Една нощ през самотния октомври

14-и октомври

Когато влязох в двора, Грималкин тъкмо бе изкопала нещо от градината и го влачеше към дома си. Разказах й за събитията от миналата нощ и въпреки че ме предупреди никога да не се доверявам на прилеп, призна сериозността на заплахата в лицето на викария и неговия екип. Стана ясно, че снощи някой е стрелял по Джил и нея от някакъв хълм, когато прелетели над него, това ги принудило да пикират и да преживеят няколко вълнуващи момента край един комин.

Когато свърши работата си, Грималкин ми каза:

— Исках да поговоря с теб за някои неща.

— Говори.

— Всичко по реда си. По-добре да ти покажа.

Последвах я навън от двора.

— Вчера един лондонски полицай посетил пристав Терънс — започна тя. — Аз и Негасена вар го видяхме да минава на кафява кобила.

— Е?

— По-късно Лъжльо видял кобилата да пасе в някаква ливада и го спомена като нещо странно. Претърсихме околността, но ездачът го нямаше. След известно време си тръгнахме.

— Трябваше да вземете мен. Щях да надуша следите му.

— Търсих те, но те нямаше.

— Имах малко работа… Все едно, какво се случи после?

— После минах през друга ливада… където отиваме сега. Там видях две гарги да се спускат и издигат, а аз тъкмо си мислех за обяд. Оказа се, че и те. Ядяха очите на полицая, който лежеше в някакви бурени. на две крачки оттук.

Приближихме. Птиците ги нямаше. Очите — също. Мъжът беше униформен. Гърлото му бе прерязано.

Седнах и го разгледах.

— Това никак не ми харесва — казах аз накрая.

— И през ум не ми е минавало, че ще ти хареса.

— Твърде близо е. Живеем ей, там.

— А ние ей, там.

— Каза ли на някой друг?

— Не. Значи не е твое дело… освен ако не си много добър актьор?

Поклатих глава.

— Нищо не разбирам.

— Смята се, че Джак има магическа власт над някакъв ритуален нож.

— А Оуън има сърп. И какво от това? Растов има изумителна икона, рисувана от луд арабин, зарязал Исляма. Само това може да е направено и с кухненски нож. Джил пък има метла. Това не значи, че не е в състояние да намери нещо остро, с което да му пререже гръкляна.

— Значи знаеш за иконата!

— Разбира се. Това е работата ми — да следя пособията. Аз съм пазач, не забравяй. Графа вероятно държи пръстена, а Добрия доктор — купата. Струва ми се, че това е обикновено убийство. Проблемът е, че сега в района ни има труп, при това не какъв да е. Това е полицай. Ще има разследване и… погледни истината в очите… всички ние сме подозрителни типове и има какво да крием. Смятахме да останем тук само няколко седмици. Засега вършим активната си работа извън района, доколкото можем. Опитваме се да не бием на очи, но до един сме преходни и имаме странни биографии. Това ще осуети доста планове.

— Ако намерят трупа.

— Да.

— Не можеш ли да изкопаеш дупка, да го натикаш в нея и след това да го заровиш? Както правиш с кокалите… само малко по-голяма.

— Ако започнат да търсят, не може да не открият пресен гроб. Не. Трябва да го махнем оттук.

— Достатъчно голям си, за да го влачиш. Не може ли да го замъкнеш до разрушената църква и да го пуснеш в онази дупка?

— Прекалено близо е. Освен това можем да подплашим Графа, който ще реши, че скоро там ще се появят хора.

— Е, и?

— Предпочитам да знам къде е. Ако се премести, ще трябва да го търсим отново…

— Трупът — каза Грималкин и прекъсна потока интригуващи мисли в главата ми.

— Мисля си, че до реката е ужасно далече, но се чудя дали въпреки това не бих могъл да го завлека дотам малко по малко и да го бутна във водата. По пътя има много места, където да го крия…

— Ами коня?

— Свържи се с Негасена вар. Разкажи какво се е случило, предай разсъжденията си. Конете нерядко се боят от змии. Може би тя ще успее да го подплаши, за да избяга в града.

— Струва си да се опита. Може би няма да е лошо да опиташ дали ще успееш да завлечеш трупа.

Минах отзад, захапах го за яката, напрегнах крака и задърпах. По влажната трева се влачеше с лекота. Беше и малко по-лек, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

— Да, ще мога да го влача. Знам, че няма да успея да го замъкна на един път, но поне ще го отдалеча от тук.

— Добре. Отивам да намеря Негасена вар.

Тя хукна, а аз започнах да влача полицая, чието обезобразено лице бе обърнато към заоблаченото небе. Влачих го през целия следобед, като се наложи да го скрия на два пъти — първия, защото се появиха хора, а втория, за да направя редовната си обиколка. Нещото в корабния куфар пак разиграваше театър. По едно време по пътя пребяга конят.

До вечерта капнах от умора и се прибрах, за да хапна и дремна. Оставих трупа в един храсталак. Не бях минал и половината от разстоянието.