III

Девета глава

Куршумът профуча толкова близо, че раздвижи косата на Лорънс. Пукотът на ответния огън прозвуча зад гърба му и Темерер замахна към френския дракон, докато профучаваха покрай него. В тъмнозелената кожа разцъфнаха дълги разрези, а в същото време Империалът се завъртя грациозно, за да избегне ноктите на другите дракони.

— Това е Фльор дьо Нюит[16], сър, вижте оцветката! — извика Гранби. Вятърът рошеше косата му, а синият дракон се отдръпна, надавайки смразяващ рев, и се завъртя, за да повтори атаката си по формацията. В същото време екипажът му полагаше всички усилия да спре кървенето му, макар че раните не бяха достатъчно опасни.

Лорънс кимна.

— Да. Господин Мартин! — извика. — Подгответе заслепяващия барут. Следващата атака ще им светнем хубавичко! — Драконите от тази френска порода бяха едри и опасни, но понеже бяха нощни създания, очите им бяха изключително чувствителни към внезапни и силни проблясъци. — Господин Търнър, предупредителния сигнал за заслепяване, ако обичате!

От сигналчика на Месория бързо пристигна отговор. Тя самата бе заета да отблъсква настоятелните атаки на един френски дракон средна категория срещу предната част на формацията. Лорънс потупа Темерер по врата, за да привлече вниманието му.

— Ще му светнем. Задръж позицията и чакай сигнала.

— Готов съм. — В гласа на Империала личеше дълбоко вълнение. Той почти трепереше.

— Моля те, внимавай — не се сдържа Уил. По белезите му прецени, че френският звяр е по-възрастен, и не искаше Темерер да се нарани поради прекалена самоувереност.

Нюитът се изстреля към тях в пореден опит да си проправи път между Темерер и Нитидос, явно целта му бе да разцепи формацията и междувременно да рани един от двата дракона, което би направило Лили уязвима за атака отзад при следващото преминаване. Сътън вече сигнализираше за нова маневра, която щеше да ги завърти и да осигури на Лили удобен ъгъл за атака срещу най-едрия от френските нападатели. Преди това обаче трябваше да се справят със следващия му набег.

— Всички готови — извика Лорънс през рупора, докато огромното синьо-черно създание се носеше срещу тях. Бързината, с която се развиваше битката, далеч надвишаваше всичко, което Уил бе изпитвал досега. В морско сражение размяната на залпове можеше да продължи пет минути, докато тук една атака приключваше за по-малко от една, а втората следваше почти незабавно. Този път френският дракон се насочи към Нитидос. По-малкият Син Паскал не би удържал напора на огромното създание. — Рязко наляво. В него! — извика той на Темерер.

Империалът реагира веднага. Огромните му черни криле се завъртяха рязко и ги наклониха към Нюита, а Темерер се засили към него по-бързо от който и да е дракон тежка категория. Врагът трепна и по рефлекс обърна бледите си бели очи към тях. Щом ги зърна, Лорънс изкрещя:

— Палете праха! — Едва затвори очи навреме. Ослепителната светкавица се виждаше дори през стиснатите му клепачи и Нюитът изрева от болка. Уил отвори очи и видя как Темерер дере дълбоко и яростно другия дракон през корема, а хората му обстрелват белмените от другата страна. — Темерер, задръж позиция. — Имаше опасност Империалът да изостане, погълнат от боен ентусиазъм срещу вражия звяр.

Темерер размаха рязко мощните си криле и се върна на мястото си сред формацията. Сигналчикът на Сътън вдигна зеления флаг и всички се завъртяха в тесен кръг, а Лили вече отваряше паст и съскаше: вражеският дракон още летеше на сляпо и от туловището му бликаше кръв във въздуха, докато екипажът му се опитваше да го изведе надалеч.

— Враг отгоре! Враг отгоре! — Левият наблюдател на Максимус сочеше истерично нагоре. Начаса в ушите им прогърмя ужасен, нисък рев, който удави крясъците на момчето — към тях връхлиташе един Гран Шевалиер.[17] Бледата му окраска му беше помогнала да се слее с облачната покривка и да остане незабелязан за наблюдателите и сега той се спускаше с разперени огромни лапи. Бе почти два пъти колкото Лонгуинга — по-тежък дори от Максимус.

Шокиран, Лорънс видя Месория и Иморталис да пропадат рязко надолу. Със закъснение осъзна, че това е рефлексът, за който ги бе предупредил Селеритас толкова отдавна — реакция към изненадваща атака отгоре. Нитидос стреснато потръпна с криле, но се възстанови, а Дулсия запази позиция, но Максимус се втурна презглава напред и изпревари останалите. Лили се въртеше в инстинктивна уплаха. Формацията се бе разпаднала и драконката остана изцяло открита.

— Пригответе всички пушки. Право към него! — изрева Уил, като ръкомахаше бясно на Темерер. Нямаше нужда, само след миг Империалът се изстреля в помощ на Лили. Шевалиерът бе твърде близо, за да го отклони напълно, но ако го удареха, преди да се вкопчи в Лонгуинга, можеха да я спасят от фаталния сблъсък и да й дадат време да отвърне.

Другите четири френски дракона се връщаха. Темерер се засили, промъкна се на косъм край протегнатите лапи на един Пешьор Курон[18] и се сблъска с огромното френско чудовище в същия миг, когато Шевалиерът замахна към гърба на Лили. Тя изрева от болка и ярост и се замята. Трите звяра се преплетоха, размахвайки бясно криле в различни посоки, като се пробождаха и деряха. Лонгуингът не можеше да плюе нагоре — трябваше някак да го откопчат, ала Империалът бе твърде малък за Шевалиера и Лорънс виждаше как огромните нокти на дракона се впиват все по-дълбоко в плътта на Лили, макар екипажът да се опитваше да отсече с брадви железнотвърдите им върхове.

— Донесете бомба! — изрева Лорънс на Гранби. Трябваше да се опитат да хвърлят една в мрежата на корема на врага, въпреки опасността да пропуснат и да поразят Темерер или Лили.

Империалът продължаваше да се бие със сляп плам, а гръдният му кош жадуваше за още въздух. Той изрева тъй мощно, че тялото му завибрира и ушите на Лорънс писнаха. Шевалиерът потръпна от болка. Някъде от другата му страна Максимус също изрева, ала Уил не можеше да го види заради грамадното тяло на вражия дракон. Атаката имаше ефект — той изгърмя с дълбокия си, дрезгав глас и освободи Лонгуинга от ноктите си.

— Освободи се! — извика Лорънс. — Темерер, освободи се. Застани между него и Лили.

Империалът се издърпа и се спусна към нея. Лили стенеше, кървеше и бързо губеше височина. Не бе достатъчно, че прогониха Шевалиера. Другите противници сега представляваха не по-малка опасност, докато тя не заемеше бойна позиция. Лорънс чу капитан Харкорт да крещи заповеди, които не успя да разбере. Внезапно мрежата на корема на Лонгуинга се отлепи и падна през облаците с всички бомби, провизии и багаж. Хората от наземния екипаж побързаха да се завържат за главната юзда.

Загубила тегло, Лили потрепери и положи огромни усилия да се издигне. Хората от екипажа й тъпчеха бели превръзки в раните й, но дори от мястото си Лорънс виждаше, че ще има нужда от шевове. Максимус се бе вплел в Шевалиера, ала Куронът и Нюитът се подреждаха в малка клиновидна формация с другия френски звяр в опит да пробият отново към Лили. Темерер запази позиция точно над нея и засъска заплашително с присвити лапи. Тя обаче се издигаше твърде бавно.

Битката се беше превърнала в жестоко меле. Макар другите британски дракони да се бяха възстановили от първоначалната си уплаха, редиците им бяха в пълно безредие. Харкорт бе погълната от проблемите на Лили, а последният френски дракон — екземпляр от породата Пешьор Рай[19] — се сражаваше с Месория далеч долу. Явно французите бяха разпознали Сътън като командира и гледаха да го държат настрана — стратегия, на която Лорънс мрачно се възхити. Нямаше старшинство, за да поеме командването, но на всяка цена трябваше да се стори нещо.

— Търнър! — привлече той вниманието на сигналчика си. Преди обаче да му заповяда, другите британски дракони вече обръщаха посоката и се подреждаха.

— Имаме сигнал, сър — „стройте се около лидера” — каза Търнър и посочи.

Лорънс завъртя глава и видя Прекурзорис да се вмъква в обичайното място на Максимус с развети сигнални флагове. Несъобразяващ се с темпото на формацията, Шоасьол и големият дракон бяха избързали напред, но съгледвачите му явно бяха зърнали битката и се бяха върнали. Уил тупна Темерер по плешката, за да привлече вниманието му към сигнала.

— Виждам го — рече Темерер и веднага се върна в обичайната си позиция.

Развя се още един сигнал и Лорънс прибра Империала по-близо до другарите му. Нитидос стори същото и заедно затвориха пролуката във формацията, където бе мястото на Месория. „Формацията да се издигне” бе следващият сигнал и, заобиколена от останалите, Лили се окуражи и успя да размаха по-силно с криле. Кървенето най-сетне бе спряло. Тройката френски дракони се беше разпръснала. Повече не можеха да се надяват на успех с общ щурм — не и с опасността от челюстите на Лили. Всеки миг формацията щеше да достигне височината, където бе Шевалиерът.

Дойде сигнал „Максимус да се откъсне”. Регалът още бе вкопчен в близък бой с огромния си неприятел. Пушките трещяха и от двете страни. Максимус замахна за последно и се отдръпна, ала малко подрани — формацията не се бе вдигнала достатъчно и бяха необходими още няколко секунди, преди Лили да успее да нанесе удар.

Екипажът на Шевалиера съзря новата опасност и го издигна сред оглушителната пукотевица. Макар и да кървеше от много рани, звярът бе толкова едър, че не го забавиха особено, а и той се движеше по-бързо от ранената Лили. След миг Шоасьол сигнализира „Формацията да запази височината” и те се отказаха от преследването.

Френските дракони се струпаха в далечината, не твърде близо един до друг, и закръжаха, докато обмисляха следващата си атака. Тогава обаче рязко се обърнаха и избягаха на североизток, а Пешьорът се освободи от Месория. Съгледвачите на Темерер викаха и сочеха на юг и когато Лорънс погледна през рамо, видя десет дракона, летящи с голяма скорост към тях. По водещия Лонгуинг се развяваха британските разпознавателни сигнали.

Този Лонгуинг бе Екзидий. Той и формацията му ги придружиха през останалия път до Дувър, а два тежкотоварни екземпляра от породата Чекърд Нетъл[20] се редуваха да помагат на Лили. Тя напредваше добре, но главата й клюмаше и се приземи много тежко, а краката й трепереха толкова силно, че екипажът й едва успя да я напусне, преди да се стовари на земята. Капитан Харкорт не можеше да сдържи сълзите си и изтича до главата на Лили, като остана там да я гали и да й мълви окуражителни слова, докато хирурзите започваха работа.

Лорънс насочи Темерер към самия ръб на терените за приземяване, тъй че ранените дракони да имат повече пространство. Максимус, Иморталис и Месория бяха понесли болезнени, макар и не опасни рани, и слабите им викове на болка почти не се чуваха. Уил погали Темерер по шията, изпълнен с дълбока благодарност, че бързината и ловкостта на Империала го бяха спасили от съдбата на другите.

— Господин Гранби, да разтоварим веднага и след това, ако обичате, нека видим какво можем да отделим, за да помогнем на екипажа на Лили. Не им е останал багаж, струва ми се.

— Веднага, сър — отвърна Гранби и се обърна да се разпореди с останалите.

Трябваха им няколко часа да настанят драконите, да ги разтоварят и нахранят. За щастие теренът бе много голям — простираше се на повече от сто акра заедно с пасбищата, — и нямаше проблем да намерят поляна за Темерер. Той самият се луташе между вълнението от първата си битка и дълбоката си тревога за Лили. Както никога, яде без желание, и Лорънс каза на екипажа да отнесат остатъците от труповете.

— На сутринта ще ловуваме, затова няма нужда да се насилваш с храната.

— Благодаря. Наистина не се чувствам особено гладен. — Империалът подпря глава на земята. Мълчеше, докато го почистваха и докато хората от екипажа не ги оставиха сами. Очите на дракона се бяха превърнали в цепки и за миг Уил се зачуди дали не беше заспал. Тогава той ги поотвори и попита тихо:

— Лорънс, винаги ли е така след битка?

Лорънс нямаше нужда да го пита какво точно има предвид. Умората и тъгата на Темерер прекрасно си личаха. Искаше му се да го окуражи, ала бе толкова трудно да му отговори. Самият той се чувстваше напрегнат и ядосан — познати усещания, ала натрапчивостта им бе странна. Беше минал през множество сражения, не по-малко смъртоносни, но тук имаше съществена разлика — когато врагът се целеше, заплашваше не кораба му, а неговия дракон, който се бе превърнал в най-скъпото му създание на целия свят. Не можеше да мисли с хладен ум и за щетите по Лили, Максимус или който да е член на формацията им. Макар и да не бяха неговият Темерер, те му бяха пълноправни бойни другари. Изобщо не бе същото, а и внезапната атака го завари съвсем неподготвен психически.

— Често най-тежко става по-късно, когато откриеш, че приятел е бил ранен или убит — каза накрая. — Особено ми е трудно да се примиря с днешната битка. Нямаше нищо за завоюване от наша страна и не ние бяхме нападателите.

— Да, прав си. — Яката на Темерер клюмна на врата му. — Щеше да е по-добре, ако можех да повярвам, че се бихме толкова усилено и че Лили беше ранена в името на някаква цел. Но те дойдоха само за да ни наранят, така че дори не защитихме никого.

— Това въобще не е вярно. Ти защити Лили — изтъкна Лорънс. — И помисли — французите ни атакуваха с голямо майсторство и хитрост, изненадаха ни, бяха ни равни по численост, само че по-опитни, ала ние ги победихме и отблъснахме. Това е причина да се гордееш, нали?

— Предполагам, че е така. — Раменете на Темерер се отпуснаха. — Само Лили да е добре…

— Да се надяваме. Бъди сигурен, че всичко, което може да се направи за нея, ще бъде направено. — Лорънс го погали по носа. — Хайде, сигурно си уморен. Не можеш ли да заспиш? Искаш ли да ти почета?

— Не мисля, че мога да заспя. Но бих желал да ми почетеш, а аз ще си лежа и ще почивам. — Той се прозина веднага щом каза това и вече спеше, преди Уил да си извади книгата. Най-сетне бе захладняло и топлите, равномерни издихания от ноздрите му излизаха на клъбца пара сред щипещия въздух.

Лорънс го остави да спи и забърза към главната сграда. Пътят през драконовите терени бе осветен с висящи фенери, а и той виждаше прозорците пред себе си. Източният вятър довяваше солен въздух от пристанището, който се смесваше с металическия мирис на топли дракони, вече бе свикнал дотолкова с него, че едва го усещаше. Имаше уютна стая на втория етаж, с гледка към задните градини, а багажът му вече беше разопакован. Огледа печално омачканите дрехи. Слугите от Лох Лаган явно обръщаха не повече внимание на опаковането от летците.

Въпреки късния час, в столовата на старшите офицери го посрещна гълчава. Другите капитани от формацията седяха скупчени на една дълга маса, върху която, почти недокосната, бе сервирана вечерята.

— Има ли нещо за Лили? — Той зае свободния стол между Бъркли и капитана на Дулсия, Ченъри. Не присъстваха само капитан Харкорт и капитан Литъл на Иморталис.

— Стигнал е до кокала, мерзавецът, само това знаем — въздъхна Ченъри. — Още я шият и не е яла нищо.

Лош знак — ранените дракони обикновено примираха от глад, освен ако не страдаха от големи болки.

— А Максимус и Месория? — попита той, поглеждайки към Бъркли и Сътън.

— Нахраниха се добре и сега спят здраво — отвърна Бъркли. Лицето му, обикновено спокойно, сега бе изопнато и пребледняло, а засъхнала ивица тъмна кръв пресичаше челото му и се губеше в щръкналата му коса. — Беше адски бърз днес, Лорънс. Като нищо щяхме да я изгубим.

— Не бях достатъчно бърз — каза тихо Уил, изпреварвайки хвалебствените реакции на останалите. Нямаше никакво желание да получава похвали за днешната работа, макар и да бе горд от стореното от Темерер.

— По-бърз беше от нас. — Сътън пресуши чашата си. От вида на бузите и носа му си личеше, че не му бе първата. — Спипаха ни по долни гащи, гадните жабари. Какво, да ги вземе дяволът, диреше техен патрул там, това искам да знам…

— Маршрутът от Лаган до Дувър не е особена тайна, Сътън — каза Литъл, идвайки на масата. Издърпаха няколко стола, за да му направят място в края на трапезата. — Иморталис вече е спокоен и се храни. И като говорим за храна, бихте ли ми подали онова пиле там? — Той откъсна една кълка и настървено я заръфа.

Като го гледаше, Лорънс почувства как апетитът му се пробужда. Очевидно това се случи и с останалите капитани, защото през следващите десет минути се възцари мълчание, докато си подаваха чинии и се вглъбиха в храненето. Никой от тях не бе ял след бързата закуска преди зазоряване в междинната спирка Мидълсбро. Виното не го биваше много, но Уил все пак изпи няколко чаши.

— Навярно са се спотайвали между Феликстоу и Дувър и са чакали да ни скочат — добави след малко Литъл, продължавайки мисълта си от по-рано. — Кълна се, че вече никога няма да ме засечете с Иморталис там. Ще летим само над суша, освен ако не си търсим белята.

— Право думаш — каза Ченъри, твърдо съгласен. — Хей, Шоасьол! Вземи си стол. — Той се посмести още малко и френският капитан се присъедини към тях.

— Господа, много се радвам да ви съобщя, че Лили започнала да се храни. Идвам от капитан Харкорт. — Той вдигна чаша. — За тяхно здраве, ако мога да предложа?

— Така, така. — Сътън напълни собствената си чаша. Всички се включиха в тоста и въздъхнаха дружно с облекчение.

— Виждам, че всички са тук. Хапвате, нали? Добре, много добре. — Адмирал Лентън също се присъедини към тях. Той беше главнокомандващият на дивизията при Канала и на всички дракони в Дувър. — Не, не изглупявайте, стойте си по местата — каза нетърпеливо, когато Лорънс и Шоасьол започнаха да се надигат, а останалите ги последваха със закъснение. — След такъв ден, за бога! Ей, подай ми оная бутилка, Сътън. Така, всички ли узнахте, че Лили яде? Да, хирурзите се надяват, че ще може да прелита кратки разстояния след няколко седмици, а междувременно нека ви зарадвам, че хубавичко сте пребили два-три от тежките им бойни зверове. Тост за формацията ви, господа!

Най-сетне Лорънс усети как напрегнатостта и изтощението му намаляват. Да знае, че Лили и останалите са извън опасност, бе голямо облекчение, а и виното бе поразхлабило възела в гърлото му. Останалите се чувстваха по горе-долу същия начин и разговорът се затлачи и накъса. Скоро всички взеха да клюмат над чашите си.

— Сигурен съм, че Гран Шевалиерът бе Триумфалис — говореше Шоасьол на адмирал Лентън. — Виждал съм го и преди. Той е един от най-страшните бойци на Франция. Беше в Дижон, близо до Рейн, когато Прекурзорис и аз напуснахме Австрия, и съм длъжен да ви споделя, сър, че това потвърждава най-лошите ми страхове — той направи кратка пауза. — Бонапарт не би го изпратил тук, ако не бе напълно сигурен в победата над Австрия, и съм сигурен, че още френски дракони пътуват на помощ на Вилньов.

— По-рано не бях много склонен да се съглася с вас, ала сега съм напълно убеден в правотата ви — отбеляза Лентън. — За момента обаче можем само да се надяваме, че Мортифер ще настигне Нелсън, преди френските дракони да достигнат Вилньов, и че нашите ще съумеят да се справят. Не можем да отделим Екзидий, при положение че не разполагаме с Лили. Няма да се изненадам, ако точно това са целили с атаката. Това е типично лукавият начин на мислене на тоя проклет корсиканец.

Лорънс не можеше да не се сети за „Самоуверен’', който навярно се намираше под угрозата от масирана въздушна атака заедно с другите кораби, поддържащи блокадата на Кадис. Толкова приятели и познати. Дори френските дракони да не пристигнеха навреме, щеше да има голяма морска битка. Колцина щяха да загинат, без да чуе и дума от тях? Не бе отделил почти никакво време на кореспонденция през последните натоварени месеци и сега дълбоко съжаляваше за пропуска.

— Получили ли сме някакви съобщения от блокадата при Кадис? — попита той. — Влизали ли са в сражения?

— Не и доколкото знам — каза Лентън. — А, да, ти си нашият човек от Флота, нали? Е, аз така и така ще пратя тези от вас със здрави зверове да патрулират над флота. Можете да кацнете за известно време при флагмана и да чуете новините. Дяволски ще се зарадват да те видят. Вече месец не можем да отделим никого да им занесе пощата.

— Ще ви трябваме ли утре? — попита Ченъри, не твърде успешно потискайки прозявката си.

— Не, ще ви отпусна един ден. Погрижете се за драконите си и се радвайте на почивката. — Лентън се изсмя, остро и неприятно. — Ще ви измъкна от леглата вдругиден призори.

Темерер спа дълбоко и до късно на следващата сутрин и даде на Лорънс няколко свободни часа след закуска. Той се срещна с Бъркли на масата и двамата отидоха да видят Максимус. Регалът още се хранеше — безкрайна върволица от току-що заклани овце се нижеше надолу към стомаха му и той само избоботи някакъв нечленоразделен поздрав, когато пристигнаха на поляната му.

Бъркли извади бутилка ужасно вино и изпи повечето сам, докато Лорънс посръбваше от чашата си от учтивост, докато отново разискваха битката със схеми, надраскани в пръстта, и камъчета, отбелязващи драконите.

— Добре ще сторим, ако добавим някой бърз и лек дракон, например Грейлинг,[21] ако има свободни, за да разузнава над формацията. — Бъркли тежко се подпря на една скала. — Всичките ни големи дракони са млади. Когато големите се паникьосат така, малките съвсем ще си изкарат акъла.

Лорънс кимна.

— Надявам се, че това премеждие ще им е дало някакъв опит в справянето с уплахата — каза той. — Във всеки случай, французите няма всеки път да разполагат с тъй благоприятни условия. Без покривката на облаците никога не биха го направили.

— Господа, преглеждате вчерашния план? — Шоасьол минаваше наблизо на път за главната сграда. Той се приближи до тях и клекна до диаграмата. — Много съжалявам, че ме е нямало в началото. — Палтото му бе прашно, а шалът му — лекьосан от пот. Изглеждаше, сякаш не си е сменял дрехите от вчера, а тънки венички замрежваха бялото на очите му. Потърка лице, докато гледаше надолу.

— Цяла нощ ли си будувал? — попита го Лорънс.

Шоасьол поклати глава.

— Не, но с Катрин — с Харкорт — се редувахме да дежурим до Лили, защото не можеше да спи иначе. — Той затвори очи в широка прозявка и почти се катурна. — Мерси — каза в благодарност за подадената му от Лорънс ръка и бавно стана на крака. — Ще ви оставя. Трябва да занеса малко храна на Катрин.

— Моля те, иди да си починеш — предложи Уил. — Аз ще й занеса нещо. Темерер спи и съм свободен.

Харкорт — будна и пребледняла от притеснение, но вече по-спокойна — даваше заповеди на екипажа и хранеше Лили с парчета димящо говеждо от собствената си ръка, като постоянно я насърчаваше. Лорънс й донесе малко хляб и бекон. Тя щеше да вземе сандвича с окървавени ръце, ала Уил успя да я избута настрана, та да се поизмие и да хапне, докато един от хората й зае нейното място. Лили продължи да яде, обърнала едното си златисто око към Катрин за успокоение.

Шоасьол се върна, преди Харкорт да приключи, съблякъл палтото и шала си, а един слуга го следваше с кана силно, горещо кафе.

— Лейтенантът ти те търси, Лорънс. Темерер се е събудил. — Той седна тежко до момичето. — Не мога да спя. Кафето ми дойде добре.

— Благодаря ти, Жан-Пол, ако не си уморен, ще съм много благодарна за компанията ти. — Харкорт вече допиваше втората си чаша кафе. — Моля те, не се тревожи за Лили, Лорънс — най-добре иди да видиш Темерер. Благодаря ти, че дойде.

Уил се поклони, макар и да му беше малко неудобно, защото не го бе правил, откакто бе свикнал с Харкорт. Тя се облягаше без видимо притеснение на рамото на Шоасьол, а той я гледаше с неприкрита топлота. Все пак бе много млада и Лорънс нямаше как да не отбележи липсата на прислужничка, каквато всяка млада дама трябваше да има.

Успокои се, че нищо не може да се случи под погледите на Лили и екипажа. Във всеки случай, не можеше да остане при възникналите обстоятелства и забърза към поляната на Темерер.

През останалата част от деня с удоволствие помързелува, разположил се удобно на обичайното си място в сгъвката на предния крак на Темерер, и пишеше писма. Бе си създал обширни контакти, докато плаваше, за да запълва дългите часове на кораба, и сега дължеше отговори на много от познатите си. Майка му също бе успяла да надраска няколко кратки писма, явно тайно от баща му. Обаче не бяха за сметка на подателя и Лорънс трябваше да плати, за да ги получи.

След като се натъпка, за да компенсира липсата си на апетит от предната вечер, Темерер изслуша писмата на Уил и добави собствени поздрави към лейди Алъндейл и Райли.

— И помоли капитан Райли да предаде моите сърдечни поздрави на екипажа на „Самоуверен”. Толкова отдавна ми се струва, Лорънс — сякаш не съм ял риба от месеци.

Уил се усмихна на представата му за времето.

— Много неща се случиха, наистина. — Той запечата плика и написа адреса. — Само се надявам, че всички са добре. — Това бе последното и той доволен го постави най-отгоре върху дебелата купчина. Съвестта му бе много по-спокойна. — Роланд — извика и момичето изтича от мястото, където кадетите играеха кегелбан. — Занеси това до пощенската служба. — Той й подаде писмата.

— Сър — започна тя, малко нервно, докато взимаше пликовете, — когато приключа, може ли да бъда освободена за вечерта?

Той се стресна от молбата. Неколцина от мичманите и офицерите бяха пожелали същото и той им позволи, но идеята едно десетгодишно дете да се шляе из Дувър бе абсурдна, дори и да не беше момиче.

— Само за себе си ли искаш позволение, или искаш и за другиго? — Предположи, че може да е била поканена от някой от другите да го придружи на невинна разходка.

— Не, сър, само за мен. — Изглеждаше тъй изпълнена с надежда, че Лорънс за миг се замисли дали да не й позволи и да й направи компания, но не му се щеше да оставя Темерер да размишлява сам върху предния ден.

— Може би някой друг път, Роланд — внимателно отвърна той. — Ще останем за по-дълго в Дувър и ти обещавам, че ще имаш и друга възможност.

— О… — тя се умърлуши. — Добре, сър.

Девойчето се отдалечи, увесило нос, и Уил се почувства виновен.

Темерер я изгледа и попита:

— Лорънс, има ли нещо интересно в Дувър, което да разгледаме? Толкова много хора от екипажа са тръгнали натам.

— Ох, не питай — въздъхна ездачът му. Почувства се доста неловко да обяснява, че главната атракция бе изобилието от пристанищни проститутки и евтин алкохол. — Ами, когато в един град живеят много хора, той предлага най-различни забавления.

— Искаш да кажеш много книги? Но аз никога не съм виждал Дън или Колинс да четат, а бяха толкова развълнувани, че ще ходят в града! За нищо друго не говореха цялата минала вечер.

Уил наруга наум двамата млади офицери, задето усложняваха задачата му, и запланува отмъстително задълженията им за следващата седмица.

— Има много театри, концерти — опита се да скалъпи още нещо, ала си даде сметка, че бе започнал да увърта твърде много. Неискреността го жегна неприятно, а и не можеше да понесе усещането, че лъже Империала, който все пак вече беше голям. — Страхувам се обаче, че някои отиват заради пиенето и долнопробната компания.

— О, имаш предвид курви — кимна Темерер и така го стресна, че Лорънс почти падна от мястото си. — Не знаех, че ги има и в градовете, но сега разбирам.

— Откъде, за Бога, си чувал за тях? — попита Уил, щом се позакрепи. Сега, освободен от бремето на обясненията, се чувстваше обиден, че някой друг е просветил дракона му.

— О, Викториатос ми го каза в Лох Лаган, когато се зачудих защо офицерите ходят в селцето, а нямат семейства там. Но ти никога не си го правил. Сигурен ли си, че не искаш? — попита го Темерер с надежда в гласа си.

— Драги мой, не бива да говориш така. — Лорънс се червеше и в същото време се тресеше от смях. — Това не е благовъзпитана тема за разговор, и ако не можем да изкореним този навик от мъжете, поне да не го насърчаваме. Мисля да поговоря с Дън и Колинс. Не бива да се перчат с това, особено при положение че някой от по-младите може да ги чуе.

— Не разбирам — замисли се Империалът. — Викториатос каза, че е полезно за мъжете, а и приятно, че иначе можели да поискат да се оженят, а това никак не било хубаво. Макар че, ако много би искал да се ожениш, предполагам, че не бих възразил. — Той изрече последното не съвсем искрено, като наблюдаваше косо ездача си, сякаш за да види какъв ефект ще има.

Смущението и веселостта на Уил се изпариха начаса.

— Страхувам се, че си получил доста непълни сведения — каза внимателно. — Прости ми. Трябваше по-рано да поговоря с теб за тези неща. Моля те да не се тревожиш. Ти си първата ми грижа и винаги ще бъдеш, дори и някога да се оженя, а не мисля, че това ще се случи.

Помълча за миг, за да разсъди дали повече думи биха засилили тревогата на Темерер, но накрая реши да заложи на пълното доверие и добави:

— Имаше нещо като взаимно разбиране между мен и една дама, преди да се появиш, но тя ме освободи от подобно задължение.

— Искаш да кажеш, че ти е отказала? — възмути се Империалът, сякаш за да покаже, че знае за какво става въпрос. — Много съжалявам, Лорънс. Ако искаш да се ожениш, сигурен съм, че можеш да си намериш друга, доста по-свястна.

— Ласкаеш ме, но те уверявам, че нямам никакво желание да й търся заместничка.

Темерер понаведе глава и спря с увъртанията, очевидно доволен.

— Но, Лорънс… — продума, ала се спря. Започна пак: — Лорънс, ако не е хубава тема, значи ли това, че не бива да говоря повече за нея?

— Трябва да гледаш да я отбягваш в по-широка компания, но винаги може да говориш за каквото си поискаш с мен.

— Сега съм само любопитен, ако в Дувър наистина има само това. Иначе Роланд е твърде млада за курви, нали така?

— Почвам да усещам нужда от чаша вино, да се подкрепя за този разговор — унило промърмори Уил.

За негова радост Темерер се задоволи с обяснения какво представляват театрите и концертите, както и другите атракции, предлагани от един град. С желание насочи вниманието си към обсъждане на планирания маршрут за патрула им, донесен от един куриер сутринта, и дори попита дали е възможно да наловят малко риба за вечеря. Лорънс се радваше да го види възстановен след вчерашните беди и тъкмо реши, че ще разведе Роланд из града, когато я зърна да се връща в компанията на друг капитан — жена.

Седеше на крака на Темерер, напълно неглиже, както изведнъж осъзна. Бързо слезе от обратната страна, така че тялото на Империала да го скрие за малко. Нямаше време да си сложи палтото, което висеше на един далечен клон, но запаса ризата си и завърза набързо шала си.

Излезе да се поклони и почти се спъна, щом я видя по-отблизо. Не беше несимпатична, но лицето й бе обезобразено от белег, който само меч можеше да остави. Ъгълчето на лявото й око, откъдето бе минало острието, бе леко изкривено надолу, а яркочервена ивица прорязваше лицето й, избледнявайки към врата. Бе на неговата възраст или малко по-голяма. Белегът затрудняваше преценката, но във всеки случай носеше три пластини, отличаващи я като старши капитан, както и малък златен медал от Нилските сражения на ревера си.

— Ти ли си Лорънс? — попита тя, без да чака каквито и да било официални представяния, докато той все още криеше изненадата си. — Аз съм Джейн Роланд, капитан на Екзидий. Ще го приема като лична услуга, ако взема Емили за вечерта — стига да можете да си позволите да се разделите с нея. — Тя хвърли многозначителен поглед към мързелуващите кадети и младши офицери. Тонът й бе саркастичен, а тя бе явно обидена.

— Моля да ме извините. — Лорънс осъзна грешката си. — Помислих, че иска да посети града. Не съзнавах, че… — Той се овладя на косъм. Почти бе сигурен, че са майка и дъщеря, не само заради името, но и заради приликата в лицето и изражението. Не можеше обаче да предположи това на глас. — Разбира се, вземете я — каза накрая.

Капитан Роланд веднага се отпусна.

— Ха! Виждам, че сте си я представили забъркана в какви ли не пакости! — Смехът й бе странно сърдечен и неженствен. — Е, обещавам ви, няма да я оставя да търчи, където си иска, и ще ви я върна до осем часа. Благодаря ви. Екзидий и аз не сме я виждали почти от година и има опасност да забравим как изглежда.

Уил се поклони и ги изпрати. Емили бързаше да насмогне на широките като на мъж крачки, като говореше през цялото време, явно развълнувана, и се обърна да махне на приятелите си, щом се отдалечи. Лорънс се почувства малко глупаво. Най-сетне бе свикнал с присъствието на Харкорти и трябваше да си направи естествения извод. Екзидий все пак беше Лонгуинг и можеше да се очаква, че също като Лили би настоявал за жена капитан, а след толкова години служба този капитан не може да не е водил много битки. Уил обаче трябваше да признае изненадата си от тази жена, която бе й рязка и директна. Харкорт, единственият друг пример за жена-капитан, който имаше, също не бе префинена госпожица, ала младостта и скорошното й повишение навярно я правеха по-неуверена.

Тъй като темата за брака му бе още прясна, от разговора му с Темерер, не можеше да не се зачуди и за бащата на Емили. Бракът може и да представляваше неудобен избор за мъжете летци, но за жена изглеждаше просто немислим. Единственото, което можеше да си представи бе, че Емили е извънбрачно дете, ала още щом идеята му хрумна, той се упрекна за мислите си по адрес на почтената жена, която бе срещнал току-що.

Неволната му догадка обаче се оказа напълно правилна.

— Боя се, че нямам никаква представа. Не съм го виждала от десет години — сподели му Джейн по-късно същата вечер. Беше го поканила в офицерския клуб на късна вечеря, след като върна Емили, и след няколко чаши вино Уил не устоя да се поинтересува от здравето на бащата на момичето. — Не е като да сме женени, нали разбираш. Не вярвам дори да знае името на Емили.

Изглеждаше напълно лишена от какъвто и да било срам, а и освен това Лорънс си мислеше, че всяка по-обичайна ситуация тук би била невъзможна. При все това му бе неудобно. Тя забеляза смущението му, ала не се обиди, а каза благо:

— Навярно привичките ни все още са ти странни. Можеш да се ожениш, ако желаеш — никой в Корпуса няма да ти създаде проблеми. Само че е доста трудно за другия, понеже ще бъде винаги на второ място след дракона ти. Самата аз никога не съм искала деца, макар Емили да ми е много скъпа. Раждането на едно дете причинява страшно много неудобства.

— Значи Емили ще те наследи като негов капитан? Драконите, дълголетните имам предвид, винаги ли се наследяват така?

— Когато можем да го уредим. Те понасят много зле загубата на ездача си и е по-вероятно да приемат нов, ако е някой, с когото имат връзка и който споделя тъгата им. Тъй че множим и себе си така, както множим и тях. Предполагам, че ще помолят и теб да направиш едно-две деца за Корпуса.

— Боже милостиви! — стресна се Лорънс. Бе отпъдил мисълта за деца заедно с плановете си за брак още от мига, когато Едит му отказа, и бе затвърдил убеждението си след възраженията на Темерер. Не можеше да си представи как изобщо би се стигнало дотам.

— Сигурно е доста шокиращо за теб, горкичкия. Съжалявам. Бих ти предложила услугите си, но е хубаво да изчакаш Темерер да стане поне на десет години. А и в момента не съм достатъчно свободна.

На Лорънс му трябваше само миг, за да осъзнае за какво говори тя, и когато разбра, грабна чашата вино с трепереща ръка и опита да скрие лицето си зад нея. Усети как се изчервява въпреки яростните опити да го предотврати.

— Много мило — изломоти той над чашата в опит да сподави обидата и смеха си. Никога не си бе представял, че ще му отправят такова предложение.

— Катрин обаче може да ти свърши работа — продължи Роланд, все тъй ужасяващо практична. — Да, това би било добро решение. Ще си направите по едно за Лили и Темерер.

— Благодаря! — каза твърдо той, отчаяно решен да смени темата. — Може ли да ви донеса нещо за пиене?

— О, да. Портвайн ще ми дойде добре, благодаря — отвърна тя. Вече нищо не можеше да го шокира. Когато се върна с две чаши и тя му предложи запалена пура, той я сподели охотно с нея.

Остана да си говори с Джейн още няколко часа, докато в клуба не останаха само те и слугите недвусмислено престанаха да крият прозевките си. Двамата изкачиха заедно стълбите.

— Не е чак толкова късно — каза тя, като погледна към големия стенен часовник в края на горната площадка. — Много ли си уморен? Може да направим едно-две раздавания пикет в квартирата ми.

Така се бе отпуснал в нейната компания, че нямаше никакъв проблем с предложението й. Когато най-сетне, късно през нощта, си тръгна, един слуга, вървящ по коридора, му хвърли любопитен поглед. Едва тогава Лорънс се замисли за поведението си и почувства неудобство. Но злото, ако имаше такова, вече бе сторено. Той го изхвърли от ума си и се пльосна в леглото си.

Десета глава

Имаше достатъчно опит, за да не се изненада особено на следващата сутрин, когато откри, че прекараната до късно вечер не бе довела до никакви шушукания. Вместо това капитан Роланд го поздрави радушно на закуска и го запозна с лейтенантите си без никаква неловкост, след което излязоха заедно при драконите си.

Уил видя как Темерер довършва собствената си обилна закуска и отдели миг за строг личен разговор с Колинс и Дън относно недискретността им. Нямаше намерение да проповядва непорочност и въздържание, ала и не смяташе, че е твърде превзето по-старите офицери да дават добър пример на младоците.

— Ако ще споделяте подобна компания, поне не се изживявайте като сводници и не подхвърляйте на мичманите и кадетите идеята, че те също трябва да се държат така — говореше той на двамата офицери. Дън дори отвори уста, за да възрази, но я затвори под ледения поглед на Лорънс, който нямаше намерение да толерира подобно неподчинение.

Но ето че след конското, когато ги освободи да си вършат работата, му стана малко неудобно и той си спомни, че собственото му поведение предната вечер също не беше безупречно. Утеши се, като си припомни, че Роланд е другар офицер. Компанията й едва ли можеше да се сравни с тази на проститутки, а и не бяха предизвикали нищо нередно, което бе най-важното в случая. Обяснението обаче издрънча малко кухо и той с радост се разсея с работа: Емили и другите двама куриери вече чакаха до Темерер с тежките торби поща, събрала се за флота на блокадата.

Британският флот поставяше корабите на блокадата в странна изолация. Рядко се налагаше да им пращат дракони на помощ и те получаваха всичко, освен най-спешните съобщения и провизии, по вода, ето защо нямаха възможност да узнаят последните новини или да получат пощата си. Французите може и да имаха двадесет и един кораба при Брест, но не смееха да се изправят лице в лице с далеч по-умелите британски моряци. Без подкрепа по море дори пълна тежкобойна въздушна дивизия не би рискувала набег — чакаха ги стрелци, винаги готови по наблюдателниците, както и харпуни и оръдия по палубата. Понякога имаше нощни нападения, обикновено от един-единствен дракон, но обикновено стрелците се представяха отлично при подобни обстоятелства и ако французите опитаха мащабна нощна акция, британските дракони, патрулиращи на север, лесно можеха да бъдат предупредени със сигнални светлини.

Адмирал Лентън бе решил всеки ден да пренарежда здравите дракони от формацията на Лили според необходимостта, за да ги държи заети и да покрие по-голямо пространство при патрулирането. Днес Темерер летеше на върха, а Нитидос и Дулсия — до него. Щяха да следват формацията на Екзидий при първата обиколка от патрулирането над Канала, а след това щяха да се откъснат и да прелетят над главната ескадра на флота, точно до Ушант, която блокираше френското пристанище при Брест. Наред с чисто военните си функции, посещението щеше да предложи на мъжете от корабите поне малко разнообразие в самотната монотонност на задълженията им.

Сутринта бе толкова студена и освежаваща, че нямаше мъгла, небето бе поразително блестящо, а водата под тях беше почти черна. Примижвайки срещу светлината, на Лорънс му се прищя да се почерни под очите като мичманите и офицерите си, но като лидер на формацията в полет той беше и командир, и по всяка вероятност щяха да го поканят на флагманския кораб за среща с адмирал Гарднър.

Благодарение на хубавото време полетът бе приятен, макар и не твърде гладък — въздушните течения сякаш се променяха непредсказуемо, когато излязоха над открити води, и Темерер следваше някакъв несъзнателен инстинкт, като се издигаше и спускаше, за да хване най-благоприятния вятър. След час патрулиране настана време да се разделят. Капитан Роланд вдигна ръка за сбогом, докато Империалът свиваше на юг, минавайки покрай Екзидий. Слънцето грееше право отгоре и океанът блещукаше под тях.

— Лорънс, виждам кораби пред нас — обади се Темерер половин час по-късно и Уил вдигна телескопа си. Заслони окото си с ръка и примижа срещу слънцето, преди да успее да различи платната над водната повърхност.

— Браво — извика му в отговор Лорънс. — Господин Търнър, покажете им тайния сигнал, ако обичате. — Сигналчикът започна да размахва флаговете в последователност, която щеше да ги идентифицира като британска група, заради необичайния вид на Темерер в конкретния случай това не беше само формалност.

Не след дълго ги забелязаха и идентифицираха. Водещият кораб изстреля впечатляващ залп от девет оръдия — повече, отколкото се полагаха на Империала по принцип, защото той не беше лидерът на формацията. Независимо дали бе следствие на недоразбиране или щедрост, Лорънс остана доволен от вниманието и нареди на стрелците си да върнат жеста, докато драконът минаваше над кораба.

Флотилията представляваше внушителна гледка — по-малките и елегантни съдове вече се трупаха около флагманския в очакване на пощата, а огромните линейни кораби отмерено променяха посоката си спрямо вятъра, за да запазят позиции, при което белите платна искряха над водата и цветовете се развяваха гордо от всяка мачта. Уил не можа да устои и се наведе над рамото на Темерер, за да погледа.

— Сигнал от флагмана, сър — каза Търнър, когато се приближиха достатъчно, за да разчетат знаците. — „Капитанът да се качи на борда след кацането”.

Лорънс кимна. Както очакваше.

— Моля потвърдете, господин Търнър. Господин Гранби, мисля да минем над останалата част от флотилията на юг, докато се подготвят за нас.

Екипажът на „Хиберния” и съседния му „Азенкур”[22] заизваждаха плаващите платформи, които щяха да послужат като площадки за приземяване, а един от по-малките кораби вече се движеше сред тях и събираше тегличите. Лорънс знаеше от опит, че процедурата изисква немалко време и няма да приключи бързо. Щом обаче приключиха с първата си обиколка, платформите бяха готови.

— Белмените да се качат на гърба, господин Гранби.

Екипажът от долната част на такелажа бързо се заизкачва. Моряците разчистиха палубата, докато Империалът се спускаше, а Нитидос и Дулсия го следваха отблизо. Платформата заподскача и накрая потъна под водата, когато Темерер я натисна с огромното си тегло, но въжетата издържаха. След като той се настани, Нитидос и Дулсия се приземиха в противоположните ъгли и Лорънс слезе.

— Куриери, донесете пощата. — Самият той носеше запечатания плик с новините от адмирал Лентън и адмирал Гарднър.

Уил се качи на чакащия го катер, докато Роланд, Данър и Морган бързаха да подадат чувалите с пощата в протегнатите ръце на моряците. Темерер лежеше ниско на платформата, за да запази баланса й, а главата му почиваше съвсем близо до корабчето за ужас на екипажа му.

— Ще се върна скоро — рече му Лорънс. — Кажи на лейтенант Гранби, ако желаеш нещо.

— Добре, но не мисля, че ще има нужда. Така ми е добре. — Този отговор предизвика стреснати погледи от страна на моряците, които се умножиха, когато драконът добави: — Ако можем да отидем на лов след това, ще бъда много радостен. Сигурен съм, че видях някои чудесни големи риби по пътя.

Катерът бе елегантен, практично оформен съд и носеше Уил към „Хиберния” със скорост, която той би определил като невероятна. Сега обаче само стоеше, гледаше натам, накъдето сочеше бушпритът, и едва усещаше бриза по лицето си.

От едната страна на „Хиберния” бяха закачили стол, какъвто корабните техници използват при поправките на корпуса, но Лорънс категорично го пренебрегна. Не бе изгубил морския си тренинг, а и качването на кораба не представляваше трудност. Капитан Бедфорд го чакаше, за да го поздрави, и направо подскочи от изненада, когато Уил се появи на борда — двамата бяха служили заедно на „Голиат” при Нил.

— Боже милостиви, Лорънс! Нямах представа, че си на Канала. — Забравил всички официални поздрави, Бедфорд го посрещна със сърдечно ръкостискане. — Значи това е звярът ти? — попита той, като гледаше към Темерер, който не отстъпваше по размери на „Азенкур” със седемдесет и четирите му оръдия. — Мислех, че се е излюпил само преди шест месеца.

Лорънс почувства прилив на гордост. Надяваше се, че го е прикрил, докато отговаряше:

— Да, това е Темерер. Още няма осем месеца, но е почти напълно пораснал. — С мъка се удържа от още хвалби. Добре знаеше, че няма по-досадно нещо от това да е като онези, които не спираха да говорят колко са красиви жените им или колко са умни децата им. Във всеки случай, Империалът не се нуждаеше от похвали. Всеки можеше да види колко е елегантен на вид и как се откроява от останалите.

— Аха, ясно. — Бедфорд го гледаше озадачен. Тогава лейтенантът до него се прокашля недвусмислено, капитанът го изгледа и каза:

— Прости ми. Толкова се изненадах, че взех да те бавя. Ела, заповядай насам — лорд Гарднър те очаква.

Лорд адмирал Гарднър бе поел наскоро позицията главнокомандващ на Канала от сър Уилям Корнуолис. Бремето на тъй успешен предводител, доказал се на толкова трудна позиция, взимаше своя дан. Лорънс бе служил известно време във флотилията на Канала като лейтенант и въпреки че никога не ги бяха представяли един на друг, Уил го бе виждал няколко пъти. Лицето на Гарднър определено се беше състарило.

— Така, Лорънс, нали? — започна адмиралът, когато корабният сигналчик го представи, и промърмори няколко думи, които Уил не можа да чуе. — Моля, седни. Трябва да прочета незабавно съобщенията и да ти дам да отнесеш няколко писма на Лентън. — Докато говореше, той разчупи восъка на пликовете и заразглежда съдържанието им, бумтеше и си кимаше, докато четеше. По присвитите му очи Уил разбра кога е стигнал до разказа за скорошната въздушна битка.

— Е, Лорънс, виждам, че вече си минал през едно сериозно сражение. — Той най-накрая остави листовете настрана. — Добре е да добиеш малко закалка, предполагам. Други като тях няма да се бавят и трябва да предадеш думите ми на Лентън. Пращам всяка платноходка, бриг и катер, които смея да изложа на риск, близо до брега — французите са като пчели навътре в сушата, до Шербург. Не знаем с какво точно са заети, но едва ли е нещо друго, освен нашествие и, съдейки по активността им, бих казал, че възнамеряват да го започнат скоро.

— Бонапарт не може да разполага с повече новини за флота в Кадис от нас — изтъкна Уил. Подобни приготовления говореха за голяма самоувереност и макар че Наполеон си беше доста арогантен, това рядко беше без причина.

— Да, за щастие вече съм сигурен в това. Донесли сте ми потвърждения, че въздушните ни куриери провеждат безпрепятствено курсовете си. — Гарднър почука с пръст по събраните листове на бюрото си. — Не може обаче да е толкова неразумен да си въобразява, че може да премине без флотилията си, а това предполага, че я очаква скоро.

Уил кимна. Подобно очакване можеше да е неоснователно или да се основава само на надеждата, ала щом Бонапарт действаше по този начин, значи корабите на Нелсън бяха в непосредствена опасност.

Гарднър запечата плика с отговорите си и му ги подаде.

— Така. Благодарен съм ти, Лорънс, че ни достави пощата. Надявам се, сега ще се присъединиш към нас за вечеря, както и колегите ти? — Адмиралът стана от бюрото. — Мисля, че капитан Бригс от „Азенкур” също ще бъде там.

Цял живот морско обучение бе набило в главата на Уил знанието, че такава покана важи със силата на заповед и макар че Гарднър не му беше висшестоящ, бе невъзможно дори да помисли да откаже. Лорънс обаче си помисли с безпокойство за Темерер, както и за Нитидос. Той бе нервно създание, което често се нуждаеше от внимание от страна на капитан Уорън дори в нормални обстоятелства, а сега се намираше на плаваща платформа без ездача си и нито един офицер над чин лейтенант.

И все пак драконите трябваше да чакат при такива обстоятелства. Ако над флотилията тегнеше голяма заплаха, на някои даже им се налагаше да стоят по платформи през цялото време, докато капитаните им биваха привиквани да се консултират в плановете си с морските офицери. На Лорънс не му се нравеше да оставя зверовете сами заради някаква си вечеря, но не можеше и сериозно да се притеснява за тях.

— Сър, нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие и съм сигурен, че това се отнася за капитан Уорън и капитан Ченъри.

Нищо друго не можеше да се направи. И наистина, Гарднър сякаш дори не чакаше отговор. Вече бе отишъл до вратата да извика лейтенанта си.

Единствено Ченъри обаче се яви в отговор на поканата.

— Нитидос ще нервничи, ако го оставят сам, тъй че Уорън смята за по-разумно да не го напуска. — Ченъри предложи само това обяснение — изглежда не съзнаваше сериозното си нарушение.

Уил потръпна от стреснатите, донякъде обидени погледи, които това изказване предизвика, ала вътрешно се почувства облекчен. Вечерята обаче започна неловко и продължи в същия дух.

Адмиралът очевидно бе потиснат от мисли по работата си и не се включваше активно в разговора. Цялата вечеря можеше да протече в мрачно мълчание, но Ченъри бе както винаги весел и разговорлив и говореше без задръжки, в пълно незачитане на обичая във флота, който пазеше за лорд Гарднър правото да започне разговор.

Когато някой от морските капитани бе заговорен, той правеше многозначителна пауза, преди да отговори възможно най-лаконично и след това да изостави темата. Лорънс първо се измъчваше за Ченъри, а сетне се ядоса. Дори за най-докачливите сред тях трябваше да е ясно, че Ченъри не е запознат с привичките им. Темите, които избираше, бяха безвредни и обвинителното мълчание на моряците се струваше на Уил далеч по-грубо.

Ченъри, разбира се, забеляза студенината им. Беше по-скоро объркан, отколкото обиден, но не задълго. При поредния му опит Лорънс нарочно се включи с отговор. Двамата продължиха да си бъбрят още няколко минути и тогава Гарднър, малко поразсеян от тежките си размишления, погледна към тях и направи коментар. Така разговорът бе благословен и останалите офицери най-сетне се включиха. Уил с големи усилия запази нишката на дискусията до края на вечерята.

Така това, което трябваше да бъде удоволствие, се превърна в досадно задължение. Лорънс бе много доволен, когато взеха портвайна от масата и бяха поканени да излязат на палубата за пури и кафе. С чашата си в ръка, Уил се облегна на едно перило, откъдето по-добре да вижда плаващата платформа. Темерер спеше с един крак във водата, слънцето нагряваше люспите му, а Нитидос и Дулсия лежаха облегнати на него.

Бедфорд застана до него и също се загледа. Лорънс взе мълчанието му за проява на учтивост към компанията, ала след миг морякът отбеляза:

— Предполагам, че е ценно животно и трябва да се радваме, че е наш, но е ужасно да бъдеш прикован за такъв начин на живот, в подобна компания.

За миг Уил изгуби ума и дума, за да отвърне на тази тъй състрадателна забележка. Половин дузина отговори се надпреварваха да изскочат от устата му. Той си пое дълбоко дъх и с нисък, свиреп глас изрече:

— Сър, няма да ми говорите по този начин нито за Темерер, нито за колегите ми. Изумен съм, че смятате подобни думи за приемливи.

Бедфорд го изгледа потресено. Лорънс се обърна и остави чашата си с кафе да изтрака на подноса на стюарда.

— Сър, мисля, че трябва да си ходя — каза той на Гарднър с равен тон. — Това е първият полет на Темерер по този маршрут и е добре да се върнем преди залез.

— Разбира се. — Адмиралът му подаде ръка. — Попътен вятър, капитане. Надявам се пак да се видим скоро.

Въпреки това извинение Лорънс не се върна преди падането на нощта. След като видяха как Темерер хваща няколко едри риби тон от водата, Нитидос и Дулсия също изявиха желание да половуват и Империалът им показа как се прави. По-младите от екипажа не бяха съвсем подготвени за преживяването да са на борда, докато драконът им ловува. След първото рязко спускане обаче свикнаха, уплашените викове изчезнаха и те започнаха да се увличат в играта.

Уил си даде сметка, че отвратителното му настроение не може да оцелее на фона на ентусиазма им. Момчетата надаваха диви викове всеки път, когато Темерер се издигнеше с още една риба тон, гърчеща се в лапите му, а неколцина дори поискаха разрешение да слязат долу, за да може Империалът да ги пръска по-добре, докато улавя жертвите си.

С пълен тумбак и малко по-бавен на връщане, Темерер си тананикаше щастливо. По едно време обърна глава към Лорънс и каза с блеснали от благодарност очи:

— Днес беше страхотен ден! Отдавна не сме летели толкова хубаво.

Уил откри, че не му е останал гняв, който да прикрива, докато му отговаря.

Лампите на базата тъкмо грейваха като огромни светулки сред мрака на пръснатите дървета, между които, понесли запалени факли, се движеха наземните бригади. Темерер кацна. Повечето младши офицери още бяха измокрени до кости и се разтрепериха, когато слязоха от топлото му тяло. Лорънс ги пусна да си почиват и застана до Империала, докато наземната бригада махаше юздата му. Холин го погледна с лек упрек, докато мъжете я сваляха от врата и плешките му — цялата напластена с рибешки люспи, кости и вътрешности, които силно миришеха.

Ала Темерер бе твърде доволен и добре нахранен, за да започне капитанът му да се извинява. Той само каза нехайно:

— Страхувам се, че ви оставяме с неприятна работа, господин Холин, но поне няма да се нуждае от храна тази вечер.

— Да, сър — отвърна умърлушено Холин и прати подчинените си на работа.

Вече без юзда и измит от мъжете, които си бяха създали навика да си подават кофите с вода като пожарна команда, Империалът се прозина широко, оригна се и се разплу на земята в такова блаженство, че Лорънс се засмя.

— Трябва да отида да занеса тези съобщения. Ще спиш ли, или ще четем тази вечер?

— Прости ми, Лорънс, мисля, че съм твърде уморен. — Темерер пак се прозя. — Лаплас е труден за разбиране дори когато съм напълно буден и не искам да рискувам да се объркам.

Уил, който се затрудняваше не само с принципите на небесната механика на Лаплас, но дори и с четенето на френския, прие това с охота.

— Много добре, драги мой. Значи ще се видим на сутринта. — Той остана, галейки го по носа, докато очите на дракона не се затвориха, а дишането му стана равномерно и дълбоко.


Адмиралът прие съобщенията намръщен и разтревожен.

— Никак не ми харесва, никак. Работи на сушата, значи? Лорънс, може ли да строи още кораби на брега и да планира да ги добави към флотилията си, без да знаем?

— Няколко тромави транспорта, да, но не и бойни кораби. Той вече разполага с много транспорти във всяко пристанище по бреговата линия. Трудно ми е да си представя, че би имал нужда от още.

— И всичко това около Шербург, а не Кале, въпреки по-голямото разстояние и по-голямата близост на флотата ни. Сигурен съм, че има нещо противно наум и не може да го свърши, докато корабите ни са тук. — Той рязко се изправи и излезе от кабинета си. Без да е сигурен дали е свободен, Уил го последва през главната сграда, докато излязоха навън и стигнаха до поляната, където Лили лежеше и се възстановяваше.

Капитан Харкорт стоеше до главата й и галеше непрекъснато единия й крак. Шоасьол бе с нея и им четеше тихо. Очите на драконката още бяха прибулени от болка, но явно току-що бе яла — наземната бригада още разчистваше голямата купчина натрошени кости.

Шоасьол остави книгата си, прошепна нещо на Харкорт и се приближи до тях.

— Тя спи. Моля ви да не я безпокоите — тихо им каза той.

Лентън кимна и направи жест на двамата да се отдалечат.

— Как се развиват нещата?

— Много добре, сър, по думите на хирурзите. Казват, че се възстановява толкова бързо, колкото може да се очаква — осведоми ги Шоасьол. — Катрин не е я напуска.

— Добре, добре — махна с ръка адмиралът. — Значи три седмици, ако първоначалната им преценка се потвърди. Е, господа, промених решението си. Ще изпратя Темерер да патрулира през всеки ден до възстановяването й, вместо да го редувам с Прекурзорис. Шоасьол, ти нямаш нужда от опит, но Темерер има. Ще се наложи отделно да поддържаш Прекурзорис във форма.

Французинът се поклони без намек за неудовлетворение, ако чувстваше такова.

— Щастлив съм да служа, както мога, сър. Просто ми заповядайте.

— Добре, засега стой с Харкорт колкото се може повече — кимна Лентън. — Сигурен съм, че знаеш какво е драконът ти да е ранен.

Шоасьол се върна при момичето и адмиралът поведе Уил обратно, смръщил замислено вежди.

— Лорънс — започна той, — докато патрулираш, искам да опиташ с Нитидос и Дулсия няколко маневри във формация. Знам, че не си обучен за работа в малка група, но Уорън и Ченъри могат да ти помогнат. Искам Темерер да е способен да поведе двойка леки бойци, ако възникне нужда.

— Тъй вярно, сър. — Лорънс бе леко изненадан. Много му се щеше да поиска някакво обяснение и с мъка потисна любопитството си.

Стигнаха до поляната, където Екзидий тъкмо заспиваше. Капитан Роланд говореше с мъжете от наземната бригада и разглеждаше част от юздата. Тя кимна на адмирала и Уил се присъедини към тях. Върнаха се в главния щаб заедно.

— Роланд, можеш ли да се разделиш с Окторитае и Кресцендий? — попита той внезапно.

Тя повдигна вежда.

— Ако трябва, да, разбира се. Какво има?

Лентън като че ли не възразяваше да го разпитват толкова директно.

— Трябва да помислим за изпращането на Екзидий в Кадис, когато Лили започне да лети стабилно. Няма да изгубим всичко, заради липсата на един дракон на правилното място. Тук можем дълго да устоим на въздушни атаки с помощта на флотилията на Канала и бреговите батареи, а френските кораби не бива да избягат.

Ако Лентън избереше да отпрати Екзидий и формацията му, отсъствието му би оставило Канала уязвим за нападение от въздуха. Ако френската и испанската флотилии обаче съумееха да се измъкнат от Кадис и да дойдат на север, събирайки се с корабите, закотвени при Брест и Кале, само един ден на превъзходство навярно би бил достатъчен за Наполеон да пренесе армията си.

Лорънс не завиждаше на Лентън за дилемата му. Без сигурна информация дали въздушните дивизии на Бонапарт се намират над сушата, на половината път до Кадис или някъде по австрийската граница, изборът бе поне наполовина въпрос на шанс. Ала този избор трябваше да бъде направен и Лентън явно предпочиташе да рискува, отколкото да чака в бездействие.

Сега планът на адмирала относно Темерер бе ясен — той искаше гъвкавостта на една втора формация, дори да е малка и недообучена. Уил си спомни, че Окторитас и Кресцендий са среднотежки бойни дракони, част от спомагателните сили на Екзидий. Може би Лентън възнамеряваше да ги събере с Империала и така да изгради маневрена ударна формация.

— Да се мъча да надхитря Бонапарт. Самата мисъл смразява кръвта ми — подхвърли капитан Роланд, изказвайки опасенията и на Лорънс. — Но ще сме готови да отидем, където ни пратите. Ще летя без Октор и Креси.

— Добре, погрижи се. — Те изкачиха стълбите до фоайето. — Сега ви оставям. За мое съжаление, имам да прочета още десет известия. Лека нощ, господа.

— Лека нощ, Лентън. — След като той си отиде, Роланд се протегна. — Е, летенето във формация би било ужасно скучно, ако нямаше промени от време на време. Какво ще кажеш за вечеря?

Вечеряха супа и препечени филийки, а после похапнаха превъзходно сирене „Стилтън” с портвайн. Сетне отново влязоха в стаята на Роланд за една игра пикет. След няколко раздавания и малко сладки, но безсъдържателни приказки, тя за пръв път прозвуча плахо, когато каза:

— Лорънс, може ли да те попитам нещо…

Думите й го накараха да зяпне. Преди тя никога не се бе колебала да подхване някоя нова тема.

— Разбира се. — Той се опита да си представи какво толкова би искала да го пита. Внезапно обърна внимание на обстановката — голямото, разхвърляно легло на по-малко от десет стъпки от тях, нейната разкопчана на врата нощница, която бе облякла зад паравана, щом влязоха в стаята… Той заби поглед в картите си, а лицето му се сгорещи. Ръцете му леко трепереха.

— Ако не желаеш, моля те да ми кажеш веднага — добави тя.

— Напротив — веднага отвърна Уил, — бих бил щастлив да ти угодя. За каквото и да е — додаде със закъснение, щом осъзна, че тя още не го бе попитала.

— Много си мил. — Широка усмивка озари лицето й и десният край на устата й се изви повече от левия, откъдето минаваше белегът. Тя продължи: — Бих била много благодарна, ако ми кажеш, напълно честно, какво смяташ за работата на Емили и за предразположението й към нашия начин на живот.

Трудно му бе да не почервенее заради погрешното си предположение. Роланд продължи:

— Знам, че е долно да те карам да говориш лошо за нея, но виждам какви са резултатите от това да разчиташ твърде много на рода си и недостатъчно на доброто обучение. Ако имаш каквато и да е причина да се съмняваш, че е подходяща, моля те да ми кажеш сега, докато още има време да се поправи.

Безпокойството й бе очевидно и като си мислеше за Ранкин и недостойното му отношение към Левитас, Уил напълно я разбираше. Съчувствието му помогна да се възстанови от смущението, което сам си бе причинил.

— И аз съм виждал последствията от това, което описваш — бързо я увери той. — Обещавам ти да говоря открито, ако забележа подобни признаци. Никога не бих я взел за куриер, ако не бях напълно уверен в нейната благонадеждност и отдадеността й на задълженията. Твърде е млада, за да сме сигурни, разбира се, но смятам, че е много обещаваща.

Роланд издиша шумно и се облегна на стола си, като остави картите си да паднат, като вече не се преструваше, че им обръща внимание.

— Боже, как ме облекчи. Имах надежда, естествено, но не можех да си вярвам. — Тя се засмя и стана да вземе нова бутилка вино от писалището си.

Лорънс протегна чашата си, за да бъде напълнена, и предложи:

— За успеха на Емили.

Отпиха. Тогава тя взе чашата от ръката му и го целуна. Наистина грешеше. Оказа се, че Джейн никак не е плаха.

Единадесета глава

Лорънс не можеше да не трепне от безразборния начин, по който Джейн мяташе дрехите от гардероба си на купчини по леглото.

— Може ли да ти помогна? — попита накрая и сложи ръка на багажа й. — Не, умолявам те, позволи ми. Междувременно ти можеш да обмислиш плана си за полета.

— Благодаря ти, Лорънс, много си мил. — Тя седна пред картите си, като започна да драска изчисления и да движи парченцата дърво, представляващи транспортните кораби, които щяха да осигурят на Екзидий и формацията му места за отдих по пътя към Кадис. — Надявам се да е праволинеен полет. Стига времето да се задържи така, ще сме там за по-малко от две седмици. — За тази спешна мисия драконите нямаше да използват само един транспортиращ кораб, а щяха да ги сменят, опитвайки се да предвидят местоположението им по морските течения и вятъра.

Уил кимна, макар и малко мрачно. Само ден оставаше до октомври и по това време на годината съществуваше голяма вероятност времето да се промени. Тогава тя щеше да се изправи пред опасния избор да търси отклонил се от курса си транспорт или да дири подслон на сушата, в близост до испанската артилерия. Ако, разбира се, самата формацията не бъде разпръсната от някоя буря — от време на време драконите бяха сваляни от мълнии или силни ветрове и ако попаднеха в бурни води, лесно можеха да се удавят с целия си екипаж.

Но нямаше избор. Лили се бе възстановила изключително бързо през последните седмици. Предния ден бе повела формацията на пълен патрул и се бе приземила без болка или схващане. След кацането Лентън я огледа, поговори с нея и капитан Харкорт и веднага отиде да даде заповедта на Джейн да отпътува за Кадис. Лорънс го очакваше, но не можеше да не се притеснява за заминаващите дракони и за тези, които оставаха.

— Така, това ще свърши работа — каза тя, като свърши с чертането и хвърли молива настрана. Той вдигна изненадан поглед от багажа й. Потънал в тежки мисли, бе опаковал машинално нещата й. Сега осъзна, че е мълчал почти двадесет минути и в момента държи един от корсетите й. Побърза да го хвърли върху прилежно сгънатите в малкия куфар дрехи и го затвори.

Слънчевата светлина заструи през прозореца. Времето им бе свършило.

— Хайде, Лорънс не бъди толкова умърлушен. Пътувала съм до Гибралтар поне десетина пъти. — Тя отиде до него и го целуна. — По-трудно ще ви е на вас тук, страхувам се. Несъмнено ще опитат някой мръсен номер, когато узнаят, че ни няма.

— Вярвам ти напълно — рече Уил, докато звънеше на прислугата. — Само се надявам да сме преценили всичко правилно. — Не можеше да си позволи да критикува Лентън повече, особено след като бе пристрастен. Но дори и да нямаше лични възражения за това да се изложат на опасност Екзидий и формацията му, пак би бил притеснен от недостатъчната информация.

Три дни по-рано Воли бе пристигнал с доклад, изобилстващ от лоши новини. Няколко френски дракона пристигнали в Кадис — били достатъчно, за да попречат на Мортифер да измъкне флотилията оттам, но представлявали по-малко от една десета от френските сили, които преди това били край Рейн. И още по-притеснително — въпреки че на почти всеки лек, бърз дракон, незает с разносвачески задачи, му бе заповядано да разузнава и шпионира, все още не знаеха нищо повече за действията на Бонапарт оттатък Канала.

Уил вървя с нея до поляната на Екзидий и я изпрати на борда. Странно — имаше чувството, че трябва да изпитва нещо повече. По-скоро би се застрелял, отколкото да остави Едит да се сблъска с опасност без него, но с Джейн се сбогува лесно, само с леката тъга, която съпровождаше сбогуването с приятел. Тя му изпрати въздушна целувка от гърба на Екзидий, когато всички от екипажа й бяха готови.

— Ще се видим след няколко месеца, а може и по-скоро, ако успеем да измъкнем жабарите от пристанището! — извика му тя. — Попътен вятър, и гледай Емили да не лудува много!

Той вдигна ръка.

— Успех! — Той наблюдаваше неподвижен, докато огромните криле на Екзидий го издигаха във въздуха. Останалите дракони от формацията му излетяха след него и накрая всички се изгубиха от поглед на юг.


Макар да наблюдаваха внимателно небесата над Канала, първата седмица след заминаването на Роланд се оказа спокойна. Нямаше атаки, а и Лентън бе на мнението, че според французите Екзидий е още там, та затова не бързат с опитите си.

— Колкото по-дълго можем да ги залъгваме, толкова по-добре — каза той на събралите се капитани след поредния безинтересен патрул. — Освен предимството за нас, по-добре е да не научават, че още една наша формация наближава скъпоценния им флот при Кадис.

C огромно облекчение получиха новината за благополучното пристигане на Екзидий, която Воли донесе точно две седмици след заминаването.

— Атаките вече бяха започнали, когато потеглих — сподели с другите капитан Джеймс, докато хапваше набързо, преди да отпътува. — Воят на испанците се чуваше от километри — търговските им кораби се разпадат също тъй бързо под киселинната струя, както и бойните им кораби, магазините и къщите им. Очаквам да се нахвърлят върху французите, ако Вилньов не пристигне — нищо, че са им съюзници.

Атмосферата поолекна след окуражаващата новина и Лентън посъкрати патрулите им, давайки им малко време за празнуване. Това бе добре дошло за всички, тъй като в последно време работеха като луди. По-енергичните слязоха в града. Повечето, включително и уморените дракони, си отспаха.

Уил използва възможността да се наслади на тиха вечер с Темерер и книга. Останаха заедно до късно през нощта, четейки на светлината на фенерите. Лорънс се разбуди от леката си дрямка малко след като луната изгря. Главата на Империала бе черна на фона на осветеното небе и той бе вперил търсещ поглед на север от полянката им.

— Има ли нещо? — попита го Уил. Докато се изправяше, дочу някакъв слаб звук — странен и тънък.

Миг по-късно той секна.

— Лорънс, мисля, че това е Лили. — Яката на Темерер настръхна.

Уил веднага слезе от дракона.

— Стой тук. Ще се върна възможно най-скоро.

Темерер кимна, без дори да извръща поглед.

Пътеките през базата бяха празни и тънеха в мрак — формацията на Екзидий я нямаше, всички леки дракони патрулираха, а нощта бе достатъчно студена да изпрати дори най-отдадените екипажи в казармата. Земята бе замръзнала преди три дни и беше сплъстена и достатъчно твърда, за да почукват подметките му, докато върви.

Полянката на Лили пустееше. От казармата, чиито прозорци се виждаха между дърветата, долитаха слаби шумове, но около сградата нямаше никого. Самият Лонгуинг бе прилегнал на земята — неподвижен, с кървясали жълти очи, безмълвно дерящ земята. Още звуци — тихи гласове и плач. Лорънс се зачуди дали не се натрапва, но пристъпи напред, щом усети страха на Лили.

— Харкорт? Тук ли си? — извика.

— Стой там! — дочу се отнякъде гласът на Шоасьол, тих и остър. Уил заобиколи главата на драконката и спря, ужасен и изненадан. Французинът държеше Харкорт за ръка, а на лицето му се четеше израз на пълно отчаяние. — Не издавай звук, Лорънс. — Държеше сабя, а на земята зад него Уил видя проснат млад офицер, на чието палто се разрастваха тъмни петна кръв. — Никакъв звук!

— За Бога, какво си мислиш, че вършиш? Харкорт, добре ли си?

— Той уби Уилпойс — приглушено се обади Катрин. Трепереше и когато сиянието на факлата огря лицето й, синината, покрила половината й чело, стана видима. — Лорънс, не се тревожи за мен, а тичай за помощ. Възнамерява да стори нещо на Лили…

— Не, никога, никога — каза Шоасьол. — Нищо лошо няма да сторя нито на нея, нито на теб, Катрин, кълна се. Но не отговарям, ако се намесиш, Лорънс. Не прави нищо. — Той вдигна сабята. Острието бе оплискано с кръв и се намираше току до врата на Харкорт, а драконката отново нададе пронизителния, призрачен звук. Французинът бе блед, лицето му зеленееше на светлината и изглеждаше достатъчно отчаян, за да направи всичко. Уил остана на мястото си, надявайки се на удобен за действие момент.

Шоасьол продължи да го гледа още миг и щом се увери, че Лорънс не смята да мърда, изрече:

— Всички заедно ще отидем при Прекурзорис. Лили, ти ще останеш тук и ще ни последваш, когато излетим. Обещавам ти, че Катрин няма да пострада, стига да се подчиниш.

— Нещастно, страхливо предателско псе — процеди Харкорт, — да не мислиш, че ще дойда във Франция с теб, за да ближа подметките на Бонапарт? Откога планираш това? — Тя се задърпа срещу него, при все слабостта си, но Шоасьол я разтърси и Катрин за малко да падне.

Лили изръмжа и се понадигна, понечвайки да разпери криле. Лорънс виждаше как черната киселина проблясва по краищата на костните й шипове.

— Катрин! — изсъска тя, а звукът се изкриви през стиснатите й зъби.

— Тишина, достатъчно. — Шоасьол дръпна Харкорт близо до себе си и сграбчи ръцете й. Още стискаше сабята в другата си ръка, а очите на Уил не се отделяха от него, за да не изпусне шанса си. — Ще ни последваш, Лили. Ще направиш каквото казвам. Сега тръгваме. Натам, мосю, бързо.

Той посочи със сабята. Лорънс не се обърна, а заотстъпва назад, и когато застана под сянката на дърветата, забави ход. Така французинът, без да се усети, се приближи повече, отколкото трябваше.

Последва миг на диво боричкане. Накрая и тримата се търкулнаха на земята, сабята излетя настрани, а Харкорт се озова между тях. Удариха се тежко в твърдата пръст, ала Шоасьол бе най-отдолу и за секунда Уил имаше предимство. Принуди се да го пожертва, за да изтласка Катрин в безопасност настрани, а французинът го удари в лицето веднага щом се освободи и го отхвърли от себе си.

Затъркаляха се по земята, млатейки се нескопосно в отчаяните си усилия да достигнат сабята. Шоасьол имаше мощно телосложение и беше по-висок, и въпреки че Лорънс имаше много по-голям опит в ръкопашните схватки, теглото на французина си казваше думата. Лили вече ревеше с пълно гърло, а в далечината се чуваха гласове и отчаянието даде на предателя допълнителни сили. Той заби юмрук в стомаха на Уил и се хвърли към сабята, докато противникът му се гърчеше и се мъчеше да си поеме въздух.

Внезапно във въздуха над тях проехтя оглушителен рев — земята потрепери, затрошиха се клони и заваляха сухи листа и борови иглички. Едно огромно старо дърво до тях бе изтръгнато от корените. Темерер махаше бясно с криле, докато го изкореняваше. Още рев, този път на Прекурзорис — бледите мрамороподобни криле на френския дракон се приближаваха в мрака и Империалът плавно се извърна, за да го посрещне с изпънати лапи. Лорънс се довлече до Шоасьол и се хвърли върху него, събаряйки го на земята. През цялото време му се гадеше, но опасността пред Темерер го караше да бърза.

Французинът успя да се покатери върху него и да стисне здраво гърлото на Уил. Полузадушен, Лорънс мярна някакво светкавично движение и Шоасьол отпусна захвата си. Харкорт го бе ударила по главата с железния прът от екипировката на Лили.

Тя почти припадна от усилието, а драконката се опитваше да се промъкне между дърветата, за да я достигне. Екипажът най-сетне достигна полянката и няколко души изправиха Уил на крака.

— Застанете при онзи там и донесете факли — успя да изрече Лорънс. — И доведете някой гласовит с рупор. Бързо, мътните ви взели. — Над тях Темерер и Прекурзорис още се дебнеха взаимно, а ноктите им проблясваха.

Старши лейтенантът на Харкорт бе широкоплещест мъжага с глас, който нямаше нужда от рупор — още щом проумя ситуацията, той събра длани пред устата си и изрева към Прекурзорис. Тежкият френски дракон прекрати маневрите и закръжа отчаяно в кръг за известно време, докато се взираше надолу, където мъжете се бяха струпали около Шоасьол. Накрая, оклюман, се върна на земята. Темерер махаше с криле на едно място и наблюдаваше приземяването му.

Максимус бе разположен наблизо и Бъркли, който при шума бе дошъл веднага на полянката, незабавно пое нещата в свои ръце — нареди на едни да оковат Прекурзорис, на други — да заведат Харкорт и Шоасьол при лекарите, а на трети — да отнесат злочестия Уилпойс и да го погребат.

— Не, благодаря, мога да се оправя. — Уил се освободи от ръцете на хората, които щяха да заведат и него при лекарите. Вече дишаше по-нормално и се упъти бавно към полянката, където Темерер бе кацнал до Лили. Искаше да разсее притесненията на двата дракона и да ги успокои.


Шоасьол се събуди след почти цял ден, прекаран в несвяст, и когато отвори очи, речта му бе трудноразбираема и несвързана. На следващата сутрин обаче вече бе възвърнал контрола над себе си и първоначално отказваше да отговаря на каквито и да било въпроси.

Прекурзорис бе обграден от всички останали дракони и му беше заповядано да остане на земята — в противен случай щеше да бъде наказан със смъртта на ездача си. Само подобна заплаха би удържала буйстващ дракон и сега използваха способа, чрез който Шоасьол се надяваше да застави Лили да го последва във Франция, срещу него самия. Прекурзорис не се опита да наруши заповедта, а вместо това се сви нещастен на кълбо под оковите си, без да яде, като от време на време скимтеше тихо.

— Харкорт — каза Лентън, щом влезе в дневната при събралите се капитани, — съжалявам страшно много, но ще трябва да те помоля да опиташ. Не е говорил с никого другиго, но ако има достойнство поне колкото на плъх, би трябвало да ти дължи обяснение. Ще го попиташ ли?

Тя кимна и пресуши чашата си, но лицето й беше тъй бледо, че Лорънс я попита тихо:

— Би ли желала да те придружа?

— Да, ако обичаш — веднага отвърна Катрин и Лорънс я последва до мрачната килия, където бе затворен Шоасьол.

Той не посмя да срещне погледа й, нито да говори с нея. Само оброни глава, потрепери и дори започна да плаче, докато тя му задаваше въпроси с пресипнал глас.

— О, проклет да си! — извика накрая, пламнала от гняв. — Как можа… как можа да имаш наглостта да направиш това? Всяка твоя дума се оказа лъжа. Кажи ми, ти ли организира първата засада на път за насам? Отговори ми!

Гласът й се губеше, а французинът бе скрил лице в дланите си. Сега вдигна поглед и извика на Лорънс:

— За Бога, накарай я да си върви! Всичко ще ти кажа, само я изведи оттук. — После пак се приведе.

Уил не изгаряше от желание да го разпитва, но и не искаше да удължава страданието на Харкорт. Докосна я нежно по рамото и тя веднага избяга. Бе изключително неприятно да задава въпроси на Шоасьол, а още по-неприятно бе да чуе, че е бил предател още от идването си от Австрия.

— Разбирам за какъв ме мислиш — добави французинът, видял отвратеното изражение на Уил. — Имаш право. Но нямах никакъв избор.

Лорънс се придържаше строго към разпита, ала този жалък опит за извинение го изпълни с неконтролируем гняв.

— Можеше да избереш честността и да изпълниш дълга си там, където ти позволихме да останеш.

Шоасьол се изсмя тъжно.

— Така ли? И когато Бонапарт посрещне Коледа в Лондон, какво ще правя, а? Гледай на мен, както пожелаеш. Аз нямам съмнения и те уверявам, че ако бях дори мъничко убеден, че някое мое дело би променило изхода на събитията, щях да го извърша.

— Вместо това стана двоен предател и му помогна, а първото ти предателство би могло да бъде извинено само ако бе продиктувано от принципите ти. — Липсата на съмнение у Шоасьол смущаваше Лорънс, обаче нямаше никакво намерение да се издава.

— Какви принципи? — Дързостта бе изоставила французина и сега той изглеждаше просто примирен и изтощен. — Франция не страда от липса на бойна сила като вас, а Бонапарт е екзекутирал дракони изменници и преди. Какво ме интересуват принципите, когато видях как над Прекурзорис виси сянката на гилотината? Къде да го заведа? В Русия? Ще ме надживее с два века, а вероятно знаеш как се отнасят с драконите там. Едва ли бих могъл да летя с него до Америка без подходящ транспорт. Единствената ми надежда бе амнистията, ала Бонапарт я предложи срещу висока цена.

— Имаш предвид Лили — студено рече Уил.

Шоасьол поклати глава и го изненада.

— Не, цената не бе драконът на Катрин, а твоят. — Когато видя неразбиращия поглед на Лорънс, той добави: — Китайското яйце бе подарък от Имперския трон. Искаше да му го върна. Не знаеше, че Темерер вече се е излюпил. — Шоасьол вдигна рамене и разпери ръце. — Мислех, че ако го убия, може би…

Уил го удари в лицето с такава сила, че го събори на каменния под. Столът му се разклати и изтрака на земята. Шоасьол се изкашля и обърса кръвта от устните си, а пазачът отвори вратата и погледна вътре.

— Всичко наред ли е, сър? — обърна се той към Лорънс, без да обърне никакво внимание на нараняването на Шоасьол.

— Да, може да излезеш — отвърна безстрастно Уил, докато бършеше с кърпичка кръвта от дланта си. Обикновено би изпитал срам от направеното, но не и в този случай. Сърцето му още биеше много бързо.

Французинът бавно изправи стола си и пак седна.

— Съжалявам — въздъхна. — В крайна сметка не можах да го сторя и вместо това си помислих… — Той замлъкна, щом видя как лицето на Лорънс потъмнява отново.

Самата представа, че подобно зложелателство се е спотайвало тъй близо до Темерер през всичките тези месеци, възпирано единствено от съвестта на Шоасьол, караше кръвта да замръзва в жилите му.

— Вместо това се опита да прелъстиш девойка, едва прехвърлила ученическата възраст, и да я отвлечеш — процеди Уил с омраза.

Французинът не каза нищо. Лорънс не можеше да си представи как би могъл да се защити. След кратка пауза Уил добави:

— Свършено е с претенциите ти за чест. Кажи ми какво планира Бонапарт и може би Лентън ще изпрати Прекурзорис в развъдника в Нюфаундленд, ако наистина си свършил всичко това заради него, а не заради собствената си нещастна кожа.

Шоасьол пребледня, но рече:

— Знам много малко, но ще ви кажа, ако той даде думата си да стори това.

— Не. Ще ни кажеш и ще се надяваш на милост, каквато не заслужаваш. Няма да се пазаря с теб.

Предателят наведе глава и когато проговори, звучеше прекършен — гласът му се чуваше толкова тихо, че Уил с мъка различаваше думите.

— Не знам какво точно възнамерява, но желаеше специално да работя за отслабването на тази база и да съдействам колкото се може повече хора да бъдат изпратени в Средиземноморието.

На Лорънс му прилоша — поне тази цел бе изцяло постигната.

— Намерил ли е начин флотилията му да избяга от Кадис? Смята ли, че може я доведе тук, без да срещне Нелсън?

— Мислиш ли, че Бонапарт споделя такива неща с мен? Аз бях предател и за него. Възложени ми бяха задачи за изпълнение, но не ми беше дадено нищо повече.

След още няколко въпроса Уил се увери, че това наистина е така. Напусна стаята омърсен и обезпокоен и веднага отиде при Лентън.


Новините хвърлиха тежкото си бреме върху всички. Капитаните не разпространиха подробностите, но и най-простият кадет виждаше, че над тях се е спуснала сянка. Шоасьол добре бе разчел времето на измяната си — носещият съобщенията щеше да пристигне чак след шест дни, а оттогава щяха да минат поне две седмици, докато се върне някаква част от силите, разположени по Средиземноморието. Вече бяха изпратили молба за допълнителни подкрепления от запаса, както и няколко военни части. Надяваха се, чете ще пристигнат до няколко дни, за да подсилят артилерията по бреговата линия.

Лорънс, който имаше допълнителна причина за безпокойство, инструктира Гранби и Холин да са още по-бдителни с Темерер. Ако завистта на Бонапарт от отнемането на толкова скъп дар бе достатъчно голяма, би могъл да изпрати и друг свой агент, който да убие дракона.

— Трябва да ми обещаеш да внимаваш — каза той и на Империала. — Не яж нищо, освен ако някой от нас не е наблизо и го одобри. И ако някой, с когото не съм те запознавал, се опита да те доближи, не му позволявай, дори и да трябва да отлетиш на друга поляна.

— Ще се оглеждам, Лорънс, обещавам. Не разбирам обаче защо френският император ме иска мъртъв? Това с какво ще му помогне? По-добре да им поиска друго яйце.

— Драги мой, китайците едва ли биха склонили да му дадат второ, след като собствените му мъже държаха в ръцете си първото и го изгубиха. Аз недоумявам как са му дали и това. Навярно е пратил в двора им някой изключително даровит дипломат. Предполагам, че гордостта му е сериозно наранена от факта, че един нищо и никакъв британски капитан е заел мястото, запазено за него.

Темерер изпръхтя пренебрежително.

— Сигурен съм, че никога не бих го харесал, дори да се бях излюпил във Франция. Изглежда ми като доста неприятен човек.

— О, не знам със сигурност. Много се говори за надменността му, но не може да се отрече, че е велик, пък макар и тиранин — неохотно призна Уил. Много по-добре би се чувствал, ако можеше да се убеди, че Бонапарт е глупак.

Лентън нареди патрулите да се състоят само от половин формация, а останалите да стоят в базата за интензивни бойни тренировки. Под прикритието на нощта няколко допълнителни дракона тайно пристигнаха от базите в Единбург и Инвърнес, в това число и Викториатос — Парнасият, когото бяха спасили сякаш преди цяла вечност. Капитанът му Ричард Кларк прояви благородство, като дойде да поздрави Лорънс и Темерер.

— Надявам се да ми простите, че не дойдох да ви благодаря по-рано. Признавам, в Лаган не мислех за нищо друго, освен за възстановяването му, а след това бяхме преместени без предупреждение, също като вас.

Уил стисна дружески ръката му.

— Моля те, не му мисли. Надявам се, че вече е напълно възстановен…

— Напълно, благодаря на небесата, а и точно навреме — мрачно отбеляза Кларк. — Разбирам, че атаката се очаква всеки миг.

И все пак дните се нижеха, болезнено разтеглени от очакването, а атака нямаше. Още три Уинчестъра се присъединиха към разузнаването, но всички се върнаха от опасните си полети с новините, че вражеската брегова линия се охранява сериозно през цялото време. Нямаха възможност да проникнат по-навътре, за да съберат повече информация.

Сред тях бе и Левитас, но групата бе достатъчно голяма и Лорънс не бе принуден да гледа твърде често физиономията на Ранкин, за което бе благодарен. Опитваше се да не забелязва признаците на занемаряване, понеже не можеше да направи нищо за тях. Имаше чувство, че не може да посети малкия дракон, без да предизвика кавга, която да се окаже катастрофална за всички. Все пак се помири със съвестта си, като не каза нищо, щом видя Холин да се връща през полянката на Темерер с кофа, пълна с мръсни парцали и виновно изражение.

Когато настъпи неделната вечер, в края на първата седмица чакане, над лагера се спусна остър хлад. Волатил закъсняваше от графика си. Времето бе ясно и със сигурност не то беше причината за забавянето. Положението се задържа без промяна още два дни, след това и трети. Все още никой не пристигаше. Лорънс се опита да не гледа към небето и да не обръща внимание на хората си, когато самите те вперваха взор нагоре, докато една вече не завари Емили да плаче тихо в края на полянката.

Тя много се засрами и се престори, че има прах в очите. Лорънс я заведе в стаята си и поръча горещо какао.

— Бях две години по-голям от теб, когато за пръв път излязох в морето, и цяла седмица ревах всяка нощ. — Тя го изгледа тъй скептично, че той прихна. — Не, не си го измислям заради теб. Когато станеш капитан и намериш един от своите кадети в подобни условия, предполагам, че ще им кажеш това, което ти казах сега.

— Не ме е страх. — Умората и какаото я направиха сънлива и по-разговорлива. — Знам, че Екзидий никога няма да позволи да се случи нещо на мама, а той е най-добрият дракон в цяла Европа. — Тя се смути след това изказване и побърза да добави: — Темерер е почти толкова добър, разбира се.

Лорънс кимна.

— Темерер е много по-млад. Може би някой ден ще се изравни с Екзидий, когато добие повече опит.

— Да, точно така — каза тя с облекчение и той скри усмивката си. Пет минути по-късно момичето заспа. Той я сложи в леглото си и отиде да спи при Империала.


— Лорънс, Лорънс!

Той се размърда и замига, зареял поглед нагоре. Темерер го побутваше настоятелно, макар небето още да тъмнееше. Дочуваше смътно нисък рев, множество гласове и пукот на пушки. Веднага скочи. Никой от екипажа му не бе наблизо, нито пък някой от офицерите му.

— Какво има? — Империалът се изправи на крака и разгъна криле, докато Уил слизаше. — Атакуват ли ни? Не виждам никакви дракони във въздуха.

— Сър, сър! — Морган се втурна на полянката и почти се спъна от бързане и нетърпение. — Воли е тук, сър, имало голяма битка и Наполеон го убили!

— О, значи ли това, че войната вече свърши? — попита разочаровано Темерер. — Още не съм участвал в нито една истинска битка!

— Навярно историята се е пораздула с времето. Бих се изненадал да науча, че Бонапарт наистина е мъртъв. — Уил обаче чуваше радостните възгласи в далечината, значи със сигурност имаше добри новини, пък макар и не чак толкова абсурдни. — Морган, отиди да събудиш господин Холин и наземната бригада, предай извиненията ми за часа и ги помоли да донесат на Темерер закуската му. Драги мой — обърна се към Империала, — ще отида да науча, каквото мога, и ще се върна възможно най-бързо.

— Да, моля те, и побързай — настоя Темерер, изправяйки се на задни крака, за да погледне любопитно над дърветата.

Главният щаб бе облян от светлина. Воли стоеше на плаца пред сградата и разкъсваше лакомо една овца, а двамина от службата по съобщенията едва удържаха нарастващата тълпа, изливаща се от казармата. Неколцина младежи от пехотата и местните запасняци стреляха във въздуха, обзети от въодушевление, и Лорънс се принуди да си пробие път с бутане, за да стигне до вратата.

Кабинетът на Лентън бе затворен, но капитан Джеймс седеше в клуба на офицерите и ядеше с не по-малко настървение от дракона си, а другите капитани вече го бяха обградили и слушаха новините.

— Нелсън ми каза да изчакам. Каза, че французите ще са напуснали пристанището, преди да имам време за още един курс — говореше Джеймс с пълна уста, докато Сътън се опитваше да скицира сцената на парче хартия. — Почти не му повярвах, но ето, че до неделя сутрин вече бяха излезли. Посрещнахме ги при нос Трафалгар рано в понеделник.

Изпи набързо чаша кафе, а цялата компания чакаше нетърпеливо края на историята. Той избута чинията встрани и взе хартията от Сътън.

— Ето, дайте. — Джеймс започна да рисува малки кръгчета, отбелязвайки позициите на корабите. — Двадесети седем кораба и дванадесет дракони от нашата страна срещу тридесет и три техни кораба и десет звяра.

— Две колони, които пробиват строя им на две места? — попита Лорънс, като изучаваше със задоволство схемата. Точно такава стратегия можеше да хвърли французите в паника, от която зле обучените им екипажи да не се възстановят.

— Какво? А, корабите, да. Екзидий и Летификат с наветрената колона, Мортифер с подветрената. Нещата направо пареха отпред, казвам ви. И една мачта не можех да видя да се подава от облаците дим. В един момент си помислих, че „Виктъри”[23] със сигурност се е взривил. Испанците имаха един от ония проклети Флека дел Фуего,[24] който хвърчеше насам-натам по-бързо, отколкото стрелците ни можеха да се прицелят. Подпали всичките й платна, преди Летификат да го прогони.

— А загубите ни? — Тихият глас на Уорън помрачи въодушевлението им.

Джеймс поклати глава.

— Истинска кървава баня, дума да няма. Сигурно имаше около хиляда убити. Горкият Нелсън също бил на косъм — огнедишащият подпалил едно от платната на „Виктъри” и то се стоварило върху него на квартердека. Двамина съобразителни моряци мигом го полели с каца вода, но сега казват, че медалите му са слепени за кожата и вече ще си ги носи постоянно.

— Хиляда. Бог да се смили над душите им — въздъхна Уорън. Разговорите секнаха и когато започнаха наново, бяха тихи.

Постепенно обаче възбудата и радостта преодоляха тъгата.

— Надявам се да ме извините, господа — почти извика Лорънс през глъчката, която отново бе добила сила. Шансът да получи още нова информация вече се бе стопил. — Обещах на Темерер да се върна веднага. Джеймс, предполагам, че вестта за гибелта на Бонапарт е фалшива?

— Да, за съжаление. Освен ако не се гътне при новините — извика Джеймс, предизвиквайки всеобщ смях, който преля в песента „Сърца от дъб”. Мелодията последва Уил през вратата и дори през цялата база, тъй като я подеха и мъжете отвън.


До изгрев-слънце мястото опустя. Почти никой не спеше. Преобладаващото настроение, разбира се, бе радостно и почти граничеше с истерия — нерви, опънати почти до скъсване, сега се отпускаха изведнъж. Лентън не се опита да строи хората си и не обърна внимание, когато се изсипаха в града, за да разнесат новините на тези, които още не бяха ги чули, и да смесят гласовете си с всеобщото празнуване.

— Какъвто и план за нашествие да е имал Бонапарт, това му е сложило край — ликуваше Ченъри по-късно същата вечер, докато стояха на балкона и гледаха как завръщащите се тълпи се мотаят на плаца, всички напълно пияни, но твърде щастливи за кавги. От време на време сред тях избухваха припеви. — Тъй ми се ще да му видя мутрата!

— Мисля, че прекалено го надценявахме — обади се Лентън. Бузите му червенееха от бренди и задоволство. Решението му да изпрати Екзидий се оказа разумно и бе допринесло решително за победата. — Наполеон може и да разбира от сухопътни битки, но от морски — не. И най-големият профан ще разбере, че тридесет и три бойни кораба нямат извинение за такова съкрушаващо поражение от двадесет и седем.

— Но защо са се забавили въздушните им формации? — включи се Харкорт. — Само десет дракона, и по думите на Джеймс повече от половината — испански. Това не е и една десета от силата, с която е разполагал в Австрия. Може би въобще не е мръднал от Рейн?

— Чувал съм, че преходите през Пиренеите са голяма проклетия, макар и да не съм бил там — подхвърли Ченъри. — Но бих казал, че не ги е пратил, понеже си е мислел, че Вилньов разполага със силите, от които има нужда, та животинките са си висели из базата и са тлъстеели. Без съмнение е вярвал, че Вилньов ще мине право през Нелсън и ще загуби не повече от кораб-два. Чакал ги е ежедневно и се е чудел къде са, а ние тук сме си гризали ноктите без причина.

— И сега армията му не може да прекоси — каза Харкорт.

— Както казва лорд Сейнт Винсънт, „Не казвам, че не могат да дойдат, а че не могат да минат по вода” — ухили се Ченъри. — Ако Бонапарт смята да атакува Британия с четиридесет дракона и екипажите им, е добре дошъл — тъкмо ще му дадем да опита оръдията, дето юнаците от запаса толкова усилено ги строят. Да не отива цялата им работа нахалост.

— Признавам, че не бих имал нищо против да дам на кучия му син още малко лекарство — засмя се Лентън. — Но няма да сглупи чак дотам. Да се задоволим с това, че сме изпълнили дълга си, и да оставим австрийците да го довършат. С надеждите му за нашествие е свършено. — Адмиралът пресуши и последната глътка бренди и внезапно каза: — Боя се, че не можем да отлагаме повече. Вече нямаме нужда от Шоасьол.

Харкорт си пое рязко въздух във внезапно падналата тишина и звукът бе почти като от проплакване. Тя обаче не възрази и гласът й остана възхитително спокоен, когато попита:

— Решихте ли какво ще правите с Прекурзорис?

— Ще го изпратим в Нюфаундленд, ако желае. Там имат нужда от още един мъжки, за да попълнят бройката си. Той самият не е зъл — отбеляза Лентън. — Проблемът е у Шоасьол, не у него. — Адмиралът поклати глава. — Много е жалко, разбира се, да не говорим и че останалите зверове с дни ще обикалят умърлушени, но не може да се направи нищо. Най-добре да приключим бързо. Утре сутринта.

Оставиха Шоасьол с Прекурзорис за няколко минути. Огромният дракон бе почти затрупан от веригите, а Темерер и Максимус го наблюдаваха от двете страни. Лорънс усещаше тръпките, преминаващи през тялото на Империала, докато стояха на стража, заставени да гледат как Прекурзорис мята глава наляво-надясно, отказвайки да възприеме реалността, а Шоасьол се опитва отчаяно да го убеди да приеме подслона, който му предлага Лентън. Накрая френският дракон даде, едва доловимо, съгласието си и ездачът му пристъпи по-близо и допря лице до носа му.

Пазачите също пристъпиха напред. Прекурзорис се опита да ги нападне, но веригите го дръпнаха назад, и докато отвеждаха Шоасьол, драконът изпищя. Звукът бе ужасяващ. Темерер се сви, разгъна криле и тихо изстена. Лорънс се наведе напред и се притисна до шията му, галейки го нежно.

— Не гледай, драги мой. — Думите едва преминаваха през буцата в гърлото му. — След миг всичко ще свърши.

Прекурзорис изпищя още веднъж, в самия край. После се строполи тежко на земята, сякаш цялата жизнена сила бе изсмукана от него. Лентън им показа с жест, че може да си ходят, и Уил потупа Империала.

— Да вървим.

Темерер веднага се изстреля далеч от ешафода и размаха криле над чистото, празно море.


— Лорънс, може ли да доведа тук Максимус и Лили? — попита го Бъркли по обичайния си рязък начин, след като дойде при него без предупреждение. — Поляната ти май е достатъчно голяма.

Уил вдигна глава и го изгледа с празен поглед. Темерер още стоеше сгушен и нещастен, скрил муцуна под крилете си. Бяха летели с часове — само двамата и океанът под тях, — докато накрая Лорънс не го замоли да се върне, опасявайки се, че Империалът ще се преумори. Самият той се чувстваше наранен и болен, сякаш беше трескав. И преди бе ставал свидетел на обесвания — мрачна реалност от морския живот, — а и Шоасьол заслужаваше съдбата си повече, отколкото мнозина други, които Уил бе виждал да увисват. Въпреки това не можеше да си обясни емоциите, обзели го в момента.

— Ако искаш — отвърна без ентусиазъм и отново оброни глава. Не вдигна поглед към сянката на Максимус, която закри слънцето над него, докато грамадното му тяло не се приземи тежко до Темерер. Лили го следваше. Тримата се сгушиха веднага един в друг. След малко Империалът се поизтегна и се притисна още по-силно към тях, а Лили разпери огромните си криле над тримата.

Бъркли доведе Харкорт при Лорънс, който седеше облегнат на Темерер, и я накара да седне до него. Отпусна се срещу тях и им подаде някаква тъмна бутилка. Уил я взе и отпи разсеяно. Оказа се силен, неразреден ром, а не бе ял нищо цял ден. Замая го много бързо и приглуши приятно сетивата му.

Не след дълго Катрин се разплака, а Лорънс с ужас осъзна, че и собственото му лице е влажно, когато я хвана за рамото.

— Той беше предател, един долен лъжлив предател. — Харкорт бършеше сълзите с опакото на дланта си. — Никак не съжалявам. Никак. — Беше й трудно да говори, сякаш се мъчеше сама да се убеди.

Бъркли пак й подаде бутилката.

— Проклетата гадина си го заслужаваше. Съжаляваш за дракона, те също. Тях не ги интересуват Краля и родината, нали знаеш. Прекурзорис не е знаел нищичко, освен това, което му е казал Шоасьол.

— Кажи ми — обади се изведнъж Лорънс, — Бонапарт наистина ли би екзекутирал дракон за измяна?

— Като едното нищо. Тия на континента го правят, макар и по веднъж на дълго време. По-скоро за да усмирят ездачите, отколкото заради зверовете.

Уил съжали, че попита. Поне за това Шоасьол бе казал истината.

— Корпусът със сигурност щеше да му намери подслон в колониите, ако бе помолил — разгневи се той. — Няма извинение. Искаше обратно мястото си във Франция. Готов бе да рискува живота на Прекурзорис, за да си го върне — ами ако бяхме решили да умъртвим дракона му, вместо него?

Бъркли поклати глава.

— Твърде сме закъсали в развъдниците, че да го правим. Не че го извинявам. Сигурно си прав. Помислил е, че Бонапарт ще ни намете, а и не е искал да живее в колониите. — Бъркли сви рамене. — И все пак жалко за дракона — нищо лошо не е сторил.

— Напротив — намеси се неочаквано Темерер и те го погледнаха. Максимус и Лили също надигнаха глави, за да слушат. — Шоасьол не би могъл да го насили да излети от Франция, нито пък да дойде тук, за да ни нарани. Не ми се струва, че е по-малко виновен.

— Сигурно не е разбирал какво се иска от него — плахо възрази Харкорт.

— Тогава е трябвало да откаже да се подчини, докато разбере. Не е глупав като Воли. Тогава би могъл да спаси живота на ездача си и честта си. Бих се срамувал да допусна да екзекутират ездача ми, а да оставят мен жив, ако бях постъпил като Прекурзорис. — След което добави злобно, размахвайки опашка: — А и не бих позволил никому да екзекутира Лорънс. Ще ми се да ги видя как ще го направят.

Максимус и Лили изсумтяха в съгласие.

— Никога няма да позволя на Бъркли да стане предател — заяви Максимус, — но ако стане, ще смачкам всекиго, който се опита да го обеси.

— Аз просто бих отвела Катрин далеч — рече Лили. — Но може би Прекурзорис е искал да стори същото. Сигурно не е могъл да счупи всички тези вериги, по-дребен е и от двама ви и не може да плюе киселина. А и беше сам, под стража. Не знам какво бих сторила, ако нямах възможност да избягам.

С всяка дума гласът й затихваше и те се отпуснаха и пак се сгушиха един в друг. Унинието отново ги беше обзело. Изведнъж обаче Темерер заяви с внезапна решителност:

— Ще ви кажа какво ще направим. Ако някога има нужда да избавяш Катрин, или пък ти, Максимус, да спасяваш Бъркли, аз ще ви помогна, а вие ще направите същото за мен. Тогава няма да се тревожим. Не вярвам някой да може да спре трима ни — най-малкото, не и преди да избягаме.

И тримата изглеждаха безкрайно обнадеждени от прекрасния план. Сега Лорънс съжали за изпития ром, защото не можеше да възрази като хората, а имаше нужда, при това веднага.

— Я стига, проклети заговорници. Ще вземат да ни обесят заради вас, много преди да си го заслужим сами — избоботи за негова радост Бъркли. — Ще ядете ли нещо? Няма да ядем преди вас и ако сте толкова заети да ни пазите, можете първо да ни опазите от гладна смърт.

— Не мисля, че има опасност да умреш от глад — каза Максимус. — Само преди две седмици лекарят каза, че си твърде дебел.

— Гадина! — възмути се Бъркли и се заизправя, а Регалът изсумтя, развеселен, че е успял да го провокира. Скоро след това обаче трите дракона получиха храна и Максимус и Лили се върнаха на полянките си.

— Все пак съжалявам за Прекурзорис въпреки грешките му — сподели Темерер, привършвайки с храненето си. — Не виждам защо не позволиха на Шоасьол да отиде с него в колониите.

— За такива прегрешения се заплаща, иначе хората щяха да ги вършат по-често, а и той напълно си заслужаваше наказанието — отвърна Лорънс, който междувременно се бе освежил с малко храна и силно кафе. — Шоасьол възнамеряваше Лили да страда така, както сега страда Прекурзорис. Представи си само ако французите ме бяха затворили и искаха да летиш срещу приятелите си и някогашните си другари, за да спасиш живота ми…

— Да, разбирам. — В тона на Империала обаче се усещаше недоволство. — И все пак ми се струва, че можеха да го накажат другояче. Не би ли било по-добре да го държим като затворник и да накараме Прекурзорис да лети за нас?

— Виждам, че имаш добър усет за уместното. Но не знам дали мога да си представя по-слабо наказание за нещо като измяна. Твърде долно престъпление е, за да се накаже само със затвор.

— А Прекурзорис не е наказан така, само защото е практично и е нужен за разплод?

Уил обмисли въпроса, но не можа да намери отговор.

— Ако трябва да съм честен, след като сме летци, няма как да харесаме идеята да умъртвим някой дракон, ето защо сме си намерили извинение да го оставим жив. И тъй като законите ни важат за хора, не е съвсем честно да ги налагаме и на него.

— О, с това определено съм съгласен. Някои от законите, които съм научил, са почти безсмислени и не знам дали бих им се подчинил, ако не е заради теб. Струва ми се, че ако ще ни налагате закони, най-правилно е да се посъветвате с нас, а от това, което си ми чел за Парламента, май драконите не са канени там.

— Още малко и ще почнеш да скандираш против данъците без право на представителство в управлението и ще метнеш кошница чай в пристанището — засмя се Лорънс. — Същински якобинец си по дух и мисля, че трябва да прекратя опитите да те превъзпитавам. Мога само да си измия ръцете и да се отрека от всякаква отговорност.

Дванадесета глава

Нa следващата сутрин Прекурзорис вече бе заминал, изпратен с драконов транспорт от Портсмут за Нова Скотия, откъдето щяха да го заведат в Нюфаундленд и да го затворят в развъдниците, които се строяха там. Лорънс гледаше да избегне всякакви срещи със съкрушения дракон и нарочно сложи Темерер да си легне по-късно предната вечер, за да може да проспи момента на заминаването.

Лентън избра момента колкото се може по-предпазливо. Всеобщата радост от победата продължаваше и служеше да предотврати донякъде личното нещастие. Същия ден се получиха листовки, обявяващи, че над Темза ще има фойерверки. Лили, Темерер и Максимус, като най-млади и най-засегнати от случката, бяха изпратени по заповед на адмирала.

Уил изпитваше дълбоко облекчение, докато многоцветните светлини огряваха небето и музиката от шлеповете долиташе през водата. Очите на Темерер бяха широко отворени от вълнение, ярките избухвания се отразяваха в зениците и люспите му и той току накланяше глава в опит да чуе по-добре. През целия обратен път не говореше за нищо друго, освен за музиката, експлозиите и светлинната феерия.

— Такива ли са концертите, които изнасят в Дувър? Лорънс, не може ли пак да отидем, този път малко по-близо? Ще седя много тихо и няма да смущавам никого.

— Страхувам се, че подобни фойерверки са за специални случаи, драги мой. Концертите са само музика. — Уил избягваше прекия отговор. Можеше да си представи реакцията на гражданите при вида на дракон, посещаващ концерт.

— Аха. — Все пак не изглеждаше особено обезкуражен. — Пак би ми харесало. Днес не чувах много добре.

— Не знам дали в града може да се уреди нещо удобно — изтъкна Уил, но за щастие го осени внезапно вдъхновение и той добави: — Може да наемем няколко музиканти да дойдат и да ти посвирят. Така ще е най-удобно.

— Това би било чудесно — зарадва се Империалът. Той сподели идеята с Максимус и Лили, още щом се приземиха, и двамата проявиха не по-слаб интерес.

— Проклет да си, Лорънс, научи се да отказваш — изсумтя Бъркли. — Все ни набутваш в някакви абсурдни ситуации. Само гледай да видиш какви музиканти ще дойдат тук — било то за пари или от любов към музиката…

— От любов едва ли. Но съм сигурен, че за едноседмична заплата и обилен обяд повечето музиканти ще се съгласят да свирят и в лудница.

— Идеята е чудесна — отбеляза Харкорт. — И на мен би ми харесало. Не съм била на концерт от шестнадесетгодишна. Трябваше да си сложа рокля и само след половин час някакъв мръхльо седна до мен и взе да ми шушне неприлични подмятания, докато не излях чаша кафе в скута му. Съсипа ми удоволствието — нищо, че си тръгна веднага.

— Исусе Христе, Харкорт, ако някога ми се прииска да те обидя, ще гледам наблизо да няма нищо горещо — отбеляза Бъркли, а Лорънс се колебаеше между шока от това как е станала жертва на подобна обида и как се е справила със ситуацията.

— Е, щях да го халосам, но трябваше да се изправя. Нямате представа колко трудно се натъкмяват тия рокли, като сядаш. Първия път ми отне пет минути — добави Катрин. — Та не исках да ми се налага да го правя пак. Точно тогава дойде сервитьорът и ми се стори, че така ще е по-лесно, пък и е нещо, което по приляга на момиче.

След малко Лорънс им пожела лека нощ и заведе Темерер да си почине. Отново спа в малката палатка до него, макар да смяташе, че Империалът напълно е преодолял скръбта си, и на сутринта бе възнаграден с ранно събуждане. Драконът се пулеше в палатката с едно огромно око и питаше дали не би било възможно Уил да отиде в Дувър още сега и да организира концерта.

— Щеше ми се да поспя до малко по-нормален час, но тъй като очевидно е невъзможно, може да поискам позволение от Лентън — говореше Лорънс, докато изпълзяваше от палатката и се прозяваше. — Може ли първо да закуся?

— О, разбира се — великодушно му позволи Темерер.

Помърморвайки, Уил си сложи палтото и се упъти към главния щаб. На половината път почти се сблъска с Морган, който тъкмо го търсеше.

— Сър, адмирал Лентън иска да ви види — изстреля момчето, задъхано от вълнение. — И казва Темерер да се екипира за бой.

— Добре — кимна Лорънс, едва прикривайки изненадата си. — Отиди да уведомиш лейтенант Гранби и господин Холин, а после прави, каквото ти каже лейтенантът. И не говори с никого другиго.

— Да, сър. — Момчето се втурна към казармата, а Уил ускори крачка.

— Влизай, Лорънс! — извика Лентън при почукването му. Изглеждаше, сякаш всички капитани се бяха наблъскали в кабинета. За изненада на Уил, Ранкин бе най-отпред и седеше до бюрото на адмирала. Негласно се бяха споразумели да не си говорят, откакто Ранкин бе преместен от Лох Лаган, и Лорънс не знаеше нищо ново за него и Левитас. Явно бяха минали през по-големи опасности, отколкото можеше да си представи. Около бедрото на Ранкин имаше превръзка, изцапана с кръв, такива бяха и дрехите му. Слабото му лице бе бледо и измъчено.

Лентън изчака, докато и последните пристигнали затворят вратата зад себе си, и започна:

— Навярно вече сте разбрали, господа — радостта ни бе преждевременна. Капитан Ранкин тъкмо се връща от полет над брега. Успял е да се промъкне отвъд границите им и зърнал над какво работи проклетият корсиканец. Вижте сами.

Той бутна към тях парче хартия, оплескано от мръсотия и кръв, които обаче не пречеха да се види елегантно начертаната схема с точния почерк на Ранкин. Лорънс се намръщи в опит да разгадае нарисуваното — изглеждаше като боен кораб, само че без никакви перила около горната палуба и без мачти. От предната и задната част на кораба стърчаха странни дебели прътове, а амбразури за оръдията нямаше.

— Какво е това? — Ченъри обърна рисунката. — Мислех, че вече имат кораби…

— Може би ще стане по-ясно, ако кажа, че ги носеха дракони — каза Ранкин.

Лорънс веднага се досети. Прътовете представляваха места за захващане. Наполеон възнамеряваше да прекара войниците си над оръдията на Флота, докато по-голямата част от британските въздушни сили се намираше в Средиземноморието.

— Не сме сигурни колко души може да побере във всеки… — започна Лентън.

— Сър, извинете ме. Може ли да попитам колко са дълги тези съдове? — прекъсна го Лорънс. — Мащабът на рисунката верен ли е?

— Така ми се стори — кимна Ранкин. — Онзи, който видях във въздуха, имаше по два Рийпъра от всяка страна и оставаше още място. Дълги са около шейсетина метра от единия до другия край.

— Значи вътре ще са трипалубни — заключи мрачно Уил. — Ако опънат хамаци, може да побере около две хиляди души във всеки един, ако не слагат провизии.

Из стаята се разнесе тревожен шепот.

— Имат по-малко от два часа път, дори да тръгнат от Шербург, а Бонапарт разполага с над шестдесет дракона.

— Боже милостиви! Значи може да транспортира петдесет хиляди души до късния предиобед — обади се един от пристигналите наскоро капитани, които Лорънс не познаваше. Същите изчисления се въртяха в главите на всички. Невъзможно бе човек да не се огледа из стаята и да не преброи останалите — по-малко от двадесетина, една четвърт от тях разузнавачи и куриери, от чиито дракони нямаше реална полза в сражение.

— Но тези неща навярно са безнадеждно трудни за управление — отбеляза Сътън, разглеждайки схемата. — Могат ли драконите да летят с такава тежест?

— Сигурно ги е построил от леко дърво. Нужни са му само за ден, все пак, а и не е наложително да са водоустойчиви — изтъкна Лорънс. — Трябва му само добър попътен вятър. Конструкцията им е тясна и ще имат съвсем малко съпротивление. Обаче са уязвими във въздуха и без съмнение Екзидий и Мортифер вече се връщат, нали?

— В най-добрия случай са най-малко на четири дни оттук и Бонапарт добре го знае — въздъхна Лентън. — Пожертва почти цялата си флотилия, че и испанската също, за да се освободи от присъствието им. Няма да пропилее шанса си, — Всички почувстваха очевидната истина на тези думи и мрачна, напрегната тишина изпълни стаята. Адмиралът погледна към бюрото си и се изправи с непривично бавни движения. Уил за първи път забеляза, че косата му е рядка и посивяла.

— Господа, днес духа северняк, тъй че може да имаме малко време, ако Бонапарт предпочете да изчака по-добър вятър. Всичките ни разузнавачи ще летят на смени малко пред Шербург, следователно ще разполагаме поне с едночасово предупреждение. Няма нужда да ви казвам, че противникът ни има отчайващо числено превъзходство. Можем само да направим всичко по силите си и да отложим непредотвратимото. — Никой не продума и след миг адмиралът добави: — Ще се нуждаем от всеки боец средна и тежка категория. Те ще летят независимо от останалите. Целта ви е да унищожите транспортите. Ченъри и Уорън, вие ще заемете средни флангови позиции във формацията на Лили, а двама от разузнавачите ни ще са по върховете на двата фланга. Капитан Харкорт, Бонапарт без съмнение ще запази някои дракони за конвой на транспортите — задачата ви е да държите тези защитници заети възможно най-дълго.

— Тъй вярно, сър — рече тя. Останалите кимнаха.

Лентън си пое дълбоко дъх и потърка челото си.

— Нямам друго за казване, господа. Отивайте да се приготвите.


Нямаше смисъл да го крие от екипажа. Французите замалко да спипат Ранкин по обратния път и вече знаеха, че тайната им е разкрита. Лорънс тихо съобщи новостите на лейтенантите си и ги изпрати по задачи. Виждаше как вестта се разпространява — всеки се навеждаше да чуе какво говори другият, лицата на всички се изопваха и обичайните сутрешни празни приказки заглъхваха. Беше горд от най-младите си офицери, които приеха храбро новината и веднага се заеха за работа.

За първи път Темерер щеше да използва пълната екипировка за тежък бой извън тренировка. За патрулите се използваше много по-лек комплект, а предишната им битка ги бе заварила с юздата за пътувания. Империалът стоеше изправен и неподвижен, обърнал само главата си назад, за да наблюдава как екипажът му слага най-тежката, тройно занитена кожена юзда, и прикрепя огромните парчета сплетени метални брънки, които щяха да са бронята му.

Лорънс се зае да провери собствената си екипировка и със закъснение осъзна, че Холин не се вижда никъде. Три пъти огледа поляната, преди да се увери напълно, че той отсъства, и побърза да извика отговорника по бронята Прат, който остави работата си по големите защитни плочи за гърдите и раменете на Темерер.

— Къде е господин Холин? — попита Уил.

— Хм, не мисля, че не съм го виждал тази сутрин, сър — отвърна Прат, като се чешеше по главата. — Снощи си беше тук.

— Много добре. — Лорънс го освободи. — Роланд, Дайър, Морган! — извика той и когато тримата куриери пристигнаха, им нареди: — Отидете да намерите господин Холин и му кажете, че го очаквам тук на секундата.

— Да, сър — почти едновременно отвърнаха те и след кратко съвещание хукнаха в различни посоки.

Дълбоко намръщен, той се обърна да наблюдава работата на екипажа. Беше изумен как изобщо бе възможно някой да не изпълнява дълга си, особено в такава сериозна ситуация. Чудеше се дали Холин не се е разболял и отишъл на лекар. Това бе единственото извинение, ала в такъв случай трябваше да каже на някой от другарите си.

Измина повече от час и Темерер вече беше в пълно снаряжение, а екипажът тренираше маневри за абордаж под строгия поглед на лейтенант Гранби, когато Роланд се върна.

— Сър — каза тя с унил тон. — Сър, господин Холин е с Левитас. Моля ви, не се сърдете. — Всичко излезе от устата й на един дъх.

— Ооо. — Лорънс се смути. Не можеше да признае на момичето, че самият той се бе правил на ударен по отношение на посещенията на Холин, и виждаше как тя се срамува, задето издаваше свой другар летец. — Ще му се наложи да отговаря, но това може да почака. Отиди да му кажеш, че ми трябва веднага.

— Сър, казах му, но той ми рече, че не може да остави Левитас. Нареди ми веднага да се върна и да ви кажа, че ви моли да отидете при него, ако можете — изстреля тя и го изгледа неспокойно, за да види как би приел подобно неподчинение.

Уил я изгледа недоумяващо. Не му идваше никакво обяснение за необичайния й отговор, ала след миг преценката му за характера на Холин определи решението му.

— Господин Гранби, трябва да ви оставя за момент. Поемете нещата в свои ръце. Роланд, остани тук и ела да ме известиш, ако има нещо.

Той закрачи с бързи стъпки, разкъсван между гнева, тревогата и неохотата да се сблъска още веднъж с оплакване от страна на Ранкин. Не можеше да се отрече, че съвсем наскоро офицерът бе изпълнил смело дълга си, ето защо би било невероятно грубо да бъде засегнат по този начин. В същото време не можеше да спре да се гневи — полянката на Левитас бе малка и се намираше в близост до главния щаб, без съмнение за удобство на Ранкин. Мястото не изглеждаше добре поддържано и когато дребният дракон се появи пред погледа му, Уил видя, че лежи в кръг оголена песъчлива пръст, а главата му почива в скута на Холин.

— Е, господин Холин, какво е това? — Раздразнението изостри тона му. Тогава той направи още няколко крачки и видя множеството превръзки, застлали корема на Левитас, вече пропити с почти черна кръв. — Боже мой! — възкликна неволно.

Очите на Левитас се отвориха и се обърнаха към него, изпълнени с надежда. Бяха прибулени и лъщяха от болка, но след миг го разпознаха и малкият дракон въздъхна и отново ги затвори, без да продума.

— Сър — започна Холин, — съжалявам, знам, че имам работа да върша, но не можах да го оставя. Лекаря го няма. Казва, че нищо не може да се направи за него и че не му остава много. Тук няма абсолютно никой, не мога даже да поискам вода. — Той замлъкна и повтори: — Не можах да го оставя.

Лорънс коленичи до него и сложи ръка върху главата на Левитас — много внимателно, опасявайки се да не му причини още болка.

— Естествено. Напълно те разбирам.

Вече се радваше, че е толкова близо до щаба. До вратата безделничеха някакви слуги и си разменяха клюки, тъй че побърза да ги изпрати на помощ на Холин, а Ранкин лесно можеше да бъде открит в клуба на офицерите. Пиеше вино, страните му бяха поруменели и вече бе сменил превръзката си с нова. Лентън и неколцина от разузнавачите седяха с него и обсъждаха позициите, които трябва да държат по бреговата линия.

Уил се приближи до него и много тихо му каза:

— Ако можеш да вървиш, ставай. Иначе ще те нося.

Ранкин остави чашата си и го изгледа студено.

— Моля? Да не би това да е още някой от наглите ти…

Без да го слуша, Лорънс сграбчи облегалката на стола и го издърпа рязко. Ранкин падна напред и заразмахва ръце, за да се подпре на пода. Уил го хвана за ревера и го вдигна на крака, без да обръща внимание на болезнения му стон.

— Лорънс, какво за Бога… — изумен, Лентън започна да се надига от стола си.

— Левитас умира. Капитан Ранкин желае да се сбогува. — Уил гледаше Лентън право в очите и държеше офицера за яката и едната ръка. — Моли да го извините.

Другите капитани ги наблюдаваха безмълвни, застинали в полуизправено положение. Лентън се взря в Ранкин и отново седна.

— Добре. — Посегна към бутилката. Другите капитани също се върнаха на столовете си.

Ранкин се препъваше в ръцете му и дори не се опитваше да се освободи — само гледаше да е по-далеч от Лорънс, докато вървяха. Току пред полянката Уил спря и се обърна към него.

— Ще си добър към него, ясно ли ти е? Ще му дадеш всяка похвала, до последната думичка, която е заслужил и никога не е получил от теб. Ще му кажеш, че е смел, верен и че е по-добър партньор, отколкото ти заслужаваш.

Ранкин не отвърна, само зяпаше, сякаш Лорънс бе опасен луд. Той го разтърси отново.

— Кълна се в Бога, ще сториш всичко това, че и повече, и ще се надяваш да е достатъчно, за да остана доволен — свирепо изръмжа Уил и отново го завлачи.

Холин още седеше с главата на Левитас в скута си. До тях имаше кофа, в която потапяше чисто парче плат и го изстискваше в устата на дракона. Той изгледа Ранкин с неприкрито презрение, а после се наведе и рече:

— Левитас, Левитас. Виж кой е дошъл.

Очите на Уинчестъра се отвориха, но бяха млечнобели и слепи.

— Моят капитан? — несигурно промълви той.

Лорънс бутна Ранкин да застане на колене. Ездачът на Левитас прехапа устни и прегъна бедрото си, но каза:

— Да, тук съм. — Сетне погледна към Уил, преглътна и изтърси: — Беше много смел.

Нямаше нищо естествено или искрено в тона му — той дори звучеше неприятно. Драконът само прошепна:

— Ти дойде — и облиза няколко капки вода от ъгълчето на устата си. Кръвта още струеше бавно изпод превръзките — черна, лъщяща и достатъчно плътна, за да ги раздели една от друга. Ранкин се размърда некомфортно. Панталоните и чорапите му бяха прогизнали, но той вдигна поглед към Лорънс и не опита да се отдръпне.

Левитас въздъхна и повърхностното му дишане секна. Холин притвори очите му с огрубялата си длан.

Ръката на Уил още лежеше тежко върху врата на Ранкин. Сега той я вдигна с отвращение.

— Върви. Ние, които го ценяхме, ще се погрижим за него, а не ти. — Дори не погледна към офицера, докато той напускаше поляната. — Не мога да остана — рече на Холин. — Ще се справиш ли?

— Да. — Мъжът погали малката главица. — Нищо по-специално няма да има, с тази битка и прочее, но ще се погрижа да го вземат и да го погребат както трябва. Благодаря ви, сър. Загрижеността ви означаваше много за него.

— Повече, отколкото би трябвало. — Уил постоя още известно време, загледан в мъртвия Уинчестър. Сетне се върна в щаба и намери адмирал Лентън.

— Е? — Лентън се мръщеше, докато въвеждаха Лорънс в кабинета му.

— Сър, извинявам се за поведението си. С радост ще понеса каквото наказание счетете за подходящо.

— Не, не, какви ги приказваш? Кажи какво стана с Левитас — нетърпеливо рече адмиралът.

— Мъртъв е — въздъхна Уил. — Много се мъчи, но си отиде щастлив.

Лентън поклати глава.

— Жалко, мътните го взели. — Наля по чаша бренди за себе си и Лорънс. Пресуши своята на две дълги глътки и тежко въздъхна. — Ужасно неподходящо е за Ранкин да остане без дракон. В Четъм ще имаме неочаквано излюпване на Уинчестър. Съдейки по втвърдяването на черупката, ще е всеки момент. Трескаво съм се разтърсил за някой, достоен за позицията и с желание да го сложим на Уинчестър. Сега онзи е свободен и даже е герой, задето ни донесе новините. Ако не го изпратя и звярът остане без ездач, цялото му семейство ще ми писка и като нищо може да повдигнат въпроса в Парламента.

— Бих предпочел да видя дракона мъртъв, отколкото в неговите ръце — заяви Уил и остави рязко чашата на масата. — Сър, ако искате някой, който ще е гордост за службата, изпратете господин Холин. Бих се заклел в живота си за него.

— Отговорника на наземната ти бригада? — Адмиралът се замисли. — Това е добра идея, ако го смяташ за подходящ за задачата. Едва ли ще е недоволен от тази стъпка в кариерата си. Не е благородник, предполагам.

— Не, сър, не е благородник, но е доблестен мъж.

Лентън изсумтя.

— Добре, не сме толкова толкова тесногръди, че да обръщаме особено внимание на това. Добро решение, наистина. Стига да не сме мъртви или пленени, докато се излюпи яйцето, че както е тръгнало…


Когато Лорънс го освободи от служба, Холин остана със зяпнала уста и промълви объркано:

— Мой си дракон? — Трябваше да се обърне, за да скрие вълнението си, и Уил се направи, че не вижда. — Сър, не зная как да ви благодаря — изрече шепнешком, за да не го предаде гласът му.

— Гарантирал съм, че ще си достоен за ездач. Не ме изкарвай лъжец и ще съм доволен — каза Лорънс и стисна ръката му. — Заминаваш веднага. Излюпването може да стане всеки миг, файтонът за Четъм те чака.

Втрещен, Холин си взе торбата с нещата, които другарите му от наземната бригада бяха опаковали набързо, и позволи на младия Дайър да го отведе до файтона. Колегите му сияеха. Той започна да се ръкува с всички подред и по едно време Лорънс се притесни, че това никога няма да свърши, ето защо реши да ги върне обратно на работа с думите:

— Господа, вятърът още духа от север. Да свалим част от бронята на Темерер за през нощта.

Империалът гледаше малко тъжно на заминаването.

— Много се радвам, че новият дракон ще си има него, а не Ранкин, но ми се ще да го бяха дали на Левитас — въздъхна той. — Може би Холин не би позволил той да умре.

— Няма как да узнаем какво би се случило, ала не съм убеден, че Левитас би бил радостен от подобна подмяна. Дори в предсмъртния си миг искаше само обичта на Ранкин, колкото и странно да ни се струва.

Лорънс прекара и тази вечер при Темерер, защитен в обятията му и завит с няколко вълнени одеяла заради ранната слана. Събуди се точно преди първи зори и видя как оголелите върхари се извиват пред изгрева — вятърът бе задухал от изток, от Франция.

— Темерер — прошепна той и огромната глава се надигна, за да подуши въздуха.

— Вятърът се е обърнал — измърмори Империалът и потърка муцуна в него.

Уил си позволи да се поглези пет минути, докато лежеше на топло и галеше нежните люспи на носа на дракона си.

— Надявам се никога да не съм ти причинил мъка, драги мой.

— Никога, Лорънс — тихо му отвърна Темерер.

Наземната бригада се появи на бегом от казармата в мига, когато Уил докосна звънеца. Металните брънки бяха оставени под парче плат на поляната, а този път Империалът бе спал с тежката си юзда. Бързо го екипираха, докато в другия му край Гранби инспектираше коланите и закопчалките на всеки от мъжете. Лорънс също се подложи на проверката и отдели малко време да изчисти и презареди пистолетите си и да запаше сабята си.

Студеното небе се белееше и само няколко по-тъмносиви облаци се влачеха по него като сенки. Още нямаше заповеди. По молба на Лорънс Темерер го вдигна на рамо, изправяйки се на задните си крака. Зад дърветата се виждаше тъмната ивица на океана, а в пристанището се поклащаха кораби. Вятърът го удари силно в лицето — хладен и солен.

— Благодаря, Темерер. — Драконът го остави на земята. — Господин Гранби, нека екипажът се качва.

Наземната бригада вдигна голяма врява — по-скоро рев, отколкото ура, — докато Империалът излиташе. Уил чуваше подобни възгласи из цялата база, докато другите зверове размахваха криле нагоре към небето. Максимус сияеше в алено и златисто и изглеждаше огромен в сравнение с всички останали. Викториатос и Лили също изпъкваха сред множеството по-малки Рийпъри.

Флагът на Лентън се вееше от дракона му Обсервария — превъзходен златен Енгълуинг. Тя бе малко по-едра от Рийпърите, ала премина през тълпата с лекота и грация, а крилете й се движеха почти като тези на Темерер. Тъй като по-големите дракони бяха оставени да летят сами, нямаше нужда Империалът да се съобразява със скоростта на формацията и той бързо си проправи път към позиция на върха на ятото.

Вятърът ги шибаше в лицата, студен и влажен, а ниският, тънък писък на въздуха, през който летяха, отнасяше всички звуци и оставяше само плющенето на опънатите като платна криле на Темерер и скърцането на юздата. Нищо друго не прекъсваше неестествената, тежка тишина сред екипажа. Вече имаха видимост, от това разстояние френските дракони приличаха на ято чайки и врабчета — толкова много бяха, и поразително единни в движенията си.

Французите поддържаха сериозна височина — около триста метра над водата, далеч извън обхвата и на най-далекобойните оръдия. Под тях, прекрасни и безполезни, бяха опънали бели платна корабите от флотилията при Канала. Много от тях се обвиха в дим, опитвайки безнадеждни изстрели нагоре. Повечето плавателни съдове бяха заели позиция по-близо до сушата, въпреки опасността от толкова близко разположение към подветрен бряг. Ако французите се принудеха да се приземят около ръба на скалите, можеха да попаднат за кратко в обхвата на далекобойните оръдия.

Формациите на Екзидий и Мортифер летяха с бясно темпо от Трафалгар, но нямаха шанс да пристигнат преди края на седмицата. Нито един сред британците не се съмняваше в бойната сила, която французите бяха способни да съберат. Рационално погледнато, нямаше никакви основания за надежда.

Дори при това положение обаче бе съвсем различно човек да види всички тези дракони от плът и криле — дванадесет дървени транспорта като тези, които Ранкин бе видял, всеки носен от четири дракона и защитен от още толкова. Лорънс никога не бе чувал за подобни цифри в модерната военна история. Такива неща бе имало само при Кръстоносните походи, когато драконите са били по-малки, а околността — по-некултивирана, за да ги изхранва по-лесно.

С тази мисъл Уил се обърна към Гранби и каза спокойно, ала достатъчно силно, за да го чуят и хората му:

— Средствата за изхранване на толкова дракони биха били непрактични за един по-дълъг период. Скоро няма да успее да направи нещо подобно.

Гранби се усети само след миг и отвърна:

— Точно така. Прав сте. Да поупражним ли момчетата? Мисля, че имаме поне половин час, преди да ги срещнем.

— Много добре. — Лорънс се надигна. Вятърът бе много силен, но ремъците го държаха здраво и той успя да се обърне. Останалите не можеха да го погледнат право в очите, но имаше ефект — гърбовете им се изправиха и спряха с шушуканията. Никой не желаеше да покаже страх или нежелание пред него.

— Господин Джоне, смяна на позиции, ако обичате! — извика Гранби през рупора. Не след дълго топмените и белмените бяха привършили с размяната под надзора на лейтенантите си и мъжете се посгряха. Лицата им не изглеждаха толкова измъчени. Не можеха да започнат стрелкова практика, понеже другите дракони бяха твърде близо, но във възхитителна проява на енергия лейтенант Ригс накара хората си да стрелят с халосни, за да раздвижат пръсти. Дън имаше дълги, слаби ръце, които вече бяха замръзнали от студа. Докато се мъчеше да презареди, рогът му за барут се изплъзна от захвата му и почти падна. Колинс успя да го спаси на косъм, като се наведе във въздуха и успя да хване връвта.

Темерер погледна назад веднъж, когато прозвучаха първите изстрели, но след това изпъна шия напред, без да му се напомня. Летеше с лекота, със скорост, която можеше да поддържа през по-голямата част от деня. Дишането му не бе задъхано, не беше дори ускорено. Единственият му недостатък бе излишъкът на ентусиазъм. Когато френските дракони се доближиха още повече, той се поддаде на вълнението и рязко ускори, ала лекичкото докосване на Лорънс бе достатъчно да го върне в строя.

Отбранителите на французите бяха оформили нестройна бойна линия — по-големите дракони летяха отгоре, по-малките — отдолу, като се стрелкаха непредвидимо насам-натам и играеха ролята на щит за транспортите и носачите им. Уил си даде сметка, че ако успеят да разкъсат тази линия, биха имали някаква надежда. Носачите, повечето от средно тежката категория Пешьор Рай, летяха трудно — нетипичният товар даваше своето отражение и Лорънс бе сигурен, че ще са уязвими за атака.

Само дето британците разполагаха с двадесет и три дракона срещу повече от четиридесет защитници и почти четвърт от британската войска бяха Грейлинги и Уинчестъри, които не бяха равностойни на бойните дракони на врага. Щеше да е почти невъзможно да пробият, а веднъж преминал линията, всеки британски дракон би станал на свой ред лесна мишена.

На Обсервария Лентън даде сигнал за атака: „Доближете врага”. Лорънс усети ускорения си пулс и леката треска на вълнението, която щеше да премине едва в първите мигове на сражението. Вдигна рупора и извика:

— Избери целта си, Темерер. Ако успееш да ни вкараш в близост до транспорт, си се справил. — Сред хаоса на летящите дракони Уил вярваше в инстинкта на Империала повече, отколкото вярваше на своя. Ако във френския строй имаше пролука, крилатият му приятел със сигурност щеше да я види.

Като че ли в отговор на думите му, Темерер веднага се спусна към един от външните транспорти, сякаш имаше намерение да се забие право в него. Изведнъж сви криле и се изстреля надолу, а трите френски дракона, които бяха застанали един до друг срещу него, се спуснаха в гонитба. Завъртайки криле, Империалът застина във въздуха, докато тримата го подминаха с мълниеносна скорост. С няколко мощни маха той се устреми право към незащитения корем на първия от носачите отляво и сега ясно се виждаше, че той, дребен женски Пешьор Рай, видимо бе уморен. Крилете й се движеха трудно, макар все още да пазеше равномерно темпо.

— Пригответе бомбите! — извика Лорънс. Темерер мина покрай Пешьора и замахна към него, а в същото време екипажът метна бомбите на палубата на транспорта. От гърба на вражеския дракон се чу пукот на стрелба и зад гърба на Уил се разнесе вик — Колинс вдигна ръце и се отпусна на ремъците, а пушката му полетя към земята. Секунда по-късно тялото му я последва — беше мъртъв и някой от останалите бе срязал ремъците му.

На самия транспорт нямаше оръжия, ала палубата бе построена под наклон, като покрив. Три от бомбите се изтърколиха от нея, димейки безполезно, преди да се взривят. Две обаче експлодираха навреме — цялата структура се наклони, когато шокът наруши за кратко ритъма на женския дракон, а в дъските зейнаха дупки. Лорънс успя да мерне за миг едно бледо, ококорено лице вътре, почернено и с нечовешки израз на ужас, след което Темерер се отдръпна.

Някъде отдолу капеше кръв на тънка черна струйка. Уил се наведе да провери, но не видя рана — Империалът летеше стабилно.

— Гранби! — Той посочи надолу.

— От лапите му… другия звяр! — проехтя отговорът и Лорънс кимна.

Нямаше възможност за втори набег — още два френски дракона налитаха право към тях. Темерер бързо се издигна, последван от тях. Бяха видели как маневрира и сега се приближаваха по-бавно, за да не го подминат.

— Обърни се, а после право надолу, към тях — викна Уил на Темерер.

— Пригответе пушките! — изрева Ригс зад него, а Империалът си пое дълбоко дъх и зави елегантно на сто и осемдесет градуса. Остави се на гравитацията и пикира към френските дракони с яростен рев. Невероятната сила на звука разтресе костите на Лорънс. Първият от двата звяра отхвръкна назад с писъци и заплете главата на другия в крилете си.

Темерер профуча право между тях, през горчивия дим на неприятелския огън, докато британските стрелци отвръщаха на стрелбата. Няколко мъртви французи вече падаха, отделени от ремъците си. Тогава Империалът раздра втория дракон отстрани, докато минаваха покрай него. Плисналата кръв оплеска панталоните на Лорънс и опари кожата му.

Отдалечиха се, а двамата нападатели още се мъчеха да оправят летенето си. Първият се справяше много зле и издаваше тънки писъци на болка. Уил хвърли поглед назад и видя как обръщат дракона към Франция — при численото си превъзходство капитаните на Бонапарт нямаха нужда да вкарват ранените дракони в сражение.

— Много храбро! — извика Лорънс, неспособен да удържи ликуването и гордостта в гласа си, колкото и да бе абсурдно подобно настроение в разгара на подобна отчаяна битка. Зад него екипажът му диво се радваше, когато вторият дракон избяга, търсейки друг противник, понеже не смееше да атакува Темерер сам. Империалът веднага зави към първата им цел, гордо вдигнал глава — още не беше ранен.

Другарката им по формация Месория също беше там. Тридесетте години боен опит бяха направили нея и Сътън достатъчно коварни, за да се промъкнат през бойната линия и да продължат атаката по вече отслабения от нападението на Темерер Пешьор. Двойка по-малки Пу дьо Сиел[25] я защитаваха. Заедно тежаха повече от Месория, но тя използваше всеки свой трик, като ги примамваше майсторски и се опитваше да си спечели пролука за набег срещу ранения носач. От палубата на транспорта се вдигна още дим — хората на Сътън явно бяха успели да взривят още няколко бомби върху нея.

Мини вляво, сигнализира Сътън от гърба на дракона си, когато Темерер приближи. Месория се хвърли срещу двамата защитници, за да задържи вниманието им върху себе си, докато Империалът се спусна напред и отново удари Пешьора отстрани. Ноктите му разкъсаха металните брънки на бронята му с отвратителен звук и оттам бликна тъмна кръв. Ревейки, френският звяр инстинктивно се опита да отвърне и едната му лапа пусна пръта. Той бе завързан за нея с няколко тежки вериги, но дори така транспортът видимо се наклони и Уил чу как мъжете вътре крещят.

Темерер подскочи не съвсем елегантно, но ефективно, размахвайки криле, и избегна удара, като запази късата дистанция. Откъсна още едно парче от металната броня и отново стовари ноктите си върху противника.

— Подгответе залп! — изрева Ригс и стрелците нанесоха още тежки поражения по гърба на вражеския дракон. Лорънс видя как един от френските офицери се прицелва в главата на Темерер и светкавично стреля с пистолетите си. Вторият изстрел събори французина, който стисна крака си.

— Сър, позволете абордаж — обади се Гранби. Противниковите стрелци и топмени бяха претърпели тежки загуби. Гърбът на Пешьора бе почти пуст и възможността бе идеална. Лейтенантът стоеше готов с още дузина мъже, всички с извадени мечове и готови да се откопчаят.

Уил най-много се страхуваше от подобна ситуация. С дълбоко нежелание той предаде на Темерер да се изравни с френския дракон.

— На абордаж! — Той махна с ръка към Гранби в знак на одобрение, макар че стомахът му се свиваше. Нищо не беше тъй неприятно като това да стои на собствената си позиция и да гледа как хората му скачат необезопасени към очакващите ги противници.

Недалеч от тях ужасяващ писък разкъса въздуха — Лили току-що бе уцелила един дракон право в муцуната и сега той истерично дереше с лапи очите си и се мяташе насам-натам, обезумял от болка. Темерер присви съчувствено рамене, както и Пешьорът. Дори Лорънс потрепери от непоносимия звук. Внезапно пищенето секна и Уил видя, че капитанът бе пропълзял по шията и бе застрелял собствения си дракон в главата, вместо да гледа как създанието умира бавно, докато киселината разяжда черепа и мозъка му. Мнозина от екипажа се бяха прехвърлили на други дракони — някои дори на гърба на Лили, — ала той отхвърли тази възможност. Лорънс го видя да пада заедно с премятащия се дракон и двамата заедно се гмурнаха в океана.

Откъсна се от кошмарната гледка и се озърна. Кървавият абордаж вървеше добре за тях и неколцина от младшите офицери вече се занимаваха с веригите, с които транспортът бе закрепен за дракона. Бедата на носача обаче не бе останала незабелязана — още един френски дракон се приближаваше, а от дупките в повредения транспорт изскачаха изумителни смелчаци, които се опитваха да се покатерят по веригите на гърба на дракона в беда, за да помогнат. Пред очите на Лорънс няколко от тях се подхлъзнаха на наклонената палуба и полетяха към океана. Над дузина обаче правеха подобни опити и ако стигнеха навреме, със сигурност щяха да обърнат битката срещу Гранби и хората му.

Тогава Месория нададе протяжен писък.

— Оттегляй се! — викаше Сътън. От дълбокото нараняване в гърдите на дракона му шуртеше тъмна кръв, а другата рана, на крака й, вече биваше превързвана. Тя слезе ниско и сви встрани, оставяйки двата Сиела, които допреди малко я атакуваха безнаказано. Макар и да бяха по-дребни от Темерер, той не можеше да продължи набезите си, докато го атакуваха от две страни — Уил трябваше да привика обратно абордажниците или да ги изостави с надеждата, че ще успеят да накарат дракона да се предаде, като заловят капитана му жив.

— Гранби! — извика Лорънс. Лейтенантът се огледа, бършейки кръвта от лицето си, и кимна веднага щом видя позицията им, след което направи знак да се отдалечат. Уил докосна Темерер и му предаде. Империалът замахна за последно, като одра хълбока на неприятеля до кокал, а сетне се изви настрани, спечели им малко пространство и се зарея във въздуха, за да им позволи да огледат. Двата по-малки френски дракона не ги последваха, а останаха близо до атакувания. Не посмяха да се приближат достатъчно, за да изпратят хора на него, тъй като Темерер лесно можеше да ги надвие, ако се оставеха толкова открити.

Империалът обаче също бе в опасност. Стрелците и половината белмени бяха сформирали абордажната група. Рискът си струваше, защото ако успееха, транспортът не можеше да продължи. Ако не паднеше в океана, трите останали дракони вероятно щяха да се принудят да се върнат във Франция. Но това означаваше, че сега на Темерер не му достига екипаж и лесно може да бъде взет на абордаж. Ето защо не можеха да си позволят още един близък бой.

Бойците начело с Гранби сега напредваха срещу последните бранители и със сигурност се движеха по-бързо от бойците от транспорта. Един от малките дракони се стрелна и опита да се изравни с Пешьора.

— Към тях! — нареди Лорънс и налитащият Темерер бързо прогони дребния звяр. Това бе достатъчно. Французите изгубиха шанса си, а женският дракон запищя от страх, въртейки глава като обезумял. Гранби стоеше на шията му с пистолет, опрян в черепа на един от войниците — бяха пленили капитана.

По заповед на лейтенанта свалиха веригите от Пешьора и обърнаха муцуната на пленената драконка към Дувър. Тя летеше бавно и с неохота, като непрекъснато въртеше очи, уплашена за капитана си. В крайна сметка обаче излетя и транспортът увисна на една страна, а трите останали дракона изнемогваха под тежестта му.

Уил нямаше възможност да се наслади на победата, защото тутакси ги връхлетяха два нови дракона — един Пети Шевалиер,[26] който бе значително по-едър от Темерер, въпреки името си, и средноголям Пешьор Курон, който подхвана празния прът. Мъжете, все още вкопчени в покрива, хвърлиха веригите на новия екипаж и след няколко мига транспортът отново бе стабилизиран и продължи по пътя си.

Двата Сиела сега ги атакуваха от противоположни страни, а Шевалиерът ги заобикаляше отзад. Бяха открити и позицията им ставаше все по-безнадеждна.

— Темерер, отстъпваме. — Нямаше друг изход, макар че думите горчаха. Империалът веднага се обърна, но преследвачите се приближиха. Бе се сражавал вече близо половин час и започваше да се уморява.

Двата Сиела работеха заедно, опитвайки се да принудят Темерер да се приближи към големия дракон, и се стрелкаха пред него, за да го забавят. Внезапно Шевалиерът ускори и се приближи току до Империала. Неколцина мъже от вражеския дракон прескочиха на гърба му.

— Внимание, абордажници! — чу се дрезгавият баритон на лейтенант Джоне и Империалът се огледа неспокойно. Страхът го зареди с нова енергия. Шевалиерът изостана, а след като Темерер уцели с лапа един от Снелите, те също се отказаха от преследването.

Само че осмина вече бяха успели да преминат и да се закопчаят. Лорънс презареди пистолетите си и ги препаса на колана си, след което удължи кожените ремъци и се изправи. Петимата топмени под командването на лейтенант Джоне се защитаваха в средата на гърба. Уил тръгна натам толкова бързо, колкото смееше. С първия изстрел пропусна, но вторият уцели един от французите право в гърдите. Мъжът падна, кашляйки кръв, и увисна от коланите си.

Дойде ред на бясна, трескава фехтовка, а небето се носеше твърде бързо покрай него, за да види каквото и да било, освен мъжете пред себе си. Изведнъж един френски лейтенант се появи отпред. Той видя златните му плочки и насочи пистолета си, ала Лорънс нито чу репликите му, нито им обърна внимание. Англичанинът изби оръжието му и халоса французина в слепоочието с дръжката на своето. Лейтенантът падна. Този отзад се хвърли към него, но въздушното течение биеше насреща му и пронизващият му удар само одраска коженото палто на Уил.

Лорънс преряза ремъците му и го събори с ритник в кръста. Огледа се за други противници, но за щастие всички останали бяха или мъртви, или обезоръжени. От тяхна страна жертви бяха станали само Шалонър и Райт, както и лейтенант Джоне, който висеше на закопчалките си, а от огнестрелната рана в гърдите му обилно бликаше кръв. Преди да успеят да се погрижат за него, той си пое за последно дъх и замря.

Уил се наведе и притвори изцъклените му очи, а сетне закачи сабята на колана си.

— Господин Мартин, поемете командването на гърба, отсега сте лейтенант. Отървете се от телата.

— Да, сър — отвърна задъхано Мартин. През бузата му бе минало острие, а в русата му коса се червенееха кървави петна.

— Ръката ви добре ли е, капитане?

Лорънс погледна — през един процеп в палтото му течеше малко кръв, но можеше лесно да движи ръката си и не чувстваше слабост.

— Само драскотина. Сега ще я превържа.

Прекрачи един труп и се върна на шията, където се закопча здраво и развърза шала си, за да го стегне около раната.

— Абордажът отблъснат! — извика той и нервното напрежение изчезна от плещите на Темерер. Той се бе отдръпнал от бойното поле, както се правеше при абордаж. Сега се обърна и щом Лорънс вдигна очи, видя пред себе си цялата панорама на битката, забулвана тук-там от дим и драконови криле.

Всички транспорти, освен три, бяха подложени на атака — британските дракони се биеха свирепо с френските защитници. Лили летеше сама — с нея бе единствено Нитидос, а другите от формацията й не се виждаха. Уил се огледа за Максимус и го видя вкопчен в стария им враг Триумфалис. Изминалите два месеца го бяха изравнили като размери с френския дракон и сега двата гиганта се хапеха и деряха с ужасяваща свирепост.

От това разстояние звуците от битката долитаха приглушени. Един обаче, по-фатален, се чуваше съвсем ясно — сблъсъкът на вълните с белите скали. Британците бяха изблъскани почти до брега и Лорънс виждаше червено-белите униформи на войниците, подредени на земята. Още нямаше пладне.

Внезапно фаланга от шест тежки дракона се откъсна от френския строй и се спусна към сушата, а всички зареваха с пълно гърло, докато екипажите им хвърляха бомби. Тънките редици червено-бели палта се разлюляха като тръстики на вятъра и запасняците в центъра почти се разпръснаха. Мъжете се свличаха на колене и покриваха главите си, макар че реални щети почти нямаше. Дузина пушки изтрещяха напосоки. Пропилени изстрели, помисли си отчаяно Уил. Водещият транспорт можеше да се спусне почти необезпокояван.

Четиримата носачи се сгъстиха и взеха да летят близо един до друг точно над транспорта, оставяйки съда да спре сам, като си изрови корито с кил. Британските войници в предните редици вдигнаха ръце пред лицата си, когато ги връхлетя огромен облак прах, а после почти за миг половината паднаха мъртви. Цялата предна стена на транспорта се бе отворила и отвътре изригна пушечен залп, който покоси войниците най-отпред.

Вик „Vive l’Empereur!”[27] се издигна във въздуха, когато френските войници се хвърлиха напред през дима. Бяха над хиляда мъже, повлекли със себе си чифт оръдия с десеткилограмови снаряди. Мъжете се подредиха, за да защитят топовете, докато артилеристите ги заредят и стрелят. Червените униформи дадоха ответен залп, а миг по-късно и запасняците ги последваха, ала французите бяха обръгнали ветерани. Макар дузини от тях да паднаха мъртви, редиците им се затвориха, запълвайки местата им, и войниците продължиха настъплението си.

Четирите дракона-носачи отхвърляха веригите си. Освободени от товара си, те се надигнаха да се включат в сражението и да направят численото превъзходство на французите още по-съкрушително. След малко още един транспорт щеше да се приземи под вече изградената защита и неговите носачи щяха допълнително да влошат положението.

Максимус изрева диво, освободи се от Шевалиера и налетя отчаяно върху следващия спускащ се транспорт. Без да демонстрира ловкост или маневри, Регалът просто се метна надолу. Два по-малки дракона се опитаха да преградят пътя му, но той бе вложил цялата си маса в движението. Макар да понесе сериозни одрасквания от ноктите и зъбите им, ги разблъска с чистата си мощ. Единият само се завъртя във въздуха, а другият — ивичест червено-син Оньор д’Ор[28] — се блъсна в скалите със строшено крило. Задраска по нащърбените камъни, хвърляйки облаци тебеширен прах, като се опитваше да се захване някъде и да се изкатери на върха на скалата.

Една лека фрегата с около двадесет и четири оръдия и плитко газене се бе осмелила да остане близо до брега. Сега се възползва от случая — преди драконът да успее да се измъкне, двойният й ред оръдия проечаха като гръмотевици, френският дракон изпищя веднъж и падна покосен. Безпощадният прилив премаза в скалите трупа му и остатъците от екипажа.

Междувременно Максимус бе кацнал върху втория транспорт и удряше с масивните си нокти по веригите. Теглото му бе твърде голямо за носачите, но те полагаха всички усилия и с мощен напън успяха да прехвърлят съда над върха на скалата, преди прътовете да се пречупят. Дървената черупка падна от шест-седем метра и се разчупи като яйце, разпилявайки хора и оръдия навсякъде, но височината се оказа недостатъчна за по-сериозни поражения. Оцелелите почти веднага се вдигнаха на крака и се скриха в безопасност зад собствената си бойна линия.

Регалът се спусна тежко на земята зад британските войници. От бедрата му в студения въздух се вдигаше дим, кръвта му бликаше от над дузина рани, а крилете му се бяха отпуснали на земята. Той се опита да ги размаха отново и да се издигне, ала не можа и падна на задницата си с треперещи крайници.

От френска страна три-четири хиляди войници вече бяха стъпили на земята, подкрепени от пет оръдия. Британците бяха не повече от двадесет хиляди, повечето запасняци, които явно нямаха желание да атакуват под заплахата от драконите в небето. Мнозина вече се опитваха да бягат. Ако френският командващ имаше и капка разум, нямаше да чака следващите три или четири транспорта, за да започне собствения си щурм, а ако мъжете му превземеха оръдейните гнезда, щяха да обърнат артилерията против британските дракони и да разчистят пътя за останалите.

— Лорънс! — Темерер обърна глава. — Още два съда ще се приземят всеки момент.

— Да. Трябва да се опитаме да ги спрем. Успеят ли, битката на земята е загубена.

Империалът помълча известно време, насочвайки полета си под такъв ъгъл, че да ги изведе пред водещия транспорт. Тогава рече:

— Лорънс, не можем да победим, нали?

Двамата предни съгледвачи — и двамата младши офицери — също слушаха, тъй че Уил трябваше да отговори колкото на Темерер, толкова и на тях.

— Навярно не, но можем да сторим всичко по силите си, за да защитим Англия. Ако ги принудим да се приземяват един по един или в неудобни за тях позиции, запасните войници ще успеят да ги удържат по-дълго време.

Империалът кимна и Уил разбра, че е проумял негласната истина — битката е изгубена и дори това е само символичен опит.

— И все пак трябва да опитаме, защото иначе оставяме приятелите си да се сражават без нас — изтъкна Темерер. — Мисля, че това имаше предвид под дълг през цялото време. Разбирам го… или поне го разбрах сега.

— Да. — Гърлото на Лорънс го болеше. Изпреварили транспортите, сега се намираха над земята, а запасната войска под тях представляваше размито червено море. Темерер вече се обръщаше срещу първия от транспортите. Имаше време само да положи длан върху шията му в безмълвен жест.

Гледката на земята окуражаваше френските дракони и те увеличиха скоростта си. Пред транспорта летяха два Пешьора, приблизително еднакви по размери, и двамата невредими. Уил остави на Темерер да реши кой ще е целта и презареди пистолетите си.

Империалът застина във въздуха пред наближаващите дракони и разпери криле, сякаш за да им препречи пътя — с настръхнала инстинктивно якичка, прозрачносива на слънчевата светлина. Бавна, дълбока тръпка премина по цялата му дължина, докато си поемаше дъх, и тялото му се изду още повече под огромния гръден кош, тъй че костите и мускулите му се очертаха ясно. Кожата му изглеждаше странно изпъната и Лорънс започна да се тревожи. Чуваше как въздухът свисти, ехти и резонира в камерите на белите дробове на Темерер.

Нисък грохот започваше да набира сила през плътта на Империала — нещо като далечен тътен на барабани.

— Темерер! — извика Уил или поне се опита. Не можеше да чуе гласа си. Усети как по тялото на Империала преминава мощен трепет и увлича целия поет въздух. Драконът му разтвори челюсти и оттам изригна рев, който бе не толкова звук, колкото сила — ужасяваща вълна от шум, толкова тежка, че сякаш изкривяваше въздуха пред дракона.

За момент Лорънс не можа да види нищо през краткотрайната мараня. Когато зрението му се проясни, замига недоумяващо. Транспортът пред тях се разпадаше, като че ли бе попаднал под пълен корабен залп, лекото дърво пукаше като пушечни изстрели, а хора и оръдия се изсипваха в неравния прибой до скалите. Челюстта и ушите го боляха, сякаш бе ударен в главата, а тялото на Темерер още трепереше под него.

— Лорънс, май аз направих това. — Империалът звучеше по-скоро шокиран, отколкото доволен. Уил напълно го разбираше — още не си бе възвърнал дар-словото.

Прътовете на попиления транспорт още се крепяха от четирите носача, ала предният дракон отляво кървеше от ноздрите, давеше се и ревеше от болка. Бързащи да спасят звяра си, офицерите на борда захвърлиха веригите и той успя да прекоси четиристотинте метра до френските редици. Капитанът и екипажът веднага скочиха, раненият дракон стенеше и се удряше с лапи по главата.

Зад тях британските войници изреваха едно неконтролируемо „Ура!”, а френските им отвърнаха с пушечен огън. Бойците на земята стреляха по Темерер.

— Сър, в обсега на онези оръдия сме, ако ги заредят — побърза да го предупреди Мартин.

Империалът го чу и се стрелна над водата. Щом се отдалечи на безопасно разстояние, спря и закръжа на място. Засега френското въздушно настъпление бе спряло и защитниците сновяха насам-натам, като внимаваха да не се приближават, по-стъписани и от Лорънс и Темерер. Всеки момент обаче френските капитани щяха да се вземат в ръце. Щяха да атакуват Империала едновременно и да го свалят. На Уил и дракона му им оставаше малко време да се възползват от ефекта на изненадата.

— Темерер! — извика Лорънс, — сниши се и опитай, ако можеш, да удариш тези транспорти отдолу, от височината на скалата. Господин Търнър — обърна се той към сигналчика, — стреляйте, за да привлечете вниманието и им дайте сигнал „Доближете се още до врага.“ Мисля, че ще схванат значението му.

— Ще опитам — несигурно се обади Империалът и се сниши, като застана на място и започна да си поема дъх. Извивайки се нагоре, той отново изрева — този път срещу долната част на един от транспортите над водата. Разстоянието бе по-голямо и съдът не се натроши съвсем, но в дъските на корпуса се отвориха големи цепнатини. Четирите дракона отчаяно се опитваха да му попречат да се счупи докрай.

В този миг клиновидна формация френски дракони се стрелна право към тях — шест тежки дракона с Гранд Шевалиера начело. Темерер се плъзна встрани и когато Лорънс го докосна, мина ниско над водата, където чакаха половин дузина фрегати и три линейни кораба. Докато минаваха покрай тях, далекобойните оръдия изреваха едно след друго и разпръснаха френските дракони сред писъци и хаос, докато те се опитваха да избегнат картеча и гюлетата.

— Сега следващия, бързо — изстреля Уил, ала заповедта не беше необходима, понеже Империалът вече завиваше.

Мина право под дъното на другия транспорт в колоната — най-големия, носен от четири тежки дракона, с големи знамена със златни орли, развяващи се на палубата.

— Това е неговият знак, нали? — повиши глас Темерер. — Бонапарт там ли е?

— По-скоро някой от маршалите му — опита се Лорънс да надвика вятъра. Напук на думите си, изпитваше неистово вълнение. Защитниците се престрояваха на по-голяма височина, готови да ги погнат отново. Империалът обаче яростно ускори маховете си и ги изпревари. Този по-голям транспорт бе направен от по-тежко дърво, ето защо не се строши толкова лесно. Въпреки това дървото изтрещя като изстрел от пистолет и навсякъде се разлетяха трески.

Темерер направи обход и предприе втори набег. Лили се озова до тях, от другата им страна застана Обсервария, а Лентън ревеше през рупора:

— Атакувайте ги, просто ги атакувайте! Ще се оправим с проклетите педер… — и двата дракона се завъртяха, за да посрещнат групата след Империала.

Ала в същия миг, докато Темерер набираше височина, от повредения транспорт се вдигнаха нови сигнали. Четирите дракона носачи завиха в обратна посока и се заотдалечаваха. Всички транспорти, които все още бяха във въздуха, отстъпиха и се обърнаха за дългото изнурително пътешествие обратно към Франция.

Загрузка...