Духовна връзка

Глава 24

Мъжът се усмихна.

— Каза го, сякаш е нещо лошо.

Направих физиономия и погледнах подозрително торбата с апаратурата.

— Какво става?

— Аз съм пратеник. Само изпълнявам поръчка на господин Мазур.

— Това по-приличен начин ли е да се каже, че шпионираш за него? Да откриваш мръсни тайни, които той да използва срещу хората и да продължава игрите си? — Ейб, изглежда, знаеше всичко за всички — особено за придворните кръгове. Как иначе щеше да го постига, ако не разполагаше навсякъде с уши и очи? В кралския двор например. Нямаше да се учудя, ако цялата ми стая е наблъскана с микрофони.

— Шпиониране е груба дума. — Забелязах, че типът не го отрече. — Освен това плаща добре. И е много добър шеф. — Извърна се от мен, беше си свършил работата, но преди да си тръгне, ме предупреди за последно: — Както ти казах, времето е от значение. Прочети бележката колкото може по-скоро.

Идеше ми да запратя всичко срещу него. Вече бях посвикнала с мисълта, че съм дъщеря на Ейб, но това още не означаваше, че искам да бъда забъркана в някой от смахнатите му планове. Една торба с апаратура не вещаеше нищо добро.

Въпреки това я замъкнах в стаята си и изпразних съдържанието й върху леглото си. Имаше няколко листа, а върху най-горния бе закрепено написано на компютър придружително писмо.

Отдолу нямаше име, но и не ми бе необходимо. Оставих писмото и се загледах в плетеницата от кабели. Седем сутринта… това означаваше, че ми остава по-малко от час.

— О, хайде, старче — възкликнах.

Трябваше да призная, че инструкциите на Ейб съдържаха всички основни указания, така че не бе нужно да съм компютърен техник, за да се справя с монтажа. Единственият проблем бе, че бяха много, но пък съвсем точно се казваше как да се свърже всеки кабел, каква парола да се въведе, как да се конфигурира модемът и така нататък. За миг ми се прииска да зарежа цялата тази работа. Но когато някой като Ейб използва думата спешно, това ми подсказваше, че не бива да бързам да се отказвам.

Така че реших да се гмурна в това техническо изпитание и се заех да изпълнявам указанията стъпка по стъпка. Отне ми почти цялото време, с което разполагах до началото на разговора, но успях да скача модема и уебкамерата, както и да задействам защитната програма, която трябваше да ми позволи да проведа видеоразговор със загадъчното лице, за което ми бе споменал Ейб. Привърших само няколко минути преди уговореното начало на видеовръзката, като изразходвах оставащото ми време да се взирам в черния прозорец в средата на екрана, питайки се в какво ли се бях забъркала този път.

Точно в седем прозорецът оживя и едно познато, но неочаквано лице се появи върху него.

— Сидни? — попитах изненадано.

Като видях образа й, изпитах онова леко объркващо усещане както при повечето видеовръзки в интернет, но въпреки това лицето на моята приятелка (или нещо подобно) Сидни Сейд ми се усмихна насреща. Е, доста суховата усмивка, но това си беше типично за нея.

— Добро утро — започна тя, като сподави прозявката си. Съдейки по разрошената й руса коса, дълга до брадичката, предположих, че току-що е станала от леглото. Дори и при тази слаба разделителна способност на изображението татуировката на бузата й във формата на златна лилия блестеше. Всички алхимици имат такива татуировки. Съдържат мастило и кръв на морои, като даряват притежателя им с доброто здраве и дълголетието на мороите. Прибавено е и внушение, за да не могат членовете на тайното общество на алхимиците да разкриват нищо за съществуването на вампирите.

— Добър вечер, а не добро утро — поправих я.

— Друг път ще спорим за вашето нечестиво разписание — каза тя. — Не съм тук заради това.

— А защо си тук? — попитах, все още удивена, че я виждам. Алхимиците си вършат работата почти неохотно и въпреки че Сидни ме харесваше повече от мнозинството морои или дампири, тя не беше от онези, които ще ти се обадят по телефона (или по видеовръзка), за да си побъбрят приятелски с теб. — Почакай… не може да си в Русия. Не и щом при теб е сутрин… — Опитах се да си припомня часовите пояси. Да, за хората там слънцето би трябвало да е залязло или в момента залязваше.

— Върнах се в родината си — обяви тя с престорена приповдигнатост. — Получих нова длъжност в Ню Орлийнс.

— Леле, страхотно. — Сидни мразеше назначението си в Русия, но според мен се бе примирила да остане там, докато изкара стажа си като алхимик. — Как го уреди?

Леката й усмивка се стопи и лицето й доби смутено изражение.

— О, ами, Ейб, хм, ми направи тази услуга. Той уреди всичко.

— И ти си сключила сделка с него? — Сидни трябва наистина много да е мразила Русия. А влиянието на Ейб наистина се разпростираше доста надълбоко, след като стигаше и до организациите в човешкия свят. — И какво му даде в замяна? Душата си? — Всъщност никак не беше подходящо да се шегувам по този начин с някой, толкова религиозен като нея. Аз, разбира се, подозирах, че според нея мороите и дампирите ядат хорските души, така че коментарът ми май не беше съвсем неуместен.

— Не — отвърна тя. — Да кажем, че беше нещо като „ще ми се реваншираш в бъдеще“.

— Гадняр — не се сдържах да подхвърля.

— Хей — тросна ми се Сидни. — Не съм длъжна да се занимавам с това. Всъщност аз ти правя услуга, като говоря с теб.

— И защо всъщност говориш с мен? — Щеше ми се да я поразпитам още за постоянната й сделка с дявола, но предположих, че тя веднага ще прекъсне разговора.

Сидни въздъхна и отметна един кичур от лицето си.

— Трябва да те попитам нещо. Кълна ти се, че няма да те издам… Искам само да узная истината, за да не си губим времето заради една задача.

— Добре… — Само моля те не ме питай за Виктор, помолих се мислено аз.

— Да си прониквала напоследък в някое място?

По дяволите. Успях да запазя невъзмутимото си изражение.

— Какво имаш предвид?

— Наскоро са били откраднати документи от архивите на алхимиците — обясни ми тя. Сега придоби изцяло делови, крайно сериозен вид. — И всички откачиха, опитвайки се да открият кой го е направил. И защо.

Мислено въздъхнах от облекчение. Добре. Не беше заради затвора Тарасов. Сега, слава Богу, ставаше дума за някакво престъпление, за което нямах вина. И тогава осъзнах пълното значение на думите й. Моментално кипнах.

— Почакай. Твоите хора са били обрани, а ти подозираш мен? Мислех, че съм зачеркната от списъка ти с дяволските създания на мрака.

— Никой дампир не е зачеркнат от списъка ми с дяволските създания — обяви тя. Върху устните й отново затрептя лека усмивка, но не можех да разбера дали се шегуваше или не.

Усмивката й обаче бързо помръкна, което ме убеди, че тази задача е важна за нея. — Повярвай ми, ако някой би могъл да проникне в нашите архиви, то това ще си ти. Не е лесно. Практически е невъзможно.

— Хм, трябва ли да съм ти благодарна за комплимента? — Не бях сигурна дали да се чувствам поласкана или обидена.

— Разбира се — продължи тя с пренебрежителен тон, — те са задигнали само документи на хартия, което е глупаво. Днес всичко се копира върху цифрови носители, така че не съм сигурна защо са си направили труда да ровят из шкафовете, пълни с прашни папки от времето на динозаврите.

Можех да й изброя доста причини защо някой би го направил, но беше по-важно да разбера защо съм удостоена с „честта“ да съм заподозрян номер едно.

— Това е глупаво. Защо смяташ, че аз съм го извършила?

— Заради това, което е било откраднато: сведения за един морой на име Ерик Драгомир.

— Аз… какво?

— Това е твой приятел, нали? Или по-точно дъщеря му.

— Да… — Едва не онемях. Почти. — Вие имате архиви за мороите?

— Ние имаме архиви за всичко — заяви тя гордо. — Но когато се замислих кой би могъл да извърши подобно престъпление и освен това би се интересувал от фамилията Драгомир… ами, в главата ми изплува твоето име.

— Не съм го направила аз. Доста неща съм извършила, но не и това. Дори не знаех, че имате такива архиви.

Сидни ме изгледа подозрително.

— Истина е!

— Както вече ти казах — продължи тя, — няма да те издам. Наистина. Просто искам да зная, за да кажа на нашите хора да не си губят времето по грешна следа. — Самодоволното й изражение помръкна. — И, ами, ако си го направила… Трябва да отклоня вниманието от теб. Обещах на Ейб.

— Колкото и да ти е трудно, трябва да ми повярваш — не съм го направила! Но сега аз искам да зная кой го е направил. И какво са откраднали. Кажи ми всичко.

Тя прехапа устни. Да дължи услуга на Ейб, можеше да означава, че би действала зад гърба на своите хора, но очевидно имаше граници докъде да стигне с откровенията.

— Хайде, стига! След като всичко е копирано на електронни носители, би трябвало да знаеш какво е задигнато. Става дума за Лиса. — Хрумна ми една идея. — Може ли да ми изпратиш копия?

— Не — веднага отклони тя предложението ми. — Абсолютно не.

— Тогава, моля те… само ми подскажи за какво се отнася! Лиса е най-добрата ми приятелка. Не мога да допусна да й се случи нещо.

Подготвих се за отказ. Сидни не ми изглеждаше от тези, с които можеш да си разменяш подобни приказки. Имаше ли приятели? Можеше ли да разбере как се чувствах?

— Повечето са биографични данни — изрече тя най-после. — Описващи част от миналото му и нашите наблюдения върху него.

— Наблю… — Реших да не задълбавам, като прецених, че не искам да зная подробности за това, че алхимиците ни шпионират.

— Нещо друго?

— Финансови справки. — Тя се намръщи. — Особено за големите влогове, които е имал в една банкова сметка в Лас Вегас. Влогове, които доста се е постарал да прикрие.

— В Лас Вегас? Точно оттам се връщам… — Не че имаше някаква връзка.

— Зная — призна ми тя. — Видях някои от записите на охраната на „Часът на вещиците“, свързани с твоята авантюра. Бягството ти оттам всъщност бе причината да заподозра именно теб. Стори ми се типично за теб. — Поколеба се за миг. — Момчето, което беше с теб… онзи висок морой с черна коса… това гаджето ти ли е?

— Ъ, да.

Необходимо й бе доста време и значително усилие, за да й се откъсне следното признание от сърцето:

— Красив е.

— Като за дяволско създание на мрака?

— Разбира се. — Отново се поколеба. — Истина ли е, че сте избягали там, за да се ожените?

— Какво? Не! И такива слухове ли са ви известни? — Поклатих глава и едва не се разсмях, толкова абсурдно ми се струваше всичко това, но трябваше да се придържам само към фактите. — Значи Ерик е имал банкова сметка в Лас Вегас, в която е криел парите си?

— Не е била негова, а на някаква жена.

— Каква жена?

— Никоя… е, поне не е някоя, която можем да проследим. Заради това я наричаме просто Джейн Доу7.

— Оригинално — промърморих. — Защо би го направил?

— Това не знаем. И всъщност не ни интересува. Искаме само да научим кой е проникнал в архива и е задигнал документите.

— Единственото, което зная за това, е, че не съм аз. — Видях как тя ме изгледа изпитателно и вдигнах ръце. — Хайде, стига! Ако толкова съм искала да науча нещо за него, щях да попитам Лиса. Или да открадна съответни документи от нашите архиви.

Изминаха няколко мига в мълчание.

— Добре. Вярвам ти — каза тя.

— Наистина?

— Да не би да искаш да не ти вярвам?

— Не, но просто се оказа по-лесно да те убедя, отколкото си мислех.

Тя въздъхна.

— Искам да науча повече за тези сведения — настоях аз. — Искам да разбера коя е тази Джейн Доу. Ако можеш да ми осигуриш достъп до други архивни документи…

Сидни поклати глава.

— В никакъв случай. Дотук със сведенията. И без това вече знаеш твърде много. Ейб поиска от мен да те предпазя от неприятности и аз го направих. Свърших това, което се искаше от мен.

— Не мисля, че Ейб ще те остави толкова лесно да се измъкнеш. Не и ако си сключила сделка с него без конкретни уговорки.

— Лека нощ, Роуз. Или леко утро. Няма значение.

— Почакай, аз…

Екранът почерня.

— По дяволите — изръмжах и тръшнах капака на лаптопа по-силно, отколкото трябваше.

Всичко в този разговор бе шокиращо за мен, като се започне със Сидни и се завърши с новината, че някой е откраднал от алхимиците архивни документи за бащата на Лиса. Защо му е на някого да се интересува толкова от един мъртвец? И защо въобще е трябвало да краде от архива? За да научи нещо? Или е било опит да се прикрие тази информация? Ако последното е вярно, то тогава Сидни има право да твърди, че усилието е било напразно.

Мислено си повтарях всичко това, докато се приготвях за лягане и се взирах в отражението си, заето с миенето на зъбите ми. Защо, защо, защо? Защо го е направил? И кой? Не се нуждаех от повече интриги в живота си, но всичко свързано с Лиса беше сериозно за мен. Обаче много скоро установих, че тази нощ едва ли ще стигна до някакво прозрение и заспах, докато всички тези въпроси продължаваха да кръжат в главата ми.

Когато се събудих на следващата сутрин, не се чувствах толкова объркана, но все още нямах отговорите на много въпроси. Поспорих със себе си дали да кажа или не на Лиса за това, което бях узнала и накрая реших да го споделя с нея. Щом някой събираше сведения за нейния баща, тя имаше право да знае, пък и освен това трудно бе да го опазя в тайна, когато плъзнат слухове за неговата…

Докато втривах шампоана в косата си, ме сепна една друга мисъл. Снощи бях прекалено уморена и изненадана, за да свържа отделните късове информация в едно цяло. Онзи тип от „Часът на вещиците“ бе споменал, че бащата на Лиса често се отбивал там. А сега в архивите, заради които ми се обади Сидни, се посочвало, че той правел големи влогове в някаква банкова сметка в Лас Вегас. Съвпадение? Но колкото повече време минаваше, толкова по-малко вярвах в каквито и да било съвпадения.

След като се приведох в представителен вид, се отправих към крилото на двореца, където можех да намеря Лиса. Но не стигнах далеч. Ейдриън ме чакаше долу, във фоайето на нашата сграда, излегнат в един фотьойл.

— Не е ли малко рано за теб? — подразних го, като спрях пред него.

Очаквах усмивка в замяна, обаче тази сутрин Ейдриън не изглеждаше много приветлив. Всъщност имаше по-скоро доста окаян вид. Косата му не бе с типичния за него елегантно разрошен стил, а дрехите му — необичайно изискани за това време от деня — бяха изпомачкани. Около него се разнасяше силният мирис на ароматни цигари.

— Лесно е да подраниш, след като не си спал много — отвърна ми той. — През по-голямата част от нощта останах буден в очакване на една личност.

— Почакай… О, Господи. — Партито. Напълно бях забравила за партито, на което майка му ме беше поканила. Ейб и Сидни съвсем ме разсеяха. — Толкова съжалявам, Ейдриън.

Той само сви рамене и не ме докосна, когато приседнах на страничната облегалка на фотьойла му.

— Вече няма значение. Вероятно не би трябвало повече да се изненадвам. Започнах да осъзнавам, че съм се заблуждавал.

— Не, не. Щях да дойда, но няма да повярваш какво ми се…

— Спести ми го. Моля те. — Гласът му звучеше уморено. Очите му бяха зачервени от недоспиване. — Не е нужно. Майка ми каза, че те е видяла на разпита на Дмитрий.

Намръщих се.

— Но не заради това пропуснах партито. А заради онзи тип, който…

— Това не е важно, Роуз. Важното е, че си намерила време за него, както и да го посетиш в килията му, ако е вярно това, което чух. Но не си направи труда да се появиш там, където бе обещала, че ще дойдеш с мен… дори не ми изпрати съобщение. Само това трябваше да направиш: да ми кажеш, че не можеш да дойдеш. Чаках те повече от час в къщата на родителите ми, преди да се откажа.

Понечих да отвърна, че той също би могъл да опита да се свърже с мен, но честно казано, защо трябваше да го прави?

Не беше негово задължение. Нали аз казах на Даниела, че ще се срещна с него. Вината беше изцяло моя.

— Толкова съжалявам, Ейдриън. — Стиснах ръката му, но в отговор той не стисна моята. — Наистина исках да дойда, но…

— Не — прекъсна ме той отново. — Откакто Дмитрий се върна… не, по-точно откакто се вманиачи по идеята да го промениш, ти се отдалечи от мен. Независимо от случилото се помежду ни, ти всъщност никога не се посвети докрай на нашата връзка. Исках да вярвам на това, което ми казваше. Мислех, че си готова… но не си.

Отново понечих да протестирам, но пак се въздържах. Имаше право. Аз бях заявила, че ще дам шанс на връзката ни. Дори приех удобната роля на негово гадже, но през цялото време… през цялото време част от мен си оставаше погълната от копнежа по Дмитрий. Знаех го, но продължавах да водя двойствен живот. Странно, но в главата ми изскочи споменът за Мейсън. Тогава бях в същото положение и той умря заради това. Животът ми беше пълна каша. Не познавах собственото си сърце.

— Съжалявам — повторих. — Наистина исках помежду ни да се получи… — Но думите прозвучаха кухо дори на самата мен. Ейдриън ми се усмихна разбиращо.

— Не го вярвам. Нито пък ти. — Изправи се и прокара пръсти през косата си, не че имаше ефект. — Ако наистина искаш да си с мен, този път трябва да е сериозно.

Мразех да го виждам толкова мрачен. Особено мразех да съм причината за това. Последвах го до вратата.

— Ейдриън, почакай. Нека да поговорим.

— Не сега, малък дампир. Нуждая се от сън. Точно сега не мога да играя тази игра.

Можех да тръгна след него. Можех да се опитам да го убедя. Но нямаше смисъл… защото нямаше какви отговори да му дам. Той беше прав за всичко и докато не сложех в ред мислите и чувствата си, нямах право да настоявам за разговор. А и състоянието, в което се намираше, се съмнявах дали щеше да има полза, ако продължим да говорим.

Но когато се запъти навън, не се сдържах и се провикнах след него:

— Преди да си тръгнеш… разбирам защо го правиш… искам да те попитам нещо. Нещо, което не е свързано с нас. То засяга… засяга Лиса.

Това го накара да се спре и бавно да се извърне към мен.

— Както винаги услуга. — Въздъхна с безкрайна умора и ме изгледа през рамо. — Но по-бързо.

— Някой е проникнал в архивите на алхимиците и е откраднал документи за бащата на Лиса. Някои от тях са свързани с обикновени факти от живота му, но имало и документи за тайните му влогове в банкова сметка в Лас Вегас. Сметката била на името на някаква жена.

Ейдриън изчака малко, преди да ме попита:

— Е, и?

— Опитвам се да си обясня защо някой би го направил. Не искам да душат около семейството й. Имаш ли някаква представа защо баща й би отворил тайна сметка?

— Чу онзи тип в казиното. Баща й често се отбивал там. Може би е имал дългове от хазарт и е плащал на някоя от акулите в лихварския бизнес.

— Семейството на Лиса винаги е било богато — изтъкнах. — Не би трябвало да е направил толкова големи дългове. Пък и защо му е на някого да открадне тези сведения?

Ейдриън вдигна ръце.

— Не зная. Това е всичко, което мога да ти кажа или поне сега, толкова рано сутрин, когато не разполагам с мозъчен потенциал за сложни интриги. Дори не мога да си представя каква заплаха би могло да бъде това за Лиса.

— Добре, благодаря — кимнах разочаровано.

Той си продължи по пътя, а аз се загледах след него. Лиса живееше близо до него, но не исках да си помисли, че го следя. Щом се отдалечи достатъчно, излязох навън и тръгнах в същата посока. Но далечен звън на камбани ме накара да се спра. Подвоумих се, внезапно разколебана накъде да продължа.

Исках да говоря с Лиса и да й кажа какво ми съобщи Сидни. За разлика от обикновено Лиса беше сама. Това беше идеална възможност. При все това… камбаните. Беше неделя сутрин. В придворната църква щеше да започне неделната служба. Загложди ме неясно предчувствие и въпреки всичко, което се бе случило — включително и това с Ейдриън — трябваше да проверя дали очакванията ми ще се оправдаят.

Затова се затичах към църквата, в противоположна посока спрямо сградата на Лиса. Когато стигнах, заварих вратите затворени, но неколцина от закъснелите се опитваха тихо да ги открехнат. Влязох с тях, като се спрях, за да се ориентирам. Във въздуха се носеха облаци от тамян. Необходим ми беше един миг, за да се пренастроят очите ми от ярката слънчева светлина навън към слабото мъждукане на свещите вътре. И тъй като тази църква беше много по-голяма от параклиса в академията „Свети Владимир“, вътре имаше повече хора, отколкото бях свикнала да виждам на литургия. Почти всички пейки бяха заети.

Но не всички.

Предчувствието ми се оправда. Дмитрий седеше на една от задните пейки. Разбира се, близо до него седяха няколко пазители, но това беше всичко. Дори и в толкова претъпканата църква никой не бе пожелал да седне на скамейката до него. Вчера Рийс попита Дмитрий дали кракът му ще стъпи в църква. Дмитрий му отговори, че дори ще посети неделната служба.

Свещеникът вече бе започнал проповедта си, затова се присламчих до Дмитрий колкото можах по-тихо. Но се оказа, че нямаше защо да се старая толкова, защото въпреки това привлякох вниманието на околните, които бяха смаяни да ме видят да сядам до един стригой, превърнат в дампир. Всички ме зяпнаха. Неколцина започнаха да си шушукат.

Пазителите бяха оставили свободно пространство около Дмитрий и когато седнах до него, изражението му ми подсказа, че беше изненадан и същевременно не беше изненадан от появата ми.

— Недей — промълви той тихо. — Не започвай… поне не тук.

— Не бих си и помислила, другарю — промърморих му на свой ред. — Дошла съм само заради спасението на душата си, това е всичко.

Нямаше нужда да казва нещо, за да разбера, че той отлично знае коя е истинската причина за появата ми, нямаща нищо общо със спасението на душата ми. Но останах безмълвна през цялата служба. Дори и аз спазвах някакви граници на приличие. След няколко минути напрежението му леко поспадна. Той бе настръхнал, когато се появих до него. Но после се успокои, решил, че ще се държа благоприлично. Вниманието му се отклони от мен и се съсредоточи върху пеенето и молитвите, а аз го наблюдавах, но без да е прекалено очебийно.

Дмитрий бе свикнал да посещава църквата в Академията, защото му носеше душевен покой. Все повтаряше, че макар да унищожава злото по света чрез убийства, все още изпитва необходимост да влезе в църква, да помисли за живота си и да потърси опрощение за греховете си. Докато го гледах сега, осъзнах, че това е по-вярно от всеки друг път.

Лицето му бе толкова изразително. Обикновено прикриваше емоциите си, така че беше малко шашващо да видя върху лицето му цяла гама от чувства. Беше напълно погълнат от словото на свещеника, прекрасното му лице — съсредоточено докрай. Осъзнах още, че възприема лично всичко, което свещеникът разказваше за греха. Дмитрий отново преживяваше ужасиите, които бе извършил като стригой. Съдейки по отчаянието, изписано върху лицето му, бихте си помислили, че е отговорен за всички грехове на света, за които свещеникът ни говореше.

За миг си помислих, че съзрях нещо като надежда по лицето на Дмитрий, може би само искра, проблеснала върху виновното му скръбно изражение. Не, бързо се досетих. Не беше надежда. Надежда означава да вярваш, че имаш шанс за нещо. Това, което видях в Дмитрий, всъщност беше копнеж. Самозалъгване. Дмитрий искаше да вярва, че като е тук, на това свято място, заслушан в посланието на свещеника, може би ще намери опрощение за това, което бе извършил. Но… в същото време беше ясно, че не вярва в това чудо. Искаше, но никога нямаше да го получи, поне така мислеше той.

Тази негова безнадеждност ми причини болка. Не знаех как да реагирам на подобно черногледство. Той си мислеше, че за него няма надежда. А аз? Не можех да си представя живот без надежда.

Не си бях представяла и че ще цитирам откъс от църковна проповед, но когато останалите богомолци се надигнаха, за да приемат причастието, попитах Дмитрий:

— Не мислиш ли, че след като се предполага, че Бог може да ти прости, е проява на прекалена самовлюбеност, ако ти сам не простиш на себе си?

— Колко дълго си го обмисляла, за да използваш това срещу мен? — попита той.

— Всъщност ми хрумна в момента. Страшна съм, нали? Обзалагам се, че смяташе, че не съм слушала внимателно.

— И не внимаваше. Никога не си го правила. Дойде тук само за да ме наблюдаваш.

Интересно. За да знае, че съм го наблюдавала, дали самият Дмитрий не ме е наблюдавал как съм го наблюдавала? Мисълта ме обърка.

— Не отговори на въпроса ми.

Докато обмисляше отговора си, той гледаше само към опашката от чакащи за причастието.

— Въпросът ти е неуместен. Няма да си простя дори и ако Бог ми прости. А съм сигурен, че Той няма да ми прости.

— Свещеникът току-що каза, че Бог прощава на всички. И че прощава всичко. Да не би да изкарваш свещеника лъжец? Това е истинско светотатство.

Дмитрий изпъшка. Никога не съм си мислила, че ще ми доставя удоволствие да го измъчвам, но разстроената му физиономия не се дължеше на терзанията му. А на моето нахалство. Бях виждала това изражение поне сто пъти и колкото и налудничаво да звучи, се почувствах стоплена от вида на нещо познато.

— Роуз, ти си тази, която светотатства. Ти изопачаваш за свои цели вярата на тези хора. Ти никога не си вярвала в нищо от това. И сега не вярваш.

— Вярвам, че мъртвите оживяват — заявих сериозно. — Доказателството е точно до мен. Ако е вярно, тогава мисля, че да простиш на себе си не е чак толкова трудно.

Погледът му се втвърди и ако се молеше точно сега за нещо, сигурно беше ритуалът за причестяването да приключи по-скоро, за да може да се махне оттук. За да се отърве от мен. И двамата знаехме, че трябваше да дочака края на службата. Ако побегне, ще заприлича на стригой.

— Не знаеш за какво говориш — каза ми той.

— Не зная ли? — просъсках, като се наведох по-близо до него. Направих го за по-голяма убедителност, ала вместо това се прехласнах по отблясъците от свещите в косата му и по стройното му, гъвкаво тяло. — Съвсем точно зная за какво говоря — продължих, като се опитах да не обръщам внимание на това как ми влияеше присъствието му. — Зная, че си преживял много. Зная, че си извършил ужасни неща — видях ги. Но това е в миналото. И не си можел да го контролираш. А и никога повече няма да го направиш.

По лицето му пробягна странно, призрачно изражение.

— Откъде си сигурна? Може би чудовището не ме е напуснало. Може би стригоят все още дебне някъде в мен.

— Тогава трябва да го победиш, като продължиш напред с живота си! И не само чрез рицарската клетва да защитаваш Лиса. Трябва отново да заживееш нормално. Трябва да отвориш сърцето си за хората, които те обичат. Никой стригой не би могъл да го направи. Така ще се спасиш.

— Не мога да позволя на другите да ме обичат — промърмори той мрачно. — Не съм способен да отвърна на обичта им.

— Може би трябва да се опиташ, вместо да се самосъжаляваш!

— Не е толкова лесно.

— По дя… — Едва се сдържах да не започна да ругая в църквата. — Ние никога нищо не сме постигали лесно! Животът ни преди, преди нападението, не беше лесен, но въпреки това се справихме! И с това можем да се справим. С всичко можем да се справим. Няма значение дали вярваш в тази религия. Не ми пука. Има значение само дали вярваш в нас.

— Няма „нас“. Вече ти го казах.

— А ти знаеш, че никога не съм била много добър слушател.

Говорехме тихо, но мисля, че красноречивите ни жестове ясно свидетелстваха, че спорим ожесточено. Другите богомолци бяха заети с причестяването, така че не ни забелязваха, но пазителите на Дмитрий ни следяха много внимателно. Отново си припомних онова, за което ме бяха предупредили Лиса и Михаил: ще направя лоша услуга на Дмитрий, ако го вбеся в присъствието на други хора. Проблемът беше, че каквото и да кажа, той все се вбесяваше.

— Искаше ми се да не беше идвала тук — изрече той накрая. — За нас наистина ще е по-добре да не се виждаме.

— Това е много странно, защото мога да се закълна, че ти веднъж ми каза, че сме родени един за друг.

— Искам да стоиш далеч от мен — отсече той, без да обръща внимание на забележката ми. — Не желая повече да се опитваш да възкресяваш чувства, които са изгаснали. Онова остана в миналото. И нищо повече няма да се повтори. Никога. И за двама ни е по-добре да се държим като непознати. За самата теб е по-добре.

Всички чувства на любов и състрадание, които събуждаше в мен, се надигнаха и възпламениха.

— Ако ще ме поучаваш какво мога или какво не мога да правя — изръмжах с колкото можех по-нисък и по-заплашителен тон, — тогава поне имай смелостта да ми го кажеш в очите!

Той се извъртя тъй бързо, сякаш наистина още беше стригой. По лицето му беше изписано… какво? Не беше досегашната му потиснатост. Нито ярост, макар че се долавяше малко гняв. Имаше още нещо… някаква смесица от отчаяние, объркване и дори страх може би. Ала в основата беше болка, сякаш страдаше от ужасна, мъчителна, болезнена агония.

— Не те искам тук — изрече той с блеснали очи. От думите му ме заболя, но нещо в тях ме развълнува, също както предишното му раздразнение от лекомислените ми подмятания. Това не беше студен и пресметлив стригой. Не беше и сломеният мъж в килията. Това отново беше моят инструктор, моят любим, който се нахвърляше срещу всеки и всичко в живота със страст и мощ. — Колко пъти да ти го повтарям? Трябва да стоиш настрана от мен.

— Но ти няма да ме нараниш. Уверена съм в това.

— Вече те нараних. Защо не го разбереш най-сетне? Колко още трябва да го повтарям?

— Ти ми каза… преди да тръгнеш, ми каза, че ме обичаш. — Гласът ми се разтрепери. — Как може да загърбиш всичко това?

— Защото е твърде късно! И е по-лесно, отколкото присъствието ти да ми напомня какво съм ти причинил! — Изгуби самоконтрол и гласът му отекна в задната част на църквата. Свещеникът и причестяващите се богомолци не го забелязваха, но определено успяхме да привлечем вниманието на всички струпани в дъното на църквата. Няколко от пазителите настръхнаха и аз отново си напомних да бъда внимателна. Независимо колко бях вбесена на Дмитрий, без значение колко предадена се чувствах заради отричането му от мен… не биваше да рискувам останалите да си помислят, че е опасен. Дмитрий изобщо нямаше вид на някой, готов да пречупи нечий врат, но несъмнено беше разстроен и някой отстрани лесно би могъл да сбърка смущението и болката му с нещо много по-зловещо.

Извърнах се от него. Опитвах се да овладея кипящите си емоции. Като го погледнах отново, погледите ни се кръстосаха и между нас припламна мощна електрическа искра. Колкото и Дмитрий да се опитваше да загърби всичко, тази връзка — този дълбок призив на нашите души — още бе тук. Исках да го докосна, не само леко да го допра с крака си, а да го почувствам целия. Да го обгърна с ръце и да го притегля към себе си, да го уверя, че бихме могли да бъдем завинаги заедно. Без дори да го осъзнавам, посегнах към него, нуждаеща се от това докосване. Но той подскочи, сякаш бях змия. Всичките му пазители се хвърлиха напред, готови да попречат на евентуалната му атака.

Но той не направи нищо. Нищо, освен да ме удостои с поглед, от който кръвта ми се вледени. Сякаш за него бях нещо странно и лошо.

— Роуз, моля те, престани. Моля те, стой настрани. — Пролича си колко много му струваше да остане спокоен.

Скочих на крака, вбесена и объркана колкото него. Имах чувството, че ако остана, ще се сбием. Само промърморих едва чуто:

— Нищо не е свършило. Няма да се откажа от теб.

— Но аз се отказах от теб — отвърна той също толкова тихо. — Любовта угасва. Моята угасна.

Втренчих се в него, неспособна да повярвам на ушите си. Никога досега не бе изричал нещо подобно. Искаше да се разделим, защото така било по-добре за мен. Разкайваше се, че е бил чудовище, твърдеше, че заради това вече не можел да обича. Аз се отказах от теб. Любовта угасва. Моята угасна.

Причерня ми. Жилото от тези думи така ме прониза, все едно че ме зашлеви. Нещо в чертите му се промени, сякаш знаеше колко силно ме е наранил. Но нямаше да стоя повече, за да се уверя. Вместо това скочих от пейката, проправих си път по пътеката и се затичах към вратите в дъното на църквата, изплашена, че ако остана вътре, всички ще видят как плача.