Духовна връзка

Глава 5

След като се върнахме в стаята й, реших, че ще е по-добре двете с Лиса да останем до късно, за да проучим документите. Когато й казах за срещата си с Михаил — което не споменах пред Мия — в Лиса избухна вихрушка от смесени чувства. Първата й реакция бе изненада, но тя скоро бе изместена от страха за неприятностите, в които бих могла да се забъркам. Изблик на романтична топлота заради това, което двамата с Михаил бяхме решени да направим в името на нашите любими. Чудене дали тя би направила същото за Кристиан, ако бяха в подобна ситуация. Мигновено реши, че би го сторила; любовта й към него продължаваше да е силна. Сетне си каза, че вече не й пука за него, което щеше да ме раздразни, ако мислите ми не бяха другаде.

— Какво не е наред? — попита Лиса.

Въздъхнах шумно, обзета от тревога, която не бях напълно осъзнала, докато четях мислите й. Тъй като не исках тя да разбере, че се ровя из съзнанието й, посочих към документите, пръснати по леглото.

— Просто се опитвам да проумея това. — Не беше много далеч от истината.

Планът на затвора беше сложен. Килиите заемаха два етажа и бяха съвсем малки — по един затворник във всяка. В документите не се обясняваше защо, но причината беше очевидна. Пасваше с това, което Ейб ми бе казал, че е мярка, с която да предотвратят превръщането на престъпниците в стригои. Ако аз бях осъдена да прекарам години зад решетките, бих разбрала изкушението да убиеш съкилийника си, да станеш стригой и да избягаш. Освен това килиите се намираха в средата на сградата, заобиколени от пазителите, кабинетите, „залите за упражнения“, кухнята и помещението със захранващите. В документите бе описана смяната на охраната, както и графикът на захранване. Очевидно ги водеха при захранващите един по един, под строга охрана и им позволяваха да поемат само минимално количество кръв. Отново с цел да се държат затворниците слаби, за да им се попречи да станат стригои.

Информацията беше доста подробна и точна, ала не бях сигурна доколко е актуална, тъй като архивите бяха отпреди пет години. Не беше изключено затворът да е снабден с най-модерно оборудване за наблюдение. Навярно единствените неща, за които можехме да бъдем сигурни, че са верни, бяха местоположението и архитектурният план на сградата.

— Какво става с магическите ти умения? — попитах Лиса.

Въпреки че досега не бе успяла да вдъхне толкова много лековита сила на моя пръстен, както една жена на име Оксана, забелязах, че избухливостта и раздразнението ми, предизвиквани от мрака, който се преливаше в мен като страничен ефект от използването на духа, бяха донякъде намалели. Лиса бе направила пръстен и на Ейдриън, макар че не бях сигурна дали това му помага да контролира пороците си напоследък — пороци, на които той обикновено се отдаваше, за да контролира духа.

Тя сви рамене и се излегна по гръб върху леглото. Беше изтощена, но заради мен се опитваше да остане будна.

— Подобряват се. Иска ми се да се запозная с Оксана.

— И това може да стане някой ден — отвърнах уклончиво. Не смятам, че Оксана някога би напуснала Сибир. Тя бе избягала със своя пазител и искаше да живее кротко и незабележимо. Освен това не желаех Лиса да отива в Сибир толкова скоро след всички премеждия, през които преминах там. — Можеш ли да вдъхнеш нещо друго, освен лековита сила? — Миг по-късно сама отговорих на въпроса си. — О, сетих се. Лъжицата.

Лиса се намръщи, сетне се прозина.

— Не мисля, че се получи особено успешно.

— Хм.

— Хм?

Погледнах отново към хелиографските копия.

— Мисля, че ако направиш още няколко магии, свързани с внушението, доста ще ми помогнеш. Трябва да накараме хората да видят това, което ние искаме да видят. — Щом като Виктор — чиято сила за внушение бе значително по-ограничена от нейната — бе успял с магията за съблазняване, тя би могла да направи това, от което се нуждаех. Просто й трябваше още практика. Разбираше основните принципи, но изпиташе затруднение да накара желаните ефекти да траят по-дълго. Единственият проблем беше, че като исках това от нея, я карах да използва повече от духа. Дори и страничните ефекти да не се проявят веднага, в бъдеще неминуемо щяха да й се отразят.

Тя ме погледна с любопитство, но когато видях, че отново се прозява, й казах да не се тревожи за това. Утре щях да й обясня. Лиса не възрази и след кратка прегръдка двете се запътихме към леглата си. Не ни оставаше много време за сън, но трябваше да се възползваме и от малкото, за да си починем. Утре беше големият ден.

На процеса срещу Виктор Дашков бях облечена в един от вариантите на черно-бялото официално облекло на пазителите. Когато изпълнявахме обичайните си задължения на бодигардове, носехме обикновено облекло. Но за официални случаи искаха от нас да изглеждаме безупречни и професионални. Сутринта след дръзкото ни проникване в главната квартира на пазителите за пръв път се запознах с модния стил в облеклото на пазителите.

На процеса срещу Виктор дрехите ми бяха евтина конфекция, но сега облеклото ми за официални случаи бе ушито по поръчка специално за мен: прави черни панталони, бяла блуза, закопчана до горе, и черно сако, които ми стояха идеално. Определено идеята не беше да са секси, но начинът, по който обгръщаха талията и бедрата ми, правеше чудеса с тялото ми. Останах доволна от отражението си в огледалото и след няколко минути на размисъл вдигнах косата си в елегантен кок, който оставяше тила ми открит и така се виждаха моите мълнии. Кожата още беше леко зачервена, но поне нямах превръзка. Изглеждах много… професионално. Донякъде приличах на Сидни. Тя беше алхимик — представители на човешката раса, които работеха заедно с мороите и дампирите, за да скрият от света съществуването на вампирите. С безупречния си вкус за модно облекло тя винаги изглеждаше издокарана като за делова среща. Още ми се искаше да й изпратя дипломатическо куфарче за Коледа.

Ако някога съм имала истинска възможност да се изтъкна и да блесна, то това беше днешният ден. След зрелостните изпити и дипломирането това беше следващата голяма стъпка в кариерата на един пазител. И тази стъпка бе официалният обяд, на който присъстваха всички нови пазители. Мороите, които нямаха пазители, също присъстваха с надеждата да си изберат подходящ кандидат. Оценките ни от училище и резултатите от зрелостните изпити вече бяха публично достояние, а това беше шанс за мороите да се запознаят с нас и да посочат кого биха искали за личен пазител.

Естествено повечето гости бяха морои от кралски произход, но щяха да присъстват и още неколцина влиятелни морои.

Аз наистина нямах никакъв интерес да се впускам на лов за някоя нафукана фамилия. Лиса беше единствената личност, която исках да пазя. Въпреки това трябваше да направя добро впечатление. Трябваше да стане ясно, че аз съм тази, която е най-подходяща за неин пазител.

Двете влязохме заедно в кралската бална зала. Беше единственото място в двореца, което можеше да побере всички нас, тъй като не присъстваха само дипломантите от академията „Свети Владимир“. Всички американски училища бяха изпратили випускниците си и за миг се заслепих от черно-бялото море, разкрило се пред очите ми. Отделни цветни проблясъци — кралски потомци, облечени в най-красивите си и елегантни дрехи — малко оживяваха строгата черно-бяла палитра. Меките тонове на фреските около нас караха стените да излъчват особено сияние. Лиса не носеше бална рокля, но изглеждаше елегантна в плътно прилепналата по тялото й рокля от изумрудено зелена коприна.

Аристократите общуваха с останалите с изисканост и лекота, с които бяха възпитани, но моите съученици се движеха доста тромаво наоколо. Обаче, изглежда, на никого не му пукаше. Не беше наша работа да си търсим работодатели; те щяха да ни намерят. Всички зрелостници носеха метални плочки с имената си, гравирани върху тях. Никакви обикновени картончета с надпис от рода: „Здравейте, името ми е…“ Плочките ни идентифицираха, така че кралските персони можеха да ни приближат и да се представят.

Не очаквах да ме заговори някой, освен приятелите ми, затова двете с Лиса се запътихме направо към бюфета и се настанихме в един тих ъгъл, за да похапнем от канапетата и хайвера. Е, Лиса ядеше хайвер. На мен ми напомняше твърде много за Русия.

Ейдриън, разбира се, ни видя пръв. Извих устни в лека усмивка.

— Ти какво правиш тук? Зная, че не си търсиш пазител.

Поради липсата на конкретни планове се предполагаше, че Ейдриън просто ще живее в кралския двор. И поради това не се нуждаеше от защита, въпреки че със сигурност щеше да му бъде осигурена, ако реши да се впусне по широкия свят.

— Вярно е, но не бих могъл да пропусна нито един купон — заяви той. Държеше в ръката си чаша с шампанско и аз се запитах дали ефектите от пръстена, който Лиса му бе дала, губеха силата си. Разбира се, да си пийне от време на време не означаваше краят на света, а и в списъка с предложения, който бе изготвил, за да ми стане гадже, се говореше доста общо по въпроса за алкохола. Ограниченията се отнасяха най-вече до цигарите, които настоявах да откаже. — Сигурно вече поне десетина души са дошли при теб с молба да им станеш пазител?

Поклатих глава.

— Кой би поискал безразсъдната Роуз Хатауей? Тази, която е способна да зареже всичко заради собствените си дела?

— Много — отвърна той. — Сигурен съм. Ти си непобедима в битка и не забравяй — всички смятат, че си напуснала Академията, за да избиваш стригои. Някои може да мислят, че това си заслужава да се примирят с откачения ти характер.

— Той е прав — прозвуча внезапно един глас. Вдигнах глава и видях Таша Озера, застанала близо до нас, с усмивка на лице. Въпреки белега днес изглеждаше красива — много по-царствена, отколкото я бях виждала досега. Дългата й черна коса блестеше; беше облечена с тъмносиня пола и елегантно дантелено горнище. Дори бе обула високи токчета и си бе сложила бижута, каквито със сигурност не я бях виждала да носи.

Зарадвах се да я видя; не знаех, че е дошла в двора. Хрумна ми странна мисъл.

— Да не би най-сетне да са ти позволили да имаш пазител?

Аристократите имаха безброй дискретни и любезни начини да изолират онези, които са изпаднали в немилост. В случая с Озера правото им на пазители бе отнето като един вид наказание заради това, което бяха направили родителите на Кристиан. Беше абсолютно нечестно. Озера имаха същите права, както и останалите кралски фамилии.

Тя кимна.

— Мисля, че по този начин се надяват да ми затворят устата, за да спра да призовавам мороите да се бият наравно с дампирите. Нещо като подкуп.

— Сигурна съм, че няма да се поддадеш.

— Няма. Така просто ще имам на разположение някой, с когото ще мога да тренирам. — Усмивката й помръкна и тя плъзна несигурния си поглед по лицата ни. — Надявам се, че няма да се почувстваш засегната… но аз помолих да ми определят за пазител теб, Роуз.

Двете с Лиса се спогледахме смаяно.

— О! — Не знаех какво друго да кажа.

— Надявам се, че ще те прикрепят към Лиса — додаде припряно Таша, явно чувствайки се неудобно. — Но кралицата обикновено не отстъпва от взетите решения. Ако и в този случай…

— Всичко е наред — побързах да я уверя. — Ако не мога да бъда с Лиса, тогава наистина предпочитам да съм с теб. — Истина беше. Исках Лиса повече от всичко на този свят, но ако бяха решили да ни разделят, предпочитах Таша пред която и да било от останалите кралски особи. Разбира се, бях почти сигурна, че шансовете ми да ме назначат за пазител на Таша бяха също толкова нищожни, колкото тези да бъда с Лиса.

Онези, които се бяха вбесили, задето напуснах Академията, биха направили всичко, за да ме поставят във възможно най-неприятната за мен ситуация. И въпреки че се бяха съгласили да й дадат пазител, имах чувството, че едва ли предпочитанията на Таша ще бъдат взети под внимание. Бъдещето ми все още си оставаше една голяма въпросителна.

— Хей! — възкликна Ейдриън, обиден, че не го бях назовала като втори избор след Лиса.

Поклатих глава срещу него.

— Знаеш, че и без това ще ме разпределят към жена. Освен това първо ще трябва да решиш какво ще правиш с живота си, за да заслужиш да имаш пазител.

Казах го на шега, но малката бръчка на челото му ми подсказа, че може би наистина бях наранила чувствата му. Докато Таша изглеждаше облекчена.

— Радвам се, че нямаш нищо против. Междувременно ще направя всичко, което е по силите ми, за да помогна на двете ви с Лиса. — Завъртя очи. — Не че мнението ми означава кой знае колко.

Нямаше смисъл да й споделям опасенията си, че шансовете ми да ме назначат за неин пазител също не са кой знае колко големи. Вместо това понечих да й благодаря за предложението, но бях прекъсната от друг посетител: Даниела Ивашков.

Ейдриън — смъмри го нежно тя и леко се усмихна. — Не може да окупираш Роуз и Василиса единствено за себе си. — Извърна се към Лиса и мен. — Кралицата би искала да види и двете ви.

Страхотно. Двете се изправихме, но Ейдриън остана седнал. Явно нямаше желание да се среща с леля си. Очевидно същото изпитваше и Таша. Като я видя, Даниела я удостои с кратко и любезно кимване.

— Лейди Озера — промълви, докато се отдалечаваше, сигурна, че ще я последваме. Намирах го за донякъде иронично, че Даниела бе склонна да приеме мен, но не можеше да се отърси от типичното отчуждение и предразсъдъците към представителите на рода Озера. Предполагам, че любезността й си имаше определени граници.

Но Таша отдавна бе имунизирана срещу подобно отношение.

— Забавлявайте се — пожела ни тя. Погледна към Ейдриън. — Още шампанско?

— Лейди Озера — отвърна с престорена тържественост той, — ние двамата сме два ума с една и съща мисъл.

Поколебах се, преди да последвам Лиса при Татяна. Бях забелязала внушителния външен вид на Таша, но чак сега нещо друго привлече вниманието ми.

— Всичките ли бижута са сребърни? — попитах я.

Тя докосна разсеяно огърлицата от опали около врата си. Три от пръстите й бяха украсени с пръстени.

— Да — отвърна смутено. — Защо?

— Това ще ти прозвучи странно… е, може би не чак толкова, като се има предвид, че поначало съм си странна. Дали би могла, хм, да ни ги заемеш?

Лиса ме стрелна с поглед, тутакси отгатнала мотивите ми. Таша повдигна вежди, но като всички мои приятели и тя притежаваше забележителната способност да приема странните идеи.

— Разбира се — кимна тя. — Но може ли да ти ги дам по-късно? Не ми се ще да си свалям бижутата по средата на партито.

— Няма проблеми.

— Ще ги изпратя в стаята ти.

След като уредихме този въпрос, двете с Лиса се запътихме към мястото, където беше кралица Татяна, заобиколена от почитателите и подлизурковците си. Даниела сигурно е сгрешила, когато е помислила, че Татяна иска да види и двете ни. Споменът как ми крещя заради Ейдриън все още прогаряше мозъка ми, а кратката ни среща по време на вечерята в дома на семейство Ивашков не бе достатъчна да ме заблуди и да ме накара да си мисля, че двете с кралицата изведнъж сме станали първи приятелки.

При все това, колкото и да е шашващо, когато ни видя двете с Лиса, тя цялата засия в усмивка.

— Василиса. И Роузмари. — Даде ни знак да я приближим и групата около нея се раздели, за да ни пропусне. Докато я приближавах, стъпките ми ставаха все по-нерешителни. Дали щеше да ми се разкрещи пред всички тези хора?

Очевидно не. Винаги имаше новопристигнали благородници и Татяна ги представи на Лиса. Всички бяха любопитни да се запознаят с принцеса Драгомир. Аз също бях представена, макар че кралицата не се впусна в хвалебствия по мой адрес, както преди миг с Лиса. Но дори и фактът, че ме забелязва, беше невероятно постижение.

— Василиса — поде Татяна, след като приключиха формалностите. — Мислех си, че не е зле в най-близко бъдеще да посетиш Лихай. Уредено е да отидеш там след… може би след седмица и половина. Решихме, че ще е хубав подарък за рождения ти ден. Естествено Серена и Грант ще те придружат, ще изпратя и още неколцина други. — Серена и Грант бяха пазителите, които замениха Дмитрий и мен като бъдещи охранители на Лиса. Разбира се, че щяха да отидат с нея. Тогава Татяна каза най-смайващото нещо. — Ако искаш, можеш и ти да отидеш, Роуз. Василиса едва ли би могла да празнува без теб.

Лиса засия. Лихай. Университетът. Примамката, заради която бе приела да живее в двора. Лиса копнееше за повече познания и кралицата й даваше шанс да продължи образованието си. Перспективата за това посещение я изпълни с нетърпение и вълнение — особено след като можеше да отпразнува осемнадесетия си рожден ден с мен. Това бе достатъчно, за да отвлече мислите й от Виктор и Кристиан, което не беше никак малко постижение.

— Благодаря ви, Ваше Величество. Това би било чудесно.

Имаше обаче огромна вероятност и да не сме тук за това уредено посещение — не и ако планът ми за Виктор сработи. Но не исках да помрачавам щастието на Лиса, а и едва ли бих могла да й го напомня пред тази кралска тълпа. Освен това още не можех да се освестя от факта, че изобщо бях поканена. След като хвърли тази бомба, кралицата не ми каза нищо повече, а продължи да разговаря с тълпата си от приближени. Въпреки това тя беше мила — доколкото това изобщо можеше да се каже за нея — докато разговаряше с мен, също както в дома на Ивашков. Е, не чак като най-добра приятелка, но със сигурност не и като крещяща кучка, полудяла от бяс. Може би Даниела имаше право.

Последваха още размени на любезности, докато всички бъбреха и се опитваха да впечатлят кралицата. Скоро стана ясно, че присъствието ми повече не е нужно. Огледах се наоколо и зърнах някого, с когото трябваше да поговоря. Измъкнах се незабелязано от групата. Знаех, че Лиса ще съумее да се погрижи за себе си.

— Еди! — извиках като стигнах до другия край на залата. — Най-после си сам.

Еди Кастъл, стар мой приятел, се ухили, щом ме видя. Той също беше дампир, висок, с дълго, тясно лице, което бе запазило сладкия си момчешки вид. За разнообразие бе сресал старателно буйната си тъмноруса коса. Някога Лиса се надяваше, че двамата с него ще станем гаджета, но ние бяхме само добри приятели. Той беше най-добрият приятел на Мейсън — страхотен тип, който беше луд по мен и който бе убит от стригои. След смъртта му двамата с Еди започнахме да изпитваме закрилнически чувства един към друг. По-късно той бе отвлечен при нападението над „Свети Владимир“ и преживяното го бе превърнало в сериозен и решителен пазител — понякога твърде сериозен. Исках той да се забавлява повече и се зарадвах, когато сега видях щастливи пламъчета в очите му.

— Мисля, че всички кралски особи в тази зала се опитват да те подкупят — подкачих го аз. Не беше съвсем шега. По време на партито го наблюдавах отдалеч и около него винаги имаше някой. Досието му беше чисто. Ужасяващите изпитания, през които бе преминал в живота си, може и да го бяха белязали, но се бяха отразили благоприятно върху уменията му. Той се бе дипломирал с отлични оценки по всички предмети, а резултатите от последните му изпити бяха страхотни. Всеки би желал да има такъв пазител.

— Така изглежда — засмя се той. — Всъщност не го очаквах.

— Прекалено си скромен. Ти си най-печеният в тази зала.

— Не и в сравнение с теб.

— Да бе. Май не видях опашка от желаещи да говорят с мен. Доколкото зная, Таша Озера е единствената, която ме иска за пазител. И Лиса, разбира се.

Бръчки на загриженост набраздиха челото му.

— Можеше да е и по-лошо.

— И сигурно ще бъде. Няма начин да получа някоя от тях двете.

Двамата се умълчахме за миг. Обзе ме внезапно безпокойство. Бях дошла да искам услуга от Еди, но идеята вече не ми се струваше толкова добра. На Еди му предстоеше блестяща кариера. Той беше верен приятел и бях сигурна, че ще ми помогне, когато имам нужда… но изведнъж реших, че не бих могла да го моля за това. Но също като Мия, и Еди беше наблюдателен.

— Какво не е наред, Роуз? — Тонът му бе загрижен, закрилническата природа отново се обаждаше.

Поклатих глава. Не можех да го направя.

— Нищо.

— Роуз — рече той предупредително.

Извърнах поглед, неспособна да срещна очите му.

— Не е нещо важно, наистина. — Щях да намеря друг начин, някой друг.

За моя изненада, той се протегна, докосна брадичката ми и повдигна главата ми. Очите му се приковаха в моите, нямаше измъкване.

— От какво имаш нужда?

Взирах се дълго в него. Бях такава егоистка, рискувах живота и репутацията на приятелите си, които обичах. Ако Кристиан и Лиса не се бяха разделили, щях да помоля и него за помощ. Но Еди беше всичко, което ми остана.

— Имам нужда от нещо… нещо, което е доста необикновено и опасно.

Лицето му остана сериозно, но устните му се изкривиха в лека усмивка.

— Всичко, свързано с теб, е необикновено и опасно, Роуз.

— Не и като това. Това е… ами, нещо, което може да съсипе целия ти живот. Може да те забърка в огромни неприятности. Не мога да ти го причиня.

Онази крива усмивка се стопи.

— Няма значение — заяви разпалено. — Щом имаш нужда от мен, ще го направя. Без значение какво е.

— Но ти дори не знаеш за какво става дума.

— Вярвам ти.

— Може да се каже, че е незаконно. Дори предателство.

Това го стресна за миг, но бързо се съвзе.

— Каквото и да е. Не ме е грижа. Длъжник съм ти. — Бях спасила Еди два пъти и знаех, че не говори празни приказки. Наистина се чувстваше задължен към мен. Би направил всичко, за което го помоля, но не от романтични подбуди, а защото ми беше лоялен приятел.

— Незаконно е — повторих. — Ще трябва да се измъкнеш от кралския двор… тази нощ. Не зная кога ще се върнем. — Беше напълно възможно изобщо да не се върнем. Ако влезехме в стълкновение с пазачите на затвора… е, те можеха да предприемат фатални за нас мерки, за да изпълнят задълженията си. Тъкмо за това бяхме обучени всички ние. Но не можех да проникна в строго охраняван затвор, разчитайки единствено на внушението на Лиса. Нуждаех се от доверен съюзник, който да ми пази гърба.

— Само ми кажи кога.

И това беше всичко. Не му споделих подробности от плана, но му казах къде да се срещнем и какво да носи. Той не ме разпитва повече. Каза, че ще бъде там. В този момент към нас приближиха други кралски особи, за да говорят с него, и аз го оставих. Знаех, че по-късно ще се видим. Никак не ми беше лесно, но пропъдих надигналото се чувство на вина, че навярно застрашавам бъдещето му.

По-късно същата вечер започна изпълнението на плана ми. Еди дойде точно както бе обещал. Лиса също. Отново ще напомня, че нощ означаваше най-ярка дневна светлина. Изпитвах същото безпокойство, както когато се прокрадвахме наоколо с Мия. Светлината разкриваше всичко, но повечето обитатели на двореца бяха заспали. Лиса, Еди и аз се придвижвахме из района на кралския двор колкото бе възможно по-прикрито. Срещнахме се с Михаил в двора на гаража, където държаха най-различни коли. Гаражът представляваше големи метални постройки, които приличаха на промишлени сгради, разположени в покрайнините на кралския двор. Наоколо не се виждаше жива душа.

Промъкнахме се в гаража, който той ни показа миналата нощ. Въздъхнах облекчено, когато не заварихме там никой друг. Михаил огледа и трима ни и остана изненадан от моя „ударен отряд“, но не зададе никакви въпроси, нито настоя да ни придружи. Отново се изпълних с вина. Ето още някой, който рискуваше бъдещето си за мен.

— Ще бъде доста тясно и задушно — рече той замислено.

Насилих се да се усмихна.

— Всички тук сме задушевни приятели.

Михаил не се засмя на шегата ми, а вместо това отвори багажника на един черен додж чарджър. Не беше преувеличил, когато каза, че ще е „тясно и задушно“. Жалко, че колата беше нова. По-старите модели бяха по-големи, но пазителите ползваха само най-новите марки.

— След като се отдалечим достатъчно, ще спра, за да излезете — рече той.

— Не се тревожи за нас — уверих го. — Да го направим.

Лиса, Еди и аз пропълзяхме в багажника.

— О, Господи! — промърмори Лиса. — Надявам се, че никой не страда от клаустрофобия.

Приличаше на лош гейм от „Туистър“1. Багажникът бе достатъчно широк, за да побере нечий багаж, но не беше предназначен за пътници. Притиснахме се плътно един до друг. И дума не можеше да става за лично пространство. Доволен, че всички се побрахме, Михаил затвори капака и мракът ни погълна. След минута моторът забръмча и аз усетих, че колата потегли.

— Как мислиш, след колко време ще спрем? — попита Лиса. — Или ще умрем, задушени от въглероден окис?

— Още не сме излезли от границите на двора — отбелязах. Тя въздъхна.

Колата продължи и не след дълго спряхме. Михаил сигурно бе стигнал до портала и сега бъбреше с охраната. По-рано ми беше казал, че ще измисли някакво извинение — че изпълнява поръчка или нещо подобно — и няма защо да се притесняваме, че пазачите няма да му повярват, ще го разпитват или ще претърсят колата. В кралския двор не се притесняваха особено, когато някой се измъкваше навън, както в училището ни. Най-голямата им грижа тук беше, когато някой искаше да влезе вътре.

Мина около минута и аз вече се чудех дали нещо не се е оплескало. Но колата отново потегли и тримата въздъхнахме облекчено. Скоростта се увеличи и след около два километра автомобилът отби и спря. Капакът на багажника се отвори и ние се изсипахме навън. Никога не съм била толкова зажадняла за чист въздух. Отпуснах се на седалката до Михаил, а Лиса и Еди заеха задната. След като се настанихме, Михаил отново потегли, без да каже нито дума.

Позволих си за кратко да се отдам на чувството си на вина заради тези, които замесвах, но бързо го прогоних. Вече беше твърде късно да се притеснявам. Потиснах и надигналата се вина към Ейдриън. Той щеше да бъде добър съюзник, но не можех да го моля да ми помогне точно в това начинание.

След това се облегнах назад и се замислих за работата, която ни предстоеше. Щеше да ни е нужен час, за да стигнем до летището, откъдето тримата щяхме да се отправим към Аляска.