще поведат атаката.

„Нито мисъл за страх тук, с тези двама глупаци. Бездната да ме вземе. Сантименталност!

Ще си я спечелиш отново, така ли, Драконъс? С този сумрак и задушаващото му безумие? Боя се, че няма, сър. О, Майко, спаси ни. Но ме е страх, че няма.“

А сега, цяла вечност по-късно, битката беше свършила, а нощта все още се задържаше, затаен дъх в небесната твърд. Келарас стоеше замръзнал насред бойното поле. Тук-там се движеха хора, предлагаха помощ колкото можеха на падналите, които все още бяха живи. Тук, най-сетне, носената униформа беше без значение, след като всеки жален вопъл нямаше цвят и дори кожата, бяла или черна, бе станала еднаква в калта.

Някой се приближи към него отляво и Келарас бавно се обърна. Беше Силхас Руин. Келарас прикри гнева, който изпитваше, зад маската си на войник, зад безчувствената външност на оцелелия.

— Милорд.

— Той сви знамето?

Келарас кимна и каза:

— И сега капитулира официално.

Силхас Руин беше ранен, кръвта се беше спекла по рамото му.

— Благородниците бяха, Келарас. Нашите предатели. Кръвните деца на самата Майка Тъма. Видя ли Хуст, капитане? Видя ли как държаха? Нямаше и да помисля, че е възможно. Каторжници. Убийци. Това желязо наистина е магия. — Стоеше, вече загледан към брат си в далечината. Въздъхна и повтори: — Той сви знамето.

— Милорд, ранен сте…

— А, това ли? Инфайен Менанд. Нападна ме, докато бях ангажиран с двама други. Опита се да ме удари в гръб, но я усетих.

— Съдбата ѝ?

Силхас сви рамене.

— Тя беше Менанд. — Помълча малко, след това попита: — Капитане, легионът Хуст… изтеглянето им по заповед на Редоун ли беше?

— Не знам, милорд. Знам само, че близо хиляда от тях лежат мъртви, без да са отстъпили нито крачка. — Поколеба се за миг, после добави: — Ако наистина командир Торас Редоун е заповядала отстъплението, постъпила е правилно.

Напрегнатото лице на Силхас Руин трепна в студена полуусмивка.

— Ах, капитане, изказаното ви мнение уталожва мъката на този свят.

— Едва ли, сър. Всъщност — добави той по-твърдо — в този ден ние нанасяме страдание на този свят. Единственото облекчение от него вече се нарича смърт.

— И поражение — каза Силхас Руин. Презрението му отпреди миг беше изчезнало. Той присви очи към далечната гледка. — Ах, сега Хун Раал излиза на преден план. Изчерпан, но все пак въпреки разстоянието виждам мръсната му усмивка.

— Да — отвърна Келарас, макар и да не си направи труда да проследи твърдия поглед на Руин. — Изглежда, ще има бракосъчетание.

Силхас Руин кимна и изплю червено в калта в краката си.

— Удари камбаните, мъдри граде Карканас. Изкарай своите бежанци по улиците. Развий червените превръзки, за да направиш подходящи знаменца и вимпели. Положи на земята оръжията, за да направиш пътеката за нашите крал и кралица. Нещо нащърбено и зацапано под краката — не беше ли желязото първата ни слава, капитане? Самото раждане на тайстите, ако трябва да се вярва на легендите. — Махна с ръка, повече червена, отколкото бяла. — Както подобава за момента.

— Милорд, видях дракон. В небето. В бурните облаци.

— Аз не.

Келарас се намръщи, но осъзна, че няма какво повече да каже.

— Капитане.

— Милорд?

— Моят брат все още стои сам. Не сте ли от неговите Домашни мечове? Вземете оцелелите си и отидете при него.

„А вие, неговият брат?“

— Да, сър.

Келарас се обърна да повика войниците си. Когато се събраха около него, видя, че Силхас Руин е тръгнал на запад, сякаш се канеше да продължи пешком до Карканас. След това погледна на югоизток и видя последните от легиона Хуст, стигнали до билото. Вопълът на желязото им, едва доловим, но ясен, се носеше в ледените сълзи на вятъра.

Празек смъкна зацапаните си с кръв ръкавици и ги пусна на земята.

— Е — изфъфли, понеже устната му беше порязана и вече покрита с черна коричка, — това беше жалък ден.

Датенар — още си поемаше трудно дъх, понеже го бяха ударили с боздуган — отговори:

— Жалък, тъй ли? Не, приятелю, зарежи жалостта. Разкарай тази жалка компания от съжаления. Не виждам благослов в мизерното им присъствие.

— Нижат се по пътя като бежанци — отвърна Празек и се изплю.

— И ще търсят подслона на рационалното, както подобава за отчаяната им нужда. Но тези покриви са скромни и тълпите се бутат под всеки от тях, като семейство глупаци, навъдили се извън дома си, твърде много тела и недостатъчно стаи. Ще строим ли пристройки? Да разширим ли този жалък покрив? Ба, я просто да навъдим още.

— И на това ти казваш?

Датенар сви рамене.

— Ами, казвам, да ти го начукам на чукането. Но ние сме прави, приятелю. Съжаленията въдят съжаления, непрекъснато пъшкащо настървено котило. Накрая ставаме по-долни от животни. При всичката ни претенция за вродено благоприличие, липсва ни достойнство.

Празек премисли за миг думите на приятеля си. После погледна тътрещите се наоколо фигури и промърмори:

— Виж това течение. И аз съм тук, тегли ме, бута ме и ме ръфа.

Седна на студената мокра земя.

Датенар направи същото.

— Често съм се чудил — разсъди Празек — на ума на някои от нашите хора, у които ловът предизвиква изблик на страст и жар, очите им блясват като на дете. Виждал съм как стрела поразява точно. Някое благородно същество на поляна, вдигнало тревожно глава, за да рухне, пронизано от желязното острие. От твоето признание, приятелю, сега разбирам какво е убито. Достойнството е естественото състояние на зверовете. Тяхната вътрешна същност, на която, може би, ловците в своята морална низост завиждат и затова стават зли. Да убиеш напук, ах, Датенар, как се разголват годините.

Датенар въздъхна.

— Виж разкрилото се дете, зачервено и доволно, позира до жертвата. Ако воюваме срещу природата, ами, воюваме срещу самото достойнство. Мизерното ни господство превръща възвисяването в лъжа. Истината е, че ние смъкваме, като зла болест.

— Пощади малко от надеждата ми, моля те.

Датенар отпусна ръка на рамото на приятеля си.

— Е, това е то.

Варет крепеше Ребъл, колкото можеше, докато се изтътрят нагоре до билото. Щом стигнаха, Ребъл се вкопчи в ръката му под лакътя.

— В името на нашата Майка, Варет, пусни ме да отдъхна.

Варет смъкна приятеля си на земята, колкото можеше по-леко, и седна до него. Ребъл се отпусна на гръб и с пълни с болка очи се взря към небето. След малко отрони:

— Правя ги трийсет и седем.

Варет го погледна, видя кръвта, стичаща се от раната от меч в гърдите на Ребъл. Но не кашляше кръв — това поне му беше милостиво спестено.

— Трийсет и седем?

Ребъл вдигна треперещата си ръка.

— Едва ли ще успея. Но ще опитам.

— Говориш безсмислици.

— Кажи ми, Варет, вярно ли видях? Торас Редоун, коленичила до едно тяло? Фарор Хенд ли падна?

„Да причини такава скръб? Такива ридания и скубане на коси?“

— Не, Ребъл. Галар Барас.

— А. Значи така. Разбирам.

— Тя извади нож и щеше да си пререже гърлото. Фарор Хенд я спря, изви ръката ѝ и изтръгна оръжието. На лицето ѝ се четеше мъст и задоволство, когато я погледна. Ребъл, такива неща ме потрисат.

Други от разбития легион се смъкваха на земята около тях. Варет виждаше изпити, разкривени от болка лица. И все пак нещо сякаш липсваше.

— Изпукай ставите — каза Ребъл.

— Какво?

— Една за всеки живот, който отнех, за всяка шибана глупост, която направих. Направих ги четири, за днес. Не съм сигурен дали умряха обаче. Мисля, че не са. Надявам се да не са. Все едно — усмихна се той на тежките облаци, — трийсет и седем. Идиотското бреме на Ребъл. — Замълча и извърна леко поглед, за да срещне очите на Варет. — Ония Гадателки на кости… бива си го тоя дар, дето ни го дадоха…

Объркан, Варет отрони:

— Все още не знам какво беше.

— Нима?

Варет кимна.

Ребъл се изсмя, а после изохка.

— Какъв дар, Ребъл? Какво все пак направи онзи ритуал?

— Никакви лъжи повече. Само това. Никакво лъжене на друг. Но най-вече — никакво самозалъгване.

Намръщен, Варет поклати глава.

— Никога не съм лъгал себе си.

Ребъл го изгледа за миг и рече:

— Значи не си го и забелязал дори.

— Явно не съм.

Ребъл сплете ръце на корема си и започна да пука с кокалчетата на пръстите си.

— Трябва да знам — каза Варет. — Защо ме защити все пак? Там, в ямата. Защо си направи труда?

— За кое?

— Да ми бъдеш приятел.

Изпукаха стави.

— Не знам — отвърна Ребъл и се усмихна. — Може би защото имаше честно лице.

Варет се огледа. Всички от Хуст се събираха мълчаливо на купчини. „Никакви лъжи, това ли липсва тук? Тези сурови погледи в далечината?“

Листар все още беше жив, но не знаеше за Ранси. Толкова много от другите офицери, издигнати от редовете на затворниците, бяха мъртви. Бяха дошли на предната линия при отчаяното отстъпление на легиона и задържаха врага, давайки живота си за това.

Гърлото на Варет все още беше раздрано от неистовите му викове. И все пак, колкото и невероятно да беше, Хуст се бяха отзовали на отчаяните му команди и когато Празек и Датенар обърнаха ротите си и ги поведоха в отстъпление, бойният ден на легион Хуст бе приключил. През цялото това време Торас Редоун не се виждаше никаква, до самия край.

Заслуша се в пукането на пръстите на приятеля си, докато звукът не секна.

Ребъл така и не стигна до трийсет и седем. Просто си отиде.

Варет вдигна главата му и я отпусна в скута си. Зачеса с пръсти брадата му, разплете възлите косми, загледа се в кротко отпуснатото лице. Никога повече нямаше да го види оживено, с онази крива усмивка, с лукавия блясък в очите и бушуващия гняв, надвиснал като буреносен облак зад всичко това.

„Ребъл, приятелю мой. Не беше нищо повече от това, което беше. Аз те ценях. Много те ценях.“

Някой се приближи. Варет вдигна глава и видя, че е Листар.

— Той си отиде, Листар.

— Само ние двамата, значи — отвърна Листар.

— Двамата?

— Които застанаха между тях и Котките. — Листар помълча. — Страхливецът и мъжът, който искаше да умре. Доблестният… ами, както казваш, той вече е мъртъв.

Варет се замисли над думите и суровия му откровен тон.

— Никакви лъжи.

— Не можах да го направя, Варет. Не можах да убия никого. Само отбранявах.

— Така беше с повечето от нас, Листар. Видях го, навсякъде. Точно така осъзнах, че никога няма да спечелим. Нито да отстъпим. Просто стоим и умираме. Осъзнах го, Листар, макар и да не го разбрах. Не и преди Ребъл да го обясни. Ритуалът…

— Да, дарът ми за всички вас.

— Ти беше изпратен.

— Бях изпратен. Но за какво помолих? Тях? Някой попита ли ме изобщо за това? Казаха, че имаме нужда от нещо, което да ни освободи от вината, да ни пречисти, да отмете проклятието на престъпленията ни.

Варет погали изстиващото чело на Ребъл.

— Не помоли ли точно за това, Листар?

— Не. Не съвсем.

— Тогава… за какво?

— Поисках ние — всички ние — да приемем това, което сме. Да се изправим пред своите престъпления, пред жестокото си минало, пред злите си помисли. Ако трябва да чувстваме, Варет — така казах на Гадателките на кости, — ако трябва да чувстваме, тогава не ни позволявайте да се крием или да бягаме от тези чувства. Не ни позволявайте да се преструваме.

Варет вдигна глава и присви очи към Листар.

— Все още не схващаш — каза Листар. — Ти не си единственият страхливец. Изобщо. Този легион Хуст, всички тези осъдени. Варет, повечето от тях са страхливци. Онези мъже, срещу които се изправихме в мината, жадните да се доберат до жените. Беше ли просто похот? Не. Изнасилвачите са много неща, но най-вече са страхливци, онази порода, която трябва да се подхранва от жертви. Това е различен вид страхливост от твоята, Варет, но все пак е страхливост. Защо те мразеха всички те? Защото ти беше единственият страхливец, който не се криеше. — Замълча и извърна очи. — Погледни ги, Варет. Благословени от моя дар. Като ги гледам, мисля си, че Ребъл беше щастливецът.

След тези думи Листар се обърна и се затътри бавно нанякъде.

Варет се загледа след него. „Никакви лъжи. Е, това не те опазва от глупостта.

Мамка му, забравих да го попитам за Ранси.“

— Жрецо.

Ендест Силан вдигна очи. Видя жена с униформата на Домашен меч. Не задържа дълго вниманието му, понеже погледът му неизбежно се върна на дланите, отпуснати на коленете му.

— Можеш ли да вървиш? — попита го жената.

— Какво искаш?

— Трябва ни осветено място за погребение.

Той помисли да се изсмее на това, след като хвърли поглед към долината долу, със стотиците трупове, с мъртвите и издъхващи коне.

— Не там, жрецо. Но не е далече. Вдигаме каменна грамада, само за един човек.

Ендест вдигна дланите си.

— Кажи ми, какво виждаш?

— Съсирена кръв.

— Нещо друго?

— Какво още има за виждане?

Той кимна.

— Точно така. Очите ѝ ги няма. Дори белези няма. Напуснала ме е.

Изтекоха няколко мига.

— Ааа, ти си онзи, значи. От пазара. Онзи, който говорил с дракон. По-важното, ти си единият от жреците, които се противопоставиха на Хун Раал. И защо никой не се грижи за теб?

— Изпъдих ги.

Тя се приближи, пъхна ръка под лявата му мишница и го вдигна на крака.

— Ти се справи адски добре, жрецо. Даде ни шанс. Просто не го използвахме.

Той не можеше да разбере много тази жена и какво всъщност иска от него, но се остави да го поведе нагоре по пътеката. Минаха през насядалите, грохнали от умора войници на Хуст, но гледката на толкова много прекършени мъже и жени се оказа непосилна за Ендест и той наведе очи, загледа се в снега и покритата с кал и камъни земя.

След като изкачиха късия склон, жената го поведе към грамаден стар мъж, който трупаше усърдно последните камъни на гробна грамада. Дишането му беше някак свирещо и когато погледна през рамо към тях, Ендест видя защо — половината му нос го нямаше. Но това беше стара рана. Мъжът носеше същата униформа като жената.

Наоколо конски копита бяха тъпкали дълбоко в калта, а наблизо чакаха три коня, единият с изящно седло.

— Отстъпиха значи? — попита жената.

— Не им хареса, Пелк. Никак не им хареса. Но явно не искаха да ме ядосат.

— Никой не иска да те ядоса, Рансепт.

И спря с Ендест до грамадата.

— Тук, вътре.

— Кой?

— Лорд Венес Турайд.

— Лордът е мъртъв?

Жената погледна приятеля си, а той забърса протеклия си нос и сви рамене. Тя се обърна отново към Ендест Силан и каза:

— Така мисля. Би трябвало вече да е.

Фарор Хенд намери Празек и Датенар седнали на калния път. Все още носеха ризниците си, но шлемовете и металните им ръкавици бяха на земята до тях, а от мечовете в ножниците се чуваше тихо несекващо мърморене.

Собственият ѝ меч бе затихнал. Тя смъкна шлема си, усети блажено студения вятър на челото си и тихият стон на желязото, който бе изпълвал главата ѝ, изведнъж изчезна.

— Накарах ги да я отведат — каза им. — Под стража. Галар Барас си счупи врата, когато раненият му кон го хвърли. Тя искаше да се бие. Искаше да се хвърли в битката, за да може някой да я убие. Щях да го приема с охота и всъщност щях да тръгна с нея. Но беше твърде пияна, за да стои на краката си.

Датенар кимна.

— Уязвими сме, всички до един, Фарор Хенд, на лудостта на желанията си. Толкова много от копнежа в живота ни се оказва копнеж за смърт. Тези маски са безбройни, но вече не разполагаме с нито една от тях сега, нито за живота, който ни предстои.

— Няма ли ги сладките и страстни лъжи, бъдещето изглежда безрадостно — добави Празек.

— Твърде нетърпеливо с размахания пръст е това повторение на стари предупреждения, съживени наново. Всичките ни тайни ни водят към скръб. — Датенар изпъшка и бавно се изправи. — Прогизнал съм целият. — Погледна на запад. — Трябва да се приближават към града вече.

На Фарор Хенд ѝ се искаше да заплаче, но не знаеше за какво. Не липсваха причини; по-скоро бяха цяла зла тълпа, толкова много пред нея, че не можеше да избере между тях. „Сгодена. Кагамандра Тюлас, чуй изповедта ми. Не мога да обичам герой, не мога да обичам доблестен мъж, не мога да му се отдам, както би трябвало. Нямам нищо, с което да ти бъда равностойна, а опитам ли се, ще умра. Може би ще минат векове, докато плътта ми навакса, но ще го направи рано или късно. Душата е слаба. Тя може да повехне до леден дъх. Но корубата устоява, с малко намеци за празнотата, която крие.“

— Трябва да съберем легиона — каза Празек и се надигна до Датенар. — Полунощ наближава, мисля. Трябва да тръгнем към обоза, към фургоните ни.

— Празек — каза Датенар и се обърна към приятеля си. — Изоставихме моста. Стъпка настрани и се гмурнахме в тъмните води.

— Казано е, никой не се вдига отново от Дорсан Рил.

— Същото чувствам, приятелю.

Фарор Хенд погледна на юг и видя малка група ездачи. Все още бяха далече, но мъжът отпред беше висок, с гривеста сива коса.

„Разбира се.“

— Е, аз ви оставям с това — каза тя на Празек и Датенар.

— Фарор Хенд?

— Говорихте за мрачно бъдеще. Отивам да срещна своето.

Останал сам, лорд Аномандър, Първи син на Тъмата, седеше на коня си, вперил поглед към долината. Само кривна за миг глава към Келарас, когато капитанът се приближи и спря коня си до него.

— Милорд, вашият брат е тръгнал за Карканас. Пеш. Би трябвало да можем да го догоним.

Аномандър изглеждаше объркан.

— Карканас?

— Милорд, ще има бракосъчетание. Подробностите на мира.

— Подробностите на мира — повтори Аномандър. — Но, Келарас, никакъв мир няма вътре в мен.

Келарас не каза нищо.

Лордът продължи:

— Не, остави ги. Ще тръгна за брат си Андарист. Ще въздам мъст. — Погледна Келарас в очите. — Казва се Пелк, нали? Може би тя също се връща там?

— Не знам, милорд. Възможно е. Желаете ли да ви придружа?

Аномандър се усмихна.

— С радост бих приел компанията ти, Келарас.

— Сега ли, милорд?

— Да. Сега.

Поеха заедно на север.

Вренек не обърна много внимание на двамата ездачи, които слязоха в долината от североизток, а продължи да крачи сред труповете на падналите войници. Земята под тях беше все едно сдъвкана. Той използваше копието си като тояга, за да се крепи, докато крачеше между телата и се навеждаше от време на време да огледа безжизнените лица.

Болката и смъртта ги правеха неузнаваеми, а дори спомените, в които се беше вкопчил, вече бяха размътени в ума му.

Беше измръзнал, а вечерта бе странно сива, заклещена сякаш в облак от пепел, който отказваше да се слегне. Умиращите коне най-после бяха затихнали. Врани се спуснаха като опърпани знамена на нощта.

Едно изстинало лице привлече вниманието му. „Това един от тях ли е? Би могло. Виждал съм го. Да, това е един от тях. Някой е стигнал до него пръв. Но няма значение кой е стигнал тук пръв. Важно е само кой идва последен.

Казах, че ще отмъстя за Джиния, и ето ме тук.“

Обърна копието и насочи железния връх надолу, опря го в гърдите на мъртвия.

„Ще мушна дълбоко. Само това трябва да направя. Неговият призрак е тук. Близо. Не мога да ги видя повече, но знам, че са тук. Няма къде другаде да отидат.

Мушкам дълбоко. Натиквам острието, пробивам бронята, вълната, кожата. Това означава отмъщение. Това, което ще направя точно тук.“

Чу някакви звуци и вдигна глава. Две жени яздеха коне, направени от сплетени треви и клонки. Яздеха мълчаливо и го гледаха. Бяха само на десетина крачки.

Не ги познаваше. Не съвпадаха с лицата, които търсеше. Вренек отново насочи вниманието си към мъртвия. Натисна копието, но кожената броня отказа да поддаде. „Трябва забиване.“ Вдигна оръжието и го заби със сила.

— Все му е едно — каза едната жена. — Давай, щом трябва. Но насилието над труп е непристойно, не мислиш ли?

„Непристойно?“ Вренек огледа мъртъвците наоколо. Поклати глава и мушна отново. Кожената броня беше здрава. След това се наведе, за да види какво е убило мъжа. Видя резка в гърлото на трупа, откъдето беше бликала кръв и се беше изляла на земята. Не изглеждаше кой знае какво, но други рани не се виждаха.

Мушна за трети път, силно в гърдите, и после отстъпи. Обърна се към двете жени.

— Всичко е наред вече — каза им. — Отмъстих за онова, което ѝ направиха. Сега си отивам у дома.

Жената, която бе заговорила преди малко, се наведе от седлото си.

— И аз, сър, съм ваша свидетелка. Тя е отмъстена.

— Как се казваш? — попита Вренек. — Трябва да знам, след като си свидетелка и всичко останало.

— Тредбеър.

Златокосата жена до Тредбеър каза:

— А аз съм Т’рис. — Усмихна се. — Твоя свидетелка.

Доволен, Вренек кимна. До дома беше дълъг път и го чакаше много вървене. Щеше да вземе наметало от някое от тези тела, и може би второ за постелка.

„Джиния, свърши се. Чувствам се по-добре. Надявам се, че и ти ще си.

Понякога трябва да си дете, за да направиш каквото е редно.“

— За какво беше всичко това? — попита Т’рис. — И деца ли пращате вече на война, тайст?

— Оръжието му беше чисто — отвърна Тредбеър. Вдигна очи към небето. — Отишли са си, нали? Не кръжат все още там горе, в сумрака на облаците?

— Отидоха си, засега.

Тредбеър въздъхна.

— Мисля, че предпочитам да е така.

— Предпочиташ какво?

— Закъсняването за битката. Пропускането на цялата шибана бъркотия. Видяла съм достатъчно битки, Т’рис. Огледай се. Всички тези тъжни трупове. Глупав спор, който свършва с някой мъртъв, а другите изглеждат виновни въпреки цялото си удовлетворение. — Погледна Т’рис. — Аз тръгвам за Карканас, да намеря хората си. А ти?

— Има една гора — отвърна Т’рис. — Където чака друг азатанай. Мисля, че трябва да го видя.

— Защо?

— Той ще ме познае. Онази, която бях някога.

— Има ли значение?

— Какво искаш да кажеш?

Тредбеър сви рамене.

— Онова, което си била някога, не е това, което си сега. Имам чувството, че тръгваш, за да намериш объркване и може би мъка. Може би някои тайни трябва да си останат тайни. Изобщо ли не ти е хрумвало това?

Т’рис се усмихна.

— Непрекъснато. Работата е, че едва не се сблъскахме. Тук, в долината Тарнс. Ако бях дошла навреме. Ако той беше пробудил силата си. Драконите щяха да… се радват на това. — Замълча, после сви рамене. — Но нещо се случи. Някой, мисля, го задържа. Някой до голяма степен спаси света. Любопитна съм, а ти? За този тайст, който отказа на моя брат азатанай?

Тредбеър изгледа Т’рис продължително, след което въздъхна.

— Е, и къде е тази гора?

— Точно извън града.

— Значи, изглежда, ще яздим заедно още малко.

— Да. Не е ли прекрасно това?

Тредбеър видя момчето — вече се изкачваше по северния склон на долината.

— Това негово отмъщение — каза тя. — Той постъпи правилно, мисля.

— Мъртвите плачат за него.

— Нима? От жал?

— Не — отвърна Т’рис. — От завист.

Тредбеър смуши коня си и промърмори:

— Шибани призраци.

„Мисля да се събера с тях.“

Ренар последва лорд Вата Урусандер в старата тронна зала. В просторното помещение светлина и тъмнина водеха яростен спор, твърде сериозен, за да е битка, твърде безцелен, за да е война. Беше сърдито приемане, като на две сили, съзнаващи взаимната необходимост. Определение, би казал Урусандер, чрез противопоставяне.

Свещи и мангал огряваха единия от двата трона, поставени един до друг на подиума. Дървото му беше бяло, лъскаво като седеф, а над облегалките бяха провесени коприни със златни нишки. Другият трон сякаш излъчваше отрицание, което го правеше трудно откроим, все едно някоя безжизнена прашинка зацапваше окото.

Майка Тъма седеше на онзи трон, макар че при влизането на Урусандер в залата бе станала. В подножието на подиума и от двете страни на пътеката чакаха двете Върховни жрици, и двете извърнати с лице към Баща Светлина. Синтара беше пищна в одеждите си с цвета на слънчев изгрев, брокатът по нея искреше и сплетената ѝ коса приличаше на въжета от златни жички. Бял грим скриваше пресните рани на лицето ѝ.

Върховна жрица Емрал Ланеар — която Ренар никога не беше виждала — бе облечена в черен халат без никаква украса. Лъскавото ѝ черно като оникс лице изглеждаше смутено, дълбоки бръчки бяха стегнали устата ѝ. Беше по-стара от Синтара, чертите ѝ — твърде невзрачни при липсата на багра и цвят. Жена с вътрешна усмивка, привличаща мрак, заключи Ренар.

Този момент принадлежеше на повърхността, разбра тя. Нищо тук не говореше за дълбочина или стабилност. Церемонията щеше да е като всички церемонии: нещо преходно и ефимерно. Внезапно съсредоточаване, изпълнено с преднамереност, което щеше да кънти кухо завинаги.

Реши, че е напълно уместно.

Щом Урусандер спря на няколко крачки пред нея, Ренар се отдръпна надясно към редицата мангали, увиснали от железни триножници. Топлината бе добре дошла, но скоро щеше да стане потискаща. Тя неволно се приближи до застаналия там Хун Раал.

Смътната му усмивка бе също толкова добре дошла като топлината от горящите въглени: нещо фамилиарно, лукаво напомняне за фалшивостта на събитието. Насмешка съпътстваше събитието и в това отношение Хун Раал беше съвсем на място в тази сцена. Беше се съвзел от магическата битка, стига човек да решеше да не обръща внимание на раздраните му длани и зейналите дълбоки бразди по пръстите му. Това, както и непрестанното треперене, което дестраянтът се мъчеше да надвие с глътки от шишенцето си. При все това стоеше като напълно удовлетворен човек.

Ренар се замисли над сцената, уловена в самия преход към утрото, когато нощ и ден навлизаха в своята вечна изтощена битка на фона на кървящо небе, и се зачуди как ли ще бъде видяна в бъдещето. „Оголените зъби на необходимостта, преобразени в усмивки на радост в идещите векове. Онова огромно пространство от преднамерена небрежност, което наричаме история.“ Огледа залата и видя само още един свидетел, който навярно си задаваше същите въпроси. „Райз Херат. Историкът. Някога посещавах лекциите му. Нощ на самоомраза, спомням си, изричана с безжизнения тон на анатом, преподаващ на хирурзи. Само че тялото на дисекционната маса бе неговото собствено. Не можеше дори да се наслади на болката, която сам си нанасяше.

Когато любовта на историка към историята умре… уви, няма къде да се отиде, никакво място, където да можеш да избягаш и да се скриеш.

Освен ако човек не избере безчувствен живот.“

Погледна Хун Раал и видя, че той и историкът стоят общо взето лице в лице, а щом забеляза това, Вата Урусандер пристъпи напред, мина между двамата мъже и се приближи към подиума и жената, която щеше да стане негова съпруга.

Спря, когато Майка Тъма внезапно проговори:

— Един момент, ако благоволите, лорд Урусандер.

Той кривна глава и сви рамене.

— Толкова време, колкото ви е нужно — отвърна.

Тя сякаш обмисли думите му за миг-два, преди да продължи:

— Това ще бъде подходящо записано, както подобава за такова събитие. Две ранени половини… съединени. Върховните жрици ще говорят, всяка от името на своя… аспект. А каквото е съединено ще бъде, очаква се, изцерено. — Замълча, огледа всички и продължи като че ли с нетърпение: — Подробностите могат да изчакат описанието. Това, на което сме свидетели тук, е сделка, подпечатана с кръв. Мнозина загинаха, за да видят ръцете ни сбрани, Вата Урусандер, и не съм в настроение да празнувам.

Ренар видя мигновения гняв, пробягал по лицето на Синтара. А после Урусандер заговори:

— Майко Тъма. Заради моите войници веднъж отправих молба към знатните — и към вас — в името на справедливостта. — Махна пренебрежително с ръка. — Това не беше предизвикателство към вярата ми във вас.

— Да — каза тя, — онова предизвикателство дойде от другаде. Кажете ми, прочее, ще откажете ли сега титлата Баща Светлина?

— Изглежда, че не мога.

— Да — съгласи се тя. — Изглежда, че не можете.

— Но не за това помолих.

— Нито това е моят отговор на молбата ви за справедливост.

— Значи се разбрахме, Майко Тъма?

— Да, Вата, по най-добрия възможен начин.

Тогава той кимна и Ренар видя как напрежението напусна тялото му.

— Райз Херат — каза Майка Тъма.

Историкът пристъпи напред.

— Майко Тъма?

— Нашите жрици тук ще се съберат с вас. Заемете съседно помещение. Заедно, тримата би трябвало да можете да съчините подходящ преразказ за това предопределено и съдбовно бракосъчетание. Съчинете някакво брачно празненство, ако трябва.

— Значи, Майко, няма да има никаква церемония тук?

Майка Тъма пренебрегна въпроса, погледът ѝ се измести и се впи в Ренар.

— Не ви познавам — каза ѝ. — Видях само, че се появихте на стъпка зад Вата Урусандер. Но дори само тази подробност е достатъчна. Ще се закълнете ли, че никога няма да говорите за това, което се случи тук?

— С нетърпение очаквам официалната версия, Майко Тъма — отвърна Ренар. — И нищо друго няма да говоря. Ами, вече виждам ярката позлата на спомените ми за тази великолепна церемония.

Устните на Майка Тъма леко се извиха в нещо, което можеше да е потисната усмивка.

— Така ли се заклевате?

— Да — отвърна Ренар и кимна.

Вата Урусандер каза:

— Майко Тъма, Ренар е моя осиновена дъщеря.

— По титла? А вашият син?

— Моят син ще наследи толкова от онова, което притежавам, колкото би пожелал. Ренар е отказала всякакви символи на признаване, освен безвредната ми старческа склонност да я назова своя дъщеря.

— Угажда ви.

— Точно така — отвърна Урусандер.

Погледът на Майка Тъма се измести към Хун Раал.

— Вие се назовавате Смъртен меч на Светлината и виждам затъкнат в колана ви скиптър, сътворен от Първичната светлина. Кога възнамерявате да поставите този скиптър в ръцете на законния му притежател?

Усмивката на Хун Раал леко се напрегна, а след това, с небрежно свиване на рамене, той издърпа скиптъра от колана си и се приближи към Урусандер.

— Милорд. Баща Светлина. Този скиптър бе изкован във ваше име, за този ден и за всички бъдещи дни на вашето управление.

Вата Урусандер взе скиптъра и погледът му мигновено се върна на Майка Тъма.

Леката усмивка се върна на устните на Хун Раал. Той се поклони и се отдръпна.

— Съпруже — каза Майка Тъма. — Ще дойдете ли сега при мен, за да заемете своя трон?

Урусандер се поколеба, после каза:

— Съпруго, не съм привикнал с порядките на управлението, още по-малко на вярата.

— Управлението е само аромат, мирис във въздуха, Урусандер. Не по-различно от навиците ви на командир във вашия легион. Открила съм, че най-добре се поддържа с избирателно мълчание.

— Аз също съм го открил — отвърна Урусандер. — Въпреки че понякога подчинените ми започват да си въобразяват твърде много. До този момент съм проявявал неохота в налагането на… дисциплина. Такива актове трябва да бъдат недвусмислени и съвършено навременни.

— Значи разбирате естеството на управлението не по-зле от мен. Срамно е, както казвате, когато управляваните губят от поглед примера, който искаме да наложим. Колкото до вярата, е, не търсете напътствие от мен, Урусандер, защото определено съм се провалила в това изпитание. Очаквам обаче, че дните и нощите занапред ще се окажат доста натоварени за нашите жрици, докато направят, с ревностно усърдие, най-пълното описание на техните отговорности и на всички съблюдавани обреди, които сметнат за свещени в наше име.

— Споделям вашата увереност — отвърна Урусандер. — И в крайна сметка съм убеден, че ще ни се каже за почитанието, което се очаква и, предполага се, се изисква от нашите вярващи.

— Вероятно — съгласи се Майка Тъма. — Можем само с нетърпение да очакваме такива начертания и времето, когато няма да ни се налага да се притесняваме от грешни стъпки, причинени от невежеството ни.

Урусандер отново тръгна към подиума. Качи се на него, спря пред трона си и щом видя жлеба за скиптъра, го постави на мястото му.

После се обърна към Майка Тъма.

Когато тя протегна дясната си ръка, той вдигна своята и я постави под нейната. Ръцете им се стиснаха за миг, преди отново да се разделят.

С лица към залата, Майка Тъма и Баща Светлина постояха за миг, като в поза за бъдещето, преди и двамата да седнат на троновете си.

— Това е — промърмори Хун Раал до Ренар. — Свърши се.

Тя се обърна към него.

— Спомнете си неговото заявление.

— Неговото какво?

— Той обявява Оссерк за свой наследник, Хун Раал. Бяхме свидетели и така е, както казвате — свърши се.

Нещо тъмно пробяга по лицето му и изчезна, усмивката му се върна.

— Ааа, момчето. Да, наистина. Е, той беше кутрето в сянката ми и ако изобщо се върне… — Хун Раал сви рамене.

Двете Върховни жрици говореха с божествата си, тихо, поне засега.

Ренар се обърна да последва Хун Раал, но се озова лице в лице с историка.

— Бих искал да знам повече за вас — каза ѝ той. — За официалната версия.

— Измислете каквото ви трябва — отвърна Ренар.

— Бих предпочел да не ви представя неправилно.

— Бихте предпочели да съм спасителният пояс, в който да се вкопчите в прииждащия порой от лъжи?

— Нещо такова.

— Може би по-късно, историко — каза тя и тръгна към вратата. — Ще ви дам всичко, което ви трябва, и повече.

На Вата Урусандер му дадоха множество разкошно обзаведени стаи, може би с очакването за забавяне на консумирането на брака му с Майка Тъма, и точно в тези стаи Ренар намери временно убежище, за да се отдалечи от всичко това.

Гледането на битката беше изцедило силите ѝ. Магията беше стъписваща, ужасяваща. За жалост Хун Раал не само бе единственият оцелял, но и бе надделял, доколкото бе останал последният прав.

В компанията на мъжете и жените, които продаваха телата си, и почти подивялата глутница деца, струпани на склона, Ренар беше видяла мръсните последствия от провалената магия, щом войниците се сблъскаха в долината под тях. Беше се опитала да си представи майка си там, в гъмжилото, начело на отряда ѝ, как избива сънародници тайст. Но това се оказа трудно. Нещо в това не се връзваше — не можеше да се върже — и едва по-късно тя осъзна, че майка ѝ изобщо не би могла да участва в такова извращение.

Воинската чест е обвързана със служенето. Стойността на честта не може да е сама, не може да е ценна сама по себе си. Служенето поддържа честта, когато нищо друго не може. Откъсването ѝ от всичко, което ѝ дава смисъл, свежда войника до убиец, до главорез. С това осъзнаване Ренар се беше отдръпнала и вниманието ѝ се бе изместило към децата, събрани на склона да гледат избиването долу.

Бяха една изоставена, противна сган. Слаби и жестоки, малки, но корави, прекършени, но настръхнали. И като всяко прекършено нещо, съществуваха в света на захвърленото. Когато вдигнеха очи, виждаха жени, готови да вдигнат полите си, и мъже, изложили на показ ярко боядисаните кесийки на скротумите си. Виждаха други мъже и жени, обикалящи из лагерите, с мечове на кръста, с грубоват хумор и хладно практични в нуждите си.

„Уроци по практичен живот. Каквото и да правим като възрастни, правим в децата си още от онова, което сме. Няма ли край на това? Учените говорят за прогрес, но вече се боя, че грешат. Това, което виждаме, не е прогрес, това е уточняване. Нищо от старите порядки изобщо не си отива, просто се крие под объркването на модерността.“

Не, майка ѝ щеше да е отказала тази пародия. Щеше всъщност да е принудила Урусандер да действа. В името на честта. В името на войника.

Ренар се оказа единствената обитателка на покоите, предназначени за Урусандер, без нито един слуга вътре. Тръгна из стаите, като разбъркваше пепелта на съжалението си. „Един-единствен въглен остава и със сигурност ще ме изгори, и името ми, завинаги. Но някои неща не избираме. Някои неща са избрани за нас.“

Чу как външната врата се отвори и затвори. Върна се в главната стая и видя Вата Урусандер. Той като че ли се стъписа, щом я видя, но само за миг. След това се усмихна.

— Радвам се да те заваря тук, Ренар.

— Тя приключи ли вече с компанията ти?

— Отдавна никой от нас не е спал. Бури има в главите ни и бури между нас. За второто, виждам спокойствие напред. За първото… — Сви рамене и тръгна към прозореца с изглед към широката морава зад Цитаделата.

— Ще се справиш ли с Хун Раал? — попита тя и се приближи до него.

Гърбът му беше широк, но вече като на състарен мъж. Някаква тъга имаше в тази подробност.

— Да се справя с него? Имах амбиции, нали? Той се обявява за мой Смъртен меч. Това би трябвало ясно да показва кой кому служи.

— А дали?

Поколеба се на няколко стъпки зад него, щом той се наведе към стъклото и погледна надолу.

— Сметта на една цитадела — промърмори той. — Как се трупа зад стената, под улеите. Чудя се дали строим къщи просто за да държим боклука навън? Би трябвало да се изгори.

— Сам изгаря — отвърна Ренар. — Рано или късно.

— Хун Раал се смята за неуязвим. Може би е прав. Остави го на Синтара. Той е неин проблем, не мой. Майка Тъма е права за това. Отдръпваме се, не говорим много. Поданиците ни сами да решат състоянието си. Мислех да наложа свои закони, свои основи, на които би могло да се изгради справедливо общество. Но колко време ще мине, преди думите ми да бъдат изкривени? Предпоставките ми да бъдат изкривени и опорочени? Колко, преди в смъртната си природа да покварим тези закони, всеки път в отговор на една изцяло самообслужваща се нужда?

— Последните ли доблестни мъже и жени видяхме, Вата Урусандер?

Той се изправи отново, но не се обърна към нея.

— Жестоките са във възход, Ренар. Срещу това разумът няма никакъв шанс. Мислиш, че кръвта е свършила? Боя се, че това само започва.

— Тогава, сър, нищо не е разрешено.

— Не съм човекът, който да разреши това — каза Урусандер. — Но ти го знаеше, нали?

— Да.

— А моят син?

— Преценката му беше неправилна.

— Неправилна?

— Един млад мъж, лишен от отговорност, ще копнее за това — отвърна тя. — Един млад мъж ще вижда добродетелите на дълг и чест като блестящи неща, сурови и предмет на компромис. От такава позиция може да прави грешки, но те остават добронамерени.

Той все още не я поглеждаше.

— Нещо в теб е прекършено.

— Нещо в мен е прекършено.

— Моят син уби мъжа, когото ти обичаше. Той… не разбра ситуацията.

— Да.

— Въпреки това, изглежда, си му простила.

— Ще ми се — каза тя — да беше убил Хун Раал. Теб имам предвид. Ще ми се да беше застанал зад своето чувство за справедливост.

Той изсумтя.

— Никакви изключения, никакви компромиси. Да бях правил онова, което е правилно, всеки път…

— Но не направи нищо и сега стоиш тук, Вата Урусандер. Баща Светлина.

— Да, моят заслепяващ дар. — Помълча малко. — Видя ли го вече?

— Кое?

— Моят портрет. В коридора към тези покои. Кадаспала се е справил добре, мисля.

— Боя се, че не го забелязах — каза Ренар. — Не обръщам много внимание на изкуството. Особено компромисното.

— А, значи всички портрети са компромис? В горчивите си мигове, мисля, че Кадаспала би се съгласил с теб. — Подпря се с две ръце на перваза. — Е, изглежда, няма да бъда опростен.

— Само синът ти.

Той кимна, после въздъхна и рече:

— Кажи им, моля те, за приликата. Толкова умело, толкова искрено уловена от ръката на онзи слепец.

— Не беше сляп, когато те нарисува, мисля.

— Не беше ли? Да, външно не всъщност.

— Вата Урусандер — каза Ренар, — ще има справедливост.

Видя как той кимна отново в мига преди ножът ѝ да се забие дълбоко под лявата му плешка, за да смири ударите на сърцето му. Без да мигне, той отстъпи назад и камата остана в гърба му. Наклони се напред, челото му удари оловното стъкло, преди коленете му да поддадат, и се свлече на пода в краката ѝ.

Тя погледна надолу. Видя усмивката на лицето му. Мирна, доволна, безжизнена.

Нищо не свършва. Има материя и има енергия, и някои вярват, че това са единствените съществуващи неща. Но съществува трето. То изпълва и материя, и енергия, и все пак също така стои само. Нека да го наречем възможност. Само в света на възможността можем да действаме, да налагаме промени над цялото съществуване. Всъщност това е светът, в който живеем, ние, живите неща, в нашата упорита битка с успеха и провала.

Все пак истината остава. От двете, успеха и провала, само едно свършва играта.

Сега, поете, виждам стъписването, изписано дълбоко върху набръчканото ти лице, и все пак трябва да ти е ясно, дори в този миг на отчаяние, че любовта бе в сърцевината на това сказание, а сега трябва още веднъж да се отпуснем и да поемем дъх, да се укрепим за онова, което все още предстои.

Воините затъват в онова, което искат, във всичко, което правят от света, което не е нищо повече от унищожение и страдание. Помниш ли детето с камъка, на колене в тревата, и размазаното от камъка лице? Такъв е триумфът на войнствения.

Пирувай в него, ако ти харесва.

Това, което предстои, приятелю, е съвсем друг вид триумф.

Каква е тайната на чародейството? Тя е възможност. Тъй че, в зората на разцъфваща магия, нека видим какво правят от нея.