Дзур

10 Салата

Младеж, когото не познавах, дойде и прибра чиниите с остатъците от рибата, върна се и сложи пред нас по една по-малка чиния. След това се появи Михи с голяма дървена купа и две дървени лъжици.

„Валабар“ имат няколко вида салати. Днешната беше съчетание от кръглата и дълга маруля с широки листа със семе, бланширани доматени резенчета, настърган кокос, зрънца бахар, арпаджик и артишок, мариновани в подсладен оцет, който служеше за сос. Настъргано сирене нитлан — с остър вкус и малко тежък дъх — беше поръсено отгоре, а всичко това бе увенчано със захаросани розови венчелистчета.

Михи ни сервира с обичайното си леко небрежно плавно изящество и устата ми се напълни със слюнка.

— Какво е това? — попита Телнан.

— Захаросани розови венчелистчета.

— Захаросани розови венчелистчета?

— Мдам.

— Това наименование ли е за нещо, ши наистина са розови венчелистчета?

— Наистина са розови венчелистчета. Захаросани.

— Много леко захаросани — обясни Михи. — Не са прекалено сладки.

— Ъъ…

— Просто опитай — казах на Телнан. — Довери ми се.

— Добре.

Бодна колебливо с вилицата. Аз блажено забих моята.

След малко подхвърлих:

— Е?

— Ммм?

— Как е?

Телнан преглътна и каза:

— Разкошно!

Съжалявах, че не разполагам с някой като Крейгар, с когото да разчепкам събраната информация. В известен смисъл това ми липсваше най-много. Винаги можех да поговоря с Лойош, разбира се, но работата на Лойош включваше да държи емоциите ми уравновесени, а не да обработва информация и да ми помага в търсенето на шаблони. Предполагам, че е свързано с начина, по който действа гущерският му мозък.

Но не исках да въвличам Крейгар, а това не само ме оставяше съвсем сам, докато информацията капеше, но и ме принуждаваше да прекарвам часове в четене в Имперската библиотека на неща, шито можех да оставя да ми ги обработи той. Това ме накара да оценя по-високо подготвителната работа, която му бях възлагал. Ако изобщо се случеше да поговоря отново с него, трябваше да му го спомена.

Не, нямаше.

Но научих доста неща.

Имперската библиотека всъщност не е организирана така, че да можеш, примерно, да идеш до другия край на третото подземно ниво и да намериш книга, озаглавена „Ето какви ги крои Лявата ръка на Джерег“. Не е организирана дори така, че да можеш да намериш историята на Лявата ръка на Джерег. Всъщност казвали са ми, че в сравнение с различните университетски библиотеки тя дори не е организирана. А за да станат нещата още по-лоши, библиотекарите изобщо не са изключително услужливи към източници. Удостояваха ме с погледи, които варираха между леко озадачени и открито враждебни.

Но най-сетне, след като пообикалях безцелно известно време, се озовах между купища неподредени ръкописи, където се натъкнах на един много висок за драгар, с внушително телосложение тип с оредяла коса и натежали клепачи, който като че ли не забеляза расата ми. Изглеждаше увлечен в описването на ръкописите и местенето им от една купчина на друга.

След като му казах, че се опитвам да проследя историята на Лявата ръка на Джерег, той ме изгледа с някакъв див блясък в очите и ми кимна.

— Насам. — И ме поведе.

Името му, както се оказа, беше Делийн или нещо подобно. Беше цалмот и мисля, че обичаше работата си. Изобщо не ме попита защо се интересувам, не издаде с нищо, че е забелязал, че съм източняк, и дори не ми изнесе лекция за това как си върши работата — нещо, което е доста ендемично за специалисти, принудени да работят с лаици. Останах с впечатление, че ровенето из неподредени документи и неизвестни книги, с цел да се съберат от тях късчета информация е смисълът на живота му.

Лично аз не държах особено на това.

Забелязах, че от време на време прави някакви заклинания, и го попитах за тях. Той изсумтя и каза нещо за намиране на периодично повтарящи се символи в документи. Така и не знаех, че чародейството може да върши такива неща.

Прекарахме по около единайсет часа дневно в ровене в продължение на три дни, като общо взето ровеше той и си водеше бележки, а аз му висях на главата, от време на време му държах разни неща или носех бележки до негови колеги, в резултат на което те ми връчваха някакъв ръкопис или документ, който отнасях на Делийн. Всеки ден му предлагах да го черпя един обяд и всеки ден той ми отказваше и изчезваше някъде да се храни сам. Срещахме се час по-късно и почвахме отново. Всеки ден Делийн разделяше времето си почти поравно между исторически записки и съвременни доклади — повечето от вторите представляваха нещо като полулегални клюкарски бюлетини. В един момент отбелязах, че съм изненадан, че Имперската библиотека се занимава с такива неща. Той само изсумтя нещо неразбираемо и не повдигнах повече въпроса.

Не беше най-вълнуващото прекарване на времето. На Лойош също не му харесваше особено — не бяхме свикнали да сме разделени и той се оплакваше, че му било скучно. Много добре го разбирах.

Вечер разговарях с моите „следователи“, ако мога да ги нарека така, и се мъчех да разбера дали са научили нещо.

Не държа да преживея отново тези три дни. И понеже съм готин тип и прочие, ще ви предложа така нареченото „резюме“, вместо да ви принуждавам да ги съпреживявате с мен.

Първо, оказа се, че Кийра е права — нямаше нито един случай в историята, в който Лявата ръка да се е намесвала в делата на джерег. Те бяха, или по-скоро се водеха, съвсем отделна организация, като единственото застъпване бе в редките случаи, когато бяха използвали едни и същи връзки в имперския двор. Второ, научих (или по-скоро Делийн стигна до извода), че макар имперските власти да са следили дейностите на Лявата ръка възможно най-внимателно, така и не са имали голям късмет в осъждането им за каквото и да било, освен много рядко по някоя личност, хваната за притежаване на незаконен артефакт. И трето, като че ли Лявата ръка бе още по-хлабаво организирана и от Дясната. Почти никога не упражняваха какъвто и да било контрол над членовете си.

Делийн продължаваше да рови.

От време на време ми задаваше по някой въпрос от сорта на „Да си чувал за някой си Дайфан?“

— Не.

Той изсумтяваше, кимваше и отново се залавяше за работа.

После питаше за някой инцидент в историята на джерег, например за Клането на пазара Шай, а аз му казвах каквото знаех. Той пак изсумтяваше и пак се залавяше за работа.

На втория ден попита:

— Какъв е бил Куритни?

— Бил ли? — учудих се.

— Да. Мъртъв е. Какъв е бил?

— Кога е умрял?

— Някъде преди година и половина.

— Убит?

— Не. Поне доколкото се знае. Та какъв е бил?

— Според слуховете, шефът на джерег.

— Вярваш ли на слухове?

— Да.

— Аха.

— Умрял е, а?

Но пръстите на Делийн вече ровеха из наръча страници от доклада за нещо, наречено „Разсилния на град Адриланка“.

Куритни беше умрял, докато мен ме беше нямало. Интересно. Кой беше начело сега? Демона? Полетра? Смъртта на Куритни щеше да отприщи…

— Ще идеш ли да попиташ Доти за „Огъня на Свещоград“ за последната година? — каза Делийн.

— Тръгвам — отвърнах.

Докато ме уведоми, рано на другия ден, че в горните ешелони на джерег май се вихри някаква борба за власт, вече сам почти бях стигнал до същото заключение.

— Изглежда, все още никой не е заел мястото на лорд Куритни в Дясната ръка — каза той.

— Намирали ли са необичайно много трупове напоследък?

— Не. Една магьосничка от тъй наречената от теб Лява ръка била убита наскоро с моргантско оръжие. Това е единственото убийство, свързано с джерег напоследък.

Запазих изражението си невъзмутимо и заключих:

— Значи не се води война.

— Такъв е случаят, изглежда. Империята предприема определени действия, когато джерег започнат да се избиват помежду си, и…

— Действия?

— Броят хора на някои отдели в гвардията Феникс нараства. Други ги местят в района, където има неприятности.

— Разбирам.

— Сега Империята не е направила тези неща.

— Ясно. Значи няколко боса на джерег се домогват до ръководния пост. Успя ли да откриеш имена?

— Точно това търся, но е трудно. Дори малките местни бюлетини не обичат да дават имената на високопоставени от джерег.

— Виж ти.

— Но има един, известен като Полетра.

— Аха.

— И един друг, Дайфан, по прякор Демона.

— О.

— Какво?

— Мислех, че това си му е името… Няма значение.

Той изхъмка, после рече:

— Има поне още двама или трима. Още се мъча да разбера кои са.

— Но трупове няма.

— Засега.

— Добре. Но какво общо трябва да има това с Лявата ръка?

— Нищо, доколкото мога да разбера.

— Хм.

— Макар че…

— Да?

— Чувал ли си за някой си Терион.

— Разбира се.

— Може ли да е един от претендентите?

— Би могло.

Делийн порови из наръч опърпани жълти вестничета и каза:

— Подхвърля се, че има любовница, която е в Лявата ръка.

— Да знаеш името на любовницата?

— Триеско.

— А-ха.

— Какво „а-ха“?

— Това означава нещо. Просто трябва да разбера какво.

— Какво знаеш за нея?

Няма да добавям, че се чувствах като идиот, че не бях започнал с нея, единственото име, с което разполагах. Делийн порови още и ми намери малкото, което имаше. После предпазливо тръгнах към Южна Адриланка. Лойош и Роуца наблюдаваха отгоре.

„Ей, шефе. Как беше в библиотеката днес?“

„Досадно, но може би се доближавам до частица от онова, което според някои би могло да се окаже свързано с всичко, което става“.

„Значи вече имаш нишка. Добре. А Ушенцата?“

„Кои?“

„Ушенцата“.

„Лойош, не те разбирам“.

„Приятелите на Рик, дето ги прати да слухтят“.

„А, разбрах. Ще се срещна с някои от тях тази вечер“.

„Добре. Току-виж напипаш и друга нишка“.

Срещите не донесоха кой знае какво, но все пак започнах да добивам доста добра представа за размаха на намесата на Лявата ръка в района.

Опитваха се да предопределят изхода. Искаха да са тези, които да решат кой ще държи шефския стол в Съвета на Джерег.

Което, разбира се, налагаше въпроса защо.

Защото Триеско беше любовница на Терион? Затова ли беше всичко? Възможно ли беше цялата тази дивотия да произтича не от нещо друго, а от любов?

Да, но пък точно това беше въвлякло и мен, нали?

Е, да, но аз бях източняк.

Което означаваше какво по-точно?

Намръщих се и временно избутах тази мисъл настрана, заедно с допълнителния и свързан с нея въпрос защо онази магьосничка се бе появила и бе направила, мм, каквото там се беше опитала да ми направи.

Допускал бях, че последното е свързано със страстното, изгарящо желание на джерег да ме превърнат в чифт празни ботуши, въпреки че изглеждаше безсмислено. Сега ми хрумна, че би могло да е част от играта за власт, само дето ставаше още по-безсмислено.

Връщах се към квартирата си след последната среща, крачех намръщен и си мърморех тихо.

„Шефе!“

Спрях на четирийсетина стъпки от входа на хана.

„Какво има?“

Намирах се в един заслонен вход с ръка на дръжката на Лейди Тилдра, което действаше успокоително по два различни начина. Не знаех как точно съм се озовал там.

„Има някой в стаята. Отвън съм и надушвам някого“.

„Чудесно. Можеш ли да провериш, без да те изпържат?“

„Мисля, че да“.

„Не рискувай. Там няма нищо, за което да ми се налага да се връщам“.

„Разбрано. Просто ще надникна през прозореца“.

След две минути дръпнах завесата настрана, влязох в стаята и казах:

— Здрасти, Кийра. Как ме намери? Лойош ли проследи?

Тя стана от стола и се усмихна.

— Помолих една приятелка да го направи.

Лойош прелетя от рамото й на моето.

— Седни — поканих я. — Изненада ме!

— Да. Съжалявам. Няма друг начин да се добера до теб обаче.

— Знам. И ми се ще да не бях толкова лесен за намиране.

— Не е лесно.

— Все пак, щом твоя приятелка може да го направи…

— Това не значи, че някой друг може.

— Може би.

— Ами, първо някой трябва да се сети, което едва ли е толкова вероятно, колкото може би си мислиш.

— Всъщност е сигурно. Някой го опита наскоро.

— Тъй ли?

— Изглеждаш изненадана.

— Изненадана съм. Изисква много подробно познаване на Лойош или на някакъв предмет, свързан с него. А след това изисква умение във вещерството. И всичко това, след като човек изобщо се сети за тази възможност, което вече ме изненадва.

— Знам, Кийра. Като стана дума за вещерство, как е Мороулан?

— Не го познавам толкова добре.

Май се изчервих.

— Когато спомена за вещерство, допуснах…

— Прав беше, но беше услуга за приятелката ми Сетра, която след това ми съобщи резултатите.

— Аха. Ясно.

— Казаха ми, че Мороулан все още скърби за лейди Тилдра. Лошо понесе смъртта й.

— Е, тя не умря. Всъщност не точно.

Кийра Крадлата ме погледна и не каза нищо. Докоснах Лейди Тилдра. „Всичко е наред“, сякаш ми каза тя. Или може да съм си го въобразил. Може да съм си въобразил и че…

— Богинята демон бърка в главата ми, Кийра. Спомените ми, може би възприятията ми, вероятно дори мисленето ми…

— Да. Казаха ми, че го прави това от време на време, когато й потрябва някой да й свърши нещо.

— Е, тогава значи всичко е наред.

Тя се засмя.

— Какво, Влад? Не приемаш, че има някои, които може да знаят кое е най-добре и те използват за доброто на всички?

— Определено. А ти?

— Само когато нямам избор.

— А аз нямам. Мда. Точно това му харесвам най-много.

— Представям си.

— Всъщност имам избор. — Докоснах отново Лейди Тилдра.

— Влад, това може да не се окаже най-добрият избор.

— За кого?

Докато се опитваше да измисли отговор на това, казах:

— Във всеки случай не си дошла да ме видиш за това. Какво има?

— Кръв, смърт, приятелство, джерег, Лявата ръка.

— Странно. Точно за тези неща си мисля и аз. Можеш ли да си по-точна?

— Непрекъснато забравяш, че имаш приятели, някои от които искат да ти помогнат и някои от които се тревожат за теб.

— Кой от кои е?

— Почти се изкушавам да ти отговоря, просто защото знам, че не го искаш.

— Добре, точка за теб. Но, Кийра, джерег са тръгнали подире ми. Искат ме мъртъв. Моргантски. Не мога да…

— Знам.

— … въвлека други хора в това.

— Какво би направил, ако някой застрашаваше Мороулан с моргантско оръжие?

— Бих се изсмял на глупавия кучи син.

— Влад…

— Добре, добре. Но…

— Знаеш ли, че Крейгар е пратил съобщение до Алийра? Примигах.

— Хайде де. Наистина ли?

— Иска да знае как да се добере до теб, за да може да предложи да помогне.

— Не мислех, че му стиска толкова.

— Стиска му.

— Имах предвид, че ще дръзне да си навлече подигравката на Алийра.

— Знам какво имаше предвид.

— Той е луд.

— Може би.

— Кийра, той е в джерег. Няма да оцелее и три минути.

— Аз също. И не съм притеснена.

— А би трябвало.

Тя се усмихна.

— Е, добре, добре. Може би не.

— Да отговоря на въпроса ти. Тук съм да разбера дали не ти трябва някаква помощ.

Въздъхнах.

— Не съм сигурен. Най-големият ми проблем е да разбера какво става и защо Лявата ръка се меси. И вече те попитах за това.

— Да. Научи ли нещо?

— Има една магьосничка, Критнак, която нещо не ме харесва. Само за миг по лицето й пробяга сянка. Или способността ми да разгадавам лица нещо се е прецакала, или тя знаеше това име, но после се сети, че не се очаква да го знае.

— Какво друго?

— Борба за власт в джерег.

Тя се намръщи.

— Сигурен ли си? Вярно, че Куритни умря…

— Как?

Тя сви рамене.

— Беше стар, Влад. Сърцето му не е издържало.

— Сигурна ли си?

— Човек никога не може да е сигурен, но съм почти убедена.

— Добре.

— Ти не знаеше ли за него?

— Не. Нали ме нямаше.

— Прощавай. Трябваше да ти кажа. Все едно, не съм забелязала признаци за борба за власт. Просто все още никой не му е заел мястото. Нямам впечатление, че бързат много. Бизнесът си върви.

— Той винаги си върви. Но да, не е имало много трупове, но има признаци, че някои хора, включително старият ми приятел Демона, се опитват да се домогнат до позиция да заемат мястото му.

Тя се намръщи.

— Сигурен ли си?

— Не точно. Нямам достъп до източниците, с които разполагах някога. Но мисля, че мога да твърдя, че има добри податки.

— Не знаех. Сигурно действат много кротко.

— Да. Никакви трупове. За една борба за власт при джерег това наистина минава за доста кротко. Променя ли нещата обаче?

— Е, да. Не. Така мисля.

— Не мога да разбера обаче какво общо има това с Лявата ръка.

Тя се отпусна на стола и се замисли.

Подхвърлих:

— Терион.

— Какво Терион?

— Познаваш ли го?

— Срещали сме се. Не му пращам честитки за Нова година обаче. Как се вмества той в това?

— Той е единственият член на Съвета, за който съм чувал, че има връзка с Лявата ръка.

— Има връзка? Каква?

— Триеско.

Ясно видях, че името й е познато.

— Разбирам. Да. Това би го обяснило. Каква е връзката? Роднини ли са?

— Не. Любовници.

— О, страхотно. Какво знаеш за нея?

— Тя е чародейка, родена в дома Атира, напуснала го и станала джерег няколко години преди Междуцарствието.

— Защо?

— Заради любов.

— И таз хубава!

— Случва се.

— Тази Триеско е, доколкото схващам, високопоставена в Лявата ръка?

— Предполагам. Но нищичко не знам за структурата им. Тъй или иначе е поредното име, около което трябва да се порови.

— Да се порови?

— Доста време прекарвам в Имперската библиотека, докато се мъча да разбера какво…

— Там си се криел значи? В Имперската библиотека?

— Е, не точно криел…

Тя се разсмя.

— Влад, ти си невероятен.

— Защо, какво пропускам дотук?

— О, нищичко.

— Кийра…

— Като оставим настрана идеята просто да се шляеш по Верижния мост или който там използваш два пъти на ден…

— Маскиран съм все пак.

— … не може да не си забелязал, че Имперската библиотека гледа точно към крилото на джерег в Двореца.

Свих рамене.

— Бездруго никоя важна клечка не използва това крило. Престани да се хилиш, Кийра.

— Ще се опитам.

— Ти…

— Просто ти се възхищавам, Влад. Имперската библиотека! Ще ме умориш.

Свих рамене и не казах нищо.

— Поне е било продуктивно, предполагам?

— Бих казал, да. В смисъл, научих за борбата за власт в джерег и за връзката между Терион и Триеско.

— Добре. Е, какво ти трябва?

В главата ми се заоформя списък, но не бях склонен да го споделям с Кийра.

— Най-вече някой, с когото да обсъдя разни идеи.

— Това мога. Почвай.

Тя седеше на стола, а аз на леглото.

— Добре. Знаем, че в дома Джерег има борба за власт — в Дясната ръка — и знаем, че е намесен и Патрулът на Кучките. Сигурни сме, че тази Триеско се опитва да повлияе Терион да оглави Съвета. Тъй че въпросът е: как въвличането на Лявата ръка в Южна Адриланка помага на Терион в маневрите му?

Тя поклати глава.

— Според мен разменяш местата.

— Защо?

— Южна Адриланка е цената, която Терион плаща за подкрепата на Лявата ръка.

Намръщих се.

— Не се бях сетил за това. Авансово плащане?

— Това е обичайният метод.

— Вярно. Това ще създаде конфликт в джерег — имам предвид Дясната ръка — и в Южна Адриланка. Представа нямам дали ще причини нещо на Лявата ръка.

— И аз.

— Но конфликтът в Южна Адриланка сам по себе си може да ми отвори ниша. Мога да върша тук неща, които повечето джереги не могат.

— Какви неща имаш предвид?

— Още не знам. Не знам достатъчно какво става. Но нещо би могло да се отвори. Трябват ми източници на информация.

— За Южна Адриланка не мога да ти помогна.

— Разбирам.

Замислих се за това, което ми беше казала.

— Добре, тогава въпросът става: как Лявата ръка или може би само Триеско помага на Терион? И на второ място, какво общо може да има това с нападението на магьосничката срещу мен? О!

— О?

— Ами, отчасти имам отговор на това.

— Да. Като си помисля, и аз. Джерег те искат толкова настървено, че ако Терион им поднесе главата ти, това ще го постави в добра позиция.

— Мда. Или това поначало е било част от сделката. Тъй или иначе означава, че онази магьосничка се канеше да ме убие. Знаеш ли, вече се чувствам малко по-добре.

— Нима?

— Да. Малко по-добре.

— Май ще трябва да ми го обясниш това.

— Не съм ти казал какво научи Деймар.

— Деймар? Да, помня го. Какво е научил?

Казах й.

— Аха. Да. Логично е. И магьосничката се казва Критнак?

— Да.

— Ще видя какво мога да науча за нея.

— Определено ще съм ти признателен. А после трябва да видя как мога да я накарам да ме нападне на избран от мен терен.

Кийра се намръщи.

— Да я накараш да те нападне?

— Ами да — отвърнах невинно. — Сетра Лавоуд веднъж ми каза, че защитата е по-добра от нападението.

— Хм. — Лицето й не издаде нищо. — Добре, не мога да знам със сигурност, но допускам, че, първо, тя е говорила тактически, а не стратегически. И второ, че е щяла да ти каже, че зависи от тактиката в момента. Че има моменти, в които офанзивните бойни заклинания имат предимство пред дефанзивните, в които е в сила обратното.

— Всъщност никога не съм бил наясно с разликата между стратегия и тактика.

— Така ли? Кажи го на Сетра. Най-вероятно ще те направи генерал.

— Заради това, което не знам?

— Заради това, че нямаш предразсъдъците, че тактиките винаги са тактики, стратегията винаги е стратегия и едното никога не се превръща в другото.

— Не знаех, че се превръщат едно в друго.

— Но и не си приемал, че не се превръщат, което е проблем, присъщ за драконите. В нашите глави стратегията винаги си остава стратегия, отделно от тактиката. Влезеш ли в битка, във война, те по всяко време може да се превръщат от едното в другото. Драконите винаги имат проблем с това. Точно затова винаги се опитват да наемат по някой дзур. Или поне това би ти казала Сетра, мисля.

— С което щеше да ме обърка окончателно.

— Щом видят благоприятна възможност, дзур я използват.

— А драконите не?

— Някои — да. Но твърде често имат някаква идея в главата и просто цепят по нея, независимо от пречките или дали се е появила по-добра възможност.

— Според мен дзур просто щурмуват, независимо от всичко.

— Но по различен начин. Един дзур ще щурмува, без да помисли, защото те мислят в самия разгар на боя.

— Не съм сигурен дали това може да се нарече мислене.

— Може би. Сетра би ти казала, че е най-чистата форма на мислене.

— Хмм. Добре, че не е тук. Никога не печеля спорове с нея. Помислих си за Мороулан и Алийра и за казаното от Кийра за предразсъдъците. След малко реших да го оставя за по-късно.

— Дзур са по-сложни, отколкото изглеждат.

— Да.

— Но пък всички сме така.

— Променил си се, Влад.

— Нима?

— Да. Говориш различно. Ти… не знам. Станал си друг.

— Може би. Предполагам, че е от връщането ми в Изтока. Това беше…

— Връщал си се в Изтока?

— Да. Заради Сетра Младшата.

Тя се усмихна вежливо и попита:

— И как беше?

— Съвсем различно от очакваното. Което беше странно, след като отидох без никакви очаквания.

— Какво стана?

Паметта ми се зарея за миг, след което отвърнах:

— Загубих един пръст и спечелих…

— Мм?

— Нищо. Друг път.

Кийра кимна, после каза:

— Има и още нещо.

— Да?

— Още някой иска да знае дали имаш нужда от помощта му.

— Друг? Аха. Марио, нали?

— Да.

— Още не. Може би скоро обаче.

Тя стана.

— Утре ще дойда пак.

— Не бива да рискуваш…

— Не рискувам, Влад. Няма да си покажа лицето в Имперската библиотека.

— Разбрах те. От друга страна, разполагам с теб, Марио и Лейди Тилдра. Могат ли изобщо да измислят нещо, което да представлява прилично предизвикателство?

— Допускам, че това трябваше да е ирония.

— Е, да, може би малко.

— Всичко добро, Влад.

— Кийра…

— Да?

— Благодаря ти.

Тя кимна и излезе през завесата.