Гаснещ зрак

Тъй че жадуват за кръв. Поетите знаят вкуса ѝ, но някои го знаят по-добре от други. Малцина са се задавяли с нея. Стой на разстояние, прочее, и превърни насилието в танц. Тържествувай в звуците му, в хаоса и в онези неумолими изражения, които сякаш са по-подходящи за неприятна задача, изпълнена с неохотна сдържаност. За публиката е онази радостна възхита от добре размахания меч, съвършеното забиване, студеното лице с твърдия поглед в очите. Наслади се, прочее, на наперената стъпка и виж нещо изкусително в мрачното другарство на пропаднали мъже и жени…

Пропаднали? Казваш, че мнозина не виждат това? Да възхваля ли тогава вонята на лайна и пикня? Плача за далечни любими? Безнадеждния копнеж за майчина прегръдка, да облекчи болката и ужаса, да благослови смиреното затихване на блъскащото в гърдите сърце? Да опиша ли истинските лица на насилието? Гърча на страха, тежината на ужаса, паниката, която връхлита в изблик на кръв, изблик, който пресушава взора и издува очите? Но каква ценност има всичко това, когато да усещаш значи да признаеш крехкостта на нечия душа, а тази крехкост трябва вечно да бъде отричана в публичното перчене, което толкова много смятат за съществено, иначе губят самообладание.

Всъщност, според мен самата броня нашепва за слабост. Разхлаби ремъка на шлема, остави кожата на черепа ти да настръхне в студения въздух. Смъкни всичко докато не застанеш гол и да видим отново това перчене.

Има поети, които блестят в описанията си на битка, на всички онези борби, тъй умело превърнати в ритуал. И те се грижат обично за своята градина от думи, трупат високо жътвата на слава, дълг, кураж и чест. Но всяка от онези сочни думи е откъсната от същата лоза и уви, тя е отровна. Наречи я необходимост и виж добре запредените ѝ нишки, усуканите жилки на нейната войнственост.

Необходимост. Войниците атакуват, но атакуват, за да защитят. Онези насреща им стоят твърдо, но стоят твърдо също за да защитят. Враговете водят война в самозащита. Размисли над това, моля те. Размисли над това добре и размишлявай над това дълго. Избери прохладен здрач, с неподвижния въздух, с влагата по земята. Отдръпни се от всякаква компания и застани сам, загледан в гаснещото слънце, загледан в пробуждащото се нощно небе над теб, и отдай мислите си на необходимостта.

Ловецът знае това. Плячката знае това. Но на едно бойно поле, където всеки живот се люшка на везните, където детства, заченати отдавна и внезапно отминали младежки дни, всички, невъзможно, безумно, са довели до този ден. Този бой. Това окаяно пространство на убийство и смърт. Това ли беше каузата, която твоите баща и майка мечтаеха за теб? Това ли бе причината да те отгледат, да те отхранят, да те обичат?

Какво, в името на всички богове отгоре и отдолу, правиш тук?

Необходимостта, когато говорят за нея във форума за човешкото усилие, най-често е лъжа. Предявилите претенция над твоя живот ще я използват често и все пак ще те държат на разстояние, отказвайки ти времето за размисъл или за осъзнаване. Проумееш ли лъжовността на тяхната претенция, всичко е изгубено. Необходимост: лъжата, криеща се зад истинските достойнства на храброст и чест — опияняват те с тези думи и искат да те запазят така, докато дойде времето да пролееш кръвта си за тях.

Поетът, който тържествува във война, е предач на лъжи. Поетът, който се наслаждава на финия детайл с единствената цел да подхрани страстта за кръв, има дълбочината на локва пикня на земята.

О, аз съм приключил с това.

1.

Ренар излезе от палатката, вдигна очи към ярката утринна светлина и не мигна. Зад нея, от другата страна на платнената стена, мъжете и жените се надигаха от кожените си завивки, оплакваха се горчиво от влажния студ, подвикваха сърдито на децата да побързат с греяното вино. Вътре в палатката въздухът бе наситен с душната миризма от любовни ласки, вонящата пот от войници, вече отишли си, металната лютивина от смазките, с които войниците точеха оръжията си и ги разтриваха в кожената сбруя, за да я запазят гъвкава, с дъха на пияници и смътната подмолна жилка от повръщано. Но тук навън миризмите бързо се отвяха и главата ѝ се прочисти, докато гледаше събуждащия се лагер.

Взимаше пари също като другите курви, въпреки че не ѝ трябваха. Издаваше фалшивите си стонове и мърдаше под мъж като жена нетърпелива и жадна, а когато те потреперваха, изпразвайки съкровищата си в нея, и ставаха слаби и невинни като деца, ги държеше в прегръдката си като майка. Във всяко отношение, прочее, беше също като другите. И все пак я държаха настрана, вечно изключена от близката им компания. Беше осиновената дъщеря на лорд Урусандер, в края на краищата, легионен командир и неохотен владелец на титлата Баща Светлина, а това бе привилегия, достойна за мечти, и ако цветни венчелистчета се пръскаха по дирята ѝ, те бяха с цвета на кръв. Нямаше приятели. Нямаше привърженици. Всички около нея бяха студенокръвни като влечуги.

Скреж бе посребрил туфите трева между палатките и земята бе замръзнала и корава. Пушекът, който се вдигаше от готварските огньове, не стигаше нависоко, рееше се като смут около главите на войниците, докато те приготвяха снаряжението си.

Можеше да види, във възбудените им жестове, в нервите, които издаваха със суетенето с токи и катарами, и можеше да чуе, в киселия тон на разговорите им, че мнозина вече вярват, че това ще е денят. Битка предстоеше, битка, която щеше да бележи началото на гражданска война. Ако се обърнеше наляво и можеше да накара взора си да посече през склона на хълма на североизток, през тъмната грамада от камък, пръст и корени, и после отново навън в утринната светлина, щеше да види лагера на Стражите, лагер не по-различен от този, ако оставеше настрана тези блестящи като сняг кожи и коса с цвета на предено злато. А в центъра на онзи, другия лагер, на щандарт, извисен от командната палатка, щеше да види герба на лорд Илгаст Ренд.

Денят вдъхваше усещане за неохота, но иронично, като жена, преструваща се, че се съпротивлява в първата си нощ на силните ръце, които разтварят бедрата ѝ, а след това въздухът се изпълва с полагащата му се доза рязко дишане, стонове на екстаз и тежко пъхтене. А когато всичко свърши сред дълбоки езера задоволена страст, по тревата има кръв.

„Точно така. И както би казал Хун Раал, ако имаше ум, справедливостта е остроръбо нещо и днес ще бъде извадено от ножницата, и развъртяно с твърда ръка. Неохотата е илюзия и както само Оссерк знае, съпротивата ми всъщност бе фалшива, в деня, в който ме взе синът на Урусандер. Затънали сме в лъжи.“

Разбира се, също толкова вероятно беше лорд Урусандер да се опълчи на тази привидно неизбежна съдба. Вържеш краката на жената, стегнеш целомъдрен колан с тръни на двата хълбока, за да откажеш удовлетворение и от двете посоки. Би могъл като нищо да съсипе нещата за всички.

Тъй че в по-прозаичните подробности — скрежа, лекия, но леден вятър, облачетата дъх и дим, далечното цвилене на коне и случайния рев на товарно муле; всичките звуци на един пробуждащ се ден в компанията на мъже, жени, деца и животни — можеше, ако бе по-нехайна, да повярва, че потокът на живота е плавен, с всичките му обещания наредени пред него, светли като утринното слънце.

Придърпа наметалото около присвитите си рамене и тръгна през лагера. Минаваше между редици палатки, като стъпваше внимателно, за да избегне въжета и колове, внимаваше с браздите, които цепеха диагонално през пътеката, и стърнището, останало след жътвата едва преди седмица. Заобикаляше изкопите, всечени дълбоко в пръстта, където изпражнения плуваха над мудната повърхност на мътна вода наред с подутите трупове на плъхове. Към ранния следобед, когато слънцето стоплеше въздуха достатъчно, щяха да дойдат комари на гъсти, вихрещи се облаци, жадни за кръв. Ако войниците стояха в строй срещу врага, нямаше да е голяма утеха преди сблъсъка на оръжия.

Макар майка ѝ да бе служила като капитан в Легиона, Ренар нямаше голям усет за тънкостите на войната. За нея тя беше сила, до този момент заключена в миналото ѝ: владение на внезапни отсъствия, празно със загуби и лош късмет, където дори скръбта беше хладна на допир. Беше някъде другаде и да мисли за нея беше все едно да краде спомените на непознат. Ветераните, които взимаше под кожените си завивки, бяха познавали това владение и всяка нощ, докато вероятността за битка се приближаваше, тя долавяше в тях смътна умора, някакъв фатализъм, който замъгляваше очите им и отнемаше малкото думи, които бяха склонни да изрекат. А когато се любеха, приличаше на срамен акт.

„Майка ми умря на бойно поле. Събудила се е една сутрин, също като тази, безрадостните ѝ очи са обходили това, което ще донесе денят. Дали е видяла гниещия си труп там, в собствената си сянка? И дали е познала, още щом го е зърнала, оръжието, което е щяло да я посече — заслепяващ блясък, приближаващ се през гъстата гмеж? Погледнала ли е в очите на своя убиец и дали е видяла в тях ясно изписана своята смърт?

Или не е била по-различна, в онази сутрин, от всеки друг глупак в ротата ѝ?“

Въпросите изглеждаха банални, като прашасали неща, прахта — изтръскана, издухана във въздуха от тежка, но безсмислена въздишка. Ренар не беше родена да държи меч. Ножът в тънката кожена кания на бедрото ѝ беше скромен в прагматичната си неизбежност. Все още не бе готова да си представи, че го изважда. Докато крачеше, не блестяща — кожата ѝ все още не беше благословена с белота, — я заобикаляха войници и на ярката светлина, която се надигаше като друг свят, свят не като снощния, я отбягваха ловко, видима, но не и видяна, и видът ѝ, ако изобщо предизвикваше нещо, едва ли събуждаше много повече от жегване на съжаление — мекото усещане за плътта ѝ, тежината, която носеше и която изненадваше всеки мъж, щом го възседнеше в тъмното. Всичко това беше без значение сега.

Но все пак можеше да се намери власт в това: евтината жена като предвестник на съжаление, караща лицата да се извръщат, караща иначе силни мъже да се наведат над някоя задача, смръщили чела. Насладите на плътта образуваха само една остра гънка в усещането за живот, а на противоположната страна тази плът познаваше болката и ужасната щета. В един невнимателен миг човек може да сбърка петната на едното с другото.

Беше напомнянето, което не искаха, не тук и сега, така че вървеше между тях, без да я заговарят, твърде плътна, за да е призрак, ала все пак отбягвана. Разбира се, това навярно можеше да се каже за всички призраци — за живите поне, — и ако беше така, то светът беше пълен с тях, плътни, но не достатъчно плътни, и всеки ден бродеха невидими, с мечти за някой бъдещ миг, и си представяха единствения свой съвършен жест, който да изтръгне от всекиго сладката изненада на разпознаването.

Знамето на командната палатка, златното слънце на синьото му поле, вече бе точно пред нея и докато се приближаваше, тя забеляза празнината, обгръщаща тази палатка, сякаш някаква невидима преграда обкръжаваше пространството. Никакви войници не го доближаваха, а онези, които видя там, около него, до един се извърнаха. След няколко мига долови отвътре викане, дрезгавия рев на едва сдържан гняв: гласа на Вата Урусандер, командир на легиона и неин приемен баща.

Тези, които можеше да са отговаряли на Урусандер, говореха тихо, с мърморене, което не можеше да премине през платнените стени, при което сякаш техният лорд спореше със самия себе си, като безумец, воюващ с гласовете в главата си. За един кратък миг Ренар си го представи сам в командната палатка. И тя щеше да влезе и да стане свидетел на срамното му унижение. Видя се как наблюдава със странно равнодушие как той извръща към нея смутеното си, озадачено лице. После този миг отмина и тя се приближи към входа, където зацапаното платнище бе провиснало като просешка черга.

Все още бе на няколко крачки от палатката, когато видя как платнището се раздвижи и след това се изду на една страна. Капитан Хун Раал се появи и нахлузи кожените си ръкавици, щом се изправи. Лицето му бе червено под избелялата маска на чудодейното му преображение, но пък то винаги беше червено. Спря, огледа се, погледът му за миг се впи в Ренар, която бе забавила стъпките си. Една от братовчедките му се появи зад него, Севег, и на закръгленото ѝ, бледо като тебешир лице за миг пробяга изражение, което можеше да е било задоволство, но се изви в презрителна усмивка, щом видя Ренар.

Севег сръга братовчед си, отстъпи встрани и се наведе в насмешлив поклон.

— Ако имаш болежки в тази мразовита утрин, скъпо момиче, зимата не е виновна.

— Подминала съм ги отдавна болежките — отвърна Ренар и пристъпи напред.

Но Хун Раал се пресегна и я докосна по рамото.

Тя се спря и се обърна към него.

— Мисля, че няма да се зарадва да те види, Ренар — каза капитанът и я изгледа с кървясалите си очи. — Колко наметала на поражение може да носи един човек?

— Миришеш на вино — отвърна Ренар.

Дръпна платнището настрани и влезе в палатката.

Лордът не беше сам. Уморена на вид, лейтенант Серап — две години по-голяма от сестра си Севег и доста по-тежка — седеше вляво от него на очукан походен стол, не много по-различен от този, който понасяше тежестта на Урусандер. Очуканата маса за карти бе в средата на помещението, но стоеше накриво, сякаш я бяха бутали или ритали. Картата от плътна хартия, на която бе нанесен околният район, се беше измъкнала от придържащите я камъни на единия край и ъглите ѝ се бяха навили нагоре, сякаш бързаше да скрие онова, което разкриваше.

С кожа, толкова бяла, че сякаш почти светеше, приемният баща на Ренар беше забил поглед в окаляния платнен под пред също толкова окаляните му ботуши. Злато имаше вече в дългата му коса, опръскало среброто. Буквално всички в легиона вече бяха белокожи.

Серап, навъсена, се покашля и рече:

— Добро утро, Ренар.

Щом тя заговори, Урусандер стана и изпъшка:

— Твърде много болежки. Спомени се събуждат в костите първо и пращат болка до всеки мускул, и всичко това — за да напомни на човек за годините зад него. — Без да обръща внимание на осиновената си дъщеря, лордът се обърна към Серап и сякаш я изгледа озадачено за миг. — Не си виждала все още портрета ми, нали?

Ренар видя как лейтенантът примига, сякаш изненадана.

— Не, милорд, макар да са ми казвали, че талантът на Кадаспала бил…

— Талантът му? — Урусандер се озъби в мрачна усмивка. — О, да, да поговорим за таланта му, нали? Око, венчано за ръка. Ловки мацвания на гений. И ликът ми е чудесно уловен в най-тънка боя. Можеш да погледнеш образа ми на онова платно, Серап, и да си кажеш как съвършено предава дълбочина все едно съм застанал в свят, в който можеш да пристъпиш. И все пак доближи се, ако смееш, и ще откриеш, че лицето ми не е нищо освен боя, тънка като кожа, с нищо зад нея. — Усмивката му вече беше напрегната. — Нищичко.

— Милорд, никоя рисунка не може да направи нещо повече.

— Да, не може. А портрета сега го чака избеляване, нали? Може би скулптура тогава? Някой скулптор азатанай с присъщия неизмерим талант. Прах по ръцете му и длето, което вика. Но пък кога чист мрамор е разкривал истината под повърхността? Болките, напряганията, жегванията, извиращи отникъде, сякаш всяка нишка нерв вътре е забравила собственото си здраве. — Въздъхна и се извърна към входа. — Дори мраморът се надупчва с времето. Лейтенант, приключих с Хун Раал за днес, и с всички проблеми на кампанията. Не ме търсете навън и не пращайте вестоносец да ме търси… отивам на разходка.

— Добре, милорд.

Той излезе от палатката.

Ренар отиде до опразнения от Урусандер стол и се настани в него. Топлината му се бе задържала на кожената седалка.

— Няма да те приеме в това състояние — каза Серап. — Ниско и бързо си паднала, Ренар.

— Аз съм призрак.

— Призракът на съжалението за лорд Урусандер. Приличаш на обратната страна на майка си, като обърнат камък, и докато всичко, което виждахме в нея, беше на слънчева светлина, ти не си нищо повече от мрак.

Ренар изпъна дясната си ръка и огледа не съвсем бисерната кожа.

— Зацапан мрамор, още неразяден от старост. Гола, ти си като сняг. Но аз не съм.

— Идва при теб — каза Серап. — Но бавно, в знак на неохотата на вярата ти.

— Това ли е? Нося колебанието си?

— Враговете ни поне носят ръждата си открито.

Ренар отпусна ръката си и каза:

— Вземи го в постелята си. Болките му, жегванията… изтръгни от ума му мислите за тленност.

Серап изсумтя отвратена, после попита:

— Това ли зърваш всяка нощ, Ренар? В онова безгрижно лице, зареяно над собственото ти? Някое смътно напъпване на безсмъртие, като роза в пустиня?

Ренар сви рамене.

— Превърнал е плътта си в торба, натъпкана със слабости. Развържи възела, лейтенант.

— За доброто на Легиона?

— Ако съвестта ти се нуждае от успокоение.

— Съвест. Не съм помисляла, че ще чуя тази дума от теб. — Серап махна пренебрежително с ръка. — Днес Хун Раал ще води Легиона. Отиде да преговаря с лорд Илгаст Ренд. Това безумие трябва да свърши.

— О, да, а той е сдържан човек, нашият Хун Раал.

— Раал получи заповедите и ние бяхме свидетели. Урусандер се бои, че да е начело на Легиона днес ще се окаже твърде провокативно. Не иска да предизвика публичен спор с лорд Илгаст Ренд.

Ренар ѝ хвърли бърз поглед и извърна очи.

— Разчитай на Хун Раал да направи този спор публичен, ако ще се спускаме в евфемизми за битка.

Серап поклати глава.

— Ако днес се извадят оръжия, ще ги извадят първо Илгаст Ренд и неговите непригодни Стражи.

— Жегнат от обида и притиснат в ъгъла от самодоволния образ на Хун Раал. Бих казала, че това, което описваш, е неизбежно.

Тънките вежди на Серап се вдигнаха.

— Курва и ясновидка едновременно. Браво. Постигнала си онова, за което жриците на Майка Тъма копнеят, докато се мятат нощем в безсъница. Трябва ли да те пратя при Дъщеря Светлина като нейна първа послушница?

— Да, всъщност името, което Синтара си избра. Дъщеря Светлина. Винаги съм го смятала за самонадеяност. О, а сега и от теб, в допускането, че имаш правото да ме пращаш където и да било.

— Прости ми за прегрешението, Ренар. Има един учител в лагера — виждала ли си го? Човекът е без един крак. Сигурно би те взел под грижите си. Ще посъветвам Урусандер следващия път като се видим.

— Имаш предвид Сагандер, избягалия от дома Дракони — отвърна Ренар, безразлична към заканата. — Курвите говорят за него. Но той вече има дете, което смята да учи. Дъщерята на Тейт Лорат, или поне така ми казаха. Шелтата Лор, на която се обляга като човек, осакатен от самосъжаление.

Погледът на Серап се втвърди.

— Шелтата? Този слух не съм чувала все още.

— Не общуваш с цивилните във войската и с курви. Е, не и редовно — добави с лека усмивка. — Все едно, до гуша ми е дошло от учители. Твърде много години ме учиха и, ах, колко деликатно се държаха с дъщерята на мъртва героиня.

— Успели са да изострят ума ти, Ренар, макар да се съмнявам, че някой би се гордял с жената, която създадоха.

— Доста ми идват наум, които с радост биха споделили постелята ми и биха сметнали за сладка закъснялата си награда.

Серап изсумтя и стана.

— Какво дойде да видиш тук, Ренар? Това е първият ти път в палатката на баща ти, откакто напуснахме Нерет Сор.

— Трябваше да му напомня — отвърна Ренар. — Докато оставам невидима за очите му, той стъпва покрай мен.

— Ти си страдание за него.

— Имам много компания в това, лейтенант.

— А сега?

— Сега ще се кача с моите кикотещи се приятелки на някой хълм, за да наблюдаваме битката. Ще впием гарванови очи в полето долу и ще си говорим за окървавени пръстени и брошки.

Усещаше дълго погледа на Серап върху себе си, цели четири или пет дъха, а след това тя излезе от палатката и я остави сама.

Ренар стана, отиде до масата и намести камъните, за да затиснат навитите ъгли на картата. После се наведе над нея и огледа тънките мастилени линии, очертали терена.

— А, този хълм тук би трябвало да свърши добра работа днес.

„Разговори за алчност, с блеснали очи. Рязък смях и кикотене, груби шеги, а ако мъжете и жените, които взехме снощи, легнат студени и смирени в калта в долината долу, е, винаги ще има други, които да ги заменят.

Алчността прави курви от всички ни.“

Капитан Хаварал препусна в лек галоп надолу по склона. Вятърът с писък помиташе сухи листа по пътя му. Широкото корито на долината напред не беше толкова равно, колкото би му се искало, с лек наклон, благоприятен за врага. От билото на възвишението зад него, където Илгаст Ренд бе строил армията си Стражи, теренът бе изглеждал повече или по-малко идеален, но сега той трябваше да избягва хлътнатини, скрити от голи храсталаци, криви дървета и тук-там тесни, но дълбоко изровени коловози, които кривяха надолу и примамваха конския глезен към болезненото изпращяване на кост. Стражите бяха конна сила, разчитаща на бързина и подвижност. Това, което виждаше по този склон, го безпокоеше.

Беше Страж през целия си зрял живот и често в отсъствието на Калат Хустаин бе поемал цялостното командване като старши офицер. Не беше лесно просто да се отърси от усещането си за измяна, когато научи, че лорд Илгаст Ренд му е прехвърлил тази отговорност, но все едно щеше да следва заповедите без никакво оплакване, без никакъв израз на негодувание на лицето си. Тъй или иначе, тази сутрин личните обиди бяха най-малката му грижа. Това, че Стражите бяха тръгнали срещу Урусандер; че той и другарите му сега се подготвяха за битка, всичко това заради няколкостотин избити селяци в горите, беше, поне за него, пълна лудост.

На всичкото отгоре нямаха надеждно разузнаване за попълнението на Легиона. Беше ли напълно попълнен? Или това, както Ренд явно вярваше, още не бе постигнато? Прагматични грижи бяха тези. Днес можеше да се окажат изправени срещу пълната мощ на Легиона на Урусандер.

„Гражданска война. Отказах да мисля за това. Смъквах кожите на Стражите ми всеки път, когато някой само намекнеше за това. Ето ме сега, един стар глупак, подложен на обсада от знаещи погледи. Да се надяваме, прочее, че не съм изгорил последните трохи уважение сред войниците си. Нищо не оформя един глупак по-бързо от куха тирада.“

Но дори глупаците могат да имат кураж. Щяха да следват заповедите му. Да мисли другояче беше невъзможно.

Засега яздеше сам, наблюдаван от хиляда и петстотин души от своите, понесъл покана до лорд Урусандер за преговори насаме с Илгаст Ренд. Тази битка все още можеше да се предотврати. Мир можеше да се извае от тази безформена каша, но да копнееш за това не беше обезкуражаване. Беше всъщност отчаяно домогване към последните капчици мъдрост.

Как щеше да се държи Урусандер, изправен пред гнева на лорд Ренд? Това щеше да е сцена, достойна за гледане, та макар и само през дупчица, бодната в задната стена на палатката. Не че такова нещо изобщо беше възможно. Двамата мъже щяха да се срещнат сами и гласовете им едва ли щяха да се разнесат достатъчно, за да бъдат чути от някого отвън.

Беше стигнал до средата на коритото, когато видя отряд ездачи, появил се на отсрещния хребет.

Намръщи се и конят му за миг обърка пътя си, щом той неволно отпусна юздите.

Знамето не беше на Вата Урусандер. Вместо него знаменосецът развяваше цветовете на Първа кохорта на Легиона.

„Хун Раал. Не ни ли е дошло до гуша от този човек?“

Обидата беше явна и Хаварал се усети, че се колебае. След това се укори наум. „Не, не за мен. Не съм нито Калат Хустаин, нито Илгаст Ренд. Нямам правото да показвам такава обида. Освен това Урусандер може да чака вест и просто праща своя капитан, както Ренд изпрати мен.“ Идеята звучеше убедително, стига да не насочваше твърде много критичност в тази посока. Срита коня си с подновена увереност и продължи напред, право към делегацията.

Севег яздеше до братовчед си, а другите в свитата на Раал бяха същите лакеи, които го бяха придружили на последната му визита в лагера на Стражите. Истината на слуховете бе явна за очите на Хаварал. Бяха се преобразили, кожите им бяха като алабастър. Все пак да се види тази чудодейна благословия на Светлината бе стъписващо. Яздеха с високомерие, с осанката на същества, вярващи, че са посветени в опасни тайни и поради това с основание трябва да вдъхват и страх, и почит. Като толкова много войници, бяха по-лоши от деца.

Въздухът загорча и Хаварал едва се сдържа да не се изплюе.

В глупав израз на неучтивост или дръзко презрение те спряха първи, за да изчакат идването му.

Вятърът се надигаше, режеше по дължината на коритото, вихреше листа около глезените на конете и ги правеше неспокойни, а облаците комари вече се надигаха от тревите и прииждаха на бръмчащи рояци в заслона на войници и животни.

Щом Хаварал спря пред тях, първа заговори Севег:

— Илгаст праща старец да ни поздрави? Трудно можем да те наречем ветеран, нали? Стражите не са войници. Никога не са били, както скоро ще откриеш.

Хун Раал вдигна ръка да прекъсне по-нататъшния коментар на братовчедката си.

— Капитан Хаварал, нали? Добре дошъл. Утрото е мразовито, нали? От онзи мраз, който засяда в кокалите ти.

„И това трябваше да смекчи твърдостта ми? Витр да ме вземе, човече, ти дори не си трезвен.“

— Нося ви вест от лорд Илгаст Ренд — каза Хаварал, впил поглед в зачервените очи на Раал, ужасни на фона на бялата кожа. — Той желае да преговаря насаме с лорд Вата Урусандер.

— В такъв случай съжалявам, приятелю — отвърна Хун Раал. Пиянската усмивка заигра на тънките му устни. — Това е невъзможно. Моят командир ми нареди да говоря от негово име. С това уточнение, щастлив съм да преговарям с лорд Ренд. Макар и не насаме, мисля. Съветниците са полезни в такива обстоятелства.

— Телохранители, искате да кажете? Или убийци?

— Нито едно от двете, сигурен съм — отвърна Хун Раал с къс безгрижен смях. — Командирът ви, изглежда, оценява живота си по-високо, отколкото е оправдано. Нито пък съм склонен да се чувствам по някакъв начин заплашен от близостта му.

— Гордостта на знатния — каза Севег и поклати глава в неверие. — Махнете му да слезе тук, капитане, и да започваме. След като е склонен отново да се прави на войник, напомнете му за простите ни порядки.

— Достатъчно, братовчедке — каза Хун Раал. — Вижте как този мъж пребледнява.

Хаварал стегна юздите на коня.

— Това, което си навличате днес, е петно на безчестие, което дори вашите кожи не могат да скрият. Дано вечно го носите в срам.

Обърна коня си и пое обратно.

Докато гледаха как се отдалечава, Севег каза:

— Скъпи братовчеде, позволи ми да го посека, умолявам те.

Хун Раал поклати глава.

— Спести си кръвожадността, скъпа. Оставяме Ренд да развихри гнева си и да предизвика предстоящата битка. По този начин, братовчедке, сме оправдани за последствията.

— Тогава ще намеря този старец на полето и ще взема живота му.

— Той не е нищо повече от пратеник.

— Видях омраза в очите му.

— Ти я събуди с жилото си, братовчедке.

— Обидата с това, че пращат него, е дело на лорд Илгаст Ренд, признавам го. Но не виждам нищо достойно за уважение сред Стражите. Поне да ги водеше самият Калат Хустаин.

Братовчед ѝ изсумтя.

— Скъпа глупачке, Калат изобщо не би ги довел при нас.

Тя помълча за миг, после сви пренебрежително рамене.

— Спестен ни е походът, значи.

— Да.

По знак на Хун Раал обърнаха конете и поеха обратно натам, откъдето бяха дошли. Комарите се понесоха по дирята им, но скоро останаха далече назад.

Утрото се проточи, трупащо собствената си ярост с резкия отривист вятър, който притискаше тревите на хълма, на който стоеше Ренар, недалече от другите мъже и жени. Зад тях, на този остров на зли страсти, осиротелите деца, неофициално осиновени от двайсетината курви, споделящи близката палатка, тичаха, смееха се и кълняха освирепелите насекоми. Три-четири палеха огън от буци изсъхнала тор, с надеждата, че пушекът ще прогони гадините, но това не помагаше. Други палеха лули, ако можеха да изпросят ръждивец от някоя милозлива курва. Тези, които не можеха, просто тъпчеха трева в чашките. Отчаяното им кашляне предизвикваше вълни пронизителен смях.

Курви от други палатки заизлизаха на билото на хълма, завикаха обиди и запсуваха. Съперничещи си групи деца започнаха да се замерват с камъни. Първата кръв за деня бе пусната, когато един остър камък улучи едно момиче в слепоочието и добави нов белег на лицето му. Ядосано, момичето подгони момчето, хвърлило камъка, и то побягна с писък.

Ренар, заедно с всички останали, се загледа след децата, затичани надолу по склона.

Отдясно Хун Раал беше строил своята кохорта, макар древното название да беше неуместно, тъй като всяка кохорта на Легиона на Урусандер вече бе съставена от цели хиляда войници. Това бе силата, която Раал изправяше срещу Илгаст Ренд и неговите Стражи, построени на отсрещния хребет на долината. Невидими за Стражите и техния лорд, две флангови кохорти чакаха на задния склон, с части леко въоръжена конница между пехотинците.

По билото, виждаше тя, пики се подготвяха в шест реда дълбока линия зад Хун Раал и офицерите му. Ренар знаеше, че такива оръжия са най-пригодни срещу конница. Няколкостотин леки пехотинци се придвижваха надолу по склона, въоръжени с метателни копия. Някои се развикаха на двете деца, предупреждаваха ги да се махнат, но никое от децата не реагира; дългите крака на момичето вече скъсяваха разстоянието между него и по-малкото момче, чийто смях беше секнал — то вече бягаше не на шега.

Ренар виждаше кръвта, вече покрила половината лице на момичето.

Няколко мига преди момичето да го настигне момчето рязко зави и се втурна към редиците на врага.

Момичето го догони, бутна го с две ръце и го събори. Момчето се претърколи и се помъчи да се изправи, но момичето беше по-бързо, затисна го с колене и едва сега Ренар видя камъка в дясната му ръка.

Виковете на пехотинците секнаха, когато момичето натресе камъка в главата на момчето, още веднъж, и пак. Махащите ръце и ритащите крака на детето се отпуснаха и не помръднаха повече. Момичето продължаваше да млати с камъка.

— Плащай, Скрила! — викна една от курвите. — Приех ти залога, тъй че плащай!

Ренар придърпа халата по-плътно около себе си. Видя как един пехотинец се приближи към момичето и му каза нещо. Когато му стана ясно, че то не го чува, го перна отстрани по главата. Пусна копието си, сграбчи момичето и изтръгна с усилие окървавения камък от малките му ръце. След това го бутна настрани.

Момичето се олюля, вдигна глава и едва сега видя къде го е отвела гонитбата. Дългите му крака отново засвяткаха, когато затича обратно към хълма, но сега бягаше като пияно.

Тялото на момчето беше малко и опърпано, проснато като останка от зловещо жертвоприношение, и войниците го заобикаляха отдалече, докато настъпваха.

— Така трябва да почва една война! — извика курвата, вдигнала стиснатата си в юмрук печалба.

Капитаните и вестоносците им се струпаха около лорд Илгаст Ренд. Колкото и стабилен да изглеждаше знатният командир, тежък в очуканата си броня и с изражение, не издаващо нищо освен увереност, възседнал бойния си кон, Хаварал се мъчеше да надвие студения ужас. В корема му имаше празнина, която никое перчене не можеше да запълни.

Остана в края на струпаните офицери, със сержант Кулис до него, да действа като ездач и глашатай, когато се дадат заповедите.

Строг и смръщен, Кулис не беше от словоохотливите, тъй че когато заговори, Хаварал се изненада.

— Казано е, че всяка армия е като тяло, същество от плът, кост и кръв. И разбира се, за онзи, който я командва, може да се каже, че е главата му, мозъкът. — Гласът на сержанта бе нисък. Едва ли някой друг щеше да долови думите му.

— Не е моментът, сержант — каза с тихо ръмжене Хаварал. — Да повдигаш въпроси на вярата.

Несклонен сякаш да бъде разубеден, Кулис продължи:

— Но всяка армия също така има сърце, бавно туптящ барабан в самия център на гръдта ѝ. Един истински командир знае, че трябва да командва първо него, преди всичко останало.

— Кулис, казах: спри.

— Днес, сър, сърцето командва главата.

Методичното мислене на сержанта бе направило бавни и отмерени стъпки, стигащи до истина, която Хаварал бе разбрал още от първите му думи. Лорд Илгаст Ренд беше прекалено гневен и непрестанно забързващият барабанен ритъм ги бе довел стремглаво до това било, под това студено утринно небе. Враговете насреща им бяха, всички до един, герои на Куралд Галайн. Още по-лошо — не бяха тръгнали срещу Стражите и следователно не ги бяха провокирали.

„Ще бъде просто, значи, да се хвърли вината за началото на тази гражданска война в нозете на лорд Илгаст Ренд. И на нас, Стражите.“

— Чудим се, сър — каза Кулис, — кога ще говорите?

— Да говоря? Какво имаш предвид?

— Кой по-добре познава ума на Калат…

— Калат Хустаин не е тук.

— Лорд Илгаст…

— На лорд Илгаст беше дадено командването на Стражите. Сержант, кои сте това „ние“, за които говориш?

Кулис изсумтя.

— Родствениците ви, сър. Всички те сега гледат към вас. В този момент, сър. Гледат към вас.

— Предадох думите на Хун Раал — каза Хаварал. — И лордът реши да им отговори.

— Да, сър, виждам ножа в ръката му. Но ние, меховете кръв, носим сега капки пот.

Хаварал извърна очи. Гаденето, изливащо се в стомаха му, кипна. Очите му обходиха редиците на Стражите, чакащи на своите покрити с дървена броня коне, дъха на животните, излизащ на облачета пара, по някоя глава тук-там, тръскаща се сред рояка комари. Родствениците му бяха неподвижни на седлата, лакираните им, стегнати с кожа дървени нагръдници блестяха на ярката слънчева светлина. Под ръбовете на шлемовете им видя, едно след друго, лица твърде млади за това.

„Моите благословени несретници, които така и не могат да носят удобно войнишкото облекло. Които вечно странят от другите. Могат да се изправят срещу десетина люспести вълци и да не мигнат. Да яздят до Витр и да не се оплачат от отровния въздух. Чакат сега сигнала за настъпление, за да атакуват. Моите деца.

Моите мехове кръв.“

— Сър.

— Легионът на Урусандер е жаден за това — каза Хаварал. — С цялата си мощ те трябва да тръгнат срещу Стражите, преди да настъпят към Карканас. Легионът не може да ни допусне зад гърба си. Посрещаме го днес, на суха трева и в зъл вятър, и мечтаем за идеща мека пролет.

— Сър…

Хаварал се обърна към него със сгърчено лице.

— Мислиш ли, че всички капитани останаха неми? — изсъска му. — Вие, глупаци, наистина ли си въобразихте, че преглътнахме жлъчта си и не сторихме нищо, освен смирено да се поклоним на командира ни?

Кулис потръпна от думите на капитана си.

— Чуй ме — каза Хаварал. — Аз не командвам тук. Що за срам ме караш да понеса? Мислиш ли, че няма да препусна надолу с теб? С пиката ми, насочена и нетрепваща редом до теб? Бездната да те вземе, Кулис — отчая ме!

— Сър, нямах предвид такова нещо. Простете ми за думите ми.

— Не те ли предупредих да не засягаш проблеми на вярата?

— Да, сър. Съжалявам.

В този момент се разнесоха викове и привлякоха вниманието им към дъното на долината, където се бяха появили две малки фигури, едната гонеше другата.

А след това, притихнали, станаха свидетели на едно убийство.

Дойдоха стрелци да прогонят детето и след това продължиха напред.

Миг по-късно гласът на Илгаст Ренд се разнесе ясен в студения въздух:

— Легионът явно поддържа зле лагера си. Помислете добре над това нещастие, Стражи, и за жестокостта на детството. Хун Раал командва игралното поле като убиеца. Побойника. И мечтае да си спечели място в Цитаделата. — Думите не отекнаха, тъй като вятърът ги отнесе. След кратка пауза лордът продължи: — Но вие не сте вече деца. Пробудете каквито спомени ви трябват и дайте отговор!

Умни думи, призна Хаварал, да разчоплят стари рани.

— Пики в готовност и се подготви за настъпление. Капитани Хаварал и Шалат, фланговете тръгват в галоп и след това завиват навътре при сините флагове. Ще хванем леката пехота в капан и приключваме с тях.

Хаварал подръпна юздите и извъртя коня си.

— Към нашия ескадрон, сержант. Вярвам, че това ще е добре разчетено, след като виждам пиките вече да тръгват.

— Оставят билото — каза Кулис, щом поеха към фланговите части.

— Склонът стига.

— И конете ни ще са по-малко задъхани, когато стигнем до тях.

Хаварал кимна.

— Виждат дървената броня и си въобразяват, че на конете ни им липсва издръжливост. Чака ги изненада, сержант.

— Да, сър.

— Илгаст Ренд беше войник — каза Хаварал. — Битките не са му чужди.

— Ще следя за сините флагове, сър.

— Непременно, сержант.

Стигнаха до ескадрона и обърнаха напред точно когато прозвуча заповедта за настъпление.

— Внимавайте с терена, Стражи! — извика Хаварал, спомнил си дупките и ровините по склона.

И поведе надолу. Конят му искаше да препусне в галоп, вместо в тръс, но Хаварал държеше здраво юздите и се изпъна назад, принуждавайки животното да забави.

Леките пехотинци, всеки с по три-четири копия в ръце, се разпръсваха. Вече изглеждаха разколебани, настъплението им се забави, щом видяха приближаващата се конница.

От един ескадрон вляво на Хаварал изцвили кон и хвърли ездача си — явно бе счупил преден крак в някоя ровина или бразда.

— Теренът! — викна Хаварал. — Внимавай с всяка стъпка!

Привлечени от пот и хрипливи дихания, комарите се струпаха на още по-гъсти рояци, докато Стражите се спускаха към дъното на долината. Мнозина кашляха от вдишаните твари, но основният звук бе от скърцането на броня, тропота на конски копита и напористия вятър, който се плъзгаше под железните шлемове и виеше като уловен в капан.

Хаварал слезе пръв от склона и продължи по равното корито, дал най-сетне на коня си свобода да забърза. Ескадронът му препусна след него.

Беше обичал един мъж някога, много отдавна, и споменът за онова лице бе погребан от годините. Появи се изведнъж в умственото му око, сякаш излязъл от сенките, жив и изкусителен, както бе някога. Други се струпаха зад него, всички объркани страсти, които бяха белязали юношеството му, и с тях дойде тъпата болка, терзанието на духа.

Не беше престъпление да се отклониш от обичайната пътека, но все пак си имаше цена. Все едно. Онзи млад мъж си бе отишъл, не искаше да остане задълго с никой любовник, а името му бе изчезнало от живия свят след подпалването на селото му от форулкански нашественици. Дали бе умрял или си бе избрал друг живот, Хаварал не знаеше.

„Но сега вещата ти усмивка е пред мен. Съжалявам само за края, моя любов, само за края.“

Смут изпълни главата му и отпрати в душата му скръбна песен, която породи мъгла от сълзи в очите му. „Песен на старец е тази. Песен за всички смърти в един нормален живот, как идват и отминават като стихове, и този хор, който свързва всяка с всяка, о, той нищо не оглася, освен въпроси, на които никой не може да отговори.“

До него сержант Кулис го погледна и с корава усмивка каза:

— Колко ясен е умът в този момент, сър! Светът е толкова контрастен, че е почти непоносим за гледане!

Хаварал кимна, после изръмжа:

— Проклет вятър! — И примига.

Първото синкаво петно, появило се сред сигналните станции, ги накара да препуснат в галоп и те възвиха навън, настрани от леките стрелци. Щом формацията конска подкова се очерта, пехотинците изведнъж се стъписаха, осъзнали какво става. Флаговете се завъртяха и показаха по-тъмно синята си страна, за да възвестят обръщането навътре и атаката.

Леките части се бяха изнесли твърде далече — Хаварал го виждаше ясно, — а линията на пиките все още се тътреше тежко напред, едва на средата на отсрещния склон.

Хаварал наведе пиката си и пъхна задния край в дългия една ръка кожен калъф, закрепен за седлото. Чу и усети здравото щракане на края в бронзовото гнездо.

— Сгащихме ги! — извика Кулис. — Много сме бързи!

Капитанът не отвърна. Видя леки копия, хвърлени от яки ръце, видя пики, наведени напред, за да отбият повечето от тях много преди да могат да поразят гърдите на конете. Няколко животни изцвилиха, но гласовете на Стражите вече изпълваха въздуха, извисени над тътена на конските копита.

„Гняв взет назаем може да е това, но ще свърши работа.“

Леките стрелци се пръснаха като зайци.

Няколкостотин войници на Легиона щяха да умрат и сълзи потекоха от очите на Хаварал, оставяйки студени бразди по страните му.

„Започва. О, благословена Майко Тъма, започва.“

Севег изруга и се обърна към Хун Раал.

— Много се отдалечиха тия глупаци. Кой ги командва?

— Лейтенант Алтрас.

— Алтрас!? Братовчеде, той е помощник-интендант!

— И нетърпелив като кутре с развързана каишка.

Тя погледна капитана до себе си. Профилът му беше рязко очертан, почти величествен, ако човек не погледнеше по-внимателно. И да му въздействаше гледката с неизбежното избиване на триста войници на Легиона, нямаше никакъв доловим знак. „Друг вкус за командване, значи. Лорд Урусандер изобщо нямаше да го направи така. И все пак никаква полза няма да се оспорва това.“ Изгледа замислено лицето на братовчед си, спомни си как рухваше това изражение при правенето на любов, как ставаше толкова детински разпуснато…

Долу на полето крилата на конницата на Стражите стягаше смъртоносния си клуп около леките пешаци. Пики се навеждаха, набождаха тела, надигаха ги във въздуха или ги приковаваха към земята. Повечето оръжия пробождаха войниците отзад.

С крайчеца на окото си Севег улови жеста на Хун Раал, почти лениво махване на облечената в метална ръкавица ръка.

Зад тях външните части на конницата на Легиона на задния склон се раздвижиха и бързо се понесоха в галоп. След това, завъртайки все едно единият им край бе закован на място на терена, бойците завиха срещу склона. Ездачите се наведоха напред, щом конете им започнаха изкачването.

„Трябваше да заповяда това по-рано. Сто удара на сърцето. Петстотин. Нито един пешак няма да остане.“

Сякаш прочел мислите ѝ, Хун Раал каза:

— Имах списък на недоволници. Войници, твърде склонни да оспорват какво е нужно, за да донесе мир на владението. Спореха край лагерните огньове. Мърмореха за дезертиране.

Севег не каза нищо. Нямаше нищо престъпно в задаването на въпроси. Последното обвинение беше нелепо. Дезертьорите никога не говореха за това предварително. Всъщност беше обратното. Смълчаваха се в дните преди да изчезнат. Всеки войник знаеше тези признаци.

Предните редици на конницата на Легиона изкачиха склона, прехвърлиха билото и се понесоха надолу в плътно множество, за да стигнат на бойното поле отвъд фланговете на Стражите. Тя видя как първите вражески ездачи усетиха заплахата и объркването ги завладя, пики се надигнаха, за да позволят бързото обръщане. Централната формация, където ядрото на силата на Ренд все още настъпваше в тръс, започна да се издува.

— Виж — каза внезапно Хун Раал. — Той изоставя фланговете си да бъдат смачкани и се обръща към нашите пики.

— Бронираните им коне са изненадващо подвижни — каза Севег: виждаше как външните редици вече се подреждат, пиките се снишават, докато бойците се изтеглят от центъра, за да посрещнат конницата на Легиона.

— Превъзхождаме ги числено — каза Раал. — И конете им са изтощени.

Пътят към центъра на Ренд вече бе чист, осеян само с неподвижни трупове. Три четвъртини надолу по склона пиките на Раал се спряха, наместиха оръжията си и забиха пети в неподатливата замръзнала земя.

В миналата война срещу джелеките пиката бе доказала своята ефикасност. Но гигантските вълци връхлитаха без дисциплина и бяха твърде глупави, твърде храбри и твърде упорити, за да променят навиците си. При все това Севег не можеше да разбере как Стражите могат да отвърнат на тази настръхнала линия от остри железни върхове.

— Ренд е загубил ума си — каза тя, — ако се надява да разбие центъра ни.

— Признавам, че изпитвам малко любопитство за това — изсумтя Хун Раал. — Много скоро ще видим какво е наумил.

Конницата на Легиона се понесе в атака. Стражите също. След няколко мига се сблъскаха.

На билото на хълма Ренар потръпна от далечния сблъсък. Видя тела, които се надигаха безшумно, сякаш невидими ръце се пресягаха от празното небе и ги изтръгваха от седлата им. Ръце и крака махаха във въздуха и червени цветя блясваха внезапно като флагове в гмежта на битката. Падаха коне, мятаха се и ритаха. Миг по-късно грохотът на сблъсъка стигна до нея.

Курвите викаха, децата се бяха струпали между мъжете и жените по билото, смълчани и загледани с ококорени очи, някои с палци в устите, други — дърпащи от лулите си.

Ренар видя, че в първоначалния сблъсък се олюляват и падат много повече коне на Легиона, отколкото на Стражите. Подозираше, че това не е предвидено. Предимството на дървената броня на вражеските коне, която все пак осигуряваше изненадващо добра защита, бе, че не забавяше бързината и подвижността на животните. При все това превъзхождащата численост на Легиона спря контраатаката, пое удара и сега, докато ездачите се биеха в кипящия вихър, Стражите започнаха да отстъпват.

Тя погледна към центъра и видя, че най-предните Стражи са стигнали до подножието на склона. Заплющяха флагове, сменящи цвета си на вълна, тръгнала от станциите на отсрещния хълм, и изведнъж Стражите се понесоха нагоре по склона.

Очакващите ги пики блеснаха на слънцето като рукнал планински поток.

Ренар усети някого до себе си, обърна се и видя момичето с накървавеното лице. Сълзи миеха страните му на тесни криви бразди, но светлите му очи, впити в битката долу, бяха сухи.

Лицето на любовника му беше вече навсякъде, от всички страни. Под ръбовете на шлемове, сред неговите бойци и сред враговете, връхлитащи срещу него. Хлипаше, докато се биеше, виеше, докато посичаше този скъп на сърцето му мъж отново и отново, и крещеше всеки път, щом някой от другарите му паднеше. Беше оставил пиката си забита до половината в тялото на един кон — върхът бе пронизал гърдите му и бе стигнал чак до корема. Неверие беше пробягало през Хаварал тогава — много малко съпротивление беше усетил по дръжката на оръжието: върхът се беше хлъзнал покрай всяко възможно препятствие. Ездачът на коня се бе опитал да замахне с тежкия си дълъг меч към капитана, но рухващото под него животно го бе изтръгнало от ръката му и миг по-късно пиката на един Страж проряза през врата му и главата му изхвърча във въздуха.

Ескадронът му отстъпваше, рухваше. Лорд Ренд не беше направил нищо, за да предотврати това, и Хаварал вече разбираше ролята, която ескадронът му бе предназначен да изиграе — на жертвен вал, предпазващ центъра. Щяха да продължат да се бият без надежда за победа или дори за бягство, и в тази окаяна съдба единствената им задача бе да умират бавно.

Не знаеше нищо за останалото от битката. Малкото флагове, които виждаше, едва видими далече на отсрещния склон, до един бяха черни.

Размахваше меча си и сечеше войниците на Легиона. Множеството лица на любимия му бяха разкривени, гневни, изпълнени и с ярост, и с ужас. Други му показваха същото лице в сиво, замъглено объркване, докато бойците се отпускаха или се хлъзгаха от седлата си. Изненадата от смъртта бе нещо, което никой актьор на сцена не можеше да улови, защото истината ѝ мяташе нечовешка сянка върху очите и тази сянка плъзваше, за да завладее кожата на лицето, рукваше надолу да избели гърлото. Беше тиха и беше ужасно неопровержима.

„Любими, защо ми причиняваш това? Защо си тук? Какво съм ти направил, за да понеса това?“

Беше изгубил Кулис от поглед и все пак копнееше за него, отчаяно му се искаше да зърне лице различно от онова, което сега го обкръжаваше. Представи си как го стиска здраво, как заравя лицето си в извивката на врат и рамо, и плаче, както може да плаче само старец.

Не е ли и самата любов изненада? Равна на тази от смъртта? Не отнема ли първо очите? Такива трепети, че да отслабят и най-храбрия мъж или жена… тръпнещото ѝ ехо никога не напуска тленна душа. Беше се лъгал. Никаква музика нямаше в това, никаква песен, никакъв хор на копнеж и на жал. Имаше само хаос и лице на любим, който никога, никога нямаше да си иде.

Убиваше любимия си неспирно. Отново и отново, и отново.

Само няколко конски дължини отделяха двата центъра.

Севег видя как пиките на вражеските ездачи се наклониха на една страна и едва в този миг забеляза, че цялата половина на Стражите в предната линия са закрепили оръжията си на левите си страни… а тази линия беше отдясно на нея.

Щом двете сили се сблъскаха, челната линия ездачи се разтвори настрани в забавен ритъм и рев възвести звънливия сблъсък на прътовете на пиките им с тези на пиките срещу тях, когато пометоха насрещните оръжия навън все едно огъват настрани стръкове трева.

Непосредствено зад тях и в същия забавен каданс като на тези пред тях, втората линия удари в оголения фронт на линията в центъра; тласъкът се разля на вълна настрани.

Севег извика изумена. Точността на маневрата беше стъписваща, ефектът — опустошителен.

Центърът на Легиона се огъна, докато издъхващи бойци биваха отскубвани от земята и тласкани към редовете зад тях. Пики закачаха свои войници, повличаха оръжия или кършеха прътове. След няколко мига засвяткаха мечове, засякоха по глави, вратове и рамене.

Войниците се мъчеха да удържат, мнозина падаха, а първите врагове продължаваха да се врязват все по-дълбоко, кипнали нагоре по склона.

— Смрад на Бездната! — изсъска Хун Раал, изведнъж вцепенен. — Вкарай пешите ни флангове! — извика той, изправен на стремената. — Бързо, проклети да сте всички! — Завъртя коня си. — Втори ред център, надолу по склона бегом! Оформи втора линия и дръж да спасите живота си!

„И нашия.“ Устата на Севег изведнъж пресъхна и тя усети как вътрешностите ѝ се свиха, сякаш всеки орган се бореше да отстъпи, да побегне, само за да се окаже заклещен в капана на костите. Ръката ѝ стисна дръжката на меча. Кожата, увила дръжката, беше твърде гладка — още не беше изтъркана и потъмняла от пот — и оръжието сякаш се възпротиви на хватката ѝ.

— Дръж го в ножницата, глупачко! — сряза я братовчед ѝ. — Ако паникьосаш войниците ми, жива ще те одера.

Долу Стражите кълцаха, сечаха и косяха, идваха все по-близо. От шестте реда дълбока линия на пиките останаха само два и предният бързо се разпадаше.

После над билото загъмжа от войници от двете страни на Севег и Хун Раал, събраха се, щом ги подминаха, и снишиха пиките си.

— Сега вече ще ги смелим — каза Хун Раал. — Но проклет да съм, това беше добре отиграно.

— Не си е представял, че е срещу цели три кохорти — отвърна Севег и собственият ѝ глас прозвуча тънко в ушите ѝ, докато облекчението я изпълваше.

— Не бих отказал и още две.

„И така да се опразни лагерът на Урусандер. Но това щеше да издаде намерението на Раал твърде ясно.“

— Виж левия фланг! Нашата кавалерия пробива!

Тя погледна натам и облекчението отстъпи на въодушевлението.

— Моля те, братовчеде, разреши ми да се присъединя към тях!

— Добре, върви. Не, чакай. Дръж ескадрона си вкупом, Севег. Окървавете мечовете си на всяка цена, но само по ръбовете — искам да препуснеш към Илгаст Ренд. Той не се измъква. Подгони го, ако потрябва. Той ще се изправи днес във вериги пред мен, разбираш ли ме?

— Жив, значи?

— Жив. Хайде, върви, забавлявай се.

„Твърде бързо ме нарече глупачка, братовчеде. Няма да забравя тези публични унижения, а когато следващия път те взема в прегръдката си, ще ти напомня другата страна на насладата.“

Махна на ескадрона си и пое по билото.

Хаварал зарита, мъчеше се да се измъкне изпод мъртвия си кон. Животното беше неимоверно тежко, затиснало беше единия му крак, но все пак той се бореше. Когато затиснатото коляно поддаде на упоритото дърпане и костта се изтръгна от ставата, извика от болка.

Заля го мрак, но той се помъчи да остане в съзнание.

„Е, това е. Не отивам никъде.“

Някъде зад него, извън полезрението му, конницата на Легиона опустошаваше центъра. Капитанът не бе успял да ги удържи и вече, знаеше го, битката беше загубена.

Трупове — човешки и конски — лежаха на купища около него. Кръв и изсипани вътрешности образуваха по земята лъскав килим, а той бе покрит със същото. Комарите гъмжаха около лицето му толкова нагъсто, че пълнеха устата му като мека житена каша, задавяха го, докато ги преглъщаше непрестанно. Насекомите изглеждаха едновременно разгневени и смаяни от тази нетрепваща плячка и макар да се трупаха на такова множество, че зачерняха труповете в своя глад, това изглеждаше напразно, сякаш не можеха да смучат кръв без напора на биещото сърце на плячката им.

Хаварал събираше тези наблюдения, придържаше се към разсъжденията си все едно останалото от света, с всичката негова драма, с всичкото му клето отчаяние повече не заслужаваше внимание. Дори любимият му си бе отишъл от полето и онези лица, които можеше да види, все едно дали от Стражите или от Легиона, всички тях смъртта ги бе направила чужди. Не познаваше никого от тях.

Чу гласове наблизо, а след това гърлен вик, и малко по-късно се появи ездач, спря и надвисна над него. Слънцето бе високо, очертаваше фигурата в силует, но той позна гласа ѝ, когато проговори:

— Старче, какъв късмет, че те намирам.

Хаварал не отвърна. Комари продължаваха да се давят в ъгълчетата на очите му и ги караха да сълзят още повече. Мислеше, че отдавна се е изплакал до сухо. Високото слънце го притесни. Разбира се, трябваше да са се били по-дълго, нали?

— Вашите Стражи са прекършени — каза Севег. — Избиваме ги. Мислеха, че ще позволим оттегляне, сякаш честта все още живее в този ден и век. Ако някой от вас имаше войнишки ум, нямаше да сте толкова наивни.

Той примига и се взря в тъмната сянка, където трябваше да е лицето ѝ.

— Нищо ли няма да кажеш сега? — попита тя. — Дори едно-две проклятия?

— Срам добре ли е, лейтенант?

На този въпрос тя не отвърна, а бързо се смъкна от коня, приближи се и клекна до него. Най-сетне можеше да види лицето ѝ.

Гледаше го с любопитство.

— Пленихме лорд Ренд. Ескадронът ми сега го доставя на Хун Раал. Ще призная на Илгаст едно: не побягна от нас и изглежда, приема съдбата си като справедливо наказание за провала си днес.

— Днес е ден на провали — съгласи се Хаварал.

— Е, ще ти кажа следното. Няма да презреш жалостта ми, надявам се. Виждам те накрая. Стар и безполезен, с всички удоволствия отдавна останали зад теб. Това едва ли изглежда подобаващ край, нали? Сам, само с мен, която да погали очите ти. Тъй че, най-малкото, избирам да ти предложа дар. Но първо, виждам, че си покрит с кръв и черва… къде е раната ти? Усещаш ли много болка, или вече е заглъхнала?

— Не усещам нищо, лейтенант.

— Е, това е добре. — Тя се засмя. — Понеже се тревожех.

— Ще приема острия връх на дара ти, Севег, и ще го сметна за най-сладката целувка.

Севег се намръщи за миг, сякаш се мъчеше да проумее смисъла на подканата му. После поклати глава.

— Не, не мога да направя това. Ще те оставя да ти изтече кръвта.

— Това е първото ти сражение, нали? — попита той.

Тя се намръщи още повече.

— Всеки има първо.

— Да, така е. Виждам невинността ти на новобранец. И наивността.

Бръчките на челото ѝ под ръба на шлема се разгладиха и тя каза с усмивка:

— Щедро от твоя страна. Знаеш ли, мисля си, че можеше да сме приятели. Можеше да гледам на теб като на баща.

— Баща на теб ли, Севег Исгин? Сега ме проклинаш не на шега.

Тя го понесе добре и кимна; погледна за миг настрани, преди да върне вниманието си към него.

— Значи все още има малко огън в теб. Не дъщеря тогава. Ще си представим любовницата вместо това. По-блажен ще е дарът ми, значи. — Посегна, хвана китката на лявата му ръка и смъкна ръкавицата. — Ето, старче, за сетен път, мека наслада. — И пъхна ръката му под кожения си нагръдник. — Можеш да стиснеш, ако имаш още сили.

Той се взря в очите ѝ, усетил пълнотата на гърдата ѝ, побрана в мазолестата му длан. А след това се засмя.

Объркване затъмни лицето ѝ и в този момент, когато вдигна другата си ръка и натика ножа, който държеше, нагоре под гръдния ѝ кош, влагайки цялата си сила, за да прониже кожената броня, и усети как той се хлъзна да вземе сърцето ѝ… и в този момент той гледаше твърдо в лицето ѝ и не виждаше никого освен непознат. И това го възрадва дори повече от изненадата, която видя на това лице.

— Нямам рани — каза ѝ. — Ако не беше новобранка, щеше да провериш, момиченце.

Оръжието изхлипа, щом тя се изхлузи от него и се смъкна непохватно назад.

Някой извика стъписано. Последва припряно движение. Меч блесна в очите на Хаварал, като облизване на ослепителен лъч светлина, и в същия миг нещо се стовари в челото му, донасяйки нова, неочаквана изненада.

Мир.

Войници бяха донесли лагерни столчета на склона над долината на битката и Хун Раал седеше на едно, докато се бореше със скръбта от коварното убийство на братовчедката си. Седеше с кана вино, закрепена на едното му бедро, другият му крак бе изпънат напред. Беше безразличен за дейностите наоколо и усещаше в корема си тежест и горчивина, но и утеха също така.

Лоша новина имаше да отнесе на Серап, последната оцеляла от родствениците му. Още по-наложително беше сега да я държи близо до Урусандер, като ценен офицер в състава на командира. В деня, в който Урусандер заемеше трона до Майка Тъма, тя щеше да се издигне в двора. Но неговите фигури се изчерпваха.

Някои рани не си струваше да се гледат и ако в неговото парадиране пред войниците му — на капитан, сведен до човек, и човек, сведен до скърбящо дете в два пъти разбита фамилия, — ако това будеше жалост, която да може да използва, е, щеше да я използва.

Пияниците са всеизвестни като майстори тактици. Изкушаващо добре запознати с всевъзможни стратегии. Мъчителната жажда на навика му го беше наточила добре и той нямаше да откаже онова, което закаляваше характера му. Пияниците са опасни, по всякакъв въобразим начин. Особено в проблемите на вярата, доверието и верността.

Хун Раал познаваше себе си до самата си сърцевина — до онова мрачно, но и отрадно място, където измисляше нови правила за стари игри и караше малките извинения да коленичат раболепно пред своя баща и господар, пред своята майка и господарка, всичко от него, което бе едно и също. „Където мен седи в мен. Моят най-личен трон, моето най-лично хлъзгаво седло на въобразена власт.

Урусандер, ти ще вземеш каквото ние ти дадем. Каквото аз ти дам и каквото ти даде нашата нова Върховна жрица. Виждам вече фантазията на твоето възвишаване, завръщането ти към славата. Но ще бъдеш удовлетворен и аз ще опразня библиотеките на всеки учен в Куралд Галайн, за да те държа заровен до гуша в плесенясали свитъци и толкова доволен от малкия свят, в който ще живееш. Това е доброта невъобразима, милорд, невъобразима.“

Можеше да понесе всякакво мъмрене от своя командир и предвиждаше този триумфален ден да завърши с тирада. Тя нямаше да вгорчи Хун Раал. Нито за миг. Напротив, той щеше да се бори да сдържи усмивката. Все още не беше време за презрение.

Най-сетне вдигна глава и погледна благородния командир, който бе вързан с вериги и накаран да коленичи на студената корава земя срещу него. Разстоянието между тях беше скромно и все пак невъзможно огромно, и тази мисъл опияни Хун Раал повече от всяка кана вино, която можеше да изпие.

— Помниш ли — заговори той — как яздихме заедно към летния лагер на Стражите?

— Трябваше да те посека тогава.

— В разговор с приятели — каза Хун Раал, без да обръща внимание на безсмисленото, излишно заявление на Ренд, — когато ти беше изостанал и не можеше да чуеш, подхвърлих един коментар за теб. Имаше смях. Случайно да си спомняш този момент?

— Не.

Хун Раал мълчаливо се наведе напред, а после се усмихна и прошепна:

— Мисля, че лъжеш, приятелю.

— Мисли каквото искаш. Сега ме прати при Урусандер. Тази сцена става досадна.

— Що за думи, като гнили плодове, си събрал, Илгаст, за да ги поднесеш на командира ми, чудя се?

— Оставям те сам да се грижиш за тази градина.

Хун Раал махна с ръка.

— Знаеш ли, днес ти ме впечатли. Не целия ден, впрочем. Желанието ти да потърсиш тази битка, например, беше необмислено. Но видях гения ти в онзи сблъсък срещу моите пики… склонен съм да мисля, че само Стражите биха могли да постигнат това. Най-добрите конници, което това владение изобщо е познавало. И виж какво направи — ти ги захвърли. Ако в името на справедливостта би трябвало да те доставя на някого, то той със сигурност ще е Калат Хустаин.

При тези думи със задоволство видя как Илгаст Ренд трепна.

Удоволствието не продължи дълго и той изпита внезапно съжаление.

— О, Илгаст, виж какво направи днес! — Думите излязоха с болка, с искрено страдание. — Защо не присъедини Стражите към нашата кауза? Защо не дойде тук и да прегърнеш нашия стремеж като праведен? Колко различно щеше да протече този ден.

— Калат Хустаин отхвърли поканата ви — каза Илгаст разтреперан. — Честта ми не ми позволява да му изменя.

Хун Раал се намръщи сърдито и невярващо.

— Приятелю мой! — прошепна и се наведе още по-близо. — Честта ти? Да му измениш? Илгаст… погледни полето зад себе си! И въпреки това хвърляш тези думи по мен? Чест? Измяна? Бездната да те вземе, човече, какво да мисля за това?

— Дори ти не можеш да направиш срама ми по-голям, Хун Раал. Тук съм, с ясен ум…

— Нищо такова не си!

— Прати ме при Урусандер!

— Ти направи последната си стъпка, приятелю — каза Хун Раал и се отпусна назад. Затвори очи, повиши глас и каза, с уморен тон: — Да приключваме. Този мъж е престъпник, изменник на владението. Виждали сме вече как благородниците умират като всички други смъртни. Хайде, моля ви, екзекутирайте го веднага и не ми показвайте труп, когато отново отворя очите си.

Чу съсъка на острието на меча, чу удара, чу мигновения задавен хлип, а след това тупването на главата и на тялото. Пръстите му заиграха по дръжката на каната с вино, докато слушаше как извличат трупа настрани.

След малко един войник каза:

— Свърши се, сър.

Хун Раал отвори очи, примига на яркия блясък и видя, че е така. Махна на войниците да се разкарат.

— Сега ме оставете на моята скръб и съставете списък на героите. Мрачен ден беше, но все пак ще видя светлина, родена от него.

Зимното слънце предлагаше малко топлина. Студеният въздух носеше трезвост, но той нямаше да допусне това. Спечелил си беше правото на скръб.

Ренар гледаше как другите курви обикалят между труповете долу, гледаше и децата, тичащи насам-натам, пискливите им викове отекваха, щом намереха някой скъп пръстен или торква, или кесийка, пълна с монети или лъскави речни камъчета. Светлината гаснеше и късият ден бързаше към края си.

Беше измръзнала до кости и все още не бе готова да мисли за самонадеяността на мъжете, които щяха да я намерят в предстоящата нощ, но въображението ѝ се опълчваше на тази неохота. Вкусът им щеше да е различен — сигурна беше, — но не на езика. Тази промяна щеше да е по-дълбока, нещо, което да попие от пот и от каквото изливаха в страстта си. Беше вкус, който щеше да долови там, където плътта им се срещнеше. Все още не можеше да знае, разбира се, но не мислеше, че ще е горчив или кисел. Щеше да има облекчение и може би обезвереност в този интимен вкус. Ако пареше, щеше да пари с живот.

Зърна момичето, с чието убийство бе започнал денят. Сега то вървеше със свита, царствено като кралица между мъртвите.

Ренар го изгледа, без да мигне.

Човек би могъл да намери известна справедливост в съдбата на Урусандер, макар че ще ти призная, възвишаването му до титлата Баща на Светлината превърна справедливостта в подигравка. Тъй че, прояви снизходителност към мен сега и дай на този сляп старец миг-два, за да си поеме дъх. Тази приказка ще се проточи дълго, в края на краищата. Дай ми свобода да разсъдя над понятията за справедливо последствие, след като те лежат разпръснати пред нас като камъни за стъпване в бързей.

Нямам никакво съмнение, че Урусандер не беше по-различен от теб или мен, или по-скоро, не беше по-различен от повечето мислещи същества. Колкото до мен, не предявявам тази обща претенция. Гледната точка на поета за справедливост е тайна и не е нужно двамата с теб да обсъждаме правилата ѝ. Няколко ловки движения на пръстите на едната ръка ни свързват в скрито родство, с непознати и неусетно. Тъй че съм сигурен, че ще се сдържиш, когато говоря за Урусандер.

Ще бъда откровен: той видя справедливостта като нещо чисто, видя я като онази бушуваща река на прогреса, която вечно ни тегли напред, и копнееше да натопи ръка в нея и да вдигне до небесата шепа бистра вода, искряща в купата на дланта му.

Ние гледаме същото това течение и виждаме тинята на поройни води, на разбити брегове и острови отломки, пълни с треперещи бежанци. Да гребнеш шепа означава да погледнеш в един мътен, непроницаем свят, микрокосмос на мръсната истина на историята. И в болката и отчаянието, с които се примиряваме, докато гледаме своята съмнителна печалба, трудно можем да наречем зрението си добродетел.

Добродетел. Разбира се, от всички думи, които биха могли да са присъщи за Вата Урусандер, това е първата. Такава чиста справедливост, така в ръката, трябва наистина да е ценна добродетел. С други думи, Урусандер беше човек, който копнееше да прочисти водите на историята чрез бента на строгата присъда. Трябва ли да го укорим за това благородно желание?

Има го онзи стар афоризъм, формулиран като баналност, и да го изречем означава да затвърдим неговото първенство: справедливостта, казваме, е сляпа. Под това имаме предвид, че правилата ѝ отричат всички привидни привилегии на богатите и знатните. Похвално е, несъмнено, ако от правилата на справедливостта ще оформим цивилизация, достойна да бъде сметната за добра и праведна. Дори деца ще се огорчат пред лицето на онова, което възприемат като нечестно. Освен ако, разбира се, не са облагодетелствани от него. И в онзи момент на разбиране за това, че несправедливостта към другия също така е изгода за самото него, детето се изправя — за първи, но не и за последен път — пред вътрешната война, която всички ние познаваме толкова добре, война между егоистичното желание и общото добро. Между несправедливост, вкоренена толкова властно дълбоко в душата, и справедливост, която вече, изведнъж, застава извън онова дете, като неотстъпчив враг.

С повече късмет, погледът на другите ще наложи смирение на детето, в името на честността, но не бъркай, тя наистина е принудена. Изтръгната от малките ръце и след това безразлична за яростното безсилие на детето. Така в нашите детства ние научаваме уроците за сила и слабост, и за насилие, нанасяно в името на справедливостта. Смятаме това за зрялост.

Баща Светлина. Такава самонадеяна титла. Отец на Тайст Лиосан, наблюдаващ всички свои деца от място на чиста, неустоима светлина, вечна гибел за мрака. Баща, който да ни отведе в историята. Бог на справедливостта.

Разбира се, той обожаваше Форулкан, освен онези стотици, които се хлъзнаха безжизнени от острието на неговия меч. В края на краищата тяхното преклонение пред справедливостта бе непреклонно в силата на неговата чистота. Толкова неопровержимо, шепне този поет, колкото тъмнината за един слепец. Но пък ние, поетите, понасяме своите несъвършенства, нали? Възприемат ни, в привидните ни двусмислия и нерешителност, като слаби духом. Боговете да са на помощ на кралство, управлявано от поет!

Какво? Не, не знам за крал Техол Единствения. Пак ли ще ме прекъсваш?

Тъй. Усещам, че все още браниш бастионите на своята възхита към Сина на Тъмата. Никога ли няма да залича тази илюзия от погледа ти? Трябва ли да те удрям по главата с неговите недостатъци, с грешките му в преценката, с неговия инат?

Жаден си за историята. Никакво търпение не е останало за един старец да се опита да изтъкне важното.

В края на краищата Кадаспала извая своя бог. Знаеше ли това? Извая този бог в живот, а след това, ужасѐн от дълго очакваното съвършенство на своя талант, уби и двамата.

Как да обясним това?

Все едно. Вече видяхме как Кадаспала намира обещанието за мир, донесен от собствените му ръце, в миг на непоносима скръб. Фантазьорът пръв трябва да бъде ослепен, ако една цивилизация ще пада. Отстрани го. Той вече е непотребен. Остави го в стаичката му в Цитаделата, да мърмори в своята лудост. Неговата работа е свършила. Не, друг художник трябва да бъде извлечен на повърхността. Друго жертвоприношение е нужно, за да ускори самоубийството на един народ.

В тази история, прочее, погледни ръцете на скулптора…

… докато извайва своя монумент. Оставям избора на неговата титла на теб, приятелю. Но все още не. Чуй разказа първо. Толкова само можем да си позволим, преди хорът да стане неспокоен и да огласи своето недоволство.

Възползвал съм се бил от нетърпението? Е, това определено е несправедливо обвинение.

2.

Едва зримо петно в сумрака, слънцето гаснеше в небето над град Карканас. Двамата лейтенанти от Домашните мечове на лорд Аномандър, Празек и Датенар, се срещнаха на външния мост и застанаха на една от стените му, подпрели ръце на камъка също като деца: наведени напред, за да видят водите на Дорсан Рил. Вдясно от тях Цитаделата се издигаше като крепост от нощ, опълчила се на деня. Вляво безразборната гмеж от сгради напираше към крайречната стена, сякаш задържана от нея да не падне през ръба.

Речната повърхност под двамата беше черна, завихрена от гъсти течения. По някой овъглен дънер току се хлъзгаше във водите, като подут крак на разчленен великан. Пепелявосива кал покриваше стръмните стени покрай бреговете. Лодките, привързани за железни халки в стените близо до каменните стъпала, спускащи се до водата, изглеждаха занемарени, дом за сухи листа и мътни локви дъждовна вода.

— Дисциплина няма — промърмори Празек — в нашия мизерен пост на този мост.

— Гледат ни отвисоко — отвърна Датенар. — Представи си как изглеждаме от кулата горе. Нищожни същества на този хилав свод. Виж как издаваме порочно любопитство, напълно неуместно за часовои, и в позата ни ще откриеш с ужас мърлявото тътрене на отиващата си от света цивилизация.

— Аз също видях историка на извисения му пост — съгласи се Празек. — Или по-скоро на свъсения му поглед. Проследи ли ни той дотук? Все още ли е впит в нас?

— Сигурно, щом усещам тежест върху себе си. Покривалото на един екзекутор поне предлага милост, като скрива лицето над брадвата. Може да се разбием тук под присъдата на Райз Херат, както държи в ръцете си не по-малко безжалостно острие.

Празек не понечи да оспорва. Историята беше студен съдник. Огледа черната вода долу и се усети, че изпитва недоверие към дълбината ѝ.

— Сила, която да ни разбие на прах и жалки тресчици — каза той и леко се присви при мисълта за историка, който ги гледаше отгоре.

— Реката долу би посрещнала с охота жалките ни късчета.

Теченията се вихреха подканящо, но нищо дружелюбно нямаше в потайните им жестове. Празек поклати глава.

— Равнодушието е горчиво гостоприемство, приятелю.

— Не виждам друго обещание — отвърна Датенар и сви рамене. — Нека изредим причините за настоящата ни съдба. Ще започна. Нашият господар блуждае в смут под мрачното наметало на зимата и не издува гордо гръд в своята борба… погледни от която и да е кула, Празек, и виж как сезонът е монотонен, притиснат от тежестта на снега, виж как дори сенките лежат немощни и бледи по земята.

Празек изпъшка, все така впил очи в черните води долу, умът му — наполовина обсебен от мисълта за насмешливата подкана.

— А Консортът лежи погълнат в свята прегръдка. Толкова свята е тази прегръдка, че няма нищо друго за виждане. Лорд Драконъс, ти също си ни изоставил.

— Несъмнено в слепотата има екстаз.

Празек помисли над това и отново поклати глава.

— Не си се осмелявал да си с Кадаспала, приятелю, иначе щеше да кажеш друго.

— Не, някои поклонничества избягвам по навик. Казвали са ми, че килията, която той сам си направи, е галерия на лудостта.

— Никога не моли един художник да нарисува собствената си стая — изсумтя Празек. — Предизвикваш изливане на пейзажи, които никой не би пожелал да види, по никакъв повод.

Датенар въздъхна.

— Не мога да се съглася, приятелю. Всяко платно разкрива онзи скрит пейзаж.

— Поносимо е — каза Празек. — Ужасяваме се, когато рисунката кърви от краищата си. Дървената рамка предлага решетки на затвор, а това утешава окото.

— Как може един слепец да рисува?

— Без пречка, бих казал. — Празек махна пренебрежително с ръка, сякаш да захвърли темата в тъмната вода долу. — И тъй — продължи той, — към списъка отново. Синът на Тъма крачи по пътя на зимата и търси брат, който е решил да не бъде намерен, а Сюзеренът се отдава на нощта безкрайно дълго, забравил дори предназначението на зората, докато ние стоим на стража на един мост, по който никой не би минал. Къде, прочее, е бреговата линия на тази гражданска война?

— Далече, все още — отвърна Датенар. — Нащърбеният ѝ ръб очертава хоризонтите ни. Колкото до мен, не мога да изчистя ума си от лагера на Хуст, където мъртвите спяха в такъв безметежен мир, нито, признавам, мога да изстържа завистта, която обзе душата ми в онзи ден.

Празек потърка лицето си, пръстите му пробягаха надолу от очите и задращиха през брадата му. Водата, течаща под моста, дърпаше костите му.

— Казват, че вече никой не може да плува в Дорсан Рил. Че тя отнася всяко чедо на Майка Тъма долу в лоното си. Никакъв труп не се връща, а повърхността продължава да се къдри във вечно вихрещите ѝ се усмивки. Ако толкова те терзае завист към падналите Хуст, не ще протегна ръка да те възпра, приятелю. Но ще скърбя за кончината ти като за свой най-скъп брат.

— Както бих сторил и аз, ако оставиш моята компания, Празек.

— Добре тогава — реши Празек. — Ако не можем да пазим този мост, нека поне се пазим един друг.

— Скромна отговорност. Виждам, че хоризонтите се доближават.

— Но без изобщо да ни разделят, моля се. — Празек се изправи, обърна гръб на водата и се подпря на стената. — Проклинам поета! Проклинам всяка дума и всяка сделка, която тя печели! Така да се облагодетелства от измъчената реалност!

Датенар изсумтя.

— Непристойна процесия, този низ от думи, който описваш. Този коловоз, в който се препъваме. Но помисли за селяшкия език — как се валя в своята простота, там сред нивята на незасята реч. Ще почне ли денят с дъжд или със сняг? Боли ли те коляното, скъпи? Не мога да кажа, мила жено! О, и защо не, мъжо? Любима, болката, която описваш, може да има само едно значение, а тази сутрин, гледай ти! В шепата думи, които притежавам, не мога да я намеря!

— Сведи ме до грухтене тогава — каза Празек навъсено. — Умолявам те.

— Така трябва да слезем, Празек. Всеки от нас като дива свиня, ровеща в гората.

— Няма гора.

— Няма и дива свиня — отвърна Датенар. — Не, държим се за този мост и извръщаме очи към Цитаделата. Историкът продължава да гледа, в края на краищата. Нека обсъдим естеството на езика и да кажем следното: тази сила избуява в сложност и превръща езика в таен пристан. И в тази сложност вододелът е затвърден. Имаме да обсъдим важни неща! Никаква грухтяща свиня не е добре дошла!

— Разбирам какво казваш — рече Празек с лукава усмивка. — И тъй разкривам своето предимство.

— Точно така! — Датенар удари с юмрук по каменния ръб. — Но слушай! Два езика се раждат от един и докато растат, все по-голям става вододелът и все по-голям урокът за доставената власт, докато знатните, които, естествено, са високо образовани, са в състояние да дадат доказателство за това, на език изключително техен, а на простите, които могат само да грухтят в селяшкия си говор, ежедневно се напомня за тяхната неуместност.

— Свинете едва ли са глупави, Датенар. Шопарът знае за клането, което го чака.

— И квичи напусто. Но помисли за тези два езика и се запитай: кой от тях се противи повече на промяната? Кой се вкопчва толкова страстно в драгоценната си сложност?

— Събери законотворците и писарите…

Кимването на Датенар беше рязко, червенина подсили полунощния мрак на широкото му лице.

— Образованите и обучените…

— Просветените.

— Това е решителната схватка на езика, приятелю! Глината на невежеството срещу скалата на изключителността и привилегиите.

— Привилегия… значението на тази дума не е ли изключителното облагодетелстване на отделни лица?

— Именно, Празек. Закон специално за някого. Родството между думите може наистина да разкрие податки за тайния код. Но тук, в тази война, консервативните и реакционните са тези, които стоят под вечна обсада.

— Защото невежите са легион?

— Въдят се като напаст.

Празек се изправи и разпери ръце.

— И все пак, виж ни тук, на този мост, с мечове на коланите и окрилени духом от жаждата за чест и дълг. Виж как ни печели тя привилегията да отдадем живота си в защита на сложността!

— Към бастионите, приятелю! — извика Датенар със смях.

— Не — отвърна с ръмжене приятелят му. — Аз съм за най-близката кръчма и проклета да е тази жалка привилегия. Да лея виното в гърлото си, докато оплета език като свинар!

— Простотата е могъща жажда. Думи, смекчени на мокра глина, като кал, изстискана между пръстите ни. — Датенар кимна нетърпеливо. — Това е кал, в която можем да плуваме.

— Изоставяме поета, значи?

— Изоставяме го!

— А ужасния историк? — попита Празек с усмивка.

— Той няма да е изненадан от нашето вероломство. Ние сме само едни прости стражи, присвити под воденичния камък на света. Този пост ще ни види размазани и изплюти като плява, и ти знаеш това.

— Имали сме своя миг, значи?

— Виждам бъдещето ни, приятелю, и то е черно и бездънно.

Двамата зарязаха поста си и тръгнаха. Неохраняван, мостът зад тях се изпъна и полегатото му рамо загърна в прегръдка кипящата речна вода… и непроницаемата ѝ повърхност от къдрещи се усмивки.

Войната, в края на краищата, бе някъде другаде.

— Не може да се каже по никой друг начин — въздъхна Гризин Фарл, докато сплесканият връх на дебелия му пръст обхождаше локвичката ейл на масата. — Тя беше неустоимо привлекателна, по някакъв простоват начин.

Посетителите на кръчмата бяха тихи по масите си, а въздухът в помещението беше гъст като вода, сумрачен въпреки свещите, маслените светилници и буйно пращящия огън в камината. От време на време се подемаха разговори, плахи като лещанки под надвиснал клон, само за да потънат отново надолу.

Чул лекото сумтене на събеседника си, азатанаят се изправи в стола си малко обидено. Дървените крака на стола простенаха и изскърцаха.

— Какво искаш да кажеш с това, това ли ме питаш?

— Ако…

— Добре, бледи мой приятелю, ще ти кажа. Красотата ѝ идваше едва на второто, или дори на третото поглеждане. Поет да спреше очите си на нея, талантът на този поет можеше да бъде измерен, като на стълбица, от естеството на неговата или нейна декламация. Не би ли звучала една неистова птича песен насмешливо? И тъй да оспори поета като плитък и глупав. Но чуй другата песен, в тежкия край на стълбицата, и чуй музиката и стиха на стенещата въздишка на една душа. — Гризин се пресегна за халбата си и откри, че е празна. Навъси се, тупна я рязко на масата и след това протегна ръка.

— Ти си пиян, азатанай — отбеляза събеседникът му, когато при тях дотича слугиня с нова, увенчана с пяна халба.

— А за такива жени — продължи Гризин — не е никаква изненада, че не смятат себе си за красиви и са готови да поемат подигравателното цвърчене като заслужено, като не вярват на измъчения плач на другата. Тъй че не носят нищо от суетността, която язди нагло като гола курва на бял кон, жената, която знае красотата си като непосредствена, като зашеметяваща и отнемаща дъха. Но не мисли, че не умея да ценя, уверявам те! Та дори възхищението ми да съдържа нотка жалост.

— Гола курва на бял кон? Не, приятелю, изобщо не бих оспорил възхищението ти.

— Добре. — Гризин Фарл кимна и отпи глътка ейл.

Приятелят му продължи:

— Но ако кажеш на една жена, че красотата ѝ се появява едва след много съзерцание, ами, мисля, че не би посрещнала мило целувката на твоя комплимент.

Азатанаят се намръщи.

— Вие, благородниците, умеете да боравите с думи. Все едно, за глупак ли ме взимаш? Не, ще ѝ кажа истината така, както я виждам. Ще ѝ кажа, че красотата ѝ ме омайва, както несъмнено прави.

— И тя ще се чуди дали си с ума си.

— Преди всичко — каза азатанаят, оригна се и кимна. После вдигна пръст. — Докато, накрая, думите ѝ доставят най-големия дар, който мога да се надявам да ѝ дам — това, че започва да вярва в собствената си красота.

— Какво става тогава? Съблазнена, потънала в прегръдката ти, поредната загадъчна девица завоювана?

Огромният азатанай махна с ръка.

— Ами, не. Напуска ме, разбира се. Знаейки, че може да постигне много повече.

— Ако смяташ това за ценен съвет досежно любовните дела, приятелю, ще ми простиш, че ще подновя търсенето си на мъдрост… другаде.

Гризин Фарл сви рамене.

— Пролей кръвта си в своите уроци тогава.

— Защо се задържа в Карканас, азатанай?

— Истината ли, Силхас Руин?

— Истината.

Гризин затвори за миг очи, сякаш събираше мислите си. Помълча още за миг, а след това, отворил очи, впити в Силхас Руин, въздъхна и каза:

— Държа затворени онези, които биха дошли на този диспут. Прогонвам, само с присъствието си, вълците между моите ближни, които биха забили зъби в тази задъхана плът, макар и само за да се насладят на потта, кръвта и страха. — Азатанаят видя как събеседникът му го изгледа, а после кимна. — Държа портите, приятелю, и в пиянско упорство задръствам ключалката като огънат ключ.

Най-сетне Силхас Руин извърна очи настрани и примижа в сумрака.

— Градът е станал мъртвешки тих. Погледни тия другите, наплашени от всичко, което все още е непознато — и всъщност непознаваемо.

— Бъдещето е жена — каза Гризин Фарл, — заслужаваща втори или трети поглед.

— Красота ли чака такова съзерцание?

— Така да се каже.

— А когато я намерим?

— Ами, напуска ни, разбира се.

— Не си толкова пиян, колкото изглеждаш, азатанай.

— Никога не съм, Силхас. Но пък кой може да види бъдещето?

— Ти, изглежда. Или всичко това е въпрос на вяра?

— Вяра, която омайва — отвърна Гризин Фарл и погледна празната си халба.

— Мисля си — каза Силхас Руин, — че защитаваш това бъдеще.

— Аз съм любимият евнух на моята жена, приятелю. Макар и да не съм поет, моля се тя да е доволна от любовта, която вижда в очите ми. Напълно е лишен от песен окаяният Гризин Фарл, а тази музика, която чуваш? Не е нищо повече от моето мъркане под нейната жалост. — Махна с празната си халба. — Мъже като мен вземаме каквото можем да получим.

— Разубеди се от една нощ с онази слугиня, на която толкова се възхищаваше.

— Така ли мислиш?

— Да — каза Силхас. — Последната ти молба за още ейл със сигурност зачеркна флиртуването тази вечер.

— Олеле. Трябва да се поправя.

— Ако не обикновените поданички на Майка Тъма, винаги са налице жриците ѝ.

— И да размърдат огънатия ключ? Не мисля.

Силхас Руин се намръщи и се наведе напред.

— Една от тези залостени врати е нейната?

Гризин Фарл вдигна пръст пред устните си и прошепна:

— Не казвай на никого. Те все още не са опитвали вратата, разбира се.

— Не ти вярвам.

— Моят вкус се крие в тъмното, шепнейки за нежеланието.

— Мислиш ли, че тази бяла кожа заявява вероломство в мен, азатанай?

— А нима не?

— Не!

Гризин Фарл почеса брадясалата си челюст, докато гледаше замислено младия благородник.

— Е, проклета да е погрешната ми преценка. Ще ме отместиш ли сега? Тежък съм като камък, упорит съм като колона под покрив.

— Каква ти е целта, азатанай? Към какво се домогваш?

— Един приятел е обещал мир — отвърна Гризин Фарл. — Стремя се да уважа това.

— Какъв приятел? Друг азатанай? И що за мир?

— Мислиш, че Синът на Тъма върви сам през разбитата гора. Не. До него е Каладън Бруд. Призован от кръвта на клетва.

Веждите на Силхас Руин се вдигнаха в изумление.

— Не знам как ще се спечели мир — продължи Гризин. — Но за този момент, приятелю, преценявам, че е благоразумно да задържим лорд Драконъс от пътя на Висшия зидар.

— Момент, моля. Консортът остава с Майка Тъма, съблазнен до летаргия чрез твоето влияние? Казваш ли ми, че Драконъс — че дори Майка Тъма — са в неведение за онова, каквото става извън тяхната Зала на Нощта?

Гризин Фарл сви рамене.

— Може би имат очи само един за друг. Какво знам аз? Тъмно е там!

— Спести ми шегите, азатанай!

— Не се шегувам. Е, не чак много. Терондай — с толкова обич всечен на пода на Цитаделата от самия Драконъс — грее със сила. Портата на Мрака вече е ясно видима в Цитаделата. Тази сила възпира всеки, който би се опитал да я разбие.

— Що за заплаха представлява Каладън Бруд за лорд Драконъс? Това е безсмислено!

— Да, сега разбирам, че е, но вече съм го казал. Може би Майка Тъма ще се обърне към външния свят и ще види каквото има да се види. Дори аз не мога да предскажа какво би могла да направи тя или какво би могла да каже на своя любовник. Ние азатанаите сме натрапници тук, в края на краищата.

— Драконъс е имал повече събирания с азатанаи от всички други тайсти.

— Със сигурност ни познава добре — съгласи се Гризин Фарл.

— Това някакъв стар спор ли е тогава? Между Драконъс и Висшия зидар?

— Те като цяло отбягват компанията си.

— Защо?

— Не ми се полага да коментирам това, приятелю. Съжалявам.

Силхас Руин вдигна ръце и се отпусна назад.

— Започвам да се съмнявам в това приятелство.

— Наскърбен съм от думите ти.

— Значи сме теглили чертата на този разговор. — Той стана. — Може би ще се видим пак. Може би не.

Гризин се загледа след младия благородник, докато той излизаше от пивницата. Видя как другите вдигнаха очи към белокожия брат на лорд Аномандър като с надежда, но и да търсеха увереност или сигурност в Силхас Руин, потиснатостта несъмнено надви това им желание. Гризин се извърна в стола си, засече с поглед слугинята и с широка усмивка я прикани при себе си.

Върховната жрица Емрал Ланеар излезе на платформата и погледна към историка близо до отсрещната стена, потънал сякаш в размисъл за скок към камъните далече долу. Огледа се и заговори:

— Значи това е убежището ти.

Той ѝ хвърли мигновен поглед през рамо и рече:

— Не всички постове са изоставени, Върховна жрице.

Тя се приближи.

— Какво толкова пазиш, Райз Херат, че изисква такова бодърстване?

Той сви рамене.

— Перспектива, предполагам.

— И какво ти печели това?

— Виждам мост — отвърна той. — Незащитен, и все пак… никой не дръзва да мине по него.

— Мисля — разсъди тя, — че простото търпение ще доведе до разрешение. Тази липса на съпротива е само временна.

Лицето му издаде съмнение.

— Допускаш сред знатните решимост, каквато все още не съм видял. Ако стоят с ръце на мечовете си, обърнати са срещу мъжа, който сега споделя тъмното ѝ лоно. Омразата и може би завистта им към Драконъс ги изяжда. Междувременно Вата Урусандер методично премахва всякаква съпротива, а не долавям много гняв сред благородниците.

— Ще се притекат на зова на лорд Аномандър, историко. Когато се върне.

Той я погледна отново, но пак само за миг, преди погледът му да се зарее настрани.

— Домашните мечове на Аномандър няма да са достатъчни.

— Лорд Силхас Руин, действащ на мястото на своя брат, вече събира съюзници.

— Да, благодарността на вериги.

Тя трепна, после въздъхна.

— Райз Херат, облекчи настроението ми, моля те.

При тези думи той се обърна рязко, опря гръб на стената и опря лакти отгоре ѝ.

— Седем от вашите млади жрици са спипали Седорпул в една стая. Изглежда, че от скука са изпаднали дотам да сравняват преживяванията от инициациите си.

— Олеле. Каква съблазън предлага той, как мислиш?

— Мек е, предполага се, като възглавница.

— Хм, да, би могло да е това. А възглавницата, също така, приканва към известен ъгъл на възлягане.

Историкът се усмихна.

— Щом казваш. Тъй или иначе, той се опитал да избяга, а после, когато пътят му до вратата се оказал преграден, пледирал слабостта си към красотата.

— А, комплименти.

— Но пръснати между цели седем жени, цената им не е много.

— Още ли е жив?

— На косъм беше, Върховна жрице, особено когато предложи да продължат разговора с всички дрехи смъкнати.

Усмихната, тя отиде до стената при него.

— Благословен да е Седорпул. Вкопчил се е здраво в младостта си.

Настроението на историка помръкна.

— Докато Ендест Силан като че ли се състарява с всяка нощ. Чудя се всъщност дали не е пострадал някак.

— У някои — каза тя — душата е събирач на години и трупа богатство от незаслужени тегоби.

— Поток от кръв от ръцете на Ендест Силан е още един благослов — вметна Райз. Обърна се и също се загледа към града. — Това поне вече приключи, но се чудя дали жизнената сила не го е оставила чрез тези святи рани.

Тя помисли за огледалото в стаята си, което я обсебваше, и я обзе внезапен страх. „Дали то краде и от мен? Крадец на младостта ми? Или самото време е крадецът? Огледало, не ми показваш нищо, което бих искала да видя, и като стара приказка ме кълнеш със собствения ми поглед.“ Прогони тази мисъл.

— Раждането на святото в пролята кръв… плаши ме този прецедент, Райз. Плаши ме дълбоко.

Той кимна.

— Тя не го отрече, значи.

— Чрез тази кръв — каза Емрал Ланеар — Майка Тъма можа да види през очите на Ендест, а от това произтече всевъзможна сила… толкова много, че тя избяга от допира ѝ. Това поне ми призна тя, преди да затвори Залата на Нощта за всички освен за своя Консорт.

— Това е драгоценно признание — каза Райз. — Забелязвам, че привилегироваността ти нараства в очите на Майка Тъма, Върховна жрице. Какво ще правиш с нея?

Тя извърна поглед. Най-после бяха стигнали до повода да потърси историка. Не го желаеше.

— Виждам само един път към мира.

— Бих искал да го чуя.

— Консортът трябва да бъде отстранен — каза тя. — Трябва да има сватба.

— Отстранен? Възможно ли е изобщо?

Тя кимна.

— Чрез сътворяването на Терондай на пода на Цитаделата той разкри Портата на Мрака. Каквито и тайнствени сили да притежаваше, несъмнено ги вложи в този дар. — След миг поклати глава. — Има загадки, свързани с лорд Драконъс. Азатанаите го назовават Владетел на Нощта. Що за консорт е достоен за такава почетна титла? Дори това, че е от знатно потекло сред Тайст, не е достатъчно благородство, а откога азатанаите се отнасят към нашите благородници с нещо друго освен с насмешливо безразличие? Не. Вероятно бихме могли да заключим, че титлата е израз на почитание заради неговата близост до Майка Тъма.

— Но не си убедена.

Тя сви рамене.

— Тя трябва да го отстрани. О, да му даде някоя тайна стая, която биха могли да споделят…

— Върховна жрице, не е възможно да си сериозна! Нима си въобразяваш, че Урусандер ще се поклони на това снизхождение? А самата Майка Тъма? Ще раздвои ли тя верността си? Да избира и отказва благосклонността в угода на прищевките си? Никой от двамата мъже не би приел това!

Емрал въздъхна.

— Прости ми. Прав си. За да се върне мирът в нашето владение, някой трябва да изгуби. Трябва да е лорд Драконъс.

— Следователно един трябва да пожертва всичко, но да не спечели нищо от това.

— Невярно. Той печели мир, а за човек, отрупан с дарове, не е ли достатъчно това?

Райз Херат поклати глава.

— Неговите дарове са предназначени да бъдат споделяни. Би погледнал на това като през затворнически решетки. Мир? Не за него е този дар. Не в сърцето му. Не в душата му. Жертва? Кой човек доброволно би се самоунищожил, за каквато и да било кауза?

— Ако тя го помоли.

— Търгуване на любов ли, Върховна жрице? Жалост е твърде слаба дума за съдбата на Драконъс.

Тя знаеше всичко това. Воювала беше с тези мисли дни и нощи, докато всяка се превърне в колело, въртящо се във все по-дълбок коловоз. Жестокостта на това решение я изтощаваше, докато съпоставяше любовта на Майка Тъма към един мъж със съдбата на владението. Едно беше да се заяви наложителността на единствения път, който виждаше през тази гражданска война, измерващ усмиряването на знатните над трупа, фигуративно или буквално, на Консорта, в замяна на разширяване на привилегиите между офицерите от Легиона на Урусандер, но всичко това все още не носеше тежестта на волята на Майка Тъма. А колкото до тази воля, богинята мълчеше.

„Тя няма да избере. Отдава се само на своя любовник и неговите недодялани изрази на любов. Все едно че се е отвърнала от всички ни, докато Куралд Галайн пропада в развала.

Ще трябва ли стоманеният юмрук на Урусандер да потропа на вратата, за да я събуди?“

— Ще се наложи да го убиете — каза Райз Херат.

Тя не можеше да възрази на тази констатация.

— Балансът на успеха обаче — продължи историкът — ще се намери в избора на това чия ръка борави с ножа. Този убиец, Върховна жрице, не може да спечели друго освен вечното осъждане от Майка Тъма.

— Дете на тази новородена Светлина тогава — отвърна тя. — За което такова осъждане не значи много.

— Урусандер трябва да стигне до брачното ложе окъпан в кръвта на убития любовник на новата си съпруга? Не, не може да бъде дете на Лиос. — Погледът му се впи в нея. — Увери ме, че разбираш това, моля те.

— Тогава кой измежду нейните възлюбени поклонници би избрал такава съдба?

— Мисля, че на тази сцена, която описваш, изборът няма избор.

Тя затаи дъх.

— Чия ръка принуждаваме?

— Ние? Върховна жрице, аз не съм…

— Не — отсече тя. — Просто си играеш с думите. Дъвчеш идеи, твърде уплашен да не се задавиш с костта. Не е ли вкусът окайващо краткотраен, историко? Или навикът да се дъвче е достатъчно възнаграждение за такъв като тебе?

Той извърна очи и тя видя, че трепери.

— Мислите ми кръжат към едно-единствено място — каза той бавно, — където стои един-единствен мъж. Той е своята собствена крепост, този мъж, когото виждам. Но зад стените си той крачи с гняв. Този гняв трябва да ни даде пробива. Пътя ни към него.

— Как се вмества това у теб?

— Като камък в корема ми, Върховна жрице.

— Ученият навлиза в света и при всичките войници, които съставят неизброимите ви идеи, накрая проумявате цената да се живее като тях. Множество от лица… ти вече носиш всички тях, историко.

Той зарея поглед към далечния хоризонт на север.

— Един мъж тогава — каза тя. — Достоен мъж, когото обичам като син. — Въздъхна и сълзи опариха очите ѝ. — Той вече почти се е отвърнал, и тя от него. Горкият Аномандър.

— Синът убива любовника в името на мъжа, който би станал негов баща. Необходимостта поражда собствената си лудост, Върховна жрице.

— Изправени сме пред трудности — каза Емрал. — Аномандър обича Драконъс и чувството е взаимно. Измерва се в огромна почит и нещо повече: съдържа искрена привързаност. Как разтрогваме всичко това?

— Чест — отвърна той.

— Как така?

— Те са мъже, които държат на честта над всичко останало. Честта е доказателството за цялост в края на краищата и те избират да изживеят това доказателство във всичко, което вършат. — Обърна се към нея. — Предстои битка. Срещу Урусандер Аномандър ще командва всички Домашни мечове на по-големите и по-малките домове. И, може би, един възкресен легион Хуст. Нарисувай картината, която предлагам, Върховна жрице. Бойното поле, силите, строени една срещу друга. Къде, прочее, виждаш лорд Драконъс? Начело на своите могъщи Домашни мечове… които толкова ефикасно унищожиха Пограничните мечове? Той ще държи на своята чест, нали?

— Аномандър няма да му го откаже — прошепна тя.

— И тогава? — попита Райз. — Когато знатните разберат кой би застанал с тях в предстоящата битка? Няма ли в своя гняв — в своята ярост — да се отдръпнат?

— Но почакай, историко. Аномандър със сигурност ще обвини благородниците си, че изоставят полето на битката.

— Може би в началото. Аномандър ще види това поражение като неизбежно. Така унижението от капитулацията ще бъде за Урусандер, защото той не може да види в жеста на Консорта причината за това. Поражение, наложено от гордостта на Драконъс, и когато Консортът остава неразкаян — а той не може да направи нищо друго, тъй като ще види капитулацията като измяна, както е длъжен; всъщност тогава той ще го разбере като своята собствена смъртна присъда… тогава, Ланеар, ще видим как тръгват един срещу друг.

— Знатните ще приветстват отхвърлянето на това приятелство от Аномандър — каза тя. — Драконъс в крайна сметка ще се окаже в изолация. Не може да се надява да надвие такава обединена съпротива. Тази битка, историко, ще е последната в гражданската война.

— Обичам тази цивилизация твърде много — каза Райз все едно опитваше вкуса на думите си, — за да я видя унищожена. Майка Тъма изобщо не бива да узнае за всичко това.

— Тя никога не ще прости на своя Първи син.

— Да.

— Честта е ужасно нещо — каза тя.

— Толкова по-нечувано е нашето престъпление, Върховна жрице, с изковаването на оръжие в пламъците на целостта, огън, който ще захранваме, докато не изгасне. Ти го виждаш като син. Не ти завиждам, Ланеар.

Глас изкрещя в ума ѝ, надигнал се от наранената ѝ душа. Болката, родила този крясък, бе непоносима. Любов и измяна на едно острие. Усети как острието се обръща и извива. „Но не виждам никакъв друг начин! Трябва ли Карканас да загине в пламъци? Ще бъдат ли превърнати войниците на Урусандер в затъпели убийци и като такива, ще вземат ли властта без съпротива, без отпор? Орисани ли сме да превърнем любещи войната в наши властници? Колко остава, преди Майка Тъма да отвори очи на хищна птица с нокти, вкопчени в подпорите на трона? О, Аномандър, съжалявам!“ Забърса очите и страните си с ръка.

— Ще затворя престъплението в огледалото си — каза сломено. — Където може да вие нечуто.

— И като помисля колко те подценява Синтара.

Тя поклати глава.

— Вече не, вероятно. Написах ѝ.

— Нима? Значи започва сериозно.

— Ще видим. Още не е отговорила.

— Като към равна ли се обръщаш към нея, Върховна жрице?

Тя кимна.

— Значи езикът ти е фамилиарен, в древния смисъл на думата. Ще се перчи гордо в това оперение.

— Да. Суетата винаги е била пробивът в стените ѝ.

— Изреждаме гаден списък, Ланеар. Когато крепостите са в изобилие, обсадите се превръщат в наш ежедневен житейски навик. В един такъв свят всеки от нас стои сам в края на деня и гледаме със страх залостената ни врата. — Напрежението подсили бръчките на лицето му. — Крайно гаден списък.

— Всяко едно е стъпка по пътеката, историко. Не можеш повече да държиш този пост, високо над света. Вече трябва да тръгнеш между всички нас, Райз Херат.

— Нищо няма да напиша за това. Привилегията е напуснала сърцето ми.

— Тя е само кръвта на ръцете ти — отвърна тя без капка съчувствие. — Когато всичко бъде казано и свършено, можеш да си ги измиеш в реката долу. И с времето, докато тази река тече и тече, истината ще бъде разпръсната, докато никой няма да може да открои престъпленията ти. Нито моите.

— Значи ще те видя коленичила до мен в този ден, Върховна жрице.

Тя кимна.

— Ако може да има курви на историята, Райз, то със сигурност сме в тяхната компания.

Той я гледаше с лицето на осъден.

„Виждаш ли сега, жено? Огледалата са навсякъде.“

Стъпка по стъпка поклонниците правеха пътека. Търсейки място на трагедия, смятана за свята, или на обект, неосветен от нищо друго освен от една-две истини, изстъргани до кокал, търсачите на такива места ги преобразяваха в светилища. Ендест Силан вече разбираше това: че святото не се намира, а се поражда. Че паметта заприда преждата, че всеки поклонник е една-единствена нишка, изпъвана и усуквана, запридана, запридана в живот. Че няма значение, че той е бил първият.

Други от духовните му ближни поемаха на път срещу зимата, за да дойдат в рухналото имение на Андарист. Вървяха по неговите стъпки, но не оставяха кръв по дирята. Пристигаха и спираха, впиваха поглед в мястото на отминалата касапница, но го правеха без разбиране.

Пътуването им, знаеше той, беше търсене. На нещо, на състояние на битие може би. И в съзерцанието си, в мълчаливия си копнеж… не намираха нищо.

Представяше си ги как излизат на поляната пред къщата, обикалят, очите им обхождат запустялата земя, килнатите камъни и повехналите треви, които щяха да израснат гъсти и зелени, дойдеше ли пролет. Как прекрачват прага и тръгват по каменните плочи, криещи гниещите трупове на убитите, а пред тях, в мразовития сумрак, чака каменната плоча на огнището, вече хлътнал олтар, с всечените в нея неразчетими слова. Виждаше ги как оглеждат наоколо, как въображението им сътворява призраци, как поставя един тук, друг — там. Как търсят, в тишината, смътно ехо, затворените викове на загуба и болка. Как забелязват, без съмнение, тъмните капчици кръв навсякъде, без да разбират криволиците им, без да разбират безсмисленото лутане на самия Ендест… не, те щяха да търсят някакъв огромен смисъл в онази диря по камъните.

Въображението е ужасно нещо, лешояд, който може да дебелее от най-малките късчета плът. Кривоклюнест, с дращещи и тракащи нокти — тъпче наоколо и мята алчно око.

Но в крайна сметка всичко това не значи нищо…

Следовниците му се върнаха в Цитаделата. Гледаха го със завист, с нещо като страхопочитание. Поглеждаха го и само това беше като отваряне на стари рани, тъй като никакви ценни тайни не се криеха в спомените на Ендест. Всяка подробност, вече размита и замъглена, беше без значение.

„Аз съм жрецът на безсмислието, сенешалът на злочестината. Приемате мълчанието ми като унижение. Виждате в умората на лицето ми някакво драговолно поето бреме и с това ми придавате тежест и сдържаност, каквито едва ли заслужавам. И в споровете си непрекъснато се обръщате към мен, търсейки потвърждение, откровение, пищен парад от мъдри слова, зад който да можете да танцувате и да пеете, и да благославяте мрака.“

Не можеше да им каже кой е източникът на умората му. Не можеше да каже истината, колкото и да копнееше за това. Не можеше да каже: „Глупци такива, тя гледаше през моите очи и ги накара да заплачат. Кървеше чрез моите ръце и видях с ужас как това донесе святост, капещи сълзи сила. Тя ме завладя, само за да избяга след това и да не остави зад себе си нищо освен отчаяние.

Ще остарея, докато надеждата умира. Ще се огъна под тежестта на провала. Костите ми ще изпращят под рухващия Куралд Галайн. Не гледайте в спомените ми, мои братя и сестри. Съмнението вече ги изопачава. Те вече придобиват формата на моите недостатъци.

Не. Не ме следвайте.“

Малко преди това, докато седеше на скамейката във вътрешната градина, присвит от жестокия студ под дебело наметало от меча кожа, беше гледал как младият заложник Орфантал тича покрай фонтана с черния замръзнал басейн. Момчето държеше дървен меч в едната си ръка, а кучето, Рибс, тичаше до него все едно беше преоткрило младостта си. Вече изцерено от глисти, беше наедряло и показваше гладките мускули на ловния си произход. Разиграваха си въображаеми битки и неведнъж Ендест се беше натъквал на Орфантал в предсмъртните му гърчове, а Рибс се приближаваше до момчето и разваляше трагизма на сцената със студената си влажна муцуна, душеща в лицето на Орфантал. Момчето изскимтяваше и след това ругаеше кучето, но беше трудно да се намери злонамереност в любовта, проявявана от животното, и скоро двамата започваха да се боричкат върху тънкия снежен килим.

Ендест Силан не беше снизходителен свидетел на всичко това. В сивите полуочертани сенки, мятани от дете и куче, виждаше само бъдещи кошмари.

Лорд Аномандър беше напуснал окаяната къща на своя брат — сцена на скорошна касапница — в компанията на азатаная Висш зидар Каладън Бруд. Тръгнали бяха на север, през изгорялата гора. Ендест ги беше гледал от зацапания с кръв праг.

— Ще държа на обещанието за мир — беше казал Аномандър на Бруд точно преди да тръгнат, докато всички все още стояха в къщата.

Каладън го беше изгледал.

— Разбери следното, Сине на Тъмата, аз строя с ръцете си. Създател съм на паметници в чест на изгубени каузи. Ако пътуваш на запад оттук, ще намериш работите ми. Те красят руини и други забравени места. Стоят, толкова вечни, колкото мога да ги направя, за да разкриват ценностите, към които всеки век се стреми. Те вече са изгубени, но ще бъдат преоткрити. Във времето на някой наранен, умиращ народ, тези паметници биват издигани отново. И отново. Не за преклонение, не за да идолизират — само циниците намират удоволствие в това да оправдаят самоубийството на собствената си вяра. Не, издигат ги в надежда. Издигат ги, за да пледират за здрав разум. Издигат ги, за да се борят срещу безсмислеността.

Аномандър беше посочил каменната плоча на огнището.

— Това сега един от твоите паметници ли е?

— Намерения предхождат делата ни, а след това остават да лежат по дирята на тези дела. Аз не съм гласът на идните поколения, Аномандър Рейк. Нито ти.

— Рейк?

— Пурейк е азатанайска дума — каза Бруд. — Не знаеше ли? Беше почетна титла, дадена на вашата фамилия, на твоя баща в младостта му.

— Защо? Как я спечели той?

Азатанаят сви рамене.

— К’рул му я даде. Той не сподели основанията си. Или по-скоро „тя“, тъй като К’рул е склонен да променя начина си на мислене и така придобива женски облик на всеки няколко столетия. Сега е мъж, но тогава беше жена.

— Знаеш ли значението ѝ, Каладън?

— Пюр Рейкис Калас не А’ном. Грубо преведено — Силата да стоиш мирно.

— А’ном — повтори Синът на Тъмата намръщено.

— Може би като бебе бързо си застанал прав — каза азатанаят.

— А Рейкис? Или Рейк, както често ме наричаш?

— Само това, което виждам в теб и което всички други виждат в теб. Сила.

— Не чувствам такова нещо.

— Никой, който е силен, не го чувства.

Бяха разговаряли все едно Ендест го нямаше, все едно беше глух за думите им. Двамата мъже, тайст и азатанай, бяха започнали да изковават нещо помежду си. И каквото и да беше то, не се боеше от истини.

— Баща ми умря, защото не пожела да се оттегли от битка.

— Баща ти беше окован във веригите на фамилното си име.

— Както и аз ли, Каладън? Даваш ми надежда.

— Прости ми, Рейк, но силата не винаги е добродетел. Няма да ти вдигна паметник.

Синът на Тъмата се бе усмихнал.

— Най-сетне казваш нещо, което изцяло ме радва.

— И все пак си обожаван. Мнозина по природа са готови да се скрият в сянката на нечия сила.

— Ще им се опълча.

— Такива принципи рядко се оценяват — каза Каладън. — Очаквай укори. Осъждане. Онези, които не са ти равни, ще си присвоят това равенство и въпреки това ще те гледат в очите с очакване, с дълбока неискреност. Всяка добрина, която правиш, ще я приемат като заслужена, но такива апетити са безкрайни, а твоят отказ е престъплението, което те само чакат. Извърши го и ще видиш тяхното последващо охулване.

Аномандър сви рамене все едно очакванията на други не означаваха нищо за него и че каквото и да последва от неговото отстояване на принципите, на които държи, ще го понесе.

— Ти обеща мир, Каладън. Заклех се да държа на обещанието ти и нищо от това, което си казахме сега, не е променило намеренията ми.

— Да, казах, че съм готов да те водя, и ще го направя. Но в това ще разчитам на силата ти и се надявам да е достатъчно голяма, за да понесе всяко бреме, с което ще я натоваря. Това напомням на себе си, и на теб, с новото име, което ти давам. Ще го приемеш ли, Аномандър Рейк? Ще стоиш ли твърдо, в сила?

— Името на баща ми се оказа проклятие. Всъщност оказа се неговата смърт.

— Да.

— Добре, Каладън Бруд. Ще понеса това първо бреме.

Разбира се, Синът на Тъмата не можеше да направи нищо друго.

След това бяха заминали, оставяйки Ендест сам в осквернената къща. Сам, с кръвта, засъхваща на ръцете му. Сам и празен, с отиващото си присъствие на Майка Тъма.

Тя беше чула всяка дума.

И за пореден път беше избягала.

Потрепери въпреки дебелите кожи. Сякаш никога не бе възвръщал изгубената кръв през всичкото онова отминало време, там при светилището на поклонниците; вече не можеше да надвие студа. „Не гледайте към мен. Погледът ви ме състарява. Надеждата ви ме отслабва. Не съм никакъв пророк. Единственото ми предназначение е да донеса светостта на кръвта.“

Тепърва предстоеше битка, битка в разгара на зимата, обръщаща с главата надолу правилния сезон за война. И редом с всички други жреци и много от жриците, Ендест щеше да е там, готов да превързва рани и да утешава издъхващи. Готов да благослови деня преди първото оръжие да бъде извадено. Но — сам между всички помазани — щеше да има друга задача, друга отговорност.

„Чрез моите ръце ще пусна да потече светостта на кръвта. И да превърна мястото на битката в поредното зловещо светилище.“

Помисли си за умиращия Орфантал в мига преди Рибс да връхлети и видя пръските кръв на снега около момчето.

Тя вече бе започнала да се връща, едва доловима и безмълвна, и с неговите очи богинята гравираше бъдещето.

Това само по себе си беше достатъчно лошо, но можеше да го понесе.

„Ако не беше усилващата ѝ се жажда.

Не ме гледайте. Не се стремете да ме опознаете. Няма да ви харесат моите истини.

Стъпка по стъпка, поклонникът прави пътека.“

Нагизден в тежката си броня, Келарас се изправи колебливо в коридора, когато Силхас Руин се появи. Отдръпна се, та лордът да може да мине, но Силхас спря.

— Келарас, търсил си вход в Залата на Нощ?

— Не, милорд. Куражът ми изневерява.

— Каква новина носиш, че те обезкуражава?

— Никаква освен истини, които със съжаление научавам, милорд. Получих вест от капитан Галар Барас. Направил е каквото заповядахте, но като наблюдава своя нов набор, многократно изразява съмнение.

Силхас се обърна и изгледа вратата от черно дърво в края на коридора.

— Никакъв съвет няма да се намери там, командире.

„Боя се, че си прав.“ Келарас сви рамене.

— Моите извинения, милорд. Търсих ви, но не можах да ви намеря.

— И все пак се отдръпна, без да поздравиш.

— Простете ми, милорд. Куражът ми изневери. Мисля, че това, което търсех в Залата на Нощ, беше дар на вяра от богинята ми.

— Уви — каза с въздишка Силхас Руин, — тя превръща вярата във вода и се наслаждава на допира ѝ, докато се изцежда от ръката ѝ. Дори жаждата ни е отказана. Добре, Келарас. Приех новината ти, но това не променя нищо. Бронята на Хуст трябва да се носи, мечовете — да се държат от живи ръце. Може би това ще е достатъчно, за да разколебае Урусандер.

— Той ще разбере колко струват тези в бронята, милорд, и колко слабо държат мечовете ръцете им.

— Ще разпръснеш пясъка под краката ти и под моите, Келарас, но трябва да съм сигурен във всяка крачка, която правя.

— Милорд, някаква вест от вашия брат?

Силхас се намръщи.

— Смяташ ли, че горим от нетърпение да споделим такива лични неща, командире? Вашият господар ще ви намери в добър момент и няма да прояви никакво съчувствие, ако куражът ви изневери в очите му. Не, смъкнете я тази броня — тя издава шепот на паника.

Келарас се отдръпна с поклон.

С лице към Залата на Нощ, Силхас Руин сякаш се поколеба, готов като че ли всеки момент да тръгне към нея, но после се обърна рязко.

— Един момент, командире. Пратете Датенар и Празек при Хуст и им възложете да поемат командването на новите кохорти, за да се отзовем така на нуждите на Галар Барас по най-добрия възможен начин.

Стъписан, Келарас попита:

— Милорд, наистина ли трябва да надянат броня Хуст? Да вдигнат меч Хуст?

Лицето на Силхас Руин замръзна.

— На всички ли в нашия дом куражът им е изневерил? Махни се от очите ми, командире!

— Да, милорд.

Келарас си тръгна бързо. Докато крачеше по коридора, усещаше убийствения поглед на Руин в гърба си. „Захапката на паниката наистина е треска. А ето ме и мен, бълхата на хиляда кожи.“ Щеше да се върне в покоите си и да смъкне бронята, но да задържи меча, както подобаваше на ранга му. Силхас беше прав. Един войник прави от снаряжението си заявление и покана. Беше перчене с готовност за насилие, но всъщност под бронята можеше да се крие нерешителност и огромен страх.

След това щеше да отиде да намери Датенар и Празек там, където ги беше оставил, на моста на Цитаделата.

„Мечове предвестници за тях двамата, и звън на люспеста броня. О, приятели, виждам как увяхвате пред очите ми при тази новина. Простете ми.“

Тъмнината на Цитаделата беше задушаваща. Отново и отново се оказваше, че трябва да спре, за да си поеме дълбок, успокояващ дъх. Крачеше по коридори и покрай колонади буквално сам и беше толкова лесно да си представи това място запустяло, обитавано от множество провали — не по-различно от всяка развалина, която бе посетил в земите на юг, където форулкан бяха оставили само костите си сред отломките. Усещането за все още недовършени неща беше като проклятие, понесено на един безкраен дъх. Стенеше на вятъра и караше камъните да скърцат в горещината. Шепнеше в изсипването на пясъка и огласяше тих смях в хлъзгането на камъчета между пръстите.

Можеше да си представи тази крепост лишена от живот, овъглена коруба, която превръщаше храма на Тъмата в горчива шега. Почитана от паяци в прашните им паяжини и от насекоми, пълзящи през тор на прилепи… човек, блуждаещ из такова място, нямаше да намери нищо, заслужаващо да се помни. Провалите на миналото режеха като остър нож през всякаква надежда за носталгия или сладко възпоминание. Не можеше да не се удиви на преходността на такива места като храмове и други обекти на святост. Дори да не бяха нищо повече от символи на изгубена вяра, все пак стояха като знак за смъртни провали. Но ако в такива руини умираха богове… ако усещаха лезвието на меч, потъващо в сърцата им или гладко хлъзгащо се през меките им гърла, то престъплението надвишаваше всяко отстъпване от вяра.

Все пак може би светостта не беше нищо повече от дар на окото, зрителна измама — над тези камъни или онова дърво, на бълбукаща вода. Може би единственото възможно убийство в такива места бе онова, което оставя надеждата да лежи безжизнена на земята.

На път към външния двор и портата, отвъд която бе мостът, мина през искрящата фигура на Терондай, всечена в каменните плочи на пода. Усети силата под себе си, излъчвана на бавни въздишки, като дихание на спящ бог. Усещането пропълзя по кожата му.

Излезе в мразовитата нощ. Скреж блестеше по каменните стени, а самотният страж на Домашните мечове на пост при портата — жена — стоеше присвита под тежко наметало, облегната на бариерата и задрямала. Щом чу приближаването му, се изправи.

— Сър.

— Затворила си портата.

— Видях, че мостът е неохраняван, сър.

— Неохраняван? Къде тогава са Датенар и Празек?

— Не знам, сър.

Келарас махна с ръка и тя припряно издърпа лоста на портата. Пантите изскърцаха, щом бутна крилото.

Капитанът излезе на моста. Жестокият мраз в тази почти вечна нощ бе станал още по-свиреп от черните води на Дорсан Рил. Ботушите му заскърцаха по леда, щом забърза по моста.

Лесно можеше да се досети за убежището, което си бяха намерили Датенар и Празек. Изоставянето на пост от офицери беше тежко нарушение и още по-лошо, примерът, който даваше, можеше да нанесе смъртоносна рана на бойния дух. Въпреки това в сърцето си Келарас не можеше да обвини двамата си приятели. Техният лорд ги беше изоставил, а братът, останал да командва Домашните мечове на Цитаделата, често смесваше рожденото право със здравия разум: половината офицери, останали в Домашните мечове, бяха понижени в звание.

Без съмнение Галар Барас и Хуст щяха да приемат с радост този подарък, макар Келарас да подозираше, че дори приятелят му би се изненадал от щедростта и може би би се зачудил на неизменното великодушие на Силхас Руин спрямо войниците на Аномандър.

Привързаността към всяка друга сила можеше да е повод за завист, предвид обстоятелствата, но Келарас не хранеше никакви илюзии и знаеше добре как е въздействала тази заповед на Датенар и Празек. „Все едно са ги пуснали в отпуск. И така ще изглежда, предвид изоставянето на поста им, а честно казано, не мога да отрека връзката. Офицери, в името на Бездната! Не, това е неочаквано щастливо наказание, достатъчно да ги отрезви набързо.“

„Гушестият лебед“ беше кръчма, ценена заради затънтеното си местоположение, надолу по един склон до товарен кей и затънала в основите на по-малък мост. Каменната настилка беше неравна поради натрупалия скреж и още по-опасна с добавката на замръзнали локви, запълнили празнините, оставени от изкъртени камъни. Въпреки това сумракът не можеше да скрие дупките и Келарас се добра до ниската врата, без да пострада. Отвори я и пушливата горещина го лъхна в лицето.

Гласът на Празек прокънтя в тясното претъпкано помещение.

— Келарас! Ела да се налочиш с нас, прасетата! Пияни сме в поражението си, друже, но виж как посрещаме с охота съдбата си злочеста!

Келарас видя приятелите си, подпрени един на друг, на една скамейка до задната стена. Без да обръща внимание на тълпата Домашни мечове извън дежурство, дори на онези, които му подвикваха за поздрав, тръгна към Датенар и Празек и седна срещу тях. Те му се усмихнаха — лицата им бяха зачервени. Датенар бутна каната към Келарас и изфъфли:

— Злият език ни одумва тази нощ, приятелю.

— Разкош има в това обстоятелство все пак — каза Празек, люшна се напред и отпусна месестите си ръце на масата. — Никой благородник не може истински да затъне в дупката на лепнещата тиня на невежеството. Току надникнат лицата ни отгоре за глътка въздух.

— Ако тази смрад е въздух — изръмжа Датенар. — Освен това съм твърде пиян, за да плувам, твърде подут да се удавя и твърде объркан, за да различа едното от другото. Напуснахме моста — толкова поне знам, — а това е престъпление в очите на нашия лорд.

— Късметлии сме, значи, че очите на нашия лорд са другаде — каза Празек.

— Нещастни — поправи го Келарас. — След като трябва да гледам вместо него.

— От това очите на всеки ще засмъдят — каза Датенар.

— Няма да отрека това — натърти Келарас.

Но никой от двамата не беше в състояние да прояви дискретност. С широка, лигава усмивка Празек махна небрежно с ръка.

— Трябва ли отново да поемем поста си? Ще ни сгълчиш ли с хладни закани? Най-малкото, приятелю, изтъкни ни някой добър аргумент, засукана… заплетеност някаква, за цел. Напъхай пръсти в ноздрите и издърпай навън благородния кон, за да можем да видим чудесните му такъми. Сбруята на честта…

— Шпорите на гордостта! — викна Датенар и надигна каната.

— Захапката на дълга между зъбите като юздечка!

— Изтърканото седло на верността, тъй сладко под бузите на задника!

— Да поемеш смрадливия братовчед на оригването…

— Приятели — изсъска Келарас предупредително, — стига. Думите ви са неуместни за офицери на Домашните мечове на лорд Аномандър. Подлагате снизхождението ми на изпитание. Сега ставайте и се молете студеният нощен въздух да ви донесе трезвост.

Веждите на Празек се вдигнаха и той погледна Датенар.

— Той се осмелява, братко! Към моста тогава! Факли идат насам от някой ужасен ъгъл. Това е светлина на откровение, от която всеки грешник ще изтръпне от страх!

— Не мостът — каза с въздишка Келарас. — Преназначени сте. И двамата. По заповед на Силхас Руин. Трябва да се присъедините към легиона Хуст.

Това ги накара да замълчат. Стъписаните им изражения не донесоха удовлетворение на Келарас.

— З-за изоставяне на постовете ни? — попита Празек невярващо.

— Не. Това престъпление си остава между нас. Проблемът е по-прозаичен. Галар Барас има ужасна нужда от офицери. Това е отговорът на Руин.

— О — измърмори Датенар, — несъмнено. Отговорът руина на Руин, руина на всички привилегии, руина на живот. Заповед, огласена с изящество… уви, чуваме я твърде добре.

— Наша привилегия е да я чуем — Празек кимна — на език по-малко от мътен.

— Повече от ясен, брат.

— Точно така, Датенар. Виж как копнея за внезапна сложност. Пожелай да съм затънал в мътилка и еуфоричен евфемизъм. Бих побягнал до най-близката висока кула, достойна за надменната ми гордост. Подсмърчал бих и бих клеймил жалкото състояние на… състоянието, а след това да се намръщя и да заявя: виното е твърде кисело. Твърде… твърде… кисело.

— Ще напердаша слугинята, братко, ако това ще те задоволи.

— Задоволството е мъртво, Датенар, и мъртво… задоволството.

Датенар простена и потърка лицето си.

— Празек, не трябваше изобщо да оставяме моста без охрана. Виж каква съдба позволихме да го премине, след като само една шибалка можеше да накара шопара да побегне. Тъй да бъде. Предавам се на простата съдба и я наричам справедлива.

Празек опря ръце на масата и се изправи.

— Командир Келарас, готови сме да изпълним дълга си, както винаги.

С пъшкане, Датенар също се изправи.

— Може би мечът има някоя мръсна приказка, с която да ни развесели в нашето вероломство. А бронята… е, казват, че била до крайност разговорлива, но няма да укоря предупредителния глас, дори да не успеем да се вслушаме в него.

Келарас посочи към вратата.

— Стъпвайте внимателно, щом излезете навън, приятели. Пътят е несигурен.

Двамата кимнаха.

3.

„Ще има справедливост!“

Когато викът отекна по дългите мръсни тунели, Варет си помисли, че е някаква гадна и тъпа шега. Със закъснение осъзна искреността в този зов. А когато пусна тежката кирка, внезапното отсъствие на тази позната тежест го накара да залитне стъпка назад.

Беше сам, в дъното на дълбока жила. Думите шепнеха ехото си сякаш самата желязна руда му говореше в тъмното. Остана неподвижен; вдишваше мразовития въздух, докато болката в ръцете му бавно заглъхваше. Миналото беше жесток и неумолим преследвач, а тук — за Варет и за всички други долу в шахтите — най-често то мърмореше за справедливост.

Зовът отекна отново. Около него скалата плачеше с несекващите си сълзи — стичаха се на лъскави вадички покрай петната синкава светлина и се изливаха в краката му. И да повтаряха онези думи обещание, беше твърде късно. Ако беше призив, отдавна му бе минало времето. Още не се беше обръщал назад. Пътят напред, едва видим в сумрака, беше плоска очукана стена. Удряше по нея от седмици. Беше му служило добре, като място, където можеше, обърнал гръб на света, да преживее безсънното си съществуване. Беше започнал да се възхищава на упоритото непокорство на жилата, започнал бе да скърби за рухващото ѝ отстъпване, къс по къс.

Кирката му беше чудесно сечиво. Желязо, закалено и с придадена му форма. Желязо опитомено, покорено, изковано да бъде убиец на дивия си родственик. Това бе единствената битка, която бе водил, и той и кирката се биеха добре, тъй че дивата руда отстъпваше, къс по къс. Разбира се, истината беше, че жилата не отстъпваше. Тя просто умираше, на купчини отломки. Това бе единствената война, която знаеше как да спечели.

Викът прозвуча за трети път, но вече по-смътен, докато другите миньори си проправяха път към повърхността, нагоре към слънцето. Варет помисли да вдигне отново кирката, да поднови щурма си. Дивото нямаше никакъв шанс. Никога не бе имало. Вместо това залитна, обърна се и тръгна нагоре, към повърхността.

Най-често справедливост се оказваше дума, написана с кръв. Любопитството, което го теглеше напред и нагоре, не го правеше по-различен от другите. Прозвучалият праведен зов се нуждаеше от жертва. Зависеше от това да има жертва — и това утоляваше някаква пламенна страст.

Изгърбен, той газеше нагоре по шахтата, ботушите му шляпаха в локвите, направени от плачещата скала.

Пътят отне доста време.

Най-сетне спря до нащърбения вход на забоя и примига на рязката слънчева светлина. Остри болки го жегнаха в кръста, щом се изправи до пълния си ръст за първи път, откакто бе станал от нара си тази сутрин. Пот се стичаше от него въпреки ледената захапка на въздуха, смесена с прах и мръсотия и рукнала надолу по голите му гърди. Усещаше как мускулите му бавно се стягат от студа и сякаш просто светлината и чистият хаплив въздух можеха да го прочистят, да изстържат кожа, плът, кост и навътре, чак до самата му душа, и с това да донесат чудото на възвръщането, на изкуплението. По дирите на тази мисъл дойде насмешливата подигравка.

Други миньори викаха, някои пееха, тичаха като деца по запрашената от сняг земя. Чу думата „свобода“ и се вслуша в смеха, който щеше да накара нормален човек да се свие от страх. Но Варет погледна към затворническите надзиратели за истината за този ден. Те все още стояха около огромната яма, приютила двора на миньорския лагер. Много от тях, вече с абаносова кожа, стояха подпрени на копията си — мрачни силуети на линията на хоризонта от всички страни. В южния край, в края на рампата, която се изкачваше до барикадираната вишка и казармените постройки, железните порти бяха затворени.

Не само той остана смълчан и загледан. Не беше сам в нарастващия си скептицизъм.

Никой не освобождава затворници, освен ако гражданска война не е съборила всякаква власт; или ако не е обявена амнистия, с нов владетел на Трона на Мрака. Но на виковете им липсваха някои специфични подробности.

— Трябва да ни освободят! Още днес! Не сме вече затворници!

— Ще има справедливост най-сетне!

Това последното беше нелепо. На всеки миньор в този лагер мястото му беше тук. Бяха извършили престъпления, ужасни престъпления. Бяха, по думите на съдията, нарушили своя договор с гражданското общество. С по-прости думи, всички те до един бяха убийци, или нещо дори по-лошо.

Пазачите си стояха по местата. Обществото, изглежда, все още не бе готово да приеме радушно затворниците. Истерията на мига бързо заглъхваше, след като и други най-сетне забелязваха стражите на обичайните им позиции и залостената порта с настръхналите ѝ железни зъбци. Въодушевлението рухна. Заръмжаха гласове, след това заругаха.

Варет погледна към лагера на жените. Застъпващите нощната смяна се тътреха от килиите, размъкнати, и се трупаха на малки групи. Никакви стражи не стояха между тях и мъжете. Можеше да долови набъбващия им страх.

„Всички животни, пуснати накуп. Дори този студ не може да потуши зверските страсти. Скоро ще дойде белята.“

Съжали, че беше оставил кирката си, огледа се и видя лопата до една количка за извозване на руда — нарушение на правилата, по-стъписващо от всичко останало днес. Отиде и я взе, а след това, сякаш не можеше да спре онова, което бе започнал, бавно тръгна към жените.

Варет беше висок, а деветте му години в шахтите като пръв каменотрошач бяха разширили раменете му и удебелили врата му. Тялото му вече беше с неестествени пропорции, мишците и торсът му — твърде широки за бедрата и краката му. Извивките и натяганията на пренатоварените му мускули бяха разтеглили раменните му плешки, като в същото време бяха присвили горната част на гръдния му кош, придавайки му леко изгърбен вид. Костите на краката му се бяха огънали, но не толкова много, колкото при много други миньори. В края на смяната, щом се нахранеше, лягаше на нара си, където бе завързал колани за желязната рамка — затягаше ги около себе си, за да изпънат краката му. А единственият мъж, комуто се доверяваше, Ребъл, идваше при него и стягаше каишите през гърдите и раменете му, за да станат плоски. Болката от тези усилия живееше с него всяка нощ, но изтощението си казваше думата и той заспиваше въпреки нея.

С нещо студено, стиснало вътрешностите му, си запробива път през тълпата, като избутваше настрана онези, които не бяха видели приближаването му. Други просто се отдръпваха от пътя му. Мръщеха му се неразбиращо лица, очи се присвиваха, щом видеха лопатата в ръцете му.

Минал беше през по-голямата част от гъмжилото, когато някакъв мъж отпред внезапно се изсмя и извика:

— Котенцата са се събудили, приятели! Вижте, че няма какво да ни спре… мисля, че това е свободата, която сме си спечелили!

Варет стигна до него точно когато понечи да тръгне към жените.

Замахна с лопатата, разби черепа му от едната страна и му прекърши врата. Звукът беше толкова стъписващ, че мъжете наблизо занемяха. Тялото падна, потръпна, кръв и нещо като вода рукнаха около счупената глава. Варет зяпна трупа, изпълнен с обичайната смесица от погнуса и възхита. Лопатата беше почти безтегловна в ръцете му.

След това нещо го отдръпна, накара го да продължи напред, да заеме мястото си в празнината между мъжете и жените. Когато се обърна срещу братята си от ямата, вдигнал лопатата на рамо, видя Ребъл да излиза от гъмжилото — носеше кирка. Следващият, който се появи, също въоръжен с лопата, беше Листар. Листар беше кротък и свенлив, престъплението му беше цял живот насилие над жена му, завършило с удушаването ѝ. Но оставаха въпроси дали връвта е била в неговите ръце. Въпроси, също така, по обвинението в насилие. Но Листар нищо не искаше да каже, нито дори да пледира за невинност. Варет така и не можеше да е сигурен в него, но ето, че беше тук, готов да даде живота си за беззащитните жени.

Ребъл беше висок и жилав. Не беше рязал косата и брадата си, откакто бе дошъл в мината, преди седем години. Тъмните му очи лъщяха сред черно настръхнало гнездо от косми и показваха на всеки, че нервите му са изпънати до крайност. Развихреше ли се, не знаеше как да спре яростта си. Беше убил четирима мъже, един от които вероятно го беше обидил. Другите трима се бяха опитали да се намесят.

Никой друг не дойде при Варет и той видя как няколко души намериха своите кирки и лопати, а след това се запровираха напред. Един посочи с лопатата си към Варет.

— Ганц така и не те видя, че идваш. Страхливецът удря пак. Ребъл, Листар, вижте го тоя, дето държи центъра ви, и когато стигна до него, гледайте как ще побегне!

Варет си замълча, но дори и той усети как мигът им на храбро рицарство бързо заглъхна. Нито Ребъл, нито Листар можеха да разчитат на него и току-що го бяха разбрали. Той се обърна към Ребъл и каза тихо:

— Разбийте бараката на жените. Нека да се въоръжат.

Усмивката на Ребъл беше хладна.

— А ти какво ще направиш, Варет? Ще ги задържиш тук?

— Той не знам, но аз — да — каза Листар. — Това е ден на справедливост. Ще се опълча и да се свършва. — Погледна Варет. — Знам, че мразеше Ганц. Устата му винаги го вкарваше в беля. Но това заставане тук, Варет? Не ти е присъщо.

Листар говореше истината, а Варет нямаше какво да отвърне.

Приятелят на Ганц се приближаваше, другарите му го следваха.

Варет се беше надявал между мъжете да избухнат някои стари вражди. Взривове насилие, които да ги разсеят — актове на мъст, като неговото налитане на Ганц. Но беше привлякъл общото им внимание. Грешка, която вероятно щеше да го убие. „Кирка между плешките ми.

Докато бягам.“

Ребъл погледна Листар с любопитство и тръгна.

Приятелят на Ганц се изсмя.

— Храбрият строй се разби!

Зноят се надигаше във Варет въпреки студа, стар, познат огън. Заливаше и поглъщаше вътрешностите му. Усещаше как пари лицето му и знаеше, че е срам. Сърцето му затуптя по-бързо и слабост завладя краката му.

Силен пукот стъписа всички, а след това зад Варет се чу изскърцването на вратата на бараката.

— Мамка му! — изруга някой. — Закъсняхме. Варет, ти ще платиш за това. Посечи го, Мерек. Хубава игра ще е гонитбата, ха!

Неколцина мъже се изсмяха.

Варет се обърна към Листар.

— Не е днес, значи. Твоята справедливост.

Листар сви рамене и се дръпна назад.

— Друг ще е тогаз. По-добре бягай.

Мерек настъпи към Варет.

— Убил си достатъчно хора в гръб. През всичките тези години. Сега стой мирно, заек.

И вдигна лопатата.

Варет се напрегна, ужас се надигна от стомаха му и го стисна за гърлото. Приготви се да хвърли лопатата и да драсне.

Последва глухо изтупване, Мерек изведнъж спря и зяпна стрелата, забила се дълбоко в гърдите му.

Някой извика.

Мерек се свлече на земята, неверието на лицето му отстъпи на болката.

Пазачите вече се спускаха от ръба на котловината, а на рампата при вишката стояха десетина войници и откъм тях долетя тънък, стенещ звук.

Варет познаваше този звук. Познаваше го добре. Потръпна и пусна лопатата.

— Това беше безчестно — каза Селтин Ригандас и изгледа с гняв Галар Барас. — С това ли мерзко убийство, с ловна стрела при това, трябва да видим прераждането на Легиона Хуст?

„Безчестие. Ето, това е дума. Суха като прахан, една малка искра само ѝ трябва, за да пламне, да се разгори ярко, да забушува жарко. Безчестие. Колът, който ни държи всички приковани към земята, и виж ни сега. Ти, Хун Раал, с твоето отровно вино, и аз, тук, гърчещи се на място.“ Галар Барас смъкна ръкавиците си и ги сгъна грижливо, преди да ги затъкне зад колана на меча си.

— Интендант. Дори честта трябва понякога да отстъпи на навременната реакция.

Отвращението, изписано на лицето на Селтин, не се промени.

— Навременна? Твърде дълго изчакахте, преди да се намесите.

Галар Барас извърна очи към небето, пренебрегвайки интенданта на легиона. Мразовитата зимна синева не бе нарушена от нито един облак, от което сводът изглеждаше още по-далечен. „Както ние виждаме небесата, смутени от всичко, което правим тук. Все едно — тези драми са по-малки, отколкото ги чувстват те.“ Обърна се към надзирателя на минната яма.

— Кажете ми за онези тримата.

Старият мъж поклати глава.

— Ако искате да ги отличите в името на благоприличието, желанието ви е неуместно. Не, обречено беше от самото начало, капитане. Нито един там долу не е достоен за великодушието на лорд Хенаралд. Вкарани са тук с основание, до един.

Галар Барас въздъхна. Изтърпял беше същите думи, същите мрачни наблюдения от надзирателите на последните две затворнически мини.

— Угодете ми тогава и говорете за тримата, които решиха да защитят жените.

Надзирателят помълча дълго. Бореше се с нещо като неохота, сякаш в подробностите, които щеше да изложи, надеждата щеше да умре многократно. Галар за миг изпита съчувствие към него, но не достатъчно, за да го разубеди от задачата му тук. Канеше се да вложи желязо в заповедта, когато надзирателят най-сетне заговори:

— Дългият като върлина, който показа съобразителност да разбие бараката и с това да даде възможност на жените да се въоръжат, се казва Ребъл.

— Продължете.

— Достатъчно храбър, предполагам. Но, капитане, Ребъл е роб на безумна ярост. Минава покрай трап и е известен с това, че ще скочи в него при най-малкия намек за неуважение.

„Безчестие, отново. Единственият език, който ни остана, изглежда, тук, в Куралд Галайн.“

— Ребъл, значи. Следващият?

— Листар, от другата страна, беше насилник за слабаците, а там долу слабаците отдавна са мъртви. Неговата позиция ме изненада, признавам. Беше обвинен по иск, заведен от фамилията на убитата му жена. Обвинен, съден и осъден. Никой не опроверга свидетелството, най-малко Листар.

— Признал е вината си?

— Нищо не каза и по този въпрос продължава да мълчи до ден-днешен. — Надзирателят се поколеба, след което добави: — Гузната съвест връзва езика му според мен. Капитане, не си въобразявайте някаква тайна добродетел в мълчанието на Листар. Не търсете нещо, достойно за изкупление — не и тук, не и сред мъжете и жените долу.

— Сега за оногова, с широките рамене.

— Най-лошият от цялата пасмина — отвърна намръщено надзирателят. Помълча, после добави: — Войник на Легиона, освидетелстван като страхливец, в сражение.

— На Легиона? — попита Галар Барас. — Сериозно?

Надзирателят се намръщи.

— Не го ли познахте? Помислих, че просто си играете с мен. Той е Варет, бивш Хуст.

Галар Барас погледна отново долу в котловината. В първия миг не можа да види Варет. След това го засече, седнал на ръба на едно корито за поене на волове, с ръце, отпуснати на бедрата, и загледан към лагера, където пазачите избутваха мъжете на една страна и жените на другата. Въпреки всичките кирки и лопати в ръцете на затворниците, никой не беше толкова глупав да се опълчи на въоръжени стражи.

— Променил се е — каза капитанът.

— Не — отвърна надзирателят. — Не е.

„Изкупление… ах, надзирателю, но какво друго мога да предложа? Каква друга стойност, освен мизерна свобода, за тези глупаци, които така са съсипали живота си? Вкусът на тази дума не би трябвало да е толкова горчив. Това желание не би трябвало да проправя такива мръсни пътеки между каквото е било и каквото предстои.“

Мисълта се зарея в ума му като знаме, вдигнато високо срещу враг на другата страна на долината. „Но и безчестието има своето знаме, своя зацапан флаг на контраобвинението. Врагове ли са те дори? Но погледни която и да е гражданска война и виж двамата противници, настъпващи в марш, упорити в избрания си път към избраното си бъдеще. За да се сблъскат на бойното поле, те трябва първо да се сблъскат в умовете си. Аргументи за праведност ще доведат всички ни, накрая, до болезнената нужда за изкупление.

И все пак на тези затворници, на тези престъпници, мога да предложа само да повървят обратно по пътеката, която всеки от тях е оставил зад себе си, разплитане на деяния, разнищване на съдби.“

Тази цел, тук, изискваше човек да помисли сериозно. Но той знаеше, че не може да прояви никакво съмнение. Моментът не беше сега. Компанията бе съвсем неподходяща.

— Сержант, вземи двама души, слезте долу и приберете Листар, Ребъл и Варет.

— Варет ли, сър?

— Варет — каза Галар Барас. — Надзирател, ако бъдете така добър, бих искал да използвам кабинета ви в порталната кула.

Мъжът сви рамене.

— Кабинетът ми. Нямам кабинет. На моята възраст, капитане, бъдещето се стеснява до един-единствен път, губещ се в незримото. Човек върви, поглежда сгъстяващите се мъгли, но никоя смъртна сила на воля или желание не може да спре тези мудно тътрещи се стъпки.

— Лорд Хенаралд няма да ви изостави.

— И аз ли трябва да надяна плачеща броня на мъртъв войник? Да надигна виещ меч? Не е моят път, капитане.

— Сигурен съм, че ще бъдете свободен да изберете от много назначения.

— Те биха ме убили с най-голяма охота, знаете го — каза надзирателят и кимна към затворниците долу. — Хиляда пъти. От толкова време съм лицето на тяхната вина — и те ще го презират до сетния си миг.

— Така е. Не съм толкова глупав да си мисля друго. Но, сър, в това да си войник на Хуст има нещо повече от просто оръжията и бронята.

— Те няма да се бият за владението.

— С това съм съгласен — каза Селтин Ригандас и скръсти ръце.

— Ако двамата сте прави — каза Галар, — то вие, надзирателю, скоро ще се върнете тук. Както и онези мъже и жени долу. А вие, интенданте, можете да се върнете при складовете си с материала, за който никой няма да претендира.

Смехът на Селтин беше глух и леко пресилен.

— Описвате чиновническия рай, капитане.

След малко надзирателят изсумтя:

— Наистина голяма радост има в това назначение.

Галар Барас се усмихна насила и отпусна ръка на рамото му.

— За това, което предстои, кое бихте предпочели, вашата задача или моята?

Надзирателят поклати глава.

— Капитане, отстъпвам ви кабинета си.

Когато тримата войници на Хуст се приближиха, Варет се изправи. Видя, че вече са подбрали Листар и Ребъл и че никой от двамата не изглежда зарадван. В доказателство на слуховете войниците Хуст сега носеха плочеста броня от същото боядисано черно желязо като оръжията в ножниците им, а когато се приближиха още, стенещите звуци преминаха в нещо като бърборене, сякаш се трупаше тълпа. Стори му се, че чу смях.

— Ела с нас — каза сержантът.

— Предпочитам шахтите долу — каза Варет. — Помолете капитана си да направи този ден като всеки друг. За мен. Все още има руда, която да се изкопае от скалата.

Сержантът трябваше да положи голямо усилие, за да не издаде отвращението си. Беше млад, но не толкова млад, за да не изпита презрение.

— Тази яма е затворена. Спести си думите за капитана.

Махна с ръка и тръгна. Двамата войници се приближиха и бутнаха Варет напред. Той закрачи с Ребъл и Листар.

— Що за игра е това? — попита Ребъл. — Ако идват за теб, мога да го разбера. Чудно е, че не са те екзекутирали на бойното поле. Но какво искат от нас?

Варет имаше свои идеи за това. Ако тези идеи кръжаха около истината, то мястото му със сигурност не беше в компанията на другите двама затворници.

— Мечът ми им се опълчи.

— Какво?

— На полето — каза Варет. — Когато посегнаха да ме обезоръжат, преди да ме екзекутират. Мечът ми се опита да ги избие.

— Значи е вярно — каза Листар. — Оръжията живеят.

— Накрая — каза Варет — се съгласих да им го предам. Междувременно командирът беше пристигнал и ме пратиха при нея във вериги. Беше пияна от… от победа — добави.

— Сметнала е, че мините са милост? — попита удивено Ребъл.

— Не. Може би. Не можах да отгатна мислите ѝ.

Знаеше, че войниците слушат този разговор, но никой от двамата не предложи коментар.

Стигнаха до рампата и започнаха изкачването. Капитанът беше оставил малък отряд войници на Хуст на пост там, а надзирателят стоеше настрана, като забравен. Варет го погледна в очите и той поклати глава.

„Ще бъда ли екзекутиран? И тримата сме осъдени, но по различни причини. Тяхната мисля, че разбирам. Моята? Е, девет години е дълга отсрочка, по всякакви разумни стандарти.“

Усещаше как страхът му се връща, познат като вероломен приятел. Шепнеше закъснелите си предупреждения, подклаждаше въображението му. Надсмиваше се на глупостта му.

„Трябваше да пренебрегна беззащитните жени. Трябваше да оставя този проклет капитан на Хуст да види какво сме всъщност всички ние. Но Ганц плюеше по мен в шахтата. Не забравям такива неща.“

Минаха през портата. От едната страна на стражевата постройка, зад заострените като бръснач решетки, имаше врата, отворена. Сержантът ги спря.

— Капитанът желае да говори с всеки от вас, един по един. — Посочи Листар. — Ти пръв.

— Някаква причина за това? — изръмжа Ребъл.

— Не — отвърна сержантът, преди да придружи Листар в коридора зад вратата.

Останалите двама войници се отдръпнаха настрани и поведоха приглушен разговор, като от време на време поглеждаха към Варет. Чак сега той забеляза, че единият от тях — жената — носи ловен лък на гърба си. „Последната целувка на Мерек.“

— Твърде много приятели имаш — промърмори Ребъл, докато дърпаше ставите на пръстите си и всяка от тях изпукваше. Правеше го в определен ред, част от навика, който се опълчваше на усилията на Варет да си го обясни, и той отново преглътна любопитството си. Доколкото знаеше, това беше тайният код за сдържаността на приятеля му, доста крехък при това.

— Преди теб имах само един — отвърна той.

Ребъл го погледна с тъмните си полубезумни очи.

— Мечът ли?

— Позна.

— Но така и не ме видя като метал за изповедите си.

— Бих казал, че може би съм научил урока си.

Ребъл изсумтя и кимна.

— Аз имам много приятели. Разбира се, как не. По-добре мой приятел, отколкото мой враг, нали?

— Съжалявам за труповете, проснати по дирята на гнева ти, Ребъл. Но когато този гняв е окован, ти си доблестен мъж.

— Мислиш ли? Съмнявам се в стойността на тази доблест, Варет. Може би точно затова сме приятели.

— Ще понеса тази рана — каза след малко Варет. — Твоят гняв, в края на краищата, ме опази, когато бях вързан за нара.

— Ако беше вързан по очи, дори това нямаше да е достатъчно.

— Изнасилвачите не живеят дълго в ямата.

— Изнасилените също.

— Значи — каза Варет — имаме код.

— На честта? Може би, ако поставиш въпроса така. Кажи ми, нужен ли е ум, за да бъдеш страхливец?

— Така мисля.

— И аз така мисля.

Сержантът се появи с Листар. Миньорът изглеждаше объркан и не искаше да погледне приятелите си. В стойката му имаше нещо, което нашепваше за поражение.

Сержантът махна на един от чакащите войници и каза:

— Отведи го при фургоните. — После посочи Ребъл. — Сега ти.

— Ако някой от вас ми поиска да си отрежа косата — каза Ребъл и се изправи от стената, на която се беше облегнал, — ще го убия.

— Ела с мен.

Варет остана сам. Погледна през рамо и видя, че жената го гледа съсредоточено. След малко му обърна гръб.

„Правилно. Ти спаси живота ми. Какво изпитваш?

Все едно. Мерек получи каквото заслужаваше. Бияч. Празнословец. Всичките жени, които е имал, всичките съпрузи, на които е сложил рога, до онзи, който го е сгащил и е станала белята с ножа в гърба. Ха, аз ли съм страхливец, Мерек?“

Огледа жената, извивката на гърба ѝ, както бе отпуснала тежестта си на единия крак, бедрото — извито настрани. Беше впила поглед на юг, над накъсания пейзаж, осеян с ровини от изтръгнати дървета. Бронята ѝ сякаш се разливаше на вълни, сама. От време на време прибраният в ножницата меч на хълбока ѝ трепваше, все едно чукнат от коляното ѝ… но тя не беше помръднала.

Хуст. Малцина бяха останали. Историята бе стигнала до ушите му в приглушени тонове — дори за свирепите убийци в ямата имаше нещо мръсно в отравянето на почти три хиляди мъже и жени. Но гражданската война, изглежда, изключваше всички понятия за престъпност, а кой между победителите — стоящи до Хун Раал — щеше дори да помисли за възстановяване на справедливостта? Удари бяха нанесени, каузата бе сигурна и вярна — връхлитащ от отворен шлюз порой, който да отмие полепналото по ръцете, зацапалото ботушите. Първите думи на триумфиращите винаги бяха за гледане към бъдещето, за възстановяване на носталгичната илюзия за ред, за каквато там се бяха борили. За такива същества бъдещето беше двусмислена игра на преосмисляне на миналото. Място, където лъжите могат да процъфтят — и Варет го знаеше добре.

Вече беше премръзнал, след като бе оставил ризата си в шахтата, далече долу под земята. Държеше гърба си изправен с помощта на стената зад себе си, въпреки че гръбнакът го болеше от усилието. Но студът бързо проникваше в мускулите му и предлагаше поне някакво облекчение.

Един страхливец гледа на съжалението като на изгубена любов, като нещо използвано настървено и бързо, само за да омръзне скоро, да се разпадне във взаимно отвращение. Тези съжаления след това умират от глад. Но труповете им осейват света, всички само на ръка разстояние. Понякога, подтикнат от нужда, Варет вдигаше някой от тях и се мъчеше да му вдъхне живот отново. Но всеки труп може да бъде подбутван насам и натам, да му се придават жестове, наподобяващи тези на живите. Едно дете би разбрало това съвсем лесно и би го сметнало за игра. Игрите, които играят възрастните обаче, съществуват в свят на вечно променящи се правила. Съжаленията са фигурите, бягството — наградата на страхливеца, и всеки път победата се оказва провал.

Живееше в свят на обърканост и нито светът, нито объркването изобщо се махаха. „Аз съм роб на живеенето и нищо не може да се направи за това. Капитанът не е глупак, ще го разбере. Достатъчно е разумен, щом е преживял Отравянето. Един от много малкото, ако слуховете са верни.“

Ако беше останал скрит между тях, сега щеше да е мъртъв.

„Но страхливецът винаги намира начин да остане жив. Това е единствената ни дарба.“

Чуха се стъпки. Водеха Ребъл. Той погледна Варет и каза:

— Половината игра е с нас. Съжалявам другата половина.

— Жените?

Ребъл кимна.

Сержантът нареди на последния войник да заведе Ребъл до фургоните извън лагера. Преди да се отдалечат, Ребъл се обърна и извика:

— Капитанът си е загубил ума, Варет! Просто да го знаеш!

Намръщен, сержантът махна на Варет да го последва.

— Не оспорваш мнението му — каза Варет, докато вървяха към кабинета.

Без да отвърне, сержантът отвори вратата и го подкани да влезе.

— Сам? — попита Варет.

— Капитанът нареди така — отвърна сержантът. — Това е в правото му. Влизай, Варет.

Но миньорът се поколеба и го изгледа с присвити очи.

— Не се ли познавахме някога?

— Не, но всички знаят кой си. Единственото петно срам върху легиона Хуст.

От кабинета капитанът подвикна:

— Стига, сержант. Изчакай навън.

— Да, сър — отвърна сержантът.

„Ако срамът беше единственото петно, можехме да се измъкнем с мечове. И война. И наказание, впрочем. Можехме да се опазим срещу престъплението да се провалиш и да изпитаме само жалост — като Ребъл — за падналите.“

Варет влезе в кабинета на надзирателя. Видя обиталище на чиновник, което правеше някак жалка омразата, натрупана у затворниците към надзирателя. После погледна мъжа, седнал зад бюрото. Нужен му беше миг, докато прониже абаносовата кожа и види чертите на лицето. Галар Барас.

Капитанът изглеждаше разсеян, може би дори раздразнен. Махна с ръка, обхващайки кабинета.

— Не е много по-различен от моя. Е, онзи, който имах в Карканас. Едва ли е нужно да казвам, приликата вгорчи настроението ми.

Варет запази мълчание.

Галар Барас въздъхна и продължи:

— Ребъл твърди, че идеята била негова. Да разбие вратата на бараката. Но видях, че му заговори миг преди това. Мисля, че е твоя идея, Варет.

— А тази разлика важна ли е, сър?

— Да. Тъй че ми кажи истината.

— Идеята беше на Ребъл, сър. Както ви е казал.

Капитанът бавно се отпусна в стола си.

— Разбирам, че искаш да се върнеш в ямата. Сам ли ще работиш?

— Не можете да вземете тези мъже и жени за Хуст, сър. Не можете.

— Така ми казват всички непрекъснато.

— Това по заповед на командир Торас Редоун ли е, сър? Вие ни видяхте. Върнете се и ѝ кажете, че е грешка.

— Заповедите на командира не са твоя грижа, Варет. Точно сега аз съм единствената ти грижа.

— Не ме екзекутирайте, сър. Девет години минаха, проклет да сте!

Галар Барас примига.

— Тази идея изобщо не ми беше хрумвала, Варет. Добре де, ти се обърна и избяга. Вероятно имаше свои основания, но това беше отдавна.

— Нищо не се е променило, сър.

— Ти застана между мъжете и жените там долу. Беше първият, който го направи. Гледах за водачи. Естествени водачи. Хора с чест.

Варет се изсмя. Твърд, горчив смях.

— И изпъкнах начело! О, горкият вие.

— Поне можем да споделим огорчението — усмихна се Галар Барас.

— Невъзможно е, сър. И не само с мен. Нравът на Ребъл…

— Да, всичко знам за това. А Листар е удушил жена си.

— Дори и да не го е направил, сър, гузен е за нещо, и каквото и да е то, готов е да нагази в смъртта при първия шанс.

— Тогава ми помогни.

— Сър?

Галар Барас се наведе напред.

— Ние сме в гражданска война! Най-мощната армия на Майка Тъма лежи заровена под могили пръст на левга южно оттук! А сега получихме вест за битка — разбиването на Стражите. В този момент единствените сили, стоящи между Карканас и Урусандер, са Домашните мечове на Големите домове.

— Тогава капитулирайте, сър.

Капитанът поклати глава.

— Не аз го решавам, Варет. Заповядано ми е да попълня Хуст. Тела ми трябват.

— И сте отчаян — каза Варет. — Разбирам.

— Съмнявам се.

— Разбирам достатъчно добре, сър. Върнете се при командира…

— Тази заповед идва от лорд Силхас Руин.

— Няма право! — сопна се Варет. — Торас Редоун…

— Лежи обезоръжена и в пиянски ступор в една заключена стая.

След миг мълчание Варет каза:

— Тя беше пияна, когато ме пощади.

— Знам.

— Нима? Как? Тя беше сама в командната палатка.

— Тя ми каза.

Варет замълча.

— Трябват ми офицери — каза Галар Барас.

— Повишете всеки войник Хуст, който ви е останал, сър.

— Ще го направя, но не са достатъчно.

— Ще изковете кошмар. Мечовете Хуст ще се извиват в ръцете на убийците от тази яма.

Галар Барас го изгледа мрачно.

— Аз бих го казал обратно, Варет.

— Вярвате във всичко това? Бездната да ни вземе! Капитане, знам границите на тези оръжия… може би повече от всеки от вас, и ви казвам: това не стига.

— Твоят меч не успя да те направи храбър.

— Молеше се в ръката ми, проклет да сте! И все пак побягнах!

— Виждам само един изход от това, Варет. Назначавам те в моя персонал.

— Вие наистина сте луд, сър.

— Значи се вписвам добре в настоящето, лейтенант.

— Лейтенант? Готов сте да повишите един страхливец? Сър, сержантите ще ви обърнат гръб. Колкото до колегите ми лейтенанти и вашите колеги капитани, те ще…

— Аз съм последният капитан, освен един — прекъсна го Галар Барас. — А той не е в състояние да поеме командване. Имаше още двама, след Отравянето. И двамата се самоубиха.

— Ще ви трябват повече.

— Ще се тревожа за това, като му дойде времето. Колкото до вашите колеги лейтенанти, те ще получават заповедите си от мен, както се очаква. О, не съм толкова глупав да си въобразя, че ти предстои нещо друго освен самотно бъдеще, но, Варет, ти ще си моят мост към тези затворници. От теб, към Ребъл и Листар, и които там жени мога да издигна в ранговете… колкото до това, можеш ли да ми дадеш няколко имена?

— Само по репутация — отвърна Варет, а в ума си вече виждаше добре бъдещето, което му предлагаше капитанът. „В неговия персонал, навъртащ се покрай командната палатка, далече от битката.“ Образът се надигна като остров сред море от объркване и страх. „Мога да понеса презрението. Живял съм със собственото си достатъчно дълго.“ — Държаха ни напълно разделени и едва се виждахме едни други. Имаше ги „мацките“, нощната смяна в шахтите.

— Знам, Варет. Не е първата яма, която съм опразвал. Ще взема тези имена, лейтенант.

— Когато казах „репутация“, нямах предвид в добрия смисъл.

— Точно сега разликата е без значение.

Варет го изгледа отгоре.

— Мисля, сър, че ще загубим тази гражданска война.

— Задръж това мнение за себе си.

— Както заповядате.

— Сега имената, лейтенант.

Миризмата на изгоряла гора пълзеше навътре през всяка пора. Вонята се просмукваше през кожата и плътта под нея. Таеше се в косата на човек, в брадата му, като закана за огън. Мърсеше дрехите и вкуса на храна и вода. Глиф крачеше през купища пепел, покрай почернели дънери и кости на нападали дървета с овъглените им корени, щръкнали голи в затаения въздух. Лицето му бе покрито с парцал, само зачервените му очи оставаха открити. Носеше кожата на сърна, обърната наопаки, в жалко усилие да се прикрие, тъй като вътрешната страна на сърнешката кожа беше светлосива. Беше натъркал шепи пепел в черната си коса.

Много надалече можеше да види вече в тази гора. В минали зими беше имало достатъчно вечнозелена растителност, която да предложи места за криене, да затули полезрението, да позволи на един ловец да се движи невидим, стига да се постарае.

Сред Отрицателите2 мъжете бяха тези, които ловуваха. Тази традиция беше по-стара от самата гора. А Големият лов, през пролетта и отново в края на лятото, когато тръгваха всички мъже, понесли лъкове и къси копия, проправяйки си път през гората натам, където стадата все още минаваха в сезонната си миграция, вече далече на север… тези неща бяха незапомнено стари.

Традициите умираха. А онези, които здраво се придържаха към тях, които ругаеха, изпълнени с омраза, докато скъпите на сърцето им порядки биваха изтръгвани от ръцете им, те живееха в свят на сънища, където нищо не се променяше. Предсказуем свят, който нищо не знаеше за страховете, пред които всеки смъртен трябва да се изправи. Спомни си за езерото и семействата, които живееха на брега му. Във всичките им спомени, стигащи назад чак до самото начало, те ловяха риба в това езеро. Използваха копия в плитчините по време на размножителния сезон. Използваха мрежи и бентове на потоците, които захранваха езерото. А за съществата, които пълзяха по дъното на езерото, поставяха капани. Това беше тяхната традиция, начинът им на живот, и те бяха познати на всички като народа, ловящ риба в езерото.

Дойде една пролет, когато от онова място не излязоха жени да търсят мъже сред други народи. А онези жени от другите народи, които решили да идат до домовете на народа, който ловеше риба в езерото, онези жени отишли и заварили пусти биваци и студени огнища, с колиби, нападали под тежестта на зимните снегове. Намерили мрежи, гниещи по скелетата, където били навесени да съхнат. Намерили неупотребени риболовни копия сред високите купчини рибешка кост и натрошени черупки от миди. Намерили всичко това, но никъде не могли да намерят народа, който ловеше риба в езерото.

Една млада жена погледнала самотния остров в езерото, гърбица от мъх и камък, на която последното дърво отдавна било отсечено. Взела едно кану и се отправила към острова.

Там намерила народа, който ловеше риба в езерото. Накълвани от врани и съсухрени от зимата. Кожата им почерняла от слънцето като ивици риба, окачени над димящия огън за сушене. Децата, които намерила, били изядени, всяка кост оглозгана и костите след това сварени, тъй че вече били леки като сухи клонки.

А в езерото не била останала никаква риба. Никакви миди и никакви раци. Водите били бистри и празни. Когато загребала обратно през него, виждала долу безжизнено дъно от сива тиня.

Традицията не е нещо достойно за преклонение. Традицията е последният бастион на глупците. Бяха ли видели рибарите съдбовния си край? Бяха ли проумели своята орис? Глиф вярваше, че отговорът и на двата въпроса, сред тези, които все още работеха по водите, е „да“. Но старите по брега все още дърдореха за огромния улов в стари времена, когато десетките хиляди изкормени риби висели накачени за сушене и пушекът от огньовете се носел ниско и гъсто над водата, скривайки далечните езерни брегове. Скривайки острова дори. И, о, как всички ставали дебели и мързеливи в седмиците след това. Има риба в езерото, казвали старците. Винаги е имало риба в езерото. Винаги ще има риба в езерото.

А вещицата хвърляла рибешки гръбнаци на заравнената пепел и разгадавала в очертаните фигури скришните места на тази риба. Но го била правила и предния сезон, и преди него, и вече не оставали скришни места.

Старите спрели да разказват историите си. Седели смълчани, с празни кореми, костите на сбръчканите им лица ставали остри и изпъкнали. Плюели негодни за нищо зъби. Пръстите им кървели и над отходните ями се носела мръсна воня. Ставали все по-немощни, а после заспивали, втурвали се в далечните сънища за прежните дни, от които никой никога не се завръща.

Човек не може да яде традиция. Не може да дебелее от нея.

Вещицата била прокудена заради провала си. Всички мрежи били навързани на едно, в една, която да проснат над половината езеро, от тинестото дъно до повърхността. Само няколко видри се оплели в нея и няколко хранещи се с риба птици, защото повечето от тях също се били махнали. Или били измрели. Всяко кану било избутано във водата, за да дърпа мрежата през водите. Обкръжили острова, бавен кръг покрай окастрената му от дървета могила, а когато най-сетне се върнали в лагера, всички си плюли на ръцете да издърпат мрежата.

Било по-лесно, отколкото трябвало да е.

Традицията е големият убиец. Вкопчва се в своето доказателство и се дави в собствената си мрежа, от която нищо никога не се измъква…

Глиф и другите мъже напуснаха лагерите си, когато листата станаха кафяви. Поеха на север, към пустеещите земи да търсят последните, смаляващи се стада, летували в гората. Носеха лъкове и къси копия. Събраха се на ловни групи да търсят следи от копита, а нощем си разправяха истории за стари ловувания, за стотици животни, избити там, където стадата преброждаха студените реки. Говореха за вълците, които ги съпровождаха и ставаха техни другари в избиването. Вълци, които до един бяха опознали на външност — а със сигурност същото беше и с вълците — и като на стари приятели, им бяха дали имена. Кривоокия. Среброгривия. Счупения зъб.

А докато огньовете гаснеха и тъмнината се сгъстяваше със стенещия вятър, ловците се мъчеха да отгатнат имената, които вълците бяха дали на всекиго от тях.

Пръдлив вятър. Краставия. Никаквеца. Чвора.

Смях хапеше студа от въздуха в онези нощи.

Напластяването на спомени градеше високите стени на традицията, докато мястото, оградено от тези стени, се превърнеше в затвор.

Глиф вече разбираше как най-последната традиция, след като всички други са свършили мръсната си работа, е точно тази: затвор. Разказаните истории, спомените, струпани като глина и след това превърнати в нещо твърдо като камък. Точно в това се бяха вкопчили старите от езерото с кървящите си пръсти. Точно в това се бяха вкопчили Глиф и неговите спътници ловци в онези празни нощи, толкова изпълнени с празни думи.

Вървеше през овъглените кости на леса — горчивата пепел на езика му се бе превърнала в нещо като хоросан — и усети, че е започнал да гради собствената си стена. Скромни два-три камъка. Жалка стена. Но щеше да намери още, с които да работи, сигурен беше в това. Съградени от нови спомени. Тези спомени…

Току-що проваленият лов. Жестокият патос на историите, разказвани нощем на голата земя. Безнадеждното търсене на диря от копито. Вълците, които не бяха дошли и не виха на свечеряване.

Дългото връщане към леса, гладни и смълчани от срам. Димът на юг над дърветата. Внезапното разпръсване на групите, когато членове на семейства се събираха и след това забързваха към биваците на близките си. Блуждаенето между избитите. Мъртвата жена, мъртвата сестра, успяла да се измъкне наполовина от горящата си колиба, преди мечът да я посече в гърба. Мъртвият син с отсечената глава.

Отчаяното пътуване до манастирите на Йедан и Янис. Умоляването на жреците и жриците вътре. Жестоката предложена сделка.

„Доведете ни децата си.“

Ловците заридаха. Завикаха. „Какви деца?“

В онзи ден Глиф прие за себе си името, което им бяха дали хората от селата и града. Вече беше Отрицател. „Отрицател. Отрицател на живот. Отрицател на истина. Отрицател на вяра.“

Беше се смрачило, когато най-сетне намери бивака на войниците от Легиона, които бе проследил. Бяха трима, от пасмината на Урусандер, пътуваха на изток към Нерет Сор, като мнозина други преди тях. Глиф се промъкна по-близо в тъмното, безопасно извън кръга светлина на огъня от буци суха говежда тор. Все още разполагаше с всичките си стрели, половината с железни върхове. Другите бяха с кремъчни.

Притаи се до един дънер и извади безшумно три стрели, първите две с железни върхове, последната с най-добрия му кремък — дълъг и остър, вързан с жила от сухо черво за пръчката. Нареди ги пред себе си.

Двама мъже и жена. Говореха. Двамата мъже спореха кой да легне пръв с жената тази нощ. Тя се смееше и насъскваше единия срещу другия. Седяха около огъня, под ярките звезди на студената нощ. Докато изчакваше, Глиф заключи, че жената не иска никого от двамата.

Взе първата стрела с железен връх и я намести на тетивата. Надигна оръжието от черния дънер и в същото време изпъна тетивата, докато не опря на долната му устна.

После пусна стрелата.

Мъжът точно срещу него издаде задавен звук и рухна назад.

Приятелят му вдясно от него се изсмя дрезгаво, сякаш мъртвият се шегуваше. Но после жената видя перата, щръкнали от гърлото на издъхващия, и извика.

Глиф вече бе изпънал лъка. Втората желязна стрела затъна дълбоко под лявата гърда на жената. Тя изпъшка и падна настрани.

Вторият мъж издърпа меча си от ножницата и се завъртя, но беше заслепен от светлината на огъня.

Стрелата с кремъчния връх се заби дълбоко в корема му. Той изкрещя и се преви. Пръчката на стрелата се кривна и след трескавото му дращене и дърпане падна на земята. Дългото кремъчно острие остана в корема му.

Глиф се изправи и загледа.

Мъжът се смъкна със стон на колене.

Глиф поклати глава и каза:

— Бягай.

Мъжът надигна рязко глава, лицето му беше сгърчено от ужасна болка.

— Ела тука, шибано говно, за да те посека преди последния си дъх!

— Бягай — повтори Глиф. — Или ще ти набия друга стрела и няма да можеш да вдигнеш меча си. После ще дойда при теб и с ножа си ще ти отрежа кура. После мъдете ти, и ще ги хвърля на хубавия ти огън. И тебе също, и ще погледаме как се печеш бавно.

— Мамка му! — Мъжът изръмжа и се надигна, все още превит на две, а след това се изтътри извън светлината на огъня.

Бавен беше, бягството му беше безцелно. Глиф се задържа на петнайсет крачки зад него, вървеше тихо.

Видя в ума си кремъчното острие на стрелата, забито дълбоко в тялото на мъжа, режеше насам-натам с всяка крачка, която правеше войникът. И си представи болката, бушуващия огън.

Разочароващо скоро войникът се свлече на земята и се присви около раната си.

Глиф се приближи.

Войникът беше пуснал меча си рано в бягството си, не че можеше вече да направи с него каквото и да било. Глиф застана над него и въздъхна.

— Традиция е — каза — стрелата да се използва за зверове. Долно оръжие. Така трябва да мислим за нея. Да свалиш мъж или жена отдалече е присъщо за страхливеца. Но ние, Отрицателите, вече правим нова традиция.

— Върви в Бездната — изпъшка мъжът, стиснал очи.

— Ти също направи няколко свои нови — каза Глиф. — Тъй че всъщност нямаш причина да се оплакваш. Какви нови традиции, питаш? Ловът и избиването на жени и деца. На старци. Изнасилване. Пердашене на малки момчета до смърт. Гледане как една хубава млада жена изгаря наполовина, преди един от вас да прояви последна троха милост и да я прониже в сърцето. Беше ми сестра, все се смееше, все се закачаше. Обичах я повече от живота си. Както жена си. И сина си. Обичах ги всичките, повече от живота си.

Продължи да гледа надолу. И видя, че войникът е мъртъв.

Извади железния си нож, клекна и обърна тялото на гръб. Сряза в плувналия в кръв корем, направи раната от стрелата достатъчно голяма, за да се намести ръката му, а след това, внимателно, бръкна в горещата цепнатина. Кремъчните ръбове бяха остри и не искаше да се пореже. Най-сетне върховете на пръстите му напипаха острието. Беше се забило в черния дроб на мъжа, срязало го беше почти наполовина. Извади го предпазливо, като се молеше да не се е счупило в кост.

Но не, бе цяло, не беше дори нащърбено по ръбовете. Глиф го избърса в пелерината на мъжа.

След това се изправи и тръгна обратно към бивака. Там щеше да има храна, а не беше ял от седмица. Този лов бе отнел цялата му сила и се чувстваше замаян.

Трябваше да прибере стрелите си от другите тела, да провери железните върхове и да намери пръчката, изтръгната от последния.

„Ето го новия ми разказ. Преди края част от рибите бяха напуснали езерото. Тръгнаха нагоре по течението. Когато се върнаха, откриха, че всичките им близки са изчезнали. В гнева си един от тях излезе от водата, остави завинаги своя свят и, благословен от скърбящия дух на езерото, дадоха му се крака и мишци, а люспите му изпадаха, заменени от кожа. Дадоха му се очи, които да могат да виждат в този нов, сух свят. Дадоха му се дробове, които не се давеха, щом се изпълнеха с въздух. Дадоха му се ръце, с които да събира оръжия.

И тогава той тръгна.“

Хората, които ловяха риба на езерото, имаха далечни родственици, там по сухите земи.

Щеше широко да хвърли мрежата си.

И да започне традицията на клане.

Осъзна, че ще му трябва име. Тъй че се нарече Глиф, та да могат други да разчитат истината на неговите деяния, и за да могат другите риби, които излизат на сушата и им се дават мишци, крака и ръце, да тръгнат с него.

И видя пред себе си стена, там на брега, между вода и суша. Раждането на традиция, в място между два свята. „Дойдох от водата, ала вече вървя по брега. А от сушата отвъд ще има потоци кръв и те ще благословят този бряг, и ще направят от него нещо свято.“

Майката на Вренек му каза, че вече е на единайсет. Това изглеждаше доста дълго време за живеене, особено след като повечето от него беше трудно. Все работа, все грижи. Бой с камшика и ритане в пищялките от господарката и всичките други малки неща, които тя правеше, за да го нарани: тези неща като че ли запълваха безбройните дни, в които беше живял.

Изгарянията от огъня бяха оставили гладки лъскави белези на дланите му, нагоре по ръцете, раменете и на лявата му буза, точно под окото. Сигурно имаше още на главата, но косата му общо взето бе пораснала отново. Тези белези бяха като места, където грубото беше изтъркано и само когато слънчевата светлина падаше върху тях, започваха да болят отново. Белегът, където бе промушен, беше по-голям и отне много повече време, докато зарасне.

Не се беше върнал при развалините на Големия дом. Чул беше от майка си, че там имало призраци. Но знаеше, че един ден, призраци или не, ще се върне там. Щеше да обиколи изгорелите развалини. Щеше да си припомни как бе изглеждало всичко преди идването на войниците. Имаше някаква причина да се върне, но все още не знаеше каква е. Идеята за това как застава на почернелите камъни на прага на Големия дом изглеждаше като края на нещо, и този край беше правилен, някак си.

Струваше си да си напомни, реши той, че цели светове могат да умрат. Не по-различно от хората. Хората, които умираха, оставяха кости. Световете оставяха развалини.

Беше спасил едно момиче в онова имение, момиче, което бе обичал, но тя вече си бе отишла. Върнала се беше при семейството си, предполагаше, но тъй като семейството не беше от околностите, никой не знаеше кои са, нито дори къде живеят. Мама нищо нямаше да му каже за тези неща. Беше просто една истина, която трябваше да преживее, тъжна като всички тъжни истини: Джиния си бе отишла.

Много изгорени места имаше вече. Черни руини на хоризонта от всички страни на Ейбара Делак. Ограбени ферми, превърнати в почернели петна по полята. Не можеше да види много от манастира оттам, където живееше с майка си, и все пак, над всички други неща, той най-много привличаше окото му: далечен хълм, назъбен от нащърбена черна стена. Любопитство го глождеше. Чудеше се дали ще изпита същото за него, както за Големия дом, като място, заслужаващо поне едно навестяване.

Мама напоследък искаше да е близо до нея. Искаше да не ѝ се губи от очите. Но той вече беше на единайсет. И изглеждаше дори по-голям, особено с белезите от изгорено. А тази сутрин, когато най-сетне бе успял да се измъкне от ръката ѝ и да тръгне по пътеката, която водеше до пътя, който водеше през градчето, а после отново нагоре от другата страна, към стария манастир, тя беше плакала зад него, протягала беше ръце като да го притегли отново до гърдите си.

Сълзите ѝ го бяха накарали да се почувства зле и той се закле да оправи всичко, когато се върне у дома. Войниците най-сетне се бяха махнали от Ейбара Делак. Бяха поели на изток, навътре в гората, която първо беше изгорена, та преминаването да е по-лесно. Но хората в градчето бяха гладни. Напускаха, защото нямаше достатъчно храна. Когато напускаха, теглейки колите си, взимаха със себе си каквото войниците не им бяха ограбили. Вренек ги беше виждал на пътя, всички тръгнали нанякъде, но като че ли никой не можеше да реши накъде, и семействата се разпиляваха в различни посоки. А от време на време някой от тях се връщаше, само за да замине отново след няколко дни, в друга посока.

Тъй че градчето, в което влезе Вренек, беше почти празно откъм хора, а тези, които все още бяха останали, общо взето си стояха по къщите. Конюшнята беше изгоряла до основи. Също и поземлената служба. Няколко мъже и жени стояха пред кръчмата, без да правят или да казват нещо, само го гледаха, докато минаваше.

Вренек спря и надникна в тясната уличка до кръчмата, сетил се за едноръкия мъж, таен приятел на майката на Орфантал, защото точно в тази уличка живееше мъжът. Но го нямаше на обичайното му място на стъпалата към мазето. След това зърна смътно движение по-навътре в сенките на уличката, нещо малко и присвито, което се мъчеше да се опази от студа, загърнато в тънко одеяло.

Тръгна натам, като стъпваше тихо, все едно се промъкваше към свита в гнездото си птица. Не можеше да си спомни името на мъжа, тъй че си замълча.

Когато фигурата се сепна и вдигна глава, Вренек спря. Видя блеснали от едно оцапано лице очи, които познаваше добре.

— Джиния?

Момичето се присви, дръпна се назад и се притисна до каменната стена, после извърна лице. Босите му ходила се измъкнаха изпод тънкото одеяло, петите им бяха черни и напукани.

— Но защо не се върна при семейството си? Мама каза, че си се върнала. Каза, че си заминала през нощта, докато спях. Докато все още се оправях.

Тя не отвърна.

— Джиния? — Вренек се доближи още малко. — Трябва да дойдеш вкъщи с мен.

Най-сетне тя проговори. Гласът ѝ беше отпаднал и уморен.

— Тя не ме поиска.

— Коя?

Тя все още бе извърната настрани, скрила лицето си.

— Майка ти, Вренек. Ти си глупак. Върви си. Остави ме на мира.

— Защо не те поиска? Аз те спасих!

— О, Вренек, нищо не знаеш.

Объркан, той се огледа. Никой не се виждаше наоколо. Хората пред пивницата не бяха дошли на помощ, нито дори да погледнат. Изобщо не разбираше възрастните.

— Разбита съм отвътре — каза тя глухо. — Няма да имам бебета. Всичко там долу ще ме боли, винаги. Това е последната ми зима, Вренек, и така искам да бъде. Няма никакъв смисъл. Никакъв смисъл във всичко това.

— Но… аз също съм разбит отвътре — каза Вренек.

Беше толкова тиха, че си помисли, че не го е чула, но после тя изхлипа.

Той клекна до нея и сложи ръка на рамото ѝ. Миришеше лошо. Миришеше като онова, което старците бяха започнали да варят в сайвантите си, и едва сега Вренек видя купчината картофени обелки наблизо — беше ги яла.

— Виж — каза той. — Ти не искаш да умреш. Ако искаше, нямаше да ядеш това. И нямаше да се мъчиш да се стоплиш. Аз те обичам, Джиния. А онова, разбитото. То боли. То е просто каквото живее вътре. Нищо повече. Отвън ти винаги си същата. Това ще си дадем един на друг — всичко, което е отвън, разбираш ли?

Тя изтри лицето си и след това го погледна, с окото, което не блуждаеше настрани от погледа му.

— Не е така, Вренек. Това изобщо не е обич. Ти си твърде млад. Не разбираш.

— Не е вярно. Вече съм на единайсет. Направил съм си копие и ще ги изловя, и ще ги убия. Телра и Фараб, и Прил. Ще забивам копието си в тях, докато умрат. А ти ще гледаш как го правя.

— Вренек…

— Ела с мен. Ела да разгледаме манастира.

— Много съм пияна, за да ходя.

— Не, лошо ти е от онова, което си яла.

— Убива болката.

— Значи можеш да ходиш и няма да боли. — Пресегна се и ѝ помогна да стане. — Аз ще се грижа за теб.

— Майка ти…

— А след манастира заминаваме. Казах ти. Тръгваме на лов, за хората, които ти направиха онова.

— Никога няма да ги намериш.

— Ще ги намеря.

— Те ще те убият.

— Вече се опитаха. Не стана.

Тя се остави да поеме тежестта ѝ, а когато я усети, го жегна тъпа болка от раната от меча. Залитнаха в първия миг, а след това изкуцукаха от уличката.

Когато се обърнаха да поемат нагоре по улицата, един от мъжете пред пивницата подвикна:

— Губиш си времето, синко. Само локва кръв ще ти донесе това.

Другите се изсмяха.

Вренек се извърна.

— Вие възрастните ме карате да се срамувам.

Тогава те замълчаха, а той и Джиния бавно закретаха нагоре по главната улица. Тя се подпираше на него и беше тежка, но той все пак беше голям, все пак беше силен, а там, където войникът го беше промушил, вече го болеше съвсем малко, не като първия път, когато си бе помислил, че може би нещо се е разкъсало.

Всички бяха скъсани отвътре. Просто някои бяха по-скъсани от други, а когато бяха лошо скъсани, единственото, което можеха да направят, беше да опазят външното да изглежда нормално. Там беше цялата работа и точно това беше животът — работа. Вренек имаше години практика в работата.

— Потиш се — каза Джиния, когато най-сетне стигнаха покрайнините на градчето и погледнаха нагоре към хълма и билото му, където се присвиваха овъглените развалини на манастира, нащърбена стена и портал без порта.

— Горещо е.

— Не, студено е, Вренек.

— Просто работя здраво, Джиния. Свикнал съм да работя и е хубаво, и знаеш ли защо?

— Защо?

Той помисли как да каже онова, което изпитваше, после каза:

— Напомня ми, че съм жив.

— Съжалявам, Вренек — каза тя. — За изгарянията ти, когато ме изнесе през горящите стаи. Трябваше да ти го кажа преди. Но ти бях ядосана.

— Ядосана? На мен? Но аз ти спасих живота!

— Точно затова, Вренек.

— Не бяха кой знае какво — каза той след малко. — Онези стаи имам предвид. Почти нищо нямаше в тях. Тъй че, където живеят богатите… все пак са си просто стаи.

Бяха започнали изкачването, вече много по-бавно. При думите му Джиния изсумтя.

— Те ще ти кажат друго.

— Видях ги. Ония стаи. Може да се опитат да ми кажат каквото си щат. Видях ги.

— Бяхте приятели с Орфантал.

Вренек поклати глава.

— Аз бях лош приятел. Сега той ме мрази. Все едно, няма да съм повече. Благородните възрастни не ме плашат вече. Орфантал не беше като тях, но съжалявам, че ме мрази.

— Благородните — отрони замислено тя и той помириса сладкия ѝ дъх. — Май си намерих мой.

Той не разбра какво има предвид. Все още беше малко пияна.

После им свърши дъхът, с който да си говорят, защото склонът беше стръмен и пътеката хлъзгава под тънката снежна пелена. Всички монаси със сигурност бяха мъртви, иначе щяха да са го помели. Нищо живо не се мяркаше пред очите им. Дори враните си бяха отишли.

Най-сетне стигнаха билото и Джиния се отдръпна от него, застана сама, но се пресегна и хвана ръката му.

Притеснен от жеста ѝ, както и от допира на тънките ѝ пръсти и свитата ѝ длан, толкова лесно потънала в много голямата му шепа, Вренек се смълча. Но се почувства много пораснал.

— Вече не ми е толкова студено — каза тя. — Нито съм толкова пияна. Но болката се върна.

Той кимна. Да, върнала се беше, и не просто там, където го беше промушил войникът. Върнала се беше в други места също, навсякъде из вътрешностите му. Болки. Дълбоки, дълбоки болки. Когато повече не можеше да ги понася и трябваше да се раздвижи, пристъпи напред и тя тръгна до него, към корубата на портата в срутената стена.

— Носеха храна в градчето и я раздаваха на бедните — каза Джиния. — Но само веднъж или дваж в годината. В годините, когато не го правеха, всички ги мразеха. Но беше само заради лоши реколти. Когато имаха само колкото да изхранят себе си. Все пак всички ги мразеха.

Минаха под арката, влязоха в осеяния с отломки двор и ги спря гледката на покритите със сняг трупове.

Джиния го дръпна настрани и ръката му се изпъна.

Но цялата болка вътре, с която се беше борил, изведнъж се оказа твърде много и кръв бе потекла от раната му от меча, и щом тя изби навън, битката беше свършила. Тъмнината го обгърна и той потъна в нея, въпреки че в мига преди да забрави всичко чу как Джиния извика, щом ръката му се измъкна от нейната.

Когато отново отвори очи, земята под гърба му беше мокра от разтопения сняг. Джиния беше коленичила до него, беше смъкнала одеялото си и го беше загърнала с него, и той видя сълзи по страните ѝ.

— Какво става? — попита я.

— Ти припадна. Имаше кръв. Помислих… помислих, че умря!

— Не — отвърна той. — Не съм. Просто раната си спомни за меча.

— Не биваше изобщо да ми помагаш.

— Не мога да не ти помагам — отвърна той, натика болката вътре и се надигна.

Тя избърза страните си.

— Мислех, че съм сама. Съвсем сама, отново. Вренек, не мога да ти причиня това. Загубих всичко и нямам нищо, и трябва да си остане така.

Той я видя как стана, видя я как забърса замръзналия на коричка сняг от голите си кокалести колене и откри напуканата зачервена кожа и струпеи.

— Не можеш да ме караш да се надявам — каза тя. — Не е честно.

— Оставяш ли ме?

— Казах ти! Не мога да остана с теб!

— Не умирай в онази уличка, Джиния.

— Спри да викаш. Няма. Ще оцелея. Аз съм като теб. Те не могат да ни убият. Оставят ми храна. Не всички големи са лоши, Вренек. Не мисли така, иначе ще си много самотен. — Огледа се. — Мога да намеря наметала тук, може би дори истински завивки — чулове за коне може би. Има бараки, които не изгоряха. Ще претърся в тях и ще намеря нещо. Няма да измръзна до смърт.

— Обещаваш ли?

— Обещавам, Вренек. Сега, като се върнеш, заобиколи градчето. Не слизай до главната улица. Някои там са ти ядосани, заради онова, което каза. Пътят е по-дълъг, но мини през полята. Кажи, че ще го направиш. Кажи го.

Той избърса очите и носа си.

— Ще мина през полята.

— И изобщо не казвай на майка си за това.

— Няма. Но бездруго няма да съм там дълго.

— Остани с нея, Вренек. Ако си тръгнеш, ще разбиеш сърцето ѝ.

— Ще го направя по-добре.

— Хубаво. Това е хубаво. — Кимна му към портала. — Хайде, тръгвай.

Тъгата в него болеше повече от всичко, което бе изпитвал, но той се изправи. Студът захапа студената му риза на гърба.

— Довиждане, Джиния.

— Довиждане, Вренек.

Тогава, спомнил си съжаленията, когато бе видял Орфантал да си отива, той я прегърна силно, и всичката болка, която изпита, щом го направи, от раната от меча, от всичко друго, изглеждаше на място.

Тя сякаш се смали в прегръдката му, а след това вече го избутваше, хвана раменете му, обърна го и леко го бутна напред.

Той мина през портала.

Щеше да мине през полята, както бе обещал. Но не си отиваше у дома. Тръгваше, за да поправи някои неща, защото дори на този свят някои неща просто трябва да бъдат поправени. Мама все още щеше да си е там, когато се върнеше у дома, след като направеше всичко, което трябваше да направи. Тогава можеше да оправи нещата и с нея.

Но сега щеше да изчака да се стъмни, скрит от погледи, а след това да иде и да си прибере копието, което бе заровил под снега до старото каменно корито.

Беше на единайсет, а предишната година сякаш бе най-дългата в живота му. Сякаш беше вечно на десет. Но така е с порастването. Никога вече няма пак да си на десет.

Войниците бяха тръгнали на изток, в изгорялата гора.

Щеше да ги намери там. И да направи каквото трябва.

— Какво правиш? — попита Глиф кротко.

Сепнат, опърпаният мъж вдигна очи. Беше се свил до купчина камъни, измъкнати от замръзналата земя покрай блатото. Ръцете му бяха мръсни и зацапани с кръв от ожулено и счупени нокти. Носеше опърлена вълча кожа, но не беше негова. Наблизо, оставени на навятата със сняг земя, имаше легионерски меч, ножница и колан.

Непознатият не отвърна, впил очи в лъка в напрегнатата ръка на Глиф, с изпънатата на тетивата стрела.

— Ти си в бивака на семейството ми — каза Глиф. — Погребал си ги под камъни.

— Да — прошепна мъжът. — Намерих ги тук. Телата. Аз… Не можех да понеса да ги гледам. Съжалявам, ако съм сгрешил. — Бавно се изправи. — Можеш да ме убиеш, ако искаш. Няма да съжаля, че напускам този свят. Няма.

— Не е по нашему. — Глиф кимна към камъните.

— Съжалявам. Не знаех.

— Когато душата напусне, плътта не е нищо. Отнасяме мъртвите си близки в блатото. Или в гората, там, където е дълбока, гъста и тъмна. — Махна леко с лъка. — Но тук няма смисъл. Отнасяш телата далече, за да опазиш дома си чист, но тук вече не живее никой.

— Май ти живееш — каза мъжът.

— Бяха изгнили, докато се върна. Нищо повече от кокали… Лесно беше да се живее с тях — добави Глиф.

— Аз не бих имал куража за това — отвърна непознатият.

— Войник от Легиона ли си?

Мъжът погледна към меча.

— Убих един. Посякох го. Бях в отряда на Скара Бандарис — онези, които дезертираха и тръгнаха с капитана. Повървях с тях известно време. Но после убих един и заради убийството, което извърших, Скара Бандарис ме прогони от отряда си.

— Защо не взе живота ти?

— Когато разбра истината за мен, сметна, че животът е по-голямото наказание — отвърна мъжът. — Беше прав.

— Мъжът, когото уби… какво ти направи той? Лицето ти е загрозено. Нашарено с белези. Той ли направи това?

— Не. Това лице си е мое от много време. Е, винаги си е било мое. Не. — Поколеба се, после сви рамене. — Каза жестоки думи. Ряза ме с тях, много пъти. Дори другите ме съжалиха. Все едно, не го харесваха и никой не съжали за смъртта му. Никой освен мен, искам да кажа. Онези думи, макар и жестоки, до една бяха верни.

— Виждам го в очите ти — каза Глиф. — Копнееш за стрелата ми.

— Да — прошепна мъжът.

Глиф свали стрелата от тетивата и наведе лъка.

— Дебнех войници на Легиона — каза и се приближи към мъжа.

— Имаш причина.

— Да. Имаме причини. Ти имаш своя, аз имам своя. Те държат меча ти. Те насочват стрелите ми. Те карат души да напускат тела и оставят тела да гният на земята. — Посочи кърпата, криеща долната част на лицето му, пипна я. — Те са маските, зад които се крием.

Мъжът се сепна все едно го бяха ударили, после извърна очи.

— Аз не нося маска.

— Ще убиеш ли още войници? — попита Глиф.

— Да. — Мъжът се наведе, вдигна меча и го препаса. — Имам списък.

— Списък и добри причини.

Погледна Глиф.

— Да.

— Аз съм Глиф.

— Аз съм Нарад.

— Имам храна, от войниците. Ще я споделя с теб, заради добрината ти, че си погребал обичното ми семейство. А след това ще ти разкажа една история.

— История ли?

— А когато свърша с разказа си, можеш да решиш.

— Какво да реша, Глиф?

— Дали ще ловуваш с мен.

Нарад се поколеба.

— Не ме бива с приятели.

Глиф сви рамене и отиде до огнището. Видя, че Нарад е взел камъните, които ограждаха пепелта и въглените, и ги е добавил към могилата. Захвана се да събере по-малки камъни, да го загради отново и така да затули вятъра, когато почне да разпалва огъня.

— Хората, които ловяха риба в езерото — каза, щом извади огнивото и торбичката прахан.

— Това ли е историята ти?

— Не тяхната. А за Последната риба. Историята е негова, но започва с хората, които ловяха риба в езерото.

Нарад свали отново меча си и го пусна на земята.

— Малко дърва са останали за горене.

— Имам каквото ми трябва. Моля, седни.

— Последната риба, значи? Мисля, че ще е тъжен разказ.

— Не, гневен е разказът. — Глиф вдигна глава, вгледа се в кривогледите очи на мъжа. — Аз съм Последната риба. Дошъл съм от брега. Тази история ще ти разкажа, а тя стига далече. Още не мога да видя края ѝ. Но аз съм Последната риба.

— Тогава си далече от дома.

Глиф се огледа. Огледа бивака на семейството си и разчистената земя, където бе имало кости. Погледна ивицата храсти и тънкия кръг дървета, все още оцелели. После вдигна очи към пустото сребристо небе. Синьото си отиваше — Вещицата на трона поглъщаше корените на светлината. Най-сетне погледът му се върна на мъжа, седнал срещу него.

— Да — каза. — Далече съм от дома.

— Никога досега не бях чувал риба да говори — изсумтя Нарад.

— Ако говореше, какво щеше да каже? — попита Глиф и впи очи в него.

Убиецът помълча за миг, наведе очи, а после погледът му бавно обходи земята и се спря на меча, лежащ в мръсния сняг.

— Мисля… може да каже… Ще има справедливост.

— Приятелю — каза Глиф. — В тази нощ и тук, ти и аз. Очите ни се срещат.

Борбата, последвала думите на Глиф, се разкри на обезобразеното лице на Нарад. Но след това, накрая, той вдигна очи и връзката на приятелство между двамата се скрепи. И Глиф разбра нещо ново. „Всеки от нас идва на брега. В своето време и на своето място.

Когато приключим с един живот и трябва да започнем друг.

Всеки от нас ще дойде на брега.“

4.

„Доведете ми всички деца, до едно.“

Заявление толкова благо, и все пак в ума на убиеца шейк Капло Дриим то капеше, неумолимо като кръвта от малка, но дълбока рана, тежка запушалка над мислите му, не съвсем ритмично, като изтичането на противни помисли, които е най-добре да останат скрити или категорично отречени. Има места, в които едно въображение може да блуждае, и ако той можеше просто да огради тези места и да застане на пост с извадени оръжия, щеше да плаши и гони всеки, който дръзне да се доближи. А ако някой упорстваше и все пак се доближеше, щеше да го убие без никакво угризение.

Но тънките устни на стареца, навлажнени от думите, терзаеха лейтенанта. По-скоро щеше да понесе целувката на умиращ, отколкото да гледа отново как негово високопреосвещенство Скеленал процежда през зъби онази подкана в онази окаяна зала на сенки, със зимата, пълзяща под вратите и през фугите на прозорците, зимата, трупаща сив скреж по пода и первазите. С дъх, стелещ се като дим в ледения въздух, с треперещите старчески ръце, стиснали немощно облегалките на креслото, и онова алчно нещо в дълбоките ями на очите му, неприсъщо за никой храм, за никое място, провъзгласено за свято, за никоя сфера на благопристойност или приличие.

„Доведете ми всички деца, до едно.“

Можеше да си напомни, че старите са безполезни в повечето отношения. Крайниците им бяха слаби, сърцата немощни, а умовете им се плъзгаха и въргаляха, или ги завличаха мръсни потоци, които малцина биха нарекли мисъл. И въпреки това можеха да поддържат, всеки поотделно, тучни градини на страст.

Капло нямаше да се поддаде на жалост в такива места. Отвращаваше се да откъсне сочния плод, след като знаеше добре отровните сокове, които таи в себе си всеки от тях. Растежът не е доказателство за здраве, а една градина, избуяла със сласт, се подиграва с всякаква идея за почтеност.

— Изражението ти, приятелю — подхвърли магьосник Реш, — може да обърне на зимна буря. Виждам небе, изпълнено със страх, когато наведеш лицето си към пътя пред нас, а това не ти е присъщо. Не ти е присъщо изобщо.

Капло Дриим поклати глава. Вървяха по тясната камениста пътека един до друг. Денят беше сив, унил и невзрачен. Ниските хълмове от двете им страни бяха изгубили всякакъв цвят.

— Зимата — каза той — е сезонът, който изцежда живота от света, а света — от очите ми. Има нещо мръсно, Реш, в тази оголена рамка. Не съм склонен да се радвам на гледката на сбръчкана кожа и голи кости.

— Човек оформя само онова, което вижда, убиецо, и вижда само онова, което първо би искал да оформи. Не можем да помирим това, което е вътре, с това, което лежи отвън, тъй че ги подхвърляме от ръка на ръка както жонгльор подхвърля горещи камъни. Тъй или иначе, плътта ни изгаря.

— Готов съм да благословя мехурите — изръмжа Капло — и да забележа болката като съвсем истинска.

— Какво те терзае, приятелю? Не съм ли аз киселият от двама ни? Кажи ми извора на безпокойствата си.

— Апетитите на едни старци — отвърна убиецът и отново поклати глава.

— Огъваме свята хармония пред профанна нужда — каза Реш. — Голи цифри. Негово високопреосвещенство изрече само каквото е писано.

— И изричайки го, одра кожата от гибелни апетити, които са си само негови. Това ли е тайната съблазън на светите слова, магьоснико? Тяхната драгоценна гъвкавост? Виждам как се извиват и усукват като въжета. И всичко това, ни повече, ни по-малко, в името на един бог. Всъщност изпълнено като ритуално умилостивяване. Как тогава да си представя погледа на този бог като доволен или одобряващ? Признавам ти го, на този път: вярата ми вехне със сезона.

— Вяра, каквато не знаех, че имаш. — Магьосникът прокара ръка през буйната си брада. — Нетърпеливи сме, вярно е, да объркаме спасението с прераждането и да си представим душа, съживена в черупката си. Но такива пламвания са кратки и лесно пренебрежими, Капло. Скеленал и неговите апетити скимтят в самота — всички сме се уверили в това. Нито едно дете няма да припари до него.

Капло поклати глава.

— Хайде натисни през столетията и погледни още веднъж нашата вяра. — Махна с ръка, макар жестът му да се разколеба, след като пръстите му се вкочаниха като птичи нокти във въздуха. — Гъвкави слова за гъвкавия ум на детето, което по предписание ние месим и ръчкаме, и така правим нови форми от стари. И с тази бъркотия заявяваме подобрение! — Дъхът му излезе на облак. — Природата налага своите познати шаблони — онези разгръщащи се гънки, криещи се под всеки череп, било то черепът на мъж, жена, дете или звяр. Виж нашите потомци, Реш, натежали в халати и пищен брокат. Виж тържествените им процесии на мигащата светлина на факлите. Монотонните им химни, които са изгубили всякакъв смисъл. Чувам копнеж във всеки нечленоразделен гърлен стон.

— Чуй ме! Открил съм една истина. От мига на прозрение, на изумителното раждане на една религия, всяко следващо поколение само се отдалечава, стъпка след отминаваща стъпка, и това пътуване през вековете бележи едно жалко престъпване. От свято към светско, от свещено към профанно, от блясък към маскарад. Ние завършваме — религията ни завършва — в имитация, кикотът едва е сдържан и сред енориашите хор подредени лица гледат, безпомощни и скръбни. Докато в сенките зад олтара мъже с мръсни пръсти посягат към деца. — Замълча и се изплю на земята. — Под очите на един бог? Наистина, кой ще им прости? И още по-вярно, приятелю, колко сладък е нектарът на тяхното унижение! Подозирам всъщност, че тази жажда е в сърцевината на тяхната слабост. Да се насладят в непростимата вина е самовъзнаграждението на душата им.

Реш помълча дълго. Десет крачки, после петнайсет. Двайсет. Накрая кимна.

— Шеканто лежи все едно вече е умряла. Скеленал тресе парализираните си крайници в трепетно очакване. А убиецът и шейките обмислят отцеубийство.

— Бих отрязал сбръчканата патка от корена ѝ — каза Капло. — Да притъпя прецедента в бликналата кръв.

— Изповедта ти не е за моите уши, приятелю.

— Тогава ги запуши с блажено невежество.

— Твърде късно. Но мнозина скърбящи до гроб в мълчание ще таят оправдани мисли за заслужено наказание на покойника, без никой да разбере разликата.

Капло изсумтя.

— Носим скръбта като саван и се молим тъканта да е достатъчно плътна, за да скрие доволните ни изражения.

— Точно така, приятелю.

— Тогава няма ли да ми се противопоставиш?

— Капло Дриим, възникне ли такава нужда, ще ти пазя гърба от самата нощ.

— В името на вярата?

Манастирът и Скеленал вече бяха зад двамата, притулени от стоманеносивата светлина на деня. Напред, на ниско възвишение, което сякаш свързваше като мост два обрулени от ветровете хълма, ги чакаше вещицата Рувера. Ритуално обвързана с магьосник Реш, приела ролята на съпруга за своя съпруг, лицето ѝ бе като студен камък и чертите му станаха още по-сурови, когато впи погледа си в Капло Дриим. Щом двамата мъже се приближиха, тя заговори:

— Назови ми компанията, която посреща с радост убиец.

Реш въздъхна и отвърна:

— Скъпа съпруго, Майка Шеканто може да е заглъхнала до немощен шепот, но все пак чуваме желанията ѝ.

— От мен ли се бои старата вещерка вече?

Дъхът излезе на съсък от Капло.

— Май не ти трябва убиец, за да развъртиш ножове тук, вещице. Майката се побоя от риска, който ще поемеш този ден, и ми възложи да те защитя.

— Иска да узнае повече за силата, която съм намерила — изсумтя Рувера. — Компанията, която няма да назовеш, е онази, където доверието лежи удушено на прага, а събранието шумоли като змии в сламата.

— Каниш нежелани приятели — каза Капло с лека усмивка, — спящи в плевници. Отпусни въображението си, вещице. Аз съм само един бранител днес.

— Бранител на лъжи — изръмжа Рувера, преди да се обърне. — Последвайте ме. Не е далече.

Реш сви рамене, когато Капло го погледна озадачено.

— Някои бракове не си струва да се консумират — каза магьосникът.

Рувера се изсмя горчиво, но не се обърна да ги погледне.

— Като си го представя само, дори аз бих избягал в прегръдките на мъж — каза Капло. — Разбирам най-сетне обрата на мотивите ти, и всъщност желанията ти, приятелю Реш. Вечно ли сме заклещени в подигравките на семейството? Съпруг, съпруга, син, дъщеря… тези названия утвърждават, дръзки като плюнка срещу вятъра.

— Сбърках ги за сълзи — отвърна с гримаса Реш. — Някога.

— Когато не беше повече от дете, нали?

— Ще призная на Рувера едно: тя ми даде лицето на объркването и всяка негова черта направи отказа му по-категоричен.

Вещицата пред тях отново се изсмя.

— Лице, и опипваща ръка, която не събуди нищо. Но това беше мое разкритие, не негово. Сега — добави тя и пристъпи на билото на възвишението — наблюдавайте тази нова осветена земя.

Реш и Капло стигнаха до нея, спряха и смълчани погледнаха надолу.

Падината беше с овална форма, пет разтега на ширина в най-широката си част и осем на дължина. Страните ѝ бяха подкопани под огънатите дълги стръкове трева, което правеше стъпването долу несигурно, но самото дъно беше равно и без камъни.

Странният белег бе разположен на плоска ивица, част от която беше разорана и засадена от монахините преди няколко десетилетия — без голям успех, — а отвъд нея се издигаха ниски хълмчета, от много от които бликаха извори. Водата бе врязала дълбоки дерета в склоновете и се сливаше в един поток, който отново се накъсваше между браздите с изсъхнали бурени. Но самата падина оставаше суха и тази особеност накара Капло да се намръщи.

— Осветена? Това благославяне не е за теб.

Рувера сви рамене.

— Речният бог е мъртъв. Изгубен под проклятието на Тъмата. Предаден всъщност, но все едно. Жената на трона в Карканас не гледа добре на нас и най-добре е да се свием да не ни забелязва. Мъжо, подири и ми кажи какво ти отвръща?

— Ти ли направи тази дупка, със собствените си ръце? — попита Реш.

— Разбира се, че не.

Капло изсумтя и заговори преди Реш да е успял да отвърне на жена си.

— Да разсъдим тогава за нейното създаване, с логичен ум. Виж дренажните дерета в хълмовете. Стигат до басейна и ако не беше напояването, белези щяха да плъзнат навътре в земята и да продължат напред, невидими. Но тук, под кората на повърхността, е имало пласт от навят от вятъра пясък и наноси. Тъй. Пролетите са захранвали водата и водата е намерила своята скрита пътека, прорязала е през пласта, оттекла се е и така се е стигнало до пропадане на кората. — Обърна се към Рувера. — Нищо свещено в това. Нищо свято. Било е същото скрито просмукване, което е надвило монахините, опитали се да засеят зърно тук.

— Чакам думите ти, съпруже — каза вещицата, с безизразно лице, сякаш отхвърляше присъствието на Капло и всякакви думи, които той можеше да изрече.

— Аз… колебая се — призна след малко Реш. — Обяснението на Капло е логично, но си остава банално, ако не и плитко. Още нещо вирее под повърхността. Никакъв дар на речния бог. Вероятно изобщо не е свещено.

— Но е мощно, съпруже! Кажи ми, че можеш да го усетиш!

— Чудя се… Денъл ли е това?

— Ако магията тук се изцерява — заговори с тих глас Рувера, — от студения вид е. Втвърдяването на белези, зацапването на кожата. Отхвърля съчувствие.

— Не усещам нищо — каза Капло.

— Мъжо?

Реш поклати глава.

— Добре, Рувера. Събуди я. Покажи.

Тя вдиша дълбоко.

— Нека вземем този израз на сила и да го превърнем в бог. Трябва ни само волята да го направим, да изберем да оформим онова, което чака в обещание. Кацнали сме тук на стръмнина, но остава издатина, достатъчна, за да вървим по нея, достатъчна, за да стоим. И от тази тясна ивица можем да се пресегнем на двете страни, към двата свята.

— Измисляш от сенки — каза Капло. — Никога не съм вярвал на въображението… а и да вярвах някога, вече не. Хайде, направи своя идол, вещице, и ми покажи, че заслужава скърцане на лъка. Или паралитично преклонение. Накарай ме да коленича окаян и смирен. Но ако видя отпечатъка на дланите и пръстите ти в глината, жено, ще откажа да го почета и ще те нарека шарлатанка.

— Дъртата, която все още наричаш Майка, най-сетне показва зъбите си.

На това Капло само сви рамене.

— Рувера — Реш я изгледа накриво, — виждам, че се колебаеш.

— Посегнах долу преди — отвърна тя — и забърсах… нещо. Достатъчно, за да почувствам силата. Достатъчно, за да усетя заканата му.

— Защо осъждаш тогава присъствието на убиеца?

— Може би тази сила — отвърна тя, без да откъсва очи от падината, — иска жертвоприношение. Кръв. Моята кръв. — Обърна се рязко към Капло. — Не брани живота ми. Изгубили сме своя бог. Нищо нямаме, а нуждата ни е огромна. Готова съм.

— Бурята на Куралд Галайн връхлита за мирска война — каза Капло. — Гражданска война. Можем да останем извън нея. Никаква жертва не е необходима, Рувера. Може да не те харесвам, но не искам да видя как жертваш живота си.

— Дори за да останем настрана, нужна ни е сила. — Тя маха вяло на север. — Те ще настояват да изберем страна, рано или късно. Капитан Финара Стоун остава като гост на отец Скеленал и моли да се посветим в името на Майка Тъма. Но фамилията ни остава непокорна. Патриархът ни се двоуми. Той няма сила. Шеканто е още по-зле. Трябва да изберем друг бог. Друга сила.

Реш се почеса по брадата, после кимна.

— На нас се пада, да. Капло…

— Ще го реша в момента — каза убиецът. — Един нож се въвлича само веднъж.

Рувера изсъска безсилно и махна отсечено с ръка да го пропъди. Обърна се отново към падината и затвори очи.

Капло зачака, раздвоен дали да не изпуска от вниманието си вещицата или напълно безопасния пропад пред тях. Облечените му в ръкавици ръце под тежкото вълнено наметало се свиха около дръжките на ножовете.

Резкият дъх на Реш привлече вниманието на убиеца към плиткото дъно и той видя как изсъхналите треви се раздвижиха, след това се снишиха и сплескаха от ръба все едно бяха остри венчелистчета на огромен цвят. Напуканата пръст в центъра на ямата странно се замъгли и принуди Капло да примига в усилие да се съсредоточи… но усилието пропадна, а мътилката потъмня, цветовете се сляха и размесиха в неясно петно. И ето, че нещо започна да се надига отдолу. Тяло някакво, легнало на гръб. В мига на появата си приличаше само на кости, зацапани с торф и лъскави; в следващия скелетът изчезна под месо — мускули и изпънати жили и сухожилия. После кожата се хлъзна над фигурата, надигна се отдолу като тиня и цветът ѝ бе тъмен. Косми пораснаха от кожата, покриха цялото тяло, най-гъсти под мишниците и на слабините.

Изправено, съществото щеше да е само малко по-ниско от среден на ръст тайст.

Капло пристъпи напред, притеглен от любопитство. Огледа странното зверско лице на привидението… как устата и челюстта се издаваха напред, разпъвайки и сплесквайки широкия нос. Затворените очи лежаха в дълбоките орбити, челото почти ги закриваше, дебело и изпъкнало. Плъзгаше се косо назад под черната гъста коса на скалпа. Ушите на съществото бяха малки и сплескани.

Забеляза надигането и спадането на тясната, но мощна гръд миг преди съществото да отвори очи.

Устните се изпънаха назад и оголиха големи зацапани зъби, от гърлото се изтръгна глух накъсан звук. След това привидението потръпна, замъгли се и изведнъж се разпадна.

Рувера извика и Капло чу ругатнята на Реш. Ножовете на убиеца вече бяха извадени, но не даваха отговор на объркването му, след като там, където допреди няколко мига само беше лежало тяло, сега се появиха десетина същества, мазни и черни, подобни на невестулки, но по-големи, по-тежки. Зъби лъснаха и очи засвяткаха.

А след това от ямата изригнаха цели двайсет звяра.

Капло чу как вещицата изкрещя, но не можеше да направи нищо за нея, понеже три от съществата се хвърлиха към него. Той отскочи и засече с ножовете. Едното острие посече козина, но дръжката се заплете в косми и свирепи челюсти се впиха в ръката му. Изпращяха през кости и зъбите започнаха да трошат и разкъсват. Капло изкрещя и откъсна ръката си от устата на съществото.

Друг звяр се натресе в корема му, ноктите задраха, за да пробият през дрехите му. Той залитна назад. Зъбите на третото чудовище се впиха в лявото му бедро. Тежестта го събори на земята. Все още държеше единия нож. Изви се, заби острието под черепа на звяра, изтръгна ножа и го заби в хълбока на животното, вкопчило се в гърдите му. Челюстите на съществото, което посягаше към гърлото му, изщракаха на косъм от него. Влажен хрип плисна кръв от устата на звяра. Капло се превъртя настрани, удари отново и смъртта отнесе нападателя му.

Първото същество скочи и захапа чукана на ръката му. Натискът на челюстите разтроши костите като сухи пръчки. Капло го придърпа и разпра гърлото му до прешлените.

Превъртя се отново и издърпа ръката си от вече отпуснатите челюсти. Надигна се със залитане на крака и приведен, с кървясали очи, се приготви да посрещне следващата атака. Но сцената пред него беше замръзнала. Чу лая и воя на съществата, но някъде отдалече — и бързо заглъхваше. Магьосник Реш беше на колене на земята само на няколко крачки, труповете на два звяра бяха проснати пред него. Наметалото му беше разкъсано и под него се виждаше ризница. Тук-там остри нокти бяха натрошили брънките и те висяха и се полюшваха като талисмани.

Точно зад магьосника Капло видя откъсната женска ръка. Въздухът вонеше на изпражнения и след като се извърна, той видя дълга ивица черва и карантии, явно влачени. А в края им — малко, свито на кълбо тяло, краката му изпохапани и раздрани.

— Реш…

Магьосникът се пресегна и изтръгна една от брадвите си с къси дръжки от по-близкия труп.

— Реш. Жена ти…

Приятелят му поклати глава и се изправи. Олюляваше се.

— Ще я погреба тук. Върви. Върви да докладваш.

— Приятелю…

— Остави ни, Капло. Просто… Остави ни веднага, става ли?

Убиецът се изправи. Не знаеше дали ще издържи толкова път. За разлика от Реш, не беше носил броня и ноктите бяха раздрали ребрата му.

Тръгна.

„Докладът ми. Благословени Майко и Татко, вещица Рувера е мъртва. Същество се пробуди, превърна се в много същества. Те… те не искаха да преговарят.

Изглежда, Майко и Татко, че на тази земя, която искаме да наречем своя, всички ние сме просто деца. И това е урокът ни. Миналото чака, но не кани. И влизането в стаята му носи само смъртта на невинността.

Вижте ме, Майко и Татко. Вижте своето дете и се вслушайте в знанието в очите му.“

Кръвта му изтичаше. Главата му се въртеше и светът около него се променяше. Пътеката изчезна, тревите станаха по-високи… бореше се с тях, докато вървеше, бореше се да издърпа краката си от сплетените стръкове. Зимата бе изчезнала и той усещаше тежестта на слънчевия зной на гърба си. Навсякъде около него животни вървяха из равнината… животни, каквито не бе виждал никога. Високи, изящни, някои на шарки, други — на ивици или на сиво-кафяви петна. Видя същества не много по-различни от коне, докато други бяха с невъзможно дълги вратове. Видя маймуни, които приличаха на кучета, ходеха на четири крака, с опашки, щръкнали високо зад тях. Това беше свят на сънища, измислен свят, който никога не бе съществувал.

„Въображението се връща да обсеби душата ми. Идва в проклятие, с нащърбен ръб и болезнено остро. Разумът кап-кап-капе и пръска тревата. И какво остава? Нищо освен жестоко, зло въображение. Свят на заблуда и каприз, свят на измама.

Няма никакъв рай — не ми се подигравай с тази гледка! Светът е непроменлив — признай го, глупако! Вдигни високо тежките истини за това, което наистина те обкръжава — голите хълмове, жестокия студ, неопровержимата безсърдечност на всичко тава! Ние знаем тези истини, знаем ги: злостта, жестокостта, безразличието, безсмислието. Глупавият патос на съществуването. За това няма причина да се сражаваш, да продължиш да се бориш. Опразни душата си от каузи и тогава — само тогава — ще позная мир.“

Ругаеше и се бореше с този мираж, но тревите все така го притегляха и той чуваше как корените им се изтръгват и дърпат прасците му.

Вече беше в сенките, навлизаше в гората. Заплетени храсти запушваха поляните… а след това се озова сред рехави борове и смърчове, въздухът стана по-хладен и в сумрака под гъсти горички видя бедерини, изгърбени и тежки, малките им уши потръпваха и зачервените им очи се впиваха в него, докато залиташе покрай тях.

Звяр някъде наблизо дереше ствол на паднало дърво. Чу как ноктите дращят и цепят гнилата сърцевина.

Миг след това се натъкна на съществото — беше същото като онези в падината. То вдигна широката си глава, кривна оцапаната си муцуна към него, а след това оголи в ръмжене здравите си зъби, преди да побегне. Задницата му беше цялата в кръв.

„Показваш ми това? Ще те запомня. Заклевам се. Не съм приключил с теб.“

Земята под нозете му стана корава; а миг след това пресичаше плоска ивица скална твърд, повърхността ѝ — остъргана и оголена. Кръвта, капеща от ръката му, издаваше глухи звуци, щом всяка капка плеснеше на камъка. „Четка ли нося? Боя ли капе? Не. Не четка — това одрано, тежко нещо е каквото е останало от ръката ми. Все едно. Следващият дъжд ще го отмие.

Вече е пробудено. Това нещо от миналото, този непознат, който може да се превръща в много. Изтръгнат от земята, прероден. И толкова гладен.

Рувера. Ти усети дремещата му сила. Докосна го с треперещи ръце и искаше да го направиш свое. Но миналото не може да бъде опитомено, не може да бъде променено по твоята прищявка. Единственото възможно робство е в настоящето и обещанието му дебне сред амбициите — глупците, които така се тълпят в настоящето и все се бутат, сякаш само с воля могат да изместят беззащитните деца, децата още неродени… Те ще поставят останалите от нас на мястото ни, разбира се, и ако не съм между тях, тогава ще се тътря в прангите, просто поредният роб. Още едно беззащитно дете.“

Въображението беше врагът, но здравият кривак на волята можеше да го надвие, здравата глупост на всеки самообрекъл се реалист, неспособен да сънува, можеше да го задуши, като възглавница върху лице. „Прикован към желанията си, ще смъкнеш света до своето жалко ниво. Хайде, направи го гол и безжизнен, безцветен и сив. Аз съм с теб. Виждам проклетата долна страна на разума. Разбирам стойността на това осакатяване. Миналото е там, където обитава въображението — а ние няма да търпим това. Не предавам нищо и като обездушавам света, ставам негов господар. Ставам негов бог — вече е ясно, ясен ми е пътят, който ни чака…“

Тръсна глава и всичко около него се разлюля. Той залитна, падна на коравата земя, усети острото жулене на зимни треви, набити в лицето му, ледената захапка на замръзнала пръст, впила се в бузата му.

„Целувката на реалността.“

Някой викаше. Чу тупането на бързо приближаващи се стъпки.

— Откровение — прошепна Капло. — Чувам как миналото зове. Зове.

„И мърмори, ближе сбръчкани устни. Доведете ми всички деца. Откровение.“

А след това всичките жени бяха около него и той усети нежни ръце. Усмихна се и се остави да го понесат в тъмното.

Но не до края.

Финара Стоун, капитан във войската на Стражите, гледаше Капло Дриим. Вдигнатите капаци на прозорците пропускаха колебливата светлина на унилия облачен ден и тя изпълваше килията и хвърляше сива патина на лицето му. Потта от треската придаваше на това лице вид на зацапан порцелан. Финара го гледа дълго, след което извърна очи.

Бяха отрязали натрошената дясна ръка до лакътя, запечатали бяха чукана с нажежено желязо и с някаква смола с цвят на мед. Миризмата, която изпълваше стаята, беше на изгорели косми и гной от инфекция в другите рани на убиеца.

Финара Стоун помнеше своята битка срещу същия гибелен враг, не толкова отдавна. Но тогава лорд Илгаст Ренд беше там, с дара на Денъл.

Никой не очакваше Капло да преживее деня.

Тя погледна магьосника Реш, който седеше със зачервени очи, измъчен, на един стол до нара.

— Видях следи от ухапване — каза му. — Като на Джеларкан, но по-малки.

Той изсумтя.

— Едва ли. Вълчи кучешки зъби в устата на невестулка. Дори мечка би побягнала от такъв звяр.

— И все пак те избягаха, магьоснико.

Той облиза напуканите си устни.

— Убихме пет.

Финара сви рамене и пак погледна Капло.

— Нямало е да е устои и на един повече. При което оставаш само ти, обкръжен от всички страни. С бронята или без нея, магьоснико, щяха да са те свалили.

— Знам.

И след като той не добави нищо повече, тя въздъхна.

— Прощавай. Натрапвам се в скръбта ти с въпросите си.

— Натрапваш се с присъствието си, капитане, но не това е причината за горчивината в устата ми.

— Казват, че джхеките на юг са по-дребна порода.

— Не са джхеки — каза Реш. — Те са както ги описах. Някакво животно, отдавна изчезнало от света.

— Защо казваш това?

Той разтърка лицето си с юмруци.

— Махни от ума си самата сцена, ако искаш да разбереш значението ѝ. Рувера, жена ми, откри нещо древно, погребано. Спеше, както спи мъртвото. Вярваме, че този сън е вечен, нали? — Вдигна глава, малките му очи примижаха.

— Кой може да каже? — отвърна тя. — Кой може да знае? Слушали сме приказки за призраци, магьоснико, и за духове, които някога са били плът.

— Това е свят на много була — каза Реш — и очите ни могат да пронижат само едно от тях. Зрението ни се цели в това, което изглежда сигурно място, стабилно и реално и, над всичко, изцяло предсказуемо… след като загадката е разгадана, а уверявам те: никоя загадка не е неразгадаема.

— Това не са думи на магьосник — отбеляза Финара.

— Нима? Със своите изкуства не търся ли ред, капитане? Правилата, които лежат извън видимото, извън досегаемото? Намери ми отговори на всички неща и най-сетне умът ми ще се смири.

— Не бих сметнала това за пътуване навън.

Той сви рамене.

— Да. Има симетрия. Навън, навътре, изминатото разстояние съвпада и така се удвоява, и все пак, странно, и едното, и другото търсят същата крайна цел. Интересно, нали? Тази подкана към невъзможното и вярата, че дори невъзможното има правила.

Тя се намръщи.

Реш продължи:

— Жена ми говореше за нужда от кръв, за цена, която трябва да се плати. Мисля, че тя не разбираше смисъла на това дори наполовина. За да издърпаш нещо обратно, от дълбините на смъртта в живия свят, трябва — може би — да поискаш същото измежду живите. Ако магьосник реши да пропътува и навън, и навътре, в търсене на единственото място, където те се срещат, то изводът ще е за свиване, за сблъсък на същото място, в същото съществуване. За да се върне мъртвото в живота, живото трябва да влезе в смъртта.

— Значи животът на Рувера е разменната монета за възкресението на този дух?

Той въздъхна.

— Възможно е. Капитане, булата са… възбудени. — Кривна глава, без да откъсва поглед от нея. — Монета? Чудя се. Би могло да е… не монета, а храна. Енергия, погълната, предлагаща силата да се раздере булото между живото и мъртвото и така да се опълчи на законите на времето.

— Време ли, магьоснико? Не място?

— Възможно е да са едно и също. Мъртвите обитават миналото. Живите се тълпят в настоящето. А бъдещето чака за все още неродените, но в раждането си те биват хвърляни в настоящето и така бъдещето остава вечно обещание. Те също са була. С мислите си ние се стремим да разтворим пътя си към бъдещето, но тези мисли идват като мъртви неща — въпрос на перспектива е, разбира се. За бъдещето и настоящето, и миналото са мъртви неща. Ние напираме и ни се ще все още непознатият свят да е по-добър вариант на собствения ни. Но с нищо друго, освен безжизнени оръжия в ръка, правим безжизнени жертви от все още неродените.

Тя поклати глава. Изпитваше странна смесица на отрицание и несигурност. Доколкото можеше да прецени, умът на Реш беше съкрушен, разбит от шока и смъртта. Не виждаше никаква ясна цел и посока в разсъжденията му.

— Върни се на тази идея за енергия, ако обичаш — каза му.

Той въздъхна уморено.

— Капитане, имало е порой от възможности. Не знам как иначе да опиша чародейството — магията, която се появява сега. Говорех за три була, през времето. И говорих за булото между живот и смърт, което би могло всъщност да е само една разновидност, или особеност, на булата на времето. Но вече вярвам, че съществуват много, много була и колкото повече ги съдираме в притеглянето си на такива сили, в непохватните си дирения, толкова по-безплътни стават те, и толкова по-слаба става преградата между нас и непознатото. И онова, което може да дойде от него, ме плаши.

Финара извърна очи.

— Прощавай, магьоснико. Аз съм само един Страж и нищо повече…

— Да, разбирам. Не проумяваш предупреждението ми, капитане. Новородената магия е груба сила без никакви явни правила.

Тя си помисли за жена му, Рувера. Казали бяха, че зверовете са я разкъсали на парчета. Имаше шок в това, и ужасна загуба за шейките.

— Говорил ли си с другите магьосници и вещици сред вашия народ?

— Ето, че започваш да долавяш кризата сред нас — отвърна Реш. Бавно вдигна ръце и ги огледа. — Не смеем да посегнем вече. Никакви мисли не могат истински да пронижат това ново бъдеще.

— А Майка Тъма?

Той се намръщи, впил очи в ръцете си — не ръце на художник, а на войник, нашарени с белези, загрубели.

— Тъма, светлина, нищо освен була? Какво значат даровете, дадени ѝ от лорд Драконъс? Какъв е смисълът на онова ваяние на пода в Цитаделата? Този Терондай, който властва сега в Цитаделата?

— Може би — колебливо отвърна тя — лорд Драконъс се стреми да наложи правила.

Той се намръщи още повече.

— Тъмнина, лишена от светлина. Светлина, прочистена от мрака. Прости правила. Правила, които различават и определят. Да, Страж, браво, наистина. — Реш се надигна. Хвърли поглед към лежащото в безсъзнание тяло на своя приятел. — Трябва да видя този Терондай. Той крие някаква тайна. — Но не помръдна.

— Няма да чакаш дълго — каза тихо Финара.

— Размишлявах за друг вид пътуване — каза Реш. — По пътищата на изцеряването.

Тя хвърли поглед към Капло Дриим.

— Предполагам, че изкушението е неутолимо, магьоснико, но не говори ли ти току-що за опасностите, които включва то?

— Да.

— И какво ще направиш?

— Ще направя каквото би направил един приятел, капитане.

— Това позволено ли е?

— Нищо не е позволено — изръмжа той.

Финара го изгледа и въздъхна.

— Ще помогна по всякакъв възможен начин.

Шейкът я погледна намръщено.

— Шейките отказват исканията ви. Непрекъснато ви блокират. Намирате ни ту за неотстъпчиви, ту за уклончиви — и въпреки това оставате тук. А сега, капитане, предлагаш да ми помогнеш да спася живота на Капло Дриим.

Тя смъкна кожените си ръкавици.

— Стените ви са твърде високи, магьоснико. Шейките малко разбират какво има отвъд.

— Виждаме касапница. Виждаме фанатизъм и преследване. Виждаме, също така, убийците на нашия бог.

— Ако виждате само тези неща, магьоснико, значи наистина никога няма да разберете предложението ми.

— Как мога да му повярвам?

Тя сви рамене.

— Мисли за целта ми като за изключително глупава, магьоснико. Търся подкрепата ти. Стремя се да спечеля благоволението ти, за да можеш да добавиш своята тежест, когато следващия път говоря с негово високопреосвещенство Скеленал.

Той бавно се отпусна на стола.

— Няма смисъл. Въпросът вече е решен. Няма да направим нищо.

— Тогава ще напусна при първа възможност. Но засега, кажи ми с какво мога да помогна, за да изцериш своя приятел.

— Никой бог не гледа отгоре, за да добави към списъка ти на добри дела, капитане.

— Аз ще меря делата си, магьоснико, добри и лоши.

— А как се претегля балансът?

— Строг съдия съм на себе си — отвърна тя. — По-строг, отколкото би дръзнал да поиска от мен който и да било бог. Не ми трябва жрец, който да лицемерничи в моя полза.

— Това ли е задачата на жреците?

— Ако не е, бих искала да чуя повече.

Той поклати глава и се надигна с тихо охкане.

— Моите лицемери са станали кротки напоследък, капитане. Вече не търся никакво позволение в това, което правя. А за шейките… никой бог не наблюдава, никой бог не съди и в това отсъствие — простете ни — ние сме облекчени.

Тя отиде до вратата на килията и дръпна резето, после се обърна към магьосника.

— И сега?

— Извади меча си, капитане.

— Срещу кого?

Той се усмихна криво.

— Нямам представа.

Влачеха го по каменист склон. Макар очите му да бяха отворени, не можеше да види много. Бляскава светлина размътваше взора му, може би от огън, а мръсната ръка, стиснала глезена му, го теглеше все едно не тежеше нищо. Можеше да види странно щръкналите пръсти на краката си, мазолестата длан на непознатия жулеше космите по краката му, а острите камъни дращеха голия му гръб.

В пещера след това, вмирисана, воняща на животни, мърша и пушек. Каменният под под него беше мазен. Никаква сила не беше останала в тялото му и усещаше ръцете си като дебели изопнати въжета покрай лицето си, докато го влачеха за тях. Студеният влажен камък се разтвори в цепнатина, в която тялото му се хлъзна лесно, все едно беше минавало по този път хиляда пъти. Някъде от по-надълбоко в пещерата отекваше глух монотонен звук.

Проходът се стесни, наклони се надолу и след това се заиздига. Дъхът на онзи, който го влачеше, беше хриплив, накъсан. Плясъкът на ходилата му ехтеше като удари на барабан.

Всичко се замъгли, а когато се проясни, влаченето беше спряло и пространството от всички страни беше изпълнено с мърдащи тела, едва видими на светлината от въглени, запълнили купи от черепи, наредени на издатините на стените. Имаше и рисунки по тези стени. Зверове и щрихи, отпечатъци на длани и изпънати нагоре пръсти, всичко в червено, жълто и черно.

Понечи да се надигне, но откри, че е вързан за китките и глезените. След това дебелите въжета се изпънаха и го надигнаха. Главата му се отпусна назад, чукна се веднъж в камъка под него, но след това нечии ръце го хванаха за тила, повдигнаха го и той можа да види тялото си.

Но тялото не беше неговото. Покриваха го твърди косми. Гърдите му бяха изпъкнали, издути като на птица. Ставите му пареха, мятаха болка по крайниците му дотам, където се впиваха стегнатите въжета. Не можеше да усети дланите и стъпалата си.

„Бягащи псета на лов. Бях заспал на едно дърво, с пълен корем. Над обраслите с шубрак земи, отвъд низините с техните плитки корита с едва процеждаща се вода, която прави глината хлъзгава. Животни ближеха водата с подути езици. Умираха в горещината, а имаше храна за всички.

Бягащи псета на лов. Никаква слава в забиването на копие в издут труп. Искаха леопард, заради козината му, зъбите и ноктите. Нищо за ядене на един леопард. Черният дроб убива. Сърцето е горчиво. Леопардите мразят умирането. Умират в гняв. Умират изпълнени с жлъч. Бягащи псета ловят леопард, с очи на дърветата, фигури, излегнати лениво на дебели клони. Дири от кръв, драскотини нагоре по прашни стволове, наперени сблъсъци на лешояди и кани в танц около дървото. Леопардът гледа надолу, заинтригуван, но сънен. Мухи кацат да се хранят по зацапаната му муцуна, гъделичкат мустаците му.

Всичко това е извън времето, изцеждането на дневната горещина, идващата нощ. Никаква промяна не настъпва на тази сцена. Все едно е нарисувана на стената на пещера.

Бягащи псета на лов. Бях заспал на едно дърво. Само един от мен. Видяха и помислиха, последния от Ересал в хълмовете, в горите, в шубраците, които вече са техни. Млад мъжкар, обречен да скита в търсене на женска, на група, но беше сам вече. Никой друг Ересал, а как пищяха другите, когато умираха! Пищяха, докато огромните зверове, с които тичаха, бягаха от копията на Бягащите псета или умираха в неистова ярост.

На много младите бяха разбили черепите, плътта им беше опечена, дробовете им бяха изядени сурови.

Бягащи псета на лов.

Камъни от прашки ме свалиха. Зашеметен от падането. Нахвърлиха се върху ми, пребиха ме до несвяст.

Дух на леопард. Нокти белязаха дървото. Не се вслушаха.

Ние, които живяхме, отпаднахме. Ние, които живяхме, се върнахме във високите треви, в тъмните нощи, отекващи със скимтежа на хиена и ръмжене на лъв. Промъкнахме се отново в невидими реки, когато светът беше безвременен. Пресегнахме се към духовете. Докоснахме сърцата им и тези сърца се отвориха за нас.“

Въжетата се изпънаха с жестоко дръпване, паническо движение, издаващо внезапно стъписване. Отнякъде отвън вече се носеха писъци, отекваха ужасно, все по-близо и по-близо.

„Пипни леопарда, тичай с леопарда, живей като леопарда.

Те ловуват сами.

До нощта, когато дойдоха Ересал. В подвижните треви окото лесно се мами. Но това не е слабост на взиращия се, нито грешка на гледащия. Това е размътването на магията. Кой ни даде този дар? Това бягство от унищожението? Имаше приказка за майка, готова да се въргаля с всичко пред очите ѝ. Събирачка на семена, жив съсъд на надежда.

Мхаби.“

В пещерата неговите родственици идеха, носеха страховита касапница в оплисканите с кръв зали.

Беше сам, вързан тук. Беше много и много вече идеха.

Дрезгави викове се извисиха около него, кехлибарена светлина изригна, когато един череп бе съборен на пода. Връхлитащи, блъскащи се тела, дрънчене на оръжия, а след това родствениците бяха сред тях.

Въжетата се разхлабиха, спуснаха го на пода.

Нечие тяло падна тежко отгоре му, една ръка се сви в юмрук, стиснала косата му. В обезумялата полусветлина нещо блесна. Бягащото псе го възкрачи и той погледна нагоре, погледна го. Светлосините очи бяха грейнали от ужас. После ловецът вдигна пред очите му кремъчен нож и го заби в гърдите му.

В сетния си дъх той се изсмя.

Защото беше твърде късно.

Килията беше станала неестествено гореща. Финара Стоун се потеше в бронята си, увитата с кожа дръжка на меча в ръката ѝ беше хлъзгава. Магьосник Реш бе коленичил до Капло Дриим, отпуснал ръце с длани нагоре на бедрата си. Не беше помръднал от много време.

Оставането ѝ в манастира се беше проточило от дни в седмици. Новини за ставащото извън стените му нямаше. Въпреки това тя намираше нещо почти утешително в това натрапено незнание, сякаш с оставането ѝ тук, свидетелка на жалкия им живот, обвързан във всичките им жалки жестове на жречески тайнства, можеше да задържи света навън… сякаш всъщност можеше да спре самата история. Вече вярваше, че разбира отчасти какво привлича мъже и жени към места като това. Съзнателна слепота, предизвикваща съблазънта на простотата, това беше като че ли най-милостивият ритуал, с едва капка-две пролята кръв.

Ако боговете наистина можеха да предложат един простичък свят, нямаше ли всяка тленна душа да падне на колене? Докато рухваха здания, докато нивя оставаха на угар, докато несправедливости избуяваха в благословено безразличие. Виждала беше в храмове и свещени паметници жестове на несигурност, каменни обещания за дълговечие, но дори камъкът се пропуква. Нищо просто няма в отминаването на живота, в отминаването на цели векове. И все пак, въпреки всичките ѝ убеждения — които граничеха с култа към сложност — нещо дълбоко в сърцето ѝ все още плачеше за детска увереност.

Но местата за преклонение на шейките вече бяха безжизнени. Бяха се превърнали в гробници на техния убит бог. Вярата на тези хора тук беше безсилна, като юмруци, блъскащи по залостена врата. Простотата, която бяха намерили, осъзна тя, не беше добродетел и ако едно детско лице можеше да бъде сътворено от това, щеше да е мрачно и упорито.

Щели да изберат страна, бе казал Реш. Но тя знаеше, че тази позиция е съмнителна. Изобщо нямаше да се окажат на една страна, а по средата.

Този магьосник, който рискуваше живота си за своя приятел, беше последният войник на разположение на Скеленал и Шеканто, макар че „войник“ може би беше погрешната дума. Тези мъже и жени бяха обучени за битка. Но от водачите си вече имаха само един. Един скърбящ мъж, мъж, прояждан от съмнения.

Трудно беше да прецени отминаването на времето, но стоенето започваше да ѝ дотяга, а напрягането да остане нащрек изпъваше нервите ѝ. Остави върха на меча си да се отпусне на дървените дъски на пода.

— Бездната да ме вземе!

Ревът на Реш я сепна и тя залитна назад. Магьосникът беше скочил на крака и се хвърли към Капло Дриим, сякаш искаше да задържи лежащия в несвяст мъж неподвижен.

Удивена, уплашена, тя пусна меча и скочи към тях.

Капло Дриим не се съпротивляваше — изобщо не се бореше… и въпреки това тя видя как тялото му се замъгли, все едно всеки миг щеше да изчезне. Магьосникът сграбчи дясната ръка на убиеца и се наведе над него.

— Дръж другата ръка! — извика ѝ. — Не го пускай да замине!

„Да замине?“ Изумена и объркана, тя мина от лявата страна на нара и сграбчи ръката на Капло с две ръце. Чуканът под лакътя беше кървил през дебелия пласт превръзки. С ужас видя ноктите, промушили се през марлята.

— Магьоснико! Какво става?

— Смесване на кръв — изсъска Реш. — Старата в него все още се подиграва на детето… той го влачи със себе си. Няма оставяне. Няма убийство. Ще обитават заедно… чувам как детето се смее.

— Магьоснико, какво е развихрила магията ви тук?

Ноктите бяха прорязали през превръзките, пръсти се изпъваха и растяха. На плувналата в пот ръка на Капло Финара видя пъстра шарка, оформяща се по кожата, потъмняваше и очертаваше карта от сиво-кафяви петна, които сякаш заплуваха по искряща повърхност от златно и жълто. Плътта под шепите ѝ сякаш се разтапяше.

— Не е моя работа — изръмжа Реш. — Не можах да проникна. Дори с пробудената магия не можах да вляза!

От устата на Капло се изтръгна гърлено ръмжене и тя видя, че е оголил зъби, макар очите му да оставаха затворени.

— Не трябва да се превърне — каза Реш.

— Да се превърне? Значи наистина са били джхеки…

— Не! Джхеките са като деца пред това… това нещо. Старо е, капитане… богове, старо е! Ах, Рувера…

Петната завяхваха. Тя видя как ноктите се превърнаха в пръсти. Ръката на Капло под лакътя бе израснала отново, лепкава от кръв и парчета раздрана опърлена плът. Раните на бедрото вече бяха само смътни белези, всички признаци за инфекция бяха изчезнали.

— Той отстъпва — ахна едва чуто Реш. Погледна я над тялото на Капло с облещени и изплашени очи. — Капитане, нищо от това не е мое дело! Те вече само изчакват.

— Те?

— Казах за привидението от отвъдното, пробудено от жена ми — как едно стана много.

— И това сега заразява Капло Дриим?

— Да.

— Болест ли е? Треска?

— Мисля… не. То е… — Поклати глава. — Не съм сигурен. То е… спасение.

— От какво? — Тя пусна ръката на Капло и изгледа магьосника. — От самата смърт? Той щеше да умре…

— Вече не. Но нищо повече не мога да кажа, капитане.

— А когато се събуди? Твоят приятел… ще бъде ли както беше преди?

— Не.

Страхът в очите му не изчезваше. Очите му ѝ напомняха за зверове в клетка.

— Нека изчакаме — каза той. — Докато се събуди.

Тя се изправи, огледа се, наведе се и взе меча си. Ръката ѝ стисна влажната студена дръжка.

Някой удари с юмрук по вратата и стресна и двамата.

— Махай се! — изрева Реш.

Хълмистата верига свършваше със стръмни склонове, голи. Пръстта бе камениста, с ръждив цвят, и оформяше в подножието ветрила, които се разтваряха надолу към равнината. Острозъби скали бяха осеяли тези ветрила и блещукаха като скъпоценни камъни на бледата зимна светлина.

Кагамандра Тюлас стоеше извърнат на изток, загледан над низините към далечната ивица тъмни треви. Под него червените ветрила от тиня наподобяваха рани, кървящи през тъмносивите глини на равнината.

Беше направил бивака си точно зад този последен накъсан низ от хълмове, подслонен от жестоките ветрове, които фучаха надолу от североизток. Беше си вдигнал малък заслон до една надвиснала скала. Десетина крачки надолу по оврага имаше процеп от едната страна, водещ до затворена падина, където бе вързал коня си.

Някъде между заминаването му от Нерет Сор и тук вълната на решимост и воля беше замряла. Някой по-добър мъж щеше да е продължил упорито напред, напук на собствените си жалки провали. Най-малкото щеше да е приключил пътуването си до зимното укрепление на Стражите или може би още по-натам, до шейките, обитаващи манастира Янис или Йедан. А от тези места Карканас не беше далече, изобщо не беше далече. След всяка стъпка идва следващата — нещо, което разбират дори мулетата.

Възпяваните от поетите героични странствания никога не се препъват в липсата на духовна сила у героя. Вътрешният пейзаж на такива мъже и жени е нещо странно и чуждо за публиката, а такова е намерението винаги, тъй като целта на един поет не е нито проста, нито невинна.

Никой смъртен не може да се изпречи на пътя на такъв герой. Може би това е тайният урок в такива приказки. Но Кагамандра отдавна бе зарязал романтиката на героизма, все едно че животът може да бъде изживян само от разстояние, като самият ти си онази фигура, вечно отдалечена на хоризонта, прекосяваща сух и унил пейзаж, при което всяка стъпка е спечелена битка, където всяка война е война, заслужаваща да се води. В тази сцена не съществува обещание за приближаване. Подробностите отстъпват пред необходимостта от цел.

Някога беше вярвал, че такива приказки ще се затъкат и за собствения му живот, за подвизите му на бойното поле. Някога беше копнял за вниманието на поети — в дните, когато песните не показваха горчива обратна страна, преди светът да се пресити със самия себе си.

Шаренас — братовчедка на Хун Раал и жената, която най-вероятно беше откраднала сърцето му — го бе подтикнала да препусне към годеницата си. Не беше ли това героичен жест? Не подканяше ли това създаването на песен или поема? Нямаше ли такова пътуване да му спечели неугасващата любов на Фарор Хенд? Но на излизане от Нерет Сор, докато оставяше зад гърба си онази окаяна, преродена армия, наистина ли вярваше във всичко това? Ако я намереше, ако най-сетне застанеше лице в лице с Фарор Хенд, какво щеше да види тя? Един отчаян жалък старец, който щеше да се вкопчи в нея, както се вкопчват всички старци: сякаш тя въплъщаваше отдавна изгубената му младост. Как можеше да не потръпне от идването му? Как можеше да не се усъмни във всичко, което имаше да ѝ каже?

Клетвите за свобода бяха като куче, захапало опашката си. С обещанието между зъбите му то може да тича в кръг вечно.

Небето на изток бе натежало от облаци, лъскаво желязно и обещаващо сняг.

Храната му бе на изчерпване, а тези хълмове бяха общо взето голи, освен малкото зайци, които все още избягваха поставените от него клопки. Зобта, която беше взел за коня, почти беше привършила и животното слабееше от ден на ден. Необходимостта да се оцелее би трябвало вече да го е принудила да поднови пътуването си, но дори тази подбуда все още не го беше измъкнала от бърлогата му.

Баща му го беше смятал за разглезено дете и ако духът му все още витаеше в този свят, нямаше изобщо да се изненада, видеше ли единствения си оцелял син. Привилегията на умирането, макар и все още изпълнена с обещание, беше за братята на Кагамандра. Някъде на левги на юг три гробни могили стърчаха като острови в равнината; около всяка растяха тучни треви, а дойдеше ли пролет, цветя разцъфваха в пъстроцветно обилие около камъните.

Години наред си беше казвал да не завижда за свободата, която бяха намерили братята му: онова блажено освобождение от очакването и жалките разочарования, които го следват.

„Не я обичам. Това поне е ясно. Нито желая любовта ѝ. Аз съм призрак. Бавя се тук заради липса на воля.“

В далечината, от стената черни треви, бяха излезли конници. Някои водеха коне, натоварени като че ли с трупове. Беше наблюдавал отряда от доста време — водеха конете покрай острия ръб на Блещукаща съдба. Вече бяха точно срещу него и скоро щяха да отминат и да продължат на юг.

Баща му често повтаряше една древна мъдрост, размахваше думите като оръжия, с които пердашеше децата си. „Името на един герой живее вечно. Умри забравен и изобщо не си живял.“ Когато Кагамандра се завърна у дома от войните, единственият оцелял от децата на баща си, се беше оказал прочут герой, воин, издигнат високо на щита на благородството — дарен с титла и почести. Баща му го зяпна с безжизнени очи и не каза нищо.

През следващата година старецът реши да се остави да залинее и повехне, държеше се все едно всичките му синове са умрели. Никога повече не изрече името на Кагамандра. „Сигурно го беше забравил. Тъй че аз, който живеех, не живеех изобщо. Любимата ти мъдрост, татко, се оказа лъжа, когато най-сетне я поставих в нозете ти. Или ти я провали?

Все едно. Една награда нямаше, чийто вкус да не беше горчив, когато се върнах у дома. Не се върнах, за да заваря невястата си да ме чака. Не се върнах при своя баща, защото новината бе изпреварила пристигането ми, а когато най-сетне дойдох, той вече стоеше в сянката на смъртта.“

Не обичаше Фарор Хенд. Не я искаше дори. Щом се свиеше нощем под кожите, заслушан в далечните крясъци на гущерните вълци на Блещукаща съдба, мислеше не за онази млада жена. Мислеше за Шаренас.

Колко фатални избори може да направи човек? „Много, защото дори смъртта не е нужно да е внезапна. Може да бъде измерена като глътки отрова. Всеки ден може да бъде посрещнат все едно, че и той е умрял и само е чакал идването ти.“ Колко смърти може да понесе човек? „Все още вървя през поле от трупове и нито един няма нещо добро, което да каже, но съм се научил да ги гледам в очите и да не трепвам. Благодаря на баща си за това.“

Отдръпна се от издатината и тръгна надолу по тясната крива пътека към бивака си.

Даде последната зоб на коня, а след това събра и навърза кожите за постелята си, запаса меча и провери останалото си снаряжение.

Скоро след това, яхнал коня, Кагамандра излезе от дефилето и пое надолу по червения тинест склон към суровата замръзнала равнина. От небето закръжиха снежинки. Той смуши коня в бавен тръс, за да вкара малко топлина в краката на животното.

Бурса се върна и докладва:

— Кагамандра Тюлас е, командире.

Калат Хустаин продължи още малко напред, после дръпна юздите. Останалите от отряда се струпаха около водача си.

Ветеранът сержант се намести в седлото. От деня на брега на Витр не спеше добре. Всяка нощ го притегляше в един трескав свят, където високо горе кръжаха дракони, докато той бягаше през огромна безлика равнина. Носеше странни предмети: сребърен потир, корона, скиптър, малко сандъче, от което се изсипваха златни монети.

В този кошмар той беше единственият пазител на тези съкровища, но драконите не го нападаха. Само кръжаха високо като лешоядни птици. Чакаха го да грохне и да падне, а той продължаваше да тича, потръпваше от огромните им сенки, които играеха по земята напред. Монетите все падаха, подскачаха и се пръскаха след него — сякаш край нямаха. А когато скиптърът се изплъзна от хватката му и падна, друг, същият като предишния, се появи в ръцете му.

Короната беше счупена. Разкривена. Потирът беше очукан.

Елейнтите високо горе бяха търпеливи. Той не можеше да бяга вечно и нямаше място, където да се скрие. Земята под краката му беше твърде корава, за да изкопае дупка и да зарови ценното си имане.

Когато на разсъмване се събудеше, очите му бяха зачервени от изтощение; непрекъснато се улавяше, че оглежда небето през дневния преход.

Не бяха видели повече ужасните същества. Елейнтите се бяха гмурнали в този свят през зейнала цепнатина във въздуха над Витр — и бяха изчезнали. Някак си това беше по-лошо и през деня Бурса почти копнееше да види един, нищожна резка от нокът чернота в далечината. Но това желание така и не продължаваше в пътуването насън.

По заповед на Калат Хустаин беше препуснал назад, за да установи самоличността на самотния ездач, който ги следваше. Сега като че ли щяха да го изчакат. Бурса хвърли поглед към Спинок Дурав и го жегна нещо близко до негодувание. Младите можеха да понесат всичко, а сред тях имаше някои, които изпъкваха дори между равните си, и Спинок Дурав беше такъв мъж. Дали съвършените му черти укрепваха темелите на самоувереността му, или някаква утайка на отприщено самочувствие се просмукваше и засядаше в лицето му, създавайки илюзията за равновесие и хладнокръвно самообладание?

На Бурса бе възложено да защитава младите Стражи не от кого да е, а от капитан Финара Стоун. Но точно предупредителния вик на Спинок беше спасил всички, там край брега. Или може би Бурса грешно си спомняше… беше тревожно време. Но върнеше ли онзи вик в паметта си, той идваше с гласа на Спинок.

„Започвам да се поддавам на натрапчиви мисли. Отново. Целият ми живот, същата тази игра. Просто скачам от едно на друго. Никакъв мир, никаква надежда за отдих. Бягам като глупак в сънищата си, понесъл последните съкровища на Мъдрия Карканас.

Елейнти.

Спинок Дурав. Тя изобщо не трябваше да ми възлага тази задача. Изобщо не трябваше да ме подканя да съсредоточа вниманието си върху него. Изобщо ли не се досети за завистта, криеща се в мен, и как тя ще намери Дурав? Обсебването тича по същата пътека, отново и отново. Всеки път същата камениста пътека. Завистта е остро чувство. Има цел и има власт. Все трябва да мразиш някого — и изглежда, съм го намерил.“

Спинок Дурав улови погледа му и се усмихна.

— Още два дни, сержант, и сме си у дома.

Бурса кимна, дръпна каишката на шлема си, където бе започнала да жули гърлото му. Въздухът беше студен и беше сух, а кожата му не се справяше добре в този гаден сезон. Вдигна глава и огледа сивото небе. Кръжащият във въздуха сняг като че ли не успяваше да стигне до земята.

— Студено е там горе, а? — каза Спинок и подкара коня си до Бурса. — Дори за дракон.

Бурса се намръщи. Разбира се, че беше забелязал навика му, и сега го дразнеше заради него.

— Костите ме болят — каза на Дурав. — Казват ми, че иде буря. Опитвам се да я преценя.

Спинок отвърна с още една усмивка и кимна.

— Мислех, че бихме могли да я изпреварим, сержант. — Извъртя се назад, за да погледне приближаващия ги Кагамандра Тюлас. — Но изглежда, че няма.

Едва сега, проследил погледа на младежа, Бурса видя издуващия се фронт на бурята, обхванал хоризонта на север. Изсумтя и поклати глава. Мислите му се препъваха в умората, градяха безразсъдни мостове в ума му.

Калат Хустаин обърна коня си и се откъсна от отряда; спря точно зад последните коне с вързаните на тях трупове, когато Кагамандра Тюлас най-сетне ги настигна.

— Капитане — каза Калат. — Далече сте от пътя между Нерет Сор и зимния ни лагер — мен ли търсите? Що за ужасно решение на Легиона ми предстои да чуя?

Сивобрадият воин беше размъкнат, тежкото му наметало — мръсно и опърпано. Конят му беше измършавял. Кагамандра вдигна облечената си в ръкавица ръка, сякаш за да спре въпросите на Калат.

— Никаква вест от Урусандер не нося, командире. Пътувам по своя лична работа, не на Легиона.

— Значи нямате новини?

Кагамандра се поколеба, после сви рамене.

— Зимата е ярем на всички амбиции. Но бих казал, пази се от пролетта, Калат Хустаин.

— Трябва ли всеки войник на Легиона да ме заплашва?

— Вече не съм капитан, сър. Старата ми преданост е приключила.

Калат Хустаин помълча за миг, после каза:

— Отрежи крайника. Още кърви.

Кагамандра присви очи и тихо изръмжа нещо. Гневът му бе явен.

— Ако моето предупреждение за предстояща война ви боде като трън, тогава, командире, чудя се що за пущинак расте буйно в черепа ви. Заради Стражите, съветвам ви да се откъснете. Заплахата за война виси над всички ни. Или ще претендирате за специална привилегия пред лицето на трагичната ѝ закана?

— Все пак търсиш Стражите — каза Калат. — Кагамандра, няма да намериш Фарор Хенд в зимния ни лагер.

— Тогава ми кажи къде ще я намеря.

— Не мога, извън това, което вече казах. Тя не те чака в края на този път.

Бурса знаеше, че командирът му би могъл да е и по-вежлив. Не можеше да реши дали нищожеството на Калат го засрамва, или го прави доволен. Нищо привлекателно нямаше в поздрава на Калат, а сега, с разбирането на причината за пътуването на Кагамандра, командирът на Бурса като че ли стоеше пред затворено в клетка куче и мушкаше между решетките с остър прът.

„Всички сме уморени. Разнебитени. Жалостта расте рехава този сезон.“

Кагамандра кимна, подръпна юздите и пое към хълмовете на запад.

— Достатъчно разумен да намери подслон — измърмори Спинок. — Чудя се дали не трябва да направим същото.

— И да последваме Тюлас ли? — прошепна хрипливо Бурса. — Ами предложи тази идея на командира ни.

Макар Спинок да отвърна с усмивка, Бурса най-сетне видя в това намек за уязвимост и след като младият Страж запази мълчание, когато Калат махна с ръка и отрядът продължи по пътя си на юг, заобикаляйки по ръба на Блещукаща съдба, сержантът се улови, че изпитва известна наслада от тази скромна победа.

„Това си струваше дебненето, нали? Не се прави на глупак пред командира си, Спинок Дурав. По-добре говори първо с мен, като междувременно вярваш в непринудеността между нас и в това, че съм сигурен приют за глупавите ти думи. А ако аз ги събирам, е, това си е моя работа.“

Видя, отново, безкрайната пуста равнина, по която тичаха сенки, докато драконите се рееха в небето, а той бягаше задъхан с тежкия товар в ръце.

Бурята ги застигна с жесток студен вятър и вихър от ледена киша.

Нарад седеше присвит до огъня и гледаше другите, дошли в отговор на призива на Глиф, макар да не знаеше естеството на поканата. Сякаш имаше гласове в тази опустошена гора, гласове, които не можеше да чуе: замаян, оглушал сякаш от жалкото си съществуване, беше изгубил всякакъв усет. Беше се отдал само на унило и безразлично наблюдение; малкото звуци, които чуваше, не бяха нищо повече от досадните лагерни звуци на събиращи се ловци; в устата му горчеше от късове спарена храна и солена вода. С този затвор, който бе тялото му, можеше да усети замръзналата земя под краката си и крехката чупливост на пръчките и клоните, които хвърляше в пламъците. До това, прочее, се свеждаше той. Не по-различен от няколкото мършави псета, тръгнали с импровизираното им племе.

Отрицателите, които го обкръжаваха, бяха чужди, в толкова много отношения, че Нарад едва можеше да ги проумее. Движеха се в почти пълно мълчание, рядко говореха и като че ли бяха обсебени от оръжията си — лъковете и объркващия набор стрели, всяка някак си с особено предназначение, всяка направена уникално в извивката на перата или острието, дължината на пръчката или използваното дърво, или материала, от който бе изработен върхът. С еднакво усърдие тези мъже и жени, и дори младите между тях, се трудеха също така над ножовете си с дълги остриета, с масло, със слюнка, с различни видове пясък и зърниста глина. Развиваха и увиваха отново дръжките от еленов рог или от кост, с кожа или жилави треви, или зелен камък — изкусно изваяни в извити, змийски шарки, които напомняха на Нарад за вода в потоци.

Обсебванията търсеха шаблони, начини на движение, които се повтаряха без варианти. Рутината правеше излишни думите и ничии пътеки не се пресичаха, никоя задача не се прекъсваше, нямаше нищо, което да промени един ден от следващия. От това Нарад бе започнал да усеща начина на живот на тези хора на гората. Кръгов в привидното си безсмислие, не по-различен от сезоните, не по-различен от собствения му жизнен кръг.

И все пак, в целта си, племето на Глиф клонеше към задачата да убива. Всичко това сега беше подготовка, предлагаща един измамен ритъм, който можеше да приспи човек, непривикнал с търпението.

„Човек като мен. Твърде тромав да танцува.“ Легионерският меч, който носеше сега, като че ли щеше да върши работа. Някой се беше погрижил да го наточи, да оглади грапавините и нащърбеното. Ножницата се нуждаеше от поправка. Кожата на колана беше протрита и захабена, но никъде разтеглена. Нитовете бяха здраво на мястото си, токата и халките — здрави. Огледът му бе отнел само двайсетина дъха.

А сега чакаше, бдителен, но безчувствен, и си помисли, че повече му допадат безпризорните псета, отколкото тези ловци, тези заклети убийци.

Шаблоните бяха нещо, което разбираше. Всичко, което беше той, или беше доскоро, или щеше да бъде, вечно кръжеше около нещо, някоя сила… представяше си го като железен прът, забит дълбоко в земята и със закрепена за него здрава дебела халка. Каквото и да правеше, каквото и да замисляше да направи, беше вързано за тази халка, с възли, които никой смъртен не можеше да развърже. Понякога въжето се оказваше дълго, навито, нетърпеливо да се развие и да го остави да бяга и да бяга далече, но никога толкова далече, колкото си е представял или е сънувал, че би могъл. Тъй го дърпаше, надясно или наляво, и макар да продължаваше да бяга, просто обикаляше в кръг. Прътът стоеше на една поляна, с всичката пръст около него утъпкана, тревите повехнали, а дирите кръжаха и кръжаха.

Беше убивал и щеше да убива отново. Беше се оказал откъснат от компанията на други, белязан, презрян и унизен, и подигран. Всяко обещание за братство се бе оказало илюзия. Нямало беше жени, достатъчно силни, за да срежат въжето или да разхлабят самия прът. Вместо това той просто ги влачеше в намотките си, притискаше ги, взимаше каквото му трябваше, но никога — „никога, никога иначе. Телата ни са близо в привидна интимност, но истината е жестоко нещо. Онова, за което копнея… онова, за което копнеех, беше нещо по-нежно.

Но онзи език така и не беше ми даден. Придай форма на безсилието ми тогава, в жестоко насилие, в празен триумф на сила. Мога да взема хиляда жени така, в прегръдката ми, където тревите са повехнали и прах щипе окото, и никога да не намеря каквото търся.

Шаблони. Обикалям и обикалям в кръг, прикован на място, заклещен, правя отново каквото правех преди, и отново и отново.“

Чакаше само отпадането, първия жесток коментар, раждането на бодливи думи, запокитени към него. Не стигаше ли, че не беше от тази гора? Че ловците го търпяха, защото Глиф им беше казал така? Колко скоро негодуванието щеше да пробие през тази тънка любезност?

По-добре Глиф да беше забил стрела в гърдите му, с връх от кремък, желязо, кост или рог, свистяща в полет, дължината на пръчката съвършено пригодена, дървото изящно в гъвкавия си отклик на тетивата на лъка.

В лагера вече имаше трийсетина Отрицатели. И да имаше всеки от тях да разкаже история, тя се нашепваше в онзи глас, който Нарад не можеше да чуе, устата се движеха зад маски и през цялото време тихите, влудяващи подготовки продължаваха. „Кръжат и кръжат, и кръжат…“

Глиф дойде до него и седна.

— Наричам те Бдящия. На нашия стар език: Йедан.

Нарад изсумтя.

— Почти нищо друго не правя.

— Не. За времето на нощта, когато се будиш. Когато ставаш и обикаляш лагера. Времето на нощта, когато духовете се върнат при теб и те обсебят. Нервите ти тръпнат. Нещо неспокойно те завладява, нещо, което не можеш да назовеш, освен ако не го облечеш в най-дълбоките си страхове. Будиш се и стоиш, когато другите се борят в съня, в поредното си изгубване. Това е ужасно бдение, самотно бдение. Това е бдението на човек, който е сам.

Нарад бутна с ботуша си един клон по-навътре в огъня. Не можа да измисли какво да каже. Другите имена, които си беше спечелил, жилеха. Но това не. Зачуди се защо.

— Моите ловци те почитат — каза Глиф.

— Какво? Не, те ме пренебрегват.

— Да, точно така.

— Наричаш това почитание? Вие Отрицателите… не ви разбирам.

— Бдящия винаги е сам. Историята им го прави така. Виждаме в очите ти, приятелю, че никога не си познавал любовта. Може би това е необходимо за задачата, която те чака.

Нарад се замисли над думите на Глиф. Беше си възложил задача. Това поне беше вярно. Но се беше съмнявал в чистотата на целта си: в края на краищата отрядът на Легиона бе свидетел на срама му и лицата, които виждаше нощем — онези, които го стряскаха и будеха, с черното небе горе, — бяха тези, които искаше да отреже, да ги посече, да ги смачка под петата си. „Моят срам. Всеки от тях. Всички те.“ Можеше да извиси клетвата си, да изрече името ѝ като молитва и да се самопровъзгласи за оръжието на нейната мъст. И дори тогава щеше да чуе собствената си нашепната жажда, с наранено сърце и жалък, копнеещ за нещо като изкупление.

Имаше мини, където работеха пропадналите и провалилите се, непростимите глупци, които носеха със себе си своите непростими деяния. Пропълзяваха в земята, заравяха се под тежкия камък и пластове скала. Прокопаваха пътя си през своя непрощаващ свят и смятаха това за някакъв вид наказание. Трябваше да отиде в такова място. „Макар и само за да разбия скалата, държаща онзи железен прът, да я пръсна — виж как изригвам на воля! — да затичам по права пътека — права като стрела, право към най-близката пропаст.“

На Глиф каза:

— Моята задача е мъст. Срещу собствения ми срам. Други взеха… късове от него. Трябва да ги изловя и да си ги върна. Ако мога да направя това… ако мога да стигна до онова… онова място…

— Тогава ще бъдеш изкупен — каза Глиф.

— Което не бива да става, Глиф. Не трябва изобщо да се позволи да стане. За онова, което направих… никакво изкупление не е възможно. Разбираш ли?

— Значи Бдящия трябва да пази мост, обречен да падне. Бдящия, който стои, и стои здраво, е предвестник на провала.

— Не. Какво говориш? Това… това мое престъпление… то няма нищо общо с вас, Отрицателите. Вашата кауза е справедлива. Моята не е.

— Двете трябва да се припознаят взаимно, приятелю, и след това заедно да погледнат деянието помежду им. Да видят как то е, в края на краищата, едно и също.

Нарад го изгледа.

— Ти май вече си ме измислил, Глиф. Намерил си как, ами, да ме вклиниш в твоето виждане за света. Лошо се вмествам, не мислиш ли? По-добре намери друг, някой с по-малко… по-малко биография.

Но Глиф поклати глава.

— Не се боим от това… твое лошо вместване. Защо да се боим от такова нещо? Един гладък свят не допуска гонитба. Нито път към него, нито извън него. Затворен е в себе си. Сам дава отговора си и така лъже, несмутен от съмнение.

Нарад се намръщи към огъня.

— За какво чакаме, Глиф? Има войници, които трябва да намеря и да убия.

Глиф махна с ръка и се изправи.

— Идват посетители. Скоро ще са тук.

— Откъде идват?

— От свято място. От един олтар, почернял от стара кръв.

— Жреци? За какво ни са жреци?

— Вървят през гората. Вече от дни. Проследили сме пътя им и изглежда, ще ги доведе тук, до този лагер. Тъй че чакаме, за да видим какво произтича от това.

Нарад потърка лицето си. Порядките на Отрицателите оставаха загадка.

— Е, и кога пристигат?

Глиф отпусна ръка на рамото му.

— Тази нощ, мисля. В твоето време за бдение.

В съня си Нарад вървеше по бряг от огън. Държеше меч, но влачеше върха му през пясъка, а пясъкът мяташе искри и пламтеше с разровените въглени по лъкатушещата бразда, оставена от върха на оръжието. Кръвта по острието бе спечена на черна кора. Беше изтощен и знаеше, че някъде зад себе си е оставил много по-голяма диря, от трупове, струпани от двете страни.

Пламъци го обкръжаваха, издигаха се високо като горящи дървета. Валеше пепел.

До него имаше жена. Може би винаги беше била там, но той нямаше усет за време. Имаше чувството, че върви вечно по този бряг.

— Няма да намериш любов тук — каза жената.

Не се обърна към нея. Все още не беше моментът да я види, да срещне погледа ѝ. Вървеше до него като сестра, не като любовница, или може би просто спътник, но не приятел. Когато ѝ отвърна, тръпка на изненада последва собствените му думи.

— И все пак тук ще стоя, моя кралице.

— Защо? Това не е твоя война.

— Мислил съм над това, ваше величество. За войната. Мислил съм, че е все едно къде е войната или кой я води. Или кръвни връзки ни свързват с убийците, или не. Като нищо би могла да е на другия край на света, водена от чужди, по причини, които ние дори не можем да разберем. Всичко това е без значение, ваше величество. Въпреки това е наша война.

— Как така, Йедан Нарад?

— Защото, в крайна сметка, нищо не ни разделя. Нищо не ни различава. Извършваме същите престъпления, отнемаме живот, държим земя, завладяваме земя, прехвърляме прогизнали в кръв граници — черти в пясъка, не по-различни от тази тук. С пожари зад гърбовете ни и пожари напред — мислех си, че разбирам това море, ваше величество, но сега виждам, че изобщо не съм го разбирал. — Вдигна меча и насочи върха му към искрящата, изкована от пламък повърхност отвъд брега. Оръжието потрепери в ръката му, сякаш по своя собствена воля. — Онова, моя кралице, е владението на мира. Мечтаем да заплуваме в него, но когато най-сетне го направим, просто се давим.

— Тогава, о, братко, не ни даваш надежда. Щом война определя съществуването ни и мирът е нашата смърт.

— Всички извършваме насилие над самите себе си, ваше величество. То е повече, отколкото просто брат срещу брата, сестра срещу сестрата или всякакво друго съчетание, което бихте измислили. Мислите ни нанасят жестоки поражения в черепите ни, безспир. Борим се с желания, веем знамена на надежда, разкъсваме пряпорците на всяко обещание, което сме дръзнали да изречем. В главите ни, моя кралице, е свят без мир и с това описание определяме самия живот.

— Поставяш под въпрос намерението си, братко — каза тя. — След всичко това. Не е изненада.

— Бях любовник на мъже, Здрач…

— Не. Онова не си ти.

Обзе го объркване и той едва не залитна. Изправи се замаян, отпусна меча, върхът вдигна облак искри, щом заора в пясъците. Продължиха да вървят. Той поклати глава.

— Прощавай, наближава моментът.

— Да. Разбирам, братко. Нощта пълзи. Дори да лежим в сън и така да не видим нищо от нея, все пак пълзи.

— Бих искал, моя кралице, да изтръгнеш пръта.

— Знам — отвърна тя тихо.

— Лицата им бяха моя срам.

— Да.

— Тъй че ще ги посека всички.

— Бели лица — промълви тя. — Несподелящи нашата… нерешителност. Ние сме единствената им сянка, братко, и в това никога няма да ги излъжем. Ти направи каквото трябваше. Направи каквото те искаха от теб.

— Умрях в прегръдката на сестра ми.

— Не ти.

— Сигурна ли си, моя кралице?

— Да.

Той спря, изгърбил рамене и навел глава.

— Ваше величество, трябва да ви попитам… кой подпали този свят?

Тя се пресегна към него, мека, зацапана с кръв длан докосна брадичката му, вдигна очите му към своите. Насилниците бяха свършили своята работа. Нямаше да се забрави това. Спомни си усещането за прекършеното ѝ тяло под себе си, дрипите, останали от разкъсаната ѝ сватбена рокля. С мъртви очи, тя го погледна и мъртвите ѝ устни се разтвориха, за да изрекат мъртвата дума:

— Ти.

Очите на Нарад примигаха и се отвориха. Беше нощ. Огньовете бяха догорели и овъглените стволове на дървета се издигаха тънки и черни около лагера. Другите спяха. Той се надигна, отметна сивите кожи на постелята си.

Приемаше идването ѝ в сънищата му, но не и илюзиите, които носеше. Не беше нейният брат. Тя не беше неговата кралица — макар че може би, в някои отношения, той я беше направил такава — но онази почит, както я усещаше в онова място, не беше само негова. Беше нещо заслужено. Тя водеше народа си, а народът ѝ беше армия.

„Войните вътре правят войни отвън. Винаги е било така. Нищо не е останало, освен всичко, за което да воюваш. Все пак кой смее да си въобрази, че това е почтено?“

Вдигна ръце към обезобразеното си лице. Болките никога не угасваха. Все още можеше да усети плувналите ѝ в кръв пръсти по брадичката си.

Някакво движение привлече погледа му. Бързо се изправи и се загледа натам. Двама души влизаха в лагера.

По-едрият от двамата изпъна ръка, за да спре спътника си, и след това закрачи към Нарад.

„Не е Тайст. Облечен е като дивак.

Но другият зад него е Тайст. Андий.“

Грамадният непознат спря пред Нарад и каза с нисък буботещ глас:

— Прости ми това. Зной има в земята под нас. Пари жестоко под краката ти. — Замълча и кривна глава. — Ако това те успокоява, смятай приятеля ми и мен за… нощни пеперуди.

Другите в лагера се бяха разбудили, надигаха се, но оставаха по местата си. Всички очи бяха вперени в Глиф, който беше станал и идваше при Нарад.

Непознатият се поклони на Глиф.

— Отрицателю, ще ни приемете ли във вашия лагер?

— Не аз решавам — отвърна Глиф. — Аз съм лъкът, опънат за стрелата. По този въпрос, азатанай, Йедан Нарад говори от наше име.

Нарад се сепна.

— Не съм заслужил такава привилегия, Глиф!

— Това време на нощта е твое — отвърна Глиф. — Не е до това къде стоиш, а кога.

Вниманието на Нарад се върна към непознатия. „Азатанай!“

— Ти не си наш враг — каза той бавно и трепна, щом усети въпросителната нотка в тона си. — Но онзи зад теб… войник легионер ли е?

— Не — отвърна азатанаят. — Той е лорд Аномандър Рейк, Първи син на Тъмата.

„О.“

Лордът пристъпи напред, впил очи не в Нарад, а в Глиф.

— Не е нужно да се задържаме, ако не е предложено гостоприемство. Отрицателю, моят брат броди из тази гора. Бих искал да го намеря.

Нарад залитна назад, коленете му изведнъж се подкосиха. Миг след това се смъкна на колене, щом думите от току-що изтеклата вечер се върнаха в ума му.

„Откъде идват?“

„От свято място. От един олтар, почернял от стара кръв.“

Усети ръка на рамото си — стисна го леко, но здраво. Беше дращил лицето си с ръце, но сега цялата сила го напусна и ръцете се отпуснаха, нямаше зад какво да се крие. Разтреперан, забил мрачен поглед в земята, заслуша бурята в черепа си, но тя беше безсловесен рев.

— Знаем го — отвърна Глиф. — Търсете на север.

Но тогава азатанаят се намеси.

— Аномандър, още не сме приключили тук.

— Сме — отвърна Синът на Тъмата. — Тръгваме на север, Каладън. Освен ако този Отрицател не лъже.

— О, едва ли — отвърна Каладън. — Все пак не сме приключили още. Опънат лък, вашия Бдящ го мъчи неизвестно страдание. Отказва ли ни гостоприемство? Ако отказва, трябва да напуснем тази гора…

— Не! — отсече лорд Аномандър. — Това няма да направим, Каладън. Виж този… този Йедан. Той не е от обитателите на гората. Носи легионерски меч, в името на Бездната! По-вероятно сме се натъкнали на един от прочутите разбойници на Урусандер — самата му причина да завземе гората. Вече мога да си ги представя толкова безбожни, като онези на Урусандер, пакт, сключен между тях.

Нарад затвори очи.

— Чудесна хипотеза — отвърна Каладън, — но уви, пълна глупост. Милорд, разберете ме… тук стъпваме внимателно или никак. Ще изчакаме думата на Бдящия, все едно колко ще отнеме.

— Съветът ти обърква — изръмжа Аномандър. — Като всичко, което ми се трупа сега.

— Не съветът обърква, милорд, а волята, която му се противи.

Ръката на рамото на Нарад не беше мъжка ръка. Само заради това отвори очи. „Гостоприемство на тези двамата? Как мога, без да изрека признанието, което се мъчи да се изтръгне? Брате на бъдещия съпруг, аз бях последният, който насили бъдещата невяста на твоя брат. Само аз видях светлината, напускаща очите ѝ. Ще ми позволите ли, сър, да потърся облекчение?“

Тогава заговори Глиф, гласът му дойде от няколко крачки разстояние.

— Терзанието му не е заради теб, азатанай. Нито заради вас, лорд Аномандър. Сънища проправят път към събуждането, за времето на Бдящия. Нищо не знаем за онзи свят. Само това, че се оформя от изтерзани ръце. И един от вас, азатанай или лорд, сега смущава това нещо в душата му.

— Назови тогава престъпленията ни — каза Аномандър. — За себе си ще го приема и няма да отрека нищо от онова, което съм сторил.

Нарад вдигна глава, но отказа да отвори очите си. „Ах, това.“

— Азатанай — каза. — Ти си добре дошъл тук.

И ето, че ловците се размърдаха, надигнаха се от всички страни, с оръжия в ръце.

— На мен ми е отказано, значи — каза Аномандър.

Нарад поклати глава.

— Първи сине на Тъмата, все още не е време за… за гостоприемството ни. Но ще ви обещая това. Когато сме нужни, призовете ни.

Най-сетне Нарад чу гласовете на спътниците си ловци, мърморенето им, ругатните. Дори Глиф като че ли изсъска, внезапно стъписан или от безсилие.

Но Аномандър отговори пръв.

— Йедан Нарад, тази гражданска война не е ваша. Макар да разбирам, че на вашите приятели може би ще им хареса да видят какво възмездие мога да нанеса в името на убитите хора от тази гора.

— Не — каза Нарад, а затворените му очи не предложиха нищо освен един сребрист свят, подвижен като живак и пламтящ като от невидими огньове. Изглеждаше съвсем на място. — Това не е наша битка, прав сте. Не… как ще се бием с нашите… нашите врагове. Говоря за нещо друго.

— Запъваш се…

Каладън прекъсна рязко Сина на Тъмата:

— Затваряй си устата, глупако!

— Когато огньовете завладеят морето — каза Нарад, видял отново онзи ужасен бряг, където беше вървял. Ръката на рамото му сега го държеше дивашки здраво и болката го пронизваше целия. — На брега. Там ще стоим, когато ни помолиш.

— В чие име? — попита Каладън.

— Нейното — отвърна Нарад.

Отрицателите завикаха гневно.

Но Нарад отвори очи и срещна стъписания поглед на лорд Аномандър. И повтори:

— Нейното.

Видя как Каладън се пресегна, сграбчи лорд Аномандър за лявата ръка и задърпа Сина на Тъмата извън лагера. Сякаш една-единствена дума можеше да разбие всичко. Скоро двамата се стопиха в тъмното между изгорелите стволове.

Глиф пристъпи към Нарад.

— Вричаш ни на Майка Тъма?!

— Не — отвърна Нарад.

— Но… аз те чух! Всички те чухме! Думите ти към Първия син на Тъмата!

Нарад го изгледа и нещо в изражението му стопи гнева на Глиф.

— Тя не беше в съня ми — каза тихо и усмивката му накара ловеца да потръпне.

— Тогава… — Глиф замълча и се огледа, сякаш искаше да види за последен път двамата, дошли при тях. Но вече ги нямаше. — Тогава, братко, той те разбра погрешно.

— Но другият — не.

— Азатанаят? Откъде можеш да знаеш?

Нарад отново се усмихна, макар че този път бе много по-трудно.

— Заради онова, което направи той, Глиф. Колко бързо… колко бързо отведе Аномандър. Без обяснения, разбираш ли? Никакъв шанс за… за изясняване.

— Азатанаят реши да заблуди Сина на Тъмата?

„Да. Но това… е, то си е между тях.“

— Не е наша грижа — отвърна и се обърна на колене да потърси постелята си.

— Когато лорд Аномандър ни призове, ще се отзовем ли?

Нарад го погледна.

— Няма да му се наложи, Глиф. Онова място, което описах… Боя се, че ние вече ще сме там.

„И ще стоим здраво, на бреговете на мира. В нейно име.“

— Глиф?

— Йедан Нарад?

— Старият ви език. Имате ли име за бряг?

Ловецът кимна.

— Да.

— Какво е?

— Емурлан.

„Да. Там.“

5.

И тук тонът на разказа трябва да се промени.

Война до смърт? Своенравните приключения на азатанаите? Глупави млади и озлобени стари, вдигнете, прочее, скептично вежда и нека да се гмурнем в нелепостта на невъобразимото и невъзможното.

Няма да отрека храбростта на азатанаите, нито ще се опитвам да омаловажа значението на тяхната намеса. Драконъс не беше сам в главоломния си устрем към погибел. Въпросът, за който не остава отговор, е следният: богове ли са те? Ако да, то те са детински. Препъват се в могъществото си, безотговорни към своите повереници. Достойни за преклонение? Досещате се добре за отговора ми.

Любопитни сте, разбирам, и всъщност сте объркани от това как оформям своя разказ. В ума ви, сигурен съм, на мястото на началата му липсваше формалността на територии, брегове, намекът за един дискретен и различим свят, в който обитават митове и легендарни същества. Смея ли да предположа, че този конфликт е вътре във вас, не в мен? Дълбокото минало е свят на въображението, но смътен и неразличим със своята загадъчност. И все пак не е ли тъкмо тази загадъчност, която тъй разпалва огъня на удивлението? Но неоформеният свят е рехава среда и малко материалност може да се съгради над непознатото.

Давам ви места, твърдите скали и прашна земя, повехнали треви и изгорени лесове. Градове и лагери, руини и скромни обиталища, твърдини и манастири — достатъчно, за да се стъпи на твърда основа, достатъчно, за да се очертае драмата и с това, уви, загадъчността се отвява.

Ако ви заговорех сега за безчетни светове, блъскащи се в ефирната пустош, и може би да разположа всеки от тях като остров сред мъглите на забвението, дали въображението би се разгоряло отново? Приближете се, тогава. Островът, който е Куралд Галайн и Мъдър Карканас, допира до селения полувидими, рядко усещани, сред които загадъчността избуява. Нека разгърнем света, приятелю, и видим какви чудеса се разкриват.

Война до смърт. Своенравните приключения на азатанаите. Глупави млади и озлобени стари…

В място на вечния сумрак се простираше равнина брулени от ветрове наноси. Полузаровени в пластове сивкава ситна прах, отломките от безчет цивилизации затулваха всяка възможна гледка, достигайки до хоризонтите. Идоли на божества се присвиваха с гръб към несекващия вятър, подпрели високи дюни, които се извиваха, за да очертаят празни котловини в скутовете си. Статуи на крале и кралици стояха кривнати, затънали до бедрата в прахта, с вдигнати нагоре или изпънати като в благослов ръце. Високи гърбове на тронове стърчаха като надгробни камъни от низините. Тук-там основни стени от рухнали дворци и храмове очертаваха хребети и линии; стаи извайваха кухини и пропукани куполи се надигаха на лъскави гърбици.

Сгънал криле, азатанаят Скилен Дро тръгна по дирята, лъкатушеща през този зловещ и унил пейзаж. Полетът бе изключен, тъй като въздухът над равнината разяждаше, а да яхне високите ветрове, наситени със зърниста прах, беше твърде изтощително дори за такъв като него.

Вместо това високият изгърбен азатанай газеше до прасците през сухите безжизнени наноси, змийските му очи бяха вперени в раздрания ров, оставен от онзи, който бе минал пред него. Загадъчният му предшественик влачеше нещо, което само се хлъзгаше над дълбоките бразди, разорани от дебелите му криви крака.

Много време бе минало, откак Скилен Дро за последен път бе посетил това селение. Оттогава отломките и развалините се бяха умножили. Повечето идоли не можеше да разпознае. Много от статуите, изобразявали императори, крале, кралици и деца богове, разкриваха черти, които бяха чужди и понякога смущаваха острите сетива на Скилен. Той можеше да усети напора и притеглянето на капризните течения невидима енергия, които знаеше като Проривите, макар че не азатанаите бяха скалъпили тази дума.

Проривите носеха забравени монументи от други селения. Като плавеи, фрагментите се изхвърляха тук, сякаш единственото предназначение на тази равнина бе да служи като хранилище на пропаднали вери, изоставени мечти и нарушени обещания. Може би тя беше, както вярваха някои от родствениците му, кътчето на ума, а въпросният ум бе самата вселена.

Трудно му беше да реши дали тази представа му допада, или го дразни. Ако вселената наистина притежаваше ум, то той беше претрупан. А ако в този ум вирееха такива кътчета, то пазителят бе заспал или, може би, пиян. Тази ръка на полусъзнателност изобилстваше с разсъдливи вихрушки и въртопи, спирали от непреклонни възгледи и безмилостни представи, кръжаха и кръжаха, докато се погълнеха сами. Идеи връхлитаха и отстъпваха от канарите в потока, закъдряха се покрай тях и се разпадаха в кипящ въртоп. Не, това беше ум в зимен сън, където само смътни спомени и проблясъци на вдъхновение правеха водите неспокойни.

„Но не моят ум ще наложи ритми над космичната буря. Тази плът е неподатлива пред онова, което чака отвъд нея. Само играя с думите на други, някакъв въображаем инстинкт гъделичка гърлото ми и плюе огризките от безчет поети, които съм погълнал.

Тази равнина е безмълвна, най-вече. Тези статуи, боядисани някога, сега се накланят, обрулени и уморени. Боговете клечат и се молят за молитва, копнеят за шепот на почитание и неполучили това, биха се примирили напълно с гълъб, кацнал кротко на главата… но дори този скромен благослов им е отказан тук, в този кът на ума, този склад на Проривите.“

Успя да различи нещо напред. Здание, като че ли от камък, се издигаше над общата разруха, оградено с ниска стена. Наносите, които го обкръжаваха, изглеждаха свръхестествено равни. Скилен успя да види нещо, което приличаше на портална вишка, пищна арка с изящна каменна облицовка. Но подхождаше отстрани, следвайки дирите, които водеха към каменната стена право пред него.

Разперил жилавите си криле, Скилен плесна във въздуха и вдигна облаци прах. Плъзна се напред, издигна се по-нависоко с резки плясъци и бързо се понесе натам. Видя, че дирите продължават в двора от караулката… а там, свита на високото стълбище на входа на зданието, самотна фигура сякаш изтупваше от себе си облачета прах.

Скилен се плъзна над стената и кацна леко на пътеката. При появата му седналата фигура вдигна глава, но лицето ѝ остана скрито под тежка гугла от груба вълна.

— Скилен Дро, не мислех, че ще дойдеш.

Все още не решил какво да отвърне, Скилен се обърна към караулката. Подмолно течение се изливаше през нея, макар пороят енергия да не раздвижваше нито зрънце прах или пясък. След миг, усетил как силата отърква люспите на челото му, страните и муцуната с острите като игли зъби, Скилен отново се извърна към къщата. Потокът профуча покрай него и потече през огромната дървена врата зад седящия на стъпалата.

Качулатият мъж може би кимна, тъй като качулката леко помръдна.

— Знам. Отговор е, един вид. — Една бяла длан посочи към къщата зад него. — Утайки. Хранилища. Бездънни сякаш. Възможности, вечно връхлитащи. Изчезват ли? Кой може да каже? Някои мисли — продължи той с разсъдлив тон — бягат от специфичното. Избягват особеното. Откъсват се и така прекъсват тайните си пътища. А реката се издува и издува все повече. Скилен, стари приятелю, какво си намислил?

— Рисковано е — осмели се да отвърне Скилен, на вълна от миризми и ухания.

Седналият закачулен мъж въздъхна.

— Предполагам. Всичко това, което предлагаш, докато си в онзи страховит поток… ще напълни ли то просто къщата, как мислиш? Начинът ти на говорене тук, изливащото се покрай мен и през тази нелепа дървена врата — думите ти: боиш ли се от тяхното безсмъртие, щом се просмучат в хоросан и камък?

— К’рул. Защо тук?

— Без причина — отвърна К’рул. — По-скоро без моя причина. Видя ли дирите? Един Строител ме намери. Аз… проучвах. — Помълча за миг, а когато продължи, тонът му бе променен, търсеше повече непринуденост. — Общо взето, пренебрегнат съм. Но не този път и не с тогова. — К’рул махна замислено. — То ме довлече тук. Е, отначало ме влачеше из двора, сякаш искаше да ме остави там, или там, или може би ей там. Нито едно място като че ли не го задоволи. Накрая ме остави на стълбището, а после? Ами, изчезна. — К’рул стана и изтупа още прах от халата си. — Скилен, може би беседата ще е по-лесна, ако не стоиш на пътя му. Този Прорив е изключително мощен, нали?

Скилен огледа двора. Забеляза петната, където Строителя беше оставял К’рул. Нямаше никакво различимо очертание в тази карта. След малко се отдръпна от каменната пътека.

— Какво чака вътре?

К’рул поклати глава. Качулката се смъкна назад от движението и откри изпито, обезкървено лице.

— Като другите, предполагам. Стаите… преобърнати. Вървиш по неравен таван, бъркотия от подпори и стръмни рампи, които водят надолу… или е нагоре? Да бродиш вътре е като да те споходят преобърнати мисли. Преобръщането на перспективата като нищо може да съдържа послание, но ми се губи.

Но Скилен едва чу думите, толкова ужасѐн беше от състоянието на К’рул.

— Какво те измъчва?

— Аа, далече си стигнал, значи. Такова утешение ли е изолацията? Прости ми за този въпрос, Дро. Разбира се, може да се намери мир в незнанието, в несъществуването, в не-чуването и в не-намирането. Мир в това да забравяш, докато за другите си общо взето забравен. — К’рул се усмихна унило. — Но все пак бих искал да знам: ако си бил, то къде? А ако не, тогава защо?

— Намерих свят в спор със самия себе си. Заблудата на разума, К’рул, е мизерно нещо.

— А тази извисена фигура, която сега ми представяш? Предрешил си се като тези… същества?

— Една от породите им, да. Играх убиеца — отвърна Скилен. — Не познават изтънчеността. Градят цивилизация на функция, на механична цел. Подтикнати са да обяснят всичко и така да не разберат нищо. Отказват художествеността. Но изкуството се крие в многото оттенъци на един свят. Отхвърлили са стойността на общия дух във всички неща. Придържат се към един цвят и обръщат внимание само на един оттенък. Рационалният ум може да играе само рационални игри: това е капанът. Но забелязах, К’рул, присъщата наглост и ирония в техния култ към доказуеми истини. — Замълча, после добави: — Те идват.

К’рул се изсмя, толкова грубо, че въздухът потрепери.

— Помниш ли, веднъж говорих за възможности? Е, направил съм дар от тях. Или по-скоро дарове. Магия, която не изисква спазаряване с такива като теб или мен. И вече се злоупотребява с тези дарове.

Скилен изчака, като сдържаше всеки мирис, всеки аромат. Имаше магия в пролятата кръв на азатанаите. Самият К’рул беше кървил до почти пълно пресъхване. Жестът беше на неуравновесен ум.

Мъжът пред него махна неопределено с ръка и каза:

— Ерастас се опитва да наложи власт над тези дарове. — Кривна глава и изгледа Скилен, после добави: — Не. Сега мисля, че власт не е подходящата дума. Позволи ми да ти предложа такава, която ти, в сегашното си състояние, би могъл по-добре да разбереш. Стреми се да наложи мириса си над моите дарове и чрез това — някакъв вид влияние. Скилен, не мисля, че мога да го спра.

— Какво още?

— Старвалд Демелайн — каза К’рул. — Драконите се завръщат.

Скилен Дро продължи да гледа втренчено К’рул, докато той не извърна очи. Загубата на кръв, толкова голяма и дълбока, беше прекършила нещо у него. Тази мисъл събуди болезнено любопитство у Скилен Дро.

— Чух твоя зов, К’рул, и ето, че съм тук. Предпочитах те като жена.

— Дните ми за раждане приключиха, за известно време.

— Но не и кървенето ти, изглежда.

К’рул кимна.

— Въпросът е кой пръв ще ме намери. Ерастас или — ако излезе от Старвалд Демелайн — Тиам? Скилен Дро, трябва ми пазител. Виждаш ме най-уязвим. Не можах да се сетя за никой друг освен теб — никой друг толкова решен да остане настрана от нашите светски грижи. И все пак, какво ми предлагаш ти? Само едно признание. Къде си бил? Другаде. Какво си правил? Залагал си капани. Все пак… наистина питам, Скилен.

— Аз съм виновен за драконите…

— Едва ли!

— … и не се боя от Ерастас, нито от който и да е друг азатанай.

К’рул отвърна на това с насмешка:

— Разбира се, че не се боиш.

Скилен не каза нищо.

К’рул поклати глава.

— Моля да ме извиниш за това, Скилен. Най-малкото, трябва да ти кажа какво е направил той.

Скилен Дро въздъхна тежко и с безразличие.

— Както желаеш.

— Ще ме защитиш ли?

— Да. Но знай това, К’рул. Все пак те предпочитах като жена.

Беше започнало с разговор, в който думите, изричани на един лек дъх, покълваха като семена, израстваха и след това узряваха в умовете на всички, които по-късно щяха да твърдят, че са присъствали. Разговор, помисли Ханако, който да осветли нелепостта на всичко последвало. Това беше проклятието сред Тел Акаи, където само мълчание можеше да спре връхлитащия потоп на онези неща, безчетни на брой, към които разбитите оцелели можеха да погледнат през рамо, да кимнат на знаците, ужасните предзнаменования и всички онези небрежни слова, хлъзнали се напред и назад.

Но мълчанието беше рядко животно сред Тел Акаи и от тази трагична истина животът на цял народ тръпнеше от хиляда рани. Разбира се, много скоро то щеше да се разкъса. Още докато той и събратята му падаха от безпомощен смях.

Твърде често сред неговата раса смехът — безхитростен и откровен — беше единствената реакция на болка и тази мисъл отново извърна Ханако към ясното потвърждение на абсурда.

Седеше на наклонената страна на една канара и ръсеше кръв от повече рани, отколкото смееше да помисли. Повдигащата му се гръд бе забавила отчаяните си хрипове. Кръвта, която беше глътнал — собствената му, — тежеше в стомаха му, кипеше като развален ейл. От другата страна на огромната канара и извън полезрението му Ерелан Крийд пореше с ножа си през дебела кожа, тананикаше тихо същата онази монотонна и немелодична гама от ноти като планински певец, разбуждащ гласните си струни, каращ звуците да се изпъват и стягат, да се огъват и звънят. Глупакът Крийд беше прочут с това, че влудяваше селските псета всеки път, щом се залисаше с някоя работа.

Ръката с ножа имаше глас. Другата ръка, която обелваше вмирисаната кожа от козината, му отговаряше със свой глас. Хлипът на отпуснат мускул и гънки мазнина образуваха влажен хор. От всички твари, известни на Ханако, само мухи можеха да танцуват на тази песен, стига да имаше достатъчно дръзки или достатъчно отчаяни, за да се осмелят да долетят в този мразовит планински въздух.

Пред Ханако, на общо взето равната тераса, която бе очертала бивака им, Ласа Руук едва сега се надигаше на ръце и колене, след като пристъпът ѝ смях най-сетне отстъпваше. Когато вдигна глава и погледна към него, той видя блясъка на сълзи в очите ѝ, мокрите вадички, които се стичаха през калта по закръглените ѝ страни, и мръсната вече слуз, стичаща се от ноздрите ѝ.

— Какво? — попита тя ведро. — Още ли няма какво да кажеш? Изявление, моля! Мигът проси за дума, ако не и две! Умолявам те, Ханако! Бяха само един-два шамара от Господаря на гнева, а ти все още си настръхнал!

— Мога само да потръпна — въздъхна той, — като виждам намушкания ти хълбок.

— Привидното ти търпение е това, което толкова ме порази — отвърна тя и прокара мускулестата си ръка по устата, за да забърше слузта и мръсотията, и те лъснаха в тънките, почти бели косми на китката ѝ. После се вдигна и забърса назад буйната си вълниста руса коса. — Но това е проклятието на младостта в края на краищата. Сгълчи ме за нечувствителността ми, Ханако, и можем да се свием отново в познатите си роли.

Зад канарата вероломната песен на Ерелан Крийд внезапно спря. Камъни изскърцаха под краката му и след това воинът се появи, повлякъл зад себе си кожата на пещерния мечок.

— Оплакваше се от нощния студ, Ханако — рече той. — Но сега, в идващите месеци и може би години, ще можеш да се топлиш нощем… докато дъвчеш кожата на господаря, та да стане по-гъвкава.

Ласа изсумтя и се наложи да почисти носа си отново.

— Гъвкавост, която господарят добре позна. Както и кожата му. Но години ли, Ерелан? По-скоро десетилетия. Проявата на господаря тук, Ханако, е несравнима с нищо, което помня. Чудо е, че е успял да намери достатъчно голяма пещера, която да го приюти.

— Още по-чудно е, че изобщо не я видяхме — каза Ерелан, — след като е на няма и двайсет крачки над нас.

— И тъй, канарата, която щеше да скрие сутрешния тоалет на Ханако, поднесе на господаря най-мизерния дар, на самия праг на дома му. — Още докато казваше това, тя поднесе на Ханако спиращата си дъха усмивка, която вече бе впримчила трима съпрузи.

— Не съм поднасял такъв дар — отвърна Ханако. — Онзи невтасал самун сега пребивава в левия ми ботуш.

Думите му накараха Ласа Руук отново да се превие на две, смехът ѝ бе толкова силен, че едва дишаше.

Ерелан мина покрай Ханако и плесна кървава длан на рамото на младия воин.

— Другия път като решиш да се отдалечаваш, поне си носи оръжие. Нямаш ноктите или зъбите на мечка. Все пак въргалящата се прегръдка беше хубав маскарад като за начало на тоя ден. — После тикна нещо пред лицето на Ханако и той се дръпна назад. — Ето, виж долната челюст на господаря — само дето не падна. За малко да я отпориш толкова, че да накара един дерач да се поколебае да вземе парата.

Ханако въздъхна и взе трофея. Зяпна щръкналите предни зъби, спомнил си усещането, когато бяха остъргали по черепа му. Тънките бели пръстени на гнездото на езика, изпънати в успоредни редове, бяха деликатни като морски раковини.

— Колкото до езика — продължи Ерелан, — е, имаме си закуска. — Воинът продължи напред, заобиколи проснатото тяло на Ласа Руук и се наведе до огнището. Беше затъкнал дебелия отрязан език под колана си и сега го издърпа, сложи го на един камък в огнището и той зацвърча. — На Господаря на гнева му свършиха нещата, които да каже, ха-ха.

Имаше много нещастия, които придаваха облик на живота на един Тел Акаи, но хилавите остроумия на Ерелан Крийд бяха между най-жестоките проклятия. Стигаха да задушат смеха на Ласа и тя отново се надигна, зачервените ѝ очи се впериха в парчето месо, което вече цвърчеше на камъка, и лицето ѝ се поотпусна.

Ханако потисна стона си и се изправи.

— Отивам да се измия.

— После ще видим какво има за кърпене — отвърна Ласа и кимна.

„Нетърпелива младеж. Да, разбирам го, Ласа Руук. При намерението ни и при това забавно решение, което така ни стъписа в този поход, мечокът като нищо можеше да ми спести пътуването.“ Ханако въздъхна отново, заобиколи покрай терасата и стигна до малкия водопад и езерцето, запълнило купела, който водата беше изровила в скалистата плитчина. Малкото му дрехи бяха вече прогизнали дрипи и той ги остави на земята, щом се съблече.

Водата беше бистра, чиста и изумително студена. Шокът от разкъсванията, покриващи повечето от тялото му, бързо отстъпи на блажена изтръпналост, щом застана под падащата вода. „Ханако, който толкова мрази студа напоследък. Толкова бързо смразен от ранния дъх на вятъра. Ханако, който някога пълзеше по замръзналите езера, какво е станало с теб? Като в онази поговорка: «Родена в планините, копнее за долините. Родена срещу морето, копнее за равнините. Родена в долината, а очите ѝ вперени в заснежените върхове…» И тъй нататък, сякаш вече казаното никога няма да стигне до съвършенство, а брадвата вечно замахва срещу дървото, докато сипещите се листа ни погребат. Там стоим, безчувствени за трепета в ръцете ни, слепи за торта пред очите ни.

Тел Акаи, вие сте скотове сред цветя.“

Студената вода отми кръвта, забави капките, процеждащи се от раните. Гол и премръзнал до схванатите си натъртени кости, Ханако се върна при бивака.

Завари Ерелан и Ласа свити при огъня: режеха късове от опърления език. Ласа повдигна вежди, щом го видя.

— Обичам език — каза и облиза пръсти, после кривна глава. — Но все пак предпочитам истинска мръвка.

Ерелан го погледна намръщено.

— Нямаш ли други дрехи?

— Имам… няколко парцала — отвърна Ханако. — Но ми трябва шиене.

Ласа стана и пристъпи към него. Заоглежда раните, опипваше ги, стоеше твърде близо… толкова близо, че накара нещо да се забърше в бедрото ѝ. Тя погледна надолу и си затананика тихо. После вдигна очи и вдигна и вежда.

— И най-студеният планински сняг не може да сбръчка храбрия ни Ханако. Обявявам те за здрав и без нужда от шило и черво.

— Подиграваш ли ми се? — попита той.

— Ако един белег възбужда — каза тя и отстъпи назад, — то твоите хиляда ще ти спечелят буйна страст, каквато светът никога не е виждал. Виждаш ли как едва се сдържам, млади воине? И то аз, жена с трима съпрузи!

— Искаш да ме държиш до коляното си, Ласа Руук.

Очите ѝ се разшириха.

— Аа, сега пък! Прав си да ме кориш. Наистина си пораснал… ами, от бедрото до коляното, бих казала, че и повече.

Ерелан Крийд се засмя, но беше неуверен смях.

С ведра усмивка, Ласа го изгледа косо и се обърна.

— Трябва да вървим. Ще превърна този капризен импулс в преднамерена игра и ще тръсна юздите на двамата ми работни коня.

Намръщен, Ханако клекна до пътната си торба и извади малкото резервни дрехи, които се беше сетил да вземе. Утринното слънце вече грееше раздрания му гръб и всяка рана щипеше. Да, права беше да ги нарича „свои“, въпреки че досега нито той, нито Ерелан се беше осмелил да претендира за ласкава милувка. Трима съпрузи бяха оставени и Ласа Руук все още не беше издала някаква лакомия да добави още в нощта си под кожите. Работни коне, как не.

Извади внимателно тъканата си конопена риза, а после и гамашите от същата груба тъкан.

— Не забравяй да вземеш кожата — каза Ерелан Крийд, докато Ханако стягаше багажа си. — Воински обичай е мъжете да носят завоеванията си и да приемат дарове от Господаря и Господарките на Дивото. С това наметало, Ханако, почиташ убития.

Ласа разрита въглените на огнището, после започна да ги тъпче.

— Ваш обичай, Крийд, и на никой друг. Носите честта все едно ви приляга, макар и да се изпъва и къса от надутата ви гордост. Убитите се трупат след вас и светът им е ни повече, ни по-малко негодувание. Че дишате вместо тях. Че сърцата ви все още туптят в гърдите ви. Че се движите в плът и кръв и призраците, които ви терзаят, не са нищо за вас. Всичко това гложди душите им без покой.

Но Ерелан само си тананикаше, докато навиваше походната си постеля.

Ласа Руук се доближи до Ханако и сниши глас.

— О, вземи кожата, Ханако. Ти пребори Господаря все пак. И то въпреки липсата на приличен нощен сън.

— Щях да побягна — отвърна Ханако. — Ако ми беше дал избор.

— Казват, че страхът изяжда душата, но аз бих казала друго. Страхът яде изборите пред теб, Ханако, докато не остане само един. Господарят на гнева позна този страх.

— Появи се и видя, че съм преградил изхода му от пещерата, Ласа Руук.

Тя кимна.

— А по природа не е по-различен от нас. Ние не разбираме идеята за отстъпление. — Обърна се и загледа пътя напред и надолу. Планинският склон се спускаше надолу на стъпала до обрасла с гора долина. Блещукащо езеро се пробуждаше от издигащото се слънце в дълбокото корито на долината. — Дори този поход — продължи тя — е нелеп. — Мисълта донесе ярка усмивка на лицето ѝ и тя се завъртя към Ханако засмяна. — Коя посока? Къде лежи смъртта, о, храбри млади воине? На изток, където слънцето се преражда всяко утро? На запад, където гасне с всеки здрач? Дали на юг, където плодът гние на клона и насекоми без отдих гъмжат по земята в ежедневния си труд да я разчленят? Или в жестокия север, където една спяща жена се буди, за да открие, че трупното влечуго е откраднало половината ѝ тяло? Или изобщо не се буди, а лежи неизменна? Във всяка посока смъртта триумфира. Искаме да тръгнем редом с „джагъта с пепел в сърцето“. Крачим тук, за да закрачим в неговия поход там… но къде е там?

Ханако сви рамене.

— Това бих искал да узная и аз, Ласа Руук. Бих искал да видя как отговаря този джагът.

— Струва ли си тази война?

Той извърна очи към пищната долина, към сребърния резец на езерото, спомнил си разговора, който бе започнал това пътуване. Приказката, дошла на невидими криле, за един скърбящ джагът, възбунтувал се срещу смъртта, която отнела жена му, и ужасната клетва, която дошла от това. Не е ли съдбата на живите да се борят с чувството на безсилие, което идва при виждането на смъртта? Нищо ли наистина не може да се направи, нищо освен да носиш бремето, глождещата мъка, свирепия гняв? Колко дързък можеше да е този джагът, та да обяви война на самата смърт?

Имало беше подигравателен смях, сякаш всички присъстващи бяха готови да се изпитат едни други, да бият като с мечове по куража на Тел Акаи и извратеното им одобрение на една сладка, влудяваща нелепост. И все пак. Колко бързо насмешката отстъпи на онова тъмно течение в душите им, щом напомнената скръб се надигна като призраци в нощта и всеки един случай на безсилие закърви наново. И тъй, разговорът се загърна в себе си, изгубил всякакъв хумор, а на негово място изникна почернялото, овъглено ликуване. Радост, по-сладка от всяка друга. Разцъфваща възхита към бляскавата дързост на джагъта.

Много блянове се предложиха, примамливи, подканящи една душа да ги последва. Малко бяха земни. Още по-малко — изобщо възможни. Но във всеки от тях, знаеше Ханако, имаше вкус на нещо като надежда, достатъчно, за да примами човек по онази пътека, макар и само в света на желаното. Бляновете щяха да се търпят, година след година вкусът се притъпяваше от жал и се смаляваше от горчив опит, докато изрови дупки в корема. Знаеше всичко това твърде добре, макар да му се подиграваха за младостта му — откога, в края на краищата, бляновете бяха само за старите и мъдрите, които ги познаваха единствено по останалото им разочарование? Не беше ли тъкмо светът на децата който все още примамваше, както бе препълнен до небесата с блянове — блянове все още ненакълцани на ивици, все още неразкъсани или изгнили отвътре?

Смъртта е жътварят на амбицията, гълтачът на надеждата. Тъй мърмореха старите във всяко село около нощните огнища, а пламъците оживяваха смъртните маски на лицата им. Само спомени можеха да живеят в такива лица, когато нощите напред предлагаха толкова малко.

Все пак… родени с амбиция и познаващи само надеждата, децата не знаеха нищо за смъртта.

Разговори като онзи, на който Ханако бе станал свидетел в селото си, несъмнено бяха лумвали като горски пожар в поселенията на Тел Акаи, от планината до морския бряг и във всички селища на долината, сгушени между двете. Джагътът бе призовал за армия в името на една война, която не можеше да спечели.

Тел Акаи бяха дали отговора си с барабанния тътен на тежък, горчив смях, и рекоха: „Това е война, която можем да водим.“

Патосът на такова твърдение стигаше, за да те опияни. Ханако усети как онзи волен, див порив отново се надигна в гърдите му, докато премисляше въпроса на Ласа Руук. Вкусът му бе като на триумф на глупак.

— Дали си струва тази война? Тя е, мисля, единствената война, която си струва.

Смехът ѝ бе тих, с някаква интимност, от която кожата на Ханако настръхна с потта под дрехите му.

— Ще говориш от мое име — каза тя. — В моя защита.

Той се намръщи.

— Не разбирам. Твоя защита от кого?

— Ами, от съпрузите ми, разбира се, щом разберат накъде тръгвам. — Обърна се и присви очи нагоре към планинската пътека в очакване, преди отново да го стрелне с бляскавата си усмивка. — Но хайде да ги поведем в честна гонитба! Какво ще кажеш, храбри убиецо на Господаря на гнева?

Ханако погледна към Ерелан Крийд. Грамадният воин изглеждаше стъписан от откровението на Ласа Руук.

— Проклета да си, Ласа Руук! — изръмжа той.

А тя повдигна вежди.

— Какво пък съм направила сега?

— Кой друг, ако не ти, ще усложни дори тази война — каза Ерелан.

Изведнъж разбрал, Ханако се усмихна на Ерелан Крийд, а след това избухна в смях. И като видя грейналите пламъчета на гордост в очите на воина, смехът му стана още по-неудържим.

Война на смъртта? Ами че какво сложно можеше да има в това?

— След мен, мои храбри бранители! — викна Ласа Руук. — Искам да плувам в онова езеро още преди обед!

Дори след векове, в които хаосът на любовта между тях проблясваше в диви отливи и приливи, треската на страстта можеше да ги завладее за миг. В съскаща ярост нокти дращеха дълбоко и изтръгваха люспи, които кръжаха надолу към земята. Челюсти щракаха и впиваха зъби в дебелите мускули на врата. Крилете биеха объркано и Далк Тенес, стиснал здраво, току усещаше ужасната ѝ тежест, която повличаше и двамата към планинските зъбери далече долу.

„Любима съпруго, усетих как се изви и откъсна — щом яростта у двама ни се изтощи. Видях как се хлъзна по силно течение, намерила най-сетне тяга, която те отпрати нагоре и далеч от мен. Мигове след това, Искари Мокрас, ти беше не повече от точица, но аз все още тръпнех от твоя зной и знаех, че и ти тръпнеше от моя, затаил се в теб.

Ние сме късчета от Тиам. Нещо като деца, но твърде мъдри, за да сме деца. Гиздим се с осанката на древни, но оставаме твърде глупави, за да я съхраним. Ветровете, които яхаме — това море от безкрайни небеса, — ни държат извисени, нито много високо, нито твърде ниско. Ние сме в средата на живота си, във века на връщането назад.“

От онова отваряне на портала, от онзи внезапен порой, който беше или избавление, или призив, на който не можеше да не се отзове, Далк се беше понесъл в бесен полет, устремен да се отдалечи от събратята си. Имало беше сблъсъци, безразсъдни както винаги, докато всеки дракон се бунтуваше срещу собствената си раздробена същност. Историите и родословните линии, които ги обвързваха, по-тежки от всяка верига, по-стегнати от всяка кожа, превръщаха приятелството в треска.

И все пак той беше обладал своята любима, високо над тези планини и след седмици дебнене. А след това я беше оставил да отпадне, заситена и наранена, искаща само да заспи в някое самотно място. Където можеше да се изцери и да размисля за ръмжащото потомство изчадия, които щяха да дойдат.

Беше ли инстинкт това, тази потребност да се завладее един нов свят? Тъй че скалите и земята да тръпнат от резките им викове и да станат дом за непознатото? Или всяка страст бе равносилна на пленена в клетка душа, оглушала от собствения си хаотичен глас? Инстинктите можеха да компенсират орда от съжаления и Далк все още не можеше да реши що за вкус ще придобие това деяние. Гласът в ума му беше говорил за някой друг и този друг беше самият глас. В кръжащ диалог на безкрайно убеждаване цели селения можеше да бъдат погълнати, обгърнати, очертани със заблуди и така — присвоени.

„И все пак, въпреки всичко това, вратата на клетката не се отваря.

И тъй, ние владеем каквото сме владели винаги, и всяка граница отвъд границите на черепа ни е само илюзия. Виж само как се бием за тях. Виж как умираме за тях. Не величие изпълва гробищата, а извъртане.

Ние сме нови в този свят и въпреки това нямаме какво ново да му предложим.

Очите ми ме водят, от едно познато място на друго, но не мога да се спася от мястото между очите ми, тази клетка на самия мен и тези думи… тези безкрайни думи!“

Бягство или призив. Въпросът тепърва щеше да се реши. Магия гореше ярко в това странно селение, но течеше необуздана. Течения връхлитаха безпосочно, сблъскваха се без цел.

В съскаща ярост нокти дращеха дълбоко и изтръгваха люспи, които кръжаха надолу към земята. Челюсти щракаха и впиваха зъби в дебелите мускули на врата. Крилете биеха объркано и стиснал здраво, току усещаше ужасната ѝ тежест…

Щеше да ловува отново.

„Ще направя тази магия моя.“

Скоро след това, щом се понесе на високите ветрове, издигащи се от зъберите на планините срещу западното море, Далк Тенес улови миризмата на прясно пролята кръв. Обърна се, зави и пое по ленива спирала надолу към земята. Изчерпването на страстта носеше свиреп глад.

— Нещо вещерско има в мълчанието на една съпруга — каза Гарелко.

— Беше съблазънта на още няколко мига в леглото — отвърна Раваст и кимна. — Забравила ли ни е тя? Градината ли плевеше, забравила как се проточи утрото? Защо осъжда този сън — тъй радостно откраднат — с проклятието си, което е нашата вина? Бях неспокоен в дрямката си.

Татенал се изсмя зад Раваст.

— Но не дотолкова, че да отвориш и едно око! Да се огледаш, да се зачудиш, да трепнеш от студеното огнище, да чуеш — с нарастващ ужас — хъркането на Гарелко.

— А, с него съм свикнал — каза Раваст. — Не е по-дразнещо от твоето зверско пухтене. Все пак това, което казваш, е съвсем вярно. Отхвърлихме признаците, че нещо не е наред.

— Съпрузите живеят под този облак с непрестанен трепет — каза Гарелко, щом поведе малката група надолу по стръмната камениста пътека. — Като по замръзнало езеро, ледът под нас е с неизвестна дебелина. Като по горска пътека, с миризмата на котка наблизо, където всяка трънка бляска с котешки очи към превъзбуденото ни въображение. Като на ръб на стръмнина, със злокобната сянка на някое крилато чудовище, плъзгаща се над нас.

При това последно наблюдение Раваст изсумтя тежко.

— И продължаваш за това — събитие, което нито аз, нито Татенал видяхме. Небето беше ясно, утрото свежо и ако наистина е имало някаква сянка, то някой кондор ще да е сбъркал темето ти с гнездо на съперник. Но при по-внимателен оглед сянката, която те е стреснала — умната птица, не е видяла яйца, заслужаващи някакво внимание.

— Ние сме мъже — изсумтя Гарелко. — Яйцата са за чупене.

— Ние сме съпрузи — поправи го Татенал. — Яйцата са да ги дръгнеш.

— Така си е — въздъхна Раваст.

— Говорех за вещерството в мълчанието на една съпруга, мои изтерзани братя. Не сте ли я виждали как стои на вратата, с гръб към вас? Не са ли потрепервали коленете ви, докато умът ви подскача като скакалец назад през деня — или беше миналата седмица? Как сте могли в сляпото си блаженство да ѝ нанесете някоя обида?

Раваст сви рамене.

— Сърцето, съмняващо се в собствената си любов, ще къкри и в най-кроткия сезон. Коремите ни куркат вече от месеци.

— Пак ли за това, Раваст? — Татенал плесна Раваст по рамото — онова, на което не беше окачена острата бойна брадва. — Любовта ѝ към нас си е отишла. Стоновете ти ще направят плъст от шепа въ̀лна и ще задушат същата тази ценност, от чиято смърт се боиш.

— Ще ми се да не беше споменал въ̀лна — отвърна Раваст с ръмжене. — Стап малко прекалено охотно обеща, че ще се грижи за стадата ни. Не вярвам на този човек.

— А когато тя стои до теб — подхвана отново Гарелко, — но не казва нищо? Това ли е топлината и утехата на близостта? Ще се къпем ли в нейния миг на сантиментална щуротия? Онова ревящо невъзможно мигновение, когато тя забравя всяко наше минало престъпление? С мълчанието си тя владее зверилница от власт. Колкото до мен, ами, бих предпочел камшика на думите ѝ, тирадата на гнева ѝ, трясъка на грънци по черепа ми.

— Ти си едно пребито псе — каза Татенал и отново се засмя. — Гарелко, първият от съпрузите ѝ, първият в постелята ѝ. Първият, който ще запърха и ще се присвие пред най-лекия ветрец на недоволството ѝ.

— Хайде да не говорим за ветровете на недоволството ѝ — предложи Раваст.

— Защо не? — попита Татенал. — Тема, която тримата можем да споделим в изблик на взаимно съчувствие! Същинското проклятие на нашия съюз е нейната любов към готвенето, толкова обезсърчаващо несъответна на таланта ѝ. Не сме ли яли по-добре тези три нощи по дирята? Нали за това никой от нас не е предложил да забързаме крачки и да я догоним? Не се ли наслаждаваме, всъщност, на великолепието на добре приготвена вечеря? Стомахът ми е твърде преситен, за да лъже, и, ох, колко спокоен е точно сега!

— Жените — каза Гарелко — трябва да се държат настрана от всяка кухня. Ентусиазмът на съпругата ни е това, което я поддържа слаба, когато по-добре е да се валя в тлъстина, с мас, лъснала на меките ѝ устни.

— Ха — изръмжа Татенал. — Дори Ласа не може да понесе твърде много от сготвеното от Ласа. Това не е нищо друго освен нейния заговор, който гарантира изящния ѝ вид. Тук си прав, Гарелко. Ако изобщо я хванем, ще променим правилата. Ще я вържем и ще я държим окована много далече от кухнята. Ще ѝ дадем свястна храна и ще гледаме как дебелее под грижите ни.

— Изглежда достойно отмъщение — съгласи се Раваст. — Ще се закълнем ли за този курс на действие?

Гарелко спря на пътеката и това принуди другите двама да направят същото. Той се обърна рязко към тях и ги изгледа презрително.

— Чуйте се само, храбри палета! Клетва, как не! Курс на действие! Че с такава решимост ние тримата бихме могли да отблъснем хиляда връхлитащи джеларкани. Но виж как погледът ѝ се плъзга по нас и всичката решимост се разпада като добре изпечен пай! — Завъртя се отново и продължи напред, като клатеше глава. — Куражът на съпрузите е правопропорционален на близостта на съпругата.

— Не е нужно да е така, Гарелко.

— Ах, Раваст, ти си глупак. Как е нужно да са някои неща изобщо не важи пред това как са. Оттам — сервилното ни поведение, тревожните ни разсъждения, плашливите птици на очите ни.

— Да не споменаваме оскубаната ти коса.

— Определено и това, Татенал. И е чудо, че ми е останала поне малко.

— Не толкова чудо, колкото кошмар. По-хубавичък ли беше в младостта си, Гарелко? Така трябва да е било, след като все още чакам да видя единствен миг на жалост в съпругата ни.

— Преди брака — каза Гарелко — бях желан на длъж и шир. Привличах погледите и на майки, и на дъщери. Дори нашият крал мъжелюбец не можеше да се сдържи да не ми пусне ръка — а кой сред нас би могъл да отрече, че има око за красиви мъже?

— Той е късметлия — измърмори Раваст. — Или поне беше. Прочути любовници никога не бива да остаряват прекалено. По-добре да умрат от пръснати сърца, с мятане на гъвкави крайници и капещи масла. Такива лебеди се тътрят в мизерия.

— И още се перчи, и така ни смущава всички — каза Татенал.

Гарелко махна пренебрежително с ръка.

— Съдбата на всеки застаряващ крал. Или кралица, впрочем. Или, за да сме честни, на всеки герой.

— Ба! — възрази Татенал. — Това е съдбата на всеки млад, който престава да е млад. Тъй че е съдба на всички ни.

— И това ли терзае сега съпругата ни? — попита Раваст. — Толкова ли я плаши загубата на дивата ѝ красота, че ѝ се ще да накара смъртта да замести остаряването?

— Самоубийствено непокорство? — разсъди Татенал зад Раваст. — Има определен чар в това.

— Чар и Ласа Руук не се връзват добре — каза Гарелко. — Небрежни изблици на страст? Да. Съблазън и обещанието за мъжки разпад? Разбира се. Манипулация и внезапно отмъщение? Абсолютно. Онази усмивка и онези очи, които могат да накарат дори крал мъжелюбец да потръпне? О, виждали сме ги самите ние, нали? Ами, не си представям…

В този момент Гарелко заобиколи острия завой на пътеката и гледката пред него замрази думите на езика му. На стъпка зад него Раваст погледна нагоре и спря.

Пред тях, на една широка издатина, чудовищно влечуго ядеше грамаден кървав труп и сега вдигна глава и ги изгледа. Зверският му съсък опръска тримата Тел Акаи със ситна мъгла от кръв.

Щом дългият врат на съществото се изви и главата се извиси, Гарелко издърпа обкования си с желязо кривак, стегнат на гърба му, и скочи напред.

Челюстите на влечугото се разтвориха широко и главата връхлетя отгоре.

Гарелко отскочи настрани и заби края на кривака си в дясното око на чудовището.

То изрева и дръпна главата си назад.

С бойна брадва в ръцете, Раваст затича нагоре по стръмнината, за да набере височина. Видя как съществото замахна с огромната си ноктеста лапа и се хвърли от склона. Острието на брадвата посече между два пръста, вряза се през стегнатата плетеница от жили и след това дълбоко между костите.

Ужасено, съществото залитна назад, като изтръгна брадвата от ръцете на Раваст, и се превъртя върху леша, с който се хранеше. Ребрата на леша се скършиха като съчки.

Татенал се втурна между Раваст и Гарелко, развъртял двуръчния си меч, и посече дълбоко мятащото се ляво бедро на чудовището.

То се затъркаля надолу и се натресе в една канара. Сблъсъкът я надигна и я отпрати надолу от издатината. Миг след това чудовището я последва и изчезна от поглед, последно видяха люшкащата се дълга опашка. Грохот разтърси земята, когато канарата се стовари далече долу.

Последва рязък, гръмовен звук и тримата видяха как съществото се понесе на широките си криле и се плъзна над горския покров. Полетът му беше нестабилен, тъй като главата му бе странно килната настрани. Брадвата на Раваст блестеше ярко на слънчевата светлина, вклинена между ноктестите пръсти.

Татенал вдигна меча си, за да покаже на другите трите люспи, полепнали по острието.

— Добре, Гарелко — каза Раваст. — Не са просто сенки.

— Ласа е лагерувала тук — заяви Гарелко, след като огледа издатината. — Вижте как е разритала въглените на огнището, също както го прави у дома. Навиците на съпругата ни оставят диря, за която не ни трябва хрътка да я проследим. — Стегна отново кривака на гърба си и тръгна надолу по пътеката. Другите го последваха.

— О, не — продължи Гарелко, — както казвах, малко чар има в скъпата ни съпруга. Гибелна съблазън? О, да. Онази възбуждаща до хленч извивка на бедрото ѝ, когато седи със сгънати крака, толкова неустоима покана за мъжка ръка! Как бихме могли да отречем това? А какво да кажем за…

Разговорът продължи, докато тримата съпрузи вървяха надолу към леса.

Наближаваше пладне.

— Моите съпрузи май изобщо не бързат — каза Ласа Руук, — и затова ще платят скъпо. Не съм ли достатъчно възбуждаща? Достатъчно привлекателна? — Доближи се до Ханако, докато раменете им се опряха. — Е?

— Разбира се, че си, Ласа, че и повече — каза Ханако, докато се мъчеше да задържи очите си на пътеката.

— Разбира се — продължи тя, — те са ми сърдити, и с основание.

Ерелан зад тях се обади:

— Ти дори не им остави бележка.

— Ах! Не мислех точно за това, честно казано. Вече три пъти едва не подпалих дома ни. Има едно безгрижно дяволче в мен… о, не гледай толкова стъписано, Ханако! Ще си призная слабостите си, все едно колко мили и привлекателни може да са! Все едно, дяволчето също има нерви и всяка нощ двамата с него трябва да гледаме — всяка нощ — как тримата ми простаци съпрузи се тъпчат с мизерното ядене, което съм им сложила на масата. Никакъв вкус ли нямат?

— Трябва да имат — възрази Ерелан, — щом се ожениха за теб!

— Ха-ха! Хвана ме натясно. Тогава ще го кажа така: в годините след светлите им мигове на ясна преценка те са се оставили да затънат в тъпа нечувствителност, в блудкаво користолюбие. Небцата им са като на кучета, грухтенето им е като на прасета… чудно ли е тогава изобщо, че дяволчето ръмжи и рита въглените, докато чергите не затлеят?

— Каква е причината за това твое отмъщение? — попита Ханако.

Тя го бутна с рамо толкова силно, че той залитна.

— Нищо не знаеш за брака ти, девственико!

Ерелан се изкиска и Ласа му изръмжа:

— И ти! Воинът, който носи всичко, което завладее! Къде е жена ти? Какво? Ничия ръка никога не ти е махвала подканящо? Как тъй ние, гъвкавите отражения, не сме изпоприпадали в отговор на вялото ти мъжество? Бляскавата ти гордост и гниещите трофеи, които си накичил по себе си?

Ханако не посмя да погледне назад, за да види ефекта на тирадата ѝ върху Ерелан Крийд. Беше благодарен, че вече го е оставила на мира.

— Остроумието ти е песен за ушите ми, Ласа — каза Ерелан. — Затова се засмях.

— Не си срещал остроумието ми — предупреди го сопнато Ласа. — И би трябвало да благодариш на древните скални богове за това. — Извърна се отново. — Ба, имам нужда от баня. Ханако, мили младоко, като стигнем до езерото — освен ако не е било само мираж, предназначен единствено да терзае нуждата на една жена от приличен тоалет — би ли поглезил тялото ми със сапун и мазила?

— А съпрузите ти?

— Ами, те не са тук, нали? О, не! Глупаците вероятно са много далече назад по дирята, която им оставих. Берат къпини, навярно, с насинени устни, докато дрънкат безкрайно за всичко и нищо. Или са си намерили място да лежат на слънце — както правят често, когато пазят стадата. Като си помисля, въобразяват си, че не мога да ги видя горе по хълмовете! Аз имам най-острите очи, Ханако. Най-острите! Те са лениви и самодоволни, мърляви и мързеливи.

— Е, значи ще те обслужа при езерото — каза Ханако.

Тя го бутна отново с рамо.

— Наистина ли?

— Дразниш ме неоправдано, Ласа Руук.

— Дразня само онова, дето се крие в теб.

— Чудно ли е изобщо, че оставам нащрек?

Тя махна с ръка.

— Ще подмина дързостта ти, Ханако от Стръмнините, Убиецо на Господаря на гнева. Съпрузите ми живи да гният. Аз ще си взема любовник, напук и на тримата. Бих могла теб да избера, Ханако, какво мислиш за това?

— Разбирам, че ме очакват три смърти, след като явно умирането ми веднъж няма да е достатъчно.

— Какво? О, те ли? Помисли над това малко повече, момченце. Те вече знаят, че пътувам с компания — о, Ерелан не би им дал повод за ревност, след като единствената му любов е воинската суета. Но ти, Ханако?! Млад, чаровен, и не си ли най-високият храбрец в селото? Най-силният? Не отпра ли тази сутрин долната челюст на Господаря на гнева? А после прекърши врата му? Не, скъпи кандидат-любовнико, май дори ти не можеш да подпалиш огън под краката им. Но виж — блясък ли е онова напред, през онези клони? Слънцето не е ли точно над нас?

— Няма как да…

— Шшт! Благословена съм да преживявам синхрон в живота. Съвършенства се срещат където и да направя своя остров. Усмихни се сладко и покажи сигурни ръце в разтриването на сапун и масло, Ханако, и бих могла да ти позволя да повървиш на моя бряг.

„И да повърна там като полуудавен.“

— Боя се, че езерото ще е толкова студено, колкото беше и потокът.

— Предизвикателство към мъжеството ти, значи. — Малко след това тя спря и вдигна ръка.

„Група напред? Е, езерото изглежда прилично. Може би Бягащите псета са си направили лагер на брега му.“

Ерелан се приближи до тях, след това смъкна боздугана си с дългата дръжка и тръгна напред, ниско приведен.

Ханако се обърна към Ласа Руук. Погледите им се срещнаха и тя завъртя очи. Застъпваха предпазливо след Ерелан Крийд.

Горската пътека свърши десетина крачки напред, запушена от стена ниски балвани, затрупани с наноси от силни порои. Ерелан се беше изкатерил по този вал и надничаше през рехавата завеса голи клони. В езерото точно пред него нещо се мяташе в плитчините и ако можеше да се съди по звука, беше голямо.

Ханако посегна за бащиния си меч — който глупаво беше оставил в постелята си, когато бе тръгнал за сутрешната си среща с Господаря на гнева. Измъкна го от ножницата и огледа затъпеното му нащърбено острие. Историята на това оръжие говореше за поредица от провали. Нищо чудно, че се бе поколебал да го извади.

Ласа Руук отпусна длан на раздраната му подута ръка.

— Остави това за Ерелан — прошепна му. — Виж как с радост се натоварва сам.

Доближиха се и застанаха до спътника си. През плетеницата клони на храстите пред Ханако се очерта туловището на крилато люспесто чудовище. Беше свило единия си преден крайник до туловището си и кървеше от едното бедро, докато се тътреше тромаво в плитчините. Грамадната глава в края на дългия му жилав врат се клатеше и се кривеше на една страна.

Нетърпеливите думи на Ерелан излязоха на шепот.

— Сляпо е с дясното око. Чакам само да тръгне към брега.

— Защо не го оставим на мира? — попита Ханако.

— Виждаш ли оная брадва — там на брега? — изсумтя Ерелан. — Измъкната от оня преден крак?

Ласа ахна.

— Олеле! Брадвата на любимия ми Раваст!

— Виж и кръвта по муцуната му — продължи с ръмжене Ерелан. — Съсиреците между зъбите му!

— Съпрузите ми са били изядени, и не от мен!

Ерелан внезапно се надигна.

— Този воин отмъщава за теб, Ласа Руук!

Метна се на една канара, след това скочи на каменистия нанос и се втурна напред.

Чудовището, което шляпаше във водата, не чу нищо. Сляпото му око беше извърнато към брега, тъй че изобщо не видя свирепия щурм на Ерелан.

Тежкият боздуган се стовари върху главата на звяра. Ударът се оказа достатъчно силен, за да разбие костта до окото, широката скула и едната страна на черепа.

Кръв швирна от ноздрите на съществото и то залитна замаяно.

Ерелан удари отново, този път високо отгоре и право върху плоското теме. Боздуганът потъна дълбоко в черепа, спрян само от обкованата с бронз дръжка. Издъхващият звяр се люшна на една страна и избълва дебела струя кръв. Краката му заритаха колебливо, щом Ерелан изтръгна боздугана. Воинът се изкатери по гърба на чудовището, стъпи на рамото му и замахна за трети път. Пукотът на костите на врата беше рязък и отекна над езерните води.

Съществото се свлече треперещо и издъхна.

Ханако и Ласа излязоха на каменистия бряг тъкмо когато Ерелан извади ножа си за кормене и го заби в гърдите на трупа.

— Търси сърцата — каза Ханако. — Според воинските му…

— Побрал е в себе си всяка мъжка треска — каза Ласа Руук с горчивина. — Странностите му ни смразяват. Съпрузите ми! — Падна на колене до брадвата. — Раваст, толкова млад, толкова свеж за леглото ми! Виждам яростта на вашата битка! Храбростта на упорството ви! Кой от вас първи скочи в пастта на изчадието? Гарелко, твърде муден както винаги, твърде стар, кокалите му вече пукаха! Татенал! Отметна ли назад главата си звярът, за да те глътне наведнъж? Като парче месо? Като риба в гърлото на чапла? А ти мърмореше ли недоволно както винаги? О, как сърцето ми скърби! Раваст!

Ерелан — вече беше изрязал дълбока дупка в кървящата гръд на съществото — изръмжа победоносно, докато се мъчеше да изтръгне огромна плувнала в кръв грамада от мускули, която все още тръпнеше.

— Виж, държа първото! Ха!

Скочи на чакъла, вдигна сърцето високо над главата си, отвори уста и остави капещата кръв да потече по лицето му и да я напълни.

Лицето, което извърна към Ласа Руук, беше ужасно.

— Аз съм твоят герой, Ласа…

И изведнъж очите му се разшириха сред море от червено.

— Искари Мокрас! Арак Рашанас, моят безчестен брат, те иска с неистова страст! Аз го преследвам! Твърде много обиди, твърде много измени! Смачкани яйца правят пътека към високото ти гнездо! Оставя те да копнееш и да се съмняваш в силата на моето семе! Ще го убия! — Ерелан се надигна, сърцето на звяра падна от ръцете му, той залитна и стисна главата си с ръце. — Взех я отново, Арак Рашанас! Тя ще донесе моето потомство в този нов свят! Родени са с омразата към теб в сърцата си — в това се заклевам!

Залитна във водата.

— О, този огън! Тази болка! Латал! Майко! Изцери ме!

Падна като в несвяст и водите го покриха в мътилка от кръв.

Ханако се хвърли в ледените плитчини. Стигна до Ерелан и го надигна… и с ужас видя розовата вода, бликнала от отпуснатата му уста. Раните на Ханако се отвориха наново, докато извлече Ерелан на брега.

Ласа не беше помръднала — беше все така на колене пред брадвата на Раваст. Погледна задъхания от усилие Ханако и попита:

— Мъртъв ли е?

Ханако не знаеше какво да отговори, тъй че превъртя мълчаливо Ерелан на една страна. Притисна длан до шията му и усети глухо тътнещите панически удари на сърцата му.

— Жив е, но се боя, че гърдите му ще се пръснат, Ласа!

Ерелан се сгърчи в спазъм. Ботушите му изритаха и изровиха бразди в чакъла. Ръцете му замахаха слепешком и избутаха Ханако настрани. Воинът се превъртя на гръб, опули очи и зяпна в небето.

— Тя пее името ми… в болката вътре в нея… моята обич пее името ми!

— Какво значи това? — попита Ханако. — Ерелан?

— Далк!

— Ерелан!

Живот блесна в очите на Ерелан и те изведнъж се впиха в Ханако. Страх и ужас се бореха в този дивашки поглед.

— Ханако! — прошепна той. — Аз не съм сам!

Раваст дремеше на слънцето, с пълен с диви плодове корем. Бяха на една поляна, която бяха зърнали край пътеката, където лежаха разпръснати огромни каменни плочи, следи от някой паднал храм навярно, или изровени останки от плячкосана гробница. Все едно. Обедното слънце къпеше поляната със сладка топлина и мъките на света изглеждаха далечни.

Татенал се шляеше из менхирите, а Гарелко хъркаше на каменното си легло.

— Раваст, обявявам тези за азатанаи.

— Очарователно.

— Ти все още си твърде млад — каза Татенал. — Нищо от дълбочината на древността не може да се намери в скимтящото кутре, каквото е душата ти. Докато аз, който съм познал множество окаяни десетилетия — не толкова много като Гарелко, несъмнено, — аз, прочее, съм израснал до проумяването на нашия мимолетен живот посред този мачкащ, тъпчещ, едва тътрещ се ход на безсмисленото време. Казах ли безсмислено? Да, и се вслушай добре, Раваст.

— Думите ти са като песен, унасяща това дете в сън — каза Раваст.

— Като птица пърха мъдростта ми около черепа ти, отчаяна, че изобщо ще намери път навътре. Азатанаите са изключително древен народ, Раваст. Загадъчен също. Като чичо, който се облича странно и няма нищо, което да ти каже, но ти намига разбиращо от време на време. Да, те може да са влудяващи в своята загадъчност и такъв един разбиращ поглед безсловесно би ни разказал за чуждоземни приключения и видени гледки, които да отнемат дъха на по-низшите.

Раваст примига срещу слънцето, надигна се и присви очи към Татенал. Той седеше на един долмен и с показалеца на дясната си ръка проследяваше непознатите думи, изваяни на каменната повърхност.

— Говориш за Канин Трал…

— Който след това замина отново! Години минаха вече, откакто за последен път сме го виждали или знаехме местонахождението му. Но сега, най-сетне, вече ми е все едно. Той просто послужи като дразнещ пример. Говорех за азатанаите и тяхната обсебеност от камъка. Статуи, монументи, каменни кръгове, гробници със зали — винаги празни! — а тяхното безумство стига още по-далече, Раваст! Каменни мечове! Каменна броня! Каменни шлемове, които ще вършат работа само на каменни глави! Предполагам, че те и серат камъни…

— Е, виждали сме достатъчно подозрителни камъчета по тая пътека…

— Подиграваш ми се, но ти казвам, няма нито едно място по целия свят, което те да не са видели, да не са проучили, в което да не са се намесили. Джагътите бяха прави, като прогониха онзи, когото намериха, че се крие между тях. Може би си мислиш, че ние, Тел Акаи, сме неуязвими, но няма как да се разбере дали някой азатанай не се крие сред нас — избират си плътта, която да носят, знаеш ли…

— Е, това са глупости, Татенал — каза Раваст, отпусна се отново на гръб и затвори очи. — Ако бяха както казваш, нямаше да са смъртни — щяха да са богове.

— Богове? Ами, защо не? Ние почитаме скалите богове…

— Не, не ги почитаме. Само ги обвиняваме, когато нещата се объркат.

— А когато сме благословени с късмет им благодарим.

— Не. Когато нещата вървят добре, поздравяваме себе си.

— Ох, цинично дете, този свеж свят толкова ли те отегчава? Изтощен ли се чувстваш, след като разкриеш всичките истини на света? Ще плъзнеш ли вяло преситеното си око над всички глупци, чиято компания си прокълнат да изтърпиш?

— Подиграваш се на търпимостта ми. Само младежката ми жизненост ме поддържа.

— Азатанаите са построили това само за да го съборят — дори Тел Акаи не би могъл да бутне така тези камъни, да ги изкорени така. Виждам около нас ехото на стара ярост. Доколкото знаем, самите наши скали богове са били азатанаи.

— Значи е добре, че сме загубили вяра.

— Тя не е.

Раваст се намръщи и се надигна.

— Бих казал обратното! Не вяра кара някого да гледа към смъртта и само към смъртта. Това, ако не друго, е пораженчество. Падение. Няма да се намери глупак, който би почитал смъртта.

— А, но тя върви не за да коленичи пред Господаря на Каменните купчини, а за да воюва срещу него.

— Все едно да бие по планински склон.

— Точно така — отвърна Татенал, загледан в отломките наоколо.

— Никакъв азатанай няма да има в компанията на джагътите — каза Раваст. — Подозирам не повече от шепа глупаци. Други джагъти, обвързани само от някаква вярност към скърбящия си брат. Може би няколко Бягащи псета, жадни подвигът им да бъде възпят. И ние, Тел Акаи, разбира се, за които такъв призив е твърде скандален, за да му се откаже.

— Отказахме.

— В името на стадата, които да пазим, градините, които да копаем, мрежите, които да плетем. И все пак, Татенал, виж ни, тук, по тази диря.

— Следваме я, за да си я върнем. С оръжия на разума ще я убедим…

— Ха! Идиот! Тя само е отпуснала каишките ни и има търпението на господарката. Виж ни тук, как си играем на свобода! Но скоро ще тръгнем отново по тази диря и тя ще ги стегне отново.

Гарелко извика нещо. Обърнаха се към него и го видяха как рязко седна и се ококори.

— Ах! — извика той. — Сънувах дракон!

— Не беше сън, глупако — рече Татенал. — Срещнахме дракон тази сутрин и го прогонихме.

Гарелко примижа към Татенал.

— Тъй ли? Значи всичко беше истинско?

Раваст зяпна Татенал.

— Онова дракон ли беше?

— Че какво друго да е?

— Ами… не знам. Гигантски гущер. Крилат. С дълъг врат. Змийска опашка. И люспи…

Другите двама съпрузи го гледаха безизразно. Раваст се намръщи и измърмори:

— По описание всъщност сравнението е уместно.

Гарелко изпъшка и се протегна.

— Това сливане на сънища и истина ме дразни. Доколкото знам, още не съм се събудил и проклятието ми е да видя как вие двамата ме терзаете дори в дрямката ми. Дано да дойде ден, когато сред Тел Акаи се раждат толкова момичета, колкото и момчета. Тогава един съпруг ще може да стои сам, лице в лице с жена си, и ще има мир и вечна радост на света.

Татенал се засмя.

— Глупости дрънкаш, Гарелко. Тайстите сключват такива бракове и не са по-щастливи от нас. Проклятието на сънищата ти те кара да копнееш за лудостта, която те са възприели.

— Тогава ме събуди, моля те.

Раваст въздъхна и се смъкна от плочата.

— Усещам как каишката се изпъва, а бой с камшика не би ме зарадвал.

— Отдавна не си бит хубаво — каза Татенал.

— О, хайде стига.

Тримата приготвиха отново багажа си, а междувременно Раваст отново си припомни за изгубеното си оръжие. Срещу дракон, ни повече, ни по-малко. Малцина изобщо щяха да му повярват, а уверенията на двамата му колеги по брачно ложе нямаха голяма стойност. Тъй или иначе, беше неприятна мисъл, това доказателство на стари легенди и полузабравени сказания.

Изчерпали за момента думите, мълчаливо продължиха спускането си.

— Имам нужда от съюзници освен теб.

Скилен Дро погледна тътрещата се до него загърната фигура.

— Ще намериш малцина.

— Има едно разяждащо море, есенцията на което е хаос.

— Знам го.

— Маел не го иска — каза К’рул. — Всъщност никой от нас не го иска. Ардата бе решила да слезе там и обмисляше пътуване в дълбините му. Има известен риск.

— Сама ли е?

К’рул се поколеба, после отвърна:

— Не мога да съм сигурен. Ардата пази ревниво владението си. Мисълта ми е, че бихме могли да се позовем на това нейно собственичество.

— Аз ще те защитя, К’рул. Но не сме съюзници. Ти глупаво си се направил уязвим.

— Ясно.

— Това ще ѝ го изясня.

— Разбрано, Дро.

Вървяха по ръба на огромна яма. Стръмните ѝ стени бяха напукани, разбити като от ударите на някакъв гигантски чук. По прашното дъно на кратера се виждаха кристални издатини, които блещукаха със синкава светлина. Стръмна рампа беше прорязана на противоположната страна на стръмнината и завиваше, докато се изгубеше от поглед, някъде срещу ръба, който заобикаляха. Оттук Скилен Дро не можеше да види къде води рампата. Имаше някаква странна променливост в размерите на тази яма и в пейзажа, който я обкръжаваше. Обикаляха покрай нея вече от доста време.

— Кариера ли е това, К’рул?

— Строителите, предполагам. Те, както ми казват, са стрили цели светове до чакъл, оставяйки ги вечно да кръжат на облаци около слънцето — не нашето слънце, трябва да се предположи.

— В тази яма няма Прориви. Въздухът ѝ е застинал. Никаква енергия не е останала в нея. Да се спуснем, К’рул, значи да умрем.

— Нямам отговори за начинанията им, Дро, или за това как прилагат силата си. Къщите, които градят тук, изчезват скоро след завършването им.

— Само за да се появят отново някъде другаде, като пораснали от семена.

— Нещо ги подтиква да правят каквото правят — каза К’рул и замълча, за да се изкашля. — Или всъщност някой. Това поне е общото между нас и Строителите — загадката на произходите ни. Дори силата, която ни е хвърлила на света, за да намерим плът и кост, като че ли е отвъд познанието ни. Винаги ли сме били? Винаги ли ще бъдем? Ако да, с каква цел?

Скилен Дро помисли известно време над думите на К’рул.

Продължиха под сумрачното небе. Крачката им беше бавна, тъй като на К’рул сякаш не му беше останала много сила. И да капеше все още кръв от жертвоприношението му, алените капки не обагряха тези прашни наноси. Не, кървяха някъде другаде.

— Тъкмо липсата на цел ни тласка напред, К’рул. Усещаме отсъствие и се стремим да го запълним. Липсва ни смисъл и се стремим да го намерим. Несигурни сме в любовта и я изповядваме. Но какво е това, което изповядваме? Дори един облак прах ще се стегне един ден и ще направи нещо като свят.

— Тогава, Скилен, ако те разбирам, единственото, което имаме, са нашите убеждения?

— Строителите правят къщи. От натрошен камък строят къщи, сякаш за да дарят безредния свят с ред. Но, К’рул, за разлика от теб, аз не съм убеден. Кой, в края на краищата, е разбил камъните? Мисля, че Строителите са наш враг. Те не са съставители на разумност, нито дори на ред. Къщите им са построени, за да побират. Те са затвори — Строителят, който те е домъкнал в онази къща, е искал да те окове към нея, в двора ѝ, толкова съвършено затворен от онази каменна стена.

К’рул спря и извърна Скилен към себе си. Една бледа ръка бръкна в сянката на качулката, сякаш К’рул се чукна с пръсти по челото.

— И все пак не успя.

— Може би все още си твърде силен. Може би къщата все още не е била готова за теб.

— Имаме родственици, които почитат такива къщи.

— Липсва им смисъл и цел и се стремят да ги намерят. В подредбата на камък — изненадва ли те това, К’рул? Наши деца ли са Строителите, или ние сме техни? Ако сме просто поколения, едното предшестващо другото, тогава кой от нас се е отклонил от нашата цел?… Строителите градят светове на отрицание, К’рул. Въпросът, който трябва да зададеш, е следният: за какво са предназначени те? А от него следва: наша задача ли е да им се противопоставим? Или просто да гледаме и да осъждаме ентропията, която е техният паметник?

К’рул мълчеше.

— Почитание? Само глупак почита това, което вече е неизбежно. Ако ме интересуваше — ако смятах, че това би се оказало ефикасно, бих казал на нашите родственици следното. Вашето преклонение е безсмислено. Вашето обожаване целува един череп и когато коленичите, има само прах. Вашата вяра е в един бог без лице.

К’рул отново прокара длан над скритото си лице.

— Скилен Дро, наричаш ме глупак, и с право.

— Какво вдъхнови твоя дар, К’рул?

— Има ли значение?

Скилен сви острите си изпъкнали рамене.

— Все още не мога да кажа.

К’рул въздъхна и продължи напред и след малко двамата отново крачеха един до друг по безкрайния ръб на кратера.

— Търсех нарушаване на правилата, Скилен. О, знам, какви правила? Ами, изглежда — струва ми се, — че те съществуват. По-важното, те не ни отговарят. Погледни добре всеки от нас. Нас, азатанаите. Нашите навици, нашите склонности и предпочитания, и как те служат на нуждата ни да различаваме всеки от нас от другите. Но правилата ни предшестват, както причината предшества следствието.

— Някои неща наистина споделяме — продължи той. — Например, силното чувство за собственост, когато стане дума за силата ни. Признавам, намирам вдъхновение във Властелина на Нощта, когато от любов той даде на една смъртна жена толкова много от силата си. А след като това бе сторено… ами, не можа да си я върне.

— Не знаех за това. Стъписан съм от тази новина. Не мислех, че Драконъс е толкова… невнимателен. Кажи ми за съжаленията му.

— Не знам да има такива, Скилен. Открил съм, че има нещо почти пристрастяващо в отстъпването на сила. Да се опияниш от безпомощност… ами, престанало е да бъде толкова странна идея. Ние взехме под внимание дара на Властелина и го сметнахме, накрая, за твърде скромен. Това оттогава се промени, след като Драконъс отиде още по-далече, но за това ще ти разкажа по-късно.

— Плаши ме трагедията в този разказ.

— Стига скромност. Ако не беше онова, което бях подтикнат да направя. Тъй че, заедно вече, Драконъс и К’рул, идваме да застрашим селението с опустошение. Чрез нашите дарове. Чрез безпомощността, която толкова желаехме. Разбери, не изглеждаше така, не и в началото. Актовете бяха… щедри. Беше ли това всъщност нашето предназначение? Загадката на нашето съществуване, решена от една проста жертва? Като отстъпваме толкова много от себе си?

— Предал си на смъртни дара на магията. Но не смъртни заплашваш сега, нали? Ти ми каза за Ерастас и мириса на влияние, който той се стреми да наложи над твоите дарове. Казваш, че не можеш да го спреш. Ако това е вярно, какво се надяваш да постигнеш сега?

— Точно затова те потърсих, стари приятелю. Признавам, взех предвид разкаянието ти. Бремето на съжаление, което носиш, толкова жестоко, че да те откъсне от приятелството ни.

— Би искал да ме използваш така?

— Бих искал по-скоро да не го виждаш така, Скилен. Сметни го, вместо това, за още един дар. От мен към теб. Нищо съществено, че да можем да го измерим, но достатъчно, за да даде цел.

— Предлагаш ми цел? Родена от стари престъпления? Назови ми този дар тогава. И помисли добре преди да заговориш, тъй като размислям дали да не те разкъсам на парчета заради наглостта ти.

— Изкупление.

Скилен Дро се смълча — дори в мислите си, — след като душата му сякаш изтръпна в ужас от думата. Отхвърляне и неверие, отричане и отказ. Такива импулси не се нуждаеха от език.

К’рул като че ли усети поне част от това, защото въздъхна и рече:

— Ерастас се стреми да наложи някакъв ред над даровете ми и да превърне случайността в таен убиец на надежда и желание. Дро, има порти вече. Те чакат бранители. Сили с върховни права. Но не мога да търся при Азатанай. Драконъс би искал да ги издири сред тайстите, но смятам, че това е съмнително — и всъщност отчаяно. Не, знаех, че трябва да потърся другаде. — Поколеба се, след което каза: — Стари приятелю, Старвалд Демелайн се отвори към това селение, вече два пъти. Има дракони между нас — най-храбрите от събратята, несъмнено. Амбициозни, алчни.

— Готов си да се пазариш с тях? К’рул, ти си глупак! Да мислиш, че ще приемат с радост присъствието ми! Аз съм последният, когото биха копнели да видят!

— Не съм съгласен, Дро — отвърна К’рул, вече с гняв. — Казах ти, че не съм приключил с даровете си. Това отдаване се надига от вълна към потоп. Не ни трябва никакво друго съкровище, което да размахаме в спазаряването. Във всички случаи, освен един, ще се бият за това, което предлагаме.

— Готов си да развихриш такива битки? Да видиш появата на самата Тиам на този свят?

— Не, ще ги намерим така, както са — поотделно, разпръснати и жадни да останат така. Колкото до Тиам, отново имам отговор, начин да я възпра. Вярвам, че ще свърши работа, но пак, в това наистина имам нужда от помощта ти. Всъщност силите ни трябва да се съчетаят.

— Сега разбирам. Твоят дар на изкупление към мен, а от това моята благодарност към теб, а от това — силата ми, съчетана с твоята. Надалече си го обмислил, К’рул, с мен като вярна хрътка по петите, на всяка стъпка по пътя.

— Обмислях само как бих могъл да спечеля съюза ти.

— А измислил ли си подобни манипулации за другите, чиито съюз търсиш? Ами Ардата? Аа, разбира се, хаосът на Витр, толкова близък по същност до жизнената кръв на драконите.

— Хаосът е необходим, като баланс на онова, което търси Ерастас — отвърна К’рул.

— Кой още чака на разположение? Маел? Гризин Фарл? Не, не той, освен ако не е за да го пратиш сред враговете си. Килмандарос? Найтчил? Фарандер Тараг? А Каладън Бруд — щях да помисля, че Висшият зидар, над всекиго от нас, би бил първият ти избор в това. С Бруд на твоя страна дори Ерастас не би могъл да…

— Каладън Бруд е, засега, изгубен за нас.

Скилен Дро изгледа К’рул… някъде в последните няколко мига се бяха спрели отново.

— В какъв смисъл изгубен, К’рул? Върховен крал ли играе някъде? Тогава ще отлетя при него и ще го измъкна от жалкия му трон. Ами Маел? Още ли се крие под вълните и гради своя пясъчен замък?

— Каладън Бруд не се поддава на земни амбиции. Колкото до Маел, ами, скарани сме все още засега.

Смехът на Скилен излезе на съсък, груб и почти болезнено сух.

— Значи аз съм третият ти възможен избор.

— Не. Без теб, Скилен Дро, нямам никаква надежда да постигна това, което целя.

— Дотолкова поне разбирам, К’рул. Добре, възбуди любопитството ми. Кажи ми, що за схема си измислил да възпреш всеки дракон да не налети на битка с мен веднага щом ме види?

— Никаква.

— Какво?!

— Бездната да ни вземе, Скилен! Назови ми един дракон, който би могъл да те надвие в двубой!

— Значи ме виждаш да се бия с всеки от тях?

— Не непременно. А и да стане, гледай да не ги убиеш. Не, Скилен, все още не разбираш защо толкова си ми нужен. Когато стъпим на смъртния свят, те ще разберат, че отново си между тях. Скилен Дро, нужен си ми като стръв.

Скилен се пресегна надолу, грамадната му люспеста лапа стисна предницата на наметалото на К’рул. Той го надигна, докато лицето му не се озова срещу неговото. Качулката падна назад и Скилен остана доволен, като видя смътната червенина на бузите на К’рул.

— Бих предпочел да не ме пуснеш от толкова високо — каза К’рул хрипливо.

— Каза, че Старвалд Демелайн се е отворил два пъти. За колко дракона говорим?

— О, първия път донесе само един дракон и той вече е мъртъв.

— Мъртъв?

— Ами, толкова мъртъв, колкото могат да го докарат драконите.

— Кой го уби?

— Не съм сигурен. Трупът му гние на брега на Витр.

— Кой дракон? Назови го!

— Корабас Отар Тантарал.

— Корабас!

— Но не се тревожи — каза К’рул. — Още не съм приключил с нея.

6.

Ноктите на ръката на Готос, отпусната на зацапаната маса, бяха с цвета на кехлибар и дълги, по-скоро като на птица, и докато почукваха в бавен синкоп, един след друг, напомняха на Аратан за камъни в жегата. Огромната маса беше довлечена вътре от друго, вече изоставено жилище. Беше без украса, изпъваше се като обрулена от ветрове равнина и играещата по повърхността ѝ слънчева светлина пълзеше бавно към края на деня.

Аратан стоеше на входа, подпрян на изкорубената рамка на вратата, за да събере колкото може повече от мразовития въздух на двора. Вътре в залата бяха поставени четири мангала, които излъчваха суха топлина, разяждаща и изнервяща. С едната страна на тялото си усещаше дъха на зимата, а с другата — лъхащия на пресекулки зной на ковачница.

Готос не беше казал нищо. Освен тракането на ноктите му и почти механичното повдигане и падане на пръстите му, докато потропваха, не се чуваше нищо. Аратан беше сигурен, че Готос е усетил идването му и че със самото си безразличие го подканя да се присъедини към него на един от безформените столове около масата. Но знаеше, че няма да последват никакви разговори; не мрачно настроение беше обзело Готос — беше просто поредният от онези моменти, характерни с упорито мълчание, с войнствен отказ да общува с когото и да било.

Разгърнеше ли въображението си, човек можеше да измисли хор от настръхнали чувства, които да запълнят такова мълчание. Снизхождение, арогантност, презрение. В тяхната компания е лесно да потръпнеш от изблика на срам, с жилото на неуместност в сърцевината му. Аратан подозираше, че горчивата титла — Господаря на омразата — е произтекла от тези моменти, докато в безсилието си приятелите джагъти вдигаха стени от възмущение, нашарени с амбразури, от които можеха да мятат стрелите си и да превърнат цялото това нещо в дрънчаща война, вражда, надигнала се срещу разрастващо се гъмжило от въображаеми обиди.

Но каквито и прегради да вдигаше мълчанието, нищо лично нямаше в тях. Не се вдигаха в отговор на някаква конкретна заплаха. Възправяха се срещу всеки въображаем ъгъл и стояха здраво срещу присъствие, както и отсъствие. Не беше, както се бе уверил Аратан, мълчанието на един вгорчен мъж. Това мълчание не обвиняваше никого, не признаваше никой конкретен враг и поради това гневеше всички.

Месец беше изтекъл, откакто лорд Драконъс, неговият баща, го беше оставил под настойничеството на Господаря на омразата. Месец, прекаран в борба с безкрайните, невъзможни нюанси в езика на джагътите — писмената му форма поне. Месец, прекаран в странния, объркващ танц, в който се бе озовал със заложничката Коря Делат.

Ами тази армия извън разрушения град, щръклиците на Гуглата, както ги наричаше Готос? Всяка нощ като че ли пристигаха по още няколко бройки — Тел Акаи от Севера, Бягащи псета и джхеки от Юга. На пясъчната ивица на запустелия бряг на два дни път на запад бяха издърпани дълги дървени лодки, които избълваха синекожи чужденци от някоя отвъдморска върволица острови. Имаше война между тези острови и корабите — както бяха казали на Аратан — бяха разнебитени, опърлени от пожари, дървените им палуби почернели от стара кръв. Много от мъжете и жените, които излязоха на брега, бяха ранени, с помръкнали очи и твърде изтощени, за да са нащрек. Кожената им броня беше изподрана; оръжията им бяха нащърбени и затъпени; и вървяха като хора, забравили здравата сигурност на неподвижната земя под краката си.

Сред около хилядата души, вече струпани в лагера, имаше десетина форулкани, а тук-там — стряскащи за очите на Аратан — можеше да се видят и тайсти. Не беше направил усилие да се сближи с никого от тях, така че не знаеше нищо за тяхната история. Само един между тях носеше мастилените петна на Заклето чедо на Майка Тъма. Останалите вероятно бяха Отрицатели, обитатели на лесовете или хълмовете, граничещи с владението.

Магия кипеше из този разпрострян нашироко лагер. Храни се сътворяваха от пръст и глина. Канари неспирно изливаха сладка вода. Огньове горяха без гориво. В студената нощ гласове се извисяваха в песен, костени тръби издаваха глухи тонове и опнати кожи тътнеха в барабанен ритъм, който се надигаше в мрачен хор под блещукащите звезди. От върха на господарската кула, закътана от извисената над нея Кула на омразата, Аратан можеше да погледне над блещукащия, обвит в червена мъгла лагер. „Остров на живот, с обитателите му, нетърпеливи да отплават от безопасния му бряг. Мъртво е морето, което търсят, дълбините му са необятни.“

Песните бяха погребални, барабанните ритми — сетните удари на умиращо сърце. Костените тръби придаваха глас на черепи и кухи гръдни кошове.

„Присъстват на собственото си погребение — беше казала Коря в изблик на разочарование от закъснелия жест на Гуглата. — Точат мечовете си и върховете на копията си. Слагат нови каишки и кърпят кожената си броня. Хвърлят зарове в палатките си и взимат любовници в постелите си, или просто се използват едни други като пастир овцете си. Погледни ги, Аратан, и се отърси от всичкото си възхищение. Ако това е всичко, което животът може да предложи, опълчвайки се на смъртта, тогава заслужаваме краткостта на съдбите си.“

Ясно беше, че тя не може да види онова, което виждаше Аратан. Всички деяния можеше да бъдат видени като мизерни — подхвърлянето на камък, смъкването на кожените дрехи. Най-гордата свещ изчезва невидяна в един разбушувал се домашен пожар, без никой да опише красотата на нежното ѝ сияние или достойнството на нейната страст. Това не беше нищо друго освен горчива нагласа на ума, добре нагласено мръщене на всеки мускул, покорен на волята, за да направи едно лице вечно в неодобрението му. Аратан се чудеше дали един ден ще види тази изкривена маска на лицето на Коря — когато младостта се предаде пред десетилетия горчива мизерия.

Тя изобщо не виждаше блясъка, който, в размисъла за Качулатия и неговата съкрушаваща сърцето клетва, толкова лесно отнемаше дъха на Аратан и го оставяше смирен и изпълнен с възхита.

„Лудост — беше казала. — Безсмислица. Гневните брътвежи на глупак. Митовете не са буквални. Няма никаква река, която да се прехвърли, никакъв въртоп, който прави дупка в езеро, или в морето. Няма никакви тронове, които бележат праговете на въображаеми владения. Всичко това е невежество, Аратан! Суеверията на Отрицателите, яденето на пръст на Бягащите псета, хилещите се каменни лица на Тел Акаи. Дори джагътите — с всичките техни приказки за тронове, скиптри, корони и сфери — алегория! Метафора! Поетът говори това, което рисува въображението му, но езикът е на сънища и всяка сътворена сцена е просто химера. Не можеш да обявиш война на смъртта!“

И все пак го беше направил. Със стиснати юмруци Качулатия беше изчукал думи от камък. Планини бяха разбити на прах. Мечти изгаряха като наръчи дърва, хвърляни един след друг в пламъците като свещен дар. Воини и войници стягаха снаряжение, загърбваха дребните дрязги и глупците, които искаха да им заповядват, и се отправяха на онова, което всички знаеха, че ще е техният последен поход.

„Жертва, Коря. Оголи думата и виж святото в отдаването. Благослова, който е поражението. Армията на Гуглата се сбира. Един след друг воините пристигат и се заклеват във вярност, не в името на победа, а в името на поражение. Жертва. За да спечели тази война, тази армия трябва да бъде победена.“

Нямаше да изрече мислите си по този въпрос — а и пред кого? Подробностите на живота му дотук бяха само негови и белезите, които бяха оставили в него, бяха изписани на таен език. Животът му беше случайност, захвърлен отпадък от няколко мига на страст. Беше нежелан и го бяха оставили да се взира в дълъг, нарастващ, безкраен списък от искания и очаквания.

„Погледна ме в очите и ме нарече син. Удовлетворено искане, да, само за да му се отвърне с изоставяне. Печелиш, като губиш всичко. Семейство, обичта на жена, създаването на дете. Изграждането на дом, обзавеждането на лични стаи, една по една. Разбирането на самата любов, тук, с Господаря на омразата.

Нищо объркващо няма около Качулатия и неговата клетва. Нито около тази армия, отдаваща се на песни всяка нощ. Загубата е дар. Поражението е победа. Ще видиш, Коря, ако останеш с мен в това. Ще видиш и най-сетне, може би, ще разбереш.“

Скърцане на ботуши във вътрешния двор… Аратан погледна през рамо и видя Хаут, Варандас и още един джагът, тежки в загадъчната си броня — желязо, обагрено с мраз. Не беше необичайно да не види Коря до нейния господар и настойник, но нещо в изражението на Хаут говореше за току-що прекъснат горчив спор и го жегна съчувствие към стария воин, когото другите наричаха капитан.

Аратан се извърна и погледна Готос. Нищо не се беше променило. Ноктестите пръсти почукваха, слънчевата светлина пълзеше и мътният блясък в очите на Готос оставаше неподвижен, като запрашено стъкло.

— В името на Бездната, момче — каза Хаут, щом се приближиха, — спипай я, метни я в купата сено и отърви всички ни от тази мизерия.

Аратан се усмихна.

— Видял съм бъдещето ѝ, Хаут, и няма поражение там.

— Вътре ли е той? — попита грамадният джагът, когото Аратан не познаваше. Лицето му беше плоско, нашарено с белези. Носеше тъмната си коса на дълги възлести плитки, бивните му бяха увенчани със сребро, но иначе пожълтели до тъмен кехлибар.

Аратан сви рамене.

— С всичкото добро, което ще ви донесе това.

— Вика ни — продължи непознатият намръщено. — Виждам как ще мръзнем в ледена компания… отново.

— Хайде, хайде, Буругаст — каза Варандас, — отдавна ме кастрира той, тъй че няма да страдам повече в студенината на ината му. Всъщност чакам с нетърпение предстоящия гняв.

— Варандас претендира за женска сдържаност — рече Хаут, — тъй че нека проявим малко жал към глупака, който щипе циците му. — Вдигна кана пред очите им. — Имам вино, да стопли киселата дрямка на лорда.

— Пази се от мъдростта на пияницата — изръмжа Буругаст.

Аратан се отдръпна навътре, за да пропусне тримата джагъти. Топлината се завихри срещу тях и изтръгна пъшкане от Варандас. Бронята им отведнъж лъсна, плувнала сякаш в пот. Хаут пристъпи напред, остави глинената кана на масата, след това седна на един стол. Варандас отиде до един рафт и взе няколко калаени чаши.

Готос не издаде с нищо, че е усетил идването им. Аратан взе един стол и седна близо до входа, с надеждата за хладина отвън.

Щом тримата гости се настаниха, Хаут потърка тясното си чело и започна да налива вино.

— Големият том, „Безумството“ — или „Лудостта“ — върви зле, предполагам. Дори причини за самоубийство могат да израстат дълги в бивника понякога. Междувременно смъртта чака на Трона на Лед.

— Лед — изсумтя Буругаст. — Той има търпението на зимата, а в мрачната душа на нашия домакин това е сезон без край.

— Повикани сме тук — рече Варандас, докато оглеждаше изпотрошените си нокти, — за да бъдем отказани, ако може, от лудостта на Гуглата. Аргументите ще се съберат, всеки меч остро наточен с остроумие и какво ли не. Стегнете раменете си за тежестта на презрението, приятели. За напад на насмешка, за удари на подигравка. Подканяме обсадата като глупци над своето имане.

— Имането нищо не значи за Готос — каза Буругаст и отпи от чашата си. — Господарят на омразата е прочут с това, че сере монети и скъпоценни камъни и пикае реки от злато. Никаква честна кръв не тече в жилите му. Ние сме в леговището на лъжеца…

Хаут се наведе напред, едната му проскубана вежда се вдигна и се изви на дъга до грамадата бръчки на челото му.

— Олеле — измърмори той. — Зарежи алюзиите, Буругаст. От всички обвинения, които някой може да предяви на Готос, а има много, несъмнено, безчестието не е между тях.

Буругаст поклати глава.

— Няма да смъкна тази ризница, нито дори наколенниците си. Две армии има събрани тук. Едната току-що оставихме, а другата се е изпружила на тази маса. Снаряжен съм за война и ще остана така.

— А ще ти свърши ли добра работа днес? — попита Варандас. — Вече капеш, Буругаст, под барабаненето на оцапаните му с мастило пръсти. Вдигнали сме щитовете си и чакаме основанието му, знаейки добре как ни посече то в деня, в който той уби една цивилизация. С вино се мобилизирам аз — и се моля гроздето да ме спаси днес по-добре, отколкото бронята и щита вчера.

— Пияният отвръща на всяка атака със самодоволна невъзмутимост — отбеляза Хаут и напълни отново чашата си. — Всички разумни думи тупат като камъчета в пясъка. Станал неуязвим, пия нектара на боговете.

— Смъртта е в сърцевината на тази сцена — каза Варандас, като прекъсна твърдението си с оригване. — Няма никакъв път до границата ѝ, ще ни каже. Никакви високи стени, по които да блъскаш. Щурмовете винаги са приключили, докато пристигнем, плячкаджиите отдавна са си отишли, дарът от болка и ужас на насилниците е избягал от незрящите очи на всяка жертва. Гоним диря, която не можем никога да се надяваме да догоним, още по-малко да прекъснем, ехото на ездачите оставя само прах, огньовете — само въглен и пепел.

— Качулатия търси посока — каза Буругаст, — но никоя не се предлага с основателно право. Все едно да водим война срещу нощното небе, ще ни каже Готос. Или срещу изгряващото слънце.

— Оковани сме за времето — добави Хаут, — а смъртта все пак лежи отвъд времето. Всички подвижни пясъци са спрели в онова непознато място. Нищо не се движи, нито в настъп, нито в отстъп, и отсъствието не ни показва никакво лице, никакъв враг, строен пред нас. Нима ще сечем с мечове по безразлични вълни? Ще кълнем моретата, тъй ловко опълчващи се на претенциите ни? Ще ни каже това, знаейки, че нямаме отговор.

— Това е повод за гняв! — викна Буругаст и тресна с юмрук по масата. — Опълчвали сме се на здравия разум и сме го гледали отвисоко! Понасяли сме всеки аргумент и сме го пропъждали! Този лорд тука говори против всякакъв прогрес, всякаква надежда, всякакви амбиции — сега го обвинявам като агент на самата смърт! Иска да ни обърне, вмирисани от пораженчество, паднали духом и объркани, и напълно обезоръжени, още преди да сме направили и крачка напред! Той е заклет враг на Качулатия! Грозният ненавистник на любовта! Лицето на мизерията, проклинащо всеки порив за ликуване! Няма да отстъпя на тази негова злост! — И протегна чашата си, а Хаут му я напълни от каната, която сякаш изобщо не се изпразваше.

Аратан килна стола си назад и го подпря на грапавата каменна стена. Очите му бяха полузатворени, когато изгледа Готос, който седеше сякаш все още беше сам, все още чакаше… или изобщо не чакаше, въпреки потропващите по старото дърво нокти. Горещият въздух щеше да се пръсне от напрежение.

Звук отдясно го накара леко да се извърне и той видя синьокожа жена, застанала на прага. Беше по-ниска от тайст, със здрави ръце и крака, кръгло лице, с толкова тъмнокафяви очи, че почти черни. Извит нож беше затъкнат в тънкия ѝ кожен колан, над който се издуваше корем, познаващ много ейл. Тя каза със странен акцент:

— Чу се за някакво събиране. Офицери на Гуглата, казаха ми.

— Негови офицери? — Хаут се намръщи. — Ама разбира се. Седим тук, избрани и отбрани, макар и само в собствените ни умове. Но гледаме този господар на собствената си кончина — и нашата също, макар че неговата надделява. Приятелко задморска, позволете ми да ви представя Господаря на омразата, Готос, който се опълчва на Качулатия във всички неща и поставя пред нас свирепо предизвикателство срещу тържествената ни клетва. Влезте, приятелко. Ние, глупците, ще се вкопчим с отчаяние във вашия съюз срещу този унищожителен потоп.

Тя влезе и седна от другата страна на масата, почти точно срещу Аратан. Тъмните ѝ очи се впиха в него и тя му кимна леко за поздрав.

— Да — каза Варандас, докато ѝ подаваше чаша вино, — той е детето, което ще тръгне с нас. Толкова млад, за да предизвика смъртта. Толкова храбър и толкова безгрижен с дългия живот, който му е обещан — обещанието, което се полага само на младите, разбира се. Останалите от нас, естествено, отдавна сме се задавили с огризките му и сме ги изплюли доволно. Дали да не го разубедим? Е, щом самият Готос не е успял да постигне това, каква надежда имаме ние?

— Ако треперим тук — каза Буругаст на жената, — моля, добавете своя щит в редицата ни, но ни кажете името си и онова в историята ви, което бихте предложила на непознати.

Тя погледна чашата, отпи и след това заговори:

— Не виждам никаква стойност в името ми, тъй като вече съм се предала на съдбата си. Не моля да бъда запомнена. — Погледът ѝ се измести към джагъта в челото на масата. — Никога не съм мислила, че ще се озова в компанията на Господаря на омразата. За мен е чест, и по-важното, приемам неговото безразличие. — Замълча, огледа другите, накрая погледът ѝ отново се спря на Аратан. — Вие вече сте загубили тази битка срещу Готос и всяко разумно основание, което хвърля по вас, за да докаже безумието ви. С това чувство би било добре да свикнете, не мислите ли? В края на краищата смъртта ще ни отвърне по същия начин.

Хаут въздъхна.

— Моля някой да излезе навън и да пресрещне серегалите, и които агенти на Бягащите псета може да са се запътили насам за това събрание. Вържете и говорителката на форулканите също, с въжета около глезените, и я оставете да лежи на студените камъни. Набийте с камшик джхеките, докато не се оттеглят със скимтене. Аз поне не знам колко още мога да понеса. Варандас, подай ми каната.

Пиха. Мълчаха и мълчанието се проточи. Ноктестите пръсти правеха щръбки в отминаващото време.

— Той ме изтощава — измърмори накрая Варандас. — Поражението ме е направило глупав, твърде глупав, за да се вслушам в мъдростта му.

— Същото е с всички нас тук — каза Хаут. — Готос се провали. Възрадвайте се, всички. — Наведе поглед към масата и добави: — Ако благоволите.

Буругаст се надигна пръв, леко се олюляваше.

— Ще се върна при Качулатия — рече — и ще докладвам за поражението на съперника му. Ние, приятели, удържахме първата му атака. — Вдигна празната си чаша. — Вижте. Прибирам трофей, плячка от тази война.

Тръгна навън, като залиташе, притиснал до гърдите си калаената чаша все едно, че беше златна и покрита със скъпоценни камъни. Миг след това Варандас стана и го последва.

Хаут потърка сбръчканото си лице, кимна като на някоя неизречена мисъл и стана.

— Готос, отново си твърде могъщ, за да ти се противопоставя. Тъй че се оттеглям. Не се съмнявам, че Коря чака в засада — чудно ли е тогава, че съм готов да бягам до смърт?

Щом Хаут излезе, синьокожата жена — която се беше втренчила в Аратан със смущаваща напрегнатост — се надигна. Кимна на Готос, а след това каза на Аратан:

— Тази последна война не би трябвало да е първата ти, момче. Бъркаш.

Той поклати глава, но не отвърна. Поражението в душата му щеше да си остане лично. От всички завъдили се клетви тук тази за него бе единствената, заслужаваща да се опази.

Жената се намръщи и си тръгна.

Отново останал сам с Готос, Аратан най-сетне заговори:

— Очаквах поне един азатанай. Казаха ми, че са в лагера. Няколко. Държат се настрана.

Пръстите забарабаниха.

— Мисля, че бих искал да чуя последните ви аргументи — каза Аратан, присвил очи към Господаря на омразата.

Готос изведнъж се изправи, обърна гръб и застана срещу писалището си, близо до прозореца с оловно стъкло, с разцъфналия по него скреж.

— Нека не се каже — измърмори, — че не съм положил всички усилия. Хайде, Аратан, трябва ми още мастило, и те чака нова купчина.

Аратан наведе глава в привидна признателност, но най-вече за да скрие усмивката си.

Тримата синьокожи воини хвърлиха багажа си на земята до грамадната канара, на чийто връх беше кацнала Коря. Присвила очи надолу, зачудена дали знаят, че е тук, тя огледа дългите им сенки в лъкатушещата им игра над замръзналата земя, потекли от и след двете жени и мъжа, щом се захванаха да вдигат бивака си.

„Сенките издават воля. Не обръщай внимание на плътта и виж как волята тече като вода, като мастило. Достатъчна, за да напълни хиляда празни съсъда. Хиляда мхаби. Но никоя сянка не може да бутне камъче, да огъне съчка или да люшне листо. И един така напълнен съд остава празен. Това, прочее, е урокът за волята.“

Мъжът долу носеше малка открита чугунена печка с четири скосени крака. Намести я близо до отвесната скала, изсипа в нея въглени от едно гърне с капак, а след това започна да пуска вътре някакви бучки, които приличаха на пемза. Заподскачаха зелени пламъци, с блещукащо жълто и синьо по краищата. Надигащата се топлина изненада Коря със силата си.

Ритъмът на говора им беше странен, но думите бяха разбираеми. Тази подробност се беше загнездила в ума ѝ като нещо необичайно и може би заслужаващо проучване. Засега обаче тя се бе задоволила да се промъкне през лагера на войската, да кацне тук горе и да послуша, да се превърне в нещо по-нищожно и от сянка.

— Тълпа колкото за цял град — каза едната жена.

Другата жена — по-млада, по-дребна, вадеше храна за готвене, най-вече сушена риба и водорасли — сви рамене и отвърна:

— Има ли значение къде ни изхвърли вълната? Видях Хирас затънал във вода в трюма, със змиорка в устата. Дебела като черен език. Хирас няма очи да види, но оня език така и не спря да се гърчи.

— Някой каза, че имало офицери — каза първата жена. — Командна палатка или дори сграда. — Поклати глава. — Нашият самопровъзгласил се капитан не казва нищо, но онова горе в кулата беше кратко съвещание.

— Все едно е — каза мъжът, след като се отдръпна от горещината, хвърляна от камъните пемза. — Поражението идва на стихващ вятър, щом се отдалечиш достатъчно от червените води. Нищо не видях от това, което ни сполетя на ивицата, която намерихме. — Замълча, после добави: — В безопасност сме.

— Оставихме корабите заседнали — каза по-младата жена.

— Приливът ще ги измъкне — каза мъжът. — Дъното е пясъчно на левга навътре, че и повече, няма рифове, нито скали. — Изгледа намръщено двете жени. — Все едно, вече стават само за гробници и нищо друго.

— Бързо потушаваш пламъка, Кред, а с него — и Живото право — изсумтя по-младата жена.

— Бързо и с ясен поглед, Старк — отвърна Кред и кимна нехайно.

Другата жена придърпа едно буренце. Завъртя чепа и бутна пръст в плисналата вода. Запуши го отново, въздъхна и каза:

— Солта трябва да се изсмуче. Това е проблем.

— Защо? — попита Старк. — Направи кръв и да се свършва.

— На сушата сме — отвърна жената. — Магията тук има повече лица дори отколкото в открито море. Повечето не ги познавам. — Огледа се, разпери ръце и добави: — Много сме нищожни, за да продаваме себе си.

— Престани да те е страх толкова — каза Старк. — Трябва ни прясна вода.

По-старата жена се извърна и изгледа Кред.

— Какво мислиш?

Кред сви рамене.

— Водата ни трябва, а и шепа сол няма да ни навреди. Нещо за търгуване. Бягащите псета от сушата ще я вземат срещу месо в замяна. Аз, Брела, опазих въглените живи… все още не ми се е налагало да се изправям срещу някой от тия чужди духове.

— Но ако ти се наложи?

— Не мога да споря с нуждата, Брела. Капни малко кръв, виж кой идва.

Това беше магията, която сега се мътеше из този лагер. Хиляда пътеки, безброй тайнствени ритуали. Правилата като че ли се разрастваха бързо и образуваха сложни модели, и нито един магьосник или вещица като че ли не се съгласяваше с нито едно от тях. Коря подозираше, че всичките тези ритуали нямат никакво значение. Силата беше обещание, а тъмнината обещаваше тайнственост. „Всичко е писане в пясъка.

Докато пясъкът стане на камък.“

Хаут ѝ беше обяснил за кръвта, за невидимите порои, които валят през всички селения. Лудостта на един самотен азатанай на име К’рул. Саможертвата на един глупав бог. Скръбта и мъчението на Качулатия не беше нищо в сравнение с онова, което К’рул бе развихрил над света. И все пак тук, в този нелеп лагер, с неговите хиляди чужденци, които вече се трупаха, Коря бе започнала да усеща предстоящия сблъсък.

„Смъртта е гърбът на света, обърнат към чудото на живота. Никаква магия не тече в онова селение. И все пак тук се събира чародейство и се подготвя да тръгне към мястото, което не може да обитава. Врагът е отсъствие, но това нищо не означава за Качулатия.

Хаут е прав. Никаква война не е възможна. Никаква победа не е постижима. Никой враг не е непобедим. Назови противника си и твоят противник може да падне. Извикай го по име и той трябва да се отзове. Тук има магия, твърде много, твърде неопределена. Какво може да причини тя, насочена от Качулатия? От един джагът, отровен от скръб?“

Видя как Брела опря върха на ножа на палеца на лявата си ръка. Капка черно. Странни течения се плъзнаха покрай свитата на скалата Коря, понесоха се надолу и се струпаха невидими около морската вещица. Нещо по-надалече, огромно и древно, простена и се събуди.

„О, това не е добре!“

Коря се изправи на канарата. Обърна се към пробуждащото се. Какво беше то? Нещо едва разумно, спомнящо си някое древно усещане, сърбеж, жажда. Надигна се тежко и тръгна.

Аратан свари чай на един от мангалите. Готос седеше на писалището си, но беше завъртял стола на една страна, за да си изпъне краката. Ръцете му сега бяха отпуснати на бедрата. Почукването беше приключило и пръстите бяха свити, сякаш в очакване да сграбчат нещо. Сенки бушуваха по лицето му. Слънцето навън се снишаваше, светлината се отдръпваше със сетната въздишка на огненото кълбо и сенки потичаха между запустелите сгради и се изливаха през прага.

Аратан наля две чаши, занесе едната на Господаря на омразата.

— На писалището, ако благоволиш — изръмжа тихо Готос.

— Отказахте виното — каза Аратан, щом постави чашата и се върна на мястото си до мангала. Помисли да добави нещо, но нищо не му дойде наум. Затова каза: — Чувствам се пълен с думи, милорд, а въпреки това мога да мисля само за баща ми. И за кръвта на азатанаите в мен.

Готос махна пренебрежително.

— Кръвта не е титла. Не можеш да избереш фамилията си, Аратан. Когато дойде моментът и с чест и обич трябва да се изправиш пред своя избор, погледни го в очите и го наречи приятел.

— Приятел ли? — Аратан помисли малко и поклати глава. — Не виждам между нас нищо, което предполага приятелство.

— Защото си непълен, Аратан. О, добре, един урок тогава, отдавна закъснял. Рядко съм словоохотлив, така че внимавай. Не оспорвам остротата на наблюденията ти, или мислите ти, както ги разкриваш на всеки от нас. Между родственици, ние сме някой сред най-близка тълпа, определени от това как ни вижда всеки член на фамилията, и начинът, по който ни виждат, е бил врязан отдавна, в детството. Тяхното, твоето. Това са ограничения, рамки, съпротивляващи се на промяната. Вярно, би могъл да намериш приятели между събратя и сестри или дори да мислиш за една леля или чичо по този начин. Но всички те са подобия. Една фамилия е събиране на кръвни родственици, които размахват юмруци. Нападат, бранят се или просто са решени да си отворят пространство, да си заплюят място сред бъркотията.

Аратан се замисли за малкото, което знаеше за близките си. За сестрите си, които сякаш бяха оковани към детството и които бяха прехвърчали през живота му като порочни мимолетни мисли. За бащата, който го беше пренебрегвал през повечето му съществуване, за да го издърпа на първата линия на пътуване, предприето в името на дарове, и който накрая бе направил от самия Аратан дар.

Беше ли му приятел Раскан? Райнд? Ферен?

След малко въздъхна и каза:

— Конете ми се оказаха верни.

Готос се засмя и посегна към чашата си. Подуши я, отпи и каза:

— Това, впрочем, е приятелството. Семейството, което избираш. Това, което му даваш, го даваш свободно. Каквото отказваш да дадеш, придава мярка на дълбочината му. Някои познават само далечни връзки — познати, ако предпочиташ. Има и такива, които са готови да прегърнат непознат, стига непознатият да се усмихне или да кимне. Във всеки описан случай виждаме аспекти на страх. Кучето, което ръмжи, ако някой се приближи. Кучето, което ляга на гръб и оголва врата си, с умоляващи очи и израз на безпомощност.

— Описвате крайности, милорд. Трябва да има и други видове, по-здравословни.

— Искам първо да опиша тези, които вредят, Аратан, за да можеш да започнеш да елиминираш минали преживявания, доколкото са свързани с приятелство.

Аратан въздъхна.

— Малко такива преживявания имам, милорд, и бих предпочел да ги видя опустошени.

— Та по-добре да защитиш заблудите си, така ли?

— Удобствата са достатъчно редки.

— Ще срещнеш тези, които излъчват живот, които греят ярко. Как трябва да си в тяхната компания? Горд да ги наречеш приятели? Или в името на нуждата просто ще погълнеш всичко, което те предлагат, като сила на мрака, поглъщаща светлината, самия живот? Ще се превърнеш ли в скалист остров, черен и груб, място на студени пещери и разпръснати кости? Бистрите вълни не галят бреговете ти, а връхлитат, изригват в гняв от пяна и пръски. И ти пиеш с всеки въртоп, засмукан в пещерите ти, в бездънните ти кухини.

— Не описвам преходно настроение. Нито временно разположение, породено от външни неволи. Това, което описвам, като обрисувам душата на този остров, толкова мрачна и неприветлива, е място, станало твърде скъпо, за да бъде предадено, твърде здраво, за да бъде разрушено. Този остров, който ти давам за пример, тази душа особено, е крепост на нуждата, паст, която знае само как да задоволява вечния си глад. Вътре в изкривената ѝ същност нито един приятел не е приет и нито една любов не е честна в своята взаимност. Личното стои там само, неуязвимо като бог, но бог обсаден… вечно обсаден. — Готос се наведе напред и огледа Аратан с лъскавите си очи. — Странно, тези, които горят ярко, често биват привлечени към такива острови, такива души. Като приятели. Като любовници. Въобразяват си, че могат да предложат спасение, споделяне на топлина, на любов дори. В противовес виждат в себе си нещо, което да предложат на своя окаян приятел, който се свива и крие, който се поддава понякога на ругатни и злоба. Животът вътре в тях изглежда толкова необятен! Толкова привлекателен! Разбира се, че има достатъчно за споделяне! И тъй, докато дават и дават, самите те са удовлетворени и накарани да се чувстват ценни. За известно време.

— Но това изобщо не е здравословна размяна, макар че в началото изглежда така — в края на краищата самият акт на даване носи някаква еуфория, пиянство от щедрост, да не говорим за балсама на покровителстване, на бащинско отношение. — Готос отново се отпусна назад, отпи от чашата и затвори очи. — Островът е неизменен. Кости и трупове лежат по бреговете му.

Аратан облиза пресъхналите си устни и прошепна:

— Тя не беше такава.

Готос сви рамене, извърна глава и загледа сивата замръзнала мъгла на прозореца над писалището.

— Не знам кого имаш предвид, Аратан. Когато намериш истински приятел, ще го разбереш. Може да има предизвикателства в тази връзка, но въпреки тях тя процъфтява на основата на взаимно уважение и почита обменените качества. Не ти трябват юмруци, за да отвориш пространство за себе си. Никой не се вкопчва в сянката ти — дори когато започнат да презират тази сянка и онзи, който така дръзко я хвърля. Чувствата не са вещи, които да манипулираш с хладна решимост или със слепия, безразсъден зной на страстите. Ти си изслушван. Ти си нужен. Предизвикван си и така ставаш по-добър. Това не е връзка, която изтощава, никой не насилва сетивата ти до неестествено крайна острота. Не те дърпат или ръчкат и дарбите ти — на остроумие и чар — няма да бъдат омаловажени заради вниманието, което печелят. Аратан, един ден може би ще наречеш своя баща приятел. Но ти казвам следното: мисля, че той вече вижда приятел у теб.

— Какво ви дава основание да го защитите, милорд?

— Не защитавам Драконъс, Аратан. Говоря в защита на бъдещето на сина му. Както прави един приятел, когато възникне нуждата.

Признанието накара Аратан да се смълчи. „И все пак не е ли той Господаря на омразата? Откъде тогава този обичен дар?“

Готос се пресегна и разперените му пръсти пробягаха по заледеното стъкло на прозореца.

— Понятието за омраза — заговори той, уловил сякаш мислите на Аратан, — лесно се прилага погрешно. Трябва да си зададеш въпроса: какво точно мрази този човек? Радостта ли? Надеждата? Любовта? Или може би жестокостта, с която живеят толкова много от нас, недостойните помисли, отдаването на долни страсти, чистата глупост, която праща една цивилизация да залита напред, стъпка по стъпка, към самоунищожението си? Аратан, ти си тук, далече от гражданската война на тайстите, и се радвам за това. Както и твоят баща, подозирам.

Сенките се запромъкваха в стаята, освен странните лъчи на последната слънчева светлина, струящи през резките, които пръстите на лорда бяха оставили по стъклото.

Аратан отпи от чая и откри, че е изненадващо сладък.

— Стана — каза глухо Брела.

— Но кървенето не спира — забеляза Кред и се приближи до нея.

— Знам — измърмори тя, навела глава. — Твърде много са тук. Твърде много… пият дълбоко.

— Вижте канарата! — изсъска Старк. — От нея кърви вода!

Горещината от печката бе накарала скалната повърхност да зацвърчи, щом вадичките потекоха надолу.

— Брела! — извика Кред и я придърпа до себе си в груба прегръдка. — Старк, накъсай малко плат — направи превръзки! Излива се от нея!

Коря зяпна надолу към тях. Усещаше духовете, завихрени около тримата. Вливаха се във водата, капеща по камъка, втурваха се към внезапната смърт в свирепата горещина на печката. Смъртните им вопли бяха като на деца. Други се трупаха около Брела като жадна тълпа. Коря се извърна и погледна над осеяния с огньове лагер. Чудовищното излъчване се приближаваше… видя как малки огньове гаснат на широка ивица, очертаваща преминаването му. Чу далечните викове на онези, които имаха усета — вещите, — когато наскачаха в ужас при преминаването му.

Брела беше обречена. Също и огнените духове, пленени в буците пемза в печката, а сигурно и самият Кред. Нещото, което се пресягаше към тях, таеше в себе си спомена за всесветски потопи, за студ, тъмни дълбини и смазващ натиск. За кипнали морета и лед, който пукаше и се трошеше. Планини, сведени до каменни отломки, изпълваха гърлото му. Пълзеше. Тътреше се отчаяно напред, жадно за вкуса на смъртна кръв.

„К’рул. Проклет глупако. Натъкна се на тази магия в невежеството си. Представяме си свят, чакащ да бъде взет, пълен с малки сили, жадни да се отзоват на нуждите ни. Пияни сме от почуда, търсим засита, без да помислим за изворите, които намираме… или кой ги пази.“

Ето, че лагерът закипя. Привидно безпричинна паника стисна гърлата, стегна гърдите, донесе болка с всеки поет дъх, с всяко издишване. Тя видя падащи на колене фигури, с ръце на лицата. Гаснеха огньове, потушени от усилващия се натиск, който сякаш можеше да види само тя.

— О, стига. — Коря разпери ръце. „Виж този съсъд, стари! Ела при мен, както рак намира съвършената си раковина! Мога да те побера. Аз съм твоята мхаби, твоят дом. Убежище. Леговище. Все едно.“

Видя как в нощния мрак се очерта фигура, призрачна и безплътна. Наподобяваща червей, но с изгърбени над плоската безока глава рамене. Ръцете бяха възлести и дебели, опрени на земята като предни крака, и бяха единствените видими крайници, докато туловището се извиваше назад, далечният му край чезнеше в земята. Привидението се извиси над целия лагер, толкова голямо, че присвитите там от страх души едва ли щяха да заситят глада му.

„Подслонът първо. А после можеш да ядеш.“

Главата се вдигна, затърси слепешком и Коря някак усети как вниманието на стария се впи в нея. Понесе се напред.

Мхаби. Съсъд, който да бъде напълнен. Това ли щеше да е задачата ѝ в живота? Смъртен капан за всяка амбициозна сила, за всеки гладен глупак?

„Ще те държа вътре. Това е проклятието на всяка жена в края на краищата…“

Някой задраска нагоре по разбитата страна на канарата, но не ѝ остана време да види кой иска да е с нея в този напрегнат миг.

Левиатанът идваше и тя усети как нещо вътре в нея се отвори, зейна, разшири се…

— Глупаво момиче — каза глас до нея.

Сепната, тя се обърна и видя до себе си Хаут. Той изпъна ръка напред, сякаш за да избута назад древната сила. Вместо това изви ръката си с дланта нагоре и с разперени пръсти.

С пронизващ писък чудовището се понесе напред и рухна отгоре им като срутваща се кула.

Ветрове забушуваха в черепа на Коря. Усети как твърдият влажен камък се удари в коленете ѝ, но вече бе ослепяла, оглушала и онова, което бе зейнало широко вътре в нея, вече беше запушено и кънтеше като камбана.

Малко по-късно с внезапна, объркваща промяна чу капещата вода, лекия съсък от горещината, която все още къпеше другата страна на канарата. Отвори очи и се почувства невероятно слаба. Грохотът бе заглъхнал, само ехо се носеше в празното вътре. Левиатанът беше изчезнал.

— К… какво?

Хаут ѝ помогна да се изправи.

— Аз ли те подготвих за това? Едва ли. Ето. — Сграбчи дясната ѝ ръка, вдигна я и постави в шепата ѝ нещо малко, лъскаво и твърдо. — Не го чупи.

После се отдръпна, обърна се и заслиза по скалния склон, като мърмореше тихо и махаше с ръце, сякаш гонеше хор от неизречени въпроси.

Коря отвори ръката си и погледна това, което държеше.

„Жълъд? Един скапан жълъд?“

Долу Брела закашля, но живо и енергично. А после Старк каза, с леко обезумял тон:

— Тази вода става ли за пиене вече?

Варандас тръгна до Хаут, щом капитанът се върна от скалата, и продължиха, с Буругаст по петите им, към палатката на Качулатия.

— Амбициозно е това ваше момиче тайст — каза Варандас.

— Младостта е жажда, която ще изпие всяко старо нещо, наведнъж — отвърна Хаут. — Това безстрашие наблюдаваме с объркване и не малко завист. Станала е и чувствителна също така… мисля, че го видя, видя истината за него.

— И въпреки това тя го покани — измърмори Буругаст зад тях. — Глупаво. Безразсъдно. Опасно. Вярвам, капитане, че тя няма да ни придружава на този поход.

— Чакам един азатанай да я вземе под опеката си — отвърна Хаут.

— Те пет пари не дават за заложници — каза Варандас. — Нито за феномени. Не мога да се сетя за нито един азатанай, който би отстъпил пред желанието ти.

Минаваха между воините и малките им биваци. Внезапната изтощителна сила, която се беше спуснала върху всеки от тях, ги беше оставила потресени, объркани, разгневени. Ехтяха спорещи гласове, горчиви и обвиняващи, докато мъже и жени се нахвърляха на магьосниците и вещиците в частите си. Червени от светлината на огньовете лица се извръщаха към тримата крачещи покрай тях джагъти, но никой не им извика. Високо горе зимните звезди блещукаха в обгърналия небето пояс като сбор на войнствена армия.

При думите на Варандас Хаут сви рамене.

— Тогава Бягащо псе, ако азатанаят не я иска.

— Върни я у дома — каза Буругаст. — Никога не си се оправял с домашни любимци, Хаут. Особено с такива от друг народ.

Хаут се намръщи.

— Предупредих Раест. Освен това все пак не би могъл да намери безчестие в гробницата, която вдигнах за онази идиотска котка. Все едно, тази тайст не е домашен любимец.

Буругаст изсумтя.

— Какво е тогава?

— Оръжие.

Варандас въздъхна.

— И ти го оставяш на полето и каниш който иска да дойде и да го вземе. Това изглежда… безотговорно.

— Да — съгласи се Хаут, — така изглежда, нали?

Палатката на Гуглата беше малка, едва колкото да устрои един обитател, и то при условие, че този обитател не прави кой знае какво друго, освен да спи. Беше вдигната на пода на някогашна кула, чиито стени отдавна бяха рухнали. Ниските каменни основи грубо обкръжаваха лагера, с няколко разпръснати блока за сядане около разхвърляното огнище. Присвит под качулката заради студа, Гуглата седеше сам.

— Гугла! — изрева Буругаст, щом тримата пристигнаха. — Твоите самозвани офицери са тук! С железни гръбнаци и стоманена решимост, ръцете ни тръпнат в очакване за рязко отдаване на чест и какво ли не. Какво ще речеш за това?

— Хайде сега, Буругаст, непристойно предизвикателство се долавя в поздрава ти — изтъкна Варандас. — Възлюбен Качулати, Властелине на скръбта, моля не му позволявай да те жили докато се съживиш. Самата драма би могла да ни убие всички.

— Те само ме последваха тук — каза Хаут и седна срещу Гуглата. — По-лоши и от кучета са тия двамата. Вчера например ги видях на западния бряг, въргаляха се в гнила риба. Да скрият миризмата, несъмнено.

— Ха — каза Варандас, — и каква миризма ще да е таз?

— Сложна миризма, несъмнено — подхвърли Хаут, след като се намести на четвъртития камък. — Намеци за насмешка, подигравка. Нотки на презрение. Мириса на полски врани на гол клон, търсят на кой глупак да заграчат. Лъскавината на мизерно търпение. Мириси на тъга, но вече станала горчива, сякаш една скръб не заслужава лице, нито цел. И най-сетне, лъх на завист…

— Завист! — изсумтя Буругаст. — Този глупак е готов да издигне личната си болка и да я направи мор за всички ни.

— Този глупак е готов да застане за нас, вместо нас, срещу най-неумолимия враг. Това, че сега се присъединяваме към него, бележи честността, пред която всички ние сме се изправили, онова нещо в душите ни, което вика срещу пустошта. Завист, казвам, когато видиш кураж, какъвто не се намира у нас. Това е диря, по която ще вървя, както и ти, Буругаст. И ти, Варандас. Същото — и за Гатрас, и Санад. Сувалас и Болириум, също. Ние, непокорните, окаяните джагъти, сами в бъдещето, което ни чака… и все пак ето ни тук.

Варандас махна безпомощно с ръка и се присви до огъня.

— Ба, никаква топлина няма от тези пламъци. Гугла, щеше да е по-добре с обикновен фенер. Или един от ония Пазачи на огъня, които се грижат за подопечните си. Тези пламъци са студени.

— Илюзия — каза Хаут. — Светлината има своя съперник, както и топлината. Пъдим тъмното все едно това си е в реда на нещата, а откога ни е досаждал леден дъх?

— Търсят командир за това начинание — рече Варандас. — Гуглата нищо не предлага.

Хаут кимна.

— Точно това имах предвид. Това огнище и светлината, която отдава — не е реално. Нито командната позиция — нито е реална, нито е от значение. Гуглата изрече клетвата си. Трябваше ли да ѝ се отвърне? Събираме ли се всички като призовани? Не и от Господаря на скръбта, определено. По-скоро от естеството на самото начинание. Един джагът го огласи, но чувството беше чуто от всички… е, от всички нас тука.

Буругаст изръмжа тихо.

— Как тогава да се командва тази армия? По какъв начин да се организираме?

В отговор Хаут сви рамене.

— Трябва ли ти знаме? Ред на похода? Каква дисциплина, Буругаст, си представяш, че е необходима, предвид естеството на нашия враг? Трябва ли да пращаме съгледвачи да търсят ужасната граница, когато всъщност тя може да се намери само в умовете ни, между личността и забравата?

— Трябва ли тогава да седим тук, да гнием, да мърсим земята наоколо, докато самата старост пропълзи над нас и открадне душите ни една по една? И ти наричаш това война?

— Всичко наричам война — каза Хаут.

— Капитане — заговори Варандас, — ти си предвождал армии, виждал си бойни полета. В миналото си си познал лишенията, бруталните игри на необходимост. Ти спечели трон само за да избягаш от него. Стоя победоносно на грамадата убити само за да коленичиш в капитулация на другата сутрин. В победа загуби всичко, а в поражение спечели свободата си. От всички, които щяха да се присъединят към Качулатия, не очаквах теб.

— Ах, ти, стара жено, Варандас. Точно в това проклятие — изключително военното ми минало — се крие отговорът. За един воин войната е каквото е пиенето за пияницата. Копнеем безкрайно, търсим вцепенението от минали ужаси, но винаги пътят напред шепне за рай. Но никой войник не е толкова сляп, че да вярва в това. Безчувствеността търсим, неуязвимостта спрямо всякакво лишение, всякаква жестокост. Единствената чистота в рая, в който ни се иска да нахлуем, е безвремието, което той обещава. — Хаут поклати глава. — Пази се от страстните амбиции на стари воини — тъкмо нашата жажда прави политиката и сме готови да пием непрестанно от хаоса.

Буругаст се потупа безсилно по крака и се обърна към Гуглата.

— Една дума ни кажи, моля те. Колко дълго трябва да чакаме? Ще го видя тоя твой враг!

Гуглата вдигна очи, изгледа го продължително, след това Варандас, който все още се свиваше край огнището, и накрая седналия срещу него Хаут.

— Ако сте дошли тук. Ако искате да ме следвате.

— Не мога да реша — каза Буругаст. — Май никой от нас не може. Вече се води война, в умовете ни. Надделее ли разумът, ще се окажеш сам.

Качулатия се усмихна мрачно.

— Ако е така, Буругаст, тогава все пак ще си поддържам огъня тук.

— Илюзията за огън… илюзията за самия живот!

— Точно така.

— Тогава… — Буругаст погледна другите. — Какво искаш да кажеш? Че вече си мъртъв?

Гуглата разпери ръце и ги задържа така на светлината на мигащите пламъци.

— Тогава какво чакаш?

Хаут изсумтя.

— Край на битките вътре в нас, Буругаст, това чака Гуглата… ако изобщо чака нещо. Погледнете навътре, приятели, и вземете оръжия. Започнете тази нощ своята война с разума. В пепелища ще намерим своя триумф. В опустошение ще намерим мястото, откъдето походът може да започне.

Варандас седна на студената земя, подпря се на ръце и изпъна крака към огнището. Въздъхна.

— Не предвиждам много предизвикателство във войната, която описваш, Хаут. Хиляда пъти нощем убивам разума… но да, сега разбирам. Ние джагътите трябва да сме начело в това, каквито сме ветерани всички. Снаряжени с инат, бронирани с твърдоглавие, строени в кръвожадност, никой не може да ни се опре.

В краткото мълчание, което последва, всички чуха тежкия, приближаващ се тропот на ботуши. Хаут се обърна и видя идващите двайсетина или повече Тел Акаи.

— Хайде, Гугла, виж какво носи нощта. Окаяните серегали.

Воини, отрекли се от всякакви фамилни връзки, непокорни за мир, вилнели с мечовете си в безброй чужди войни, тези Тел Акаи бяха, според Хаут, проклятие за името на собствения си народ. Но най-жестокото презрение към серегалите бе от страна на другите Тел Акаи. „Убили са собствения си хумор, глупаците — и виж каква мизерия остава!“

Водачът — никой не знаеше имената им, а доколкото знаеше Хаут, и тях бяха отстъпили пред каквато там тайна цел преследваха — се спря при каменната стена, обкръжаваща бивака на Качулатия. Грамаден, тежък в очуканата броня, серегалският командир зае поза, подпрян на дългата дръжка на двуострата си брадва, и се навъси изпод сплъстената коса и брада.

— Гугла! Серегалите ще водим в авангарда — не е за нас да лапаме прахта на по-низшите. Ще вдигнем достойно знаме за тази благородна кауза. Да убием смъртта! С победа ще се завърнем всички в селението на живите и край с умирането во веки веков!

Варандас присви очи към Тел Акаи, намръщи се и рече:

— Впечатляваща, макар и добре отрепетирана реч, сър. Но описвате един претъпкан свят.

Воинът примига към него.

— Добре дошло бъдеще тогава, джагът! Мислете за войните, които ще се водят, за всички битки за печелене на земя, богатство, сигурност!

— Безплодни битки, след като никой враг няма да умира изобщо.

— Безсмислено богатство също тъй — добави Хаут, — след като само с натрупване на теглото му то със сигурност ще загуби всичкото си лустро.

— Сигурността е само една илюзия — добави Буругаст, — задържана съвсем за кратко, до следващата вълна от разбушували се вражди.

— Колкото до земята — изтъкна Варандас, — виждам океан от алена кръв, знамена, които се люшкат, падат, потъват. Никой не умира, никакво място за живите… ами, пред това бъдеще, което описваш, серегал, смъртта е рай. Кой тогава ще се вдигне да обяви война на живота?

— Това е затвореният кръг на самата борба — каза Хаут и кимна на Варандас. — И определено заслужава смел авангард. — Вдигна очи към серегала. — Бъдете сигурен, че ще поведете армията, сър, щом дойде денят за марша. С благословията не само на Гуглата, но и на всички негови избрани офицери, каквито ни виждате тук.

Водачът на серегалите впи тъмните си очи в Хаут и рече:

— Капитане. Чух, че сте тук. Сражавали сме се помежду си, нали?

— Един-два пъти.

— Надвивали сме се един друг.

— По-проницателно наблюдение би било да се каже, че сме споделяли противоположни победи.

Тел Акаи изсумтя, махна с ръка, обърна се към бойците си и закрачиха в сумрака с дрънчене на оръжия.

— Добре направи, че ги изпъди, Гугла — каза Варандас. — Сега копнея да видя още една среща лице в лице, между теб и Готос. Че то ругатните могат да попилеят и звездите горе.

Хаут поклати глава.

— Копнееш за едното нищо, приятел. Какво мислиш, че има да каже Господаря на омразата на Господаря на скръбта, или вторият на първия? Ако вече не се познават, извън жестоките думи, значи никой от двамата не заслужава титлата си.

Гуглата ги изненада, като се изправи. Придърпа по-плътно качулката над изпитото си лице и махна лениво към огнището.

— Ще поддържате огъня, нали?

— Време е, значи? — попита Буругаст.

Гуглата помълча.

— Въпросът ти не е за мен.

Загледаха се след него, щом закрачи на юг, към руините на Омтоуз Феллак.

— Не виждам полза да се поддържат тези пламъци — измърмори Варандас.

След малко и тримата се разсмяха. Звукът прокънтя из тъмния лагер и дълго не заглъхна.

Макар в лагера да имаше Тел Акаи, форулкани, джхеки и джеларкани, от синекожите морски хора и дори тайсти, най-многобройната група бе тази на Бягащите псета. Коря обикаляше между малките им огньове, ниските схлупени колиби, които покриваха дупки, изровени в твърдата глина и плоските камъни, на които жените обработваха кремък през деня. Не всички спяха под кожените завивки. Мнозина бяха будни и бдяха в това време на нощта, когато неспокойството отваря очи, когато мисли се разбуждат от жарта на полузабравени сънища.

Усещаше погледите им, докато минаваше покрай тях, но вярваше, че не помислят много за нея. Само я наблюдаваха, както правят животните. Нощта беше личен свят, бдението — най-скритото му убежище. Тя мислеше за Карканас и вече си го представяше като преобразен град. Необлекчен от светлина, трябваше да таи в себе си някаква вечна съзерцателност, всеки гражданин — сам и отчужден, отдалечен от досадните земни грижи.

Поетите щяха да се препъват в нови въпроси, невъобразими доскоро въпроси. Да се изрекат означаваше да се разбие светът, тъй че никой не проговаряше, никой не предизвикваше тъмнината. Мислеше за музиканти, седящи сами, с пръсти леко отпуснати на струните, мазолестите им върхове тръпнат по изпънатата жила, търсят пътя си напред, търсят песен за пустотата наоколо. Всяка нота, откъсната от струната или изпята, щеше да е сама, нетърсеща утешителен отговор, нито раждане на мелодия. Сама и питаща, вечно питаща, а след това какво?

За нея Карканас беше паметник на нощното бдение: замислен и затворен в себе си. Виждаше кули и здания, тераси и мостове, всичко смалено в миниатюра, превърнато в място за куклите от младостта ѝ. Сиви дрехи, избелели цветове, уморени пози. Можеше да ги гледа отгоре и нито за миг да не помисли за всеки от тях… за всички тях.

„Виж кръгчето на устните им, немигащите им очи. Стоят неподвижни, подредени от невидима ръка. Някаква драма чака тук.

Ако бях техният бог, щях да ги оставя така. Завинаги.

О, жестока е тази протяжна нощ да си представиш един нехаен бог, един безразличен бог. Понеси безразличието на баща, на майка, на брат или сестра, но не и същото пренебрежение от бог. По-добра съдба, разбира се, е да стоиш замръзнал, вечно и безвременно, с всичките скромни амбиции, каквито може да има една кукла. Замръзнал като спомен, самотен и неотиващ никъде. Сцена, пред която драматурзи ще потръпнат. Пози, пред които скулптор ще се свие от страх. Поет дъх, вечно очакващ песента.

Някои въпроси не трябва никога да бъдат задавани. За да не замръзне мигът във вечност, на ръба на отговор, който никога не идва.“

Карканас, Мъдрия град, вече принадлежеше на нощта. На мрака. Поетите му се препъваха в невидими думи. Скулпторите му се сблъскваха с безформени форми. Певците му гонеха по всеки коридор някакъв заглъхващ глас и танцьорите копнееха за една последна, сигурна стъпка. Простосмъртните му граждани чакаха утро, което никога нямаше да дойде, а творците се сбръчкваха черни като гнили листа.

Усети, че някой стъпва тихо до нея… потънала в мислите си, нямаше представа от колко време я е придружавал. Обърна се и видя млад мъж от Бягащите псета, жълтокос, загърнат в наметало от кожи — тясно, с пришити вертикално ивици, многоцветно и лъскаво, което оставяше диря по земята след него. Червена охра обкръжаваше сините му или сиви очи, с по една сълза, стичаща се на всяка страна на вадичка до косъмчетата на златистата му брада.

Беше чаровен, с онзи дивашки чар, присъщ за Бягащите псета. Но леката усмивка, заиграла на пълните му устни, привлече вниманието ѝ.

— Какво толкова те развеселява? — попита тя.

В отговор той направи няколко жеста.

Коря сви рамене.

— Не разбирам това общуване на Бягащите псета — мълчаливото ви говорене. И моля те, не започвай да ми пееш също така. Това също не значи нищо за мен, а когато два гласа излизат от едно гърло, ами, изнервящо е.

— Усмихвам ти се — каза младежът. — С възхищение.

— О. — Продължиха да вървят мълчаливо. „Проклета да си, Коря, измисли да кажеш нещо!“ — Защо си тук? В смисъл, защо дойде тук? Тези сълзи на страните ти нарисувани ли са? Надяваш ли се да намериш някого? Някой умрял? Копнееш да го върнеш обратно, него или нея?

Той вдигна плахо ръка и опипа едната боядисана в червено сълза.

— Обратно? Няма „обратно“. Тя изобщо не замина.

— Коя? Жена ти? Изглеждаш млад за това, дори за Бягащо псе. При раждане ли умря? С толкова много се случва. Съжалявам. Но Гуглата не е спасението ти тук. Тази армия не отива никъде. Всичко това е безсмислено.

— Изнерви ме — промълви той и леко се отдръпна.

— Нямаше, ако беше отговорил на един проклет въпрос!

Ръцете му до лактите бяха с лунички, подробност, която очароваше, и се движеха сякаш искаха да задържат думите, които изговаряше.

— Твърде много въпроси. Нося скръбта на майка ми, за сестра, която изгуби. Близначка. Следвам я, за да се грижа за нея в това пътуване. Мъртвата близначка на майка ми ѝ говори… дори и аз съм я чувал, вика в ухото ми, буди ме през нощта.

— Мъртвата жена говори, така ли? Е, и какво има да ти каже?

— Джагътът и неговата клетва. Трябва да се вслушаме в тях.

— Не стига, че живите искат да си върнат мъртвите — сега и мъртвите искат да се върнат. Как могат душите да станат самотни, когато цялото им съществуване е самотно? Толкова скъпа ли е смъртната плът? Не би ли предпочел да полетиш освободен от нея, да се понесеш волно в небето? Да танцуваш между звезди, да не изпитваш никакъв студ, никаква болка — не е ли това съвършена свобода? Кой би искал да се върне от това?

— Сега аз те ядосах.

— Не ти. Е, и ти, но не го приемай лично. Просто не мога да разбера никого от вас.

— Ти си тайст.

Коря кимна. Бяха стигнали до самия край на лагера и пред тях имаше осеяна с камъни равнина, оформени, но счупени или разядени, стапящата се смърт на града.

— Заложница на джагъта, Хаут. Капитана. Стария мърморко. Господаря на гатанките. Глашатая на пепелища измислени болести. Той ме направи мхаби… чукни ме и ще изкънтя кухо.

Очите на младежа вече бяха ококорени и гледаха жадно.

— Легни с мен — каза той.

— Какво? Не. Нямах предвид… как се казваш, между другото?

— Ифайли. На нашия език означава „падащо небе“.

Тя се намръщи.

— Нещо пада от небето?

Той кимна.

— Нещо такова, да.

— В нощта, когато си се родил, нещо е паднало от небето.

— Не. Аз паднах от небето.

— Не си. Изпаднал си между краката на майка си.

— Да, това също.

Тя откъсна очи от напрегнатия му недвусмислен поглед и огледа равнината. Посребрена от скреж и звездна светлина, тя се простираше на югоизток докъдето можеше да види.

— Не бива да следвате джагътите. Те не са богове. Не са мъдри дори.

— Ние не почитаме Гуглата — каза Ифайли. — Но коленичим пред обещанието му.

— Той не може да го изпълни — каза грубо Коря. — Смъртта не е нещо, което можеш да стиснеш с ръцете си. Не можеш… да я удушиш, колкото и да ти се иска. Обещанието на Гуглата беше… ами, беше метафорично. Не бива да се приема буквално. Ох, и аз. Чуй ме само, опитвам се да обясня поетични нюанси на Бягащо псе. От колко време ме следваш, между другото?

Той се усмихна.

— Не те следвах, Коря.

— Значи просто изникна от земята?

— Не, паднах от небето.

Когато се обърна и закрачи обратно в запустелия град Омтоуз Феллак, Ифайли не я последва. Не че го искаше — макар че щеше да е забавно да види изражението на Аратан, — но изоставянето ѝ се стори внезапно, сякаш беше направила нещо, което да го накара да изгуби интерес към нея. Тази мисъл я подразни и вгорчи настроението ѝ.

Извади жълъда и го огледа, мъчеше се да долови силата, скрита вътре. Нямаше нищо. Беше, доколкото можеше да прецени, просто жълъд. Появил се изневиделица в една гола равнина. „Не го чупи, каза той.“

Приближи се към Кулата на омразата. Аратан сигурно спеше. Дори мисълта за това я обезсърчи. „Това все още е бдението… почти. Би трябвало да е буден. До прозореца, загледан навън към морето горящи звезди на Гуглата, зачуден къде съм. С кого бих могла да съм.

Чукам се с някакво Бягащо псе със снежни очи и лунички по ръцете. Ако Ифайли наистина ме искаше, както каза, щеше да дойде. Празни стаи в този град има в изобилие. Той дори не миришеше лошо, общо взето.

Поканата беше дразнене. Късмет, че го проумях и ясно показах стъписването си. Отвращението си. Онази усмивка беше насмешлива, не беше възхищение. Точно затова настръхнах. И Аратан не е по-добър. Дар на Готос, само че сега казва, че напуска. Тръгва с Гуглата, и защо? Нищо освен чувства, поривът към невъзможното, завладял всяка романтична, заблудена душа.

Погледни ги всички!

Смъртта ще трябва да ме подгони. Да ме дебне и гони, не знам, векове. И дори тогава, заклевам се да я оставя… незадоволена.

Падна от небето, нали? С лунички златна светлина на ръцете ти. Видях ги. Колко странно.“

Неспокоен, но без желание да остави Готос и да се прибере в жилището, което деляха с Коря, Аратан седеше до един от гаснещите мангали, най-сетне благодарен за топлината му. Тя щеше да лежи в очакване, подозираше, да го нападне отново, да го сгълчи за глупавия му романтизъм. А нямаше кой знае какво, с което да отбие аргументите ѝ.

Утрото не беше много далече, така или иначе. Зимата беше гибелен звяр, реши той, който правеше пещерите, дупките и сумрачните зали толкова примамливи, където унилите мисли можеха да се свият и да изпънат ръце над мъждукащи въглени. Външният свят беше достатъчно суров и без зимният сезон да напомня за онова, което бе изгубено, и онова, което все още бе отдалечено на месеци. Все пак реши да повърви из лагера в идващия ден или може би да поскита отново из руините на изоставения Омтоуз Феллак, да остави мислите да се разгърнат в студената и неподатлива зимна светлина.

Студът и вялата светлина щяха да придадат цвят на спомените му за загуба, на поражението в сърцето му, което, както се бе оказало след това, изобщо не беше поражение. Можеше да раздрънчи веригите, които влачеше след себе си, възхитен на синьото на железните им брънки или на лъкатушещите дири, които те оставяха в наръсения сняг и скреж.

Стигнал беше безнадеждно до убеждението, че любовта се дава само веднъж. Несъмнено, както беше намекнал Готос, съществуваше обилие от чувства, които се стремяха да се маскират като любов, но всъщност се оказваха по-малки обещания, предпазливи обвързвания, съюзи на съчувствие, и щом се оголеха, разкриваха крехките си илюзии. Възможно беше всъщност Ферен да го е държала в такова състояние, с любовта ѝ към него нищо повече от едва прикрита нужда, и след като ѝ даде детето, което искаше, тя се освободи от детето, чиято постеля бе споделила. Тежко признание беше, да приеме неспособността си да разбере какво се беше случило, да осъзнае, че всъщност е бил твърде млад, твърде наивен. А това признание, че се беше подвел сам, изобщо не облекчаваше негодуванието към баща му.

Не беше изненада, че Драконъс познаваше Готос или че между тях съществуваше нещо като приятелство. Старите описваха взаимно споделяната мъдрост като някакво опърпано одеяло срещу дългия нощен студ и бяха готови да предложат едно ъгълче от него, за което да се вкопчат младите — стига да искат. Но това беше само още едно бреме за младия дух, само още едно нещо, което да се изплъзне от ръката му или да се откъсне от неочаквано дръпване. Не можеше да се уповава на нещо, което все още не бе спечелил.

Тези мисли изобщо не облекчаваха загубата, която го терзаеше. Любовта му към Ферен беше единственото истинско чувство за него, здраво стегнатите вериги. Беше единствената истина, която бе спечелил, и всяко късче мъдрост, откъртено, лющещо се като ръжда от скърцащите брънки, горчеше в сърцето му.

Една калаена чаша удари лявото му коляно, толкова рязко, че го накара да се сепне, и щом чашата зазвъня като приглушена камбана, докато се търкаляше на пода в краката му, Аратан вдигна очи към навъсения Готос.

— Още чай — каза Господарят на омразата от стола си на писалището.

Аратан се надигна.

— И по-малко грижи — добави Готос. — Беж да те няма от увереността, Аратан, че да можеш по-скоро да се спънеш в нашето състарено оглупяло незнание. Изкушен съм да те прокълна като в една детска приказка, да ти дам сън за столетия, през който да събереш като прах полезни прозрения.

Аратан сложи котлето с чая на жаравата.

— Например, милорд?

— Младите имат малко в торбичката си и затова са склонни да правят всяко нещо, което притежават, огромно. Обемисто, тежко, тромаво. Накрая се оказват с препълнена торба — или поне така вярват, докато ние я поглеждаме и виждаме само една тънка кесийка, люшкаща се весело от колана ви.

— Омаловажавате раните ми.

— Ще оцениш жилото на пренебрежението ми, нали? Ще се погрижа да е парещо и издуто, забрало и почерняло от гнило, докато крайниците ти окапят. О, призови Бездната и я предизвикай да е достатъчно голяма, за да побере твоите хиляда гневни слънца. Но ако подигравката ранява толкова лесно…

— Простете ми, милорд — прекъсна го Аратан, — боя се, че старите листа в това котле може да се окажат горчиви. Да го подсладя ли, когато ви го поднеса?

— Въобразяваш си, че мълчанието ти не стене като орда пияни бардове, вдигнали глави към зората? — Готос махна с ръка. — Колкото по-стари са листата, толкова по-дискретен е вкусът. Но бучка мед няма да навреди.

— Хаут ли каза, че бивникът става по-сладък с възрастта, милорд?

— Звучи по-скоро като Варандас — измърмори Готос. — Този глупак сере повити бебета щом види самотно цвете, изникнало между камъни. От негово име, каня те в компанията му на лигава пиянска нощ, което може да е всяка нощ, която си избереш. Но трябва да те предупредя: това, което започва като кротко споделяне помежду ви за наранени, разбити сърца, скоро ще се превърне в досадна надпревара на трагедии. Стегни се за битката чии стари рани са срязали най-дълбоко. На заранта ще пратя някой да почисти оцапаното.

Аратан взе чашата и наля чай. Пусна и бучка мед.

— Имаше един коняр, в имението на баща ми, който си правеше и ядеше бонбони от камък. Всичките му зъби бяха изгнили и опадали. — Приближи се и сложи чашата на писалището.

Готос изсумтя.

— Недъг, когато детето твърде рано е отбито от майчината гърда. До края на дните си ще те тегли да смучеш нещо, каквото и да е, всичко. Има Бягащи псета, които се промъкват между стадата, които ловят, за да сучат от виметата на животните. И те нямат зъби.

— И никой от тях не е смачкан?

— Манията носи риск, Аратан.

Аратан изгледа мълчаливо Господаря на омразата.

— Предполагам, че нещо такова като вашето „Безумство“ носи много рискове, милорд. Как сте успели да избегнете такива гибелни капани?

— Сама по себе си мисълта за самоубийство не включва някаква особена маниакалност — отвърна Готос и взе чашата. — Обсебеността ми е едновременно странна и скромна, в това, че съм решен да го довърша.

— А когато го направите, милорд? Когато най-сетне го довършите?

— Доказателство против обвинението в маниакалност — отвърна лордът, — тъй като онова, което ме тласка, е просто любопитство. Наистина, какво ще стане, когато най-сетне го довърша? Бъди сигурен, че ще намеря начин да те уведомя в деня, когато се случи.

— Колебая се да кажа, че чакам с нетърпение за това, милорд, за да не би да ме разберете погрешно.

— Аха — каза Готос, след като отпи, — не те ли предупредих, че старите листа придават дискретен вкус? Прекалено си подсладил дара си, Аратан, както са склонни да правят младите.

Аратан чу звук откъм входа, обърна се и видя Гуглата, стоеше на прага. Джагътът го изгледа за миг и пристъпи вътре.

— Надушвам онзи противен чай, който толкова обожаваш, Готос.

— Подобаващо остарял, както се полага — отвърна Готос. — Аратан, налей му, за да може да удави скърбите си. С много мед.

— Отчаях се — каза Гуглата и седна на един стол.

— Това е историята ти, да.

— Не онова, подут от газове пръч такъв. Ден и нощ ме нападат. Самите въпроси подсилват жаждата ми за смърт. Представи си, глупаците дърдорят за организация! Прагматични нужди! Продоволствени екипи, готвачи и ястия!

— Не казват ли, че една армия пътува на корема си?

— Една армия пътува на недоволството си, Готос, което със сигурност я поддържа повече от всичката храна.

— И мен ме обсаждат, Гугла — каза Господарят на омразата. — За което ти си виновен. Днес тъкмо твоите офицери съсипаха следобеда ми, както ми е свидетел Аратан. Тъй че, както се опасявах, ти си причината за скърби, не само твои…

— Онази причина за скръб не е само моя — изръмжа Гуглата.

— Да, не е. Но твоят отговор на трагедията определено е. Колкото до мен… — Замълча и вдигна чашата си, сякаш можеше през калая да се възхити на цвета на чая. — Аз щях да съм започнал с избиване на азатанаи, ония с кръв по ръцете. Трагедията е застинала като замръзнало езеро, по което здрава опора е невъзможна. Мъстта, от друга страна, може да смири всяка армия, с онова мрачно скърцане на зъби, което и двамата познаваме твърде добре.

Гуглата изсумтя.

— Обидата, понесена от невинни азатанаи, ще обслужи каквато нужда може да има от мъст.

— Едва ли. Те са почти толкова безполезни, колкото и ние. Никакво единодушие не очаквай, нито дори заявка за… какво ли да е? Порицаване? Твърдо неодобрение? Недоволно мръщене?

— Изстърган съм от всякаква мъст — каза Гуглата. — Кух съм станал като бронзова урна.

— И така ще мисля за теб от днес насетне. Като за бронзова урна.

— А когато аз помисля за теб, Готос, ще си представям книга без развръзка, разказ без край, начинание без цел. Ще мисля за безсмислие, изрично подчертано.

— Може би — отвърна Готос и се отпусна назад. — Разбира се, зависи кой от двамата ще надживее другия.

— Нима?

— Вероятно. Беше мисъл, вероятно уместна.

Студените очи на Гуглата се впиха в Аратан — който отново седеше до последния тлеещ все още мангал — и джагътът рече:

— Този тук, Готос, ще ти го върна. Преди да прекрачим един праг, откъдето никакво връщане не е възможно.

— Така си и мислех — въздъхна Готос.

— Освен ако предпочиташ да не го направя.

— Не. В смисъл, бих предпочел да го направиш. Върни го, ако не тук, то някъде другаде. Просто не там.

Аратан се покашля.

— Виждам, че и двамата не мислите, че и аз може да имам право на дума за всичко това?

Гуглата погледна Готос.

— Палето проговори ли?

— Някакво подобие на реч, да — отвърна Готос. — Не е от по-достойните му за възхищение черти.

— Ще ви кажа своето, лорд Гугла — каза Аратан, — когато дойде моментът… когато стигнем онзи праг, който описвате. И вие ще ме чуете, и няма да възразите на моето продължаване в компанията ви.

— Няма ли?

— Не, сър, когато чуете каквото ще кажа.

— Знае какво мислим, видиш ли — каза Готос на Гуглата. — При все че е млад.

— А, това. Да, разбира се. Прощавай, че забравям.

При което Гуглата се отпусна и изпружи крака, в същата поза като Готос.

Аратан зяпна и двамата.

Малко след това Готос затупа с пръсти по облегалката на стола си. Аратан погледна Гуглата и видя, че клюма задрямал.

7.

Мъж без дъщери не разбира много от изтънченост, помисли Шаренас Анкаду, загледана в командира си. Вата Урусандер гледаше на юг, с гръб към външната стена на цитаделата, сметта от улея от кухнята се трупаше зад него в основата на клинообразното петно на каменната стена. Ботушите му бяха затънали в боклука. Розови кокалчета, почернели от гнило грудки, обелки и буци тлъстина, твърде гранясала, за да гори. Въпреки жестокия студ в късния следобед от тази купчина се вдигаше пара като пушек от скрит торфен пожар. Имаше нещо плодовито в тази миризма на гнило, но не и такова, че да събуди апетита, реши тя.

В нейно отсъствие списъкът на убитите беше нараснал. Любопитно като за все още необявена война. Тя гледаше командира си, зачудена дали изобщо го познава. Схваната от дългата езда, изчакваше на разстояние, дрехите ѝ бяха опръскани с кал, ръцете ѝ бързо изтръпваха от студа в прогизналите кожени ръкавици.

Зимата беше сезонът на изолация. Светове се затваряха в себе си, блъскаха се един в друг. Заклещен в такава теснота, обкръжен от суров студ и замръзнала земя, човек можеше да бъде завладян от мисли по онова, което идва, да изрича нажежени думи, да превръща сезона на пролетта в обещание за огън. Беше яздила далече в проучванията си на владението, през голи пустини, овъглени гори, лъкатушейки през хълмове, посребрели от сняг и скреж. И като всичко идващо от студа, рядко я посрещаха като желан гост. Не е нужна ледена цитадела, за да се изкове самота. Зимната изолация е толкова на ума, колкото и на света извън него.

Един художник на портрети щеше да се усмихне широко на образа пред нея сега, по онзи жесток, надменен начин, присъщ на художници, видели всичко, което им е трябвало да видят. Сложността най-често се оказваше обърканост, докато яснотата можеше да дари човек с простота. Тъй или иначе, задната страна на едно укрепление беше достатъчно жалка в рутинните си истини. Порти, официални алеи и внушителна фасада — всички те вършеха това, което се искаше от тях, издигайки титулуваните малцина и техните претенции за привилегии и богатство, и разбира се, тези постройки красяха челото на сградата като пано, криещо рушаща се стена.

„Не по-различно от мъжете и жените, впрочем: и зданията имат задници, с които серат.“

Тази мисъл я подсети за Хун Раал и неговата усмивка, онази, която пазеше за хора, които презираше. Знанието трупа тайни съкровища, а мъжът, който сега фактически водеше Легиона, беше тиранинът на самата алчност напоследък. Още по-лошо, напоследък имаше нещо в него, излъчване някакво, извън обичайната воня на вино, зацапала дъха му и вкиснала потта му. Шаренас се зачуди дали само тя усеща тази промяна… може би просто я беше нямало много дълго.

„Твърде дълго, и това заминаване — в неподходящ момент. Тръгнахме по отделни пътища, Кагамандра Тюлас. Ти и аз, толкова отдавна сякаш. Намерил ли си вече годеницата си? Трепна ли, или застана като мъжа, който искаше да си? Кагамандра, аз се върнах в Нерет Сор и ми липсваш.“

Когато Урусандер най-сетне измести погледа си и я видя, тя забеляза изненадата му.

— Капитане! Не знаех, че сте се върнали при нас.

— Току-що пристигнах, сър.

Загледа го, докато се приближаваше. Беше като привидение: носеше кожата на зимата, бяла и смътно прозрачна, все едно бе облечен в лед. Бръчките на лицето му бяха всечени дълбоко на гаснещата светлина. Това преображение все още я изумяваше. „Върховната жрица Синтара го нарича чистота. Но виждам сезон на мисъл, детайлите на вяра и убеждение, всичко замръзнало. Примамени сме в сън, притегляни сме все по-надълбоко в свят на крайности, където сърцата ни са заключени.

Светлината не излъчва съпричастие. Това не е мъжът, когото познавах.“

— Кажи ми, моля те — заговори Урусандер, — че Торас Редоун се е вразумила. Няма да видя повторение на безумната атака на лорд Ренд срещу нас, когато останем тук, в мир.

След това се поколеба и не ѝ беше трудно да се досети за причината. Винаги беше командир по принуда, твърде суров за дворцовата политика, чувстваше се неловко в присъствието на благородници от Големите домове и тяхното изискано и двусмислено поведение. Нито беше от словоохотливите. Но тук и сега имаше малък избор.

— Не така трябваше да бъде — каза той. — Ако не се задействах, имаше си причина. Ако избрах да забавя решението си, имах добро основание. Шаренас, не сме както бяхме някога. — Посочи лицето си, а след това огледа ръката си, увиснала във въздуха пред него. — Не това. Върховната жрица вижда твърде много в банална външност. Не, това, което ни сполетя — всички ни — е някаква неопределеност, сякаш духът ни се е препънал, изведнъж объркан. — Присви очи, загледан в избелялата си длан. — И все пак не предизвиква ли това тъкмо обратното? Белезите на вярата? — Вдигна очи към нея. — Аз съм непроменен в това. Тя иска да ме нарича Баща Светлина, но тази титла е като удар в гърдите. — Поклати глава и извърна очи, ръката му се смъкна.

„Баща Светлина. Върховна жрице, никакъв усет за ирония ли нямаш? Този баща тук се справи зле с подопечните си, законни и осиновени. Още по-лошо, войниците му са подивели, като разкъсана фамилия. Той е баща на хиляди.

Командире, какво ще направиш за децата си?“

— Сър, Синтара иска да ви постави в противоположна, но равна позиция на Майка Тъма. Знам, че е донякъде… опростенческо. Но може би посвоему е привлекателно.

— Не можеш да го удържиш — промълви той някак разсеяно. — Не и завинаги. Не е по силите на никой смъртен.

— Сър?

Гласът му стана по-твърд.

— Гневът, Шаренас, е непокорен звяр. Оковаваме го ежедневно в стремежа си да се държим цивилизовано. Свидетели на несправедливости навсякъде, възмутени от наглата злоупотреба с най-основното понятие за честност, отменяно така безсрамно. И след това безочието. Унижението. Щях да съм се отдалечил от това. Знаеш го, Шаренас, нали?

Тя кимна.

Той продължи.

— Но звярът се откъсна и сега тича с всички сили… но накъде? Устремен към какво? Обезщетение или отмъщение? — Извърна се на юг, сякаш можеше някак да погледне самата Цитадела. — Той обрисува каквото видя, а сега… сега, Бездната да ме вземе, не вижда нищо. Заради този ужасен акт на самоосакатяване… — Обърна се и я погледна в очите. — Дали се закле в триумфа на Мрака? Това се питам непрекъснато.

„Пред мен стои човек, изпълнен с твърде много мисли и твърде малко чувства.“

— Сър, Кадаспала беше полудял, от онова, което откри, от онова, което бяха направили със сестра му и баща му. Нямаше преднамереност в онова, което направи на себе си, освен ако не е било, за да издращи с нокти болката, изпълнила главата му.

Урусандер въздъхна и заговори с горчивина:

— Изтървах веригата и вече не мога да удържа звяра. Разбирам как трябва да изглежда това в очите на Аномандър и всички други благородници. Вата Урусандер чака в Нерет Сор, жаден да започне сезонът на войната.

Тя не каза нищо.

— Шаренас, каква вест носиш?

Каква вест? Е, очакван въпрос, предвид обстоятелствата. „Все пак… блажена Бездна, що за остров е този, на който съм се натъкнала? Що за мрачни морета го обкръжават? Сама ли препусках срещу зимата, с прясно вдигнатите гробни могили пред очите ми? Стоиш тук и чакаш вест за външния свят. Твоят остров, сър, е изгубен на всяка карта. Кадаспала? Забрави го онзи глупак! Сега се сбираме с всички мечове извадени! Урусандер, как да те доближа?“

— Сър, командир Торас Редоун в момента е извън строя. Разбита е от скръб, както ми казаха.

Избелялото лице пред нея не издаде никаква преструвка, когато се намръщи.

— Не разбирам. Някое скъпо същество ли е изгубила?

Шаренас се поколеба. Не беше предизвикателство към куража ѝ — щеше да каже истината тук, както се полагаше за най-верния капитан на Урусандер. Но невинността на този мъж я уплаши… „Невинност, спечелена, изглежда, в изпускането на една верига. Виждам по-малко баща и повече дете. Прероден ли, Синтара? Наистина, и люлката е студена, студена.“

— Сър, изглежда, Хун Раал ви е казал малко за разните си мисии из Куралд Галайн. Аз само минах след него и събрах всичко, което можах, въпреки че, трябва да се каже, рядко се оказвах добре дошла.

При споменаването на Хун Раал Урусандер се намръщи.

— Той е порицан, уверявам ви, капитане. Тази война срещу Отрицателите е едно нелепо подвеждане на каузата ни. Нанесе повече вреда, отколкото полза. Този човек не разбира от справедливост, нито дори от приличие, изглежда. — Извърна се и се загледа отново на юг. Вдигна ръка към лицето си, но предпазливо, сякаш несигурен какво ще намери допирът му. — Какво имаш да кажеш, Шаренас? И защо е това колебание?

— След малко, сър, ако ми простите. Откакто заминах последния път, е имало промени.

Той я изгледа рязко.

— Съмняваш се в положението си?

„Глупак. Съмнявам се в твоето.“

— Върховната жрица вече държи висока позиция. Хун Раал ли седи в шепата ѝ? А капитан Серап? Сър, трябва да знам… кой ви съветва по държавните дела?

Урусандер се намръщи.

— Приел съм отговорността за легиона ми. — Гласът му трепереше от емоция — ако не гняв, то може би беше срам. — Ще утвърдя справедливостта на каузата ни. — Помълча. — Капитане, не ми се предлага никакъв съвет, нито го искам. Възможно е това да се промени, след като вече се върнахте. Но другите, те идват при мен забулени в обърканост и ме оставят озадачен, а след това ме карат да се чувствам глупаво, че съм бил толкова сляп.

— Нищо ли не ви казват?

— Говорят само за предстоящото бракосъчетание. Сякаш те са тези, които ще го решат!

„Аа, виждаш презрението им, значи. Така ли е вече? Праведният гняв изгубен на хоризонта, сред бели ветрове. А тук, пред мен, Вата Урусандер, побеляващият вълк с извадени зъби.“

— Сър, това, което вие бихте могли да наречете брак, те го наричат машинация. В сплитането на ръцете, както вие бихте могли да го видите, те посягат за лост. Не съюз на любов следователно. Нито на почтително отношение, вие към нея и тя към вас. По-скоро те поставят и двама ви на една и съща наковалня и от два меча искат да изковат и усучат двама ви в едно-единствено оръжие.

— За да го владеят те?

Тя почти се сепна от внезапния огън в очите му, пламък с неестествено яростна светлина. „Зъбите остават, но все пак усещам неговата… безпомощност.“ Беше ли това белег от благословията на Синтара? Бяла кожа и ослепителните пламъци на Лиосан… всичко безсмислено? Дали проклинаше тя, както и благославяше? Какви бяха пределите на тази нейна новооткрита сила и това ли беше видяла Шаренас в Хун Раал?

— Мисля, сър, че те биха искали да владеят това оръжие, дори и да знаят заплахата от несигурни ръбове, хлъзгаща се хватка и неочаквано дебалансиране, и биха го размахали здраво, без да мислят за невинни жертви.

— Както казваш — каза той рязко, — несигурно оръжие, все едно какво може да желаят или очакват. Като си помислиш, че ни виждат по този начин, командир на легион и богиня. Просто като инструменти за амбициите им. Ще говоря с нея!

Имаше предвид Майка Тъма, очевидно.

— Трябва първо да тръгнат по онази пътека, и затова ви увещават да останете тук. Сър, наистина ли беше ваше желание да… не правите нищо?

— И да се доверя на всеки вестоносец? Вие, капитане, не бяхте ли достатъчно?

— Ден след ден, сър, повтарянето на клетвата ви във вярност, в името на мира, ми звучеше все по-кухо.

„Дано това да те ужили, Урусандер. Думите се носят като облаци над прогизналия от кръв пейзаж. Може да са възвишени и благородни, но сенките им се оказват слаби.“

Той се загледа, присвил очи, отново на юг, а после въздъхна.

— Пълен съм с обещания. Нито едно не струва и теглото на дъха, който ги изрича.

Прекалено многото светлина, изглежда, водеше до крайност. Малко баланс щеше да остане наистина за това новоизковано оръжие. С внезапна яснота тя видя брака, този съюз, който трябваше да донесе мир над владението. „Кървав мир. Светлината и Мрака ще воюват, един срещу друг. Виждам ръсенето на деца, семейното котило, користно и злостно. Брак на две спални, две цитадели, два свята.“

— Скръбта на командир Торас Редоун, сър, е заради войниците на легиона Хуст, почти всички от които вече са мъртви.

На лицето, което извърна към нея, бушуваше такава гмеж от чувства, че тя не можа да я проумее.

— Не може да бъде. Форулканите ли са се върнали? Отново ли започва войната? Няма да се примиря този път. Ще ги гоня до самото море и ще видя гребена на вълната червен години наред на онзи проклет бряг!

Тя примигна.

— Не. Форулканите не са дошли. Не са подновили никаква война. Не призна ли кралицата им справедливостта на поражението им? Лорд Урусандер, вие ги разбихте и те няма да се върнат.

— Какво тогава е сполетяло Хуст?

— Измяна — отвърна тя и отново се взря в лицето му, и отново се изуми от това, което видя. „Военачалник, който търси враг. Но разбира се, сега е сезонът за това, докато залите на твоя мир стават все по-малки.“ — Бяха отровени. В една-единствена нощ, след дар с вино и ейл. Дар, сър, от капитан Хун Раал.

Когато замълча, когато се втренчи в нея, лицето му беше като пропукал се лед. Шаренас отчаяно извърна очи и каза:

— Затова говорят само за бракосъчетанието.

Когато Урусандер най-сетне проговори, тонът му беше зъл и хладен.

— Как отговаря Първият син? Срещу нас ли тръгва сега?

— С какво? — отвърна рязко Шаренас. — Домашните мечове на благородниците? Никой не е призован в Карканас. Лорд Аномандър дори не е там. Търси Андарист. Лорд Силхас командва на негово място и се опитва да възстанови легиона Хуст.

— Но… как?

— Напада миньорските ями, сър.

Урусандер вдигна ръка и Шаренас замълча. Беше го поразила с думите си. Никой щит, вдигнат срещу тях, не можеше да издържи на неумолимия им бяс. Стори ѝ се, че видя в него вече, най-сетне, признаци на стъписване. „Но балансът не е игра. Прекалих ли, въпреки че казах само истината? Това ли е, може би, причината Урусандер да бъде държан в неведение?“

— Мислят ме за кукла — каза Урусандер. — Казаха ми, че Илгаст Ренд е отхвърлил всякакви опити за помирение. Жертвал е живота на Стражите и е убил много от собствените си войници. Смелост или страхливост беше това, че избра да умре в битка? — Махна с ръка. — Когато Калат Хустаин научи това, какво е направил Ренд с хората му… ах, дори аз не знам как бих преживял това. Такова предателство, и то от благородник… — Гласът му заглъхна и той отново отправи поглед на юг. — Любопитно е как ужасите изкатерват стените на праведното ни възмущение, нали? Нагоре и навън, изсипват се през бойниците в нощ на запалени факли и пердашени от вятъра пламъци. Виждам мрачните им фигури, разпръсват се навън и навън, над Куралд Галайн. Хун Раал? Духовете дано ми простят, но моите ръце го оформиха. Моят благословен, отровен портрет.

— Сър, не е достатъчно да се втвърдите пред такива зверства.

— Грешно ме преценяваш, Шаренас — отвърна Урусандер. — Изглежда, си забравила кампаниите срещу форулканите и джеларканите. Никоя битка не ще бъде разбулена преди да е спечелена. Трябва да мисля като командир. Отново, след всичкото това време. Дари ме с търпението си и смятай думите ми за обещание.

Шаренас поклати глава.

— Времето за търпение отмина, сър. Лагерът ви се нуждае от прочистване.

Урусандер я погледна.

— Толкова ли е трудно да се разбере? Продължавам да търся справедливост.

Шаренас погледна огризките на замъка, покрили глезените на лорда. „Няма да я намериш тук, Вата Урусандер.“

— Сър, на Хун Раал не може да се вярва.

Устата му се кривна в смътна усмивка.

— А на теб може?

Тя нямаше отговор на този въпрос. Всяко уверение щеше да я унижи.

След малко той поклати глава.

— Простете ми, капитане. Както казвате, имаше промени, откакто за последен път бяхте тук. Тъй че вие, поне засега, оставате извън всичко това. Глината ви все още е мокра, чака отпечатък и само се чудя кой би посегнал на такава гладка повърхност.

— Сър, не мога да не се усъмня във версията на Хун Раал за онази битка. Познавала съм лорд Илгаст Ренд през целия си живот. Била съм се редом до него. Познавахме страха на бойното поле, в грохота на оръжия и рева на човешкото гъмжило. Вярно, имаше свиреп нрав…

— Капитане, той избра да тръгне срещу нас. Той строи Стражите и потърси битка. Нищо от това не може да се оспори.

— Може би. И ако бе дошъл с личните си Домашни мечове, а не със Стражите на Хустаин, можеше да бъда накарана да повярвам на разказа на Хун Раал… макар че дори тогава щях да очаквам размяна на оскърбления и нанесена тежка обида, на която Илгаст не е имало как да не отговори. Но задачата, възложена на лорд Ренд — съхраняването на Стражите — той би я поел изключително сериозно.

— Изглежда, не е — отвърна Урусандер.

— И проблемът с погрома…

Урусандер изсумтя пренебрежително.

— За което Ренд предпочете да не приеме обещанието ми за справедливост, която да бъде наложена над всеки престъпник в редиците ми, всеки убиец на невинни.

— Дадохте ли му такова обещание, сър? Лице в лице?

Той придърпа по-плътно наметалото около себе си, а след това се обърна към тясната пътека, водеща към караулката при портата.

— Не бях разположен този ден — измърмори и тръгна.

Стресната от признанието му, Шаренас го последва.

— А след това, сър — настоя тя, — имаме избиването на легиона Хуст.

— В смисъл?

— Налагането на справедливост, сър.

Той спря рязко и се обърна към нея.

— Гражданска война, капитане. Това ни виси над главите сега. Въпреки че се придържах към мир — въпреки че избрах да остана тук, сдържайки здраво легиона си. Въпреки че призовах всеки своенравен ветеран да се върне при мен, под моя отговорност. И все пак те избраха да тръгнат срещу мен. Как мога да знам дали Илгаст Ренд не е изпълнявал заповеди на Аномандър? Как мога да не мисля за целта на удара по моя легион преди да е напълно събран, тактическата цена, стратегическото предназначение на такова нещо. В края на краищата това би трябвало да правя, капитане.

Закрачи пак.

— Съмнявам се, сър.

Думите ѝ го обърнаха отново.

— Обяснете, капитане.

— Ако беше по заръка на Аномандър, сър, Илгаст Ренд със сигурност щеше да дойде не само със Стражите. Щеше да вземе собствените си Домашни мечове, първо, и може би дори тези на Аномандър. Ами шейките? Кой повече понесе раните от онзи погром, отколкото воините монаси на Янис? Ами другите Велики домове? Да ви съкрушат сега щеше да е правилната тактика. Сър, Илгаст Ренд доведе при нас показна сила, символ на неодобрението му. Нещо се е случило на онази среща между него и Хун Раал. Щом Раал може да отрови три хиляди мъже и жени на Хуст, защо да се сдържа и да не предизвика Ренд да вземе глупаво решение?

Урусандер я изгледа. Денят гаснеше, вятърът се усилваше, жесток и студен.

— Не мога да кажа — отрони най-сетне той. — Хайде да го попитаме, а?

— По-добре да изчакаме с това — каза Шаренас. — Простете, сър. Но не знаем силата на лагера ви. Аз бих говорила първо с лейтенант Серап. Тя е понесла загубата на две сестри в края на краищата, и това като нищо може да е прояснило виждането ѝ за Хун Раал. Нещо повече, бих искала да разбера какво е мястото на Върховната жрица във всичко това. Ами Инфайен Менанд и Естала, и Халид Бахан? Командире, тези офицери, които току-що споменах — вашите фаворити в Легиона, — всеки от тях е назован в погрома и неговия мръсен списък от ужасни престъпления. Всеки един, бих казала, е действал по заповеди на Хун Раал.

— Мислиш, че двамата с теб ще застанем сами срещу строй, който вече е обвързан в заговор.

— Заговор във ваше име, сър, въпреки че тази кауза се развява пред тях като най-тънкото було. Когато последните пламъци на тази война угаснат, предвиждам внезапен край на илюзиите и амбицията ще се озове гола пред нас.

— Кой командва Легиона, капитане?

Тя поклати глава.

— Последният командир, който го поведе в битка, сър, последният, който го поведе до победа, беше Хун Раал.

— Направил съм грешка — каза Урусандер.

— Нищо, което да не може да се поправи — отвърна Шаренас.

— Шаренас Анкаду, сега във война ли сме? — Извърна поглед. — Нарекох го така само преди малко.

— Дори от това, сър, може да се спечели мир без повече кръвопролитие.

— Освен онези, които са извършили престъпления в мое име.

„Нима? И ще свършиш сега работата на враговете ни? Ще екзекутираш повечето офицери? Все едно дали Илгаст Ренд е чул за твоето обещание, или не, останал е скептичен. Твоята справедливост, Урусандер, най-добре процъфтява във въображението. Остава си идеал, неопетнен от реалния свят.

Хвърчи си над нас, щом искаш. Аз избирам земята под теб и я избирам спокойна.“

Заобиколиха нагоре и продължиха към караулката. Гаснещото слънце вляво от тях беше червено петно на хоризонт, потъмнял от изгорялата гримаса на гората. Небето над петното бе прошарено в златно.

Тя отново помисли за последното обещание на Урусандер. Справедливостта грееше яростна и огнена у мъжа, който крачеше до нея. Опиташе ли се да я наложи обаче… „Пред справедливостта на този мъж смъртната плът просто ще се стопи.“ Не, щеше да бъде затрудняван на всеки завой. Онова, което бе започнало с убийството на Енесдия — касапницата на мястото на бракосъчетанието, — беше серия от отмъщения. Твърде много оскърбени страни, за да се търси нещо като истинска справедливост в онова, което предстоеше. Не беше дори сигурна дали Урусандер ще може да си върне властта над собствения си легион. „Не и докато Хун Раал е жив.“

Родословната линия на Исгин живееше под собственото си проклятие, а Хун Раал беше просто последният от родствения списък на глупаци. Но такива петна обикновено се разширяваха навън.

В правосъдието на Урусандер нямаше финес. Не само една война се водеше тук. Той, разбира се, трябваше да съзнава това. „А аз? Посветила ли съм се вече на Вата Урусандер? Не съм ли благородничка? Що за тежък избор ме чака, ако всичко това се разгърне?“

Не, сега не беше моментът за решение. Засега щеше да държи на честта и на своя дълг към командира си. Докато той изглеждаше годен да командва. Дойдеше ли време да ѝ се наложи да се откъсне, щеше да е готова.

— Шаренас — каза Урусандер. — Доволен съм, че се върна.

Ценно беше да се поддържа близост с онези, които пребиваваха във всякаква компания, най-вече незабелязвани, винаги пренебрегвани, онези, чието единствено предназначение беше да почистят оставената бъркотия. Мисълта се задържа в ума на Върховна жрица Синтара, докато гледаше разсеяно младата слугиня, събираща остатъците от вечерята. Знаеше също така как мислите на един мъж щяха да тръгнат по съвсем различни пътеки, докато оценяваха и може би си спомняха, с очи, впити в извивката на задника на момичето под тънката пола.

Низки импулси витаеха в наситения с тежката миризма на вино въздух и не беше нужно да поглежда госта си, за да отгатне посоката на размислите му. Апетитите на един пиян мъж бяха слепи за всяка острота. Блюда можеше да се счупят, младата жена можеше да извика, а в ума си той я събаряше на пода и разкъсваше границите на страстта си.

Не беше лесно да се играе с мъж като Хун Раал. Докато нейното трезво остроумие можеше да се приплъзне, да заобиколи и да продължи, един пиян мъж беше склонен към внезапни, неочаквани ходове. Танцът винаги беше несигурен.

Засега обаче, в това наситено мълчание след храна и вино, можеше да пренебрегне Хун Раал и да размишлява за необходимостта от незабележими хора. Само един заблуден глупак можеше да има дързостта да утвърждава идеята, че всички са равни — все едно кой е арбитърът, окончателният съдия за такива неща; чистият идиотизъм на едно такова твърдение не заслужаваше сериозно обсъждане. Преценката сама по себе си не беше престъпление и едва ли беше нещо, което да те сплаши, след като алтернативата беше свеждането на всички неща до някакъв идиличен, но невъзможен идеал.

Слушала беше дърдоренията на Урусандер за справедливост, сякаш с постановяване и очертаване може да се създаде закон, който да замести онова, което е и неопровержимо, и напълно естествено. „Ако в печеленето на привилегии, в добиването на господство над други се оказва, че водим вечна война, за да запазим всички неща на правилното им място — включително и по-низшите хора, — чудно ли е, че ние, избраните малцина, започваме да живеем живот под обсада? И кой може да се изненада, когато отчаянието ни тласне към жалки актове на жестокост?

Такива закони, каквито би искал да наложи Урусандер, ни обрисуват лицето на врага. Не може да е иначе. Нещата не са равни. Хората не са равни. Има малцина, които управляват, докато останалите трябва да ги следват.

Хун Раал може да има тази жена, тази слугиня, ако така избере. Нейният живот е в неговите ръце. В моите също, впрочем. Но нямаме нужда от закони, които да ни налагат етиката на поведението ни. Добродетелта никога не стои отвън в очакване на покана като непознат на събиране. Тя се ражда от светлината вътре в нас.

Тъй или иначе, виж как ярко грее тя у някои, но не у други.“

Слугинята излезе.

— Нова ли е? — попита Хун Раал.

Синтара въздъхна.

— Много млади жени идват сега при мен. Задачата ми е да ги разпитам и да намеря мястото им, било в домакинството или в храма.

— Аха — каза Хун Раал и кимна бавно. — Не е минала проверката значи, като кандидат-жрица.

— Низше потекло и невежа — каза Синтара и се отпусна на възглавниците си. — Напълно ѝ липсва каквато и да е искра.

Хун Раал посегна за чашата си.

— Повечето войници в легиона ми биха получили същата оценка, ако я направиш за тях. Низше потекло. Не знаят много. И все пак, не са ли ценни те? Не са ли достойни да се бориш за тях? Техният живот, Върховна жрице, не бива да се прахосва.

— О, спести ми това — отвърна тя. — Хвърляш ги в зъбите на битката и мислиш само за изхода, за скърцащото изместване на огромни невидими везни. Тласка ли те това на стъпка по-близо до онова, към което се стремиш? Това е единствената ти грижа, капитане.

Той я изгледа за миг изпод натежалите си клепачи и поклати глава.

— Грешиш. Търсим признание. За жертвите, които направихме.

— О? А Домашните мечове на Великите домове не направиха ли същите жертви? Защо тогава не ги цениш така високо?

— Но аз ги ценя. Войници, не по-различни от нас. Господарите им са тези, с които имаме разногласие. Всъщност, Върховна жрице, не би ме изненадало, ако открия, в деня на битката, че много от тези Домашни мечове отказват да извадят оръжия, отказват всъщност да направят онова, което техните господари и господарки ще поискат от тях.

— Това ли е мечтата ти, Хун Раал? Истински бунт на простолюдието, на низшите, невежите и глупавите? Ако е така, то Върховен дом Светлина не е за теб.

Той се усмихна, вдигна побелялата си длан и я огледа.

— Дарът не направи такива разлики, Синтара, и определено не такива, каквито би искала да наложиш сега. Колко бързо се покварява една вяра.

Прониза я гняв, но тя го овладя.

— Прецени следното тогава. Ако няма такива, които да служат, ако с издигането на всички смет задръсти улиците, храни останат несготвени, нивя останат неожънати, дрехи неушити, непометената прах ни задави всички, какъв ще е този твой рай тогава, Хун Раал?

Той я изгледа намръщено.

Тя продължи:

— Ти носиш меч, капитане, намекващ за заплахата зад всяка твоя молба. Но не просто молби — в края на краищата няма нужда да смекчаваме значението на думите, — не, зад твоите очаквания. За покорство. За подчинение. За продължаването на нещата така, както са, стига нещата така, както са, да те поставят над другите и да заздравяват претенцията да властваш над тях. Колкото до войниците ти, ами, смятам, че техните мечти са същите като твоята — не по-различни от твоята. Свита слуги за всеки войник, роби дори, като доказателство за онова „признание“, което толкова желаеш. Във всяко изорано поле ще изникне някое имение, щом твоите любими войници се пръснат, за да създадат своето подобаващо място в новата схема. Колкото до селяните, е, техният живот няма да се промени. Той изобщо не подлежи на промяна, не и в твоите сметки, всеки случай. Би искал да разтърсиш реда, но не дотолкова, че да разбиеш рамката. Тази твоя война, Хун Раал, е само едно разместване на парчетата. Това и нищо повече.

— А твоят стремеж какъв е, Върховна жрице, ако не същият, докато си пробиваш с лакти път към масата? — Изсумтя зад чашата си. — Добре танцуваш, но в същия огън като нас останалите.

— Не — отвърна тя. — Ти можеш да имаш тази маса, Хун Раал, и всички нови, но мръсни лица около нея. Това, което аз търся, е ново място, ново владение всъщност. Където властва Светлината, а Мракът няма права. Ще го направя тук, в Нерет Сор.

— Това не ни печели нищо, Синтара. Те ще се оженят. Ще има единение чрез равновесие. Мрак на едната страна, Светлина на другата. — Изражението му стана противно. — Сега седиш тук и се опитваш да промениш онова, за което се съгласихме, и това не ми харесва.

Тя присви очи.

— Усещам как силата на моя дар те изпълва с жар. Кой щеше да си е помислил, че Хун Раал, този груб, рядко трезвен капитан на Легиона, би могъл да намери в себе си избуяващо чародейство? По титла би трябвало да се наречеш магьосник и да се свърши.

Той се засмя, взе каната вино и се отпусна на възглавниците. Напълни чашата си отново.

— Щях да се зачудя дали знаеш. Това е… интересно. Проучвам го, но внимателно. Рисковано е да си прибързан в такива неща, както съм сигурен, че си открила.

— Разбирането ми е абсолютно — отвърна тя. — До такава степен, че те съветвам да бъдеш крайно предпазлив в това проучване, Хун Раал. Би могъл от невежество да развихриш нещо, което да не можеш да се надяваш да контролираш.

— Бездната да ме вземе, Синтара, колко нагла си станала. Млади жени идват при теб, грейнали с мечти за по-добро бъдеще за себе си, за своя окаян живот, а ти пращаш повечето да чистят в кухнята, да обслужват теб и гостите ти. Твоят Върховен дом Светлина изглежда подозрително сходен с всеки друг благороднически дом, и все пак седиш тук и ръсиш досадни претенции, за да оправдаеш своето — явно — почти универсално презрение към всички други. — Замълча, отпи и добави: — Вече разбирам какво видя Ланеар в теб. Плътската красота прикрива грозна душа, Синтара.

— Вече не — отвърна тя рязко. — Пречистена съм. Преродена.

— Повторена по-скоро — подсмихна се той.

Щеше да дойде време, вероятно скоро, когато този мъж нямаше да ѝ трябва повече. Тази мисъл я успокои.

— Още не си попитал, Хун Раал.

— Какво да попитам?

— Слугинята. Искаш ли я тази нощ? Ако да, твоя е.

Той остави каната и чашата и се надигна внимателно.

— Човек има нужди — измърмори.

Тя кимна.

— Ще ти я пратя в покоите. Можеш да я имаш, за ден-два. Но не повече, за да не се натрупат чиниите.

Той я изгледа със зачервени очи.

— Казваш, че би трябвало да се нарека магьосник, Синтара. Бих ти дал един мой съвет. Не си единствената в тази новооткрита сила. Най-добре е, мисля, да работим заедно. Урусандер се оженва за Майка Тъма. Дава му се титлата Баща Светлина. Същия ден гражданската война свършва. Колкото до теб и Емрал Ланеар, ами, борете се с вашите храмове колкото искате, просто нека да е възпитано.

Замълча, докато излизаше. Опасни противници можеха да са някои пияни мъже. Все едно. Магьосник или не, никога нямаше да ѝ е равен.

Тя отприщи в ума си мигновен спазъм на сила. Почти веднага една странична врата се отвори и момичето залитна в стаята, ококорено и уплашено.

— Да — промълви Синтара. — Аз бях това. Хайде, приближи се. Трябва да погледна в душата ти.

Дори ужасът не можеше да надделее срещу волята на Синтара. Тя намери душата на момичето и изтръгна живота от нея. На негово място посади зърното на себе си, малко нещо, което щеше да завладее новонамереното си тяло и да го поведе към несметни ужаси. Вече през очите на момичето Синтара можеше да гледа навън когато си избере и дори Хун Раал нямаше да го разбере.

— Хайде, магьоснико — прошепна тя, — да видим дълбините на страстите ти, нали? Неща за употреба, неща за злоупотреба, неща, които да заплета както аз искам.

Изпрати момичето в покоите на капитана.

Имаше полза да държиш такива същества подръка.

„Низше потекло, невежа. Такава жалка душа, толкова лесно угасена. Не е голяма загуба.“

Щеше да вдигне храм, тук в Нерет Сор. И да постави в пода му Терондай, изкусно пресътворяващ слънцето и знойния му дар на огъня. Емблема от злато и сребро, символ на такова богатство, че и на крале да им призлее. Храм, който да приюти хиляда жрици, две хиляди слуги. А в централната зала щеше да вдигне трон.

Бракът беше обречен. Не беше останало достатъчно у Вата Урусандер, за да гарантира добър баланс. Може би, помисли тя, той никога не е бил онова, което другите вярваха, че е. Нямаше голяма стойност в това да командваш армия: нужните таланти за това като че ли не бяха много, а респектът, който му се отдаваше, беше ужасно непропорционален.

Нужно беше човек само да погледне Хун Раал, за да види истината за това. Неговият талант служеше само за да подхранва амбициите на други, облечен в мундира на приемливо насилие. Когато погледнеше войници, тя виждаше в тях деца, все още заклещени в своите детски игри на героизъм, триумф и велики каузи. Но толкова много от това беше заблуда. Герои падаха в героизма си, повечето по случайност. Триумфите бяха краткотрайни и в крайна сметка не променяха нищо, което ги правеше кухи. Колкото до великите каузи, колко често те се оказваха не повече от лично възвеличаване? Надутото мъжко перчене, приливната вълна на възхищението, избликването на славата.

Слугите щяха да влязат на пръсти и да разчистят мръсните петна, щом тази бляскава светлина угаснеше.

Младата жена щеше да го задоволи, знаеше тя. Всеки герой с мъжка осанка се нуждаеше от своята покорна красавица, същество възбудено от вонята на стара кръв по ръцете, тръпнещо да види дирята, която е оставило с купищата мъртви тела. Ами че тя само дето не се беше олигавила в очакване на силните му ръце около себе си.

Героите маршируваха в двора долу, ден след ден, весели и шумни в наперените си пози. Всеки от тях стоеше, в строя или сам, с оръжия, готови да бъдат извадени. Това заявяваше на всички колко са опасни. О, тя ги разбираше много добре. И също като съдбата, очакваща Вата Урусандер, всички те скоро щяха да проумеят собствената си неуместност.

„Никога не е имало век на герои, или поне такъв, за който поетите да пеят в епическите си сказания. По-скоро виждаме един век след друг, и следващ, всеки еднакъв във всяка подробност, освен лицата… а дори и тези лица се размиват в еднаквост след време. В осъзнаването на това, чудно ли е изобщо, че Кадаспала полудя?

О, могат да посочат клането, убийството на сестра му. Но вярвам, че това е друг вид смърт, която най-великият художник на портрети на нашия век разбира. Понеже най-сетне осъзна, че всяко лице е същото. И то го гледаше, глупаво като на вол лице, войнствено и непроменящо се. И онова, което някога е било добродетели, изведнъж се разкрива какво е наистина: гордост и надуване, перчене и претенция.

Векът на героите идва като вяра и остава невидим, като убеждение. Дори незабелязан, след това намира възкресение в миналото, единствения свят, който може да нарече свой роден.“

Нямаше нищо, за което да се заплаче, никаква истинска загуба, която да се оплаче.

Щеше да вдигне храм на Светлината и чрез тази Светлина щеше да разкрие нежелани истини, и в тази Светлина нямаше да има място за криене. „И тогава, приятели, в онзи друг век, в който герои не може да се намерят, да видим каква слава можете да спечелите.

Но не бойте се, давам ви хиляда глупави девици, които да използвате. От тях има неизчерпаемо изобилие.

С моя храм и новия век, който той ще роди, мога да предложа това обещание — свят, в който не могат да виреят никакви лъжи, нито дори онези, които шепнете на себе си. Само истина.

Урусандер иска чиста справедливост? Добре тогава, в името на Светлината аз ще я донеса.“

С достатъчно натиск и най-пасторалната общност може да се пропука. Твърде много чужди, твърде много нови и неприятни течения на сила и заплаха, и съседи, започнали да придобиват жестоки навици. Подозрителност и негодувание процъфтяваха, а невидимият порой, който течеше дълбоко и раздвижваше утайката, побираше в себе си цялото насилие, очакващо да се развихри.

Градът под цитаделата на Урусандер беше страдал твърде дълго. Понасял бе ударите от неочаквани смърти, огъвал се беше от внезапни загуби и тълпите с непознати лица, повечето нагли и презрителни, ставаха все по-мрачни и зли.

Капитан Серап отбягваше лагерите на Легиона около града. Външно скърбеше по двете мъртви сестри, тъй че колегите ѝ и войниците стояха на разстояние и това я устройваше. И да страдаше наистина от загубата на близките си, усещането бе смътно, почти безформено. Беше намерила една кръчма на високата улица, която, макар и понякога да ставаше пристан за войници извън дежурство, беше най-често претъпкана със селяци, чието унило негодувание бе надвиснало гъсто и горчиво в пушливия въздух.

Беше атмосфера, която тя приемаше с охота; силният въртоп на зъл хумор вече бе нещо, което можеше да носи, като зимно наметало, а под задушаващата му тежест беше замаяна и затихнала, вътрешно и външно.

Нямаше никакво желание да се напие. Никаква особена нужда да се вцепени в забрава, а отдаването на дивия изблик на похот, страст и бъхтещи ръце и крака в някоя от стаите на горния етаж беше много ниско в списъка ѝ на желания.

Единственият дар, който търсеше — онзи, който беше намерила тук, — беше самота. Винаги ѝ се беше струвало странно как толкова много от приятелите ѝ войници се боят от изолация, сякаш са заточени на малък остров сам-сами. Има мигове, през които трябва да се мине бързо, мигове, изпълнени до ръба с… с каквото и да е. Всичко на ръка разстояние всъщност. Разговори, претъпкани с нищо, което да си струва; игри, в които ашици се въртят и подскачат, и със залози с дръзки жестове или дивашки вик; изпънат твърд мускул или мека плът според вкуса на човек. Някои можеха да седят сами, да си точат ножовете и какво ли не още, докато други мърмореха житейските си изповеди над халбите ейл и кимаха, оценявайки стойността на всяко върнато ехо. Но единственото, което правеше всичко това, бе да бележи отминаващото време и да го превърне в нищо друго, освен в нещо, което да се запълни.

За да не проговори мълчанието.

Изумително, напомни си Серап, колко много неща има да каже мълчанието, ако му се даде шанс.

Сестрите образуваха общност, здраво свързана и заговорническа. Тази общност се надсмиваше на всякаква нужда от самота, макар и само за да отбие заплахата, която представляваше тя. Трябваше да ѝ липсват повече, отколкото го усещаше. Вместо това се чувстваше откъсната, оставена да я носи течението, и сега плуваше по обвита в мъгла вода, където едва по някоя рехава вълна нарушаваше голата повърхност.

Беше странен свят, това мърморещо мълчание, това унило езеро, което изглеждаше толкова пренебрежително към жалост, скръб и състрадание. Никакво желание нямаше да се пресегне и да наруши огледалното съвършенство на спокойствието, което я обкръжаваше. Стигаше ѝ, че просто слуша.

Рисп бе загинала в битка, далече на запад. Първата ѝ битка. Севег беше умряла малко извън Нерет Сор, убита от един ранен офицер на Стражите. Това също беше нейната първа битка. В бъркотията на войната има подробности, за които рядко се споменава — истината за толкова много загинали в първата си битка. Това твърде много намеква за нещо неприятно, нещо жестоко, затаено в очакване под границите на спокойния размисъл. Мълчанието го нашепва на онези, които дръзват да се вслушат. „Свързано е, скъпа, с изпращането на невинни на война.“

Е, разбира се. Кой би направил такова нещо?

„Те. Отново и отново. Обучението е само най-тънкото лустро. Невинността остава. Докато въображението на всеки млад войник гради подобаващи сцени на предстоящото, невинността остава. Хайде, мили дечица, извадете сега меча и напред в гмежта.

Тук идва първият шок. Лица, застинали от решимост. Други пред теб, всеки се стреми да сложи край на живота ти. На твоя живот! Какво се е случило? Как може да бъде?“

О, можеше. Беше. Никакви здраво препасани мундири не можеха да скрият белите, неопетнени знамена, носени от толкова много в битка.

Но да мислиш за това означаваше да усещаш как сърцето ти се разбива, и се разбива, и разбива. „Забрави ги онези млади лица, стараещи се да изглеждат свирепи или опасни. Остави мимикрията на усилието да изглеждат помъдрели, отегчени или безразлични. Всичко това, скъпа, е маска, обърната и навътре, както и навън, маска, която не убеждава никого. Съсредоточи се преднамерено тук, върху онези бели, девствено чисти знамена.

И помисли, ако смееш, за онези, които са ги изпратили в битка. Мисли, Серап, защото аз не мога. Не трябва. Но ако се доближим твърде много, ти и аз, ако натиснем напред с този безмълвен разговор, една от нас ще потръпне накрая. И ще избяга.

До края на мълчанието, спряно с празни разговори или халби ейл, или мъже, в чийто скут ще се хлъзнеш със смях и обещание. В компания, и в запълването на този момент. Запълване до пръсване, жадна да прелееш в следващия момент, и следващия…“

Самотата изисква кураж. Тя вече знаеше това. Побърканите гуляйджии издаваха страха си в това диво и настойчиво общуване с каквото и да е и с всичко; тази несекваща нужда да се влееш, във и помежду, и да стоиш вечно надалече от виещото мълчание на това да си сам. Но тя нямаше да се поддаде на презрение, защото можеше да види в тяхната нужда нещо, което познаваше добре.

Отчаяние.

„Отчаянието е тайният език на всяко кандидат ново поколение. И го намираш в лицето на всяка невинна душа, докато тя марширува в бойния поход на бъдещето. А останалите, вече не така невинни, гледаме с празни, безразлични очи.“

Седеше сама в сумрака и дима, а от всички страни бели знамена се вееха в мълчанието.

Малко след това в кръчмата влязоха двама войници. Имало беше време, не толкова отдавна, когато дисциплината на Урусандер беше като юмрук, стегнат около легиона му. Благоприличие и вежливост властваха в държането на подчинените му, на служба или не.

Но Хун Раал не беше Вата Урусандер. Уроците, научени от капитана от битките му в миналото, попадаха на погрешната страна на благоприличието и превръщаха вежливостта в подигравка. Разбира се, той съвсем не беше единствен в тези горчиви последици, при които цинизмът и презрението дебнеха ветераните, и помислеше ли малко, Серап се улавяше, че отбягва опасните понятия за ценността на нещата и за истинската цена на войната.

Новодошлите влязоха наперено, подканяйки някой да ги предизвика. Не бяха съвсем трезви, но никой от двамата не беше толкова пиян, на колкото се правеха.

Отпусната в стола си в сенките, Серап остана незабелязана от двамата мъже, докато крачеха към тезгяха.

— Надушвам Отрицатели — каза единият войник и махна към кръчмаря. — Ейл, и без оная разредена пикня, която предлагаш на всички останали тук.

— Има само едно буре — отвърна кръчмарят и сви рамене. — Ако не ви харесва каквото предлагам, винаги можете да напуснете.

Другият войник се изсмя.

— Аха, можем, да. Не значи, че ще го направим обаче.

Селяци на една близка маса отдръпваха столовете си. Братя, реши Серап, четирима. Едри и плещести, твърде бедни, за да пият достатъчно, колкото да се напият, сега те се размърдаха като раздразнени мечоци.

Кръчмарят наля две халби и помоли да му платят, но никой от двамата войници не предложи пари. Взеха халбите и пиха.

Четиримата братя вече се надигнаха и скърцането на столове накара войниците да се обърнат. И двамата се усмихваха, когато посегнаха към мечовете си.

— Да си играем ли искате? — попита единият войник, докато вадеше оръжието си.

Братята се поколебаха. Никой от тях не носеше никакво оръжие.

Серап стана и пристъпи от сумрака. Щом войниците я видяха, лицата им помръкнаха. Тя се приближи към тях.

— Нямаше да има проблеми, сър — каза вторият войник.

— О, щеше — каза Серап. — И точно такива, които търсехте вие. Колко чакат навън?

Мъжът трепна, след това се усмихна криво.

— Имаше слухове, сър, за Отрицатели, които се мотаят из града. Шпиони.

Първият войник добави:

— Един приятел от отделението го наръгали, сър, снощи. Така и не видял кой му скочил. Търсим за ножове, сър, нищо повече.

— Хебла го намушка войник — каза Серап. — Лъже на ашици, игра, която никой не може да си позволи да играе с войници на Легиона. В коя рота сте двамата.

— Девета, сър, в Сребрата на Халид.

— Неговите Сребра. — Серап се усмихна. — Как обича Халид помпозните си прякори.

Вторият войник се обади:

— Ще се постараем да уведомим капитана си какво мислите за тези прякори, сър.

— Бодване с меча ли беше това, войник? Е, добре, когато все пак кажете на Халид, постарайте се да се задържите, в случай че споменаването му напомни как се изсмях право в лицето му. Сребра, Злата! Защо не си обръснете главите и да се наречете Перли? Или, за по-негодните в ротата ви, Бляскави камъни? Е, боя се, че смехът ми му скъса нервите. Лесно става, както несъмнено ще се уверите.

Забеляза, че двамата се затрудняват как да ѝ отговорят. Възможността за насилие не беше далече. В края на краищата, щом един офицер беше обидил командира им, нямаше ли да спечелят поддръжката на Халид, ако кръвта на този офицер се пролееше? Всъщност не беше ли ги провокирала тя току-що, поставяйки под въпрос честта на ротата им?

Когато първият войник стисна дръжката на меча си, Серап се усмихна, пристъпи към него и посегна с ръка уж да го погали по лицето. Видяла объркването му, се усмихна още по-широко и в същото време коляното ѝ се заби в слабините му.

Това го запрати на мръсния под като изтърван чувал с ряпа.

Серап вече се обръщаше, левият ѝ лакът се натресе в лицето на втория войник и му счупи носа. Задоволството, което изпита, щом главата му се отплесна назад, беше почти плашещо. За миг осъзна, че гневът ѝ се е трупал от доста време и че е търсила отдушник… какъвто и да е отдушник.

Вече се отдръпваше, за да спечели добра дистанция. Ритник със страната на ботуша под ъгъл надолу в левия крак на войника, точно под коляното, донесе задоволително изпукване. Мъжът рухна с вой на пода.

Вратата на кръчмата се отвори широко и вътре нахлуха още трима войници. Серап се обърна към тях.

— Стой на място! — Посочи първия войник, жена, която май познаваше, но името ѝ убягваше. — Приберете си приятелите от отделението, ефрейтор. Ваденето на меч срещу офицер на Легиона е углавно нарушение — обезоръжете този и го приберете в ареста. Отивам да поговоря с капитана ви, след като, изглежда, губи контрол над Сребрата си.

Ефрейторът опули очи и отвърна:

— Да, сър. Нашите извинения, сър. Чу се за бунт в тази кръчма и…

— Повод да предизвикате бой с местните, искаш да кажеш. Още не съм решила колко от вас да бъдат обвинени. Предполагам, че зависи от следващите ви действия, ефрейтор.

Тримата новодошли изнесоха набързо падналите си другари.

Щом напуснаха, Серап извади от кесията си монета и я плесна на тезгяха.

— За бирите им — каза на кръчмаря и закрачи към четиримата млади братя. — Чуйте ме, глупаци. Когато дойдат двама войници с мечове, не ги закачате. Разбрано? Първо, те не са сами. Второ, жадни са за кръв. Ясно ли е?

Отвърнаха ѝ с кимания.

— Добре, сега сядайте и си поръчайте по едно — аз плащам.

След което се върна на масата си.

Скрита отново в сенките, зачака жаждата ѝ за кръв да премине. Мълчанието имаше да ѝ каже някои неща за това, но тя не беше в настроение да му обръща внимание. Уви, то се оказа настойчиво. „Заразява ни всички, този нарастващ гняв, и как лесно отвръща на всичко, което ни безпокои, на всичко, което ни тревожи, и на всичко, което ни плаши.

Исках бой колкото и те.

О, бяло знаме, влезе толкова наперено, исках да те видя оцапано с червено. Макар и само за да изтъкна главното.

Само да можех да открия кое е главното, щяхме да приключим с нощта окончателно.“

— Ужасно е — каза мъжът. — Не мога да го махна от черепа си, и това е.

И скри лице в шепите си.

Ренар го изгледа за миг и отиде до пътния си сандък.

— Имам вино. — Вдигна капака и бръкна вътре.

— Причинява ми главоболие — каза мъжът иззад шепите си.

— Тогава си смъкни дрехите и можем да забравим този свят за малко.

— Не.

— Войник, какво искаш от мен?

Ръцете му се смъкнаха от лицето, но той отказа да я погледне.

— Около лагерния огън, с хора, редом с които се биеш — хора, за които се биеш всъщност — ами, човек би си помислил, че може да говори с тях за всичко. Но не е така.

Ренар си наля вино, затвори сандъка, седна върху него и каза:

— Дори думите не са безплатни.

— Знам. Ще ти платя за… времето. Ако е приемливо.

Тя обмисли предложението му.

— Не съм майка ти. Нито жена ти. Когато казах за бягството от този свят за малко, имах предвид толкова за мен, колкото и за теб. Но предполагам, че рядко на някого от вас му хрумва за моята страна в сделката, нали? В края на краищата плащате, за да отговорите на своите нужди, не на курвата. — Махна с ръка, когато той понечи да стане от леглото. — Няма нужда да си ходиш. Това, което парите ти купуват от мен, зависи главно от теб. Това исках да кажа. Но също така те предупреждавах — не разполагам с някаква особена мъдрост, нито с ценен съвет. Не мога да облекча пътя ти, войнико.

— Тогава какво можеш да направиш?

— Мога да слушам. За парите. Както казах, плащаш за това, което ти трябва.

Изгледа я рязко и тя не можеше да не види младостта му, детските му очи, така ужасно заклещени в тяло на мъж и войнишка броня.

— Студена си, нали?

— Да — отвърна тя. — Предполагам, че да.

— Може би точно от това имам нужда. — Заби поглед в пода на палатката. Сключените му ръце трепереха нервно. — Сурова преценка. Справедлива присъда.

Тя отпи от виното. Беше започнало да се разваля.

— Възвишени думи за един войник.

— Имаше три момчета в горския лагер. Малки, не стигаха и до кръста ми. Бяхме три отделения. Четвърто, седмо, второ. Ами, когато приключихме с майката, някои от мъжете… посегнаха на момчетата. Тези момчета… не аз им прерязах гърлата, когато приключи, но съжалявам, че не бях аз. Ще ми се аз да им бях предложил тази милост. — Вече трепереше цялото му тяло и леглото скърцаше. Думите се бяха излели на порой и тя видя в очите му, че няма връщане. — Не ги пипнах, момчетата имам предвид. Никога не бих могъл да направя нещо такова. Но сега те непрекъснато са с мен. Израженията им, когато… когато направихме каквото направихме на майка им. А след това шокът, когато се нахвърлихме и върху тях. Безизразни лица, като кукли…

Заплака.

Ренар остана да седи на сандъка, объркана. Утешение ли искаше този войник? Или наистина търсеше осъждане? Ясно беше, че престъпленията са извършени. Урусандер щеше да се погрижи тези мъже да бъдат обесени. Всъщност възможно беше целите три отделения да увиснат на въжето. Осиновителят ѝ беше прочут с праведния си гняв.

— Докладвал ли си това на капитана? — попита тя.

Откровеният ѝ равнодушен тон се сблъска със скръбта му и я отмете настрана. Все едно го беше ударила през лицето.

— Това шега ли е? Та нали тъкмо тая кучка ни изпрати в онзи бивак! Можеше да чуе писъците на майката от поляната, където се беше изтегнала! О, и какво правеше, докато избивахме онова семейство?

— Все едно — прекъсна го Ренар, преди да е успял да ѝ каже какви ги е вършил капитанът им. Вече знаеше достатъчно, за да се досети коя е била. — И очевидно — добави тя, — Хун Раал не е, в стриктния смисъл, следващият по командната верига. Нали? Не, капитаните са равни, само Урусандер е над тях.

Мъжът стана и закрачи из стаята.

— Не можеш да знаеш. Както се криеш тук. Нали?

Тя се напрегна и ѝ беше нужно усилие да усмири треперещите си ръце. Отново отпи от бокала.

— Знаеш коя съм — каза тя. — Потърси ме, като си мислеше… какво? Че ще донеса това на Урусандер? Въртяло ти се е в главата — защо, нямам представа, — че двамата с баща ми все още се разбираме един с друг. Как го реши това? О, той я праща в курвенските лагери, защото е отегчена, скъпата му дъщеричка. Не прави ли точно това един баща?

Той спря да крачи и седна.

— Тогава ти въздай неговото правосъдие, Ренар. Със собствената си ръка! Сърцето ми иска да смири пъкленото си туптене! Костите ми се стягат около него — едва мога да дишам. Заклевам се, онези насилени деца… те ме намериха. Терзаят ме денонощно. Не за това се записах във войската, не разбираш ли? Не беше в клетвата ми да служа на владението!

— Струва ми се, че възможно най-справедливото наказание за теб е да те оставят жив. Терзан от гузна съвест до края на живота си. Бягаш от призраците на трите изнасилени момчета, нали? Въпреки че не си бил съучастник. Е, жалко за теб.

Този път той я изгледа с гняв, с помръкнало лице.

— Не плащам за презрение.

— О, съжалявам. Опитвам се да изтъкна важното. Явно това, че сте изнасилили майката, си е в реда на нещата. Нейният призрак броди някъде другаде, предполага се. Но онези нещастни момченца, докато ти си наблюдавал отстрани! Като личинки са сега под кожата ти, глождят към сърцето ти. Разбира се, те са гледали теб, поне в началото, докато си шибал пищящата им майка.

Той стана и посегна за оръжейния си колан.

— За това няма да ти платя нищо.

— За това — отвърна тя — няма да бъда пътека на един страхливец. Знаеш пътя до цитаделата. Сигурна съм, че Урусандер е там в момента. И да, ще приеме аудиенция с войник от легиона си.

— Приятелите ми от отделението…

— А, да. Ами, ще го научат, разбира се, веднага щом се повдигнат обвиненията. Сега разбирам защо си помисли, че ще е най-добре да мине през мен. В този случай всички ще бъдете обвинени и всички ще ви чака едно и също наказание. Стоиш с братята и сестрите си, и ни веднъж те не поставят под съмнение теб или верността ти. — Ренар допи виното.

— Не е страхливост — каза войникът.

— Не е ли? Целият ти разказ е за действия на страхливци, от момента, в който влязохте в гората да избивате Отрицатели. Да убивате жени и деца? Да палите домовете им? Цели роти, толкова храбри с това как превъзхождате числено всеки свой враг и вдигате мечове срещу кекавите им копия и какво ли не. Металната ви броня срещу техните кожи. Железните ви шлемове и техните — ох! — колко чупливи черепи.

Той извади ножа си.

Тя го погледна в очите, без страх, разбираше какво ѝ е донесла тази нощ.

— Тъй да бъде — каза спокойно. — Дай ми тогава един миг на кураж.

С дивашко посичане — и с внезапен триумф в очите — войникът си преряза гърлото. Кръвта швирна.

Той рухна на пода и тя се отдръпна.

„Направи от тази курвенска палатка храм, а от мен жрица. Или поне някоя, която да стои вътре за неговия бог — както уж правят жриците. Изрече престъпленията си…“ Но тялото, лежащо до леглото ѝ, толкова неподвижно сега, след като само допреди миг беше пращяло от живот… не можеше да откъсне погледа си от него.

„Има начини да се напусне. Най-лошият е също тъй най-окончателният. Виждаш ли, кучият син напусна, но остави тялото си. Защо това ме кара да искам да се изсмея? Гостите винаги оставят бъркотия, нали? На домакина се пада да я почисти.

Не съм никаква жрица. Това не е никакъв храм. Но изповедите се изливат, нощ след нощ — само малко толкова мрачни като тази, разбира се. Но предстоеше. Трябваше да го предвидя. Глупците имат кръв по ръцете си, вина в душите си. Върховната жрица на Върховния дом Светлина не се интересува много от това, уви. А техните майки са далече.

Това е, вече го разбирам, въпрос на вяра. Вяра или вери, естествените и другите, наложените.“

Спомни си края на битката със Стражите и виковете на войниците, оставени да умрат на полето, докато курвите и плячкаджиите обикаляха между тях. Толкова много бяха викали, като деца, майките си. Техният бог, или богиня, бяха твърде отдалечени за тях в това протяжно пътуване към смъртта. Вярата беше това, от което бяха отпаднали, изоставени. Какво беше останало, ако не най-чистата, най-милата от всички вери. „Мамо! Моля те! Помогни ми! Прегърни ме!“

Беше свидетелка на всичко това, там, сред купищата тела и вонята. Но спомените за собствената ѝ майка не предлагаха нищо. Твърде смътни, твърде безформени, от което онази безплътна, полувъобразена фигура се превръщаше в почти божествена.

„Грешна вяра, значи. Не онази, на която да се позова, не сега, нито по-късно. Нито дори в самия край, мисля.“

Но тези войници, те бяха далече от майките си и малцина можеха да стигнат до своите жени или съпрузи, стига да имаха такива. Провалени от Върховната жрица и онзи отдалечен и странно злокобен храм, който и в този момент строяха, и неговия бог, толкова ярък, че да заслепи всеки, който се осмелеше да извърне поглед към него. С пропаднала, също тъй, вяра в майката, която винаги е близо, винаги на едно късо, пълно със сълзи бягство, ръцете ѝ разтворени широко, за да прегърнат капризното дете. Вери, значи, проваляни и проваляни. Какво беше останало?

„Курвата, разбира се. Объркан и объркващ идол. Жрица и майка, любовница и богиня, и цялата вяра смалена до най-долните нужди, една проста игра, с която да се изиграят всички пъклени войни за власт. Изумително е с колко малко пари може да се купи, нали?“

Взе най-дебелото си наметало и излезе от палатката. Излезе от курвенския лагер, долепен до едната страна на най-външните траншеи на Легиона, и тръгна покрай насипа. Напред мъждукаха смътните светлини на Нерет Сор, а отвъд тях бе високият хълм на крепостта на Урусандер.

Мъжете умееха да запълнят времето ѝ, изглежда. Той я беше издирил, за да я превърне в своя ръка на правосъдието. Беше му отказала в лицето и в отговор на това беше отнел сам живота си. Спомни си триумфа в очите му в последния момент, при дара, който му поднесе собственият му нож. Имаше нещо в онези млади очи, което я беше пленило.

„Какво видя той, чудя се? Какъв път се отвори пред него? Внезапен изход, спасение от цялото изтезание? Или беше просто користният акт на едно себично дете, искащо по някакъв начин да накаже жената, стояща пред него… просто прехвърляне на вината, както ще направят всички страхливци.

Е, в това се провали. Горкият подведен глупак.“

Но имаше някаква ирония, реши тя, в това, че сега навлизаше в Нерет Сор, на път към тъмната цитадела, надвиснала над него.

„Скъпи татко. Нося ти вест за скрити храмове, където войниците ти изповядват престъпленията си. Заставам пред теб, една толкова използвана жрица, понесла в себе си жалния вик на един войник за опрощение… е, няколкостотин войници и няколко хиляди жални вика. Те са изгубили своите вери, разбираш ли. Всички вери, освен наемането на плътта ми, облекчаващо всички ни с уверението, че платен с пари, поне един вид вяра остава сигурен.

Така властта на сделката печели срещу всички други власти. Кажи на Върховната жрица да се вслуша. Да подканя изповеди с шепа монети, да се погрижи вярващите да разберат как се прави тази сделка. Те много бързо ще схванат идеята и всеки храм ще се отрупа със злато.

Но ѝ кажи също да не прави нищо с такива изповеди. Да изрича подобаващите думи за опрощение, ако трябва, но да не налага сурово правосъдие или подобаващо възмездие. Мъртвите грешници вече не са щедри, в края на краищата, и вече не са склонни да наемат за малко облекчението на гузната си съвест. Разбери го от курва, скъпа Синтара, въпросът е в наемането, не в купуването.“

Крачеше през града. Скреж покриваше разкаляната земя, стените на сградите. Горе — звездите, вечно на мястото си, вечно мълчаливи, вечно гледащи. Беше започнала да цени отчуждеността им. „Курва като богиня и богиня като курва. Ох, колко объркан е култът ти, нали? Все едно. Всичко се оправя накрая — видях го в очите на този войник.“

Имало беше ковачница под хълма на цитаделата, но собственикът ѝ беше умрял. Къщата, навесите и пристройките бяха съборени, заедно с къщите от двете ѝ страни, за да се отвори място за новия Храм на Светлината. Хун Раал го досмеша, щом си помисли за изпепелената земя, чакаща основните камъни, купищата пепел, сгур и въглени; натрошените тухли и пълните с пясък капки вода, станали твърди и чупливи като стъкло.

Малцина разбираха многобройните изражения на святото, които изпълваха света. Малцина имаха нужния ум, за да ги видят. Куралд Галайн, в края на краищата, беше роден от огньове, от ковачници и просторни гори гориво, чакащи зноя и дима на ковашкия труд. Ями в земята, жили руда, потоци от пот и капеща кръв, напрегнатите усилия на толкова много мъже и жени да направят от живота нещо по-добро, ако не за себе си, то за децата си.

Тъй че беше уместно да се издигне храм върху толкова свят терен. Не че Синтара щеше изобщо да проумее това. Беше се отдала, той вече го разбираше, на стесняване на святото, застрашително обкръжено от диво, хаотично разпространяване на профанното. След като всички такива потенциални заплахи бъдеха премахнати — осквернени всъщност, — е, тогава можеше да държи в прегръдката си всичко, което бе свято.

Религията, бе решил Хун Раал, беше бракът на святост с долно користолюбие, самоопределено и съзнателно ограничено, за да премахне естественото почитане — почитане, разположено извън храмовите стени, извън правилата и забраните. Извън — по-важното — самопровъзгласената власт на каквото духовенство е възникнало, за да управлява, с алчни ръце, светостта на нещата. „И да забогатява междувременно.“

Е, той разбираше Върховната жрица Синтара. Не беше трудно. Разбираше дори Отрицателите и заплахата, която представляваха те с откритата си вяра — с начина, по който правеха всички неща в живота си святи, от издялването на прът за шатра до пеенето и танцуването под светлината на пълни луни. Дори храмовете на шейките виждаха в тези обитаващи лесовете диваци заплаха за привилегиите, за които претендираха монасите и монахините. Което беше нелепо, като си помисли човек, понеже тези диваци от горите бяха всъщност паството на шейките, техните благословени деца.

„О, точно така е. Техните благословени деца. Истински деца, тоест тези, които можеха да откраднат, имам предвид. Остави майките и бащите. Просто децата, моля, за нашите благословени рангове.“

Отпи глътка вино, завъртя я из празнините между зъбите си, върна я да потече по езика още веднъж, преди да преглътне. Тъй. Разбираше Синтара и нейния благочестив Върховен дом Светлина. Разбираше Отрицателите също, и шейките.

„Но не и Майка Тъма. Не и тази празна тъмнина и нейния неосветен храм, нейния невидян олтар и невидим трон. Не това почитане на отсъствие. Скъпа Емрал Ланеар, наистина съчувствам. Наистина. Задачата ти е почти невъзможна, нали, докато твоята богиня не казва нищо. В това отчайващо мълчание, ами, аз също бих могъл да реша да взема в леглото си толкова любовници, колкото мога. Да запълня всички онези празни пространства, вътре, както и вън.

Е, Урусандер, стари приятелю, ти можеш да я имаш. Можеш да я намериш тоест.

Бъди сигурен, Синтара ще донесе светлина на сцената. Достатъчно, за да разкрие брачното ложе, поне. Ще махне с ръка и ще го сметне за благословия. Сякаш вие двамата сте деца, които само бихте се лутали слепешком в тъмното.

Венчай ги двамата, прочее. Огнено яркият кур на Урусандер. В нейната неосветена путка. Може би този съюз винаги е бил свещен, като си помисля. Бушуваща мъжка светлина, най-чиста женска тъмнина. Ние, мъжете, ние имаме нещо за пещери и други уютни места. Нашата утроба, от която толкова унизително сме били изхвърлени. За да прекараме цял живот в усилие да пропълзим обратно — но какво всъщност търсим? Светилище или забвение?“

Погледна надолу и избута главата на слугинята от слабините си.

— О, хайде, откажи се. Твърде много пих тази нощ.

Тя вдигна очи към него, погледите се кръстосаха само за миг, след това тя се превъртя настрани.

— Позабавлявай се сама — каза Хун Раал.

„Сега, скъпа Синтара, хайде да обсъдим идеята за убийство, нали? Ще боядисаме ли храма ти кървавочервен? Или първо да изчакаме няколко поколения? Или да възложим на инженерите да сътворят хитроумни улеи, през които да тръгне поток, който би искала да е несекващ?

И въпреки това порица привидната ми жажда. Пограничници, Стражи, Отрицатели, Хуст. Аз наистина съм прогизнал от кръв. Всичката — необходима, уви. Ще запазим шейките за по-късно. Първо трябва да бъдат унизени благородниците. Аномандър и братята му, смъкнати на колене. Драконъс прогонен… въпреки че, между нас казано, Синтара, признавам, че изпитвам известно възхищение към Консорта. Виж, това е мъж, който не се плаши от тъмнината! Толкова безстрашен, че да слезе обратно в утробата и да я превърне в най-великолепния палат на насладата!

Не е чудно, че благородните му родственици изпитват такава завист към него, толкова силна, че да разпалва постоянна омраза. Да, разбира се, ще се възползваме от това, при първа възможност: Все пак… горкият Драконъс. Никой мъж не заслужава съдбата ти, да бъдеш два пъти изхвърлен от утробата.“

Легнала до него, слугинята заизвива гръб и застена. Но екстазът звучеше някак пресилено. „Това девойче щеше да е чудесно като жрица. Много лошо.

О, Синтара, говорехме за убийство, нали? И за всички пътеки към и от мръсната му порта. И ето го моето обещание: когато най-сетне приключим със задачата си; когато най-сетне лорд Урусандер застане до Майка Тъма, двамата бракосъчетани… не очаквай трети трон, Синтара — нито за теб, нито за църквата ти. Ако можем да остържем жалките Отрицатели и шейки — ако можем да ги изгорим на пепел и въглени, — въобразяваш ли си, че не бихме могли да направим същото и с теб?

С огън, този дар на светлината, нали?“

Беше проучвал новооткритата магия в себе си с много по-голямо усърдие, отколкото бе накарал Синтара да повярва. Достатъчно, за да разбере, че жената, която си доставяше сама удоволствие до него, не е нищо повече от черупка. А това на свой ред го забавляваше безкрайно, докато искрата вътре в девицата — самата Синтара — се мъчеше да върне живот в изтръпналата леш на онова тяло.

„Ходи се шибай, Синтара. Или, по-скоро, ходи се шибай сама. Имаме цяла нощ в края на краищата.“

Спомни си онова проблясване — срещата на погледа ѝ с неговия — и смътното безпокойство в хубавите някога очи на девицата. „Представям си как си злорадствала отначало на привидната ми неспособност. Но сега започваш ли да се чудиш?

Може да съм долен. Пиян. Мъж, стоящ сред река от кръв. Но няма да шибам труп, жено. Занеси воайорските си игри другаде.

Когато следващия път се срещнем, на хубаво вино и прилична храна, ще си поговорим за… о, не знам… какво ще кажеш за тази достойна тема? Да, защо не? Ще говорим за оскверняването. Тема, по която, сигурен съм, имаш много да кажеш, Върховна жрице.

Ще ми разкажеш пак, нали, за онези изкусни улеи под подовете на храма?

И аз бих могъл да ти говоря, може би, за една магия, недостижима за никой бог или богиня, извън досега на всеки храм, всяка църква, всяко жречество, с всичките му стриктни правила и страст за избиването на богохулниците.

Неокована магия. Естествен култ, ако предпочиташ.

Към какво, питаш?

Ами, същото като твоето, Върховна жрице. Култът към власт.

Тази власт… и аз дръзвам да я изтръгна от ръката ти.“

Отпи глътка вино, пожабурка я, както му беше навик, докато до него девицата продължаваше и продължаваше, и караше леглото да скърца.

Шаренас нахлу в кръчмата, огледа се и видя една фигура, седнала в дъното, загърната в сумрак. Мина през залата между масите, по които бяха насядали хора от градчето, като приемаше с охота и вкисналия зной на въздуха, и плахите погледи. Дори лицата на непознати предлагаха някаква утеха — твърде дълга езда сама, лагеруване в диви изоставени места. А в други нощи, като гост в нечие домакинство, беше усещала натиска на неспокойствието на домакините, недоверчивостта им. Легионът на Урусандер, някога толкова високо издигнат, почитан и уважаван от всички, беше залитнал лошо.

Истината, която в по-добри времена щастливо се пренебрегваше, беше, че мечът винаги реже в двете посоки. Храбра защита, брутална атака, всичко се свеждаше до стойката на онзи, който го държи, от избраната посока на удара. Спасеният можеше да стане жертва за миг.

Идеята не ѝ харесваше: това, че тя също беше опасна, непредсказуема с оръжието на колана, винаги готово да бъде извадено от ножницата. Но светът налагаше своите изисквания и тя трябваше да им отговори.

Стигна до масата, вгледа се в очите на капитан Серап и видя хладния, бляскав поглед в тях. Седна срещу нея, с гръб към залата.

— Капитане. Съжалявам за загубите ви.

— Всички бяхме там — каза Серап. — Забрави ли? Излязохме да посрещнем Калат Хустаин. Ти избра да яздиш до Кагамандра за по-голямата част от онова пътуване, както си спомням. Щастлива да можеш да пофлиртуваш с един обещан мъж.

Шаренас кимна.

— Докато вие и сестрите ви се кикотехте и шепнехте, толкова доволни от новите си звания. Лейтенанти, доколкото помня. Още непуснали кръв офицери, струпани под мокрото крило на Хун Раал.

Серап я изгледа, кривнала глава, след което се усмихна тъжно.

— Бяхме млади тогава. Светът изглеждаше свеж. Жив и пълен с възможности.

— О, той беше съвсем щастлив, че ни води, нали? — Шаренас се сепна, когато някой се приближи — момче, сигурно синът на кръчмаря — и сложи халба пред нея.

— Още ли гледаш на него с възхищение, Серап? На братовчеда Хун Раал. Убиец и отровител. Събрал е всякаква възможна измяна в един възел, нали.

Серап поклати глава и сви рамене.

— Може да изглежда непохватно от негова страна, Шаренас. Но не е. Всяко престъпление, което извършва, гарантира, че Урусандер остава неопетнен. Моят братовчед не се крие, нали? Избира да носи своята виновност и знае, че може да понесе ужасното ѝ бреме. Всъщност това си е фамилна черта.

— Хм. Чудила се бях за това. За привидната непохватност, тоест. Лесно би било да се обясни с естествената нехайност на пияницата, с немарливата разпуснатост. И все пак, Серап… касапницата на сватбеното празненство?

Серап махна с ръка и се намръщи.

— Не и Хуст? Изненадваш ме. А може би не, след като благородната кръв вие най-силно, когато е пожертван животът на родственици. Обикновените войници, макар и носещи обладани от демон оръжия, са без значение… е, може би да се помърмори малко, ако не друго — заради глупостта на деянието.

Шаренас се усмихна.

— Винаги съм ценила изключително острия ти ум. Така е, значи? Подкрепяш Хун Раал.

— Кръвното родство, Шаренас. Но трябва да разбереш едно. В много отношения все още гледам с очите на невинния. Ще се грижа за своите войници. Ако е необходимо, ще дам живота си за тях.

— Храбри думи — отвърна Шаренас и кимна. — Любопитна съм. Вярваш ли, че Хун Раал би направил същото?

Нещо в очите на Серап трепна и тя извърна поглед.

— Докладва ли на командира?

— Говорих с Урусандер, да.

— Той остава ли… незаинтересован?

Интересен въпрос. Шаренас взе халбата, отпи глътка от слабия ейл и направи гримаса.

— Не идваш тук за тази помия, нали?

— Времената са тежки. Всеки трябва да се оправя.

— Как би реагирала, чудя се, ако сега ти кажа, че Вата Урусандер възнамерява да арестува Хун Раал и още много други капитани от Легиона? И че нося със себе си доказателството за многото им престъпления — престъпления, на които може да се отговори само с бесилки?

Серап се изсмя.

Шаренас се отпусна в стола си и кимна.

— И това е човек, когото следвахме някога, без уговорки. Човек, за когото бяхме готови да дадем живота си. Е, както казваш, Серап, всички бяхме млади някога и това беше отдавна.

— Най-добре е да избереш страна, Шаренас, много внимателно. Той не е човекът, който беше някога. В много отношения щяхме да сме по-добре с Оссерк.

— Не се е върнал, значи.

— Не. И няма никаква вест къде е отишъл.

Шаренас извърна поглед.

— Посъветвах против конфронтация с Хун Раал. За момента.

— Разумно.

— Първо трябва да се изчистят някои неща.

Серап повдигна вежда.

— О? И как ще го направиш?

Шаренас се надигна с едно плавно движение, мечът изсъска от ножницата и посече над масата в шията на Серап. Острият ръб се вряза дълбоко и отдели главата ѝ от раменете. Щом главата се килна напред и тупна на масата, кръвта от прерязаната шия плисна като фонтан в двора на замък. Но пулсиращият порой бе краткотраен.

Шаренас заобиколи масата и хвана края на наметалото на Серап. Избърса грижливо оръжието си.

В кръчмата цареше абсолютна тишина.

— Така — отвърна тя спокойно. Огледа главата, полегнала на масата, изненадания поглед, който бързо угасваше, докато животът напускаше очите и нервите на лицето отстъпваха и бавно се отпускаха. Беше доста невинно лице всъщност.

Прибра меча, допи утайката в халбата и я постави до главата. Извади монета, плесна я на дървения плот, обърна се и излезе от кръчмата.

Беше начало. Чакаше я дълга нощ.

Потрепери в студения нощен въздух и тръгна към лагера на Легиона.

— Мамка му. — Хун Раал се надигна в леглото. Виното тежеше кисело в корема му, но гаденето, кипнало изведнъж в черепа му, нямаше много общо с това.

До него безименната слугиня се размърда и попита сънено:

— Какво става?

Той се извъртя, пресегна се и я стисна за шията. Беше хлъзгава.

— Погледни ме, Върховна жрице. Виждаш ли ме? — После изсумтя. — Да, виждам, че ме виждаш. Кръв се е проляла. Кръв на фамилията ми. Някой е убил Серап. Долу в града.

Детинското лице на слугинята, закръглено и меко, потъмняваше от стискането. С вече хриптящ глас тя каза:

— Ами тогава събуди стражите.

С изкривено от отвращение лице той я избута от себе си толкова силно, че тя се смъкна от другата страна на леглото. Хун Раал навлече дрехите си и препаса меча си. После спря, леко замаян.

— Не, стига с това. — Пулсът на сдържаната магическа сила го отрезви.

Слугинята се беше изправила от другата страна на леглото, голото ѝ тяло беше призрачно бледо.

— Как го направи това?

— Махай се! — изръмжа той.

Нов приток на магия, бъркане в тялото срещу него, сграбчване на затаеното късче от Синтара и изтръгване, като скъсана дрипа. Слугинята рухна.

„О, чудесен слух за Хун Раал сега — убива жените, които чука. Удушава ги, според белезите на шията на горкото момиче. Добре, поредното гнусно наметало, което ще нося. Тези тежести стигат, за да се напиеш.“

Взе една обшита с кожа пелерина и излезе от спалнята.

В другия край на коридора стояха двама стражи. Хун Раал закрачи към тях.

— Пълт, вдигни едно отделение да пази личните покои на Вата Урусандер. Ако се събуди от шума, уведоми го, че долу в града има убиец, но че съм започнал залавянето. Мирил, ти ела с мен.

Пълт забърза към войсковия коридор, а Мирил тръгна след Хун Раал към централното стълбище на цитаделата.

— Има една мъртва жена в спалнята ми — каза ѝ той. — Забрави слуховете, които ще се появят за това. Върховната жрица на Светлината става все по-жадна за трупове — не че човек може лесно да разбере кой е умрял и кой не е, след като тя е приключила с него. Гледай очите, Мирил — не съответстват на тялото.

Мирил направи предпазлив жест „зло да пази“.

— Просто разкарай трупа — заповяда Хун Раал. — Няма семейство за уведомяване, мисля. Зарови я в купчината смет под кухненската шахта.

— Ами ако, ъъ, се съживи, сър?

Той изсумтя.

— Съмнявам се… не можаха да ме заблудят, виждаш ли. Но все пак… о, отрежи ѝ краката, тогава. Ръцете също.

— Сър, бих предложила свинарниците вместо сметището.

Той я погледна.

— А следващото парче шунка, което ще изядеш, Мирил? Как ще ти дойде? Не, идеята не ми харесва. Може би плитък гроб. Избери хора, на които можеш да се довериш.

— Разбрано, сър.

— И уведоми войниците — на никого от домакинството на Върховната жрица не може да се вярва.

— Разбрано, сър.

Стигнаха до главния етаж срещу входните врати.

— Добре — каза Хун Раал. — Хайде, тръгвай.

— Слушам, сър.

Той я остави да се погрижи за слугинята и тръгна през двора към казармите. Рутинно там беше разквартирувана рота от Златата на Халид Бахан, пет отделения. Двама стражи стояха на пост пред входа на казармите и застанаха мирно, като видяха приближаващия се Хун Раал.

— Събуди лейтенанта — каза Хун Раал на единия, след което махна на другия да се приближи. — Оседлавай, войник, и занеси следното в лагера на Легиона. Издирваме убиец — някой току-що е убил братовчедката ми, Серап. В самото градче. Искам две роти да влязат в Нерет Сор и да започнат да търсят тялото. Можем да хванем дирята оттам, ако се наложи. Макар че едва ли ще е нужно. — Видя питащия поглед в очите на мъжа и добави: — Съмнявам се, че е била единствената мишена за тази нощ, войник. — Замълча, с ръце на кръста, и се обърна към караулката при портата. — Гражданските войни са мръсни, но трябва да държим здраво на каузата си.

Поведени от лейтенанта — млад мъж, когото Хун Раал не познаваше, — Златата заизлизаха от казармата все още затягайки снаряжението, някои ругаеха жестокия студ.

— Лейтенант — каза Хун Раал, — стегнете войниците си и умната. Едно отделение остава тук. Останалите тръгваме към Нерет Сор.

И махна на лейтенанта да тръгне с него към портата и по лъкатушещия път надолу към града.

Ренар успя да се шмугне в скритата в плътна сянка ниша при вишката преди портите да се отворят и отвътре да излезе ездач, който смуши коня си в галоп. Миг по-късно се появи рота войници, водени от Хун Раал, с бърза крачка. Когато последните войници в колоната преминаха, тя изчака още няколко мига и след това се върна по пътя точно когато стражите при караулката започнаха да бутат скърцащата порта. Един изруга, щом я видя, явно уплашен от внезапната ѝ поява. Тя продължи напред.

— Кой идва? — попита другият пазач и вдигна ръка да я спре.

— Ренар. Вика ме баща ми.

Щом фенерите се приближиха, видя на лицата им и разпознаване, и подозрителност. Щяха да са го научили, в края на краищата, ако Урусандер беше пратил някой вестоносец долу в Нерет Сор. Но после единият изсумтя и каза на другия:

— Капитан Шаренас вече си тръгна.

Махнаха ѝ да мине.

— Не е добра нощ — каза първият страж зад гърба ѝ. — Убийство долу в градчето, чухме. Чернокожи убийци, агенти на лорд Аномандър. Офицери на Легиона убиват в гръб. Дотам я докарахме.

— Най-добре остани тука в цитаделата тази нощ — подвикна другият страж.

Тя продължи, без да се обръща.

Имаше светлини в кулата, където бяха личните покои на Урусандер. Стори ѝ се, че видя тъмна фигура зад един прозорец, но не можеше да е сигурна. Дворът беше хлъзгав, лепкав от скреж. Тя погледна през рамо към отделението, вдигнато на крак до една от казармите, и видя, че мнозина я наблюдават, докато минаваше през главния вход на цитаделата.

Сигурно беше взимала някои от тях в леглото си, но от това разстояние и в несигурната светлина нямаше как да разбере.

„Татко, трябва да ти кажа. Познавам интимно твоя легион, войниците му, с хилядите им лица и с отделните им нужди. Познавам ги по-добре от теб. Всичко е до това как определени неща се размътват и сливат в едно. Зноят на секса и зноят на битката. Смърт, преплетена с любов или нещо като любов, ако оценим щедро движенията под кожите.

Шатри и храмове, ложета и олтари, предразполагането и ритуалите, всички форми на изповед, на слабост и на страст. Заблудите и крехкото безразсъдство на гордостта. Всички апетити, татко, се сливат в онези моменти, в онези места. Бих могла да ти изредя страхливците и онези, които не биха отстъпили. Бих могла да ти говоря за съвест и скръб, а над всичко — за нуждите на един войник.

Уви, на тази нужда никой смъртен не може да се отзове, въпреки че мога да те разбера, татко, мога да видя как се опитваш. Когато малцина други биха посмели.

Да ѝ дадем ли име, на тази нужда? Смеем ли да влезем навътре, да се изправим пред това скръбно дете?

Шатра и храм, вдигаме ги, за да прикрием всичко, което терзае душата ни. Между любовница и жрец, мисля, точно любовницата може да стигне най-близо до онова треперещо ококорено дете. Жрецът, ах, добре, жрецът уби своето вътрешно дете отдавна и сега играе на чудо, танцува стъпките на радостта с тътрещи се отмалели крака.

Помисли над това, татко. Никоя курва никога не е злоупотребила сексуално с дете. Знам това — наблюдавам ги, моите корави жени и мъже на зацапаните чаршафи. Някои са сурови кучки и кучи синове, няма съмнение в това. Толкова втвърдени, че са неподатливи на болката. При все това познават невинността, щом я видят.

Но жреците? Повечето са чудесни, сигурна съм. Честни, усърдни, стабилни. Но какво да кажем за малцината, които обличат халатите и храмовите одежди по нечестиви причини? Какво виждат те — жадните да съсипят едно дете?

По-добре попитай Върховната жрица, защото нямам отговор на този въпрос. Знам само, и го знам със сигурност, че вътре в онзи насилник кучи син жрец има труп на дете. Чакащо компания.“

Вече беше на стълбището, стигна площадката и продължи към крилото на Урусандер.

На стража в коридора стояха войници. Изгледаха я бдително, когато се приближи.

— Баща ми е буден — каза тя. — Капитан Шаренас ме повика, по негова молба.

Те се отдръпнаха.

Докато тя минаваше, единият се обади:

— Нощта ли събличаш, Ренар?

Тих смях, който заглъхна, щом тя отвори вратата и влезе в първата стая.

Писалище, отрупано със свитъци и странните сандъчета с форма на морски раковини, в които форулканите съхраняваха свещените си писания. Зад този безформен паметник — нейният баща осиновител. Беше се надигнал при нейната поява и сега на умореното му лице се четеше изражението на хванат натясно човек.

Тя познаваше това изражение: виждала го беше понякога в палатката си. Всъщност го виждаше всяка нощ.

Ренар разкопча наметалото си и го сгъна грижливо на гърба на един стол. След това отиде до страничната маса.

— Последното вино, което пих тази вечер, беше вкиснало — каза, взе една гарафа и подуши. Наля си. — Татко — каза, след като се обърна към него. — Толкова много неща имам да ти кажа.

Той не вдигна очи от свитъка, разгънат пред него.

— Доста късно е за разговор.

— Ако имаш предвид това време на нощта, да, може би.

— Нямах предвид това време на нощта.

— О, онази стена — въздъхна тя. — Знам защо я вдигна, разбира се. Любовта ти към майка ми, а какво направих аз? Отидох в лагерите, в кръчмите, да науча занаят. Наказвах ли те? Може би просто бях отегчена. Или на онази възраст, когато бунтът изглежда добра идея, идея пълна с… идеали. Толкова много от нас, около моята възраст, пламват ярко, със смътното, унило разбиране, че всичко ще угасне. Огънят ни. Смелостта ни. Вярата, че всичко това означава нещо.

Най-сетне той я погледна над затрупаното писалище между двамата.

— Оссерк е там, навън — продължи Ренар, — гори ярко. Някъде. Колкото до мен, не стигнах толкова далече.

— Тогава, Ренар, свършва ли… твоят бунт?

Надежда ли беше това, което видя в очите му? Не можеше да е сигурна.

— Татко, не мога да ти кажа причините си. Но знам какво причини моят избор, извън това похабено от употреба тяло. Майка ми беше офицер в твоята част. Аз бях нейната дъщеря, държана настрана от любимия ѝ легион. Тъй че нищо не знаех за него, нищо за войнишките порядки, нищо за порядките на майка ми. — Отпи от виното. — Това, което тя ми причини, и това, което ти направи на Оссерк… ами, от вашите деца, едно от нас най-сетне разбира причините ви.

Не мислеше, че в думите ѝ имаше достатъчно, за да накара очите му да блеснат, и внезапното чувство, така грубо оголено, я стъписа.

Ренар извърна очи и остави бокала на масата.

— Един млад войник на Легиона дойде при мен тази нощ. Дойде не за евтините ми дарове на любов, а за да изповяда престъпленията си. Убийства на невинни. Ужасни насилия. Майка, малките ѝ момчета. Назова отделенията и ротата. После застана пред мен и си преряза гърлото.

Урусандер стана. След миг беше точно пред нея. Посегна, за да я вземе сякаш в прегръдката си, но нещо го спря.

— Татко, ти имаш нещастни деца.

— Ще го поправя, Ренар. Обещавам ти. Ще го поправя.

Нямаше да му отдаде сърцето си, за да не бъде пронизано от жалост. Все едно, такива чувства отдавна бяха потънали надълбоко. Не мислеше, че ще ги види отново.

— Вашата Върховна жрица, татко, трябва да разбере — нейният храм, вярата, която предлага, трябва да са повече от това, което са. Говори ѝ, татко, говори ѝ за надежда. Не всичко е просто за да служи на нея. Трябва и тя да даде нещо в отговор.

Отдръпна се и взе бокала. Изпи виното и си взе наметалото.

— Ложето ми не е мястото за изповеди, особено кървави. Колкото до опрощението… — Обърна се и му се усмихна бегло. — Е, това ще трябва да почака. Все още остават неща, татко, които трябва да науча.

Той изглеждаше окаяно, но все пак я погледна в очите и кимна.

— Ще почакам, Ренар.

Тя усети това обещание като удар в гърдите. Бързо се обърна, навлече наметалото и се засуети с токите.

Зад нея Урусандер каза:

— Вземи старата си стая тази нощ, Ренар. Просто за тази нощ. Ужасни неща стават долу в градчето.

Тя се поколеба, после кимна.

— Тази нощ. Добре.

— И, Ренар, утре сутринта искам да чуя от теб подробностите за онзи млад войник.

— Разбира се.

Но нямаше да ги чуе. Щеше да си е заминала на разсъмване.

„Спални за момичета и момчета. Чак до шатрите и храмовете. Кой бе могъл да си представи възможното разстояние между тях, всичко само за шепа години?“

Силан крачеше през лагера, присвит от студа. Новият навик на жена му да го праща по поръчки, да разнася съобщения, наред с куп още други унизителни задачи, започваше да става досаден. Разбираше естеството на това наказание и в началото беше приел почти с радост измъкването от компанията ѝ. По-добре, отколкото да понася презрението в очите ѝ, хилядите начини да покаже пренебрежението си, които толкова беше усъвършенствала в негово присъствие.

Командването беше талант, а той не беше толкова глупав да повярва, че го притежава. Грешки бяха направени, но до този момент не беше имало явни или преки последици. Това беше добре и Силан бе доловил раждането на нови възможности, пътят напред се отваряше. Щеше да се справи по-добре следващия път. Щеше да покаже на Естала, че не се е омъжила за погрешния мъж.

Все пак една сърдита жена изравя дълбоки ровове и да я измъкне от тях нямаше да е лесна задача. Но щеше да я накара да го види по нов начин, каквото и да струваше това.

Имало го беше онова момче, онова бягство. И Грип Галас. Натиск беше имало тогава, избор, който трябваше да се направи, от онзи натиск, който можеше да накара всекиго да се олюлее. Кръв, която трябваше да се пролее и после бързо да се затрупа. Мигове на паника можеха да обземат и най-уверения офицер.

Е, всички тези неща вече бяха минало. Прекалено дълго бе задържала това негодувание в себе си. Никой не заслужаваше отвращението, което тя сякаш бе твърдо решена да насочи към него, не и след всичките тези години брак. „Безметежен брак. Никакви кризи и син — вярно, той отхвърли войнишкия път, но със сигурност можем да му простим това, макар и само за да приемем, накрая, че душата му е слаба, мека душа, твърде нежна за повечето професии, а добре познаваме суровостта на една армейска култура. Жестокостите ѝ.

Не, всичко е за добро, Естала и всичкото това презрение — към мен, към нашия син, към толкова много други — то не предлага никакъв целебен балсам в живота ти. Трябва да разбереш това.

Да разкриеш нежност, скъпа, не е признание за слабост. А дори и да е, всички трябва да познаваме тази слабост, с някого.

Стремиш се да бъдеш силна, винаги, във всяка компания. Това те прави нетърпелива. Прави те жестока.“

Все пак беше приключил с разнасянето на досадните съобщения. Щеше отново да се изправи пред нея, тази нощ. В края на краищата съществуваха различни видове сила. Щеше да ѝ покаже своята и да я нарече любов.

Сепна се, когато усети, че някой крачи до него. Погледна и видя загърната в наметало закачулена фигура — и нищо повече.

— Какво искаш от мен, войнико?

— А, прощавай Силан. Капитан Шаренас съм, боря се със студа колкото мога.

Въпреки че не смъкна качулката, Силан позна гласа.

— Добре си дошла отново при нас, Шаренас. Току-що си се върнала, значи?

— Да. Тръгнала съм да говоря с жена ти всъщност.

„Аха… е, двамата с Естала ще трябва да си намерим друга нощ, предполагам. Утре вечер, да обсъдим някои неща, да го направим отново по-добре.“

— Будна е — каза Силан. — Аз също се връщам при нея.

Лагерът беше сравнително тих, понеже студът хапеше все по-дълбоко. Няколко огъня светеха все още, смътни островчета оранжева, жълта и червена светлина. Но повечето палатки, които подминаваха, бяха тъмни и затворени — войниците спяха под одеялата и, ако имаха повече късмет, под кожи.

— Докладва ли на лорд Урусандер? — попита Силан.

— Да — отвърна тя. — Беше… обширно. Околностите, Силан, са се превърнали в тревожно място. Много умрели, малко от тях — заслужили насилието, което им е нанесено.

— В гражданска война винаги е така.

— Още по-лошото, разбира се, е когато жертвите изобщо не знаят, че има гражданска война. Когато, уви, са първите, които падат в нея. Знание и намерение, Силан. В тези обстоятелства можем да ги наречем престъпления.

Смътен трепет прониза Силан.

— А ти… събрала ли си подробности?

— Доколкото можах — отвърна Шаренас. — Трудно беше, след като никой не искаше да говори с мен. — Замълча и завиха по една алея към командната палатка на кохортата на Естала. След това каза: — Но имах късмет, че намерих някои, които пожелаха.

— Несъмнено.

— Да. Грип Галас например. И, разбира се, младият Орфантал.

Стъпките на Силан се забавиха и той се извърна към жената, крачеща до него.

— Старец, както чух, склонен към неоснователни обвинения и безсмислени вражди.

— Галас ли? Не мисля.

— Какво искаш тогава от жена ми?

— Само каквото трябва да се направи, Силан. Разговор, също като този, който водя с теб точно сега.

Той спря и Шаренас също спря и се обърна към него. Качулката все още скриваше чертите ѝ, но той видя блясъка в очите ѝ.

— Това е неприятен разговор, Шаренас. Не мисля, че жена ми изобщо ще се зарадва на присъствието ти, не и тази нощ всеки случай.

— Подозирам, че си прав в това, Силан. Момент… — Бръкна за нещо под наметалото си. — Имам нещо за теб.

Очите му уловиха блясък на синьо желязо, той усети остро ужилване под брадичката си, а след това всичко сякаш просто се изцеди.

Примига и осъзна, че лежи на земята, а Шаренас се е навела над него.

Всичко беше… странно. Смущаващо. Усети дръжка, притисната под брадичката му, и нещо се изливаше от устата му, хлъзгаше се гъсто и горещо по страните му.

„Не. Не ми харесва това. Махам се.“

Затвори очи.

Шаренас изтръгна камата. Хвана Силан за яката и го издърпа между две палатки за снаряжение. После избърса острието в наметалото му и го прибра в канията.

Имаше само двайсетина крачки до палатката на Естала. Шаренас се изправи и продължи по пътя си. Стигна до входа на палатката, почука на напречната греда, после дръпна платнището и влезе.

Мангалът на пода излъчваше суха топлина и меко сияние. Зад него Естала беше на нар, отпусната, но все още облечена. Погледна я и се намръщи. Шаренас смъкна качулката си преди Естала да успее да проговори и видя бързата промяна в изражението ѝ, щом я позна, но не можа да го разгадае.

— Шаренас! Виждам, че още не си отърсила левгите път зад тебе. Но все пак… — Естала се надигна. — Радвам се, че си се върнала. Има греяно вино до онзи мангал.

— Мъжът ти ще закъснее, опасявам се — каза Шаренас и смъкна наметалото си. — Срещнах го, запътен нагоре към цитаделата.

— Цитаделата? Идиот. Казах му да прати ездач, ако не намери някой от прислужниците ѝ. Нищо не върши както трябва.

Шаренас взе калаената кана и напълни две чаши от димящото вино. Острата миризма на бадем я лъхна в лицето. Остави едната чаша на място и донесе другата на Естала.

Тя стана да я вземе.

— Е, какво те води при мен? И не можеше ли да изчака до заранта?

Шаренас се усмихна.

— Легендарна си, Естала, с работенето си през нощта. Лично си спомням когато се строихме за битка в една ясна утрин как те видях натежала за сън. Дърта вещица, направо.

Естала изсумтя и отпи.

От лагера навън прокънтяха далечни викове за тревога.

— Сега пък какво? — попита Естала, обърна се да остави чашата на ръба на нара и в същото време посегна за колана си с меча.

— Вероятно за мен — отвърна Шаренас и извади меча си.

Острието посече през гръкляна. Шаренас бързо се отдръпна, за да избегне плисналата от раната кръв.

Естала залитна назад, с ръце на шията, падна тежко върху нара и единият му крак се счупи. Нарът се килна и тя се изтъркаля и падна по очи на пода. Краката ѝ потръпнаха и се отпуснаха.

Шаренас бързо прибра оръжието си и изруга тихо. Беше предвидила повечето от нощта за работата, която трябваше да се свърши. Но лагерът на Легиона вече се беше разбудил. И много скоро някой от лейтенантите на Естала щеше да дойде в палатката.

Все пак имаше време — поне колкото да се добере до конете. „Моите извинения, Урусандер. Не стана точно както го бях замислила. А сега трябва да бягам, с награда за главата ми.

Не всички благородници се крият в цитаделите си, без да правят нищо. Първо ще защитя кръвта си, Урусандер. Ти със сигурност ще разбереш това. Гражданската война е мръсна работа, нали? Просто попитай Грип Галас.“

Яростта ѝ бе ярка, нажежена. Пораждаше свирепа, настойчива жажда. Искала беше да се прокрадва в нощта, да се движи из лагера, от една командна палатка към другата. „Заради теб, Вата Урусандер. И за Куралд Галайн.

И за още един. Но той сега язди далече оттук, търси жената, за която иска да се ожени. Облекчена съм, Кагамандра, че не ме виждаш тази нощ, нито дирята кръв, която оставих след себе си. А сега, уви, трябва да бягам, макар работата ми да не е свършена. А това, мой приятелю, горчи.“

Сряза с камата задната стена на палатката и се измъкна в нощта.

Унижението поражда глад. Мечти за мъст и актове на злост. Застанала до вратата на кръчмата и опряна на касата, ефрейтор Парлин от Девета рота на Сребрата изгледа Бортан и Скраел, наведени над обезглавения труп на капитан Серап. Трудно беше да се отгатнат израженията им на колебливата светлина.

Никой от двамата не беше ядосан заради внезапната смърт на Серап, сигурна беше. И ако не беше боят, който изядоха от самата нея, извадил ги от строя за повечето от тази нощ, щяха да са между първите заподозрени в убийството.

Четиримата братя, които бяха седели близо до капитана обаче, бяха последователни и съгласувани в преразказването си на събитията и техният разказ съвпадаше с версията на кръчмаря и пребледнелия му разтреперан син. Дошъл от път офицер на Легиона седял със Серап и водели кротък разговор, стигнал до внезапен край с посичане на меч. Главата на Серап все още лежеше на масата, залепена там, буза и коса, от гъста локва кръв.

Устните на Серап бяха разтворени, замръзнали в миг на изненада. Очите ѝ, притворени, се взираха в нищото със смразяващото равнодушие на мъртвите. По-рано вечерта ефрейтор Парлин беше стояла срещу нея и понасяше остро мъмрене пред отделението си. Споменът за това беше смразил вътрешностите ѝ, жегнал я беше жестоко, пропит със смътна омраза. Но дори това не бе достатъчно, за да изпита задоволство от смъртта на капитана.

Хун Раал беше дошъл и си беше отишъл. Няколко думи от ефрейтора, предаващи версията, казана от свидетелите, след което си тръгна, но не и преди да отмени първоначалната си заповед градът да се прочисти. Може би това беше причината за сегашното нейно и на отделението ѝ недоволство. Бортан и Скраел се бяха отдръпнали по-близо до четиримата братя, които стояха изнервени зад масата си. Вонята на кръв тежеше във въздуха и като вълци, двамата ѝ войници бяха готови да оголят зъби.

Унижение. Посетителите на кръчмата го бяха видели, нанесено от самата Серап, а Бортан и Скраел бяха жадни да го прехвърлят на други.

Парлин беше уморена. Бяха ѝ дали задачата да махне каквото бе останало от Серап, но като че ли енергията ѝ — малкото останала — се изцеждаше капка по капка. Дори войниците ѝ стояха сякаш несигурни откъде да започнат.

„Но един зъл бой с местните би отвърнал на нуждата им много бързо.“

Въздъхна и влезе в помещението.

— Скраел, намери някаква торба за главата. Бортан, вземи Фелед и идете да намерите носилка. — Замълча и се обърна към последните трима войници от отделението. — Останалите, идете вън на пост.

Последната заповед не бе приета добре. Навън беше студено. Парлин се намръщи, докато тримата войници не се изнизаха през вратата. Погледна появилия се кръчмар — той носеше платнена торба, която тикна в ръцете на Скраел.

Бортан хвърли последен кръвнишки поглед към братята и отиде при Фелед на вратата. Излязоха.

Един от братята пристъпи напред, вперил очи в Парлин, и тя повдигна вежда. Мъжът се поколеба, после каза:

— Тя ни направи добро. Бихме искали ние да носим носилката… докъдето трябва да иде.

Парлин се намръщи и хвърли поглед към Скраел, който стоеше близо до масата, вторачен в отсечената глава. Нямаше съмнение, че е чул. Наведе се към селянина и каза тихо:

— Оценявам чувствата ви, но докато Бортан се върне, очаквам вас четиримата да ви няма. Кръвта ни е кипнала, разбирате. Някой е убил офицер на Легиона. Това сега е наша работа.

Мъжът се обърна към братята си, после отново към нея.

— Да покажем уважението си, един вид.

— Разбирам. Ако призракът ѝ се е задържал, ще разбере какво изпитвате. Хайде, вървете си у дома.

— Добре, надявам се да хванете убийцата, само това.

— Ще я хванем.

Четиримата тръгнаха към изхода. Парлин ги изчака да излязат, след което се обърна и видя, че Скраел я гледа навъсено.

— Да, по-лесно щеше да е, нали? — сопна му се.

— Сър?

— Ако бяха лайната, които искаше да са.

— Не съм само аз, сър. Изкарахте ни навън тая нощ да изловим някого.

— Да. Оказва се, че гоним погрешния враг. Ще приема това смирено. Може да се опитате да направите същото. Я виж, има ли монета там в кръвта?

Той погледна масата.

— Има.

— Пъхни я в устата ѝ и затвори това чене, ако можеш. Среброто успокоява призрака.

Скраел кимна.

— Така казват.

Вдигна монетата и я огледа.

— Кръчмарят казва, че е на Шаренас. Платила е за пиенето, предполагам.

Парлин беше чула същото. Изглеждаше странно. Зачуди се за разговора между двамата офицери и как е могъл да доведе до случилото се тук. Зачуди се също как Хун Раал го е разбрал.

Звукът, който издаде главата, когато Скраел я отлепи, събуди у Парлин един стар спомен от детството ѝ. „Зад къщата, където коловозите навлизаха в онова хлътване на пътя. Кал, която може да ти издърпа ботуша, ако не внимаваш.

Често си мислех, че е бездънна, онази кал, достатъчно да те засмуче надолу, да те глътне цялата.

Да, това е звукът.“

На масата останаха кръв и кичури коса. И празна халба.

„Е, предполагам, че няма да ходим горе на доклад. Всяко нещо си има светла страна. А когато Раал се докопа до Шаренас, ами, ще видим как се люшка.“

Скраел мина покрай нея, носеше торбата с две ръце.

— По-тежка е, отколкото очаквах, сър. Къде?

— Остави я до вратата. Ще изчакаме Бортан и Фелед с носилката.

Чу го как мина през помещението, но не се обърна. Беше свил сребърната монета, видяла го беше. Но нощта почти беше свършила и изобщо не ѝ пукаше.

8.

Двамата конници яздеха през оредяващата гора. Денят беше студен, небето — ясно, но сиво, скрито сякаш зад було от сажди. Бяха се отпуснали в седлата, конете крачеха ходом и двамата мъже бяха увлечени в разговор, както винаги.

— Най-висок двор, най-елитно образование, и виж какво ни носи, Датенар.

Датенар разкърши широките си рамене под тежкото наметало.

— Всеки мост е само антракт, Празек — рече той. — Арката и мостът бяха по-ценни, отколкото си въобразявахме в онази наша ужасна нощ на неувереност. Трябваше да стоим твърдо на поста си, навъсени във всяка посока. Гръб до гръб, и така — опълчени на всяка зла заплаха.

— Зла заплаха, как не — изсумтя Празек. — Коварният вятър, тъй противен и злокобен.

— Невтасалата нощ, горчива като черен хляб.

— Зло да пази, също тъй, Датенар, от окаяното въображение, което си е чисто наше, и подлите мисли за побеснели другари, тъй склонни да танцуват над костите ни. А ако все още сме загърнати около драгоценните ни пръчки, мускул и жила стегнати здраво за доблестна цел, ами, смътна е разликата.

— Говориш за Силхас Руин?

Празек размърда език, когато нещо се лепна между зъбите му, някъде отзад, и рече:

— Виждал съм бели врани с по-мек поглед и всъщност съм известен с това, че предизвиквам любезно предразположение от лъскавите им клюнове.

Датенар потърка брадатото си чене.

— Уподобяваш ни на леш, а брата на нашия лорд — на крилат съдник над всяко бойно поле. Но избелял на цвят, казваш? Във война, обзалагам се, всяко поле пърха с черно и бяло. Враг и приятел, всички онези враждебни коментари и неприятни погледи и смях, от онзи, който те кара да потръпнеш. Общо взето, мизантропско място, непригодно за цивилизован дебат.

— Чул съм да разправят — каза Празек, — за време, когато сме били любезни и добронамерени. Свежи на земята, а зад нас — мизерен път, изплюл ни от някое запретено сказание за злоключение. Но вижте тези величествени дървеса, казали сме! Такива чисти потоци! Река като изпъкнала жила, стегнала света. Я, тук има ями, тъпкани с руда, битум за огньовете ни, заоблени хълмове за стадата овце и кози.

— Дори тогава, предполагам — каза Датенар, — е имало бели и черни врани, които да поддържат нещата прости.

Празек сви рамене, докато още се мъчеше да откърти каквото се бе заклещило между два кътника.

— Достатъчно прости за пламъците и ковачницата, нощното небе изпълнено с искри и жарава. Прости, също, за стълбовете дим и мръсната киша, замърсили всеки вир, всяко езеро и всеки поток. Ами, ние сме били аватари на Мрака още тогава, макар и да не сме го знаели. Но все пак нека погледнем назад към онези нежни времена и да отбележим техните хиляди случаи на нежно убийство.

— За унищожението се знае, че избуява в безразличието — каза Датенар. — Ние сме в сън, тихо и мило отдаден на спокойния ни отдих. Както казваш, това са примери за нежен погром, смачкани и съсипани, и блажено невинни са ръцете, стискащи брадвата.

— Оръжия трябваше да се изковат, разбира се — каза Празек, кимна и се изплю. — В края на краищата изискванията на една цивилизация са прости. Недвусмислени, би могло да се каже. Само в скуката на напредничавия век на Куралд Галайн, каквато намираме тук, ние заплитаме нишките, загнездваме се във вълнение и преобръщаме нашата цивилна простота, нашата проста цивилност, и като костенурки, обърнати по гръб, тръпнем от безумните сцени на всички страни.

— И значи копнееш за по-прости времена.

— Точно тъй. Бели врани на единия фланг, черни врани на другия и всяко поле е бойно поле, и всеки противник е враг, и всеки другар е приятел. Реши с едно ръкостискане и се освободи от изкривяващата сложност. Копнея за ритуала.

— И тъй ритуалът те намира, братко.

Излязоха от гората и поеха по черния път към хълмовете. Напред голи скали и ивици мъртва зимна трева превръщаха околността в груба, едва проходима бъркотия.

— Намира ме с жестока мощ — изръмжа Празек. — Гонен от мраз и вкочанена кожа на седлото, с ожулено бедро и схваната става. — Смъкна изтърканата си ръкавица и бръкна в устата си. Малко усилие и изтръгна от кътниците старо парченце месо. — Това също.

— Прости страдания — отвърна безгрижно Датенар. — Оплакванията на селяни.

Празек нахлузи отново ръкавицата.

— Е, селянията се самоопределя с този мизерен егоизъм, а сега ей ме и мен, понесъл кал под непредвещаващи небеса, досущ като въпросния селяк с примижалото око и наглия тик, и да бяха краката ми на земята, щях да тътря единия или и двата, и да ръчкам напред с остена мудните си мисли.

— По-прости времена — съгласи се Датенар. — Размисли за климата могат да напълнят един череп с облаци толкова, че да смалят всеки хоризонт. Добре е да потътриш крак или два, макар и само за да претендираш за земята, на която стоиш.

— Пършивият глупак познава добре каменистата пръст под краката си — отвърна Празек. — Тъй че и той забелязва преминаването на войски в колона, вълните пушеци над дърветата и боклука в потока. Вдига и влажен пръст, за да прецени всяка капризна въздишка на вятъра. После се навежда отново, за да намести стегнатия наръч дърва за огрев на раменете си, и души миризмата на простичкото сготвено, понесена от лекия ветрец. Жена му цял ден е крачила напред-назад в клетката си и е търкала рогозките на пода на колибата.

— Не е сигурно за това крачене — възрази Датенар. — Ами че тя би могла да остри колове или да дялка още по-смъртоносни неща. Би могла бебенце да гледа в кошчето и да тананика селяшки химни на пасторална идилия.

— Ха! В гледането на това бебенце, Датенар, тя забелязва дървените решетки на мъничката си клетка, и после току се озърне наоколо, за да види същото, изписано с големи букви навсякъде около нея. Да, наистина би могла да остри колове.

— Но пък съпругът ѝ е честен човек. Виж очуканите му ръце и чворестите му пръсти, старите белези на младежки пориви и куцукането, останало му от непохватен замах с брадвата, когато си е посякъл коляното. О, диви времена бяха тогаз, да! И в това състояние, че то, разсеяните му мисли бръмчат сънливо, в ритъм с газещите по разкаляния път скъсани обуща.

— Рисуваш пищна картина, Датенар. Но дойде ли лятото, идва отряд да прибере окаяния глупак. Тикат му копие в ръцете и веят знамена, било то тъмни или светли, коронясани или за корона жадни. Взимат и жена му също, ако не се наложи да я оставят до бебешка люлка.

— И хайде на марш в колона, Празек.

— Сведен до прости мисли относно климата, болежки и кроткия обрат на сезона. Поне докато не дойде моментът на пълния с ужас хаос и дрънчене на копия.

Датенар изсумтя и се намръщи.

— Но чакай! Къде са бляскавите герои, размахващи мечовете си? Къде са възбуждащите насърчителни слова, които да пробудят устремния жар в глупавите умове на орачи и пастири? Виж как стоят в раздърпан строй…

— Мърдат крака.

— Един или два, според момента. Не забравяй миженето и тика.

— И куцукането също — добави Празек. — Кривват глави, докато торбата с пръдни язди назад-напред на един объркан кон…

— Насам ли? Да! Не! Натам! Що за лудост е обзела страдащия ми от подагра господар, толкова нетърпелив да ме яхне?

— Датенар! Стига с конските мисли, ясно?

— Дойдоха ми наум от подопечните ни, с трепкащите им уши да хванат всяка дума, която изречем. Най-смирени извинения, братко, моля те. Та значи казваше…

— Кралската реч!

— Какъв крал? Откъде пък дойде този твой крал?

Празек се покашля.

— Ами, хайде да се поправя, като кажа следното. Крал в собствения си ум, или всъщност кралица в собствения ѝ ум. Това, разбира се, е един претъпкан череп, с високи минарета и гъмжащ от кули, искрящ с шпилове, всичко толкова грандиозно, че превъзхожда всеки… пройдоха. И виж го същия монарх, крачи наперено насам-натам и нагоре-надолу по ехтящи коридори сред шумолящите им пана. Самата рожба на надута самомнителност! Носи шапката на висш жрец в един момент и корона с драгоценни камъни — в другия. Халата на съдията, стиснатите ръце на разкаялия се грешник. Голата глава на съпруга и божествения ореол на бащата. Чудно ли е изобщо, че хвърля тези свенливи погледи към отражението си във всяко огледало, тъй подканящо към почитание и обожание на този мъж…

— Или жена — намеси се Датенар.

— Не, той не е жена. Тя щеше да е жена, но не той.

— Хайде да измъкнем и него, и нас от черепа му, Празек, и да се заемем с насърчителната му реч към селяците войници.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — отвърна Празек. — Но добре. Тъй като ние двамата сме толкова заети, толкова дълбоко отвлечени от всичките благородни мисли, присъщи за благородните ни маниери и какво ли не, и почти не забелязваме селяците край пътя…

— Не сме видели нито един.

— Все едно. Те съществуват по принцип, сигурен съм.

— Хайде да чуем този боен призив!

— Да, защо не, Датенар? Момент, докато го съчиня.

— Виждам поне седмица.

— Мои прескъпи войници! Мои възлюбени граждани! Мои окаяни слуги!

Датенар отметна глава и изрева:

— Тук сме, ваше величество! Призовани…

— Принудително набрани.

— Прощавай, принудително набрани да ви служим, сякаш десятъците не стигаха…

— Ти, селяко, какво беше това, дето го изломоти?

— Нищо, ваше величество, чакам вашата реч!

— Прескъпи инструменти на волята ми, както и да я повеля — а аз ще я…

— Е, това е смразяващо обещание.

— Събрани сме тук в навечерието на битка…

— По-добре го направи на зазоряване, Празек, наближаваме хълмовете.

— В зората на ден, обещаващ славна битка! Позволете ми да обясня. Битката е ваша, а славата е за мен. Никакво объркване няма да има по този въпрос. Вярвам. Чудесно! Вие сте тук и ще се биете в мое име, по една много ясна причина, а именно — защото вие не сте ей там, на другата страна на долината, за да се биете в неговото име, или в нейното. С други думи, вие сте тук, а не там. Ясно ли е това, впрочем?

— Ваше величество!

— Какво има?

— Имам брат, който се бие за него или нея, ей там!

— Онзи мъж там не ти е брат, глупако.

— Но майка ни…

— Майка ти беше курва и лъжкиня! Та докъде бях стигнал?

Датенар въздъхна.

— Вдъхновяваха ни с вдъхновяваща реч.

Празек махна с ръка.

— Държа високо вдигнат този меч, мои събратя, мои другари, и с него соча натам, към врага. И накъдето сочи моят меч, натам тръгвате. И ще тръгнете в марш, да, а когато се доближите достатъчно, ами, ще атакувате, и ако надделеете, ще съм доволен, а още по-доволен ще съм да пратя ония от вас, които са останали живи, обратно в колибите и плевниците ви, ако обичате. Но ако се провалите, няма да съм доволен. Изобщо. Всъщност вашият провал ще означава, че най-вероятно ще ми бъде пръснат черепът…

— Сринати минарета и кули, и шпилове, всичко ще се попилее. Кривнати корони, оцапани халати, съвсем оголена глава и, уви, божественост, угаснала като духната свещ.

— Точно тъй. Е, достатъчно стегнато и ясно ли беше? Хайде, тръгваме на бран!

При това рязко предизвикателство, прокънтяло във въздуха, двамата се смълчаха, и двамата още по-отпуснати в седлата си. Докато Датенар не въздъхна и не каза:

— Остави селяните, Празек, я хайде да поговорим за затворниците.

— Щекотлива тема — отвърна Празек. — За престъпление и дълг?

— Разграничаването ти смърди на лукавство.

— А все още не сме на бойното поле.

Празек се изправи на стремената и огледа наоколо с присвити очи.

— Сега какво, братко?

— Някъде, в тревите около нас, лежи и дебне похитител на проза, плячкаджия на език.

— Глупости, ние само имитираме благородната кауза, приятелю — изсумтя Датенар. — С грубоват дискурс.

Празек се отпусна отново в седлото и се намръщи.

— Да предизвикаме призрака, тогаз, и да яздим в мълчание. Трябва да подготвя, в ума си, насърчителното си слово към моите затворници.

— Ще спечелиш сърцата им, сигурен съм.

— Трябва само мечовете им да вдъхновя.

— Да — изсумтя Датенар, — така си е.

Скоро след това ято врани излетя от хълмовете и се понесе към далечните дървеса. Двамата офицери се спогледаха, но този път никой не проговори.

Парцали сняг се сипеха от натежалите клони и застилаха каменния път като венчелистчета на окапали цветя. Пролетта обаче изглеждаше все още далече. Звукът от копитата на коня му бе рязък и плътен, и все пак капитан Келарас не чуваше много ехо, понеже загърнатата в сняг гора правеше света приглушен. Това бе една от малкото останали ивици истинска дива пустош в кралството, пощадена от брадвата само благодарение на стар кралски указ, дарен на някой предтеча на дома Тула.

Предната нощ беше чул вълци и воят им, извисил се толкова скръбно в нощта, бе разбудил у него нещо първично, нещо, за което не беше знаел, че съществува. Сега размишляваше над преживяното, оставил коня си сам да избере крачката по хлъзгавите камъни; мислите му сякаш подобаваха на обкръжението му. Загърнат бе в странна самота; единствените звуци, които чуваше, бяха от него самия, коня му и пътуването.

Пустошта предлагаше интересен вид самота. Удобствата на обществото си бяха отишли, а на тяхно място — безразлична природа… но това безразличие поставяше на изпитание духа. Лесно щеше да е да предпочете да го види като жестоко и след това да се побои от него, да избяга от него или да го унищожи. Още по-лесно, навярно, щеше да е да се предаде на животински инстинкти, да живее или умре според собствените си правила.

Много преди да има села, или паланки, или градове, дивите гори бяха дом за скромни набързо стъкмени колиби, за семейни кланове. Всеки лагер, несъмнено, властваше над просторен район, след като лесовете предлагаха оскъдно препитание. Но огнищата държаха дивото на разстояние — и в онези пламъци беше започнала война.

Не беше трудно да се види пътят на опустошението, проправен от тази все още продължаваща война, а от гледната точка на мястото, където той сега яздеше, в тази затихнала гора, беше трудно да се намери ценност в многото победни паметници, с които неговата раса сега се обкръжаваше. Цитадели от камък и дърво предявяваха права спрямо най-простите нужди, нужди за подслон, топлина и сигурност. Села, паланки и градове даваха цел и закрила на обитателите си, а търсенето на удобство беше могъщ мотиватор във всички неща. Всички тези творения бяха създадени от костите на природата, избитите трупове в тази вечна война. По този начин победителите всъщност се самозатваряха в онова, което бяха убили, било то дърво или камък.

Понеже бяха обкръжени от смърт, не беше чудно, че не усещаха буквално нищо от това, което се простираше отвъд техния свят. И все пак, от костите на природата, творците между хората намираха и сътворяваха неща с огромна красота, неща, които радваха окото и слуха с поезия на формата, и хармонията на тези форми преподреждаше нещата в привиден баланс. И по-важното, осъзна Келарас, толкова много от онова, което се смяташе за радващо, или удовлетворяващо, или всъщност поучително, беше само подобие, ново изобретяване на онова, което природата вече притежаваше, далече отвъд безжизнените стени и опитомените поля.

Не беше ли изкуството в такъв случай нищо повече от едно залитащо полусляпо пътуване назад към дивото, всяка пътека избрана в опипваща слепешком самота, безкрайно преоткриване на нещо, което вече е познато, пресъздаване на вече съществувалото, пресътворяване на красотата, която вече е убита?

Щеше да е истински шок, ако един художник стигнеше до това прозрение: осъзнаването на връзката на изкуството му с убийството, с поколенията унищожение, и с това дълго, дълго пътуване от онези първи огнища, в онази първа гора, където близкият враг е зърнат за първи път, като искра в ума, и от тази искра се е родил първият страх. Първото непознато.

Щом раждането на въображението бе дошло от нещо толкова долно като страха, тогава, най-сетне, Келарас разбираше тази вечна война. С преднамерено извъртане на ума, разбира се, можеше да избере да бъде избирателен в това каквото виждаше и каквото чувстваше и — от тези две сили в съчетание — в каквото вярваше. С бляскав поглед след това да нарисува света с блаженството на оптимизма и всяко чудо, изваяно от ръката, все едно дали ежедневен инструмент или величествено здание, да е символ на триумфиращия дух. Но всяко такова изявление, все едно колко дръзко е твърдението или колко твърда е претенцията за ценност, беше само вик срещу едно по-дълбоко мълчание, мълчание, в които дебнеше смътно безпокойство, копнеж за нещо друго, за нещо повече.

„Издигни високо боговете и богините, ако искаш. Мечтай за ликуване в онова, в което олтарът кърви, в изкуството, което възвеличаваме, в труда, в който ангажираме живота си. Всичките те са вдигнати пред погледа ни от една неизказана нужда, копнеж, глад да се запълни някакво празно пространство вътре в нас.

Нашите духове не са цели. Някакъв съдбовен къс от тях е бил изрязан. Ако се върнем, назад и назад, до някоя гора като тази и си направим цял свят от същото, стигаме до мълчанието и самотата, и до посева на всяка наша мисъл, стъпкана, неогряна и чакаща обрата на сезоните. Стигаме до нашето начало, преди стените, преди цитаделите и кулите, без нищо друго освен дива гора, обкръжила скъпоценната ни поляна.

В такова място боговете и богините трябва да слязат от високите небеса и да коленичат, с нас, в смирение.“

Но Келарас не беше толкова наивен, че да си представи такова завръщане. Устремът и пожарът на напредъка бяха демонични в своята сила. „И ние залагаме живота си в тази борба за мястото ни в неща, които сме изобретили самите ние. И в нашия нов свят природата наистина е много далече.“

Пътят бавно зави и той зърна външната стена на имението Тула. Лозите от предното лято оформяха безлистна объркана плетеница по тези стени, като засъхнали вени и артерии, изцедени от всякакъв живот. Пътят се изпъваше пред един портал, а отвъд него, в центъра на просторен двор, се издигаше самото имение, изградено върху огромни азатанайски основни каменни блокове. От двете страни на зданието се бяха струпали всевъзможни пристройки, включително конюшни и мелница. Щом мина през портала, Келарас видя замръзналата повърхност на рибарник отляво и три реда голи плодни дървета отдясно.

Дори тук, на почти три дни път от Карканас, силата на Майка Тъма беше видима, със сенки като при затъмнение и пронизващия ги блясък накъсана дневна светлина. Келарас отново хвърли поглед към овощната градина, зачуден за съдбата на дърветата. „Може би в тъмнината ще дойдат нови дървета, раждащи други плодове.

А тези дървета, както и гората, просто ще умрат.“

Все пак беше любопитно, че никакво такова умиране все още не се беше случило, дори и в самия Карканас. Сякаш растенията изобщо не усещаха загубата на светлината; сякаш се придържаха към някой по-стар, по-светъл свят. Беше ли това поредният фронт на същата тази война? Или дарът на магията на Майка Тъма бе даден единствено на Тайст? Зачуди се дали азатанаите усещат гаснещата светлина? Щеше да попита Гризин Фарл. „А ако не? Ще означава ли това, че всички ние сме обект на илюзия, че самите ни умове са подложени на манипулация от Майка Тъма?

Вкусът на тази вяра става все по-горчив и по-горчив. Майко, твоя ли е тази тъмнина над ума ми, отнемаща онова, което други могат да видят ясно? И предавайки се така на волята ти, какво още трябва да отдадем? Казано е, че вярващите са избирателни в това, което виждат от света — това ли заявяваш, с крещяща метафора, превърната в реалност? И ако е така, какво ни казваш с нея?“

От конюшните излязоха двама и Келарас подкара към тях.

Грип Галас бе само по тънка кожена риза и от раменете му се вдигаше пара, оредялата му коса беше полепнала от пот. Лейди Хиш Тула беше с дебело кожено палто.

Келарас спря пред тях и попита:

— Всички ли слуги избягаха, милейди?

— Домашният персонал остана — отвърна тя и го изгледа хладно. — В зимния сезон няма много работа, капитане. Тъй или иначе, предпочитаме самотата.

Келарас остана на седлото, в очакване да го поканят. Беше предвиждал известна трудност тук и добре разбираше неохотата на Хиш Тула.

— Тази гора определено го предизвиква, милейди. Дивото наистина се е превърнало в убежище.

— И все пак — отвърна тя грубо, — дошли сте да ни донесете вест за войната отвъд. Ако можех да направя тези дървета железни, капитане, и всеки клон да стане меч, щях да вдигна цялата дива пустош в несъкрушима крепост. Обкръжена с кръвта на нежелани посетители, със сигурност ще израсне бързо.

В дръзките ѝ думи той чу ехото на по-раншните си мисли и в никакъв случай не беше склонен да оспори чувството ѝ. Въпреки това неволно поклати глава.

— Милейди, благодарение на една неестествена привилегия вие се намирате в това убежище и тук не сте изправена пред ежедневната борба за оцеляване. Бихте искали да въоръжите въображаемите защитници на тази своя привилегия, сякаш войната, която те трябва да водят, е само за вас, вместо, всъщност, за собственото им оцеляване.

— Натясно те хвана, обич моя — изсумтя Грип Галас. — Стрелата излетя вярно и рязко, закова листото за ствола. — Старият мъж махна с ръка. — Хайде, слизайте, капитане, и бъдете добре дошъл в тази къща.

Раменете на Хиш Тула сякаш се отпуснаха под кожите и тя пристъпи към Келарас.

— Дайте ми юздите, капитане. Мъжът ми чисти конюшните с едва ли не маниакално усърдие. Зимата го кара да нервничи. Ще изслуша разказите ви, както и аз, ако трябва.

Щом Келарас слезе и Хиш поведе коня му към конюшните, Грип каза:

— Елате в къщата, капитане. Гостните в момента са затворени, но имаме много дърва и стаята ви бързо ще се стопли. Ще ви пратя слуга и ще се погрижа да ви донесат вана. Ще вечеряме на седмата камбана.

И го поведе към къщата.

— Благодаря, Грип — каза Келарас на гърба му. — Обещанието за топлина вече отпуска кокалите ми.

Старецът, някогашен най-доверен слуга на лорд Аномандър, го погледна през рамо.

— Прости обещания, без никакви последици. Дано прекараме тази вечер в приятна компания.

На това Келарас не отвърна нищо, но все пак мълчанието има свой собствен глас, а капитанът не беше толкова изтръпнал от студ, за да не долови внезапната напрегнатост от страна на Грип Галас, докато той го водеше към входната врата на имението.

Щом влязоха в преддверието, Келарас не можа повече да се сдържи.

— Прощавай, Грип. Не съм тук по собствено желание.

Грип кимна, но не каза нищо. Завиха наляво от главната зала и закрачиха по мразовит коридор, почти целия тъмен, докато не стигнаха до Т-образна пресечка, където в издълбана в стената ниша светеше малък фенер. Вдясно и шест крачки навътре пресечката свършваше до врата. Грип дръпна дръжката и вратата се отвори със силно скърцане.

— Малко и нарядко имаме гости.

Келарас го последва в стаята. Макар да бе неосветена, можа да я види достатъчно добре. Пищно обзаведена и гостоприемна, имаше още две стаи зад главната. Грип почна да пали фенери.

— Израз е, може би — заговори Келарас, — на нашите капризни идеи това, че празнуването на един брак трябва да има определена продължителност. Церемония, брачна нощ, няколко дни след това. А после, ами, връщат се към непразнуван живот.

Грип изсумтя и се наведе да изрине пепелта от камината.

— Нашият командир веднъж направи подобно наблюдение, спомням си го много добре.

— Да — каза Келарас. — Аномандър наистина не понася идеята за непразнуван живот. В брак или друго.

— Нищо чудно, че ни остави за цял сезон — каза Грип и го погледна през рамо.

Келарас поклати глава.

— Не ме изпрати той, Грип.

— Нима? Но нали каза, че са ти заповядали да дойдеш тук?

— Казах. Прощавай. Може би след вечеря и пред жена ти.

Грип го погледна строго.

— Знаеш нрава ѝ. Не бива да го подлагаш на изпитание.

— Знам. Но да говоря с теб тук, насаме, би било непочтено.

Грип се изправи и изтупа пепелта от ръцете си.

— Ще поръчам на слугата да донесе дърва и да започваме. О, и банята. Ще пратя Пелк — тя може да изтърка шарки от кожата на хилдра и да те накара да молиш за още.

Келарас повдигна вежда.

— Грип, нямам никакво…

— Бездната да ни вземе, капитане, жената се е побъркала от скука. Ще си разумен гост, нали? Ще съм ти много задължен. — Грип тръгна към вратата.

— Тази Пелк… да не е…

— Имай милост, Келарас, моля те. Човек би си помислил, че в тази къща е тихо и кротко, тук в снежната хватка на зимата. Но ти казвам, като мъж заобиколен от жени, ще съм благодарен дори за невнимание една нощ, освен от жена ми.

— Аха. Е, добре, Грип. Ще видим какво ще се получи.

Грип го погледна неуверено.

— Банята или вниманието на жена ми?

Келарас се усмихна.

— Банята. В другото ще нося твоя щит.

Грип Галас кимна, като човек, чието най-дълбоко опасение току-що се е потвърдило. След миг вратата се затвори зад него.

Келарас смъкна тежкото си вълнено наметало и отиде до прозорците с оловно стъкло. Стаята гледаше към двора зад къщата, където снегът беше зацапан с пръст по каменните плочи и дървени трески очертаваха пътека от един склад нагоре към слугинския вход на главната сграда. Няколко сиви птици подскачаха на купчината кухненска смет.

Малко по-късно се появи Грип Галас, все още в тънката си, плувнала в пот кожена риза. Носеше на рамо брадва. Мина през двора и се мушна под навеса за дърва.

Скоро след това на вратата се почука и Келарас се обърна.

В стаята влезе някаква жена. Беше на средна възраст, с къса коса, набита. Застана изправила гръб и огледа стаята.

Келарас се покашля.

— Ти трябва да си Пелк.

Безизразните ѝ очи се извърнаха към него и тя кимна.

— Извинения, сър. Има малко прах. Огънят ще оправи влагата, но леглото трябва се проветри и да се затопли. Грип ще донесе дърва.

— Да — каза той. — Чувам го как ги цепи.

— Отсече сто дървета, събори тази къща и я построи наново, само и само да не стои без работа — изсумтя Пелк. — Бас слагам, че се усмихва, докато ги цепи.

Келарас я изгледа.

— Ти си ветеран от войните, Пелк.

Тя вече бършеше прах с един сив парцал от една лавица.

— Ония времена свършиха. — И поклати глава.

— Домашен меч в отряда на лейди Хиш Тула ли беше?

— За известно време. Главно я тренирах обаче. Меч, копие, нож и кон.

— Сигурен съм, че не съм единственият — подхвърли Келарас, — който се възхищава на… държането на господарката ви. На гордата ѝ стойка имам предвид.

Тя го изгледа, без очите ѝ да издават нищо.

Той се покашля.

— Прощавай, Пелк. Исках да кажа, вече мога да разбера от кого е получила напътствията си.

Пелк изсумтя, после започна да чисти отново.

— Спомена се за баня.

— Водата се топли, сър.

— Разбрах, че ти ще ме заведеш до стаята ми.

— Трябва да излезем навън и после да влезем отзад. Понеже крилото е затворено. Заключено и запечатано.

Келарас взе наметалото си.

— Кажи ми, Пелк, има ли други гости тук в момента?

Тя спря до камината, но не се обърна към него.

— Не. Само вие.

Келарас се поколеба, после се върна до прозореца.

— Заради сезона е.

— Сър?

— Грип Галас. Той води деен живот. Не е свикнал да няма какво да прави. Но сезонът изтощава всички ни.

— Сигурна съм — измърмори тя и остави Келарас да се чуди какво има предвид с това, след като тонът ѝ бе напълно лишен от съчувствие. После се обърна рязко към него. — Ще искате ли да ви обслужа в банята?

— Не непременно, но ще съм благодарен.

Най-сетне нещо оживя в погледа ѝ и тя го огледа, бавно и преценяващо.

— Да, от сезона е. Да вървим.

Тръгнаха и Пелк го поведе право по коридора, вместо да се върнат натам, откъдето го беше довел Грип. Стигнаха до тясно стълбище, осветено само от един фенер, чийто фитил беше догорял до черна бучка, и слязоха в прохода за слугите, минаващ успоредно на задната стена. Беше прашен. На всеки десетина крачки имаше малка врата от лявата страна. Само под една, на две трети по пътя надолу, се процеждаха тънки лъчи светлина.

Стигнаха края на прохода, където една тежка врата отдясно водеше в задния двор. Пелк го поведе покрай стената до ъгъла, после завиха покрай къщата и спряха пред друга врата. Пелк извади ключ и се помъчи малко с ключалката, преди да успее да отвори. Облак пара лъхна навън покрай нея.

— Хайде, побързайте — подкани го тя и затвори вратата зад него.

Вътре горяха шест фенера. Желязно корито заемаше центъра на стаята, а от едната му страна имаше огромно огнище със скара, поставена на него. На скарата димеше казан, запотен по стените, стичащите се капки съскаха в жарта.

— Хайде, съблечете се — подкани го Пелк и топна едно ведро в казана.

Келарас намери куки, на които да окачи дрехите си, достатъчно близо до огнището, за да се затоплят, докато се къпе. Чу зад себе се плясъка на вода в коритото. Седна на един стол, за да смъкне ботушите си със спечената по тях кал. На света, докато човек е жив, има усещания, които може само да се лелеят, и едно от тях бе очакването на блажена топлина след дни на мраз и влага. Хрумна му колко бързо, уви, споменът за такива времена се отвява, в сблъсъка на непосредствени нужди, които сякаш жадуват да се натрапят. Защото умът има навика да скача от удобство към неспокойство с много по-голямо усърдие, отколкото обратно.

Обзет от тези неспокойни мисли, той смъкна втория ботуш, разви мръсната партенка и отново се изправи, гол. Обърна се и видя, че Пелк стои до коритото, също съблечена.

Имаше войнишко телосложение, едва смекчено от възрастта и бездействието. Имаше малък пласт тлъстина около корема и малко над бедрата. Гърдите ѝ бяха големи, но не прекалено. Под едната имаше стар белег, един пръст дължина, черта от шито между ребрата. Келарас го зяпна.

— Бездната да ме вземе, Пелк, това изглежда точно над сърцето. Как си оцеляла?…

— И аз се питам доста често — прекъсна го тя със сурова нотка в гласа. — Един хирург ми каза, че сърцето ми не било където трябва. Ако си било на правилното място, съм щяла да умра още преди да падна на земята. Сега, както виждате, коритото е твърде голямо, за да стоя отвън и да ви търкам гърба — не и без гърбът да ме заболи ужасно. Тъй че влизаме двамата.

— А, да, разбира се.

— Има предимства — каза тя.

— Моля?

— Това, че сърцето ми не е където трябва. По-трудно се намира и предпочитам да е така. Ако ме разбирате.

Не беше много сигурен, че разбира, но все едно, кимна.

Мъже или жени, малцина можеха да претендират за живот, изживян без съжаления. Като дете Келарас беше слушал, жадно като всяко момче, носещо дървен меч, приказки за велики герои, до един — сега го разбираше — крачещи през мръсна мъгла от насилие, със строги и праведни лица. Изтъкваните ценности, стъпка по стъпка, бяха от най-основните, отмъщението беше отговорът за всичко. То сечеше, то дълбаеше, то газеше чудовищно през каша от кръв. Героят убиваше заради изгубена любов, заради отхвърлена любов, заради криво разбрана любов. Нанасянето на болка на другите в отговор на вътрешна болка — наранена и развихрила се в безмилостен гняв душа — пронизваше като тъмно течение всяка история.

Все пак, през всичко това, героят оставаше непоколебим, или поне така го виждаше Келарас, когато гледаше през детските си очи. Сякаш някакъв аспект на непримиримостта се беше превърнал в най-чиста добродетел. За такава фигура понятието за усещане — усещане на каквото и да е освен хладното удовлетворение — посред ужасни дела и безкрайно сякаш убийство беше анатема.

Малко герои плачеха, освен ако сказанието не беше рядкост: преплетено с трагедия, и тези разкази водеха губеща битка срещу патологичния хаос на великите герои, за които светът на легендата беше дом и всяка жертва, заслужила или не, не служеше за нещо повече, освен като величествено стълбище от кости, водещо към екзалтацията на самия герой.

Едно дете с дървен меч можеше да намери в такива приказки отдушник за всяка несправедливост, която му е нанесена. Това не беше толкова изненадващо, като се имаше предвид тайното съглашение между незрелостта и хладната злост. Едва десетилетия по-късно Келарас бе започнал да проумява детинските мисли на всеки герой, онзи настръхнал гняв, онази жажда за отмъщение, и да вижда сам какво облекчаваха те у толкова много негови другари. Чистото отмъщение беше носталгично. Политаше назад като гласа на бог в детството, дом за първите измени и несправедливости, първите случаи на сляпа ярост и безсилие, и говореше за възмездие с вледеняващ тон.

Едно сказание за герои, разказано, написано или изпято, беше като нашепнато обещание. Предателите трябва да умрат, посечени от безмилостен железен меч, размахан от безмилостна желязна ръка. И макар измяната да можеше да се открие под много маски, включително простото безразличие или пренебрежение, или нетърпение, или наслаждение, отказано на посягащата ръка и неразумното ѝ искане, все пак породената буря от насилие трябваше да е голяма. Има моменти в живота на едно дете, когато то е готово с радост да убие всеки възрастен, който се мерне пред очите му, и точно това беше тайната на героя, и истинският смисъл на неговата история за триумф: „Онова, което тая в себе си, е учителят на всичко, което проучвам. Срещу всичко, което светът хвърля по мен, ще надделея. В ума си аз никога не се препъвам, не залитам и не падам. В ума си аз съм превъзходен и с този меч нанасям истината за това, удар след удар.

Вътре в мен е онова, което ще убие всички ви.“

В такъв свят чувствата не значеха много. Всъщност можеше да се смятат за врагове на целта и желанието, на нуждата и чистото удоволствие от удовлетворяването на тази нужда. „Героите, о, моите герои от детството, в техните блестящи, оплискани с кръв светове на легенда — те бяха, всички до един, безумни.“

Келарас беше стоял в боен строй, заставал беше срещу враг. Виждал беше пагубното безредие на битката. Свидетел беше на спиращи дъха подвизи на героична саможертва, трагедии, разигравани пред очите му, и никъде в тези спомени не можеше да намери герой от легенда. „Защото истинските войни се водят сред чувства. Било то страх или боязън, жалост или милост. И всеки акт, тласнат от ответна омраза и злост, изригва в ума с ужасена почуда. Към самия теб, паднал толкова ниско. Към другия, чиито очи са досущ като твоите.

На бойното поле телата ни се бият с ярост, но във всяко лице може да се види онова ужасяващо изтръгване, откъсване на душа от тяло, на съзнание от плът. Във война ужасната почуда крещи от хиляди гласове. Че сме доведени до това. Че трябва да загубим всичко, което смятаме за най-скъпо — нашето състрадание, нашата обич, нашата почит.“

Помислеше ли сега за онези героични приказки, поглеждаше героите и не можеше да намери никъде в себе си и трошичка почит. „Подведени деца, всички до един. Убийци на невинни, в чието убийство не изпитвате нищо освен хладния огън на удовлетворението. Разигравате играта на мъст и с всяка победа губите всичко.

И вие, поети, с изпълнените ви с благоговение гласове, погледнете добре престъпленията, които извършвате с всяко вълнуващо сказание, което изпявате. Погледнете добре порасналото дете, което вдигате високо и назовавате герой, и преценете, ако смеете, тиранията на техния триумф.

Тогава погледнете публиката си и вижте там сияещия възторг в лицата им, блестящата радост в очите им. Това са пробудените останки от жестокия ум на детето, съживени от безразсъдните ви слова.

Тъй че кажи ми, скъпи поете, в края на вечерта, когато историята е разказана, когато пепелта е отвята от студеното огнище, капе ли все още кръвта от ръцете ти? По-важното, ще спре ли изобщо да капе?“

Дланите ѝ по плътта му бяха корави от мазоли. Коравият сапун го дращеше със зърната пясък в него и той усещаше тежестта и топлината ѝ, а когато тя се обърна, отпусна се върху него и го насочи в себе си, той изтласка от ума си спомена за герои и се пресегна към реалността на този споделен миг, миг между двама ветерани от твърде много битки.

Тук, прочее, имаше чувства. Отвъд осезаемото, отвъд чувственото. Тук, прочее, беше езикът, който говореше срещу тиранията под всичките ѝ маски. Но светът, който намери в прегръдката ѝ, беше свят за възрастни, не за деца.

Макар да беше споменала за скритото си сърце, той намери своето съвсем лесно и ѝ го отдаде тази нощ. Неочаквано, обгърнат от собственото си усещане за чудо. Не знаеше какво ще направи тя с него, нито дори разбираше какво е направил. Съществуваше рискът, толкова реален, тя да го захвърли настрани, да му се подиграе с груб смях, както едно неразбиращо дете захвърля важни неща, които толкова често се оказват притеснителни, щом ти се предложат.

Не прошепна никакви думи, тъй като дарът, който поднесе, беше сякаш отвъд езика. И все пак в ума си се пресегна и ръката му стисна за гърлото най-близкия поет. Придърпа глупака към себе си и изсъска: „Тук, кучи сине, израстваш. Хайде, пей ми за любовта, като човек, който я познава, и най-сетне ще чуя от теб истински разказ за герои.“

Любов изгубена, любов отхвърлена, любов криво разбрана. Жена или мъж, малцина можеха да претендират за живот, изживян без съжаления. Но тези съжаления обитаваха света на възрастния, не на детето. Те бяха, всъщност, истинската разлика между двете.

„Пей ни за истински герои, за да можем да плачем за нещо, което никое дете никога няма да разбере.“

— Моят чичо, Венес, командва Домашните ми мечове — каза Хиш Тула. — Те чакат в Карканас. — Очите ѝ, толкова изумително красиви, сега бяха студени като монети. — Но никаква вест не идва от Цитаделата.

Келарас кимна и се пресегна за виното си. Спря, когато Пелк, наведена да вземе блюдото му, се допря до него. Все още можеше да помирише сапуна по нея, сладък и мек като целувка. За миг смутен, той отпи от виното и каза:

— Силхас подготвя легиона Хуст, милейди.

— С тях е, значи?

— Не. След излизането от строя на командир Торас Редоун сега Галар Барас ръководи събирането и обучението на новобранците. — Погледна за миг към Грип Галас, който все още ровеше в блюдото си. — Запознах се с Галар Барас. Пътувахме заедно до ковачницата на Хенаралд. Ако Торас остане… заслонена, ще служи вместо нея, с достойнство и чест.

Хиш Тула се отпусна леко назад, хищният ѝ поглед остана впит в Келарас.

— Един вестоносец от Венес донесе новината. Затворници от мините? Що за армия си въобразява, че ще се получи от такава съмнителна жътва? Вярност към Майка Тъма? Братски дълг към онези, които с радост и справедливо ги затвориха? А жертвите на престъпленията им, онези, които скърбят за изгубените си близки? — Взе каната от масата и си напълни още един бокал от силното стипчиво вино. — Капитане, оръжия Хуст в ръцете на такива мъже и жени създават трети фронт в тази нещастна война.

— Празек и Датенар бяха пратени да помогнат на Галар Барас — каза Келарас.

Грип Галас избута блюдото си настрани, едва докоснал храната.

— Той няма никакво право, капитане. Домашни мечове на Аномандър! Какво им е на офицерите от собствените му Домашни мечове?

Хиш Тула остави бокала и потърка очи, примига и вдигна поглед към тях.

— Бях там, на Естелийското поле.

Келарас кимна замислено.

— Де да бях го видял, милейди…

— О, Галан го оформи прилично; ако слушаш разказа му, би се заклел, че е бил там, в разгара на онази битка. И е видял каквото видях аз, каквото видя Кагамандра, и Скара Бандарис също. Онези двама дърдорещи глупаци, Празек и Датенар… — Хиш поклати глава. — Ако изобщо между нас са крачили легендарни герои, можем да ги назовем тук и сега.

— Силхас няма никакво право — повтори Грип и Келарас видя как сви юмруци, тежки като камъни на масата.

— Дано Галар Барас да ги използва за каквото са годни — добави Хиш. — Извън дърдоренето им, имам предвид. Когато помисля за тях, капитане, ми хрумва един образ. Дорсан Рил зиме, така тежко загърната в лед, а над леда — най-пухкавият сняг, натрупан след нощи лек валеж. Къде в тази сцена, която описвам, ще намерим Празек и Датенар? Ами, те са черното течение отдолу, здраво като желязо, протича неспирно, скрито от очите на всички ни. Но вслушайте се добре и ще чуете… — и изведнъж се усмихна — онова дърдорене.

— По мое нареждане ги изпратих от Карканас — каза Келарас.

— Ваше ли? — настоя Грип.

— Мое нареждане, но заповед на Силхас Руин. Лорд Аномандър го няма, Грип, и ако остава само сянката му, тя е бяла, не черна.

— А Драконъс? — попита Хиш. — Ако някой трябва да поеме върховното командване в отсъствието на Аномандър, това е Консортът.

Келарас я изгледа озадачено.

— Милейди, той обслужва Майка Тъма и не се появява на открито.

— Все още? В каква лудост се е превърнало глезенето! Като се върнете, капитане, моля тропнете на онази врата. Събудете воина и ако трябва физически го издърпайте от прегръдката на Майка Тъма! Той е нужен!

Вече и Грип гледаше Хиш с удивление.

Келарас се покашля.

— Милейди, вашата увереност в лорд Драконъс, изглежда, произтича от дела, за които не съм в течение. Той определено се сражава добре във войните и дори обърна хода на една битка…

— Скилен Дро беше това — намеси се Грип. — Втория сезон на Джеларкан. С очите си го видях как посрещна връхлитането на вълк, голям колкото пони. С голи ръце го хвана за врата, вдигна го високо… оказах се достатъчно близо, за да чуя как изпращяха костите на гърлото на звяра като крило на врабец. Беше умрял много преди да го смъкне на земята. — Извърна очи към Келарас. — Боен главатар на клан беше, онзи вълк. Това съкруши волята на врага на мига. Останалата част от сезона беше дълга гонитба на север.

Дълго никой не проговори. Келарас превъртя в ума си сцената, току-що описана от Галас. Едва надви трепета си. А след това отново извърна поглед към Хиш Тула.

— Малцина биха приели с радост лорд Драконъс като командир, милейди. Всъщност не мога да се сетя и за един благородник, който би признал властта му.

— Аз бих — отсече тя. — И не бих се поколебала.

— Значи виждате отвъд изгодното му положение, милейди. Нещо, което другите не могат.

— Долна завист!… Такива глупаци! Изборът беше на Майка Тъма! Мислите ли, че някой от тях може да бъде по-добър кандидат? Ако е така, непременно ѝ го представете и понесете подигравката ѝ. Но не, това тяхно домогване крачи зад завесите… ние виждаме само мърдащите крака и издуването на тъканта.

— Онова, което не могат да се надяват да притежават, милейди, прави ревността им още по-свирепа. Негодуванието е киселина на всяко лезвие, но както казвате, не смеят да ѝ се противопоставят за избора, който направи. Тъй че кой остава за гнева ѝ? Ами, Драконъс, разбира се. А сега, с битката срещу Братските мечове…

— О, да — изръмжа Хиш. — Такава долна хитрина!

— Някои остават неубедени.

— Така избират, да хранят вече угоено прасе. — Махна с ръка да прекрати темата и взе отново бокала си. — Бяхме домакини на капитан Шаренас, преди около седмица. Вестта, която тя ни донесе от Нерет Сор и Вата Урусандер, беше безсмислица. Той твърди, че е невинен за всичко — погрома, избиването на дома Инис, дори унищожението на Стражите — нищо от това не било негово дело!

Келарас въздъхна.

— Това ме обърква, милейди. Трудно ми е да си представя, че на Хун Раал толкова са му отпуснали юздата. Вата Урусандер…

— … е един прекършен и огънал се мъж, капитане. Няма друго обяснение. Дори на Шаренас ѝ беше трудно да обясни… ами, почти всичко. Все пак потърси уверения, каквито изобщо не бих дала.

Келарас извърна очи.

— Това ваше владение, милейди, се оказва не толкова изолирано, колкото си бях представял.

— Не сте само вие — отвърна тя с горчивина. — Все пак, наложила съм ред в западното си имение. Онази крепост трябва да се държи, макар и само за да защити Сукул Анкаду. Имам вяра в Рансепт и ще го задържа там, където е. Все пак, кажете ми как е младият Орфантал?

— Все още е дете, търсещо мястото си, милейди. За жалост Силхас Руин сега е единственият му опекун сред Пурейките. Имам от Орфантал следното послание до вас: липсвате му ужасно.

Грип изпъшка тихо.

— Твърде много видя от мен при онова бягство от хълмовете. Мръсно беше това, че видя кръвта по ръцете ми. Очаквам да се държи на разстояние от мен отсега нататък, и може би толкова по-добре.

— Думите му, както и чувството, Грип, бяха и за вас, както и за лейди Хиш Тула.

— Оценявам усилието, капитане, но вашата щедрост рискува да бъде опровергана от него.

Келарас замълча. Помнеше добре пробягалия страх на лицето на Орфантал при споменаването на Грип Галас.

— Бездната да ни вземе, Пелк — изръмжа тихо Грип, — хайде намери си чаша и сядай при нас.

— Само защото приключих — отвърна жената ветеран, седна до Келарас и прие подадения ѝ от Хиш бокал.

— Кажи ни какво мислиш, Пелк — подкани я Хиш.

— Нямам много за казване, милейди. Вата се бори с облаци смут в главата му, половината от които са завихрени от обкръжаващите го. На бойното поле, ще си спомните, винаги е настоявал за висока позиция, за да му даде ясна гледка над нещата. Може би си е въобразявал, че цитаделата му над Нерет Сор би му дала същото — добави тя. — Няма начин, разбира се, не и след като бойното поле е целият Куралд Галайн. — Отпи и сви рамене. — Все едно, не Силхас е проблемът и точно затова Келарас е тук, обзалагам се. — И се обърна към него. — Бих казала, че е време да го изплюете, капитане.

— Предполагам, че да — отвърна той. — Добре. За да не се втвърдява тук тонът с представянето на Силхас Руин в най-лоша светлина, той добре осъзнава своето… крайно положение. Нещо повече, само той остава от братята и затова трябва да понесе страха, теченията на обвинение и общото чувство на безпокойство, което сега изпълва не само Цитаделата, но целия Карканас. Повечето гняв с основание е насочен не към Силхас, а към Аномандър.

Грип изсъска и удари с юмрук по масата; приборите по нея издрънчаха.

— Нямаше ли да е където и да било другаде освен в Цитаделата, ако не беше Андарист?

— Твърде сурово съдиш един скърбящ мъж, съпруже — каза Хиш.

— Скръбта има много оттенъци — отвърна той.

— Все пак продължете, капитан Келарас — каза Пелк.

Макар да я познаваше едва от часове, той вече разбираше непреклонната ѝ жилка.

— Силхас умолява Аномандър да се върне. Старае се да стъпва само на една страна. Поради това моли брат му да бъде намерен и върнат в Карканас. Разбира, естествено, че такава задача е трудна, защото Аномандър не е човек, който лесно ще бъде склонен. Напълно е възможно да се наложи да бъде убеждаван.

— Ще тръгна утре — заяви Грип.

— Не! — извика Хиш Тула. — Той обеща! Съпруже! Ти си свободен от него! Откажи на Келарас… о, простете, капитане, знам, че не сте вие… Грип, слушай! Откажи на Силхас. Той няма никакво право! Не го ли каза вече самият ти?

— Правя това, жено, не за Силхас, а за Аномандър.

— Не разбираш ли? — настоя тя и се наведе към него. — Той те освободи. С тържествена клетва! Грип, ако го намериш, ако направиш това, за което моли Силхас, той ще се разгневи. Той вече не ти е господар и ти не си повече негов слуга. Дадената дума беше на Аномандър — и това ще е единственото, което ще е важно за него. Съпруже, моля те, умолявам те. Той е човек на честта…

— Кой друг може да се надява да го намери и, по-важното, да го върне? — попита я Грип.

— Съпруже, той те освободи — нас освободи, — защото така искаше. Беше неговият дар, към мен и теб. Нима ще го откажеш? Ще го върнеш ли в ръцете му?

— Хиш, не разбираш…

— Какво не разбирам, съпруже? Познавам тези мъже…

— В много отношения — да, и то по-добре от всеки от нас. Не отричам това, скъпа. Но също така вече ми е ясно, че не ги разбираш по начина, по който ги разбирам аз.

Тя се отпусна назад, с изопнато лице и скръстени ръце.

— Обясни.

— Аномандър ще разбере, Хиш. Защо съм отишъл, защо съм го намерил. Ще разбере също така, думите, които му нося, и необходимостта зад тях.

— Защо? Няма никакво основание за това!

— Има. Любима, чуй ме. Аномандър… — Грип се поколеба, в очите му се четеше неувереност. След миг сякаш потрепери, а след това си пое дълбоко дъх и продължи: — Любима, Аномандър не вярва на Силхас.

На масата се възцари тишина. Келарас бавно затвори очи. „Да. Разбира се. И все пак…“

— Тогава защо… — попита Хиш хрипливо. — Защо изобщо напусна?

— Заради Андарист — отвърна Грип без колебание. — Те са трима, да, с Аномандър на едната точка, Силхас на другата. Но този, който ги свързва, който поддържа равновесието — това е Андарист. Аномандър е изправен пред повече от едно разцепление.

Хиш Тула се надигна внезапно.

— Тогава първо ще го доведеш тук.

— Да — отвърна Грип.

— Моля за извинение — каза Келарас, впил очи в двамата и без да обръща внимание на Пелк, стиснала го внезапно за рамото. — Но не. Той трябва да се върне в Цитаделата…

— Капитане — изръмжа тихо Хиш. — Имаме друг гост.

— Андарист — каза Грип и се смъкна на стола си.

— Тогава… тогава, в името на Бездната, повикайте го! Тук!

— Няма смисъл — каза Грип. — Той ще откаже. Поиска си едно крило тук, в къщата, барикадирано, вратите заключени. Бягството му в дивото, далече от касапницата, го доведе в крайна сметка при нас. Е, при Хиш Тула — поправи се той. — Която, в неговия миг на най-голяма потребност, го е взела в прегръдката си, след като никой друг не е посмял. — След миг старият мъж сви рамене. — Пратихме му наши слуги. Никой не се върна при нас. Вероятно го хранят, поддържат стаите му чисти…

Келарас бавно се отпусна на стола си, озадачен и изумен.

— Ето защо — каза Грип, — когато намеря Аномандър, ще дойдем точно тук. Преди Карканас.

Келарас кимна.

— Да, Грип Галас. Да. Разбира се.

Пелк дръпна ръката му, за да се изправи. Объркан, той се извърна към нея.

— Грип тръгва утре — тихо каза тя, гледаше го в очите.

Келарас погледна Хиш Тула и видя на лицето ѝ такава безутешност, че в очите му избиха сълзи. „Виждате ли ме сега, о, Празек и Датенар? Не сте сами в тази скръб заради раздора, който нося. Тази моя задача… не я избрах аз. Тя ме намира. Уви, намира ме.“

С Ребъл и Листар от двете му страни, Варет вървеше към малката тълпа, струпала се на една пресечка между редовете палатки. Торфен дим висеше на дрипи над огромния лагер, неподвижен в затаения, хапливо студен въздух. Точно на юг сметището и помийните ями на импровизираната армия бяха белязани от по-гъст, по-тъмен стълб пушек, надвиснал високо и килнат като копие, забито в земята. Гарвани кръжаха около онзи стълб, нетърпеливи сякаш да кацнат за сън. В далечния им грак се долавяше нотка на отчаяние.

— Отдръпнете се, всички — изръмжа Ребъл, щом стигнаха до двайсетината или повече новобранци, и Варет видя лицата, които се извърнаха към тях; войнственото мръщене бързо изчезна зад маските на престорено внимание, когато видяха кой идва. Мъже и жени се отдръпнаха, за да им направят път.

Тялото, проснато по очи на замръзналата земя, беше голо от кръста нагоре. Десетина, че и повече рани от нож бяха нашарили белия гръб. Няколко кървяха и кръвта се съсирваше по срезовете, направени от острието, но много други бяха съвсем безкръвни.

— Отворете ни място — заповяда Ребъл, а след това, намръщен над трупа, въздъхна и дъхът му излезе на бяла пара. — Е, кой е този?

Варет се наведе, изохка, щом изкривеният му гръбнак изпука, и обърна тялото на гръб. Трупът се беше вкочанил от нощния студ, ръцете бяха изпънати над главата на мъжа. Отпечатъци на пръсти, зацапани с кръв, обкръжаваха двете китки — бяха на убиеца, който беше влачил жертвата си до пресечката. Докато Варет оглеждаше непознатото лице, Листар се отдалечи и затърси следи по тънкия зацапан пласт сняг, все още покриващ тесните проходи между палатките.

Не изглеждаше вероятно да намери следи. Убиецът имаше навика да хвърля телата далече от палатката, в която беше ставало всяко убийство, въпреки че това как успяваше да го направи, без никой да забележи, си оставаше загадка. Във всеки случай вече беше част от шаблона, както и последователните рани от нож, забиван в тялото, от което животът вече бе избягал.

— Някой познава ли го? — попита Варет, изправи се и огледа лицата на събралите се.

Отговор не последва. Варет не за първи път виждаше зле прикритото пренебрежение и презрение, каквито общо взето проявяваха към него. Офицерите трябваше да спечелят уважение, но нужните за това усилия оставаха някъде в бъдещето, ако изобщо ги положеше. А в тази окаяна компания от записани без желание новобранци рангът беше само една крехка рамка, още по-отслабена от почти системната омраза към властта. Колкото до самия Варет, репутацията му разклащаше цялата му самоувереност и оставаше съвсем малко тя напълно да рухне. Беше предупреждавал Галар Барас неведнъж, но без никаква полза.

Но това си бяха неговите собствени мисли, неговото вътрешно нервно крачене напред-назад, в което присъстваше всеки страх, реален и въображаем. Гласовете на тези страхове минаваха през диапазона от шепот до неистов рев и в цялата какофония се сливаха в хор на ужас. „Най-настойчива музика, от онази, която изпълва черепа на бягащ човек, бягащ обезумял, но всички тези отчаяни стъпки не ме водят доникъде.“

— От коя яма? — настоя Ребъл. — Някой да го знае?

Една жена проговори:

— Казваше се Джиниъл, мисля. От ямата Бял зъбер, също като мен.

— Мразен или харесван?

Жената изсумтя.

— Аз бях котка. Изобщо не обръщах внимание какви ги вършат кучетата.

Варет я изгледа.

— Но знаеш името му.

Тя отказа да го погледне в очите. Вместо това отговори на Ребъл, все едно той бе задал въпроса.

— Убиец на жени беше Джиниъл. — Сви рамене. — Знаехме за тях.

При тези думи Ребъл хвърли поглед към Варет.

Листар се върна.

— Нищо, сър. Като другите.

„Сър.“ Как го удари думата, като кален камък в гърдите. Варет извърна поглед от безизразните лица и жадните им животински очи и примижа към извисяващия се стълб дим.

— Е, май си имаме няколко доброволци — каза Ребъл. — Тук на място, просто ни чакат. Четирима от вас, вдигнете го и го отнесете при огньовете… хайде, хайде, войници, няма нужда да се биете за привилегията.

Когато жената посегна да хване едната изпъната ръка, Варет я спря:

— Не, не ти.

Тя се намръщи и отстъпи крачка назад.

Ребъл се приближи до нея.

— Когато ти говори лейтенантът, новобранец, дай му котешкия си поглед, а когато те попита нещо, изсъскай му думите високо и ясно. Няма значение, че е изгърбен и грозен. Разбрано?

— Да, сър.

— Ето. — Ребъл се усмихна иззад рошавата си брада, оголвайки изненадващо бели зъби. — Не е чак толкова страшно, нали? Просто продължавай да играеш на войник и кой знае, може и да станеш. Може би.

Новият ефрейтор на Варет и личната здрава ръка на лейтенанта определено се забавляваше с наскоро спечелените си привилегии. С всеки ден Ребъл все повече се държеше като ветеран от много бойни полета. „Всяка армия има нрав. Бездната да ни вземе, ако е на Ребъл.“

След като тялото беше отнесено, зяпачите се пръснаха. Остана само жената — пристъпваше нервно от крак на крак, без да гледа към никого.

— Името ти, новобранец? — попита я Варет.

— Ранси… сър. — После вдигна глава и го изгледа предизвикателно. — Удавих бебето си. Или поне така ми казаха, а защо да ме лъжат? Нищо не помня, но го направих. Мокри ръце, мокри ръкави, мокро лице.

Варет я гледаше в очите, докато тя не ги сведе. Беше нещо, което бе научил до съвършенство много отдавна, като откри колко лесно може да се сбърка с решимост и вътрешна сила. „Игри на прикриване. Варет ги знае всички. Но ето, че стои тук, с най-дълбоките му тайни, които ние знаем. Тъй че не трябва ли да се чувства свободен? Необременен? Най-сетне способен да се отърси от онова, което толкова жадно поглъщаше цялата му енергия година след година, стъпка след стъпка в този безполезен живот? Криенето, заблудите, безкрайната преструвка?

Но не, не и човек като Варет — той просто намира нови терзания, нови инструменти за изтезание.

Все пак, един побеснял убиец, дебнещ из лагера, може да послужи като добро отвличане.

Дано.“

Все така ухилен, Ребъл каза на Ранси:

— Да, опасна работа е това говорене пред всички.

Тя направи гримаса.

— Не ви стигат мнения ли, сър? Елате в лагера на котките.

— Това покана ли е?

— Дори вие бихте могли да не преживеете нощта… сър.

— Ранси — каза Варет. — Трябват ни отдельонни командири.

— Не.

Ребъл се изсмя, тупна я силно по рамото — толкова силно, че тя залитна.

— Мина първия изпит, жено. Не ги искаме да са жадни за ранга. Трябва да кажеш „не“ поне пет пъти и чак тогава влизаш.

— С веднъж значи не става.

— Става, става. Вече го каза двайсет пъти в хубавото си кръгло черепче. Ще се удивиш какво може да чува старият Ребъл.

— Няма да ми се подчиняват.

— Няма да се подчиняват на никого — каза Варет, без да откъсва очи от нея. — Точно това му е хубавото.

Резкият ѝ поглед го прониза отново.

— Вярно ли е, сър? Избягахте ли?

Ребъл изръмжа зад брадата си, но Варет му махна да замълчи, след което отвърна:

— Да. Бягах като сръган в задника заек, а мечът в ръката ми пищеше от гняв.

Нещо се утаи на лицето ѝ, но каквото и да беше то, Варет не го беше очаквал. „Не отвращение. Не презрение. Какво виждам тогава?“ Ранси сви рамене.

— Меч, който пищи. Следващия път ще съм точно до вас, сър.

Оръжията и бронята на Хуст все още бяха в силно охранявани фургони, желязото стенеше ден и нощ. От време на време някой меч надаваше вой през маскарада си от зебло, като дете, захапано от вълк.

Видя в очите ѝ разбиране.

„Убила си бебето си, така ли? Понеже не си знаела какво да правиш с проклетото си дете, а то е пищяло и пищяло. Понеже не си знаела как би могла да се справиш — не просто в онзи ден, но и през останалото от живота си. Тъй че си избрала лесния изход. Сложила си край на писъците в корито сапунена вода.

Но писъците не секват, нали? Освен, разбира се, ако не се побъркаш и всичко това не се скрие някъде дълбоко в теб. Сякаш изобщо не си била там. Но въпреки всичкото незнание все пак остава дълбок до костите ужас… ужасът от спомена.“

— Вашият убиец убива мъже, които нараняват жени — каза Ранси. — Това е общото между всички жертви. Нали? — Поколеба се, после добави: — Може да е жена.

„Да. Ние също мислим така.“

— Според мен ти току-що се включи в разследването — каза Ребъл.

— Защо си мислите, че искам да бъде заловена? — сопна се в отговор Ранси.

— Чудесно. — Ребъл кимна. — Ние също не сме много заинтересовани. Но командирът иска всичко да се успокои.

— Когато последният убиец на жени е мъртъв — отвърна тя. — Тогава всичко ще се успокои.

— Може да са няколкостотин мъже, може би дори повече. — Варет я изгледа; беше забелязал червенината на ръцете ѝ, сякаш току-що ги е попарила във вряла вода, и предпазливостта на лицето ѝ. — Твърде много, за да си позволим да ги изгубим.

Ранси поклати глава.

— Тогава му кажете как е, сър. — Очите ѝ отново срещнаха неговите и той наистина си помисли за котка. — Кажете му как мъжете, които са страхливци, нараняват и убиват жени. Разкажете му за малките им умове, пълни с тъмни чворове и пробягващи страхове. Кажете му как не могат да мислят извън първата вълна на сляпа ярост и колко удовлетворително е просто изобщо да не мислят. — Лицето ѝ се беше зачервило. — Кажете на командира, сър, че тези мъртви кучи синове са негодни за нищо във всяка армия. Те ще побегнат. Ще създават проблеми с нас, котките, ще търсят още жени, които да насилват и заплашват. По-добре да се погрижи всички да измрат. Сър.

Варет извърна поглед към Ребъл и видя, че той се хили, но със студена усмивка, която можеше да тръгне във всяка посока.

Листар стоеше смълчан на няколко крачки встрани. „Убиец на жена си.“

Знаеше ли тя? „Разбира се, че знае. Престъпленията са месото на разговорите ни и ние ще дъвчем жилата отново и отново с вярата, че с дъвченето вкусът ще се промени и горчивината ще се махне. Горчивата нищета на всичко това… ами! Просто ще се стопиш и ще се махнеш, нали? О, ние сме упорита пасмина, особено с тези вери, обещаващи спасение.“

— Не всички са страхливци — каза Ребъл все така ухилен, но нещо беше пламнало в очите му.

Тя беше достатъчно наблюдателна, за да го забележи и да отстъпи назад.

— Щом казвате, сър.

— Казвам. По-важното е, че някои убийства, ами, просто се случват. В червена мъгла.

— Щом казвате.

— Точно така. И забравянето и спомнянето стават най-лошата част от това.

Сега, най-сетне, Варет видя как жената пребледня.

— Прав сте — каза тя с тих, немощен глас.

А Ребъл се усмихна още по-широко.

— Но аз, виж, нямам този проблем. Помня всеки нещастен кучи син, когото съм убил. Онези, които исках да убия на всяка цена, и онези, които убих неволно. Ако ви дам имената на всички тях, дали ще знаете кого защо и как? Не. Никой няма да знае. Защото наистина е все едно за всеки, дори за мен. Това е проблемът ми, виждате ли. Това, което не мога да си спомня, колкото и упорито да се опитвам, са причините ми да убия някого. Споровете, искам да кажа, онези, които са избухнали и са тръгнали на зле. — Поклати глава и на лицето му се изписа объркване, малко пресилено. — Нито една причина, нищо.

Варет въздъхна и извърна поглед настрани. Новият навик на Ребъл беше да държи речи, но никоя от тях не оставяше слушателя спокоен. „Има ли нещо под всичко това, Ребъл? Нещо, което се опитваш да ни кажеш? Нещо, което имаш нужда да изповядаш? Какво те спира?“

Ранси само кимна в отговор на думите на Ребъл.

Високият жилав мъж се обърна към Листар.

— Хайде да намерим палатката на мъртвия и да видим каквото има да се види. — Обърна се към Варет. — Почти десетата камбана е, сър.

— Знам — отвърна Варет. — Вървете.

Погледа ги, докато се отдалечаваха към карето на Белия зъбер.

— Мога ли вече да си ходя, сър? — попита Ранси.

— Не. Ела с мен.

Тя го изненада с това, че не възрази и закрачи до него към командния център.

— По-добре вие, отколкото той, сър.

— Просто се усмихвай и кимай, каквото и да казва.

— Забравила бях за Листар.

— Ребъл реши, че искаш да го обидиш. Не му хареса. — Поколеба се, след което добави: — Листар не е страхливец. Той иска да умре. Няма да вземе пазач в палатката си нощем, въпреки тези убийства. Всеки път, когато се окажем изправени над поредното тяло, е разочарован, че не той е трупът.

Ранси изсумтя, но не отвърна нищо.

— Няма да продължи много дълго според мен.

— Какво?

— Имаме проблем с дезертирания, Ранси. И нямаме достатъчно стари войници на Легиона, които да охраняват лагера. Сделката беше свобода, да, само че за да я спечелим, трябва да служим, но при първата възможност ще вземем свободата и в Бездната да върви служенето. Мисля, че всичко ще се разпадне.

— Тогава защо ви трябвам? Просто ме оставете да се върна в палатката си…

— Беше доста далече от палатката си, когато видяхме онзи труп — подхвърли Варет, докато се приближаваха към центъра на лагера. — Не и ако си в карето на Белия зъбер.

— Просто обикалях, сър. Те няма да ме приемат, знаете го.

— Кой е най-лошият от вашите, Ранси, за да ти създава неприятности?

— Има една. Велкатал. Изтърси шест бебета и ги заряза. Четири бяха мъртви преди да са пораснали, а другите две свършиха в мините и умряха в тях. Но ако я чуете, била най-добрата майка на света.

— Чудесно. Направи от нея своя Ребъл.

— Тя ще е първата, която ще се разбунтува под командата ми — изсумтя Ранси.

— Не и след като я уведомя, че каквато и да е съдбата ти, тя ще я сподели.

— Значи така правите отдельонни командири. И затова Ребъл ви пази жив.

— Да, така правим отдельонни командири — съгласи се Варет. — Но колкото до Ребъл, той започна да ме пази жив още в ямата. В смисъл, не знам причините му, но няма сключена сделка, която да е променила нещо. Поне такава, за която да ми е казвал.

— Вие никога не сте убивали жена, нали?

— Не съм. Но на света има всякакви видове страхливци, Ранси.

Тя отново изсумтя — единственият ѝ отговор.

Бягството от бъдещето изглеждаше най-безчестният акт и въпреки това Фарор Хенд чувстваше, че ѝ става навик. Двама мъже я терзаеха, а този, който я преследваше, беше за нея погрешният мъж. Нощем, докато лежеше, без да може да заспи, а стените на палатката натежаваха от леда, оставен от дъха ѝ, можеше, като затвори очи, да види фигура, висока и призрачна, която излизаше от някаква безкрайна, безжизнена равнина. Вървеше към нея, гонеше я и въпреки цялата чудовищност на образа тя знаеше, че в нея няма нищо зло. Беше просто съдбата ѝ, обвързана в обещание, неизбежна.

Но в сънищата си, когато най-после сънят дойдеше, тя виждаше Спинок Дурав, братовчед, твърде близък, за да е благоприлично. Виждаше го в младостта му, почти като нейната. Виждаше усмивката му и се наслаждаваше на остроумието в закачливите му думи. Предлагаше ѝ образ, възможност, която изгаряше с подигравка — от жестокия, саркастичния вид. Макар да беше близо до нея, тя не можеше да се пресегне и да го докосне. Макар и да копнееше да го има, той беше мъж, брониран срещу всякакво обаяние. Тогава се събуждаше, с натежала и присвита от безнадеждността на страстта ѝ душа. Той в края на краищата я беше отблъснал заради любовта си към Финара Стоун и горчивата ирония на това разкритие все още беше като пепел в устата ѝ.

Щом в зори хоризонтът на изток изсветлееше, тя излизаше от палатката си и тръгваше към усилващата се светлина, изпъната в червената си резка, към огньовете на раждащия се нов ден. След всяка нощ — свят на пепелища и отчаяние — тръгваше към светлината.

Една армия на лагер е рутинно същество, механично и упорито в глупавото си, затъпяващо ежедневие. Не предлага нищо ново, никаква промяна в своето мудно, навъсено настроение.

Щом подминеше постовете и излезеше срещу заснежената равнина, спираше, загърната в тежкото си наметало, и търсеше с очи фигура, излизаща от грейналия огън на утрото. „Нов ден, нов живот. Онези, които си играят на войници, се размърдват зад мен, а пред мен, там някъде, се появява един мъж.

Механични неща ще се счупят. Пръст и ръжда разяждат зъбчатите колела, воденичните камъни са изтъркани, храпове и скоби са отслабени от напрягане до скъсване. Но някои, колкото и грижливо да са сглобени събраните части, са предопределени изобщо да не работят. И дори тогава погледни на изток, към тази пуста равнина. Там върви той, счупен зъбец, търсещ нещо ново. Съпруг. Жена.

Бягам, но всъщност нямам накъде да побягна. Бъдещето ме гони, преследва ме.“

Днес командир Галар Барас я беше повикал на щабното заседание. Тя не виждаше никаква причина за това. Тя беше Страж, не офицер на Хуст. Още повече че трябваше да тръгне със своята част — обратно при командир Калат Хустаин и при Спинок Дурав.

Щеше ли и Кагамандра да е там? Изгърбен над някоя маса, жилестата му ръка извита около халбата, загърнат в дим от огнището, сива фигура с премрежени очи? Или той всъщност беше някъде между тук и укреплението на Стражите? И ако беше така, по кой път щеше да тръгне тя след завръщането си? „Посрещам ли го? Или оставям дирите, пътувам нощем и се крия добре през деня?

Какъв срам, какви детински мисли!“

Обърна се и тръгна обратно към лагера на Хуст. Не беше армията, която бе очаквала. Машината все още трещеше, като огромните мехове в ковачницата на Хенаралд, железни лостове, колела и зъбци, но вече беше по-скоро жалка купчина желязо.

Ужасът от отравянето на Хун Раал бе заседнал в ума на Фарор Хенд като някаква огромна крепост, изолирана и издигаща се от остров, обкръжен от неприветливо море. Всяко течение я отблъскваше назад и тя с неохота се бореше с тази вълна. Амбицията беше едно. Желанието за възмездие побираше в сърцевината си праведна кауза. Достатъчна за гражданска война? Без никакви легиони, които да застанат срещу Урусандер, тази гражданска война все едно, че беше приключила.

Вместо това легионът Хуст търсеше прераждане. Докато навлизаше в лагера, където мъже и жени седяха около сутрешните огньове, не можеше да долови нищо от увереността, присъща на едно военно формирование. Вместо това атмосферата кипеше от негодувание, непокорство, боязън и страх.

Тези нови войници се избиваха помежду си. Тези от тях, които не дезертираха. Говореха за свобода все едно това означаваше необуздана анархия. За Фарор беше чудо, че този лагер все още не е изригнал и не се е разпилял. Не разбираше какво ги държи заедно. „Или може би предпочитам да не разбирам. Как става така, че извън всичкото негодувание и страх може да се чуе тих шепот, глас, изпълнен с обещания и в същото време режещ с настойчивата си нужда?

Оръжията на Хуст никога не млъкват. Вързани и плътно увити, те все още пеят. Смътно като дъха на този мразовит вятър.

Затворниците се страхуват, но също така желаят. И малцина, обзалагам се, разбират, че това желание идва не от тях, а от охраняваните оръжия, от купчините мечове и вързопите метални ризници. От наколенниците и налакътниците, от шлемовете и железните им мрежи. Гласове, шепнещи безкрай.“

Бореше се срещу тази ужасна музика. Мястото ѝ не беше тук.

Двама войници на Хуст стояха от двете страни на входа на командната палатка. Мърморене и нещо като тих смях идваше от тях, въпреки че стояха мълчаливо, с безстрастни лица, и Фарор едва надви трепета си, докато минаваше между тях.

Вътре интендантът Селтин Ригандас се беше изгърбил над печката в центъра на помещението и я захранваше с буци суха тор. Капитан Кастеган — последният от оцелелите офицери с такъв ранг освен самия Галар Барас — стоеше до една преносима маса. Беше пред пенсиониране, мъж, чийто слаб мехур беше спасил живота му в нощта на посещението на Хун Раал, тъй като не пиеше алкохол. Ясно беше, от изгърбената му фигура и унило изражение, че ругае наум предпазливостта си, макар Фарор да подозираше, че най-дълбоката омраза на Кастеган е насочена към всички в Карканас, които не бяха разрешили Легионът да последва войниците си в смъртта.

Галар Барас седеше на един пътен сандък, извърнал лице от всички останали, и нищо в поведението му не подканяше към разговор. Очите му сякаш бяха състарени над годините му през последните няколко седмици.

Малко по-късно офицерите, назначени измежду затворниците, започнаха да пристигат. Първият, Кърл, беше някогашен ковач в рудник, нашарен от половин живот изгаряния от въглени и пръски разтопен метал. Беше плешив, кожата му черна като на Галар, с меки черти на лицето, което изглеждаше някак разтопено. Унили празни очи, светли като калай, се хлъзнаха по другите в палатката и се поколебаха само за миг, когато се спряха върху Фарор Хенд.

Въпреки краткостта на мига Фарор усети, че изстива. Кърл беше убил партньора си в ковачницата в селцето, където бе живял и работил. След това беше натрошил костите му, като беше бухал тялото почти цяла нощ, докато останките можели лесно да се поберат в тухления корем на ковашката пещ. Въпреки всичкото си пресмятане как да премахне доказателството за престъплението си Кърл не беше помислил за черните стълбове дим, измъкнали се през комина и утаили се тежки и миризливи над селото — воня на изгорели дрехи, коса, кости и плът.

Никой не знаеше какво е подтикнало Кърл да убие партньора си, а той не беше словоохотлив по темата.

След него дойде единствената жена, повишена до този момент, от ямата Сивата шиста на северозапад. Арал беше мършава, черната ѝ коса прошарена със сиво, с остро бледо лице и очи, които изглеждаха способни да поберат в себе си злобата и жлъчта на цял свят. В една хубава вечер тя беше нахранила дванайсет отбрани гости на съпруга си за вечеря. Това, че всичките гости били роднини на съпруга ѝ, правеше деянието още по-сладко, ако я питаха, и щяла с радост да включи всички тях като десерт. Когато Фарор беше чула историята, от Ребъл, една нощ над буре ейл, разказът му я беше извлякъл от ужаса в смешното. Но когато се запозна с Арал, всичкото весело изчезна в бездънната тъмнина на погледа ѝ.

— Съпругът е този, за когото трябва да помислиш, Страж — беше добавил Ребъл по-късно. — Искам да кажа, само като погледнеш тези очи… не, не е нещо, за което да се ожениш, не там, в тях. Не е нещо, което да обикнеш или да цениш, или — боговете да не дават — да обожаваш. Тази жена… едва не се напикавам всеки път, когато случайно се спогледаме. Тъй че човек не може да не се удиви на мъжа, който я е взел за жена. Но едно нещо е сигурно. Тя ще е чудесен командир, тъй като никой, мъж или жена, ако има очи да види, никога не би тръгнал срещу нея.

— Това е съмнително оправдание — беше казал Варет. — Не е само до даването на заповеди, Ребъл. Да си офицер е много повече от това. Въпросът е кого ще следваш.

— Е, лейтенант, ако знаете нещо за това, то ще е от задната му страна.

— Съвсем вярно, Ребъл, но това не прави виждането ми по-малко ясно.

От тези нови офицери, избрани от затворниците, само Ребъл и Варет бяха привлекли интереса на Фарор Хенд. Ребъл беше жертва на собствения си нрав, което съвсем не беше рядкост. Нищо у него не я озадачаваше. Колкото до Варет… е, можеше да изглежда чудовищен след години боравене с кирка, но у този мъж имаше нещо нежно. Нежно и, трябваше да признае, слабо. Напълно възможно беше страхът му да го прави толкова умен. Нямаше да се довери на Варет във всякаква обстановка, заплашваща с насилие, но не предвиждаше изобщо да се озове в такава ситуация. Поради това го приемаше такъв, какъвто е, и може би заради това го разбираше, също като Ребъл.

Неохотата ѝ да се включи във войската я беше вкарала сред Стражите. Не виждаше нищо привлекателно или славно в битките и нямаше никакво желание да ги търси.

Арал дойде с Денар и Калакан, двама крадци, които бяха нахлули в едно имение в Карканас и се бяха натъкнали на, както се кълняха, баща, изнасилващ всичките си четири деца, докато жената лежала мъртва на пода в средата на стаята. Според разказа им, за който настояваха, че е истина, въпросният мъж бил достатъчно знатен, за да пробута „невинността“ си на съдията и да обвини тях за убийството и изнасилванията. Тъй като и четирите деца били в твърде дълбок шок, за да могат да реагират на когото и каквото и да било, се стигнало до думата на благородника срещу двама прости крадци.

Денар и Калакан били пратени в различни рудници и се бяха събрали отново тук в легиона Хуст. Повишенията им бяха спечелени заради остротата на умовете им и прецизната им духовитост и остроумие. Популярността им правеше обвиненията срещу тях да изглеждат неоснователни, а и както се оказа, освен в краденето двамата били партньори и в любовта.

Малко по-късно пристигна Варет с една млада жена, която изобщо не изглеждаше доволна да е в компанията му, както и във всякаква компания, впрочем. Тя веднага се отдели и застана с гръб към платнището, скръстила ръце и с очи вперени в калния под.

„Имаш съчувствието ми. Това е торба, пълна с ножове, и ето ни нас всички, бръкнали в нея.“

Видя как Галар Барас погледна намръщено новодошлата, а после извърна поглед, за да огледа другите за миг, преди да кимне и да се изправи.

— Днес — заяви той — започваме раздаването на оръжия и броня.

Кастеган като че ли се задави, но интендантът бе този, който каза:

— Командире, не можете да направите това!

— Време е, Селтин.

— Мечовете са жадни за кръв — каза Кастеган. — Огорчени са, всички до един. Можеш да ги чуеш, Галар Барас. Измяната ги изгаря.

Галар отвърна с въздишка:

— Стига с тези глупости, Кастеган. Да, желязото има глас, но ти искаш да изкараш тези оръжия нещо повече от това, което са. Самият Хенаралд обясни как желязото Хуст реагира на промени в температурата и как всеки меч говори на най-близките до него, като камертон. Това, което чуваме, е натиск и напрежение. Тези оръжия, Кастеган, не са живи.

Кастеган се намръщи.

— Може и да не бяха, Галар, но вече са. И ти казвам това… — Почука ножницата на колана си: — Моят меч се вмъква в сънищата ми вече всяка нощ. Моли за кръв. Умолява ме да бъда ръката на отмъщението му. — Изпъна пръст срещу командира си. — Кажи ми, спи ли твоят меч нощем?

Галар издържа погледа на Кастеган дълго, после извърна очи.

— Варет, имаш ли да докладваш нещо?

— Не, сър. Просто поредното убийство. Поредният убиец на жени вече залита из вечната Бездна. Загадката как телата са преместени продължава да ни смущава. Не сме стигнали доникъде в разследването си.

— А коя е тази жена, която си довел?

— Ранси, сър. От ямата Бял зъбер. Има данни за офицер, сър.

Галар Барас изсумтя, после се обърна към жената.

— Ранси. Какво мислиш? Да раздам ли оръжията и бронята на Хуст на теб и приятелите ти новобранци?

Очите ѝ се присвиха.

— Това е разговор, който не можем да не подслушаме, сър. Онези… неща. Това, което предлагате… Не знам дали някой от нас иска да участва в този разговор.

— Не е разговор — каза Кастеган. — Спор е. Ще се впият в най-лошото у вас. Помисли за това, Галар Барас! Помисли за тези нещастни убийци, които искаш да въоръжиш! Ще е хаос. Кървав хаос.

Денар се покашля, хвърли поглед към Калакан и рече:

— Сър, вече е хаос, и се разраства. Години наред прекарахме в работа и се тътрехме изтощени към наровете си. Сега просто крачим насам-натам… поне тези, които са готови да ни слушат. Повечето от тях, сър, просто се излежават и се дърлят.

Калакан добави:

— Може би имаме нужда от нещо повече от оръжия. Трябва да правим нещо. Все едно какво.

Галар Барас кимна.

— Добре, тогава помислете за следното. Урусандер, изглежда, няма намерение да прави нещата по традиционния начин. Няма да чака пролетта. Вероятно ще започне похода си към Карканас преди края на месеца.

Фарор Хенд се зачуди на това, после каза:

— Простете, командире. Но това би било глупаво от негова страна. Стражите…

Кастеган я прекъсна с груб смях.

— Значи не си чула. Калат Хустаин даде командването на Илгаст Ренд и той отведе Стражите при Нерет Сор. Имаше битка с легиона на Урусандер. Ренд е мъртъв, Стражите са разбити.

Тя го зяпна, неспособна да проумее новината. Галар Барас се приближи и сложи ръка на рамото ѝ.

— Проклет да е Кастеган с неговата безчувственост, Фарор. Щях да ти го кажа, след като свърши това заседание. Съжалявам. Вестта току-що пристигна, по куриер от Карканас.

— Това е сезон с гадни завършеци. — Кастеган вече крачеше нервно. — Няма време за сантименталности. Говоря твърдо и жестоко не от злоба, а за да набия в главите на всички тук, че любезностите са глезотия, която повече не можем да си позволим. Галар — прати обратно онзи ездач до Карканас със съобщение за Силхас Руин. Усилията тук са се провалили. Няма никакъв легион Хуст. Мъртъв е. Няма го. Призови го да преговаря за мир.

Фарор се отдръпна от ръката на Галар, докато не усети студената мокра стена на палатката на гърба си. „Илгаст Ренд… не! Приятелите ми…“

— Командире, каква е съдбата на Калат Хустаин? Той тръгна към Витр с рота… — „Спинок! Все още си жив! О, наистина ли съм толкова слаба?“ — Капитан Финара Стоун беше пратена при шейките. Тя… тя научила ли е за това?

„Какво, какво да правя сега?“

Едно походно столче се опря до левия ѝ крак и тя наведе неразбиращо поглед към него, а гласът на Варет каза:

— Седни, Фарор.

Тя седна. Беше изтръпнала цялата.

— … мисия вече е неотложна — говореше Галар Барас. — Той иска да сме готови за поход до две седмици. Проблемът е опростен. Вече нямаме избор.

— Не е вярно! — изръмжа Кастеган. — Не можем да се надяваме да командваме тези диваци! Единственият избор, който ни е останал, е да се предадем!

— Варет.

— Командире?

— Събери сержантите и ефрейторите, избрани сред затворниците. Добави още, та командният състав да е пълен. Искам списъка днес преди обед. Доведи ги на тренировъчния терен. Ще го направим на два етапа. Те първи ще бъдат въоръжени и снаряжени.

— Отдавна беше време — каза Кърл, беше стиснал юмруци. — Искам да усетя онова желязо. Да го вкуся. Да чуя песента му.

— Варет, заведи хората си при фургоните. А, между другото, старият ти меч те очаква.

При тези думи Варет трепна.

— Сър, моля ви, не онзи.

— Обвързан си с него — отвърна Галар Барас. — Докато те вземе смъртта. Знаеш го.

— Тогава, сър, най-смирено моля да остана невъоръжен.

— Отказано. Селтин, иди с Варет и се погрижи за правилното разпределяне на лейтенантите. След това остани на поста си и удвои охраната на фургоните. Ще видим какво става, когато сержантите и ефрейторите се върнат при отделенията си — този следобед и тази нощ. После, ако всичко тръгне добре, утре ще снаряжим редниците.

След като интендантът изведе бившите затворници от палатката, Галар се обърна към Кастеган.

— Излез. Ще говоря насаме с Фарор Хенд.

— Помисли добре — изръмжа Кастеган. — За честта на легиона Хуст.

— Погрижи се за собствената си част, Кастеган! — отсече Галар, без да откъсва очи от Фарор.

— Когато това е единственото, което ми е останало да защитя, Галар Барас, нямам нужда от съвети от теб — изръмжа Кастеган.

— За чест ли се бориш сега? Струва ми се, че „вина“ е по-подходяща дума за това, което гложди душата ти. Преглътни я цялата, Кастеган, и помисли хубавичко за тежестта ѝ.

— Командир Торас Редоун не се подчини на старшинството ми тук…

— Не се подчини ли? Не. Тя го оспори. Може да ме надвишаваш на години, но не и години в служба на Хуст. Ще те освободя да се върнеш в първоначалния си легион, ако помолиш. Сигурен съм, че ще имаш много разузнавателни сведения, които да продадеш на Урусандер.

Кастеган се напрегна.

— Правиш опасно предложение, Галар Барас.

— Защо? Това не е буря, срещу която трябва да застанеш. Остави я да те бута насам-натам и после да те прати на бегом към дома.

Кастеган напусна палатката настръхнал, без да каже нищо повече.

След дълго мълчание Галар Барас се обърна към Фарор Хенд.

— Това, което направи лорд Илгаст Ренд, беше непростимо.

— Не е нужно да се моли за опрощение повече, сър, след като вече е мъртъв.

— Фарор, лорд Силхас Руин ми даде командването на всички сили, освен Домашните мечове на благородните домове. Очаквам обаче това да е временно. Когато лорд Аномандър се върне, Силхас ще заеме мястото ми.

Тя примига.

— Торас Редоун ще се върне да командва Хуст, сър.

— Не мисля.

— Съпругът ѝ ще се погрижи за това.

Галар Барас я изгледа, после сви рамене.

— Може би. Но не можем да разчитаме на това. Стражите вече не съществуват. Включвам те в моя команден състав и те повишавам в ранг капитан. Ще командваш рота, Фарор Хенд.

— Сър, не мога. Калат Хустаин все още е мой командир.

— Той изгуби командването. Фарор, имам вест. Има оцелели от битката. Не много, но доста. Видели са ги на южния път. Идват тук, капитане.

„О, богове на Бездната!“

— Сър, пратете ездач до манастира Йедан. Капитан Финара Стоун е там. Тя ще бъде офицерът със звание, не аз.

— Дотогава ще трябва да бъдеш ти, Фарор Хенд.

— Сър, не искам меч Хуст.

Галар отиде до печката, срита резето и решетъчната вратичка се отвори. Той се наведе и хвърли вътре буца тор.

— Беше време — заговори, — когато легион Хуст беше име, изговаряно с гордост. Въпреки всичките приказки за прокълнати оръжия и така нататък се сразихме с форулканите. Спасихме не само Карканас, а целия Куралд Галайн.

— Аз не съм войник, Галар Барас.

Раменете му се разтресоха в безмълвен смях.

— О, не съм ли го чувал вече достатъчно често?

— Как можете да се надявате да възкресите легиона Хуст? — попита тя. — За да стане онова, което беше някога? Къде, сър, ще намерите блясък в тези мъже и жени?

Той се изправи, но не я погледна.

— Мога поне да опитам.

— Нищо потъпкано и унизено у тези селяци — отбеляза Празек.

— И нищо селяшко също тъй, братко — отвърна Датенар.

Пред тях на черния път стояха двайсетина, че и повече души. Бяха бързали от запад, увити и загърнати в одеяла и кожи. Като видяха двамата приближаващи се конници, се бяха струпали накуп и преграждаха пътя.

Датенар се покашля и каза:

— Поради липса на крал просто очакват твоята първа, и, да се надяваме, най-възпламеняваща реч, Празек.

— Имам реч, която да възпламени, и още как.

— Чувства да кипнат, мисли да се завихрят, но спести последния си огън, Празек, за последния завой.

— Огън, който да придаде плам на шамара ми?

— Един шамар ще стигне ли? Не виждам игото на черна робия пред мен, а плячка, събрана в тъмното и припряно. Виждам как са въоръжени — с криваци, копия и косери.

— Горски разбойници навярно. Но тогаз, ами, усърдието им със споменатите косери няма равно в аналите на пътниците, още повече че не виждам никакви храсталаци.

— Усърдието си има лошата страна — съгласи се Датенар.

Трима свръхмускулести мъже бяха излезли от тълпата. Двама държаха копия, направени от ножове, вързани на прътове, а онзи в центъра носеше два косера, единият от които като че ли беше зацапан със замръзнала кръв. И се усмихваше.

— Добра среща, господа! — подвикна онзи с косерите.

Двамата ездачи дръпнаха юздите на десетина крачки от тримата.

— Добра среща, наистина — каза Празек, — тъй като след добре преценено разсъждение заключавам, че сте новобранци от легиона Хуст, но изглежда, пътувате без офицер и може би сте се оказали изгубени толкова далече от лагера. Късмет имате, че ви намираме тука.

— За този ден — добави Датенар — ще видите снизходителната ни страна и вместо да заплитате многото крака на тълпата си в нещо толкова очевидно предизвикателно като подобаващ бърз марш, можете да изприпкате до лагера като стадо овце.

— Овце ли, Датенар? — попита Празек. — Определено, предвид войнствеността, строена пред нас, трябва да сметнем това определение за неточно. По-добре да ги наречем кози.

— Чуйте ги тези говна! — каза единият от мъжете и другите се изсмяха. — На вас и потта ви мирише на парфюм, нали?

— Козешки хумор — обясни Празек на Датенар. — Вечно белят кората на зле избрани дървета. Потта, драги ми господине, е присъща за неумитите тълпи, на които им липсва цивилната хигиена на добре скрита паника. Ако търсите парфюм, ами, опрете нос в собствения си задник и вдишайте дълбоко.

— Празек! — възкликна Датенар. — Що за невъзпитано поведение пред тъпи селяци?

— Исках само да обрисувам очакваната поза на въпросния господин.

— Затваряйте си устите — сопна се мъжът с двата косера, вече не се усмихваше. — Ще вземем конете ви. А, и оръжията ви и бронята. И ако се почувстваме… каква беше думата? Снизходителни?… Може да ви оставим да задържите копринените си гащи, за да не изчезне напълно онова, което се е спаружило в тях.

— Красиво казано, Датенар, нали?

— За разлика от грозотата на мислите му, бих казал.

— Я да минем без снизходителност, Датенар. Легионът Хуст, разбира се, може да ни прости сблъсъка с дисциплината, както май ще се наложи тук.

Някой от тълпата викна:

— Остави ги, Бискин. Много яко са бронирани, мамка му!

— Виж, това са разумни думи — каза Датенар.

— Нима? — попита Празек. — Откъде си сигурен?

Отговор не беше възможен, тъй като тримата мъже връхлетяха срещу тях, последваха ги още десетина.

Оръжията изскочиха от ножниците. Конете се понесоха напред, жадни за сблъсък.

Тропот на копита, блясък на остриета, цвилене, кръв, писъци и крясъци.

След няколко мига двамата Домашни мечове излязоха на чисто, спряха и се обърнаха. Зад тях десетина дезертьори все още стояха на крака. Други шестима се гърчеха на земята, а останалите тела бяха съвсем неподвижни. Имаше кръв на пътя, светло алена кръв върху тънката пелена сняг.

Датенар изтръска меча си от кръвта.

— Разумните думи, Празек, рядко се разбират.

Конете им тъпчеха на място и пръхтяха, жадни за нова атака, но двамата бързо ги укротиха.

Празек изгледа дезертьорите.

— Вече са достатъчно малко, за да ги видим да маршируват в правилен ритъм, мисля.

— Куцият ритъм, да.

— Куцият, тътрещият се, залитащият и замаяният.

— Описваш походката на победените и сплашените, разбитите и насинените.

— Описвам само каквото виждам пред мен, Датенар. Е, кой от нас сега ще ги подбере и ще ги постави на място?

— Не беше ли твоята насърчителна реч?

— Нима? Не беше ли твоята?

— Да питаме ли Бискин?

Празек въздъхна.

— Уви, Бискин се опита да глътне лявото предно копито на коня ми. Каквото остана от мозъка му, носи отпечатъка от подкова. Определено нямаше късмет този човечец.

— Прав си. А виждаме ли другите двама от тримата? Помня, че главата на единия реши да изостави тялото му и мечът ми ѝ помогна.

— Много мило от твоя страна.

— На главата помогнах, да. Колкото до тялото…

— Е, жалко за тялото. Моят пък си загуби шапката.

— Но той не носеше шапка.

— Да е носил.

Датенар въздъхна.

— Когато водачите водят грешно, ами, най-добре е други да им заемат мястото. Ти и аз може би? Виж, съвземат се — които могат — и ни гледат с покорния поглед на… ами на покорните.

— А, виждам, да. Не са кози в края на краищата.

— Не са. Овце са.

— Да ги подкараме ли като кучета, братко?

— Защо не? Видяха как хапем.

— Достатъчно, за да послушат лая ни?

— Тъй мисля.

— И аз.

Двамата офицери смушиха конете си към дезертьорите. Над главите им враните вече се бяха събрали, кръжаха и грачеха нетърпеливо.