Една нощ през самотния октомври

30-и октомври

Днес нямах да върша кой знае какво. Утре по всяка вероятност ще е същото. До вечерта. Тези от нас, които са останали, ще се съберат на върха на хълма в полунощ. Ще носим дърва и заедно ще накладем голям огън. Той ще ни служи за осветление и върху него ще хвърлим всички кости, билки и съставки, които сме събирали цял месец, за да добием преднина и объркаме противниците си. Може да вони. Може да ухае прекрасно. В него ще се борят сили, ще танцуват наоколо, ще образуват многоцветен ореол и ще издават музикални звуци и виене, наред с собственото му пращене и бумтене. След това ще се разположим в дъга пред нещото, което гаданията ни са определили, че ще бъде Портата. Вече знаем, че това е камъкът с надписите. Отварачите и техните приятели ще застанат в единия край на дъгата, затварачите — в другия. Всички ще носят пособията, които възнамеряват да използват. Някои от тях са неутрални, като пръстенът, например, петостенната купа и иконата, и могат да се използват както от едните, така и от другите. Някои, като двата жезъла — за отваряне и затваряне, могат да са в ръцете единствено на съответните видове. Джил държи Отварящия жезъл, Джак — Затварящия жезъл. Силите на естествените обекти ще подпомагат тази страна, която ги е пуснала в действие, поради което можем да си помислим, че изходът лесно се изчислява с аритметика. Но не е така. Силата на самия индивид е много съществен фактор, освен това се пораждат странични ефекти, които също допринасят за общия баланс. Не бива да забравяме и опита. Теоретически всичко би трябвало да става на метафизическо ниво, но това се случва рядко. Все пак, колкото и физическа да става ситуацията, репутацията на Джак и неговия нож обикновено ни гарантира солидна защита от всякакво просташко насилие. Най-често ние запазваме позицията си в дъгата, докато трае церемонията, а на доста играчи им се случват разни неща. Между нас се установява нещо като психическа двустранна връзка. Да нарушиш дъгата не означава, че непременно ще настъпи катастрофа, но все пак това е предизвикване на нещастието. Подготвителните ритуали започват според индивидуалния избор на участниците, нерядко в конфликт едни с други. В това време силата непрекъснато нараства. За да бъде подкрепена при разместването й, нерядко се прибягва до психически атаки. Могат да последват бедствия. Играчите могат да паднат, да полудеят, да се подпалят или превърнат в нещо друго. Портата може да се отвори по всяко време, а може да изчака и знака на Отварящия жезъл. Съпротивата започва незабавно. Използва се Затварящия жезъл и всякакви спомагателни сили, които могат да влязат в работа. В края на краищата, след всичко това (то може да продължи много малко, но не е изключено да се проточи и до сутринта, а в такъв случай затварачите печелят служебно) въпросът ще бъде решен. Лоши неща се случват на загубилите.

Все пак оставаше да се направи още едно. Тръгнах по пътя, за да открия Лари. Твърде дълго бях отлагал да му разкрия истината за Линда Ендърби. Сега трябваше да му кажа какво е отгатнал викарият и за сребърния куршум, който му е приготвил. Това би могло да предизвика радикална промяна в плановете му.

Изджавках и драсках по вратата му няколко пъти. Обиколих къщата, надничах през прозорците, продължих да лая и драскам. Нищо. Мястото изглеждаше пусто.

Все пак не си тръгнах, а обиколих къщата още веднъж, душейки и анализирайки всяка миризма. Неговата се долавяше най-силно пред задната врата, което говореше, че е излязъл съвсем скоро. Сведох нос и тръгнах по следата, която бе оставил. Тя ме заведе до една малка горичка в задния край на имението му. Някъде отвътре се чуваше ромолене на вода. Навлязох вътре и скоро открих, че малкият поток, който навлизаше в земите му, бе заприщен и пълнеше едно вирче, преди да продължи нататък. Над потока — както преди вира, така и след него — минаваха малки, прегърбени мостчета. Брегът от двете страни бе разчистен и покрит с пясък. Върху него изкусно бяха подредени няколко доста големи, покрити с мъх камъни, но въпреки всичко изглеждаше, че са попаднали там случайно. Пясъкът бе почистван с гребло, което бе оставило бразди. Тук-там се виждаха нискостеблени растения. Лари седеше до най-големия камък и сякаш медитираше — очите му бяха полузатворени, дишането му едва се долавяше.

Не ми се искаше да му преча или да нарушавам спокойствието на мястото и бях готов да почакам, дори да се върна малко по-късно, но тъй като нямаше как да разбера кога ще свърши, а и ставаше дума за неща, които засягаха живота му, реших да се приближа.

— Лари, аз съм, Смрък — обадих се. — Съжалявам, че те безпокоя, но…

Но не го обезпокоих. Не прояви никакви признаци, че ме е чул.

Повторих думите си и се вгледах в лицето му, вслушах се в дишането му. Не настъпиха никакви промени.

Протегнах лапа и го докоснах. Никаква реакция.

Пролаях силно няколко пъти. Сякаш не го бях направил. Беше доста далеч, където и да се намираше.

Отметнах глава назад и завих. Не обърна внимание и е добре, че не обърна внимание. Това е полезно, когато си объркан.