Духовна връзка

Глава 13

— Можеш, ама друг път! — възкликнах на себе си гласно.

— Не, не можеш — заяви Лиса с изражение, пълно отражение на моето. — Зная, че се обучаваш да се биеш с огън, но никога не си тренирал да пронизваш със сребърен кол.

Лицето на Кристиан остана непреклонно.

— Обучавал съм се малко. И мога да науча още. Мия има приятели, които са пазители тук, които я обучават на бойни хватки и аз научих някои.

Споменаването, че двамата с Мия работят заедно, не подобри особено мнението на Лиса.

— Та ти си тук едва от седмица! А говориш така, сякаш тренираш от години при някой спец по бойни изкуства.

— Все пак е по-добре от нищо — възрази Кристиан. — А и от кого другиго би могла да се научиш? От Роуз?

Гневът на Лиса и недоверието малко се поуталожиха.

— Не — призна тя. — Никога. Всъщност Роуз би ми попречила с всички сили, ако ме хване да го правя.

Беше дяволски права, че щях. Въпреки всички пречки и забрани, които ме държаха настрани, се изкушавах още сега да отида при нея.

— Това е твоят шанс — заключи Кристиан. Гласът му доби горчива нотка. — Виж, зная, че нещата помежду ни не вървят… добре, но това не е важно, ако смяташ да се научиш да си служиш с кола. Кажи на Татяна, че искаш да ме вземеш със себе си в Лихай. Няма да й се понрави, но ще ти позволи. През свободното време ще ти покажа това, което зная. После, след като се върнем, ще те заведа при Мия и приятелите й.

Лиса се намръщи.

— Ако Роуз узнае…

— Тъкмо заради това ще започнем, когато сме извън двора. Тя ще бъде твърде далеч, за да може да направи каквото и да било.

О, за Бога! Можех да им предам няколко урока по бойна техника — като започна с юмрук в лицето на Кристиан.

— А когато се върнем? — попита Лиса. — Тя ще разбере. Неизбежно е с връзката ни.

Той сви рамене.

— Ако още е наказана да работи навън, ще успеем да се справим. Искам да кажа, че тя ще знае, но няма да може да се намеси. Поне не много.

— Може и да не е достатъчно — въздъхна Лиса. — Роуз е права, че не бих могла да очаквам за няколко седмици да науча това, което на нея й е отнело години.

Седмици? Това ли беше нейният срок?

— Трябва да опиташ — каза той почти нежно. Почти.

— Защо толкова се интересуваш от това? — попита Лиса подозрително. — Защо толкова много искаш да върнеш Дмитрий? Искам да кажа, зная, че го харесваше, но нямаш същите причини като Роуз.

— Той беше готин тип — отвърна Кристиан. — А ако има начин отново да бъде превърнат в дампир? Да, това би било удивително. Но има и нещо повече… не става дума само за него. Ако има начин да се спасят всички стригои, това ще промени нашия свят. Искам да кажа, не че не ми харесва идеята да ги подпаля след всички ужасни убийства, които са извършили. Но ако можем да спрем тези убийства? Това е ключът към спасението. На всички нас.

За миг Лиса остана безмълвна. Кристиан говореше с такава страст и от него се излъчваше надежда, каквато тя не бе очаквала. Беше… трогателно и увличащо.

Той побърза да се възползва от мълчанието й.

— Освен това няма начин да успееш, без някой да те учи и да ти помага. А и аз бих искал да намаля шансовете да те убият, защото дори и Роуз да ти забрани, зная, че си решила да опиташ и няма да се откажеш.

Лиса остана мълчалива още известно време, обмисляйки ситуацията. Четях мислите й и никак не ми се нравеше насоката, която бяха поели.

— Тръгваме в шест сутринта — рече тя накрая. — Можеш ли да ме чакаш долу във фоайето в пет и половина? — Татяна нямаше да изпадне във възторг, когато чуе за новия й избор на придружител, но Лиса беше сигурна, че ще успее да я убеди в последната минута.

Той кимна.

— Ще бъда там.

Отново в стаята си, аз бях напълно втрещена. Лиса щеше да се опита да се научи как се пронизва стригой — зад гърба ми — при това Кристиан щеше да й помага. Откакто бяха скъсали, тези двамата постоянно се зъбеха един на друг. Би трябвало да се чувствам поласкана, че заради мен отново щяха да бъдат заедно, но не бях. Всъщност им бях бясна.

Обмислих възможностите си. В сградите, където бяхме настанени двете с Лиса, нямаше рецепция, нито служители, които да следят за спазването на някакъв вечерен час, както в общежитията ни в училище, но персоналът бе инструктиран да уведоми някой от пазителите в главната квартира, ако започна да имам твърде оживени социални контакти. Ханс също ми бе казал да стоя далеч от Лиса до второ нареждане. Размишлявах известно време дали си струва Ханс да ме извлече от стаята на Лиса и накрая измислих алтернативен план. Беше късно, но не твърде късно. Излязох от стаята и отидох до съседната врата. Почуках, като се надявах съседката ми да е още будна.

Тя беше дампир на моята възраст и наскоро се бе дипломирала в друго училище. Нямах мобилен телефон, но я бях видяла да говори по един по-рано през деня. След минута тя ми отвори вратата и за щастие личеше, че още не си е легнала.

— Здрасти — поздрави ме тя, съвсем разбираемо изненадана.

— Здрасти. Може ли да използвам мобилния ти телефон?

Не исках да натоварвам сметката й с разговор, а и Лиса можеше просто да ми затвори. Съседката ми сви рамене, върна се в стаята си и след секунда се върна с телефона в ръка. Бях запомнила номера на Лиса и й изпратих съобщение.

Зная какво смяташ да направиш и ти казвам, че това е ЛОША идея. Когато ви намеря, и двамата ще ви изритам по задниците.

Върнах телефона на собственичката му.

— Благодаря. Ако получиш отговор, ще ми кажеш ли?

Тя ми кимна, че ще го направи, но аз не очаквах отговор. Все пак го получих, макар и по друг начин. Върнах се в стаята си и в съзнанието на Лиса тъкмо когато от телефона й се разнесе мелодия — знак, че е получила съобщение. Кристиан си бе тръгнал и тя прочете текста ми с тъжна усмивка. Отговорът дойде през връзката. Тя знаеше, че я наблюдавам.

Извинявай, Роуз. Това е риск, който ще поема. Ще го направя.

Тази нощ се мятах и въртях в леглото, все още ядосана на това, което се опитваха да направят Лиса и Кристиан. Не мислех, че изобщо ще мога да заспя, но след това Ейдриън се появи в съня ми и стана ясно, че физическото изтощение е взело връх над умствената възбуда.

— Лас Вегас? — попитах.

Сънищата на Ейдриън винаги се случваха на различни места по негов избор. Тази нощ стояхме на булевард „Стрип“, много близо до мястото, където двамата с Еди се срещнахме с Ейдриън и Лиса в грандхотел „Ем Джи Ем“. Ярките светлини и неоновите надписи на хотелите и ресторантите проблясваха в мрака, но в сравнение с реалността цялата сцена беше някак загадъчно притихнала. В този Лас Вегас на Ейдриън нямаше коли и хора. Приличаше на призрачен град.

Той се усмихна, облегнат на висок стълб, облепен с рекламни афиши на концерти и фирми, предлагащи компаньонки.

— Е, май всъщност нямахме достатъчно възможност да му се насладим, докато бяхме там.

— Вярно е. — Аз стоях на няколко метра настрани, скръстила ръце пред гърдите си. Носех джинси, тениска и моя назар около шията. Очевидно тази вечер Ейдриън бе решил да не ме облича в специални дрехи, за което му бях благодарна. Можеше да се озова в едно от онези одеяния на шоугърлите морои, цялата окичена с пера и блестящи пайети. — Мислех, че ме избягваш. — Все още не бях напълно сигурна какви са отношенията ни, въпреки безгрижното му и лекомислено поведение в „Часът на вещиците“.

Той изсумтя.

— Не е по мое желание, малък дампир. Онези пазители правят всичко възможно да те държат в изолация. Е, почти.

— Кристиан успя да се промъкне и да говори с мен по-рано — казах, надявайки се да избегна въпроса, който вълнуваше Ейдриън: че бях рискувала човешки живот, за да спася бившето си гадже. — Той ще се опита да научи Лиса как да прониже стригой със сребърен кол.

Изчаках Ейдриън да изрази възмущението си, но той изглеждаше отпуснат и язвителен, както винаги.

— Не съм изненадан, че тя ще се опита. Изненадва ме, че той иска да помогне да се докаже някаква безумна теория.

— Е, явно е достатъчно безумна, за да му се стори привлекателна… и очевидно е по-силна от омразата, която напоследък демонстрират един към друг.

Ейдриън наклони глава и кичур коса падна върху очите му. Една сграда със сини неонови палмови дървета хвърляше тайнствено сияние на лицето му. Той ме изгледа многозначително.

— Хайде, стига. И двамата знаем защо го прави.

— Защото смята, че като тренира през свободното си време с група от бойци доброволци, състояща се от Джил и Мия, е достатъчно квалифициран, за да учи някого на бойни хватки?

— Защото това му дава извинение да бъде около нея, без да изглежда сякаш той пръв е капитулирал. Така може да се покаже като истински мъжкар.

Аз се преместих леко, така че светлините на гигантската реклама на игрални автомати да не блестят в очите ми.

— Това е абсурдно. — Особено онази част, че Кристиан искал да се покаже като мъжкар.

— Когато са влюбени, момчетата вършат абсурдни неща. — Ейдриън бръкна в джоба си и извади пакет цигари. — Знаеш ли колко отчаяно ми се иска в този момент да запаля една от тези? Но колкото и да се измъчвам, не го правя, Роуз. И то само заради теб.

— Не ми излизай с тези романтични номера — предупредих го, опитвайки се да прикрия усмивката си. — Нямаме време за това, не и когато най-добрата ми приятелка се кани да тръгне на лов за чудовище.

— Да, но как ще го намери? Това е проблем. — Нямаше нужда Ейдриън да уточнява кой е „той“.

— Вярно е — признах.

— А и тя все още не е успяла да омагьоса сребърния кол, така че докато не го направи, всички умения по кунг-фу на света нямат значение.

— Пазителите не владеят кунг-фу. А ти откъде знаеш за сребърния кол?

— Тя няколко пъти ме помоли за помощ — обясни Ейдриън.

— Ха! Не го знаех.

— Е, ти беше доста заета. Предполагам, че дори не си помислила за нещастното си страдащо гадже.

С цялата работа, която трябваше да свърша, не прекарвах много време в главата на Лиса, само колкото да я проверявам от време на време.

— Хей, ако бях на твое място, щях по цял ден да си мисля само за теб — додаде той.

Толкова се боях, че Ейдриън ще ми бъде бесен след Лас Вегас, а ето че сега беше тук, весел и игрив. Дори прекалено весел. Исках да се съсредоточи върху настоящия проблем.

— Какво ти е впечатлението от магиите на Лиса? Напредва ли?

Ейдриън си играеше разсеяно с кутията с цигари и аз се изкуших да му кажа да си запали една. В крайна сметка това беше само сън.

— Впечатлението ми е неясно. И не зная дали напредва. Не съм толкова навътре с магиите като нея. Достатъчно странно е съществуването на другите елементи там… това затруднява манипулацията на духа.

— А ти помагаш ли й? — попитах подозрително.

Той поклати развеселено глава.

— Ти как смяташ?

Поколебах се.

— Аз… не зная. Ти й помагаш с доста неща, свързани с духа, но да й помагаш с това означава…

— … да помагам на Дмитрий?

Само кимнах, защото нямах сили за нищо повече.

— Не — рече Ейдриън накрая. — Не й помагам, просто защото не зная как.

Въздъхнах облекчено.

— Наистина съжалявам — промърморих. — За всичко… за това, че те излъгах къде съм и какво правя. Не беше правилно. И не разбирам… ами, не проумявам защо си толкова мил с мен.

— Трябва ли да съм лош? — смигна ми той. — Да не би да си падаш по такива неща?

— Не! Разбира се, че не. Но искам да кажа, че беше толкова ядосан, когато дойде в Лас Вегас и откри какво става. Просто си помислих… не зная. Мислех, че ме мразиш.

Развеселеното изражение изчезна от лицето му. Той приближи до мен и отпусна ръце върху раменете ми. Тъмнозелените му очи бяха сериозни.

— Роуз, нищо на този свят не може да ме накара да те намразя.

— Дори и това, че искам да върна бившето си гадже от мъртвите?

Ейдриън продължаваше да ме държи и дори в съня си усещах уханието на кожата и одеколона му.

— Да, ще бъда честен. Ако Беликов се появи сега такъв, какъвто беше някога? Тогава ще възникнат известни проблеми. Не искам да мисля какво ще стане с нас, ако… ами, не си струва да си губим времето с подобни размишления. Той не е тук.

— Аз все още… все още искам между нас да се получи — рекох плахо. — Ще се опитам, дори и той да се върне. Просто ми е трудно да се откажа от някого, на когото държа.

— Зная. Направила си всичко от любов. Не мога да ти се сърдя заради това. Глупаво е, но такава е любовта. Имаш ли представа какво бих направил за теб? За да си в безопасност?

— Ейдриън…

Не можех да срещна погледа му. Внезапно се почувствах недостойна. Лесно можеше да се подведеш и да подцениш Ейдриън. Затова просто оброних глава на гърдите му и се отпуснах в прегръдката му.

— Съжалявам.

— Съжалявай, задето излъга — прошепна той и ме целуна по челото. — Не съжалявай, че си го обичала. Да, това е част от теб, част, на която трябва да позволиш да си отиде, но в същото време тъкмо това те прави такава, каквато си.

Част, на която трябва да позволиш да си отиде…

Ейдриън беше прав, макар че дяволски ме беше страх да си го призная. Имах възможност. Имах възможност да спася Дмитрий, но се провалих. Лиса нямаше да стигне доникъде със сребърния кол, което означаваше, че наистина трябваше да се отнасям към Дмитрий така, както всички останали: той беше мъртъв. А аз трябваше да продължа.

— По дяволите — промърморих.

— Какво? — попита Ейдриън.

— Мразя, когато си толкова разумен. Това е моя работа.

— Роуз — заговори той, опитвайки се да запази сериозния тон, — идват ми наум много думи, с които да те опиша, като секси и невероятна са начело на списъка. Но знаеш ли коя не фигурира? Разумна.

Засмях се.

— Добре, тогава моята работа е да бъда по-малко лудата от двама ни.

Той се замисли.

— Бих могъл да се съглася.

Приближих устни до неговите и дори във връзката ни да имаше много объркани неща, в целувката нямаше нищо несигурно. Да се целуваме насън беше същото като в реалния живот. Сякаш ни заля гореща вълна и цялото ми тяло изтръпна от сладостна възбуда. Ейдриън пусна ръцете ми и ги плъзна около кръста ми, притегляйки ме по-плътно към гърдите си. Осъзнах, че е време да повярвам в това, което казвах. Животът продължаваше. Дмитрий може и да си е отишъл, но аз можех да имам нещо с Ейдриън — или поне докато работата ми не ни раздели. Ако, разбира се, получа такава. По дяволите, ако Ханс продължи да ми възлага канцеларска работа тук и Ейдриън продължи да мързелува и да не върши нищо, двамата бихме могли да бъдем вечно заедно.

Целувахме се дълго, притискайки все по-плътно телата си. Накрая аз сложих край. Ако се любиш в съня, дали това означава, че наистина си го направил? Не знаех и определено нямах намерение да го установявам сега. Още не бях готова.

Отстъпих назад и Ейдриън разбра.

— Намери ме, когато получиш малко свобода.

— Надявам се да е скоро — отвърнах. — Пазителите не могат да ме държат вечно наказана.

Ейдриън изглеждаше скептичен по въпроса, но не каза нищо и сънят изчезна. Върнах се в леглото си и в собствените си сънища.

Единственото, което ме спря да пресрещна Лиса и Кристиан, когато се срещнаха рано на другата сутрин във фоайето на нейната сграда, беше, че Ханс ме извика на работа дори още по-рано. Възложи ми да се оправям с куп бумаги — и то тъкмо в подземието, по зла ирония на съдбата — оставяйки ме да картотекирам документи и да кипя от безсилен гняв, докато наблюдавах Лиса и Кристиан през връзката. Приех го като доказателство за умението ми да върша няколко работи наведнъж, след като едновременно подреждах картотеката по азбучен ред и ги шпионирах.

Ала разузнавателната ми дейност бе прекъсната от един глас:

— Не очаквах да те заваря отново тук.

Примигнах, излязох от съзнанието на Лиса и вдигнах глава от документите. Пред мен стоеше Михаил. На фона на усложненията, последвали инцидента с Виктор, почти бях забравила участието на Михаил в нашето „бягство“. Оставих папките и му се усмихнах неуверено.

— Да, странни са обратите на съдбата, нали? Сега всъщност те ми наредиха да съм тук.

— Така е. Доколкото чух, имаш огромни неприятности.

Усмивката ми се превърна в гримаса.

— Не ми го напомняй. — Огледах се, макар да знаех, че сме сами. — Ти нямаш някакви неприятности, нали?

Той поклати глава.

— Никой не знае какво съм направил.

— Добре.

Поне един се бе измъкнал невредим от този провал. И без това се чувствах достатъчно виновна, не исках и той да тежи на съвестта ми.

Михаил се наведе, така че очите му да са на едно ниво с моите и отпусна ръце върху масата, край която седях.

— Успя ли? Струваше ли си?

— Трудно е да се отговори на този въпрос.

Той повдигна вежди.

— Случиха се някои… не толкова успешни неща. Но научихме това, което искахме да знаем. Или поне вярваме, че е така.

Михаил затаи дъх.

— Научили сте как се възстановяват стригои?

— Така мисля. Ако информацията ни е вярна, тогава — да. Само че дори и да е вярна… ами, не е толкова лесно да се направи. На практика е почти невъзможно.

— За какво става дума?

Поколебах се. Михаил наистина ни помогна, но той не беше сред кръга ми от доверени приятели. Дори и в момента отново видях в очите му онова напрегнато изражение. Болката от загубата на любимата жена все още го терзаеше. И ми се струваше, че винаги ще е така. Дали нямаше да му навредя повече, ако му кажа това, което бях узнала? Дали евентуалната надежда нямаше да го нарани още повече?

Накрая реших да му кажа. Дори и да сподели с други — а аз не мислех, че ще го стори — те само щяха да му се изсмеят. Нямаше да се случи нищо лошо. Ала щяхме здравата да загазим, ако кажеше на някого за Виктор и Робърт, но всъщност нямаше защо да споменавам пред него за тяхното участие в цялата история. За разлика от Кристиан, явно на Михаил не му бе хрумнало, че проникването в затвора на мороите е осъществено от тримата тийнейджъри, на които той бе помогнал да се измъкнат тайно от кралския двор. Изглежда, Михаил не можеше да мисли за нищо, което не е свързано със спасението на неговата Соня.

— Нужен е морой, който владее духа — обясних аз. — Да омагьоса сребърен кол с духа, а след това той… или тя… трябва да прониже стригоя.

— Духът… — Този елемент все още бе непознат за повечето морои и дампири, но не и за Михаил. — Владеещи духа като Соня. Зная, че духът може да ги направи по-привлекателни… но, кълна се, че тя нямаше нужда от него. Беше родена красива. — Лицето на Михаил доби същото тъжно изражение, както винаги, когато се споменаваше госпожа Карп. Откакто го познавам, никога не съм го виждала истински щастлив, макар че щеше да бъде много хубав, ако се усмихваше по-често. Внезапно сякаш се засрами от романтичното отклонение и отново стана делови. — Кой от тези, които владеят духа, ще извърши пронизването?

— Никой — отвърнах категорично. — Лиса Драгомир и Ейдриън Ивашков са единствените владеещи духа, които познавам. Е, с изключение на Ейвъри Лазар. — Не смятах да замесвам Оксана и Марк във всичко това. — Нито един от тях не притежава нужните умения, за да го направи и ти го знаеш не по-зле от мен. А Ейдриън и без това не проявява интерес.

Михаил тутакси схвана недоизказаното от мен.

— Но Лиса проявява?

— Да — признах. — Но ще са й нужни години, за да се обучи. Ако не и повече. А тя е последната от рода. Животът й не бива да се рискува по този начин.

Той осъзна правотата на думите ми и помръкна. Не ми оставаше нищо друго, освен да споделя болката и разочарованието му. Също като мен и той бе повярвал в тази последна възможност да се събере отново с изгубената си любов. Току-що му бях потвърдила, че е възможно… и в същото време невъзможно. Струва ми се, че и за двама ни щеше да бъде много по-лесно, ако всичко беше само една измислица.

Михаил въздъхна и се изправи.

— Ами, оценявам усилията ти. Съжалявам, че наказанието ти е напразно.

Свих рамене.

— Всичко е наред. Заслужаваше си.

— Надявам се… — Поколеба се. — Надявам се, че скоро ще свърши и няма да навреди на нищо.

— Да навреди на какво? — попитах остро, тъй като не ми убягна особената нотка в гласа му.

— Само ако… ами, пазителите, които не изпълняват заповедите, понякога получават доста дълги наказания.

— О, това ли? — Той намекваше за постоянния ми страх да се окажа прикована към бюрото. Опитах се да се направя на непукистка и да не издавам колко много ме плаши подобна вероятност. — Сигурна съм, че Ханс блъфира. Искам да кажа, че няма вечно да ме кара да върша това само защото съм избягала и…

Млъкнах и ченето ми увисна, когато зърнах проблясъка на разбиране в очите му. Отдавна бях чула, че той се е опитал да открие госпожа Карп, но досега не се бях замисляла за последствията от това. Никой не бе подкрепил усилията му да я открие. Трябвало е да действа сам, нарушавайки правилата, а след като не я открил и се отказал от търсенето, се е принудил да се върне с наведена глава. Сигурно е имал същите неприятности като мен заради бягството и самоволните си действия.

— Заради това ли… — преглътнах, — заради това ли ти… заради това ли работиш тук, в архива?

Михаил не отговори на въпроса ми. Вместо това сведе поглед, усмихна се леко и посочи към купчината папки.

— Буквата „К“ е преди „Л“ — рече той, преди да се обърне и да си тръгне.

— По дяволите — промърморих и погледнах надолу. Той беше прав. Очевидно не се бях справила толкова добре с подреждането по азбучен ред, докато наблюдавах Лиса. При все това, когато останах сама, отново се върнах в съзнанието й. Исках да зная какво прави… и не исках да мисля, че в очите на пазителите постъпката ми можеше да бъде сметната за много по-голямо провинение от това на Михаил. Или че подобно — или по-лошо — наказание можеха да готвят и за мен.

Лиса и Кристиан бяха в хотела, разположен недалеч от кампуса на Лихай. Средата на вампирския ден означаваше вечер за човешкия свят. Обиколката на Лиса из университета нямаше да започне по-рано от сутринта на следващия ден, което означаваше, че тя разполагаше с достатъчно свободно време, за да се приспособи към режима на човешката раса.

„Новите“ пазители на Лиса — Серена и Грант — бяха с нея, както и още трима, които кралицата бе изпратила. Татяна бе разрешила на Кристиан да я придружи и изобщо не бе възразила, както Лиса се опасяваше, което отново ме накара да се замисля дали кралицата беше толкова ужасна, както винаги съм вярвала. Присила Вода, близка съветничка на кралицата, която двете с Лиса харесвахме, също беше член на групата, която заедно с Лиса щеше да обиколи университета. Двама от допълнителните пазители бяха с Присила, а третият с Кристиан. Всички вечеряха заедно и се оттеглиха по стаите си. Серена остана с Лиса в нейната стая, а Грант застана на пост пред вратата. Двойка пазители — за това се бях обучавала. Това, което очаквах през целия си живот да правя за Лиса.

Серена беше идеалният пример за резервиран пазител. Беше в стаята, но присъствието й оставаше незабележимо, докато Лиса оправяше дрехите си. Почукването на вратата тутакси задейства Серена. Със сребърен кол в ръка тя приближи до вратата и погледна през шпионката. Не можех да не се възхитя на бързината й, въпреки че част от мен продължаваше да вярва, че никой друг нямаше да защитава Лиса по-добре от мен.

— Дръпни се назад — каза Серена на Лиса.

Миг по-късно напрежението на пазителката леко намаля и тя отвори вратата. На прага стояха Грант и Кристиан.

— Дошъл е да те види — обяви Грант, сякаш не беше очевидно.

Лиса кимна.

— Нека влезе.

Кристиан пристъпи вътре, а Грант се отдръпна. Кристиан изгледа многозначително Лиса и кимна леко към Серена.

— Хей, хм, ще имаш ли нещо против да ни оставиш малко насаме? — Още докато изговаряше думите, лицето на Лиса поруменя. — Искам да кажа… ние само… ние само трябва да поговорим за някои неща, това е всичко.

Серена запази невъзмутимото си изражение, но беше ясно, че си мисли, че двамата ще правят нещо повече, а не само да говорят. Обикновените срещи между тийнейджърите не бяха сред най-горещите клюки в света на мороите, но Лиса бе известна и привличаше малко повече внимание с любовните си афери. Серена сигурно знаеше, че Кристиан и Лиса са били гаджета, но са се разделили. Сега явно смяташе, че отново са заедно. А поканата на Лиса той да я придружи на това пътуване потвърждаваше тази догадка.

Серена се огледа предпазливо. Винаги бе трудно да се постигне баланс между защитата и личното пространство в отношенията между един морой и неговия пазител, а в подобна хотелска стая беше още по-трудно. Ако бяха по разписанието на вампирите, когато всички спяха през деня, не се съмнявах, че Серена щеше да е в коридора при Грант. Но навън беше тъмно, а един стригой би могъл да проникне дори през прозорец на петия етаж. Серена не гореше от желание да остави сама новата си повереница.

Хотелският апартамент на Лиса се състоеше от просторна дневна, която преминаваше в работен кабинет и спалня в съседство, към която водеше двойна френска врата с матирани стъкла. Серена кимна към вратата.

— Какво ще кажете да отида там? — Умна идея. Така щеше да им осигури уединение и в същото време ще бъде наблизо. Тогава Серена осъзна многозначителността на думите си и се изчерви. — Искам да кажа… осен ако вие не искате да отидете там, тогава аз…

— Не! — възкликна Лиса още по-смутена. — Така е добре. Ние ще останем тук. Ние само ще поговорим.

Не бях сигурна в чия полза беше това — на Кристиан или Серена, но тя кимна и изчезна в спалнята с една книга, с което ми напомни за Дмитрий. Затвори вратата. Лиса не беше сигурна колко се чува в другата стая, затова пусна телевизора.

— Господи, това е ужасно — изпъшка тя.

Кристиан изглеждаше съвсем спокоен, когато се облегна на стената. Обикновено не си падаше по официалностите, но се бе облякъл за вечерята и още носеше същите дрехи. Стояха му добре, въпреки вечните му оплаквания колко мрази официалното облекло.

— Защо?

— Защото тя си мисли, че ние… тя си мисли, че ние… ами, сещаш се.

— Е, и? Какво толкова?

Лиса завъртя очи.

— Ти си мъж. Разбира се, че за теб няма значение.

— Хей, не е като да не сме били заедно. Освен това е по-добре да си мисли това, отколкото да знае истината.

Намекът за някогашния им сексуален живот събуди смесени чувства у Лиса — смущение, гняв и копнеж, но тя в никакъв случай нямаше да се издаде.

— Добре. Да се заемем с работа. За нас и без това сега е ден и едва ли ще можем да заспим скоро. Откъде да започнем? Да донеса ли сребърния кол?

— Още няма нужда. Първо трябва да упражним някои основни защитни движения. — Той се изправи, отиде в средата на стаята, като по пътя влачеше една маса.

Кълна се, че ако всичко не беше толкова сериозно, щях да умра от смях, докато ги наблюдавах как се готвят сами да тренират бойни техники.

— Добре — рече Кристиан. — Ти вече знаеш как да удряш.

— Какво? Нищо не зная!

Той се намръщи.

— Ударила си Рийд Лазар. Роуз го спомена най-малко сто пъти. Никога не съм я виждал толкова да се гордее с нещо.

— Веднъж в живота си съм ударила една-единствена персона — изтъкна Лиса. — А и Роуз ме наставляваше. Не съм сигурна, че бих могла отново да го направя.

Кристиан кимна. Изглеждаше разочарован, но не от неуменията й, а защото по природа си беше нетърпелив и искаше да пристъпи направо към същността на нещата. Въпреки това той се оказа изненадващо търпелив учител, докато й обясняваше основните правила на изкуството да сипеш удари и да раздаваш юмруци. В интерес на истината много от движенията бе изкопирал от мен.

Той се оказа доста прилежен ученик. Но беше ли на нивото на един пазител? Не. Дори не се доближаваше. А Лиса? Тя беше умна и съобразителна, ала не беше създадена да се бие, без значение колко старание влагаше да се научи. Ударът, който нанесе на Рийд Лазар, беше направо красив, но беше очевидно, че битките никога нямаше да бъдат нейната стихия. За щастие Кристиан започна с прости движения за отбягване и отклоняване на удари, както и наблюдение на противника. Лиса беше начинаеща, но доста обещаваща. Кристиан, изглежда, притежаваше вродени умения, но винаги съм смятала, че тези, които владеят духа, имат нещо като свръхестествен инстинкт относно следващите действия на останалите. Макар да се съмнявах, че би свършило работа при схватка със стригои.

Малко след това Кристиан мина към нападение и тогава нещата станаха зле.

Нежната природа на Лиса, както и инстинктите й да лекува й пречеха да удари с пълна сила от страх да не го нарани. Когато той осъзна какво става, избухливият му нрав взе да се проявява.

— Хайде! Не се колебай, удряй!

— Не се колебая — възрази тя и го удари е юмрук в гърдите толкова слабо, че Кристиан дори не помръдна.

Той прокара раздразнено ръка през косата си.

— Изобщо не се стараеш! Виждал съм те да удряш врата по-силно, отколкото сега мен.

— Това е нелепо сравнение.

— И — додаде той — не се целиш в лицето ми.

— Не искам да ти оставя белег!

— Е, като го даваме толкова леко, няма опасност от това — промърмори Кристиан. — Освен това веднага ще ме излекуваш.

Разправията им ме забавляваше, но не ми се понрави нехайството, с което я насърчаваше да използва духа. Все още не се бях отърсила от вината за фаталните последствия, които можеше да има върху Лиса нахлуването ни в затвора Тарасов.

Кристиан се протегна, сграбчи я за китката и я дръпна към себе си. Сви пръстите й в шепата си и бавно й показа как да удари с юмрук нагоре, като се целеше в лицето си. Беше по-съсредоточен да й демонстрира техниката на движението, така че юмрукът й само леко го погали.

— Виждаш ли? Извий ръка нагоре. Ударът трябва да е тук. Не се страхувай, че ще ме нараниш.

— Не е толкова просто…

Протестът й замря и двамата внезапно осъзнаха ситуацията, в която се намираха. Телата им почти се допираха, а пръстите му обвиваха китката й. Топли и влажни до кожата й, те изпращаха електрически вълни по тялото й. Въздухът помежду им натежа, сякаш щеше да ги обвие и погълне. От разширените очи на Кристиан и начина, по който пое рязко дъх, можех да се обзаложа, че близостта й му действаше по същия начин, както неговата на нея.

Той се окопити, пусна ръката й и отстъпи назад.

— Е — рече грубо, — предполагам, че май не си особено сериозна в намерението си да помогнеш на Роуз.

И тогава се случи. Въпреки сексуалното напрежение помежду им, забележката му запали гнева у Лиса. Тя стисна юмрук, завъртя ръка и здравата го цапардоса в лицето, хващайки го напълно неподготвен. Ударът не притежаваше елегантността на онзи, с който беше зашеметила Рийд, но беше доста силен. За съжаление при рязкото движението тя изгуби равновесие и полетя към него. Двамата се строполиха заедно на пода, като събориха малката масичка наблизо с лампата върху нея. Лампата се удари в ъгъла на масата и се счупи.

Междувременно Лиса се бе стоварила върху Кристиан. Ръцете му инстинктивно я обгърнаха и ако преди малко се намираха на сантиметри един от друг, сега бяха плътно притиснати. Взираха се един в друг, а сърцето на Лиса туптеше бясно в гърдите й. Около тях сякаш отново захвърчаха електрически искри от обзелата ги възбуда, а за Лиса, изглежда, целият свят се бе съсредоточил в устните на Кристиан. По-късно и двете се питахме дали щяха да се целунат, но точно в този миг Серена нахлу в стаята.

Заела стойка на пазител, със сребърен кол в ръка, тя бе готова да се изправи срещу армия стригои. Бойният й вик замря на устните, когато видя сцената, разкрила се пред очите й: това, което приличаше на романтична прелюдия. Макар и доста странна, имайки предвид зачервената и започваща да се подува буза на Кристиан и съборената лампа. Ситуацията бе доста конфузна за всички, а бойната атака на Серена премина в смущение.

— О — промълви тя несигурно. — Съжалявам.

Лиса изпита срам и презрение към себе си, задето Кристиан й въздействаше по този начин. А й му беше бясна. Побърза да се отдръпне и седна. Във възбуденото си и объркано състояние тя реши да изясни, че в ситуацията няма нищо романтично.

— Това… не е това, което си мислиш — заекна тя, като избягваше да поглежда към Кристиан, който на свой ред се изправи на крака и имаше не по-малко засрамен вид. — Ние се биехме. Искам да кажа, упражнявахме бойни хватки. Искам да се науча да се защитавам от стригоите. Да ги нападам. И да ги пронизвам. Така че… Кристиан ми помага, това е всичко. — Имаше нещо много сладко и чаровно в пелтеченето й, с което ми напомни за Джил.

Серена видимо се отпусна и въпреки че отново бе надянала непроницаемата маска на пазител, беше ясно, че се забавлява.

— Е — заговори, — доколкото виждам, май не се справяте особено добре.

Кристиан разтърка ядосано наранената си буза.

— Хей! Справяме се. Аз я научих на това.

Серена продължаваше да го смята за забавно, но в очите й се появи сериозно и замислено изражение.

— Струва ми се, че по-скоро е имала късмет, отколкото нещо друго. — Поколеба се, все едно бе на път да вземе съдбоносно решение. Накрая каза: — Вижте, ако наистина сте сериозни за това, трябва да се научите да го правите както трябва. Аз ще ви покажа.

Не. Нямаше начин.

Сериозно се замислих дали да не избягам от двора, да се добера на автостоп до Лихай и наистина да им покажа как се раздават юмруци — като започна със Серена — когато нещо ме изтръгна внезапно от главата на Лиса и ме върна в моята реалност. Ханс.

Тъкмо отворих уста, за да го посрещна с някоя саркастична забележка, когато той ме изпревари.

— Зарежи картотекирането и ме последвай. Призована си.

— Аз… какво? — Напълно неочаквано. — Къде съм призована?

— При кралицата — отвърна той с мрачно изражение.