Гаснещ зрак

17.

Капитан Халид Бахан добре помнеше ужаса, когато — беше още малък — глутница подивели кучета, прогонени от гората от вълци, нападнаха селото. Не познаваха страх. Трима селяни, две жени и един старец бяха разкъсани извън домовете си. А когато десетина мъже тръгнаха да избият кучетата, те изчезнаха в хълмовете. Мъжете обиколиха чукарите, деретата и клисурите, но намериха само следи и след три дни се прибраха.

След седмица две деца изчезнаха, докато си играели на двора — бяха останали само окървавени дрипи и оцапани с кръв дървени играчки.

Селото беше младо, домовете нови и земята наоколо едва наскоро разорана. Ивицата гора покрай плитката река, която заобикаляше ниския хълм, на който бе построено селото, все още беше достатъчно гъста, за да се смята за дива. На заранта след изчезването на децата бащата на Халид Бахан тръгна на север. Вечерта, сам с втръсналата му майка, която беше превърнала страха в начин на живот, Халид трепереше от ужас, заразен от страха на майка си. Никога нямаше да забрави онази нощ, прогорена като дамга в душата му.

Баща му се върна на другия ден с един облечен в кожи дивак с пъпчиво лице и сплъстена коса. Непознатият миришеше на мръсно. Ядеше сурово месо и спа следобеда в собствената си мръсотия, близо до задната врата на къщата. По залез-слънце стана и Халид помнеше как затича с големи крачки навън в сумрака.

След три дни дивакът се върна, влачеше сварени черепи, вързани на въже. Черепите на двайсет и шест кучета. В отплата му дадоха буре сайдер и той го изпи, седнал на голата земя в предния двор. Пиенето го направи зъл и той ръмжеше, щом някой се приближеше — понеже след като се разчу, че е дошъл джелек, любопитни селяни наминаваха да го видят — и черепите, разбира се. Накрая обаче той изпи бурето и заспа.

На другата сутрин си беше заминал, но кучешките черепи бяха останали, струпани на пирамида. Бащата на Халид почна да ругае, понеже джелекът беше отнесъл празното буре.

И до днес кучетата придаваха форма — мимолетна и плашеща — на страховете на Халид Бахан и в кошмарите си той често виждаше оголените им зъби и си представяше в очите им нещо безмилостно и неукротимо.

Съгледвачът се присви пред него треперещ, загърнат в кожи. Войник, сведен до жалко състояние.

— Бяхме по дирята ѝ. Обкръжавахме я. После всичко се промени — нощта оживя. Стрели, сър, нападнаха ни със стрели все едно сме диви зверове! Отрицатели. Бяхме петима. Само аз се спасих. Бяха стотици, капитане, на глутници — жалки, смърдящи горски отрепки! — а мислехме, че сме ги избили всичките!

Отегчен, отвратен, Халид махна на войника да се разкара от очите му. Двама от охраната му го извлякоха от палатката.

Нищо не го разочароваше повече от това да види войник, деградирал от ужас. „Побягнал си, глупако, изоставил си другарите си. Побягнал си, когато е трябвало да стоиш на място, когато е трябвало да се биеш.“ Все пак поне вече знаеше какво ги очаква на запад. Гонитбата на Шаренас вече беше маловажна. Изглежда, изобщо не бяха приключили с Отрицателите.

„Стрели. Тактиката на страхливеца. Е, това не би трябвало да изненадва никого.

Плетени щитове. Но къде ще намерим каквото ни трябва, за да ги направим?“

— Лейтенант Еск!

Платнището на входа се люшна настрани и влезе висока гъвкава жена. Ризницата ѝ издрънча.

— Капитане?

— Ти командва южния фланг вчера, нали? Доближи ли се достатъчно, за да видиш Маналет?

— Да, сър.

— Какво знаме видя?

— Нито лордът, нито дамата бяха в крепостта, сър.

— Сигурна ли си?

— Да, сър.

Халид Бахан се надигна и изпъшка от острата болка в кръста. Открай време не обичаше язденето.

— Люта зима е. Какво ли е изкарало благородниците от крепостта им?

Лейтенант Еск нямаше предположения.

— Събери двайсет от най-добрите ни бойци, лейтенант, за малко нощна работа. Влизаме в крепостта, крадешком, ако изобщо е възможно.

— Сър?

— Трябва ни продоволствие, лейтенант. Да не си мислиш, че кастеланът ще е щедър към врага?

— Не, сър.

Той видя, че тя иска да каже нещо, и я подкани:

— Е?

— Дотук, сър, не сме проливали открито благородническа кръв…

— Лорд Андарист не би се съгласил с това.

— Но никакво такова обвинение не е предявявано официално, нали, сър?

— Имаш ли да предложиш нещо?

— Сър, говори се, че… Оцелелите съгледвачи го казват. Отрицателите вече са организирани, а щом е така, от това следва, че някой ги организира. Би било прекалено да си въобразим, че са го направили сами. Разбирам, че манастирите на шейките са се обявили за неутрални, но те все пак споделят една и съща вяра, сър.

— И? Продължавай.

— Манастирите Янис и Йедан, сър. Ако можем да проникнем в крепостта Маналет, защо да не влезем и в манастирите? По отношение на снабдяването по-добре не би могло и да бъде, а освен това бихме отстранили ефикасно шейките, без да се налага да разчитаме на обещанията им за неутралитет. Освен това, доколко можем да се доверим на добрата воля, сър, в разгара на гражданска война?

— Нападение, оправдано с обвинението, че техни агенти са превърнали последователите им, обитателите на горите, в армия?

— Както казах, сър, някой организира горяните. Кой друг би имал причина да го прави? И по-важното — кой друг би могъл да претендира за власт над тях?

— Воините жреци на шейките, лейтенант, са страховити бойци. Няма да е като срещу Стражите.

— Крадешком, сър, както казахте. Нощна атака, отворена порта. Ако ги хванем неподготвени.

Халид помисли. Струваше си. Какъв преврат щеше да е това! Хун Раал нямаше да има избор, освен да признае Халид Бахан за втория след себе си. Унищожението на шейките беше тактически разумно. Еск беше права — щеше да е глупаво да се доверят на официалното обявяване на неутралитет.

„Можем да плячкосаме храмовете, да опразним складовете им, да вземем оръжията им. Да изтръгнем сърцето на жалкия им култ. Но най-вече, ще сложим край на старата линия царствена кръв, с което ще премахнем всякакви усложнения за в бъдеще. Никакви възможни съперници за тронове, не и след като Шеканто и Скеленал са мъртви.“

— Уведоми колегите си офицери, Еск. Тръгваме на югоизток, към Янис.

— Да, сър.

— А, колко съгледвачи успяха да се върнат?

— Единайсет досега, сър.

— Екзекутирайте ги по обвинение в страхливост и за изоставяне на другарите им. Страхливостта е позор и няма да търпя да петни редиците ни.

— Слушам, сър.

Години наред Халид беше вярвал, че онзи самотен джелек със собствените си ръце е убил всички онези подивели кучета — докато един ден не чу как баща му каза, че дивакът просто ги отровил. Чутото промени начина му на мислене — от идеи за изумителна храброст и физическа мощ към изяществото на хладната целесъобразност. „И за това на оня глупак му се плати със сайдер, плюс едно буре. Дори хитреците може да са глупци. На негово мястото щях да поискам десет коня, че и повече.“

— Колко голям глупак беше онзи ловец, момче? — беше попитал баща му, когато го обсъдиха. — Отрова. Аз пък можех да отровя сайдера.

— Защо не го направи?

— Защо да го правя? Той си беше вкиснат. А и бурето беше за изхвърляне.

Халид Бахан започна да навлича бронята си. „Вкиснат сайдер и старо буре. Да. Когато се върна, Хун Раал, ще видя насилената ти усмивка, ще усетя немощното ти потупване за поздрав по рамото ми и ще видя как се мъчиш да се задържиш на върха.

Но знаеш ли, когато всичко свърши и влезем през портите на Цитаделата, повлекли зад себе си нашата колекция от черепи, двамата с теб ще пием. Но пък аз изобщо не бих могъл да се сравня с теб в пиенето, тъй че ще пийна малко греяно вино, а за теб ще остане вкиснатият сайдер.

Ще вдигнем тост за твоята и моята хитрост, а после ще сравним коя е по-голяма.“

Помисли си как пияният глупак Хун Раал, потен и тромав, се мъчи да задоволи Тейт Лорат. Ха, че тя щеше да му отнеме цялата останала му мъжественост.

„Ще го превърнем в нашия глупак, а когато приключим с него, какво пък, ще се обърнем срещу самия Урусандер. Старче, ти имаше своята слава, но онези дни отдавна минаха. Баща Светлина е само титла и бас държа, че може да бъде носена от всеки от нас.

Ах, приятели, дните пред нас ще са пълни с чудни приключения.“

Навлекли наметала от неизбелена вълна, оръжейник Джелас Сторко и сержант Тредбеър лежаха добре прикрити на хребета сред пепелявосиви преспи, оголен гранит и излиняла трева. Сержантът държеше зрителна тръба пред едното си око. Казваха, че била с джагътски произход и била притежание на дома Маналет от повече от две столетия. Тредбеър, водачката на отряда съгледвачи и следотърсачи, беше обяснила устройството на тръбата от месинг и черно дърво, но приказките за огледала и излъскани лещи не бяха много понятни за Джелас.

Все едно. Това, че през тръбата можеше да се вижда по-далече, отколкото с просто око, това беше важното. Оръжейникът се размърда леко, тъй като студът от земята се просмукваше през дрехите му.

— Е?

— Залагам на триста — отвърна Тредбеър, дъхът ѝ излизаше на бяла пара. — Определено завиват.

— Значи не е гората все пак, и по-важното, не сме ние.

— Така изглежда. Което води до въпроса: сега къде? Подвили ли са опашка?

Джелас Сторко изсумтя.

— Повтори ми какво каза онзи глупак.

Преди три нощи, преди появата на отряда на Халид Бахан, един полумъртъв съгледвач беше дошъл до портата на крепостта. Беше в треска и ранен, пронизан от две ловни стрели в гърба. Тредбеър беше извадила кремъчните остриета, но той беше загубил твърде много кръв, а останалата му беше отровена от инфекция. Така че съгледвачът умря още в зори.

Тредбеър свали далекогледа и се обърна към Джелас.

— Хиляди са.

— Но нали войниците на Хун Раал прочистиха гората и ги избиха. Видяхме огньовете, дишахме проклетия пушек. В името на Бездната, чухме писъците.

— Мислила съм доста над това, сър.

Той се намръщи.

— Знам. Ти винаги мислиш, Тредбеър. Точно затова те държа до мен, за да не се налага аз да мисля.

— Да, сър. Е, легионът превзе гората. Отрицателите имат странния навик да си разделят дейностите. Жените събират плодове и ядки, стоят си в лагерите, наглеждат децата, заедно със старците и бабичките.

— Какво правят мъжете тогава? Чешат си задниците ли?

— Казах, че е странно, сър. Когато не си чешат задниците, мъжете излизат на лов. Търсят стадата, когато тръгнат миграциите.

— Какви миграции? По-важното — какви стада?

— Такава им е традицията. Според мен обаче е повече за да се махнат от домашния живот, отколкото за нещо друго.

— Искаш да кажеш, че на мъжете им доставя удоволствие да спят на студената земя и да си готвят отвратително ядене, понеже иначе стават дебели като прасета?

— Ами, сър, те наистина са невежи диваци.

— Смяташ, че легионът е пропуснал ловците, но сега ловците са се върнали и са намерили жените и децата си избити.

— Ако е така, сър, тогава тази гора е свят, обзет от ярост.

— Значи Бахан наистина е подвил опашка и се връща към Нерет Сор.

Тя поклати глава.

— Не мисля, сър. По-вероятно е да са сметнали, че войната е свършила, но сега са разбрали, че едва е започнала. Но кой командва горските диваци?

— Никой. Точно затова са диваци.

— А вярата им?

Джелас се намръщи.

— Аха. — Размаха ѝ пръст. — Виж, по-умен съм, отколкото си мислиш. Бахан ще нападне манастирите.

— И аз мисля така, сър.

Той присви очи и я погледна. Толкова невинна и хубава.

— В какво съм добър аз, сержант?

— Сър?

— Опиши талантите ми, както ги виждаш.

— Добре, сър. Вие налагате власт и дори терор над своите Домашни мечове, но сте честен с това, че нямате любимци. Тъй че макар всички ние да ви мразим, това е дисциплинирана омраза и когато давате заповеди, се подчиняваме. И защо не? Вие ще сте на предната линия при всяка гадна работа, защото сте по-гаден от всички нас, понеже сте винаги ядосан и…

— Можеш вече да си затвориш устата, Тредбеър.

— Слушам, сър.

— След като знаеш всичко това, сержант, няма нужда да ме четкаш чак толкова. Да, разбрах. Браво на мен. Но сега гледаме нов проблем, нали?

— След като господарката ни замина, на вас се пада, сър, да решите дали предупреждаваме манастирите, или не.

Джелас кимна. Размърда се отново.

— Този сняг изобщо не се топи под мен, по дяволите.

— Не е сняг, сър, скала е.

— А, това го обяснява, значи. Та за какво говорех? Да. Решения.

— Легионът на Урусандер е врагът, сър. А Бахан е излязъл изпод крилото на Хун Раал, само с триста войници. Ако предупредим Янис и Йедан, колко воини могат да съберат? Петстотин? Шестстотин? Добри бойци ли са?

— Абсолютни прасета са, Тредбеър, и не, не искам да имам нищо общо с тях.

— Точно така. Въпросът тогава е, сър, има ли някаква тактическа полза от това да видим Бахан и неговите триста накълцани на парчета, като в същото време принудим манастирите да изоставят неутралитета си и да минат на наша страна? Големи загуби за Раал, големи печалби за благородниците и Майка Тъма.

Той я изгледа.

— Казваш, че е очевидно, така ли?

— Сър?

Той посочи зрителната тръба в ръцете ѝ.

— Кажи ми пак как действа това.

— Има едно огледало и три лещи, съвършено настроени…

— Затваряй си устата, Тредбеър.

— Слушам, сър.

Той се надигна и изтупа снега от бедрата си.

— Да се връщаме в крепостта. Трябва да пратим ездач.

— Да предупредим манастирите ли, сър?

Лежеше в жълтата трева. Изобщо не изглеждаше измръзнала. Страните ѝ блестяха, очите ѝ бяха бистри и му напомниха колко десетилетия бяха минали, откакто бе спечелвал уважението на нещо толкова младо и толкова красиво като тази жена.

— Вярвам, че всички разбирате — каза ѝ, — че омразата е напълно взаимна.

— Разбира се, сър.

— И че съм готов да спра меч с гърдите си заради всеки един проклетник от вас.

— Това също е взаимно, сър.

Той изсумтя. Трябваше да е достатъчно.

След цяла нощ мразовит дъжд бойниците на крепостта Ванут лъщяха, ледът улавяше утринната слънчева светлина в искри, които лумваха и капеха. Но водата вече бе започнала да тече по заледените хълбоци на здравите стени и тумбести кули, сякаш самите стени се топяха.

Дошла беше вест за трима ездачи на пътя долу, тръгнали вероятно за Карканас. Лейди Дегала, в челото на кервана заедно с лейди Манале, махна на сержанта на охраната на кулата да се приближи.

— Носят ли знаме, Мивик?

Младият Домашен меч поклати глава.

— Не са мои, Дегала — каза Манале. — Освен това, ако Джелас е трябвало да изпрати спешно съобщение, щеше да прати един, не трима, и този един щеше да е Тредбеър.

Мъжът на Дегала, който заедно със съпруга на Манале трябваше да язди зад жена си, се изсмя.

— Странно име, милейди5.

— Тя дойде с него — отвърна Манале. — Дете на Стражите, мисля, но преди да придобият тази титла. Първите откриватели на Витр не официализираха веднага манията си, Джурег. Все едно, тъкмо Тредбеър е тази, която носи важните новини.

Манале обичаше да показва обширните си познания, което само понякога беше обременително. Другият ѝ навик, уви, беше да се увлича в монолога си и непрекъснато да сменя темата. Повечето пъти Дегала се примиряваше да търпи напълно подсъзнателната потребност на Манале да е в центъра на вниманието на всички — „сякаш външността ѝ не е достатъчна за това“, — но сега изпита облекчение, че съпругът ѝ само се усмихна, кимна и задържа змийския си език, от който можеше, ако той решеше така, да капе саркастична отрова.

Дегала се покашля. Търпението към гости се водеше добродетел все пак.

— След като вече установихме, че ездачите долу не носят съобщение от Маналет, може би трябва да установим кои и какви са. Джурег, ела с мен. Лейди Манале, моля, останете под грижите на моите Домашни мечове за момента, тъй като сигурността на гостите винаги е най-важното задължение и чест.

След тези думи смуши коня си, а Джурег подкара до нея. Излязоха през портата и продължиха по лъкатушещия калдъръмен път.

Зимното движение беше рехаво и в най-добрите времена и освен едно неочаквано посещение от страна на капитан Шаренас преди повече от месец стражата на кулата не беше видяла никой да язди било от или към Карканас след първите снеговалежи. Забелязваха се отпечатъци от стъпки понякога, когато бежанци прекосяваха пътя посред нощ, търсейки каквото убежище можеше да се намери в гората на север, но преминаванията на Отрицатели не интересуваха особено Дегала.

Тримата ездачи долу бяха или чули, или видели приближаването им по стръмния път и бяха спрели и ги чакаха.

— Две нощи, и вече ми се ще да избягам при Урусандер и да целуна меча му — каза Джурег.

— О, не е чак толкова лоша — отвърна Дегала. — Прекалено учените винаги са изложени на риска да станат непоносими.

— Бронята ѝ от знание е непробиваема и за най-острите ми стрели — отвърна Джурег кисело.

— Всъщност такова същество можеш да го съкрушиш само с по-голямо знание. Или с по-сладкото срязване, което е здравият разум. Но ако една хипотеза може лесно да бъде разбита с изтъкване на очевидното, тогава ще си създадеш вечен враг. Предупреждавам те за това, съпруже.

Бяха забавили конете, тъй като настилката беше хлъзгава, а склонът коварен.

— Хедег Младши се усмихва като ударен с мокър парцал — отбеляза Джурег. — Обзалагам се, че тя описва произхода на всяка плътска поза и намира жар не в самия акт, а в пороя от думи, с който удавя всякаква спонтанност. В очите на съпруга ѝ се долавя унилото отчаяние на победения: жертва на обяснения.

— Какво, само съжаление ли изпитваш към Хедег?

— Той се оживява в нейно отсъствие, но иска работа. Още не съм решил дали усилието си струва.

— Е, ще споделим компанията им още няколко дни, след като приехме поканата на Хиш Тула.

Пътят за малко се изравни, а после зави в последното спускане и се оказаха достатъчно близо, за да различат ясно тримата ездачи.

— Аха — измърмори Дегала.

Мъжът ѝ не каза нищо.

Горе, до портата на крепостта, лейди Манале и съпругът ѝ, Хедег Младши, бяха дръпнали конете си настрана от Домашните мечове на Ванут, за да могат да си говорят, без да ги подслушват.

Под тях домакините им слизаха предпазливо по хлъзгавия път.

— Заклевам се — промърмори Манале, — че ако трябва да бъда свидетелка на още една размяна на вещи погледи между тия двамата, ще понеса проклятието на убийството, гостенка или не. Още по-лошо, като нищо бих могла да падна до изтезания, просто от чиста злоба.

Мъжът ѝ подръпна късо подстриганата си прошарена брада.

— Внимавай, скъпа. Такова проклятие не се измива нито с кръв, нито от годините. Наистина ли би предала фамилията ни на вечно осъждане?

— Изкусена съм. Егоистичното удоволствие най-лесно забравя последствията.

— Но трябва да помислим и за користния ѝ брат. Лорд Ванут би се зарадвал на една кръвна вражда.

— Окаяна фамилия — промърмори Манале.

Мъжът ѝ кимна съчувствено и попита:

— Кои са онези ездачи според теб? Емисари от Урусандер?

— Едва ли. Ако бяха, щяха да носят знаме, дръзко и неуверено, както подобава за тяхната уязвимост и тяхната наглост. — Извърна се и остана доволна, като видя одобрителната усмивка на съпруга си. Нямаше нищо случайно в обрата на последната ѝ фраза. Плаха наглост и дръзка уязвимост — какво по-сладко описание за пратеници на Легиона, идващи сред знатните с войнствени обещания за мир и надута заплаха? — Може би — предположи тя, — оцелели от Стражите. — След миг поклати глава. — Все още не мога да разбера глупостта на Илгаст Ренд.

— Ако вестта за клането в имението на Андарист е стигнала до него, Манале, не би ли могла да простиш гнева му?

— Тогава да бие с юмруци някое дърво. А не да похабява живота на хиляди в един безплоден жест. Направи ни всички да изглеждаме безразсъдни, подвластни на низки страсти. Остави Урусандер — това изобщо не е негова игра — на Хун Раал е, а Хун Раал е умен мъж.

— Когато е трезвен.

— Всяко негово залитане те кани да го подценяваш, мъжо.

— Тя трябваше да ни включи в ездата надолу — каза Хедег. — Беше преднамерен отказ.

Манале сви рамене.

— Щяхме да направим същото при портите на Маналет.

— Да покажем раздразнението си, да. Но каква причина имаше да ни е раздразнена? Винаги сме вежливи, дори когато Дегала се подиграва на превъзхождащата ти интелигентност, докато Джурег непохватно рови за тайни в тъпите си разговори с мен.

— Успокой се, съпруже. С търпението си доказваме, че сме по-добри.

Хедег замълча. Бяха започнали разговора си, изричайки позиции срещу заключението му: въпреки цялата интелигентност на жена му тя винаги рискуваше да придаде зъби на презрението си. Но сега не беше време за фамилни вражди. „Както тя посъветва, търпение. Веднъж да се приключи с тези простаци, тогава, лейди Дегала, жена ми ще се изправи пред теб с изваден меч, заради всички обиди, които изреждаме тук.“

— Хиш Тула никога не ми е харесвала много — каза Манале.

„Разбира се. Още по-хубава и от теб, и по-добра с всяко оръжие, което можеш да измислиш. Разбира се, че я мразиш, скъпа. Възпитателите нищо не могат да те научат за завистта, освен за собствената си, а тези съперничества и дребни вражди доказват собствения им провал в контролирането им.“ Жена му наистина беше гениална, но това трудно сдържаше въртопа от низки чувства, кипящ под тази гениалност. Ерудицията предлагаше илюзията за обективност, както подобава за едно учено мнение, но озлобеното същество отдолу имаше лицето на глезено дете.

„Ох, съпруго, ако можеше дори само да предположиш щедростта на тази моя любов към теб…“

Дегала вдигна за поздрав облечената си в метална ръкавица ръка.

— Емисари на шейките — заговори тя, пренебрегвайки временно странното присъствие на един Страж-жена. — Пътувате за Карканас? Трябва ли да смятаме това за значимо?

Магьосникът — май се казваше Реш, но тя не беше сигурна — сви рамене при въпроса ѝ.

— Лейди Дегала. Джурег Тоу. Виждам сред свитата при портата две знамена. Гостуват ви лейди Манале и Хедег Младши. Любопитно е да видиш благородници на гости в този студ.

— Магьосник Реш, намерили сте си оцелял от Стражите — каза Джурег. — Но шейките не са много известни с щедрост, още по-малко — със съчувствие. Пленник ли е?

Третият ездач не беше свалил качулката си от черна вълча кожа, но нещо в стойката му наведе Дегала на подозрение кой би предпочел да остане скрит за тях. Спомни си, че беше чула за един инцидент пред портата на Залата на Нощта. Усмихна се на закачуления и рече:

— Казаха ми, че лорд Аномандър е проявил сдържаност на прага на светая светих на Майка Тъма. Но разбира се, знам, че той вече не пребивава в Цитаделата и е оставил подобни проблеми на Силхас Руин.

Реш кривна рошавата си глава.

— Какви проблеми имате предвид, милейди?

— Ами, защитата на Майка Тъма, разбира се. Не бих и помислила, че достъпът е неохраняем. Нито вие.

Но думите ѝ не предизвикаха никаква реакция у закачуления. Може би грешеше, прецени тя. Не, едва ли. Сигурна беше, че е Капло Дриим.

— Ще пояздим ли заедно, милейди? — попита Реш.

— За малко — отвърна тя.

Мъжът ѝ се покашля.

— Има слухове — признаци, — че в гората са останали Отрицатели и са станали войнствени.

— И да е така, не сме чули за това — отвърна магьосникът. — Все едно, защо трябва да се боим от наши последователи?

— Ваши последователи? — Джурег се намръщи. — А как се вслушахте в молбите им за помощ миналото лято?

— Предложихме убежище, доколкото можахме.

— За децата, да, като гаранция за бъдещето ви. Но разбирам, че малцина са оцелели достатъчно дълго, за да стигнат изобщо до портите на манастира ви.

— Тези въпроси засягат ли по някакъв начин благородниците, Джурег? Ако е така, защо?

— Неутралитетът няма да ви спечели нищо — каза Джурег. — Управляват ви една стара жена и един още по-стар мъж. Бездействие и страх от промяна поразяват всеки техен миг и тази немощ, изглежда, е заразила останалите от вас. Ако лорд Урусандер спечели тази война, магьоснико, наистина ли си въобразявате, че ще ви остави на мира? Или, по-скоро, че Хун Раал ще ви остави на мира? А новата Върховна жрица на Светлината? Вярата ви е неоправдана, във всяко отношение.

Стражът изсумтя, после каза:

— Това е жалко. Тук няма нищо за криене. Лейди Дегала и лейди Манале тръгват със съпрузите си и свита слуги и охрана. Вероятно някой от благородниците ги е призовал за среща — това, че толкова се е забавила, е единствената причина да са сдържани. Аз щях да съм също толкова притеснена, предвид обстоятелствата. Колкото до нас, ами, магьосник Реш желае да проучи естеството на Терондай. Магия кипи сега из Куралд Галайн — дали това е следствие от дара на лорд Драконъс? Или източникът беше онази азатанай, Т’рис? Не е ли разумно да се установи източникът на тази магия, преди да ѝ се отдадем?

След дълга пауза Дегала поклати глава.

— И вашият оглед на една шарка на пода изисква присъствието на професионален убиец? Не, Страж, но ще ви призная невинността и ще заключа, че сте били подведен от спътниците си.

При тези думи Капло Дриим най-сетне вдигна глава и смъкна качулката си. Усмихна се на Дегала и каза:

— Мога да ги чуя.

— Моля?

— Хедег и Манале. Говорят тихо, но са под свода на порталната вишка и ехото е достатъчно. Мога да чуя всяка тяхна дума.

Дегала се извърна и се загледа към далечните си гости и стръмното дълго изкачване до тях.

— Невъзможно.

— Какво казват? — попита Джурег.

Странните очи на Капло останаха впити в Дегала.

— Наслаждават се на презрението си към вас, милейди. Нещо повече, има една миризма около Хедег, намекваща за някакво бъдещо насилие, в което вие сте жертвата. Оприличено е на облизване на устните, внезапна топлина на наслада под кожата на лицето, помръкващ блясък в езерата на очите. Отдаването на очакване е чувствена храна за онези двамата. Отдавна споделят жарко ложе на отмъстителна страст и жарта е дълбока.

Джурег я погледна и каза рязко:

— Манале вярва, че те превъзхожда с меча.

— Не бойте се — отвърна Капло. — Нейната интелигентност е крепост, която никакво съмнение не може да превъзмогне, но в кръстосването на мечове ще се окаже гибелна за нея. Не най-острият ум насочва ръката на един майстор в боравенето с оръжие, а лесното отдаване на инстинкта и вярата, нужна за такова нещо. Манале не може да изостави контрола и това един ден ще я убие.

— Замълчете, убиецо — сряза го Дегала, но го погледна със страх. Имаше нещо обезпокоително у този човек, нещо диво и едва сдържано. — Въобразявате си без никакво основание.

— Може би — отвърна ѝ той с присмехулна усмивка.

Реш се размърда.

— Милейди?

— Да?

— Имаме основание да вярваме, че лорд Урусандер няма да чака до края на зимата. Легионът му вече се подготвя за поход.

С нахалството, изглежда, изобщо не беше приключено.

— И с каква цел ни казвате това?

— Нямате много време, милейди. Ако лорд Аномандър е напуснал Цитаделата, значи е анулирал отговорността си. Може би ще е разумно да си изберете нов върховен главнокомандващ. — Замълча, после махна с ръка. — Честно казано, Аномандър наистина ли отразява вашата кауза? Според мен той е разгневен и като нищо може да бъде погълнат от нуждата за отмъщение, в името на брат си.

— Свободен сте да изкажете съвета си, магьоснико. Кого, прочее, предлагате?

— Ами, онзи, който би загубил най-много, милейди, със сигурност ще се бори най-упорито.

Джурег изръмжа някаква ругатня.

Дегала зяпна Реш невярващо.

— Но пък — продължи той провлачено — Драконъс не е харесван много от благородниците, нали? Въпреки славата му на командир и храбростта му на бойното поле. Въпреки усърдието, с което би се отдал на каузата да се поддържат нещата както са. Въпреки неподкупния му характер. Уви, престъплението на горкия човек е в това, че вашата богиня го обича…

— Ако го обичаше, щеше да се е омъжила за него!

— О? И това би ви устроило добре?

Дегала замълча.

Джурег каза хрипливо:

— Вярвам, че горите от нетърпение да продължите по пътя си. Предайте поздравите ни на изрисувания под, магьоснико.

Тримата приеха равнодушно отпращането, смушиха конете и скоро се скриха зад завоя на пътя.

— Той те провокираше…

— Знам какво правеше!

— Нещо с убиеца…

— Него го остави.

— Скъпа?

— Жената. Стражът.

— Какво?

— Може би беше просто игра на светлината, но за миг бях готова да се закълна, че носеше златно кръгче на главата си. Корона.

— Не видях нищо такова.

След дълго мълчание Дегала поклати глава.

— Разбира се. Прав си.

— Все пак — промълви тихо Джурег, — чудя се…

— Какво, скъпи?

— Ако Капло наистина е могъл да чуе Манале и Хедег, от толкова далече… може би трябва да допуснем, че ни е чул и току-що.

Тя го изгледа с яд.

— Защо говорихте така за Драконъс? — попита настойчиво Финара Стоун, след като се отдалечиха достатъчно от двамата благородници.

Реш сви рамене.

— Подразниха ме.

— И затова пуснахте пепелянка в уютното им ложе? Доставя ли ви удоволствие да бъдете дребнав?

— Понякога — призна той.

Капло ги изненада, като заговори:

— Някога бях човек с малко съмнения, Страж. До деня, в който погледнах в очите на Отец Скеленал и видях в тях истина, която не можех да приема. Нашият бог беше убит, но във времето преди тази смърт — десетилетия и десетилетия служба и почитание — старецът беше чудовище. Знаехме го и въпреки това не направихме нищо. В неговите очи, Страж, видях всички нас отразени, и не ми хареса.

— Не знам за нищо чудовищно — каза Финара, — но пък и защо да знам? Вашият храм е потаен.

— Потаен, да. Любопитно е как този навик бързо поглъща благоприличието, добротата, целостта и любовта. Пази се от всяка общност, Страж, която се отдава на потайност — можеш да си сигурна, че няма да брани твоите интереси, нито ще ти отдаде полагащото се уважение, както се полага на невинния, или, както може би ще те нарекат, невежия. Потайният ум се сепва от всяка сянка, защото е населил своя свят с подозрителност.

— Описваш отровна яма, Капло, която нямам никакво желание да обитавам.

— Такава общност събира свят, в който убийците са необходими — каза Капло. — Такава една общност може да говори и да действа в името на справедливост, но справедливост, в която тя не вярва. Уповава се единствено на ефикасността и на илюзията за власт, която тя предлага.

— В твоя свят надеждата е безплодна, значи — каза Финара.

— Ни най-малко, Страж. Този плод е добре ферментирал и се раздава безплатно на неинициираните, докато пияните не започнат да залитат по всяка улица, да спят във всяка сляпа пресечка. Надеждата е виното, забравата — възнаграждението. И я изливаме в гърлата ви от мига на вашето раждане до мига на блажената ви смърт.

— Предлагаш ли край на потайността, Капло Дриим?

— Имам очите да пронижа всяка сянка. Имам ушите да проследя всяка стъпка. Имам ноктите да изровя скритото, свитите в тайните им скривалища. Но представи си, Страж, този мой горчив дар и неговото мрачно обещание. Оголване. Разкриване. Сивото изложено на показ, лъжците измъкнати на светло, всички зли същества, които процъфтяват с тайните си.

Магьосник Реш въздъхна.

— Той си я кара все така, Финара Стоун. Обещания за… нещо преломно.

— Виждала съм същото обещание безброй пъти в очите на котарака мишелов в укреплението — изсумтя тя.

Реш се разсмя.

Намръщен, Капло бавно вдигна качулката си и скри лицето си.

Имало беше едно дете, изпълнено със смях, и макар да носеше името му, Лаханис малко помнеше за онова странно — и странно крехко — същество, което бе живяло толкова блажено сред Пограничните мечове. Беше спомен, който живееше в летни морави или тичаше под сенки на огромни дървета, с насекоми, които жужаха в смайваща слънчева светлина, и вятър, който шумеше в листата. Момчета я бяха гонили, но тя беше по-бърза от всички тях, и по-умна освен това. Макар и млада, може би невъзможно млада, беше превърнала в игра желанията им и беше лесно да се надсмива на объркването им, на безпокойните им пориви за нещо повече. Пробуждането на загадки би трябвало да е терзало и нея също, подозираше тя, но нямаше спомен за това. Всяка сцена, изтръгната от миналото, откриваше смеещото се дете в центъра на паяжина, властващо над всичко, но неразбиращо нищо.

Момичето, с неговия отривист смях, принадлежеше на свят на заблуда, все още не запреден опасно, все още не заплетен и не коварен. Сезоните воюваха в паметта ѝ, но все още отекваха в звъна на момичешкия глас; лятото изникваше победоносно, изпълваше останалия назад свят с аромата на нежни ветрове и упорити цветя, презрителни към яркия, но кратък блясък на пролетта.

Смехът вече бе изгубен и Лаханис можеше да мисли за него само като за детска играчка, изтървана на земята, забравена сред туфите пожълтели треви, издигащи се неравно над снега като счупени кошници. Лятото също беше мъртво, смъртният му вик глъхнеше в студени ветрове, погребението му беше сезон на листа, падащи като пепел. А детето, което бе познавало и лято, и смях, което бе живяло в онзи жив, окичен с цветове свят — е, костите ѝ го криеха някъде под лъскава кожа и безжизнен мускул от лед и сняг.

Това ново дете беше на зимата, намираше гласа си в стърженето на остриета по бруса, привличаше го мигновената топлина на пролята кръв и посечени тела, сетните дихания, изригнали на тънка бяла пара, и всичките петна, които страхът и болката оставяха в утъпкания сняг.

Не я интересуваше Глиф и неговите причини за тази нова война. Безразлична беше към горчивата скръб на ловците и тяхната болка при откриването, че колкото и да убиват, това не може да запълни празнотата вътре в тях. За Лаханис бе достатъчно, че го има самото убиване; достатъчно, че зелената гора на лятото да се преобрази в ловния терен на зимата; и че тя се бе освободила от мрежите на миналото.

При все това, и въпреки че се беше научила да отбягва жреца с нашареното му от белези лице, тя бе усетила вниманието му, насочено към нея, като нишки, запридани да я уловят в примката си, и това я притесняваше. Имаше много видове лов, разбираше вече тя, и един от тях беше намерение, породено от съсредоточаване, и дори обсебване. То носеше лицето на момче, надраснало непохватността си, с изкушението на примамлива загадка, където всички игри изчезват и изведнъж всичко се оказва сериозно. Дори смеещата се Лаханис, в онези лъжливи лета, беше знаела достатъчно, за да е нащрек спрямо такива момчета сред глутницата, която я преследваше.

Но не мислеше, че жрецът я желае по този начин. Имаше нещо унило в съсредоточения му върху нея поглед, нещо твърде слабо, за да е пресметливо. И все пак някаква част от него кръжеше около нея в лагера.

И когато той стана, посред нощ — въздухът беше толкова студен, че хапеше дробовете, — и отиде под почернелите от сажди голи дървета, Лаханис се измъкна изпод кожите си. С ножовете в ръце, разбира се.

Жреците нямаха място в една война. Напомняха на убийците, че техният живот е престъпление, мерзост, че самият свят, сътворен от кръв и ярост, е акт на безумие. И макар жрецът да можеше да благослови, макар да можеше да заяви за своята страна определена праведност пред очите на своя бог, такива претенции със сигурност рухваха под неспирните удари на войната. Пред бляскащия нож всяко лице беше едно и също и всяка нанесена смърт беше поредната нишка във връвта на живота. Нишки, които се сплитат във въжета, а въжетата във вериги. Всяко сплитане — престъпление, всяко престъпление — още една стъпка по-далече от всякакъв бог.

Мина покрай спящите ловци, свити под кожите, покрай бързите им дихания, понесли безрадостни сънища, покрай извърнатите им нагоре лица — мръзнещи подобия на смърт, и се промъкна безшумно зад него с няколко бързи стъпки. Ножовете бяха готови в ръцете ѝ.

И тогава той заговори.

— Не беше отдавна, Лаханис, когато един човек смъкна маската ми. — Извърна се, едва колкото да я погледне с крайчеца на окото си. — С юмруци. За да докаже своето. Какво искаше да докаже ли? Много съм размишлявал над този въпрос. Нощ след нощ.

Тя мълчеше. Прибра ножовете до китките си.

След малко той продължи:

— Злоупотребявах с едно момче, защото беше благородник. Подигравах се с невинността му, обещавах му жестоко бъдеще. Орфантал — така се казваше момчето. Той изобщо не го заслужаваше. Тъй че когато прекалих, мъжът, комуто бе поверена опеката над момчето, ме преби до несвяст.

Тя все така мълчеше, зачудена защо ѝ казва такива неща. Лицата на убитите от нея бяха просто мешавица от черти, които не значеха нищо, бяха само смътни повърхности. Маската, за която бе дръзнал да спомене и да заяви, че е негова, беше единственото важно за нея. Какво можеше да знае за нещата, които бяха в ума ѝ?

Нарад продължи:

— Но нямаше ли само един удар с юмрук да е достатъчен? Дори един ритник в главата ми, през празнината между нас. Мъжът беше ветеран от войните. Знаеше всичко за изригващото насилие и знаеше точно колко тънка е нишката на вежливост, която го сдържа, него и такива като него. Няколко невнимателни думи от моя страна към едно петгодишно момче — и нишката се скъса.

Тя вече не можеше да помръдне, дори и да бе пожелала да довърши онова, което бе в ума ѝ, тук под кривите клони и разпръснатите звезди. Думите на Нарад бяха стигнали до нещо вътре в нея, откъснали го бяха и го разтърсиха така, че изтрещя. И преди да е успяла да премисли, тя каза:

— Точно затова, Йедан Нарад.

Той я изгледа.

— Какво имаш предвид?

— Петгодишно момче.

— Какво от това? Знаех, че съм жесток…

— Децата не са за това — въздъхна тя, обзета от слабост. Изведнъж ѝ призля. — Момчето все още е било в своето лято. Дори не е виждало загадките. Било е просто живо, Йедан Нарад, като кученце.

— Никога не съм му посягал.

— Да. А то е било твърде малко, за да разбере думите ти. Но ветеранът не е бил, нали?

Последва мълчание. Накрая Нарад въздъхна треперливо.

— Живеят ли все още такива деца у нас, Лаханис? Дали те просто чакат, най-сетне помъдрели, най-сетне достатъчно порасли, за да проумеят старите си рани. Докато някой безразсъден глупак не разбуди всичко това и момчето вътре не изпълни мъжа, в който се е превърнало, и един удар не стига, не би могъл изобщо да стигне.

„Момчето вътре. Момичето вътре, с неговия смях и неговото лято.“

Лаханис бе мислила, че момичето е мъртво, безброй нейни варианти, свити във всички счупени кошници, осеяли миналото. „Момичето вътре изпълва жената, в която се е превърнало.

Видях как убиват майка ми, лелите ми, братята и братовчедите ми. Там, в края на лятото.

Но онова смеещо се момиче, сега то има ножове и сплита въже, и тича отново, през друга гора, гола и изгорена.“

— Съмнявам се, че това му даде много утеха — каза Нарад.

И чак сега видя ножовете в ръцете ѝ. Повдигна вежди, погледна я в очите и се усмихна извинително.

— Канех се да ти кажа нещо.

— Ами казвай.

— Легионът няма да пренебрегне това, което сме направили. Ще дойдат и ще има битка.

— Само една ли?

— Ако сме без късмет.

— А ако не сме? Не сме… без късмет?

— Е, да, точно това е, нали? С късмет, бихме посадили едно-единствено окървавено дърво, от което да разсадим цяла гора.

Образът ѝ допадна.

— Нов дом за Отрицателите.

— Нима? Ти би ли се радвала да живееш в него?

Тя сви рамене, за да скрие ужаса си от мрачното му предвиждане.

— Достатъчно битки, за да свърши войната. Не става ли така, Йедан Нарад?

Той извърна очи.

— Надявам се да срещна Орфантал отново един ден, за да му се извиня.

— Той дори няма да помни обидата.

— Нима?

— Няма. Ако помни нещо, Йедан Нарад, ще са юмруците и ботушите на ветерана, който те пребива до несвяст. Ще помни това.

— Аа… жалко.

— Кучето се свива от сурови думи, но се плаши от ритник. От двете само едното ще го направи лошо куче.

— Той ме удари, не момчето — изръмжа Нарад, сякаш имаше разлика.

Тя се обърна, прибра ножовете, после спря и погледна през рамо.

— Не гледай към мен повече.

— Лаханис?

— Не можеш да ме спасиш. Няма нищо за спасяване. Нищо за благославяне.

И си тръгна. Върна се при вече изстиналите си кожи, сви се под тях и се помъчи да надвие тръпките от студа, който я прониза.

Жреците наистина нямаха място във война, но вече бе започнала да разбира присъствието им във всеки военен лагер. „Не денят на битката се нуждае от благослов, а нощта без мир, идваща след него.“

Брачната ѝ рокля гниеше, но миризмата от насилието все още беше свежа и облъхна Нарад, когато тя се появи до него. Беше се обърнал, когато се увери, че Лаханис е изгубила желанието си да го убие, и гледаше отново към гората.

Тя застана толкова близо, че ръцете им почти се докоснаха, и каза:

— Някой носеше короната днес.

— Каква корона?

— Докато друг трябва да бъде отвърнат, за да се провали. Кралската кръв трябва да се разреди, принце.

Той поклати глава. Смътните фрази бяха достатъчно дразнещи, но настойчивостта ѝ да употребява незаслужени и нежелани титли беше вбесяваща. Вече не гледаше към гората. Някъде там, между две мигвания, светът се бе преобразил. Пред него, над кипналите вълни на сребърно море, се носеше трупът на дракон, идваше към брега, после заседна подпухнал на пясъка, щом вълните се отдръпнаха. Диря кръв се посипа по белите пясъци от люспестото туловище, залъкатуши колебливо и свърши там, където стоеше Нарад, прекъсната от върха на отпуснатия му меч. Той дишаше тежко, лепкава пот засъхваше по нашарената му с червено кожа.

— Казваше се Латал Менас.

— Коя?

— Драконката, мой принце. Цялата беше скръб и гняв. Пътят я доведе тук, в нашия свят. Или може би през него. Когато Тиамат най-сетне се въплътиха, когато пожарът се пробуди и всичко, което бе разделено, вече беше едно, Властелинът взе живота на любимия на Латал. Тъкмо смъртта на Хабалт Галанас ускори това, принце.

Челюстите му се стегнаха, кътниците изскърцаха и болка проряза вратните му мускули.

— Това? Нищо не е ускорило това, моя кралице. Пролом. Възможност. Целесъобразност.

Смехът ѝ бе нежен, но кратък.

— Йедан. Имаш дарба за краткост и прости фрази, резки като това, което отделя море от бряг. Хабалт Галанас беше приемникът на истинската кръв. Пригодна за нуждата на Властелина. Тъмнина неразделима, докато тази кръв не се проля. Родствениците няма как да не са го знаели. Никога не вярвай на азатанай.

— Усетих връщането на онзи убиец…

— Не ти, мой принце.

— Нима?

— А и дори тогава твоят дух потрепери при връщането му, много след като сестра ти коленичи до твоя труп и изрече думи, които ти вече не можеше да чуеш.

— Но… не аз.

— Не ти, все още не.

Той прокара зацапана длан по очите си в опит да махне сцената пред себе си.

— Скръб и гняв, каза? Изглежда, съм прокълнат да заставам на пътя на такива неща.

— Дори Тиамат има слабости — рече тя. — Воинството може да бъде разединено с убийството само на едного. Работата е как да избереш кого. Трябва да се запиташ как Драконъс знаеше кого?

— Просто — изсумтя той. — Както каза, тъмнина неразделима. Той знаеше своята. Ако смъртта на Галанас не беше разбила въплъщаването, щеше да е умрял от яростта на Тиамат и нищо от това нямаше да се случи.

Тя въздъхна.

— Трябва ли вечно да виним Драконъс?

Нарад сви рамене, съвзел се от мъчението си, и тръсна драконова кръв от острието на меча си.

— Внимавай — предупреди тя — да не проникне от тази кръв в теб. Не бих искала да те видя погълнат от чужд гняв, от чужда скръб и спомени, които не са твои.

— Не бой се за това — отвърна той. — Не ми е останало място вътре.

Повехналата ѝ длан се отпусна на рамото му и гласът ѝ се промени.

— Братко мой, толкова много бих искала да ти кажа, стига да можех. Твоето преклонение ме разстрои. Добре разбирах, макар и пренебрежително, странното ти нежелание да ме плениш на платно. Но това толкова услаждаше суетата ми…

— Моя кралице, не съм онзи брат.

— Не си ли? Тогава кажи ми, моля те, къде е Крил? Как копнееше той за дълбочина в мен, която просто не съществуваше! Неговата любов беше като сбруя, метната върху плитката ми същност, но как ужасно напрягаше тази заблуда вярата му, убеждението му!

Нарад най-сетне се обърна към нея и видя ясно, може би за първи път, младата жена в брачната ѝ рокля, която не беше никаква кралица, никаква върховна жрица, желана от мнозина, но неблагословена от никого. Лицето ѝ бе отвъд маската на болка, отвъд маската на стъписване, която последва, отвъд последната си маска на отиващ си живот. Очите ѝ гледаха от място, което познават само мъртвите, но болката и объркването в тях някак се пресягаха над пропастта. Той вдигна ръка и погали студената ѝ страна.

— Бях любовник на мъже — каза ѝ. — Но в сетните си дни не казах никому как виденията за теб ме измъчваха. Как пристъпвах от едно време към друго, единственото постоянно нещо — този съвършен бряг… о, и кръвта.

— Тогава и двамата ли сме изгубени? — попита тя.

— Да. Докато не свърши. Едва тогава духовете ни ще познаят мир.

— Колко дълго? — попита тя. — Колко дълго ще трябва да чакаме, преди страданието ни да свърши?

Нарад надигна меча в ръката си.

— Виж — бурята се пробужда отново. Няма да е дълго, мисля, кралице моя. Изобщо няма да е дълго.

Още докато го казваше знаеше, че е лъжа. Но щеше да държи на лъжливите си уверения, заради нея.

Зад него, щом той пристъпи напред, тя попита:

— Йедан, кой уби Драконъс? Кой го окова в меч, сътворен от него самия? Не разбирам.

Той спря, но не се обърна.

— Да. Това е. Странно е — призна. — Кой уби Драконъс? Същият, който го освобождава. Лорд Аномандър, Първи син на Тъмата.

— Още един, когото брат ми не поиска да нарисува — изсъска тя. — Кажи ми, мой принце, откъде знаеш всичко това?

Зад булото на огнената стена напираха фигури.

— Имам отговор, но е нелогичен. — Поколеба се, после я погледна през рамо. — Казваш, че короната се носи?

Тя кимна, но вече гаснеше от погледа му.

— Коя? Кога ще я срещна?

Но нея вече я нямаше.

Погледът му пробяга по трупа на дракона, който току-що беше убил. „Латал Менас. Чувствам кръвта ти в тялото си, зноя на всичко, което узна, и всичко, което усети. Но срещу гузната ми съвест ти си по-малко от шепот. Все пак как узна това, което узна?

В твоя език, Елейнт, Менас е едно име за Сянка. Името, което с такова нетърпение даде на тази тясна ивица, този наш Емурлан. Твоят глас иде от полувидимото, в мястото нито тук, нито там, и в сумрака — сякаш едва нахвърлян от опърпана суха четка — видях трон…“

Ново мигване, и пред него беше лесът, унил в своето зимно бяло и черно. Небето на изток започваше да изсветлява. Той трепереше, със схванати от студа стави, краката му бяха изтръпнали в натъпканите със слама кожени ботуши. Чу приближаващи се стъпки, обърна се и видя Глиф.

— Йедан Нарад, задържа се отвъд Стражата. Виденията ти те нараняват. Хайде ела, запалили сме огън.

Той изгледа Отрицателя.

— Използват ни.

Глиф сви рамене.

— Превърнали сме отмъщението в бог.

— Прост отговор, но се съмнявам.

— Тогава кой, Йедан Нарад?

— Нещо, което се нуждае от убежище, мисля. От онова, което предстои. И е готово да похаби нашия живот, Глиф, за да защити тайната си.

За първи път Глиф изглеждаше разколебан. Извърна очи, след това го погледна отново.

— Ти ни обеща на лорд Аномандър.

— Не. Той също е неволен играч.

Дъхът на Глиф излизаше на пара в студения въздух.

— Бих предпочел да имам моя бог на отмъщението.

Нарад кимна.

— Лесно подхранван, никога заситен. Виждам неизброими поклонници, вярата твърде упорита, за да умре, твърде глупава за мъдрост. Но ако аз ще съм нейният върховен жрец, бъди предупреден. Моята жажда за мъст не търси никое друго лице освен собственото ми.

— След като другите са мъртви.

— След като другите са мъртви, да.

— Йедан Нарад, ще те намеря в онзи ден.

— И ще направиш каквото трябва да се направи?

— Да.

— Добре — отвърна Нарад. — Облекчен съм да чуя това.

— Ще дойдеш ли да закусим, Йедан Нарад.

Погледът му се измести към вече разпаления лагерен огън и Нарад видя Лаханис, загърната в кожите, как се доближи за малко топлина.

— Ще дойда — отвърна той. — Благодаря.

Насред пътя за манастира Янис конят на сержант Тредбеър се подхлъзна на лед, скрит под тънка снежна пелена. Костите на единия крак изпращяха и конят изцвили от болка. При опита си да скочи от седлото Тредбеър падна тромаво на склона, удари си рамото в една скала и едната ѝ ключица изпука.

Болката сякаш отвори дълбок проход в тялото ѝ за студа и тя седна на склона, всеки рязък дъх сякаш я пронизваше с меч. Гледаше как конят се мята и рита на хлъзгавия път, вече зацапан с кал, изпражнения и пръски кръв. Ноздрите на животното бяха разширени, ушите изпънати, очите облещени. Трябваше да му пререже гърлото, и то бързо, за да облекчи угризението си с мисълта за милост. Но се оказваше трудно да се задвижи.

„Насред пътя. Чия ли жестока игра е това?“ Нямаше шанс да стигне навреме до шейките, никакъв шанс да ги предупреди за предстоящото нападение. Всъщност не беше дори сигурна дали ще намери сили да се върне до Маналет.

Пътят я беше превел покрай ниска верига хълмове, накъсана линия отдясно, докато яздеше на изток. Сега същият скалист гръбнак беше зад нея, а плоската равнина, ширнала се напред, беше по-бяла от небето над нея. Идваше нова буря.

Хриптенето на коня я стресна — беше задрямала, потънала в нещо безформено, но странно топло. Примига и погледна животното. То вече не се бореше, просто лежеше на една страна и гърдите му се повдигаха с всеки дъх, но при всяко издишване излизаха пръски пенеста кръв.

„Ребрата. Дробовете са пробити.“

Извади меча си и се изправи с усилие, забила върха на оръжието в леда. Повечето сняг се бе разтопил или беше отвян, тъй че можеше да види цялата ивица лед — и беше непонятно. Пътят всъщност беше леко хлътнал там, където конят се беше подхлъзнал и паднал, но от двете страни снегът бе тънък върху осеяния с кал чакъл.

Не беше лесно четирикрако животно да падне. Но беше паднало.

— Наслаждаваш ли се на страданието му?

Тредбеър се обърна рязко и вдигна меча, при което изохка от болка.

Пред нея стоеше жена, светлокожа и златокоса. Беше слаба, почти мършава, сякаш затворена в тяло, останало завинаги в младостта. Беше с тънка ленена дреха и ботуши, които сякаш бяха оплетени от трева; и беше безразлична към студа.

Тъй като непознатата не беше въоръжена, Тредбеър отново се обърна към коня си и вдигна меча, за да го прободе във врата. Но една ръка се отпусна на рамото ѝ.

— Попитах сериозно. Но сега виждам, че си готова да сложиш край на мъките му.

— Ранена съм — каза Тредбеър. — Няма да мога да срежа дълбоко. Трябва да улуча точното място.

— Да. Разбирам. Да ти помогна ли?

— Няма да ти дам меча си.

— Не ми трябва.

Жената заобиколи Тредбеър и застана до издъхващото животно. Наведе се и опря длан на шията му. За миг конят сякаш изгуби всякакъв цвят, дори червеникавокафявата му козина посивя, а след това илюзията изчезна. И конят вече не дишаше, а очите му бяха затворени.

— Как го направи?

Непознатата се изправи.

— Научих много за милостта — каза с усмивка. — От един Страж. Доволна ли си от това, което направих?

— Има ли значение? Свърши се. Яздех на изток.

— Да.

— Трябва да занеса съобщение.

— Но съобщението ти вече ще е твърде закъсняло. Освен това си ранена и иде буря, която ще усили страданието ти.

Тредбеър отстъпи назад.

— Ако се каниш да сложиш край на моето, както на коня, бих предпочела да не го правиш.

Жената кривна глава.

— Ако конят можеше да говори, щеше ли да каже същото?

— Той умираше.

— Ти също.

— Не и ако мога да намеря подслон в тези хълмове. Някъде, където да изчакам бурята да отмине.

— Аз съм в една пещера — каза жената. — Не е далече. Ще дойдеш ли с мен?

— Не виждам друг избор. Но първо можеш ли да ми помогнеш да смъкна нещата си от седлото?

Заедно прибраха багажа ѝ. От коня все още се вдигаше топла пара, когато Тредбеър неволно забърса хълбока му и видя отново за миг безцветна козина. Дръпна рязко ръката си и примига.

— Видя ли…

— Какво да видя?

— Нищо. Ще ми помогнеш ли с носенето?

Жената взе походното одеяло от ръцете ѝ, усмихна се отново и пое нагоре по стръмния склон. Тредбеър я последва предпазливо.

— Не ми каза името си.

— Ти също.

— Сержант Тредбеър. Спомена за приятел. Страж. Познавам… познавах… много от тях. Кой беше този твой приятел?

Прехвърлиха билото и заслизаха през една клисура.

— Приятелка. Фарор Хенд.

Тредбеър помълча няколко крачки, след което въздъхна.

— Може да е мъртва.

— Не. Жива е.

— Видяла си я, значи? След битката?

— Жива е.

— Ти си онази, която наричат Т’рис, нали? Азатанай.

Завиха по извита пътека, обградена от стръмни стени от груб пясъчник. След петнайсетина крачки пътеката внезапно свърши в кухина, чийто равен под беше затрупан с каменни късове, по много от които като че ли имаше хоросан. Широко, но ниско устие на пещера зееше в една от високите стени.

Тредбеър се огледа с присвити очи.

— Било е запечатано. — Гробница е, нали?

Т’рис застана пред пещерата, притиснала пръст до устните си.

— Гробница? Ами, да, предполагам, че да. Щом вътре има труп.

— Бягащо псе?

Т’рис я погледна и тънките ѝ вежди се вдигнаха.

— Бягащо псе? Здрави са, нали? С широки рамене и едър кокал, ниско чело и с кротки очи, синкави или сиви? — Поклати глава. — Не, не е Бягащо псе.

Тредбеър беше започнала да трепери.

— Трябва да вляза вътре. Трябва да запаля огън.

— Има огън. Една цепнатина нагоре поема дима, не че има много дим. Костите са много стари, за да пушат много.

— Азатанай — каза Тредбеър, — тромаво се движиш в този наш свят.

В заслона на пещерата, точно зад един остър завой, Тредбеър намери огнището, направено от Т’рис, и видя бедрена кост, с бели и черни пукнатини, поставена напряко върху оранжевата жар в кръга камъни. Костта беше дебела колкото ръката ѝ над лакътя и дълга колкото от рамото до връхчетата на пръстите ѝ.

— Да — каза тя, щом Т’рис влезе зад нея, — не е Бягащо псе.

На пътя зад тях конският труп потръпна отново, изгубил всякакъв цвят, а след миг животното изпръхтя и се надигна колебливо на крака, изведнъж оздравели. Кръвта, опръскала ноздрите му, беше замръзнала. Животното размърда уши и извърна глава, сякаш търсеше ездачката си.

Но жената я нямаше, а седлото беше махнато, оставено на пътя. Дори юздечката беше извадена от устата на коня.

Той надуши сняг във вятъра.

Внезапна мисъл за топлата конюшня сред безопасните стени на цитаделата Маналет го раздвижи. Ако тичаше бързо по твърдия сигурен път, щеше да се върне у дома преди свечеряване.

Поради виещия вятър не беше чудно, че отне известно време, докато чуят, че тропа по вратата. Малкото прозорче се отвори и едно лице примижа към нея.

— В името на милостта — извика тя, — търся подслон!

Очите я огледаха — сивите вълчи кожи, в които се беше увила, дрипите на ръцете ѝ вместо ръкавици, вкоравения от скреж и лед парцал, покрил долната половина на лицето ѝ. После погледът се измести покрай нея и затърси от двете страни.

— Сама съм! Сама и замръзнала до смърт!

Лицето се отдръпна и тя чу как издърпаха тежките резета. Миг след това вратата се отвори и тя се шмугна вътре.

Един монах стоеше пред друга, вътрешна врата, а друг вече буташе външната, за да я затвори.

Тя изтупа снега от наметалото си и каза:

— Не чувствам ръцете си.

— Зимата не прощава на никого — каза първият монах и намести отново резетата в скобите. — Глупава си да пътуваш в такова време.

— Конят ми се подхлъзна, счупи си крак.

— Пребледняла си — каза вторият монах, докато тропаше на втората врата, която се отвори. В двора зад нея стоеше дете с вълнен халат и държеше фенер, светлината му едва надвиваше нощния мрак.

— Умирам от студ — каза тя, пристъпи към втората врата, спря и присви очи към втория монах.

— Е, чак пък… — почна монахът.

Върхът на ножа щръкна през дрипите, увити около ръката на лейтенант Еск, и се заби под брадичката му. Щом той рухна в ръцете на приятеля си, Еск посегна с другата си ръка и втори нож се заби отстрани в главата на детето. Тя пусна дръжката на оръжието, скочи към първия монах и натика до дръжката студеното желязо в лявото му око.

Остави и това оръжие, забърза към външната врата, дръпна резетата и отвори.

Войниците ѝ чакаха отвън, присвити във вихрещия се сняг. Тя им махна и те нахлуха в порталната къща.

— Вземете тялото на онова момче — издърпайте го тук. Изтупай снега и внеси фенера — не, няма нужда да го палиш. Оттатък двора е главната къща. Ти, Прил, стой тук с ефрейтор Параландас. Щом първите отделения пристигнат, пратете ги към източната сграда — там е казармата — в случай, че успеят да се измъкнат навън. Сержант Телра, вземи твоите трима до казармата. Залоствате вратите и бъдете щедри с маслото, особено около прозорците. Палите всичко, щом сте готови. Ратадас, ти и Билат сте с мен — към главната къща. Добре, хайде на работа, че ми измръзнаха даже циците.

Никаква тревога не се вдигна, щом Еск и войниците ѝ тръгнаха през двора. Някъде на пътя западно от манастира командирът ѝ идваше с останалите бойци. Ако монасите воини, събрани в казармата, се събудеха навреме, за да разбият залостените врати, на хората на Еск щеше да се им наложи да се бият сами, но стига да можеха да задържат главната порта до идването на предните отделения на Бахан, всичко щеше да е добре.

Най-добрият изход, разбира се, щеше да е ако Халид Бахан пристигнеше за хора от крясъци от горящата казарма.

Междувременно трябваше да залови нейно високопреосвещенство Шеканто. Според мълвата старицата беше болна, на легло. С Ратадас и Билат зад нея, Еск отвори вратата на главната сграда и пристъпи безшумно вътре. Лъхна я топлина, примесена с миризмата от вечерната храна. Фитилите на няколкото фенера вече бяха догорели.

Тримата войници влязоха безшумно в главната зала.

До камината имаше два тапицирани стола с високи гърбове и в един от тях седеше мъж — главата му беше клюмнала на една страна, очите му бяха затворени. Някой го беше загърнал с кожи и се виждаха само главата и дясната му ръка.

Еск пристъпи към него и вдигна меча си.

Заби острието дълбоко във врата му, пристъпи и в същия момент затисна устата му с ръка. Видя как очите му се отвориха, щом острието се хлъзна през шията, а когато върхът изригна от другата страна, кръвта бликна от отворения гръклян. Докато умираше, очите му срещнаха погледа ѝ, но в тях нямаше разбиране. Сетният му дъх излезе през ноздрите и боядиса лявата ѝ ръка в червено. Очите вече гледаха в нищото.

Тя издърпа меча си, отдръпна се, огледа се наоколо и прошепна:

— Висока стая, топлината се вдига нагоре. Централна, далече от вътрешните стени. Билат, води по стълбите.

Но когато понечи да тръгне, Ратадас се пресегна да я задържи. Беше се приближил да огледа мъртвия мъж в стола и сега с другата си ръка вдигна ръката, която бе останала скрита под кожите, и изсъска:

— Лейтенант!

Още докато го казваше, тя видя пръстена с печата и след това избелелите татуировки около тънката бледа китка.

— Току-що уби Скеленал!

Еск се намръщи.

— Какво прави той тук? Е, спестява ни един поход до манастира Йедан, нали?

— Кралска кръв…

— Тихо, проклет да си. Наистина ли мислиш, че Халид Бахан щеше да ги остави живи?

Ратадас се отдръпна.

Еск изгледа преценяващо двамата стъписани мъже.

— Какво, мамка му, очаквахте, глупаци такива? Това е гражданска война. Колко претъпкани искате да са стъпалата до трона? Ние сме тук, разчистваме пътя. Скеленал е мъртъв. Време е да се погрижим жена му да иде при него.

По нейни сметки казармата трябваше вече да е пламнала, но дивият вой на бурята помиташе всякакви звуци отвън. Въпреки това някой в главната сграда скоро щеше да види зловещия блясък на пламъците.

— Да действаме. Билат, ти водиш. Ратадас, покривай гърба ми. Хайде.

Тръгнаха с неохота, все едно че влачеха краката си в петмез, но Еск потисна безсилието си, усилващия се гняв. Войниците изпълняват заповеди. Безпрекословно. Легионът се подчиняваше, за да направи света по-прост, по-добър. Нямаше никаква нужда да се самоизмъчва заради кралската кръв на лявата си ръка или заради тази, която все още капеше от меча ѝ. Скеленал не беше никакъв крал. Беше избрал да стане жрец, да се включи в религиозен орден, който почиташе един вече мъртъв бог. За нея той просто беше изкарал лоша ръка в хвърлянето на ашиците, с което евентуалното му убийство ставаше ако не неизбежно, то вероятно.

Билат стигна на площадката горе и изведнъж отстъпи едно стъпало назад. И вдигна ръка. Еск и Ратадас замръзнаха. Той слезе още едно стъпало, наведе се и прошепна в ухото ѝ:

— Двама стражи, в края на коридора. От двете страни на голяма врата.

Някаква безгрижна глезотия беше оставила Скеленал сам в главната зала, заключи тя — старец, заспал в стол до камината. Но тук, пред онова, което трябваше да са личните покои на Шеканто, бдителността бе останала. Намръщена, Еск придърпа наметалото си от вълча кожа да прикрие меча си, кимна на войниците си да останат на място, изкачи се покрай Билат и излезе в коридора.

При отсрещната врата двамата воини монаси се надигнаха от дървените столове, на които седяха.

Еск се приближи с усмивка.

— Казаха ми, че нейно преосвещенство желае да ме приеме, колкото и късно да е идването ми. Приятели, нося важна вест от лорд Урусандер.

Монахът отдясно на вратата направи две стъпки напред. В колана му беше затъкната метателна брадва с къса дръжка, но в лявата си ръка държеше тежък нож с извито острие.

— Разбира се — отвърна той. — Ела насам. Тя ще се радва да те види.

Впила поглед в монаха, който говореше, Еск едва засече смътното движение на другия. Усети тежък удар в лявото рамо, толкова силен, че я завъртя настрани и я блъсна в стената — вторият монах бе хвърлил брадвата си.

Първият монах вече връхлиташе към нея.

„Проклятие. Не излъгахме никого.“

Откъм стълбите изскочиха Ратадас и Билат, понесоха се напред с извадени мечове.

Монахът стигна до нея пръв. Тя вече беше вдигнала меча да отбие атаката на тежкия нож. Или така поне трябваше да бъде.

Вместо това монахът — беше на три крачки от нея — хвърли ножа отдолу.

Нов тежък удар я порази под дясната ръка и тя видя как мечът ѝ изскочи от хватката ѝ и издрънча в стената, преди да падне на пода. Ножът се беше хлъзнал между ребрата ѝ и широкото извито острие прониза белия ѝ дроб. Еск се смъкна по стената, задавена от кръв.

„Телохранители. Разбира се, че са добри. Твърде лесно започнахме долу на портала.“

Докато я подминаваше, за да спре Ратадас и Билат, монахът замахна с тънкото острие на париращ нож и ѝ преряза гърлото.

Ужилване, внезапна топлина — и след това нищо.

Видял колко нехайно монахът разпра гърлото на лейтенанта, Ратадас изруга и се хвърли в схватка с кучия син.

Мечът му имаше предимство в обхвата — монахът срещу него разполагаше с къса едноостра брадва в дясната си ръка и тънък париращ нож в лявата. Изражението му обаче беше спокойно.

— Тя дойде да преговаря! — извика Билат зад Ратадас.

— Тя дойде да умре — отвърна монахът.

Ратадас изрева и нападна, посече косо, било за да пореже или за да отблъсне двете изпънати напред ръце на монаха. Но оръжието изсвистя в празния въздух. Той го надигна отново, под ъгъл, за да порази монаха отдолу, ако се опита да приближи… но нещо го спря, помете го на една страна. Париращият нож го удари в слепоочието, издаде звук като пирон, забит в глинено гърне.

Ратадас тръсна глава. Трудно му беше да вижда. След това осъзна, че не знае къде е, нито какво му е направил непознатият, който вече го подминаваше. Стоеше на място, без нищо да разбира, когато втори непознат стигна до него. Намръщен, Ратадас видя как мъжът замахна небрежно с тежък нож към него. Смътно притеснен, се опита да вдигне ръката си, за да спре ножа — който изглеждаше остър и можеше да го нарани, — но ръката му не искаше да се отзове или навярно бе просто твърде бавна. Ножът посече през врата му, преряза мускул, жила и кост.

Светът се изкриви обезумял, докато Ратадас гледаше как подът се надига да го посрещне.

Билат видя как главата на Ратадас се търкулна напред и падна от все още изправеното му тяло и изкрещя. Миг по-късно предният монах стигна до него. Билат изруга, че не им бяха разрешили да си носят щитовете, и отстъпи, мечът му засвистя, за да задържи настъпващия монах на разстояние. С щит щеше да е съвсем друго. Нямаше да му се налага да се притеснява за второто оръжие, а и иззад щит щеше да може да атакува, да блокира брадвата, дори онзи да я хвърлеше към него, а след това мечът му щеше да свърши работата си бързо.

Да, щеше… и чак сега осъзна, че седи на пода. Пот защипа очите му и му беше трудно да разбере какво правят ръцете му, там в скута му — движеха се все едно че гребяха и се мъчеха да набутат червата му обратно в тялото му. Не се получаваше.

Щит. И меч. Нещата щяха да тръгнат съвсем другояче, ако ги имаше. Нямаше да седи тук на пода.

Примига на щипещия свят и видя, че ръцете му се предадоха и червата се изсипаха навън. Спомни си как се беше опитал да изкопае клозетна яма веднъж, в песъчлива глина, и как стените непрекъснато се сриваха, докато проклетата яма не стана петнайсет шибани крачки широка и другарите му — всичките се смееха — трябваше да му хвърлят въже, за да се изкатери. Знаели бяха за пясъка, разбира се. Беше ритуал на преход, който да те направи на глупак, но как го беше опарило, как го беше ужилило…

Унижение. Какво последно нещо, което да си спомниш.

Зноят от огъня, поглъщащ казармата, принуди сержант Телра и войниците ѝ да се отдръпнат към входа на главната сграда, където тя реши да изчакат появата на лейтенанта, щом мръсната работа вътре приключеше.

Крясъците от казармата вече бяха секнали. Никой не бе успял да се измъкне, което значеше, че с другарите ѝ все още не бяха благословили мечовете си тази нощ. Войната често пъти забравяше, че всичко се свежда до единоборството, и вместо това се превръщаше в гнусно упражнение в разруха, в пламъци и изгорели тела, сякаш резултатът успяваше да се промъкне невидим в настоящето. В някои отношения, разбира се, това беше облекчение, но човек можеше да остане с усещането, че е пропуснал всичко.

Горещината и пламъците, набъбващият черен дим, който се издигаше и пропадаше под тавана от бели облаци, всичко това ѝ напомни за последния път, когато беше подпалила сграда. Онова беше имение, празно, освен някаква ужасна старица. Голям провал, честно казано. Беше превишила заповедите си. Е, беше пияна, в интерес на истината.

Движение откъм порталната сграда привлече вниманието ѝ и тя се обърна и видя, че идва първото от предните отделения на Бахан. Лейтенант Ускан беше начело, с меч в едната ръка и щит, наместен на другата. Телра побърза да заличи презрителната си усмивка. Прекомерната му предпазливост намекваше за страхливост, ако питаха нея. Пристъпи напред и каза:

— Сър. Лейтенант Еск все още е в главната сграда. Хванахме ги неподготвени — нито един не се измъкна от казармата.

— Колко? — попита той.

Тя се намръщи, видяла червенината на лицето му под ръба на шлема.

— Сър?

— От колко време е вътре, сержант?

— Ами, всъщност доста време мина.

— Стой тук — заповяда той и махна на хората си да го последват. Подмина я и нахлу в главната сграда, бойците му тръгнаха след него.

Телра се оттегли при тримата си другари, погледа малко и сви рамене.

— Е, да се оправят. Ние свършихме нашата работа.

Никой от войниците ѝ не отговори.

Тя ги изгледа.

— Какво има?

Точно тогава първите крясъци изригнаха от главната къща.

На зазоряване капитан Халид Бахан най-сетне влезе в двора на манастира Янис. Спря като видя сержант Телра да дава указания на войниците си с подреждането на трупове. Много трупове.

Намръщи се и закрачи към Телра.

— Сержант, къде е лейтенант Еск?

— Мъртва, сър. Ускан е вътре. Лошо е ранен. Влезе вътре с осемнайсет войници, сър, излезе с трима все още на крака. Телохранителите на Шеканто, сър.

— Бездната да ме вземе, колко бяха?

— Двама, сър.

Халид Бахан се усети, че не може да измисли отговор на това. Обърна се рязко и огледа труповете, положени в три реда на земята. Мъжете и жените изглеждаха насечени на парчета. Повечето бяха с множество рани. Пушек се носеше над тях като призрачно було. Горещината от изгорялата казарма беше разтопила всичкия сняг в двора и телата лежаха в локви пепелява вода, вече зацапана с червено.

Обърна се към Телра.

— И вие не влязохте да им помогнете?

— Лейтенант Еск ни заповяда да пазим порталната сграда, сър. Това беше последната заповед, която ни даде.

— Добре — каза след малко Бахан.

— О, и, сър…

— Да?

— И двамата са мъртви, сър. Шеканто и Скеленал.

— Скеленал? Е, все пак нещо добро от цялата тази каша.

Обърна се и закрачи към главната сграда.

Лейтенант Ускан седеше в плюшен стол до камината в главната зала. В стола срещу него имаше труп и Ускан го гледаше напрегнато, сякаш двамата бяха водили разговор, току-що прекъснат. От кръста надолу лейтенантът беше прогизнал от кръв.

Халид Бахан изруга тихо.

— Ускан.

Ветеранът го погледна през рамо със стъклени очи.

— Сър. Сградата осигурена.

— Колко от тази кръв по теб е твоя?

— Всичката, сър. Няма да видя изгрева на слънцето.

— Кажи ми, че онези телохранители са мъртви.

Ускан оголи зъби в усмивка.

— Мъртви са, но както виждате, не беше лесно. Беше адски добре, сър, че останалите монаси отидоха в пламъците.

— Кой уби Шеканто? Ти ли беше, Ускан?

— Не. Истината е, че никой не я уби, сър. Беше мъртва, когато войниците ми най-сетне разбиха вратата на стаята ѝ. Хирург Хиск каза, че тялото отдавна било изстинало.

— В смисъл?

Ускан се изсмя.

— В смисъл, сър, че вероятно е умряла вчера следобед.

— За забавно ли намираш това, лейтенант?

Ускан наведе глава настрани и изплю кръв.

— Онези нещастни монаси защитаваха труп. Убиха осемнайсет войници. И всичко това за нищо. Забавно ли, сър? Не. Шибано смешно. — Замълча и пребледнялото му чело се намръщи. — Осемнайсет ли казах? Грешка. Пишете ги… деветнайсет…

Халид Бахан го изгледа ядосано, докато не осъзна, че Ускан не може да види нищо — вече бе мъртъв.

Командирът се отдръпна и изгледа накриво двата трупа, един срещу друг на плюшените столове.

До него се появи Телра.

— Сър, трябва да приберем тялото му…

— Не — отвърна Бахан. — Остави го така. Доколкото знаем, двамата със стареца може да си разказват историйки точно сега. Преместете мъртвите ни в залата. Ще изгорим всичко тук.

— Имаме пленници, сър…

— Пленници ли?

— Слуги. Деца най-вече.

— Намерете им фургон. Пратете ги в манастира Йедан.

— Няма ли да го нападаме, сър?

— Не. Загубили са и двамата си водачи и манастирът сега е пълен с вдовици. Нека да скърбят.

— А ние, сър?

С известно усилие Халид Бахан откъсна погледа си от двата трупа в столовете. Изгледа Телра.

— Ние тръгваме към горите. Справихме се с шейките. Сега ще се справим с Отрицателите.

— Да, сър.

— Повишавам те в лейтенант.

— Благодаря, сър.

Той поклати глава.

— Ускан всъщност не приличаше на войник, който ще загине в бой. Не и така.

Телра сви рамене.

— Може да е бил непредпазлив, сър.

Бахан присви очи към нея, зачуден. Но лицето ѝ беше безизразно и си остана така.

18.

Имало беше време, някъде преди век, когато творци бяха насочили талантите си към работа с камък и бронз. Ужилени сякаш от изумителните шедьоври, издигнати от азатанаите и особено от Висшия зидар Каладън Бруд, тези художници тайсти бяха търсили техники, които да не отстъпват, ако не и да надминат, усилията на техните съседи. В търсенето на реализъм, а след това в сътворяването на естествени форми, извисени до естетическо съвършенство, прилагането на пластичното извайване — на живи, дишащи модели — беше усъвършенствано. Тази форма на изкуството беше избуяла в пищна, макар и кратка бъркотия от творби, разпространили се по всички обществени места на Карканас, а също така в градините, големите зали и дворовете на благородническата класа.

Но всяка цивилизация, която гледаше на изкуството като на вид културна надпревара, неизбежно, според Райз Херат, тръгваше по пътя на разочарованието и рухването на увлечението по статуите като форма на художествено изразяване дойде един ден, в който една търговка тайст се върна от земите на азатанаите с нова творба на неизвестен скулптор.

И да бяха азатанаите обръщали внимание на скулпторите тайсти, бяха останали равнодушни. Идеализирането на формата на тайстите, тялото, превъплътено в мрамор или бронз, и по този начин оголено от неговата тленност, беше вид самонадеяност, може би непокорна, вероятно колеблива. Творбата, която беше докарана в Карканас, беше грубо изкована от бронз. С остри, някак разядени ръбове. Гърчеше се в паника и ярост. На широк плосък пиедестал дванайсет хрътки обкръжаваха тринайсета и тя, в центъра на бурята, умираше. Приятелите ѝ деряха хълбоците ѝ, забиваха зъби в кожата ѝ, дърпаха, ръфаха, късаха.

Галан разказа историята на двайсетина от най-добрите скулптори на Карканас, всички събрани в частния двор, където стоеше азатанайската статуя. Повечето се възмутиха, изпълниха въздуха със злъчни охулвания или сумтяха презрително за грубата ръка, скулптирала такава чудовищна творба. Другите се бяха смълчали, впили погледи в творбата. Само един, майстор, смятан от повечето за най-изящния скулптор в Куралд Галайн, заплака.

Сред тайстите на изкуството бе придадена формата на идеал. Но камъкът никога не предаваше. Бронзът не можеше да заблуждава. Идеалът, принуден да коленичи пред политически уверения за превъзходство, почти за нощ се бе превърнал в обект на подигравка.

— Чрез това — беше казал Галан — съвършенството отново е направено смъртно. Пред това нашата самонадеяност бледнее.

Азатанайският бронз, сметнат за оскърбителен, беше прибран, за да не бъде показван публично. Накрая се бе озовал в една крипта под Цитаделата, широко помещение с нисък таван, вече приютило десетки други творби, което Галан бе нарекъл Затъмнената зала.

Историкът беше поставил три фенера, които хвърляха рязка светлина над трите страни на азатанайския бронз, наречен неизненадващо от някои „Разкъсването на хрътката“. След това беше обикалял около творбата, за да я проучи от различни височини и ъгли. Беше правил рамка с ръцете си, за да изключи всичко освен детайлите. Беше се доближавал, за да помирише метала и патината му от мазна прах, и беше опипвал с пръсти медния окис, покрил зверовете като краста.

Въпреки стабилната нетрепкаща светлина животните сякаш се замъгляваха в движение и кръжаха около ръмжащата си жертва. Беше прочел в някакъв трактат, че ако творбата се погледне отгоре, става ясно, че кръжащите кучета всъщност оформят спирала навътре от плът и разкъсващи зъби; и ученият след това бе предположил — посрещнато с хор от неверие, — че животното в центъра, поради собственото му гърчещо се, извиващо се тяло, само се върти в спирала навътре. Последната му дързост беше да се запита дали скулптурата всъщност не изобразява не много зверове, а само един: животно, което се самоунищожава, върти се и се върти все навътре, във въртопа на самоунищожението.

За историка единственото ужасяващо нещо в тълкуването на учения беше неговата правдоподобност. В края на краищата, ако художникът не беше търсил да предаде скрит смисъл, то звярът в центъра на тази ужасна сцена щеше да е елен може би, или тур.

Макар да чу изскърцването на вратата към залата, Райз Херат не се обърна, докато новодошлият не проговори.

— Тук ли, историко? В името на Мрака, защо?

Райз Херат сви рамене.

— Достатъчно скрито е.

Седорпул изсумтя.

— Единствените шпиони в Цитаделата са нашите.

— Да, любопитно. В края на краищата не е ли целта на шпионирането защитата на собствените ни хора? Толкова ли нехайни сме станали вече, жрецо, че да твърдим, с открито лице, че защитаваме своите хора от самите тях?

Кръглоликият мъж присви устни и махна пренебрежително.

Райз Херат се усмихна.

— „Език убийствен, как ме оскърбяваш!“

Седорпул се намръщи.

— Не ми напомняй за онзи нещастник, дворцовия ни страхливец, саркастичния ни сенешал на върховни магове! Издигането му беше краткотрайно. Аз ще заема мястото му.

Историкът се обърна отново към „Разкъсването на хрътката“.

— Помниш ли това, жрецо?

— Отпреди моето време е. Отвратително. Нищо чудно, че е скрито тук. Само в тъмнина можеш вече да го благословиш. Угаси светлините — нямам нужда от тях.

— Азатанайско е.

— Нима? Е, тогава да, мога да разбера защо си любопитен.

— Всички други тук обаче са на Тайст.

Седорпул махна пренебрежително с ръка.

— Всяка мода заглъхва с времето, историко. Щом те влече да ставаш реквизитор на стародавни безумия отпреди века на модерното просвещение, проучвай си тази зала. Подреди статуите в библиотека от камък и старомоден бронз. Домъкни си писалище, запали свещ и си пиши трактата.

— И що за трактат би се получил, жрецо?

Седорпул сви рамене и огледа криптата.

— Миналото е литания от наивни очаквания.

— Но за сметка на това ние вече сме много по-мъдри.

— Точно така.

— Е, всъщност има някои, дори други учени, които намират утеха в убеждението, че миналите векове в историята може да бъдат видени като фази от нашето детство, което ги освобождава от вината, че са били недостатъчно благоразумни, и по този начин освобождава нас, в настоящето, от всяка задържало се усещане, че някога, много отдавна, животът е бил по-добър, отколкото е сега.

— Това ли е причината да ме повикаш? Бих предпочел груби драскулки на опърпан свитък, оставен на писалището ми, до който да стигна след няколко десетилетия, когато най-после имам време за това.

— Да, сигурен съм — отвърна Райз Херат, докато пак оглеждаше азатанайския бронз. — Но нещата не са по-добри, нали? — Махна широко с ръка. — Виж тук, в нашата Затъмнена зала, нашите изоставени идеали. Такъв детински оптимизъм!

— Ако това е всичко…

— Говори ми за магията.

Жрецът го изгледа.

— Какво искаш да знаеш?

— Обхвата на твоята сила. Твоя контрол над нея.

— И в това проявяваш академичен интерес?

— Не, в това действам по нареждане на Върховната жрица.

Смътна сянка сякаш смачка херувимски гладките черти на Седорпул и все едно показа, в един непредпазлив миг, старческото му лице от някое далечно бъдеще.

— Има вече причина да се съмнява в мен ли?

— Може би е нашата новооткрита нужда, жрецо, да се защитаваме от самите себе си. Метни на плещите ми наметалото на шпионин. Познат терен, на който да облекчиш притеснението си.

— Като дворцов сенешал, няма да я притесня.

— Значи претендираш за голяма мощ.

— Претендирам за достатъчно увереност.

— Мисля, Седорпул, че тези мощ и увереност са помели младия весел мъж, когото познавах някога.

— Има ли още нещо, за което искаш да ме питаш?

— Кой е врагът ти?

— Моят враг?

— Щом сбираш сила — онези потоци магия, — срещу кого ще я развихриш?

— Аз съм слуга на Майка Тъма.

— От вида слуги, който тя не е искала, Седорпул.

Жрецът изведнъж се озъби.

— А, да, сега си спомням. Твоята загадъчна аудиенция с Майка Тъма в компанията на Ланеар и онзи азатанай. Но подробностите за онази среща? Е, никой от вас не благоволи да ме уведоми, нито пък някой друг, впрочем. Чувам, че си си навлякъл гнева на лорд Силхас Руин, но дори това не те е разколебало. Следователно, кладенец от тайно знание, от който можеш да черпиш когато пожелаеш, както те устройва в миг на нужда.

— Вече знаеш достатъчно. Тя отказа на желанието на лорд Аномандър да тръгне срещу Урусандер. Заповяда му да държи меча си в ножницата.

— И на мен ли ще се заповяда да не правя нищо? Ако е така, то нека ми го каже сама.

— А ако ти кажа, че не сме говорили с Майка Тъма? Че нашето пътуване е приключило внезапно и че бяхме изведени от онова селение от лорд Драконъс?

— Тогава още повече подронваш властта си да ме съветваш от нейно име.

Избликналият гняв накара Райз Херат да замълчи. Обърна се отново да огледа азатанайския бронз, вдиша дълбоко, за да овладее чувствата си.

— Власт. О, как всички ние се напрягаме да видим в тъмното, как се молим за нейната тежка, но сигурна ръка. Добре отпусната на едното рамо, за да ни поведе по вярната пътека.

— Аз ще бъда сенешалът — заяви Седорпул. — Аз ще бъда властта, стане ли дума за общите магически способности на Цитаделата, на Тайст Андий.

— А чия власт превъзхожда твоята?

— На Майка Тъма, разбира се. Чакам само нейната насока…

— След като знаеш, че няма да дойде. Седорпул, свидетел ли съм на узурпиране на власт?

— Когато лорд Аномандър се върне в Карканас, историко, ще му заявя, че ще съм на негова страна и че изричното желание на сенешала е да извади меча си. Да се бие в името на Майка Тъма. А на бойното поле, ами, там ще стоя, с моя кадър, за да включа магия към неговата мощ.

Райз Херат отново се съсредоточи върху „Разкъсването на хрътката“. Можеше почти да чуе воя ѝ. „Не са много, една е. И няма край това насилие, освен сигурното обещание за смърт. Онази търговка. Казала, че не била платила нищо за нея. Че неизвестният скулптор сред азатанаите ѝ я дал като дар за тайстите.

Идеалите са като разгонена хрътка. Онова, което роди, може да се окаже зло. Онова, което роди, може след време да се обърне срещу нея. Това ли казва тази творба? Не, но аз ще прочета в нея каквото избера и с този избор езикът на изкуството не може никога да умре. Нужно е само малко усилие.

Но пък кога този призив е убеждавал когото и да било?“

След дълга пауза Седорпул каза:

— Докладвай на Върховната жрица. Постарай се тя да разбере.

— Разбира се.

Ехото от стъпките му изпълни неосветените пространства между мрамор и бронз.

„Залите, приютили забравени творби — помисли Райз Херат, — не са нищо повече от хранилища на скръб, и още по-съкрушителното е, ако в тях се губи невинността.“

Реши, че няма да се върне повече тук.

Вратата беше останала открехната и момчето, което влезе след кучето, изненада Емрал Ланеар, седнала зад валмата дим, с огромната филигранна купа на наргилето на масата до нея, тежка и бременна с лукавото си обещание. Притворила клепачи, тя подръпна от мундщука, докато оглеждаше неочакваните си гости.

Кучето захапа една възглавничка, която се беше смъкнала от един диван, легна на лъскавия под и впи блесналите си очи в момчето.

Момчето пристъпи напред.

Кучето драсна с нокти, скочи първо на едната страна, после на другата, като ловко избегна ръката на момчето, а после изхвърча през вратата с плячката си.

Момчето изсъска безсилно, напрегна се, готово сякаш да го подгони, но след миг раменете му се отпуснаха.

— Кучето избира играта — каза Ланеар.

Момчето я погледна и сви рамене.

— И аз обичам играта. Само че Рибс е много бърз.

— Ти си заложникът Орфантал.

— Знам, че трябва да съм с възпитател. Но Седорпул реши, че няма да ме учи повече.

— О? Защо така? Нехаен ли си? Груб?

Орфантал кимна.

— Показваше ми при-… призоваване. Магия, искам да кажа.

— Знам думата, да — каза Ланеар и махна с мундщука на наргилето. — Продължи.

— Издаваше звуци. Не ми харесаха. Затова го пропъдих — привидението.

— Пропъди го?

— Не беше трудно.

Ланеар дръпна от наргилето, зачудена за миг кога е станала толкова невнимателна с благоприличието. Но остротата, разцъфнала в дробовете ѝ, помете мигновеното притеснение.

— Съперничиш на силата му, така ли?

— О, не. Той не е много добър.

Тя се засмя през облак дим.

— Олеле! Внимавай, Орфантал. Седорпул е от определен тип мъже, които се срещат понякога. Закръглен, с мек поглед, с все още запазена детинска скромност, докато дарът на младостта му не се превърне в поза, достатъчна да подразни по-зрелите хора, макар и да съблазнява някои слабоумни жени. Такива хора често са користни и злъчни.

— Не трябва да го ядосвам ли?

— Да. Не е благоразумно.

Орфантал се приближи и се настани близо до коленете ѝ на столчето, което бе избутала по-рано настрани. Очите на момчето бяха тъмни, бистри и може би не толкова невинни, колкото трябваше да са.

— Ти жрица ли си?

— Аз съм Върховната жрица, Орфантал. Емрал Ланеар.

— Имаш ли си деца?

— От моята утроба? Не. Но от владението? Би могло да се каже, че всички Тайст Андии са мои деца.

— Защо става така, че никои не знаят майките си?

— Какво имаш предвид?

Погледът му се плъзна настрани.

— Тази стая е хубава. Димът мирише като тамян. Показва ми теченията.

— Какви течения? А, теченията.

— Не тези течения. Другите. Онези на силата. Мрак. Куралд Галайн. Онова, което кърви от онази шарка в пода във външната стая до предните врати. — Вдигна малката си ръка към мундщука и деликатно го издърпа от пръстите ѝ и загледа къдрещия се дим.

Тя зачака да смукне. Зачака да види стъписаното му изражение и след това да чуе кашлянето. Чакаше всъщност компания, осъзна със смътна изненада.

Но очите ѝ се разшириха, щом завихрилият се дим се сгъсти, изпъна се и заигра гъвкаво във въздуха, придобил облика на змия. Змията изви глава към нея и надвисна пред лицето ѝ. И тя видя тъмнина там, където трябваше да са очите ѝ, бистри като на самия Орфантал.

— Кой — ахна тя тихо, — кой се взира в мен от тези очи, Орфантал?

— Ами аз.

Змията от дим се отдръпна, сякаш притеглена обратно през наргилето, и изчезна.

Орфантал се усмихна и ѝ върна мундщука.

— Седорпул събира магове.

Тя примигна и се съсредоточи.

— Нима?

— Иска всички да работят над магия, която чупи неща и ранява хора. Казва, че това ни трябва, защото лиосаните го имат и за да ги спрем да го използват срещу нас, трябва първо ние да го използваме срещу тях.

Ланеар се отпусна назад. Дръпна отново от наргилето и този път димът ѝ се стори почти плътен, щом се хлъзна надолу в дробовете ѝ. Стъписана, погледна Орфантал, но момчето се беше зазяпало в нещо отстрани в залата. Тя отпрати кълбо бял дим към тавана и каза:

— Орфантал, какво мислиш за доводите на Седорпул?

Момчето се намръщи.

— Какви доводи?

— Той предвижда битка, нали? Между магии.

— Галан казва, че тъмнината може само да отстъпва. Но след това казва, че отстъпването е единственият начин да спечели, защото светлината рано или късно отминава, а какво тече зад нея? Тъмнина. Галан казва, че победата на Светлината е смъртна, но победата на Мрака е вечна.

— Не мисля — подхвърли Ланеар, докато оглеждаше странното момченце, — че Галан има много време за деца.

— Няма. Но хареса любимеца ми.

— Кучето ти ли?

Орфантал стана.

— Не, не Рибс. Другия ми любимец. Рибс не е мой, но може би — добави и тръгна към вратата — онази, към която беше гледал преди малко, — може би аз съм негов.

Отвори вратата и тя видя кучето, Рибс, легнало сякаш се канеше да скочи и да хукне в страничния коридор. Не беше пуснало възглавничката.

Орфантал се втурна към него.

Рибс скочи и побягна.

Момчето го последва, босите му стъпала зашляпаха по пода.

Гонитбата им заглъхна и всичко отново затихна.

„Внимателно, момче. Вече играеш играта на Галан.“

Ръждивецът изобщо не предлагаше избавлението, което идваше с д’баянг. Но оживяваше мозъка. За тази вечер бе избрала погрешно. А загубата на… компания… я остави тъжна.

Ендест Силан излезе от Цитаделата, за да потърси някакво благоприличие. Мина по двата моста и тръгна през града. Студът бе задържал повечето хора на закрито, макар снегът да се беше отдръпнал към по-закътани от движението места, покрай стените и в задънените странични улички, където белите петна бяха запрашени със сиви сажди.

Вървеше между високи стени на имения, подминаваше залостени врати от желязо и дърво. Там, където улицата се заизкачва от брега, далече от реката и над наводняваните райони, именията се разрастваха и в много от дългите стени имаше ниши, в които стояха стари статуи, мраморни фигури, боядисани в живи цветове, с уголемени очи на всяко лице, гледащи безстрастно тътрещия се покрай тях загърнат в наметалото мъж.

В много повече отношения, отколкото бе според него здравословно, Ендест предпочиташе техните празни погледи пред онази напрегнатост, която го мъчеше в Цитаделата. Вече го дебнеха поклонници, впиваха трескави погледи във всеки негов жест, опираха се на всяка негова дума, на всеки негов подхвърлен мимоходом коментар. Беше посрещнал нуждата от пророк с отхвърляне, а след като това не успя — с мълчание. Но това само подсили вниманието им и затрупваше с въображаема значимост всичко, което той правеше.

Според него всеки каталог от дела на смъртен можеше само да събере списък от недостатъци. Съвършенството принадлежеше на мъртвите, където в акта на преминаване от онова, което сетивата можеха да наблюдават, към онова, което паметта можеше да преобрази, всеки глупак можеше да се възвиси до легенда. Но Ендест Силан все още не беше мъртъв, все още не беше освободен от смъртните ограничения. Рано или късно пророците се връщаха при своя бог, за да се шмугнат отвъд и надалече, да плъзнат студената си плът в апокрифи — свещени текстове и благословени ръкописи — и това бе нетърпелив преход за бъдещите свидетели. Усещаше, че вече надживява своята полезност, и знаеше, че онези, които щяха надуто да разказват и тълкуват неговия живот, биха предпочели този живот да свърши скоро, макар и само за да го разкарат от пътя си.

Вървеше към Зимния пазар, а на трийсет крачки зад него, както бяха правили още от Цитаделата, по дирите му вървяха двайсетина или повече жреци. По-добре щяха да са със Седорпул, но въпреки всичките му демонстрации на магия, които старият му приятел вече владееше, нямаше нищо свято в любопитните му игри с дим и сенки и дори тъмнината, накарана да тече като кръв, не оставяше никаква диря на камъните.

Тази дарба, изглежда, бе присъща единствено на Ендест Силан.

Ръцете му бяха увити в марля, която трябваше да се сменя дванайсет пъти на ден. Очите на Майка Тъма виждаха през червени сълзи и зацапан лен или, както все по-често ставаше, не виждаха изобщо нищо, тъй като той бе започнал да пъха ръцете си в дебелите ръкави на вълнения си халат, навик, на който другите жреци вече бяха започнали да подражават.

Зад него, в Цитаделата, беше дошла напаст, треска някаква. „В тяло, което няма нищо за правене, умът танцува.“ Но това беше най-малкото. Някои танци бележеха стъпки в безумие, с дива инерция. Беше уморен от шпионите, малките групи, присвити и шепнещи в ъглите, странните погледи и сдържаните изражения. Дори още по-уморителното, под всичко това той бе свидетел на кипящ подмолен страх, а срещу това течение бе трудно да се плува.

Бъдещето бе място на несигурно обещание за времена, където надежда и оптимизъм воюваха със съмнение и отчаяние, и там бяха онези, които водеха такива битки по улиците или у дома с врага, който не беше повече сянката в собствената ти душа, а някой друг — съсед, жена или съпруг, васал или селяк. „Съмнението е врагът. Отчаянието е слабост, а надеждата се превръща не в нещо, към което да се стремиш, а в добродетел, жадна да пусне кръв на всеки скептик.

Отвърни ме от грозното! — крещят оптимистите. — Отдай този сън на радост, на наслада и смях. Достатъчно задушевност, за да удави далечния плач на страдащите, да ме заслепи за злочестините на света! Какво ме интересуват трагедиите, които не съм причинил аз? Такива неща бездруго са извън моя контрол, извън способността ми да ги променя.“

В много отношения Ендест не оспорваше подобни виждания. Казваха, че капацитетът на сърцето бил краен. Така обясняваха някои хора, отново и отново, за да оправдаят всичко, което е станало студено и безжизнено вътре в тях. Че въображението нямало граници, но душата със сигурност имала.

„И все пак кое нещо с определена граница може да сътвори нещо безгранично? Това изглежда нарушение на някакъв фундаментален закон. Разделяне на необвързаното от обвързаното, на безкрайното от крайното. Как може да има такива неща?“

Очи в ръцете, за да виждат всичко, което прави. Беше тръгнал да търси благоприличие, а сега, докато навлизаше в Зимния пазар, собствените му очи се насълзиха от внезапната топлина под покрова на плата, уханните миризми от хиляди хора, храни и животни. Първото, което намери погледът му, беше стена от малки дървени клетки, струпани високо, и във всяка клетка — пойна птица.

Нямаше песен в гласовете им. Вместо това го връхлетя какофония от ужасен стрес и страх. Ръцете му сякаш сами се измъкнаха от ръкавите.

На столче пред клетките седеше млад мъж, с мазни устни и пръсти, и ядеше шиш с месо и зеленчуци. Кимна, като видя Ендест Силан.

— Половината за храма, за младите жени, но не ви очаквах толкова рано. — Кимна към клетките, без да ги поглежда. — Пазят си песните за пролетта. Кой би слушал тия врясъци?

Тогава Ендест Силан я усети, своята богиня, промъкнала се в него, напрегната и любопитна.

— Откъде са? — попита той.

Мъжът сви рамене.

— И от околностите, и от юг. Главно от юг. Хванати в тънки мрежи по време на миграциите им. Все по-малко стават с всяка година обаче.

— И това ти е поминъкът?

Мъжът сви отново рамене.

— Устройва ме достатъчно.

Следовниците на Ендест вече бяха дошли, а и други се събираха, усетили сякаш нещо ново във въздуха.

— Препитаваш се с пленяването на диви същества.

Младият мъж изведнъж се навъси, изправи се, хвърли шиша на земята и избърса ръцете си.

— Не само аз. Ловците също. Но не моята пара̀ ги купува, нали? Ако не беше вашият храм, жрецо, щях да съм различен човек от този.

— А твоята клетка къде е? Онази в черепа ти.

Мръщенето стана още по-мрачно, заплашително.

— Онази — продължи Ендест, — която държи в плен съвестта ти?

— Погледни своята за това!

Други търговци и амбуланти вече се трупаха около тях.

Ендест вдигна ръцете си, видя как превръзките се разхлабиха, развиха се и се смъкнаха от китките му. Усети как кръвта бликна и закапа от дланите му.

Продавачите пред него се заотдръпваха.

— Поне ѝ даде повод да се бори — каза Ендест Силан. — Обърна се към най-близкия послушник. — Вземете тези клетки и ги отнесете в Цитаделата. Всичките. — Обърна се отново към продавача и поклати глава. — Това е последният ти ден тук. Ще ти се плати за тези птици, но повече не, и никога вече. В името на Майка Тъма, пленяването и продажбата на диви същества вече е забранено.

Надигнаха се гневни гласове.

Продавачът се озъби.

— Какво, войници ли ще пратиш? Защото ще се опълча на твоята…

— Не, няма. Разбирам удоволствието, което извличаш от това, което правиш, хранител на всичко, което никога не можеш да усетиш, или да се надяваш да усетиш.

— Майка Тъма няма никаква власт — всички го знаем! А вашите войници… Урусандер ще се справи с тях много скоро!

— Не разбираш — каза Ендест Силан и щом го каза, осъзна, че Майка Тъма също не го разбира. — Тръгнах днес, в този град, за да потърся благоприличие. Но не можах да го намеря. Беше скрито, зад стени може би, уединено в интимни мигове и самота. — Поклати глава. — Все едно, сгреших в търсенето си. Благоприличието, което търсех, не може да се види от смъртен, може само да се почувства.

Някой излезе през тълпата пред Ендест Силан и жрецът видя магията, извиваща се около него.

Продавачът на пойни птици видя новодошлия и се усмихна.

— Криба! Чу ли? Укорен съм от най-добрия ми клиент! Забраниха ми да продавам тук повече тези окаяни твари! Та ако не бяха тези негови ревностни следовници, щях да убия всяка птица тук, напук на него!

Криба се обърна към Ендест.

— Махай се оттук, глупако. Това е търговия, не вяра. Други закони има тук, друг кодекс.

— Несъмнено — отвърна Ендест Силан. — Откажете се от магията си, сър. Намерил съм своята сила, в името на благоприличието. Би било неразумно да я предизвиквате.

Мъжът въздъхна и поклати глава.

— Тъй да бъде.

Изпъна дясната си ръка. Зеленикава мълния изригна от нея и прониза Ендест Силан в гърдите.

Той усети как го разкъса, разтърси ръцете и краката му, завихри се в гърдите му и изчезна навътре, погълната сякаш от въртоп.

Криба зяпна невярващо.

— Е, сър, нима мислите, че гняв, агресия и гордост биха имали надмощие срещу благоприличието?

Криба вдигна двете си ръце…

Стотиците клетки се отвориха рязко. Птиците излетяха в кипнала маса и се струпаха над Криба, чийто писък бързо бе заглушен под пърхащите криле.

Послушниците зад Ендест Силан до един бяха паднали на колене. Тълпата пред него беше отстъпила пред яростния вихър на освободените същества, всяка птица — оскърбление на вярата им в превъзходство. Продавачът на пойните птици се беше свил на земята, покрил лицето си с ръце.

Малко след това роякът изригна изпод платнения навес и се понесе в небето над града. Ендест усети, че си отиват, на юг — ярки, ликуващи искри.

Там където беше стоял Криба, вече нямаше нищо, дори късче плат.

Продавачът вдигна глава.

— Къде е Криба?

— Даден му беше друг шанс — отвърна Ендест. — Неочакван дар. Магията ми, изглежда, таи непредвидими дълбини на опрощение. Вече отнасят душата му, вярвам. Е, късчета от нея, може би.

— Убит!?

— Честно казано, крайно съм изненадан, че не убиха теб вместо него — каза Ендест.

Продавачът на пойни птици — кожата му внезапно бе станала по-скоро сива, отколкото черна — се олюля, обърна се и побягна в гъстия лабиринт от тунели под навесите.

Ендест Силан се обърна към следовниците си.

— Как ще обясните това — каза на коленичилите все още фигури — е без значение. Магията в обхвата ми е неподвластна за вашите умове, и за моя също. Може като нищо да е изригнала от Терондай на Цитаделата или да се е надигнала от самата земя. Може да се носи на теченията на зимния дъх или да кръжи под леда на реката. Може би обхваща самите звезди или прекрачва пропастта между живо и мъртво. — Сви рамене. — Идва лишена от вкус и от цвят, открита толкова за злоупотреба, колкото за приложения, водени от морални съображения. Идва сурова като глина от яма. Очаква скърцането на нашите несъвършенства, хвърлящите ръце и въртящото се колело, глечта на нашата самонадеяност и яростта на пещите. Днес аз не действам в името на Майка Тъма. Действам в името на благоприличието. — Помълча малко и добави: — Тъй че, станете всички, и елате с мен. Едва съм започнал.

Ендест Силан се обърна рязко към недрата на Зимния пазар, с неговите тълпи и всичките лични нужди, скритите страхове и грижи, напреженията от едва поддържан поминък — всичко това кипна пред него. И през тази замайваща смес той видя също така болката от плена на животни, обречени на заколение; дори грудките, лежащи голи и наредени за продан, излъчваха смътен копнеж за сладка пръст.

„Клетки за живота ни. Просто поредният затвор от необходимост, трескаво ограден със стените на всякакво въобразимо оправдание — тези решетки, откъсващи от онова, което вярваме, че е възможно. Толкова много капани на мисълта.

Майко Тъма, не е ли това, което искаме всички ние от теб? Къде е обещаното ти облекчение? Защото радостите, в които се вкопчваме, са само острови в море от мъка и всеки миг на примиреност е безветрен миг, обзет от умора.

Гледай тогава, Майко Тъма, как нося ден на избавление.“

Усети я как се присви в ужас.

Но не отстъпи и погледът ѝ си остана, и видя всичко, което имаше да се види, щом той закрачи напред и се пресегна със силата си, за да донесе благослова на мир, от който никой не се спаси. Следовниците му ридаеха зад него, докато пред него настръхнали мъже и жени, с предпазливите им, но алчни лица, с острите им като нож погледи и белезите им от тежък труд — потръпваха преди да паднат на колене, преди да покрият лицата си, след като всяка борба, всяко вътрешно вълнение бяха, за кратко, облекчени. У мнозина, видя Ендест, докато крачеше по пътеките, това освобождение будеше сълзи — не на скръб, нито дори на нещо като щастие, а на просто облекчение.

Движеше се между тях като упойващ цяр и им поднасяше дара на безчувствието, поднасяше на всекиго поред благослова на вътрешната тишина.

Вързани кози, кокошки в кафези, малки елейнти във високите им, оградени с мрежи затвори. Прилепи, дращещи в малки дървени кутии, зайци, вързани за глезените — късаха сухожилията на крачетата си и скачаха, скачаха, мятаха се във въздуха — мучащи мириди, малки нежни кутрета, още пойни птици и скимтящите маймунки от Юга — Ендест Силан отвори всяка врата, скъса всяка връв, а след това, шепнейки им у дома, отпращаше съществата надалеч. „У дома, при майките ви. При вашите стада, рояци, вашите гори и джунгли. У дома, в името на някаква по-проста справедливост, някое по-просто обещание.“

Фигури изникваха пред него, връхлитаха с гняв, но спираха, щом яростта изчезнеше, щом неговият благослов ги погълнеше и превърнеше всяка ранена душа в нещо мъничко, което, стига човек да поискаше, можеше да бъде побрано в две любящи шепи.

Дори смъртта бе открита за отказ, щом се натъкна на дълги маси, отрупани с мъртва риба, която внезапно запляска, хриле се раздвижиха, очи заблестяха. И с един жест той ги отпрати надалеч. „Идете си във вашите реки и езера. Днес светът се връща в непокътнато състояние. Днес аз замразявам всичкото време и ви освобождавам всички, за да останете в мига, в нещото между два дъха. Тази прашинка мир.“

Майка Тъма наблюдаваше, докато той крачеше през хаоса, докато разнищваше пазара, крадеше храна, отказана на целия натиск на глада. Наблюдаваше, защото не можеше да направи нищо друго, защото очите ѝ бяха вътре в дланите му, а раните не мигаха.

Магията се оказа крадец на много неща. Ендест Силан се усети, че е застанал в центъра на един площад. Зад него имаше портал, водещ към Зимния пазар, и от онова обградено с платно гърло лъхаше ридание и скръб, само че вече заглъхваше, докато приглушената дневна светлина бързо отстъпваше на здрача.

На площада пред него клечеше дракон, толкова огромен и толкова близо, че умът му се замая. Люспите му бяха пурпур, с охра или злато по ръбовете, потъмняващи до бронз под челюстта му и по дължината на гърлото. Черни нокти бяха изровили дълбоко в каменната настилка. Крилете му бяха сгънати зад изгърбени рамене и съществото беше навело грамадната си клинообразна глава, впило златните си блещукащи очи в жреца.

Драконът заговори в ума му с женски глас.

— Върнат ли си при нас, смъртни?

Не можеше да проговори. Погледна надолу, видя, че държи ръцете си извърнати нагоре, дланите с плачещите рани срещу дракона. Тя гледаше. Присъстваше.

— Ти ѝ даде същия мир, смъртни. Същото проклятие и, с всички онези зад теб, сега тя понася загубата му. — Огромната глава леко се кривна настрани. — Но това не ти хрумна, нали? Дарът има… друга страна. След теб, смъртни, хиляда тайсти сега лежат поразени от отчаяние. Бях привлечена тук — сиянието ти беше маяк, магията ти бе ужасно разцъфване в тъмна и опасна гора. Ти се беше изгубил в нея, смъртни. Нямаше да се спреш. Щеше да завладееш целия град и може би, всъщност, цялата земя.

— И какво ако бях? — Ендест изрече въпроса кротко, ни най-малко предизвикателно, а искрено, в почуда и ужас.

— Твоят дар на мир, смъртни, не беше каквото си представяше, че е. Техният миг на блаженство не беше блаженство. Краят на житейското мъчение има само едно име и това име е смърт. Край на мъчение и, уви, също тъй край на радост, и любов, и на сладкия вкус от това да бъдеш.

— Не беше смърт! Аз върнах съществата!

— В излишеството на сила е налице инстинктът да се поправи неравновесието. За всеки миг на смърт, смъртни, ти събуди отново живот. Но магията изкушава, нали? Внимавай с обещанията ѝ. Твърде често в магията благословът се оказва проклятие.

Онемял, изтръпнал от изводите от тежките думи на дракона, Ендест Силан се взря в очите на съществото. След дълго мълчание каза:

— Тогава ти благодаря, Елейнт. Но все пак се чудя, защо си направи труда?

— Станала съм любопитна от актове на любов, все едно по каква пътека поемат — в края на краищата в такова състояние си сляп и можеш само да се препъваш неволно. Вашите тайсти ме интересуват. Груби, необуздани, сякаш драконова кръв се е задържала във вашата.

— Ако наистина е тъй — продължи драконът и бавно разпери криле, — то вашата гражданска война не е изненада.

— Чакай! — извика Ендест Силан. — Това ли е всичко, което ще ни дадеш? Къде отиваш? Какво е името ти?

— Въпроси! Няма да пътувам далеч, но не гледай към мен за помощ. Любовта е само вкус, не повече и не по-малко изкусителен от горчивата болка или киселото съжаление. Все пак тя… изкушава. — Драконовите криле бяха вече напълно изпънати, издути от недоловими ветрове, а ноктите се изтръгнаха от здравата хватка в камъните, сякаш единствено те бяха задържали съществото на земята. — Отдавам ти, Ендест Силан — чието сърце е твърде голямо, чиято душа започва да съзнава своята безграничност, — моята любов. Този път, за да сдържа екстаза ти, опирам пръст на устните ти. Следващия път може на теб да се падне да сториш същото… Името ми е Силана. Решиш ли да ме подириш, намери ме пред портата на страстта, където се знае, че обитавам. Любопитна и… както винаги… изкусена.

Драконът се надигна без усилие, а въздухът, който блъсна жреца, беше гъст и наситен с магия, остра и пареща като силна подправка на езика.

Щеше да е паднал на колене, но по някакъв начин Майка Тъма го спря. Той остана прав, загледан към небето, докато драконът чезнеше в ниските облаци, а тълпата негови следовници се втурна към него и заизсипва въпросите си в оглушителен хор. Но той ги пренебрегна. Разтреперан, затвори очи. Кръв закапа от ръцете му, щом Майка Тъма заплака с него, като жена с разбито сърце.

Нямаше много милост в сумрака, след като сетната светлина не можа да скрие огромното крилато влечуго, издигащо се от сърцето на Карканас. Като един, тримата пътници дръпнаха юздите, конете им изведнъж замятаха глави и затъпкаха по замръзналия черен път.

Финара Стоун посегна за меча си, после остави ръката си да се върне на юздите.

Драконът възви на юг и се скри в гъстите облаци.

Капло Дриим до нея тихо изсумтя.

— Меч, капитане? Толкова безсмислен жест, че…

— А ако се съди по миризмата, полепнала по теб — отвърна магьосник Реш в нейна защита, — беше на миг преди да се шмугнеш в дивата гора. Признай на капитана малко по-спокойното ѝ поведение, Капло, за да не издадеш нуждата да се самоизтъкнеш за сметка на други.

— Бързо жилиш, стари приятелю. Нищо жестоко нямах предвид.

— Нищо освен намека за превъзходството ти, имаш предвид.

Убиецът сви рамене.

— В този намек няма гордост, магьоснико. Все едно, звярът си отиде. Дали да не подновим пътуването си и така да постигнем незабелязаното си пристигане в Мъдрия град?

Потеглиха отново; конете бяха изнервени и тръгнаха с неохота.

— Според мен на градската порта ще има стража, убиецо — каза Финара. — Тъй че няма да останем незабелязани и вестта ще ни изпревари до Цитаделата посредством сигнал от кулата.

Капло сви рамене.

— Дори склонността ми към скромност не може да мине непредизвикана.

— Изнервени сме — изръмжа тихо Реш. — Да видиш дракон, издигащ се от Карканас.

— Достатъчно, за да ни унизи, да? — попита Капло.

Финара въздъхна.

— В такъв случай, прощавай за педантичността ми, убиецо.

— Предвиждам, че ще бъдем само добавка, предвид събитията в града този ден, но както казваш, капитане, Цитаделата наистина ще се подготви за нас.

— Ако знаех какво възнамерява всеки от двама ви — каза Финара, — нямаше да съм толкова загрижена. Трябва да влезем в Цитаделата и да застанем пред една нарисувана шарка на пода. Това ли е всичко? Няколко мига намръщено оглеждане, все едно сме поканени да разгледаме портрет на съмнителен талант.

— Съмнителен талант ли, капитане? Или съмнение в способността ни да разберем въпросния талант?

— Какъв смисъл има да обсъждаме тази разлика?

— Просто за да мине времето, капитане.

— Бих предпочела да знам намеренията ви. Твоите и на Реш.

— Нищо нередно, сигурен съм — измърмори Капло. — Ако шарката казва нещо, ще го прочетем. Ако поднася загадка, ще помислим над нея. Ако е главоблъсканица, ще си поиграем с нея.

— А ако не ви предлага нищо?

— Тогава ще приемем позата на глупаци.

— Говори за себе си — каза Реш. — Аз смятам да стоя в тази шарка Терондай, да видя пътя, който предлага, и ако мога, да тръгна по него.

— А ако си нежелан? — попита го Финара.

Реш ѝ се усмихна, белите му зъби блеснаха в тъмната брада.

— Ще имам майстор с меча до себе си.

Тя го зяпна.

— Очакваш да те придружа? В някое непознато магическо селение? — Поклати глава. — Не знам кое ме плаши повече, твоята самонадеяност или вярата ти, че мечът ми може да те защити.

— Не съм толкова склонен да рискувам с такова пътуване — каза Капло. — Но ако ме помолиш, приятелю, ще пазя другия ти фланг.

Тя кипна:

— Тогава какво търсиш, Капло Дриим? Изрече толкова дръзки думи преди, както си спомням.

— Не мога да ти отговоря, капитане — отвърна Капло. — Виждате перчене, но уверявам ви, объркан съм.

Признанието му изостри погледа ѝ, но лицето на убиеца остана скрито в грубата му вълнена качулка. Финара погледна Реш и видя, че се мръщи.

— Магьоснико, не е ли време шейките да изберат? Вашият бог е мъртъв. Заявявате своя неутралитет и истината за желанието ви прави самата ви кожа сива. Но дори и да не коленичите пред Майка Тъма, лорд Урусандер със сигурност ви е обявил за враг на владението — ако лиосаните спечелят тази война, няма да има място за шейките.

— Нека Урусандер се изправи срещу монасите, ако желае — изсумтя Капло.

— Тогава защо не ги съберете и да се съюзите с лорд Аномандър и неговите андии?

— И да се поставим в сянката на благородниците? — отвърна Капло. — Каква благодат са ни давали те изобщо някога? Кажете ми за Домашните мечове, които излязоха от замъците, за да помогнат в защитата на Отрицателите от леса! Не, те бяха напълно съгласни с онова избиване…

— Както и вие и вашите монаси!

— За наш срам — призна Реш. — Подчинени сме на заповедите на Върховните преосвещенства. Не изглежда вероятно да променят позицията си дори Аномандър да дойде с призив пред портите на Янис.

Финара изруга наум. „Всички са глупаци. Няма по-голям изменник на разума от неоправданата гордост!“

Отпред ги чакаше главната порта на града. Самотен страж стоеше отстрани на открития пасаж.

Щом стигнаха до входа, Реш извърна леко коня си. Наведе се леко от седлото, сякаш очакваше стражът да ги спре или най-малкото да ги попита за намерението им, но младият мъж просто им махна да минат.

Финара Стоун си пое дъх, готова да го нахока, но Капло се пресегна и я хвана точно под рамото. Предупредителното стискане я накара да замълчи, докато минат през прохода покрай стража, а след това убиецът я пусна.

Скритото под качулката лице се извърна към нея.

— Едва ли е имал възможност да спре идването на дракона, капитане. Да вдигне копие или да посегне за меча на колана си. — Махна пренебрежително с ръка. — Някои събития могат да направят всички ни нищожни, смирени в себе си. Освен това двама от нас сме жреци, дошли в град на жреци и жрици. И най-сетне, кожите ни не са бели.

— Немарливостта е това, което толкова ме обиди — отвърна тя и извърна коня си настрани, за да не може да ѝ посегне отново. Имало беше нещо странно в допира му, дори през грубата тъкан на униформата ѝ.

Излязоха на площада. Мракът се сгъстяваше, но никъде не горяха фенери. От една от улиците на Цитаделата закънтя камбана, глухо и бавно, като траурна песен.

— Най-сетне някакъв ритуал да съпровожда тази вяра — изсумтя Реш.

Улиците бяха почти пусти. Финара се зачуди дали вече не е започнало някакво изселване. Може би легионът на Урусандер вече идваше насам. Твърде малко знаеше за текущото състояние на нещата и незнанието, което доскоро ѝ беше добре дошло, сега я загложди.

— Хайде да не губим време — каза тя. — Да подкараме право към Цитаделата. Краят на деня поне би трябвало да е оживил Терондай.

— Проницателно наблюдение — каза Реш.

Скоро стигнаха до първия стражеви пост на северния бряг на Дорсан Рил и отново им махнаха да продължат по моста. От другата страна вратите на Цитаделата бяха широко отворени, а вътре цареше суматоха.

— Нещо се е случило — отбеляза Капло. — Жреци и жрици се трупат вътре…

— Терондай ли обслужват? — попита Реш.

— Не — отвърна убиецът. — Паднал другар, мисля.

Тримата слязоха от конете при сводестия вход и оставиха юздите невързани. Нямаше кой да ги прибере.

С нарастващо безпокойство Финара последва Реш и Капло през портика и влязоха в главната зала. Макар да не горяха факли и да не беше запален нито един фенер, тя откри, че очите ѝ лесно проникват през сумрака. Както Капло беше описал, над двайсет жреци се бяха събрали в кръг около един от техните — мъж, проснат на пода и оплискан с кръв. Около този груб кръг се движеха жрици, възбудени и изплашени. Малцина забелязаха тримата новодошли.

Магьосник Реш пристъпи напред и рече:

— Отворете път. Ако никой от вас не умее да изцерява, ще се погрижа за ранения…

— Няма нищо за изцеряване — отвърна му един от жреците, но все пак се отдръпна с другите и Реш стигна до тялото. Наведе се и го заоглежда мълчаливо.

Финара си проправи път, застана до него и погледна.

— Ръцете му са прободени — каза тя. — Раните не се затварят.

Реш изпъшка.

Жрецът, заговорил преди малко, каза:

— Това изобщо не е за вас. За никого от вас. Това е Ендест Силан, избран между всички жреци. Майка Тъма го е благословила, издигна го над всички нас. Той току-що извърши чудо. Бяхме свидетели как мъртви същества бяха върнати към живот. Стотици граждани коленичиха пред него. — Мъжът се поколеба и Финара видя в погледа му нещо диво и необуздано. — Той прогони дракон.

— Прогони го? — Капло изсумтя.

— Жрецът е прав — каза Реш и се изправи. — Не мога да изцеря тези рани. Магия кърви от тях. — Поклати глава и прокара длан пред очите си като в някакъв странен свят жест. — Нашият разумен и правилен свят се е изкривил.

Последните думи на мага пронизаха Финара и я оставиха смразена и разтреперана.

— Някога почитах и разума, и правилността — каза Капло. — Докато не бях принуден да видя колко са неустойчиви. Сега нито едно от двете не вдъхва вяра, която си струва да се спомене. Остави им този миг, братко. Виждам Терондай пред нас, оставен без грижи, драскулки свещени графити. Нека го разгледаме.

Реш кимна и се отдръпна от тълпата, вече нищожна и жалка в очите на Финара. „Чудесата си искат цена, изглежда. Няма нищо по-безкръвно от едно струпване на зяпачи.“ Тръгна след Реш и Капло.

След малко вече стояха пред Терондай, магическия дар на лорд Драконъс към неговата възлюбена Майка Тъма.

Изваяната в черно върху сивите каменни плочи огромна шарка лъщеше като мокра. Нещо в нея смути Финара, сякаш смисълът на фигурата — чак до прецизно оформените линии — ѝ убягваше. Уплаши я внезапно обзелият я копнеж да стъпи върху нея, да застане в центъра ѝ.

— Нищо не мога да разбера от това — каза Реш. — Не и докато стоя извън него. — Обърна се към Финара. — Капитане, ще ме придружиш ли?

— Да — отвърна тя, но думата излезе сухо и неуверено.

Капло изсъска, после каза:

— Предупреждава ме да стоя настрана. Тази злочеста сила не е за мен. Прощавай, братко. Не мога да тръгна с теб.

Реш кимна разбиращо.

— Какво ще направиш? — попита Финара убиеца.

— Ще хвана по-рутинния път към тази сила — отвърна той и придърпа коженото си наметало. — Ще отида до Залата на Нощта.

Тя повдигна вежди.

— Търсиш аудиенция с Майка Тъма?

— Не. С лорд Драконъс.

— С каква цел?

Той посочи Терондай с дългопръстата си ръка.

— Това не е направено от Тайст. Ще намеря миризмата му. Ще пронижа булото на очите му и ще погледна в душата му. Такива дарове са злощастни, като този, който го завеща. — Обърна се към двамата, смъкна качулката си и озверелите му очи блеснаха. — Имам подозрение.

— А ако се окаже вярно? — попита Реш. — Тогава какво, приятелю?

— Има истина тук, добре прикрита. Смятам да я изтръгна. Смятам да разкрия играта. Само тогава ще знаем коя стойка трябва да заемем.

— Ще решиш ли това за шейките? — попита тихо Реш.

Капло Дриим се усмихна с лека тъга.

— Ах, приятелю, изглежда достойна жертва.

Финара затаи дъх. Погледна назад към жреците и жриците, но никой не им обръщаше внимание. Мъжът на пода се беше размърдал. Погледна отново убиеца.

— Очакваш да умреш ли, Капло?

Той сви рамене.

Като че ли нямаше какво повече да си кажат. Реш се обърна отново към Терондай, стегна се и стъпи на шарката. Финара го последва след миг.

Стояха близо до центъра и оглеждаха драскотините под краката си.

Лек полъх погали лицето ѝ, с мирис на прах. Тя вдигна очи и ахна.

Голямата зала беше изчезнала. Стояха на застлана с каменни плочи поляна, заобиколена от високи дървета, под сиво като зацапан калай небе.

— Магьоснико…

Реш оглеждаше гората около тях. Въздъхна хрипливо.

— Не мислех, че ще бъдем поканени.

— Какво те прави толкова сигурен, че сме?

Той я погледна и се намръщи.

— Не е ли по-вероятно — настоя тя — да сме се промъкнали? Ако бяхме облагодетелствани от Светлината, щяхме да сме спрени, може би дори унищожени. Но от друга страна, ние не сме нейни деца. Вече не. Тъй като избягваме обвързване, дори самото селение не може да реши за нас.

— Интересна възможност — призна той след малко.

— Нещо в самата ни природа ни е поставило между светове — продължи тя. — Чудя се… дали това изобщо е Тъмнината?

— Трябва да е. Терондай си има аспект.

— Аспект?

— Магията идва в много оттенъци — отвърна той. — Терондай е врата, портал. Не може да ни отнесе никъде другаде, освен в ядрото на силата си, а тази сила е Тъмнина.

— Тогава… къде е тя?

— Представи си свят буквално без граници, капитане.

— Не виждам голяма стойност в един портал, който оставя хората изгубени, неспособни да се ориентират. — Тя махна с ръка. — Къде е нейната скъпа Зала на Нощта?

— На нашия свят — каза Реш — може да има само една порта, една възможност. Но ако съществуват безброй светове? Ако Терондай води до безброй други портали, всеки прикрепен към неговия собствен свят?

— Тогава наистина сме изгубени, магьоснико.

— Но Майка Тъма?

Тя се намръщи.

— Това ли е изворът на нейната сила? Така ли Драконъс я превърна в богиня?

— Не знам. Вероятно.

— Научи ли каквото ти трябваше, Реш? Можем ли сега да се опитаме да се върнем в нашия свят? Стига изобщо да е възможно. Ужасно съм притеснена от този.

Той я изгледа в сумрака.

— Всеки аспект на магията наистина ли е затворен от всички други? Дали това изобщо е логично? Ами ако самите тези аспекти са нещо като светове? Не би ли трябвало да има повече порти? Портали, които преминават между тях? От Тъмнина към Светлина, може би, или към Денъл дори? Ако е така, тогава кой е създал тези портали? Ами Драконъс, който имаше силата да сътвори такъв портал в самата Цитадела? Откъде е дошло това знание?

Тя поклати глава; знаеше, че той не очаква отговори от нея.

— Капитане — продължи Реш, — къде е портата за шейките?

— Какво?!

— Или може би тя все още не съществува? Може би на мен ще се падне да я създам. Или, всъщност, на двама ни.

— Аз? По-добре да беше взел Капло! Чужда ми е такава магия!

— Изобщо не сме приключили тук — каза Реш. — Направихме само първата стъпка от пътуването си. На нас се пада, Финара Стоун, да намерим портата на нашия аспект.

— Нашият аспект? Ние нямаме аспект!

— Вярвам, че имаме. Нито една от двете крайности не ни подхожда, само онази, която е между двете. — Той сви рамене. — Името е Сянка… като тена на кожата ни, нали?

— И ти вярваш, че ще намерим нашата порта от тук? От Тъмнината?

Той сви рамене.

— Или от Светлината. Има ли значение кое? И двете селения имат краища. Гранични земи. Места на преход. Трябва просто да намерим такова място и да го обявим за наше.

— А как ще създадеш тази порта?

— Нямам представа.

— Не се връщаме в Цитаделата, така ли?

— Да, капитане. Не се връщаме.

— Лагерните ни вещи и храната ни са на конете — етер ли ще ме накараш да ям?

Той я погледна някак странно. И отвърна:

— Може би вярата ще ни осигури храна.

В деня, в който капитан Келарас се раздели с Грип Галас и Хиш Тула малко на север от Карканас, утринният въздух беше влажен и почти топъл. Сипеха се снежинки, а навалялото през нощта бе улегнало по разровения път, запълнило дълбоките дупки, оставени от коне и волове, и на Келарас му се струваше, че светът се мъчи да заличи онова, което е бил, че търси по-чисто обещание за това, което предстои.

Заблудата беше мимолетна. Предстоеше война, напомни си той, докато проверяваше сбруята на коня си. Нетърпелива и безсърдечна, тя щеше да изпълзи от обичайното си гнездо при пролетното топене и в ума си той видя замръзнали трупове и зловещи червени рани по бялата земя. „Каквото е чисто, скоро си отива. Дори очите могат да омърсят една сцена.“

Когато се върна, завари Грип Галас яхнал коня си. Зад него, вече в далечината, Хиш Тула яздеше на запад от кръстопътя. Раздялата със съпруга ѝ вероятно беше кратка и тиха. Келарас се покашля.

— Все пак бих искал да ми позволиш да те придружа, Грип.

— Пелк е единствената компания, която ми трябва — отвърна старецът и сви извинително рамене. — Ще я отпратя за Карканас, щом приключим.

Келарас погледна Пелк, която също бе яхнала коня си. Лицето ѝ беше безизразно. Току-що отминалата нощ се бяха любили жарко, макар и съвсем мълчаливо. Жената, на която бе отдал сърцето си, имаше навика да изчезва от очите му.

— Щом такова е желанието ѝ…

Грип се усмихна.

— Пелк?

— Такова е — отвърна тя и присви очи към пътя на север, който я чакаше с Грип. — Ако капитанът бъде там.

Келарас поклати глава удивено.

— Ще бъда, освен ако силите ни не се срещнат на бойното поле.

— Ако се окаже така — каза Грип Галас и усмивката му угасна, — то усилията ни ще са били напразни.

— Побързайте тогава — каза Келарас.

Грип и Пелк поеха на север и потънаха в овъглената гора. Келарас изчака, докато се изгубиха от погледа му, преди да обърне коня си на юг…

След седмица Келарас ходеше в Цитаделата, наблюдаваше раждането на нови ритуали сред жречеството, процесиите привечер и посред нощ, а призори фигурите в халатите коленичеха с наведени глави, сякаш поздравяваха със скръб невидимото слънце. Беше гледал тържественото гасене на свещи, угасването на фенери, оставени да догорят последното масло. Виждал беше как Върховната жрица Емрал Ланеар надзирава ежедневните изрази на почитание и преклонение със стъклени очи.

Усилваща се параноя изпълваше Цитаделата и старият кралски замък придобиваше облика на затвор. Беше жалко, ако питаха Келарас. Особено след като вярата бе толкова просто и неопровержимо изразена от тъмното по кожата. Безкрайното шпиониране не можеше дори да мине покрай идеята за възможно богохулство сред вярващите. Беше груба игра на политика, боричкане за власт и влияние около един безразличен център. И през всичко това се долавяше зловонието на надвисваща паника.

Но днес бе пристигнала вест за чудо в Зимния пазар, неофициална процесия, водена от Ендест Силан — за чиито ръце се твърдеше, че кървят непрестанно. А след това, като доказателство за приказките, разправяни от оцелели Стражи, дракон се беше спуснал над един площад в града, за да бъде отпратен от същия пророк на мрака.

Келарас съжали, че не е пиян, та макар и само за да отслаби вярата, която заслужаваха такива приказки. Вместо това, в отговор на един призив, сега стоеше в наследствената фамилна зала на Пурейк, в очакване Силхас Руин да забележи пристигането му. Белокожият воин беше до една маса, надвесен над голяма пищно илюстрирана карта от велен, достатъчно подробна, за да покаже възвишенията, с изписани бележки относно лесното преминаване по различни пътеки и черни пътища. Беше дело на Кадаспала, изработена след войните срещу форулканите и джеларканите, закъснял дар, чиято стойност беше спорна, поне до този момент.

Най-сетне Силхас Руин седна на един стол с висок гръб и изгледа за миг Келарас, преди да заговори.

— Дракон — да се подиграе със стените ни. Пролет — да се подиграе с отдиха ни в мир. Виждал ли си Гризин Фарл?

— Не, милорд. От много дни.

Силхас въздъхна и махна към картата.

— Ще срещнем Легиона в долината Тарнс. Тя е плитка и просторна, старото речно корито е широко и не много каменисто. Има дефилета на изток от нея, останки от изгоряла гора на запад. Кажи ми, мислиш ли, че лорд Урусандер ще ни благодари?

— Има репутацията на самоуверен, милорд. — Келарас се поколеба, после добави: — Долината му е позната, тъй като там за първи път събра Легиона, преди да тръгне на юг, за да пресрещне форулканите.

— Ще оцени ли иронията?

— Не го познавам достатъчно добре, за да ви отговоря, милорд.

— На Хун Раал ще му хареса — предрече Силхас Руин. — Получих съобщение от капитан Празек…

— Капитан ли, милорд?

— Полево повишение, предполага се. Легионът Хуст скоро ще напусне тренировъчните полигони.

— Празек преценява, че са готови, значи?

— Разбира се, че не! Не бъди глупав, Келарас. Не… — Силхас се надигна, изведнъж обзет от нетърпение. — Просто нямаме време.

В предната стая дрънна звънец.

Гняв изкриви за миг лицето на Силхас.

— Влез!

Домашният меч — млада жена, — който пристъпи в залата, отдаде чест на двамата и заяви:

— Лорд Силхас, имало е… събитие, при Терондай. Един монах от шейките и един Страж са били отнесени.

— Отнесени къде?

— Милорд, стъпили са на шарката, а след това просто изчезнали. Друг монах в момента се приближава към Залата на Нощта…

— И не е спрян?

Младата жена примигна.

— Върховната жрица премахна охраната на подстъпа преди доста време, милорд. Изглежда… няма нищо за защитаване.

— Този монах — каза Келарас. — Познат ли е?

— Не, сър. С качулка, да скрива лицето му. Но онзи, който е изчезнал в Терондай, е магьосник Реш.

За миг тримата стояха като замръзнали, а след това Силхас посегна за оръжейния си колан.

— Пригответе оръжията си и ме придружете.

„Капло Дриим. Любимият убиец на Шеканто. И този път Аномандър не стои на пътя му.“

Един Домашен меч беше проследил Капло Дриим и го спря при входа на коридора, водещ към вратата на Залата на Нощта. Раздразнен и общо взето нехаен, убиецът беше оставил трупа му проснат върху напуканите каменни плочи и продължи, докато не се озова пред запотената черна преграда. Лъскавото дърво вече беше изпълнено с врязани руни, обкръжаващи изрисуваните панели. Капло спря и огледа образите. „Сцени на поднасяне на дар. Това тук трябва да е Драконъс, а тези най-смътни очертания… Майка Тъма. Или каквото е останало от нея. Странно, как тъкмо богинята приема дарове, нали? Какво да мислим за този, който ги носи?“

Но такива размишления бяха само разсейване. Дива треска пламна у Капло Дриим, жаждата да разгърне едното в много, все едно разчупва веригите на собствената си плът и кост. Оголил зъби в очакване, той изрита вратата на Залата на Нощта.

Силата му беше стъписваща дори за него. Ударът се оказа толкова свиреп, че разцепи дървото и изящните резби се напукаха, а железните панти се счупиха с пращене. Втори ритник събори вратата и тя падна с трясък.

Жесток студ връхлетя Капло и изтръгна от него животинско ръмжене. „Хайде вземи ме, Стара кръв. Сдържахме се твърде дълго.“

Тялото му затрептя, разрасна се и с дълбоки тласъци се разсипа и въплъти в дванайсет подвижни котешки тела, всяко — черно като мрака наоколо. Дрипите от разкъсаните дрехи, изтърканите ботуши, кожените колани и каишки с ножовете му, качулката и тежкото наметало от вълча кожа — всичко остана струпано в безреден куп зад него.

Земята под многото му меки стъпала беше замръзнала глина, хлъзгава и неподатлива. С дванайсет чифта очи той огледа пътя напред — закърнелите голи дървета, израснали от равнината, безредните ивици скали, очертали загадъчни шарки по смътните склонове пред него, а вдясно — многото очи се присвиха — гола като скелет рамка на фургон. Макар и недовършен, беше огромен, почти необятен. Гледката го замая със стъписващата невъзможност на мащаба си и той усети как ушите му настръхнаха в инстинктивен страх.

До огромния дървен фургон стоеше мъж. Беше се обърнал при идването на Капло.

— Виждам те, Драконъс! И все пак… все пак…

Пантерите пристъпиха напред, с потръпващи опашки, дванайсет чифта очи, впити в мъжа, който вече бавно се приближаваше. Заканата за насилие лумна в Капло. „Стара кръв, защо ти се опълчвах толкова дълго?“

— Вие шейките сте самонадеяна пасмина, нали?

„Той е слаб. По-слаб, отколкото очаквах. Сякаш някоя част от душата му липсва. Още по-хубавото, невъоръжен е.“

Драконъс поклати глава.

— Сега и Д’айвърс. Шейките общуват със сили, които не разбират. Не само прокълнатото наследство на отчаяните Ересал убягва на това разбиране, но и онзи, когото сега си готов да предизвикаш.

Докато се приближаваше, Капло видя вериги, пръснати по земята, грубите брънки се протягаха назад към фургона и изчезваха под огромната му долница. Бяха десетки, може би стотици; образуваха мрежа по замръзналата глина, тежките пранги в краищата им лъщяха от скреж. Щом ги видя, Капло изпита смътно безпокойство, пронизало дузината му тела.

— Искаш да я убиеш ли, Капло Дриим? Няма да успееш. Тя е недостижима за теб.

Капло съсредоточи мислите си и ги отпрати към Драконъс.

— Чуваш ли ме?

Драконъс изсумтя.

— Слушам те от мига на пристигането ти, Д’айвърс. Моята слабост, моята непълнота… тези ръце… — вдигна ги — не ги смяташ за оръжие.

— Не ме интересува тя. Силата тук е твоя и само твоя.

— Вече не. Такъв бе дарът ми към жената, която обичам.

— А кой си ти, че да го дадеш?

Драконъс сви рамене.

— Тук аз съм провъзгласен за Властелина на нощта.

— Домът Дракони на тайстите е заблуда. Стари миризми, познати на Старата кръв в мен. Ти си азатанай.

Драконъс се наведе и вдигна една верига.

— Ако мен искаш, убиецо, ела. Можеш да си вземеш парите от Урусандер по-късно — или е Хун Раал? Не бих и помислил, че Шеканто или дори Скеленал са дали благословията си за такова деяние.

— Вече говориш ясно, Драконъс. Без благородна поезия, понесена от сетния ти дъх.

Азатанаят сви рамене.

— Пръста си не мърдам.

Дванайсетте пантери обкръжиха Драконъс и дадоха на Капло гледка към огромния мъж от всеки ъгъл. Това някак си не го смути; а пороят от усещания бе като сладък рев в ума му, рев като на надигнали се пламъци.

Старата кръв не се интересуваше от тънкости. Капло нападна отведнъж, от всички страни. Дванайсет пантери, връхлитащи срещу един враг.

Веригата издрънча, уви се здраво около една скачаща пантера и Драконъс я дръпна рязко към себе си, когато останалите зверове се стовариха отгоре му. Капло усети как многото му зъби се забиха в плътта му. Усети как ноктите му раздраха дълбоки бразди в мускулите на широкия гръб на азатаная — застъргаха в ребра и плешки. Още нокти се впиха в корема му. Мускулите там внезапно се стегнаха и заклещиха ноктите, спряха ги да проникнат до вътрешностите, но Капло удържа. Челюстите на друг звяр захапаха врата на Драконъс.

Въпреки това азатанаят някак си успя да се задържи на крака. Докопа пантерата, която беше впримчил с веригата, и заби палци дълбоко в гърлото ѝ. Плисна кръв и котката изпищя.

Вълна от болка обля Капло при внезапната ѝ смърт.

Драконъс запокити трупа настрана, пресегна се назад и изтръгна животното, вкопчило се в гърба и врата му. Силата на азатаная беше ужасяваща. Забравил за собствената си раздрана плът, той издърпа гърчещия се звяр и му прекърши гръбнака.

Капло изрева.

Зъби и нокти деряха плътта на Драконъс на късове, и все пак той оставаше прав, широко разтворените му крака не поддадоха.

Трета пантера — ноктите на предните ѝ лапи бяха забити дълбоко в корема на азатаная — умря с разбит череп от удара на юмрука му.

Капло освободи сетивата си от всички същества освен едно — остави ги да се бият сами, по инстинкт — и хвърли силата си в онази единствена котка, която беше впила челюстите си в лявото бедро на Драконъс и сега, като дърпаше със свръхестествена сила, събори азатаная на земята. Останалите пантери се хвърлиха да го довършат.

Още една издъхна с прекършен врат — главата ѝ изведнъж се отпусна в ръцете му.

Но пантерите разкъсваха гърчещия се ритащ и плувнал в кръв азатанай.

Капло изкрещя, когато едната ръка се заби в корема на звяра, в който се беше вселил, и каша от кръв и слуз се изля, щом червата му бяха изтръгнати от кухината. Убиецът избяга от издъхващата котка и потърси друга.

Но Драконъс намери и нея мигновено, превъртя се и я затисна под себе си, след което започна да блъска — юмруците му трошаха ребра, смазваха дробовете под тях.

Смъртта на толкова много зверове прекърши нещо в Капло и той нададе отчаян вой и се изтръгна от азатаная. Шестте оцелели пантери се отдръпнаха замаяни, с треперещи хълбоци, присвити уши и оголени зъби. Спряха на няколко крачки от проснатия на земята мъж.

А той се изсмя, както лежеше на гръб.

— Хайде, ела да довършим битката.

— Защо не умираш!?

— Трябваше — отвърна Драконъс, извърна се настрани и изплю кръв. — Или ти щеше да си умрял, след като призовах моя Финнест. Но той, изглежда, се е залутал някъде… — Изпъшка и се надигна на четири крака. Кръв се изливаше от раните му и правеше гъсти локви под него. — А това не е добре. — Огледа се, очите му бяха кървясали. — Все пак ще оставя една от теб. За веригите. Макар да се съмнявам, че ще ги сметнеш за милост.

Капло изсъска и отстъпи назад.

— Всички ме смятахте за нехаен — каза Драконъс. — Досадна пречка за новооткритите ви сили. Ти, Синтара, Раал, дори моята възлюбена. Но някои неща са се развихрили. Всъщност… — замълча и закашля отново — всичко се превръща в една ужасна каша. Поне за това ми повярвай. Кажи на вашите високопреосвещенства следното: Ще провидя всичко това, и само от това вие един ден ще намерите трон, който ви чака.

— Нямаме нужда от трон! Нямаме владение, което да управляваме!

Драконъс показа зацапаните си с червено зъби в жестока усмивка.

— Вслушай се в шибаните си пантерски инстинкти, Капло, и прояви малко търпение. Сдържаност дори. Работя толкова бързо, колкото мога.

Капло присви ниско телата си и изгледа изтощения азатанай.

— Обещаваш ни владение?

— И трон. Приличат ли на дарове? Напомни си това в деня, в който ти се наложи да защитиш и двете.

— Къде ще намерим тези… дарове?

Драконъс се изсмя горчиво.

— Не в драгоценните ви манастири. — Изправи се и залитна. — Имаш избор. Върви и потърси онези, които вече са на брега. Или опитай пак. Но ако надделееш срещу мен, гибел ще връхлети всички ви — знай го от мен.

И се усмихна на Капло с нова кървава усмивка, този път малко тъжна.

Шестте пантери се обърнаха да си тръгнат.

Зад тях Драконъс повиши глас:

— Натам ли, Капло? Сигурен ли си?

Убиецът изръмжа и закрачи към портата. Миг преди да премине се вля отново в облика си на тайст и се олюля от дълбоките рани по голото си тяло.

„Трябваше да помисля за това.“

Задъхан, заслепен от болка, залитна през портала.

Откакто бе видял Върховната жрица Емрал Ланеар, Орфантал се бореше с непреодолимото желание да се свие в скута ѝ. Приличаше му на майка с лоши навици и това го интригуваше. Не държеше да го проумее — прекаленото мислене за разни неща не му бе донесло нищо добро досега. Имаше нещо бистро и чисто в усещането му за вълците пазители, които бе сътворявал понякога, и онова, което можеше да усети от умовете им, му говореше, че в света — във всички светове — има същества, които живеят по-прост живот. Искаше да уподоби такова живеене.

Тъй че я навестяваше и държеше очите си скрити във валмата дим, които я обгръщаха, докато седеше неподвижно, ако не се броеше отмереното сваляне и падане на мундщука на наргилето в едната ръка и издуването и отпускането на гърдите ѝ. Толкова много неща бяха възможни сега. Можеше да се рее невидим из Цитаделата, да странства из коридорите ѝ, да се плъзга под врати в стаи, които някога бяха забранени за него. Тялото му, колкото и малко да беше, не можеше, разбира се, да постигне нищо от това. Тъй че го беше оставил зад себе си, в килията, където спеше с легналия на прага Рибс.

Носеше се по теченията на Куралд Галайн, но въпреки всичките им изкушения, от омайващите фигури и коварни съблазни на Терондай до червените сълзи, очите на Майка Тъма — неспособни да извърнат поглед в дланите на жреца Ендест Силан — се усещаше притеглян към Върховната жрица, която все така седеше сама в стаята си, с вперен в открехнатата врата поглед, сякаш очакваше някого.

Но засега никой в Цитаделата не бе помислил да я потърси, въпреки двамата чужденци, които бяха отключили шарката на прехода в Терондай — един от многобройните му удивителни дарове — и бяха изчезнали. Откриването на убит страж в коридора, водещ към Залата на Нощта, бе разтревожило Домашните мечове и техните офицери, но някак си ловко бе отбягнало — дали случайно? — многото послушници на духовенството.

Тъй че тя седеше в неведение, преметнала десния си крак над левия, като кралица на трон.

Далечни вълнения в магическия мрак докоснаха съзнанието на Орфантал и мигновено съсредоточаване открои във вътрешния му взор фигурите на Силхас Руин, капитан Келарас и една жена Домашен меч, забързани към Залата на Нощта.

Орфантал се поколеба. Това, че виждаше твърде много, усложняваше нещата. Странстващият му дух не притежаваше глас, а онова, което чу, беше тънко и приглушено, сякаш всеки звук идваше през стени. Можеше да се доближи колкото поискаше до Емрал Ланеар, без нищо да издаде присъствието му.

И толкова по-добре може би. Някои неща имаха свойството да плашат хората. Въпреки това той затърси в ума си как да я предупреди, че стават някакви неща и че кръв е пролята пред Залата на Нощта.

Толкова беше напрегнат в съсредоточаването си върху нея, че внезапната поява на Ендест Силан го завари неподготвен.

Но тя вдигна очи и сякаш се отпусна в трона си.

— Да можехме само всички да намерим някой друг, който да понесе болката ни — каза Ланеар.

Жрецът, с пепеляво лице и изнурен, кимна и каза:

— Или да я прогони с бели облаци дим.

— Ако тя съжалява за неуспеха си, значи най-сетне намираме допирни точки — отвърна Ланеар.

— Имало е насилие в Залата на Нощта.

Върховната жрица дръпна силно от наргилето и заговори, задържала дъх:

— Светът отвъд онези врати е отчайващо място.

— Шейк убиец е стигнал до него.

Тя въздъхна и изпусна дълга ивица дим.

— Капло Дриим се е върнал значи. Да довърши каквото се канеше първия път.

— Не изглеждаш притеснена.

— Тя беше ли?

— Лорд Драконъс е надвил убиеца. Явно. Ужасно ранен и гол, Капло се появи отново, твърде слаб, за да се възпротиви на лорд Силхас Руин да го арестува. Само след няколко думи изпадна в безсъзнание. Говори се за незабавна екзекуция. И за обявяване на война на шейките.

— Кажи ми за нейното притеснение.

Силан наведе очи.

— Не мога. Но лорд Драконъс не се е измъкнал невредим от сблъсъка. Тя се грижи за него с… внимание.

— Къде е Седорпул?

— Върховна жрице, аз развихрих магия в града. Опитах се да благословя гражданите на Карканас, така, както тя може би го желае — стига да искаше да ни го каже. Вместо това… — Гласът му секна и той успя да продължи едва след малко. — Гневът се оказва лошо гориво за опрощението.

— Седорпул?

— Един Елейнт, спуснал се от небето, спря моята… моята щедрост.

— Всичко това в един ден? — Изведнъж Ланеар се изсмя, но потисна смеха си. — Прости ми, Ендест. От доста време съм тук, размишлявах за големината на насладата от една купа. Светът е място с много стаи, наистина, но в тази познах лукса на покоя. — Остави бавно мундщука на сребърния поднос. — Къде, питам за трети път, е Седорпул?

— Уведомен съм, Върховна жрице, че с мрачна решимост и възмущение той е поел по дирята на магьосник Реш и офицера Страж, която го придружи през Портата на Мрака.

— Сам?

— Така разбрах. Обзет бях от треска след срещата си с дракона. Мога само да докладвам каквото ми беше казано след това.

— Треска. Твоя или нейна?

Той сви рамене.

— Ще ме заведеш ли там, където Силхас Руин е отвел убиеца?

— Разбира се, Върховна жрице. Но има и един друг проблем.

— А той е?

— Детето в скута ви — отвърна Ендест.

Сепнат, Орфантал избяга от стаята.

Келарас не беше взел участие в грубото справяне с Капло Дриим. С другия Домашен меч — млада жена — само бяха последвали Силхас Руин, когато лордът повлече за глезена изпадналия в несвяст убиец надолу по стълбите и по коридорите към едно крило на стария дворец, където чакаха десетки празни килии. Въпреки целия гняв на Руин отвеждането бе изглеждало жестоко, но пък жестокостта се трупаше у този последен останал брат.

Силхас издърпа Капло в една килия и нареди на Домашния меч да му сложи пранги на глезените и китките. Действията ѝ свестиха Капло и той примига към нея, докато дебелите железни гривни изщракваха една по една. Очите му я проследиха, докато излизаше.

Силхас Руин понечи да заговори, но Капло вдигна ръка в немощен жест, при който веригите издрънчаха, и рече:

— Моите извинения, милорд, за убития пазач. Търпението е тръпнещо острие и никаква мисъл не забави ръката ми. Дори да не е важно, това е единственото престъпление, за което ще приема компетентната ви присъда.

— Нападение над светите покои на Майка Тъма? — изсумтя Силхас.

— Претенциите ѝ са по-малки, отколкото мислите.

— А Драконъс?

Капло извърна очи.

— Труден е за убиване. Не го ли казах вече, преди да припадна? Моето смънкано… признание. Нека да не се каже, че съм избегнал истината.

— Той няма ли да поиска главата ти?

— Съмнявам се.

— Защо не?

— Зает е.

Силхас се намръщи и скръсти ръце. След малко хвърли измъчен поглед към Келарас.

— Капитане, моля те, разубеди ме, че не губя времето на всички. Още по-добре, отдели главата на този мъж от останалото от него.

— Простете, милорд, но не разбирам нищо от това. Война ли са обявили шейките? Този мъж по заповед на Шеканто ли е тук? Вярно, един бог умря, но вината със сигурност трябва да е на онази Азатанай, Т’рис. — Келарас изгледа затворника. — Капло Дриим, кой те изпрати?

— Никой.

Келарас помисли над този отговор и намери в него лъжливост.

— Къде отиде магьосник Реш със Стража?

— Не знам.

— Значи никой от двамата не е знаел за намеренията ти?

Капло се ухили, надигна се и опря гръб на стената.

— Имах подозрение. Толкова знаеха.

— Подозрение? Във връзка с какво?

— Колкото и да е странно, въпреки че намерих истинност в него, не изпитвам желание да го изрека. — Затвори очи, отпуснал глава на стената, и добави: — Премислих.

— Моля обясни какво означава това — каза Келарас.

— Направих грешка. Не всяка истина е престъпление. Макар че… — Примига, отвори очи и се усмихна на Келарас — твърде много са. Глупаво от моя страна, но пък невежеството е лошо оправдание за каквото и да било, и няма да се крия зад него.

— Очакваш ли да живееш, Капло Дриим?

Мъжът сви рамене и изохка от болка.

Силхас Руин изръмжа тихо.

— Един Домашен меч на дома Пурейк. По дяволите другото, но това престъпление остава неоспоримо.

— За съжаление.

Лордът отпусна бялата си ръка на дръжката на меча си. В същия миг вратата зад тях се отвори.

— Задръжте, милорд — каза Емрал Ланеар и влезе. Зад нея Келарас видя жреца, Ендест Силан — ръцете му не бяха увити в бинтове и от раните капеше кръв и боядисваше пръстите му. Лицето му беше някак състарено.

— Дом Пурейк държи на правото на наказание — заяви Силхас Руин на Върховната жрица.

— Несъмнено — отвърна тя и изгледа Капло Дриим. — Но първо бих искала да го разпитам.

— Губите си времето — отвърна Силхас. — Той целият е загадка.

— Не ме интересува Майка Тъма — каза Капло Дриим на Ланеар. — Никога не съм представлявал заплаха за нея.

— И все пак нарушихте границата.

— Спорът ми беше с лорд Драконъс. Решихме го и вече сме приключили един с друг.

— С поне един труп след вас — изтъкна тя.

— Освободете го — каза Ендест Силан.

Всички се обърнаха към жреца. Заповедта сякаш бе оставила за миг Силхас Руин без думи. Емрал Ланеар погледна през рамо спътника си.

— По твоя заповед ли, Ендест?

— Не — отвърна той.

— Знаеш желанията ѝ? Накара ме да повярвам, че грижите на Майка Тъма над теб не са издали нищо от волята ѝ. Променило ли се е това?

— Драконъс е ранен, а това я ядосва — отвърна Ендест. — Все едно, Капло Дриим трябва да бъде изгонен от Карканас. Това е всичко.

— А справедливостта за дома Пурейк? — настоя Силхас Руин. — Не е ли това ценност, която трябва да бъде защитавана от нашата богиня? От нас, които сме се заклели да ѝ служим? И това ли ще ни откаже?

Ендест Силан не отговори. Обърна се да напусне и Келарас ясно чу как жрецът промърмори:

— Хайде, момче, това не е за теб.

Дори Върховната жрица изглеждаше объркана.

— Лорд Силхас, съжалявам — каза тя.

Той я погледна намръщено, после махна рязко с ръка.

— Все едно. — Поклати глава и добави: — Как приемате това, Върховна жрице? Да бъдете… излишна?

Лицето ѝ се напрегна, но тя не каза нищо.

— Добре, Келарас — въздъхна Силхас Руин. — Освободи го.

Райз Херат стоеше в неосветения коридор, загледан в един гоблен. Липсата на светлина не беше пречка да огледа добре драконите, изтъкани в сцената. Беше на върха на кулата, когато Елейнт изникна от тежките облаци и се понесе надолу на спирала, която го отнесе до центъра на Карканас. Добре беше, че не вярваше в поличби, помисли си той за кой ли път.

„Все пак дори аз трябва да призная, че в идеята за предвестници има нещо вярно. Живеем в трудни времена, несъмнено, но споровете ни изглеждат дребнави пред лицето на такива сили, развихрени отново на света. Сили далече извън крехките ни граници.

Но гневът и страхът са врагове на смирението и от всички достъпни чувства те се извисяват най-близо.

Само да не беше отчаянието напаст сред смъртните. Само да не похабявахме живота си в тичане от един пролом към следващия.“

Беше дошла вест за благослова за мир на Ендест Силан в Зимния пазар и за болката, останала след него. Но колко много отричаха вече простата истина за този резултат, за стряскащия му урок по отчаяние? „Мирът ни обсебва като сън, полузабравено ехо, но все още нашепващо съвършеното си обещание.“

Древният гоблен не предлагаше никакви лъжи, никакви игри на въображението. Драконите бяха изобразени точно. В сцената седем от тези същества кръжаха над горящ град. Липсваше описание на това произведение на изкуството — дори векът, в който попадаше, беше забравен и нищо от самия град не беше разпознаваемо. „Нищо освен реката, течаща през него, черна като цепнатина в скала.“

И да лежеше Карканас върху развалини, това все още не беше разкрито. Само храмът в центъра на Цитаделата намекваше за един вече изчезнал свят.

Но пък градът, пленен в нишка и багра, умираше под огнена буря. В такава буря дори камъните щяха да се натрошат и да се разпаднат на прах.

„Поличбите са за глупците, но всяка истина за бъдещето пребивава в настоящето, стига само да имаме волята да я видим.“

След малко осъзна, че вече не е сам. Обърна се и се намръщи на фигурата, застанала на стъпка зад него.

— Гризин Фарл, при цялата ти дебелина, движиш се съвсем безшумно.

Азатанаят въздъхна.

— Моите най-смирени извинения, историко.

— Мислех за теб.

— Нима?

— Могъщи сили действат, в подигравка с нашата самонадеяност. Беше ли всичко това започнато от жената, която наричаме Т’рис? Или, както подозирам, трябва да погледнем към лорд Драконъс? Или към теб може би, със странното ти присъствие тук, или по-скоро, настойчивостта ти?

— Готов си да виниш други за вашите злини?

— Хилаво извъртане, азатанай. Селението на Вечната нощ, или каквото там е наречено, е твърде огромно, за да го наречем ние, Тайст Андий, свой дом. И не ме обиждай с намека, че Майка Тъма претендира за него. Тя е само една натрапница. Доколкото знаем, скита като изгубена, или дори в страх, присвита до своя Консорт.

— Нито едно от двете според мен — отвърна Гризин Фарл.

— Дракони — каза Райз Херат, обърнат отново към гоблена. — Ще видим ли още от тях? Дали се събират като лешояди, дебнещи ранено същество? Дали чакат само неизбежната ни смърт?

Гризин Фарл се почеса по брадата, очите му лъснаха от някаква невидима светлина.

— Сега всъщност описваш една заблуда, историко. Същества като елейнтите са само щрих от съдбата на Куралд Галайн, а това, с което те се хранят, изобщо не е толкова просто като плът и кост. Макар че, трябва да се каже, те ще си угаждат от време на време. Важното е, Райз Херат, да разбереш нещо за тяхната природа.

— О? Така ли?

Без да обръща внимание на ироничния му тон, Гризин Фарл пристъпи до историка и присви очи към гоблена.

— Склонни са към лешоядство. Тъй че са по-малко ловци, отколкото мародери. Не обичат взаимната си компания, дори се боят от нея…

— Това изображение предполага обратното.

— Не, не предполага.

— Обясни.

— Те се превръщат в Буря. Буря от дракони, а това е ужасно нещо. Нито един Елейнт не може да се възпротиви, щом бъде прекрачен определен праг. Съберат ли се достатъчно зверове — създаде ли се достатъчно голяма Буря, — те се сливат. Превръщат се в един звяр, притежаващ много глави, много крайници, но една, неопровержима самоличност. Такава Буря си има име сред азатанаите. Тиамата. Богиня на унищожението. Тиам сред Тел Акаи. Кралицата на кипежа. — Замълча, после кимна към гоблена. — Тук имаме Буря. Виждаш унищожителната ѝ сила.

— Тоест пожарът… е нещо странично?

Гризин Фарл сви рамене.

— Нещо ги е привлякло. Това ще да е, предполагам.

— Нещо? Какво нещо, азатанай?

— Неизвестно. Може би… наранен портал?

— Бездната да те вземе, Фарл! Как може портал да е наранен?

— Небрежно използване, предполагам. Това, или някаква форма на основна опозиция.

„Основна опозиция?“

— Например Светлина срещу Мрак?

— Не непременно, историко. Извини ме, ако небрежно подбраните ми думи са те разтревожили. Сега се боиш от някакъв вид насилие, който би нарушил съюза на Майка Тъма и Баща Светлина, но това изобщо не е задължително.

— Боя се от насилието, водещо до този съюз!

Мигновена тъга смекчи чертите на грамадния мъж.

— Да, очаква ви необходимостта от деликатен баланс. Сега го разбирам. Но все пак бъди спокоен. Драконите наистина са се върнали на света, но те са разпръснати и така ще си останат, ако им се остави избор. Бурята е неприятно проявление дори за елейнтите, пленени в нея.

— Ами порталът? А този проклет брак?

— Ако нито едно от двете не окаже съпротива, всичко ще бъде добре.

— А ако едното се окаже… несклонно?

— Самото разпознаване на необходимостта придава мъдрост, не мислиш ли? Достатъчно, за да облекчи болката от такава несклонност. — Замълча, после добави: — Най-сетне нещо ясно проявено, за да придаде размах на молитвите ти?

— Ами да — отсече Райз Херат. — Колко проницателно от твоя страна.

— Този гоблен случайно да си има име?

— Извезано е на гърба. „Сетният ден“.

— Аха. Нищо друго, значи?

— Не мисля — отвърна горчиво Райз, — че нещо повече е било необходимо.

Усети допира ѝ на рамото си, а после тя проговори:

— Изцеряваш се бързо, обич моя.

— Веднъж бях обсаден по подобен начин — каза Драконъс. — Тогава бяха хрътки. — Поколеба се, усетил естеството ѝ, загърнато нежно около него. — Кучетата са по-умни от пантерите. Убиецът беше нов за проклятието си. Остави твърде много на инстинктите им. Котките се хвърлят върху жертвата си, вкопчват се здраво, челюстите около гръкляна, докато жертвата се задуши. Но кучетата… е, както казах, те са по-умни.

— Все пак преживя и двете.

Той помълча дълго, след това тежко въздъхна.

— Моя любов, какво би искала да направя?

Прегръдката на Майка Тъма бе всепоглъщаща, невъзможно нежна и с пълното му поглъщане тя отнемаше света: гората и изправените камъни, недовършения фургон и веригите му, локвите кръв по земята.

— Възлюбени, сърцето ми е за теб. Както беше, както е, и както винаги ще бъде.

Той кимна.

— Вярвам в това.

— Ти трепериш. Допирът ми наранява ли те?

— Не.

— Тогава… какво?

Той мислеше за хрътките Д’айвърс преди толкова столетия. Как го нападнаха от всички страни. Дори с пълната му мощ, почти го бяха разкъсали.

— Нищо важно — каза след малко. — Просто спомени.

— Нека не те терзае миналото, моя любов. В онова селение всички сме призраци.

— Вярвам ти.

Тя задържа дълго света надалече и той бе доволен от това.

— Не приличат много на вълци — каза сержант Саваро на съпруга си.

Грамадният мъж подръпна брадата си.

— Изненадан съм, че не са изяли ония дечурлига, дето ги доведохме.

— Да. Изглежда, че харесват други деца. Играят си с тях все едно са кутрета или нещо такова.

Превъплътени в кучешките си форми, десетина заложници джеларкани се боричкаха с децата на бежанските семейства от укреплението на Стражите. Новият нападал в двора сняг беше разровен от лудориите им, а пискливите врясъци и викове се сливаха с хора от насмешливо ръмжене. Гледката беше изумително пасторална.

— Не е толкова зле — продължи Саваро.

— Престараваш се — каза с гримаса Ристанд. — Трябваше да ми позволиш да си променя гласа. Трябваше да останем за нощ-две и тогава да ни изведеш оттук. Сега наричат това Хоулс по шибано добра причина. Мулетата са толкова наплашени, че престанаха да ядат.

Тя въздъхна.

— Точно затова ми призлява от теб, знаеш ли го? Непрекъснато променяш случилото се така, че да съвпада с това, което мислиш в момента. Шибани мъже.

— Не съм променил нищо. Ти просто помниш погрешно, като типична жена.

— Видях те как поглеждаш онази Насарас.

— Престани вече с това!

— Хайде, давай! Домъкни я в плевника, разкъсай ѝ дрехите и я начукай като проклета зайкиня. Дебела проклета зайкиня! Пляскай с лапи по големите ѝ цици. Хапи я по шията. Накарай я да стене, докато се опитваш да се напъхаш в нея…

— Бездната да ни вземе, жено, хайде да тръгваме!

Двамата станаха и тръгнаха към замъка.

Лорд Кагамандра трябваше бързо да се отдръпне настрани, за да пусне двамата Стражи да минат. Спря и се загледа след тях, когато профучаха през трапезарията и след това затупаха бързо нагоре по стълбите.

— Не пак — измърмори Трут.

Кагамандра отвори предната врата и надникна навън, после я затръшна и се върна в трапезарията.

— Няма кръв. Погрешно разбрах онези писъци.

— Бройките спаднаха бързо — каза Трут и дръпна разсеяно обраслите си с четина бузи, така че червеното под тъмните му ириси лъсна. — Може би не се чувстват толкова натясно вече. Минаха няколко дни, откакто за последен път се натъкнахме на сдъвкан труп.

— Сляпото още е живо, а това е изненадващо — каза замислено Кагамандра, щом седна на масата.

— Още вино, милорд?

— Още е сутрин.

— Да де. Още вино?

Кагамандра изгледа накриво грозния капитан.

— Искаш да ми притъпиш ума, да ме направиш на малоумен, да отнемеш жилото от плановете ми за отмъщение. Откога съдбата на Скара Бандарис и Силхас Руин започна да те засяга?

— Не тяхната, милорд. Вашата. Едва-що дойдохте тук и говорите само за напускане отново. Със Силхас в Карканас, несъмнено, и Скара вероятно тръгнал с Урусандер, ще се окажете заклещен между две проклети от Бездната армии. Прост факт е, сър, че те трябваше да пратят заложниците някъде. Някъде далече, настрана от пътя им, мирно дори.

— Благодаря ти, Трут. Винаги си намирал начин да ме озаптиш.

— Сарказмът не ви подхожда, милорд. Освен това съвестта обикновено има грозно лице. — И се усмихна, за да направи лицето си още по-грозно.

— Все пак — каза Кагамандра, — ако предстои война, какво правим тук?

Трут примижа към пламъците в камината. Някъде откъм кухнята се разнесе вик и издрънчаха тигани — явно новите помощници на Игур Лут пак му пречеха.

— Аха — каза Трут. — И Брафен го каза. Онзи проклет сърбеж, нали? Всички ни хваща. Яхвай коня и навън, майната ѝ и на зимата, и на всичко. Просто навън, на война.

— Стар ли се чувстваш, Трут? — попита тихо Кагамандра.

— Всички сме така, бас слагам, сър. И все пак… — Поклати глава и половината му лице се изкриви в усмивка. — Бихме могли доста да им навредим, нали? Никога не съм си падал по мрънканията на Урусандер, а Хун Раал е свиня и не очаквам това изобщо да се е променило. Но се чудя, сър, какво става, когато се озовете срещу Скара Бандарис? Ще продължат ли лудориите, когато живот и смърт са на проклетата черта?

— Мислил съм за това — отвърна Кагамандра. — Не мога да кажа какво влияние има Скара във висшето командване на легиона. Ако съм в състояние, ще говоря с него и ще се опитам да го разубедя. Тази гражданска война е горчиво наследство от миналите ни триумфи.

— Скара ще е самотен глас — каза Трут.

— Не. Има друг фактор. Капитан Шаренас.

Трут присви очи към лорда си, а после кимна и вниманието му отново се върна към камината.

— Още дърва трябват. — Надигна се с пъшкане. — Студ в кокалите няма да е добре, ако ще яздим.

Кагамандра се усмихна на стария си приятел.

Трут спря и попита:

— А Стражите?

— Ако трябва да съм честен, Трут, мисля, че бойната стръв е напуснала тая пасмина.

— Отново започвате да говорите като войник, милорд. Липсваше ми това. Ще ида да донеса дърва.

Кагамандра го загледа, докато излизаше.

Точно над главата му се разнесе ритмично тропане, а дрънченето и словоизлиянията на Лут в кухнята продължаваха. Навън деца и зверове лудуваха в снега.

Той потърка лице. „Ах, Шаренас. Не мога да остана на едно място, изглежда. Челюсти хапят хълбоците ми, склонен съм да хукна.

Моя годеница? Не знам. Заедно и разделени, пътуваме изгубени един за друг, както съдбите ни повеляват.

Това укрепление е жалко и малко. Не е място, което тя би могла да нарече дом, и няма да я оскърбя с това предложение.“

Дете навън изпищя и заложниците му отвърнаха.

Кагамандра потръпна и погледна гаснещия огън. Щеше да е добре Трут да побърза с дървата.

19.

— Възмездието — каза Вата Урусандер — изглежда толкова просто понятие. Минало прегрешение поправено, дори несправедливостта да обхваща поколения. Дори въпроси за лична вина вече да не съществуват, щетите от престъплението трябва да се отчетат.

Погледът на Ренар се плъзна от настойника ѝ, застанал до прозореца, към младата Шелтата Лор, която умееше да превръща самата младост в триумф. Дългите ѝ ръце и крака, нежно сгънати на дивана, тънката ѝ фигура, деликатно извита в котешко изящество — сякаш само чакаше скулптора и длетото, немигащото око, намиращо своите неизброими обсебености. „Изкуството — бе казал веднъж Галан — е сладкият език на обсебеността.“ Ренар помисли, че бе започнала да разбира твърдението на поета, щом се отдаде небрежно на окото на художника, докато гледаше своята не толкова невинна подопечна.

Междувременно Урусандер продължи:

— Едно понятие би могло да изглежда просто, докато грижливото му обмисляне не разбули безкрайни усложнения. Как човек измерва такива щети, когато причина и следствие се трупат едно върху друго в безкрайно повторение, като седименти в камък? Издигни първата причина като стръмен връх — годините след това ще се погрижат тя да се изрони до основи, плътността ѝ да се разпадне на пясък, височината ѝ да се сравни сред грамадите от собствените ѝ отломки. Дори тогава, как човек приписва стойност на всичко, което е било спечелено, над всичко, което потенциално е било загубено? Е ли невинността по-ценна от разбирането? По-стойностна ли е свободата от привидната необходимост? А привилегията и алчността? А властта и силата? Равна ли е цената им, в монети или в златно тегло, на нищета и загуба? Безпомощност и безсилие?

Шелтата Лор щипна някаква нишка или пухче и въздъхна.

— Олеле, милорд, вие, разбира се, съзнавате, че „възмездие“ съдържа хиляда значения. Десет хиляди… неизброимо много всъщност. — Гъвкавата ѝ ръка се пресегна да вдигне бокала с вино и тя го поднесе към устните си. Небрежна глътка и: — Какво да кажем за жертвата, безразлична към злато? Презрителна към парите? Или за онези, чиито убеждения отхвърлят отмъщението? Какво да кажем за Отрицателите в леса, които могат само да плачат за загубата на дърветата и за смъртта на любимите си? Колко фургона, пълни с плячка, ще ги удовлетворят? Колко новопосадени дървета или вдигнати отново колиби? Колко паметници в чест на техните мъртви? Възмездието — рече тя след нова глътка вино — може да живее в настоящето, обещавайки справедливо бъдеще, но обитава в злочестото минало. Самата дума пренебрегва урока за неговата необходимост и така ще отгледа своите поколения. Но накрая, милорд, единственото възмездие, спечелено в окончателната сделка, ще бъде това на връщането на дивото, на всичко, което цивилизацията унищожава и поробва. Възмездието не се съдържа в думите за компенсация, вина и жалко спазаряване. То е в мълчанието на изцелението, а това мълчание идва само когато престъпниците и цялата им пасмина, самата им цивилизация, ги няма.

В очите на Урусандер блесна нещо като радост.

— Здрав аргумент, Шелтата Лор. Ще помисля над думите ти. — Обърна се към Ренар. — Твоя ученичка ли е? Наистина имаш много таланти, Ренар, да разбудиш такъв жив ум.

Шелтата изсумтя.

— Този жив ум, милорд, беше изкован в пренебрежение и насилие много преди пътищата ни с Ренар да се пресекат. Не е ли така винаги? Самотата изостря вътрешния глас, неизречения диалог между различните „аз“ — а със сигурност има много „аз“ във всеки от нас. Някои — по-гадни от други.

Имаше нещо предизвикателно в тона на Шелтата.

— Малко виждам от това „гадно“ в теб — каза тихо Урусандер.

— Младостта е маската на душата, милорд. Служи, докато се похаби. Засега, сър, вие сте съблазнен от това, което виждате. А ако ви кажа, че в мен се крие един покварен и користен демон? Същество от белези, помнещо всяка рана?

— Тогава, може би — каза Урусандер и се обърна отново към прозореца, — бих те приел с радост в компанията ни.

Ренар въздъхна и се отпусна в стола си.

— Войниците ти не искат възмездие, татко. Това, което са загубили, няма да им се върне. Не, те искат богатство и земя. Искат да си разделят владенията на благородниците. Искат титли. Виждам как, при цялата им проста алчност, вече са боядисани в бяло, сякаш всяко тяхно презряно искане е било благословено. Чудно ли е, че стават дръзки?

— Подложен съм на настояванията им ежедневно, Ренар — отвърна Урусандер. — Ако не приема това бреме, ще го направи някой друг.

— Хун Раал — каза Шелтата Лор и се наведе да напълни отново бокала си. — Виж, това е гаден човек.

— Легионът се подготвя за поход — каза Урусандер, все още съсредоточен върху онова, което бе привлякло вниманието му през прозореца. — Забавянето на Халид Бахан няма да ни задържи повече.

Ренар изгледа за миг осиновителя си и каза:

— Не по твоя заповед? Не в отговор на волята ти? Просто ще бъдеш повлечен, пометен от този порой на самообслужващо се възмущение?

— Съветваш да отхвърля желанията на войниците си ли?

— Не съветвам нищо — отвърна тя.

— Ама разбира се — измърмори Шелтата Лор. — Тя е твърде изтънчена за това.

— В ранното утро — заговори Урусандер — мога да погледна към постовете. Охраната на лагера, стояща толкова неподвижно в бялото. Като изсечени от мрамор. Стоя тук, скулптор на тези творения, създател на армия от камък. Три хиляди каменни сърца в три хиляди каменни гърди. И тръпна — винаги тръпна, когато ми предстои да дам заповед за поход, да намеря битка, да видя своите творения ранени, осакатени, унищожени. — Вдигна ръка и я опря на студеното стъкло. — Това е ужасна истина: колкото и да би ми се искало да си представя толкова съвършена армия, че да не ѝ се наложи изобщо да извади меч, да не ѝ се наложи изобщо да нанася смърт и да ѝ се нанася смърт, признавам бруталната истина. Плътта на всеки войник там навън е издялана, всичко меко е махнато. Останал е само камък, студен и твърд. Готов да не изпитва нищо. Съществуващ само за да унищожава.

Възцари се мълчание. А после Шелтата се протегна на дивана и заговори небрежно.

— По-вероятно е благородниците да се предадат, милорд. Няма да има никаква битка. Просто показвате меча и волята зад него, и враговете ви ще коленичат.

— Направят ли го — отвърна Урусандер, — ще напуснат полето със своите Домашни мечове непокътнати. Само отлагаме сблъсъка. — Извърна се и погледна двете жени. — Това е, което Хун Раал не разбира. Нито Върховната жрица. Бракът не ни печели нищо освен едно несигурно отлагане. Коя от благородните фамилии първа ще отстъпи част от земите си? — Махна с ръка. — Двата трона са безсмислени. Тези сплетени ръце, тъмна и светла, няма да ни спечелят мир.

Шелтата се надигна бавно. Очите ѝ блеснаха към Урусандер.

— Смятате да ги предадете. Собствените си войници.

— Искам мир. Винаги съм искал само това.

— Хун Раал ще ви убие. Върховна жрица Синтара ще му връчи камата, с всеки благослов на Светлината, който може да сътвори.

— Тръгваме на битка — каза ѝ хладно Урусандер. — Ще принудим благородниците да се бият с нас. Ще разбием Домашните мечове и ще оставим знатните без никакъв друг избор, освен да преговарят. И тогава ще има възмездие.

— Всичко това, за да се отървете от Хун Раал.

— Ще се погрижа да се изкове мир.

— Хун Раал…

— … е престъпник и убиец. Ще го предам на легиона Хуст, с моята благословия.

Шелтата се подсмихна.

— Първият жест на помирение.

Ренар ги гледаше и не можеше да реши кой от двамата я ужасява повече. След малко изключи всички тези чувства и мислено им обърна гръб. Нищо от това нямаше значение. Нищо от това не беше важно. „Зимата отпуска хватката си над легиона. Лагерните курви, мъже и жени, ахват от внезапния дъжд от пари, от жадните да се търкалят тела. От това узнават. Разбират. Тръгваме на поход. Има възбуда в това да яхнеш похотта, защото похотта идва с толкова много вкусове. Време е да се опита всеки.

Нищо от това не ме засяга. Вече не.

Моят осиновител е стигнал до чувството си за дълг. Ще вземе ръката на Майка Тъма. Не е толкова голямо отклонение за Вата Урусандер. Винаги е бил готов да прегърне саможертвата, да остави настрана собствените си желания и нужди. Всъщност той копнее за такива моменти, за такива жестове. Те са онова, което е готов да използва, за да се отдели от останалите от нас.

Благородни актове, като разперване опашката на паун. Нищо за него самия, всичко за онези, които гледат. В края на краищата нека да няма неразбиране. Самата му неохота е това, което ражда добродетелта, а със силата на добродетелта той ще наложи над този свят всичката справедливост, която светът може да преглътне.

Но дори тогава той ще отхвърли най-крайните искания на своите войници, тъй че те ще го видят като изменник. Това също ще изглежда като саможертва. Това също ще има вкус на добродетел.

Но всичко това е без значение.

Скоро ще застана с Урусандер в Цитаделата. Ще го видя станал съпруг отново. Ще видя бракосъчетанието. Ще видя началото на опитите му за преговори. Първите му жестове към помирение, възмездие, сигурната пътека към някакъв вид справедливост — онази, която никой не харесва, но всички могат да понесат.

Прахта ще започне да се сляга. Ще има облекчение. Въодушевление. Бурята е отминала. И няма да се върне.“

Тя се изправи.

— Ще си тръгвам, милорд. Уроците на Шелтата приключиха за днес.

Но Урусандер отново бе до прозореца и чак сега Ренар чу шумотевицата от вдигащия лагера легион. На думите ѝ той само кимна, а след това, сякаш току-що му е хрумнало, добави:

— Приготовленията ще отнемат известно време. Тръгваме утре, или може би вдругиден.

— Шеметни времена — каза тихо Шелтата Лор и се усмихна на виното в бокала си. А по-високо добави: — Милорд, моля ви, в деня на вашето правосъдие не пощадявайте майка ми.

След като Урусандер не отвърна, Ренар бързо напусна стаята.

— Процесия ще е нужна — каза Върховната жрица Синтара, застанала до олтара. — Запалени свещени факли може би, да придадат блясък на утрото. Аз ще водя. С разбудената Светлина, заляла особата ми, ярка като слънцето, но още по-чиста. Трябва да превърнем утрото в нашия първи благослов, всеки един ден, дори докато сме в поход.

Седнал на каменната пейка, Сагандер я изгледа изпод натежалите си клепачи. Пищност, която да сплаши тълпите — всичко това беше много добре, но суетата на тази жена беше твърде прозрачна. Липсваше ѝ финес.

— Говорех за Шелтата Лор — каза той. — Под опеката на една курва е неприемливо. Една курва прави и другите курви, дори да са деца. Навиците на възрастната изкушават, а срещу такива неща никое дете не може да се възпротиви.

— Доколкото разбирам, дъщерята на Тейт Лорат никога не е била дете — отвърна Синтара. — Казах ти, тя е твърде увредена за храма ми. Чудо е, че моята благодат на бялото все още остава на такава покварена плът.

„Ти беше една от курвите на храма на Емрал Ланеар, жено — а твоята покварена плът?“ Разбира се, не смееше да изтъкне такива подробности, за да не опетнят отчаяните нововъведения на тази жена. „Освен това нововъведения са нужни колкото да тласнат историята към някакво подобие на предопределеност, когато всичко свърши.

Ще запиша новите истини за всичко това. Очите и ръката на свидетел, тук, в светая светих на едно новосътворено владение. Сагандер ще бъде име, почитано в грядущите векове.“

— Освен това — продължи Синтара — твоята обсебеност към това дете е непристойна.

— Необосновани лъжи!

Върховната жрица сви рамене.

— Едва ли има значение. Тейт Лорат надари щедро дъщеря си и не се притесняваше много от нощното разбулване на ужаси. Ако уроците на Шелтата Лор с теб включваха изкуството да смуче члена ти, какво от това?

Ръцете на Сагандер в скута му се свиха в юмруци.

— Търсех спасението ѝ — прошепна той.

Синтара му се усмихна.

— Много са пътищата към спасението. Или тя остана… неубедена?

— Провокирате ме.

— Предлагам ти всяко дете в моя храм, историко.

Той я погледна с гняв.

— Върховна жрице, аз бях учител. Достойна професия, която никога — нито веднъж — не съм опетнил с онова, за което намеквате. Всъщност намирам поканата ви за осъдителна.

Тя го изгледа малко по-продължително.

— Добре. Колкото по-малко от слабостите ти могат да използват, толкова по-добре.

„Онези, които те биха използвали, или ти?“

— Армията се подготвя — каза той, притеснен от твърдия ѝ поглед. — Но Хун Раал се крие в палатката си, не приема никакви вестоносци.

— Смъртният меч няма време за такива рутинни баналности — каза Синтара, докато заобикаляше олтара и импровизирания трон, поставен на подиума зад олтарния камък. В залата горяха факли, във всяка налична и по всяка плоска повърхност бяха поставени свещници. Всяка сянка беше прогонена, всяко тъмно петно — заличено. Тронът очакваше позлатяване и изглеждаше, че този поне щеше да остане тук, в храма.

— Изненадан съм, че решихте да тръгнете с нас — каза Сагандер.

— Върховната жрица трябва да посрещне. Двамата с теб трябва да присъстваме на святото бракосъчетание.

— И този храм да остане буквално празен.

Тя спря, с ръка на гърба на трона.

— Никакъв риск няма, Сагандер. Какво толкова те притеснява?

Той понечи да посегне към крака, който го нямаше, но се овладя навреме.

— Ще ми трябва кола, и прислужници.

— Несъмнено.

— Вярвате ли, че ще има сражение?

— Помисли за пролятата кръв като за необходима жертва. Всъщност като за извор на сила. Притеснява ли те това, историко? Мислех, че ще си доволен.

— Войната никога не ме е радвала, Върховна жрице. Тя е глупава, признание за провал. Тя е, уви, триумфът на глупави умове. — Изгледа я. — Но сега вие намеквате, че Лиосан е една жадна вяра.

— Има нещо сурово в силата ѝ, да — отвърна тя. — Но на едно бойно поле, Сагандер, ще умрат мъже и жени. Трябва ли да похабим такова разхищение? Трябва ли да го сметнем за безполезно?

Сагандер махна с ръка.

— Имате един олтар. Не е ли това достатъчно?

— Не е ли всяко бойно поле осветено? Не са ли поднесени безброй жертви на тази свята земя?

— Боговете на войната са варварски творения, Върховна жрице. Да общуваме с тях би трябвало да е под достойнството ни.

— Така или иначе ще се съберат.

— Тогава да ги отхвърлим! Да ги прогоним!

Синтара се изсмя.

— Ти наистина си стар човек, историко. Някои неща са неизбежни. Но също като теб, очаквам тази война да е кратка. Единствен ден, единствена битка. Освен това лорд Драконъс ще бъде между жертвите на този ден. Като за жертва, той изпъква между всички останали.

— Според мен Майка Тъма ще откаже да го предаде. — Сагандер се размърда на пейката, с гръб към голата каменна стена. — Още по-малко да го види убит.

Синтара примига лениво и отново го изгледа замислено.

— Това е предвидено.

Той присви очи към нея. „Проклет да е този ужасен блясък!“

— Какво имате предвид?

— Драконъс няма да напусне бойното поле. Или, по-скоро, ще го напусне. Положен изстинал на носилка.

— Да паднеше от моята ръка — каза Сагандер с въздишка и ръцете му отново се свиха в юмруци.

Синтара се засмя.

— Ами тогава, историко, излез на бойното поле и атакувай, нападни го с меч. Само от омраза би трябвало да блестиш с непроницаема броня. Възпламенен от праведен фанатизъм, как би могъл твоят меч да не замахва сигурно и вярно? Как би могъл да не посече всеки, който би застанал на пътя ти?

Той наведе очи.

— Аз воювам с думи.

— Но явно водиш всяка битка в последствията ѝ, историко, за да пригодиш един ум, недостатъчно бърз за остроумието. Ами че дори онази курва Ренар може да те обезоръжи с едно перване на острия си ум.

Той трепна, после се намръщи към плочките на пода.

— Този вид остроумие е плитко нещо, скалъпено в общество на ревностна злоба.

— Училище имаш предвид.

— Точно така — отвърна той, подразнен от изблика на Синтара.

„Тя злорадства. Това я прави грозна, въпреки ореола от светлина, въпреки естествената красота на лицето ѝ, лъскавината на вечна младост, предложена от тази адска магия.“ Вяра, която заслепяваше за един от естествените недостатъци, превръщаше съвършенството в лъжлива самонадеяност, отхвърляща едно твърде грижливо наблюдение. Трябваше да отбягва сложността, като обещава вместо нея простота. Подозираше, че такава вяра наистина ще се окаже популярна.

— Разрешавам ти да плюеш на трупа му — каза Синтара. — Ако това те задоволява.

— Това е процесия, в която ще се включа с радост — отвърна той.

Денят наближаваше края си и от кулата на крепостта се разнесе смътно ридание, щом жриците възвестиха умирането на Светлината с ритуална скръб. Капитан Инфайен Менанд смяташе това за подобаващ жест, въпреки че гласовете звучаха напрегнато и фалшиво. Но не беше готова да направи повече усилия в размишляването над хилядите сложности на вярата, тъй като вниманието ѝ бе приковано в далечната фигура на Хун Раал, когато Смъртният меч закрачи самотен по пътя надолу към град Нерет Сор.

До нея стоеше Тейт Лорат, а зад двете в сумрака се трудеха войници, подготвяха се за похода. Въздухът беше жестоко студен, с вятър, който метеше от равнините на север, и най-вероятно щяха да препускат в този вятър чак до портите на Карканас.

— Замръзнала земя — каза тя. — Здрава опора, докато горещата кръв не я направи цялата на кал.

— Бялото сияние гасне — отвърна Тейт Лорат. — А с него всички страхове се пробуждат в ума. Копнея да открия магия за самата себе си, макар и само за да ми вдъхне илюзията за вярност.

— С всички ни е така — изсумтя в отговор Инфайен. — Не харесвам вяра, която познава разума.

— Значи сме малко различни — отвърна Тейт. — Хун Раал…

— … е опасен — прекъсна я Инфайен. — Когато не излива члена си в огъня, тоест.

— Усетих гнева му, Инфайен. Усетих неговата капризност. Нехаен, убийствен. Можеше да е счупил всеки кокал в тялото ми само заради престъплението наглост.

— И по-малко капитан с всеки отминаващ ден.

— Апетитите ми никога не са будели дисциплина.

Инфайен я погледна накриво.

— Добре известно е, че не играеш на фаворити, Тейт Лорат. Ако можеш да направиш някого влажен или твърд, имаш го в леглото си.

— Когато имам титла и богатство, ще си взема поне двайсет любовници. Ще чукам всеки Домашен меч, когото наема. За да си гарантирам абсолютната им вярност.

— Това е един начин, предполагам. А съпругът ти?

— Какво съпругът ми? Той не може дори да проследи един самотен ренегат капитан. Ще се върне тук в Нерет Сор с подвита опашка и ще открие, че отдавна сме заминали. Не. Това, което трябва да спечелим за себе си, ще трябва да бъде от моята ръка, не от неговата, а това е дълг, от който той никога няма да се съвземе.

— Преценката ти е свидлива, Тейт Лорат.

— Нямам геройската ти кръв, Инфайен, за да придам власт на претенциите си.

Хун Раал се скри от погледа им между паянтовите сгради.

— Не отива към крепостта.

— Да.

— Някоя друга задача го командва.

— Хун Раал няма да ни протежира в двора, Инфайен.

— Да. Ще се обърне срещу всички ни.

— Трябва да обсъдим… възможностите си.

— Това е твоя нужда, Тейт Лорат, не моя. Родът Инфайен намира гроб във всяка битка. Тъй че може би ще вземеш дъщеря ми под опеката си, когато дойде това време.

— Доверяваш ми се в това? Ще се погрижа да бъде омърсена. Светлината в младите ѝ очи — помръкнала от употреба. Децата са като кукли, а аз играя грубо.

Инфайен се обърна към нея с усмивка.

— Все още не си срещала дъщеря ми, нали?

Тейт Лорат сви рамене.

— Ти срещала ли си моята?

— Менандори не е глупава.

— Нито Шелтата Лор, уверявам те.

Инфайен се намръщи.

— И все пак…

Тейт Лорат сви рамене, придърпа наметалото около раменете си и се обърна отново към лагера.

— Прекърши ги млади и всичко, което правят от себе си след това, е само мазило върху белезите.

Инфайен въздъхна.

— Някои майки не би трябвало изобщо да стават майки.

— Мисля, че двете ни дъщери биха се съгласили с теб, Инфайен Менанд.

Майсторът ковач на легиона на Урусандер беше нисък и широкоплещест, с нашарено с белези лице, на средна възраст. Стоеше с гръб към ковачницата си, очертан в огненото ѝ сияние, малките му очи бяха присвити към Хун Раал.

— Сега какво?

Смъртният меч на Светлината го изгледа свирепо.

— Може би не е достатъчно голям.

— Достатъчно голям за какво?

— Май не си усвоил дисциплината на легиона, Билик.

— Командирът ме прати да работя на мястото на Гурен. Ковач съм на града толкова, колкото и на Легиона. Освен това — добави той, — разправят, че не си приел повече титлата капитан. Смъртен меч? Какво по дяволите е това? Не е легионерско звание, за което да съм чувал. Поклонници ли си търсиш сега? Майната му на това.

Вратата на старата къща на Гурен изскърца и вещицата Хейл излезе, заметнала опърпан шал на тесните си рамене.

— Хун Раал — заговори му с присмех. — Това, за което си дошъл, не е работа на Легиона. Чух, че си застанал в един огън. Половината ти дрехи изгорил, но те е оставил непокътнат. Това е гадна магия, Раал. Стой далече от огнената кучка, тя има апетити, които не би искал да знаеш. — Кривна глава и го изгледа. — Или може би е твърде късно. Нали?

— Не съм те викал — каза Хун Раал. — Не изпитвай търпението ми. Махай се.

— Двамата с Билик сме заедно — отвърна Хейл. — Където отиде той, отивам и аз.

— Това е работа на Лиосан.

— И всички бяхме оцапани, нали? Само че когато умът ти реши, че не е сигурен, блясъкът гасне. — Вдигна ръка, остави широкия ръкав да се смъкне и да оголи мършавата ѝ посивяла китка. — Странна е тази чистота, която се отмива, не мислиш ли?

— Петната на греховете ти не ме изненадват, вещице. Твоята магия е мръсна. Нежелана на тази осветена земя. И не помисляй дори за миг, че целият Нерет Сор не е осветен в името на Тайст Лиосан.

— Усещам го — каза тя. — Но не се боя от него. Огнената кучка също.

— Мислиш, че можеш да ми се изпречиш?

— Не ме е грижа за теб, Раал. Билик смятам да опазя тази нощ.

— А на мен ми е нужен — мислиш ли, че няма да го защитя?

— Щом стане ненужен, няма. Изобщо няма да помислиш за него.

Той я изгледа с любопитство.

— Какво смяташ, че предстои да се случи тук, вещице?

— Какво ти предложи тя?

Тази нощ не вървеше по плана. Беше казала да ѝ напали огън и че ще го отведе до Първата ковачница. И че трябва да се направи скиптър. И корона… „Опи ме. Не с вино, не с ейл, а със здравото стискане на проклетия ми член.

Богиня някаква. Демон на огъня. Огнена кучка? Ще свърши работа, предполагам.

Паметта ми е прецакана, определено. Скиптър, корона… трон?“

— Умът ти е размътен — каза Хейл. — Вече си се изгубил в неестествената горещина на пещта на Билик — виждаш ли как нищо не изгаря? Как пламъците се усилват, макар и неподклаждани? Тя иде…

Ковашката пещ зад Билик изведнъж изригна. Огнен език се изви на дъга от нея като бич, удари вещицата и тя изпищя, щом я запокити назад през входа на къщата; рухна на дървения под и тялото ѝ пламна като смолисто дърво. За няколко мига подът и една от стените на къщата вече горяха.

Стъписан, ужасѐн, Хун Раал се опита да отстъпи.

Невероятно бързо цялата къща беше обгърната в пламъци. От втория етаж се чуха писъци.

„Чираците му.“

Пламъците се заиздигаха по ниските стени на ковачницата, обкръжиха Раал и Билик. Купищата въглища запращяха, ведрата с вода кипнаха, дървеният навес изчезна сред огнената вихрушка.

Дрехите им горяха и въпреки това никой от двамата не бе пострадал, докато зноят ги поглъщаше и самият въздух бе изгълтан от потопа от пламъци.

Тогава тя заговори.

— Това ще стигне. Два млади живота в стаите горе. Братовчеди на убит мъж, и двамата изпълнени със скръб. Пречистила съм мъчението им, отнела съм усещането от юмруците на горкия Милик. Виж, това беше безсмислено, нали? Но всичко вече е пепел, всичко е загърнато в мир… И вещицата! Възхитителна жертва!

Билик извика нещо, но думите му се изгубиха в рева на пожара.

Пипала пламъци впримчиха ковача, повлякоха го навътре в пещта и той изчезна в нажежения до бяло огън.

— Хайде ела, Хун Раал. Призована бях в сътворяването на един скиптър, а сега друг. Обслужвам пламъците. Захранвам Първата ковачница с всичко, от което се нуждае. Кръвта в утробата ми, страстта, която разпалваме помежду си, семето, което ти и цялата ви раса изливате в мен. Пристъпи напред, време е. Очакваме те.

Беше безпомощен пред поканата ѝ. Без нужда да си поеме дъх, с кожата му — непокътната от зноя и пламъците, Хун Раал пристъпи напред.

Там, където доскоро беше ковашката пещ, сега беше само нажежена до бяло жар — и все пак в ядрото ѝ чакаше нещо като портал, обрамчен от мъждукащи пламъци.

Смъртният меч прекрачи през него.

Светът отвъд бе само пепел и изгоряла земя, небето — ослепително бяло.

Тя заговори в главата му, съществото ѝ го изпълни, като гънки плът, затварящи се около душата му като пародия на прегръдка.

— Любов има в сърцевината на това, Хун Раал. Безформена е тя в началото, само усещания. Топлина, утеха, сигурност. Така пребивава в новороденото дете, разпалено за живот от онази, която го ражда. Тази връзка отнема време, но веднъж създадена е ненарушима и оспориш ли я, събуждаш огъня.

— Ти си богиня на огнището — каза Хун Раал. Бушуващи пламъци зацапваха хоризонта, сякаш се бяха озовали на остров сред море от огън. Пепелта, изпълнила въздуха, се носеше по лениви течения. — Поглъщаш, а зад теб е обещанието за болка. — Видя Билик, паднал на колене недалече пред него. Отвъд ковача земята се издигаше в груб конус, а от раздраното гърло на върха му се издигаше пушек на виещи се кълба, блещукаше сред силния зной. — Богиньо — продължи Хун Раал, — ти нищо не знаеш за любовта.

— Всеки дар на топлина събужда спомен за утробата, Смъртен меч. Но ти отдавна си удавил във вино детето в теб. Да вдигна ли трупчето му? Ето, погледни какво си убил.

И той видя пред себе си тялото на малко дете. За миг си помисли, че е плувнало в кръв, а после осъзна, че течността, капеща от ръцете и краката му, стичаща се лениво от кръглото му лице, не е кръв, а вино. Хун Раал залитна назад.

— Върви в Бездната!

— Мога да го върна в живота, Хун Раал. Това мъртво дете в теб. Мъртво и умъртвено. Опетнено отвъд всяка невинност.

Докато гледаше с ужас, съществото отвори очи и откри съвършеното синьо на новороденото.

— Спри това! Защо ме изтезаваш? Това не говори за любов, проклета кучко!

— О, всички ние сме майки на онова, което се ражда в нас, да го отгледаме или занемарим, да го обичаме или отхвърлим, да го утешим или насилим, да го отхраним или да го оставим да умре от глад. Да го почитаме като живот или да го пожертваме със смърт. Не съществува душа, Хун Раал, която да не коленичи пред личен олтар, благодат в едната ръка и кама в другата. Какъв избор правиш за своя живот? Бележиш ли всяка сутрин с благодарност или със смърт?

— Камата може да бъде много неща — продължи тя неумолимо, — тя служи като инструмент за убиване и колкото и притъпено да е острието, всеки път пуска кръв. Примигай сънено с отворени очи, Хун Раал, и посегни към бокала — да притъпи всяка рана, която си нанесъл на собствената си душа.

— Стига, моля те…

— Кой ще благослови твоя възлюбен олтар? Този въпрос се задава отново и отново, ден след ден, година след година. Цял живот с този един въпрос. Постави дара на благодатта извън границите на своята плът или го приеми като свой — изборът няма значение. Но ако прокълнеш, наместо да благословиш, Хун Раал, а, това е само твое дело. И наранявайки себе си, добиваш навика да нараняваш други. Житейски навик.

— И все пак — добави тя със злобно презрение — вашият Урусандер смее да говори за справедливост. Получи ли я, кой би останал жив?

Детето, зареяно във въздуха, зацапано с пепел, примигна лениво.

— Махни го — прошепна той.

Привидението изчезна.

— Баланс. Благодатта и ножът. Дошло е времето, Смъртен меч, да изковем символите, които ще ти трябват.

Сякаш нещо го притегли и Хун Раал залитна напред и след миг се озова застанал до Билик. Ковачът плачеше, но сълзи не се задържаха в парещия зной.

— Първата ковачница. О, тя се проявява по безброй начини. Едва ли Драконъс я е намерил под бяло небе. В неговото място на намиране би било тъмно, с небето обгърнато в непроницаем дим. Само сиянието от жадната уста на ковашката пещ, което да го води. Хун Раал, донесе ли каквото поисках?

Смъртният меч посегна към увитото в кожа нещо, което бе затъкнал под колана си. Извади го и го разви. Беше дълга кост, избеляла от слънцето.

— Куче — каза той. — Или вълк, ако е важно.

— Едното е по-изящно в иронията си от другото, Хун Раал. Кучетата на моите деца, или техните диви събратя. Намерена в равнината, нали?

— Поредната ми заповед, която озадачи съгледвачите, но намериха каквото поиска, богиньо. Но това ли е всичко, което ни трябва? Бедрена кост за Скиптъра на Светлината? Защо ни трябва ковачница?

— Естеството на Светлината обитава в огън. — Той долови насмешката ѝ. — Възвърнал си наглостта си, Хун Раал. Лукавото си превъзходство — пиянския юмрук, и всичко е само игра. Но си оставаш пълен невежа. Той задържа всичките ви деца и това беше грешка. И в самотата ви… когато най-сетне предложи на всички ви майка, беше твърде късно.

— Достатъчно обиди. Билик чака — въведи го в това, което трябва да се направи.

— Не съм аз тази, която да води твоя ковач — отвърна тя. — Тук властва волята на Първата ковачница. Тя избира кого да използва. Ако беше дошъл сам, липсата ти на талант, недостигът на знание и умение, щеше да доведе до слаб резултат. Но този, мисля, ще се окаже добър извор.

Билик беше на колене, неподвижен, навел глава, брадичката му опираше в гърдите му.

Хун Раал подаде бедрената кост и каза:

— Ето, вземи това.

Но Билик не реагира.

Хун Раал го потупа по рамото с костта, но и това не предизвика нищо. Той се наведе и погледна лицето на Билик.

— Бездната да ни вземе, глупакът е мъртъв!

— Е, да. Имаш нужда от неговите умения и опит. Мисля, че сме готови…

Сякаш го шибнаха с юмрук. Главата му се отплесна назад и в замаяното му объркване внезапно го заля порой от спомени, които не бяха негови. Късове, разбъркани и отначало безсмислени, образи, проблясващи в мислите му, пламващи зад очите му… в селото всички бяха роднини. Познаваше ги всичките и имаше топлина, и всяко дете — всяко дете — беше в безопасност. В онези години, знаеше го, беше живял в рай, в свят, където любовта изобилстваше и дори обичайните дребнави съперничества и спорове, които можеха да тормозят всяко голямо семейство, се оказваха редки и бързо изсъхваха на лозата.

Имаше нещо там. Ежедневието бе станало някак свещено. Нямаше никаква причина за това, нищо, което да може да посочи, и пребиваването в него бе напълно естествено, и в онези години той нямаше усет, че светът извън селото е по-различен. Той… аз…

Живеехме така, както бяхме създадени да живеем. Живеехме така, открих скоро за свой ужас, както други само се домогваха да живеят, или мечтаеха, или цинично пренебрегваха като възможно.

Бях дете там, а после чирак при Кейдж, учех изкуството на ковачеството. Кейдж правеше всичките трудни за изработка сечива на земеделците и бъчварите, и майсторите колари, но най-много обичаше да прави играчки. От изхвърлени парчетии, от шлака, от каквото можеше да намери. И не прости играчки за селските деца при това! Не, приятели, Кейдж майстореше малки механизми, метални главоблъсканици, които и объркваха, и забавляваха всички.

Колкото и да беше едър, Кейдж беше кротък човек. До деня, в който напусна ковачницата и отиде до другия край на селото, влезе в къщата на Харок Кожаря и му счупи врата.

Раят е нещо живо, като дърво, и понякога, между многото му корени, затънали дълбоко в тучната пръст, един корен се оказва гноясал и забрал, и накрая изгнил.

Изневяра. Дума, която дори не бях разбирал дотогава. Престъпление в измяна. Жертвата беше доверието и смъртта ѝ стъписа цялото село.

Горкият Кейдж6. Толкова горчиво на място се оказа името му — научаването се оказа неговият затвор, онова, което не можеше да пренебрегне.

А след това имаше две вдовици, не само една, а на селото му трябваше ковач.

Докато на мен, жалкия чирак, все още неготов, все още несъвзел се, ми трябваше ново село.

Има всякакви видове предателства. В името на Бездната, онова ококорено момче, което бях, научи това много бързо. Прецакай едно нещо и то прецаква всичко останало.

Легионът ме намери и ме принуди да му служа. Война трябваше да се води. Сякаш ме интересуваше. Помня кога за първи път те видях, Хун Раал…

Хун Раал изръмжа и задави гласа на Билик — окаяните спомени, трупащи се един над друг и бележещи тъжните уроци на един тъжен живот. Не го интересуваха такива неща, но вече имаше ново знание в мускулите и костите му, умение зад преценяващото му око, острота в сетивата му. Знаеше вече изкуството на ковача.

Откраднат талант, откраднато умение.

Полезно би било да знам как стана това…

Грубият смях на огнената кучка отекна в черепа му.

— Въздигни се тогава до божественост, Хун Раал! Но не, не божественост дори. Стани първична сила, безтелесна воля, мирис във въздуха, петно върху земята. Дарът на Първата ковачница към теб няма да се задържи дълго, тъй или инак. Щом напуснем това селение, призракът на твоя ковач ще избяга от злочестото ти смъртно тяло. Не можеш да задържиш онова, което не иска да те има. Всичко друго е притежание, а те уверявам, Хун Раал, не би ти харесало притежанието.

— Значи губим време тук — каза Хун Раал. — Имам скиптър да изкова.

— Тогава се спусни в огньовете, Смъртен меч. Ще чакам завръщането ти.

Внезапно подозрение го обзе и той погледна намръщено бедрената кост в ръката си.

— Куче или вълк. Това творение няма да принадлежи на Светлината — не изцяло.

— Моята отплата за тази сделка, Хун Раал. Чрез вашата благословена Светлина аз ще виждам. Привилегия, с която не смятам да злоупотребя, уверявам те.

— Подробност, за която би предпочела Върховната жрица да не знае нищо, разбирам.

— Съвсем вярно. Само ти.

— Тогава аз на свой ред бих могъл да се възползвам от твоето… зрение.

— Очаквам да го направиш. Сега върви.

Той погледна коленичилия труп. „Толкова по-добре. Спестява ми необходимостта да го убия по-късно.“

Стари неща, върнати към живот, излъчваха усещането за крехкост и никаква лъскавина, боя или позлата не можеха да скрият това. Възкресението беше илюзия, след като върнатото никога не беше същото като онова, което си е отишло, макар че един небрежен поглед можеше да внуши обратното. Това, или съзнателната слепота на вярата.

Лорд Урусандер гледаше бронята си. Прясно смазана, лъсната и с нови каишки. Подлакътниците, които да загръщат китките му, бяха боядисани наново и инкрустирани със златен слънчев изгрев. Нагръдник от бяло лакирано дърво, обрамчено със златен филигран. Обшито с козина пурпурно наметало, извезано със златна нишка. Само оръжейният колан и мечът в ножницата бяха без нова украса.

След като слугите го облякоха, Урусандер застана неподвижно. Набръчканото му лице не издаваше никакво чувство. След това той заговори.

— В ума си виждам Кадаспала. Четка между зъбите, още три в едната ръка. Поглежда с досада тези одежди, но кимва на политическата им необходимост. Готов е да играе тази роля. Доставчик на легенда. Издигането на баналното в мит.

Ренар, седнала в обичайния си стол, кривна глава и рече:

— В такава поза, татко, подканваш по-скоро твореца, който работи с камък или бронз.

— Те воюват помежду си за трайност, сигурен съм — отвърна Урусандер. — Но мисълта ми е за Кадаспала. Някои го сметнаха за заклет недоволник, вечно оплакващ се и въргалящ се в мизерията. Други изразиха пренебрежението си към него с безгрижна лекота, като от позицията на интелектуално превъзходство или най-малкото сух прагматизъм. Как винаги ме е ядосвало това.

— Той беше напълно способен да води своите битки — изтъкна Ренар, докато гледаше как слугите пристягат ремъци, закопчават токи и се суетят да нагласят гънките на наметалото.

— Срещу такива глупаци, каквото и да им каже, не би могло да разколебае преценката им.

— Да, не би могло — съгласи се тя.

Долу на двора офицерите се бяха събрали, подхвърляха си шеги и смях, докато подготвяха конете и проверяваха оръжията. Капитан Тейт Лорат беше взела дъщеря си, под бдителното око на Инфайен Менанд, а според всички донесения Хун Раал все още го нямаше.

— Така че се пада на мен — продължи Урусандер. — Не съм склонен да пренебрегна глупостта, колкото и пристойно да е облеклото ѝ. О, не укорявам самия акт на преценка, нито дори идеята за праведно мнение. По-скоро тонът е това, което толкова презирам. Не, отхвърлянето им не заявява нищо, което да е интелектуално превъзхождащо. А обидата зад преценката им не може да скрие користната им оскъдност на благоразумие. Всеки глупак, жаден да изкаже мнение, предизвиква същите оръжия за преценка срещу тях. Като на бойно поле, всичко е честно. Не би ли… не, дай ми го този колан, сам ще си наглася меча, проклет да си… не би ли се съгласила, Ренар?

— Закърнелите интелекти рядко се засягат от такава преценка, татко.

— Тогава нека ги издърпаме на открито, на светло. Аз не съм художник. Аз съм просто войник. Ще ги извикам и ще ги предизвикам да се защитават.

— Нямаш публиката — отвърна Ренар.

Урусандер въздъхна.

— Да. Нямам.

— Във всеки случай — продължи тя, — аз не съм толкова снизходителна към идеята, че всички мнения са еднакво валидни. Някои са просто невежествени.

Урусандер изсумтя.

— Хайде оставете ме — каза на слугите и изчака, докато се изнижат от стаята. Обърна се към Ренар. — Умът ми е закърнял с възрастта. Липсва ми правдоподобието отпреди години. Още по-лошо, огньовете ми са загаснали. Това, което ме очаква, Ренар, е желанието да се освободя от всякаква разсъдливост. Дотук с размишленията, които така измъчват художника, който вижда твърде много, който разбира твърде добре, който е готов да се опълчи на напора на низки страсти. Битка ни чака. Да препуснем и да я започнем.

А тя стана и взе наметалото си.

— Настроил си ума си, както си нагласил и меча си.

Урусандер въздъхна.

— Какъвто и да е изходът, тази битка ще е последната ми.

Тя го изгледа мълчаливо.

Той стоеше изправен, все още с цялото си излъчване на власт, с изяществото на компетентността, но под цялата тази позлата, под повърхностната благопристойност, нещо разбито криеше подпухналото си лице.

„Дългът, изглежда, е жестока любовница на този мъж. Приканени сме към съчувствие.

Но виж как тръгва към реката от кръв.“

— Ще яздиш ли до мен? — попита той.

— Татко, от този миг насетне никога няма да те оставя.

И тогава подпухналото лице се вдигна, разкри се пред нея и тя го видя ясно.

„Е, не е никаква изненада, нали? Крием лицата си, всички до един. Лица насинени от несправедливост.“

И в това детско лице, така подпухнало от сълзи, тя видя надежда.

„О, как бързо се забравят уроците за измяната.“

От високата стена на крепостта Върховната жрица Синтара беше гледала навитата змия на легиона на Урусандер, видяла бе как сякаш се беше разгънала на вълна с утрото. Пара се вдигаше от нея, сякаш цялото онова същество току-що бе изпълзяло от земята, смесваше се с пушека от градската ковачница, където пожар беше изгорил сградата и склада ѝ до основи, отнасяйки с нея поне четирима души, включително ковача на Легиона. Хората на градчето се бяха борили с пожара през нощта и го загасиха чак малко преди разсъмване.

Опашката на Легиона обикаляше града в полукръг, а тъпата глава на влечугото беше извърната на юг. Образът остана в ума ѝ, когато поведе процесията в двора на крепостта, врязвайки се през струпаните офицери, чакащи идването на Урусандер.

Не искаше да остане при тях. Макар войниците на Легиона все още да разчитаха на командирите си за всичко, вярата и нейните свещенослужители не се прекланяха пред тази вече недостатъчна военна структура. Докато Урусандер не станеше Баща Светлина, не беше нищо повече от командващ армия.

„Това влечуго е мое и ние, светите служители на Светлината, ще поведем авангарда. Със заслепяваща злост ще бъдем неговите зъби. Най-добре Урусандер да разбере това незабавно. Най-добре този урок да бъде даден на всеки офицер тук и на всеки войник долу.

Дребнавата им жажда за богатство и земя е твърде низка за праведността, която ни очаква.“

Хун Раал все още го нямаше никакъв.

„Ако не е първият, със сигурност ще е последният. Смъртният меч желае огромна публика, предполагам. Или може би лежи в несвяст в някоя задна уличка… макар че не бива да се надявам на такова малко вероятно унижение.

Ще си намеря дестраянт на вярата. Трябва да си намеря своя защитник, достоен контраст за нашия Смъртен меч. Може би сред благородниците или в самата Цитадела.“

Върховната жрица и свитата ѝ, всички до един в бял брокат, минаха през портата в тържествено мълчание и поеха надолу по каменния път.

— Курвата има излъчване — промърмори Тейт Лорат, загледана в минаващата процесия. Факли и фенери, широки халати от избелена вълна, обшити със звезди, мъртвешки бледа кожа. Тейт изсумтя. — Виж колко безкръвни изглеждаме.

Инфайен Менанд опря ръка на муцуната на кобилата си, та тя да вдиша миризмата ѝ. Отдавна не беше яздила за битка. Кобилата остаряваше. „Може дори да грохне под мен. Подходяща кончина и за двете ни. Но ще усети нетърпението ми да убия Домашни мечове — онези привилегировани изменници, толкова бързо продали мечовете си на знатните. Ще ми се отзове още веднъж.“

— Не придавам много тежест на тази вяра — продължи тихо Тейт Лорат. — Не достатъчно, за да видя този порцелан помътнял, за щастие. Изглежда ми добра до безразличие.

— Ако Светлината благославя, прави го безразборно — каза Инфайен. — Ще докосне всяка сцена, от сладко блаженство до сладък ужас. Съгледвачите не докладват за скорошно завръщане на съпруга ти. Притеснена ли си?

— И още как. Некомпетентността няма да ни спечели благоразположение.

— А ако беше тръгнала ти да заловиш Шаренас Анкаду?

Тейт Лорат се озъби.

— Нейната глава щеше да язди знамето на частта ми и тази сутрин изгнилото ѝ лице щеше да е само дрипи плът върху кокал.

Инфайен се намръщи.

— Халид има качества за командир, Тейт Лорат. Омаловажаваш го по причини, добре скрити зад флага, който развяваш сега. Презрението заслепява двупосочно.

Тейт Лорат хвърли поглед към дъщеря си, застанала недалече от тях, гъвкава и отпусната, опряла гръб на стената.

Щом видя това, Инфайен се намръщи още повече. „Да беше намерила Шаренас първо твоята палатка онази нощ, Тейт Лорат. Но все едно. Няма да вземеш отново дъщеря си под крилото си.“

Жадна беше за предстоящата битка. Първото проливане на знатна кръв беше от нейната ръка в края на краищата, подробност, която никой не можеше да ѝ отнеме. „Въпреки че войниците ми загубиха дисциплината си. Кланът Инис се би твърде добре. Кръвта потече обилно, особено когато се появи Крил Дурав. Изнасилването беше престъплението, което премина границите. Е, дори и във война може да има съжаления.

Но ще положим в редици много трупове на знатни, преди да свърши това, да правят компания на клана Инис. Понякога привилегията има нужда от сериозно прецакване, за да се изпрати посланието. А засега, да, възмущението служи като знаме и за двете страни. Боят ще е свиреп.

Само се моля да мога да кръстосам меч с Андарист, ако не със Силхас Руин. Може би дори с Аномандър.“ Малцина можеха да стигнат до единодушие по това кой от тримата е най-добрият с меча. Но Аномандър все пак изглеждаше най-трудно преодолимият. „Ако го намеря ранен на бойното поле, или изтощен. Ако го хвана неподготвен. Ако се препъне, ако се подхлъзне в кървавата кал.“

Подробностите щяха да се изгубят с времето. Истината щеше да стане проста. „Денят, в който Домашните мечове на знатните паднаха, Инфайен Менанд уби лорд Аномандър Пурейк на бойното поле и така умря Първият син на Тъмата. Така че не бе изненадващо, че оцелелите братя след това я убиха. Освен това родословната линия Менанд бездруго беше обречена…“

— Усмивката ти е студена, Инфайен Менанд.

Тя погледна Тейт Лорат.

— Къде ще е според теб?

— Какво къде?

— Битката, какво друго?

— Тарнс.

Инфайен кимна.

— Да. Тарнс. Урусандер ще се погрижи за това.

— Няма да рискуват самият Карканас да пострада. Градът е наградата в края на краищата.

„Този град не означава нищо за мен. Също толкова бих се радвала да го видя, че гори.“

— Където Урусандер ще бъде направен крал.

— Баща Светлина.

Инфайен сви рамене. „Единствената титла, която ме интересува, е моята. Инфайен Менанд, Убийцата на Първия син на Тъмата.“ Случайно изместване на погледа ѝ засече очите на Шелтата Лор, впити в нея. След дълга пауза дъщерята на Тейт се усмихна.

Притеснението на Инфайен бе мигновено и бързо забравено, понеже лорд Урусандер дойде.

Командирът им не беше по речите, но Инфайен изпита внезапна възбуда и потръпна в очакване. Най-после щеше да стане. „Тръгваме на поход към Карканас. И ще има справедливост.“

Бяха успели да оплетат само сто и петдесет щита, тъй че капитан Халид Бахан раздели своите триста войници на двойки — един да носи щита, а другият да борави с оръжията. Линията на дърветата напред беше накъсана от капризите на огъня и останали от стара сеч пънове. Снегът по земята беше мръсен, покрит с кора и още неомекнал от утринната светлина.

„Утринната светлина. Такава, каквато е. Що за богиня е тя, че привлича сумрак? Това помрачава владението ѝ, все едно всички сме на ръба да изгубим съзнание?“

Все още беше въодушевен от триумфа си в манастира, макар победата да се беше оказала по-кървава от очакваното. Отпращането на децата навън по южния път, да вървят пеш до Йедан, донякъде будеше угризения. Зимата с неохота отстъпваше горчивата си жътва на студ и сняг. Но бяха облечени топло и теглеха шейни, натоварени с провизии. Ако не бяха изгубили пътя, вече трябваше да са в манастира, на топло и в безопасност.

„Неизбежностите във война често са жестоки. Не можех да ги взема с нас, не и при предстоящо сериозно сражение.

Тези страхливи Отрицатели с техните лъкове и засади — ще се справим с тях.

И ако късметът ни се задържи, можем като нищо да намерим Шаренас Анкаду сред тях, привлечена в компанията им от общи престъпления. Предателите се събират.“

Лейтенант Аркандас дойде при него и отдаде чест.

— Сър, забелязаха ни.

— Добре — отсече Халид. — Ако се наложи, ще ги изтласкаме до речния бряг.

Щяха да оставят конете с петима-шестима войници. Той очакваше бърза битка на неравния терен, в дълбокия сняг и останките от почти унищожената гора.

Вонята от стария пожар се бе утаила над земята и дори времето едва смогваше да я заличи — някаква пареща сетивата утайка, може би от изгоряла мъзга или просто миризмата, родена от унищожението. Насилието беше петно по земята. „И все пак — Халид погледна белите си ръце, докато ги пъхаше в ръкавиците, — престъпленията не оставят никакво петно по кожата, нито белег на лицето. От това трябва да извлечем смисъл. Оправдани, престъпленията престават да съществуват. Благословено, лицето отново става невинно.“

— Лейтенант.

— Сър?

— Подготви бойния ред. Ще настъпим към дърветата.

— Съгледвачите донасят за много Отрицатели, които ни очакват, сър.

— Надявам се да е така! Вярно, това е рядка смелост. Нека се възползваме от нея, нали?

— Да, сър.

Той я изгледа.

— Съмнения ли имаш, Аркандас?

— Че ще се окажат сериозен противник ли? Не, сър. Но не ми харесва използването на стрели. При това положение може би ще трябва да атакуваме на бегом и да ги доближим, в който момент лъковете им няма да им помогнат много срещу мечовете ни.

— Точно така — съгласи се Халид. — Посичаме ги, докато побегнат, и после ги подгонваме.

Тя го изгледа за миг и рече:

— Сър, напълно възможно е лорд Урусандер вече да е повел Легиона по пътя на юг.

Халид Бахан кимна навъсено.

— Щом приключим тук, ще тръгнем на юг.

— Да, сър. Войниците ще са доволни.

— Нима? Напомни им, лейтенант, че днес ние сами ще си доставим удоволствие.

Щом Аркандас тръгна да предаде заповедите му, Халид извади меча си и махна на мъжа с щита до него.

— Стой плътно до мен и си отваряй очите, Сарторил. Тези кучи синове нямат никаква чест.

От прикритието на гората Глиф гледаше как войниците на Легиона се строяват в боен ред за близък бой — плътна челна редица, подкрепена от още три рехави реда зад нея. До Глиф се беше присвила Лаханис, стиснала ножове в посивелите си като пепел ръце. Той видя тръпнещото ѝ нетърпение и промърмори:

— Търпение, моля те. Трябва да ги привлечем навътре. Щом навлязат между дърветата, редът им ще се обърка. Щитовете ще им пречат. Ще мислят, че най-лошото от заплахата със стрелите е минало.

— Ще ни видят, че отстъпваме. Отново. Ще викат презрително. А когато стрелите най-после полетят, ще ни обявят за страхливци.

— Ти и другите Касапи ще имате колкото искаш ранени за довършване — напомни ѝ Глиф. — Просто стойте назад, докато останат малко да се бият.

— Вашият жрец нищо не разбира от битки.

— Това не е битка, Лаханис. Това е лов. Това е примамване на стадо и след това избиването му. Те са просто дивеч.

— Рано или късно вие шейките трябва да се научите да се биете, да стоите на място и да не отстъпвате нито крачка.

— Ще ни трябват брони и оръжия за това. — Той кимна към вече настъпващите редици на Легиона. — А днес е първата ни жътва.

Тя се чукна по челото с плоското на единия си нож.

— Когато разберат грешката си, Глиф, те ще се опитат да се изтеглят обратно на равнината. Нека да взема Касапите си зад тях, да изчакаме отстъпването им.

— Лаханис…

— Те вече гледат към мен, за да ги водя! Видели са радостта на истинския бой! Сами дойдоха при мен! Вашите ловци! Не им отказвай, Глиф!

Той погледна назад. Знаеше, че Нарад е сред дърветата по-навътре в леса. Вече не войник, не да стои вече сред неговите ловци, неговите воини. Не, също както лорд Урусандер той нямаше да влезе в битката — освен ако всичко останало не бъдеше изгубено, — но пък цената на Нарад беше твърде голям залог, за да бъде изложен на риск. „Вещици са го намерили — и сега са с него. Шамани го наричат своя принц. Говорят за стари богове, останали без вяра в тях, лишени от поклонници богове, които са по-малко от сенки. И въпреки това обитават по ръба на този свят. Като изхвърлен от бурята плавей на морски бряг.

Изгубените ще се съберат, за да изградят мечтан дом. Стражът ги приветства всички.“

— Глиф!

Той кимна.

— Добре. Но се постарай да изчакате, докато всички подминат, и убийте всички ранени.

— Никой няма да оцелее — обеща Лаханис и се върна при двайсетината си съратници.

„Нейните Касапи. Сред нас в гората рязането на месо е обичайно умение. Тя взима името и го превръща в ужас.

Такива са децата на войната.“

Утрото беше мразовито, но дланите на Глиф бяха хлъзгави от пот и той отново намести хватката си на лъка. „Излязох от водата, като бленувах за смърт. Напуснах езерото, след като бях изплакал във водите сетната си скръб. Боядисах лицето си с пепел, за да направя маска, но пепелта вече не е нужна, а маската се превърна в мен.

Нарад говори за битка. Но не тази битка. Говори за война. Но не тази война. Говори за бряг, но не бряг, който можем да видим.

Все едно. Сега е това.“

— Стой по-близо, проклета да си! — изръмжа Аркандас.

Телра надигна отново щита си и догони лейтенанта си.

— Защо просто не се напъхам в туниката ви, сър!

— Отваряй си очите за първите стрели!

— Те все така отстъпват — каза Телра и изруга, щом стъпи в дупка, скрита от дълбокия сняг. Дъхът ѝ беше хриплив, гърлото стегнато от жестокия студ. Изпъшка, измъкна се и залитна напред.

Аркандас спря, за да я изчака.

— Но не бягат, нали?

— Да, не бягат. Когато залагаш капан като този, не искаш да се отдалечиш много от плячката си.

— Виждаш ли Халид?

— Не.

— Трябва да подаде сигнал за оттегляне. А ние трябва да стегнем редиците.

— Да, сър.

— Мисля, че е вдясно от нас. Да завием натам.

— Ще ни издебнат от засада.

— Затваряй си устата, Телра. И стой плътно до мен.

Аркандас спря, махна на войниците зад тях и поведе Телра надясно, пряко на настъпващата линия. А Телра разбра какво предстои. Капитан Халид Бахан, изглежда, не схващаше тактиката, която им прилагаха. В душата ѝ се надигна страх и прерасна в ужас. Някой беше организирал кучите синове. Нечий ум действаше срещу тях. „И ние влизаме право в капана.“

— Лейтенант…

— Млъкни, Телра! Ще го хванем — виждаш ли? Ето го. Ще…

Стрелата, която заби обсидиановия си връх в шията на Аркандас, беше намазана с катран и гореше. Още няколко запалени стрели се забиха в плетения щит и Телра се присви зад него, а лейтенантът падна до нея и ботушите ѝ заритаха в снега, сякаш се опитваше да побегне.

Пламъците по щита на Телра се разгоряха.

Войниците наоколо крещяха. Горящите стрели хвърчаха като мълнии в сумрака и нямаше спасение от тях.

Телра заотстъпва. Огледа се да намери Халид Бахан и видя щитоносеца му Сарторил — наметалото му гореше, три стрели стърчаха от гърба му.

— Дай сигнал за отстъпление! — извика Телра.

Някой залитна до нея, тя се обърна и видя ефрейтор Параландас.

— Телра! Къде е лейтенантът?

— Мъртва е — отвърна Телра. — Къде са Фараб и Прил? Трябва да съберем отделението и да се измъкнем!

— А Халид?

— Сарторил е убит, а капитанът не се вижда никакъв. Сигурно и той е убит.

— Телра, срещу нас има поне хиляда!

— Значи бягаме — каза Телра.

— Бягаме?!

— Именно! Бягаме.

Лаханис се наведе над издъхващия войник, заби кървавото острие отстрани в снега и с другата си ръка бръкна в широката рана в гърлото на мъжа. Гребна гореща кръв и намаза лицето си. Облиза устни и се усмихна на войника. Раната се разпени, докато той се мъчеше да вдиша, но тя виждаше, че се дави. „Бавно, нали? Добре. Разбери, че краят ти идва. Разбери го в душата си. Виж добре убиеца си.

Понякога, когато подгониш момичето, то се обръща срещу теб.“

Войниците се бяха втурнали назад, макар само малцина да бяха ранени. Някой най-сетне бе заповядал отстъпление. Някои бяха пробили през засадата им, но Глиф и стрелците му бяха плътно по петите на Легиона. Стрели се забиваха в незащитените гърбове като градушка. А тя бе тичала след войниците, които бяха захвърлили мечовете и щитовете си и смъкваха шлемовете си, за да виждат по-добре, и ги беше посичала в гръб, един подир друг, а Касапите с нея правеха същото, със секири и брадви — разбиваха черепи и съсичаха рамене.

Клане. Истинско клане, щом отстъплението премина в бягство, а бягството — в касапница.

Лаханис се изсмя, отдръпна се от давещия се в предсмъртни хрипове мъж и тръгна да търси следващата жертва.

Глиф посегна за нова стрела, но коженият колчан беше празен. Той пусна лъка, извади ловния си нож и тръгна от едно тяло към друго да търси признаци на живот. Където ги намереше, острието ги погасяваше.

Никога не беше виждал толкова много трупове, никога не си беше представял какво е да се движи през бойно поле, да вижда кръвта и изпражненията, изтекли от изкормени мъже и жени. Не би могъл и да си представи лица, способни да намерят толкова много различни изражения за смърт, сякаш някой художник бе полудял в тази гора и извайваше един бял лик след друг, оформени с длетото от самия замръзнал сняг, но и оплискани с кръв.

Усети се, че залита между труповете и че вече не оглежда телата; вече му беше все едно дали ще види смътното облаче пара от човешки дъх.

Денят ставаше все по-студен. Той потрепери, спря и се подпря на ствола на едно овъглено дърво. Един ловец стоеше пред него и говореше, но Глиф не можеше да намери смисъл в думите, които чуваше — сякаш някой друг език се говореше в това ужасно място.

Но бавно, като от необятно разстояние, съзнанието му се върна.

— … диша още, бойни главатарю. Моли за живота си.

— Кой?

— Водачът им — каза ловецът. — Капитан Халид Бахан. Беше се сврял в едно прогнило паднало дърво.

— Вържете го. Пратете го на Стражата. Започнете да смъквате броня и да прибирате оръжие. И стрелите също.

— Това е велика победа, бойни главатарю!

— Да. — „Сега намери онзи скулптор. Подгони го. Тръшни го на земята. Смири червените му ръце. Да не твори повече този ден. Край на това. Стига.“ — Да. Велика победа.

Нарад стоеше и гледаше как влачат към него вражеския командир. Чаталът на капитан Халид Бахан беше оцапан. Сълзи бяха омацали бузите му. Вонеше с всичките животински миризми на паника. Достойнството идва трудно, както много добре знаеше Нарад, особено в битка и всичко след нея. Самото оцеляване може да накара човек да се чувства опозорен.

„По-добре да го бяха убили. Не искам да имам нищо общо с това.“

Ловците на Глиф, вече воини, се връщаха в лагера на малки групи, носеха брони, оръжия и шлемове. Лицата им бяха зачервени въпреки сивия цвят на кожата им, но нещо безжизнено се криеше зад всичко това, нещо изтръгнато, което едва ли някога щеше да се върне. Това мъртвило придружаваше връщащите се воини като мъгла над голи хълмове, гъста и студена. Нарад я усещаше как се завихря около него, как се мъчи да проникне в него.

„Вече воини, но това не е никакво издигане в статут или ранг, никаква спечелена награда. Това е пропадане, усетено дълбоко в душата, сякаш едно новооткрито умение току-що е осъзнато като проклятие. Това е вещина охулена, гордост опетнена. Вървим в един оголен свят.“

— Ще платят откуп за мен. Голям!

Нарад се намръщи на капитана, хвърлен по очи в краката му. Помъчи се да намери смисъл в отчаяните му думи.

— Откуп? За какво са ни на нас пари?

— Аз имам цена! Аз съм офицер на Легиона!

„Да. Помня как получавах заповеди от един като теб. Помня също докъде доведе това.“

— Всички войници — заговори той — вярват. Че онези, които ги командват, са доблестни, че необходимостта е свързана с праведност. Това измива петната от съвестта. Представете си разочарованието, когато войникът не намери нито чест, нито праведност в тези командири.

— Каузата на лорд Урусандер е достатъчно праведна, глупако. Бездната да ме вземе — изръмжа Халид, — че трябва да обсъждам моралност със сврял се в горите убиец.

Нарад го погледна.

— Беше ли по заповед на лорд Урусандер едно семейство да бъде избито на сватба? Назовете ми, сър, моралното оправдание за това. Какво да кажем за невястата — горката невяста, — изнасилена до смърт върху домашното огнище? Къде, моля ви, ще се намери честта в такова отвратително зверство?

— Жестокостта в онова… събитие е на капитана, командващ онази рота. Тя надвиши заповедите си…

— Инфайен Менанд, да. Но съм любопитен — къде започнаха проявите на зверство? Изнасилването на невястата или първият меч, излязъл от ножницата? Някои пътища придобиват инерция от само себе си, сигурен съм, че разбирате. Едно нещо неизбежно води до следващото. Тъй че — от благородни подбуди — води до пълен ужас.

— Обсъдете го с Инфайен — озъби се Халид.

— Може би ще го направим.

— Те ще ви хванат! — извика вбесено Халид Бахан. — Ще ви съдерат проклетите кожи! На всички до един!

Нарад се обърна към трите приближили се фигури. Шаман и две вещици. Бяха дошли от северозапад, от земите на дома Дракони. „Торбите им са пълни с кости и нокти, със зъби и жълъди, с пера и мъниста. Магията около тях е като пушек. Не ми говорете за древни духове и забравени богове и аз няма да говоря за моите спомени за вашите родственици, пищящи в горящата къща.“

Шаманът — с еленови рога на главата — заговори:

— Йедан Нарад, ние ще го вземем, ако искаш.

— Ще го вземете? — Огледа ги. Равнодушните им погледи не издаваха нищо.

— На поляната — продължи шаманът. — Поляната с наострените колове.

— За какво говори? — попита Халид Бахан, докато се мъчеше да се извърти в усилие да види шамана.

— Искат да удължат смъртта ти — отвърна Нарад и въздъхна.

— Изтезание? В името на Бездната, имайте милост! Това не се прави на войници — хората ви не разбират ли това? Кога паднаха тайстите до нивото на диваци?

— О, диваци сме, несъмнено — отвърна Нарад. — Изобщо не сме войници. Трябваше да помислите за това, преди да пратите войниците си в горите да избиват невинни. Преди войниците ви да изнасилят безпомощните. Във вашия свят, сър, вие нарекохте жертвите си Отрицатели. Какъв дар на вашата цивилизованост отрекоха те толкова глупаво? Все едно. Вече напълно сме приели вашите порядки, сър.

— Ти си проклет дезертьор! Личи си по меча на колана ти!

Нарад сви рамене.

— Но се чудя, сър. Колко струва тази цивилизация, когато дивачеството процъфтява вътре в нея? Когато престъпници живеят в безопасност зад стените ѝ? И не, не говоря за Отрицателите, а за вас и вашите войници.

— С нищо не съм по-различен от теб! От коя част си? Кажи!

— Ами, от частта на капитан Инфайен Менанд.

Очите на Халид се присвиха.

— Аа, а не виждам ли кръв на невяста по ръцете ти?

— Да — каза Нарад. — Мисля, че да.

— Тогава…

— Тогава да, сър. Изпълнявах заповеди. Това беше мое престъпление и остава завинаги мое престъпление.

— Ще ти дам Инфайен Менанд — викна Халид. — Пусни ме. Заклевам се, ще я доведа тук, в засада.

— Защо, капитане, всяка армия убива дезертьорите си? Възможно ли е всъщност такова възражение от страна на обикновените войници да застрашава цялата фасада? Онази деликатна кула от клонки и пръчки, от изпъната паяжина и капчици роса, тази клатушкаща се постройка на институционално безумие, която прави клетка от всяка добродетел само за да шепне след това за необходимост?

— Дезертьорите са страхливци! — изръмжа Халид Бахан.

— Някои са, сигурен съм — съгласи се Нарад. — Но други, ами, подозирам, че са просто обект. И отказват, отричат. Правят онова, което всеки, който е предаден, би могъл да направи, нали? А ако е така, не трябва ли да търсим предателите?

— Оправдавай каквото си направил колкото искаш.

— Току-що се опитах, но явно без много успех. Всъщност не можах дори да мина покрай причините, хилави и презрителни, както се оказаха, още по-малко — оправданията. И това беше откритието ми, капитане. Пътуването от причини до оправдания би трябвало да е дълго и трудно и всъщност малцина от нас наистина заслужават края на пътуването. Но ние знаем това, нали? Тъй че просто… мамим.

Докато говореше, се приближиха Глиф и цялата в кръв Лаханис. „Дали сме загубили и един воин?“

Вързаният Халид в краката му започна да се върти отново.

— Йедан Нарад? — каза шаманът.

Нарад се обърна към шамана и каза:

— Той няма да умре бавно. Нито той, нито никой друг от пленените. Прережи му гърлото като на всеки друг дивеч, донесен при теб. Това, което имаме и в което вярваме, ни различава от зверовете, тъй че нека да не го правим жестоко.

Двете вещици и шаманът му се поклониха и едната клекна до Халид Бахан. Сграбчи потната му коса и издърпа главата му назад. Желязото блесна и кръвта рукна на земята. Хриптенето на капитана беше единственият звук, който издаде преди да умре.

Шаманът каза:

— Искаме да отнесем това тяло на поляната с коловете. За гората, Страж. За плачещите дървета. За изгорената земя под снега и спящите корени.

Нарад кимна.

— Както желаете.

Шаманът и двете вещици извлякоха трупа на Халид Бахан, а Глиф се приближи до Нарад и каза:

— Някои се спасиха. Добраха се до конете.

— Колко?

Глиф погледна Лаханис, а тя сви рамене.

— Двайсетина, не повече. Половината ранени. Пленихме повечето им коне. — Усмивката ѝ бе червена. — Няма да умрем от глад, жрецо. — Помълча, после добави: — Няма да се наложи да ядем убитите си.

При тези думи Нарад извърна лице. Двама ловци бяха намерили бивак недалече оттук. Някой беше ял от бедрото на мъртъв войник. Нарад се молеше този някой да не е сега тук, в този разраснал се лагер.

От друга страна, Лаханис беше права. Храната беше оскъдна и гладът стискаше за гърлото опърпаната им армия. Жалка съдба очакваше добре обучените коне, но неизбежна.

— Йедан Нарад.

— Да, Глиф?

— Планът ти подейства, но никой командир в бъдеще няма да е толкова глупав да повтори днешната глупост на Бахан.

— Прав си.

— Урусандер ще дойде.

— Вероятно.

— Ще му се опълчим ли?

— Глиф, същият отговор. Винаги същият отговор.

— Йедан, с право си станал боен главатар.

Но Нарад поклати глава.

— Не аз. А онзи, който говори чрез мен. Глиф… Той… Студена, необичана душа. Има хора, за които съмнението не отслабва, в които неувереността само подсилва решимостта. Казах „студена“, нали? Неправилно избрана дума. Всъщност няма дума за онзи мъж. В сънищата ми аз се превръщам в него. В сънищата ми той живее в мен.

— Не загубихме нито един — каза Глиф.

Нарад затвори очи.

— Не е вярно.

— Йедан?

— Преди тази битка загубихме всички.

След дълго мълчание Глиф изхлипа, обърна се и се отдалечи.

А Лаханис погледна сърдито Нарад и попита:

— Така ли празнуваш победата ни?

— Когато няма нищо за празнуване, Лаханис, отговорът ми трябва да е: да, така трябва да празнуваме победите си.

Момичето изръмжа, обърна се и закрачи към Касапите си.

Нарад се загледа след нея.

Загубата на деца е ужасно нещо.

20.

Ветровете виеха около каменните стени на крепостта Тула, фучаха покрай конусите на покривите на кулите, вдигнати за да пазят от зимата, измитаха снега по пътеките, зъберите и черните амбразури във външните стени на порталната вишка. Гранитът, сив като лед, бе толкова студен, че пареше.

Укреплението бе издигнато на каменен зъбер, но разядените скали на околния хребет се издигаха още по-високо, като корените на изгнили зъби, и там снегът се таеше в падините, лед оформяше реки в пукнатините и цепнатините. Сукул Анкаду толкова мразеше този сезон, със студа, подложил на обсада крепостта и дървата за огрев във фургоните, които намаляваха, докато месеците се точеха. Повече от половината стаи и цяло крило от главното здание бяха празни заради студа и това изстудяваше и останалите стаи, макар че в тях непрекъснато горяха мангали или огньове пращяха в камините нощ и ден.

Въпреки неодобрителните погледи на кастелан Рансепт беше започнала да пие повече от обичайното — неподобаващо за момиче — и да обикаля загърната в кожен халат, чиито влачещи се по земята поли бяха бели някога.

Безпокойството бе тъмна сила в душата, понесена на течения от копнеж за нещо, което не можеше да бъде намерено, още по-малко — разпознато. Стаи се свиваха, коридори се стесняваха и светлината от фенери и светилници сякаш се отдръпваше, за да остави света на сенките и сумрака.

Сега стоеше сама в една неизползвана стая, претъпкана със сандъци и зимна покъщнина, събрани тук заради гостите на цитаделата, каквито имаше много — и още пристигаха всеки ден. Тънките дъски на пода бяха покрити с изтъркана черга и топлината и гласовете от стаята долу се носеха нагоре към нея.

Завръщането на лейди Хиш Тула не беше особено приятно. Жената, откъсната от новия си съпруг, беше вечно недоволна и Сукул вече копнееше за дните, когато тя и Рансепт бяха буквално сами сред слуги, коняри и слугини, докато Домашните мечове си стояха в казармените помещения и играеха по цял ден на ашици или на Кеф Танар.

Но дори Сукул беше съгласна, че отдавна беше време за среща на знатните. Интересът ѝ към това все повече губеше интригуващата си и забавна неуместност — онова усещане, че е игра, странен свят на машинации и амбиции — и я привличаше в света на големите, където можеше да пребивава незабелязвана, пренебрегвана и невидима.

Гласовете, идващи отдолу, бяха на трима от гостите. Сукул беше видяла лорд Ванут Дегала и противната му жена Сил Лебанас веднъж преди, на някакво събитие в цитаделата, макар споменът ѝ за подробностите да беше смътен — много малка беше тогава, ококорено момиченце, което едва ли можеше да разбере много повече от няколко имена и лицата, с които бяха свързани. Сестра ѝ Шаренас бе изразила неприязън към двамата, макар Сукул да не можеше да си спомни добре защо. Третата гостенка в стаята долу беше лейди Егис, от дома Харан, далечно затънтено имение. Висока, привлекателна и с величествена осанка, смалена донякъде от усилието да я поддържа, Егис вече се беше поставила в опозиция на Хиш Тула по причини, които Сукул все още не разбираше.

Седна на един сандък, придърпа кожения халат около раменете си и заслуша.

Говореше Сил Лебанас.

— Вината е на Аномандър — натърти тя. — Мисля, че всички можем да се съгласим за това. От поведението на защитника на Майка Тъма зависи постигането на подобаващо единство сред благородниците. В края на краищата лицето на нашия враг едва ли е неясно…

— О, стига с това, Сил — прекъсна я Егис, хапливият ѝ тон издаваше нетърпение и пренебрежение. — Настоявай за простота, щом смяташ, че трябва, но тя носи само фалшива утеха в овладяването на ситуацията. Истината по проблема е… много по-сложна. Несигурни зависимости. Съмнителна вярност. Онова, което надвисва пред нас, не е нищо друго освен фундаментално преподреждане на властта. Като такова… обещава да бъде ожесточено.

— Срещу което — промърмори Ванут Дегала — дори и ти трябва да признаеш, Егис, лорд Аномандър не успя и продължава да не успява да наложи помирение. Кръв ще се пролее в самата Цитадела, преди да е свършило това.

— Нека двете жрици да се издерат с нокти една друга — отвърна Егис язвително. — Всички тези приказки за Баща Светлина и Майка Тъма. Откога проблеми на религията изискват вадене на ками, да не говорим на мечове? Преди този погром — преди зверството… явното избиване на невинни — ние, тайстите, живеехме много добре сред множество вери.

— Скъпа моя Егис, колко Отрицатели се струпаха в далечните ти владения? — изсумтя Дегала. — На пръсти се броят, предполагам. Не, червеят на неприязънта плъзна сред нас в деня, в който Драконъс издигна кралицата ни до богиня. Докато дори ти си склонна да видиш в Аномандър подстрекателя на настоящото ни безредие. Не е той.

— Все пак — настоя Сил — той наистина не успя да се справи с предизвикателството.

— Провалът не е негов — каза Дегала.

— Достатъчно доволна съм да го видя понижен — заяви Егис.

— Сигурен съм.

— Какво искаш да кажеш с това, Ванут?

— Прибери си ножовете, Егис. Твоето отхвърляне на избора на Андарист на жена, за която да се ожени, беше лишено от деликатност. Какво бъдеще си представяш? Ами, ако вече съществува разцепление между Аномандър и Андарист, със сигурност ще предложиш съчувствие, за да облекчиш определена скръб и болката от загубата. Но все едно. Бихме искали да видим Легиона отслабен, но не непременно унищожен.

— Предизвикателството е в постигането на това — добави Сил Лебанас.

— Значи вие двамата сте склонни да вземете страната на Хиш Тула — каза Егис.

Дегала отвърна:

— Смаляването на власт и влияние и от двете страни би било идеалното, Егис. Аномандър се отдава на лични проблеми — неподходящо за командира на армиите на Майка Тъма. Всички сме съгласни по това, нали?

— А ако бъде лишен от такава отговорност?

— Тогава някой по-скромен брат би могъл да заеме неговото място.

— Но не и онзи техен безкръвен брат — каза Сил. — Ако между тримата има някой, от когото наистина трябва да се боим, това е Силхас Руин.

— Защо? — попита Егис.

Ванут Дегала отвърна:

— Силхас Руин не разбира от преданост.

— Което значи, че не може да бъде купен — изсумтя Егис. — Но смяташ, че Андарист може?

— Оставям подкупването му на съчувствените ти ръце.

— Значи сме съгласни?

— Ще присъстваме на битката и ще видим как ще се разиграе — каза Ванут.

— Хиш ще вярва, че сме с нея, значи?

— Може да вярва каквото си иска. В това едва ли сме единствените, които не желаят да се посветят. Сестра ми е напълно съгласна с тази позиция, както и домът Маналет.

Егис заговори отново, вече грубо:

— Знаете нещо, Дегала.

— Да кажем, че сме уверени в някои неща, до степен, че всичко може да бъде предсказано. Всъщност по-скоро е въпрос на очакване.

— Просвети ме още.

— Имай вяра, Егис.

— Вяра?

— Точно така. — И Сукул долови лукавата усмивка в гласа на Сил Лебанас. — Вяра.

— Трябва да се върнем в трапезарията — каза Ванут Дегала. — Сестра ми няма да присъства, предпочита да остави тази нощ на мен. Мисля, че чух сигнала на камбаната за пристигането на поредния благородник.

Егис изсумтя.

— Би трябвало да е достатъчно, за да започнем някои неща.

— Хиш Тула ще реши.

Сил се изсмя.

— Е, можем да бъдем и щедри понякога.

— Когато не ни струва нищо.

— Доволен съм, че се разбираме взаимно, лейди Егис.

Сукул чу как излязоха, изчака няколко мига и стана от сандъка. Играта на измяна наистина беше изтънчена, станеше ли дума за възрастните и порядките им. И все пак оставаше едно детинско ликуване, кръжащо под повърхността. Осъзнаването на това я стъписа. „Момчета и момичета са в края на краищата. А аз вярвах, че политиката е нещо извисено, умно и мъдро. Но не е нищо такова.“

„Желанието е користно. Нуждата отстъпва на глад, подхранва илюзията за глад — бе казал Галан — и светът се превръща във вълча яма. В жестоката игра на политика ние сме смалени от детето във всеки у нас, докато всеки вой не стане оглушителен в жалката си глупост и никой не може да чуе риданията на страдащите.“

Усети, че ѝ призлява. Стомахът ѝ — не, умът ѝ — се нуждаеше от още вино.

„Безпокойство, нека притъпя жилото ти.“

Дъхът на Рансепт хъхреше в душната потилня на кухнята. Готвачът беше натирил помощниците си в миялнята с железните умивалници, откъдето се носеше дрънчене на тенджери, блюда и прибори, и беше оставил кастелана и двамата му неофициални гости сами при масата за рязане. Секароу носеше униформата на Домашен меч на дом Дретденан, макар че дългите ѝ деликатни пръсти явно бяха по-пригодени за четириструнното илтри, което подръпваше небрежно, отколкото за меча на колана ѝ. Излъчваше нежност, която повечето мъже биха намерили за привлекателна, а очите ѝ бяха големи и светли, лицето — детинско. Брат ѝ, Хорулт Чив, беше в рязък контраст с нея, с ръбатото си лице, груба и здрава фигура, а ръцете му, които бе опрял на масата, бяха мазолести. Хорулт беше капитан на Домашните мечове и също така дългогодишен любовник на Дретденан. Такъв съюз, разбира се, не можеше да произведе наследници, но във всяко друго отношение двамата мъже всъщност бяха женени и ги приемаха за такива.

През дългите си години живот Рансепт неведнъж беше размишлявал над удивителното многообразие на любовта, както би могъл да размишлява всеки, останал в периферията ѝ, твърде невзрачен, за да привлече окото на друг. Не беше скептик, когато наблюдаваше чуждата нежност, но копнежът в душата му не будеше горчивина. Някои бяха осъдени от съдбата да вървят сами през живота, други — не. Обожанието, което Дретденан показваше към Хорулт Чив, беше като балсам за всички, които го виждаха.

Благородниците се събираха в трапезарията и макар Хорулт да можеше да седне до лорд Дретденан, каквото бе правото на всеки съпруг, вместо това бе дошъл със сестра си при Рансепт в кухнята.

Държането на Хорулт Чив издаваше известна нервност, ако не и безсилие, но тъй като не познаваше добре никого от двамата, Рансепт запази мълчание, докато топеше последните остатъци мазнина от яхнията със залък хляб.

Най-сетне Секароу отпусна пръстите си от струните, изгледа брат си и каза:

— Предпазливостта не е недостатък.

Хорулт чукна по масата с кокалчетата на пръстите си, рязък звук, който почти накара Рансепт да подскочи.

— Има си мястото, признавам ти. Но не и в тази работа.

— Бои се от това, което би могъл да изгуби — каза тя.

— Толкова много, че това, от което се бои, като нищо може да се случи.

Тя повдигна вежди.

— Ще изгуби теб ли?

Хорулт трепна и извърна очи.

— Не. Разбира се, че не. Имали сме разногласия и преди.

— Грешно ме разбираш, братко.

— В какъв смисъл?

Секароу въздъхна и се обърна към Рансепт.

— Кастелан, моля ви, угодете на тъпоумния ми брат с обяснение.

Рансепт изсумтя и отвърна:

— Не ми е работа да се меся, освен ако не ме поканят.

Хорулт махна с ръка.

— Смятайте, че е направено. Кажете, какво толкова е затъпило ума ми, че нищо не разбирам от предупреждението на сестра ми?

— Вие командвате неговите Домашни мечове, сър. На едно бойно поле умират войници. Умират офицери.

Кокалчетата на пръстите изтропаха отново, толкова силно, че за миг миячите на съдове в другата стая се смълчаха.

— Това е… егоистично. Каква полза от тази презумпция за отговорност, когато бяга пред първата заплаха? Аз съм войник. Това включва рискове. Ние сме в гражданска война. Претендент се стреми да вземе трон.

— Не съвсем точно — каза Секароу и занастройва илтрито си. — Той просто се домогва до втори трон до първия и от двата поне неговият трон ще се вижда. Казват, че ничие зрение не е достатъчно остро, за да проникне през булото на мрак, с което възлюбената ни Майка вече се загръща. Всъщност някои твърдят, че тя вече не е нищо повече от въплътена тъмнина, толкова дълбоко отсъствие, че създава илюзията за присъствие.

— Поетите могат да си играят с такива идеи колкото си искат — отвърна Хорулт. — Един трон, два трона, пет пари не струва това. Мечтая за деня, когато педантизмът престане да съществува.

Секароу се усмихна.

— А аз мечтая за деня, в който вече няма да е нужен. Точността на езика трябва да се цени. Не сте ли съгласен, кастелан? Колко войни и трагедии биха могли да се избегнат, ако смисълът не само е ясен, но и възприет от всички? Всъщност бих рискувала с предположението, че езикът е коренът на всеки конфликт. Неразбиране като прелюдия към насилие.

Рансепт избута блюдото настрани, отпусна се и вдигна халбата ейл.

— Сръндакът, повален от вълци, би могъл да не се съгласи.

— Ха! — изсумтя Хорулт Чив.

Но Секароу поклати глава.

— Има необходимост в глада, за който не говорим тук, кастелане. Изобщо не говорим за ловец или плячка, поне в най-простия смисъл на значението им. Вместо това ние взимаме тези естествени наклонности и ги изопачаваме в своя по-цивилизован начин на съществуване. Врагът на нашия начин на мислене се превръща в плячката, стига да е достатъчно слаб, за да добие друго название, а ние — в ловеца. Но такива думи сами по себе си, „ловец“ и „плячка“, търсят някакъв вид синонимност с природата, докато реалността всъщност е убийството. — Забърса кожените раменни предпазители на униформата си. — Убийството след това бива прикрито зад водопад от думи, предназначени да отклонят жестоката истина. Война, войници, битки — самият речник на битието ни, толкова обикновен като дишането или яденето и пиенето. И, разбира се, също толкова необходим. — Завъртя един ключ, дръпна струните и те звъннаха несъгласувано. — Униформи, обучение, дисциплина. Чест, дълг, кураж. Принципи, цялост, възмездие. Замъгляването дава власт на лъжата.

— И що за лъжа би могло да е това? — попита Хорулт.

— Ами, че да си войник ни извинява от убийството, което извършваме. Запитвал ли си се някога, скъпи ми братко, какво стои в сърцевината на настояването на Легиона за справедливост?

— Алчност.

Тя отново повдигна вежди. Завъртя друг ключ, дръпна отново и звукът беше още по-дразнещ.

— Кастелане?

Рансепт сви рамене.

— Както казва брат ви. Земя, богатство.

— За да компенсира жертвата им, така ли?

Двамата мъже кимнаха.

— Но… каква жертва имат те предвид?

Хорулт вдигна ръце.

— Ами, онази, която правят, разбира се!

— А тя е?

Брат ѝ се намръщи.

— Кастелане?

Рансепт се почеса по носа, после го избърса.

— Воюването. Убиването. Падналите другари.

— Тогава според мен в някой момент човек трябва да се запита: каква компенсация би трябвало да даде едно гражданско състояние на онези, които убиват в негово име?

— Тук има нещо повече — възрази Хорулт. — Те спасяват живота на близките и любимите си, на невинните. Застават между безпомощните и онези, които искат да им навредят.

— А този акт изисква ли компенсиране? И по-важното: не е ли този акт на защита на слабите и безпомощните нещо, което би трябвало да се очаква от всеки способен възрастен? Всъщност не описваме ли ние нещо, което споделяме с всеки звяр и същество на този свят? Няма ли една мечка да защити своите мечета? Няма ли мравките войници да защитят своя мравуняк и царица?

— Тогава, според собствените ти думи, сестро, войната всъщност е нещо естествено!

— Кога за последен път си видял хиляди мравки работници да приветстват парад на своите победоносни войници? Или царицата да излезе от недрата на мравуняка, за да накичи с медали и почести своите храбри поданици?

— Сама се вкарваш в капан — отвърна Хорулт и изпъна пръст към нея. — Някои са родени слаби и безпомощни, но други са родени да бъдат войници. Всеки намира място във всяко общество.

Тя се усмихна.

— Работници и войници, кралици и крале, богове и богини — всички надзирават бдително своето чудесно подредено творение. Работникът — поробен да работи, войникът — поробен за каузата да защитава и убива. Безпомощните обречени да останат безпомощни. Невинните прокълнати на живот в наивност…

— А децата? А тяхната защита?

— Ах, да, децата, които трябва да пораснат, за да има още работници и още войници.

— Виждаш, че собствените ти аргументи те вкарват в тресавище, скъпа сестро.

Тя дръпна отново струните и звукът накара Рансепт да потръпне.

— Езикът ни държи на мястото ни. И, когато е необходимо, ни поставя на мястото ни. Хайде да се върнем на въпроса за компенсирането. Горкият легион там навън, който и в този момент настъпва към безпомощния Карканас. Земя. Богатство. В отговор на направените жертви. Кастеланът говори за тази жертва: убиването, раните, изгубените приятели. Назовете ми броя монети, достатъчни да компенсират това, че си превърнат в убиец. Колко висока е купчината, равна на един отсечен крайник или извадено око? Колко широка е ивицата земя, нужна да задържи надалече призраците на падналите приятели? Покажете ми, моля, парите и земята, достатъчни да облекчат болката и загубата на един войник.

Хорулт Чив бавно се отпусна назад.

Усмивката на Секароу беше нежна.

— Братко, мъжът, който те обича, се страхува да не те наранят. Да не те убият. Спрямо това земята не струва нищо, парите са оскърбление за душата. Той се колебае, защото разбира ясно какво би могъл да загуби. Именно от любов няма да направи нищо. И може би любовта е единствената валидна причина да не прави нищо. — Погледна Рансепт. — Какво мислите вие за това, кастелане?

Той пак си избърса носа.

— Бих искал да чуя как свирите.

Хорулт Чив изсумтя и стана.

— Не може — каза и отиде да вземе нова кана с ейл и две халби.

Секароу сви рамене извинително.

— Нямам талант.

— Споровете в залата вече почват — каза Хорулт, щом седна и наля ейл в трите халби. — Да пием и в мълчание — доколкото е постижимо — да оплачем жестокото малтретиране на хора, коне и оръжия.

Рансепт присви очи към брата и сестрата и реши, че харесва и двамата.

„Роднините са гадна работа“, помисли лейди Хиш Тула, загледана в чичо си, когото не бе виждала от десетилетия. Проклятието на отчуждението пареше като дамга, когато обектът му превърнеше в игра внезапните си неочаквани появявания, с изражение на веселие и очакване, сякаш миналите престъпления може да се утаят като пясък. В мига, в който видя високата слаба фигура на Венес Турайд обаче, докато той изтупваше снега от кожите си на входа, бурята в нея се разгоря с цялата ярост на стъписващото си раждане.

Едно несигурно примирие бе постигнато в продължителния им танц на отбягване в ръководенето на фамилните земи и интереси. Въпреки че, като помисли сега, Хиш Тула осъзна, че тази среща беше била неизбежна. Венес командваше значителна част от нейните Домашни мечове, а те щяха да са ѝ нужни за предстоящото сражение. Призивът ѝ не съдържаше изрична уговорка той да не присъства.

Укори се наум и пристъпи към него.

— Венес, доведе ли частта си?

— Настанени са наблизо, милейди. На високото лятно пасище на склоновете на връх Истан. — Замълча, после добави: — Ако не бяха шпионите ми, щях да се надявам да те заваря с новия ти съпруг до теб. Грип Галас, който стоеше някога на единия фланг на Първия син на Тъмата, по-малко меч, отколкото кама, мисля. Но пък дворът на Цитаделата винаги е бил блудкаво и користно място. Далече стигна, скъпа племеннице, да спечелиш благоразположението на Аномандър.

— О, чичо Венес, колко те огорчава да завариш отново мъж между нас. Как е старата рана в тази дълга зима? Будиш ли се всяка сутрин с дълбока болка под онзи белег? Вярвам, че все още те пари.

— Както и трайното ви съжаление, милейди, че острието ви пропусна онова, което търсеше. — Смъкна ръкавиците си и се огледа. — Другите?

— В трапезарията са. Ще сметнем, че си последният, и започваме веднага.

Усмивката му бе корава и жестока.

— Ако се гласува, ще ти се противопоставя.

— Заради принципа.

Той кимна.

— Точно така.

— Все едно, ще разполагам с частта ти, както е в правото ми.

— Кучетата ми вече са вълци, милейди. Смятайте се за предупредена. По-важното, ще изкривявам всяка твоя заповед.

— Ела в стаята ми тази нощ, чичо, и мога да довърша каквото започнах, а за да оповестя удовлетворението си, ще закова отрязания ти член над вратата.

Той се изсмя и затъкна ръкавиците си в оръжейния си колан.

— Пиянски апетити ме обземаха на младини, но вече не. Колкото до миналите съжаления, вярвам, че мога да продължа да разчитам на дискретността ти.

— О?

— Ако не беше дискретна, Грип Галас със сигурност щеше вече да ме е намерил. Кама или меч? Първото, мисля, тъй като силата ми с второто не е намаляла с годините.

— Нито неговата.

Венес сви рамене и мина покрай нея.

— Тази къща… студена както винаги.

Тя последва чичо си в трапезарията.

Под убийствения поглед на Рансепт Сукул Анкаду взе бокал и си наля вино. После кимна на двамата събеседници на кастелана на кухненската маса и тръгна към трапезарията.

Огромната камина пращеше и мяташе искри, пламъците гълтаха свирепо боровите цепеници. В ъглите и от двете страни на всеки вход имаше мангали. Светилници висяха от куки на стените и от таванските греди и хвърляха кехлибарени багри в душния въздух. За миг Сукул потърси с поглед между двайсетината кучета, щъкащи насам-натам, Рибс, но после си спомни с болка, че го няма.

„Не е мъртъв, за щастие. Момчето, Орфантал. Те са в Цитаделата сега. Щеше да ми хареса да е под крилото ми това момче. Да научи изкуството да бъде невидим. А и явното му обожание към мен не беше толкова неприятно. Толкова много бих могла да направя с това.

И все още бих могла. Ние сме се заклели един на друг и Орфантал няма да отхвърли такова обещание. Бъдещи съюзи ще донесат сладък плод, когато се промъкнем в коридорите на властта.“

Пълни с благовония мангали придаваха ухание на лютивия пушек и киселия вкус на вино, разлято по масата. Сукул бавно се приближи, без да откъсва поглед от една ловна хрътка, която бе придружила лорд Баеск от дома Хелад. Кучето беше старо и побеляло като господаря си, но очите му бяха остри, когато я проследиха.

Говореше лейди Манале, с оправдателен и някак отчаян тон.

— Измяната на Инфайен е фамилен проблем и не бива да мислим нещо по-добро за дъщеря ѝ — никой от нас не е виждал Менандори след инвеститурата на Майка Тъма.

— Инфайен ще ти отнеме владенията, ако Легионът победи — каза с дрезгавия си глас лорд Тревок от дома Мишарн. Белегът на врата му, минаващ под лявото ухо и надолу до гръдната кост, беше синкав и правеше бразда за потта, която, изглежда, го мъчеше дори и в студа. — Урусандер ще се погрижи всички да бъдем заменени, от по-дребни братовчеди и подобни — всички недоволни от собствената ни класа, които толкова жадно се стекоха към знамената му във войните…

— Защото — намеси се лейди Раел от дома Сенгара — тези води далеч не са чисти. Трябва просто да приемем, че в тази битка родственици ще се изправят срещу близки. Какъвто и да е изходът, благородниците ще загубят членове на фамилии и така ще бъдем отслабени за поколения напред.

Сукул се доближи до хрътката. Усмихна се, щом тя бавно ѝ махна с опашка.

Ванут Дегала се извърна към жената до него.

— Твоите съображения, Раел?

— … са следните. Щом ще бъдем отслабени, нашите врагове трябва да бъдат отслабени още повече. Урусандер и неговият легион трябва да бъдат прекършени. Това означава да се осигури смъртта на Хун Раал, Тейт Лорат и Халид Бахан. И на Инфайен Менанд също. — Отметна дългата си коса от раменете си. — В такова събрание, скъпа Манале, нелоялни благородници престават да бъдат фамилни въпроси.

Дегала остави мундщука на наргилето си и отпусна длан на ръката на Раел.

— Скъпа, знаем как скърбиш за убийството на твоя съпруг и че това подхранва натрапчивата идея да видиш Хун Раал мъртъв. На твое място бих изпитвал същото, уверявам те. Но твърде много объркване обкръжава Илгаст Ренд — какво правеше там той, как стана командващ в отсъствието на Калат или дори защо реши да предизвика Легиона без никаква поддръжка. Дори един командир може да умре в битка…

— Но той не — отвърна Раел и изгледа с премрежени очи мъжката ръка на китката си. — Той не умря в бой. Раал заповяда да го обезглавят.

Сукул погледна жената на Ванут Дегала, Сил Лебанас, и видя бледнината на тъмното ѝ лице: устните ѝ бяха присвити на тънка резка.

Дегала отдръпна ръката си, превръщайки жеста просто в приятелски, и взе отново мундщука.

— Чух същите слухове, Раел.

— Не просто слухове, Ванут. Казвам ти какво се случи. Всичкото това кършене на ръце заради Урусандер, след като Хун Раал е този, който трябва да ни безпокои. Вече се говори, че е навлязъл в магията…

— Тези приказки за магия са разсейване — изхриптя Тревок. — Оставете Хун Раал с неговите фокуси и лудории. Не може да се позволи Урусандер да се качи на трона. Отсечеш ли главата, звярът умира. Смъртта на Урусандер ще накара Хун Раал да побегне от Карканас, с всичките му убийствени слуги, подвили опашки с него.

— Не мисля — вряза се тихият глас на Дретденан през разгорещените думи на другите и всички се обърнаха към него. Слабият мъж се покашля и продължи: — Хун Раал е от родословната линия на Исгин. Ако Урусандер умре, ще предяви своята претенция. За трона. Всъщност като нищо би могъл да се зарадва, ако чуе за кръвожадността на някои от нас тук спрямо Урусандер. — Дретденан се усмихна тъжно на лорд Тревок. — Ти, стари приятелю, така и не си забравил неуспеха на Урусандер да защити теб и фамилията ти в Лятото на набезите. Хун Раал знае това толкова добре, колкото всеки от нас, и несъмнено очаква, и може би дори разчита на такива чувства между нас. Не само ти, Тревок, но също и Манале и Хедег Младши, след като и двамата обвиняват Урусандер за измяната на Инфайен към дома. — Махна с ръка. — Докато Раел се оказва буквално единствената в разпознаването на Хун Раал като реалната заплаха тук.

— Едва ли — отсече Манале. — Хун Раал е изкусител и на мъже, и на жени, с неговите нашепвания за угаждане, влажните му усмивки и безумни обещания. Лорд Дретденан добре вижда заплахата, която представлява Раал.

— Осмелявам се — подхвърли Хиш Тула от мястото си в челото на масата — да допусна, че никой от нас не е толкова глупав да пренебрегне Хун Раал. По същия начин трябва да признаем заплахата, която представлява Върховна жрица Синтара, която би искала да сложи край на превъзходството на Майка Тъма. Който вярва, че две страни в опозиция постигат траен баланс, който е по-превъзходен от единична, неразделна вярност, не разбира нищо от история.

Дегала изсъска гъст облак дим.

— Лейди Хиш Тула, това, което търсим тук, е единството на благородническата класа. Оставете Майка Тъма на нейните грижи, а с тях и драгоценния ѝ Първи син и дома Пурейк.

Венес Турайд тупна бокала си на масата, след като току-що го бе пресушил, и рече:

— Моята племенница се опитва да направи една тетива от тези драгоценни нишки тук, за да прати стрели в сърцата на повече врагове, отколкото смеем да преброим. Каква полза от привилегированите ни позиции, когато са останали малцина, готови да коленичат пред нас?

Хиш Тула се отпусна в стола си, впила очи във Ванут Дегала — бе решила да не обръща внимание на думите на чичо си.

— Ванут, проблемът пред нас най-определено засяга позицията ни по отношение на дома Пурейк и неговата централна роля в защитата не само на Майка Тъма, но и на самия Карканас. Урусандер ще се погрижи знатните да бъдат принизени, владенията ни орязани. Собствената ни кръв в редиците му ще бъде издигната на нашите места, начело на всяка фамилия.

— Тогава къде в тази зала е домът Пурейк?

— Той е където трябва да бъде. В Цитаделата!

Ванут се усмихна мрачно и рече:

— Не е съвсем точно, Хиш Тула, както добре знаете. Първият син? Скита из горите. Братът Андарист? Крие се в пещера със скръбта си. Не, само Силхас Руин остава в Цитаделата, белокож и зает с разформироването на офицерския корпус на брат му. Кой е останал на Домашните мечове освен самия Силхас? Келарас? Чудесен воин, наистина, но сега той ходи с насинен гръб от непрекъснатия бой на Руин. — Дръпна силно от наргилето. — Всички имаме своите шпиони в Цитаделата в края на краищата. Нищо от това не би трябвало да е изненадващо.

— Белокож? — каза Хиш Тула с измамно спокоен тон.

Венес Турайд изсумтя и се пресегна за най-близката кана вино.

Ванут Дегала сви рамене и извърна поглед.

— Най-малкото, неподатлив на благослова на Майка Тъма. Всъщност човек вероятно би могъл да постави под въпрос самия Аномандър, с неговата бяла коса. Само третият и най-малкият от братята, изглежда, остава външно чист. — Повдигна вежди. — Как да си обясним това?

Последва дълго мълчание, прекъснато едва когато Баеск се размърда в стола си и каза:

— Въпросът остава пред нас. Събираме ли се, за да защитим Карканас и всичко, което ни е скъпо, или отстъпваме на Урусандер, Хун Раал, Върховните жрици и три хиляди алчни войници?

— Твърде просто е — промърмори Ванут. — Има друга възможност.

— О?

— Всъщност, Баеск, такава, каквато ти като нищо би приел, предвид двете ти деца и неясното им бъдеще. Имаме избора да… не бързаме. Колко време ще мине, преди тези алчни войници да започнат да се дърлят помежду си? Преди да се потърсят определени съюзи, за да наклонят везните на една междуособица? Колко, преди Хун Раал да отправи петицията си за славното възраждане на дома Исгин? — Изправи се рязко и се обърна към Хиш Тула. — Не ме разбирайте погрешно, почитаема домакиньо. Аз също вярвам, че трябва наистина да съберем нашите Домашни мечове в деня на битката, да участваме в защитата на Карканас, ако е необходимо. Не, това, което съветвам тук, е да съставим план за действие при непредвидени обстоятелства. Да установим място и да разполагаме с време, в което да се прегрупираме, да съберем отново ресурсите си и да започнем много по-дълга, много по-умела кампания.

— Да приемем втори трон само за да започнем веднага след това да дъвчем хилавите му крака — каза Егис.

Ванут Дегала сви рамене.

— Урусандер очаква тази битка да реши нещата. Предлагам, стигне ли се до това, да сключим мира, следващ едно кръвопролитие.

Застанала наблизо, в полумрака между два светилника, Сукул Анкаду видя ужаса, спуснал се бавно по лицето на Хиш Тула.

Ванут продължи безмилостно:

— Ще откаже ли някой дом тук да участва в сражението?

Никой не проговори.

— Ще ангажират ли всички своите Домашни мечове в боя? — попита Дретденан, присвил кротките си очи към Ванут, сякаш се мъчеше да отгатне какво се крие зад добродушното му изражение. — И смятам, че в този случай мълчанието не е отговор.

Тревок попита:

— Кой ще командва Домашните мечове на дома Пурейк — на самата Майка Тъма?

— Има ли значение? — отвърна Ванут. — Традиция е всеки от нас да командва своите, нали? Колкото до полевото разположение, долината Тарнс предлага малко възможности за сложна тактика. Не, боят, който може би предстои, ще бъде открит.

— Лорд Аномандър ще командва — каза Хиш Тула.

— С благослова на Майка Тъма ли? — попита Манале.

— Тя изобщо не благославя това.

— Нито предложения брак — добави с ръмжене Хедег Младши.

— Оставете този проблем настрана — каза Ванут Дегала. — Той не влияе на самата битка — не сте ли съгласна, Хиш Тула? Ако Аномандър командва, ще се посвети на битката.

— Разбира се. — Устните на Хиш Тула бяха странно пребледнели.

— Сееш объркване, Ванут — каза намръщено лейди Егис. — За да отметеш привидно след това всичко настрана.

Ванут се пресегна за бокала си и въздъхна.

— Много свързващи точки трябваше да се… проветрят.

Сукул забеляза как лейди Манале внезапно се намръщи и в очите ѝ, впити във Ванут Дегала, блесна неприкрита омраза.

„Никой тук не би могъл да нарече друг свой приятел.

А това, което са готови толкова отчаяно да защитят и съхранят, е низко и примитивно. Собствените си позиции, йерархията на лична привилегия. Водят собствената си постоянна война, тук между своите, и биха искали така да остане — неопетнено от новодошлите с всичките техни глупави навици и безхитростни думи.

Не е чудно, че Майка Тъма изобщо не благославя това.“

Беше забравила бокала в ръката си и чак сега отпи, и видя, че другите на масата правят същото, със същата жажда. „Стигнало се е до решение. Не единодушие, само илюзията за него. Точно така играят тези хора.“ Ловната хрътка се отпусна в краката ѝ, с брадичката на пода.

„Мечтая за магия в моите ръце. Мечтая да разчистя целия свят.

Гъмжи от гадини, и, ох, как бих искала да ги смачкам. Нито един ъгъл, в който да се скрият, нито една дупка, достатъчно дълбока.“

Пресуши бокала си, опря се на стената и очите ѝ се притвориха, докато си представяше пожарищата в някое непознато, но вечно обещаващо бъдеще. В краката ѝ свирепата хрътка вече спеше.

— Ще отида в любимата си стая — каза Сандалат Друкорлат, със странно блеснали очи в сумрака на впряга. — В най-високата кула в Цитаделата.

Седнал срещу майката и гушнал тежкото ѝ бебе в ръцете си, Вренек кимна и се усмихна. Отчаяните и сломените хора толкова често бяха не по-различни от деца, което го караше да се чуди какво точно става в главите им. Да се втурваш назад към детството бе все едно да се опитваш да намериш нещо просто в миналото, сигурно, но пък той беше по-близо до такива спомени и там, в миналото, нямаше много неща, които да изглеждат прости.

— Познавах един мъж само с една ръка — продължи Сандалат. — Оставяше ми камъчета, в едно тайно място. Оставяше ми камъчета и ми остави момче. Но ти знаеш това, Вренек. Познаваш Орфантал. Изхвърлих го, цялото загърнато в една история, за която не исках никой да знае. Не че ми помогна много. Защото това правят мъжете и жените във високите треви.

Седнала до Вренек, архиварят, Сорка, се покашля и посегна за лулата си.

— Спомени, които е най-добре да запазите за себе си, мисля, милейди, предвид настоящата компания. — Извади топче ръждивец, разтроши го и го натъпка в почернялата чашка на лулата.

Отвън грубият дъх на Домашните мечове обкръжаваше друсащия впряг — мъже и жени го бутаха през дълбокия сняг, покрил разкаляния път. Бойните коне се бореха с неудобните яреми и всички спорове отпреди две нощи, когато воловете бяха заклани, за да се нахранят всички, сега се върнаха в ума на Вренек, докато слушаше как Сетил придумва с плачлив глас обидените животни.

— Тя ме нарече дете, когато родих Орфантал — каза Сандалат на Сорка. — Дете да роди дете.

— Все пак. — Блеснаха искри, блъвна дим, издигна се, а след това се отнесе навън между капаците на прозореца.

— Капитан Айвис ме разсъблече.

Сорка се закашля.

— Моля?

Вренек погледна лицето на бебето, сгушено толкова сладко в кожената си завивка. Толкова малко време беше минало, толкова редки бяха случаите, когато майката му предлагаше гръдта си, и въпреки това момиченцето, Корлат, беше наддало двойно — или така поне твърдеше хирургът Прок. Сега Корлат спеше, както обикновено, кръглото ѝ личице черно като мастило, косата ѝ — вече гъста и дълга.

— Беше горещо — продължи Сандалат. — Ръцете му по мен… толкова нежни…

— Милейди, умолявам ви, някоя друга тема.

— Нищо не можеше да се направи. Това трябва да бъде разбрано от всеки заинтересован. Стаята е безопасна, единственото безопасно място на света, горе по стълбите — шляп шляп шляп, вървят босите крака! Нагоре и нагоре до черната врата и месинговата брава, и после вътре! Плъзгаш резето, тичаш до прозореца! Надолу и надолу пада погледът, до всички хора долу, към моста и онази черна черна черна вода!

Корлат се размърда неспокойно и отново се отпусна.

— Лорд Аномандър беше по-храбър тогава — каза Сандалат, по-грубо.

Сорка изсумтя.

— Магията може да лиши от мъжество и най-добрите от тях, милейди. Не вдигна ли азатанаят възпираща ръка? Неправилно укорявате Първия син.

— Горе в кулата, там ще сме в безопасност, където пламъците не могат да стигнат до нас.

Корлат отвори очи, взря се в очите на Вренек и той усети горещина на лицето си. Тези очи, толкова големи, толкова тъмни, толкова вещи, го потресоха, както правеха винаги.

— Милейди, тя е будна. Няма ли да я вземете?

Погледът на Сандалат помръкна.

— Още не е готова.

— Милейди?

— Да вземе меч в ръка. Да се закълне да го брани. Моя син, единствения ми син. Аз я оковавам, с вериги, които не могат никога да бъдат счупени. Никога.

Яростта в погледа ѝ накара Вренек да извърне очи. Сорка запуска нови облачета дим и един капризен полъх ги отпрати към Вренек.

Главата му се замая и щом очите на Корлат се скриха зад булата дим, той видя как тя изведнъж се усмихна.

Домакинският персонал и отрядът Домашни мечове оформяха жалка и опърпана свита на Сина на Тъмата и неговия спътник на юг по пътя за Карканас. Капитан Айвис се бореше с усещането за срам, сякаш личните неща, негови и на родствениците му, внезапно и жестоко бяха измъкнати на светло. Самотният впряг и пътниците в него, следван от два прибрани по пътя фургона, натоварени с храна и лагерно оборудване, му приличаха на бежански керван. Конете се напъваха със сетни сили, Домашните мечове ругаеха и се препъваха, докато бутаха колите през мокрия сняг и вече кал, а гласовете говореха — когато изобщо говореха — с груби думи, горчиви и войнствени.

Сред тези гадни настроения Айвис усети как неговото рязко спадна, докато продължаваха да се тътрят в усилващия се сумрак. Прегръдката на огъня се задържа като зной под кожата му, ужасяващо изкусителна, плашеща със силата си. „Тя беше азатанай, каза Каладън Бруд. Негова родственичка, сестра и майка на Бягащите псета. Олар Етил. Какво ми направи?“

Погледна напред и присви очи към гърбовете на лорд Аномандър и грамадния му приятел. Говореха, но твърде тихо, та вятърът да донесе гласовете им до него. „Милорд, залети сме с чужденци и тези надигащи се води са студени. Гражданската покана се оказва покана за тях и вече сме заразени от користните домогвания на външни. Отнасят се към нас с презрение, рушат онова, на което имаме основания да държим, за да наложат след това себе си и своето. Докато тяхната миризма се наложи. Докато всяко наше желание добие грешен вкус, развалено в горещината.

Бих те изплюл, Олар Етил. И теб, Каладън Бруд. Бих искал да се върна в миналото и да предотвратя идването на Т’рис и нейните отровни дарове. Никой от вас не е добре дошъл. И всички вие, богове на горите, на потоците и скалите, на дърво и небе, махайте се от нас!

Няма да позволя да сочим с пръсти другаде за престъпленията, които вършим тук. И все пак ще се случи. Сигурен съм в това. Лицето на вината никога не е нашето.“

— Капитане.

Беше Портален сержант Ялад, загърнат в опърлено наметало, с лице обгорено от стари пламъци.

— Какво?

Младият мъж извърна очи.

— Сър. Вие… вие мислите ли, че са мъртви?

Айвис не каза нищо.

Ялад се покашля и продължи:

— Домашните мечове се боят от… отмъщение.

— Няма да се върнат — отсече Айвис. — А дори и да се върнат, Каладън Бруд беше този, който ги нападна, не ти, не аз. Дори там, какъв избор имаше който и да било от нас? Щяха да избият всички ни. — Но още докато го казваше, си спомни за тайното си желание отпреди месеци — да види крепостта изгоряла, с двете дъщери вътре.

„Бездната да ме вземе, сигурно е докоснала душата ми много преди онази нощ. Огънят ѝ, пламнал неусетно за мен, тлееше и е подклаждал най-лошото в мен.

Всички ли сме били манипулирани? Цялата тази гражданска война? Може би наистина вината е някъде другаде.“

— Сър, имах предвид отмъщение от лорд Драконъс.

Айвис се сепна. Намръщи се.

— Нищо срещу теб или тях, Ялад. Разбери го ясно. Аз ще се изправя сам пред лорд Драконъс. Аз ще поема отговорността за случилото се.

— С цялото ми уважение, сър, но не съм съгласен с това. Никой от нас не е.

— Значи сте глупаци.

— Сър, какво се е случило с лейди Сандалат?

— Беше… прекършена.

— Но… другото нещо? Детето…

Айвис поклати глава.

— Спри. Няма да говоря за това.

Ялад кимна и изостана няколко крачки, оставяйки Айвис отново сам с мислите му, което се оказа нежелано връщане. „Детето не заслужава осъждане. От всички неща, раждането трябва да се смята за най-невинното. Няма виновност в зачеването, нищо, което би трябвало да опетни детето. Нито всъщност нещастната му майка.

Ах, Сандалат, ти се превърна в най-онеправдана заложница, съдбата ти е пред нас в укор на обещанията ни да те защитим. Вината е моя, когато застанах на мястото на лорд Драконъс и толкова пъти те провалих.

И ето, че идва магията, с пениса на насилник, с грубата настойчивост, отхвърляща всякаква милост. Короновай нуждата в пищното ѝ одеяние и блясъка на облекчаването, и цялата сила, която тя възвестява с плача на едно нежелано дете.

Кой дух, освободен от веригите си, докато пламъците се издигаха, те положи върху каменния под? Каладън Бруд мълчи. Но нещо свирепо и яростно гори в този азатанай. Бих искал да видя лицето му. Бих искал да науча името му.“

Сполетялото Сандалат в Крепостта на Драконите беше много по-жестока прегръдка от онази, която Олар Етил беше дала на Айвис. Той знаеше със сигурност, че огненият дух, богинята на Бягащите псета, не бе приела за себе си действена роля в съдбата на Сандалат. И все пак… „Усетих ликуването ѝ. И когато превърна болката в мъст, говореше за престъпления, които не можех да откроя — може би дори престъплението на съдбата на Сандалат. Имаше нещо старо във всичко това, нещо пълно с древни рани и минали предателства.

Всички ние бяхме жестоко използвани.“

И тъй, с гнетяща неумолимост, мислите му се върнаха към онова усещане за безпомощност и погледът му отново се впи в широкия гръб на Каладън Бруд. „Глупави азатанаи. Играете си с нас и ние усещаме презрението ви. Но в деня, в който ни дойде до гуша от мъчението ви, ще познаете яростта на тайстите. Както джеларканите и форулканите.

Лорд Аномандър, не позволявайте на тези глупци да ви съблазнят.“

Вече бяха в тъмнина, погълнати от влиянието на Майка Тъма. Сляпа като безразличие беше тази странна вяра. Смътното, ефирно синкаво сияние на снега очертаваше призрачна пътека, приканваща ги в последната ивица гора преди околностите на Мъдрия град. Два, може би три дни до северната порта.

Ялад се върна.

— Сър, съгледвачите ни по фланговете докладват за птици.

— Птици?

— Много, много птици.

— Разстояние?

— Може би една трета левга, сър. Казват също, че в снега под дърветата има следи от преминаване на хора.

— В коя посока?

— Във всички посоки, сър.

— Вземи едно отделение и отбий встрани. Ще говоря с лорд Аномандър и ще дойда при вас.

Ялад кимна и се отдалечи. Айвис забърза напред.

— Милорд.

Аномандър и Каладън спряха и се обърнаха.

— Имало е убийство, лорд Аномандър — каза Айвис. — На изток, на една трета левга.

— Искаш да разследваш?

— Да, милорд.

— Ще дойда с теб.

Айвис се поколеба, после погледна назад към впряга.

— Нареди на останалите Домашни мечове да приготвят лагер, капитане — каза Аномандър, разгърна наметалото си и намести оръжейния си колан. — Защитен периметър и постове.

— Да, сър.

— Възможно е части на Легиона да събират храна, или може би гонят още Отрицатели — каза Аномандър и изгледа намръщено овъглените от пожар дървета от източната страна на пътя. Поколеба се, после се обърна към азатаная. — Бих предпочел да останеш тук, Висши зидарю.

— Както желаеш — отвърна с пръхтене Каладън. — Но кръвта по земята е замръзнала, а от телата, които ще намерите, нито едно не е останало живо.

— От колко време? — попита Аномандър.

— Дни вероятно.

— Наблюдавани ли сме?

— Интересен въпрос. Непосредствено не — никой не наблюдава от ония дървета.

— А иначе?

— Първи сине, ако усещаме немигащ поглед, отправен към нас във всеки от моментите ни, от началото до края, какво тогава бихме могли да променим?

Аномандър се намръщи.

— Най-добре ще е да имаме предвид такава публика, все едно дали съществува, или не.

— Защо?

— Твърдя, че такова наблюдение наистина съществува, нетрепващо и отвъд механизмите на заблудата, и че в усилието си да се преструваме ние му отдаваме уважение.

— И що за наблюдател би могло да е това?

— Самата история, Висши зидарю.

— Назоваваш един безразличен арбитър, подложен на злосторство по пътя му.

Аномандър не отвърна. Махна на Айвис и каза:

— Да вървим, капитане.

Тръгнаха към Ялад и чакащото отделение. Бойците бяха извадили оръжията си. В сумрака Айвис трудно можеше да различи лицата им.

— Сержант. Останете тук и се погрижете за лагера. Азатанаят предполага, че не сме в опасност, но все пак искам да сте бдителни. Постове и периметър.

— Слушам, сър. — Ялад махна на един Домашен меч да излезе пред строя. — Газан беше съгледвачът, който забеляза птиците, сър.

— Добри очи в тази вечна тъмнина — похвали Айвис младежа.

— Чух ги първо, сър. Но е странно как летят, без да се съобразяват с нощта.

— Имаш предвид, че се държат все едно, че е ден? — каза лорд Аномандър.

— Както е всъщност, милорд. Късен следобед.

— Може би Майка Тъма е благословила целия живот в своето царство с този съмнителен дар — подхвърли Айвис.

Газан ги поведе към гората.

„Очи, вперени в нас, наречени история или другояче, все пак могат да накарат кожата на човек да настръхне.“

— Милорд.

— Казвай, капитане. Виждам тревогата ти.

— Тези азатанаи сред нас… безпокоят ме.

— Моето подозрение, Айвис — заговори тихо Аномандър, — е, че винаги са били между нас. Невидими повечето пъти. Но в машинациите им сме подмятани и обръщани като заслепени глупци.

Тази идея потресе Айвис. Той се почеса по брадата, напипа ледени кристали под ноктите на пръстите си и плю на земята.

— Ще ми се да им го върнем, милорд, ако това, което казвате, е вярно.

— Е, ти ще им го върнеш, така или иначе — отвърна Аномандър с лека насмешка.

— Крепостта на господаря ми е в развалини — изръмжа Айвис. — Древно здание и наследствен дом, рухнал за една нощ. Нямаше ли друг начин да се справим с дъщерите? Огън и дим, събарянето на стени и такъв ураган от магия, че ми призлява от страх за бъдещето.

Аномандър въздъхна.

— Точно така, Айвис. Но не го ли провокирах аз? Вината е моя, капитане, и ще го заявя ясно на господаря ти.

— Пренебрегнахте заплахата, която представляваха Енви и Спайт.

— Както щеше да ни накара да направим всяка трезва преценка, Айвис. Каквато и да бе силата им, умовете им си останаха детски. Магията всъщност е придала нокти на импулсите им, урок, в който всички сме длъжни да се вслушаме, предвид детето у всеки от нас. Но честно казано, приятелю, очаквах обезсилване, смаляване на заплахата по по-цивилизован начин от това, което видяхме. — Поклати глава. — Беше жестока нощ и шокът от нея все още отеква.

— Магията, милорд, е лишена от всякаква изтънченост.

— Като всяка сила, владяна без задръжка. И тук, Айвис, ти забиваш ножа си право в сърцето на страха ми. Презирам използването на юмрук, когато милувка би послужила по-добре.

— Азатанаите го виждат другояче, милорд.

— Така изглежда. И все пак Т’рис само докосна, а виждаш сега последствията.

— Имаше дух, милорд, в огъня…

— Бруд ми каза за нея, да. Олар Етил, господарка на Бягащите псета.

— Азатанай.

— Да, азатанай.

— Тя предложи екстаза на унищожението, милорд.

— Като всяко същество от пламъци.

— И страст — добави Айвис. — Говорите за милувки, но ви казвам, вече живея с проклятието на една такава милувка.

Излязоха на поляна. Тихият грак на гарвани се спускаше от голите клони отвсякъде, а по разровения замръзнал сняг между тъмни купчини подскачаха тъмни петна. Студеният въздух вонеше на изпражнения.

Спряха в края на поляната и загледаха десетките трупове, почти всички разсъблечени до голо, замръзналата им плът почерняла, раните и зейналите по телата дупки накълвани и лъснали от скреж.

— Кожата им подвежда — каза Айвис. — Тези мъртъвци са лиосани.

— Бягащи лиосани, сър — добави Газан. — Ударени отзад, докато са бягали. Брадви и копия, и стрели.

— Отрицателите — промърмори някой от отделението. — Намерили са зъбите си.

— Или монасите най-сетне са се притекли на помощ на стадото си — каза Айвис. — И все пак… стрели. Нищо благородно в това.

Аномандър издиша на съсък облак пара, който се понесе като призрак над поляната.

— А благородниците, на които Легионът е верен, благородниците, избиващи селяни в горите, капитане?

— Престъпление, искащо…

— Престъпление ли? Така ли да разделим кръвта на ръцете си? Едната страна справедлива, другата — престъпна? Защо не вземем нож, с който да разграничим, и да срежем до причината с уверено око? Но ви казвам: няма да се позволи на неканения взор на историята да се отвърне, не и с думи на оправдание или с цинични увъртания. Запомнете това, което виждате тук, капитане, и се откажете от всякакви извинения. Един живот, защитаващ себе си, има право на всякакво средство, било то зъби или нокти, или стрели.

— Значи зверството ще бъде посрещнато със зверство ли, милорд? Колко бързо е пропадането ни до дивака!

Аномандър махна пренебрежително с ръка.

— По-добре погледнете с ясно око тази истина, сър, и вижте пропадането такова, каквото е. — Обърна се към Айвис, очите му пламтяха. — Ние познаваме войната пряко, и двамата. В убиването и касапницата дивачеството беше любовницата ни, стъпка след стъпка в неумолимото ни настъпление. Отричаш ли го?

— Каузата беше справедлива…

— Това задържа ли ръката ти, поне веднъж?

— Защо да я задържи, милорд?

— Наистина, защо ли? — Обърна се отново към труповете. — Защо ли, когато справедливостта служи на дивака? Защо, когато каузата оправдава престъплението? Оправдава? Освобождава по-скоро. Чудя се дали издигането на жреци сред нас не беше с единствената цел да благославят убийствата, които бихме извършили. Жреци, крале, пълководци, благородници. И, разбира се, офицери, и железният юмрук зад гърба им. — Обърна се рязко. — Тъй че благослови това поле. В отсъствието на жреци можем да оставим боговете вън от него. Благослови го такова, каквото е, Айвис, в един свят, където убиването не е престъпление.

Потресен, Айвис отстъпи назад.

— Милорд, давате повод за отчаяние.

— Аз го давам? В името на Бездната, Айвис. Аз само изваях думи, които да назоват онова, което предпочитаме да не назовем. Ако вестоносецът носи отчайваща новина, той ли е причината за нея?

И тръгна обратно към лагера им на пътя. Айвис махна на отделението си да го последва, изчака ги да се изнижат мълчаливо покрай него и след като погледът му се задържа за сетен път над поляната и за миг върху птиците, чакащи по дърветата, тръгна последен.

„Прекрачили сме различията. Той го каза. Поляната зад мен заявява същото. И ако в тези съсипани гори една богиня бавно се смъква върху ложе от колове, за това престъпление дори историята е сляпа.“

Заблуда е да си въобразиш, че една гора е пълна с толкова плячка, че да държи корема ти пълен. Дори ако няма вълци и рисове, които да смаляват броя им, сърните и лосовете може да измрат от глад през зимата.

Шаренас Анкаду вече разбираше целта зад сезонните ловни кампании на Отрицателите. Провизии трябваше да се събират, ями да се копаят, месо да се опуши или осоли, за да бъде заровено в ямите. В такъв свят, подчинен на сезоните, всяко отделно семейство се бореше за оцеляване и доколкото съществуваше съгласие между всички в него, това съгласие беше крехко и напрегнато.

Стоновете и спазмите на празния стомах не се утоляват от възгледи за благородство и достойнство. Оголването на суровата нужда не предлага нищо гордо. И все пак, спомни си тя с горчивина, често беше казвала, с някаква съзерцателна носталгия, за копнежа си за едни по-прости времена, когато чистотата е означавала пръсти, притиснати дълбоко в пръстта, или жестока гонитба на бягащ дивеч, сякаш самата ѝ кръв таеше спомен за предишни животи, всеки от които — образец на добродетел.

Но времето играеше номера с такива неща. Благородното лице с оцапаната му с червено уста, разранените длани с пръстта под начупените и нащърбени нокти, протритите кожи и опърпаните ризи, и мрачният строг поглед, толкова често бъркан с достойнство, не бяха от миналото, а съществуваха в крак с нея — между тези горски обитатели и отхвърлените в техните пещери в хълмовете.

Избиването им беше почти неизмеримо престъпление.

„Любими Кагамандра, вече разбирам смисъла на безсъвестното. Никакво побеляване на кожата не може да пречисти това, което сме направили тук.

И виж в какво сме ги превърнали сега, нашите страдащи ближни от леса. Щом благородството се скри в траурните им покривала, то времето за скръб е отминало.“

Движеше се между трупове. Виждаше лица, които разпознаваше, макар смъртта да отнемаше повечето от онова, което помнеше от тях. Повечето стрели бяха изтръгнати от раните, които бяха направили, макар тук-там да бе оставена счупена дръжка, захвърлена настрана, след като върхът на стрелата беше прибран. Отвъд падналите войници имаше други, догонени в бяг. Проправените от паническото им бягство пътеки се виждаха съвсем ясно.

Отрядът на Халид Бахан, привлечен тук от самата Шаренас.

„Тук има урок, моя любов, но урок, който няма да посмея да оглася. Все едно, по-добре извърни очи настрани, докато се превръщам в поредния гарван сред техния пир. Клъвване с железния клюн, малко плът, за да притъпи спазмите. А по клоните лъскави черни очи гледат замислено новия си съперник.“

Чу някакъв звук и се обърна.

Бяха се приближили тихо и стояха на по-малко от двайсет крачки от нея. Непознати. Шаренас ги изгледа.

Ха, изобщо не бяха непознати.

— Грип Галас — каза тя и гласът ѝ излезе дрезгав след толкова мълчание. — Бракът втръсна, така ли? Жената до теб е достатъчно мила на вид, но тя вместо Хиш Тула? Старостта ти е взела зрението заедно с ума.

— Шаренас Анкаду?

— Защо се съмняваш кой стои пред теб? Не посетих ли зимното ви гнездо? Не се ли свивах разтреперана под кожите в онази незатоплена килия, която наричате гостна стая?

Жената се намръщи.

— Щом се запалеше огънят, се стопляше достатъчно бързо.

Шаренас присви очи към нея.

— А, да. Ти значи. — Махна с ножа към телата наоколо. — Търсите стари приятели може би?

— И да е така, по съвсем различна причина от твоята, изглежда — каза Грип Галас.

— Гората е недружелюбна.

— И вярвам, че е недружелюбна от доста време, Шаренас Анкаду.

— Аз съм дезертьор. Убиец на мои другари офицери и немалко от тези войници и съгледвачи. Те ме преследваха.

— Това беше битка, не засада — каза жената.

— Вдовци, без нищо да губят, но вкусът на кръв на езика изкушава към повторен удар.

— За тях или за теб?

Шаренас се усмихна.

— Пелк. От персонала на Урусандер някога. Не беше от словоохотливите.

— Пращането на войници на бой не иска много говорене, както добре знаете, капитане.

— Беше обучаващ офицер. Учител по оръжия.

— Правех каквото трябваше да се прави, за да се получи армия, капитане. — Пелк се приближи и погледът ѝ обходи замръзналите сгърчени тела в снега. — Правех сираци от всички вас, а след това ви показвах циците на единствената останала кучка, а нейното име е Война.

Думите смразиха Шаренас — първото ѝ истинско усещане за студ, сякаш от седмици вече.

— Не съм решила за вас двамата, тъй че не се приближавай повече, Пелк. Предупреждавам те, вече съм магьосница.

— Пиклива — сряза я Пелк. — Изглеждаш примряла от глад. Мръсна си и вониш.

— Тези тук — каза Грип Галас. — Те те преследваха? Чия част?

— Халид Бахан. Ако не е умрял, трябва да умре. — Шаренас помълча, после добави: — Щях да съм ги изклала всички в проклетите им палатки, но стигнах до Естала и некадърния ѝ съпруг. И Серап Исгин. Преди да ми свърши времето.

— И кой ти възложи тази задача, капитане?

Шаренас изгледа мрачното лице на Пелк, озадачена от въпроса ѝ.

— Урусандер.

— По негова заповед?

— Поради пълната му безполезност.

— А тези?

— Отрицатели, Пелк. Това поне трябва да е очевидно. — Усмихна се, по-точно се озъби на Грип Галас. — Скъпоценните войници на Легиона, толкова чудесно обучени и наточени от Старши по оръжията Пелк тук, избити като животни.

— Имаме храна, капитане — каза Грип Галас.

— И аз имам.

— Тогава изборът е твой — каза той. — Пируваш тук или се връщаш към цивилизацията.

Смехът ѝ изби в кикот и тя разпери ръце да обхване бойното поле.

— Да! Тази цивилизация! Съблечете ме, изкъпете ме, облечете ме и се погрижете за токите на колана и каишките на бронята ми, и какво, мога да тръгна в крак с вас. Не сирак повече, така ли, Пелк?

— По-добре онова, отколкото това, капитане. Или вече ти е харесало тайсткото?

— А на вас? О, знам, моето престъпление тук е липсата на изтънченост. Не, вземете си издутите си кореми и ме оставете на мира, и двамата. Не ме интересува що за мисия ви е домъкнала в тази гора, а и Отрицателите няма да си правят труда да питат. Изчакайте поздрава на стрелите им, но си спестете стъписаните погледи за тях, не за мен.

Наведе се и отряза голямо парче замръзнало месо от бедрото на една жена.

От дърветата гарваните заграчиха гневно.

Грип Галас махна с ръка и поведе Пелк наляво, на запад. Пътят в онази посока не беше далеко. Може би смятаха, че е по-безопасно по него.

„Е, моя любов, ще им призная това: не е по-безопасно, но определено е по-цивилизовано в преминаването. Напред-назад по ужасно важни дела. Достатъчно важност, за да отклони полета на една стрела? Ще видим, предполагам. Скъпи мой, достигнала съм такова благородно състояние, че дори достойнството е с вкус на сурово месо.“

Доволна от храната, която държеше в лявата си ръка, тръгна в другата посока.

— Бъдещето ли видяхме, Пелк? — въздъхна Грип.

— Тук има урок — отвърна тя. Вървяха сред почернелите стволове на дърветата.

— И той е?

— Лицето на бъдещето, сър, не е по-различно от лицето на миналото. Дивачеството е нокти, впити в собствената ти опашка, и измъкване няма. Обкръжени сме, без изход.

— Цивилизацията, разбира се, може да ни предложи нещо повече.

Тя поклати глава.

— Мирът е поет дъх; войната — ревът на издишването му.

— Хрумна ми нещо — каза Грип Галас след няколко скърцащи стъпки в снега. — Може би дори Андарист няма да се задържи дълго в изолацията си.

Тя като че ли помисли над това, преди да каже:

— Ние търсим брат му, сър, и ще го подканим да се върне с нас до имението. Подозирате, че Андарист няма да е там?

— Просто… чувство.

Пелк отново помълча десетина крачки.

— А къде тогава да насочим лорд Аномандър?

— По течението може би.

— И къде ще ни отнесе този порой?

Грип Галас въздъхна.

— Към Карканас. И бойно поле.

Беше се съвсем стъмнило, когато наближиха пътя и видяха светлина от огън. Грип Галас вдигна ръка над очите си и огледа далечния лагер.

— Карета и фургони — каза Пелк. — Много войници.

— Домашни мечове според мен — отвърна Грип.

Продължиха. Още десетина крачки и пред тях се надигнаха две фигури, насочили копия.

— Само двамата сме — каза Грип. — Униформата ви е Дракони… с вас ли е капитан Айвис?

Двамата Домашни мечове се оказаха жени. Едната каза:

— Не приличате на Отрицатели. Кои и какви сте?

— Аз съм Грип Галас, а с мен е порталният сержант на дом Тула Пелк. Познавам капитана ви…

— И аз те познавам — каза другата жена, наведе копието си и се приближи. — Бих се при Фант.

Грип кимна и пристъпи напред.

Придружени от Домашния меч, която се беше била при Фант, отидоха в лагера от двете страни на пътя. За Грип беше ясно, че целият отряд Домашни мечове на Драконите е тук, което значеше, че крепостта е изоставена, а провизиите във фургоните, както и каретата с тях, издаваха, че домакинството е тръгнало с войниците. Изводите от това го притесниха.

— Сър. — Пелк посочи фигурите до един от огньовете. — Търсенето приключи.

И ето че Грип Галас видя стария си господар в компанията на капитан Айвис и една грамадна плещеста фигура, загърната в кожи. Светлината на огъня играеше по тримата игра на бляскащ метал и лъскава кожа. Някъде откъм впряга на каретата се чу плач на бебе.

Очите на лорд Аномандър се впиха в Грип, щом той се приближи.

— Грип? Защо си тук?

— Милорд. Търсех ви.

Намръщен, Аномандър погледна може би Айвис, а може би другия мъж — Грип не можеше да е сигурен кого точно, — а след това излезе от светлия кръг.

— Ела с мен, приятелю.

Отдалечиха се от огъня, а Пелк пристъпи напред, за да поздрави капитан Айвис.

— Усещам, че топлината по мен вече угасва — каза Аномандър. — Тъй че на юг, по пътя. Отвъд тази цивилизована черупка може би ще намерим познатите звезди над нас. Достатъчно, за да ми спомнят отдавна отминали нощи.

— Милорд, простете ми…

— Да — прекъсна го рязко Аномандър, — опрощението се бута напред, настоява за милост, както винаги. Не си със съпругата си. Не си се отдръпнал в онова убежище на любов, така добре оградено с високи стени и пазещо от всички несгоди.

— Добре се бяхме оттеглили, милорд, подсигурени за зимата и спокойни. Но изолацията ни не се оказа пълна. Пратеници от лорд Урусандер. Собственият ви капитан Келарас. И, милорд, още един.

— И кой от тези те прати при мен, тъй нехаен за минали дарове?

— Келарас, милорд, в отчаянието си, дойде с вест от Карканас. Капитан Шаренас Анкаду също, с предупреждения за предстоящия поход на Легиона. А другият… — Грип се поколеба. — Милорд, Андарист дойде при нас, да потърси самотата на затънтеното ни имение.

Аномандър не каза нищо.

Вървяха по замръзналата лапавица на пътя. Светлините от лагерните огньове вече бяха далече зад тях.

След малко Грип заговори отново:

— Вашият брат, Силхас, изпрати Празек и Датенар до легиона Хуст, в помощ на Галар Барас, макар да съм сигурен, че командир Торас Редоун накрая ще отстъпи и ще поеме командването навреме за похода на Легиона към Карканас. Тъй или иначе, можем да предположим, че вече са започнали този поход. Вашите Домашни мечове ви чакат в Цитаделата.

Аномандър вдигна ръка да го прекъсне.

— Достатъчно добре съм осведомен за проблемите, засягащи Карканас.

— За Празек и Датенар лорд Силхас има ли благословията ви, милорд.

— Брат ми решава сам. В мое отсъствие той е свободен да преценява какво е необходимо да се направи.

— А Андарист? Милорд, знаехте ли, че той ни е намерил?

— Не конкретно, Грип, но пък кой го взе в прегръдката си в най-мрачния му момент? Хиш Тула… ах, Грип Галас, какво си направил, защо я остави?

— Вие сте нужен, милорд. Освен ако не сте решили да позволите Урусандер да завземе Карканас без съпротива.

— Оръжието ми е отказано, Грип. От самата Майка Тъма.

— Милорд? Значи ще се предадете?

Стъпките на Аномандър се забавиха и той вдигна глава и огледа звездната шир.

— Капитан Айвис ме моли да поема командването на неговите Домашни мечове. Неговият лорд е по-зле и от призрак, но сянката му, изглежда, терзае всеки от нас. Триумфът на Урусандер ще доведе до свалянето на Драконъс, може би дори ще бъде пратен в изгнание. Най-малкото — самоналожено изгнание.

— Искате да върнете Айвис на господаря му ли, милорд? И крепостта Дракони да бъде напълно изоставена?

— Драконъс е приятел — отвърна Аномандър.

— Жена ми се страхува от неговата преданост.

— Страхува се от измяната на благородните си родственици.

— Точно така, милорд.

— Кажи ми, Грип Галас, как мислиш? В случай че го помоля, дали лорд Драконъс би задържал силите си в резерва?

Грип Галас погледна на юг по пътя. Имаше скреж в самия въздух, блещукаше като сипещата се прах на разбити звезди. В тази нощ, както беше студено сега, лесно можеше да си представи как небето се пропуква с грохот, как мракът се спуска, буря, която да завладее света.

— Не бих уязвил гордостта на този мъж.

Аномандър мълчеше, все така загледан към звездите.

Грип Галас се покашля.

— Милорд, как знаете за Карканас? Освен ако наскоро не сте се връщали там…

— Висшият зидар познава трепета на замръзналата земя под краката ни. По-важното, близък е с Гризин Фарл. Тези азатанаи вървят по собствените си пътища на магията, изглежда. Все едно, всеки въпрос, който помисля да задам, веднага получава отговор.

— И все пак… не този, който засяга Андарист?

Аномандър се намръщи.

— Въпрос, който предпочетох да не задам.

„Но… защо?“

— Грип Галас, твоето отхвърляне на дара ми разбива сърцето ми. Но дори в това, как не мога да видя наранената си гордост? Лицата на приятел и на враг, изглежда, ни предлагат огледало на нашето собствено, всяко в своето време, всяко в своето място. Не трябва ли да признаем тези подобия и така да намерим смирение срещу своята праведност? Колко войни трябва да водим, преди изобщо да извадим оръжие? Отговорът, мисля си сега, е безброй.

— Майка Тъма няма да иска да види любовника си откъснат от прегръдката ѝ, милорд.

— Не бих го и помислил, Грип Галас.

— Тогава ще се опълчим ли на Урусандер?

— Грип Галас, къде е съпругата ти?

— В западната си крепост, милорд, където събира благородниците. Кълне се, че те ще застанат с вас. И с легиона Хуст…

— Не вярвай много на Хуст — каза Аномандър. — Каторжниците нямат причина за лоялност. Да бях сред тях, щях да съм готов с проклятие за мига на нуждата ни и за всеки вой на моя меч щях да покажа упорство, докато самото желязо се пръсне. Не, стари приятелю, ако те ще имат своя миг, сплотени в целостта си, той ще гори с такъв отказ, че ще разкъса душите ни.

— Тогава, милорд, очаква ни гибелна битка.

Стояха смълчани. Звездите гледаха немигащи отгоре.

— Крепостта Дракони е една изгоряла развалина — каза Аномандър. — Унищожена от магия, по моя подкана. Грип, тази новооткрита магия докоснала ли те е?

— Не, милорд, и съм благодарен за това.

— Боя се, че трябва някой ден да я потърся и да си я присвоя. Пореден щит, поредна броня.

— Но още не.

Аномандър сви рамене.

— Нито склонност, нито наклонност ме намират, уви.

— Човек би помислил, милорд, че като благослов, подобаващ за Първия син на Тъмата, малко магическа сила би била задължителна.

— Когато титлата се оказва по-малко дар, отколкото проклятие, напълно съм облекчен, че нищо не я съпътства.

— Как ще ѝ се противопоставим? На бойното поле, когато Хун Раал развихри магическите си изкуства?

Аномандър го погледна.

— Придружава ме азатанай. С една-единствена цел, обвързан с клетва. Все още не е възнаградил нито мен, нито търпението ми.

Подозрение прониза Грип Галас и той се намръщи.

— Какво сполетя крепостта Дракони?

Аномандър си пое дъх, все едно да отговори, но погледът му отново се върна към звездите и той въздъхна, дълго и уморено.

— Значи вече наистина ще се наложи да помоля Висшия зидар да поеме поредното бреме на плещите си. Той всъщност ме предупреди: магията му никак не е деликатна, бъде ли развихрена в пълна ярост.

— Само по тази причина, милорд, се радвам, че не знам нищо за тези неща.

— Сдържаност смекчава азатаная, и с основание, както казваш. Но го придумах и видях силата му пробудена. — Помълча, после продължи: — Ако такова нещо е достъпно за Хун Раал, боя се, че при срещата на двете ни армии ще паднем покосени като жито от сърп.

— И все пак азатанаят е избрал да застане на вашата страна, милорд. Обвързан с клетва, казахте.

— Предлага ми край на тази гражданска война.

— С благоразумни думи ли, милорд, или с преднамерено унищожение?

— Мисля, че още не е решил.

Нощният мраз вече бе стигнал до костите на Грип. Той потръпна и придърпа наметалото около раменете си.

— Дръжте го в обхвата на меча си тогава.

— Грип Галас, ти няма да участваш в тази битка.

— Милорд…

— Трябва ли да ти заповядам отново?

— Жена ми ще е там, начело на Домашните си мечове.

— Разубеди я.

Объркан, Грип замълча.

— Чичо ѝ е чудесен командир — каза Аномандър. — Отведи я, Грип. Оттеглете се и двамата.

— Тя никога няма да ви прости — прошепна Грип. „И аз също.“ След като Аномандър не каза нищо, Грип се наруга наум. „Разбира се, че той знае това. И приема сделката, за да ни опази живи.“

Без да кажат нищо повече, тръгнаха обратно към лагера.

Азатанаят стана и се отдалечи, може би отиваше да спи. Пелк погледна Айвис, после се наведе и протегна ръце към огъня.

— Избра да не се върнеш в Легиона — подхвърли Айвис.

— Така излиза — отвърна тя.

— Спести си погрома срещу Отрицателите.

— Да.

— Отрицателите са започнали да отвръщат.

Тя само кимна.

— Пелк?

— Свърши се, Айвис. Беше чудесно време, със злочестина отвсякъде, а нашият личен остров ни даде убежище. Но бурите отмитат пясъка. Както нашата блажена идилия. Не съжалявам.

— Аз съжалявам — каза тихо той. — Затова, че обърнах гръб. Че бях толкова глупав да помисля, че това не означава много. Време далече от боя и лудостта. Онези проклети форулкани, които все дърдореха за справедливост, докато кръвта им изтичаше на земята. Когато те оставих, оставих нещо зад себе си. — Замълча. — Когато се върнах да го потърся… — Поклати глава. — Загуба, която никога няма да се възстанови, никога няма да се поправи.

Пелк го изгледа.

— Разбито сърце, Айвис. Може да се изцери, но белегът остава и това, което най-много ти липсва, е как е било преди да се разбие, когато сърцето е било цяло. Тъй че да, не можеш да го върнеш.

— Тогава ти замина и едва не умря.

— Бях непредпазлива. Наранените го правят понякога.

Айвис покри лицето си с ръце.

Тя помисли да посегне към него, просто допир, да отпусне леко ръката си на рамото му. Но само доближи ръцете си към мигащите пламъци и силната топлина.

— По-добре забрави всичко това. Отдавна беше. Ти не беше единственият глупак, знаеш го.

Той я погледна със зачервени очи.

— А сега?

— Намерила съм друг.

— Аха.

— Келарас.

— Да… Добър човек. Доблестен.

— Ти?

— Не. Никоя. Е… не. Винаги съм търсил по-високо от положението си. Моят личен танц с неизбежното разочарование. Някоя, която е недостижима, която остава завинаги чиста, неопетнена.

Тя го изгледа строго.

— Ти си тъп шибан глупак, Айвис.

Той се сепна, все едно го беше зашлевила.

Пелк продължи:

— Накрая се озовах на служба при лейди Хиш Тула. Видях я как се пресегна надолу към Грип Галас, ако трябва да мислиш за това така. Родословия, ранг и положение, и какво ли не. Всичко това са глупости. Намираш човек, който пълни сърцето ти, запълва всички пукнатини и спира всяко кървене, в Бездната да върви положението, Айвис. Но виж, разбирам те много добре. Това е оправданието ти да не правиш нищо.

— Не мога. Тя е заложница, оставена под опеката ми.

— За колко още? Или, ако не можеш да чакаш, можеш да се оттеглиш от пълномощията си с дом Дракони.

Той я погледна с тъжните си очи.

Тя сви рамене, бръкна в пътната си торба и извади бутилка.

— Междувременно, стари мой любовнико, да пием против нощта и да си спомним други нощи, отпреди много време, когато нямахме нищо и имахме всичко, когато разбирахме всичко и не разбирахме едно шибано нещо. Да пием, Айвис, за потъналите острови на младостта ни.

Той ѝ отвърна с гримаса, а след това посегна за бутилката. Устата му се изкриви в горчива усмивка.

— Виждам, мержелеещи се пред нас, плитчините на отминали съжаления.

— Аз не. Не съжалявам за нищо. Нито дори че не умрях.

— Толкова лошо ли те нараних?

— Толкова, колкото аз теб, обзалагам се, макар че едва сега го разбирам.

— Мислеше, че съм безразличен?

— Мислех, че си мъж.

— Аз… О, Бездната да ме вземе, Пелк.

— Пий.

Той вдигна бутилката.

— За глупаците.

Тя го погледна, после взе бутилката и също я надигна.

— За всички глупаци, които са се почувствали все едно, че умират, но не са умрели.

Видя как усмивката му се преобрази, видя любовта, все още жива в нея, и за първи път от десетилетия се почувства в мир. „Точно както казвам винаги: сърцето изобщо не е там, където си мислиш, че е. Но въпреки това умее да чака, когато няма нищо друго освен чакането.“

— Размишлявал съм — заговори хирург Прок. — За естеството на отхранването. Свързано с новороденото.

Вренек присви очи към мъжа, към ъгловатото му лице, осветено от пламъците на огъня, към хлътналите му изпити страни, и помисли за ваянията, които бе виждал в горите, по стволовете на дървета. Отрицателите имаха навик да правят лица в дърветата, често в края на горите, близо до разчистената земя и засадени поля. Майка му му беше казвала, че било за да плашат чужденците и да ги предупреждават да не изсичат твърде много дървета. Но Вренек никога не се беше плашил от онези образи. И не мислеше, че са предупреждения. Не виждаше в тях нищо друго освен болка.

— Всяка акушерка би го казала съвсем просто — продължи Прок, насочил вниманието си привидно към Сорка: отбягваше да поглежда лейди Сандалат, която държеше повитото си бебе, но без да му обръща никакво внимание — беше впила очи в пламъците. — Майчиното мляко над всичко друго, разбира се. И гушкане, и ласки. Децата, които не ги гушкат, се съсухрят духом и често умират. Или по-късно в живота изпитват необлекчими нужди, като жажда, която не може да се утоли.

— Аз я гушкам — каза Вренек. — И я галя по косата.

Прок кимна.

— Но майчиното докосване, млади Вренек, е това, което дава най-голямата храна. — Замълча, взе дърва и ги добави в огъня. Разхвърчаха се искри. — Няма ли ги тези естествени неща, какво друго отхранване е възможно за едно новородено? Човек би отговорил: никакво. Да, никакво.

— Гушни я тогава ти, Прок! — сопна се Сандалат. — И няма да намериш гладнишка хилавост в ревовете ѝ!

— Няма нужда, милейди. Очите на един лечител правят първия преглед, още преди да посегне ръка. Тъй че трябва да разбием загадката. Свръхестествени сили има тук…

— Каква изумителна диагноза! — изсумтя Сандалат.

Прок направи гримаса, но продължи:

— Не просто в зачеването — трябва да предположим, след като ни липсват всякакви подробности, — но също така и в самото дете.

— Тя има само едно предназначение — каза Сандалат. — Да защити брат си. Все още не може да го прави. И го знае. Затова бърза да порасте.

— Съмнявам се, че има воля зад…

— Има, Прок. Моята!

— Значи я захранвате с нещо невидимо, милейди?

Лицето на Сандалат сияеше в отразените пламъци. Странна усмивка пробяга по устните ѝ.

— Майка щеше да разбере. Правим ги такива, каквито имаме нужда да са.

— Говорите за думи, поднесени в бъдещи години, милейди.

— Говоря за волята си, сър. Говоря за нуждата като сила, което вие явно не схващате.

— Нуждата… като сила. — Прок се намръщи към пламъците. — Наистина, думите ви ме озадачават. Самото понятие за нужда намеква за слабост, милейди. Къде в нея намирате сила?

— Майка ми ми го отне. Изпрати го в Карканас. Това беше грешно. Грешно беше също така да прати мен в дома Дракони, да ме направи отново заложница.

— В такъв случай бих оспорил стойността на съвета ѝ по въпроси за родителството.

— Ще намеря Орфантал. И ще го направя така, както искам. Никой не може да ме спре. Дори и Корлат.

Разговорът измъчваше душата на Вренек, макар той да не можеше да намери никаква причина за това, което изпитваше. Нещо гореше жарко в лейди Сандалат, но той не беше сигурен дали е любов или нежност. Не беше сигурен дали изобщо е добро нещо.

— Детето расте прекалено бързо — каза Прок. — По неестествен начин. Магия захранва Корлат, крайно тревожно заключение. Тя само първата такава рожба ли е?

— Един демон ѝ даде детето — каза Сорка. — Поставяте начало на неприятна тенденция.

— Милейди — настоя Прок, — животът сам по себе си е бреме. Вашата дъщеря има своите нужди. Братът, който бихте искали тя да защитава, няма да го приеме така. Всъщност вероятно тъкмо той ще защитава Корлат.

— Няма. Той е, който е важен. Когото аз избрах.

— Дадено ли е било на Корлат позволение да избере вас, милейди? Или начина на зачеването? Семето на баща ѝ? Колко тежести трябва да бъде накарана тя да понесе?

— Само една. Тя ще е бранителката на сина ми.

Вренек помисли за каляската, когато държеше бебето и гледаше съвършеното му личице и блестящите му очи. Не бе видял никакви тежести там. „Не, те са онова, което носим всички ние, ако ще заселим нейния свят. Страхът на майка ми от гората, страхът ѝ, че е сама, страхът ѝ, че аз ще умра някъде, без тя изобщо да разбере. Дори страхът ѝ от Джиния и че аз ще се оженя за нея и ще си отидем. Ние носим тези неща. Тези страхове.

И както Сандалат каза, тези страхове са нужди, и заедно имат сила.

Но аз се отвърнах. Направих каквото трябваше да направя. Поех различно бреме. Бремето на разочароването на хора. Нуждите могат да дърпат, но могат и да тласкат.

Ще намеря Орфантал. Ще обясня някои неща. Ще го накарам да обещае да се отвърне от майка си. Далече от нея и право към Корлат. Бъди брат, ще му кажа. По-големият брат. Хвани ръката ѝ и не позволявай на майка ви да ви раздели.

Никога. Да, ще го направя. В Цитаделата. А после ще отида и ще потърся лошите войници. Ще ги убия и после ще се върна у дома, при Джиния. Ще смъкна тежестите на майка ми — не всички, просто онези, за които мога да направя нещо.“

— Всички, изглежда, забравяте — каза Сандалат. — Онзи демон. Той ме избра. Не теб, Сорка, или някоя друга жена. Мен.

Толкова тихи бяха думите на Прок, че само Вренек ги чу:

— Бездната да ме вземе…

Сукул Анкаду намери Рансепт в едно преддверие близо до слугинския коридор. Беше наредил люспестата си броня, наколенниците, налакътниците и шлема, с все още огънатия му носов предпазител. Оръжията също беше наредил на пода: боздуган, къс меч и кама, която приличаше на шип. Кръгъл щит в стил, неизползван от цяло поколение, и малък щит и малка брадва допълваха снаряжението му.

Беше се навел и оглеждаше токите и каишките. Дъхът му бе шумен и влажен.

Сукул се подпря на стената и го изгледа.

— Изоставяш ме. Кой ще остане? Само Скилд, заради куция му крак, и слугините.

— Скилд ще продължи да те обучава — отвърна Рансепт.

— А ти какво обучение имаше?

— Малко.

— Научавам повече, докато се мотая в краката на хората на събиранията, отколкото съм научила от години уроци със Скилд.

Той помълча малко, докато оглеждаше кожената обвивка на дръжката на боздугана. А после каза:

— Нужен е превъзходен ум, за да приеме цинизма, и нямам предвид превъзходен в добрия смисъл.

— А какво имаш предвид?

— Убеден в собствената си гениалност, зареян над топлия въздух на собствените си уверености, много от които са заблуждаващи.

Сукул изсумтя и отпи от бокала, който вече носеше навсякъде.

— Противникът на това, кастелане, неизменно привежда чувство за реализъм в защита на една цинична външност.

— Цинизмът е гласът на зле прикритото отчаяние, милейди. Реалността, която циникът прикрива, е неговата или нейната собствена. Удобно, не бихте ли казали?

— Повече ми харесваше, когато само мънкаше.

— А аз теб, когато блясъкът на бузите ти беше благодатта на младостта.

— Пак същото, така ли? Кажи ми, онази жена, Секароу, свири ли изобщо на онзи музикален инструмент… как се казваше? Онова илтри?

— За щастие не. — Изправи се бавно и тромаво и се хвана за кръста.

— Настоявах за оставането ти тук, Рансепт. Ти си твърде стар за битка. Но лейди Хиш Тула каза, че ти сам ще си решиш. Не съм съгласна. Тя трябва да реши. Ще говоря пак с нея.

— Бих предпочел да не го правиш — отвърна Рансепт. Вдигна подплатената ризница и се напъха в нея, дишаше хрипливо и шумно.

— Те ще използват магия.

— Така очаквам, да.

— Бронята няма да ти помогне изобщо.

— Вероятно няма.

— И ще умреш.

— Ще се постарая да го избегна, милейди. Не е ли време за уроците ви? Идете и повишете настроението на Скилд поне веднъж.

Тя остави бокала на перваза.

— Онова там трябва да се стегне отзад.

— Повикайте слугиня.

— Не, аз съм тук и аз ще го направя.

Той се наведе, а тя се премести зад широкия му уродлив гръб. Дръпна шнуровете, после внезапно ги пусна и го прегърна.

— Не отивай — помоли го и сълзи бликнаха от очите ѝ.

Той докосна едната ѝ ръка с плах жест.

— Милейди… Сукул, всичко ще е добре. Обещавам.

— Не можеш!

— Ще се върна.

— Не съм дете! Домашните мечове не могат да издържат дълго срещу легиона на Урусандер!

— Имаме Хуст…

— Никой няма Хуст!

— Милейди. Нещо, което не сте открили. Нещо, което, изглежда, никой не е открил.

— Какво?

— Мечовете Хуст. Бронята Хуст. Какъв отговор ще дадат срещу магия?

Бавно, нежно, свали ръцете ѝ, а след това се обърна към нея. Грубите му длани се отпуснаха на раменете ѝ.

Тя го погледна през сълзи.

— Какво… какво имаш предвид?

— Знам само малко за желязото Хуст, милейди, но знам за гнева в тези мечове, а вече, може би, и в броните. Вярвам, че тайстите притежават магия вече от доста време, много по-дълго, отколкото биха повярвали повечето хора. Има нещо стихийно в тези оръжия, в това желязо.

Тя се отдръпна и поклати глава.

— Всичките им законни собственици са мъртви, Рансепт. Сега ги носят престъпници!

— Да. И какво ще произтече от това?

— Вярата ти е неуместна.

Той сви рамене.

— Милейди, отслужил съм си времето в рудниците — престъпник, както казахте.

„Какво?“

Усмивката му беше ужасна за гледане.

— Мислите ли, че това прекършено тяло е същото, в което съм се родил? Бях водещ каменотрошач. Пет години в тунелите.

— Какво си направил?

— Бях крадец.

— Знае ли лейди Хиш Тула за това?

— Разбира се.

— И въпреки това… те е направила кастелан!

— Не веднага. Трябваше да заслужа доверието ѝ, разбира се. Е, доверието на майка ѝ по-точно. Всичко това беше отдавна.

— Не искам да отиваш.

Той кимна.

— Знам.

— А знаеш ли колко много те мразя точно сега?

— Знам.

— Но е обратното на омраза.

— Предполагам, милейди.

— Не давай да те убият.

— Няма. Е, можете ли да затегнете тези шнурове? Но не прекалено силно. Като размахвам боздугана, на мускулите ми им трябва място.

Обърна се отново и се наведе. Тя погледна широкия му гръб, грамадните издутини от странни мускули, толкова неравни, като възли по дървесен ствол.

— Рансепт — попита, щом пристъпи напред, — на колко години беше, когато те вкараха в рудниците?

— На единайсет. Излязох на шестнайсет.

— Водещ каменотрошач… така ли каза? Направили са те такъв на единайсет?

— Не. Трябваше да заслужа и това. Но бях едро момче дори тогава.

— Какво открадна?

— Храна.

— Рансепт. — Тя дръпна шнуровете, опита да ги стегне и да ги върже.

— Да, милейди?

— Нашата цивилизация е жестока, нали?

— Не по-жестока от повечето.

Тя се намръщи.

— Това звучи… цинично.

Той не отвърна.

Работеха мълчаливо, за да подготвят Рансепт за поход и война. През цялото време Сукул Анкаду водеше война със себе си, срещу отчаянието, което заплашваше да я смаже.

Но когато най-сетне приключиха, той вдигна ръка и опря пръст на бузата ѝ.

— Мисля за вас, милейди, не като за заложница, а като за дъщеря. Знам, нахален съм.

Онемяла, тя поклати глава и усети как отчаянието ѝ се отнесе — като от порой.

21.

— Порядките на тайстите объркват — каза Хатарас Рейз, щом смъкна тежките кожи от бедерини — слънчевата светлина пълзеше през високите облаци — и остана гола от бедрата нагоре.

Листар извърна очи. Мъчеше се да надвие непрестанния студ. Водеше и трите коня, тъй като двете Гадателки на кости отказаха да яздят, въпреки че оглеждаха често животните и прокарваха боядисаните си в червено ръце по гладките им кожи. Беше им навик, както бе разбрал Листар, това безкрайно докосване, погалване, дланите върху плътта. Повечето нощи двете жени от Бягащите псета си го правеха една на друга. Още по-смущаващото беше, че като че ли бяха безразлични към студа.

В отговор на наблюдението на Хатарас Листар сви рамене.

— Престъпленията трябва да се наказват, Гадателко на кости.

— Всичката тази работа — каза по-младата от двете жени, Вастала Тремблър. — Запали огън зиме. Срещу камъка. После студена вода. Камъкът се пука и може да се правят сечива.

— Но виждаш ли тези оръжия, които нося, Вастала? Те са желязо. Скалата трябва да се натроши и след това да се разтопи. Не знам подробностите. Аз само мъкнех натрошеното навън от ямите.

— Като наказание — каза Хатарас.

— Да.

— За желязо, което използват всички тайсти.

— Да.

— И намират удоволствие в това.

Той въздъхна.

— Просто такива са ни порядките, Гадателко на кости. Както вашите са различни от нашите.

Вастала Тремблър беше стегнала на вързоп всичките си кожи и ги носеше на рамо. Имаше кожени мокасини и нищо друго по себе си, освен един обсидианов нож, вързан на каишка на шията ѝ.

— Аите стават неспокойни.

Листар се намръщи и се огледа за огромните вълци, но хълмистата равнина с наветите преспи сняг изгледаше пуста. Сякаш в потвърждение на името им, Бягащите псета имаха компания навсякъде, където пътуваха. На два пъти след тръгването им от лагера Листар беше видял по няколко от огромните зверове, тичащи успоредно на тях в далечината. Но последният път беше преди три или четири дни. Беше решил, че са си отишли.

— Какво ги е направило неспокойни? — „И по-важното, как изобщо го знаеш?“

— Чудят се — отвърна Вастала — кога е време да ядат кон. Както и ние.

— Ние не гладуваме, нали?

— Прясно месо е по-добре. — Вдигна едната си червена ръка и направи странен, объркващ жест.

На стъпка зад нея Хатарас се изсмя.

— Вземи го, глупачко.

— Наказан мъж — заговори Вастала до него. — Би ли искал да легнеш с мен тази нощ? Това е привилегия. Гадателките на кости могат да имат всеки.

— Аз ще го взема другата нощ — каза Хатарас. — Твърде много чакане. Той ни мисли за грозни, но в тъмното ще усети красотата ни.

— Не съм ви казал за престъплението си — каза Листар и се отдръпна от Вастала. — Няма да искате да имате нищо общо с мен. Имах жена. Убих я.

— Не, не си — отвърна Вастала и се приближи отново.

— Нищо не знаете за това!

— Никога не си отнемал живот.

Хатарас зад тях изсумтя.

— Насекоми. Въшки. Мухи.

Вастала я изгледа ядосано.

— Тайстки живот. Знаеш това. Нищо не го петни.

— Мишки, паяци, риба.

Вастала се извъртя мигновено и се хвърли към Хатарас. Двете паднаха на земята, дращеха и ръмжаха, хапеха се и ритаха.

Листар спря. Конете се струпаха нервно около него. Той присви очи на север, изчаквайки свадата да стигне до изтощения си, пълен със секс завършек. Не беше първият бой между тези жени. Не можеше да си спомни какво ги беше настроило една срещу друга първия път, но ги беше зяпнал разтревожен, а после озадачен, щом злобното счепкване скоро намери зърна и рошавата туфа между краката им, а не много след това боренето стана ритмично, със стонове и пъшкане вместо ръмжене, и тогава той беше извърнал очи, с пламнало лице.

Тези бяха жените, които придружаваше до легиона Хуст, жените, които трябваше да придадат форма на ритуал на някакъв вид опрощение. Извън нищожната вероятност за успех Листар беше притеснен от такива идеи за опрощаване. Някои неща не заслужаваха онова, което търсеха капитаните Празек и Датенар.

Знаеше, че Ранси е била убийцата в лагера. Беше очаквал ножа ѝ и щеше да го е приел с охота. Но тя само беше кръжила около него, докато очакването не остави дупки, парещи в корема му. А след това го бяха отпратили в дивите планини на юг, сякаш не беше имало и мисъл да бяга, да избяга от всичко, което беше.

Жените вече се сношаваха, както го правят жените, всяка с лицето между краката на другата. Поне предполагаше, че това е типичната поза, въпреки че не можеше да е сигурен. На няколко пъти се бяха намесили и пръсти.

Щяха да го правят още доста време. Той въздъхна и извърна очи, смъкна кожената чанта и разкопча капака. „Ръце по конска плът. Преценяване на месо. Нищо чудно, че бягат с псета, не с коне.“ Извади нещата за храна и се захвана да я приготви.

— Не сме далече от лагера — подхвърли им.

Както очакваше, никоя от двете не отговори.

— Ние не ядем коне. Вие двете трябваше да яздите, за да стигнем бързо в лагера на Хуст. Закъсняваме.

Хатарас вдигна глава, облиза устни и каза:

— Ритуал на пречистване, да. Махане на петна. Ти яздиш, ние тичаме.

Вастала се превъртя и се надигна.

— Аите вече ловуват. Майка ще осигури.

Той огледа двете, докато се съвземаха, зачервените им лица, лъсналите бузи, влагата на секс по скосените им, почти несъществуващи брадички, и каза:

— Тази майка, за която говорите, за която викате, когато… когато правите каквото току-що направихте. Тя ваша богиня ли е?

Двете жени се засмяха. Хатарас се изправи.

— Утроба от огън, обещанието, което поглъща.

— Детеплювачка. Бликнал извор.

— Бранещата. Сънуващата. Лъже-Майка.

— Убийствена, когато е отритната — каза Вастала. — Усмиряваме я да държи ноктите си прибрани. Тя е маскирана, Майка, но лицето на кръвните ѝ сродници е лъжа. Азатанай.

— Азатанай — повтори Хатарас и кимна. — Тя пази Сънуващата да спи. Колкото по-дълго спи, толкова по-слаби ставаме. Скоро Бягащите псета няма да ги има. Един сън свършва. Друг започва.

— Майка шепне за безсмъртие — каза Вастала и се намръщи. — Пътека извън съня. Нека да спи, казва.

— Не ни е страх от Майката — добави Хатарас, приближи се и прокара длан по хълбока на единия кон. — Страх ни е само от джагътите.

Листар се намръщи.

— От джагътите ли? Защо?

— Те си играят с нас. Като азатанаите, само че по-тромаво. Мислят ни за невинни…

— Деца — прекъсна я Вастала.

— Но погледни в очите ни, Наказан мъж. Виж вещината ни.

— Сънуващата ни роди и ние сме доволни. Животът ни е кратък.

— Но пълен.

— Борим се да ядем и да ни е топло.

— Но любовта никога не е чужда. — Хатарас се отдръпна от коня и се приближи до Листар. — Наказан мъж, ще чакаш ли с другите? Или ти даваме ритуала сега? Слагаме край на терзанието в душата.

— Как, Гадателко на кости? Как ще направите такова нещо, на когото и да било от нас?

Вастала седна на земята до него.

— Много сънища биват забравени при събуждането, нали?

Той извърна поглед от ужасно откритото ѝ лице.

— Но не и спомени. Те просто изгряват, като слънцето. Всяка сутрин, след мигновено блаженство, те се връщат. Като призраци. Демони. Връщат се, Вастала, с всичките зъби и нокти на истината. Събуждат се за онова, което е реално, което е било и което не може да бъде върнато.

Тя се пресегна с мръсната си груба длан и го докосна по бузата.

— Няма нищо реално, Наказан мъж. Само сънища.

— Другояче се усеща.

— Има страх в събуждането — отвърна тя, — дори когато сънят е неприятен. В гласа в главата ти, докато той вика, моли се да се събудиш, друг глас те предупреждава. Събуждаш се в непознат свят. Това е повод за страх.

— Нужно ни е угризението, Вастала Тремблър. Без него цялата съвест умира. Това ли искате да ми направите? На нас? Да ни отнемете съвестта? Угризенията ни?

— Не — отвърна Хатарас, която вече се беше присвила срещу него, с блеснали и влажни очи. — Има друг път.

— Какъв е той?

— Само каквото трябва да се изпитва, в сърцевината на ритуала. Да те облекчим ли сега?

Той поклати глава и бързо започна да прибира остатъците от храната.

— Не. Аз вече съм войник Хуст. Ще стоя с другарите си.

— Страхът ти говори.

Той спря.

— Страх? По-скоро ужас.

— Ако бъдеш накаран да предадеш лъжата за престъплението ти в убийство — каза Вастала, — ще се изправиш пред престъплението си в невинност.

— За което — добави Хатарас — изпитваш по-голямо угризение, отколкото може да причини всяко окървавено оръжие в ръката ти.

— Тя се самоуби — прошепна Листар. — Напук. Нагласи го да изглежда, че смъртта ѝ е от моята ръка. — Потрепери и покри лицето си с ръце. — Не знам какво направих, за да заслужа това… но трябва да е било нещо. Нещо.

„В името на Бездната, нещо…“

Ръцете им вече бяха на него, изненадващо меки и топли. Оставяха топлина, където докоснеха.

— Наказан мъж — промълви Хатарас. — Нямаше нищо.

— Не можете да знаете това!

— Нейният призрак е окован. Ти го влачиш зад себе си. Винаги.

— Точно това е искала тя — каза Вастала. — Отначало.

— Просто лудост, Наказан мъж. Нейната лудост. Прекършен дух, сън, изгубен в мъглите.

— Ние ще чакаме — каза Вастала. — Но за нея, не можем.

— Сънят ѝ беше кошмар, Наказан мъж. Тя се моли като дете. Иска да се върне у дома.

— Но никой дом не я чака. Къщата, където живяхте — с всичките ѝ стаи — все още крещи с нейното престъпление. Да я пратим там значи да я пратим в затвор, яма, самата орис на твоето наказание — но вечна.

— Не — помоли ги той. — Не ѝ правете това — тя имаше причина! Трябва да е имало… нещо, което направих, или не направих!

— Успокой се, Наказан мъж — каза Хатарас. — Ние ще ѝ направим нов дом. Място на покой. Мир.

— И любов.

— Ти ще я усещаш оттам. Ще я усещаш наново. Призракът ѝ ще те докосва отново, но с нежни ръце. Както мъртвите дължат на живите. Мъртвите го дължат, Наказан мъж, за да облекчат скръбта ти и да ти отнемат скръбта, която изпитваш за самия себе си.

Той заплака, а ръцете им се отдръпнаха от него и гласовете им се сляха, звуците не приличаха на думи, но в същото време бяха по-истински някак, сякаш говореха езика на душите.

След малко му се стори, че вече чува нея. Жена си. Плача ѝ, в ответ на неговия. Усети споделената им скръб да приижда и да се отдръпва на вълни, хладна и невъзможно горчиво-сладка. Лудостта отпреди толкова време, безкрайното терзание на несигурност всеки път, щом влезеше в стая, където тя чакаше, страхът от това, което можеше да стане в мига, в който се взреше в подивелите ѝ, паникьосани очи.

Ако имаше магия на света, достойна за силата си, със сигурност беше тази.

„Трябва да кажа на всички. Друга магия има. Пробудена в света, пробудена в душите ни.“

И думите ѝ от онзи сетен ден, преди да замине да даде поръчка на Галаст бъчваря за новите бурета, които щяха да им трябват в имението. „Имам изненада за теб, любими съпруже, за връщането ти. Доказателство за чувствата ми към теб. Ще вкусиш моята любов, Листар, когато се върнеш у дома. Ще я вкусиш, по начин невъобразим. Виж как моята любов те благославя.“

И я беше вкусил, връщайки се у дома изпълнен с нова надежда, и все пак нещо тръпнеше под повърхността на мислите му, някакъв вътрешен страх. Надеждата, вече знаеше, беше жесток звяр. Всяка мисъл — заблуда, всяка въобразима сцена — съвършена в контурите си и напълно фалшива. И когато я намери, с оплетеното въже около врата, беше го преметнала над резето на вратата на спалнята — в къща, опразнена от слуги, всеки от които по-късно се кълнеше, че били отпратени навън по изрична заповед на Листар — и когато осъзна силата на волята, която продължава да затяга въжето, докато тя седи зад вратата, чак тогава разбра благослова на любовта ѝ към него.

Болест, извратен ум, прекършена душа, в която всеки жесток импулс се бе измъкнал от каишката си. Чак сега разпозна ужаса зад очите ѝ, бягащото дете вътре, което нямаше къде да избяга.

Отпусна ръцете си, изтри очи и погледна двете Гадателки на кости, клекнали срещу него. Толкова много незаслужени дарове.

„Но Сънят ще угасне. Бягащите псета ще отмрат.

Бездната да ни вземе, тази загуба е неизплатима.“

И нещо го напусна. Не знаеше какво е, не можеше да знае, но изчезването му бе като хлип, облекчаване на непоносима болка. И в отсъствието му… нямаше нищо.

Смътно, докато се отпускаше на земята, чу как едната Гадателка на кости проговори.

— Тя подготвя дома. За своя съпруг, за деня, в който той ще дойде при нея.

— Това е добре — отвърна другата. — Но все пак правят грозни къщи.

— Остави го да спи сега… не, спри това, Вастала, остави хубавия му черен член на мира.

— Това е заплащането ми. Ще му взема семето.

— Той не го дава щедро.

— Но аз ще го взема щедро.

— Голяма кучка си, Вастала.

— Можем да го задържим заспал. Можеш да го имаш след мен, когато членът му се съвземе.

— Може и да спи, но със сигурност е буден. Не го изпразвай, Вастала. Искам си моя дял. Не бъди алчна.

— Винаги съм алчна.

— Прекалено алчна.

Той чу смеха на жена си, когато два тежки мускулести крака го възседнаха и една ръка го натика вътре, и едно тяло започна да се движи ритмично отгоре му.

— Достатъчно тъмно е, когато държиш очите си затворени — каза някой.

Това, реши Листар, беше най-странният сън. Но сън, от който нямаше да се оплаче.

Командир Торас Редоун беше яздила мълчаливо до него, откакто бяха вдигнали бивака заранта. Към края на деня щяха да стигнат в лагера на Хуст. Галар Барас огледа пътеката напред, лъкатушеща между голи надупчени хълмове, завиваща покрай склонове шлака, овъглените равни петна, където някога се бяха издигали пещи, наред с навеси и ровове от двете страни на стария път.

Денят бе прохладен, но се усещаше, че времето се обръща, сякаш новият сезон връхлиташе насреща им. Беше пристигнала вест в деня, в който бяха напуснали имението на Хенаралд: легионът на Урусандер бе потеглил от Нерет Сор. Бяха започнали похода си към Карканас.

Вслуша се в ударите на конските копита по замръзналата земя, понякога — резки като удара на чук по груба скала. Мечът на бедрото му мърмореше непрекъснато.

— Ако мислиш, че ги мразя, грешиш.

Сепнат, той я погледна. Тя носеше тежко наметало от самур, вдигнатата качулка скриваше профила ѝ, и се беше отпуснала тежко в седлото.

— Сър?

Тя се усмихна.

— А, връщаме се на титлите, значи? Никаква мисъл повече за потта между нас, докато се боричкаме всяка нощ под кожите? Дъхът ни споделен, от мен и в теб, от теб и в мен, вкусът ни като едно… биха ли могли двама души да се притискат по-плътно? О, да имаше магия да слее плътта ни. Ако можех, бих те глътнала, Галар Барас, тялото ми — устата ми, ръцете ми — раздвоен език, да се загърне около теб, да те притегли навътре.

— Моля ви, сър, стига вече за това.

„Думите ти ме изтезават.“

— Този ден е твърде ярък? Всички неща в рязък детайл, фокус толкова остър, че реже ума? Все едно, стъмни ли се, ще те сгъна вътре, като изгубено дете. Говорех за легиона на Урусандер. И за Хун Раал, когото би трябвало да презирам, но не го правя.

Той се замисли над това, а после сви рамене.

— Той наистина е от рода Исгин, сър, изменник, отровител… Ако не е омраза, тогава какво?

— Да, родът Исгин. Притежаващ напълно основателни претенции за трона, само за да загуби проклетата борба. Поради провал сега те са осъдени, опетнени, обругани като най-типични злодеи. Не позволявай вечното ни пресъчиняване на миналото да те заблуждава, капитане.

Той сви рамене.

— Жалост ли изпитвате тогава?

— Прецени добре предупреждението ми. Не можем да претендираме за праведно възмездие. Тези затворници, които сега носят Хуст, те нямат никакъв гняв, който да изровят от мините, никаква гибелна баластра, която да натрошат с ярост. Можеш да ги залееш с кръв всичките и така да опетниш и тях, но едно такова желание ще се провали, капитане.

Той не отвърна нищо на това, тъй като бе докоснала собствения му страх. Нямаше никаква кауза за този нов легион Хуст. „В известен смисъл те са наемници, на които вече е платено, с цялата съмнителна вярност, която предполага една такава грешка в преценката.“

— Хун Раал и пасмината му търсят статут и богатство — каза Торас Редоун. — Преразпределение на власт. Знатните от Големите и Малките домове смятат, че на масата вече няма свободни места. Тъй че сега имаме война.

— Има го и проблема с Урусандер и Върховната жрица Синтара…

— Храмови свади, и още по-лошо, капитане, някаква остаряла и побеляла останка от объркани представи за монархия, когато кралицата ни отдавна ни е оставила, за да се превърне в богиня, превръщайки целия този дебат в шарада. Но нека да издигнат Урусандер до божественост, Баща Светлина за Майка Тъма. Схващаш ли предположението?

— Боя се, че не, сър.

— То е тази атавистична нелепост, това вкопчване в крале и кралици, които трябва да са обвързани в брачен съюз, като предполагаемите родители на Куралд Галайн. Капитане, послушай тази пияна курва тук, когато ти казва, че може да има Баща Светлина и Майка Тъма без първият да е длъжен да тика кура си в путката на втората. По-важното, един бог и една богиня не са длъжни да бъдат женени, за да ни управляват. Нека тя да си задържи любовника. Нека той да шиба свитъците си. Какво от това?

Той я зяпна онемял.

Тя бутна качулката си назад и му показа жълтеникавото си подпухнало лице. Абаносовият цвят избледняваше, като залиняло убеждение. Усмивката ѝ бе покрусена.

— Но те няма да ме послушат, капитане. Твърде далече е стигнало. Знатните ще се погрижат Драконъс да падне. Жриците ще се погрижат жертвите им да се оженят. Хун Раал ще се погрижи властта на благородниците да бъде съкрушена и неговите лакеи да заемат тяхното място.

— Но лорд Аномандър…

— Той е мъж. Доблестен и почтен. Майка Тъма му заповядва да държи меча си в ножницата. Той смята, че това е отхвърляне. Отказ на всичко, което е. Не вижда друг път, изобщо не разбира смисъла.

— Тогава, в името на Бездната, Торас, някой трябва да му каже! Не! Тя трябва! Майка Тъма!

— Казала му го е, чрез ръцете на своя любовник.

— Твърде деликатно!

Тя се засмя.

— Твърде деликатно, и още как, Галар Барас. Би трябвало всичко това да се остави на нас, жените с любовници, нали? Ние сме тези, които стъпкаха бариерите, свещените споразумения, разкъсахме веригите, сдържащи безсрамните ни апетити. Виждаме извън ограниченията… виж се, Галар Барас. Бихме могли да яздим до самия край на лагера Хуст само за да ме принудиш да те смъкна от седлото ти и да те начукам слепешката, пред очите не всички, и ти не би могъл да ме спреш. Нали?

— Има ли почтеност в това да бъдеш безочлива, Торас? Ами твоя съпруг?

— Да, унижението от това да те направят толкова публично рогоносец. Там разголваме сърцевината на всичко.

— Как?

Тя дръпна отново качулката си, извади плоското шише, отпи и каза:

— Мъже. Всичко при вас е фасада. Всеки спор, всеки дуел, всяка битка, всяка война. Готови сте да повалите цял свят, за да не изглеждате глупаци. И ще го направите.

— Ще говоря с лорд Аномандър. Решението ти е просто и същевременно елегантно. Всъщност, както казваш, то е съвсем естествено. Урусандер не търси съпруга. Майка Тъма не търси съпруг, но в същото време никога не е говорила против идеята за един бог до нея. Лорд Аномандър ще разбере това.

— Няма да му позволят.

— Защо?

— Той е заклещен. Напълно, невъзвратимо, е хванат в капана. Имай предвид, Урусандер също. Окован и в килия. Тъмничарите, скъпи, са жриците, и Хун Раал. И, разбира се, благородниците. Не — каза след нова глътка от плоското шише, — ще има битка. Много хора трябва да умрат — не я ли усещаш, капитане? Тази пълзяща жажда?

— Усещам, командире, сливане на съдби, ураган от смърт, всичко това — ненужно, всичко — ужасно разхищение.

Тя изсумтя.

— По-добре курва на трона. Или зад него.

Коментарът ѝ го озадачи и той замълча, докато размишляваше над смисъла му.

Излязоха от хълмовете и видяха пред себе си лагера на Хуст. Когато подкараха конете си в галоп и приближиха постовата линия, Галар Барас се обърна към Торас Редоун и видя, че и тя го гледа.

Тя се засмя.

Варет седеше в палатката си, вторачен в бронята на чергилото, в кървавочервения цвят на железните брънки, в застъпващите се оформени като монети люспи, предпазващи кожените връзки, в изпъкващите нитове, покриващи ръкавиците. Гледаше шлема, уширен при врата, с вратния предпазител от плетено желязо, провесен от вътрешната страна на ръба, и широките набузници от двете страни на носовия предпазител. При целия артистизъм, вложен в модела, нямаше никакви украси, никакви творчески хрумвания, никакви спирали или инкрустирани шарки. Също като мечовете, бронята беше проста, чисто функционална. Обещаваше утилитарното прилагане на сила в разгара на насилие. Имаше нещо едновременно красиво и ужасно в това.

И все пак всичко това не беше за него. Носеше я с усилие, колкото и здраво да стягаше ремъците и катарамите. Трябваше да има здрава плът под ризницата, не това плахо безпокойство, което сякаш го беше обзело сега, сякаш всеки мускул по изгърбеното му тяло бе станал колеблив. Потръпваше въпреки огъня в мангала и седеше, събрал ръце и сплел пръсти.

Прокълнатите оръжия и разни такива неща принадлежаха на приказките, наред с магическите пръстени и криваци, които бълваха огън. Във всяко от тях беше изпълнено желание, но срещу цена, която трябваше да се плати, облозите на живота — сведени до опростенческа морализаторска приказка, поднасяна на деца. Но тук, в този свят, дори магията се опълчваше на конвенциите за желания, станали реалност, незаслужена сила, оказала се изведнъж достъпна, и нито един от тези дарове не се вместваше лесно в реалността, която си беше създал.

Твърде много от затворниците го бяха видели другояче. Сега се перчеха. Смееха се с мечовете, тананикаха в такт с пронизителните звуци на брънките. Маршируваха в стегнати редици, обръщанията в строй, хорът на оръжията — в унисон. Престъпленията им се смаляваха зад тях, наказанията им — заслужени или не — бяха чудодейно преобразени.

И все пак.

„И все пак. Всичко това остава игра за тях. Подсмихват се презрително зад гърба на всеки офицер. Нощем, струпани около отдельонните огньове, плюят съскащо презрение в пламъците, разправят си истории за плячкосване, за грабеж и за всичките безпомощни жертви на всяка тяхна приумица.

Ние сме армия от чудовища. Главорези. Майката да ни е на помощ, ако изобщо спечелим битка.“

И Празек, и Датенар бяха изгубили нещо в дните след пристигането си, сякаш самообладанието им бе под напрежение заради всичко, което виждаха, и всичко, от което се бояха, все още предстоеше.

Варет съжаляваше за връщането на Галар Барас, а мисълта как командир Торас Редоун вижда грозната пародия на своя легион го изпълваше със срам.

„Аз ги предупредих. Това беше грешка.“ Покварата беше неизбежна. Легионът Хуст трябваше да си остане мъртъв, всеки меч и всяка ризница — погребани с гниещата плът в могилите.

Успееха ли да надвият Урусандер, успееха ли да съкрушат този бунт, легионът Хуст щеше да остане сам, непобедим на бойното поле. Щеше да се обърне срещу благородниците и богатите им имения. Щеше да се обърне срещу самия Карканас.

„Ние ще разбием този свят. Аз ги предупредих, а вече е твърде късно. Звярът е създаден, хилядата му крайници са се изтръгнали от веригите, множеството му очи се отварят, до едно пламнали от алчност и похот.

Дори Празек и Датенар не могат да се надяват да удържат тези юзди. Нито Галар, нито Торас Редоун. Нито Фарор Хенд, нито някой от нас, които живяхме някога в ямите. Вдигаме се на крака, наежени и дръзки, и този присмех — криещ се все още в сенките — скоро ще се превърне в ръмжене.“

Прозвуча сигнал за сбор. Той се взря в бронята си, а след това, с треперещи ръце, посегна към нея.

Когато звънна камбаната, Фарор Хенд стоеше в края на лагера и гледаше на изток. Беше очаквала нещо да се появи на хоризонта. Конна фигура, мършав мъж на уморен кон, мъж в сиво и черно, или може би с избелялата кожа на благословен от друг бог. А тя щеше да чака, докато ездачът се приближаваше, като закована в замръзналата земя. Чудеше се какви ли думи щяха да си разменят, когато най-сетне той спре пред нея.

По-малко от легенда, но повече от нехайно обещание за бъдеще, което да си споделят. Представяше си го как се приближава, как тя вижда все повече подробности: безплътно лице, твърдите очертания на кост под изпъната кожа, дългата му желязносива коса провиснала около голото теме. А в кухините, където трябваше да има очи — само мрак…

— Идвам за обещаното.

Тя кимна, а той продължи.

— Младостта бе изгубена за мен. Сега ще си я върна. — Вдигна костелива ръка. — Тук, да я държа.

— Да, лорд Тюлас, разбирам. Само за това трябваше да съм, само за това бях създадена. Вие назовете предназначението ми, сър.

— Нямам сила да открадна младостта ти, нито бих го сторил. По-скоро, бих видял как остаряваш. Това търся, и само това.

— Сър, никога ли няма да събудя желанието ви?

— Отдавна си го събудила. В крепостта ми има трон, издигнат да обгърне безжизненото ми присъствие. Там ще седя, да гледам как годините те отнемат. Такива са апетитите на старите мъже. Желанието ми е утолено, страстта ми, увита като змия, сънува за топлина и е доволна в своята вцепененост.

— Кагамандра Тюлас, ще бъда твоята съпруга.

— Ще бъдеш моето съжаление.

Тя се намръщи.

— И това е всичко? Не може да има… нищо друго?

— Говориш за деца — отвърна той.

— Да.

— Имай колкото искаш. Виждам, че любовници не ти липсват.

— Разбирам.

— Виждаш пред себе си лицето на бъдещето, Фарор Хенд.

Тя сви рамене.

— Този образ принадлежи на всички ни, милорд. Смъртната маска. Развалата. Корубата. Не ме плашите.

— Никога няма да те намеря — каза той и започна да гасне пред очите ѝ.

— Не, скоро влизаме в бой. Не очаквам да го преживея.

— Тогава… сбогом, скъпа моя. Мисли за мен, и за всичко, което можехме да имаме…

Примига и присви очи към хоризонта. Ставаше все по-тъмен с всеки миг. Непрекъсната линия. Никакъв далечен ездач. „Още не.

Кагамандра Тюлас, опровергавам те със злост. Издигам те като скиптър, от мен самата сътворен. Това младо лице, което виждаш, крие истинска гмеж от злоба. Спинок го разбра и затова ме отхвърли. Ако яздиш сега насам, лорд Тюлас, по-добре да пристигнеш твърде късно.“

Не можеше да надвие тези унили мисли, тези игри на въображение, доведено до отчаяние. Армията зад гърба ѝ я ужасяваше и тя осъзна, че желае само унищожението ѝ. Дори обаянието на капитаните не можеше да задържи задълго тази прогнила каишка. Мечовете шепнеха обещания за убийство, а боравещите с тях само облизваха жадно устните си.

„Те са осъдени. Отхвърлени от всички ни и запокитени долу в ямите. Осъдени на каторжен труд в тъмни тунели, където дори мислите не могат да избягат на светло. Варет разбира. Дори в очите на Ребъл има блясък на страх. А Ранси вече на три пъти понечи да сложи край на живота си. Сега седи в палатката си с пазач над нея и няма да проговори.

Кастеган се е отдал на лулата си, изгубен в упоителните си сънища. Цялата командна структура пропада, само на миг пред пълното рухване.“

В отговор на сигнала за сбор лагерът зад нея се раздвижваше. Чуваше се смехът на полуизвадени мечове, надигащата се разногласна песен на ризници и пронизителната какофония на затягани шлемове.

„Да, войната ще ни оглуши всички. Това изглежда съвсем на място всъщност.“

Въздъхна, обърна се и закрачи през лагера към палатката си, където я чакаха оръжията и бронята ѝ.

„Аз бях Бранител. Не молех за това.

Казаха, че идват други. Бежанци от зимното укрепление. Но никой не е дошъл. Оставам сама. Оказаха се разумни да избегнат това място, тази съдба. Да можех да избягам сега и да отида при тях, където и да са.“

Но продължи към палатката си.

Селтин Ригандас, интендантът, беше нахлул в командната палатка с новината. Галар Барас се връщаше с командир Торас Редоун. След като го освободи, Празек взе ръкавиците си, а после спря и погледна Датенар. Приятелят му се беше изпружил в тапицирания стол, който изглеждаше по-подходящ за имение, до огъня, едно куче бе заспало в краката му. Откъде беше дошло, никой не знаеше.

— Отпаднали духом в това предаване на краткото ни повишение, сега трябва да огледаме наляво и надясно и да потърсим друг мост за патрул.

— Предаване на колене — отвърна Датенар. — На ръце и колене, със задника вдигнат да поеме ботуша.

— Ботуш или камшик. Мълвата е, че има груби апетити.

— Значи ще тръпна в екстаз.

— Вдигай се тогава, приятелю, предник и задник, и нека да отстъпим с достойнство, както подобава на уволнените.

Датенар въздъхна и се изправи.

— Предаваме един войнствен звяр, кокалчетата на пръстите ни са ожулени и разранени, а трябва да стегнем лица в израз на искрена невинност. — Взе наметалото си и затегна токата високо на лявата страна на гърдите си. — Не показваме и намек за облекчение, докато три хиляди чифта очи ще бъдат вперени в нас, повече или по-малко.

— Един едноок мъж в редиците.

— Жени, чието ляво шари настрани.

— Докато дясното оспорва.

— Преситено око.

— Завистливо око, наведено око, присвито око, и аз не в друго някое око, а в твоето, това трябва да срещнем, да преценим дистанцията между нас, тези бездни, твърде опасни за прехвърляне, „аз“-ът — остров след островчета, веригата сведена до карти. — Празек замълча и въздъхна. — Око да изпъне най-правата линия, или завъртяна във възхита към самата себе си.

— Ще ни гледат вторачено — съгласи се Датенар.

— Тежестта на такова разбиране ме оскърбява — отвърна Празек. Спря на входа на палатката. — Предполага се, че Галар Барас я е подготвил. Все пак тези нови войници я знаят само по име, изричано с неохота. Прекършена жена, ни повече, ни по-малко. Колко деликатен е подходът ѝ, колко плахо — поведението ѝ.

— Щом казваш — съгласи се Датенар. — Тогава вдигай щита отново, приятелю, щом се поставим между стрелеца и върха на стрелата. Изрисувай спокойна фасада, наблегни на лицето…

— Придай си апломб, наперената лекота на арогантната самоувереност.

— Гладката повърхност на самообладанието.

— Бистри плитчините.

— Непроницаеми дълбините.

— Трябва да сме лунният път очертан, познатата му пътека през водите.

Датенар кимна и тръгна към входа.

— Време е, прочее, да прегърнем ботушите ѝ.

Излязоха от палатката и се загледаха към ротите, вече строяващи се сред извисяващия се стон на броня и кикота на мечове в ножници. Слънцето наближаваше зенита със смътен намек за топлина и там, където снегът се бе задържал по равнината, сред сплъстени ивици жълта трева, очертаваше бели хлътнини.

Щом войнишките редици се сбраха от двете страни на централния параден терен, в другия край се появиха двама ездачи.

Рамо до рамо Празек и Датенар се отправиха натам, за да ги посрещнат.

Времето за разговор бе изтекло, освен почти изнервеното мърморене на мечовете, тъй че никой от двамата капитани не проговори, докато крачеха през прохода между строените войници.

Галар Барас и Торас Редоун спряха, а после бавно слязоха от конете, за да поздравят Празек и Датенар, които също спряха и отдадоха чест на командира.

Тя не беше съвсем трезва. Изгледа двамата капитани с насмешка в лъсналите ѝ очи.

— Лейтенанти на Аномандър. Или по-скоро вече капитани на легиона Хуст. Силхас Руин опразва военната съкровищница на брат си. — Пое си дълбоко дъх. — Е, докладвайте за готовността на тези войници.

Датенар се покашля.

— Командире, най-сърдечно добре дошли. Каним ви да направите преглед на този нов набор.

— Набор. — Тя като че ли премисли за миг думата, а след това се обърна към Галар Барас. — Капитане, разбирам, че нито един от тези… новобранци всъщност не е доброволец.

— Би могло да се каже така — отвърна Галар. — Ямите бяха затворени…

— Но наказанието им не е приключено с договорено опрощение и сключена сделка. По-скоро е продължено и вместо с чукове и кирки сега те боравят с мечове.

Галар Барас кимна.

Тя се обърна отново към Датенар.

— Кой от вас кой е?

— Другият е Празек, сър. Не сме толкова взаимозаменяеми, колкото би могло да изглежда отначало.

— Вярно казано — добави Празек. — Аз съм по-малко склонен към хитруване.

— Но повече към надуване — добави Датенар.

Празек продължи:

— Дали тези войници са готови, питате, сър? — Почеса се по брадата и помисли за миг, а после рече: — Готовността е интересно понятие. Готови за какво, по-точно? Спор? Определено. Измяна? Възможно. Кураж? Донякъде. Битка? О, мисля, че да.

Тя го изгледа за миг.

— По-малко хитруване, каза?

— Аз просто…

— Разбрах това — сряза го тя. — Вашето мнение, Датенар?

— Дилеми ни гледат отвсякъде, командире. Офицери, подбрани от най-малко непокорните между тях, все още показват множество дефекти. Оцелели войници от стария легион се люшкат между ужаса и срама. Мечове се опълчват на собствениците си в отказ да участват в дуели и им оставят само юмручен бой и прости ножове. Броня вие нощем от претичала мишка. Тези новобранци стъпват в крак обаче и обръщат в строй със стегнати щитове, и когато заговорим за предстоящия сблъсък, нещо играе в очите им.

— Дисциплина?

— Слаба.

— Вярност към войника от двете ти страни?

— Едва ли.

— При това положение — подхвърли Празек — вероятно ще внушат страх в сърцето на враговете си.

— Желязото Хуст ще направи това.

— Да, сър. Но още повече явната неспособност на офицерите им да контролират войниците си.

— Значи вие двамата сте се провалили.

— Така изглежда, сър. Сега ще ни изхвърлите ли? Ще ни понижите? Ще ни пратите в строя с подвити опашки, наплашени палета под ботуша?

— О, това би ви харесало, нали?

Празек се усмихна.

Торас Редоун помълча, после каза:

— Елате с мен, всички, и да минем това изтезание. Ще поговорим повече в командната палатка, където аз мога да получа пиене, а вие двамата можете да кажете, по своя объркан начин, как смятате да оправите това.

— Сър? — попита Датенар. — Командването на легион Хуст вече е ваше, несъмнено. Свеждате ни заповедите си и ще направим каквото поискате.

— Хладнокръвно, гладко обмислено, както си е — добави Празек.

Тя изсумтя.

— Аз командвам войници, не диваци. Галар Барас, трябваше да се вслушам в предупрежденията ти. Искат от нас да тръгнем на помощ на Карканас и Майка Тъма? В името на Бездната, виждам невестулка в заешка дупка.

— Може би — заговори Датенар — в поддържаща роля…

Тя го изгледа, но изражението му остана непроменено, твърдо и сериозно.

— Не — каза тя. — Колкото и да се опитвате, няма да ме накарате да се разсмея.

— Да, сър.

Празек махна с ръка.

— Командире, ще бъдете ли така добра да започнете прегледа?

Варет стоеше в челото на ротата си. Беше наблюдавал с крайчеца на окото проточилия се разговор между тримата капитани и техния командир. И да беше целта да се изпита здравината на тази новоизнамерена дисциплина, щеше така или иначе да има малък ефект — това не беше пример за тръпнеща войнишка маса под гръмоносния леден поглед на старши офицери. По-скоро беше хладният пронизващ поглед на престъпници, убийци до един, впит нагъл и непокорен в онези, които си въобразяваха, че ги командват.

Най-сетне обаче Торас Редоун закрачи между строените редици и там, където минеше, желязото Хуст извисяваше пронизителен звук на вълни. Някои сред предните линии потръпваха. Други се хилеха и след това проследяваха командира с подновено внимание.

Тя понесе безочливостта им, всяка стъпка отмерена като у човек, който знае как да контролира пиянството си.

Крачката ѝ не се промени, докато не застана срещу Варет, където спря и се обърна към него.

— А, моята милост.

Той я погледна в очите.

— Сър.

— Ще кажеш ли нещо?

— Да, сър.

— Давай тогава.

— Добре сте се върнали, сър.

Странно, думите му сякаш я смутиха. След малко тя отвърна:

— Трябва ли да ти предложа същото, Варет?

— Не съм променен, сър.

— Добре. Изглежда, имаме нещо общо.

След това продължи, а Варет остана отново сам пред бойците си. Мечът на бедрото му трепереше в ножницата, сякаш се подиграваше на страха му, а зад него някой измърмори нещо, което предизвика тих смях, докато изръмжаването на Ребъл не усмири всички.

„Вече го виждаш сама, Торас. Но пък може би си права за това. Можах да помириша алкохола в дъха ти, да видя похабеното по лицето ти, издаващо решителността ти. Бездната знае, бракът ти с Калат Хустаин трябва да е бедствие, за да те доведе до това състояние.

Но понякога бездействието е най-големият акт на страхливост, който може да намери човек. В безопасност в дупката, сред тесните стени, в прогизналата утроба на стоенето точно където си.

Галар, тя ще свърши работа, стигне ли се да ни поведе всички към разгрома. Знаеше ли това?“

Когато прегледът приключи и войниците бяха освободени, Фарор Хенд отиде с другите офицери на заседанието в командната палатка. Присъстваха Варет, Ранси и другите престъпници, които бяха повишени, наред с Кастеган и Галар Барас. С Празек и Датенар от двете страни, командир Торас Редоун седна в протрития тапициран с плюш стол, гушнала кана вино.

— Всички ли са тук? Добре. Нямам много за казване. Никой от нас не е искал това. — Замълча и отпи две бързи глътки. — Вярвам, че не храните заблуждения относно мен. Легиона, който командвах някога, го няма. На негово място — кошмар, който чака да се сбъдне. — Махна лениво към Варет и другите. — Говоря откровено, но никой от вас не е офицер, освен званията, които са ви дадени. — Погледът ѝ се спря на Варет. — Бездната да ни вземе, имаме страхливец между нас — о, той поддържа подходящата поза, но май това е всичко, което всеки от нас има. Поза. Ще бъде ли това достатъчно, за да осуетим амбициите на Хун Раал? Достатъчно, за да уплашим легиона на Урусандер? Съмнявам се. Майката да е на помощ на лорд Аномандър. Майката да е на помощ на Карканас.

Последва мълчание, а след това, с неохота, Фарор Хенд се покашля и каза:

— Командире.

Размътените очи на Торас Редоун се спряха на нея.

— О, да, изгубеният Бранител. Имаш ли нещо да кажеш?

— Да, сър. Какво, мамка му, е това?

Торас Редоун примига.

— Ако сме тук, за да се самосъжаляваме, бихме могли просто да се върнем в палатките си и да го правим там, както общо взето правим, откакто сме тук. Трябва ли и ние всички да се напием сега с вас, сър? Още ли не сме спечелили квотата си въргаляне в порока?

— Тази — каза Торас Редоун — има хъс. Нищо чудно, че изглежда не на място.

— Чудесно — отвърна Фарор Хенд. — Напускам с радост, когато намерите за добре.

— Командире — намеси се Датенар, — офицерите, събрани тук, се справиха изключително добре предвид обстоятелствата.

Торас Редоун се намръщи преувеличено.

— Мъмриш ли ме, Датенар?

— Изумен съм от бързото ви разжалване. Състоянието на този легион беше, до вашето пристигане, отговорност на мен и Празек. Накажете ни както благоволите, но колкото до офицерите под нас, афиширането на невежество е недостойно.

— А на бойното поле кой между вас тук може да сплоти войниците си? — изсумтя Торас Редоун. — Когато частта се огъне? Шепа отделения, държащи центъра на бойната линия? Кой тук може да превърне в юмрук всяка заповед? Датенар, ти и Празек не можете да бъдете навсякъде. Нито Галар Барас. — Посочи с пръст Ранси. — Ти, сержант. Кажи ми, кой от твоите войници ще те последва?

— Никой, сър — отвърна Ранси. — Те не следват никого.

Кастеган заговори:

— Командире, аз предупредих Галар Барас против това безумие. Вярно, всичко беше по заповед на Силхас Руин, но Галар можеше да откаже и да го направи с непокътната чест. Силхас не е Аномандър в края на краищата.

Погледът на Торас Редоун се плъзна към него.

— А, скъпият стар Кастеган. Представям си съкрушения ви оптимизъм, на всички ви. Галар Барас опази честта си, изпълнявайки заповеди. Каквито и опасения да е имал, запази ги за себе си. Но аз бях предупредена — нова магия е засегнала желязото Хуст. — Отпи три дълги глътки и се отпусна в стола. — Те ни съдят — каза тихо. — Всеки меч. И онези ужасни брони. Преценка. Осъждане. Желязото няма респект към плътта. Никога не е имало. Но тези оръжия, сега те жадуват. — Кимна рязко. — Празек, подготви легиона за поход. Тръгваме утре. Моли се лорд Аномандър да се е върнал. В противен случай Силхас Руин може да поеме командването на това, което е сътворил.

— Тогава аз ще се оттегля — каза Фарор Хенд.

— Не, няма — отсече Торас Редоун. — Искам те до мен, та макар и само за да ме крепиш.

— Намерете си някой друг.

— Никой освен теб, лейтенант. Сега всички освен Галар Барас, Празек и Датенар — вън. Работа ви чака. Бранител, погрижи се фургонът ми да е добре снабден.

Фарор Хенд се взря в командира още за миг, после отдаде чест и напусна палатката.

Навън Варет я погледна в очите и се усмихна.

— Добре отиграно, Фарор.

— Това ли очаквахме? Бездната да ни вземе!

— И ще ни вземе — отвърна Варет и погледна Ранси, а след това двамата пазачи, които стояха наблизо и чакаха да я върнат до палатката ѝ. Усмихна се на Фарор Хенд. — Събираме се. Строяваме се срещу врага. Даваме заповедите и после гледаме какво ще стане.

— Тя беше прекалено груба с теб — каза Фарор.

Варет сви рамене.

— Очаквано. Милостта ѝ изобщо не беше за да ме оправдае, нито да смекчи презрението ѝ. Водехме война, в края на краищата.

— Трябва да ѝ кажеш — каза Ранси. — За мен.

— Оставям това на Празек и Датенар.

— Командирът ще реши как ще е най-правилно — каза Ранси. — Очаквам с нетърпение края на това.

Варет се намръщи.

— Не ти ли е хрумвало, Ранси, че може да няма време… да се занимава с теб? Тя иска да тръгнем в поход утре…

— Какво? — попита Ранси стъписано.

Фарор Хенд изпъшка и поклати глава.

— Очаквам поне още два дни, преди да сме готови.

— И пак е твърде малко време — каза Варет.

Фарор Хенд се обърна към Ранси.

— Край на някои неща… е, да, Ранси, мога да разбера как би могла да копнееш за това. Но ако умирането не слага край на нищо?

При тези думи Ранси се присви. След миг, в който лицето ѝ се изкриви от ужас, се обърна рязко и побягна. Двамата ѝ пазачи забързаха да я догонят.

— Посади жестока мисъл в ума ѝ, Фарор Хенд.

— Нервите ми са опънати. Все едно, в това настроение не бива да говоря с никого поне до края на деня. — И добави с горчивина: — А и трябва да се погрижа за фургон, запасен с вино.

— Тя никога не е харесвала Кастеган — каза Варет. — Трезвостта е за предпазливите души. А тя никога не е била от предпазливите.

Фарор Хенд го изгледа за миг, после сви рамене и тръгна.

Галар Барас гледаше как командирът му — любовницата му — се напива. Празек се беше настанил до картната маса, където май преглеждаше продоволствения доклад, оставен от Селтин Ригандас, преди да напусне. Датенар крачеше напред-назад при входа на палатката все едно размишляваше за нещо, с намръщено чело.

— Трябваше да оставя това на теб, Галар — каза тихо и с пресипнал глас Торас Редоун. — Но онази килия ме отегчи. Човек би си помислил, че такава самота щеше да ми е добре дошла, само аз и моето… вино. А сега… погледни ни само. Ако труповете се бяха вдигнали, с мечове, опълчили се на самата смърт, щях да ги поведа. Мъстта беше огън, който можех да запаля, яростта — буря, която можеше да яхна. Щяхме да изненадаме Хун Раал и да връхлетим върху Нерет Сор. Армия от немрящи, безмълвни, освен крещящите им оръжия, за да нанесат праведна мъст. — Надигна каната, разклати я да прецени колко е останало и след това я пресуши. Щом свърши, я пусна да падне на пода до стола, отрони тежка въздишка и продължи: — Но на мъртвите им е все едно. Нито лъст, нито мъст размърдват вкочанените им крайници. Никакво гневно възмущение не блести в безжизнените им очи. Вървях сред тях, и с всяко тяло, което прекрачвах, усещах как ми се отнема още нещо. Някаква… същност. Датенар, донеси ми друга кана — там, до задната стена. Чудесно, човек, който знае да изпълнява заповеди. Това ще ни трябва.

Празек вдигна очи от масата.

— И тъй, всяка смърт предава името си и избира само едно, нашепвано отново и отново, от безброй бледни устни. И това име е Загуба, а да го изречеш значи да го усетиш. Смалена, смърт след смърт, тази същност на онова, което бяхме някога.

Датенар застана до нея, изчака я да вземе каната и заговори:

— Падналите приятели престават да те питат как си, престават да отговарят на свой ред. Може да се отдръпнат от мислите ти, но никога много далече. В умовете си ние вървим като един сред много, сред семейства, свързани с кръв и по избор, и виждаме, докато годините отминават, как тълпата се смалява, а после осъзнаваме — както трябва — един ден, когато вървим сами, изоставени от всички.

— Или очакваме друг вид изоставяне — каза Празек и кимна, — когато ние сме тези, които трябва да оставят другите. Една последна стъпка идва за всички ни. Жалост и тъга ще се понесат на сетните дихания на всеки от нас, мигове на жал може би, за онези, които трябва да останат, които трябва да направят друга стъпка, и после още една, сподирени само от призраци.

— Те бяха мои приятели — прошепна хрипливо Торас Редоун. — Всички до един. Мое семейство.

— Не си напълно сама — изтъкна Галар Барас.

Тя се усмихна, но очите ѝ останаха впити в сухия пръстен под.

— Вървя по неразумна пътека. Колкото по-малко оставаме, толкова по-лесно се оказваме изгубени. — Отпи отново. — Но тази утроба е червена и сладка. Носи цвета на кръв, но толкова бързо губи топлината си. Съживява ума, в мига преди да притъпи всяка мисъл. Ближе между краката само за да отнеме всяко чувство. При все това, жадна съм за безчувствеността, така лесно бъркана с похот.

— Но въпреки това нахокахте Варет за страхливостта му — каза Датенар.

Тя се намръщи.

— Нищо чудно, че Силхас ви е изгонил.

Празек заговори:

— Стояли сме на стража на много мостове, двамата с Датенар. Надменно, с дръзко самонадеяното ни усърдие, със самоувереността, че ще опазим всеки подстъп.

— Но реката тече отдолу — продължи Датенар — с насмешливо безразличие. Такава е съдбата на онези, които бранят гражданското, този свод над дръзко препятствие, по който селяци и крале ще минат, всеки в своето време. Стоиш и бдиш, докато камък и хоросан се ронят под ботушите ти. Бихте ли споделили съжаление преди далечната камбана на смъртта? Хайде тогава, командире. Речната повърхност се нагъва с черно и сребро, смесица от отчаяние и надежда.

— А онова, което лежи под тази повърхност, никак не е чисто, уви.

Галар Барас ги беше зяпнал, и двамата, докато говореха поред. В гласовете им имаше ритъм. Думите им го носеха крехък като лист над поток. Погледна любимата си и видя безутешност в очите ѝ.

— Жалост — отрони накрая тя, сякаш отново вкусваше думата. — Достатъчна е. Но сълзите си пазя в кана. Ще ме видите яхнала коня си в деня на битката. Няма да се уплаша от тази съдба.

— Нищо не сме говорили за съдба — каза Празек.

— Със самото си изричане думата приканва — изтъкна Датенар.

— Предаване. С друго име — каза Празек.

— Но все пак чака, обещание към бъдещето, в което цялата сила е отстъпена. За да заплува или да се удави под неумолимо небе.

— Ще заповядам настъплението, когато се поиска от мен — заяви Торас Редоун. Но зачервените ѝ очи бяха безжизнени, устните — влажни. — Вие тримата ще командвате по хиляда всеки. Ще подредите осемте си кохорти в разтеглен клин и настъпвате плътно. Очаквам да държим фланг…

— Ще посъветвам лорд Аномандър да вземем центъра — каза Празек.

Тя вдигна очи с усилие и го изгледа.

— Защо?

— Ако надделеем, може би ще се наложи нашите флангови съюзници да се обърнат срещу нас.

Торас Редоун остави главата си да клюмне отново и зяпна каната в скута си, а може би ръцете си, които я държаха като бебе.

— Ето, че има непредвидена съдба — извинете ме, че бях изкуфяла. Разбира се, че взимаме центъра, след като ще сме дивият звяр с кръв в устата. Главорези и бандити, садисти и убийци, желязото ни крещи жаждата си. Никой от вас не може да озапти това, нали?

— Не е вероятно — отвърна Датенар и закрачи отново.

— Де да се беше върнал Хун Раал при нас — каза тя, — с още фургони, натоварени с фатални бурета. Можехме да направим коруби от бронята, отново, и да махнем всяка ръка от всеки меч. И… — вдигна каната и целуна широкото ѝ гърло — да започнем наново.

На Галар Барас му се искаше да заплаче. Вместо това каза:

— Някой друг разкара или заряза част от населението… но никой не ми хрумва наум, уви.

Празек се надигна като подканен от някакъв невидим знак от приятеля си, който дръпна платнището на входа, и щом излезе на смътната светлина отвън, каза:

— Е, винаги има деца, макар че бронята може би ще трябва да се преправя.

Двамата напуснаха.

Торас Редоун се закашля, след което попита:

— Аз ли ги освободих?

„По всеки въобразим начин, сър.“

— Аз също бих искал да изляза, сър, да надзиравам приготовленията на кохортите ми.

— Да — каза тя, — бездруго съм твърде прекалила, за да се шибам точно сега.

„Без твоето желание или съгласие, Торас, не бих могъл да намеря нищо, с което да правя любов. Може да изглежда крехко споразумение, след като си пияна повечето време, но ще държа на него все пак.“

Изчака още миг да види дали тя ще каже още нещо, но видя, че очите ѝ са затворени и че вече диша бавно и дълбоко.

„Командирът не може да те види сега, защото общува с каната си със сълзи, без нито сълза пролята пред света.“

— Нравите на тайстите — промърмори Хатарас Рейз, вперила спокойния си син поглед над лагера напред. — Щъкат като мравки по сритан мравуняк. Всеки един — дете за света.

— Войниците са най-лошите — каза Вастала Тремблър, която вече вървеше хванала лявата ръка на Листар, докато той стискаше повода на конете с дясната. Допирът на топлата ѝ длан до неговата бе някак странно удивителен, като незаслужен дар, и той все още не знаеше как да си обясни това. По-рано през деня Хатарас вървеше близо до него, пръстите ѝ погалваха от време на време ръката му или се отпускаха на бедрото му. Малко прегради имаше като че ли в чувствеността на Бягащите псета.

Погледът му не беше толкова остър като техните и мина малко време, преди да успее да различи бъркотията, която цареше в лагера пред тях.

— Подготвят се за поход — каза той. — Стигнахме тъкмо навреме. — Обърна се към Вастала. — Какво искаше да кажеш с това, че войниците били най-лошите?

— Нашите деца играят на лов. За да научат нещата. Но щом първата кръв зацапа ръцете им, спират да играят. Гледат лова в очите като възрастни, не като деца.

— Жестока необходимост — каза Хатарас. — Отдаването на благодарност на духа на убития звяр цели да смири ужасното угризение вътре в ловеца.

Листар кимна.

— Чувал съм за такива практики. Сред Отрицателите.

Вастала изсумтя.

— Такава благодарност е реална, но ако ловецът остава дете отвътре, угризението е фалшиво. Само ловец, който е пораснал до възрастен отвътре, може да разбере бремето на такова угризение. И знае, че никой дух на животно не е помирен от благодарността на убиеца му.

Хатарас излезе напред, обърна се и изгледа Листар, без да спира да върви.

— Един вълк те смъква на земята, Наказан мъж, и започва да се храни с теб преди да си издъхнал. Опашката му се поклаща благодарно. Кажи ми, помирен ли си? Прощаваш ли със сетния си дъх? Разбираш ли сега заблудата на ловеца?

— Но войниците…

Ръката на Вастала се стегна около неговата.

— Войници! Те притъпяват угризението си за всеки отнет живот. Носят отчаяни щитове, отклоняват всяка заплаха от самите себе си и я насочват към своя водач, крал, кралица, бог или богиня. Към онзи, който иска от тях проливането на кръв. В отбрана. Или завоевание. Или наказание.

— Или неверие — добави Хатарас. — Смърт на неверниците заради подведените Отрицатели.

— Деца отвътре — каза Вастала пренебрежително. — Угризението — лъжа. Грешното превърнато в праведно. Лъжи към самия себе си, лъжи към всички други, лъжи към почитания бог, лъжи към идните деца. В името на всичко, но не и истинското име.

Хатарас посочи напред.

— Детската същност. Ненужно жестока. Жестокост с вкус на удоволствие. Такава съществува сред ловците, които сме провалили. Такава съществува сред войниците.

Приближаваха се. Листар издърпа ръката си от ръката на Вастала, усети студената захапка на отсъствието ѝ.

— И престъпници — промълви той тихо.

— И тъй — каза Хатарас, — към ритуала. Бягащите псета не търпят възрастни, които остават деца отвътре. Налагаме им истини. Да дръпнем булото, точно това ще направим.

— Казах ви за жената, Ранси.

— Да, Наказан мъж. Ще я прегледаме.

— Предупреждаваме те — намеси се Вастала, — някои неща не могат да се изцерят. Някои неща трябва да бъдат отрязани. Понякога нещото продължава да живее, понякога умира.

— Капитаните ни желаят да започнете с нея — каза Листар. — И желаят ритуалът ви да бъде видян от всички в лагера.

Вастала се усмихна.

— Искат представление. Добре. Бягащите псета не сме свенливи.

— И още как — отвърна Листар, спомнил си за предната нощ.

Вастала отново се доближи до него, надникна в лицето му и кимна.

— Хатарас, ти беше права. Децата ни ще носят дръпнатите му очи. Децата ни ще носят в себе си обещанието за живот извън съдбата на Бягащите псета. Тъй. Размяната е равностойна.

Мисълта, че е посял семето на деца в тези жени, го накара да потръпне. Прогони я с усилие, като си каза, че такива неща не може да се знаят все още и че думите им за отплащане — за предстоящия ритуал — не може да се претеглят в плът и кръв.

Войниците, поставени на пост, ги бяха видели и докато един тръгна да отнесе новината, други започнаха да се събират от лагера, привлечени към отбранителната линия от любопитство или може би скука.

— Мисля, че тайната се разкри — каза Листар.

— Никой азатанай не се крие в този лагер — каза Хатарас. — Добре. Те са вманиачени на тема тайни.

Листар я изгледа намръщено.

— Можете да усещате присъствието им?

Двете жени кимнаха.

— Научили сме тази дарба — каза Вастала.

— С вкусването на огньовете в огнището, дъха на пушека.

— С полагането на долината между краката на Майката.

— Теланас — каза Хатарас и кимна отново. — Магията е змия, захапала собствената си опашка. Гледа в себе си и с гледането поглъща, и поглъща, и расте. Тъй магията присъства на един безкраен пир. Нашата богиня Майка е заклещена в кръг от самата себе си. Но ние, Гадателките на кости, танцуваме.

Въпреки цялата си прямота тези две жени често объркваха Листар. Изобщо не можеше да разбере тази магия, за която говореха. За него азатанаите бяха полулегендарни фигури, не толкова скрити, за да не вярва в съществуването им, но достатъчно смътни в подробностите, за да му вдъхнат скептицизъм по отношение на делата им. Стояха на границата на достоверността и докато приказките за някоя си, наречена Т’рис, и нейните проклятия, изречени в Цитаделата на Карканас, не стигнаха до ушите му, Листар не беше мислил много за азатанаите. „Строители. Дарители на дарове.

А вече и същества, които се месят в чужди работи.“

— Ако ще са богове — каза той сега, докато стражите им махаха да се приближат, — защо не се разкрият като такива? Защо ще крият силата си?

— Преклонението е уязвимост — отвърна Хатарас. — Виждаш ли как ние танцуваме около Майката? Ние сме нейната слабост, както и тя нашата.

— Още по-лошо — добави Вастала, — те също са деца отвътре. Играчи на игри.

Листар примижа, като видя Варет и Ребъл — двамата се провираха през малката тълпа, която ги чакаше. „Странно е, че наричам тези двамата мои приятели. И все пак са ми приятели. Страхливецът и побойникът. Но се чудя колко много кураж е нужен, за да живееш със своя страх? И колко широко е сърцето на Ребъл, да гледа толкова добродушно онези от нас, които са слаби? Твърде лесно съдим и после отхвърляме.

Но мисля, че не Ранси е тази, която трябва най-много да се бои от предстоящото. Варет е.“

— Листар изглежда различно — каза Ребъл, докато дърпаше пръстите си, за да изпукат. — По-млад.

Варет кимна. „Или може би вече не толкова стар.“

— Значи може да са работили вече над него.

Ребъл изсумтя.

— Както пърхат около него, бих казал, че има истина в думите ти, Варет. Работили са над него, ха!

— Имах предвид ритуала.

— Имах предвид секс.

— Е, добре. Предполагам, че вестта вече е стигнала до Празек и Датенар, но защо не се увериш и да им кажеш да доведат Ранси в центъра на парадния терен. Така искат да се направи това.

— Стига вещиците да се съгласят. — Ребъл помълча. — Каквото и да е, проклет да съм, ако имам представа.

— Нито аз, честно. Колкото до съгласието на тези Гадателки на кости, е, те вече са тук, нали?

Ребъл изпъшка и пристъпи напред.

— Листар! Добре си дошъл! Доведи ги в средата на парадния терен. — После се обърна, ухили се загадъчно на Варет и тръгна към центъра на лагера.

Варет огледа двете Бягащи псета. Въпреки едрите им отпуснати фигури имаше някаква чувственост в тях, а начинът, по който се движеха, жестовете им, го накараха да се зачуди дали не са сестри. „Все пак изглеждат твърде млади, за да са могъщи вещици.“

Листар подаде юздите на конете на един войник и тръгна към Варет. Като че ли се канеше да го прегърне, но в последния момент спря и кимна неловко.

— Лейтенант. — Кимна към едната от Гадателките на кости, която го подмина, взряна в очите на Варет. — Това е Хатарас Рейз. А тази тук е Вастала Тремблър. Гадателки на кости от клана Логрос на Бягащите псета.

Хатарас се пресегна и опря дебел мазолест показалец в гърдите на Варет.

— Този е страхливецът, нали?

— Така се нарича сам — отвърна Листар.

Тя избута Варет стъпка назад с изпънатия си показалец, а после го подмина и рече:

— Ба. Всички сме страхливци, докато престанем да сме. Е, къде е измъчената жена?

— Избери си — подхвърли женски глас от тълпата.

Хатарас се ухили.

— Добре!

Друга жена подвикна:

— Тук сте, за да убиете всички мъже ли?

Вастала отвърна:

— В известен смисъл, да!

Листар се намръщи и се обърна към нея.

— Моля те, стига вече с вашия хумор. Хайде, трябва идем до центъра на лагера.

— Накарай войниците да ни заобиколят там — каза Хатарас и продължи напред.

— Мисля, че това е планът — отвърна Листар; смутеният му поглед потърси Варет.

Но Варет не можеше да реагира. „Всички сме страхливци, докато престанем да сме.“ Думите го удариха като гръм, както и лекото пренебрежение, с което ги беше изрекла. Искаше да се обърне, да тръгне след Хатарас Рейз, да настои за още. „Предлагаш ли ми надежда? Прераждане? Ако страхливостта е само отпреди, тогава кога и как свършва? Коя страна от мен все още се крие? Къде, вътре в себе си, вече не съм пропълзял, не съм се присвивал, не съм търсил?

Не ми предлагай такива думи! Не ме оставяй с тях, проклета да си!“

Тълпата се беше раздвоила и се затвори отново зад тях, оформяйки неофициален ескорт, докато Гадателките на кости навлизаха в лагера.

Листар се задържа между тях и Варет.

— Сър?

— М-могат ли да направят това, Листар?

След дълго мълчание Листар кимна и каза:

— Майката да ни е на помощ на всички.

Галар Барас изгледа навъсено Празек, а след това Датенар.

— Вие двамата сте се побъркали.

Тримата стояха на входа на командната палатка. След малко той освободи с махване на ръката войника, донесъл вестта за връщането на Листар, обърна се към Празек и рече:

— Това е безумие. Ние сме Тайст Андии. Деца на Майка Тъма. Да доведете чужди вещици…

— Деца може да сме — прекъсна го Празек, — но на Хуст, не на Майка Тъма.

— Не се заблуждавай от цвета на кожата — добави Датенар. — Онова беше мимолетен благослов. Желязото Хуст вече владее тези мъже и жени и настръхва с новородена сила. Магия и вещерство, танц на непознатото, но ще се изправим пред него. Ще го сграбчим. Ще го направим свое.

Галар Барас поклати глава.

— Командирът няма да разреши това.

— Командирът ни лежи безчувствен за света — отвърна Празек.

— Изключително изявление — каза Датенар, — да обгърне всеки водач и политик. Води, станали мътни от несигурна вяра и неразбиране, в които скъпата Торас Редоун е плиснала вкиснало вино. Посрещаме опиянението ѝ с безразличие, смятайки го за ирелевантно на провалите, присъщи на всички, които биха искали да ни управляват.

— Майка Тъма — каза Празек и се почеса по брадата — не направи разлика в благослова си и сега оставя кожата сама да избира цвета си, според променчивите настроения на всеки мъж и всяка жена. Това е колеблива вяра, множество въпроси без постановен отговор.

— Легионът Хуст — каза Датенар — изисква повече от това. Безумни мечове и стенеща броня не стигат. Споделената утайка на ями и кирки, букаи и скърцащи коли, разкрити престъпления и обвързващи наказания, всичко това се оказва недостатъчно за нуждата ни.

Галар видя излизащите на парадния площад, докато от всички страни войници бяха изоставили приготовленията си за похода и напираха с бутане и лакти в груб кръг. Мечове ръмжаха и тръпнеха в ножниците. Ризници и люспеста броня мърмореха несекващо. Мрачни лица оставаха безизразни.

Небето беше бледо и размътено, ширнала се безформена белота. Леките ветрове от юг носеха смътна топлина. Денят сякаш се беше отпуснал вяло, с тежки стъпала, вкоренени в замръзналата все още земя. Звуците глъхнеха един по един, като недовършени мисли.

Видя как двете вещици на Бягащите псета излязоха от отворения сред войниците проход и тръгнаха към Ребъл, който сега стоеше със сержант Ранси. Държеше я за лявата ръка. Намръщен, Галар Барас се обърна към Празек.

— Тази жена ли ще бъде жертвоприношението им? Не мога да позволя…

— Никаква кръв няма да се пролее — каза Празек.

— Откъде знаеш?

— Не е присъщо за Бягащите псета — отвърна Датенар. — Ела с нас, Галар Барас. Заеми мястото на командира ни. Не се нуждаеш нито от прошка, нито от благослов. Ще гледаме и гледайки, ще съучастваме. Уви, това, което ни намира днес, едва ли ще пробие сегашното състояние на безсъзнателност на командира ни.

— Жалко — измърмори Празек, — че точно тази, която може би най-много се нуждае от изцеряване, неволно се извини. Но пък кой би могъл да предскаже точния момент на това?

— Сержант Ранси — каза Датенар на Галар Барас — убиваше мъже в лагера ни. И все пак жената, която виждаш там, е всъщност невинна, макар ръцете ѝ да са оцапани с кръв.

— Що за гатанка е това?

— Друга се крие в нея, Галар Барас. Веща в магията и в същото време — погълната от лудостта да убива.

— Какво ще ѝ направят тези вещици?

— Не знаем.

Галар Барас зяпна Датенар, а после Празек.

— И нашите войници трябва да гледат всичко това? Не са ли понесли достатъчно сцени на наказание и възмездие? И сега да им се напомня отново, в самия ден преди да тръгнем в поход? Господа, ще видите как този легион ще се разпадне!

— Възможно е — съгласи се Празек. — Начинът, по който рискуваме, определя залозите. Печелим или губим, всичко ще бъде абсолютно.

Двете вещици стигнаха до Ранси, която в последния момент се дръпна и щеше да побегне, ако не беше внезапната, донякъде груба намеса на Ребъл, който я обгърна с ръце. Ранси започна да се бори в хватката му, а после се отпусна като припаднала и се смъкна на земята.

— Не — каза Галар Барас и тръгна напред. — Това е грешно.

Едната вещица коленичи до Ранси, която вече висеше за едната ръка, задържана от Ребъл; косата ѝ покриваше лицето ѝ; беше неподвижна все едно смъртта я е взела.

Щом Галар Барас се приближи, Ребъл вдигна глава и го погледна в очите.

— Тя избяга — каза му. — Не оттук. Вътре.

— Ребъл, пусни я.

Той я пусна и ръката ѝ плесна долу.

Вещицата, коленичила до Ранси, вдигна ръка да го спре.

— Не приближавай, Любовнико на Смърт.

Думите ѝ накараха Галар Барас да замръзне. Не можеше да проговори. В кръга от войници, обкръжили парадния терен, вече цареше пълна тишина. Нито меч не се изкикоти. Ризници и брони бяха спрели несвързаното си мърморене. Нещо беше дошло във въздуха, нещо силно и трескаво.

Другата вещица затанцува с бавни стъпки, голото ѝ тяло започна да се полюшва над широките ѝ бедра.

— Гледайте ме! — извика тя. — Всички! Аз съм Вастала Тремблър, Гадателка на кости от Логрос! Гледайте ме и ще ви отворя очите!

Фарор Хенд мина през смълчаните войници, без да откъсва очи от отпуснатото тяло на Ранси. Страх стягаше гърдите ѝ. Нищо честно нямаше в това. Дори Ребъл, който вече се беше отдръпнал две стъпки от коленичилата над Ранси Гадателка на кости, гледаше умолително към Галар Барас, също застанал наблизо.

Но вещицата, която бе танцувала в кръг около Ранси, сега започна да кръжи в спирала навън и някаква незрима сила се излъчваше от нея и видимо изтласкваше назад Ребъл и Галар Барас. Когато се доближи, Фарор Хенд усети усилващ се натиск, съпротивляващ се на всяка нейна стъпка. След малко спря задъхана. Танцуващата жена сякаш потрепваше, тялото ѝ се замъгли като гледано през дебело стъкло.

Ранси изведнъж изпищя и на писъка ѝ се отзоваха три хиляди меча Хуст със свиреп метален вик. Фарор Хенд се олюля, видя войници, рухващи в кръга, един след друг, докато други размахваха ръце сякаш се бореха с нещо… и тя вече го усети, хлъзгаше се под бронята ѝ сякаш змии бяха плъзнали от гнездото си. Но където и да посегнеше в паника, не усещаше нищо.

„Те са под кожата ми!“ Падна на колене и задърпа отчаяно каишки и ремъци.

Необясним гняв изпълни Варет, докато се напрягаше срещу съкрушителния напор, който прииждаше на вълни от центъра на парадния терен. Каквато и магия да беше това, просмукваше се през бронята все едно тя не беше нещо повече от тензух. Бушуваше по кожата му и след това проникваше под нея, нахлуваше в мускулите и костите. Той ревеше от ярост, но не можеше да чуе нищо освен оглушителния порой на тази ужасна сила.

Усещаше как кръвта се разрежда на вода в жилите му, а в същото време нещо друго течеше през него, гъсто и лепкаво. Сякаш изгаряше пътя си през яростта и ужаса му, шепнеше тайни, които можеше да усети, но не и да чуе.

Но Ранси се мяташе на земята, болката и мъчението ѝ се виждаха ясно и той нямаше да спре, дращеше с нокти към нея. Коленичилата до нея Гадателка на кости беше бръкнала в корема ѝ, сякаш потапяше ръцете си в плътта, и по ръцете ѝ имаше кръв, бистри течности се стичаха като паяжина надолу от лактите ѝ.

Никоя жена не можеше да преживее такива рани. Варет се усети, че посяга за меча си, но острието не искаше да излезе от ножницата. Виеше, сякаш в отговор на болката на Ранси, но безпомощно, звънливият му глас бе пронизителен и изпълнен с безсилие.

Варет се добра още по-близо, вече беше на по-малко от десет крачки от танцуващата вещица, която едва успя да види, щом се плъзна в полезрението му и ръцете ѝ сякаш се завъртяха.

„Никой не бива да умре така…“

Взрив отне ума му и помете всяка мисъл. Посред хаоса усети прозрение, разтварящо се като отровно цвете. Взря се в сърцевината му и, неумолимо, усети как разумът му се разкъса от онова, което видя.

Даровете, с които Гадателките на кости бяха удостоили Листар, го поддържаха през изпитанието на ритуала. На колене в края на поляната, той гледаше как другите рухват един след друг. Оръжията и бронята замлъкнаха, онемели сякаш от своята безпомощност срещу тази чужда магия. Видя как офицерите паднаха. Видя как Гадателката на кости Хатарас вдигна нещо малко и кърваво от Ранси, как уви бързо в кожа застиналото телце. Видя как Вастала спря танца си, смъкна като кожа трепета от себе си, след което падна на колене и повърна върху замръзналата земя.

Листар стана и се олюля. Тръгна бавно към тях, без да откъсва очи от тялото на Ранси. Имало беше кръв, но вече я нямаше. Нямаше и следа по нея, очите ѝ бяха затворени, а щом се приближи, видя спокойното повдигане и спадане на гърдите ѝ.

— Наказан мъж… — Гласът на Хатарас беше хриплив, очите ѝ зачервени. — Тя имаше близнак, мъртво бебе в майчината ѝ утроба. Къс живот на глад и копнеж, борба и провал. — Махна с ръка. — Но имаше сила, която дори смъртта не можа да смири.

Без да разбира напълно, Листар се приближи до Ранси. Огледа я.

— Ще живее ли?

— Другата искаше дете. Намери едно. Даде му смърт, за да е с нея. Нощ на удавяне, да започне много други неща. Смърт и кръв по ръцете. Кръв по самата магия.

Вастала залитна към тях, избърса лицето си.

— Изтерзано море — заговори тя, — но пих дълбоко. Пресуших го, останаха кости и камъни, и раковини. Оставих всичко, което се дави на светлина и въздух. Каквото остава в тях е дар от прах.

Листар коленичи до Ранси.

Хатарас се доближи, отпусна ръка на рамото му и се наведе.

— Наказан мъж. Трябва да разбереш.

Той поклати глава.

— Не разбирам.

— Никоя душа не е истински сама. Само изглежда така, когато е последната, останала да стои на бранно поле. И тази война се води вътре във всеки от нас. Близначката ѝ — онзи съсухрен, почернял труп в утробата — се захранваше с всяка мисъл, убита при събуждане или умряла в съня ѝ, където надежди се разгръщат в сънища и сънища се превръщат в кошмари. Поглъщаше разкъсаните останки от мъртвородени идеи, внезапни копнежи, алчност и измяна. Въображението, Наказан мъж, може да бъде крайно порочен свят.

Вастала заговори:

— Отнех от тях всичко. Не им оставих къде да се крият. — Замълча, огледа наоколо. — Превърнах тази армия в ужасно нещо. Тези войници. Те няма да се поколебаят. Ще влязат в огъня на Майката, ако им се нареди. Ще се бият с всичко, което застане насреща им. И ще мрат, един по един, като всички други войници. Не по-различно, и все пак съвсем различно. — Дръпна Хатарас да се изправи. — Обич моя, трябва да бягаме. Те скоро ще се вдигнат, в мълчание. Ще примигат. Няма да погледнат в очите приятел или съперник. Прокълнатото желязо тръпне от допира им. Тези войници, възлюбена моя, са изчадия.

— Това ли ни дадохте? — попита Листар. — Не това поискахме от вас! Искахме благославяне!

Вастала се озъби.

— О, те са благословени, Наказан мъж. Но помисли над това какво спохожда една смъртна душа, когато открие, че истината е нежелана? — Обърна се отново към Хатарас. — Каква е съдбата на вещицата в осиротялата близначка?

Хатарас сви рамене.

— Владичицата ѝ е мъртва, плътта ѝ я няма, но корубата на душата ѝ остава. Тази — кимна тя към Ранси — трябва да се научи да бърка в нея, да намира магията, утаена там.

— Грозна магия — каза Вастала.

— Да — съгласи се Хатарас. — Грозна магия.

Листар се огледа, видя нападалата армия, всички като покосени на място. „Така трябва да е било, когато Хун Раал ги отрови всички.“

Гадателките на кости вече си бяха тръгнали. Той усети липсата на допира им като рязка болка някъде дълбоко вътре. „Толкова лесно ме изоставиха. Не, не разбирам нравите на Бягащите псета.“

А после очите му уловиха някакво движение, той се обърна и видя една жена, пристъпила навън от командната палатка. Застана на място, леко се олюля, огледа хилядите неподвижни войници, налягали в пози досущ като мъртви, оръжията им затихнали. Единственият звук, който Листар можеше да чуе, бе тихият вятър, отнасящ със себе си последната следобедна топлина.

„Бездната да ме вземе, това трябва да е Торас Редоун.“ Изправи се бавно и тръгна към нея. Щом го видя, тя трепна и отстъпи назад.

— Никакви призраци повече.

— Те са живи — отвърна Листар и забави стъпките си. — Всички. Не е каквото изглежда.

Устните ѝ се кривнаха в окаяна усмивка.

— Аз също.

— Имаше Гадателки на кости сред нас — каза Листар. — Ритуал.

Тя го изгледа със зачервени очи, на безутешно и безрадостно лице.

— И какво постигна този ритуал освен рухването на войниците ми?

Той се поколеба, после отвърна:

— Сър, простете ми. Не знам.