Дом на пръст и кръв

68

Незнайно защо Хънт беше очаквал каменна тъмница.

Странно, при положение че доста пъти беше слизал в килиите под Комициума да оставя малкото врагове, които Мика искаше живи, но някак си беше представял залавянето си като онова в Пангера: мрачните, мръсни тъмници на астерите, почти същите като онези в двореца на Сандриел.

Не очакваше да попадне в бяла стая, чиито хромирани решетки жужаха от магия, неутрализираща неговата. Екранът на отсрещната стена на коридора предаваше на живо от атриума на Комициума: тялото, заковано за железния кръст в центъра му, и стъклената кутия в основата му, покрита с капки кръв.

Джъстиниън още стенеше от време на време; пръстите на краката и ръцете му потрепваха, докато се задушаваше бавно и тялото му напразно се опитваше да излекува измъчените му дробове. Крилете му вече бяха отсечени. И оставени на мрамора под него.

Виктория, чието невидимо съзнание беше затворено в стъкленицата, бе принудена да гледа мъките му. Да гледа как кръвта на Джъстиниън се стича по капака на малкия й затвор.

Хънт седеше на твърдия нар и проследяваше всяка секунда от изтезанията им. Чу писъците на Виктория, докато Мика я изтръгваше от тялото, в което бе живяла толкова дълго. Видя как Джъстиниън се съпротивява, докато слагаха разбитото му тяло върху кръста, докато го приковаваха с железните гвоздеи. Не откъсна поглед от екрана дори когато вдигнаха кръста и той закрещя от болка.

В коридора се отвори врата. Хънт не стана от нара, за да провери кой идва. Раната на слепоочието му беше зараснала, но не беше измил кръвта, засъхнала по бузата и челюстта му.

Стъпките по коридора бяха равномерни, спокойни. Исая.

Старият му приятел спря пред решетките.

— Защо?

По красивото му лице вече го нямаше познатия чар, обичайната топлина. Само гняв, умора и страх.

Макар и да съзнаваше колко камери го следят, Хънт отвърна:

— Защото това трябва да има край.

— Краят ще дойде със смъртта ти. Със смъртта на всеки, когото обичаме. — Исая посочи екрана зад себе си, обезобразеното тяло на Джъстиниън и обляната в кръв стъкленица на Виктория. — Това кара ли те да се чувстваш на правилен път, Хънт? Струваше ли си?

Тъкмо си лягаше, когато получи съобщение от Джъстиниън, че сделката ще се състои същата вечер, и веднага осъзна, че не си струва. Дори при наличието на противосредството от медвещицата. Не и след последните седмици с Брайс. И след случилото се на дивана. Въпреки това Хънт отговори с истината, която още важеше с пълна сила:

— Нищо не се е променило от битката при връх Хермон, Исая. Не и към добро.

— Откога тримата планирате тази глупост?

— Откакто убих онези наркобарони. Откакто ми казаха за синта и какво можел да прави. И каква сила давал на Даника Фендир, когато го приемала в нормални дози. Решихме, че е време да сложим край на шибаните сделки с Мика. На играта му смърт за смърт. Решихме да убиваме само когото ние изберем.

Знаеха, че има само едно място, откъдето могат да си набавят синт. Преди няколко дни Хънт посети Змийската кралица в бърлогата й с всевъзможни отрови и й каза какво иска. Вик щеше да осигури заплащането, защото от векове събираше заплатите си.

Не му беше хрумнало, че змията е в малкия джоб на архангела. Или си търси начин да влезе там.

Исая поклати глава.

— И си мислеше, че ти… ти и Вик, и Джъстиниън, и другите идиоти, които биха ви последвали, ще вземете синта и какво? Ще убиете Мика? Сандриел? Всички архангели?

— Такъв беше планът.

И възнамеряваха да го изпълнят на Върховната среща. След това щяха да се върнат в Пангера. Във Вечния град. И да довършат започнатото преди толкова много време.

— Ами ако не успеехте да овладеете синта? Ако вземехте твърде големи дози и се разкъсахте един друг на парчета?

— Опитвах се да ни осигуря противосредство. — Хънт сви рамене. — Но вече направих пълни самопризнания, така че ми спести разпита.

Исая удари решетките. През коридора профуча вятър.

— Не можа просто да се примириш, да служиш вярно, да се докажеш достоен й.

— Опитах да спра всичко, дявол да го вземе. Качих се на онзи кораб, защото осъзнах, че. — Той поклати глава. — Вече няма значение. Но все пак опитах. Видях на онзи запис какво може да причини синтът, и се уверих, че дори при наличието на противосредство е твърде опасен. Джъстиниън и Вик обаче не искаха да се откажат. Когато Вик даде златото на Змийската кралица, вече бях решил да не участвам.

Исая поклати отвратено глава.

Хънт изсъска:

— Ти може и да си приел юздите, но аз никога няма да ги приема.

— Не ги приемам — изсъска й Исая. — Но имам причина да се трудя за свободата си, Хънт. — Очите му просветнаха. — Мислех, че и ти имаш.

Коремът му се сви.

— Брайс няма нищо общо с това.

— Напротив. Разби й проклетото сърце пред всички. Съвсем очевидно беше, че дори не е подозирала.

Хънт изтръпна и гърдите му се стегнаха болезнено.

— Мика няма да погне нея, за да…

— Не. За твое щастие, не. Няма да я разпъне на кръст, за да те накаже. Но не си въобразявай наивно, че тази мисъл не му е минала през главата.

Хънт не сдържа трепета си на облекчение.

Исая продължи:

— Мика знае, че си опитал да спреш сделката. Видя съобщенията между двама ви с Джъстиниън. Затова те са в атриума, а ти си тук.

— Какво ще прави с мен?

— Още не е решил. — Изражението му поомекна. — Дойдох да се сбогуваме. В случай че не ни се отдаде друг шанс.

Хънт кимна. Беше се примирил със съдбата си. Щеше да плати за неуспешния си опит. Отново.

Предпочиташе такъв край, отколкото бавната смърт на душата му, докато отнемаше живот след живот за Мика.

— Предай й, че съжалявам — пророни Хънт. — Моля те.

Въпреки мъките на Вик и Джъстиниън, въпреки жестокия завършек, който очакваше него самия, нейното състояние го терзаеше най-много. Сълзите, причинени от него.

Беше й обещал бъдеще, а вместо това й донесе болка, отчаяние и тъга. Никога не се беше мразил повече.

Исая вдигна пръсти към решетките, сякаш искаше да се пресегне към ръката на Хънт, но после ги спусна до тялото си.

— Добре.

— Минаха три дни — отбеляза Лехаба. — А губернаторът още не е обявил какво смята да прави с Ати.

Брайс вдигна поглед от книгата, която четеше в библиотеката.

— Изключи телевизора.

Лехаба не я послуша, вперила пламтящо лице в таблета — в новинарския запис от фоайето на Комициума и вече гниещия труп на разпнатия легионер от триариите, изцапаната със засъхнала кръв стъкленица под него. Въпреки множеството спекулации от страна на телевизионните говорители и аналитиците Мика още не беше пуснал официално изявление относно причината двама от най-добрите му воини да бъдат така брутално екзекутирани. „Неуспешен преврат“, тръбяха навсякъде. Но никой не споменаваше Хънт. Дали още е жив.

— Жив е — прошепна Лехаба. — Сигурна съм. Усещам го.

Брайс проследи с показалец един ред от книгата си. Вече за десети път се опитваше да го прочете през двайсетте минути, откакто куриерът донесе флаконче с противосредството от медвещицата, извлякла отровата на кристалоса от крака й.

Очевидно беше намерила начин веществото да работи в нейно отсъствие. Но Брайс не се възхити от постижението й. Флакончето беше просто ням спомен за близостта им с Хънт онзи ден.

Обмисляше дори да го изхвърли, но накрая реши да го заключи в сейфа в кабинета на Джесиба, при петнайсетсантиметровия златен патрон от Богоубиеца. Живот и смърт, спасение и унищожение, затворени в обща гробница.

— Вайълет Капел съобщи по сутрешните новини, че сигурно имало още бунтовници…

— Изключи таблета, Лехаба, или ще го хвърля в шибания аквариум.

Острите й думи разрязаха като с нож въздуха в библиотеката. Шумолящите в клетките си същества застинаха. Дори Сиринкс се разбуди от дрямката си.

Лехаба избледня до светлорозово.

— Сигурна ли си, че няма с какво да.

Брайс затвори книгата и тръгна към стълбите.

Не чу следващите думи на Лехаба заради жуженето на интеркома. Работният й ден се оказваше по-натоварен от обичайното — цели шест клиенти дойдоха да й губят времето с въпроси за неща, които нямаше да купят. Ако й се наложеше да се занимава с още един кретен днес.

Погледна мониторите. И замръзна.

Есенния крал огледа галерията — изложбената зала, пълна с безценни артефакти, вратата към кабинета на Джесиба и прозореца му с изглед към основния етаж. Погледът му се задържа върху прозореца толкова време, че Брайс се зачуди дали не вижда през едностранното стъкло Богоубиеца, закачен на стената зад бюрото на Джесиба. Дали не усеща смъртоносното му присъствие и това на златния патрон в сейфа. Очите му продължиха към желязната врата от дясната й страна и накрая… накрая стигнаха до Брайс.

Никога не беше идвал. Нито веднъж през всичките тези години. Защо му беше да идва сега?

— Има камери навсякъде — обяви тя, без да става от стола си зад бюрото. Мразеше мириса му на пепел и мускатово орехче, защото я връщаше дванайсет години назад, към ридаещото тринайсетгодишно момиченце при последната им среща. — Казвам, в случай че си дошъл да откраднеш нещо.

Той игнорира подигравката й и пъхна ръце в джобовете на черните си дънки, продължавайки безмълвния оглед на галерията. Баща й беше прелестен. Висок, мускулест, с невероятно красиво лице под дългата червена коса, чийто нюанс и копринена гладкост беше наследила. Изглеждаше само с няколко години по-възрастен от нея, а и беше облечен като младеж — с черни дънки и тениска с дълъг ръкав. Но кехлибарените му очи излъчваха древна жестокост, когато заяви:

— Синът ми ми разказа какво се е случило на реката в сряда през нощта.

Изумително как лекият му акцент върху „синът ми“ успя да превърне фразата в обида.

— Рун е добро куче.

— Принц Рун е сметнал за нужно да ме уведоми, тъй като се е опасявал, че ти си в опасност.

— Но все пак си изчакал три дни? Сигурно си се надявал да разпънат и мен на кръст?

Очите на баща й проблеснаха.

— Дойдох да те информирам, че съм ти уредил охрана и че губернаторът знае за ненамесата ти в онези събития. Бъди спокойна, че няма да ти посегне. Дори за да накаже Хънт Аталар.

Тя изсумтя и баща й застина.

— Трябва да си безкрайно глупава, ако не вярваш, че вече само това може да прекърши Аталар.

Рун явно го беше осведомил и по този въпрос. Катастрофалните й взаимоотношения с Хънт. Ако изобщо начинът, по който я беше използвал, можеше да се нарече така.

— Не ми се говори за това.

Нито с него, нито с когото и да било. Фурия пак беше изчезнала и въпреки че Хвойна й пишеше, Брайс гледаше бързо да прекрати чата. Освен това и звъняха майка й и Рандъл. А Брайс започна с големите лъжи.

Не знаеше защо излъга за ролята на Хънт. Може би защото не искаше да си признае колко глупава е била да го допусне до себе си — и сляпа за машинациите му, при положение че всички я предупреждаваха за него, че дори той самият й призна за безсмъртната си любов към Шахар. Мисълта, че бе избрал мъртвата архангелка и общата им кауза пред нея, пред бъдещето им заедно, я съкрушаваше. Не можеше да говори с майка си за това. Не и без да загуби напълно жалките останки от самоконтрола си.

Затова Брайс просто се върна към работата си. Какво друго й оставаше? Нямаше отговор от местата, където бе кандидатствала за работа.

— Няма да говоря за това — натърти тя.

— Напротив, ще говориш. С краля си.

Жив въглен от силата му изпращя в залата и лампите с първосвет замъждукаха.

— Ти не си мой крал.

— Официално съм — поправи я баща й. — Регистрирана си като полуелфически гражданин. Това те поставя под моя юрисдикция в града и те причислява към Дома на небеса и дихания.

Тя изтрака с нокти.

— Да чуем тогава за какво искате да говорим, Ваше Величество.

— Спря ли да търсиш Рога?

Тя примига насреща му.

— Има ли значение вече?

— Става дума за смъртоносен артефакт. Това, че си научила истината за Даника и Аталар, не означава, че онзи, който го е взел, няма да го използва.

— Не ти ли каза Рун? Даника е откраднала Рога, за да ядоса майка си. И го е изхвърлила някъде, докато е била надрусана като животно. Не е имал нищо общо със случая. — Когато баща й се намръщи, Брайс поясни: — Даника и другите пристрастени към синта са призовавали кристалоси неволно, заради черната сол в състава му. Изобщо не е имало смисъл да търсим Рога. Още от самото начало никой не е бил по следите му.

Брайс не можеше да прецени кого ненавижда повече: Хънт, Даника или себе си, задето не беше прозряла лъжите им. Задето не беше искала да ги прозре. И тази омраза превземаше всяка нейна стъпка, всяка глътка въздух. Прогаряше я надълбоко.

— Дори никой да не го издирва сега, е важно да се уверим, че Рогът няма да попадне в грешни ръце.

— Само в елфически, така ли? — Тя се усмихна студено. — Мислех, че си възложил тази задача на сина си, Избраника.

— Той има други ангажименти.

Рун явно го беше пратил на майната му.

— Е, ако ти хрумва къде може да го е захвърлила Даника в някой от наркоманските си делириуми, цялата съм в слух.

— Това не е маловажно. Въпреки че силата му отдавна е угаснала, Рогът заема почетно място в елфическата история. За народа ми е от огромно значение да бъде открит. Предположих, че ще представлява интерес за някой с твоята професионална насоченост. И за работодателката ти.

Тя върна поглед към компютъра си.

— Не ми пука.

Есенния крал се умълча за миг, после силата му забуча, смущавайки всички аудиоустройства наоколо.

— Обичах майка ти много.

— Да, толкова много, че си оставил белег на лицето й.

Тя можеше да се закълне, че баща й изтръпна.

— Не мисли, че не съжалявам за постъпките си всеки един момент оттогава. Че не живея в срам.

— Да бе, повярвах ти.

Магията му затътна в залата.

— Толкова приличаш на нея. Повече, отколкото можеш да си представиш. Тя не прощаваше на никого за нищо.

— Ще го приема като комплимент.

Онзи стар огън отново лумна в главата й, в костите й.

Баща й каза тихо:

— Исках да я направя своя кралица. Дори бях подготвил документите.

Тя примига.

— Смайваща проява на неелитаризъм от твоя страна. — Майка й никога не бе споменавала този факт. — Тя обаче не би се чувствала добре на трона. Щеше да ти откаже.

— Обичаше ме достатъчно, за да приеме — оспори той с абсолютна сигурност.

— И според теб това заличава действията ти?

— Не. Никога нищо няма да ги заличи.

— Да оставим жалването. Повече ме интересува защо реши да дойдеш след толкова години?

Баща й впери дълъг поглед в нея. После тръгна към вратата, отвори я безмълвно и следобедното слънце озари червената му коса. Но преди да излезе на улицата, й каза:

— Дойдох тук след толкова много години, за да те предупредя, че може да приличаш на майка си, но приличаш и на мен повече, отколкото подозираш. — В кехлибарените му очи, същите като нейните, пробяга искра. — А това не е добре.

Вратата се затвори и галерията притъмня. Брайс прикова поглед към компютърния екран пред себе си.

Още не се знаеше нищо за Хънт. Не го споменаваха в новините. Никой никъде не казваше дали Умбра Мортис е в затвора, дали го изтезават, дали е жив, или мъртъв.

Сякаш не бе съществувал. Сякаш го беше сънувала.

69

Хънт се хранеше единствено защото тялото му го изискваше, спеше, защото нямаше какво друго да прави, и гледаше екрана в коридора отвъд решетките на килията му. Той беше навлякъл това на трима им с Вик и Джъстиниън и нямаше връщане назад.

Мика беше оставил тялото на ангела върху кръста. Джъстиниън щеше да виси там цели седем дни, а когато най-накрая го сваляха, щяха да го хвърлят в Истрос. На изменниците не им се полагаше Отплаване. Те отиваха право в коремите на речните зверове.

Стъкленицата на Виктория вече беше пусната в падината Мелиное.

Мисълта, че седи безпомощно на океанското дъно, в най-дълбоката точка на Мидгард, обградена само от мрак, тишина и притискащите стъклени стени…

Често го будеха кошмари за страданията й и понякога скачаше от леглото да повърне в тоалетната.

След време започна и сърбежът надълбоко в гърба му, из цялата площ, от която вече никнеха новите му криле. Сърбеше, сърбеше, сърбеше. А младата плът още беше толкова чувствителна, че почешеше ли я, го пронизваше ослепителна болка и докато часовете се нижеха бавно, Хънт стискаше зъби с растежа на всеки нов сантиметър.

Пълна загуба, казваше безмълвно на тялото си. Тези криле бяха пълна шибана загуба, при положение че броени дни или часове го деляха от екзекуцията.

Никой не го беше посещавал, откакто Исая дойде преди шест дни. Следеше времето, наблюдавайки по екрана хода на слънцето в атриума.

Нямаше нито вест от Брайс. Но той не смееше дори да се надява, че ще намери начин да го навести, макар и само за да я моли на колене за прошка. Да й каже всичко онова, което го глождеше.

Може би Мика щеше да го държи тук, долу, докато изгниеше. Докато полудееше като Вик, скрит надълбоко под земята, защото повече никога нямаше да лети, да почувства свежия въздух по лицето си.

Вратата в дъното на коридора изсъска и Хънт примига, изтръгвайки се от унеса си. Дори влудяващият сърбеж в крилете му секна за миг.

Но женският мирис, който го връхлетя, не беше на Брайс.

И него познаваше също толкова добре — нямаше да го забрави до края на живота си. Мирисът, който изпълваше кошмарите му, изостряше гнева му до такава степен, че не можеше да разсъждава трезво.

Архангелката от северозападна Пангера се появи пред решетките с усмивка. Хънт никога нямаш да свикне с поразителната й прилика с Шахар.

— Това ми е познато — отбеляза Сандриел.

Гласът й беше кадифен, красив. Като музика. Лицето й също.

Но очите й с цвят на прясно разорана пръст я издаваха. Бяха остри, сякаш наточени от хилядолетията на жестокост и почти необуздана сила. Очи, извличащи наслада от болка, кръвопролития и отчаяние. Именно в тях се криеше разликата между двете им с Шахар. В едните имаше топлина, в другите — смърт.

— Чух, че си искал да ме убиеш, Хънт — скръсти ръце архангелката и изцъка с език. — Не остаря ли вече тази игра?

Той мълчеше. Просто седеше на нара си, забил поглед в очите й.

— Знаеш ли, като конфискували притежанията ти, намерили нещо интересно, което Мика бе така добър да сподели с мен. — Тя извади нещо от джоба си. Телефон. — Ето това.

Тя махна с ръка и картината от дисплея на телефона му се появи върху екрана зад нея. Благодарение на безжичната връзка се виждаше как прехвърля с пръсти различните програми.

— Електронната ти поща, разбира се, ме отегчи до смърт. Никога ли не триеш имейли? — Тя не изчака отговор, а просто продължи: — Съобщенията ти обаче…

Устата й се изви в злобна усмивка и тя отвори последния чат.

Брайс беше успяла да се прекръсти за последно.

Брайс харесва Хънт беше написала:

Минута след това беше добавила:

След още една пауза:

И толкова. В главата му се спусна съвършена тишина.

— А знаеш ли кое ме удиви най-много? — Сандриел затвори чата и влезе във фотоалбума му. — Тези снимчици. — Тя се засмя. — Погледни ги само. Кой би предположил, че си толкова, обикновен?

Тя ги пусна на слайдшоу. И снимките започнаха да се въртят автоматично на големия екран.

Никога не беше разглеждал снимките, които с Брайс бяха правили през последните седмици.

На едната Хънт пиеше бира на дивана й и галеше Сиринкс, загледан в сънбол мач.

На друга й правеше закуска, защото все повече започваше да му харесва да се грижи за нея. Беше го снимала и още веднъж в кухнята: този път само задника му. С нейната ръка на преден план, вдигнала одобрително палец.

Хънт сигурно щеше да се засмее или поне да се усмихне, ако следващата снимка не се беше появила на екрана. Този път той я беше снимал как говори.

На следващата ги имаше и двамата. Хънт изглеждаше ядосан, че го снимат, а тя се хилеше злорадо.

После на екрана изникна Брайс, бясна и наквасена с кална вода край канализационната шахта.

Снимка на Сиринкс, заспал по гръб с разперени крайници. Снимка на Лехаба, позираща като пинъп модел на диванчето си в библиотеката. Снимка, която беше направил на реката по залез, докато прелиташе над нея. Снимка на татуирания гръб на Брайс в огледалото в банята, докато тя смигваше закачливо през рамо. Снимка, която беше направил на видра в жълта светлоотразителна жилетка, а секунди по-късно — и на възхитеното лице на Брайс.

Не чуваше какво говори Сандриел.

Щракането с телефона беше започнало като шега, но с времето му беше станало навик. И то приятен. Във фотоалбума имаше и още кадри на двама им. И други, заснети от Хънт. На ястия, на интересни графити в малки улички, на облаци и неща, които никога преди не бе забелязвал, но сега искаше да улови. И снимки, на които гледаше в обектива и се усмихваше.

И такива, на които лицето на Брайс сияеше с все по-ярка топла усмивка.

Датите се доближаваха към настоящето. Двамата седяха на дивана й и тя беше отпуснала глава на рамото му с широка усмивка, докато той въртеше очи. Но беше преметнал ръка около нея. Заровил небрежно пръсти в косата й. Снимка на Брайс с неговата шапка за сънбол. Следваше нелепа серия от кадри, които тя бе заснела: Желенце, Прасковени мечти и Принцеса Еклерче в неговото легло. Подредени върху скрина му. В банята му.

После още снимки край реката. Спомняше си смътно как Брайс помоли един турист да ги снима заедно. Беше направил няколко последователни кадъра.

На първия Брайс още говореше, а той правеше физиономия.

На втория тя се усмихваше, а Хънт я гледаше.

На третия тя още се усмихваше, а Хънт още я гледаше. Сякаш беше единственото същество на планетата. В галактиката.

Сърцето му заблъска в гърдите. В следващите няколко кадъра Брайс беше обърнала лице към него. И двамата се взираха един в друг. Усмивката й вече я нямаше.

Явно беше осъзнала как я гледа той.

На следващата снимка беше свела поглед с усмивка, докато той продължаваше да я гледа. Тайна, лека усмивка. Сякаш знаеше защо я гледа така, и не възразяваше.

На последния кадър беше опряла глава в гърдите му и го беше прегърнала през кръста. Той я беше обгърнал с ръка и крило. И двамата се усмихваха.

С искрени, широки усмивки. Като на хората, каквито можеха да бъдат без татуировката на челото му и скръбта в сърцето й, и целия този глупав свят около тях.

Живот. Тези снимки принадлежаха на някого с истински живот, и то хубав. Напомняха му какво бе чувството да има свой дом и някой, който да го е грижа дали ще живее, или ще умре. Някой, който го караше да се усмихва просто влизайки в стаята.

Никога преди не го беше имал. С никого.

Екранът стана черен, после снимките започнаха да се въртят отначало.

И този път го видя още по-ясно. Колко студени бяха очите й в началото. Че въпреки шегаджийските й пози усмивката не стигаше до очите й. Но с всяка следваща снимка в тях се прокрадваше по още малко светлина. Озаряваше ги. Неговите също се озаряваха. На последните снимки Брайс почти сияеше от радост.

И беше най-красивото същество, което някога бе виждал.

Сандриел се подсмихваше като котка.

— Това ли си искал най-силно, Хънт? — Тя махна към снимките. Към усмихнатото лице на Брайс. — Да спечелиш свободата си някой ден, да се ожениш за това момиче, да водиш нормален, простичък живот? — Тя се изкикоти. — Но какво би казала Шахар?

Името й не прокънтя мрачно в главата му. И чувството на вина, което бе очаквал да го прогори, дори не го опари.

Плътните устни на Сандриел се извиха нагоре като в грозен фарс на топлото изражение на близначката й.

— Колко симпатични мечти, Хънт! Но никога не се получава така. Не и за хора като теб.

Стомахът му сякаш се преобърна. Снимките бяха вид изтезание. Начин да му напомни за живота, който бе могъл да има. За онова, което бе вкусил на дивана с Брайс онази вечер. За всичко пропиляно.

— Нека не забравяме — продължи Сандриел, — че ако беше достатъчно послушен, Мика рано или късно щеше да уреди освобождаването ти. — Думите й го удряха като бич. — Но ти не можа да проявиш търпение. Да подходиш умно. Не можа да избереш това — тя посочи снимките им — пред собственото си дребнаво отмъщение. — Още една змийска усмивка. — И ето докъде стигна. — Тя разгледа снимката, която беше направил на Брайс и Сиринкс. Острите зъбчета на химерата бяха оголени, все едно се хилеше. — Момичето сигурно ще поплаче малко. Но после ще те забрави и ще си намери друг. Сигурно все ще изпадне някой елф, готов да понесе връзка с по-низша жена.

Инстинктите на Хънт се изостриха. Гневът му започваше да надига глава.

Сандриел сви рамене.

— Или пък ще свърши в някой боклукчийски контейнер, при другите мелези.

Ръцете му се свиха в юмруци. В думите й не се долавяше заплаха. Просто изразяваха ужасната реалност за отношението на света към хора като Брайс.

— Въпросът е — довърши архангелката, — че ще продължи напред. И ние с теб ще продължим, Хънт.

Това вече го накара да откъсне очи от Брайс и снимките на живота, на дома, който си бяха създали. По който още така глупаво, отчаяно копнееше. Крилете пак започнаха да го сърбят.

— Какво?

Усмивката на Сандриел стана режеща.

— Не са ли ти казали?

Той погледна телефона си в ръцете й и нов ужас скова тялото му. Внезапно осъзна защо са го оставили жив, защо са позволили на Сандриел да се рови в притежанията му.

Защото вече бяха нейни притежания.

Брайс влезе в почти пустия бар малко след единайсет. Липсата на мрачното мъжко присъствие, пазещо гърба й, беше като фантомна болка от ампутиран крайник, ала тя се опитваше да не й обръща внимание.

Рун пиеше уиски на бара. Само Флин беше дошъл с него, но беше твърде зает да съблазнява красавицата, с която играеше билярд, и я поздрави с повече от плахо, състрадателно кимване. Тя не му отговори, а просто седна на щъркела до този на Рун и роклята й изскърца върху кожената тапицерия.

— Здрасти.

Рун я погледна косо.

— Здравей.

Барманът се приближи с въпросително вдигнати вежди. Брайс поклати глава. Нямаше намерение да се задържа за цяло питие, било то вода, или друго. Искаше тази среща да приключи възможно най-бързо, за да се прибере у дома, да свали сутиена си и да нахлузи широк анцуг.

— Идвам да ти благодаря — каза на брат си, загледана в мача по сънбол на екрана над бара. Рун мълчеше недоумяващо. — За онзи ден. Тоест вечер. Задето се погрижи за мен.

Той примижа към тавана.

— Какво? — попита Брайс.

— Проверявам да не би небето да пада, щом ми благодариш за нещо.

Тя го сръчка в рамото.

— Задник.

— Можеше да ми се обадиш или да ми пишеш.

Той отпи от уискито си.

— Сметнах, че е по-зряло да го направя очи в очи.

Брат й я огледа внимателно.

— Как се чувстваш?

— Била съм и по-добре — призна му. — Чувствам се като шибана идиотка.

— Е, не си.

— Така ли мислиш? Сума хора ме предупредиха за Хънт, включително и ти, а аз се изсмях в лицето ви. — Тя въздъхна. — Трябваше да се досетя.

— В твоя защита ще кажа, че Аталар не ми се струваше толкова безскрупулен, колкото едно време. — Сините му очи просветнаха. — Май приоритетите му се бяха променили.

Тя врътна очи.

— Да, вие все да ме защитите със скъпия ни татко.

— Дойде ли да те види?

— Аха. Уведоми ме, че съм същото лайно като него. Били сме лика-прилика.

— Изобщо не си като него.

— Не продавай краставици на краставичар, Рун. — Тя тропна с пръсти по бара. — Както и да е, казах каквото имах за казване. — Забеляза Звездния меч в ножницата на хълбока му. Черната му дръжка не отразяваше първосвета в помещението. — Да не си дежурен довечера?

— Застъпвам в полунощ.

Благодарение на елфическия му метаболизъм уискито щеше да е напуснало организма му доста преди това.

— Е… успех.

Тя скочи от щъркела, но Рун я хвана за лакътя.

— Поканил съм разни хора у нас да гледаме заедно големия мач след няколко седмици. Защо не дойдеш и ти?

— Ще пропусна.

— Ела за първото полувреме. Ако не ти хареса, просто ще си тръгнеш.

Брайс огледа лицето му, претегляйки поканата, изписана там. Като предложение за мир.

— Защо? — попита го тихо. — Защо още си правиш труда?

— А ти защо още ме отблъскваш, Брайс? — парира той с напрегнат глас. — Не може да е само заради онзи спор.

Тя опита да преглътне буцата в гърлото си.

— Ти беше най-добрият ми приятел — призна му. — Преди да се появи Даника, ти беше най-добрият ми приятел. И… Вече няма значение. — Още тогава беше решила, че истината не е от значение. Че няма да мисли за нея. Сви рамене, сякаш така можеше да облекчи товара, смазващ гърдите й. — Може да опитаме отново. Но ще бъде само пробен период.

По лицето на Рун се появи плаха усмивка.

— Значи ще дойдеш за мача?

— Бях поканила Хвойна у нас, но ще я питам дали е съгласна така. — Сините очи на Рун заблещукаха като звезди и Брайс побърза да натърти: — Не обещавам нищо.

Като стана от щъркела, брат й вече се хилеше до уши.

— Ще ти запазя място до мен.

70

Фурия я чакаше на дивана, когато Брайс се върна от бара. На същото място, където беше свикнала да вижда Хънт.

Брайс метна ключовете на масичката до входната врата и пусна Сиринкс, който напираше да се хвърли върху приятелката й.

— Здрасти — каза после.

— Ти си здрасти.

Фурия изгледа Сиринкс така, че химерата спря на място. И тупна пухкавия си задник на килима, размахвайки лъвска опашка в очакване тя да благоволи да го поздрави. След малко Фурия се смили над него и го погали по кадифените свити уши.

— Какво става?

Брайс изхлузи обувките си с високи токчета, развъртя уморените си стъпала по няколко пъти и се пресегна към гърба си да свали ципа на роклята. Богове, беше невероятно да не я боли кракът — и то изобщо. Тръгна към спалнята си, преди да дочака отговора, знаейки, че и оттам ще я чуе.

— Имам новина — каза небрежно Фурия.

Брайс съблече роклята си и свали сутиена си с въздишка на облекчение. Нахлузи свободно долнище и стара тениска и върза косата си на конска опашка.

— Нека позная — обади се от спалнята, докато пъхаше краката си в пантофи. — Най-сетне си осъзнала, че е скучно да носиш само черно, и искаш да ти помогна с избора на нормални дрехи?

Фурия се засмя тихо.

— Умница.

Брайс излезе от спалнята и приятелката й я обходи с обиграния си поглед на наемна убийца. Толкова различен от този на Хънт.

Дори когато излизаха заедно да купонясват, Фурия никога не губеше студения блясък в очите си. Тази пресметливост и дистанцираност. Но погледът на Хънт…

Тя потисна мисълта. Сравнението. Буйния огън, надигащ се във вените й.

— Слушай — подхвана Фурия, ставайки от дивана. — Тръгвам с няколко дни по-рано към Върховната среща. И реших, че трябва да ти кажа нещо преди това.

— Че ме обичаш и ще ми пишеш често?

— Богове, ужасна си — коментира Фурия и прокара ръка през лъскавата си къса коса. На Брайс й липсваше конската опашка, с която приятелката й ходеше в колежа. Новата прическа й придаваше още по-смъртоносен вид. — Ужасна си още откакто се запознахме в оня смотан курс.

— Да, но точно това ти харесва — отбеляза Брайс на път към хладилника.

Фурия изпухтя.

— Виж сега, ще ти кажа каквото имам за казване, но първо искам да ми обещаеш, че няма да направиш някоя глупост.

Брайс замръзна с пръсти на дръжката на хладилника.

— Както редовно ми напомняш, глупостите са ми в кръвта.

— Този път съм сериозна. Не мисля, че така или иначе може да се направи нещо, но искам да ми обещаеш.

— Обещавам.

Фурия проучи лицето й с поглед и се облегна на кухненския плот.

— Мика е прехвърлил Хънт на друг.

Огънят във вените й угасна, оставяйки пепел след себе си.

— На кого?

— На кого според теб? На шибаната Сандриел.

Не чувстваше ръцете си, краката си.

— Кога?

— Обеща да не правиш глупости.

— Глупост ли е да искаш подробности?

Фурия поклати глава.

— Днес следобед. Копелето е знаело, че връщането му при Сандриел е по-голямо наказание от това да го разпъне публично или да затвори душата му в кутия и да я хвърли в морето.

Наистина беше така. Поради цял куп причини.

Фурия продължи:

— Сандриел и другите ангели тръгват към Върховната среща утре следобед. От сигурен източник знам, че след края на срещата идната седмица ще се върне в Пангера, за да се погрижи за бунтовниците от „Офион". Заедно с Хънт.

И той никога нямаше да се освободи. Всичко, което Сандриел щеше да му причини… Заслужаваше го. Заслужаваше всичко.

— Щом толкова се притесняваш, че ще направя някоя глупост, защо изобщо ми казваш? — попита я Брайс.

Тъмните очи на Фурия я проучиха отново.

— Защото… просто реших, че трябва да знаеш.

Брайс се обърна към хладилника. Отвори го със замах.

— Хънт сам си изкопа гроба.

— И двамата не сте били.

— Не.

— Само дето мирисът му още е по теб.

— Живяхме заедно в този апартамент цял месец. Съвсем нормално е да мириша на него.

Беше платила абсурдна сума за премахването на кръвта от дивана й. И всички други следи от нещата, които бяха правили там.

Малка силна ръка затръшна вратата на хладилника. Фурия я прониза с поглед.

— Не ме баламосвай, Куинлан.

— Не те баламосвам. — Брайс позволи на приятелката си да види истинското й лице. Онова, за което баща й говореше. Което не се усмихваше и не го беше грижа за никого и нищо. — Хънт е лъжец. Той ме излъга.

— Даника е правила много сбъркани неща в живота си, Брайс. Знаеш. Винаги си знаела, но просто се правеше, че не е нищо особено, и извръщаше поглед. Не бих казала, че Хънт те е излъгал за това.

Брайс оголи зъби.

— Преживях тези неща.

— Кои?

— Всичко. — Тя пак отвори хладилника и изтика Фурия настрана. За нейна изненада Фурия й позволи. — Защо не се върнеш в Пангера, за да ме игнорираш още две години?

— Не съм те игнорирала.

— О, напротив — рече Брайс. — През цялото време говореше с Хвойна, но на мен не ми вдигаше и почти не отговаряше на съобщенията ми.

— С Хвойна е друго.

— Да, знам. Тя е специална.

Фурия примига насреща й.

— Ти беше на косъм да умреш онази нощ, Брайс. А Даника умря. — Гърлото й подскочи. — Аз ти дадох наркотиците…

— Аз купих лудокорена.

— А аз купих светлотърсача. Но вече не ми пука. Сближих се прекалено много с вас, а когато се сближа с някого, започват да се случват лоши неща.

— Обаче с Хвойна продължаваш да си говориш? — Гърлото на Брайс се затваряше болезнено. — Аз не си струвам риска, така ли?

Фурия изсъска:

— Отношенията ни с Хвойна не ти влизат в шибаната работа. — Брайс едва не ахна. Хвойна дори не й беше загатвала, че. — Ще спра да говоря с нея, когато изтръгна собственото си сърце, ясно?

— Ясно, ясно — каза Брайс и въздъхна тежко. — Любовта е над всичко.

Жалко че Хънт не го беше осъзнал. Или просто беше избрал архангелката, по която още линееше, и общата им кауза. И жалко че Брайс беше толкова глупава, че да повярва в нелепиците за любовта — и да й позволи да я заслепи така.

Фурия продължи с пресеклив глас:

— Вие с Даника ми бяхте приятелки. Две лекомислени кутрета, които влетяха в отлично подредения ми живот, а накрая едното умря. — Фурия й се озъби. — А аз. Не можах. Да се справя с това.

— Имах нужда от теб. Трябваше ми тук. Даника умря, а аз имах чувството, че загубих и теб. — Брайс не се съпротивяваше на паренето в очите си. — Тръгна си, все едно нищо не се беше случило.

— Не беше така. — Фурия въздъхна. — Мамка му, Хвойна нищо ли не ти е казала? — Когато Брайс не отговори, тя изруга отново. — Слушай, двете с нея се борехме с много от моите демони. Знам, че беше гадно да те оставя така. — Тя прокара пръсти през косата си. — Просто всичко… Всичко е по-объркано, отколкото можеш да си представиш, Брайс.

— Щом казваш.

Фурия килна глава.

— Да се обадя ли на Хвойна?

— Не.

— Ще имаме ли повторение на събитието отпреди две години?

— Не.

Хвойна явно й беше казала за онази нощ на покрива. Двете очевидно си споделяха всичко.

Брайс грабна буркана с бадемово масло, отвъртя капачката и си гребна с лъжица.

— Е, приятно изкарване на Върховната среща. Ще се видим след още две години.

Фурия не се усмихна.

— Не ме карай да съжалявам, че съм ти казала тези неща.

Тя срещна тъмния поглед на приятелката си.

— Преживяла съм всичко — повтори Брайс.

Фурия въздъхна.

— Добре. — Телефонът й извибрира и тя погледна екрана, казвайки: — Ще се върна след седмица. Да се видим тогава, а? И този път — без да си крещим.

— Хубаво.

Фурия закрачи към вратата, но спря на прага.

— Нещата ще се наредят, Брайс. Знам, че последните две години бяха гнусна работа, но всичко ще си дойде на мястото. Случвало ми се е и друг път, така че говоря от опит.

— Добре — отвърна Брайс, защото по обичайно студеното лице на приятелката й се четеше искрена загриженост. — Благодаря.

Фурия залепи телефона на ухото си, преди да затвори вратата.

— Да, пътувам — излъга. — Ами ако си затвориш проклетата уста и ме оставиш да карам, ще стигна навреме, дръвник такъв.

Брайс я погледа през шпионката, докато не се качи в асансьора. После прекоси всекидневната и погледа през прозореца как се качва в лъскава черна спортна кола, форсира двигателя и отпрашва нанякъде.

Сиринкс размахваше малката си лъвска опашка в краката й.

Мика беше върнал Хънт на предишната му господарка. На чудовището, което мразеше и от което се страхуваше най-много от всичко на света.

— Наистина го преживях — каза Брайс на химерата.

Надникна към дивана и почти видя Хънт да седи там с обърната шапка, загледан в мача по телевизията. Почти го видя да й се усмихва през рамо.

Буйният огън във вените й застина — и лумна в друга посока. Нямаше да загуби още един приятел.

Не и Хънт. Никога Хънт.

Независимо какво бе направил, какво и кого бе избрал, дори това да беше последната им среща… нямаше да го остави в такава беда. След това можеше да върви по дяволите, но поне това щеше да направи за него.

Сиринкс изскимтя и заобикаля в кръг, тракайки с нокти по дървения под.

— Обещах на Фурия да не правя глупости — оправда се Брайс, вперила поглед в татуировката му на освободен. — Не съм се заричала да не правя умни неща.

71

Хънт разполагаше с една нощ да повръща на спокойствие.

Една нощ в килията — навярно последната, в която щеше да се чувства поне малко защитен до края на дните си.

Знаеше какво го чака след Върховната среща. След като Сандриел го върнеше в замъка си сред мъгливата планинска пустош на северозападна Пангера. В града от сив камък в сърцето й.

Все пак бе живял така повече от петдесет години.

Архангелката беше оставила снимките да се въртят на екрана в коридора, за да вижда Брайс отново и отново, и отново. Да вижда как го е гледала към края, сякаш не беше пълна загуба на жива материя.

Не го правеше само за да го измъчва с мисълта за изгубеното.

Но и за да му напомня кой ще пострада, ако той й се опълчи. Ако се съпротивява.

До призори спря да повръща. Изми си лицето в малката мивка. Донесоха му дрехи. Обичайната черна броня. Без шлем.

Гърбът го сърбеше безпощадно, докато се обличаше; допирът на плата по тепърва оформящите се криле беше непоносим. Скоро щяха да поникнат нацяло. И тогава, след едноседмична старателна физиотерапия, щеше отново да полети.

Ако Сандриел някога го пуснеше от тъмниците си.

Веднъж го беше загубила, за да изплати дълговете си с него. Хънт не вярваше да го допусне отново. Не и докато не намереше начин да го прекърши заради нападението срещу войската й при връх Хермон, когато с Шахар едва не я бяха сразили.

Чак към залез дойдоха да го изведат от килията. Сякаш Сандриел бе пожелала да се гърчи цял ден.

Хънт позволи да го оковат отново с горсианския камък. Знаеше какво ще му причини, ако дори помръдне в грешна посока. Щеше да разруши костите му, да изпари кръвта му и да превърне мозъка му в супа, която да изтече през носа му.

Въоръжена стража от поне десет воини го съпроводи до асансьора. Където с усмивка върху бронзовото си лице го чакаше Полукс Антоний, златокосият командир на триариите на Сандриел.

Хънт познаваше отлично тази мъртва стръвна усмивка. Колкото и да се беше мъчил да я забрави.

— Липсвах ли ти, Аталар? — попита Полукс с бистър глас, противоречащ на садистичния му нрав.

Чука беше способен да покоси цели бойни полета, извличайки наслада от всяка секунда на касапницата. От страха и болката. Повечето ванири не си тръгваха живи след сблъсък с него. Нито един човек не бе оцелял.

Хънт не допусна по лицето си нито искра от гнева и омразата си. През кобалтовите очи на Полукс пробяга яд и белите му криле трепнаха нервно.

Сандриел ги чакаше във фоайето на Комициума, където последните слънчеви лъчи озаряваха вълнистата й коса.

Във фоайето. Не на някоя от площадките за кацане по горните етажи. За да види Хънт…

Да види.

Джъстиниън още висеше на кръста. И гниеше.

— Решихме, че ще искаш да се сбогуваш — измърка Полукс в ухото му, докато вървяха през фоайето. — Таласъмката, както знаеш, е на дъното на океана, но със сигурност усеща колко ти липсва.

Хънт остави думите му да минат през него и да отлетят. Това щеше да е само началото. Както от Чука, така и от Сандриел.

Като наближиха архангелката, тя му се усмихна и пред жестокостта по нейното лице презрителната усмивка на Полукс изглеждаше направо приветлива. Без да каже нищо, тя се завъртя на пета към вратите на фоайето.

Отвън ги чакаше брониран бус с широко отворени задни врати. Превоз за него, защото още не можеше да лети. Насмешливият блясък в очите на Чука му подсказа кой ще го придружава.

Ангели от петте сгради на Комициума вече се стичаха във фоайето.

Направи му впечатление, че Мика го няма — страхливец. Кучият му син сигурно не искаше да се омърсява с ужаса, който бе причинил. Исая обаче стоеше мрачно почти в средата на струпаната тълпа. Наоми му кимна.

Друго сбогуване помежду им нямаше да има.

Ангелите наблюдаваха безмълвно Сандриел. Полукс. Него. Не бяха дошли да му се подиграят, да видят с очите си отчаянието и унижението му. Те също идваха да се сбогуват.

Всяка стъпка към стъклените врати сякаш отнемаше цяла вечност, струваше му се невъзможна. Невъобразима.

Той беше виновен. Той беше навлякъл това на себе си и съратниците си и му предстоеше да плаща отново и отново, и…

— Чакайте!

Женски глас проехтя от другия край на атриума.

Хънт застина. Всички застинаха.

— Чакайте!

Не. Не, тя не можеше да е тук. Хънт не искаше да го вижда с разтреперани колене и на косъм да повърне отново. Защото Полукс вървеше до него, а Сандриел вървеше отпред и те двамата щяха да я унищожат…

Но ето че Брайс наистина тичаше към тях. Към него.

Лицето й беше сковано от страх и болка, но изцъклените й очи се взираха право в него, когато пак изкрещя задъхано на Сандриел, на цялата тълпа от ангели, които й правеха път:

— Чакайте!

Сандриел спря, а Полукс и стражите мигновено застанаха нащрек, принуждавайки и него да спре.

Брайс заби пети пред архангелката.

— Моля ви — каза задъхано, опирайки ръце в коленете си, за да си поеме дъх. Конската й опашка провисна през едното й рамо. И Хънт забеляза, че не куца. — Моля ви, почакайте.

Сандриел я погледна, все едно беше досадна муха, жужаща около главата й.

— Да, Брайс Куинлан?

Брайс се изправи, макар и още задъхана. Задържа очи върху Хънт за един безкраен момент, после каза на архангелката:

— Моля ви, не го отвеждайте.

Сърцето му се късаше от умолителния й глас. Полукс се изсмя с тиха омраза.

На Сандриел обаче не й беше забавно.

— Той ми е подарен. Вчера подписахме документите.

Брайс бръкна в джоба си и стражите наоколо се пресегнаха към оръжията си. Полукс мигновено извади меча си и го насочи към нея със смъртоносна ловкост.

Но Брайс не извади пистолет или нож. А лист хартия.

— Тогава нека го откупя от вас.

Спусна се съвършено мълчание.

Сандриел го наруши със смях. Дълбок и мелодичен.

— Имаш ли представа колко…

— Ще ви платя деветдесет и седем милиона златни знака.

Подът се разлюля под краката му. Мнозина ахнаха смаяно.

Полукс примига, вперил недоумяващ поглед в Брайс.

Тя подаде листа на Сандриел, която не благоволи да го вземе. Но дори от няколко крачки зад архангелката Хънт разчете текста с острото си зрение.

Беше банков чек, издаден на името на Сандриел. За почти сто милиона знака.

Чек от Джесиба Рога.

Обзе го такъв ужас, че остана без думи. Колко ли години беше добавила Брайс към дълга си?

Той не заслужаваше такъв жест. Не заслужаваше нея. Ни най-малко. Нито за миг.

Брайс размаха чека пред Сандриел.

— Дванайсет милиона повече от цената, на която сте го продали, нали така? Ще...

— Мога да смятам.

Брайс задържа ръката си протегната. По красивото й лице се четеше надежда. След малко се пресегна нагоре и Полукс и стражите отново се напрегнаха. Но тя просто откопча верижката на златния амулет около врата си.

— Добавям и това като бонус. Аркезийски амулет. На петнайсет хиляди години е и може да го продадете за около три милиона златни знака.

Тази малка дрънкулка струваше три милиона златни знака?

Брайс й поднесе и колието заедно с чека. Златото проблесна на първосвета.

— Моля ви!

Хънт не можеше да й го позволи. Дори заради остатъка от душата му. Отвори уста да възрази, но архангелката взе висулката от пръстите на Брайс. После прехвърли поглед между двама им. Прочете всичко по лицето на Хънт. И устата й се изви в змийска усмивка.

— Предаността към сестра ми беше единствената ти положителна черта, Аталар. — Тя стисна талисмана в юмрук. — Но явно снимките не са лъгали.

Аркезийският амулет се разтопи и закапа на златни струйки по пода.

Съкрушението по лицето на Брайс съдра нещо в гърдите му.

Той пророни тихо първите си думи за цял ден:

— Върви си, Брайс.

Брайс прибра чека в джоба си. И падна на колене.

— Тогава вземете мен.

Разтресе го толкова свиреп ужас, че го остави без глас. Брайс вдигна плувнали в сълзи очи към архангелката.

— Вземете мен вместо него.

По изражението на Полукс се разтегна бавна усмивка.

Не. Вече беше отстъпила на Даника вечния си дом в Костения квартал. Нямаше да й позволи да се откаже и от живота си заради него.

— Да не си посмяла! — проехтя мъжки рев в атриума.

Рун се появи, обгърнат в сенки, обграден от Деклан и Флин. Никой от трима им нямаше неблагоразумието да извади оръжие пред стражите на Сандриел. И при положение че Полукс Антоний, Чука, беше насочил меча си към гърдите на Брайс, готов да я прониже по сигнал на архангелката.

Принцът на елфите посочи Брайс.

— Стани от пода.

Брайс не помръдна. Просто повтори на Сандриел:

— Вземете мен вместо него.

— Замълчи — викна й Хънт, а в същия момент Рун изръмжа на архангелката:

— Не я слушай…

Сандриел направи крачка към Брайс. И още една. Застана пред нея и погледна отвисоко пламналото й лице.

— Сандриел. — подхвана умолително Хънт.

— Предлагаш ми живота си — каза архангелката на Брайс. — Доброволно, без принуда.

Рун се хвърли напред, разгръщайки сенките си, но Сандриел вдигна ръка и го възпря със стена от вятър, който разгони сенките му, отвя ги.

Прикова и Хънт към мястото му, а Брайс погледна Сандриел в очите и отвърна:

— Да. Предлагам ви себе си в замяна на свободата на Хънт.

Гласът й трепереше, пресекваше. Знаеше колко е страдал в ръцете на архангелката. И знаеше, че нея я чака още по-страшна съдба.

— Всеки тук би ме нарекъл глупачка, ако се съглася на такава сделка — замисли се Сандриел. — Мелез без истинска сила и перспективи за такава срещу свободата на един от най-могъщите малаки, летели някога в небесата. Единственият воин в Мидгард, владеещ силата на светкавиците.

— Сандриел, моля те — заговори й сподавено Хънт.

Полукс пак се усмихна. Хънт му се озъби, а Сандриел погали бузата на Брайс, избърсвайки сълзите й.

— Но аз знам тайната ти, Брайс Куинлан — прошепна архангелката. — Знам колко си ценна.

— Достатъчно — намеси се Рун.

Сандриел отново погали лицето й.

— Единствената дъщеря на Есенния крал.

Коленете на Хънт омекнаха.

— Мамка му! — прошепна Тристан Флин.

Деклан пребледня като мъртвец.

Лицето на Рун се вкамени от ужас.

Не братовчед. Брат. Рун й беше брат. А Брайс…

— Какво би казал баща ти, ако научи, че незаконородената му дъщеря е взела толкова голяма сума назаем от Джесиба Рога? — продължи Сандриел с насмешка, докато Брайс ридаеше неутешимо. — Какъв срам за кралския му род, че си продала живота си на второкласна магьосница.

Умолителните очи на Брайс срещнаха неговите. Кехлибарените очи на Есенния крал.

— Мислеше си, че аз няма да разбера? — попита Сандриел. — Че след малката ти сценка при пристигането ми няма да проуча историята ти? Шпионите ми са най-добрите на света. Откриха неоткриваемото. Включително теста ти за продължителност на живота отпреди дванайсет години и кой е баща ти според резултата. Колкото и щедро да е платил, за да го запази в тайна.

Рун пристъпи напред, или успял да преодолее ветровете на Сандриел, или допуснат през тях. Хвана Брайс под едната мишница и я изправи на крака.

— Тя е член от женски пол на елфическия кралски род и пълноправен гражданин на Републиката. Предявявам правото си да я отведа като моя сестра.

Древни думи. Част от закон, останал непроменен през вековете, колкото и да се бе променила нагласата на народа.

Брайс се завъртя гневно към него.

— Нямаш право да…

— Съгласно елфическите закони, одобрени от астерите — продължи невъзмутимо Рун, — тя е моя собственост. И на баща ми. Не позволявам да отдаде живота си в замяна на свободата на Аталар.

Краката на Хънт едва не се подкосиха от облекчение. Брайс буташе Рун, дращеше го, ръмжеше.

— Не съм твоя собственост.

— Ти си елфка от моята кръв — заяви студено Рун. — Притежание си на двама ни с баща ми, докато не се омъжиш.

Тя погледна към Деклан, към Флин, чиито сериозни изражения явно й дадоха да разбере, че няма да намери подкрепа от тях. Затова изсъска на Рун:

— Никога няма да ти го простя. Никога.

— Приключихме — каза Рун на Сандриел.

Задърпа Брайс със себе си, а приятелите му заеха позиции от двете им страни. Хънт опита да запомни лицето й, макар и сбърчено от отчаяние и ярост.

Рун пак я дръпна и тя му се опъна.

— Хънт — протегна умолително ръка към него. — Ще намеря начин.

Полукс се изсмя. Сандриел просто отегчено им обърна гръб.

Но Брайс продължаваше да се пресяга към него, колкото и да я теглеше Рун към вратите.

Хънт гледаше протегнатите й пръсти. Отчаяната надежда в очите й.

Никой никога не се беше борил за него. Никой не бе държал достатъчно на него.

— Хънт — продължаваше да ридае разтреперано Брайс, протегнала пръсти към него. — Ще намеря начин да те спася.

— Престани — нареди й Рун и я сграбчи през кръста.

Сандриел тръгна към вратите на фоайето и конвоя отпред.

— Трябвало е да й прережеш гърлото при първа възможност, принце — каза архангелката на Рун. — Говоря от личен опит.

Изтерзаните вопли на Брайс още раздираха сърцето на Хънт, когато Полукс го тикна към вратите.

Никога нямаше да спре да се бори за него, да се откаже от надеждата си. Затова докато минаваше покрай нея, колкото и да го заболя, Хънт й нареди безмилостно:

— Не ти дължа нищо, нито пък ти на мен. Не идвай да ме търсиш.

Брайс оформи с устни името му. Сякаш само него виждаше във фоайето. В града. На цялата планета.

И чак когато го качиха в бронирания бус, когато закопчаха веригите му за металните лостове вътре и Полукс седна с презрителна усмивка срещу него, когато шофьорът потегли по петчасовия път към града в сърцето на пустинята Псамате, където след пет дни щеше да се състои Върховната среща, Хънт си позволи да поеме дъх.

Рун гледаше как Полукс качва Аталар в затворническия бус. Как шофьорът запалва двигателя и колата отпътува. Как тълпата в атриума се разпръсва, бележейки края на това шибано бедствие.

Докато Брайс не се изтръгна от хватката му. И той й позволи. Съвършена омраза разкривяваше чертите й, когато повтори:

— Никога няма да ти го простя.

Рун отвърна студено:

— Имаш ли представа какво прави с робите си Сандриел? И че това с нея беше Полукс Антоний, шибаният Чук?

— Да. Хънт ми е разказал всичко.

— Тогава си кръгла идиотка. — Тя тръгна войнствено към него, но Рун кипна насреща й: — Няма да се извинявам, че съм те защитил и от нея, и от теб самата. Разбирам защо го направи, наистина. Хънт ти беше… не знам какво точно ти беше. Но последното, което той би искал...

— Да ти го начукам — процеди задъхано тя.

Рун кимна рязко с брадичка към вратите на фоайето.

— Върви да плачеш някъде другаде. Едва ли ще намериш някого, който да се съгласи с теб.

Ръцете й се свиха в юмруци до тялото. Сякаш се канеше да го удари, да го изподращи, да го разкъса на парчета.

Но тя просто се изплю в краката му и си тръгна. Яхна скутера си и отпраши, без да погледне назад.

Рун си пое дъх. Дори не му се мислеше що за сделка е сключила с магьосницата, за да се сдобие с толкова пари.

Деклан клатеше глава. А Флин… разочарование и болка обземаха лицето му.

— Защо не си ни казал? Брайс ти е сестра? — Той посочи към стъклените врати. — Тя е принцесата на елфите, дявол да го вземе.

— Не е — изръмжа Рун. — Есенния крал не я е припознал като своя официална дъщеря и никога няма да го стори.

— Защо? — попита Дек.

— Защото е незаконородена. Защото не я харесва. Нямам шибана представа — изплю Рун.

Никога нямаше да им разкрие собствените си мотиви.

Дълбокия си страх заради пророчеството на Оракула, ако Брайс някога получеше кралска титла. Защото ако беше предречено, че кралският род ще завърши с Рун, а Брайс официално бе обявена за принцеса… тя трябваше да е извън картинката, за да се сбъдне предсказанието. И Рун щеше да направи всичко по силите си, за да я предпази от тази участ. Дори целият свят да го намразеше заради това.

Затова заяви срещу осъдителните гримаси на приятелите си:

— Заповядано ми беше да не разкривам пред никого, дори пред вас.

Флин скръсти ръце.

— Очакваше да се разплямпаме ли?

— Не. Но не исках да рискувам да открие, че съм ви казал. А и тя не искаше никой да научава. — Сега обаче не беше моментът да го обсъждат. — Трябва да говоря с нея.

А дори не му се мислеше какви ще са последствията от това.

Брайс кара до реката. До арките на Черното пристанище.

Докато закопча скутера си с верига около стълба на една улична лампа, вече се спускаше мрак и макар че нощта край Истрос беше достатъчно мека, се благодареше за топлината от коженото яке на Даника.

Коленичи бавно и сведе глава.

— Всичко е толкова прецакано — прошепна с надеждата, че думите й ще стигнат отвъд реката, до гробниците и мавзолеите, забулени в мъгли. — Всичко е толкова крайно прецакано, Даника.

Беше се провалила. Напълно. И Хънт… той.

Брайс зарови лице в ръцете си. За миг единствените звуци наоколо останаха съскането на вятъра сред палмите и плисъкът на водата по кея.

— Колко ми се иска да беше тук — пророни накрая Брайс. — Всеки ден ми се иска, но днес най-много.

Вятърът стихна и палмите се укротиха. Дори реката сякаш застина.

Мразовит полъх прелетя покрай нея, през нея. Всичките й инстинкти — и елфически, и човешки, се изостриха. Тя се вгледа в мъглите и зачака, молейки се да види черната лодка. Беше толкова съсредоточена в отсрещния бряг, че не усети какво я връхлита, докато не стана твърде късно.

Не се обърна към кристалоса, изскочил от сенките със зейнала паст, преди да я събори в плискащите се води.

72

Имаше нокти и зъби навсякъде. Раздираха плътта й, впиваха се в нея, завличаха я все по-надолу.

Водата беше черна като катран и наоколо нямаше никой — никой, който да я види, да знае къде е…

Нещо прогори ръката й. Тя изпищя и водата нахлу в гърлото й.

В следващия миг ноктите се отвориха. Освободиха я.

Брайс го изрита силно и се отблъсна сляпо от него, но дали към повърхността. О, богове, щеше да избере грешната посока.

Нещо я сграбчи за рамото и я повлече нанякъде, и тя щеше да изкрещи, ако й беше останал въздух в дробовете.

Въздух обгърна лицето й, открит и свеж, а после мъжки глас каза до ухото й:

— С теб съм, с теб съм.

Сигурно щеше да заридае, ако не беше забълвала вода от гърлото си, ако не се беше разкашляла жестоко. Хънт й беше казал тези думи, но Хънт вече го нямаше и мъжкият глас до ухото й… Деклан Емет.

Рун изкрещя от няколко крачки разстояние:

— Уцели го.

Тя се замята, но Деклан я стисна още по-здраво и прошепна:

— Всичко е наред.

Нищо не беше наред. Хънт трябваше да е тук. Той трябваше да е с нея, освободен, а тя трябваше да е намерила начин да му помогне…

Деклан с лекота я издигна от водата. Рун я пое, ругаейки с мрачно изражение на лице, докато тя трепереше на кея.

— Какво беше това шибано чудо? — извика задъхан Тристан Флин, насочил пушка към черната вода в готовност да я обсипе с куршуми и при най-малката вълничка.

— Добре ли си? — попита я Деклан с мокро лице и полепнала по главата му червена коса.

Брайс се опомни достатъчно, за да огледа тялото си. По продължение на цялата й ръка зееше рана, но направена с нокти, не с онези отровни зъби. И на други места по кожата й имаше кървави резки, но...

Без да губи време, Деклан коленичи пред нея и разпери обгърнати в светлина ръце над голямата й рана. Лечебната дарба беше рядкост сред елфите. Не можеше да се мери с тази на медвещерите, но беше ценно умение. Брайс чак сега разбираше, че Деклан го притежава.

Рун попита:

— Защо, мамка му, стоеше на Черното пристанище след залез?

— Бях на колене — поправи го тя.

— Все тая, по дяволите.

Брайс срещна погледа на брат си, докато раните й се затваряха.

— Исках да подишам свеж въздух.

Флин измрънка нещо под носа си.

— Какво? — присви очи Брайс.

Флин скръсти ръце.

— Ами това: научих, че си принцеса едва преди час, а вече ми усложняваш живота.

— Не съм принцеса — отсече тя в мига, в който Рун изстреля:

— Не е принцеса.

Деклан изпръхтя.

— Както кажете, задници. — Отдръпна се от Брайс, приключил лечението. — Трябваше да се досетим. Само ти успяваш да влезеш под кожата на Рун също толкова успешно, колкото баща му.

Флин се намеси:

— Откъде дойде това нещо?

— Оказва се — обясни тя, — че когато някой вземе прекалено голяма доза синт, неволно призовава демон кристалос. Вероятно е било случайност.

— Или целенасочено нападение — предположи Флин.

— Случаят е приключен — заяви безизразно Брайс. — Край.

Очите на елфическия лорд проблеснаха от рядка проява на гняв.

— Може и да не е.

Рун избърса водата от лицето си.

— Тъй като е възможно Флин да е прав, оставаш с мен.

— Само през шибания ми труп. — Брайс стана. От дрехите й още течеше вода. — Слушай, благодаря, че ме спаси. И благодаря, че съсипа всичко с Хънт. Но знаеш ли какво?

Тя оголи зъби, извади телефона си и го избърса от водата, молейки се защитното заклинание, за което добре се беше охарчила, да си е свършило работата. За щастие, беше. Брайс отвори телефонния номер на Рун и му го показа.

— Ти… — Плъзна палец настрани и го изтри. — Ти си мъртъв за мен.

Можеше да се закълне, че брат й, вечният непукист, изтръпна.

Тя погледна Дек и Флин.

— Благодаря, че ми отървахте задника.

Никой от тях не тръгна след нея. Тя едвам укроти разтрепераното си тяло, колкото да забута скутера си до дома, но някак успя. Качи се до апартамента и разходи Сиринкс.

Жилището й се струваше толкова тихо без Хънт. Не бяха дошли дори да съберат нещата му. Ако бяха, нямаше да намерят шапката с козирка. Защото беше скрита в кутията при Желенце.

Грохнала от умора, Брайс съблече мокрите си дрехи и се погледна в огледалото в банята. Вдигна длан към мястото между гърдите си, където три години бе висял аркезийският амулет.

Червени линии бележеха кожата й вместо раните, направени от кристалоса, но тъй като магията на Деклан продължаваше да действа върху плътта й, до сутринта и те щяха да са изчезнали.

Тя се завъртя да огледа щетата върху татуировката на гърба си. Последният й спомен от Даника. Ако онзи проклет демон я беше съсипал…

Едва не се разплака от облекчение, като я намери невредима. Като видя извивките на онази древна, неразбираема азбука и си припомни, че дори всичко друго да беше отишло по дяволите, поне това й оставаше: думите, които Даника бе настояла да изпишат там с мастило, когато Брайс беше твърде нафиркана, за да възрази. Приятелката й си беше харесала азбуката от някаква книжка в студиото за татуировки, но Брайс определено не я разпознаваше. Нищо чудно татуистът да си я беше измислил, уверявайки ги, че е написал посланието, избрано от Даника.

С любов всичко е възможно.

Думите, бродирани на гърба на якето, захвърлено в краката й. Думите, които Даника бе използвала за улика — за вход в профила й към „Реднър", за откриването на онази флашка.

Глупости. Пълни глупости. Татуировката, якето, загубата на амулета, на Даника, на Конър и глутницата „Дяволи“, на Хънт…

Брайс неуспешно опита да се изтръгне от омагьосания кръг на мислите си, от вихрушката, която ги завърташе отново, и отново, и отново в главата й, докато не се сляха напълно.

73

Последната Върховна среща, на която присъства Хънт, се беше състояла в древен внушителен дворец в Пангера, украсен с емблематичните богатства на империята: копринени гоблени и свещници от чисто злато, бокали, пълни с лъскави скъпоценни камъни, сочни меса, запечени с редки билки.

Тази щеше да се състои в конферентен център.

Пространството от стъкло и метал беше огромно и разположението му приличаше на кутии за обувки, подредени на купчини една върху друга. Централната зала се извисяваше на цели три етажа, а стълбището и асансьорите в дъното и бяха украсени с червените знамена на Републиката. До тях се стигаше по бял килим.

Всяка отделна територия на Мидгард беше домакин на Върховната среща на всеки десет години. Винаги присъстваха главните управници на всички територии, представител на астерите и шепа гостуващи сановници, експерти по конкретните въпроси, които предстоеше да се обсъждат. Тази среща нямаше да е по-различна, с изключение на по-скромния си мащаб: въпреки че Валбара отстъпваше значително по размер на Пангера, Мика организираше по четири Върховни срещи, за всеки от отделните квадранти на владенията си. Тази, посветена на югоизточните райони — с почетно място, отредено на управниците на Лунатион, — беше първата от четирите.

Сградата, разположена в сърцето на пустинята Псамате, на пет часа път с кола от Лунния град — един час полет на ангел с най-висока скорост или само половин час с хеликоптер, — беше снабдена с килии за опасни ванири.

Хънт прекара там последните пет дни, броейки ги по храната, която му носеха: закуска, обяд, вечеря. Поне Сандриел и Полукс не идваха да му се подиграват. Поне можеше да си отдъхне от тях. Беше игнорирал опитите на Чука да го ядоса по време на пътуването. Всъщност нито чуваше, нито чувстваше.

Тази сутрин заедно със закуската му донесоха комплект черни дрехи. Нямаше оръжия, но ясно си личеше, че е униформа. Посланието също беше ясно: предстоеше да го изложат на показ, да участва в унизителен фарс на имперско триумфално шествие, за да покаже Сандриел на света, че пак е станала негова собственица.

Облече се покорно и позволи на стражите и да му сложат оковите от горсиански камък, неутрализиращи силата му.

Последва ги безмълвно до асансьора и през внушителното фоайе, окичено със символите на имперската власт.

Ванири от всички Домове изпълваха пространството, повечето пременени в бизнес тоалети или дворянски одежди. Ангели, метаморфи, елфи, вещици… Делегации се редяха като в шпалир от двете страни на червената пътека, водеща към стълбището. Фурия Акстър стоеше сред тълпата, облечена в обичайния си боен кожен костюм. Наемната убийца наблюдаваше всички наоколо. Но нито веднъж не погледна към него.

Стражите го поведоха към ангелската делегация до стълбището, съставена от членове на 45-и легион. Триариите на Сандриел. Полукс стоеше най-отпред с командирска златна броня, кобалтовосиня пелерина и насмешливо изражение.

Присмехулната му усмивка се разшири, когато Хънт зае мястото си близо до него, приклещен между стражите на Сандриел.

Другите и триарии почти не отстъпваха по садизъм на Чука. Хънт никога нямаше да ги забрави: слабата, бледолика, тъмнокоса убийца, позната като Харпията; Цербера с каменното му лице и черни криле; високомерния ангел с очи от лед, наричан Ястреба. Никой от тях не му обърна внимание. А от личен опит знаеше, че това е по-добрият вариант.

Не виждаше Кошутата, последния член на триариите — явно функцията й да изловява бунтовнически шпиони в Пангера беше твърде ценна за астерите, за да позволят на Сандриел да я довлече тук.

От отсрещната страна на червената пътека стояха Исая и 33-ти. Остатъкът от триариите му. Наоми изглеждаше впечатляващо в униформата си, вдигнала високо брадичка и отпуснала дясната си ръка върху дръжката на официалния легионерски меч, чийто предпазител с формата на криле проблясваше под утринната светлина.

Исая плъзна очи към неговите. Хънт се почувства почти гол в черния си боен костюм, зървайки парадната униформа на командира на 33-ти с бронзовия и нагръдник, пагони, наколенници и налакътници… Хънт помнеше колко е тежка. Колко глупаво се чувстваше, обкичен с всички тези лъскавини. Като изложбен кон.

Помощната гвардия на Есенния крал стоеше отляво на ангелите. Броните на елфите бяха по-леки, но също толкова изящни. Срещу тях се бяха наредили метаморфите в тържествена премяна. Амели Рейвънскрофт не смееше да го погледне. По-малки групи ванири се бяха разпръснали из останалата част от залата: мери и демонаки. Човеци не присъстваха. Нито пък представители на смесени раси.

Хънт опита да не се замисля за Брайс. За случилото се в онова фоайе.

Елфическа принцеса. Извънбрачна, но все пак единствената дъщеря на Есенния крал. Колкото и бясна да му беше, че я е лъгал, Брайс също го беше лъгала предостатъчно.

Барабанчици — дявол да го вземе, проклети барабанчици — подхванаха познатия ритъм. След миг се присъединиха и тромпетите. Приповдигнатият омразен химн на Републиката изпълни просторната стъклена зала. Всички изпънаха гърбове, а пред входните врати се заточи цяла автоколона.

Хънт вдиша рязко, когато Джесиба Рога слезе от първата кола, облечена в дълга до средата на бедрото черна рокля, прилепнала по пищните извивки на тялото й. По шията и ушите йпроблясваше древно злато, а зад нея като призрачен вятър се рееше прозирна пелерина. Дори на смайващо високите си токчета се движеше със свръхестествената грация на всички от Дома на пламъци и сенки.

Сигурно тя беше казала на Брайс как да продаде душата си на владетеля на Спящия град.

Русата магьосница вървеше, приковала сиви очи към трите знамена над стълбището: това на Валбара отляво; герба на Лунатион с лък с формата на полумесец и стрела; а в средата — емблемата с буквите SPQM и двете извити в дъги редици със звезди — флага на Републиката.

След магьосницата с отекващи стъпки влязоха вещиците. Млада вещица с тъмна кожа и свободна лазурносиня роба закрачи гордо по пътеката. Косата й, сплетена в дълга черна плитка, сияеше като изпредена от нощно небе.

Кралица Хипаксия. Едва от три месеца носеше короната с плетеница от златни и червени диви къпини на майка си и макар че лицето й беше младо и красиво, тъмните й очи издаваха изтощение, говорещо красноречиво за скръбта в душата й.

Разправяха, че кралица Хекуба я отгледала надълбоко в северната гора на планината Хелируна, далеч от покварата на Републиката. Хънт очакваше подобна личност да се уплаши от многолюдната тълпа и имперския разкош или поне да ги оглежда в захлас, но тя вървеше с гордо вдигната брадичка и уверена походка. Сякаш се беше явявала на такива събития десетки пъти.

В началото на Върховната среща щяха официално да я провъзгласят за кралица на валбарските вещици. Последната церемониалност, преди да наследи реално трона си. Но…

Хънт видя лицето й, когато го доближи достатъчно.

Познаваше я: медвещицата от клиниката. Тя го поздрави с мимолетен кос поглед.

Дали Рун знаеше с кого се е запознал, от кого е получил информация за синта?

След нея пристигнаха и мерските големци. Тарион, пременен в тъмносив костюм, вървеше с красавица в ефирна тюркоазена рокля. Не Речната кралица — тя рядко напускаше Истрос. Но тъмнокосата мерка можеше да й е дъщеря. Или поне й беше дъщеря, доколкото всички мери приемаха Речната кралица за своя майка.

Червеникавокестенявата коса на Тарион беше пригладена назад, но няколко немирни кичура провисваха над челото му. Вървейки уверено с временните си крака, мерът плъзна поглед към Хънт. Изпълнен със състрадание поглед.

Хънт не се трогна. Не можеше да забрави кой бе завел Брайс до корабчето онази нощ.

Тарион не трепна от укора в очите му. Просто му се усмихна тъжно и отново погледна напред, следвайки вещиците към мецанина и отворените врати на конферентната зала.

След него влязоха вълците. Сабин подпираше прегърбения прим, чиито кафяви очи мътнееха от старостта, а някога силното му тяло беше превито над бастун. Сабин, облечена в гълъбовосив костюм, се подсмихна злобно на Хънт, повеждайки стареца към асансьора вместо към стълбището.

Примът обаче заби пети, като осъзна накъде го води. И я задърпа към стълбището. Там започна болезнено бавното си изкачване.

Гордо копеле.

Елфите слязоха от черните си коли и закрачиха напето по килима. Предвождаше ги Есенния крал с ониксова корона върху червената си коса. Древният камък приличаше на изсечен от нощта дори под утринната светлина.

Хънт не можеше да повярва, че не му е направило впечатление досега. Брайс приличаше на баща си повече от Рун. Вярно, мнозина елфи се раждаха с такъв цвят коса и кожа, но студеното лице на Есенния крал… Безброй пъти беше виждал същото изражение по лицето на Брайс.

Не някое си злобно лордче я беше съпроводило до Оракула онзи ден, а самият Есенен крал. Той се беше отнесъл така коравосърдечно с тринайсетгодишно момиченце.

Хънт сви юмруци до тялото си. Ембър Куинлан съвсем разбираемо бе избягала в мига, в който бе видяла чудовището под привлекателната му външност. В който бе усетила бездушната му жестокост.

И бе осъзнала, че носи детето му в утробата си. Потенциален наследник на трона — и заплаха за чистокръвния му син, Избраника. Нищо чудно, че Есенния крал ги беше издирвал така безмилостно.

Рун, който вървеше на стъпка зад баща си, беше поразителна гледка. В официалните си одежди на принц, със Звездния меч в ножницата на хълбока си, приличаше на някого от първите членове на рода Звезделф. Дори на някого от първите елфи, дошли в света им от Северната пукнатина преди толкова много хилядолетия.

Като минаваха покрай Хънт, кралят не го удостои с поглед. Рун обаче го погледна.

Погледна оковите около китките му, триариите около него. И поклати глава едва забележимо. Страничен наблюдател би решил, че е от възмущение, неприязън. Но Хънт прочете посланието в жеста му.

Съжалявам.

Въпреки това запази изражението си неутрално. Рун продължи напред с проблясваща върху главата му диадема от златни брезови листа.

В следващия миг целият атриум сякаш пое смаяна глътка въздух. И застина.

Ангелите не пристигаха с коли. Не, кацаха от небето.

Четирийсет и деветте ангели от Астерската гвардия в парадните си бяло-златисти униформи влязоха с маршова стъпка във фоайето. Белите им криле сияеха на светлината, а в облечените си с ръкавици ръце държаха копия. Всеки от тях беше роден и внимателно подбран за тази служба. Само онези с най-бели, най-чисти криле бяха достойни. По тях не трябваше да има нито петънце цвят.

Хънт открай време ги смяташе за префърцунени задници.

Те заеха позиции покрай пътеката и застанаха мирно, с високо вдигнати криле и копия, насочени към стъкления таван. Снежнобелите им пелерини се спускаха до пода, а кичурите бели конски косми върху златните им шлемове лъщяха, сякаш току-що разресани. Никой не вдигна забралото на шлема си.

Бяха изпратени от Пангера, за да напомнят на всички, включително на губернаторите, че истинските господари продължават да ги следят изкъсо.

След тях заедно влязоха Мика и Сандриел, и двамата в губернаторски брони.

Ванирите коленичиха пред тях. Ангелите от Астерската гвардия обаче — прекланящи се единствено пред шестимата си господари — останаха прави и копията им сякаш образуваха стени от тръни, между които двамата губернатори минаха тържествено.

Никой не смееше да проговори. Никой не смееше да си поеме дъх дори, докато двамата архангели минаваха по пътеката.

Всички бяха като червеи в краката им.

Усмивката на Сандриел прогори Хънт. Почти толкова жестоко, колкото разочарованието и безразличието по лицето на Мика.

Губернаторът безспорно му беше избрал най-тежкото мъчение. Сандриел със сигурност нямаше да му подари бърза смърт. Върнеха ли се в Пангера, изтезанията му щяха да продължат с десетилетия. Без шанс за нова сделка и откупуване на свободата му.

И още при първото неподчинение Сандриел знаеше къде да го удари. Кого да удари.

Губернаторите се понесоха нагоре по стълбището, почти допирайки криле. Хънт не можеше да си обясни защо не са станали двойка. Мика беше достатъчно порядъчен, за да съзнава що за чудовище е Сандриел. Но чудното беше, че астерите не са наредили сливането на кръвта им. Нямаше да е новост. Сандриел и Шахар бяха резултат от точно такъв съюз.

Явно вероятността Сандриел да е убила собствените си родители, за да завземе властта за себе си и сестра си, бе накарала астерите да прекратят тази практика.

Чак когато губернаторите стигнаха до конферентната зала, гостите във фоайето си позволиха да тръгнат след тях — първи към стълбището се отправиха ангелите, последвани от всички останали.

Като влезе в залата, Хънт, неотлъчно обграден от двама от триариите на 45-и — Цербера и Ястреба, които го наблюдаваха с неприкрито презрение, — огледа до възможно най-много подробности интериора.

Помещението беше огромно, с подредени в кръгове маси върху стъпаловидни платформи, спускащи се към централния етаж и облата маса, около която щяха да се разположат главните фигури.

Ямата на Ада. Хънт се чудеше как някой от пъклените принцове не ги чака там.

Примът на вълците, Есенния крал, двамата губернатори, красивата дъщеря на Речната кралица, кралица Хипаксия и Джесиба заеха местата си около централната маса. Вторите в йерархиите им — Сабин, Рун, Тарион и една по-възрастна вещица — се настаниха по кръга от маси наоколо. Никой от Дома на пламъци и сенки не придружаваше Джесиба, дори вампир. За всеки следващ ранг беше предвидена по-горна кръгла платформа, общо седем, всяка по-широка от предходната.

Астерската гвардия се разпредели покрай стените на най-горното ниво, като до всеки от трите изхода на залата застанаха по двама ангели.

Все едно гледаше седемте кръга на Ада.

Из цялата зала бяха окачени видеоекрани — два дори висяха от тавана, — а по масите имаше компютри, вероятно за текуща информация относно срещата. За негова изненада Фурия Акстър зае един стол в третия кръг и се облегна. Нямаше придружители.

Заведоха Хънт до стената и го загнездиха между двама астерски гвардейци, които не му обърнаха никакво внимание. Добре че от този ъгъл не виждаше Полукс и другите триарии на Сандриел.

Видеоекраните се включиха. И цялата зала притихна.

Хънт веднага позна кристалния палат, факлите с първосвет, танцуващ по резбованите кварцови колони, които подпираха високия сводест таван. Позна седемте кристални престола, подредени в дъга върху златния подиум, най-далечният — празен. Позна блещукащия град отвъд тях, хълмовете, спускащи се към гаснещата дневна светлина, прорязани от тъмната ивица на река Тибер.

Всички в залата станаха от местата си. И коленичиха.

Хънт можеше да се закълне, че дори от почти десет хиляди километра разстояние силата им нахлу в конферентната зала. И изсмука топлината, въздуха и живота.

Когато за пръв път се изправи пред тях, осъзна, че никога не е изпитвал по-ужасяващо чувство. Кръвта на Шахар още покриваше бронята му, гърлото му беше раздрано от викове по време на кошмарната битка — въпреки това срещата с тях надхвърляше всички други ужаси. Почувства се като мушица еднодневка; силата му сякаш беше лекичък полъх в сравнение с техния ураган. Все едно го бяха изхвърлили в открития космос.

Всеки от тях притежаваше мощта на свещена звезда, беше способен да превърне цялата планета в пепелище, но в студените им очи нямаше нито искрица светлина.

Хънт забеляза изпод сведени мигли кой друг дръзваше да вдигне очи от сивия килим към шестимата астери: Тарион и Рун. Деклан Емет. И кралица Хипаксия.

Никой друг. Дори Фурия и Джесиба.

Рун срещна погледа на Хънт. И тих мъжки глас прошепна в главата му: Смело от твоя страна.

Хънт успя да прикрие смайването си. Знаеше, че сред елфите има малък брой телепати, особено сред тези от Авален. Но никога досега не беше общувал с елф в съзнанието си. Готин номер.

Подарък от рода на майка ми, който пазя в тайна.

И реши да ми я довериш?

След кратка пауза Рун отвърна: Не мога да говоря с теб публично. Ако имаш нужда от нещо, дай знак. Ще направя каквото мога.

Нов шок, осезаем като светкавиците му, пробяга през него.

Защо ти е да ми помагаш?

Защото с всички сили се мъчеше да възпреш Брайс, когато опита да се предаде на Сандриел вместо теб. Четеше се по лицето ти. — Рун се поколеба за миг, после добави леко неуверено: — И защото вече не мисля, че си чак такъв задник.

Хънт се поусмихна едва забележимо. Чувството е взаимно.

Това комплимент ли беше? — Още една пауза. — Държиш ли се, Аталар?

Да. Тя как е?

Върнала се е на работа. Знам, защото мой човек я държи под око.

Хубаво. — Ако продължаха да говорят за Брайс, вероятно щеше да рухне напълно, затова реши да смени темата: — Знаеше ли, че онази медвещица всъщност е кралица Хипаксия?

Не. Дори не ми е хрумвало, мамка му.

Рун вероятно щеше да продължи, но в този момент астерите заговориха. Като един, както винаги. И те самите бяха телепати.

— Събрали сте се днес, за да обсъждате въпроси, свързани с региона ви. Имате нашето разрешение.

Те погледнаха едновременно към Хипаксия.

Вещицата дори не трепна под взора на шестимата астери и целия свят:

— Официално те признаваме за наследница на покойната кралица Хекуба Енадор и те провъзгласяваме за кралица на валбарските вещици.

Хипаксия сведе глава в поклон, със сериозно изражение на лице. Това на Джесиба не разкриваше нищо. Нито капчица тъга или гняв заради големите промени в някогашния и Дом. Хънт метна поглед към Рун, който наблюдаваше събитията с гримаса на лицето.

Астерите отново огледаха залата, най-високомерно от всички — Ригелус, Светлата им ръка. Слабото телце на тийнейджъра криеше чудовищна сила. Някой друг от шестимата продължи:

— Започнете. И бъдете благословени от боговете и всички звезди в небосклона.

Множество от гостите сведоха глави в още по-дълбок поклон за благодарност, че астерите им позволяваха да съществуват в тяхно присъствие.

— Надяваме се да обсъдите начини за прекратяване на тази безсмислена война. Губернатор Сандриел може да изкаже ценни наблюдения като свидетел на унищожителната й сила. — Астерите плъзнаха бавни, страховити погледи през залата. И Хънт усети тежестта им, когато казаха: — Присъстват и други, способни да осигурят свидетелски показания.

Очакваха само един вид свидетелски показания: в подкрепа на това, че човеците са неблагодарни и глупави и войната е избухнала по тяхна вина, и трябва да й се сложи край. В никакъв случай не бива да се допуска до тези земи. Нямаше да толерират прояви на солидарност към човешкия бунт, на състрадание към мъките им. Съществуваше само ванирската страна — добрата страна, и никоя друга.

Хънт задържа с очи смъртоносния поглед на Ригелус на централния екран. Сандриел го предупреди с рязък порив на мразовития си вятър да извърне очи. Той не се подчини. И като че ли водачът на астерите се усмихна. Кръвта на Хънт се вледени, не само от вятъра на архангелката, и той сведе очи.

Империята бе изградена така, че да удържи цяла вечност. За повече от петнайсет хиляди години не се беше прекършила. И тази война нямаше да е краят й.

Астерите казаха в един глас:

— До нови срещи.

Всички се усмихнаха леко — Ригелус най-злокобно, все още впил поглед в Хънт. Екраните се изключиха.

Цялата зала, включително двамата губернатори, си отдъхна. Някой повърна, ако се съдеше по звука и вонята, които се разнесоха от далечния ъгъл. Един метаморф леопард изтърча през вратите с ръка върху устата си.

Мика се облегна в стола, вперил поглед в масата пред себе си. Известно време никой не проговори. Сякаш всички имаха нужда да се посъвземат първо. Дори Сандриел.

Накрая Мика изопна гръб, размърда криле и заяви с дълбок, ясен глас:

— Обявявам Валбарската върховна среща за открита. Слава на астерите и техните звезди!

Всички в залата повториха думите, макар и с не особен ентусиазъм. Сякаш си бяха припомнили, че дори в тези земи, през цяло море от Пангера, далеч от калните бойни полета и лъскавия кристален дворец в града на седемте хълма, не можеха да се измъкнат от желязната хватка на астерите.

74

Брайс опитваше да не се замисля много върху факта, че Хънт и целият свят знаеха коя е всъщност. Единствената й утеха беше, че поне пресата още не беше надушила новината.

Не че да си незаконородена принцеса значеше нещо. Не че я описваше като личност. Точно заради шока, който видя по лицето на Хънт, не му беше казала преди това.

Накъса на парчета чека от Джесиба, а с него и вековете дълг към нея.

Вече нямаше значение. Беше загубила Хънт.

Знаеше, че е жив, защото изгледа новинарския репортаж от встъпителното шествие на Върховната среща. Хънт изглеждаше точно както преди всичко да отиде на кино. Още една малка утеха.

Почти не обърна внимание на другите пристигащи: Джесиба, Тарион, баща й, брат й… Не. Очите й останаха залепени на същото място сред тълпата, на сивите криле, пораснали отново.

Жалка. Чувстваше се направо жалка.

Наистина щеше да го направи. Доброволно да се откаже от свободата си в замяна на неговата, макар и да знаеше какво ще й причини Сандриел. И Полукс.

Може би това я правеше идиотка, както каза Рун. Наивна глупачка.

Може би имаше късмет, че си е тръгнала жива от Комициума.

Може би с раните от кристалоса плащаше за провалите си.

През последните няколко дни се впусна да проучва закона, за да провери дали има какво да се направи за Хънт. Нямаше. Беше направила единствените две неща, с които можеше да му спечели свободата: предложи да го откупи и предложи собствената си свобода в замяна на неговата.

Не вярваше на последните му гаднярски думи към нея. Тя щеше да каже същото на негово място. Щеше да се държи възможно най-гнусно, само и само да го спаси.

Седеше пред бюрото в изложбената зала, взирайки се в празния компютърен екран. Градът беше тих през последните два дни. Сякаш вниманието на всички беше приковано към Върховната среща, въпреки че само шепа от лидерите и жителите на Лунния град присъстваха на нея.

Беше изгледала записите от прякото излъчване по следващите новинарски емисии, в случай че отново покажеха Хънт. Но напразно.

Спеше в неговата стая всяка нощ. Обличаше неговата тениска и се пъхваше между чаршафите с неговия мирис, фантазирайки си, че лежи до нея в тъмното.

Преди три дни в галерията пристигна плик, на който за обратен адрес беше посочен този на Комициума. Тя го отвори с разтуптяно сърце, надявайки се, че е успял да й изпрати писмо…

Белият опал падна върху бюрото. Исая беше написал резервирано послание, защото навярно знаеше, че проследяват всяка кореспонденция.

После беше добавил, сякаш му беше хрумнало впоследствие:

Брайс бе прибрала опала в чекмеджето на бюрото.

Отвори го с въздишка и погледна млечнобелия скъпоценен камък. Погали с пръст хладната му гладка повърхност.

— Ати изглежда много тъжен — отбеляза Лехаба, долитайки до главата й. Посочи таблета, където Брайс беше паузирала третото си преглеждане на записа от шествието на кадър с неговото лице. — Ти също, Биби.

Сиринкс се протегна и се прозя. Извитите му нокти проблеснаха.

— И сега какво?

Брайс сбърчи чело.

— Какво „какво“?

Лехаба прегърна тялото си с ръце във въздуха.

— Просто продължаваме постарому, нормално?

— Аха.

Искрящите й очи срещнаха тези на Брайс.

— Какво изобщо означава „нормално"?

— Звучи ми скучно.

Лехаба се усмихна леко и порозовя.

Брайс също й се усмихна.

— Ти си добра приятелка, Леле. Много добра приятелка. — Тя въздъхна отново и пламъчето на огнената феичка потрепна. — Съжалявам, че понякога аз не съм толкова добра за теб.

Лехаба махна с ръка и се изчерви.

— Ще преодолеем и тази трудност, Биби. — Кацна на рамото й и топлината й се просмука в неочаквано изстиналата кожа на Брайс. — Ти, аз и Сири. Ще се справим заедно.

Брайс протегна показалец и Лехаба го хвана с двете си огнени ръчички.

— Имаме сделка.

75

Рун беше очаквал Върховната среща да е напрегната, изпълнена със злоба и заплахи, и във всеки един момент да се чуди дали нечий гръклян няма да бъде изтръгнат. Като на всички предходни срещи.

Този път обаче единственият му враг се оказа скуката.

В рамките на цели два часа Сандриел им съобщи, че астерите наредили всеки Дом да изпрати още воини на фронта. Нямаше смисъл от възражения. Вече беше решено. Заповедта идваше директно от астерите.

После разговорите се насочиха към новите търговски предложения. И започнаха да се въртят, и въртят, и въртят в кръг — дори Мика задълба в подробности кой какво направил и кой какво получил, — и така, докато Рун не се замисли дали астерите не бяха организирали тази среща като нов вид мъчение.

Питаше се колко ли ангели от Астерската гвардия спят под шлемовете си. Беше хванал няколко по-низши членове на различни делегации да клюмат. Аталар обаче стоеше нащрек — и като че ли слушаше съсредоточено. Наблюдаваше.

Може би точно това целяха губернаторите: да отегчат всички до такава степен, че да са готови да се съгласят с всяко условие, дори и неизгодно, само и само да дойде краят на срещата.

И все пак неколцина от участниците продължаваха да протакат преговорите. Баща му беше единият, заедно с мерите и вещиците.

Най-вече една определена вещица.

Кралица Хипаксия не се обаждаше често, но и тя като Хънт слушаше внимателно всяка дума. От дълбоките й кафяви очи струеше интелект, нетипичен за крехката й възраст.

Рун се смая, като я видя първия ден — като видя познатото й лице в такава обстановка, с корона и кралски одежди. Като осъзна, че седмици наред, без изобщо да подозира, е поддържал връзка с потенциалната си годеница.

Като излизаха към трапезарията в първия ден от срещата, успя да се набута между членките на вещерското и сестринство и да попита като един истински кретен:

— Защо не каза нищо? Защо не ми каза коя си?

Хипаксия държеше подноса с обяда си с изтънченост, подобаваща на кралица.

— Не си ме питал.

— Какво правеше в онази клиника, по дяволите?

Тъмните й очи притъмняха още повече.

— Информаторите ми ме уведомиха, че в града се надигало нещо зло. Дойдох да проверя лично. Под прикритие. — Затова се бе появила на местопрестъплението след убийството на стража от храма. И в нощта, когато кристалосът нападна Аталар и Брайс в парка. — Дойдох и за да видя какво е да си… нормален. Преди да приема това.

Тя махна към короната си.

— Знаеш ли какво очаква баща ми от теб? И от мен?

— Подозирам — отвърна лаконично тя. — Но не обмислям такива, промени в живота си точно сега. — Тя му кимна и се обърна да си върви. — С когото и да било.

И просто ей така му натри носа.

Сега поне се опитваше да следи внимателно разговорите. Да не поглежда вещицата, която не проявяваше никакъв интерес да се омъжва за него, слава на шибаните богове. Дали с лечебната си дарба не долавяше онзи недостатък в тялото му, заради който щеше да е последен от кралския род? Не искаше да знае, затова прогони спомена за пророчеството на Оракула. Поне не беше единственият, игнориращ Хипаксия. Джесиба Рога не й обелваше нито дума.

Не че магьосницата се обаждаше често по време на разговорите — само даде да се разбере, че Домът на пламъци и сенки виреел най-добре в условия на смърт и хаос, затова нямали нищо против дълга опустошителна война. Косачите с радост щели да пренасят душите на мъртвите отвъд реката. Дори архангелите изглеждаха обезпокоени от това й твърдение.

Когато часовникът удари девет и всички заеха местата си в залата, Сандриел обяви:

— На Мика му се наложи да замине по работа и ще се присъедини по-късно.

Само астерите можеха да призоват Мика по време на толкова важна среща. Сандриел, която очевидно не възразяваше да поеме самостоятелно председателството, заяви:

— Започваме с обяснение от страна на мерите относно недалновидната им съпротива срещу изграждането на канал за транспортиране на танковете ни и разгръщане на снабдителната ни мрежа.

Дъщерята на Речната кралица прехапа колебливо долната си устна, а капитан Тарион Кетос провлачи в отговор:

— При положение че военните ви машини разрушават стридените ни ферми и водорасловите масиви, не е недалновидно да се каже, че ще унищожат риболовната ни индустрия.

Очите на Сандриел проблеснаха, но тя отвърна любезно:

— Ще бъдете подобаващо обезщетени.

Тарион не се отказа.

— Не става дума само за пари, но и за благополучието на планетата ни.

— Войната изисква жертви.

Тарион скръсти ръце и мускулите им изпъкнаха под дългите ръкави на черната му тениска. След тържественото шествие и безкрайните срещи през първия ден, повечето участници вече се обличаха по-небрежно.

— Знам цената на войната, губернаторе.

Беше голяма смелост да кажеш такова нещо в очите на Сандриел.

Кралица Хипаксия заяви с тих, но уверен глас:

— Опасенията на Тарион не са безпочвени. Историята ни е показала какви могат да бъдат последствията. — Рун изпъна гръб. Всички очи в залата се насочиха към вещерската кралица. И тя не отстъпваше пред бурята, мътеща се в очите на архангелката. — Коралите и водорасловите масиви по източното крайбрежие на Раганско море, унищожени в Сорвакийските войни преди две хиляди години, още не са се възобновили. Мерите, извличащи прехраната си от тях, са били обезщетени, както вие изтъкнахте. Но само за няколко сезона. — В залата се спусна съвършена тишина. — Готови ли сте да им плащате в продължение на хиляда сезона, губернаторе? А две хиляди сезона? А как ще компенсирате съществата, обитаващи районите, които предлагате да бъдат засегнати?

— Те са Низши. По-низши от Низшите — натърти невъзмутимо Сандриел.

— Те са деца на Мидгард. Деца на Ктона — каза вещерската кралица.

Сандриел разкри зъби в усмивка.

— Спестете ми сантименталните си брътвежи, моля.

Хипаксия не отвърна на усмивката й. Просто задържа погледа й. Без провокация — само с открит интерес.

За огромно изумление на Рун първа Сандриел извърна поглед. Архангелката врътна очи и запрелиства документите пред себе си. Дори баща му примига смаяно. И загледа младата кралица с преценяващо присвити очи. Несъмнено питайки се как двайсет и шест годишна вещица дръзваше да говори така на архангел. И дали не разполага с информация, с която да я притисне.

Както и дали вещерската кралица в действителност беше удачна партия за брак с Рун — или просто щеше да е таралеж в гащите му.

Джесиба Рога, която седеше от отсрещната страна на масата, се усмихна леко на Хипаксия. Първата й реакция спрямо младата вещица.

— Каналът — подхвана стегнато Сандриел, оставяйки документите — ще е тема на по-нататъшен разговор. Снабдителната мрежа обаче…

Архангелката се впусна в поредната реч за плановете си да рационализира войната.

Хипаксия върна поглед към документите пред себе си. Но след секунда вдигна очи към втория кръг от маси.

Към Тарион.

Мерът я поздрави с лека усмивка — знак на благодарност.

Вещерската кралица му кимна едва забележимо.

Мерът вдигна небрежно лист с двайсетина реда чертички — сякаш отброяваше нещо.

Хипаксия изцъкли леко очи — с укор или от смайване, — а Тарион свали листа, преди някой друг да го види. И добави още една чертичка.

Вещицата се изчерви.

В този момент обаче заговори баща му, затова Рун спря да следи причудливото им поведение и изпъна рамене, преструвайки се, че слуша разговора. Че го интересува.

Макар че в крайна сметка всичко, казано тук, щеше да е без значение. Сандриел и Мика щяха да постигнат своето.

И нещата щяха да си продължат постарому.

На Хънт му беше твърде скучно. Въпреки това опитваше да се радва на последните си дни на спокойствие и относителен комфорт, макар че Полукс следеше всяко негово действие от другия край на залата. И броеше часовете до момента, в който вече нямаше да му се налага да се държи цивилизовано и можеше най-сетне да отприщи злото си срещу него. Затова при всеки негов поглед Хънт му отвръщаше с широка усмивка.

Поне крилете му бяха заздравели. Изпробваше силите им, доколкото можеше — разперваше ги, прибираше ги. Знаеше, че ако Сандриел му позволеше да лети, ще го задържат във въздуха. Вероятно.

Да стои до стената, анализирайки всяка изречена дума, беше същинско мъчение, но Хънт все пак се стремеше да не пропуска нищо. Следеше внимателно разговорите, но мнозина други видимо се бореха със съня.

Надяваше се най-търпеливите засега делегации — на елфите, мерите и вещиците — да издържат до края на Върховната среща, преди да си спомнят, че контролът е илюзия и астерите можеха просто да издадат декрет относно новите търговски закони. Също както им бяха заповядали как да подходят към войната. Още няколко дни. Само това искаше Хънт. Това си повтаряше.

76

Брайс почти живееше в библиотеката на галерията през последните три дни — оставаше дълго след края на работното време и се връщаше призори. Нямаше смисъл да се задържа в апартамента, понеже хладилникът й беше празен, а Сиринкс и бездруго беше с нея. Затова реши да прекарва възможно най-много време на работа, докато не спреше да чувства дома си като празна черупка.

Джесиба беше толкова заета с Върховната среща, че не следеше камерите за видеонаблюдение в галерията. Не виждаше кутиите от храна по всяка повърхност в библиотеката, купищата сирене в малкото хладилниче и че Брайс е започнала да носи спортни екипи на работа. И да се къпе в банята в дъното на библиотеката. Не знаеше, че е отменила всичките си срещи с клиенти. И е взела нов аркезийски амулет от сейфа в офиса на Джесиба — последния по техните земи. Един от петте, останали в целия свят.

Но беше въпрос на време шефката й да се отегчи и да провери десетината камери. И да прегледа графика им, виждайки всички отменени срещи с клиенти.

На Брайс й се бяха обадили за две от позициите, за които бе кандидатствала, и дори имаше уговорени интервюта. Само трябваше да си измисли някакво оправдание за пред Джесиба, разбира се. Час при медвещер или зъболекар, или нещо друго нормално и необходимо. А ако я наемеха на някоя от двете позиции, трябваше да измисли как ще изплаща дълга си за Сиринкс — и начин да погали егото на Джесиба достатъчно, че магьосницата да не я превърне в някоя противна твар само задето е поискала да си тръгне.

Брайс въздъхна, плъзвайки ръка по една древна книга, пълна с правен жаргон, разбираем само за дипломирани юристи. За пръв път виждаше толкова често да се използват думи като „следователно“ и „прочее“, и „считано от“, и „в случай на“. Въпреки това продължаваше проучването си.

Лехаба също.

— А какво ще кажеш за това, Биби? — Огнената феичка лумна, посочвайки една страница пред себе си. — Тук пише, че „присъдата на провинено лице може да бъде смекчена до служба, ако…“

— Това го прочетохме преди два дни — каза Брайс — и си е връщане към робството.

Чу се тихо дращене. Тя надникна изпод мигли към нока с надеждата да не забележи вниманието й.

Съществото се хилеше, вперило поглед в нея. Сякаш знаеше нещо, което тя не знаеше.

Само след секунда Брайс разбра какво.

— Има друг случай — каза Лехаба. — Човешка жена била освободена след.

Сиринкс изръмжа. Не към аквариума. А към покритите със зелен мокет стълби.

Някой заслиза с небрежни стъпки по тях. Брайс веднага скочи на крака и се пресегна към телефона си.

Ботуши, тъмни дънки, а после.

Снежнобели криле. И прекомерно красиво лице.

Мика.

Всяка мисъл в главата й секна, когато архангелът влезе в библиотеката, оглеждайки рафтовете и стълбищата към месинговите мецанини и ниши, аквариума и ухиления нок, светлините като изригнало слънце високо над тях.

Не биваше да влиза тук. Да вижда тези книги…

— Ваша Светлост — успя да го поздрави Брайс.

— Входната врата беше отворена — обясни той.

Първичната сила зад погледа му й подейства като удар с тухла в лицето.

Естествено, че ключалките и заклинанията не го бяха задържали. Нищо никога не задържаше Мика.

Тя укроти препускащото си сърце достатъчно, за да каже:

— С удоволствие ще ви посрещна на горния етаж, Ваша Светлост, и веднага ще се обадя на Джесиба.

Джесиба, която е на Върховната среща, където и ти би трябвало да бъдеш в момента.

— И тук е добре.

Той закрачи бавно към една от високите библиотеки.

Сиринкс трепереше на дивана; Лехаба се криеше зад малка купчина книги. Дори животните в клетките и малките аквариуми се бяха скътали по ъглите. Само нокът продължаваше да се хили.

— Защо не седнете, Ваша Светлост? — предложи Брайс, събирайки кутии от храна до гърдите си, без да я е грижа, че ще изцапа с червено люто олио бялата си тениска.

Единствено искаше Мика да се разкара от рафтовете с безценни книги.

Вместо да отвърне на поканата й, той заоглежда заглавията на нивото на очите си.

Урд да й е на помощ. Брайс изхвърли кутиите в препълнената кофа за боклук.

— На горния етаж има удивителни произведения на изкуството. Какво точно търсите?

Тя метна поглед към Лехаба, която беше придобила стряскащ циановосин цвят, и поклати глава в безмълвно предупреждение да внимава.

Мика прибра криле до тялото си и се обърна към Брайс.

— Какво търся ли?

— Да — пророни тя. — Питам дали…

Той я прикова с ледения си поглед.

— Търся теб.

Днешната среща беше най-ужасната дотук. Най-мудната.

На Сандриел очевидно й харесваше да ги върти в кръгове, да ги обсипва с лъжи и полуистини, сякаш се наслаждаваше на мисълта за предстоящата плячка — за момента, в който всички щяха да се подчинят на нейната воля и тази на астерите.

Хънт, облегнат на стената между ангелите от Астерската гвардия в парадните им униформи, гледаше как стрелките на часовника пълзят към четири. Рун беше задрямал преди около половин час. Повечето от по-низшите участници в срещата бяха освободени и залата вече почти пустееше. Дори Наоми се върна в Лунатион, за да поддържа 33-ти във форма. Оставаха само шепа прислужници и ръководителите им. Явно защото всички знаеха, че срещата е приключила. Че това не е истинска република. Съставляваха я господари и подчинени.

— Изграждането на ново пристанище по източното крайбрежие на Валбара — повтаряше за стотен път Сандриел — ще ни позволи да създадем сигурна щабквартира за военноморския ни легион.

Нечий телефон извибрира.

За негова изненада Джесиба Рога извади своя от вътрешния джоб на сивото спортно сако, което носеше върху същия цвят рокля. Понамести се в стола си, извъртайки екрана така, че да не го вижда любопитният ванир от лявата й страна.

Неколцина от другите управници около масите също забелязаха, че Рога е насочила вниманието си другаде. Сандриел продължаваше да говори, но Рун се беше разбудил от вибрацията на телефона и гледаше магьосницата. Фурия, седяща два реда зад нея, също я наблюдаваше.

Палците на Джесиба заподскачаха по екрана. След малко вдигна ръка, стиснала червени устни. Този път дори архангелката млъкна.

Рога заяви:

— Простете, че ви прекъсвам, губернаторе, но изскочи нещо, което трябва да видите. Всъщност важи за всички.

Хънт нямаше представа защо в дъното на стомаха му се загнезди такъв ужас. В телефона й можеше да има какво ли не. Но ето че устата му пресъхна.

— Какво? — попита Сабин от другия край на залата.

Вместо към нея обаче Джесиба насочи вниманието си към Деклан Емет.

— Може ли да го покажем на екраните?

Тя посочи множеството монитори из залата.

Деклан, който почти дремеше зад стола на Рун, веднага се надигна.

— Да, разбира се.

Прояви благоразумието да погледне към Сандриел за разрешение — тя врътна очи, но все пак кимна. Деклан мигновено отвори лаптопа си. Намръщи се, зървайки нещо на екрана му, но натисна едно копче.

И показа на мониторите из залата десетки прозорци — всичките с кадри от камерите на антиквариат „Грифон". В долния десен ъгъл, в познатата библиотека… Хънт съвсем забрави да диша.

Телефонът на Джесиба извибрира отново и на екраните се появи съобщение, част от текущ разговор. Сърцето му прескочи, като видя името Брайс Куинлан.

И напълно спря, като прочете съобщението й:

— Какво, по дяволите? — изсъска Рун.

Брайс стоеше пред една от камерите за видеонаблюдение в библиотеката и наливаше чаша вино. На голямата маса зад нея седеше Мика.

— Каза, че имал среща. — процеди Сандриел.

Камерата беше скрита в една от книгите над главата на Брайс.

Деклан натисна няколко клавиша на лаптопа си и отвори в голям прозорец кадрите от нея. След още една клавишна комбинация звукът изпълни конферентната зала.

Брайс питаше Мика през рамо, с небрежна усмивка на уста:

— Желаете ли храна с виното? Сирене?

Мика разглеждаше книгите, отворени върху масата.

— Ще съм ти благодарен.

Брайс изхъмка и пак се обърна към количката с питиета, пишейки скришом на телефона си.

Следващото й съобщение до Джесиба изскочи по всички екрани в конферентната зала.

Съдържаше една-единствена дума, от която кръвта на Хънт се смръзна във вените му.

Не беше палава симпатична молба. Защото когато Брайс вдигна очи към камерата, в тях гореше страх. Искрен, огнен страх. Всички инстинкти на Хънт се изостриха с яростна сила.

— Губернаторе — обърна се Есенния крал към Сандриел, — държа да чуя обяснение.

Но още преди архангелката да отговори, Рун нареди тихо, залепил очи за екрана:

— Флин, изпрати отряд на Помощната гвардия в антиквариат „Грифон". Веднага.

Флин незабавно извади телефона си и пръстите му захвърчаха по екрана.

— Мика не е направил нищо нередно — озъби се Сандриел на елфическия крал. — Просто демонстрира лош вкус по отношение на жените.

От гърдите на Хънт се изтръгна ръмжене, което несъмнено щеше да му спечели шибване със студения вятър на Сандриел, ако звукът не бе заглушен от ръмженето на Деклан и Рун.

Тристан Флин заповядваше разпалено на някого:

— Веднага прати хора в антиквариат „Грифон". Да, в Стария площад. Не, просто ги прати.

Рун изрева още една команда на елфическия лорд, но в този момент Мика проговори отново:

— Определено не си бездействала. — Мика махна към отрупаната маса. — Търсиш вратичка в закона?

Брайс преглътна, пълнейки чинията на Мика.

— Хънт ми е приятел.

Тя четеше… четеше правна литература. Стомахът на Хънт сякаш пропадна до пода.

— А, да — отвърна Мика и се облегна в стола си. — Възхищавам се на тази твоя черта.

— Какво става, по дяволите? — изсъска Фурия.

— Предана си до смърт. И след това — каза Мика. — Колкото и доказателства да ти се сервираха, отказваше да повярваш, че Даника е просто пошла наркоманка.

Сабин и няколко други вълци изръмжаха. Хънт чу Амели Рейвънскрофт да казва на Сабин:

— Трябва да изпратим глутница.

— Всички опитни глутници са тук — изшушука Сабин, без да отлепва очи от екрана. — Оставих съвсем малък отряд в града.

Изражението на Брайс се промени като запалена кибритена клечка. Гневът й стана огнен и свиреп. Хънт обикновено се любуваше на тази пламенност. Не и сега.

Използвай си шибания мозък — примоли й се наум Хънт. — Мисли.

Брайс позволи на обидата да отлежи в съзнанието й, оглеждайки платото със сирена и грозде, което приготвяше за Мика.

— Кой знае каква е истината? — каза тя безизразно.

— Философите в тази библиотека определено са имали мнение по въпроса.

— За Даника ли?

— Не се прави на глупава. — Усмивката му се разшири и той махна към книгите около тях. — Съзнаваш ли, че укриването на такава литература е еднопосочен билет към екзекуция?

— Струва ми се излишна суетня около някакви си книги.

— Човеците са умирали за такива книги — рече кротко Мика и пак посочи множеството рафтове наоколо. — Забранени заглавия, ако не се лъжа, много от които би трябвало да съществуват само в Астерските архиви. Еволюция, математика, теории, опровергаващи надмощието на ванирите и астерите. Говори се, че някои от тях били дело на писатели отпреди появата на астерите. — Тих, страховит смях. — Лъжци и еретици, признали грешността на теориите си, когато астерите ги измъчвали, за да извлекат истината. Изгорили ги живи, използвайки еретическите им писания за подпалки. Но ето че има оцелели. Цялото познание на древния свят, събрано на едно място. Свят без астери. И теории за свят, в който ванирите не били господстващата раса.

— Интересно — коментира Брайс, все още с гръб към него.

Рун попита Джесиба:

— Какво има в тази библиотека?

Джесиба не отговори. Не каза и дума. Но сивите й очи вещаеха безмилостна смърт.

Мика продължи, несъзнателно отговаряйки на въпроса му:

— Знаеш ли изобщо с какво си обградена, Брайс Куинлан? Това е Великата библиотека на Партос.

Думите му прокънтяха в залата. Джесиба отказваше дори да отвори уста.

Брайс обаче заяви:

— Звучи ми като поредната глупава теория на конспирацията. Партос е вълшебна приказка за човеци.

Мика се засмя.

— Каза жената с аркезийски амулет около врата си. Амулетът на жриците, които някога служели и бранели Партос. Мисля, че много добре знаеш какво криете тук; знаеш, че прекарваш дните си сред останките от библиотека, подпалена от ванирите преди цели петнайсет хиляди години.

Хънт можеше да се закълне, че откъм Джесиба повя мразовит вятър.

Мика продължи небрежно:

— Знаеш ли, че по време на Първите войни онази обречена човешка армия се изправила срещу ванирите точно в Партос? За да спасят поне някакво доказателство за съществуването си, преди Северната пукнатина да се отвори; да спасят книгите. Сто хиляди човека тръгнали към бойното поле онзи ден с ясното съзнание, че ще умрат и ще загубят войната. — Усмивката на Мика се разшири. — И то само за да спечелят време на жриците да съберат най-ценните текстове. Те ги качили на корабите си и изчезнали. Любопитно ми е как точно са попаднали в ръцете на Джесиба Рога.

Магьосницата наблюдаваше безмълвно как тайната й се разкрива на екраните. Дори не опита да опровергае намека на Мика. Дали нямаше нещо общо с причината да напусне вещиците? И да се присъедини към Дома на Подземния крал?

Мика се облегна в стола си и крилете му изшумолиха.

— Отдавна подозирам, че останките от Партос се съхраняват тук. Архив на човешките познания от двете хиляди години преди появата на астерите. Само един поглед към заглавията по тези рафтове ми доказа, че съм бил прав.

Никой в залата не смееше да мигне, докато истината се разгръщаше. Джесиба посочи екраните и каза с разтреперан глас на Тристан Флин и Сабин:

— Заповядайте на Помощната гвардия да си размърдат задниците и да спасят тези книги. Умолявам ви.

Хънт стисна зъби. Естествено, че книгите й бяха по-важни от Брайс.

— Помощната гвардия няма да спасява нищо — заяви студено Сандриел. Магьосницата се скова и тя й се усмихна злобно. — И те уверявам, че каквото и да е намислил Мика за малката ти асистентка, ще е същинска милост в сравнение с онова, което астерите ще направят на теб заради укриването на толкова еретически глупости…

Брайс вдигна платото със сирене и чашата с вино.

— Вижте, губернаторе, аз само работя тук.

Най-накрая се обърна към Мика. Носеше спортен екип: клин и бяла тениска с дълъг ръкав. Неоноворозовите й кецове лъщяха като първосвет в сумрачната библиотека.

— Бягай — каза на екрана Флин, сякаш Брайс можеше да го чуе. — Брайс, бягай, мамка му.

Сандриел впери гневен поглед в елфическия воин.

— Как смееш да обвиняваш губернатор в престъпен замисъл?

Но от очите й надничаше съмнение.

Елфическият лорд не й обърна внимание, приковал очи в екраните.

Хънт не можеше да помръдне. Брайс сервира платото и виното на Мика и заяви:

— Дошли сте заради мен, ето ме. — Тя се поусмихна. — Върховната среща явно е била страшна скука. — Скръсти ръце зад гърба си в небрежна стойка и му намигна. — Да не би пак да ме поканите на среща?

От ъгъла на камерата, чиито кадри Деклан отвори във втори прозорец, Мика нямаше как да види знаците, които Брайс показваше с пръсти зад гърба си. Сочеше към стълбището. Безмълвна трескава заповед към Лехаба и Сиринкс да се спасяват. Никой от двамата не помръдна.

— Както ти ми отговори онзи път — отвърна невъзмутимо Мика, — не, благодаря.

— Жалко.

Тишината в конферентната зала вече пулсираше.

Брайс отново направи знак с разтреперани пръсти. Моля ви — казваха сякаш ръцете й. — Моля ви, бягайте. Докато още мога да го разсейвам.

— Заповядай, седни — покани я Мика, махвайки към стола от другата страна на масата. — Не виждам защо да не подходим цивилизовано по въпроса.

Брайс му се подчини, пърхайки невинно с мигли.

— Кой въпрос?

— Че трябва да ми дадеш Рога на Луна.

77

Брайс знаеше, че почти няма шанс тази среща да завърши добре за нея.

Но ако Джесиба беше видяла съобщенията й, може би поне нямаше да е било напразно. Така всички щяха да знаят какво я е сполетяло, и с малко късмет да спасят книгите, в случай че предпазните им заклинания удържаха на гнева на архангела. Въпреки че тези на входната врата не бяха удържали.

Тя отговори спокойно на Мика:

— Нямам представа къде е Рогът.

Усмивката му не трепна.

— Пробвай пак.

— Нямам представа къде е Рогът, губернаторе.

Той опря мощни предмишници на масата.

— Искаш ли да знаеш какво мисля аз?

— Не, но все пак ще ми кажете?

Сърцето й щеше да се пръсне.

Мика се засмя.

— Мисля, че си се досетила. Вероятно в същия момент преди няколко дни, когато и аз се досетих.

— Поласкана съм, че ме имате за толкова умна.

— Не ти. — Отново студен смях. — Даника Фендир беше умната. Тя е откраднала Рога от храма, а ти си я познавала достатъчно добре, за да се досетиш какво е направила с него.

— Защо й е било на Даника да краде Рога? — попита невинно Брайс. — Та той е счупен.

— Пропукан. И ми се струва, че вече знаеш как може да бъде поправен. — Сърцето й запрепуска още по-яростно, когато Мика изръмжа: — Със синт.

Тя скочи на крака и коленете й се разтрепериха леко.

— Може да сте губернатор, но това е частна собственост. Ако искате да ме изгорите на кладата заедно с тези книги, ще ви е нужна заповед за обиск.

Брайс отиде до стълбището. Сиринкс и Лехаба не бяха помръднали от местата си.

— Предай ми Рога.

— Казах ви вече, не знам къде е.

Тя сложи крак на първото стъпало. Мика мигновено се озова до нея и сграбчи деколтето на тениската й.

— Лъжеш.

Хънт направи една крачка надолу по стълбището, преди вятърът на Сандриел да го блъсне в стената. Нахлу в гърлото му и стисна гласните му струни, принуждавайки го да гледа безмълвно случващото се на екраните.

Мика изръмжа като хищник в ухото на Брайс:

— Искаш ли да ти кажа как разбрах?

Губернаторът плъзна собственически ръка надолу по извивката на гръбнака й и Брайс потрепери.

Хънт побесня от арогантния му допир, от ужаса в изцъклените й очи.

Брайс знаеше, че няма смисъл да бяга от Мика, когато архангелът плъзна дръзко пръсти нагоре по гръбнака й.

Хънт стисна челюсти толкова силно, че дъхът му започна да излиза на дълбоки шумни пориви. Щеше да го убие. Щеше да намери начин да се измъкне от Сандриел и да убие Мика, задето си позволяваше да я докосва така…

Архангелът проследи с пръсти фината верижка на тила й. На която висеше нов амулет, осъзна Хънт.

Без да подозира, че на броени метри от него има камера, Мика измърка:

— Гледах записа от изпълнението ти във фоайето на Комициума. Даде аркезийския си амулет на Сандриел. И тя го унищожи. — Широката му ръка се затвори около шията й и Брайс затвори очи. — Така се досетих какво е станало. Ти също.

— Не знам за какво говорите — прошепна Брайс.

Мика затегна хватката си и сякаш стисна Хънт за врата — толкова трудно му стана да диша.

— Цели три години си носила онзи амулет. Всеки ден, всеки час. Даника е знаела, че ще го носиш. Знаела е и че нямаш амбиции, затова никога няма да напуснеш работата си. И няма да те накарат да го свалиш.

— Сигурно сте се побъркали — едва изрече Брайс.

— Така ли? Тогава ми обясни защо едва час след като свали амулета, кристалосът те нападна.

Хънт застина. Отново я беше нападнал демон? Погледна към Рун и принцът кимна с мъртвешки бледо лице. Стигнахме до нея навреме, увери го Данаан в ума му.

— Лош късмет? — предположи Брайс.

Мика не се усмихна, вкопчил ръка в шията й.

— Не криеш Рога. Ти си Рогът. — Ръката му пак се плъзна надолу по гърба й. — Станала си негова носителка в нощта, когато Даника го е смляла на фин прашец, смесила го е с вещерско мастило и те е напила достатъчно, че да не задаваш въпроси, когато е поискала да го вкарат в кожата ти с татуировка.

— Какво? — излая Фурия Акстър.

Свещени богове! Хънт оголи зъби, но още му беше забранено да говори.

Брайс каза:

— Колкото и готино да звучи, губернаторе, татуировката ми гласи…

— Езикът не е от този свят. Това е езикът на вселените. И с азбуката му на гърба ти е изписана директна команда за активиране на Рога с прилагане на сурова мощ направо върху самата татуировка. Точно така го е използвал някога принцът от рода Звезделф. Ти може да не притежаваш неговите дарби като брат ти, но вярвам, че кръвта ти в комбинация със синта ще са достатъчни, когато приложа силата си върху теб. Изпълвайки със силата си татуировката ти, теб самата, все едно надувам Рога.

Брайс разшири ноздри.

— Да го духаш, задник.

Тя лашна главата си назад толкова светкавично, че дори Мика не можа да предотврати сблъсъка на черепа й с носа му. Той залитна и Брайс опита да се завърти, за да побегне.

Но ръката му не освободи хватката си.

Мика я блъсна силно към пода, съдирайки гърба на тениската й.

Викът на Хънт беше заклещен в гърлото му, но този на Рун проехтя из конферентната зала, когато Брайс се просна по корем върху килима.

Лехаба изпищя, Сиринкс изрева, а Брайс успя да им изкрещи:

— Скрийте се.

Но архангелът спря на място, оглеждайки жената, просната на пода пред него.

Татуировката по гърба й. С Рога на Луна в тъмното и мастило.

Брайс се изправи на крака, сякаш имаше къде да избяга, къде да се скрие от губернатора и страховитата му сила. Успя да стигне до стълбището към мецанина в другия край на библиотеката, но…

Мика беше бърз като вятъра. Сграбчи я за глезена и я хвърли през стаята.

Писъкът на Брайс, когато се блъсна в дървената маса, строшавайки я на парчета, беше най-кошмарният звук, който Хънт беше чувал някога.

Рун прошепна:

— Ще я убие.

Брайс запълзя назад през отломките от масата и процеди през окървавена уста:

— Ти си убил Даника и глутницата.

Архангелът се усмихна.

— И то с огромно удоволствие.

Конферентната зала се разтресе. Или просто Хънт се тресеше.

В следващия миг губернаторът отново я връхлетя, хвана я за врата и пак я хвърли през стаята, право в рафтовете с книги.

— Къде е шибаната Помощна гвардия? — изкрещя Рун на Флин, на Сабин.

Но вълчицата гледаше изцъклено. Смаяно.

Като на забавен кадър Брайс запълзя назад по стълбите към мецанина, вкопчвайки пръсти в околните книги за опора. От крака й стърчеше остро парче дърво, под което проблясваше кост; в клина й се просмукваше кръв. Тя проплака задъхано:

— Защо?

Лехаба се беше промъкнала до металната врата на банята в дъното на библиотеката и някак успя да я отвори, сякаш сигнализираше на Брайс да стигне дотам — за да се заключат вътре, докато пристигне помощ.

— Не разбра ли след цялото това разследване, че съм инвеститор в „Реднър Индъстрис“? И имам достъп до всичките им експерименти.

— По дяволите — изруга Исая от отсрещния край на залата.

— И какво според теб правеше Даника за „Реднър“?

Брайс продължаваше да пълзи назад по стъпалата. Не че имаше къде да се скрие.

— Беше нещатен охранител.

— Така ли ти го е поднесла? — Той се подсмихна. — Даника проследяваше хора, които „Реднър“ й поръчваше да намери. Хора, които не искаха да бъдат намерени. Включително група бунтовници от „Офион“, които експериментираха с формула за синтетична магия, предвидена да помогне на човеците в изменническата им дейност. Като се разровили в отдавна забравена история, научили, че отровата на кристалоса неутрализира магията. Нашата магия. Бунтовниците решили да разузнаят защо, изолирайки протеините, които атакува отровата. Източника на магия. Човешките шпиони на Реднър му докладвали и той пратил Даника да му донесе резултатите от проучванията. И да му доведе хората, отговорни за тях.

Брайс продължаваше да пълзи задъхано нагоре по стълбището. Никой в конферентната зала не смееше да проговори.

— Астерите не одобряват синтетичната магия — заяви тя. — Как изобщо са позволили на „Реднър“ да прави проучвания?

Хънт знаеше, че се опитва да си спечели време.

Но Мика май нямаше против да й обясни.

— От „Реднър" знаеха, че астерите ще им попречат в създаването на синтетична магия, че и аз самият ще прекъсна експериментите им, затова намериха начин да ги представят като опити за синтезиране на ново лечебно средство. Реднър ме покани за инвеститор. Първоначалните опити бяха успешни: с помощта на веществото човеците се възстановяваха по-бързо, отколкото с лечебната сила на медвещерите и елфите. Но по-късните опити не протекоха по план. Оказа се, че ванирите обезумяват от синта. А човеците, приели твърде голяма доза… Даника използва правомощията си на охранител, за да се добере до записи от въпросните опити. И предполагам, ги е завещала на теб, нали?

В името на горящия Солас! Брайс още пълзеше нагоре и нагоре по стъпалата, захващайки се с пръсти за древните безценни книги наоколо.

— Как е разбрала истинския ти замисъл?

— Все си вреше носа, където нямаше работа. Все гледаше да защитава слабите.

— От чудовища като теб — изплю Брайс, продължавайки да се изкачва сантиметър по сантиметър, да печели време.

Мика се усмихна ужасяващо.

— Не криеше интереса си към синта, защото търсеше начин да помогне на слабата си уязвима приятелка получовек. Ти нямало да наследиш никаква сила, затова искаше да ти даде поне някаква защита срещу хищниците, бродещи из света ни. А като видя до какви касапници може да доведе синтът, се загрижи за опитните субекти. Притесни се заради ефекта му върху човеците, ако излезеше от лабораторията. Но служителите на „Реднър“ говореха, че Даника провежда свое собствено проучване там. Никой не знаел какво, но често се затваряла в лабораторията извън работното си време.

Сигурно цялата информация се намираше във флашката, която Брайс беше намерила. Хънт се молеше да я е скрила добре. И се питаше какви ли още изненади се спотайваха там.

Брайс попита:

— Не е продавала синта на онази лодка, нали?

— Не. Дотогава вече бях осъзнал, че ми трябва някой с неограничен достъп до храма, за да измъкне Рога оттам. Аз самият бих привлякъл твърде много погледи. Затова когато Даника открадна записите от експериментите със синта, реших да използвам нея.

Брайс изкачи поредното стъпало.

— Нарочно си пуснал синта на улицата.

Мика продължаваше да я следва бавно.

— Да. Знаех, че неизменната нужда на Даника да си играе на герой ще я прати по неговите следи, за да не попадне в ръцете на нищожествата от Лунатион, които щяха да се самоунищожат с него. Докопа се до по-голямата част, но не успя да залови всичкия. Като й казах, че съм я видял на реката, и й напомних, че никой няма да повярва, че Принцесата на купоните се опитва да източи опасен наркотик от улицата, тя се почувства с вързани ръце. Казах й, че ще забравя какво съм видял, ако тя ми направи една малка услуга в подходящия момент.

— Ти си спрял първосвета в целия град в нощта на кражбата.

— Точно така. Но подцених Даника. Беше забелязала интереса ми към синта доста преди да го пусна на улицата, и когато я изнудих да открадне Рога, явно е схванала връзката между двете неща. Че Рогът може да бъде поправен със синта.

— И си я убил заради това?

Поредното стъпало нагоре, поредният въпрос, още малко време.

— Убих я, защото скри Рога, преди да успея да го поправя със синт. За да помогна на народа си.

— Силата ти не е ли достатъчна за целта? — попита Брайс, сякаш опитваше да се спаси чрез ласкателство.

Архангелът се натъжи искрено за момент.

— Дори моята сила не е достатъчна да им помогне. Да предпази бреговете на Валбара от сигурна война. За това ще ми трябва подкрепа от друг свят. С Рога мога да отворя портал, за да призова армия, с която да унищожа човешките бунтовници и да сложа край на безсмисленото унищожение.

— Кой свят? — попита Брайс, видимо пребледняла. — Адът?

— Владетелите на Ада не биха ми се подчинили. Но в древните писания се споменават други светове, които биха се преклонили пред мощ като моята. И пред Рога. — Усмивката му беше студена като изражението на дълбоководна риба. — Притежателят на Рога е способен на всичко. Дори да се установи като астер.

— Тяхната сила е вродена, не придобита — озъби му се Брайс, макар че лицето й бе пребледняло.

— Притежаваш ли Рога, няма нужда да наследяваш силата на звезда, за да властваш. И астерите го знаят. Затова ще ме приемат като един от тях.

Той отново се засмя тихо.

— Ти си убил двамата студенти от Университета на Лунния град.

— Не. Разкъса ги сатир, надрусан със синт, докато Даника беше заета да краде Рога онази нощ. Сигурен съм, че се е поболяла от гузна съвест.

Брайс трепереше. Хънт също.

— Значи си отишъл в апартамента и си убил нея и глутницата „Дяволи“?

— Изчаках да освободят Филип Бригс.

— В лабораторията му имаше черна сол. Допълнително доказателство срещу него — пророни Брайс.

— Да. След като го пуснаха от затвора, отидох в апартамента на Даника — твоя апартамент, — обезвредих глутницата „Дяволи" със силата си и инжектирах синт на Даника. А после гледах как разкъсва приятелите си, преди да нападне и самата себе си.

Брайс вече плачеше неудържимо.

— И все пак не ти е казала къде е Рогът.

Мика сви рамене.

— Не се поддаде.

— И какво… после си призовал кристалоса, за да прикриеш следите си? Позволил си му да те нападне в онази уличка, за да не те заподозрат триариите ти? Или просто за да имаш основание да следиш случая отблизо, без да предизвикаш съмнение? А после си чакал две шибани години?

Той сбърчи чело.

— През последните две години търся Рога, призовавам кристалоси да го издирват, но не намерих нито следа от него. И накрая осъзнах, че не е нужно аз да се потя. Защото ти, Брайс Куинлан, беше ключът към откриването му. Знаех, че Даника го е скрила някъде, и точно ти, ако ти предложех шанс за отмъщение, щеше да ме отведеш при него. Не успявах да го намеря с цялата си сила, но ти, ти си я обичала. И силата на любовта ти щеше да ми донесе Рога. Да подкладе нуждата ти от справедливост и да те насочи към правилния път. — Той изсумтя. — Само дето съществуваше опасност изобщо да не стигнеш дотам. Не и сама. Затова посадих едно семенце в ума на Есенния крал.

Всички в стаята обърнаха очи към каменното лице на елфа.

Рун изръмжа на баща си:

— Изиграл те е.

Кехлибарените очи на Есенния крал проблеснаха от ярък гняв. Но Мика продължи, преди той да е проговорил:

— Знаех, че ако подиграя малко краля заради чезнещата сила на елфите и загубата на Рога, ще нараня достойнството му достатъчно, че да изпрати сина си, наследник на звезделфската кръв, да го търси.

Брайс въздъхна дълбоко.

— Защото макар ти да не си го намерил, Рун може да успее.

Данаан примига недоумяващо.

— Всеки път… всеки път, когато тръгнех да търся Рога… — Той пребледня. — Всеки път нещо ме тласкаше към Брайс.

Той се завъртя в стола си към Хънт и каза в съзнанието му: Мислех, че инстинктът ме води към галерията, към някоя тайна в книгите, но… мамка му, през цялото време ме е теглил към нея.

Звезделфската ти връзка с нея и Рога явно е надделяла дори над укриващата сила на аркезийския амулет — отвърна Хънт. — Това си е сериозна връзка, принце.

— Ами кристалосите в последните месеци? Убийствата? — продължи с въпросите Брайс.

— Призовавах кристалоси като стимул за двама ви, внимавайки да не влизат в обсега на камерите за наблюдение — провлачи Мика. — Надявах се връзката им с Рога да ви отведе до него. Като допълнителен стимул инжектирах Терциан, прислужницата и стража от храма със синт и ги оставих да се разкъсат сами. Смъртта на Терциан ми даде основателна причина да се обърна към теб за това разследване, а останалите трупове трябваше да задържат вниманието ви върху Рога. Нарочно избрах двама от служителите на храма, работили в нощта, когато Даника го открадна.

— И атентатът в „Белият гарван“ със символа на Рога върху сандъка ли беше стимул?

— Да, и начин да повдигна подозрения, че човеците стоят зад всичко. Заложих бомби из целия град, на места, които очаквах да посетите. Като разбрах, че сте в клуба по местоположението на телефона на Аталар, почувствах, че боговете ми помагат. Затова детонирах бомбата дистанционно.

— Можеше да умра.

— Можеше. Но подозирах, че Аталар ще те предпази. Пък и малко хаос щеше да породи допълнително напрежение между човеци и ванири. И да ми помогне да прокарам плана си за приключване на конфликта. Все пак повечето биха сметнали тази цена за твърде висока.

Главата на Хънт се въртеше. Никой в конферентната зала не продумваше.

Брайс трепна от болка, забавяйки още повече отстъплението си.

— Ами жилищната сграда? Мислех, че Хънт я е запалил, но си бил ти, нали?

— Да. Искането на домоуправителя стигна до моите триарии. И до мен. Знаех, че Даника не е оставила нищо там. Но вече ми харесваше да гледам как се гърчиш, Брайс Куинлан. Нямах съмнения, че планът на Аталар да се сдобие със синт скоро ще бъде разкрит, и очаквах да повярваш в най-лошото за него. Че е застрашил живота на невинни хора със светкавиците си. Все пак е убиец. И реших да ти го напомня. Фактът, че това подкладе чувството му за вина, беше неочаквана облага.

Хънт не забеляза погледите, които се обърнаха към него. Шибаният му кучи син изобщо не бе възнамерявал да изпълни уговорката им. Разрешеше ли Хънт случая, Мика просто щеше да го убие. Щеше да убие и двама им. Беше го мамил през цялото време.

Брайс попита с прегракнал глас:

— Кога започна да подозираш, че имам пряка връзка с Рога?

— Онази вечер, когато кристалосът нападна Аталар в градината. По-късно се досетих, че сигурно е имал контакт с някое от личните притежания на Даника, което пък е имало контакт със самия Рог.

Хънт беше пипал коженото яке на Даника онзи ден. И мирисът му беше останал по него.

— След като затворих Аталар, отново призовах кристалоса. И директно те нападна. Само дето този път най-сетне, най-сетне беше свалила амулета си. След това… — Той се засмя. — Разгледах снимките ви с Хънт Аталар. Видях и онази на гърба ти. Татуировката, която си си направила броени дни преди смъртта на Даника според списъка с последните й занимания, изпратен от Рун Данаан до двама ви с Аталар. До чийто профил, естествено, имам достъп.

Брайс заби пръсти в мокета, сякаш й бяха пораснали хищнически нокти.

— Откъде знаеш, че Рогът ще действа, след като вече е в гърба ми?

— Физическата му форма няма значение. Независимо дали е рог, медальон или прах, примесен с вещерско мастило, силата му си остава.

Хънт изруга тихо. С Брайс така и не бяха отишли до студиото за татуировки. Брайс твърдеше, че знае защо Даника е ходила там.

Мика продължи:

— Даника е знаела, че аркезийският амулет ще те укрива от търсеща магия и демонски нюх. С него си била невидима за кристалоса, създаден да издирва Рога. Сигурно е знаела, че Джесиба Рога е защитила галерията с подобни заклинания, и може би самата тя е предпазила някогашния ви апартамент и този, който ти е завещала, за да те скрие още по-добре от демона.

Хънт прегледа прозорците на камерите пред галерията. Къде, по дяволите, се губеше Помощната гвардия?

— И си мислеше, че никой няма да разбере какво се е случило? — рече Брайс. — Ами свидетелските показания на Бригс?

— Бригс е бръщолевещ фанатик, заловен от Даника, преди да взриви една от бомбите си. Никой няма да му повярва, че е невинен.

Особено при положение че адвокатът му беше нает от Мика.

Брайс надникна към камерата. Вероятно проверяваше дали работи.

Сабин прошепна:

— Подвежда го, за да ни даде пълни самопризнания.

Въпреки ужаса, сковал тялото му, Хънт изпита гордост.

Мика отново се усмихна.

— Е, това е.

— Ти си боклук — каза Брайс.

Мика бръкна в джоба на сакото си и извади спринцовка. Пълна с безцветна течност.

— С обиди няма да ме спреш да използвам Рога.

Дъхът на Хънт режеше като с трион гърдите му.

Губернаторът пристъпи към нея.

— Останките от Рога се намират в плътта ти. Като те инжектирам със синт, лечебните му свойства ще се насочат директно към повреденото в тялото ти. И ще възстановят Рога. За да проверя най-сетне дали действа.

— Готов си да отвориш портал към друг шибан свят насред Лунния град — изсъска тя, влачейки се назад, — само и само да провериш дали Рогът действа?

— Ако съм прав, облагите далеч ще надхвърлят жертвите — отвърна кротко Мика. На върха на иглата проблесна капка от бистрата течност. — Жалко че няма да оцелееш заради страничните ефекти от синта, за да видиш с очите си.

Брайс скочи към една книга на по-нисък рафт покрай стълбището, но Мика я спря с камшик от вятъра си.

И коленичи над нея със сбърчено от ярост лице.

— Не!

Това не можеше да се случва, Хънт не можеше да го допусне.

Но Мика заби иглата в бедрото й. И вкара цялата течност в плътта й. Тя изпищя и се замята, а архангелът просто отстъпи назад.

Силата му явно отпусна хватката си, защото Брайс се свлече върху покритите с мокет стъпала.

Копелето погледна часовника. За да сметне колко време остава, докато се разкъса сама.

Раните по пребитото й тяло започнаха да зарастват бавно. Разцепената й устна се затвори напълно, макар че дълбоката до костта рана в бедрото й щеше да отнеме доста повече време.

Мика се пресегна с усмивка към татуировката на разголения й гръб.

— Да проверим.

Брайс отново се хвърли към онзи рафт. И този път силата на Мика не можа да я спре, преди да грабне книгата и да я стисне силно.

От нея изригна златиста светлина — преграда, от която ръката на архангела отскочи. Той натисна повече. Но преградата не поддаде.

Слава на боговете! Ако й спечелеше поне няколко минути, докато пристигнеше помощ… Но какво можеше да направи един отряд на Помощната гвардия срещу архангел? Хънт напрегна сили срещу невидимите си окови. Претърси съзнанието си за някакво решение, за някой, останал в града, който можеше да помогне.

— Добре тогава — каза Мика с усмивка, изпробвайки отново златистата преграда. — Има и други начини да те накарам да ми се подчиниш.

Брайс трепереше в сферата си от златиста светлина. Сърцето на Хънт спря, когато губернаторът заслиза по стълбището на мецанина. И се отправи директно към Сиринкс, скрит зад дивана.

— Не — пророни Брайс. — Не…

Химерата опита да се съпротивява, да захапе архангела, който я сграбчи за кожата на тила.

Брайс пусна книгата. Златистата преграда изчезна. Но когато понечи да се изправи на още неизлекувания си крак, се срути върху стъпалата. Дори синтът не можеше да го възстанови достатъчно бързо, за да понесе теглото й.

Мика понесе Сиринкс към големия аквариум.

— МОЛЯ ТЕ! — изпищя Брайс.

Пак опита да стане. И пак, и пак, и пак.

Без дори да се замисли, Мика отвори вратата на малкото стълбище, водещо към върха на аквариума с нока. Брайс крещеше неудържимо.

Деклан уголеми прозореца от камерата над аквариума точно когато Мика отвори капака за хранене. И хвърли Сиринкс във водата.

78

Не можеше да плува.

Сиринкс не можеше да плува. Нямаше шанс да излезе от аквариума, да се измъкне от нока…

От мястото си Брайс виждаше само как химерата мята трескаво крака в отчаяни опити да се задържи на повърхността. Тя пусна книгата, лишавайки се от златистата преграда, и пробва да се изправи.

Мика излезе от вратата на стълбището към аквариума. И силата му я блъсна почти мигновено.

Преобърна я и я прикова по корем върху стъпалата. Така че да му осигури достъп до гърба й.

Тя се загърчи. Стихващата болка в крака й вече бледнееше пред гъделичкащата вцепененост, която превземаше лека-полека тялото й. Сиринкс се давеше и...

Мика се появи над нея. Тя протегна ръка към рафта. Изтръпналите й пръсти се плъзнаха по заглавията. „Божественото число“, „Живите мъртви“, „Книга на диханията“, „Многоликата кралица“.

Сиринкс се мяташе във водата, бореше се с всички сили.

Мика изпрати кълбо нажежен до бяло огън в гърба й. В Рога.

Тя изкрещя, макар че огънят не я изгори — мастилото го погълна. Изпълни я първична мощ, а пламъците се превърнаха в лед и запукаха в кръвта й като плаващи ледници.

Въздухът наоколо сякаш се всмука в себе си, свиваше се все повече и повече…

Докато не изригна в помитаща вълна. Брайс изрева. Скрежът във вените й закипя, обгръщайки я в огнена агония. На мецанина нещо стъклено се пръсна. А после — нищо.

Нищо. Тя остана да трепери на пода, с разтърсвано ту от ледени, ту от прогарящи спазми тяло.

Мика се огледа. И зачака.

Брайс едва дишаше, тръпнеше в очакване да се отвори портал, да се появи дупка към друг свят. Но не стана нищо.

През очите на Мика пробяга разочарование.

— Интересно — процеди той.

Тази дума й казваше достатъчно: щеше да опита отново. И отново. Нямаше значение дали е жива, или сама се е разкъсала на парчета. Тялото й и в двата случая щеше да съдържа мастилото с Рога — самия Рог. Ако трябваше, щеше да вземе със себе си трупа й и да пробва, докато не намери начин да отвори портал.

Брайс бе прозряла истината броени часове след като кристалосът я нападна на пристанището. Докато се гледаше в огледалото, започна да подозира, че татуировката на гърба й не просто е изписана с непозната азбука, а изобщо не е изписана с азбука. Не и такава от Мидгард. Отново прегледа местата, които Даника бе посетила през последната седмица от живота си, и осъзна, че не бяха проверили само студиото за татуировки. После се сети, че веднага след като свали амулета от шията си, демонът я нападна. Както нападна Хънт в парка — след като беше пипал якето на Даника в галерията, което беше оставило по ръцете му мириса на Даника, пропит с този на Рога.

Брайс протегна ръка, съпротивявайки се на силата на Мика. Пръстите й докоснаха гръбчето на тъмнолилава книга.

Сиринкс, Сиринкс, Сиринкс…

— Май ще е по-ефективно, ако изрежа Рога от теб — рече тихо Мика. Един нож се измъкна с металическо жужене от ножницата на бедрото му. — Боя се, че ще боли.

Единият й пръст се закачи за долния ръб на лилавото гръбче. Моля те.

Но книгата не помръдваше. Мика коленичи над нея.

Моля те — замоли се Брайс на книгата. — Моля те.

Тя се плъзна към пръстите й.

Брайс я изтръгна от рафта и я разгърна.

От страниците й рукна зеленикава светлина. Право към гърдите на Мика.

И го изстреля назад през библиотеката, директно към отворения вход на банята.

Лехаба го чакаше в сянката на вратата с малка книга в ръце. Отвори я и избликът на сила от страниците й затръшна вратата.

Магията на книгата засъска по нея, запечатвайки я плътно. Заключвайки архангела вътре.

Рун не се беше събудил сутринта с нагласата да гледа смъртта на сестра си.

А баща му… Баща му наблюдаваше безмълвно ужаса пред очите им.

Брайс полежа няколко секунди на стъпалата, вперила поглед във вратата на банята, докато раната в крака й се затваряше сама.

Сигурно мисълта, че беше заключила полубог в банята, щеше да се стори на Рун смешна, ако не беше толкова уплашен за нея.

Измъчен глас изръмжа зад него:

— Помогни й.

Хънт. Мускулите по врата му изпъкваха, борейки се с хватката на Сандриел. И Аталар наистина се взираше в архангелката, като повтори:

— Помогни й.

Металната врата на банята, макар и запечатана от силата на книгата, нямаше да задържи Мика задълго. Най-много няколко минути. А синтът в тялото на Брайс… Колко ли й оставаше, преди да се разкъса на кървави парчета?

Лехаба тъкмо се спускаше към Брайс, когато Хънт изръмжа отново на Сандриел:

— Върви да го спреш.

Но дори с архангелска скорост полетът щеше да й отнеме час. С хеликоптер се стигаше за трийсет минути.

Сандриел затегна хватката си около врата на Хънт и той захриптя.

— Това е територия на Мика. Нямам право да се меся в неговите дела.

Аталар все пак успя да изрече с пламтящи очи:

— Да… Ти… Го… Начукам…

Всички триарии приковаха смъртоносното си внимание в Хънт. На него обаче не му пукаше, защото Брайс казваше задъхано на Лехаба:

— Пусни хранилката на аквариума.

Голямата рана в бедрото й най-сетне се беше затворила от действието на синта. Брайс скочи на крака и побягна.

Вратата на банята се разтресе. Без дори да погледне назад, Брайс се спусна, накуцвайки, към стълбището на аквариума. Грабна един нож от пода. Ножа на Мика.

Рун си напомни да диша, гледайки как Брайс откъсва ивица от съдраната си тениска и я връзва около бедрото си като импровизирана ножница.

Деклан увеличи прозореца на камерата, насочена към малката клетка върху аквариума, през чийто решетъчен под се плискаше водата. Квадратният отвор с еднометрови страни в средата разкриваше мътния сумрак отдолу и малката платформа за хранене, закачена на верига за капака на аквариума. Лехаба се рееше над контролния панел.

— Нокът не го напада — проплака огнената феичка. — Сири не помръдва, мъртъв е…

Брайс коленичи и завдишва бързи дълбоки глътки въздух. Бързо, бързо, бързо.

— Какво прави? — попита кралица Хипаксия.

— Диша учестено, за да напълни дробовете си с въздух — отговори тихо Тарион.

— Брайс — подхвана умолително Лехаба. — Той е.

Но Брайс пое последна, дълбока глътка въздух и се гмурна в аквариума.

Право към бърлогата на нока. Хранилката се спусна заедно с нея, развивайки веригата си в мрачните води, и докато я подминаваше, Брайс вкопчи пръсти в железните брънки, устремена надолу, надолу, все по-надолу.

Брайс не владееше магия. Не притежаваше ванирска сила, нито безсмъртие. Нямаше какво да я предпази от нока в аквариума; нито от архангела, който всеки момент щеше да разбие вратата на банята. Нито от синта, който щеше да я унищожи, дори другите й двама врагове да не успееха.

Сестра му — безразсъдната му луда сестра — помисли си Рун, знаеше всичко това, но все пак се бе хвърлила да спаси приятелчето си.

— Това е Изпитанието й — пророни Флин. — Това е шибаното й Изпитание.

79

Мразовитата вода заплашваше да изтръгне и малкото въздух от дробовете й.

Брайс не си позволяваше да мисли за вкочаняващия студ, за остатъчната болка в заздравелия й крак, за двете чудовища в библиотеката с нея. Поне едното беше затворено в банята.

Но другото…

Брайс се съсредоточи в Сиринкс; нямаше да допусне ужасът да я превземе, да ограби малкото й останал въздух.

Нямаше да се примири. Нито за миг.

Като достигна безжизненото тяло на химерата, дробовете й вече горяха, гърдите й се стягаха болезнено. Тя повлече Сиринкс обратно към хранилката, към спасителното въже, което щеше да я измъкне от водата, от нока. Сграбчи веригата и платформата се заиздига обратно към повърхността.

Със свити дробове качи Сиринкс върху нея, докато веригата ги теглеше нагоре, нагоре.

Нокът се устреми към тях от сенките на каменистото дъно. Вече се усмихваше.

Бе знаел, че Брайс ще дойде за химерата. От седмици ги наблюдаваше в библиотеката.

Платформата изплува на повърхността заедно с Брайс и тя загълта жадно от сладкия животоспасяващ въздух, прехвърляйки Сиринкс в клетката.

— Сърдечен масаж.

Ноктести ръце се обвиха в раздираща хватка около глезените й и я дръпнаха надолу. Челото й се блъсна в металния ръб на платформата и ледената вода отново я обгърна.

Хънт гледаше без дъх как нокът удря Брайс в стената на аквариума с такава сила, че стъклото се пропука.

Сблъсъкът я изтръгна от безсъзнанието след удара в челото тъкмо когато чудовището щракна челюсти към лицето й.

Брайс се дръпна наляво, но ноктите му се впиха в плътта на раменете й. Тя посегна към ножа, привързан за бедрото й…

Нокът го грабна от ръцете й и го захвърли в тъмната водя.

Край. Ето така щеше да умре. Не от ръката на Мика, а разкъсана на парчета от нока.

И Хънт не можеше да направи нищо, нищо, нищо, когато съществото пак отвори челюсти срещу лицето й.

Брайс отново се измъкна. И този път не посегна към скрито оръжие, а избра друг вид атака.

Заби десния си юмрук ниско в корема на нока — и бръкна в почти невидимата гънка под него. Всичко се случи толкова бързо, че Хънт почти не разбра какво е направила. Докато не завъртя китката си и нокът не се изви от болка.

Стисна толкова силно топките на съществото, че от устата й заизвираха мехурчета.

Всички мъже в конферентната зала изтръпнаха.

Нокът я освободи и се спусна към дъното. А Брайс само това и чакаше. Доплува обратно до спуканото стъкло, опря крака в него и се изтласка към откритата вода.

Раната в главата й оставяше кървава диря, въпреки че синтът я затваряше бавно и не й позволяваше отново да загуби съзнание.

Лехаба пак спусна платформата. Спасителното й въже. Брайс заплува като делфин към нея, протегнала ръце пред себе си. С всяко вълнообразно движение от челото й извираше кръв на спирали.

Нокът се беше съвзел — и гледаше озъбено плуващата жена от каменистото си дъно. Ярост като разтопен метал проблясваше в мътните му очи.

— Плувай, Брайс — изръмжа Тарион. — Не поглеждай назад.

Платформата стигна до най-ниската си точка. Брайс плуваше към нея със стиснати зъби. Сигурно с мъка се сдържаше да не поеме вода в дробовете си.

Хайде — молеше се Хънт. — Хайде.

Тя вкопчи пръсти в пода на платформата. Докопа се до ръба. Нокът се устреми към нея от дълбините с пламнало от смъртоносна ярост кошмарно лице.

— Не спирай, Брайс — обади се и Фурия Акстър.

Брайс не спря. Заизкачва се с ръце по издигащата се верига, борейки се за всеки метър към повърхността.

Оставаха й само три, когато нокът достигна основата на хранилката.

Два, когато съществото се изстреля нагоре по веригата след нея.

Брайс се показа над повърхността и вдиша рязко, докато ръцете и продължаваха да драпат по веригата, да я теглят нагоре, нагоре…

Измъкна се от водата до гърди. До корем. Накрая извади и краката си.

Ръцете на нока изскочиха след нея.

Но Брайс се беше откъснала от обсега му. И вече гълташе въздух, ръсейки капки вода през решетъчния под. От раната на главата й не оставаше дори белег.

Нокът, чието тяло не понасяше атмосферата, се спусна под водната повърхност, а платформата спря и затвори достъпа му до клетката.

— Мамка му! — пророни Фурия, потривайки с разтреперани ръце лицето си. — Мамка му!

Брайс се спусна към безжизнения Сиринкс и попита Лехаба:

— Някакъв резултат?

— Не, той…

Брайс започна да му прилага сърдечен масаж, опряла два пръста в центъра на подгизналите му гърди. Затвори челюстите му и го обдиша през ноздрите. И отново. И отново, и отново.

Не говореше. Не се молеше на боговете, докато се мъчеше да съживи химерата.

На прозореца с кадри от камера в другия край на библиотеката вратата на банята се разтапяше от магията на Мика. Брайс трябваше да се маха оттам. Да избяга, иначе щеше да свърши на купчина строшени кости.

Тя обаче остана на мястото си. Продължи да се бори за живота на Сиринкс.

— Можем ли да говорим през интеркома? — попита Рун Деклан и Джесиба. — Да се свържем оттук? — Той посочи единия екран. — Трябва да й кажем да се маха веднага.

Джесиба отговори тихо, с пепеляво лице:

— Връзката е еднопосочна.

Брайс продължаваше със сърдечния масаж. От мократа й коса се стичаше вода, а кожата й синееше на светлината от аквариума и й придаваше вид на труп. По гърба й, прекъснат само от черния й спортен сутиен, се спускаше Рогът.

Дори да се измъкнеше от галерията, да надживееше действието на синта, Мика щеше…

Сиринкс се загърчи, бълвайки вода. Брайс простена с облекчение и го обърна настрани, за да изкашля всичко. Конвулсиите продължиха и химерата повърна вода отново, докато се бореше за всяка глътка въздух.

Лехаба беше довлачила една блуза от бюрото на долния етаж. Подаде й я и Брайс бързо се преоблече, после вдигна немощния Сиринкс на ръце и опита да се изправи.

Но изпъшка от болка и едва не изпусна химерата. От крака й шурна кръв във водата.

Съсредоточен върху раната в главата й, Хънт не беше забелязал кога нокът е раздрал прасеца й — кървавата плът се виждаше през разпрания й клин, все още незараснала. Чудовището явно беше забило нокти чак до костта й, щом раната беше толкова дълбока, че дори синтът още не я беше затворил.

— Трябва да бягаме — каза тя. — Веднага. Преди да се е измъкнал.

Без да изчака отговора на Лехаба, стана някак на крака и вдигна Сиринкс със себе си.

Куцаше тежко. И се движеше толкова бавно, толкова бавно към стълбището.

Вратата на банята отново се нажежи до червено — Мика се опитваше да я разтопи.

Брайс дишаше учестено през зъби и от устните й излизаше контролирано съскане с всяка стъпка. Мъчеше се да овладее болката, която синтът още не беше облекчил. Да мъкне със съдрания си крак петнайсеткилограмова химера по стълби.

Пулсираща светлина обгръщаше вратата на банята; от пролуките около нея хвърчаха искри. Брайс стигна до нивото на библиотеката и още на първата крачка към стълбището, водещо до изложбената зала, изскимтя.

— Остави я — изръмжа Есенния крал. — Остави химерата.

Хънт знаеше още преди тя да направи следващата си крачка, че никога не би оставила Сиринкс. Че предпочиташе архангелът да одере кожата на гърба й, вместо да изостави приятеля си.

И очевидно Лехаба също го знаеше.

Брайс беше изкачила една трета от стълбището, отдалечавайки се бавно от пръскащата искри врата на банята, когато осъзна, че Лехаба не я следва.

Тя спря, заслепена от болката в прасеца й, която дори синтът не успяваше да разсее, и се обърна към дъното на стълбището.

— Забрави книгите, Лехаба — примоли се на огнената феичка.

Ако оцелееха, щеше да убие Джесиба, задето беше вселила такъв страх в сърцето й. Щеше да я убие.

Но Лехаба не помръдна от мястото си.

— Лехаба — изрече името й като заповед Брайс.

Феичката пророни тъжно:

— Няма да успееш навреме, Биби.

Брайс направи още крачка нагоре и болката възпламени прасеца й. Всяко движение отваряше отново и отново раната, докато синтът се бореше да я запечати. Преди да разкъса здравия й разум. Тя преглътна писъка си и каза:

— Трябва да опитаме.

— Не ние — прошепна Лехаба. — Ти.

— Недей — програчи Брайс с пресеклив глас.

— Трябва — отвърна Лехаба. — Магията на книгата няма да го задържи още дълго. Ще ти спечеля малко време.

Брайс продължи нагоре, стиснала зъби.

— Ще се справим. Ще се измъкнем заедно…

— Не.

Когато Брайс погледна назад, Лехаба й се усмихна топло. Все още в дъното на стълбището.

— Искам да го направя за теб, Биби. И за Сиринкс.

Брайс не можа да сдържи вопъла, който се изтръгна от гърлото й.

— Свободна си, Лехаба.

Думите й се разляха като вълна из библиотеката, преда да добави през сълзи:

— Миналата седмица откупих свободата ти от Джесиба. Документите са в бюрото ми. Исках да те изненадам с парти по случая. — Вратата на банята започна да се огъва. Брайс проплака: — Откупих те от нея и те освобождавам, Лехаба.

Усмивката на феичката не трепна.

— Знам — каза тя. — Надникнах в чекмеджето.

И въпреки страшилището, което всеки момент можеше да ги нападне, Брайс се засмя, преди да подхване отново:

— Не служиш на никого, не е нужно да го правиш. Свободна си.

Лехаба все пак остана на мястото си.

— Тогава разкажи на света, че първата ми постъпка като свободна личност е била да помогна на приятелите си.

Сиринкс се размърда в ръцете на Брайс и тихо изскимтя от болка.

— Обичам те, Лехаба — промълви Брайс единствените истински важни думи.

— И аз винаги ще те обичам, Биби — прошепна огнената феичка. — Върви.

Брайс се подчини. Стисна зъби, изкрещя през тях и пак се заизкачва мъчително по стълбите. Към желязната врата на върха им, която може би щеше да им спечели малко време, ако синтът не я унищожеше преди това.

Вратата на банята изскърца.

Брайс надникна назад — само веднъж. Към приятелката, останала до нея, когато всички други й обърнаха гръб. Внасяла ведрина в живота й дори когато мракът го беше погълнал.

Лехаба пламна в яркото рубиненочервено на храбростта и подхвана огнения танц, с който призоваваше силата си, колкото и малко да притежаваше една фея. Вдигна ръка. Свали я в дъга. Завъртя се на място и косата й се заувива в спирала над главата й.

В тялото й се разля меко сияние.

Брайс продължи да се изкачва. И с всяка болезнена стъпка нагоре чуваше напевния шепот на Лехаба, почти като мантра:

— Аз съм потомка на Рантия Драл, Кралицата на живите въглени. Тя е с мен и не се боя.

Брайс достигна върха на стълбището.

Лехаба прошепна:

— Приятелите ми са зад мен и аз ще ги защитя.

Брайс затръшна желязната врата с вик. Предпазните заклинания я запечатаха, пресичайки гласа на Лехаба. Брайс облегна гръб на нея, свлече се до пода и зарида през зъби.

Хънт благодареше на боговете за това, благодареше на шибаните богове.

Но не можеше да откъсне очи от прозореца на една от камерите в библиотеката, където Лехаба продължаваше да се върти, да призовава силата си, повтаряйки думите отново и отново:

— Аз съм потомка на Рантия Драл, Кралицата на живите въглени. Тя е с мен и не се боя.

Огнената феичка сияеше като сърцето на звезда.

— Приятелите ми са зад мен и аз ще ги защитя.

Вратата на банята започна да поддава откъм горния си край.

И Лехаба отприщи силата си. В три удара. Съвършено точни.

Не по вратата на банята и архангела зад нея. Лехаба знаеше, че силата й не може да забави Мика.

Но четиристотин хиляди литра вода можеха.

Блещукащите кълба сила уцелиха аквариума точно над пукнатината, която нокът беше направил, хвърляйки Брайс към стъклото.

Съществото усети сблъсъка и изплува от каменистото дъно. И с ужас загледа как Лехаба атакува дома му отново. И отново. Стъклото изпращя.

Накрая Лехаба се хвърли срещу него. И забута с малкото си телце пукнатината.

Непрестанно повтаряше думите. Вече се сливаха в едно изречение, молитва, предизвикателство.

— Приятелите ми са с мен и не се боя.

Хънт сложи ръка над сърцето си. Единственият жест на почит, който можеше да изпълни, докато шепотът на Лехаба се изливаше от колоните.

— Приятелите ми са с мен и не се боя.

Един по един ангелите от 33-ти се изправиха на крака. Последваха ги Рун и приятелите му. Всичките сложиха ръце върху сърцата си, докато член на най-дребната раса от Дома им буташе с всички сили огромната стъклена стена, пламтейки ярко. Нокът вече търсеше къде да се скрие от неизбежното.

Лехаба не спираше да шепне:

— Приятелите ми са с мен и не се боя.

Паяжина от нови пукнатини плъзна по стъклото.

Всички в конферентната зала станаха на крака. Само Сандриел, вперила поглед в екрана, остана на мястото си, докато другите засвидетелстваха уважението си към феята, готова да загине заедно с нока, за да спаси приятелите си. Само това можеха да й предложат, тази прощална почит.

Лехаба продължаваше да натиска стъклото, макар и разтреперана от ужас. Не се отказваше нито за миг.

— Приятелите ми са с мен и не се боя.

Вратата на банята се огъна толкова, че се отметна на пантите си, разкривайки Мика. Архангелът светеше като току-що изковано оръжие, способно да разсече света. Той плъзна поглед през библиотеката и очите му се спряха върху Лехаба, върху спуканата стена на аквариума.

Огнената феичка се завъртя към него, долепи гръб към стъклото и изсъска с омраза:

— Това е заради Сиринкс.

Тя блъсна стъклото с малката си горяща длан.

И четиристотин хиляди литра вода избухнаха в библиотеката.

80

Замигаха червени светлини, които сякаш обгърнаха света в мъждукащи пламъци. Изпод краката й се разнесе грохот и галерията се разтресе.

Брайс знаеше.

Знаеше, че аквариумът се е пръснал и е помел Лехаба. Че нокът също е загинал, изложен на въздуха. Че водата няма да забави много Мика.

Сиринкс още скимтеше в ръцете й. Парчета стъкло осейваха пода на галерията — прозорецът в кабинета на Джесиба на горния етаж беше строшен.

Лехаба беше мъртва.

Брайс сви пръсти в юмруци от двете страни на тялото си. Червената светлина на предупредителните сирени обля зрението й. И тя приветства синта в сърцето си. Всеки унищожителен, влудяващ, смразяващ милиграм от него.

Запълзя към входната врата през дрънчащи късчета стъкло. Студена мощ пулсираше по върховете на пръстите й.

Хвана дръжката и се набра по нея, за да стане. Отвори вратата и я посрещна златистата светлина на късния следобед.

Но не излезе през нея.

Не за това й беше спечелила време Лехаба.

Хънт знаеше, че Лехаба е умряла на място, угаснала е като факла, потопена в кофа с вода.

Приливната вълна изхвърли нока на мецанина, където съществото се замята, давейки се от въздуха, който разяждаше кожата му.

Водата се изля толкова яростно, че дори блъсна Мика обратно в банята.

Хънт просто гледаше смаяно. Огнената феичка я нямаше вече.

— Мамка му! — прошепна Рун.

— Къде е Брайс? — попита Фурия.

Главният етаж на галерията беше празен. Входната врата зееше отворена, но…

— Проклятие! — пророни Флин.

Брайс препускаше нагоре по стълбите към кабинета на Джесиба. Само благодарение на синта постигаше такава скорост. Само наркотик като него можеше да потисне напълно болката. И здравия разум.

Като влезе в кабинета, остави Сиринкс на пода и прескочи бюрото. За да стигне до разглобената пушка, закачена на стената над него.

Богоубиеца.

— Ще го убие — прошепна Рун. — Ще го убие заради онова, което е причинил на Даника и глутницата.

Преди синтът да я надвие, Брайс щеше да поднесе на приятелите си този последен дар. Последните моменти на разсъдъка си. На живота си.

Сабин мълчеше, но трепереше неудържимо.

Коленете на Хънт се подкосиха. Не можеше да гледа. Нямаше да гледа.

Мощта на Мика протътна в библиотеката. И му отвори път през водата.

Брайс свали от стената четирите части на Богоубиеца и ги хвърли на бюрото. Отключи вратата на сейфа, извади отвътре малко стъклено флаконче и изпи съдържанието му — вероятно някакъв еликсир или друг наркотик. Кой знае какво държеше магьосницата там? Накрая извади тънък златен патрон.

Беше дълъг петнайсетина сантиметра и от едната му страна беше гравиран ухилен крилат череп. От другата — две простички думи:

Memento mori.

Помни, че си смъртен. Думи, които сега звучаха повече като обещание, отколкото като дискретно напомняне от мозайка в Месарския пазар.

Брайс захапа патрона и си придърпа първата част от разглобената пушка. Съедини я с втората.

Мика вече се изкачваше по стълбището като същинско олицетворение на смъртта.

Брайс се завъртя към останалия без стъкло вътрешен прозорец. Протегна рязко ръка и третата част от пушката — цевта — долетя от бюрото право в отворената й длан, носена от магията, с която се беше сдобила благодарение на синта във вените си. Само с няколко движения щракна цевта на мястото й.

Хукна към строшения прозорец, придърпвайки с невидим вятър и последната част от пушката, стиснала златния куршум в зъби.

Хънт за пръв път виждаше някой да сглобява оръжие, без дори да го погледне и докато тичаше към целта си. Сякаш го беше правила хиляда пъти.

Наистина го беше правила, припомни си Хънт.

Беше я отгледал Рандъл Силаго. И легендарният снайперист я беше обучил добре.

Брайс щракна и последната част, зареждайки патрона в движение. Спря се пред открития прозорец, падна на колене и опря Богоубиеца в едното си рамо.

Отне й две секунди да се прицели, да издиша, за да уравновеси тялото си — и Хънт знаеше, че те са от Лехаба. За тях беше дала живота си огнената феичка. Това беше предложила на приятелката си и Брайс ги беше приела с разбиране.

Нямаше шанс да избяга. Никой не можеше да избяга от Мика.

Лехаба й беше подарила двете допълнителни секунди, необходими да убие архангел.

Мика избухна от желязната врата — метал, вграден в дървената ламперия на галерията. И се завъртя към отворената входна врата. Към капана, който Брайс му заложи, като я отвори.

За да не погледне нагоре. За да няма време дори да надникне към нея, преди пръстът й да натисне спусъка.

И Брайс изстреля златния куршум право в шибаната глава на архангела.

81

Времето се изкриви и се разтегна.

Хънт имаше отчетливо усещане, че пада назад, въпреки че беше опрял гръб в стената и нито мускул от тялото му не трепваше.

Кафето в чашата на близката маса започна да се надига постепенно на една страна.

Смъртта на архангел, на световна сила, имаше отзвук във времето и пространството. Една секунда можеше да се проточи цял час. Ден. Година.

Затова Хънт видя всичко. Видя безумно бавните движения на всички в залата, вълната от съвършен шок, възмущението на Сандриел, побелялото от недоумение лице на Полукс, ужаса на Рун…

Куршумът на Богоубиеца още дълбаеше в черепа на Мика. Още пробиваше като свредел кост и мозък, влачейки времето след себе си.

Брайс се изправи пред строшения прозорец в кабинета. С меч в двете ръце.

Мечът на Даника — явно го беше оставила в галерията в последния ден от живота си. И Брайс сигурно го беше скрила в кабинета на Джесиба, където бе стоял през последните две години. Хънт забеляза всяка подробност от изражението на Сабин, как зениците й се разшириха и златистата й коса се люшна на една страна, когато залитна при вида на изчезналата семейна реликва…

Брайс скочи от прозореца в изложбената зала. Хънт проследи всяко нейно движение — тялото й се изви, когато вдигна меча над главата си и го спусна в дъга, летейки към пода.

Можеше да се закълне, че древният меч разряза дори въздуха. А после разряза и Мика.

Разсече главата му на две и се плъзна гладко надолу през тялото му. Буквално го разполовяваше. Само мечът на Даника беше способен на такова нещо.

Хънт напрегнато наблюдаваше тези последни моменти от живота й, преди синтът да я превземе. Това ли беше първият признак — това безумие, тази сурова, неистова ярост?

Брайс. Неговата Брайс. Неговата приятелка и много повече. Тя беше негова, а той — неин, и съжаляваше, че не й каза във фоайето на Комициума, че тя е единственото същество, което ценеше, което някога щеше да цени, и че щеше да я намери пак, дори да му отнемеше хиляда години, щеше да я намери и да осъществи с нея всичко, за което го бе подиграла Сандриел.

Брайс продължаваше да сече с меча тялото на Мика, докато кръвта му пръскаше нагоре.

В нормално време щеше да плиска. Но в това развлачено измерение кръвта на архангела се надигаше на рубиненочервени сферички, които валяха по лицето на Брайс, изпълваха отворената й в боен рев уста.

В това развлачено измерение Хънт виждаше как синтът лекува раните и синините й, докато Брайс разсичаше Мика.

Накрая се приземи на зеления килим. Хънт очакваше да чуе изпращяване на кост. Но прасецът й беше напълно зараснал. Последният дар на синта, преди да я унищожи. Очите й обаче, не бяха помътнели от умопомрачение, от самоунищожителна лудост. Бяха изпълнени само със студена, искряща жажда за мъст.

Двете половини на тялото на Мика се свлякоха в противоположни посоки. Брайс замахна отново. Този път през торса му. И отново — през главата.

Бялата й тениска вече беше алена. Въпреки това очите й оставаха все така бистри. Неподвластни на синта.

— Противосредството действа — каза тихо Хипаксия. — Действа.

Хънт се олюля.

— Мислех, че ще й изпратиш само отровата.

Вещицата не отлепи очи от екрана.

— Намерих начин да стабилизирам отровата в мое отсъствие, затова направо й изпратих антидота. За… за всеки случай.

А видяха как Брайс го изгълта като уиски.

В клиниката противосредството бе унищожило напълно синта след почти три минути. Затова нито Хънт, нито вещерската кралица посмяха да свалят очи от Брайс, броейки секундите, докато синтът се изпареше от организма й.

Брайс стигна със спокойна крачка до скрития в ламперията килер. Извади една червена пластмасова туба. И изсипа четирите литра бензин върху разчленения труп на губернатора.

— Мамка му! — шепнеше отново и отново Рун. — Мамка му!

Всички останали в залата не смееха дори да си поемат дъх.

Дори Сандриел онемя, когато Брайс извади кибрит от чекмеджето на бюрото си.

Запали една клечка и я хвърли върху тялото на архангела.

Лумнаха пламъци. Огнезащитните заклинания по произведенията на изкуството заблещукаха покрай нея.

Нямаше да му остави шанс за спасение. За изцеряване. Не и на Мика. Не и след онова, което беше сторил на Даника Фендир. На глутницата „Дяволи“. На Лехаба.

Брайс се взираше в огъня с лице, оплискано в кръвта на архангела. Накрая вдигна очи. Право към камерата. Към света, който я гледаше.

Олицетворение на възмездието. Накърненото сърце на гнева. Нямаше да се преклони пред никого. Светкавиците на Хънт запяха във вените му при вида на това свирепо, красиво лице.

Времето си върна нормалния ход, докато пламъците поглъщаха тялото на Мика, превръщайки крилете му във въглени. Накрая го изплюха на купчина пепел.

Пред галерията завиха сирени. Пристигаше Помощната гвардия.

Първите елфически отряди и вълчи глутници се появиха на входа, но тя затръшна вратата в лицето им.

Никой, дори Сандриел, не продума и дума, когато Брайс извади прахосмукачката от килера. И заличи Мика до последната прашинка от света.

82

Газова експлозия, обясни по интеркома на Помощната гвардия, които очевидно не бяха получили подробности от началниците си. Тя била невредима. Просто трябвало да се погрижи за бъркотията.

Не спомена архангела. Нито пепелта, която изсмука с прахосмукачката и изхвърли в коша за боклук в задната стая.

Като ги отпрати, се качи в кабинета на Джесиба да прегърне Сиринкс. Погали го, целуна го по още влажната глава и му зашепна отново и отново:

— Всичко е наред. Добре си.

Не след дълго химерата заспа в скута й и когато се увери, че диша нормално, Брайс извади телефона от задния джоб на клина си.

Имаше седем пропуснати обаждания, всичките от Джесиба. И цял куп съобщения. Умът й почти не преработи по-ранните, но това отпреди минута гласеше:

Колкото и далечни да чувстваше пръстите си, колкото и да бучеше кръвта в ушите й, Брайс успя да напише:

Джесиба отговори след секунда:

После магьосницата добави:

Брайс отговори:

Изключи звука на телефона, пъхна го обратно в джоба си и тръгна към наводнените останки от библиотеката.

От Лехаба нямаше и следа. Дори тъмно петънце от размита пепел.

Трупът на нока лежеше на мецанина. Съсухрената му кожа се лющеше, а едната му ноктеста ръка още беше вкопчена в желязната решетка на парапета.

Джесиба беше направила достатъчно защитни заклинания на книгите и по-малките аквариуми в библиотеката, които ги бяха предпазили от вълната, макар че обитателите им изглеждаха паникьосани, но самата сграда…

Тишината тътнеше около нея.

Лехаба я нямаше. До рамото й нямаше гласче, мрънкащо за неразборията.

А Даника… След истината, която Мика й беше разкрил. Рогът на гърба й бе поправен и отново готов да бъде използван. Брайс не се чувстваше различно — нямаше да разбере, че е събуден, ако архангелът не го беше ударил с ужасяващата си сила. Поне не се отвори портал. Поне за това можеше да се радва.

Знаеше, че светът идва. Щеше да пристигне на прага скоро.

И нямаше да се учуди, ако я качат на клада заради постъпката й.

Затова се завлече до горния етаж. Кракът й бе оздравял. Не усещаше нито една болка по тялото си; синтът бе прогонен от организма й.

Брайс повърна в кошчето за боклук до бюрото си. Отровата в противосредството прогори гърлото й също толкова болезнено, колкото на влизане, но тя не спря, докато не започна да плюе само слюнки.

Трябваше да се обади на някого. На когото и да било.

Още никой не звънеше на вратата. Никой не идваше да я накаже. Сиринкс продължаваше да спи, свит на топка. Брайс прекоси галерията и отвори вратата към света.

Тогава чу писъците. Грабна Сиринкс и хукна към тях.

Чак когато пристигна на мястото, осъзна защо никой не идваше за нея, нито за Рога, запечатан с мастило в плътта й.

Светът си имаше доста по-големи грижи.

На Върховната среща цареше хаос. Ангелите от Астерската гвардия бяха отлетели, навярно за да получат нареждания от господарите си, а Сандриел просто зяпаше екрана, който допреди малко бе показвал как Брайс Куинлан небрежно изсмуква с прахосмукачка пепелта на губернатора, сякаш беше изсипала чипс на килима.

Хънт се възползва от моментния й ступор, седна на празния стол до Рун и Флин и изшушука:

— Положението току-що се влоши още повече.

Есенния крал беше разположил Деклан Емет и още двама техници пред шест компютъра, за да следят всичко, което се случва в галерията, по новините и с Помощната гвардия. Тристан Флин пак говореше по телефона и спореше с някого от елфическото командване.

Рун потри лицето си.

— Ще я екзекутират заради това.

Задето бе убила губернатор. Задето бе доказала, че фея и жена със смесена кръв са способни да надвият губернатор. Звучеше абсурдно. Като малка рибка да убие акула.

Сабин още не отлепваше празен поглед от екраните, а древният прим дремеше в стола си до нея. Уморен, изнемощял вълк, готов за последния си сън. Амели Рейвънскрофт, все така бледа и разтреперана, поднесе на Сабин чаша вода.

Наследницата на прима не й обърна внимание.

От другата страна на залата Сандриел се изправи с телефон до ухото. Без да погледне никого, изкачи стъпалата до изхода и напусна, следвана от триариите си. Полукс явно се беше окопитил достатъчно, за да си върне нахакания облик.

Стомахът на Хънт се сви при мисълта, че до броени секунди може да провъзгласят Сандриел за архангел на Валбара. Ухилената физиономия на Полукс потвърждаваше тази вероятност. Проклятие.

Рун погледна Хънт.

— Трябва да измислим план, Аталар.

За Брайс. За да я защитят някак от последиците. Ако изобщо беше възможно. Ако астерите вече не нареждаха на Сандриел какво да прави с нея. Да елиминира заплахата, в която току-що се бе превърнала Брайс дори без помощта на Рога, вкаран с мастилото в гърба й.

Поне експериментът на Мика се беше провалил. Поне за това можеха да се радват.

Рун повтори, този път по-скоро на себе си:

— Ще я екзекутират.

Кралица Хипаксия седна от другата страна на Хънт и му показа някакъв ключ. Изгледа го предупредително, после отключи оковите му и горсианският камък се строполи върху масата.

— Май в момента си имат по-големи грижи — отбеляза тя, посочвайки един от екраните в залата, където Деклан беше отворил кадри от камерите за наблюдение из града.

В залата се разля тишина.

— Кажи ми, че това не е каквото си мисля.

В крайна сметка експериментът на Мика с Рога не се беше провалил.

83

Веднага щом видя Сърцето, портата в центъра на Стария площад, Брайс хукна към дома със Сиринкс в ръце.

Мика бе успял да задейства Рога. И той беше отворил портал право през отвора на Сърцето, извличайки част от магията в кварцовите му стени. А като видя какво излиза от празнотата, разгърнала се в средата на портата, Брайс разбра, че губернаторът не е отворил врата към неизвестни светове, както бе възнамерявал. Тази водеше право към Ада.

Хората наоколо крещяха, докато крилати люспести демони излитаха от портата — демони от Ямата.

Когато стигна до сградата си, Брайс извика на Марин да се скрие в мазето заедно с всички жители, които можеше да вземе със себе си. Да се обади на семейството и приятелите си и да ги предупреди да си намерят сигурно скривалище — някое бомбоубежище по възможност, — където да се укрият с каквито оръжия успеят да си осигурят.

Остави Сиринкс в апартамента, сложи му голяма купа с вода и махна капака на кутията със сухата му храна, за да се храни сам. Струпа няколко одеяла на дивана, загърна го добре и го целуна по пухкавата глава, после грабна каквото й трябваше и изхвърча през вратата.

Докато се качваше към покрива, облече коженото яке на Даника и сложи на гърба си меча на рода Фендир. Пъхна един от пистолетите на Хънт в колана на дънките си, преметна през рамо пушката му и натъпка колкото можа муниции в джобовете си. Като плъзна поглед през града, кръвта й се смръзна. Беше по-лошо — много по-лошо, — отколкото си беше представяла.

Мика не просто беше отворил портал към Ада в Сърцето. Беше отворил такъв във всички порти. Всяка от седемте кварцови арки се беше превърнала във врата към Ада.

Демоните се издигаха от порталите и плъзваха из беззащитния град сред паническите писъци на обитателите му.

Зави сирена. Предупреждение за опасност — и заповед.

Дебелите трийсет сантиметра автоматични врати на бомбоубежищата се отвориха, за да пуснат вътре струпалите се пред тях граждани. Брайс вдигна телефона до ухото си.

Хвойна по чудо отговори още на първото позвъняване.

— О, богове, Брайс…

— Скрий се на сигурно място!

— В безопасност съм — проплака Хвойна. — Тъкмо провеждахме генерална репетиция с няколко големи спонсори, и всички вече сме в най-близкото убежище, но... — Тя сподави стона си. — Брайс, казват, че ще затворят вратата по-скоро от предвиденото.

Брайс се скова от ужас.

— Трябва да приберат повече хора. Трябва да им дадат възможно най-много време.

— Казах им, но всички са в паника и не ме слушат — изскимтя Хвойна. — Не пускат човеци.

— Шибани копелета — процеди Брайс, наблюдавайки убежището на своята пресечка и уплашените тълпи, вливащи се вътре.

Бомбоубежищата можеха да бъдат затворени ръчно във всеки момент, иначе всички се запечатваха автоматично до час. И не се отваряха, докато заплахата не бъде отстранена.

Хвойна каза с пресеклив глас:

— Ще ги накарам да задържат вратата. Но Брайс, всичко е… — Сигналът прекъсна — вероятно защото навлизаше по-навътре в подземието. Брайс надникна на север, към театрите. На броени пресечки от Сърцето. — Пълен хаос. — Връзката пак изпращя. — … безопасност?

— В безопасност съм — излъга я Брайс. — Стой в убежището. Дръжте вратата отворена колкото може повече.

Само че Хвойна, кротката, решителна, смела Хвойна, нямаше как да усмири цяла паникьосана тълпа. Особено от членове на елита, убедени в правото си да оцеляват за сметка на всички други.

Гласът на Хвойна отново запращя, затова Брайс просто й каза:

— Обичам те, Хвойна.

И затвори.

Писа набързо на Джесиба за буквалния Ад, отприщил се в града, и понеже магьосницата не й отговори веднага, добави второ съобщение, с което я извести, че тръгва към хаоса. Защото все някой трябва да направи нещо.

От портата на Лунната гора също излитаха демони и Брайс се молеше Бърлогата вече да е обезопасена. Но поне там имаха десетки стражи и мощни предпазни заклинания. Някои части от града не разполагаха с никаква защита.

Затова Брайс хукна надолу по стълбището.

И не спря да тича, докато не изскочи в суматохата навън.

— От всички порти в града излизат демони — докладва Деклан сред настаналата врява.

Всички управници в залата и екипите им крещяха в телефоните си. В арките на всяка от портите имаше по една черна дупка. Сякаш в самите тях се бяха отворили нови невидими порти.

Виждаше само шест от тях на екраните си, защото в Костения квартал нямаше камери за наблюдение, но Хънт не се и съмняваше, че в Мъртвешката порта отвъд Истрос се е отворил същият мрак. Джесиба Рога дори не опита да се свърже с Подземния крал. Вместо това се взираше в екраните с пепеляво лице.

Не че има значение, помисли си Хънт, надниквайки над рамото на Деклан. Обитателите на Костения квартал и бездруго бяха мъртви.

Повечето от хората в залата опитваха да се свържат с някого — много обаждания оставаха без отговор. Сабин обстрелваше Амели с гневни заповеди, докато и двете опитваха да се обадят на алфите от глутниците си в града.

Всички екрани в конферентната зала показваха кошмарни кадри от камери из целия Лунен град. Хънт не знаеше къде да гледа. Всяка картина беше по-ужасяваща от предишната. Демони, които разпознаваше със смразяваща сигурност — най-лошите от най-лошите, — се изливаха в града през портите. Демони, които дори той едва бе унищожавал. Гражданите на Лунатион нямаха шанс.

Това не бяха от изтънчените, интелигентни демони като Аидас. Не, това бяха главорезите. Зверовете на Ямата. Дивите й кучета, гладни за лесна плячка.

Около богаташките вили в Пет рози вече проблясваха седефените куполи на отбранителните им заклинания. Оставили извън себе си всички бедни и онези, имали нещастието да излязат на улицата в неподходящия момент. И точно там, пред железните стени на най-заможните граждани, изпращаха Помощната гвардия. Да защитава защитените.

Хънт изръмжа на Сабин:

— Нареди на глутниците си да пазят домовете без предпазни заклинания…

— Следвам протокол — отвърна му през зъби Сабин.

Амели Рейвънскрофт поне имаше благоприличието да се изчерви от срам и да сведе глава. Въпреки това не се опълчи на господарката си.

— Майната му на протокола — изрева Хънт и посочи екраните. — Онези задници си имат и заклинания, и паникстаи. Хората по улиците нямат нищо.

Сабин не му обърна внимание. Рун обаче заповяда на баща си:

— Изтегли силите ни от Пет рози. Прати ги където са нужни.

Нервен мускул трепна в челюстта на Есенния крал, но той каза:

— Протоколът съществува с причина. Откажем ли се от него, настъпва хаос.

— Вие шегувате ли се? — подскочи Хънт.

Следобедното слънце вече пълзеше към хоризонта. Не му се мислеше колко по-страшно ще стане, след като се спуснеше нощта.

— Не ме интересува дали искат, или не — крещеше Тарион по телефона. — Кажи им да излязат на брега. — След кратка пауза добави: — И да заведат колкото могат повече под водата!

От другата страна на залата Исая обясняваше по своя телефон:

— Не, изкривяването на времето беше просто объркано заклинание, Наоми. Да, заради него се отвориха портите. Не, води 33-ти в Стария площад. Веднага ги води при портата в Стария площад. Не ми пука дали ще ги разкъсат на парчета…

Исая отлепи телефона от ухото си, примигвайки недоумяващо към единия екран.

После срещна погледа на Хънт.

— Бизнес районът е под обсада. Изтребват 33-ти.

Хънт не си позволи да се замисля дали Наоми не е пострадала, или просто е изпуснала телефона си в полет.

Рун и Флин набираха номер след номер. Никой не им вдигаше. Сякаш всички елфически водачи, останали в града, също бяха загинали.

Сабин поне успя да се свърже.

— Итън, докладвай.

Деклан прехвърли разговора й към колоните в залата. Задъханият глас на Итън Холстръм изпълни помещението. Местонахождението му се появи като червена точка на един от екраните — извън непробиваемата магическа стена около Бърлогата. Страховити, стръвни ревове, съвсем различни от тези на вълците, пресичаха думите му.

— Навсякъде са, мамка му. Не успяваме да ги отблъснем.

— Не отстъпвайте — нареди Сабин. — Не отстъпвайте и чакайте заповед от мен.

Човеци и ванири бягаха с деца в ръцете към всяко отворено убежище, до което успееха да стигнат. Много от тях вече бяха затворени от обезумелите от страх хора вътре.

Хънт попита Исая:

— Колко време ще им трябва на 32-ри да слязат от Хилен?

— Един час — отговори един ангел, приковал очи към екрана. Към касапницата и потъналия в паника град. — Ще е прекалено късно.

А ако Наоми беше ранена или мъртва… Мамка му!

Флин ревеше срещу някого по телефона:

— Веднага обградете Розовата порта. Направо ги каните в града.

Хънт огледа кръвопролитията и прецени малкото варианти за действие. Трябваха им армии, с които да обградят седемте порти, отворени към Ада — и начин да затворят порталите.

Хипаксия беше станала от стола си и оглеждаше с мрачна решимост екраните.

— Екипирайте се и тръгвайте — каза спокойно по телефона. — Отиваме в Лунатион.

Всички в залата се обърнаха към нея. Младата кралица като че ли не забеляза. Просто нареди на онзи от другата страна на линията:

— Потегляйте. Незабавно.

Сабин изсъска:

— Ще ви избият като мухи.

А и нямаше да пристигнат навреме, не добави Хънт.

Хипаксия затвори телефона и посочи към екрана на стената отляво, където се виждаха кадри от Стария площад.

— Предпочитам да умра като нея, вместо да гледам безучастно как загиват невинни хора.

Още преди да е видял какво сочи вещицата, косъмчетата по тила на Хънт настръхнаха. Сякаш знаеше какво се вижда на екрана.

Брайс препускаше по улиците с коженото яке на Даника, с меч в едната ръка и пистолет в другата.

Не бягаше от опасността, а към нея.

Крещеше нещо отново и отново. Деклан запрехвърля на екрана кадрите от последователните камери по улицата, за да я проследи.

— Мисля, че мога да пусна звука и да изолирам гласа й от страничния шум — каза той по-скоро на себе си.

След малко виковете й отекнаха из залата.

— Влизайте в убежищата!

Залягаше, сечеше с меча, стреляше. Движеше се, все едно цял живот бе тренирала с Помощната гвардия.

— Влизайте веднага! — изрева, завъртайки се да стреля по един крилат демон, притулил следобедното слънце, чиято златиста светлина сякаш се подиграваше с кървавата сцена.

Съществото изпищя и се сгромоляса в една странична уличка. Пръстите на Деклан отново захвърчаха по клавиатурата, за да я проследи с камерите.

— Накъде е тръгнала, по дяволите? — зачуди се Фурия.

Брайс продължаваше да бяга. Да стреля. Без нито веднъж да пропусне целта си.

Хънт огледа околността и осъзна накъде се е запътила.

Към най-незащитеното място в Лунния град, обитавано от човеци без магически способности. Без свръхестествени дарби и сили.

— Отива към Полята — каза Хънт.

Оказа се по-страшно, отколкото Брайс си беше представяла.

Ръката й вече изтръпваше от откатите на пистолета, цялата беше обляна във воняща кръв и отвсякъде изскачаха остри зъби, кожести криле, стръвни мъртви очи. Денят бавно се изцеждаше в живописен залез и небето скоро придоби цвета на кървищата по улиците.

Брайс препускаше и дъхът й режеше като с нож гърдите й.

Свършиха й патроните за пистолета. И вместо да губи време в опипване на джобовете си за муниции, просто хвърли оръжието по крилатия черен демон, който се устреми към нея, отклонявайки го за момент, и свали пушката от рамото си. Пушката на Хънт. Мирисът му на кедър и дъжд я обгърна. Тя дръпна ложата на помпата и докато демонът се обърне да й налети отново, Брайс вече беше стреляла.

Главата му избухна като червена заря.

Тя не спря да тича през града. Покрай все още отворените бомбоубежища, чиито обитатели се мъчеха да отбраняват входовете им. За да дадат шанс на колкото може повече уплашени граждани да влязат на сигурно място.

Друг демон се хвърли от близкия покрив, протегнал извити нокти към нея…

Брайс замахна нагоре с меча на Даника и разпори петнистата му сивкава плът от корема до гърлото. Той се строполи на тротоара зад нея, строшавайки шумно ципестите си криле, но Брайс вече тичаше отново.

Не биваше да спира нито за миг.

Цялото й обучение с Рандъл, всеки час, прекаран между камъните и боровете в планините около дома им и в стрелбищата — знаеше, че всичко е било заради този момент.

84

Хънт не можеше да отлепи очи от екрана, на който Брайс си проправяше път през града. Телефонът на Хипаксия иззвъня някъде от лявата му страна и вещерската кралица вдигна незабавно. И заслуша.

— Как така метлите са унищожени?

Деклан прехвърли разговора й към колоните в залата и всички чуха треперливия глас на вещицата от другата страна на връзката.

— Всичките са на трески, Ваше Величество. Оръжейният склад на конферентния център е разбит. Пистолети, мечове, дори хеликоптерите… всичко е унищожено. И колите.

В корема на Хънт натежа ужас, а Есенния крал пророни:

— Мика.

Архангелът явно ги беше саботирал тихомълком. За да ги задържи настрана, докато експериментираше със силата на Рога. С Брайс.

— Имам хеликоптер — обяви Фурия. — Оставих го извън района на комплекса.

Рун скочи на крака.

— Да тръгваме тогава.

Полетът щеше да им отнеме половин час.

— В града е касапница — крещеше в телефона си Сабин. — Задръжте позиции в Лунната гора и Пет рози!

Разговорът беше конферентен между всички глутници от Помощната гвардия. С няколко клавиша Деклан свърза телефона на Сабин с озвучителната система на залата, за да се чуват всички. Но някои глутници вече не отговаряха.

Хънт се озъби на Сабин:

— Веднага изпрати някоя от шибаните си глутници в Стария площад!

Щеше да закъснее дори с хеликоптера на Фурия. Но ако подкрепленията стигнеха до Брайс, преди да е влязла сама в кланицата, в каквато се беше превърнал човешкият квартал…

Сабин му изрева:

— Не са останали вълци за Стария площад!

Примът на вълците, най-сетне поразбуден, посочи с древен, чворест пръст към единия екран и заяви:

— Останал е един вълк.

Всички погледнаха накъде сочи. Кого сочи.

Брайс хвърчеше през мелето и мечът й проблясваше с всеки замах, с всяко пробождане.

Сабин се задави.

— Усещаш меча на Даника, татко.

Помътнелите от старост очи на прима примигаха незрящо към екрана. Едната му ръка се сви върху гърдите му.

— Вълк. — Той потупа с юмрук сърцето си. Брайс продължаваше да се бори с изчадията на път към Асфоделските поля, да брани всеки безпомощен гражданин, хукнал към убежищата. — Истински вълк.

Гърлото на Хънт се сви болезнено. Той протегна ръка към Исая.

— Дай ми телефона си.

Исая му го даде без въпроси. Хънт набра номера, който беше наизустил, защото не смееше да го запише в указателя на телефона си. Звъня дълго, преди да му вдигнат.

— Предполагам, е важно?

Без да се представи, Хънт изръмжа:

— Дължиш ми проклета услуга.

Змийската кралица отвърна с осезаема ирония в плътния си глас:

— Така ли?

След две минути Хънт тъкмо ставаше от стола си, за да тръгне към хеликоптера на Фурия, когато телефонът на Джесиба иззвъня. Магьосницата обяви с напрегнат глас:

— Брайс е.

Хънт завъртя глава към екрана. Брайс беше закрепила телефона върху рамото си с едната презрамка на сутиена си и вероятно го беше пуснала на високоговорител. Заобикаляше изоставени коли, навлизайки в пределите на Асфоделските поля. Слънцето започна да се скрива зад хоризонта, сякаш дори Солас ги изоставяше.

— Пусни я през колоните и я включи в линията на Помощната гвардия — нареди Джесиба на Деклан, после прие обаждането: — Брайс?

Брайс дишаше учестено. Пушката й кънтеше като гръмотевица.

— Кажи на всички на Върховната среща, че ми трябва подкрепление в Полята. Тръгвам към убежището до Северната порта.

Рун се втурна надолу по стълбите от горните нива и изтича до микрофона в средата на масата.

— Брайс, същинска касапница е. Влез в убежище, преди да са ги затворили всичките…

Пушката й изгърмя и още един демон падна на земята. Но много други влетяваха в града през портите, къпейки улиците в кръв, както залезът къпеше небето в червено.

Брайс се скри зад един боклукчийски контейнер и пак стреля. После презареди.

— За Асфоделските поля не е предвидено подкрепление — обяви Сабин. — Всички глутници са разпределени…

— Тук има деца! — изкрещя Брайс. — Има бебета!

Залата утихна. Още по-дълбок ужас се разля в Хънт като мастило във вода.

Задъхан мъжки глас проехтя през високоговорителите:

— Идвам, Брайс.

Окървавеното лице на Брайс се сбърчи и тя прошепна:

— Итън?

Сабин изръмжа:

— Холстръм, стой си на шибаната позиция.

Но Итън просто повтори още по-решително:

— Брайс, идвам. Дръж се. — След кратка пауза добави: — Всички идваме.

Коленете на Хънт омекнаха, а Сабин изрева на Итън:

— Пренебрегваш директна заповед от…

Итън прекъсна връзката. Всички вълци под негово командване също напуснаха разговора.

Вълците щяха да пристигнат в Полята до три минути.

Три минути бяг през Ада, през хаос и смърт. Три минути в устрем да спасят най-беззащитните.

Човешките деца.

Чакалите се присъединиха към тях. Койотите също. Дивите кучета и питомните кучета. Хиените и кучетата динго.

Лисиците. Защото открай време бяха бранители на безпомощните. На малките, на младите.

Независимо дали бяха метаморфи, или истински животни, този инстинкт бе вкоренен в душата на всеки от тях.

Итън Холстръм препускаше към Асфоделските поля, тласкан от вродения порив, прогарящ сърцето му. И се молеше да не е закъснял.

85

Брайс съзнаваше, че е жива благодарение на необясним късмет. И че само благодарение на адреналина във вените си успява да се прицелва толкова точно.

Но с всяка следваща пресечка, която прекосяваше под гаснещото слънце, краката й все повече се забавяха. Реакциите й също. Ръцете я боляха, натежаваха като олово. Пръстът й все по-трудно натискаше спусъка.

Още малко. Още съвсем малко, докато се увереше, че всички от Асфоделските поля са успели да влязат по убежищата, преди да ги затворят. А моментът наближаваше.

Убежището надолу по улицата още беше отворено и няколко фигури пазеха входа, докато човешките семейства тичаха към него. Портата на простосмъртните се намираше на няколко пресечки северно оттук — и продължаваше да пропуска адски изчадия.

Затова Брайс застана на кръстовището, прибра меча на Даника в ножницата на гърба си и опря пушката на Хънт в рамото си. Оставаха й шест патрона.

Итън щеше да пристигне скоро. Всеки момент.

Един демон изскочи иззад близкия ъгъл с такава скорост, че за да вземе завоя, издра с нокти резки в калдъръма. Брайс стреля и пушката ритна болезнено рамото й. Още преди демонът да се строполи на земята, Брайс стреля втори път. Още една твар падна мъртва.

Оставаха й четири патрона.

Човеците зад нея крещяха. Побързайте! Веднага влизай! Хвърли багажа и бягай!

Брайс стреля по демон, който прелетя над кръстовището, право към бомбоубежището. Свали го на броени метри от входа, където човеците го довършиха.

От вътрешността на убежището извираха детски писъци, плач на бебета.

Брайс стреля отново. И отново. И отново.

Още един демон изфуча иззад ъгъла и се втурна към нея. Спусъкът изщрака.

Край. Пълнителят беше празен.

Демонът скочи в атака, отворил челюсти с два реда остри като ками зъби. Устремен към гърлото й. Брайс в последния момент успя да вдигне пушката и да я тикне напряко в зейналата паст. Метал и дърво простенаха и светът се наклони от сблъсъка.

Двамата с демона се сгромолясаха върху калдъръма и костите й изреваха от болка. Демонът стисна със зъби пушката. И я прекърши на две.

Брайс смогна да се измъкне назад. Чудовището закрачи бавно към нея, точейки лиги по кървавата улица. Сякаш се наслаждаваше на момента.

Тъй като мечът й беше заклещен в ножницата на гърба й, Брайс посегна към ножа на бедрото си. Не че можеше да направи нещо с него, да спре това…

Демонът приклекна, готвейки се да атакува.

Брайс изви китка и вдигна острието, но земята зад нея се разтресе й.

Меч прониза сивата глава на съществото.

Гигантски меч, дълъг поне метър и половина и носен от великан в броня. По острието му сияеха сини светлини, каквито озаряваха и лъскавата черна броня и шлема на воина. На гърдите му светеше символ с атакуваща кобра.

Един от елфическите телохранители на Змийската кралица.

Шестима други пробягаха покрай него с извадени пистолети и мечове и калдъръмът се разтресе под краката им. Не изглеждаха надрусани със змийска отрова, а напротив — целеустремени и смъртоносни.

Заедно с елфическите воини на Змийската кралица покрай нея запрепускаха вълци, лисици и всевъзможни кучеподобни.

Брайс се изправи на крака и кимна за благодарност на елфа, който я беше спасил. Той просто се завъртя, сграбчи с облечени в метал ръце един демон и го разкъса на две с могъщ рев.

Но още много от най-страшните обитатели на Ада се спускаха към тях по земя и въздух. Затова Брайс извади меча на Даника от ножницата на гърба си.

Извика достатъчно сила в ръката си, стъпи здраво на крака и се приготви да посрещне следващия демон, който се втурна в галоп към нея. Наоколо вълчи и кучешки метаморфи вече се биеха със съществата, образувайки стена от козина, зъби и нокти между прииждащите орди и убежището.

Брайс финтира наляво, замахвайки нагоре с меча, и демонът пред нея се подлъга. Но острието не строши ребрата му, за да проникне в меките, уязвими органи под тях. Съществото изрева, завъртя се и пак атакува. Тя стисна зъби и го предизвика с вдигнат меч, а демонът беше твърде жаден за кръв, за да осъзнае, че му се е поднесла като стръв.

Докато огромен сив вълк му се нахвърли в гръб.

Итън нападна демона в зашеметяваща експлозия от зъби и нокти. Брайс беше забравила колко е гигантски в тази форма — всички метаморфи бяха поне три пъти по-големи от нормалните животни, но Итън имаше впечатляващи размери. Също като брат си.

Той изплю гръкляна на демона и се преобрази с ярък проблясък — вълкът се превърна във висок мъж. Тъмносинята му тениска и дънките му бяха облени в кръв като нейните дрехи, но преди да си кажат и дума, кафявите му очи се изцъклиха предупредително. Брайс се завъртя нагоре и я посрещна смърдящият дъх на демон, който пикираше към нея.

Тя се наведе и тласна меча нагоре. Пронизителният писък на демона едва не пръсна тъпанчетата й, докато туловището му се свличаше по острието. Накрая падна изкормен.

Кръв оплиска кецовете й и съдрания й клин, но Брайс отсече главата на демона, преди да се обърне към Итън, който в същия миг извади меча от ножницата на гърба си и разсече друг демон.

Погледите им се срещнаха и всичките й неизречени думи увиснаха помежду им. Прочете ги и в неговите очи, когато Итън осъзна чие яке и чий меч носеше Брайс.

Тя му се усмихна мрачно. По-късно. Ако по някакво чудо оцелееха, ако успееха да задържат фронта още няколко минути и да влязат в убежището… Тогава вече щяха да си поговорят.

Итън кимна разбиращо.

И когато Брайс се впусна отново в мелето, знаеше, че не само адреналинът й дава сили.

— Убежищата затварят след четири минути — обяви Деклан на всички в конферентната зала.

— Защо още го няма хеликоптера? — Рун попита Фурия и стана от стола си заедно с Флин.

Акстър погледна телефона си.

— Долита от…

Вратите във високия край на залата се отвориха със замах и Сандриел влетя с буреносен вятър. Архангелката закрачи надолу по стълбите без нито един от триариите си, дори Полукс. Никой не проговори.

Погледна към Хънт, който седеше между Рун и Хипаксия. Оковите от горсиански камък лежаха на масата пред него.

Сандриел просто се върна на мястото си на най-ниската маса. Явно имаше по-сериозни грижи. След като обходи с очи всички екрани, заяви:

— Няма как да помогнем на града, при положение че портите са отворени към Ада. Наредено ни е да останем тук.

Рун подскочи:

— Имат нужда от нас.

— Оставаме тук. — Думите отекнаха като гръм в залата. — Астерите ще изпратят помощ.

Хънт се отпусна в стола си.

— Слава на шибаните богове — измърмори Рун, потривайки лицето си с разтреперани ръце.

Значи изпращаха Астерската гвардия. И още подкрепления. Сигурно триариите на Сандриел бяха заминали за Лунатион. Може и да бяха садистични гадове, но поне умееха да се бият. Дявол да го вземе, дори Чука сам щеше да е същинска благодат за града в такъв момент.

— Три минути до затваряне на убежищата — напомни Деклан. Сред какофонията, която се разнасяше от колоните, прозвуча вой на метаморф — сигнал, че всички трябва да се прибират в убежището; да развалят бариерата, която бяха образували, за да държат пъклената орда настрана, и да бягат към все още отворената метална врата.

Само че още човеци се стичаха към нея. Препускаха с деца и домашни любимци в ръце, а тя беше едва колкото гаражна врата. Воините на Змийската кралица и няколко вълка останаха на кръстовището.

— Две минути — обади се отново Деклан.

Брайс и Итън се биеха рамо до рамо. Ако единият пропуснеше целта, другият не пропускаше. Ако единият примамеше демон, другият го посичаше.

В града проехтя сирена. Предупреждение. Но Брайс и Итън продължаваха да държат фронта.

— Трийсет секунди — каза Деклан.

— Тръгвай — подкани я Хънт. — Тръгвай, Брайс.

Тя изкорми поредния демон и най-сетне се завъртя към убежището, а Итън я последва. Точно така — трябваше да се прибере на сигурно и да изчака Астерската гвардия да затрие гнусните гадини. Ангелите сигурно знаеха как да затворят порталите.

Вратата на бомбоубежището започна да се плъзга.

— Прекалено далеч са — каза тихо Фурия.

— Ще се справят — процеди Хънт, макар и да виждаше колко е голямо разстоянието между бавно плъзгащата се врата и двете фигури, препускащи към нея.

Червената коса на Брайс се развяваше като флаг. Итън се препъна и тя го сграбчи за ръката, преди да е паднал. От едната страна на тялото му зееше дълбока рана и тениската му беше подгизнала от кръв. Хънт се учудваше, че успява да тича…

Вратата вече се затваряше до половината. Губеха сантиметри всяка секунда.

Хуманоидна ръка с хищнически нокти изскочи отвътре и хвана ръба на вратата. Появиха се още няколко.

Подаде се млада вълчица с кестенява коса и зарева през зъби, борейки се с неизбежното. Всички други вълци зад нея вкопчиха ръце в плъзгащата се врата, решени да я забавят.

— Петнайсет секунди — прошепна Деклан.

Брайс тичаше, тичаше, тичаше.

Вълците от глутницата на Итън изпускаха вратата един по един. Накрая остана да я държи само младата вълчица, опряла крак в бетонната стена, ревейки непримиримо…

Итън и Брайс летяха към убежището, вперили погледи в неумолимо затварящата се врата.

Оставаше им по-малко от метър. Но вече нямаше достатъчно място и двамата да минат. Брайс стрелна поглед към лицето на Итън. Очите й се изпълниха с тъга. И решимост.

— Не — пророни Хънт.

Знаеше какво е намислила.

Брайс изостана с крачка. Достатъчно разстояние, за да призове елфическата си сила и да тласне Итън напред. Да спаси брата на Конър Холстръм.

Итън се завъртя към нея, пламнал от ярост, отчаяние и мъка, и протегна ръка. Но беше твърде късно.

Металната врата се затвори с бумтеж, който сякаш отекна из целия град.

Всички врати в града се затвориха в същия момент.

Брайс така се беше засилила, че не успя да спре и се блъсна във вратата с болезнен вик.

Завъртя се на място пребледняла. И затърси изход от ситуацията, но напразно.

Хънт го прочете по лицето й. За пръв път в живота си тя не знаеше какво да прави.

Разтреперана, Брайс се скри в малката ниша до бомбоубежището. Залезът обливаше небето в ярки оранжеви и рубиненочервени багри — последният боен рев на света преди нахлуващата нощ.

Демоните се бяха пръснали, но щяха да дойдат още. Скоро. Докато порталите към Ада бяха отворени, нямаше да спрат да прииждат.

Някой — вероятно Итън — заблъска по вратата на убежището зад нея. Сякаш с юмруци и нокти можеше да й пробие дупка, през която да влезе. Тя се опита да не обръща внимание на звука.

Воините на Змийската кралица — светкавични проблясъци от метал и светлина в далечния край на улицата — продължаваха да се бият. Мъртвите лежаха на купчини димяща броня и кръв.

Ако успееше да се добере до апартамента си, заклинанията около него щяха да предпазват нея и всеки друг, когото смогнеше да прибере със себе си. Но той беше на цели двайсет пресечки оттук. Сега й се струваха двайсет километра.

Хрумна й идея. Можеше да опита. Трябваше да опита.

Пое си подкрепяща глътка въздух. Мечът на Даника в ръката й трепереше като тръстиков лист на вятъра.

Щеше да се справи. Все някак щеше да намери начин.

Изскочи на кървавата улица, приготвила меча си. Без да погледне назад към убежището, хукна, позволявайки на сляпата си памет за разположението на града да я поведе по най-бързия път. Иззад един ъгъл протътна дълбоко ръмжене и Брайс едва успя да вдигне меча навреме, за да посрещне демона. Разсече частично врата му и препусна напред още преди звярът да падне на земята. Не биваше да спира. Трябваше да стигне до Стария площад…

Улиците бяха осеяни с труповете на метаморфи и воини на Змийската кралица. И още повече на човеци. Разкъсани на парчета.

Друг демон се устреми към нея от червеното небе.

Връхлетя я с такава сила, че Брайс изкрещя, отхвръкна назад и се блъсна в една кола толкова силно, че прозорците й се счупиха. В последния момент успя да отвори предната пасажерска врата и да влезе вътре. Съществото кацна и нападна колата.

Брайс се прехвърли от другата страна през подлакътника и скоростния лост и затърси трескаво дръжката на шофьорската врата. Дръпна я и почти се изтърси на улицата, докато демонът беше толкова зает да разкъсва гумите от другата страна, че дори не я видя как побягна.

Старият площад. Ако стигнеше до Стария площад.

Два демона се спуснаха към нея. И тя затича още по-бързо под гаснещата светлина.

Сама. Беше съвсем сама.

86

Градът започваше да утихва. Деклан проверяваше последователно аудиосигнала, подаван от камерите в различните райони, и всеки път писъците намаляваха, заглушавани един по един.

Не защото някой успокояваше или спасяваше хората, сигурен беше Хънт.

Черните дупки в портите из града оставаха отворени. Слънцето се скри зад хоризонта, оставяйки небето с цвят на синина. Хънт си представяше какви страшилища щеше да изпрати Адът, когато се възцареше нощта. От онези, които не обичаха светлината, създадени и научени да ловуват в тъмното.

Брайс още скиташе по улиците на притъмнелия град. Една грешка, една непремерена стъпка — и щеше да е мъртва.

Тялото й нямаше да се възстанови, да се регенерира. Не и без да е направила Скока.

Когато най-сетне навлезе в Стария площад, тя не се отправи към безопасността на апартамента си. Вместо това хукна към Сърцето, откъдето в момента не извираха демони. Сякаш Адът наистина чакаше да настъпи същинската нощ, преди да започне втория си набег.

Сърцето на Хънт запрепуска още по-силно, като я видя да спира на една пресечка от портата, скривайки се в ниша до близкото убежище. Уличната лампа я обливаше в първосвет, когато плъзна гръб по стената и седна на тротоара, хванала хлабаво меча в едната си ръка.

Хънт познаваше тази поза, този ъгъл на главата.

На войник, оцелял след тежка битка. Изтощен и решил да си даде един момент, един последен момент, за да събере сили преди крайния сблъсък.

Хънт се озъби срещу екрана:

— Ставай, Брайс!

Рун клатеше глава с пребледняло от страх лице. Есенния крал мълчеше. Гледаше безучастно дъщеря си на картината, която Деклан отвори на главния екран.

Брайс извади телефона си. Ръцете й трепереха толкова силно, че едва го задържа. Набра номер и го вдигна до ухото си. Хънт знаеше какво вижда. Последния й шанс да се сбогува с родителите си, с близките си.

В конферентната зала се разнесе тихо звънене. От масата в центъра й. Хънт надникна към Джесиба, но нейният телефон беше тъмен. Този на Рун също. Всички потънаха в мълчание, когато Сандриел извади телефон от джоба си. Беше телефонът на Хънт.

— Дай му го — каза тихо Рун.

Сандриел се поколеба, загледана в екрана.

— Дай му шибания телефон — нареди й Данаан.

За огромно смайване Сандриел се подчини. И Хънт вдигна с разтреперани ръце.

— Брайс?

Изцъклените й очи се виждаха дори на картината от камерата.

— Хънт? — програчи тя. — Мислех… Мислех, че ще се включи гласова поща.

— Пристига помощ, Брайс.

Суровият ужас по лицето й, докато наблюдаваше как последната слънчева светлина се изцежда от небето, направо го съкруши.

— Не… Не, вече ще е късно.

— Напротив. А сега трябва да станеш, Брайс. Да се скриеш на някое безопасно място. Недей да ходиш при портата.

Тя прехапа разтрепераната си долна устна.

— Още е отворена.

— Върви в апартамента си и стой там, докато не дойде помощ.

Заповедта му прогони паническия страх от изражението й и го замени със самообладание. Съсредоточеност. Добре.

— Хънт, искам да се обадиш на майка ми.

— Не започвай с тези мисли.

— Искам да се обадиш на майка ми — повтори тихо Брайс. — Да й кажеш, че я обичам и че дължа всичко на нея. На силата, смелостта и обичта й. И че съжалявам за всички глупости, които направих.

— Престани.

— Кажи на баща ми. — прошепна тя и Есенния крал се напрегна, надникна назад към Хънт. — Кажи на Рандъл — поясни Брайс, — че с гордост го наричах свой баща. Че само него имах за такъв.

Хънт можеше да се закълне, че нещо като срам пробяга през лицето на Есенния крал.

— Брайс, трябва веднага да си намериш безопасно скривалище — настоя умолително той.

Тя не го послуша.

— Кажи на Фурия, че съжалявам, задето я излъгах. Че рано или късно щях да й споделя истината. — Наемната убийца в другия край на залата вече ронеше сълзи. — Кажи на Хвойна. — Гласът й пресекна. — Че съм й благодарна за… онази нощ на покрива. — Тя преглътна вопъла, надигнал се в гърлото й. — Кажи й, че вече знам защо ми попречи да скоча. За да стигна дотук, да помогна днес.

Сърцето му сякаш се разцепи. Дори не беше подозирал, че й е било чак толкова тежко.

Ако съдеше по сломеното изражение на Рун, брат й също не бе знаел.

— Кажи на Рун, че му прощавам — продължи Брайс, наново разтреперана.

По лицето на принца рукнаха сълзи.

— Отдавна му простих — допълни Брайс. — Просто не знаех как да му го кажа. Съжалявам, че скрих истината и от него, но го направих, защото го обичам и не исках да му отнема нищо ценно. Той винаги ще е по-добрият от двама ни.

Агонията по лицето на Рун отстъпи място на недоумение.

Хънт не можеше да понесе нито дума повече.

— Брайс, моля те.

— Хънт. — Целият свят затихна. — Чаках те.

— Брайс, сладурче, просто се прибери в апартамента и ми дай само час да...

— Не — прошепна тя, затваряйки очи. И сложи ръка на гърдите си. Върху сърцето си. — Чаках те тук.

Тогава вече и Хънт не успя да сдържи сълзите си.

— И аз те чаках.

Тя се усмихна, макар и през плач.

— Моля те — подхвана отново Хънт. — Умолявам те, Брайс. Бягай. Преди още чудовища да са влезли през портата.

Брайс отвори очи и стана на крака в прииждащата нощ. Обърна се към портата надолу по улицата.

— Прощавам ти за онези глупости със синта. За всичко. Вече нямат значение.

Тя прекъсна връзката и опря меча на Даника в стената на нишата. После остави внимателно телефона на земята до него. Хънт скочи от стола си.

— БРАЙС…

Тя побягна към портата.

87

— Не — повтаряше отново и отново Рун. — Не, не…

Но Хънт не чуваше нищо. Не чувстваше нищо. Всичко рухна в него в мига, в който Брайс затвори телефона.

Тя прескочи оградата около Сърцето и спря пред високата му арка. И ужасяващата черна празнота в нея.

Тялото й започна да излъчва бледо бяло сияние.

— Какво е това? — попита Фурия.

Светлината трепкаше и ставаше все по-ярка в тъмната нощ.

Озаряваше фините ръце на Брайс, хванали в шепи пред гърдите й блещукаща, пулсираща светлинка.

Всъщност светлинката извираше от гърдите й — беше я извадила оттам. Сякаш отдавна живееше вътре. Брайс стоеше със затворени очи и спокойно изражение.

Косата й се рееше над главата й. Около тялото й се издигаха камъчета и отломки от земята, сякаш гравитацията бе спряла да съществува.

Светлината в шепите й беше толкова ослепителна, че караше всичко наоколо да изглежда сиво и черно. Тя отвори бавно очи и кехлибарените им ириси пламнаха като първите девствени лъчи на зората. Устните й се извиха в топла и тайнствена усмивка.

Тя вдигна очи към портата, извисяваща се над нея. Светлината между ръцете й лумна още по-силно.

Рун падна на колене.

— Аз съм Брайс Куинлан — обяви тя на портата, на черната дупка в нея, на Ада отвъд. Гласът й беше ведър, изпълнен с мъдрост. — Наследница на рода Звезделф.

Подът се изплъзна изпод краката на Хънт, когато светлината между ръцете й, звездата, която бе извлякла от разбитото си сърце, грейна ярко като слънцето.

Даника стоеше на колене върху асфалта, сключила ръце зад подгизналата си от кръв коса. Двете огнестрелни рани в крака й бяха спрели да кървят, но Брайс знаеше, че куршумите са заклещени в бедрото й. Не се и съмняваше, че в тази поза болката е нетърпима.

— Тъпа курва — изплю насреща й змийският метаморф, отваряйки патронника на пистолета си със страховита ловкост.

Патроните скоро щяха да са в ръката му — веднага щом съучастникът му ги намереше, пистолетът щеше да е зареден.

Агонията в ранената ръка на Брайс беше по-малката й грижа. Всичко беше малка грижа в сравнение с пистолета насреща й.

Мотоциклетът пушеше на десетина метра от тях, а пушката беше изхвръкнала още по-надалеч в сухия шубрак. Камионът бръмчеше на празен ход и скоро втрещените от страх животни в товарното му отделение щяха да отпътуват кой знае накъде.

Бяха се провалили. Смахнатата им спасителна операция се беше провалила.

Карамелените очи на Даника срещнаха тези на метаморфа. Водачът на контрабандната групировка. Този, заради когото се беше стигнало дотук, след като високоскоростната престрелка свърши зле за тях. Даника караше мотора, хванала Брайс през единия крак, за да я задържи, докато се прицелваше с пушката. Брайс успя да извади от играта двете коли, пълни със също толкова противни метаморфи, участващи в зверското малтретиране и продажбата на животните. Вече наближаваха препускащия камион, когато змията пред тях успя да простреля гумите на мотоциклета им.

Той се преобърна и Даника реагира с вълча скорост, обгръщайки Брайс със собственото си тяло, за да поеме удара.

Съдраната й кожа и фрактурата в таза бяха резултат от това.

— Брайс — прошепна Даника. Вече плачеше, осъзнала колосалния им провал. — Брайс, обичам те. И съжалявам.

Брайс поклати глава.

— Не съжалявай — отвърна й искрено.

Съучастникът на змийския метаморф пристигна с патроните. Дрънченето им, докато ги зареждаше в пистолета, отекна в костите й.

— Обичам те, Брайс — прорида отново Даника.

Думите се разляха като вълна помежду им. Разсякоха сърцето на Брайс.

— Обичам те — каза отново Даника.

За пръв път изричаше тези думи. За пръв път през четирите им години в колежа. И Брайс знаеше, че не ги е казвала на друг. Дори на Сабин.

Особено на Сабин.

Брайс загледа как сълзите се търкалят по гордото, свирепо лице на Даника. И една ключалка се отвори в сърцето й. В душата й.

— Затвори очи, Даника — каза й тихо.

Даника просто се взираше в нея.

Единствено заради нея. Единствено заради Даника беше готова да го направи, да поеме риска.

Чакълът около Брайс затрепери. И се заиздига във въздуха.

Даника ококори очи. Косата на Брайс се зарея над главата й като под вода. Като в космоса.

Змийският метаморф зареди и последния патрон и насочи пистолета към лицето на Даника. Партньорът му се подсмихна на крачка зад него.

Сключила поглед с този на Даника, Брайс повтори:

— Даника, затвори очи.

Разтреперана, приятелката й се подчини. Стисна клепачи.

Метаморфът вдигна предпазителя, без дори да надникне към Брайс и камъчетата, надигащи се около нея.

— Да, най-добре затвори очи, долна…

Брайс избухна. Бяла, ослепителна светлина изригна от тялото, от онова тайно място в сърцето й.

Право към очите на метаморфа. Той изпищя и задращи лицето си. Брайс скочи, пламтяща като слънцето.

Забравила болката, вкопчи две ръце в китката му. И я изви, докато метаморфът не пусна пистолета в отворената й длан. С още едно движение го метна по гръб на асфалта.

И изстреля патрона, предвиден за Даника, право в сърцето му.

Съучастникът му крещеше, паднал на колене, и дращеше очите си. Брайс стреля отново.

Крясъците секнаха.

Но Брайс не спря да гори. Хукна към кабината на камиона, където последният контрабандист се мъчеше да запали двигателя. Даника трепереше на земята, запушила ушите си с длани, стиснала очи заради ослепителната светлина.

Метаморфът се отказа от двигателя, скочи от кабината и затича по пътя. Брайс се прицели, както я беше учил Рандъл, и изчака изстрелът сам да дойде.

Пистолетът гръмна отново. И повали целта си.

Нажежената до бяло светлина на Брайс облива света още един дълъг момент.

Докато не я нави бавно като с макара обратно в себе си. И отново покри тайната, която толкова дълго бяха пазили с родителите й. От биологичния й баща, от астерите, от цял Мидгард.

От Рун.

Чистата светлина на звезда — от друг свят. От друга, отдавна забравена епоха. Възроден дар от древните елфи. Просто светлина. Не като стихийната звездна сила на астерите. Обикновена светлина.

За нея не значеше нищо. Но дарбите на Звезделф и самата титла бяха важни за Рун. Когато го срещна за пръв път, й се прииска да му сподели тайната си. Той се държеше мило с нея и се радваше, че се е сдобил със сестра. Брайс веднага реши, че може да му довери това, което криеше от останалия свят.

Тогава обаче видя колко е жесток баща й. Че звезделфската дарба даваше на брат й поне малка преднина пред онова шибано чудовище. Видя, че макар да отричаше, Рун се гордееше с принадлежността си към Звезделф, благословените елфи, избраници на Урд.

Затова не можа да му разкрие истината. Дори след като отношенията им рухнаха, не му я сподели. И се зарече да не я разкрива пред никого — абсолютно никого. Показа я само на Даника.

Докато Брайс прибираше звездната светлина в гърдите си, синьото небе и маслиновите дръвчета се появяваха постепенно, цветовете се завръщаха в света. Даника още трепереше на асфалта.

— Даника — пророни Брайс.

Приятелката й свали ръце от лицето си. И отвори очи. Брайс зачака ужаса й — майка й я бе предупредила да го очаква, ако някой научеше какво носи в себе си. Причудливата, страховита светлина, дошла от друг свят.

Но по лицето на Даника се четеше единствено удивление.

Удивление — и любов.

Брайс стоеше пред портата, хванала в шепи звездата, която бе крила в сърцето си, и позволи на светлината да се разпали. Да се излива от гърдите й невъзпирана и чиста.

Въпреки че се намираше на крачки от портала към Ада, я изпълваше странно спокойствие. Толкова дълго бе пазила светлината си в тайна и бе живяла в постоянен страх някой да не научи за нея, че независимо от обстоятелствата изпитваше облекчение.

Многократно през последните седмици й се беше струвало, че Рун най-сетне ще прозре истината. Боеше се, че демонстративната й незаинтересованост към историята на първите елфи от рода Звезделф, принц Пелиас и кралица Тея ще го накара да заподозре нещо. А когато брат й остави Звездния меч на масата в библиотеката и той зажужа, заблещука, Брайс нарочно се отдръпна назад, устоявайки на инстинкта да го докосне, да отговори на беззвучната му прелестна песен.

Нейният меч — мечът на двама им с Рун. Заради светлината във вените й и звездата, спяща в сърцето й, Звездният меч я бе разпознал не като кралска наследница, като благороден елф, а като член на рода, изковал го преди цяла вечност.

Дори отровата на кристалоса в крака й не бе успяла да потисне същността й. Бе заприщила достъпа й до светлината, но нямаше как да заличи онова, което течеше в кръвта й. Веднага щом я извлякоха от крака й, щом устните на Хънт докоснаха нейните за пръв път, Брайс се почувства възродена. Освободена.

А сега звездната светлина се трупаше в ръцете й.

Като дете я бе имала за безполезна дарба. С нея можеше само да заслепява хората, както беше заслепила преследвачите, които баща й беше изпратил след трима им с майка й и Рандъл; както бе заслепила и Оракула, когато опита да надникне в бъдещето й и видя бялата й светлина; както бе заслепила и онези шибани змийски задници.

Неизменната елфическа арогантност и снобизмът на баща й му бяха попречили да се досети след срещата й с Оракула. Все пак той не можеше да си представи, че съдбата би благословила нечистокръвен елф.

Голяма благословия, няма що! Не се чувстваше специална заради дарбата си. Това беше просто някаква си древна сила — и толкова. Брайс нямаше претенции към трона, короната или двореца, които можеше да й донесе. Никак даже.

Рун обаче… Колкото и да отричаше брат й, че се гордее с дарбата си, първия път, когато й разказа за Изпитанието си, при което заслужил меча, изваждайки го от онази древна скала в Авален, лицето му се озари от гордост.

Затова Брайс му отстъпи и титлата, и меча. И при всяка възможност се стараеше да му отвори очите за истинската природа на баща им, макар това да й навличаше още от омразата на краля.

Възнамеряваше да запази тази огнена, искряща тайна в себе си до сетния си ден. Но сега осъзнаваше какво трябва да направи за града си. За света.

И последните искри светлина се изляха от гърдите й в шепите й.

За пръв път изваждаше цялата звезда от себе си. Досега само бе сияла и заслепявала, без да извлича горящото й сърце наяве. Коленете й се олюляха и тя стисна зъби, напрегнала всички сили да задържи светлината на кълбо.

Поне успя да поговори с Хънт за последно. Не очакваше да й вдигне. Предполагаше, че веднага ще се включи гласовата поща, където щеше да остави последните си думи към него. Думите, които не му беше казвала на глас.

Потисна тези мисли, пристъпвайки към кварцовата арка на Сърцето.

Тя беше наследница на рода Звезделф и носеше Рога в себе си, поправен и изпълнен със светлината й.

Трябваше да се получи.

Кварцът на портата служеше като проводник. Като призма. Поемаше светлината и силата й ги пречупваше през себе си. Брайс затвори очи и си спомни дъгите, които портата бе образувала в последния ден от живота на Даника, когато дойдоха тук заедно. И си пожелаха по нещо.

Трябваше да се получи. Едно последно желание.

— Затвори се — прошепна треперливо Брайс.

И запрати звездната си светлина по прозрачния камък на Сърцето.

88

Останал без дъх в ума си, в сърцето си, Хънт видя как Брайс запраща огнената си звезда в портата.

От прозрачния камък на Сърцето изригна бяла светлина.

Изпълни целия площад и се разля на пресечки от него. Демоните, които застигаше, пищяха заслепени и побягваха. Сякаш си спомняха на кого е принадлежала. Как принцът на Звезделф бе воювал срещу адските им орди с нея.

И родът имаше наследници — цели двама.

Рун, коленичил на пода с пребледняло лице, гледаше сестра си, пламтящата порта. Признанието й пред света. Разкритието й.

Беше негова съперница. Заплаха за всичко, което той трябваше да наследи.

Хънт знаеше как разрешават елфите споровете за трона.

Брайс бе надарена със звездна светлина, каквато не се бе появявала още от Първите войни. Джесиба изглеждаше, сякаш е видяла призрак. Фурия зяпаше екрана с отворена уста, когато ослепителната светлина започна да гасне.

Черната дупка в Сърцето я нямаше. Брайс беше затворила портала, провеждайки светлината си през Рога.

Всички в конферентната зала гледаха онемели как Брайс обляга задъхано гръб в портата и се плъзва до плочките. Кристалната арка продължаваше да сияе, превърнала се във временен подслон, до който демоните не биха припарили, уплашени от наследницата на Звезделф.

Но всички други порти в града оставаха отворени.

Из залата прозвуча телефонен сигнал свободно — нечий телефон, свързан с колоните, набираше някого. Хънт плъзна поглед наоколо и видя Есенния крал с телефон в ръцете. Явно беше твърде погълнат от гнева, сбърчил лицето му, за да осъзнае, че всички в залата ще чуят разговора му. Деклан Емет дори не понечи да прекъсне връзката с колоните и след секунда гласът на Ембър Куинлан се разнесе в залата:

— Кой…

— През всичките тези години си знаела, че е наследница на Звезделф, и си крила от мен — изплю злобно кралят.

Ембър дори не се замисли.

— Очаквам това обаждане повече от двайсет години.

— Кучка…

Гърлен, болезнен смях.

— Според теб кой видя сметката на копоите ти, когато избягахме? Нито аз, нито Рандъл. Хванаха я за врата. А към нас насочиха пистолети. — Тя пак се засмя. — Брайс осъзна какво ще ни направят. И ги ослепи.

Как е възможно да ослепиш Оракул?

Със светлина. Светлината на Звезделф.

Брайс още седеше, опряла гръб в арката, и дишаше тежко. Сякаш звездата и Рогът бяха изцедили силите й до последно.

Рун прошепна по-скоро на себе си, отколкото на някой друг:

— В онези книги пишеше, че в Първите войни участвали много от рода Звезделф. Казах й, а тя. — Той примига бавно. — Тя вече знаеше.

— Лъгала те е, защото те обича — процеди Хънт. — За да запазиш титлата си.

Защото силите на Брайс превъзхождаха неговите многократно. Посивялото лице на Рун се изкриви от болка.

— Кой е знаел? — Есенния крал попита Ембър. — Онези проклети жрици?

— Не. Само ние двамата с Рандъл — отговори Ембър. — И Даника. В колежа двете с Брайс се забъркали в опасна каша и истината излязла наяве. И тогава заслепила враговете си.

Хънт си спомни снимката от скрина в стаята й за гости — заснета точно след тази случка. Близостта и изтощението им се дължаха не само на спечелената битка, но и на разбулената смъртоносна тайна.

— Според тестовете не притежаваше никаква сила — изсъска Есенния крал.

— Да — потвърди Ембър. — Верни бяха.

— Обясни.

— Това е просто звездна светлина. Светлина и нищо повече. За нас няма стойност, но за твоя народ… — Ембър се умълча за кратко. — На тринайсет Брайс се съгласи да те посети. Да се запознае с теб и да провери дали може да ти се довери, дали е безопасно да ти сподели за дарбата си.

Дали кралят можеше да понесе факта, че вместо Рун, незаконородената му дъщеря мелез бе наследила ценната дарба.

Но по лицето на принца нямаше страх. Нито завист и подозрение. Само тъга.

— Тогава се запозна със сина ти. И ми каза, че като видяла колко се гордеел, че е Избраника, решила да не му отнема тази радост. Особено след като осъзнала, че според теб това била единствената му ценност. Не искаше да причинява такова нещо на Рун, дори така да се отказваше от всичко, което й се полагаше, даже и от твоя трон. Обичаше брат си повече, отколкото мразеше теб.

Рун направи измъчена гримаса.

Ембър продължи:

— А ти я остави на улицата като боклук. — Тя пак се изсмя. — Дано най-сетне ти върне услугата, шибан задник.

И затвори.

Есенния крал хвърли каната с вода пред себе си към отсрещната стена.

Докато кръвта на Хънт кипеше във вените му, един разговор с Брайс отпреди няколко седмици изскочи в паметта му: беше й споделил, че не иска дарбите си. За негова изненада Брайс отвърна, че напълно го разбира, а в следващия момент като че ли се осъзна и се пошегува, че имала дарба да привлича задници. Отклонявайки го от темата, прикривайки истината.

Нежна женска ръка кацна върху неговата. Кралица Хипаксия. Като я погледна изненадано, тъмнокафявите й очи проблеснаха. Силата й се заизлива като топла песен през него. И заблъска като чук всички стени и препятствия, издигнати в тялото му. Хънт усети как магията й се съсредоточава върху ореола през челото му.

Преди няколко седмици го беше попитала какво ще направи, ако тя премахне вещерското мастило. Кого ще убие.

Първата му цел се намираше в залата с тях. Той стрелна очи към Сандриел и Хипаксия сведе леко брадичка в знак на потвърждение.

Брайс още седеше опряна на портата. Сякаш опитваше да се съвземе. И в същото време се чудеше как, по дяволите, ще направи този номер още шест пъти.

Демоните по съседните улици, виждайки звездната светлина, която още сияеше от портата на Стария площад, стояха настрана. Да, помнеха Звезделф. Или поне бяха чували митовете.

Аидас знаеше истината за нея. И през всичките тези години я наблюдаваше в очакване сама да се разкрие на света.

Силата на Хипаксия течеше през Хънт тихо, незабелязано от никого.

Сандриел прибра телефона си в джоба си. Явно го беше използвала под масата.

Рун също я видя. И изсъска свирепо:

— Какво направи?

Сандриел се усмихна.

— Погрижих се за един проблем.

Мощта на Хънт вече ръмжеше в него. Вероятно беше докладвала на астерите какво е видяла. Не само за светлината във вените на Брайс, но и за Рога.

И астерите сигурно вече действаха по въпроса. Бързо. Преди някой друг да е научил за дарбата на Брайс. Преди хората да разберат, че получовешко момиче, наследница на рода Звезделф, носеше Рога в тялото си. И само тя можеше да го използва…

Липсващото парче от пъзела дойде на мястото си.

Затова Даника го беше скрила в гърба на Брайс. Единствено носител на звезделфската кръв можеше да задейства Рога.

Мика бе вярвал, че синтът и кръвта на Брайс ще са достатъчни да го подчини на волята си, без да е необходима силата на истински Звезделф. Рогът наистина бе възстановен — но проработи, защото Брайс беше наследница на древния елфически род. Артефактът и носителят му се бяха слели ведно.

По воля на Брайс Рогът можеше да отвори портал към всеки свят, всяко измерение. Точно каквото бе искал да постигне Мика. Но такава мощ — особено в ръцете на получовек — застрашаваше суверенитета на астерите. А те премахваха всяка заплаха за властта си.

В костите на Хънт се надигаше грохот.

Рун изръмжа:

— Не могат да я убият. Само тя е способна да затвори тези шибани портали.

Сандриел се облегна в стола си.

— Още не е направила Скока, принце. Така че определено могат. — След малко добави: — Пък и ми се струва напълно изтощена. Не виждам как ще затвори дори още една порта, камо ли още шест.

Хънт сви пръсти в юмруци.

Хипаксия пак го погледна в очите и се усмихна леко. Покана и предизвикателство. Магията й трепкаше в него, по челото му.

Сандриел беше уведомила астерите, за да убият Брайс.

Неговата Брайс. Той съсредоточи цялото си внимание в тила на Сандриел.

А когато магията на Хипаксия заличи напълно ореола от челото му, се изправи на крака.

89

Конферентната зала се разтресе.

Рун нарочно отвлече вниманието на Сандриел, заговаряйки я, докато кралица Хипаксия освобождаваше Хънт от ореола. Беше усетил вълна от силата й по масата и веднага щом видя как мастилото по челото на Аталар засиява, се досети какво прави вещицата с ръка върху тази на Хънт.

Докато татуировката се олющваше от кожата му, очите на Хънт се пропиваха със студена смърт. Истинското лице на Умбра Мортис.

Сандриел се завъртя към него, усетила твърде късно кой стои зад нея. Без позорния белег през челото му. Хънт оголи зъби и през изражението на архангелката пробяга чист ужас.

Около ръцете на Аталар се събираха светкавици. Стените на залата се пропукаха. От тавана се посипаха парчета мазилка.

Сандриел се оказа твърде бавна.

Рун знаеше, че Сандриел е подписала собствената си смъртна присъда, връщайки се без триариите си. И я подпечата, когато призна, че е насочила гнева на астерите към Брайс.

Дори могъщата й архангелска сила не можеше да я предпази от Аталар. От нуждата му да защити Брайс.

Светкавиците му пробягаха по пода. Сандриел едва успя да вдигне ръце и да призове стихийния си вятър, преди унищожителната сила на Хънт да я достигне.

Светкавиците му избухнаха с оглушителен пукот.

Рун се хвърли под масата, повличайки Хипаксия със себе си. Парчета камък заваляха тежко по повърхността й. Флин ругаеше свирепо до него, а Деклан клекнал прикриваше един лаптоп с тялото си. Задушлив прашен облак обгърна залата. Рун вкуси етер по езика си.

Светкавиците продължаваха да лижат стаята като плющящи камшици.

Времето се огъна, забави хода си, заплъзга се край тях…

— Мамка му! — повтаряше Флин запъхтяно и всяка дума се проточваше цяла вечност и профучаваше с бясна скорост.

И светът отново се наклони, заточи се като петмез.

Светкавиците секнаха. Облакът от прахоляк започна да пулсира, да жужи.

Времето възвърна нормалния си ход и Рун изпълзя изпод масата. Знаеше какво ще види във виещия се наелектризиран облак, в който всички се взираха. Фурия Акстър беше насочила пистолета си към мястото, където допреди малко бяха стояли архангелката и Хънт. Тъмната й коса беше побеляла от прах.

Хипаксия помогна на Рун да се изправи и впери изцъклен поглед в облака. Вещерската кралица несъмнено знаеше, че Сандриел би я убила, задето е освободила Хънт. Но беше рискувала, залагайки на Умбра Мортис.

Облакът започна да се разсейва, а светкавиците вече избледняваха в прашния въздух. Беше заложила правилно. Кръв обливаше лицето на Хънт и призрачен вятър рошеше крилата му.

В едната си ръка държеше за косата отсечената глава на Сандриел.

Устата й още беше отворена в писък, измежду устните й се виеше пушек.

Хънт вдигна бавно главата пред лицето си и я заоглежда като някой от древните герои на Раганско море, посякъл чудовище.

Накрая просто я пусна. Главата тупна глухо на пода и се килна на една страна. От устата и ноздрите й още извираха струйки дим. Беше изпържил архангелката отвътре със светкавиците си.

Ангелите в залата паднаха на коляно. И сведоха глави. Дори Исая Тибериан, видимо смаян. Никой на цялата планета не владееше такава сила. Никой не я бе виждал в пълната й мощ от векове.

Двама губернатори бяха загинали в един ден, помисли си Рун. Убити от сестра му и… какъвто там й беше Хънт. Ако съдеше по страхопочитанието върху лицето на баща му, Есенния крал се питаше дали Хънт няма да изпече и него заради отношението му към Брайс.

Брайс, сестра му, наследила кръвта на Звезделф.

Рун още не знаеше как да реагира на факта, че в нейните очи бе държал повече на глупавата си титла на Избраник, отколкото на нея. А дали след свадата им не се беше откъснала от него, за да не разбере коя е всъщност? Беше се отказала от честта и славата — заради него.

И предупрежденията й, че баща им ще иска да убие последния Звезделф. И тя самата бе живяла с този страх.

Хънт се усмихна стръвно на Есенния крал.

Рун изпита неприлично удовлетворение, когато баща му пребледня.

Но Хънт обърна поглед към Фурия, която вадеше парчета мазилка и камък от тъмната си коса, и изръмжа:

— Майната им на астерите. Къде е шибаният ти хеликоптер?

Всяко решение, всяка заповед извираше от място в Хънт, мълчало дълго, дълго време.

Той кипеше от мощ, светкавиците във вените му виеха от нетърпение да изскочат навън, да горят и опустошават. Той ги усмиряваше, обещавайки им, че ще вилнеят на воля, когато стигнат в града.

Фурия трепереше леко, сякаш дори тя бе забравила на какво е способен. Докато не нападна Сандриел с онази първична наслада, от дъното на гнева си, където съществуваха само светкавиците му, врагът и заплахата срещу Брайс.

— Хеликоптерът току-що кацна на покрива — обяви Фурия.

Хънт кимна и нареди на другите ангели, без дори да ги погледне:

— Тръгваме.

Нито един от тях не му се опълчи. Не го интересуваше, че му се бяха поклонили — каквото и да означаваше това. Интересуваше го единствено да полетят към Лунатион възможно най-бързо.

Фурия вече излизаше с телефон до ухото. Хънт закрачи след нея през залата, изпълнена с шумолене на криле и тропот на забързани крака, но надникна през рамо.

— Данаан, Кетос, с мен ли сте?

Трябваше му помощта им.

Рун скочи решително на крака; Тарион изчака знак от дъщерята на Речната кралица, преди да стане. Амели Рейвънскрофт пристъпи напред, игнорирайки острия поглед на Сабин, и заяви:

— И аз идвам.

Хънт кимна.

Флин вече вървеше към вратата. Нямаше нужда да потвърждава на глас, че ще придружи принца си — за да спаси принцесата си. Деклан посочи към екраните.

— Аз ще ви направлявам оттук.

— Добре — съгласи се Хънт и тръгна към вратата.

Есенния крал и примът на вълците, единствените присъстващи градоуправници, останаха в залата заедно със Сабин. Джесиба и Хипаксия щяха да ги държат под око. Двете дори не се поглеждаха, но помежду им не се долавяше враждебност. На Хънт му беше все едно.

Изкачи безмълвно стълбите към покрива, следван от спътниците си. Много неща можеха да се объркат през трийсетте минути, докато стигнеха в града. А там ги чакаше абсолютна касапница.

Вятърът от витлата на хеликоптера забрули черната коса на Фурия. Флин, който вървеше след нея, изсвирука, впечатлен от машината.

Оказа се, че не е цивилен транспорт, а истински военен хеликоптер. С по една картечница на всяка врата и запас от всевъзможни оръжия в сакове, закрепени с каиши за пода.

Фурия Акстър очевидно не беше очаквала срещата да протече с приятелски тон. Взе слушалките, които й подаде пилотът на слизане от кабината, и преметна стройното си тяло на неговото място.

— Ще се кача при теб — каза Хънт, докато другите ангели излитаха около тях. — Крилете ми още не са достатъчно укрепнали за полет.

Рун скочи в хеликоптера зад Флин и Амели, а Тарион зае позиция зад лявата картечница. Хънт се задържа на покрива, раздавайки заповеди на отлитащите ангели. Установете периметър около града. Разузнавателен екип: проучете ситуацията с портала. Изпратете оцелелите за триаж на десетина километра отвъд стените на града. Дори нямаше време да осъзнае колко лесно се върна в ролята на командир.

Накрая се качи в хеликоптера и се настани зад дясната картечница. Фурия вече щракаше разни превключватели и копчета по контролния панел. Хънт я попита дрезгаво:

— Знаеш ли какво се е случило на онзи покрив с Брайс и Хвойна?

Брайс все едно го удари в корема, когато загатна, че е щяла да скочи от покрива. Че е бил на косъм да я загуби още преди да я познава. Рун обърна към тях изтерзано лице, което говореше, че й той се е почувствал така.

Без да прекъсне подготовката за излитане, Фурия отговори:

— Брайс дълго време беше призрак, Хънт. Преструваше се, че не е, но точно това беше. — Хеликоптерът най-сетне се заиздига във въздуха. — Ти й върна живота.

90

Брайс трепереше, облегната на сияещата кварцова порта. Умората я приковаваше на място.

Беше се получило. Незнайно как, но се беше получило.

Не си позволи да се удивява прекалено — й да се замисля какво я чакаше, след като баща й и астерите научеха. Нямаше представа още колко време ще блести звездната й светлина в портата. Надяваше се да остане, докато дойде помощ. Да е постигнала нещо.

Дъхът прогаряше гърдите й. Още малко, повтаряше си. Докато дойде помощ, до края й — не знаеше кое от двете.

Но щеше да е скоро. Усещаше, че независимо по кой начин, всичко ще приключи скоро.

— Деклан каза, че Брайс още е при портата на Стария площад — докладва през рамо Фурия.

Хънт не откъсваше очи от звездния хоризонт. Градът приличаше на тъмна сянка, в чието сърце сияеше бледа светлина. Портата на Стария площад. Брайс.

— А Хипаксия каза, че Брайс едва мърдала — добави Фурия с нотка на изненада в иначе равния си тон. — Изглеждала изцедена. Няма как да се добере до следващата порта без чужда помощ.

— Но светлината около портата я защитава, нали така? — опита да надвика вятъра Рун.

— Докато демоните не спрат да се страхуват от нея. — Фурия прехвърли разговора към високоговорителите на хеликоптера. — Емет, радарът засича три военни машини, приближаващи от запад. Имаш ли информация за тях?

Слава на шибаните богове! Все пак някой се притичаше на помощ. Ако можеха да водят Брайс от порта на порта и ако тя събереше достатъчно звездна светлина, с която да използва Рога, имаше шанс да спрат кръвопролитията.

След малко гласът на Деклан изпращя през високоговорителите над Хънт:

— Отчитам имперски танкове.

Хънт стисна по-здраво картечницата.

Хипаксия поясни:

— Това е Астерската гвардия. Въоръжена с жупелни ракети. — После се обърна с по-остър глас към Есенния крал и прима на вълците. — Наредете на войниците си да напуснат града.

Кръвта на Хънт се смръзна.

Астерите изпращаха въоръжени сили срещу демоните. И срещу Брайс.

Щяха да взривят целия град.

Жупелните ракети не бяха обикновени бомби от химикали и метал. Състояха се от чиста магия и бяха творение на Астерската гвардия, която комбинираше ангелските сили вятър, дъжд и огън в една свръхконцентрирана цялост, капсуловаше я с първосвет и я изстрелваше с мощни машини, сеещи разруха.

За да станат още по-смъртоносни, добавяха към тях заклинания за забавяне на възстановителните сили на ванирите. Единствената утеха за враговете на Астерската гвардия беше, че създаването на снарядите отнемаше известно време, което им даваше време да се съвземат между отделните атаки. Малка наивна утеха.

Фурия щракна няколко лостчета по таблото.

— Приемате ли, Астерски отряди Едно, Две и Три? Тук Фурия Акстър. Оттеглете се. — Никой не й отговори. — Повтарям, оттеглете се. Прекратете мисията.

Нищо. Деклан каза:

— Това е Астерската гвардия. Няма да ти се подчинят.

Гласът на Есенния крал изпращя през високоговорителите:

— От Имперското командване не отговарят на обажданията ни.

Фурия направи вираж на юг. И Хънт видя танковете. Тъкмо преваляха хоризонта, всеки с размерите на малка къща. Имперската емблема бе изрисувана по страните им. И трите се движеха към Лунния град.

Спряха пред границата му. И металните ракетни установки върху тях се насочиха към Лунатион.

Жупелните снаряди прелетяха в дъга над стените, озарявайки небето със златиста светлина. Хънт се молеше Брайс да е намерила укритие.

Брайс се закашля от прахоляка и отломките. Опита да помръдне — но не успя. Гръбнакът й…

Не, просто кракът й беше затрупан от рухнал бетон и арматура. Когато преди минути чу гърмежа и благодарение на гледаните новинарски кадри от войните в Пангера разпозна златистата дъгообразна следа, която сярата оставяше в небето, хукна през площада и отворената врата на тухлената музикална зала с надеждата да стигне до мазето. Но ракетата удари земята преди това.

Ушите й бучаха, жужаха. Пищяха.

Портата още се издигаше на мястото си, закриляше я със светлината си. Всъщност с нейната си светлина.

Най-близко взривилата се ракета май беше в съседния квартал. Въпреки това беше успяла да разруши някои сгради около площада, макар и да не го беше унищожила напълно.

Брайс трябваше да се раздвижи. Другите порти още зееха отворени. Трябваше да намери начин да стигне до тях, да ги затвори.

Опита да измъкне крака си. За нейна изненада дребните й рани вече зарастваха — много по-бързо, отколкото преди. Явно Рогът в гърба й ускоряваше процеса.

Тя се пресегна да издърпа парчето бетон, затиснало крака й. Но то не помръдна.

Брайс опита отново, пъхтейки през зъби. Бомбардираха града с жупелни снаряди. Астерската гвардия ги изстрелваше сляпо през стените с надеждата или да срине портите, или да убие демоните. Без да ги е грижа, че в града още има техни воини и невинни хора…

Брайс пое няколко дълбоки успокоителни глътки въздух. Но сърцето й продължаваше да препуска.

Пак опита да отмести бетона и ноктите й се строшиха от натиска. Само че не виждаше как ще се измъкне, освен ако не отрежеше крака си.

Ангелите от Астерската гвардия презареждаха ракетните установки върху танковете. Свръхконцентрираната магия лъщеше около тях, сякаш жупелът напъваше да се освободи от първосветната си обвивка. За да отприщи разрушителната си ангелска сила върху беззащитния град.

— Ще стрелят отново — прошепна Рун.

— Пораженията са около Лунната гора — обясни Деклан. — Брайс оцеля, но е в беда. Затиснало я е парче бетон. В момента опитва да се измъкне.

Фурия крещеше в микрофона:

— ПРЕКРАТЕТЕ МИСИЯТА.

Никой не й отговаряше. Оръдията пак се вдигнаха и се завъртяха към нови мишени.

Сякаш ангелите знаеха, че Брайс е жива. И щяха да бомбардират града, докато не я убиеха, покосявайки всичко по пътя си. Може би и с надеждата, че успеят ли да разрушат портите, вратите към Ада ще изчезнат.

Ледено, убийствено спокойствие обзе Хънт.

— Издигни ни по-нависоко — каза на Фурия. — Докъдето може да стигне хеликоптерът.

Тя се досети какво е намислил. Не можеше да лети с незаякналите си криле. Но нямаше да му се наложи.

— Дръжте се — каза Фурия и надигна рязко носа на хеликоптера.

Машината започна да се издига все по-нагоре и по-нагоре и всички стиснаха зъби заради натиска на силите, тласкащи ги обратно към земята.

Хънт се настани на онова място в себе си, където посрещаше битките, където бе преживял тъмниците и гладиаторската арена на Сандриел.

— Приготви се, Аталар — извика му Фурия.

Ракетните установки спряха да се въртят, насочили гигантски цеви.

Когато хеликоптерът прелетя над стените на Лунатион, Хънт разкопча предпазните си колани. Вече прелитаха и над Истрос, над Костения квартал, който се виждаше като мъглявина от тази височина.

В очите на Данаан блестеше благодарност. Принцът разбираше, че само Хънт е способен да им помогне в този момент.

Старият площад и сияещата порта в сърцето му се появиха под тях. Друг сигнал не му трябваше.

Без нито капка колебание или страх Хънт скочи от хеликоптера, прибрал криле плътно до тялото си. Еднопосочен билет. Последният му полет.

Орловият му поглед веднага откри Брайс, свита на топка, сякаш така можеше да се спаси от смъртта, която скоро щеше да я връхлети.

Жупелните ракети излетяха една след друга — най-близката се понесе в смъртоносна дъга към Стария площад. Макар и шеметно устремен към земята, Хънт видя, че няма да порази целта си; щеше да падне на десетина пресечки от площада. Но дори от такова разстояние взривът щеше да е опасен. Брайс пак попадаше в зоната, където компресираната ангелска сила щеше да я пръсне на парчета.

Ракетата удари земята и целият град подскочи от жестокия сблъсък. Пресечка след пресечка рухваха под пагубната й ударна вълна.

С разперени криле и лумнали светкавици Хънт се хвърли върху Брайс сред изригващия свят.

91

Трябваше да е мъртва.

Но ето че пръстите й се свиваха върху отломките. Дъхът режеше като трион гърдите й.

Жупелните снаряди бяха унищожили площада, целият град тънеше в димяща разруха, ала портата още се издигаше. Само дето светлината й беше угаснала и кварцът пак беше станал леденобял. Тук-там по отломките мъждукаха пламъци, озаряващи треперливо опустошението наоколо.

От небето валеше пепел и се сипеше по живите въглени.

Ушите й жужаха леко, не като след първия взрив.

Не беше възможно. Все пак видя бляскавата жупелна ракета да прелита покрай площада и знаеше, че ще удари на няколко пресечки оттук, че скоро след това смъртта ще я застигне. Портата явно я беше защитила някак.

Надигна се на колене със стон. Поне бомбардировките бяха спрели. Само няколко сгради стърчаха сред унищожението. Скелети на коли още горяха около нея. Задушливият пушек закриваше първите вечерни звезди.

А в сенките… в сенките се надигаха оцелелите демони. Горчива жлъчка прогори гърлото й. Трябваше да стане. Да се маха оттук, докато още бяха зашеметени.

Само че краката отказваха да й съдействат. Тя размърда пръсти в кецовете си, за да се увери, че работят, но, не можеше да стане от земята. Тялото не й се подчиняваше.

Купчинка пепел кацна върху съдраното коляно на клина й.

Ръцете й затрепериха. Не беше пепел.

Беше сиво перо.

Брайс се извъртя да погледне зад себе си. И главата й се продъни. От гърлото й се изтръгна писък, надигнал се от толкова надълбоко в нея, че й прозвуча, сякаш светът се разцепваше на две.

Хънт лежеше по лице на земята. Гърбът му беше окървавен и обгорен, а краката му…

От тях не беше останало почти нищо. Нито от дясната му ръка, освен кърваво петно на тротоара. А на гърба му, на мястото на крилете му.

Сега зееше кървава дупка.

Брайс скочи инстинктивно към него през оплискани в червено парчета бетон и метал.

Беше я защитил от експлозията. Някак беше успял да се измъкне от Сандриел и да дойде при нея. Да я спаси.

— Молятемолятемолятемоляте…

Тя го обърна по гръб, за да провери дали е жив, дали диша.

Устата му помръдна. Съвсем леко.

Брайс проплака, намествайки главата му в скута си.

— Помощ! — извика. Отговори й само пъклен лай от прошарения с пламъци мрак. — Помощ! — опита отново, но гласът й беше толкова прегракнал, че сигурно не стигна до другия край на площада.

Рандъл й беше разказвал за страховитата мощ на жупелните ракети. Че заклинанията, вплетени в концентрираната ангелска магия, забавяли възстановяването на ранените ванири, така че да умрат от кръвозагуба.

Почти цялото лице на Хънт беше обляно в кръв. Само лекото потрепване на гърлото му й подсказваше, че е жив.

А раните, които вече трябваше да зарастват… още кървяха обилно. Някои от най-важните му артерии бяха разкъсани.

— ПОМОЩ! — изпищя тя.

Но никой не й отговори.

Ударната вълна от ракетите застигна хеликоптера.

Единствено пилотските умения на Фурия ги спасиха, но все пак машината падна някъде в Лунната гора и се превъртя два пъти.

Главата на Тарион кървеше, Фурия получи дълбока рана в крака, Флин и Амели имаха счупени кости, а Рун… Дори не се замисли дали е ранен, защото опушената, горяща нощ се огласяше от приближаващи ревове и ръмжене. Поне бомбардировката беше спряла. Рун се молеше на Астерската гвардия да й трябва повече време да събере достатъчно магия за нови снаряди.

Изправи се само със силата на волята си.

Два от саковете с оръжия се бяха измъкнали от крепящите ги ремъци и ги бяха изгубили по време на катастрофата. Флин и Фурия се заеха да поделят бързо останалите пистолети и ножове, а Рун провери състоянието на оцелялата картечница, която изтръгна от пода на хеликоптера.

Гласът на Хипаксия изпращя по незнайно как оцелялото радио:

— Виждаме портата на Стария площад — каза тя.

Рун зачака новината, макар че не смееше да се надява.

За последно видя Аталар, когато ангелът се хвърли от въздуха към Брайс, докато ракетите на Астерската гвардия прелитаха над градските стени със златисти опашки като на смъртоносни фойерверки. После експлозиите пометоха града.

— Аталар е мъртъв — обяви мрачно Деклан. — Брайс е оцеляла. — Рун изпрати безмълвна молитва към Ктона, за да й благодари за милостта. След кратка пауза Деклан добави: — Поправка. Аталар е жив, но на косъм. Травмите му са… Мамка му! — Той преглътна шумно. — Не мисля, че има шанс да оцелее.

Тарион опря една пушка на рамото си и погледна през оптиката в тъмната нощ.

— Десетина демона ни наблюдават от онази тухлена сграда.

— Там има още шест — обади се Фурия, която също оглеждаше района през оптиката на пушката си.

Амели Рейвънскрофт куцаше тежко, но се преобрази във вълчи облик с ярък проблясък и оголи зъби към мрака.

Ако не успееха да затворят порталите в другите порти из града, им оставаха само два варианта: бягство или смърт.

— Приближават се — каза Флин, без да отлепя око от оптиката на пушката си. — Имаме ли план?

— Реката е близо — отговори Тарион. — С малко късмет моите хора ще ни се притекат на помощ.

Синият двор се намираше достатъчно надълбоко под водата, за да не го засегнат жупелните снаряди. Може би събираха силите си.

Но Брайс и Хънт бяха в Стария площад.

— На трийсетина пресечки сме от Сърцето — каза Рун. — Тръгваме по крайречния булевард, после се отклоняваме по главната улица. — След кратка пауза додаде: — Поне аз тръгвам натам.

Всички кимнаха решително.

Кажи на Рун, че му прощавам за всичко.

Думите й отекнаха в кръвта му. Трябваше да продължават напред, дори демоните да ги убиват един по един. Просто се надяваше да стигнат до сестра му, преди да е станало твърде късно.

Брайс коленичи над Хънт, докато животът му изтичаше. И зашепна в димящата парлива тишина:

— Вярвам, че се случи с причина. Вярвам, че всичко се случи с причина. — Тя замилва пропитата му с кръв коса и продължи с треперлив глас: — Вярвам, че не е било напразно.

Погледна към портата. Остави нежно Хънт сред отломките. И изправяйки се на крака, пак зашепна:

— Вярвам, че се случи с причина. Вярвам, че всичко се случи с причина. Вярвам, че не е било напразно.

Остави кървящото тяло на Хънт зад гърба си и закрачи през парчетата разрушен бетон. Оградата около портата беше огъната чак до земята. Но кварцовата арка още се издигаше. Брайс спря пред бронзовата плоча и циферблата със скъпоценните камъни, незасегнати от взрива.

И прошепна отново:

— Вярвам, че не е било напразно.

Сложи длан върху бронзовия диск.

Металът беше топъл, както в онзи последен ден с Даника. Силата му изжужа през нея, изсмуквайки обичайната такса — капка от магията й.

В миналото бяха използвали портите като средство за комуникация, но посланията протичаха помежду им единствено заради силата, която ги свързваше. Бяха изградени върху възлови точки по каналите на енергия. Като същинска енергийна матрица.

Портата не беше просто призма. Тя беше проводник. А Брайс носеше Рога в тялото си. И беше доказала, че може да затвори портал към Ада с него.

Тя прошепна в малкия интерком точно под дъгата от скъпоценни камъни:

— Ехо?

Никой не й отговори. Тя продължи:

— Ако някой ме чува, доближи се до портата. Няма значение коя.

Пак нищо.

— Казвам се Брайс Куинлан. При портата в Стария площад съм. И… и май намерих начин да спрем това. Да оправим нещата.

Тишина. Никой от скъпоценните камъни не светна, известявайки, че някой е докоснал диска на порта в друг район.

— Знам, че е страшно — подхвана отново Брайс. — Много е страшно, и тъмно, и… Знам, че изглежда невъзможно да се справим. Но ако някой ме чува, ако има как да стигнеш до друга порта, просто, моля те. Моля те, ела.

Тя си пое треперлива глътка въздух.

— От теб не се изисква нищо — продължи Брайс. — Трябва само да сложиш ръка върху диска. Само това ми трябва, някой от другата страна на връзката. — Ръката й трепереше, затова я притисна по-силно към метала. — Портата е проводник на сила, нещо като гръмоотвод, разпращащ енергия по всички други порти в града. Просто ми трябва някой от другата страна, за да се свърже с мен през този проводник. — Тя преглътна сухо. — Трябва ми Спасително въже. За да направя Скока.

Думите й се разляха тихо из света.

Дрезгавият й глас надделяваше над звуците на демоните, струпващи се постепенно около нея.

— Първосветът, който ще образувам със Скока си, ще се разпространи от тази порта към другите. Ще озари всичко и ще прогони демоните. Ще изцели всичко, до което се докосне. Всеки. Защото аз… — Тя пое дълбока глътка въздух. — Аз съм наследница на рода Звезделф и нося Рога на Луна в тялото си. Със силата на първосвета, който ще генерирам, мога да затворя порталите към Ада. Вече го направих тук, мога да го постигна и с другите порти. Но ми трябва връзка. И силата от Скока.

Пак никой не й отговори. Нищо не помръдваше, освен чудовищата в най-тъмните сенки.

— Моля ви — пророни с пресекващ глас Брайс.

Молеше се безмълвно някой от шестте други скъпоценни камъка да светне, да й покаже, че поне един жител на града, независимо от кой район, е готов да изпълни молбата й.

Но чуваше само пращене.

Беше сама. А Хънт умираше.

Изчака още пет секунди. Десет. Никой не се обади. Никой не дойде.

Тя преглътна вопъла си, вдиша разтреперано и свали длан от диска.

Хънт дишаше все по-нарядко. Брайс пропълзя до него на треперещи ръце и пак вдигна главата му в скута си, галейки окървавеното му лице.

— Всичко ще е наред — каза му. — Идва помощ, Хънт. Медвещиците летят насам. — Тя затвори очи да спре сълзите си. — Всичко ще се нареди — излъга го. — Отиваме си у дома, при Сиринкс. Отиваме си у дома. Двамата с теб. Заедно. Ще си получим бъдещето, което ми обеща. Но трябва да се държиш, Хънт.

Дъхът изхриптя в гърдите му. Предсмъртен хрип. Тя се приведе над него, вдишвайки аромата му, силата в него. И ги изрече — двете най-ценни думи на света. Прошепна ги в ухото му и изпрати заедно с тях всичко, което бе останало в душата й.

Последната истина, онази, която изпитваше нужда да му сподели.

Дишането му отслабваше неумолимо. Не му оставаше много.

Не можеше да сдържа вече сълзите си. Те закапаха по бузите на Хънт, отмивайки кръвта по тях.

Бесней, прошепна в главата й Даника. В сърцето й.

— Опитах — отвърна й тя. — Опитах, Даника.

Бесней.

— Не стана — проплака Брайс.

Бесней. Този път думата прозвуча по-настойчиво. Сякаш… Сякаш…

Брайс вдигна глава. Погледна към портата. Към бронзовата плоча със скъпоценните камъни.

И зачака. Заброи глътките си въздух. Една. Две. Три.

Камъните си оставаха тъмни. Четири. Пет. Шест.

Нищо. Брайс преглътна тежко и пак сведе поглед към Хънт. За последен път. Той щеше да си отиде, а тя — да го последва, когато изстрелят нови снаряди или демоните съберат достатъчно кураж да я нападнат.

Още глътка въздух. Седем.

— Бесней.

Този път думата отекна по площада. По всички площади в града.

Брайс завъртя рязко глава към Сърцето и гласът на Даника прозвуча отново:

— Бесней, Брайс.

Ониксът на Костения квартал сияеше като тъмна звезда.

92

Брайс сбърчи лице, скочи на крака и хукна към портата.

Дори не се запита как е възможно.

— Бесней — каза пак Даника.

И Брайс завика през смях и плач:

— БЕСНЕЙ, ДАНИКА! БЕСНЕЙ, БЕСНЕЙ, БЕСНЕЙ!

Залепи длан на бронзовия диск.

И преплела душа с приятелката, която не бе забравила, която не бе забравила нея дори след смъртта, Брайс направи Скока.

Смаяно мълчание изпълни конферентната зала, когато Брайс се хвърли в силата си.

Деклан Емет не отлепваше поглед от прозорците, които следеше, а сърцето му щеше да се пръсне.

— Не е възможно — каза Есенния крал и Деклан беше склонен да се съгласи с него.

Сабин Фендир пророни:

— Подземния крал ми каза, че на Даника й било останало малко зрънце енергия. Частица от същността й.

— Но може ли мъртва душа да служи за Спасително въже? — попита кралица Хипаксия.

— Не — отвърна Джесиба с категоричността на пратеница на Подземния крал. — Не може.

Всички в залата се умълчаха, осъзнали на какво ставаха свидетели. На Скок без Спасително въже. Свободно падане. Все едно Брайс бе скочила от скала с надеждата да се приземи невредима.

Деклан отлепи очи от прозорците с кадри от камерите из града и погледна графиката на един от трите компютъра, която проследяваше Скока на Брайс по метода на Елеусийската система.

— Достига нивото на силата си.

Едва чертичка след нулата на скалата.

Хипаксия надникна над рамото му.

— Но скоростта й не спада.

Деклан примижа към екрана.

— Даже се увеличава. — Той поклати глава. — Но… нали силата й е квалифицирана като ниско ниво?

Почти незначително, ако трябваше да е брутално откровен.

Хипаксия пророни:

— Не и тази на портата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Сабин.

— Не мисля, че това на портата е паметна плоча — прошепна вещерската кралица, посочвайки бронзовия надпис върху сияещия кварц. — „Силата винаги ще принадлежи на онези, които жертват живота си в името на града.“

Брайс се спускаше все по-надълбоко в силата си. Отвъд нормалното, порядъчно ниво.

— Това е благословия — обясни кралица Хипаксия.

Деклан прошепна развълнувано:

— Силата на портите, силата, отдавана от всеки, докосвал някога диска, всеки, дарил капка от магията си.

Дори не можеше да си представи колко хора са докосвали портите през вековете. Предавали са капка от магията си като монета, хвърлена във фонтан. И са си пожелавали нещо в замяна.

Членове на всички Домове. На всички раси. Милиони капки сила захранваха Скока на Брайс.

И тя подминаваше ниво след ниво, след ниво. Есенния крал пребледня.

— Вижте портите — каза Хипаксия.

Кварцовите порти из града засветиха. Първо в червено, после в оранжево, в златисто и накрая в бяло.

И от тях изригна първосвет. Ослепителни лъчи се пръснаха във всички посоки.

Светлината потече по каналите под главните градски артерии, свързващи портите. И образува съвършена шестолъчна звезда.

Светлината се срещна със светлина, и още светлина, и още светлина.

Докато не обточи целия град, докато всички улици не засияха.

А Брайс още не беше приключила със Скока.

Преживяваше радост и сътворение, и смърт, и болка, и песен, и тишина.

Пропадаше в огромна сила и силата пропадаше в нея, но не я интересуваше, нищо, нищо не я интересуваше, защото Даника летеше надолу с нея, Даника се смееше с нея и душите им се преплитаха една в друга.

Даника беше с нея, с нея, с нея…

Брайс потъваше в златистата светлина и сладката мелодия в сърцето на вселената.

Даника извика радостно и Брайс също извика.

Даника беше с нея. Това й стигаше.

— Подминава нивото на Рун — прошепна с удивление Деклан.

Сестрата купонджийка на приятеля му превъзхождаше принца по сила.

Кралят на Деклан гледаше втрещено как Брайс прелита покрай нивото на Рун. Това можеше да промени целия им световен ред. Могъща принцеса получовек със звездна светлина във вените… Дявол да го вземе!

Скоростта й най-сетне започна да спада. Но вече наближаваше нивото на Есенния крал. Деклан преглътна.

Градът се къпеше в нейната светлина. Демоните бягаха от нея, връщаха се в Ада през порталите, преглътнали страха си от светещите порти, само и само да не останат в Мидгард.

От портите в небето се изстреляха лъчи светлина, които се обединиха над сърцето на града — точно над портата на Стария площад. Коридори на силата. Създадени по волята на Брайс.

Порталите между Мидгард и Ада започнаха да се свиват. Сякаш светлината ги отблъскваше. Сякаш този чист, необуздан първосвет можеше да изцери света.

И наистина можеше. Сградите, разрушени от жупелните ракети, се заиздигаха по местата си. Отломките започнаха да се спояват в стени, улици и фонтани. Ранени хора се изправяха на крака.

Брайс постепенно забавяше спускането си.

Деклан стисна зъби. Дупките в портите ставаха все по-малки и по-малки.

Демоните бързаха да се приберат през стесняващите се входове. Градът лека-полека се възстановяваше, докато Рогът затваряше порталите. Докато Брайс затваряше порталите със силата на Рога и първосвета, който тя образуваше.

— Свещени богове! — прошепна някой.

Дупките между двата свята се стесниха до пролуки. И напълно изчезнаха.

Портите останаха празни. От порталите нямаше и следа.

Брайс спря. Деклан провери докъде се е спуснала — беше на косъм от нивото на Есенния крал.

Деклан се засмя тихо. Прииска му се Рун да можеше да види шока по лицето на баща си.

Есенния крал го изгледа гневно и му изръмжа:

— Не бързай да злорадстваш, момче.

Деклан се напрегна.

— Защо?

— Защото момичето може да се е спуснало до неочаквано ниво със силата на портите, но няма да успее да се изкачи.

Пръстите на Деклан застинаха върху клавиатурата на лаптопа.

Кралят се изсмя безрадостно. Но не от злоба, осъзна Деклан — а от нещо като болка. Дори не бе подозирал, че копелето е способно на такива чувства.

Брайс се свлече на камъните до портата. На Деклан не му трябваха медицински монитори, за да се досети, че сърцето й е спряло.

Простосмъртното й тяло бе загинало.

Часовникът на Елеусийската система започна обратното броене от шест минути — времето, с което разполагаше да изпълни Търсенето и Изкачването, да се отърси от стареещото си тяло на простосмъртна, да се изправи очи в очи с всичко в душата си и да се издигне обратно към живота, взела цялата си сила. За да продължи напред като безсмъртна.

Ако успееше да направи Изкачването, Елеусийската система щеше да го отчете.

Есенния крал програчи:

— Изпълни Скока сама. Даника Фендир е мъртва, не е истинско Спасително въже. Няма кой да върне Брайс към живота.

93

Това място беше люлката на живота.

Под краката й имаше истинска земя, а над нея сякаш се ширеше цял свят, пълен с далечни блещукащи светлинки. Но всъщност беше попаднала на морското дъно. В тъмната падина, прорязваща плътта на земята.

Нямаше значение. Нищо нямаше значение. Защото Даника стоеше пред нея. Прегръщаше я.

Брайс се откъсна от обятията й, колкото да погледне красивото й ъгловато лице. Копринената й руса коса. Имаше ги дори аметистовите, сапфирени й розови кичури. Незнайно как беше забравила точните черти на лицето й, но… сега бяха пред нея.

— Ти дойде — пророни Брайс.

Даника й се усмихна топло.

— Трябваше ти помощ.

— Но, жива ли си? Там поне?

— Не — поклати глава Даника. — Не, Брайс. Това, което виждаш сега. — Тя махна към себе си. Към познатите дънки и избелялата тениска с рок група. — Това е просто искрата, останала от мен. Обитаваща онова място.

— Но си ти. Това си ти.

— Да. — Даника надникна към бушуващия мрак над тях, цял тъмен океан. — А на теб не ти остава много време да се изкачиш догоре, Брайс.

Брайс изсумтя.

— Няма да правя Изкачването.

Даника примига неразбиращо.

— Как така?

Брайс отстъпи назад.

— Няма да го правя.

Защото бездомната й душа щеше да остане тук, ако се провалеше. Тялото й щеше да загине в горния свят, а душата й, вече продадена на Подземния крал, щеше да остане да се скита на това място. С Даника.

Даника скръсти ръце.

— Защо?

Брайс примига яростно.

— Защото стана твърде трудно. Без теб. Прекалено трудно ми е без теб.

— Пълни глупости — озъби й се Даника. — И какво, ще се откажеш от всичко? Брайс, аз съм мъртва. Няма ме вече. А ти искаш да се откажеш от целия си живот заради този малък остатък от мен? — Разочарование помрачи карамелените й очи. — Моята приятелка не би направила такова нещо.

Брайс отвърна с пресеклив глас:

— Трябваше да направим Скока заедно. Да изживеем живота си заедно.

Изражението на Даника омекна.

— Знам, Бри. — Тя хвана ръката й. — Но не стана така.

Брайс сведе глава, очаквайки да рухне всеки момент.

— Липсваш ми. Всяка една секунда.

— Знам — повтори Даника и сложи ръка на сърцето си. — Усещам го. Виждам го.

— Защо ме излъга за Рога?

— Не те излъгах — отвърна простичко Даника. — Просто не ти казах.

— За татуировката ме излъга — парира я Брайс.

— За да те предпазя — натърти Даника. — За да предпазя и Рога, да, но най-вече за да предпазя теб, в случай че ме сполети най-лошото.

— Е, наистина те сполетя най-лошото — каза Брайс и веднага съжали, като видя болезнената гримаса на Даника.

Но приятелката й каза:

— Ти ми отстъпи мястото си в Костения квартал.

Тогава вече Брайс заплака.

— Това беше най-малкото, което можех да направя за теб.

Очите на Даника също плувнаха в сълзи.

— И не си вярвала, че ще стигна сама? — Стрелна й остра, обидена усмивка. — Кучка.

Брайс обаче се тресеше от вопли.

— Не исках… не исках да рискувам.

Даника отметна назад кичур от косата й.

Брайс подсмръкна и добави:

— Убих Мика заради онова, което причини на теб и на Лехаба. — Сърцето й се напрегна болезнено. — Тя в Костения квартал ли е?

— Не знам. Но да, видях какво стана в галерията. — Даника не поясни, просто добави: — Всички видяхме.

Всички. Думата привлече вниманието й и Брайс попита с разтреперани устни:

— Конър с теб ли е?

— Да. Другите от глутницата също. Задържаха косачите, за да стигна до портата. Но не знам още колко ще ги удържат, Брайс. — Тя поклати глава. — Конър не би искал да приключиш така. — Погали с палец опакото на ръката й. — Да спреш да се бориш.

Брайс пак избърса лицето си.

— Не съм спирала. Досега. Но вече… Всичко отиде по дяволите. И толкова се уморих от това чувство. Дотук бях.

Даника попита нежно:

— Ами ангелът?

Брайс вирна глава.

— Какво за него?

Даника й се усмихна многозначително.

— Щом си решила да игнорираш факта, че имаш семейство, което те обича независимо от всичко, добре. Но остава въпросът с ангела.

Брайс изтръгна ръката си от хватката й.

— Сериозно ли ме убеждаваш да направя Изкачването заради мъж?

— Хънт Аталар просто някакъв си мъж ли е за теб? — Усмивката й стана по-умилителна. — И защо ти се струва знак на слабост да признаеш, че съществува някой, който по една случайност е от мъжки пол, заради когото си струва да се върнеш горе? Някой, за когото знам, че те накара да повярваш, че не всичко е отишло по дяволите.

Брайс скръсти ръце.

— Е, и?

— Той е жив, Брайс — каза Даника. — Ти го излекува с първосвета си.

Брайс въздъхна разтреперано. Беше се впуснала в това именно с тази надежда.

Преглътна, свела поглед към земята, която не беше земя, а основата на същността й, на света. И прошепна:

— Страх ме е.

Даника пак я хвана за ръката.

— Това е смисълът, Брайс. Смисълът на живота. Да живееш, да обичаш с ясното съзнание, че още утре може да изгубиш всичко. Така всичко ти е още по-ценно.

Тя обгърна лицето на Брайс с длани и допря челото си в нейното.

Брайс затвори очи и вдиша аромата на Даника, незнайно как осезаем, дори в тази й форма.

— Не знам дали ще успея да се изкача.

Даника се отдръпна от нея и погледна към огромното пространство над тях. После извърна очи към пътя пред тях. Пътя, завършващ с пропаст и вечен мрак. Вечно нищо.

— Просто опитай, Брайс. Само веднъж. Аз ще съм до теб през цялото време. Дори да не ме виждаш. Винаги ще бъда до теб.

Брайс дори не погледна към плашещо краткия път до бездната. Към необятния океан над тях, който я делеше от живота. Просто се постара да запомни всяка черта от лицето на Даника, защото преди не бе имала този шанс.

— Обичам те, Даника — прошепна.

Гърлото на Даника подскочи. Тя килна глава в съвършено вълче движение. Сякаш се заслуша в нещо.

— Брайс, трябва да побързаш. — Стисна силно ръката й. — Трябва веднага да решиш.

Според таймера на Брайс й оставаха две минути живот.

Простосмъртното й тяло лежеше проснато върху камъните до леко сияещата порта.

Деклан прокара ръка през гърдите си. Не смееше да се обади на Рун. Още не. Нямаше сили.

— Не можем ли да й помогнем някак? — прошепна Хипаксия в смълчаната зала. — Поне малко?

Не. През последните четири минути Деклан претърси всички обществени и частни бази данни в Мидгард за чудо. Не намери нищо.

— Освен че няма Спасително въже — отговори Есенния крал, — използва външен източник на сила, за да стигне до това ниво. Тялото й не е биологически подготвено да осъществи Изкачването. Дори с помощта на истинско Спасително въже няма как да се засили достатъчно за първия скок нагоре.

Джесиба кимна мрачно, но си замълча.

Спомените на Деклан за Скока и Изкачването му бяха смътни, плашещи. Стигна по-надълбоко от очакваното, но поне остана в подобаващо ниво. И въпреки че Флин му служеше като Спасително въже, го обземаше вцепеняващ страх, че няма да успее да се върне към живота.

Макар че системата я отчиташе като точица енергия до Брайс, Даника Фендир не можеше да й послужи като връзка с живота, не беше истинско Спасително въже. Все пак самата тя нямаше живот. Просто й беше вдъхнала достатъчно кураж, за да предприеме Скока сама.

Есенния крал продължи:

— Проучил съм въпроса. От векове го проучвам. Хиляди са пробвали да надхвърлят с изкуствени средства предначертаното им ниво. И нито един не се е върнал към живота.

Оставаше само минута. Таймерът отброяваше неумолимо секундите.

Брайс още не беше започнала Изкачването. Още беше в етапа на Търсене, в който се изправяше срещу всичко в себе си. Таймерът щеше да спре, ако вече се изкачваше, отбелязвайки навлизането й в Междината — граничната област между смъртта и живота. Но секундите продължаваха да текат. Да изтичат.

Не че имаше значение. Брайс щеше да умре, независимо дали опиташе да се изкачи, или не.

Трийсет секунди. Присъстващите в залата започнаха да свеждат глави в поклон.

Десет секунди. Есенния крал потри лице и загледа как часовникът отброява последните мигове от живота на Брайс.

Пет. Четири. Три. Две.

Едно. Милисекундите полетяха към нулата. Същинската смърт.

Но часовникът спря на 0.003.

В долния край на графиката на Елеусийската система се стрелна червена линия, отчитаща движение по пътя към забвението.

— Тя тича — пророни Деклан.

— Давай, Брайс! — крещеше Даника, препускайки след нея.

Крачка след крачка, след крачка, Брайс тичаше по пистата в съзнанието си. Към неизбежния й край.

— По-бързо! — извика Даника.

Един опит. Полагаше й се само един опит.

Напрегна всички сили. Краката й летяха, тласкаше яростно ръце напред-назад, стиснала зъби.

Шансовете й бяха нищожни, почти невъзможно беше да успее.

Но все пак опита. С Даника до себе си опита.

Макар че направи Скока без Спасително въже, не беше сама.

Никога не беше оставала сама. И никога нямаше да остане.

Не и докато носеше Даника в сърцето си и Хънт вървеше до нея.

Краят на пистата наближаваше. Трябваше да излети. Да започне Изкачването. Иначе щеше да пропадне в нищото. И да пропада цяла вечност.

— Не спирай! — ревеше зад нея Даника.

И Брайс не спря.

Продължи да препуска напред. Към бездънната пропаст.

Използва пистата до последния метър. До последния сантиметър.

И се изтласка нагоре.

Деклан не вярваше на очите си, а Есенния крал направо падна на колене.

Брайс се изправи, вдигната от прилив на сила.

Беше се изкачила от най-дълбоките нива на съзнанието си.

— Не е… — запъна се Есенния крал. — Не е възможно. Тя е сама.

Сабин прошепна с обляно в сълзи сурово лице:

— Не, не е сама.

Енергията на Даника Фендир, изстреляла Брайс нагоре, се разсея и изчезна.

Деклан знаеше, че няма да се върне — нито в този свят, нито на забуления в мъгли остров.

Въпреки че Брайс се връщаше към живота, мозъкът й може и да беше останал твърде много време без кислород. Но принцесата му се бореше за всяка стъпка нагоре и силата й се изменяше постоянно, разкривайки проблясъци от всичките й дарители: мери, метаморфи, драки, човеци, ангели, феи, елфи.

— Как — пророни Есенния крал. — Как?

Отговори му примът на вълците, успял да извиси старчески глас над пиукането на системата.

— С помощта на най-могъщата сила на света. Във всяко кралство. — Той посочи екрана. — Онази, която вселява преданост дори след смъртта й не отслабва с годините. Която остава непоклатима дори когато надеждата изчезне.

Есенния крал се обърна към древния прим, клатейки глава все така неразбиращо.

Брайс достигна нивото на обикновените вещици. Но още беше далеч от живота.

Някакво движение привлече погледа на Деклан и той завъртя глава към картината от Стария площад.

Обгърнат от светкавици, оздравял и невредим, Хънт Аталар стоеше клекнал над безжизненото тяло на Брайс. И й правеше сърдечен масаж.

Ангелът изсъска през стиснати зъби, през гръмотевиците над себе си:

— Чух какво каза. — Натискаше, натискаше, натискаше с мощните си ръце. — Чух какво реши да ми признаеш чак когато бях почти мъртъв, скапана страхливке. — Светкавиците му пронизаха гърдите й и тялото й се изви в дъга. Използваше ги като дефибрилатор. Той изръмжа в ухото й: — Ела да ми го кажеш в лицето.

Сабин прошепна изречение, от което сърцето на Деклан трепна.

Отговор на думите на стария прим. На въпроса на Есенния крал. Как бе възможно въпреки данните на компютъра да виждат как Хънт Аталар се бори с всички сили да спаси живота на Брайс Куинлан?

С любов всичко е възможно.

94

Брайс беше море и небе, и камък, и кръв, и криле, и пръст, и звезди, и мрак, и светлина, и кост, и огън.

Даника я нямаше вече. Беше жертвала остатъка от душата си, от силата си, за да изтласка Брайс над бездната, да я изстреля като ракета към живота.

Обичам те, беше прошепнала, преди да изчезне, пускайки ръката й.

И сбогуването им не съкруши Брайс.

Ревът, който се изтръгна от гърлото й, не беше от мъка. А израз на решимост.

Брайс летеше нагоре. Усещаше, че наближава повърхността. Финия воал между това място и живота. Силата й се менеше, преминаваше от една форма в друга, прескачаше между различни дарби. Ту се изтласкваше със здрава опашка, ту се издигаше с размах на широки криле. Беше всяко живо същество — но оставаше себе си.

Тогава чу гласа му. Отговаряше на зова й.

Чакаше я горе.

Бореше се да поддържа сърцето й. Брайс беше достатъчно близо до повърхността да го види.

Дори преди да се озове мъртва пред него, Хънт се беше борил да поддържа сърцето й.

Брайс се усмихна и най-сетне се устреми с всички сили към него.

— Хайде — процеди Хънт, без да спира сърдечния масаж, броейки глътките й въздух, преди да пусне отново светкавица в сърцето й.

Нямаше представа кога е изпаднала в безсъзнание, но я намери така, когато се свести — цял и в напълно възстановен град. Сякаш нито магически бомби, нито демони го бяха връхлитали.

Видя сияещата порта, ярката светлина — първосвет — и осъзна, че само нечий Скок можеше да генерира толкова енергия. А като видя и безжизненото й тяло пред портата, се досети, че е намерила начин да изпълни Скока, за да създаде лечебния първосвет и да затвори с Рога порталите към Ада в другите порти.

Затова подходи инстинктивно. Направи единственото нещо, което му хрумна.

Беше я спасил, после тя беше спасила него, а сега…

Силата му усети, че наближава. Разпозна я, сякаш се виждаше в огледало.

Не го интересуваше как е събрала толкова сила, как прави Изкачването сама. Интересуваше го единствено че е оцелял след Разгрома, преживял е всички изпитания, мъчения и ужаси на света — за ето този момент. За да бъде до нея.

Знаеше, че всичко е било заради нея. Заради Брайс.

Енергията й се приближаваше все повече и повече. Хънт се напрегна и изпрати още една светкавица в сърцето й. Тя се изви отново, но тялото й оставаше все така безжизнено.

— Хайде — повтори Хънт и пак започна да натиска гърдите й с длани. — Чакам те.

Чакаше я от мига, в който се беше появил на този свят.

И сякаш го беше чула, Брайс изскочи обратно в живота.

Обливаше я приятна топлина, чувстваше се в безопасност, на сигурно място.

Имаше светлина — около нея, вътре в нея, в сърцето й.

Брайс осъзна, че диша. И сърцето й бие.

Но и двете неща бяха второстепенни. Винаги щяха да са второстепенни с Хънт до нея.

Смътно долавяше, че са на колене насред Стария площад. Сивите му криле, искрящи като живи въглени, бяха извити около двама им и я притискаха към него. И Брайс сияеше в пашкула от кадифени пера като слънце в цветна пъпка.

Тя вдигна бавно глава и се отдръпна само колкото да види лицето му.

Хънт, вече свел поглед към нея, разгърна криле като венчелистчета, посрещащи изгрева. Татуировката на челото му я нямаше. Ореолът беше изчезнал.

Тя прокара разтреперани пръсти по гладката му кожа. Хънт избърса безмълвно сълзите й.

И Брайс му се усмихна. Усмихна му се без онази тежест в сърцето, в душата й. Хънт плъзна ръка под челюстта й и обгърна с длан лицето й. Нежността в очите му заличи дори малкото й останали съмнения.

Тя сложи ръка над тътнещото му сърце.

— Стори ли ми се, или наистина ме нарече „скапана страхливка“?

Хънт отметна глава към звездите и прихна в смях.

— Да, и какво от това?

Тя доближи лице до неговото.

— Жалко, че всичкият този вълшебен първосвет не успя да те превърне в свестен тип.

— Че какво ще му е забавното на това, Куинлан?

Пръстите на краката й се свиха от тона, с който произнесе името й.

— Тогава май ще трябва просто…

Надолу по улицата се отвори врата. И още една, и още една. Залитайки, ридаейки от облекчение или смълчани от шок, гражданите на Лунатион започнаха да излизат. И да вперват смаяни погледи в Брайс и Хънт.

Тя го пусна и се изправи. Чувстваше силата си като чудноват дълбок кладенец под себе си. Който принадлежеше не само на нея, но на всички тях.

Вдигна лице към Хънт, загледан в нея, сякаш не вярваше на очите си. Хвана ръката му. Преплете пръсти с неговите.

И заедно пристъпиха напред да поздравят света.

95

Сиринкс седеше пред отворената входна врата на апартамента й и скимтеше от тревога, когато Брайс и Хънт слязоха от асансьора.

Тя обходи с поглед празния коридор и го спря върху химерата.

— Оставих вратата затворена… — подхвана, но Сиринкс вече галопираше към нея.

— По-късно ще ти разясня какви дарби притежават химерите — засмя се Хънт.

Брайс натика подивелия си любимец в апартамента, коленичи пред него и го прегърна.

С Хънт си бяха тръгнали от площада, когато хората наизлизаха от бомбоубежищата и започнаха да оплакват близките си, нестигнали навреме до тях.

Рогът, внедрен в гърба й с мастилото, си беше свършил работата. Беше затворил всички портали към Ада. А първосветът й бе успял да изцери всичко през портите: хора, сгради, целия свят.

Но не бе могъл да направи невъзможното. Да съживи мъртвите.

А улиците бяха осеяни с трупове. Повечето — на парчета.

Брайс притисна Сиринкс в силна прегръдка.

— Всичко е наред — успокои го, позволявайки му да оближе лицето й.

Ала нищо не беше наред. Ни най-малко. Катастрофата, разкритието й, Рогът в тялото й, всички тези трупове, смъртта на Лехаба и срещата с Даника, Даника, Даника…

Задъханите й думи се превърнаха в конвулсивно дишане, което прерасна в плач. Хънт, който стоеше зад нея, сякаш го очакваше, просто вдигна двама им със Сиринкс на ръце.

Занесе я в спалнята й и седна на ръба на леглото, без да ги пусне от обятията си. Сиринкс се измъкна от хватката на Брайс, за да оближе и неговото лице.

Хънт вплете ръка в косите й и тя се притисна към допира му, попивайки силата му, познатия му аромат. Още не можеше да повярва, че са стигнали дотук, че са оцелели.

Погледът й се спря върху китката му. Ореолът беше изчезнал от челото му, но робската му татуировка си оставаше.

Хънт забеляза какво гледа, и каза тихо:

— Убих Сандриел.

Очите му бяха спокойни, бистри. Напълно съсредоточени в нейните.

— Аз убих Мика — прошепна тя.

— Знам. — Едното ъгълче на устата му се изви нагоре. — Напомни ми никога да не те ядосвам.

— Не е смешно.

— О, знам, че не е. — Пръстите му се плъзнаха небрежно през косата й. — Едва издържах гледката.

Тя едва издържа спомена.

— Как успя да я убиеш? И да се отървеш от татуировката?

— Дълга история — отвърна Хънт. — Предпочитам да чуя твоята.

— Първо твоята.

— Забрави. Живо ме интересува как си крила толкова време, че носиш звезда в себе си.

Той погледна към гърдите й, сякаш очакваше да види как блести под кожата й. Когато веждите му подскочиха озадачено, Брайс проследи погледа му.

— Хм — въздъхна тя. — Това е ново.

Между гърдите й, точно на върха на острото деколте на тениската й, имаше бяла осемлъчна звезда.

Хънт се засмя.

— Харесва ми.

Една малка част от нея също я харесваше. Въпреки това каза:

— Нали знаеш, че това е просто звезделфска светлина, не истинска сила?

— Да, само дето вече имаш и сила. — Той я пощипна леко по кръста. — И усещам, че е доста. А шибаният Рог…

Той плъзна ръка надолу по гръбнака й за акцент.

Брайс врътна очи.

— Чак пък толкова.

Но лицето му внезапно стана сериозно.

— Ще трябва да се научиш как да го контролираш.

— Току-що спасихме града, а вече ми възлагаш работа?

Той се засмя.

— Стари навици, Брайс.

Очите им се срещнаха отново, тя впи поглед в устните му, толкова близо до нейните, толкова съвършени. Като върна поглед към очите му, той се взираше неотлъчно в нейните.

Искрено вярваше, че всичко се е случило с причина. Заради това — заради него.

И въпреки че съдбата я бе тласнала по крайно гнусен път, криволичещ през най-мрачните гори на скръбта и отчаянието. Сега пред нея проблясваше светлина. Истинската светлина, към която се бе устремила в Изкачването си.

И копнееше тази светлина да я целуне. Сега.

Да отвърне на целувката й и да изпрати Сиринкс в клетката му за малко.

Тъмните очи на Хънт придобиха почти зверски блясък. Отново беше прочел мислите й по лицето й, по мириса й.

— С теб имаме недовършена работа, Куинлан — заяви с по-дълбок глас.

Хвърли един поглед на Сиринкс и химерата скочи от леглото и излезе в коридора, размахвайки лъвска опашка, сякаш казваше „Крайно време беше“.

Като върна вниманието си към Хънт, Брайс го завари втренчен в устните й. И внезапно осъзна, че седи в скута му. Върху леглото й. Твърдината, която започваше да подпира задните й части, й подсказа, че и той го е осъзнал.

Но двамата продължиха да се взират безмълвно един в друг.

Брайс се размърда леко върху ерекцията му и Хънт изсъска. Тя се засмя.

— Само те погледнах разгорещено и вече се вълнуваш, както ти се изрази преди няколко седмици.

Той пак плъзна чувствено ръка надолу по гръбнака й.

— От доста време ме вълнуваш.

Ръката му спря на кръста й и палецът му загали нежно, мъчително ребрата й. С всяко негово движение болката между краката й се усилваше.

Хънт се усмихна бавно, сякаш отлично го съзнаваше. Приведе се и целуна долната страна на челюстта й, после прошепна до пламналата й кожа:

— Готова ли си за това?

— О, богове, да — пророни тя. Хънт я целуна на онова местенце под ухото, карайки я да извие леко гръб, и Брайс добави: — Доколкото си спомням, ми обеща да ме чукаш, докато не си забравя името.

Той размърда бедрата си под нея, притискайки члена си още по-силно към дупето й, прогаряйки плътта й дори през дрехите помежду им.

— Щом това искаш, сладурче, това ще получиш.

О, богове! Не можеше да диша нормално. Да мисли трезво, докато устата му обхождаше шията й, а масивният му, прекрасен член се притискаше така в нея. Искаше го вътре в себе си. Веднага. Имаше нужда да го почувства, да усети топлината и силата му около тялото си. Вътре в него.

Брайс се надигна и го яхна през скута, посрещна го в цял ръст. Неговото дишане бе също толкова насечено, колкото нейното. Той обгърна с ръце кръста й и загали с палци кожата й, сякаш беше двигател, готов да се запали с ръмжене по нейна команда.

Брайс се приведе и докосна устни до неговите. Веднъж. Два пъти.

Хънт вече се тресеше от усилието да се сдържа, докато тя изследваше бавно устата му.

Но Брайс се отдръпна и срещна замъгления му, пламнал поглед. Думите, които копнееше да му каже, заседнаха в гърлото й, затова просто го целуна по изчистеното чело с надеждата сам да ги разчете. И докосна с леки, нежни целувки всеки сантиметър от кожата, белязана доскоро с татуировката.

Хънт плъзна разтреперана ръка от кръста й и я долепи до препускащото й сърце.

Тя преглътна през стегнато гърло, изненадана от паренето в очите си. От сребристата влага в неговите. Бяха успели, бяха тук. Заедно.

Хънт приближи лице към нейното, насочен към устните й. Тя го пресрещна с целувка и обгърна врата му с ръце, зарови пръсти в гъстата му копринена коса.

Пронизителен звън изпълни апартамента.

Можеше просто да го игнорира, и него, и целия свят…

Обаждане от… Вкъщи.

Брайс се откъсна задъхана от устните му.

— Ще вдигнеш ли? — попита гърлено Хънт.

Да. Не. Може би.

Обаждане от… Вкъщи.

— Ще звъни, докато не й вдигна — измърмори Брайс.

Отлепи се със сковани крайници от скута му и пръстите му проследиха гърба й, докато се изправяше. Тя опита да не се замисля върху обещанието в този допир, върху осезаемото му нежелание да я пусне, също както тя не искаше да се отделя от него.

Изтича до всекидневната и вдигна телефона точно преди да се включи гласовата поща.

— Брайс? — проплака майка й и гласът й все едно поля с ледена вода останалата в тялото й възбуда. — Брайс?

Тя въздъхна, върна се в спалнята и предложи на Хънт извинителен поглед, но той просто махна с ръка и легна назад върху леглото с шумолене на криле.

— Здрасти, мамо.

Плачът на майка й заплашваше да разплаче и нея отново, затова, вместо да го позволи, Брайс тръгна към банята. Чувстваше се мръсна — розовите й кецове бяха почти черни, клинът й беше съдран и окървавен, а тениската й приличаше на парцал. Явно първосветът все пак не поправяше всичко.

— Добре ли си? В безопасност ли си?

— Добре съм — успокои я Брайс, пускайки душа. Само студената вода. Съблече дрехите си. — Всичко е наред.

— Каква е тази вода?

— Душът.

— Преди малко спаси града и направи Скока, а дори няма да ми отдадеш цялото си внимание за минутка?

Брайс се засмя, пусна телефона на високоговорител и го остави на мивката.

— Колко знаеш?

Влезе под душа и изсъска от ледената струя. Но поне водата угаси пожара между краката й и зашеметяващото желание, замъглило ума й.

— Биологичният ти баща заръчал на Деклан Емет да ми се обади, за да ми разясни всичко. Явно копелето най-сетне е осъзнало, че ми дължи поне толкова.

Брайс пусна топлата вода и започна да си мие косата.

— Предполагам, че е ядосан?

— Сигурно е направо бесен. — Майка й добави: — По новините съобщиха… кой е истинският ти баща. — Брайс почти чу как майка й стисна зъби. — Вече всички знаят колко сила притежаваш. Колкото него, Брайс. Дори повече. Това не е шега.

Брайс опита да потисне смайването си от този дребен факт и реши да го остави за по-късно. Изплакна шампоана от косата си и взе балсама.

— Знам.

— Какво ще правиш с толкова сила?

— Ще открия верига ресторанти с плажна атмосфера.

— Май избързах с надеждата, че придобиването на такава сила ще ти вдъхне поне малко благоприличие.

Брайс се оплези на телефона, въпреки че майка й не можеше да я види, и сипа балсам в дланта си.

— Виж, може ли да оставим разговора за голямата сила и големите отговорности за утре?

— Да, само дето в твоя речник „утре“ означава „никога“. — Майка й въздъхна. — Ти затвори порталите, Брайс. А това, което Даника направи за теб… — Гласът й пресекна. — Но и за това може да говорим утре.

Брайс изплакна балсама от косата си. И осъзна, че майка й явно не знае за Мика. Какво е направила с него, и какво Мика е направил с Даника.

Ембър продължи да говори, а Брайс продължи да слуша, докато ужасът плъзваше като бръшлян в нея, прорастваше във вените й, увиваше се стегнато около костите й.

Хънт също си взе бърз леден душ й се преоблече, усмихвайки се леко, когато Брайс спря водата в своята баня, докато говореше с майка си.

— Да, Хънт е тук. — Думите й се носеха по коридора, през всекидневната и оттам в неговата стая. — Не, не съм, мамо, и той не е. — Тресна се чекмедже. — Това не е твоя работа и те моля повече никога да не ме питаш.

Хънт можеше да си представи какво е попитала Ембър дъщеря си, и в интерес на истината той щеше да направи с Брайс точно това, ако телефонът не беше иззвънял.

На площада не го беше интересувало, че цял град ги гледа: искаше единствено да я целуне, когато светлината на силата й поугасна и той свали криле. Брайс стоеше в обятията му и го гледаше, сякаш в нейните очи струваше нещо. Сякаш се нуждаеше само от него. И толкова.

Никой никога не го беше гледал така.

А като се върнаха в апартамента и я взе в скута си върху леглото, видя как бузите й поруменяха, докато гледаше устата му, и беше готов да направи последната крачка с нея. И да я прави цял ден и цяла нощ.

Първосветът й го беше възстановил до такава степен, че определено се чувстваше в състояние за секс. Дори копнееше за това — за нея.

Брайс простена.

— Страшно перверзна си, мамо, знаеш ли? — Тя изръмжа. — Е, щом си толкова ангажирана по шибания въпрос, защо ми се обаждаш? Не ти ли хрумна, че може да съм заета?

Хънт се усмихна и почти получи ерекция от пиперливия й тон. Цял ден можеше да я слуша как се троска на някого. Питаше се дали ще е толкова отракана, като я съблече отново. Като я накара да стене.

Първия път я бе довел до оргазъм с ръката си. Този път… Този път имаше планове за всички други начини, по които можеше да изтръгне онзи красив задъхан звук от гърдите й.

Хънт остави Брайс да се занимава с майка си, принуди мъжеството си да се укроти, грабна един временен телефон от чекмеджето си за бельо и набра номера на Исая, единствения, който беше запомнил наизуст.

— Слава на проклетите богове! — въздъхна Исая, чувайки гласа му.

Хънт се усмихна заради нетипичната му проява на облекчение.

— Какво се случва при теб?

— При мен? — изсмя се Исая. — Какво се случва при теб, дявол да го вземе?

Отговорът щеше да е твърде дълъг.

— В Комициума ли си?

— Да, и тук е същинска лудница. Току-що осъзнах, че вече аз командвам.

Тъй като Мика беше купчина пепел в кош за боклук, а и Сандриел не я бе сполетяла по-различна съдба, Исая, командирът на 33-ти, наистина ръководеше парада.

— Поздравления за повишението, приятел.

— Повишение друг път. Не съм архангел. И тези задници го знаят. — Исая се развика на някого от другата страна на линията: — Тогава извикай някого да почисти, мамка му.

После въздъхна.

— Какво стана с астерските боклуци, които обстрелваха града с ракети? — попита Хънт.

Идеше му да развърже светкавиците си срещу танковете им.

— Няма ги. Отзоваха ги.

Мрачният тон на Исая му подсказваше, че и той изгаряше от желание да им отмъсти. Хънт попита напрегнато:

— Наоми?

— Жива е. — Хънт благодари безмълвно на Ктона за милостта й, а Исая добави: — Слушай, знам, че си уморен, но има ли как да дойдеш? Ще си ми от полза в момента. Цялото това перчене ще секне веднага, ако видят, че и двамата държим юздите.

Хънт опита да не се наежи. Явно забавленията с Брайс щяха да почакат.

Защото робската татуировка на китката му означаваше, че все още е длъжен да служи на Републиката, все още е нечия собственост. И списъкът с вероятните му притежатели не изглеждаше добре. Цял късмет щеше да е, ако останеше в Лунатион, при наследника на Мика, и от време на време виждаше Брайс. Ако изобщо му позволяват да напуска Комициума.

Проклятие, ако изобщо му позволят да живее след случката със Сандриел.

Ръцете му затрепериха. Всяка следа от възбудата му изчезна.

Той нахлузи тениска. Щеше да намери начин да оцелее — да се върне към живота с Куинлан, който едва бе опитал. Нещо го накара да погледне китката си.

И примига недоумяващо. И още веднъж.

Брайс тъкмо си вземаше довиждане със смахнатата си майка, когато телефонът й даде сигнал за друго обаждане. Беше от непознат номер, тоест вероятно я търсеше Джесиба, затова Брайс обеща на Ембър да се чуят на другия ден и прие обаждането.

— Ехо.

Млад мъжки глас попита:

— Така ли поздравявате всеки, който ви се обади по телефона, Брайс Куинлан?

Познаваше този глас. Познаваше дългурестия тийнейджър, на когото принадлежеше, макар и да беше просто черупка за древния гигант вътре. За един от астерите. Беше го чувала безброй пъти по телевизията.

— Здравейте, Ваша Брилянтност — прошепна тя.

96

Ригелус, Светлата ръка на астерите, се обаждаше в дома й. Ръцете й трепереха толкова силно, че едва задържаше телефона до ухото си.

— Проследихме действията ви днес и бихме искали да изразим признателността си към вас — заяви мелодичният глас.

Тя преглътна сухо, чудейки се дали най-могъщият сред астерите знаеше някак, че стои по хавлия и косата й капе по килима.

— Няма… нужда.

Ригелус се засмя тихо.

— Тежък ден имахте, госпожице Куинлан.

— Да, Ваша Брилянтност.

— Пълен с изненади за всички ни.

Знаем коя си, какво направи.

Брайс принуди краката си да я заведат до всекидневната. Хънт стоеше пред вратата на спалнята си с пребледняло лице и отпуснати до тялото му ръце.

— В знак на огромната ни благодарност бихме искали да ви направим един жест.

Тя се запита дали и жупелните ракети не са били жест, но отвърна:

— Не е необходимо.

— Вече е изпълнен. Вярваме, че ще останете доволна.

Хънт тръгна към нея, очевидно разпознал гласа дори от разстояние.

Той просто протегна китка към нея. Татуираната си китка, върху чийто робски знак сега беше знакът за освободен гражданин.

— Това…

Брайс хвана китката му, после вдигна смаян поглед към лицето му. Но там нямаше радост — защото току-що бе чул кой му е дарил свободата.

— Надяваме се с Хънт Аталар да запомните жеста ни и да се съобразите с желанието ни да останете в града, където да живеете в мир и благоденствие. А вие, госпожице Куинлан, да използвате дарбата, наследена от предците ви, за удоволствие. И да не използвате онази, която носите в гърба си.

Използвай звездната си светлина само като купонджийски трик и никога не посягай към Рога.

С риск да прозвучи като най-голямата глупачка в Мидгард, попита:

— А Мика и Сандриел?

— Губернатор Мика се отклони от правия път и застраши живота на невинни граждани със своеволния си подход към бунтовническия конфликт. Губернатор Сандриел си получи заслуженото заради разхлабения контрол над робите й.

В очите на Хънт просветна страх. Брайс не се и съмняваше, че в нейните също. Никога нищо не беше толкова лесно — толкова просто. Със сигурност имаше уловка.

— Това, както се досещате, са деликатни въпроси, госпожице Куинлан. Станат ли публично достояние, ще донесат неприятности на всички замесени.

На теб. Ще те унищожим.

— Всички свидетели на двете събития са предупредени за потенциалните последствия.

— Ясно — прошепна Брайс.

— Що се отнася до трагичното опустошение на Лунатион, поемаме пълна отговорност. Сандриел ни уведоми, че обитателите на града били евакуирани, и изпрати Астерската гвардия да изтреби демоните. Жупелните ракети бяха крайна мярка, предвидена да спаси планетата ни. За огромно щастие на всички вие намерихте решение.

Лъжец. Древен долен лъжец. Беше избрал идеалната изкупителна жертва: мъртва. Яростта, която пробяга по лицето на Хънт, й подсказа, че споделя мнението й.

— Просто имах късмет — скалъпи Брайс.

— Да, вероятно ви помогна силата във вените ви. Подобна дарба може да нанесе жестоки поражения, ако не е овладяна. — Той се умълча за миг, навярно защото се усмихваше. — Надявам се да употребявате и неочакваната си сила, и вродената ви светлина възможно най… предпазливо.

Знай си мястото.

— Разбира се — отвърна Брайс.

— Чудесно — каза Ригелус. — А според вас необходимо ли е да се обаждам на майка ви, Ембър Куинлан, за да помоля и нея за дискретност?

Заплахата проблесна в думите му, остра като нож. Направеше ли една грешна стъпка, знаеха къде да я ударят първо. Хънт сви ръце в юмруци.

— Не — отговори Брайс. — Тя не знае за губернаторите.

— И няма да узнае. Никой друг няма да узнае, Брайс Куинлан.

Брайс преглътна отново.

— Да.

Тих смях от другата страна на линията.

— Тогава с Хънт Аталар имате благословията ни.

Връзката прекъсна. Брайс впери поглед в телефона, сякаш чакаше да му пораснат крилца и да запърха из стаята.

Хънт се пльосна на дивана и потри лицето си.

— Живейте си тихичко, дръжте си устите затворени, никога не използвайте Рога — и няма да избием вас и всичките ви близки.

Брайс седна на облия подлакътник на дивана.

— Светяваш маслото на няколко от враговете си и получаваш двойно повече врагове. — Хънт изсумтя утвърдително. Тя килна глава. — Защо си с ботуши?

— Исая ме чака в Комициума. Затънал е до гуша в ангели, отказващи да зачетат авторитета му, и има нужда от подкрепа. — Той вдигна вежда. — Ще дойдеш ли с мен да се правиш на страшно копеле?

Въпреки всичко, въпреки че астерите щяха да следят всяка тяхна стъпка, Брайс се усмихна.

— Имам подходящо облекло за целта.

Още щом излязоха на покрива, Брайс долови познатия мирис. Надникна през ръба и видя кой тича по улицата долу. Само погледна Хънт, и той я грабна на ръце и полетя към тротоара. Тя се възползва да зарови нос в мускулестия му врат, вдишвайки дълбоко аромата му.

Милувката на Хънт по гръбнака и точно преди да я остави на улицата, й подсказа, че е усетил тайното й подушване. В следващия момент Брайс се озова пред Рун, Фурия и Тристан Флин.

Фурия мигновено й се нахвърли и я прегърна толкова силно, че костите й изскърцаха.

— Ти си идиотка с късмет — каза приятелката й през тих смях. — Хитра кучка такава.

Брайс се усмихна, макар че смехът заседна в гърлото й. Когато Фурия се отдръпна, внезапна мисъл споходи Брайс.

— Хвойна…

— Невредима е. Отивам да я видя. — Фурия стисна ръката й, после кимна на Хънт. — Добра работа, ангеле.

После побягна нанякъде, сливайки се с нощта.

Брайс се обърна към Рун и Флин. Лордът просто я зяпаше смаяно. Тя погледна брат си, който я наблюдаваше сковано, безмълвно. Дрехите му бяха достатъчно съдрани, за да й подскажат, че преди първосветът да възроди всичко, е бил в лошо състояние. Че се е борил със зъби и нокти.

Тогава Рун заговори:

— Тарион отиде да помага с извеждането на евакуираните от Синия двор, а Амели хукна към Бърлогата да провери дали вълчетата са добре, но бяхме почти, бяхме само на километър от портата в Лунната гора, когато те чухме да говориш през нея. Наоколо гъмжеше от демони и не можах да стигна дотам, но тогава чух Даника и избухна онази светлина, й.

Той се спря и преглътна тежко. Сините му очи искряха под уличните лампи. Зората още беше далеч. Ветрецът откъм Истрос разроши черната му коса. Сълзите в очите му, удивлението в тях накараха Брайс да скочи към него. Да прегърне брат си и да го притисне към себе си.

Рун отвърна на прегръдката й, без да се поколебае. Тресеше се силно, несъмнено плачеше.

Чу се стържене на обувки по калдъръма — Флин ги оставяше насаме. Полъхът с аромат на кедър й подсказа, че Хънт е излетял, за да я изчака във въздуха.

— Мислех, че си мъртва — каза Рун с глас, също толкова разтреперан, колкото тялото му. — Поне десет пъти си помислих, че си мъртва.

Тя се засмя.

— Радвам се, че те разочаровах.

— Млъквай, Брайс. — Той се откъсна от нея да я погледне в лицето. Бузите му лъщяха от сълзи. — Добре ли… добре ли се чувстваш?

— Не знам — призна тя.

Изражението му се пропи с тревога, но Брайс не смееше да му даде подробности след предупреждението на Ригелус. Наоколо беше пълно с камери. Рун я изгледа разбиращо. Да, по-късно щяха да говорят за странната древна светлина във вените й. И какво означаваше тя за всеки от двама им.

— Благодаря ти, че ми дойде на помощ — каза му Брайс.

— Ти си ми сестра. — Рун дори не понижи глас. Не, заяви го с гордост, от която сърцето й се сви. — Естествено, че ще дойда да ти отърва кожата.

Тя го блъсна в ръката, но усмивката на Рун стана някак плаха.

— Истина ли е онова, което каза на Аталар да ми предаде?

Кажи на Рун, че му прощавам.

— Да — потвърди без нито миг колебание Брайс. — Пълната истина.

— Брайс. — Лицето му придоби сериозно изражение. — Сериозно ли си мислила, че повече ме е грижа за връзката със Звезделф, отколкото за теб? Че ме интересува кой от нас я е наследил?

— И двамата сме я наследили — каза тя. — Книгите, които ти четеше, свидетелстват за такива случаи в миналото.

— Не ми пука — поусмихна се той. — Пет пари не давам дали ще ме наричат принц или наследник на Звезделф, или Избраника. — Хвана я за ръката. — Искам единствено да ме наричат твой брат. — После добави тихо: — Стига ти да си съгласна.

Брайс му намигна, въпреки че сърцето й се стегна болезнено.

— Ще си помисля.

Рун се ухили, но след малко си върна сериозното изражение.

— Сама се сещаш, че Есенния крал ще иска да се срещнете. Бъди готова.

— Цялата тая тарикатска сила не означава ли, че вече не трябва да се подчинявам на никого? Пък и аз простих на теб, не на него.

На него никога нямаше да прости.

— Знам. — Очите на Рун просветнаха. — Но все пак бъди нащрек.

Тя вирна вежда, макар че прие на сериозно предупреждението му.

— Хънт ми каза за четенето на мисли — подхвърли.

Беше й го споменал по пътя към покрива, докато й разказваше накратко за Върховната среща и всичко случило се на нея.

Рун изгледа кръвнишки Хънт, кацнал на съседния покрив.

— Аталар има голяма уста.

Която й се щеше Хънт да използва върху различни части от тялото й, не добави тя. Не искаше Рун да повърне върху чистите й дрехи.

Брат й продължи:

— И не е четене на мисли. Просто… говорене между умове. Телепатия.

— Скъпият ни татко знае ли?

— Не.

Рун довърши в главата й: И предпочитам да си остане така.

Тя подскочи. Това е зловещо. Ако обичаш, повече не ми влизай в главата, братко.

Дадено.

Телефонът му иззвъня. Той погледна екрана и изтръпна видимо.

— Трябва да вдигна.

Да, защото всички трябваше да се потрудят, за да върнат някогашния облик на града си — като започнеха със загиналите. Дори не й се мислеше колко Отплавания щеше да има.

Рун остави телефона си да иззвъни отново.

— Може ли да намина утре?

— Да — подсмихна му се тя. — Ще добавя името ти към списъка с гости.

— Добре де, добре, голяма работа си вече. — Той врътна очи и вдигна телефона. — Здрасти, Дек.

Усмихна се за довиждане и тръгна по улицата към Флин.

Брайс погледна към отсрещния покрив. Където ангелът я чакаше като сянка в нощта.

Но вече не Сянката на Смъртта.

97

Хънт остана да нощува в легионерските квартири на Комициума. Брайс беше загубила представа от колко часа работят — цялата нощ и през целия безоблачен ден, а до залез вече толкова се умори, че Хънт нареди на Наоми да я занесе до апартамента. И вероятно да остане на пост, защото на сивкавата светлина преди зазоряване се открояваше фигура с тъмни криле, кацнала на отсрещния покрив. Брайс все пак надникна в стаята на Хънт и намери леглото му непокътнато.

Реши да не се замисля върху цялата работа, която бяха отметнали вчера, и онази, която ги чакаше — разпределяне на ръководните позиции в града, Отплавания за мъртвите и очакване на голямото обявление: кой архангел щяха да изберат астерите за господар на цяла Валбара.

Шансът да е свестен беше направо нищожен, но на Брайс не й се мислеше и за това. Тя излезе на още тъмната улица с нетърпеливия Сиринкс на каишка и прибра новия си телефон в джоба си. Беше успяла въпреки нищожните си шансове, затова се надяваше боговете да им се усмихнат отново и да убедят астерите да изпратят някого, който не е пълен психопат.

Поне Хънт вече нямаше да убива по нечия заповед. Да изкупува вината си. Щеше да е свободен, истински член на триариите, стига да искаше. Още не беше решил.

Брайс помаха на Наоми и ангелката й отвърна. Вчера беше твърде грохнала, за да възрази, когато Хънт настоя да й назначи охрана, защото не вярваше, че астерите, баща й и другите силни на деня ще стоят настрана от нея. След като Сиринкс си свърши работата и понечи да тръгне обратно към апартамента, Брайс поклати глава.

— Закуската ще е по-късно, приятел — каза му и се запъти към реката.

Сиринкс изскимтя недоволно, но закрачи с нея, душейки всичко по пътя си, докато не стигнаха до широката ивица на Истрос. Крайречният булевард пустееше в този ранен час. Тарион й се беше обадил предишния ден, за да я увери, че Речната кралица е готова да изпълни всяко нейно искане.

Брайс не събра смелост да попита дали тази неочаквана подкрепа се дължи на факта, че е незаконородената дъщеря на Есенния крал, елфка от рода Звезделф, или носителка на Рога на Луна. Може би на всичко това.

Седна на една от дървените пейки покрай кея. Костеният квартал беше като стена от виещи се мъгли отвъд водата. Мерите се бяха отзовали — бяха спасили мнозина. Дори видрите грабваха от най-малките обитатели на града и ги носеха към Синия двор. Домът на морета и океани се издигна до висотата на положението. Метаморфите — също.

Но елфите… Пет рози понесе най-малко щети. Сред елфите имаше най-малко жертви. И нищо чудно, при положение че техните щитове се бяха отворили първи. Без да допуснат случайни граждани в беда.

Брайс опита да потисне тази мисъл. Сиринкс скочи на пейката до нея, намести се с тракане на нокти по дървото и тупна рунтавия си задник до нейния. Тя извади телефона си и написа на Хвойна:

Хвойна й отговори почти незабавно:

Но след няколко секунди добави:

Брайс се усмихна. Дълги минути двамата със Сиринкс седяха мълчаливо, загледани как сивкавата светлина преминава в бледосиньо. Докато по спокойната повърхност на Истрос не изплува златистата нишка на изгрева.

Брайс отключи телефона си. И прочете последните щастливи съобщения на Даника.

Светлината се разстилаше все повече по реката, позлатявайки кротките й води.

Брайс се усмихна топло, с парещи от сълзи очи, и прочете последните думи на Конър към нея.

Брайс написа отговора, който й бе отнел точно две години.

Тя изпрати съобщението в пространството, молейки се да прелети през позлатената река чак до мъгливия остров.

Накрая изтри целия чат с Конър. И този с Даника. С всяко плъзване на палеца сърцето й олекваше, издигаше се заедно с изгряващото слънце.

След като най-сетне освободи приятелите си, стана от пейката и Сиринкс скочи на тротоара до нея. Тъкмо се обръщаше да тръгне към дома, когато малък проблясък отвъд реката привлече погледа й.

За част от секундата, само за миг, зората разгърна мъглите на Костения квартал. И разкри тревист бряг. Живописни спокойни хълмове. Зад бялата завеса се криеше не мрачна каменна земя, а свят на светлина и зеленина. И на този приказен бряг, с усмивки на уста…

Дар от Подземния крал, задето бе спасила града.

По лицето й се търкулнаха сълзи, докато гледаше почти невидимите фигури. И шестимата — седмата бе изчезнала завинаги, отдала вечността си за нея. Но най-високата фигура, застанала по средата с вдигната за поздрав ръка…

Брайс долепи длан до устата си и изпрати въздушна целувка на Конър.

Също толкова внезапно, колкото се бяха разгърнали, мъглите се затвориха. Но усмивката не падна от лицето на Брайс по целия път към апартамента й. Телефонът й извибрира и на екрана изскочи съобщение от Хънт.

Сиринкс я дърпаше толкова нетърпеливо, че едва написа:

Усмихна се широко и ускори крачки, а Сиринкс направо затича до нея. Сякаш и той знаеше какво ги очаква у дома. Кой ги очаква.

В апартамента й имаше ангел. Това говореше, че може да е всеки ден от проклетата седмица. А това говореше, че сърцето й прелива от радост и погледът й е вперен в открития път напред.