Енерган 22 (Роман за едно фантастично приключение)

1. Мисия в Тупаку

Над мен беше небето — изумително синьо. Такова не бях го виждал, откакто преди седем години за последен път летях над Огнена земя. Слънцето, чисто, сякаш току-що родено, бавно се движеше с нас и лъчите му проникваха в самолета чак до струпания в дъното багаж.

А долу беше Стайфли, също тъй необозримо голям като небето, мътносив, кален парцал, покрил цялата земя. От време на време изтъняваше и тогава разбирахме, че летим над пустиня, далеч от всякакви селища. Съзирахме контурите на керемиденочервеникавите скалисти образования, напомнящи пирамиди и сфинксове, сред тях — дълбоките каньони и даже виещите се в основите им тънки ленти на шосетата.

После Стайфли отново забулваше всичко и тогава знаехме, че летим над промишлени райони.

Самолетът се движеше тромаво. Бе от ония последни мохикани на самолетостроенето от осемдесетте години, които обслужваха евтините линии между Америго Сити и пустинните и планинските области във вътрешността на страната. С него пътуваха предимно индиоси-селяни от Скалистия масив, петролоработници, държавни чиновници. Ъперите летяха с модерните ракетоплани, които взимаха разстоянията пет-шест пъти по-бързо.

Пътниците в нашия допотопен Дъглас седяха с шапки на глава, наметнати с вълнени пончоси, дъвчеха царевични питки, собствено производство, и пиеха вода от плоски бърдучета, които си носеха от сгушените в планините пуеблоси6. Бутилирана и с шарени етикетчета, тази вода се продаваше в специализираните магазини в Америго Сити, заедно с консервиран въздух от Снежния връх.

В целия самолет бяхме само седем-осем бели — моя милост и няколко техници от петролните кладенци край Тупаку. Аз бях колекционер на индиански ръкописи, решил да се порови в последните находки от разкопките и да закупи нещичко, което още не е задигнато от туристите. Носех тъмни очила и прясна брада и със сиво-сините си очи, руса коса и плоското куфарче до себе си (някога тия куфарчета ги наричаха Джеймс Бонд), аз се чувствувах наистина като Джеймс Бонд, кретенския шпионин, който преди трийсетина години обираше възторзите на хлапетата по света.

Да призная, бях доволен, въпреки съзнанието, че мисията ми може да завърши гибелно за мен. Бях се измъкнал от стоманените пипала на Мак Харис и Командора, далече от замъка Конквиста, далече от онази параноя7, която бе обзела Америго Сити и сееше трупове по улиците. И колкото повече наближавахме Тупаку, толкова повече се освобождавах от лепкавата хипноза на последните дни и придобивах самоувереността на журналиста Теодоро Искров, който някога се завираше в най-горещите ями на планетата, за да напише своя пореден репортаж. Щях да видя доктор Доминго Маяпан, моя жрец, щях да разбера най-после какво се крие зад енергана.

— Сеньор, бихте ли хапнали от моята питка? Много е сладка, омеси я жена ми завчера, преди да тръгна.

Съседът ми отдясно, един дребен, млад индио със схлупено до очите сомбреро ми подаде питката. Отчупих, хапнах, мислейки си дали този мургав момък с чиста риза и везано пончо не е човекът, който ще ме отведе до жреца. Или може би е онзи там, който седи в отсрещния ъгъл и ме фиксира с дръпнатите си очи? Или даже красивата стюардеса, която при всяко минаване край мен ме дарява с най-прелъстителната си усмивка? Търпеливо чаках.

И прехвърлях в ума си всичко, което се бе случило с мен през последните седмици и ме бе довело тук, в този раздрънкан самолет, с тъмни очила и остра брада, като упълномощен пратеник на Едуардо Мак Харис, представител на „Албатрос“.

… Отначало ми бе трудно да отгатна как той ще установи връзка с жреца. А той избра най-елементарния и резултатен подход: освободи ме от Конквиста, изпрати ме до вкъщи без охрана, без наблюдение и предполагам, без подслушване на телефона ми. С това той доказа, че познава човешката природа и че може да влезе в кожата на своя противник и да тръгне по посока на неговите разсъждения.

Мак Харис бе уверен, че Доминго Маяпан има свои агенти в „Албатрос“, които го информират за всичко, включително и за присъствието ми в Конквиста и за кървавата разправа с лабораторния персонал. Те щяха да го информират и за моето освобождаване. Нещо повече — Мак Харис направи така, че вестниците да узнаят за моето излизане от замъка и да напечатат сензационни съобщения за мен. Сега той чакаше съответната реакция на Двайсет и втора улица.

Първите няколко дни след Конквиста бяха крайно неприятни за мен. Журналистите обсаждаха дома ми и не пропускаха случай да ми досаждат с набезите си чак до спалнята ми. Скоро обаче, обезсърчени от моето мълчание, те напуснаха терена и аз можах да спя спокойно, да си пускам мустаци и брада далече от любопитните фотокамери и да седя до телефона…

Презумпцията на Мак Харис бе, че след като е минал първият рунд от нападението на „Енерган компани“ Доминго Маяпан непременно ще ме потърси. Тъй или иначе аз бях единствената му жива връзка с „Албатрос“, а бях вече минал през лапите на Командора, следователно, бях източник на важни сведения.

Мак Харис не се излъга. На шестия ден рано сутринта телефонът звънна и от слушалката дойде мекият, възпитан и малко по момчешки ентусиазиран глас на жреца:

— Сеньор Искров, вие ли сте? Доволен съм да ви чуя жив и здрав.

— Аз също се радвам да ви чуя, доктор Доминго Маяпан — отговорих аз разчленено.

— О, сеньор Искров знае вече моето име? Това е похвално. Впрочем не е било много трудно да го откриете, нали?

— Не, доктор Маяпан, не беше трудно — казах не без горчивина, като си спомних смазаното лице на доктор Зингер. — За някои обаче беше фатално…

— Да, да… — добави той веднага. — Наистина, безкрайно съжалявам. Не допусках, че ще посегнат и на Бруно… Можеха да минат и без него. Вие поне не сте пострадали, нали?

— Не — отвърнах, — не съм пострадал.

— Така и очаквах… Е, сеньор Искров, с какви задачи ви натовари този път мистър Мак Харис? — Леко се засмя. — Обзалагам се на кутия енерган, че копнее да се свърже с вашия стар жрец, за да му направи потресаващи предложения, преди „Албатрос“ да е рухнал.

Задочно му се усмихнах:

— Да — казах направо. — Той желае да се срещна с вас. Желае да знае в какво се състоят вашите намерения спрямо него и как би могъл да отговори на тях в интереса на нашия народ.

— Трогателна е неговата грижа за народа.

— Мак Харис има и съвсем конкретни предложения.

— Той винаги има конкретни предложения. Твърде конкретни. Мак Харис е делови човек, никога не си губи времето в празни приказки и абстрактни планове. — Жрецът помълча. Чу се шушукане, навярно се съветваше с някого, и продължи: — Сеньор Искров, аз също имам желание да се срещна с вас. Не само защото бих искал да ви благодаря за хубавите краски, с които ме обрисувахте във вашата повест, и за услугата, която направихте на „Енерган компани“ с написването й, но и защото, нека бъда откровен, все още имаме нужда от вас… Какво да се прави, сеньор Искров, съдбата пожела вие да се озовете в самия старт на един голям прелом в историята на науката и, струва ми се, в живота на нашата страна. Вие сте нужен колкото на Мак Харис, толкова и на нас. Всъщност вие сте нужен на Историята с голямо И.

Тръпки пролазиха по гърба ми: тези тържествени приказки за моята роля в Историята с голямо И ме караха да настръхвам.

— Дано сега поне съумея да бъда на висотата на историческите си задължения — рекох, като положих усилия да се засмея. — Защото досега бях само марионетка във вашите ръце.

— Съжалявате ли?

— Зависи от по-нататъшното развитие на моята роля.

— Сигурен съм, че ще ви допадне. Сеньор Искров, подслушват ли ни?

— Увериха ме, че не.

— Възможно… Но ако ни подслушват, нека чуят. Предайте на Санто… Знаете ли кой е Санто? Светеца? Нашият общ приятел Командора… Та, предайте му, че ако открием какъвто и да било опит от негова страна да ни шпионира с каквито и да било средства, ние ще прекратим всякакви контакти с Мак Харис и ще действуваме както намерим за добре, без оглед на последиците. Чувате ли ме, Санто?

— Ще предам — казах.

— Радвам се, че сме наясно по този въпрос… — Отново в гласа му се появиха веселите момчешки нотки. — А сега, сеньор Искров, с вас иска да говори едно лице, което вие познавате по разкази на други хора и което вие така живописно сте описали във вашата повест.

Наострих уши: за първи път щях да чуя друг човек от „Енерган компани“.

— Добър ден, сеньор Теодоро Искров — прозвуча оттатък един топъл, кадифен баритон. — Драго ми е да се запозная с вас, макар и отдалече.

Сърцето ми затуптя: този глас с тези обертонове в него, които го правеха толкова вълнуващ, този глас ми беше познат! Та това беше гласът, който в онзи съдбоносен неделен ден бе оповестил по радио Динамитеро вестта за пускането в продажба на енергана!

Не знам защо, може би поради намека на жреца, свързах този баритон с образа на оня индио от кея Кенеди: снажния красавец с дългата черна грива, огнените очи и величествената походка на толтекски вожд.

— На мен също ми е приятно да се запозная с вас — казах. — Не зная как да ви наричам, но ми се струва, че вие сте Белия Орел.

Топлият баритон се засмя и от това стана нежен и напомни с интонациите си гласа на жреца:

— Романтика, сеньор Искров, от уестърните… Белия Орел! Звучи героично, но моето истинско име е по-скромно… Впрочем, надявам се скоро да имаме случай да се видим. А сега, сеньор Искров, чуйте ме добре: възможно ли ви е да предприемете едно доста продължително и далечно пътуване?

— Стига да не е до съзвездието Андромеда. Не издържам на космически скорости. Боледувам от морска болест.

— Имаме лек и срещу нея. Ще ви превърнем в концентрат, ще ви пъхнем в една енерганова кутийка и ще тръгнете. Когато пристигнете, ще ви разтворим във вода и ще се възстановите.

— Охо! Дотам ли сте опрели?

— Защо не? С любезната помощ на „Албатрос“… Но няма да се наложи да летите чак до Андромеда, а малко по-близо.

— Докъде? — попитах, предвкусвайки интересното пътешествие.

— Ще узнаете.

Не настоях повече.

— Сеньор Бял Орел — казах, — Мак Харис има едно искане към вас.

— Искане? Не е ли твърде безочливо от негова страна?

— По-скоро предложение — отстъпих аз, макар че Мак Харис бе казал тъкмо „искане“. — Той предлага, докато се състои срещата, да прекратите… как да се изразя… вашата енергична енерганна агресия.

— Съгласен! — отвърна веднага Белия Орел. — Нека дотогава „Албатрос“ си ближе раните. Ние не обичаме да тъпчем поваления противник.

Тъкмо това бе съдбоносната ти грешка, мили ми Агвила, тъкмо това…

Отсреща се показаха побелелите остри като готически кули заснежени върхове на Скалистия масив и зад тях — мощният конусовиден корпус на вулкана Тупаку. Всички в самолета се развълнуваха и занадничаха през люковете: та това беше Ел Волкан, огромният и добър татко, който даваше топлина и плодородие и който рушеше домовете им, Ел Волкан, който от памтивека изпращаше към небесата своя бял дим и от време на време бълваше огън, докато изпразнеше нажежения си търбух.

Индиосите радостно се разприказваха: те си бяха у дома, далече от оня отвратителен град, в който не може да се диша и където, за да си измиеш очите, вместо вода ти дават памуче с миризлива течност.

Човекът с везаното пончо весело се обади:

— Ел Волкан! Тупаку!

Бе толкова възбуден от гледката на родния си вулкан, че ми предложи бърдучето си с последните глътки вода. Бе минералната и газирана вода „Ел Волкан“ — лукса на Ъперите, три долара чашата.

От високоговорителя дойде гласът на стюардесата: след половин час кацаме.

Аз отново се върнах към дните, предшествуващи заминаването ми.

Белия Орел удържа на обещанието си: потокът от зърнестото вещество бързо секна. Това доведе до известно успокояване на духовете, макар че цъфна едно ново явление — черната борса с енергана. Щастливците, които бяха успели да понатрупат повечко от него, сега го препродаваха на фантастични цени, далеч надхвърлящи официалните. Всички предпочитаха енергана, за него нямаше нужда нито от резервоари, нито от бидони, пък и беше къде-къде по-калоричен и по-чист от обикновеното гориво.

От своя страна и Командора престана да преследва консуматорите на зърнестото вещество. Той обаче сложи ръка върху намиращите се не малки количества енерган в заводите и фабриките, въпреки плахите протести на собствениците, за които енерганът бе истинска мана небесна.

В резултат на всичко това в Америго Сити настъпи някакво общо отпускане на напрежението. Пресата, радиото и телевизията в различни гами и със смесени чувства на съжаление и облекчение се заеха да разработват темата „всяко чудо за три дни“: наистина, много хубаво щеше да бъде, ако това чудо траеше повечко, но… И още: очевидно енерганът вече се е свършил и ние отново се връщаме към Стайфли и към скуката на всекидневието с нашите обичайни синтаромати, синтхрани и скъп бензин… Уви, „Албатрос“ е непоклатим, непоклатими са и шейховете…

И акциите на „Албатрос“ отново запъплиха нагоре и бяха на път да стигнат старото си равнище. Хер Дидерих Мунк от „Рур Атом“ изпрати поздравителна телеграма до Мак Харис, шейховете от Персийския залив оттеглиха лекомислено отпуснатия милиарден (краткосрочен) заем, Федерацията на Борците за чиста планета мълчеше.

Мак Харис не беше недоволен от това ново състояние на нещата и вечерта преди заминаването ми, когато го посетих в кабинета му на сто и десетия етаж, той философски констатира:

— Както виждате, Искров, за всичко се намира противоотрова. Дори за енергана. Аз обаче не се самозалъгвам. Зная, че предстоят нови усложнения, но зная също, че рано или късно ще преодолеем и тях. Съграденото от човека може да бъде разрушено от човека и разрушеното от човека може да бъде възстановено от човека. Такова е моето верую в живота, придобито в жестоки битки в полза на нашия народ. А засега и в близки дни всичко зависи от вас — умния човек, който ще се срещне с други умни хора.

На разговора присъствуваше и Командора. Пихме френски коняк и обсъдихме възможните варианти на предстоящите контакти с Доминго Маяпан и с неизвестния Бял Орел. Основното във всички варианти обаче бе един-единствен мотив: енерганът временно явление ли е, „чудо за три дни“ ли, чието ехо скоро ще заглъхне, за да не се чуе никога вече, или той може да бъде произведен в неограничени количества при достъпни технологически условия? Ако второто бе вярно, то на мен ми предстоеше да бъда посредник на най-голямата сделка в историята на човечеството, много по-голяма от онази колосална продажба на американски самолети за Китай или на двайсетте атомни централи от Дидерих Мунк на Бразилия — сделка, която можеше да обърне с главата надолу всички познати досега търговски понятия и да има необозрими последици в развитието на човешкия род, пък и на живота въобще. Анализирайки телефонния разговор с доктор Маяпан и Белия Орел, Командора изрази предположението, че ще бъда прехвърлен било към южните американски щати, може би към Хюстън или Далас, било към други големи центрове на петролната промишленост, и пак категорично ме увери, че не съм и няма да бъда подлаган на никакъв контрол. „Можете да успокоите доктор Маяпан, няма да ви следим. Не желаем заради морната полицейска рутина или глупаво любопитство да осуетим преговорите“.

Преди да се разделим, той не пропусна да ми предаде поздрави от моите деца, които се чувствували отлично в санаториума на Сигурността под Снежния връх…

Сърдечно му благодарих. Той прие благодарностите ми, без да трепне дори.

Като се прибрах, заварих в къщи Панчо. Беше развълнуван и уплашен, макар че си даваше вид на дързък конспиратор. Накара ме да излезем на двора, натика ме в бараката, но и тук заговорническият израз не го напусна.

— Имам нещо за тебе — прошепна той и извади от джоба си малък плик.

— Какво е това?

— Понятие си нямам. Донесе ми го преди малко един индио, заръча ми да ти го предам лично и ме помоли да мълча.

Отворих плика. Вътре имаше един паспорт на името на Мартино Дикинсън и удостоверение от Търговската палата на Америго Сити, че Мартино Дикинсън е търговец на старинни ръкописи и антични предмети. И една малка бележка, изписана с ръкопечатни букви:

Сега документите бяха в джоба ми, а стюардесата оповестяваше, че след десет минути ще кацнем на летище Тупаку, моля, затегнете коланите и престанете да пушите.

Престанах да пуша и си спомних укора в очите на професор Луис Моралес и неговите думи, когато бях запалил цигарата си пред него:

— Защо, за бога, произвеждате отровен дим с тази ваша цигара, когато и без това нашата малка бедна земя се гърчи в предсмъртните спазми на стайфлита?

2. Мисия в Тупаку и среща с професор Луис Моралес

Не исках да го приема в дома си, както не исках да видя никого преди отпътуването си, но той така упорито звънеше по телефона, така умолително увещаваше Клара, че накрая отстъпих.

Професор Луис Моралес беше всеизвестният председател на Федерацията на Борците за чиста планета, прочут биолог и хирург, носител на Нобелова награда за откриването на вируса на стайфлита и за създаването на антитялото, което легна в основата на популярното лекарство Стайфлизол. През последните години той се бе пооттеглил от редовна практика, за да се отдаде изцяло на борбата за опазването на планетата от гибелното замърсяване, на което я подлагаха хората с такова престъпно нехайство. „Какъв е смисълът да оперирам петима стайфлитозни на ден, когато в същото време на улицата умират стотици други? Необходимо е да изтръгнем самия корен на злото, Стайфли, и с него цялата синтетика, която противоречи на естественото развитие на човека!“

Професор Моралес бе едновременно достоен за възхищение и съжаление. Може би заради това, даже когато му се присмиваха в пресата, карикатуристите го рисуваха без жлъч и дори с традиционния ореол на светец около главата му. Защото професор Моралес бе председател на едно общество от идеалисти, което си бе поставило за цел да промени с крехките средства на словото една твърде солидна и почти непоклатима действителност. Подобно на ония ентусиазирани трезвеници, които водеха борба срещу алкохола с помощта на брошури, беседи и картинки, докато успоредно с това алкохолизмът растеше в геометрична прогресия, защото производителите на синтуиски и синтракии трябваше да печелят, а и пиячите, кой знае защо, искаха все повече да пият, така и борците за чиста планета се стремяха да променят съзнанието на хората и да ги превърнат в противници на замърсяването, докато навред никнеха нови промишлени чудовища, които бълваха синтетика и Стайфли, защото господарите трябваше да печелят, а и защото хората трябваше да живеят, да се обличат и хранят… Един омагьосан кръг, от който сякаш нямаше изход.

Борците за чиста планета не бяха малко на брой, но бяха слаби, наричаха ги „завеяни донкихотовци“ и затова Ъперите не им обръщаха особено внимание. Нямаха средства, нямаха връзки, нямаха влияние сред управляващите. Действително, през последните няколко години, когато Стайфли стана непоносим и стайфлитозните заболявания засягаха вече и плода в утробата на майките, Федерацията успя да прокара две-три наредби „за опазване на околната среда“, но те така и си останаха на хартия, пък и да бяха приложени, бе вече късно. Единствен продължи да се прилага правилникът за периодичното изпращане на децата в планините. Срещу заплащане, естествено.

Въпреки това професор Моралес не скръстваше ръце и с упоритостта на учения-експериментатор, който е в състояние да изследва особеностите на един вирус в течение на трийсет години, продължаваше да рови в хорското съзнание, там от малката къщичка на Федерацията до бившата градинка на бившата детска площадка, сега гараж.

Той седеше до мен, шейсетгодишен, облечен старомодно, поразително напомнящ по външност на доктор Швайцер, оня хуманист от средата на века, който се бе заврял в африканската джунгла, за да лекува малките негърчета от холера: лице на пророк, очи на проповедник, ръце на хирург, и осъдително ме питаше със своя дълбок бас, защо, за бога, произвеждам отровен дим, когато и без това нашата малка бедна земя се гърчи в спазмите на стайфлита.

Смачках цигарата в пепелника… С известно съжаление, защото бе от натурален тютюн, и попитах:

— На какво дължа вашето любезно посещение?

Той избоботи:

— На идване насам бях приготвил голяма реч, но сега, като ви виждам пред себе си, всички големи приказки излетяха от главата ми.

— С какво моят външен вид промени вашето намерение? — попитах.

Очите под надвисналите вежди се усмихнаха и от това строгото му лице стана някак си много добро.

— Смятах ви за продажен вестникар, от ония… сервитьорите на Мак Харис… особено когато прочетох втората част на вашата повест. В нея вие практически оплюхте истината от първата част…

— Тъй… А сега?

— А сега?… Всъщност вие не сте лош човек, нито безчестен. Но извинете, струва ми се, че не сте съвсем принципен, прекалено се поддавате на увлеченията си, роб сте на импулсите си и това навярно ви води до погрешни стъпки. Типичен холерик.

Не за първи път чувах такава характеристика за себе си и трябва да призная, тя не бе неоснователна. Отдавна съзнавах, че основният ми недостатък беше, ако изобщо това е недостатък, моята запалянковщина, която някои наричат нестабилност на характера.

— Не грешите ли и сега във вашата оценка? — След всичко, което се бе случило напоследък с мен, аз се нуждаех от неговите думи на почтен човек.

— Не греша. Забравяте, че съм биолог, че познавам човешката природа и природата въобще… И тъкмо затова ще бъда с вас напълно откровен.

— Моля… — И щях да добавя: „Само не търсете откровеност от мен“

Той впи очите си в моите. Едва издържах натиска им.

— Вие сигурно сте чули — започна, той — за нашето обръщение към Двайсет и втора улица с молба да купим патента на енергана.

— Чух — казах и си спомних параклиса в Конквиста и екрана зад разпятието. — Един символичен долар или половин милиард.

— До този момент ние нямаме никакъв отговор.

— Много съжалявам.

— Почваме да се опасяваме, че някой ни е изпреварил.

— Кой например? — попитах механично, защото знаех отговора.

— Някой, който има повече пари от нас, несравнимо повече.

Исках да извикам: „Колко сте прави!“, но замълчах: може би все пак наоколо имаше микрофони. Уверенията на Командора, че съм освободен от всякакво наблюдение, нямаха висока цена.

Професор Моралес отново ме изгледа изпитателно, търсейки зад мълчанието ми отговора на своя въпрос.

— Няма да ви разпитвам — каза той, — аз не съм полицай… пък и не се намираме в Конквиста. Аз мога само по човешки да ви попитам: можете ли да ни помогнете?

Прехапах езика си, за да не извикам „да“, но казах:

— Какво точно имате предвид?

— Имам предвид факта, че единствен вие сте имали пряк контакт с Двайсет и втора улица, поне вие твърдите това в повестта си… Да допуснем, че отново установите такъв контакт? Че отново получите от тях писмо или че старият жрец ви потърси по някакъв начин?… Особено след вашето задържане?… Това не е изключено, нали?

Едва сдържах усмивката си, този професор повтаряше хипотезата на своя противник Мак Харис.

— Професор Моралес — казах, — нима Федерацията се е отказала от своите класически средства за борба за чиста планета и преди всичко от битката за умовете и сърцата на хората?

— Не, ние не се отказваме от тях, нито пък имаме намерение да се откажем. Тези средства са най-правилните и най-ефикасните. Едно спечелено с убеждение сърце струва несравнимо повече от хиляди „спечелени“ с принуда. Придобитото с насилие неизбежно се губи с насилие, това е закон. Но, уви, нашите средства на убеждение са по-бавни, а сега време за губене няма, защото наближава дванайсетия час: планетата е пред прага на своята гибел.

— Не преувеличавате ли опасността?

Той ме изгледа тъй, сякаш задавах най-безсмисления въпрос на света:

— И това питате вие, човекът, който написа „Енерган“! Та нима не знаете, че най-плодородните земи на планетата са вече мъртви, че реките и изворите са отровени, че в моретата и океаните флората и фауната са унищожени, че въздухът над градовете скоро ще стане съвсем негоден за дишане и че всички ще трябва да носим кислородни маски? Нима не знаете, че Стайфли разяжда мрамора и бронза, старите разкопки и новите постройки, че разлага произведенията на изкуството, така както и дробовете на новородените бебета? Че Стайфли намалява наполовина активността на ферментите, които играят такава изключително важна роля в обмяната на веществата? Че джунглата линее, че животинският свят в нея загива, че птици вече почти няма? Нима не знаете, че самолетите, които летят на хиляди метри височина, изгарят стотици тонове кислород, който опустошените гори не са в състояние да възстановят? Нима не ви е известно какви поражения нанасят всички опити, които се правят с атомните оръжия и до каква степен биосферата на земята е наситена с радиоактивни вещества? Нима не сте чули за авариите в ядрените електроцентрали, които унищожават всичко живо около тях на площ от стотици километри? Или трябва аз да ви припомня, че замърсяването на атмосферата намалява озоновия пояс — защитната броня на земята срещу слънчевата радиация? И че топлинният баланс на цялата планета е безвъзвратно нарушен?… Уви, надеждата ни сега е само в енергана!

Надеждата!

Онази, която Едуардо Мак Харис искаше да унищожи в зародиш.

Професор Моралес изрече цялата тирада на един дъх, страстно с вдъхновението на фанатичен проповедник. И макар че аргументите му ми бяха отдавна познати — някои от тях сам аз използвах в повестта си, — те ми подействаха като току-що открити и предизвикаха в мен шок.

— Професор Моралес — казах, — да допуснем, че установя контакт с Двайсет и втора улица и че успея да издействувам патент за производството на енергана за вашата Федерация… срещу един символичен долар. Какво по-нататък?

— Как какво? — учуди се извънредно много той. — Нима не разбирате каква услуга ще сте направили на нашата бедна Земя? Паметник ще ви издигнем приживе.

— Но вие действително ли се надявате, че след като получите патента, ще можете да произвеждате енергана и да го разпространявате по обичайните търговски пътища?

— А защо не господин Искров?

Този голям хирург беше и голям наивник. Но, боже мой, докога наистина реализмът ще се отъждествява с двуличната практичност, с мекотелния опортюнизъм и със сервилното приспособленчество? Докога Санчо Панса ще надделява над Дон Кихот? И как да обясня на този човек с лице на пророк, че ако Федерацията се опита да произведе дори само пет килограма енерган, тя ще бъде безпощадно разкъсана на парчета от нефтените акули, от вълците на „Рур Атом“ и от всички останали зверове в менажерията на енергетиката? Не сте ли видели, професор Моралес, каква свирепа реакция предизвика сред целия този зверилник появата на енергана? Не сте ли чули за разстрелите на авенида „Дел Принчипе“? За претъпканите затвори? За предупрежденията на Командора? За тексасците, за шейховете и за Мунк?

На всички тия въпроси професор Моралес отвърна с присъщата му убеденост:

— Ако ние, господин Искров, успеем да произведем и разпространим само пет килограма енерган, то народът ще бъде с нас и Командора ще бъде пометен!

Внимание, професоре, тук може да има микрофони:

— Говорите като Червената Олга — казах.

— Ако е нужно и ще действуваме като нея! — каза той твърдо.

Изкашлях се в шепата си. Той усети намека ми, плъзна поглед по стените, сякаш да открие подслушвателните апарати, и бързо продължи:

— Аз, разбира се, не съм политикан и нашата дейност изобщо няма никаква политическа окраска, тя цели единствено опазването на жизнената биосфера. Ние сме само еколози. Но аз съм напълно уверен, че когато Федерацията стане законен собственик на енергана, всеки разумен човек, включително Командора и всички останали — от „Албатрос“ до „Рур Атом“ — ще бъдат с нас. Защото нали, касае се за живота на цялото човечество, включително и за живота на Мак Харис и Дидерих Мунк, за живота и на техните деца…

Знаеше ли този доверчив и добър човек в какви условия живеят Мак Харис и Дидерих Мунк, какъв въздух дишат те, каква вода пият, какъв ягодов крем ядат? Можеше ли да допусне той, че те не се трогват особено много от съдбата на останалото човечество? Професор Моралес беше прочут хирург и фанатичен проповедник на една красива идея и нищо повече.

Но сърцето му беше преизпълнено с велика обич към хората.

— Вие вярвате в разума — казах. — Вярвате в човека.

— Вярвам! Твърдо вярвам, защото познавам човешкото същество. Пък и… — Той колебливо млъкна, огледа пак стените и продължи, макар и по-предпазливо, сякаш да не го чуят микрофоните: — Пък и „оттатък“, доколкото зная, се опитват, и то сполучливо, да живеят по законите на разума.

Професор Моралес достигаше до политически заключения! Това беше новост.

Защото „оттатък“ беше оттатък, тоест, Острова и страните, чието споменаване само водеше право към Конквиста.

На този аргумент нямах отговор. Проповедникът подхвана:

— Е, господин Искров, обещавате ли да ни помогнете?

— Професор Моралес — излъгах безочливо аз, — не вярвам скоро отново да срещна хората от Двайсет и втора улица. Но ако ги видя, няма да забравя.

— Давате ли ми честна дума?

— Да — казах, — давам честната си дума. — И в този момент не ме беше грижа подслушват ли ме или не.

После направих нещо, което изненада самия мен и което напълно оправда характеристиката на професора за Теодоро Искров: попълних един чек за петдесет хиляди долара — хонорарът ми от Мак Харис — и му го връчих. Нали бях неуравновесен…

— Това е за вашата федерация — казах. — Да си печатате брошурките с картинки…

Той невъзмутимо го сгъна и го прибра в портфейла си. Без дори да ми благодари.

С което доказа, че методът на убеждение също може да бъде светкавично ефикасен.

Той пък извади от джоба си един долар:

— Вземете — каза. — Това е символичният долар. Предайте го на жреца от Двайсет и втора улица.

Сега самолетът кацаше на летище Тупаку и Индиосите се втурнаха към стълбичките. Взех куфарчето си. В него бяха документите на името на Мартино Дикинсън, две ризи, бельо, четка за зъби… И си мислех, че ако наистина срещна жреца, непременно ще говоря с него за Федерацията. Защото дадох дума на един Човек с голямо Ч.

3. Тупаку и татко Ел Волкан

Някога това летище бе едно от най-оживените и най-модерните в страната. То обслужваше областта, която допреди две-три десетилетия беше туристически център. Тук идваха от всички краища на света, за да поскитат из живописните плата на Скалистия масив, да се покатерят по острите му върхове, да посетят новоразкритите останки от древните империи на Индиосите, да понакупят глинени плочки и ръкописи с йероглифи и накрая да се изкачат до кратера на Ел Волкан и хвърлят в него дребни монети — за живот и здраве.

Днес същото това летище представляваше няколко полуразровени писти, по които с мъка се провираха самолетите, и няколко коли и автобуси, които чакаха да приберат редките гости, защото туристите вече почти не идваха, защото градът и цялата околност бяха захлупени от Стайфли, защото вместо фабриките за сувенири и магазинчетата за глинени фигури, сега тук имаше химически заводи за синтбрашно, синтмесо, синтнапитки, металургичен комбинат, обогатителни фабрики за цветни метали и не знам още какви предприятия; защото дърветата по улиците бяха изсъхнали, тревата изчезнала, а езерото превърнато в кално блато, в което дори останалите случайно тук-таме жаби не смееха да влизат… И навсякъде наоколо бяха петролните полета със стотиците кули и по шосетата и железопътните линии се носеха хиляди цистерни, които возеха нефта на „Албатрос“ към рафинериите и пристанището на Америго Сити.

Свикнал бях през последните седмици да дишам обогатен с кислород, дори боров въздух — в кабинета на сто и десетия етаж, в Конквиста — и сега Стайфли ми подейства особено угнетяващо. Можех да сложа маска, но мисълта, че тя ще попречи на хората от Двайсет и втора улица да ме разпознаят, ме накара да се откажа. И даже внимавах да не закривам с напоената със содов разтвор кърпа цялото си лице и малко демонстративно въртях глава наляво и надясно — да ме видят. Ала никой не се приближи, никой не зашептя на ухото ми поздрави от доктор М.

Индиосите се качваха в автобусите, бързайки да се понесат към своите чисти планини. Техниците от нефтените кладенци взимаха таксита. Тръгна и стюардесата, тръгна и индиосът с везаното пончо. Преди обаче да влезе в автобуса, той не пропусна да ми напомни, че в неговото пуебло, „Тиера Калиенте8 се казва, сеньор, има много интересни находки, които сигурно ще ви заинтересуват“, защото наблизо преди няколко години група от Британския музей е правила разкопки и извадила изпод земята сума ти камъни и глинени съдове. А сам той се нарича Боско, „Боско Ел камино9, защото много скитам, сеньор“. Обещах при случай непременно да се отбия при него…

Спрях едно такси и тръгнах към града. От време на време поглеждах назад — може би все пак съм следен, но не забелязах нищо подозрително. Шофьорът също не ми обръщаше никакво внимание. В колата вонеше и когато понечих да отворя прозореца, той ме спря:

— Недейте, сеньор, навън е още по-лошо.

— Мирише.

— Как няма да мирише, когато отново се върнахме към стария бензин… Десетина дни се живееше… Носеха ни енерган от Америго Сити. Но той се свърши и сега пак смърди.

— Много ли енерган имаше в този край? — попитах, колкото да поддържам разговора.

— Доста, но една част прибра полицията, друга — черноборсаджиите, третата изконсумирахме… — Той носталгично въздъхна. — А беше хубаво, дявол да го вземе! Няма опашки в бензиностанциите, няма воня, няма по четири и половина долара на литър!

— А може би пак ще има? — подхвърлих аз.

— Едва ли, сеньор, едва ли… — Той ме изгледа, преценявайки дали може да бъде откровен с мен. — Откакто застреляха доктор Зингер, оня, големия химик от „Албатрос“, няма вече енерган. И няма да има.

— Нима смятате, че той е създал енергана? — попитах, доста изненадан: тази версия беше нова за мен.

— А как иначе, сеньор? Той беше най-великият учен в Америго Сити и работеше в най-голямата лаборатория на света. Само той можеше да направи такова страхотно нещо като енергана.

— Но защо ще го прави нелегално? И да получи куршум отгоре на всичко?

Макар че бяхме сами в колата, той се наведе към мен и прошепна:

— Защото беше Динамитеро!

— Динамитеро? Доктор Зингер?

— Ами да! Това е всеизвестно.

— Защо тогава са го убили Динамитеросите?

Той снизходително се изсмя:

— Сеньор, нима наистина вярвате, че Динамитеросите са го убили?

— Така поне съобщи полицията. Вестниците също така писаха…

— Ах, оставете тия мошеници, вестникарите! Един ден разправят едно, на другия ден — друго… Като оня, Теодоро Искров, дето най-напред писа за енергана. Три пъти прочетох оня негов знаменит разказ, първата част де, умрях си от кеф, а после, втората част беше истинско говно. Той също е Динамитеро.

— Кой? — едва не подскочих от мястото си.

— Теди Искров, кой! Затова и написа разказа си, за да направи предварителна реклама на енергана и да помогне на доктор Зингер да го разпространи. Но после, когато Санто го сдъвка с копчетата, този подлизурко се отметна и взе да съчинява измишльотините от втората част. Така е, сеньор, така е, не се чудете!

Аз никак не се чудех, само взех да оправям очилата на носа си и да прикривам по-плътно лицето си с кърпата. И се питах дали тази версия на енергановата история не е съзнателно разпространена от Мак Харис, за да сложи край на легендата за хората от Двайсет и втора улица, за жреца и Белия Орел и с това да загроби завинаги „надеждата“, която тъй много го плашеше… Доктор Зингер — Динамитеро! Теодоро Искров — Динамитеро!… Динамитеросите ставаха удобен козел отпущения10, върху тях можеха да се хвърлят причините за всички беди на съвременното общество… Терористи, убийци, подпалвачи, похитители, кръвопийци, крадци; Червената Олга — фанатизирана ненавистничка на човешкия род; Ел Капитан — вожд на секта от безумци… Удобно, много удобно! До такава степен удобно, че ако не съществуваха, Динамитеросите трябваше да бъдат измислени.

Пристигнахме пред хотел „Ел Волкан“ — най-големия в града.

Входът му бе добре осветен и когато се разплащах и трябваше да сваля кърпата от носа си, шофьорът не гледаше парите, а лицето ми. Напоследък то беше достатъчно често показвано по телевизията и едва ли новата ми брада го изменяше много. Взех си куфарчето и бързо се вмъкнах в хола. А шофьорът остана до колата, следейки ме със замислени очи. Нямаше ли да изтича до полицията и да съобщи, че оня, големият Динамитеро Теодоро Искров е в Тупаку с кой знае каква тъмна мисия?

Никой обаче не ме потърси и никой не ми обърна внимание в приемната, където се записах като Мартино Дикинсън. Взех стая на трийсет и първия етаж — с редовен достъп на кислород и даже с душ, който срещу една сребърна монета в автомата пускаше вода в продължение на шейсет секунди. Имаше и телефон и аз чаках цели два часа с надежда, че ще позвъни. Не звънна и аз слязох в ресторанта да вечерям. Както навсякъде, така и тук сервираха само синтбелтъчини. Едва хапнах — още беше в устата ми вкусът на натуралните пържени картофи, които Клара ми бе приготвила преди да замина. И пак зачаках.

Но никой не идваше на масата ми, с изключение на келнера — един грамаден индио, чийто смокинг не можеше да се закопчава пред мощните му гърди. Сервираше ми мълчаливо и едва накрая, когато видя, че синтортата остана непокътната, любезно ме попита не бих ли желал едно натурално кафе. И докато сърбах ароматичното питие, от съседната маса дружелюбно ми се усмихваше един налял се до козирката дебел плешив мъж с чип нос, ситни зъби и умопомрачителна морскосиня папийонка на врата, която правеше лицето му кръгло като пълна месечина. Така се усмихват самотниците в кръчмите, когато търсят компания за чашка.

Бях уморен, спеше ми се, не желаех ненужно общество, но чипоносият просто седна до мен, без да иска разрешение, седна, като си донесе стола и веднага се впусна в обширен разказ за това как днес е бил до кратера на Ел Волкан, как хвърлил цял долар в ямата и колко страшно било това… „Май че ще предизвикам земетресение, а?“ И се смееше с един къдрав, заразителен смях. Беше „американо“ от Ню Йорк, учител по испански, казваше се Дъг Касиди и харчеше спестените си пари във Веспучия, за да усъвършенствува испанския си и защото, братко, другите туристически обекти не са вече по кесията ми! Пък тук, което си е право, по̀ се диша от Ню Йорк. Не вярвате ли? В Ню Йорк Стайфли е толкова гъст, че за да се движиш по улиците, трябва да си облечен в космически скафандър и да си светиш с морски фар, ха-ха! А в Токио, в Токио били ли сте? Там е още по-страшно. Там трябва да ходиш с мачете11 и при всяка крачка да сечеш пред себе си Стайфли и да се придвижваш като в тунел… хи-хи-хи! А рязаните кубчета Стайфли можеш да дадеш за претопяване, като вторични суровини за получаване на ценни химикали, ха-ха!… Дали е бил в Америго Сити? Само транзит — от самолет на самолет. А вие какъв сте, ако мога да знам? Антиквар? Хей, че интересно! Аз понякога влизам в антикварните книжарници да си купя от ония книги, знаете ги, нали, за оня шантав индийски храм, дето има разни фигурки, хи-хи, много поучителни за нашего брата…

Брътвежите на Дъг Касиди бързо ми дотегнаха и аз се прибрах, но само след обещанието да се срещнем на другия ден и да направим една разходка из града, за да види той как се търгува с антични ръкописи.

В стаята съблякох сакото и пуснах телевизора. Предаваха преглед на най-важните събития от последните дни: заминаването на Княза и Княгинята за южната съседка за сключване на военен договор с местния диктатор; разискванията в ООН за забрана на опитите с азотни бомби, възстановяването на рафинерията на „Албатрос“; работите по прочистването на нефта в залива на Америго Сити и разбира се, резултатите от „Операция енерган“. Показаха катастрофирали коли, които били карани с енерган, отровени жени, които били опитали да стоплят яденето си с енерган, експлодирали парни котли, подпалени гаражи… Показаха и купища кутии със зърнестото вещество, което полицията бе успяла да събере. Не знаели как да го унищожат. Пуснели ли го в морето, щяло да отрови водата. Подпалели ли го, можело да се получи взрив с не знам колко мегатона мощност. Имаше предложения да се зарие в земята, като се използуват галерии на бившите солни мини под Снежния връх. Но военните го искаха за изготвянето на специални запалителни бомби от рода на напалма… Благородното средство за спасяването на планетата се превръщаше в средство за нейното унищожение…

Накрая повториха познатите кадри от погребението на доктор Бруно Зингер, тържествено, многолюдно, с речи и венци. Начело на процесията крачеше Мак Харис-младши, също в траур, тъничък, с дълга шия и безцветна коса. А зад тях бяха всички учени, които в онази кошмарна нощ бяха докарани в замъка Конквиста… Над гроба припомниха големите заслуги на покойника за развитието на родната наука, за успехите му в областта на синтетичната химия и гневно заклеймиха бандитите Динамитероси, които лишиха отечеството от един от най-видните му синове. Сълзи не видях много, тъй като повечето хора носеха газови маски. Сваляха ги само за да целунат ръка на безутешната вдовица на доктор Зингер и да хвърлят шепа пръст в пресния гроб.

Тогава земята се разтърси.

През първите няколко секунди не можех да съобразя какво става. Отдолу долиташе грозно бучене, сякаш хиляди валяци си пробиваха път от недрата на планетата през десетките етажи към мен. Отстрани идеше оглушително, подлудяващо скърцане, като че срязваха с гигантска ножица металните конструкции на небостъргачите. Вратата на банята се заблъска като полудяла. Телевизорът се заклати на ниската масичка. Каната с вода се обърна и падна на пода, разби се на парченца, а образувалите се вадички се заплъзгаха напред-назад, напред-назад в ритъма на трусовете.

Скочих, направих няколко безсмислени крачки из стаята, погледнах през прозореца. Отсреща сградите се клатеха като картонени детски играчки. Сред тях градският Стайфли-индикатор се прегъваше, сякаш бе пружинен. Долу колите панически бягаха, като правеха зигзагообразни чупки из широкото платно на булеварда. Хора тичаха към близкия площад…

А оттатък, над небостъргачите, далече зад тях, право към небето стремително летеше пурпурна огнена колона, която, недостигнала звездите, се пръскаше в милиони поточета от лава, искри, нажежени камъни и светъл дим.

Беше красиво до задъхване. Беше величествено.

Изригваше Ел Волкан.

Ала време за възторзи нямах: в коридорите на хотела зазвъняха тревожни сигнали. Метален глас предупреждаваше всички гости веднага да се спуснат по стълбите в никакъв случай с асансьорите, и да се съберат на близкия площад на фонтаните. Но, моля, без паника! Хотелът е изграден по всички антиземетръсни правила на съвременното строителство… Без паника! Към стълбите! Бързо!

Не бях уплашен. Бях по-скоро обзет от някакво тъпо учудване, придружено от чувство за безпомощност, което парализираше способността ми да се движа…

Ненавиждам земетресенията. Пожара можеш да гасиш. При наводнение можеш да плуваш. По време на земетресение си в плен на фаталистично незнание, на абсолютна невъзможност да предотвратиш каквото и да било: ще спре ли земята да се тресе, или ще продължи? Тази сграда ли ще се сгромоляса, или съседната? Тук ли ще се разцепи улицата, или там?

Хукнах към стълбището. Беше много широко — антиземетръсно… А народ имаше малко: хотелът беше празен. Въпреки това хората крещяха, блъскаха се, обезумели от страх. Четиридесетте етажа продължаваха да се клатят, бученето не преставаше, скърцането пронизваше мозъка, деца пищяха и тичаха надолу. Тичах и аз.

Площадът на фонтаните беше претъпкан с гости от хотела, случайни минувачи, полицаи. Някои бяха по пижами, долни дрехи, халати. Някои се бяха изхитрили да вземат куфарите си. Моят беше останал горе заедно с дрехите ми. Обитатели на околните сгради почти нямаше. За моя изненада те си бяха останали в домовете и мнозина от тях даже надничаха от прозорците, наблюдавайки не без лека насмешка паниката на чужденците.

За моя изненада също, разрушения нямаше. Тук-таме само бяха изпопадали комини и толкова. А земетресението престана внезапно, както и започна. След няколко минути колите отново засноваха по булеварда, местните жители затвориха прозорците, загасиха светлините и си легнаха да спят.

Остана да бълва огън Ел Волкан — татко Тупаку се гневеше.

За щастие този път яростта му бе краткотрайна и към четири сутринта пламъците над кратера спаднаха, за да се превърнат скоро в невинно, красиво червеникаво сияние.

Откъм хотела прозвуча мегафон:

— Умоляваме гостите на хотел „Ел Волкан“ да се приберат. Опасност от нови трусове няма.

Портиерите обясняваха компетентно, че тия земетресения тук са обичайно нещо и че само чужденците им обръщат прекалено голямо внимание.

Преди да се кача в стаята си се отбих в бара, за да глътна едно макар и синтетично подкрепително. На висока табуретка седеше Дъг Касиди, облечен, със синята си папийонка на врата, по-пиян от преди. Прегърна ме и зарида на гърдите ми:

— О, братко Теодоро, как се радвам да ви видя жив и здрав!

Защо ме нарече тъй нежно „братко“, не разбрах, но аз също се зарадвах, че този нов мой симпатичен познайник с лунесто лице е жив и здрав, макар че никой всъщност не бе пострадал от нощния трус. Разделихме се с трогателни прегръдки, като не забравихме да си определим среща в ресторанта за закуска.

… А когато се прибрах в стаята си, намерих куфарчето си отворено. Портфейлът ми, изваден от джоба на сакото, лежеше захвърлен върху леглото. Нищо не липсваше — нито парите, нито документите, които удостоверяваха, че съм Мартино Дикинсън, търговец от Америго Сити.

Очевидно крадецът не бе имал време да рови във вещите ми, уплашен от стоте хиляди валяци, които пълзяха от дъното на земята към моята стая…

5. Пътуване в Теоктан12

До сутринта не можах да мигна. Но нови трусове нямаше, нямаше и телефонен звън, нито тайнствено почукване на вратата. Набързо се обръснах, пуснах една сребърна монета за шейсет секунди студен душ и слязох да закуся.

В приемната заварих неразбория: хора се оплакваха, че по време на снощния трус, докато са се крили на площада, багажът им бил пребъркан, а някои ценности задигнати. Администраторът се вайкаше, уверяваше, че този позор му се случва за първи път и се канеше да звъни на полицията… „само, моля ви се, не съобщавайте на вестникарите, защото, нали ги знаете, ще вземат да разтръбят навсякъде, че в хотел «Ел Волкан»“…

Тъй като нямах никакво желание да се забърквам в криминални следствия, веднага се върнах в стаята си и поръчах по телефона да ми донесат закуската горе.

След минута дойде келнерът — оня гигант, чийто смокинг не можеше да се закопчае. Носеше поднос с натурално кафе, съблазнителни кифли със сирене, масло, бутилка шумяща вода „Ел Волкан“… Каза любезно „добро утро“, пожела ми добър апетит и си излезе с доброжелателна усмивка.

Добър или лош апетит — веднага седнах да ям. Знаех ли кога пак ще имам случай да получа такова пиршество?

И погледът ми попадна на кутийката зад кафеничето, която отначало взех за пакетче захар. Едва не извиках от изненада: бе от онези малки цигарени кутийки с емблемата на белия орел!

Отворих я. Най-отгоре беше пъхнато едно сгънато на четири и изписано с ръкопечатни букви тънко листче:

„На площада на фонтаните чака джип ТЕ 151 А. Пътувайте из Теоктан. Търсете ръкописи. Купувайте бензин. Унищожете това. М.“

Под листчето лежеше един ключ — ключът на джипа, а под него бяха зърната — над хиляда. За цял тон гориво.

Бях толкова развълнуван, че дори не удостоих с внимание кифлите със сирене, с които добрият келнер-гигант се бе погрижил да ме нагости. Значи жрецът не ме е забравил! Значи той много точно знае къде съм и какво правя!… Накъсах на парченца листчето, пуснах го в тоалетната и без повече да се бавя, се махнах.

И даже не се сбогувах с чипоносия Дъг Касиди и с неговата морскосиня папийонка.

Една неучтивост, която щеше да ми струва скъпо.

Най-напред се отбих в една книжарница, където се снабдих с карта на областта Тупаку. Теоктан се наричаше районът, който се простираше по южните склонове на Скалистия масив, чак до подножието на Ел Волкан — огромно пространство, прорязано от червените линии на второстепенни пътища и осеяно с черните кръгчета на пуеблосите. От гледна точка на търговията с антични предмети районът Теоктан беше най-непривлекателен. Той беше и най-изостаналият в сравнение с районите западно от скалистия масив и около самия вулкан. Но това навярно не играеше никаква роля в моята мисия.

Веднага след това се отправих към площада на фонтаните. На ъгъла, сред десетки други коли, беше паркиран джип ТЕ 151 А — мощен, катерачески, върху предната седалка лежеше газова маска, от най-модерните — марка „Нефертити“, защото на вид беше по-малко отвратителна от другите. Влязох в колата, нахлузих маската и поех към планината. Подир мен нямаше никой.

Отначало пътят водеше през равнината — тъжно поле, в което пухтяха помпите на петролните кладенци. Тук все още имаше някакво движение. Когато обаче шосето се стесни и навлезе в дефилето, криволичейки покрай малка река, оживлението рязко спадна. Само от време на време се разминавах с цистерни, които возеха вода от планинските извори за специализираните магазини в Тупаку. Най-после свалих маската: бях на хиляда и петстотин метра над морското равнище — средното ниво на Стайфли за тази година.

Подкарах по-бавно, задишах по-свободно. Встрани и отпред гледката беше безутешна. Поддържаното някога шосе сега беше осеяно с ями, камънак и свлачища. Вдясно се виеше дълбокото и тясно корито на реката, което не бе нищо друго освен низ от безброй мръсни каналчета, дупки и локви, пълни с мазна и кална вода.

От другата страна на реката и вляво се извисяваха сивкави скали, подкопани от пороищата, а над тях, впили с отчаянието на умиращия корени в каменните цепнатини, все още растяха някакви подобия на дървета, без зеленина и без плод. Сякаш оттук бе минал огнен смерч.

Първият признак на населено място се появи едва на сто и двайсетия километър: малка, прогнила дървена табелка ПУЕБЛО ЕЛ СОЛ — село „Слънце“. Бях на 1800 метра височина. Въздухът бе сравнително чист и дори грееше слабичко слънце, но пейзажът си оставаше същият — камънак, посивели горички, ръждива земя. И никакви следи от електропроводи или съобщителни линии.

Показа се и самото село: купчина от двайсетина измазани с кал колиби, разположени от двете страни на рекичката. В мътните локви шляпаха голи деца и две кокалести кучета. Пред колибите седяха парцаливи старци и пушеха царевичак. Жени надничаха през окадените прозорци.

Магазинът беше в самия център на пуеблото. Пред входа бе изправен огромен манекен, облечен в церемониалното облекло на древен индиански вожд — наметка от ягуарова кожа, везан набедреник, пъстри пера на главата и дълго копие в ръка.

Спрях. Към колата веднага изтичаха дечурлигата, викайки:

— Долар, сеньор, долар! Имаме хубави глинени плочки!

Съдържателят на магазина излезе и ги разгони, а към мен отправи най-любезната си покана:

— Заповядайте, сеньор! Какво ще обича, сеньор?

Поисках бензин. Той веднага напълни резервоара ми. Без какъвто и да било намек за секретност. А в джоба си имах зърна за един тон гориво…

Освен бензин, тук имаше още само сол, газени лампи, сапун и сувенири. В дъното личеше врата. И докато разглеждах плочките с йероглифите, очаквах тя да се отвори и да се появи жрецът. Или Белия Орел, такъв, какъвто си го представях: мургав, чернокос, широкоглав, красив. Но вратата не се отвори, а плочките бяха съвсем съвременни — фабрично производство.

Не бързах. Трябваше да дам време на хората на жреца, ако такива имаше тук, да научат, че съм пристигнал. Затова поисках да хапна. Дадоха ми царевична каша. Поисках да пия. Дадоха ми разредено във вода миризливо царевично брашно. После се поразходих из пуеблоса. Хлапетата подтичваха подире ми, все тъй надявайки се, ако не на цял долар, то поне на няколко цента. Надничах в колибите и навсякъде виждах бездънна мизерия, голи дечица с подути коремчета и големи гладни очи. Помислих си за моите деца, които в този момент бяха под Снежния връх, в почивната станция на Сигурността като заложници на Командора… Сърцето ми се сви. Не чаках повече, качих се на колата и продължих своя път.

Преди обаче да дам газ, аз, също като ония туристи-янки с ризи на квадрати и лули между зъбите, хвърлих шепа монети на дечурлигата, които припкаха подир джипа.

Колкото повече се катерех по изровения път, толкова планината ставаше по-сурова и пустинна. Коли вече не срещах, но зачестиха пуеблосите — истински гнезда на човешката нищета. Никога не можех да допусна, макар че в годините на моето вестникарство бях обиколил едва ли не целия свят, че бедността може да стигне до такива унижаващи човешкото достойнство форми.

На тия височини нямаше и царевица, хората се хранеха с диворастящи зърна, стрити жълъди, корени. Млади мъже нямаше — те бягаха към равнината, надявайки се да намерят работа в предприятията на „Албатрос“.

Почти във всяко пуебло имаше магазин, но освен манекена пред входа и малкото сол и фалшифицирани антики, а някъде и бензин, в тях вече не се продаваше нищо. Но аз пълнех резервоара с бензин, купувах ненужни ръкописи, трупах в багажника излишни плочки, оглеждах се дали няма да изскочи иззад някой ъгъл жрецът и продължавах напред и нагоре, все по-обезсърчен, вече невярващ в никаква среща, обзет от чувството, че се намирам в нереален свят, сред някаква зловеща декорация, родена от болното въображение на параноичен художник, желаещ да изобрази дъното на човешката общност.

За осем дни обиколих целия южен склон на Скалистия масив. Нощувах в колата, минах през трийсет и шест пуеблоси, седемнайсет пъти допълвах резервоара с бензин, изразходвах стотици долари за ненужни антикварни предмети, нарочно се демонстрирах пред индианските колиби… Надничах нахално в тях, наглеждайки се до гуша в човешката неволя, и всичко напразно. Никъде нямаше и следа от жреца. Впрочем нямаше и помен от някакво следене. Понякога по цели часове се движех съвсем сам из странични пътища, без да срещна жива душа. Полицаи също нямаше никакви — и какво ли ще търсят полицаи в този забравен от бога край?

И докато седях зад волана и се вслушвах в новините, които идеха от радиото, аз се питах дали правилно съм прочел тънкото листче или дали междувременно Командора, подслушал нашия разговор с Белия Орел, не е успял вече да метне мрежите си върху хората от Двайсет и втора улица и с това да направи излишна цялата ми тъй оптимистично започнала мисия… И си мислех още за Клара, която нямаше понятие къде се намирам; мислех за децата, които бяха там; и за Панчо в Сентръл Брейн, за Лино Батали, който бе напечатал повестта ми, за Джони Салуд, който искаше да „изщрака“ от нея десет сензационни телевизионни серии, за професор Моралес, който бе възложил всичките си надежди за спасяване на загиващото човечество на моята добра воля…

Само за Мак Харис не мислех. Той беше останал далече някъде назад, в мъглявите дълбини на отминалото време, в праисторията на моя живот и само когато навлизах в по-долните слоеве на Стайфли, той почваше да ми се мержелее със своята отвратителна физиономия на получовек-полуробот, със стъкленото си око и зловеща усмивка…

Нощта, преди да попадна в пуебло Тиера Калиенте, прекарах в подножието на един скат, който гледаше на запад към Ел Волкан. Дъвчейки царевична питка, аз съзерцавах величествената пирамида на вулкана, чийто огнен връх опираше звездното небе. Усещах могъщото му дихание, което идеше от самите недра на планетата. И ми се струваше, че се разтварям, че се сливам с пламъците на земята и че с тях отлитам към праха на мъглявините, далеч в безкрая на вселената, където няма нито „Албатрос“, нито жрец, нито енерган…

И усетих труса. Бе лек, но джипът се размърда и аз изтичах да подложа камъни пред колелата. В главата ми нахлу ужасът от онази нощ в хотела, подземното бучене, пъшкането на хилядите тонове железобетон, хората, които бягаха по стълбите, площадът с мълчаливите фонтани… и после — барът и Дъг Касиди, който ме прегръщаше и през пиянски сълзи ломотеше:

— О, братко Теодоро, как се радвам да ви видя жив и здрав!

Вкамених се: той ме нарече Теодоро!

А му се представих като Дикинсън, Мартино Дикинсън, това си спомнях много добре. В разговора си с него аз контролирах всяка своя дума, макар и да бе мъртво пиян.

Но ме нарече Теодоро… Римляните казваха „Ин вино веритас“13.

И после — отвореният куфар. И захвърленият върху леглото портфейл…

Ала никъде, нито в портфейла, нито в куфара, нито където и да било другаде в стаята или в мен, нямаше какъвто и да е белег, че се наричам Теодоро Искров. Тогава?…

Безпомощен Джеймс Бонд бях аз. По-глупав от истинския. А това бе вече постижение…

И дълги часове още, докато заспивах, в главата ми се въртеше като нажежено въгленче този упорит въпрос и не намирах никакво обяснение.

После и Дъг Касиди изчезна и аз потънах в неспокоен сън.

Събудих се с изгрева и веднага се отправих към едно от последните пуеблоси в Теоктан: Тиера Калиенте, селото на Боско Ел Камино, оня индио от самолета, който имаше такова хубаво везано пончо и ме черпеше с резливата си газирана вода.

Пуеблото се намираше почти на западния склон на Скалистия масив и принадлежеше повече към района на Ел Волкан. Тук пейзажът бързо доби други контури и цветове. Свършиха се назъбените канари и ръждивата земя, изчезнаха и сухите и чупливи черни горички. Пред мен се простираше тясно, вълнообразно плато, което някога е било заливано от лавата на татко Ел Волкан, и сега бе едно от малкото плодородни места в този край. Двете му страни бяха сякаш поддържани от стремглаво спускащи се надолу вертикални, почти гладки стени, в чиито основи се съзираха остатъци от зелени букети на джунглата. Стана по-топло, въздухът се напои с комбинирана миризма на сероводород и серен двуокис. Срещнах и първите гейзери — весели, естествени водоскоци, които със съскане изригваха горещата си вода високо нагоре, за да спаднат след минута, и пак нагоре, и надолу — бодър ритъм, който отмерваше безкрая на времето. Горещите им води се разливаха накрая в малки басейни — баните и пералните на местните жители.

Самото пуебло Тиера Калиенте, макар и доста бедно, се отличаваше от всичко, което бях видял досега в Теоктан. Бе по-голямо, със здрави варосани къщички. По стените висяха низи царевица и тютюн, по прозорците пъстрееха завеси и децата носеха ризки, и на площада се издигаше църква с висок кръст над покрива. Недалеч от селото се намираха разкопките на Ичен, които ми бе хвалил толкова Боско Ел Камино в самолета.

Спрях пред магазина и влязох. Исках да се осведомя, къде мога да намеря Боско Ел Камино, а той стоеше пред мен, усмихнат, съвсем не изненадан, сякаш ме е очаквал.

— Аа! Сеньорът от самолета! — възкликна той. — Буенос диас, сеньор, как сте?

Зарадвах се, много се зарадвах. Това бе първият познат, когото срещах от девет дни насам, и аз с удоволствие приех поканата му да пийна с него от коктейла, който приготви от газирана вода и царевична ракия.

Боско ме попита как върви моята търговия, отговорих „добре“, показах му някои от плочките и ръкописите, които бях купил из Теоктан, той се засмя, каза, че са фалшификати, че всички търговци от пуеблосите са жалки мошеници, които гледат да ти измъкнат последния цент от джоба, но какво да се прави, народът е беден, и че ако желая да видя истински плочки с йероглифи от най-древната империя, трябва да посетя развалините при Ел Торенте. Ел Торенте? За първи път чувам за тях, драги Боско. Да, сеньор, те се малко известни, защото са далече и на трудно достъпно място, чак долу при джунглата. Съобщавам това на сеньор, защото сеньор е специалист и непременно трябва да отиде да ги види.

Това „непременно“ бе така многозначително подчертано, че реших непременно да отида. Не бях чувал за развалините при Ел Торенте, но отлично знаех, че цялата област около Тупаку е осеяна с всевъзможни останки от древни селища, много от които така и се рушаха, разяждани от времето и Стайфли.

Боско подробно ми обясни как да се добера дотам: най-напред до Ичен с джипа, после пеша през пътеката на Бялата стена до долината, където тече Потока — Ел Торенте, там е трудничко, но вие ще го минете, като ви гледам колко сте як… А долу е вече лесно.

— Лесно?

— Да, много лесно, не се безпокойте, ще намерите каквото ви е нужно. И не забравяйте да обуете гумени обувки.

— Но аз не нося гумени обувки…

— Кой размер има сеньор? Четиридесет и втори? Заповядайте, сеньор! Дванайсет долара.

Платих дванайсетте долара, обух обувките: бяха меки, баскетболни, за тичане и катерене. И едва тогава поисках и бензин. В отговор Боско Ел Камино направи следното: заключи вратата на магазина, извади изпод тезгяха една кофа, от онези, пластмасовите, напълни я с вода от чешмата, измъкна от чекмеджето кутийка с етикета на белия орел и пусна в кофата петнайсет зърна.

Стана студено.

— Такъв бензин имам и аз — казах и също извадих от джоба кутийката, онази, която ми бе оставил келнерът-гигант в тесния смокинг. — Даде ми го Доминго Маяпан.

— Той ви чака — рече Боско Ел Камино.

Двамата се засмяхме.

6. Към Ел Торенте

Разкопките Ичен се простираха на широка площ недалеч от Тиера Калиенте. Спомням си какъв шум се вдигна, когато се разкриха тези останки от древната империя на индианците. Бе след едно от поредните големи земетресения край Ел Волкан. Към Ичен се втурнаха археолози, криптолози, журналисти, кинематографисти, туристи и за кратко време Тиера Калиенте стана център на Веспучия. В подземията на бившите дворци и храмове бяха открити главозамайващи съкровища и преди всичко купища плочки с йероглифи, които хвърлиха светлина върху много моменти от бурната и жестока история на нашия народ. Открити бяха и помещения с отлично запазени черепи…

Скоро след това обаче, когато всичко беше прибрано и тънките бюджети на изследователите изчерпани, археолозите се оттеглиха и Тиера Калиенте се върна към скучното си всекидневие. Местните хора се опитаха да оползотворят горещите извори, каптираха два-три гейзера — нали в плочките се споменаваше за минерални бани, в които древните вождове и жреци са лекували своя ревматизъм, а булките — безплодието си… Но тъй като Стайфли вече пъплеше и насам, а туристите се плашеха от близостта на Ел Волкан, пуеблото така и си остана със своя открит басейн и топлата си пералня, а развалините се покриха отново със земя и бурени.

Оставих джипа край голямата храмова стена и поех по пътечката, началото на която едва-едва се забелязваше сред храсталаците.

И започна моето славно спускане към Ел Торенте. Най-трудният, най-невъзможният подвиг в живота ми. И днес още, като си спомням за него, затварям очи, за да не ми се завие свят.

Това не беше път, не беше и пътечка. Това беше една изрязана във високата и гладка Бяла стена криволичеща лента, не по-широка от метър, някъде по-тясна от трийсетина сантиметра. В дясно стремглаво се извисяваше каменната стена, излъскана от дъждовете, в ляво беше пропастта, чието дъно не виждах, а дълбочината оценявах според шума, който издаваха падащите долу скални отломки, на седем-осемстотин метра…

Пристъпвах бавно, опипвайки с гумените подметки всяка следваща крачка, и чувствувах как студени струйки пот се стичат по гръбнака ми. Не гледах надолу, нито нагоре, не гледах встрани, гледах само напред към тази крива каменна линия, хипнотизиран от нейната странна белота, и вървях, вървях, проклинайки всички индиански жреци и цялата енергетична промишленост в света.

… Е, да, аз не понасям височини, избягвам даже да надничам през прозорците на небостъргачите. Мисля дори, че в основата на всичките ми беди е онзи кабинет на сто и десетия етаж, където Лино Батали ме бе завел, за да демонстрира на Мак Харис магията със зеленикавите зрънца. Ако проклетият кабинет се намираше на втория етаж, аз навярно бих устоял на натиска на оня с алуминиевата ръка…

Придвижвах се бавно, с крака, превърнати в дървени протези, подритвах камъчетата, камъчетата падаха в пропастта, аз несъзнателно броях — едно, две, три, четири… докато чувах търкалянето им по стената, опирах се за секунда на скалата, облизвах с грапав език сухите си устни, потта се стичаше към плещите ми, предизвиквайки ужасен сърбеж, но аз не можех, не смеех да се почеша и си мислех, че вече ще падна, още една крачка и ще падна и ще последвам камъчетата — едно-две-три-четири, но продължавах напред и надолу, и ме напушваше идиотски смях, нали, сеньор Искров, искахте приключения, ето ви приключения, заповядайте, нали сте Джеймс Бонд дръзкият, безстрашният, който бодро се разхожда върху опънати над пламтящи сгради въжета, плува километри по дъното на морето без скафандър, пилотира самолет с отнесено крило, кара автомобил на две странични колела върху перваза на мост, разкъсва с една ръка затворническа решетка, промушва се през нажежена до бяло метална тръба, излиза от другия й край без драскотина, сресан, загладен, обръснат, лъснат, с ослепително бели ръкавици, готов за нови подвизи, прострелвайки с шестте куршума на пистолета си двайсет и шест вражески агенти, за предпочитане „червени“…

Но аз треперех.

Колко трая това безумно пълзене по Бялата пътека не зная — може би трийсет минути, може би два часа. Но когато най-после стъпих на дъното, бях толкова измъчен, че веднага се проснах на зеленикавата трева до брега на потока и затворих очи.

Когато ги отворих, видях силуета на една мощна фигура, която слънцето очертаваше точно пред очите ми. Такава фигура можеше да има само един човек. Усмихнах се, станах. След Боско Ел Камино естествено бе да срещна и келнера-гигант. Но сега не беше в тесния смокинг, а в облеклото на местните индиоси, макар че и сетрето не можеше да се закопчае на могъщите му гърди.

— Трудно ли беше, сеньор Дикинсън? — попита той, като вдигна очи към пътечката.

Тя едва се забелязваше, извезана като тънък криволичещ бод върху гладката Бяла стена. Началото й се губеше горе на не по-малко от осемстотин метра по права линия.

Той загрижено добави:

— От ден на ден става по-тясна и по-опасна. Подяждат я дъждовете и вятърът. Аз се казвам Ел Гранде14… — Сякаш можеше да се нарича иначе! — Готов ли сте да продължим? Чака ни дълъг път още.

Кимнах. След главоломното спускане по Бялата стена, нищо вече не можеше да ме уплаши.

— А развалините на Ел Торенте? — попитах аз.

— Далече са, сеньор Дикинсън. Трябва да побързаме, отпуската ми изтича.

Представих си го в хотелския ресторант, носещ поднос с кафе и бдящ над друг като мен… Кого ли щях да срещна по-нататък след Боско и него? Може би Дъг Касиди с неговата умопомрачителна морско синя папионка?

Дълги часове не срещнахме никого. Най-напред нагазихме в потока. Водата бе топла и дъхаше на сероводород. Наоколо в тясната долина всичко бе чисто, неподправено и естествено: тук Стайфли още не бе проникнал. Навярно и човешки крак рядко стъпваше тук. В тази джунгла имаше зелени храсти, гъвкави лиани, живи дървета, имаше висока трева, в която се прокрадваха гущери. Имаше — о, богове! — и маймуни, които кряскаха над главите ни, подплашени от приличащите на тях двуноги същества… Все още не всичко бе унищожено на нашата бедна малка земя, както обичаше да се изразява оня професор…

След като се измъкнахме от потока, затънахме в дълбоки тресавища, после навлязохме в гъст лес с раздиращи бодливи растения. Дрехите ми скоро станаха на парцали, лицето ми се изподра до кръв. Над главите ни забръмчаха неприятни насекоми, литнаха даже шарени пеперуди. Ставаше все по-горещо, над блатни ями се виеха изпарения, крачех все по-бавно и на няколко пъти се наложи Ел Гранде да ме измъква от всмукващата тиня. И на един завой, когато вече ми се струваше, че няма да мога да направя и крачка повече, чу се вик:

— Колко?

— Двайсет и две и седем седем — отвърна високо Ел Гранде.

Иззад шубрака се показа възрастен индио. С автоматична пушка в ръка.

— Много закъснявате, амигос — каза той. Но като видя окаяния ми вид с тинята до ушите, престана да ни упреква. — Сигурно сте гладни. Елате!

Поведе ни към една скътана зад храстите полянка.

И тук видях нещо, което не бях виждал откакто като малчуган за последен път ходих в зоологическата градина: коне. Цели три коня! Отдавна вече този животински вид бе унищожен, отровен от Стайфли и изяден от хората… Дълго се въртях около тях, потупвайки ги ласкаво, взирайки се в големите им тъжни очи, сякаш бяха от ония първи шестнайсет коня, които някога Ернандо Кортес бе докарал от Европа и които така бяха ужасили стохилядната ацтекска армия на императора Монтесума.

Нахранихме се и веднага продължихме нашия път, сега вече на коне, придружени от новия ни спътник, който ми се представи като Педро Коломбо. Никога през живота си не бях яздил и отначало това не беше неприятно, но след два часа започнах осезаемо да усещам как седалището ми се натъртва и краката ми се схващат.

Пътувахме дълго, до смрачаване. Нямах и понятие къде се намираме или накъде отиваме. Движехме се все тъй в абсолютно девствен лес, без да срещнем други живи същества освен маймуните и гущерите, и злобните комари, които образуваха бръмчащи облачета около главите ни.

Спряхме. Наоколо се издигаха високи палми. Часовникът ми показваше осем. Педро Коломбо извади царевични питки и термос с горещо кафе. Бях смъртно уморен и исках само да спя. Но хапнах и пих…

… И засънувах, че яздя, яздя… И седалището ме болеше, и краката ми се схващаха, и аз се клатушках напред-назад, и конят уморено пръхтеше…

Събудиха ме глухи ритмични удари, сякаш наблизо работеше мотор. Отворих очи. Около мен нямаше палми. Лежах зад някакви храсти, през които прозираше светлина, излъчвана от електрическа крушка. Под нея се мержелееше ниска, покрита с лиани стена.

— Колко? — чу се вик.

— Седем седем и двайсет и две — отвърна Ел Гранде.

Този път откъм храстите се появиха двама индиоси с автомати през рамо.

— Закъсняхте! — каза единият и ми помогна да се изправя.

Защото бях буквално скован, със смешно разкрачени крака и превит напред гръбнак: сякаш току-що съм слязъл от коня. И пак си помислих за Джеймс Бонд, който умееше да язди даже тигри… Но не се засмях, а положих всички усилия да заема прилична поза, защото бях уверен, че сега, може би след секунди, ще срещна доктор Доминго Маяпан и, кой знае, Белия Орел.

Ел Гранде тръгна напред, аз го последвах. Мина под ниска каменна арка, пресече едно неосветено пространство, в дъното на което се издигаше нещо като основа на древна пирамида, насочи се към някакъв вход, отвори врата, спря се и ме пропусна напред.

Замижах, толкова силна беше светлината.

Моторът продължаваше да бумти с монотонна ритмичност.

Погледнах.

Пред мен стоеше той. Познах го веднага.

7. Белия Орел

Първото нещо, което се наби в съзнанието ми, бяха чифт очи. Неимоверно големи, заемащи едва ли не една трета от лицето, ненормално раздалечени, с форма на леко вдигнати встрани палмови листа, с черни, много черни зеници, които не се вместваха между клепачите, и с такава интензивна сила на излъчване, че аз неволно помислих за огъня на Ел Волкан.

Зная, че правя едно твърде приповдигнато-романтично описание на Белия Орел, но заклевам се, такъв беше той.

А може би, все още е…

Сега дори, когато нахвърлям тия редове, във въображението ми се появяват преди всичко тия две черни, напрегнати, горящи очи, които ме гледат, без да мигат, пронизвайки ме, четейки всичко в душата ми.

Над тия очи се извисяваше едно много високо полегато чело, което, заедно с леко извития нос, придаваше на профила му контур на птича глава. Косата му бе буйна, златисто руса лъвска грива, устните — силно очертани. Тялото му бе стройно и по-скоро тънко, с широки плещи, ръцете му — женствени, с изящни пръсти на арфистка. С една дума пред мен стоеше тридесетгодишен мъж, сглобен сякаш като оня Франкенщайн15 — от несиметрични части, всяка от които бе родена от различна расова група.

По-късно узнах, че бе точно така: в жилите му течеше индианска и англосаксонска кръв. Такива великолепни образци на човешката порода се срещаха нерядко във Веспучия и в повечето случаи бяха по-интересни от „чистокръвните“.

Цялата негова ярка външност странно контрастираше със семплите протрити джинси и с баскетболните кецове, които носеше, както и с шарената каубойска риза, чиито джобове бяха натъпкани с бележници и моливи.

— Добре дошли в Ел Темпло, сеньор Искров — поздрави ме той с оня топъл баритон, който познавах от телефонния ни разговор, и се усмихна с такава детска усмивка, че цялата суровост на лицето му се стопи. Останаха само три трапчинки: две на бузите и една, много дълбока, на брадичката. Подаде ми десница, бе суха и хладна. — Хареса ли ви пътешествието из Теоктан?

— Хареса не е най-подходящата дума — казах. — Беше едно много тъжно и потискащо пътешествие.

Към него се приближи един слаб възрастен мъж — доктор Доминго Маяпан. Не го забелязах при влизането си, както и не забелязах момъка, който също стоеше встрани. Жрецът прегърна Белия Орел през кръста и се засмя:

— Е, сеньор Искров, как ви се струва моят първороден син? Белия Орел?

— Татко! — прошепна с укор първородният син.

— Виждате ли? Не обича да го наричат Орел, макар че така се полага по нашите закони. Сега той е вождът на племето ни. А майка му му викаше гальовно Монти.

— Монтесума? — възкликнах неволно аз, представяйки си образа на древния император. Сигурно така е изглеждал той.

— А, не! — засмя се пак доктор Маяпан. — Никакъв Монтесума. Майка му не искаше и да чуе за това име. Струваше й се твърде претенциозно. Монти е Монтегю и докато живееше в щатите, пълното му име беше Монтегю Робинзон. Там Маяпан някак си не върви… Робинзон е фамилното име на Ева, жена ми, вечна й памет… По образование Монти е химик.

После той се обърна към другия момък и с не по-малко нежен жест го погали по главата и леко го тикна напред.

— А това, сеньор Искров, е малкият ми син, Алехандро… Алехандро Маяпан си беше на Острова, Алехандро Маяпан е и тук… Запомнете това име, един ден то ще бъде името на най-великия криптограф на света.

Стиснах ръката на Алехандро, а той сърдечно се усмихна:

— Татко умира от удоволствие да хвали синовете си.

Каза „татко“, а никога не бих приел, че той може да е син на Доминго. Докато между жреца-индио и Белия Орел имаше много общи черти, и преди всичко очите, то Алехандро бе типичен англосаксонец янки: рус, светлоок, с прав нос, подвижен, остроумен, спонтанен и директен.

Доминго схвана недоумението ми, защото веднага обясни:

— Алехандро е копие на майка си. Ева беше най-хубавата жена в Кампо Верде.

Пак Кампо Верде! Каква ли драма се беше разиграла на това Зелено Поле, че името му изплуваше винаги, когато се говореше за мъртъвци? Струваше ми се, че още няколко минути и ще опра до развръзката на една голяма, съдбоносна тайна. Но Орела (така ще му викам по-нататък, детинското Монти никак не подхождаше на величествената осанка на този съвременен индиански вожд, последен мохикан от кой знае кое древно племе) се обърна към мен и вместо да разкрие тайната, простичко каза:

— Елате, трябва да се изкъпете. А и сигурно сте много уморен. Ел Гранде може да съсипе и слон.

И ме поведе навътре в сградата.

Не съм археолог, нито историк, но за мен беше напълно ясно, че прониквам в някакъв комплекс от древни постройки, много стари, от преди епохата на ацтеките и инките, преди маите, навярно от потъналите в легендите времена на толтеките.

Тази вечер не можах да разгледам почти нищо. Орела ме заведе веднага в едно спретнато помещение с легло, маса, стол, скрин и в съседство — баня. От тавана висеше електрическа крушка, в скрина бяха наредени дрехи и бельо, върху масата лежеше телефон.

— Това е вашата, стая, сеньор — каза той. — Ако имате нужда от нещо, позвънете, ще го имате веднага.

— На телефон 77 77 22…

Той се засмя с тройните си трапчинки:

— Много ли ви изтормози този номер?

— Мене не, но други… Конквиста не прощава.

— Е, да… Но ще имаме време да си поприказваме и за това. А сега си отдъхнете, след два часа ще дойда да ви взема за вечеря.

Останал сам, аз хвърлих съдраните си и кални дрехи, и се гмурнах във ваната. Водата беше топла и минерална и без съмнение идеше от същите източници, които подхранваха гейзерите на платото при Тиера Калиенте, следователно не се намирах много далече от Ел Волкан. Това беше една полезна констатация… И тъй като тук нямаше водомер, аз се оставих блажено да лежа във ваната, така както не бях правил от години. И дори не се питах как е попаднала тази модерна банска инсталация тук, в средата на джунглата, в грандиозен толтекски дворец от преди двайсет столетия… „Ще имаме време да си поприказваме…“ Тъй да е.

Облякох дрехите — нови джинси, шарена риза на квадрати, кецове — това май бе униформата тук. Джинси и шарена риза носеше даже старият жрец. После полегнах. Без да се опитвам да мисля за нищо.

Вечеряхме в тържествено голям салон — някога той трябва да е бил трапезария на владетелите: по стените бяха издълбани орнаменти на хранещи се сановници. Забелязах на много места циментови замазки — новите господари на дворците не си даваха труд или просто нямаха възможност да ги реставрират.

Около трапезата бяхме шестима: доктор Маяпан, синовете му, Ел Гранде, Педро Коломбо и аз. Като изключим двамата от охраната, които стояха навън, други хора не видях. Храната сервираха Белия Орел и Алехандро. Професионалният келнер не пипаше нищо.

Веднага след като се нахраниха, Педро Коломбо и Ел Гранде се оттеглиха. Преди да се разделим, Ел Гранде ми стисна ръката с огромната си лапа:

— Сеньор Дикинсън, надявам се да се видим пак някой ден. Тук или в хотела. За вас в ресторанта винаги ще имам натурално кафе.

И си излезе, огромен като Ел Волкан.

Видях го още веднъж, много по-късно, преди да загине…

Тримата Маяпан не бързаха да говорят, макар че нетърпеливият Алехандро едва се сдържаше. Очевидно тук неоспорваният господар беше Белия Орел, а той каза само следното:

— Сеньор Искров, ние сме в течение на събитията, които се разиграха след втори август в Америго Сити, спомняте си, нали, деня на първата ви среща с баща ми на Двайсет и втора улица…

Сякаш можех да забравя някога този ден!

— … Въпреки това обаче бихме искали да чуем всичко от вашата уста. — Той стрелна с поглед Алехандро. — Между нас тук има различия в оценките на някои факти. А вие сте очевидец, при това главен герой…

— Какъв герой съм аз! — не без горчивина рекох. — Марионетка съм във вашите ръце… и в ръцете на Мак Харис… Както се казва, слуга на двама господари.

— Един ден ще разберете, че не е тъй, че сте играли голяма роля… дори само с факта, че ще сте оставили на поколенията разказа за нашата голяма битка.

— Но аз не го зная този ваш разказ.

— Никой не го знае до край… включително и ние. Макар че бихме искали да бъде такъв, какъвто сме го замислили.

— Аз не зная нищо и за вашите замисли… Мога само да се досещам за някои неща.

— Ще ги научите. Затова впрочем и ви извикахме тук, за да обсъдим по-нататъшния ход на вашето участие… Защото вие, сеньор Искров, сте наш съюзник…

— Сеньор Бял Орел… — прекъснах го аз.

— Приятелите ми викат Агвила Бланка16. Или само Агвила — прекъсна ме той на свой ред. — А ние сме вече приятели, нали?

Кимнах, макар че ми беше трудно да наричам този невероятен мъж с интимното Агвила.

— А аз — обади се бодро Алехандро, — аз съм Анди, запомнете. И сме на ти. Бива ли?

— В такъв случай — казах, — аз също съм само Теди.

Той вдигна чашата с царевичното питие и се чукна с мен:

— Тъй да е, амиго! И за цял живот!

Пресушихме чашите. И винаги след това Анди ми викаше Теди и ми говореше на ти. Само не и Белия Орел: до последния момент почти той бе с мен на дистанцираното „вие“ и ме наричаше Искров. Никога не ме допусна близо до сърцето си. Фанатична гордост ли бе това, или момчешка стеснителност, не можах да узная. И ако той е все още жив и прочете някой ден тия ми редове, нека знае, че го обичах…

Аз подхванах прекъснатата си мисъл:

— Говорите за мен като ваш съюзник. Но какъв съюзник мога да ви бъда аз, когато моите деца са в ръцете на Командора? Жена ми също… И всяка постъпка от моя страна, която би била повече или по-малко в ущърб на интересите на Мак Харис, би била гибелна за тях.

— Зная — каза Агвила. — Ще се постарая да не пострадат.

— Не зная как бихте постигнали това.

— Имам начини…

— Не познавате Мак Харис!

— Аз ли не познавам Мак Харис? — засмя се по детски той и веднага заприлича на баща си. — Никой не познава Мак Харис по-добре от мен… макар че съм го виждал само няколко пъти и то преди много години. А вие все пак ни разкажете всичко, всичко!

Мислено се върнах в Конквиста: Мак Харис седи срещу мен и ме гледа с безжизненото си око и повелително произнася: „Сега вие ще ни разкажете всичко, което се е случило с вас от оня втори август!“ И още: „… Ние трябва да унищожим тази Надежда още в самия й зародиш, преди да е проникнала в съзнанието на хората…“ И ето сега аз се намирах в утробата на Надеждата, а нейният господар, наречен Белия Орел, искаше от мен отчет за „всичко, всичко“.

— Ще ни разкажете всичко: и за това как сте открили нашия радиофонен номер, и как е бил убит моят стар учител доктор Зингер. Брат ми не е имал възможността да го познава, нито пък да се срещне и с Мак Харис. Той беше твърде малък, когато… Но, говорете, сеньор Искров, моля ви.

Каза „моля ви“, но черните очи ме пронизваха и аз започнах веднага. Говорих дълго, до два часа след полунощ, въпреки умората от спускането по Бялата стена, от дългия марш през джунглата и безкрайната езда през мочурищата.

Доктор Маяпан и Агвила ме слушаха мълчаливо, но Анди, нетърпелив и импулсивен, не се стесняваше да ме прекъсва, да ми задава въпроси. Той се интересуваше от общото състояние на политическия живот във Веспучия, от съотношението на силите между Мак Харис и Командора, между Командора и Ъперите. Интересуваше се от размаха на движението за чиста планета, от личността на професор Луис Моралес, от последната стачка на петролоработниците — въпроси, които на пръв поглед нямаха пряко отношение към проблема за енергана. Оказа се, че Анди е отлично запознат с положението в страната. Той правеше изненадващи изводи от факти, на които аз не бих обърнал особено внимание. Така например оценяваше стачката на петролоработниците като израз на объркаността им от появяването на енергана, от страха им да не бъдат изхвърлени на улицата и с това повтаряше аргументите на Мак Харис. И когато правеше тия изводи, той поглеждаше към баща си и брат си, сякаш да подчертае още веднъж една вече установена от него аксиома.

— Анди е надъхан с политика… на Острова… — каза по едно време Агвила не без раздразнение. — Той прекалено разчита на народа, а народът отива там, накъдето го водиш. Като историк Анди би трябвало най-добре да знае тази елементарна истина. След революцията от 1789 година френският народ, проливайки реки от кръв, тръгна да разнася новите идеи из Европа, а няколко години по-късно същият този народ хукна като стадо овце подир императора Наполеон да покорява Русия… А Хитлер, а германският народ, който се би до последния куршум в Берлин? Не, политиката е несериозна работа. Нека я оставим на Ел Капитан и Червената Олга.

Анди невъздържано скочи:

— Но аз не съм за Динамитеросите, не разбираш ли? Те само разделят, дразнят, предизвикват, създават излишни усложнения… А политиката не бива да се оставя само на Червената Олга… — той се поусмихна, — колкото и красива да е тя.

— Не намирам, че е красива — възрази Агвила. — Ако се съди по телевизионния й образ, в нея има нещо… как да кажа… нещо отблъскващо… нещо животинско… А с цигарето си в устата тя ми напомня ония жени, които вечер се разхождаха по улиците на Далас и канеха мъжете в хотелите…

— Отблъскваща или привлекателна, с цигаре или без цигаре, но Червената Олга упражнява безусловно влияние върху оня объркан Ел Капитан и оттам върху цялата екстремистка революционна левица. А след последното й задържане и освобождаване тя стана едва ли не национална героиня. Не е шега това — да се наложиш над Командора!

— Тя бе разменена срещу министъра на войната — припомних аз.

— Тъкмо това говори за нейната цена — отвърна Анди, — за нейното относително тегло в политическия живот на страната и особено сред революционните среди. Не се съмнявам, че нейният авторитет ще расте не само сред тези среди, но и сред целия народ, който ти, Агвила, напразно ругаеш…

Агвила положи длан върху масата, Анди веднага млъкна.

— А аз мисля така — каза той, — нека оставим революционерите да се оправят сами. И ако нашият енерган им помогне, толкова по-добре. Засега ние имаме свои проблеми и трябва да решим най-напред тях. Продължавайте, Искров. Или… може би сте уморен и желаете да си легнете? Е, да, лош домакин съм аз, извинете, но тук нямаме често гости. — Той се изправи. — Ще продължим утре.

Изпод земята дойде глухо тътнене като рев на нисък органов регистър. Лампата под тавана се залюля. Аз се стъписах. Агвила пак се засмя:

— Не обръщайте внимание на тия трусове, Искров. Тук земята трепери всеки ден. Неслучайно моите предци са строили своите домове с такива дебели зидове и са придавали на дворците и храмовете пирамидални форми. Няма опасност, спокойно можете да вървите да спите. Желая ви лека нощ. И не е нужно да ставате рано, все едно аз ще бъда много зает, поне до обяд… освен ако… — той пак се усмихна с трите си трапчинки, — освен ако не решите да ни помогнете. Тук страдаме от липса на работна ръка… въпреки безработицата навън.

Макар че не знаех с какво мога да помогна, аз кимнах:

— С удоволствие. Лека нощ!

И пак дълго не можах да заспя, размишлявайки в просъница за всичко, което бях видял и чул тази вечер. Основни неща не знаех, много не разбирах, в още повече се съмнявах. В едно обаче бях сигурен: в това необикновено семейство, съставено от един чист индио — Доминго Маяпан, доктор на науките, от един мелез — Агвила Бланка, химик и племенен вожд с авторитарни наклонности, и от още един мелез, но янки по външност — Алехандро Маяпан, превърнат на Острова в криптограф от „световна величина“ и в революционен марксист, нямаше единодушие по формите, които трябваше да вземе тяхната борба. Нещо повече — сред тях зрееше конфликт, който в този капсулиран свят можеше да причини не малко сътресения.

А защо водеха те тази битка, какви бяха нейните крайни цели, нямах и най-малката представа.

8. Отговор на някои въпроси

Не сънувах палача с бесилото.

За първи път от две десетилетия насам спях в стая с отворен прозорец, без кислородна инсталация, без О-мер, без съсъка от шуртенето на прескъпия въздух.

И за първи път откакто съм се родил ме събуди цвилене на коне!

Погледнах през прозореца: в обширния, осветен от слънцето двор Агвила и Анди разтоварваха чували от трите коня, същите, с които бяхме дошли предната вечер. Отсреща, пред входната каменна арка, стоеше стражата. С автомати през рамо.

Изведоха конете, а двамата братя, нарамили по един чувал, тръгнаха да внасят товара през прохода точно срещу прозореца ми. Изглежда мястото, където носеха чувалите, не беше близо, тъй като се върнаха едва след половин час, уморени и потни. Отново нарамиха по един чувал и пак тръгнаха.

Пръв ме зърна Анди:

— Хей, Теди, здравей! — провикна се той. — Какво гледаш? Ела да помогнеш! Така даже старите толтеки не са мъкнели. Те поне са си имали роби.

— Аз също съм ваш послушен роб — отвърнах и понечих да изляза, но Агвила ме изпревари:

— За другия рейс, Искров! Най-напред закусете. Закуската е в кухнята до трапезарията. — И грабна чувала си.

Закуската беше скромна: царевични питки, чай от горски билки, синтсирене. Затова пък кухнята беше съвършена: бензинова печка, огромен хладилник, автоматична мивка с топла и студена вода, всевъзможни шкафове и какво ли не още. Как ли бяха довлекли всичко това тук? Едва ли през онази пътечка на Бялата стена.

Срещу кухнята, през една полуоткрехната врата съзрях и друга модерна инсталация, този път електронна. Три мощни радиофонни апарата, пет телевизионни монитора, два различни по размери и мощности предавателя, миникомпютър, уреди, чието предназначение не знаех, инструменти, радиочасти… Антените излизаха през прозореца и се губеха някъде горе, над дебелия покрив на сградата. Сред всички тия машини и прибори седеше Педро Коломбо, човъркаше нещо с отвертка и от време на време хвърляше поглед към екраните на мониторите. Той ме видя:

— Добро утро, сеньор, защо стоите, влезте! Добре ли спахте? Тук е малко шумно, нашият генераторен агрегат работи цяла нощ.

— Добро утро, Педро. Чудесно спах — отвърнах, но очите ми бяха привлечени от мониторите.

Петте екрана предаваха пет различни картини. Първата беше Бялата стена и криволичещата по нея пътечка, онази… Невидимият обектив ту пълзеше върху нея, дебнейки всяко камъче, всяка птичка, ту се отдалечаваше като обхващаше в общ план цялата гигантска скала.

Забелязал моята изненада, Педро завъртя бутона на звука и веднага до мен стигна воят на вятъра, който духаше там горе, и шумът от търкалящите се в пропастта камъни. Очевидно по пътеката не можеше да премине и мишле, без да бъде забелязано.

Вторият екран показваше модерна химическа лаборатория със съответните колби, тръби, рафтове с материали, съдове със сиво-зеленикаво вещество… Сред тях се мяркаше фигурата на слаб човек в бяла престилка.

Върху третия екран трептеше нещо като вертикална шахта, напомняща шахта на асансьор и нищо повече.

Четвъртата картина бе гигантски склад, претъпкан от горе до долу със сандъци.

Петият екран предаваше изображението на една черна дупка, тясна и дълбока, пълна с изпарения. Сред изпаренията личеше теснолинейка и върху нея неподвижна вагонетка. Когато Педро Коломбо засили звука, оттам дойде остро свистене, сякаш от казан под огромно налягане изскачаше пара.

— Видяхте ли през къде сте минали, сеньор? — забеляза усмихнат Педро Коломбо, като посочи първия екран.

— Виждам, виждам — казах. — И през цялото време съм бил на мушката ви… — Спомних си каква жалка картинка съм представлявал, когато едва пълзях по пътечката на канарата.

— Да, сеньор, през цялото време. Бяхте много храбър… Но и ние бяхме готови всеки момент да ви се притечем на помощ.

Не се осмелих да попитам, какво означават другите четири изображения, пък и той не каза нищо повече. Самият факт обаче, че ми позволи да надникна в тази кабина, която беше ни повече, ни по-малко свързочният център на Ел Темпло, говореше било за пълно доверие към мен, било, най-вероятно, за моята пълна неспособност да нанеса каквато и да било вреда тук. Върнах се в стаята си, макар че никой не ме спираше да изляза извън сградата.

След около час отново чух цвиленето на конете и веднага изскочих. Пак бяха трите коня с шестте чувала и пак се появиха Агвила и Анди и без да се бавят започнаха да разтоварват. Нарамих един чувал и аз…

Едва не ме смаза. Беше тежък, прекалено тежък за човек, прекарал двайсет години от живота си сред Стайфли и хранил се почти изключително със синтхрани. Чувалът беше пълен с някакво черно брашнено вещество. Енерган?

Олюлявайки се позорно, тръгнах подир двамата братя.

Те влязоха в прохода и продължиха нататък. Ходихме към петнайсет минути, но, приведен под товара, не можах да видя почти нищо от своя път. Минахме през дълги коридори, пресякохме полутъмни зали, изкачихме протрити каменни стъпала, на места едва не пълзяхме, за да се проврем през ниски отвори. Пък и никакво желание нямах да разглеждам каквото и да било. Единственото, което жадувах, бе час по-скоро да стигнем до целта на мъчителния поход.

После пред нас се изпречи плътна метална врата без брави и ключалки. Агвила положи длан върху левия й горен ъгъл, вратата безшумно се отвори. Силна светлина ме удари в очите. Влязох, оставих чувала на пода. И едва тогава погледнах.

Намирах се в лабораторията, онази от екрана на втория монитор. Но сега пред очите ми тя бе много по-внушителна и приличаше повече на миниатюрен химически завод. Освен системата от стъклени тръбопроводи, колби и огромни сфери, в които бълбукаха веселите разноцветни течности, в края на помещението бе издълбан басейн, в който кипеше черна каша. Сребристи палети размесваха кашата, над нея изскачаха и се пукаха мехури, а от един улей в нея се изсипваше черно като въглен брашнено вещество. Под високия таван тихо бръмчаха мощни вентилационни уредби, които изсмукваха отделящите се над басейна газове.

Самата зала бе вътрешността на древен храм. От стените ни гледаха каменни и озъбени, полупроядените лица на неизвестни богове. Над входа личеше ясно дълъг фриз на разкошна перната змия. Зад стъклените сфери, осветен от играещите светлини, се издигаше огромен олтар, изписан с някакви астрономически и астрологически символи.

— Добър ден, сеньор Искров — чух нежния глас на доктор Маяпан.

Седеше пред неголям контролен пулт, наблюдавайки на електронното табло десетките мигащи лампички и осцилографи. Бе в бяла престилка.

— Е, как ви се струва нашето заводче? — посрещна ме той много горд.

— Тук ли произвеждате енергана? — попитах безсмислено, позамаян от новата картина, която ми предложи това утро в Ел Темпло и която разкриваше още една страница от голямата тайна на Двайсет и втора улица. Изглеждаше невероятно, че тук, в тази подземна лаборатория, в това „заводче“, са създадени неизброимите количества енерган, които в онзи августовски ден бяха залели Америго Сити, бяха раздрусали икономическата система на Веспучия и бяха стреснали дори шейховете от Персийския залив.

— Не, сеньор Искров — отговори доктор Маяпан, — ние само го преработваме, или по-точно — го дообработваме. Суровината иде от другаде — и посочи чувалите с черното брашно: — Гърмящият прах.

Спомних си петия монитор с тъмната галерия и вагонетката в нея. Не попитах къде е това „другаде“, но все пак не се сдържах да не задам въпроса, който не преставаше да ме тормози:

— Доктор Маяпан…

— Ах, вие не ми викате вече жрец — усмихна се с укор той. — Съжалявам, беше много приятна титла. Защото нашите древни магьосници като че са знаели повече от нас, съвременните учени… Какво ви интересува?

— Доктор Маяпан, ще бъда съвсем откровен… Вие като че ми показвате всичко… или почти всичко: къде живеете, къде произвеждате енергана, как наблюдавате външния свят. Не ви ли минава през ума, че като се върна мога да ви издам? Освен… освен ако не сте решили да ме премахнете… или да ме задържите тук…?

Зад очилата с телените рамки погледът лукаво заигра:

— Но вие сте наш приятел, сеньор Искров! И нямаме никакво намерение нито да ви унищожаваме, нито да ви задържим задълго тук. Вие сте ни нужен навън. И имаме доверие във вас. Човекът е слабо същество, докторе… Особено когато се намира в змийските ями на Конквиста, а децата му са в санаториума на Сигурността под Снежния връх…

Тогава до мен застана Агвила. Лицето му изразяваше едно величествено, бих казал дори демонично презрение.

— А ние точно това искаме от вас, Искров! Искаме като се върнете горе да говорите, да пишете, да разкажете, да обрисувате всичко, което сте видели тук, до най-малките подробности. Да възвестите на света и преди всичко на Мак Харис, че тук някъде под Скалистия масив в бившата резиденция на толтекските владетели от Втората династия, се произвежда оръжието, което ще сложи веднъж завинаги край на „Албатрос“ и на неговото господство и ще го стрие на прах, него, неговото семейство, неговите приятели, неговите заводи, танкери, пристанища, небостъргачи, неговото кралство…

Той млъкна, но във въздуха остана напрежението от безпощадните му думи.

— А ако той дойде тук? — попитах аз. — С войници, ракети и самолети?

— Никой не може да дойде тук без наше разрешение! — каза той с абсолютна самоувереност. — Никой! Никой! И ако все пак по някакво чудо тук проникне даже въоръжена до зъби армия, то…

Анди го прекъсна със своя момчешки смях:

— Моят мил брат, могъщият толтекски вожд Белия Орел пак се пали! Внимание!

Агвила се понамръщи — не му хареса шеговитата забележка на малкия брат, но веднага след това на лицето му се появиха трите детски трапчинки.

— Виждате ли, Искров, колко нахални и дръзки стават братчетата, когато не са били пердашени както трябва по време на детството им от по-големия брат?

Намеси се доктор Маяпан, не без горчивина:

— Нямаха време, уви, за пердах, нито за игри… Те нямаха детство, твърде рано се разделиха. Единият тръгна далеч на север, другият през морето, на изток, и не са се виждали години наред… Затова пък сега не престават да се боричкат за какво ли не: за правото кой да върви на опасно разузнаване из Теоктан, кой да носи по-тежките чували и дори, представете си, сеньор, за привилегията кой да бие дузпа във футболната врата…

Агвила се поусмихна:

— Бащите невинаги виждат децата си в най-вярна светлина… Аз мисля, че нашето детство беше много по-интересно от детството на милиони други момчета… Но, както и да е… Искров, елате да ви поразведа из работилницата.

Поразведе ме. Каза — работилницата, а бе най-съвършен, напълно автоматизиран завод. Разкри ми целия производствен процес, който така и си остана тайна за мен. Още в училище аз ненавиждах химичните формули и единствените, които помня, са O и H₂O, и то защото съм принуден всеки месец да плащам таксите за тях. Разбрах само че тук става преработването на Гърмящия прах в зърнестата материя, наречена енерган, способна да се разтваря във вода и да се превръща във високо октаново гориво. И още нещо ми стана ясно — за да се постигне този резултат, доктор Доминго Маяпан се е трудил цели двайсет и две години, Агвила — дванайсет, а Алехандро от своя страна е трябвало да успее да разчете йероглифите на Ел Темпло.

— Веднага след Кампо Верде — обясни Агвила, — баща ми се зае да учи химия. Дотогава беше само обикновен селянин, отглеждаше какао и царевица, а известно време работи като механик по петролните кладенци. Представяте ли си, Искров, на трийсетгодишна възраст наново да разтвориш учебниците! Той замина за Щатите без един цент в джоба и постъпи в института „Едисон“. Бях с него. Нощем работеше в една лаборатория на „Тексико-нефт“, денем учеше. Съсипваше се. Живеехме в една малка стая в покрайнините на Далас, готвехме на котлон, най-често нахут, и сега не мога да понасям миризмата му. Исках да му помогна, той не разрешаваше. От мен чакаше само отличия в училищния ми бележник, и аз, послушен син, давах му ги. Давах му ги, но само аз си зная как… особено през първите години, когато неотстъпно ме преследваха картините на Кампо Верде… Нощем ги сънувах, по-страшни от пиянски делириуми, кошмари, които разкъсваха мозъка ми; денем ги виждах в училище по-живи от действителни, когато децата се хвалеха с майките си и излизаха с тях на разходка…

Кампо Верде!… Пак това Зелено Поле…

Агвила продължи:

— Поуспокоих се чак когато станах на шестнайсет, а татко бе вече дипломиран химик и ръководеше лабораторията на „Албатрос“ в Америго Сити…

— А Анди?

— За него се грижеше Педро Коломбо. Известно време той прекара тук, а когато поотрасна, замина за Острова, където се насочи към езиците, историята, археологията, това бе неизбежно… както бе неизбежно, че аз ще стана химик. За четири години взе две университетски дипломи. Способно ми е братлето. Само, че заедно с дипломите се върна и с натъпкана от политиката глава: Маркс, Ленин и прочее. Ония островитяни не си губят времето…

— Нямаше да навреди и ти да беше прекарал няколко месеца там — обади се Анди.

— Моето място е тук — отсече Агвила и продължи: — И докато Анди зубреше санскритски, древноеврейски, арабски, китайски и не знам още какви езици, аз и баща ми напуснахме Далас и заживяхме в Америго Сити. Там доктор Маяпан успя да постъпи в лабораторията на „Албатрос“ и там откри формулата.

Със същия онзи безкрайно нежен бащински жест, с който предната вечер ми бе представил синовете си, доктор Маяпан прегърна Агвила и му разчорли златната грива:

— Моето бяло орле пак скромничи. Формулата откри той, не аз. Аз само подготвих работата, синтезирах реагента за обогатяването на Гърмящия прах. Цели пет години се блъскахме с доктор Бруно Зингер, направихме три хиляди сто двайсет и пет експеримента, всички записани в дневника…

— … който своевременно е изчезнал от секретния сейф на Мак Харис с шифър на ключалката 77 77 22 — припомних аз.

— Да, така беше, сеньор Искров — подхвана доктор Маяпан, връщайки се мислено към ония дни. — Ето го… — Извади изпод купа книги няколко дебели тетрадки с избелели корици. — Цялото си свободно време посвещавахме на Гърмящия прах. Оставахме в събота, в неделя, на празници, на Нова година дори, толкова бяхме погълнати от фантастичната задача… Бяхме много близо до решението, но то все не идваше и не идваше…

— Не ви ли пречеше Мак Харис?

— Той имаше голямо доверие в Бруно Зингер. Пък и нищо не разбираше от химия. Той смяташе, че търсим нови пътища за синтезирането на въглеводородите… Впрочем, това не беше много далеч от истината.

— А с какво се занимаваше през това време Агвила? — не преставах да задавам своите въпроси аз.

— Следваше в химическия институт на Америго Сити. Но това, разбира се, беше недостатъчно, и през последните две години с него се зае лично Бруно Зингер, който беше най-големият химик на нашето време… И това също влиза в сметките ми с Мак Харис.

— И когато най-после открихте формулата, вие се „самоубихте“.

— „Самоубих се“. Намерихме край Рио Анчо един полуразложен труп, един от ония многобройни трупове на стайфлитозни, знаете колко бързо поразява вирусът на стайфлита, облякохме го в моите дрехи, дадохме му моите документи и го хвърлихме в реката. Боже мой, спомням си каква вечер бе тогава! Навън Стайфли душеше, всичко живо се бе изпокрило в домовете си, а в лабораторията на „Албатрос“ бяхме останали само тримата: Бруно, Агвила и аз. И когато от тръбичката потекоха първите капки енерган, ние заплакахме, честна дума, сеньор Искров, заплакахме. Само Агвила не плака, той никога не плаче. Плака само веднъж, тогава, в Кампо Верде… А онази вечер в лабораторията беше впил маслинените си очи в десетте грама зеленикава течност в епруветката и сякаш заклинаше: „Пази се, Мак Харис, твоят час е вече настъпил…“

— И, разбира се, сбърках — въздъхна Агвила. — Защото часът на Мак Харис щеше да настъпи дванайсет години по-късно. Цели дълги дванайсет години… До втори август.

— Защо са ви били нужни толкова години? — попитах, увлечен от разказа за голямата тайна.

— Защото с десет грама гориво не можеш да повалиш Мак Харис — отвърна Агвила. — Той сам произвежда стотици милиони тона нефт и диктува волята си на милиони хора. Необходимо ни беше да организираме масово производство на енерган, а ние нямахме понятие откъде да вземем Гърмящ прах.

— Но нали тъкмо от него бяхте добили първите десет грама енерган? — недоумявах аз.

— Стоп! — провикна се Анди. — Встъпваме в нова тема, а тя е за десет телевизионни серии, тъкмо за твоя приятел Джони Салуд. Разказвам я срещу… един символичен долар.

— Дадено! — казах.

Над вратата на лабораторията замига жълтеникава светлина, от високоговорителя дойде гласът на Педро Коломбо:

— Тук съм.

Агвила веднага положи ръка върху горния ъгъл на врата, тя се отвори.

— Ние тук се разприказвахме — каза той, — а конете вън чакат. Да вървим!

9. Алехандро Маяпан и гърмящия прах

Пет пъти трябваше да минем от двора до лабораторията с пълни чували и се върнем с празните, за да успее Анди да ми разкаже накратко своята история за Гърмящия прах и Поемата. Той разказваше бързо, възбудено, с незавършени изречения, като от време на време заставаше пред някоя статуя, за да ми обясни какъв бог представлява тя, или се спираше върху протритите стъпала на пирамидата, за да ми разкрие математическата им календарна закономерност, свързана с движението на небесните светила. Той обичаше Ел Темпло, той го познаваше като пръстите на ръцете си.

Всъщност Ел Темпло не беше руина в познатия археологически смисъл на думата, защото голяма част от стените и покривите все още се държаха на основите си и запазени сами от разрушителното действие на времето, бяха съхранили много от останките, които се намираха сред тях. Почти всичко тук беше каменно — от подовете на залите до покривите на храмовете, от дворовете до разпадащите се скулптури. И не беше една сграда, а комплекс от постройки, които някога са съставлявали императорската ловна резиденция на Втората династия. На времето, по неизяснени още от Анди причини, тя е била напусната, като преди това е била опразнена от всичко преносимо. Възможно е наблизо да се е появил опасен враг и по неписаните закони на древните толтеки резиденцията е била засипана, просто покрита със земя — един титаничен труд, извършен от хиляди хора с кой знае какви непознати днес съоръжения. Останалото е свършило времето. И днес още, с изключение на долния проход под арката, изкопан от Коломбо и разширен от Анди, няма никакви външни видими белези за съществуването на този бисер на толтекската архитектура, а както е известно, толтек значи „майстор-строител“…

— И все пак резиденцията е открита от някого — забелязах.

— Да, от Педро Коломбо. Той е знаел за нея от баща си. Педро твърди, че родът му води началото си от древните толтеки, които някога са живели тук. Той е уверен, че и татко също, а оттам и Агвила и аз сме наследници на Втората династия. Това са недоказуеми твърдения, митове, предания. Тъй или иначе един хубав ден Педро Коломбо пробива първия проход, който го отвежда във вътрешността на Ел Темпло. Подчинявайки се на закона на племето, той предава новината на баща ми. Оттам започва всичко.

— Всичко?

Анди се спря пред един каменен релеф, представляващ изтръгването на сърце от гърдите на жив човек.

— Жестоки са били нравите на моите предци. Виждаш ли? Изтръгвали са сърцата от гърдите на живи хора и са ги поднасяли в жертва на своите богове, богове, които са жадували за все повече и повече кръв. Обърни обаче внимание какво майсторство на рисунъка! Такива художници днес вече няма — Той разсеяно млъкна, потънал в мисли. — Аз дойдох тук, когато бях само на три години.

— На три години? Но как си се добрал дотук?

— Пеша. Тогава нямахме още коне, нямахме нищо. А бях малчуган, който едва се тътреше на крачката си. Изминах пеша и пътеката на Бялата стена… След Кампо Верде нямаше къде другаде да ида. Татко и Агвила избягаха на север, аз — насам. Доведе ме Педро Коломбо. Той също бе останал съвсем сам. Тогава пътеката не беше толкова тясна, но за едно хлапе като мене тя беше пътят към ужаса… Педро ме държеше за ръка, не смееше да ме носи, опасяваше се да не полетим и двамата в пропастта… Отначало плачех… после млъкнах… Дали си спомням спускането? Педро толкова често ми го е разказвал, че то винаги стои пред мен, сякаш е било вчера. Понякога нощем го сънувам: вървя напред, очите ми разширени от ужас, стомахът превърнат в камък, крачката сковани, не искат да мърдат… А Педро внимателно ме дърпа напред и ми шепти колко е хубаво долу, каква чудесна вода има там, какви весели играчки и че даже, може би, ще срещнем мама, само, моля ти се, Анди, върви, върви, детето ми… Когато стигахме дъното, бях остарял, да, това е думата, остарял на три години… Мама, уви, я нямаше долу… Нея въобще я нямаше вече.

Настъпи дълга тишина. Загледан в ревящия каменен човек, от чиито гърди изтръгваха сърцето, аз се питах каква връзка има този релеф с разказа на Анди и си представях как едно тригодишно момченце пълзи по пътеката на Бялата стена на осемстотин метра над бездната.

— Случвало ли ти се е да минаваш пак по Бялата стена? — попитах.

— Много пъти. И дори с товар на гърба: апарати, радиостанции, компютри и какво ли не още… Докато пробихме другото…

Не обясни какво е това „другото“.

— И после? — питах аз като децата, очаквайки жадно продължението на приказката.

— После беше по-лесно. Отначало бяхме само двама, сетне пристигна Ел Гранде, дойдоха и другите. По едно време се появи баща ми, постоя, пак замина. А когато открих Гърмящия прах, той започна да прескача все по-често и вече заедно с Агвила.

— Какво всъщност представлява Гърмящия прах?

— За това питай татко, той ще ти покаже и формулата, тя покрива цяла една страница. Аз зная само, че е някаква съвсем особена въглеводородна комбинация, образувана при изключителни природни условия.

— И къде го откри този Гърмящ прах? — попитах, очаквайки отговора „в галерията под планината“ или нещо подобно, но той каза:

— В една делва.

— Делва?

— Да, голям и красив глинен съд, в който старите са съхранявали храни и вода. Тук има много такива… Знай, Теди, че от момента, в който стъпих тук, цялото това място: джунглата, потоците, маймуните, пеперудите и главно Ел Темпло, стана за мен всичко на света — дом, детска градина, парк за разходка, магазин за играчки, театър, кино, цирк, зоологическа градина, всичко! Цели седем години прекарах аз тук, в район от един квадратен километър. Най-напред опознах околността, после започнах да се завирам в развалините, все по-навътре и по-навътре, откривайки чудесата на древното строителство и изкуство. Не, златни съкровища нямаше, праотците си ги бяха прибрали при бягството… Мога да твърдя, че по същество откривателят на Ел Темпло съм аз. С фенер в ръка аз, девет-десетгодишен хлапак, пълзях върху пирамидата, катерех се по терасите, обикалях около статуите, почиствах от хилядолетния прах фризовете и фреските, изтръгвах наслоенията от издълбаните в стените барелефи и йероглифи. Познавах всеки ъгъл, всеки камък, всяка дупка, не се плашех от нищо, змиите даже ме знаеха и не ме закачаха… И безнадеждно се влюбих в археологията, макар че тогава не знаех, че се казва археология, и се мъчех да разчета йероглифите… През това време Педро Коломбо ме научи да чета и пиша на испански, Ел Гранде — на английски и френски, друг един старец, той не е вече между живите, ми даде някои познания по древни индиански наречия. При всяко излизане горе те ми носеха всевъзможни книги и списания — по археология, история на нашите народи, криптология. Научих наизуст биографията на Шамполион, който пръв дешифрира египетските йероглифи, сънувах разказите за Кортес и Монтесума, с часове можех да декламирам из трудовете на Стивънс и Къдеруд, които откриха останките на древните индиански цивилизации в Централна Америка, знаех всички подробности от удивителните находки на Томпсън в Чичен-Ица17, но… моите собствени йероглифи оставаха за мен неми… И скоро те се превърнаха в център на заниманията ми. Тези странни завъртулки, чертички, квадратчета, точки, кръгчета, тези профили на мъже и жени, тези охлювчета, птичи клюнове, тия еднороги муцуни ме омагьосваха и аз по цели дни стоях пред тях, измъчвайки се до сълзи да отгатна за какво разказват… Те станаха моя страст, моя съдба. Те и предопределиха по-нататъшния ми живот, както впрочем и всичко останало.

— А Гърмящия прах? — попитах пак, не изпускайки нишката на неговия разказ. — Делвата?

— Личи, че си журналист! — засмя се той. — Докато не изтръгнеш всичко от интервюирания, не се успокояваш… Ще ти разкажа и за Гърмящия прах… При моите скитания из Ел Темпло тук и там в резиденцията намерих много урни, вази, делви, пълни с отдавна изгнили и вкаменени продукти: царевица, сол, какаови зърна, кока. Върху всяка от тях имаше изписани йероглифи и рисунки. Един ден, когато покопах край кухнята, открих добре запазена и запечатана делва. Отворих я. Беше пълна с някаква черна пудра, която издаваше особена, бих казал, модерна миризма. Отначало я взехме за почерняло царевично брашно и бяхме готови да я изхвърлим. Не знам на кого обаче хрумна мисълта, че това може да е някакъв вид разпаднали се дървени въглища, и същата вечер, когато варяхме картофи на двора, поръсих жарта с нея. Едва не хвръкнахме във въздуха — бе по-силна от барут. Почнахме да се забавляваме с пудрата, която нарекохме Гърмящ прах. Правихме си бомбички, ракетки, устройвахме си разкошни илюминации. Употребявахме го и за работа при разчистване наслоенията от тунелите, за разширяване на пещерите. Някой предложи да го смесим с вода…

— И се получи гориво?

— Получи се мътилка, която изхвърлихме. И вече щяхме да изразходваме цялото количество прах, когато татко, който бе дошъл да ни посети заедно с Агвила, веднага сложи ръка върху остатъка от него. Двамата се развълнуваха извънредно много от откритието ми, наругаха ни, че сме го разпилели за глупости, взеха една част със себе си и не знам колко пъти се опитаха да разчетат йероглифите, издълбани върху делвата. Естествено, не успяха, тъй както не бях успял и аз в многомесечни усилия. Единственото, което установихме, бе, че надписът е навярно стихотворение, тъй като знаците бяха подредени едни под други в строго оформени групи. Татко направи преписи, посъветва се с близки криптографи — пак нищо. Тъкмо тогава той се бе върнал от Далас и беше постъпил в лабораторията на „Албатрос“. Веднага се зае да изследва Гърмящия прах, отначало сам, после с доктор Зингер, а по-късно и с Агвила. Останалото знаеш: първите капки енерган в епруветката, сълзите на татко, мнимото му самоубийство, идването му тук, за да потърсим източника на праха — неговия Ясимиенто18.

— И го намерихте?

— Не веднага. Аз бях вече на Острова, но години наред татко и Агвила напразно ровили из цялата околност и още по-далече дори. Опрели чак до солните мини на изток от Скалистия масив. Нищо. А за мен бе напълно ясно, че указания за Ясимиенто ще намерим само в надписа върху делвата, или в Поемата, както го нарекохме още когато установихме стихотворната му форма. Така и стана. Открихме Ясимиенто след завръщането ми Острова.

— Колко време живя там?

— Бях на единайсет, когато с помощта на приятели на татко се добрах до бреговете на Острова. С най-обикновена моторна лодка. Беше опасно, но не така страшно, както при преминаването на Бялата стена. Нашата любезна брегова охрана ни усети и откри стрелба по нас. Картечен откос надупчи малката каюта, рани кормчията, едва не потънахме… Спаси ни само Стайфли. Този ден той бе особено гъст и ние потънахме в него като в димна завеса… — Анди се засмя: — Ето един случай, когато Стайфли се оказа закрилник… Впрочем той ни помогна и да акостираме безпрепятствено на брега на Острова… Там ме приеха като свой, нахраниха ме, приютиха ме, намерих нови другари, нова родина. Там завърших училище, институтите, станах археолог и лингвист…

— И марксист?

— И марксист, да, за неудоволствие на брат ми, който тъй и си остана надъхан с романтични идеи за мощни племенни вождове, ницшеански свръхчовеци и безпощадни, демонични единоборства… естествена реакция от онова, което се случи в Кампо Верде… Но както и да е… И когато се върнах тук, за мен вече нямаше никакви езикови проблеми: разчетох Поемата само за няколко седмици, а после и всички останали текстове върху стените, камъните, вазите, глинените плочки…

— И какво прочете?

— Поемата се оказа действително кратко стихотворение, прекрасно, някой ден ще ти го изрецитирам.

— Какво възпява то… ако мога да попитам?

— Преди всичко Ясимиенто на Гърмящия прах. И начина, по който моите прадеди са използували праха за празнични фойерверки. Сега Агвила и татко го ползуват, за да унищожат Мак Харис.

— А ти?

— Аз?… Хм… Аз помагам. Добросъвестно. Като верен поданик на Белия Орел… — Той колебливо присви устни: очевидно не му се искаше да отговори пряко на въпроса. — Но мисля, че енерганът може да бъде използуван за други, по-полезни цели… в интерес на цялото човечество. Не у нас обаче, а на Острова, оттатък… У нас той рано или късно ще попадне в ръцете на военните и те ще направят от него бомба, по-страшна от атомната. Впрочем част от нашия енерган е вече във военните складове, видяхме го по телевизията… Такава е съдбата на всички открития и изобретения от памтивека досега, малки или големи: огъня, електричеството, бактериите, лазерите, ядрената енергия. Жадните лапи на военните ги грабват и преди още да почнат да служат за доброто на човека те се превръщат в средства за масово унищожение… За съжаление, татко и главно Агвила не си дават ясна сметка за тази опасност. Те са заслепени от своята ненавист… — Той въздъхна. — А кой знае, може би са прави, може би аз не ги разбирам достатъчно добре, твърде малък бях тогава, за да усетя като тях изгарящата жажда за отмъщение, а сега твърде много други идеи има в главата ми и те ме отклониха от пътя на моите предци…

Повече не каза нищо. Навън ни чакаха конете. Грабнахме по един чувал и ги понесохме към лабораторията, там, в храма на великия бог на толтеките, оня, който обичаше миризмата на човешка кръв.

10. Урок по психология

Вечерта отново седях в трапезарията заедно с доктор Маяпан, Агвила и Анди. С нас беше и Педро Коломбо.

Бях съсипан от умора. Никога през живота си не бях носил на гърба си такива товари като чувалите с Гърмящия прах. Анди ме утешаваше:

— Теди, това е полезно за хора на интелектуалния труд: изправя гръбнака. Като поработиш тук още седмица-две, така ще заякнеш, че няма да те познае собствената ти жена.

Да, жена ми, децата ми… Къде ли са те сега? Отдавна изтече петнадесетдневната ваканция на момчетата, отдавна трябваше да са си в къщи… Навярно са там, горе, в станцията на Сигурността. А Клара? Сигурно е обезумяла от тревога по тях… ако не са прибрали и нея.

— Уви, Анди — отговорих аз, — Херкулес да стана, като се върна в Америго Сити Стайфли бързо ще се справи с мен.

Заговорихме за Стайфли, този удушвач на човешкия род, и тогава аз им предадох искането на професор Луис Моралес, което те впрочем знаеха от официалното обръщение на Федерацията на Борците за чиста планета до Двайсет и втора улица. Разказах подробно за посещението на професора в дома ми, описах човека, почти буквално цитирах патетичното слово, което бе произнесъл в защита на загиващата планета и накрая, пазейки се да не изпадна в евтина сантименталност, извадих от джоба си сребърния долар и го оставих в средата на масата.

— Ето, това е символичният долар. Като цена на патента за производството на енергана… или лиценза за неговото разпространение.

Агвила го взе, завъртя го между пръстите си, меко се усмихна.

— Това е най-скъпоценната пара, която съм получавал през живота си, но, уви, не мога да я приема — и сложи монетата пред мен. — Приберете я и я върнете на професор Моралес. И му кажете, че му съчувствам, че бих желал да му помогна, но че поне засега не мога да изпълня искането му, дори да ми предложи всички съкровища на света, включително трънения венец от челото на божия син.

— Защо? — зададох аз въпроса, чийто отговор знаех твърде добре.

— Защото сега енерганът ми трябва за друго. Срещу нас стои Мак Харис, а не кой да е от либералните Ъпери. С него е и Командора. И армията. И за съжаление петролоработниците, които неизбежно ще се опълчат против нас, когато отново започнем…

Анди прояви раздразнение:

— Отново работниците!… Разбери, те могат да бъдат най-добрите ти съюзници…

— Засега обаче не са…

— Защото не знаят. Ако добре им обясниш какво искаш, уверен съм, ще бъдат на твоя страна… макар че и това не е пътят.

— А как ще им разясниш какво искаш? По радиото? По телевизията? Ще ни засекат за петнайсет минути.

— Нали тъкмо затова е тук сеньор Искров — обади се доктор Маяпан.

— Никой няма да му разреши да прави червена пропаганда. Пък и не зная дали и той самият би се съгласил на това.

Аз мълчах, позамаян от споровете, които се водеха около моята личност.

— Не за това извикахме тук Искров — каза Агвила. — Червената пропаганда да оставим на Червената Олга. Тя си знае работата. Искров е тук като наш рупор, като наш свидетел. Той трябва да продължи да изпълнява функциите, които му бяхме отредили още на втори август.

И тъй — аз бях „рупор“, бях „свидетел“, бях „изпълнител на функции“ — не много ласкави етикети за един журналист, който си е въобразил, че работи в полза на благородната кауза за спасяване на човечеството или най-малко за експлоатирането на собствена златна жилка… Какво пък — нека! Ако аз съм рупор на една възвишена идея, защо да не я възвестя на целия свят със своите изпитани вече средства? Тогава наистина ще стана апостол на Надеждата, онази, която Мак Харис търсеше да смаже.

— Кажете ми — попитах, — и моля, откровено, без да ме щадите. Случайно ли попаднахте на мен на втори август? С оня плик с рекламния фиш?

Тримата дружно се засмяха:

— А, не, сеньор Искров — отговори доктор Маяпан, — ние нищо не правим случайно. Ние се нуждаехме от човек като вас.

— Тоест?

— Тоест, на нас ни беше нужен човек, който да отговаря на точно определени изисквания. Той трябваше да бъде добър и честен, и първокласен журналист, и беден, и непременно без работа.

— Не ви разбирам.

Доктор Маяпан поизчисти малките стъкла на очилата си и отправи към мен веселите си лукави очи:

— Ще разберете. Добър човек ни трябваше, за да почувствува справедливостта на нашето дело. Честен — за да пише истината, а вие пишете истината. Ние прочетохме всички ваши трудове и научихме причината за вашето уволнение от редакцията — това беше решаващото… Трябваше ни първокласен журналист, а вие пратихте най-хубавите репортажи за въстанието на Огнена земя, изпълнени с нескрита симпатия към бунтовниците. Трябваше ни беден човек, за да бъде привлечен от миризмата на евтиния бензин, който се продаваше на Двайсет и втора улица… И накрая, трябваше ни безработен журналист — за да бъде поблазнен от възможността да напише сензационен репортаж за енергана. Ние знаехме, че напоследък вие сте се залавяли за какво ли не, само и само да изкарате някой и друг долар за вашето семейство.

Почесах се по тила, без да ме сърби:

— Вие сте били не само добри химици и криптолози, но и отлични психолози. А аз, глупакът, мислех, че действувам свободно, по своята велика свободна воля на Хомо Сапиенс.

— Не се сърдете, Искров! — каза Агвила. — Ние нямахме друг избор. Пък и не вярвам сега да съжалявате, че тогава сте… хм…

— Клъвнал въдицата! — допълних аз.

— Не! — протестира енергично той. — Ние не сме рибари, вие не сте шаран. Сега вие и ние служим на една кауза.

— Която все още не познавам напълно.

— Скоро ще се запознаете с всичко. Но преди това, Искров, довършете вашия снощен разказ за пребиваването си в Конквиста и за срещите си с Мак Харис. Искам да зная в какво точно се състои неговото предложение.

Не отговорих веднага. Опитах се колкото може по-ясно да формулирам сложния комплекс от мисли, които тогава Мак Харис бе изложил пред мен и които трябваше да предам на доктор Маяпан. Накрая обаче казах само това:

— Той очаква вие първи да направите своите предложения, доколкото вие сте тези, които първи са нанесли удара. Той иска да узнае вашите намерения спрямо него.

— Не се ли досеща? — попита Агвила.

— За какво?

— За Кампо Верде?

— Не зная. Не зная и за какво би могъл да се досеща. Даже когато, преди да умре, Бруно Зингер спомена Кампо Верде и го свърза с името на доктор Маяпан, Мак Харис не прояви никакво особено вълнение, нито изрече нещо необикновено…

— Той умее да се владее — каза доктор Маяпан.

— Не те е познал, татко! — забеляза Агвила.

— Възможно. Той не ме позна и тогава, когато се върнах от Далас и бях далеч по-млад. През онази нощ в Кампо Верде той едва ме зърна в полумрака, а бях на двайсет и девет, имах черна коса, нямах бръчки, не носех очила, пък и бях начернен със сажди…

— А и доктор Бруно Зингер мълча — казах. — Докрай.

Доктор Маяпан се изправи и вдигна чашата си:

— Амигос! Нека пием в памет на моя приятел и голям учен доктор Бруно Зингер. Той се жертвува за нас.

Когато пак седнахме, Агвила подхвана със своя безапелационен тон:

— А сега, Искров, какво конкретно иска от нас Мак Харис?

— Да ви купи — казах лаконично.

Тримата пак се засмяха дружно и пак станаха сплотеното семейство, което нищо не бе в състояние да разбие.

— Какво друго може да се очаква от него? — рече доктор Маяпан. — Той знае само да купува и продава.

— И предполагам не срещу един символичен долар — подхвърли Агвила.

— Сумата той предоставя на вас.

— Охо!

— Да, той ви праща празен чек, цифрата можете да попълните вие сами. Стига да не надхвърли половината от основния му капитал.

— Двайсет милиарда?

— Такова нещо.

Мълчание.

— И още нещо — продължих аз. — В случай, че имате възможност да произведете енерган в достатъчни количества в продължение на двайсет години, той ви предлага да му станете съдружници, като обещава през този период да върне вноската ви в двоен размер.

— Това не е лоша перспектива — потри ръце Анди. — Съдружници на „Албатрос“! Кой би помислил? Аз, макар и да съм враг на плутократите, не мога да устоя на такова съблазнително предложение. Ще стана буржоа, ще си купя абажури с перденца, ще си пусна корем, ще се оженя за скромно момиче от добро семейство, може за сестричето на Княза, ще заболея от бюргерова болест, ще ходя в неделя на църква и ще умра като благочестив християнин в санаториум под Снежния връх.

— Анди, бъди сериозен! — прекъсна го Агвила.

— Добре, нека бъда сериозен! А ако случайно не приемем тия примамливи търговски оферти?

— Ще ви смаже — казах. — Тъй рече той: ще ви смаже! Рано или късно. Ще ви открие, ще проникне в бърлогата ви, тъй каза той, ще мобилизира цялата полиция, армията, целия веспучиански народ. И ще ви смаже.

— И какво още? — попита Агвила и в черните му очи заблестяха гневни пламъчета.

— Още?… — Мъчех се да си припомня точните думи на Мак Харис в онази нощ на сто и десетия етаж. — Той ме натовари да ви предам, че всичко това го върши за доброто на нашия народ и дори за благополучието на целия свят. Че сам се е убедил в преимуществото на енергана пред всички останали горива, включително и пред ядреното, особено що се отнася до опасността от замърсяване на природата. Че с помощта на енергана може да се постигне тъй желаното унищожаване на Стайфли и че само заради това той ще постави на ваше разположение всичките си заводи, ще ги преустрои, ако потрябва, за да се пристъпи към масово производство на енергана. И че за всичко това веспучианския народ ще ви благослови…

— Гледай ти! — рече доктор Маяпан. — Едуардо Мак Харис станал филантроп! Откога е залюбил толкова веспучианския народ?

— От втори август — отвърна Агвила. — Това е добре, много добре! Това означава, че Мак Харис е узрял.

Не попитах за какво Мак Харис е узрял, но казах:

— И тъй, амигос, какво да му отговоря, когато се върна горе и той ме повика в своя кабинет?… Или в Конквиста?

Агвила рязко се изправи. Не позираше, но беше величествен: истински вожд на последното толтекско племе, Великия Бял Орел.

— Ще му отговорите с това, което сте видели тук, и с онова, което ще има още да видите. Елате с мен!

Последвах го.

Преди да тръгнем, той се отби в радиокабината и се осведоми за новините. Операторът отговори, че камионетката е пристигнала където трябва и че моторницата се товари с каквото трябва… Сетне се упътихме право към прохода на Ел Темпло.

Вместо обаче да навлезем в пирамидата, ние веднага се отклонихме към една странична стълба, която ни отведе дълбоко под самите основи на двореца. Там дълго се провирахме по ниски коридори, джапахме във вонящи поточета, ходихме не знам още къде, може би цял час, и се спряхме пред една метална врата, подобна на преградата, която закриваше входа на лабораторията. Той положи длан върху горния й ляв ъгъл, тя безшумно се отвори. Влязохме. Агвила запали осветлението — разбира се, електрическо. Тук имаха достатъчно енергия.

Казвам „достатъчно енергия“ с пълното съзнание, че това е най-малкото, което мога да твърдя. Пред мен се откри голяма пещера — очевидно естествена, но разширена тук-таме. Такива пещери има навсякъде под Скалистия масив, в много от тях се съхраняват синтбелтъчини, в други — бойни ракети. Но в тази нямаше синтхрани, нямаше и ракети и бомби, тази беше пълна до високия свод с каси и кутии — познатите, с емблемата на белия орел. Някъде в дъното личеше нещо като подемник, който се губеше в издълбана в каменния похлупак шахта.

Картината на четвъртия монитор!

— Тук имам две хиляди тона — каза Агвила. — Направете сметка на колко гориво се равнява това.

— Но кога сте успели да ги произведете? С тия три коня и онази малка лаборатория?

— Потърпете! — каза той и ме поведе по-нататък.

По-нататък, на още половин час път под земята имаше още една пещера, а до нея няколко по-малки кухини, все тъй претъпкани със зърнестото вещество.

— Тук имам още няколко хиляди тона.

Върнахме се. Може би наоколо да имаше още складове, но той не ми ги показа. Пътьом обясни:

— Всичко това е плод на четиригодишен труд, откакто Анди се върна от Острова и разчете Поемата. По-малко дори от четири години, тъй като първите месеци загубихме за съоръжаването на лабораторията и организирането на транспорта и на всичко останало тук и горе. Тежък труд беше това. Всичко, абсолютно всичко — от чашите за вода до бормашините — всичко трябваше да се пренесе на ръце и на гръб, конете още не можеха да проникват тук. Пълзяхме по Бялата стена, с мачете пробивахме пътечки в джунглата, потъвахме до пояс в тресавищата, потоците ни отнасяха заедно с товарите, боледувахме от малария, насекомите ни изтощаваха, преследваха ни диви зверове, не можехме да спим, не можехме да почиваме, гладувахме… Трима от нашите загинаха, двама се търкулнаха от Бялата стена, един бе ухапан от змия. Особено сложно бе пренасянето на металните секции за обогатителния басейн… Всичко това продължи докато издълбахме нови проходи, оформихме лабораторията и получихме първите количества енерган, а с тях и първите киловати електричество. Днес произвеждаме по няколко тона на ден.

— Удивително!… Нямате ли възможност да надхвърлите това количество?

— Конете не издържат. Но десетина хиляди тона енерган — това не е дреболия!… Навън имам поне още толкова.

„Които камионетката и моторницата разтоварват където трябва“ — добавих мислено.

— Бихте могли да залеете света с енерган — казах.

— И хора нямаме. Не виждате ли колцина сме?

— Защо не привлечете още?

— Колкото по-малко сме, толкова по-добре. Пък и пътят до Ясимиенто не е за всекиго… Все едно, количествата енерган, с които разполагам понастоящем, са напълно достатъчни за постигането на моите цели. А после… после ще видим…

— Агвила, ще ви задам един въпрос, на който може и да не отговорите. Единствено във вашия Ясимиенто ли се добива Гърмящия прах?

— Засега само в него. Но аз и баща ми изследваме други суровини, по-достъпни, по-изобилни, които се намират или може да се намерят в други райони на света, там, където тектоничните процеси са сходни с нашите, а такива има много: в Мексико, в Япония, в Индонезия, на Камчатка, в Италия дори. В сравнение с тях нашият Ясимиенто е беден… Мисля, че сме близо до положителен резултат.

— Но това е изумително, Агвила! Фантастично! Вие давате ли си сметка, че ако успеете то… то… вие сте на път да разрешите енергийния проблем на планетата? Да спасите човечеството от Стайфли! Да преобразите облика на Земята! Да превърнете пустините в градини!…

Бях толкова въодушевен, че не намирах подходящи думи, за да изразя докрай мислите си. Той обаче ги отгатна и бавно изрече:

— В момента, Искров, човечеството не ме вълнува особено много. И какво значи човечеството? Една абстракция, съставена от твърде конкретни единици като например Командора, Мак Харис, Княза, принцове, Ъпери, генерали… от полицаи, които, без да им мигне окото, вадят сърца от гърдите на живи хора; от войници, които с патриотичен ентусиазъм стрелят по бащите си; от учени, които срещу няколко хиляди сребърника създават нови унищожителни бомби; от буржоа, които лапат, без да ги е грижа за гладуващите; от търговци, които безочливо мамят; от писатели, които стоят на задните си лапи пред Ъперите; от журналисти, които пишат каквото се иска от тях; от съседи, които доносничат едни за други…

Прекъснах го:

— Но, Агвила, човечеството е още и децата, и жените, работниците, селяните, обикновените хора, тружениците, тия, които създават благата със собствените си ръце и нито изтръгват сърца от живи хора, нито пък пишат неистини във вестниците…

— Ах, оставете тия евтини приказки, Искров, вие поне би трябвало да познавате действителността. Говорите за работниците, а работниците стачкуват, защото се плашат от енергана. Селяните пък крият малкото мляко, което произвеждат, за да го продават на черно, без да ги е грижа за гладуващите деца. Що се отнася до жените, то те се предлагат на който даде повече…

Тук пак го прекъснах:

— Агвила, били ли сте някога влюбен?

И тогава този величествен Бял Орел, който умееше така да се владее и да смазва другите със своето язвително пренебрежение, се изчерви. До ушите, до корена на лъвската си грива. Изчерви се като гимназистка.

— Жените не ме интересуват — каза той и гласът му одрезгавя. — И без тях имам достатъчно грижи… Що се отнася до любовта… — той се усмихна с трите си трапчинки и стана обаятелният мъж, пред когото едва ли някоя жена би устояла, — за любовта съм чел в романите. Удивително смешна работа.

И тъй — всемогъщият Зигфрид, брониран с кръвта на змея, имаше своето уязвимо място. Кой ли жесток Хаген19 щеше да го прободе с копието си?

11. Кампо Верде — раят на земята

От обиколката си из пещерите се върнахме късно през нощта, но заварихме доктор Маяпан, Анди и Педро Коломбо будни. Бяха в радиокабината и наблюдаваха монитора, който контролираше Бялата стена.

Спряхме се и ние.

Отначало не видях нищо — само някаква сивкава мътилка, но звукът беше ясен и беше кучешки лай. И ставаше все по-силен и по-силен, сякаш животното, което го издаваше, се приближаваше към нас.

— Дай! — каза кратко Агвила. В същия миг светна мощен прожекторен лъч и запълзя към канарата. След секунда достигна пътечката и обхвана в общ план нещо, което стремително се носеше надолу. Коломбо завъртя бутона, обективът бързо окрупни изображението: беше наистина куче, голямо, охранено.

— Не е от пуеблосите — каза Педро Коломбо.

— Не е от пуеблосите — добави замислено Агвила. — Загаси!

Прожекторният лъч изчезна, мракът около скалата стана съвсем непрогледен. Но кучешкият лай продължи да се засилва.

— Ще го пуснем ли? — попита Анди.

— Ще го приберем — отвърна Агвила. — Да го поразгледаме отблизо. Дай!

Коломбо натисна някакво лостче, горе при скалата нещо като тънка светкавица проряза мрака, ужили пътечката и угасна. Кучешкият лай прерасна в болезнено квичене, после и то замря и остана само шумът от търкалянето на тежко тяло към пропастта. Настъпи пълна тишина.

— Кажете, Искров — попита Агвила, — вашият джип май е все още горе?

— Там трябва да е… ако не са го задигнали досега.

— Не помислих за това — промърмори той. — Пропуск. Да се върне в Тупаку! Веднага! И ми донесете кучето!

Педро Коломбо лаконично кимна.

Постояхме още няколко минути пред мониторите, но нищо повече не се случи и излязохме. Вместо обаче в трапезарията, моите домакини ме въведоха в едно помещение, което не познавах.

— Това ни е библиотеката — каза Анди.

Богове, каква библиотека! Залата бе огромна, изглежда на времето е била дворцова приемна и е била украсена с фрески и скулптури. Сега повечето от тях не се виждаха, тъй като всички стени, от пода до тавана, бяха покрити с претъпкани рафтове. Минах пред тях, поразгледах ги. Какво ли нямаше тук! От детски приказки до Толстой, от Жул Верн до Бредбъри, от Данте до Пабло Неруда. Най-внушителна по обем беше научната литература и преди всичко книгите по химия, физика и минно дело: монографии за нефта, бензина, атомната енергия, слънчевата топлина, космическите лъчи, за морето и ветровете, за планините и звездите… И още — едва ли не всичко, което е писано за археологията и криптологията: от легенди до действителност, от история до конкретни находки. Имаше безценни средновековни ръкописи и ултрамодерни стерео албуми, имаше отпечатъци от древни йероглифи, имаше оригинални папируси…

И една делва, метър висока, с изящен овал на туловището и върху нея — издълбани странни знаци и символи: чертички, кръгчета, птичи човки, охлювчета, профили на дългоноси мъже, димящи планински върхове…

— Поемата — каза Анди.

Очаквах, че ще ми я изрецитира, но той само добави:

— А сега, Теди, ще ти покажем един филм.

Спусна пред една от стените малък екран и постави срещу него прожекционен апарат.

— Филмът, Теди, е документален, без всякаква инсценировка или монтажни комбинации. Старичък е, от преди двайсетина години, но мисля, че ще ти бъде интересен. И като го гледаш, спомни си разходката из Теоктан.

Сякаш можех някога да забравя Теоктан с тънещите в кал селца, с колибите и голите деца с подутите коремчета…

Седнахме. Агвила донесе царевична напитка. Ала никой от нас не пи нито по време на прожекцията, нито след това. Гледахме екрана мълчаливо, без коментари или каквито и да било бележки. Само Агвила от време на време даваше някое и друго обяснение, безстрастно, кратко, сякаш всичко, което ставаше във филма, не го засягаше и той бе само страничен диктор.

Филмът беше цветен, вече с поразложени цветове, не монтиран, само подреден, поради което често се получаваха повторения на едни и същи кадри, особено на Ева.

Той започна с една голяма крайпътна табела: КАМПО ВЕРДЕ — 10 км.

После, явно от кола, камерата се понесе по широк път сред разнообразна, потънала в зеленина местност. Шосето ту се провираше сред високи, обрасли с гъсти храсти скатове, ту се измъкваше от тях, за да навлезе в тясна, цветуща клисура, прорязана от бистър поток, край който млади жени перяха снежнобели чаршафи, ту се издигаше върху заоблено било, откъдето се откриваше гледка чак до далечните заснежени върхове, ту се спускаше пак в долината, минавайки край тучни пасбища. Отсреща се задаваха коли и камиони и хората и тях приветствено махаха с ръце към камерата.

После, съвсем внезапно, иззад завоя се показа широко поле.

Дъхът ми спря в гърдите. Такъв пейзаж не бях виждал никога през живота си и той ми се стори изрисуван от мечтател-художник през пасторалния седемнайсети век. Бе букет от полски цветя, забоден на гърдите на мургава девойка със сини очи, бели зъби и червена забрадка.

Полето бе почти кръгло и заградено от всички страни със зелени хълмове, върху които розовееха цъфтящи плодни дръвчета. През него минаваше потокът, охраняван от две дълги редици стройни тополи, чиито успоредни линии се губеха отсреща в прохода между островърхи скали.

В средата бяха къщите. Като в приказките: с ослепително бели стени, още по-бели тераси и зелени огради. И около тях градини, много градини. В центъра на селището се издигаше църквата, елегантна, с впит в изумително синьото небе кръст. И навсякъде — върху терасите, по стените, по балконите, в дворовете — кафези с пойни птички, които изпълваха прозрачния въздух със симфонии на радостта. Да, чувах ги, макар че филмът беше ням…

Колата спря пред зелената врата на една от къщите. На двора десетгодишно момче натискаше ръчката на водна помпа. То видя камерата, престана да пие и изтича напред. Сега вече мокрото му лице се виждаше съвсем отблизо. Бе русо, с големи черни, раздалечени очи, леко извит ястребов нос и три трапчинки: две на бузите, една на брадичката.

— Това съм аз — обади се в тишината Агвила.

Момчето протегна напред ръце и пое камерата, и очевидно само̀ започна да снима, защото неочаквано в размърдания кадър се появи един тридесетгодишен мъж със слабо индианско лице и весели очи. Той се закани с пръст на момчето и взе да вика нещо към къщата.

— Баща ми — съобщи Агвила. Никога не казваше „татко“, винаги „баща ми“. — Тогава още лошо снимах.

После вратата на къщата се отвори и излезе тя.

Не обичам суперлативите, особено когато трябва да рисувам красиви хора и красиви неща, но сега съм длъжен да заявя, че тази жена бе най-изумителното същество, което съм виждал през живота си. Тя не бе дори красива, тя бе самата Красота. Беше снажна, прилепналата по тялото й тънка рокля очертаваше една съвършена фигура. А лицето й… Може би така си я е представял Вагнер своята Изолда в сънищата си, когато е съчинявал „Тристан“: златна коса, която се спускаше свободно до кръста, лъчистосини очи, силно очертани сочни устни. И три трапчинки… От нея се излъчваше някаква първична, стихийна сила, бих казал — любовна енергия, и дори аз, през протритата студена лента и двайсетте години разстояние, я усетих като мощна, пленяваща вълна.

— Майка ми — прошепна Агвила. — Ева.

Естествено, познах я. Познах я само по това, че бе раздала красотата на двамата си сина.

Тя държеше на ръце едно момченце — малко нейно копие. То веднага скочи на земята, изтича до камерата и се взря ухилено в обектива.

— Алехандро — съобщи Агвила.

Камерата направи полукръг и се насочи към портата. Зад нея бе колата — камионетка, от ония, с които Индиосите возеха зеленчуците си на пазара в Америго Сити. Когато още имаше зеленчуци за редовите хора… От нея скочи един възрастен мъж и се приближи. Сега пък като че видях копието на Агвила: беше едър, мощен, с две черни, интензивни очи, ястребов нос и побеляла, дръпната над полегатото чело грива. Походката му бе величествена и в нея нямаше и следа от поза: тя извираше от самата същност на човека.

— Дядо ми — каза Агвила. — Великия Бял Орел, тогава вожд на племето ни.

Камерата панорамира над кичестото селище. В близките дворове припкаха деца, по улиците се разхождаха индиоси, под небето бръмчеше хвърчило с дълга шарена нишка.

Агвила обясни:

— Кампо Верде, нашето Зелено поле, едно от последните убежища, които успяхме да запазим, след като правителството ни бе прогонило в резерватите. Бяхме щастливи. Като Адам и Ева в Рая на земята. Невинни. Преди да познаят злото.

— И това зло — обадих се неволно аз — дойде в образа на нефта.

В същия миг на екрана се появи кула на петролен кладенец. Бе нова, около нея се суетяха хора.

— Да — каза Агвила. — Нефта.

Агвила продължи:

— Нефтът бе открит в Кампо Верде почти под самата повърхност на земята, навсякъде из равнината, изключително богат. И докато се опомним, преди да съзрем злото, по площадите, по улиците, в дворовете, в къщите ни дори нахлуха сондите…

Камерата, навярно от скрито място, оглеждаше кулата, после се спря на един висок млад мъж с пепеляворуса коса, който очевидно ръководеше монтажа на сондата.

— Мак Харис — каза Агвила безстрастно.

На никаква цена не бих познал в този човек в работен комбинезон оня Мак Харис с кашестата буза, стъкленото око и металната ръка в черна ръкавица. Едва когато се вгледах по-внимателно, открих в походката му онова характерно моряшко люлеене, което председателят на „Албатрос“ бе запазил и до последната ни среща в кабинета на сто и десетия етаж.

След това камерата показа още няколко кули, които като че бяха израснали в самия център на Кампо Верде. Наоколо индиоси мълчаливо наблюдаваха работата им. Пред всички стоеше Великия Бял Орел, до него — Доминго Маяпан и жена му. На лицата им се четеше загриженост, която обективът дълго следеше. После Великия Бял Орел пристъпи напред, приближи се до Мак Харис и започна да му говори равно, спокойно, с достойнството на старите индиоси. Но Мак Харис едва-едва го слушаше, като продължаваше да дава своите нареждания на работниците. И тъй като Великия Бял Орел не млъкваше и явно му досаждаше, Мак Харис го сграбчи за предницата на ризата, изкрещя нещо пред лицето му и го бутна назад. Старецът политна, препъна се на някакви железа и падна по гръб. Агвила каза:

— Дядо ми се опитва да обясни на Мак Харис, че Кампо Верде се ползува с неприкосновеността на резерват и иска от него да прекрати пробиването на нови кладенци в селището.

Без преход откъм шосето се зададоха булдозери. С ням трясък, който сякаш разтърси залата, те се понесоха право към къщите. Затъпкваха цветните градини, поваляха плетищата, изкореняваха дърветата, втурваха се като танкове срещу крехките стени на сградите. Сгромоляса се и църквата с кръста… Индиосите стояха наоколо и гледаха, гледаха…

Край селището се бялнаха брезентови палатки с простряно пред тях пране, с огнища за готвене, с играещи деца по тревата.

Агвила каза:

— Близо година продължиха напразните усилия на племето ми да спре разрушаването на Кампо Верде. Дядо ми ходи в Америго Сити, срещна се с висши правителствени чиновници, получи писмени уверения, че пробиването на нови кладенци ще бъде спряно. Но никой не бе в състояние да спре Мак Харис, той бе железен човек. Нефтът бликаше навсякъде из Кампо Перде и „Албатрос“ ставаше все по-богат, все по-мощен и безпощаден. Хората ни бягаха от разрушените си домове, строяха временни лагери из равнината, но скоро напускаха и тях, за да търсят поминък в околните пуеблоси, които бяха пощадени от благодатта на нефта. Повечето от тях се насочваха да работят на кладенците. Остана и баща ми като обикновен механик.

Камерата показа отново къщата със зелените врати и прозорци. На двора седеше Великия Бял Орел и разговаряше с Доминго, облечен в дочения комбинезон на петролоработниците. Ева, умърлушена, отслабнала, но все тъй красива, хранеше Алехандро. Външната врата се отвори, влезе човек в униформа и връчи на Великия Бял Орел плик. Старецът отвори плика, прочете писмото и размаха юмруци.

Тук логичният филмов разказ бе прекъснат. На екрана се замятаха черни петна, парчета небе, люлеещи се дървета, движещи се накриво булдозери, някакви тичащи хора.

Агвила каза:

— Тук хората на Мак Харис ме забелязаха и ме подгониха. Искаха да ми вземат камерата, биха ме, но аз избягах и въпреки всичко успях да хвана още нещо.

Това „нещо“ бе сриването на къщата със зелените врати и прозорци. Макар някъде не на фокус и нестабилно, камерата снимаше булдозера, който сриваше стените, поваляше комините, изравняваше със земята маси, скринове, столове, заедно с кафезите и птичките в тях. Великия Бял Орел блъскаше с юмруци булдозера, сякаш можеше да го спре, крещеше нещо на шофьора, но шофьорът се хилеше и продължаваше разрушителната си работа. Великия Бял Орел успя да скочи до седалката, сграбчи шофьора и го смъкна на земята. Последва схватка, в борбата се намеси Доминго Маяпан, но дотичаха униформени мъже, които бързо се справиха с двамата непослушни индиоси. Доминго бе блъснат зад храстите, Великия Бял Орел остана да лежи сред повалените стени на своя дом… Зададе се Мак Харис. Бе разгневен. А като видя раздърпания шофьор и лежащия пред машината старец, освирепя. Покатери се в кабината на булдозера, седна, натисна педала, и мина върху Великия Бял Орел. После мина и върху останките от къщата със зелените врати и прозорци.

Агвила каза:

— Така загина моят дядо, Великия Бял Орел, последният вожд на последното самостоятелно племе… Ръцете ми, които държаха камерата, трепереха от ужас, но аз все пак заснех смъртта му… А по-късно, същата нощ…

Нощ. Червени пламъци озаряваха небето над Кампо Верде. Гореше един кладенец. Около него тичаха хора, други стреляха по тях с пушки и пистолети. Агвила каза:

— Беше тъмно и аз успях да заснема само това… Хората на Мак Харис стреляха по всеки, който се приближеше до пожара, и аз се уплаших. Но баща ми не се уплаши, той беше там, той подпали нефта. Там беше и Мак Харис, който с голи ръце се бореше с огъня. Там той остави дясната страна на своето лице, своите пръсти… На другата сутрин обаче не се уплаших и хванах почти всичко. Бях се скрил в един ров и те не ме забелязаха. И аз снимах, снимах, докато… Гледайте, Искров, гледайте внимателно и запомнете тия картини, когато отново седнете да разговаряте с Мак Харис.

Запомних тия картини:

Лагерът с белите палатки, огнищата пред тях и жените, които готвеха, и децата, които носеха вода… Отсреща, откъм опожарения кладенец, се задават никакви хора. Те са с окадени лица, обгорени комбинезони, някои с превръзки. Пред тях с люлееща се походка на матрос крачи Мак Харис. Главата му е в бинтове, личи само едното око. Превързани са гърдите му и дясната ръка до рамото. Но в лявата си ръка държи нож, от ония обсидианови ножове, които се продават в сувенирните магазини за спомен от древните времена — страшните обсидианови ножове, с които индианските жреци са пробождали жертвите си пред олтарите на своите кръвожадни богове… Всички останали носят кой пистолет, кой автоматична пушка, кой железен лост, кой кама. И вървят, без да спират, вървят към белите палатки. И когато са на десет крачки от тях, започват да стрелят. Стрелят хладнокръвно, с отмерено целене, а жените и децата, и старците край палатките крещят, бягат, падат, мятат се в конвулсии и кръвта им се плиска по тревата и белия брезент, върху огнищата, върху простряното пране, но ония продължават да стрелят и когато някое дете още стене, те се навеждат над него и прерязват гърлото му. И от една палатка излиза Ева, тя вижда убийците, разперва ръце пред входа, сякаш да запази някого вътре, и към нея се приближава Мак Харис, вдига лявата си ръка, забива обсидиановия нож в бялата гръд на най-красивата жена в света. И жената отваря уста, за да нададе своя предсмъртен вопъл, и пада по гръб, и Мак Харис се навежда над нея, с два кръстовидни удара разпаря онова, което е останало от гърдите, сетне бръква в кървавата бездна на живота…

Лицето му не видях — то бе превързано. Пък и филмът свърши.

Агвила каза:

— По-нататък не можах да снимам. Припаднах. Той бе изтръгнал сърцето й.

Анди спря прожекцията, запали осветлението. Аз не смеех да помръдна, не смеех да се обърна към Доминго Маяпан. Пред очите ми все още беше разкъсаната гръд на жената.

Анди глухо изрече:

— Всъщност мама ме спаси със своята смърт. Защото зад нея в палатката бях аз. И чак вечерта, когато почти всичко беше избито, дойде Агвила и ме прибра при татко, който се криеше в хълмовете заедно с Педро Коломбо. Там татко и Педро Коломбо се заклеха, а накара и Агвила и мен да се закълнем, че ще отмъстим на Мак Харис, ще отмъстим с неговите собствени оръжия: нефта и обсидиановия нож. Аз бях още малък и не разбирах какво значи отмъщение. Тогава татко реши да изучи химията и да направи от своя по-голям син химик… Останалото, Теди, знаеш… А сега е време да спим.

Станах. Не стана доктор Доминго Маяпан. Беше се свил на стола и задавено хлипаше — хлипаше като дете старичкият жрец с телените очила от Двайсет и втора улица.

12. Кампо Верде и адът на земята

Сутринта се събудих, без да чуя цвиленето на конете. Това ме озадачи. Бързо се облякох, излязох. Агвила, Анди и Педро Коломбо бяха в радиокабината и наблюдаваха екрана на първия монитор.

— Може ли да вляза? — попитах.

Агвила кимна, застанах до тях. На екрана беше кучето, снощното. То лежеше на каменистата земя, мъртво, с разбита муцуна и прекършен гръбнак. До него бе приклекнал един от стражите и говореше:

— Възможно е да е и полицейско, макар че някои Ъпери имат такива — вълча порода. Отгоре съобщиха, че тия дни из Теоктан сновял някакъв янки, който търсел старинни ръкописи. Възможно е кучето да е негово.

— Искам точен доклад! — разпореди се рязко Агвила.

— Ще проуча — отвърна другият от екрана.

Агвила се изправи.

— Това не ми харесва — каза той. — Кучето… този янки… Американци отдавна не са се мяркали в Теоктан.

Тогава се реших да говоря:

— Агвила, трябва да ви съобщя нещо. Твърде вероятно е то да е маловажно или дори съвсем несъществено, но добре е да го знаете.

И разказах за срещата си с Дъг Касиди в хотел „Ел Волкан“, за постоянното му пиянство, за желанието му да ме придружи из антикварните магазини, за последния ни разговор в бара след земетресението и за обръщението му към мен с думите „братко Теодоро“… Агвила слушаше много внимателно, не коментира моите подозрения, но веднага отново влезе в радиокабината. С кого се е свързал, какви нареждания е дал, не зная, но когато излезе, той полугласно се посъветва с брат си и Педро Коломбо и се обърна към мен:

— Искров, налага се да ускорим изпълнението на нашите планове. Поради това вие ще заминете за горе още днес. Веднага дори. Аз ще ви придружа донякъде, може би до Кампо Верде. Искате ли да се сбогувате с баща ми?

— Разбира се — казах. — Но не чрез телевизионните екрани.

Тогава и направих последния си рейс до лабораторията, този път без чувал на гръб. Отново се гмурнах в прохода, минах през дългите коридори, изкачих изтритите каменни стъпала, докато опрях до металната порта. Агвила положи длан върху левия ъгъл, вратата се отвори. Доктор Маяпан беше там в бялата си престилка на химик, наблюдавайки осцилографа на пулта.

— Нашият гост трябва да замине — съобщи Агвила без предисловия.

— Тъй ли? — попита бащата. Агвила кимна. — Значи наближава денят? — Агвила пак кимна. Доктор Маяпан се обърна към мен: — Е, сеньор Искров, ще се разделим, но аз съм уверен, че скоро отново ще се срещнем. И не тук, а в Америго Сити. И тогава вие ще напишете целия си репортаж за енергана.

— Целия? — усмихнах се аз.

— Целия! Защото краят ще е вече известен.

— А аз все още не зная какъв отговор трябва да предам на Мак Харис.

— Ще го узнаете от Агвила.

Настъпи мълчание. Нямах сили да се обърна към изхода. Струваше ми се, че ако направя крачка назад, всичко наоколо ще изчезне, ще се разтвори във въздуха и ще се окаже съновидение, породено от Стайфли, и аз ще се събудя на 510 улица в стаята си, с болки в тила и горчивина в устата.

Доктор Маяпан присви лукавите си очички:

— Сеньор Искров, аз ви дължа голяма благодарност.

— За какво?

— За туй, че тогава, на втори август, вие се явихте при мен на Двайсет и втора улица, че изпълнихте моите желания, че станахте мой приятел… Защото вие сте мой приятел, нали?

— Да — казах, — аз съм ваш приятел! — И това беше чистата истина.

— Поради това искам да ви помоля за следното: каквото и да се случи по-нататък, хубаво или лошо, весело или тъжно, останете пак наш приятел. Знам колко ви е трудно, предполагам, че ще ви стане още по-трудно, но аз не се съмнявам, че ще съумеете не само да спасите себе си и вашето семейство, но и да съхраните вашите добри чувства към Ел Темпло. Що се отнася до нас, бъдете уверен, че ние ще ви подкрепим, където и да се намираме — тук или горе. Ще ви подкрепим с всички наши сили, а те не са малко. Радиофонния ни номер знаете…

— Да — засмях се аз, — 77 77 22.

Той ми подаде ръка, но аз не устоях и го прегърнах.

— Довиждане, жрецо!

Обхванах за последен път с поглед тръбите, басейна, пулта, компютъра, книгите с дневниците на доктор Бруно Зингер, които съдържаха безценните формули, погледнах и пернатата змия под тавана и излязох.

Докато се връщахме, внезапно изтръпнах: Бялата пътека! Нима ще се наложи да се катеря отново по нея, за да стигна до платото на Теоктан? Затварях очи, виждах кучето, което се сгромолясваше по назъбената пропаст, чувах отчаяното му квичене… Но продължавах да се движа през залите на дворците и слушах Анди, който ми обясняваше какво представляват йероглифите над главния олтар.

После седнахме в трапезарията и Агвила каза:

— А сега да изпием по една чашка за изпроводяк. Анди, донеси!

Анди донесе, ние пихме, и аз за кураж изсуших не една, а две чаши от царевичното питие…

… Когато отворих очи, над мен грееше слънцето, наоколо се издигаха характерните зъбери на Скалистия масив, а аз лежах на тревата до една старичка оранжева камионетка. Поизправих се. Главата ми леко се виеше. Като след препиване…

— Добро утро — чух гласа на Агвила. — Добре ли спахте?

Той наливаше гориво в резервоара на колата. Бе наметнат с пончо, на главата си носеше широкополо сомбреро.

— Нима съм спал? — попитах глупашки.

— Да, доста дълго… Анди е сбъркал дозата — Той се засмя. — Моето гениално братле нищо не разбира от химия, на него му дай стари камъни и папируси. Пък и вие изпихте цели две чаши.

— Вие, значи?…

Той кимна, а аз попитах:

— И на идване ли беше същото?

— Уви… Иначе не бихте могли да преодолеете тристате километра през джунглата. А така — като в приказките: заспивате в мрака на долния свят, събуждате се в светлината на горния.

— А аз, идиотът, си представях, че зная едва ли не всичко за вас: енергана, Ел Темпло, лабораторията, пещерите…

— Не се засягайте, Искров. Елементарна мярка за сигурност. Пък и да предпазим и вас от излишни тревоги… Но хайде, елате да закусим, време е да вървим.

Закусихме и тръгнахме.

И тъй — освен спомена за някакви далечни подстъпи към Ел Темпло откъм Бялата стена, аз нямах и най-малката представа къде се намира резиденцията на Втората династия.

— И все пак — изразих гласно своите мисли аз, — при съвременните технически средства едва ли е много трудно да се открие местонахождението на Ел Темпло. Радиолокация, наблюдение от спътници, аерофотоснимки, ултразвук, инфрачервени лъчи, лазери и какво ли не още…

— Тъкмо затова и се пазим — отвърна той. — Ние дори избягваме да използуваме нашите радиопредаватели и телевизионни апаратури, те са най-уязвими. Достатъчно е да засекат един наш сигнал — и те са по следите ни. Ето защо използуваме и подвижна апаратура. Номер 77 77 22 можете да откриете из цялата страна.

— Зная го от собствен опит — казах, като си спомних напразните усилия на Командора да открие координатите на постовете със същия номер.

Къде се намирах сега също нямах понятие. Не задавах въпроси, но скоро зърнах пред себе си огромното конусообразно туловище на Ел Волкан. Пътувахме по едно широко шосе, навярно бивша магистрала. Сега бе занемарено, осеяно с ями, камъни и повалени мъртви дървета.

В далечината се очертаваха острите заледени игли на Снежния връх. Там ли са още моите деца?… Долу равнината беше потънала в Стайфли, невидима под мръсно сивата пелена на умъртвяващите газове. Не срещнахме никакви коли, от време на време изпреварвахме някой индио, носещ на гръб жалък товар от корени и жълъди.

Към пладне се спуснахме в полите на планината. От двете ни страни се появиха заоблени хълмове — голи, сиви, опустошени от пожари, ерозия и Стайфли.

И видях табелата. Стърчеше вдясно от шосето, очукана, мръсна — буквите бяха полуизтрити, но все пак прочетох: КАМПО ВЕРДЕ — 10 КМ. Табелката, която водеше към Рая на земята…

Ала колкото повече наближавахме този рай, толкова повече имах усещането, че навлизаме в подстъпите на ада. Шосето се превръщаше в непроходим каменист овраг, из който минавахме по някакво чудо. Ония покрити с цъфтящи дръвчета склонове, които бе показал филмът на Агвила, сега бяха сграбчени от разкривените и изсъхнали пипала на мъртвите дънери и клонаци. Поточето, в което жените тупаха белите си чаршафи, бе сухо, прашно дере. Стайфли ставаше все по-гъст и зловонен.

После, съвсем внезапно, както във филма, се откри полето.

Не, не бе полето. Бе една пустиня, потънала в белезникав смог и осеяна с останки от петролни кули.

Агвила подкара много бавно. Не гледаше встрани, не гледаше напред, гледаше някъде отвъд хоризонта, може би към онова утро от преди двайсет и две години, когато обсидиановият нож проби гърдите на младата майка и хищната ръка на Мак Харис посегна към нейното сърце.

Кулите се носеха край нас в сивкавия Стайфли като привидения от друга планета, безмълвни свидетели на превръщането на един рай в пъкъл. Нямаше хора, нямаше животни, нямаше птици, нямаше растения, нямаше насекоми, нямаше дори бурени, а те обикновено намират начин да устоят и на опити с атомни бомби… Тук и там около някоя рухнала кула се мяркаше не съвсем изравнена със земята стена на жилище…

— Кампо Верде — прошепна Агвила. Гласът му бе равен, почти студен, но зад тази интонация зърнах бездни от любов и омраза.

Зеленото поле!

Какво можех да кажа? Пред очите ми беше Мак Харис с ножа между пръстите.

Агвила спря в средата на полето на малко площадче. Тук някога е била църквата със сочещия небето кръст. Извади изпод седалката две газови маски, подаде ми едната:

— Сложете я — каза той. — Излишно е да вдишваме отрова.

И сега, в утробата на този унищожен, цветущ някога земен кът, сред смрадта на Стайфли и издигащите се наоколо призрачни руини на петролни кули, край една кой знае как попаднала тук здрава оранжева камионетка, стояха две нечовешки уродливи същества с гумени хоботи вместо устни и кръгли стъкла вместо очи и си разменяха членоразделни звуци, и това беше праобразът на един страшен бъдещ свят, към който стремглаво се носеше нашето бедно човечество.

Агвила бавно заговори и думите му бяха веднага сграбчени и задушени от Стайфли:

— И тъй, Искров, ето какъв е нашият отговор на предложението на Мак Харис: Не! Енерганът не се продава! — Кръглите стъкла се огледаха наоколо и аз чух по-нататъшните думи: — А нашето искане към него е следното: Първо. Доброволно, без всякаква съпротива и протакания, в срок от една седмица Мак Харис да прехвърли цялата собственост на „Албатрос“, цялата, включително капиталите, банковите влогове, заводите, морския флот, петролните полета, железните пътища, небостъргачите, лабораториите, мрежата от бензиностанции и всичко останало на племето ни, което живее пръснато из платото Теоктан, в лицето на неговия представител Боско Ел Камино от пуебло Тиера Калиенте. Целият този актив ще бъде използуван за създаването на условия за връщане на моето племе към нормален човешки живот, за премахване на мизерията, в която живее, за очистването на Кампо Верде от наслоените през последните двайсет и две години унищожителни отрови, за изграждането на нови селища за всички все още неизчезнали индиански племена, натикани в резерватите… Второ. Веднага след като бъдат подписани документите за прехвърлянето на собствеността Мак Харис да се предаде доброволно на върховния съд на Америго Сити, като признае престъпленията, които е извършил в течение на изтеклите двайсет и две години, и преди всичко унищожаването на Кампо Верде, изтребването на голяма част от моето племе… премазването с булдозер на вожда на племето Великия Бял Орел и убийството на Ева Маяпан, съпруга на Доминго Маяпан и майка на Агвила и Алехандро Маяпан. Ние сме готови да представим в съда всички необходими доказателства за тия престъпления… В случай на отказ от страна на Мак Харис да изпълни тия наши искания, аз ще използувам енергана както намеря за добре и тогава не само ще стрия без остатък империята „Албатрос“, но и ще сложа край на княжество Веспучия, което поддържа тази империя… И ще преследвам Мак Харис, където и да се намира той, и ще отдам правосъдие над неговата личност както намеря за добре, включително и чрез изтръгване на сърцето от неговите гърди. За всичко това вие, Теодоро Искров, ще уведомите не само него, но и Командора, Княза, Партията на Ъперите, целия веспучиански народ. За тази цел вие ще получите всички необходими средства и възможности… Запомнихте ли?

— Запомних — казах през гумения хобот. Чувах пулса си да бие ускорено в слепоочието ми.

Агвила извади изпод седалката на камионетката моето кафяво плоско куфарче „Джеймс Бонд“, същото, което бях оставил в джипа преди да се спусна по Бялата стена, и го отвори. Вътре, освен вещите ми, имаше една стандартна кутия за шестнайсет милиметрова филмова лента и два плика — един бял и един син.

— В кутията — каза той — има копие от моя филм, този, който видяхте снощи. Трябва да намерите начин да го предадат на телевизията, за да го излъчат. А тия пликове съдържат две обръщения. Белия плик ще връчите на Мак Харис в случай, че при пристигането си изпаднете в затруднение. Той ще ви облекчи… за известно време поне. Синия се постарайте да предадете на вестникарите, той съдържа истината… И внимавайте да не изчезнат по пътя, трудно ще мога да ви пратя нови екземпляри.

Затворих куфарчето, притиснах го до гърдите си.

— А в случай, че се явят непредвидени обстоятелства? — попитах.

— Ще ми звъните. Моите хора също ще поддържат контакт с вас.

— Къде?

— Навсякъде. При Мак Харис дори. Ако е нужно, те сами ще ви потърсят. Впрочем вие ще бъдете подкрепен от много фактори… — Той се поусмихна замислено с трите си трапчинки — включително и от „Рур Атом“ и от шейховете от Персийския залив, а даже и от тексаските петролни магнати, уверен съм в това. Пред лицето на енергана те нямат друг изход.

Всичко това беше доста неопределено и дори проблематично, но тъй като Агвила не даде повече обяснения, аз не зададох нови въпроси. В едно обаче бях сигурен: Ел Темпло нямаше да ме изостави.

Два часа по-късно бяхме на гаричката, която на времето е обслужвала цистерните на „Албатрос“. Тя също беше запустяла, железният път полуръждясал — сега по него минаваше само един влак на ден. На мръсния перон чакаха няколко индиоси с торби на рамо.

Камбанката удари, а ние мълчахме: бяхме си казали всичко.

Когато локомотивът се зададе иззад скалите, Агвила стисна ръката ми:

— Няма да ви е леко, зная… — До последния момент ми говореше на „вие“. — Но, сигурен съм, ще издържите! И ще успеете!… Желая ви добър път!

— Благодаря — казах и хвърлих думите, които ме измъчваха толкова време вече. — Агвила, бих желал да ви попитам нещо, нещо, което няма нищо общо с нашите задачи, нещо, отнасящо се лично до вас.

— Питайте!

— Вие сте голям химик. Вие направихте велико откритие и рано или късно хората ще ви благодарят за него. Но вие подчинихте вашия живот, вашите стремления и накрая и вашето откритие на волята си за мъст. Вие станахте химик, защото баща ви е пожелал това, защото обстоятелствата са ви го наложили… А какъв бихте станали, ако Кампо Верде не съществуваше, ако всичко онова не беше се случило?

Агвила отговори веднага, без да се замисли дори:

— Художник… — Помълча и добави: — А може би и кинооператор. Нали сам видяхте какъв хубав филм съм заснел на десетгодишна възраст?

И се усмихна с трите си трапчинки. От това на мен ми стана невъобразимо тъжно.