Един от нас

1.

Когато будилникът ми ме настигна, аз се намирах в един бар в Енсенада, наливах се с топла бира и се опитвах да си напомням, че не съм убивал никого. Малък мошеник!

Бар „Хусън“ беше пълен до пръсване, вътре бе адски шумно и то не само поради това, че всички говореха на много висок глас. Двама люцернени босове бяха дошли в бара да отпразнуват някаква сделка — може би сливането на династиите им на производители и търговци, а един осемчленен оркестър китаристи с радост се беше присламчил към тях и се бе устроил за през нощта. Останалата част на бара приличаше на картина от Джексън Полак, наситена с местен колорит — оръфани фотографи, които се опитваха да измъкнат от туристите пари за снимки; мексиканци, седнали да се наливат с похвална сериозност, а от време на време с вид на обидени кукумявки в заведението надничаха някогашни постоянни посетители, чиято кожа на лицето бе заприличала на гьон. Барът изглеждаше така, сякаш за последно е бил подреждан преди около четиридесет години от някой, който е искал да постигне удобството на Дивия запад: мръсно дюшеме, стени с наслоени пластове цигарен дим, столове, явно откраднати от някоя църква. Единствените наченки на украса са избледнелите драсканици на бившите бармани, известните алкохолици и тям подобни местни екземпляри. Един от тях вече се беше строполил на земята вследствие на захвърлена от недоволен пияница бутилка и обстановката всъщност бе само на крачка от пълния хаос.

Бях изморен, главата ме цепеше и най-важното — не трябваше да бъда там. Трябваше да бъда навън, на улицата, да проверявам по разните барове и дори да съм на път обратно за Лос Анджелис. Където и да е, само не и тук. Нея я нямаше и тъй като преди да тръгна за Лос Анджелис нямах време да отида да си купя щастливи случайности, не допусках, че ще се появи тук ей така, изведнъж. Все още бях напълно сигурен, че чикагската връзка е преднамерено фалшива, но и нямах особена причина да вярвам, че е забягнала в Енсенада. Бях тук, за да пия бира и да избягвам проблема.

По-възрастният от двамата бизнесмени изглеждаше така, сякаш сам е погълнал голямо количество от собственото си производство, но очевидно в далечното минало той се бе занимавал малко и с пеене и сега преповтаряше репертоара си за удоволствие на събраните подмазвачи и подчинени. Един от тях, слабичко дребно леке, когото прецених като счетоводител и зет на единия от босовете, беше зает да наблюдава група млади местни жени на съседната маса, които пляскаха с ръце в такт с музиката. Докато го гледах, забелязах как даде знак на шефа, който не пееше, а онзи се обърна и преценяващо изгледа момичетата. Усмивка му се разля и стана толкова похотлива, че пред него и върколак би изглеждал срамежлив и хрисим. После повика с ръка ръководителя на оркестъра и му даде още пари.

Седях от едната страна на маса, претъпкана с туристи. Това беше единственото свободно място, когато влязох в заведението преди повече от два часа. Момичетата бяха със зачервени от слънцето лица и преливаха от кокетство, подсилено от изпитите „маргарити“. Мъжете посръбваха намръщено от своите „пасификос“, пулеха очи наоколо и вероятно се стараеха да отгатнат кой от местните пръв ще дойде и ще се опита да открадне техните жени. Можех да им кажа, че по-вероятно това ще бъде друг американец, някой от буйстващите студенти, които бяха в града за някакво скапано мотоциклетно състезание, но аз не ги познавах и не биваше да си създавам главоболия. Всъщност те ме дразнеха. Момичетата танцуваха на място, но го правеха като хора, които могат да си позволят да се отпуснат съвсем малко, а тази до мен непрекъснато блъскаше ръката ми и аз разливах бира и ръсех пепел от цигари върху джинсите си, които не бяха толкова чисти, колкото преди два дни, когато ги бях обул.

Почувствах потупване по рамото и ядосано се обърнах, като очаквах да видя келнера, обслужващ тази част на заведението. И аз като всеки обичам доброто обслужване, но, господи, все пак си има граници колко бързо може да пие човек! В моя случай тази граница е достатъчно висока и въпреки това този келнер ме притесняваше много преди да съм изпил поредната бира. Добре, че си вършеше работата, защото единственият начин, по който бих могъл да се добера до бара, беше само с помощта на моторна резачка, но чувствах, че трябва малко да го поохладя. Тъкмо се канех да му кажа да се разкара — е, след като ми донесе друго питие, — когато осъзнах, че това въобще не е той, а един дебел американец, който сякаш бе залепил на лицето си току-що одраната кожа на мръсна овца.

— Един човек иска да говори с теб! — извика той.

— Кажи му да върви на майната си!

Не познавах никого в Енсенада, по-скоро — вече не познавах никого — и не ми се щеше да завързвам нови запознанства.

— Много настоява! — каза мъжът и посочи с палеца си назад към бара. Погледнах, но там имаше прекалено много хора.

— Дребен, черен човек.

По тези краища това би могло да означава, че човекът е негър или местен мексикански индианец. Всъщност нямаше никакво значение — не исках да разговарям с никого, — но се учудих, че сънародникът ми сам не е пратил онзи на майната му. Мъжът с брадата не изглеждаше да е от хората, които изпълняват поръчки на представителите на етническото мнозинство.

— Добре, тогава учтиво му кажи да се разкара — изръмжах аз в един момент на относителна тишина и се обърнах с лице към оркестъра.

Той шумно започна да свири друга песен, която измамно звучеше по абсолютно същия начин, както и досегашните. Но явно не беше съвсем така, защото тя предизвика дори повече от обикновените овации, а пеещият бизнесмен, залитайки и с мъка се качи върху един стол, за да покаже и своето одобрение. Отпих от бирата си с желание сервитьорът да побърза да ме притесни пак и мрачно зачаках кралят на люцерната да се полети с главата напред към масата на момичетата. Предчувствах, че гледката ще си струва.

И тогава до мен достигна един звук. Беше тих и едва се чуваше изпод кряскащите гласове и лая на тромпетите, но ставаше все по-силен.

— Казах му, каквото ми поръча — избоботи американецът зад мен. — Но не го прие много добре!

Звук като от клаксон. Почти като… Затворих очи.

— Хап Томпсън! — изпищя ненадейно един метален глас, прорязвайки без усилие шума в бара. След това се върна към звука на клаксона, засили се, извиси се и отново като сирена назова името ми. Опитах се да не му обръщам внимание, но той нямаше да изчезне. Никога не изчезва.

След по-малко от минута клаксонът стана толкова силен, че оркестрантите започнаха да се обръщат към мен. Постепенно преставаха да свирят, инструментите млъкваха един по един, сякаш музикантите биваха хвърляни от висока скала по ред на номерата. Аз изпсувах ожесточено и изгасих цигарата си в преливащия от фасове пепелник. Всички глави се обърнаха и в бара се възцари тишина. Последният човек, който млъкна, бе нашият бизнесмен. Стърчеше върху масата с разперени ръце, сякаш тъчеше на старовремски стан. В този момент наистина щеше да прилича на оперен певец, ако лицето му не напомняше това на боксьор средна категория с твърде много схватки зад гърба си.

Поех дълбоко въздух и се обърнах. Зад мен сред тълпата се беше оформил коридор и аз виждах чак до бара. Разкрачен, така че да не стъпва върху разлятата бира, оттам викаше моят будилник.

— О-о, здрасти — каза той в тишината. — Помислих, че не си ме чул.

— Какво, по дяволите, искаш? — попитах аз.

— Време е да ставаш, Хап.

— Станал съм. Аз съм в бар.

— О-о, така е! — каза будилникът и се огледа наоколо. Направи кратка пауза и отново се разпищя. — И все пак е време да ставаш! Можеш отново да ме приспиш, ако искаш, но ти наистина трябва да си на крак преди девет и половина.

— Слушай, малък негоднико — казах аз, — аз съм станал. Сега е девет и половина вечерта.

— Не! Не е.

— Да! Толкова е. Разбрахме се по този въпрос.

— Според мен часът е точно девет и седемнадесет преди обяд.

Будилникът се наклони така, че аз и всички останали да можем ясно да видим циферблата.

— Твоите часове са винаги преди обяд — извиках аз, като го сочех с пръст. — И това е така, защото си повреден и всъщност си една непотребна вещ.

— Хей, човече — каза единият от туристите на нашата маса, — този малък приятел само се опитва да си върши работата. Не заслужава такъв език.

От околните маси се чуха одобрителни възгласи.

— Така е — съгласи се будилникът. Пет квадратни сантиметра наранена невинност на два клечести крака. — Само се опитвам да си върша работата. Харесва ли ти, когато не те будя, а?! Знаем какво става в такива случаи, нали?!

— Какво? — попита една жена с тъжни очи от другия край на стаята. — Лошо ли се отнася с теб?

Стиснах здраво зъби, грабнах си цигарите и запалката и погледнах към жената. Тя храбро издържа погледа ми и просъска:

— Има вид на точно такъв!

— Той ме бие. Дори ме хвърля от прозорците… — Някои от присъстващите приеха с одобрение тези думи, а аз реших, че е време да си тръгвам — … на движещи се коли!

Тълпата се размърда с негодувание. Обмислях дали да им кажа, че счупеният индикатор за сутрин/следобед е най-малкият проблем за един будилник, че той също така бе склонен, когато му текне, да ме събужда на равни интервали от време по малките часове и да ми пречи на работата, но в крайна сметка реших, че не си заслужава. Бях се оставил да ме настигне в единствения бар на света, където на хората явно им пукаше за повредени домакински уреди! Облякох си палтото и си запробивах с рамо път през тълпата наоколо. Постепенно сред намусените лица се оформи пътека и аз тръгнах по посока на вратата ужасно смутен.

— Чакай, Хап! Чакай ме!

При звука от приземяването на малките крачета на часовника, аз ускорих крачка и побързах да изляза покрай двамината въоръжени полицаи в късия проход, които припечелваха допълнително като охрана на заведението. Минах през летящите врати в края с надеждата някой от тях да запрати машинката назад към бара и с тежки стъпки излязох на пътя.

Номерът обаче не мина. Будилникът ме настигна и затича до мен надолу по улицата, като от време на време пуфтеше от усилието. Аз обаче знаех, че това е измама. Дребни лъжи. След като е успял да ме настигне оттам, откъдето го бях изхвърлил през прозореца (последния път) в Сан Диего, този бърз спринт едва ли би го довел до изтощение.

— Благодаря ти! — изръмжах аз. — Сега всеки в този загубен бар вече знае името ми. — Понечих да го ритна, но той с лекота избегна удара с финт, дръпна се назад на безопасно разстояние и се обърна към мен.

— Но това е добре! — каза часовникът. — Може би така ще си спечелиш нови приятели. Аз съм не само един полезен механизъм за показване на времето, но мога да ти помагам и да се приобщаваш към обществото, като хвърлям мост между душите на хората в този наш съвършено объркан свят. Моля те, спри да ме изхвърляш. Аз мога да ти помогна!

— Не, не можеш! — казах аз и спрях рязко. Нощта беше тъмна, а улицата — осветена само от мъждукащите жълти лампи пред празните барове, закусвални и населените с плъхове мотели на Енсенада. Изведнъж се почувствах наистина самотен и ме обзе копнеж по дома. Бях в неподходящ квартал в неподходящ град и дори не знаех защо съм там. Заради нечия чужда вина, заради моята собствена параноя, или просто защото аз винаги бягах на такива места. А може би и трите. Всъщност нямаше значение. Трябваше да намеря Лаура Рейнолдс — а тя може би дори не беше тук — преди да са ме прибрали за нещо, което не съм извършил, но което помнех. Опитай се да обясниш това на един будилник!

— Ти почти не си използвал органайзерските ми функции — удари будилникът, сякаш бе забравил всичко казано дотук.

— Аз си имам органайзер.

— Но аз съм по-добър! Само ми кажи ангажиментите си и аз ще ти ги напомням с някоя от двайсет и петте прекрасни мелодии на будилника. Никога няма да забравя годишнина. Никога няма да закъснееш за важна среща! Никога!

Този път ритникът го настигна и със заглъхващ в далечината вик будилникът прелетя точно над редицата магазини, в които се продаваха едни и същи евтини парцали и пластмасови фигурки. За времето, през което аз се бях отдалечил на петдесет метра надолу по улицата, оркестърът от мариачи отново бе набрал пълна сила, а гласът на бизнесмена се извисяваше доста отчетливо над всичко — глас на човек, който знае кой всъщност е той, къде живее и защо се прибира у дома.

Бях пристигнал в Мексико късно предишната вечер. Поне така беше, когато се събудих недалеч от някакъв разбит път, в една кола, която не познавах. Колата не се движеше, но двигателят работеше. Изгасих го и изскочих навън с чувството, че някой е забил дузина ледени пирони в лявото ми слепоочие. Поогледах се в тъмнината и се опитах да разбера къде се намирам.

Отговорът скоро ми стана ясен от отчетливите и характерни очертания на релефа наоколо. Зад колата се издигаше отвесна скала, а от другата страна на пътя възвишението изведнъж изчезваше. Единствената растителност от храсти и разкривени сиви дървета сякаш само подчертаваше колко е трудно да се живее на това място. Въздухът беше топъл и миришеше на прах, а при отсъствието на градски светлини, звездите се открояваха ярко на фона на черното небе.

Намирах се на стария вътрешен път, който се спуска през полуостров Баха — от Тихуана към Енсенада, лъкатушейки през тъмните местности и по хълмовете. Беше време, когато това бе единственият път тук, но сега той не е осветен, не е поддържан и вече никой здравомислещ не минава по него.

Сега, след като бях слязъл, вече можех да разбера, че това е моята кола и с усилие да си спомня, че се качих на нея в Лос Анджелис в ранните часове на деня. Но този спомен избледняваше — ту идваше, ту изчезваше като сигнал от телевизионен предавател с повредено захранване. Други спомени се опитваха да го избутат настрани и вдигаха врява, за да излязат на сцената под светлината на прожектора. Те бяха изкуствено изострени и отчетливи и се опитваха да скрият това, като се примесваха с моите собствени, но не успяваха, тъй като не бяха мои и нямаха истински дом, в който да намерят подслон. Това, което можеха да направят, бе да припокрият онова, което вече бе там — като при двойно експониране: понякога на първи план, а понякога и като дума, която е на върха на езика, но не успяваш да я изречеш.

Върнах се до колата и разрових в жабката с надеждата да намеря нещо друго, което със сигурност е мое. Веднага открих много цигари, включително и един отворен пакет, но те не бяха от моята марка. Аз пушех „Кемъл Лайтс“ и винаги съм пушил такива, а тези бяха „Ким“. Въпреки това бе възможно да съм ги купил аз, тъй като отвореният пакет бе все още с целофанената си опаковка върху долната част. Аз имам този навик и той представлява повод за нескончаеми закачки от страна на най-добрия ми приятел Дек, който го сваля оттам и го надява върху горната половина на пакета, докато аз съм в тоалетната. Споменът за неговите номера, за това как се мъча и се ядосвам в такива случаи, изведнъж просветна в съзнанието ми и за миг ме върна към истината за това кой съм всъщност.

Разтърках очите си здраво и когато отново ги отворих, вече се чувствах малко по-добре.

Седалката на шофьора беше покрита със смачкани парчета станиол и много натрошени ампули. Не ми трябваше много време да разбера защо. Преди много време, в един минал живот, аз се занимавах с един медикамент, наречен „Фреш“. Той премахва досадата от обичайните и познати неща и представя всичко, всеки изглед, всяко чувство, всяко преживяване така, като че ли се възприемат за първи път. Част от механизма на действие се състои в завоалирането на паметта, като й пречи да превърне новите преживявания в банални, стари познания. Очевидно съм се опитал да умножа този ефект с помощта на коктейл и от други ободряващи фармацевтични препарати и съм свършил с пълно затъмнение на паметта. На един неосветен планински път, в Мексико, през нощта.

Голям късмет.

Явно медикаментите ми бяха подействали, защото вече се бях възстановил. Запалих колата и дадох внимателно назад към платното, след като порових в паметта си и се уверих, че съм поел в правилната посока. Скъсах филтъра на една цигара „Ким“, запалих я и тръгнах на юг. През целия път се разминах само с една кола, което беше добре, защото означаваше, че мога да карам по средата на платното и колкото се може по-далеч от пропастите, покрай които почти непрекъснато минаваше пътят. Това ми даде възможност да направя своеобразна вътрешна инвентаризация, вследствие на която, започнах да се паникьосвам. По-голямата част от последните шест часа липсваше, заедно с голям брой думи и факти. Можех да си спомня къде живея например — на десетия етаж на „Фолкланд“, един от най-жизнерадостните жилищни блокове на Грифит, но не и номера на стаята. Просто го нямаше в съзнанието ми. Допусках, че като го видя, ще си го спомня. Надявах се да стане така, защото всичките ми неща бяха там и в противен случай, нямаше да има какво да обличам.

Можех да си спомня името на Лаура Рейнолдс и какво ми причини. Тя очевидно е била с мен по време на известна част от пътуването ми насам, поне духом. Сигурно е купила цигарите, макар че пакета съм разпечатал аз. Наистина не знаех как изглежда, нито къде се намира. Знаех само как възприема себе си. Вероятно съм имал сериозна или поне някаква причина да тръгна за Енсенада, ако допуснем, че именно аз съм вземал решенията. Както и да е, сега бях тук и със същия успех можех и да продължа.

Карах бързо. Наложи се да спра само веднъж, когато стадо кафемашини пресичаха пътя пред мен. Бях чел някъде, че те често прескачат до Мексико. Не мога да разбера защо е така, но те със сигурност бяха страшно много. Слязоха тихо от хълма, строиха се напряко на шосето в отбранителна линия и се насочиха надолу по склона в права редица, като търсеха дом, храна или може би дори малко кафе на зърна.

Стигнах в Енсенада малко след полунощ и преспах в колата в предградията на града. Сънувах някаква сребриста лимузина и мъже, зад чиито глави имаше светлина, ала посланието на този сън бе объркано и безумно, а страхът танцуваше вътре в мен, заобиколен от врати, които не се отварят.

Когато се събудих, повечето от мислите в главата ми си бяха на мястото и аз се обадих на Стратън, като прекарах телефонния разговор през хакерската си мрежа, за да изглежда, че е от Лос Анджелис. Казах, че имам мигрена и няма да мога да работя няколко дни. Едва ли ми повярва, но не каза нищо. През остатъка от дена безуспешно претърсвах павилиончетата за тако и занемарените хотелчета или карах безцелно по разбитите улици. До вечерта стигнах до неизбежното заключение.

Тя не беше тук.

От бар „Хусън“ тръгнах направо към улицата, където бях оставил колата. След нашествието на туристите, в късния следобед точно тази част изглеждаше очарователно автентична. Вечер тя се превръщаше в нещо като огромен магазин на принципа „открадни си сам“. Съмнителни местни типове, нагазили в локвите от бира, урина и кръв, които се образуваха пред всеки бар, стояха встрани и ме зяпаха, но стигнах до колата си невредим. Тя беше паркирана в една задънена пресечка, далеч от любопитни очи, но още докато вадех ключовете от джоба си видях, че от другата страна на улицата се движат сенки. Светлината беше твърде оскъдна, за да разпозная силуетите, но който и да бе, не исках да го срещам. Такъв съм си. Не съм много общителен.

Скоро видях, че към мен се отправиха три фигури. Не бързаха, но това не беше успокоително. Особено когато проблясъкът на лъскаво копче потвърди онова, което вече подозирах. Ченгета. Или местната им разновидност, което беше дори по-зле. Дали само се разхождаха насам-натам, стряскайки посетителите в баровете, или просто бяха забелязали един tourista и искаха да го шашнат?

Може пък да се дължеше на факта, че техните колеги пред бар „Хусън“ са им казали как някакъв подозрителен тип е бил изгонен от бара от един ненормален часовников механизъм, който ясно произнесъл името му. Нямаше причина това име да е познато някому, освен ако в Лос Анджелис не се бе случило нещо, за което не подозирах, но и нямах намерение да рискувам, за да разбера. Отворих тихо вратата на колата и зачаках, заслушан как ботушите им скърцат по неравната повърхност на пътя.

— Здрасти — казах аз спокойно. — Мога ли да направя за вас, момчета?

Те не отговориха, а просто ме огледаха от горе до долу, какъвто е обичаят на такива хора. Третото ченге се дръпна малко назад и хвърли поглед върху номера на колата ми.

— Моя е — казах аз. — Документите са в жабката.

Твърде късно осъзнах какво имаше до документите, под картата. Пистолет. Той беше мой — с разрешително, законен, със сериен номер и всичко останало, но въпреки това щеше да стане много лошо, ако го намерят. Полуостров Баха не е бандитска територия, но нещата са тръгнали натам. Преди двадесет години изглеждаше така, сякаш оттеглящите си от Хонконг пари могат да го задържат в света на порядъчността, ала те просто го подминаха и сега тъмната страна отново вземаше надмощие, процеждаше се надолу откъм високите хълмове и обръщаше очите на хората навътре, към самите тях. Ченгетата страшно обичат само те да насочват пистолети към хората, не обратното.

— Г-н Томпсън? — каза средното ченге.

Аз стиснах вратата по-здраво.

— Да — отговорих аз. Нямаше смисъл да лъжа. Всяка частица от тялото ми беше белязана с аминокиселините. — Как се сетихте? Или просто, като ме гледате, си мислите, че няма начин да не се казвам Томпсън, а?

— Някакъв, чието име звучало като вашето, току-що имал малка неприятност в бар „Хусън“ — каза той и нещо, което всъщност не беше усмивка, раздвижи устните му. — С някакъв будилник.

— Е, нали знаете — вдигнах рамене аз. — Понякога ти вдигат кръвното.

— Не мога да си позволя такова нещо — каза средното ченге. — Моят все още върви с батерии.

— Сигурно работи, както трябва — отвърнах аз, опитвайки се да се държа приятелски. — И не се налага да го храните.

— Какво правите в Енсенада? — рязко попита вторият полицай.

— На почивка съм — казах. — Няколко дни отпуска.

— Какво работите?

— В един бар.

Това някога бе истина. Занимавал съм се с много работи по едно или друго време. Ако искаха да ме проверят как наливам бира или правя сметки — нямах нищо против.

Всичките заедно поклатиха глава. Леко, незаинтересовано поклащане на глава. Фактът, че това движение бе толкова разбиращо — приятелско може би, — трябваше да ме накара да се поотпусна. Но не! Накара ме да се почувствам напрегнат. Никой не ми искаше пари. Никой не ми беше поискал документите. Никой не претърсваше за наркотици тайните места на колата ми.

И тъй, какво правеха те? В крайна сметка, аз не бях направил нищо. Наистина нищо.

И тогава го чух — отначало много тихо! Шум от кола, идваща от друга улица. Разбира се, нищо кой знае какво: запознат съм с двигателите с вътрешно горене и с ролята им в съвременното общество. Но не можех да не забележа как ченгето по средата, очевидно водачът на групата, погледна към края на улицата. Проследих очите му.

На пръв поглед нямаше нищо особено освен двойки туристи, които се разхождаха, хванати за ръце, пресичаха улицата, провикваха се с приглушени гласове и си показваха един на друг разни сувенири. За момент се върнах много години назад във времето, когато посетих Енсенада за първи път. Сетих се как тогава открих, че всяка гривничка, всяко парцалче, всеки етикет и винетка за Деня на мъртвите да изработени в някоя голяма фабрика и че никой тук не продава нищо уникално и автентично. Разбрах го и не му обърнах внимание. Прекарвах дните си, като ядях рибени такос по два за долар, с много гарнитура и подправки, там долу, покрай рибния пазар, където най-невъзпитаните пеликани на света се биеха за отпадъците сред вихрушки кафяви пера. В късните следобеди пътувах с колата, слушах кънтри по уредбата и на всеки ъгъл виждах индианчета, които продаваха дъвки, за да изкарат пари за вредните навици на майките си. Спомних си нощите с тайнствените сенки и далечните викове, с отблясъците от светлина върху водната повърхност и горящите дървета пред порутените бараки, студения бриз на скалите на брега и топлината на жената, която ме обичаше. Ето защо винаги се връщах тук — за да си припомня онези времена и човека, който бях тогава.

Колата, която се приближаваше към нас, не бе някой раздрънкан стар форд, и в нея със сигурност нямаше да има мои познати. Беше патрулна кола и точно това чакаха ченгетата около мен. Беше капан — или защото знаеха кой съм, или защото нощта не бе наситена със събития, а те искаха да се пораздвижат. Във всички случаи обаче, за мен беше време да изчезвам.

Сграбчих с ръце вратата на колата и я отворих рязко, като ударих две от ченгетата в стомаха и те политнаха назад, присвити от болка. Третият полицай посегна към кобура си, но аз замахнах с крак през ръцете му и изпратих пистолета на паважа. Беше страхотна нощ за удари с крака. За щастие поддържах формата си.

Ченгетата от колата явно видяха какво става и автомобилът им рязко ускори нагоре по улицата към мен. Напъхах ключа на запалването и колата ми потегли още преди да затворя вратата. Ченгетата се развикаха, а аз натиснах педала и направих остър завой, изстрелвайки дребни камъчета от колелата като с картечница, и се насочих право срещу полицейската кола.

Държах посоката, като натисках педала до ламарината, но знаех, че ще трябва да завия. Не е добре да си играеш на котка и мишка с мексиканската полиция. Обикновено печелят те! Улових някакви погледи на туристи, които наблюдаваха бясното ми каране със зяпнали усти, защото осъзнаваха, че стават свидетели на малко местен колорит, който най-вероятно ще се обагри в кървавочервено.

Лицата на двете ченгета гледаха към мен през предното стъкло и се приближаваха все по-близо и по-близо. Този на предната седалка изглеждаше малко притеснен, но само един поглед към шофьора ме убеди в онова, което подозирах. Ако някой щеше да си подвие опашката в това противоборство, със сигурност нямаше да е той.

В последния момент завъртях волана надясно и се понесох по една странична улица, като едва удържах колата да не влезе във витрините на някакъв магазин. Хората се разбягаха на различни страни, аз проклех късмета си и се опитах да измисля какво да правя. Зад себе си чух писъка на спирачките и ченгетата направиха неточен обратен завой, като удариха няколко паркирани коли. Надявах се всеки от пострадалите да е имал необходимата застраховка. Нали знаете — глупаво е да правиш икономии от застраховки, а и има едно място на около петдесет метра от границата, където почти те убеждават, че си заслужава парите. Забравих как се казва, но вие проверете!

За мен нямаше много варианти. От Енсенада можеш да излезеш или нагоре по брега, или надолу. Мислех да тръгна нагоре, но трябваше да опитам да убедя полицаите, че се насочвам в обратната посока. Направих поредица остри завои към южния край на града, пренебрегвайки светофарите, профучах по главната улица със сто и двайсет, като общо взето обръщах незначително внимание на Закона за движение по пътищата и на Правилника за приложението му. Няколко коли се завъртяха напряко на платното, а шофьорите започваха да крещят подире ми, още преди да са успели да заковат спирачките. Разбирах какво искаха, но не спрях да обсъждаме претенциите им.

След няколко трескави минути в огледалото вече не виждах никакъв преследвач. Направих неочакван ляв завой, намалих скоростта, дръпнах встрани и паркирах прилежно отстрани между някакви очукани камиони. Придвижих колата достатъчно напред, така че да мога да виждам кръстопътя, и изгасих двигателя.

Зачаках с разтуптяно сърце.

Номерът мина. Обикновено никой не очаква да паркираш по средата на преследване с коли. По принцип си мислят, че ще продължаваш да караш. След няколко секунди видях полицейската кола да прелита през пресечката, но аз останах още малко на мястото си и изтрих потта от дланите в джинсите си.

След това много спокойно дадох назад, за да изляза от мястото, и подкарах нагоре.

По обратния път към границата опитах да се обадя по Мрежата на Куот, мой приятел, но не успях. Оставих му съобщение той да ме потърси, колкото може по-скоро, а след това съсредоточих вниманието си върху шофирането, за да не падна в морето. Дотогава се бях поуспокоил, като си казвах, че мексиканските ченгета просто са опипвали почвата и са се позабавлявали с един американец, който бие на очи.

Веднага след Тихуана спрях на една порутена бензиностанция край пътя, за да налея малко бензин. Можех да оставя за след границата, но бензиностанцията сякаш сама говореше, че се нуждае от малко работа. Докато момчето с радост пълнеше резервоара, аз използвах възможността да изхвърля останалите пакети „Ким“ в кошчето и да си купя малко нормални цигари на контрабандни цени.

Също така реших да се възползвам от тоалетната, което се оказа решение, водещо до допълнителни проблеми. Изглежда бензиностанцията бе преминала под ново управление, но тоалетните май бяха останали под някакво старо, най-вероятно — в ръцете на организация, която е предхождала идеята за управление въобще. Испанската инквизиция — може би! Миризмата можеше да събуди и мъртвец. И двата писоара бяха строшени, а едната кабинка изглежда бе мястото, където местните коне идваха да се облекчават. Ако е така, някой трябваше да седи там непрекъснато и да им обяснява що е то тоалетна хартия и къде точно трябва да се сяда.

Другата кабинка бе относително поносима и аз се изключих и започнах да си върша работата. Умът ми беше зает с други неща — от сорта на какво, по дяволите, щях да правя, като се върна вкъщи, — когато на вратата се почука.

— Излизам след минута — казах аз и вдигнах ципа си. Може би момчето се бе притеснило, че няма да му платя.

Отвън не се обади никой. Точно се мъчех да налучкам същото изречение на развален испански, когато изведнъж се сетих, че е невъзможно да е момчето от бензиностанцията. Ключовете ми бяха у него. Без тях нямаше как да замина.

Отново се почука. Този път по-силно.

Огледах се бързо, но друг изход освен вратата, разбира се, нямаше. Никога няма. От мен да го знаете — ако някога бягате, тоалетните кабинки не са добро място за криене! Проектирани са с твърде ограничено предназначение.

— Кой е? — попитах аз.

Не последва отговор.

Пистолетът беше у мен, но това не ми се стори изход. Дали пък не бях поумнял, или се бях уплашил още повече. Никога не съм си падал много по огнестрелните оръжия, а ситуации, в които мозъкът ми може да бъде размазан по стените, все по-малко ми харесват. Пистолетът за мен е нещо като сувенир и вече повече от четири години не съм го употребявал, подтикван от гняв. Стрелял съм от досада, както може да свидетелства моят стар компактдиск, но това не е достатъчно. Винаги трябва да се предпазваш от безсмисленото насилие, иначе забравяш за какво става дума.

Изключителната учтивост бе единственият смислен начин на действие.

Извадих пистолета, дръпнах рязко вратата и изкрещях на който и да беше там веднага да ляга по лице на пода, че иначе ще го вземат мътните.

Помещението беше празно. Само мръсни стени и звук от три кранчета, които капеха в синхрон.

Премигнах няколко пъти и извих глава наляво и надясно. Нищо. Очите ми пареха и смъдяха.

— Здрасти, Хап — обади се един глас, по-ниско от мястото, където бях очаквал. Бавно наведох глава натам, сваляйки пистолета си едновременно с погледа си.

Будилникът ми махна. Изглеждаше уморен и целият бе оплескан с кал.

Изгубих самообладание.

— Ей, ти, да те вземат дяволите — извиках истерично. — Край! Сега вече ще те пръсна на парчета.

— Хап, ти няма да стреляш, нали…

— Напротив, ще стрелям!

Будилникът бързо заотстъпва назад към вратата.

— Няма! Няма да ме убиеш!

— Измисли поне една причина да не го направя! — изкрещях аз и вкарах патрон в цевта. Знаех, че каквото и да каже машината, няма да е достатъчно. Вече бяхме излезли на открито и видях момчето от бензиностанцията, което стоеше до колата и ни зяпаше със застинала върху лицето усмивка. Може би не беше честно да си изкарвам всичко върху един будилник, но не ми пукаше. Той беше единствената потенциална жертва наоколо с изключение на мен самия, а аз бях по-голям от него. Започвах да побеснявам. Имах усещането, че слепоочията ми са пълни с лед, а пред дясното око ми причерня.

Будилникът знаеше, че времето изтича и говореше много бързо.

— Опитвах се да ти кажа нещо в онази воняща дупка. Нещо важно!

Прицелих се точно в индикатора за сутрин/следобед.

— Какво например? Че имам час при бръснаря в четири?

— Че ме бива за някои неща. Да намирам хора например. Теб те намерих, нали?

С пръст на спусъка, само едно трепване преди да изпратя часовника в небитието, аз се подвоумих:

— Е, и? Какво се опитваш да ми кажеш?

— Знам къде е тя.

2.

Струва ми се, че се набутах в тази работа, както става обикновено — съвсем случайно.

Беше преди година и половина. Останах да пренощувам в Джаксънвил, най-вече защото къде другаде да се дяна. По онова време/когато не можех да намеря път към ново място, аз все се връщах в този град, като йо-йо, което винаги отскача обратно към ръката, която го е оттласнала. Възнамерявах да напусна Флорида на следващия ден и слязох с колата към квартала около автогарата, където всичко беше по-евтино. Последно бях работил преди две седмици в един бар близо до мястото, където бях отраснал — Кресота Бийч. Там не харесаха начина, по който разговарях с клиентите. На мен пък не ми допаднаха заплащането и условията на работа. Отношенията ни бяха съвсем кратки.

Разхождах се по улиците, докато намерих едно хотелче с вдъхновяващото и лирично име „Стаите на Пийт“. Момчето зад рецепцията носеше една от най-грозните тениски, които бях виждал — като рисунка на автомобилна катастрофа, направена от човек, който няма никакъв талант, но разполага с ужасно много боя. Не го попитах дали той е Пийт, но това изглежда бе вярното предположение. Приличаше на човек с това име. Цената беше петнадесет долара на нощ, а достъп до Мрежата имаше във всяка стая. Съвсем прилично, а тениската, колкото и неприятна да беше, изглежда е била направена нарочно. Може би е трябвало да поразсъждавам по този въпрос, но тогава беше късно вечерта и не можех да мисля за каквото да е.

Моята стая се намираше на четвъртия етаж, беше малка, а въздухът миришеше така, сякаш там не е било проветрявано от времето на моето появяване на белия свят. Извадих от чантата си нещо за пиене и придърпах към прозореца единствения плетен стол. Навън се виждаше аварийната стълба, която дори и плъховете сигурно се страхуваха да използват, а под нея — само жълтеникави светлини и шум.

Изтегнах се във влажната нощ и наблюдавах хората, които се разхождаха нагоре-надолу по улицата. Такива виждате във всеки голям град — крастави кучета, чиито инстинкти им подсказват да душат за следа, започваща някъде тук. Някои хора вярват в Господ или в НЛО, други, че ей тук, ей сега започват първите им стъпки по пътя към многото пари или към наркотиците, или към някой отреден за тях Свети Граал. Желаех им всичко най-хубаво, но не бях изпълнен с особена надежда или ентусиазъм. Дотогава вече бях опитал повечето начини и схеми от „Направете бързо много пари!!!“ и те ме доведоха точно до никъде. Лесните пътища имат свойството да те връщат обратно там, откъдето си тръгнал.

Въпреки че бях израснал във Флорида, бях прекарал по-голямата част от предишните десет години на Западния бряг и той ми липсваше. По онова време не можех да се върна, което означаваше, че няма къде да се установя. Чувствах, че всичко спира и че, за да започне животът ми отново, ще е необходимо да се случи нещо много важно. Прераждане, може би. И преди се бях чувствал така, но не чак толкова тъжен. Това бе ситуация, която може да съкруши човек.

И така, легнах на леглото и заспах.

Събудих се рано на другата сутрин със странно усещане. Бях изпаднал в някакъв унес. Стомахът ми беше празен и сякаш някой беше сложил малки, грапави топчета смачкана хартия в очите ми. Часовникът ми показваше седем часа, което не можеше да бъде вярно. Единственият начин да видя седем сутринта, изписано върху циферблата, е да не си лягам изобщо.

Тогава разбрах, че се е включил сигналът за събуждане и видях мигащата светлина на монитора върху нощното шкафче. „Съобщение“, гласеше той. Разтрих очите си силно и пак погледнах. Информацията за съобщението все още не беше изчезнала. Натиснах копчето за приемане. Екранът за момент изчезна, след което се появи следният текст:

„Възможно е снощи да сте спечелили 367,77 долара. За да научите повече, елате днес на «Хайуотър» 135. За справка PR/43.“

След това изплю една карта. Вдигнах я и я погледнах.

За да изкараш 367,77 долара в бар, трябва да работиш бая нощи!

Смених ризата си и излязох от хотела.

Когато стигнах до „Хайуотър“, вече бях поизгубил интерес. Главата ми бе объркана и празна, като че ли цяла нощ насън бях решавал задачи по математика. Имах силно желание да закуся някъде, да се кача на някакъв автобус и да съзерцавам слънчевите отблясъци по прозорците, докато се озова на друго място.

Ала не го направих. Винаги, когато се захващам за нещо, се явява обстоятелство, което се опитва да ме препъне. Следвах улиците по картата и се учудих, че приближавам деловия квартал. Хората, които инсталират монитори в евтините хотели, обикновено работят във виртуални офиси, а „Хайуотър“ бе истинска широка улица с много високи сгради и от двете страни. Сто тридесет и пети номер представляваше планина от черно стъкло с въртяща се входна врата. За разлика от много други сгради, покрай които бях минал, тя нямаше външни видеостени, на които да демонстрират с досадна изчерпателност добродетелите и успеха на хората, които се трудят вътре. Сградата просто си стоеше там, абсолютно непроницаема отвън. Влязох вътре ей така, между другото — да се скрия от слънцето.

Фоайето беше по подобен начин необщително, също изпълнено изцяло в черно. Като че ли се бяха сдобили отнякъде с много боя от този цвят и горяха от нетърпение да я употребят до грам. Прекосих мраморния под до бюрото в отсрещния край, а токовете на обувките ми чаткаха в хладната тишина. Там, като в басейн от жълта светлина, седеше една жена и ме гледаше с вдигнати вежди.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя, но тонът й подсказваше, че смята това за малко вероятно.

— Казаха ми да дойда тук и да кажа един номер.

Аз говоря по-добре, отколкото изглеждам. Нейното лице не се проясни или промени, но тя натисна един бутон от клавиатурата пред себе си и обърна поглед към екрана.

— И какъв е той?

Казах й и тя прегледа набързо някакъв списък.

— Добре — каза тя. — Ето каква е работата. Имате две възможности: първата, давам ви 171,39 долара и вие си заминавате без никакви задължения. Втората, качвате се на асансьора вдясно и отивате на трийсет и четвъртия етаж, където ще ви приеме г-н Стратън.

— А как точно ги изчислихте тези 171,39 долара?

— Това е възможното ви възнаграждение, минус 25 долара такса за обработката, разделено на две и закръглено до цент.

— А защо получавам само половината пари?

— Защото не сте на договор. Идете горе, срещнете се с г-н Стратън и може би нещата ще стоят другояче.

— И в такъв случай ще взема всичките 367 долара?

— Ти май си голям умник, а? — намигна ми тя.

Асансьорът беше доста приятен. Матирани огледала, нежно осветление, тишина, разкош. Миришеше на пари, на много пари. По време на пътуването не се случи нищо особено.

Когато вратите се отвориха, аз се озовах в началото на дълъг коридор. На една грамадна хромирана табела на стената пишеше „РЕМтемпс“ с доста агресивен шрифт, а под него: „Спете здраво, спете правилно!“ Тръгнах в посоката, която сочеше табелата, и стигнах до бюрото на друга рецепция. Момичето носеше значка, от която ставаше ясно, че се казва Сабрина, а косата й беше вдигната по някакъв странен и сложен начин — резултат от няколкочасовия труд на някой малоумен стилист.

Помислих, че момичето на първия етаж е било шефката, но в сравнение със Сабрина, тя се оказа въплъщение на самата услужливост. Държанието на Сабрина подсказваше, че в нейните очи съм някакъв долнопробен гризач — по-низък от плъх със сигурност, може би по-скоро отвратителна полевка — и само след трийсет секунди с нея почувствах, че и бактериите в стомаха ми започнаха да ми се присмиват. Тя ми каза да седна, но аз не го направих. Отчасти, за да я подразня, но най-вече, защото мразя да сядам в рецепции. Бях чел някъде, че това незабавно те поставя в положение на подчиненост. Аз съм голям тактик при представянето си по време на интервюта за работа и е просто срамота, че след това всичко отива по дяволите.

— Добро утро, г-н Томпсън! Аз съм Стратън.

Обърнах се и видях зад себе си един мъж с протегната ръка. Той имаше волево лице със силни черти и черна коса, започнала да посребрява по слепоочията. Приличаше на всеки друг висок мъж на средна възраст, с хубав костюм, но беше по-изтупан — образцово човешко създание, за разлика от бета-версиите, които обикновено срещате наоколо. Ръката му беше силна и суха, каквато бе и усмивката му.

Покани ме в малка стая встрани от главния коридор. Стратън седна зад едно бюро, а аз се отпуснах на другия стол.

— Е, каква ще е сделката? — попитах аз, като се опитах гласът ми да звучи спокойно. Нещо в човека срещу мен ме държеше нащрек. Не можех да определя акцента му. Някъде от Източното крайбрежие вероятно, но потиснат, някак умишлено обикновен — като на артист, който прикрива миналото си.

Той се наведе напред и обърна монитора на бюрото към мен.

— Виждате ли нещо познато? — попита той и натисна един бутон. Мониторът изпука и забръмча за момент, а след това изписа на екрана „PR/43@18/5/2016“.

Екранът угасна и стана черен, после светна отново и показа един коридор. Камерата — ако това бе камера — тръгна напред. Виждаха се монотонни зелени стени, които се губеха в далечината. Вляво имаше друг коридор. Камерата се обърна и показа, че той е абсолютно същия. После малко ускори ход и продължи известно време нататък, след което зави още веднъж по идентичен коридор. Други коридори и завои не се виждаха. От време на време олющени парчета боя разнообразяваха монотонния маслинен цвят на стените и всичко това продължаваше, продължаваше, продължаваше безкрай.

Пет минути по-късно погледнах Стратън, който ме наблюдаваше. Поклатих глава. Стратън написа нещо на лист хартия, а след това бързо набра нещо на клавиатурата.

— Не е нищо особено — каза той. — Не смятам, че донорът има богато въображение. А и се губи много, когато получаваш само зрително възприятие. Опитай това.

Картината на екрана се промени и показа две ръце, държащи парче вода. Зная, че „парче вода“ не звучи смислено, но приличаше на такова. Ръцете нервно боравеха с течността, а един тих мъжки глас се обади от високоговорителя на монитора.

— О-о, не зная — каза той несигурно. — Около пет? Може би шест и половина?

Ръцете оставиха водата на една етажерка и взеха друго парче. Тази вода беше малко по-малка. Гласът направи пауза за момент и след това каза по-уверено:

— Определено две. Най-много две и една трета.

Ръцете поставиха това второ парче върху първото. Двете парчета вода не се съединиха, а останаха отделни. Едната ръка излезе от полезрението и тогава се чу друг звук — меко метално стъргане. И тогава аз потръпнах за първи път.

Стратън забеляза:

— Топло ли ви става?

— Може би — казах аз, като се наведох по-близо до екрана. Гледната точка беше малко променена и сега се виждаше един разбит шкаф. Едно от чекмеджетата беше отворено, а ръцете внимателно вдигаха парчета вода — каквито, сега видях, имаше разхвърляни навсякъде наоколо, на купчини с различни размери — и ги поставяха едно до друго в различни редици. От време на време гласът мълвеше заклинания, вземаше едно парче вода и го връщаше, но не задължително в същия куп, откъдето го беше взел. Ръцете започваха да се движат все по-бързо и по-бързо, слагайки и махайки вода, като през цялото време се чуваше глас, който изреждаше разни числа.

Аз се втренчих в екрана и изгубих представа за обкръжаващата ме действителност. Забравих дори за Стратън и казах най-вече на себе си:

— Всяко от парчетата вода има различна стойност, която не е свързана с размера. Някъде между едно и двадесет и седем. Всяко чекмедже трябва да бъде напълнено със същата стойност вода, но никой не е казал на човека как да изчислява стойността на всяко парче.

Екранът изчезна и като се обърнах, видях, че Стратън ми се усмихва.

— Спомняте си! — каза той.

— Това беше сънят, който сънувах точно преди да се събудя. Какво става тук, по дяволите?

— Позволихме си малка волност снощи — каза той. — Собственикът на хотела, в който пренощувахте, има договор с нас. Ние субсидираме цената на стаите и осигуряваме мониторите.

— Защо? — посегнах машинално към джоба си и извадих цигара. Вместо да изкрещи или да извади пистолет, Стратън просто отвори едно чекмедже и ми даде пепелник.

— Постоянно търсим нови хора — такива, които се нуждаят от пари и не са много придирчиви как ги печелят. Това е най-добрият начин да ги намираме.

— Добре, вече ме намерихте. И какво?

— Искам да ви предложа работа в „РЕМтемпс“.

— Ще трябва да ми го обясните.

И той ми обясни. Доста подробно. Ето същността:

Преди няколко години някой изнамерил начин да отнема сънищата на хората в реално време. Устройството, поставено близо до главата на достатъчно богати клиенти, можело да следи за появата на електромагнитни вълни от определен вид и да извежда умствените състояния, на които те са функция, извън подсъзнанието и да ги изпраща в изтриващо устройство. Правителството не било благосклонно към идеята, но откривателите наели адвокат, вещ в квантовото право, и вече никой, на практика, не можел да разбере със сигурност какво е законното положение.

„Зависи!“, бил най-конкретният отговор.

Междувременно се родило черното производство.

Търговията тръгнала най-вече заради кошмарите, но те не били много чести, а клиентите отбягвали да купуват системи, от които се нуждаели веднъж на няколко месеца. Били съгласни да плащат за отделни сънища, но авторите на технологията търсели по-бърза възвръщаемост на инвестициите си. Освен това кошмарите обикновено не са чак толкова лоши, а ако наистина са такива, в повечето случаи дават информация, която не ти пречи. Пък и ако действително се страхуваш от нещо, това често си има съществена причина.

И така, постепенно пазарът се пренасочил към мъчителните сънища. Те са нещо подобно на кошмарите, но обикновено не плашат хората толкова много и представляват сънища, които ви се явяват при стрес, умора или когато се измъчвате за нещо. Често се състоят от дребни, но трудни перипетии, през които сънуващият трябва да преминава безброй пъти, без наистина да разбира какво прави и непрекъснато се оказва принуден да започва отначало. След това, тъкмо когато започнеш да схващаш какво става, се плъзваш към нещо друго и целият цикъл започва отначало. Тези сънища обикновено започват веднага след заспиване и ти развалят цялата нощ или се явяват малко преди събуждане. И в двата случая ставаш от сън уморен и изтощен, и не си в състояние да започнеш трудовия ден, защото се чувстваш така, сякаш току-що си го свършил.

Мъчителните сънища са много по-чести от кошмарите и обикновено се появяват сред онази част от средния и висш ешелон на изпълнителски кадри, които се оказали и основният потребител на обработка на сънища. Онези, които притежавали технологията, променили посоката, пренаписали рекламните си брошури и започнали наистина да печелят сериозни пари.

Но имало един проблем.

Оказало се, че сънищата не могат да бъдат изтривани. Не ставало така, както те си мислели. В продължение на осемнадесет месеца постъпилите оплаквания в компанията ставали все повече и повече. Накрая разбрали какво става всъщност.

Когато изтривали съня, унищожавали само образите, видимата за вътрешното око на сънуващия част. Веществото на съня, което представлява безплътно качество и изглежда не можело да бъде изолирано, оставало.

Колкото повече сънища премахвал един клиент, толкова повече от това вещество оставало — невидимо, неунищожимо и с определено тегло. То се трупало някъде в стаята, в която било заличавано, и след трийсетина такива изтривания се стигало до положение, в което стаята ставала необитаема. Все едно да се разхождаш сред буря от подсъзнателни импулси, абсолютно безшумни, но и непоносими. След още няколко седмици сънищата толкова се сгъстявали и сраствали във въздуха, че дори ставало невъзможно да влезеш в стаята.

За нещастие, клиентите, които можели да си позволят предоставянето на сънища, били точно от хората, които били противници на идеята. След като компанията уредила, без да стига до съд, проблемите около няколко стаи, които били станали непроходими, започнала да мисли как да излезе от положените. Опитали, вместо да изтриват сънищата, да ги съхраняват в съответни „банки“. И това не проработило. Независимо колко добре били затваряни кутиите, някои от сънищата все пак успявали да „изтекат“ от хард дисковете.

Най-накрая се сетили. Сънищата не били употребявани. Може би, ако някой ги употреби…

Тогава опитали. Предавателят на клиента бил свързан с приемател, поставен близо до леглото на доброволец, и два мъчителни съня били успешно прехвърлени от съзнанието на единия към съзнанието на другия. Клиентът се събудил добре отпочинал и изпълнен със сили, готов за още един ден усилна работа в мината за пари. Доброволецът прекарал неприятна нощ, изпълнена с тъпи сънища, които той не си спомнял много-много, но пък получил пари за преживените неприятности.

В стаята не оставало нищо. Сънят изчезвал. Парите отново потекли към компанията.

— Това ли направихте с мен снощи? — попитах аз, малко ядосан, че са нахлули в съзнанието ми.

Стратън вдигна ръцете си помирително.

— Повярвайте ми, ще останете доволен. Хората имат различна способност да поемат сънища. Повечето могат да поемат без особена трудност два, най-много три, за една нощ. Сутрин са като парцали и се влачат едва-едва през целия ден. Обикновено работят през нощ и все пак печелят осемстотин-деветстотин долара на седмица. Вие сте различен.

— Защо?

Знаех, че това най-вероятно е комплимент, но не ми пукаше. Не получавах често комплименти.

— Снощи поехте четири съня, без дори да се изпотите. Двата, които току-що видяхте, и още два, единият от които толкова досаден, че не ми се ще да гледам дори и само образите. Вероятно можехте да поемете още няколко. Ще печелите много пари.

— Колко е „много“?

— Плащаме в зависимост от продължителността на съня и осигуряваме допълнително възнаграждение, в случай че са особено сложни или еднообразни. Снощи вие изтрихте сънища за триста долара — без да се смята бонусът за най-неприятния. В зависимост от това колко често ще работите, бихте могли да печелите между две и три хиляди долара седмично. — И добави тихо: — А ние плащаме в брой. Предоставянето на сънищата е все още неустановено положение по отношение на закона и считаме за по-удобно да не осветляваме естеството на работата си пред някои власти.

Той се усмихна. В отговор му се усмихнах и аз. Да изкараш три хиляди долара от работа в бар е страшно бачкане.

Не ми беше трудно да взема решение.

Подписах декларация за запазване на служебната тайна. Дадоха ми приемник и ми обясниха как се действа с него. По принцип можех да ходя навсякъде из континенталната част на Щатите, като по време на сън трябваше да поставям приемника на не повече от два метра от главата си. Не се налагаше да си лягам в някакво определено време, тъй като сънищата, предназначени за мен, се записваха в паметта. Веднага щом устройството уловеше, че съм вече в „РЕМ“ стадий на съня, то подаваше записаното към паметта ми. Когато ставах сутрин, нощната ми работа беше винаги отбелязана на екрана като списък електронни съобщения — продължителността на сънищата, кога са започнали и кога са свършили, дали са били оценени за допълнително възнаграждение, или са били просто обикновена, хамалска работа.

И най-отдолу на списъка беше добрата новина — цифра в долари. Установих, че без особени затруднения мога да поемам шест-седем съновидения на нощ. В някои дни се чувствах гроги и ми беше трудно да се концентрирам над нещо по-сложно от пушене на цигара, но ако имаше такъв случай, следващата нощ просто си почивах.

Шест месеца по-късно бях извикан в офиса на „РЕМтемпс“ и ме попитаха дали бих искал да кандидатствам за по-голям процент сънища с допълнително възнаграждение. Казах: „Разбира се!“ и спечелените суми отново скочиха. В Мрежата срещнах един хакер — Куот, когото наех да ми разработи нещо като вирус, който да разпределя спестяванията ми на различни места и когато, от време на време, данъчните служби или някой друг плъх с ръкавели блокира някои от сметките ми, щях да мога да преглътна загубата и да се оправям с другите. Също така му платих доста пари, за да изтрие от базата данни в полицейското управление на Лос Анджелис един инцидент, което пък означаваше, че ще мога да се върна в Калифорния.

Добре си живеех. Пътувах от град на град, този път в качеството си на човек с пари, а не като някой, който разчита на случайността да припечелва по нещо. Скоро съвсем естествено започнах да нося по-хубави дрехи и да отсядам в по-престижни хотели. Свикнах и с другите неща, които парите ти доставят, например малко уважение и партньор в леглото, който на сутринта не ти издава фактура. С малкото хора, от които се интересувах, поддържах връзка по телефона, по Мрежата, а понякога, макар и рядко, ги посещавах за кратко. Няколко пъти се отбих при Дек в Лос Анджелис и този град започна да губи тъмните си краски в моите очи. Започнах да си мисля да се върна обратно и да му разреша отново да стане „моя“ град.

Понякога имаше спадове. Отегчение. Дори изтощение, което следваше нощите с допълнителни възнаграждения, както и липса на пълнокръвен емоционален живот поради задължението да пътувам непрекъснато и невъзможността да поддържам връзка за повече от няколко дни. Имаше периоди, в които ставах малко странен, и разбирах, че е така, защото бях прекарал много нощи в сънуване на чужди сънища и нямах време за своите собствени. Когато това се случваше, аз се изключвах, оставях съзнанието си да навакса и извърши собствената си подсъзнателна дейност и след няколко дни отново се чувствах добре.

Бях открил работа, която беше сигурна, в която бях добър и получавах пари за сносен живот.

Би трябвало да ми е достатъчно.

И тогава, преди пет месеца, Стратън ми се обади по телефона. Беше много рано сутринта, аз се бях тръшнал на една голяма спалня на последния етаж в един хотел в Ню Орлиънс, а наоколо бяха разхвърляни остатъците от бурна и изпълнена с наслади нощ. По това време се задържах предимно в Лос Анджелис. Имах апартамент в Грифит, който наричах свой дом. В договора ми фигурираше клауза, че не може да се задържам на едно и също място, поради което предприемах достатъчно пътувания извън града, за да уверявам „РЕМтемпс“, че все още странствам.

Не мога си спомня името на жената в леглото до мен, но тя беше фурия по вдигането на слушалката. Докато разбера, че телефонът звъни, тя вече я беше взела и поставила на ухото си. Когато ми я подаде, аз се изправих, а главата ми беше мътна и пълна с полузабравени задължения и объркани представи. Потиснах желанието си да погледна приемника, за да видя колко съм спечелил. От начина, по който се чувствах, съдех, че ще е значителна сума.

— Г-н Томпсън — каза гласът и аз изведнъж се разбудих напълно, — кой вдигна телефона?

— Не зная — отвърнах глупаво аз. — Искам да кажа защо? Какво значение има?

— Предполагам, че е някоя, която сте срещнали съвсем скоро.

— Да — погледнах към мястото в стаята, където жената стоеше права. Мисля, че името й може да е било Кенди, макар че със същия успех може да се е пишело и с „а“ вместо с „е“. Изглеждаше свястна и имах чувството, че наистина ме харесва. Чудех се дали ще иска да поостане у дома за известно време. За цяла седмица, може би, докато се върна в Лос Анджелис. В момента тя правеше кафе чисто гола и се надявах Стратън скоро да спре да приказва и да приключа разговора.

— Срещна я снощи, нали? — попита той.

Потвърдих.

— И е в твоята хотелска стая и вдига телефона още при първото позвъняване!

Отпих от бутилката с бира до леглото.

— Е, и?

— Помисли си за това!

Гледах Кенди, докато разбъркваше точното количество захар в кафето ми. Разбрах какво има предвид.

— Не говори глупости — казах аз.

Кенди ми намигна и влезе в тоалетната.

— Разкарай я и ела в офиса. Имам предложение за теб — нареди Стратън и затвори телефона.

Изскочих от леглото и сложих приемника си в чантата. Съобщението гласеше, че съм спечелил повече от хиляда долара. Облякох се, и когато Кенди се появи ободрена и свежа, готова за игра, й казах, че трябва да изляза за малко. Тя го прие зле, после добре и после пак зле. Опита много неща, за да ме накара да остана, но когато разбра, че това няма да мине, каза, че ще стои в стаята и ще ме чака, докато се върна.

Наречете ме човек с ниско самочувствие, но жените обикновено не реагират по такъв начин само след една нощ в моята компания. Изградил съм си нещо подобно на стандартна реакция в такива случаи. Не беше доказателство, но бе достатъчно, за да ме накара да си взема нещата, да изляза през вратата и да я оставя да крещи след мен. В асансьора направих това, което ми бяха казали да правя в такива случаи — натиснах бутона за изключване на приемника. Чу се слаб хриптящ звук и екранчето изгасна. Апаратът беше изключен, логическата машина се залута в необяснимост и неяснота.

В самолета към Джаксънвил се запитах защо, ако Кенди е била някакъв федерален агент, не е направила каквото е трябвало да направи, докато спя. Ако имаше макар и едно-единствено нещо, което всеки от „РЕМтемпс“ правеше със сигурност всяка нощ, то беше да улавя съответните сигнали. Може би е трябвало да говори с мен, да измъкне някои имена или нещо подобно. Аз винаги съм работил извън закона и затова не знаех как примерните граждани си вършат работата. Може би са ме готвили за евентуален свидетел срещу Стратън и в такъв случай, очевидно не са попаднали на когото трябва. Нямаше кой знае какво значение. Сега, така или иначе, трябваше да се върна в офиса и да взема друг приемник.

Отпуснат на една маса в кафето на супермаркета зад ъгъла преди да се появя за доклад в „РЕМтемпс“, изпих цял литър кафе и изпуших половин пакет цигари. Обикновено плътната завеса пред съзнанието ми след няколко часа се разсейваше до степен на леко объркване, но тази сутрин имах усещането, че сякаш никога в живота си не съм спал. Исках да се чувствам наистина буден, за да отговоря точно на всички предложения на Стратън, но в края на краищата приех, че не съм съвсем заспал и тръгнах към него.

Този път не се срещнахме в някой страничен офис, а в самото леговище на Стратън. То беше голямо, колкото футболно игрище и за щастие седнахме в един и същи край, така че не се налагаше да крещим, за да се чуваме. Казах му, че съм направил това, което ми е казал, и той се усмихна. Допълних, че съм изключил машината, както е по инструкция, и че ще трябва да ми дадат друга. Той пак се усмихна и след това заговори.

Макар да не ми било известно, голям брой от най-важните клиенти на компанията питали специално за мен. В повечето от клиентите не оставали никакви следи или елементи, който сънуващият не бил в състояние да разбере. Аз съм изтривал всичко без остатък, без да остава дори сянка от образ или дума. Оттам и допълнителните възнаграждения. Ето защо той искал да ми предложи по-привлекателна работа.

Спомени.

Още като изрече тази дума, аз заклатих бързо и енергично глава. Спомените могат да бъдат извличани, но при тях не е като при сънищата. Те не могат да бъдат изтривани, защото са функция на нещо, което се е случило в истинския живот. Могат само да бъдат складирани някъде другаде за постоянно или временно, но да се върши това е абсолютно и съвършено незаконно.

Като начало то означава, че полиграфите ще станат безсмислени. Ако един заподозрян няма спомен за извършване на престъпление, за него ще бъде детска игра да измами детектора на лъжата. В определен смисъл, то дори не е измама, защото за проверявания събитието наистина няма да съществува.

Освен това, хората са онова, което са техните спомени. Ти си това, което ти се е случило. Ако премахнеш детството, когато научаваш кое е добро и кое е лошо, ще бъдеш човек, който е трудно да контролираш. А на теб няма да ти пука. Такива хора не разбират защо не трябва да крадат, да изнасилват или да убиват и точно това обстоятелство им помага да вършат тези неща добре. Ако бъдат заловени, което е малко вероятно, едно прехвърляне на спомена преди проверката с полиграфа ще изтрие от паметта им съответната част от доказателствата.

Тази теза бе потвърдена при съдебен експеримент, проведен преди осемнадесет месеца. Един доброволец се съгласил да поеме спомена за някакво престъпление по време на процеса и бил осъден на два живота затвор, точно наполовина от това, на което е трябвало да бъде осъден истинският извършител, ако е бил заловен и съден.

С други думи, спомените не са нещо перспективно и аз го заявих на Стратън.

Той ме чу, замълча и в помещението се възцари продължителна тишина. След доста време, сякаш това, което бях казал, се отнася за другиго, каза:

— Да, да се занимаваш със спомените на престъпници е незаконно.

— Добре — отвърнах аз приветливо. — Значи всичко е уредено. Откъде да си взема новия приемник?

— Всъщност — продължи Стратън, сякаш не бях казал изобщо нищо, — спомените, за които говоря, нямат нищо общо с незаконна дейност. Говоря за съвсем обикновени неща и само за временни прехвърляния.

— Ако са толкова обикновени, остави клиентите да се оправят с тях сами — предложих му аз — и ако става въпрос за временно отърваване, кажи им да опитат с по няколко бири. Не! Не! Благодаря ти! Не!

— Пет хиляди долара за спомен — каза той.

Млъкнах, дори преди устата ми да беше се подготвила да изрече следващия звук.

— Споменът може да бъде един-единствен факт, някакъв определен случай, факт, и няма да се налага да ги задържаш за повече от седмица. Обикновено само няколко часа. Можеш да изкарваш четвърт милион долара на година, без да си мръднеш пръста. Освен това ще можеш да продължиш и работата със сънищата.

Той остави думите да стигнат до мен и аз се замислих как ще получавам по едно седемцифрено число на година! Последните няколко години бяха добри, но богатството има ефекта на наклонената повърхност — когато си купил всичко, каквото можеш на сегашното си равнище, започваш да забелязваш нещата, които все още не можеш да притежаваш. И започваш да ги желаеш.

Погледнато по друг начин — работя няколко години, правя няколко разумни инвестиции и след това няма да се налага да мисля за нищо.

— Не! — казах аз.

Знаех с какво имам работа и се оправях добре.

— Ще разбереш, че отговорът е „да!“ — каза Стратън — когато ме попиташ откъде да си вземеш новия приемник.

Умът ми все още беше тромав от нощната работа и не разбрах накъде бие. Направо налях вода във воденицата му.

— Откъде?

— Докато не приемеш предложението ми, няма да получиш никакъв приемник! — каза той. — Или приемаш работата със спомените, или си уволнен.

Погледнах го.

— Ти си мръсник, знаеш ли? — казах аз.

— И друг път съм чувал да се изразяват подобни мнения — усмивката му не трепна и аз разбрах, че това не е усмивка и може би никога не е било.

Погледнах през прозореца — повече за да го карам да чака, отколкото поради друга причина. Сега разбрах, че Кенди всъщност не ме е харесвала и че дори не е била федерален агент. Не е била нищо повече от едно манипулирано от Стратън оръжие. Когато е позвънил сутринта, той е знаел, че току-що съм се събудил и че няма да бъда в състояние да преценя правилно обстановката след нощ, пълна с тежки допълнителни възнаграждения и лудории в леглото. Бил е прав. Кенди си беше свършила работата добре.

В този момент разбрах две неща — че нямах представа на какво е способен Стратън и че вече не мога да разбирам жените. Не знаех кое е по-лошото.

Стратън ме държеше в ръцете си и го знаеше. Без работата със сънищата щях да бъда отново на улицата. Имах пари, но те не бяха достатъчно и бяха пръснати някъде по пътеките, които Куот беше създал за тях в електронния свят. Голяма част от тях бяха прахосани. Чрез работата със спомени бих могъл някой ден да си открия собствен бар — ако се стигнеше до това.

— Добре — казах аз.

3.

В два и половина сутринта я видях да върви по улицата към един малък хотел на няколко пресечки встрани от Булеварда. Хотелчето се казваше „Нирвана Ин“, но тъй като това странно място бе с олющена боя отвън и без рум сървиз след десет часа, си мисля, че името му беше ни в клин, ни в ръкав. Аз седях в един малък ресторант на отсрещния тротоар, пиех лошо кафе и чаках сгодния случай. Веднага я познах. Това беше Лаура Рейнолдс. Нямаше съмнение.

За първи път виждах човек, чийто спомен носех, и се почувствах объркан и смутен. Все едно да си спомниш, че си мъртъв или да видиш двойника си, който по нищо не прилича на теб. Тя беше на малко под тридесет — слаба и жилеста, каквато трябваше да изглежда след години на скиталчество и самообучение да забравя. Лицето й бе скулесто, хубаво, напрегнато. Вървеше като човек, прекарал по-голямата част от нощта в бар. Неоновата светлина от време на време я осветяваше косо в падащия дъжд и тя приличаше на някакъв малък компютърен дух, попаднал в погрешна видеоигра без никакви инструкции.

За момент изпитах съчувствие. Аз самият се чувствах почти по същия начин.

— Това е тя, нали? — попита будилникът, който седеше на тезгяха до изстиващата ми чаша. Бях му разрешил да пътува в колата с мен до Лос Анджелис. Така беше честно.

Кимнах.

— Дължа ти едно питие.

Будилникът беше отказал да ме осведоми как е узнал къде е жената и заяви, че това е тайна. Рано или късно щях да я изкопча, но сега тази подробност нямаше никакво значение. Бях я намерил!

Поседях още малко, в случай, че подлизуркото, с когото бях говорил в хотела, е забравил петдесетачката, която му бях дал, за да не казва на жената, че някой я е търсил. След пет минути, в които не се случи нищо, слязох от стола, залитайки леко. Облегнах се за момент на тезгяха и премигнах няколко пъти бързо-бързо с надежда главата ми да се проясни.

Будилникът ме погледна двусмислено, като все още почистваше калта от себе си с една салфетка и чаша вода, която бях поръчал за него.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Само гледай! — казах аз, но в действителност не знаех.

Първоначалният ми план беше просто да поговоря с нея. Да й кажа, че това, което е направила, е лошо и да я накарам да си вземе спомена обратно. Аз съм непоправим оптимист. Ако това не свършеше работа, щях да го върна в паметта й насила. И в двата случая трябваше да дойде с мен. Налагаше се да я закарам в стаята с моя приемник и отнякъде да намерим предавател — за това се бях обадил на Куот. Ако трябваше да я карам насила, щях да извадя пистолета, ала не бих го направил тук, в този ресторант. Момчетата, които го държаха, изглеждаха доста по-яки от мен. Само да посегна към пистолета, те според мен щяха да извадят базуки. Ако бяха наети на договор, сигурно бих се оправил, но ако работеха за себе си, можеха просто да ме треснат показно и да видят дали след това някой няма да поиска да им плати за стореното. Тъжното в моя живот е, че някои хора наистина биха го направили. Пуснах будилника в джоба си, оставих няколко долара край чашата си и излязох.

Навън беше студено и аз теглих една дълга по адрес на определена производствена компания. Преди няколко години на снимачната площадка на „Мицубиши“ снимаха филма „Нордърн Мейн“, но не искаха да се занимават с разните му там дъждовални машини и машини за вятър. Направо получиха разрешение да променят микроклимата през следобедните часове. Естествено, всичко се обърка и сега никой не може да каже какво ще бъде времето. Да живееш тук е като в някаква лудница, но този, филмът върви с голям успех в Европа, затова никой не смее да се оплаква.

Притичах през улицата с ръце в джобовете и с наведена глава като елемент от постановката, като човек, който иска да се скрие някъде от дъжда. На следващия ъгъл видях един спрян автомобил, а пред него, напряко — полицейска кола. Двама стояха с ръце на капака и с разкрачени крака. Едно от ченгетата методично тъпчеше нещо на земята и аз се успокоих. Обикновена проверка за цигари.

Фоайето на хотела беше тихо и слабо осветено. Няколко растения стърчаха неподвижно в саксии край стените, а подът изглеждаше доста чист. Той беше един от ония хотели, който те карат да се чудиш за какво са предназначени — не са достатъчно скъпи, за да отседнеш там нарочно, нито пък достатъчно евтини, за да бъдат единственото място, което можеш да си позволиш. Всъщност, той представлява част от поредица острови, в които прескачат продавачи и други прихождащи заплатаджии. Всяка стая е обеззаразена „за вашата сигурност“ и снабдена с Библия. Самият аз съм отсядал в милион такива хотели — те са като държави в държавата. Безлични, анонимни стаи; обслужващ персонал, одосаден от собственото си плиткоумие; вечер в ресторанта тук-таме мъже на неопределена възраст, седнали сами по масите. Косите им са мокри от душа след целодневното шофиране, обути са в измачкани джинси, реят поглед в празното пространство, а очите им смъдят от предварителното проучване на вечерната програма на порноканалите. Винаги съм се чудил защо такива хотели си нямат собствени гробища, ей там, отзад, където всеки от клиентите им ще може да се присъедини към нормалното си общество, след като най-сетне закономерно получи инфаркт.

Мазникът, комуто се бях доверил, го нямаше, но това беше добре. Ако се наложеше да се върна, влачейки една съпротивляваща се жена, щях се нуждая от колкото се може по-малко чуждо присъствие. Стаята на Лаура Рейнолдс беше на втория етаж и аз тръгнах по стълбите. Не трябва да се вдигат акциите на асансьорите, като ги караш да се чувстват твърде важни. На всяка извивка на стълбището се спотаяваха още цветя, подозрително неподвижни, сякаш допреди секунди са си разказвали клюки.

Коридорът беше дълъг и тих. Постоях пред стаята й няколко секунди, но не можах да чуя нищо. Помислих си, че е трябвало да попритисна мазника и да взема ключ от стаята й в случай, че откаже да ми отвори. Вероятно той щеше да измисли някакви тъпи възражения, но аз съм опитен в това отношение. Поне бях. В момента не бях във форма и това бе ясно от факта, че напълно бях забравил как се влиза в заключена стая. Зная, че можеш да изкъртиш вратата с ритник, ала то не е толкова лесно, колкото изглежда. А и общо взето се отразява зле на краката. Освен това се вдига ужасно много шум, който рядко е желан. Ръмжейки раздразнено, все пак завъртях дръжката и вече се примирих с идеята да изтичам надолу по стълбите и да досаждам на оня тип.

Резето не бе пуснато.

Постоях тихо за момент в очакване да започнат викове, но такива не последваха. После внимателно натиснах вратата и я отворих.

Подредбата вътре бе както обикновено — неестествената флора на стая в хотел средна ръка: ъглово легло, паянтова тоалетка, а до нея един стар на вид телепютър. По-нататък имаше кръгла масичка с лампа и купчина брошури, които можеха да представляват единствено покана да посетите местните забележителности. Каквито и да бяха те. Все още не чувах нищо — дори и немелодичното тананикане или въздишките през определено време, които хората се чувстват задължени да издават, когато са сами, за да преодолеят по някакъв начин тишината.

Влязох в малкия коридор и тихо затворих вратата след себе си. Вдясно от мен имаше отворен гардероб с няколко рокли по закачалките, които са измислени така, че да не могат да бъдат крадени — очевидно поради предположението, че човек, който е платил седемдесет долара за стая за една нощ, непременно ще реши да открадне закачалка на стойност един долар. Защо да го прави, като в следващия хотел ще има закачалки, нали? Освен това не можеш да използваш тези закачалки, за да окачиш ризата си в банята, докато вземаш душ, което върши работа почти колкото и да я изгладиш. Аз винаги правя така.

Внимателно пристъпих към голямата стая. Вратата към банята беше затворена, но оттам се чуваше шум от течаща вода.

Пуснах пистолета в джоба си и огледах стаята. Един малък куфар лежеше отворен на второто легло, а вътре — хаос от скъпо бельо. Върху нощното шкафче имаше бутилка водка, от чието съдържание липсваше около една трета. Лаура не бе оставила никакви други следи от пребиваването си тук — сякаш през стаята бе преминал някакъв особено внимателен дух, който бе разтребил преди да напусне. Комбинираният часовник-кафеварка ме гледаше от поставката си до леглото с широко отворени очи, но аз му направих знак с показалец пред устните си и той замълча.

Върнах се на пръсти обратно до вратата и я заключих. След това се обърнах към шкафа и без никаква трудност свалих роклите от закачалките и ги сгънах относително прилежно в чантата й. Дръпнах ципа, налях си от водката и седнах във фотьойла. Възможно бе да излезе с хавлия — повечето хора правят така, дори когато са сами. Ако не, ще се обърна на другата страна. Няма да се втурна направо в банята, я! Опитвах се да бъда учтив, а няколко минути закъснение щеше да бъде добре дошло, за да съм сигурен, че ченгетата на ъгъла са си заминали. Уплътних времето си, като се зачетох в хотелската литература, от която научих в подробности, че ръководството на хотела копнее да изпълни всяко мое желание и да удовлетвори всяка моя нужда. Вероятно те имаха предвид човека, който плаща стаята, но аз все пак надрасках една бележка на страницата за предложения с искане за някакви нормални закачалки за дрехи. Освен това открих, че в цената е включена и пълна континентална закуска, което, както обикновено, ме ядоса. Континентална закуска! Континентални лайна — на такова прилича повече! Спиш осем часа, пресичаш многократно могъщите течения на подсъзнанието и какво ти предлагат при завръщането в ужасния твой свят-затвор?

Един кроасан!

Какво, моля? И няма колбас? Нито яйца, нито дори препечени филийки? Че на кого му се яде кроасан сутрин след ставане? И въпреки това всички сядат и го чоплят, преструват се, че е истинска храна, макар у дома никога да не посягат към такова нещо. Хотелите по света са се вкопчили в идеята „континентална закуска“, не защото тя има някаква стойност или защото някой я обича, а защото е евтина и не изисква никакви усилия за приготвяне. Ако някой хотел предлага безплатна континентална закуска, това, което всъщност искат да ви кажат, е: „Свястна закуска няма!“ или „Закуска има, но трябва да си я платите!“

Когато усетих, че съм на ръба да се разкрещя, оставих менюто настрана и зачаках.

След срещата ми със Стратън в неговия офис животът ми продължи почти по същия начин, поне привидно. Все още можех да ходя, където си поискам, макар че прикривах следите си по-внимателно. Изоставих с много малко съжаление случайните си връзки за една нощ. Ако единственият начин да се чувстваш жив е да държиш в ръката си нова гръд всяка вечер, това не е добре нито за теб, нито за другия човек. Ликвидирах всичките си стари кредитни карти и се сдобих с нови под фалшиви имена. Работех със сънища по една-две нощи в седмицата, колкото да не излизам от форма, а след това няколко пъти седмично ми позвъняваха и ми казваха да бъда някъде в точно определено време, усамотен с новата си машина. Трябваше да съобщавам точно къде ще се намирам, защото спомените са с по-голямо тегло от сънищата и могат да се изпращат на точно определено място, което винаги напусках до час след сеанса. Самият аз също предпочитах да бъда сам по време на прехвърлянето, тъй като, когато предаваш или приемаш спомени, съзнанието ти е широко отворено и не представлява особена трудност за когото и да е да ти внуши някаква определена мисъл или идея.

Моментно затъмнение и след това в главата ми се появяваше част от нечий друг живот. Понякога тези откъси по продължителност достигаха до няколко часа, но в общия случай бяха доста по-къси. Носех ги със себе си за по един следобед, за по няколко дни, най-много до седмица, след което с аналогична процедура клиентите си ги вземаха обратно.

Повечето от спомените бяха съвсем недвусмислени. Никога не ми казваха защо клиентът ги оставя, но общо взето, бе лесно да се отгатне. Веднъж седмично един губеше факта, че е женен, и докато прекарваше следобеда с гаджето си, се чувстваше по-малко виновен. Ръководен кадър губеше напътствията от майка си за морално поведение, за да се пребори по-лесно със свой колега. Една жена, само и само да намери малко спокойствие, искаше да забрави нещо грубо, което казала на малката си сестра, просто минута преди някаква кола да връхлети върху нея на тротоара и да я лиши от живот.

Сексуални експерименти между еднополови непълнолетни. Финансови злоупотреби. Мъчителни следобеди с полулегални проститутки. Обикновените дребни грехове.

Други бяха по-чудновати. Откъслечни като например котка, ходеща по стена, която благополучно скача на земята, а след това завива зад ъгъла и изчезва; лице на момиче, което се смее, а над него вятърът леко поклаща клоните; звук на поточе, бълбукащо край отворен прозорец на спалня през нощта. Не получавах никакъв контекст — просто такива кратки фрагменти от спомени — и нямаше как да разбера защо някой си може да плати пет хиляди долара, за да си отдъхне от тях.

Беше доста странно да прекарвам по един следобед в седмицата с убеждението, че съм женен за някой си Дейвид, но аз съм общо взето нормален човек и разбирах, че не бих могъл да забравя нещо такова, ако то наистина се е случило. Някои от откъсите съдържаха силни елементи от личностната характеристика на собствениците си — малки паралелни вселени, случайни проблясъци от други възможни животи и съдби. Но повечето спомени вече бяха свикнали да бъдат поставяни някак си встрани и всъщност не ме объркваха. Ограждах ги с достатъчно самосъзнание, за да обезсиля истините, които те претендираха да означават, а след определеното време клиентите си ги вземаха обратно и те напускаха паметта ми. Можех да си спомня бегло за това, което съм носил като спомен, но до объркване не се е стигало. Мога също така да кажа, след като се освободя от даден спомен, какво е било моето изживяване и какво е било изживяването на другия човек.

Не зная дали е имало странични ефекти. Може би малко. Започнах да се изморявам по-бързо и да лудувам по-рядко, но това може да се отдаде на редица неща. Бях по пътищата прекалено дълго време. Може би наближаваше денят, в който отново трябва да се установя някъде. Но за да сторя това, трябваше да се откажа от работата със спомените и сънищата, тъй като една неподвижна цел е лесна плячка за федералните власти. Знаех, че това, което правя, е безобидно, но те вероятно не биха сметнали така. Не съм сигурен, че тогава вече съм бил склонен да се откажа от печеленето на пари по този начин, пък и не знам дали Стратън щеше ми разреши. Стоеше въпросът и при кого да се установя. В Лос Анджелис имах добри приятели като Дек например, но нищо сериозно от другия пол. Трябва да си призная, че не е имало такъв човек вече повече от три години. Повечето мъже дълбоко в себе си вярват, че съществува нещо, което те са в състояние да направят, някаква промяна в живота, която да им помогне да намерят този специален човек. Да намерят колкото се може повече такива и, за предпочитане, с готини бисексуални приятелки. Моят живот бе непрекъснато пътуване, но аз и непрекъснато търсех. Отредената за мен жена! Вярвах, че ако продължавам да търся, рано или късно, в някой непознат град, в някоя непозната област, някой ден ще завия зад ъгъла и ще я намеря — жената, която също ме е търсила през цялото време. Това беше моята версия на диренето, което предполагам все трябва да започне отнякъде. А също така имах и подозрението, че вече съм притежавал този човек и следата е свършила там.

И така, аз продължавах да се грижа за отломки от живота на други хора и от време на време си мечтаех някой за разнообразие да ми остави и хубав спомен. Случваше се да пофлиртувам и с някоя целувчица, само и само да заглуша шума от лошите спомени на другите хора. Открих какво значи да бъдеш друг човек, открих, че съм станал по-малко склонен да нося оръжие. Понякога получавах и силни главоболия — достатъчни, за да ме изкарат от строя за по няколко дни.

Но през повечето време бях добре и когато се нуждаех от мотив за работа, просто поглеждах как парите в сметките ми се увеличават.

Всичко вървеше добре до преди три дни!

Трябваше да се сетя доста по-рано! Ако не друго, отключената врата на апартамента трябваше да ми подскаже. Нали по-добре от всеки друг знаех какво става в главата й. Но нямах основание да си мисля, че е в състояние да извърши нещо глупаво. Всъщност по-скоро обратното.

След около десет минути станах и виснах пред вратата на банята. Зная, че жените могат да прекарат невъобразимо количество време във ваната, но рядко избират за това три часа сутринта. Обикновено запазват този вид удоволствие за случаите, когато вече закъснявате за излизане. Бях готов да проявя разбиране, защото зная колко важно е човек да се чувства чист, ала в този момент наистина нямах време за такова нещо. Ченгетата навън сигурно отдавна си бяха заминали и исках да тръгваме. Имах да водя разговори с разни хора, да върша и други неща. В главата ми цареше относителен ред, но не бе задължително това да продължава вечно. Освен всичко друго исках и да видя новините.

Тогава разбрах какво липсва. Наклоних глава към вратата и се заслушах. Вече не се чуваше никакъв звук, никакво тананикане, нито дори плисък на вода от случайно движение на ръката. Опитах вратата. Беше заключена.

Съборих я с ритници.

Лаура Рейнолдс лежеше по бикини и сутиен във ваната с изстиваща вода. Останалите й дрехи бяха прилежно сгънати върху тоалетната чиния. Главата й висеше върху рамото, очите й бяха затворени. Острото й, хубаво лице беше безизразно и застинало. Водата бе червена, а по целия покрит с плочки под имаше кръв. Кожата й беше бяла, а устните — сини.

Разбързах се.

Дръпнах запушалката на ваната и грабнах от стойките някакви кърпи. Дясната й ръка бе изправена току над водата и когато я дръпнах, забелязах, че разрезът не е толкова дълбок, колкото можеше да бъде, и че бе пропуснала най-важните сухожилия. Увих я здраво в една кърпа, провесих я през ръба на ваната и посегнах за другата ръка.

Разрезът там бе доста по-дълбок — може би той е бил първият. Но и обратното е допустимо — може по-малкият да е бил първи, а когато е видяла, че тунелът пред нея се отваря, решила да се затича по него колкото може по-бързо. От китката й все още обилно бликаше кръв. Увих ръката й, но видях, че това няма да е достатъчно. Горещата вода и алкохолът бяха разредили кръвта й и сега тя сякаш напираше да напусне тялото. Издърпах колана от хотелския халат, който висеше откъм вътрешната страна на вратата, и го стегнах около лявата ръка. Тогава тя за първи път помръдна — единият й клепач трепна като крилото на някакво бавно и тромаво насекомо.

Подпрях крак на отсрещната страна на ваната, наведох се и се опитах да я издърпам. Макар и слаба, да я поместиш беше все едно да поместиш целия хотел. За малко не се пльоснах по очи. Най-сетне успях да я подпра на стената и да я задържа там, докато докопам халата и го увия около раменете й. Опитах се да промуша ръцете й в ръкавите, но това се оказа прекалено сложно, а и не исках да размествам кърпите. Накрая просто я метнах на рамо и я отнесох в спалнята.

Докато я поставях на леглото, тя изстена тихо, но не направи никакво движение. Отново отворих куфара й, награбих някакви дрехи и ги натъпках в джоба на палтото си. След това отново я натоварих на рамо и я изнесох в коридора. Бързо се огледах, уверих се, че наоколо няма никой, което беше добре, защото положението и без това си беше достатъчно сложно. Дори не ми мина през ум, че трябва да потърся чантата й, и се сетих за нея едва, след като вратите на асансьора се затвориха зад мен. В този момент реших, че просто ще й се наложи да живее без нея.

Бях стигнал до средата на фоайето долу, когато зад себе си чух някакво възклицание. Обърнах се, макар и не много стабилно — тела в безсъзнание не се носят лесно — и видях, че мазникът ме гледа със зяпнала уста и ръката му вече посяга към телефона.

— Приятелска шега — казах аз.

Той погледна към кърпите, напоени с кръв.

— Моля?

— Много тежко спи и понякога я отнасям на някакво странно място, че като се събуди, да се чуди къде се намира.

— Не ви вярвам, господине.

— А сега вярваш ли? — попитах аз, като извадих пистолета и го насочих право в челото му.

— Много смешно! — каза той и ръката му запълзя обратно.

— Посмей се малко — предложих му аз, — или да се върна и да ти обясня пак?

Завих зад ъгъла, където бях паркирал колата, и положих Лаура Рейнолдс напречно на задната седалка. Сетне влязох и подкарах със съзнанието, че ако не я заведа на лекар незабавно, положението ми ще се влоши още повече.

За малко да се прекатури до мен на предната седалка, докато завивах на две гуми по булевард „Санта Моника“ и се опитвах да избегна удар с малка група пресичащи платното фризери. Можех да карам и право през тях, но си имам собствено разбиране по въпроса — не се разправям с представители на бялата техника. Наистина са тежки.

Когато бяхме вече в безопасност и хванахме посоката, звъннах на Дек. Трябваше му малко време да схване какво му казвам, но се съгласи да свърши онова, за което го молех. След това включих телефона към Мрежата и пак опитах да се свържа с Куот. Звънях, звънях, но никой не отговори. Ядосах се, изключих и пак набрах. Вярно, беше късно, но Куот по принцип бе винаги буден, а когато не спеше, винаги си беше в Мрежата. Отново никакъв отговор.

Оставих телефона на обратна връзка с прехвърляне в апартамента и се съсредоточих върху пътя, тъй като пресякохме Уилшър и влязохме в Бевърли Хилс. Трябва да знаете, че не си падам много по шофирането. Никога не съм си падал. Разбирам, че това ме омаловажава в очите на всеки енергичен американец, но нека бъде тъй. Много хора съжаляват, че децата им прекарват цялото си време в компютърни игри. Аз мисля, че това е единственото нещо, което ще ги подготви за истинския живот. Шофирането представлява продължителна досада, по време на която разни лунатици изскачат ненадейно и се опитват да ви убият — пръснати из едни пъклени места, откъдето всяко нещо дебне в смъртоносна засада. Тези места се наричат „градове“ и най-добре е да ги избягвате, освен в случаите, когато за нещастие се окаже, че живеете точно на такова място. На мене ми дайте да се сбия с някого в бар — и ще видите на какво съм способен! Ама ако ме изпратите да шофирам по време на часовете пик — забравете! Ще си взема такси. Или ще вървя пеш.

Поглеждах към Лаура Рейнолдс непрекъснато, докато шофирах, а след завоя към западната част на града спрях, за да я разгледам по-добре. Все още дишаше, но гърдите й се вдигаха и спускаха твърде често. Кръвта около разреза на дясната й ръка се съсирваше добре, но другият разрез бе все още широко отворен. Поотпуснах за момент турникета, след което отново го стегнах преди да тръгна. Горещо се надявах Дек да е открил Уудли — иначе бях загубен. Единствената алтернатива бе да я водя в болница, но в такъв случай щях да я загубя. Не можех да я охранявам непрекъснато, а тя вече доказа, че е решена да избяга по един или друг начин.

Когато завих и излязох от „Лос Фелиз“, с радост забелязах, че за влизане в Грифит няма голяма опашка. За целия квартал има само двадесет входа и в някои часове на денонощието влизането може да се окаже голяма мъка. Докато се приближавах към стената, забелязах група въоръжени охранители, които се загледаха по посока на колата, и с удоволствие отбелязах, че дори в този късен час те се грижат съвестно за безопасността на живеещите тук.

През 2007 година някои решили, че Грифит парк не работи с пълния си възможен потенциал. Имали усещането, че целият „парк“ бил малко в духа на двадесети век. Добре било там да има огромно открито пространство с игрища за голф и места за бойскаутите, но за тази земя вече имало други идеи. Луксозни жилища например. Хубавите места в Лос Анджелис вече били отдавна застроени, а паралиите жадували за нов Лебенсраум, особено след като геологическите проучвания доказали, че при едно следващо земетресение Брентууд ще се озове в Белгия. Успешно била подготвена и проведена битката с местните фанатизирани традиционалисти и с победните хора, които искали да си имат място за барбекю, но проблемът им бил, че нямали много пари. Тези, които искали развитие — имали. Така или иначе, спечелили точно те. Стигнало се до разрешение.

Била очертана една площ с граници магистралите „Вентура“ и „Голдън Стейт“ на север и изток и „Лос Фелиз“ на юг. Издигната била стометрова стена по продължение на цялата ивица и по границата с Маунт Синай Мемориал Парк на запад, като по този начин била създадена една изцяло затворена площ. Външната страна на тази стена била боядисана с ЛЕД — вещество с висока разделителна способност, и цялата повърхност на стената била свързана с централен компютър. Някои забележителности от вътрешността, като Маунт Холивуд и малки площи от някогашните диви земи, били оставени недокоснати. Дори и тези, които искали реконструкцията, разбрали, че не трябва да посягат към надписа Холивуд. Той, заедно със запазени стари снимки на парка преди промяната, започнали да се прожектират на видеостената, създавайки илюзията, че на това място няма построено нищо. Сега, където и да застанете в Лос Анджелис, можете да видите знака, хълмовете и парка на североизток. Илюзията е пълна, докато не стигнете досами стената и не се блъснете в нея, но тъкмо от това ви предпазва охраната. Все едно, че нищо не се е променило.

Същата идея била осъществена и вътре в квартала — с изгледи от Бърбанк, Глендейл и Холивуд, които непрекъснато се осъвременявали директно в ефир. Лос Анджелис получил цял нов квартал, но запазил предишния си изглед, а специалните тунели, водещи отвън до трите съхранени зони, означавали дори, че на практика все още имал обществен парк. Защитниците на околната среда били малко нервирани от цялата тази работа и твърдели, че не там е основният проблем, но те никога са разполагали с пари и дори не били канени на срещите, където тези проблеми били решавани.

Докато приближавахме портата, която представляваше дупка с размери шест на десет метра в иначе безупречната панорама, аз докоснах с пръст сензора на таблото. По този начин изпратих името, генома и кредитния си баланс на матрицата, вградена в обшивката на колата, за да бъдат разчетени от компютъра на входа. Матрицата беше тройно защитена с краен DES алгоритъм, одобрен от правителството, който можеше да бъде преодолян за не по-малко от двайсет минути. Аз просто не вярвам, че всички, които карат из Грифит, имат парите да живеят там. Особено тия, които се мотаят в моя квартал.

Пуснаха ме и аз минах през бариерата. Външните врати се затвориха зад мен и се озовахме в тунела за достъп през стената. Не изключих двигателя, докато придвижваха колата към вътрешната порта. Накрая вратите се отвориха и аз отново подкарах на открито.

Включих колата на автосистема Грифит и й наредих да ме закара вкъщи, колкото може по-бързо.

Отвътре Грифит изглежда така, сякаш проектантът му е черпил вдъхновение от Дисниленд. По хълмовете се мъдрят доста хубави и скъпи къщи на много нива. Но всичко останало е стена до стена. Площите в долините са разпределени на правилни решетки от магазини и ресторанти, които не са никога на повече от пет минути с кола от „Старбъкс“, „Бордърс“ или „Бейби Гап“, които представляват гръбнакът на „Дженерика“. Доста големи площи са пешеходни зони, а всички магазини са построени в отговор на истеричния писък на комерсиализацията — ресторанти във формата на храна и магазини във формата на продуктите, които продават: магазините за обувки изглеждат като обувки, видеомагазините са тънки и правоъгълни, а „Хърби Кротон“, където собственикът Хърби продава малки кубчета препечен хляб с двеста различни аромата, има вид на огромен кротон. Дори няма нужда да бъдеш грамотен, за да разбереш къде да пазаруваш — идеална гледка от следсловесната история на цивилизацията. Има и един великолепен нов подлез, украсен с графити от дизайнери, а по средата — няколко големи хотела и малки островчета специализирани магазини, сгушени като гнезда в каньоните. Всичко е построено през последните десет години и дори и смогът е изкуствен и не замърсява околната среда.

Пълна безвкусица, повърхностно и безсмислено, а аз го наричам свой дом!

Когато колата зави по моя площад, изключих автопилота и я подкарах сам. Ставам много смел шофьор, когато видя своя паркинг. Сградата, в която живея, някога е била един от най-лъскавите хотели в околността, но един ден някой решил, че двеста метра по-надолу всъщност било много по-хубаво. Само за едно денонощие всички напуснаха „Фолкланд“, а някои от тях дори сами си носеха куфарите. Буквално за една седмица зданието беше напълно обезлюдено. Когато реших да се установя някъде за постоянно, сградата бе кандидатствала за статута на „забележителност“ и го бе получила, след което бе превърната в сграда с частни апартаменти. Спешно бе повикан екип от вътрешни дизайнери, за да придаде на хотела вид на съборетина. Те свършили доста добра работа, но ако се поотъркате в някоя стена в апартамента, ще се убедите, че всъщност мръсотията е боя — малка шега с околната среда.

Оставих едно от редовните дежурни момчета да паркира колата ми и се сбогувах с нея наум. Вече можех да си позволя устройство за смаляване на автомобили, но истината е, че просто им нямам доверие. Чувал съм много разкази за хора, които пускали колата си в джоба, но като се отбивали в някой ресторант за обяд, тя изведнъж се разгъвала на масата. Едва ли бихте искали да се случи и на вас — изведнъж, по средата на обяда, в скута ви да се появи превозно средство с тегло два тона.

Лаура Рейнолдс все още бе в безсъзнание, но беше жива и аз я метнах на рамо и побързах да вляза в сградата. Целият първи етаж се бе превърнал в гъмжило от откачалки, в тълпа от жадни за удоволствия хора и работещи момичета на фона на постоянния шум край стотината различни сергии. На пръв поглед изглежда доста приятно, но не и за хора над четирийсетте, които ще го изживеят като един от най-лошите си кошмари. Един съвет от мен — общо взето дрогата тук е кофти, а с момичетата въобще не се захващайте. Повечето от тях са специализирани проститутки: медицинските сестри си носят катетри, момичетата от автоматите за паркиране по закон са задължени да ви дават билетче, а ученичките страшно си падат по тайфите и винаги са току-що приключили поредния спор с майките си. Единственото свястно нещо са хомеопатичните барове, в които можете да се катурнете само от една глътка бира, но пък има и здравна фирма, а линейките й денонощно чакат зад заведението със запалени двигатели.

Дек стоеше на входа и изглеждаше притеснен. Законите против тютюнопушенето в Грифит са още по-строги, а това го вбесяваше. Той също бе сам.

— Къде, по дяволите, е той? — попитах аз, като се устремих направо към асансьорите от другата страна на фоайето.

— Идва! — Дек протегна ръка, за да задържи отворената вратата отворена, докато аз маневрирах в асансьора. За щастие вече си бях спомнил номера на апартамента си. — Не беше съвсем буден, когато му се обадих.

Двама се опитаха да се качат в асансьора с нас, но Дек ги разубеди. Той е с повече от пет сантиметра по-нисък и по-слаб от мен, но не си правете прибързани заключения. Лицето му е малко болнаво, но белезите по него и самочувствието му внушават на околните пълна убеденост във възможностите му да се справя с всякакви обстоятелства. Поддържал е формата си в подземния свят, като е вършил черната работа за местни бизнесмени, а в същото време е бил и на почасова работа в обществена тоалетна. Навремето ние имахме принцип никога да не работим заедно, но аз знаех, че ако се появи нужда някой да пази гърба ми, това ще бъде Дек.

Като застанахме пред вратата на жилището ми, той пое Лаура от мен и я изправи, докато аз си търсех ключа.

— Ще ми обясниш ли някога цялата тази работа? — попита меко той.

— Някой ден.

Отворих вратата, ослушах се за момент и помогнах на Дек да довлечем тялото на Лаура в стаята.

4.

Поставихме я на канапето легнала и тъкмо бях започнал да правя кафе, когато на врата се позвъни. Още преди да се усетя, вече бях извадил пистолета си, а Дек вдигна ръка.

— Спокойно! — каза той, погледна през шпионката и изрита настрани малката купчина вестници, пристигнали по време на моето отсъствие.

— Нашият човек е.

Уудли се вмъкна:

— Поемам случая, обаче сигурно разбирате, че ще ви струва два пъти по-скъпо — каза с креслив глас той и остави двете си чанти на пода. — Часът е почти четири сутринта.

— Млъкни и се захващай за работа — казах аз. — Ще получиш четири пъти повече, но сигурно и ти разбираш, че ако споменеш нещо пред някого, ще бъде фатално. За теб, не за нея.

Уудли се замота за момент, опитвайки се да прикрие доволно ухилената си физиономия. Едва ли има нещо, което старият разбойник обича повече от парите. Той погледна към Лаура Рейнолдс и като видя напоените с кръв хавлии, пребледня и махна неопределено с ръка към Дек:

— Хайде, пусни ги навън, млади човече!

Бях останал относително спокоен по време на пътуването към къщи, но когато видях как Уудли се щура около Лаура Рейнолдс, осъзнах колко зле е тя. Виках стария разбойник в дома си единствено когато положението ставаше крайно напечено. Грабнах една от неговите чанти и я побутнах пред себе към главната спалня. Междувременно Дек отвори другата чанта и пусна дистанционните — малки, наподобяващи раци машинки с размерите на тарантула. Привлечени от миризмата на кръв, те с клатушкане се качиха право върху канапето и започнаха да душат.

През лошото старо време Дек и аз бяхме използвали Уудли от време на време в продължение на пет години. Твърдеше, че някога работел като телехирург в армията и правел тайни операции от разстояние по сателита. Нямаше как да разбера дали е истина или не, но знаех със сигурност, че той не може да гледа кръв. Веднъж му бяхме показали, ей тъй, само да го проверим! Не му правеше впечатление, когато я гледа през камерата, но не и непосредствено пред очите си. След като бил осъден от военен съд (несправедливо, твърдеше той, но избягваше да уточни по какви обвинения), вече не можеше да получи разрешение за свястна работа и си изкарваше прехраната от хора като мен, които понякога се нуждаеха от хирургическа намеса, но по една или друга причина не можеха да посетят болница. Може и да беше стар глупак и аз силно подозирах, че върши измами и спи някъде по плажа, ала какви шевове правеше само! Добре зарасналите ми белези на рамото, гърдите и крака — все някогашни рани от куршуми — са доказателство за това.

Застанах така, че да мога да виждам и двамата — Лаура и Уудли, и наблюдавах как той се захваща за работа. Ръцете на стареца здравата трепереха, но това не беше причина за безпокойство — уредите имаха вградени антитреморни механизми. Сложи си очилата и ръкавиците и след секунди дистанционно управляваните уреди се движеха нагоре-надолу по ръцете на жената. Малко след това един от тях скочи от канапето и се шмугна в чантата, след което се появи отново с опаковка замразена плазма. Уудли зацъка и се намръщи съсредоточено.

Дек дойде до мен и ми подаде цигара. Сложих й призмов филтър и я запалих с благодарност. Филтрите са отвратителни и крадат половината от аромата, но това е единственият начин да пушиш в помещенията, без стенните сензори да те разкрият. След употреба цигарите се саморазтварят, което е удобно, защото притежаването им е наказуемо. Да планираш изпушването на една цигара в съвременен Лос Анджелис би отнело повече време, отколкото е необходимо за провеждането на една малка война.

— Е? — попита Дек.

— По-късно — казах аз.

Дек се усмихна и се отпусна назад, за да наблюдава дистанционните уреди. Той е търпелив човек, доста по-търпелив от мен. Ако го пуснеш насред пустинята Гоби, ще се поозърне и ще попита: „Има ли бира?“. Ти очевидно ще отвърнеш: „Не!“. „А вода?“ Ще поклатиш отрицателно глава, а той ще се замисли за минута. „А къде мога да седна?“ — и ще отиде до най-близката относително удобна скала, ще седне там и ще чака, докато дойде бирата, водата или някой паралелен свят.

Скоро след това аз почувствах известно безпокойство и проверих телефонния секретар. Той работи прилично добре, като се има предвид, че почти никога не ми казва, че 67″0*3~ ми се е обаждал за ;,,, t [\+R3, затова се учудих, като видях, че няма оставено никакво съобщение. Бях отсъствал два дни. Не съм особено популярна личност, но има хора, които ми се обаждаха през определено време за нещо съвсем обикновено. За всеки случай ударих секретаря отстрани.

— Разкарай се! — отвърна апаратът. Откакто бях изхвърлил кафемашинката, той нещо все се цупеше! Подозирам, че са имали вземане-даване.

— Някой да се е обаждал?

— От полунощ — не! По това време повечето хора спят!

Сведох поглед към него:

— Какви ги дрънкаш?

— Коя от думичките не схвана?

— В колко часа предаде съобщение за последен път?

— В 11:58.

— Тази нощ?

— Ясно си спомням. Ти натисна леко бутона само веднъж.

— Проблем ли има? — попита Дек.

Не си направих труда да питам машината дали е сигурна за точния час. Ако е възможно в апартамента ми да е била извършена полезна кръстоска, тя е била между телефонния секретар и будилника ми.

— Някой е влизал в апартамента ми тази нощ — казах аз.

— А дали си е тръгнал?

Апартаментът не е толкова голям. Проверихме другите помещения. Дек влезе внимателно във втората спалня, отвори шкафовете и погледна под леглото, след което се появи, вдигайки рамене. Направих същото в своята спалня.

— Почти свърших — каза Уудли, докато минавах зад него, защото очакваше, че ще го накарам да побърза. — За твоя информация, тя от време на време употребява наркотици. „Смек“ — не е вземала от известно време — и понякога „Фреш“.

Това не ме учуди.

— Какво трябва да се прави сега? Възстановяване, нали?

Шкафовете бяха празни. На пръв поглед не забелязах да е било задигнато нещо. Човек трябва да има твърде специфични нужди, за да намери какво да открадне от моята спалня! Приемателят на спомени бе в шкафа, а това бе най-важното.

Старецът сви рамене.

— Не питай мен. Не съм се занимавал с такива работи. На момчетата, които оперирах навремето, направо им връчваха оръжието и ги пращаха обратно по местата им.

— Ти си доктор, Уудли. Трябва да имаш някаква представа.

Той отново вдигна рамене.

— Пилешки бульон. Няколко дни не й давайте да пие. Или й давайте чисто уиски. Вижте кое ще й се отрази по-добре. Не й разрешавайте да прави бънджискокове.

— Уудли… — спрях рязко, защото в този миг забелязах, че чаршафите и покривката на леглото откъм главата са подгънати и оправени много старателно, като от камериерка. Беше толкова неочаквано, толкова невероятно, че в началото дори не бях го забелязал. — Ти ли направи това?

— Знаеш, че върша определен вид услуги, приятелю, но те не се простират до оправянето на леглото ти.

Платих му набързо и с нетърпение изчаках да си събере багажа. Хвърлих поглед на всекидневната, но нищо не открих. Като че ли всичко си беше на мястото, а, повярвайте ми, обзавеждането бе толкова семпло, че ако нещо беше изчезнало, веднага щях да забележа.

Когато Уудли си замина, аз сграбчих Дек и го набутах в спалнята.

— Леглото! — казах аз и му го посочих.

— Приятели сме от много време — каза той учтиво, — но не изпитвам подобно влечение към теб.

— Някой е оправил леглото!

Дек повдигна вежди:

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Допускаш ли, че аз мога да си оправям леглото?

— Не, освен ако там няма скрити пари.

— Точно така.

— И какво? Някой е прослушал съобщенията от телефонния ти секретар и ти е оправил леглото. Да не би да имаш някое въображаемо гадже?

— Даже и истинско нямам.

— Никой друг ли няма ключ? Шефът на вътрешната охрана, например?

— Той е в затвора за влизане с взлом.

— Значи не е той. Нещо липсва ли?

— Може и да липсва, но все още не мога да разбера какво.

— Добре! Хайде сега да подредим нещата! Някой е влизал в апартамента ти и е поразтребил. Ти си се шашнал нещо и явно си притиснат до стената. Размахваш пистолета си като детска играчка. На канапето лежи жена, чиито китки приличат на пътна карта, а ти току-що плати на Уудли четирикратно по-висока сума, за да си държи устата затворена. Може би е дошло времето да ми кажеш какво всъщност става?!

Свалих халата си от закачалката на задната страна на вратата и напъхах в него Лаура Рейнолдс, а окървавения стар халат натъпках в кошчето, където сигурно щеше да си стои поне две години, като се има предвид как поддържам домакинството си. Лаура все още беше в безсъзнание, но това вероятно се дължеше на медикаментите — бузите й вече се бяха позачервили, а комбинацията от добре направените шевове и „Скинфикс“-а придаваха на ръцете й малко по-добър вид. Сега, след като кръвта бе отстранена, се виждаха две неща — тези разрези не бяха особено дълбоки и не бяха единствените. Светлите, стари белези до тях показваха, че днешният опит за влизане в тунела не е бил първият от този вид. Но доколкото разбирах, тези предишни опити не бяха направили него по-малко привлекателен в нейните очи, нито пък нея — по-мъдра.

Пренесох Лаура в другата спалня колкото се може по-внимателно и я сложих в леглото. Завих я с няколко свои стари палта и засилих отоплението.

След това се върнах във всекидневната и накарах телефонния секретар да повтори съобщенията, които му бяха предадени. Те бяха три — и трите от Стратън. Първото беше любезно, второто — със служебен тон. Третото гласеше: „Обади се в офиса! Веднага!“

Времето изтичаше. Взех си кафе и разказах на Дек цялата история.

През петте месеца, откакто работех със спомени, г-ца Рейнолдс беше сред най-честите ми клиенти. Въпреки че тогава не знаех името й, тя ми беше прехвърляла един и същ спомен шест пъти.

Споменът беше следният. Тя стои до едно поточе в някаква малка горичка зад къщата, където живее. Не зная на колко години е, но вероятно е на около петнайсет. Денят е горещ и в късния следобед тя отива в гората за нещо важно. Основното впечатление, което получавах, бе за очакване и ранимост, а самият спомен винаги ме караше да се чувствам много млад. Лаура стои там в очакване, когато изведнъж върху нея пада някаква сянка, тя поглежда нагоре и вижда майка си — много висока и доста слаба жена с буйна червено-кафява коса. Лаура бавно вдига поглед, докато стигне до лицето на майка си. На това място в спомена тя понякога се нуждаеше от малка почивка до явяването на изражението, което виждаше. Ярост, примесена с известно злорадство.

Споменът винаги свършваше най-неочаквано в този момент и аз така и не успявах да разбера какво означава този поглед и какво се е случило след това. Всъщност изпитвах известно задоволство, че не зная. Спомени като този ми помагаха да разбера защо човек би пожелал от време на време да се отървава от тях.

Един ден миналата седмица, като се върнах от басейна на хотела в Санта Барбара, където разпусках, открих, че в електронната ми поща има съобщение от непознат адрес. Реших да проверя от кого е още преди да го прочета — някои хора така програмират пощата си, че веднага след отваряне на съобщението получават обратна информация. Основният код не ми даде основания за съмнения, но въпреки това направих копие на харддиска, без да отварям съобщението.

Съобщението бе от същата тази жена. Никога до този момент не бяхме влизали в личен контакт — всички отношения минаваха през брокерите на „РЕМтемпс“ на принципа на двустранната поверителност, но тя намекваше за спомена и аз се сетих коя е. В съобщението се казваше, че би искала да приема нещо, за което щяла да си плати добре.

Погледах парчето хартия, след това го запалих и оставих да изгори в един пепелник. Остатъка от деня прекарах около басейна, а вечерта — в един бар на „Стейт стрийт“ близо до плажа, където играх билярд и бъбрих празни приказки с местните посетители.

Когато се прибрах, намерих още едно съобщение от същия адрес. В него имаше и телефонен номер. Споменаваше се цифрата двадесет хиляди долара.

Погледах известно време някакъв филм по телевизията на хотела, но нали знаете как се чувства човек в такива случаи! Подсъзнанието моментално взема решение и независимо колко го отлагаш, вече знаеш какво ще направиш.

Към полунощ излязох от стаята на хотела и се върнах в бара. Там, откъм задната страна, имаше телефонна будка, която не се виждаше много-много, и аз навъртях номера от съобщението.

Обади се женски глас, който звучеше доста нервно, и ме накара да опиша спомена в подробности. След това ми каза какво иска. Имала един друг спомен, който обикновено не бил проблем. Преди десетина години отишла на почивка на Баха, в Енсенада, с един мъж, когото била срещнала неотдавна. Постояли малко там, мотали се из околностите, хапвали морски деликатеси и се забавлявали добре. След това се върнала.

— Това ли е всичко? — попитах аз.

Наскоро срещнала друг мъж. Много й харесвал. Даже си мислела за нещо по-сериозно. Най-напред щели да изчезнат за известно време заедно — за да бъдат сигурни един в друг. Той настоявал да отидат в същия град, в който тя била с другия мъж преди толкова години. Опитала се да предложи да отидат някъде другаде, но Енсенада вече се била превърнала в нещо като многозначителна шега помежду им и сигурно щяло да бъде доста странно, ако продължавала да настоява да не ходят там.

Все още не разбирах в какво се състои проблемът и й го казах. Енсенада е едно доста приятно местенце, стига да стоиш настрана от някои павилиончета за тако.

Тя каза, че не искала да се връща към спомените си за другия мъж, копнеела този път да преживее нещата по по-различен начин. Наистина обичала новия си избраник и не желаела да провали пътешествието.

Зная, че звучи странно, но повярвайте ми — такъв е животът на другите хора. Едновременно по-странен и по-обикновен, отколкото можете да си представите. Повечето клиенти имаха доста по-сложни причини да забравят нещо за известно време. В определена степен започнах да уважавам нейното отношение и ми се прииска и аз да имам такава жена, която да ме приема толкова сериозно.

Не разбирах защо продължаваме да си играем на котка и мишка. Трябваше просто да определи деня и часа за прехвърлянето на спомена.

Каза ги. Щяла да отсъства десет дни.

Стратън нямаше да приеме срок на задържане на спомена по-голям от седмица. Това го знаех със сигурност. Изглежда изцяло бе завладял пазара за прехвърляне на спомени и сигурно даваше подкупи на определени високопоставени ченгета, но ако те усетеха, че той просрочва ограниченията във времето, всичките му уговорки щяха да отидат на кино. Освен това, споменът, който жената искаше да остави, обхващаше не някакъв кратък откъс от време, а целия период от три денонощия.

Никой до този момент не беше опитвал с толкова дълъг спомен.

Смятах да откажа, но вместо това се чух да казвам само, че парите, които ми предлага, не са достатъчно. Щеше да се наложи да изляза за седмица и половина в отпуск от „РЕМтемпс“, а там за същото време можех да изкарам толкова, без да се излагам на риска да действам зад гърба на Стратън.

— Петдесет хиляди — каза тя.

Аз си имам начин да се боря с изкушенията. Просто им се отдавам и така ги преодолявам.

В ранния следобед на следващия ден седнах в стаята си и зачаках прехвърлянето. Една трета от парите за тази работа вече бяха в джоба ми и пътуваха към три различни сметки. Останалите щяха да дойдат по-късно. Жената бе намерила някакъв хакер с предавател негова изработка, който можел да се свърже с кода на моя приемник. Това обстоятелство малко ме притесни. Реших след приключването на тая работа да намеря начин да намекна на Стратън, че системата ни не е непробиваема, както си мисли той. Ако не внимава, черният пазар можеше да заработи на негови територии, а можеше да се случи и нещо още по-лошо — временно приеманите спомени да се окажат натъпкани с всякакъв вид измет, каквато никой не е очаквал или за която никой не си е плащал.

Говорих с жената по телефона и уточнихме времето, когато ще си вземе спомена обратно. Това бе друг телефонен номер, различен от оня, който ми беше дала в началото — вероятно в дома на хакера.

След това си затворих очите и се приготвих да приемам.

Започна се почти веднага. Пулсиращ шум и миризма нахлуха в мозъка ми, подобно на най-страшната мигрена, умножена стократно. Изохках. Дори не успях да извикам и се проснах по очи на килима, а ръцете и краката ми се сгърчиха в болезнени спазми. Изглежда за известно време съм оглушал и ослепял, ала това бе най-малкият ми проблем. Помислих си, че ще умра.

След няколко минути треперенето на тялото ми понамаля, добрах се до нощното шкафче и грабнах цигара. Едва успях да се покатеря на леглото, проснах се по корем и зачаках болките да преминат. Най-накрая те наистина започнаха да отслабват.

Половин час по-късно вече седях и пиех — това определено помогна. Зрението ми се проясняваше и вече можех да чувам гласовете на хората, които се забавляваха около басейна под прозореца ми. Все още се чувствах ужасно, но поне бях жив.

Мозъкът на човека е създаден да възприема живота на порции, а не като звуци, гледки, чувства и осезаеми впечатления, концентрирани в един-единствен изстрел на спомена. Нашите умове са структурирани от времето и предпочитат нещата да им се подават последователно. Наистина не се бях замислял за разликата между получаването на един кратък, бърз фрагмент от живота на някого и пълноценно тридневно изживяване наведнъж. Все едно, че светът се преобразява в нещо друго, в което времето и пространството не означават нищо, и всичко е едно. Ако до този момент вече не бях прекарал години в подобна умствена гимнастика, сигурно щях да съм се строполил в някой ъгъл — безжизнен и с поглед, зареян в нищото.

Както и да е, главата ми — все още бучаща и туптяща — се опитваше да се оправи с това, което бях получил, да го подреди по хронологичен ред и по видове преживявания. Усещах безброй нишки информация, които се преплитаха една с друга като кълбо от змии, и търсех някакъв ред. Рамото ми — изгорено от слънцето, устните ми — солени от една „маргарита“, слънчево зайче върху предното стъкло на автомобил. Хиляди изречения наведнъж — някои от тях излизаха, а други влизаха в главата ми. Умът ми се огъваше под тази тежест и засичаше — като сърце в прединфарктно състояние.

С неуверена ръка посегнах към телефона. Възнамерявах да поръчам най-различни неща по рум сървиз, ала най-напред трябваше да се обадя на жената и да й кажа, че предаването се е осъществило. Избрах номера, чух, че от другата страна телефонът звъни, и зачаках с чаша джин с лед в ръка. Дишах тежко.

Никой не вдигна. Затворих и набрах отново. Този път оставих телефона да позвъни тридесет пъти и едва тогава поставих слушалката на мястото и върху апарата. Знаех, че тя заминава чак на следващия ден, затова може би не беше кой знае колко страшно. От прехвърлянето бяха минали вече 45 минути и вероятно тя бе излязла да си уреди нещо или пък си бе отишла вкъщи.

Предъвквах бавно един бургер, донесен ми от обидно самоуверено пиколо, и част от вниманието ми бе обсебено от това какво става в главата ми. Усещах, че протичат нещо като компютърни операции за оптимизация, но без достатъчно свободно място за всички данни, с които разполагаш. Фрагментите от скъпоценната й ваканция си идваха на място, но останалото беше все още объркано и мъгливо.

След като се нахраних, отново набрах номера. Оставих телефона да звъни доста дълго и тъкмо щях да затворя, когато някой вдигна слушалката.

— Ало? — каза непознат глас. — Кой е?

Като фон на думите на непознатия се чуваше някакъв странен шум — като от високоговорители.

— Хап Томпсън — отговорих аз, — клиентът ми там ли е?

— Отде да знам, бе глупак! — изръмжа гласът и връзката прекъсна.

Веднага набрах пак. Телефонът там звънеше, но никой не се обаждаше. Тогава се обадих в централата. Телефонистката ми заяви, че няма грешка в избирането, но не ми даде адреса.

Обадих се на Куот. Той каза, че ще ми позвъни. Десетина минути ходих из стаята и лапах аспирините като бонбони.

Куот се обади — беше си свършил хакерската работа. Този телефонен номер бил автомат от първокласния салон за заминаващи на летище „О’Хеър“.

Завъртях на другия номер на жената, с който разполагах. И там не отговаряше никой. В този момент изгубих съзнание.

Когато дойдох на себе си, бях доста уплашен. Поради две причини. Първата бе, че с изключение на обичайните краткотрайни бели петна веднага след приемането на спомените, никога преди това не бях изпадал в подобно състояние; а втората — че клиентът направо ме беше прецакал.

Напуснах хотела и бързо подкарах обратно към Лос Анджелис по магистрала 1. Влетях в апартамента си като хала. Обхвана ме паника, като видях, че под вратата ми бе пъхната някаква бележка, но се оказа, че тя е от старите ми съседи, семейство Дикенс. Те бяха приятна млада двойка от Портланд и имаха три деца. Преди година време някому хрумнало да внушава на хората колко добре се развива страната ни. Създали едно въображаемо семейство: възраст на родителите, такава и такава биография, предишна и настояща месторабота, хоби, пол на децата, успех в училище, цвят на очите, въобще — пълни подробности. Развили цяла кампания около идеята и градели агитацията си около това семейство, което уж печелело все повече и повече долари всяка седмица, като си мислели, че никой не може да докаже обратното. Проблемът беше, че лъжеха. Съществуваше истинско семейство Дикенс — моите съседи! Някакъв тип от статистическото бюро се паникьосал, предложил награда за живота им и оттогава те непрекъснато бягаха. В бележката пишеше, че видели някакъв да души наоколо и заминали. Оставяха ми ключовете си и ми позволяваха да взема млякото от хладилника им.

Скрих приемника в спалнята и прекарах остатъка от деня, като бавно се напивах във ваната. Когато излязох оттам, вече можех почти изцяло да сглобя първите два дни от спомена. Жената беше ходила в Енсенада, но сама, и прекарвала времето си предимно в пиене на „маргарити“ в бар „Хусън“, както и в много други барове. Първата нощ минала съвсем спокойно и към полунощ се върнала там, където била отседнала — в малкия, разнебитен комплекс „Квитас Папагайо“ на около половин миля нагоре по брега. Самият аз съм отсядал там преди доста години и още тогава предлаганият уют бе назад във времето с поне тридесет години. На втората вечер тя се напила и за малко да се прибере в стаята си с един американски моряк. Общо взето, останах доволен, че промени решението си и вместо това го наруга на улицата. После продължила да крещи по него, докато той забързано се отдалечавал, а тя се върнала в бара и продължила да пие, докато затворят. Един господ знае как се е прибрала — тя не можеше да си спомни. Едва ли това може да е най-хубавата почивка в живота на един човек, макар че, трябва да призная, аз съм имал и по-тежки случаи.

А също така не е било и преди десет години. Носела органайзъра със себе си и маниакално проверявала електронната си поща — от датите на екрана ми стана ясно, че нейната „почивка“ е била само няколко дни преди да се свърже с мен. Най-накрая получила съобщението, което очакваше. Беше кратко — един адрес. Тя веднага излязла от бара, взела колата си и рано вечерта се върнала в Лос Анджелис.

Сглобяването на следващата част от спомена — убийството на кръстовището — ми отне доста време. Никога не бях изживявал подобно нещо. Въпреки че беше отскоро, споменът бе вече изопачен и забулен в мрак. Сякаш бе започнал процес на изтриване, още преди да е решила да се отърве от него. Не зная и защо е пожелала да изгуби и спомена си от Енсенада — като приемаш спомените на други хора, невинаги получаваш и всичките им мисли от това време. То е същото като при някои хора, които получават информация и усещат процесите на различни места в главите си, сякаш са тренирали една част от мозъка си винаги да наблюдава отстрани. Това, което разбрах от времето, прекарано в Баха, е чувството за потресаваща мъка, желание да бъдеш или пиян, или мъртъв, примесено с мрачно въодушевление. Несъмнено неприятно усещане, но придобих впечатлението, че през половината от времето тя се чувстваше точно така. Едва ли би й помогнало много, ако скрие от себе си емоциите от тези два дни. Вероятно е прекарала това време в самоизтезания, във възстановяване на някакви други моменти от живота си, в подготовка да посрещне онова, което е предстояло да се случи. Не зная.

Накрая обаче успях да си дам ясна представа за последната нощ и за събитията оттогава, както и да науча името й, когато оня мъж я назова, тъкмо преди тя да го убие. Казах на Дек всичко, което успях да си спомня — от това как изглеждаше кръстопътят и начина, по който човекът, наречен Рей, намигна, до броя на изстрелите, които тя отправи в тялото му. Чувството за празнота, когато погледна после към трупа му, и презареждането на оръжието, извършено машинално.

Безмълвният ужас, когато бягайки осъзна, че всъщност убийството изобщо не промени нещата.

Лаура Рейнолдс дишаше леко и очевидно не спеше. След като разказах спомена, започнах да изпитвам към нея нещо ново, макар и да не разбирах точно какво. Бях взел онова, което съществуваше само в нашите умове, и го бях изнесъл на показ пред света. Никога не бях постъпвал така и се бях отнасял към поверителността на професията си отчасти с гордост. Потиснах това чувство, наредих му да се махне от мен. Тя нарочно ми беше предала нещо, което можеше да ме прати в затвора. Завинаги!

Когато се върнах, Дек стоеше до прозореца и гледаше към улицата. Небето беше започнало да просветлява на хоризонта, а някъде машините за смог вече бяха включени. Изглежда денят щеше да бъде горещ, ако химикалите в небето не решат да ни изненадат с някоя вихрушка. Да си метеоролог в Лос Анджелис тия дни не е толкова лесна работа, както е било някога.

Дек заговори и в опит да се домогне до същността най-напред реши да се отърси от второстепенните детайли:

— Кои мислиш, че са били ония хора накрая?

— Нямам представа. Сигурен съм, че не бяха ченгета.

— Защо си сигурен?

— Не знам. В тях имаше нещо странно, а освен това ми изглеждаха познати.

— Много от ченгетата ми изглеждат познати.

— Не, не е това. Става въпрос за стар спомен.

— Твой ли?

— Така ми се струва. Мисля, че на нея те не й напомниха за нищо.

— Може ли те да са влизали тук?

Поклатих глава.

— Не забравяй, че те не са ме виждали. Аз в действителност не съм бил там. На никого нищо лошо не съм сторил. Само се чувствам така, сякаш съм го извършил аз.

Той ме погледна.

— Нали знаеш какво ще ти се случи, ако те хванат с тези спомени в главата?

Дек ме предупреждаваше за това, откакто бях започнал да работя със спомени.

— Убийство първа степен.

Той поклати глава.

— Не знаеш дори половината.

— Какви ги говориш?

Дек мина покрай вратата и започна да рови из купчината вчерашни новини. По едно време си мислех да спра да купувам хартия за копиране и да спася някое и друго дърво, но да четеш от екрана невинаги е същото. Той намери изданието, което търсеше, и ми го подаде.

Прегледах първата страница.

По някое време можело да има земетресение.

Предприемач на недвижими имоти, някой си Никълъс Шуман, се самоубил по любопитен начин — цитирани бяха и финансовите му проблеми. Спомнях си името му едва-едва, може дори да е бил едно от колелцата, които са задвижили и разработили Грифит. Сигурно е извършил невероятна глупост, та да загуби толкова много пари.

Времето беше все още отвратително и ми беше ясно, че не могат да го оправят.

— Е, и какво? — попитах аз.

— Трета страница! — отвърна Дек.

Обърнах на трета страница и видях една статия за убийство, извършено шест дни по-рано. В нея се описваха подробности как един невъоръжен мъж бил починал от многобройните си огнестрелни рани на една улица в Калвър Сити. Намекваше се, че ченгетата имали много улики, което означаваше, че засега не разполагат с нищо, но работят усърдно. Съобщаваше се за възрастта на починалия, професията му, както и името му.

Капитан Рей Хамънд от полицейското управление на Лос Анджелис.

Затворих очи.

— Убила е ченге — каза Дек, — и по-добре погледни последния ред. Нямаше да ми направи впечатление, ако не беше той. Познай кой е натоварен със случая?

Прочетох го на глас, а думите прозвучаха като захлопване на тежка врата, заключена три пъти:

— Лейтенант Травис от полицейското управление на Лос Анджелис, отдел „Убийства“.

Вдигнах бавно поглед към Дек. Изведнъж се бях уплашил. Наистина. Положението към този момент си беше направо катастрофално! Сега обаче бе поело в посока, за която вече нямаше подходящи прилагателни. Вероятно бе необходимо да се начертае сложна диаграма, изобразяваща пресечната точка на някаква ужасна криволица с още някаква гадост, за да стане ясно, че едва ли съществува средство, което в настоящата ситуация е в състояние да ми осигури движение в благоприятна посока.

Дек ме погледна.

— Прецакаха те! — заключи той.

5.

Сринах се в шест. Предната минута говорех с Дек на канапето, а в следващата вече бях аут. Не бях спал четиридесет и осем часа, а мозъкът ми носеше повече от обичайния товар. Бях твърде изтощен, за да сънувам много и това, което можах да си спомня, когато се събудих малко след девет, беше още един образ на сребристата кола от края на спомена на Лаура. Стоях край един път, не знаех къде, но мястото ми изглеждаше познато. От двете страни имаше блатиста гора, пътят отиваше направо към хоризонта и от жегата трептеше в мараня. Нещо летеше към мястото, където стоях, движеше се толкова бързо, че отначало не можех да разбера какво е то. После видях, че е кола — толкова силно блестеше на слънцето, сякаш се плъзгаше по пътя, без да го докосва. Като наближи, започна да намалява, а щом стигна до мен — аз се събудих.

Това можеше да означава единствено, че част от мозъка ми очевидно се опитваше да постави ред в нещата и правеше това през цялото време от Енсенада насам. Пожелах й успех. Умът ми не беше остър като бръснач и преди да стане склад за чужди отпадъци, а сега отгоре на всичко ми се бяха струпали много по-неотложни неща, за които трябваше да мисля.

— Тя мърда — каза Дек.

Стоях на вратата на спалнята и нетърпеливо наблюдавах как г-ца Рейнолдс се раздвижва и идва в съзнание. Сякаш това бе дълго пътуване, което изисква съответното време. Вече бях съвсем буден, паниката започваше да ме обзема, но не исках да пришпорвам нещата. Все още се надявах, че работата може да бъде разрешена мирно и тихо.

Най-сетне тя отвори очи. Бяха доста зачервени — комбинация от махмурлук и последиците от шока. Задържа погледа си върху мен, без да помръдне.

— Къде съм? — дрезгаво попита тя.

— В Грифит — отвърнах. Държах в ръката си чаша вода, но тя все още не я вземаше.

— Как попаднах тук?

— Аз те докарах.

Тя приседна, мръщейки се от болката в ръцете си. Сигурно временно бе забравила причината за нея, защото когато погледна надолу и видя шевовете, устните й се присвиха и лицето й посърна от скръб и разочарование. Не можах да разбера дали беше поради това, че го е извършила, или защото не бе успяла.

Дадох й вода и тя я изпи.

— Защо ме спасяваш? — попита Лаура след това.

— Иначе щеше да умреш. А сега просто няма да можеш да скачаш с бънджи. Искаш ли пилешка супа?

— Аз съм вегетарианка.

— Да, бе. Твоето тяло е като храм. Пълниш го със заместители на парични знаци като водка и наркотици.

— Ей, кой си ти?

— Хап Томпсън — отвърнах аз.

Изскочи от леглото със скорост, която искрено ме впечатли, но като стъпи на краката си, залитна застрашително.

— Външната врата е заключена, а прозорците не се отварят — допълних аз. — Не можеш да избягаш.

— О, така ли? Само гледай! — каза тя, стрелна се край мен и нахлу във всекидневната. Дек спря погледа си върху нея.

— Ами ти кой си, по дяволите? — попита тя и се вторачи в него с пребледняло лице.

— Дек — спокойно отвърна той, — приятел на Хап.

— Добре. А къде са ми дрехите?

Вдигнах палтото си от края на канапето и бръкнах в джобовете. Два сутиена, чифт бикини и една рокля от някаква тънка зелена материя. Подадох й ги, а Лаура ме погледна, сякаш я карах да яде орехи с черупките.

— А другите? Вдигнах рамене.

— Това е всичко, което можах да взема.

— А портмонето ми? То къде е?

— В хотелската стая.

— Що за чудо си пък ти?! Отвличаш жена, а не й вземаш портмонето!

Дек ми се ухили.

— Тая май е много отворена.

Лаура се нахвърли върху него:

— Виж какво, кратунчо… Нали нямаш нищо против да те наричам така? Отвличането е противозаконно деяние. А вие, пиленца, имате късмет, че все още не съм вдигнала телефона и не съм се обадила в полицията.

— Да прехвърляш спомени на други хора също е престъпление — казах аз. — Да не говорим за убийство. Ти и аз много добре знаем, че последното нещо, което ще направиш, е да се обадиш в полицията.

Погледът й стана безизразен и тя майсторски се престори, че не може да възстанови нищо в паметта си.

— Какво убийство? — попита тя.

За момент ми беше трудно да повярвам, че това е човек, когото съм измъкнал от кървава баня през малките часове на денонощието. Сега тя приличаше на директор на банка, който може да те смрази само с поглед. Или Уудли беше свършил работата си прекрасно, или тя бе твърда като кремък.

— Добре го даваш — казах й аз, като я гледах право в очите, — но на мен такива не ми минават. С това си изкарвам хляба. Сега не можеш да си спомниш самото събитие, но знаеш какво си прехвърлила. Трябва да помниш, че си ме търсила, а едва ли забравила и защо.

— Ти прие работата и си получи парите.

— Ти излъга, а от парите съм получил само една трета.

— Ще ти дам и останалите.

— Не ми се вярва да ги имаш, а и не ги искам. Не се тревожи — ще ти върна и тези, които си ми платила до момента. Като имам пред вид какво се случи снощи, струва ми се, че прехвърлянето на спомена не решава проблемите ти.

Лаура ме изгледа, а след това отиде до входната врата, натисна дръжката, но както знаете, вратата бе заключена.

— Отвори вратата — изкомандва тя.

— Кафе? — попита ме Дек, изправен в кухнята с чайник в ръка.

Лаура ритна вратата и едва не падна.

— Отвори я!

— Чудничко! Мисля, че някъде имам още ментова мока.

Тя изтрополи обратно до мен. Помислих си, че ще получа плесница, но тя просто грабна дрехите си и влезе с трясък в банята, след което блъсна вратата и я заключи. Реших, че отговорът на моя въпрос е: „Твърда като кремък!“

— Дали ще се чувства добре там? — попита Дек.

— Освен ако не счупи прозореца и не прелети десет етажа надолу.

— Няма! — търпеливо каза той. — Мисля, че сега е добре.

Знаех какво има предвид той!

— И аз мисля така.

Предполагам, че да направиш опит за самоубийство рано сутрин, когато си махмурлия, и край двама мъже, които те нервират до смърт, е доста по-различно от това да се самоубиваш в малките часове, когато край теб няма никой.

Дек намери кафето и го изсипа в кафеника. Някога и аз като всеки друг си имах кафемашина. Казваш на машината къде е кафето на зърна, как да използва крана за водата и когато си поискаш кафето, то ти е готово. Поради конструкторска грешка обаче отворът, през който излиза кафето, е доста по-близо до задната част на машината, отколкото би предположил човек. След като един път видях как малката биомашина клечи над една чаша и пъшка с усилия, аз се зачудих дали изобщо да не изоставя идеята за консумация на горещи питиета, произведени по този начин. Когато в нея възникне повреда, което неизбежно се случва, резултатът наистина има доста странен вкус. Моята кафемашина се разболя от нещо, за което подозирам, че е било равностойно на хронично отравяне, поради което не можех повече да я държа вкъщи. Късно една вечер я оставих на алеята зад сградата, а на следващия ден я нямаше. Може и да е хванала пътя на юг, към Мексико, за да се присъедини към другарчетата си. Ако е така, трябва да е била в някоя друга група, а не в онази, покрай която минах на път за Енсенада. Тези машинки явно не прощават лесно и както бяха много, можеха лесно да ме избутат от пътя, ако го бяха решили. Може би просто не успяха да видят лицето ми добре.

Дек ми подаде една чаша.

— Тя няма да иска да си го вземе обратно.

— Сериозно?

Сега, след като вече добре познавах Лаура Рейнолдс, ми се искаше да я бях разбудил с ръжена. Не можех да повярвам, че съм очаквал нещата да се развият по по-различен начин.

— И тъй, с почитаемата си гостенка продължаваме с план Б.

— И какъв е той?

— Абсолютно същият, с изключение на това, че ще я държим заключена, докато намеря предавател.

Шумът от течащата вода и нервното потропване подсказваха, че в момента Лаура е под душа. След като излезе, очаквах гневното й словоизлияние, задето не съм й донесъл шампоана и тоалетните тампончета.

— Между другото — каза Дек, — обади се онзи чудак Куот.

Следващият ход ми бе поднесен на тепсия.

— По дяволите, защо не ми каза досега?

Дек вдигна рамене.

— Не знаех, че е важно. Затвори, още преди да успея да вдигна. Ти явно си бил включил на обратно избиране. Каза, че е в града, ако искаш да говориш с него.

Станах и го попитах:

— Ще ми направиш ли една услуга?

— В никакъв случай. Разкарай се.

Почаках малко и той се ухили:

— Предполагам, че ще искаш да я дундуркам.

— Трябва да отида и да се видя с него.

— Защо просто не му се обадиш по телефона?

— Не е за телефон.

— Колко ще се бавиш?

— Много малко.

Дек се настани на канапето и насочи показалеца си към мен:

— Не се бави. Подозирам, че като полудее, Лаура Рейнолдс ще се нуждае от укротяване. Акъла ни ще вземе и няма да се даде лесно.

— Най-много половин час — казах аз.

Фоайето на партера беше тихо. Имаше само няколко души, които си оправяха сергиите. През деня повечето от тях продават предмети на изкуството и сувенири — странни неща, изработени от парчета дърво, които преди това са били използувани за друго. Отнасяте си ги вкъщи и ги местите от стая в стая, докато разберете, че най-подходящото място за тях е таванът — за предпочитане нечий чужд. Моето твърдо убеждение е, че след залеза на нашата цивилизация, когато всичко, направено от нас, се затрие и планетата ни отново задреме и стане дом само на някои безстрашни създания — вероятно буболечки, — които ще имат храбростта да се борят и да преодоляват всички беди, които сме навлекли на Майката природа, тук ще пристигне някоя извънземна раса и ще започне археологически разкопки. Това, което ще намерят, особено в крайбрежните райони, ще се състои от пластове огледала, изработени от стари подови дъски, изписани с доморасли мъдрости и пирографирани околовръст, или огромен брой модели на рибарски лодки, издялани от дрейфащи парчета дърво, дето се клатят, като ги побутнеш. Тогава те тъжно ще поклатят глави и единодушно ще си кажат, че това ще да е била цивилизация, чийто смъртен час е настъпил съвсем закономерно.

Бързо намерих Тид, момчето, което беше паркирало колата ми, и му дадох обичайната десетачка. Искаше ми се да смятам, че това е доброволен жест на голямо великодушие от моя страна, но пък и подозирах, че в обратния случай сигурно никога нямаше да мога да намирам колата си. Тид е дребен, непочтен на вид човек, който сякаш живее единствено на бонбонките „M&M“, но двамата винаги сме се разбирали добре. Парите имат свойството да стимулират поддържането на прями взаимоотношения. Бутнах му още двайсет долара и го помолих да ми направи една услуга, след което хукнах надолу към паркинга, разположен дълбоко под сградата.

Колата беше паркирана на отсрещната страна, забутана в един тъмен ъгъл. За мен беше идеално, защото нямаше да ходя никъде. Влязох, включих алармената инсталация и заключих вратите.

Очевидно повечето хора влизат в Мрежата от домовете си. Въпреки че сметката ми течеше на адреса на апартамента, все още цялата техника си беше в колата, тъй като през последните няколко години тя бе останала най-благонадеждното ми убежище. Апаратурата купих още след първите няколко месеца работа в „РЕМтемпс“, а като посъбрах малко пари, я дооборудвах изцяло и направих ъпгрейд и толкова я усложних, че дори аз не помня коя жица за какво е. Едно от нещата, които тъй и не успях да се наканя да свърша, е да я сваля от колата и да я сглобя в апартамента. Това е толкова трудно, колкото да изхвърлиш някоя писалка, която не работи добре. Или да добиеш живот.

Мониторът в колата прожектира образите направо в мозъка, поради което не се налага да слагам очила за виртуална реалност. За да се пренеса от другата страна, трябваше само да натисна бутона и да затворя очи.

Светлината се промени и вместо в подземието, аз карах в стандартната си домашна страница, по посока на добре озеленен жилищен квартал в малко американско градче. Натиснах газта и се преместих на шосето. Колата ми в Мрежата прилича на тунингован модел на кадилак от петдесет и девета година със своите ретроперки и синя боя, но параметрите на двигателя са съвсем съвременни. В Мрежата не се страхувах да карам бързо, тъй като в нея има вграден противокатастрофен протокол. Понякога заради самото изживяване карам с висока скорост точно срещу другите хора. Голямо удоволствие е да срещнеш някой от онези твърдоглавци, които отказват да приемат новите метафори и продължават да обикалят Мрежата със сърфове. Можете да ги видите от време на време — стари хипита, които се носят по пътя върху бордове на малки колелца, оплакват се от движението и мърморят за добрите стари дни от времето на бойните филми.

Завих наляво от своята улица и подкарах за кратко по главния път, след което направих десен и влязох в зоната на личните хълмове откъм отсрещната страна. В днешно време преди да излезеш в по-тъмните зони трябва да се промъкнеш през множество киберпредградия — фамилни места, пълни с дигитализирани видеоваканции и досадно напомняне за лошото представяне да речем на Тод на изпитите. Някога можеше да напишеш URL и да прескочиш направо в домашната страница на някой друг. Но след като страниците бяха разгърнати в триизмерно пространство и заприличаха на истински домове, а техните собственици започнаха да прекарват в тях реално време, нещата се промениха коренно. Започнаха да настояват да минеш по пътечката и да позвъниш като цивилизован човек. На много други места можеш все още да прескочиш направо в общия квартал, но не и там, където отивах аз. Да не говорим за задръстванията по станциите за прехвърляне — толкова са неприятни, че често е по-добре да натиснеш педала и да минеш по обиколния маршрут. По този начин онова, което започна като алтернативна реалност, свърши като още един слой от добре познатото „добре познато“, което действаше повече или по-малко по сходни правила.

Такива са хората. Много буквални.

Напомних си, както обикновено, че скоро трябва да посетя баба си и дядо си. Ала моментът не беше подходящ. Рядко бе. Те се оттеглиха в Мрежата преди шест години, около две седмици преди „Мрачния косач“. Купиха си една скромна виртуална ферма в най-отдалечения край на Австралазия. Влязоха в Мрежата малко преди да умрат и се самопрехвърлиха. За нещастие техният реалтор ги измами и резолюцията е отвратителна. От мястото, където живеят, се виждат само полигони и големи цветни блокове, а гласовете звучат като през високоговорители, чиито предишен живот е преминал в огромен траш-оркестър. Вероятно мога да им звънна от реалния свят, но от тази мисъл ме побиват тръпки — все едно са си съвсем живи. Те са — или бяха, както предполагате — добри хора и се радвам, че в известен смисъл все още имам достъп до тях, но съществуват бариери, които смятам, че не бива да се прескачат. Все още не знаем за разума толкова, колкото си мислим, че знаем, затова около баба и дядо витае някаква неизвестност и незавършеност — сякаш по-острите ръбчета са се загладили при превода. Ако ми покажете някой, дето няма трески за дялане, аз пък ще ви покажа как ще ме побият тръпки!

Скоростта започна да спада, което означаваше, че движението се натоварва — хората си проверяваха пощата и пазаруваха по линията. Пътищата все още изглеждаха празни, но това се дължеше на факта, че обикновено включвам филтъра, който оставя видими само колите на моите познати.

Дек мрази Мрежата — никога не идва, ако не се налага. Казва, че не вярва на опосредствани изживявания. Попитах го от кое списание е изровил тази максима и той си призна, че е нещо, което бившата му приятелка обичала да казва. На мен пък много ми допада — харесвам усещането да ходя на разни места, без всъщност да ставам от стола, и да се придвижвам дотам само с щракване на едно копче. Но използвам Мрежата най-вече за да вляза в контакт с хора, които отказват да работят по нормалния начин — например с Куот, който не би извършил никаква сделка по телефона, защото му няма доверие, а това е голям проблем, когато нещо трябва да се свърши бързо.

Докато карах, умът ми работеше извънредно интензивно и се опитваше да разгадае значението на новата информация, която бях научил за човека, убит от Лаура. Основната теза беше ясна: имах още повече основания да върна спомена в паметта й, както и да го извадя от своята — при това веднага. Ако има макар и нещо, което да вбесява ченгетата, то е да очистиш един от техните. Едва ли щеше да има някакво значение, че не аз съм човекът, който е дръпнал спусъка, и подозирах, че ако ме спипат, едва ли ще изгарят от желание да затъват в метафизически усложнения.

Хубавото бе, че случаят нямаше да бъде лесен и че засега оставах в относителна безопасност. Ченгетата можеха да стигнат до мен единствено чрез Лаура, а нещо ми подсказваше, че връзката й с Хамънд не е била такава, че веднага да се изпречи пред очите им. Взетият назаем спомен за погледа му ми подсказваше, че е бил човек, който е умеел да пази тайни и че Лаура е една от тях. Неяснота имаше само по отношение на облечените в сиво приятелчета, които дойдоха накрая. Както казах и на Дек, те не ми приличаха на ченгета, а след като разбрах кой е бил Рей Хамънд, увереността ми се затвърди. Мислех така отчасти заради ерекцията им на местопроизшествието и отчасти заради нещо, свързано със самите тях. Не можеха да ме обвинят в нищо и затова от мен не се изискваха никакви действия, освен да не забравям за тях.

Възможно бе ченгетата да притиснат Стратън или някой друг, който се занимава с подобни услуги, за да получат информация за последните клиенти на компанията. Стратън не знаеше за този мой опит за свободна практика, но трябваше да се постарая да се държа съвсем нормално, защото в противен случай мозъкът му можеше да започне да щрака. С други думи трябваше да му се обадя и да се държа добре.

Обмислях всички варианти и стигах все до същото заключение. Ако си затраех за известно време и Куот се свържеше с мен, изгледите да оправя положението бяха добри. И все пак стоеше един въпрос — малко неуместен, но много любопитен.

Какво е правело едно толкова високопоставено ченге в крайните квартали на Лос Анджелис?

Междувременно, започна да се смрачава и с приближаването на зоната за възрастни скоростта ми отново се увеличи. Една Бавачка от Мрежата ме погледна на междинната секция и ме пусна да премина, след като правилно прецени, че може и да не приличам много на възрастен, но поне на години съм такъв. Зоната за възрастни не е особено гостоприемна — вечна нощ, бензиностанции и денонощни магазини, автобусни спирки, на които няма никой, и самотни фигури, крачещи уморено по пътя. Ала аз трябваше да мина оттам, за да стигна до мястото на лудаците. Огромни надписи се надбягваха помежду си, движеха се редом с колата и крещяха цените на сексбърлогите по пътя. Постепенно те се залисаха в пререкания помежду си и започнаха да изостават. По едно време на седалката до мен се появи изцяло гола и подчертана тук-таме със силикон жена, която ми гукаше какво мога да видя за 19,95 долара на час, но аз продължих да натискам газта и излязох от другата страна за нула време. В момента, в който пресякох линията на хакерската територия, видението се понацупи и изчезна, като ми остави звук на целувка.

И там е индивидуална зона, но къщите са в по-бароков стил и пред тях спят кучета-пазачи. Докато караш покрай тях в сумрака, те отварят едното си око и изръмжават, за да те предупредят, че са на мястото си. Повечето от тях са детектори за хакери и могат да се справят с всичко освен със супервирус. Беше време, когато можеха да се видят лъвове, дракони и непрестанни вихрушки от смъртоносни ножове, които пазят входовете, но след това всички хакери се преместиха на някакво друго място и кучетата полека-лека се върнаха по местата си.

Времето в зоната на хакерите сякаш тече по-бавно поради технологичните изисквания на техните трикове и хакове. Пътищата рядко водят там, където очакваш, а ако не знаеш къде отиваш и не си разчистил пътя си предварително, изведнъж се оказва, че си се набутал някъде в обратната страна на Мрежата.

Паркирах пред къщата и изтичах по пътеката нагоре към входната врата. Докато звънецът свиреше нещо като цяла симфония някъде откъм недрата на къщата, аз притеснено пристъпвах от крак на крак и надничах през прозореца във всекидневната на Куот. Тя беше извънредно чиста. Винаги е такава. Куот много се гордее с къщата си, а слуховете говорят, че дори в истинския свят, когато си канел гости на парти, настоявал всеки да е моделиран в код, за да прекара вечерта във виртуална версия на истинския му апартамент. Когато си тръгнели, той просто възстановявал жилището си от паметта без петна от вино и повръщано. Всъщност аз никога не съм срещал Куот на живо, но мисля, че това, което се говори, може и да е вярно.

Най-накрая стигнах до улицата на Куот и спрях до вратата. Кучето му се изправи на крака и нервно наблюдаваше как се приближавам. То е стара версия и става все по-уморено, но Куот е твърде сантиментален, за да му направи ъпгрейд. Подадох му да подуши ръката ми и както винаги очаквах едва ли не да си изгубя пръстите, но то позна моя файл „Предпочитания“ и ме пусна. Опита се да ми изпрати едно от специалитетчетата си по линията, докато минавах, и аз я блокирах, както обикновено. Един такъв специалитет на Куот веднъж локализира операционната ми система в „Еймиш“, а друг път превърна превъплъщението ми в сериен убиец. Бях убил четиринадесет виртуални хора в Кибербия, преди ченгетата на системата да успеят да се доберат до мен, но за щастие Куот беше предвидил обратен ход в програмата и не ми бяха нанесени трайни вреди.

— А — каза той, когато отвори врата, — получи ли съобщението ми?

— Хубав костюм имаш, Куоти! — отвърнах аз.

Куот винаги се облича като изтупан агент на ФБР от петдесетте години на двайсети век, което явно е някакъв вид ирония. По същия начин виртуалното му лице по опция начин представлява олицетворение на почтеността, но си мисля, че в реалния свят той изглежда като обикновен хакер и не харчи достатъчно за дрехи.

— Не мога да остана — казах аз, а той кимна с глава.

— Предположих, че не ми се обаждаш в три часа сутринта, за да си бъбрим сладки приказки. Какво ти трябва?

— Една машина.

— Каква машина?

Погледнах го право в очите.

— Предавател на спомени.

Той повдигна вежди.

— Сериозно ли говориш?

— Да. При това — спешно.

Поклати бавно глава, без да сваля поглед от мен.

— Не може да стане съвсем бързо. И въобще ще бъде много трудно, както ти е известно. Пък и скъпо. Познавам само двама, които биха могли да спретнат такава машина, но и двамата са отстранени и нямат достъп до Мрежата.

— Има един тип, който може да се справи — казах аз.

— Как се казва?

Поклатих глава. Искаше ми се да попитам Лаура, но знаех, че тя няма да ми каже.

— Повярвай ми — има! Колкото и да струва, машината ми трябва. Незабавно!

— Някой е направил нещо, което не е трябвало да прави, така ли?

— Нещо подобно.

— Не се ли притесняваш, че ако Стратън разбере, направо ще полудее? Искам да кажа — толкова ще полудее, че ще иска да те убие.

— Виж, Куот, аз просто нямам избор. Последната сума, която твоят демон разпредели по сметките ми, беше авансовото плащане за тази работа. Споменът е вече в паметта ми и ти трябва непременно да намериш този човек, при това — бързо.

Когато си в Мрежата, израженията на лицето не означават нищо, но суровото лице на Куот стана особено неумолимо.

— Какъв е споменът?

— Убийство. Убийство на ченге. Цялата работа ужасно намирисва. Трябва да я махна от главата си.

Той погледна настрани и очите му пробягаха по безукорната чистота на коридора му. В действителността той би могъл да прави каквото и да е и вероятно вече бе започнал да се свързва със своите хора.

— Трябва да тръгвам — казах аз. — Кажи някакъв срок.

— Двайсет и четири часа.

Сърцето ми се сви:

— Толкова много?

— Ако имаш късмет. Къде ще бъдеш?

— И аз не знам — казах аз и тръгнах.

Куот и неговата къща се разпаднаха на дъжд от пиксели и аз отново се озовах в колата на паркинга. Най-напред ми се прииска да скоча и хукна нагоре по стълбите с младежката енергия, която притежавам, но сетне реших, че мога да си позволя една бърза цигара, без Лаура Рейнолдс да ми хленчи на главата. Междувременно пуснах телепютъра да видя резюме от новините от деня. Хората си вършеха работата или вече я бяха свършили, но нищо от тяхната дейност нямаше пряко отношение към мен. Времето щеше да бъде слънчево, освен ако по-късно не завали. За случая Хамънд — нито дума. Животът си вървеше както обикновено — поне засега.

Допуших си цигарата и се измъкнах от колата, като се стараех да не позволя на дима да излезе навън.

Веднага след като затворих вратата на апартамента зад себе си, разбрах, че се е случило нещо нередно. Не почуках, а отворих с ключа си, понеже се опасявах да не би Лаура да опита да избяга. Оказа се, че проблемът не е в това. Всекидневната беше празна, а един поглед встрани ме увери, че и в банята няма никой. Бързо отидох до двете спални и напразно претърсих всекидневната повторно. Дек и Лаура ги нямаше.

С голямо усилие преодолях изкушението да отида и пак да проверя стаите. Апартаментът беше празен. Беше очевидно. Предметите в стаята изглеждаха самодоволни и свръхвидими — те изглеждат по този начин, когато са осигурили пространство за себе си. Постоях за момент неподвижно и мигах, без да зная как да реагирам. Предусещах, че ми остава само да изпадна в откровена паника. Не бях казал на Дек специално да не нализа с Лаура по магазините или нещо такова, но той е умен човек. Сигурен съм, че се е сетил. На плота имаше и трета употребена чаша за кафе, което означаваше, че е имало време Лаура да свърши в банята и без съмнение с раздразнение да приеме и изпие чаша кафе. На екрана на телефонния секретар пишеше, че никой не се е обаждал, а и самата машина злобно потвърди същото.

Нямаше бележка, пък и не се виждаха никакви признаци на борба. Просто нямаше никой. Апартаментът приличаше на „Мария Селесте“, само дето не беше кораб и беше покрит с килими.

Телефонът звънна. Грабнах го.

— Дек?

— Не, Тидстър се обажда.

— Тид, виждал ли си Дек? С една жена?

Той се разсмя.

— Не. Нали ако е имало такова събитие, щях да го запомня?

— Не си ли го виждал да излиза от сградата?

— Не.

— Ами тогава защо, по дяволите, се обаждаш?

— Все още ли искаш да знаеш дали някакви костюмари с официален вид не спират отпред?

Изстинах.

— Какво има?

— Сребриста кола, двама юнаци, преди десет секунди.

— Мамка му!

Затворих телефона на Тид, който все още говореше нещо, грабнах сакото си и излетях от апартамента. Замотах се за момент в коридора, после се отправих към клетките с асансьорите, които водят към северната страна на сградата, понеже предполагах, че онези ще се появят с централните асансьори.

Докато тичах, си зададох четири въпроса: „Как, по дяволите, са открили апартамента ми? Защо ме търсеха и откъде въобще знаят за съществуването ми? Кои, по дяволите, бяха те?“

Отговори нямах. Към края на коридора понамалих малко и спрях точно преди да завия. Яко се бях изплашил и не само заради общото положение на нещата. Чувствах се в капан. Погледнах назад към апартамента — все още нямаше никой, но появят ли се в коридора, щяха да ме видят, а аз бях твърде далеч, за да чуя вратите на асансьора. Голяма част от разума ми силно крещеше да продължавам да бягам, да се отправя към другите асансьори и, за бога, да сляза на някакъв друг етаж. Но нещо друго ми казваше да бъда внимателен. Реших да му се доверя.

Посегнах към джоба си, измъкнах будилника и силно го разтърсих, за да се събуди.

— Исусе, колко е часът? — раздразнено ме попита той. — Чакай да дойда на себе си.

— Има работа за теб — казах аз.

При тези думи будилникът направо грейна.

— Екстра. Каква?

— Искам да отидеш ей там, зад ъгъла, и да вървиш, докато видиш вратите на асансьора.

— Защо?

— Просто изпълнявай. Ако вратите се отворят и се появи нещо застрашително, бягай бързо назад и викай, колкото ти глас държи!

Поставих будилника на пода, той ме изгледа подозрително, а аз му направих знак с ръка да тръгва. Докато той се клатушкаше край ъгъла, придържайки се близо до стената, аз се приготвих да се почувствам като глупак.

В продължение на минута беше много тихо. След това чух звука на отварящите се врати на асансьор. Будилникът не извика. Тъкмо завивах зад ъгъла, когато чух нещо друго.

Един-единствен изстрел.

След кратка пауза, по време на която бях застинал неподвижен от шока, будилникът долетя през глава откъм ъгъла.

— Ужас! — изпищя той, останал без дъх, и изчезна.

Хукнах след него със сетни сили, но не толкова бързо, че да пропусна да видя кой е слязъл от асансьора.

Двама мъже. Облечени в сиво.

Спуснах се по коридора, макар да знаех, че съм в капан. Когато минавах край будилника, той се стрелна към джинсите ми, закачи се за тях и неистово се закатери по крака ми. Когато стигна до горния край, бързо се шмугна в джоба на сакото ми и се набута в най-далечния ъгъл. Усещах, че това няма да му помогне много.

Чух звън и разбрах, че някой ще слезе на етажа от централните асансьори. Погледнах назад и видях, че двамата мъже идват по коридора след мен. Тичаха бързо, в компактен бегачески стил и абсолютно в крак един с друг. В този момент в съзнанието ми блесна нещо, което съзнателно не бях забелязал в спомена — и двамата носеха старомодни слънчеви очила.

Мъжът отдясно се прицели в мен и чух изстрел, куршумът от който премина на една педя от крака ми. Ускорих крачка още повече. Докато завивах зад ъгъла на бегом, видях, че четирима старчоци слизат от асансьора в редички по двама. Те изглеждаха доста разтревожени. Разцепих групата точно по средата, съборих трима души и се вмъкнах в асансьора зад тях. Ударих бутона с длан и се прилепих към страничната стена, а през това време старците крякаха и грачеха. Вратите се затвориха милостиво бързо и аз задъхан огледах асансьора, без да си давам труда да погледна специално през стесняващата се цепнатина.

След това тръгнахме надолу.

— Стреляха по мен — разнесе се откъм джоба ми един приглушен глас, който звучеше искрено развълнуван.

— Кретени! — казах аз и извадих пистолета си — Няма да им разреша.

— Наистина ли?

Сложих пълнителя.

— Абсолютно. Ти си мой будилник. Само аз мога да стрелям по теб.

Реших да не се мотая из долните етажи и отидох направо в мазето. Размахах пистолета в мига, в който изскочих, но навън нямаше никой. Обърнах се и прострелях командното табло на асансьора от двете страни, при което алармата се включи с оглушителна неумолимост.

Прекосих на бегом паркинга и усетих, че вратът ми се сбръчква в очакване на нещо малко и твърдо всеки момент да се забие в него. Напуснах „Фолкландите“ с около сто и шейсет километра в час и тогава реших, че антикатасрофният софтуер е голяма работа. Докато излизах на платното, предизвиквайки известни неудобства на другите участници в движението, без малко да изгубя задната част на колата. После просто настъпих педала на газта и се отправих към портала.

Едва след като се бях отдалечил на километър, се сетих, че приемателят на спомени остана в апартамента ми.

6.

От колата позвъних в дома на Дек, макар да знаех, че е безсмислено. Той живее близо до началото на Санта Моника, нямаше начин да е стигнал дотам за времето, през което аз бях в Мрежата, дори и да приемем, че е имал сериозни причини да бърза. Телефонът звъня известно време, след което се набърка неговият телефонен секретар. Аз му изкрещях нещо кратко по въпроса и затворих.

Когато минах през стената и се върнах в реалния Лос Анджелис, намалих скоростта почти до допустимото и минах по маршрута си от предната нощ, чак до Булеварда. Не знаех какво друго да направя. Единственото нещо, което можах да измисля, бе, че Лаура някак си е убедила Дек да я върне в хотела, за да си вземе овлажняващите кремове и маски. Наистина много хитро от нейна страна. Или бе станало точно така, или все още се мотаеха някъде из Грифит, затова реших, че за мен ще бъде по-добре да прекарам следващите няколко часа другаде. Нямах представа кои са типовете в сиво, нито какво искаха, но беше ясно, че са доста добри в откриването на хора — дори и да не са ги виждали преди никога преди. Исках да стоя колкото е възможно по-далеч от тях. Успокоявах се, че Дек има номера ми и ще ми се обади, когато може. При условие, че никой не му попречи.

Не се изненадах, че зад рецепцията в „Нирвана“ стоеше същият мазник, а и той не се учуди от появата ми.

— Чип — казах аз, като прочетох името от табелката му. — Как си ти, по дяволите?

— Моля? — каза той след кратка пауза.

— Радвам се за теб. А сега — един въпрос! Идвала ли е г-ца Рейнолдс тази сутрин тук с един мъж?

— Не, сър — каза Чип. — Но дойдоха двама мъже да я търсят.

— Как изглеждаха?

— Средни на ръст. Малко нещо мрачни, еднакво облечени. Дойдоха десетина минути, след като вие си тръгнахте снощи.

Погледнах го.

— А ти какво им каза?

— Че г-ца Рейнолдс е била отвлечена току-що. Дадох им пълното ви описание, регистрационния номер взех от външната камера на охраната.

— Аха, и защо?

Той вдигна рамене.

— И те заплашиха, че ще ме убият. При това доста по-убедително от вас.

Това поне обясняваше как са ме открили.

— Много честно от твоя страна. Някакви ченгета появявали ли са се?

— Не — жизнерадостно отговори Чип. — Предполагам, че ще трябва да ги очаквам.

— Не е задължително, но ако дойдат, ще ми направиш ли една услуга?

— Може би. Каква?

— Да забравиш, че съм идвал.

— И защо да го правя?

Извадих портфейла си. Единствената ми едра банкнота беше от петдесетачка.

— Отчасти заради това — казах аз и я поставих на плота. — Но най-вече, защото ще ми помогне да се измъкна, а в момента наистина се нуждая от помощ.

Парите изчезнаха.

— Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря — казах аз и се обърнах да си вървя.

Адреналинът, който ме изстреля чак от Грифит дотук, се оттегляше и вече не ми се щеше да се правя на герой. Той или щеше да ми помогне да се измъкна, или не. Нищо повече не можех да направя по този въпрос.

Бях на няколко крачки от вратата, когато Чип ме извика. Обърнах се и видях, че държи нещо в ръката си.

— Нейната чанта — каза той, — забравил си я стаята й.

Взех я и погледнах вътре. Останалите дрехи, портмонето й и дори половин бутилка водка.

— Как така не си я дал на ония типове?

— Не попитаха. Освен това, не мисля, че ти си единственият човек, който има нужда от помощ.

Погледнах го. Беше млад, прилежен хотелски служител от вида „Най-много след пет години ще стана управител“, а защо не и нещо повече.

— Какво имаш предвид?

— Онази жена. Тя изглежда добре, но нещо я мъчи. Една слаба и красива жена, която се напива вечер преди да излезе, едва ли тъне в щастливи мисли. Трудно е да те наричам така, но ми се струва, че по-скоро ти си неин приятел, а не ония, сивите. Не съм убеден, че ги е грижа за щастието на другите хора.

Затворих ципа на чантата.

— Благодаря ти. Пак ще се видим.

— При цялото ми уважение към теб, надявам се, че няма — отговори Чип.

Колата беше на паркинга пред отсрещното ресторантче. Отново опитах да позвъня на Дек, но без резултат. Можех или да отида да чакам пред дома му или да се върна в Грифит. Някога някой ме беше учил, че ако не знаеш къде отиваш, няма нужда да бързаш, затова поразгледах чантата на Лаура, заключих вратата и отидох да си взема нещо за ядене.

През деня ресторантчето не изглеждаше чак толкова опасно, макар и да не бе препоръчително за хора в неуравновесено състояние на духа. Като мен, например. Беше празно, с изключение на един добре облечен тип, приведен над чаша кафе в другия край на помещението. Когато влязох, готвачът ми кимна, а аз се почувствах добре дошъл и ми стана приятно. Както вървяха нещата, до края на живота си щях да се мотая все по такива места.

От менюто научих, че прасетата, които са приключили земния си път в наденичките, предлагани тук, са били отглеждани при специални грижи и приживе всички са се отнасяли към тях много добре. Не ми се вярваше клиентелата на ресторантчето да се впечатли от този факт — бяха същински примати. Но това е Лос Анджелис — всички тук се перчат и се зверят. Лично аз се интересувах само от прасета, отглеждани в кибритени кутийки, на които нощно време са им нашепвали отвратителни неща. Така или иначе, поръчах си някакво ядене. Винаги можех да прескоча наденичката. Само един поглед към лицето на сервитьорката бе достатъчен, за да разбера, че тя работи единствено за да запълва времето си до предвиждания от нея тъжен край на света. Поръчката ми сякаш само задълбочи тъгата й.

Докато чаках да пристигне храната ми, разгледах нещата, които бях намерил в чантата на Лаура. Нейният органайзер.

За щастие той не бе кодиран с отпечатъците на пръстите й, защото в такъв случай нямаше да имам никакъв шанс. Достъпът ставаше по обичайния начин — с парола, която не ми отне много време. А и нали имах бегла представа каква може да е тя от взетите назаем спомени на Лаура от Енсенада. Включих органайзера й в моя, който е натъпкан със софтуер от съмнителен произход, изтеглен от Мрежата. Още преди да си допия кафето преодолях кода и проникнах вътре.

Самият факт, че защитата ставаше посредством парола, говореше много за Лаура Рейнолдс. Всеки органайзер предоставя такава възможност и хората се делят на такива, които се възползват от нея, и такива, които не го правят. Ако сте от първия вид, всеки път, когато го включите, трябва да драскате или печатате определена поредност и брой знаци, за да проверите дори обикновен телефонен номер. Доста главоболия и никаква реална защита срещу човек, който разбира от тези неща. Да пазиш тайни е трудна работа и всеки, чийто живот е в досег с тях, винаги е заплашен от разкриване. Освен това, като видиш нещо тайно, то придобива значимост и неусетно започва да управлява живота ти. Ако криеш от другите дълго време своята същина, рано или късно ще я скриеш и от самия себе си и ще се събудиш, без да знаеш кой си ти всъщност.

Паролата на Лаура бе 4/16/2003. Изчислих, че тогава трябва да е била някъде на 14–15 години, ако бях прав, че сега е на около трийсет. Проверих датата в дневника, но там нямаше нищо. Разбира се, не е възможно да е притежавала органайзера по онова време — той беше „Епъл Грууви ™“, нов модел, но все пак би могла да го попълни. По принцип хората често постъпваха така при първоначалната еуфория след появяването на органайзерите и набързо скицираха своя живот. Потърсих също така фразата „Моят рожден ден“ — всички го отбелязват, като правят този ден специален за самите себе си, — тъй като органайзерът е личният им свят и в него могат да си позволят да бъдат раними. Рожденият ден на Лаура бе 4.11., значи паролата не бе свързана с него. Каквато и да бе датата от кода, очевидно означаваше нещо важно за нея.

Знаех си, че няма да има бележки за периода, през който е била в Енсенада, не открих и нищо за деня, в който ми предаде спомена. Разходих се из адресите, но и оттам не изскочи нищо особено. След това потърсих кои имена се срещат най-често в дневника. Изглежда Лаура редовно се е срещала с някакво момиче, Саби, но това бе всичко. Останалото бяха бизнессрещи и обеди. Не ми беше известно името на нито една от споменатите компании. Дори не знаех как си е изкарвала хляба.

Храната ми пристигна, аз се нахвърлих върху нея и оставих органайзера да търси дали някъде не присъстват моето име и това на Рей Хамънд. Наденичката беше доста хубава, ако това ви интересува, въпреки че нещо в яйцата ме караше да подозирам, че кокошките са имали по-труден живот от този на прасетата. Човекът в дъното на помещението изглежда беше заспал и внимателно бе положил чело върху масата. Допи ми се бира, само като го гледах.

Не ми отне много време да прегледам резултатите от проверката. Такива имена нямаше. Или никога не е имало нищо за мен и мъртвото ченге, или, по-вероятно, Лаура ги бе изтрила. Дори не можах да намеря електронното писмо от хакера й, в което е бил адресът на Хамънд, нито пък адреси от определени хакерски зони в Мрежата. В дневника нямаше нищо и за дните, когато бе използвала услугите на „РЕМтемпс“. В определен момент, между предаването на спомена и снощи, тя доста старателно бе прочистила живота си и вероятно е вярвала, че ако не съществуват записи на някои събития, значи и самите събития не са съществували.

Накрая, доста по-късно, отколкото трябваше да се сетя, ми хрумна да проверя информацията за собственика на органайзера. Нямаше вписан адрес — разумно, но отново потайно, — ала имаше телефонен номер, електронен адрес и обещание за малка награда за онзи, който върне апарата. Реших да потърся наградата и избрах номера. Телефонът там звънна няколко пъти и след това някой вдигна.

— Лаура? — попитах учудено аз.

Никакъв отговор. Допусках, че това е вероятно телефонният й секретар и зачаках да й оставя още едно безнадеждно послание, като си обещах, че в определен час на деня ще говоря с човек, който наистина е там. Започнах да се чувствам като в някаква паралелна вселена, в която не ме чува никой, освен машините!

Телефонът оставаше безмълвен.

— Лаура, ти ли си? — попитах отново аз.

Изведнъж се почувствах и по-неуверен.

— Дек? — направих опит аз. — Чуваш ли ме?

— Тук няма никой — каза дълбок мъжки глас.

— Кой се обажда? — попитах аз и си помислих: неин приятел или ченгета?

— Знаеш кой съм — каза гласът.

Колкото повече го слушах, толкова по-малко го харесвах. Звучеше твърде ясно, сякаш не идваше през телефонната слушалка. Нещо ми подсказваше, че това не е нито полицай, нито някой друг, незначителен човек.

— Не, не зная — отговорих аз, — ще ми кажеш ли?

Последва дълга пауза.

— Ще се сетиш сам.

— Чакай, Лаура там ли е? — попитах ядосано аз.

Собственият ми глас не звучеше вече толкова плътно.

— Минахме край училището — каза гласът и линията прекъсна.

За момент останах неподвижен с долепена до ухото слушалка. Сякаш нещо щеше да изскочи от тъмнината, сякаш някаква дума щеше най-накрая да се отрони от устата ми. Един спомен. Толкова много пречеха — и чужди, и мои собствени, но той все идваше!

— Добре ли си? — попита един глас и усещането изчезна. Аз премигнах и видях, че говори човекът от края на помещението. Беше вдигнал глава от масата и ме гледаше. Беше малко по-възрастен от мен, с чуплива руса среднодълга коса. Имаше силни черти, вдъхваше някакво особено спокойствие, а очите му бяха по-ясни, отколкото можеше да се очаква от човек явно с ужасен махмурлук.

— Изглеждаш така, сякаш току-що си срещнал призрак.

Хвърлих на масата каквото бе останало от парите ми и избягах навън.

Карах безцелно и бързо, без да зная къде да отида — струваше ми се важно просто да бъда в движение. Накрая свих от Булеварда и се забутах за известно време в жилищния квартал, след това паркирах до бордюра, угасих двигателя и останах да седя така в колата. Щом колата спря, ръцете ми се разтрепериха.

Не знаех чий е гласът по телефона, но ми беше прозвучал познато. Общо взето. Както ми изглеждаха всички, които преследваха Лаура. Проверих кода — номерът трябва да е някъде от другата страна на „Бърбанк“. Казват, че нищо в Лос Анджелис не е на повече от половин час път, но има и такива, които пък казват, че луната е от сирене и че Емпайър Стейт Билдинг символизира фалос. Не ми се вярваше, че мъжете са били в състояние да стигнат от моя хотел до дома на Лаура за толкова кратко време. Но ако пък това заключение бе вярно, не знаех какво да си мисля.

Бях започнал сутринта с една елементарна, макар и трудна задача. Да се добера до предавател. Не само че не бях намерил пътища за решението на този проблем, а и той изглежда се разрастваше и навлизаше в нови и нови зони, за които не знаех нищо. Сякаш нещо ме задържаше на едно място и не ми позволяваше да вървя напред. Зад всичко това се криеше някаква организация, но аз не можех да я видя. Нещата можеха да придобият смисъл, само в случай че Лаура Рейнолдс беше с мен.

Докато седях там, загледан през предното стъкло и се чудех какво да правя, вратата на къщата от другата страна на улицата се отвори. Беше хубава къща — двуетажна, не особено модерна, с хубава веранда. Младолика жена с лилава рокля погледна подозрително през пътя към мен. Явно държеше под око околностите и не позволяваше да се случат никакви изненади и неприятности. Едно мъничко котенце изскочи подтичвайки иззад нея и тя му подвикна. Котенцето безцелно обиколи верандата, очевидно стреснато от грамадното пространство, в което попадна, и на галоп се прибра обратно вътре. Предполагах, че си има братче или сестриче, на което цял следобед щеше да разказва измислени истории за приключенията си. Жената погледна към колата за последен път, последва котенцето си и затвори вратата.

За момент, повече от всичко ми се прииска да живея там, с нея. Тя да знае името ми, котето да е наше, да си имам дърводелски инструменти и да ги знам къде са. Отстрани животът на другите хора винаги изглежда по-завършен от моя, по-смислен, по-цялостен. Надявам се да е така само външно.

Понякога ми се струва, че реалността се е устремила напред, а аз седя някъде отзад в класа и не познавам нищо друго освен мимолетността, хотелите и яденето на крак. Сякаш за да ти разрешат да се изкачиш една степен нагоре, там, където живеят свестните хора, трябва да се явиш на някакъв изпит, а аз все не успявам да разбера къде точно ще бъде проведен той.

Тъй като исках да направя нещо, дръпнах дявола за опашката и набрах „РЕМтемпс“. Приемникът на сънища бе все още в багажника на колата и исках да се отърва поне от едно задължение, което висеше над главата ми. Сабрина ми каза да почакам, а след това се обади и самият Стратън.

— Трудно е да те открие човек, г-н Томпсън — каза той.

Гласът му звучеше нетърпеливо, но не враждебно.

Изтърсих, без да се замислям:

— Човекът-загадка. Както и да е, върнах се и…

— Върна ли се? — попита бързо той и аз разбрах, че съм допуснал грешка. Докато бях в Мексико, бях пускал разговорите си през системата на Куот, за да изглежда, че съм в Лос Анджелис.

— Трябваше да мръдна вчера за малко извън града — продължих аз, колкото се може по-спокойно, — затова не сте ме намерили.

— По работа ли?

Не съм толкова глупав.

— Лични проблеми, разбира се.

Спрях дотук, защото многото подробности винаги звучат като лъжа.

— Следващия път остави номер, на който да те търсим. Натрупала се е доста работа за теб.

— Не мога да приема нито един спомен — казах аз. — Главата ми все още не е наред.

— Мигрена?

— Да — отвърнах аз и в този момент бях много близо до истината. Неочакван проблясък от ваканцията на Лаура проряза главата ми и я изпълни с алкохолни пари и кисели „маргарити“.

— Но въпреки това ще работиш сънища?

Стратън бе твърде изискан, за да позволи подозрението да се прокрадне в тона му, но аз знаех, че то е там.

— Те са по-различни, нали знаеш, а освен това ми трябват и пари.

Не беше истина. Имах четвърт милион, скрит на различни места в Мрежата, като в тази сума не включвах парите, които възнамерявах да върна на Лаура Рейнолдс. Мислех си, че отговорът ми ще накара Стратън да се почувства доволен, задето съм зависим от него.

Оказах се прав.

— Добре — каза той, очевидно удовлетворен. — Вземи си още един ден почивка, но нека бъде наистина почивка. Тази нощ ще бъде много натоварена.

„Какво знаеш ти!“, помислих си аз.

Върнах се с колата обратно в Грифит и се разходих пред „Фолкланд“. Нямаше какво да се види, но въпреки това положението не ми се понрави, затова спрях в далечния край на площада и седнах пред един бар да пия бира на вересия. Телефонът на Дек не отговаряше, на моя телефонен секретар нямаше оставено съобщение, а обаждането до Тид ме убеди, че от хората в сиво няма и следа. На телефона на Лаура повече не позвъних.

Тъкмо бях преполовил третата си бира и се опитвах да измисля начин да проверя апартамента, без да се излагам на опасността да бъда убит, когато, най-сетне, телефонът звънна.

— Къде си, по дяволите? — извиках аз и стреснах някои от позадрямалите следобедни пиячи.

— В Мрежата, къде другаде? — отговори един спокоен глас. — Нещо май си притеснен, а Хап?

— Куот — отвърнах аз по-тихо, — помислих те за друг.

— Добре, радвай се, че съм аз. Имам добри новини за теб.

Крайно време беше.

— Какви?

— Извади късмет. Открих един тип, който скалъпил частично работещ апарат преди по-малко от седмица за някаква жена, която искала да направи прехвърляне на голям спомен. Не ти ли звучи познато, а?

— Разбира се! — Хакерът на Лаура, той трябва да е. — Кога мога да го взема?

— Той е в зоната. Тази вечер устройва ли те?

По-добре, отколкото се бях надявал. С облекчение почувствах как главата ми се прояснява.

— Каква е цената?

— Тридесет хиляди за еднократна употреба. Дава го, чака там и веднага си го взема обратно.

— Не може да стане по този начин. Имам някои логистични проблеми. — Нямаше го моят приемател, например. — Трябва ми поне за през нощта.

— Почакай секунда!

Последва пауза, след което Куот каза:

— Добре, но цената скача на петдесет и трябва да го върнеш преди шест сутринта. Прави ми услуга и всичко трябва да е точно.

— Добре.

Всъщност цената беше по-ниска от очакваната и при дадените обстоятелства беше направо евтино.

— Как ще го получа? Кога и къде?

— Защо не в твоя апартамент?

— Излизам в нелегалност. — Помислих за момент. — Знаеш ли къде е кафе „Проуз“?

Куот се изхили:

— Чувал съм го.

— Кажи му там в осем. Ще оправиш ли плащането?

— Естествено. А ти трябва да бъдеш сам, Хап. Нашият човек се плаши лесно.

Явно понякога излиза в реалния свят.

— Как ще го позная?

— Ще го познаеш — каза Куот и изчезна.

Отпих една яка глътка бира в чест на победата и доброжелателно се ухилих на другите пиячи наоколо. Най-трудното парче от пъзела бе застанало на мястото си. Наистина, по-лесните — достъпът до собствената ми машина и жената, в чиято памет трябваше да върна спомена — не бяха на разположение и нямаше как да бъдат заместени, но все пак нещата бяха потръгнали.

Имах нещо наум и отново навъртях номера на Тидстър. Той отговори още на първото позвъняване. Винаги прави така. Като че ли не се занимава с нищо друго, освен да изпълнява поръчки на хора като мен.

— Имам една работа за теб, от която ще изкараш 50 долара за десет минути.

— За толкова пари мога да работя и половин ден. Какво трябва да направя?

— Оставих в стаята си едно нещо, което сега ми трябва. Мисля да ти дам ключовете, а ти да отидеш и да го вземеш. — За момент разбрах защо Уудли работи посредством дистанционно управляеми инструменти. Може би той бе по в крак с времето от мен.

— Добре, но защо не отидеш сам?

— Имам си причини. И слушай, като стигнеш до стаята, първо почукай, да не вземеш да нахълташ направо!

— Както кажеш, шефе. Ти къде ще бъдеш?

— На площада, отсреща.

Изведнъж млъкнах, защото разбрах, че не мога да направя такова нещо. Тид можеше да тропа на вратата, колкото си иска, или пък най-вероятно щеше да пренебрегне съвета ми и направо да я отвори. Ако ония двамата са се върнали в апартамента, щяха да го застрелят и в единия, и в другия случай. Ако не са се върнали, той щеше да спечели 50 долара. Сумата не беше достатъчна. Никаква сума не би била достатъчна за този риск. Освен това се сетих, че нямам и никакви пари.

— Слушай, Тид — казах аз, — промених…

— Чакай, чакай, чакай — каза той, а гласът му прозвуча някак отдалечено. — Говоря с един човек, който те търси.

— Какви ги плещиш, по дяволите? — попитах аз и едва тогава разбрах, че той не говореше в слушалката.

Вслушах се в приглушената размяна на думи, а след това в телефона се чу друг глас.

— Хап — каза той нетърпеливо, — къде се губиш, бе човек?

За радост, слушалката ми беше изработена от същите материали, от които правят и космическите кораби.

— Дек, добре ли си? Лаура при теб ли е?

— Да, да, тук е, но аз доста се притесних. Търся те цяла сутрин. — В гласа на Дек прозвуча облекчение.

— Как ме търсиш?

— По телефона, Хап. Как да те търся? По следите на духа ти ли?

— Не се качвай в апартамента. Аз съм на площадката отсреща, пред бар „Туелв“. Ела веднага тук.

Станах прав и се загледах към отсрещната страна на площада. След няколко секунди порталът на „Фолкланд“ се отвори. Дек излезе, здраво стиснал едната ръка на Лаура над лакътя. Тя беше със зелената си рокля и изглеждаше прилично, макар и малко поизмачкана. Добре, че поне не се дърпаше, което за нея би било уморително.

От пет метра Дек заговори бързо.

— Господи Хап, да не си си изключил телефона?

— Не — казах аз. — През цялото време бях в обхват. Сигурен ли си, че си запомнил номера?

Той го изстреля като картечница.

— Наистина, ама наистина ми писна от вас — каза Лаура. — Няма нищо по-тъпо на света от това тази маймуна да ме влачи насам-натам цяла сутрин!

— Млъкни — срязах я аз. — Взех ти нещата, така че бъди любезна!

— Да бе, като че ли ми правиш голяма услуга.

Престанах да й обръщам внимание, наведох се и отключих вратата на колата.

— Какво стана?

— Не зная — отговори Дек с глуповато изражение. — Нещо ме бъзна, Хап. Тук става нещо странно!

— Сериозно ли, Скъли!

Дек помогна на Лаура да се качи на задната седалка, а той се настани на предната. Заключих вратите, оставих колата на автопилот по туристически маршрут и докато обикаляхме, научих какво се бе случило.

Дек чакал Лаура да излезе от банята и й предложил кафе. Тъкмо си разменяли поредните любезности, когато телефонът звъннал. Дек си помислил да остави телефонния секретар, но след това се сетил, че може да ги търся от Мрежата за промяна в плана, затова вдигнал.

Чул се плътен глас. Поискал да говори с Лаура Рейнолдс. Дек казал, че я няма. Гласът тихо се изкискал и попитал за мен. Дек казал още веднъж същото, а оня го помолил да предаде следното съобщение: „Гневът на нищото ще ви настигне скоро“.

— Не е много приятно — казах аз.

— Освен това е доста заплашително и малко неразбираемо. Почаках няколко минути и се чудех дали да ти се обадя, а след това се притесних. Нещо в гласа на този от телефона ме накара да си мисля, че това „скоро“ може и да не означава нещо като „утре“ или „някой ден през следващата седмица, например петък“. То можеше да значи на практика „сега“. Отидох до прозореца, погледнах към улицата, не видях нищо необичайно, но и не знаех какво точно търся. Навъртях твоя номер, но даваше заето.

— По кое време?

— Точно половин час след като беше тръгнал.

По това време аз седях на паркинга под „Фолкланд“, пушех цигара и изобщо не разговарях по телефона. Дек сви рамене.

— Знаеш как понякога чувствам нещата.

Знаех. Дек притежава шесто чувство. Звучи малко странно, но е така. Преди известно време спаси живота на една жена, която не ми беше безразлична, само като я задържал на разговор. Не бях присъствал лично по разни причини, но ми разказаха по-късно. Пиели в един бар, за да убият времето. Тя трябвало да се срещне с някакъв тип и да пътуват извън града, но Дек усетил Страха и я задържал, като дрънкал глупости и се правел, че я убеждава в нещо. Успял да я задържи само десет минути, но то било достатъчно. Мъжът, с когото тя трябвало да се срещне, не изтърпял и хукнал към колата си, за да върви да я търси. След секунда той се бил превърнал в тънка червена мъглица, разпростряна сред хиляди кубически метри въздух, а от небето заваляли парчета от автомобила му.

На колата бил поставен взрив. Нямало начин Дек да е знаел, никакъв начин. Мислете, каквото искате, но ако Дек е притеснен, правете каквото ви казва той.

— Така че грабнах госпожичка Очарование и изчезнахме.

— Не провери ли в паркинга под хотела?

Дек се смути.

— Не. Не тогава. Забравих, че когато кажеш, че отиваш при Куот, всъщност не отиваш там в истинския смисъл на думата. Както и да е, влачихме се из Грифит, движехме се непрекъснато. Беше някак си… Не мога точно да го определя.

— Какво?

Дек вдигна рамене.

— Имах усещането, че някой ни следи. Но не можах да видя никого. Опитвах да се свържа с клетъчния ти телефон на всеки петнайсетина минути, но той даваше заето. Накрая реших, че нямам друг избор, освен да се върна. Този път проверих на паркинга, но теб те нямаше.

— След като излязох от Мрежата, звънях поне пет пъти, най-вече на твоя секретар у вас.

— Е — каза той, — тогава значи твоят телефон е повреден. Обади се да го оправят. А ти къде беше?

— Бил си прав — казах аз. — Този, дето се е обадил в апартамента, наистина е имал предвид „сега“. Те се появиха пет минути, след като вие сте тръгнали. Трябва да съм ви изтървал за секунди.

— Кои са „те“? — попита Лаура.

— Мъжете в сиви костюми — погледнах я аз.

— Какво са правели те там?

— Предполагам, че са търсили теб — отвърнах. — Какво ще кажеш да отговориш на някои въпроси?

— Какви въпроси? — попита тя, като ровеше из чантата си. — Колко сте тъпи ли?

— Защо пръсна черепа на Рей Хамънд? И кои може да са ония типове?

— Не зная за какво говориш — каза тя, сладко усмихната. — Нищо подобно не се случвало. Ако искате, можете да ме проверите на полиграф. Чиста съм.

— Да, но не за дълго — отвърнах аз и бях на ръба да избухна. — Намерил съм предавател — от същия човек, с когото ти си имала работа. — Усмивката на Лаура изчезна. — Ще ми го даде тази вечер и десет минути по-късно всичко ще е обратно в паметта ти. И знаеш ли какво? На това място Дек и аз си отиваме. Но не и ти. Ти ще бъдеш единственият човек, когото ченгетата ще могат да свържат с убийството, а това е най-малкият ти проблем.

— А кой е големият по твоето скромно мнение? — попита тя със суров поглед.

— Онези другите типове. Те са много по-навътре в нещата от полицията. Тази сутрин се отбиха в „Нирвана“. Обадих се у вас и те бяха там. Търсеха теб.

— Не ти вярвам. Откъде ще ми знаеш номера.

— От твоя органайзер — казах аз. — Най-добрата ти приятелка се казва Саби, а рожденият ти ден е през ноември.

— Но това е лично — извика тя. — Това е моят живот.

— Както и онова, което сега е в моята памет. Него обаче доста охотно сподели. Въпросът е откъде тези типове знаят къде живееш?

— Нямам представа. Въобще не ме интересуват.

— Обаче ти ги интересуваш. Между другото, от хотела до дома ти стигнаха твърде бързо — или са повече от двама, или става нещо много странно, поради което не ми се ще точно сега да се качвам в апартамента. Които и да са, те са по дирите ти.

— Не само по моите — сопна се тя. — Нали чу приятелчето си — питали са за мен, а след това за теб.

— Търсят ме, само защото знаят, че ти си с мен. Мазникът в хотела им е светнал.

— Глупости. Знаеш, че казвам истината.

Погледнах през стъклото. Тъкмо тогава минавахме покрай „Хърби Кротон“, включен в маршрута в качеството си на едно от най-красивите архитектурни постижения на Грифит. Погледнах го неприязнено, както обикновено, но не му отделих особено внимание. Когато се обърнах, видях, че Дек е вперил поглед в мен.

— Права ли е? — попита той.

Кимнах.

— Вероятно. Онзи, с когото говорих, каза нещо доста странно. Не зная какво означава, но определено има някакъв смисъл.

— Никой не може да си тръгне просто ей така! — тихо каза Лаура. — В живота не става така!

Всъщност не можех да не се съглася. В огледалото тя изглеждаше дребна, самотна и поне в този момент аз не й се сърдех.

7.

Кафене „Хард Проуз“ е ей там, в квартала със складовете на Грифит. Той, разбира се, не е квартал на складовете, а само още една брънка от подправения с реалност живот. През осемдесетте и деветдесетте години хората толкова били свикнали с това прекомерно скъпите барове и ресторанти да са разположени във влажни и мрачни стари постройки, та чак забравили, че те не били проектирани с тази цел. Затова когато разработвали общия план на Грифит, издигнали няколко грамадни сгради, които реконструирали по време на самия строеж — иззидали стени и след това веднага ги съборили, за да се постигне автентичното усещане. Блокът, в който се намира кафето, има фалшива фасада: „реката“ представлява покрив от плексиглас над автострадата, но човек разбира това, едва след като се доближи съвсем и погледне надолу. Понякога си мисля, че толкова много сме свикнали с питиетата, подправени с аромат на шоколад, че истинският шоколад ще ни се стори противен.

На Лаура не й стана приятно, когато влязохме в кафенето. Предполагам, че това бе обида за естетическите й чувства. Заведението започнало живота си като някаква тъмна дупка, в която тайфа холивудски писатели се събирали да се мръщят в почивките между разните срещи. Трябва да отбележим, че обслужването е отвратително. Необходимо е да си резервирате маса за поне един час по-рано от времето, за което я искате, тъй като ръководството работи на принципа, че клиентите винаги закъсняват. Минава сума време, докато успеете да привлечете вниманието на келнера, а след това в кухнята ще променят поръчката ви, без да ви питат. Ако храната ви изобщо пристигне, непременно ще изникне някой, когото не сте виждали от години, и ще изплюска десет процента от нея. Интериорът така и не бил довършен, тъй като тъкмо работата стигнала до половината, и авторите на проекта я спрели. Оттогава цялото време минава в преразглеждане на свършеното и в препирни за авторските права.

Двамата с Дек ходехме там, защото това е единственото място в Калифорния, където пушенето на публично място е разрешено. Освен това харесвам интериора, макар да усещам, че съм малцинство. Огромна стая с височина от два етажа и голям кръгъл бар в центъра. Поръчките за питиета се изпълняват доста бързо — мисля, че ги считат за приоритетни. От едната страна има голяма скулптура във формата на… — всъщност, да ви кажа честно, не знам на какво прилича. Явно е замислена като тема за разговори, но предполагам, че те протичат по следния начин:

— Какво е това, мамка му?

— Да пукна, ако знам!

— Адски е противно!

— Аха! Дай да го запалим!

От всички страни на помещението са разположени ъгли и сепарета от дърво с маси на различна височина като ракетни площадки. В единия ъгъл на помещението, ако искате да си дадете труд, можете да се качите на една платформа, достигаща почти до тавана, да си седите там и да гледате като крал надолу към една минисистема облаци от третокачествен тютюнев дим.

Поведох групата натам. Не ми се случва често да играя ролята на крал.

Най-горната маса имаше допълнителното предимство, че щеше най-много да затрудни евентуално бягство на Лаура. През останалата част от следобеда тя бе спокойна, седеше безмълвна на задната седалка на колата и отказа да яде бурито, което й предложихме. Ако трябва да бъда искрен, за нас бе облекчение, тъй като нито Дек, нито аз искахме да компрометираме предаността си към месоядството. Оставихме я в колата на няколко пъти, когато излизахме да се поразтъпчем, но не се отдалечавахме много. Тя се държеше като кротушка, но аз нямаше да позволя това да ме заблуди. Бях абсолютно сигурен, че ще опита да направи нещо още преди падането на нощта. Въпросът беше кога.

Качихме се на високата маса. Дек се нагърби със задачата да отиде и вземе нещо за пиене и ни остави сами. Блажено запалих цигара, като и предложих и на нея, но тя само ме изгледа.

— Не пуша.

— Не е вярно, пушиш „Ким“.

— Взех се в ръце и ги оставих.

Засмях се.

— Кога? Преди два дни?

— Всъщност три.

— Глупости! — казах аз и се обърнах.

Макар че беше още шест часа, повечето от масите под нас бяха заети и аз известно време оглеждах хората наоколо. Едно време ми беше трудно да повярвам, че другите човешки същества притежават собствен живот, че са нещо повече от второстепенни актьори в долнопробния филм на моя живот. Едва когато ги видиш на някое място като този бар, разбираш, че са дошли тук заради нещо определено, че имат взаимоотношения с хората, с които се срещат тук, и че — понякога в противоречие с външния им вид — те действително са хора. Откакто бях започнал работата със спомените, вече не ми беше трудно да го повярвам. Понякога, когато съм изморен, усещам как разликите избледняват и почти съм склонен да повярвам, че вместо отделен индивид, аз представлявам само мъничка частица от континуума на човешкия опит. Но за нещастие и краткотрайното ми надникване в живота на други хора ни най-малко не ми помагат да ги разбера. Доколкото знаех, никой в цялата история на света не е бил съпричастен с толкова голяма част от истинския живот на друг човек, както аз бях съпричастен с живота на Лаура Рейнолдс. И въпреки това тя си оставаше непроницаема за мен. Не можех да разбера как от някогашното момиче се е превърнала в жената, която бе сега!

— Така ли трябва да бъде?

Неочакваният въпрос ме стресна. Бях решил, че ще ме наказва с мълчание.

— Какво? — попитах аз. — Да, обстановката е малко небрежна, но…

— Прехвърлянето — каза тя. — Наистина ли трябва да си взема спомена обратно?

Изглеждаше уморена, със сини сенки под очите като от побой. Дългите ръкави на роклята й покриваха белезите върху китките й, но знаех, че й е неудобно.

— Да — казах аз. — Съжалявам, но трябва. Ако ме хванат с твоите спомени, ще се наложи да излежавам твоята присъда. Че и още по-зле.

Тя сложи лакти върху масата, подпря брадичката си с ръце и явно се опита да ме погледне умолително. Така си беше!

— Защо „по-зле“? Само защото си мъж или защото имаш криминално досие?

— Нямам досие. Никога не са ме арестували и срещу мен няма никакви висящи дела.

Подвоумих се и си помислих какво трябва да направя. Когато не беше груба, тя беше приятна компания.

— Преди няколко години се забърках в нещо неприятно. Вината не беше моя. Дори не допусках, че нещата ще се развият по такъв начин. Имаше убити, а едно ченге страшно се ядоса. Преследва ме из цялата страна в продължение на няколко години, а след това наех един да изтрие престъплението. Ченгето нямаше за какво да се захване и трябваше да се откаже.

— Нямаше ли начин да те изработи някак или да те окошари за нещо друго?

Поклатих глава. Често се питах същото.

— Очевидно не е имал. Доколкото мога да съдя, той е почтен човек.

Ъгълчетата на устните й кисело се повдигнаха.

— Последен екземпляр от един изчезващ вид!

— Защо? Наистина имам основания за такъв извод. Както и да е, точно той води сега разследването за убийството на човека, когото ти застреля.

Лаура повдигна вежди и сякаш прие, че това наистина може да представлява проблем.

— Един вид съвпадение, а?

Поклатих глава.

— Той е известен детектив от отдел „Убийства“, а Рей Хамънд е бил високопоставен служител на полицейското управление на Лос Анджелис. Нещата са съвсем ясни. В каквото и нарушение да ме спипа, с мен е свършено.

— Но той няма как да те свърже с убийството. Знаеш това. И както сам каза, ако късметът ми не проработи, някой наистина може да ме свърже с убийството. Ти обаче дори не си бил там.

— Някой вече е направил връзката. Ония със сивите дрехи. Нямам намерение през следващите пет години непрекъснато да се оглеждам. Вече достатъчно дълго време съм го правил.

Видях, че Дек се беше добрал до бара долу и поръчваше питиетата в промишлени количества. Умен човек!

Лаура не се предаваше.

— Трябва ли споменът да се върне непременно при мен? Не можеш ли просто да го пратиш ей така, в празното пространство?

Поклатих глава.

— Не можеш да се отървеш. Ако го направя, той ще витае някъде, на някаква улица или край някоя река и ще виси като облак. И ако някой мине оттам, поне част от него ще влезе в паметта му. Така се развива „Синдром на грешния спомен“ — хората започват да си мислят, че са им се случили лоши неща и започват да обвиняват най-близките си. В началото доста семейства пострадаха по този начин.

— Но…

— А дори и пет пари да не даваш за тях — прекъснах я аз, — има вещи лица, които могат да възстановят профила на спомена и да определят откъде е произлязъл. В никакъв случай не мога да постъпя така.

— И какво? Просто ще ми върнеш спомена и ще изчезнеш? Така ли?

Вдигнах рамене.

— Дай ми банковата си сметка, за да ти върна парите, което според мен е пределно честно, предвид на това, че ми струваш цяла седмица работа и куп черни точки пред моя работодател.

— А аз какво трябва да…?

Изведнъж се почувствах изморен.

— Омръзна ми да отговарям на въпроси, Лаура. Защо не опиташ самата ти? Този хаос е твое дело, не мое! Защо уби оня човек? Защо се опита да се самоубиеш снощи? Какви проблеми имаш самата ти и защо не можеш да се справиш с тях?

— Гледай си работата, боклук такъв! — заяви тя и се обърна.

В този момент Дек пристигна на масата, последван от няколко келнера, които едва крепяха тежките си подноси, отрупани с питиета.

— Забавлявате се, нали? — попита Дек.

— Положението е непоправимо — отвърнах аз.

В осем без двадесет аз бях на бара и си гледах часовника. Чудех се кой ще бъде най-добрият начин да взема предавателя и поръчвах поредните питиета. Лаура беше все така настоятелна, както и преди. Тя бе доста пияна, при това го постигна доста бързо. Не ми беше необходимо много време, за да се сетя, че тя вероятно бе пресушила бутилката от чантата си още през следобедните часове. Като разбрах това, малко се притесних. Не съм против алкохолните напитки и познавам последиците от тяхната употреба, но аз пия за удоволствие и защото харесвам вкуса им. Понякога и като евтин начин да избягам от капана на живота — истинския или другия. Лаура не го приемаше така. Никой, освен руснаците, не пие водка заради аромата, а и те рядко я смесват със сок от червени боровинки. Лаура пиеше на големи глътки, сякаш приемаше лекарство и с някаква мрачна решителност — като че ли част от нейния разум й беше предписал лекарство, но тя знаеше, че то само ще влоши болестта. Това не ми влизаше в работата, пък и не може по никакъв начин да променя нещата. Аз трябваше да я задържа тук, на това място, да не си създавам излишни проблеми и затова й поръчах още едно питие.

Бях сигурен, че веднага след като барманът престанеше да се прави на тежкар, ще ми го сервира заедно с другите, които бях поръчал. Той беше от хората, които придават на всяко свое действие особена и префърцунена значимост, с което наистина ме нервираше. Не обичах барманите да ми се правят на велики — просто исках да ми дават пиячката.

Планът ми беше Дек да остане на масата с Лаура, в осем часа аз да сляза и да огледам помещението. Куот вероятно бе дал описанието ми на хакера, пък и ми беше намекнал, че ще го позная лесно. След това щяхме да се върнем в хотела, като през това време щях да намеря някой да се погрижи за Лаура за няколко минути, или пък щях да я заключа в колата, докато Дек и аз занесем приемника от моя апартамент. С тази част от плана Дек не се съгласяваше през целия ден и настояваше най-напред да отидем и да донесем приемника. Отиването до апартамента бе рисковано и аз исках да го отложа за колкото се може по-късно. Засега всичко минаваше безпроблемно: щях да намеря мотел, да осъществя предаването и да кажа на Лаура, че е свободна да отива, където си пожелае. После ми предстоеше нощ с платени сънища, а на сутринта щях да съм се озовал там, където се намирах преди седмица. Почувствах как настроението ми леко се подобрява, но само толкова.

Докато чаках да оставя отпечатъците си върху касовата бележка и гледах фриза, изрисуван на тавана на бара, изведнъж започнах да усещам странни неща. Рисунките показваха в стилизирани форми богове и богини от класическата митология и аз се замислих колко са тъпи разбиранията ни за боговете. Богиня на любовта, бог на войната, бог на пияните глави — като всички те приличаха на вицепрезиденти на някаква компания „Земя-АД“ под председателството на г-н Зевс-старши. Няма и помен от одухотвореност, нито намек за присъствие, пълна липса на смисъл в пространството — просто една стара управленска структура и нищо повече. Общо взето, съвременните религии са дори по-зле. Само са модернизирани. На времето изобразяваха Господ като някакъв Хауард Хюз, но по-излъскан. Сега Той се появява като един от застаряващите собственици на провинциална счетоводна фирма. Малък офис над главната улица, в някакъв затънтен град, тиктакането на часовници в ленивите следобеди, прашни стаи, пълни с разни типове, членуващи в Ротари, които и пет пари не дават каквото и да стане.

Все пак, хората протягат ръце, сякаш все още искат да вярват в НЛО. След толкова много фалшиви тревоги, след толкова дълго чакане и тъй като „черният обелиск“ така и не се появи, би трябвало да сме изгубили интереса си към идеята за извънземните. Ала ние все още чакаме ония малки хора с щръкнали ушички любезно да ни помолят да ги заведем при нашия цар, точно както продължаваме да ходим по психиатри и баячки, след като единственото реално нещо, което те ни предлагат, са сметките за плащане. Не управляваме собствения си живот и все още чакаме deus ex machina.

Нещо ме накара да се обърна. Вече бях гаврътнал няколко бири и си помислих, че може да съм мярнал отражението на някой познат в огледалото зад бара. Не знам дали е бил мъж или жена, но когато погледнах, не видях никакъв познат. Само множество хора, седнали край масите, които говореха високо и бързо. Младежи със свръхмодерни костюми, жени, преливащи от излишна привлекателност, която събужда в теб желание да се махнат, за да не ги разглеждаш тайно цяла вечер. Огледах внимателно цялата тълпа и не открих нищо необичайно за един бар в Грифит. Въпреки това изведнъж се почувствах на тръни.

— Господине?

Барманът развяваше касовата бележка пред мен с вид на човек, който е чакал няколко дни, а не няколко секунди. Все още разсеян и оглеждайки тълпите, поставих пръста си в долния край на бележката, където сензорът щеше да разчете моето ДНК, да се свърже с банковата ми сметка и да изтегли необходимата сума.

— Ако си поставите пръста тук, можете да направите и доброволни пожертвования — посочи услужливо младежът.

— А, така ли? — казах аз и задрасках мястото. — Благодаря, че ме предупредихте.

Той заядливо дръпна бона и замина да обслужва някой по-сговорчив посетител.

Помахах с ръка на един от минаващите наблизо келнери и поставих питиетата си върху подноса му.

— Знаеш ли най-неудобната маса в бара? — попитах аз.

Трябваше да говоря високо, за да надвикам музиката от двата автомата в ъгъла. Келнерът кимна навъсено. Той беше дребен и смирен на вид и ми допадна повече.

— Занеси ги там! Чакай секунда!

Намерих в джоба си някакво листче, на което надрасках на Дек няколко думи, и го подпъхнах под чашата му. Посегнах за портфейла си и чак когато го извадих, се сетих, че нямах никакви пари в брой.

— Кажи му, че съм поръчал да ти даде голям бакшиш, — казах на джуджето и го отпратих с ръка.

След това се махнах от бара и се шмугнах сред масата народ. В бележката до Дек пишеше да си стои на мястото и да си отваря добре очите. Вероятно алкохолът започваше да действа върху нервите ми, но понякога точно това състояние ме караше да желая да съм в непрекъснато движение. Отпих от бирата си и се поразходих наоколо, като се опитвах да не събуждам подозрения и в същото време да гледам на това, което се случваше около мен, с очите на страничен наблюдател. Гледката ме върна към предишен етап от живота ми — продажбата на дрога и опасностите — и не ми хареса. Не особено.

Тогава видях един човек, който седеше от другата страна на бара. Беше на около двадесет и пет, с дълга коса, голям нос и очила, носеше раздърпана червена фланелка, на която пишеше „Програмистите го правят непрекъснато“. В ръката му имаше чаша, пълна с нещо като „джолт“, а до краката му се мъдреше малък куфар.

Нещо ми подсказа, че това може да е той.

Бавно се приближих до него, като му дадох достатъчно време да ме забележи.

— Здрасти — казах аз.

Беше с повече от десетина сантиметра по-нисък от мен и го осъзнаваше. Най-напред кимна с няколко отривисти движения на главата си и се извърна настрани. С ъгъла на устните си попита:

— Ти ли си Хап?

— Да, доколкото знам. А ти си?

Този път главата му направо се разтресе — нервни тикове. Куот бе прав по отношение на този човек. Той отговаряше точно на определението, дадено в речниците за думата „обладан“.

Последва мелодраматичното:

— Не е нужно да знаеш.

— Вярно е — казах аз, като се опитвах да не въртя очи. — Получи ли парите?

Алчността присветна за кратко върху острите му черти.

— Да, ъъъ, благодаря.

— Добре. Кажи ми къде да ти оставя куфара утре сутринта, изпий си питието и сетне си тръгвай.

— Не може да стане. Ще трябва да ти кажа как се работи с машината.

— Бива ме с тия джаджи, ще се оправя.

Отново тръсна глава.

— Глупости! Няма да можеш! Аз съм го правил туй нещо, ама и аз работя с него по записки. Всички кодове трябва да се вкарат ръчно в реално време.

— Добре де. Като се върнеш в бърлогата си, ще ми изпратиш инструкциите по електронната поща.

— Не вярвам на Мрежата.

— Исусе! Ти и Куот сте си плюли в устата! — въздъхнах дълбоко.

— Добре. Дай да го видим! — казах аз, с желание да приключим с тази работа.

— Нека най-напред да ти покажа кодовете — каза той и извади една тетрадка от задния си джоб. — Има три фази при прехвърлянето. Приемането на съня, кодирането за прехвърляне към определен приемник и самото прехвърляне. Първата фаза е проста работа — една поредица от пароли, които съм написал, но следващите две са по-сложни. Кодът за предаване се създава в реално време и представлява произволна функция от серийните номера на предавателя и приемателя. Трябва да изчакаш, докато двете машинки се синхронизират, и след това да наблюдаваш сигнала на кода за сходство.

— Къде точно трябва да гледам?

— Чуй най-напред последователността — каза той. — И ако нямаш нищо против — малко по-тихо!

Започнах да ставам нетърпелив.

— Платих ти сума пари за тази работа. Покажи ми проклетата машина.

Хакерът успокоително вдигна ръце:

— Добре! Отзад видях една голяма стая. Дай да отидем там.

Завъртях се на пета и тръгнах, като се опитвах да не губя самообладание. В кафето всеки петък и събота вечер се правеха големи купони и в дъното на главния бар имаше едно голямо помещение, където хората отиваха да се разхлаждат, когато загреят прекалено много. Преди да вляза там погледнах към нашата маса с надеждата Дек да ме забележи, но във въздуха имаше толкова много дим, че се съмнявам дали изобщо някой отвъд втория ред маси можеше да ме види като нещо повече от движещо се петно.

Помещението беше тъмно, осветено само от електрически свещи, подредени в ъглите и в малък басейн в средата, и бе абсолютно празно, с изключение на двама типа, които се натискаха на едно канапе в средата. Единият беше млад и мускулест, а другият — по-стар и вече се беше разгорещил. Те бяха твърде заети със себе си, за да представляват проблем. Отидох до отсрещния ъгъл и седнах. Моят човек ме последва, като очите му се стрелкаха подозрително към влюбените гълъбчета, след което приседна на крайчеца на едно канапе точно под прав ъгъл към мен.

— Чакам! — казах аз.

Той се затутка за момент, взе куфарчето в скута си, като го постави така, че само той и аз можехме да виждаме, и отвори ключалките. Вътре имаше хиляди чаркалаци, части от главното табло, екранчета, букси и кабели във всичките цветове на дъгата.

— Исусе Христе! — възкликнах аз.

— Видя ли? Нали ти казах? Не е като от изложение на електронна техника.

— Ама работи, нали?

— О-о, да, да! — каза той, като усърдно кимаше.

Погледна още веднъж към вратата и аз най-накрая разбрах какво ме е притеснявало през цялото време. Наблюдавах го отблизо, докато изваждаше една миниклавиатура изпод хаоса от жици, и видях, че ръцете му не треперят. Объркани сигнали от нервната система — свръхнервността не пречеше на желанието му да обясни всичко в досадни детайли, гласът му трепереше във въздуха, но не и ръцете му. Всичко подсказваше, че би искал да бъде на друго място, сякаш ме възприемаше като някакво полуопасно диво животно и въпреки това не искаше да ми предаде устройството и да ме остави да се оправям с него сам. Беше взел парите — какво му пукаше? Това ми изглеждаше малко странно, а освен това — не харесвах ризата му.

Наведох се към него и сигурно заприличахме на двойката в другата част на помещението, която бяхме загърбили.

— Всичко е написано тук, нали?

Той кимна и понечи да каже нещо.

— Добре! Дай ми бележките.

— Няма да можеш да го пуснеш! — каза той.

Пресегнах се и тръшнах капака на куфарчето, който без малко да откъсне пръстите на ръката му. След това извадих пистолета си и го опрях в средата на челото на хакера. Адамовата му ябълка подскачаше като сьомга срещу течението, а долната му челюст се отвори със сухо изщракване.

— Дай ми проклетите бележки. Искам да се махна оттук!

— Никъде няма да ходиш! — каза един глас и в същото време чух как предпазителят бе свален. Някой опря пистолет на врата ми.

— Стани и хвърли оръжието!

— А ти кой си? — попитах аз и бавно станах, без да отмествам пистолета си.

— Полицейско управление на Лос Анджелис — каза млад, леко разтреперан глас.

Някой изви лявата ми ръка зад гърба.

На хакера явно му олекна.

— Ти ли, кретен? — извиках аз. — Ти си ме предал.

— Така е! — каза друг глас и някакъв човек дойде отстрани и застана отпред и малко вляво от мен — по-възрастният от натискащата се двойка. Той държеше значка и изглеждаше доста доволен от себе си.

— Хвърли оръжието — каза той и от него лъхна силна миризма на долнопробен алкохол. — Искам да продължа се натискам с Бартън. На него май му хареса.

— Майната ти, дядка — каза Бартън и ръгна пистолета още по-силно в тила ми. — Виж какво, пусни пистолета или ще те вземат мътните!

— Не знам дали искам да го пусна — казах аз, като безсмислено играех, за да печеля време. — Струва ми се, че докато стоим в такова положение, вие, момчета, не можете да направите нищо. Ако ме докоснете, пистолетът може да гръмне и този тук ще се размаже по стените.

— Да бе, защото на нас пък много ни пука! — изръмжа Бартън, което накара хакера отново да започне да нервничи.

Погледнах насреща към входа. Нямаше начин да стигна дотам преди да ме застрелят, дори и Дек да се появеше, което, струва ми се, той нямаше да направи.

— Пет хиляди долара — казах тихо на по-възрастното ченге, — за да забравите случая.

— Чу ли го тоя? — попита партньора си ченгето с дъх на бира. — Тоя боклук се опитва да опетни морала на полицейското управление на Лос Анджелис.

— Аз излизам оттук с куфарчето, а вие си получавате парите. И по-странни неща са ставали.

— Няма начин, Томпсън.

Нов глас. Обърнах се и видях, че още две ченгета са влезли в помещението и бързо вървят към нас. Този, който говореше, беше висок, с прошарена коса и се отличаваше от другите. Носеше костюм, достатъчно елегантен, за да покаже, че е с по-висок ранг, но и не толкова скъп, че да подсказва вземането на подкупи.

Лейтенант Травис.

През следващите няколко секунди не можех дори да продумам. Опитвах се отчасти да поставя всичко на мястото му, да разбера как нещата можаха изведнъж да се сгромолясат! Можех само да наблюдавам безмълвно, докато размишляващата част от съзнанието ми отброяваше всички неща, които вече нямаше да ми се случат в останалата част от живота ми. Например да седя пред някой бар и да пия бира, да виждам нещо различно от сивите стени. Да правя всичко, което не е глупаво, брутално и не е просто начин да прекарам дългите години, докато някоя сутрин не се събудя мъртъв в килията си. Всички тези сцени се стекоха като дъждовни струи пред вътрешното ми око, сякаш само бяха чакали момента, в който да се онагледят.

Травис се спря на няколко метра от мен и ме огледа от главата до петите. Беше малко позастарял, но не много. Годинките се бяха отразили добре най-вече на лицето му, а косата му бе подстригана малко по-късо. Беше съвсем близо до представата, която си бях изградил за него през годините, в очакване да го срещна в някой от градовете, където пребивавах. Странното бе, че когато за последен път се видяхме лице в лице, бяхме станали едва ли не приятели — предпазливо познанство от двете страни на границата на закона и реда. Работехме на различни поприща и бяхме решили да живеем и да оставим и другите да живеят — двама души, които познаваха правилата на играта и не обръщаха внимание на дреболиите. И точно тогава в изблик на пълна глупост аз кривнах встрани от пътя и в този момент всичко в изражението на лицето му подсказваше, че сега нещата са по-различни.

— Пусни пистолета, Хап! — каза той.

Аз се подвоумих за момент, след това отпуснах ръката си надолу, така че пистолетът вече сочеше към пода. Завъртях го в ръката си и му го подадох с дръжката към него.

Той го взе и го прибра в джоба си.

— Арестувам те за опит за наемане на незаконно устройство за прехвърляне на спомени и за употреба на споменатото устройство при приемане на спомени за извършени противозаконни действия.

Всъщност в думите му нямаше и капка от задоволството, което би трябвало да изпитва.

— Чувствай се поласкан, защото прекъснах много по-важно разследване, за да се заема с теб.

— Първото обвинение е капан, а второто не можеш да докажеш.

— Ще го докажа — каза той. — Ще те затворя сам в една стая, ще те натъпча с натриев веритал и ще те разпитам за всички престъпления, които някога са били извършвани в историята на човечеството, чак до нарушенията на правилника за паркиране в Райската градина. Рано или късно ще намеря достатъчно основания и ще открия нещо, за да те закопчая.

Едновременно разбрах две неща: той не знаеше за Рей Хамънд, но щеше да научи само две секунди след като ме вкарат в онази стая. За миг се изживях като рицар на честта — разбрах, че не съм в състояние да натопя Лаура Рейнолдс, нямаше дори да подам жалба. След това осъзнах, че това си е чист прагматизъм. Аз потъвах. Нямаше смисъл да повличам със себе си още някой, независимо че ставаше дума за истинския виновник.

— Ъъъ, аз може ли да си вървя? — попита хакерът.

Той пъхна ръката си под фланелката и извади скрития там радиомикрофон.

— Да! Много ще се радвам — каза Травис.

— Изкупих ли си всичко сега?

Травис се обърна към него.

— По отношение на твоето досие — да, ако въобще го намеря. Във всяко друго отношение ти си един долнопробен боклук и само ако чуя, че си се забъркал в нещо, ще те смачкам като буболечка.

Хакерът се понесе към вратата, като главата му ту се изправяше, ту се накланяше и той едва се сдържаше да не хукне. Устремяваше обратно към своя съмнителен живот, спасен с цената на съсипваното бъдеще на човек, когото дори не познаваше.

Травис ме погледна още веднъж с непроницаемо изражение и кимна на Бартън, който все още стискаше здраво ръката ми зад гърба. Започваше да боли, но бях сигурен, че това ще да бъде най-малкият от проблемите ми в обозримото бъдеще. Травис можеше да използва хапчета и пряк разпит, ала имаше полицаи, които прибягваха към по-директни методи. Съществуваше голяма вероятност да се срещна с тях съвсем скоро.

— Сложете му белезници! — нареди Травис и се обърна към мен. — Надявам се да си си поживял през последните три години, Хап?

Нямах възможност да отговоря.

При звука на експлозията главите и на петимата ни тутакси се обърнаха към вратата. Хакерът лежеше на земята на няколко метра от нея, а част от вътрешностите му описваше дъга навън от тялото му.

— По дяволите! — изруга Бартън, пусна ръката ми и посегна към пистолета си.

Откъм главното помещение се чуха писъци и шум от много хора, бягащи едновременно във всички посоки. Ченгетата около мен заеха позиция за стрелба, а Травис, който единствен запази присъствие на духа, посегна и сграбчи другата ми ръка.

В стаята влязоха четирима мъже.

Всички бяха еднакви на ръст, с еднакви сиви костюми и слънчеви очила. Всички носеха пушки-помпи в походно положение и вървяха така, сякаш нямаше от какво да се страхуват. Спряха на пет метра от вратата точно от другата страна на гората от свещи. И четирите пушки едновременно бяха свалени в положение за стрелба, като всяка цев категорично държеше на прицел по едно от ченгетата. Четирите пистолета 38 калибър бяха насочени обратно към тях, но доста по-несигурно.

Цареше тишина, ако не се вземе предвид квиченето на тълпата в главното помещение. Чух една мисъл, която премина едновременно през главите на всички ченгета, сякаш бе изречена на висок глас:

„Ако някой стреля, всички ще се превърнем в пушечно месо.“

— Свалете оръжието! — каза Травис с възхитително равен глас.

Ако в този момент, някой ме беше накарал да кажа нещо, гласът ми щеше да бъде толкова пронизително висок, че само ухото на куче щеше да бъде в състояние да го улови. Въоръжените мъже едновременно поклатиха глави.

— Дай ни Хап! — каза този от края с толкова плътен глас, че подът потрепери.

— Не! — каза Травис, като стисна още по-здраво ръката ми. — Свалете оръжието! Веднага!

А след това ме попита с ъгъла на устните си:

— Кои, по дяволите, са тия?

— Не зная — отвърнах аз също толкова тихо.

— Дай ни Хап! — повтори един от другите.

Гласът беше съвсем същият, произношението — напълно еднакво. Сякаш бях толкова пиян, че виждах не двойно, а четворно.

За момент се чу тихо скимтене, някой стана и изведнъж усетих една ръка около врата си, а на слепоочието — пистолет.

— Махнете проклетите пушки! — изкрещя към мъжете Бартън, а устата му беше съвсем близо до ухото ми. — Иначе ей сега ще му пръсна черепа!

Единственият отговор бе звукът на четирите патрона, които влязоха в затворите на пушките, и в този миг аз се простих с белия свят.

8.

За кратко се възцари пълна тишина и после стана тъмно. Осветлението изгасна изведнъж. Първи започнаха да стрелят ченгетата от двете ми страни — като хаотичните гърмежи на новогодишни фойерверки. Фраснах силно с лакът Бартън в лицето и едновременно с това издърпах силно ръката си от хватката на Травис.

Бартън залитна назад, а аз се хвърлих на земята в момента, в който се чу първият залп ответен огън откъм отсрещната страна. Приземих се тежко на пода, като едва не си строших долната челюст. От удара останах без въздух, но веднага запълзях на четири крака под дъжда от куршуми. Не виждах накъде отивам, но се претърколих и продължих да пълзя с единственото желание да се махна от този ад.

Чух, че зад мен някой изохка, и бях сигурен, че поне едно от ченгетата падна. Другите стреляха и зареждаха с максимална бързина и никой не ми обръщаше никакво внимание. Станах, едва когато стигнах до страничната стена. Отблясъците от изстрелите вече даваха възможност да се ориентирам за посоката, към която трябваше да се придържам. Ченгетата отстъпваха към самия край на помещението, като се снишаваха и криеха зад канапетата с напразната надежда за спасение. Мъжете с костюмите напредваха към тях в права линия, а аз, прилепен към стената, се придвижвах в обратна посока, колкото се може по-незабелязано, докато не се озовах зад тях.

Когато се оказах извън полезрението им, бързо се приближих на около двадесетина метра до вратата, които можех да пробягам за нула време. Но пистолетните изстрели вече бяха много по-редки, тъй като още две ченгета бяха повалени. Знаех, че ако побягна, типовете с костюмите щяха да ме чуят. Може в началото да са искали да им бъда предаден, но в момента май не се интересуваха много от моята безопасност.

Да не говорим, че куршумите, изстреляни от останалите ченгета, щяха да летят право към мен.

Подвоумих се за момент, застинал в положението на спринтьор на стартовата линия, но не можах да се реша да притичам до вратата и бавно запълзях. Тъкмо бях стигнал до средата, когато двама от стрелците се обърнаха и ме видяха. Замръзнах само на някакви си три крачки от временната безопасност! Но от друга гледна точка, те бяха равностойни на милион километри.

Точно тогава откъм бара се чуха изстрели от полуавтоматично оръжие. Беше твърде тъмно, за да видя лицето, но знаех, че това ще да е Дек, господ да го поживи! Той веднага ме намери, стисна ме за врата, без да каже и дума, и ме засили към вратата. Нямах нужда от допълнителна покана — хукнах по-бързо от вятъра.

Струваше ми се, че е минал повече от час, откакто застреляха хакера, но всъщност е невъзможно минутите да са били повече от две-три. През това време в кафенето вече бе настанал пълен безпорядък — меле от обезумели от изстрелите сенки; Мъже и жени се опитваха един през друг да слязат от терасите, падаха и се биеха. Почувствах се малко по-сигурен за живота си едва когато се озовах сред множеството, но се оказах повлечен към външната врата. Опитах се да се съпротивлявам, като си мислех, че трябва се постарая да намеря Лаура, а след това да се върна и да помогна на Дек, но въздействието на страха около мен бе твърде силно. Широко отворени очи, които без малко да изскочат от орбитите си, озъбени лица, разчорлени коси и безкраен вой на ужас, който ставаше все по-силен и по-силен и сякаш се материализираше — една друга сила, която ме тласкаше напред. Единственото, което можех да направя, бе да се държа на краката си, за да не ме съборят и стъпчат.

Успях да погледна настрани, едва след като тълпата се изсипа на улицата. Пред кафенето половината от хората изпопадаха, а другата половина направо ги премаза, подчинявайки се на дълбокия си инстинкт за оцеляване. Успях да се задържа прав и стигнах достатъчно далеч от вратата, за да мога да се обърна. Изходът на кафенето изглеждаше така, както би изглеждала вратата на ада, ако изведнъж обявят, че Дяволът пуска на свобода всички, които успеят да избягат през нея в рамките на пет минути.

Трябваше да се върна. Майната й на Лаура — трябваше да намеря Дек! Надявах се той да бе останал в стаята само, колкото да ме прикрие, докато изляза, но като погледнах зад себе си, не открих и следа от него. Той не ме беше изоставил, затова бях длъжен да му помогна, но нямаше начин да преплувам срещу течението от човешки тела, които все още се изсипваха на тротоара. Тъкмо се опитвах да си спомня дали кафенето има и друг вход, когато го зърнах във втората редица на следващата вълна от народ, която се люшна през вратата навън. Ръката му бе върху главата на Лаура и я притискаше ниско долу, а собствената му глава стърчеше над другите, оглеждаше се встрани и изчисляваше посоките на най-малкото съпротивление. Извиках му, той погледна към мен, видя ме и си запробива път с лакти, като избутваше хората встрани. Той бе единственият човек в тълпата, който бе запазил присъствие на духа и следваше предварително определена посока.

— Господи! — възкликнах аз, когато се добраха до мен. — Радвам се, че ви виждам!

— Чувствата ни са взаимни — отвърна Дек, — но сега най-важното е да изчезваме.

Лаура дишаше учестено, а зелената й рокля бе скъсана на три места.

— Идваш ли с нас? — попитах аз.

— Разбира се, по дяволите — изрече тя на пресекулки, а през това време шокът бързо я отрезвяваше.

— Как успя да го направиш? — попитах Дек, докато тичахме по кея към колата.

— Какво съм успял да направя? — отвърна с въпрос Дек и погледна към хаоса пред кафето.

Тълпи народ все още задръстваха изхода. Имахме на разположение още няколко минути преди хората в костюми да успеят да се измъкнат оттам, дори и да си проправят път със стрелба.

— Как успя да се върнеш, да намериш Лаура и да излезете толкова бързо?

— Какви ги говориш? — попита той и забави темпо, когато стигнахме до колата. Лицето му лъщеше от пот, а върху едната му буза кървеше дълга драскотина. — Бях до нея непрекъснато, както ми беше писал в бележката.

Обърнах се и погледнах Лаура. Лицето й потвърждаваше, че Дек говори истината.

— Какво стана вътре? — попита тя.

— Твоят хакер ме изкофти — казах аз, — но ченгетата не знаят за връзката с Хамънд. После се появиха онези с костюмите. И с големи пушки.

— Онези с костюмите ли? — попита Лаура, изплашена до смърт.

— Да, четирима, което обяснява как могат да се явяват едновременно на две различни места. Искаха ченгетата да ме предадат на тях.

Дек ме погледна намръщено:

— Добре де, ами ти как се измъкна?

— Някой изгаси осветлението и всички започнаха да стрелят. Аз едва се докопах до вратата и тъкмо щяха да ме гръмнат, когато някакъв тип влезе и ме засили през вратата навън. Помислих, че си ти.

— Не, извинявай, братле, но макар да е трябвало, не съм бил аз.

— А кой, по дяволите, е бил, тогава? — попита Лаура на ръба на истерията.

Аз само поклатих глава.

— Няма значение — каза Дек, като отново хвърли поглед към кафенето, — важното е, че измежду всички откачалки, дето търчат наоколо, има поне един човек, който е на твоя страна. Междувременно, ние трябва да се омитаме оттук веднага.

— Давай да се качваме в колата.

Дек поклати глава:

— Ченгетата знаят номера на колата ти, а сигурно и ония, костюмираните. Ще я взема аз и ще я скрия някъде. А вие с Лаура се спасявайте.

— Какво ще стане, ако те хванат?

Дек вдигна рамене.

— Просто ще кажа, че съм я откраднал. Никой не знае, че се познаваме, никога не сме работили заедно.

Погледнах надолу по кея. Входът на метрото към станция Уорфленд се виждаше.

— Къде ще се срещнем?

— У нас, в девет. Ако ме няма — влизайте.

Дек посегна към джоба на сакото, извади пистолета си и ми го подаде.

— Не го използвай, ако не се налага!

Отключих багажника на колата, извадих приемателя на сънища, дадох ключовете на Дек и казах:

— Опитай се да държиш на земята поне по две от гумите.

Той скочи в колата и веднага подкара с бясна скорост. Хукнах към метрото, а зад мен пуфтейки тичаше и Лаура. Няколко души се мотаеха около стълбите и надзъртаха да видят какво става в тарапаната пред кафенето. В далечината се чуха сирените на приближаващите се черно-бели полицейски автомобили.

— Какво става в онова кафене? — попита един.

— Някакви се натровили от храната — отвърнах аз и дръпнах Лаура покрай тях надолу към станцията. По стар навик подадохме показалците си към машината за билети, но съвсем навреме се сетих и дръпнах ръката на Лаура.

— Какво? — попита тя.

Посегнах да потърся пари в брой.

— Ако платим чрез собствените си пръсти, ще е ясно накъде точно сме тръгнали.

Тогава си спомних, че в портфейла си нямам пари.

— Ти имаш ли някакви пари?

Лицето й помръкна:

— Моето портмоне остана в колата.

Хукнахме обратно нагоре по стълбите, завихме веднага вляво и минахме по моста. Една полицейска кола профуча край нас в обратна посока, но вече толкова много хора тичаха насам-натам по улиците, че гледката наподобяваше на спонтанен крос за здраве, макар и без определена посока, поради което никой не ни обърна внимание. Завих по една странична улица, където знаех, че има банкомат. Щяха да разберат, че съм теглил пари оттам, но ченгетата така или иначе знаеха, че съм някъде в този район. Това бе за предпочитане, отколкото да знаят точно на кой влак сме се качили.

Банкоматът работеше. Напоследък банкоматите общо взето работеха, след като банките станаха по-сериозни и инсталираха антиперсонални устройства, които можеха да елиминират всеки опит за измама. Бутнах пръста си в прореза и се приготвих да изстрелям набързо устните си разпореждания.

— Състоянието на сметките си ли искате? — каза веднага машината, която направо открадна приготвения от мене тон.

— Може и така да ти се иска, но не! Искам двеста долара!

— Молбата е отхвърлена — отвърна машината и прорезът избута пръста ми навън.

Намръщих се и го пъхнах обратно.

— Пак ли си ти? — попита машината. — Сега пък какво искаш?

— Искам си парите — казах аз. — И този път не ме будалкай!

— Кой се будалка? — отвърна тя. — Твоята сметка е празна, глупако! Разкарай се!

Пръстът ми отново бе избутан навън и всички лампички по машината изгаснаха.

Обърнах се, а бученето в ушите ми се усили, когато разбрах какво се е случило.

Лаура ме погледна тревожно.

— Нещо лошо ли?

— Парите ми са изчезнали! — казах аз.

— Хап, приятелю, как си?

— Много зле — казах аз. — Пусни ни да влезем и след това заключи проклетата врата.

Вент отстъпи назад с малък поклон и аз избутах Лаура напред. Трите заключалки изщракаха — почувствах се почти в безопасност.

Беше ни отнело повече от час да стигнем от банкомата до „Низината“, като тичахме по задните улици и се опитвахме да останем незабелязани. След малко звукът на сирените започна да отслабва, или защото положението пред кафето бе започнало да се нормализира, или защото всички ченгета от района вече бяха пристигнали там. Надявах се да е второто. Лаура мълча почти през целия път, сякаш мислеше за нещо. Какво ще да е било — не зная, пък и си имах собствени грижи. Тя вървеше на няколко метра встрани от мен, също като малко момиченце, което вече се е научило да ходи само.

„Низината“ представлява анклав, вграден в един от каньоните, който пресича западната страна на Грифит. Има ескалатори от всяка страна, светофари и ток, но иначе всичко е оставено, както си е естествено и малко необичайно. В стените на каньона са вградени магазинчета и капанчета, до които може да се стигне само по стълби. Повечето са барове и специализирани книжарници. Но при Вент е различно.

Вент е по-малкият брат на Тид и има по-лоша слава от него. Той е по-слаб, изглежда по-добре и има повече връзки. Никога не съм го виждал да яде шоколад, обвит с твърда, сладка черупка. Неговата пещера, ако знаете за нея и той ви пусне вътре, е истинска съкровищница на противозаконността.

— Бира? — попита той.

— Не — отвърнах аз, но после се поправих: — Да!

Вент отвори една врата, монтирана в стената на магазина, и измъкна три бири. Подаде едната на Лаура, а тя незабавно разви капачката и я надигна.

— Ще ме представиш ли на приятелката си?

— Лаура — Вент, Вент — Лаура! — казах аз. — И не ми е никаква приятелка. Слушай, Вент, имам нужда от някои неща и след това ще трябва да се махаме.

Вент се усмихна и каза:

— Все същият си, Хап, приятелю, като в добрите стари времена. Пък аз си мислех, че си се променил. Не съм те виждал от години.

— Промених се, повече или по-малко — казах аз.

Лаура беше влязла навътре в пещерата и оглеждаше всички чекмеджета, вградени в стените.

Тихичко промълвих:

— Една жена отново обърка живота ми.

— Много ги бива в това — кимна с разбиране Вент. — Аз затова напоследък се задоволявам с виртуалната реалност. Кажи с какво мога да ти помогна?

— Пари — казах аз. — Имам временни проблеми с ликвидността и ми трябва заем за двадесет и четири часа. Хилядарка.

Всъщност ми трябваха само петдесет долара, които щяха да ми стигнат, докато влезем в Мрежата, но ако бях поискал толкова малко, това щеше да бъде сериозен сигнал, че финансовото ми положение не е никак розово.

Вент поклати глава.

— Не мога да ти дам пари в брой. Току-що направих някои големи покупки. Но мога да ти дам един показалец.

— По дяволите! — Още едно убийство и още едно закононарушение. — Ще трябва да свърши работа!

Вент отвори хладилника и посегна към долния рафт.

Показалецът бе поставен във вакуумирана алуминиева опаковка.

— Съвсем пресен — каза той. — Едно от нещата, с които се сдобих наскоро.

Той отлепи лентичката в края на опаковката и измъкна показалец на мъж от индоевропейската раса с малко устройство, прикрепено към отрязания край.

— Сигурно ли е? — попитах аз, като съзнавах, че Лаура ни наблюдава.

— Много — каза Вент. — Мои приятели се занимаваха с този джентълмен малко преди да се спомине. Никой няма да го търси с дни, нито пък ще го открият, като се има предвид къде е скрито тялото му.

— Какво е това, по дяволите? — попита Лаура.

Казах й. Показалец на мъртвец с използваема банкова сметка, поддържан жив с помощта на плазмен генератор. С други думи, за около два дни могат да се употребяват пари, собственост на някой друг, който няма да усети липсата им.

— Нещо друго?

— Цигари — така и така съм тук.

Докато Вент ги носеше, аз се опитах да си представя какво още може да ми потрябва, но не се сетих за нищо друго. И тогава ми хрумна нещо, свързано с мислите ми от Енсенада.

— Имаш ли щастливи случайности?

— Само три — каза той, — ама са малки.

— При тези обстоятелства всичко е от полза — казах аз. — Длъжник съм ти.

— Добре! — каза той и отвори едно чекмедже. Извади оттам една ампула и спринцовка. — Нямам представа що за стока е — няма етикет. Тъй че, ако се почувстваш зле, не съм виновен.

Той вкара иглата в стъкленицата и издърпа течността. През това време навих ръкава си и той инжектира серума във вената ми. За малко почувствах някаква хладина, после всичко се нормализира. Не действа на всички, но за щастие на мен ми повлия.

Довърших си бирата и хвърлих бутилката в кошчето за смет.

— И тъй, колко ти дължа?

— Давам ти дозата късмет за четиристотин, пръстът — за обичайните 150% от парите в сметката. Причинителите на рак са трийсет долара.

— Няма ли да ми направиш специално намаление?

Вент се засмя и намигна на Лаура.

— Такъв си е Хап — каза той. — Винаги със страхотно чувство за хумор.

Пристигнахме у Дек малко преди единадесет. След като излязохме от Вент, отидох направо на един банкомат и пъхнах пръста в прореза.

Лаура реагира с раздразнение:

— Наистина ли ще използваш това нещо?

— Имаш ли друго предложение? — рязко попитах аз.

— Или това, или ще трябва да караме на мускули, докато успея да вляза някак си в Мрежата.

Лаура се обърна настрани.

Мъртвият се е казвал Уолтър Фит и в сметката му имаше близо четири хиляди, което пък означаваше, че пръстът му щеше да ми струва шест хиляди. Доставчиците на Вент сигурно са го проверили преди да му го дадат. Изтеглих сто в брой и си отбелязах номера на сметката и кода на банката.

С парите се качихме на метрото, което ни закара до самия край — при стената на Грифит, Бърхъм Гейт. Поогледах скришом тунела и видях това, което очаквах да видя — две ченгета проверяваха всеки, който искаше да излезе. Нямах никакъв план, но се оказа, че не ми е и нужен. Тъкмо си мислех, че ще трябва да се върнем и да опитаме някой от другите изходи, когато някакъв тип от опашката пред мен изведнъж драсна. Едно от ченгетата хукна след него, а колегата му просто махна с ръка на всички останали да минават. На излизане от Грифит се почувствах голям късметлия и се сетих, че това вероятно е първото от щастливите съвпадения, които трябваше да ме споходят. Полезно и навреме, но и не бог знае колко решаващо за живота ми. Сега вече ми оставаха само още две. Няма начин да знаеш кога или как ще проработят — просто трябва да разчиташ на късмета си. Появата дори на щастливите случайности зависи от превратностите на съдбата.

Откраднах една кола на половин миля от другата страна на вратата и поех по Мълхоланд и Колдуотър в посока Сънсет. Прекосих Уестууд и слязох надолу чак до Уилшър, след което продължих до брега. Пътищата бяха спокойни, небето — ясно. На „Оушън авеню“, пред нас се откри величествен морски пейзаж, който се простираше в безкрая, затулен единствено от листата на дърветата по „Палисейдс“. Завих надясно по авенюто, спрях и се загледах във водата. Тъмносин и облян от лунна светлина, океанът приличаше на картина, създадена от компютърна програма, само че по-елементарна и по-нормална: очевидна простота маскираше нескончаемите въпроси за разлика от фалшивите подробности на небитието в Мрежата. Разбира се, за да стигнем до водата, трябваше да се спуснем по едно надолнище от около трийсетина метра от другата страна на парапета и да прекосим оживения път и плажа. Вероятно тук някъде се крие метафората за живота, но никога не съм имал сили да я търся.

— Отраснах край морето — казах аз. — Тук се чувствам по-добре.

— Аз пък не. Имам чувството, че прогизвам — отвърна тя. — И виж какво, писна ми, всичко ме боли, така че давай да заминаваме, закъдето сме тръгнали!

Дек живее в сграда с осем апартамента на красива улица на няколко пресечки зад мястото, където бяхме. Той се измъкна хитро от света на тежките престъпления и сега живее в непретенциозна почтеност. Понастоящем прави малки удари заради самото удоволствие, припечелва по нещо, колкото да преживява, и поддържа форма единствено заради миналата си слава. Закарах колата зад сградата и я паркирах близо до стената, за да не се вижда. У Дек не светеше, което означаваше, че го бяхме изпреварили. Не би трябвало да е така, но не знаех по кой път е минал и къде е спрял колата ми.

Качихме се по задната стълба до третия етаж, отворих с моите ключове и влязохме в кухнята. В това отношение Дек е направо праисторически човек — не вярва нито на отпечатъци от пръсти, нито на гласовото разпознаване. Дори ме е малко яд на него, защото в крайна сметка го обират много по-рядко. Можеш да пробиеш код или да имитираш характеристиките на нечий глас в пълна тишина, ала разбиването на залостена врата винаги е свързано с вдигане на шум.

Като влязохме в апартамента, откъм стените автоматично заструи приглушена светлина.

— Бирата е в хладилника, а концентратите — в шкафа над него — казах аз и влязох във всекидневната. Седнах в тъмното на канапето и затворих очи.

Едва сега наистина почувствах страх — ехото от престрелката и плътните гласове се смесиха в постоянен тътен в ушите ми. И когато тези впечатления най-сетне започнаха да се уталожват, пред очите ми отново се появи образът на застаналите в редица мъже. Представях си ги доста ярко, като насън. Споменът на Лаура се наслагваше върху моето собствено преживяване. Но имаше и още нещо — притулено и потиснато. Усещах как непрекъснато се приближава. За момент дори почти го съзрях — видение от светлина около една човешка глава, като ореол. После изчезна.

Няколко минути по-късно чух шумолене и отворих очи. Лаура стоеше пред мен и в едната си ръка държеше голяма чаша, пълна с нещо, а в другата — бира.

— Коя от двете искаш? — попита тя.

Взех голямата чаша и отпих, а през това време Лаура заоглежда стаята. Стените на апартамента на Дек са облепени с големи фотоси от стари филми, опърпани афиши и разни такива боклуци, събирани оттук-оттам. Сигурен съм, че в цялата работа има някакъв ред, но и да ме обесят, няма да мога да кажа в какво всъщност се състои той. Дек е най-добрият ми приятел, но незнайно защо неговата колекция ме дразни. Мисля, че ме кара да се чувствам уязвим. Усещам я като насмешка над собствената си малоценност, като демонстрация на това, което ми липсва. Повечето хора днес допринасят с нещо за празненството на настоящето — например с бутилка вино за домакините. А Дек си има своите вехтории — своя покой и изчерпателни сведения за това откъде можеш да купиш най-хубавите сандвичи с чили. Другите пък си имат приятели, начин на живот, представа за това кои са те и защо живеят.

Аз, струва ми се, не притежавах нищо подобно и водех шеметен и изпълнен с несигурност живот, което обикновено се изразяваше в нетърпение и паническо усещане за липса на здрави корени. Всъщност понякога се чудя дали изобщо съм съществувал на този свят и ако е така, то какво, по дяволите, съм правил през цялото време?

Лаура приседна в другия край на канапето. Беше намерила отнякъде гумено ластиче и беше вързала косата си на опашка.

— Какво ще правим сега? — попита ме тя.

Запалих цигара. В Санта Моника не са толкова стриктни в тези неща, затова пушенето насаме в собствения ти апартамент се счита за несъществено нарушение и в общия случай не се санкционира.

— Ще стоим тук, докато Дек се появи отнякъде или докато на мен ми писне и заспя — отвърнах аз. — И тогава ти ще избягаш и ще оставиш спомена за убийството в главата ми, без да има начин да се отърва от него. Нощем продължавам да сънувам дивотиите на други хора, за които дори няма да ми платят, тъй като сметката, на която „РЕМтемпс“ ми превежда парите, е блокирана. След това ченгетата ще ме докопат и ще ме закопчеят за остатъка от дните ми заради нещо, което дори не съм извършвал.

Тя се засмя и каза:

— Май обичаш да се самосъжаляваш, а?

— Да, и при това не без основание. На всичкото отгоре тази вечер стреляха по мен и видях как един човек се превърна в пушечно месо. Той може да бил един дългокос предател и мръсник, но така или иначе, за мен това не бе особено приятно изживяване.

— Чакай, за кого говориш? — попита тя. — Кой е бил с дълга коса?

— Хакерът — казах аз. — Не го ли помниш?

— Много добре го помня. Той беше с къса коса.

— Няма и двайсет и пет години, с голям нос, добре сложен? — запитах аз и я погледнах в очакване на отговора.

Лаура го изрече първа:

— Значи това не е бил същият човек.

— Тогава кой, по дяволите, е бил тоя?

— Откъде да зная? Той как те намери?

— Не ме е търсил.

Изведнъж съзрях първата брънка от дългата верига истини, която е била пред мен през цялото време. Извадих от джоба органайзера си и поисках да вляза в Мрежата по кратката процедура. Междувременно картата за клетъчна връзка автоматично осигури двустранен достъп и операционната система весело ме поздрави с „добър вечер“.

— Какво правиш? — попита Лаура.

— По едно време наистина си помислих, че този кретен се прави на твърде голям майстор, за да бъде истински хакер — казах аз, бесен на самия себе си. — Явно бе дошъл направо от Централното студио — дори бе облякъл фланелка с глупавия им лозунг. Но Куот ми каза, че ще го позная лесно, и затова въобще не ми направи впечатление. А и поведението му определено бе странно — полуизплашен, полу-непукист. Когато стана напечено, помислих, че се държи така, защото знае, че ме прецаква.

— Но?

Дадох команда за по-бърза връзка посредством странична директория и казах на органайзера да използва който и да е наличен сървър, за да открие демона на сметките ми, да подаде информация, както и да излезе от Мрежата, ако му се стори, че тази работа може да отнеме повече от трийсет секунди.

— Какво искаш да кажеш, Хап? — попита Лаура.

Казах й да пази тишина и погледнах таймера. Когато останаха десет секунди, органайзера даде съобщение, че демонът е намерен и след още две секунди резултатите вече бяха на екрана.

Демонът изписа шестте банкови сметки, които водеше на мое име — две реални, две виртуални и две, за които нямаше нищо по-конкретно от неориентирани посоки през капаните на паричния пазар. Всичките бяха празни. Нули по целия екран.

Лаура гледаше празните колони с глупаво изражение. Изключих връзката с Мрежата преди източникът на клетъчния апарат да може да бъде засечен.

Вперих поглед пред себе си, но изобщо не виждах нищо!

На мое име вече нямаше никакви пари и съществуваше само един-единствен човек на света, който беше в състояние да извърши това. Същият, който ми се обади по телефона тази сутрин и ме накара да бъда в определено време на определено място. Човекът, на когото бях поверил целия си бизнес в продължение на повече от година и който знаеше всичко за мен.

— Куот е! — казах аз. — Той ме е прецакал.

— Твоят хакер? Че защо?

— Предавателят, който твоят човек използваше, не беше ли нещо като куфар, пълен с разни жици и електроники?

Лаура кимна с глава:

— Не вярвах, че това нещо може да свърши работа, но то проработи. И виж какво, омръзна ми все да питам „Защо? Защо?“, затова най-добре отсега нататък приеми присъствието ми като постоянно зададен въпрос.

— От същия човек ли взе адреса на Хамънд? От същия хакер, който оправи работата с прехвърлянето на спомена?

Лаура кимна отново.

— Пуснах едно завоалирано съобщение, че търся услуги на хакери и няколко часа по-късно този се появи.

Което предполагаше, че именно Куот е нейният хакер, че през цялото време е имал достъп до такава машина и че е знаел за убийството на Хамънд.

— Това означава ли, че убитият е точно този образ Куот?

Поклатих глава, а мислите ми все още бяха объркани.

— Човекът в кафенето е бил просто актьор, който е изпълнявал роля. Куот ме прецака, използвайки посредник.

Сега вече можех да си обясня нещата по логичен начин.

Лаура пожелава смъртта на Хамънд поради определена причина, но не знае къде да го намери. Намира един хакер, Куот, или може би той я намира. Куот открива адреса. На следващия ден той прочита, че оня е убит, след което Лаура иска незаконно прехвърляне на спомен. Той е знаел, че това ще да е споменът за убийството, и урежда да ми го прехвърлят на мен. В продължение на два дни аз търча из града, а той не знае къде се подвизавам. Оказва се учудващо трудно да бъде намерен и самият той. Връщам се и веднага се свързвам с него, а той отлага предаването на машината, докато ми устрои капана с ченгетата.

Историята изглеждаше правдоподобна, въпреки че съществуваха някои странни съвпадения, които не можеха да се обяснят лесно. Имаше и един съществен въпрос, който Лаура зададе веднага:

— Да, добре — рече тя — но защо този човек ще иска да те подреди така? Да си го премятал с пари или нещо подобно?

— Не. Всъщност той държеше всичките мои пари. Дори и да исках, нямаше как да го преметна. Вярвах му във всичко.

С рязко движение Лаура изпи до дъно остатъка от питието си и ме погледна със светнали очи.

— Значи и двамата са ни изработили.

Откъм кухнята се чу шум. Помислих, че е Дек. След това чух как същите стъпки се връщат обратно по стълбището.

Станах и извадих пистолета. Отидох в другата стая и надникнах през прозорците на кухнята. Не видях никого. Държейки пистолета пред себе си, тръгнах към задната врата и си помислих, че не би било зле да имаше поне стъклено прозорче. Когато стигнах до нея, хванах дръжката, поех си въздух и рязко я отворих.

Там нямаше никой.

Нощта бе охладила въздуха, в който леката влага вече кондензираше и светлините в двора проблясваха като искри. Погледнах към пода и видях малък куфар, който ми изглеждаше познат.

Изтичах до края на коридора и подадох глава навън, но не видях никой да се отдалечава от сградата. В това време се чу шум, обърнах се рязко и без малко да отнеса главата на Лаура Тя надничаше в куфара.

— Това предавателят ли е? — попита тя.

Кимнах и преглътнах мъчително.

— А това какво е? — добави тя, като посегна към едно листче, поставено вътре в куфара.

Взех го. Тя проточи шия, за да го прочете заедно с мен. Имаше една-единствена дума: ХЕЛЕНА.

— Коя е Хелена? — попита Лаура.

В този момент разбрах кой ме беше спасил в кафенето.

— Бившата ми жена — казах аз и влязох обратно вътре.