Дзур

15. Кнедли

Баща ми прекарваше часове и часове, мъчейки се да ме научи как да правя хубави кнедли, но предполагам, че просто има неща, за чието правене не съм скроен. От друга страна, дори да бяха добри, нямаше да притежават съвършената консистенция на кнедлите във „Валабар“.

Номерът с кнедлите, повече от може би всичко друго, което съм се опитвал да приготвя, е, че изискват търпение: търпение сместа да се получи точно както трябва, търпение да пуснеш всяка отделна кнедла, търпение да ги извадиш от водата в подходящия момент. Обикновено влагах почти същото количество труд в подготовката да светна някой тип, но предполагам, че това ми е доставяло повече удоволствие, или нещо такова.

След като отделям толкова много време в правенето на аналогии между убийство и готвене, редно е да се спра малко на търпението, защото то наистина е ключов фактор и в двете. Странно, но преди да вляза в този занаят бях смятал, че по природа съм нетърпелива личност. Оказа се, че стане ли дума за извършване на убийство, нямам проблем да седя и да чакам съвършения момент, преди да ударя, или да стоя някъде навън и да наблюдавам някого, или да следя някой тип дни наред, докато науча всеки негов ход.

Не знам защо съм способен да проявя огромно търпение с някои неща, а с други ставам припрян, нервен и накрая просто изругавам наум и заявявам, че задачата е изпълнена, или се самоубеждавам, че резултатът е достатъчно добър.

С готвенето и убиването всъщност не бива да има „достатъчно добър“ резултат. Трябва да достигнеш толкова близо до съвършенството, колкото е възможно, или да си намериш друга работа. Което всъщност направих.

Гледах мълчаливо Телнан, докато се трудеше над своята кетна, придружена от валабарско зеле, за което бих могъл да кажа много, ако съм склонен. Едно от изкуствата при съставянето на блюдо — изкуство, което във „Валабар“ са усвоили до съвършенство — е в определянето кое върви добре с какво. Предполагам, че е като избора на подходящо оръжие за финализирането на някого — съчетава се с всички други фактори като особените умения на индивида и подходящото време и място.

Тъй че ето ви още една прилика между убиването и готвенето, която да подкрепи разсъжденията ми за нуждата от търпение, когато правиш смърт или кнедли. Но това са разсъжденията ми сега — много след онова ядене и всичко, което го последва. Тогава просто се хранех и изобщо не мислех за убийство — въпреки че може да ми е минала през ума някоя мисъл как така и не съм успял да направя кнедли толкова добре, че да задоволят баща ми. Или самия мен, впрочем.

Наградата за това, че си направил кнедлите добре, е в това, че разполагаш със съвършената гарнитура за телешки гърди по валабарски. В смисъл, захапваш кнедлата и получаваш взрив в устата от чистия сос, който е поела. Великолепно е.

Единственият проблем е, че към този момент наистина трябва да позадържиш темпото — вече е имало твърде много храна за твърде кратко време и много ясно осъзнаваш, че скоро ще стигнеш до края на възможностите си.

Мисля, че Телнан направи няколко коментара, които не чух; или ги чух, но вече не ги помня. Мисля, че бяха за начина, по който сосовете се съчетават с кетната, но не съм сигурен. Покрай телешкото и кнедлите просто не можех да обърна достатъчно внимание.

Друго сходство, ако щете, между извършването на убийство и отдаването на върховно удоволствие: и двете изискват пълна съсредоточеност.

„Шефе!“

„Проклятие!“

„Какво има, шефе?“

„Всичко е наред, Лойош“.

„Ако още веднъж го направиш това, ще те ухапя. В смисъл много, много силно“.

„Разбрано. Колко време ме нямаше?“

„Цяла вечност. Почти час“.

Проверих по Глобуса. Беше ме нямало около двайсет минути.

„Добре. Да се прибираме вкъщи“.

Върнах се в светая светих на стаята си и се настаних да чакам. Чакането продължи около три минути, преди да осъзная, че седенето и неправенето на нищо ще ме побърка.

„Знаеш ли, може да продължи дни, шефе“.

„Или седмици“.

„Не можеш просто да обикаляш седмици“.

„Няма просто да обикалям. Наумил съм си цел“.

„О, добре. Накъде тогава?“

„Нанякъде“.

Излязох навън и тръгнах нанякъде, с Лойош и Роуца над мен, но много близо. Лойош май беше изнервен.

От този ден си спомням най-вече лица, подминати на улицата. Лицата на източняци, от моя народ: стари и млади, един, който изглеждаше доволен от нещо, двама, които изглеждаха нещастни, неколцина, които изглеждаха умислени, други двама, които се озъртаха. Един тип, приблизително на моята възраст, улови погледа ми и ми кимна. Изобщо не помня къде ги видях или какво правех — просто вървях, предполагам. Но помня лицата.

— Има един момент — беше ми казал Телнан — в който или нападаш с всичко, с което разполагаш, или правиш нещо друго. Този момент, точно преди да си поел отговорността, е моментът, в който научаваш кой си.

— Добре — бях му отвърнал. — А ако не се харесаш?

Беше се засмял, все едно че се бях пошегувал с него. Но това, което трябваше да го попитам, бе как преживяваш междинните секунди, часове или дни, които водят до този момент? Ако го видех отново, щях да го попитам, но отговорът едва ли щеше да ми свърши работа. Каквото и да бях, все пак не бях дзур.

„Та кажи ми, шефе. Смяташ ли просто да се мотаеш из Южна Адриланка колкото там дни или седмици се наложи?“

„Общо взето, да“.

„О, каква радост!“

Няколко часа по-късно свърнах към пазара Ристал. Беше пълно с хора, които купуваха и продаваха разни неща. Тъй че поне тази част от операцията действаше. Взех си пликче ядки пикен и ги дъвчех, докато вървях. Пикените не растат близо до Адриланка, внасят ги от, мм, отнякъде. Безумно скъпи са. Мисля, че затова ги харесвам толкова.

По някое време се върнах в стаята си и поспах малко.

След това държах кама, после Лойош ми каза, че всичко е наред, после Лойош изрева и тогава се събудих. Беше едно от онези неща, където споменът ми няма нищо общо с реално случилото се, само че сега започваха да ме притесняват повече от някога. Дали беше заради Вийра, или всеки минава през това, когато познайникът му го събуди посред нощ, за да го предупреди, че някой се опитва да го убие, само за да каже след това не, не се притеснявай, това е просто твоят приятел убиец?

Хмм. Нека го перифразирам.

Но пък я по-добре да го прескоча.

„Марио е — каза Лойош. — Съжалявам, че те изплаших“.

„По-добре е от алтернативата“.

На глас казах:

— Влез, Марио.

Завесата се отмести и той влезе. Запалих лампата и посочих стола.

Той седна и каза:

— Извинявай, ако съм те събудил.

— Не спях. Какво има?

— Приключи.

Прозях се и кимнах.

— Мм?

— Приключи.

— При… О! — Съсредоточих се върху това. — Какво стана?

— Моля?

Покашлях се.

— Какво се говори на улицата? Или какво ще се говори?

— О. — Той помисли малко. — Магьосничката е била смъртоносно промушена от неизвестно лице или лица в момента на появата й от телепорт посред нощ на площад Дай’бани близо до Имперския дворец. Причината за смъртта е единичен удар с широк нож, нанесен в тила и прерязал гръбначния стълб. Свидетели не е имало. Без съмнение, след дълго и задълбочено разследване, гвардията Феникс ще свият рамене и ще кажат: „Марио го е направил“. — Не се подсмихна самодоволно, което сто на сто изискваше голяма сдържаност.

— А-ха — казах. — Схващам. Не, чакай. При появата й от телепорт?

— Естествено. Винаги има един миг на дезориентация, когато си…

— Да, но ти как… Все едно.

Марио се усмихна.

— Благодаря — казах му.

— Това е най-малкото, което бих могъл да направя при тези обстоятелства. Нещо друго да ти трябва?

Виж, това беше въпрос.

— Да ти се е искало да светнеш целия дом Джерег? И половината Лява ръка?

— Понякога да, знаеш ли.

Кимнах.

— Уважавам разбиранията ти.

— Нещо, което да ти трябва в границите на разумното?

— Освен с масово клане на джерег, не мисля, че това може да се разреши като накараш някого да стане мъртвец.

— Мда, някои неща са така. Странно, нали?

— Понякога ми е трудно да го повярвам.

След като Марио напусна, се изтегнах на леглото.

„Утре, Лойош. Действаме утре“.

„Знам, шефе“.

На следващата сутрин не си губих времето. Станах и излязох за минути. Не че бързах толкова, но ми бяха омръзнали съмненията и съображенията. Отидох до Шестте кьошета, зачаках там с вид на човек, който няма какво да прави, и наблюдавах. Докато наблюдавах, драснах бележка и я сгънах. От външната страна поставих адреса на офиса и указания как да се стигне дотам.

След около пет минути зърнах един кандидат и казах:

— Ей, момче. Ела тука.

Удостоен бях с подозрителния поглед на хлапак, на когото сигурно съм приличал, когато бях на девет.

— Ела тука — повторих. — Стига да обещаеш, че няма да ме набиеш.

Оказа се подходяща тактика. Приближи се към мен и му метнах един империал.

— Искаш ли още един?

Той зяпна монетата, завъртя я между пръстите си, прибра я в джоба и се ухили.

— Кой трябва да убия?

Гласът му не беше мутирал още. Беше облечен с памучна туника, която трябваше да е била синя преди много време, и кафяви вълнени панталони.

— Никога не убивай за по-малко от хилядарка — казах му. — Това е по-лесно.

— Какво искаш?

— Тичаш до Града и предаваш съобщение.

— Правил съм го.

— Не и за толкова много, обзалагам се.

Той сви рамене.

— Другия го получавам, когато се върна с отговор, нали?

— Правилно.

— А ако не ми даде отговор?

— Лош късмет.

— Добре. Тук ли ще бъдеш?

Кимнах и му връчих бележката.

— Можеш ли да четеш?

— Малко. — Намръщи се и огледа написаното, после кимна. — Това го схванах.

— Хубаво. Ако се върнеш за по-малко от два часа, правя ги два империала.

Тръгна ходом само за да ми покаже колко е независим. Сигурен съм, че е драснал в мига, в който се скри от погледа ми. Хареса ми.

„Можех да ти спестя няколко империала, шефе“.

„Знам. Но точно сега искам да си наблизо“.

„Очакваш неприятност?“

„Не. Просто… Искам да си наблизо“.

„Добре“.

Прибрах се, прибрах всичко, което беше Влад, поне външно, в една торба, и казах довиждане на стаята. Каквото и да се случеше, нямаше да се върна тук. Тази част не ме натъжи.

Върнах се на Шестте кьошета и си купих круша. Изядох я бавно. Оплакнах си ръцете на пазарната чешма и оставих медник за бедните, защото щеше да изглежда странно, ако не го бях направил.

Зърнах хлапето около минута преди то да ме зърне. Връчи ми бележка. Погледнах я, уверих се за подписа и му дадох два империала. Изгледа ме странно.

— Чудиш се какво общо може да има някой като мен с дома Джерег?

Хлапето кимна.

Усмихнах се. За кратко бях изкусен да го накарам да погледа, докато се превърна отново във Влад. Интересно. Защо трябваше да ми се иска да впечатля това улично хлапе? Може би наистина ми напомняше за мен самия. Но само му се усмихнах загадъчно и казах:

— Ще се видим пак.

— Едва ли — отвърна то. Предполагам, че държеше последната дума да е негова. Приличаше на мен, да.

Отдалечих се от пазара и намерих едно спокойно място, където да мога да проуча внимателно бележката.

„Влад има задна стая е Белия фенер знам мястото и ще ти осигуря защита бъди там е шест часа Крейгар“.

„Окей, Лойош. Това е уредено“.

„Не го знам Белия фенер, шефе“.

„Аз знам къде е. И или се доверяваме на Крейгар, или не“.

„Имам ли право на глас?“

„Не“.

„Така си и мислех. Кой ще прехвърли реката?“

„Сандор“.

„Добре. Кога?“

„Сега“.

„Рано е“.

„Да. Тъй че може би просто все още не наблюдават мостовете“.

„По кой ще минем?“

„По Верижния“.

„Защото е тясно или просто за да затрудним работата?“

„И двете, разбира се“.

Час по-късно бях минал по моста безопасно. Помислих дали да не ида до „Валабар“ и да изчакам там, но имаше много причини да не го правя. Най-вече защото не бе тайна колко го обичах и със сигурност щеше да е под наблюдение, след като се знаеше, че съм наблизо. Тъй че се върнах до Имперската библиотека, взех първата книга, която ми попадна, и почетох няколко часа.

Точно преди петия час напуснах библиотеката да си хвана карета — от онези, които обслужваха Двореца. Третият кочияш нямаше нищо против да вози източняк. Или поне източняк, който предлага да плати двойно и в аванс. Сандор се качи в каретата и дръпна перденцата. След четирийсет минути Влад слезе насред площад Малак. Не погледнах кочияша, докато слизах; просто се изгубих в тълпата на пазара. Лойош и Роуца кацнаха на раменете ми.

„Имаш ли план кога влизаме, шефе?“

„Не“.

„А ние?“

„Искам ви и двамата с мен“.

Намерих място, от което да наблюдавам мястото, от което можеше да се наблюдава входната врата. Установих, че там няма никой, и смених мястото. Схванахте ли?

Станах отпуснат, спокоен и много по-уверен, отколкото налагаше ситуацията. В който момент осъзнах, че ръката ми се е отпуснала на дръжката на Лейди Тилдра. „Благодаря ти“, казах й наум и почти се изненадах, че не последва отговор. Какво беше имала предвид Сетра с онова за „събуждането“ й? Можеше да стане ужасно претъпкано в главата ми. Щеше да се наложи да ги накарам да се редуват. Сигурно щях да мога…

„Време е, Лойош“.

„Знам“.

Пресякох улицата с празни ръце, небрежно отпуснати, и влязох през входната врата, все едно че беше съвсем безопасно. Е, може и да не беше, но никой не ме нападна. Никой не ми обърна особено внимание дори.

Площад Малак не е от най-класните части на града. Не е от местата, където ще отидеш, ако искаш да отъркаш лакти с най-високопоставените благородници. Изключението е една гостилница с изключителен списък на вина и що-годе прилична храна. Няма табела, която да указва името на заведението, само един ярък бял фенер, който продължава да гори дори през деня.

Отвътре „Фенерът“ е с каменна облицовка със синя мозаична украса и няма нормални маси, а само някакви мънички, та да си сложиш питието до удобното кресло. За мен беше добро място, защото тук джерег изпъкват. Клиентелата е главно дракони, дзур, лиорни и тиаса. И аз изпъквах, но Демона също щеше да изпъква, както и всеки, докаран с неприятелски намерения към мен. Също тъй убийството на някого там вероятно щеше да предизвика повече раздразнение от страна на гвардията Феникс, отколкото на джерег им се искаше.

Щом влязох, събрах погледите на всички вътре. Това беше добре. Щеше да ме притесни всеки, който не ми е хвърлил някой и друг поглед. Тръгнах направо към дъното, където имаше две врати, една до друга. Погледнах домакина. Посочи ми дясната врата и влязох през нея.

Беше стая за частни посещения, добре осветена, без прозорци и най-важното, без никого вътре. Оставих вратата отворена и се настаних отстрани, откъдето можех да я виждам достатъчно добре, но без видимо да се поставям в идеална отбранителна позиция. Лойош и Роуца клечаха на раменете ми неподвижно и в очакване, като мен. Долових смътен психичен шепот — говореха си нещо. От другото помещение се носеше постоянно тихо бръмчене от разговори. Никой не говори шумно в „Белият фенер“.

Проверих времето. Беше точно шест. Зачаках.

След около две минути един джерег, когото не познавах, влезе, направи се, че не ме вижда, очите му пробягаха по останалото из стаята, а след това кимна към вратата. След миг влезе Демона, последван от друг телохранител, който затвори вратата. Демона не беше се променил много. Не станах.

Той седна срещу мен и рече:

— Е, Влад?

— Няма ли първо да поръчаме пиене?

— Говори.

— Не държиш да си общителен значи?

Изгледа ме, без да каже и дума.

— Жалко. А си мислех, че сме приятели.

— Говори — повтори той с интонация от типа „Това е последният път, в който ще го кажа, преди да наредя да те убият, и не ми пука какво сме се разбрали или какви може да са последствията, вмирисан говнян задник такъв“. Добър съм с интонациите.

— Цяла тайфа искат да вземат стол номер едно на Съвета. Аз…

— Кандидатстваш за работата?

Изкисках се.

— Благодаря за предложението, но ще пасувам. Мисля да мина на суха стока.

— А-ха.

— Терион има подкрепата на Лявата ръка, по причини, в които няма нужда да навлизаме. Ти…

— Ти го направи! — избухна той.

Вдигнах вежда и не отвърнах. Той изсумтя:

— Добре. Продължавай.

— Мога да ти го дам.

— Можеш?

— Да.

— Как?

— Това си е моя работа.

— Ако мислиш, че това ще те измъкне от куката за онова, което направи…

— Не, не мисля. Измъкването ми от куката не е част от сделката. Но искам трийсет часа, просто за да мога да довърша това.

— Не говоря от името на дома Джерег.

— Трийсет часа от твоите хора.

— Това е по-възможно. Е, да чуем.

— Южна Адриланка.

— Какво Южна Адриланка?

— Искам джерег да не я пипат. Цялата.

— За колко дълго?

— Да речем… до края на следващото царуване на дракон.

— Доста дълго може да се окаже.

— Да.

— Едва ли ще си жив дотогава.

Изкисках се.

— Доста меко казано.

— Имах предвид, лорд Талтош, как очакваш да го наложиш?

— Вярвам ти.

— Не, не ми вярваш.

— Е, да, май си прав.

— Тогава?

— Имам приятели.

Погледна ме и изчака.

— Допускам, че вече си чул за онази, дето са я светнали снощи.

Той сглоби няколко неща в ума си и кимна бавно.

— Разбирам.

— Мда.

— Ще свърши работа, предполагам. Много искаш обаче.

— Знам.

— Организацията там ще се разрасне сама и ще реват за някой, който да я движи. Много работа ще е да се задържи джерег вън.

— И аз го виждам така. Но знаеш какво получаваш за това.

— Можеш да ми го дадеш, така ли?

— Така мисля.

— Мислиш.

Кимнах и казах:

— И, разбира се, ако не се озовеш на място номер едно, не плащаш.

— И животът ти не е част от сделката?

— Не е.

— Окей. Друго какво?

— Като част от оставянето на Южна Адриланка на мира преговаряш с Лявата ръка. Те я въртят и…

— Жена ти. Там е цялата работа, нали?

— Мда.

— Добре. Чудех се защо се забъркваш в това. Вече знам.

— Аха.

— Набутвам се във всичко това заради нея.

— Да.

— Като герой дзур, дошъл да спаси девицата.

— Улучи.

— Тя как го приема?

— Не е твоя шибана работа.

— Така и предполагах.

— Е, разбрахме ли се?

— Ще съм съвсем честен. Не знам как мога да отзова Лявата ръка в момента. Не се подчиняват на никого.

— Да, но ако бъдат, мм, отзовани, както се изрази, мисля, че можеш да се договориш с тях да стоят настрани и да не се бъркат.

Погледна ме замислено.

— Не знам какво си намислил, разбира се. Но ще зависи как точно ще бъдат отзовани.

— Съгласен.

— Ще ми кажеш ли?

— Не.

— Тогава не мога да ти отговоря, нали?

— Преговарям с тях.

— Преговаряш.

— Аха. Ако искаш, може да дойдеш на преговорите.

— О?

— Ще се срещна с тях някъде към седем.

— Къде?

— В Южна Адриланка. На Шестте кьошета. Улицата на чужденците, номер единайсет. Срещата ни е там.

— И съм поканен?

— Да. Поне там започваме преговорите.

— А кога ще приключат тези преговори?

— Както казах, ще ми трябват около трийсет часа.

— Значи не мога да ти дам отговор преди това.

— Можеш, разбира се. Чу условието.

Той кимна замислено.

— Доста много искаш.

— Но и ти получаваш много.

— Така е.

— И както казах, чувствай се поканен.

— Мда. Бих могъл да намина.

Дадох му малко време да помисли. Отчасти съжалявах, че вече не съм в Организацията и не работя за тип като него. Животът щеше да е много по-прост.

След малко Демона кимна.

— Да, на трийсетте часа. И да, зависи как ще минат преговорите. Ако ми осигуриш поста, в Южна Адриланка няма да има външна намеса до края на следващото царуване на дома Дракон, ако не ме гътнат дотогава, което дойде първо.

— Така става.

— Знаеш, че ще е все едно, нали?

— Мм?

— Имам предвид, ако смяташ да помагаш на ония да…

— Не смятам. А и за тях ще е по-лошо, освен ако не намерят някой, който знае как да върти такава операция по-ефективно.

Демона кимна и каза:

— Сигурно е страхотна жена.

— Да.

— Лошо, че нещата се обърнаха така, Влад. Щеше да ми е приятно да работиш за мен.

Кимнах.

— Желая ти късмет — каза той.

— Благодаря.

Демона стана и излезе с телохранителя си.

— Добре мина, Влад — каза Крейгар. — Е, ще можеш ли да го отиграеш?

— Надявам се.