Дзур

17. Палацинта

Михи донесе ведро с лед на стойка, а във ведрото имаше бутилка, която познавах добре. Михи щеше да се разтопи от усмивки. Мисля, че това бе любимата му част. За мен определено беше върхът.

В края на яденето драгарите обикновено сервират плодове, но ние източниците обичаме за финал сладко или някакъв сладкиш. Наричаме го „десерт“ и никой не го прави по-добре, отколкото в гостилница „При Валабар“. Михи ме удостои с лек поклон, доля чашите ни, пое си дълбоко дъх и заговори:

— Днес господин Валабар е приготвил ябълков чийзкейк с лек канелен сос, поръсен с пудра захар и ситно смлян пикан, мусов кейк с шоколадово-малинов микс в шоколадова раковина, подсладен с бяла захар със сос джъмбъри и селекция пресни диви плодове, ванилово-канелен крем леко карамелизиран отгоре с кафява захар и гарниран с пресен плод, шестслоен десерт палацинта, състоящ се от пласт лешник, стрит на пудра, пласт подсладен, шоколад, пласт малини и пласт орехи, стрити на пудра, и пласт къпини, напръскан отгоре с шоколадово-конячен сос.

Телнан го зяпаше шумно. Михи изглеждаше свръхдоволен от себе си.

Накрая Телнан успя да възкликне:

— Какво?!

— Не, не — казах му. — Не го карай да го повтаря. Сърцето ми няма да го понесе. Аз ще взема от палацинтата.

Устата на Телнан се отвори и затвори няколко пъти.

— Донеси му мусовия кейк — казах на Михи. — Ще му хареса.

— О, разбира се — каза Телнан.

Михи кимна щастливо и се отдалечи.

Палацинтата не е нищо повече от тънък вафлен кейк, подходящ за намазване на плодово сладко или може би масло и подсладена канела, или да се навие с месо и да се пече. Но във „Валабар“ ги трупат на пластове — с великолепен асортимент неща във всеки пласт — а след това режат получения резултат като пай. Истинска радост и наслада. Едно от нещата, заради които си струва да се живее.

Гледах как капчиците пот се стичат по бутилката вино, чаках Михи да се върне и междувременно си мислех за приятни неща.

Върна се след няколко кратки минути. Държеше бяла чинийка в лявата си ръка и друга в свивката на ръката. От изражението му човек можеше да си помисли, че не само е приготвил деликатесите, но е измислил цялата идея за десерта. Винаги съм харесвал Михи.

По-голямата част от дневната бе заета от дълга тъмна маса с поставени около нея красиво резбовани столове с високи гърбове. Всички ме чакаха прави. Демона стоеше в един ъгъл с двамата си телохранители отстрани и зяпаше в празното, все едно всичко това го отегчава ужасно. В стаята имаше шест магьоснички, всички облечени в различни оттенъци на черно и сиво.

— Седнете, където ви е удобно, лорд Талтош — каза една.

Избрах един от столовете, седнах. Дарих ги с широка усмивка и рекох:

— Радвам се, че най-после се събрахме! Не е ли страхотно!

Всички насядаха. Една от чародейките, която не познавах, седна в края вдясно от мен, Демона — в края вляво. Телохранителите му застанаха зад него.

„Кажи на Роуца да не стиска толкова силно“.

„Двамата сме малко нервни, шефе“.

„Защо?“

„Знам ли“.

Болката в рамото ми се махна.

Магьосничката в края на масата заговори:

— Казвам се Каола, лорд Талтош. Бих ви казала добре дошъл в дома ни, но се опитвам да избегна очевадното лицемерие. Защо пожелахте да разговаряте с нас?

— Коя от вас е Триеско?

— Защо?

— Просто съм любопитен.

— Аз съм — каза седналата вдясно на Каола.

— Добре.

Каола продължи:

— Питам отново. Защо пожелахте да разговаряте с нас?

— Този район — отвърнах. — Южна Адриланка.

— Да?

— Бих искал да предложа сделка.

— Много добре, ще ви изслушаме. Любопитни сме да разберем какво вярвате, че имате за спазаряване.

— Разумен въпрос.

Тя кимна и зачака да продължа. Не ми беше ясно какви са отношенията между нея и другите чародейки. Нищо не знаех за структурата на Лявата ръка. Но във всеки случай не беше като в Дясната ръка — никоя от тях не каза и дума, нито направи жест. Просто седяха и гледаха вторачено мен и Каола.

Беше си доста зловещо всъщност.

— Това, което имам за спазаряване, е да ви позволя на всички да излезете оттук живи и с непокътнати души.

Две от магьосничките се вцепениха, Демона вдигна вежда, а Каола сви рамене.

— Мисля, че ще е по-основателно да ви попитам как вие ще излезете жив оттук.

— Ако отхвърлите предложението ми, не го очаквам. — Ръката ми беше на около седем сайта от Лейди Тилдра. Потупах дръжката. — Колко от вас ще заминат с мен?

— Не мисля, че бихте…

— Грешиш — прекъснах я. — Точно затова поисках Демона да е тук. Познавате го, той ме познава. Попитайте него.

Каола го погледна питащо.

Той сви рамене.

— Вярвам, че ще го направи, да.

— Интересно — каза тя. — Добре, лорд Талтош. Да чуем предложението ви.

— Стягате си багажа, напускате Южна Адриланка и се съгласявате да останете извън нея до края на следващото царуване на Дракон.

— Продължете.

— Планът ви за Съвета на Джерег — извинете, за Дясната ръка — пропадна. Признавате това и се съгласявате да не възразявате Демона да заеме този пост.

— Все още слушам.

— Това е.

— Окей. Ние какво получаваме?

— Както казах, това е.

Тя ме зяпна.

— Това е?

— Да.

— Искате от нас да изоставим проектите, а в замяна…

— Ви оставям живи. — Тя понечи да каже нещо, но я прекъснах.

— Лейди Каола, поначало изобщо не възнамерявахте да ме пуснете от тази стая жив, нали? Тъй че какво се промени? Хайде да почнем танца.

Тя стана и вдигна ръка, през което време вече бях скочил от стола си и се превъртях по пода. Лойош и Роуца изхвърчаха във въздуха. Изправих се, с Лейди Тилдра изпъната пред мен. Ръката ми я държеше стабилно; дишането ми беше бавно и спокойно. Каквото щеше да стане, щеше да стане — нямаше смисъл да се безпокоя.

„Сега би било добър момент“, помислих си.

„Лойош, чакай!“

„Ъъ?“

„Върнете се тук, и двамата“.

„Няма ли да…“

„Не. Няма. Чакаме“.

„Ти си шефът“.

Описаха един кръг из стаята, накараха всички, дори Демона, да потръпнат леко и отново кацнаха на раменете ми.

Усетих, че наоколо е вдигната магия. Телепортен блок, несъмнено: искаха да запечатат не само къщата, но и самото помещение. Лейди Тилдра можеше да го пробие, стига да бях готов да вложа известна концентрация в това, после още концентрация в телепорта, както и в премахването на всичките си защити.

Колко точно ефикасен щеше да е камъкът Феникс? Разбира се, изобщо нямаше да помогне, ако решаха да срутят няколкостотин кила зидария върху главата ми — това е най-очевидният начин да убиеш магически някой защитен от магия. Устоях на изкушението да погледна нагоре.

Тези мисли бяха отдалечени от мен обаче. Обмислях тези неща, но бяха без значение — важното беше чакането.

Една от магьосничките застана между мен и вратата.

Точно сега щеше да е много добър момент.

Демона ме наблюдаваше. Не беше помръднал, но двамата му охранители бяха пристъпили малко по-близо до него. Чародейката Триеско направи съвсем леко движение с дясната си ръка. Изместих върха на Лейди Тилдра и движението спря.

Сега. Сега щеше да е добре.

Опитвах се да наблюдавам всички едновременно. Дори с помощта на Лойош и Роуца беше трудно. Някой щеше да се задвижи, после аз щях да се задвижа и щеше да има кръв. Сигурно знаеха за камъка Феникс, сигурно го бяха взели предвид. Или можеха да го заобиколят, или да го неутрализират, или напълно да го унищожат.

Наблюдавах самия себе си, как стоя в очакване, и се зачудих защо не съм уплашен.

Някъде зад мен, извън стаята, се чу звук, приглушен вик, изтупване.

Възможно ли беше…?

Чух вратата да се отваря.

Вниманието на всички изведнъж се съсредоточи в една точка зад лявото ми рамо. А след това усетих присъствието на оръжието му и нямаше повече съмнения: чистата, груба същност на хищника. Бил съм в стая, когато Чернопрът е изваден от ножницата, и винаги съм си мислил за това като за някаква граница — че нищо не би могло да порази ума ти по-злокобно и по-властно. Но това бе нещо ново.

Всички го усетиха. Дори Демона се напрегна.

Всички магьоснички станаха, отдръпнаха се назад и започнаха да правят разни жестове с пръсти, в някои случаи — с изящни на вид ками.

„Шефе…“

„Той ли е?“

„Откъде знаеше, че ще…“

„Не можеше да устои“.

„Но разбрал ли е…“

„Споходи го сън. Сключих сделка с богинята демон“.

„Знаеш ли, шефе, не си толкова глупав, колкото твърдят всички“.

— Здрасти, Влад. Как вървят нещата?

— Нормално, Телнан. Благодаря ти, че се отби.

— Удоволствието е мое.

Каола го зяпна. Мисля, че ужасно й се искаше да го попита как е преодолял телепортните блокове, но нямаше да го направи, естествено. Продължавах да наблюдавам магьосничката. Не се обърнах да погледна дзура.

— Сега, Влад — заговори Телнан — просто си излизаш през вратата, докато аз държа тези чаро…

— Не, не мисля.

Зад мен отекна гръмка тишина.

След малко казах:

— Мисля, че излизаме оттук заедно.

Всички се бяха вторачили в него, освен Демона, който ме гледаше с шеговито одобрение, все едно бях казал нещо особено хитро.

— Влад, дойдох, за да…

— Знам, Телнан. Присъщо за дзур. Но аз съм джерег. Излизаме заедно.

— Не мисля, че изобщо ще излезете оттук — каза Каола. Гледаше ме и усетих, че Телнан прави същото. Претеглих Лейди Тилдра в ръката си и отвърнах:

— Ние сме двама. Вие сте цяла тайфа. Шансовете ми харесват.

— Не пресмятам шансове.

Свих рамене.

— Твоя работа.

Виж, аз ги пресмятах. Не бях чак толкова луд за собствения си шанс, но двамата с Телнан определено щяхме да отнесем няколко от тях с нас. Въпросът беше: можеше ли Каола да отстъпи пред съратничките си? Знаех, че никой от нашата страна на джерег не може да си го позволи при тези обстоятелства. Можеше ли тя?

— Влад — каза Телнан. — Наистина искам да ми позволиш.

— Мисля, че е добра възможност да се поупражняваш да сдържаш желанията си.

— Не ме бива в това.

— Точно затова ти трябва практика.

Последва въздишка.

— Добре. Смяташ ли, че можем да ги отнесем всичките? Щом не мога да загина геройски, при безнадеждно неравенство и прочие, бих предпочел да спечелим.

— Може би. Тук бих заложил и на едното, и на другото. Какво мислиш, Демоне?

— Аз? Аз съм тук само като наблюдател.

— Знам. Но шансовете харесват ли ти?

— Може да стане и едното, и другото — отвърна той. — Не че има значение. Ако не те свалят тук, ние ще го направим по-късно. Нищо лично, но ни е абсолютно все едно кой ще те светне, стига да стане както трябва.

— Логично — отвърнах му.

Изместих очи към Каола и повдигнах вежди.

— Ти решаваш. За мен е все едно.

— За мен също — отвърна тя. — Както изтъкна приятелят ти от Дясната ръка, сега или по-късно. Все едно е.

— Да.

Тя ме изгледа мълчаливо. Най-сетне рече:

— Можете да излезете. Ще отложим…

— Не! — възрази Триеско.

Каола се обърна към нея.

— Седни.

— Аз…

— Сядай, Триеско.

Тя седна, но не млъкна.

— Той уби една от сестрите ни и унищожи душата й. И уреди смъртта на друга. Трябва да умре. Най-малкото.

Покашлях се и си позволих да отбележа:

— Бих искал да изтъкна, че тя се канеше да ме убие.

Каола ме пренебрегна и заговори на Триеско:

— Да, ще умре. Но не точно сега.

— Искам да…

— Ще има друг път — заяви Каола.

Не се съмнявам, че Триеско имаше много дарби. Но нямаше дарбата да прикрива гнева си. Поне не успя да го направи точно тогава. Най-сетне кимна. Едва-едва.

— Добре — казах. — Значи друг път. Но засега искам да сме наясно за едно. Ти… — кимнах към Каола — и хората ти се разкарвате от Южна Адриланка и не се бъркате в Съвета.

— Съгласна — отвърна тя хладно.

— Добре.

— Друго какво?

— Аз и приятелят ми излизаме оттук.

— Да. Друго?

— Това е всичко.

— Съгласна — повтори тя.

Триеско изсъска едва доловимо и от другите се чу шумолене, но никоя не продума.

— Добре.

— Не си въобразявай, че си спечелил — каза Каола. — Това не е свършило.

— Случайно да злорадствам?

— Махай се тогава.

Кимнах.

Обърнах се и излязох през вратата, с Телнан след мен. Въздухът навън бе сладък.