Феникс върху меча

2

Стаята беше голяма и богато украсена с пищни гоблени по лъскавите панели на стените, дебели килими на пода и висок таван, по който имаше изкусна резба и сребърни орнаменти. Зад маса от слонова кост, позлатена по ръбовете, седеше мъж, чийто широки рамене и обветрено лице не подхождаха на луксозната обстановка. Той изглеждаше повече част от слънцето, ветровете и планините. И найлекото му помръдване издаваше стоманени мускули, ясна глава и координацията на един роден войн. Нямаше никаква поза или пресметливост в действията му. Той или беше в абсолютен покой — но застивайки като бронзова статуя — или бе в действие, но не с припряни нервни движения, а с котешка пъргавина и бързина, която замъгляваше погледа, опитал се да го проследи.

Дрехите му бяха от скъпа тъкан, но просто ушити. На главата си нямаше обръч или друго украшение и черната му квадратно оформена грива бе задържана само от сребърно-тъкана лента над челото.

Той остави златния писец, с който досега бе грижливо писал по намазани с восък плочки и спря със завист изгарящия поглед на сините си очи върху мъжа пред себе си. Последният в момента се занимаваше със собствените си проблеми, защото разсеяно подсвиркваше, оправяйки дантелите върху позлатената си броня — доста необикновено занимание, още повече в присъствието на един крал.

— Просперо — обади се мъжът зад масата, — тези светски грижи ме изморяват повече от всички битки, в които съм участвал.

— Всичко това е част от играта, Конан — отговори тъмно-окият поатейниец. — Ти си крал и трябва да играеш ролята си.

— Как бих искал да мога да дойда с тебе до Немедия — промълви Конан със завист. — Сякаш векове изминаха откакто съм стискал кон между краката си, но Публий твърди, че делата тук, в града, изисквали присъствието ми. Проклет да е!

Когато съборих старата династия — продължи той, с онази фамилиарност, която съществуваше само между поатейниеца и него, — това се оказа доста лесно, макар тогава да ми се струваше трудна работа. Като обръщам сега поглед към дивия път, който съм следвал, всички онези дни на мъки, интриги, убийства и горест сега ми се струват като блян.

Но моите блянове не стигаха далече, Просперо. Когато крал Нумедид се просна мъртъв в краката ми и аз сграбчих короната от главата му за да я поставя на своята, аз бях стигнал до границата на своите мечти. Имах готовност да взема короната, но не и да я задържа. В онези отминали дни на свободата, всичко от което имах нужда бе остър меч и прав път към враговете ми. Сега пътищата не са така прави и мечът ми е безполезен.

Когато свалих от трона Нумедид, тогава аз бях Освободителя, а сега те плюят върху сянката ми. Поставили са статуя на тази свиня в храма на Митра и хората отиват за да хленчат пред нея, възхвалявайки я като свят символ на монарха, който е намерил смъртта си от окървавените ръце на един варварин. Като предвождах армиите й към победи като наемник, Аквилония не обръщаше внимание на факта, че бях чужденец, но сега вече не може да ми прости това.

И ето, сега те отиват в храма на Митра за да запалят благовония пред паметта на Нумедид — мъже, които неговият палач е осакатил и ослепил, мъже, чийто синове са загинали в неговите подземия, чийто съпруги и дъщери са били отвеждани в неговия харем. Капризни глупци!

— Риналдо е отговорен в най-голяма степен за всичко — отговори Просперо, пристягайки с още една дупка колана, на който висеше меча му. — Песните, които пее подлудяват хората. Обеси го в шутовските му дрехи на най-високата кула в града. Нека съчинява рими за лешоядите.

Конан поклати лъвската си глава.

— Не, Просперо, той е отвъд досега ми. Великият поет е по-велик от всеки крал. Песните му са по-могъщи от скиптъра ми, защото той едва не ми изтръгна сърцето, когато реши да пее за мене. Ще умра и ще ме забравят, но песните на Риналдо ще живеят винаги.

Не, Просперо — продължи кралят и мрачна сянка на съмнение мина през погледа му, — тук има някаква тайна, развиват се неща, които са ни неизвестни. Долавям това, както на младини усещах скрития във високата трева тигър. Има някакво неопределимо вълнение из цялото кралство. Аз съм като ловец, клекнал край малкия си огън в гората, дочуващ прокрадващи се стъпки в тъмнината и почти забелязващ блясъка на пламтящи очи. О, ако можех да се изправя срещу нещо осезаемо, което да разсека с меча си! Казвам ти, съвсем не е случайно, че пиктите напоследък така ожесточено нападат границите и че босонийците поискаха помощ за да ги отблъснат. Трябваше да тръгна с войските.

— Публий се опасява от заговор, имащ за цел да те заловят и убият отвъд границите — отговори Просперо, приглаждайки коприненото наметало над блестящата си ризница, като се любуваше на високата си гъвкава фигура в сребърното огледало. — Затова и настоя да останеш в града. Тези съмнения са плод на варварските ти инстинкти. Нека хората си ръмжат! Наемниците са на наша страна, също и Черните дракони, а всеки главорез в Поатея се кълне в тебе. Единственото, което те застрашава е убийство, но това е невъзможно, защото императорската войска те охранява ден и нощ. Какво правиш там?

— Карта — отговори с гордост Конан. — Картите в двореца добре показват страните на юг, изток и запад, но на север те са много общи и с грешки. Затова добавям северните земи сам. Ето, това е Кимерия, където съм роден. А…

— Асгард и Ванахайм — разглеждаше Просперо картата. — В името на Митра, аз почти вярвах, че тези страни са измислени.

Конан се усмихна с дива усмивка, поглаждайки несъзнателно белезите по тъмното си лице.

— Щеше да мислиш по-иначе, ако бе прекарал младините си по северните граници на Кимерия! Асгард лежи на север, а Ванахайм на северозапад от Кимерия и по границите се води непрекъсваща война.

— Що за хора са това северняците? — запита Просперо.

— Високи, руси, синеоки. Техен бог е Имир, леден гигант и всяко племе има собствен крал. Те са своенравни и жестоки. Воюват по цял ден, а после цяла нощ пият пиво и и дерат гърлата си с техните дивашки песни.

— Тогава мисля, че си като тях — изсмя се Просперо. — Ти се смееш високо, пиеш дълбоко и пееш хубави песни, макар никога да не съм виждал кимериец, който да пие нещо друго освен вода, или да се смее, или даже да пее, ако не броим мънкането на отвратителни погребални песни.

— Може би това се дължи на земята, в която живеят — отговори кралят. — Никога не е имало по-мрачна земя: цялата осеяна с хълмове и непроходими гори, под небе, което никога не променя сивия си цвят и ветрове, които стенат жалостиво из долините.

— Да, не е чудно, че там израстват мрачни мъже — съгласи се Просперо, свивайки рамене и мислейки си за облените в слънце равнини и ленивите сини реки на Поатия, най-южната провинция на Аквилония.

— Те нямат никаква надежда тук или нататък — отговори Конан. — Техните богове са Кром и неговата черна раса, които господствуват в едно неогрявано от слънцето място, потънало във вечна мъгла, което е светът на мъртвите. Митра! Начина, по който живеят езирите ми допадаше повече.

— Е — засмя се Просперо, — мрачните хълмове на Кимерия са далече зад тебе. А сега трябва да тръгвам. Ще обърна чаша бяло немедийско за тебе в двореца на Нума.

— Добре — изсумтя кралят, — но целувай танцьорките на Нума само заради себе си, защото иначе ще стане държавен въпрос!

Сочният му смях съпроводи Просперо извън стаята.