Енерган 22 (Роман за едно фантастично приключение)

1. Бурята

Тя се разрази в петък сутринта.

Усетих я още предната вечер, въпреки кислорода в стаята, въпреки херметично затворените прозорци. От минута на минута ставаше все по-задушно; навън Стайфли се превръщаше в непрогледен пласт от кални газове; от далеч, иззад планините, към сто и десетия етаж, където се намирах, долитаха задавени гръмотевични удари.

— Ще има буря — казах на стенографката.

— Ох, дано, дано! — въздъхна тя. — Че в къщи вече нямаме никакви кислородни патрони.

Над Америго Сити ветрове духаха рядко и това бе едно от допълнителните му нещастия. И когато понякога над града се разразяваше ураган, всички го посрещаха с радост и облекчение. Наистина вятърът вдигаше някой и друг покрив, убиваше тук-таме някой старик или куче, затова пък отпъждаше навън към океана Стайфли, омиташе улиците от отровните газове, дъждовете измиваха къщите от зеленикаво-виолетовата каша, а атмосферата се изпълваше с прозрачен, озониран въздух. И тогава ураганите напълно заслужаваха гальовните имена, с които ги окичваха.

Още не знаех как ще бъде наречена новата буря, която се задаваше откъм планините, тъй като от понеделник, когато Мак Харис ме бе затворил тук, аз нямах никаква възможност да контактувам с външния свят — ни радио, ни телевизор, ни телефон. Затова пък разполагах с най-прекрасните условия за работа, каквито някога съм имал: две стенографки, диктофон, изрядна документация. И натурална храна: телешко месо, пшеничен хляб, вино от грозде, коняк от Франция. И кафе, много кафе, защото диктувах почти непрекъснато, от ранно утро до късна нощ, а в промеждутъците прочитах написаното и го коригирах.

Спазвах указанията на Мак Харис, в повестта ми да няма никакви намеци за реални събития. Това не бе трудно, тъй като аз действително нямах — с изключение на последния радиофонен разговор със стария жрец — допълнителен жизнен материал. Надявах се, че Белия Орел не ми е звънил и благодарях на боговете, че своевременно бях скрил останалия в къщи енерган: Мак Харис бе в състояние да извърши обиск в дома ми.

Диктувах бързо и без задръжки, като давах простор на въображението си, използувайки като основа на „художествената правда“ данните, които намирах в изобилие в документацията на „Албатрос“. През тия няколко дни така издълбоко се запознах с историята на петролната промишленост, с нейните пионери, които покриха хиляди квадратни километри с петролни кладенци, обгърнаха света с мрежи от петролопроводи, рафинерии, химически заводи и бензиностанции, така обширно проучих безкрайните войни, които нефтът пораждаше и поражда, енергийната криза, която душеше цивилизацията, мрачните перспективи, които се очертаваха пред човечеството, че без съмнение можех да стана завеждащ отдел „Енергийни проблеми“, в който и да е вестник или списание.

Узнах например, че светът (Западния, за Изтока, включително Острова, нямах никакви цифри — отдавна вече не разполагахме с точна информация за живота оттатък) консумира три милиарда тона нефт във форма на гориво, химически продукти, синтхрани, синтстоки и че от тези три милиарда — седемстотин милиона тона произвежда моята мила родина под егидата на небезизвестната компания „Албатрос“, ръководена от мистър Едуардо Мак Харис. Набързо пресметнато, това се равняваше на около седемдесет хиляди тона сухо зърнесто вещество енерган — тоест, обема на един среден товарен кораб. Имаше ли жрецът седемдесет хиляди тона енерган?

Научих още, че в петролната промишленост пряко или косвено са заети деветдесет милиона човека, от които само в нашата страна към осем милиона. И още — че петролните резерви бързо се изчерпват, че цените на нефта и нефтените изделия, в това число и на хранителните белтъчини, растат с главоломна бързина.

С голям интерес прочетох историята на концентрирането на малките петролни компании в ръцете на „Албатрос“ и за начина, по който желязната ръка (в действителност алуминиева) на Макс Харис ръководи своето стопанство.

Не по-малко любопитни бяха перипетиите на неумолимата битка, която Мак Харис водеше срещу опитите на западногерманската фирма „Рур Атом“ да построи ядрени електроцентрали във Веспучия, под лозунга „Не искаме Хирошима!“. Битката продължаваше и изходът й бе неясен.

В документацията имаше цял раздел за петролните магнати — очевидно преукрасени или направо фалшифицирани биографии на нефтените акули. Тъкмо този раздел използувах най-безцеремонно, като от своя страна дорисувах нови митически създания — героични менажери на нашата икономика, доблестни народни ръководители, минали през огън и пламък, някои оставили кожите си в жаравата, докато създадат нашето образцово княжество, в което всички ядат до насита… Разбира се, пазех се да не премина в пародиране, защото всичките ми усилия можеха да отидат по дяволите заедно с петдесетте хиляди долара…

Както бе уговорено, в четвъртък вечерта дойде Лино Батали, за да прибере последните страници.

— Теди, доволен ли си? — попита той.

— Ще прочетеш, ще видиш. Мисля, че не е лошо.

— Дано, дано… Е, лека нощ. Утре ще узнаеш резултата.

— Лека нощ, Лино. И благодаря ти.

Стенографката събра моливите си и също се отиде.

Останах сам. Беше последната ми нощ тук. Утре, когато вестникът излезе, аз ще се прибера в къщи с петдесет хиляди в джоба, с тон енерган в скривалищата и с обещание за нови материали от страна на малкия жрец…

А какво ще стане по-нататък — господ да ми е на помощ!

Събудиха ме гръмотевиците.

Станах. Светкавиците като че пронизваха Стайфли до самия прозорец. Вятърът диво виеше, стремително се спускаше към долните му пластове, грабваше ги, завъртваше ги в гигантски вихри, извисяваше ги до небето и ги отнасяше към залива, където ги захвърляше, за да доизмърси беснеещите океански вълни. Над къщите хвърчаха тенекиени фирми, керемиди, клони, вестници, шапки, всевъзможни боклуци и някакви жалки птици. И въздухът вече видимо се прочистваше, и слънцето се показваше иззад океана, много по-ясно от друг път.

После ливна дъждът — истински порой. За секунди улиците се превърнаха в реки, в които нетърпеливи дечурлига излязоха да джапат. Без маски.

Застанал пред прозореца, дълго наблюдавах тази чудесна картина на обновяващия се живот. И не усетих, когато в стаята влезе Мак Харис.

— Искров — чух гласа му.

Обърнах се: той стоеше зад мен със снопче вестници в ръка.

— Вие сте свободен — каза той без предисловия със своя властен, нетърпящ възражение маниер. — Можете да си вървите. Повестта ви излезе. Вие имате талант. Бих искал да станете мой постоянен сътрудник. Аз имам нужда от хора като вас. В рекламния ми отдел. Или още по-добре — като литературен съветник в моя секретариат. Аз отдавна имам една идея, но все не ми остава време да я реализирам… Става дума за моята биография. Какви ли не глупости са писали във вестниците за мен! Звяр някакъв, човекоядец, детеубиец… Или пък гениален менажер… — Той се засмя с изкуствените си равни бели зъби зад кървавата маса на спечената буза. — А аз съм човек, обикновен човек, който обаче е имал щастието да отдаде силите си за добруването на своя народ, да води големи сражения за преуспяването на родината… Ще ви дам материал, много материал, интересен, не като вашия енерган, и вие ще пишете. Какво ще кажете?

Въпросът също беше заповед, която чакаше положителен отговор.

Един от най-мощните хора на земята беше толкова суетен и тщеславен, колкото продавачката на ъгловия магазин, която си боядисваше косата и рисуваше лицето, преди да излезе на среща със своето приятелче…

Казах:

— Много съм поласкан, мистър Харис, но не зная дали ще се справя.

— Помислете и ми отговорете. До два-три дни. Що се отнася до възнаграждението ви, аз не се скъпя за моите близки сътрудници.

При тия думи той извади чековата си книжка, надраска някаква цифра и остави чека на масата, заедно с един брой на „Утринна заря“.

— Ето и обещаното… — Той протегна металната си десница, стъкленото му око се впи в мен като свредел: — И надявам се, вие също ще удържите вашето обещание. Помните, нали? Мълчание и само мълчание!

Кимнах, стиснах твърдите му алуминиеви пръсти, прибрах чека и вестника и едва тогава попитах:

— Мистър Мак Харис, бих желал да ви задам един въпрос.

— Говорете!

— Какво всъщност се оказа енерганът? Имам предвид зърнестата материя?

За миг той сведе клепачи — очевидно не бе много уверен в достоверността на своя отговор:

— Хм… Енерганът… Много ловко изфабрикуван концентрат от смес на въглеводороди под огромно налягане и висока температура… Навярно би могъл да бъде получен във всяка голяма лаборатория. Тия дни ще разберем по-точно, с него се занимава лично доктор Бруно Зингер. Още отсега обаче е ясно, че изработването му, дори в минимални количества, изисква продължителни усилия и огромни средства и в последна сметка би струвал хиляди пъти по-скъпо от обикновения бензин. Абсолютно негоден за промишлено производство и поради това съвсем неподходящ за пазарни цели, немислим дори…

— А успяхте ли да откриете кой стои зад предполагаемата фирма „Енерган компани“ и зад Индиосите, които се занимаваха с неговото опаковане и продажба?

Той поизкриви устни — това бе неговият начин да се усмихва иронично:

— Господин Искров, вие сте проницателен човек. Нима не се сещате какво може да се крие зад цялата евтина фасада на вашия Бял Орел? „Рур Атом“. Предупреждение. Да престана да се противопоставям на проектите им да изградят атомни централи в родината ни. Само те могат да си позволят свръхскъпия лукс да хвърлят милиони, за да изфабрикуват стотина грама енерган… Така е, господин Искров, удар по моя обществен престиж, напомняне да не се бъркам в интересите на новите атомни империи… Но рурските наследници на есесовците бъркат. Аз не съм от категорията на сукалчетата от Белгия, които мокрят гащи при първото заплашително махане на урановата пръчка. Едуардо Мак Харис е човек със здрави нерви и той няма намерение да позволи на бившите нацисти да превърнат неговата скъпа родина в нова Хирошима… — И сякаш отгатнал мислите ми, той погледна през прозореца, зад който бушуваше ураганът, и добави: — Що се отнася до неприятния Стайфли, виждате ли? Един ветрец — и от него не остава следа.

— А не мислите ли, мистър Мак Харис, че енерганът може да е бил пратен откъм Арабския полуостров?

— Не мисля. Наистина, шейхът Бен Имам има достатъчно средства да произведе шепа енерган, но защо би направил това? За да удари по акциите ми? С това той рано или късно би подронил и собственото си петролно шейхство… Освен това ние сме се споразумели да не си пречим… Джентълменско споразумение… Макар че шейхчетата трудно усвояват джентълменските маниери…

— А може би Острова? — подхвърлих предпазливо аз.

Той скептично поклати глава:

— Ако Острова разполага с енерган, той няма да си губи времето да го праща насам. Острова сам се нуждае акутно от гориво. Но бъдете уверен, господин Искров, дяволчето скоро ще си покаже рогцата и ние ще разберем всичко. Нашият приятел Командора вече е надушил нещичко.

— Да, естествено — казах. — Още веднъж ви благодаря и довиждане.

И тъкмо да тръгна към асансьора, от кабината излезе едно момче. Казвам момче, а може да бе на двайсет години: високо, русо, много слабо, с дълги ръце и крака и с лице без цвят. Цвят имаха само сините кръгове под очите. „Стайфлитозен“ — помислих бегло аз.

Когато го видя, Мак Харис засия, нежно го прегърна, погали го с живата си лява ръка по хлътналите бузи:

— Кони!… Защо си тук?

С жест на досада момчето се освободи от прегръдката на баща си и капризно произнесе:

— Защото ми омръзна да стоя там. Само сняг, сняг, сняг и нищо друго.

— Но ти трябва да стоиш там, нали знаеш?

— Ах, татко, остави! Човек не може да живее цял живот сам, далече от хора, от приятели…

— Ти само ми кажи какво искаш и аз ще ти пратя и хора, и приятели…

— Да, да, зная: лекари, санитари, медицински сестри, компаньони… И ще ми се кланят насреща и ще ми се подмазват, и ако поискам, на ръце ще тръгнат даже: ах, Кони, това, ах, Кони, онова, и хи-хи, и ха-ха… Това не са никакви приятели татко, това са шутове, на които плащаш, за да си бият шамари пред мен и ми правят смешки като в цирка… Не ща аз такива „приятели“. Искам истински, от моите стари другари, с които бях на училище…

В гласа на момчето звучеше неприкрита горчивина и към дрезгавините на сълзите в гърлото се примесваха нотки на протест и отчаяние.

— Но, Кони — заговори отново Мак Харис, — ти знаеш много добре, че те не могат да бъдат през цялото време на Снежния връх.

— Защо да не могат? — упорствуваше момчето.

— Защото те живеят тук, при родителите си.

— Голямо чудо! Ще живеят във вилата.

— Не е възможно това за тях.

— Щом е тъй, аз ще идвам при тях, тук!

Мак Харис отново прегърна момчето — този човек с металната ръка беше способен на прегръдка! — накара го да седне, положи лявата си, жива длан на коляното му, нежно заговори:

— Кони, чуй ме добре! Тук ти не бива да стоиш нито минута повече. След час-два Стайфли ще се върне и тогава… Още сега тръгваш за летището и взимаш хеликоптера. И право към Снежния връх.

— Сам не тръгвам за никъде!

— Добре! Кажи кого искаш да вземеш със себе си!

— Маринела. От десети клас.

Мак Харис веднага се изправи и вдигна слушалката на интерфона:

— Лидия, в десети клас на второ Ъперско училище има едно момиче, казва се Маринела. Покани я за една седмица… не, за две седмици да гостува на Кони във вилата ми на Снежния връх. Прати кола да я вземе. Уведоми родителите й. Не, те няма да се противопоставят. Кажи им, ще я пазим от всякаква зараза, там тя ще е под непосредствените грижи на лекарите…

Не вярвах на очите си: суровият господар на „Албатрос“ се бе превърнал в благ, внимателен баща и даже от стъкленото око струеше гальовност.

Той се обърна към мен:

— Искров, това е Конрад, моят син… единственият ми син… Кони, това е сеньор Теодоро Искров, авторът на повестта „Енерган“.

— Тъй ли? — отвърна равнодушно момчето.

— Е, аз да си вървя — казах и като поздравих още веднъж, се упътих към кабината с кожената тапицерия. В същия момент обаче тя леко и безшумно се спусна надолу, очевидно повикана от други. Трябваше да чакам.

Застанал с гръб към Мак Харис и неговия син, аз мислех за странната съдба на Кони. Много пъти бях слушал за наследника на „Албатрос“, но го виждах за първи път. Бе син от първата жена на Мак Харис. Роден хилав, той, според мълвата, бе станал причина баща му да изразходва милиони, за да го поддържа в нормално здравословно състояние. Съдейки обаче по сегашния му вид, Конрад Мак Харис далеч не бе в нормално състояние и ако не живееше постоянно под Снежния връх, той навярно не би изкарал и един месец в Америго Сити, без да бъде пратен в клиниката на Ъперите. Стайфлитозни като него във Веспучия умираха всеки ден като мухи, въпреки стайфлизола. Прословутият чудодеен препарат стайфлизол действуваше само преди да е засегната тъканта на белия дроб. След това помагаше, твърде рядко, единствено хирургическият скалпел — опасна операция, която можеха да извършат само няколко лекари във Веспучия.

Предупредителният сигнал на асансьора звънна, кабината отново се появи, вратите й бурно се отвориха, от нея изскочиха трима мъже в бели санитарни престилки. Бяха задъхани, по лицата им се стичаше пот. Втурнаха се напред, но като съзряха самия Мак Харис на няколко крачки от тях, а с него и Конрад, се стъписаха.

— А, ето ви и вас, най-после! — произнесе Мак Харис и в гласа му нямаше и белег от нежните нотки, които звучаха преди малко. Това бе глас на човек пред прага на истеричен припадък: писклив, треперещ, задавен.

— Мистър Мак Харис… — започна единият от мъжете в бяло, по-възрастният, но Мак Харис го прекъсна и обръщайки се към сина си, рече:

— Кони, иди оттатък при Лидия!

Една секунда Кони се подвоуми дали да изпълни заповедта на баща си, но стъкленото око излъчваше такава категоричност, че той наведе глава и мина оттатък.

А бащата пристъпи напред към тримата и закрещя кресливо и вулгарно:

— Аз за какво ви плащам тройни заплати? За какво ви държа на слънце и сняг под Върха? За да се излежавате ли, когато синът ми изпада в криза? За да се туткате ли, когато той има най-много нужда от хора около себе си?

Възрастният бързо заговори:

— Мистър Мак Харис, той се изплъзна от ръцете ни… Спусна се от прозореца с въже, сам подкара колата до летището, а хеликоптерът излетя минута преди да пристигнем там…

Кървавата буца върху лицето на Мак Харис затрептя в дива спазма. Той протегна лявата си здрава ръка, сграбчи предницата на бялата престилка, а дясната, металната, вдигна за удар.

— А сега слушай какво ще ти кажа, говедо, годно за кланицата! Ако сега се случи нещо с Кони, ако това бягство му струва и един косъм дори, аз ще ви… — Погледът му попадна на мен, той внезапно млъкна, свали ръка. — А вие какво още чакате тук?

— Асансьора — отговорих бързо и без да поздравя, се гмурнах в кабината и натиснах бутона за партера.

Какво стана по-нататък с тримата нещастници, не зная. Зная само, че през последните двайсетина минути пред очите ми дефилираха три различни и противоречиви образа на председателя на „Албатрос“: трезвият, проницателен бизнесмен; нежният, любящ баща; и господарят грубиян, измъкнал кой знае от какви мътни дълбини своята простащина… Не, никак не приличаше Едуардо Мак Харис на ония легендарни пионери, които в миналото пробиваха земята едва ли не с голи ръце, за да изсмучат черното й злато и го дарят на хората… Пък и какво ли още се криеше зад изгорялото лице и стъкленото око? Какво ли още можеше сам той да ми разкаже за себе си, за да напиша славната биография, за която мечтаеше? И ще приема ли предложението му да стана негов животописец?

С тия мисли в главата слязох от сто и десетия етаж. Долу отказах колата, която Лидия бе поръчала за мен, и тръгнах пеша под проливния дъжд, сред уличните потоци, сред чистия въздух на Америго Сити — този хубав мой роден град, който след много месечни гърчения в примката на палача отново задишваше с пълни гърди. Улиците, площадите и дворовете бяха залети с народ. Хората стояха под водните струи, вдигнали лица към тях, сякаш се къпеха под благодатен душ.

Деца тичаха сред локвите, старци вдигаха молитвено ръце към облаците, майки държаха голи бебета под топлия дъжд, сякаш ги предоставяха за ново кръщение.

От централната стайфлиболница стайфлитозни бяха наизлезли на двора и бавно крачеха по мокрите алеи, жадно отворили безкръвните си уста, за да поемат няколко глътки въздух в унищожените си дробове.

Появиха се китари, индиоси запяха древни обредни мелодии, девойки затанцуваха, развявайки поли над недокоснати от слънцето бедра…

А аз вървях сред тях с чека във вътрешния джоб, за да не се намокри, и с вестника във външния, за да го видят всички, всички.

Защото бях щастлив. Бях победил.

Поне тъй ми се струваше.

2. Енерган

В къщи ме чакаше Клара, свежа, подмладена, шетаща сред широко отворените прозорци на стаите. Прегърна ме, заведе ме в кабинета. Върху писалището ми лежаха стотина броя на „Утринна заря“, а в отвореното барче личеше цяла батарея от всевъзможни бутилки с лъскави и отдавна невиждани етикети на натурални напитки — цяло състояние. Все тъй усмихната, тя ми показа хладилника: бе претъпкан догоре с храни — меса, сиренета, сладкиши, салати — също натурални, храни, които си позволяваха само Ъперите.

— Това е от петстотинте долара — каза тя. — Пратих малко и на децата.

— Някой да се е обаждал? — попитах.

— Да, преди малко, Джони Салуд от телевизията. Каза да му позвъниш непременно и веднага. За някакъв договор… Обадиха се и други, непознати. Питат колко истина има във втората част на повестта ти. За нея съобщиха и по радиото, похвалиха я, а одеве по телевизията говори Дон Ростовски, онзи, мустакатият литературен критик, дето обикновено ругае новите книги. Каза, че отдавна не е излизала такава хубава повест като „Енергана“. Най-много говори за силното ти въображение. Каза, че фантастичният жанр напоследък линеел и че ти си му бил впръснал нови жизнени сокове…

Слушах и недоверчиво клатех глава. Още не излязла, повестта е в ръцете на критиците, за да я рецензират! Това не беше нормално. Но видях в тъй хваленото ми въображение стъкленото око и разбрах: Мак Харис. Той имаше пипала навсякъде, включително в телевизията и радиото, а той искаше на всяка цена да внуши на читателите ми, че историята с енергана е чиста измислица. Не, Мак Харис съвсем не беше тъй самоуверен, колкото се стараеше да изглежда преди час. „Скоро ще разберем всичко. Нашият приятел Командора вече е надушил нещичко“. Очевидно нашият приятел Командора не беше надушил нищичко.

Играейки обаче ролята, която ми бе отредена, аз звъннах на ТВ станция „Америго 2“ и потърсих Джони Салуд.

С Джони Салуд бяхме на времето във вестника и тракахме репортажите си в една стая, но той своевременно бе усетил накъде духа вятърът, измъкна се от редакцията, стана ТВ репортьор, по-късно режисьор и сценарист, а сега бе един от най-влиятелните продуценти в „Америго 2“. Занимаваше се със сензационни сериали, които пускаше седмица след седмица от три години насам и които го правеха една от най-популярните личности в страната.

Като чу гласа ми, започна бързо като картечница:

— Теди, салуд5! Къде си се заврял? Ние тук в студията четем съчинението ти и си казваме, каква хубава поредица става от него, бомба, десет серии, изщракваме ги за няколко седмици, а през това време ти си изцеждаш мозъка и пращаш още… Какво ще кажеш?

В отговор измънках неопределено. Той продължи:

— Можеш дори да участвуваш и ти като разказвач, а ако те бива, и като изпълнител на собствената си роля. Малко грим върху физиономията ти — и готово! И пет хиляди на серия. Джони Салуд не е скръндза, знаеш това, а за старите си приятели и колеги е много щедър дори. От тебе искам само едно: да презреш всякакви други… предложения, защото тикварите само това и чакат, да им падне някой гениален хапльо като тебе, да го изстискат като лимон и след това с ритник по дирника да го пратят в кофите за смет зад студиите.

Едва успях да се вмъкна в една от паузите му:

— Джони, ти ме изненадваш, трябва да си помисля, никога не съм писал сценарии…

— Разбирам те, разбирам те, не ти се изпуска такава златна мина. Аз също бих постъпил като тебе… Е, добре, ще кача на седем хиляди и нито цент повече, иначе твоят стар Джони Салуд ще фалира, ха-ха-ха! Е, хайде, чакам те да дойдеш да полеем договорчето. Имам френски коняк. Натурален. Салуд!

Предложението ме зарадва и едновременно обезпокои: какво цели Мак Харис с тази мана небесна, с която ме обсипваше от своя сто и десети етаж?

Ала какво значение имаха моите колебания и съмнения? По дяволите Мак Харис! Клара, дай да обядваме!

Обядвахме пържоли, вино, кафе — всичко натурално! В това рядко приятно занимание ни завари Панчо.

— Аха, ето с какво се тъпчат преуспелите журналисти! — започна той с привичната си лековатост, но усетих зад нея загриженост. Предложих му да хапне с нас, той отказа. — Слушай — каза той, — няма ли да поизмиеш колата? Виж какво време е навън! — И ми даде знак да го последвам на двора.

Дъждът спираше, въпреки това взех четката и затърках колата. Панчо пък пусна радиото — зазвучаха елегичните звуци на новия моден танц „Стайфли, бейби, не ме целувай по устата, не ми усуквай врата…“ Едва сега Панчо зашептя:

— Дойдоха.

— Кои?

— Хората на Санто.

Санто — Светеца — тъй народът наричаше Командора. Панчо засили радиото.

— И какво? — попитах.

— Искаха да видят дали имам нещо за „Енерган компани“, потършуваха и си отидоха… с пръст в устата… — Той се поухили, но изведнъж пак стана сериозен: — Но защо тъй бе, Теди? Нали всичко е твоя измислица?

В отговор аз извадих чека от джоба си и го развях под носа му. Той свирна:

— Петдесет хилядарки? Никога не съм виждал такава цифра върху паричен знак.

— Десет са за тебе — казах. — Нали обещах…

— Ах, да, позлатяването — промърмори той мрачно. В този момент в песента, която идеше от вътрешността на колата, се намеси мъжки глас. Панчо завъртя бутона наляво-надясно, гласът не изчезваше, обратно — той постепенно надделя над музиката и с властна тържественост заговори. Ослушахме се. Гласът бавно и разчленено съобщаваше:

— Тук радио Динамитеро! Тук радио Динамитеро! Важно съобщение!

Това не беше кой знае каква новост. Радио Динамитеро се обаждаше доста често и обикновено когато Ел Капитан и Червената Олга готвеха нов удар. Новост беше гласът: за първи път чувах този топъл мек баритон с вълнуващи тонове в него. Знаех, че в момента, затаили дъх, милиони хора във Веспучия дебнат всяка дума на говорителя.

— Внимание! — каза той. — Съобщаваме, че днес от дванайсет часа във всички павилиони за цигари и тютюн, във всички вестникарски будки и във всички магазини за синтаромати ще се продава енерган на зърна. На всички ви е добре известно какво означава енерганът от прочутата повест на Теодоро Искров, напечатана във вестник „Утринна заря“. От енергана можете да получите гориво за колите си, за вашите радиатори, за вашите мотори, за самолетите, за заводите… Цена десет цента на зърно, което се равнява на десет цента на литър високо октаново гориво. Внимание, повтаряме! Съобщаваме, че днес от дванайсет часа във всички павилиони…

— Чуваш ли? — прошепна Панчо, ококорил очи.

— Чух — отговорих аз. И си представих накълцаното лице на Мак Харис. Какво ли прави той сега?

Преди още топлият баритон да замлъкне, от съседните къщи и дворове наизскочиха хора и отначало колебливо, после по-решително се отправиха към ъгловатата вестникарска будка. Последвахме ги. Пред будката опашката беше вече десетметрова, тя растеше със секунди и скоро достигна кръстовището на пристанищния булевард. Продавачът беше познатият ми от години Маестро. Седеше си той зад прозорчето и с поуплашени, но бързи движения подаваше на купувачите миниатюрни пликчета, като прибираше за всяко пликче десет долара.

— Следващият! — подвикваше той. — Следващият! Десет долара за сто парчета! Пригответе точни пари, че нямам дребни за връщане! И моля, маестро, не се блъскайте, има за всички!

Отначало хората купуваха само по едно пликче, отваряха го веднага, за да погледат чудодейните зеленикави зрънца и притичваха до домовете си, където, естествено, правеха пробата с водата. След което бързо се връщаха към опашката, възбудени, и разправяха на всеослушание, че всичко, което Теодоро Искров е написал във вестника, е чиста и свята истина, че, разтворени в обикновена вода, тия зърна стават на бензин, че с този бензин работи двигателят на колата и помпата в двора, че събрах всички пари, които имах в къщи и сега ще накупя колкото мога от този енерган, а другите протестираха и викаха, че това не е честно, нека има и за другите, какво ще стане, ако всички пълнят джобовете си с енерган…

И никой не правеше рекламации. Никой!

Енерганът беше от моя енерган!

Панчо също искаше да си купи няколко пликчета, но аз го завлякох нататък, към булеварда, при павилионите край пристанището. Тук тълпата беше още по-голяма. Хората, узнали вече, че енерганът не е фалшификат, а действително оня, от повестта на Теодоро Искров, купуваха по десет, по двайсет пликчета, пълнеха джобовете си с тях и с весел смях притичваха под лекия дъжд към домовете си, пускаха колите и се отправяха към планината. Улиците се задръстваха.

Навсякъде край павилионите и будките, където се тълпяха купувачи на енерган, се въртяха полицаи, но очевидно не знаеха какво да предприемат. Те нямаха никакви заповеди за такива случаи, пък и поведението на хората беше съвсем прилично — не псуваха Княза, не вдигаха антиправителствени лозунги, не буйствуваха, някои даже не на шега предлагаха да се прати благодарствено послание до Ъперите за тяхната народополезна инициатива да се достави на бедния народ тъй симпатичният енерган…

Върнахме се към будката на Маестро — опашката не намаляваше. Тогава аз нахално се проврях пред всички и пъхнах глава в прозорчето.

— Маестро — заговорих бързо, — откъде си взел енергана?

— О, маестро Искров! — възкликна той. — Как се радвам да ви видя. Такова чудо не съм срещал в живота си… благодарение на вас…

— Откъде си взел енергана? — повторих настойчиво аз.

— Той сам дойде тук — засмя се старият продавач. — Нали знаете?

— Че как тъй — сам? — продължих аз, усещайки как опашката започва да се вълнува зад мен.

— Много просто, маестро Искров. По пощата, днес сутринта. Малък пакет с писмо. Ето го.

Грабнах писмото. Беше обикновен бял лист с напечатан на пишеща машина текст:

Не успях да дочета писмото — откъм опашката се надигна възторжен вик:

— Та това е Теодоро Искров!

— Теди Искров! — подхванаха други. — Те-ди Ис-кров!

След миг цялата опашка ентусиазирано крещеше моето име, а след още един миг към мен се нахвърлиха десетки хора, вдигнаха ме на ръце и скандирайки „Те-ди, Те-ди!“, ме понесоха в буен индиански танц около будката, в която седеше Маестро и продаваше енерган.

3. Вълнения от психологически и икономически характер

Не се върнах в къщи — хората на Мак Харис можеха да ме потърсят — и заедно с Панчо заскитахме из града.

Ураганът бе преминал, дъждът — спрял, и едва ли не цялото население на града бе на улицата, вдишвайки чист въздух и… правейки опашки пред павилионите и будките. Към радостната възбуда, предизвикана от очистителната буря, се добави и вълнението от неочакваното съобщение на радио Динамитеро и сега Америго Сити напомняше ония далечни времена, когато Стайфли не бе още толкова убийствен, Княза — не толкова коварен, Командора — не толкова безпощаден, времената, когато хората още празнуваха Деня на Освобождението, Началото на пролетта и Нова година и по улиците се танцуваше и пееше без газови маски, и на сергиите се продаваха разноцветни балончета.

Един час след призива на радио Динамитеро излязоха и първите извънредни издания на вестниците. Седнали в нещо, което в миналото беше градинка, набързо ги прелистихме. Макар в различни гами и гласове, всички пееха за едно и също — енергана. Сензационното съобщение за пускането на енергана на пазара така силно бе разтърсило мозъците и навиците на редакторите, че те, въпреки всичките си познания, опит и въображение, не можаха да намерят някакво приемливо обяснение на изключителното явление. Подобно на мен през първите дни, те отдаваха цялата операция — като се почне от моята повест и се свърши със самата продажба на енергана — на гигантска рекламна кампания на неизвестна конкурентна фирма за производство на гориво.

Разбира се, опозиционният печат — доколкото във Веспучия можеше да се говори за легална опозиция — потриваше ръце, предвиждайки неприятности за „Албатрос“ и съответно за Княза и Командора, толкова повече, че неизвестната фирма бе използувала името на Динамитеросите за разпространяването на новината.

Защото, колкото и странно да бе това, малцина вярваха, че операцията е ръководена и осъществена от Ел Капитан или Червената Олга. Бяхме свикнали да възприемаме Динамитеросите като крайнолява (или крайнодясна?) безразсъдно смела бойна политическа групировка, секта дори, която с взрив в ръка удряше по невралгичните пунктове на Ъперите, вдигаше във въздуха рафинерии, потапяше танкери, отвличаше министри и дъщери на богати индустриалци, застрелваше сред площадите полицаи. Никой обаче не ги смяташе за способни да осъществят рекламно икономическа акция от мащабите на днешната, не само защото се знаеше, че те са малко на брой, но и защото политическото им верую бе чуждо на този род действия.

Основните коментарии в пресата се въртяха около този проблем, а също така и около ролята на моята скромна личност в цялата игра. За всички вестникари бе ясно, че докато първата част на повестта ми е била основана повече или по-малко на реални факти, то втората рязко се е отклонила от тях, за да се насочи към чисто измислени ситуации и образи. Напразно гадаеха за причините на тази коренна промяна и съобщаваха, че отговор мога да дам само аз, но „от обед Теодоро Искров е изчезнал от божия свят, след като е бил забелязан на улицата близо до дома му, където тълпата му правила овации“.

С по-ясни позиции излязоха два вестника: „За чиста планета“ — органът на Федерацията на Борците за чиста планета и „Утринна заря“. Първият приветстваше появяването на енергана като начало на нова ера в историята на човечеството и апелираше към създателите му да не се крият повече, а да излязат открито пред цялата нещастна планета и да разкрият тайната на своето велико изобретение.

„Утринна заря“ пък в обширна статия разказваше за анализите, на които е бил подложен енерганът и за невъзможността той да бъде произведен промишлено и макар и не пряко намекваше, че „зад недостойната игра с енергана стои една голяма чуждестранна компания, която напразно се опитва да превърне нашия град във втора Хирошима. Но това, господа, няма да мине. В родината ни има достатъчно сили, които бдят за нейната цялост, независимост и свобода“.

И вече репортьори се втурваха към Двайсет и втора улица и кея Кенеди, и моите скромни епизодични лица от повестта се превръщаха във фигури от национален мащаб, и знаех, че около моя дом са се настанили фотографи с телеобективи и дебнат всяко движение там.

— Какво смяташ да правиш сега? — попита Панчо.

— Дявол знае!… Да се върна в къщи, не смея. Ще ме разкъсат. А и по улиците могат да ме познаят…

Той извади от джоба си огромни тъмни очила, които нахлузи на носа ми:

— На, днес това не прави впечатление.

Действително, днес почти всички носеха тъмни очила — заради слънцето, на което обитателите на Америго Сити не бяха свикнали.

— Така можеш да отидеш и на хотел — добави Панчо. — Ще се запишеш под друго име.

— Нямам пари.

— Имаш петдесет хиляди.

— В чек. Мярна ли се в банката да го осребря, ще ме познаят. А пък не съм сигурен и дали Мак Харис не е спрял изплащането му. Той ми даде тия петдесет хиляди в замяна на моето мълчание, а сега то пет пари не струва вече.

Панчо помисли, после каза:

— Виж какво, ела засега при мен, в Сентръл Брейн. Там поне ще си на сигурно място, пък и ще разберем каква е хавата по света. Вестниците са вече стари.

След десетина минути двамата седяхме пред големия екран на информационния център, върху който едно чрез друго в лудо темпо минаваха съобщенията за събитията във Веспучия. Разбира се, главна тема на новините беше енерганът. Оказа се, че масовата продажба на зърнестото вещество бе засегнала само столицата и околностите й. Фото- и киноснимки показваха почти едни и същи картини: весели тълпи по улиците, опашки пред павилионите, дълги автомобилни колони, които се отправяха към планините.

Ала екранът разкри и нещо още по-интересно: енерган бяха получили не само павилионите и будките, но и редица заводи, електроцентрали и даже две летища. И бяха получили не пакети от по пет и десет килограма, а големи сандъци от по сто килограма, които по моите пресмятания се равняваха на хиляда тона гориво. Този драстичен факт като че опровергаваше тезата на Мак Харис за невъзможността енерганът да бъде произвеждан в промишлени количества и придаваше на първоначално приетата като реклама операция съвършено други измерения.

Естествено никой не можеше да предскаже дали тия пратки ще продължават да прииждат, толкова повече, че след краткотрайното объркване, което бе обзело властта, в ход бе пусната цялата мощна полицейска машина на Командора за откриване източниците на енергана и на хората, които го произвеждаха и разпространяваха. Предлогът бе — незаконна търговия с непроверена от съответните органи стока.

На екрана минаха кадри от разпращането на полицейски коли по всички посоки на Америго Сити, от обиските, които се правеха в пощенските станции, и от разпитите, на които биваха подлагани местните служители.

Оказа се, че пратките с енерган са били предадени едновременно във всички градски пощенски станции още преди няколко дни, с нареждане те да бъдат доставени на адресатите след допълнително съобщение, което дошло тъкмо днес сутринта. Пощаджиите свършили работата си съвсем акуратно. Що се отнася до подателите, разпитваните си спомняха, че повечето от тях били индиоси. Последното, разбира се, не бе някакъв особен белег, тъй като в Америго Сити живееха стотина хиляди индиоси. Сериозно указание обаче бе обстоятелството, че разпространителите на енергана като че са знаели много точно кога ще излезе продължението на моята повест и са обвързали разпродажбата му с този срок… За мен това не бе никаква тайна: лично аз бях съобщил на стария жрец този срок.

След това на информационния екран се изредиха политически дейци, които изразяваха възмущението си от непочтената спекулативна игра на организаторите на „тази долна кампания с веществото, наречено енерган“. Те рязко осъждаха „Енерган компани“, „който и да се крие зад тази фирма“, загдето така лекомислено размахва пред народа на Веспучия „парцаливото знаме на лъжливите надежди за евтина енергия, евтина храна, евтини дрехи…“

Дойдоха и първите цифри от борсите. Акциите на „Албатрос“ започваха да падат, наистина, отначало плахо и колебливо, после все по-бързо и по-ниско. Малко преди затварянето на борсите те отново леко се покачиха — явно Мак Харис се беше намесил.

Беше шест часа вечерта, когато на екрана се яви лично той. Препредаваха всички телевизионни станции. Застанал в полупрофил, за да избегне отблъскващата картина на своето изгоряло лице, но със стъкленото си око, насочено към обектива, той се обърна към народа на Веспучия с апел да не се поддава на „демагогските провокации на безотговорни чуждестранни агенти, които се мъчат да насадят в земята на Веспучия своите гибелни атомни централи и не се спират пред никакви заблуди от рода на днешната «операция енерган», която с пълно основание може да бъде наречена «операция лъжеенерган»“…

Направи ми впечатление, че Мак Харис не спомена Динамитеросите. Нима разполагаше вече с доказателства за намесата на „Рур Атом“?

След него ни удостои с вниманието си лично Княза. Чужденци, каза той, се опитват да всеят раздор в нашата скъпа родина, да насъскат едни срещу други отделни слоеве на трудещите се, да разрушат нашата икономическа система, която даде толкова много за повишаване благосъстоянието на народа ни, да диктуват свои условия на страната, за да я подчинят и накрая поробят. Но тия опити ще се провалят безславно, вражеските ръце ще бъдат прекършени…

Княза бе млад, красив, обаятелен, с нежна усмивка и жените го харесваха, но всички знаехме, че той е безволева марионетка в ръцете на Мак Харис.

Веднага след него на екрана се появи текст, подписан собственоръчно от Ел Капитан. Той гласеше:

Накрая екранът се изпълни с грамадната фигура на Командора. Той произнесе само няколко думи, много спокойно, както винаги, и както винаги зад спокойствието му прозираше безпощадна воля. Бъдете разумни, каза той. Скоро ще открием и заловим провокаторите и нека всеки знае, че който им помага с каквото и да било, включително и с покупки на измамното вещество, наречено енерган, ще отговаря пред законите на страната. Призоваваме патриотичните граждани да предадат в полицейските участъци закупените от тях количества енерган срещу специално възнаграждение.

И в заключение, гледайки право напред, търсейки навярно моите очи, той каза:

— Приканвам журналиста Теодоро Искров, където и да се намира сега, да се яви незабавно в замъка Конквиста във връзка с разследването, което се води около „аферата енерган“.

Дълго седях неподвижен, неспособен да обърна поглед към Панчо.

— Ще отидеш ли? — глухо попита той.

Вдигнах рамене: какво друго ми остава да правя?

Достатъчно добре знаех какво ме чака в Конквиста. Командора не си даваше никакъв труд да скрива онова, което се вършеше зад дебелите зидове на древния замък на конквистадорите. Легендите за средновековните инквизиции, спомените на малцината, оцелели от гестаповските тюрми, бледнееха пред разказите за префинените мъчения, на които биваха подлагани попадналите там арестанти. Командора бе синтезирал — тази модерна дума като че тук бе най-подходяща — целия богат опит на палачите от всички времена и континенти, предпочитайки все пак наследството на старите индиоси — толтеки, ацтеки и маи, като се почне от изтезанията със змии и се свърши с изтръгването на сърце от гърдите на жив човек.

Първата ми реакция бе да бягам, да се измъкна от Америго Сити, да намеря някое кътче, където да се завра до разрешаването на кризата или до ликвидирането на Командора, което Ел Капитан рано или късно трябваше да извърши. Ала мисълта, че в замъка Конквиста могат да попаднат моите деца и Клара, поохлади героичния ми импулс За Командора използуването на заложници бе редовна практика.

— Ще отида — отвърнах и с това изрекох всичко.

— Разбирам те — прошепна Панчо, взе тъмните очила от пулта и ги сложи на носа ми. — Разбирам те… А аз? Какво ще правя аз?

Да, какво ще прави той? Когато призная, че тъкмо той е скрил от властите онова важно съобщение за регистрацията на „Енерган компани“ с тъй ценния номер на радиофона? Защото аз щях да говоря…

— Ще мълча — казах вяло.

В замъка Конквиста мълчаха само мъртъвците.

На екрана сега говореше някакъв полицейски полковник. Той обясняваше, че използуването на енергана все още не е проучено достатъчно задълбочено, но вече е ясно, че то може да доведе до непредвидени трагични злополуки. Така например от пътищата на страната идат вести за голям брой експлодирали коли, които са се движили с енерган. Експлозии са отбелязани и в домове, където са използували енергана за отоплителни цели. Нека всички граждани, които забележат признаци на допълнителна дейност от страна на разпространителите на енергана като например синтцигарени кутии с изображение на бял орел…

Панчо скочи от стола, озарен от някаква идея.

— Чакай, чакай! — извика той и изтича нанякъде. Върна се с една тъничка видеокасета. Пъхна я в машината и след няколко неинтересни кадри на екрана се появи регистрационният документ на „Енерган компани“ с изображението на белия орел.

— Ето го! — каза той с наиграна назидателност; — Белия Орел. Бил е в брака, изпратен там по недоглеждане. Но след като съм чул предупреждението на сеньор Командора, аз съм се поразровил в кутиите и съм го открил. И сега верноподанически го държа на разположение на сеньор Командора… Е, Теди, какво ще кажеш?

Панчо беше пак Панчо — практичният дебеланко, способен да се измъкне от всяко трудно положение.

— Може пък и да мине — казах, — макар че сеньор Командора не е глупак. Но нека се договорим тъй: ще съобщиш за находката си след два-три часа, ако дотогава не се върна… или не ти позвъня.

— Съгласен. В девет? Не, в десет. Точно в десет. Аз няма да мръдна оттук. А на тебе… — той съчувствено стисна ръката ми — на тебе желая щастие.

4. Светецът и неговият параклис

Не телефонирах в къщи, не казах сбогом на Клара. Тръгнах пеша. Навън се стъмваше, пък и Стайфли постепенно се връщаше, заемайки законното си място в Америго Сити. Мислех си, че за последен път вървя свободен из града, а може би и го виждам изобщо за последен път. Улиците бяха почти безлюдни, опашките за енерган — изчезнали, павилионите и будките — затворени, по ъглите патрулираха полицейски коли. Само пред участъците цареше известно оживление: „патриотичните“ граждани, смразени от предупреждението на Командора, а и привлечени от обещаното възнаграждение, идваха да върнат презряното зърнесто вещество.

Преди да вляза в Конквиста, отбих се в съседния бар, където дадох последните си долари за хубава вечеря. Кога ли пак щях да ям нормална храна?… На телевизора над тезгяха се редуваха реклами за бутилиран чист въздух от Снежния връх с призиви до гражданите да бъдат бдителни и да не позволяват да бъдат мамени от мними търговци на фалшифицирани стоки, наречени енерган… Имаше и нови съобщения за експлозии по пътищата… Изпих чаша минерална вода „Ел волкан“, която струваше повече от сто грама синтконяк, и излязох. Отсреща беше замъкът.

Казвам „замъка“, а всъщност това бе една от ония старинни сгради в испанско-колониален стил, които издигаха конквистадорите, след като удавиха в кръв съпротивата на индиосите: голяма, помпозна, с църковно-готически елементи на фасадата.

— Аз съм Теодоро Искров — казах на дежурния офицер пред входа и свалих тъмните очила. Той зина от изненада и веднага звънна по интерфона.

— Господин полковник, Теодоро Искров е тук… Слушам!

След като ме поопипа за оръжие, той ме поведе нагоре по широкото парадно стълбище, по което някога са пристъпвали губернатори. Пред врата номер 9 ме чакаше Командора — могъща планина от мускули и кости — с квадратната си бикообразна глава и падащите черни кичури над челото.

— Вие сте разумен човек — каза той. — Влезте.

Влязох.

И погледът ми веднага попадна на Мак Харис. Седеше точно под някакво разпятие, опрял брада на металната си, облечена в черна кожена ръкавица десница, мрачен, с потъмняло стъклено око.

За първи път влизах в светая светих на Командора, известна като „номер 9“. Очаквах да видя модерен кабинет, а беше бивш параклис, в който някога конквистадорите са се молили на Христос да благослови кланетата на индианците. Освен разпятието, тук нямаше никакви други украшения, и ако не бяха цветните стъклописи на прозорците, помещението би било сурово и безрадостно. Върху бюрото до свързочните апарати лежаха няколко пликчета с енерган и кутийка с изображение на бял орел. Тук също, както в небостъргача на „Албатрос“, дъхаше на боров въздух.

Човека видях едва накрая. Стоеше в затъмненото дъно на параклиса, дребен, окървавен. Трепнах. Командора долови изненадата ми, защото веднага в упор попита:

— Той ли е?

— Кой? — опитах се да произнеса спокойно, но устните ми бяха сухи и думата излезе неуверена.

— Вашият жрец, който чете книги за науката и магията.

С усилие на волята се приближих до човека, разгледах го внимателно. Бе смазан от бой. Бе горен.

Не беше той.

— Не е той — казах. Едва скрих радостта си от тази констатация.

— Сигурен ли сте?

Мак Харис мълчеше.

— Напълно. Жрецът имаше черни очи, беше по-слаб и по-висок. Това е описано много точно и повестта ми.

Произнасях тия думи и съзнавах, че вече „говоря“, тоест, казвам онова, което се искаше от мен. Без да са ме пипнали още…

— Изведете го! — нареди Командора.

Изблъскаха индианеца навън. Мак Харис все тъй не проронваше дума, втренчил поглед някъде отвъд стените на замъка.

— Искров, седнете!

Това каза Командора.

Седнах. Сърцето ми замря. Как ли ще почнат?

— Искров — каза той, — дълго ви търсихме.

Опитах се да се засмея:

— Бях в нелегалност… от колегите си вестникари… Седях в една градинка и дишах въздух, след това хапнах в един бар, където гледах телевизия. Там и разбрах, че ме търсите. Впрочем сам имах намерение да ви намеря… по-точно да намеря мистър Мак Харис.

Мак Харис пак не реагира. Другият продължи:

— Похвално от ваша страна… — Не долових ирония в гласа му. — Ние имаме работа за вас… Но преди това, за да не възникнат разногласия помежду ни в оценката на някои факти, бих искал да ви поразходя из замъка… Имате ли нещо против?

Сякаш можех да имам…

Спуснахме се към подземията.

Никога няма да забравя това пътешествие. Бе едно слизане към деветте кръга на ада, но далеч по-зловещо от онова на Данте. Отказвам се да го описвам, защото тук ми е нужно перото на великия флорентинец, за да предам ужаса, който се изниза пред очите ми в продължение на ония минути.

Когато се върнахме в параклиса, коленете ми трепереха, от челото ми се стичаше пот. Мак Харис бе все още там, неподвижен, на стола под разпятието.

Навярно съм изглеждал много зле, защото Командора ми наля чашка коняк.

— Пийте, не се стеснявайте. Аз също, представете си, се разстройвам при вида на тия прелести. Толкова години, а не мога да свикна… — Също отпи от своята чашка.

— Е, посъвзехте ли се? Отлично. Господин Искров, мисля, че няма защо да обсъждаме нашата разходка, нито пък да ви обяснявам защо ви разведох из моето стопанство, вие не сте нито глупак, нито наивник. Мога само да добавя, че тук при мен хората стават откровени и словоохотливи и ако се опитат да ме лъжат… — Той направи многозначителен жест към долните кръгове на ада. — Ето защо аз също ще бъда откровен с вас. Тази история с енергана ни безпокои. Много. Тя е в състояние да дезорганизира цялата структура на нашето общество… Впрочем вие сам загатвате за това във вашата… хм… фантастична повест. Ето защо ние… имам предвид мистър Мак Харис и аз, решихме да разбулим тайната час по-скоро и да сложим край както на разпространението на зърнестото вещество, така и на престъпниците, които стоят зад него, па били те от „Рур Атом“…

Неочаквано Мак Харис рязко се изправи:

— Санто, стига си плещил!

Полковникът млъкна, объркан от това безцеремонно прекъсване. Изведнъж се смали, от величествената му осанка не остана следа, на лицето му се появи жалка усмивка. Но в очите му зърнах зли пламъчета, които не предвещаваха нищо добро.

— Извинете, мистър Мак Харис — измънка той, — аз искам само…

— Не ме интересува какво искаш! — отново го прекъсна Мак Харис и пристъпи към мен.

И едва сега, когато стоеше само на половин метър от лицето ми, аз с удивление установих, че в това тяло се крият два човека: единият, левият — здрав, нормален, с ръка от пет пръста, гладка кожа и подвижно синьо око; другият до него — с алуминиева десница в черна ръкавица, буза, превърната в накълцана и опечена каша, изкуствено око със студени отблясъци… И докато този отляво, в който туптеше пулсът на сърцето, очевидно живееше с всички нюанси на човешките чувства и бе способен да контактува с други живи същества, то десният бе машина, робот, с мотор вместо сърце, жици вместо нерви и сметачна машина вместо мозък и предназначението му бе да унищожава тревите, въздуха и живота… Внезапно осъзнах, че това двойствено нещо пред мен е по-страшно от всички чудовищни инструменти, които ми демонстрира преди малко Командора, по-страшно от кълбата кобри… Обзе ме леден, мъртвешки ужас.

— Искров — рече той, — ние с вас водихме дълги разговори и вие твърде добре знаете как се измениха обстоятелствата през последните часове, следователно, знаете и в какво се състои вашата нова задача. До днес сутринта вие бяхте длъжен да разсеете зараждането на една надежда, като я превърнете във фиктивна измислица или по-скоро във фантастична безсмислица. Стана тъй обаче, че повестта ви бе използувана от ония, които се крият зад кулисите на енергана, за утвърждаването на тази надежда, за превръщането й в близка и възможна цел, при това по един много точен, ефикасен, предварително изработен сценарий, който държеше сметка както за психологията на масите, така и за възможните реакции от моя страна. Не съм далеч от мисълта, че в режисурата участвува и мой добър познат… Вие бяхте превърнат в главен актьор на пиесата, в рупор на тази надежда… Аз не съм напълно уверен, че продуцентите на спектакъла са в „Рур Атом“, но съм убеден, че, които и да са те, целта им да превърнат енергана в надежда е на път да се осъществи, а това е най-опасното нещо за едно нормално общество. Ние трябва да унищожим тази надежда още в самия й зародиш, преди тя да е добила плът и кръв, преди да е проникнала в съзнанието на хората, преди да е завоювала техните сърца, преди да се е превърнала в реална сила…

— Разбирам, мистър Мак Харис — казах. Този човек познаваше хората.

— Сега вие трябва да ми помогнете да стигнем до утробата, в която се гуши този зародиш.

— Стига да мога…

— Можете! Повече от всички нас. Ще ви дам хора, средства, техника, каквото пожелаете. И когато разсеем легендата и смачкаме надеждата, вие ще получите, извън всичко, което вече имате от мен, още един подписан чек, който вие ще можете да попълните с каквато пожелаете шестцифрена сума. Това ви го казва Едуардо Мак Харис, а Едуардо Мак Харис винаги е изпълнявал както своите обещания, така и своите закани.

Този демон, този всемогъщ зъл гений на Веспучия, който бе свикнал да купува всичко с пари — от съвести до петролни полета, — беше уплашен! Той имаше нужда от мен. Може би това бе спасението ми от кълбата отровни змии?

Той подхвана:

— Сега вие ще седнете тук пред нас и ще ни разкажете всичко, което се е случило с вас от оня втори август, когато сте получили писмото от вашия жрец, до днес, по часове, по минути, по секунди, без да изпуснете нито една подробност, била тя и най-незначителна на пръв поглед.

— Но вие знаете всичко, мистър Мак Харис. Нищо ново не мога да добавя, освен… — Млъкнах: беше дошъл моментът да спасявам Панчо. Наближаваше десет.

— Освен какво? — попита Мак Харис и в здравото му синьо око проблесна трепетна надежда, надеждата, която той искаше да убие у другите.

— Научих радиофонния номер на жреца от Двайсет и втора улица — казах колкото се може по-непринудено.

— Тъй, тъй…

— Да, научих радиофонния номер на жреца. Днес сутринта ми се обади лично той, за да ме поздрави за моята повест, и аз го запитах. Номерът е 77 77 22.

Няколко дълги секунди Мак Харис стоя както истукан със смешно зинала уста.

— Кой номер казахте? — изхриптя той.

— 77 77 22 — повторих неуверено аз.

— Но това е секретният шифър на моя личен сейф!

Имах усещането, че е пред прага на полудяването.

— Не разбирам… — прошепнах аз, не по-малко смутен. — Може би е случайност. Жрецът говореше от радиофонен пост и аз проверих в пощата. Не ме е излъгал, номерът е на подвижен радиофонен апарат.

Командора не дочака края на изречението, втурна се към бюрото си и вдигна една слушалка. Точно в този момент обаче интерфонът даде сигнал:

— Господин полковник, важно съобщение от Сентръл Брейн.

— Слушам! — подкани нетърпеливо Командора. Прозвуча тъничкият глас на Панчо, моя мил Панчо. Часът бе точно десет.

— Тук Сентръл Брейн, информационен отдел, говори началникът на отдела Валерио Аугусто… — Тъй отдавна не бях чувал истинското име на Панчо, че сега то ми се стори съвсем чуждо. Той продължи: — Сеньор Командор, докладвам, че след основна проверка открих в бракуваните информационни материали регистрационния документ на фирмата „Енерган компани“…

— Какво съдържа той? — попита спокойно Командора, но усещах напрежението в гласа му.

— Обикновените данни, сеньор Командор. Да прочета ли?

— Включи го към О1.

— Разбрано, включвам.

С пъргави стъпки, въпреки грамадата плът, която носеше на краката си, Командора се отправи към разпятието и натисна някаква дъсчица под него. Цялата дървена ламперия, която някога е била гръб на амвон, се раздвои, разтвори се като завеса и откри неголям екран. Секунда по-късно върху него проблесна знакът на Сентръл Брейн и веднага след това затрептя познатата ми картина от оня регистрационен документ:

С края на очите си наблюдавах как Мак Харис чете документа, движейки устни като първолаче.

Дълго стоя той пред екрана в това положение, търсейки сякаш между редовете ключа към парещата тайна на енергана. После Командора събра разпятието, което отново увисна на стената като символ на невъзмутимото мълчание.

— А сега — каза той, — да проверим какво представлява този номер 77 77 22. — И завъртя шайбата на радиофона.

Отговорът дойде веднага, монотонен и ясен:

— Тук „Енерган компани“. В отговор на запитването ви съобщаваме, че в близки дни ще пуснем на пазара нови количества зърнест енерган… Тук „Енерган компани“. В отговор на запитването ви съобщаваме, че в близки дни… — И така няколко пъти без промяна — очевидно бе запис.

Командора изключи апарата и заповяда пред интерфона.

— До всички контролно-наблюдателни радиопунктове! Засечете местоположението на радиофонен пост 77 77 22.

И се отпусна на креслото си, доволен от отбелязания напредък.

Мак Харис обаче продължаваше да стои все тъй пред закрития вече екран. След дълго мълчание, което ми се стори безкрайно, той произнесе равно, спокойно, но не без нотки на удивление, и отново имах чувството, че е пред прага на полудяването.

— Господа, освен номера на радиофона, който съвпада с цифрите на моя шифър, в документа има и друго странно съвпадение: мястото на основаването на „Енерган компани“ е мястото на основаването и на моя „Албатрос“ — Кампо Верде. В Кампо Верде се намираше първият ми петролен кладенец…

И председателят на „Албатрос“ започна да се смее. Тихо. И истерично.

5. Мак Харис и доктор Бруно Зингер

Той се обърна към нас: стъкленото му око сълзеше. Но млъкна, обърса с металната си ръка влажния нос и не без напрежение на волята овладя нервния си пристъп. И отново се превърна в онзи мощен, динамичен и безпощаден ръководител, пред когото нищо и никой не можеше да устои: хора, борси или финансови империи.

— Санто! — заповяда той властно. — Арестувай всички научни сътрудници от моята лаборатория. Всички! Професори, доктори, доценти! И ги доведи тук! Арестувай главния счетоводител, заместник-директорите! И ги доведи тук!

Боровият въздух в параклиса се изпълни с напрежение. Този човек направо генерираше мощ.

— А вие — обърна се той към мен, — вие оставате тук!

И започна кошмарната нощ, която няма да забравя до края на своите дни.

Започна с ужасените лица на арестуваните, които водеха тук направо от домовете им, някои очевидно вдигнати от леглата, несресани, без връхни дрехи, по пижами, недоумяващи. И още не влезли в параклиса, пред тях заставаше Командора и заявяваше, че ще им бъде зададен един въпрос и предупреждаваше, че който не отговори на въпроса веднага и искрено, ще бъде пратен долу, при кобрите…

И им задаваше въпроса: кой е секретният шифър на личния сейф на мистър Едуардо Мак Харис. Хората вдигаха рамене — никой не го знаеше. Този шифър беше една от най-строго пазените тайни в „Албатрос“. Някои отговаряха, че шифърът е известен, може би, само на доктор Бруно Зингер и на началника на охраната, но това не задоволяваше Командора и той пак питаше, питаше…

Сетне идваше моят ред. Аз минавах от човек на човек, така както офицерът минава при сутрешна проверка пред войнишкия строй, и се взирах във всяко тяло, всяко лице, всяко чело, в очите, устните, зъбите дори… И казвах: не, не го познавам; да, познавам го; не го познавам, не го познавам… И — не е той, не е той… До мен крачеше Мак Харис с впит в лицето ми поглед, дебнейки всяко трепване на устните ми, всяко охриптяване на гласа ми, всяко сбръчкване на бузите ми…

Почти всички тия хора ми бяха неизвестни. Познавах само някои от тях: прочути учени-химици, които отдаваха знанията си на процъфтяването на нефтената империя „Албатрос“. Ала нито един от тях нямаше каквато и да е прилика със стария жрец или дори с Белия Орел, чието описание имах от управителя на кея Кенеди.

И докато арестантите дефилираха пред очите ми, аз с тревога се питах какво следва да бъде моето поведение в това среднощно следствие, в случай че срещна изобличителен за „Енерган компани“ образ.

Разбира се, никак не любех „Албатрос“, обратно — имах всички причини да го ненавиждам, дори само защото бе в основата на много от злините във Веспучия, включително и на Стайфли. Но аз бях получил от шефа на „Албатрос“ чек за петдесет хиляди долара, както и обещание за още един банков чек с шестцифрена сума по мой избор, сиреч 999 999! Сума, красива като един милион… И още — аз се намирах тук, в замъка Конквиста, в ръцете на Командора, на двайсет метра от ямите със змиите… И още — имах две деца и жена, и къща, и кола, и един добър приятел Панчо…

А оттатък? Какво имаше оттатък? Една призрачна фирма, наречена „Енерган компани“, която произвеждаше зърнесто вещество за правене на гориво от вода. Имаше една възможност да се разреши, ако не завинаги, то поне задълго, енергийният проблем в нашата страна, а кой знае, може би и в целия свят. И да се премахне Стайфли! И мизерията! И глада!… Имаше една Надежда!

Да, всичко това бе така. Но ако зад „Енерган компани“ с нейната Надежда стои всъщност „Рур Атом“, друг мастодонт от рода на „Албатрос“, който използува зърнестото вещество за свои вътрешнородови битки, а симпатичният стар жрец е само примамка за един наивен журналист? И ако Надеждата е само един временен лъжлив мираж? На какво основание ще се жертвувам за него, ще жертвувам и своите близки? Динамитеросите, за съжаление, нямат нищо общо с енергана. Няма нищо общо с него и Федерацията на Борците за чиста планета. По всичко изглежда, че Острова също стои далече от енергана…

Тогава — какво? И накъде?

Хората продължаваха да прииждат в параклиса, Командора да им задава своя въпрос, аз се взирах в лицата им и тъй като никой не отговаряше на въпроса и никой не приличаше на жрец, те биваха изпращани в подземията и стенанията им достигаха дотук, въпреки дебелите зидове…

Последен остана доктор Бруно Зингер. Беше сам. Единствен той беше облечен спретнато, с бяла риза, която, както се говореше, сменял три пъти дневно: доведен бил от някакво заведение, където вечерял. Стоеше пред разпятието с отпуснати надолу ръце и с невероятно разширени зеници зад очилата, които му придаваха удивен и тъжен вид.

С него процедурата беше различна. Нямаше защо да търся в негово лице жреца, нямаше защо Командора да отправя предупреждения към него — доктор Зингер принадлежеше към върхушката на Ъперите.

— Бруно — започна сдържано Мак Харис, — трябва да ти съобщя неприятния факт, че чужди хора знаят шифъра на моя сейф, който съдържа секретните досиета на лабораторията. Само по себе си това не е най-неприятното. Недопустимото е, че този шифър се знае и от тъй наречената „Енерган компани“, която е намерила за уместно да го вземе за номер на своя радиофонен апарат. Напълно официално…

Доктор Зингер вдигна безпомощно ръце:

— Съжалявам, Едуардо, но…

— Работата е там — прекъсна го Мак Харис и аз усещах как той едва сдържа раздразнението си, — че този шифър се знаеше само от трима души: от мен, от тебе и от началника на охраната. В началника на охраната нямам основания да се съмнявам, той ми е брат… А аз не съм споделял този номер с никого…

— Аз също, Едуардо — каза доктор Зингер и ме стрелна леко с поглед. Или тъй само ми се стори?

— Повтарям — продължи Мак Харис с повишен глас — Аз не съм съобщавал тази цифра никому.

Доктор Зингер отново смирено повдигна ръце. И това движение като че отприщи гнева на Мак Харис:

— Лъжеш! — изкрещя той и дясната му кървава буза се сгърчи. — Лъжеш, копеле! Кажи на кого си дал шифъра! Казвай! Колко ти платиха за него?

Така крещеше той и на тримата санитари, които бяха оставили синчето му Кони да се спусне с въже от прозореца на санаториума…

Доктор Зингер се опита да възрази, но Мак Харис не го остави да произнесе и дума и изпаднал в умопомрачителна ярост, продължи:

— Казвай, кучи сине, колко милиона ти бутна „Рур Атом“, за да ме ограби и разори?

— Нямам нищо общо с „Рур Атом“ — успя да изрече доктор Зингер и в следния миг дясната ръка, онази, металната, се стовари върху лицето му. От ноздрите му потече кръв.

И както дивият звяр, който при миризмата на кръв се настървява още повече, така и Мак Харис окончателно загуби контрол над себе си. Открил в свирепо озъбване идеално бялата си протеза, той заудря, докато лицето на доктор Зингер се превърна в пихтия.

После доктор Бруно Зингер падна на пода под разпятието до счупените си очила. Разпънатият божи син го изгледа със смирена доброта.

— Долу, при плъховете! — изкрещя за последен път Мак Харис и ритна лежащия по хълбока. — Докато си спомни кой го е купил!

Изнесоха шефа на лабораторията. Под разпятието остана кърваво петно.

Часът беше шест. Време беше за изгрева на слънцето, но Стайфли се бе вече окончателно върнал и както обикновено забулваше хоризонта над океана. Аз вече не издържах, въпреки свежия боров въздух, който продължаваше безшумно да се всмуква в параклиса. Виеше ми се свят, пред очите ми играеха лица, чела, устни, и погледи, смаяни погледи, които питаха какво искам от тях, и преди всичко учуденият тъжен поглед на доктор Зингер… И сякаш отдалеч чух гласа на Мак Харис, който говореше по интерфона:

— Лидия, ти ли си? Ставай, не е време за сън! Иди в бюрото ми и прати по сигурен човек… не, донеси ги ти, всички лични досиета на членовете на управителния съвет, на ръководителите на всички отдели, на научния съвет. Настоящи и бивши. Да, и бивши! И вземи охрана!

Лидия дойде. Досиетата бяха в строги пластмасови папки, всяка с голяма цветна снимка на цялата първа страница. Настаниха ме на креслото под готическите прозорци, пуснаха срещу мен силна лампа… И започнах да преглеждам снимките и отново да съобщавам — да, познавам го; не, не го познавам. И — не е той, не е той… Срещу мен седеше Мак Харис и не сваляше стъкленото си око от лицето ми. А на мен ми се виеше свят, очите ми се премрежваха и вече почти не различавах образите от папките, и ми беше все едно кого ще срещна, и бегло мислех, че дори да срещна образа на жреца, какво от това, той е някъде с пътуващия радиофон номер 77 77 22, може би с моторницата в океана, може би с камион сред пустинята…

И го видях. Беше на снимката. В една папка от преди дванайсет години. Слаб, с дълга коса и нежна, малко срамежлива, почти детска усмивка. Но беше млад, косата му бе черна и нямаше ония дълбоки бръчки, които го превръщаха в стареца от Двайсет и втора улица. И беше още в бялата престилка на химиците от лабораторията, и на гърдите му личеше значката на птицата албатрос — символа на предприятието. Дълго не откъсвах поглед от него, прикован от усмивката му.

Върху досието с удар падна черната ръка на Мак Харис:

— Той е! Нали?

Бях толкова изненадан, че не знаех какво да отговоря.

— Той е! — добави Мак Харис с нотки на тържество и кой знае защо, и на паника, и издърпа папката изпод ръцете ми. Разтвори я и прочете:

— „Доминго Маяпан, 43 годишен, химик, доктор на науките. Ръководител на експерименталната база в лабораторията. Три големи открития в областта на фотосинтеза. Много перспективен. Специално внимание…“

Мак Харис обърна страницата, потърси нещо и продължи:

— „През септември същата година Доминго Маяпан изчезна безследно. През октомври намират в Рио Анчо труп, за който се предполага, че е на Доминго Маяпан. Следствието остава безрезултатно…“

Мак Харис вдигна глава от папката:

— Значи Доминго Маяпан… — прошепна той. — Виждате ли, Искров, вашият малък жрец се оказа голям учен. При това жив и здрав, дванайсет години след като трупът му е бил намерен в Рио Анчо. И си продава енерган в дюкянчето на Двайсет и втора улица… А удавянето в реката бе отлично скроена комедия. И я разиграха точно преди дванайсет години, по време на моето околосветско сватбено пътешествие, което направих с Полина… Умно, Искров, и хитро! Както и сегашната комедия… Но кой е авторът й? И защо я поставят отново тъкмо сега? — Той затвори очи и дълго мълча, търсейки може би отговора на собствените си въпроси в недалечното минало. После се обърна към Командора: — Санто, доведи ми всички индианци, ацтеки, маи, инки, толтеки, всички метиси, мелези, квартерони, изобщо цялата онази цветна сган, която работи в администрацията, включително и метачите! Но преди това ми доведи пак нашия приятел доктор Зингер!

6. Княза, Дидерих Мунк и другите

Не зная какво са правили с доктор Зингер в подземията, но когато го доведоха или по-скоро довлякоха, той представляваше едва ли не безжизнен труп. Оставиха го на пода, Мак Харис обърна лицето му към себе си — той не реагира.

— Лекар! — заповяда Командора.

Лекарят дойде.

— Мъртъв ли е? — попита Мак Харис.

— Не… още не, но…

— До един час го искам в съзнание. Да може да говори!

Лекарят кимна — о, той беше много опитен лекар: — и даде знак да изнесат доктор Зингер.

Мак Харис заснова из стаята: енергията му бе окончателно отприщена, усещах я като осезаема. И все повече разбирах как този човек се е издигнал до върха на икономическата и политическа пирамида на страната. Внезапно се спря пред мен:

— Господин Искров, длъжен съм да ви благодаря. Тази нощ вие ми оказахте неоценима услуга, която може да има големи последици в усилията ни да открием леговището на енергана. И моля да ме извините, ако в разгорещеността си съм изрекъл някоя неприятна дума.

Промърморих нещо неопределено. Той продължи:

— Уверен съм, че и по-нататък ще ми сътрудничите. Както сам виждате, борбата ми не е лека и, уви, понякога изисква не много приятни усилия…

Звънна интерфонът:

— Негово височество Княза на Веспучия желае да говори с мистър Мак Харис.

Мак Харис натисна бутона. С явно недоволство.

— Слушам ви, Ваше височество.

Отсреща дойде мекият и както го окачествяваха вестникарите, „лиричен“ тенор на Княза, съшият, с който опияняваше машинописките и слугинчетата и с който на Нова година щедро обещаваше на народа на Веспучия незабавно премахване на Стайфли.

— Сеньор Мак Харис, до мен стигнаха оплаквания, че Командора е извършил арести на Ъпери без мое разрешение. Какво значи това?

Мак Харис поизкриви устни:

— Ваше височество, тия арести са извършени по моя екстрена молба. Просто нямаше време да се обърнем към вас.

— Аха… Това е друго…

— Да, Ваше височество, във връзка с аферата „енерган“. Ние полагаме големи усилия да открием задкулисните двигатели на вчерашните неприятни събития.

— Напълно разбирам вашите съображения, Мак Харис, но искам и вие да разберете, че арести и репресии от този род са в състояние да раздразнят общественото мнение и да го насочат срещу властта. Вие знаете, че сред Ъперите има среди, които само чакат да бъде извършено някое дребно нарушение на конституцията, за да надигнат вой. Да не говорим за Динамитеросите и червените…

— Ваше височество — повиши глас Мак Харис, — позволете ми да ви напомня, че енерганът заплашва не само моите интереси, но и вашите. Той е в състояние да подкопае устоите на династията на ваше височество много по-сериозно, отколкото недоволното мърморене на група разглезени Ъпери. Чуждите елементи, които се крият зад енергана, няма да се церемонят много с вас и семейството ви, когато се настанят на наша земя. Борбата срещу енергана е и борба за независимостта на родината.

— Драги приятелю, няма вярвате, че зад енергана стои хер Дидерих Мунк?

— Мунк или не Мунк, но енерганът не е нашенска работа. У нас условия за неговото синтезиране и масово производство не съществуват, не могат да съществуват… Освен при мен… Това аз мога да твърдя с абсолютна категоричност.

Отсреща настъпи кратко мълчание, после Княза продължи:

— Струва ми се, че вие преувеличавате опасността, която иде от тия дребни зрънца.

— Съвсем не, Ваше височество — отвърна веднага и остро Мак Харис. — Имам вече данни, които говорят за заговор в самото сърце на „Албатрос“. Сега не мога да ви кажа нищо повече, но скоро ще съм в състояние да ви докладвам за интересни разкрития.

— Дано, дано! — въздъхна не без лиричен драматизъм Княза. — Моето желание е час по-скоро да освободите невинните и в страната отново да се възстанови спокойствие. Достатъчно тревоги ми създават Динамитеросите.

— Вашите желания са заповеди за мен, Ваше височество! Нашият скъп Командор не се нуждае от излишни храненици в Конквиста.

— Точно така, приятелю! Замъкът Конквиста е място само за Динамитеросите и другите врагове на трона и държавата… Апропо, Мак Харис, колко истина има в слуховете, че доктор Зингер бил отвлечен от Ел Капитан в отговор на изтезанията, на които била подложена неговата Червена Олга?

— За първи път чувам, че доктор Зингер е отвлечен — отвърна Мак Харис и като се обърна към Командора с въпрос в очите, продължи: — Що се отнася до Червената Олга, за нея сведения ще ви даде лично полковникът. Моля.

Командора пое слушалката:

— Ваше височество, нали знаете какви фантастични измислици се носят по мой адрес? Но какво да се прави, такива са неприятностите на професията… Що се отнася до Червената Олга, мога да ви уверя, че тя не е пипната с пръст дори… Тя може би си е поискала нещо пикантно от мъжката затворническа охрана и като не го е получила, сега си отмъщава с недостойни клевети по наш адрес… — Той се засмя с не съвсем джентълменски интонации. — Не, Ваше височество, ние не изтезаваме жени, особено красавици като Червената Олга.

Отново заговори Мак Харис:

— Как е времето на Снежния връх, Ваше височество?

— О, малко облачно, но скоро ще се проясни. Нали знаете, тук рядко се задържа лошо време. Сега подравняват моята ски писта. Защо не отскочите насам? Заедно с Конрад? Чух, че се е пооправил и дори успял да се измъкне от санаториума… Елате, ще си поприказваме за енергана, имам една интересна идея, която искам да споделя с вас… Пък и ще хапнете от специалитета на княгинята: розовия ягодов крем.

— С удоволствие, Ваше височество, но все някой трябва да върши и текущата работа тук, нали! — Този път в гласа на Мак Харис имаше неприкрита студенина. Княза усети този тон и отговори с лек лиричен сарказъм:

— Впрочем, Мак Харис, ще разкрия идеята си веднага, няма причини да отлагам. Не ви ли е минавала през ума мисълта да не унищожаваме енергана?

— Не ви разбирам, Ваше височество.

— Да не унищожаваме енергана, а да станем негови собственици… по един или друг начин… Да го купим например. Да, да го купим. Колкото и да струва той. И да го използуваме в интерес на скъпата ни родина. В случай, че намерим създателите му, естествено… Представяте ли си, приятелю, какви безбрежни възможности биха се открили тогава пред нас? Бихме могли да станем енергийните господари на света. По-могъщи от всички шахове и шейхове, взети заедно. И ако има някаква истина в твърденията на вашия писач Теодоро Искров, че енерганът може да послужи и като база за производство на белтъчини, то ние бихме могли да се превърнем в спасители на гладуващото човечество… с всичките неизбежни политически последици от тези наши хуманни действия… Нашата страна би могла да заеме своето законно място редом със свръхдържавите, които диктуват своята миролюбива воля на цяла Африка, на Южна Америка, на Азия… Не ви ли блазни тази перспектива? Да ви призная, аз непрекъснато мисля за нея и тя все повече и повече пленява въображението ми… Да, и още нещо: моите генерали се питат, не би ли могъл енерганът да се превърне в нов мощен вид експлозив?… Те вече правят някакви опити…

Мак Харис се ухили и дори ми намигна със стъкленото си око: той отлично разбираше същността на неочаквано бликналата у Княза любов към човечеството.

— Много лошо мнение имате за мен, Ваше височество — каза той, — ако смятате, че не съм помислил, и то доста обстойно върху тази идея. Аз също милея да дам евтина енергия на света, да нахраня гладуващото човечество, пък и да задоволя генералите с нов вид експлозив… Ала, както справедливо забелязахте, преди всичко трябва да разбулим секрета на енергана… А след това, след това… каквото божието милосърдие отсъди…

— Драги приятелю, нека мимоходом ви припомня, че в делата енергийни божието милосърдие няма особен принос… Е, желая ви успех. Задачата ви никак не е лека, но аз имам доверие във вас.

— Довиждане, Ваше височество. Благодаря за доверието.

Интерфонът щракна.

— Как ви се струва? — попита Мак Харис разсеяно — очевидно задаваше въпроса на себе си. — Нашето княжеско пале жали арестуваните и не усеща, че короната се клати на главата му… И да сме му докладвали редовно…

Командора прихна:

— Непременно! Непременно!

Както всички граждани на Веспучия, така и аз знаех, че истинският бос на страната е Мак Харис, а не Княза, но далеч не подозирах, че техните отношения са сведени до равнището на кукла и кукловод.

Тъй или иначе диалогът по интерфона поразреди натегнатата атмосфера в параклиса, Мак Харис се поотпусна:

— Е, Санто! — извика той. — Да ни умориш ли искаш от глад? Дай ни малко белтъчини… но по възможност не енерганни, а натурални… И ни пусни твоето магическо кристално кълбо да видим какво става по божия свят, който преизпълва сърцето на князчето с умиление… Ние така сме се увлекли по нашия стар жрец Доминго Маяпан, че забравихме другите важни неща. Може откривателят на енергана да е вече намерен, та да побързаме да го купим, както ни препоръчва негово височество… преди да са ни изпреварили други…

Донесоха кафе, мляко, кифли, мед, шунка. И плодови сокове — най-големият деликатес в Америго Сити. За ягодов крем не смеех и да мечтая — той бе предназначен само за княжески уста… И докато закусвахме, Командора откри екрана зад разпятието и го свърза със Сентръл Брейн с нареждане да пуснат всички по-важни информации от изтеклата нощ.

Сентръл Брейн започна с обобщаващото въведение, че през последните дванайсет часа особени произшествия не са отбелязани: в цялата страна цари спокойствие. Това бе сакраменталната формула, която никой осведомителен източник не смееше да наруши, даже ако над Веспучия паднеше атомна бомба… И по-нататък:

— Населението е върнало в участъците известни количества зърнеста материя.

— Извършени са арести на лица, заподозрени в участие във вчерашните вълнения.

— Близки на задържаните са се явили в канцеларията на Княза с молба за интервенция.

— Изчезнал е шефът на лабораторията на „Албатрос“, видният учен доктор Бруно Зингер. Извикан от ресторанта, където вечерял, той се качил в някаква кола, която потеглила в неизвестна посока. Смята се, че това е дело на Динамитеросите.

— През последните два часа акциите на „Албатрос“ са паднали с петнайсет пункта. Това невиждано досега сгромолясване се отдава на големия спекулативен шум, който чуждестранни среди са вдигнали около появяването на енергана в Америго Сити. Колебаят се акциите и на други големи нефтени компании.

— В края на работната смяна в завода за синтетичен рибен пастет на полуостров Тува е бил получен сандък със сто килограма енерган. Работниците го разграбили. Извършени са обиски в общежитията.

— Дръвници! — прецеди през зъби Командора и веднага поиска да го свържат с полицейския началник на полуостров Тува. — Е, говедо! — завика той. — Нали ти заповядах да не допускаш пратки с енерган в пощата?… Какво?… Имало етикет на консервни кутии? Ще отваряш колетите! Ще ги проверяваш! Всички!… Не ме интересуват разпоредбите! И още нещо: нито дума за инцидента, иначе главата ти смазвам. Ясно?

Той хвърли слушалката и свърза екрана с главния телевизионен канал, който излъчваше директни репортажи от различни райони на страната.

От залива показваха усилията за спасяването на останалите над повърхността на океана части от взривения танкер: водолазите, корабните кранове, влекачите, помпите, които изсмукваха нефтения пласт, разлял се чак до островите.

Тия кадри подсказаха нещо на Мак Харис, защото той телефонира на Лидия и я попита дали е уреден въпросът със застраховката на танкера.

Сетне морето изчезна от екрана и говорителят съобщи, че следва важно предаване от Заир, където „нашият кореспондент се е свързал с хер Дидерих Мунк, председател на «Рур Атом»“. Показа се кореспондентът. Стоеше до известния на цял свят рус красавец пред някакви внушителни минни галерии и говореше:

— Драги телевизионни зрители, успях да открия хер Дидерих Мунк в Бома-Бома, центъра на урановите мини в Южно Конго, недалеч от опитната ракетна площадка на „Ракетен Унион“, също собственост на „Рур Атом“. Той е любезен да отговори на един мой въпрос, който предполагам, вълнува цялата световна общественост. И тъй, хер Мунк, носят се упорити слухове, че „Рур Атом“ има дял в събитията, които от вчера се разиграват в Америго Сити и които вече получиха гражданственост под наименованието „Аферата енерган“. Какво, хер Мунк, има ли истина в тия слухове?

Красавецът Дидерих Мунк се обърна към камерата, усмихна се шармантно и заговори. Дидерих Мунк имаше високо мнение за своята „шармантна“, както се изразяваха събратята ми журналисти, арийска външност.

— Дори ми е стеснително да отговаря на вашия въпрос, толкова той е лишен от всякакъв смисъл. И все пак… Длъжен съм както от свое име, така и от името на своите сътрудници в „Рур Атом“ категорично, повтарям, категорично, да опровергая слуховете, пък и намеците на някои ръководни дейци във Веспучия, за каквото и да било наше участие в „Аферата енерган“. За първи път чух тази странна дума вчера след инцидентите в Америго Сити. И аз не по-малко от всеки друг съм разтревожен от появяването на веществото, което уж, смесено с вода, давало гориво. Независимо от обстоятелството, че цялата операция е проведена по крайно дързък и предизвикателен начин — едно достатъчно доказателство за нашето неучастие в нея, — ние открито и ясно заявяваме, че се противопоставяме на евентуалното производство и разпространение на тъй наречения енерган, тъй като той подкопава и дейността на „Рур Атом“. Мисля, че това е убедителен аргумент. Ако енерганът действително е чудодейно средство за добиване на енергия, ако той действително е толкова евтин, толкова практичен, толкова чист, както искат, да ни убедят неговите неизвестни задкулисни създатели, посредством техния жалък говорител Теодоро Искров, то защо те да не излязат открито пред целия свят и да извикат: „Ето, ние сме направили това чудо на науката, нека си подадем ръце и го подарим на човечеството в името на неговото благоденствие и бъдеще“?

Тук Дидерих Мунк се обърна право към обектива на камерата и с интимна откровеност, която прозвуча много убедително, добави:

— Мистър Мак Харис, ако в този момент ме виждате и чувате, искам да ви уверя, че ние нямаме нищо общо с енергана и че сме готови да ви сътрудничим при разобличаването на цялата мошеническа афера.

Интервюто свърши. Мак Харис дълго седя неподвижен, очевидно обмислящ думите на русия красавец. После каза:

— Хитрец е този прусак! Вярвате ли му, господин Искров?

А аз все още бях под впечатлението на не съвсем ласкавото му определение за мен: „Жалкият говорител Теодоро Искров“… Княза също ме нарече „писач“… Впрочем нямах основание да се обиждам: не бях ли аз действително жалък говорител на „Енерган компани“, и писач на „Албатрос“?

— Аргументите му са логични — отговорих. — Действително, ако енерганът е онова, което ми описа жрецът, искам да кажа доктор Доминго Маяпан, то той е не по-малко опасен и за цялата атомна промишленост. По-евтин е от ядрената енергия, по-безопасен за човека, по-малко замърсява природата…

— Може би сте прав — замислено ме прекъсна той. — И затова време е да понаучим нещо повече за нашия толтекски доктор на науките… — Той се засмя: — Преди да са рухнали окончателно моите акции, нали? Санто, виж дали Зингер се е съвзел.

7. Доктор Бруно Зингер, химик

Беше се съвзел. Внесоха го на болнично легло свързан със сложна система за кръвопреливане. Главата и лицето му бяха бинтовани до очите, бинтове личаха и около врата и гърдите. Но бе в съзнание и разширените му очи гледаха с обречена примиреност през дебелите пукнати стъкла на очилата.

Преди да излезе, лекарят прошепна:

— Не бива да прекалявате.

— Бъдете спокоен, докторе — отвърна Мак Харис, после се наведе над болния и дълго се взира в него. — Бруно, приятелю — започна той дружелюбно, — безкрайно съжалявам за случилото се, но ти сам, може би по-добре от мен дори, схващаш, защото си химик, съдбоносното значение на енергана. Ако до няколко дни не се доберем до източника на зърнестото вещество, всички ние, ти, аз, цялата лаборатория, нашите заводи, рафинерии, танкери, резервоари, всичките ни бензиностанции ще отидат по дяволите, чисто и просто ще станат излишни… На улицата ще бъдат изхвърлени стотици хиляди работници, милиони ще останат без препитание. Това ще бъде краят на нашата страна, а може би и краят на нашата цивилизация… Не, не преувеличавам. Ако енерганът залее света, съвременното общество ще рухне.

Той замълча, изчакващ думите му да проникнат в съзнанието на изтерзания. Най-после доктор Зингер проговори и това, което каза, не бе лишено от тъжна ирония:

— А може би, Едуардо, обществото, което ще дойде след нас, ще бъде по-добро?

— Ти да не си станал случайно червен? — пошегува се Мак Харис, но шегата прозвуча неуместно. — Лично мен ме интересува сегашното ни общество. Пък и тебе, доколкото те познавам.

— И с какво, Едуардо, мога да допринеса за спасяването на нашата цивилизация? — попита с усилие доктор Зингер.

— С твоята откровеност. Като се помъчиш да отговориш точно на моите въпроси. Готов ли си?

Доктор Зингер се опита да кимне, но болката го прониза и той изпъшка. Мак Харис поизчака да се успокои, сетне взе пластмасовата папка на жреца и тикна снимката пред очите му:

— Познаваш ли го?

С очевидно голямо усилие доктор Зингер вдигна ръка и пооправи пукнатите си очила, които се бяха смъкнали надолу. Сетне погледна снимката, смръщи вежди, стрелна ме с очи или тъй само ми се стори и отговори леко усмихнат:

— Разбира се. Това е Доминго Маяпан, бившият ръководител на експерименталния отдел в лабораторията. Беше индио, викахме му само Доминго. Той загина преди дванайсетина години при много загадъчни обстоятелства. Подозирам, че е бил убит… Това беше голяма загуба за нашата компания…

Този кандидат за гроба, почти умъртвен от своя мил бос, продължаваше да говори за „нашата лаборатория“, „нашата компания“… Човекът е странно животно…

— Аз не съм бил тогава в Америго Сити… — забеляза Мак Харис.

— Точно така… — прошепна мъчително доктор Зингер и затвори очи. — Тогава ти беше на сватбено пътешествие… Спомням си, че за случая ти телеграфирах в Хонолулу, но ти не ми отговори… — Пак се усмихна. — Беше много увлечен по Полина…

Мак Харис кимна:

— Да, но Полина я няма вече…

Тишина. Чуваше се само пъшкането на доктор Зингер.

— А ти спомняш ли си как постъпи в лабораторията? — попита Мак Харис. — Имам предвид Доминго Маяпан?

Гърдите на доктор Зингер захъркаха, той се поизкашля, но хъркането не престана, когато отново заговори:

— Назначи го ти, Едуардо. Той се яви при нас с отличната си диплома на първенец на Едисоновия институт… Тогава ти… тогава ти привличаше най-обещаващите млади учени от всички университети на Америка… — Хъркането се увеличаваше, превръщаше се в подлудяващо дращене на дробовете. — Това беше правилна политика, макар че Доминго не беше съвсем млад… Ти хареса Доминго, каза, че имаш специални симпатии към него, защото сте били земляци.

— Земляци? — Кървавата буза на Мак Харис затрептя. — Но аз съм роден в Тексас и тук се преселих като дете…

— О, не… — произнесе вече по-трудно Бруно Зингер. — Той говореше за Кампо Верде… Спомняш ли си, Едуардо, петролното поле, където пробихме първия кладенец? Колко зелено беше там, боже мой, колко зелено!… И колко отдавна!… В друг някакъв живот…

Той млъкна, но хъркането остана, разтърсващо нервите.

Мак Харис бавно се изправи от стола и мълчаливо заснова из параклиса. Бе затворил здравото си око и сега само стъкленото гледаше неподвижно напред. Очевидно се мъчеше да възстанови в паметта си образи, които отдавна се бяха изтрили от нея. Може би зеленината на Кампо Верде… може би оня толкова далечен друг живот…

Пак се спря над леглото:

— Защо смяташ, че е бил убит? — попита той. — Може да се е самоубил?

— Не зная… — едва отвърна Бруно Зингер. — Той никога не би се самоубил… твърде жизнен беше… и оптимистичен… Той много държеше на живота… Имаше големи цели… Може би са се опитали да го купят други фирми… той струваше много пари… може да им е отказал и…

Пак млъкна, задъхан. До мен достигаше хриптенето му. Стори ми се, че ме гледа… Или тъй ми се стори?

— Поддържаше ли връзки с Щатите? — попита Мак Харис.

Бруно Зингер вдъхна дълбоко въздух. Боров. Но гърдите му хъркаха…

— Имаше приятели там… Беше близък даже с великия Елиот Джонс, откривателя на синтеза на месото.

— А с немците от „Рур Атом“?

— Той кореспондираше с всички институти, които изследваха енергийния проблем.

— Дори с Острова?

Хъркането, това подлудяващо хъркане!

— Не мисля… С Острова трудно се поддържа връзка… ти знаеш това, Едуардо… — Той обърна морния си тъжен поглед към Командора. Полковникът отдавна вече беше направил контактите с Острова практически невъзможни.

— А с индиоси?

— Кои индиоси?

— От Кампо Верде.

Зад дебелите стъклени парчета на очилата проблесна недоумение.

— Но, Едуардо, на Кампо Верде отдавна вече няма никакви индиоси… от двайсет и две години вече… Сега там е пустиня…

— Да, разбира се… — отговори бързо Мак Харис, сякаш това отдавна му бе известно, но го бе временно забравил. — А какви бяха политическите му възгледи? — продължи той неумолимо, без да обръща внимание на признаците на пълно изтощение у доктор Зингер.

— Той… Той, Едуардо, обичаше свободата.

— Чия свобода? — попита едва чуто Мак Харис. Другият не отговори веднага: гърдите му се разтърсиха от остра, раздираща гърдите кашлица, от ъгъла на устните му се показа тъничка струйка кръв.

— Чия свобода? — изкрещя ненадейно Мак Харис.

С нечовешко напрежение на силите Бруно Зингер отговори:

— На хората, Едуардо… на хората… и своята… и на Индиосите… преди всичко на Индиосите… Той ги обичаше…

— Имаше ли той достъп до сейфа на лабораторията?

— Не зная… — Лицето на доктор Зингер видимо побеляваше, той задиша тежко, с хрипове. — Но… възможно е… тъй като ти се беше разпоредил да не крием нищо от него… И той… той постигна изключителни успехи при синтезирането на… на…

Той захърка. Мак Харис го раздруса за раменете:

— На какво? На какво?

Другият едва промълви:

— На… на концентрата на…

И млъкна.

— Лекарят! — изкрещя Мак Харис.

Влезе лекарят, хвърли поглед върху доктор Зингер. И без да се обръща към нас, не без укор прошепна:

— Не биваше да прекалявате, господа. Аз ви предупредих.

— Какво значи това? — попита Мак Харис.

Лекарят вдигна равнодушно рамене:

— Той е свършен…

От устата на този, който беше големият учен доктор Бруно Зингер, течеше мътна кръв.

— Изнесете го! — нареди Командора, а Мак Харис сграбчи телефонната слушалка:

— Лидия! Отвори сейфа на лабораторията… Не го знаеш?… 77 77 22… Намери дневниците с протоколите на опитите, извършени в експерименталната база преди дванайсет-четиринайсет години от тогавашния ръководител на отдела доктор Доминго Маяпан. И ги донеси веднага! Лично! И с охрана.

Бях толкова уморен от напрегнатата, безсънна нощ, че съзнанието ми отказваше да възприеме действителността в нейните истински измерения. Ето защо не мога да възстановя в паметта си в точния му порядък онова, което се случи по-нататък.

Влезе дежурният офицер и докладва, че въпреки всички усилия, координатите на радиофонен пост 77 77 22 не могат да бъдат установени. Той или се мести постоянно, или пък под този номер има многобройни апарати, които са разположени в най-различни райони на страната.

Дойде съобщение, че разтревожен от последните събития, Профсъюзът на химическите работници се готви да обяви полудневна предупредителна стачка.

Обади се Лидия и каза, че досието с дневниците на експериментите, които доктор Доминго Маяпан е правил преди повече от дванайсет години, не се намира в сейфа.

След това от екрана дойде сигнал за важно предаване. И пред смаяните ми очи преминаха сцени от някаква манифестация. Знаех, разбира се, че всяка съмнителна демонстрация се следи и видеозаписва от контролни полицейски камери, но за пръв път присъствувах на директно предаване.

По една потънала в Стайфли тясна улица, сред обърнати коли и разбити витрини се движеше дълга колона от мъже и жени. Много от тях притискаха към лицата си влажни кърпи, други бяха с маски. Над главите си носеха набързо изписани плакати: „Освободете нашите бащи и синове!“, „Командоре, отвори вратите на Конквиста!“, „Свобода на енергана!“… И една абсолютно невероятна картина: от двете страни на колоната миролюбиво крачеха полицаи с автомати, а начело вървеше млад лейтенант, сякаш самият той водеше демонстрацията. Поради маските и предпазните кърпи възгласите на манифестантите едва се чуваха, но все пак долавях: „Искаме въздух!“, „Искаме вода!“, „Долу Стайфли!“… А през това време безстрастният глас на полицейския наблюдател обясняваше:

— Демонстрацията е започнала спонтанно на площад „Санта Мария“, където минувачи налетели на скрити в един павилион кутии с енерган. Към тях се присъединили живущи в околните блокове хора, които сред песни и танци започнали да разпределят енергана помежду си. Нашите камери са по следите на демонстрацията от този момент. Силите на реда се опитаха да разпръснат множеството, но то започна да буйствува, да чупи и обръща коли, да разбива витрини. Въпреки това командуващият полицейското отделение лейтенант Диего Ото, индио, отказа да даде заповед за стрелба и сам застана начело на тълпата. Сега тя се отправя към замъка Конквиста. Тя непрекъснато расте. Тя се е превърнала в колона от над петстотин метра дължина. Тя влиза в авенида „Дел Принчипе“…

— Санто! — извика неочаквано Мак Харис. — Тук ли е още оня евреин?

— В моргата — отвърна мрачно полковникът.

— Че как тъй? — едва не се разсърди Мак Харис и аз не схванах ироничната превземка в гласа му. — Та нали доктор Бруно Зингер е отвлечен от Динамитеросите? И тялото му е захвърлено от терористите някъде на авенида „Дел Принчипе“, обезобразено до неузнаваемост?

Командора ме стрелна с поглед. И в този поглед прочетох смъртната си присъда. Твърде много бях видял и чул през тази страшна нощ, а за Санто мълчаха само мъртвите. Но не каза нищо и излезе.

Завърна се след няколко минути и делово съобщи:

— Вие сте прав, мистър Мак Харис. Видният наш учен доктор Бруно Зингер е захвърлен някъде на авенида „Дел Принчипе“. Бандитите скъпо ще платят за това грозно престъпление. Изпратих хора да приберат трупа.

Междувременно на екрана демонстрантите продължаваха своя марш по авенида „Дел Принчипе“. И стана онова, което очите ми, уморени и кървясали, възприеха като сцена от измислен филм:

На двайсетина метра пред колоната, в средата на широкото платно на авенидата, се появи тъмно петно. Операторът бързо го увеличи: беше трупът на доктор Зингер — неузнаваем, смазан, без превръзки. Лейтенант Диего Оро вдигна десница, колоната спря, възгласите замряха. Последван от няколко мъже, той се приближи до трупа, наведе се, разгледа лицето му. Обзет от някаква догадка, той извади от вътрешния му джоб картата му, взря се в нея. И се изправи.

— Това е доктор Бруно Зингер — извика той. — Главният учен на „Албатрос“.

Над тълпата се разнесе шепот: „Доктор Зингер… Бруно Зингер…“

В този момент откъм прозореца на една сграда прозвуча мегафон:

— Динамитероси! Не посягайте на Доктор Зингер! Хвърлете оръжието! Вдигнете ръце и се наредете с лице към стените! Повтарям! Не посягайте на живота на доктор Зингер…

В отговор на мощния мегафон дойде слабият вик на лейтенанта:

— Ние не сме Динамитероси! Доктор Зингер намерихме на пътя, мъртъв…

— Мълчание! И ръцете горе! — прогърмя мегафонът.

Лейтенантът посегна към кобура си, но не успя да измъкне пистолета — пронизан от куршум, той се просна над трупа на доктор Зингер.

И започна онази безразсъдна и жестока вакханалия, която ще остане в историята на нацията като „Разстрелът на авенида «Дел Принчипе»“! Хората на Командора бяха заели удобни позиции в околните сгради и сега стреляха в демонстрантите почти в упор, поваляйки десетки и десетки, ранявайки други стотици, прогонвайки хиляди назад към площада „Санта Мария“. А хладнокръвният оператор не спираше да снима, и ние тримата наблюдавахме всичко това на екрана в дъхащия на боров въздух параклис, аз — с невярващи очи, Командора — с крива усмивка, Мак Харис — със спокойствието на уверения в победата си едноок демон.

Влезе дежурният офицер и докладва, че при сблъскване с група Динамитероси е било открито тялото на доктор Зингер, за съжаление изтезавано до смърт. Преките убийци са унищожени при опит да нападнат силите на реда.

— Издайте специално комюнике за случая! — нареди Мак Харис. — И устройте тържествено погребение на доктор Бруно Зингер, с венци и всичко останало.

И веднага се свърза с Княза, за да му съобщи траурната вест, но се оказа, че по това време владетелят е на ски.

— А сега — каза Мак Харис, — преди да пристъпим към най-главното, предстои ни още една малка операция. Тук ли са Индиосите от администрацията?

Те влязоха. Бяха двайсетина души — куриери, чистачи, носачи — всички с характерните белези на произхода си: мургави, чернокоси, скулести. Стояха пред разпятието, смирени, уплашени. Разпитът води пак Мак Харис. Той започна едва ли не мило:

— Момчета, ние с вас сме стари приятели. Заедно дишаме прекрасния въздух на „Албатрос“, а сега заедно сме заплашени от безумците, които правят енергана, да останем на улицата без хляб, без вода, без кислород… Ето защо ще говоря съвсем откровено: имаме сведения, че някои от следите на енергана водят към „Албатрос“. Да, да, не се учудвайте, към „Албатрос“, по-точно към лабораторията на „Албатрос“. Преди малко на улицата бе намерен трупът на всеобщо уважавания доктор Зингер, отвлечен и обезобразен от бандата на Динамитеросите. Доктор Зингер бе един от малцината, които можеха да хвърлят някаква светлина върху тайната на енергана. Сега останахте само вие. Ще ви задам няколко въпроса и вие ще ми отговаряте откровено, ще отворите сърцето си пред мен, без да скриете нищо, нали? Лъжата тук няма никакъв смисъл.

Индиосите закимаха усърдно.

— Най-напред да вдигнат ръка тия от вас, които работят при мен повече от дванайсет години.

Вяха трима. Мак Харис им показа снимката от пластмасовата папка.

— Познавате ли го?

Тримата отговориха, че да, познават го, това е Доминго, който на времето ръководеше лабораторията и се удави в Рио Анчо.

— Имаше ли той приятели?

Да, имаше. Негов близък приятел беше, бог да го прости, доктор Зингер. Все заедно бяха, обсъждаха науките и си пиеха кафето.

— А извън лабораторията? Нямаше ли той роднини, жена, деца?

Да, доколкото си спомняме, имаше син, вече момък, хубавец.

— Къде е той сега?

Може би учи някъде? Доминго се хвалеше, че ще направи от момчето си голям химик, който ще умее да прави даже мляко от въздух.

— И бензин от вода? — подсказа Мак Харис.

— Такова нещо не сме чули от него — отговориха единодушно тримата.

Мак Харис не настоя повече.

— А сега един въпрос към всички. Да сте забелязали нощем, през почивките, в неделен ден или на празници хора да влизат в лабораторията и да се ровят в химикалите или да работят с приборите?

— О, да! — отговориха всички. — Често сме виждали доктор Зингер. Понякога даже той оставаше в лабораторията по цели нощи.

— Сам?

— Съвсем сам, сеньор. От нас искаше само да му правим кафе.

— Да е изнасял от лабораторията книжа?

— Да, сеньор. Той винаги излизаше с пълна чанта.

— Е, благодаря ви! — каза Мак Харис. — Вие сте добри момчета. Но тъй като сведенията, които ми дадохте, не бива да излизат засега оттук, пък и за да ви предпазя от евентуално отмъщение на Динамитеросите, вие ще останете в замъка. Няколко дни, не повече. Командоре, погрижи се да не им липсва нищо, включително въздух.

Индиосите излязоха, онемели, с плаха надежда в очите.

— Господа — обърна се Мак Харис самоуверено към нас, — направихме още една важна крачка напред. Как мислиш, Санто, справям ли се добре в твоя замък?

— От вас става първокласен полицай! — похвали го Командора, но усетих в гласа му намек на насмешка.

— Жалкото е, че доктор Зингер не е вече между живите… бог да го прости… Мръсникът отнесе в гроба си нещо важно, нещо, което е успял да скрие от нас. Но и то няма да ни убегне. Санто, прати хора в дома му. Да се провери дали Динамитеросите не са скрили нещо в мазето му — взрив или микрофони… И да се донесе тук всяка хартийка, всяка тетрадка, всяка папка, която ще се намери там…

Командора веднага се разпореди.

— А сега, драги приятелю Искров — подхвана Мак Харис, — опряхме най-после до вас. Надявам се, не се засягате, като ви наричам приятелю. През тия няколко дни ние преживяхме заедно толкова много неща, че кажи-речи се обвързахме завинаги… за добро или за зло… Отсега нататък вие сте главната фигура в нашата борба срещу доктор Доминго Маяпан, стига той да е главната фигура в лагера на енергана.

От екрана дойде сигнал. Важни съобщения:

— Предупредителната стачка на химическите работници избухна днес точно в 12 часа. Ръководството на профсъюза все още не е излязло с ясна позиция по аферата „енерган“. Част от него е категорично против енергана, тъй като би обрекъл на безработица не по-малко от два милиона души.

И още:

— До днес на обед в борсите на Ню Йорк, Мюнхен, Амстердам, Брюксел, Париж, Токио, Рио де Жанейро, Милано и Буенос Айрес акциите на „Албатрос“ са претърпели ново катастрофално спадане. Паниката расте с часове.

И още едно съобщение:

— Компаниите, производителки на петрол в Азия, Африка и Америка, изразяват своята солидарност с компанията „Албатрос“ в борбата й срещу фалшификата, наречен енерган. Те предоставят на председателя на „Албатрос“ цялата необходима подкрепа в тази борба. Като първа мярка отпускат на „Албатрос“ краткосрочен заем от един милиард долара за осуетяване опитите на борсовите спекуланти да подбият неговите акции.

Обгорената дясна буза на Мак Харис потръпна:

— Ето че шейхчетата напълниха гащите — произнесе той с насмешливо презрение. — Виждате ли, Искров, те се уплашиха от вашия малък жрец.

На екрана вървеше последната новина и тя сложи последния щрих върху психозата, която обхващаше не само Веспучия, но и останалата част на света, психоза на объркване, страх, безверие и надежда. В съобщението се казваше:

— Федерацията на Борците за чиста планета се обръща към създателите на енергана от Двайсет и втора улица в Америго Сити с апел да предоставят на Федерацията патента за производството на зърнестото вещество или поне лиценза за неговото разпространение по целия свят. Федерацията поема тържествено задължение да произвежда и разпространява енергана изключително за миролюбиви цели, надявайки се, че това ще бъде едно ефикасно средство в битката за прочистването на планетата Земя от отровите, които унищожават живота на нейната повърхност. За това хуманно право Федерацията ще заплати на Двайсет и втора улица един символичен долар, а в случай, че Двайсет и втора улица настоява за заплащане в рамките на международните търговски норми, Федерацията е готова да открие общопланетна подписка, която по най-скромни пресмятания ще даде сумата от половин милиард долара. Федерацията на борците за чиста планета очаква благоприятния отговор на Двайсет и втора улица. Председател на Федерацията — професор Луис Моралес.

Екранът угасна. Мак Харис каза:

— Червените не си губят времето. Половин милиард! Или дори един символичен долар! Колко трогателно! Милите другарчета от Острова ще подхвърлят много повече на кекавите Борци за чиста планета, стига да могат първи да сложат ръка върху енергана. Помнете ми думата, скоро ще се обадят разни религиозни секти, милозливи женски дружества, бодрите бойскаути, ще чуем гласа и на френските писатели, италианските оперни певци, английските дресьори на кучета, руските академици, норвежките скиори… Трябва да отдадем заслуженото на нашето князче, което с идейката в мозъчето си изпревари червените. Той е прав: има само два начина да обезвредим енергана — да го купим или да го унищожим. Ние ще го купим, и то не с петстотин милиона, а с друго… И посредник в сделката ще бъдете вие, Теодоро Искров.

Предложението, макар и очаквано от мен, никак не ми хареса. От часове вече усещах как все повече и повече се заплитам в сложните взаимоотношения „бизнес-политика-полиция“, без да мога да се противопоставя с каквото и да било, безсилен да взема и най-малкото самостоятелно решение. Мозъкът ми не бе вече в състояние да обгърне еволюцията на събитията от последната седмица, като се почне от онова невинно рекламно писмо от Двайсет и втора улица и се стигне до решението на Мак Харис да купи енергана. Мимо волята си аз бях свидетел на злокобни маневри, на кървави разпити и убийства, на провокационни измами. Бях проникнал в сърцевината на онова, което обикновено наричаме „зад кулисите“, онова тъмно място, където се дърпат конците и се решават съдбините на милиони хора. И не бях вече само свидетел, а и съучастник. И ако сега се съгласях да бъда и по-нататък оръдие в ръцете на Мак Харис и да изпълнявам безропотно неговата воля, бих се презрял.

Отговорих с твърдото намерение да откажа:

— Не ви разбирам, мистър Мак Харис. Теодоро Искров е само един обикновен журналист. Никога той не се е занимавал с бизнес. Аз нямам ни най-малкото понятие от финансови сделки. Не разчитайте на мен, аз мога само да проваля вашите планове.

— Но, драги приятелю — отговори той с доброжелателно учудване, — никой не иска това от вас. Финансовите преговори и сделките оставете на мен. За разлика от вас, аз имам достатъчно богат опит в бизнеса. Задачата ви ще се състои единствено в установяването на личен контакт с Доминго Маяпан и другите от „Енерган компани“, да проверите какви са техните искания, да приемете техния принципен отговор и нищо повече. Никой друг, освен вас не може да свърши тази предварителна работа.

Навярно съм проявил неустойчивост, но в този момент всичките ми съмнения, колебания, страхове и угризения на съвестта се изпариха. Възможността да срещна пак жреца, да разговарям с него и с другите, да се запозная с оня, когото наричаха Белия Орел, да видя с очите си къде живеят, къде работят и как произвеждат енергана, да проникна дори в онази ефикасна и елегантна организация, която разпространяваше зърнестото вещество, без да остави каквито и да било следи — тази ослепителна перспектива подейства като камшик върху инстинкта ми на журналист. И във възбуденото си въображение вече виждах продължението на моята повест. Не, не на измислената, а на документалния репортаж, онзи, който щеше да се роди от действителността. И си представях дори, че моето участие в преговорите с Двайсет и втора улица ще допринесе за уравновесяването на объркалия посоката си наш луд свят.

А кой знае, може би над всичко надделя онази жажда за приключения, която уталожвах като дете и юноша чрез книгите и киното и която ми бе отнета в епохата на Стайфли, епохата на страха, подчинението и терора. Епохата на моята безработица.

— Как ще намеря Доминго Маяпан? — попитах, напълно капитулирал пред Мак Харис.

— Имам една идея, както би се изразил нашият мил Княз — отвърна усмихнато той.

Не зная защо, но зададох един дързък и глупав въпрос:

— А ако избягам? Или остана при Доминго Маяпан?

Полузатвореният клепач над стъкленото око се понадигна. То сякаш ми се присмиваше.

— О, това вие няма да направите никога. Вие сте разумен човек, установих го още когато ви видях за първи път в кабинета си. Вие сте реалист. Вие няма да избягате, защото няма никакъв смисъл да бягате…

Реалист! Твърде често така наричат страхливеца и приспособенеца.

— Освен това — добави сякаш между другото Командора, — от два дни децата ви се намират в една прекрасна вила под Снежния връх, почивната станция на Сигурността… Бъдете спокоен, чувствуват се отлично, нищо не им липсва, по-добре са, отколкото в онази мизерна детска хижа на Министерството на просветата. И ако пожелаете, бихме могли да пратим при тях и жена ви… естествено, като наша любезна и скъпа гостенка…

Тия хора бяха сатани!

— Надявам се, че нищо лошо няма да им се случи — казах.

— Нима се съмнявате в това? — отговори Мак Харис. — А ако по време на мисията ви се сблъскате с неприятности и с вас се случи нещо… да кажем, нещо непредвидено, ние ще имаме грижата те да живеят в пълна обезпеченост до края на дните си. Това ви обещава лично Едуардо Мак Харис. Имате ли нещо против?

Замълчах. Бях Реалист.