Един от нас

9.

В ранната неделна привечер едно момче се разхожда само навън. То бавно се насочва надолу по хълма към училището без определена цел, ей така, накъдето му видят очите. Зад него, на близо километър, остава къщата, в която живее — старо съвместно владение, едно от първите построени тук, на този бряг, което през зимата общо взето остава празно. То все още не разбира, че именно този дом ще определи представите му за жилище и че винаги ще търси чисти стаи и празни коридори, където на непознатите кимаш отдалеч, а още преди да си прекрачил прага, съзнаваш, че няма да се задържиш задълго. Това бе неговият дом и винаги е бил такъв. Баща му е пазач — наглежда климатиците, гони насекомите и чисти басейните. Майка му работи в един бар-ресторант на километър и половина по-надолу по плажа и цял живот все това е правила. Тя и сега е там — носи бургери и запотени халби бира, бъбри с приятелката си Марлене и слуша как тази вечер китаристът свири „Голямата бензиностанция“ за първи, но не и за последен път.

Момчето беше оставило баща си пред телевизора да гледа за около осемнайсети път един героичен филм от архивите. Пържените картофки и соевият сос бяха на мястото си върху страничната масичка, до ръката му се мъдреше бира, налята в любимата му чаша, и сега, както винаги обичаше да се изразява той, не би се мръднал от мястото си, „ако ще чудо да стане“. Никой от двамата родители не би имал нищо против момчето му да излезе и да се поразходи само. А и то винаги е излизало само и досега не му се беше случвало нищо лошо.

Тротоарът надолу към училището му бе добре познат. Там при силен дъжд винаги се образуваха буйни потоци, а преди два месеца преминаха цели легиони мравки. Тогава момчето прекара цял час, приклекнало край колоната от миниатюрни същества, гледаше ги как минаваха тихомълком и се чудеше накъде отиваха и защо. Предната седмица учителката им, госпожица Бенархъм, им беше разказала за някакъв вид пеперуди, които в началото на годината се мотаели в Южна Америка, а след това — внезапно и всички заедно — прелитали чак до Канада или нещо такова. Абе, някъде на север. Дълго пътешествие. По пътя се съчетавали, снасяли яйца и умирали. Пеперудите, които по-късно през годината се връщали обратно точно на дърветата, откъдето било започнало пътешествието им, не били същите, които били тръгнали оттам. Някои били родени по пътя на север, други пък не знаели друга посока освен южната. Следвали един и същ цикъл, който се повтарял всяка година, очевидно изпълнен със смисъл, ала момчето така и не можеше да разбере каква точно е целта им.

Госпожица Бенархъм бе казала, че става дума за някакво определено растение, от което те имали нужда, или за някакви там температури или някакво нещо друго, но момчето не вярваше на тези приказки. Ако растението им беше толкова важно, защо просто не си направят лагера до него и после да си вирят краката цяла година? Ако обичаш морето, ще живееш на брега, нали? В това има смисъл! Няма отидеш да живееш из пустините на Юта, я!

Същото беше и с мравките. Знаеше, че те преследват някаква цел, но не я издаваха.

Тази вечер тротоарът беше пуст, сух и направо нямаше какво да се гледа. Момчето продължи надолу по хълма с ръце в джобовете и поглеждаше към къщите, покрай които минаваше. Големи дворове, подстригана трева, предимно едноетажни постройки. Вече бе доста тъмно и в повечето всекидневни осветлението бе включено. За кратко мяркаше хора, които седяха, движеха се из стаите или гледаха телевизия. Понякога се виждаше как по прозореца плавно преминава сянка на тяло или на ръка и след това изчезва, как някой става и пак сяда; друг път нечий говор се усилваше и после затихваше, докато стане едва доловим като припляскване на криле на птица някъде в далечината. Може би всичко това бе по-разбираемо от мравките и пеперудите, но не и за момчето. Това беше светът на другите хора, откъслеци от техния живот, които така и не проумя.

Хълмът започна да става все по-полегат и дворът на училището вдясно вече се виждаше. Беше голям, квадратен парцел, който заемаше обширна площ. От далечната страна бяха класните стаи, а откъм близката — игрището, оградено с трева, дървета и черни метални парапети по края. Когато стигна точно срещу училището, момчето спря и погледна през пътя. То не изпитваше някакви определени чувства, освен че това бе мястото, където прекарваше повечето дни. През учебно време вътре беше пълно с деца, някои от които то познаваше и срещу които нямаше нищо против, а други не познаваше или просто не харесваше. Училището представляваше голям контейнер с хора, които бяха различни от него и имаха различни родители и различни животи. Единственият интересен обитател бе г-ца Бенархъм, а момчето бе вече достатъчно пораснало, за да си въобрази, че е влюбено в нея.

То не мислеше по този въпрос с такива категории — просто знаеше, че най-малко негодува срещу нейните часове и че ако майка му не му беше майка, нямаше да има нищо против г-ца Бенархъм да бъде на нейното място. Вкъщи, на скришно място, то държеше една значка, която тя му бе дала. Преди две седмици в училището бяха пристигнали някакви хора да оценяват учителите. Момчето с изненада научи, че дори учителите трябва да бъдат изпитвани, но г-ца Бенархъм не изглеждаше разтревожена. Тя нареди децата отпред, на пода, и им разказа разни работи. Големите стояха отзад и също слушаха. Момчето зададе няколко въпроса и после отговори на няколко. Беше интересен час и бе приятно да научаваш някакви неща. В края на деня, когато момчето си събираше книжките и в класната стая не бяха останали много деца, г-ца Бенархъм дойде при него, дръпна го на една страна и му даде значката. Тя беше сребърна, тясна и на нея пишеше „Отличник“. Каза му, че може да я носи един месец. В училище момчето си затрая по този въпрос, като интуитивно усещаше, че това е най-добрата политика, но я показа на родителите си вкъщи и те изглежда останаха доволни.

Момчето бе прекарало деня на сивия плаж, беше тичало срещу вятъра и бе търсило изгубени в пясъка долари. В семейството имаше традиция, измислена и наложена от баща му — на всеки, който намери в пясъка цял долар, се полага, както той се изразяваше, „безалкохолна напитка по избор“ при следващото отиване на семейството на ресторант в града. Изборът на момчето винаги беше една кола, която то така или иначе щеше да получи, но му бе ясно, че не е там работата.

Този ден беше намерило само разни парченца и някакво пихтиесто умряло нещо, което не хареса въобще, но това нямаше никакво значение. Усещаше приятна умора и реши да мине покрай училището и след това да се прибере вкъщи.

Докато минаваше покрай игрището, надникна през оградата и погледна към дърветата на отсрещната страна. За всеобщо удовлетворение те бяха най-доброто място за намиране на „кръстоносци“. Това бяха големи бръмбари, които повечето от момчетата пазеха в буркани с пробити капачки, и въпреки че най-вероятно истинското им име не бе „кръстоносци“, те ги наричаха така. Много щастливи часове бяха минали в провеждането на битки между тези насекоми. Състезанията се оказваха по-скоро миролюбиви и завършваха със сравняване на размерите на участниците — дължина, широчина и разпереност на крилете. Като правило те бяха зелени, но от време на време някой ученик попадаше на черен, а черните винаги печелеха състезанията. Най-добрият му приятел, Ърл, вече имаше един такъв и според момчето беше вече крайно време и то да си намери.

Със смътната надежда, че на следващия ден може и да намери такъв бръмбар, то продължи по пътеката, която минаваше покрай сградата на училището. В този участък нямаше кой знае какво за гледане, нито пък след първия ъгъл — тъмни прозорци на още по-тъмна сграда. През това време си мислеше за нещо, което беше чуло от един свещеник по телевизията: че Господ щял да прости на хората, които са съгрешили, и щял да хвърли греховете им в морето. Това май никак не се връзваше с разбиранията на майка му, която считаше, че хората, които хвърлят разни неща в морето, са лоши, особено ако нараняват крилете на чайките. Момчето притеснено попита баща си къде точно са хвърлени греховете, защото не искаше да плува сред тях, да не би случайно после да излезе от водата лош. Баща му се смя гръмогласно и дори за известно време спря да се кара с телевизора.

Момчето зави и зад втория ъгъл и стигна там, откъдето пак започваше игрището. Спря и погледна отново към дърветата, които сега бяха точно от другата страна на металната ограда. По това време беше вече станало доста тъмно, а улични лампи имаше само на ъглите на парцела. Дърветата изглеждаха големи и стари. Момчето вероятно би могло да прескочи оградата, да се озове сред дърветата и да се опита да изпревари утрешните ловци на бръмбари, но идеята не му хареса. В тъмното дърветата изглеждаха, трябваше да си признае, страшнички. То знаеше, че всъщност не е така, защото денем, когато те бяха грамадни, зелени и приятелски настроени, доста често се бе качвал до по-ниските им разклонения. Ала нощем нещата винаги се виждат по-иначе. То започна да се чуди кое е истината — как изглеждат нещата денем или онова, което се вижда нощем. Стигна до извода, че явно зависи от доста неща.

Както и да е, бръмбарите най-вероятно бяха вече заспали.

Помисли си, че ако си тръгне към къщи още сега, пържените картофки може и да не са свършили. Зави зад последния ъгъл и пое по последната права към мястото, откъдето трябваше да свие наляво и да тръгне нагоре по хълма. В този момент момчето бе в почти хипнотично състояние и в началото не забеляза стъпките зад себе си.

Когато ги усети, то се обърна, като очакваше някой да разхожда кучето си. Учуди се, че на пътеката няма никой.

Продължи още малко и чу, че стъпките тръгнаха пак. Нито бързаха, нито бягаха — просто се движеха с неговите крачки. Знаеше, че това не е ехо от собствените му стъпки, защото беше с маратонки, които изобщо не издаваха никакъв шум.

Сърцето му заби малко по-бързо и момчето ускори крачка. Стъпките сториха същото и то усети как започва да го обзема страх. Бяха го предупреждавали, че може да се случат разни странни неща, ако говори с непознати или се качи в съмнителна кола. Никой от родителите му не беше се доизяснил какви могат да бъдат странните неща, нито пък каква марка и кой модел са съмнителните коли, но момчето изведнъж усети, че това може да е една от опасностите, за които го бяха предупреждавали.

То забърза по пътеката, все по-бързо и по-бързо, ала знаеше, че не се отдалечава от онова, което го следваше. Ако беше възрастен човек, нямаше начин да го надбяга. Възрастните имат по-дълги крака.

Момчето се спря, пое дълбоко въздух и се обърна.

Този път наистина видя някакъв човек.

Един мъж стоеше на ъгъла зад него, точно под уличната лампа. Беше с хубав костюм. Лицето му бе в сянка и момчето не можеше да го види добре — лампата светеше зад главата му. Стори му се, че човекът е твърде далеч и че този шум не може да бъде от неговите стъпки, но пък наоколо не се виждаше никой друг. Човекът тръгна, а момчето остана на мястото си — сякаш бе пуснало корени.

По-късно момчето се озова у дома, ядеше пържени картофки и гледаше телевизия с майка си, а баща му спеше във фотьойла като повален динозавър. Издържаха до края на някакъв тъп филм и после всички си легнаха.

Събудих се и видях, че Лаура седи на пода с кръстосани крака и дъвче препечена филийка. Подаде ми чаша кафе. Измърморих нещо неразбираемо и се изправих. Отне ми доста време, докато се настаня удобно, след което посегнах към джоба на сакото си и извадих приемателя на сънища. Погледнах екрана и разбрах това, което вече знаех. Не бях работил. Сънят си беше мой.

— Дек е в банята — каза Лаура, като все още държеше кафето в протегнатата си ръка. Очите й бяха подпухнали.

Взех кафето и отпих. Беше горещо и имаше вкус на кафе. Дотук добре.

— Кога се върна Дек?

— Около час, след като ти заспа. Каза, че избрал някакъв по-живописен маршрут. Ти добре ли си? Много бързо заспа.

Кимнах. Бях оставил предавателя в един от шкафовете на Дек, после се позагледах през предния прозорец, но не видях нищо освен как една изоставена пералня се влачи с мъка надолу по пътя. Лаура очевидно очакваше да й кажа как предавателят се е озовал тук и нещо за човека, който го бе донесъл, но аз мълчах. Оказа се, че почти не можех да говоря. Седнах на канапето и следващото нещо, което си спомням, е, че се върнах назад във времето цели двадесет и пет години, сякаш съвремието ми е налагало да се справям с извънредно много неща и мозъкът ми е избягал в копнеж по по-простичките времена. Границите сякаш се размиваха. Това, което бях изживял преди да се събудя, не бе просто сън, а и спомен — задълго забравен спомен. Докато седях и Лаура ме гледаше с изпитателен поглед, този спомен изведнъж се появи по-пресен и по-истински дори от топлата чаша в ръката ми, от звука на течащата в банята на Дек вода.

Минахме покрай училището.

Вдигнах телефона и набрах един номер в Мрежата.

— Ало?

— Ааа, здрасти, Куот. Хап на телефона.

Лаура ме гледаше и лицето й сякаш казваше: „Какво правиш, по дяволите?“

Пауза. След това Куот каза:

— Хей, как си?

— Добре съм — отговорих аз. — Свършихме работа с предавателя, но момчето още не се е появило да си го вземе обратно.

С много равен глас:

— Ще му се обадя.

— Направи го. И виж какво, станала е някаква грешка — не мога да тегля пари от банкоматите. Би ли погледнал какво става?

— Разбира се, разбира се — каза той. — А ти, Хап, къде точно се намираш?

— Наблизо съм — казах аз и стиснах слушалката. — И още нещо — знаеш ли за онова ченге, дето го застреляха?

После прекъснах връзката.

— За какво беше всичко това? — попита Дек откъм вратата.

— Вдигам шумотевица — обясних аз. — Той знае, че лъжа, но не знае до каква степен. А и в крайна сметка предавателят е у мен. Сега той не е наясно какво става и какво точно зная аз.

— Ами ти нищо не знаеш — каза той.

— Все още не.

През последната нощ и по време на съня ми нещата се бяха променили. Предателството на Куот вече не изглеждаше най-важното, нито пък причините, които стояха зад него. Бях доста притеснен заради парите си, а би трябвало да се притеснявам и поради факта, че Стратън не беше удържал на думата си и не ми бе изпратил сън през последната нощ. Но всъщност не се притеснявах. Все още не.

Исках да зная кои бяха хората със сиви костюми, какво правеха и откъде ги познавах. А това бе добре, защото всички нишки на разследването водеха в една посока.

Дек стоеше на пост вън на улицата, а аз нахълтах в апартамента на Рей Хамънд. Лаура дойде с мен. Тя поиска така, не аз. По пътя натам прегледах новините и разбрах, че стрелбата в кафене „Проуз“ бе преобладаващата тема. Травис се бе отървал с раняване, положението на Бартън бе критично и не се очакваше да изкара още много, а другите две ченгета бяха мъртви.

„Неизвестните“ бяха изчезнали, без да дадат жертви. Бяха обявени за издирване в целия град. За мен — нито дума.

Вратата на леговището на Хамънд не беше запечатана, нямаше и ченге за охрана, което означаваше, че в полицейското управление на Лос Анджелис не знаеха какво е търсил Хамънд в този район. Попитах Лаура и тя каза, че постоянният му адрес е в „Бърбанк“. Не искаше да разкрие защо не го е спипала там, призна само подозренията си, че той прекарвал известно време на някакво друго място. Затова се свързала с хакер, както се оказа Куот, който намерил адреса. Допусках, че ченгетата бяха приключили разпитите по околните къщи и се бяха отказали от идеята да получат информация от входящия телефон. Ако дойдеха за повторен оглед или пък се появеше някаква друга опасност, Дек щеше да ни предупреди. Дотогава апартаментът на Хамънд беше наш.

Ключалката на вратата бе сложна и скъпа, но не се оказа проблем за моя органайзер. За две минути тя беше отворена и ние влязохме вътре.

Апартаментът беше малък, а от вратата се влизаше направо във всекидневна, в единия край на която имаше кухня. Ако пердетата не бяха спуснати, през малкия прозорец щеше да се вижда улицата долу. Отзад имаше още две стаи — една спалня и стаичка, почти изцяло запълнена от едно бюро. Също и баня, в която трудно можеш да вкараш наведнъж цялото си тяло.

Кухнята подсказваше, че тук Хамънд не е живял твърде луксозно. Три кутийки бира и някакви остатъци от китайска храна в хладилника, която бе покрита с такъв дебел слой бактерии, сякаш те имаха някакво тяхно си разбиране и непоколебими възгледи по отношение на околната среда. В чекмеджето видях всичко на всичко една чиния и един комплект прибори за храна. И останалата част от апартамента на Хамънд подсказваше, че е обичал да прекарва времето си тук доста спартански. Мебелите бяха евтини и практични — канапе и стол във всекидневната, единично легло и две масички, върху които нямаше нищо. Шкафовете в спалнята бяха празни, а в банята не се виждаха никакви тоалетни принадлежности, навсякъде по ъглите висяха паяжини. В нито една от стаите нямаше картини по стените. Жилището приличаше на апартамент в някакъв крайпътен мотел, две седмици след като чистачката е била уволнена и си е взела обезщетението под формата на предмети на изобразителното изкуство.

Оставих Лаура във всекидневната и отидох в кабинета. Над бюрото висеше една лавица с една-единствена книга. Малка и явно доста често прелиствана Библия. На вътрешната страна на първата корица бе преписан следният цитат: „И видях между престола и четирите живи същества, между тях и старците, че стоеше Агне като заклано, което имаше седем рога и седем очи, които са седемте Божии Духове, разпратени по цялата земя.“ Странно. Пуснах я в джоба си.

Ако не се брои лавицата, стаята всъщност беше празна. Надникнах под бюрото и забелязах нещо. На пода, близо до стената, в прахоляка, имаше няколко черти, които доказваха, че под наслоения прах има килим. Изглежда доскоро там е имало някакви кабели. Шкафовете говореха за същото — ясно очертани, леко запрашени правоъгълници на местата, където са стояли кутиите с файловете. Върнах се във всекидневната и обърнах възглавниците на канапето. Всяка от тях бе разрязана по диагонал — някой бе търсил нещо в тях.

— Някой вече е ровил тук — казах аз. — Мисля, че на бюрото е имало компютър, който е изчезнал, заедно с файловете. Освен това са търсили и още нещо — нещо, което може да се скрие във възглавница. Имаш ли представа какво може да е то?

Отговор не последва. Погледнах към Лаура и видях, че се е облегнала на стената на кухнята, а главата й е някак неестествено наклонена напред.

— Лаура?

Тя бавно повдигна глава. Очите й бяха неестествено сухи, ъгълчетата на устата й висяха надолу. Тя приличаше на безкрайно разочаровано четиринайсетгодишно момиченце.

— Дай ми една цигара — каза тя.

— Мислех, че си ги отказала.

Тя се усмихна с празен поглед.

— Поне сто пъти.

— Според мен хората се делят на пушачи и на непушачи — казах аз. — Избери си от кои да бъдеш и се придържай към правилата. Това би спестило маса неприятности на всички около теб.

Погледнах да видя има ли сензори по стените и се учудих, че няма. Тогава си спомних, че Хамънд беше едновременно и високопоставено ченге, и пушач. Вероятно той се е самоосвободил от законните ограничения. Запалих два „Кемъл“-а и подадох едната цигара на Лаура.

— Хамънд се явява ключа за всички ни — казах аз. — Ти го уби. Можеш ли да обясниш защо?

— Нямам спомен да съм вършила такова нещо.

— Това го знам. Не ме интересуват подробностите. Искам да узная причините, а тях ти все още си ги спомняш.

— Беше лична работа — отвърна тя.

— Не ми говори глупости. Кой ще си сложи главата в торбата за нищо.

— Тази работа няма отношение към сегашните събития.

— Така ли? Кой ти каза?

— Просто няма. Ти приключи ли тук? Може ли да се махаме?

— Все някога ще трябва да го кажеш на някого! — казах аз. — Нямам предвид ченгетата. Просто ще трябва да го споделиш. Пиеш твърде много, усмихваш се, а не ти е до смях. Отиваш на почивка два дни в Мексико, а прекарваш цялото време в пълна мизерия и отвратителни компании в баровете. Когато ми прехвърли спомена за убийството, той вече бе скапан, като че ли си свикнала да изтриваш нещата от паметта си. Трябва да намериш някакъв начин да освобождаваш съзнанието си!

Тя се усмихна иронично.

— Благодаря за консултацията, докторе. Да дойда ли за продължението на поучителното ти слово другата седмица по същото време?

Вдигнах рамене и казах:

— Опитвам се да ти помогна. И независимо от факта, че за мен представляваш огромно главоболие, аз те харесвам.

Грешка! Тя се обърна настрани и изгаси неизпушената и до половината цигара в мивката.

— Да — каза тя, — всички мъже само това знаят.

Очите й се промениха, станаха непроницаеми и разбрах, че разговорът бе приключил.

Апартаментът се оказа задънена улица. Почистих мивката, за да не личи, че сме идвали, и на излизане заключих вратата. Взехме Дек и тогава се сетих да отида до кръстовището и да погледна през прозореца на магазина за алкохолни напитки. Старецът все така седеше зад бара, както си беше в спомена. Имаше вид на надрусан. Оставих другите навън и влязох.

— Как е кучето ти? — попитах аз.

Старецът ме погледна малко накриво — очевидно не виждаше добре.

— Умря. А ти кой си? Познаваме ли се?

— Разбира се — отвърнах. — Нали съм тук през цялото време.

— О-о, добре, радвам се.

Той се наклони напред и се опита да стане. Прииска ми се да му кажа да не си дава този труд — сигурно цели градове са били построявани с по-малко усилия. Лицето му бе с дълбоки бръчки, кожата му — суха като барут и колкото повече се изправяше, толкова по-болезнен ставаше вида му. Но явно това бе важно за него и аз търпеливо изчаках целият процес да приключи. Погледнах навън и видях, че Лаура и Дек стоят и разговарят. Най-накрая старецът се поизправи криво-ляво и се облегна на барплота.

— Какво да ви предложа?

— Всъщност нищо — казах аз. — Познавахте ли онова ченге, дето го застреляха? Нали ей там стана тази работа?

— Тъй, тъй — отговори гордо той. — Всичко видях. Ти ченге ли си?

Помислих си да кажа „да“ и да извърша углавно престъпление, но реших, че вече има достатъчно нарушения на мое име.

— Не. Просто се интересувам. Ама ти не си видял нищо. Ти си бил заспал.

Ръцете на стареца трепереха. Той попита:

— Ти откъде знаеш?

— Знам аз. Освен това оттук не можеш да видиш мястото, където е паднало тялото. Така че, кажи ми какво всъщност знаеш?

Не му предложих пари — щеше да се обиди. Това, от което този човек имаше нужда, бе общуване с хора.

Той облиза устните си.

— Честно да си кажа, наистина бях малко уморен онази нощ. Може и да съм бил задрямал около един. Както и да е, чух шума и се събудих. Най-напред си помислих, че някой блъска вратата, но в бара нямаше жива душа, а шумът продължаваше. Разбрах, че се стреля. Докато отида до вратата, стрелбата престана. Реших да не излизам.

— И какво стана сетне?

— Чух бръмченето на кола, която идваше по пътя, после някой на бегом мина покрай вратата. Точно покрай мен, но нали не виждам добре! Заприличаха ми на женски стъпки — мина оттук и зави зад ъгъла. След това се чуха викове — някакъв псуваше жестоко. Върнах се до стола, взех си очилата, дойдох до тук и пак погледнах.

— Оттук нищо не можеш да видиш, нали?

— В началото не можех — каза той. — Сега ще ти обясня. В началото говореха само двама, ама аз не можах да чуя нищо. След това пристигнаха още две коли.

Космите на врата ми се изправиха.

— Моля?

— От ония лъскавите сиви коли, с които се движат сводниците и наркотрафикантите. После от всяка кола изскочиха по двама.

— Средни на ръст, костюмирани?

— Да, да.

Той ме погледна.

— Познаваш ли ги?

Поклатих глава. Шест. Сега пък тези негодници се оказаха шест.

— И какво стана сетне?

— Нищо особено. Ония завиха зад ъгъла, постояха там няколко минути. Помислих си дали да отида и да им предложа помощта си, но реших, че те са предостатъчно — какво ще им помогна аз? Не знам дали си забелязал, ама аз съм малко поостарял вече. След това се върнаха на бегом, скочиха в колите и отпратиха. След първата кола профуча и втората — съвсем същата — лъскава, сива. Това беше. После се обадих на полицията.

— Каза ли им за ония с колите?

— Разбира се, че им казах. Разбойническа страна на касапи — така се изразих. После ме цитираха във вестника, макар че не споменаха бройката на ония от колите.

Голяма и лоша новина. След снощните събития Травис вече имаше основания да свърже името ми с убийството на Хамънд: Хамънд — антиобществените костюмирани типове — Хап. Всъщност не това бе правилният ред, защото той не знаеше ролята на Лаура Рейнолдс в цялата верига, ала все пак бе някаква връзка. Това бе напълно достатъчно.

— Благодаря ти! — казах разсеяно. — Много ми помогна.

— Беше удоволствие за мен — отвърна той. — И тъй като вече те познавам, ще ти кажа нещо, което не ми се щеше да казвам на полицията. Те сигурно щяха да си помислят, че съм си изгубил акъла или нещо със зрението ми не е наред. Ония типове, които видях, не само си бяха купили костюмите от един и същи магазин, ами и лицата им бяха еднакви.

Той ме погледна право в очите и за момент видях какъв мъж е бил някога — бих се обзаложил, че в този магазин за алкохол кражби са се извършвали много рядко.

— Вярваш ли ми?

— Да, вярвам ти — казах аз. — И ще ти върна услугата с един съвет — видиш ли ги пак, по-добре се скрий!

Когато излязох навън, Дек се беше облегнал на един стълб, а Лаура стоеше на десетина метра по-надолу, близо до мястото, където бе паднало тялото на Хамънд.

— Какво й става? — попитах аз.

— Казах й една от причините, поради които се забавих снощи.

— И каква е тя?

— Минах покрай твоя апартамент. Помислих си, че моментът е подходящ, щом всичките чудновати типове са заети с вдигането на шум в кафенето. Някой беше вече пипал ключалката — предполагам, че след като ония двамата са те изтървали, са минали да проверят у вас. Влязох вътре, изрових приемателя ти от шкафа и затворих врата. Не съм подреждал.

Усмихнах се и си помислих, не за първи път, колко ужасен би бил светът, ако не съществува някой като Дек, който навреме да ти се притече на помощ.

— Благодаря ти — казах аз. — И имаш късмет, защото се оказва, че тези типове се появяват на серии от по шест.

Дек повдигна вежди.

— Ужас. Както и да е, споменах го преди малко на Лаура и тя знае, че вече можеш да й върнеш спомена обратно.

Докоснах с ръка рамото му и му казах:

— Чакай малко!

Тръгнах към Лаура и се спрях на няколко метра от нея. Тя се бе втренчила в следата от голямо петно от кръв на тротоара. Беше скръстила ръцете пред себе си, а раменете и бяха отпуснати.

— Е, кога искаш да ми го върнеш? — попита тя.

— Няма да го връщам — отвърнах аз.

Тя бавно повдигна поглед и се намръщи:

— Какво?

— Няма смисъл. Травис вече работи по моя случай и ченгетата могат да ме свържат със смъртта на Хамънд чрез типовете, които преследват теб. Твърде късно е да прехвърлям обратно спомена. Това няма да ми помогне.

— Но ти не си го извършил!

Свих рамене.

— Може и да не съм го извършил, но свикнах с него. Явно е имало свободно място за такъв спомен.

— Това окончателното ти решение ли е?

— Да.

Лаура въздъхна тежко. За момент тя възвърна истинския си облик, забравила всичките си страхове и притеснения. Отправи поглед в далечината и после отново към мен.

— И какво ще правиш сега?

— Ще разбера какво става.

— Интересува ли те?

— Да, интересува ме. Ако бях на твое място, незабавно щях да звънна по телефона и да си осигуря една малка почивка в Европа. Всъщност ти какво работиш?

— В една банка — каза тя и се усмихна, като премигна с едно око срещу слънцето. — Връзки с клиентите. Малко тъпо, нали?

— Изкарваш си хляба.

— Всъщност просто вегетирам.

Тя погледна към Дек, който все още се подпираше на стълба и разглеждаше разсеяно наоколо.

— Знаеш ли какво? Мисля, че си подадох оставката.

— Да те закараме ли до някъде?

— Да. Там, където отивате и вие.

Тя се засмя на объркването, изписано на лицето ми.

— Хайде, Хап, нали знаеш, че ония четиримата дето ратуват за края на света, ме преследват и много добре знаят какво съм извършила.

— Всъщност са шестима — отбелязах аз.

— Както и да е. Явно сте си наумили да разплетете тази работа. Пък и си мисля, че с вас ще се чувствам в по-голяма безопасност.

— Това може и да се окаже неправилно решение, да знаеш.

— Най-любимото ми.

Тя се усмихна и кимна към Дек.

— Хайде, елате да ви черпя по бира.

10.

Обядът в „Епълбаумз“ малко се забави. Винаги е така. Взехме си маса навън, с изглед надолу към „Сънсет“ и започнахме да пием. Дек и Лаура се забавляваха с минувачите, а аз преглеждах съдържанието на джобовете си. Толкова много неща бях натъпкал в тях през последните дни, че вече ходех прегърбен.

За нещастие се оказа, че ще трябва да запазя повечето от тях. Например приемателя на сънища. Използвах телефона на ресторанта, за да се обадя в „РЕМтемпс“ и да разбера защо не ми бяха изпратили сънища предната нощ, но Стратън отсъстваше. Онази вещица Сабрина ме държа на телефона цял век, за да ми каже накрая, че като се върнел, той щял да ми се обади. Засега носех пистолета на Дек — моят несъмнено се пазеше в полицията като важна улика за инцидента в кафене „Проуз“. Без органайзера си щях да съм загубен, а и сърце не ми даваше да изхвърля будилника, макар че той сякаш бе изпаднал в летаргичен сън. Може и да е бил в шок — след като го гърмяха пред апартамента ми, заспа и оттогава не съм го чувал да издаде и звук. Поразклатих го, натиснах за проба някакви бутони по него, но не бях сигурен дали те изобщо имат някаква функция, или са сложени там, само защото хората очакват по един часовник непременно да има бутони. Тъй или иначе, будилникът не работеше. Попитах Лаура дали има нещо против да го сложи в чантата си и тя го взе.

Точно тогава ми дойде наум нещо озадачаващо. Бях намерил Лаура в „Нирвана“ благодарение на чудноватата логика на будилника си. Но как я бяха намерили двамата типове с костюмите? От спомена на Лаура и разказа на стареца ставаше ясно, че е изключено да са я проследили.

— Лаура — казах аз, — може ли да те попитам нещо?

— Можеш да питаш всичко — отвърна тя провлачено и доля чашата си от каната, — а пък аз може и да не ти отговоря.

— Имаш ли представа как ония с костюмите са открили, че си отседнала в „Нирвана“?

Тя поклати глава.

— Не. След като ти прехвърлих спомена, бях свръхвнимателна и дори малко параноична. Въпреки това нямах усещането, че някой ме следи. Макар че ти си ме следял, както разбирам.

— Това е безусловно, но през повечето време бях толкова надалеч, че все едно ме е нямало. Я ми кажи — забеляза ли нещо странно в бара предишната вечер?

— Не. Макар че наистина се запознах с един човек.

Изведнъж тя потрепери, тъй като времето за една секунда се промени от слънчево на облачно и студено. Хората от съседните маси се размърмориха недоволно, докато чакаха пиколите да донесат оставените им на гардероба сака и палта.

— Какъв човек?

Тя вдигна рамене.

— Най-обикновен. Седях на една маса в ъгъла, прахосвах си времето и един мъж ме попита имам ли нещо против да ми прави компания. Щях да му кажа, че имам против, защото наистина не бях в настроение за по-интимни срещи, но после се почувствах нормално и се съгласих.

— Как изглеждаше?

— Около четиридесетгодишен. Добре облечен, обикновен тъмен костюм, с хубава коса.

— Стигнахте ли до леглото?

— Не, само си говорихме. Или поне аз говорих. Той просто си седеше, кимаше и ми помогна да се почувствам спокойна. Аз бърборех разни празни приказки, а той слушаше. Сякаш му беше интересно да ме слуша и го предпочиташе, вместо да проявява нетърпение кога ще дойде края на разказа ми, за да ме попита каква закуска обичам. По едно време реших, че е късно и че трябва да си ходя. Той ми предложи да остана още малко и аз се изкуших да приема, но нещо ме възпря.

— Какво?

Тя отмести погледа си встрани.

— Онази нощ не беше за такива неща. Не бях в настроение да интимнича с такъв мил човек. Щях да проваля всичко.

— И какво стана?

— Ами пожелах му „лека нощ“, казах, че ми е било приятно да се запознаем, а той ми даде визитката си. Това малко ме озадачи.

Тя започна да рови в чантичката си, намери визитката и ми я подаде. От едната страна беше празна. Обърнах я от другата и видях, че и там не пише нищо.

— Минималист — отбеляза Дек и продължи да пише върху всяко пакетче „Суийт’н’лоу“ в една купа на масата: „Това вещество също причинява рак, защо тогава аз да не пуша?“

Сложих визитката върху органайзера и започнах да проверявам за разни химикали, кодове, синтетични холографии и всякакви други видове глупости на графичния дизайн. Нищо не излезе. Беше си просто една правоъгълна картичка, кремавобяла, с лек релеф. Хубаво парче хартия, както се виждаше, но не много информативно. Вдигнах рамене и я подадох обратно на Лаура.

Храната пристигна и аз се съсредоточих върху поглъщането на сандвич с голяма солена пържола. Извадих от джоба си единственото останало там нещо — Библията на Хамънд.

Беше стандартната версия на крал Джеймс, джобно издание, подвързано с изтъркана черна кожа. Страниците бяха много тънки, със златен кант по края. Разлистих я набързо и забелязах, че в полетата срещу някои пасажи има направени бележки. Малко от Новия завет и повече — от Стария. Нямах усещането, че пасажите са подбрани заради определена причина, но аз изобщо не разбирам от този род неща. Потомък съм на много поколения войнстващи атеисти. Моето лично мнение по въпросите, свързани с Библията, е, че съдържанието, влагано в понятието „благата вест“ е най-голямото престъпление, извършвано някога спрямо езика! „Благата вест“ ли?! По̀ приляга да се каже „Добрата скръб“. Дори и невярващ не би пожелал да формулира заявката си за следващо прераждане с такъв език.

Тогава си спомних за пасажа, преписан на вътрешната страна на корицата. Намерих го и го показах на Лаура.

— Прилича ли на почерка на Хамънд?

Тя го погледна:

— Да, сигурно е неговият.

— Не го ли познаваш?

— Беше отдавна.

Тя остави ножа и вилицата и отново напълни чашата си. Храната й почти не беше докосната, макар да я беше побутнала оттук-оттам и разместила из чинията. Видя, че я гледам.

— А и не съм много гладна, разбра ли? Не се натягай и не ми казвай, че може да ми се повреди стомахът. Всичко ми е наред.

Засмях се и вдигнах ръце в знак на съгласие.

Тя също ми се усмихна в отговор, но нещо в изражението на лицето й се беше променило. Очите й светеха, но това, което им вдъхваше живот, вече не бе доброто настроение, а страхът. Не страх от нещо определено, а страх въобще, страх от всичко и от всички, включително и от самата себе си.

— Искаш ли кафе? — попитах аз.

Тя поклати глава и отмести погледа си. Дек пожела да оправи сметката, което беше добре, защото бях оставил пръста в неговия апартамент. Нали знаете, че не е много удобно да измъкнеш такъв един пръст насред ресторанта.

Междувременно се отправих към тоалетната в задната част на заведението. Всички по препълнените маси, край които минавах, вдигаха скришом очи, за да видят дали съм достатъчно известен, че да ми е позволено да пуша. Общото впечатление бе, че не съм, а в отговор на всеки поотделно отправих по един максимално злонамерен поглед. В „Епълбаумз“ ме представи мой познат на име Мелк, който пропилява живота си, мотаейки се в граничните сфери на Бизнеса. Понастоящем той работи като „Мениджър по емисиите“ или, както е по-известно в бранша — майстор по пръдните. Наемат го филмови звезди, за да върви след тях по време на приеми и, ако се случи нежеланото, незабелязано да размахва една кърпичка с цел да разпръсне миризмата, колкото се може по-бързо. Най-добрите майстори могат да направят така, че да изглежда сякаш нищо подобно не се е случило и дори да съберат миризмата и да я пренасочат към някой актьор от конкуренцията. Това не е работа за зрял човек, но Мелк е една от едрите риби, които редовно посещават този ресторант, така че можете да си представите по какви дупки ходят останалите му колеги. Аз не съм особено самоуверен тип, но усетих, че ще мога да преживея и без одобрението на околните.

Един от обслужващите в преддверието се опита да ми даде всякакви вазелини и кърпи, но аз го пратих по дяволите. Той се дръпна назад, като се мазнеше с пресилена усмивка и вероятно отдаде грубостта ми на това, че съм собственик на филмова студия и съм попаднал в „Епълбаумз“ в резултат на ужасна грешка при резервирането на места за обяд.

Изведнъж се озовах на земята, с лице към пода, а някой беше забил коляно в гърба ми. Единственото, което можах да направя, бе да отворя безмълвно уста, тъй като след удара в дробовете ми не остана въздух. През това време ръцете ми бяха извити зад гърба и закопчани с белезници.

Върху килима, близо до носа ми, се появиха две лъснати черни обувки.

— Да не си посмял да мръднеш! — изрече някакъв глас отвисоко.

Извих врата си, погледнах нагоре и видях, че едно ченге е насочило към мен пистолет 38-ми калибър. Ръцете му държаха пистолета много здраво.

— Идваш с нас!

— Да, идвам — казах аз услужливо и се оставих да ме изправят на крака.

И двете ченгета бяха млади и изтупани, единият рус, подстриган по устав, другият — кестеняв. Иначе между тях нямаше особена разлика. Единият ме сграбчи за едната ръка, другият — за другата и ме поведоха обратно навън към ресторанта.

Бледите физиономии в залата ни зяпаха и очевидно се опитваха да проумеят дали този обрат в хода на събитията ме прави по-малка или по-голяма риба. Някакъв тип, вероятно адвокат или агент, подхвърли към мен визитка.

Бях си приготвил изражението на лицето за момента, в който щяхме да влезем във вътрешния двор, тъй като знаех, че докато минавахме оттам, Дек ще трябва да се прави, че не ме познава. Оказа се, че той дори е направил още един ход напред. Двамата с Лаура бяха изчезнали, а парите за обяда бяха поставени до празната чиния на Дек.

Русолявият отвори задната врата на полицейската кола, паркирана на тротоара, кестенявият ме бутна вътре и седна до мен.

Седях, загледан през прозореца, докато колата потегляше, и търпеливо чаках животът ми да се скофти.

— Как ме намери? — попитах аз, когато той най-сетне пристигна.

Травис ме удостои с поглед, изпълнен със съжаление.

— Ние сме ченгетата, Хап. Това ни е работата.

Седях в стаята за разпити на полицейското управление на Холивуд вече повече от пет часа. Никой не ми беше предложил кафе и си мислех да депозирам жалба. Стените на стаята бяха сиви и голи, с очевидното предназначение да те накарат да се чувстваш потиснат, а монотонността се разнообразяваше единствено от големи табели, забраняващи пушенето. Но тъй като пушенето е повече или по-малко незаконно, поради което се практикува най-вече от престъпници и полицаи, в средата на масата пред мен имаше един претъпкан догоре пепелник.

Травис скръсти ръце и се облегна на огледалото, което покриваше едната стена. Улови погледа ми и каза:

— Отзад няма никой.

— Добре — отвърнах аз, без да зная и без да ме е еня истината ли казва той или не. Да става, каквото ще. Вече нямаше голямо значение.

— Как е ръката?

— Боли — отговори той.

Горната част на десния му ръкав беше издута на мястото, където бе направена превръзката.

— Ама ти би трябвало да знаеш какво е усещането, нали? Доколкото си спомням, и теб са те ранявали. Поне така каза на свидетелите.

Не отговорих. Той задържа за малко погледа си върху мен, след което бръкна в джоба си. Измъкна сгънато парче хартия, разгърна го и го постави на масата пред мен:

— Погледни това.

Беше извадка от базата данни за престъпленията на територията на полицейското управление на Лос Анджелис. Най-отгоре се мъдреше днешната дата. Отнасяше се за въоръжен грабеж и убийства, извършени на 15.03.2014 — преди малко повече от три години. Сериозни свидетелски показания водеха към имената на трима заподозрени — Рикардо НМИ Печрин /мъртъв/, Хари /Хап/ Томпсън и Хелена Рут Голдстейн. „При необходимост се разрешава по време на задържането да се употреби сила. Препоръчва се при опита за задържане на Голдстейн да се вземат специални мерки и се включат подразделения на специализираните отряди.“

Куот го беше върнал в банката данни на полицията. Затворих очи.

— Гаден номер, нали? — изрече Травис. — Наистина странно. Толкова време го нямаше, а тази сутрин проверявам досието ти и го откривам! Вероятно имаш обяснение, но да ти кажа честно, не ме интересува. Добре дошъл в моя личен списък на най-издирваните, Хап!

— Поласкан съм — промърморих аз.

Куот вероятно беше осъзнал, че след като хакерът и другите двама свидетели на местопрестъплението бяха мъртви или в кома, конспирацията му да бъда обвинен в незаконно вземане под наем на апаратура за прехвърляне на спомени изглежда някак несериозна. Затова е решил да ме закопчае здраво с връщането на тази информация. Въпросът беше — защо?

— В крайна сметка с теб е свършено, а, Томпсън? Съгласен ли си?

— Да.

Не можеше да е само заради парите. Зад това, което правеше Куот, със сигурност се криеше и още нещо. Едно обаче беше ясно: открия ли го в реалния свят, мъртъв е!

Травис повдигна едната си вежда:

— И сега?

— Сега ще ми разрешиш да се обадя на адвокат, след което ще ме сложиш в клетка с отбор биячи, които редовно ще ме пребиват за разнообразие. Но можем да започнем оттук — ако очакваш да ти предам Хелена, нямаш късмет. Не съм я виждал от три години.

Щях да продължа, но се спрях — езикът ми сякаш се върза при споменаване на името й. Нарочно и с огромно усилие на волята не бях мислил за нея от момента, в който беше оставила апарата пред дома на Дек предната нощ. Нямах намерение да го правя и сега.

Травис поклати глава.

— Не за това си тук — поне за момента. Трябва да говоря с теб за нещо друго. Искам просто да разбереш, че нашия разговор се провежда в рамките на определени параметри.

Взех си цигара от пакета пред мен и я запалих.

— Добре. Казвай.

— Кажи ми какво знаеш за Рей Хамънд.

Вдигнах рамене.

— Високопоставено ченге, убит в Калвър сити преди седмица. Разбойническа работа, казват.

Травис поклати глава.

— Друго?

— Това е всичко, което знам.

— Глупости. Знаеш, че мога да те арестувам във връзка със съвършено друг случай, а ето че сега четирима души, които, както разбирам впоследствие, много приличат на заподозрените в убийството на Хамънд, изведнъж се намесват и искат да те предадем на тях. Три ченгета бяха убити или много тежко ранени в последвалата престрелка, което е доказателство за изключителното желание на ония да се присъединиш към тяхната компания.

— Не всички ми имат зъб като теб — казах аз. — Всъщност аз съм доста известен човек.

— Не се и съмнявам. — Травис придърпа стола на другия край на бюрото. — Въпреки че май не им пукаше особено дали си се отървал жив или не.

Той стисна юмрук и го постави на масата.

— Това е все едно чук, Хап — каза той и на петнайсетина сантиметра постави другия си юмрук. — А това е наковалнята. Познай къде се намираш ти.

Погледнах в огледалото и се видях, че съм съвсем сам. Изглеждах уморен, стар и бледен и тогава ми хрумна идеята, че в стаята за наблюдение наистина няма никой и че поради определена причина Травис наистина настояваше да говорим насаме. Това можеше да означава, че на хоризонта има и нещо друго освен разходката към арестантските помещения на долните етажи. Беше време да стана учтив.

— Не зная кои са те — казах аз и Травис се облегна на стола. — Вчера сутринта двама от тях дойдоха в апартамента ми. Успях да избягам и прекарах предобеда извън Грифит. В „Проуз“ ги видях за втори път.

— Където бе дошъл да вземеш машината за спомени.

Нямаше смисъл да лъжа:

— Да.

— Искаш ли да ми кажеш защо ти е била необходима?

— Не — отвърнах аз, — не искам. Но ако ти искаш да научиш нещо повече по този въпрос, аз няма да говоря, докато не се обадя на адвокат.

Травис се наведе към мен:

— Знаеш ли какво си мисля? Мисля, че работиш като лице, на което прехвърлят, спомени!

Той се пресегна под масата и извади една кутия. В нея бе приемникът на сънища, опакован в пликче за веществени доказателства.

— Беше намерен в джоба ти, когато те задържахме. Заради оня проклет адвокат, който разби на пух и прах казуса с прехвърлянето на сънища, няма как да установя дали притежаването на такова устройства е законно или не. Но като се има предвид, че всички поемни лица на спомени, задържани досега, са започнали със сънища, а също и фактът, че ти се опитваше да се добереш до машина за спомени, мога да направя сериозен опит да използвам това като доказателство, че си забъркан в противозаконни дейности по отношение на спомените.

— Мога ли вече да се обадя по телефона?

— Какво друго знаеш за типовете с костюмите?

— Нищо.

— Защо те търсят?

— Нямам представа — излъгах аз.

— Имаме основания да вярваме, че освен четиримата от кафето има забъркани още двама. Така ли е?

— Възможно — подхвърлих му аз.

— Защо мислиш така?

Казах внимателно:

— Двама дойдоха в моя апартамент. В кафето бяха четирима. Или двама от тях са били едни и същи, или не. Ако не, значи общо са шест.

— Не го казваш, защото, например, си говорил със стареца от магазина, близо до мястото на убийството.

— Кой пък е този старец?

— Понеже, ако си разговарял с него, това ще означава, че се интересуваш от смъртта на Хамънд.

— А аз не се интересувам.

— Независимо от факта, че основните заподозрени силно се интересуват от теб.

— Точно така.

— Откъде знаеха как да те намерят и в двата случая?

Казах истината:

— Нямам представа.

Травис кимна и погледна към прозореца на стената зад мен. Изгасих цигарата си и зачаках.

— Ще ти го кажа направо — продума той най-накрая, — защото едно време те харесвах и за да те накарам да разбереш, това е последното ми предложение! Твоето престъпление се върна в банката данни, всички свидетели са живи и умствено нормални, притежаваме и приемника на сънища. Каквото и да стане — ти потъваш!

— Не искаш ли да извикаш някой мадама от отдела по маркетинг, че да ти помогне при преговорите? Такава сделка засега не ми се нрави много.

Травис не ми обърна внимание:

— Но това е банков обир отпреди пет години и вече никой освен мен не дава и пет пари за случая. Жертвите имаха шестима роднини. Двама загинаха при автомобилна катастрофа, едната е наркоманка и така или иначе не харесвала брат си, а другите трима са бедни и черни. Те все още се обаждат в Управлението от време на време, но в девет от десет случая на мен дори не ми съобщават за тях. От друга страна, имаме случая с бруталното убийство на високопоставено ченге преди седмица. Предполагам, че можеш да си представиш кое е приоритетното в момента.

Погледнах го.

— И не можеш да намериш заподозрените, независимо от всичките си усилия, а пък се оказва, че те ме намират, когато си поискат.

— Ти си умен човек, Хап. Винаги съм го казвал. Искаш ли да сглобим картинката?

— Сега ме пускаш, оставяш ме да се мотая из града и чакаш ония с пушките да ме намерят. Аз ти се обаждам — ако приемем, че имам време преди да са ме направили на решето — ти идваш и залавяш лошите.

— Пропилял си живота си в глупости, Хап. С ум като твоя можеше да направиш велики неща.

— Майната ти, Травис. Какво ще получа, задето ще рискувам живота си, за да те направя известно ченге?

— Ще изгубя приемника на сънища и няма да бъдеш подложен на тест на детектора на истината относно работата ти като поемно лице на спомени.

Поклатих глава.

— Не е достатъчно. Ти вече призна, че обвинението за машината за сънища е доста косвено. Единственият останал свидетел на опита ми да се сдобия с машина за спомени е в кома, а ти не разполагаш с убедителна причина, за да постановиш да ми приложат насилствено натриев веритал.

— Ти май гледаш много телевизия, Хап. Не знам как изглеждаш в собствените си очи, но за другите ти си дребен бивш крадец, за когото никой не дава и пукната пара. Някой трябва да плати за случилото се в оная банка, а Печрин е вече мъртъв. Това означава, че ти си на топа на устата и никой не е в състояние да ти помогне. Мога да накарам двеста ченгета да се строят в редица и да потвърдят в един глас, че ти си се съгласил на веритален тест. Ако искам, ще ги накарам даже да го пеят по мелодията на „Хубаво ми е“, стига това да помогне.

— Дай да опитаме нещо друго! — казах аз унило.

Току-що се бях сетил, че при настоящото състояние на сметките ми, за защитата си ще трябва да разчитам на държавата. Осъзнавах две неща — че ще сключа сделка и че каквото и да се договоря с Травис сега, ще бъде възможно най-доброто за момента.

Травис потропа за момент с пръсти по масата.

След това каза:

— Оставям Хелена на мира.

В този момент времето сякаш се оттече — две различни негови измерения — към два различни периода от моя живот. Към един инстинкт, който ми подсказваше, че трябва да откажа, че това не е честно, и към друг, който прие предложението, без много да му мисли.

— Да или не — попита Травис. — Изтривам името й от файловете. Да ти кажа честно, аз така или иначе не мисля да я арестувам. Това е окончателното ми предложение.

Сведох очи към масата, почувствах се слаб и готов да заплача. Сигурно някакъв инстинкт е подсказал на Травис, че за да разчита на успех, трябва да ме простреля право в сърцето с името на Хелена. Изведнъж изгубих желание за съпротива. Исках всичко да свърши. Исках да бъда сам. Да си кажа честно, исках да бъда при майка си, но тя беше много, много далеч и не бях говорил с нея от седмици.

Вдигнах поглед и кимнах утвърдително.

Травис се усмихна.

— Добре! И не си играй с мен, защото ще съобщя, че куршумите, които намерихме в телата на двете убити вчера ченгета, са изстреляни от пистолета, който ти си зарязал на мястото на престрелката. Нали знаеш как се отнасяме към убийците на наши хора.

Той стана и отвори вратата. Изправих се на крака с безизразно лице и се заклатушках навън.

— Можеш да си вземеш палтото на излизане — каза той, докато минавах край него. — И още нещо!

Спрях, обърнах се и зачаках.

— Има обявена награда за главата ти. Много пари. От два достоверни източника знам, че с работата се е заела Хелена. — Той се усмихна. — Странна работа! Винаги съм смятал, че сте създадени един за друг. Мръсно нещо е животът, нали?

Обърнах се и бързо се отдалечих, за да не му позволя да види изражението на лицето ми.

Веднага отидох в най-тъмния бар, който можах да намеря, и седнах в най-тъмния ъгъл. Помолих сервитьорката да понамалят осветлението и си поръчах пет бири. Докато чаках да ми ги донесат, от автомата се разнесе една стара песен, в която се разказваше как някой си изпратил някъде адвокати, убийци и пари. Звучеше като услуга, на която мога да разчитам. Чаках накрая да съобщят номера на рекламния отдел, но така и не го дочаках.

Тъкмо когато пристигнаха бирите ми, в бара влезе един тип, който седна в сепарето в другия край на заведението. Беше с евтин костюм и вратовръзка, която трябва да са му продали на майтап. Поръча си газирана вода и някакви ядки, седна и заразглежда тавана. Не беше измежду най-интелигентните „опашки“, които бях виждал. Отдадох се на питието си, без да му обръщам внимание.

На втората бира бях малко по-спокоен, обадих се по клетъчния на Дек и го успокоих, че съм добре. На него като че ли му поолекна, но каза, че Лаура се държала особено. Мятала се като лъвица из апартамента и пиела много. Влязла под душа за около половин час, а Дек застанал до вратата и чул, че се карала на самата себе си. Излязла от банята със зачервена до кръв кожа, сякаш я била търкала през цялото време. В момента пак сновяла из апартамента и пиела, като ту палела цигара от цигара, ту забивала невиждащ поглед пред себе си. Казах му да я поразтуши, да й покаже колекцията си или да измисли там нещо. Обясних му и каква е ситуацията при мен. Той нищо не каза, а и май нямаше кой знае какво за казване.

По време на третата бира размишлявах върху положението, в което се намирах, и разсеяно дъвчех никотинови пръчици. Опитах се отново прецизно да премисля всичко, но не можех да намеря никакво смислено обяснение за действителното положение. Бяха ме прецакали. Опитах ли да изчезна от града, Травис със сигурност ще осъществи заплахата си и ченгетата ще ме открият и застрелят на секундата. Можех да правя само това, което ми бяха казали, и знаех, че сделката е окончателна. Щях да бъда свободен точно толкова време, колкото щеше да е необходимо на ония типове с костюмите да ме открият, което — съдейки по натрупания вече опит — нямаше да е дълго. Към всичко трябваше да се прибави и това, че някакъв кретен бе платил да ме очистят.

Докато пиех четвъртата бира, се оказа, че върша нещо, което не бях възнамерявал да правя. Мислех за Хелена. За човека, когото бях търсил, докато обикалях насам-натам и знаех, че съм го намерил. За евтиния меден месец в Енсенада преди много, много време, за утрините в разни мотели и вечерите по баровете, за разходките из Венис в топлите следобеди и прохладните нощи в къщата, в която живяхме за малко, за нашия котарак и меката му козина. За съществото, до което в реалния свят ми бе разрешено да се приближа най-много, да прекрача извън сънища си и да заживея с отворени очи.

Тези мисли идваха в началото бавно, разпилени, приличаха на спомени от живота на друг човек. След това заприиждаха все по-бързо и по-пълно, докато стаята потъна в мрак и аз се потопих в реалност, която можеше да бъде живот, който други хора и смъртта ми бяха отнели.

Започнах да пия по-бързо и усещах, че слабостта ми ме напуска. През целия си живот съм бил престъпник, но не и лош човек. Продавал съм „Фреш“, не твърд наркотик, макар че печалбите от втория бяха значително по-високи, и то само на хора, които знаеха, че вършат грешка. Бях обирал и мамил хора, но обикновено такива, на които нямаше да се отрази кой знае колко. Бях поемал съвсем обикновени и случайни грехове, за които никой по света не го беше грижа, и по този начин бях осигурявал на собствениците им мигове спокойствие. Бях убивал само в краен случай, само веднъж за пари, и то хора, които си го бяха заслужили.

Вероятно е имало начин да живея и по-добре. Можех да бъда един от ония, които цял живот носят раирани ризи, ходят на отговорни заседания, повтарят непрекъснато: „Няма лоши идеи.“ и си гласуват високи оценки един на друг. От хората, които никога не правят и не постигат нещо истинско през целия си живот, а вместо това живеят в някакъв странен паралелен свят, в който половин пункт от пазарния дял на някакъв производител на замразени храни за тях наистина означава нещо голямо. От хората, които прекарват целия си живот в един и същ град, движени от стимул, който е твърде безинтересен. Те умират там, където са се родили, и след това ги разравят, за да направят място за някой точно като тях. По моите представи, според собственото ми разбиране за действителността, аз се бях държал по възможно най-добрия начин — поне бях вършил нещо. Бил съм на разни места, виждал съм много неща, не съм бил безгласна буква по отношение на собствения си живот.

За втори път през тези часове моите родители, от чийто корен съм се пръкнал и аз, оживяха пред мен. Майка ми не работеше вече в бар, а се мотаеше с баща ми из къщата, трепеше мухите, сменяше чаршафите и се грижеше климатиците винаги да работят в съответствие с желанията на хората. Те никога нямаше да се пенсионират, винаги щяха да бъдат нещо значимо, винаги щяха да променят света, макар и съвсем мъничко. Бях на тридесет и четири и ако трябваше да отговарям пред някого за делата си, нямаше да бъде нито Травис, нито някакъв съдия, нито Господ. Щях да отговарям пред тях. Родителите ми бяха най-висшата инстанция.

На петата бира се замислих за нещата, които бях правил и дали можех да кажа на родителите си за тях. За доброто, за лошото, за убийствата и за тъмните неща.

Реших, че мога. Майка ми щеше да каже „Ех, Хап!“, а баща ми за известно време щеше да избягва да среща погледа ми. След няколко дни всичко щеше да бъде простено и разбрано. В живота на човек има може би само няколко души, които най-искрено споделят неговия свят, които за повече от миг обитават същия дом — сякаш всички заедно сте несъвършените страни на едно и също човешко същество. Задължен си пред тях, задължен си и пред себе си. Това е всичко.

Допих бирата си, отидох до масата на другия край и сграбчих за косата човека с евтиния костюм.

— Кажи на Травис, че ако пак видя някой да се мъкне след мен, ще го убия — казах аз и блъснах главата му в масата.

Оставих го в безсъзнание, с лице заровено сред купчина ядки, и отидох да си върша работата.

11.

Истинската къща на Хамънд беше горе на „Авокадо“ — голяма, двуетажна, малко навътре от пътя. Нито прекалено лъскава, нито пък в претенциозен квартал, но в никакъв случай не и бордей. Взех адреса от Вент, който я беше купил от някакво ченге. Колата, която свих пред бара, ме докара бързо дотук. Изоставих я на половин миля по-надолу от къщата, на едно добре осветено място, където вероятно нямаше да бъде разбита. Останалата част от пътя взех на бегом.

Забавих крачка, минах по отсрещния тротоар и скришом огледах къщата. По пътя се бях сетил, че нямам представа какво е семейното положение на Хамънд и дали някой все още не живее там. Пред къщата нямаше униформена охрана, а на двеста метра нагоре и надолу по пътя не се виждаха коли без регистрационни номера. Вътре, изглежда във всекидневна, светеше, ала другите прозорци бяха тъмни. След като минах два пъти нагоре-надолу и улицата остана пуста, пресякох бързо и се качих до входната врата. В такива случаи няма смисъл да се туткаш. Трябва да изглеждаш като обикновен човек, който се отбива при приятел, а не така, сякаш очакваш да бъдеш застрелян от снайперист.

Звъннах, почаках. Нищо. Пак позвъних, облегнах се на вратата и почаках десетина секунди. Никой не отвори, не се чу и никакво движение, което съвпадаше с очакванията ми. Когато са си у дома, повечето хора светват повече от една лампа. Разбира се, има старци и фанатизирани защитници на околната среда, които гасят осветлението при всяко излизане от стаята, но повечето хора не постъпват така. Нощта за тях означава: „Остави светнато, дявол да го вземе. Нека има пламъче, около което да се съберем.“ Голяма бе вероятността осветлението да е свързано с реле за време или с вътрешна система за сигурност. Или беше така, или обитателите — ако имаше такива — бяха абсолютно глухи. И в двата случая, обстоятелствата щяха да бъдат на моя страна.

Тръгнах край къщата, а високият жив плет около мястото ме скриваше от погледите на съседите. По всички прозорци имаше заключалки, които надничаха към мен — малки оранжеви оченца, следящи движението ми. Държах лицето си обърнато на другата страна, поради вероятността да разполагат с точното описание на хората, на които е разрешено да се мотаят около къщата нощем. Стигнах до задната страна без проблем.

Дворът беше малък и подреден, с голямо дърво в средата и голяма стара макара вместо маса. Огледах задната врата — една главна ключалка без следи от жици по нея. Пъхнах органайзера в нея и му наредих да започва работа. По екрана му започнаха да премигват разни светлинки и във всички посоки се разхвърчаха поредици от числа. Сигурен съм, че това не е абсолютно задължително и че органайзерът го прави, само за да покаже, че върши нещо много трудно.

След трийсетина секунди ми съобщи, че не може да отвори заключалката, но било вероятно тя да е склонна да приеме подкуп. Набрах банковите данни на починалия Уолтър Фит и оставих ключалката да си прехвърли двеста долара. Един господ знае какво възнамеряваше да прави с тези пари, но след няколко секунди се чу щракване и вратата се отвори.

Влязох в къс коридор с врата в единия край. Затворих външната врата и за момент се ослушах в тъмнината. Сърцето ми примря като чух меко и ритмично шумолене, но само след секунда вече имах представа какво може да е той. Отидох на пръсти до вратата и надникнах вътре.

Това бе кухнята, подредена в доста свободен стил, а всички уреди се движеха. Хладилникът и микровълновата печка се влачеха в противоположни посоки покрай отсрещната стена, а една кафемашина и процесорът за храна се въртяха в кръг по средата на стаята. Голям фризер-ракла стоеше край другата стена и се клатеше напред-назад.

— Здрасти — тихо поздравих аз. Всичко, с изключение на фризера, спря да се движи. — Има ли някой вкъщи?

— Не — прошепна процесорът за храна. — И малко се притесняваме.

— Защо?

— Защото не сме виждали г-н Хамънд от дни — обясни поверително кафемашината, като дойде и застана до краката ми. — А снощи и Моника, това е г-жа Хамънд, замина, без да каже къде отива, и оттогава не сме я виждали.

— Носеше ли чанта?

— Да, но малка.

— Е — опитах се да бъда убедителен, — може би е отишла при приятели за някой и друг ден.

— Така ли мислиш? — попита фризерът, като за момент спря да се клати.

— Сигурно е така, защото в противен случай сигурно щеше да вземе и вас.

— Може и да си прав — каза фризерът и в гласа му долових успокоение. — Благодарим ти.

— Гладен ли си? — попита хладилникът. — Имам малко студено пиле.

— Може би по-късно — отговорих аз и се върнах обратно към коридора.

И така, Хамънд имаше съпруга и до днес тя е живяла тук. Предполагам, че щях да съм открил този факт при по-интелигентен прочит на вестниците от миналата седмица, но не бях стигнал дотам. Това, че я нямаше, обясняваше липсата на ченгета отвън, а това, че е била тук, вероятно охранявана, можеше да означава нещо друго — който и да беше претърсил другото жилище на Хамънд, може би все още не е имал шанса да извърши същото и тук.

Това можеше донякъде да обясни и избора на Лаура да застреля Хамънд там, в Калвър Сити, както и да даде основания за предположения от какъв характер са били взаимоотношенията им.

Преминах бързо по коридора, като се оглеждах за алармени сигнализации. Предната част на къщата се състоеше от една немалка площадка пред стълбището, което водеше към втория етаж. И от двете й страни имаше врати. Погледнах в стаята, където светеше, и се убедих, че това наистина е всекидневната, след това надникнах през другата врата. Столова — не особено интересна и обзаведена без разточителство. Вкусовете на семейство Хамънд бяха някак строги, макар че малкото, което се виждаше, изглеждаше скъпо.

Изтичах леко нагоре по стълбите и през тамошния коридор. Отдясно открих само спални. Най-голямата показваше признаци на доскорошно обитаване и личеше, че някой я е напуснал набързо. По леглото бяха разхвърляни женски дрехи, а вратите на гардероба бяха отворени. Светнах за малко и поразгледах какво има вътре. Имаше обувки, много обувки. Какво им има на тези жени? Разбирам, че за различните тоалети трябват различни цветове обувки, но и г-жа Хамънд като повечето жени само от тъмнокафявите имаше седем чифта. Съвсем спонтанно погледнах етикетите върху някои от дрехите, оставени върху леглото, „Фиона Принс“, „Зозич“, „Стефан Джоунс“. Конфекция, но далеч не евтина. Почудих се дали Травис е видял поне малко от това, когато е идвал да разпитва вдовицата, и дали е стигнал до същото заключение като мен — Хамънд е вземал подкупи.

Изгасих отново и проверих другата страна на коридора. Една баня, на етажерката над мивката — приличен безпорядък. Заминаването не е било точно паническо, ала времето е имало съществено значение. Някои от важните женски тоалетни принадлежности си бяха на мястото, което предполагаше, че собственичката им може и да се върне. След това — още една малка стая — празна, с неясни функции. Може би по архитектурен проект е била предназначена за детска стая, но беше ясно, че към настоящия момент не се използува за такава.

Оставаше още една стая в предната част на къщата. Вратата бе затворена. Поех дълбоко въздух и завъртях дръжката, като искрено се надявах да не е свързана с алармена инсталация. Дръжката се завъртя, нищо не се включи и аз леко открехнах.

Беше кабинетът на Хамънд. Пред прозореца имаше бюро, виждаха се и очертанията на голямо кресло. На едната стена от горе до долу имаше книги, а другата бе опасана с шкафове. Угаснах. Ако тук бе скрито нещо, намирането му щеше да отнеме дни.

В този миг лампите светнаха, креслото се завъртя и видях, че в него седи мъж с тъмен костюм.

— Здрасти, Хап — каза той. — Радвам се да те видя.

Пистолетът на Дек мигновено се озова в ръката ми и аз го насочих към човека в креслото. Това обаче не ме накара да се почувствам по-добре, нито пък разтревожи особено онзи срещу мен. Все пак го задържах на мушката.

Човекът вдигна малък електронен ноутбук.

— Това ли търсиш?

— Нямам представа — казах раздразнено аз. — Какво е това? И кой си ти, дявол те взел?

След това го познах и сам си отговорих на въпроса. Това бе мъжът от закусвалнята, оня, дето седеше на края на барплота, сякаш изпаднал в посталкохолен стрес. Същият, който ме бе заговорил след телефонния ми разговор с мъжа в дома на Лаура, човекът, който изглеждаше малко не на място, но беше там, срещу хотела на Лаура, сякаш чакаше някого.

— Кой съм аз ли? — каза той и завъртя очи. — Казвам се Хап.

— Не — отвърнах аз твърдо. — Това е моето име. Опитай пак.

Човекът се намръщи.

— Ти си абсолютно прав, разбира се. Извинявай. Казвам се Травис.

— Престани да се правиш на идиот и кажи кой, по дяволите, си ти! И изгаси осветлението, за бога! — предложих му аз.

— Какво осветление?

В съответствие с общоприетата практика ключът за осветлението се намираше на стената зад мен, непосредствено до вратата. Той нямаше как да го достигне от мястото си. Светлината бе някак необикновена, почти осезаема — същото е усещането, когато плуваш нощем в бистра вода и някой включи над теб мощен прожектор. Тя не достигаше до ъглите на стаята и предметите не изглеждаха както обикновено — сякаш светлината не влияеше на зрението.

Без да свалям пистолета от човека в креслото, посегнах зад себе си и щракнах ключа. Осветлението се включи и стаята изведнъж придоби нормален вид, с очертани ъгли и прах. Макар че всъщност вътре не стана по-светло.

Човекът примигна и каза:

— „Портите му не ще се затварят деня, а нощ не ще има там.“

— Търпението ми се изчерпва — предупредих го аз.

Човекът завъртя очи, посегна към джоба си и извади малък предмет, подобен на фенерче.

— Прожектор със заобикаляща светлина — каза той. — Можеш да си го поръчаш по радиопазара.

— Добре. Ще си потърся. А сега, питам за последен път — какво правиш тук?

— Чакам те — каза той и се изправи. — Идваш по-късно, отколкото те очаквах, и трябва да тръгвам. Имам работа. Както и да е — нещото е тук.

Той сложи ноутбука на стола и отново ми намигна.

— Никога нямаше да го намериш сам. Беше залепен с лента под ъгъла на бюрото.

— Това е първото място, на което щях да погледна — казах раздразнено аз. — За каквото и да е.

Човекът се усмихна и тръгна насреща ми. Спря се на около метър от мен, пистолетът почти докосваше гърдите му и зачака търпеливо. Не знаех какво да направя. Да го застрелям щеше да бъде прекалено и крайно, но не знаех дали трябва просто да го пусна да си върви. В крайна сметка свалих пистолета. Леко се бях задъхал — изморен, изтощен, с прекомерно опънати нерви. Този тип или е ченге, или е някой друг, свързан с Хамънд, и беше само на няколко крачки пред мен.

— Какво въобще става? — Въпросът се изля от мен като последен дъх. Чувствах, че можех да отида на следващото ниво на играта, само ако ми подскажеха някакъв ключ или парола.

Човекът извади портфейл и ми подаде визитка.

— Аз не бих се навъртал наоколо — каза той.

След това мина край мен и излезе, а аз не го спрях.

Само след миг се сетих да обърна визитката и да я погледна и от двете страни. Бяха празни!

Хукнах през вратата, завих по коридора и надолу по стълбите, но човекът беше изчезнал. Подвоумих се дали да го гоня, но след това си спомних, че ноутбукът е горе, че времето не е на моя страна и че Дек вероятно може да помогне с нещо. Върнах се обратно в кабинета и изгасих осветлението. Мислех си направо да пъхна ноутбука в джоба си и да се махна, но изведнъж ми хрумна да го включа.

Появи се екран, пълен с цифри, отделени със запетаи. Не можех да схвана дали съществува някакъв определен ред — просто поредица от числа. Прелистих още няколко страници напред, но всички бяха празни. Хамънд беше използвал устройство за петдесет долара, за да съхрани една-единствена страница! Явно бе важна. Или пък това са резултатите му от голфа. Ще го мисля по-късно!

Преди да си тръгна хвърлих поглед върху полиците с книги. За ченге имаше ужасно много книги. Текстове по криминология, история, романи с измачкани от употреба корици. А също и религиозни книги, интерпретации на Библията, „Сто и един начина да изкараш добре на къмпинг“, цели поредици от булевардните глупости, които изглеждаха по-нови в сравнение с всички останали книги. Взех напосоки една от нерелигиозната поредица и я отворих. Светлината от улицата беше достатъчна, за да видя, че на страницата са изобразени огнестрелни рани. Не много привлекателно, но доста интересно. Със сигурност бе по-добре да ги виждаш на книга, отколкото върху собственото си рамо. Не за първи път се зачудих дали нямаше да е по-добре да бях станал ченге, а не престъпник. По едно време обмислях такава възможност и както обикновено реших, че сигурно щях да бъда по-добре платен, да работя при по-добри условия и да се радвам на малко по-високо обществено положение. На ченгетата им дават хубави униформи, а от друга страна, нямаше да ме арестуват непрекъснато и да ми нижат обезсърчителни слова. Но това нямаше никакво значение — май беше вече малко късничко да кандидатствам в полицейската академия.

Докато поставях книгата обратно на полицата, забелязах нещо. Между страниците на следващата книга имаше поставено листче, чието ъгълче стърчеше нагоре. Издърпах книгата и я отворих.

Знаех, че съм открил нещо важно. Листчето бе около десет на шест сантиметра и бе от край до край отпечатано на лазерен принтер. Текстът беше безсмислица, хаос от букви без интервали помежду им. Код. Като се вгледах по-отблизо, забелязах, че буквата „х“ се явява много по-често, отколкото би трябвало, дори и в кода да заместваше буквата „е“. Имаше вероятност тя да замества интервала и в този случай текстът сигурно бе отпечатан на пасажи от думи.

На бюрото нямаше принтер, което означаваше, че това може би е продукт от дейността на Хамънд в другия му апартамент. С други думи разполагах с допълващата информация, до която искаха да се доберат хората, претършували оня апартамент. Два от краищата на листа бяха леко неравни, което предполагаше, че това е част от по-голям лист. От един нормален лист вероятно щяха да излязат четири такива. Дали имаше още?

Върнах книгата на мястото й и извадих друга от горния рафт. Нямаше листчета нито в нея, нито в следващите две, в които потърсих. На лавиците имаше стотици книги и знаех, че откриването на първото листче трябва да е било следствие на инжектираните ми съвпадения. Претърсването на всички останали книги щеше да ми отнеме цялата нощ, затова реших просто да прехвърля само една редица.

Това ми отне повече от половин час, но ми донесе още три листчета. Буквите върху всяко от тях бяха различни, но иначе изглеждаха еднакви. Най-отгоре имаше по две думи с почернен шрифт — може би име. След това дълъг неразгадаем текст.

Какво можеше да бъде толкова секретно и достатъчно важно, че едно ченге да прибегне до такава сложнотия — едновременно да крие информацията и да я дублира? Едно беше сигурно — това не бяха служебни дела.

Пъхнах листчетата в джоба си и излязох от къщата, като спрях само да си взема парче пържено пиле от хладилника и да пожелая на приборите всичко добро.

Дек седеше на масата и имаше притеснен вид. Лаура лежеше на канапето с голяма пълна чаша в ръка. Въпреки че се беше изтегнала по цялата дължина на канапето, тя изобщо не изглеждаше спокойна. Някак костелива, напрегната и очевидно в особено състояние на духа. Беше облечена с дамски джинси и размъкната блуза, вероятно оставени в гардероба на Дек от някоя специална жена, която е решила да стане специална за някой друг. Бяха твърде големи за нея и в тях приличаше на хубаво плашило, нагиздено като за сватба. Беше дръпнала ръкавите си нагоре и кървавочервените белези на китките й се открояваха ярко. Страхът в очите й беше нараснал и сякаш знаеше, че ей сега ще започне да блъска главата си в стената, безсилна да го предотврати.

— А-а, Хап — възкликна тя. — Блудният син-неудачник се завръща.

Изречението бе произнесено така, сякаш човек с говорен дефект се опитва да говори на холандски. Погледнах въпросително Дек.

— Ти се опитай да я спреш… — каза той.

Приседнах на подлакътника на канапето. Тя изви глава и ме погледна. Очите й показваха, че разбира, но трудно.

— Здрасти, Хап — поздрави тя. — Как е при теб?

— Явно не толкова добре като при теб. Може би е дошло време да изпиеш едно кафе, а?

— Хм. Дали да пия кафе? — Тя направи физиономия, сякаш размишлява задълбочено — етюд, чието качество леко пострада от факта, че направи неуспешен опит да уцели брадичката си с показалец. След това изведнъж изкрещя: — Не, разбира се, не искам проклетото кафе!

— Лаура, наистина ще ни бъде трудно да говорим, ако продължаваш да пиеш.

— Да си говорим ли? Колко любезно! И за какво ще си говорим?

— За каквото искаш. За това какво става с теб. За това как можем да помогнем ние.

— Какво ще направите — ще ме спасите ли?

Изведнъж се почувствах изморен, безсилен и неспособен да понеса това.

— Лаура, опитай да си спомниш, че освен теб и други хора си имат проблеми. Цял следобед прекарах в килия в полицията. Нали ти казах за онзи случай? Информацията е върната в базата данни на полицията и Травис вече знае това. За да се спася въобще, както и да избегна тест за възстановяване на истината, трябва да му помогна да хване психарите, които са по дирите ти, защото той си мисли, че те са убили Хамънд. Единственото ми възнаграждение за това ще бъде свободата на бившата ми жена, към която аз изпитвам смесени чувства — и то, не защото Травис ще я остави да се изплъзне, а защото тя се надява да спечели доста пари от някакъв, който дава много пари за главата ми. Сама разбираш, че за мен това бе един отвратителен ден и затова те моля: дай ми възможност да си отдъхна.

Тя се изсмя.

— Защо се разделихте с жена ти?

— Защото котаракът ни умря — отсякох аз. — Сега ще пиеш ли кафе?

— Не, но мога да се съглася на един масаж.

— Моля?

— Вратът ме боли — каза тя и с мъка се поизправи на канапето, — и ако ме поразтриеш, може и да ми мине.

— Няма да правим секс, нали?

Тя премигна срещу мен и за момент сякаш се отрезви.

— А-а, не.

Дек са изкикоти зад нас и влезе в кухнята. Той знаеше какво ще последва. Беше го чувал и преди. Обясних й донякъде подробно мнението си по отношение на масажите. Това, че не обичам да ги упражняват върху мен, че ги намирам за досадни, дразнещи и защо е така. Обясних й също така и възгледите си относно хитроумния и подмолен начин, по който жените предефинираха масажа като предварителна игра и по този начин накараха мъжете да ги масажират по-често. След като в продължение на векове масажи са правени само на атлети или с лечебна цел, изведнъж се оказа — според разни жени и брадати идиоти, които винаги играят по нечия свирка, — че масажът бил съществен елемент от правенето на любов. И сега, мъжете трябва да се стараят не само жените да стигат до оргазъм (безусловно тяхно право и приятно задължение; но, скъпи дами, вие опитвали ли сте как точно става това? Или е много лесно, или е като да играеш билярд на тъмно — средно положение няма. Мисля си, че всяка жена трябва да опита да доведе до оргазъм друга жена. Предполагам, че тогава по този въпрос ще се говори по-малко), но и такива умопомрачително тъпи и потресаващи неща като масажирането на нечий крак следва да се приемат като неразделна част от целия сексуален ритуал. Следователно, ако някой мъж не прекарва поне половин час, месейки блажено прасеца на приятелката си, той се явява един вид сексуален примат. Мъжете никога не са излизали внезапно с някое нововъведение, нали? С някакви нови сексуални пламтящи обръчи, през които партньорите им трябва да скачат?! Те не постановяват, че да се подхожда с разбиране към закачките им и да им се сервират бира и гризини вече е неотменна част от сексуалното начинание, нито пък, че просто не могат да се отпуснат добре и не са в съответното настроение, ако преди това не изгледате футболния мач заедно.

Просто не е честно, дявол да го вземе — аз не стоя зад това. С други думи, не лежа безучастен. Както си изберете.

Трябва да призная, че продължих още малко. Нарочно. След няколко минути раменете на Лаура започнаха да се отпускат и когато Дек й донесе чаша кафе, тя го взе без да мърмори.

— Не се учудвам, че жена ти те е напуснала — каза Лаура, като подгъна крака под себе си. — Май си й действал като мокро одеяло на огън.

Дек тихо попита:

— Нали не смяташ наистина, че Хелена ще ти види сметката?

— Предполагам, че не — отвърнах аз. — Тя ме спаси в кафенето. Тя донесе машината тук. И вероятно тя е била в апартамента ми и е обърнала чаршафите — послание, което съм бил твърде тъп да осъзная навреме.

— Което пък предполага, че те е търсила в продължение на няколко дни.

— Голяма работа — казах аз. — Твърде малко, твърде късно.

— Хап, ако тя наистина искаше да те убие…

— Да, зная — казах аз раздразнено, — досега щях да съм мъртъв. Знаеш ли какво е да имаш до себе си един забележителен човек, всеобщо признат за по-корав от теб?

— Не, но аз никога не съм бил женен.

— Много остроумно. Сам ли го измисли, или си го чел някъде?

— Можеше и да съм го чел, ако умеех да чета.

— Исусе! — възкликна Лаура. — Учудвам се, че вие въобще излизате от апартамента. Можете спокойно да се забавлявате, като си стоите тук и просто си приказвате.

— Лаура — казах аз, — какво става с теб? Сутринта всичко ти беше почти наред. Сега бълваш змии и гущери. Какво има?

— О-о, Господи! — изсмя се тя. — Доктор Хап се върна и прегледът започна.

— Какъв е проблемът? — попитах аз. — Да не би да съчувстваш на Моника Хамънд?

Не зная каква реакция съм очаквал — може би исках Лаура да разбере, че знам за нейния живот малко повече, отколкото тя предполага. Може би исках да я накарам да млъкне за малко.

Но не стана така. Тя направо откачи.

Излетя от канапето с див крясък. Политнах тромаво назад, а тя се тръшна върху мен. Толкова бях изненадан, че в началото дори не можех да се предпазя и видях звезди. Лаура беше съвсем откачила, удряше ме с ръце по лицето и крещеше думи, които не можех да чуя. Опитах се да хвана ръцете й, но те се движеха твърде бързо и непредсказуемо.

След това Дек мина зад нея и успя да я стисне за раменете. Дръпна я назад, така че ръцете й не можеха да ме достигат, при което тя започна да ме рита с крака. Дек леко обхвана с ръка врата й и я повдигна, така че да мога да се измъкна изпод нея. Лаура все още крещеше, но не толкова неистово и пронизително. Все още не можех да разбера какво ломоти, макар да ми се струваше, че непрекъснато повтаря едни и същи четири думи.

— Защо беше всичко това, по дяволите? — попитах задъхано.

Едната ръка на Дек бе все още около врата й, а другата галеше косата й. Вече трепереше по-малко, а очите й, изпълнени с ярост и срам, бяха заковани върху мен.

Лаура продължаваше да повтаря думите си като повредена грамофонна плоча и най-накрая разбрах какво всъщност казваше тя:

— Моника ми е майка.

Не искаше да каже нищо повече. Всички седнахме на местата, където си бяхме, дишахме дълбоко и усещахме как нажежената атмосфера в стаята бавно се разсейва. След това Лаура се отскубна от прегръдката на Дек и отиде в банята, като затръшна вратата след себе си. Двамата с него се спогледахме и не знаехме какво да си кажем. Той взе една възглавница, за да попие кафето от чашата, която се бе разляла. Аз отидох в кухнята да направя ново.

След няколко минути чух, че Лаура излезе. Измърмори някакво извинение и пак седна на канапето. Гледах да не съм в полезрението й и правех кафетата толкова бавно, че едва не изпаднах в Дзен транс. Чух как Дек попита нещо — съвършено миролюбиво — и след дълга пауза Лаура отговори. После започна да й говори бавно за нещата по стените. Не добих усещането, че това взриви интереса й, но поне даваше вид, че слуша.

Реших да поостана в кухнята още малко. Дек е от хората, които не може да не харесаш. Аз не съм такъв. За околните се оказва невероятно лесно. Някои не ме харесват по няколко пъти на ден, само за да поддържат средния резултат.

Приседнах на една табуретка и запалих цигара. Лицето ме болеше и като прекарах пръст под носа си, по него остана кръв. Мислех си, че имам и счупено ребро, но едновременно с това се надявах да не е така, защото счупените ребра са голяма досада. От дясната страна имам две такива ребра, които сега са много слаби и винаги, като ги чупя отново, преживявам поне четири седмици сериозни неудобства, а не мога дори да покажа причината.

За да правя нещо, започнах да си мисля колко ли време ще е необходимо на Травис да ме открие. Изгонването на „опашката“ според мен не бе нарушение на условията на нашето споразумение, но той може и да има по-друго мнение. Размишлявах и по въпроса как да се отърва завинаги от банковата история, така че никога повече да не ме търсят за нея. Пиех кафето си бавно и усещах как пулсът ми се нормализира. Чувах мърморенето на Дек и изръмжаването на Лаура от време на време.

След това чух шум, идващ откъм предната страна на къщата. В първия момент не можах да се сетя какво е това, но после разбрах откъде ми е познато.

Беше също като шум на кола, която се движи бързо и се отдалечава надолу по пътя. Може би бяха повече от една. Вероятно три.

Времето сякаш забави ход като пианист, който изпълнява мелодраматично ралентандо. Докато бавно завъртах глава и се канех да викна на Дек да погледне през прозореца, задната врата на кухнята се отвори рязко и някой подаде глава.

— Бързо! — каза Хелена. — Хап, трябва да дойдеш с мен.

Погледнах към нея и запремигах. Чуха се спирачки и енергично отваряне на врати. Дек скочи на крака и изпсува, после се разнесоха стъпки на тичащи хора и удари по входната врата на долния етаж — толкова силни, че се усъмних дали пантите и ще издържат.

Но аз виждах само лицето на Хелена — мека кожа, покриваща острите скули, леденосини очи и тъмнокестенява коса. Може би имаше няколко нови бръчки — малко по-забележими. Иначе си бе все същата.

Стъпки, които тичаха нагоре по стълбите към вратата.

Викнах на Дек и преместих очи върху него. Той мигновено реагира, сграбчи ръката на Лаура и я смъкна от канапето. В момента, в който извадих пистолета си, усетих как някой ме хвана и ме задърпа към задната врата.

Хелена просъска:

— Хап, бързо, дявол да те вземе!

Лаура се спъна в някакво килимче и падна на колене. Дек се обърна, за да й помогне. Първият залп от изстрели се стовари върху вратата на Дек и навсякъде се разхвърчаха трески. Последва страхотен ритник, който приличаше по-скоро на експлозия. Затичах се да помогна на Дек, но Хелена не ме пусна и ме дръпна обратно към вратата. Обърнах се с лице към нея и усетих дъха й.

— Веднага тръгвай с мен — каза тя, — или те зарязвам тук.

Дек и Лаура вече тичаха към нас. Хелена се завъртя на пети и аз хукнах по площадката и затрополих надолу по стълбите. Дек и Лаура бяха на няколко крачки след нас, но Хелена, както винаги, беше права — не можех да им помагам да тичат. Трябваше да се справят сами.

Чу се силен трясък, когато вратата на Дек най-сетне бе разбита на парчета, после се разнесоха крясъци. Спънах се и едва не паднах по лице на стълбите, но размахах ръце и в последния момент се улових за перилата. Хелена трополеше по металните стълби пред мен — лека и бърза — и в един абсурден момент виждах само слабия й гръб и косата й, която подскачаше и се люлееше.

Стъпих тежко на земята няколко крачки след нея и си спомних за колата, която бях оставил зад сградата предната нощ. Хелена проследи погледа ми.

— Ключовете в теб ли са? — попита тя, като вкарваше нов пълнител в пистолета, появил се незнайно откъде. Естествено, той бе по-голям от моя. Поклатих глава, обърнах се назад и видях, че Дек и Лаура бяха стигнали едва до площадката над нас.

— Значи нямаме време! Бягаме!

Подчинявайки се, аз се запрепъвах заднишком и подвикнах на другите да побързат. И тогава видях:

Лаура и Дек — като на стопкадър. Дек малко по-напред, но Лаура се приближава бързо, главата й — наведена, а върху лицето й е изписано нещо средно между страх и решителност. Дек вече стига до перилата и преценява под какъв ъгъл да се хвърлят по стълбището.

И тогава, зад тях — експлозия с жълта светлина. Най-напред си помислих, че е отблясък от изстрел, но светлината бе мека, голяма и се движеше твърде, твърде бавно. Не беше и запалителна граната, тъй като не се чуваше никакъв звук освен дълбоко бръмчене, което караше зъбите ми да тракат. Две фигури изскочиха от кухнята — въпросните мъже с костюми. Главата на Дек бавно се обърна; чух изстрела от пистолета на Хелена, който по никакъв начин не се отрази на картината; далечен писък с гласа на Лаура, идващ сякаш от другия край на тунел през центъра на земята.

Светлината се промени и се събра във формата на бяла крушка около Лаура и Дек. Горната й част се издигаше на двадесет метра в небето и в един момент заприлича повече на колона. Все още бягах заднишком и се опитвах да викам. Спънах се и се тръшнах на земята.

Случи се в момента, в който Хелена се опитваше да ме вдигне.

Лицето на Дек се промени. В началото сякаш се изпъна, а после някои части от него се стопиха. Изчезнаха ония части, които никога не съм забелязвал и останаха само очите, скулите и устата. Същото се случваше с Лаура, само че по-бързо. След две секунди от тях останаха само два ужасяващи кръга. Почувствах някакво непознато чувство към тях, нередно и непознато, след което ми се стори, че видях нещо във въздуха над къщата — сякаш празна стая от въздух. Вибрациите станаха по-високи и с по-голяма амплитуда. Забиваха се в мозъка ми като куки в спомени. Останалите фрагменти от лицата на Дек и Лаура проблеснаха още веднъж — сякаш се мяркат на стара фотография.

След това изчезнаха.

Бялата светлина се стопи като изгасена с ключ. Никой друг не се появи на площадката, а първите двама изглежда бяха изчезнали. Обърнах се и погледнах към улицата. Колите ги нямаше. Беше останала само отворената задна врата, която се полюляваше от несъществуващия бриз, и една абсолютна тишина.

12.

Час по-късно бяхме във Венис. Седях на една стена и гледах през плажа към морето. Хелена стоеше на пет метра от мен и презареждаше пистолета си. Очевидно бе изпразнила цял пълнител по фигурите на площадката. Но това не бе променило нищо. С обмяната на тази информация се изчерпа целият разговор, който водихме, и добре, че стана така. Не ми е по вкуса да крещя по Хелена и ми се искаше тя просто да се махне. Луната се бе показала и бе превърнала парцаливите облаци в бледи кръпки по тъмносиня материя. Плажът бе твърде широк и до мен достигаше единствено слабият шепот на прилива, който обливаше брега и напомняше шума от пръсти, които леко докосват парче груба хартия. Някакъв мъж зад нас тичаше за здраве по платното, а отмерените му стъпки ту се засилваха, ту заглъхваха в тъмнината като астероид, който от време на време пресича орбитата ни. Човек, който се движи в релсите на един напълно обясним живот.

Хелена и аз бяхме останали неподвижни цяла минута след изчезването на бялата светлина и клатехме глави като котки, които се чудят къде е хвръкнал молецът. Задната врата на жилището на Дек най-напред се поклащаше, а после постепенно спря. Изтичах нагоре по стълбите и проверих в апартамента. Беше празен и напълно непокътнат с изключение на няколко обърнати стола и купчина трески в хола. Нямаше и следа от сериозен сблъсък или обгаряне.

Знаех къде Дек си държи инструментите, бързо извадих вратата от спалнята и я поставих на мястото на входната. Тогава това ми се стори важно. Малко или много вратата пасна, а за по-сигурно, подпрях дръжката с един стол. Напъхах оборудването за спомени в един от шкафовете и го затрупах с други неща.

След това изчезнахме, защото очаквахме ченгетата да пристигнат всеки момент, привлечени от обаждания за шум и насилие. Но докато се отдалечавахме бързичко, не забелязахме никой да виси по прозорците, нито пък да се събират тълпи по улиците. Оглеждахме се и очаквахме поне един човек да ни погледне и да попита: „Какъв е тоя шум?“

Никой. Сякаш не се бе случило нищо.

Не говорехме. Просто продължихме да вървим на няколко метра един от друг, докато се озовахме в стария квартал. Все едно, че си отивахме вкъщи. Изведнъж усетих, че не ми се иска да продължавам напред, спрях и се облегнах на стената.

Хелена свърши с пистолета, постави го в кобура, преметнат през рамото й, и застана с ръце на бедрата си.

— Това, което се случи там — обяви тя, — не беше нормално.

— Не беше.

— Трябва да го разкажем на някого.

— Какво да разкажем? Че двама души и три коли са изчезнали? И на кого точно да го кажем?

— А кои са тези типове?

— Ти ми кажи! Струва ми се, че ти си доста по-напред в играта от мен.

Тя дойде и седна на стената на метър-два от мен.

— Аз само те следя! Видях, че бягаш от тях от твоя апартамент. Видях ги, че пристигат в кафето. Видях, че идват с колите тази вечер.

— И защо толкова се въртиш около мен?

Тя погледна надолу, подритна в пясъка.

— Пазя те.

— Аха — казах аз. — И не ме преследваш за да ме убиеш, например?

— Не бъди глупак, Хап.

— И не си в системата, която се готви да ме ликвидира?

— Да, драги, разбира се, че съм. И каква е причината според теб?

— Защото не те масажирах достатъчно?

— Какви ги дрънкаш?

Станах и тръгнах.

— Няма значение.

Тя ме настигна, сграбчи ръката ми и ме обърна към себе си.

— Приех поръчката, защото така или иначе я имаше. Някой те иска мъртъв, при това достатъчно, за да обяви открито издирване. Аз си имам изградена репутация и като кажа нещо, го правя. Реших, че като се чуе, че аз съм поела случая, може би другите мераклии ще стоят настрани. С други думи, ти поне за малко ще си в безопасност.

Погледнах я в очите и разбрах, че не лъже.

— Благодаря ти! — казах аз.

Тя кимна.

— Няма за какво. Така че, бъди внимателен с мен!

— Я стига, Хелена! Не съм те виждал толкова време. Знаеш какво направи! И сега изведнъж се появяваш, следваш ме по петите, спасяваш живота ми и…

Млъкнах и не исках да продължавам повече.

Тя се усмихна:

— Радвам се да те видя пак, Хап.

Изявлението й не ми помагаше особено, а и беше егоистично от нейна страна да говори такива неща. Болка и гняв се бореха за надмощие в ума ми и търсеха някакво споразумение, което да им позволи да заговорят веднага и в един глас.

— Така ли? — троснах се аз.

— Не ми ли вярваш?

— Честно да ти кажа, не зная. Ти си имала на разположение няколко дни, за да свикнеш с тази мисъл, и що-годе да проучиш живота и навиците на нищожеството Хап Томпсън, а аз вече не знам нищо за теб.

— Е, добре, работя си все същата работа, все още живея в Лос Анджелис и излизам с един човек. — Тя назова името на една известна местна фигура, с около десетина години по-възрастен от мен. Заболя ме, но не чак толкова, колкото очаквах. Всъщност — бях претръпнал.

— Браво! — казах аз. — И как мислиш, че трябва да реагирам? Кажи ми!

Тя се опита отново да вземе ръката ми.

— Мисля, че трябва да ме заведеш на разходка по брега и да ми кажеш какво всъщност става.

Заклатих енергично глава — дори против волята си. Не исках да се разхождам с нея, не исках да правя нищо, което бяхме правили някога.

— И тук можем да постоим — додаде тя бързо. — Както кажеш. Аз искам само да помогна, Хап. Кажи ми какво става?

След малко, и то само защото краката започнаха да ме болят от стоене на едно място, ние наистина тръгнахме да се разхождаме. Ако и вие сте на брега и започнете да се разхождате, неминуемо ще тръгнете към морето. В това има смисъл. Вървяхме по влажния пясък, на няколко крачки от предела, докъдето стигаха вълните, и по едно време осъзнах, че се вглеждам в пясъка за изгубени долари, макар да беше твърде тъмно и приливът да не беше благоприятен. Продължавах да търся. Плажовете са за това, нали?

Междувременно разказах на Хелена за Травис — но не и за сделката, която бях сключил, нито за случилото се в къщата на Хамънд; за Лаура и Куот и как съм се озовал в това положение. Стигнах и до първата си среща със Стратън, дори и малко за живота си преди това — за годините, прекарани в шляене от щат в щат. За онези години можех да кажа само, че наблюдавах как остарявам и че това ставаше доста бавно. По едно време спрях, млъкнах и се обърнах с лице към морето.

Хелена дълго не свали поглед от мен. Не обърнах лицето си към нея. Не исках да мога да я виждам добре. Знаех, че ще ме пита за други неща и погледнех ли я, тя щеше да приеме това като сигнал и да започне. Денят ми беше дълъг и отвратителен. Не бях готов за подобно нещо. Да бъдем отново заедно бе толкова странно, че дори въздухът между нас пулсираше от думите и нещата, които трябваше да бъдат изречени, както и от ония, които не трябваше. В даден момент изпитвах усещането, че нищо не се беше променяло, а в следващия — тя ми се струваше чужд човек, когото никога не съм познавал. Навремето да разговарям с нея бе толкова естествено, както и да дишам — близко съжителство, проникнато от любов и разбирателство. Сега обаче ми се струваше, че съм стъпил на някаква планета с кислородна маска на лицето, защото не зная какво съдържа атмосферата — дали ще поддържа живота ми, или ще ме убие.

— Не искам да те депресирам повече — каза тя най-накрая, — но точно този тип Стратън е човекът, който иска да те унищожи.

Трябва да си призная, че това ме измъкна от ужаса:

— Какво?!

Хелена повтори.

— Преди пет дни. Шейсет хиляди, за да бъде напълно унищожена главата ти. Което, трябва да призная, звучи малко грубовато. Главата ти си я бива.

Погледнах я с объркани чувства и доста глуповато. Стратън не беше идиот, а аз се бях държал доста странно, след като в продължение на година и половина бях най-добрия му довереник.

— Разбира се. Господи!

— Какво има?

— По някакъв начин е узнал, че съм се забъркал в нещо, което може да навреди на „РЕМтемпс“. Ако ченгетата разберат, че съм приел като спомен сериозно престъпление посредством оборудване, доставено от неговата компания, той би имал сериозни главоболия. Дори и тия, на които снася постоянно, при подобни обстоятелства ще се дръпнат от играта. Значи, когато говорих с него в Енсенада, той вече се е опитвал да ме убие и е бил издал заповедта. Ето защо не пристигнаха и платени сънища снощи — просто ме е държал вързан, искал е да бъда достатъчно време в града, за да ме намерят и убият.

— Но как е могъл да разбере това?

— Куот — казах аз. — Това е единственият начин.

Изведнъж направих връзката, която поведе към неизбежни заключения. Куот е работел за Стратън през цялото време.

— Срещнах този жичкаджия в Мрежата две седмици след като бях започнал работа със сънищата. Като се замисля сега, вероятно той ме е намерил и ми се е подмазал. Каза ми как мога да си държа парите на сигурно място и аз му платих да направим точно така.

Значи през цялото време, докато съм си мислил, че съм осигурявал бъдещето си, Стратън вече ме е бил натикал в ъгъла. Моята независимост е била кодирана от някого, комуто „РЕМтемпс“ плаща. И тогава си спомних първата ми среща със Стратън — начинът, по който той ми показа онагледена картина от сънищата, които бях имал в „Стаите на Пийт“.

— Би трябвало да има някакъв начин да се вижда какъв спомен прехвърля клиентът — казах аз, — както е при сънищата. Куот е спечелил малко пари, като е помогнал на Лаура да ми прехвърли спомена си, след това е гледал записа — или от далновидност, или защото е най-долен воайор. Чатва, че нещо кофти може да се случи, свързва се със Стратън. Стратън знае, че попада в море от проблеми, кара Куот да ми устрои капан в кафенето и присвоява сметките ми.

В този момент загрях още нещо и направо зяпнах.

— Господи, какъв глупак съм!

— Защо?

— Ченгетата на Травис ме откриха вчера, десет минути след като се бях обадил на Стратън. Досега трябваше да съм свързал тези обстоятелства. „РЕМтемпс“ ме държаха на телефона, през това време са проследили откъде се обаждам и са уведомили полицията.

— Но Стратън не иска ти да попадаш в полицията. Затова е поръчал убийството ти.

Вдигнах рамене.

— Разбрал е кой се е заловил с поръчката, открил е коя си ти и е усетил, че работата може и да не стане. Междувременно вероятно е сключил и втора сделка — не забравяй, че Травис ми предлага свързаните със спомени обвинения изцяло да отпаднат. Стратън влиза в контакт, дава му да разбере, че може да успее да ме намери и че Куот ни е върнал обратно в електронната база данни. След това, когато Травис хване типовете с костюмите, на мен ще ми се случи нещо в килията, преди вериталната проба да докаже вината на „РЕМтемпс“. Всички са доволни. С изключение на мен.

Хелена скръсти ръцете си. Не бях я убедил.

— Наистина ли мислиш, че Травис ще извърши нещо подобно?

— Има начин да разберем!

Срещнах се с него сам. Обадих му се по телефона в управлението, изслушах търпеливо тирадата по въпроса за цапардосания по челото полицейски служител и му предложих да се срещнем на четири очи на ъгъла на Ривиера и Сан Хуан. Затворих телефона, преди да чуя отговора.

Хелена пожела да изчезне и да стигне в близост до мястото на срещата по друг маршрут. По този начин щеше да е в състояние да държи ситуацията под око и да ми даде сигнал, ако Травис води със себе си и други хора. Съгласих се. Ако той не знае, че сме в един отбор, това може някога или някъде да проработи в наша полза. Хелена се усмихна накриво.

— Ние това ли представляваме? Един отбор?

Когато навремето бяхме заедно, често ругаех ония, които наричаха любовниците си „партньори“, сякаш терминологията от обществения живот подхождаше и за взаимоотношенията между хората, сякаш любовта представлява бизнес, трансакции между хора, които си сменят ролите на клиент и доставчик и общуват помежду си посредством фактури. Винаги съм бил против това. Аз й бях най-напред приятел, а след това съпруг — не просто някой, който спи в същия офис.

— Да — казах аз. — Ние сме точно това.

Усмивката й помръкна изведнъж. Кимна рязко и се отдалечи.

На кръстовището, където определих среща на Травис, има едно заведение, наречено „Хепи Спатула“. Навремето беше доста реномиран ресторант, на мода сред местните семейства. Готвеха такава лазаня, която сякаш ти казваше: „Да, зная за съвременните научни схващания по отношение на диетата, но не давам и пет пари.“ Оставяха на масата и малка купичка с пармиджано — да го опиташ. Когато стана Крал на Света, ще направя тази практика задължителна дори и за ресторанти, които не сервират спагети. За нещастие в ресторанта се заредиха серии от случаи на насилие и семействата постепенно престанаха да го посещават. Собствениците го продадоха, клиентелата започна да се срива главоломно и сега, по време на сезона, е пълно до козирката с психари, а през другото време от годината си е като в морга. Венис е в самия край на региона, засегнат от климатичните аномалии, и времето е общо взето по-стабилно, ала и там има тенденция да се променя на цикли от по няколко седмици. Тази вечер беше хладно и масите навън бяха празни.

Седнах на една от тях, поръчах си кана кафе и зачаках да видя кое ще е следващото нещо, което ще ми се случи.

Или поне се опитах. Умът ми беше в такова състояние, сякаш някой му прилагаше електрически шокове, като непрекъснато променяше силата на тока и напрежението. Струваше ми се, че трябва да се опитам да разбера по някакъв начин какво се бе случило у Дек, но нещо ми подсказа, че нямам необходимата информация да оценя събитието. Но това бе просто извинение. Всъщност умът ми просто бягаше от проблема. Не искаше да мисли за него. Притеснявах се за Дек, както и за Лаура, но не можех да направя нищо. Особено, когато съзнанието ми бе заето с друг човек.

Знаех, че е някъде наблизо, абсолютно невидима. Почти я усещах и вярвах, че ако настроя мисленето си, мога да затворя очи и да позная, ако не друго, то поне посоката. Сега, когато тя не беше с мен, много ми се искаше да поговоря с нея, макар да не бях сигурен какво точно исках да й кажа. Не можех да прогледна през мрака на тригодишното си, съзнателно наложено безразличие. Беше твърде отдавна, твърде много се бе променило и се бяха случили ужасно много лоши неща.

Времето тече напред. Така е.

Когато сервирането на кафето ме върна от тази приятна тренировка на мисълта към действителността, извадих от джоба си едно от листчетата от кабинета на Хамънд. Нищо не разбирам от криптография, но си помислих, че и Хамънд едва ли е бил върхът в това отношение. Относителната неграмотност можеше дори да бъде от полза. Сканирах листчето на органайзера си и му казах да го разгледа — повече от скука, отколкото с някаква определена надежда.

Машината взе да сумти и да мрънка, каза, че нищо не може да разбере и попита дали имам нещо против да й сменя батериите тези дни.

Тогава се сетих за ноутбука на Хамънд и за списъка с цифрите. Включих го в органайзера и му казах да провери дали има някаква връзка между двата вида информация. Наистина, в началото забуксува малко, ала след това, все още мърморейки за намаляващия капацитет на батериите си, каза, че може би имаме работа с код от книга, където всяка буква се замества с такава от дадена книга, само че този бил малко по-усложнен от обикновено. Редът на буквите не следвал отделен откъс, използван като ключ, но числата в ноутбука можело да представляват списък на разместените пасажи.

Казах на органайзера да се свърже чрез Мрежата с издание на Библията във версията на крал Джеймс. Петдесет секунди по-късно получи отговора на първите две думи отгоре:

Никълъс Шуман. Дяволска работа.

— Завещанието си ли пишеш?

Изключих екрана на органайзера и напъхах листчето в джоба си. Травис стоеше зад мен, шлиферът му беше мокър, а той изглеждаше вкиснат.

— Наваля ме от колата дотук — каза той. — И, естествено, при теб не вали.

Огледах наоколо и видях, че на около три метра от мен настилката бе мокра. Дори не бях забелязал, че е валяло. Травис седна срещу мен и в този момент представляваше нежелано напомняне за проведения по-рано през деня разговор. Обърнах се настрани и запалих цигара.

— Искаш ли да те арестувам за това? — попита ме той. — Знаеш, че мога.

— Зная също така, че няма да го направиш. Ти си хвърлил въдицата за по-голяма риба.

Той си наля кафе.

— Е, добре, Хап. Какъв е проблемът? И бъди кратък и конкретно по темата, защото не обичам разни престъпници да ме привикват тук и там, ако нямат нищо интересно за казване.

— Пак видях типовете с костюмите — казах аз.

Той ме погледна вбесен:

— Защо не ми се обади?

— Нямах време. Пристигнаха и после изчезнаха.

— Ей така? Дойдоха, казаха ти „здрасти“ и после хванаха пътя?

— Освен това похитиха двама мои приятели.

Изведнъж разбрах, че това е точната дума за случилото се.

— Кого? И какво, по дяволите, имаш предвид под „похитиха“?

— Аз избягах, а след това и костюмарите изчезнаха. И най-случайно бяха шест. Взеха моите приятели и изчезнаха.

— Как изчезнаха? Искаш да кажеш с коли ли?

Наклоних се към него:

— Не, Травис! Послушай ме! Те изчезнаха. В един стълб от бяла светлина. Схващаш ли?

— Да не смяташ, че ти вярвам?

— Наистина не ми дреме дали вярваш, Травис. Каква ще ми е ползата да те лъжа?

— Може би подготвяш почвата за защитата си поради невменяемост.

— Да, бе. И ти ще ми бъдеш единственият свидетел.

Травис си взе дълбоко въздух.

— Добре — каза той, — нямам избор. Разкажи ми историята.

Разказах му, описах точно всичко както си беше. Едва ли щеше да помогне, но си мислех, че ще е добре, ако е официално регистрирано. Той слушаше, повдигнал едната си вежда, и бъркаше кафето си. Когато свърших, се изсмя.

— Космически кораб ли си имат, Хап? Ти видя ли го добре?

Само го изгледах.

— Жалко. Може би трябваше да ги арестуваме за повредени задни светлини, а?

— Има ли някой друг детектив, който работи по този случай?

Той се намръщи.

— Разбира се, че няма. Защо?

— Няма ли един тип с костюмче, симпатичен, на около четиридесет?

— За кого говориш?

— Като се откачих от твоята „опашка“, се намъкнах в къщата на Хамънд — казах аз. — Прерових кабинета му. Там вече имаше един тип. Виждал съм го и преди. Знае името ми, знае и твоето.

Травис изглеждаше объркан, мозъкът му работеше трескаво.

— Познавам всички, които работят по този случай. А ти какви ги вършиш в къщата на Хамънд?

— Между мен и Хамънд има връзка, за която ти не знаеш — казах аз. — Извън проблема с типовете с костюмите. Силно съм заинтересован от разгадаването на случая. Отидох там, за да видя какво мога да намеря.

— И си намерил точно едно голямо нищо — отсече той, — защото ние вече бяхме там.

— Да, ама не сте гледали достатъчно внимателно. Като начало — видя ли етикетите по дрехите на Моника Хамънд?

— Да, видях ги. — Той се почувства малко неудобно. — И какво?

— Знаеш какво искам да кажа. И точка втора — открих нещо в кабинета му.

— Ще кажеш ли какво?

— Може би — отвърнах аз, — зависи от отговора на следващия ми въпрос. Какви са отношенията ти с г-н Стратън?

Внимателно се взрях в очите му. Те не показаха нищо друго, освен объркване.

— Никога не съм го чувал.

— А как ме намери в „Епълбаумз“? Само не ми казвай, че полицията е голяма работа. Ако ме бяхте проследили, за залавянето ми щеше да има цяла команда от специализиран отряд, а не двама смотаняци, които са се оказали някъде наблизо.

— Получихме обаждане — призна той. — Някой ни съобщи.

— А не ти ли предложиха да забравиш доказателството за прехвърлянето на спомена?

— Не, никой не ми е предлагал такова нещо и подтекстът на въпроса ти ме вбесява.

— Добре. Обаждането е дошло от „РЕМтемпс“, което е собственост на същия този Стратън. Почти сигурно е, че точно той е предложил наградата за убийството ми.

— Радвам се, че поддържаш добри отношения с работодателя си.

— Аз съм голям майстор по тези работи.

— А той защо иска да те прецака?

— Не зная — излъгах аз. — Но се опитай да си спомниш, че опитът за убийство на човек е противозаконен, дори и този човек да съм аз.

— Непременно — каза той. — А пък ако срещна случайно Хелена, ще го напомня и на нея. Направо се изненадвам, че все още си жив.

— Може би вече не е толкова добра — казах аз, извадих листчето от джоба си и го поставих върху масата. — Това е другото нещо, което намерих в къщата на Хамънд.

Травис го погледна.

— И какво е това?

— Беше скрито в кабинета. Код.

— Какво пише?

— Първите две думи са име — казах аз. — Никълъс Шуман, онзи богаташ, дето се самоуби миналата седмица. Защо Рей Хамънд е написал името на Шуман на лист, скрит в кабинета му?

Травис изглеждаше потресен.

— А какво пише по-нататък?

— Все още не съм го декодирал и нямам намерение да ти давам нито кода, нито другите листчета. И още нещо, което ти не знаеш — Хамънд е бил убит пред втория си апартамент, който е пазел в тайна. Някой, обаче, е минал през него и е взел компютъра и някои от файловете.

— По дяволите! Ти защо не…

— Защото ми писна да седя в оная килия и нямах основание да ти вярвам. И сега е така, но вариантите ми са на изчерпване. Ще ти пратя другите листчета от Шуман по електронната поща утре в шест сутринта при условие, че ме оставиш да върша каквото искам през следващите два дни.

— Какво ще правиш?

— Ще се опитам да си върна приятелите.

— Кое те кара да мислиш, че ще ги намериш?

— Не е сигурно — признах аз, — но ще се опитам.

— В това листче може да пише какво ли не. Може и ти да си го напечатал. Защо трябва да приема условието ти?

Облегнах се на стола.

— Защото си готин. Ти може и да си забравил, но аз помня, че ходехме да пием бира, преди да се случат всички тези неща. И защото си добро ченге и знаеш, че в смъртта на Хамънд има нещо странно.

Реших да рискувам.

— И защото дълбоко в сърцето си знаеш, че това, което се случи в Трансвърчуъл, не беше по моя вина.

Травис за дълго се загледа встрани от мен. Сякаш все още асимилираше новината за Шуман, но се оказа, че мисли за нещо друго.

— Знаеш ли какво ме дразни в цялата тая работа? — попита той най-накрая. — Че те харесвам. Не си бил заплаха за никого. Просто се бориш за живота си, душиш къде има пари и на никого не правиш нищо лошо.

— Мерси — казах аз, — винаги съм се чудил какво ли ще напишат на надгробния ми камък.

— Мисля, че се разбрахме и че знаеш границите, които не бива да нарушаваш. Подразних се, когато разбрах какво е станало в Трансвърчуъл и че ти си забъркан. Беше лично. Чувствах се предаден.

— Не знаеш и половината от цялата работа — казах аз. — Повярвай ми!

Травис стана и каза:

— Кафето е за твоя сметка. Ще погледна електронната си поща в седем сутринта. Ако това, което намеря, е интересно — имаш два дни. И въпреки това, видиш ли ония, обади ми се!

Той погледна табелата над ресторанта и надникна в празната зала. Готвачът се бе подпрял на барплота и гледаше порнографски филм. Настървението, с което зяпаше филма, правеше идеята да ям храна, приготвена от неговите ръце, някак си непривлекателна. Единият от двамата клиенти на „Хепи Спатула“ стърчеше на една маса в ъгъла, а другият имаше вид на умрял.

— Навремето често идвах тук — каза Травис. — Преди години.

— Аз също — отвърнах. — Но нещата се променят.

Той се обърна.

— Така е. Променят се.

Почаках на масата. Пет минути по-късно се появи Хелена. Изглеждаше някак потисната. Опитах да се извиня за коментара си за това, че сме един отбор. Тя вдигна рамене така, както обикновено правят жените в смисъл на „няма значение“, но всъщност искат да кажат, че е нужно много повече от открито извинение.

— И сега — какво? — попита тя, след като й казах как премина всичко. — Как мислиш да откриеш типовете с костюмите? Те изглежда търсеха човека, убил онзи тип Хамънд. Намериха го. Няма да се занимават повече с теб.

— Не мисля така — казах аз.

Опитах се да си спомня дали съм казвал на Хелена за един свой спомен, който спира донякъде и не ме пуска по-нататък.

— Всичко се върти около Хамънд. Колкото по-близо стигаме до него, толкова вероятността да се доберем до ония типове се увеличава.

Хелена придърпа палтото около раменете си.

— Е, и?

Вместо да проверя какво е съдържанието на листчето за Никълъс Шуман, аз измъкнах друго листче и отново включих органайзера. Казах му да запази резултатите от последната команда и да събира данните, за да ги изпрати на лейтенант Травис на следващата сутрин. Междувременно сканирах втория лист и поръчах на машината да провери какво може да е съдържанието му.

Докато чаках, погледнах към Хелена и видях, че ми се усмихва.

— На какво се смееш?

— На теб. Винаги се занимаваш с някакви машинки.

— Обичат ме — казах аз. — Поне повечето от тях.

— Телефонният ти секретар обаче изглежда не е сред тях.

— Само защото попречих на междувидовия им романс. Налиташе на кафемашинката ми.

— Винаги си бил много целомъдрен.

На екрана на органайзера се появи име: Джек Джеймисън.

Хелена надникна и попита:

— Този какво прави тук?

— Нямам представа. Хич ме няма с имената. Кой е той?

— О-о, не знаеш ли — онзи, актьорът. На петдесет и няколко. Винаги играе роли на сенатори, на които можеш да вярваш. Гей е, ама само привидно.

Спомних си — любимец на списание „Нешънъл Куесчън-Аскър Мегъзин“, много обичан от групи, борещи се за правата на хомосексуалистите, любим на всички жанров артист, комуто напоследък поверяваха и по-сериозни роли. През това време машината продължи да излива текст по екрана и да превежда стотиците букви, които заемаха останалата част от страницата.

Хелена се бе навела близо до мен и четяхме заедно. Свършихме едновременно и се погледнахме.

Стана много тихо.

Извадих телефона си и се обади на Мелк. В момента работел на едно парти и каза, че ще ми се звънне след две минути.

— Това не може да е истина — каза Хелена. — Няма начин.

— Логично е — отвърнах аз.

Исках да се отдръпна от нея, но не можех. Усещах аромата й, беше като случайно доловения дим от чужда цигара през двете седмици, когато бях спрял да пуша. Не искаш цигари, не пушиш цигари — в никакъв случай, ала си много доволен, че тях все още ги има. Не е много романтично, но така се чувствах.

Не правя масажи, а и не искам да излизам с теб!

Мелк ми звънна. Адресът беше на север по „Холивуд Хилс“ — на около четиридесет минути път. Той го знаеше наизуст — вероятно бе негов предишен клиент. Затвори веднага, защото бързаше да оправя пръдните, да не би някой да се окаже в деликатно положение.

Прибрах си нещата и поседях за момент, без да знам какво трябва да направя най-напред. Тогава осъзнах, че хладното отношение на Хелена няма нищо общо с мен.

— По дяволите, Хелена, извинявай — казах аз.

— За какво?

— Че те доведох тук. Просто не се сетих.

Тя вдигна рамене.

— Доста често идвахме тук, дори и след това. Не е кой знае какво.

— Дойдохме, защото се налагаше. За да докажем нещо. Онова е минало. Просто не съобразих, че може да не ти е приятно.

Тя погледна табелата, почти както бе направил и Травис. След това въздъхна.

— Прав си. Общо взето, бих предпочела да съм някъде другаде.

Отправихме се през кръстовищата към плетеницата от тъмни улички зад тях и търсехме да откраднем някаква кола. Малко по-надолу имаше едно разбрицано бяло дируцу, което спешно се нуждаеше от измиване. Хелена се изкикоти, когато опитах дръжката. То беше отворено.

— Какво? Мислиш, че съм забравил как се правят тези работи ли?

Тя поклати глава и посочи към другата страна на алеята.

— Срещнах собственика му по-рано днес — каза тя. — Травис дойде с друга кола.

Обърнах се и видях мъж, който спеше в канавката като праведник или като човек в безсъзнание. Евтин костюм, кофти вратовръзка и странни петна от охлузване по челото.

Засмях се и посегнах към джобовете му за ключовете. Две минути по-късно вече бяхме надалеч.

13.

— Как смяташ да се справим с него?

— Има само един начин — отвърнах аз. — Иначе той няма да обели и дума.

— Ами, ако не е сам?

— Ще действаме според обстановката. Само се опитай да не убиваш никого, скъпа!

Хелена кимна в знак на съгласие и се дръпна крачка назад. Натиснах звънеца на вратата, от който в къщата се разнесе звук с тревожна сложност. Имам ужасното подозрение, че изпълняваше музикална тема от филм, за да напомня при кого сте дошли.

Чуха се стъпки, след което приглушен глас извика:

— Кой е?

— Нося щастие! — казах аз.

Веригата изтропа и вратата се открехна няколко сантиметра. Зад нея Джек Джеймисън стоеше в лилава хавлия. „Господи, помислих си аз, този тип наистина се работи здравата.“

Ритнах вратата, наврях пистолета в лицето му и го натиках обратно в коридора към хола. Хелена влетя веднага след мен и мина бързо край нас, за да провери има ли някой друг в къщата.

Джеймисън се дръпна назад с широко отворени очи и вдигнати ръце.

— Моля ви — каза той, — вземете, каквото искате. Имам пари, имам разни неща. Само не ме наранявайте. Ще дойдат да ме вземат в шест часа.

Коридорът беше дълъг. Накарах го да върви назад, докато стигнахме до една врата.

— Отвори я! — заповядах аз.

Той отвори вратата, зад която се разкри всекидневна на две нива с размерите на щата Небраска. Блъснах го силно, той се препъна и влезе в стаята гърбом. Всъщност аз не обичам да правя така, но понякога се налага да сплашваш хората! Ако ги оставиш да се окопитят, ще си спомнят, че са в правото си, и с теб е свършено.

Накарах Джеймисън да седне на един стол и насочих пистолета точно в средата на лицето му. Хелена влезе в стаята и затвори вратата.

— Чисто е! — каза тя.

— Разкажи ни за Рей Хамънд! — наредих на Джеймисън.

— За кого? — Той се втренчи в мен с очи като палачинки и притегна хавлията около плоския си от упражненията корем. Твърде бързо идваше на себе си! — Не знам за кого говориш!

Свалих предпазителя на пистолета. Клепачите на Джеймисън трепнаха — играл е в достатъчно полицейски филми и знаеше какво правя. Стъпих тежко с единия си крак по средата на гръдния му кош и опрях дулото на пистолета в челото му.

— Ще стане голяма каша! — отбеляза нехайно Хелена.

— Не ми пука — казах аз. — Слушай ме внимателно, Джеймисън! Имам имената на двама свидетели, които са те видели на тайни срещи с жени. Знам също, че си постоянен клиент на свръхсекретната агенция „Слийп Ийзи Ескорт“ и че общуваш изключително с професионалистки. Типът, с когото си бил забелязан в Аспен преди три месеца, е бил хетеросексуален актьор, нает от твоя мениджър. От добре осведомени източници знам, не само че ходиш на север на лов за елени със стари приятели от колежа, но и са те чували, при това неведнъж, да се провикваш весело „Ето, застреляхме го проклетника!“. Ти не си гей, Джеймисън, и ако не кажеш веднага истината, много скоро целият свят ще узнае тези и някои други любопитни подробности.

Джеймисън ме изгледа и по шията му преминаха тръпки. Доста време мълча, след което нещо в изражението му се промени — сякаш току-що е изпълнил трудна главна роля.

— А ако ви кажа?

— Изчезваме и никога повече няма да ни видиш.

— Имаш ли нещо против да си махнеш крака от гърдите ми?

— С удоволствие — казах аз. — И без това ми е малко неудобно.

Вдигнах крака си и го преместих встрани, като все още държах пистолета насочен към него.

— Няма да имаш нужда от това — каза Джеймисън. — А ако трябва да бъда честен, приятелката ти изглежда по-страховита от теб.

— Не дрънкай глупости, а казвай за Хамънд! — озъбих му се аз.

— Не зная какво знаете за кариерата ми — започна той, а аз се опитах да не издам учудването си, — но преди десетина години бях изпаднал в черна дупка, в безтегловност. Имах щастието да изиграя голям брой прекрасни роли в младостта си, да работя с много от великите режисьори, но след това всичко пропадна. Дори не знам какво точно се случи, но само за една-две години нещата се скапаха. От главни роли преминах към поддържащи, оттам слязох в телевизията, а накрая дори автоматичните телефонните секретари не искаха да разговарят с мен. Беше много тежко време и без подкрепата на някои много скъпи за мен приятели, просто не зная как щях да го преживея.

Седнах на канапето до Хелена. Усещах, че разказът няма да свърши много бързо.

— Да. И после.

— Един път вечерях със сина на един мой стар приятел. Той мечтаеше да промени живота си, да стане актьор, и, съвсем откровено, баща му ме помоли да поговоря с него, за да го разубедя. Разбрах, че имам уникалната възможност да му кажа истината за тази професия и се съгласих.

— И някой ви видя?

— Да. Един от другите постоянни посетители на ресторанта ме позна и ни направи снимка, която впоследствие продал на списание „Глобъл Интеръгейтър“. Те отпечатаха едно малко материалче с цел, предполагам, да хвърлят петно върху мен.

— Но стана точно обратното.

— Отрекох обвинението, разбира се, просто не беше истина. Много от най-добрите ми и талантливи приятели са гейове. За мен това няма значение. Сега, като си мисля за тези неща, разбирам, че моето отричане само е раздухало пламъците. За отрицателно време списанията „Нешънъл Куесчън-Аскър“ и Пан-Юнивърсъл „Хей, Уотс Хепънинг?“ се включиха в истерията и по отдавна познатия начин внушаваха, че обратните ми наклонности представляват голям интерес, без да си правят труда да обясняват точно по каква причина. От другата страна се намесиха активисти от организациите за правата на гейовете, като някои искаха да ме изгонят от гей движенията, а други се бореха за правото ми да остана в тях. Около всичко това се вдигна ужасно много шум, поне в таблоидите.

— И никой не се поинтересува каква е истината?

— Точно така. А по това време и аз не се интересувах. Заслужава си да се възползваш от всичко, що е популярност — сигурен съм, че знаете това. Цялата тази работа напомни на гилдията, че все още съм жив. Само за няколко седмици ми бяха предложени няколко участия в телевизионни шоупрограми, след година бях отново канен за поддържащи роли и агентите се биеха кой да ме представя. В момента вече втора седмица снимам първата си главна роля от десет години насам. Играя „Президента“! — Той намигна. — Повече никакви сенатори.

— Добре. И после?

— Ти или приятелката ти искате ли нещо за пиене? Може би бира?

— Помислих си, че никога няма да попиташ — каза Хелена.

В масата насред стаята имаше скрит хладилник. След като ни сервира по бира, подсетих Джеймисън, но деликатно — бях започнал да харесвам стария глупак:

— Рей Хамънд!

Джеймисън се понамръщи.

— Да. Всичко вървеше като по вода. Това, което трябваше да правя, бе да отричам и понякога да давам очевидни основания да не ми вярват, като по този начин поддържах неотслабващо внимание към особата си. Точно тогава някакъв тип започна да ме безпокои. Трябва да кажа, че подходът му бе доста по-изтънчен от вашия. Най-напред писма, а след това — телефонни обаждания. Някое и друго предупреждение. След това се появи вкъщи и представи някои факти по много подобен на вашия начин. Каза да избирам — или да му плащам, или губя всичко.

— Как така?

— Хората са обсебени от тайните — от чуждите тайни. Те искат да знаят онова, което другите желаят да запазят скрито или невидимо. Въпреки че интересът им е нечистоплътен, читателите на тези булевардни списания са на моя страна. Ние имаме нещо като договор за „ненакърнимост“ помежду си — свързват ни нещата, които те знаят за моя живот. Те любопитно надничат в моя живот, а ползата от това е обща и за двама ни.

— Значи е било изнудване.

— Да. Доста сериозна сума всеки месец. С всеки следващ мой успех сумата се увеличаваше, започна да става невъзможна, а човекът — все по-странен.

— В какъв смисъл?

— Външно си беше почти същият. Владееше се, беше властен, но погледът му се обърна навътре. Мисля, че нещо се променяше в съзнанието му и му ставаше все по-трудно да се занимава с тъмните си дела. Като актьор човек се учи да забелязва такива неща. Самоувереността му започна да се топи, вече не разбираше ролята си в живота.

— Но продължи да взема пари.

— До миналата седмица — погледна ме Джеймисън. — Не съм го убил аз, ако за това ме разпитвате.

— Знаем, че не си ти. — Доизпих си бирата и станах. — Как изобщо Хамънд се добра до теб?

Джеймисън отмести поглед:

— Опасявам се, че наистина не зная. Сигурно случайно. Предполага се, че данните в „Слийп ийзи“ са строго поверителни, но е възможно някой от работещите там да е бил принуден да говори. Разбирате, че тук жена не може да живее — това би сложило край на играта. Затова тези „занятия“ трябва да са извън къщи.

— Доста висока цена плащаш, нали?

Джеймисън се усмихна.

— Не е ли така за всички? И както знаете, успявам някак да лавирам и то не само с професионални дами. Впрочем, откъде ви е известно всичко това?

Извадих неговото листче от джоба си и му го подадох.

— Може да не е единственото — казах аз.

Той вдигна рамене — наясно бе с всякакви вероятности — и после пъхна листчето в джоба си.

— Благодаря ви все пак.

Изпрати ни до вратата, бърборейки щастливо за филма, в който участвал в момента. Вървях зад него и Хелена и се опитвах да разбера с какво всичко това променяше нещата. Все още не разбирах, но знаех, че ще дойде и това време.

Като застанахме навън, видях как очите на Джеймисън пробягаха нагоре по шосето — по криволичещия път към високите хълмове над Долината. Къщата му не бе разточително голяма, но бе хубава и от нея се откриваше една от най-красивите гледки на света.

— Ако хората знаеха, че наистина съм такъв, какъвто твърдя — подхвърли той, — никога няма да ми простят.

— Не се тревожи — отвърнах му аз, — няма да издадем тайната, че нямаш тайни.

Изоставих дируцуто пред „Епълбаумз“, откъдето взех своята кола. Обсъдихме дали да се отправим обратно към Дек, но накрая решихме да отидем в моя апартамент. На телефонния секретар имаше две съобщения — и двете от офиса на Стратън. Явно не вярваше, че мога да разгадая какво бе извършил всъщност той. Хелена послуша как известно време крещях, след това поиска да използва телефона. Предполагам, за да се обади на приятеля си. Аз излязох, отидох под душа и го пуснах колкото се може по-шумно.

Когато излязох, тя се бе излегнала на канапето и спеше. Винаги е била такава — кълбо от нерви в един момент, а в следващия — студена като лед. Дълго я гледах, както често правех преди. Някога фактът, че мога да я наблюдавам, ме караше да се чувствам по-равен с нея. Сега това само ме измори, но още не бях готов за сън. Сканирах другите два листа. Още две имена: едното — мъжко, другото — женско. И двамата бяха доста известни личности в Лос Анджелис. Няма значение кои са точно. Повярвайте ми, чували сте имената им. Прочетох набързо текстовете за тях, както и за Шуман. След това се почувствах още по-изтощен.

Прегрешения, нарушения, перверзни. Някои от тях бяха заровени в миналото — вонящото начало на успеха, други продължаваха и в момента — един паралелен живот на тъмно. Всичките бяха пределно лоши, за да може с лекота и успех да се разиграе схема на изнудване. Кой знае още колко листчета имаше по лавиците на Хамънд!

Замислих се за изнудваните, като към известното до този момент прибавих и току-що наученото. Не можех да повярвам — узнаеш ли нещо, то променя всичко останало, оцветява прозореца, през който виждаш света. Предполагам, че някои се опиват от чувството за власт, като знаят какво се разиграва в съзнанието на другите хора, в какви посоки се движат мислите им зад фасадата на лицата. Аз не изпитвах такива чувства. Бил съм там, правил съм го. Всеки си има тайни — това е част от същността ни, един постоянен облак във вътрешната метеорологична система. Всеки е правил нещо подобно или е ставал негова жертва. Най-важните части от нечий живот и характер, определящите елементи, са винаги скрити. Невидимото е основната детерминанта. Нещата, които ние не искаме другите хора да знаят за нас, са точно ония, които ни правят напълно истински, които изграждат облика ни. Дори не е задължително да са лоши неща, а просто лични. Такива неща трябва да останат лични, защото придобият ли известност, те пораждат болезнено чувство за прекалена близост, без изобщо да познавате дадения човек. Всеки си има парола, бранеща подстъпите към крепостта му, и живее в скрития смисъл, който само той разбира, докато не се появи някой като Хамънд, не разгадае кода, не прескочи като жаба стените и не разкрие, че всъщност вътре вие клечите уплашени и самотни.

Изгорих двете листчета и изтрих и трите превода от органайзера. Помислих си дали да не се откажа от електронната поща до Травис, но Шуман беше вече мъртъв, а неговите тайни — откровено най-лошите от четирите, които бях разкрил — вече не можеха да го наранят. Може би в даден момент ще се върна отново в къщата на Хамънд и ще прехвърля книгите по другите лавици, макар все още да вярвах, че другият му апартамент е бил в центъра на тази негова операция и че някой друг е взел първичните файлове. Допусках, че това са типовете с костюмите, но не можех да си представя по какъв начин са се вмъкнали в цялата тази работа.

Междувременно часът минаваше два, но умът ми не искаше да спи. Притеснявах се за Дек. И за Лаура също, но предимно за Дек. Един-единствен път в живота си той се нуждаеше от моята помощ, а аз не знаех откъде да започна.

Разположих се удобно в креслото и зачаках, ала сънят все не идваше. Вместо него се появиха картини от живота ми назад през годините. Моето първо гадже още от училище — и двамата сме на по шестнайсет, припрени и уплашени да поемем инициативата. Някои приятели, които не бях виждал от години. Преди време майка ми ми каза, че Ърл загинал при автомобилна катастрофа. Другите се бяха пръснали незнайно къде.

Самият аз напуснах дома си на седемнайсет, изоставих всички и тръгнах да пресичам континента към Калифорния. Отне ми година и половина. Напредвах бавно, брах студ и гълтах прах на разни места. Мисля, че за времето си това беше голямо приключение, но сега от пътешествието са ми останали спомените от градовете, барплотовете на баровете, в които бях работил, налягането на водата в душовете на мотелите — като история, преразказвана от някого, който не е слушал внимателно първия разказ. Където и да отидеш, каквото и да правиш, първото, което ще видиш сутринта, и последното — вечерта, е онова, което е вътре в главата ти. Един постоянен пейзаж, една застинала снимка.

Когато стигнах океана, спрях. И тогава срещнах Хелена. Работех в един бар в Санта Моника, в който тя влезе веднъж с група приятели. Плати първата поръчка и след това вечерта ми беше предрешена. Непрекъснато избутвах другите бармани, за да й сервирам аз.

Сега не слушам много музика, а когато го правя, предпочитам класическата. Баща ми слушаше класическа музика и предполагам все още слуша, а тя влиза в кръвта. Това, което ми харесва при нея, е правилността. Толкова много музика звучи произволно и често повърхностното й влияние върху средата и пренебрежимо малко. Но когато слушате някого като Бах, все едно слушате мислите на един бог. Има неща в живота, които просто трябва да бъдат по определен начин. Можеш да предскажеш как ще звучи следващият откъс, защото той е правилен, защото това е начинът, по който трябва да звучи — сякаш гледаш страните на един идеален кристал, който се върти бавно пред теб. Както и да е, когато Хелена влезе в стаята, ми се стори, че чух музиката, която очаквах.

Ние с Ърл навремето обичахме да казваме: „Изгубеното племе на красивите и нормални хора“. Основната идея беше, че двете качества изглежда се изключваха взаимно. Но Хелена явно бе точно такъв човек и по стечение на обстоятелствата животът я доведе при мен. „Да, помислих си аз, сигурно така трябва да бъде. Ето за какво е била тая досадна еволюция — да кулминира в някой като нея!“

Бях млад, преливах от глупост и се опитвах да завържа разговор. Тя беше също толкова млада, но преливаше от интелигентност и любезно ме държеше на почтено разстояние. От друга страна, не се обърна към приятелките си с думите: „Хей, този тип е смотаняк. Хайде да отидем на друго място“. Може би дори ми е махнала с ръка на излизане. Спомените ни се различават. Хелена казва, че ми е махнала. Аз не съм видял. А наистина гледах, повярвайте ми. Когато през последните няколко години изпадах в сълзливи настроения, често се опитвах да си представя тази картина. Когато се въргалях в безпаметно пиянство и седях край басейна на някой мотел в часовете, когато всички други спяха, аз си мислех, че ако можех да си представя това махване с ръка, нашата връзка щеше да стане нещо завършено, нещо, което е имало начало, среда и край. Нещо, което след време да запечатам херметически и от което мога да си отида.

Така и не можах да си го представя.

Нашите семейства ни събраха косвено. На мен семейството ми липсваше, а тя бе близо до своето. Никой от нас не смяташе, че предходното поколение трябва непременно да бъде надминато. Една вечер тя дойде в бара с баща си. Гледах ги като орел — или някаква друга там твар с остро зрение — и се чудех какво става. Следващия път, когато пристигна с приятели, я попитах кой е бил възрастният човек и тя ми каза. Разказах й за своите родители. И оттам се започна.

Излизахме заедно, влюбихме се, после се преместихме в един ужасен апартамент във Венис. И двамата нямахме пари и мога честно да кажа, че това бе единственото време от моя живот, когато този факт наистина нямаше никакво значение. Бяхме млади и непобедими и вярвахме, че парите ще дойдат с времето. В онези дни ние не разбирахме колко страховито нещо са парите, как те могат по свое желание да дават или не, как в крайна сметка могат да те изправят до стената в някоя тъмна уличка и да те пребият до смърт. Когато вървите из Лос Анджелис, ще ги видите — хората, които са загубили битката, нервозните и стъписаните, със сухи и разчорлени коси, които изживяват животите си в апартаменти с плочки от полистирен по стените и кръв във всяка стая. Най-накрая ние спечелихме, но това ни отне толкова време и ни костваше толкова много, че май никога няма да разбера дали си е заслужавало.

Оженихме се ей така, изведнъж и се обадихме на родителите ми от гражданското. Меденият ни месец се състоеше от пет дни в Енсенада. Взехме стария форд на Дек и забръмчахме в тъмното по крайбрежната магистрала, спазарихме с хората от „Квитас Папагайо“ да ни приемат на страшно ниски цени, защото сезонът беше минал и навсякъде беше празно. До края на седмицата по три пъти на ден ядяхме рибни сандвичи, а остатъка от парите похарчихме за „Пасификос“ и разни дреболийки, които си подарявахме един на друг. Хелена ми купи кутийка с орнаменти за перцата от китарата, а аз й подарих тюркоазна гривна. Наблюдавахме чайките, разхождахме се по прашните улици и разхлаждахме краката си във водата, седнали на някоя скала. През късните следобеди търсехме наоколо парчета дърво или суха палма, а нощем лежахме пред огъня и всеки се заслушваше в дишането на другия, докато то станеше единственият звук, който въобще имаше значение.

Сега това изглежда толкова отдавна, сякаш е част от живота на някой друг. Всичко изпъква, застинало в контражур, толкова различно от всекидневната тиня около нас. Нищо не е истинско, докато не е минало — преди това всичко е само игра на сенки. Днешният ден е шега, случаен и сбъркан. Истинското е вчера.

Животът продължаваше. Постепенно се забърках в разни незаконни неща. Работата в бар е подходяща изходна позиция, ако искаш да поемеш по такъв път, а ние имахме нужда от пари. Започнах да помагам на различни хора да се измъкват, за което ми плащаха. Бях едър, не твърде глупав и вдъхвах доверие. А за такива като мен винаги има работа, макар и не особено перспективна. Хелена се мъчеше с тъпи работи и всеки следващ ден се прибираше все по-изнервена и отегчена. Беше много по-самостоятелна от мен, много по-твърда и категорична в разбиранията си, а прекарваше от девет до пет в един сив свят, между хора, които сякаш говореха на друг език.

Аз срещах повече хора, започнах да се изкачвам по стълбицата и да печеля малко повече пари. Купихме си малка къща и си взехме котарак, когото обичахме. Това бяха най-хубавите ни дни. Тогава тъкмо тръгвахме и не знаехме накъде отиваме, но знаехме, че вървим заедно. Звучи банално, но любовта е такава — затова се и нуждаем от нея. Клишетата са верни. Ние имаме нужда от своите архетипове, защото без тях животът ни се превръща в пасторална сцена, нарисувана от дете, в която не можеш да познаеш кое животно какво е, а самите ние сме само кафяви петна, които едва се отличават от неопределено сивия фон. Готвачките трябва да бъдат весели червендалести жени, които много-много не си поплюват, а свещениците — прошарени мъже от ирландско потекло, които очевидно обичат да си попийват. Ако храната ни е приготвена от млади момчета, които се мислят за рокзвезди, тя ще се превърне на пепел в устата ни. Ако вярата ни се проповядва от жени на средна възраст със строги обувки, тя ще се превърне просто в осигуровка за душата. Ние се борим с прищевките на живота посредством обикновените неща, които могат да се изразят в едно изречение и които са понятни за всеки човек. Любовта и смъртта са спасителни пояси, въжетата, за които се държим в бурното море. Без тях не ще намерим смисъл в нищо.

Една вечер родителите на Хелена вечеряли в „Хепи Спатула“ — един път месечно си позволявали да се почерпят спагети. Ние често ходехме с тях, но точно тази вечер бяхме у Дек. Просто бяхме забравили. В 10:15 часа някаква кола спряла пред ресторанта и двама типа слезли от нея. Влезли най-спокойно и застреляли пет души. Майката на Хелена преживяла до сутринта, но баща й починал на място. Хелена разпозна труповете в лапите на махмурлука.

Аз имах пистолет. Хелена го взела, намерила ония двамата и ги убила. Не знаех за това до деня, когато се върнах от работа и я намерих свита на кълбо в банята, хлипаща и опръскана с кръв. Изгорих дрехите й, изпилих серийния номер на пистолета и го разглобих. Обиколихме крада с колата и изхвърлихме частите през прозореца на различни места. Когато се върнахме вкъщи, заключих вратите, сложих я да легне, а после и аз се вмъкнах до нея.

Попита ме дали нещата между нас са се променили, дали не съм престанал да я обичам. Казах и, че се гордея с нея и я целунах за лека нощ. Прекарахме две седмици, обзети от страх, но така и никой не ни потърси.

Месец по-късно отново посетихме ресторант „Спатула“. Хелена пожела да отидем там. Искаше да се увери, че може отново да пристъпи прага, затова го направихме. Поръчахме си същото, каквото си поръчвахме обикновено, и седнахме там, където сядахме винаги. Обслужиха ни много по-внимателно от друг път, а накрая ни казаха да не се безпокоим за сметката. Докато седяхме и пиехме кафе доста озадачени, на съседната маса дойдоха и седнаха трима мъже. Бяха много учтиви. Искаха да благодарят на Хелена за това, което била направила — другите три жертви в ресторанта били техни хора, застреляни от наскоро създадена и настъпваща банда. Родителите на Хелена били случайни жертви. Те знаели, че именно Хелена била отмъстила — някой я видял, докато бягала от местопрестъплението. Забелязах как Хелена се усмихна, когато най-възрастният целуна ръката й и разбрах, че всичко от този момент нататък ще стане по-различно.

Направиха ни някои услуги. Поискаха и ние да им отвърнем със същото, като деликатно държаха извършените от Хелена убийства като негласна заплаха. Уверяваха ни, че се надявали ченгетата да не разкрият, че тя е извършителката и че щяло да стане още по-лошо, ако разберели ония от другата банда. Не че изразявали безпокойство по отношение на по-нататъшното ни безгрижно съществуване, то даже не било и заплаха. Просто Бизнес. Накараха я да извърши още едно убийство за тях и след това вече беше твърде късно. Държаха се много любезно и приятелски, ала нашите животи вече не ни принадлежаха. Както каза Лаура, има някои ситуации, от които не можеш да се измъкнеш просто ей така. Да напуснеш бандитите е точно такава ситуация.

И аз извърших едно убийство за тях, но само едно. Двама плужека, които бяха изнасилили и убили съпругата и детето на техен човек. Срещнах се с ония в един бар под предлог, че ще купувам голямо количество кокаин, отидохме в задната уличка и аз ги прострелях в главите. След това не бях на себе си — карах из града с пистолет в ръка и с окървавена риза и без малко да ме хванат.

Самоотбраната е едно, а екзекуцията — съвсем друго. Не можех да го правя за пари. Не успяха да ме накарат да продължа. Парите, които взех, дадох на заем на Дек, при условие, че няма да ми ги връща. Той отиде и умишлено ги изгуби в едно казино във Вегас, тъй че те се върнаха право там, откъдето бяха дошли — при тях — и можех да кажа, че никога не съм ги вземал. Дек ме разбира много добре.

Хелена беше друго нещо. Тя можеше да се справя, биваше я. За добро или за лошо — имаше работа. Бързо преодоля смъртта на родителите си и вече не очакваше да чуе гласа на майка си, когато телефонът звъннеше, нито пък мислеше какво ще каже на баща си. Но тя преодоля стреса, превръщайки се в нещо, което родителите й никога не биха познали, откъсна се от изграденото от тях минало и пристъпи в един съвършено различен живот.

Аз трудно приемах работата й. Ако някой те пита какво работи жена ти, няма как просто да кажеш: „О-о, тя убива хора. За пари. А твоята какво работи?“ А ако не можеш да го разкриваш пред другите, то се превръща в тайна и трябва да измислиш какво ще казваш на самия себе си. Но с течение на времето свикнах. Тя беше моя съпруга и аз я обичах.

Виждаше ми се трудно да повярвам какво е вършила, докато я гледах как диша в съня си на кушетката до мен. Когато спим, ние отново ставаме деца — невинни и непорочни. Тайните дълбаят бръчки по лицата ни и те се превръщат в пътни карти на пейзажите вътре в нас. Нощем териториите остават отново девствени. Опитвах се да си представя как тя излиза с някой друг. Не беше трудно. Бог знае, че аз имах опит в това отношение. Като ми каза, че това всъщност вече се било случило, в мен сякаш се затвори и заключи добре смазано резе. А тя просто продължи нататък. Трофей за един лейтенант от мафията — вдъхваща страх жена, която никой не би могъл да разбере, защото не знаеха какво е представлявала преди. Аз я разбирах, но това обстоятелство нямаше значение за никой друг освен за мен. Всичко, което беше останало на кушетката пред мен, бе само сувенир за спомен — също като пластмасовите фигурки на герои от филмите на Дисни, които се продават по магазините в Енсенада. Съвършено неправилно, криминално нарушаване на авторските права по отношение на истината, такава, каквато е била.

Понякога, обикновено късно нощем и когато съм на хиляди километри надалеч, ме спохожда желанието да се върна в Кресота Бийч. На половин миля от града имаше спортно игрище, където два пъти в седмицата ни пращаха да изразходваме излишната си енергия, за да не подлудяваме учителите. Пред игрището имаше паркинг и сграда, в която се преобличахме. Малка, двуетажна — приличаше на таен военен бункер, с два реда закачалки, на които окачахме дрехите си, и пейки, напоени с пот, на които направо се сривахме в края на следобедите, доволни, че всичко вече е свършило и можем да си отидем у дома. Това бе мястото, където можехме да се смеем и крещим, където намисляхме поредната щуротия и си разказвахме приключенията от уикенда. През последните две години училището взе да използува друго игрище, а сградата бе заключена и никой повече не влезе вътре. За последен път я видях преди няколко години и тя все още приличаше на гробница.

Тогава се зачудих дали вътре няма някоя дрешка, мумифицирана сред застоялия въздух и лющещата се боя, случайно забравена някога от някое момче, което отдавна е пораснало и сега възпитава собствените си деца. Нямо доказателство за друг живот. Миналото — плесенясало, но все още осезаемо.

Обичах да ходя там понякога нощем, да стоя сам до сградата и да гледам закованите с дъски прозорци. Дали ако напрегнех достатъчно слуха си, нямаше да чуя гласове отвътре и дали, ако влезех, нямаше да намеря своето момиче, Ърл и всичките си приятели от детството да седят там и да ме чакат.

Дали можех да седна в тъмното при тях с кръстосани крака и да остана там завинаги, та нищо да не се промени?

Най-накрая заспах и отново сънувах. Първото ми впечатление бе за мраморнозелено, нещо като патина на жилчици. Мина малко време, докато разбера, че това е таванът само на няколко педи над мен и че аз всъщност лежа по гръб. Имах убийствено главоболие, чувствах мозъка и тялото си изсушени и празни, сякаш най-напред са били разградени, след което възстановени, само че без да прибавят в сместа достатъчно вода. Ръцете ми бяха изтръпнали и по тях като че се разхождаха паяци. Усещах студ, но не и страх. Не знаех колко време съм бил там — това май нямаше съществено значение.

Обърнах бавно глава и видях Дек. Той лежеше на пода, на известно разстояние от мен. Лицето му бе извърнато нагоре и очите му май бяха затворени. Опитах се да извикам името му, но гърлото ми беше пресъхнало и това, което се чу, не бе дори шепот, а нещо като придихание. Погледах го известно време, ала той не се помръдна. Завъртях още малко главата си и видях, че се намираме в стая с нисък таван, толкова дълга, че стените и ъглите тънеха в мрак, затова се учудих откъде идва светлината. Погледнах пак към Дек и тогава осъзнах, че именно той излъчва слабо сияние — като светулка, но златна.

Почудих се дали и аз изглеждам така и се опитах да вдигна глава и да погледна тялото си. Изглежда не бях ограничен в движенията си, но мускулите ми не действаха правилно — сякаш трябваше да си спомня как да употребявам всеки от тях. Никога не съм си давал сметка колко много мускули участват в такова елементарно движение. Да си вдигна главата на два сантиметра ми костваше ужасно много усилия, а оттам не можех да видя нищо. Оставих я бавно да падне на предишното си място — нещо като тънък дюшек. След това останах да лежа неподвижно, не толкова изтощен, колкото доволен от неподвижността си, сякаш плавах в състояние на приятна неадекватност. Струваше ми се, че всичко си е на място.

Не след дълго отново се сетих за сиянието и реших да подходя по друг начин. Вместо да променям положението на главата си, реших да вдигна едната си ръка. Беше малко по-лесно и бавно-бавно започнах да я повдигам, докато след няколко минути тя вече бе на достатъчна височина и с периферното си зрение, успях да видя неясните й очертания. Положих истински свръхусилия да я задържа така и да обърна главата си към нея.

Наистина, от ръката, която видях, струеше златна светлина. Но това не бе моята ръка. Тази беше нежна, женска и с шевове по китките.

Ръката на Лаура.

Събудих се и видях, че седя облегнат във фотьойла в своя апартамент и в ръката ми има цигара. Беше запалена, но не беше изгоряла до филтъра. На края й нямаше стълбче сива неизтръскана пепел. Беше изпушена само наполовина и изтръсквана редовно в пепелника, поставен на подлакътника на фотьойла.

Хелена бе все още там, на канапето, като светлина.

Не бях заспивал. Не е било сън.

Беше спомен или нещо много подобно, ала се случваше в момента. При това на място, където някога съм бил.

14.

Прекарах остатъка от нощта край прозореца, през който гледах с невиждащ поглед надолу към Грифит и се опитвах да си спомня. Но не успявах. Трябваше ми нещо друго, нещо конкретно. Поглед от някакъв друг ъгъл.

Телефонът звънна в шест и пет. Грабнах го и попитах:

— Прочете ли съобщението?

— Да, разбира се — отвърна Травис. Звучеше уморен. — Направо не знам дали да повярвам. Срещал съм Шуман само веднъж. Той изглеждаше съвсем обикновен човек.

— Те всички изглеждат нормални, Травис. Знаеш, че е така.

— И така, кои са те?

— Кои?

— Имената от другите листчета.

— Няма нужда да ги знаеш.

— Хап, вече три часа съм в Управлението. Прегледах банковите сметки на Шуман, а специалист по тези въпроси се запозна със състоянието на „Шуман Холдингс“. То е солидно. Този човек е имал повече пари, отколкото ти и аз можем да си представим, а и бизнесът му е бил във възход.

— Е, и какво?

— Шуман се е самоубил след убийството на Хамънд и вариантът за „Финансови затруднения“ е пълна глупост. Друго го е тласнало към такава стъпка и аз не вярвам да е нещо като внезапно осъзната вина. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Разбирах.

— Мислиш, че някой друг е взел юздите в ръцете си. Шуман си е помислил, че всичко ще приключи със смъртта на Хамънд, но после някой му се обажда, той разбира, че всъщност става по-зле, и се самоубива.

— Вече съм изпратил петима души да преровят кабинета на Хамънд. Трябва да узная кои са другите жертви. Възможно е те да могат да ни подадат нещичко за новите типове.

— Не съм сигурен, че са нови — казах аз. — Снощи говорих с една от другите жертви. Той ми каза, че напоследък Хамънд бил доста притеснен, сякаш го принуждавали да прави нещо против волята си. Мисля, че зад него, в сянка, винаги е имало някой друг.

— Не съм съгласен. Според мен онези с костюмите са убили Хамънд и са поели от него рекета, който той е извършвал. Или е това, или просто той не им е бил необходим повече. Ти ги познаваш — не са много учтиви, нали? Откаже ли някой да плаща, и хоп, върху главата ми се стоварва труп на известна личност. Наистина ще живея по-добре без подобни главоболия.

— Те ще си плащат — казах аз, — и едва ли ще разполагат с полезна информация за лошите. Когато изнудваш някого, рядко му даваш домашния си телефон. Освен това е много глупаво да убиеш човек, от когото вземаш пари — сам си затваряш кранчето на благоденствието.

— Дай ми имената, Хап, или ей сега ще те докарам тук за отрицателно време.

Казах му две — без това на Джек Джеймисън.

Замълча, докато ги запише, след което каза:

— Добре. Утре вечер, точно в единадесет те искам тук, в Управлението. Междувременно, ако видиш ония с костюмите, обади ми се. Не се намесвай в разследването по друг начин и не разговаряй с никой от жертвите! Изпрати ми кода и с това приключваме.

Тихичко попитах:

— А за другата сделка?

— Хелена ще е свободна — имаш думата ми. И докато сме на темата, тази сутрин на един от моите служители му изскочила нова цицина на главата и се наложило да дойде на работа с автобус, тъй като някой му бил свил колата.

— Казах ти да дойдеш сам, Травис.

— Сам бях, но Роумър подочул разговора ни и ме последвал по собствено усмотрение.

— Колата му е пред „Епълбаумз“. Кажи му да я измие!

— Спомените му за събитията са малко смътни, но му се струва, че е бил нокаутиран, непосредствено след като пристигнал във Венис. Горе-долу по същото време ти седеше с мен и разговаряхме, нали? Малко странно, а?

— Времето е странно объркващо нещо — отвърнах аз.

— Да, така е. Гледай ти да не се объркаш. Утре вечер. Единадесет часа.

Травис затвори телефона.

Обърнах се и видях, че Хелена седи на канапето и ме гледа. Тя се събужда по същия начин, както заспива — сменя състоянията за миг — като с електрически ключ. Дори косата й не бе разрошена.

— Каква сделка? — попита тя.

— Моля?

— Ти попита Травис за някаква друга сделка.

— Нали ти казах — да ми даде време да открия Дек и Лаура.

Тя поклати глава.

— Глупости. Това е първата сделка. Коя е втората?

— Накарах го да оправи няколко по-дребни неща, за които търсят Дек — казах аз, като отбягвах очите й. — Искаш ли кафе?

— Не — отвърна тя, и ме изгледа подозрително.

— Не те лъжа, повярвай ми. Побързай, ако искаш да си вземеш душ.

— Защо?

— Защото мисля да отида до Флорида и бих искал да ме придружиш.

Пристигнахме в Джаксънвил следобед и взехме кола под наем от летището. Пресякохме града, излязохме от другата страна и поехме по А1А към Кресота. Всичко изглеждаше така, както си е било винаги. Времето тук сякаш е спряло — ако някое магазинче смени собственика си, това веднага става новина номер едно в местния вестник. Преди четиридесет години измислили как да станат туристически град — каква комбинация от самобитни места за хранене, добре заредени бакалници и тихи улички би привлякла и би поддържали туристическия бизнес. Панаири на занаятите през летните месеци, ресторанти с тераси, навлизащи в блатата, малки листовки с указания как да се стигне до най-близкия супермаркет. Много хора пренебрегват Флорида — по мое мнение те могат просто да си гледат работата! Аз трябваше да се махна, за да го разбера, но мисля, че ако Господ някога реши да излезе в пенсия, може да направи и много по-неудачен избор от това да си вземе къща на брега, някъде по А1А. Може да гледа вълните, да яде раци и да поиграва тенис, макар че доколкото ми е известно, ще ви бъде препоръчано да Го оставяте да ви побеждава.

Влязох на паркинга на Трейдуиндз, който бе почти празен, и започнах да избирам къде да паркирам. Единствената кола, която се виждаше, бе на моите родители. Повечето хора, които използват Трейдуиндз, са консорциум от стари приятели от Гейнсвил — старци, сбръчкани като кожата на алигатор, и второ поколение зъболекари. Както знаете — свестни хора. Или отиват масово, всичките, или е абсолютно празно и въобще няма никой, а владението е вече съвсем малко, за да привлече нови посетители.

— Можеш да останеш тук — казах аз.

Оставаха няколко часа до момента, в който щях да започна да върша онова, което бях намислил. Беше логично най-напред да прескоча и да се обадя на родителите си, да им покажа, че съм още жив и може би да се опитам да наблегна на факта, че това може и да е последното ми посещение преди продължителен период на евентуално отсъствие.

Хелена погледна през прозореца. Тя бе идвала в Кресота пет-шест пъти и се разбираше с родителите ми доста добре, но родните градове на другите хора си остават завинаги чужда територия. Имаш чувството, че се изпълняват някакви странни ритуали, за които не си и чувал, и се говори за прекрасни минали събития, на които не си бил канен.

— Те какво знаят за нас?

— Просто, че вече не сме женени. Спестил съм им подробностите.

Наистина беше така, но бях убеден, че те сигурно са стигнали до собствени заключения. Знаеха колко обичах Хелена и сигурно са се досетили, че за да се стигне до раздяла, трябва да се е случила истинска катастрофа.

— Какво правим тук, Хап?

— Ще ти кажа по-късно — отвърнах аз и отворих вратата. Алармената инсталация се обади тихичко в жегата и отбеляза точното време.

— Идваш ли или не?

Прекосихме горещия асфалт и изкачихме стълбите към офиса. Хелена поизостана зад мен и когато отворих вратата, направи крачка встрани, за да не се вижда отвътре. Няма значение на колко години си, какъв си в момента или какво си работил — майките са си майки и винаги могат да ти се скарат.

Моята стоеше зад едно бюро, мърмореше си нещо под носа и разпределяше някакви пликове. Не зная дали има нещо, което майка ми да обича повече от това — да подрежда чуждите писма на купчинки. По стените на офиса висяха няколко морски пейзажа с обявени цени, нарисувани от най-различни художници. Направо тръпки ме побиват, като си помисля колко ли некадърници си изкарат прехраната, като продават картини на туристите в Трейдуиндз. Майка ми знаеше не по-зле от мен, че повечето от тях не притежават никакъв талант, но за нея това нямаше значение.

Тя ме погледна и по лицето й се разля онова удоволствие, което можеш да видиш върху лицето на един-единствен човек — онзи, в чието яло е започнал собственият ти живот. През последните шест месеца бе малко побеляла и поотслабнала, но и в момента към нея изпитвах това, което винаги съм чувствал. Ти не се променяш, Майко — светът става по-млад, а ти си оставаш същата!

— Здравей, скъпи — каза тя. — Каква прекрасна изненада.

Наведох се над бюрото и я целунах по бузата.

— Как сте? Какво правите?

— О-о, нали виждаш, остаряваме. Туй правим през цялото време. Хайде, влизай, баща ти чисти басейна.

Тя повдигна вежди и каза по-високо:

— И кажи на Хелена, че тя също е добре дошла.

Обърнах се към вратата и видях как Хелена се показа с вид на дванайсетгодишна.

— Здравейте, госпожо Томпсън — поздрави тя.

Те си размениха погледи. Не зная какво означаваха те, а и не разбрах откъде Майка ми знаеше, че Хелена е с мен. Жените виждат света по различен начин и знаят други неща. Ако някой си мисли, че всички ние живеем на една и съща планета, трябва да си отвори очите по-добре.

Майка ми заключи офиса и отидохме при баща ми, който с удоволствие чистеше листата от повърхността на водата в басейна. Седнахме на шезлонгите и докато им разказвах лъжи и пропусках истините, пихме кисела лимонада и се смяхме.

Нямаше друг начин. Сърце не ми даваше да им кажа, че ще ме вкарат в затвора, при това за доста години. Щеше да се наложи да им го съобщя, но гледах да отложа този момент за колкото се може по-късно. Така щеше да бъде по-добре и за мен, и за тях. Може би щях да им пиша, когато му дойде времето и когато щеше да бъде късно за каквото и да е, освен да приемат истината. Няма смисъл да изживяваш нещастието предварително — така само ще си съсипеш и настоящето.

Разбира се, че можех да избегна удара за известно време. Можех просто да не се върна в Лос Анджелис и да обикалям из страната. Можех отново да заживея живота, който бях зарязал, само че този път едва щях да си изкарвам прехраната и щях да се простя с мечтите за много пари. Можех да работя по барове, да отсядам в мотели и да остарявам сред празни стаи и миризма на разлята бира и тоалетни, които са били хигиенизирани с цел предпазване на здравето и за удобство на клиента. Постепенно щях да се превърна от пътуващ млад мъж в пътуващ старец, а след това не ме очакваше нищо друго, освен една дълга и прашна равнина в пълния мрак. Не можех да го приема. Не мислех, че все още го нося в себе си, че притежавам силата да се преструвам, че не потъвам, а само махам с ръка на някого за поздрав. След като отново срещнах Хелена, това въобще отпадна като вариант. Въпросът, който си бях задавал толкова много пъти, получи своя отговор: да, бях постигнал онова, което бях искал! И след това го бях изгубил. Веднъж в живота си бях тръгнал по правилния път и след това изгубих посоката. Чувствах се като човек, който е искал да се напие, но изведнъж се оказва, че е пил твърде бавно. Усеща, че няма сили, че е отпаднал и обзет от меланхолия, а единственото привлекателно и постижимо нещо за него е сънят.

Никой не попита какво прави тук Хелена. Тя седна на известно разстояние от мен, кимаше и слушаше как баща ми обясняваше петте най-важни повреди на климатиците, симптомите им и начините за отстраняване. Ние седяхме там като истинско семейство, сами в градината на старото съвместно владение, което винаги е било мой дом, заобиколени от къркорещите маркучи и сред грохота на морските вълни, които се разбиваха в брега ей там, току зад възвишението. Струваше ми се, че това е животът, който винаги съм живял, и че някакво бъдещо мое въплъщение винаги ще търси този дом — домът, в който аз трябва винаги да бъда. Тук или някъде наоколо. Близо до дома.

Захладня, а небето се свъси от следобедните облаци. Тогава, точно навреме, баща ми покани Хелена да отидат да видят нещо, може би таблото с бушоните — неговата гордост и радост, а майка ми и аз останахме сами. Помълчахме известно време с погледи, отправени към искрящата повърхност на водата в басейна. По протежение на брега бяха започнали да се събират буреносни облаци, които правеха светлината някак бистра и особена.

— Майко — попитах аз, — случвало ли ми се е нещо необикновено, когато съм бил малък?

Тя сложи ръце в скута си.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато съм бил на осем години?

— Не помня такова нещо — отвърна тя, но по забързания си пулс разбрах, че лъже.

— Беше една неделя вечер. Тогава ти работеше в „Оазис“-а. Когато се върна, татко спеше, а ние изгледахме някакъв филм по телевизията.

— Винаги в неделя вечер сме правили едно и също.

— Говоря за една специална вечер.

— Много отдавна е било, момчето ми.

— Както и за двайсет и първия рожден ден на татко, но не ми казвай, че не си спомняш — за всичко, свързано с нас, ти си цяла енциклопедия.

Тя се засмя и опита да смени темата. Аз просто я наблюдавах.

— Майко, не те питам често за такива работи, но сега е много важно. Разбираш какво ме интересува и трябва да ми кажеш всичко, което знаеш.

Тя погледна за миг настрани и лицето й се смръщи. Мина доста време, преди да каже:

— Ти какво мислиш, че е станало?

— Не зная — отвърнах аз. — Не мога да си спомня.

Очите и се спряха върху мен.

— Чудех се дали ще дойде ден да говорим за това. Мислех, че няма. Но от време на време се сещах и се питах дали и ти се сещаш понякога?

— Не се бях сещал от много време — казах аз. — До вчера.

— Баща ти не знае за това — каза бързо тя. — Реших да не му казвам. Знаеш какъв е. Щеше да се притесни.

Попитах внимателно:

— За какво?

След известна пауза тя каза:

— Онази вечер се прибрах късно. Имаше някакво парти на студентите от университета в Гейнсвил, които обърнаха ресторанта с краката нагоре — сякаш си поръчваха бургери, за да имат с какво да се замерват. Джед ме помоли да помогна в почистването преди да си тръгна от смяната и аз останах. След това тръгнах към къщи.

Тя спря и аз с ужас видях, че всеки момент ще заплаче.

— Майко — казах й аз, — няма нищо страшно. Каквото и да се е случило, не ми е навредило кой знае колко. Аз нали съм добре? Виж, че дори съм облечен добре. Никой не раздава хубави дрехи без пари.

— Добре си облечен — каза тя и се поусмихна. — Ама защо винаги носиш черно.

Намръщих се и започнах:

— Майко…

Тя забързано заразказва:

— Ти беше на паркинга. Зад онези контейнери за смет. Нямаше да те видя, ако не се бях сетила, че идват за тях в понеделник сутрин и си помислих дали татко ти е изхвърлил нашия боклук. Погледнах натам и видях, че нещо като крак се подава изотзад. Изтичах и видях, че си ти.

— Какво правех там?

— Сякаш спеше, но с отворени очи. Лежеше, свит на кълбо, ръцете ти бяха плътно около гърдите. Коленете ти бяха изподрани, сякаш си падал, а ризата ти беше закопчана накриво. Беше съвсем тихо, аз много се изплаших и исках да извикам, но не можех. Бях прекалено уплашена. Пипнах челото ти — направо гореше, целият беше пребледнял. Помислих си, че имаш треска или нещо подобно и се чудех какво ще те правя. Тогава ти се пораздвижи — затвори очи, после пак ги отвори и лицето ти взе да придобива цвят, но все още изглеждаше странно. Питах те какво е станало, но ти не казваше нищо — само помръдваше бавно ръцете и краката си, сякаш се опитваше да си спомниш как става това. Пет минути по-късно вече беше седнал и ме питаше защо плача.

— И нямах представа как съм се озовал там?

— По целия път до апартамента те разпитвах, но ти все още изглеждаше отнесен и само повтаряше, че си много жаден. Когато се прибрахме, баща ти спеше, ти отиде направо в кухнята и изпи цяла кана от оня „Куулейд“, който тогава много обичаше.

— Да, спомням си. Тропическите плодове.

Тя поклати глава.

— Започнах да ти приготвям допълнително, и още не бях се успокоила, а ти отиде в другата стая и седна пред телевизора, сякаш нищо не се е случило. Дойдох при теб, изгледахме един филм и след малко всичко си беше нормално, ти пак си беше моето дете. Тогава не исках да говоря нищо по въпроса.

— Аз никога ли не съм разказвал какво се е било случило?

— Не съм те питала, Хап. Чудех се какво ли може да е станало, да не би да си срещнал някакъв лош човек и да ти се е случило нещо толкова ужасно, че да не искаш да си спомняш. Специално те наблюдавах в продължение на повече от месец, но ти не даде признаци да си нещо разстроен. Беше си все същият, само дето не искаше да пиеш сок от тропически плодове. Минахме на грозде и всичко се оправи. Оставих нещата така. Съжалявам, Хап.

— Няма нищо, майко. Наистина.

— Сигурен ли си? Спомни ли си какво е станало тогава?

Тя сплете ръце и аз сложих своята ръка върху тях.

— Не, но сега поне съм сигурен, че нещо се е случило. И то не е такова, от каквото ти си се опасявала. Трябва да разбера някои работи.

— Имаш проблеми, нали?

— Да — казах аз с благодарност. — Какво е това, майчина интуиция ли?

— Може би. Не си играй с тези работи. Преди няколко дни говорих с баба ти. Каза, че чула някакви слухове за това-онова. Не ми каза точно, но ми намекна. Нали знаеш каква е.

— Все още ли надава ухо за слухове?

— Че какво друго да прави там, където е?

Доколкото знам, майка ми никога не е влизала в Мрежата. Не ми се вярва тепърва да започне. Тя мисли за нея така, както някои хора си мислят за рая и ада.

— Чака ни. Трябва да й отидеш на гости някой ден.

— Ще отида — казах аз и наистина си мислех, че трябва да отида.

Винаги е така. Както си мислиш да посетиш някой, който умира в болницата, и все нямаш време, докато един ден не се окаже, че човекът се е споминал и че дори да отидеш, ще видиш само едно празно легло.

— Няма да питам за неприятностите ти — каза тя. — Ако трябваше да знаем, щеше да ни кажеш. Но съм убедена, че имаш проблеми, както съм сигурна, че ти се иска да запалиш цигара, но няма да го направиш пред мен, защото ти е известно, че не ги одобрявам.

Засмях се, а после и двамата погледнахме към баща ми, който се връщаше към басейна. Хелена крачеше до него.

Майка ми ме изгледа изпитателно.

— Тя част от проблема ли е?

— Всъщност не е.

— Тогава какво прави тука?

— Срещнахме се случайно — отвърнах, — и тя дойде да се поразходи.

— Пак ли сте заедно? — попита тя с по-строг глас.

Поклатих глава.

— Не. Тя ходи с някакъв друг.

— Срамота — каза майка ми. — Тя беше жената за теб.

Поседяхме още малко, но небето започна да потъмнява по краищата и беше време да си тръгваме. Минахме по обратния път през офиса, междувременно помогнах на баща си да напише нещо на компютъра и това ме накара да се почувствам по-добре, защото беше някакъв шанс да се отплатя за нещо със задна дата, а не за бъдещето. Перспективите за плащане в бъдещето в този момент не изглеждаха блестящи, ако се изключи работата в затворническа фабрика, където можеше да се наложи да сглобявам различни продукти за някоя многонационална корпорация.

Погледнах отново картините на стените и вместо раздразнение, почувствах гордост. „Браво на тези, помислих си аз, които виждат света в такива пастели, светли цветове и кръжащи чайки!“ Дълго можеш да гледаш света през такива прозорци. Бих искал обаче всички прозорци да откриват една и съща гледка.

Излязохме на паркинга, където взетата под наем кола се мъдреше съвсем сама и сякаш казваше: „Реалният свят те очаква, приятелю, и той е много по-корав от теб!“ Потупах татко по рамото, а той целуна Хелена по бузата. Мама ме притисна към себе си, аз се поотдръпнах, но след това и аз й отвърнах със същото. Ние не се докосваме много. Просто не го правим. Но този път тя задържа главата ми до себе си, аз й позволих и преди да се разделим тя прошепна нещо в ухото ми.

— Не ме интересува какво ти е казала. Тя не ходи с друг мъж.

После се разделихме и когато погледнах отново към мама, тя вече се сбогуваше с Хелена и не можах да я попитам какво има предвид.

Училището отдавна бе свършило, когато паркирах колата пред двора, и дори последните деца, чиито родители бяха закъснели да ги вземат, вече се бяха прибрали. Застанах пред металната ограда, загледах се към дърветата отсреща и се чудех дали там все още има „черни кръстоносци“ и дали въобще някой ги търси. Когато бях дете, така и не успях да намеря такъв бръмбар. Все ми се изплъзваха, без значение колко време седях в клонаците и се правех на голям гъсталак листа с изненадващо незелен цвят. Най-накрая Ърл пусна своя. Просто един следобед решихме да отворим кутията. Той се повъртя замалко, очевидно не схващаше колко голям бе станал светът за него, след това се вдигна тромаво във въздуха и отлетя нанякъде.

— И сега какво ще правим? — попита Хелена.

Тя мълча по време на краткото пътуване от Трейдуиндз, вероятно размишлявайки върху съветите на баща ми как най-лесно да се справя с летящите мравки.

— Ще го пообиколим пеша.

— Хап, приемам идеята да се разходим по пътеките на спомените ти, но не съм убедена, че точно сега е моментът за това.

— Да — казах аз, — точно сега е моментът. И е точно пътеката на спомена, тъй че — върви с мен.

— Какви ги говориш, дявол да те вземе!

— Не съм много сигурен, просто ми вярвай.

Имах някаква идея, която се раждаше в главата ми, която не бях формулирал за самия себе си, още по-малко пък бях в състояние да я обяснявам другиму.

И така, тръгнахме. Не знаех дали ще се получи, знаех само, че това е единственото нещо, което можех да опитам. Може би имаше логика да го направя сам, да го повторя по съвършено същия начин, но си мислех, че за да стане реалност, там трябва да присъства и друг човек. Собственото ни минало в известна степен живее вътре в нас — за да стане нещо осезаемо, ние имаме нужда от погледите на други хора. Часът беше горе-долу същият, същият бе и сезонът. Заобиколихме училището, точно както бях направил аз преди двайсет и пет години. Разказвах на Хелена онова, което можех да си спомня.

Когато завихме зад втория ъгъл, лампите светнаха и аз потръпнах — като че ли изведнъж се почувствах по-млад, сякаш това се бе превърнало в разходка назад във времето и Хелена в някой момент ще изчезне и аз ще остана едно малко момче с къси панталонки. Знаех колко по-висок съм сега, колко съм натежал и колко белези имам. Всичко, което бях правил, чувствах като срасналост с някакво свое предишно битие, като мъх, който е растял върху някакъв камък и сега забавя и спира растежа си. Когато завихме по дългата тъмна страна, спрях за момент и се загледах в лампата в далечината.

Хелена чакаше, знаейки, че не може да помогне нито с думи, нито с действия. Докато минавахме по тази отсечка, не се случи нищо. Нито когато спряхме да погледнем дърветата, този път по-отблизо, само на двайсетина метра от ъгъла.

Но когато минавахме под лампата, почувствах нещо като втвърдяване в главата си. Усещането бе мимолетно и се изплъзна като риба от ръцете ми, в момента, в който се опитах да се съсредоточа върху него. Когато използваш един и същи спомен много пъти се получава бяло петно, споменът се изтрива, износва се, като метално фолио, което си употребявал толкова дълго, че то изтънява и дори можеш да четеш през него, докато накрая не се разпадне на парченца. Ако се опиташ да го оправиш, става дори по-лошо. В такъв случай трябва да минеш и да го погледнеш от друг ъгъл, да го видиш от друга страна и да разбереш какво е останало. Опитах се, но не успях да го уловя и погледнах към Хелена, която вече вдигаше рамене.

И тогава той избухна от нищото — като блясък на някакъв хромиран детайл от разкъсаните ламарини на автомобил след тежка катастрофа.

Бях се обърнал и бях видял човека, който стоеше под лампата. Бях побягнал, но бях спрял, защото знаех, че не мога да му избягам. Странно, мисля си сега, трябвало е да взема друго решение. Бях бързо момче, прескачах огради и тичах като стрела. Изведнъж той приближи, но стъпките, които чувах, не бяха неговите, а моите, ехо от нещо, което вече се беше случвало, сякаш събитията се представяха в обратен ред и логиката се разпадаше.

И тогава той изникна само на метър пред мен и ме погледна отвисоко. За първи път видях лицето му — не беше неприятно, но не беше обикновено лице.

— Бързо! — каза той. — Ела!

Видях, че от другата страна на улицата, където имаше паркирана една сребриста кола, се приближават шест души. Всичките бяха облечени еднакво, вървяха заедно и не изглеждаха нормално. Не изглеждаха и лоши, не беше това. Но аз знаех с кого да тръгна.

Човекът сграбчи ръката ми и аз се оставих да ме влачи по пътя, докато все още гледах назад към шестимата мъже и се чудех защо не бягат. Те можеха да ни хванат, ако искаха, но вместо това забавиха ход, независимо, че движенията им изглеждаха същите.

Трябваше отново да се обърна напред, за да не падна и тогава видях, че се случи нещо странно. Улицата искреше, сякаш някой бе запалил милиони малки лампички на мястото на песъчинките в асфалта. На небето също имаше странни светлини с чудновати форми, които се движеха. Пред нас, на тротоара, имаше двама души, които си стояха ей така, сякаш чакаха да минем. Бяха неподвижни, но прегърбените им силуети ми бяха познати. Тогава разбрах кои са те.

Моите прародители, от страна на баща ми, онези, които вече бяха мъртви. Като приближихме, те започнаха да се движат като на филм — баба се усмихваше, а дядо посегна към мен. Видях космите на обратната страна на ръката му, отчетливите петна по кожата заради черния му дроб. Погледнах нагоре и видях орловото му лице и няколкото му сресани назад сиви косъма.

Дори и на тази възраст знаех, че това не са само мои представи. Те наистина бяха там. Ни най-малко не се уплаших, макар че ако видя такова нещо сега, сигурно ще се уплаша. Помислих си: „Страхотно! Ще мога да кажа на татко, че са добре.“ След това минахме покрай тях и всичко стана бяло. Светът се изключи — като лампа, и вече бях на някакво друго място. Не че не можех да си спомня какво е станало. То просто не съществуваше. Нямаше го, беше различно, беше някъде другаде. Споменът спря там завинаги.

В момента, в който изчезваше и избледняваше, видях една широка патинирана плоскост и лед, сякаш това бе нещо, покрай което трябваше да мина по обратния път към съвременността. Чух глас и разбрах, че това е Дек. Говореше тихо и успокоително. За малко изпитах страх, беше ми нервно и ми се прииска да запаля един „Ким“. А най-много исках някой да дойде и или да ни застреля, или да ни освободи.

И ето че отново се озовах на ъгъла на училищния двор, до лампата. Премигнах, потреперих и разбрах, че отново съм в реалния свят, отново съм в своето време.

И че не сме сами.

Хелена стоеше на два метра от мен с пистолет, насочен към един мъж, който стоеше в светлината под лампата. Този път го разпознах. Изглеждаше така, както и тогава, и в закусвалнята, и в кабинета на Хамънд. Беше спокоен, не се страхуваше. Стоеше над всички и всичко.

— Спокойно, Хелена! — казах аз. — Той е един от нас.

15.

— Ти се опита да се върнеш — каза мъжът.

— Не. Опитах се да си спомня.

— То е същото — отвърна той.

— Къде са приятелите ми?

— Там са. Помниш ги, нали?

— Как да ги върна?

Той вдигна рамене.

— Трябва да се върнеш в Лос Анджелис. Може и да успея да помогна, може и да не успея. Техният вид е по-многоброен от моя.

— Но ти си по-могъщ, нали?

— Така се говори, но невинаги се оказва вярно.

Държейки пистолета все така насочен към мъжа в светлината, Хелена се обърна към мен:

— Има ли някаква надежда да ме представиш на човека, Хап? Добрите обноски винаги са ти куцали.

— Извинявай, Хелена, този човек е извънземен.

— Благодаря ти — каза тя и се обърна към него. — И тъй, извънземен боклук, искам веднага да видя ръцете ти вдигнати нагоре!

Мъжът изви вежди, но бавно извади ръце от джобовете и ги вдигна.

— Така по-сигурна ли се чувстваш?

— Не ме поучавай, защото ей сега ще ти пръсна главата.

— Хелена, — казах аз кротко, — не мисля, че трябва да се държиш така.

Тя тропна с крак.

— Той изскочи направо от нищото, Хап. Знаеш, че аз не ги обичам тия работи.

— Не е вярно. Той се появи от моите спомени.

— Спомените съществуват само в умовете на хората, Хап. Те представляват малки електрически искрици в гелообразна среда.

Поклатих глава:

— Не е така. — После погледнах към мъжа. — Нали?

— Наистина не е — отвърна той.

— Тогава защо не мога да си спомня, че съм бил там? Защо след завръщането си никой не може да си спомни нищо?

— Невъзможно е. Все едно да пишеш с черен химикал върху черна хартия.

— Да, много добре. Много умно — отсече Хелена. — Хап, какво да направя?

— Свали пистолета! — казах аз. — Тъй или иначе няма да помогне. Всъщност той дори не е тук.

— Хап, майка ти да не би да е сипала нещо странно в лимонадата?

— Послушайте го — каза мъжът. — Той е прав и рано или късно ще разбере за какво става дума.

— Не разрешавам да поучаваш и него — вметна Хелена. — Това е моя работа.

Направих крачка към нея, доближих се съвсем и тя свали пистолета. Трябва да я познавате поне толкова добре, колкото аз, за да разберете, че беше много уплашена.

— Как става така, че мога да чувам гласа на Дек, след като не мога да отида там?

— Особен случай — отвърна той. — Заради това, което е в главата ти. Никога преди не се е случвало. Направо за книгата на рекордите.

Нищо не разбирах, но продължих да питам.

— Каква е голямата сделка за Хамънд?

— Имаха планове за него, но Лаура Рейнолдс ги обърка.

— Какви планове?

— Няма да повярваш, дори и да ти кажа.

— Пробвай ме. Притежавам висок праг на доверие.

— Просто бъди благодарен, че не успяха. Той не беше прав.

— За какво? Да не възнамерявахте да нападнете?

— Че защо ще го правим?

— А защо отвличате хора? Какво ще постигнете, освен да ги изплашите до смърт.

Той вдигна рамене.

— Нищо. Това е игра, която аз вече не играя.

— Говориш глупости. Нали и мен отвлече.

— Беше много отдавна. А на тебе лошо ли ти беше?

— Не мога да си спомня.

Мъжът говореше бързо и твърдо.

— И никога няма да си спомните, г-н Томпсън. Така е и не може да се промени. Не го правя аз. Така че — просто забрави. Скоро ще разбереш, но тогава ще бъдеш мъртъв и знанието няма да ти бъде от полза.

— Това някаква заплаха ли е?

— Разбира се, че не е. Не искам да умираш. Имам личен интерес към теб — ние се срещнахме, когато ти беше млад и имаше щастието да разбереш. Сега не мога да ти помогна в това отношение. Актът на казване прави от истината лъжа, заради всички филтри, през които трябва да премине. Докато чакаш вятъра да разкрие лицето, все пак виждаш през воала, а не се опитваш да си представяш по чужди описания. Точно това се опитват да правят другите, а това аз не мога да простя. Така нещата стават само по-страшни.

Хелена се обърна към мен и плесна с ръце.

— О-о, какво прекрасно семинарно занятие! Водиш ли си бележки?

Не й обърнах внимание.

— Когато се видяхме в къщата на Хамънд ти знаеше името на Травис. Значи знаеш какво точно е станало с Хамънд, а също така и че аз потъвам заради тая работа.

— С вързани ръце съм — каза човекът. — И аз не съм точно оттук. Ти сам трябва да избереш. И ако ме питаш, можеш да започнеш оттук и… сега!

Изведнъж чух шум от гуми по асфалта. Погледнах бързо надолу по пътя към наетата кола и видях, че към нас се е насочил червен лексус. Колата спря и от нея изскочиха двама. Дори и от такова разстояние можех да разбера, че са земни и имат оръжие. Погледнаха в нашата кола, видяха, че е празна, после вдигнаха очи и ни забелязаха.

Когато се обърнах към Хелена, тя вече беше извадила още един пистолет в другата си ръка. Беше сама.

— Къде отиде оня? — попитах озадачено.

В главата ми все още цареше хаос от опитите да разбера какво ми беше казал мъжът, както и заради малкото и безполезно успокоение, че поне един човек с някаква власт знае, че не аз съм убил Рей Хамънд.

— Просто изчезна — каза тя. — Ама че тъпак!

Гледахме с Хелена как двамината се приближават към нас и изваждат оръжията си от преметнатите през рамо кобури. Те бяха съвсем стандартни: раменете им показваха, че някога, много отдавна, са тренирали вдигане на тежести, а коремите — че скоро са пили твърде много бира.

— Какво смяташ? — попитах Хелена, като през това време извадих собствения си пистолет и сложих нов пълнител. — Дали ще уредим въпроса с учтив разговор?

Първият куршум изсвири точно помежду ни.

— Съмнявам се — отвърна тя и започна да стреля.

В началото мъжете останаха по местата си, като очевидно си мислеха, че имат работа с двама аматьори, а не с един. Повечето хора доста пропускат при стрелба, особено от двадесет метра. Но не и Хелена. Тя не пропуска, дори ако й завържеш очите и я излъжеш къде си сложил целта.

Това бързичко им стана ясно и те се юрнаха в различни посоки, като морска вълна, разбиваща се във висока скала. Единият се прехвърли през оградата и попадна в двора на училището, а другият се скри зад една кола.

Хелена продължаваше да стреля, докато и ние се промъквахме зад една кола.

— Този твой приятел доста ни помогна — измърмори тя, докато двамата клекнали презареждахме пистолетите си.

Надзърнах покрай бронята — единият се опитваше да пропълзи от прикритието си по посока на нас.

— Той ми даде кода за записките на Хамънд — казах аз и стрелях. Оня се прибра на мястото си много бързо.

— Добре, ама защо го прави? Какво значение има за него?

Задното стъкло на колата гръмна и се разпиля на хиляди искрици. Хелена се обърна и изстреля два куршума по посока на оградата.

— Не зная — казах аз.

— А кои са тия?

— И това не знам. Защо не отидем да разберем?

Тя ми намигна:

— Поеми оня зад колата!

Изчакахме още четири изстрела, след което чухме две щраквания.

— Хайде.

Скочихме на крака и хукнахме поотделно да заобиколим колата, като постоянно стреляхме. Продължих да стрелям и докато тичахме напред. После откъм оттатъшната страна на оградата се чу вик и видях как Хелена се готви да я прескочи. Спрях за момент стрелбата и се прицелих на около петнайсет сантиметра над багажника на другата кола. Очаквах оня да си помисли, че зареждам и да се покаже. Грешах. Човекът беше решил, че му стига толкова — изведнъж стана и хукна през глава надолу по улицата. Затичах се след него, но той имаше доста преднина и щеше да стигне до колата си много преди мен.

Прицелих се внимателно и го прострелях в бедрото. Ударът завъртя крака му в сложен, почти балетен пирует, който завърши със сгромолясването му до стената.

Продължаваше да държи пистолета си и се опита да се обърне в положение, удобно за стрелба, но аз вече се бях надвесил над него.

— Можеш да се пробваш — казах му аз. — От друга страна, може пък аз да ти пръсна черепа. Не зная колко ти плащат, но ще да е доста.

— Майната ти! — изруга той и се опита да насочи пистолета към мен. Ритнах китката му и оръжието изхвърча, подскачайки по пътя. Ако някога имам син, ще му кажа да тренира тези ритници. Наистина вършат работа.

— Чакай да видим какво е станало с приятелчето ти — казах аз. — Може да ти помогне да формулираш отговорите. — Бях стъпил върху ръката му и чаках Хелена, която се беше упътила към нас.

— Той е мъртъв — с извинителен тон каза тя. — Съжалявам.

— Виждаш ли? — подхвърлих на оня на земята. Бях сигурен, че болката в крака му започва да се усилва. — Имаш късмет, че попадна на мен. Можеше да бъде и обратното.

— Майната ти, тъпако!

— Много любезно — каза Хелена.

— Кой те изпраща? — попитах аз.

— Що не се гръмнеш!

— Този май наистина е грубиян — каза Хелена.

Както го бях настъпил, аз се наведох и претърсих джобовете на сакото му. Намерих портфейл. Шофьорска книжка нямаше, но попаднах на служебна карта. Отдел „Сигурност“ на „РЕМтемпс“.

Изведнъж усетих, че ми е дошло до гуша — от Стратън, от въоръжени извънземни и от всичко останало.

— Как ме откри? — попитах аз и го ритнах в корема. — Как?

Хелена протегна ръка към мен. Аз я отблъснах — направо ми причерняваше от гняв. Ритнах го в крака и сграбчих сакото му. Повдигнах го от земята и изкрещях право в лицето му:

— Как, по дяволите, ме откри?

Той се изплю и се захили. Ударих го през лицето с другата ръка, повдигнах го до себе си и изкрещях:

— Ще ми кажеш и ако сте замесили родителите ми, това ще е последното, което си казал в живота си.

— Този път нямахме нужда от тях. — Той се усмихна, а от носа му потече струйка кръв. — Много хора искат да ти видят сметката. Ама следващия път… Да, да, знаем къде живеят те.

Пуснах го на земята и извадих пистолета.

— Хап, не! — извика Хелена. — Недей!

— Искам да отнесеш едно послание на Стратън — казах аз и хвърлих картата на гърдите му. — Много просто послание. Омръзна ми да ме преследват, да стрелят по мен и изобщо да се занимават с мен. Кажи на Стратън да се махне от живота ми или аз ще го махна от живота въобще.

В далечината се чу вой на приближаващи полицейски сирени. Предполагам, че хората в Кресота Бийч не чуват често престрелки по улиците. В Лос Анджелис просто усилват телевизорите си.

— Единственото, което ще кажа на шефа, е, че ще те убия като куче — каза оня тихо и много сериозно, — и че ще довърша цялото ти семейство безплатно.

— Грешен отговор! — казах аз и го застрелях в главата.

Обадих се на баща си, веднага щом стигнахме А1А. Татко прие новината стоически — или майка ми вече го беше подготвила, или самият той някак се бе досетил и го пазеше за себе си, както обикновено. Бащите също са странни хора. Потайни! Мислиш си, че нямат представа за какво става дума, а когато някой ден се спънеш, изведнъж се оказва, че вече са до теб и те хващат, преди да си паднал.

Тогава натиснах педала на газта докрай и се отправих към Джаксънвил. Хелена седеше безмълвно до мен.

Завих към Хайуотър на две гуми и спрях пред сградата на „РЕМтемпс“. Отворих вратата и тъкмо се канех да изляза, когато Хелена ме сграбчи за ръката, обърна ме към себе си и много отчетливо произнесе в лицето ми:

— Не можеш да направиш това! Не може да влезеш и да убиеш Стратън!

— Няма да го убивам.

— Ти изпрати посланието си. Сега просто се махни оттук!

— Няма да го убивам. Аз не убивам хора. Не забравяй, че това е твоята професия!

Очите и засвяткаха гневно:

— Майната ти! А какво направи до училището?

— Знаеш какво стана! Само ти можеш и трябва да го разбереш! Нали чу какво каза оня и аз му вярвам. Освен това, ако го бяхме оставили жив в ръцете на полицията, сега, както си говорим, по нас щяха да стрелят от хеликоптери. А и, честно казано, не ми пука много за някой, чиято работа е да убива хора.

— Включително и за мен ли?

— Това е твой избор, не е мой проблем. Сега ще вляза в тази сграда, а ти можеш или да ми помогнеш, или да си седиш тук, или да се върнеш при приятелчето си в Лос Анджелис и да си гледаш живота. За мен няма никакво значение. Стратън знае, че не работиш по договора — иначе нямаше да следи летищата и нямаше да изпраща тия гадове подире ми. Ти си извън играта. Няма нужда да висиш тука и да ме дундуркаш. Спокойно можеш да оставиш стария си приятел Хап да греши колкото си иска!

Хелена ме пусна и ме отблъсна. Слязох от колата, направих една крачка и се върнах.

— Виж какво, Хелена — казах аз, — съжалявам, но или ще ме застрелят, или отивам в пандиза. Нямам какво толкова да губя. Има само двама души, за които мисля и които бяха отвлечени. Лаура сама се набута между шамарите, но Дек си навлече неприятности само заради мен. Искам да ги върна, докато все още нищо не ми се е случило — аз съм единственият, на когото му пука за тях. Писна ми да ме разкарват насам-натам и Стратън е първият, който ще научи това незабавно.

Тя постоя за момент, дишайки тежко. После ме погледна и аз съзрях в очите й нещо, което дори не бях забелязал, че е липсвало.

— Променил си се! — каза тя.

— Не колкото теб.

— Ще видим — отговори тя и задържа погледа си върху мен. След това отривисто тръсна глава каза: — Добре! Хайде да отидем и да вгорчим живота на този тип.

Сабрина седеше зад бюрото на рецепцията на „РЕМтемпс“, което ме развесели до немай-къде. Още по-интересно стана, когато зяпна от учудване. Тя знаеше за какво става дума — беше помогнала на Травис, когато му предадоха, че съм се обадил от „Епълбаумз“, и сега й беше пределно ясно, че Хап Томпсън не се е отбил, просто за да й каже „здрасти“. В очите й мигом проблесна паника, след което се опита да се държи хладнокръвно.

— Ще бъде огромна грешка да се обадиш на отдел „Сигурност“ — посъветвах я аз. — Наистина. Пък и повечето от тях не са живи.

— Какво желаете? — студено попита тя.

— Искам да говоря със Стратън. И не приемам „не“ за отговор.

— Не може — заяви тя.

— Така ли? — захилих се аз. — Мисля, че току-що се изразих пределно ясно, а ти ми казваш „не“. Хелена, какво е твоето мнение — тази тук тъпа ли е или е само глупава?

Хелена повдигна вежди и огледа Сабрина добре:

— Тъпа, бих казала. И какво е направила с косата си?

Облегнах се на бюрото, като попречих на Сабрина да вижда Хелена.

— Хайде да опитаме пак. Извикай Стратън веднага или започвам да събарям стените и таваните, като ще започна най-напред с тавана над твоята глава.

— Не можете да говорите с него — гласът й леко потрепери. — Той не е тук.

— Разбираш ли, че ще тръгна да го търся навсякъде, ще проверя всяка стая и ще се вдигне голяма олелия? Има ли някакви сериозни клиенти на консултации в момента? Да ги попитам ли дали знаят къде е той?

— Вижте, г-н Томпсън, той наистина отсъства.

Беше пребледняла и очевидно не лъжеше.

— И къде е?

Мускулът под лявото й око потрепери.

— Не мога да ви кажа.

— Можеш! Използвай думи! Аз ще ги разбера.

— Наистина не мога. Той ме… — Тя преглътна и аз разбрах, че за нея може би не аз бях най-страшният. — Той ще ме нарани.

— Кажи ми, Сабрина, иначе наистина ще пострадаш!

Тя ме погледна предизвикателно:

— Може и да сте боклук, но никога не можете да нараните жена.

— Не мога — признах си аз и се дръпнах настрани, за да види Хелена, която бе насочила пистолета точно в сърцето й. — Но, повярвай ми, тя може.

Сигурно не сте гледали в дулото на пистолет, насочен към вас от Хелена, но то наистина действа съсредоточаващо за мозъка. Нещо в тази гледка те кара да разбереш, че е дошло време да станеш много сговорчив.

— Той е в Лос Анджелис — изстреля Сабрина. — Не зная къде точно — той сам си направи резервацията.

Погледнах я.

— В Лос Анджелис?

Тя трескаво поклати глава с очевидното желание най-сетне всичко да приключи.

— Замина там в края на миналата седмица. Приемах телефонните разговори, за да изглежда, че все още е тук.

— Какво, по дяволите, прави той там?

— Не зная.

Хелена свали предпазителя и каза:

— Спомни си, сладурано, защото иначе прическата ти ще хвръкне!

— Не зная! Само каза, че било по работа.

В този момент го измислих, най-сетне разбрах как е вързал всичко. Наведох глава и ми се искаше да съм по-умен, да бях сглобил детайлите още преди няколко дни. Сигурно е голяма работа да си умен. Вероятно всичко става по-лесно.

Хелена ме гледаше:

— Това говори ли ти нещо?

— Да — казах аз. — Говори ми. Добре, Сабрина, ние сега тръгваме, а ти можеш отново да бъдеш груба с хората по телефона, но искам да ми направиш една услуга, разбра ли?

Сабрина вече не приличаше на Сабрина. Твърдостта се бе изпарила от лицето й, а устните й не бяха толкова силно стиснати. Сигурен съм, че промяната бе само временна, но все пак беше към по-добро. Искаше ми се да не се налага да бъде заплашвана, за да изглежда по-човешки, но струва ми се, че с повечето от нас всъщност е така.

— Каква?

— Когато Стратън ти се обади, кажи му, че зная какъв е бизнесът му и че е съвсем към края си.

Стюардесата веднага намери местата ни. Даде ни по шепа дребни бонбони и ни остави. Местата ни бяха точно над крилото, но можехме да заемем и по цяла редица, ако искахме. Очевидно не бяха много хората, които искаха да прескочат от Джаксънвил до Лос Анджелис по това време на вечерта.

— И така, ще ми обясниш ли нещата, умнико? — попита Хелена, като кълвеше от безплатните фъстъци. Летяхме вече половин час и бяхме заобиколени от малки кръгли прозорчета тъмнина. Бях прекарал времето си, като събирах частиците, подреждах ги в съзнанието си и се опитвах да разбера как, по какъв начин те променяха ситуацията. В Лос Анджелис трябваше да пристигнем в девет местно време. Единият от двата ми дни бе към края си, а почти нямаше с какво да се похваля.

— Стратън е бил в комбина с Хамънд — казах аз. — Както вероятно е в комбина с хора във всеки по-голям град в страната. Той е осигурил бизнеса със спомени. Много известни личности използват „РЕМтемпс“, а някои от тях сигурно прибягват и до услугите за прехвърляне на спомени. Приемащите спомените не знаят кой е клиентът, но Стратън знае и пази запис на всеки спомен, който мине през неговите машини — включително и от ония, за които според клиентите „РЕМтемпс“ не подозират. Той търси възможност за изнудване и после праща някой местен глупак при хората, които са прехвърляли спомени. В нашия случай — Хамънд.

Хелена кимна.

— Проследява клиента, събира още данни за нещата, които той иска да скрие от обществеността и след това прави удара: плащай ни, иначе край на кариерата ти.

— Трябваше да се сетя по-рано. Във файла на Шуман имаше доста чудноват факт — нещо, което се е случило много отдавна. Не вярвам Хамънд да го е чул от някакъв свидетел. Мисля, че информацията му е дадена от Стратън.

— Клиентите няма ли да се усъмнят откъде изтича информацията?

— Не и ако е достатъчно умен и свърже изнудването с последващи доказателства, които Хамънд намира. Може би някои от тях са се сетили — Джеймисън ми се видя малко притеснен, когато го попитах дали има някаква представа кое е накарало Хамънд да се спре на него. А дотогава вече е станало твърде късно, а и Стратън въобще не се впечатлява. Той ги е притиснал на пангара, защото прехвърлянето на спомени е незаконно и може би дори прави повече пари от изнудването, отколкото е печалбата му за услугата.

— И тогава Лаура убива Хамънд и всичко се усложнява.

— Стратън е сам, той няма друг човек край себе си. Изчиства всичко от апартамента на Хамънд и уведомява жертвите, че както обикновено, това си е бизнес. Повечето се огъват, ала Шуман решава, че просто не издържа повече и се самоубива. Междувременно Стратън иска смъртта на Хамънд да се потули възможно най-скоро, защото колкото повече Травис си навира носа в тази работа, толкова повече се увеличават рисковете да узнае в какво е бил забъркан Хамънд. Идеалната възможност се появява, когато Куот му казва какво съм поел в паметта си! Аз потъвам заради убийството на Хамънд и случаят е приключен.

— Трябва да кажеш на Травис за всичко това.

— Ще му кажа — отвърнах аз и погледнах през илюминатора. Очевидно прелитахме над някакъв град. Под нас се виждаха светлини — реклама на цивилизацията. — Ей сега ще му се обадя. А на Джеймисън ще кажа, че трябва да внимава. Не вярвам, обаче, че Травис може да помогне. Стратън е твърде влиятелен, за да бъде съборен, без да е обвинен в нещо конкретно, а е и много хитър, за да се остави да го изработят така лесно. Може би сега Куот се занимава с клиентите, а Стратън си осигурява желязно алиби.

— Как се вписват ония с костюмите в цялата работа?

— Все още нямам представа. Нали чу особняка — имали планове за Хамънд. Бог знае какво значи това.

Хелена се прозя:

— Този образ наистина ли е извънземен?

— Да — казах аз, — те всичките са извънземни.

Подвоумих се и се опитах да подредя нещата, които бях научих през този ден.

— Обелискът най-сетне пристигна. Цял живот съм се присмивал на хора, които претендират, че са били отвличани. Оказва се, че и аз съм един от тях.

— Хап Томпсън — Звездното момче! — измърмори сънливо Хелена. — Не знам защо, но не го намирам за невероятно. Даже и цялата тази история за пришълците. Не е чак толкова трудно да го приемеш, както съм си мислела преди.

— Може би е дошло времето — казах аз. — И по някакъв начин ние си го знаем.

— Но как така изглеждат като нас? Защо не са с големи черни очи, малки сиви тела и светещи пръсти?

Поклатих глава.

— Никой не може да си спомни нищо от такива отвличания. Там просто няма памет. Даже и аз не мога да открия нищо, макар че имам много повече опит в сравнение с другите. А като се върнат, се опитват да попълнят спомените с най-доброто, което могат да измислят. Уплашени са и затова материализират свои мъгляви страхове от детството или проекции на това, което може да им се случи в бъдеще. Допълват с картинки от списания, филми, книги. Измислят си разни неща, за да попълнят празното място, прикачват страховете си към нещо конкретно, защото така е по-лесно, отколкото да не знаеш от какво да се страхуваш.

Хелена се размърда в креслото си и положи глава на рамото ми.

— И сега какво?

— Човекът каза да се върнем в Лос Анджелис. И ние отиваме.

— А откъде да знаем, че той казва истината?

— Хелена, той е всичко, което имаме.

Оказа се малко неудобно. Тежестта на главата й, усещането за близостта на шията й ме караха да се чувствам малко странно. Долавях аромата на косите й, чувах как диша. Всички момичета, с които съм бил, откакто се разделихме, се оказваха или много едри, или много дребни за мен. Един косъм от косите й гъделичкаше носа ми, което обикновено ме подлудява. Но този път не помръднах, както не помръдваш, когато държиш някого за първи път и когато ръката ти изтръпне и имаш чувството, че чак пламти. Някои неща си заслужават цената — може би не завинаги, но поне в началото.

Самолетът срещна някакво въздушно течение, което предизвика и няколко писъка в салона зад нас. Основното осветление бе изгасено и светеха само малките светлинки над илюминаторите. Рано или късно, стюардесата щеше да дойде и да ни каже да дръпнем щорите, а аз, както обикновено, щях да откажа. Обичам да съм горе, в небето, елегантната метална тръба да ме носи и да ме защитава със своите физични закони от другите физични закони, които гласят, че всички неща падат. Обичам да гледам надолу в тъмнината, накъсвана понякога от случайна светлинка, която сякаш казва: „Да! Тук има някой! Има неща, които живеят на това скално кълбо, ние сме тук! Имаме мотели и кабелна телевизия и сандвичи на разумни цени. Елате и ни посетете!“

— Какво е това? — промърмори Хелена. Ръката й лежеше върху гърдите ми, а пръстите й проследяваха назъбените ръбове по кожата ми през ризата. Едно малко кръгче, точно под ключицата.

— Белег — отговорих аз.

— Не го помня — каза тя, след това обърна глава към мен и ме погледна.

— Да. Оттогава е.

— Хап, много съжалявам.

Беше правилно да съжалява, но никога не бях виждал поглед, изпълнен с толкова много мъка. Не исках да го виждам и сега.

— Всичко е наред — казах аз.

Дълго се гледахме в очите, тя се опитваше да разбере дали наистина го мисля, а аз просто се взирах в лицето й. Винаги съм вярвал, че да обичаш някого е все едно да вървиш по път, който може да изминеш само веднъж, и ако свърнеш накриво, просто трябва да обърнеш гръб и да продължиш да вървиш.

Вече не бях сигурен дали е така.

Моментът продължаваше и продължаваше. Хелена мигаше много бавно. Имаше нещо изключително странно в това движение, но не успях да разбера какво е. Мислите ми бяха бавни и объркани, сякаш се опитваха да обяснят обикновени явления, но не успяваха, безпомощни и стъписани пред факти, които не можеха да използват.

С крайчеца на окото си видях главната стюардеса, която стоеше няколко редици по-напред и говореше с някого, но устните й се движеха твърде бавно, а и не можех да чуя какво казва.

Самолетът отново рязко намали височина, но този път никой не извика. През прозореца видях, че светлините, които бях забелязал преди, сега са много по-близо. Много близо! Самолетът или падаше, което бе малко вероятно, или нещо идваше да ни поздрави.

Опитах се да извикам — на кого и какво, не знаех. Звукът излезе от устата ми, но замря още преди да е пропътувал и един сантиметър. Светлината в салона се променяше и заприлича на светлината в кабинета на Хамънд. Тук със сигурност не ставаше дума за нещо, което можеш да си купиш по телефона.

Чух много слаб вик — като шепот. Беше Хелена. Изглежда никой друг в салона не беше забелязал какво става. Тя беше и се страхуваше.

Обгърнах я с ръце и я притиснах до себе си, като се борех с напора на въздуха. Устните ми докосваха ухото й и мълвяха, че всичко ще бъде наред. Зрението ми започна да се размива, сякаш някой бе усилил яркостта до краен предел и всичко, освен сенките, избледня. След това вече не можех да виждам дори и сенките, а после всичко изчезна.