Феникс върху меча

3

Слънцето залязваше и за един кратък миг бе озарило зелената гора и синята омара над нея в златисто. Угасващите му лъчи хвърляха отражения от дебелата златна верижка, която стопанинът на Аталус неспокойно въртеше из ръцете си, седнал сред цветните дървета в градината си. Той помести дебелото си тяло в мраморната седалка и погледна боязливо около себе си, сякаш търсеше дебнещ враг. Беше седнал под дебелата сянка на сплели клоните си дървета, сред които бе разчистено кръгло празно пространство. Наблизо се чуваше сребърния звън на фонтан, а други, невидими в момента фонтани из огромната градина шепнеха, пригласяйки във вечна симфония.

Дион беше сам, ако не се броеше голямата черна фигура, изтегнала се на мраморната пейка до него, която наблюдаваше благородника с дълбоките си навъсени очи. Дион не мислеше за Тот-Амон. Той смътно съзнаваше, че това е роб, на който Аскаланте има голямо доверие, но подобно на другите богати хора Дион не обръщаше особено внимание на онези, стоящи под него.

— Няма нужда да се безпокоиш — каза Тот. — Заговорът не може да се провали.

— И Аскаланте може да направи грешка като всеки друг — отсече Дион, изпотявайки се от самата мисъл за неуспех.

— Не и той — усмихна се стигиецът злобно, — защото иначе щях да бъда не негов роб, а негов господар.

— Какви ги говориш? — объркано отговори Дион, който участвуваше в разговора само с част от съзнанието си.

Тот-Амон присви очи. Въпреки железния си самоконтрол, в него до пръсване напираха дълго сдържани срам, омраза, ярост, готови да се хванат и за най-малкия шанс. Това, което той не осъзнаваше бе, че Дион гледа на него не като на човешко същество с мозък и съобразителност, а като на роб, следователно нещо, което не заслужава да бъде забелязвано.

— Изслушай ме — каза Тот. — Ти ще станеш крал. Но ти малко познаваш Аскаланте. Не можеш да му имаш доверие след като убият Конан. Аз мога да ти помогна. Ако ти ме защитиш, когато вземеш властта, аз ще ти помогна.

Изслушай ме, господарю. Аз бях велик магьосник на юг. Хората говореха за Тот-Амон, както споменават за Рамон. Крал Ктесфон от Стигия ми оказа голяма чест, принуждавайки другите големи магьосници да ме признаят за стоящ над тях. Те ме мразеха, но се страхуваха от мене, защото аз имах контрол над същества от отвъдния свят, които идваха на моя зов и се подчиняваха на заповедите ми. О, Сет, моите врагове не знаеха кога ще се събудят посред нощ, усещайки ноктите на безименна твар забити в гърлата им! Аз правех страшна черна магия с помощта на приличащия на змия Пръстен на Сет, който бях намерил дълбоко под земята, забравен там много преди първия човек да изпълзи от морето тиня.

Но един крадец открадна Пръстена и мощта ми бе сломена. Магьосниците се обединиха за да ме унищожат и аз избягах. Отправих се на път през Кот, предрешен като водач на камили и тогава разбойниците на Аскаланте се нахвърлиха върху нас. Всички от кервана бяха избити с изключение на мене. Спасих живота си, разкривайки на Аскаланте кой съм и заклевайки се да му служа. Но колко горчивина ми донесе тази клетва!

За да ме задържи, той написа за мене в един манускрипт, запечати го и го предаде на отшелник, живеещ по южните граници на Кот. И аз не смея да забия кинжал в сърцето му докато спи, нито да го предам на враговете му, защото тогава отшелникът ще извади манускрипта и ще го прочете, както му нареди Аскаланте. И после ще разкаже за това във Стигия…

Отново Тот потръпна и черната му кожа посивя.

— В Аквилония не ме познават — поясни той. — Но ако враговете ми в Стигия научат къде съм, дори да ни разделя половината свят, това пак няма да ме спаси от участ, която би погубила душата и на бронзова статуя. Единствено крал със замъци и войска би могъл да ме защити. Ето, затова ти разказах тайната си и настоявам да сключим съюз. Аз мога да ти помагам с мъдростта си, а ти можеш да ме защитиш. И някой ден, когато намеря Пръстена…

— Пръстен ли? Пръстен? — Тот бе надценил върховния егоизъм на мъжа пред себе си. Дион даже не изслуша думите на роба, толкова бе потънал в собствените си мисли, но последната дума бе размърдала някаква вълна във водите на неговия егоцентризъм.

— Пръстен? — повтори той. — Това ми напомня за моя пръстен, който трябва да ми носи щастие. Получих го от крадец шемит, който се кълнеше, че го е откраднал от някакъв магьосник на юг и че той щял да ми донесе късмет. Митра ми е свидетел, че му платих достатъчно. О, богове, ще имам нужда от всичкия възможен късмет, след като Волмана и Аскаланте ме въвлякоха в гадните си заговори… Ще го потърся.

Тот скочи, в лицето му нахлуваше кръв, от която то стана още по-тъмно, а очите му блеснаха с огъня на онази ярост, която изпълва човека, осъзнал истинската дълбочина на жалката човешка тъпотия. Дион пак не му обърна внимание. Повдигнал капака на тайно отделение под мраморната си седалка, той започна да рови из купа всевъзможни предмети — варварски амулети, парчета от кости, части от жалки бижута — неща, които суеверността му го бе подтиквала да купува.

— А, ето го! — и той триумфално извади пръстен със странен произход. Беше от метал като мед и бе оформен като змия, навита на три, захапала опашката си. Вместо очи имаше жълти камъни, които блестяха със злобен блясък. Тот-Амон извика сякаш поразен от гръм, а Дион се извърна и зяпна, пребледнявайки изведнъж. Очите на роба горяха, устата му бе широко отворена, а огромните му черни ръце се протягаха напред с извити пръсти.

— Пръстена! О, Сет! Пръстена! — изкрещя той. — Моят пръстен… който ми откраднаха…

В ръцете на стигиеца блесна стомана и напрягайки мощните си рамене той заби кинжал в дебелото тяло на благородника. Тънкият писък на Дион заглъхна в клокочещ звук и отпуснатото му туловище се свлече. Глупак до края на живота си, той умря без да разбере защо. Забравил вече за него, Тот обърна с крак трупа и взе пръстена с двете си ръце. Очите му блестяха със страховита жизненост.

— Пръстена! — прошепна той, изпаднал в ужасяващ екстаз. — Моята власт!

Колко дълго стоя неподвижен като статуя над ужасния предмет, попивайки злокобното му излъчване, дори стигиецът не можеше да каже. Когато се отърси от унес и призова обратно съзнанието си от потъналата в мрак бездна, из която се бе носило, луната изгряваше и хвърляше дълги сенки по гладката мраморна облегалка на ложето, в основата на което бе проснато тялото на онзи, който до неотдавна бе господар на Аталус.

— Край, Аскаланте, дотук! — прошепна стигиецът, очите на който блестяха с червена светлина като на вампир. Изправяйки се, той взе шепа съсирена кръв от локвата, в която лежеше жертвата му и я разтри върху очите на змията от пръстена, така че жълтите искри в тях бяха покрити от аленочервена маска.

— Затвори очи, тайнствен змей — прошепна той напевно с вледеняващ душата шепот. — Затвори очите си за лунната светлина и ги отвори в тъмните простори! Какво виждаш, о, змей на Сет? Кого ще призовеш от дълбините на Нощта? Чия сянка пада върху помръкващата светлина? Повикай го при мене, змей на Сет!

Той започна за поглажда люспите на змията с особени кръгови движения на пръстите си, при което те се връщаха в точката от която тръгваха, а гласът му затихна още повече, докато произнасяше зловещи имена и тайнствени заклинания, забравени навсякъде, освен в мрачното сърце на Стигия — там, където чудовищни сенки се прокрадват в здрача на гробниците.

Въздухът над него се раздвижи както се разместват водните пластове, когато някакво същество се издига на повърхността. Странен, вледеняващ вятър повя като от отворена врата. Тот почувства нечие присъствие зад гърба си, но не се обърна. Погледът му остана прикован върху осветения от лунната светлина мрамор, върху който играеше полупрозрачна сянка. Той продължаваше заклинанията си, сянката нарастваше, уплътняваше се и накрая се изправи застрашително добила ясни очертания. Формата й приличаше отчасти на гигантска маймуна, но никога по-рано подобна маймуна не бе стъпвала нито по земята, нито дори в Стигия. Но Тот все още не я поглеждаше и вместо това извади от пояса сандал на господаря си, който винаги носеше със слабата надежда, че някога може да го използува с такава цел, и го хвърли зад гърба си.

— Разгледай го добре, робе на Пръстена — възкликна той. — Намери онзи, който го е носил и го унищожи! Погледни го в очите и стъпчи душата му, преди да я откъснеш от гърлото! Убий го! Да, — добави той в сляп изблик на ярост — както и всички, които са с него!

Тот видя как ужасната сянка, отпечатана върху обляната от лунна светлина стена, се навежда и започва да души като някаква отвратителна хрътка. След това грозната глава се надигна и нещото изчезна в нощта като вятър през дърветата. Стигиецът вдигна ръце в луд екстаз, а зъбите и очите му блеснаха под лунната светлина.

Един войник, който охраняваше извън стените, извика изплашено, когато някаква изкривена черна сянка с пламтящи очи прескочи стената покрай него и се втурна като вихрушка. Но тя се загуби толкова бързо, че озадаченият войн така и не разбра дали това беше сън или халюцинация.