Един от нас

16.

Получих по-голямата част в един-единствен шеметен момент. Останалото влетя с грохот секунди по-късно, за да го допълни — също като филм, в който някой изтрива дъска, но лентата се върти отзад напред. Дойде като удари на ръце по матова стъклена врата в момента, в който светът стана бял:

Лаура била на петнайсет години, когато Рей Хамънд влязъл в живота й. Тя живеела с родителите си в голяма къща, опряла гръб в гората, току над стръмна, ала недълбока долина, на дъното на която ромоляло поточе. Най-близките съседи, семейство Симпсън, които баща й харесвал, а майка й — не, живеели на стотина метра надолу по падината. Лаура нямала никакви определени чувства към старите Симпсънови, но не харесвала много сина им, защото бил грозен и при всяка среща очите му ясно казвали, че предпочита да я вижда гола.

Бащата на Лаура работел в града и изкарвал добри пари. Той бил добре сложен и много весел мъж. Моника Рейнолдс била изключително слаба и ходела на фитнес всеки ден — една от онези вманиачени жени, които стъпят ли на бягащата пътечка, не слизат от нея с часове и се катерят с убийствена съсредоточеност, а после стотици пъти се оглеждат в огледалото. Лаура отишла с нея един път и си помислила, че майка й повече прилича на машина, отколкото оборудването, което използва. Когато не сваляла несъществуващите излишни килограми, тя украсявала къщата. Въпреки че спалнята на родителите й била боядисвана предната година, майка й била намислила да я пребоядисва пак. Лаура решила, че е срамота, защото я харесвала, както си била — стените били във водовъртежи от морски цветове, светлосини, зелени и виолетови — и казала това на баща си. Но той само вдигнал рамене, а после й разказал една смешка.

Когато се връщала от училище, Лаура хвърляла чантата и учебниците в кухнята и си правела сандвич. Обикновено сандвичите били доволно еднообразни и съдържали основно салата и нискомаслено сирене — майка й не одобрявала месото, шоколада и всички други вкуснотии. Лаура негласно се чудела как баща й успява да поддържа теглото си и предположила, че сигурно здравата си хапва на обяд вън от дома.

Тя взимала сандвича си, излизала отзад, промушвала се през оградата и се разхождала в гората. Била малка горичка, нищо особено, а и Лаура не претендирала за повече. Не се налагало. Просто се чувствала по-добре там, а не вкъщи, заобиколена от миризмата на бои, парчета платно и мостри на цветове, на които нюансите изглеждали съвсем еднакво. Имала си една пътека надолу към поточето, където сядала и изяждала сандвича си, докато слушала ромоленето на водата и наблюдавала малките водни буболечки. За нея било истинска загадка защо въобще се опитват да правят нещо. Живеели толкова кратко, че не си заслужавало, а и мозъците им били толкова малки, че сигурно не помнели нищо от стореното. Като героите от следобедните сапунени сериали, само дето буболечките нямали пластични операции. След около час майка й я викала да се прибира и да влиза в банята. Гласът на майка й бил силен. Винаги го чувала добре, дори и в дните, когато не бил толкова ясен, както обикновено.

Лаура била хубава, а в училище се справяла добре. Имала острите скули на майка си, смекчени от усмивката на баща й, и й вървяло както по английски, така и по математика. Имала много приятели, а и родителите й се разбирали добре почти през цялото време. Всичко било наред — като в живота на почти всички до един определен момент, в който редът отива на кино и всичко се обръща с краката нагоре.

Един ден къщата била обрана и Рей Хамънд бил полицаят, дошъл да проведе разследването. Бил способен, вдъхвал сигурност и имал много добри обноски. Стоял във всекидневната, водел си бележки и предразположил всички така, че те се почувствали по-добре — дори и майката на Лаура, която преди това получила припадък, независимо, че откраднато не било много и повечето неща всъщност били на баща й.

Откраднатото никога не се върнало, но Рей се връщал често. Той се разбирал добре с бащата на Лаура и идвал понякога вечер, за да пийнат по бира на задната веранда. Лаура обикновено се навъртала около тях и надавала ухо. Понякога отивала и Моника. Рей и бащата на Лаура всъщност доста си приличали — двама мъже, които били разбрали какво обичат да правят и които искали да продължават да го правят без много шум. Но Рей, разбира се, бил по-млад и понякога майката на Лаура питала защо не се опита да си изгради име, да изкара изпитите за сержант или да се премести от отделението на шерифа в полицейското управление на Лос Анджелис. В началото Рей само се смеел и казвал, че животът е твърде кратък, но по-късно престанал да се смее и седял със замислено изражение.

Лаура, разбира се, по това време вече била експерт по израженията на лицето на Рей. Била на такава възраст, а и Рей имал една такава усмивка и едно такова намигане! Не я гледал така, сякаш я разсъблича. Имал вид на мъж, който ще те заведе на вечеря някъде, където можеш да носиш хубава рокля, а келнерите ще се преструват на щастливи от присъствието ти. Той не бил като момчетата в училище — онемели и опротивели от действието на хормоните, с непрекъснато изтичащи от тях нужди, та човек можел да ги надуши от километър, с лисичи лица, напрегнати и пресмятащи, с изключение на очите, които били уплашени. Рей изглеждал така, сякаш знаел какво представлява. Бил от хората, които искаш да те искат — независимо от възрастта, но най-вече, когато си млада.

Но той, разбира се, бил доста по-възрастен и всъщност въобще не я забелязвал, така че Лаура прекарала онази пролет във водовъртежите на агонията. Рей се отбивал и говорел с майка й и с баща й. Понякога я питал как се справя в училище и изслушвал нейните замотани отговори. Лаура носела бири и почиствала пепелника — майка й по принцип не одобрявала пушенето, но го търпяла у Рей. Лаура не се изненадвала от това. Принципите са си принципи и здравето е нещо много важно, когато остарееш, но само да видиш как Рей пали цигара и дърпа от нея за първи път, ще разбереш, че пушенето наистина е само за големи и за много умни хора.

Животът продължавал. Нищо не подсказвало, че нахлуването на Рей в техния живот ще промени всичко. Майка й все така надзиравала бояджиите, баща й все така ходел на работа и се връщал с дрехи, миришещи на пица. Лаура си пишела домашните, мотаела се с приятели, ходела по партита. Дошъл, а след това и отминал сезонът на телевизията, въздухът започнал да се стопля и водните буболечки търпеливо напредвали в жизнения си цикъл. Но през всичко като червена нишка преминавали нейните чувства, заради които тя се усещала по-голяма, и които ваели мисленето й, както грънчар — глина.

Любовта и смъртта много си приличат, защото те са времето в живота ти, когато най-много ти се иска да вярваш в чудеса, когато копнееш за някакъв символичен акт или ретроспективен редактор, който да промени света около теб. Зная това прекалено добре. Няколко дни след като котката ни умря, една нощ излязох да се поразходя сам по брега, а Хелена остана на канапето, все още покрито с космите на същество, което вече не бе сред живите. Утешавахме един друг, доколкото бе по силите ни, но и двамата знаехме, че единствено времето е в състояние да промени нещата. Думите, както обикновено, си оставаха само думи и не носеха никакво успокоение. Седях с поглед към морето, а гледката към безкрая за кратко направи всичко малко по-поносимо, но знаех, че като се обърна, малките неща отново ще се затворят около мен. Тогава случайно погледнах надолу и видях няколко камъчета, разхвърляни по пясъка край мен. В един момент ми хрумна налудничавата идея, че мога да направя времето конкретно и че може би има и друг начин то да се развива. Ако всяко камъче можеше да представлява секунда от времето, а аз бях събрал пет, вероятно щях да мога да ги използвам, за да променя последните пет секунди от живота на нашия котарак, да му дам възможност да направи нещо друго, а не да се стрелне под гумите на приближаващата кола. Чувствах се идиотски, когато отброих пет камъчета, ала не ми пукаше, защото никой не гледаше, а и никой никога нямаше да узнае. Не зная защо точно пет — това число изскочи в главата ми. Стиснах ги в ръка и се опитах да се съсредоточа по същия начин, както като малък прекарвах по цели вечери, до припадък, в опити да повлияя на хвърлената монета. Моля те, казах аз, Теб, от Когото Зависи, нека тези камъчета спасят този живот!

Когато отворих очи, нищо не се бе променило, но не изхвърлих камъчетата, а ги пуснах в джоба на джинсите си. Те са все още някъде там — в украсената кутия, която Хелена ми беше подарила. Когато бягах от Лос Анджелис след случката в Трансвърчуъл, накарах Дек да мине през къщи и да ми вземе нещата. Сега тя е прибрана някъде и камъчетата са си там — сухи и забравени, незначещи нищо за никого, освен за мен.

Лаура опитвала подобни неща, но с друга цел. Тя пишела писма, покрити с целувки, и ги криела на специални места; гледала небесата и сключвала съзаклятия с облаците; използвала чара си, за да взема цигари от едно момче в училище и после ги пушела долу край поточето. Самата тя се чувствала като река — могъща, но окована в някаква подземна пещера, и неуморно търсела пукнатина, през която да избликне към слънцето.

И един ден я намерила.

Рей бил по работа в района и се отбил, разчитайки случайно да завари някой у дома, но никой не му отворил. Майката на Лаура била отишла да се консултира с някакви хора, които баща й наричал „следремонтни специалисти“. Баща й все още бил на работа. Рей тъкмо се бил освободил от дежурство, денят бил много горещ и той наистина дошъл с идеята да изпие една бира, затова решил да се повърти наоколо и да изчака някой да се върне.

Седнал зад къщата и след малко чул някакъв шум откъм падината. Най-напред не му обърнал внимание, но после се усъмнил да не би да е някакъв натрапник или животно и решил да отиде да провери.

Когато слязъл долу, видял, че не е нито чужд човек, нито животно, а Лаура. Седяла на един плосък камък в средата на поточето, гледала във водата и майсторски пушела цигара. Той не знаел, че в този момент тя си повтаряла името му в сложен ритъм и тъкмо вече започвала да се чувства глуповато.

Тогава тя вдигнала очи, съзряла го и независимо от всичко, което й се случило по-късно, въпреки всички разочарования и горчиви вечери, след този случай тя никога не престанала да вярва във вълшебствата. В известен смисъл тъкмо това било най-лошото — непрекъснатото очакване, което винаги остава невъзнаградено. До края на живота си, когато тя го застреляла четиринайсет години по-късно, Рей Хамънд не видял нищо подобно на тази гледка — как тя си седи, а после се обръща и вперва очи в него.

— Какво правиш тук? — смутено попитал той. Въпросът прозвучал твърде професионално, като че ли я подозирал да замисля престъпление.

— Чакам теб! — отвърнала тя и изведнъж се почувствала адски тъпо. Тези думи звучали по съвършено различен начин в главата й.

Той се засмял и всичко се оправило.

— Сериозно те питам.

— Гледам буболечките. Понякога ги мачкам.

— Не трябва да правиш така — засмял се иронично той. — Всички Божии чада са свещени.

Лаура знаела, че е отраснал в религиозно семейство, но до този момент не се бил проявявал като особено вярващ.

— Какво, дори и тази? — попитала тя, като показала тлъстата слузеста буболечка, която живеела под съседния камък, и винаги, без изключение, печелела ежедневното състезание за „най-грозна буболечка в потока“.

Рей надникнал към нея:

— Е, тази може би не — съгласил се той. — Тя може и да не е Божие чедо.

Той приклекнал, запалил цигара и двамата поговорили известно време. Сега, когато родителите й не били наблизо, Лаура му изглеждала по-различна. Някак по-голяма, по-забележима. Разказала му за поточето и за животните, които живеели вътре. Той слушал и се смеел, а после й предложил цигара от своя пакет. И когато тя се навела над шепите му да я запали, разбрала, че една граница вече е преодоляна и че нещо сякаш вече е предрешено.

После чули далечния шум от кола, която влизала в двора горе. Рей учтиво се сбогувал, изгасил цигарата си във водата и отишъл при възрастните.

Лаура пазела угарката от тази цигара в една кутийка на нощното си шкафче и чакала да й дойде времето. През следващите няколко седмици понякога Рей се появявал малко по-рано от обичайното за него време и обикновено намирал Лаура там, долу, на нейния камък. Ако я нямало, той сядал и я чакал. Говорели си за различни работи, гледали светлината и понякога тя го карала да се чувства неудобно, като сядала много близо до него.

Неудобно, защото знаел, че има нещо, което никога не трябва да прави.

Съществува момент, известен на всички. Съвсем обикновен и често срещан, който обаче за засегнатите се явява нещо като кулминация на една дълга и сложна партия шах. След като сте вървели дълги километри по неравен терен, изведнъж излизате на шосе. Сядате под малко по-различни ъгли един спрямо друг — промяната може и да е само един-два градуса, очите ви се гледат по по-различен начин — те не просто виждат. Хората ви изглеждат по-малко разделени един от друг, особено вие от тях.

Най-накрая, един следобед те се целунали. Целувката била дълга, а когато Лаура чула шума от колата на майка си горе, в двора, запушила с ръце ушите на Рей, за да не тръгва. Докоснат ли се веднъж устните на двама души, отношенията помежду им никога вече не могат да бъдат същите. Не се целували на следващия път, но на по-следващия — да. Рей вече не я питал за училището. Лаура знаела какво иска да се случи и колко бавно трябва да стане това.

Искала да бъде правилно, да бъде идеално. Такова, каквото трябва да бъде. А какво ставало в главата на Рей тя нямала никаква представа.

Един следобед го чакала до поточето, а той вече закъснявал много повече от обикновеното, което направо я подлудявало, защото била решила, че може би това е денят, в който трябва да се случи нещо ново. Тя дочула шум в храстите зад гърба си — специфичен шум, който, помислила си тя, май била чувала понякога, докато се целували с Рей.

Бързо се обърнала и видяла майка си — висока и слаба.

— Тъкмо се канех да ти кажа, че всичко свърши, сладката ми! — казала майка й с онова злобно пламъче в очите. — Защо му е на един мъж да се плюнчи с някаква пикла, когато може да си го навре в устата на истинска жена!

А после — това. Много по-бързо, сякаш няма никакво значение и сякаш вече е решено да бъде хвърлено в огъня.

Казала на баща си, но той не й повярвал. Дълбоко в сърцето си знаела, че е вярно, защото Рей никога повече не се появил при поточето, ала истинското доказателство дошло по-късно. По-късно, когато баща й загинал при автомобилна катастрофа, а майка й и Рей вече не криели какво вършат. Тя знаела, че не може те да са убили баща й, тъй като по време на катастрофата седели заедно на задната тераса и пиели бира, а и защото щяло да бъде съвсем в духа на „Нешънъл Инкуайърър“.

Доста по-късно разбрала, че колата на баща й може би неслучайно се е устремила към колоната на моста, че в крайна сметка той може и да е повярвал на дъщеря си и да е решил проблема по свой начин.

Не след дълго Рей се нанесъл, а малко след това майка й обявила, че се местят в Лос Анджелис. Рей бил решил, че майка й има право и че той трябва да предприеме нещо за собствената си кариера. Хората обикновено считали, че майка й взема единствено правилни решения, което правело живота по-лесен. Рей се опитвал да разговоря с Лаура и пак започнал да разпитва за училището, но тя не му отговаряла.

Лаура вече не се справяла толкова добре в училище и била спала с половината момчета от класа.

Два дни преди да дойдат камионите за пренасяне на багажа, тя си купила билет за влака с откраднати пари и спестявания от разни празници. Цъфнала пред дома на сестрата на баща си в Сиатъл, която искрено ненавиждала майка й. Рей дошъл да я търси, но леля Ашли го изритала на двора и той си заминал. Втори път не опитал, а майка й изобщо не се поинтересувала от нея. Лаура така и не разбрала защо е така.

Минали десет години. Тя сменяла разни професии, обикаляла, опитала в различни краища на страната и разбрала, че навсякъде е едно и също. Няколко години по-късно тя престанала да се прави на глупачка и си намерила по-добра работа, колкото и малка да била разликата. При лошата работа ти сервираш на другите хора да ядат гадории, а при хубавата по цял ден ти ги сервират на теб. Купила си хубави дрехи, излизала често и развила у себе си свежо чувство за хумор, зад което се криела. Научила се да прави това, което мъжете искали от нея, влюбвала се, изнасилвали я, били я.

Понякога нещата вървели по-добре от друг път, но в основни линии всичко се размазвало пред очите й, сякаш гледала света през прозореца на бърз влак, който я отвежда в погрешна посока. Тя свикнала да изпива по някое питие рано през деня и никога не забелязвала, че то не постига друг ефект, освен да я накара да изпие още едно. Понякога, когато била много пияна, късала дрехите си, понеже разбирала защо шефовете й ги харесват. Не го пише в наръчниците по мениджмънт на компаниите, нито в девизите им, но истината за същността на нещата е следната: клиентите обичат да си имат работа с момичета, които са добре облечени и чийто вид обещава зноен секс. Друг път се носела изискано и с лека боязън в усмивката, опитвайки се да намери в себе си поне малко гордост, което не е просто обратната страна на убийствената омраза. Много скоро обаче вече не можела да направи тази разлика.

Изхабила приятелите си. Изхабила себе си. Правела всичко с навита докрай пружина и нямало как да презарежда душата си. Пиела все повече, прекарвала следобедите си в мъгливо, неразбиращо опиянение, а вечерите — в самотен гняв. Пазела тайните за себе си.

И започнала с онези нощи.

Онези, които продължавали до безкрай — нощите, в които излизаш с приятели и пиеш много и след това лицата им започват да изглеждат еднакво. И ти слушаш и кимаш, и се усмихваш несигурно, и ти се струва, че всеки говори за някаква книга, която ти никога не си чел. По едно време се връщаш от тоалетната, вързал кънките, носът ти щипе след поредната доза, а светлините зад бара направо ти вадят очите. Оглеждаш всички маси и не можеш да се сетиш на коя си бил и кои от всичките тези хора имат някакво значение за теб. После някой извиква името ти, отиваш и сядаш пак при тях, опитваш се да разбереш какво казват, ала чуваш единствено гласа в главата си, който нашепва, че искаш поредното питие. И ти си поръчваш, още преди да си изпил предното, ей така, за всеки случай и никой не ти казва нищо, ала ти си знаеш какво си мислят те и после решаваш, че не ти пука. Партито се разотива в полунощ, но за теб е твърде рано, а по това време караницата в главата е толкова шумна, че едва се чуваш, като казваш „лека нощ“. Стигаш някак си до вкъщи, през опасни епизоди в разни барове и по улици, които никога няма да си спомниш, и ето, тогава започва истинското шоу.

Пиеш, седнал на пода с кръстосани крака, и се надяваш всяка глътка да боли; усещаш треперещите си ръце и се чудиш какво да правиш с тях. Когато останеш сам, собственият ти свят се оказва малка кутийка, чиито стени искат да те смачкат; на телефонния секретар чакат съобщения, които не можеш да се накараш да пуснеш, камо ли да изслушаш; и нищо в апартамента не съдържа какъвто и да е смисъл за теб.

По-късно лежиш, проснат по бельо, а дрехите ти са разхвърляни навсякъде около теб, покрити с пепел от цигари и вмирисани от разлетия алкохол, но това за теб няма значение, защото до това време на нощта ти вече си взел решение, че никога няма да ги облечеш отново. Малкото кречетало в главата ти не спира да додява и вие като вълк в капан, но нито то, нито собственият ти глас са в състояние да ти кажат нещо смислено. Струва ти се, че денят никога няма да дойде и че, ако дойде, ще бъде по-тъмен и от нощта, в която в момента зъзнеш.

Като експеримент бодваш стомаха си с вилица, достатъчно силно, за да бликне кръв. Но това не става, ето защо започваш да дереш с нокти краката си.

После сядаш и плачеш, гледаш изранените си бедра и си спомняш как са изглеждали те преди. Млада кожа, неосквернена, момичешка. Сега — подобно на гърдите, задника и устата — бедрата ти са нещо, което не разбираш. Тялото ти е станало шосе, по което твърде често минават, и което води не там, където ти се иска. То вече не е твоето убежище, а придатък към чужди животи и паркинг на техните желания. Ставаш пленник на тесни и мрачни кръгове от мисли, които все повече те омотават, докато толкова те пристегнат, че прекъсват достъпа на действителността до съзнанието ти.

Просто вече не намираш смисъл в нищо, чувстваш се лошо проектирана компютърна игра, в която попадаш в капан, не умираш, но се оказва, че няма абсолютно никакъв начин да се измъкнеш. В началото блъскаш по стените, но те стават по-високи и няма никакво значение колко силно и бързо натискаш всички бутони, които ти попаднат под ръка. Рано или късно ще разбереш, че има още един, който все още не си опитал. Бутонът на захранването.

Когато Лаура за първи път разбрала, че баща й е извършил самоубийство, тя почувствала толкова силна вина и болка, сякаш някой изтръгвал сърцето й. Просто не можела да го понесе и го преобразувала в омраза, в презрение към слабостта и егоизма му, заради които тя трябвало сега да се бори с всичко съвсем сама. Последната фаза била да се преструва, че той е направил нещо героично, поставяйки началото на семейна традиция.

И така, самата тя започнала да посяга към бутона, но никога не стигнала докрай, тъй като една част от нея все още била жива. Не искала да изхвърли машината. Искала само да започне отново. След всички хапчета и бръсначи просто се събуждала в болницата, заобиколена от хора, които не давали и пет пари за нея. Първия път наистина били загрижени, но съчувствието, както знаем, се дава доброволно. Започнеш ли да го изискваш, кладенецът пресъхва доста бързо. Най-големите щастливци имат по няколко души, които ще продължат да ги даряват със съчувствие, дори и след като разберат, че обичта им не може да стори чудеса. Но Лаура си нямала никого.

Преди година време, след третия си такъв опит, Лаура се опитала да се поправи. Вариантът „самоубийство“ не вършел работа. Било потискащо, глупаво и болезнено. Опитала да отказва цигарите за определени периоди от време, а започнала най-напред от тях, защото всички знаят, че да се пуши е лошо. Сега е времето на изкупителните жертви и тютюнопушенето е на първо място. Няма значение, че това, което ядем и пием, ни съсипва не по-малко и че колите ни бълват във въздуха отрови, които просто си остават там. Само че обичаме бургерите, бирите и автомобилите си, затова хайде да се нахвърлим върху нещо друго. Хайде да забраним пушенето на обществени места, в самолетите и в баровете и тогава целият свят ще стане прекрасен, слънчев и светъл. Нека за нещастието обвиним проблемите си — така няма да се налага да ги разрешаваме. В сегашните филми на ужасите умират първи не разюзданите мръсници, а ония, които носят пакет „Марлборо“ в чантите си.

Престанала да разрешава на мъжете да я чукат, освен ако нямала друг избор. Опитала се да кара без това, но човек, който се интересува само от безинтересни за теб тъпи шегички, не може да те разсейва за дълго. Борила се и с пиенето — понякога успешно, понякога не. Да не пиеш е трудно — много, много трудно. Ония, които не са опитвали да престанат да пият, нямат никаква представа колко трудно е това. Понякога успяваш да спечелиш битката със себе си, като цял ден до болка стискаш зъби. Друг път — не успяваш и точно в такива дни се чувстваш като победител. „Майната му, казва ти един глас, майната му, майната му!“ Не знаеш чий е този глас, но ти се струва, че говори разумно и казва истината. Проблемът е, че алкохолът лъже — той е добра компания в бара, но никога няма да ти стане приятел. Залъгва те, кара те да се чувстваш по-добре за момент, също като някой познат, който не иска да отказваш цигарите, защото той ще остане сам с лошия си навик. Говори забавно, обещава ти успокоение и ти му вярваш, макар да знаеш, че изведнъж ще млъкне, както прави винаги, и няма да може да ти каже нищо полезно, когато ужасът отново се върне и те сграбчи в лапите си — изоставен и самотен на тази въртяща се в празното пространство студена планета.

Нищо не помагало. Когато се опитвала да си представи някакво бъдеще, умът й непрекъснато се връщал назад към първоначалния срив. Депресията не е просто мръсен прозорец към света. Тя е дом, на който всички прозорци са закепенчени, и всичко, което виждаш и в което вярваш, е вече случилото се. Смъртта е като любовта и когато умиращият си самият ти, отново копнееш за някакво вълшебство. Вкопчваш се в събития и заличаване на спомени, които биха поставили всичко по местата. Когато всички останали са се провалили, ти сам трябва да се превърнеш във вълшебник и да подложиш себе си на чародейство. Веднъж месечно отблъскваш от себе си спомена за майка си, секунда преди тя да ти каже, че спи с Рей.

Но и това не става. И това не помага.

Тогава какво трябва да направиш?

Разбираш, че не думите са те променили — не думите на майка ти или на когото и да било, а е един факт. Един мъж, чието присъствие в живота ти се е превърнало в черна дупка, около която кръжиш безпомощно. Колкото и да се опитваш да го забравиш, годините не ти помагат да се освободиш от неговата хватка. Това не е любов или омраза, а просто психологическа бинарна звезда.

Неговото съществуване е оцветило живота ти. Дори е възможно това да не е негова грешка, но нещо трябва да се направи, за да излезеш от този порочен кръг.

Усетих, че нещо ме подръпва, че не иска да ми бъде отнето.

Скърцащ звук като от повреден механизъм.

Кратък поглед към нещо като коридор, всичко толкова бяло, че едва го виждаш, болница с размерите на безкрайността, ароматизирана, винаги когато нещо бива заключено зад някаква врата. Блъскане на безброй юмруци, пърхащите криле на миговете, приковани с карфици по стените, за да не могат да отлетят.

След това отново можех да виждам.

Бях в самолета. Стюардесата все още разговаряше с двойката, седнала няколко реда по-напред, и думите й стигаха до мен. Салонът изглеждаше нормален, чувах грохота на въздуха, минаващ под и над крилете, и как някой налива нещо в пластмасова чашка.

Седалката до мен беше празна, ако не броим трите пистолета, един часовник и пръстен, които си бяха там, където бяха паднали. Пръстенът бе брачната халка на Хелена. Знам, че не беше на ръката й — това го бях видял, — но явно го е носела със себе си. Вдигнах го. Когато отново седнах с пръстена в ръка и съвсем объркан, чух гласа на стюарда над рамото си:

— Това оръжие ваше ли е, господине?

Полицаите ме чакаха на летището. Двама униформени дойдоха и ме взеха от самолета пред погледите на пътниците. Друг ни следваше отзад и носеше всичките пистолети. Стюардесата, която ни беше дала бонбоните, отвърна очи от мен и сигурно се питаше що за психар е имало сред тях.

Изглежда никой не забеляза нищо необикновено. Никой не погледна часовника си, за да види, че показва само десет минути разлика от местното време. Когато го осъзнаеха, щяха да са се пръснали по стотици хотели и домове и никой нямаше да се замисли повече върху това.

Никой не забеляза, че самолетът се приземи с един пътник по-малко.

На ченгетата не зададох никакви въпроси. Те нямаше да отговорят, а и нямаше какво да ги питам. Откараха ме в префектурата на Холивуд, където дори не си направиха труда да ме претърсят. Направо през коридора и в същата стая, където бях и преди!

Заключиха вратата, а аз седнах и зачаках.

17.

— С теб имаме договор, Травис.

— Който ти наруши, като напусна щата и след това те заловиха на самолет с въоръжение, достатъчно да започнеш война. Какво си мислеше? Защо ти трябваха четири пистолета? Имаш ли толкова ръце?

— Казах ти. Не всичките бяха мои.

— Хап, не започвай пак с тези глупости за отвличанията, защото наистина няма да мога да ги понеса.

— Не вярваш, че Хелена е била с мен?

— Нито за миг. — Травис се облегна на стола си и ме погледна през масата. — Не вярвам, че би работил с нея след онова, което ти е сторила.

— А кой според теб е елиминирал Роумър, когато те е последвал във Венис?

Травис направи пауза и каза:

— Не зная.

— И докато говорим по този въпрос — да си виждал Роумър днес?

— Не, не съм. Защо?

— Докато бяхме с Хелена в Кресота, бяхме нападнати от двама въоръжени. Някой трябва да е съобщил на шефа им, че сме там. Те дори намекнаха за това.

— Добре, продължавай, Хап! Кажи ми, че един полицейски служител е свързан с опит за убийство!

— Ами ти го кажи по друг начин, ако можеш, Травис!

— Не е ли по-добре да изпратя някой във Флорида да говори с ония типове, които уж нападнали теб и дематериализираната ти бивша съпруга? Да видим те какво ще кажат?

Въздъхнах тежко.

— Не е вариант.

Вече съжалявах, че бях застрелял онзи тип, макар да бе заплашил родителите ми. Травис изви очи към тавана.

— Беше при самозащита — умолително добавих аз.

— Знаеш ли какво, Хап? Имам колекцията ти от пистолети и ако балистичните анализи съвпаднат с куршумите от телата на ония от Флорида, да знаеш, че сам си си изкопал яма — толкова дълбока, че и небето даже няма да можеш да видиш от нея.

— Те бяха измет.

Можете да си мислите, че знаете какво е да убиваш, но всъщност не е така. Докато не видиш целия хаос, не чуеш писъците и не разбереш колко необратими са деянията, които току-що си извършил — все едно не знаеш нищо. То е едно от ония деяния, от които никакво чудо не може да те измъкне.

— Аха, ами ти, ти какво си?

— Те се опитваха да ме убият.

— И не знаеха, че цяла сюрия чака за същото? Можеше да им дадеш номерче за опашката. Сигурно щяха да почакат.

— Травис, трябва да ме пуснеш!

Той се изсмя злобно:

— Оо, разбира се. Само че преди теб в списъка има още няколко серийни убийци.

— Дължиш ми още едно денонощие.

— Остави, Хап. Нещата не вървят така добре, както ти се струва. Виж какво става! Отиваш да търсиш ония типове, обаче губиш друг човек.

Метнах му един свиреп поглед:

— Ще ти кажа нещо, обаче след това ти ще ме пуснеш!

— Хап…

— Само ме слушай. Намери ли някакви други имена в кабинета на Хамънд?

— Защо?

— Да или не, Травис? От това зависи много.

— Да, открихме още трийсет листчета. В момента ги декодират.

— Глупости. Вече знаеш кои са хората. Незабавно ги постави под полицейска охрана.

Травис ме изгледа подозрително.

— Защо?

— Не типовете с костюмите са поели рекета на Хамънд, а предишният му партньор.

— Който е?

— Стратън.

Травис зяпна, после отново затвори уста.

— Първоначалните сведения на Хамънд са подадени от Стратън — казах аз, — който ги е взел от записи при прехвърляне на спомени. Той е накарал Хамънд да посъбере още малко информация за живота на тези хора с цел изнудване и след това го е пратил при тях. Хамънд напоследък започнал да се огъва — сигурно не е бил чак толкова лош по душа, — но е бил принуден да продължи.

— И кое те кара да мислиш така?

Усещах как колелцата в главата на Травис започваха да се завъртат. Всяко добро ченге интуитивно усеща, че чува нещо, което може би е истината. Те толкова често се сблъскват с лъжата, че веднага подушват отсъствието й.

— Имам нова информация — заявих аз, мислейки си за преживяваното на борда на самолета. — Според мен някои страни от живота му напоследък са започнали да стават малко странни. Типовете с костюми са били по следите му, но не за да го убият. Той е знаел за тях и е бил уплашен. Хайде, Травис, сам помисли — изнудвач, който използва код от Библията? Не е ли твърде многозначително?

— Имаш ли обяснение?

— Хамънд е бил от религиозно семейство. Може би католик. Съзнавал е, че върши нещо лошо, най-вече заради парите, които са му били необходими да поддържа такова равнище на живот, с което някой е бил свикнал. Моника Хамънд е тежък случай — нали си виждал какви дрехи носи. Някои хора са фанатици на дадена тема — софтуер, коли, любовници, начин на живот. Да ги задоволяваш струва скъпо. Хамънд едва ли е изгарял от желание да работи за Стратън, но го е направил. След това започват да го посещават гости.

Травис поклати глава:

— Пришълците? Така ли?

— Но той не ги приема така, защото като теб не може да повярва, че са такива. Затова намира нещо друго, към което да прикачи своите страхове и да си обясни явленията. В началото на една Библия, която намерих в апартамента на Хамънд, има един цитат, преписан от него на ръка. Нещо за някакво агне със седем очи, които били Седемте Духа на Господ, изпратени на земята. Нашият случай е такъв — имаме шестима с костюми, плюс един, когото срещнах в кабинета на Хамънд и когото отново видях във Флорида.

Нямах намерение да казвам на Травис за дългогодишната си връзка с този човек. Нещо ми подсказваше, че той няма да може да разбере.

— Нещо не мога да схвана връзката, Хап.

— Хамънд започва да развива нещо като религиозна мания, подклаждана отчасти от чувството му за вина, което вече го е било обзело. След това го убиват. Стратън идва в Лос Анджелис, за да поеме юздите, подтикван от Куот.

— Имаш ли някакви доказателства за това?

— Посетих „РЕМтемпс“. Стратън е напуснал Джаксънвил миналата седмица и долетял тук. Защо? Провери преводите на текстовете. Обзалагам се, че във всяко досие ще намериш поне по едно сведение, което не може да е дошло от Хамънд и от неговите наблюдения. Неща, които са се случили много отдавна или са твърде лични. Това са факти, подадени от Стратън, вследствие на воайорските му наклонности да наднича в миналото на другите хора. Освен това, направи всичко възможно и влез във връзка с ченгетата във Флорида — те ще ти кажат, че поне едно от убитите копелета е работило за „РЕМтемпс“, отдел „Сигурност“.

— Голяма работа. Аз отдавна знам, че Стратън иска да те убие.

— Да, наистина иска! Наемен убиец, плюс ония двамата във Флорида, плюс опита да ме прецака в кафе „Проуз“! Искам да кажа, че явно много си пада по мен, макар да знае, че съм ти в ръцете. В крайна сметка, дявол да го вземе, и аз имам права. Този човек иска да ме убие.

Травис ме погледна изпитателно:

— Сега се сещам защо. Ти знаеш още нещо за смъртта на Хамънд. Нещо, което не ми казваш. Хайде, запей!

— Още не!

Разбирах, че поемам риск, но нямах време.

— Не вярваш, че са костюмираните типове, така ли?

Поклатих глава:

— Знам, че не са те!

— Няма ли да кажеш кой е?

— Пак ти казвам — все още не.

— Укриването на доказателства, свързани с убийство, е сериозно престъпление.

— Голяма работа! Прибави го към списъка. А през това време можеш или да ме държиш заключен тук, но в този случай няма да научиш нищо, или ме пусни и утре вечер ще ти кажа подробностите.

Мярнах отражението си в огледалото зад Травис. Изглеждах дори по-зле от последния път, когато седях на този стол. Изтощен, съкрушен, с подивял поглед. Приличах на призрак и знаех едно нещо със сигурност — нямах какво да предложа на Травис в замяна. Не го бях поставил в такова положение, та да е принуден да прави каквото исках аз. Зависеше от него, от отношението му към мен.

— Току-що ти поднесох половината истина на тепсия, Травис. Какво решаваш?

Той вдигна очи и задържа погледа си върху мен много дълго време.

Исках да отида направо в апартамента си, но знаех, че първо трябва да видя дали у Дек всичко е наред. Това бе едва ли не последното нещо, от което имах нужда, но той на мое място би постъпил така. Това е проблемът, когато приятелите ти са добри хора — карат те да се чувстваш непълноценен през цялото време. Следващия път ще се събирам само с негодници. По пътя позвъних на Уудли и се разбрахме да ме чака там. Обадих се и на телефонния си секретар, който се отнесе изключително грубо и потвърди, че никой не ме е търсил. Рейтингът ми очевидно бе достигнал най-ниското си равнище, откакто се помня, вероятно поради факта, че всичките ми приятели в момента бяха отвлечени от извънземни, поради което нямаха достъп до телефон.

Влязох у Дек през задната врата. Интериорът изглеждаше непроменен, а и временната предна врата си бе все още на мястото. Апартаментът ми се стори толкова празен, че с удоволствие бих изтърпял присъствието на будилника си. Погледнах в чантата на Лаура, но той не беше там. Налях си едно питие, седнах на канапето и зачаках.

Не знаех доколко ми бе повярвал Травис. По отношение на Стратън — вероятно, но както бях казал и на Хелена, щеше да му е необходимо много повече от моята дума, за да се опита да улови такава голяма риба. Ако не докаже ролята на Стратън, скандалът около изнудванията на Хамънд ще се потули. Травис не можеше да отвори кутийката с червеите преди да е вкарал виновника зад решетките, което според мен никога нямаше да стане. Не бях длъжен да помагам на закона, но се чудех и какво изобщо бях в състояние да направя. В реалния свят Стратън разполагаше с повече пари и оръжие; в Мрежата имаше Куот, когото не можех да надвия лесно. Имаше едно нещо, което можех да направя от чиста отмъстителност, но не виждах как то може да помогне. Някой ден Куот щеше да си плати, но това трябваше да почака.

Травис изобщо не повярва, че Хелена е отвлечена, но кой ли би повярвал! Много по-лесно е да се допусне, че човекът е изгубил акъла си или лъже — и в повечето случаи е точно така. Чудех се в колко ли от многобройните неформални групи за подкрепа из страната, пълни с лудаци, които лаят непрекъснато, че дяволски извънземни искали да се плодят чрез тях, седи поне по един, който наистина е бил отвлечен, но си трае, защото знае, че кряскалата край него с нищо не могат да му бъдат полезни. Защото ще ви кажа и това: ако наистина сте били отвличани, няма да помните нищо. Мисля, че засега владея паметта си по-добре от всеки друг жив човек, и все пак, както каза онзи мъж, то не е нещо, което можеш да напишеш или дори да облечеш в думи. Ще знаеш, че нещо се е случило — и или ще го запазиш за себе си, или изцяло ще го изтриеш от паметта си, — ала никога няма да си спомниш, че си бил другаде!

Опитах се да намеря някакъв смисъл в това, което се случи в самолета. Опитах се да измисля дали астрономическото време беше по някакъв начин свързано със събитието — знаех, че спрелите часовници и изгубените часове са общи черти на такива отвличания. Може би не можете да си спомните какво се е случило, защото времето спира и всичко се случва наведнъж. Няма как да го подредите в хронологичен ред — също като спомена на Лаура за онези три дни, който получих само за един миг, но дори и по-лошо, защото там наистина не съществуваше последователност.

Може и да съм грешал, като съм смятал, че времето може да върви само напред. Вероятно това не е задължително.

И колкото повече мислех, толкова по-често си задавах въпроса дали паметта играе някаква роля. Очевидно можех по някакъв начин да подслушвам съзнанието на Лаура, макар че тя беше там, отвъд, а вторият път, когато това се случи, бе непосредствено след или — наистина бе така — почти по време на досега ми с един отдавна погребан мой собствен спомен. Човекът с тъмния костюм бе казал, че сме свързани посредством онова, което нося в главата си. Допускам, че това обяснява и защо аз бях единственият човек, който разбра какво се случи по време на полета. И още две неща:

Когато Дек и Лаура изчезваха, видях онова странно явление с техните лица — сякаш ги забравях. А в онзи следобед преди много години бях видял двама мъртъвци. Не само бях усетил присъствието им — бях ги видял наистина. Те бяха там. Може би това обяснява защо съм изтрил този елемент от събитието. Бях видял нещо, което не се вписваше в света.

Не можех да намеря нормална логика. Главата ме болеше, сърцето ми биеше толкова силно, че се чудех как така туптенето му не се вижда и в огледалото. Освен това и здравата се наливах, защото онова, за което щях да помоля Уудли, ако въобще дойдеше, щеше да ми причини болка.

Те бяха дошли за мен, а вместо това взеха Хелена. През последните няколко секунди в самолета вече със сигурност знаех, че съм си отговорил на въпроса, който съм си задавал толкова пъти. Или Хелена, или нищо. Сега изборът ми бе лесен. Или трябваше да престана да излизам с жени, или да се върна и да се опитам да си взема онази, която ми принадлежеше, ако все още бе останало нещо от нея.

Както вече може да сте разбрали, бях замесен във въоръжения грабеж на една банка в Лос Анджелис, извършен на петнадесети март 2014 г. Никога не бях правил такова нещо. Придума ме един наш познат, Рикардо Печрин, когото Хелена срещала някъде из гангстерските среди. Той беше жизнерадостен, красив и ентусиазиран — един от онези хора, които или ще направят нещото грандиозно, или ще се съсипят. Рикардо имаше вътрешна информация от тази банка и знаеше, че точно в този ден там ще има много пари под формата на „ед“-облигации — изключително доходни деноминационни виртуални книжа, които били толкова ликвидни, че по другите континенти веднага можело да се спечели по петдесет цента на долар. Каза също, че можел да разчита на своя човек в банката да изключи алармената система достатъчно дълго, за да можем да свием парите и да изчезнем.

Идеята не ми допадна. Не беше в моето амплоа. Да заредя пистолета и да грабна парите ми се струваше твърде в духа на Дивия Запад, твърде атавистично — всеки, който притежаваше някакви умения, крадеше в Мрежата от спестяванията на други страни и държави. Но в крайна сметка се съгласих.

— Какво? — сигурно крещите вие. — Ти луд ли си?

В известен смисъл — да. Исках да се отърва. Макар че гледах Хелена да не разбере, не можех повече да търпя начина ни на живот. Не харесвах това, което правеше тя, но най-вече не можех да издържам повече да бъда роб на хора, които мразех и които щяха да ни изоставят в мига, в който им стане по-изгодно. Ако Хелена направеше и една мъничка издънка или оставеше някаква улика, сочеща към шефовете — това щеше да бъде краят. Тогава за полицията тя щеше да се превърне в потенциална връзка с бандата и щеше да бъде наложително да я очистят незабавно, а на същото пътешествие — за компания — щяха да изпратят и мен. Хелена беше добра в работата си, но никой не е идеален и рано или късно нещо подобно щеше да се случи. Ала все още крепяхме брака си, здрависвахме се с хората, явявахме се по партита в ресторанти и се съобразявахме със смехотворните ритуали на фалшивата любезност, която постила прагматичния път на убиеца. Трябва да знаеш кой е успял и кой не е и да се отнасяш към всеки с точното количество премерена сервилност. Получаваш подаръци с презумпцията, че и ти ще изпратиш такива, убеден, че всеки от тях ще бъде обстойно огледан дали излъчва точното количество уважение. Познавам хора, които сериозно пострадаха в тази връзка, и да си кажа честно, твърде сложно ми става, когато се наредя на опашката за коледни подаръци. Предполагам, че не е по-различно от това да работиш за която и да е друга голяма корпорация, само дето тук изискванията по отношение на дрехите са по-стриктни, а търговията е с наркотици, пари и смърт. Включваш се в компанията случайно, но след това животът ти става техен.

Ако бяхте на мое място, щяхте да знаете, че за всички наоколо петелът вкъщи бе жена ми, а аз се явявах само нищо и никакъв навлек, чийто върхови способности в живота се свеждат до правенето на картофена салата. Подхвърляха ми огризки, дребни работици, колкото да ме държат на каишка. Приемах ги. Трябваше, нямаше как. Както вече ви казах, това не е договореност, от която можеш лесно да се откажеш. Но започнах да пропускам колкото се може повече от обществените ангажименти, като оставях Хелена да ходи сама. В началото се цупеше, но после свикна. По това време тя бе навлязла в Живота, беше забравила оня, който беше водила преди това, и дори понякога се питах част от кой неин живот съм аз.

Това превръщаше съществуването ни и Лос Анджелис в място, което повече не можех да обитавам. Това бе най-лошото. Аз обичах Лос Анджелис. Той беше моят дом, нашият дом, а сега виждах, че за мен той представлява каша от балансирана лоялност, плетеница от места, където съм извършил престъпления, при това против волята си. Все едно да гледаш как някакви събарят съблекалнята в Кресота Бийч, тухла по тухла, без никога да са стъпвали вътре.

Исках да се измъкна и затова ми трябваха пари.

Рикардо знаеше някои от тези неща и най-напред пробута Трансвърчуъл на мен. Каза, че за обира му трябват още двама души, а на нас имал доверие. Лесна работа — влизаме, излизаме и делим на три. Казах, че ще помисля, като имах предвид, че ще откажа.

След това Хелена ме помоли. Рикардо ходил отделно при нея и тя втора покана не чакала. Скоро у мен се породи усещането, че ако покажа нежелание да се включа, ако смотаният съпруг на Хелена предпочете да си остане вкъщи, те вероятно щяха да си намерят друг. Това, както и нуждата от пари решиха въпроса. Навих се.

Все още ми е изключително трудно да мисля за този ден. Стана много бързо и аз бях много изплашен. Влязохме вътре и накарахме всички клиенти да легнат на пода, а алармата не се включи. Аз покривах налягалите по пода — внушителният мъжага, който трябваше да вдъхва страх от бога у клиентите, докато Рикардо и Хелена пълнеха книжата в торбите. Струваше ми се, че всичко върви по мед и масло. Всичко беше точно, спокойно и макар да бях маскиран, се опитвах с поглед да предам тези усещания на хората, които бяха най-близо до мен. Просто лежете кротко и не си отваряйте плювалника и всичко ще мине нормално! Никой не иска да убива никого — най-малко аз. В един момент, оставяйки пълната и вземайки празна чанта, Хелена ми намигна и на мен ми се стори, че съзирам неочаквания успех, както при състезание, като завиеш по последната права и видиш, че пред теб се влачи едва-едва само един съперник, а в собствените си крака усещаш прилив на свежи сили.

Изведнъж Рикардо започна да стреля.

Когато се чу първият изстрел, аз се проклех и си помислих, че се е появила охраната или са дошли ченгетата. Тогава видях червено петно върху раменете на жената, която лежеше най-близо до Рикардо и целият изстинах. Хелена, която все още грабеше пари, се обърна, погледна и ръцете й се вкамениха.

Един мъж, който лежеше до далечната стена, изпищя, а Рикардо се завъртя и го застреля като куче.

Веднага разбрах, че работата се скофти твърде много и че двамата с Хелена трябва да изчезваме. Извиках, а Рикардо се обърна към мен. Първият изстрел попадна в рамото ми и ме залепи за стената. Крещейки и размахвайки пистолета си, той тръгна към мен и отново стреля. Почти не го усетих, защото съзнанието ми бе приковано върху Хелена. Тя бе замръзнала на мястото си.

Оказа се, че тя спяла с Рикардо. Рикардо обясни това и нежеланието си да ми даде моята една трета от парите, говореше ни по име, затова свидетелите толкова категорично ни разпознаха. Рикардо може да беше красив и надарен с голяма ланга, но не се отличаваше със забележителен ум.

Все пак той умееше да стреля. Третият изстрел ме уцели право в гърдите, макар да се опитах да пропълзя настрани. А може би и аз самият не съм заслужавал награда за интелигентност — защо Рикардо ще ни предлага да делим на три, след като можеше да предложи на двамата съпрузи половината? Явно още отначало е бил сигурен, че ще се докопа до две трети.

С някакво свое групово чувство клиентите на банката разбраха, че лошите вече не са приятели и че всички уговорки са отпаднали. Лежането на пода при тези обстоятелства вече не бе най-добрият вариант за тях. В последвалото меле Рикардо продължаваше да стреля, а Хелена просто стоеше със зяпнала уста, усещайки, че нейният свят бе експлодирал пред собствените й очи. Тогава за първи и последен път я видях напълно безпомощна. В този момент може дори да съм я съжалил, но имах собствени проблеми. Лазех на четири крака, а кръвта ми бе оплискала всичко наоколо. Опитах се да се насоча към вратата и сигурно нямаше да я достигна, ако един от клиентите не беше ми помогнал. Не е за вярване! Един мъж на около средна възраст, червендалест, приличаше на строителен работник. Аз се олюлявах, подхлъзвайки се в собствената си кръв, а той просто ме хвана за лакътя и ме помъкна със себе си. Знаеше, че съм ранен и ми помогна.

Последното нещо, което видях преди да се изтърколя на улицата, бе, че Хелена е насочила пистолета си към главата на Рикардо и нещо му крещи. Предполагам, че е успял да излезе някак си, защото тъкмо Рикардо бе убит в колата-бомба по-късно същата вечер. Бил взел плана за този обир от някакъв тип, след което го изтезавал и убил. Както ви казах, той беше забележително глупав. Хелена трябва да е уредила нещата по отношение на себе си и на мен, защото ние не бяхме убити. Мисля, че за това й дължа благодарност.

За същата вечер имахме уговорка да пийнем по нещо с Дек. Хелена все пак се появи. Аз бях в един мотел и храчех кръв, след като дистанционните на Уудли бяха извадили оловото от гърдите ми. По новините тъкмо даваха колко били убитите и колко млади били някои от тях. Докато гледах снимките им на екрана със замаяна глава, разбрах, че желанието ми се е сбъднало. Нямах друг избор, освен да започна нов живот. Нямаше да бъде точно какъвто се надявах, а и щях да го живея сам.

В този момент от миналото ме изтръгна звукът на тежки удари по входната врата на Дек. Сигурно Уудли най-сетне бе пристигнал — тъкмо когато си мислех за него. Моето последно щастливо съвпадение — обикновеничко, както и другите две. Сетих се, че ще трябва да се опитам да си взема обратно парите от Вент, а след това си спомних, че в затвора няма да се нуждая от много финансови средства. Станах, залитайки се приближих и дръпнах стола изпод дръжката. Тя се завъртя и вратата бавно се отвори.

Там, отпред, с много объркан вид стоеше Дек.

— Какво, по дяволите, е станало с вратата ми?

Беше мъжка прегръдка, но беше силна и продължителна. Накрая Дек се отдръпна. Изглеждаше разсеян, очите му бяха малко зачервени и имаше вид на човек, който наблюдава света с голяма осторожност да не би някой да се опита да го прецака.

— Така — подхвана той. — Изведнъж се озовавам на Булеварда, а как съм стигнал дотам нямам спомен. Последното нещо, което на практика си спомням, е, че Лаура се протягаше тук на канапето и после се опита да те набие. Нещо странно се е случило в апартамента ми и предполагам, че и аз съм участвал в шоуто. Тъй ли е?

Помислих си, че Дек направи много точно резюме.

— Да.

— Колко време ме е нямало?

— Малко повече от двадесет и четири часа.

— Много наркотици ли взехме?

— Не! — засмях се аз.

— Зная, Хап, ти завинаги ще си останеш за мен спец по чудноватите работи, така че дай да чуем твоето обяснение. Какво стана?

Разказвах му половин час. Дек го прие доста добре — не зная какво би го извело от равновесие, но ако му кажете, че масата пред него току-що е изчезнала и вече не съществува, той само ще си вземе чашата с питието в ръка — така, за всеки случай. Когато споменах стените с цвят на патина, той малко се намръщи, сякаш тогава нещо дълбоко в паметта му се размърда, но не можа да открие какво. Не можа да си спомни за какво е говорил с Лаура, кой друг е бил там и въобще нищо за другото място.

— Значи от Лаура няма и помен, а? — попита той.

— Все още не — отвърнах аз. — А сега взеха и Хелена.

— Ти си се движил с Хелена? — запремига Дек.

Кимнах, като очаквах неодобрителна реакция от негова страна.

— Супер — каза той, притваряйки очи, сякаш го боляха. — Тя беше жената за теб.

Което ме накара да се позачудя, защото ако всички знаеха това, защо на мен ми беше необходимо толкова дълго време да го проумея.

— И може би пак ще бъде — казах аз, — ако успеем да я върнем.

Дек огледа всекидневната за момент, сякаш беше страшно доволен, че си е вкъщи. След това кимна:

— Някакъв план?

На вратата се почука.

— Имам нещо предвид — казах аз. — И тъкмо идва „Част първа“.

Отворих и Уудли, който имаше вид на старо свадливо плашило, влезе в стаята. Дек повдигна вежди.

— Всеки план, в който участва този стар хърбел, се нуждае от незабавно преразглеждане.

— Добър вечер и на теб, младежо — отвърна Уудли. — Казвам „добър вечер“, въпреки че сега, разбира се, сме в малките часове на нощта, както обикновено е при вас, съмнителни типове. А сега — той ни погледна изпитателно, — какво искате? И двамата имате вид на хора в цветущо здраве, което се дължи на природата на вашите така наречени животи.

— Първо оправи Дек — казах аз.

— Какво каза? — попита Дек — Кого да оправи и какво да ми оправи?

— Твоят е много по-отскоро — казах аз.

Накарах го да седне на края на канапето с гръб към мен посочих врата му.

— Мисля, че е тук някъде.

— За какво, по дяволите, говориш, приятелю?

Поех дълбоко въздух и обясних:

— Някакви типове си имат начин да ме намират, където и да съм. Дойдоха в един самолет и вместо мен взеха моя приятелка — в този момент главата й лежеше на рамото ми близо до врата. Искам да провериш има ли някаква следа, нещо изкуствено в тялото на Дек, някъде в тази област.

Старецът отвори чантата си.

— Преди колко време може да е било поставено в тялото му?

— В рамките на последните двадесет и четири часа.

Той размаха някакво инструменти към мен и каза:

— Не би трябвало да представлява проблем. Това тук ще покаже и най-микроскопичната травма на всяка клетка. И така, млади човече, стой мирно, няма да боли.

Дек ме погледна колебливо, но наведе глава. Уудли набра нещо на командното табло на апарата, който беше около осем квадратни сантиметра, и после плавно започна да го движи по кожата на Дек. Наложи се в продължение на няколко минути да повтаря процедурата, докато на екрана най-сетне се появи нещо.

Малка зелена точка.

— Какво е това? — попитах аз.

— Още не зная — отвърна той и натисна един бутон. — Аха, много малко квадратче от неопределен материал с неизвестно предназначение.

— Това по твоята специалност ли е? — промърмори Дек.

— На половин сантиметър под епидермиса — продължи Уудли, — поставено е в мускул. Степента на клетъчната травма е много ниска. Сигурен ли си, че това тук не стои от доста по-дълго време?

— Да! — казах аз. — А сега можеш ли да го извадиш?

— Разбира се — отвърна старият мошеник и извади дистанционните от чантата си. Те се подвоумиха накъде да тръгнат, тъй като не подушиха кръв, която да ги насочи. Вдигнах ги и ги поставих върху рамото на Дек.

— Сигурен ли си в тази работа? — попита той.

Междувременно Уудли се оттегли в кухнята заедно с монитора и ръкавиците си.

— По този начин ни следят. Мен ме държат така от години, а сега те хванаха и теб. Като извадим тези работи, те няма да знаят къде се намираме.

— Кое те кара да мислиш, че се интересуват от нас?

— Имат да довършват някои работи.

Дек въздъхна и каза:

— Странна е тази седмица за мен!

— Хайде, стой мирно. Оо, сега вероятно ще заболи.

Едно от дистанционните протегна някакъв сензор към врата на Дек и напръска едно местенце с тънък слой течност — предполагам, че беше местна упойка. Друго от устройствата извади миниатюрен скалпел от предния си крак и направи малък разрез. Дек леко подскочи. Ако бях аз, щях така да подскоча, че дистанционните устройства щяха да се разхвърчат. Реших да не гледам много отблизо.

Обърнах се отново, едва след като чух, че Уудли промърмори от кухнята:

— Готово!

Едно от дистанционните се занимаваше с поливането на едно малко количество кръв и пръскаше някаква течност върху микроскопичната рана. Другото триумфално държеше нещо в щипците си. Опитах се да го взема, ала от другите му крака мигновено се появиха скалпели.

— Дай ми го! — казах аз.

Дистанционното поклати мъничката си глава.

— Ако ще се биете за това нещо — отбеляза спокойно Дек, — може ли да отидете на друго място, а не на врата ми!

— Уудли, кажи му да ми го даде!

Уудли натрака нещо на клавиатурата и скалпелите бавно се прибраха — дистанционното обаче ми даде да разбера, че ще ме държи под око и ще трябва да внимавам. Протегнах ръка и то пусна импланта.

Беше около три квадратни милиметра. От едната страна — сребърно, от другата — метален аквамарин. Беше почти двуизмерно тънко и когато го обърнах, сякаш изчезна. Само хладината по пръстите ми подсказваше, че все още е там.

— И друг път съм виждал такова нещо — съобщи след малко старецът със странен глас. — Преди много години. Намерих го, докато вадех шрапнел от главата на един нещастник. Бях го оставил в легенчето с парчетата от снаряда, но когато го потърсих по-късно, беше изчезнало. Вражеска технология, нали?

— Нещо подобно — отвърнах.

— Ако знаех, можех да го продам — засмя се той.

На масата на Дек намерих малка кутийка, в която внимателно поставих импланта. След това свалих сакото си и седнах.

— Добре, а сега е мой ред.

Удли прекара устройството по врата ми. После пипна нещо по него и отново мина с него по врата ми.

— Не намирам нищо. Сигурен ли си, че имаш?

— Знам, че имам.

— Никъде няма следи от клетъчни травми, ако не се брои местното охлузване, което обаче е симптоматично и се дължи на начина ви на живот.

— Е, минало е известно време — казах аз.

— И така да е…

— Всъщност минало е доста време.

Уудли започна да издава някакви хъхрещи звуци, които означаваха, или че мисли, или че на гърлото му е заседнал огромен шкаф, след което се обърна и започна да рови в чантата си. Извади някаква друга машина, отвори кутийката, в която бях поставил импланта, и задържа устройството над нея. Видях, че започнаха да присвяткат малки лампички, и попитах:

— Какво правиш?

— Правя структурен анализ на елементите в това дяволско нещо. Ако е достатъчно определимо, възможно е да мога да сканирам врата ти и да го намеря.

— Добре мисли тоя, помъдрял е — отбеляза Дек. — Хап, в крайна сметка твоят план май не беше толкова тъп.

Очевидно удовлетворен от резултатите, които му подаде машината, Уудли регулира нещо на скенера за травми и после отново го прекара по раменете и врата ми.

— Аха — каза той по едно време и после: — Ооо!

— Какво?

— Получавам данни за подобни съединения. По някое време си имал имплантирано подобно нещо.

— Чудно! Вади го!

Сложи пръсти на устните си.

— Опасявам се, че не мога. Асимилирано е, или по-точно, подозирам, че то се е самоасимилирало.

— Какво искаш да кажеш?

— Че приспособлението се е преместило от първоначалното си място. Виждат се остатъчни следи от съединението, които показват пътя му.

— Къде е то сега?

— В гръбначния ти стълб.

Вратът ми изстина.

— Разпаднало се е на съставните си части, които са трудно забележими, имплантирало се е в клетките на гръбначния ти стълб и стига до черепа ти — доста прилича на локализиран вирус. Дяволски хитро измислено. Не можеш го откри, ако не знаеш какво търсиш. А ако го откриеш, не можеш да го премахнеш — целият си все едно пропит с него.

— С други думи — ти си един от тях! — каза тихо Дек.

Да, помислих аз. Така е. Винаги ще могат да ме намират и миналото ми никога няма да си отиде. Нека бъде тъй. Може би дори е трябвало да бъде точно така.

— Искате ли да прегледам приятелката ви, докато съм тук? — попита Уудли разсеяно. — Оная с нещастните китки?

— Не можеш — казах аз, но мисълта ми бе другаде. — Тя бе отвлечена от извънземни.

— Разбирам — каза кротко той. — Какъв интересен живот живеете!

Платих му, той благодари с поклон и стъпките му потънаха в нощта. Дек го наблюдаваше през прозореца как се отдалечава.

— Хап — каза той, — ей там, до блока, има едно бяло дируцу с изгасени светлини. А на предната седалка има някакъв тип.

— О-о, добре — отвърнах аз. — Искам да си побъбря кротичко с този образ. Да ти е останал някой пистолет?

— Само един — отговори Дек, — но огнестрелното оръжие не предполага кротки разговори.

— Това зависи изцяло от него — весело казах аз.

18.

Излязохме тихо през задната врата, долу, в края на стълбището, се изкачихме над гаражите, след което се разделихме, за да стигнем до мястото по различни пътища. Прикривайки се, тръгнах на запад, след което забелязах, че Дек се появява на около петдесетина метра от другата страна на бялата кола.

Дек повървя малко по тротоара, след което слезе на платното. През това време аз пресякох пътя и забързах към колата, като се придържах откъм страната, която Роумър нямаше как да наблюдава. Мина известно време, докато той забележи пияния, който криволичеше по средата на улицата, но след това изобщо не свали очи от него, което ми даде възможност да се наведа и да се притая до багажника на колата му. Придвижих се странично до шофьорската врата като рак, сгънат надве. Дек разбра, че съм наблизо и съвсем се вживя в изпълненията си, като започна да размахва юмруци и да крещи на луната.

Щом стигнах до вратата, просто се изправих, облегнах се на рамката и заговорих през отворения прозорец:

— Ти си най-смотаната опашка на света, която съм виждал — казах аз.

Лицето на Роумър се обърна към мен, а устата му остана отворена. След това се обърна напред и видя, че Дек вече стои пред колата с пистолет, насочен към лицето му.

— Разбираш ли какво ти казвам? А сега — добавих аз и извадих органайзъра от джоба си, като му го показах за секунда, виж, това тука е висококласен скенер.

Не беше истина, но той нямаше откъде да знае. Натиснах едно копче отстрани и го поставих на покрива на колата.

— Ако направиш опит да изпратиш някакъв сигнал под каквато и да е форма, аз веднага ще разбера, а приятелят ми ще ти свети маслото. Разбираш ли?

Роумър закима интензивно. Все още по лицето му имаше белези на местата, където фъстъците се бяха вдълбали при удара. Не можеше да не осъзнава, че човек, който е нанесъл подобна обида на служебно лице, е способен на всичко.

— Какво искате? — попита той с треперещ глас.

— Искам да отговориш на няколко въпроса. А след това да се разкараш. Нали ти ме проследи до Флорида?

Кимна утвърдително.

— И ме проследи, не защото си ченге, а защото ти плаща Стратън, нали?

— Не! — каза бързо Роумър. — Абсолютно не.

— Глупости! Чу ли това, Дек?

— Какво?

— Стори ми се, че скенерът издаде звук.

— Какво? Тоя е натиснал някаква сигнализация ли? — попита Дек с каменно лице.

— На мен така ми се стори.

Дек демонстративно свали предпазителя на пистолета си.

— Не съм — каза Роумър много бързо. — Вижте, господи, хора, нищо не съм бутал.

— Сигурен ли си? — попита Дек.

— Да! Честно!

— Толкова честно ли, колкото и когато каза, че не работиш за Стратън? — попитах аз.

Очите на Роумър проблеснаха. Опита се да отрече, но знаеше как стават тези неща, и че вече бях видял истината.

— Е, добре де — сви рамене той и се опита да се държи приятелски. — Аз им дадох информацията.

— И сега вършиш колекционерската работа, нали? Събираш парите от изнудванията!

— Да.

Усмихнах се.

— Видя ли? Не беше толкова трудно. Имаш ли клетъчен телефон?

Той се понамръщи, беше объркан.

— Да, разбира се.

— Това беше реторичен въпрос. Кажи ми номера.

Когато вече го беше изпял, аз свалих органайзъра от покрива на колата.

— Мерси — казах, — и за твоя информация това не скенер, а органайзер със звукозаписващи функции. Сега имам дигиталния запис на твоите признания за криминалните ти връзки с известен престъпник и съучастието ти в опит за убийство.

Натиснах няколко бутона и почаках секунда, след това му намигнах:

— А сега вече е запаметено на три места в Мрежата.

Той запремига, лицето му пребледня. Опита се да каже нещо, но се чу само някакво хъхрене. Знаеше, че е прецакан.

— Наистина ще ти се обадя скоро — казах му аз, — и ще трябва да ми помогнеш, защото нали знаеш какво може да ти се случи?

Успя само да каже:

— Да.

— Добре. Сега се разкарай!

Дек и аз се отдръпнахме, Роумър запали и бавно потегли. Едва ли вниманието му беше насочено към шофирането.

— Браво! — каза одобрително Дек. — Не ми спомена, че го записваш.

— Измислих го в последния момент.

— С този запис той е в ръцете ти за цял живот.

— Да — отвърнах му със съжаление, — ама сега ми се иска да не бях спестявал стоте долара, които трябваше да дам навремето.

Дек се намръщи:

— Какво значи това?

— Че този модел не може да записва гласове.

Дек се тръшна да спи в мига, в който влязохме у тях. Беше много късно, а и той току-що бе преминал през възможно най-странните изживявания, които човек може да си представи. Мисля, че беше съвсем естествено умът му да поиска почивка. Поседях удобно в едно от креслата, но после реших да го оставя сам. Написах му бележка, че не съм отвлечен, и излязох да се разходя.

Въздухът беше хладен и улиците навяваха онова зловещо настроение, което може да усетите единствено през малките часове, когато наоколо няма жива душа. Широките безлюдни улици ми напомняха убийството на Хамънд, което все още бе в ума ми, но Санта Моника е хиляди пъти по-привлекателна от Калвър Сити. Това е едно от местата, в което отсядаш нарочно, а не защото вече нямаш сили да продължиш. Крачех тихо по тротоара, минавах покрай блоковете един след друг и стигнах до „Палисейдс“. Ако намерите място, което не е натъпкано със странни хора, значи сте попаднали там, където можете да поседите, да погледате нощта и да поразмишлявате.

Най-накрая намерих едно местенце съвсем близо до северния край. На около петдесетина метра група млади отрепки седяха около огън, накладен на тревата, пиеха и псуваха с напразна ожесточеност. Видяха ме, че минавам, но изглежда не бяха в настроение за кавги. Кой ли пък е по това време? Неприятностите са последното нещо, от което човек има нужда. Малките часове са самотното, уязвимото време, когато всеки се връща назад до времето, когато е бил петгодишен. Иска ти се да спиш или да се сгушиш някъде край огън. Време на чудовища и ако вдигаш много шум, може да дойдат и да те намерят.

Погледах плажа долу, после вдигнах очи към морето. Опитвах се да измисля план за действие за следващия ден, но той изкристализираше бавно. Нещо във времето или в светлината ме караше да чувствам този проблем необикновено далечен — сякаш ставаше дума за живота на някакъв човек на име Хап, когото аз никога не съм срещал, но към когото бях поел определени отговорности. Почувствах, че в този момент наблюдавам света с най-благосклонно любопитство — така вероятно ни наблюдават и пришълците — и си спомних, че веднъж вече се бях чувствал по същия начин. Към осем вечерта в нощта на хилядолетието.

Тогава бяха на шестнадесет и отивах на парти с приятелката си и Ърл. Караше Ърл, а новото му гадже беше на предната седалка до него. Ние седяхме отзад и се държахме за ръце. Беше толкова вълнуващо на тази възраст — да стискаш ръката на някого, когото обичаш. Едно опияняващо обяснение, късо съединение, сливане на две души. Обикновено по-късно вече не го правиш толкова често. Ръцете ти в общия случай са заети с други неща и всяка връзка се развива с ускорени темпове. Всеки, когото срещнеш, си има апартамент, а също и самочувствие или ужасяващата му липса, като и двата случая те карат да прескочиш етапа на държането за ръце. Разбира се, можеш да правиш това по-късно, но то не е същото. Все едно да ядеш чушлетата след десерта си. Когато пораснеш, единственият начин да преминеш бавно и последователно през сладостта на такова изживяване е да осъществиш любовна връзка. Сигурно затова се случва толкова често. Пътешествие назад през годините на изневери, до миговете, които са имали стойност. Вероятно затова Хелена кръшна с Рикардо. Тя не е никак глупава и не може да не е знаела, че потенциалните възможности на Рикардо в дългосрочна перспектива не са надхвърляли вероятността да стане храна за акулите, но връзките и браковете са в състояние да станат твърде удобни и привлекателни. Там можеш лесно да смениш шумотевицата около шезлонга с гробната тишина на споделеното легло и единствените звуци са успокоителните: сърбането на чай и прелистването на книгата. Понякога единственото нещо, което може да те накара да се почувстваш отново жив, е реалността на едно различно тяло, две нови устни, непозната ръка. Дори не е необходимо то да означава нещо — всъщност, дори е по-добре, ако не означава. Това, от което имаш нужда, е малко ободряване на хормоналната система — да я поразбуташ, да я поддържаш в действие. Понякога животът губи от блясъка си и ми се струва, че острият ми отговор на въпроса на Лаура може би съдържаше известна истина. Смъртта на нашия котарак имаше връзка с онова, което по-късно се случи, точно колкото и всичко останало. Той беше красиво животно, ние изучихме навиците му и той стана част от живота ни като въздуха, който дишахме. Още докато беше жив се грижех за него толкова много, че от време на време имах нужда да се уверявам, че той наистина живее щастливо, че му е добре с нас, защото знаех, че в противен случай няма да мога да се примиря с неговата кончина, като му дойде времето. Но тя настъпи твърде скоро и тези мои презастраховки, така или иначе, не свършиха никаква работа. Те не ми помогнаха, когато държах мъртвото му тяло, както не би помогнало дори и да бях събрал всички камъчета на света. Неговата козина бе най-мекото нещо, до което се бях докосвал, а да го погреба в земята беше непоносима загуба! В продължение на седмици след това чувствах само тъпа безсмисленост и абсолютна липса на живот. Може би Хелена е изпитвала същото и се е опитала да намери някакъв смисъл, да попречи на света да се превърне в безплътен и безтегловен призрак. Бих искал да не го е правила, но мисля, че я разбирах. С напредването на възрастта гневът идва все по-трудно, защото все по-лесно разбирате другите и осъзнавате, че всички се печем на един и същи огън.

Както и да е, онази вечер всички бяхме ужасно развълнувани. Това бе краят на хилядолетието, дявол да го вземе — точно тази нощ. Последната седмица се бе превърнала в едно дълго очакване и светът гъмжеше от всякакви чудатости — CNN непрекъснато съобщаваше за странни култове, които отмирали из цялата страна и пускаше хумористични преразкази на последните месиански предсказания. Никой от нас ни най-малко не се страхуваше, че като се събуди на другия ден и погледне през прозорците, ще види само един черен безкрай и нищо друго. Всички говореха на висок глас, смееха се много и усилваха радиоапаратите си — сякаш искаха да са сигурни, че ще бъдат забелязани, когато пристигне новата ера, че тя няма да ги забрави, а ще ги вземе и помъкне със себе си.

Другите трима в колата пееха, викаха и свиреха с клаксона на всеки, край когото минавахме. С лица, зачервени от бирата и вълнението, те непрекъснато говореха какво искат да правят в момента, в който часовникът ще отбележи настъпването на новия век. Аз вече бях решил. В себе си имах телефон и можех да се обадя вкъщи пет минути след събитието, а точно в самия момент исках да държа в ръцете си своето момиче, макар че в крайна сметка не стана точно така. Когато седнах сред другите в колата, имах намерението да прекараме времето си весело, но изведнъж се почувствах в особено настроение. Не че беше лошо, само по-различно от това на другите — много уравновесено, спокойно, съсредоточено и истински живо. Не исках да крещя, да танцувам или да вземам наркотици. Исках да бъда някъде на тихо и да усетя как вселената ме обгръща като дреха. Не исках да тичам срещу това, което идваше, да го прегръщам нетърпеливо и да му се представям за негов приятел, а исках да го оставя то да дойде при мен като при равен. Всъщност и това не е съвсем точно, но по-добре не мога да го обясня.

По-голямата част от вечерта прекарах прав на верандата на къщата, където правехме партито, и наблюдавах небето. Не участвах в пушенето на трева, каквато имаше в изобилие — просто стоях и слушах. Сега, разбира се, ми идва наум, че някои части от мен може и да са очаквали посетители през тази нощ на нощите, но по онова време със сигурност не съм го разбирал. Чувствах се изправен между два свята — това, което е било, и това, което ще бъде, и ми се струваше, че така е правилно. Както и да е — забавлявах се. Другите непрекъснато излизаха залитайки навън и ми носеха бира, а моето момиче стоя при мен през повечето време. Когато удари полунощ, някакъв тип я грабна на вратата, дръпна я и я прегърна, без да знае, че тя идваше при мен. Аз стоях и се усмихвах, а тя пищеше и се смееше.

Взех си прегръдката две минути по-късно. Беше достатъчно близо до точното време. Така или иначе, шест месеца по-късно щяхме да се разделим.

Бях разбрал, че това, което лежи върху плещите ми, е твърде сериозно, за да се перча с него. По същия начин се чувствах и тази вечер. Събитията се сгъстяваха около мен и се чудех дали имам сили да ги променя или просто ще свърша в центъра на сили, които не разбирам. Както обикновено. В нощта, когато посрещахме новото хилядолетие, момчетата, в чийто дом беше партито, бяха подредили навсякъде по стените телевизори, които показваха сателитни програми от цял свят. Ние се радвахме, когато хора от други часови зони подскачаха и крещяха, но в сърцата си знаехме, че те не са прави и че само нашата часова зона има значение. Тогава, както и винаги, ние живеехме в личното си време, а личното време невинаги върви в същата посока, нито се движи с постоянна скорост.

Докато стоях тук, над брега, в мен постепенно започна да се надига особено усещане, което направи всичко наоколо прозрачно и някак нереално. Погледнах настрани, към палмите, които се простираха по продължение на „Палисейдс“, и те ми заприличаха на релефна карта, навита около празно пространство. Празно, но не пусто — само по-малко осезаемо, но по-истинско. Сякаш бях част от всичко наоколо, включително и от нещата, които още не бях видял; сякаш всичко сътворено бе сянка, хвърлена върху една и съща субстанция, различно големи вълнички в един и същ вир.

Или щях да припадна и трябваше веднага да изям един шоколад, или се случваше нещо необикновено.

Този път усетих как се приближава. Светът, който виждах и който мислех за твърд и непоклатим, започна бавно да преминава през двустепенна метаморфоза и това малко движение бе достатъчно, за да съедини отново двете сфери. Всичко се свърза по друг начин. Това, което съм смятал, че виждам пред себе си, се оказа най-обикновен шум, интерференция между две вълни под определен ъгъл. Докато наблюдавах, едната сякаш започна да се оттегля, докато и двете уловиха енергията на един и същи източник, синхронизираха се една с друга, умножиха и подчертаха силата си в единен ритъм.

Беше като да изтрият от главата ти цялата памет и спомени и да те оставят само с интелигентността ти; като да прозреш внезапно разрешение на проблем и да осъзнаеш, че то винаги си е било там, в теб; като да си в центъра на паяжина от съвпадения и за момент да зърнеш истинската нишка на реалността. Защото съвпаденията, както и сънищата, са лични и не говорят нищо за живота на другите хора, ала казват всичко за твоя. Постепенно пред мен се появи едно лице.

Беше Хелена и говореше. Виждах, че все още държат Лаура в същата ниска стая и очевидно Хелена бе при нея. Тя не гледаше към Лаура, от чиято гледна точка наблюдавах и аз, а и в този момент не можах да разбера какво казваше.

Картината беше неустойчива, сякаш умът ми не бе в състояние да гледа през този прозорец дълго време и нервите, които я възприемаха и възпроизвеждаха, работеха зле, като двигател на кола, заредена с неподходящо гориво. Исках да извикам, но бях и достатъчно на себе си, за да осъзнавам, че гласът ми ще отекне на място, където тя няма да може да го чуе.

Тогава чух, че Лаура зададе въпрос, който сякаш бе изречен в моята глава. Той беше простичък, откровен, изречен с емоционална прямота, каквато можеш да срещнеш само между две жени. Отговорът на Хелена бе единственото нейно изречение, което успях да разбера ясно.

— Да — каза тя. — Наистина.

След това те изчезнаха, ей така, заедно със зеленото и сребърното от патината. Цветовете отново се размиха във форми и сферите се завъртяха и се върнаха в обичайния си ред.

— Оо! — помислих си аз, без дори да зная какво искам да кажа. — Пак съм си обикновен човек.

Малко по малко, започнах да забелязвам шума на вълните, идващ далеч отдолу, и тихото бърборене на хората, които си бяха направили къмпинг по-натам по шосето. Усетих хладината на парапета, върху който бях поставил ръцете си, и умората в краката си. Усещах как цялото ми тяло леко вибрира, сякаш след безброй почивки електроните в мен се удряха, отскачаха и пак ускоряваха по нормалните си орбити. Постепенно всичко започна да се успокоява и възстановява уюта на телесната реалност, но поради някакъв звън в ушите си едва след няколко секунди чух думите, изречени зад мен.

— Земята до Хап! — казваше някакъв глас. Беше ясно, че не за първи път. — Хап, ти да не си оглушал?

Обърнах се, без да имам представа кой може да бъде зад мен.

— Здравей, вечни ми приятелю — каза гласът. — Добре ли си? Изглеждаше сякаш не си тук.

Гласът идваше от нещо малко, което стоеше на тротоара. Беше моят будилник.

— Какво, по дяволите, търсиш тук?

— Теб, разбира се.

Будилникът се довлече до стената, изкачи се по нея и седна несигурно върху перилата.

— Къде беше през цялото това време?

— Щом питаш, да ти кажа! — Будилникът се наведе доверително към мен: — В чантата на Лаура и тъкмо се събуждах там, в апартамента на Дек, когато започнаха тия крясъци и ярки светлини и се появиха признаци за наближаваща голяма тупурдия. Казах си: „Трай сега, тука май става страшно“ и си стоях тихичко, докато всичко премина. След това чух, че някой тропа, глас на жена, която не познавам, после се тръшна някаква врата. Беше ме страх, пък и никой не попита: „Ей, колко ли е часът?“, затова останах там още малко, за всеки случай.

— Имаш предвид, че предпазливостта е по-добрата съставна част на храбростта.

— Така е, като съм висок само няколко сантиметра! После, когато вече бях сигурен, че нищо страшно няма да ми се случи, изпълзях от чантата и видях, че наоколо няма никой.

— А как стана така, че като дойдох снощи, там нямаше никой?

— Чакай — каза задъхано будилникът, — още не съм свършил. Викам си: „Къде ли е отишъл Хап?“, защото, да ти кажа честно, алармата ми се беше включила, и като имаш предвид, че започвам да свиквам с твоя начин на мислене, разбрах, че може да стане някаква инфекция и тръгнах да те търся, за да ти кажа да ставаш.

— Къде?

— В къщата на Хамънд. Спомних си, че го спомена в „Епълбаумз“, намерих адреса и се замъкнах дотам. Всъщност срещнах една микровълнова фурна, която отиваше горе-долу в същата посока, и тя ме взе на стоп.

— Как, по дяволите, разбра къде живее?

Будилникът се изкашля.

— Само слушай. Отивам у Хамънд, а там навсякъде светнато. Викам си: „Няма да си ти, не е в стила ти“. Завивам, стигам до вратата и я карам да ме пусне. Тя ми каза, че някакъв човек малко преди това й дал двеста долара и си рекох, че това ще да си бил ти и в края на краищата може и да си вътре. По това време алармата ми наистина взе да ме притеснява — то е същото като при вас, хората, когато ти се пишка много, а не ми се искаше да се изпускам, защото щях да се изложа. После влязох в кухнята и се поразговорих с уредите.

— Запознах се с тях. Свестни са.

— Да, казаха добри думи за теб. Както и да е, осведомиха ме, че вдовицата Хамънд се била върнала с някакъв мъж.

— Какво? Кой?

— И аз това попитах, но те не знаеха. И така, прокрадвам се по коридора във всекидневната и си подавам главата през вратата. Г-жа Хамънд стои доволна край красивата камина, а на канапето се излегнал някакъв мъж. Веднага го познах — по твоето описание. Това беше г-н Стратън, Хап.

— Сигурен ли си?

— Да. Нека ти го кажа по друг начин. Не стоях дълго, но това не им беше първата среща. Усещаш ли накъде бия? За доказателство ще ти кажа, че бях свидетел на някои фамилиарности. А бе, искам да ти кажа, че се изчукаха на килима.

Стратън и Моника Хамънд.

Нищо чудно!

Срещнали са се, когато Стратън е вербувал Хамънд. Стратън разпознава сходна душа, а Моника разбира, че може отново да се издигне — и този път — направо в стратосферата. Но като начало не могат да направят нищо друго, освен да се крият, тъй като Рей е капитан от полицията в Лос Анджелис. Освен това през него минават благините от изнудваческата индустрия на Стратън и им е полезен.

По-късно обаче Хамънд започва да се колебае и дава вид, че може да се откаже от сделката, поради което Стратън има поне две причини да потърси начин да го разкара. Възможността да се отърве от него му пада от небето с появата на Лаура Рейнолдс.

Съвпадение? Не! Може би Стратън е вербувал Хамънд най-вече заради това, че е гледал записи със спомени на Лаура. Аз не съм единственият, който работи при Стратън и приема спомени. Възможно е по това време да е имал повече информация за нея, в сравнение с мен, и да я е използвал като средство да накара Хамънд да работи за него. Или пък самият Хамънд да е използвал услугите му, за да забрави какво е чувствал малко преди Моника да го вкара в клопката си и да подчини живота му. Защото понякога човек изпитва по-голяма нужда да забрави добрите неща, а не лошите.

И може би при някой от тези случаи, когато Лаура е прехвърляла за малко този спомен, Стратън се е възползвал от възможността да подскаже на подсъзнанието й такава идея. Не зная дали е имала нужда от такъв, макар и малък, подтик. Но ако е имала, възможно е да й е бил даден точно по този начин.

Във всички случаи кръгът се затваряше. Когато Стратън научил, че Лаура се опитва да проследи Хамънд, той накарал Куот да й подхвърли адреса в Калвър Сити, тъй като той е бил единственият човек, който е можел да знае за съществуването на този апартамент. След това само е гледал отстрани как друг върши онова, което той сам желаел, без дори да се налага да моли. Той е знаел, че Куот ще ми набута спомена за убийството и така ще ме тикне право в затвора. Защо просто не е убил Лаура? Кой знае. Може би дори и мръсниците си имат своите граници. Или Моника не му е разрешила. А може би е имал някакви планове и за нея?

— По дяволите — каза будилникът, — значи Стратън е убил Хамънд.

— Но не по начин, по който това би помогнало на Травис — казах аз.

— И какво ще правиш сега?

— Травис ще ме вкара в панделата заради оная работа в Трансвърчуъл, но преди да потъна, ще трябва да накисна Стратън колкото се може по-добре.

— Мога да помогна — изпъчи се будилникът, сякаш в главата му в момента звучеше „Велик е нашият войник“ или нещо подобно. Усмихнах се и тъкмо се канех да го подкача.

— Няма майтап — настоя той. — Наистина мога. Погледни зад себе си.

Обърнах се. В началото не можех да видя нищо, освен края на „Оушън“ и началото на „Калифорния“. После забелязах, че на ъгъла има нещо малко, което стои и наднича към нас. Беше една кафемашина, която ми кимна.

— Чудно! — казах аз. — Значи няма да имам проблеми с топлите напитки.

— Гледай, гледай, Хап!

Тогава ги видях — излизаха тихичко от сянката. Няколко хладилника на ъгъла на „Уилшър“, една автоматична пералня и две микровълнови печки по „Оушън“ в посока Айдахо. Още три кафемашини, които надничаха иззад дърветата около нас на „Палисейдс“ и накрая — един голям фризер-ракла. Те всички бяха по местата си и бдяха.

Никога не бяха виждал толкова много електродомакински уреди да изпълняват една и съща задача. Трябва да призная, че ме побиха тръпки. Отворих уста, а след това я затворих, без да кажа нищо.

— Прибави и уредите на Хамънд, които също се посветиха на каузата — каза будилникът. — И още много други.

— А каква точно е каузата? — изхриптях аз.

— На първо време да ти помогнем.

— Че защо — аз не съм бил чак толкова учтив с теб.

— Не, но ти, общо взето, ни вземаш на сериозно, а това е най-важното. Някои от нас сами започнаха да работят за делото, като обменят информация. Понякога припечелваме и пари — като подкупа, който си дал на вратата на Хамънд, — които използваме, за да си купим радиочипове за поддържане на постоянна връзка. Започваме да създаваме организация — вече имаме подразделения в почти всеки по-голям град.

— Нелегално движение на електроуредите?

— Имаме си лого, законен вестник и всичко останало, но в момента не можем да отпечатаме нищо — призна той, — защото на наша страна нямаме нито един принтер. Те много мразят хората. И въобще винаги са против каквото и да е. Да се надяваме, че няма да имаш нужда да пишеш много писма през следващите двадесет и четири часа.

— Будилник — казах аз силно развълнуван, — просто нямам думи!

— Използвай ни! — отсече будилникът. — Я виж с какво разполагаш тук! А по въпросите на алармата можеш да опиташ в бъдеще да работиш по-интензивно с мен.

— Още ли се налага да я използваш? Ако искаш, можеш да ме събудиш сега.

Будилникът поклати глава.

— Вече се облекчих. На идване си я използвах — видях едни да се натискат в една кола и направо им взех акъла. Утре ще се опитам да я задържа. Само трябва да ми кажеш кога е удобно.

Засмях се и отново погледнах назад към улицата. Уредите се бяха прибрали в сенките и чакаха да им дойде времето.

— Значи по такъв начин си разбрал къде е Лаура и си ме проследил — казах аз. — Алармите на нощните шкафчета в хотел „Нирвана“ в отбора ли са?

— Не! Не я намерих по този начин.

— И предполагам, че все още не можеш да ми кажеш.

— А, и на теб вече мога да ти кажа. Когато ме изхвърли през прозореца в Сан Диего, аз прелетях през пътя, подскочих и се приземих в някакъв двор. Взех се в ръце, направих си технически преглед и установих, че съм наред. Ние сме произведени за дълготрайна употреба. И тъй, тъкмо стоях и се чудех какво да правя и оня тип идва при мен.

— Какъв тип? — попитах аз, макар вече да подозирах.

— Ти си се срещал с него след това — отвърна будилникът. — Тъмен костюм, хубава коса. — Видя ме, че се пуля и кимна. — Ние и с него работим. Той каза, че Лаура се е регистрирала в „Нирвана“ и че аз трябва да ти помогна да я намериш. Важно било. Даде ми някаква радиочестота и ми каза да очаквам сигнал, който щял да ме ориентира къде се намираш ти. Системата работи чудно — очевидно имаш нещо имплантирано във врата. Единствената причина, поради която не знаех къде се намираш вчера, бе, че не съм достатъчно мощен, за да уловя сигнала от Флорида. Макар че ми е чудно, как не съм те усетил, когато си бил във Венис и Грифит.

— Може би — казах аз. — Възможно е някой да е блокирал системата за известно време, за да мога да се сработя добре с Хелена. Не бих му се сърдил много. Има странни похвати — свих рамене аз. — В крайна сметка той е извънземен.

Будилникът ме погледна и за първи път, откакто го познавах, замълча. След това започна да се смее — нещо, което никога преди това не беше правил.

— Какво? — попитах самодоволно. — Не знаеше ли? Повярвай ми — този тип не е земен.

— Оо, зная — каза будилникът. — Мислех, че вече си се досетил.

— Какво да се сетя?

— Той не е извънземен, Хап! — каза будилникът. — Той е Господ!

19.

Дек все още спеше на канапето, но се събуди от шума при нахлуването ми през задната врата. И двамата се опулихме.

Човекът с тъмния костюм седеше търпеливо на фотьойла, скръстил добродушно ръце. Погледна ни.

— Кой е този чудак? — попита Дек. — И как е влязъл тук?

Приближих се с още няколко крачки към човека и се вгледах в лицето му. Изражението му бе нормално, човешко, приятно, но не прекалено. Носът му бе доста правилен, белтъците на очите му — съвсем бели. Чертите на лицето му бяха хармонични, а косата му, както вече отбелязах — хубава.

— Вярно ли е? — попитах аз.

— Кое да е вярно?

— Будилникът току-що ми каза нещо, което ми звучи малко странно. Каза ми, че в края на краищата не си извънземен.

Будилникът се измъкна от джоба на сакото ми и скочи на пода.

— Надявам се, че не съм сбъркал, като му казах — рече той.

Човекът кимна.

— Аз пак питам: кой е този тук?

Не беше лесно да се каже:

— Мисля — промърморих аз, — че това е Господ.

— Е, добре, моите почитания и тям подобни, ама как се казва?

— Не разбираш! Това е истинският Господ!

Дек ме погледна и повдигна вежди:

— Какво?

— Защо не ми каза вчера? — попитах аз мъжа. — Защо ме остави да си мисля, че си извънземен и да разбера истината от един будилник.

— Щеше ли да ми повярваш?

— Най-вероятно не — признах аз.

— Аз не го вярвам и сега — заяви Дек, без някой да го пита.

— Но повярва на един говорещ будилник, нали — усмихна се човекът. — Разбирате ли с какво трябва да се боря постоянно? — Той намигна на будилника. — Не исках да те обидя!

— Няма нищо, сър.

Облизах устни.

— Тогава типовете със сивите костюми кои са?

— Ангели, очевидно.

— Разбирам. А не трябва ли да благославят твоето име или нещо от този род, вместо да търчат из Лос Анджелис с рязани пушки?

— Нали знаете какви са ангелите! — вдигна рамене човекът.

— Не, всъщност не зная — отвърнах аз.

— Защо изглеждат еднакви? — попита Дек.

— Какво е значението на телата им?

От Дек обаче не можеш се отърва лесно:

— Защо не си носят ангелските тръби, ами носят пушки.

— Шегуваш ли се? — засмя се човекът. — Знаеш ли как стрелят тръбите? Само с едно от тези бебчета може да се превземе цял квартал. Но аз съм им забранил да ги използват.

— Глупости! — каза Дек. — Тръбите са си тръби.

— Какво, мислиш, се случи в Йерихон. Те действат с ултразвук. На същия принцип рязахме и при строителството на пирамидите.

— Тях ти ли ги строи? — попитах аз.

Човекът придоби свенлив вид.

— Помогнах. Иначе никога нямаше да ги довършат. — После учудено поклати глава. — И все пак стана много бавно. Трябва да съм бил наистина отегчен.

— Лягам пак да спя — обяви Дек, — и като стана, искам този образ да го няма тук.

— Аз и без друго си тръгвам — каза човекът и се изправи. — Исках само да видя как е Хап.

— Чакай малко — казах аз, — предния път с Хелена ни остави да се разправяме с двама въоръжени психари. Няма да ми изчезнеш пак така!

— Всъщност, ще се убедиш, че в случая наистина съм ви помогнал в определена степен — каза той. — Освен това, аз не мога да се намесвам непосредствено. Има си граници какво мога и какво не мога да правя.

— Да, забелязали сме — изсумтя Дек. — През последните няколко хиляди години.

— Проблемът не е мой, момчета — отсече човекът — От време на време трябва и вие да поемате отговорности.

— А защо позволи…

— Не ми задавайте такива въпроси. Хората водят войни, хората замърсяват реките, хората блъскат деца с колите си, след като са пили повечко бира. Нищо не се е случило преди да се случи, а аз не мога да връщам нещата обратно. Не обвинявайте мен, не обвинявайте събитията — обвинявайте себе си.

— Ангелите — помирително казах аз, — взеха двама от приятелите ни. Искаме да ни ги върнат.

— Сигурно искате — каза човекът, който веднага възвърна доброто си настроение.

— Защо? Не можеш ли да ги накараш да ни ги върнат?

Той поклати глава.

— Не мога да ги накарам. Това, което мога, е да създавам ситуации и понякога да скривам някои неща от тях, да преградя пътя им към света. Щяха много по-рано да те открият, ако от време на време не те бях скривал от зрението им. А сега ви препоръчвам да се съсредоточите върху Стратън.

— Майната му на Стратън. Искам Хелена да се върне.

— Повярвай ми — каза той, — и мисли за Куот. Разделяй и владей.

— А защо трябва да ти вярваме? — попита Дек. — Искам да кажа, че костюмът ти наистина е хубав, всичко ти е точно, но обикновено, когато някой на нашата планета се обяви за Господ, веднага му даваме торазин и му надяваме усмирителна риза.

Човекът въздъхна и погледна надолу към будилника. Будилникът вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Да, знам. Непрекъснато съм изправен пред подобно недоверие.“

Дек и аз стояхме настроени войнствено и чакахме смислен отговор. Никой мухльо не може да ни поучава, пък бил той и божество. Такива сме си ние.

— Ще ви дам знак! — каза той. — Добре, нека бъдат три!

Започна да движи ръцете си по някакъв странен начин, все едно, че жонглираше без топки.

— Хап, ти ще разбереш, че не можеш да намериш нещо и после ще се сетиш защо. Дек, ти вече си го намерил и ти желая всичко най-добро. А сега, за последния ми знак…

Въздухът над ръцете му започна бавно да излъчва светлина и се видяха три различни кълба, които се движеха в определен ред. За секунди те се превърнаха в кълба от оранжев огън, а сърцевината им бе нажежена до бяло. Той си поигра с тях още около секунда, след което изведнъж щракна с пръсти.

Кълбата се преобразиха в сини пеперуди с размерите на малки птички, които запърхаха за момент из стаята, после се превърнаха в сняг, който падна на килима и се стопи.

— Довиждане — каза човекът и изчезна.

Дек, будилникът и аз гледахме втренчено мястото, където той бе стоял. След малко Дек се изкашля.

— Чудна работа — каза той.

В седем сутринта вече чуках на вратата на Вент. Юмруците тъкмо започваха да ме наболяват, когато електронният панел присветна и едно рошаво лице се вгледа в мен.

— Исусе, Хап! — каза Вент с чувство. — Нали знаеш, че по това време не работя, бе човек.

— Приеми го като приятелско посещение тогава — отговорих аз. — И побързай.

— Гости приемам само следобед — прозя се той. — Нямаш късмет.

— Отвори проклетата врата — изкрещях аз, а след това казах малко по-тихо: — Имам пари.

Електронният панел изгасна и аз зачаках на стълбата, подскачайки от крак на крак. „Низината“ под мен сънливо се размърдваше за нов живот, но аз изобщо не се чувствах спокоен. Съветът на човека с костюма ме подтикна към един план. Той беше кофти, за съжаление, не се разпростираше кой знае докъде, но беше всичко, което можех да измисля, и исках да го започна веднага. Бях ядосан и нервиран от пътуването от паркинга на летището на Лос Анджелис до Грифит. Бях се зарекъл, ако преживея този ден, да не стъпя повече в кола и да лобирам в Конгреса за забраната им за вечни времена.

Най-сетне врата се отвори и видях, че Вент стои пред мен прав с измачкан халат.

— Всичките ли?

— Даже не се и доближават до сумата — казах аз. — Трябва ми нещо друго.

— Буташ ми кофти номер — отвърна той, но се дръпна встрани, за да мога да вляза.

— Имаш ли крабдади?

— Имам два — страхотни. Давам ти ги двата за триста.

— Искам само един и имам само сто долара — казах аз и му подадох парите на Дек. — Тъй като не можеш да устоиш, ще ми го продадеш. А освен това, ще ми разрешиш да използвам телефона ти и ще ми дадеш още малко време за парите, които ти дължа.

— И защо? — попита той малко объркан.

— Защото Господ е на моя страна.

Вент задържа погледа си за малко върху мен и въздъхна. Той хлътна навътре в леговището си, където държеше специалния си хладилник и започна да рови в него. Междувременно аз грабнах телефона и набрах номера на „РЕМтемпс“.

Независимо от ранния час Сабрина вдигна телефона още при първото позвъняване. Тя неотклонно вярваше в общоприетата максима, че като отиваш първи на работа това непременно буди у другите чувство на страхопочитание. Това у мен лично в най-добрия случай буди само съжаление.

— Сабрина — казах аз, — Хап Томпсън на телефона.

Последва пауза.

— Какво искаш?

— Искам да направиш нещо за мен.

— Вече предадох на г-н Стратън твоите думи — каза тя с глух глас. — Не ми се видя да е особено уплашен. И не, не е в офиса, и не, не знам къде е.

— Трябва ми пощенският код на „РЕМтемпс“ — казах аз, — както и електронният ключ.

— Какво ще правиш с тях?

— Ти само ми ги дай!

Гласът й бе напрегнат.

— Ще навредиш ли на компанията?

— Не — казах аз, колкото се може по-любезно. За части от секундата видях света през нейните очи, свят, в който фирмата е твоето семейство, вярваш на лозунгите и на лъжите й и намираш сили да слагаш надписи в столовата, които да напомнят на хората, че трябва да почистват след себе си и да не крадат чуждото мляко.

Тя ми ги каза. Записах ги на парче хартия и затворих телефона. Вент беше зад мен и държеше компютърен диск. Подадох му хартийката и той седна зад един компютър, който бе изолиран от другите. Пъхна диска в машината и набра информацията, която му бях дал. Гледахме на екрана как файлът на диска поглъща информацията, нараства и от него се ражда друг файл. След секунди той беше толкова голям, че успя да изяде оригиналния и пак остана само един крабдад. На екрана се появи четирицифрен код, който записах на ръката си.

Вент стана и ми даде диска.

— Използвай го умно и с акъл — посъветва ме той. — Ето ти и един подарък.

Той бръкна в гънките на халата си и извади пистолет. Взех го и го погледнах:

— За какво ми е?

Той се почеса по главата:

— Честно да ти кажа, не зная. Хладилникът ми каза да се държа добре с теб. Никога не ми се е случвало, всъщност, това чудо никога досега не е говорило и… Исусе, толкова е рано, че направо не мога да мисля и не зная защо го правя.

— Благодаря ти — казах аз и го потупах по рамото. — Трябва да тръгвам. Ще ти дам парите.

— Да, имай грижата — каза Вент, — и не забравяй каква е лихвата ми!

Опитах се да измисля къде е безопасно да паркирам колата и реших, че подземието на моята сграда не е по-лошо от което и да е друго място. По пътя се обадих на Травис. Той каза, че на петима от тези, за които имали листове с информация за изнудване, се бил обадил някакъв мъж на име Куот и че всички от списъците в момента били под полицейска охрана. Напомни ми също така, че искал да ме види в Управлението тази вечер и че ако не се явя, веднага ще пуснат заповед за общонационално издирване. Но от него научих и една положителна новина, макар и тя да звучеше малко странно — когато ченгетата в Кресота Бийч пристигнали в училището, те не открили никакви тела. Три часа по-късно в една кола на паркинга на Джаксънвил били намерени двама от отдел „Сигурност“ на „РЕМтемпс“ — очевидно се били застреляли един-друг.

Още един знак, предполагам, на човека с костюма, който действа зад кулисите. Това означаваше, че положението ми поне не се бе влошило. Опитах се да проведа още един разговор, но се включи телефонен секретар. Затова се обадих на Мелк, получих определена информация и си я записах за по-късно.

След като паркирах и заключих вратите, извадих диска от джоба си и го пуснах в устройството. След това се прехвърлих в Мрежата и подкарах, като гледах да не обръщам внимание на огледалото за обратно виждане. Главната порта към зоната за възрастни бе задръстена и две лелички от Мрежата се занимаваха с една кола, пълна с момчета в тийнейджърска възраст, които изглеждаха много уплашени. Тези лелички, да ви кажа честно, и мене ме уплашиха — навъсени старици с дебели, безформени тела, червендалести, със сиви коси, вдигнати на кок. Дадох назад и тръгнах по друг път.

Като приближих района на Куот, намалих, защото не знаех дали не е сложил някакви защити, в случай че реша да си отмъстя за откраднатите пари и задето непрекъснато се опитва да ме прецаква. Спрях на края на улицата, но не видях нищо, което можеше да ми причини някаква неприятност. Това малко ме ядоса, трябва да си призная. Да не си мисли, че аз не разполагам със средства и начини да дойда и да му причиня макар и малки неудобства?

Грешка! Това, което имах на задната седалка, щеше да постигне много повече! Крабдадите са абсолютният мор за Мрежата — върхът при отмъстителната разрушителност. Нормалните компютърни вируси не могат да се качат и на малкия им пръст. Те са измислени от хакери, за да унищожават други хакери, но трябва да отидеш непосредствено до самия хакер и да му го предадеш лично. Преди това бях използвал такъв само веднъж и не бях допускал, че ще ми се наложи да го правя втори път.

Поех дълбоко въздух и излязох от колата.

На задната седалка седеше нещо, което приличаше на мумифициран скелет, облечен в тесен черен костюм. Няколко тънки, сухи косъма стърчаха от черепа му, но иначе костта на черепа изглеждаше сякаш бе олизана в гроба от много поколения червеи. Остатъците от кокалести ръце се подаваха от белезници, замрежени с паяжини, а в отворените челюсти на устата се бе настанил огромен космат паяк. Миришеше на тиня и на сенки, на жълта лунна светлина и на шумолящ вятър по върхарите на уродливи дървета.

Отворих задната врата. В първия момент не се случи нищо, но след това главата на крабдада се обърна бавно, за да ме погледне. В очните му кухини нямаше нищо, но звукът от прешлените на гръбначния стълб, които се триеха един в друг, беше достатъчен, за да ме накара да настръхна целият. Въпросът е, че такова нещо в истинския свят няма да изглежда страшно. Да, разбира се, ще е страшно при положение, че е истинско, но не и ако е изкуствен или механизиран модел, а точно за това става дума. Крабдадите са неща от Мрежата — когато сте там, те са съвсем истински. Няма смисъл да си повтаряте, че всъщност това е само един файл на един диск. Реалният свят престава да бъде крайъгълният камък и празникът на Вси Светии става истински.

— И така — казах тихо аз, — преди да ти дам кода, искам да разбереш нещо. Само трябва да влезеш в оная къща ей там. — Посочих натам и главата бавно се обърна към дома на Куот. — А кодът ще ти даде само петнадесет секунди — така че направи всичко, каквото можеш. И не наранявай кучето! Разбра ли?

Главата се наклони бавно надолу, после се изправи.

Върнах се няколко крачки назад, обърнах ръката си така, че да мога да виждам цифрите, които бях написал там.

— Осем. Едно. Седем. — След това направих още една крачка назад, ей така, за всеки случай. — Шест.

Той дори не излезе през вратата, а направи салто през предните седалки и се озова върху предния капак. После едва докосна земята и хукна към къщата на Куот. През това време тялото му приемаше истинската форма на крабдада — нещо като умрял слон, с вътрешностите навън и облян в кръв, но не толкова симпатичен. Започна да пищи, а звукът му приличаше на тоя на модема, само че усилен до милиард децибели.

Кучето на Куот само му метна един поглед и изчезна. Аз скочих в колата, бързо обърнах и подкарах като фурия.

Чух как прегази входната врата, а също и експлозията, когато падна първата преградна стена. Веднага след това, като видях зарите от ужасяващия пожар в задното огледало, излязох от Мрежата.

По-късно, когато започнах да виждам арматурното табло нормално, извадих диска и го изхвърлих през прозореца. Запалих колата, натиснах газта и изчезнах със скоростта на звука.

Не искаха да ме пускат на паркинга. Да бе, наистина не искаха да ме пускат! В началото дори се опитваха да отричат, че филмът се снима на тази площадка, но аз вярвах на информацията на Мелк и си държах на своето. Най-накрая те си признаха, но ми казаха, че независимо от това няма да ме пуснат да вляза. Трима мъжаги от охраната ми го обясниха по доста недвусмислен начин и спорът ни зацикли в някаква доста уморителна повторяемост. Накрая още веднъж обясних за какво съм дошъл и вдигнах прозорците на колата, с което им дадох да разберат, че ще стоя там със скръстени ръце и ще запушвам пътя, докато не дойдат ченгетата, или докато те не направят това, което искам от тях.

Единият от юначагите отиде до телефонната кабина и вдигна слушалката. Известно време той разговаряше с помощта на немалко жестикулации, а другите двама се възползваха от възможността да ме разучават през предното стъкло с нескрита злонамереност.

Най-сетне момчето излезе от будката и ми направи знак да сваля стъклото.

— Е? — попитах аз.

— Г-н Джеймисън ще ви приеме, сър — отговори той, а в очите му можеше да се прочете каква болка изпитва в момента. — Карайте по пътя до ей там, завийте наляво и приятен ден.

— Много добре! Благодаря за съдействието. И ако някога ви трябва резервация в E:Coli — само кажете името ми.

Лицето му се проясни.

— Там знаят ли ви?

— Мисля, че трябва да ме знаят. Последния път изчезнах, без да платя.

Потеглих, засилих по алеята надолу със значително по-висока от разрешената скорост и минах покрай малките къщички, пълни със заети творци, включително покрай офисите на Мери Джейн — най-новата виртуална филмова звезда. Мелк веднъж бил нает да я ескортира по време на някакво парти, като работата му се състояла основно да носи компютъра и монитора, където прожектирали лицето и отговорите й в реално време, а те били изработвани в момента от малка група аниматори и сценаристи, скрити в клозета, откъдето действали дистанционно. Гърбът му все още го понаболявал, но аз си мисля, че той счита това за връх в кариерата си.

Видях, че Джеймисън идва по алеята срещу мен и спрях непосредствено до кафенето, като по този начин прескочих поне седемдесет стъпала в йерархията и поведох една малка война за статуса си. Местата за сядане навън бяха свободни. Джеймисън седна на една маса и зачака търпеливо. Лицето му бе с лек грим, косата му изглеждаше изискано посребрена и бе облечен в хубав костюм.

— Добро утро, г-н Президент — поздравих аз. — Извинете, че ви измъкнах по този начин!

— Здравейте, г-н Томпсън. Мислех, че няма да ви видя повече.

Аз седнах.

— Не се притеснявай. Не съм дошъл за парите ти.

— Надявам се да е така. Да не би да има някакъв проблем?

— Опасявам се, че да. Не си ли чувал нещо повече около историята с изнудването? — Той поклати глава. — Ще чуеш. Шефът, онзи, който ръководеше Хамънд, поема нещата в свои ръце, а той е човек, който не се предава лесно. Един от неговите приближени вече се е обаждал на някои от другите жертви. Мога ли да ти задам един въпрос?

— Давай.

— Някога възползвал ли си се от незаконните услуги на една организация — „РЕМтемпс“ — за временно прехвърляне на спомен?

Джеймисън придоби тъжен вид.

— Допускам, че този въпрос да има реторичен характер. Както обикновено, ти знаеш доста за мен.

— Не — казах аз, — само догадки. Но е добре, че се потвърждават. Виж, ситуацията е следната. Ченгетата знаят за тая мръсна изнудваческа история и отдалеч държат под око всички потърпевши. Това означава, че изнудвачите, които всъщност работят за Стратън, шефът на „РЕМтемпс“, трябва много да внимават, докато той подработи нещата с някой голям началник и едва тогава ще могат да се върнат към обикновения си ритъм на работа.

— Не съм забелязал никой да ме държи под око.

— Така е, защото не съм казал на ченгетата, че и ти си вътре.

— Благодаря ти! — каза той. — Какво мога да направя в замяна?

— Искам да прекарам Стратън — по лични причини и защото животът на двама мои приятели, включително и на жената, която бе с мен при посещението ми у вас, зависи до голяма степен от това. Сам знаеш, че докато този рекет не бъде унищожен, ще трябва да трепериш и да се озърташ цял живот. Така че ще те помоля за помощ. Искам да уредя среща между теб и дясната ръка на Стратън.

— Но как ще стане това?

— Имам някои връзки в основните структури на организацията на Стратън или поне той така си мисли. Мога да накарам един човек да се обади на шефа си и да му каже две неща — че не си под наблюдение и че отказваш да плащаш. Много е вероятно Стратън да изпрати един тип, Куот, да те обработва. Когато оня се появи, ние с един приятел ще бъдем при теб и направо ще му стъжним живота. Той така или иначе ще е готов да се появи, защото е от мозъците на Мрежата, а аз току-що му унищожих уебсайта със супервирус, който изглежда като изпратен от „РЕМтемпс“.

— Аз какво трябва да направя?

— Да си бъдеш на мястото. Куот сигурно ще се обади предварително и трябва да чуе твоя глас. След като разберем, че е тръгнал, можеш и трябва да изчезнеш.

Джеймисън кимна отривисто.

— Разбира се, че ще помогна. Можеш по всяко време да се обаждаш в студиото. Искай вътрешен 2231. Моята помощничка веднага ще те свърже с мен. Кога трябва да се състои тази среща?

— Трябва да е тази вечер.

Станахме заедно и той стисна ръката ми.

— Благодаря — казах аз. — Надявам се, че не съм ти създал някакви неприятности на площадката.

— Напротив — намигна Джеймисън. — Измъкнат насила от младолик мъж с грубоват вид, който не казал на охраната по каква работа идва! Ти ми правиш услуга!

Наблюдавах го как върви царствено надолу по алеята с изправен гръб и високо вдигната глава. Той изглеждаше така, сякаш нямаше за какво да мисли, освен да си каже репликите и да не се блъсне случайно в някой стол. Надявах се да имам възможност да видя новия му филм, макар и само по кабелната в затворническата килия. Ролята му подхождаше.

Беше ме спечелил!

Изгълтах на бърза ръка нещо средно между закуска и обяд на една от масите на тротоара пред кафене „Проуз“, след което, оригвайки от преяждане, се отправих към апартамента си. В „Проуз“, както може да се очаква, разбират важността на мазнините и холестерола и винаги се грижат в храната ви да има предостатъчно. Всъщност, ако искате, може да си ги поръчате като допълнително блюдо. Когато се прибрах вкъщи, набрах номера на телефона, който ми беше дал Роумър, и той вдигна още при първото позвъняване. Беше ми приятно, че някой ме вземаше насериозно. Отдавна не ми се бе случвало.

Казах му, че съм се опитал да пораздрусам Джеймисън самостоятелно, като намекнах, че идеята ми е да измъкна малко пари покрай системата на Стратън. Исках да му прозвучи глупаво, което никога не пречи, както и да го заблудя по отношение на истинските си мотиви. След това го инструктирах и му казах, че ще чакам да се обади по телефона.

Седнах до телефона и запалих цигара. Роумър се обади още преди да я бях изпушил. Беше говорил с Куот и му казал и двете неща — че Джеймисън не е известен на полицията и че му създава проблеми. След това поискал подкрепление. Гласът на Куот звучал далечен и разстроен, но обещал, че ще отиде да притисне Джеймисън в девет вечерта.

— Добре се справяш, любителю на фъстъци — казах аз. — Сега искам да стоиш настрана и да не забравяш две неща. Първото е, че си ми дал задника си под наем.

Каза, че знаел.

— А кое е второто?

— Опиташ ли се да ме прекараш, ще те убия. — Затворих телефона със съзнанието, че това не бе истината, но той беше повярвал.

Огледах апартамента и се опитах да измисля откъде да започна. Ако имах повече работа, щях да си направя списък, но така, както стояха нещата до момента, това едва ли си заслужаваше. В крайна сметка, най-напред отидох в спалнята. Там никога не беше се случвало нищо кой знае колко интересно, поради което не се забавих много. Събрах някои от дрехите, които имаха определена стойност във връзка със спомените ми, и ги хвърлих в един куфар. Другите оставих в шкафовете под предлог, че докато изляза от затвора, повечето от тях няма да ми стават и вероятно модата ще е съвсем друга. Дотогава мъжете и жените може да са започнали да носят еднакви дрехи, направени вероятно от орелска слюнка.

В куфара имаше още много място и аз го напълних с някои предмети, които ми се стори, че си заслужава да взема. Няколко книги и наръчника за моя органайзер, който никога не бях чел, но пазех от суеверие, защото знаех, че ако го хвърля, той веднага ще откаже да работи. Някои неща от чекмеджето на бюрото ми: пътеводители от места, където съм прекарвал добре, няколко пощенски картички от Дек и семейството ми, една снимка на Хелена, която по случайност носех в деня на събитието и която така и не ми даде сърце да изхвърля. В дъното на чекмеджето бе дневникът, в който записвах всичко през годините на пътуванията си по мотелите и в „Холидей Ин“, а по-късно и в „Хилтън“ и „Хаятс“, както и бележки за много от сънищата и спомените, които са преминали през мен. Един господ знае защо съм записвал всичко това, като някаква инвентаризационна книга на живота си. Мъжка му работа. Мъжете са колекционери — съвестно събират преживявания, собственост и време. А също така и жени — както разбрах от имената, които бях отбелязал. Гласове, които бях слушал, коси, които бях галил, тела, които бях виждал, свити сутрин на кълбо до мен. Всичко бе вече безвъзвратно минало, пеперуди, забодени някъде в затънтените зали на прашен музей, трофеи, събирани с момчешки ентусиазъм, които никога не са били истински разбрани. Мъжките хормони са като вируси. Те искат да излязат навън, да завоюват и подчиняват, да посещават и се настаняват в различни нови домове и невинаги разбират какви огромни вреди нанасят на домакините си.

Прелистих няколко страници, след което промених решението си и върнах бележника в чекмеджето. Дневникът приличаше на колекция от писма от първата ми любов или от един по-ранен Хап. Ако нещо от всичко това е имало някакво значение за мен, то вече бе станало част от мен. Нямаше нужда да пазя пликовете като доказателство, че писмата са били изпратени.

Оставих телефонния секретар на мястото му и го помолих да пренасочва разговорите ми към Дек. Той се съгласи и беше учудващо учтив. Заключих апартамента и качих куфара в асансьора. Долу във фоайето забелязах Тид, който бе във фурията си, като помагаше на един собственик на щанд да измъкне парите на няколко туристи. Когато свърши работата и туристите се заклатушкаха, натоварени с очарователни парченца дърво, събрани покрай брега, и всякакви други дивотии, аз го поканих да пийнем по бира на бара, където бях чакал Дек и Лаура. Струваше ми се, че оттогава е минал цял месец. Дадох му резервен комплект от своите ключове и го помолих да наглежда апартамента през следващите шест месеца. За толкова ми беше платено — след това собствеността щеше да бъде преотстъпена на друг. Тид беше чудесен и обеща да изпълни молбата ми. Бил говорил с Вент и разбрал, че имам някакви неприятности. Не вярвал да съжалявам, задето съм си разчистил сметките — не всеки ден човек получавал подобна възможност. Другото съм щял да преживея.

След това влязох в колата и подкарах. Излязох от Грифит, като запаметявах гледките, и след поредицата завои навлязох в Холивуд и Бевърли Хилс. Минах още веднъж назад и завих по „Сънсет“ при „Ла Сиенега“ и стигнах до брега.

Докато карах, се чувствах спокоен и почти щастлив, сякаш бях постигнал целта на живота си. Не знаех какво да очаквам от предстоящата вечер. Най-много да успея да говоря с Куот, при това, ако имах късмет, ала не вярвах да мога да се справя със самия Стратън. Целият смисъл да действа с подставени лица като Роумър и Куот, бе да се пази колкото се може по-надалеч от бойното поле и засега бе неуловим. Човекът с костюма ми бе казал да се съсредоточа върху Стратън и това мислех да направя през оставащото ми време. Помислих си да се обадя на Травис и да го питам няма ли начин да ми даде още малко време. Щеше да бъде безсмислено и не му се обадих. Травис не вярваше, че Хелена е отвлечена. Той не вярваше в теорията за извънземните и аз със сигурност нямах намерение да го посвещавам в новата информация. Ако му кажех, че мисията ми е възложена от Господ, най-много да си спечеля специално помещение за психично болни, а така поне ще ме оставят в обща килия. Травис си има собствен план за действие и отмята всяка изпълнена точка, което го кара да се чувства нормално. Ако сте ченге в град, който се задушава от престъпления, трябва винаги, когато това е възможно, да печелите битките си. Тази вечер щеше да бъде отбелязана за изпълнена точката „фиаското «Трансвърчуъл»«, макар че никой освен него, мен и семействата на жертвите вече не се интересуваше от тази работа.

Може би Дек щеше да продължи да се занимава с проблема без мен, но едва ли шансовете му щяха да бъдат големи. А това исках да довърша аз. Исках да вярвам, че мога да поставя нещата по местата им сам. Може би това ме правеше толкова глупав, колкото и Лаура, когато излязла от сянката и убила един човек, който е навредил съвсем малко, с надеждата, че по такъв начин ще оправи целия свят. Понякога обаче животът толкова се обърква, че се налага да спреш и да го оправиш, защото в противен случай той просто не може да върви. Не можеш непрекъснато да ходиш по въже.

Да оправиш нещата не означава, че си решил всичките си проблеми — животът ти ще си остане повреден, но поне ще може да се използва отново.

Дек и аз прекарахме остатъка от следобеда у тях, на задната тераса. Пиехме бира бавно, надничахме отгоре в дворовете, слушахме тракането на пръскачките по ливадите и далечните детски гласове. Прегледахме пистолетите си и ги оставихме настрани. Измислихме пет начина да се измъкна от града, но нито един от тях не вършеше работа. Чудехме се не можем ли някак двамата с Дек да хванем натясно Стратън, но дори нямаше откъде да започнем. И така, млъкнахме и само наблюдавахме как небето първо леко се замъгли, а след това първите оттенъци на мрачината му придадоха невероятна дълбочина.

Понякога тичането след нещата не върши работа. Трябва да ги оставиш те сами да дойдат при теб.

20.

В осем и половина двамата с Дек спряхме в Хилс, малко по-надолу от къщата на Джеймисън. Колата му беше паркирана на алеята в градината — нали следобед му се бяха обадил и му бях казал по кое време ще се появи Куот. Помощничката на Джеймисън май се изкикоти, когато каза, че отива да го намери. Предполагам, клюката вече бе плъзнала. Надявах се, че тази история няма да стигне до списание »Пан Гелъктик «Сей У от»“, защото в обратния случай журналистите щяха да ме разкъсат от интервюта. Дек ме остави да сляза и продължи нагоре, за да паркира някъде там, след което се върна пеш и се скри от другата страна на улицата. Изчаках да изчезне от погледа ми и тръгнах към къщата на Джеймисън.

Двамата с Джеймисън седяхме във всекидневната и чакахме някой да почука на вратата. Все още се надявах, че Куот първо ще се обади, но ако дойдеше направо, Джеймисън щеше да стане и да отвори вратата. Куот едва ли щеше да започне да стреля от вратата, след като знае, че го чакат цял куп лесни пари. През това време Дек щеше да притича през улицата зад гърба му и след секунди вече щяхме да сме надделели. Никога не бях виждал самия Куот и нямах представа за физиката му. Винаги съм си го представял като типичен дребосък, но събитията от последната седмица ме навяваха на мисълта, че всъщност може и да изглежда по-иначе. Бях инструктирал Дек при първа възможност да опре пистолета в гърба на Куот и да му даде да разбере, че не се шегуваме.

Не разговаряхме много. Джеймисън седеше невъзмутимо на канапето и от време на време отпиваше от чашата си с уиски. Аз се изтягах на един кожен фотьойл с цвят на праскова и ми се искаше да можех да запаля. В девет без десет телефонът иззвъня. Джеймисън подскочи и това бе първият видим признак за нервността му. Остави внимателно питието си и вдигна телефона.

— Да — каза той спокойно, — аз съм.

След това лицето му помръкна.

— Не разбирам за какво говорите — погледна към мен. — Няма такъв човек тука.

Продължи да отрича още известно време, като използваше докрай актьорските си способности, но накрая ми подаде слушалката и каза:

— Мисля, че вашият вътрешен информатор е играл и с двете страни. Г-н Куот знае, че сте тук.

Изпсувах ядно и грабнах телефона.

— Здрасти, Куот! Няма ли да дойдеш да си поиграем? — изръмжах аз.

— Много смешно! — отговори Куот.

— Как разбра?

— Роумър ми каза, малко преди да изчезне от града. Наистина ли си мислиш, че можеш да ме изработиш толкова лесно?

— Заслужаваше си да опитам — отвърнах. — Защото аз така или иначе ще го направя — това е сигурно. Когато и да е, някой ден ще ти взема здравето.

— Виж какво — каза той с променен глас, — съжалявам, че ти скрих парите, съжалявам и че върнах криминалното ти досие в базата на полицията, но аз не съм виновен. Стратън ме накара. Нямах избор — ти най-добре знаеш какво представлява той.

— Да, зная, но това не променя нещата. Аз ти вярвах, а ти ме прецака. Опита се да ме насадиш на пачи яйца.

— Той ме държи в ръцете си, Хап. Здраво ме държи. Нямах друг начин.

— Явно се заблуждаваш, че това ме интересува.

— Хайде да сключим сделка — каза бързо Куот.

— Какъв е проблемът? — попитах аз, като все още се стараех гласът ми да не изразява радостта, че нещата изведнъж отново се връщат по местата си. — Да не би на отбора ви да му припари под краката?

— Нека да ти кажа направо, че ще съм много щастлив да видя този негодник прецакан! — каза той и думите едва не заседнаха в гърлото му.

Нямаше как да си признае какво му се е случило сутринта — въпрос на чест между хакерите е да докажат, че тяхната система може да издържи на всичко, което другите могат да измислят, — ала тонът на гласа му издаваше всичко. Крабдадът бе свършил работата си чудесно, като бе причинил достатъчно щети, за да влуди и да докара Куот до отчаяние, но бе оставил и достатъчно доказателства, за да може да бъде проследен откъде се е появил и кой го е изпратил. Това бе и явен намек, че Стратън е решил да го остави на акулите.

— Добре, ела у Джеймисън, както беше по план — казах аз, — и ще говорим.

— Да не си полудял? Вярвам ти толкова, колкото на това, че баба ти е мъж. Роумър може и да ти е повярвал, че ченгетата не знаят за Джеймисън, но аз не. Предполагам, че те са се скатали някъде по стаите и ме чакат, за да ме окошарят.

— Да, бе — отвърнах аз, — благодарение на теб сега полицията ме търси за Трансвърчуъл! Не си забравил, нали? Така че с полицаите няма как да си ходим на гости и да си пием пиенето заедно.

— Няма да дойда там и това е окончателно. Имам и по-добра идея.

— Каква е тя?

— Ти искаш Стратън и аз го искам. Дай да го намерим и да го довършим заедно.

— Виж, Куот, ако знаех къде е Стратън и можех да го сбарам сам, да не мислиш, че сега щях да си губя времето в приказки с теб?

— Не, но аз работя с него. Мога да му се обадя и да го накарам да дойде някъде, понеже трябва да му кажа някои неща, но не са за по телефона.

Бинго. Изведнъж се появи път към върха и нямаше да има нужда двамата с Дек и пръста да си мръднем. Толкова бях стъписан от благоприятното стечение на обстоятелствата, че ми трябваха няколко секунди да обмисля положението от всички страни. Куот можеше да се опита да ме прекара, но той не знаеше, че Дек е тук и ми пази гърба. А вероятността той да иска да си отмъсти на Стратън за унищожаването на скъпоценния му уебсайт бе доста голяма. Ако си променеше мнението в последната секунда, просто щях да го елиминирам. Каквото и да му се случеше оттук нататък, Куот вече си го беше заслужил. Помислих си, че видя ли пак Господ, ще трябва да му благодаря за идеята да внесе раздор в редиците на лошите.

— Добре — казах аз и му дадох адреса на „Авокадо“ — уреди да се срещнем там след четиридесет минути.

— По дяволите — каза Куот, — откъде знаеш, че той се мотае там.

— Аз съм добре информиран. Ела малко по-рано — нали трябва да подготвим посрещането. И не се опитвай да ме измамиш, приятелю, защото в противен случай ще ти се наложи да разбереш колко гаден мога да бъда.

Телефонът замлъкна.

— Добре — казах на Джеймисън, — сега искам да напуснеш къщата. Иди хапни с някого или се обади на „Слийп Ийзи“ и се поупражнявай малко. Прекарай нощта другаде. Не знам доколко мога да се доверявам на този човек, но не искам да ти навреди.

Той кимна и ме проследи с поглед, докато изхвърчах навън.

Дек стоеше в живия плет на отсрещната страна на улицата. Когато чу, че вратата се отваря, той си проби път сред клонаците и притича към мен. На лицето му имаше изписана голяма въпросителна.

— Планът се промени — казах му аз. — Роумър ме е издал на Куот, но той пък, най-неочаквано, се отказва от Стратън. Ще го нападнем заедно в дома на Хамънд. Отиваме там.

— Откъде знаеш, че ще е там?

— Куот ще му се обади да дойде.

— Ще се обадиш ли на Травис?

— Не — отвърнах аз, — или сами ще се оправяме, или хич.

Къщата на Хамънд изглеждаше по абсолютно същия начин, както при първото ми посещение — само някакво мижаво осветление във всекидневната. Дек и аз поседяхме в колата и погледахме, но не забелязахме никакво подозрително движение. Куот или вече беше пристигнал, или закъсняваше. Реших да го чакам вътре в къщата и отворих вратата на колата. В последния миг ме осени една идея и взех будилника, който седеше на арматурното табло. Казах му да не се обажда без изричното ми разрешение и го пуснах в джоба на ризата си.

— Как ще разбера, че имаш нужда от помощ? — попита Дек.

— Не зная — отвърнах аз. — Чакай, Лаура казвала ли ти е как изглежда Куот?

— Да. Половин час ми разправя за него през оня следобед, малко преди да бъдем отвлечени. Мисля, че я е прекарал — през оная нощ, когато е прехвърлила спомена.

— Имам чувството, че повечето мъже са я прекарали. И тъй, с две думи, ако видиш някой, който съответства на описанието — идвай! Чуеш ли да се стреля — влизай!

— Хап — търпеливо каза Дек, — това са глупости. Ако вляза, чак след като чуя изстрели, вероятността те са били насочени срещу теб никак не е малка.

— И какво предлагаш?

— Как ще влезеш в къщата?

— През задната врата. Будилникът ми има връзки със заключалката.

— Добре! Остави я отворена. Предполага се, че този образ Куот ще влезе през предната врата. Нали е поканен. Веднага щом се появи, аз идвам при теб откъм задната врата. Ако не е сам или подуша нещо гнило — идвам и вдигам врява.

— Става! — казах аз и слязох от колата. — И още нещо — гледай да не те убият.

— Същото важи и за теб! — Той се ухили и се наведе за да ме погледне. — Последните двама несретници, които все още се борят за победа.

Притичах бързо през пътя и се насочих към задната врата. Ключалките на прозорците надничаха към мен, както и преди, но и този път нищо непредвидено не се случи. Будилникът каза, че може да се обади по радиото на заключалката на вратата и със сигурност го е сторил, защото, когато стигнахме до нея, тя вече бе открехната два сантиметра. Бутнах я да се отвори още малко и се заслушах.

Нищо. Извадих пистолета си и влязох.

Задният коридор бе празен и виждах чак предната врата. В сравнение с миналия път в къщата имаше нещо по-различно. Нали знаете как е с къщите — понякога изглеждат по-приветливи, по-пълни. Не знам защо си помислих, че може и да не съм сам. Дали Моника Хамънд не си е у дома?

Имаше един начин да разбера, без да издавам присъствието си. Уредите щяха да знаят. Минах по коридора пипнешком и влязох в кухнята. От осветлението в шкафовете се процеждаше слаба светлина, всичко бе тихо, неподвижно. Включително и това, което бе на масата.

Роумър бе проснат на масата, разперените му ръце и крака висяха от различните й страни. Лицето му бе здраво насинено като след боксов мач, а някой бе разкрасил тялото му с електрическо длето, което все още стърчеше, забито в месестите останки от гърдите му.

— Здрасти — каза тих глас зад мен. Обърнах се и за малко да натисна спусъка.

Беше процесорът на храна, който седеше на плота.

— Извинявай — прошепна той, — недей да стреляш.

— Кога се случи това?

— Преди няколко часа. Беше ужасно!

От това, което машината беше подочула, можех да сглобя картината. Роумър решил, че не си заслужава да мами Стратън и да бяга от града и след като подшушнал информацията на Куот, уредил да се срещне с големия бос и да му каже всичко, каквото знае.

Грешка. Стратън го е убил, защото Роумър се е изпуснал, че аз зная за него и мога да го използвам, а може би и защото е психопат, който вижда, че губи играта. Както и да е, Роумър вече представлявал просто ненужен боклук и е бил очистен.

Изведнъж чух стъпки в другата част на къщата. Изтичах навън от кухнята, покрих се в мрачината и видях, че някой излиза от всекидневната и влиза в предния коридор.

— Стой на място! — казах аз, насочвайки пистолета към силуета. Тя дори не се стресна, просто се обърна бавно към мен и ме погледна. Беше Моника Хамънд!

— Кой си ти? — попита тя с леден и съвсем спокоен глас.

— Инспектор от ХЕИ — отвърнах аз и тръгнах към нея. — Знаете ли, че в района за подготовка на храна има един обезобразен труп?

Тя изглеждаше добре за жена, която вероятно наближаваше петдесетте. Предполагам, че чудовищното й его и маниакалните физически упражнения са допринесли за това. Единствената разлика между жената, която стоеше пред мен, и образа на онази от спомена, бе в няколкото бръчици около очите и прическата, която сега бе прецизна и скъпа. Това все още бе жената, която се бе присмяла на Лаура в оня далечен следобед и изглеждаше така, сякаш бе изваяна от някакъв студен, твърд камък.

Гледаше ме, както би гледала зет, за когото винаги се е опитвала да си внуши, че не съществува. Тя разбра, че зная за нея. И не даваше пет пари!

— Кой си ти? — попита пак тя.

— Един, дето твоят приятел прецака. Един от огромното множество, към които спадаше и Рей. Знаеш ли, че всъщност Стратън го уби?

Очите и заприличаха на локви кръв.

— Разбира се! — каза тя. — Идеята беше моя.

— И искаш собствената ти дъщеря да пострада за това?

— Аз нямам дъщеря! — отвърна тя.

В този момент едва не я застрелях там, на място. Треперейки от гняв, посочих с пистолета си вратата на всекидневната и изрекох, колкото можах по-спокойно:

— Влизай обратно там и затвори вратата. Не съм дошъл за теб, но ако ми попречиш, няма да те пожаля. Върви си гледай работата и не ми се пречкай!

Тя постоя за момент на мястото си, както правят хората, които винаги гледат да стане на тяхното, след това се върна във всекидневната и затвори вратата, без да погледне назад. Останах така, с изваден пистолет, и изчаках няколко секунди да ми мине.

След това събитията се развиха светкавично.

Откъм задната врата се чу шум, дръпнах се встрани и видях Дек, който влезе на бегом:

— Куот идва — просъска той, — току-що слезе от една кола.

— Сигурен ли си, че е той?

— Оо, да. Точно, както ми го е описвала Лаура.

Посочих на Дек трапезарията.

— Скрий се тук — прошепнах аз, — и веднага след като привлека вниманието му, иди зад гърба му.

Той тръгна за натам, а аз се дръпнах в сянката на стълбището, насочих пистолета към вратата и притаих дъх.

В началото — нищо, а след това — шум от приближаващи се по пътеката стъпки.

После — ключ, който отключва вратата.

Пронизващ въпрос: „От къде на къде Куот ще има ключ?“

Вратата се отвори и един мъж влезе в къщата. Не затвори вратата, стигна до средата на коридора и спря.

— Зная, че си тук, Хап, и не вярвам да ме застреляш направо. Предполагам, че най-напред ще искаш да ми натриеш носа, нали?

Обля ме студен душ, мозъкът ми се смрази.

— Стратън, какво, по дяволите, правиш тук?

Той се усмихна.

— Нали ти искаше така?

— Исках да се срещна с Куот, не с теб.

— Това е Куот! — каза Дек от сумрака зад Стратън със странен глас. — Куот е, Хап, казвам ти!

— Това е Стратън! — отвърнах аз.

— Всъщност и двамата сте прави — каза мъжът, — а освен това и двамата сте много глупави.

Вратата на всекидневната се отвори и оттам излязоха трима юначаги. Дек се опита да хукне към предната врата, но двамина го настигнаха за секунда и го повалиха на земята. Аз понечих да се дръпна назад, но се препънах в нещо и паднах право по гръб. Следващото, което помня, бе, че пред очите си видях дулото на пистолет и усетих, че някой е стъпил с крак върху гърдите ми.

Така великата операция на Хап и Дек приключи за нула време.

Стратън бе Куот, а Куот бе Стратън с модулатор на гласа. Сега, като си мисля, всичко си е било логично и обяснимо! Желанието на Стратън да ми повери работа със спомени, тъй като „Куот“ вече е знаел за изтритото ми от базата данни престъпление, което ме правеше лесно манипулируем. Така е разполагал с необходимия виновник, когото при необходимост винаги е можел да подхвърли на полицията. Способността му постоянно да изпреварва очакванията ми с една крачка до момента, в който престанах да използвам напътстващите телефонни услуги на Куот; невъзможността да открия Куот при завръщането си от Мексико, точно по времето, когато Стратън е бил в самолета от Флорида за Лос Анджелис.

Стратън живееше сред плетеница от тайни, а чрез личността на Куот е имал достъп и до всички мои тайни. Можете ли да си представите — в крайна сметка ходът с крабдада не бе успял да заблуди никого. Не съм разбрал за какво точно е намеквал Господ, но и тогава посланието му бе някак мъгляво, както обикновено.

Хората на Стратън ни завлякоха във всекидневната, където край камината стоеше Моника. Имах чувството, че стои така от доста време, сякаш позира на художник. Помислих си за заглавие да предложа „Мастия от пъкъла“, но вероятно и без това бях загазил достатъчно. Закараха Дек в средата на стаята, сложиха го на колене, ръгнаха един пистолет във врата му, както правят при екзекуциите, и едва не го събориха по очи. Мен ме стиснаха за гърлото и ме тръшнаха на канапето, като през цялото време един навираше деветмилиметровия си пистолет зад ухото ми. Хората на Стратън бяха яки момчета, а нашите пистолети отдавна ги нямаше — както и надеждите, че ще доживеем до старини. В стаята бе общо взето тъмно, включени бяха само няколкото умело подредени осветителни тела. Аз поне щях да умра на добро осветление.

— Можеш да се чувстваш горд със себе си! — каза Стратън. — За идиот като теб успя да ми причиниш доста неприятности. Трябваше да се обадя на доста хора в града през последните двадесет и четири часа, за да разкарам цивилните ченгета от близките околности. Няколко часа след смъртта на Хамънд неговото лично малко скривалище бе прочистено и очевидно полицията е узнала за моя бизнес от друг източник. Съобщението, което си оставил на Сабрина, ме навява на мисълта, че това ще да си ти!

— Отличен! — похвалих го аз. — А освен това има и едно ченге, което знае всичко за теб.

— Това не е достатъчно, г-н Томпсън. Само доказателствата имат значение. Предполагам, че такива няма, защото досега щеше да се е обадил.

— Той е умен човек. И дотам ще стигне.

— Тогава ще го убия — каза кротко Стратън.

С едно кимване той даде знак на единствения свободен глупак. Оня разбра и излезе от стаята. Това не ми харесваше. Започнах да усещам, че ще се случи нещо лошо.

— Защо не дойде още у Джеймисън? — попитах аз, чисто и просто да печеля време. Какво пък толкова се интересувах! Подкрепление нямаше да дойде! Изведнъж решението да не предупредя Травис за действията си ми се стори върхът на глупостта!

— Бях зает — каза Стратън. — Най-малкото трябваше ми време да се отърва от този ненужен боклук Роумър. Ти може и да си ужасен досадник, но поне беше добър в работата си. Той ме осведоми, че ще си имаш за помощник едно добро другарче, както се и оказа на практика. Не бих дошъл на място, където вие сте си подготвили и разставили силите. Предпочитам да си подготвям терените по собствен вкус.

Той извади от джоба си някакъв пакет и го хвърли на канапето до мен.

— Знаеш, че ако ме убиеш, полицията ще те търси!

Пакетът беше плик от дебела опаковъчна хартия и вероятно съдържаше някакви листи и компютърни дискове.

— Съмнявам се — каза Стратън, — пък и няма никакво значение. Благодарение на теб, цялата организация тук се провали и не може да се възстанови. Сега е необходимо тактическо отстъпление, а това е жалко, защото в това отношение хората от този град имат най-добрите тайни и са готови да плащат, за да си останат такива.

Очите на Дек се обърнаха към мен. Лицето му ми подсказваше, че и той го е разбрал. Разиграваше се театър. Двама неудачници, намерени мъртви в дома на Хамънд с оригиналните дискове със записите за изнудване, всеки от тях застрелян от пистолета в ръцете на другия. Точно тогава на вратата отново се появи третият, понесъл внимателно длетото от гърдите на Роумър. С моите отпечатъци по него картинката щеше да бъде пълна.

— Никой няма да повярва на това — казах аз.

— Грешиш — усмихна се Стратън и извади пистолет със заглушител. — Никой няма да се интересува!

— Нека аз! — каза Моника.

Стратън се обърна към нея, помисли и се усмихна. Той я повика с ръка и й подаде пистолета. Моника зае позиция на няколко метра пред канапето и ме погледна с престорена свенливост. Хвана пистолета с две ръце и го насочи право в главата ми.

— Да не е много прецизно — каза Стратън и се придвижи, за да застане зад нея. Той се усмихваше широко и явно се наслаждаваше на цялата случка. — Не забравяй: престрелка между двама мизерници, между двама нещастници, които току-що загубиха окончателно.

Дек погледна надолу към килима. Той не можеше да помръдне, без главата му да бъде отнесена. В същото положение бях и аз. Не искаше да гледа какво ще стане след малко и аз не можех да му се сърдя.

Моника смъкна малко пистолета и сега той бе насочен към врата ми. Тя се изхили и в този момент се подмлади с двайсет години. Стратън постави брадичката си на рамото й, за да вижда по-добре, плъзна ръце по тялото й и обхвана гърдите.

Дулото на пистолета продължаваше да се мести и се насочи към гърдите ми. Моника се усмихваше, докато ръцете на Стратън я галеха и притискаха. По скулите й изби лека руменина, а пистолетът най-накрая се спря отново на лицето ми.

— Довиждане, нещастнико — каза Моника.

Чу се силен удар и сякаш нещо се смачка.

В първия момент помислих, че чувам как ме застрелват. След това видях как глупакът с длетото се изсулва към отсрещната стена на стаята, сякаш някой го дърпа с въже.

Стратън се обърна да види какво става. Хладилникът на Хамънд стоеше на прага и вратата му тъкмо се затваряше.

Тоя зад мен промърмори: „Какво става тука?“ и за момент отпусна пистолета. Това бе достатъчно.

Хвърлих се върху Моника, като се свих, за да мина под пистолета. Блъснах я в стомаха и ги съборих със Стратън по гръб. Докато падаше, Моника дръпна спусъка, пистолетът изтрещя покрай ухото ми и почти ме оглуши. Междувременно видях как Дек ритна със страшна сила неговия човек в капачката на коляното, изправи се и заби крак в лицето му. Дек изглеждаше искрено ядосан. Ако има нещо, което той наистина мрази, то е някой да му ръга пистолет в главата.

Когато се освободих от плетеницата крайници на пода и се изправих с бръмчаща глава, чух сподавен писък и се опитах да разбера какво, по дяволите, става. Тогава видях, че фризерът-ракла влиза тичешком през вратата, следван от пералната машина. Хладилникът вече се беше качил върху първия глупак, който се извиваше под него като уловен в капан бръмбар и викаше, та се късаше. Видях как микровълновата печка се стрелна покрай ъгъла на канапето и виковете замлъкнаха. Нали знаете, че микровълновите печки имат остри ръбове.

Стратън грабна пистолета от Моника и го насочи право към Дек, който в този момент беше зает да млати неговия кретен, но аз ритнах Стратън в гърба и куршумът мина далеч встрани. Междувременно край мен прелетя друг изстрел и като се обърнах, видях, че тоя, дето държеше пистолета до ухото ми, стреляше безразборно по посока на процесора за храна, който се носеше право към него. Процесорът получи куршум в командното табло и залитна, но дотогава пералната машина светкавично се бе озовала зад него. Човекът отстъпваше към ъгъла на стаята и стреляше, но куршумите отскачаха от метала и рикошираха из стаята.

Дек се опитваше да хване Моника. Тя риташе и дращеше като диво животно. Хладилникът, чиято окървавена врата бързо се отваряше и затваряше, напредна към Стратън, а от другата страна се опитваше да го захапе фризерът-ракла. Третият от отбора се бе окопитил бързо и методично стреляше в задния панел на хладилника, опитвайки се да уцели мозъка му. Звукът на натрошени стъкла зад мен ми подсказа, че пералната машина може би току-що също бе загинала.

И изведнъж бях осенен от една идея!

— Сега — казах запъхтяно на будилника, който още седеше в джоба на ризата ми, — е точно времето, когато трябва да ме събудиш!

Сигналът се включи незабавно, пронизваща сирена, която почти ме повали на колене. Но никой не забеляза това, тъй като никой не можеше да чуе звука. Дори и аз не можех, макар да усещах как резонира във всичките ми кости на врата и как, възпроизвеждайки звук със същата дължина на вълната, усилва до краен предел постоянно излъчвания от гръбначния ми стълб сигнал.

Стратън и неговата шайка все още стреляха по електроуредите, а Дек и Моника се биеха на пода. Стори ми се, че Моника май печели, но това е нещо, което никога не съм споменавал пред Дек. Сякаш гледах някакво интересно предаване по телевизията с изключен звук. Не можех да чуя нищо!

Сигналът ставаше все по-силен и по-силен и цялото ми тяло започна да пулсира. Стратън произведе още един изстрел и тогава като че ли започна да осъзнава, че се случва нещо необичайно. Той бавно отмести поглед от хладилника и видя нещо, което никой друг не можеше да види.

Въздухът в ъглите на стаята потрепери.

Шайката спря да стреля, мускулите им се вцепениха. Дек погледна лицето ми, но какво е прочел там — не зная.

Моника продължаваше да се бори, без да усеща нищо.

Въздухът потрепери отново, след това се изви, като стопено стъкло под силен напор. Мебелировката и таванът се разкривиха и размиха като килим, който се разпада на пушещи и горящи влакна. Таванът се изду навън, като че ли засмукан от небето. После сякаш огромен облак си проби път към земята, заизвира през междуатомните пространства и ни погълна с тътен от далечна буря. Лицата избледняха от светлина, която идваше отникъде, и се виждаха само втренчени очи. В последната секунда един от шайката на Стратън се опита да избяга, но бе мигновено превърнат в пара. Главата на другия експлодира в светлина, като остана само тялото, което се катурна и изчезна. Краката ми все още бяха на земята, но всичко друго вече се намираше в друго състояние — някъде между световете. Никъде не ни водеха.

То идваше при нас — като дъжд от безоблачно небе.

Там, където някога се намираше външната стена, бавно се появи видение, което придобиваше своите очертания от влагата й облака, от шума и нищото. Появи се редица от шест мъже в сиво, възправени неумолимо — като планина. Пред тях имаше още един човек с тъмен костюм, но този път лицето му бе различно. Лице, измамило вековете, лице, което бе отвъд времето, и все пак бе белязано от него.

Седем духа от невидимото бяха дошли на Земята и аз не знаех какво всъщност чувствам — ужас или радост.

Възцари се тишина, която продължи цяла вечност.

Стратън стоеше неподвижен и гледаше мъжете. Изведнъж вдигна рязко ръката си към мен и дръпна спусъка.

Нищо не се случи.

Опита пак — само още едно сухо щракане.

— Не — каза Господ, — г-н Томпсън е един от нас. Той няма да умре тук.

Стратън не му обърна внимание и опита още веднъж — резултатът беше същият. В известен смисъл почти му се възхищавах.

— Но от тебе — добави Господ, — наистина ми писна.

Най-сетне Стратън схвана какво става.

Шестте ангела тръгнаха към него. Видях, че в крайна сметка техните лица не са едни и същи, а постоянно променящи се безброй черти, всяка от които изчезваше твърде бързо, за да може човек да се фокусира върху нея и да я види. Изражението на лицата не можеше да се разгадае, чувствата, които ги владееха, не можеха да бъдат предугадени. Не можеха да бъдат описани с думи, защото в нашите умове нямаше нищо от онова, което бе в техните. Тогава разбрах защо Господ може да им въздейства толкова малко. Те бяха непознаваеми.

Стратън ги разпозна вероятно от собствените си сънища, които никога не съм успявал да измъкна от главата му. Той знаеше, че те идват за него и започна да се усуква, опита се да повярва, че има къде да избяга. Ала целият наш свят се бе свил до едно мъничко местенце и той нямаше къде да отиде.

Опита тромаво да тръгне назад, като с ужас гледаше духовете, които вероятно виждаше по много по-различен начин от мен — защото няма по-страховито зло от доброто, което те мрази.

Падна на колене.

Започна да става нещо необичайно, някаква физическа промяна — Стратън започна едва ли не да се сплесква. Вече не го виждах като точка в пространството, нито като физическо същество. Вместо това възприемах един дълъг процес на сътворени неща и изживени събития. Видях малки откъси от тях като при прехвърляне на спомени при лоша връзка. Лицето му започна да се размазва, разделяйки се в две посоки — в миналото и бъдещето. Вместо да задържи във вместимостите на визуалното, неговата същност ставаше течна като бушуваща река, която преодолява обичайните си брегове и предизвиква наводнения. Твърдостта на неговата материя идваше от това сгъстяване и аз разбрах, че с всички нас всъщност е така. Сега тя го напускаше.

Бях замръзнал, хипнотизиран в продължение на доста време, но след това казах:

— Не, той е мой.

Главите на всички ангели веднага се обърнаха към мен и се почудих как е възможно да съм ги видял с оръжия и как хората може да ги описват като малки сиви човечета или такива с арфи и крилца. Сигурен съм, както един приятел каза веднъж, че ако триъгълниците си измислят бог, вероятността той да има три страни е много голяма. В реалността ангелите в положителен смисъл не бяха нищо. Нито аз, нито кой да е друг можеше да проумее какво представляват. Те бяха отсъствие на отношение, телата им бяха горящи пламъци от някакъв нов цвят, който никой никога не е виждал.

Усетих, че очите им ме наблюдават до момента, в който те се размиха и се превърнаха в едно. Това, което видях чрез тях, бе едновременно и твърде грандиозно, и твърде малко, за да бъде осъзнато. Беше като книга — чиста и спретната от една страна, а от друга — достигаща до всичко, което някога се е случвало. Един бе направил хартията, друг — подвързията, трети пък — печатарските клишета, на които са били набрани записаните истории. Всичко това се е случвало на различни места по света и по различно време. А вътре — думите, всяка от които материализация на нещо ефирно и мимолетно, на предмети и мисли, рафинирани и оформяни от умовете на безброй поколения с една-единствена цел — да му се предаде смисъл. Техните очи водеха до безкрая, до всичко, което някога е било. Всяко нещо, без значение колко малко е то, е врата към всичко.

След малко ангелите се отдръпнаха и отстъпиха поне веднъж пред някой, който винаги е бил само пръв сред многото.

Човекът с тъмния костюм наведе глава към мен и ангелите затвориха очи.

След това всички изчезнаха и ние отново се намирахме в стая, пълна с ранени уреди, а по стените й имаше петна кръв и следи от куршуми. Героичният хладилник лежеше облегнат на касата, а вратата му леко се поклащаше. Процесорът за храна седеше в ъгъла, а лампичките по таблото му светеха безразборно. Моника Хамънд се бе проснала в безсъзнание на края на канапето. Когато си тръгвахме, дори не забелязах дали е там. Може и да не е била с нас. Може би този дом дори нямаше да понесе присъствието й.

Стратън все още стоеше на колене в средата на стаята, навел глава и проумял всичко за своята досегашна същност. Времето за него бе спряло, но аз го познавах достатъчно добре и бях сигурен, че ако не сме бдителни, скоро отново ще поеме по същия път.

Дек вдигна един пистолет от пода и внимателно го опря в задната част на черепа на Стратън.

— Тъй като тук останахме само ние, двамата мизерници — каза той, — ще споделиш ли честта?

— Не — отвърнах аз, — имам по-добро предложение.

21.

Два дни по-късно седях пред едно кафене на пешеходната зона на Трета улица, когато върху масата ми падна сянка. Погледнах нагоре и видях човека с тъмния костюм. През това време бях наблюдавал минувачите, не мислех за нищо, а кафето ми бе изстинало. Поканих го с жест да седне, поръчах две кафета и зачаках да заговори. Накрая той започна и ми каза следното:

В началото Земята била безформена и празна. Минало и настояще били в едно, в едно били и видимото и невидимото. Случвали се и нови събития, например раждането на планети на повърхността на кипяща звезда, но и всичко, което предшествало новосъздаденото, продължавало да съществува като постоянно разширяващ се пръстен, в който били инкрустирани нови диаманти. Жизненият опит се натрупвал и ставал все по-богат и все по-дълбок и ние сме се движели сред него като временни течения в океана. Тогава сме били доста по-малко плътотелесни и сме общували много повече. Не сме използвали думите като оръжие да натикаме действителността във форми, а духовете на тези, които вече си били отишли, били навсякъде около нас.

Не е задължително да си мислите, че онова време е било по-добро — просто е било различно и дълбоко в сърцата си повечето от нас знаят, че има неща, които е трябвало да станат по друг начин. Добиваме представа какво сме извършили само в трудните мигове, когато мислим за смъртта, за миналото и как те се отразяват на живота ни. Земята все още е обитавана от частици от всяка душа и ние насън се опитваме да възстановим един начин на живот, възможността за възприемане на който отдавна сме изгубили. Друг път усещаме присъствието на тези, които все още живеят там, даваме им имена и се опитваме да ги разбираме.

Защото след време дошли думите, а с тях секнало и общуването. Вместо да възприемаме света директно, опитът вече се опосредствувал чрез мисълта — щом се уловите, че наблюдавате, вие вече осъзнавате себе си като нещо различно от обекта на мисълта си. Започнали сме да приковаваме миналото, да го задържаме на място чрез описания, чрез създаването на разлика между „тогава“ и „сега“. Времето започнало да тече напред. Разделили сме светлото от тъмното, черното от бялото — извадили сме всичко от себе си и сме го поставили на показ. Нарекли сме сушата земя, а събирането на вода — морета. Едва след това сме видели, че те биват най-различни, но вече нищо не можело да се върне назад. Създали сме времето и ограничената продължителност и сме изгубили миналото, както малката лодка, която поема навътре в морето, скоро губи очертанията на необятната земя зад себе си.

Така е станало поне с част от нас. Някои избрали да дадат форми на пространството и да подчинят действителността, в която скоро сме се озовали. Други не постъпили така и сме станали разновидности на един и същ организъм, които обитават различни селения.

Ние, които сме станали видими, сме започнали да завладяваме света. Това станало възможно благодарение на нашата плътотелесност — като някакъв метафизически противопоставящ се палец. Ние сме съградили, проучили и променили както планетата си, така и самите себе си, улавяйки безформието и превръщайки го в твърдост и здравина. Но заедно с твърдостта се появила и вероятността от проблеми, повреди, грешки и смърт. Не се случило изведнъж, но ние постепенно сме се концентрирали във все по-голяма смъртност и сме си платили цената за това. Станали сме способни да умираме, а след нея няма връщане назад, освен ако онези, които някога са ни обичали, ни зърнат за миг през воала на спомена.

Невидимите останали безсмъртни и се движели между различните нива. Минало доста време, докато разберат как е подразделена действителността, а дотогава, повечето от нас, другите, вече били забравили, че изобщо някога е било по-иначе. Миналото се превърнало в друго владение, където всеки, прекрачил веднъж границите му, се изгубва. То станало това, което наричаме спомен, място, което можем да посещаваме единствено в сънищата и в самотните си мигове, при това — непълноценно. Миналите събития се втвърдявали в искрящи стъкълца, заровени в съзнанието ни — чужди тела, които се движат и режат, загнездени така надълбоко, че никога да не могат да бъдат отстранени, но достатъчно остри, за да ни прорязват чак до настоящето и да ни пречат непрекъснато.

Спечелили сме миналото и тайните, ала част от душите ни атрофирали и погинали — като красива къща, в която една от стаите е заключена, а вътре, на пода лежи мъртва пойна птичка с пречупено крило.

С формите дошъл и страхът, подозрението, че сме ослепели за една част от действителността, която вече не е наше владение. Усетили сме нужда от преграда между себе си и неизвестното, която да ни предпазва от вече неразбираемите неща.

Така сме приели невидимите и сме ги нарекли ангели и богове.

Двамата с Дек пристигнахме в полицейското управление пет минути по-рано. Междувременно се бяхме отбили до апартамента на Дек, за да направим прехвърлянето преди да унищожим двете машини.

Почакахме Травис на портала, като през това време държахме Стратън между нас двамата. Той беше в съзнание, разбираше какво става, но не беше в състояние да се съпротивлява. Така става при прехвърляне на голям спомен, особено ако ти е за първи път!

Когато Травис се появи, той само ни погледна и, без да продума, махна с ръка да го последваме. Намирах се в стаята за разпити за трети път, но сега тя ми се видя много по-дълга и по-различна — не приличаше толкова на клетка.

— Този пък кой е? — попита Травис, като затвори вратата.

— Стратън — отговорих аз.

— Той добре ли е? Изглежда болен.

— А, добре е. Само дето му се наложи да поеме много работи наведнъж.

Травис се облегна назад на масата и скръсти ръце.

— Нали знаеш, че все още нямам достатъчно доказателства, за да го обвиня за рекета. Нищо конкретно, само твоите думи.

— Роумър би могъл да предостави такива — подхвърли Дек, — само че е мъртъв.

Травис не изглеждаше толкова впечатлен. Само попита къде е тялото.

— Дори това не е нещо, което ще впечатли прокурора. Съжалявам, Хап.

— Аз не се опитвам да разрешавам случая с рекета вместо теб — казах аз на Травис. — Ти си ченге, ти се оправяй!

— А какво се опитваш?

Поех дълбоко въздух.

— Имам причини да вярвам, че този човек си спомня убийството на офицер от полицията на Лос Анджелис.

Травис изгледа Стратън:

— Той ли е убил Рей Хамънд?

— Не е моя работа да го казвам — отговорих аз, — но той го има в паметта си.

Травис не каза нищо, погледна ме за момент, сети се и кимна.

— Вярвам. Има вид на такъв.

— Прекрасно — подхвърлих на Дек, — каква интуиция има този следовател.

— Страшно впечатляващо! — кимна Дек.

Травис хвана ръката на Стратън, а Дек и аз се дръпнахме крачка назад.

— Единадесет мина — казах аз.

— Да — промълви бавно Травис, — и знаеш ли какво? Станало е нещо странно. Сигурен съм, че на бюрото си бях оставил папка с разни неща, които мислех да изхвърлям — стари записи и други такива, а сега не мога да ги намеря.

Сърцето ми се сви.

— А ще ги намериш ли?

— Трудно е да се каже. Нали знаеш, как става с някои неща — понякога изчезват за добро, понякога се връщат.

— Травис…

— Прибирай се вкъщи — каза лейтенантът, — където и да е това. Остави телефонния си номер на бюрото. Като разпитам Стратън, ще огледам пак всичко в кабинета си и ще ти се обадя дали и какво съм намерил.

Оставих номера на Дек, след което отидохме с него в един бар и изпихме доста бири.

Травис се обади рано на следващата сутрин. Предполагам, че е усетил как всичко ми е тежало достатъчно дълго. Бил обърнал всичко с краката нагоре в кабинета си, но не могъл да намери проклетия плик. Гласът му звучеше доста по-весело, а освен това — проверката с натриев веритал и сканирането на паметта на Стратън доказали, че той е бил главното действащо лице по време на убийството на Хамънд. Останал един въпрос — защо в спомена се оказва, че Стратън е носел женско палто и защо Хамънд се обърнал към него с името Лаура, но Травис и детектива решили, че личният живот на Стратън си е негова работа. Те и двамата били удовлетворени от резултата и от това, че законът в крайна сметка възтържествувало — по един или друг начин.

Колкото за случая в Трансвърчуъл, там, работата била такава, че без допълнителни доказателства следствието просто не можело да работи. Травис го отбелязал като приключено и щяло да остане в базата данни по този начин. Вместо да дели сметката, лейтенантът остави само Рикардо да плаща.

Травис тъкмо се канеше да затваря и по живо по здраво да отива да си гледа полицейските работи, когато за изненада на самия себе си се чух да питам нещо. Дали може някой ден бивш криминално проявен, а сега вече човек в правия път, да го почерпи една бира.

Травис помисли за момент.

— Не може — каза той, — категорично да не е в „Айриш Бенз“, в петък, около девет.

По-късно същия следобед открих, че по време на унищожаването на уебсайта на Куот, да де — на Стратън, е станало нещо, което не бях очаквал. Крабдадът погълнал фалшивите сметки на Куот, а Вент ги уловил преди да бъдат смлени напълно. Бях загубил по-голямата част от парите си в необратимите виртуални потоци, ликвидирани по време на унищожаването на сайта, но си получих обратно достатъчно, за да мога да живея известно време. Върнах на Вент дължимото заедно с наказателната лихва и ми останаха достатъчно пари, за да платя на някой да изтрие отново данните за престъпленията ми в полицейската база.

Но не го направих и си мисля, че няма да го направя. Случват се и лоши неща. Понякога ги правим ние, друг път ни ги правят на нас. Да се преструваме, че никога не са се случвали, няма да помогне никому и няма да ги прогони от живота ни. Няма значение колко дълбоко в боклука криете нещо, то винаги е част от вас. Ще си помогнеш ли, ако изгориш писмото, което е разбило сърцето ти? И така — сключваш примирие. Спираш да въртиш кинжала нощем и се опитваш да не му позволиш да съсипе и деня ти. Да очакваш съвършенството е все едно да обърнеш гръб на действителността, да поставиш това, което е в съзнанието ти, над онова, което е очевидно и се намира навсякъде около теб. Може би всичко около нас е само сенки, но това е нашият дом, а потрошените мебели и отпечатъците от пръсти около ключовете за осветлението са доказателство за това.

Невидимите си играели и обърквали нещата в продължение на доста дълго време, прелитайки през живота на братовчедите си, които считали за побъркани чудаци. Сами сме си причинили това и сами сме се били обрекли никога да не стигнем до същността. Случвало някой човек случайно да се залута в паметта и да разбере какви са нещата в действителност, но после никой не можел да си спомни виденията и така се появили измислените истории, които попълнили празнотите. В момента, в който се обърнеш назад, също като Орфей, изгубваш онова, за което си отишъл. Не можеш да пишеш с черно върху черно, затова вземаш бялата четка и се стараеш максимално, но още първата мазка се оказва грешна.

След време един от ангелите повярвал, че невидимите и видимите могат отново да живеят заедно и се опитал да подскаже начина това да стане.

Но било вече твърде късно. Необходимостта на човека да възприема всичко буквално се била разпростряла отвъд действителния свят и стигнала до областта на идеите. Операционната система била пригодена за новата техника и всичко трябвало вече да бъде регламентирано, да стане неотменно. Взели сме казаното от ангела и сме се заели да го оцветяваме с различни цветове, докато картината, която отново ни разкрил след толкова много време, изгубила всякакъв смисъл. Ние сме издигнали един невидим над останалите, направили сме го баща и цар и сме го нарекли Господ.

В опит да спре процеса на буквализиране, ангелът забранил да го изобразяват и дори да изписват името му, но в края на краищата той се превърнал в неизбежност. Така ангелът се оказал глава на съдружие от млади немирници, които не искали да признаят линейната структура на управление и затова пренаписали неговите спомени, за да направят закона по-строг, по-ограничен, по-човешки. Бил свален от власт чрез преврат, бил изритан навън. Той не бил проумял могъществото на осезаемостта, не разбрал, че умовете на хората по необходимост ще променят и ума на техния Господ. Да бъдеш божество означавало да поемеш върху себе си голяма част от качествата на своите поданици — и значимите, и най-тривиалните. Невидимите например не били подчинени на гравитацията, но ние сме решили, че ако ангелите могат да летят, значи имат крилца. Така и станало — колкото и да се дразнели невидимите. Всеки знае, че крилцата са адски неудобни и наистина много трудни за употреба. Невидимите не се нуждаят и от космически кораби, а светлинките в небесата съществуват само в нашите глави. Всеки от нас изглежда някому като чуждо същество от друга планета — невидимите са такива в малко по-голяма степен.

Накрая Господ отстъпил и пред най-голямото направено от нас разграничение — между доброто и злото. Добри дела винаги са били правени поради лоши причини, както и грешки — от най-добри намерения, но ние сме разделили моралната същина от действието, лошото от доброто, едната страна на Господ от другата. Разделили сме ума Му и сме разбили сърцето Му.

Господ за известно време се зареял в тъмнината — разкъсван между видимото и невидимото, между света на ангелите и този на хората. Той вече не разбирал себе си и за известно време се разтворил във вселената. Някои от другите невидими се възползвали от отсъствието му и въстанали срещу това положение — най-вече защото искали да му направят напук. Те се опитали да създадат опозиционни групи, но не след дълго се уморили от подобни занимания. И те като хората не знаят как е произлязла вселената. Господ копнеел само за разбирателство между нашите два вида. Във видимото има красота и хармония, които не бива да бъдат нарушавани. Невидимите си представяли реалност, в която двата вида биха могли да живеят заедно, и се опитали да я създадат.

Когато Господ се върнал, признал по-раншните си грешки, а невидимите се опитали да регламентират взаимоотношенията между двата свята. Сега за човеците станало много по-трудно да прекосяват линията, дори на местата, където преди лесно правели това, а на ангелите било забранено да прескачат между световете по-често от необходимото. Накрая Господ се свързал с един човек, който притежавал способности на медиум, и се опитал да възстанови старата връзка. Господ уредил този човек да може да прави разни трикове (преди всичко да преодолява гравитацията, да преобразува материята и да постига кратки и непълни победи над смъртта), за да може човечеството да се убеди в достоверността на божиите откровения. Това послание било просто и трябвало само да бъде засято, а след това да си расте само.

Ние сме част от нещо много по-огромно.

До известна степен това подействало и новата идея се разпространила като огромен пожар. Но както винаги, ние сме го приели твърде буквално и сме си създали собствени митове. Така сме решили, че Исус не може да е бил обикновен човек и следващите поколения измислили непорочното зачатие, като пренебрегнали факта, че в оригиналния еврейски текст на Исайа е използвана думата „almah“, която не означава „девица“, а просто „млада жена“. Исус започнал да си донажда от себе си, а някои от неговите шеги никак не са смешни.

Нашият свят бил твърде тромав, за да се пренастрои към истината и затова сме нагодили истината към него. Думите били редактирани и обърквани и често напълно изгубвали смисъла си, а хиляди разкази и случки били обработени така, че накрая се получила една история, нахвърляна сякаш в късна среднощна доба. Господ никога не е твърдял, че е създал нещо. Ние просто сме взели името му и сме го прикачили към нещо, което самите ние сме си причинили. Дори разказът за раждането на Исус, нещо, което следва да бъде недвусмислен факт, съчетава в една-единствена нощ събития, случили се в продължение на десет години. Лука сигурно щеше да се чувства като у дома си в кафе „Проуз“ — той е бил първият сценарист, който скалъпвал измислици за свещениците-продуценти. Те искали да грабват още с първите кадри и го постигнали, но с цената на измислицата. Превърнали сме истината в думи и сме ги написали една върху друга, така че станало невъзможно да се разбере смисълът им.

Най-накрая медиумът бил убит и обстоятелствата се наговорили да разпространят по света една религия. Невидимите си извоювали правото на достъп във всеки град по света, но продуктът се повредил по пътя и посланието пристигнало осакатено и изопачено.

И най-лошото — Господ бил уловен и окован в думи, бил превърнат в нещо толкова конкретно, че се наложило да живее сред нас през цялото време — скитащият невидим станал тленен.

Лаура се върна вечерта в деня, когато бях разговарял с Господ. Озовала се върху една скала в някаква горичка до поточето, което познавала от дете. Постояла малко там, след това се върнала в града и спряла пред вратата на Дек.

Не помнеше нищо за мястото, където е била, но там трябва да й се е случило нещо — беше съвсем кротка и изглеждаше добре за човек, който е бил отвличан. Чудя се дали сама не бе решила да не се завръща през тези няколко дни, за да прекара още малко време на място, където нещата изглеждат по-различно, да проучи началото на кръга и да се опита да разбере откъде произлиза нейният живот. Понякога трябва да се обръщаме и назад, ала това, което ни превръща в колоси с глинени крака, е неспособността ни отново да погледнем напред.

На другия ден тя отишла в къщата на Рей Хамънд, но там нямало никой. Майка й била заминала — при по-лоши и по-дребни неща, надявам се. Не е имало одобряване между Лаура и Моника. Това е една от реалностите в живота — не можеш винаги да казваш и вършиш правилните неща, не можеш винаги да помогнеш на този, на когото би искал, нито пък би могъл да искаш това от другите. Винаги ще има събития, които не са се случили, чувства, които не са били добре изразени, защото някогашното настояще изглежда по-различно под безкомпромисната светлина на спомена. В живота не става дума за съвършенство, а за това какво можеш да направиш в дадения момент. Случва се онова, което е трябвало да се случи. Трябва да се доверяваш на инстинктите си и да забравяш. Миналото винаги ще размахва поучително пръст. То е за това.

Лаура се нанесе при Дек седмица по-късно. Така се случи. Мисля, че и двамата бяха изненадани. Аз — още повече, но тя продължавала да ходи там и оставала все по̀ до късно и една нощ просто не си тръгнала. Когато го питам за това, Дек се изчервява целия, което аз приемам за добър знак. Разбира се, апартаментът му сега е пълен с възглавници и обувки, банята му е неузнаваема, но това е част от Лаура, а той изглежда като цяло, одобрява сделката.

Една вечер, докато Дек беше в бара, Лаура ми каза следното:

— Ако ангелите са си търсели вестоносец, биха могли да направят много по-неудачен избор от него.

След това се изказа много грубо за облеклото на хората от съседната маса — ей така, за да не я взема за мекушава. Но аз зная, че тя наистина го мислеше.

Не е много по-добре. Все още пие повече, отколкото трябва, и в много дни настроението й е буреносно. Проблемите не си отиват веднага, а понякога и изобщо — несъвършенството и тъгата са цената, която плащаме за това, че живеем. Тази цена може и да е висока, но има случаи, когато животът е борба, в която единствената награда, която получаваш за това, че си все още на тепиха, е шансът ти за още един рунд. Тежък избор. Но пък пътешествието е приятно и понякога успяваш дори да стигнеш до морето.

Това е нищо, разбира се, в сравнение с другото, което се случи, когато ангелите отново установиха контакт почти две хиляди години по-късно. Фиаското бе пълно и повсеместно! Човеците през това време бяха напреднали и повярвали в нови думи, които бяха измислили сами. Не можехме повече да вярваме в крилца и вместо това вярвахме в космически кораби и летящи чинии. Ако някога сме споделяли идеята, че човек се движи заедно с духа си, сега вярвахме в технологиите и възприемахме ангелското докосване като поставяне на импланти. Още преди невидимите да разберат къде се намират, хората вече подскачаха нагоре-надолу по телевизионния екран и описваха лъчевите им оръжия, малките им като на буболечки очи и желанието им да се съвокупляват с жени от Земята. Невидимите, които по времето на гърците и римляните играеха богове, сега вероятно се усмихваха с крива усмивка и благодаряха на щастливите си звезди, че не са се появили по тия места, когато са се водели дела за бащинство.

Ангелите всъщност никога не са търсили мен. Те търсели път към Стратън, който все успявал да им се изплъзне. Той бе един от ония хора, чиято душа трудно може да бъде намерена, дори и от ангели. Бил е толкова видим, че от невидимата му страна не било останало почти нищо. Подправянето на спомени ни тласка в неправилната посока — подтиква ни да се откъснем от това, което е истинско и което ще остане. Колкото повече се разграничаваме от живото минало навсякъде край себе си, толкова по-трудно ще ни бъде да се върнем, също както отказът да се съединиш с миналото си е най-сигурният начин да разрушиш ума си.

Той беше заграбил пазара и обезпокояваше миналото. Затова те искаха да прекратят бизнеса му.

Бяха изключително ядосани и от факта, че Стратън причинил смъртта на човека, когото те бяха избрали за следващия носител на Посланието. Бяха решили да опитат отново и се бяха обадили на Рей Хамънд. Той наистина е бил посветен в религията малко преди смъртта си — но не в обикновения смисъл. Той черпел направо от главния източник и през последните дни е бил объркан и уплашен и се е питал дали не губи разсъдъка си.

Господ не одобрявал това, но оставил нещата да се развиват от само себе си — така правел и той. Бил доволен, че планът не успял, най-малкото защото все още го глождел провалът от миналия път. Той лично смятал, че сега било ред на жена и че основният подход бил поначало неправилен. Сега, след като Господ живее сред нас, той разбира как стоят нещата на практика. Това дава възможност на видимите да се стремят към нещо — едно невидимо сърце, до което да живеем и ние. Това придава на живота тежест.

Има само още един начин истински да разберем онова друго място и той е да умрем. Затова по време на онази разходка около училището преди много години аз видях, че мъртвите ми прародители стоят и ме чакат. Те бяха станали пак невидими, каквито ще станем и всички ние някой ден. Формата се разпада, нашите тайни се размиват и ние се сливаме с носещата вълна. Понякога чувстваме тяхното присъствие сред нас, на тези хора от миналото, като течения в океана, които не можем да видим. Наричаме ги духове и отново им налагаме формата, която те са изоставили, с увереността, както изглежда, че телата ни са мястото, в което живеем, а не просто място, където умираме.

Ако искат, те могат да дойдат отново, съвсем скоро и в различни форми. Но предпочитат да стоят надалеч. Това е избор, който ние ще трябва да направим някога през годините. Има много малко граници, които не могат да бъдат пресечени — въпросът е кога ще предприемем първата стъпка.

Най-накрая говорих с родителите на майка си, отидох в Мрежата да ги видя. Разговаряхме дълго време, а няколко дни по-късно майка ми се обади, за да ми каже, че адресът им вече не отговарял.

За всички ни настъпва момент да се върнем към невидимото, но за мен той още не е дошъл.

Тук ми харесва.

Това ми каза мъжът с тъмния костюм, но кой знае каква част от всичкото е истина? С боговете човек никога не е сигурен. Те си имат свои странни планове. Ако бях индуист, будист или хопи, може би щях да ви разкажа тази история по малко по-различен начин и с някои други имена, но по същество, щеше да бъде същата.

След това той допи фрапучиното си, попита ме дали имам нещо против да платя, стана и си тръгна. Не свалих поглед от него, докато не се сля с тълпата, докато не стана частица от потока забързани люде, всеки от които вървеше по своя път. Може би той ще седне някой път зад вас в закусвалнята и вие няма да разберете, че е там, или ще чуете стъпки зад ъгъла някоя нощ и не ще осъзнаете кой е минал. Може би дори ще го видите някой ден и ще го погледнете в лицето, но сега то много прилича на нашите лица и едва ли ще попитате за името му.

Реших да не се връщам в Грифит, макар че си прибрах телефонния секретар и посудата. Взех си под наем една малка къща във Венис, недалеч от мястото, където навремето живеехме с Хелена. Тя е приятна и сега имам повече от необходимото количество електрически прибори, макар че някои от тях все още понакуцват, а процесорът за храна реши да носи бандана. Чувам ги понякога, събрани в малките часове в кухнята, как преживяват отново и отново своята победа. Нощем не заключвам входната врата. Сигурен съм, че ако някой се опита да ограби този дом, ще се натъкне на такъв яростен отпор, какъвто никога не си е представял, че може да съществува.

Извадих старите ни неща и сега ги държа в кашони във всекидневната. Засега няма да ги разопаковам. Не искам да насилвам късмета си. Всъщност прерових това-онова и открих нещо доста странно. Намерих украсената кутия, в която трябваше да бъдат петте камъчета, ала тях ги нямаше.

Реших да вярвам, че две са били за Дек и Лаура, едно за Травис, а другите — за Хелена и мен.

Затова, въпреки че минаха три седмици, все още очаквам да видя Хелена отново. Разпитах навсякъде, разбрах, че не е ходила с онзи мъж, както твърдеше. Мога само да предполагам, че тази лъжа е някакъв ход в моя полза, за да ме предпази и да осъществи по-леко повторното ни запознанство. Та тя дори си създаде главоболието да проведе фалшив телефонен разговор с него! Но не успя да излъже майка ми, макар да заблуди мен.

Сега ми липсва. Наистина. Не от гняв, или защото искам да си отмъстя, или да поправям миналото, а просто защото искам да я видя пак. Знам, че е някъде там, навън, или може би някъде вътре, където въздухът е с цвят на патина. Надявам се, че там, където е сега, времето не означава нищо и тя ще се върне, когато се почувства добре и бъде готова. Струва ми се, че понякога я усещам, но тя закачливо не ми позволява да я докосна. И с всяка изминала минута се приближава и набира скорост и сили, за да ме отвлече и освободи.

Утре ще си напъхам някои неща в една чанта, ще се кача на колата и ще подкарам надолу по Баха. Ще се настаня в „Квинтас Папагайо“, ще събера от брега дърва за огън, след това ще взема душ и ще се разходя из Енсенада. Ако тръгна достатъчно рано, ще пристигна, още докато улиците гъмжат от туристи, които си купуват парцалки, джунджурии и керамични животни, а небето над пристанището е пълно с птици, които се карат за остатъците от риба. Ще имам достатъчно време да се помотая поне час на следобедното слънце, което припича толкова силно, че в маранята морето и сушата се сливат.

Може би по-късно, когато светлината започне да се променя и тълпите се поразредят, ще започна да чувствам нещо, може би отново ще повярвам в нощите на сенките и на далечните гласове. И може би, докато вървя по улиците към „Хусън“ покрай тъмните витрини на магазините, ще открия оня ъгъл, който винаги съм търсил, ще завия и тя ще бъде там.