Една нощ през самотния октомври

29-и октомври

След обяда у Джил — Бубо също бе поканен, след като най-накрая призна Грималкин за котка от друга категория — посетих останките от къщата на Добрия доктор. В обяда имаше нещо почти елегично, след като Джак направо попита Джил дали не би дошла на наша страна и тя призна, че преживява конфликт в симпатиите си, но че е решена да играе Играта така, както е започнала. Струваше ми се странно да обядваш с враговете и да си толкова загрижен за тях, след което реших да се разходя — не толкова заради някаква определена цел, а за да си намеря нещо за правене.

Не бързах. Овъглената къща все още миришеше силно и въпреки че обиколих много пъти, вътре не видях никакви кости или други останки от мъртви човешки същества. След това тръгнах към плевнята, чудейки се дали експерименталният се е върнал, за да се скрие.

Вратата беше достатъчно отворена, за да мога да вляза и влязох. Въпреки че разстройващата му миризма се усещаше, явно не беше много прясна. Въпреки това надникнах във всички ясли, дори разрових сеното. Проверих всички ъгли, прегради и кошове. Дори се изкачих по стълбата до сеновала, за да погледна и там.

Тогава, в дъното забелязах особена форма — на прилеп, увиснал на гредата. Въпреки че за мен всички прилепи са еднакви, особено, когато висят надолу с главата, този силно ми напомняше за Игличката. Приближих се и извиках силно:

— Здрасти, Игличке! Какво, по дяволите, правиш тук?

Размърда се леко, но не прояви желание да се събуди, така че се приближих и го бутнах с лапа.

— Игличке, искам да поговоря с теб.

Животинката разтвори крилата си, прозина се и се втренчи в мен.

— Смрък, какво правиш тук?

— Оглеждам последствията от пожара. А ти?

— Същото, но денят ме свари тук и реших да поспя.

— Експерименталният човек още ли идва насам?

— Не знам. Днес не е идвал. Не знам дали и Добрия доктор се е спасил. Как се развива Играта?

— След като разбрах, че Добрия доктор не участва, успях да открия мястото на проявлението… Големия хълм с камъните.

— Така ли? Интересно. Какво ново?

— Растов и Оуън са мъртви. Негасена вар и Лъжльо се върнаха в гората.

— Чух за това.

— Излиза, че някой убива отварачи.

— Растов беше затварач.

— Мисля, че Оуън го е убедил да се отметне.

— Не е. Опита се, но не успя.

— Откъде знаеш?

— Понякога се вмъквах в къщата на Оуън през дупката на Лъжльо и ги слушах какво си говорят. Бях там и в нощта, преди Растов да бъде убит. Пиха и си цитираха какво ли не от Томас Пейн до Ницше, но Растов остана непоколебим.

— Интересно. Говориш, сякаш все още си в Играта.

— Но аз съм — отвърна той и в този момент отдолу се чу лек шум. — Лягай! Бързо!

Хвърлих се на десния си хълбок. Една стрела прелетя много близо и се заби в стената над мен. Обърнах глава и видях викария Робъртсън, застанал до вратата, да сваля оръжието. На лицето му имаше зловеща усмивка.

Ако скочех долу, щях да изхвърча навън за миг, но освен това съществуваше възможността по време на изпълнението да си счупя някой крак и тогава той щеше да ме довърши лесно. Другата възможност беше да сляза, както се бях качил — по стълбата, със задницата напред. Поради анатомичните ми особености, винаги слизам по-бавно, отколкото се качвам. Ако не направех нещо, обаче, той щеше да зареди арбалета си пак, да сложи стрела и да се качи горе. Тогава шансовете щяха да са на негова страна. Добре поне, че не водеше със себе си въоръжени помощници…

Замислих се бързо, опитвайки се да си припомня колко време е необходимо, за да се зареди такова оръжие. Нямах никакъв избор и нямах никаква възможност да чакам, ако изобщо исках да имам шанс.

Изтичах до горния край на стълбата, обърнах се и започнах да слизам. В това време викарият вече бе свалил арбалета и отново опъваше тетивата. Движех се колкото се може по-бързо, но докато търсех всяко следващо стъпало със задните си крака, усещах гърба си страховито открит. Дори и да стигнех додолу непронизан, рискът щеше да продължи да е голям. Бързах. Видях как нещо черно изпърха край мен.

Чух изщракването. Чух как поставя стрелата на мястото й. До долу все още оставаше доста. Спуснах се с още едно стъпало. Представях си как вдига оръжието, как се цели най-спокойно, сякаш стреля в учебна мишена. Надявах се да съм прав за пърхането… за Игличката. Още едно стъпало.

Разбрах, че съм прав, когато викарият изруга. Спуснах се с още едно стъпало… И реших, че не мога да рискувам повече. Отскочих назад и полетях надолу, припомняйки си нещата, които разказваше Грималкин за това, че винаги падала на крака. Щеше ми се и аз да притежавах тази способност, да я развия поне за момента…

Опитах се да усуча тялото си в нужната посока — по надлъжната ос, с отпуснати крака. Стрелата мина доста над мен, както прецених по чаткането й в дървото високо горе. Само че викарият отново зареждаше, когато паднах на земята. Настина паднах на краката си, но те моментално избягаха изпод мен. Напрегнах сили да се изправя и го видях как опъва тетивата на мястото й, въпреки черната топчица, която се стрелкаше пред очите му. Задният ми ляв крак ме болеше. Изправих се с мъка и се обърнах. Държеше стрелата в едната си ръка и се канеше да я постави в улея. Трябваше да се втурна към него, да се опитам да го съборя, преди да стреля пак. Знаех, че щеше да е напечено…

И тогава в очертанията на вратата зад гърба му се появи силует.

— Викарий Робъртсън, какво правите с това старинно оръжие? — долетя великолепно овладеният фалцет на Големия детектив, маскиран като Линда Ендърби.

Викарият се поколеба, после се обърна.

— Мадам — каза той, — тъкмо се канех да изпълня обществения си дълг, като премахна един зъл звяр, който дори и в момента се кани да ни нападне.

Моментално започнах да въртя опашка и си придадох вид на разлигавено куче идиот, с изплезен език и всичко останало.

— Това никак не ми прилича на зъл звяр — отбеляза Големия детектив и бързо застана между викария и мен, за да му попречи да стреля. — Та това е старият Смрък! У него няма и грам злоба! Смрък! Добро куче, добро куче!

Последва познатото потупване по главата, а аз реагирах като че ли това е най-голямото нещо под слънцето, след измислянето на безплатния обяд.

— А кое ви накара да го мислите за агресивно животно?

— Мадам, това куче едва не откъсна ухото ми!

— Сигурна съм, че грешите, сър. Не мога да си представя, че Смрък може да нападне някого, освен, може би, при самозащита.

Лицето на викария беше съвсем почервеняло, а раменете му бяха видимо напрегнати. За миг си помислих, че въпреки всичко ще се опита да стреля по мен.

— Наистина смятам — продължи Линда с нежния си глас, — че ако имате някакви оплаквания от това животно, най-напред трябва да ги отнесете към господаря му, а едва тогава да мислите за подобни драстични мерки, които биха могли да привлекат вниманието на Дружеството на хуманистите и да не допаднат на енориашите ви.

— Онзи човек е безбожник и… — започна той, но изведнъж раменете му се отпуснаха. — Може би наистина действам прибързано. Както казахте, енориашите могат да го изтълкуват повратно, тъй като не знаят истинската същност на моето оплакване. Да. Много добре. — Той свали оръжието и отпусна тетивата. — Ще уредим въпроса след ден-два, но засега приемам съвета ви и няма да направя нищо прибързано. — Той мушна стрелата в колчана, препасан през рамото му, после метна на рамо и арбалета. — Освен това, мадам, искам да ви благодаря за сладките, които ми донесохте. Бяха много вкусни. Желая ви приятен ден.

— Надявам се дъщеря ви да ги е харесала.

— Хареса ги много. И двамата ви благодарим.

Той се обърна и излезе през вратата. Големия детектив веднага застана до нея и погледна навън, без съмнение, за да се увери, че викарият наистина си е отишъл. Преди обаче и аз да успея да го последвам по същия начин, детективът я затръшна докрай.

Обърна се към мен и ме изгледа.

— Смрък — каза той след малко с нормалния си глас, — можеш да благодариш на съдбата, че имам добър бинокъл и че напоследък го използвам често. Ти си много необикновено същество — продължи Големия детектив. — За първи път те видях в Сохо, когато помагах на мои приятели от Скотланд Ярд в разследването на поредица много необикновени убийства. След това многократно те срещах сред присъстващите на някои, колкото странни, толкова и интригуващи ситуации. Всъщност мога да кажа, че твоето присъствие е нещо като общ знаменател на всички чудати събития в района. Отдавна мина етапът, на който без риск бих могъл да приема всичко това за чисто съвпадение.

Седнах на земята и почесах лявото си ухо със задната лапа.

— Този номер няма да мине пред мен, Смрък. Знам, че ти не си най-обикновено глупаво куче, с интелигентност под нивото на човешката. Научих доста за събитията на това място през този месец, а също и за хората, участващи в онова, което, струва ми се, наричате „Играта“.

Престанах да се чеша, за да разгледам лицето му.

— Разговарях както с пияния руснак, така и с объркания уелсец. Това стана една вечер, когато излизаха от кръчмата, за да се приберат у дома, а аз бях маскиран като безобиден амбулантен търговец. Разговарях и с циганите, със съседите ти, с всички главни действащи лица в този предстоящ метафизичен конфликт — да, знам, че е такъв — и успях да забележа много неща, които рисуват в представите ми тъмна картина.

Прозинах се по невъзпитания начин, до който кучетата понякога прибягват. Той се усмихна.

— Няма да мине, Смрък. Сигурен съм, че разбираш всяка моя дума и освен това, че ти е любопитно да научиш, докъде се простират познанията ми за церемонията, която ще се състои на празника на Вси светии, и какви са намеренията ми, свързани с нея.

Замълча и двамата се изгледахме продължително. Той не издаваше нищо, дори на ниво миризма.

— Така че според мен е дошло време за един израз на добра воля — каза той накрая. — Освен факта, че може би те спасих от явна смърт, бих искал да кажа още някои неща и да науча други, и съм уверен, че от това ти ще спечелиш, колкото и аз. Ако бъдеш така добър да потвърдиш, че си разбрал думите ми, ще продължа.

Погледнах встрани. Очаквах това още от момента, в който се обърна към мен по рационален начин. Все още не бях решил какъв трябва да е отговорът ми, когато поиска от мен да му покажа доверие и добра воля, защото всъщност нещата опираха до това… Доверие в професионалната му почтеност, макар и да бях сигурен, че няма да одобри дейността ни и не знаех към какво е лоялен преди всичко — към закона или към справедливостта; освен това никак не бях сигурен, че си дава сметка какъв е залогът. Но въпреки всичко исках да знам какво е успял да научи и какви са намеренията му, а и много добре знаех, че след това няма как да докаже твърденията си по отношение на мен, дори и да дам потвърждението, което искаше.

Така че отново се обърнах към него, погледнах го продължително в очите и кимнах един път.

— Много добре — продължи той. — И така — почти всички участници в тази така наречена „Игра“ изглежда са извършили значителен брой престъпления. Много от тях не биха могли да бъдат доказани в съдебната зала, но аз нито имам клиент, който да настоява да открия начин за това, нито съм склонен да го правя за свое собствено забавление. Формално съм тук единствено като приятел на Скотланд Ярд, за да подпомогна разследването на евентуално убийство на полицай. За това, когато му дойде времето. Още от пристигането си тук, обаче, започнаха да ме впечатляват множеството необикновени събития, докато след време — до голяма степен заради странното състояние на мистър Талбът и на една личност, наречена „Графа“ — се убедих, че става дума за наистина свръхестествени явления. Въпреки че това заключение не ми допада, някои скорошни лични мои преживявания потвърждават неговата валидност. При това положение аз съм принуден да се на намеся във вашата „Игра“ след два дни.

Поклатих бавно глава.

— Смрък, разбойникът, който току-що си тръгна, възнамерява да убие дъщеря си на празника на Вси светии!

Кимнах.

— Одобряваш подобно поведение?

Поклатих отрицателно глава, после се обърнах и се отдалечих от него. Намерих едно място на пода, където имаше дебел слой прахоляк и надрасках с лапа „ЛТ“. Той ме последва, прочете буквите и попита:

— Лари Талбът?

Кимнах.

— Смята да предотврати убийството?

Пак кимнах.

— Смрък, знам за него повече, отколкото си дава сметка. Аз самият съм експериментирал с най-различни препарати през годините. Знам, че иска да спаси Линет по време на церемонията, но не вярвам, че е установил необходимата доза, която би трябвало да го освободи от лунната лудост на състоянието му. Независимо от всичко, викарият Робъртсън е наясно, че е замесен човек от неговия тип, така че е разтопил малко сребро от църковната посуда и е излял куршум за пистолета, който ще бъде у него през онази нощ.

Големия детектив замълча и ме изгледа продължително. Вярвах му, но не знаех какво да правя.

— Единствената възможна роля, която виждам за себе си във всичко — продължи той, — е да се опитам да спася момичето, ако мистър Талбът не успее. За да направя това, ще имам нужда от твоята помощ. Знаеш ли къде ще се състои церемонията?

Кимнах.

— Ще ми покажеш ли мястото?

Кимнах пак и погледнах към вратата.

За миг сякаш понечи да ме погали по главата, после се усмихна и отвори. Аз излязох, обърнах се към Кучешко гнездо и изджавках веднъж. После тръгнах, а той ме последва.