Дом на пръст и кръв

38

— Има логика — каза внимателно Хънт, наблюдавайки Брайс, която седеше на извития подлакътник на дивана, прехапала долната си устна.

Дори не беше благодарила нормално на Деклан, преди да затвори телефона.

— Камерите из града все не успяват да заснемат демона — продължи Хънт. — А Сабин несъмнено знае къде са, особено при положение че отговаря за видеозаписите по криминални случаи.

И толкова му се беше приискало да я убие заради поведението й по-рано тази вечер.

Беше виждал Брайс да се изсмива в лицето на Змийската кралица, да застава лице в лице с Филип Бригс, да се подиграва с трима от най-смъртоносните елфически воини в града — а пред Сабин се беше разтреперила.

Едва беше понесъл страха, тъгата и чувството й на вина.

Брайс продължаваше да мълчи, затова Хънт повтори:

— Има логика Сабин да стои зад всичко това.

После седна до нея на дивана. Беше облякъл тениска, въпреки че му хареса да гледа възхищението по лицето й, докато оглеждаше голото му тяло.

— Сабин не би убила собствената си дъщеря.

— Наистина ли го вярваш?

Брайс прегърна коленете си.

— Не.

С късото долнище от пижама и възголямата износена тениска изглеждаше малка. Малко уморено момиченце.

Хънт каза:

— Всеки знае, че примът обмисляше да прескочи Сабин и да обяви Даника за своя наследница. На мен това ми се струва солиден мотив. — Той се замисли отново и един стар спомен привлече вниманието му. Извади телефона си и каза: — Почакай.

Исая вдигна на третото позвъняване.

— Да?

— Имаш ли достъп до записките си от стаята за наблюдение в нощта на убийството на Даника? — Преди Исая да отговори, той добави: — Интересува ме най-вече дали си записал думите на Сабин.

Напрегнато мълчание от другата страна на линията.

— Нали не подозираш, че я е убила Сабин?

— Имаш ли достъп до записките? — повтори Хънт.

Исая изруга, но след малко отвърна:

— Добре, намерих ги. — Хънт се приближи до Куинлан, за да чува и тя гласа на командира. — Цялото нещо ли искаш да ти прочета?

— Само думите й по адрес на Даника. Успя ли да ги запишеш?

Знаеше, че е успял. Исая винаги си водеше подробни записки.

— Сабин каза: „Даника все трябваше да се забърква в неприятности“. — Брайс се напрегна и Хънт стисна коляното й със свободната си ръка. — „Просто не можеше да си държи устата затворена покрай враговете си. И вижте какво я сполетя. Онази глупава малка кучка там още диша, а Даника е мъртва. Даника трябваше да внимава". Хънт, ти я попита за какво е трябвало да внимава Даника, и Сабин отговори: „За всичко. На първо място — за развратната си съквартирантка".

Брайс изтръпна и Хънт погали с палец коляното й.

— Благодаря, Исая.

Командирът се прокашля.

— Пазете се.

Връзката прекъсна.

Изцъклените очи на Брайс проблеснаха.

— Думите на Сабин може да се тълкуват по много начини — подхвана тя. — Но…

— Струва ми се, че е искала Даника да си мълчи за нещо. Може би Даника е заплашила, че ще проговори за кражбата на Рога, и Сабин я е убила, за да я спре.

Брайс преглътна и кимна.

— Но защо е чакала две години?

— Ще трябва да разберем от нея.

— За какво й е на Сабин повреден артефакт? И дори да намери начин да го поправи, за какво ще го използва?

— Не знам. И не знам дали не го е откраднал някой друг, а тя да иска да се докопа до него, но.

— Ако Даника я е видяла да го краде, звучи логично да си замълчи. Стражът и прислужничката също. Сигурно ги е било страх да я докладват.

— Ако наистина Сабин е откраднала Рога, това е достатъчна причина да размени видеозаписите. И да се уплаши, като ни е видяла в храма, убивайки всички вероятни свидетели на кражбата. Бомбата в клуба може да е била предвидена или да ни сплаши, или да ни убие, докато в същото време изглежда като дело на човеците.

— Да, обаче. Не мисля, че Рогът е у нея — каза умислено Брайс, опипвайки отнесено пръстите на краката си.

Бяха лакирани в тъмнорубинено.

Колко нелепо, помисли си той. Не твърдението й. Внезапното му желание да вкуси всеки от пръстите й, а после бавно да плъзне устни нагоре по гладките й голи крака, които се намираха на сантиметри от него и златистата им кожа сияеше на първосвета. Той се насили да свали ръка от коляното й, въпреки че пръстите му копнееха да погалят бедрото й. По-нагоре.

Брайс продължи в пълно неведение за пошлите му мисли:

— Не мога да си обясня защо Сабин би призовала кристалоса, ако Рогът вече е у нея.

Хънт се прокашля. Денят беше дълъг. И странен, щом мислите му се носеха в такава посока. Всъщност всичко започна от стрелбището. Откакто я видя да държи снайпера като шибан професионалист.

Опита да се съсредоточи. Да се замисли върху разговора им и да престане да се чуди дали краката й ще са толкова гладки под устните му, колкото си представяше.

— Не забравяй, че Сабин мрази Мика от дъното на душата си. С тези убийства, освен че би премахнала свидетелите, би подкопала и авторитета му. Сама видя колко държи да разрешим случая преди Върховната среща. Толкова брутални убийства, извършени от неидентифициран демон, и то в присъствието на Сандриел? Направо е пагубно за репутацията му. Максимус Терциан беше достатъчно влиятелна личност, за да предизвика политически кошмар със смъртта си. И нищо чудно да го е убила, за да разклати статута на Мика. Дявол да го вземе, двете със Сандриел дори може да си сътрудничат, за да го изложат пред астерите и Сандриел да заеме неговото място. А после тя да провъзгласи Сабин за прим на всички валбарски метаморфи, не само на вълците.

Брайс пребледня. Не съществуваше такава титла, но губернаторът беше в правото си да я създаде.

— Сабин не е такава. Гладна е за власт, но не чак толкова. Разсъждава на дребно… направо си е дребнава. Чу как мрънка за меча на Даника. — Брайс засплита отнесено дългата си коса. — Няма смисъл да гадаем какви са мотивите й. Може да е всичко.

— Права си. Имаме доста основателна причина да мислим, че тя е убила Даника, но това не би обяснило новите убийства. — Усети, че наблюдава как дългите й фини пръсти се преплитат с косата. И извърна поглед към тъмния телевизор. — Ако я спипаме с демона й, ще можем да докажем вината й.

— Дали Виктория ще намери записа?

— Надявам се — отвърна той.

Сабин… Мамка му, ако наистина беше тя.

Брайс стана от дивана.

— Излизам да потичам.

— Един през нощта е.

— Трябва да потичам малко, иначе няма да мога да заспя.

Хънт скочи на крака.

— Току-що се прибираме от местопрестъпление, а Сабин не ти мисли доброто, така че, Брайс.

Тя тръгна към спалнята си, без да погледне назад.

Когато след две минути излезе в спортния си екип, Хънт я чакаше до вратата, облечен в своя. Тя се намръщи.

— Искам да потичам сама.

Хънт отвори вратата и излезе в коридора.

— Много жалко.

На света съществуваха само дишането й, равномерният тропот на краката й по влажните улици и бучащата музика в ушите й. Беше я усилила толкова много, че чуваше просто шум. Оглушителен ритмичен шум. Никога не си я пускаше толкова силно по време на сутрешното тичане, но сега, когато Хънт тичаше с нея, можеше да я слуша усилена докрай, без да се притеснява, че някой хищник ще й налети изневиделица.

Тичаше по булеварди, алеи, странични улички. Хънт тичаше неотлъчно до нея с плавни, могъщи движения. Струваше й се, че светкавиците му ги следват.

Сабин. Дали тя беше убила Даника?

Умът й не го побираше. С всяка глътка въздух сякаш поглъщаше парчета натрошено стъкло.

Трябваше да я хванат в действие. Да намерят доказателства срещу нея.

Кракът започваше да я боли — сякаш киселина разяждаше едната й бедрена кост. Тя се правеше, че не усеща паренето.

Свърна към Асфоделските поля, маршрут, който използваше толкова често, че вече трябваше да е издълбала диря по калдъръма. Зави рязко зад един ъгъл и едва не простена от болката в измъчения си крак. Хънт й стрелна поглед, но тя не му отвърна.

Сабин. Сабин. Сабин.

Бедрото й вече гореше, но Брайс продължаваше да тича. През полята. През Пет рози.

Продължаваше да тича. Да диша. Не смееше да спре.

Като се прибраха в апартамента й след около час, усети, че Хънт полага съзнателни усилия да си мълчи. Брайс се хвана за рамката на вратата, за да не падне.

Той присви очи, но пак си замълча. Не спомена колко силно е куцала през последните десет пресечки. Брайс знаеше, че на сутринта ще куца и ще я боли още повече. С всяка стъпка до гърлото й се надигаше вик, но тя го потискаше отново и отново.

— Добре ли си? — попита стегнато Хънт, вдигайки долния ръб на тениската си, за да избърше потта от лицето си.

Тя мярна за кратко смайващите му коремни мускули, лъснали от пот. Беше тичал с нея през цялото време — без да се оплаче и да проговори нито веднъж. Просто беше поддържал нейното темпо.

Брайс си наложи да не се опира на стената, вървейки към спалнята си.

— Добре съм — отвърна задъхано. — Просто исках да изкарам лошата енергия с тичане.

Той се пресегна към крака й и един мускул в челюстта му потрепна.

— Това често ли ти се случва?

— Не — излъга тя.

Хънт просто я изгледа многозначително.

При следващата си стъпка не можа да прикрие куцането.

— Понякога — поправи се с болезнена гримаса. — Ще му сложа лед. До сутринта ще се оправи.

Ако беше чистокръвна елфка, щеше да се възстанови за час-два. Но все пак, ако беше чистокръвна елфка, травмата изобщо нямаше да е толкова трайна.

Той попита дрезгаво:

— Ходила ли си да те прегледат?

— Аха — излъга отново, потривайки потния си тил. И преди да е продължил по темата, му каза: — Благодаря, че дойде с мен.

— Мхм.

Не беше точно отговор, но поне не продължи да я разпитва. Брайс стигна до стаята си, влезе и затвори вратата.

39

Входът на медвещерската клиника се намираше откъм оживения Стар площад, затова Рун се учуди на блажената тишина във вътрешността й. Белите стени на чакалнята сияеха от слънчевата светлина, изливаща се през прозорците с изглед към постоянния трафик, а бълбукането на малкото кварцово фонтанче върху белия мраморен плот на регистратурата се сливаше със симфонията, която свиреше от колоните, вградени в тавана.

От пет минути чакаше вещицата, с която имаше уговорка, да приключи работата си с пациент, и през това време се любуваше на струйките лавандулова пара от дифузера върху малката масичка до стола му. Дори сенките му дремеха доволно.

Масата от бял дъб пред него беше осеяна със списания и брошури за всевъзможни манипулации — за повишаване на репродуктивността, за заличаване на белези, за облекчаване на артритни болки.

Една от вратите по тесния коридор отвъд регистратурата се отвори и от нея се подаде глава с тъмна, леко чуплива коса.

— Моля, обадете ни се, ако се появят други симптоми — каза мелодичен глас.

Вратата се затвори тихо, вероятно за да не нарушава спокойствието на пациента.

Рун се изправи, чувствайки се съвсем не намясто в черните си дрехи сред меките бяло-кремави нюанси на клиниката, и остана съвършено неподвижен, докато медвещицата вървеше към тезгяха.

Миналата нощ, на местопрестъплението, я беше разпитал дали е забелязала нещо интригуващо в трупа. И прозорливият й интелект така го впечатли, че попита дали е възможно да поговорят отново сутринта.

Спирайки от другата страна на регистратурата, медвещицата се усмихна леко и тъмните й очи се озариха приветливо.

Лицето й отново прикова вниманието му. Не притежаваше култивираната красота на кинозвездите или моделите, а красота в най-суровата й форма — от големите й кафяви очи до плътните й устни и високи скули. Всичките й черти бяха в почти съвършена симетрия и излъчваха спокойствие, увереност. Снощи не можеше да откъсне поглед от нея въпреки разчленения труп пред тях.

— Добро утро, принце.

Ето го и другото нещо, което прикова вниманието му. Красивият й меден глас. Елфите бяха чувствителни към звуци благодарение на изострения си слух. Долавяха тонове в тоновете, акорди в акордите. Веднъж Рун за малко да избяга от среща с една млада нимфа, защото тънкото й кискане звучеше като писък на морска свиня. А в леглото… Мамка му, на колко жени не се беше обадил повече не защото сексът е бил зле, а защото звуците, които издаваха в леглото, бяха непоносими! Май не можеше да ги преброи.

Рун се усмихна на медвещицата.

— Здравейте. — Той кимна към коридора. — Знам, че сте заета, но се надявах да ми отделите няколко минути да обсъдим случая, по който работя.

Облечена в свободен тъмносин панталон и бяла памучна риза с три четвърти ръкави, подчертаваща сияйната й тъмна кожа, медвещицата стоеше пред него с впечатляваща неподвижност.

Вещиците и вещерите бяха причудливи, уникални същества. Макар че приличаха на човеци, дълбоката им магия и дългите животи ги бележеха като ванири, чиято сила протичаше главно през женските представители на родовете им. Всичките бяха пълноправни граждани. Наследяваха силата си от древен източник, когото наричаха Триликата богиня, но всъщност вещери и вещици понякога се раждаха и в немагически семейства. Владееха различни дарби — сред тях имаше пророци, воини, майстори на отвари, — но в Лунния град най-много изпъкваха лечителите. Минаваха през стриктно и дълго обучение. Младата вещица го впечатли откровено — трябваше да е изключително надарена, за да работи вече в клиника, при положение че едва ли беше на повече от трийсет.

— Очаквам друг пациент — каза тя, надниквайки през рамото му към оживената улица. — Но след това имам обедна почивка. Можете ли да изчакате половин час? — Тя посочи към коридора зад себе си и стъклената врата в дъното му, откъдето проникваше слънчева светлина. — Имаме вътрешна градина. В такъв прекрасен ден бихте могли да ме почакате там.

Рун погледна табелката с името й на регистратурата.

— Благодаря ви, госпожице Соломон.

Тя примига изненадано с гъстите си кадифени мигли.

— О, аз не съм… Клиниката е на сестра ми. Тя отиде на почивка и ме помоли да я замествам през това време.

Вещицата махна отново към коридора, грациозна като кралица.

Рун я последва, стараейки се да не вдишва по много от аромата й на евкалипт и лавандула.

Не се дръж като шибан перверзник.

Слънчевите лъчи в коридора се преплитаха с тъмната й като нощта коса. Тя отвори стъклената врата, разкривайки вътрешен двор с плочник, обграден от терасирана билкова градина. Денят наистина беше прекрасен. Полъхът откъм реката полюшваше растенията, разнасяйки успокоителните им благоухания.

Тя посочи масата от ковано желязо и столовете до една леха с мента.

— Няма да се бавя.

— Добре — отвърна Рун, а тя не го изчака да седне, преди да тръгне обратно към регистратурата.

Трийсетте минути минаха бързо, главно заради телефонните обаждания, които проведе с Дек, Флин и няколко капитани от Помощната гвардия. Когато стъклената врата се отвори отново, той току-що беше оставил телефона си с намерението да се наслади на няколко тихи минути.

Като видя натоварения поднос, който носеше вещицата, скочи на крака да го поеме. Беше отрупан с чайник, изпускащ пара, чаши, чиния със сирене, мед и хляб.

— Реших, че щом така или иначе съм в обедна почивка, може да хапнем заедно — обясни тя.

— Нямаше нужда да носите и за мен — каза той, докато оставяше подноса на масата, внимавайки да не разлее чая.

— Не е нищо особено. Пък и не обичам да ям сама.

Тя седна срещу него и се зае да нарежда приборите.

— Интересен акцент имате.

Не говореше с отривистото произношение на жителите на града, а подбираше старателно всяка дума.

Тя намаза малко сирене върху филия хляб.

— Учителите ми бяха от една стара част на Пелиум, край Раганско море. Явно съм го усвоила от тях.

Рун си наля чай, после напълни и нейната чаша.

— Пелиум е старо място.

Кафявите й очи просветнаха.

— Така е.

Той я остави да отпие от чая си, преди да каже:

— Вече говорих с няколко други медвещери от града, но никой не успя да ми даде отговор. Съзнавам, че вероятно се хващам за сламки като удавник. Но преди да започнем разговора, бих искал да ви помоля за… дискретност.

Тя сложи няколко фурми и зрънца грозде в чинията си.

— Питайте каквото желаете. Ще си остане между нас.

Той вдиша аромата на чая — мента, женско биле и нещо друго, капчица ванилия и нещо дървесно. Облегна се назад в стола си.

— Добре. Знам, че времето ви е ограничено, затова ще говоря в прав текст: според вас възможно ли е повреден магически предмет да бъде поправен, при положение че нито вещици, нито елфи, нито дори самите астери не са успели да го поправят досега? Възможно ли е да бъде изцелен?

Тя сипа малко мед върху парченцето сирене в чинията си.

— С магия ли е сътворен предметът, или е бил обикновен и впоследствие му е вселена сила?

— Според легендите е бил направен с магия и може да го използва само някой, надарен със силата на Звезделф.

— Хм. — Бистрите й очи го огледаха, отчитайки цвета на кожата и косата му. — Значи е елфически артефакт.

— Да. От Първите войни.

— За Рога на Луна ли говорите?

Никой от другите вещери не стигна толкова бързо до това заключение.

— Може би — отвърна уклончиво, но й позволи да види истината в очите му.

— Магията и силата на седемте свещени звезди не успяха да го поправят — каза тя. — И много по-мъдри вещери от мен са опитвали, но се е оказвало непосилно дори за тях.

Разочарованието натежа като оловна топка в стомаха му.

— Просто ми хрумна, че някой от вас, медвещерите, би могъл да го излекува с вашите умения.

— Разбирам защо ви е дошла такава идея. Тази клиника е пълна с чудеса, за чието съществуване дори не подозирах. Учителите ми също. Лазери, камери и машини, способни да погледнат в тялото ви както моята магия. — Очите й се озаряваха с всяка следваща дума и Рун за нищо на света не можеше да извърне поглед от тях. — И сигурно…

Рун си замълча и я остави да помисли. Телефонът му завибрира за съобщение и той побърза да го прекъсне.

Вещицата застина. Изящните й пръсти се събраха върху масата. Едно движение, една плавна реакция, подсказваща, че нещо се е завъртяло в красивата й глава. Въпреки това не пророни и дума.

Като срещна погледа му отново, очите й вече тъмнееха предупредително.

— Възможно е с напредъка на медицината в наши дни някой да намери начин да поправи счупен магически артефакт. Да подходи към него не като към неодушевен предмет, а като към нещо живо.

— Смятате, че могат да го поправят с нещо като лазер?

— Лазер, лекарство, кожна присадка, трансплантация… съвременната наука отваря множество врати.

Мамка му!

— Дали ще помогне, ако ви кажа, че според древните елфи Рогът можел да се поправи само със светлина, която не е светлина, и с магия, която не е магия? Звучи ли ви като някоя модерна технология?

— Да ви призная, не съм толкова сведуща по тази тема, колкото сестрите ми. Моите познания са свързани с древните лечителски методи.

— Няма нищо — каза Рун и стана от стола си. — Благодаря ви за отделеното време.

Тя го погледна в очите с учудваща откритост. Без нито капка страхопочитание.

— Сигурна съм, че сте достатъчно бдителен, принце, но все пак бих ви посъветвала да внимавате.

— Да, знам. Благодаря. — Той потри тила си, събирайки смелост за следващия си въпрос. — Според вас дали кралицата ви би имала отговор?

Медвещицата килна глава настрани и разкошната й коса се разля през едното й рамо.

— Кралицата ни… О! — Рун можеше да се закълне, че очите й помръкнаха от тъга. — Говорите за новата кралица.

— Хипаксия. — Името й опари езика му. — И моите съболезнования за предишната ви кралица.

— Благодаря — отвърна тъжно вещицата.

За миг раменете й хлътнаха и главата й увисна под невидимо тегло. Хекуба бе обичана от народа си и дълго щяха да скърбят по нея. Вещицата въздъхна и се изправи, сякаш бе свалила пелерината на печалта.

— Хипаксия е в траур след смъртта на майка си. Няма да приема посетители чак до появата си на Върховната среща. — Тя се усмихна леко. — Може да я попитате тогава.

Рун изтръпна. Но поне нямаше да му се наложи да посети вещицата, за която баща му искаше да го ожени.

— За жалост, този случай не може да чака до Върховната среща.

— Тогава ще се моля на Ктона да намерите отговор другаде.

— Дано чуе молитвите ви.

Той направи няколко крачки към вратата.

— Дано пак се видим, принце — каза медвещицата, връщайки се към обяда си.

Думите й не бяха флирт, недискретна покана. Но дори по-късно, докато седеше в помещението на Елфическите архиви и проучваше последните медицински пробиви, Рун продължаваше да мисли за тона й и обещанието в него.

И осъзна, че така и не научи името й.

40

На Виктория й отне два дни да намери аномалии в камерите за наблюдение из града и в първосветната мрежа. А когато попадна на нещо, не се обади на Хънт. Изпрати му вестоносец.

— Вик каза да си завлечеш задника в кабинета й. Онзи в лабораторията — обяви Исая вместо поздрав, кацайки на покрива на галерията.

Облегнат на вратата към стълбището, Хънт огледа командира си. Обичайният блясък на Исая беше помръкнал и под очите му имаше сенки.

— Толкова ли е страшно покрай Сандриел?

Исая прибра крилете си плътно до тялото.

— Мика я държи под контрол, но цяла нощ се занимавам с ужасени хора.

— Войници?

— Войници, персонал, служители, съседи… Всички са на нокти покрай нея. — Исая поклати глава. — Освен това не казва кога очаква Полукс, за да ни държи в напрежение. Много добре знае какъв страх вселява той.

— Може пък да ни провърви и кучият му син да си остане в Пангера.

— Кога ни е провървявало чак толкова?

— Прав си. Никога. — Хънт се засмя горчиво. — Върховната среща е чак след месец. — Цял месец в близост до Сандриел. — Ако, ако имаш нужда от мен, дай сигнал.

Исая примига, оглеждайки Хънт от главата до върха на ботушите му. И незнайно защо Хънт се засрами от изненадата на командира заради предложението му. Исая сведе поглед към покрива под еднаквите им ботуши, сякаш се зачуди на какво или на кого се дължи новата му алтруистична нагласа. Но накрая попита просто:

— Според теб Джесиба Рога наистина ли превръща бившите с враговете си в животни?

Тъй като добре беше огледал съществата в малките аквариуми из библиотеката, Хънт отвърна:

— Надявам се, че не.

Особено заради асистентката й, която се преструваше, че не заспива на бюрото си, когато й се обади да я провери преди двайсет минути.

Беше изпаднала в мрачно настроение, откакто Деклан и съобщи за Сабин. Хънт я посъветва да внимава с нея и Брайс като че ли се съгласи да изчака новини от Виктория около появите на демона — каквито и да било доказателства, че Сабин използва силата от каналите за първосвет да го призовава, защото собствената й сила не беше достатъчна. Това важеше за силата на повечето метаморфи, макар че Даника беше изключение. Поредната причина за завистта на майка й — и мотив за убийство.

Нямаха новини от Рун освен вчерашното съобщение, че проучвал нещо, свързано с Рога на елфите. Но поне Вик имаше някакво попадение… Хънт попита:

— Вик не можа ли да дойде?

— Искаше да ти покаже нещо. Пък и ме съмнява Джесиба да се зарадва, ако я види тук.

— Много съобразително от твоя страна.

Исая сви рамене.

— Джесиба ни съдейства и имаме нужда от ресурсите й. Глупаво ще е да изпитваме търпението й. Не ми се ще да превърне някого от вас в прасе.

Ето го и очаквания поглед: многозначителен и твърде дълъг.

Хънт вдигна ухилено ръце.

— Не се безпокой за мен.

— Мика ще те смачка като чук, ако застрашиш мисията.

— Брайс вече му каза, че не проявява интерес.

— И той няма да го забрави скоро.

Хънт не се и съмняваше. Кървавата задача, която му беше възложил като наказание, задето двамата с Брайс го изложиха така във фоайето на Комициума, още го тормозеше.

— Но нямах това предвид — продължи Исая. — Исках да кажа, че ако не намерим извършителя, ако се окаже, че грешите за Сабин, не само ще забравиш за намалената присъда, но Мика ще обвини теб за всичко.

— Естествено.

Телефонът на Хънт извибрира и той го извади от джоба си.

И се задави. Не само заради съобщението от Брайс, което гласеше Покривът не ви е гълъбарник, но и защото в даден момент, вероятно докато се беше къпал или просто беше оставил за малко телефона си на масата, беше сменила името си в указателя му на „Брайс е мегаяка“.

Под абсурдното име беше добавила снимка: онази, която си беше направила в магазина за телефони, ухилена до уши.

Хънт се сдържа да не изръмжи от яд и написа в отговор:

Брайс е мегаяка написа:

Той отговори с въпрос:

Не й трябваше, за да използва камерата, но за да влезе в телефонния му указател, й беше нужна седемцифрената му комбинация.

След секунда добави:

Хънт врътна очи и прибра телефона в джоба си, без да й отговори. Е, поне вече излизаше от меланхолията, в която се беше забулила от дни.

Вдигна глава. Исая го наблюдаваше внимателно.

— Има по-лоши съдби от смъртта, да знаеш.

Хънт погледна към Комициума, зад чиито стени живееше архангелката.

— Знам.

Брайс надникна смръщено през входната врата на галерията.

— Прогнозите не даваха дъжд. — Тя вдигна кисел поглед към небето. — Явно някой не си е сдържал нервите.

— Намесата в климата е незаконна — изрецитира Хънт до нея, пишейки съобщение в телефона си.

Беше й направило впечатление, че не е сменил името, което сама си беше въвела в телефонния му указател. Нито беше изтрил смахнатата снимка под него.

Тя изимитира безгласно думите му, после каза:

— Нямам чадър.

— По въздух бързо ще стигнем до лабораторията.

— По-лесно ще е да си извикаме такси.

— В този час? В дъжда? — Той изпрати съобщението и прибра телефона в джоба си. — Ще отнеме цял час само да пресечем „Сентрал авеню“.

Дъждът брулеше града в неумолим порой.

— Може да ме удари светкавица.

Той й предложи ръка и очите му проблеснаха.

— Добре че съм способен да те опазя.

И май наистина беше способен с толкова светкавици във вените си.

Брайс въздъхна и изгледа намусено роклята и черните си велурени обувки на високи токчета, които дъждът несъмнено щеше да съсипе.

— Облеклото ми не е подходящо за летене…

Последната й дума завърши с крясък, защото Хънт я грабна и се изстреля в небето.

Тя се вкопчи в него и изсъска като котка:

— После трябва да се върнем за Сиринкс.

Хънт се понесе над задръстените, шибани от пороя улици, където ванири и човеци се криеха под входове на сгради и навеси. По тротоарите вървяха само минувачи с чадъри или магически защитни куполи. Брайс зарови лице в гърдите му, сякаш така можеше да се предпази от дъжда — и от ужасяващата височина. Мирисът му я обгърна и тялото му стопли бузата й.

— По-бавно — нареди тя, впивайки пръсти в раменете и врата му.

— Не се лигави — прошепна той в ухото й и плътният му глас пробяга по всички кости на тялото й. — Огледай се, Куинлан. Наслади се на гледката. — После добави: — Харесвам града, когато вали.

Брайс не отлепи глава от гърдите му и той я стисна леко.

— Хайде — подкани я закачливо на фона на бибипкащи клаксони и плисък на автомобилни гуми в дъждовни локви. А после почти измърка: — Ще ти купя млечен шейк, ако погледнеш.

Гърленият му изкусителен глас накара пръстите на краката й да се свият в обувките.

— Нека да е сладолед — измърмори тя и Хънт се засмя.

Открехна едно око. Принуди и другото да се отвори. Забила пръсти в раменете му достатъчно силно, че да прониже кожата му, опълчвайки се на всеки инстинкт, който крещеше на тялото й да се скове като камък, Брайс погледна града под тях през дъждовната вода, стичаща се по лицето й.

В пороя мраморните сгради лъщяха, сякаш бяха изваяни от лунен камък, а сивите калдъръмени улици изглеждаха полирани в сребристосиньо, оплискани със златисти петна от първосветните лампи. От дясната й страна портите на Стария площад, Лунната гора и Пет рози изпъкваха насред обширната панорама като извития гръбнак на езерен звяр, пробиващ водната повърхност на три места. Кристалът им проблясваше като разтапящ се лед. От такава височина булевардите, които ги свързваха — и под които минаваха каналите на първосвета, — приличаха на копия, хвърлени през града.

Вятърът клатеше буйно палмите и съскането на листата им почти заглушаваше сприхавото бибипкане на шофьорите, блокирани в трафика. Всъщност целият град сякаш беше застинал — и само те двамата прелитаха с шеметна скорост над него.

— Не е толкова страшно, нали?

Брайс го защипа по врата и смехът му погъделичка ухото й. Тялото й май се притисна малко по-силно към масивната стена на неговото. И ръцете на Аталар май я стиснаха малко по-силно.

Погледаха мълчаливо как древните сгради от камък и тухла преминават в модерни архитектурни творения от метал и стъкло. Колите също ставаха все по-луксозни — очуканите таксита отстъпваха място на черни седани със затъмнени стъкла и униформени шофьори, наредени на опашки пред високите небостъргачи. Значително по-чистите улици не бяха толкова оживени — и по тях нямаше нито музикални клубове, нито ресторанти, преливащи от храна, питиета и смях. Това беше стерилна, дисциплинирана част от града, където целта беше да се гледа не наоколо, а нагоре. Дъждовните мъгли, увиващи се около горните етажи на сградите, бяха обагрени от светлини и цветни реклами. Нямаше нужда да поглежда към червеното петно от лявата си страна, за да се досети, че минават покрай главната сграда на „Реднър Индъстрис“. Не беше виждала или чувала Рийд през двете години след смъртта на Даника — дори не й писа, за да изкаже съболезнования. Въпреки че Даника работеше в компанията му. Копеле.

Хънт се устреми към гигантската бетонна сграда, която Брайс се беше опитала да заличи от паметта си, и кацна плавно на една тераса на втория етаж. Отвори стъклените врати, долепяйки карта за пропуск до някакво сканиращо устройство, и обясни на Брайс:

— Виктория е таласъм.

Тя знаеше, но кимна и влезе след него. Двамата почти не бяха говорили за онази нощ. За спомените й оттогава.

Климатичната инсталация работеше с пълна мощ и Брайс прегърна тялото си с ръце, а зъбите й затракаха заради резкия преход от бурята към студа в сградата.

— Върви бързо — посъветва я Хънт, избърсвайки дъждовната вода от лицето си.

Повозиха се в един от претъпканите асансьори, извървяха два коридора и накрая се озоваха пред входа на просторен кабинет с изглед към малък парк.

Хънт отиде да се здрависа с Виктория през извитото стъклено бюро на таласъмката.

После махна към Брайс.

— Брайс Куинлан, това е Виктория Варгос.

Виктория беше така добра да се престори, че я среща за пръв път.

Голяма част от спомените й за онази нощ бяха мъгляви. Но си спомняше стерилната стая. И как Виктория й пусна аудиозаписа.

Този път обаче Брайс можеше да оцени красотата пред себе си: тъмната коса, светлата кожа и прелестните зелени очи бяха нагледно доказателство за пангерските й корени, нашепващи за слънчеви лозя и резбовани мраморни палати. Но грацията във всяко нейно движение… Трябваше да е древна колкото света, за да придобие такова изящество. Да научи тялото си да се движи толкова плавно.

Върху нейното чело също беше татуиран ореол. Брайс прикри някак изненадата си — паметта не й беше поднесла тази подробност. Знаеше, че феите са участвали в бунта на ангелите, но не подозираше, че и други немалаки са се били под флага на Дневната звезда на Шахар.

— Приятно ми е — поздрави я с топъл глас и поглед Виктория.

Аталар изглеждаше още по-добре наквасен от дъжда. Ризата му полепваше по всеки изваян мускул на торса му. Нейната коса обаче беше полепнала по главата й, а гримът й несъмнено се беше размазал.

Брайс протегна ръка към Виктория, която я стисна здраво, но приветливо, и й се усмихна. Дори й смигна.

Хънт измърмори:

— Кокетничи така с всеки, така че не се чувствай поласкана.

Брайс седна на единия от двата черни кожени стола от другата страна на бюрото и запърха с мигли към Хънт.

— С теб също ли?

Виктория се засмя с плътен, разкошен глас.

— Заслужи си го, Аталар.

Хънт се намръщи и седна на стола с ниска облегалка, предвиден за посетители с криле.

— Исая каза, че си намерила нещо — подхвана Хънт, премятайки единия си глезен през коляно.

— Да, макар и не точно каквото поискахте.

Виктория заобиколи бюрото и подаде една папка на Брайс. Хънт се приведе да надникне през рамото й. Крилото му докосна задната страна на главата й, но той не го отмести.

Брайс примижа към зърнестата снимка. В долния десен ъгъл имаше крак с извити хищнически нокти.

— Това…

— Заснето е снощи в Лунната гора. Проследявах температурните колебания по главните булеварди, както ми заръчахте, и засякох рязък спад. Само за две секунди.

— Призоваване — обади се Хънт.

— Да — потвърди Виктория. — Камерата е уловила само малка част от крака му. Но наистина се е появил близо до главен булевард, както подозирахте. Имаме още няколко смътни попадения от други места из града снощи, само че на тях се вижда още по-малко — нокът вместо цял крак.

Снимката беше неясна, но Брайс веднага разпозна онези кръвожадни нокти, които никога нямаше да забрави.

Сдържа се да не докосне бедрото си. Да не си спомни как онези прозрачни зъби разкъсват плътта й.

Хънт и Виктория я погледнаха с очакване. Брайс напрегна сили да изрече:

— Това е демон кристалос.

Хънт разпери крилото си още малко около нея, без да каже нищо.

— Не открих температурни колебания в нощта на всяко от убийствата — продължи Вик с мрачно изражение, — но засякох такова около смъртта на Максимус Терциан. По-точно десет минути преди това и на две пресечки от мястото. Няма видеозапис, но пак има рязък спад на температурата с двайсет и седем градуса в рамките на две секунди.

— Нападнал ли е някого снощи? — попита Брайс и гласът й прозвуча леко отнесен дори в собствените й уши.

— Не — отговори Виктория. — Поне доколкото знаем.

Хънт още изучаваше внимателно снимката.

— Знаем ли къде е отишъл кристалосът?

Виктория му даде друг лист — карта на Лунната гора с просторните й паркове, крайречни алеи, внушителни вили и комплекси на ванири и неколцина заможни човеци, най-престижните училища и най-изисканите ресторанти в града. А в сърцето и: Бърлогата. Оградена от около шест червени точки. Съществото се бе навъртало около високите й стени. В същинския център на територията на Сабин.

— В името на горящия Солас — пророни Брайс, скована от ледена тръпка.

— Щеше да намери начин да влезе в Бърлогата, ако набелязаната му плячка беше там — подхвана тихо Хънт. — Може би е следвал стара диря.

Брайс проследи с пръст точките.

— И не е засечен другаде?

— В системата не излезе друго, освен вашето предположение за близостта на появите му до първосветните канали под главните булеварди и резките температурни спадове. — Виктория въздъхна. — Изглежда, е търсил нещо. Или някого.

Кървави пръски и локви, изпотрошени кости, разкъсана плът…

Парчета стъкло под стъпалата й, остри зъби в кожата й…

Топла силна ръка обгърна нежно бедрото й. Стисна го леко.

Но когато Брайс вдигна поглед към Хънт, той гледаше Виктория — с ръка върху голото й бедро и крило, извито закрилнически около нея.

— Как го изгуби?

— Просто изчезна безследно.

Хънт погали с палец крака й, малко над коляното. Бавен, утешителен допир.

И прекалено разсейващ.

Виктория се приведе напред да посочи друго място на картата и зелените й очи се вдигнаха от нея, забелязвайки ръката на Хънт. Погледът й се напрегна, но таласъмката продължи:

— Тук е засечен за последно от камерите ни. — Розовата порта в Пет рози. Далеч от територията на Сабин. — Както казах, после изчезва безследно. Два отряда и една глутница от Помощната гвардия го издирват цял ден, но безуспешно.

Хънт свали ръка от бедрото на Брайс, оставяйки студено място върху кожата й. Тя вдигна поглед към лицето му и веднага разбра причината: Виктория се взираше предупредително в него.

Брайс избарабани с лакирани нокти по хромирания подлакътник на стола.

Е, поне знаеше какво ще правят след вечеря.

41

Дъждът не спираше.

Хънт не можеше да прецени дали е за добро, защото поне улиците се бяха опразнили, с изключение на ванирите, свързани с водата, или е калпав късмет, защото дъждът отмиваше мириса на демона, скитащ наоколо.

— Хайде деее… — ядосваше се Брайс.

Облегнат отвътре до входната врата на галерията, Хънт се зачуди дали да не извади телефона си, за да заснеме сцената пред себе си: Сиринкс беше забил нокти в килима и дереше гърлото си от мяукане, защото Брайс го беше хванала за задните крака и го дърпаше към вратата.

— Това е просто вода! — натърти тя през стиснати зъби, дръпвайки отново.

— Иииттцццц! — изрева Сиринкс.

Брайс беше поискала да оставят Сиринкс в апартамента й, преди да тръгнат към Пет рози, за да разследват случая.

Тя изпухтя отново и напрегна крака за опора, теглейки химерата.

— Отиваме у дома!

Зеленият килим се надигна от паническия захват на Сиринкс, но ноктите му започваха да се откачват един по един.

Ктона да му е на помощ! Хънт се подсмихна и реши да направи услуга на Джесиба Рога. Преди Сиринкс да е задращил по дървения под, той го обгърна в хладен вятър и сбърчил съсредоточено чело, го вдигна от килима и го понесе през въздуха към отворените си ръце.

Химерата примига учудено насреща му, после се наежи и оголи ситните си бели зъби.

— Да ги нямаме такива, зверче — каза спокойно Хънт.

Сиринкс изпръхтя сърдито и се отпусна.

Хънт вдигна поглед към Брайс и тя също примига смаяно. Той й се ухили.

— Ти ще продължаваш ли да цвърчиш?

Куинлан измърмори нещо, но пороят погълна думите й. Сиринкс се скова до гърдите на Хънт, когато излязоха в мократа вечер, а Брайс заключи вратата зад тях. Понакуцваше леко. Явно пак беше претоварила бедрото си заради дърпаницата с химерата.

Хънт не каза нищо, а просто й предаде Сиринкс, който едва не съдра роклята й. Знаеше, че кракът я боли. Че дори войната на инати с домашния й любимец е била достатъчна да възобнови болката. Но щом така глупаво отказваше да я прегледа специалист, хубаво. Нейна си работа.

Той си премълча, а Брайс, вече с полепнала по главата коса, прегърна Сиринкс и пристъпи по-близо до Хънт. Чувствителен към всяка точка на допир между телата им, той я вдигна на ръце, размаха криле и се изстреля в бурното небе, докато химерата пръхтеше и съскаше.

Сиринкс им прости, като влязоха в кухнята мокри до кости, и Брайс допълнително изкупи вината си с повечко храна в паничката му. После се преоблече в спортен екип и трийсет минути по-късно вече стояха пред Розовата порта. Розите, глициниите и множеството други цветя по нея лъщяха от дъжда под първосвета на лампите около близкото кръгово движение.

Малкото коли, въртящи се по него в бурната нощ, поемаха или по някоя от градските улици, или по „Сентрал авеню“, което минаваше под портата и се превръщаше в дългата тъмна линия на Източния път.

Хънт и Брайс заоглеждаха през проливния дъжд площада, портата, кръговото движение.

Но от демона, пълзял през записите на Вик, нямаше и следа.

С периферното си зрение Хънт забеляза, че Брайс потрива бедрото си, за да разсее болката. Той стисна зъби, но и този път не я нахока.

Не му се слушаше поредната лекция за тарторско алфазаднишко поведение.

— Така — подхвана Брайс. Крайчецът на конската й опашка се беше извил от водата. — Понеже ти си откачалката с десетки снимки от сцени на убийства, поверявам разследването на теб.

— Много смешно.

Хънт извади телефона си, щракна я как стои нацупена под дъжда, и отвори снимката, която беше направил на разпечатките от Вик.

Брайс се притисна към него, за да разгледа снимката на телефона му. Топлината на тялото й беше като примамлива песен. Той отказа да й се поддаде, заставайки съвършено неподвижно. Брайс вдигна глава.

— Онази камера там е заснела крака му — каза тя и посочи една от десетте камери, монтирани върху самата порта.

Хънт кимна, оглеждайки Розовата порта и всичко около нея. Нямаше следа от Сабин. Не че очакваше бъдещият прим да стои насред площада и да призовава демони като някой шарлатанин. Особено на толкова публично място, гъмжащо от туристи.

През вековете, откакто елфите бяха решили да обвият портата си с цветя и пълзящи растения, Розовата порта се беше превърнала в една от най-големите туристически атракции. Хиляди се стичаха тук всеки ден, за да отдадат капка от силата си и да си пожелаят нещо пред циферблата й, почти скрит от бръшлян, както и да снимат удивителните дребни същества, които си правеха гнезда и хралупи в зелената й плетеница. Но по това време, в такъв порой, дори край Розовата порта беше пусто. И тъмно.

Брайс пак разтри проклетото си бедро. Той преглътна яда си и попита:

— Дали демонът не е напуснал града?

— Дано не е.

Широкият Източен път се проточваше в права линия през тъмните хълмове, обгърнати в кипариси. Сред тях проблясваха шепа златисти светлинки — първосветите на фермите и вилите, разпръснати сред лозя, пасбища и маслинови горички. Отлични скривалища.

Пресякоха заедно улицата към малката градинка в центъра на кръговото. Брайс огледа мокрите дървета около тях.

— Виждаш ли нещо?

Хънт понечи да поклати глава, но застина. Мярна нещо от другата страна на мраморния кръг, върху който се издигаше портата. Извади телефона си и светлината от екрана се отрази по силните черти на лицето му.

— Може да сме грешили за първосветните канали.

— Защо?

Той й показа картата на града, която беше отворил на телефона си, и прокара пръст по „Уорд авеню“. После по „Сентрал". И главната улица.

— Кристалосът се е появявал покрай всички тези улици. И мислехме, че е заради близостта им до каналите. Но забравяме какво се намира под самите улици; място, благодарение на което демонът може да се появява и изчезва незабелязано. Идеалното място, откъдето Сабин да призове адско изчадие и да го изпрати в града.

Той посочи нещо от другата страна на портата. Канализационна шахта.

Брайс простена.

— Сигурно се шегуваш.

— Богове, как смърди — изсъска Брайс над бученето на водата, притиснала лице в лакътя си, и коленичи до Хънт, за да надникне в отворената шахта. — Мамка му!

Подгизнал от дъжда и коленичил в Огенас знае какво на тротоара, Хънт се подсмихна, обхождайки бавно с лъча на фенерчето си влажните тухли на тунела и мътната тъмна река, надигнала се в коритото си заради водопадите от дъжд, които се изливаха през решетките.

— Това е канализация — изтъкна той. — Какво очакваше?

Брайс му показа среден пръст.

— Ти си воинът следовател и каквото още там се наричаш. Не може ли само ти да търсиш улики долу?

— Наистина ли вярваш, че Сабин би оставила толкова ясна диря?

— Може да има следи от нокти.

Тя огледа древния камък. Но Хънт не знаеше защо си прави труда. Навсякъде имаше следи и драскотини от нокти. Вероятно от отрепките, които живееха и ловуваха долу от векове насам.

— Това не ти е криминален сериал, Куинлан. Не е толкова лесно.

— Никой не обича задници, говорещи покровителствено, Аталар.

Устата му се изви нагоре. Брайс пак впери поглед в сумрака под тях, стиснала устни, сякаш можеше със силата на волята си да извика кристалоса и Сабин. Хънт вече беше писал на Исая и Вик да приготвят още камери за района около портата и канализационните шахти наблизо. Помръднеше ли някоя от решетките, щяха да разберат. Не смееше да ги изпрати след Сабин. Още не.

— Трябва да слезем — обяви накрая Брайс. — Може да доловим мириса й.

— Ти не си направила Скока — напомни й внимателно той.

— Спести ми закрилническите простотии, ако обичаш.

В името на Ада, тази жена щеше да го побърка.

— Няма да сляза долу без още поне тон оръжия. — Беше въоръжен само с два пистолета и нож. — Дори да не говорим за демона, ако Сабин е долу…

Въпреки че превъзхождаше Сабин по сила, заради възпрепятстващите заклинания на вещиците в мастилото на ореола му можеше да се каже, че е с вързани ръце.

Тоест всичко щеше да опре до груба физическа сила, а макар и в това отношение да я превъзхождаше, Сабин беше смъртоносен противник. Мотивиран. И подъл като змия.

Брайс се намръщи.

— Мога да се грижа за себе си.

След показното на стрелбището Хънт не се и съмняваше.

— Не става дума за теб, сладурче. Говорим за моята кожа.

— Няма ли как да ни защитаваш със светкавичните си чудесии?

Той потисна още една усмивка заради израза „светкавични чудесии“ и отговори:

— Долу има вода. Не е много мъдро да използваш светкавици във вода.

Тя му стрелна кръвнишки поглед. Хънт й отвърна със същия.

И се почувства, сякаш е издържал някакво изпитание, когато Куинлан му се поусмихна.

Избягвайки леката й усмивка, Хънт продължи да оглежда мръсната река под тях.

— Всички канали се изливат в Истрос. Може някой от Морета и океани да е видял нещо.

Брайс вирна вежди.

— Защо мислиш така?

— Реката е подходящо място за изхвърляне на трупове.

— Но демонът е оставил труповете. Като че ли не е имал интерес да ги крие. Той или Сабин. Може би тя цели да застраши имиджа на Мика.

— Това е само теория засега — предупреди я Хънт. — Имам един информатор от Морета и океани, който може да ни помогне.

— Да вървим към пристанището тогава. И без това по тъмно е по-малко вероятно да ни забележат.

— Но два пъти по-вероятно да ни нападне някой гладен хищник. Ще идем по светло.

Боговете знаеха, че вече рискуваха достатъчно, идвайки тук. Хънт свали металната решетка върху шахтата. А като видя ядосаното й мърляво лице, се засмя. И преди да е размислил, каза:

— Много се забавлявам с теб, Куинлан. Въпреки потресаващия случай, въпреки всичко не съм се забавлявал така от много време.

Всъщност никога.

Можеше да се закълне, че Брайс се изчерви.

— Ако се позадържиш повечко край мен, Аталар — отвърна тя, бършейки мръсотията от краката и ръцете си, — май ще успееш да се отървеш от тоя бастун в задника си.

Той не отговори. Вместо това се чу щрак.

Брайс се завъртя към него и видя вдигнатия му телефон. С който току-що я беше снимал.

Хънт се ухили и белите му зъби прорязаха дъждовния сумрак.

— Предпочитам да имам бастун в задника, отколкото да приличам на удавен плъх.

Брайс изми обувките и ръцете си на чешмата на покрива. Не искаше да внася кал и мръсотия в дома си. Дори накара Хънт да се събуе в коридора и не погледна дали смята да се изкъпе, преди да хукне към собствената си стая и да пусне водата в банята.

Остави дрехите си на купчина в ъгъла и започна да се търка, сапунисва и пак да се търка под врялата вода. А като си спомни как беше коленичила на мръсната улица, вдишвайки каналния въздух, се изтърка още веднъж.

След двайсетина минути Хънт почука на вратата й.

— Не забравяй да се измиеш между пръстите на краката.

Въпреки че вратата беше затворена, тя покри голото си тяло.

— Изчезвай.

Гърленият му смях я достигна въпреки шуменето на водата.

— Сапунът в стаята за гости свърши. Имаш ли друг?

— Има няколко в шкафа в коридора. Избери си.

Той измърмори половинчато „благодаря“ и си тръгна. Брайс се насапуниса отново. Отврат. Този град беше толкова гнусен. И дъждът само влошаваше положението.

Хънт пак почука на вратата.

— Куинлан.

Сериозният му тон я накара да спре водата.

— Какво има?

Тя се уви в кърпа и тръгна към вратата, подхлъзвайки се на плочките. Хънт стоеше облегнат на входа на спалнята й, гол от кръста нагоре. Сигурно щеше да поогледа мускулите му, ако лицето му не беше толкова сериозно.

— Ще ми отговориш ли на един въпрос?

Тя преглътна и го обходи с поглед от глава до пети.

— Въпрос?

— Какво е това, по дяволите?

Хънт протегна ръка и отвори големия си юмрук.

Вътре имаше лъскав лилав еднорог.

Тя грабна играчката от шепата му и тъмните му очи грейнаха иронично.

— Защо ровиш из нещата ми? — попита Брайс.

— Защо държиш кутия с еднорози в шкафа си?

— Този е еднорог пегас. — Тя погали лилавата му грива. — Казва се Желенце.

Хънт я изгледа недоумяващо. Брайс мина покрай него, блъсвайки го грубо, и отиде при шкафа в коридора, чиито врати зееха отворени, а кутията й с играчки беше свалена на един от долните му рафтове. Хънт я последва.

— Сапуните са ето тук — заяви тя, посочвайки рафта на нивото на очите му. — Но ти реши да свалиш кутията от най-горния рафт?

Бузите му като че ли пламнаха.

— Видях нещо лилаво и лъскаво.

Тя примига насреща му.

— И си помислил, че е секс играчка, нали?

Той си замълча.

— Мислиш ли, че бих държала вибратора си в шкафа в коридора?

Той скръсти ръце.

— Интересува ме защо имаш цяла кутия с такива неща.

— Защото ми харесват. — Тя остави внимателно Желенце в кутията и извади оранжево-жълта играчка. — Това е пегасът ми Прасковени мечти.

— Ти си на двайсет и пет.

— Е, и? Те са лъскавички и мекички. — Тя понамачка обичливо Прасковени мечти, върна я в кутията и извади еднорог с дълги крака, ментовозелена козина и розова грива. — А това е Принцеса Еклерче.

Вдигна брокатената играчка пред Умбра Мортис и едва не прихна в смях от абсурдната картинка.

— Името не пасва на цветовете й. И защо всичките си ги кръстила на храни?

Тя погали единия хълбок на еднорога, обсипан с лилав брокат.

— Защото са толкова сладки, че ти иде да ги изядеш. Всъщност когато бях на шест, изядох една.

Устата му трепна в лека усмивка.

— Лъжеш.

— Казваше се Ананасово блясъче и крачетата й бяха толкова пухкави и лъскавички, и един ден просто не издържах, и… си отхапах от нея. Оказа се, че отвътре наистина имат желе. Но не от това, което се яде. Майка ми веднага се обади в токсикологията.

Той огледа кутията.

— И си ги пазиш, защото…

— Защото ме радват. — Все така насмешливият му поглед я накара да добави: — Добре де. Щом чакаш по-сериозно обяснение, Аталар, ето го: когато започнах да си играя с тях, другите деца спряха да се отнасят с мен като с пълен изрод. Кончетата „Звездна фантазия“ бяха играчки номер едно в списъка с желани подаръци за Зимното слънцестоене на всяко петгодишно момиченце. И не бяха равни. Горката Принцеса Еклерче беше най-често срещана. Но виж, Желенце… — Тя се усмихна на лилавия еднорог пегас и спомените, които й носеше. — Майка ми напусна Нидарос за пръв път от години, за да ми я купи от един от големите градове, на два часа път. Тя беше най-ценната придобивка от колекцията „Звездна фантазия". Не просто еднорог, нито просто пегас, а и двете. Веднага щом се появих с това бебче в училище, ме приеха в лоното.

Очите му просветнаха, а тя внимателно върна кутията на горния рафт.

— Повече никога няма да ти се присмивам за тях.

— Добре. — Тя се обърна към него и внезапно осъзна, че още е по кърпа, а той още е гол от кръста нагоре. Грабна кутията със сапуните и му я подаде. — Ето. И следващия път, като ти хрумне да разгледаш вибраторите ми, просто попитай, Аталар. — Тя кимна към вратата на спалнята си и му намигна. — В лявото ми нощно шкафче са.

Той пак се изчерви.

— Не исках да. Ти си направо таралеж в гащите.

Тя затвори вратичката на шкафа с хълбок и тръгна с лежерна стъпка към спалнята си.

— Предпочитам да съм таралеж в гащите — подхвърли лукаво през голото си рамо, — отколкото тършуващ перверзник. Ръмженето му се чуваше чак до банята й.

42

Под светлината на късното утро река Истрос сияеше в тъмносиньо и бистрите й води разкриваха древните останки, разпилени сред светлите камъни и полюшващите се водорасли по дъното й. Артефакти от различни векове в историята на Лунния град ръждясваха из коритото й, пробирани от съществата, които се препитаваха, изваждайки на сушата захвърлените в реката боклуци.

Говореше се, че някога градоуправниците опитали да наложат солени глоби за всеки, заловен да изхвърля разни неща в реката, но събирачите на подводни съкровища така се разбунтували, че Речната кралица се принудила да отхвърли законопроекта.

В небето прелитаха ангели, вещици и крилати метаморфи, странейки от мъгливата мрачина на Костения квартал. Снощният порой беше отстъпил място на ясен пролетен ден — нямаше и следа от блещукащите светлинки, които се виждаха под водната повърхност в мрачно време.

Брайс изгледа смръщено един гигантски син рак, който щъкаше по дъното край каменния кей и чоплеше бирените бутилки, сувенири от нечий запой миналата нощ.

— Слизал ли си в града на мерите?

— Не. — Хънт разтръска криле и едното от тях докосна рамото й. — Предпочитам да си стоя на сушата. — Речният бриз повя, прохладен въпреки топлия ден. — А ти?

Тя потри с длани ръцете си през гладката кожа на старото яке на Даника, за да ги позатопли.

— Никога не са ме канили.

Малцина получаваха покана. Речните обитатели бяха прочути с потайността си и не приемаха често гости от сушата в града си под водната повърхност — Синия двор. На ден в дълбините се спускаше по една стъклена подводница и в нея се качваха само пътници с покана. А никой, дори надарен с белите дробове на плувец или подсигурен с изкуствени средства, не дръзваше да доплува до дъното. Не и покрай съществата, дебнещи в тези води.

Глава с кестенява коса се показа над повърхността на няколкостотин метра от тях и мускулеста ръка, частично обвита в люспи, им махна, изчезвайки мигновено с проблясващи на слънцето остри сиви нокти.

Хънт надникна към Брайс.

— Познаваш ли мери?

Тя кривна уста в лека усмивка.

— Една мера живееше в моя коридор през първата ми година в университета. Купонясваше повече от всички ни, взети заедно.

Мерите умееха да се преобразяват в изцяло човешки тела за кратко, но останеха ли в тази форма твърде дълго, оставаха в нея завинаги — люспите им се съсухряха и се оронваха, хрилете им се затваряха.

Мерата от общежитието и разполагаше с огромна вана, за да не й се налага да влиза в Истрос веднъж дневно. Тя превърна стаята си в парти терен още първия месец. Брайс и Даника редовно й гостуваха и дори влачеха Конър и Торн. До края на годината целият етаж на общежитието беше толкова съсипан, че наложиха на всички им солени глоби за нанесени щети.

Брайс се докопа до известието, преди родителите й да го намерят в пощенската кутия, и тихомълком погаси глобата със знаците, които изкара през лятото, продавайки сладолед.

Сабин получи писмото, изплати глобата на Даника и я наказа да събира боклук в Полята цяло лято.

Щом се държиш като боклук — беше казала на дъщеря си, — ще прекарваш дните си в боклук.

Разбира се, есента Брайс и Даника се облякоха като боклукчийски кофи за Есенното равноденствие.

Водите на Истрос бяха достатъчно бистри, за да гледат Брайс и Хънт как могъщото мъжко тяло плува към тях. Червеникавокафявите люспи по дългата му опашка отразяваха светлината като лъсната мед. Прорязваха ги черни райета и контрастната шарка продължаваше нагоре по целия му торс. Приличаше на воден тигър. Голата кожа по раменете и гърдите му имаше силен слънчев загар, навярно от часове, прекарани близо до повърхността на водата или върху скалите на някое уединено заливче по крайбрежието.

Той отново подаде глава и отметна с ноктести ръце дългата до челюстта си кестенява коса.

— Дълго време мина — ухили се на Хънт.

Хънт се усмихна на мера, който газеше през водата към тях.

— Радвам се, че не си прекалено зает покрай новата си титла да ми обърнеш внимание.

Мерът махна небрежно с ръка, а Хънт привика Брайс.

— Брайс, това е Тарион Кетос. — Тя се доближи до бетонния ръб на кея. — Стар приятел.

Тарион пак се ухили на Хънт.

— Не по-стар от теб.

Брайс се поусмихна на мера.

— Приятно ми е.

Светлокафявите очи на Тарион проблеснаха.

— Удоволствието е изцяло мое, Брайс.

Боговете да са му на помощ. Хънт се прокашля.

— Идваме по официална работа.

Тарион преплува останалите няколко метра до кея и бутна с опашка синия рак във водата. Опря ръце с дълги нокти в бетона и чевръсто надигна масивното си тяло от реката. Хрилете под ушите му се затвориха веднага щом прехвърли дишането си през носа и устата. Потупа с длан намокрения бетон до себе си и смигна на Брайс.

— Поседни, Хубави крачета, и ми разкажи какво става.

Брайс се засмя.

— Опасен си.

— Всички така разправят.

Хънт врътна очи. Брайс обаче седна до мера, без да я е грижа, че ще намокри зелената рокля, която носеше под коженото яке. Събу бежовите си обувки на токчета и потопи крака във водата, джапайки леко. При други обстоятелства Хънт би я дръпнал от ръба и би я смъмрил, че ще е цял късмет, ако загуби само краката си. Но докато Тарион беше с тях, никой от речните обитатели нямаше да й посегне.

Тарион я попита:

— От 33-ти ли си, или от Помощната гвардия?

— Нито едното, нито другото. Консултирам Хънт по един случай.

Тарион изхъмка.

— А какво мисли приятелят ти за това, че работиш с прочутия Умбра Мортис?

Хънт седна от другата му страна.

— Много деликатно, Тарион.

Но Брайс му отвърна с широка усмивка.

Почти същата като тази, която даде и на него сутринта, когато надникна в стаята й, за да провери дали е готова. Естествено, очите му отскочиха директно към лявото нощно шкафче. И тогава усмивката й стана свирепа, сякаш знаеше какво се върти в главата му.

Миналата вечер, като отвори шкафа в коридора, определено не търсеше секс играчките й. Но като мярна нещо лилаво и лъскаво — добре де, може би онази мисъл му щукна за миг, — просто свали кутията, преди да успее да се замисли.

А сега, когато вече знаеше къде държи секс играчките си, не можеше да не надникне към нощното шкафче и да си я представи в леглото, облегната на възглавниците и…

Затова и не спа особено спокойно.

Тарион опъна ръце назад и се подпря на тях, демонстрирайки мускулестия си корем.

— Какво толкова казах? — попита невинно.

Брайс се засмя и съвсем неприкрито заоглежда изваяното тяло на мера.

— Нямам си приятел. Искаш ли позицията?

Тарион се подсмихна.

— А ти обичаш ли да плуваш?

Хънт не можа да понесе повече от това с едно-единствено кафе в организма си.

— Знам, че си зает, Тарион — процеди през зъби, с достатъчно остър тон, че мерът да откъсне вниманието си от Брайс, — затова няма да ти отнемаме много време.

— Отнемайте колкото искате — каза Тарион с мъжкарска провокативност в очите. — Речната кралица ми позволи да почивам тази сутрин, така че съм ваш.

— Работиш за Речната кралица? — попита Брайс.

— Аз съм просто дребен ратай в двора й, но да.

Хънт се приведе напред, за да улови погледа на Брайс.

— Току-що го повишиха в капитан на разузнавателната служба. Не се заблуждавай от чара и вятърничавото му поведение.

— По една случайност чарът и вятърничавото поведение са ми любими черти — обяви Брайс и на свой ред смигна на Тарион.

Усмивката на мера се разшири.

— Внимавай, Брайс. Може да реша, че те харесвам, и да те взема с мен под водата.

Хънт го изгледа предупредително. Някои от по-жестоките мери го правели едно време — завличали човешки жени в подводните си дворове и ги държали там, затворени в огромните въздушни мехури, обгръщащи части от палатите и градовете им, откъдето не можели да се доберат до повърхността.

Брайс махна небрежно.

— Искаме да ти зададем няколко въпроса, ако нямаш нищо против.

Тарион даде съгласие с ленив жест на едната си ноктеста и ципеста ръка. Шарките на мерите бяха всевъзможни и ярки: различни цветове, райета и петна, а опашките им можеха да са с дълги, къси или съвсем фини перки. В повечето случаи магическите им дарби бяха свързани с водата, макар че някои умееха да образуват бури. Речната кралица, която беше наполовина мер и наполовина речен дух, можела да призовава най-унищожителните стихии, способни да пометат цял Лунатион.

Според легендите била дъщеря на Огенас, родена от великата река, обкръжаваща света, и сестра на Океанската кралица, мистериозната владетелка на петте океана на Мидгард. Хънт смяташе, че шансът легендите да са верни е петдесет на петдесет, но жителите на Лунния град за всеки случай се стараеха да не ядосват Речната кралица. Дори Мика винаги се отнасяше почтително към нея.

Хънт попита:

— Да си виждал нещо необичайно напоследък?

Опашката на Тарион се полюшваше мудно в блещукащите води.

— Какъв случай разследвате? Убийство?

— Да — потвърди Хънт.

Лицето на Брайс се обтегна.

Тарион изтрака с нокти по бетона.

— Сериен убиец?

— Просто отговори на въпроса, задник.

Тарион погледна Брайс в очите.

— Ако говори така и на теб, не се колебай да го сриташ в топките.

— Много би й харесало — измърмори Хънт.

— Хънт научи по трудния начин, че не бива да ме ядосва — отвърна мило Брайс.

Тарион се усмихна злорадо.

— Трябва да ми разкажеш някой път.

— Ще ти се — изпръхтя Хънт.

— Има ли случаят ви нещо общо с това, че Змийската кралица прибра хората си от улиците миналата седмица?

— Да — отвърна предпазливо Хънт.

Очите на Тарион притъмняха, напомняйки му колко опасен можеше да е мерът и че речните същества неслучайно стоят настрана от него.

— Мъти се нещо лошо, а?

— Опитваме се да го възпрем — каза Хънт.

Мерът кимна сериозно.

— Ще поразпитам тук-там.

— Дискретно, Тарион. Не бива да се разчува.

Тарион се плъзна във водата и отново бутна клетия рак, който тъкмо беше успял да се изкачи обратно на кея. Мощната му опашка се замята, поддържайки го с лекота на място, когато мерът се обърна да погледне Хънт и Брайс.

— Да посъветвам ли кралицата ми и тя да прибере хората си?

— Засега не виждам опасност — каза Хънт, — но не пречи да я предупредиш.

— За какво да я предупредя?

— За демон от старата школа, наречен кристалос — обясни тихо Брайс. — Чудовище от Ямата, създадено от самия Звездоядец.

Тарион се умълча за миг и загорялото му от слънцето лице пребледня.

— Мамка му! — каза накрая и прокара пръсти през мократа си коса. — Ще разпитам — обеща отново.

Някакво раздвижване надолу по течението привлече погледа на Хънт. Черна лодка се носеше към мъглите на Костения квартал.

На Черното пристанище, щръкнало от ярката брегова линия на града като тъмен меч, група опечалени стояха под черните арки и се молеха лодката да пренесе през реката загърнатия с плащаница боров ковчег.

Около нея широките, извити люспести гърбове на незнайни същества пробиваха водната повърхност, обикаляха малкия плавателен съд. Чакаха последната дума на съдбата — и обяда си.

Тарион проследи погледа му.

— Залагам пет знака, че ще се преобърне.

— Ужасно — изсъска Брайс.

Тарион замахна закачливо с опашка и оплиска краката й.

— Няма да се обзалагам за твоето Отплаване, Хубави крачета. Обещавам. — Той опръска и Хънт. — А всички знаем, че твоята лодка ще се преобърне още на броени метри от брега.

— Много смешно.

Иззад тях дотърча видра в жълта светлоотразителна жилетка, стиснала водоустойчива тръба за съобщения в острозъбата си уста. Само погледна към тях, преди да скочи в реката и да изчезне. Брайс прехапа устна и от гърлото й се изниза остро цвърчене.

Дори Хънт не можеше да устои на безстрашните пухкави вестоносци. Въпреки че бяха истински животни, а не метаморфи, притежаваха необикновен интелект заради древната магия във вените си. Бяха се утвърдили като разносвачи на неелектронни съобщения между живеещите в трите дяла на Лунния град: мерите в реката, косачите в Костения квартал и гражданите на самия Лунатион.

Тарион се засмя на неприкритото умиление по лицето на Брайс.

— Дали и косачите си умират по тях?

— Обзалагам се, че дори Подземния крал църка, като ги види — отвърна Брайс. — Те са една от причините да се преместя тук.

Хънт вдигна вежда.

— Сериозно?

— Видях ги за пръв път като дете и ми се сториха най-магическите неща на света. — Тя се усмихна сърдечно. — Още мисля така.

— Големи думи, като се има предвид професията ти.

Тарион килна глава към тях.

— С какво се занимаваш?

— С антикварни стоки — отговори Брайс. — Ако ти попадне нещо интересно на дъното, дай знак.

— Ще ти изпратя вест по някоя видра.

Хънт се изправи и подаде ръка на Брайс.

— Дръж ни в течение.

Тарион му козирува театрално.

— Доскоро — каза, разтвори хриле и се гмурна.

Двамата го погледаха как се устремява към дълбините на реката, следвайки пътя на видрата, и се спуска все по-надълбоко и по-надълбоко към далечните блещукащи светлинки.

— Голям чаровник — отбеляза Брайс, докато Хънт й помагаше да се изправи, хванал лакътя й с другата си ръка. Тя се задържа там, прогаряйки плътта й дори през кожата на якето.

— А да го видиш в човешката му форма. Направо се изтрепват да са покрай него.

Тя се засмя.

— Как се запознахте?

— Миналата година имаше няколко убийства на мери. — Очите на Брайс притъмняха от спомена. Само за това тръбяха по новините. — Малката му сестра беше една от жертвите. Мика ме назначи да разследвам случая. С Тарион работихме заедно няколко седмици.

И губернаторът му се отплати, намалявайки с цели три бройки дълга му.

Тя изтръпна.

— Вие двамата ли заловихте убиеца? По новините съобщиха, че е арестуван, но не и от кого. Дори не казаха кой е бил.

Хънт пусна лакътя й.

— Да, ние го заловихме. Беше един метаморф пантера. Предадох го на Тарион.

— Предполагам, не е стигнал до Синия двор.

Хънт се загледа в танцуващите води.

— Не, не стигна.

— Брайс държи ли се добре с теб, Ати?

Седнала пред бюрото в изложбената зала на галерията, Брайс измърмори:

— О, моля ти се — и продължи да работи по документите, които й беше изпратила Джесиба.

Хънт, разположен на стола от другата страна на бюрото — същинско олицетворение на ангелската арогантност, — просто попита огнената феичка до отворената желязна врата:

— Какво ще направиш, ако ти кажа, че не се държи добре с мен?

Лехаба продължи да кръжи под свода, защото не смееше да влезе в изложбената зала. Джесиба вероятно щеше да я види.

— Ще прегарям храната й цял месец.

Хънт се засмя и звукът се плъзна по костите й. Брайс се усмихна напук на себе си.

Нещо тежко тупна глухо в библиотеката под тях и Лехаба изфуча надолу по стълбището, съскайки:

— Лоша книга!

Брайс погледна към Хънт, който преглеждаше снимките на демона отпреди няколко нощи. Няколко гарвановочерни кичура коса увисваха над челото му, лъскави като коприна. Пръстите му се свиха върху клавиатурата и той вдигна глава.

— Трябва ни повече информация за Сабин. Фактът, че е подменила записите от кражбата на Рога е подозрителен, а и думите й в стаята за наблюдение онази нощ също са доста подозрителни, но тези неща не я правят убиец. Не мога да я докладвам пред Мика без неоспорими доказателства.

Тя потри тила си.

— Поне ако Рун беше намерил Рога, можехме да примамим кристалоса с него…

Помежду им се спусна тишина. Хънт преметна единия си глезен през коляно и протегна ръка към якето на Даника, което беше захвърлила на стола до неговия, защото я домързя да го закачи.

— Даника носи това яке на снимката в стаята ти за гости. Защо си го запазила?

Брайс въздъхна тежко, благодарна, че е сменил темата.

— Даника държеше свои вещи в тукашния килер, вместо да ги разнася до апартамента или до Бърлогата. Остави якето си тук в деня, когато… — Тя пак въздъхна и надникна към тоалетната в дъното на залата, където Даника се беше преоблякла часове преди смъртта си. — Не исках Сабин да го взима. Щеше да го изхвърли в боклука заради посланието на гърба му.

Хънт вдигна якето и прочете думите.

— С любов всичко е възможно.

Брайс кимна.

— Татуировката на гърба ми означава същото. Е, на някаква шантава азбука, която беше намерила в интернет, но. Даника имаше особена връзка с този израз. Само това й беше казала Оракула. Няма логика, защото Даника беше една от най-несантименталните личности, които съм познавала, но… — Пръстите й се заиграха с амулета около врата й, теглейки го напред-назад по верижката. — Нещо я свързваше с тези думи. Затова след смъртта й запазих якето. И започнах да го нося.

Хънт остави внимателно якето на стола.

— Разбирам, че някои вещи си имат емоционална стойност. — Замисли се за малко, после продължи: — Онази шапка, заради която ме подиграваше.

— Не съм те подигравала. Просто не мислех, че си от типа мъже, които носят такива.

Той пак се засмя — с онзи звук, който се плъзгаше по кожата й.

— Онази шапка беше първата ми придобивка, след като пристигнах тук. Купих си я с първата заплата от Мика. — Едното ъгълче на устата му се вирна в усмивка. — Видях я в един спортен магазин и ми се стори толкова обикновена. Нямаш си представа колко е различен Лунатион от Вечния град. От цяла Пангера. И онази шапка просто.

— Символизираше разликата?

— Да. Струваше ми се като ново начало. Стъпка към по-нормално съществуване. Е, доколкото е възможно за някого като мен.

Тя се сдържа да не погледне към китката му.

— Значи ти си имаш шапка, пък аз си имам Желенце.

Усмивката му освети сумрачната галерия.

— Изненадвам се, че не си си татуирала Желенце някъде.

Очите му се спуснаха надолу по тялото й, по късата, тясна зелена рокля.

Пръстите на краката й се свиха.

— Откъде знаеш, че не съм си я татуирала на някое скрито местенце, Аталар?

Той явно прехвърли в главата си всичко, което вече беше виждал. Откакто Хънт се нанесе, Брайс спря да се разхожда из апартамента по бельо, но знаеше, че в дните преди това я е огледал добре през прозореца. И е наясно, че остават съвсем ограничен брой крайно интимни места, където би могла да се крие друга татуировка.

Гласът му като че ли спадна с октава или две, когато я попита:

— Така ли е?

На всеки друг мъж би отвърнала: „Защо не дойдеш да провериш?“.

С всеки друг мъж вече щеше да е от другата страна на бюрото. Да седи в скута му. Да разкопчава колана му. Да се нанизва на члена му и да го язди, докато и двамата не застенеха, не останеха без дъх…

Наложи си да върне поглед към документите.

— Има известен брой мъже, които можеш да разпиташ по темата, ако ти е толкова любопитно.

Нямаше представа как успява да задържи гласа си толкова стабилен.

Мълчанието на Хънт беше нажежено. Брайс дори не посмя да погледне към него над компютъра.

Но неговият поглед остана прикован в нея, прогаряйки я като дамга.

Буйният ритъм на сърцето й отекваше в цялото й тяло. Опасно, глупаво, безразсъдно.

От гърдите на Хънт се изтръгна дълга напрегната въздишка. Столът му простена под теглото му, а крилете му изшумолиха.

Тя пак не дръзна да го погледне. Защото наистина не знаеше какво би направила, ако погледнеше.

Хънт каза с дрезгав глас:

— Трябва да се съсредоточим върху Сабин.

Това име й подейства като леденостуден душ.

Да. Точно така. Разбира се. Защото задевките с Умбра Мортис не бяха добра идея. Поради един куп причини, сред които мъката му по изгубена любов и това, че беше собственост на проклетия губернатор. И още милион препятствия по средата.

Преди да е събрала смелост да го погледне, Хънт попита:

— Хрумва ли ти как можем да я проучим по-отблизо? Дори да разберем в какво психическо състояние се намира?

Тъй като трябваше да прави нещо с ръцете си и с разгорещеното си тяло, Брайс се зае да принтира и да подписва документите, изпратени от Джесиба.

— Ако я извикаме на официален разпит, ще разбере, че я проучваме — каза Брайс и най-сетне вдигна поглед към него.

Лицето му беше пламнало, а очите му… В името на шибания Солас, черните му очи грееха, изцяло съсредоточени в нейното лице. Сякаш си представяше как я докосва.

Как я вкусва.

— Добре — каза грубо и прокара ръка през косата си.

Очите му се охладиха и тъмният огън в тях поугасна. Слава на боговете.

Внезапно я споходи идея и макар че стомахът й се сви от ужас, Брайс пророни сподавено:

— Затова мисля, че трябва ние да отидем при нея с въпросите си.

43

Бърлогата на вълците в Лунната гора се простираше на цели десет пресечки — огромно имение, построено около диво място с гъста гора и буйни треви, които според легендите виреели там още преди някой да стъпи по тези земи. През железните порти, вградени във внушителни варовикови арки, се виждаше частният парк, чиито цветя тъкмо се пробуждаха под утринното слънце. Сред тях подскачаха малки вълчета, хвърляха се едно върху друго и гонеха опашките си под зоркия поглед на стари вълци с посивели муцуни, отдавна разпуснати от бруталната си служба в Помощната гвардия.

Стомахът й така се преобърна, че Брайс се благодари, задето не беше закусила. Почти не беше мигнала през нощта, обмисляйки и премисляйки плана си. Хънт предложи да го направи вместо нея, но тя отказа. Трябваше да дойде тук, да събере смелост. Заради Даника.

Хънт, облечен в бойния си костюм, стоеше на една крачка от нея, толкова мълчалив, колкото и по пътя им насам. Сякаш знаеше, че краката й всеки момент можеше да затреперят. Прииска й се да беше обула кецове. Високите токчета изостряха допълнително болката в бедрото й. Брайс стисна челюсти.

Хънт не откъсваше тъмни очи от четиримата стражи пред портите.

Три жени и един мъж. Всичките в хуманоидна форма, облечени в черно, въоръжени с пистолети и мечове в ножници през гърбовете им. Отстрани на вратовете им се виждаха татуировки на черна като оникс роза, прорязана от три следи от хищнически нокти през средата. Символът на глутницата „Черна роза".

Ефесите, стърчащи иззад облечените им в броня рамене, я накараха да настръхне. Но тя отблъсна спомена за онази сребристоруса плитка, прошарена с лилаво и розово, която непрекъснато се оплиташе в дръжката на древен безценен меч.

Колкото и млади да бяха членовете й, глутницата „Дяволи" се ползваше с искрена почит, събрала най-даровитите вълци от поколения насам. И водена от най-могъщата алфа, раждала се някога в Мидгард.

Глутницата „Черна роза" не можеше да се мери с тях. По никакъв шибан начин.

Очите на стражите пламнаха от стръвнишки глад, като я видяха.

Устата й пресъхна. И направо се съсухри, когато от стъкления вестибюл на охраната отляво на портата излезе пети вълк.

Тъмната коса на алфата беше пристегната в плитка, подчертаваща острите ъгли на лицето й. Вълчицата се ухили презрително на Брайс и Хънт. Аталар бавно спусна ръка към ножа на бедрото си.

Брайс каза с възможно най-небрежния си тон:

— Здрасти, Амели.

Амели Рейвънскрофт оголи зъби.

— Какво искаш, по дяволите?

— Идваме да говорим с прима — озъби й се Хънт. Показа й легионерската си значка и златото проблесна на слънцето. — От името на губернатора.

Амели стрелна златисти очи към Хънт, към ореола през челото му. Към ръката му върху дръжката на ножа — със сигурност знаеше, че буквите SPQM са татуирани върху китката му. И изви устна в злобна гримаса.

— Е, поне си си избрала интересна компания, Куинлан. Даника би одобрила. Даже сигурно щяхте да го оправите заедно. — Амели опря рамо в стъклената стена на вестибюла. — Имахте такава практика, нали? Носеха се слухове за вас двечките и двама демонаки. Класика.

Брайс й отвърна със захаросана усмивка.

— Всъщност бяха трима демонаки.

— Тъпа пачавра — изръмжа Амели.

— Внимавай — предупреди я Хънт.

Вълците от глутницата на Амели стояха зад нея, наблюдавайки предпазливо Хънт. Изгодата от другаруването с Умбра Мортис.

Амели се изсмя с омраза. Не просто към нея, осъзна Брайс. Но и към всички ангели. Между двата им Дома, Пръст и кръв и Небеса и дихания, съществуваше най-малко съперничество, но в повечето случаи дори вражда.

— Или какво? Ще ме поразиш със светкавиците си? — попита тя Хънт. — Ако го направиш, така здравата ще загазиш, че господарят ти ще те погребе жив.

Тя вдигна поглед към татуировката през челото му и се подсмихна.

Хънт застина. Но колкото и да й беше интересно най-сетне да види с очите си как Хънт Аталар убива някого, идваха в Бърлогата с причина. Затова Брайс каза на водачката на глутницата:

— Истинско удоволствие е да се общува с теб, Амели Рейвънскрофт. Предай по радиостанцията на шефа си, че идваме да говорим с прима.

Тя вирна вежди, подчертавайки пренебрежителното си отношение, от което алфата несъмнено беснееше вътрешно.

— Затваряй си устата — процеди Амели, — преди да съм изтръгнала езика ти.

Вълкът с кестенява коса зад Амели подхвърли подигравателно:

— Защо не идеш пак да изчукаш първия срещнат в някоя тоалетна, Куинлан?

Тя не му обърна внимание, но от гърдите на Хънт избухна смях, вещаещ строшени кости.

— Казах ви да внимавате какво говорите.

— Хайде де, ангелче — предизвика го Амели. — Покажи ни какво можеш.

Брайс почти не можеше да помръдне от паниката и ужаса, които я притискаха, едва дишаше, но Хънт заяви тихо:

— Шест вълчета играят наблизо. Наистина ли искаш да станат свидетели на такава битка, Амели?

Брайс примига. Хънт дори не погледна към нея, впил поглед в разярената Амели.

— Не бих те размазал от бой пред деца. Така че или ни пусни, или ще се върнем със заповед от губернатора. — Очите му не трепваха дори. — Не мисля, че Сабин Фендир ще е особено доволна от втория вариант.

Амели задържа погледа му, въпреки че другите вълци се напрегнаха осезаемо. Именно заради тази й дързост Сабин я беше избрала за алфа на „Черна роза" пред Итън Холстръм, който служеше като неин Втори. Сабин бе търсила някого като себе си, игнорирайки факта, че Итън превъзхождаше Амели по сила.

Трябваше й някой по-слаб от самата нея, за да го държи здраво в лапите си.

Брайс очакваше Амели да обвини Хънт, че блъфира за заповедта. Очакваше хаплив отговор или оголени зъби.

Но Амели просто измъкна радиостанцията от колана си и каза по нея:

— Имаме посетители за среща с прима. Ела да ги съпроводиш.

Някога свободно бе минавала през портите отвъд тъмната глава на Амели, часове наред си беше играла с вълчетата сред тревите и дърветата, когато възлагаха на Даника да ги гледа.

Опита да не си припомня как приятелката й лудуваше с пухкавите кутрета или с писукащи дечица, всяко от които я боготвореше. Тя беше бъдещата им водачка, закрилницата им, родена да издигне вълците до нови висини.

Гърдите на Брайс се стегнаха болезнено. Хънт я изгледа с вдигнати вежди.

Нямаше да се справи. Не можеше да влезе на това място.

Амели се усмихна, сякаш прочела мислите й. Усетила ужаса и болката й.

Проклетата кучка стоеше на същото място, където Даника бе стояла някога… Пред очите на Брайс се спусна завеса от гняв и тя провлачи:

— Радвам се, че престъпността е спаднала толкова, че можеш по цял ден да си играеш на страж пред портата.

Амели се усмихна бавно. Откъм другата страна на портата се чуха стъпки и двете й крила се отвориха, но Брайс не откъсна поглед от Амели, която процеди:

— Знаеш ли, понякога си мисля, че трябва да ти благодаря. Казват, че ако Даника не била толкова заета да ти пише, докато ти си пиянствала, можело да усети навреме заплахата. И тогава нямаше да заемам този пост, нали?

Брайс впи нокти в дланите си. Но гласът й, слава на боговете, остана спокоен, когато отвърна:

— Даника беше хиляда пъти по-достойна вълчица от теб. Какъвто и пост да заемаш, никога няма да я достигнеш.

Амели пребледня от ярост, сбърчи нос и надигна горната си устна, разкривайки вече удължаващите се зъби…

— Амели — изръмжа мъжки глас от сенките под свода на портата.

О, богове! Брайс сви пръсти в юмруци, за да не треперят, и погледна към младия вълк.

Итън Холстръм стрелкаше очи между двете им с Амели, вървейки към тях.

— Не си струва.

Неизречените думи кипяха в погледа му. Брайс не си струва.

Амели изсумтя и тръгна обратно към вестибюла, последвана от по-ниска тъмнокоса вълчица. Омегата на глутницата, ако не я лъжеше паметта. Амели подхвърли злобно през рамо на Брайс:

— Връщай се в боклукчийския контейнер, от който си изпълзяла.

И затвори вратата. Оставяйки Брайс с малкия брат на Конър.

Загорялото от слънцето лице на Итън далеч не изглеждаше приветливо. Златистокестенявата му коса беше пораснала от последната им среща, но все пак тогава беше просто второкурсник, играещ сънбол в университетския отбор.

Високият мускулест мъж пред тях беше направил Скока. Беше поел ролята на брат си, присъединявайки се към глутницата, която заместваше тази на Конър.

Хънт я докосна с кадифено крило по ръката и тя тръгна напред. Всяка стъпка към вълка ускоряваше ритъма на сърцето й.

— Итън — едва съумя да изрече.

Малкият брат на Конър се обърна към обточената с колони пътека, без да каже нито дума.

Повдигаше й се. Щеше да повърне върху варовиковите плочки, да оплиска светлите колони и стъклените врати, водещи към парка в центъра на имението.

Не биваше да води Аталар със себе си. Трябваше да го остави на някой покрив, за да не вижда отблизо ужасния срив, който щеше да я сполети след три секунди.

Итън Холстръм вървеше спокойно и сивата му тениска се обтягаше по внушителния му мускулест гръб. Когато Конър загина, брат му беше просто наперен двайсетгодишен хлапак, който следваше история също като Даника и се изживяваше като звездата на отбора по сънбол, готов за професионалната лига. Всъщност можел да влезе в нея още след гимназията, но Конър, който се грижеше за него, откакто родителите им бяха починали преди пет години, настоял първо да завърши университет и чак тогава да се отдаде на спорта. Итън, за когото Конър беше истински идол, спазваше уговорката си с него, колкото и Бронсън да умоляваше големия брат да пусне хлапето в професионалната лига.

Сянката на Конър. Така го бяха наричали на шега.

Беше възмъжал от онези времена. И вече приличаше на по-големия си брат — дори нюансът на златистокестенявата му коса й действаше като шип в сърцето.

Луд съм по теб. Не искам друга. Отдавна мисля само за теб.

Брайс не можеше да диша. Не можеше да спре да вижда, да чува тези думи, да чувства гигантската дупка в пространствено-времевия континуум, където щеше да е Конър, ако в света никога не се случваше нищо лошо…

Итън спря пред други две стъклени врати. Отвори едната и я задържа за тях с изпъкнали в дългата му ръка мускули.

Хънт мина пръв, несъмнено за да се увери, че пространството отвъд е безопасно.

Брайс вдигна поглед към лицето на Итън, докато минаваше покрай него.

Той оголи бели зъби насреща й.

Нямаше го вече нахаканото момче, с което се беше шегувала; нямаше го момчето, което се беше упражнявало да флиртува с нея, за да приложи правилната техника върху Натали — вълчицата му се изсмя, като я покани на среща, но му каза да изчака няколко години; нямаше го момчето, което неуморно я разпитваше кога най-сетне ще излезе с брат му, и не приемаше „никога“ за отговор.

На негово място сега стоеше завършен хищник. Който със сигурност не беше забравил изтеклите съобщения, изпратени и получени от Брайс в онази кървава нощ. Благодарение на тях всички знаеха, че тя е чукала някакъв тип в тоалетната на клуба, докато Конър — Конър, който току-що й се беше обяснил в любов — е умирал.

Брайс сведе очи, мразейки себе си, мразейки всяка секунда от това проклето посещение.

Итън се усмихна, сякаш се наслаждаваше на срама й.

След смъртта на Конър се беше отписал от Университета на Лунния град. Беше спрял да играе сънбол. Брайс знаеше, защото една вечер, два месеца по-късно, хвана мач по телевизията и коментаторите още го обсъждаха. И нито треньорите му, нито приятелите му, нито членовете на глутницата му не бяха успели да го убедят да се върне. Беше изоставил любимия си спорт, без дори да погледне назад.

Брайс го беше виждала за последно няколко дни преди убийствата. Последната негова снимка, която имаше, беше от онзи мач на стадиона, когато Даника го беше снимала на терена. Същата, пред която снощи се изтезава часове наред, подготвяйки се за изпитанието на сутринта.

Двамата имаха стотици снимки заедно отпреди това. Още си стояха в телефона й като кошница със змии, готови да я ухапят, ако вдигнеше капака.

Жестоката усмивка не изчезна от лицето на Итън, докато затваряше вратата след тях.

— Примът е легнал да подремне. Сабин ще ви посрещне.

Брайс надникна към Хънт, който й кимна леко. Всичко вървеше по план.

Тя усещаше дъха на Итън зад гърба си, докато вървяха към стълбището, водещо към кабинета на Сабин един етаж по-нагоре. Хънт явно също усещаше близостта му, защото допусна достатъчно светкавици по ръцете и китките си, че младият вълк да изостане с крачка.

Поне за това бяха полезни алфа-задниците.

Итън не си тръгна. Явно щеше да ги съпровожда и да ги изтезава мълчаливо през целия мъчителен път.

Брайс знаеше всяка стъпка към кабинета на Сабин на втория етаж, но Итън все пак реши, че трябва да ги води: нагоре по внушителното варовиково стълбище, белязано с толкова драскотини и пукнатини, че вече никой не си правеше труда да ги оправя; оттам по високия слънчев коридор с изглед към оживената улица отвън; и накрая до протритата дървена врата. Даника беше отраснала тук — и се беше изнесла веднага след постъпването си в университета. А след като завърши, идваше само за официални събития и празници на вълците.

Итън вървеше с небрежна походка. Сякаш усещаше колко й е трудно на Брайс, и искаше да се измъчва възможно най-дълго.

И тя предполагаше, че го заслужава. Знаеше, че го заслужава.

Опита да потисне спомена, който просветна в съзнанието й.

Двайсет и едно пропуснати обаждания от Итън през първите няколко дни след убийствата. Поне пет гласови съобщения. На първото, няколко час след случката, ридаеше панически:

Следващите преминаваха към тревога.

Последното гласово съобщение от Итън излъчваше само леден студ.

Тя не му отговори. Не го потърси. Нямаше сили да го погледне в очите. Да види скръбта и болката там. Предаността беше най-ценената сред всички черти от вълчия характер. Според глутницата двамата с Конър неизбежно щяха да се съберат. Направо ги считаха за двойка. Беше само въпрос на време. Предишните й забивки нямаха значение, защото още не бяха обявили нищо официално.

Но след като той най-сетне я покани на среща и тя прие…

Гърдите й се свиваха все повече и повече, стените се приближаваха, притискаха я…

Тя се насили да вдиша дълбоко. Така да напълни дробовете си с въздух, че ребрата й едва да ги удържат. И да го изпусне съвсем докрай заедно със свирепата паника, прогаряща цялото й тяло като киселина.

Брайс не беше вълк. Не играеше по техните правила на ухажване. И се беше уплашила от онова, което предполагаше срещата с Конър. А Даника определено не я беше грижа дали Брайс ще се отдаде на поредната безсмислена свалка, но... Брайс така и не събра смелост да обясни всичко това на Итън, след като прочете и изслуша съобщенията му.

Въпреки това ги запази. И ги прослушваше като основна част от емоционалната спирала за борба с депресията си. Кулминацията, разбира се, винаги бяха последните глуповато ведри съобщения на Даника.

Итън почука на вратата на Сабин и я отвори широко, разкривайки слънчев бял кабинет с изглед към буйната зеленина в сърцето на Бърлогата. Сабин седеше на бюрото си и русата й коса почти сияеше на светлината.

— Много нагло от твоя страна да се появиш тук.

Думите пресъхнаха в гърлото на Брайс, докато съзерцаваше бледото лице, фините ръце, преплетени върху дъбовото бюро, тесните рамене, прикриващи огромна сила. Ако Даника беше необуздан пожар, майка й беше същински ледник. А ако наистина Сабин я беше убила, ако беше отговорна за всичко това.

В главата на Брайс се надигна жесток грохот.

Хънт явно усети паниката й, надуши я, защото пристъпи към нея, оставяйки Итън в коридора, и каза:

— Искаме среща с прима.

В очите на Сабин пламна злоба.

— Относно?

— Относно убийството на дъщеря ти.

— Не се бъркайте в наши работи — изрева Сабин и стъклените елементи на бюрото й издрънчаха.

Жлъчка прогори гърлото на Брайс и тя напрегна всички сили да не й се нахвърли с боен вик.

Крилото на Хънт я докосна по гърба — наглед небрежен жест, чиято топла нежност обаче я успокои. Даника. Щеше да го направи заради Даника.

Очите на Сабин пламнаха.

— Къде е мечът ми, дявол да те вземе?

Вместо да й отговори, вместо да й изръмжи, че мечът винаги ще принадлежи на Даника, Брайс заяви:

— Получихме информация, според която Даника е била на пост в Храма на Луна в нощта, когато е откраднат Рогът. Трябва ни потвърждение от прима.

Брайс не вдигаше очи от килима — олицетворение на страха и разкаяното покорство, — позволявайки на Сабин сама да изкопае гроба си.

Сабин попита:

— Какво общо има това със смъртта й, мамка му?

Хънт отговори спокойно:

— Проучваме всички занимания на Даника, преди кристалосът да я убие. С кого се е срещала, какво е възможно да е видяла или направила.

Поредната стръв: за да проверят реакцията й към породата на демона, при положение че още не беше обявена публично. Сабин дори не мигна. Сякаш вече я познаваше — вероятно защото тя бе призовавала кристалоса през цялото време. Но може и просто да не я интересуваше. Тя изсъска:

— Даника не беше в храма онази нощ. Нямаше нищо общо с кражбата на Рога.

Брайс устоя на импулса да затвори очи заради лъжата, която потвърждаваше всичко.

Ноктите на Сабин се удължиха, впивайки се в бюрото.

— Кой ти каза, че Даника е била в храма?

— Никой — излъга Брайс. — Май тя ми спомена, че…

— „Май"? — процеди презрително Сабин, имитирайки с писклив глас Брайс. — Трудничко е да си спомниш, нали? Все пак си била надрусана, пияна и са те чукали непознати.

— Прав беше — пророни Брайс, въпреки че Хънт изръмжа. — Това е грешка.

Без да му даде възможност да възрази, просто се завъртя на пета и тръгна към вратата, останала без дъх.

Нямаше представа как задържа гърба си прав, а съдържанието на стомаха си — вътре в него.

Чу смътно, че Хънт тръгва след нея. Не намери сили да погледне Итън, който ги чакаше до отсрещната стена на коридора.

На слизане по стълбите не срещна погледа на никого от вълците, с които се разминаваха.

Знаеше, че Итън върви след тях, но не я интересуваше, не я интересуваше.

— Куинлан. — Гласът на Хънт прониза мраморното стълбище. Тя слезе по още цял ред стъпала, преди ангелът да повтори: — Куинлан.

Този път тонът му беше достатъчно остър, че да я спре. И да погледне през рамо. Очите на Хънт обходиха лицето й — пълни с тревога, не с триумф, задето бяха спипали Сабин в лъжа.

Итън обаче застана помежду им насред стълбището и нареди с каменен поглед:

— Кажете ми защо сте дошли.

— Секретно е, задник — провлачи Хънт.

Ръмженето на Итън прокънтя между стените.

— Убийствата започнаха пак — отговори тихо Брайс, съзнавайки колко камери ги наблюдават и че Мика не искаше да се разчува. — Опитваме се да разберем защо и кой стои зад тях. Досега са три. Извършени по същия начин. Внимавай. Предупреди и глутницата си.

Лицето на Итън остана неразгадаемо. Това беше едно от ценните му умения в сънбола — способността да не издава следващите си ходове на опонента. Беше блестящ и самонадеян играч, заслужил горделивостта си с дълги часове на тренировки и строга дисциплина.

Изражението му се задържа все така студено.

— Ще кажа, ако чуя нещо.

— Да ти дадем ли телефонните си номера? — попита хладно Хънт.

Итън сбърчи горната си устна.

— Имам нейния. — Брайс се мъчеше да задържи погледа му, особено като я попита: — Този път ще благоволиш ли да отговориш?

Тя се завъртя и продължи с бърза крачка надолу по стълбището към фоайето.

Примът на вълците говореше с рецепционистката, приведен над бастуна си от секвоя. Дядото на Даника вдигна сбръчкано лице към нея и Брайс спря внезапно пред него.

Топлите му кафяви очи — очите на Даника — се взираха в нея.

Старецът я посрещна с тъжна и добродушна усмивка. Която я прониза по-надълбоко от всички подигравки и злобни коментари.

Брайс успя да сведе глава в поклон, преди да изхвърчи през стъклените врати.

Стигна до портата, без да се натъкне на друг. И почти излизаше на улицата, когато Итън я настигна, следван плътно от Хънт. Вълкът каза:

— Ти не го заслужаваше.

Все едно извади ножа, който Брайс знаеше, че държи в ботуша си, и я наръга в гърдите.

— Знам — програчи тя.

Вълчетата още си играеха, подскачаха из високите треви. Той кимна към втория етаж и прозореца на Сабин с изглед към зеленината.

— Вземала си доста глупави решения в живота си, Брайс, но никога не съм те смятал за глупава. Тя те иска мъртва.

Още едно потвърждение на съмненията им.

Думите му скъсаха нещо в нея.

— Омразата е взаимна. — Тя посочи към портата, неспособна да сдържи гнева си след прозрението, че всичко сочеше към Сабин. — Конър би се срамувал от теб, ако видеше, че сте дали такава власт на Амели. Че приемаш толкова гнусно същество за своя алфа.

Върховете на острите му нокти се подадоха от кокалчетата на пръстите му.

— Повече никога не изричай името му.

— Върви си — заповяда му тихо Хънт.

По крилете му пълзяха светкавици.

Итън изглеждаше готов да изтръгне гърлото му, но Хънт последва Брайс и излязоха заедно на слънчевата улица. Тя не посмя да погледне Амели и глутницата й, които им се присмиваха злобно от портата.

— Ти си боклук, Куинлан! — извика Амели, като минаваха покрай тях, и приятелите й се разсмяха гръмко.

Брайс нямаше сили да погледне дали и Итън се смее с тях.

44

— Сабин излъга, че Даника не е била в храма. Но ни трябва сериозен план за залавянето й, ако наистина тя призовава демона — каза Хънт на Брайс, докато обядваха двайсетина минути по-късно.

Ангелът погълна цели три купи със зърнена закуска, но тя побутваше с лъжица екструдирания ориз, плаващ в нейната купа. Нямаше никакъв апетит.

Не беше продумала и дума по целия път към апартамента, използвайки цялото време да укроти нервите си.

— Омръзна ми да чакам. Просто я арестувай.

— Тя е неофициалният управник на Лунната гора и почти прим на вълците — изтъкна Хънт. — Трябва да сме предпазливи. Иначе последиците може да са катастрофални.

— Аха.

Брайс пак зачопли храната в купата си. Искаше й се да беснее, да се върне в Бърлогата и да удуши онази шибана кучка. Тя стисна зъби. Още нямаха вести от Тарион и Рун.

Хънт почука с пръст по стъклената маса, претегляйки изражението й. Но после, за щастие, смени темата.

— Разбирам защо Итън се държи така с теб, но какъв й е проблемът на Амели?

Брайс отвърна:

— Не видя ли съобщенията от телефона ми онази нощ? След като изтекоха, всички вестници ги публикуваха на първата си страница.

Хънт застина.

— Да — каза тихо. — Видях ги.

Тя сви рамене, бъркайки зърнената закуска с лъжица.

— Амели си падаше по Конър. Още от малка. И май още не го е забравила.

— Ясно.

— А… знаеш за нас с Конър.

— Да. Съжалявам.

Мразеше тази дума. Беше я чувала толкова пъти, че направо я ненавиждаше.

— И вероятно като е видяла съобщенията ни от онази нощ, най-сетне е осъзнала защо той не е отвръщал на чувствата й.

Той свъси вежди.

— Но минаха две години.

— Е, и?

Времето определено не беше излекувало и нея самата.

Хънт поклати глава.

— И хората още говорят за онези съобщения?

— Естествено. — Тя изсумтя и също поклати глава. — Просто напиши името ми в интернет, Аталар. Наложи се да закрия всичките си профили в мрежата. — Стомахът й се сви при мисълта и старата паника отново стегна всеки мускул, всяка вена в тялото й. Беше се научила да овладява това чувство, но не напълно. — Всички ме мразят. Буквално ме мразят. Едни вълци дори написаха песен за мен и я пуснаха в интернет. Кръстили я бяха „Току-що палувах в една тоалетна, не казвай на Конър“. Запяват я всеки път, като ме видят.

Лицето му се вледени.

— От кои глутници?

Тя поклати глава. Само като зърна убийственото му изражение, реши, че не бива да му казва.

— Няма значение. Всички са гадняри.

Вече се беше уверила в това. Поне повечето бяха гадняри и градът гъмжеше от тях.

Понякога се чудеше как ще реагират, ако знаеха, че преди две зими някой изпрати в апартамента й хиляда листа с принтирания текст на песента и импровизирана обложка на албум, съставена от снимките, които си беше направила онази нощ. Ако знаеха, че се е качила на покрива, за да ги изгори, но вместо това застана на ръба. И се чудеше какво ли щеше да стане, ако Хвойна не се беше обадила случайно, за да провери как е. Точно когато Брайс се изправи пред парапета.

Само онзи приятелски глас от другата страна на линията й попречи да се хвърли от покрива.

Хвойна я задържа на телефона, бърборейки неспирно, докато таксито й не спря пред сградата. Не затвори, докато не се качи на покрива при Брайс, където се посмяха заедно. Беше знаела къде да я намери, защото в даден момент Брайс измърмори несъзнателно, че си седи на покрива. И вероятно се беше спуснала към нея заради празния й глас по телефона.

Хвойна й помогна да изгорят всички копия на песента, а после слязоха в апартамента и гледаха телевизия в леглото, докато заспаха. През нощта Брайс стана да спре телевизора и да отиде до тоалетната, а като се върна, Хвойна я чакаше будна.

Приятелката й не я остави цели три дни.

Никога не говориха за тази случка. Но Брайс се чудеше дали Хвойна е казала на Фурия, че всичко е било на косъм, че едва е успяла да я задържи на телефона, без да се издаде, че препуска към нея, усетила, че нещо не е наред.

Брайс не обичаше да мисли за онази зима. За онази нощ. Но до края на живота си щеше да е благодарна на Хвойна за предчувствието й — за любовта, която не й бе позволила да допусне ужасно глупава грешка.

— Да — съгласи се Хънт. — Всички са гадняри.

Неговото минало вероятно беше по-тежко. Много по-тежко.

Два века на робство, бегло прикрити като извратен път към изкупление. Сделката с Мика, облекчена или не, си оставаше позор за него.

Брайс се насили да хапне от разкиснатата си зърнена закуска. Да попита нещо, каквото и да било, колкото да поразчисти главата си.

— Сам ли си измисли псевдонима? Сянката на Смъртта?

Хънт остави лъжицата.

— Приличам ли ти на някой, който изпитва нужда от прякор?

— Не — призна Брайс.

— Наричат ме така заради професията ми и защото съм добър в нея. Въпреки че просто изпълнявам заповеди. — Той сви рамене. — По-правилно е да ми викат Роб на Смъртта.

Тя прехапа устна и си гребна още лъжица.

Хънт се прокашля.

— Знам, че днес ти беше трудно. И въпреки че в началото не го показвах, Куинлан, се радвам, че те назначиха по случая. Справяш се… страхотно.

Тя прикри чувството, което й донесе похвалата му, как вдигна мъглата, спуснала се върху нея.

— Баща ми беше капитан в Двайсет и пети легион. Прекарал и трите години от военната си служба на фронта. Понаучил ме е това-онова.

— Знам. Не че те е учил. Но знам за баща ти. Рандъл Силаго, нали? Той те е научил да стреляш.

Тя кимна, обзета от странна гордост.

Хънт продължи:

— Не сме се били заедно, но чух за него последния път, като ме изпратиха на фронта, преди около двайсет и шест години. Бил уникален снайперист. Той какво мисли за…

Хънт махна с ръка към нея, към града около тях.

— Иска да се прибера у дома. Наложи ми се да изляза на тепиха с него, буквално, за да спечеля правото да постъпя в Университета на Лунния град.

— Физически си се борила с него?

— Да. Каза, че само ако успея да го поваля, ще приеме, че съм способна да се отбранявам в града. Оказа се, че съм била по-добра ученичка, отколкото си е мислил.

Гърленият смях на Хънт погъделичка кожата й.

— И те е научил да стреляш със снайпер?

— И с пистолети. И да боравя с ножове и мечове.

Но Рандъл беше експерт по огнестрелните оръжия. Обучаваше я безмилостно, ден след ден.

— Стреляла ли си извън тренировките ви?

— Когато ми се е налагало — отвърна дрезгаво тя.

Не че имаше значение.

Телефонът й извибрира. Тя прочете съобщението от Джесиба и простена.

Брайс остави лъжицата си, усещайки погледа на Хънт, и започна да пише:

Джесиба изпрати ново съобщение, преди Брайс да довърши отговора си:

Брайс изтри написаното и започна да пише наново:

Още едно съобщение от Джесиба:

— Някой е ядосан — отбеляза Хънт, а Брайс направи физиономия, грабна купата си и я отнесе в мивката.

Съобщенията продължиха да прииждат и по пътя към галерията, заедно с още няколко заплахи за преобразяване в разни жалки твари, което говореше, че някой наистина беше ядосал жестоко Джесиба. Като стигнаха до вратата, Брайс отключи железните и магическите ключалки и каза с въздишка:

— Май днес е по-добре да останеш на покрива. Сигурно ще ме наблюдава на камерите. Не знам дали преди те е виждала вътре, но.

Той я плесна по рамото.

— Схванах, Куинлан — увери я тихо и кимна към отворената входна врата, отвъд която се виждаше как Сиринкс вече драска по вратата на библиотеката, поздравявайки с мяукане Лехаба. — Ще дойда да ви проверя по-късно — каза той.

Брайс не се и съмняваше, че ще я изчака да заключи вратата, преди да излети към покрива. След петнайсет минути получи съобщение от него:

Тя му отговори:

Устата й се разтегна в усмивка.

Пръстите й подскачаха по клавиатурата, докато му пишеше отговор, когато телефонът й иззвъня. Тя въздъхна и го вдигна до ухото си.

— Защо още не си готова за клиента? — попита Джесиба.

Тази сутрин беше същинско бедствие, мислеше си Хънт, застанал на покрива на галерията часове по-късно. Да, бяха хванали Сабин в лъжа и по всичко личеше, че тя е убиецът, но… Дявол да го вземе! Не беше очаквал всичко това да се отрази толкова зле на Куинлан, макар и да знаеше, че Сабин я мрази. Не беше подозирал, че и другите вълци са настроени срещу нея. Не биваше да я води там. Трябваше да отиде сам.

Тези мисли не го напуснаха часове наред.

Накрая погледна дали някой не прелита в небето над покрива, и отвори видеозаписа от архивите на 33-ти. Някой вероятно беше извадил краткия материал, за да види малко повече от демона, не само крак или нокът.

Кристалосът, просто сиво размито петно, изскочи от външната врата на сградата. Не намериха запис на влизането му в нея, тоест или го бяха призовали на място, или се беше промъкнал през покрива и близките камери не бяха успели да го засекат. Но на този запис изхвърчаше през вратата като кълбо сив дим.

А Брайс… Тя се втурваше боса през парчетата стъкло след него, с крак от маса в ръката и изкривено от огнена ярост лице.

Беше гледал записа и преди две години, но чак сега си го обясняваше — като знаеше, че Рандъл Силаго я е обучил. Тя прескачаше колите, препускаше по улиците с пъргавината на елф. Лицето й беше изцапано с кръв, а устните й — сбърчени в ръмжене, което не се чуваше на записа.

Дори на зърнестата картина се виждаше, че погледът й е размътен. Тялото й още се бореше с наркотиците.

А щом на обяд го попита дали е чел съобщенията, определено не си спомняше, че е бил в онази стая за разпит с нея. Мамка му… Хънт знаеше, че всичко от телефона й е изтекло в пресата, но никога не се беше замислял какво е преживяла.

Имаше право: всички бяха гадняри.

Брайс пресече Главната улица, плъзгайки се по предния капак на една кола, и записът свърши.

Хънт въздъхна. Ако наистина Сабин стоеше зад всичко това. Мика му беше дал разрешение да елиминира извършителя. Но Брайс можеше да го свърши и сама.

Хънт погледна смръщено стената от мъгла отвъд реката, непрогледна дори под следобедното слънце. Костеният квартал.

Никой не знаеше какво се случва в Спящия град. Дали мъртвите скитат из мавзолеите, дали косачите обикалят по улиците и властват като крале, или просто има мъгли, резбован камък и тишина. Никой не прелиташе над него — никой не смееше.

Но понякога Хънт имаше чувството, че Костеният квартал ги наблюдава, а някои твърдяха, че покойните им близки можели да общуват с тях посредством Оракула или евтините медиуми по пазарите.

Брайс не присъства на Отплаването на Даника преди две години. Беше проверил. Най-влиятелните жители на Лунния град се бяха явили, но нея я нямаше. Или за да не я убие Сабин на място, или поради други причини. След видяното днес можеше да се обзаложи, че е първото.

Значи не беше видяла как Сабин пуска в Истрос древната черна лодка със сивия ковчег, загърнат с копринена плащаница — останките от тялото на Даника. Не беше броила секундите, докато лодката плаваше по мътните води, притаила дъх заедно с всички на брега, за да види дали ще я отнесе силното течение, по което трябваше да стигне до Костения квартал, или ще я преобърне, принасяйки недостойните останки вътре в жертва на реката и зверовете, плуващи в нея.

Лодката на Даника отплава към обгърнатия в мъгли остров отвъд реката — Подземния крал я бе сметнал за достойна и много от събралите се на брега въздъхнаха с облекчение.

Аудиозаписът от повредената камера в коридора пред апартамента им, на който Даника се молеше за милост, бе изтекъл в медиите предишния ден.

Хънт подозираше, че половината от свидетелите на Отплаването й се надяваха Даника да потъне в реката заради жалните си вопли, за да нарекат официално наперената, буйна алфа страхливка.

Сабин, очевидно съзнавайки колко хора очакват такъв финал, остана само докато портите на реката се отвориха към виещите се мъгли на Костения квартал и невидими ръце придърпаха лодката вътре. Не дочака Отплаването на другите членове на глутницата „Дяволи“.

Но Хънт остана. И тогава последно видя Итън Холстръм, който избута тялото на брат си в сините води, толкова съкрушен, че съотборниците му от тима по сънбол се спуснаха да го задържат на крака. Вълкът с ледени очи, съпроводил ги днес в Бърлогата, беше съвършено различен от онова момче.

Наоми го описваше като „даровит" в постоянните си коментари за глутниците от Помощната гвардия, за които твърдеше, че по нищо не отстъпвали на 33-ти. Освен талантлив играч на сънбол, Итън Холстръм бил свиреп воин, изпълнил Скока й почти достигнал мощта на Конър. Наоми разправяше, че въпреки вълчата си арогантност Итън бил справедлив, интелигентен и предан.

И шибано копеле, както излизаше.

Хънт поклати глава и пак отправи поглед към Костения квартал.

Дали Даника Фендир скиташе по онзи мъглив остров? Или поне част от нея? Дали си спомняше приятелката, която дори толкова време след смъртта й не търпеше някой да петни паметта и? Дали знаеше, че Брайс беше готова на всичко, дори да се потопи отново в яростта, запечатана на онзи видеозапис, за да отмъсти на убиеца и? Дори убиецът да беше собствената й майка.

Предана до смърт — и след смъртта.

Телефонът му иззвъня. Пак името на Исая се появи на екрана, но Хънт не вдигна веднага. Първо надникна към покрива на галерията под ботушите си, чудейки се какво ли беше да имаш такъв приятел.

45

— Според теб ще те направят ли примабалерина след този сезон?

Притиснала телефона до ухото си с рамо, Брайс изхлузи обувките си пред вратата на апартамента и тръгна към големите прозорци. Сиринкс, освободен от каишката, хукна към паничката си, за да чака вечеря.

— Едва ли — отвърна кротко Хвойна. — Юджини разби конкуренцията тази година. Мисля, че тя ще е следващата прима. Аз малко се поизложих в някои от соловите изпълнения.

Брайс погледна през прозореца, видя Хънт точно на мястото, където беше казал, че ще чака да му даде сигнал, като се прибере в апартамента, и му махна.

— Много добре знаеш, че си била върхът. Не се прави, че и ти не разбиваш конкуренцията.

Хънт вдигна ръка за поздрав, изстреля се в небето и й смигна, прелитайки покрай прозореца на път към „Мънин и Хъгин".

Не успя да я убеди да отиде с колегите му триарии в бара и я накара да се закълне във всичките пет божества, че няма да напуска апартамента и да отваря вратата на никого в негово отсъствие.

Е, почти на никого.

От краткия им разговор Брайс разбра, че често го канели в бара, но никога досега не се съгласявал. Защо точно тази вечер беше решил да отиде… Сигурно тя го натоварваше с поведението си. Не беше усетила такова нещо, но явно Аталар имаше нужда от малко почивка.

— Да кажем, че се справям добре — призна си Хвойна.

Брайс изцъка с език.

— Справяла се „добре“. Глупости!

— Знаеш ли, Бри — подхвана предпазливо Хвойна. — Учителката ми спомена, че започва танцов курс за начинаещи. Може да се запишеш.

— Твоята учителка е най-търсената в целия град. Изключено да се класирам — опита да се измъкне Брайс, наблюдавайки колите и пешеходците под прозореца.

— Знам — отвърна Хвойна. — Затова я помолих да ти запази едно място.

Брайс застина.

— В момента съм доста натоварена.

— Става дума за двучасов урок два пъти седмично. След работно време.

— Благодаря, но не става.

— Но ти се справяше толкова добре.

Брайс стисна зъби.

— Не достатъчно добре.

— Това не ти пречеше, преди Даника да умре. Отиди на един урок. Няма входен изпит. Просто курс за хора, които обичат да танцуват. А ти обичаш.

— Обичах.

Въздишката на Хвойна изпращя по телефона.

— Даника страшно би се натъжила, ако разбере, че не танцуваш вече. Дори за забавление.

Брайс изхъмка, все едно претегляше думите й.

— Ще си помисля.

— Хубаво — каза Хвойна. — Ще ти изпратя подробности.

Брайс побърза да смени темата.

— Ще ми дойдеш ли на гости да погледаме малоумни предавания? В девет има „Свалки на плажа“.

Хвойна попита многозначително:

— Там ли е ангелът?

— Излезе на бира с малката си шайка убийци.

— Казват се триарии, Брайс.

— Да бе, питай ги тях. — Брайс тръгна към кухнята, където Сиринкс още чакаше пред паничката си, размахвайки лъвска опашка. — И какво ако Хънт беше тук?

— Щях да пристигна много по-бързо.

Брайс се засмя.

— Срам нямаш. — Тя сипа храна в паничката на Сиринкс, който заподскача на място, броейки всяка гранула. — За твое нещастие обаче още страда по изгубена любов.

— За твое нещастие.

— Моля ти се. — Тя отвори хладилника и наизвади разни неща. Трябваше да приготви вечеря за тревопасно. — Онзи ден срещнах един мер, който беше толкова горещ, че можех да си изпържа яйце върху божествените му коремни мускули.

— Говориш несвързано, но май схванах идеята.

Брайс пак се засмя.

— Да ти направя ли вегетариански бургер?

— Ще ми се да можех, но…

— Но си на репетиция.

Хвойна въздъхна.

— Няма как да стана примабалерина, ако вися по цяла вечер на дивана.

— Ще си докараш травма, ако се напрягаш толкова. Вече имаш по осем представления на седмица.

Мекият й глас се изостри.

— Добре съм. Да го оставим за неделя?

Единственият почивен ден на танцовата им трупа.

— Става — съгласи се Брайс. Но добави: — Обади ми се, като си свободна.

— Дадено.

Взеха си довиждане набързо и Брайс веднага набра друг номер.

Телефонът на Фурия я прехвърли към гласова поща. Брайс знаеше, че е безсмислено да записва съобщение, затова остави телефона си и отвори консерва хумус, кутия с остатъци от нудли и една със свинска яхния, вероятно развалена. Хладилникът поддържаше храната й прясна с магия, която обаче си имаше своите граници.

Брайс изсумтя и изхвърли яхнията в боклука. Сиринкс я изгледа възмутено.

— Това дори ти не би го ял, приятелче — обясни му тя.

Сиринкс пак махна с опашка и се спусна към дивана.

Тишината в апартамента натежа.

Една приятелка — до толкова се свеждаше социалният й кръг. Фурия й беше дала да разбере, че вече няма желание да общува с нея.

А сега, когато единствената й приятелка беше прекалено заета с кариерата си, за да се вижда редовно с нея, особено около предстоящите летни месеци, когато балетната трупа имаше представления през цялата седмица… Явно бройката спадаше до нула.

Брайс изяде с не особен апетит хумуса, топейки от него с леко слизести моркови. Хрускането им отекваше в тихия апартамент.

Онова познато до болка самосъжаление започваше да се прокрадва лека-полека в душата й. Брайс хвърли остатъка от морковите и хумуса в боклука и тръгна към дивана.

Прехвърли няколко канала и остави местните новини. Сиринкс я погледна с очакване.

— Тази вечер сме си самички, сладък — каза му Брайс и се пльосна до него на дивана.

По новините Ригелус, Светла ръка на астерите, изнасяше реч за новите търговски закони върху позлатен подиум. Зад него, разположени на троновете си в кристалната зала, седяха петимата други астери с обичайните си студени изражения и осанки, излъчващи заможност и могъщество. Както винаги седмият трон беше празен в чест на отдавна загиналата им сестра. Брайс превключи канала и попадна на друга новинарска емисия, по която предаваха кадри от кално бойно поле, където човешки редици с механични брони воюваха срещу елитните имперски легиони. По следващата програма даваха гладуващи човеци, редящи се на опашки за хляб във Вечния град, докато децата им ридаеха с празни кореми.

Брайс превключи на риалити шоу за купуване на ваканционни вили и се загледа.

Кога за последно беше чела книга? Не за работа или проучване, а за удоволствие? Преди събитията с Даника четеше редовно, но тази част от мозъка й просто се изключи след това.

Само и само да прогонва тишината, превърна телевизора в свой неотлъчен другар. Колкото по-глупаво беше предаването, толкова по-добре.

Брайс се разположи на дивана и Сиринкс се сгуши до краката й. Тя го почеса зад кадифените уши и химерата се намърда под ръката й за още.

Тишината я притискаше, все по-гъста и по-тежка. Устата й пресъхваше, а крайниците й сякаш ставаха кухи. Случилото се в Бърлогата днес заплашваше да превземе съзнанието й, особено студеното изражение на Итън.

Тя погледна часовника. Беше едва пет и половина.

Въздъхна тежко. Лехаба грешеше — нямаше да е като онази зима. Никога нямаше да й е толкова трудно, колкото първата зима без Даника. Не би го позволила.

Брайс стана и Сиринкс изпухтя подразнено.

— Ще се върна скоро — обеща му тя, сочейки към коридора и кафеза му там.

Химерата я изгледа кръвнишки, влезе в клетката си и затвори металната вратичка с извита лапа.

Брайс я заключи, обещавайки отново, че няма да се бави, и пак обу обувките с токчета. Беше уверила Хънт, че ще си стои в апартамента — беше се заклела в името на боговете.

Само дето ангелът не знаеше, че Брайс отдавна не се моли на никого от тях.

Хънт беше изпил едва половин бира, когато телефонът му иззвъня.

Досети се какво е станало, още преди да вдигне.

— Тръгнала е нанякъде, нали?

Наоми се засмя тихо.

— Да. И то изтупана.

— Тя така си ходи навсякъде — измърмори Хънт, разтривайки едното си слепоочие.

Седнала до него на резбования дъбов бар, Вик вдигна изящна вежда и татуираният й ореол се изви от движението. Хънт поклати глава и извади портфейла си. Не биваше да излиза тази вечер. Бяха го канили толкова много пъти през последните четири години и нито веднъж не беше приемал, защото се боеше, че ще се почувства като в 18-и. Този път обаче, когато Исая се обади с обичайното предисловие („Знам, че ще откажеш, но…), той се съгласи.

Нямаше представа защо, но отиде.

— Накъде тръгна? — попита Хънт.

— Следя я — каза Наоми, докато вятърът свистеше от нейната страна на линията. Не беше задавала въпроси, когато Хънт й се обади преди около час и я помоли да охранява Брайс. И да се откаже от тазвечерния запой. — Май се е запътила към Пет рози.

Може би отиваше при братовчед си, за да разбере дали е научил нещо ново.

— Не я изпускай от поглед и бъди нащрек — нареди й той, макар да знаеше, че няма нужда.

Наоми беше един от най-опитните воини, които някога беше срещал, и никой не можеше да й се опъне. Зърнеха ли стегнато сплетената й черна коса, цветните татуировки по ръцете й и множеството оръжия по мускулестото й тяло, повечето хора избягваха да й се пречкат. Може би дори Брайс щеше да й се подчини, ако Наоми й беше наредила да не мърда от апартамента си.

— Изпрати ми координати — каза й Хънт.

— Дадено.

Връзката прекъсна.

Хънт въздъхна.

— Трябваше да се досетиш, че така ще стане, приятел — каза Виктория.

Той прокара ръце през косата си.

— Аха.

Исая отпи от бирата си.

— Защо не я оставиш на Наоми?

— Имам чувството, че двете просто ще се сдружат, и после ще се чудя как да укротявам диващината им.

Вик и Исая се засмяха, а Хънт остави един сребърен знак на бара. Виктория вдигна ръка да възрази, но Хънт не й обърна внимание. Макар че бяха роби, можеше сам да си плати питието.

Исая вдигна бирата си за поздрав, а Виктория му се усмихна разбиращо и Хънт си запроправя път към изхода на претъпкания бар. Джъстиниън, който играеше билярд в дъното, му махна за довиждане. Хънт никога не ги беше питал защо предпочитат тесните улични барове пред просторните клубове по покривите на високите сгради, където ходеха повечето ангели. Явно и тази вечер нямаше да разбере.

Всъщност не се учудваше, че Брайс е хукнала нанякъде. Изненадваше го само, че се беше забавила толкова.

Отвори си с рамо стъклената врата с оловен обков и излезе на задушната улица. Отпред шепа клиенти на заведението пишеха на дъбови бурета, превърнати в маси, а групичка шумни метаморфи — вълци или някакви големи котки — пушеха цигари.

Хънт сбърчи нос заради вонята, която го последва дори като се изстреля в небето, и се намръщи още повече, виждайки облаците, прииждащи от запад. Вятърът вече носеше тежкия мирис на дъжд. Фантастично.

Наоми изпрати координатите си в Пет рози и след броени минути Хънт долетя до една от нощните градини в района, където цветята тъкмо започваха да се пробуждат с настъпването на вечерта. Черните криле на Наоми бяха като по-тъмно петно в смрачаващото се небе, докато ги размахваше на място над един фонтан с лунни лилии, чиито биолуминесцентни цветове вече се отваряха, сияейки в бледосиньо.

— Натам — каза Наоми с озарено от меката светлина на растенията сурово лице.

— Благодаря — кимна й Хънт.

— Успех.

Тази дума беше достатъчна да го напрегне и той дори не й каза „довиждане“, преди да полети над алеята, обточена със звездни дъбове, чиито листа блещукаха в жив, трепкащ балдахин над главата му. Нежната светлина танцуваше по косата на Брайс, която се разхождаше бавно по каменната пътека, докато нощните цветя разцъфваха наоколо. Ароматът на жасмин изпълваше въздуха, сладък и примамлив.

— Не можа ли да ми дадеш поне един час спокойствие?

Брайс дори не трепна, когато Хънт кацна и тръгна в крак с нея.

— Исках да подишам малко свеж въздух.

Тя се загледа с възхищение в разгръщащите се листа на една папрат, чиито жилки се открояваха ярко на околното сияние.

— И накъде си се запътила?

— Просто… излязох.

— Аха.

— Чакам да се разкрещиш.

Тя продължи покрай лехите с нощни минзухари, чиито лилави листенца надничаха от яркозеления мъх. Градината сякаш се разбуждаше заради нея, приветстваше я.

— Ще се разкрещя, като науча какво е било толкова важно, че да нарушиш обещанието си.

— Нищо.

— Нищо?

— Нищо не е важно.

Произнесе думите толкова тихо, че той я огледа внимателно.

— Добре ли си?

— Да.

Определено не беше добре, значи.

— Просто понякога тишината ме тревожи — призна след малко.

— Поканих те с мен в бара.

— Не исках да ходя на бар с шайка триарии.

— И защо не?

Тя го изгледа косо.

— Аз съм цивилна. Няма да се отпуснат покрай мен.

Хънт отвори уста да отрече, но тя го погледна многозначително.

— Добре де — склони той. — Може би си права.

Повървяха мълчаливо няколко крачки.

— Нищо не те спира да се върнеш в бара. Нали онази страховита ангелка, която си ми назначил за бавачка, е с мен.

— Наоми си тръгна.

— Изглежда здравичка.

— Такава си е.

Брайс му хвърли закачлива усмивка.

— Вие двамата…

— Не. — Макар че Наоми му беше намеквала няколко пъти. — Само би усложнило нещата.

— Ммм.

— Към приятелите ти ли си тръгнала?

Тя поклати глава.

— В последно време си имам само една приятелка, Аталар. А тя е прекалено заета.

— Значи си излязла сама. И какво щеше да правиш?

— Да се разходя в тази градина.

— Сама.

— Бях сигурна, че ще ми пратиш бавачка.

Преди да успее да размисли, Хънт я хвана за лакътя.

Тя вдигна поглед към лицето му.

— Сега ли ще се развикаш?

В небето изпращя светкавица и отекна във вените му. Той се приведе към нея и попита с тих, гърлен глас:

— Искаш ли да ти се развикам, Брайс Куинлан?

Гърлото й подскочи, а в очите й пламна златист огън.

— Може би.

Хънт се засмя дълбоко. И дори не опита да потуши горещината, която го обля.

— Може да се уреди.

Цялото му внимание се съсредоточи върху начина, по който очите й се спуснаха към устата му. Върху новата руменина по луничавите й бузи, приканваща го да вкуси порозовялата й кожа.

На света не съществуваше нищо друго, освен този момент — освен нея.

Не чу шумоленето в притъмнелите храсталаци. Нито трошенето на клонки.

Осъзна се чак когато кристалосът го блъсна и впи зъби в рамото му.

46

Кристалосът се заби в Хънт със силата на джип.

Брайс знаеше, че има време само или да извади оръжие, или да я отблъсне встрани. Хънт избра второто.

Тя се стовари на асфалта на няколко крачки от него и замръзна въпреки жестоката болка в костите си. Ангел и демон се сгромолясаха на земята и кристалосът прикова Хънт с рев, който разтресе нощната градина.

Беше по-страшно от онази нощ. Много по-страшно.

Плисна кръв и просветна острие на нож — Хънт го извади от ножницата си и го заби в сивкавата полупрозрачна кожа на съществото. Светкавици се заусукваха по ръцете му — и угаснаха.

По пътеката с писъци се разтърчаха уплашени хора и паническите им викове „Бягайте!“ проехтяха над сияещата растителност. Но Брайс почти не ги чуваше, докато се надигаше на колене.

Хънт се завъртя и събори демона от себе си, изтръгвайки ножа от плътта му. По острието се стичаше прозрачна кръв. Хънт вдигна оръжието и протегна встрани съдраната си ръка, за да защити Брайс. По пръстите му се появяваха светкавици, но бързо угасваха.

— Извикай подкрепление — нареди й задъхано, без да откъсва поглед от демона, който направи крачка към тях, притиснал раната от едната страна на тялото си с ръка, завършваща с дълги кристални нокти.

Не беше виждала подобно нещо. Толкова нереално, първично и свирепо. Спомените й от онази нощ бяха замъглени от ярост, скръб и наркотици, а сега това истинско, ясно като бял ден същество…

Брайс тъкмо се пресягаше към телефона си, когато кристалосът скочи към Хънт.

Ножът на ангела се заби в тялото му. Но не помогна.

Демонът пак го повали на пътеката и Хънт изрева, когато кристалните челюсти се вкопчиха в ръката му и стиснаха, докато костта не изхрущя.

Светкавиците угаснаха напълно.

Бързо. Бързо, трябваше да побърза…

Свободният юмрук на Хънт се заби в лицето на съществото с достатъчно сила, че черепът му да изпращи, но кристалните зъби останаха вкопчени в предмишницата му.

Този звяр успяваше да прикове дори него към земята. Така ли беше направил и с Даника? Разкъсвайки я на парчета?

Хънт изпръхтя, сбърчил чело от болка и напън. Светкавиците му бяха изчезнали. Не се появи нито искра.

Цялото й тяло трепереше.

Хънт отново удари демона в лицето.

— Брайс…

Тя се опомни. Но не взе телефона си, а пистолета от кобура на Хънт.

Слепият демон я усети и отвори широко ноздри. Брайс хвана здраво пистолета, вдигна предпазителя и се изправи на крака.

Съществото освободи ръката на Хънт и се хвърли към нея. Брайс стреля, но твърде късно. Демонът успя да отскочи встрани, изплъзвайки се на куршума. Изрева и пак й се нахвърли, а Брайс залитна назад и падна по гръб…

Кристалосът врътна рязко глава и от лицето му като дъжд плисна прозрачна кръв. Един нож се беше забил до дръжката малко над устата му.

Хънт извади още един дълъг нож от панел, вграден в гърба на бойния му костюм, и прониза с острието черепа на демона, право към гръбнака.

Съществото се загърчи от болка, но пак щракна с червени от кръвта на Хънт зъби към Брайс. Тя запълзя назад и кристалосът понечи да й се нахвърли. Но не успя, защото Хънт хвана здраво ножа и го завъртя.

Изпращяването на счупения му врат бе заглушено от шумоленето на околните дървета.

Брайс още държеше пистолета насочен към него.

— Отмести се.

Хънт пусна ножа и съществото се разплу върху обраслата с мъх пътека. Черният му език провисна от прозрачните му челюсти.

— За всеки случай — каза Брайс и стреля.

Този път улучи.

Завиха сирени и плясък на крила изпълни въздуха. Ушите й звъняха.

Хънт извади ножа си от черепа на демона и замахна мощно с една ръка. Отсечената глава се търкулна по пътеката. Хънт скочи към нея и я разполови. После разсече и половините.

С още един замах прониза гнусното сърце на изчадието. Бликна прозрачна кръв като от изсипан флакон с незнаен серум.

Брайс не можеше да отлепи поглед от насечената глава, от кошмарното чудовищно тяло.

До тях накацаха мускулести тела и чернокрилата малака веднага скочи към Хънт.

— По дяволите, Хънт, какво…

Брайс не чу следващите й думи. Някой й помогна да се изправи. Лумна синя светлина и магпреграда обгърна пространството около тях, скривайки сцената. Брайс трябваше да се разкрещи, да скочи към демона и да разкъса трупа му с голи ръце. Но в главата й цареше само пулсираща тишина.

Тя плъзна бавен, безмозъчен поглед около парка, сякаш очакваше да види Сабин някъде.

Хънт простена и тя се завъртя към него тъкмо навреме да го види как полита с лице към земята. Ангелката с тъмни криле го хвана и мощното й тяло с лекота понесе теглото му.

— Веднага доведете медвещер!

От рамото му струеше кръв. От ръката му също. Примесена с някаква сребриста слуз.

Брайс знаеше как тази слуз прогаря плътта, като жив огън.

Покрай нея прелетя глава с лъскави черни къдрици и Брайс примига към младата жена с приятни извивки и син медвещерски комбинезон. Тя откопча чантата, преметната през гърдите й, и коленичи до Хънт.

Аталар се беше превил на две, стиснал с длан раздраната си предмишница, и дишаше тежко. Сивите му криле провисваха зад него, оплискани с прозрачна й червена кръв.

Медвещицата го попита нещо, докато синкавото сияние на магпреградите осветяваше символа с метла и звънец на дясната й ръка. После извади с пинсети нещо като малко червейче от стъклен буркан с влажен мъх и го сложи върху ръката на Хънт.

Той се дръпна инстинктивно и оголи зъби.

— Ще изсмуче отровата — обясни женски глас някъде около Брайс. Тъмнокрилата ангелка. Наоми. Тя посочи с татуиран пръст към Хънт. — Това са митридатиумни пиявици.

Черното тяло на пиявицата се раздуваше бързо. Вещицата сложи още една върху рамото на Хънт. И още една на предмишницата му.

Брайс мълчеше.

Лицето на Хънт беше пребледняло. Той затвори очи и опита да се съсредоточи върху дишането си.

— Мисля, че отровата е неутрализирала силата ми. Веднага щом ме ухапа… — Той изсъска от агонията, превзела тялото му. — Вече не можех да призовавам светкавиците си.

Споходи я внезапно прозрение. Това обясняваше толкова много. Защо кристалосът беше успял да повали Мика например. Ако се беше нахвърлил на архангела от засада и го беше ухапал, вероятно го беше оставил само с физическата му сила. Мика сигурно не беше осъзнал какво се случва, приписвайки липсата на шока или на неочакваното нападение. Явно ухапването беше потиснало и свръхестествената сила на Даника и глутницата „Дяволи“.

— Ей. — Наоми сложи ръка върху рамото й. — Ранена ли си?

Медвещицата отлепи пиявицата, смучеща отрова от рамото на Хънт, пусна я обратно в буркана и я замени с нова. После разпери обгърнати с бледа светлина ръце върху другите рани на Хънт и започна да ги лекува. Не посегна към флаконите с първосвет в чантата си — панацеята за много медици. Явно предпочиташе да използва магията в собствените си вени.

— Добре съм.

Тялото на Хънт вероятно щеше да се излекува и само, но за по-дълго време. А с отровата в раните му можеше да не успее.

Наоми прокара ръка през мастиленочерната си коса.

— Хубаво е медвещицата да прегледа и теб.

— Не.

Погледът в ониксовите й очи се изостри.

— Щом Хънт й позволява да работи по него, и ти…

Огромна студена сила избухна около тях, в цялата градина, в целия квартал. Наоми се завъртя към мястото, където беше кацнал Мика. Спусна се тишина и всички видове ванири наоколо заотстъпваха назад, когато архангелът закрачи към мъртвия демон и Хънт.

Единствено Наоми имаше достатъчно смелост да проговори.

— Аз бях на пост точно преди Хънт да пристигне и нямаше следа от…

Мика я подмина, приковал очи в демона. Медвещицата не прекъсна работата си, а Хънт успя да вдигне глава, готов за разпита на губернатора.

— Какво стана?

— Засада — отговори Аталар със сипкав глас.

Белите криле на Мика сякаш искряха от мощ. Въпреки бученето в главата си, въпреки огромното разстояние между тялото и жалките останки от душата й, Брайс нямаше да позволи на Мика да отмени уговорката си с Хънт. Затова каза:

— Изскочи от сенките.

Архангелът й метна бърз поглед.

— Кого от двама ви нападна?

Брайс посочи Хънт.

— Него.

— И кой от вас го уби?

Брайс понечи да го посочи отново, но Хънт се намеси:

— Двамата заедно.

Брайс му стрелна предупредителен поглед да си мълчи, но Мика вече се беше завъртял към трупа на демона. Побутна го с върха на ботуша си, сбърчил лице.

— Не трябва да стига до медиите — нареди Мика. — И до посетителите, които очакваме за Върховната среща.

Неизречената част от заповедта му увисна осезаемо във въздуха. Сандриел не трябва да научава.

— Ще опазим случая от пресата — обеща Наоми.

Но Мика поклати глава и протегна ръка.

И преди Брайс да е мигнала, около демона и главата му лумнаха бели пламъци. За секунда от съществото остана само пепел.

Хънт подскочи:

— Трябваше да го огледаме за доказателства…

— Без медии — повтори Мика и тръгна към групата ангелски командири.

Медвещицата започна да маха пиявиците и да превързва Хънт с копринени ленти, пропити със силата й, които щяха да затворят кожата и мускулите му, предотвратявайки инфекции. Докато раните зарастваха, лентите щяха постепенно да се разпадат, а накрая да изчезнат напълно.

Купчината пепел върху пътеката изглеждаше подигравателно невинна, като се имаше предвид какъв ужас бе сял кристалосът из града. Дали точно този демон беше убил Даника, или просто беше един от хилядите, чакащи от другата страна на Северната пукнатина?

Дали Рогът не беше тук, в този парк? Дали Брайс не се беше доближила неволно до него? Или пък онзи, който го издирваше (Сабин?), просто беше изпратил кристалоса като ново предупреждение? Бяха далеч от Лунната гора, но хора на Сабин патрулираха из целия град.

Допирът със студения метал на пистолета още жилеше дланите на Брайс, откатът му още кънтеше по костите й.

Медвещицата изхлузи окървавените си ръкавици. По кокалчетата на Хънт изпращяха светкавици, предвещавайки завръщането на силата му.

— Благодаря — каза той на вещицата, която му махна скромно и изчезна зад магпреградите.

Хънт срещна погледа на Брайс. Пепелта, следователите и легионерите наоколо останаха на заден фон.

Наоми ги доближи.

— Защо е нападнал теб?

— Мен всеки иска да ме захапе — отвърна уклончиво Хънт.

Наоми хвърли и на двама им поглед, който показваше, че изобщо не му е повярвала, но отиде да говори с една елфка от Помощната гвардия.

Хънт опита да се изправи и Брайс се спусна да му подаде ръка. Той поклати глава, подпря се с гримаса на едното си коляно и стана.

— Явно сме жегнали Сабин — каза той. — Сигурно е разбрала, че сме я надушили. Това беше или предупреждение, като атентата в клуба, или неуспешен опит да се справи с проблема, както е направила с прислужничката и стража от храма.

Брайс не отвърна. Полъх на вятъра отвя малко от пепелта.

— Брайс.

Той пристъпи към нея с бистър поглед въпреки раните му.

— Не мога да разбера — прошепна накрая тя. — Как го уби… убихме толкова лесно?

Хънт не отговори, давайки й възможност сама да стигне до извода.

След малко Брайс каза:

— Даника беше силна. Конър също. Всеки от двамата беше способен да пребори такъв демон, без окото му да мигне. А онази вечер цялата глутница беше в апартамента. Дори отровата му да е потиснала силите им, толкова вълци са могли да…

Гърлото й се стегна.

— Дори Ми. — Хънт се спря навреме, надниквайки към архангела, който още говореше с командирите. — Дори той нямаше да се измъкне жив.

— Но аз успях. Вече два пъти.

— Може да е слаб срещу елфи.

Тя поклати глава.

— Не мисля. Просто, нещо не ми се връзва.

— Утре ще обмислим всичко. — Хънт кимна към Мика. — Но тази случка доказа, че е крайно време да му разкрием подозренията си за Сабин.

Повдигна й се. Но кимна.

Изчакаха повечето командири да тръгнат по възложените им задачи, преди да се насочат към губернатора. Хънт изтръпваше на всяка стъпка.

— Трябва да поговорим — обяви той.

Мика просто скръсти ръце. И Хънт му разказа в сбит вариант за Рога, за Сабин, за подозренията им, че е възможно да се поправи Рогът — макар че още не знаеха защо й е да отваря портал към друг свят.

Укорът в очите на Мика прерастваше в ярост, която накрая отстъпи място на смразяващ поглед.

Когато Хънт приключи с разказа, губернаторът заяви:

— Трябват ви повече доказателства.

— Ще осигурим — обеща Хънт.

Мика ги наблюдаваше с мрачно като Ямата лице.

— Обадете ми се, когато имате неоспорими доказателства. Или ако намерите Рога. Щом някой влага такива усилия в издирването му, сигурно е намерил начин да го поправи. Няма да позволя някаква си кучка, ламтяща за власт, да застрашава града ни. — Брайс можеше да се закълне, че тръните, татуирани през челото на Хънт, притъмняха, когато очите му срещнаха тези на архангела. — Гледай да не се изложиш, Аталар.

Без да каже нищо повече, Мика размаха криле и се изстреля в нощното небе.

Хънт въздъхна, загледан в купчината пепел.

— Кучи син!

Брайс потри ръцете си с длани. Хънт стрелна очи към нея, забелязал движението. Студ бе обзел тялото й в пролетната вечер.

— Хайде — подкани я нежно, завъртайки ранената си ръка, за да провери състоянието й. — Май ще успея да те занеса по въздух до вас.

Тя погледна към метаморфите следотърсачи, които вече плъзваха сред дърветата да издирват следи, преди дъждът да ги е заличил.

— Не трябва ли да отговаряме на разни въпроси?

Той протегна ръка към нея.

— Знаят къде да ни намерят.

Рун пристигна в нощната градина секунди след като сестра му и Аталар си бяха тръгнали, както го уведоми Наоми Бореас, капитан на пехотата на 33-ти. Нахаканата ангелка му каза, че и двамата били добре, после му обърна гръб, за да получи доклад от капитана на едно от поделенията й.

От кристалоса беше останало само изгоряло петно и няколко пръски прозрачна кръв като обли капки роса по камъните и мъха.

Рун отиде до един скален къс отстрани на пътеката. Клекна, извади ножа от ботуша си и насочи острието към пръска от странната кръв, полепнала по древния мъх.

— На ваше място не бих го правила.

Веднага позна медения глас — уравновесеното му спокойно звучене. Погледна през рамо и видя медвещицата от клиниката да стои зад него с разпусната около пленителното й лице тъмна къдрава коса. Очите й обаче бяха насочени към кръвта.

— Отровата е в слюнката му — каза тя, — но не знаем какви други ужасии се крият в кръвта му.

— Не е навредила на мъха — отбеляза той.

— Да, но този демон е създаден със специфична цел. Кръвта му може и да вреди само на одушевени същества.

— Разпознахте демона? — смая се Рун.

Вещицата примига, очевидно издала се неволно.

— Имах доста стари учители, както вече ви казах. Възлагаха ми да чета множество древни писания.

Рун се изправи на крака.

— Щяхте да сте ни от голяма помощ преди години.

— Тогава още не съм била завършила обучението си. — Завоалиран отговор. Рун сбърчи чело. Вещицата отстъпи назад. — Помислих върху въпроса ви, принце — подхвана тя, продължавайки отстъплението си. — Поразтърсих се, наистина съществуват известни… похвати. Налага ми се да напусна града за няколко дни по лични причини, но като се върна, ще проуча въпроса по-сериозно и ще ви изпратя информация.

— Рун!

Викът на Флин проряза шумотевицата на разследващия екип около тях.

Рун се обърна през рамо да каже на приятеля си да изчака две проклети секунди и бързо върна очи към вещицата.

Не беше видял метлата й, скрита зад близкото дърво, но определено я видя, когато вещицата излетя с нея в нощното небе, развяла тъмни коси зад себе си.

— Коя беше тази? — попита Флин, кимвайки към отдалечаващата се фигура.

— Не знам — отвърна тихо Рун, загледан в нощта.

47

Бурята се разрази, когато бяха на две пресечки от сградата на Брайс, и ги накваси за броени секунди. Жестока болка прониза ръката и рамото на Хънт, като кацна на покрива, но той я преглътна. Брайс продължаваше да трепери и изражението й беше толкова отнесено, че той не посмя да я пусне веднага.

Тя вдигна поглед към него, усетила, че не сваля ръце от кръста й.

Хънт не се сдържа и плъзна палец по ребрата й. И втори път.

Брайс преглътна и той проследи всяко движение на гърлото й. Проследи дъждовната капка, която се търкулна по шията й, точно където пулсът трепкаше леко под кожата й.

И най-ненадейно тя се приведе напред да го прегърне. Стисна го силно с ръце.

— Ужасна вечер — пророни до мокрите му гърди.

Хънт също я прегърна и опита да стопли треперещото й тяло.

— Да.

— Радвам се, че не си мъртъв.

Хънт се засмя и си позволи да зарови лице в шията й.

— Аз също.

Пръстите й се долепиха до гръбнака му, любопитни и нежни. Всичките му сетива се съсредоточиха в този допир. Събудиха се с рев.

— Най-добре да се скрием от дъжда — прошепна той.

— Най-добре — потвърди тя.

Но не помръдна от мястото си.

— Хънт.

Той не можеше да прецени дали произнася името му като предупреждение, или като молба, или като нещо друго. Но вместо да се замисли, погали с нос мокрия й врат. Мамка му, колко хубаво ухаеше!

Направи го отново, неспособен да се спре, жаден отново да усети аромата й. Тя вдигна леко брадичка. Достатъчно за да му поднесе гърлото си.

О, да, едва не простена Хънт и зарови лице в копринената й неустоима шия, гладен като шибан вампир за мириса й, вкуса й.

Желанието потисна всеки инстинкт, всеки болезнен спомен, всяка клетва, която беше положил.

Пръстите на Брайс се впиха в гърба му, после го загалиха. И той едва не измърка.

Без да се замисля, просто докосна с устни мястото, което бе погалил с нос. Тя изви леко тяло към неговото. Към горещото напрежение зад подсилената кожа на бойния му костюм.

Хънт преглътна още един стон до кожата й, стегна ръце около топлия й, гъвкав кръст и ги плъзна надолу, към съвършеното й, съблазнително дупе, което го измъчваше още от първия шибан ден, и…

Металната врата се отвори. Хънт вече държеше пистолета си насочен към нея, когато Сабин излезе на покрива и изръмжа:

— Назад, мамка ти!

48

Хънт претегли внимателно вариантите.

Беше насочил пистолет към главата на Сабин. Тя беше насочила пистолет към сърцето на Брайс.

Кой от двамата щеше да е по-бърз? Въпросът зажужа като стършел в черепа му.

Брайс се подчини на Сабин и заотстъпва с вдигнати ръце. Хънт я последва и застана зад нея, така че да се долепи до гърдите му и да плъзне свободната си ръка през корема й, приковавайки я към себе си. Дали можеше да излети достатъчно бързо, че да се изплъзне на куршум?

Брайс нямаше да оцелее след близък изстрел в сърцето. Щеше да загине за секунди.

Тя намери сили да попита сред барабаненето на дъжда:

— Къде е малкото ти приятелче от Ада?

Сабин затвори металната врата с ритник. Хънт осъзна, че явно е обезвредила камерите. Иначе легионът вече щеше да е долетял след сигнал от Марин. Сигурно беше заменила реалната картина с безобиден запис — както беше направила в Храма на Луна. Тоест никой, абсолютно никой не знаеше какво се случва.

Хънт плъзна бавно здравата си ръка нагоре по треперещото подгизнало тяло на Брайс.

Сабин се изплю върху плочките.

— Не си го и помисляй, Аталар.

Ръката му спря, преди да е покрила гърдите й — и препускащото сърце под тях. Бронираният му боен костюм можеше да отблъсне куршум. А той щеше да поеме удара. По-добре да загуби ръката си, която пак щеше да му порасне, отколкото тя да…

Дори не искаше да си помисля последната дума.

Сабин изсъска:

— Казах ти да не се бъркаш. Но ти не ме послуша. Вместо това се появи в Бърлогата да задаваш въпроси, които нямаш право да задаваш.

— Задавахме ти въпроси, защото си убила Даника, скапана психопатка — озъби й се Брайс.

Сабин застина.

— Какво?

Хънт познаваше Сабин достатъчно добре, за да знае, че никога не е прикривала емоциите си. Шокът й беше искрен. Дъждът се стичаше по тесните ъгли на лицето й, когато процеди гневно:

— Мислите, че съм убила собствената си дъщеря?

Брайс трепереше толкова силно, че Хънт я хвана по-стабилно, за да й даде опора.

— Убила си я, защото щеше да те измести от поста на прим, откраднала си Рога, за да подкопаеш репутацията й, и оттогава призоваваш онзи демон да убива всеки, способен да те издаде, и да унижиш Мика пред всички на Върховната среща.

Сабин се изсмя гърлено.

— Какви лайняни измишльотини!

Хънт изръмжа:

— Изтрила си видеозаписите от кражбата на Рога. Потвърдиха го вече. Излъга ни, че Даника не била в храма онази нощ. А в нощта на убийството й изнесе цяла тирада, че трябвало да си държи устата затворена. За да докажем, че ти си я убила, трябва само да те свържем с кристалоса.

Сабин свали пистолета си и спусна предпазителя. Цялата трепереше от едва сдържан гняв.

— Не съм откраднала нищо, малоумници такива. И не съм убила дъщеря си.

Хънт не посмя да свали своя пистолет. Нито да пусне Брайс.

Сабин каза със студен, мрачен глас:

— Защитавах я. Даника открадна Рога.

49

— Даника не е откраднала нищо — прошепна Брайс, обзета от внезапен студ.

Само ръката на Хънт през корема й я държеше права, а тялото му я крепеше отзад като топла стена.

Светлокафявите очи на Сабин — същите като на Даника, но лишени от нейната светлина — бяха безмилостни.

— Според теб защо размених записите? Беше си въобразила, че прекъсването на първосвета ще я прикрие, но не й хрумнало, че камерите ще уловят стъпките от поста й към Рога и обратно, а просто продължила дежурството си, сякаш не се е изплюла в лицето на богинята ни. Само не знам дали тя е изключила някак първосвета в целия град, или просто се е възползвала от възможността.

— Защо би откраднала Рога? — едва изрече Брайс.

— Защото беше разглезена хлапачка, решила да провери докъде е способна да стигне. Веднага щом получих сигнал за кражбата, прегледах записите и ги подмених във всички системи. — Сабин се усмихна жестоко. — Измъкнах я от калта, както правех през целия й живот. А вие с вашите въпроси заплашвате да потъпчете и малкото й достойна памет.

Хънт разпери леко криле.

— Ти изпрати демона тази вечер…

Сабин сбърчи светли вежди.

— Какъв демон? Цяла вечер ви чакам тук. След глупавата ви визита в моята Бърлога, реших, че трябва да ви напомня да оставите този случай за свое добро. — Тя оголи зъби. — Амели Рейвънскрофт ме чака от другата страна на улицата, в готовност да сигнализира, ако се направиш на интересен, Аталар. Казва, че сте й спретнали интересно представление преди малко.

Злобна, подигравателна усмивка.

Брайс се изчерви, а Хънт надникна към отсрещния тротоар. Напрежението в тялото му й подсказа, че Амели наистина е там.

Сабин продължи:

— А що се отнася до думите ми в нощта на убийството: Даника наистина не можеше да си държи устата затворена. За нищо. Знаех, че тя е откраднала Рога и че някой вероятно я е убил, защото не е могла да си мълчи. — Тя отново се изсмя бездушно. — Направих всичко, за да защитя дъщеря си. Необузданата си вироглава дъщеря. А всичко, което ти правеше, подклаждаше най-лошото в нея.

Ръмженето на Хънт разтърси нощта.

— Внимавай какво говориш, Сабин.

Алфата просто изпръхтя.

— Ще съжалявате, че ме ядосахте.

Тя отиде до ръба на покрива, обгърната в пулсиращото сияние на силата си, и прецени скока, който Брайс глупаво бе обмисляла да направи преди година и половина. Само че Сабин щеше да се приземи леко на тротоара. Тя надникна през рамо, докато зъбите й се удължаваха, лъщейки в нощта.

— Не съм убила дъщеря си. Но ако застрашите паметта й, ще убия вас.

После скочи и се преобрази в полет с лек проблясък. Хънт хукна към ръба, но Брайс знаеше какво ще види: вълк, който се приземява грациозно на тротоара и изчезва в мрака.

50

Хънт осъзна колко сериозно е засегнало Брайс смайващото разкритие на Сабин, чак на следващата сутрин, когато тя не излезе да тича. И почти се успа за работа.

Изпи чаша кафе, но отказа яйцата, които й направи. Продума му всичко на всичко три думи.

Хънт знаеше, че не е, защото му е ядосана. Просто… смилаше новата информация.

Не смееше да я попита дали това смилане засягаше и онова, което бяха направили на покрива. Моментът не беше подходящ. Макар че след това му се наложи да си вземе много, много студен душ. И да вземе нещата в свои ръце. С мисълта за лицето й, аромата й и тихия стон, който се изтръгна от гърлото й, когато изви тяло към неговото.

Но това между тях беше последната му грижа в момента.

За щастие, медиите не научиха за нападението в парка.

Брайс почти не говореше след работа. Хънт й направи вечеря, а тя само почопли храната с вилица и си легна преди девет. Нямаше повече гушкане и душене на вратове.

Следващият ден мина по същия начин. И следващият.

Той беше готов да й остави нужното лично пространство. Боговете знаеха, че понякога и на него му трябваше. След всяко убийство за Мика.

Изобщо не й подхвърли, че Сабин може да лъже, защото е най-лесно да обвиниш мъртвец. Сабин беше чудовище, но Хънт знаеше, че не е лъжкиня.

Разследването беше пълно с неизвестни, а Даника беше умряла заради… повреден древен артефакт, който не работеше от петнайсет хиляди години и никога нямаше да проработи.

Дали Даника не беше искала да го поправи и използва? Но за какво?

Хънт знаеше, че точно тези мисли тежат на Брайс. Почти нищо не хапна цели пет дни. Просто ходеше в галерията, спеше и пак отиваше в галерията.

Той й правеше закуска всяка сутрин. А тя всяка сутрин отказваше чинията, която й предлагаше.

Мика се обади само веднъж, за да провери дали са намерили доказателства за Сабин. Хънт му отвърна просто „Оказа се фалшива тревога“ и губернаторът му затвори, явно бесен, че случаят оставаше неразрешен.

Това се случи преди два дни. Хънт още чакаше развръзката.

— Мислех си, че издирването на древни смъртоносни оръжия ще е забавно — измрънка Лехаба от малкото си диванче, гледайки без особен интерес някакво нелепо предаване по телевизията.

— Аз също — съгласи се Брайс.

Хънт вдигна очи от доклада за доказателствения материал, който преглеждаше, и тъкмо щеше да се изкаже по въпроса, когато звънецът на входната врата издрънча. Лицето на Рун се появи на екрана на камерата за видеонаблюдение и Брайс натисна копчето за отключване на вратата с дълга, дълга въздишка.

Хънт развъртя скованото си рамо. Ръката му още изтръпваше от време на време, сякаш му напомняше за отровата, изтръгнала магията от тялото му.

След броени секунди черните ботуши на принца се появиха върху облечените със зелен мокет стълби — очевидно се беше досетил, че са в библиотеката, заради отворената й врата. Лехаба мигновено прелетя през помещението, оставяйки искри след себе си, усмихна се до уши и изчурулика:

— Ваше Височество!

Рун й отвърна с половинчата усмивка и намери Куинлан с поглед. Веднага разчете тихата, меланхолична умора по лицето й. И разгада тона на гласа й, когато Брайс попита:

— На какво дължим това удоволствие?

Рун седна в стола срещу тях, отвъд отрупаната с книги маса. Звездният меч в ножницата на гърба му не отразяваше светлината в библиотеката.

— Исках да проверя дали не е изскочило нещо ново.

Не му бяха казали за Сабин. Очевидно и Деклан си беше замълчал.

— Не — отвърна Брайс. — Нещо покрай Рога?

Рун игнорира въпроса й.

— Какво е станало?

— Нищо — отсече тя, но гръбнакът й се напрегна осезаемо.

Рун като че ли се канеше да погне братовчедка си, затова Хънт им направи услуга — и на себе си, откровено казано, — заявявайки:

— Чакаме сведения от мой информатор от Морета и океани за евентуален модел в нападенията на демона. Случайно да си чел някъде, че кристалосът е способен да неутрализира магията на жертвата си?

Дори дни по-късно още мислеше за това — за усещането силата да угасне във вените му.

— Не. Не намирам нищо за създаването на кристалоса, освен че е направен с кръвта на първия принц от рода Звезделф и жизнената сила на самия Звездоядец. Никъде не пише, че неутрализира магия. — Рун кимна към него. — Никога ли не си срещал демон с такава способност?

— Никога. Възможно е с някои вещерски заклинания и с горсиански камъни, но това е различно.

Беше си имал работа и с двете. Преди да го обезсилят с вещерското мастило на челото, му сложиха окови от рядък метал, добит от горсианските скали на планината Долос, чиито свойства заприщваха достъпа до магия. Използваха такива за най-големите врагове на империята — Кошутата обичаше да ги използва, когато с разпитвачите й пречупваха ванирите сред бунтовническите шпиони и водачи. Но вече от години в квартирите на 33-ти витаеше слух, че бунтовниците правели опити за производство на спрей от метала, с който да атакуват ванирските воини в битки.

Рун махна към древната книга, която беше оставил на масата преди дни и още си стоеше отворена на главата за Звезделф.

— Щом самият Звездоядец е влял жизнената си сила в кристалоса, вероятно затова демонът е способен да изяжда магията на врага си. Както заради кръвта на принц Пелиас е способен да намери Рога.

Брайс се намръщи.

— Значи инстинктът ти на Избраник не ти е помогнал да проследиш Рога?

Рун подръпна сребърната халка през долната си устна.

— Не. Но тази сутрин получих съобщение от една медвещица, с която се запознах онзи ден; същата, която закърпи Хънт в нощната градина. Само догадки са, но тя спомена, че пускали на пазара сравнително ново лекарство. Синтетична лечебна магия. — Хънт и Брайс изопнаха гърбове. — Може да има доста неприятни странични ефекти, ако не се прилага внимателно. Тя няма достъп до точната му формула и резултатите от експериментите, но твърди, че според изследванията оздравителните му сили били двойно по-големи от тези на първосвета.

— И мислиш, че може да поправи Рога? — попита Брайс.

— Възможно е. Би отговаряло на онази глупава главоблъсканица за светлина, която не е светлина, и магия, която не е магия. Синтетичният продукт е нещо такова.

Очите й просветнаха.

— И… вече е на пазара?

— Пуснали го преди няколко години. Не са го тествали върху неодушевени предмети, но кой знае? Щом не са успели да поправят Рога с истинска магия, може пък ние да успеем с изкуствено създадено средство.

— За пръв път чувам за синтетична магия — каза Хънт.

— Аз също — призна Рун.

— Значи може и да сме намерили начин да поправим Рога — подхвана умислено Брайс, — но не и самия Рог. — Тя въздъхна. — И още не знаем дали Даника го е откраднала на шега, или със сериозна цел.

Рун подскочи.

— Даника го е откраднала?

Брайс изтръпна, но все пак сподели с принца всичко научено. Като приключи, Рун се облегна в стола си с шокирано изражение.

Хънт прекъсна тишината.

— Важното е, че Даника е откраднала Рога, независимо дали за забавление, или за да прави нещо с него.

Рун попита внимателно:

— Според теб за себе си ли го е взела? За да го поправи и да го използва?

— Не — отвърна тихо Брайс. — Може и да е имала тайни от мен, но познавах сърцето й. Никога не би използвала толкова опасно оръжие, способно да застраши целия свят. — Тя прокара ръце по лицето си. — Убиецът й още е на свобода. Даника може да е откраднала Рога, за да не попадне в негови ръце. Той я е убил, за да се докопа до него, но явно не го е намерил, щом още го издирва с помощта на кристалоса. — Тя махна към меча на Рун. — Това чудо няма ли да те насочи към Рога? Продължавам да твърдя, че най-сигурният ни шанс да заловим убиеца е да го примамим с артефакта.

Рун поклати глава.

— Мечът не действа така. Освен че е претенциозен кой ще го използва, е лишен от всякаква сила без ножа.

— Нож ли? — учуди се Хънт.

Рун извади меча с металическо стържене и го остави на масата между тях. Брайс се отдръпна назад, а по жлеба на острието се спусна зрънце звездна светлина и проблесна на върха му.

— Тарикатско — коментира Хънт и Рун, който беше вдигнал вежда към Брайс, несъмнено очаквайки дълбока почит от нейна страна към меч, по-древен от града и първите ванири в Мидгард, го изгледа кръвнишки.

— Мечът е само едната част от двойка — обясни му Рун. — От иридиума, добит от същия метеорит, който някога паднал в стария ни свят, бил изкован и нож с дълго острие. — Старият свят, който елфите напуснали, за да влязат в Мидгард през Северната пукнатина. — Но сме го изгубили много, много отдавна. Дори в Елфическите архиви няма сведения за това къде е изчезнал, но явно е било по време на Първите войни.

— Това е поредното малоумно пророчество на елфите — измърмори Брайс. — „Когато мечът и ножът се обединят, ще се обедини и народът ни.“

— Да, резбовано е на входа на архивите, каквото и да означава — каза Рун.

Брайс му се усмихна леко.

Хънт се ухили. Скромната й усмивка му се отрази като слънце след дълги дъждовни дни.

Брайс се престори, че не го вижда, но Рун му стрелна остър поглед.

Сякаш знаеше за всяка мръсотия, която Хънт си беше представял с Брайс, за всички начини, по които се беше самозадоволявал, фантазирайки си, че не собствената му ръка му доставя удоволствие, а нейните ръце, устата й, гъвкавото й тяло.

Мамка му — здравата беше загазил.

Рун само изпухтя, сякаш знаеше и това, и прибра меча в ножницата му.

— Много ми се иска да разгледам Елфическите архиви — въздъхна Лехаба. — Толкова древна история на едно място, толкова възхитителни предмети.

— Държани под ключ и предоставяни само на най-чистокръвните елфи — довърши вместо нея Брайс и изгледа Рун многозначително.

Той вдигна ръце.

— Опитах се да внеса промени в правилата — защити се той. — Но без успех.

— Допускат посетители на официалните празници — обади се Лехаба.

— Само от предварително одобрен списък — добави Брайс. — В който не присъстват огнени феи.

Лехаба се обърна на една страна върху диванчето си и опря глава на едната си огнена ръка.

— Мен ще ме пуснат. Аз съм потомка на кралица Рантия Драл.

— Аха, а аз съм седмият астер — отвърна сухо Брайс.

Хънт се постара да не реагира на тона й. На първата искрица в него, която чуваше от дни.

— Истина е — настоя Лехаба, обръщайки се към Рун. — Тя ми е прапрапрапрапрапрабаба, детронирана по време на Стихийните войни. Семейството ни изпаднало в немилост…

— Историята се променя с всеки разказ — обясни Брайс на Хънт и той се подсмихна скришом.

— Нищо подобно — простена Лехаба. Вече и Рун се усмихваше. — Имали сме шанс да си върнем титлата, но прапрабаба ми била изритана от Вечния град заради.

— Изритана?

— Да, изритана. Заради съвършено несправедливо обвинение в опит да отмъкне консорта на кралицата натрапница. Сигурно ще се гърчи в пепелта си, ако разбере как живее последната й потомка. Като птичка в клетка.

Брайс отпи от водата си.

— На този етап, момчета, обикновено започва да си проси пари, за да откупи свободата си.

Лехаба почервеня.

— Не е вярно. — Тя посочи Брайс с пръст. — Прабаба ми се е сражавала рамо до рамо с Хънт срещу ангелите. И това е бил краят на свободата за целия ми народ.

Думите й изпращяха като светкавица през тялото му. Всички се обърнаха към него.

— Съжалявам.

Не му хрумнаха други думи.

— О, Ати — каза Лехаба, прелитайки до него с порозовял пламък. — Не исках да… — Тя обгърна бузите си с длани. — Не виня лично теб.

— Аз предвождах силите ни. Кой друг да обвиниш за съдбата на народа си?

Думите му прозвучаха толкова празно, колкото ги чувстваше.

— Но си действал под командването на Шахар — каза Данаан, чиито сини очи не пропускаха нищо.

Хънт настръхна, чувайки името й от устата на принца. И веднага погледна към Куинлан, готов да изтърпи осъдителното съгласие по лицето й.

Но намери само тъга. И нещо като състрадание. Сякаш и тя го разбираше, както той беше осъзнал, че я разбира в онова стрелбище, когато видя всяко строшено парченце в нея, но не се уплаши от нащърбените краища. Под масата върхът на обувката й докосна ботуша му. Малко потвърждение, че наистина вижда чувството му за вина, болката му, но няма да избяга от тях. Гърдите му се стегнаха.

Лехаба се прокашля и попита Рун:

— Посещавал ли си Елфическите архиви в Авален? Говорят, че там разполагали с много по-внушителна колекция.

Тя заусуква една огнена къдрица около пръста си.

— Не — отвърна Рун. — Но елфите от мъгливия остров са още по-неприветливи от тези тук.

— Обичат да трупат богатства, а? — отбеляза Лехаба, хвърляйки поглед към Брайс. — Също като теб, Биби. Все пилееш пари по себе си, но на мен никога нищо не ми купуваш.

Брайс отдръпна крака си.

— Не ти ли купувам ягодов тютюн за наргилето през седмица?

Лехаба скръсти ръце.

— Това не е подарък.

— Казва феичката, която си спретва подводница под оня стъклен купол и пуши вътре цяла нощ с нареждане да не я безпокоя.

Брайс се облегна в стола си, самодоволна като котка, и Хънт едва не се ухили отново заради игривия блясък в очите й.

Тя грабна телефона му от масата и го снима, преди да е успял да се дръпне. После снима и Лехаба. Накрая и Сиринкс.

Дори да забеляза, че не снима само него, Рун си замълча. Макар че Хънт можеше да се закълне, че сенките в стаята се сгъстиха.

— Биби, искам само да ме цениш повече — заяви Лехаба.

— Боговете да са ми на помощ — промърмори Брайс и този път дори Рун се усмихна.

Телефонът на принца иззвъня и той вдигна, преди Хънт да види кой го търси.

— Флин.

Хънт чу смътно гласа на Флин.

— Трябваш ни в квартирите. Някакви се сбиха, че нечие гадже спало с някого си, и честно казано, грам не ми дреме, ама добре се понатупаха.

Рун въздъхна.

— Идвам до петнайсет минути — обяви той и затвори.

Хънт попита:

— Сериозно ли се обръщат към теб за дребни сбивания?

Рун плъзна ръка по дръжката на Звездния меч.

— Защо не?

— Ти си принц.

— Не разбирам защо от твоята уста звучи като обида — изръмжа Рун.

— Защо не се занимаваш с… по-сериозни неща? — поясни Хънт.

Брайс отговори вместо братовчед си:

— Защото татенцето му го е страх от него.

Рун й стрелна предупредителен поглед.

— Той ме превъзхожда и по сила, и по звание.

— Въпреки това се е постарал да ти стъпи на врата възможно най-рано, все едно си диво животно, което трябва да обуздае — каза кротко Брайс, но Рун се напрегна.

— Всичко си беше наред — отвърна стегнато принцът, — докато ти не се появи.

Хънт се приготви за неизбежната буря.

Брайс продължи:

— Имало го е по времето, когато се е родил предишният принц от Звезделф. Питал ли си го някога какво му се е случило? Защо е умрял, преди да направи Скока?

Рун пребледня.

— Не ставай глупава. Претърпял е злополука по време на Изпитанието си.

Хънт задържа изражението си неутрално, а Брайс просто се облегна назад в стола си.

— Щом казваш.

— Още ли вярваш в онези глупости, които ми плямпаше като малка?

Тя скръсти ръце.

— Исках да ти отворя очите за него, преди да е станало твърде късно и за теб.

Рун примига учудено, после изопна гръб и стана, клатейки глава.

— Повярвай ми, Брайс, очите ми отдавна са отворени. Все пак живея с него. — Рун кимна към заринатата маса. — Ако науча нещо ново за Рога или синтетичната магия, ще ви дам знак. — Той погледна Хънт в очите и добави: — Внимавай.

Хънт му отвърна с полуусмивка, която казваше, че отлично знае с какво трябва да внимава. И не му пука.

Две минути след като Рун си тръгна, звънецът на входната врата изжужа отново.

— Какво иска сега, да го вземат мътните? — измърмори Брайс, грабна таблета, на който Лехаба гледаше глупавите си предавания, и отвори прозореца на камерите за видеонаблюдение.

И изписука. Видра с жълта светлоотразителна жилетка стоеше изправена на задните си крака, натиснала с лапичка по-ниския звънец, който Брайс беше накарала Джесиба да сложи заради дребните посетители на галерията. С надеждата, че някой ден ще види пухест мустакат вестоносец на прага.

Брайс скочи от стола си и хукна нагоре по стълбището.

Съобщението от Тарион беше кратко и сладко.

— Целувки? — учуди се Хънт.

— Очевидно са за теб — каза Брайс, още усмихната от срещата с видрата.

Беше дала на дребния вестоносец един сребърен знак, с който си спечели доволно трепване с мустачки и малка зъбата усмивчица.

Вероятно най-хубавият момент от деня й. Седмицата. Годината.

Всъщност в целия й живот.

Сложиха пакета върху бюрото в изложбената зала, Брайс махна посланието на Тарион от купчината листове отдолу и Хънт ги запреглежда.

Лицето й пребледня, като видя снимката в ръката на Хънт.

— Това труп ли е?

Хънт изсумтя.

— Каквото е останало от него, след като Тарион го е извадил от леговището на един собек.

Студена тръпка пробяга по гръбнака й. Високи поне осем метра и тежащи по около хиляда и петстотин килограма, люспестите, мускулести собеци бяха сред най-страшните върховни хищници в реката. Безпощадни, силни гиганти, чиито зъби можеха да разполовят всеки. Пред възрастен мъжки собек отстъпваха повечето ванири.

— Той е ненормален.

Хънт се засмя.

— О, да, определено.

Брайс разгледа смръщено ужасяващата снимка и прочете бележките на Тарион.

— Твърди, че следите от зъби по торса не съвпадали със захапката на собек. Жертвата е била мъртва, когато е попаднала в Истрос. Собекът явно е видял лесна плячка и я е завлякъл в леговището си, за да я изяде по-късно.

Тя преглътна сухо и пак огледа трупа. Дриада. Гръдният й кош беше разкъсан, сърцето й другите органи липсваха и цялото й тяло беше нахапано…

— Раните й приличат на твоите от кристалоса. А в лабораторията на мера са установили, че смъртта е настъпила преди около пет дни, съдейки по нивото на разложение.

— Нощта, в която нападна и нас.

Брайс прегледа лабораторния анализ.

— В раните е имало прозрачна отрова. Тарион пише, че я усетил в трупа още преди да направят изследванията. — Повечето от Дома на морета и океани умееха да долавят болести, слабости и очевидно отрови в телата на другите. — И като направили тестовете… — Тя въздъхна. — Оказало се, че отровата неутрализира магия. — Значи трябва да е бил кристалос. Брайс изтръпна, но продължи да чете. — Тарион прегледал досиетата на повечето неидентифицирани тела, намерени от мерите през последните години. Намерил две с подобни рани и прозрачна отрова, докладвани точно по времето, когато… — Тя преглътна. — Когато умряха Даника и глутницата. Дриада и метаморф лисица. И двамата били обявени за изчезнали. Този месец са намерили пет трупа с такива рани и отрова. Всичките жертви са обявени за изчезнали, но с няколко седмици закъснение.

— Значи вероятно самотници, без много близки приятели и роднини — каза Хънт.

— Може би.

Брайс пак огледа снимката. Насили се да погледне отблизо раните. В залата се спусна тишина, нарушавана единствено от далечните звуци от предаването на Лехаба на долния етаж.

Накрая каза тихо:

— Това не е съществото, което уби Даника.

Хънт прокара ръка през косата си.

— Може да е имало няколко кристалоса…

— Не — настоя тя, оставяйки листовете на бюрото. — Не кристалос е убил Даника.

Хънт сбърчи чело.

— Но нали си била на местопрестъплението. Видяла си демона.

— Видях го в коридора, не в апартамента. Даника, глутницата и последните три жертви бяха на парчета.

Едвам намираше сили да го изрече, да мисли отново за това.

Последните пет дни… не бяха лесни. Трябваше й много воля да преодолее шока от срещата със Сабин на покрива. От неочакваното й разкритие за Даника. И ако през цялото това време бяха търсили не където трябва.

Брайс вдигна снимката.

— Раните са различни. Кристалосът се опитваше да достигне сърцето ти, органите ти. Не да те превърне в купчина месо. Даника, глутницата „Дяволи“, Терциан, прислужничката и стражът от храма нямаха такива рани. Нито такава отрова в телата си. — Хънт просто примига. Гласът й пресекна. — Ами ако в света ни е влязло нещо друго? Ако кристалосът е бил призован да търси Рога, но заедно с него е дошло и нещо друго онази нощ? Ако някой е имал силата да призове кристалос, защо да не призове различни видове демони?

Хънт се замисли.

— Не се сещам за демон, който да унищожава по такъв начин жертвите си. Може да е друго древно изчадие, изпълзяло от Ямата. — Той потри врата си. — Ако кристалосът е убил тази дриада и другите жертви, чиито тела са попаднали в реката през канализацията, защо му е на някого да призовава два вида демони? Кристалосът си върши работата достатъчно добре.

Брайс вдигна ръце.

— Нямам представа. Но ако всичките ни предположения за смъртта на Даника са грешни, трябва да разберем как е умряла всъщност. Трябва ни външна помощ.

Той се почеса по долната челюст.

— Имаш ли някого предвид?

Тя кимна бавно, със свит от ужас стомах.

— Обещай ми, че няма да откачиш.

51

— Да призоваваме демон е страшна глупост — прошепна Хънт. Отвъд затворените пердета на апартамента вече се спускаше нощ. — Все пак точно така е започнала цялата тази лудница.

Стояха в тъмната и всекидневна, оградени с мъждукащи свещи. Сиринкс беше заключен в клетката си, загърната с одеяла и опасана със защитен кръг от бяла сол.

Но солта около и пред тях върху светлия под, смърдяща на плесен и гнила пръст, беше черна. Брайс незнайно кога беше смляла буцата обсидианова сол — вероятно в шибания си кухненски робот. Въпреки че беше хвърлила десет бона за нея, не я третираше с особена почит. Метнала я беше в един от кухненските шкафове като опаковка чипс.

Хънт чак сега осъзнаваше, че я е пазила за момента, в който ще й потрябва.

Сега беше оформила два кръга с обсидиановата сол. Единият беше до прозореца, около метър и половина в диаметър. Другият — достатъчно голям да побере и двама им.

Брайс каза:

— Няма да губя повече време в питане и разпитване из града за демона, убил Даника. Ще си спестя много главоболия, като се обърна директно към източника.

— Като се обърнеш директно към източника, ще свършиш размазана на някоя стена. А в по-лекия случай ще те арестуват за призоваване на демон в жилищна зона.

Мамка му! Той самият трябваше да я арестува.

— Никой не обича доносници, Аталар.

— Част от работата ми е да докладвам.

Тя вдигна тъмночервена вежда.

— Да бе, да, господин Сянката на Смъртта.

Брайс влезе при него в кръга от черна сол. Дългата й конска опашка, позлатена от светлината на свещите, се закачаше за яката на коженото й яке.

Пръстите му потрепнаха, сякаш всеки момент щяха да посегнат към копринените кичури. Да ги прокара между тях. Да хване опашката йв юмрук и да придърпа главата й назад, разкривайки отново шията й за устата му. За езика му. За зъбите му.

Хънт изръмжа:

— Нали съзнаваш, че работата ми е да не позволявам на такива демони да влизат в нашия свят?

— Няма да ги пускаме на свобода — изсъска тя. — Това е безобидно като телефонно обаждане.

— С адското му число ли ще го призовеш?

Много демони си имаха свои числа, които служеха като един вид древен електронен адрес.

— Не ми трябва. Този знам къде да го намеря. — Хънт понечи да каже нещо, но Брайс му взе думата. — Обсидиановата сол ще го задържи в кръга.

Той погледна кръговете, които беше направила, и въздъхна. Хубаво. Въпреки че споренето с нея беше почти толкова съблазнително, колкото любовните игри, и на него не му се искаше да губят повече време.

В следващия момент температурата в стаята спадна. Рязко.

И когато дъхът му започна да излиза на бели облаци, когато в малкия кръг се появи хуманоидна мъжка фигура, бълваща тъмна сила, от която стомахът му се сви…

Брайс се ухили на Хънт и сърцето му спря.

— Изненада.

Беше обезумяла. Щеше да я убие заради това — ако и двамата не се гътнеха до броени секунди.

— Кой е това?

По всички повърхности в стаята започваше да се образува лед. Колкото и дрехи да бяха облекли, не можеха да се предпазят от студа, който демонът носеше със себе си. Проникваше през всички катове, изтръгвайки дъха от дробовете му с хищни пръсти. Брайс си пое треперлива глътка въздух — единственият знак за дискомфорта й, докато стоеше изправена пред другия кръг в стаята. И мъжа в тъмните му граници.

— Аидас — поздрави го тихо.

Хънт винаги си беше представял принца на Пропастта като някой от низшите демони, които бе преследвал през вековете: с люспи, издължени зъби и нокти, с хищнически мускули и зейнала в сляп животински гняв паст.

Всичко друго, но не и такъв слабичък, блед… хубавелко.

Русата коса на Аидас се спускаше на леки вълнички до раменете му, старателно подстригана около финото му лице. Несъмнено за да подчертава очите му като сини опали, обрамчени с гъсти златисти мигли. Той примига бегло. После плътните му чувствени устни се разтвориха в усмивка, разкривайки два реда неестествено бели зъби.

— Брайс Куинлан.

Хънт спусна ръка към пистолета си. Принцът на Пропастта знаеше името й — познаваше лицето й. И произнесе името й не само като поздрав, но и с въпросителен тон в кадифения си глас.

Аидас господстваше над петото ниво на Ада — Пропастта. Подчиняваше се само на двама други владетели: принца на Бездната и принца на Ямата — седмия и най-могъщ демонски принц. Самият Звездоядец, чието име никой не смееше да изрече от тази страна на Северната пукнатина.

Не и откакто принцът на Ямата станал първото и единствено същество, съумяло да убие астер. Историята за убийството на седмата свещена звезда — Сириус, Вълчата звезда — по време на Първите войни и до ден днешен се разказваше около огньовете във военните лагери. А онова, което бе направил със Сириус, след като я беше убил, му беше спечелило ужасяващото прозвище Звездоядеца.

— Последният път се появи в облика на котка — подхвърли небрежно Брайс.

Съвсем. Небрежно.

Хънт се осмели да свали очи от принца на Пропастта и видя, че Брайс е свела глава в поклон.

Аидас пъхна фини ръце в джобовете на вталените си панталони — костюмът му беше по-черен от Пропастта, в която живееше.

— Тогава беше малко момиченце.

Хънт стъпи здраво на пода, за да не залитне. Беше срещала принца и преди — но как?

Шокът явно се беше изписал на лицето му, защото Брайс му стрелна поглед, който можеше да изтълкува само като „Успокой се, мамка му!“, и каза на принца:

— Бях на тринайсет. Не точно момиченце.

Хънт се сдържа да не изпръхти в знак на възражение.

Аидас килна глава настрани.

— И тогава беше много тъжна.

Хънт бързо осмисли думите му, обгръщащи миналото и настоящето.

Брайс потри длани.

— Да поговорим за Ваше Височество.

— Винаги с удоволствие.

Студът прогаряше дробовете на Хънт. Можеха да издържат броени минути на такава температура, преди възстановителните способности на телата им да откажат. А въпреки елфическата кръв на Брайс, тя можеше изобщо да не се възстанови. Тъй като не беше направила Скока, измръзването можеше да е необратимо за нея. Щеше да загуби завинаги пострадалите пръсти и крайници.

Тя каза на демонския принц:

— Май на вас с колегите ви започва да ви доскучава в мрака.

— Така ли смяташ? — Аидас погледна умислено лъснатите си кожени обувки, сякаш виждаше през тях право в Ямата. — Явно си призовала грешния принц, защото аз не знам за такова нещо.

— Кой призовава кристалоса, за да вилнее из града ни? — Директен, режещ въпрос. — И какъв демон е убил Даника Фендир?

— А, да, чухме за това. Че Даника пищяла, докато я разкъсвали.

Краткото мълчание на Брайс подсказа на Хънт колко надълбоко я е ранил Аидас с думите си. А усмивката по лицето на принца говореше, че и той го е усетил.

Тя продължи:

— Знаеш ли какъв демон е бил?

— Противно на сведенията в митологиите ви, не съм запознат с действията на всяка твар в Ада.

Тя не се отказа:

— И все пак знаеш ли? Или поне кой го е призовал?

Той мигна бавно и златистите му мигли проблеснаха на светлината от свещите.

— Мислиш, че аз съм го изпратил?

— Нямаше да стоиш тук, ако мислех така.

Аидас се засмя тихо.

— Този път не рониш сълзи.

Брайс се поусмихна.

— Каза ми да не позволявам на никого да ме вижда разплакана. Взех съвета ти присърце.

Какво, по дяволите, се беше случило на срещата им преди дванайсет години?

— Информацията не е безплатна.

— Каква е цената ти?

Устните й започваха да посиняват леко. Скоро трябваше да прекъснат връзката.

Хънт остана неподвижен, докато Аидас я гледаше изпитателно. После очите му се преместиха към него.

Принцът мигна — само веднъж. Сякаш чак сега го забелязваше. Сякаш не му беше направил впечатление в присъствието на Брайс. Хънт щеше да запомни този факт.

— Кой си ти? — рече не с въпросителен, а със заповеднически тон Аидас.

— Взела съм го само за разкош — отвърна Брайс, хвана Хънт под ръка и се притисна към него. За топлина или за опора. Цялата трепереше. — И не се продава.

Тя посочи ореола през челото му.

— Домашните ми любимци обичат да скубят пера. Струва ми се изгодна сделка.

Хънт впи свиреп поглед в принца. Брайс пък стрелна към него още по-свиреп, но ефектът се загуби заради тракащите й зъби.

Аидас се усмихна и го огледа от глава до пети.

— Воин от Разгромените със силата на… — Старателно оформените му вежди подскочиха изненадано. Очите му като сини опали се присвиха, после лумнаха в ярки пламъци. — Защо имаш черна корона на челото?

Хънт не издаде учудването си от въпроса му. За пръв път чуваше някой да нарича ореола „черна корона“. Вещерско мастило, белег на срама и какво ли още не, но никога „черна корона".

Погледът на Аидас прескочи между двама им. Замислено. Без да изчака отговора на Хънт, се усмихна все така противно и заяви:

— Седемте принцове живеят в мрака и не напускат пределите му. Нямаме интерес към вашия свят.

— Щях да ти повярвам, ако с братята ти не се навъртахте край Северната пукнатина през последните две десетилетия — каза Хънт. — И ако не чистех след вас.

Аидас вдиша през зъби, сякаш вкусваше въздуха, по който го бяха достигнали думите на Хънт.

— А хрумва ли ти, че може да не са същества от моя свят? Северната пукнатина е портал и за други светове, и дори планети. Нима Адът не е далечна планета, свързана с вашата чрез разкъсване в пространството и времето?

— Адът е планета?

Хънт свъси умислено вежди. Повечето от демоните, които бе убил, или не можеха, или не искаха да говорят.

Аидас сви едно рамо.

— Място, реално като Мидгард, макар че повечето от нас предпочитат да го имате за абстрактно. — Принцът го посочи. — Твоята раса, Разгромени, е създадена от астерите тук, в Мидгард. Но елфите, метаморфите и другите раси идват от свои собствени светове. Вселената е необятна. Според някои е дори безкрайна. Според други пък тя е просто една от множеството, безчетни като звездите в небето и песъчинките на морския бряг.

Брайс метна на Хънт поглед, който говореше, че и тя се чуди какво ли е пушил демонският принц в Пропастта.

— Опитваш се да ни отклониш от темата — скръсти ръце тя. По пода плъзваше скреж. — Значи не се навъртате покрай Северната пукнатина?

— Това го правят низшите принцове, от първо до четвърто ниво — обясни Аидас, килвайки отново глава. — Ние, обитателите на истинския мрак, нямаме нито нужда, нито полза от слънчевата светлина. Но дори те не биха изпратили кристалос. Това не отговаря на плановете ни.

Хънт изръмжа.

— Някога сте искали да живеете тук. Какво се е променило?

Аидас се засмя.

— Безкрайно се забавляваме с историите, които астерите са ви измислили. — Той се усмихна на Брайс. — Как е възможно да ослепиш Оракул?

Брайс пребледня. Хънт се учуди, че демонският принц знае за срещата й с Оракула.

— Защо й е на котка да посещава Оракул? — парира веднага тя.

— Пак се връщаме към това, значи. — Аидас пъхна ръце в джобовете си. — Не знаех каква форма би предпочела като зряла жена. — Той се подсмихна към Хънт. — Но ако желаеш, вече ще ти се явявам в такъв облик, Брайс Куинлан.

— Най-добре изобщо не се явявай — каза Хънт на принца.

Брайс стисна ръката му и той я настъпи достатъчно силно, че да го пусне.

Аидас се засмя.

— Стана прекалено студено за вас. Трябва да си вървя.

— Моля те — възпря го Брайс. — Просто ми кажи, ако знаеш какво е убило Даника. Моля те.

Той се засмя тихо.

— Проучете случая отново. Открийте пропуснатото.

Принцът започна да избледнява, сякаш наистина провеждаха телефонно обаждане и връзката се разпадаше.

— Аидас! — скочи Брайс към ръба на защитния им кръг. Хънт почти се пресегна да я хване. Тялото на Аидас вече потъваше в тъмнина. — Благодаря ти за онзи ден.

Принцът на Пропастта се задържа в техния свят, колкото да отвърне:

— Направи Скока, Брайс Куинлан. — Образът му отново замъждука. — И след това ме намери.

Вече почти изчезваше, когато добави с думи като призраци в сумрака на стаята:

— Оракула не видя. Но аз видях.

После се изпари. Тишината запулсира, а скрежът започна да се топи.

Хънт се завъртя към Брайс.

— Първо — процеди през зъби той, — да ти го начукам заради тази изненада.

Тя потри длани, за да ги сгрее.

— Нямаше да ми позволиш да призова Аидас, ако ти бях казала.

— Защото е цяло чудо, че не сме мъртви! — Той я изгледа смаяно. — Полудя ли?

— Знаех, че не би ме наранил. Нито някого, който е с мен.

— Ще ми споделиш ли как си срещнала Аидас на тринайсет?

— Ами… казах ти в какви отношения се разделихме с баща ми след посещението ми при Оракула. — Гневът му поутихна заради болката по лицето й. — След това, докато ридаех на пейка в парка пред храма, една бяла котка дойде при мен. Имаше неестествено сини очи. Още преди да проговори, знаех, че не е обикновена котка, нито дори метаморф.

— Кой го е призовал тогава?

— Не знам. Джесиба ми е казвала, че принцовете могат да се промъкват през пролуки и в двете пукнатини, приемайки облика на обикновени животни. Но после остават в тази форма и губят всичките си сили, освен способността да говорят. И могат да се задържат само по няколко часа в нашия свят.

По сивите му криле пробяга тръпка.

— Какво ти каза Аидас?

— Попита ме: „Как е възможно да ослепиш Оракул?“. А аз му отговорих: „Защо й е на котка да посещава Оракул?". Чул писъците на влизане в храма. И явно му е станало интересно. Каза ми да спра да плача. Че така само съм щяла да удовлетворя онези, които са ми навредили. Че не бива да им дарявам тъгата си.

— Защо е ходил принцът на Пропастта при Оракула?

— Така и не ми каза. Но остана с мен, докато не събрах кураж да се върна в къщата на баща ми. А докато се сетя да му благодаря, вече си беше тръгнал.

— Странно.

И… добре де, сега разбираше защо го бе призовала без страх, щом е постъпил така с нея в миналото.

— Може би заради котешкия облик му е станало любопитно коя съм.

— И очевидно си му липсвала.

Подвеждащ въпрос.

— Очевидно — отговори уклончиво тя. — Само дето не ни каза почти нищо ценно.

Тя отправи умислен поглед към празния кръг пред тях и извади телефона от джоба си. Хънт успя да види чий номер набира. Деклан Емет.

— Здрасти, Бри.

Около него ехтеше музика и гръмък мъжки смях.

Брайс не си губи времето с любезности.

— Посъветваха ни да проучим случая отново и това вероятно означава да направим нови анализи на жертвите и местопрестъплението отпреди няколко години. Сещаш ли се какво бихме могли да преразгледаме?

От другата страна на линията се чу как Рун попита „Брайс ли е?“. Деклан не му отговори.

— Определено бих направил мирисна диагностика. Ще ви трябват дрехи на жертвите.

Брайс отвърна:

— Сигурно са направили такава преди две години.

— Обикновена или мимирска?

— Каква е разликата?

— Мимирската е по-надеждна. И е относително нов метод.

Брайс погледна Хънт и той поклати бавно глава. Тя каза тихо в телефона:

— Не са правили мимирска диагностика.

Деклан се поколеба.

— Ами… това е елфическа технология. Предоставяме я на легиона за големите им случаи. — Кратка пауза. — Някой е трябвало да я спомене.

Хънт се напрегна.

— Имали сте достъп до такава технология преди две години? — попита Брайс.

Деклан пак се умълча.

— Ох, проклятие!

Тогава вече Рун му взе телефона.

— Брайс, получихме директна заповед да не разследваме случая по тези методи. Беше решено елфите да стоят настрана.

Отчаяние, ярост и скръб избухнаха едновременно по лицето й. Свободната й ръка се сви в юмрук.

Знаейки, че Рун ще го чуе, Хънт заяви:

— Есенния крал е абсолютно копеле, наясно ли си?

Брайс изръмжа:

— Възнамерявам да му го кажа лично.

И затвори телефона.

— Какво? — попита Хънт.

Но тя вече изхвърчаше от апартамента.

52

Кръвта бучеше в ушите й, докато препускаше по мокрите улици на Стария площад, чак до Пет рози. Вилите сияеха в дъжда — домове като палати със старателно поддържани ливади и градини зад огради от ковано желязо. Елфи или метаморфи от Помощната гвардия стояха на пост на всеки ъгъл.

Сякаш жителите на района живееха под постоянен стрес, че перегрините и шепата роби в Лунния град може да ги ограбят всеки момент.

Брайс прелетя покрай гигантската мраморна сграда на Елфическите архиви, по чиито множество колони се спускаха цели завеси от увивни цветя. Рози, жасмин, глицинии — всичките в постоянен цъфтеж, независимо от сезона.

Стигна чак до внушителната бяла вила, обгърната в розови рози, и портата й от ковано желязо, охранявана от четирима елфически воини.

Те заприщиха пътя й и Брайс спря, подхлъзвайки се на мократа настилка.

— Пуснете ме да вляза — процеди задъхано, през зъби.

Стражите дори не мигнаха.

— Имате ли уговорена среща с Негово Величество? — попита единият.

— Пуснете ме да вляза — повтори тя.

Баща й бе знаел. Бе знаел за съществуването на тестове, способни да разкрият убиеца на Даника, но си беше замълчал.

Умишлено се беше дистанцирал от разследването.

Трябваше да го види. Да чуе истината от неговата уста. Не я интересуваше колко е часът.

Полираната черна врата беше затворена, но вътре светеше. Беше си у дома. Трябваше да си е у дома.

— Не и без записан час — настоя същият страж.

Брайс направи крачка към тях и нещо я отблъсна — силно. Гореща стена обграждаше имението, несъмнено издигната с енергията на елфите пред нея. Единият се подсмихна. Лицето й пламна, очите й запариха.

— Идете да кажете на краля си, че Брайс Куинлан трябва да говори с него. Веднага.

— Върни се, когато имаш записан час, мелез — обади се един от другите стражи.

Брайс удари с длан щита им, който дори не трепна.

— Кажете му…

Стражите се сковаха от тъмната могъща сила, която изригна иззад нея. По калдъръма пробягаха светкавици. Елфите спуснаха ръце към мечовете си.

Хънт заяви с глас като гръм:

— Дамата иска аудиенция с Негово Величество.

— Негово Величество не е на разположение — обяви единият страж, очевидно забелязал ореола през челото на Хънт. Брайс рядко виждаше по-отвратителни неща от презрителната усмивка, която се разля по лицето му. — Особено за Разгромени нищожества и нечистокръвни помиярки.

Хънт пристъпи към тях.

— Кажи го пак.

Усмивката не падна от лицето на стража.

— Веднъж не ти ли стигаше?

Хънт сви ръце в юмруци до тялото си. И Брайс осъзна, че наистина ще го направи. Ще размаже тези копелета заради нея и ще си проправи път през портите с насилие, за да й даде шанс да поговори с краля.

Рун се появи откъм близката пресечка, обгърнат в сенки, с прилепнала към главата му черна коса. Флин и Деклан го следваха по петите.

— Отстъпете — нареди Рун на стражите. — Отстъпете, мамка ви.

Те не се подчиниха.

— Дори вие, принце, нямате право да дадете такава заповед.

Сенките на Рун се разгърнаха около раменете му като призрачни криле, но той каза на Брайс:

— Има битки, които си струва да подхванеш с него. Това не е една от тях.

Брайс се отдалечи на няколко метра от портата, въпреки че стражите вероятно чуваха всичко от такова разстояние.

— Умишлено не е помогнал да открият убиеца на Даника.

— Някои биха го нарекли възпрепятстване на имперско разследване — вметна Хънт.

— Ти не се бъркай, Аталар — изръмжа Рун. Пресегна се към ръката на Брайс, но тя отстъпи назад. Принцът стисна челюсти. — Водиш се член на този двор, за твое сведение. Забъркала се беше в огромна каша. Затова той реши, че е за твое добро да остави случая и да не дълбае по-надълбоко.

— Сякаш някога го е интересувало моето добро.

— Интересуваше го достатъчно да ме изпрати за твоя охрана у вас. Ти обаче предпочете да си вземеш Аталар за секси съквартирантче.

— Той просто иска да намери Рога — озъби му се Брайс. — Не го прави заради мен. — Тя посочи къщата отвъд желязната ограда. — Отивай вътре и кажи на онова лайно, че никога няма да забравя предателството му. Никога. Едва ли ще му пука, но ти все пак му кажи.

Сенките на Рун се усмириха, спуснаха се от раменете му.

— Съжалявам, Брайс. За Даника…

— Да се си посмял — кипна тя — да изговориш пак името й.

Можеше да се закълне, че по лицето на брат й пробяга болка, която дори сенките му не успяха да прикрият. Въпреки това му обърна гръб и видя как Хънт ги наблюдава със скръстени ръце.

— Ще се видим в апартамента — каза му и пак побягна.

Наистина беше гадно от нейна страна да не предупреди Хънт кого призовава. Признаваше си.

Но по-гадно беше от страна на баща й да не й осигури достъп до елфическата диагностика.

Брайс не се прибра у дома. На половината път реши да отиде другаде. „Белият гарван“ беше затворен, но и някогашният й любим бар я устройваше.

„Лета" работеше. И слава на боговете, защото бедрото й пулсираше болезнено, а стъпалата й бяха целите в мазоли от тичането с глупавите й балеринки, които изхлузи веднага щом седна на един от кожените щъркели пред бара. Въздъхна блажено, като опря боси крака в хладния месингов лост по продължение на бара от тъмно дърво.

Заведението не се беше променило изобщо през двете години, откакто за последно беше стъпвала на пода му, изрисуван с оптична илюзия от черни, сиви и бели кубове. Колоните от черешово дърво все така се издигаха като дървета, образуващи с преплетените си клони резбования куполест таван, обгърнал отвисоко помещението с чисти линии и отсечени ъгли от матирано стъкло и черен метал.

Преди пет минути писа на Хвойна да я покани на питие. Още не беше получила отговор. Затова погледа новините на екрана над бара — предаваха кадри от калните бойни полета в Пангера, осеяни с останки от механични костюми като счупени играчки и тела на човеци и ванири, докъдето погледът стигаше. Гарваните вече пируваха.

Дори човешкият помощник-сервитьор с натоварена количка беше спрял да види касапницата с изопнато от ужас лице. Барманът му изрева да не се мотае, но Брайс забеляза блясъка в кафявите очи на момчето. Гнева и решимостта в тях.

— Какво пък толкова — измърмори под носа си и глътна от уискито пред себе си.

Вкусът му беше точно толкова остър и отвратителен, колкото си спомняше — прогори цялото й гърло. Точно това й трябваше. Отпи още една глътка.

Малка бутилка с някакъв лилав тонизиращ еликсир се тропна на бара до нейната чаша.

— За крака ти — обясни Хънт, сядайки на щъркела до нея. — Пий.

Тя погледна пак стъкленицата.

— Ходил си до медвещер?

— Зад ъгъла има една клиника. Предположих, че няма да си тръгнеш скоро оттук.

Брайс пийна от уискито.

— Правилно си предположил.

Той побутна еликсира към нея.

— Изпий първо него.

— И няма да ме нахокаш, че нарушавам правилото си да не пия алкохол?

Той опря лакти на бара и прибра крилете си.

— Правилото си е твое, можеш да го отмениш когато си поискаш.

Все тая. Тя взе шишенцето, извади тапата му и го пресуши. После направи гримаса.

— Има вкус на гроздово безалкохолно.

— Поръчах й да е сладко.

Тя запърха с мигли.

— Защото аз съм сладка ли, Аталар?

— Защото знаех, че няма да го изпиеш, ако има вкус на спирт за разтривки.

Тя вдигна чашата с уиски.

— Не бъди толкова сигурен.

Хънт извика бармана, поръча си вода и каза на Брайс:

— Е, днес мина добре.

Тя изхихика и пак глътна от уискито. Богове, беше ужасно. Как бе могла да поглъща такива количества едно време?

— Страхотно.

Хънт пийна от водата си. Впи дълъг поглед в нея, после каза:

— Виж какво, ще седя тук, докато се отрязваш, щом така си решила, но ще ти кажа едно: има по-добри начини за преодоляване на трудностите.

— Благодаря, мамче.

— Сериозно говоря.

Барманът й сервира още едно уиски, но Брайс не отпи от него.

Хънт продължи внимателно:

— Не само ти страдаш заради тежка загуба.

Тя подпря глава на едната си ръка.

— Разкажи ми за нея, Хънт. Да чуем най-сетне пълната, нецензурирана версия на сълзливата ти история.

Той задържа погледа й.

— Не бъди кучка. Опитвам се да говоря с теб.

— А аз се опитвам да се напия — отвърна тя и вдигна чашата си.

Телефонът й извибрира и двамата погледнаха заедно екрана му. Хвойна й беше написала:

След малко й писа отново:

Хънт рече тихо:

— Може би и приятелката ти се опитва да ти каже нещо.

Брайс сви пръсти в юмруци и обърна телефона си с екрана надолу върху осветеното матирано стъкло на бара.

— Нямаше ли да ми разказваш сърцераздирателната история за удивителното ти гадже? Тя какво би казала, ако беше видяла как ме опипваш и ми изяждаш врата онази вечер?

Съжали за думите си в мига, в който напуснаха устата й. Съжали поради много причини, най-маловажната от които, че не спираше да мисли за онзи момент на лудост на покрива, когато устата му се впи във врата й и тя започна да се разпада в ръцете му.

За онова главозамайващо чувство — за чувството да бъде с него.

Хънт прикова в нея толкова дълъг поглед, че лицето й пламна.

Но накрая каза само:

— Ще те чакам у дома. — Последните думи отекнаха помежду им, а той остави още едно шишенце с лилав еликсир на бара. — Изпий това след трийсет минути.

После прекоси с тежки стъпки празното заведение и излезе на улицата.

Хънт тъкмо се беше настанил на дивана да гледа мача по сънбол, когато Брайс влезе в апартамента с две пазарски торби. Крайно време, мамка му.

Сиринкс скочи от дивана, хукна към нея и се изправи на задни лапи, за да си поиска целувка. Тя му угоди и разроши златистата му козина, преди да вдигне поглед към Хънт. Той просто отпи от бирата си и й кимна отривисто.

Брайс му кимна в отговор, сваляйки бързо очи от него, и тръгна към кухнята. Куцането й беше понамаляло, но не беше изчезнало.

Хънт беше изпратил Наоми да наблюдава улицата пред луксозния бар, докато той освобождаваше негативната енергия във фитнеса.

Опипвал я бил. Продължаваше да мисли за избора й на дума. И за истината: дори не се беше сетил за Шахар на онзи покрив. Нито в следващите дни. А докато се самозадоволяваше под душа същата вечер и всяка вечер след това, пак не мислеше за архангелката. Нито за миг.

И Куинлан сигурно го знаеше. Сигурно знаеше в коя рана е бръкнала.

Вариантите му бяха да й се развика или да потренира. И той избра втория.

Оттогава бяха минали два часа. През това време почисти обсидиановата сол от пода, разходи и нахрани Сиринкс и седна на дивана да я чака.

Брайс остави торбите на кухненския плот, а Сиринкс продължи да се навърта около краката й, инспектирайки всяка покупка. Докато следеше мача, Хънт също надникваше крадешком. Зеленчуци, плодове, месо, овесено мляко, краве мляко, ориз, черен хляб…

— Гости ли чакаме? — попита я накрая.

Тя извади един тиган и го сложи на котлона.

— Реших да приготвя късна вечеря.

Гърбът й беше изопнат като струна, раменете й — сковани. Изглеждаше ядосана, но фактът, че правеше вечеря, говореше друго.

— Разумно ли е да готвиш, след като си се наливала с уиски?

Тя му стрелна кръвнишки поглед през рамо.

— Опитвам се да направя нещо добро, а ти само ме затрудняваш.

Хънт вдигна ръце.

— Хубаво. Извинявай.

Брайс се върна при печката, завъртя копчето на котлона и отвори пакет с кайма.

— И не съм се наливала — поправи го тя. — Тръгнах си от „Лета“ малко след теб.

— Къде си ходила тогава?

— До отделението ми в един склад край Лунната гора. — Тя започна да подбира подправки. — Запазих много от личните вещи на Даника там. Сабин щеше да ги изхвърли, но аз ги спасих. — Изсипа каймата в тигана и махна към третата торба, която беше оставила до вратата. — Просто исках да се уверя, че Рогът не е сред тях, че не съм пропуснала нещо. И да взема някои от дрехите й, които бяха в спалнята ми онази нощ, но следователите не ги взеха. Знам, че имат достатъчно от първичното разследване, но реших, че и по тези може да намерим нещо.

Хънт отвори уста — да каже незнайно какво, — но Брайс продължи:

— След това отидох да напазарувам. Защото май не можем да ядем само подправки.

Хънт тръгна към кухнята с бирата в ръка.

— Искаш ли помощ?

— Не. Това е вечеря за извинение. Отивай да си гледаш мача.

— Не е нужно да се извиняваш.

— Държах се като кучка. Нека ти сготвя нещо, за да се реванширам.

— Като се има предвид колко лютив пипер изсипа в тигана току-що, не съм сигурен, че искам да приема извинението ти.

— Мамка му, забравих да сложа кимион! — Тя се завъртя към тигана, намали котлона и добави от подправката, разбърквайки я в мляното месо, което му миришеше на пуешко. После въздъхна. — Пълен провал съм.

Той й даде шанс да събере мислите си.

Брайс започна да реже лук с ловки, плавни движения.

— Честно казано, бях си провал и преди случката с Даника и… — Продължи да реже лука на равномерни шайби. — Не съм се поправила.

— Защо смяташ, че си била провал преди смъртта и?

Брайс изсипа лука в тигана.

— Аз съм наполовина човек с почти безполезна диплома. Всичките ми приятели вече постигаха нещо, бяха си избрали цел в живота. — Устата й се кривна на една страна. — Аз реално съм секретарка. Без дългосрочни планове за нищо. — Тя разбърка лука. — Само докато купонясвахме, четирите бяхме на едно ниво. Само тогава нямаше значение, че Фурия е наемен убиец, Хвойна има изумителен талант, а на Даника й предстои да стане всемогъща вълчица.

— Те държаха ли се различно с теб заради това?

— Не. — Кехлибарените й очи обходиха лицето му. — Никога не биха го направили, но на мен не ми излизаше от главата.

— Братовчед ти каза, че някога си танцувала. И си спряла след случилото се с Даника. Не ти ли се е искало да тръгнеш в тази посока?

Тя махна с ръка към извивката на ханша си.

— От школата ми казаха, че получовешкото ми тяло е прекалено обемисто. Циците ми били твърде големи, а задникът ми можел да се използва за летище.

— Задникът ти е перфектен.

Думите се изплъзнаха от устата му. Сдържа се поне да коментира колко харесва и другите й части. Колко иска да им отдаде нужната почест. Започвайки със задника й.

Бузите й пламнаха.

— Е, благодаря.

Пак разбърка съдържанието на тигана.

— И вече не танцуваш дори за удоволствие?

— Не. — Очите й сякаш изстинаха. — Не танцувам.

— Не си ли мислила да правиш нещо друго?

— Разбира се. Имам десет молби за работа, скрити в служебния ми компютър, но не мога да се съсредоточа достатъчно, за да ги довърша. А и толкова отдавна видях свободните позиции, че сигурно вече са ги заели. Освен това ще трябва да убедя някак Джесиба, че ще си плащам задълженията към нея. — Брайс продължаваше да бърка продуктите в тигана. — Дори човешкият живот ми се струва дълго време за запълване, ами този на безсмъртен? — Тя пъхна няколко кичура коса зад ухо. — Не знам какво бих правила с него.

— Аз съм на двеста трийсет и три години, а още не съм измислил.

— Да, но ти… ти си постигнал нещо в живота си. Борил си се за нещо. Създал си си име.

Той потупа с пръст робската татуировка върху китката си.

— И погледни докъде стигнах.

Тя се обърна с лице към него.

— Хънт, наистина съжалявам за онова, което казах за Шахар.

— Не го мисли.

Брайс кимна с брадичка към отворената врата на стаята му, отвъд която се виждаше малка част от снимката й с Даника върху скрина.

— Майка ми я направи в деня, когато излязохме от болницата в Роск.

Хънт усети, че се опитва да му разкрие нещо, затова попита:

— Защо сте били в болница?

— Дипломната работа на Даника щеше да е за историята на нелегалната търговия на животни. Откри истинска контрабандна групировка, но никой от Помощната гвардия и 33-ти не поиска да й помогне, затова двете се заехме сами. — Брайс изсумтя. — Начело на групировката бяха пет метаморфа змии, които ни спипаха, докато се опитвахме да освободим стоката им. Нарекохме ги съскащи дрисльовци и оттам насетне нещата загрубяха.

Естествено.

— Колко загрубяха?

— Преследване с мотори и катастрофа; счупих си дясната ръка на три места, а Даника получи фрактура на таза. И я простреляха два пъти в крака.

— Свещени богове.

— Да беше видял съскащите дрисльовци.

— Убихте ли ги?

Очите й притъмняха и в тях остана само блясъкът на истински елфически хищник.

— Някои от тях. Онези, които простреляха Даника… Аз се погрижих за тях. Полицията хвана останалите. — В името на горящия Солас. Нещо подсказваше на Хънт, че Брайс му спестява доста от историята. — Знам, че всички мислят Даника за безразсъдна купонджийка, бунтуваща се срещу майка си. Сабин със сигурност го мисли, но. Даника отиде да освободи онези животни, защото буквално не можеше да спи, знаейки, че са затворени в клетки, ужасени и сами.

Принцесата на купоните. Така я наричаха зад гърба й Хънт и другите триарии.

Брайс продължи:

— Даника често помагаше на онези, които Сабин считаше за загуба на време. Може и наистина да го правеше, за да вбесява майка си, да, но се беше посветила на това главно за да помага на беззащитните. Затова и е била толкова търпелива с Филип Бригс и групата му, затова му е дала толкова шансове. — Тя въздъхна тежко. — Имаше труден характер, но и много добрина в сърцето си.

— Ами ти? — попита внимателно Хънт.

Тя прокара пръсти през косата си.

— Повечето дни имам чувството, че в душата ми е толкова студено, колкото стана тук с Аидас. Повечето дни просто искам всичко да е като едно време. И нямам сили да продължа напред.

Хънт впи дълъг поглед в нея.

— Знаеш ли, някои от Разгромените се примириха с ореола и робската татуировка. След няколко десетилетия просто ги приеха. Спряха да се съпротивяват срещу тях.

— А ти защо не спираш?

— Защото борбата ни беше справедлива тогава и си остава все така справедлива. Шахар беше просто върхът на копието. Последвах я сляпо в обречена битка, защото вярвах в каузата й.

— Ако можеше, би ли воювал под знамето на Шахар отново?

Хънт се замисли. Обикновено не си позволяваше да мисли твърде много за онази битка, за съдбата си след това.

— Ако не бях въстанал с нея, вероятно някой друг архангел щеше да забележи светкавиците ми. И вероятно сега щях да съм командир в някой пангерски град и да се боря да изкарам достатъчно пари, за да откупя свободата си някой ден. Но никога нямаше да пуснат воин с моята дарба. Пък и нямах друг избор, освен да се присъединя към някой от легионите. Принудиха ме. А светкавиците и убийствата… не съм ги искал. Бих се отказал от тях, без окото ми да трепне.

Брайс го гледаше с разбиране.

— Знам. — Хънт вдигна учудено вежда и тя поясни: — Знам какво е да си добър в нещо, в което не искаш да си добър. Да искаш да се отървеш от собствения си талант. — Той килна въпросително глава. — Ето, виж мен: надарена съм с удивителната способност да привличам задници.

Хънт се засмя.

— Но ти не отговори на въпроса ми — подкани го Брайс. — Би ли участвал в бунта на Шахар, ако знаеше какво ще се случи?

Той въздъхна.

— До това се опитвах да стигна: дори да не бях участвал, щях просто да си осигуря захаросан вариант на сегашния ми живот. Защото и сега съм легионер, когото използват заради така наречените му дарби; просто официално съм роб, а не ангел на принудителна служба. Единствената друга разлика е, че служа във Валбара, на архангел, който уж ми е обещал опрощение за така наречените ми грехове.

— Ти не ги смяташ за грехове.

— Не. Смятам, че ангелската йерархия е пълен абсурд. С право въстанахме.

— Въпреки че платихте скъпо?

— Да. И това е отговорът ми. Продължавам да го правя, макар и да знам какво ще се случи. А ако някога се освободя… — Брайс спря да бърка и го погледна немигващо. — Помня всеки от противниците ни на онова бойно поле. И всички ангели, астери, сенатори и губернатори, присъствали на осъждането ни.

Той се опря на кухненския плот зад тях и отпи от бирата си, оставяйки я сама да се досети какво ги чака.

— А след като ги избиеш до един? Тогава какво?

Той примига смаяно заради липсата на страх и укор във въпроса й.

— Ако изобщо оцелея.

— Ако оцелееш след сблъсъка с архангели и астери. Какво ще правиш след това?

— Не знам. — Хънт й се поусмихна. — Може пък с теб да измислим нещо, Куинлан. Ще имаме векове пред себе си.

— Ако направя Скока.

Той се смая.

— Наистина ли би се отказала от него?

Рядко — изключително рядко се случваше ванир да не изпълни Скока и да остане простосмъртен.

Брайс добави още зеленчуци и подправки в тигана и сложи една опаковка ориз полуфабрикат в микровълновата.

— Не знам. Ще ми трябва Спасително въже.

— Рун?

Макар и двамата да не си го признаваха, брат й беше готов да се изправи лице в лице с всеки звяр от Ямата, за да я защити.

Погледът й се изпълни с презрение.

— Изключено.

— Хвойна тогава?

Някой, към когото изпитваше искрено доверие и любов.

— Би го направила за мен, но някак не ми се връзва. А не ми допада идеята да използвам служебно назначен.

— Аз използвах такъв. Получи се. — Той видя въпросите в очите й и я прекъсна, преди да ги е изрекла на глас. — Може би ще размислиш някой ден.

— Може би. — Тя прехапа долната си устна. — Съжалявам за приятелите ти.

— И аз за твоите.

Брайс кимна с благодарност и продължи да бърка.

— Знам, че хората не го разбират. Но просто… светлината в мен угасна след онази нощ. Даника не ми беше нито сестра, нито любовница. Но беше единственият човек, с когото можех да бъда себе си, който никога не ме съдеше. Единственият човек, който винаги си вдигаше телефона или ми връщаше обаждането при първа възможност. Единственият човек, който ми вдъхваше смелост, защото знаех, че каквото и да ставаше, колкото и тежки, срамни и гадни моменти да ми поднасяше животът, тя винаги щеше да е в моя ъгъл. Че ако всичко отидеше по дяволите, щях да си поговоря с нея и нещата щяха да се наредят.

Очите й просветнаха от сълзи и той едва се сдържа да не скъси разстоянието помежду им и да я хване за ръката.

Тя продължи:

— Но… времето не лекува. Защото повече никога няма да говоря с нея. Хората май очакват вече да съм преживяла загубата й. Но не мога. Започна ли да осъзнавам новата си реалност, ми иде да се откъсна от нея. За да не бъда себе си. Мамка му, та аз дори не мога да танцувам вече, защото танците ми напомнят за нея; толкова често танцувахме заедно по нощни клубове, по улиците, в апартамента, в общежитието. Сега не си го позволявам, защото някога ми носеше радост, а. А повече не искам да изпитвам радост. — Тя преглътна. — Знам, че звучи жалко.

— Напротив — увери я тихо Хънт.

— Съжалявам, че ти напълних главата с глупости.

Едното ъгълче на устата му се вдигна.

— Може да ми пълниш главата с каквото си поискаш, Куинлан.

Тя изсумтя и поклати глава.

— Каза го с такъв тон, че прозвуча мръсно.

— Ти го каза първа.

На лицето й изплува лека усмивка, от която гърдите му се стегнаха.

— Сигурен съм, че ще продължаваш напред, Куинлан — заяви той. — Колкото и да е трудно.

— И защо си толкова сигурен?

Той прекоси с тихи стъпки кухнята, а Брайс отметна глава назад, за да го гледа в очите.

— Защото се преструваш на цинична и равнодушна, но дълбоко в себе си никога не се предаваш. Защото знаеш, че предадеш ли се, те печелят. Всички съскащи дрисльовци печелят играта. Да живееш, и то да живееш както трябва, е най-големият среден пръст, който можеш да им покажеш.

— И ти продължаваш да се бориш поради същата причина.

Той проследи с пръст татуировката през челото си.

— Да.

Брайс изхъмка и пак разбърка сместа в тигана.

— Е, Аталар, в такъв случай май ще си правим компания в окопите още известно време.

Той й се усмихна по-открито, отколкото бе дръзвал да се усмихне на когото и да било от дълго време насам.

— Знаеш ли — отвърна, — тази идея май ми се нрави.

Очите й се стоплиха още повече и по луничавите й бузи плъзна нова руменина.

— Одеве, в бара, каза „у дома"…

Вярно. Беше се опитал да не мисли за това.

Тя продължи:

— Знам, че трябва да живееш в легионерските квартири или където те прати Мика, но ако някак успеем да разрешим този случай, стаята ми за гости е твоя, стига да я искаш.

Предложението й се разля като вълна в него. И не му хрумна нито един друг отговор освен:

— Благодаря.

И очевидно повече не беше нужно.

Оризът стана готов и тя го раздели в две купи, после изсипа сместа от тигана отгоре. Подаде му едната.

— Не е висша кухня, но заповядай. Съжалявам за одеве.

Хънт погледна изпускащата пара купчинка от ориз и месо.

Беше виждал да сервират по-изтънчени ястия на кучета. Въпреки това се усмихна от сърце и гърдите му пак се стегнаха необяснимо.

— Извинението се приема, Куинлан.

Върху скрина й седеше котка.

Клепачите й толкова натежаваха от умора, че едва ги държеше вдигнати.

Очи като небето преди зазоряване я приковаваха на място.

Как е възможно да ослепиш Оракул, Брайс Куинлан?

Устата й започна да оформя дума, но сънят я придърпа обратно в прегръдката си.

Сините очи на котката кипяха. Как е възможно да ослепиш Оракул?

Тя се мъчеше да задържи клепачите си вдигнати заради настойчивостта във въпроса.

Знаеш, опита се да отговори.

Единствената дъщеря на Есенния крал — изхвърлена като боклук.

Котката или се беше досетила в онзи далечен ден пред храма, или я беше проследила, виждайки в чия вила е опитала да влезе.

Той ще ме убие, ако разбере.

Котката облиза едната си лапа. Тогава направи Скока.

Тя опита да проговори пак. Но сънят я държеше здраво в обятията си. Накрая съумя да попита: А после какво?

Мустаците на котката потрепнаха. Казах ти. Ела да ме намериш.

Клепачите й пак натежаваха — този път се спускаха за последно към дълбокия сън. Защо?

Котката килна глава. За да довършим започнатото.

53

На сутринта още валеше и Брайс го прие като поличба.

Очертаваше се кофти ден. Също толкова кофти, колкото предишната вечер.

Сиринкс отказа да излезе изпод завивките, въпреки че Брайс му обеща закуска преди разходката, и докато успее да го извлече на улицата — под зоркия поглед на Хънт от прозорците, — дъждът вече беше преминал от приятен ръмеж в същински потоп.

Една дебела жаба клечеше отстрани на входа, под малкия навес, очаквайки някой дребен злочест ванир да прелети наблизо. Изгледа Брайс и Сиринкс, като преджапаха през локвите по тротоара отпред, спечелвайки си предупредително съскане от химерата, и се намърда по-близо до стената на сградата.

— Психопат — измърмори Брайс под барабаненето на пороя по качулката на дъждобрана си.

Усещаше лепкавия поглед на жабата по гърба си, докато се отдалечаваха. Макар и с размерите на юмрук, съществата намираха начини да бъдат същинска напаст. Особено за всички видове феи. Лехаба, въпреки че не напускаше библиотеката, ги ненавиждаше и се боеше от тях.

Тъмносиният й дъждобран не успя да предпази задълго черния й клин и бялата тениска. Сякаш дъждът не валеше, а извираше откъм земята. В зелените й гумени ботуши се събраха локви и краката й вече жвакаха с всяка стъпка под шибащия дъжд, докато палмите се люлееха и съскаха над нея.

Най-дъждовната пролет, отчитана някога, бяха обявили миналата вечер по новините. Напълно съгласна беше.

Жабата още стоеше до входа, като се върнаха — Сиринкс изпълни за рекордно време сутрешната си програма, — и Брайс съвсем целенасочено скочи в една локва, за да я оплиска с дъждовна вода.

Жабата й се оплези и се затътри лениво нанякъде.

Хънт стоеше до печката и май пържеше бекон. Надникна през рамо към нея, докато Брайс събличаше дъждобрана си, измокряйки целия под.

— Гладна ли си?

— Не.

Той присви очи.

— Трябва да хапнеш нещо, преди да тръгнем.

Тя махна небрежно с ръка и отиде да сипе храна в паничката на Сиринкс.

Като се изправи, Хънт тикна пред нея чиния с бекон, яйца и дебела препечена филийка.

— През последната седмица само те гледам как чоплиш храната си — упрекна я той. — Това не може да продължава.

Брайс врътна очи.

— Не ми харесва мъж да ми казва кога да ям.

— А как ти звучи приятел да ти казва, че си имала разбираемо тежка нощ и ставаш зла, когато си гладна?

Брайс се намръщи. Хънт продължаваше да държи чинията пред нея.

— Съвсем нормално е да си напрегната — коментира той.

И кимна към хартиената торба, която беше оставила до вратата — дрехите на Даника, сгънати и готови за анализ. Преди трийсетина минути дочу Хънт да се обажда на Виктория с молба да се снабди с мимирската диагностика на елфите. Тя отговори, че Деклан вече й я е изпратил.

— Не съм напрегната. Това са просто дрехи — каза Брайс. Той я изгледа съмнително и Брайс изръмжа: — Не съм. Ако ще да ги затрият някъде.

— Тогава яж.

— Не обичам яйца.

Ъгълчетата на устата му се вирнаха в усмивка.

— Пред очите ми си изяла поне трийсет.

Погледите им се срещнаха за един дълъг момент.

— И кой те е учил да готвиш? — попита Брайс.

Защото определено готвеше по-добре от нея. Окаяната вечеря, която му стъкми снощи, беше доказателство.

— Сам се научих. Полезно умение е за всеки войник. Прави те любимец във всеки легионерски лагер. Пък и съм живял два века. Би било грехота да не съм се научил да готвя толкова време. — Той пак тикна чинията под носа й. — Яж, Куинлан. Няма да допусна да затрият дрехите.

Хрумна й да хвърли чинията в лицето му, но накрая я взе и се пльосна на стола в единия край на трапезната маса. Сиринкс дотича до нея, надничайки с очакване към бекона.

След секунда на масата се появи и чаша кафе. Сметаната още се въртеше в спирала в черната течност.

Хънт се подсмихна.

— Не бива да излизаш без нужните провизии.

Брайс му показа среден пръст, взе телефона му от масата и нащрака няколко снимки: закуската, кафето, глупаво ухиленото му лице, Сиринкс, седнал до нея, и собствената й ядосана гримаса. Въпреки това изпи кафето.

Като тръгна към мивката да остави празната чаша, докато Хънт довършваше закуската си на масата, осъзна, че стъпките й не са били по-леки от доста време насам.

— И да не ги загубите — предупреди Хънт Виктория, която преглеждаше дрехите в торбата върху бюрото си.

Таласъмката вдигна поглед от избелялата сива тениска с щампа на виеща, загърната в роба фигура. „Баншитата".

— Във „Веществени доказателства" имаме дрехи на Даника Фендир и другите жертви.

— Знам, но използвайте и тези — каза Хънт. В случай че някой е подправил използваните миналия път. Пък и за да се почувства полезна Куинлан, която беше отишла в галерията да обслужи поредния надут клиент. Хънт и беше изпратил Наоми. — Получихте ли мимирската диагностика от Деклан?

— Нали ти казах по телефона, да. — Вик отново надникна в торбата. — Ще ти дам сигнал, ако попаднем на нещо.

Хънт разгърна един лист върху бюрото.

— Проверете за следи от някой от тези демони.

Виктория погледна списъка и пребледня. Ореолът през челото й изпъкна още повече.

— Мислиш, че е някой от тях?

— Надявам се, че не.

Списъкът се състоеше от няколко изчадия, които евентуално можеха да си съдействат с кристалоса, всичките толкова древни и страховити, че ужасът му нарастваше с всяко следващо име, което вписваше. Някои от тях бяха чудовищата от приказките за лека нощ. Всичките можеха да създадат същински кошмар, ако проникнеха в Мидгард. Хънт се беше сблъсквал с две от тях — и беше оцелял на косъм.

Той пак кимна към торбата.

— Сериозно говоря: пазете ги.

— Сантиментален ли ставаш, Аталар?

Хънт врътна очи и тръгна към вратата.

— Просто предпочитам топките ми да си останат на мястото.

Същата вечер Виктория уведоми Хънт, че диагностиката още тече. Мимирската технология на елфите беше много задълбочена и отнемаше доста време.

Хънт се молеше резултатите да не са толкова страшни, колкото очакваше.

Изпрати съобщение на Брайс, която тъкмо привършваше работа — засмя се, като видя, че отново се е прекръстила в телефонния му указател: Брайс е кралица.

До полунощ гледаха заедно риалити предаване за групичка сексапилни млади ванири, работещи в плажен бар на Коронските острови. Той се подърпа в началото — но след първия час сам започна да пуска следващите епизоди. И пак. И пак.

Не навреди и че в началото седяха в противоположните краища на дивана, но лека-полека се примъкваха един към друг, докато бедрото му не се долепи до нейното. Пък и той май се позаигра с плитката й. А тя май му позволи.

На сутринта Хънт тъкмо тръгваше след Брайс към асансьора, когато телефонът му иззвъня. Като погледна екрана, направи гримаса.

— Здравей, Мика.

— В кабинета ми. Петнайсет минути.

Брайс натисна копчето на асансьора, но Хънт й посочи към вратата на покрива. Щеше да я занесе по въздух до галерията, а после да продължи към Бизнес района.

— Добре — отвърна внимателно. — Да доведа ли госпожица Куинлан?

— Ела сам.

Връзката прекъсна.

54

Хънт влезе в кулата през задния вход, избягвайки местата, където би могъл да срещне Сандриел. Исая не му вдигна телефона, а знаеше, че не е добра идея да звъни повторно.

Като пристигна в кабинета на Мика, губернаторът гледаше през прозореца и силата му вече кипеше в стаята като зараждаща се буря.

— Защо си поръчал в лабораторията елфически изследвания върху стари веществени доказателства?

— Имаме основание да вярваме, че демонът, който идентифицирахме, не е убил Даника Фендир. Ако разберем какво я е убило, може да разберем и кой го е призовал.

— Върховната среща е след две седмици.

— Знам. Работим усилено.

— Така ли? Пиенето на уиски с Брайс Куинлан брои ли се за усилена работа?

Задник.

— Сериозни сме. Не се безпокой.

— За твое сведение Сабин Фендир ми се обади да ми трие сол на главата, че сте я писали заподозряна.

В очите му нямаше нито капка благосклонност. Само студения поглед на хищник.

— Беше грешка и си го признаваме, но имахме основателна причина да вярваме, че…

— Свършете. Си. Работата.

— Ще си я свършим — процеди през зъби Хънт.

Мика впи леден поглед в него.

— Сандриел ме разпитва за теб. И за госпожица Куинлан. Направи ми няколко доста щедри предложения за нова сделка. — Стомахът на Хънт натежа като пълен с олово. — Засега и отказвам с обяснението, че имам полза от теб.

Мика хвърли една папка на масата и пак се обърна към прозореца.

— Не ме карай да размисля, Хънт.

Хънт прегледа папката — и прочете безсловесната заповед в нея. Наказанието му. Заради Сабин, заради забавянето му, заради съществуването му. Смърт за смърт.

Мина през квартирата, за да си вземе шлема.

Мика беше написал кратка бележка в празното поле на списъка с мишени и престъпленията им. Без пистолети.

Затова Хънт грабна още няколко от кинжалите си с черни дръжки и ножа си.

Действаше съсредоточено. Целеустремено. Всяко движение на тялото му, докато обличаше черния си боен костюм, укротяваше съзнанието му, отдалечаваше го все повече и повече от него.

Телефонът извибрира върху бюрото му и той надникна към екрана колкото да види, че Брайс е кралица беше написала:

Хънт нахлузи черните си ръкавици.

Телефонът му извибрира отново.

Хънт обърна телефона с екрана надолу. Сякаш това би йпопречило да се досети какво му предстои да направи. Той събра оръжията си с ловкост, натрупана през вековете. Накрая си сложи шлема.

Светът потъна в равнодушна пресметливост, цветовете му притъмняха.

Чак тогава взе телефона си и написа на Брайс:

Получи отговора й чак като стигна до площадката за кацане на легионерските квартири. През цялото време гледаше как балончето с многоточие, обозначаващо, че пише съобщение, ту се появява, ту изчезва. Сякаш му беше написала десет различни отговора, преда да се спре на:

Хънт изключи телефона, отвори вратите към площадката с рамо и излезе на открито.

Беше като тъмно петно в яркия свят. Сянка сред слънчевия ден.

Размаха криле и излетя. Без да погледне назад.

Нещо не беше наред.

Брайс го осъзна, когато мина цял час, без да й пише.

И страхът й се задълбочи от смътния му отговор на съобщението й. Не споменаваше защо са го призовали в Комициума, какво прави.

Сякаш някой друг го беше написал вместо него.

Брайс подхвана десетина различни отговора на това нехънтско съобщение.

Три съобщенията си на няколко пъти, докато накрая не написа:

Тогава осъзна, че няма право да се притеснява, да изисква обяснения от него.

И му изпрати просто жалкото:

Не получи друго съобщение. И през целия работен ден проверяваше маниакално телефона си.

Нищо.

Тревогата се гърчеше като кълбо червеи в корема й. Дори не си поръча супа. Камерите на покрива цял ден показваха Наоми, седнала на ръба със стегнато лице.

Брайс се качи при нея към три.

— Имаш ли представа къде е? — попита я, обгърнала напрегнатото си тяло с ръце.

Наоми я изгледа преценяващо.

— Хънт е добре — отговори. — Той… — Спря се, прочела нещо по лицето на Брайс. В очите й просветна изненада. — Добре е — повтори накрая с по-мек тон.

Докато се прибере у дома, охранявана от Наоми на съседния покрив, Брайс вече не вярваше на ангелката.

Затова реши да зареже предпазливостта и високото си самочувствие.

Застанала в кухнята, докато стрелките на часовника пълзяха към осем, написа на Хънт:

Изпрати няколкото думи в пространството, където хвърчаха съобщенията, и си отдъхна.

Изведе Сиринкс за последната му вечерна разходка, стиснала телефона си в ръка. Сякаш колкото по-силно го стискаше, толкова по-вероятно беше да й отговори.

В единайсет се предаде и набра един познат номер. Рун вдигна на първото позвъняване.

— Какво има?

Не я интересуваше как веднага е усетил, че нещо не е наред.

— Исках…

Тя преглътна сухо.

— Брайс — подкани я той с изострен глас.

На заден фон се чуваше музика, но звученето й се променяше, сякаш брат й се преместваше на по-тихо място.

— Да си виждал Хънт днес? — попита го тя с писклив глас.

— Всичко наред ли е? — поинтересува се отнякъде Флин.

Рун просто я попита:

— Какво е станало?

— Виждал ли си Хънт някъде, на стрелбището или.

Музиката заглъхна. Чу се трясък на врата.

— Къде си?

— У дома.

Чак тогава се осъзна — внезапно проумя колко е глупаво да разпитва точно Рун за личния асистент на губернатора.

— Дай ми пет минути.

— Не, недей да идваш. Добре съм. Просто. — Гърлото й гореше. — Не знам къде е.

Ами ако вече беше купчина от кости, плът и кръв?

Когато мълчанието й продължи твърде дълго, Рун заяви с овладяно напрежение:

— Веднага ще изпратя Дек и Флин да.

Защитните заклинания на входната врата изжужаха и ключалката изщрака.

Брайс загледа вцепенено как вратата се отваря и Хънт влиза в апартамента й с черен боен костюм и легендарния си шлем.

Всяка стъпка сякаш му отнемаше огромна концентрация. А мирисът му…

Кръв.

Не неговата.

— Брайс?

— Върна се — пророни тя на телефона. — Ще ти звънна утре — каза на брат си и затвори.

Хънт спря в средата на стаята.

Крилете му бяха оцапани с кръв. Коженият костюм също. Визьорът на шлема му беше оплискан с нея.

— Какво, какво ти се е случило? — попита тя.

Хънт пак тръгна. Подмина я, оставяйки след себе си острия мирис на кръв — няколко различни вида. Не пророни и дума.

— Хънт!

Облекчението, което я обзе първоначално, отстъпваше място на нов ужас.

Той продължи към стаята си, без да спре. Брайс не смееше да помръдне. Виждаше пред себе си призрак, демон, сянка на смъртта.

Този ангел с шлем и бойни одежди. Тя не го познаваше.

Хънт влезе в стаята си и без дори да я погледне, затвори вратата след себе си.

Не можеше да го понесе.

Не можеше да понесе искреното, поразително облекчение по лицето й, като го видя да влиза в апартамента. Върна се тук, след като приключи, защото очакваше да е заспала вече, а не му се искаше да минава първо през Комициума, за да измие кръвта от себе си в банята на квартирите. Тя обаче го чакаше във всекидневната.

Когато влезе в апартамента й тя видя, подуши кръвта по него…

Не можеше да понесе ужаса и болката по лицето й.

„Виждаш ли какво ми причинява този живот?“, искаше да я попита. Но не успяваше да свика думите. Доскоро в ушите му бяха кънтели само писъци. Писъците на тримата, които часове наред бе измъчвал според изискванията на Мика.

Влезе в банята и пусна горещата вода на душа. Свали шлема си и ярката светлина прогори очите му, свикнали с по-убитите тонове през визьора. После изхлузи ръкавиците си.

Тя го гледаше втрещено. И нищо чудно. Едва ли бе съзнавала какъв е всъщност, до този момент. Защо всички страняха от него. Не смееха да го погледнат в очите.

Хънт съблече костюма си. Синините му вече избледняваха. Наркобароните, които бе ликвидирал тази вечер, успяха да му вкарат по няколко тупаника, преди да ги усмири. Преди да ги прикове към земята с ножовете си.

Където ги остави да крещят в агония часове наред.

Белите плочки на банята вече се запотяваха от парата, когато влезе гол под душа.

Врялата вода прогори кожата му като киселина.

Той преглътна вика, скимтенето, стоновете, надигнали се в гърлото му, и остана под парещата струя.

Позволи й да изгори всичко грозно.

Мика го беше изпратил на мисия. Беше му наредил да убие някого. Няколко души, ако съдеше по различните миризми по него. Дали всеки от тези животи се зачисляваше към потресаващия му дълг?

Такава беше работата му; вървеше към свободата си, изпълнявайки поръченията на губернатора, но… Но Брайс чак сега се замисляше за това. Какво точно правеше Хънт за архангела? До какви последици водеха мисиите му?

Но не вървеше към свободата си. Вървеше към Ада.

Брайс остана във всекидневната, за да го изчака да се изкъпе. Водата продължаваше да тече. Двайсет минути. Трийсет. Четирийсет.

Когато часовникът отброи час, тя не се сдържа и почука на вратата му.

— Хънт?

Той не й отговори. Водата още се лееше.

Брайс открехна вратата и надникна в сумрачната стая. Вратата на банята беше отворена и парата извираше на облаци. Толкова гъсти, че едвам се дишаше.

— Хънт?

Тя стигна до банята и проточи врат да надникне вътре. Нямаше го под душа.

Малко крайче от мокро сиво крило се подаваше иззад стъклената преграда на душа.

Тя се спусна натам, без да мисли. Без да я е грижа за личното му пространство.

Продължаваше да повтаря името му, готова за най-лошото, съжалявайки, че не е взела телефона си от кухненския плот.

Той седеше гол на пода под душа, свел глава между коленете си. Водата брулеше гърба му, крилете му, стичаше се по косата му. Бронзовата му кожа червенееше.

Брайс прекрачи прага на душа и изсъска. Водата беше вряла. Щавеща.

— Хънт — каза отново.

Той дори не мигна.

Погледът й прескочи между него и душа. Тялото му лекуваше изгарянията — кожата му изгаряше и се възстановяваше, изгаряше и се възстановяваше. Същинско мъчение.

Тя едва не изкрещя, когато бръкна под душа да намали температурата и горещата вода намокри тениската й, панталона й.

Хънт не помръдна. Дори не я погледна. Очевидно го беше правил много пъти. Всеки път, когато Мика го изпратеше на мисия, и след поръченията на всички архангели, на които бе служил преди това.

Сиринкс дойде да провери какво се случва, подуши окървавените дрехи и се излегна на гумената постелка с глава върху предните си лапи.

Хънт продължаваше да не отчита присъствието й.

Но дишането му ставаше по-дълбоко. По-спокойно.

Необяснимо дори за себе си, Брайс грабна шампоана и лавандуловия сапун от поставката, вградена в плочките. И коленичи пред него.

— Ще те почистя — каза му тихо. — Ако позволиш.

Той кимна леко, но съкрушително отчетливо. Сякаш още нямаше сили за думи.

Брайс сипа шампоан в шепата си и го завтрива с пръсти в косата му. Изми нежно гъстите му тежки кичури и наклони главата му назад, за да ги изплакне. Очите му най-сетне се вдигнаха към нейните. Срещнаха погледа й, докато струята вода обливаше главата му.

— Изглеждаш точно както аз се чувствам — прошепна му тя през стегнато гърло. — Всеки ден.

Той само мигна, единственият знак, че я е чул.

Брайс извади ръце от косата му и взе сапуна. Хънт беше гол, осъзна внезапно, незнайно как забравила тази подробност. Чисто гол. Без да си позволи да се замисля над това, се зае да сапунисва врата му, мощните му рамене, мускулестите му ръце.

— Долната половина ще оставя на теб — обяви с пламнало лице.

Той просто я наблюдаваше с първична откритост. С поглед, по-интимен от допира на устните му по шията й. Сякаш виждаше до дъното на душата й — виждаше миналото, настоящето и бъдещето й.

Тя изми доколкото можа горната част на тялото му.

— Не мога да почистя крилете ти, като си седнал до стената.

Хънт се изправи на крака с едно могъщо ловко движение.

Брайс извърна очи от онова, което новата му поза разкри пред полезрението й. Внушителното нещо, което той или не съзнаваше, че е изложил пред погледа й, или не го интересуваше.

Тогава и тя нямаше да му обръща внимание. Изправи се и го завъртя внимателно. Не си позволи да се възхищава и на гледката откъм гърба му. На изваяните му съвършени форми.

Задникът ти е перфектен, беше й казал.

Твоят също, вече можеше да засвидетелства и тя.

Насапуниса крилете му, по-тъмно сиви заради мокрите пера.

Толкова се извисяваше над нея, че й се наложи да се надигне на пръсти, за да достигне върховете им. Хънт опря ръце на стената и провеси глава между раменете си, а тя продължи да го мие мълчаливо. Нужна му беше почивка и утехата на забравата. Затова Брайс изплакна сапуна, уверявайки се, че всяко едно перо е добре почистено, и се пресегна покрай него да спре душа.

Единственият звук в запарената баня остана шуртенето на стичащата се в канала вода.

Брайс взе една кърпа и старателно задържа очите си вдигнати, когато Хънт се обърна с лице към нея. Загърна го през ханша, после дръпна още една кърпа от лоста пред душкабината и забърса бронзовата му кожа. Подсуши нежно крилете му. Накрая и косата му.

— Хайде — прошепна. — В леглото.

Изражението му се напрегна леко, но не възрази, когато Брайс го изтегли от душа, ръсейки вода от подгизналите си дрехи и коса. Нито когато го поведе към спалнята и скрина, където бяха нещата му.

Тя извади чифт черни боксерки, наведе се и разтегна с ръце ластика им, приковавайки очи в пода.

— Стъпвай вътре.

Хънт се подчини и вкара първо единия крак, после и другия. Тя се изправи, плъзвайки боксерките нагоре по изваяните му бедра, и пусна ластика с тихо шляп. Взе една бяла тениска от друго чекмедже, огледа смръщено странните прорези по гърба й, предвидени за крилете му, и я върна на мястото й.

— Явно ще си по гащи — обяви, отгърна завивката, която Хънт всяка сутрин старателно изпъваше върху леглото си, и потупа матрака. — Време е да поспиш.

Той пак й се подчини и се плъзна между чаршафите с тих стон.

Брайс изгаси лампата в банята, за да не свети в стаята му, и се върна при него. Хънт продължаваше да се взира в нея. Тя си позволи да отмести влажната коса от челото му, докосвайки с пръсти омразната татуировка. Той затвори очи.

— Толкова се притесних за теб — прошепна му, докато галеше косата му. — И…

Не можа да довърши изречението си. Затова понечи да си тръгне, за да се преоблече в сухи дрехи и също да опита да поспи.

Но топла силна ръка хвана китката й. И я спря.

Тя погледна назад. Хънт още се взираше в нея.

— Какво?

Той подръпна леко китката й и Брайс го разбра и без думи.

Остани.

Гърдите й се свиха болезнено.

— Добре. — Тя си пое дъх. — Разбира се.

Незнайно защо й се струваше твърде рисковано да отиде чак до стаята си, да го остави сам дори за момент. Сякаш се боеше, че може да изчезне отново, докато тя се преобличаше.

Затова грабна бялата тениска, която щеше да облече на него, обърна се с гръб, съблече своята подгизнала тениска и сутиена си и ги метна в банята. Те тупнаха върху плочките с плясък, който заглуши шумоленето на меката му тениска, докато я нахлузваше върху тялото си. Стигаше чак до коленете й, така че Брайс изхлузи мокрите си панталони и бельо и ги хвърли в банята при другите си дрехи.

Сиринкс, който вече беше скочил на леглото, се сви на кълбо в долния му край. А Хънт се беше преместил, отстъпвайки й достатъчно място.

— Добре — повтори тя, главно на себе си.

Чаршафите бяха топли и миришеха на него — на дъжд и кедър. Тя се постара да не вдишва уханието. Седна на леглото и облегна гръб на дъската. И опита да не показва смайването си, когато Хънт сложи глава върху бедрото й и отпусна ръка върху нея и възглавницата от другата й страна.

Дете, сгушило се в скута на майка си. Приятел, търсещ утеха в допира, който му напомняше, че е живо същество. Добра душа, въпреки онова, което бе принуден да прави.

Брайс пак отмести плахо косата от челото му.

Хънт затвори очи, но се притисна леко към допира й. Безмълвна молба.

Тя продължи да го милва по косата, докато дишането му не стана по-дълбоко, по-равномерно и мощното му тяло постепенно се отпусна до нейното.

Ухаеше на рая. На дома му, на вечността, на мястото, където трябваше да бъде.

Хънт отвори очи, обгърнат от женска мекота, топлина и кротко дихание.

В смътната светлина установи, че е наполовина проснат през скута на Брайс, която спеше облегната на дъската на леглото с клюмнала на една страна глава. Едната й ръка още беше заровена в косата му, а другата — в чаршафите до неговата.

Часовникът показваше три и половина. Но не часът го изненада, а фактът, че умът му е достатъчно бистър.

Беше се погрижила за него. Беше го изкъпала, облякла и утешила. Хънт не си спомняше кога за последно някой беше правил толкова много за него.

Той отлепи внимателно лице от скута й, осъзнавайки, че краката й са голи. И че няма нищо под неговата тениска. А лицето му е било на сантиметри от онова място.

Надигна се с леко протестиращи мускули, но Брайс не се разбуди.

Беше му облякла гащите, дявол да го вземе. Бузите му пламнаха от срам.

Стана бавно от леглото и Сиринкс отвори едно око да провери какво се случва. Той махна на зверчето да си мълчи и заобиколи до страната на Брайс.

Тя се поразмърда съвсем леко, като я вдигна на ръце, за да я занесе до стаята й. Сложи я върху нейното легло и Брайс измрънка заради хладните чаршафи, но той бързо я зави с олекотената завивка и си тръгна, преди да се е събудила.

Тъкмо минаваше през всекидневната, когато телефонът й, захвърлен върху кухненския плот, светна ярко. Хънт не се стърпя и погледна екрана.

Изпълваха го няколко съобщения от Рун от последните няколко часа.

Малко по-късно:

След час:

А преди трийсетина секунди беше добавил:

Хънт надникна към коридора през спалнята й. Беше се обадила на Рун — значи с него е говорела по телефона, когато той се прибра. Почеса се по гърдите.

След броени минути заспа в леглото си, където ароматът й още витаеше като призрачен стоплящ допир.

55

Златистите лъчи на зората разбудиха нежно Брайс. Завивките бяха топли, леглото — меко, а Сиринкс още хъркаше…

Нейната стая. Нейното легло.

Тя се надигна и движението събуди Сиринкс, който измяука ядосано и се плъзна по-надълбоко под завивките, ритвайки я в ребрата със задни лапи.

Брайс го остави да спи, стана от леглото и излезе от стаята. Хънт явно я беше преместил през нощта. Не беше в състояние за такова нещо, а ако му се беше наложило да излезе пак.

Като зърна сивото крило, разперено върху леглото в стаята за гости, въздъхна с облекчение. Златистият му мускулест гръб се надигаше и спадаше. Хънт още спеше.

Слава на боговете! Тя потри лицето си с ръце. Нямаше да заспи пак, затова отиде в кухнята да си направи кафе. Трябваше й силна доза кофеин, а после щеше да потича. Отстъпи контрола на мускулната си памет и докато кафе машината бръмчеше и тракаше, грабна телефона си от кухненския плот.

Съобщенията на Рун заемаха по-голямата част от екрана му. Тя ги прочете два пъти.

Беше готов да остави всичко, за да дойде при нея. Да изпрати приятелите си да търсят Хънт. Безусловно. Брайс го знаеше — но се беше насилила да го забрави.

И знаеше защо. Отлично съзнаваше, че реакцията й към спора им преди години беше оправдана, но пресилена. Рун беше опитал да й се извини, а тя използва и това срещу него. А после брат й явно се беше почувствал достатъчно виновен, че да не оспорва решението й да го отреже напълно от живота си. И да не осъзнае, че го беше отрязала не само защото се чувстваше обидена, но и от страх. От вцепеняващ страх.

Беше я наранил и фактът, че той имаше такова влияние над нея, я плашеше неимоверно. Беше си представяла толкова много неща с брат си — приключения, почивки и най-обикновени моменти, — а той бе имал силата да й отнеме всичко.

Палците й закръжиха над клавиатурата на телефона, сякаш търсеха подходящите думи. „Благодаря“ беше добро начало. „Ще ти се обадя по-късно" също ставаше, защото може би трябваше да му каже на глас тези неща.

Пръстите й обаче останаха във въздуха.

Тя се примири и прегледа другите получени съобщения — от Хвойна.

Брайс стисна зъби и написа:

Брайс остави телефона, но той извибрира след секунда. Хвойна явно отиваше на сутрешна репетиция.

Определено й беше много ядосана, щом я наричаше „Брайс" вместо „Бри".

Написа й:

Хвойна й се тросна:

Брайс въздъхна, осъзнавайки, че е вкопчила пръсти в телефона. Остави го и взе чашата топло кафе.

— Ей.

Завъртя се и видя Хънт, опрял хълбок в мраморния кухненски остров. Движеше се учудващо безшумно за едър крилат мъжага. Беше облякъл тениска и панталон, но косата му още беше разрошена от възглавницата.

Коленете й се подкосиха леко, но успя да програчи:

— Как си?

— Добре.

Отговорът му не прозвуча остро, но Брайс долови кроткото смирение и молбата да не го притиска. Затова просто извади още една чаша, сложи я на кафе машината и натисна няколко бутона.

Погледът му я обходи цялата като с допир. Тя надникна надолу и осъзна защо.

— Извинявай, че взех една от тениските ти — каза, стисвайки в шепа бялата материя.

Богове, не носеше бельо. Дали Хънт знаеше.

Той свали очи към голите й крака и погледът му притъмня леко. Определено знаеше.

Отблъсна се от острова и тръгна към нея. Брайс се приготви, незнайно за какво, но…

Той просто я подмина. Отиде до хладилника и извади яйца и голямо парче бекон.

— Рискувам да прозвуча като клиширан алфа-задник — заяви, без да я погледне, докато слагаше тигана върху печката, — но ми харесва да те виждам в моя тениска.

— Клиширан алфа-задник, и още как — потвърди тя, въпреки че пръстите на краката й се свиха върху дървения под.

Хънт започна да счуква яйцата в купа.

— Май винаги стигаме до кухнята.

— Нямам против — отвърна Брайс, отпивайки от кафето си. — Стига ти да готвиш.

Хънт изсумтя, после застина на място.

— Благодаря — пророни тихо. — За снощи.

— Няма нищо — каза Брайс и пак отпи от кафето си.

Спомни си, че е направила и на него и се пресегна да вземе пълната чаша.

Протегна ръка да му я подаде и Хънт се обърна от печката. Погледът му прескочи между чашата и лицето й.

И когато голямата му ръка обгърна порцелана, той се приведе напред, скъсявайки разстоянието помежду им. Устните му докоснаха едната й буза. Кратък, лек като перце, нежен допир.

— Благодаря ти — повтори и пак се обърна към печката.

Сякаш не забелязваше, че не може да помръдне и мускул от тялото си, не намира нито дума за отговор.

Копнежът да го сграбчи, да придърпа лицето му към своето и да вкуси всяка част от него почти я ослепи. Пръстите й потрепнаха от двете страни на тялото й, все едно усещаха мускулите му под себе си.

Той още страдаше по загубена любов. А тя беше изкарала твърде дълго без секс. Циците на Ктона, минаха седмици от онова клатене с метаморфа лъв в тоалетната на „Гарвана“. Пък и като знаеше, че Хънт е в апартамента, не смееше да отвори лявото нощно шкафче, за да се погрижи сама за себе си.

Да, продължавай да си го повтаряш, натякна й малко гласче.

Мускулите по гърба на Хънт се напрегнаха. Ръцете му спряха работата си.

Мамка му, той май подушваше такива неща, а? Повечето ванири от мъжки пол ги подушваха. Долавяха промяната в мириса, като страхът и сексуалната възбуда бяха най-остри.

Но пред нея стоеше Умбра Мортис. Недостъпен поради десет милиона причини. И Умбра Мортис не излизаше на обикновени срещи — не, с него трябваше да е всичко или нищо.

Хънт я попита дрезгаво:

— За какво си мислиш?

Дори не се обърна към нея.

За теб. Като една кръгла глупачка си мисля за теб.

— За разпродажбата на мостри в един моден бутик днес следобед — излъга тя.

Хънт надникна през рамо. Проклятие, очите му бяха мрачни като ад.

— Сериозно?

Измърка ли, или така й се стори?

Не успя да се възпре и отстъпи назад, блъсвайки се в кухненския остров.

— Да — потвърди, неспособна да извърне поглед от него.

Очите на Хънт притъмняха още повече. Но си замълча.

Брайс не можеше да диша с този поглед, прикован в нея.

Поглед, който й казваше, че е надушил какво се случва в тялото й.

Поглед, заради който зърната й настръхнаха.

Хънт застина като хищник. Очите му се спуснаха надолу. Видяха гърдите й. Бедрата й — стиснати, сякаш така можеше да спре мъчителното пулсиране между тях.

По лицето му се изписа свирепо изражение. Като на пума, готова за атака.

— Не знаех, че разпродажбите на дрехи те вълнуват чак толкова, Куинлан.

Тя едва не простена. Насила удържаше тялото си неподвижно.

— Гледам да се радвам на малките неща, Аталар.

— За това ли мислиш, като отвориш лявото нощно шкафче? За разпродажби?

Този път се обърна изцяло към нея. А тя не смееше да свали поглед от очите му.

— Да — прошепна. — Колко много дрехи могат да минат през тялото ми.

Брайс нямаше представа какво излиза от устата й.

Как бе възможно всичкият въздух в апартамента, в града, да е изчезнал?

— Май трябва да си купиш и бельо — пророни той, кимвайки към голите й крака. — Струва ми се, че ти е свършило.

Картината нахлу неудържимо в съзнанието й и подпали сетивата й: как Хънт слага големите си ръце на кръста й, вдига я върху плота, в който се притискаше гръбнакът й сега, вдига тениската над корема й — неговата тениска всъщност — и разтваря широко краката й. Как я чука първо с езика си, а после и с члена си, докато не я накара да ридае от удоволствие, да крещи… не я интересуваше кой ще я чуе, а само той да я докосва, да го усеща в себе си.

— Куинлан.

Хънт като че ли трепереше. Сякаш само все по-изтъняващата верига на волята му го удържа на място. Сякаш и той бе видял същата пламенна картина и просто чакаше сигнал от нея.

Но това би усложнило всичко. Разследването, чувствата му към Шахар, нейния живот.

Майната им на тези неща. По-късно щяха да му мислят. Щяха да…

Пушек изпълни въздуха помежду им. Зловонен задушлив пушек.

— По дяволите! — изсъска Хънт и се завъртя към яйцата, които беше оставил на котлона.

Брайс примига като внезапно освободена от вещерска магия и зашеметяващата горещина се разсея. О, богове! Емоциите й явно бяха в хаос след снощи — а те си бяха в пълен безпорядък дори в нормални дни — й.

— Трябва да се обличам за работа — скалъпи и тръгна бързо към спалнята си, преди Хънт да се обърне от горящата закуска.

Беше се побъркала, повтаряше си под душа, в банята, по време на тихата разходка до работа със Сиринкс, докато Хънт летеше над тях. На почтено разстояние. Сякаш и той беше осъзнал същото.

Допуснеш ли някого до сърцето си, дадеш ли му силата да те нарани, накрая ще направи тъкмо това.

А Брайс не можеше да го понесе.

Докато стигна до галерията, се беше примирила с този факт. Като надникна към Хънт, който се спускаше от небето, приветстван радушно от Сиринкс, мисълта да прекара целия ден затворена в тясно пространство с него, където само Лехаба можеше да им служи за буфер.

Слава на Урд, телефонът й иззвъня точно когато отваряше вратата на галерията. Но нито Рун й се обаждаше, за да провери как е, нито Хвойна, за да я нахока пак за пропуснатия час.

— Джесиба.

Магьосницата не си губеше времето с любезности.

— Отвори задната врата. Веднага.

— Какъв кошмар, Биби — прошепна Лехаба в сумрачната библиотека. — Същински кошмар.

Загледана в новия обитател на гигантския смътно осветен аквариум, Брайс усети как косъмчетата по ръцете й настръхват. Хънт скръсти своите, взирайки се в мътната вода. Мислите да се потъркаля гола с него бяха изчезнали напълно преди около час.

Тъмна люспеста ръка се залепи на дебелото стъкло и кремавите й нокти го одраскаха със скърцане. Брайс преглътна.

— Интересно ми е къде изобщо се намират ноки по нашите ширини.

Доколкото знаеше, обитаваха само ледовитите северни морета, главно покрай Пангера.

— Келпито ми харесваше повече — прошепна Лехаба, скрита зад малкото си диванче, с мъждукащо от страх жълто пламъче.

Сякаш дочул разговора им, нокът застана пред стъклото и се усмихна.

С дължината си от почти два метра и половина той можеше да е адският двойник на мъжките мери. Но вместо хуманоидни черти съществото имаше изпъкнала долна челюст с прекалено широка уста без устни, пълна с остри като игли зъби. Възголемите му очи бяха млечнобели като кожата на дълбоководните риби. Опашката му беше почти прозрачна — кокалеста и заострена — и над нея се издигаше изкривен мускулест торс.

По главата и гърдите му нямаше космена покривка, а ръцете му имаха по четири пръста, завършващи с нокти като ками.

Тъй като аквариумът заемаше цялата стена, Брайс нямаше как да игнорира присъствието на такова страшилище, освен когато се спускаше до купчината тъмни камъни на дъното. То пак одраска с нокти стъклото. Бялата татуировка SPQM се открояваше ясно върху зеленикавосивата му китка.

Брайс долепи телефона до ухото си. Джесиба вдигна на първия сигнал.

— Да?

— Имаме проблем.

— Със сделката с Корсаки ли? — попита тихо Джесиба, за да не я чуе някой.

— Не. — Брайс погледна смръщено нока. — Трябва да махнеш тая гадина от аквариума.

— В среща съм.

— Лехаба трепери от страх.

Въздухът действаше смъртоносно на ноките — само след броени секунди на въздух жизненоважните им органи започваха да отказват, а кожата им — да се бели като опърлена. Но Брайс все пак се изкачи по малката стълбичка отдясно на аквариума, за да се увери, че вратичката за хранене в горната му решетка е заключена. Самата хранилка представляваше квадратна платформа, която се вдигаше и сваляше във водата, задвижвана чрез контролния панел на стената над аквариума, и Брайс трикратно провери дали механизмът е изключен.

Като се върна в библиотеката, завари Лехаба свита на кълбо зад една книга. Пламъчето й едва гореше, избледняло до жълто.

Огнената феичка изшушука от диванчето си:

— Това е противно, страховито същество.

Брайс й изшътка.

— Не може ли да го подариш на някой задръстен мачо в Пангера?

— Затварям.

— Ама той е…

Връзката прекъсна. Брайс се пльосна в стола си пред масата.

— Сега вече ще го задържи завинаги — каза на феичката.

— С какво ще го храните? — попита Хънт, докато нокът опипваше стъклото с гнусните си ръце.

— Обича човешко месо — прошепна Лехаба. — Ноките завличат плувци на дъното на езерата си и ги удавят, после пируват с телата им ден след ден.

— С говеждо — отговори Брайс и стомахът й се преобърна, като надникна към малката вратичка пред стълбището, водещо до върха на аквариума. — Ще му давам по няколко пържоли на ден.

Лехаба потрепери.

— Не може ли да го скрием със завеса?

— Джесиба ще я свали.

Хънт предложи:

— Бих могъл да натрупам книги върху масата, за да го скриват от погледа ти.

— Но той ще знае къде съм. — Лехаба изгледа нацупено Брайс. — Не мога да спя, докато е тук.

Брайс въздъхна.

— Ами ако се преструваш, че е омагьосан принц или нещо такова?

Феичката посочи аквариума. Нокът плуваше в мътната вода, размятвайки опашка. И им се усмихваше.

— Принц от Ада.

— Кой би си взел нок за домашен любимец? — зачуди се Хънт, разполагайки се на стола от другата страна на бюрото.

— Магьосница, която е избрала да се присъедини към Пламъци и сенки и превръща враговете си в животни.

Брайс махна към по-малките аквариуми и терариуми, вградени в библиотеките наоколо, и потри настойчивата болка в бедрото си под розовата й рокля. Когато най-накрая събра смелост да излезе от спалнята си тази сутрин, след фиаското в кухнята, Хънт впи в нея дълъг поглед. Но не каза нищо.

— Трябва да те прегледа медвещер — заяви за пореден път той, без да вдигне очи от доклада, който Джъстиниън му беше изпратил сутринта.

Когато Брайс го попита за какво е, той й отговори лаконично, че бил секретен.

— Добре съм си — подхвърли сега, без да откъсне вниманието си от лаптопа и договора за сделката, която Джесиба толкова държеше да приключи.

Безмозъчна, тягостна работа, но и тя трябваше да се свърши.

И без това пак бяха попаднали в задънена улица с разследването — нямаха новини от Виктория за резултатите от мимирската диагностика. Брайс още нямаше представа защо Даника е откраднала Рога и кой го е искал толкова много, че да я убие заради него. Но ако Рогът наистина можеше да се поправи с метода, който бе споменал Рун… Всички нишки трябваше да са свързани някак.

А Брайс знаеше, че макар да бяха убили един кристалос, в Ада чакаха още много други, които можеха да бъдат призовани, за да издирват Рога. И щом тези демони, създадени от принцовете на Ада специално за тази цел, не успяваха да го намерят. Нима тя имаше шанс?

Другият сериозен проблем бяха жертвите, превърнати в кървави купчини месо. Убийства, които не бяха извършени от кристалос. Хънт вече беше пуснал молба за повторна проверка на наличните кадри, но и от нея нямаше резултат.

Телефонът му извибрира. Той го извади от джоба си, погледна го и пак го прибра. От другата страна на бюрото Брайс мярна прозорчето със съобщение на екрана му.

— Няма ли да отговориш?

Устата му се кривна на една страна.

— Един колега ми лази по нервите.

Но очите му проблеснаха, като я погледна. А когато тя сви рамене с усмивка, гърлото му подскочи едва забележимо.

След малко Хънт обяви с леко дръпнат тон:

— Налага се да изляза за малко. Ще изпратя Наоми. И ще дойда да те взема, като приключиш работа.

Тръгна, преди Брайс да го попита какво става.

— Знам, че мина доста време — каза Брайс на телефона, щипнат между рамото й ухото й.

Хънт я чакаше отпред, докато тя заключваше галерията, и се усмихна на Сиринкс, който дойде да драска по вратата. Като осъзна, че Брайс няма да го вземе с тях, химерата измяука недоволно, и Хънт се наведе да го почеше по рунтавата златиста глава, преди Брайс да затвори вратата и да го заключи вътре.

— Ще трябва да си проверя графика — продължаваше да говори по телефона Брайс, кимвайки му за поздрав.

Днес беше много красива с розовата си рокля, перлени обици и коса, прибрана от двете страни с перлени гребенчета.

Дявол да го вземе, „красива“ не беше правилната дума.

Когато излезе от спалнята си сутринта, Хънт направо остана без думи.

Брайс като че ли не забеляза, че той я е забелязал, но тя вероятно си знаеше, че изглежда страхотно всеки ден. Днес обаче сияеше особено ярко — в кехлибарените й очи имаше нов блясък, а кожата й сякаш руменееше.

Но тази розова рокля… Разсейваше го цял ден.

Както и споменът за сутрешната им среща в кухнята. Стараеше се да не мисли за нея — да забрави, че беше на косъм да й се примоли да го докосне, да му позволи той да я докосне. Това не му попречи да прекара целия ден в състояние на полувъзбуда.

Трябваше да се вземе в ръце. Разследването беше забавило ход през последната седмица и той не биваше да се разсейва. Не можеше да си позволи да я зяпа всеки път, когато не го гледаше. Днес следобед Брайс се надигна на пръсти да вземе някаква книга от висок рафт в библиотеката и като че ли розовата й рокля беше шибаният Рог, а той — кристалосът.

Хънт скочи от стола си и след миг вече сваляше книгата от рафта.

Като й я подаде, Брайс не помръдна от мястото си. Вместо да отстъпи назад, погледна протегнатата му ръка, после и лицето му. Кръвта забуча в ушите му, кожата му се обтегна по тялото. Също като сутринта, като видя настръхналите й гърди и надуши мръсните й мисли.

Но тя просто взе книгата и си тръгна. Без да подозира колко е оглупял.

И положението не се подобри в следващите часове. А когато му се усмихна от другата страна на бюрото. Едва ли не му поолекна, като го призоваха в Комициума след минута. А докато се връщаше, вдишвайки свежия въздух откъм Истрос, Виктория му изпрати съобщение:

Хрумна му да каже на таласъмката да изчака. Да отложи неизбежните лоши новини няколко дни и да му даде шанс да се порадва на красивата усмивка върху лицето на Брайс и желанието, което започваше да тлее в очите й, но… Предупрежденията на Мика кънтяха в ушите му. До Върховната среща имаше още две седмици, но присъствието на Сандриел обтягаше търпението на губернатора. И ако Хънт се забавеше още дълго, нищо чудно Мика да анулира сделката им.

Така че трябваше да се справи някак с новата информация от Вик, колкото и лоша да беше. Обади се на Брайс и й каза да го чака.

— Не знам, мамо — говореше по телефона си Брайс, тръгвайки с Хънт надолу по улицата. Залязващото слънце къпеше града в златисто и оранжево, позлатяваше дори мръсните локви. — Разбира се, че ми липсваш, но какво ще кажеш за следващия месец?

Минаха покрай една уличка със старовремски будки за бързо хранене и неонови табели, упътващи към малки чайни. Виждаха се и няколко студиа за татуировки, чиито артисти и клиенти пушеха отпред преди вечерния наплив от пияни идиоти.

— Какво? Този уикенд? Ами, имам си гост… — Брайс изцъка с език. — Не, дълга история. Той ми е съквартирант? Как се казва? Ами, Ати. Не, мамо. — Тя въздъхна. — Този уикенд няма как да стане. Нищо подобно, не ви отбягвам. — Стисна зъби. — Какво ще кажеш за видеочат тогава? Ммхмм, аха, ще отделя време. — Пак направи физиономия. — Добре, мамо. Чао.

Тя се обърна към него с отчаяна гримаса на лице.

— Майка ти е доста настойчива — коментира деликатно Хънт.

— В седем ще правя видеовръзка с родителите ми. — Тя въздъхна към небето. — Искат да се запознаят с теб.

Като пристигнаха в бара, Виктория ги чакаше с чаша уиски пред себе си. Седнаха от лявата й страна, а тя им се усмихна мрачно и плъзна някаква папка към тях.

— Какво си намерила? — попита я Брайс, отваряйки кремавата папка.

— Прочетете — каза Виктория и посочи с поглед камерите в бара.

Записваха всичко.

Брайс кимна, разбрала предупреждението й, а Хънт се приведе към нея да прочете съдържанието на папката, извивайки леко едното си крило около гърба й.

Но щом видя резултатите от диагностиката, забрави всичко останало.

— Сигурно е станала грешка — каза тихо.

— И аз така си помислих — отвърна безизразно Виктория.

Резултатите от мимирския скрининг показваха малки частици от нещо синтетично. Нито органично, нито механично, нито магическо — а комбинация от трите.

Открийте пропуснатото, беше ги посъветвал Аидас.

— Даника работеше почасово в „Реднър Индъстрис" — каза Брайс. — Те провеждат всякакви експерименти. Това би ли обяснило резултата?

— Възможно е — отвърна Виктория. — Но подложих на мимирската диагностика всички налични материали, и от другите жертви. Първоначалните тестове са положителни и при дрехите на Максимус Терциан. — Виктория се намръщи и татуировката на челото й се сбърчи. — Не е чиста магия, нито някаква технология, нито органична материя. Оказва се някакъв хибрид и следите от примеси го изключват от другите категории. Един вид, го правят невидим за компютрите ни.

Брайс свъси вежди.

— Но какво представлява?

Хънт познаваше Виктория достатъчно добре, за да прочете предпазливостта в очите й, когато отговори на Брайс:

— Някакъв вид… лекарство. От проучванията ми дотук изглежда, че се използва главно за медицински цели, в много малки дози, но може да е изтекъл на улицата, където се прилага в доста по-опасни дози.

— Даника не би посегнала към такава дрога.

— Разбира се, че не — побърза да поясни Виктория. — Но е била изложена на него, по дрехите й има следи от него. Дали се е случило след смъртта й, или преди това, засега не знаем. Предстои да проведем диагностиката върху дрехите на глутницата „Дяволи“ и тези на последните две жертви.

— Терциан е бил в Месарския пазар — каза тихо Хънт. — Може да е употребил наркотика.

Брайс попита:

— Как се казва?

Виктория посочи папката с резултатите.

— Точно както би се очаквало. Синт.

Брайс завъртя рязко глава към Хънт.

— Рун каза, че онази медвещица му споменала за синтетично лекарство, с което евентуално можело да се поправи.

Тя не довърши.

Очите на Хънт бяха тъмни като Ямата, с угнетен поглед.

— Може да е същото.

Виктория вдигна ръце.

— Да не забравяме, че тепърва ще изследвам другите жертви, но просто реших, че трябва да знаете.

Брайс скочи от щъркела.

— Благодаря.

Хънт я изчака да стигне до изхода, преди да прошепне на таласъмката:

— Мълчи си за това, Вик.

— Вече изтрих файловете от базата данни на легиона — отвърна тя.

Почти не говориха по пътя обратно към галерията, взеха Сиринкс и тръгнаха към апартамента. Чак като влязоха в кухнята, Хънт каза, облегнат на плота:

— Разследванията понякога отнемат време. Но се доближаваме до истината. Това е добре.

Тя изсипа храна в паничката на Сиринкс с неразгадаемо изражение.

— Какво е мнението ти за този синт?

Хънт обмисли внимателно думите си.

— Както ти каза, Даника може да е била изложена на него в „Реднър". Терциан може да се е друсал с него точно преди да умре. А още чакаме да разберем дали го има по дрехите на другите жертви.

— Искам да го проуча — заяви тя, извади телефона си и набра нечий номер.

— Може да не си струва…

Рун вдигна веднага.

— Да?

— Какво знаеш за синтетичното лекарство, за което ти е казала медвещицата?

— Преди няколко дни ми изпрати малко информация. „Реднър Индъстрис“ го преработвали, но още проучвам въпроса. Защо?

Брайс надникна към отворената врата на стаята на Хънт — към снимката на двете им с Даника върху скрина, осъзна Хънт.

— Откриха следи от препарат, наречен синт, по дрехите на Даника. Сравнително ново синтетично лекарство. И явно е изтекъл на улицата, където в големи дози се използва като нелегален наркотик. Чудя се дали не е едно и също нещо.

— Да, тази информация е точно за синта. — Чу се шумолене на страници. — Очевидно с него се постигат невероятни неща. Има и списък на съставките… повтарям, че преработват по-голямата част от него, но.

Мълчанието на Рун беше като затишие преди буря.

— Но какво? — подкани го Хънт, привеждайки се към телефона.

От такова разстояние чуваше препускащото сърце на Брайс.

— Обсидиановата сол е посочена като една от съставките.

— Обсидиан… — Брайс примига срещу Хънт. — Тогава със синта дали могат да се призовават демони? Ако някой не разполага с достатъчно собствена сила, може ли да използва обсидиановата сол в лекарството, за да призове същество като кристалоса?

— Не знам — отвърна Рун. — Ще прочета доклада и ще ти кажа какво съм намерил.

— Добре. — Брайс въздъхна и Хънт се отдръпна. Тя закрачи нервно. — Благодаря ти, Рун.

Мълчанието на брат й беше различно този път.

— Няма защо, Брайс — отвърна и затвори.

Хънт срещна погледа й и Брайс каза:

— Трябва да разберем кой продава дрогата. Терциан вероятно е знаел. Отиваме в Месарския пазар.

Защото ако някъде в този град се пласираше синт, щеше да е в онази клоака.

Хънт преглътна.

— Трябва да внимаваме…

— Искам отговори.

Тя тръгна към гардероба в коридора.

Хънт й препречи пътя.

— Утре. — Брайс наби пети и отвори уста да възрази. Хънт обаче поклати глава. — Тази вечер ще си починеш.

— Не може да…

— Напротив, може да чака, Брайс. Тази вечер поговори с родителите си. Аз ще облека нормални дрехи — добави, махвайки към бойния си костюм. — А утре ще идем да поразпитаме насам-натам из Месарския пазар. Може да почака. — Не се стърпя и я хвана за ръката. Плъзна палец по опакото й. — Порадвай се на родителите си, Брайс. Те са живи. Не пропускай такива моменти. Не и заради това.

Тя май пак се канеше да възрази, да продължи да настоява да тръгнат по следите на синта, затова Хънт й сподели:

— Иска ми се и аз да имах тази възможност.

Брайс сведе поглед към ръката му, хванала нейната, и го задържа там секунда — цяла вечност. Накрая попита:

— Какво е станало с родителите ти?

Той отвърна със стегнато гърло:

— Майка ми така и не ми каза кой е баща ми. А тя. Тя беше низш ангел. Чистеше вилите на някои от най-влиятелните ангели, защото те не смееха да поверят тази работа на човеци или други ванири.

Гърдите му се свиха болезнено от спомена за красивото, любящо лице на майка му. За топлата й усмивка и тъмните й, разположени под лек ъгъл очи. За приспивните песнички, които сякаш чуваше и двеста години по-късно.

— Тя работеше денонощно, за да ме изхранва, и никога не се оплакваше, защото знаеше, че така рискува работата си, а трябва да мисли за мен. Като станах пехотинец и започнах да й изпращам пари, тя не ги харчеше. Някой разбрал, решил, че е скътала купища пари в апартамента си, и влязъл с взлом една нощ. Убил я и взел парите. Всичките петстотин сребърни знака, които беше спестявала цял живот, и петдесетте златни знака, които беше събрала от мен след петгодишната ми военна служба.

— Страшно съжалявам, Хънт.

— На никого от могъщите, боготворени ангели, за които майка ми работеше, не му пукаше, че е загинала. Никой не си направи труда да разследва убийството й и никой не благоволи да ме пусне в отпуск, за да скърбя по нея. В техните очи не струваше нищо. Но за мен… за мен беше всичко. — В гърлото му засядаше болезнена буца. — Скоро след смъртта й направих Скока и се присъединих към каузата на Шахар. Онзи ден се бих при връх Хермон в памет на майка ми.

Шахар бе превърнала спомените му в оръжие.

Пръстите на Брайс притиснаха леко неговите.

— Явно е била невероятна личност.

— Да.

Той отдръпна ръката си.

Брайс все пак му се усмихна и гърдите му отново се свиха до болка, като му каза:

— Добре. Ще направя видеочат с родителите ми. Легионерската работа може да почака.

Брайс чисти почти цяла вечер. Хънт й помогна и дори предложи да литне до близката дрогерия за почистващо заклинание, но Брайс отказа. Майка й беше такава чистофайница, че познаваше кога банята е почистена магически, и кога е търкана на ръка. Дори на видеокартина.

Миризмата на белина ми подсказва, че е изчистено както трябва, Брайс, изимитира майка си Брайс с равен, делови тон, който леко го притесни.

Тя през цялото време снима с телефона му: как Хънт чисти, как Сиринкс разкъсва на малки парченца няколко рула тоалетна хартия върху току-що изсмукания с прахосмукачка килим, как Хънт мие тоалетната чиния в своята баня.

Когато успя да измъкне телефона си от облечените й в ръкавици ръце, пак се беше прекръстила в указателя му, този път на Брайс е по-яка от мен.

Но въпреки че се усмихваше, Хънт постоянно чуваше заплахите на Мика — и изричните, и загатнатите: Намери извършителя. Свърши. Си. Работата. Не ме карай да размисля за уговорката ни. Преди да съм те отстранил от случая. Преди да те продам обратно на Сандриел. Преди да накарам и двама ви с Брайс Куинлан да съжалявате.

Разрешеше ли случая, всичко помежду им приключваше, нали? Щяха да му остават още десет убийства за Мика, които губернаторът можеше да отлага с години. И трябваше да се върне в Комициума. В 33-ти.

Той осъзна, че я наблюдава, докато чистеха. Извади телефона си и я снима няколко пъти.

Вече знаеше твърде много. Беше научил твърде много. За всичко. За живота, който е можел да води, ако ги нямаше ореола и робската татуировка.

— Да отворя бутилка вино, ако ти трябва течен кураж? — предложи Брайс, като седнаха пред компютъра върху кухненския остров и набра родителите си.

На път към апартамента беше купила торбичка с кроасани от пазарчето на ъгъла — вероятно механизъм за борене на стреса.

Хънт просто я погледна в очите. Обаждаха се на родителите й, седнали бедро до бедро… Проклятие.

Поемаше по курс, който неминуемо щеше да го доведе до сблъсък. Но вече не можеше да се спре.

Преди да успее да коментира, че май допускат грешка, непознат женски глас попита:

— И защо му е течен кураж, Брайс Аделаида Куинлан?

56

На екрана се появи ослепително красива жена на четирийсет и няколко, с черна коса без нито едно сиво косъмче и луничаво лице, едва започнало да разкрива белезите на простосмъртието й.

Ембър Куинлан седеше на протрит зелен диван, разположен между стени с дъбова ламперия, свила дългите си, облечени в дънки крака под себе си.

Брайс врътна очи.

— Бих казала, че повечето хора имат нужда от течен кураж, когато общуват с теб, мамо.

Но по лицето й се разля усмивка. От онези широки усмивки, които се отразяваха странно на равновесието му.

Ембър отмести тъмните си очи към Хънт.

— Мисля, че Брайс ме бърка със себе си.

Брайс махна с ръка.

— Къде е татко?

— Прибра се много уморен от работа. Прави кафе, за да не заспи пред компютъра.

Дори на екрана Ембър притежаваше солидно присъствие, което приковаваше вниманието. Тя заяви:

— Ти сигурно си Ати.

Преди Хънт да отговори, един мъж седна на дивана до Ембър.

Брайс се усмихна така, както за пръв път я виждаше да се усмихва.

— Здрасти, тате.

Рандъл Силаго подаде едната от двете чаши в ръцете си на Ембър и се усмихна широко на дъщеря си. За разлика от съпругата му, пощадена от времето, годините или войната бяха оставили своята следа върху него: черната му коса, сплетена на плитка, беше прошарена със сребристо, а кафявата му кожа беше прорязана от няколко дълбоки белега. Но тъмните му очи излъчваха дружелюбност, докато отпиваше кафе — от чукната бяла чаша с надпис „Въведи клише за най-добрия баща тук“.

— Още ме е страх от гъзарската кафе машина, която ни купи за Зимното слънцестоене — обяви той вместо поздрав.

— Поне три пъти ти показах как да я използваш.

Майка й се засмя, въртейки между пръстите си сребърната висулка, окачена на верижка около врата й.

— Той е от старата школа.

Хънт беше проверил колко струва машината за вграждане в този апартамент — ако Брайс им беше купила подобна, сигурно беше хвърлила голяма част от заплатата си по нея. Сума, с каквато не разполагаше. Не и с дълга си към Джесиба.

Съмняваше го да е казала на родителите си за това и че те биха приели такъв подарък, ако знаеха, че с тези пари е можела да погаси част от дълга си към магьосницата.

Рандъл погледна към Хънт и топлото му изражение се втвърди. Това бяха очите на прочутия снайперист — мъжа, научил дъщеря си да се отбранява.

— Ти трябва да си съквартирантът.

Погледът му отскочи към татуировките по челото и китката му. И лицето му се изопна, сякаш току-що бе осъзнал нещо.

Но не реагира с презрение. Нито с омраза.

Брайс сръчка Хънт с лакът в ребрата, напомняйки му, че е време да проговори.

— Аз съм Хънт Аталар — представи се. После надникна към Брайс. — Или Ати, както ме наричат Брайс и Лехаба.

Рандъл остави бавно чашата си. Да, определено се беше досетил. Той присви очи към дъщеря си.

— И кога възнамеряваше да ни споменеш тази подробност?

Брайс се разрови в торбичката с кроасани на плота и извади един с шоколад. Отхапа си и каза с пълна уста:

— Не е толкова готин, колкото си мислиш, татко.

Хънт изпръхтя.

— Благодаря.

Ембър не каза нищо. Не помръдна. Но наблюдаваше внимателно как дъщеря й дъвче.

Рандъл погледна Хънт в очите.

— Ти беше разставен в Меридан по времето, когато служех там. Участвах в разузнавателна акция в деня, когато се сражавахте с онзи батальон.

— Тежка битка беше — коментира Хънт.

Очите на Рандъл притъмняха.

— Да, тежка.

Хънт опита да потисне спомена за онази едностранна касапница, за множеството човеци и няколкото от шепата им ванирски съюзници, които не си бяха тръгнали от бойното поле, покосени от меча или светкавиците му. По онова време служеше на Сандриел, а нейната заповед беше безкомпромисна: не искаше пленници. Беше изпратила двама им с Полукс преди целия си легион, за да отстранят малката група бунтовници, лагеруващи в планинския проход.

Хънт се стараеше да заобикаля заповедите й, доколкото можеше. Убиваше враговете бързо. Полукс обаче нарочно удължаваше мъчението им. И се наслаждаваше на всяка секунда от него.

А когато Хънт реши, че не може повече да слуша как жертвите на Полукс го умоляват за милост, сложи край и на техния живот. Полукс му се нахвърли и двамата се биха, докато не започнаха да плюят кръв по каменистата земя. Сандриел остана много доволна, въпреки че хвърли Хънт в тъмниците си за няколко дни — като наказание, че е прекъснал забавата на Полукс твърде скоро.

Под кухненския плот Брайс докосна ръката му с пръсти, по които бяха полепнали трохи. След онази битка нямаше кой да измие кръвта от тялото му и да го сложи в леглото. За добро или за лошо щеше да е, ако познаваше Брайс тогава? Ако можеше да се бие със знанието, че ще се прибере при нея?

Тя стисна пръстите му, оставяйки следа от маслени трохи, и отвори торбичката за втори кроасан.

Ембър погледа как дъщеря й ровичка из плика с кроасаните, и пак заопипва сребърната висулка около врата си — кръгче, разположено върху два триъгълника. Прегръдката, осъзна Хънт. Единението на Солас и Ктона. Ембър се намръщи.

— Защо Хънт Аталар ти е съквартирант? — попита тя дъщеря си.

— Изритали го от 33-ти заради причудливия му стил на обличане — обясни Брайс, дъвчейки втория си кроасан. — Аз го уверих, че скучните му черни дрехи не ме притесняват, и му позволих да остане у дома.

Ембър врътна очи — абсолютно същото изражение, което бе видял върху лицето на Брайс преди броени секунди.

— Получавал ли си някога директен отговор от нея, Хънт? Защото аз я познавам от двайсет и пет години и нито веднъж не ми е давала такъв.

Брайс изгледа кръвнишки майка си, после се обърна към Хънт.

— Не се чувствай длъжен да й отговориш.

Ембър изцъка възмутено с език.

— Ще ми се да можех да кажа, че големият град е покварил милата ми дъщеричка, но тя си беше толкова груба и преди да постъпи в университета.

Хънт се засмя тихо. Рандъл се облегна на дивана.

— Вярно е — потвърди той. — Да беше чул препирните им. Едва ли в цял Нидарос е останал човек, който да не е чул как си крещят една на друга. Виковете им огласяха проклетата планина.

Двете жени Куинлан го изгледаха разгневено. И това им изражение беше еднакво.

Ембър като че ли опита да надникне над раменете им.

— Кога си чистила за последно, Брайс Аделаида Куинлан?

Брайс се вдърви.

— Преди двайсет минути.

— Виждам прах по масичката за кафе.

— Не, не виждаш.

В очите на Ембър затанцува пакостлив пламък.

— Ати знае ли за Жели?

Хънт се понапрегна. Жели — някое бивше гадже ли беше? Не му беше споменавала за… О. Да. Той се подсмихна.

— С Желенце сме големи приятели.

Брайс измрънка нещо, което Хънт се престори, че не чу.

Ембър се приведе към екрана.

— Добре, Хънт. Щом ти е показала Желенце, значи те харесва. — Брайс, за щастие, не поясни пред родителите си как точно е намерил колекцията й от играчки. Ембър продължи: — Е, разкажи ни нещо за себе си.

— Той е Хънт Аталар — натърти с равен тон Рандъл.

— Знам — отвърна Ембър. — Но съм чувала за него само ужасяващи военни истории. Искам да чуя нещо и за него самия. И да получа откровен отговор защо живее в стаята за гости на дъщеря ми.

И нито дума за убийствата, беше го предупредила Брайс, докато чистеха.

Но Хънт имаше чувството, че Ембър Куинлан надушва лъжите като хрътка, затова реши да позамаже истината:

— Джесиба помага на шефа ми да намери една открадната реликва. А понеже Върховната среща е след две седмици и легионерските квартири са претъпкани с гости, Брайс беше така добра да ми предложи стаята си за гости, за да улесни съвместната ни работа.

— О, да — провлачи Ембър. — Дъщеря ми, която не благоволи да сподели безценните си играчки от „Звездна фантазия“ с нито едно дете от Нидарос, а само им даваше да ги гледат, най-великодушно ти е предложила цяла стая.

Рандъл побутна съпругата си с коляно — безмълвно предупреждение от мъж, свикнал да въдворява мир между две вироглави жени.

Брайс каза:

— Ето защо го посъветвах да пийне нещо, преди да ви набера.

Ембър глътна от кафето си. Рандъл взе един вестник от масата и започна да го прелиства. Съпругата му попита:

— Значи не ни искаш на гости този уикенд заради случая?

Брайс изтръпна.

— Да. Не е добра идея да присъствате.

Погледът на Рандъл се изостри, разкривайки малка част от някогашния воин.

— Опасно ли е?

— Не — излъга Брайс. — Но трябва да сме дискретни.

— А намесването на двама души е точно обратното? — подхвърли сприхаво Ембър.

Брайс въздъхна към тавана.

— Намесването на родителите ми — поправи тя майка си — би подкопало готиния ми имидж на антикварна търговка.

— Асистентка на антикварна търговка — поправи я на свой ред майка й.

— Ембър — предупреди я пак Рандъл.

Брайс стисна устни. Явно бяха водили този разговор и преди. Хънт се чудеше дали Ембър е видяла обидата в очите на дъщеря си.

Именно заради нея той заяви:

— Брайс познава повече хора в този град от мен; има професионален подход към тези неща. Затова е ценен кадър за 33-ти.

Ембър го погледна директно в очите.

— Мика ти е шеф, нали?

Доста скромно описание на отношенията им с Мика.

— Да — отговори Хънт. Рандъл вече го наблюдаваше внимателно. — Най-добрият ми досега.

Ембър вдигна очи към татуировката през челото му.

— Това нищо не значи.

— Мамо, да оставим тази тема, ако обичаш — въздъхна Брайс. — Как върви бизнесът с керамиката?

Ембър отвори уста, но Рандъл пак я сръчка с коляно в безмълвна молба да не дълбае повече.

— Бизнесът — каза стегнато майка й — върви добре.

Брайс знаеше, че у майка й се надига буря.

Хънт се държеше любезно с тях, дори приятелски, видимо съзнавайки, че майка й е решена да разбере защо живее в апартамента й и какво има помежду им. Той попита Рандъл за работата му като съуправител на организация в помощ на човеци, травмирани от военна служба, а майка й — за уличния й щанд с керамични фигурки на пухкави бебета сред зеленчукови лехи.

В един момент майка й и Хънт обсъждаха кои са най-добрите играчи на сънбол този сезон, а Рандъл прелистваше вестника и се обаждаше от време на време.

Историята за неговата майка я беше съкрушила. Затова позволи разговорът да продължи по-дълго от обичайното. Защото беше прав. Разтривайки крака си под масата — беше го натоварила с чистенето, — Брайс отхапа от третия си кроасан и каза на Рандъл:

— Не може да се сравнява с твоите.

— Върни се у дома — отвърна баща й — и ще ти правя всеки ден.

— Да бе, добре — провлачи тя с пълна уста. Още масажираше бедрото си. — Ти не трябваше ли да си готиният родител? Станал си по-досаден и от мама.

— Винаги съм бил по-досаден от майка ти — каза кротко той. — Просто го прикривах по-добре.

Брайс обясни на Хънт:

— Виждаш защо им се налага да ми налетят от засада, ако искат да ми дойдат на гости. Иначе никога не бих ги пуснала у дома.

Хънт просто надникна към скута й — към бедрото й, — преди да попита Ембър:

— Пробвахте ли да я заведете на медвещер заради крака?

Брайс и Ембър застинаха в един и същ момент.

— Какво й е на крака?

Ембър спусна очи към долната част на екрана, сякаш може да види крака на Брайс под обсега на камерата. Рандъл направи същото.

— Нищо — отсече Брайс и изгледа ядосано Хънт. — Просто ангелите са големи клюкари.

— Заради раната отпреди две години — обясни Хънт. — Още я боли. — Той размърда неспокойно криле. — А тя продължава да тича.

Очите на Ембър се изпълниха с тревога.

— Защо, Брайс?

Брайс остави кроасана си.

— Това си е моя работа.

— Брайс — обади се Рандъл, — ако те боли, трябва да те прегледа медвещер.

— Не ме боли — процеди през зъби Брайс.

— Тогава защо през цялото време си разтриваш крака под плота? — провлачи Хънт.

— Защото го убеждавам да не те изрита в лицето, задник — изсъска Брайс.

— Брайс! — ахна майка й.

Рандъл изцъкли очи.

Хънт се засмя. Стана, взе празната хартиена торбичка от кроасаните, смачка я на топка и я хвърли в кофата за боклук с ловкостта на любимите си играчи на сънбол.

— Мисля, че в раната е останала отрова от демона, който я е нападнал. Ако не отиде да го прегледат преди Скока, ще я боли векове наред.

Брайс скочи на крака и прикри агонията, която проряза бедрото й. Никога не бяха говорили за това, че отровата на кристалоса може да е останала в крака й.

— Нямам нужда от съветите ти, гаден…

— Алфа-задник? — довърши вместо нея Хънт. После отиде при мивката и пусна водата. — Ние сме партньори. Партньорите се грижат един за друг. Щом не искаш да послушаш мен за проклетия ти крак, може поне родителите си да послушаш.

— Зле ли е? — попита тихо Рандъл.

Брайс се завъртя обратно към компютъра.

— Добре си е.

Баща й посочи към пода зад нея.

— Застани там и тогава ми отговори.

Брайс не помръдна от мястото си. Хънт си наля чаша вода и се усмихна с мъжко самодоволство.

Ембър се пресегна за телефона си, захвърлен на възглавниците до нея.

— Ще проверя коя е най-близката до вас медвещица и ще опитам да ти запиша час за утре.

— Няма да ходя при медвещица — озъби се Брайс и хвана горния ръб на лаптопа. — Радвам се, че си поговорихме. Уморена съм. Лека нощ.

Рандъл понечи да възрази, стрелвайки гневен поглед на Ембър, но Брайс затвори лаптопа със замах.

Хънт още стоеше при мивката, същинско олицетворение на ангелската самомнителност. Тя тръгна към стаята си.

Ембър поне изчака две минути, преди да й се обади за видеоразговор на телефона.

— Баща ти ли стои зад този случай? — попита я майка й.

Думите й бяха пропити с отрова. Излъчваше осезаем гняв дори през камерата.

— Рандъл няма нищо общо — отвърна сухо Брайс, пльосвайки се върху леглото си.

— Другият ти баща — натърти остро Ембър. — Само той може да измисли такава уговорка.

Брайс задържа лицето си безизразно.

— Не. Джесиба и Мика си сътрудничат. Ние с Хънт сме само пионки.

— Мика Домитус е чудовище — процеди Ембър.

— Всички архангели са чудовища. Той е надуто копеле, но не е от най-лошите.

Очите на Ембър кипяха.

— Пазиш ли се?

— Да, още пия противозачатъчни.

— Брайс Аделаида Куинлан, знаеш какво имах предвид.

— Хънт ме пази.

Въпреки че й изигра мръсен номер, споменавайки крака й.

Майка й обаче не се отказваше лесно.

— Не се и съмнявам, че онази магьосница би те изложила на опасност, ако така ще спечели повече пари. Мика е същият. Хънт може да те пази, но не забравяй, че ванирите винаги се грижат първо за себе си. Той е личният наемен убиец на Мика, дявол да го вземе. И един от Разгромените. Астерите го мразят. Затова е роб.

— Роб е, защото живеем в смахнат свят.

Ярост започваше да замъглява зрението й и тя примига.

Баща й се провикна от кухнята да пита Ембър къде са пуканките. Тя му изкрещя, че са на същото място, без да отлепя очи от камерата на телефона.

— Знам, че ще ми отхапеш главата, но нека ти кажа едно.

— В името на боговете, мамо…

— Хънт може да е добър съквартирант, пък и радва окото, но никога не забравяй, че е ванир. Много, много могъщ ванир, колкото и да потискат силата му онези татуировки. Всички ванирски мъже като него са смъртоносни.

— Да, как да го забравя, като постоянно ми го повтаряш.

Едва се сдържа да не погледне към малкия белег върху скулата на майка й.

Стари сенки притулиха светлината в очите на Ембър. Брайс потрепери.

— Като те виждам с по-възрастен ванир.

— Не съм с него, мамо.

— Напомня ми за мен, Брайс. — Тя прокара ръка през тъмната си коса. — Съжалявам.

Все едно я удари с юмрук в сърцето.

На Брайс й се прииска да се пресегне през камерата и да я прегърне, да вдиша аромата й на лоницера и мускатово орехче.

Ембър каза:

— Ще се обадя на някои места и ще ти уредя час при медвещер за утре.

Брайс се намръщи.

— Не, благодаря.

— Ще отидеш на преглед.

Брайс опъна крака си върху леглото и завъртя телефона, така че да го види майка й. Поразмърда стъпалото си.

— Ето. Няма ми нищо.

Лицето на майка й се втвърди като стоманата, от която бе изкована брачната халка на пръста й.

— Не разбирам защо и ти трябва да страдаш, понеже Даника е мъртва.

Брайс впи поглед в майка си, която винаги успяваше да прозре истината, да я надвие с няколко думи.

— Няма нищо общо с това.

— Има, и още как. — Очите на Ембър просветнаха от сълзи. — Според теб Даника би ли искала да куцаш от болка до края на живота си? Да спреш да танцуваш?

— Не ми се говори за Даника.

Този път гласът й потрепери.

Майка й поклати възмутено глава.

— Ще ти изпратя адреса и телефонния номер на медвещера, като ти запиша час. Лека нощ.

Тя затвори без нито дума повече.

57

Трийсет минути по-късно Брайс вече си беше облякла шортите за спане и лежеше умислено на леглото си, когато на вратата се почука.

— Ти си шибан предател, Аталар — провикна се тя.

Хънт отвори вратата и се облегна на рамката.

— Нищо чудно, че си се пренесла тук, щом с майка ти се карате толкова.

Инстинктът да го удуши с голи ръце беше почти неудържим, но Брайс просто каза:

— Майка ми никога не отстъпва. Явно съм наследила тази й черта. — Тя го изгледа свъсено. — Какво искаш?

Хънт се отблъсна от вратата и тръгна към леглото й. Стаята ставаше все по-тясна с всяка негова стъпка. Все по-задушна. Той спря при долния край на леглото.

— Ще дойда с теб на прегледа.

— Няма да отида.

— Защо?

Тя вдиша рязко. И дълго сдържаните думи изригнаха от устата й.

— Защото като изчезне белегът, като изчезне болката, и Даника ще изчезне. И глутницата „Дяволи“ ще изчезнат. — Тя отметна завивките, разкривайки голите си крака, и вдигна копринените шорти, за да му покаже целия назъбен белег. — Всичко ще остане само някакъв си спомен, сън, който бързо избледнява. Но този белег, и болката… — Очите й пареха. — Няма да го залича. Няма да залича тях.

Хънт седна бавно до нея, сякаш й даваше възможност да възрази. Няколко кичура коса провиснаха над татуировката на челото му. Той огледа белега. И прокара мазолест пръст по него.

Допирът накара кожата й да настръхне.

— Няма да заличиш Даника и глутницата, като си помогнеш.

Брайс поклати глава и понечи да обърне поглед към прозореца, но той хвана с пръсти брадичката й и нежно завъртя лицето й към своето. Тъмните му бездънни очи бяха топли. Разбиращи.

Колко ли хора бяха виждали очите му такива? Него самия такъв?

— Майка ти те обича. И не може — буквално, на биологическо ниво, Брайс — не може да понесе мисълта, че страдаш. — Той пусна брадичката й, но очите му останаха впити в нейните. — И аз не мога.

— Ти почти не ме познаваш.

— Ти си ми приятелка. — Думите увиснаха във въздуха помежду им. Той сведе глава, сякаш се опитваше да скрие изражението по лицето си. — Стига да искаш — поправи се.

В първия момент Брайс можеше само да се взира в него. Смаяна от предложението му. От кротката му уязвимост. Гневът й се разсея.

— О, Аталар. — Плахата надежда по лицето му я съкрушаваше. — Приятели сме още от мига, в който помисли Желенце за вибратор.

Той отметна глава назад и се разсмя, а Брайс се премести назад в леглото. Вдигна възглавниците и включи телевизора.

После потупа мястото до себе си.

Хънт се усмихна с очи, по-светли, отколкото някога ги беше виждала, и седна до нея. Извади телефона си и я снима.

Брайс въздъхна и го загледа. Усмивката й посърна постепенно.

— Майка ми е преживяла много. Знам, че не е лесно да се общува с нея, и ти благодаря, че се държа толкова добре.

— Харесвам майка ти — каза откровено Хънт. — Как са се запознали с баща ти?

Брайс знаеше, че говори за Рандъл.

— Избягала от биологичния ми баща, преди той да разбере, че е бременна. Отишла в един храм на Ктона в Коринт, защото знаела, че жриците ще се грижат за нея и ще я закрилят като свещена носителка на живота, или както там наричали бременните жени. — Брайс изпръхтя. — Родила ме там и съм прекарала първите три години от живота си зад стените на храма. Майка ми им станала перачка, за да заработва прехраната ни. Няма да навлизам в подробности, но биологичният ми баща дочул, че е родила, и изпратил свои хора да я намерят. — Тя стисна зъби. — Казал им, че ако наистина има дете, което несъмнено било негово, трябва да му го заведат. На всяка цена.

Хънт стисна устни.

— Мамка му!

— Наблюдавали всички автогари, но жриците успели да ни измъкнат от града с надеждата, че ще стигнем чак до главното седалище на Дома на пръст и кръв в Хилен, където майка ми можела да потърси убежище. Дори баща ми нямало да посмее да навлезе в тяхна територия. Чакало ни обаче тридневно пътуване, а жриците от Коринт нямало как да ни защитават от елфически воини. Затова ни закарали до храма на Солас в Оя, на пет часа път от техния храм, където да си починем, но и да вземем свещения ни пазител.

— Рандъл. — Хънт се усмихна. После вдигна вежда. — Чакай малко. Рандъл е бил слънчев жрец?

— Не точно. Бил се върнал от фронта преди година, но нещата, които правил и виждал по време на службата си… Повлияли сериозно на психиката му. Не искал да се прибира у дома, защото не можел да погледне семейството си в очите. Затова се посветил в служба на Солас с надеждата да изкупи вината си донякъде. Оставали му две седмици до свещената клетва, когато върховният жрец го помолил да ни придружи до Хилен. Много от жреците са обучени бойци, но Рандъл бил единственият човек, а върховният жрец предположил, че майка ми не би се доверила на ванир. Малко преди да стигнем до Хилен, хората на баща ми ни настигнали. Очаквали да намерят безпомощна истерична жена. — Брайс пак се усмихна. — Само че ги посрещнали легендарен снайперист и майка, готова да премести планини, за да опази дъщеря си.

Хънт изопна гръб.

— Какво станало?

— Каквото си представяш. След това родителите ми покрили всичко. — Тя го погледна. — Моля те, не казвай на никого. Просто. Никой така и не потърсил елфите, които не се върнали в Лунния град. Трябва да остане тайна.

— Ще си мълча.

Брайс се усмихна мрачно.

— В Дома на пръст и кръв буквално нарекли майка ми избраница на Ктона, а Рандъл — избраник на Солас, и дрън-дрън, и още един куп религиозни глупости, но накратко казано, Рандъл получил официална заповед да ни закриля, а с такава заповед човек не се ебава. Накрая ни завел в дома си и както се досещаш, не положил клетва пред Солас. — Тя се усмихна топло. — Предложил брак на майка ми до края на годината. И оттогава са отвратително влюбени.

Хънт също се усмихна.

— Радвам се да чуя, че понякога на добрите хора им се случват хубави неща.

— Да. Понякога.

Напрегнато мълчание се спусна помежду им. В леглото й — бяха в нейното легло, а едва сутринта си беше представяла как разтваря краката й върху кухненския плот…

Брайс преглътна сухо.

— След пет минути почва „Голи и зъбати“. Искаш ли да го гледаме?

Хънт й се усмихна бавно, сякаш отлично знаеше защо е преглътнала така, но просто се отпусна назад върху възглавниците, разгърнал криле под себе си. Хищник, готов да чака плячката сама да дойде.

Проклятие.

Той й смигна и пъхна ръка под главата си. Бицепсите му изпъкнаха и очите му проблеснаха, сякаш отлично знаеше и това.

— О, да.

Хънт не беше подозирал колко много е искал да й зададе този въпрос. Колко силно се е нуждаел от отговора й.

Приятели. Думата далеч не обхващаше всичко помежду им, но беше правилна.

Той седеше облегнат на масивната лицева дъска на леглото й, докато гледаха заедно глупавия сериал. Към средата на епизода Брайс започна да коментира колко изтъркан бил сюжетът. Той също се намеси в коментара.

След сериала започна риалити състезание, в което различни ванири изпълняваха подвизи, изпитващи силата и ловкостта им, и двамата решиха, че естествено, трябва да изгледат и него. Естествено. Той си позволи да се отпусне с това чувство.

Колкото и опасно да му се струваше.

58

Сутринта, докато Брайс се обличаше за работа, Ембър й изпрати съобщение с час и адрес за преглед при медвещица.

Брайс не й отговори. Със сигурност нямаше да отиде.

Защото имаше друга уговорка в Месарския пазар.

Хънт искаше да го посетят вечерта, но тя знаеше, че търговците са много по-приказливи през по-спокойните дневни часове, когато не се спускаха да примамват обичайните вечерни купувачи.

— Днес пак си мълчалив — отбеляза Брайс, докато вървяха по оживените пътеки на склада.

Вече посещаваха трети — първите два бързо се оказаха загуба на време.

Търговците не знаели нищо за никакви наркотици. Това било стереотип за Месарския пазар, който изобщо не им се нравел. Не познавали никого, способен да им помогне. Не искали знаци в замяна на информация, защото наистина не знаели нищо.

При всеки разговор Хънт стоеше на няколко сергии разстояние, защото никой не би говорил с легионер, и то от Разгромените.

Сега прибра криле плътно към тялото си.

— В момента пропускаш прегледа си при медвещер. Не си мисли, че съм забравил.

Брайс съжали, че му е споменала за него.

— Не си спомням да съм ти давала разрешение да си вреш носа в моите работи.

— Пак ли се върнахме към това? — Той се засмя. — Предполагах, че гушкането пред телевизора ми дава право поне да изразявам мнението си, без да ме хулиш.

Тя врътна очи.

— Не сме се гушкали.

— Какво точно искаш? — попита я Хънт, разглеждайки древните ножове, изложени на една сергия. — Гадже, другар или съпруг, който просто ще си мълчи, ще се съгласява с всяка твоя дума и няма да смее да те помоли за каквото и да било?

— Разбира се, че не.

— Това, че съм мъж и имам свое мнение, не ме прави тираничен психопат.

Тя пъхна ръце в джобовете на якето на Даника.

— Вече знаеш колко си е изпатила майка ми заради един тираничен психопат.

— Знам. — Погледът му се смекчи. — Но погледни ги сега с баща ти. Той изразява мнението си. Пък и ми се струва доста голям психопат, когато става дума за безопасността на вас двете.

— Представа си нямаш — оплака се Брайс. — Не бях ходила на нито една среща с момче, преди да вляза в университета.

Хънт вирна вежди.

— Сериозно? Мислех си, че…

Той поклати глава.

— Какво?

Хънт сви рамене.

— Човешките момчета сигурно са пълзели след теб.

Брайс едва се сдържа да не го погледне заради начина, по който произнесе „човешките момчета“, сякаш бяха съвсем различна порода от зрял малак като него.

И да, реално бяха, но тази мъжкарска арогантност…

— Е, дори да са искали, не смееха. Възприемаха Рандъл като бог и макар че той никого не заплашваше, всички живееха с мисълта, че съм забранена.

— Мен това не би ме спряло.

Бузите й пламнаха от дрезгавината в гласа му.

— Добре, но дори да не издигаха Рандъл в култ, аз бях различна. — Тя посочи заострените си уши. Високото си тяло. — Прекалено елфическа за човеците. Клетата аз, нали?

— Така се гради характер — отвърна Хънт, оглеждайки разноцветните опали на една сергия: бели, черни, червени, сини, зелени, прорязани от дъгоцветни жилки, сякаш артериите на земята се бяха запечатали завинаги в скъпоценните камъни.

— За какво са? — попита той хуманоидката с черни пера, навярно сврака.

— Талисмани — обясни метаморфката, махвайки с перната ръка към изложените камъчета. — Белият опал е за радост; зеленият е за богатство; червеният е за любов и плодовитост; синият е за мъдрост. Ти избираш.

— Черният за какво е? — попита Хънт.

Ониксовата уста на свраката се изви нагоре.

— За обратното на късмета. — Тя потупа с пръст стъкления купол, под който беше затворила черните опали. — Скрий го под възглавницата на врага си и ще видиш.

Брайс се прокашля.

— Интересно звучи, но.

Хънт извади един сребърен знак.

— Белият.

Брайс вдигна вежди, а свраката грабна монетата и сложи един бял опал в отворената длан на Хънт. Тръгнаха си, без да отвърнат на благодарностите й.

— Не предполагах, че си суеверен — коментира Брайс.

Хънт спря в края на редицата сергии, хвана я за ръката и пусна в шепата й опала, стоплен от кожата му. Камъчето с размерите на гарваново яйце проблесна под високите първосвети.

— Добре ще ти дойде малко радост — каза й тихо.

Нещо ярко пламна в гърдите й.

— На теб също — отвърна тя и понечи да му върне опала.

Хънт обаче отстъпи назад.

— Това е подарък.

Лицето й пак се стопли и тя се усмихна свенливо, чудейки се накъде да погледне. Макар че усещаше погледа на Хънт върху себе си, докато прибираше опала в джоба на якето си.

Опалът беше глупаво хрумване. Импулсивно.

И по всяка вероятност пълна измишльотина, но Брайс поне го прие. Без да коментира колко е загубил форма за тези неща; все пак от двеста години не беше купувал подарък за жена.

Шахар щеше да му се усмихне заради опала — и бързо да го забрави. Имаше цяла съкровищница в алабастровия си дворец: с диаманти колкото топки за сънбол; масивни плочки смарагд, подредени като тухли; цели вани с рубини. Някакъв си малък бял опал, пък бил той талисман за радост, щеше да е като зрънце пясък на километричен плаж. Тя щеше да оцени жеста му, но не след дълго щеше да забрави камъчето в някое чекмедже. А и той, толкова вглъбен в каузата им, вероятно също щеше да го забрави.

Брайс тръгна към една сергия за кожи и Хънт стисна челюсти. Тийнейджърката — котешка метаморфка, ако съдеше по мириса й, сега в дългурестата си хуманоидна форма — ги гледаше от столчето си. Кестенява плитка провисваше през едното й рамо, стигайки почти до телефона, който държеше в ръцете си.

— Здрасти — каза Брайс и посочи купчина рунтави кожи. — Колко струват?

— Двайсет сребърни знака — отговори метаморфката със също толкова отегчен глас, колкото се очакваше от вида й.

Брайс се подсмихна, плъзвайки ръка по бялото руно. Кожата на Хънт се обтегна по костите му. Едва миналата нощ същият този допир го беше приспал. Усещаше го дори сега, като я гледаше как гали овчата кожа.

— Двайсет сребърни знака за кожа от снежна овца? Не са ли малко?

— Майка ми ме кара да работя през уикендите. Ще й отмъстя, ако продам кожата на истинската й цена.

— Предана дъщеря — изкиска се Брайс. После се приведе към нея и подхвана с по-тих глас: — Имам един малко страничен въпрос.

Хънт я наблюдаваше отдалече как се преструва на вятърничава, бъбрива купонджийка, тръгнала да се зареди с наркотици.

Метаморфката вдигна лениво поглед.

— Аха?

— Знаеш ли дали тук някъде продават разни… глезотийки?

Момичето врътна кафяви очи.

— Добре. Давай да те чуем.

— Какво да чуеш? — попита невинно Брайс.

Метаморфката вдигна телефона си и записа по клавиатурата с нокти в цветовете на дъгата.

— Театъра, който сте изиграли пред няколко сергии тук и в два други склада. — Тя й показа телефона си. — Всички сме в групов чат. — Махна с ръка към пазара наоколо. — Вече сигурно десет пъти ме предупредиха, че ще минете оттук и ще ми задавате захаросани въпроси за наркотици.

Хънт май за пръв път виждаше Брайс да остане без думи. Затова застана до нея.

— Добре — каза той на тийнейджърката. — И все пак знаеш ли нещо?

Момичето го огледа от глава до пети.

— Мислиш ли, че Змията би допуснала гадост като синта на пазара ни?

— Допуска всякакви други незаконни боклуци и престъпления — процеди през зъби Хънт.

— Да, ама не е глупава — настоя метаморфката, отмятайки плитката си през рамо.

— Значи си чувала за синта — отбеляза Брайс.

— Змията ми поръча да ви кажа, че е противен бъркоч и никога не би търгувала с него.

— Но друг може би? — подкани стегнато Брайс.

Нещата не отиваха на добре. Направо тръгваха на зле…

— Змията ми каза да ви предам, че трябва да търсите в реката. — Пръстите й пак зашариха по клавиатурата на телефона, вероятно за да уведоми Змията, че е предала съобщението й. — Там се пласират такива простотии.

— Как така в реката? — учуди се Брайс.

Момичето сви рамене.

— Питайте мерите.

— Трябва да обмислим добре фактите — каза Хънт, когато Брайс се запъти към пристанището на Месарския пазар, — преди да обвиним мерите в наркопласьорство.

— Късно е за това — обяви Брайс.

Преди двайсет минути не успя да я спре да изпрати съобщение на Тарион по видра, не успяваше да я спре и сега, когато крачеше към речния бряг.

Но няколко стъпки преди пристанището я сграбчи за ръката.

— Брайс, мерите не обичат да ги обвиняват безпричинно…

— Кой е казал, че е безпричинно?

— Тарион не е наркопласьор и ти гарантирам, че не продава нещо толкова тежко като синта.

— Но може да познава някого, който го продава. — Тя измъкна ръката си от неговата. — Размотавахме се достатъчно. Искам отговори. Веднага. — Присви очи насреща му. — Ти не искаш ли вече да приключваме с това? Да намали Мика присъдата ти?

Искаше, но отговори:

— Синтът вероятно няма нищо общо със случая. Не бива да.

Брайс обаче стъпи на дървените дъски, без да поглежда към вълнуващите се води отдолу. Пристанището на Месарския пазар беше общоизвестно място за изхвърляне на съмнителни неща. И хранилка за морски мършояди.

Чу се плисък и след миг едно мощно мъжко тяло вече седеше на кея.

— Тази част на реката е противна — каза вместо поздрав Тарион.

Без дори да се усмихне, Брайс попита:

— Кой продава синт в реката?

Ухиленото изражение на Тарион изчезна. Хънт понечи да възрази, но мерът каза:

— Не във, Хубави крачета. — Той поклати глава. — По реката.

— Значи е вярно. И… и какво представлява? Лекарство, изнесено нелегално от някоя лаборатория? Кой стои зад това?

Хънт застана до нея.

— Тарион.

— Даника Фендир — отговори мерът с топъл поглед. Сякаш знаеше каква й е била Даника. — Получихме информацията ден преди смъртта й. Видяна е да сключва сделка на една лодка малко по-надолу по течението.

59

— Искаш да кажеш, че Даника го е продавала?

Тарион поклати глава.

— Не знам дали го е продавала, или купувала, но точно преди синтът да се появи на улицата, Даника е забелязана в лодка на Помощната гвардия посред нощ. На борда имало цял сандък синт.

— Всички нишки водят към Даника — каза под носа си Хънт.

Брайс опита да надвика бученето в главата си:

— Може да го е конфискувала.

— Може — допусна Тарион, прокарвайки ръка през кестенявата си коса. — Но синтът е… лоша работа, Брайс. Ако Даника е била замесена…

— Не е била. Никога не би направила подобно нещо. — Сърцето й препускаше толкова бързо, че очакваше всеки момент да повърне. Обърна се към Хънт. — Но това обяснява защо е имало следи от наркотика по дрехите й. Конфискувала го е от името на Помощната гвардия.

Лицето на Хънт оставаше все така мрачно.

— Може би.

Тя скръсти ръце.

— Обясни ми какво е синтът.

— Синтетична магия — каза просто Тарион, стрелкайки очи помежду им. — Създали са го като помощно средство при лечение, но някой явно е разбрал, че при свръхконцентрирани дози може да дава на човеците сила, по-голяма от тази на повечето ванири. За кратко, но действието е много силно. От векове насам безуспешно се опитват да го синтезират. Някои го сравнявали с алхимията; считали създаването му за толкова невъзможно, колкото превръщането на нещо в злато. Явно съвременната медицина е успяла. — Той килна глава. — Това има ли нещо общо с демона, който преследвате?

— Възможно е — отвърна Хънт.

— Ще дам сигнал, ако получа друга информация — каза Тарион и се гмурна обратно в реката, без да си вземе довиждане с тях.

Брайс се загледа във водата под обедното слънце, стиснала белия опал в джоба си.

— Едва ли си искала да чуеш това — подхвана внимателно Хънт.

— Дали я е убил създателят на синта? Защото е конфискувала цял сандък с продукцията му? — Тя пъхна кичур коса зад ухото си. — Възможно ли е именно пласьорът на синт да издирва Рога, ако приемем, че наркотикът може да го поправи?

Той потри брадичката си.

— Възможно е. Но може и да се окаже поредната задънена улица.

Брайс въздъхна.

— Не разбирам защо не ми е споделила за това.

— Може би не й се е струвало важно — предположи той.

— Може би — пророни Брайс. — Може би.

Брайс изчака Хънт да слезе във фитнеса в сградата й, преди да набере Фурия.

Не знаеше защо си прави труда. Фурия не й вдигаше от месеци.

Този път обаче, секунда преди обаждането да се прехвърли на гласовата поща, Фурия каза:

— Здрасти.

Брайс седна смаяно на леглото и скалъпи:

— Учудвам се, че вдигна.

— Хващаш ме свободна.

Или пък Хвойна й беше теглила конско, задето я избягваше така.

Брайс каза:

— Мислех, че ще се върнеш да заловиш виновника за атентата в „Гарвана“.

— И аз така си мислех, но се оказа, че за целта не е нужно да прекося Халдренско море.

Брайс се облегна на таблата на леглото и изпъна крака.

— Значи наистина е било дело на човешки бунтовници? Изглежда, знакът „С" върху сандъците с вино, който Рун беше помислил за символ на Рога, си беше просто буква.

— Аха. Само че подробностите и имената са поверителни. Толкова пъти й го беше казвала в миналото, че Брайс не можеше да ги преброи.

— Поне ми кажи дали си хванала извършителя.

Представи си я как точи ножовете си на масата в някоя лъскава хотелска стая.

— Казах, че ме хващаш свободна, нали?

— Поздравления?

От другата страна на линията се разнесе онзи тих смях, който още стряскаше Брайс.

— Да. — Фурия се умълча за малко, после попита: — Какво става, Бри?

Сякаш това заличаваше двугодишното й полумълчание.

— Даника да ти е говорила някога за синт?

Брайс можеше да се закълне, че нещо тежко и метално издрънча на пода в хотелската стая. Фурия попита тихо:

— Кой ти е казал за синта?

Брайс изпъна гръб.

— Мисля, че го разпространяват тук. Днес говорих с един мер, според когото Даника е била забелязана на лодка на Помощната гвардия с цял сандък. Точно преди да умре.

— Това е опасен наркотик, Брайс. Много опасен. Не посягай към него.

— Не съм посегнала. Не съм докосвала наркотици от две години. — Не се сдържа и добави: — Ако беше благоволила да ми вдигнеш телефона или да ме посетиш, щеше да знаеш.

— Бях заета.

Лъжкиня. Шибана лъжкиня и страхливка. Но Брайс процеди през зъби:

— Виж какво, исках да те попитам дали Даника е споменавала синта пред теб, защото пред мен не е.

Още една пауза.

— Казвала ти е за него, нали?

Брайс не можеше да си обясни защо дори сега в гърдите й пламваше ревност.

— Може и да ми е подхвърлила, че продавали някаква гадост по улиците — отговори Фурия.

— И не ти хрумна да кажеш на някого?

— Казах на теб. В „Белият гарван“ в нощта на убийството й. Някой се беше опитал да ти продаде от него, мамка му. Казах ти да бягаш надалеч.

— И все пак не сметна за нужно да споменеш тогава или след смъртта й, че те е предупредила за синта?

— Разкъса я демон, Брайс. Залавянето на наркопласьори не ми се струваше свързано.

— Ами ако е било?

— Как?

— Не знам, просто… — Брайс потупа с крак по леглото. — Защо не ми е казала?

— Защото…

Фурия се възпря.

— Защото какво? — озъби се Брайс.

— Добре — съгласи се Фурия с изострен глас. — Даника не искаше да ти казва, за да не си и помисляш да го опиташ.

Брайс скочи на крака.

— Защо ми е да.

— Защото сме те виждали да опитваш буквално всичко.

— И вие взимахте от всичко с мен, вие също.

— Синтът е синтетична магия, Брайс. Създадена като заместител на истинската магия. Каквато ти нямаш. Тя дава на човеците ванирска сила за около час. А после може сериозно да ти разкаже играта. Да се пристрастиш или по-лошо. За ванирите е още по-рисковано; води до страшно надрусване и суперсила, но нещата лесно се объркват. Даника не искаше дори да знаеш за съществуването на такъв наркотик.

— Все едно съм толкова отчаяна да бъда като вас, големите здрави ванири, че да се друсам с нещо.

— Нейната главна цел беше да те защитава. На всяка цена. Дори от теб самата.

От тези думи я заболя като от плесница през лицето. Гърлото й се сви.

Фурия въздъхна.

— Слушай, знам, че прозвуча жестоко. Но просто послушай съвета ми: не се забърквай със синт. Ако наистина успяват да го произвеждат в големи количества извън официална лаборатория, и то с още по-силна концентрация, положението е лошо. Стой настрана от синта и пласьорите му.

Ръцете й трепереха, но намери сили да каже „добре“, без да прозвучи на ръба на сълзите.

— Трябва да вървя — каза Фурия. — Тази вечер ме чака работа. Но се връщам в Лунатион до няколко дни. Искат ме на Върховната среща след две седмици; ще се състои в комплекс на няколко часа път от града.

Брайс не я попита защо ще посещава Върховната среща на валбарските лидери. Всъщност вече не я интересуваше дали някога ще се върне в Лунния град.

— Може да хапнем заедно — предложи Фурия.

— Добре.

— Брайс. — Произнесе името й едновременно като укор и извинение. После въздъхна. — Ще се видим скоро.

Гърлото й гореше. Тя прекъсна връзката и си пое няколко дълбоки глътки въздух. Фурия да върви по дяволите.

Трябваше да се обади на брат си, но първо се настани на дивана, придърпа лаптопа и отвори една търсачка. Рун вдигна на второто позвъняване.

— Да?

— Искам да ми спестиш конското и предупрежденията, и всички подобни глупости, ясно?

— Ясно — отвърна след кратка пауза Рун.

Тя включи обаждането на високоговорител, опря предмишници в коленете си и премести курсора върху полето за търсене.

Рун попита:

— Какво става с Аталар?

— Нищо — отговори Брайс, потривайки очи. — Не е мой тип.

— Питах защо не е на телефона, а не дали ходите, но се радвам да го чуя.

Тя стисна зъби и написа „синтетична магия“ в полето за търсене. Когато резултатите се появиха на екрана, обясни:

— Аталар отиде да прави хубавите си мускули още по-хубави.

Рун се засмя тихо.

Тя прегледа резултатите: само кратки статии за приложението на синтетичната магия в лечението на човеци.

— Случайно медвещицата, която ти е изпратила информацията за синтетичната магия, да е споменала защо и как според нея синтът е стигнал до улицата?

— Не. Май повече я интересува произходът му. И съществува ли противосредство. Даже ми каза, че изследвала отровата на кристалоса, която извлече от раните на Аталар онази вечер, и опитала да създаде. Смята, че лечебната й магия действа като стабилизатор за отровата, но и трябва още материал, за да продължи с опитите. Знам ли. Много сложно ми прозвуча. — Той добави иронично: — Ако случайно се натъкнете на някой кристалос, ще му поискате ли малко отрова?

— Да не си хлътнал, Рун?

Брат й изсумтя.

— Тя ни прави огромна услуга. Искам да й се отблагодаря някак.

— Добре.

Брайс прегледа още резултати, сред които имаше и копие от молбата за патентоване на лекарството от „Реднър Индъстрис", подадена преди десет години. Дълго преди Даника да постъпи на работа там.

— Според нейните проучвания се отпускат минимални количества дори за лечебните цели на медвещерите. Лекарството е страшно скъпо и трудно за произвеждане.

— Ами ако… ако преди две години някой е измъкнал от „Реднър" формулата и един сандък синт и са изпратили Даника по следите му? А тя се е досетила някак, че извършителят е искал да поправи с него Рога, затова е откраднала артефакта, преди той да успее? И той я е убил заради това.

— Но защо би мълчала? — попита Рун. — Защо да не залови виновника?

— Не знам. Това е просто теория.

По-добре беше от нищо.

Рун пак се умълча. Брайс усети, че предстои онзи Сериозен разговор и се приготви психически.

— Брайс, похвално е, че още те е грижа за Даника и глутницата „Дяволи“ и продължаваш да търсиш обяснение.

— Заповядано ми беше от шефката и губернатора, забрави ли?

— И без това щеше да се заемеш, като научеше, че не е бил Бригс. — Той въздъхна. — Знаеш ли, веднъж Даника за малко да ме пребие.

— Да, бе!

— О, да. Засякохме се във фоайето на кулата на „Реднър", като минавах да взема Деклан след някаква сериозна среща с борда им. Чакай малко. Ти май ходеше с онова копеленце, сина му, а?

— Аха — потвърди стегнато Брайс.

— Отврат. Направо отврат, Брайс.

— Разкажи ми как Даника е щяла да избърше пода с жалкия ти задник.

Усмивката му почти се чу по телефона.

— Не помня как се скарахме заради теб, но това стана.

— Какво й каза?

— Защо реши, че аз съм бил подстрекателят? Случайно да познаваш Даника? Голяма отворка беше. — Той изцъка с език и възхищението в звука накара гърдите й да се свият. — Както и да е, казах й да ти предаде, че съжалявам. Тя ми каза да си го начукам и да си навра извинението отзад.

Брайс примига.

— Не ми е казвала, че сте се срещнали.

— „Срещнали“ е много меко казано. — Той изсвирука. — Още дори не беше направила Скока, а едва не ми срита задника. Наложи се Деклан… да ни разтърве.

Да, типично за Даника. Макар че не можеше да каже същото за всичко останало, което чуваше за нея напоследък.

60

— Звучи измислено — коментира Хънт до нея на дивана.

Беше му разказала последната си теория и веждите му се надигаха все повече с всяка следваща дума от устата й.

Брайс му показа документите на сайта на „Реднър Индъстрис“.

— Даника работеше почасово в „Реднър“. Не ми казваше какво точно прави там. Само, че е охрана. — Тя отвори страницата за регистрация и вход в сайта. — Може в стария й служебен профил да има информация за задачите й.

Въведе с леко разтреперани пръсти потребителското име на Даника, което беше виждала безброй пъти на телефона и: дфендир.

Въведе и една от обичайните й мързеливи пароли: 1234567. Нищо.

— Пак ти казвам, звучи измислено — предупреди я Хънт, облягайки се на възглавниците. — По-добре да ударим едно рамо на Данаан в търсенето на Рога, отколкото да задълбаваме в тоя наркотик.

— Даника е била замесена някак в цялата история със синта, а не ми е казала нито дума — напомни му Брайс. — Не ти ли се вижда странно? Не мислиш ли, че пропускаме нещо?

— Не ти е казала и за Филип Бригс — отвърна внимателно Хънт. — И че е откраднала Рога. Може да е имала много тайни от теб.

Брайс просто въведе друга парола. И още една. И още една.

— Трябва ни цялата картина, Хънт — заяви, опитвайки отново. На нея й трябваше цялата картина. — Нещата са свързани все някак.

Не уцелваше паролата. Никоя от обичайните комбинации на Даника не ставаше.

Тя затвори очи и кракът й заподскача нервно по килима.

— Рогът би могъл да бъде поправен с достатъчно голяма доза синт — изрецитира. — Една от съставките на синтетичната магия е обсидиановата сол. Обсидианова сол се използва за призоваване на кристалоси… — Хънт мълчеше, докато тя прехвърляше фактите на глас. — Кристалосът е създаден, за да търси Рога. Отровата на кристалоса разгражда магията. Онази медвещица се нуждае от още отрова, за да се опита да направи противосредство срещу синта с помощта на магията си.

— Какво?

Брайс отвори очи.

— Рун ми каза.

Тя му предаде и за молбата на брат й, изречена почти на шега, да намерят още отрова от кристалоса, която да даде на медвещицата.

Очите на Хънт притъмняха.

— Интересно. Но щом синтът скоро ще се превърне в улична дрога, трябва да й помогнем.

— Ами Рогът?

Той стисна челюсти.

— Ще продължим да го търсим. Но ако има опасност този наркотик да плъзне не само в града, но и из цялата територия, по целия свят ще е нужно средство за противодействие. — Той огледа лицето й. — Как да й осигурим отрова?

Брайс подхвана тихо:

— Ако призовем кристалос…

— Твърде е рисковано — прекъсна я остро Хънт. — Ще измислим друг начин.

— Знам какво да правя.

— Аз не знам какво да правя, Куинлан. Не и когато си в опасност.

Думите му се разляха като вълна между тях. В очите му проблесна силна емоция, която Брайс не знаеше дали има смелост да разчете.

Телефонът му извибрира и той надигна бедра от дивана, за да го извади от задния си джоб. Погледна екрана и крилете му се прибраха леко към тялото.

— Мика ли е? — позволи си тя да го попита.

— Легионерски задачи — измърмори под носа си Хънт и стана. — Изчезвам за няколко часа. Наоми ще поеме поста. — Той махна към компютъра. — Продължавай да опитваш, щом искаш, но нека помислим внимателно, Брайс, преди да прибегнем към драстични действия, за да се сдобием с отрова.

— Да, да.

Явно и това съгласие му стигаше, за да тръгне, но не и преди да разроши косата й, навеждайки се да прошепне в ухото й:

— Жели би се гордяла с теб.

Пръстите на краката й се свиха в пантофите и останаха така дълго след като Хънт излезе.

Тя изпробва още няколко пароли, но накрая въздъхна и затвори лаптопа. Усещаше, че се доближават до истината.

Но дали беше готова за нея?

Сутринта цикълът й дойде и премаза тялото й като влак — съвсем очаквано за тази дата.

Като влезе във всекидневната, завари Хънт, още рошав от възглавницата, да прави закуска. Той се вцепени, щом я усети. Обърна се и я обходи с поглед. Нищо не убягваше на свръхестественото му обоняние.

— Кървиш.

— На всеки три месеца като по часовник.

Повечето чистокръвни елфки нямаха цикъл; на човешките жени им идваше ежемесечно — нейното тяло си беше избрало среден вариант.

Тя седна на един от високите столове пред кухненския плот. Погледна телефона си за съобщения от Хвойна и Фурия, но нямаше. Дори майка й не я беше смъмрила за пропуснатия преглед.

— Трябва ли ти нещо? — попита я Хънт, подавайки й чиния с яйца и бекон и чаша кафе.

— Взех хапче за болките. — Тя отпи от кафето. — Благодаря все пак.

Той изсумтя и отиде да сложи в чиния собствената си закуска. Застана от другата страна на плота и погълна гладно няколко хапки, преди да каже:

— Ако оставим синта и противосредството, според мен Рогът е връзката между всичко. Трябва да се съсредоточим върху него. Не е имало ново убийство, откакто намериха стража от храма, но едва ли убиецът се е отказал да го търси, след като вече е вложил толкова усилия в това. Още смятам, че ако намерим Рога, той ще ни спести разследването и сам ще дойде при нас.

— И вече е разбрал къде го е криела Даника и го е взел. — Тя сложи храна в устата си. — Може би просто чака Върховната среща например.

— Може би. И ако е така, трябва незабавно да го хванем.

— Но дори Рун не знае къде е Рогът. Даника го е скрила безследно. Последните места, които е посетила, явно не са скривалища.

— Тогава предлагам днес да се върнем отначало. Да прегледаме всичко научено и…

— Днес не мога. — Тя довърши закуската си и занесе чинията в мивката. — Имам срещи.

— Отложи ги.

— Джесиба държи да ги проведа днес.

Той впи дълъг поглед в нея, сякаш прозираше лъжата й, но накрая кимна.

И Брайс се престори, че не забелязва разочарованието и тревогата по лицето му, в тона му, когато Хънт каза:

— Добре.

Лехаба въздъхна:

— Днес си невъзможна, Биби. И не го приписвай на цикъла си.

Седнала пред масата в средата на библиотеката, Брайс разтриваше веждите си с палец и показалец.

— Извинявай.

Телефонът й лежеше тъмен и смълчан на масата до нея.

— Не покани Ати на обяд при нас.

— Имах нужда да се съсредоточа — излъга безпроблемно.

По-рано излъга и Хънт, заявявайки, че днес Джесиба ще наблюдава камерите, затова трябва да стои на покрива. Той не каза нищо.

Но въпреки че трябваше да държи и него, и всички останали на разстояние, макар и да твърдеше, че не може да участва в търсенето на Рога, вече от часове се ровеше във всевъзможни текстове за него. Само дето намираше все същата информация, отново и отново.

Тихо дращене се проточи по цялата дължина на библиотеката. Брайс си придърпа таблета на Лехаба и усили звука, изпълвайки помещението с музика.

Отекна силно, гневно блъскане. С ъгълчето на окото си видя как нокът отплува в другата посока и полупрозрачната му опашка проряза мътната вода.

Кой би предположил, че поп музиката ще отблъсква толкова успешно езерната твар?

— Иска да ме убие — прошепна Лехаба. — Усещам го.

— Едва ли би го заситила — коментира Брайс. — Та ти не си дори една хапка.

— Знае, че ако ме потопи във вода, ще умра мигновено.

Брайс вече се беше уверила, че това е нов вид мъчение за Лехаба. Начин Джесиба да я държи под контрол, да я затвори в още една клетка, освен библиотеката, както беше затворила всички животни наоколо. Какъв по-добър начин да държиш под напрежение огнена феичка от това да сложиш пред очите й четиристотин хиляди литров аквариум?

— Иска да убие и теб — пророни Лехаба. — Игнорираш го и това го вбесява. Виждам с каква омраза и с какъв глад те гледа, Биби. Много внимавай, като го храниш.

— Винаги внимавам.

Пък и отворът за хранене беше твърде малък, за да излезе през него. А понеже ноките се бояха от въздуха и не смееха да показват глави над водата, само ръцете му представляваха заплаха, ако вратичката беше отворена, а платформата за хранене беше свалена във водата. Но съществото обикновено стоеше сред камъните на дъното и чакаше пържолите да се спуснат бавно до него.

Искаше да ловува. Искаше нещо голямо, сочно и уплашено.

Брайс надникна към тъмния аквариум, осветен само от три слаби лампички.

— На Джесиба скоро ще й омръзне и ще го подари на някой клиент — излъга тя Лехаба.

— Защо ни колекционира така? — прошепна феичката. — Аз не съм ли личност? — Тя посочи татуировката на китката си. — Защо държат на това?

— Защото живеем в република, чиито управници са решили да наказват всяка заплаха за реда; и то да я наказват толкова сурово, че всички други да си помислят дали да се бунтуват срещу тях.

Безизразни, студени думи.

— Някога замисляла ли си се какво би било без астерите?

Брайс й стрелна предупредителен поглед.

— Млък, Лехаба.

— Но Биби…

— Млък, Лехаба.

Из цялата библиотека имаше камери, които записваха и звука. Само Лехаба ги следеше, да, но да говори за това точно тук.

Феята се понесе към диванчето си.

— Ати би си поговорил с мен.

— Ати е роб и няма какво да губи.

— Не говори така, Биби — изсъска й феичката. — Винаги има какво да изгубиш.

Брайс беше в лошо настроение. Може би се беше скарала с Рун или Хвойна. Сутринта му направи впечатление, че доста често проверява телефона си, сякаш очакваше обаждане или съобщение. Но не получи нищо. Поне докато я изпрати до галерията. А ако съдеше по умисления й гневен поглед, като си тръгна преди залез, още не беше получила нищо.

Не тръгна към дома, а към близката пекарна.

Хънт я следеше по покривите и видя как влиза в тюркоазения магазин и три минути по-късно излиза с бяла кутия.

После се запъти към реката, заобикаляйки работници, туристи и пазаруващи, всички тръгнали нанякъде в края на деня. Дори да знаеше, че я следва, като че ли не я беше грижа. Нито веднъж не вдигна поглед към небето, отправяйки се към една дървена пейка на крайречния булевард.

Залязващото слънце позлатяваше мъглите на Костения квартал. На няколко крачки надолу по павираната алея се издигаха тъмните арки на Черното пристанище. Днес под тях не стояха опечалени семейства, чакащи черната лодка да вземе ковчезите им.

Брайс седна на пейката с изглед към реката и Спящия град, остави кутията от пекарната до себе си и пак провери телефона си.

Тъй като тя очевидно нямаше намерение да му сподели какво я гложди, Хънт кацна тихо и седна от другата страна на бялата кутия.

— Какво има?

Брайс продължи да се взира в реката. Изглеждаше сломена. Като онази нощ в стаята за разпити на легиона.

Без да го погледне, промълви:

— Днес Даника щеше да навърши двайсет и пет.

Хънт застина.

— Днес е… Днес е рожденият й ден.

Тя пак надникна към телефона, оставен на пейката.

— Никой не се сети. Нито Хвойна, нито Фурия… Нито дори майка ми. Миналата година се сетиха, но явно е било еднократно.

— Можеше да ги подсетиш.

— Знам, че са заети. Пък й. — Тя прокара ръка през косата си. — Откровено казано, очаквах да се сетят сами. Исках да се сетят. Да почетат паметта й някак, дори само с някое изтъркано съобщение като „Липсва ми“ или нещо такова.

— Какво има в кутията?

— Кроасани с шоколад — отговори дрезгаво. — Даника винаги си поръчваше от тях за рождените си дни. Бяха й любими.

Хънт вдигна поглед от кутията към нея, после и към Костения квартал отвъд реката. Колко ли кроасана я беше видял да изяде през седмиците си с нея? Навярно защото я свързваха с Даника, както белегът на бедрото й. Като върна очи към нея, я завари със свити, разтреперани устни.

— Гадно е — пророни тя с гърлен глас. — Гадно е, че всички просто… продължават напред и забравят. И очакват от мен да забравя. А аз не мога. — Тя потри гърдите си. — Не мога да я забравя. Сигурно е смахнато, че нося кроасани за рождения ден на мъртвата си приятелка. Но светът просто продължи напред. Сякаш тя изобщо не е съществувала.

Той я погледа един дълъг момент. После каза:

— И аз имах такава връзка с Шахар. Не познавах друга като нея. Мисля, че я обикнах в мига, в който я видях в двореца й, въпреки че беше недостижима за мен като луната. Но и тя ме забеляза. И незнайно защо избра мен. От всички други. — Той поклати глава. Думите сякаш напускаха устата му с ръждиво скърцане, изпълзели от кутията, в която толкова дълго ги бе държал заключени. — Бях готов на всичко за нея. И правех всичко за нея. Каквото поискаше. А когато всичко отиде по дяволите, когато ми казаха, че я няма вече, отказах да го повярвам. Как така я нямаше вече? Все едно ми казваха, че слънцето го няма вече. Просто… без нея не ми оставаше нищо. — Хънт прокара ръка през косата си. — Това няма да те утеши, но на мен ми бяха нужни петдесет години да повярвам. Че всичко е приключило. Но дори сега.

— Още ли я обичаш толкова много?

Той я погледна нетрепващо в очите.

— След смъртта на майка ми направо потънах в скръбта си. Но Шахар… тя успя да ме извади оттам. Върна ми живота. Помогна ми да опозная способностите си. Винаги ще я обичам поне заради това.

Брайс отправи поглед към реката.

— Не бях предполагала, че двамата с теб сме като огледала — пророни тя.

Той също. Но едни нейни думи се върнаха в съзнанието му: Изглеждаш точно както аз се чувствам всеки ден, беше му прошепнала, докато го почистваше след последната мисия на Мика.

— Това лошо ли е?

Едното ъгълче на устата й се вдигна в полуусмивка.

— Не. Не е лошо.

— И не си стресирана, че Умбра Мортис се оказва емоционалният ти близнак?

Лицето й пак придоби мрачно изражение.

— Така те наричат, но това не си ти.

— Тогава кой съм аз?

— Таралеж в гащите. — Усмивката й беше по-ярка от слънцето, залязващо над реката. Той се засмя, а Брайс добави: — Ти си ми приятел. Който гледа глупави телевизионни предавания с мен и търпи простотиите ми. Ти си приятелят, пред когото не чувствам нужда да се оправдавам, не и във важните моменти. Виждаш ме такава, каквато съм, и не бягаш от мен.

Той вля в усмивката си всичката светлина, която разпалиха думите й.

— Това ми харесва.

Бузите й поруменяха, но тя въздъхна и погледна кутията.

— Е, Даника. Честит рожден ден.

Отлепи лепенката и отвори капака.

Усмивката й изчезна. Тя затвори капака, преди Хънт да погледне вътре.

— Какво има?

Брайс поклати глава и понечи да грабне кутията — но Хънт я докопа преди нея, сложи я в скута си и я отвори.

Вътре имаше половин дузина кроасани, старателно подредени. А върху най-горния с шоколадова глазура изящно бе изписана една дума: Боклук.

Не гнусната обида го прониза като меч. Не тя, а разтрепераните й ръце, почервенялото й лице, стиснатите й устни.

— Просто изхвърли кутията — прошепна му Брайс.

В молбата й нямаше и следа от обичайната й разпаленост, от онази жар. Само болезнена умора и унижение.

В главата му се спусна тишина. Убийствена тишина.

— Просто я хвърли, Хънт — прошепна му отново тя.

В очите й вече проблясваха сълзи.

Хънт взе кутията. Изправи се.

Досещаше се чие дело е това. Кой беше поръчал надписа. Кой бе изкрещял същата тази дума — боклук — подир Брайс миналата седмица, когато тръгваха от Бърлогата.

— Недей — каза умолително Брайс.

Но Хънт се изстреля във въздуха.

Амели Рейвънскрофт се смееше с приятелите си и пиеше бира, когато Хънт влетя в бара в Лунната гора. Посетителите се разпищяха и заотскачаха назад, обгръщайки се в защитни магии.

Но Хънт виждаше само нея. Виждаше удължаващите й се нокти, презрителната й усмивка. С едно премерено движение остави кутията от пекарната върху дървения бар.

Беше разбрал къде се намира метаморфката, с бързо обаждане до Помощната гвардия. И Амели като че ли го очакваше — или поне Брайс. Тя облегна гръб в бара и подхвана насмешливо:

— Я виж ти кой…

Хънт я хвана за гърлото и я прикова към близката стена.

Ръмженето и опитите на глутницата й да атакуват щита му от гърчещи се светкавици бяха просто страничен шум. Изцъклените от шок очи на Амели бързо плувнаха в страх, когато изрева в лицето й.

После обаче процеди съвсем тихо:

— Повече няма да говориш с нея, няма да припарваш, няма дори да си помисляш за нея. — Пусна през дланите си достатъчно светкавици, че да прониже тялото й с остра болка. Амели започваше да се задушава. — Ясно ли е?

Клиентите на бара вече се обаждаха на 33-ти легион или Помощната гвардия.

Амели дращеше китките му, риташе с ботуши пищялите му.

Той затегна хватката си още повече. Около врата й се заусукваха светкавици.

— Ясно ли е?

Говореше с леден глас. Съвършено спокоен. Гласът на Умбра Мортис.

Забеляза някого с периферното си зрение. Итън Холстръм.

Но Итън гледаше не него, а Амели.

— Какво си направила, Амели?

Хънт изръмжа в лицето на вълчицата:

— Не се прави на глупав, Холстръм.

Итън видя кутията от пекарната върху бара. Амели се замята още повече, но Хънт я държеше прикована към стената, докато Вторият й поглеждаше в кутията.

— Какво е това? — попита тихо Итън.

— Питай алфата си — процеди Хънт.

Итън застина. Но Хънт не го интересуваше какво минава през главата на вълка. Той срещна отново огнения поглед на Амели и каза:

— Ще я оставиш на мира. Завинаги. Разбра ли?

Амели като че ли се канеше да го наплюе, затова и пусна още малко от енергията си, прогаряйки я отвътре. Тя се загърчи, засъска и започна да се дави. Но накрая кимна.

Хънт веднага освободи гърлото й, задържайки я със силата до стената. Плъзна поглед по нея, после и по глутницата й. Накрая впи очи в Итън, чието изражение бе преминало от ужас към нещо като скръб — явно беше осъзнал какъв ден е, и беше навързал нещата; или поне се беше досетил кой винаги е искал кроасани с шоколад на този ден.

— Всички сте жалки — заяви Хънт.

После си тръгна. И летя бавно до вкъщи.

Брайс го чакаше на покрива. С телефон в ръка.

— Не — каза на онзи от другата страна на линията. — Не, върна се.

— Добре. — Хънт чу гласа на Исая и май се канеше да добави нещо, когато Брайс му затвори.

Тя прегърна тялото си.

— Ти си проклет кретен.

Хънт не го отрече.

— Амели мъртва ли е?

По лицето й се четеше страх — искрен страх.

— Не.

Думата прокънтя като гръмотевица от устата му, оставяйки диря от свистящи светкавици.

— Ти… — Брайс потри лицето си. — Не съм те…

— Не ме наричай алфа-задник със собственически и агресивни наклонности, или каквито там термини използваш.

Тя свали ръце с пребледняло от ужас лице.

— Току-що си навлече толкова неприятности, Хънт. Гарантирам ти.

Страх я беше за него. Страх я беше за него.

Хънт прекоси разстоянието помежду им. Хвана ръцете й.

— Ти си моето огледало. Сама го каза.

Целият трепереше. Незнайно защо трепереше в очакване на отговора й.

Брайс погледна ръцете си, стиснати в неговите, и отвърна:

— Да.

Сутринта Брайс писа на брат си:

Рун и го изпрати веднага, без да задава въпроси.

Брайс й се обади незабавно, набирайки номера с разтреперани ръце. Медвещицата с медения глас можеше да я приеме на мига. Без да се замисля, Брайс нахлузи шортите си за бягане и една тениска и писа на Джесиба:

Завари Хънт да прави закуска. Впери поглед в него и той вирна вежди.

— Знам откъде можем да се сдобием с отрова от кристалос за опитите на медвещицата — обяви тя.

61

Искрящо чистата бяла клиника на медвещицата беше доста по-малка от тези, които Брайс беше посещавала досега. И над входа й нямаше стандартната синя неонова табела, каквито светеха през пресечка в града, а дървена и позлатена, върху която старателно бе изрисуван символ с метла и звънец. Всъщност това беше единственото старовремско нещо в цялата клиника.

Една от вратите по коридора зад рецепцията се отвори и медвещицата тръгна към нея. Къдравата й коса беше прибрана в кок, разкриващ изящното й тъмно лице.

— Ти трябва да си Брайс — каза жената и широката й усмивка веднага отпусна обтегнатите нерви на Брайс.

После погледна Хънт и му кимна леко за поздрав. Без да спомене срещата им в нощната градина, пак се обърна към Брайс:

— Партньорът ти може да те придружи, ако искаш. Крилете му ще се съберат в манипулационната.

Хънт погледна Брайс и тя прочете въпроса в изражението му: Искаш ли да дойда с теб?

Брайс се усмихна на вещицата.

— Партньорът ми много би се радвал да дойде.

Бялата манипулационна, въпреки скромните размери на клиниката, беше оборудвана с най-съвременни технологии. До едната стена имаше няколко компютъра, а до другата беше прибрано дългото механично рамо на операционна лампа. На третата стена имаше лавица с всевъзможни отвари, еликсири и прахове в лъскави стъкленици, а до четвъртата — хромиран шкаф, където вероятно държаха хирургическите инструменти.

Всичко беше на светлинни години от магазините с дървена ламперия, които Хънт посещаваше в Пангера, където вещиците още бъркаха отварите си в железни котли, предавани от поколение на поколение.

Медвещицата стигна до средата на стаята и потупа спокойно масата за прегледи, тапицирана с бяла кожа. От двете й пластмасови страни бяха прибрани сгъваеми панели — удължения за ванири с всякакви форми и размери.

Хънт седна на самотния дървен стол до шкафа, а Брайс скочи върху масата с леко пребледняло лице.

— По телефона каза, че си получила тази рана от демон кристалос и до ден днешен не се е възстановила. Тоест отровата е още вътре.

— Да — потвърди тихо Брайс.

Хънт изтръпна от болката, с която беше пропита тази дума.

— И ми даваш разрешение да използвам отровата, която ще извлека, в експериментите ми, насочени към създаването на противосредство срещу синта?

Брайс погледна към него и той кимна окуражително.

— Струва ми се доста важно, така че — да, имате разрешението ми — отвърна тя.

— Добре. Благодаря. — Медвещицата прегледа таблицата, която Брайс беше попълнила на сайта й, и медицинската информация в гражданското й досие. — Доколкото виждам, си получила травмата в крака преди почти две години?

Брайс зачопли нервно ръба на блузата си.

— Да. Раната се затвори, но… продължава да ме боли. Когато прекаля с бягането или ходенето, ме прорязва чак до костта.

Хънт се сдържа да не изпръхти ядосано.

Вещицата сбърчи чело и погледът й прескочи от монитора към крака на Брайс.

— Откога я има болката?

— От самото начало — отговори Брайс, без да поглежда към Хънт.

Медвещицата обаче го погледна.

— И на това нападение ли сте присъствали?

Брайс отвори уста да отговори, но Хънт я изпревари:

— Да. — Тя завъртя глава към него. Хънт обаче задържа погледа си върху вещицата. — Пристигнах три минути след нападението. Кристалосът вече беше разкъсал бедрото й със зъби. — Думите се заизливаха неудържимо от устата му. — Затворих раната й с медицински телбод, доколкото можах. — Незнайно защо сърцето му препускаше бясно. — Аз написах доклада за инцидента. Тя не се подложи на никакво лечение след това. Затова белегът. — Той опита да преглътне чувството на вина, пълзящо нагоре по гърлото му. — Затова е такъв. — Погледна я в очите с искрено извинение. — Аз съм виновен.

Брайс се взираше в него. Без нито капка укор — само с искрено разбиране.

Вещицата ги погледна, сякаш се чудеше дали да не им даде малко време, но все пак попита Брайс:

— Значи не си ходила на медвещер след онази нощ?

Без да откъсва очи от Хънт, Брайс отговори:

— Не.

— Защо?

Все така впила поглед в него, Брайс каза дрезгаво:

— Защото исках да ме боли. Исках болката да ми напомня всеки ден.

В очите й проблеснаха сълзи.

Вещицата учтиво се престори, че не ги вижда.

— Добре. Защо и как не е толкова важно, колкото онова, което е останало в раната. — Тя свъси вежди. — Мога да ти приложа лечението още днес, а ако поостанеш след това, ще можеш да гледаш как тествам отровата, извлечена от теб. За да я превърна в ефективно противосредство, трябва да я стабилизирам, така че да си взаимодейства правилно със синта и да неутрализира ефекта от него. Лечебната ми магия е способна на това, но се налага да присъствам за поддържането на стабилитет. Търся начин магията ми сама да го поддържа, за да има по-широко приложение по света.

— Струва ми се сложничко — коментира Брайс, чак сега откъсвайки очи от Хънт.

Той усети студ от липсата на погледа й, сякаш някой беше угасил топъл пламък.

Вещицата вдигна ръце и по върховете на пръстите й засия бяла светлина, после избледня, все едно проверяваше дали магията й е готова за работа.

— Обучаваха ме учители, владеещи най-старите форми на магията ни. Научиха ме на множество специализирани умения.

Брайс въздъхна през носа.

— Добре. Да започваме тогава.

Сериозно изражение се изписа по лицето на вещицата.

— Брайс, трябва да отворя раната. Мога да притъпя тази болка, но ако отровата е толкова надълбоко, колкото подозирам… Няма как да я извлека с митридатиумни пиявици. — Тя махна към Хънт. — В неговия случай отровата още не се беше вкоренила в тялото. Но при стара и дълбока травма като твоята… Отровата е нещо като жив организъм. Храни се с теб. Няма да се даде лесно, особено след като толкова време се е пропивала в плътта ти. Ще се наложи да я измъкна с магията си. А тя може да те убеди, че трябва да ме спреш. Да те убеди чрез болка.

— Ще я боли ли? — попита Хънт.

Вещицата сви вежди.

— Толкова силно, че местната упойка няма да помогне. Ако искаш, може да запазя хирургическа зала в някоя болница и да ти сложат пълна упойка, но това вероятно ще отнеме ден-два.

— Ще го направим днес. Още сега — отсече Брайс и очите й пак срещнаха тези на Хънт.

Той нямаше друг избор, освен да й кимне в знак на подкрепа.

— Добре — съгласи се вещицата и тръгна с грациозна стъпка към мивката, за да си измие ръцете. — Да се залавяме за работа.

Травмата се оказа толкова сериозна, колкото вещицата се беше опасявала.

Тя сканира крака й първо с машина, после и със силата си и двата метода произведоха комбиниран образ на екрана при отсрещната стена.

— Виждаш ли тъмната ивица по продължение на бедрото? — Вещицата посочи назъбената линия, прорязваща плътта на Брайс като разклонена светкавица. — Това е отровата. Когато бягаш или ходиш твърде продължително, тя се разпространява в околната тъкан и от това те боли. — Вещицата посочи бялото пространство над тъмната ивица. — Всичко това е белезна тъкан. Трябва да я разрежа, но това ще стане бързо. Извличането на отровата може да отнеме повече време.

Брайс кимна, опитвайки да прикрие колко треперят ръцете й. Вече беше подписала десетина декларации за информирано съгласие.

Хънт ги гледаше от стола.

— Така — продължи вещицата, докато миеше ръцете си за пореден път. — Само ще облечеш стерилна престилка, и започваме.

Тя бръкна в металния шкаф до Хънт, а Брайс съблече шортите си. Блузата си.

Хънт извърна поглед, докато вещицата й помагаше да облече леката памучна престилка, след което я върза на гърба й.

— Татуировката ти е прекрасна — каза медвещицата. — Само че азбуката не ми е позната. Какво пише?

Брайс още усещаше всяко убождане на иглата, изписала усуканите букви по гърба й.

— С любов всичко е възможно. Общо взето, символизира вечната ми връзка с един човек.

Медвещицата изхъмка одобрително, прехвърляйки поглед между двама им с Хънт.

— Между двама ви наистина има силна връзка.

Брайс не си направи труда да поправи грешното й предположение, че татуировката е посветена на Хънт. Даника бе настояла да си ги направят една пиянска нощ, твърдейки, че ако увековечат на друг език клетвата си за вечно приятелство, нямало да звучи толкова банално.

Хънт се обърна към тях и вещицата го попита:

— А теб боли ли те ореолът?

— Боля ме само докато го правеха.

— Коя вещица ти го е татуирала?

— Някаква имперска старуха — отговори през стиснати зъби Хънт. — Една от Древните.

Лицето на вещицата се стегна.

— Това е една от най-черните страни на работата ни: да обричаме на робство с ореола. Трябва да се прекрати напълно.

Той й отвърна с полуусмивка, която не стигна до очите му.

— Тогава искаш ли да ми го махнеш?

Вещицата застина, а дъхът на Брайс секна.

— Какво ще направиш, ако го махна? — попита тихо вещицата. Тъмните й очи проблеснаха от любопитство и древна сила. — Ще накажеш ли потисниците си?

Брайс отвори уста да ги предупреди, че разговорът им тръгва в опасна посока, но за щастие Хънт каза:

— Не сме дошли заради моята татуировка.

Но отговорът се четеше ясно в очите му. Потвърждението. Да, щеше да убие онези, които му го бяха причинили. Вещицата килна леко глава, явно разбрала скритото послание.

Обърна се към Брайс и пак потупа манипулационната маса.

— Така. Легни по гръб.

Брайс затрепери, но се подчини. Вещицата пристегна с ремъците горната част на тялото й, после и краката й, и нагласи подвижното рамо на операционната лампа. Придърпа една дрънчаща количка, заредена с лъскави сребърни инструменти, тампони и празна стъкленица.

— Първо ще ти сложа местна упойка — каза вещицата и в ръцете й се появи спринцовка.

Брайс затрепери още по-силно.

— Дишай дълбоко — посъветва я вещицата, потупвайки спринцовката с пръст, за да прогони въздушните мехурчета.

Разнесе се стържене на стол по пода и една мазолеста ръка обгърна нейната.

Хънт я погледна в очите.

— Дишай дълбоко, Брайс.

Тя пое дъх. Иглата потъна в бедрото й и от убождането й избиха сълзи. Тя стисна ръката му много силно, но Хънт дори не трепна.

Болката се разнесе бързо и кракът й се обезчувстви с гъделичкане. Чак до костите.

— Усещаш ли това? — попита вещицата.

— Кое?

— Чудесно — обяви тя. — Започвам. Мога да сложа параван, ако…

— Не — отсече през зъби Брайс. — Просто действай.

Край на отлагането. На чакането.

Видя как вещицата взе скалпел, и след миг усети лек, но настойчив натиск по крака си. Тялото й пак се разтрепери и тя издиша рязко през стиснати челюсти.

— Не мърдай — предупреди я вещицата. — Разрязвам белезната тъкан.

Тъмните очи на Хънт не се откъсваха от нейните и тя се насили да мисли за него вместо за крака си. Той наистина се беше появил в онази уличка в нощта на убийствата.

Споменът изплува и мъглата от болката, страха и тъгата, обгърнала съзнанието й, се поразсея. Спомни си как две силни топли ръце хванаха раменете й. Как й проговори. А след това се спусна съвършена тишина, сякаш гласът му беше звънец. Силните му ръце стиснаха бедрото й, докато тя ридаеше и пищеше.

Спомни си как я успокояваше.

— Мисля, че ще успея да премахна повечето от белезната тъкан — отбеляза вещицата. — Но… — Тя изруга тихо. — Свещена Луна, погледнете това.

Брайс не пожела да погледне, но Хънт плъзна очи към екрана, където се виждаше кървавата й рана. В челюстта му потрепна нервен мускул, който й подсказа какво е видял вътре.

— Не разбирам как ходиш дори — прошепна вещицата. — Каза, че не пиеш болкоуспокояващи?

— Само в най-тежките случаи — отвърна немощно Брайс.

— Брайс. — Вещицата се поколеба. — Трябва да стоиш напълно неподвижно. И да дишаш възможно най-дълбоко.

— Добре — съгласи се с тънко гласче Брайс.

Хънт стисна ръката й по-силно. Тя пое дъх.

Някой изсипа киселина в крака й, кожата й зацвърча, костите й започнаха да се разтапят.

Дъхът свистеше през стиснатите й зъби — вдишване и издишване, издишване и вдишване. О, богове, о, богове.

Хънт преплете пръсти с нейните, стегна още повече хватката си.

Гореше, гореше, гореше, гореше.

— Като стигнах до уличката онази вечер — подхвана той и гласът му прониза трескавото й дишане, — ти кървеше сериозно. Въпреки това се опита да го защитиш. Не ни допусна до него, докато не се легитимирахме.

Тя простена. Учестеното й дишане не смогваше на нетърпимата агония от цялото дълбаене, дълбаене, дълбаене.

Хънт погали с пръсти челото й.

— Помислих си: „Ето някой, на когото бих се доверил да ми пази гърба. Ето такъв приятел искам да имам“. И май се държах толкова грубо с теб, когато се срещнахме отново, защото, защото една част от мен се страхуваше от това прозрение.

Брайс не успя да сдържи сълзите си.

Очите му не напускаха нейните.

— Бях и в стаята за разпити. — Пръстите му замилваха утешително косата й. — Присъствах на всичко.

Болката я прониза надълбоко и Брайс не успя да възпре писъка, който изригна от гърлото й.

Хънт се приведе напред и долепи хладното си чело до нейното.

— През цялото това време знаех коя си. Не те забравих.

— Започвам извличане и стабилизиране на отровата — обяви вещицата. — Болката ще стане още по-силна, но почти приключваме.

Брайс не можеше да диша. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за Хънт, думите му и болката в крака си, за белега в душата си.

Хънт прошепна:

— Ще се справиш. Ще се справиш, Брайс.

Нямаше да се справи. Адът, който избухна в крака й, я накара да огъне тяло, обтягайки ремъците, напрегна гласните й струни до краен предел и ревът й изпълни стаята.

Хънт нито за миг не отпусна хватката си.

— Почти я извлякох — напрегнато рече вещицата. — Дръж се, Брайс.

И тя се държеше. За Хънт. За ръката му и топлината в очите му. Държеше се с всички сили.

— С теб съм — пророни той. — С теб съм, сладурче.

За пръв път произнасяше тази дума така. Винаги досега бе звучала подигравателно, покровителствено. И Брайс винаги й се дразнеше.

Но не и този път. Не и докато я държеше за ръка, докато държеше погледа й с очи и цялото й същество. Понасяйки болката заедно с нея.

— Дишай — нареди й. — Ще се справиш. Ще се справим заедно.

Ще се справим — заедно. Щяха да се справят с този сбъркан живот заедно. С този сбъркан свят. Брайс простена, този път не само от болка.

А Хънт, сякаш доловил промяната, пак се приведе към нея. И докосна с устни нейните.

Целувка, лека като перце. Онази светлина, която от толкова отдавна спеше в нея, започна да изпълва гърдите й, вените й.

— В името на горящия Солас — промълви вещицата и болката мигновено секна.

Все едно някой натисна копче. Стана толкова внезапно, че Брайс извърна поглед от Хънт и погледна тялото си, кръвта по него, отворената рана. Сигурно щеше да изгуби съзнание, виждайки петнайсетсантиметров разрез в бедрото си, ако не беше видяла и нещото, което вещицата държеше с пинсети. Приличаше на червей.

— Ако магията ми не я стабилизираше, отровата щеше да е в течно състояние — обясни вещицата, пренасяйки внимателно прозрачния гърчещ се червей на черни петънца към стъкленицата.

Отровата мърдаше като живо същество, докато вещицата — чиято магия още жужеше — я затваряше в стъкленицата. Вътре се превърна в локва, която продължи да пулсира. Сякаш търсеше начин да излезе.

— Ще почистя раната и ще я затворя, а после тестваме отровата — обясни вещицата.

Брайс кимна, въпреки че почти не я чу. Не чуваше нищо друго, освен думите на Хънт. С теб съм.

Пръстите й се свиха около неговите. И тя позволи на очите си да му кажат всичко, което съдраното й гърло не можеше. И аз съм с теб.

След трийсетина минути Брайс вече седеше, обгърната от ръката и крилото на Хънт, и двамата гледаха как светлата сияеща магия на вещицата обвива локвичката отрова на дъното на стъкленицата и я източва в тънка нишка.

— Съзнавам, че методите ми на изследване не могат да се опишат като медицински експеримент — отбеляза тя.

Вдигна капачето на прозрачна пластмасова кутийка, в която имаше най-обикновено бяло хапче, и пусна нишката отрова вътре. Тя се зарея над него като копринена лента, носена от вятъра, а вещицата затвори капака.

— На улицата се продава много по-силен вариант на това — обясни, — но искам да проверя дали дозата от лечебната ми магия, достатъчна да задържи отровата и да се слее с нея, е достатъчна и като противосредство срещу синта.

Вещицата спусна внимателно пропитата с магия отрова върху таблетката. Тя изчезна мигновено, всмукана от бялата субстанция. Лицето на вещицата обаче остана все така сбърчено в концентрация. Сякаш се съсредоточаваше върху случващото се вътре в хапчето.

Брайс попита:

— Значи магията ви сега стабилизира отровата в хапчето? И предотвратява действието на синта?

— В общи линии — потвърди отнесено вещицата, насочила вниманието си към случващото се в кутийката. — Но е нужна почти цялата ми концентрация, за да я задържа достатъчно стабилна. Затова търся начин да извадя себе си от уравнението, така че всеки да може да я използва без мое присъствие.

Брайс се умълча, позволявайки на вещицата да работи спокойно.

Нищо не се случваше. Хапчето просто си стоеше в кутийката.

Изниза се минута. Две. Но точно преди третата…

Хапчето започна да посивява. И накрая рухна на микроскопични прашинки, които бързо се разпаднаха. От хапчето не остана нищо.

Хънт пръв наруши тишината:

— Получи ли се?

Вещицата примига, загледана в празната кутийка.

— Така изглежда. — Тя се обърна към Брайс. Челото й лъщеше от пот. — Ще ми се да продължа с експериментите, но като приключа, мога да ти изпратя малко от отровата в шишенце. Някои хора държат да си запазят спомен от изпитанията.

Брайс кимна умислено. И осъзна, че няма никаква представа какво да прави оттук нататък.

62

Джесиба не възрази, когато Брайс я помоли да я освободи от работа до края на деня. Просто настоя да се яви в галерията рано сутринта, иначе щяла да я превърне в магаре.

Хънт я върна по въздух от кабинета на медвещицата и дори я пренесе надолу по стълбището от покрива до апартамента й. Внесе я през вратата, остави я на дивана и легна до нея.

Брайс можеше да стои сгушена в топлото му тяло чак до вечерта.

Телефонът му иззвъня тъкмо когато й приготвяше обяд.

— Здравей, Мика.

Дори от другия край на стаята Брайс чу студения красив глас на архангела.

— Ела в кабинета ми. Веднага. Доведи Брайс Куинлан.

Докато обличаше бойния си костюм и събираше шлема и оръжията си, Хънт обмисляше дали да не каже на Брайс да хване някой влак и да се омете от града. Знаеше, че срещата с Мика няма да е приятна.

Тя куцаше и раната й още беше прясна, затова Хънт й изрови свободно долнище и й помогна да го обуе. Беше си записала час за контролен преглед след месец и чак сега му хрумваше, че може тогава да не присъства.

Или защото случаят щеше да е вече разрешен, или заради онова, което предстоеше да се случи в Комициума.

Брайс понечи да тръгне към вратата, но Хънт я грабна на ръце, изнесе я от апартамента и излетя с нея. Почти не говореха. Имаше ли смисъл от думи след събитията от сутринта? Кратката му целувка казваше достатъчно. И светлината, която можеше да се закълне, че видя в очите й, като се отдръпна от нея.

Бяха прекрачили граница, от която вече нямаше връщане назад.

Хънт кацна на една от терасите по кулата на губернатора — централната от общо петте на Комициума. Коридорът пред кабинета му, който обикновено гъмжеше от посетители, сега пустееше. Лош знак. Хънт понесе Брайс към вратата. Ако всички бяха избягали или Мика им беше наредил да опразнят коридора…

Ако срещнеше Сандриел, ако тя видеше, че Брайс е ранена.

Инстинктите му се раздвижиха, станаха смъртоносни. Светкавиците напираха да излязат от кожата му, гърчеха се в него като кобри, готови за атака.

Внимателно остави Брайс пред затворената двукрила врата от матово стъкло. Увери се, че е стъпила здраво на краката си, преди да я пусне, и отстъпи назад, за да огледа всеки сантиметър от лицето й.

В очите й блестеше тревога. Той се приведе към нея и я целуна леко по слепоочието.

— Горе главата, Куинлан — пророни до копринената й кожа. — Използвай пак оня фантастичен трик, при който гледаш отвисоко на хора с две глави по-високи от теб.

Тя се усмихна и го плесна леко по ръката. Хънт се отдръпна с усмивка, отвори вратите и я подкани да влезе с ръка на гърба й. Подозираше, че това ще е последната му усмивка за дълго време напред. Но нямаше намерение да го казва на Куинлан. Макар че и тя видя с очите си кой стои в кабинета на Мика.

Отляво на бюрото му стърчеше Сабин, скръстила ръце и изопнала гръб в същинско олицетворение на студената ярост. От едната й страна с каменно изражение стоеше Амели.

Хънт веднага се досети защо го е извикал губернаторът.

Мика беше застанал до прозореца с вледенено от недоволство лице. Исая и Виктория заемаха позиции от двете страни на бюрото му. Очите на командира просветнаха предупредително.

Брайс плъзна поглед из стаята и се поколеба.

Хънт каза тихо:

— Няма нужда и Куинлан да присъства.

Сребристорусата коса на Сабин проблесна под лампите с първосвет.

— О, напротив — отсече вълчицата. — Искам да присъства докрай.

— Няма смисъл да питам дали е вярно — каза Мика на Хънт, когато двамата с Брайс спряха в средата на стаята.

Вратите се затвориха зад тях. И се заключиха.

Мика продължи:

— В бара е имало шест камери. Всичките са записали действията ти срещу Амели Рейвънскрофт. Тя е докладвала на Сабин, а Сабин се обърна директно към мен.

Амели се изчерви.

— Просто й го споменах — поправи тя губернатора. — Не съм скимтяла като кутре.

— Недопустимо е — изсъска Сабин на Мика. — Въобразяваш си, че можеш да насъскаш свой наемен убиец срещу член на една от моите глутници? Срещу моята наследница?

— Ще повторя, Сабин — натърти отегчено Мика, — че не съм пращал Хънт Аталар срещу нея. Действал е по своя воля. — Той метна поглед към Брайс. — И от името на придружителката си.

Хънт побърза да изясни:

— Брайс няма нищо общо. Амели й направи гнусен номер, затова реших да я посетя.

Той оголи зъби към младата алфа, която преглътна сухо.

— Нападнал си капитана ми — озъби се Сабин.

— Предупредих я да стои настрана от Брайс — изстреля Хънт. — Да я остави на мира. — Той килна глава, неспособен да възпре следващите си думи. — А може би не си подозирала, че Амели се заяжда с Брайс още откакто загина дъщеря ти? Подиграва я. Нарича я боклук.

Изражението на Сабин дори не трепна.

— Има ли значение, щом е вярно?

Силен грохот изпълни главата му. Но Брайс не каза нищо. Просто сведе очи.

Сабин се обърна към Мика:

— Не бива да му се размине безнаказано. Ти се издъни с разследването на убийството на дъщеря ми. Позволи на тези двамата да си врат носовете където не им е работа, да обвинят мен, че съм я убила. А сега и това. На косъм съм да разкрия пред града, че не можеш да контролираш дори робите си. Настоящата ти гостенка със сигурност ще е много заинтригувана от този дребен факт.

Силата на Мика протътна в стаята.

— Аталар ще бъде наказан подобаващо.

— Сега. Тук. — Лицето на Сабин придоби съвършено вълче изражение. — За да видя с очите си.

— Сабин — обади се Амели.

В отговор Сабин изръмжа на младата си капитанка.

Само бе чакала подходящия момент — и сега използваше нападението над Амели като оправдание. Несъмнено я беше довлякла тук против волята й. Сабин се беше заклела, че ще си платят, задето я обвиниха в убийството на Даника. И явно държеше на думата си.

— Позицията ти във вълчата йерархия не ти дава право да нареждаш на републикански губернатор — заяви с ужасяващо спокойствие Мика.

Той въздъхна тежко. И погледна с разочарование Хънт.

— Постъпил си безразсъдно. Очаквах поне ти да имаш глава на раменете си.

Брайс трепереше. Но Хънт не смееше да я докосне.

— Историята диктува, че роб, посегнал на свободен гражданин, трябва да плати с живота си — изтъкна Сабин.

Хънт едва потисна мрачния кикот, който се надигна в гърлото му. Нима от векове не правеше точно това по поръчка на архангелите?

— Моля ви — прошепна Брайс.

И може би състрадание смекчи каменната гримаса на Мика, който каза:

— Това са овехтели традиции. И то от Пангера, не от Валбара. — Сабин отвори уста да възрази, но архангелът вдигна ръка. — Хънт Аталар ще си понесе наказанието. И ще умре. По начина, по който умират ангелите.

Брайс понечи да скочи на несигурни крака към Мика. Хънт я хвана за рамото и я спря.

— Ще стане Жив мъртвец.

Кръвта му се смръзна. Въпреки това сведе глава в поклон. Беше готов да понесе последствията още от мига, в който се изстреля в небето с кутията от пекарната в ръце.

Брайс погледна към мрачното лице на Исая за обяснение. Командирът каза:

— Ангел се превръща в Жив мъртвец, когато отрежат крилете му.

Брайс заклати глава.

— Не, моля те…

Но Хънт срещна стоманения поглед на Мика, прочете безпристрастната решимост в него. Коленичи и съблече якето и ризата си.

— Няма да повдигна обвинение — обади се Амели. — Сабин, не съм съгласна с това. Просто забрави.

Мика тръгна към Хънт и в ръката му се появи лъскав двуостър меч.

Брайс се хвърли на пътя му.

— Моля те… умолявам те…

Мирисът на сълзите й изпълни кабинета.

Виктория веднага застана до нея. За да я подкрепи. И прошепна толкова тихо, че Хънт едва я чу:

— Ще му пораснат нови. До няколко седмици ще му пораснат нови.

Но сега щеше да боли адски. Хънт пое няколко успокоителни глътки въздух. Спусна се надълбоко в себе си, до онова място, където претърпяваше всички наказания, всички кървави мисии, всеки смъртоносен удар, който бе принуден да нанесе.

— Сабин, не — продължаваше Амели. — Стига!

Сабин мълчеше. Наблюдаваше, без да трепне.

Хънт разпери криле и ги вдигна достатъчно високо над гърба си, за да позволи чист замах.

Брайс закрещя нещо, но Хънт просто погледна Мика.

— Направи го.

Мика дори не кимна, преди да замахне с меча.

Агония, каквато не бе изживявал от двеста години, проряза тялото му, прекъсна всичко…

Писъците на Брайс го изтръгнаха от безсъзнанието.

Бяха достатъчен стимул да избистри ума си насила въпреки жестоката болка в гърба му, в душата му.

Явно беше изпаднал в несвяст само за секунда, защото кръвта още бликаше от крилете му, лежащи като паднали клони на пода на кабинета.

Амели като че ли всеки момент щеше да повърне, Сабин се подсмихваше злорадо, а Брайс клечеше до него, оцапала панталона и ръцете си с кръвта му, и ридаеше:

— О, богове, о, богове…

— Вината е изкупена — заяви Сабин на Мика, който вече се обаждаше на медвещер.

Хънт беше платил за постъпката си, всичко беше приключило и можеше да се прибере у дома с Брайс.

— Ти си позор, Сабин. — Думите на Брайс изсвистяха като копие през стаята и тя оголи зъби срещу наследницата на прима. — Ти си позор за всеки вълк, живял някога на тази планета.

— Не ме интересува мнението на някакъв си мелез — отвърна Сабин.

— Даника не заслужаваше майка като теб — изръмжа разтреперано Брайс. — Заслужаваше много по-добра.

Сабин спря.

— А аз не заслужавах себична, безгръбначна лигла за дъщеря, но ето че такава ми се падна.

Свирепото ръмжене на Брайс го достигна глухо през мъглата на агонията му. Но Хънт не успя да я спре, когато скочи на крака, видимо изтръпвайки от болката в бедрото си.

Мика препречи пътя й. Брайс виеше задъхано през зъби, но архангелът остана на мястото си, непоклатим като планина.

— Изведи го оттук — нареди й със спокоен, категоричен тон. — Води го у вас, в квартирите, все ми е едно.

Сабин обаче явно беше решила да се позадържи колкото да ухапе Брайс за последно и й каза с гърлен отровен глас:

— Знаеш ли, че миналата зима се обърнах към Подземния крал, за да поискам отговори от Даника или каквато енергия е останала от нея в Спящия град?

Брайс застина с онази съвършена неподвижност на елфите. Чист ужас изпълни очите й.

— Знаеш ли какво ми каза той? — Зверско изражение обзе лицето на вълчицата. — Каза, че Даника не пожелала да се яви. Жалката ми дъщеря не благоволи да се изправи лице в лице с мен дори от отвъдното. Защото се срамуваше. Срамуваше се от постъпката си, от безпомощните си писъци, докато е умирала, молейки се като някой от вас. — Цялото й тяло като че ли вибрираше от ярост. — И знаеш ли какво ми каза Подземния крал, когато настоях да я призове отново?

Никой друг не смееше да проговори.

— Каза ми, че ти, боклук такъв, си сключила сделка с него. Заради нея. Че си го потърсила след смъртта й и си й отстъпила своето място в Костения квартал, за да я приеме. Опасявала си се, че няма да я допусне, защото е умряла като страхливка, и си му се примолила да вземе нея вместо теб.

Дори болката на Хънт сякаш секна за момент от думите й.

— Не отидох за това! — отрече яростно Брайс. — Даника не е била страхливка в нито един шибан миг от живота си! — изкрещя с пресеклив глас.

— Нямаш право — избухна Сабин. — Тя беше страхливка и умря като такава, и заслужаваше лодката да я изсипе в реката! — изкрещя алфата. — А сега цяла вечност ще носи срама си заради теб! Тя не трябваше да стига дотам, глупава курво. И сега ще страда!

— Достатъчно — каза Мика.

Думата му съдържаше ясна заповед. Напусни.

Сабин просто се изсмя бездушно и се завъртя на пета, оставяйки Брайс да ридае неутешимо.

Напусна кабинета с горда крачка, следвана плътно от Амели.

— Съжалявам — прошепна Амели, затваряйки вратата.

Брайс се изплю към нея.

Това беше последното, което Хънт видя, преди тъмнината да го превземе отново.

Никога нямаше да им го прости. На никого от тях.

Хънт остана в безсъзнание, докато медвещиците работеха по него в кабинета на Мика — зашиха раните от отсечените му криле, за да не губи повече кръв, а после ги превързаха с мехлем, който щеше да ускори порастването на нови. Не използваха първосвет — явно не им беше позволено да подпомагат магията си с него при лечението на Живи мъртъвци. Така прекрачваха законовите устои на наказанието.

Брайс стоя на колене до него през цялото време, сложила главата му в скута си. Не чуваше Мика, докато й обясняваше, че алтернативата била Хънт да е мъртъв — официално и необратимо.

Час по-късно вече лежеше с него в леглото и милваше главата му, заслушана в дълбокото му равномерно дишане. Една от медвещиците й беше наредила да му дава от лечебния еликсир на всеки шест часа. Той щял да облекчава болките.

Исая и Наоми ги бяха пренесли до апартамента й, но веднага щом го положиха по лице върху нейното легло, Брайс ги изгони.

Не очакваше Сабин да разбере защо е отстъпила мястото си в Костения квартал на Даника. Тя никога не слушаше, когато дъщеря й говореше, че един ден ще я погребат там с почести, при другите герои на Дома. Че ще продължи да живее цяла вечност като малка искрица енергия. Като част от града, който толкова обичаше.

Брайс беше виждала с очите си как черната лодка се преобръща в реката. И никога нямаше да забрави приглушените умолителни вопли на Даника, запечатани в аудиозаписа от камерата в коридора.

Не можеше да приеме риска лодката да не стигне до отсрещния бряг. Не и с Даника вътре.

Затова хвърли един Мъртвешки знак в Истрос — монета от чисто желязо от древно, отдавна рухнало кралство отвъд морето. Таксата, която Подземния крал изискваше, за да допусне простосмъртен до бреговете си.

После коленичи на едно от порутените каменни стъпала на броени крачки от реката, точно под арките на костените порти, и зачака.

Подземния крал се появи след броени секунди, обгърнат в черни мъгли и тих като смъртта.

От векове простосмъртен не е дръзвал да стъпи на острова ми.

Гласът му беше едновременно стар и млад, мъжки и женски, приветлив и изпълнен с омраза. Брайс никога не беше чувала нещо толкова противно — и примамливо.

Искам да отстъпя мястото си на друг.

Знам защо си тук, Брайс Куинлан. И чий достъп искаш да откупиш.

Той я изгледа иронично.

Нима не желаеш един ден да намериш дом сред почетните покойници? Засега везната клони натам; ако продължи по този път, ще те приветстваме тук, когато настъпи моментът.

Искам да отстъпя мястото си на Даника Фендир.

Знай, че ако го сториш, никоя от другите Тихи земи на Мидгард няма да е отворена за теб. Нито Костеният квартал, нито Катакомбите на Вечния град, нито Летните острови на север. Никоя, Брайс Куинлан. Откажеш ли се от вечния си дом тук, отказваш се изобщо от него.

Искам да отстъпя мястото си на Даника Фендир.

Млада си и покосена от скръб. Животът ти може да изглежда дълъг сега, но е само миг от вечността.

Искам да й отстъпя мястото си.

Толкова ли си сигурна, че Даника Фендир няма да бъде приета тук? Никаква вяра ли нямаш в действията и постъпките й приживе?

Искам да й отстъпя мястото си. Вече говореше през ридания.

След това няма връщане назад.

Искам да й отстъпя мястото си.

Тогава го кажи, Брайс Куинлан, и считай сделката за сключена. Кажи го за седми, последен път, и нека боговете и мъртвите, и всички други чуят клетвата ти. Кажи го — и е сторено.

Тя не се поколеба. Познаваше древния ритуал, защото беше прочела за него в архивите на галерията. Откъдето открадна и Мъртвешкия знак. Самият Подземен крал го беше дал на Джесиба, когато положила клетва за вярност към Дома на пламъци и сенки.

Искам да отстъпя мястото си на Даника Фендир.

И се случи.

Брайс не усети никаква разлика, след като я изпратиха обратно през реката. Нито в дните след това. Дори майка й не долови промяна — и така й не разбра, че Брайс се е изнизала от хотелската им стая посред нощ.

През двете години оттогава Брайс понякога се питаше дали не е сънувала всичко, но погледнеше ли в чекмеджето в галерията, където държаха всички стари монети, намираше само тъмно петно на мястото на Мъртвешкия знак. Джесиба още не беше забелязала липсата му.

И Брайс сравняваше неговата липса с тази на шанса си за вечен покой. Представяше си всички останали монети, удобно разположени в кадифените им отделения в чекмеджето, също като душите на всичките й покойни близки, благословени да прекарат вечността заедно. А нейната монета я нямаше — сякаш беше заличена, както щеше да се заличи и душата й в мига на смъртта й.

Но твърдението на Сабин, че Даника страдала в Костения квартал… Брайс отказваше да повярва. Защото ако наистина беше така. Не. Даника си бе заслужила мястото в Костения квартал, нямаше повод да се срамува, каквото и да разправяха Сабин и другите задници. Независимо дали Подземния крал, или който там вършеше тази работа, беше отсъдил душата й за достойна.

Брайс прокарваше пръсти през копринената коса на Хънт, докато дълбокото му дихание изпълваше стаята.

Този свят беше ужасен.

И пълен с отвратителни жители. А свестните винаги опираха пешкира.

Тя взе телефона си от нощното шкафче и започна да пише съобщение.

Изпрати го веднага, без да си даде време да изтрие написаното до Итън. Първото й съобщение до него от две години. Паническите му въпроси от онази кошмарна нощ, последвани от студената заповед да не се явява на Отплаването, бяха последните думи в чата им, започнат преди пет години.

Брайс легна до Хънт, гледайки да не докосва обезобразения му гръб.

Телефонът й извибрира. Итън беше написал:

Брайс му отговори:

Итън не й отвърна. Тя остави телефона си, въздъхна дълбоко и опря чело в рамото на Хънт.

Щеше да намери начин да въздаде справедливост. Някак. Някой ден.

Хънт открехна очи. Пулсираща болка обземаше тялото му. Но поне беше притъпена — навярно с някакъв еликсир или лекарство.

Уравновесяващата противотежест, с която бе свикнал на гърба си, я нямаше. Липсата й го връхлетя като камион. Но в тъмнината витаеше тихо женско дишане. Райски аромат изпълни ноздрите му и мигновено го успокои. Облекчи болката.

Когато очите му се приспособиха достатъчно към мрака, осъзна, че е в спалнята на Брайс. И тя лежи до него. До леглото имаше медицински материали и различни флакончета. Всичките за него, някои вече отворени. Часовникът показваше четири сутринта. Колко ли часове бе будувала, за да се грижи за него?

Дланите й бяха събрани пред гърдите й, сякаш беше заспала, молейки се на боговете.

Той оформи името й с устни и сух като шкурка език.

Болката обля тялото му като вълна, но той успя някак да протегне ръка. Да я плъзне през кръста й и да я придърпа към себе си. Тя издаде тихичък звук и зарови глава в шията му.

Нещо дълбоко в него се размърда и пак си намери място. Онова, което беше направила днес, което разкри пред света, молейки се за него… Криеше много опасности. И за двама им. Много, много опасности.

Най-разумно беше да се откъсне от нея. Преди това помежду им да е стигнало до неизбежния си жесток край. Като всичко друго в Републиката.

Но не можа да свали ръката си от нея. Да устои на импулса да вдиша аромата й, заслушан в тихото й дишане.

Не съжаляваше за постъпката си. Ни най-малко.

Ала някой ден това можеше да се промени. И то не след дълго.

Затова Хънт реши да се полюбува на Брайс.

Да се наслади на всеки миг с нея.

63

— Ати добре ли е, Биби?

Брайс разтри очи, загледана в компютърния монитор в библиотеката.

— Почива си.

Лехаба се разплака сутринта, когато Брайс се довлече на работа и й разказа какво е станало. Сякаш не забелязваше, че кракът не я болеше — изобщо. Искаше й се да остане у дома, за да се грижи за Хънт, но като се обади на Джесиба, отговорът й беше категоричен: Не.

Първата половина от сутринта прекара в попълване на молби за работа.

И този път ги изпрати всичките.

Нямаше представа дали ще се озове на по-добро място, но първата крачка беше да се махне оттук. Първата от много.

Направи няколко и от тях.

Рун й вдигна веднага и незабавно дойде в апартамента.

Хънт още спеше, когато го остави в ръцете на брат си. Не искаше да допуска никого от проклетия му легион в дома си. Да вижда Исая или Виктория, или когото и да било от триариите в близко време.

Рун се смая, като видя гърба на Хънт. Но обеща да спазва стриктно графика за хапчетата и промиването на раните, който му беше направила.

— Мика го е пощадил — отбеляза брат й, чоплейки обицата си, когато Брайс прескочи до апартамента по обяд. — Буквално. Сабин е имала законно основание да поиска смъртта му.

Като роб Хънт нямаше права. Никакви.

— Няма да го забравя до края на живота си — каза глухо Брайс. Как проблесна мечът на Мика. Как Хънт изрева, сякаш разкъсваха душата му. Как се усмихна Сабин.

— Аз трябваше да затворя устата на Амели.

Около него започваха да се събират сенки.

— Е, друг я затвори.

Тя отмери дозата от еликсира, която Рун трябваше да му даде на следващия кръгъл час.

Брат й преметна ръка върху облегалката на дивана.

— Иска ми се да бях аз, Брайс.

Тя срещна погледа му.

— Защо?

— Защото си ми сестра.

Брайс не знаеше как да му отговори. Още не.

През очите му като че ли пробяга болка заради мълчанието й. Тя побърза да излезе от апартамента и още не беше стигнала до галерията, когато Джесиба се обади да й опява, че не била готова за срещата в два с метаморфа бухал, който щял да купи мраморна статуетка, струваща три милиона златни знака.

Брайс проведе срещата, осъществи продажбата и не чу половината от разговора.

Подпис, печат, довиждане.

Върна се в библиотеката в три. Като отвори лаптопа си, Лехаба стопли рамото й.

— Защо си влизала в сайта на „Реднър Индъстрис“?

Брайс просто впери поглед в двете полета.

Потребителско име. Парола.

В първото вписа дфендир. Курсорът се прехвърли върху полето за паролата.

Някой може и да беше видял, че се е опитвала да влезе. А ако евентуално успееше, някой можеше и да получи сигнал. И все пак… струваше си да поеме този риск. Вече не й хрумваше нищо друго.

Лехаба прочете потребителското име.

— Това има ли някаква връзка с Рога?

— Даника е научила нещо, нещо голямо — отвърна умислено Брайс.

Паролата. Каква можеше да е паролата на Даника?

От „Реднър Индъстрис" сигурно я бяха накарали да измисли нещо произволно, със символи вместо някои от буквите.

Даника по всяка вероятност се беше подразнила, че й казват какво да прави, и беше направила точно обратното.

Брайс написа МразяСабин.

Не стана. Въпреки че беше пробвала онзи ден, въведе отново рождената й дата. После и собствената си рождена дата. И свещените числа. Нищо.

Телефонът й извибрира и на екрана му се появи съобщение от Рун.

После добави:

Брайс отвърна:

Рун написа:

След кратка пауза додаде:

Брайс прочете съобщенията три пъти, после отново погледна компютъра. И въведе единствената друга парола, за която се сещаше. Думите, изписани на гърба на едно кожено яке. И татуирани на нейния с древна азбука. Любимата максима на Даника, която Оракула й беше прошепнала на шестнайсетия й рожден ден.

Нямаше как да използва Древния език на елфите. Нито пък официалния език на астерите.

Затова я написа на обикновения език.

Страницата за регистрация и вход изчезна. И на нейно място се появи списък с файлове.

Повечето съдържаха отчети за разни проекти на „Реднър": иновации в технологиите за проследяване на телефони; сравнителна характеристика на скоростта, с която сменят формата си някои метаморфи; анализ на лечебната сила на вещерската магия в съпоставка с тази на лекарствата, произведени от „Реднър“. Най-обикновена скучна наука.

Беше на път да се откаже, когато забеляза една подпапка, кръстена „Покани за партита".

Даника не беше толкова организирана, че да пази такива неща, камо ли да ги събира в папка. Или ги изтриваше веднага, или ги оставяше да си висят без отговор във входящата кутия на пощата й.

Аномалията й направи достатъчно впечатление, за да отвори папката. Появи се нов списък с папки. От които една със заглавие „Брайс".

Папка с нейното име. Скрита в друга папка. Точно както Брайс криеше молбите си за работа на този компютър.

— Какво е това? — прошепна Лехаба до рамото й.

Брайс отвори папката.

— Не знам. Никога не съм изпращала покани на служебния й адрес.

В папката имаше само една снимка.

— Защо е имала снимка на старото си яке? — попита Лехаба. — Мислила е да го продаде ли?

Брайс погледа дълго време снимката. После бързо излезе от профила на Даника, изкачи се на бегом до изложбената зала и грабна коженото яке от стола си.

— Искала е да ми подскаже нещо — отговори задъхано на Лехаба, търчейки обратно надолу по стълбището, докато опипваше трескаво с пръсти всеки шев на якето. — Искала е да ми подскаже нещо с шибаната снимка…

Пръстите й се спряха в нещо твърдо. Някаква изпъкналост точно под едната наклонена чертичка на буквата „л" в „любов“.

— С любов всичко е възможно — прошепна Брайс и грабна една ножица от чашата на масата.

Даника дори беше татуирала ключа към загадката на гърба й, дявол да го вземе. Лехаба надникна иззад рамото й, а Брайс разряза кожата.

Тънко метално правоъгълниче издрънча върху масата. Флашка.

— Защо я е скрила в якето си? — учуди се Лехаба, но Брайс вече я пъхваше с разтреперани пръсти във входа на лаптопа си.

Вътре имаше три безименни видеофайла.

Тя отвори първия и двете с Лехаба загледаха мълчаливо.

Шепотът на огнената феичка изпълни библиотеката, чувайки се дори над стърженето на нока.

— Боговете да са ни на помощ.

64

Хънт успя да стане от леглото и да докаже, че е достатъчно жив, та Рун Данаан да си тръгне. Сигурен беше, че елфическият принц се е обадил на братовчедка си, за да я уведоми, но важното беше, че Брайс се прибра след петнайсет минути.

Лицето й беше толкова пребледняло, че луничките й изпъкваха като пръски кръв. Всичко друго по нея изглеждаше наред.

— Какво?

Той мигновено скочи от дивана, където гледаше вечерните новини и захаросаната реч на Ригелус, Светла ръка на астерите, за бунтовническия конфликт в Пангера. И стисна зъби от болка. Щеше да изчезне поне след ден-два. Крилете му щяха да пораснат до няколко седмици. И чак няколко дни след това можеше да се опита да лети. Вероятно още утре щеше да започне непоносимият сърбеж.

Спомняше си всяка мъчителна секунда от първия път, когато му отрязаха крилете. Всички Разгромени бяха понесли това наказание. И унижението да изложат крилете им в кристалния дворец на астерите като назидателни трофеи.

Преди да му отговори обаче, Брайс попита:

— Как си?

— Добре — излъга той. Сиринкс заподскача в краката му, обсипвайки едната му ръка с целувки. — Какво има?

Брайс затвори безмълвно вратата. Затвори и завесите. Извади телефона от джоба на якето си, отвори имейл, изпратен от нея до нея, и отвори прикрепения файл.

— Даника беше скрила флашка в подплатата на якето — обясни с треперлив глас и го поведе обратно към дивана, докато видеофайлът се зареждаше.

Сиринкс скочи върху възглавниците и се сви на кълбо до него. Брайс седна от другата му страна, толкова близо, че притисна бедро в неговото. Дори не й направи впечатление. След секунда Хънт също забрави.

Гледаше зърнести кадри без звук от килия с меки стени.

В долния край пишеше:

В стаята седеше болезнено слаба човешка жена в медицинска престилка.

— Какво е това, по дяволите? — попита Хънт, макар да знаеше отговора.

Синт. Правеха опити със синт.

Брайс само изсумтя: Просто гледай.

В стаята влезе млад драк с лабораторна престилка и поднос в ръце. Видеото се ускори, вероятно за да се стигне по-бързо до съществената му част. Дракът провери жизнените й показатели и инжектира нещо в ръката й.

После напусна стаята. И заключи вратата.

— Това… — Хънт преглътна. — Синт ли й инжектираха?

От гърлото на Брайс се чу тих потвърдителен звук.

Камерата продължи да снима. Изтече минута. Пет. Десет.

Два ванира влязоха в стаята. Два масивни змийски метаморфа, които претеглиха с погледи човешката жена, заключена сама с тях. Коремът на Хънт се преобърна. И се сви на топка, като видя робските татуировки на китките им и осъзна, че са затворници. Кръвожадните им усмивки веднага му дадоха да разбере защо са ги изпратили при жената.

Те скочиха към нея.

Жената скочи към тях.

Всичко се случи толкова светкавично, че Хънт едва проследи действията им. Монтиралият видеото върна назад и пусна този отрязък на забавен каданс.

Хънт изгледа кадър по кадър как жената се нахвърля на ванирите.

И ги разкъсва на парчета.

Невъзможно. Напълно невъзможно. Освен ако…

Тарион им беше казал, че синтът можел временно да дава на човеците сили, по-големи от тези на повечето ванири. Смъртоносни сили.

— Представяш ли си колко ще искат човешките бунтовници да се докопат до това? — пророни Хънт.

Брайс просто кимна с брадичка към екрана. Където видеото продължаваше.

Изпратиха в стаята още двама ванири. По-едри от предишните. Те също свършиха на парчета.

На купчини парчета.

О, богове!

Още двама. После още трима. Още петима.

Докато цялата стая не се окъпа в червено. Докато оцелелите ванири не започнаха да дращят по вратата, умолявайки да ги пуснат. Но всички до един бяха разкъсани.

Жената закрещя, отметнала глава към тавана. Крещеше от ярост или от болка — Хънт не можеше да прецени без звук.

Знаеше какво предстои. Знаеше, но не можеше да извърне поглед от екрана.

Тя обърна гнева си към себе си. И се разкъса. Превърна собственото си тяло в купчина кървави парчета на пода.

И видеото свърши.

Брайс каза тихо:

— Даника явно е разбрала върху какво работят в лабораториите. И може би някой, свързан с експериментите… Дали е възможно някой да е продал формулата на наркобарон? Убиецът на Даника, глутницата „Дяволи“ и другите жертви трябва да е бил надрусан със същия синт. Или пък е инжектирал някого с него и го е изпратил срещу тях.

Хънт поклати глава.

— Възможно е, но каква е връзката с демоните и Рога?

— Може да е призовал кристалоса единствено заради противодействието на отровата му. Искал е да създаде противосредство, за да се подсигури, в случай че нещо се обърка. И може всичко това да няма никаква връзка с Рога — каза Брайс. — Може би точно това е трябвало да намерим още от самото начало. Има още два такива видеофайла, с кадри от още два експеримента. Даника ги е оставила на мен. Явно е знаела, че някой ще я погне. Знаела е на онази лодка на Помощната гвардия, когато е конфискувала сандъка със синт, че след това ще й отмъстят. Не е имало втори вид демон, ловуващ едновременно с кристалоса. Бил е някой от нашия свят. Някой се е надрусал със синт и е използвал силата му да неутрализира защитните заклинания на апартамента. А после да убие Даника и цялата й глутница.

Хънт премисли внимателно следващите си думи, борейки се срещу препускащото си съзнание.

— Може и да си права, Брайс. Но Рогът още е в неизвестност, и то при наличието на лекарство, способно да го поправи, независимо дали това е съвпадение, или не. А ние нямаме никаква представа как да го намерим. — Не, само се доближаваха до нови неприятности. Той добави: — Мика вече ни демонстрира какво става, когато прекрачим някои граници. Трябва да внимаваме с разследването на синта. Да сме сигурни във всяка стъпка, която предприемаме.

— Никой от вас не е успял да открие толкова ценна улика. Защо да внимавам, при положение че е единствената, която може да ни заведе до убиеца на Даника и глутницата „Дяволи“? Всичко се връзва, Хънт. Знам, че е така.

След кратка пауза отвори уста да продължи, но той я прекъсна с единственото нещо, способно да я спре.

— Брайс, ако тръгнем в тази посока и се окаже, че сме грешили, ако Мика разбере, че пак сме се издънили, краят на сделката ми с него ще е най-малкото зло. Следващото му наказание може да ми е последното.

Брайс изтръпна.

Хънт се пресегна да докосне коляното й въпреки протестите на цялото си тяло.

— Тази история със синта е ужасяваща. Никога… Никога не съм виждал такова нещо. — Това променяше всичко. Всичко. Дори не знаеше откъде да започне с този случай. Трябваше да се обади на няколко места. Задължително. — Но за да намерим убиеца и Рога и за да имаме бъдеще заедно след това — защото трябваше да имат бъдеще заедно и той щеше да направи всичко по силите си да им го осигури, — трябва да подходим умно. — Кимна към видеофайла. — Прати ми го. Ще го прехвърля в криптирания ни сървър, за да го погледне Вик. Да видим тя какво ще открие за тези експерименти.

Брайс огледа лицето му. Откритото й изражение едва не го накара да коленичи пред нея. Хънт зачака да му се опълчи, да се възпротиви. Да го нарече идиот.

Но тя каза само:

— Добре.

Въздъхна тежко и се отпусна назад върху възглавниците на дивана.

Беше толкова красива в този момент, че той едва се сдържа да не я докосне. И още повече, когато го попита тихо:

— Какво бъдеще си представяш за нас, Аталар?

Не трепна от изпитателния й поглед.

— Хубаво — отвърна й също толкова тихо.

Тя не го попита как биха го постигнали. Как би го постигнал той. Какво трябваше да направи.

Вместо това устните й се извиха в усмивка.

— Звучи добре.

Погледите им се сключиха за един дълъг момент, за цяла вечност.

И въпреки ужаса, който току-що бяха изгледали, и онези, които дебнеха в света извън апартамента й, Хънт пророни:

— Така ли?

— Да. — Пръстите й се заиграха с един кичур от косата й. — Ти ме целуна в кабинета на медвещицата.

Още тогава знаеше, че не бива, че е повече от глупаво, но я попита:

— Е, и?

— От сърце ли го направи?

— Да. — Никога не беше казвал по-голяма истина. — Това притеснява ли те?

Пулсът му така запрепуска, че почти го накара да забрави за болката в гърба.

— Знаеш отговора, Аталар.

— Искаш ли да го направя пак?

Проклятие, гласът му беше спаднал поне с една октава.

Тя го гледаше с бистри, блестящи очи. Изпълнени със смелост, надежда и всичко останало, което винаги го караше да забрави околния свят в нейно присъствие.

— Искам аз да го направя. — И добави: — Стига да си съгласен.

Да, да й пак да. Усмихна й се лекичко.

— Покажи какво можеш, Куинлан.

Тя се засмя тихо и вдигна лице към неговото. Хънт не посмя дори да вдиша твърде дълбоко, за да не я уплаши. Сиринкс, очевидно схванал намека, тръгна към клетката си.

Брайс вдигна разтреперани ръце към косата му, отметна един кичур и прокара пръсти по ореола му.

Той ги хвана.

— Какво става тук? — пророни и неспособен да се стърпи, долепи устни до ноктите й с цвят на здрач.

Колко ли пъти си беше представял тези ръце върху себе си? Как галят лицето му, плъзват се надолу по гърдите му, обгръщат члена му.

Тя преглътна шумно и Хънт отново целуна пръстите й.

— Това не биваше да се случва… между нас — прошепна Брайс.

— Знам — отвърна той и пак притисна устни към пръстите й, после нежно ги отвори, разкривайки сърцето на дланта й. Целуна и нея. — Но благодаря на Урд, че се случи.

Ръцете й спряха да треперят. Преплетоха пръстите си.

— По дяволите, Куинлан, просто ме целуни.

И тя го целуна. В името на черния Ад, целуна го. Думите едва бяха напуснали устата му, когато Брайс плъзна ръка по челюстта му, уви я около тила му и придърпа устните му към своите.

В мига, в който устните на Хънт срещнаха нейните, Брайс избухна.

Не знаеше дали е от седмиците без секс, или заради самия него, но нещо в нея се отприщи. Само така можеше да се опише. Тя зарови ръце в косите му и впи уста в неговата.

Нямаше плахи, леки целувки. Не и за тях. Никога за тях.

Устата й се отвори още при първия допир и езикът му нахлу вътре, вкусвайки я със свиреп, безмилостен порив. Хънт простена — и звукът я разпали още повече.

Тя се надигна на колене и вплете пръсти в меката му коса. Не можеше да му се насити, да вкуси достатъчно от него — дъжд и кедър, и сол, и първични светкавици. Ръцете му обхождаха бедрата, бавно и стабилно, въпреки че устата му плячкосваше нейната със свирепи дълбоки целувки.

Езиците им танцуваха един с друг. Брайс простена и той се засмя мрачно, спускайки мазолеста ръка под изрязания гръб на роклята й, надолу по гръбнака й. Тя се изви към допира му и Хънт изтръгна уста от нейната.

Преди да успее да придърпа лицето му обратно към своето, устните му намериха шията й. Той зацелува кожата й с отворена уста, гризна закачливо чувствителното местенце под едното й ухо.

— Кажи ми какво искаш, Куинлан.

— Всичко.

Не изпитваше никакво съмнение. Нито капка.

Хънт прокара зъби по едната страна на врата й и тя се задъха. Цялото й съзнание се съсредоточи върху това чувство.

— Всичко ли?

Тя плъзна ръка към предницата на панталона му. Към внушителната твърдина, обтегнала плата. Урд да й е на помощ. Хвана члена му и той изсъска през зъби.

— Всичко, Аталар.

— Слава на шибаните богове — пророни до врата й той и Брайс се засмя.

Но смехът й заглъхна, когато Хънт отново впи уста в нейната, сякаш искаше да вкуси звука.

В новия им танц на езици, зъби и дъх ръцете му ловко разкопчаха сутиена под роклята й. Тя го яхна през скута, търкайки се в прелестната съвършена изпъкналост под панталона му. Роклята й бързо се свлече до кръста й, сутиенът й изчезна, и след миг вече устата и зъбите на Хънт се озоваха върху едната й гърда, смучеха, хапеха, целуваха и нищо, нищо, нищо никога не й бе доставяло такова удоволствие.

Не я интересуваше, че стене достатъчно силно да я чуят демоните в Ямата. Хънт се прехвърли на другата й гърда и засмука зърното надълбоко в устата си. Тя притисна силно таза си към неговия, докато в тялото й вече се надигаше онази жадувана вълна на кулминацията.

— Мамка му, Брайс — прошепна Хънт до гърдата й.

Тя просто пъхна ръка под колана на панталона му. Неговата обаче я хвана за китката. Спря я на милиметри от онова, което от седмици копнееше да усети в ръцете си, в устата си, в тялото си.

— Още не — изръмжа той, прокарвайки език по долната страна на гърдата й. Сякаш възнамеряваше тепърва да пирува с нея. — Сега е мой ред.

Думите му предизвикаха късо съединение в разума й. И възраженията й умряха, когато той плъзна ръка под роклята й, нагоре по бедрото й. Все по-нагоре. Впи устни в шията й точно когато единият от пръстите му достигна дантелената предница на бельото й.

И изсъска, като го намери подгизнало, защото дантелата далеч не прикриваше доказателството за това колко го желаеше. Той спусна пръста си назад, после го върна обратно.

Спря го точно на онова местенце, където бедрата й се събираха. Притисна го леко през ефирната материя и от гърлото на Брайс се изтръгна стон.

Усети го как се усмихва до шията й. Палецът му зарисува бавни кръгове, всеки следващ все по-мъчително сластен.

— Хънт…

Самата тя не знаеше дали изрича името му като молба, или като въпрос.

Той просто отмести бельото й и я докосна директно с пръсти.

Брайс простена отново, а Хънт я загали с два пръста, толкова леко, че я накара да стисне зъби. Облиза едната страна на шията й, играейки си безпощадно с нея, и прошепна до кожата й:

— Дали си толкова неустоима на вкус, колкото на пипане, Брайс?

— Моля те, разбери веднага — промълви задъхано тя.

Смехът му отекна в тялото й, но пръстите му не спряха лежерното си изучаване.

— Още не, Куинлан.

Един от пръстите му намери входа й и се задържа там, обикаляйки го бавно.

— Направи го — заповяда тя.

Ако веднага не го почувстваше в себе си — пръстите му, онази му работа, без значение, — сигурно щеше да го моли.

— Все да командваш — измърка до врата й Хънт и пак превзе устата й.

А когато устните му обгърнаха нейните, отдръпвайки се бързо, за да я подразнят, той пъхна пръста си надълбоко в нея.

И двамата простенаха.

— Мамка му, Брайс — повтори Хънт. — Мамка му.

Тя заклати бедра, отчаяна да го усети още по-надълбоко в себе си, а той се подчини. Извади почти целия си пръст, добави втори и ги вкара заедно в нея.

Брайс се огъна и впи нокти в гърдите му. Разбушуваното му сърце заблъска по дланите й. Тя зарови лице във врата му, хапейки, лижейки, освирепяла за плътта му, а Хънт отново тласна ръка в нея.

После прошепна в ухото й:

— Ще те чукам, докато не забравиш проклетото си име.

Богове, да.

— Теб те чака същото — програчи му тя.

Екстазът затрептя в нея като първите акорди на дива, необуздана песен и тя заязди ръката на Хънт. Свободната му ръка обгърна едната страна на задника й.

— Не мисли, че съм забравил тази прелест — промълви, стисвайки за акцент. — Имам планове за това чудно дупе, Брайс. Мръсни, мръсни планове.

Тя простена отново, докато пръстите му продължаваха да се движат в нея, нагоре-надолу, нагоре-надолу.

— Свърши за мен, сладурче — измърка до гърдата й, погалвайки с език зърното й в същия момент, когато единият му пръст се изви в нея и уцели точно онази шибана точка.

И Брайс изпълни желанието му. Отметна глава назад с неговото име на уста, остави всички задръжки и заязди още по-поривисто ръката му, притиснала гърба му в облегалката на дивана.

От гърлото му се надигна стон и тя го погълна с дълбока целувка, докато всеки нерв в тялото й избухваше в божествена звездна светлина.

Накрая остана само дишането им, и той — тялото му, мирисът му, силата му.

Когато светлината започна да избледнява, тя отвори очи и го завари с отметната назад глава и оголени зъби.

Не от удоволствие. От болка.

Беше притиснала ранения му гръб твърде силно към възглавниците на дивана.

Ужасът я обля като ледена вода и охлади горещината във вените й.

— О, богове. Много съжалявам…

Той открехна очи. Стонът, който бе издал, докато тя свършваше, беше от болка, но в самозабравата си тя дори не беше забелязала.

— Много ли те заболя? — попита, надигайки се от скута му, и посегна да извади пръстите му, все още загнездени надълбоко в нея.

Той хвана китката й със свободната си ръка.

— Ще оцелея. — Очите му притъмняха, загледани в голите й гърди, едва на сантиметри от устата му. Роклята й, смъкната до средата на тялото й. — Имам какво да ме разсейва — пророни и се наведе към щръкналото й зърно.

Или поне опита. По лицето му пробяга измъчена гримаса.

— В името на черния Ад, Хънт — излая тя и се изтръгна от хватката му, изниза се от пръстите му и едва не се прекатури от скута му.

Той дори не й се съпротивява, когато го сграбчи за рамото и погледна гърба му.

Превръзките му бяха просмукани с прясна кръв.

— Къде ти е умът? — изкрещя му тя, оглеждайки се наоколо за нещо, с което да притисне раните му, за да спре кървенето. — Защо не ми каза?

— Както ти обичаш да казваш — отвърна й задъхано, леко разтреперан, — тялото си е мое, аз определям какво е способно да понесе.

Тя овладя внезапното си желание да го удуши с голи ръце и грабна телефона си.

— Ще извикам медвещица.

Той пак я хвана за китката.

— С теб не сме приключили.

— О, приключихме, и още как — кипна тя. — Няма да правим секс, докато от гърба ти шурти кръв като от фонтан.

Леко пресилено, но все пак.

Очите му още тъмнееха — горяха. Затова Брайс го сръчка в гърба, на петнайсетина сантиметра под раните. Той се преви от болка — достатъчно доказателство в полза на нейния аргумент.

Брайс нагласи бельото си, нахлузи роклята обратно върху гърдите си и набра номера на обществената медвещерска служба.

Медвещицата дойде и си тръгна след час. Раните на Хънт били в добро състояние, обяви за главозамайващо облекчение на Брайс.

Тогава Хънт прояви дързостта да попита дали можел да прави секс.

Вещицата беше така любезна да не се разсмее.

— Бих казала, че когато се почувствате готов да летите отново, тогава ще е безопасно и да практикувате секс. — Тя кимна към облегалката на дивана и кървавите петна върху възглавницата, които можеха да се изчистят само със заклинание. — Съветвам ви да отложите… начинанието, довело до тазвечерната травма, за момента, когато крилете ви заздравеят.

Хънт като че ли се канеше да оспори препоръката й, но Брайс побърза да я изпрати от апартамента. А после го заведе в леглото му. Колкото и да се перчеше, той залиташе на всяка крачка. И почти се срути върху матрака. Отговори на няколко съобщения на телефона си и заспа, преди Брайс да изгаси лампата.

Брайс спа дълбоко в собственото си легло въпреки всичко, което беше научила и видяла за синта.

Но се събуди в три. С ясното съзнание какво трябва да направи.

Изпрати имейл с искането си и въпреки късния час получи отговор до двайсетина минути: първо трябвало да одобрят молбата й от 33-ти. Тя се намръщи. Нямаше време за това.

Излезе на пръсти от стаята си. Вратата на Хънт беше затворена и вътре не светеше. Дори не я усети, когато се измъкна тихо от апартамента.

И тръгна към предишния.

Не беше стъпвала в този квартал от две години.

Но като свърна зад ъгъла и зърна проблясващите светлини и тълпите от ужасени хора, веднага разбра.

Разбра коя сграда гори.

Явно някой беше забелязал, че е влязла в профила на Даника.

Или пък наблюдаваше нейната електронна поща — и беше прочел съобщението, което изпрати до домоуправителя на сградата. И беше решил да действа бързо, преди тя да успее да се разтърси из апартамента за пропуснати улики, оставени от Даника.

А сигурно имаше такива. Приятелката й беше достатъчно умна да не събере всичките си открития на едно място.

Уплашени, плачещи хора — някогашните й съседи — се бяха струпали на улицата, прегръщаха се и гледаха с недоумение пожара. Пламъци обгръщаха всички прозорци.

Тя беше виновна за това — заради нея домовете на тези хора изгаряха пред очите им. Гърдите й се стегнаха толкова болезнено, че почти не се отпуснаха дори когато дочу една водна нимфа да обявява на пожарникарския си отряд, че всички обитатели на сградата са в безопасност.

Тя им беше причинила това.

Но поне пожарът доказваше, че се доближават до важни отговори. Търси там, където боли най-много, беше я посъветвала Змийската кралица още преди седмици. Брайс си беше помислила, че говори за нейната болка. Но може би метаморфката бе визирала убиеца.

А явно разкривайки истината за синта… Брайс го беше ударила там, където боли.

Почти се прибираше, когато телефонът й извибрира. Тя го извади от набързо поправеното си яке — белият опал в джоба издрънча по екрана му, — готова за яда на Хънт.

Но съобщението се оказа от Тарион.

Тя стисна белия опал в юмрук и написа:

Тарион отговори:

Брайс врътна очи.

И хукна. Не се обади на Хънт. Нито на Рун.

Знаеше какво ще кажат и двамата. Не отивай без мен, Брайс. Изчакай ме.

Но тя нямаше време за губене.

65

Брайс стискаше Тарион през корема толкова силно, че се чудеше как диша. Речното течение полюшваше джета под тях. Само смътните светлинки, минаващи от време на време под тъмната водна повърхност, и напомняха, че има други същества наоколо.

Поуплаши се, когато мерът пристигна на кея с матовочерния джет. Избирай: това или плуване, Хубави крачета, информира я той.

Тя избра джета, но през последните пет минути съжаляваше.

— Там — посочи мерът, угасявайки и бездруго тихия двигател.

Сигурно Речната кралица използваше такива джетове за секретни операции. Или пък този си беше за лично ползване на капитана на разузнавателната й служба.

Брайс видя малкото корабче с бръмчащ на празен ход двигател. Заради речните мъгли шепата му първосвети приличаха на полюшващи се мъждукащи сфери.

— Преброявам шестима — отбеляза Тарион.

Тя се взря в сумрака.

— Оттук не виждам какви са. Хуманоиди?

Тялото на Тарион завибрира и джетът заплава бавно напред, носен от течение, което мерът образуваше.

— Готин номер — изшушука Брайс.

— Винаги впечатлява дамите — отвърна тихо той.

Брайс сдържа смеха си, защото наближаваха корабчето.

— Наведи се да не ни видят.

— Знам как да остана незабелязан, Хубави крачета.

Въпреки това й се подчини.

Хората на корабчето бяха закачулени заради лекия дъждец, но ако джетът се доближеше още малко…

— Това е Змийската кралица — прошепна Брайс. Никой друг в града не би имал дързостта да облече толкова нелеп лилав дъждобран. — Лъжлива кучка. Каза, че не се занимавала със синт.

— Не се учудвам — изръмжа Тарион. — Винаги има пръст в нещо нелегално.

— Да, но дали купува или продава?

— Има само един начин да разберем.

Приближиха се още. От това разстояние видяха змийските очи, изрисувани върху корабчето. И сандъците, подредени в задната му част.

— Продава — заяви Тарион и кимна с брадичка към високата фигура пред Змийската кралица. Говореха разпалено с някого от другите. — Това са купувачите. — После кимна и към фигурата в сянка, спореща с високия. — Сигурно преговарят за цената.

Змийската кралица пласираше синт. Наистина ли е била тя през цялото това време? Дали тя стоеше зад смъртта на Даника и глутницата, въпреки алибито си? Или просто се беше докопала до наркотика след изтичането му на улицата?

Спорещият купувач поклати ядосано глава. Партньорът му обаче явно пренебрегна мнението му и хвърли тъмен сак на Змийската кралица. Тя надникна вътре и извади нещо. В мъглата проблесна злато.

— Това са доста пари — изшушука Тарион. — Сигурно колкото за целия товар.

— Можеш ли да ни приближиш достатъчно, че да ги чуваме?

Мерът кимна и пак се понесоха по водата. Корабчето вече се извисяваше над тях, но вниманието на всички на борда му беше съсредоточено върху сделката, а не върху сенките наоколо.

Змийската кралица тъкмо казваше:

— Смятам, че ще е достатъчно за целите ви.

Брайс знаеше, че трябва веднага да се обади на Хънт и Рун, за да доведат всички легионери и цялата Помощна гвардия, преди още синт да плъзне по улиците или да се озове в грешните ръце. В тези на фанатици като Филип Бригс.

Извади телефона от джоба на якето си и натисна едно копче, за да не светне екранът. После включи камерата. Направи няколко снимки на корабчето, Змийската кралица и високата тъмна фигура пред нея. Човек, метаморф или елф — не се виждаше заради якето и качулката му.

Брайс отвори телефонния указател, готова да набере номера на Хънт.

Змийската кралица каза на купувачите:

— Това май е началото на едно прекрасно приятелство, не мислиш ли?

Най-високият не отговори. Просто се обърна сковано към придружителите си с осезаема неприязън. Първосветите най-сетне огряха лицето под качулката.

— Дявол да го вземе — прошепна Тарион.

Всяка мисъл напусна главата на Брайс.

В цялото й тяло остана единствено грохотна тишина, когато светлината разкри ясно лицето на Хънт.

66

Брайс нямаше представа как се е озовала на корабчето. Какво е казала на Тарион, за да го убеди да я закара до него. Как се е качила от джета на борда му.

Но се беше случило бързо. Толкова бързо, че Хънт беше направил едва три крачки, преди Брайс да се изправи насреща му, мокра до кости и готова да повърне.

Изщракаха предпазители на пистолети, насочени към нея. Тя не ги виждаше.

Виждаше единствено Хънт, който се завъртя към нея с изцъклени очи.

Съвсем естествено, не го беше разпознала от разстояние. Все пак нямаше криле. Но мощното му телосложение, височината му, ъгълът, под който държеше главата си…

Партньорът му, който хвърли сака с парите, беше Виктория. Джъстиниън излезе от сенките. Крилете му бяха боядисани в черно, за да не се виждат в нощта.

Брайс смътно чу как Тарион заявява на Змийската кралица, че е арестувана от името на Речната кралица. Как Змийската кралица се изсмива.

Съвсем ясно чу обаче как Хънт проронва:

— Брайс.

— Какво се случва тук, мамка му? — прошепна тя. Дъждът брулеше лицето й. Не чуваше нищо, не можеше да диша, да мисли. Повтори с пресекващ глас: — Хънт, какво се случва тук, мамка му?

— Точно това, което виждаш — отговори студен, дълбок глас иззад нея.

Мика изникна от мъглите като буря от бели криле и кацна на борда, придружен от Исая, Наоми и още шестима ангели, всичките въоръжени до зъби и облечени в черните бойни костюми на легиона. Но никой от тях не се опита да обезвреди Змийската кралица и съучастниците й.

Не. Всички се обърнаха към Хънт и неговите спътници. И насочиха пистолетите си към тях.

Хънт погледна губернатора — после и Змийската кралица.

— Шибана кучка — изръмжа тихо.

Змийската кралица се изкикоти и каза на Мика:

— Длъжник си ми, губернаторе.

Мика кимна утвърдително.

Виктория изсъска насреща й, сбърчвайки ореола през челото си:

— Устроила си ни капан.

Змийската кралица скръсти ръце.

— Знаех си, че ще си струва да проверя кой ще дойде да души наоколо, когато плъзне слух, че съм се докопала до толкова ценен товар. — Тя махна към сандъците със синт. После изгледа Хънт с отровна усмивка. — Надявам се да си ти, Умбра Мортис.

Сърцето на Брайс щеше да изскочи от гърдите й.

— Какви ги говориш?

Хънт се завъртя към нея. Ярките прожектори осветиха мрачното му изражение.

— Не трябваше да става така, Брайс. Да, планът беше такъв в началото, но като видях онова видео тази вечер, опитах да ги спра. Те обаче не искаха да ме чуят…

— Тези тримцата си въобразяваха, че синтът ще е лесен начин да си върнат отнетото — обясни Змийската кралица. След злобна пауза добави: — Силата да свалят от власт господарите си.

Светът се разлюля под краката й. Брайс пророни:

— Не ти вярвам.

Но болката, която пробяга през очите на Хънт, й подсказа, че сляпата й наивна вяра в чистото му сърце беше подрила решимостта му.

— Вярно е — заяви ледено Мика. — Откакто преди няколко дни научиха за синта, търсят начини да купят от него. И да раздадат на съмишлениците си с бунтовнически възгледи. С негова помощ да разрушат ограничаващата магия в ореолите си и да довършат започнатото от Шахар на връх Хермон. — Той кимна към Змийската кралица. — Тя беше така любезна да ми съобщи за плана им, след като Джъстиниън опитал да вербува една ванирка под нейно… влияние.

Брайс поклати глава. Трепереше толкова силно, че Тарион я хвана през кръста.

— Казах ти, че ще разбера каква е цената ти, Аталар — обади се Змийската кралица.

Брайс заплака. Мразеше всяка сълза, всеки трепет, глупавия си недостигащ дъх. Мразеше болката в очите на Хънт, който я погледна право в очите и каза:

— Съжалявам.

Брайс просто попита:

— Преди дни?

Мълчание.

— Знаел си за синта още преди дни?

Сърцето й — глупавото й сърце се пропукваше, пропукваше, пропукваше.

Хънт каза:

— Мика ми възложи да убия трима наркобарони. Те ми изпяха, че преди две години малко количество синт изтекло на улицата от лабораторията на „Реднър". Бързо се изчерпало. Прекалено бързо. Казаха ми, че след двегодишни опити да пресъздадат формулата някой най-накрая успял и вече произвеждали дрогата, която можела да увеличи силата ни. Не мислех, че това има нещо общо със случая. До снощи. Нямах представа до какво води употребата му, докато не видях записа от експериментите.

— Как… — Думата прониза трополенето на дъжда. — Как е стигнал до улицата?

Хънт поклати глава.

— Няма значение.

Мика обяви безизразно:

— Даника Фендир.

Брайс отстъпи назад, към Тарион.

— Невъзможно.

Хънт обясни със съкрушителна угриженост:

— Даника го е продала, Брайс. Затова са я видели на онази лодка с цял сандък. Досетих се преди около седмица. Откраднала е формулата, продала е онова количество й.

Той се спря.

— И какво? — процеди Брайс. — И какво, Хънт?

— Даника го е употребявала. Била е пристрастена към синта.

Брайс щеше да повърне.

— Даника не е такава. Не би направила никое от тези неща.

Хънт поклати глава.

— Но ги е направила, Брайс.

— Не.

Мика не ги прекъсна, затова Хънт продължи:

— Виж доказателствата. — Гласът му режеше като нож. — Виж последните съобщения помежду ви. Ако съдим по наркотиците, които открихме в кръвта ти онази нощ, редовно сте посягали към подобни гадости. Колко му е да опита нов вид дрога? И то такава, която дори в малки дози действа по-силно от другите. Която може да успокои нервите й след дълъг ден, след като Сабин за пореден път й е трила сол на главата. Която й е помагала да си се представи като прим на вълците, даже й е давала такава сила, докато е чакала да направи Скока заедно с теб.

— Не!

Гласът му пресекна.

— Използвала го е, Брайс. Всички улики сочат, че тя е убила двамата студенти в нощта, когато е откраднат Рогът. Видели са я да го взима, а тя ги е догонила и ги е разкъсала.

Брайс си спомни колко бледа беше Даника, когато й каза за убитите студенти. Спомни си измъчения поглед в очите й.

— Не е вярно.

Хънт отново поклати глава. Сякаш му се искаше да прогони фактите, знанието.

— Наркобароните, които убих, казаха, че хората им забелязвали Даника из Месарския пазар. Говорила за синта. Затова е познавала и Максимус Терциан; той е бил пристрастен като нея. Приятелката му не е знаела.

— Не!

Хънт погледна към Мика.

— Няма да те карам да чакаш повече.

Той протегна китки. За да му сложат белезници. И в ръцете на Исая наистина проблеснаха масивни окови от неутрализиращия магията горсиански камък.

Архангелът подкани:

— Няма ли да й кажеш останалото?

Хънт застина.

— Не е необходимо. Да вървим.

— Какво да ми кажеш — прошепна Брайс.

Тарион стисна предупредително раменете й.

— Че вече знае истината за убийството на Даника — отвърна равнодушно архангелът.

Звучеше почти отегчено, сякаш беше обсъждал темата хиляда пъти, в хиляда варианта. Сякаш отдавна се беше досетил.

Брайс погледна Хънт и прочете всичко в очите му. И заклати глава.

— Не — проплака.

Хънт обясни:

— Даника е взела от синта в нощта, когато е умряла. Предозирала е. И дрогата я е побъркала. Изтребила е собствената си глутница. А накрая е убила и себе си.

Само хватката на Тарион я държеше на крака.

— Не, не, не…

Хънт продължи:

— Затова на аудиозаписа от камерата не се чуваше убиецът, Брайс.

— Тя се молеше за живота си.

— Молела е себе си да спре — каза Хънт. — Ръмженето на записа е било от нея.

Даника. Даника беше убила глутницата. Торн. Конър.

А накрая беше разкъсала и себе си.

— Но Рогът.

— Явно го е откраднала просто за да дразни Сабин. И го е продала на черния пазар. Не е имал нищо общо. Всичко е било заради синта.

Мика се намеси:

— От сигурен източник знам, че Даника е откраднала записи на опитите със синт от лабораторията на „Реднър".

— Но кристалосът…

— Страничен ефект от употребата на синт в прекалено големи дози — обясни Мика. — Внезапният прилив на мощна магия, който носи, е придружен от способност за отваряне на портали благодарение на обсидиановата сол в състава му. Даника е призовала кристалоса, без да иска. Черната сол в синта има нещо като свое съзнание. Дозата й във формулата на синта съвпада с адското число на кристалоса. При употреба на големи количества от дрогата силата на солта поема контрола и самостоятелно призовава кристалоси. Затова напоследък се срещат толкова често; защото наркотикът вече се пласира на улицата и се предозира. Както сама се досети, тези демони се хранят с жизненоважни органи и изхвърлят телата в канализацията, откъдето попадат в реката. Двете последни жертви, прислужницата и стражът от храма, са нещастно следствие от нечия злоупотреба със синт.

На борда на корабчето пак се спусна мълчание. И Брайс пак се обърна към Хънт.

— Знаел си.

Той задържа погледа й.

— Съжалявам.

Гласът й се надигна до писък:

— Знаел си!

Хънт скочи към нея — но успя да направи само крачка.

В мрака проблесна пистолет. Някой опря дулото в главата му, спирайки го на място.

Брайс познаваше това оръжие. Гравираните върху черния метал сребърни криле.

— Мръднеш ли, ангелче, умираш.

Хънт вдигна ръце. Но очите му не напуснаха тези на Брайс дори когато Фурия Акстър излезе от сенките зад сандъците със синт.

Брайс не я попита как е дошла, без дори Мика да я усети, нито откъде е разбрала за сделката. Фурия Акстър беше като течна нощ — прочула се беше с фантастичното си умение да узнава всички тайни по света.

Фурия заобиколи Хънт, пристъпвайки назад към Брайс. Прибра пистолета в кобура на бедрото си — прилепналият й черен костюм лъщеше под дъжда, а от дългата до брадичката й черна коса се стичаше вода — и каза на Змийската кралица:

— Изчезни от погледа ми.

Змийската кралица се усмихна лукаво.

— На моя борд си.

— Тогава се скрий някъде, където да не ти виждам лицето.

Брайс нямаше сили дори да се смае от факта, че Змийската кралица се подчини на заповедта й.

Можеше единствено да се взира в Хънт.

— Знаел си — повтори.

Хънт се взираше в очите й.

— Не исках да страдаш. Не исках да знаеш, че…

— Знаел си, знаел си, знаел си! — Беше разгадал загадката и почти цяла седмица си беше мълчал. Беше я оставил да разправя колко е обичала приятелката си, колко страхотна е била Даника, и я беше накарал да се върти в кръг. — Всичките ти приказки, че било загуба на време да проучвам случая със синта… — Едва изричаше думите през бучката в гърлото си. — Всичко е било, защото вече си знаел истината. Защото си ме лъгал. — Тя посочи гневно сандъците с наркотика. — Защото си научил истината и си решил да задържиш синта за себе си? А когато изяви желание да помогнеш на медвещицата с противосредството… И това си направил заради себе си. И защо? За да въстанеш отново?

Хънт падна на колене, сякаш щеше да я моли за прошка.

— В началото — да, но само заради слуховете за силата на синта. Тази вечер обаче, като видях записа, който ти си намерила, реших да се оттегля от сделката. Осъзнах, че не е редно. Дори да имаме противосредство, синтът е прекалено опасен. Осъзнах, че съм тръгнал в грешна посока. Но ти, Брайс… Ти си единствената посока, в която искам да се устремя. Искам ти да си моят живот. Моят път. — Той посочи към Джъстиниън и Виктория, които го наблюдаваха с каменни изражения и белезници на ръцете. — Писах им, че всичко отпада, но те се паникьосали, свързали се със Змийската кралица и настояли сделката да се състои още тази вечер. Кълна ти се, че дойдох само за да ги спра, да сложа край на всичко това, преди да е станало бедствие. Никога не бих.

Тя извади белия опал от джоба си и го хвърли по него.

Уцели го по главата с такава сила, че от слепоочието му текна кръв. Сякаш ореолът му прокърви.

— Не искам да те виждам повече — прошепна тя, докато Хънт се взираше недоумяващо в окървавения опал на палубата.

— Така и ще бъде — каза Мика.

Исая пристъпи напред. Оковите от горсиански камък проблясваха като аметистов огън. Същите като тези около китките на Виктория и Джъстиниън.

Брайс трепереше неудържимо, отпускайки се назад върху Тарион. Фурия излъчваше тиха мощ до нея.

— Брайс, съжалявам — каза Хънт, докато Исая му слагаше мрачно оковите. — Не можех да понеса мисълта, че ти ще…

— Достатъчно — прекъсна го Фурия. — Каза и направи достатъчно. — Тя погледна Мика. — Брайс приключи с вас. С всички вас. — Задърпа я към джета си, който се полюшваше до този на Тарион. Мерът тръгна след тях, пазейки гърбовете им. — Ако пак я доближиш, губернаторе, ще навестя и теб.

Брайс дори не забеляза как я спускат до джета. Как Фурия се качва пред нея и запалва двигателя. Как Тарион се качва на своя и тръгва след тях, за да ги изпрати невредими до брега.

— Брайс — подхвана пак Хънт, когато тя обви ръце около тънката талия на Фурия. — Сърцето ти вече беше разбито и не исках да.

Тя не погледна назад към него, докато вятърът брулеше косите й. Джетът се изстреля през дъждовния мрак.

— БРАЙС! — изрева Хънт.

Брайс не погледна назад.

67

Рун я чакаше във фоайето на сградата й, когато Фурия я остави отпред. Тарион се раздели с тях на пристанището, за да помогне с извозването на конфискувания синт, а Фурия си тръгна толкова бързо, че по всяка вероятност отиваше да се увери, че Змийската кралица няма да офейка с някой сандък.

Рун мълчеше, докато се возеха в асансьора.

Но Фурия несъмнено му беше казала. Извикала го беше тук.

Приятелката й си пишеше с някого по пътя от пристанището насам. И Брайс видя Флин и Деклан на пост върху покривите на две от съседните сгради, въоръжени с далекобойни пушки.

Брат й не проговори, докато не влязоха в апартамента. Мястото й се стори тъмно, пусто и чуждо. Всички дрехи и вещи на Хънт бяха като отровни змии, готови за атака. Кървавото петно на дивана я порази най-тежко.

Успя да стигне едва до половината на всекидневната, преди да повърне на килима.

Рун мигновено я обгърна с ръце и сенки.

Брайс усещаше воплите си, чуваше ги, но бяха далечни. Целият свят беше далечен. Рун я вдигна, пренесе я до дивана и я остави възможно най-далеч от мястото, където се беше отдала напълно на Хънт. Брат й не каза нищо за кървавото петно и остатъчния мирис.

Не беше истина. Не можеше да е истина.

Просто наркоманки. Това беше намекнал Хънт. Че двете с Даника са били просто две наркоманки, пушещи и смъркащи всичко, до което можеха да се докопат.

Но не беше така. Никога. Постъпваха глупаво, но само за забавление, за разпускане на нервите, не за нещо толкова мрачно…

Трепереше толкова силно, че очакваше костите й всеки момент да се изпочупят.

Рун я хвана по-здраво, сякаш се опитваше да я задържи цяла.

Хънт явно беше усетил, че тя се доближава до истината, когато му показа видеофайловете с експериментите. Затова й беше завъртял главата с измишльотини за двама им, за бъдещето им заедно; отвлякъл й беше вниманието с устата и ръцете си. А после, като един от триариите, беше получил сигнал от някогашния й домоуправител за искането й да посети бившия си апартамент, и се беше измъкнал, оставяйки я да си мисли, че спи в стаята за гости. Пожарът вероятно беше пламнал от светкавица.

Онази водна нимфа беше казала, че нямало жертви — дали Хънт все пак не бе проявил милост, задействайки противопожарните аларми, за да предупреди обитателите на сградата? Искаше й се да вярва в това.

Но след като беше изпепелил всички доказателства в някогашния й апартамент, беше отишъл на среща със Змийската кралица, за да си откупи необходимото за планирания бунт. Не му вярваше, че искал да се откаже от сделката. Нито за миг. Отлично знаеше какво наказание го чака. Би казал всичко, за да се защити.

Даника беше убила глутницата „Дяволи“. Беше убила Торн и Конър. А накрая и себе си.

И сега блуждаеше в срам сред мавзолеите на Спящия град.

Страдаше. Заради Брайс.

Не беше вярно. Не можеше да е вярно.

Когато Фурия се върна след няколко часа, Брайс още се взираше в една и съща точка на стената. Рун я остави и отиде в кухнята.

Брайс все пак чу тихия им разговор.

— Аталар е в една от килиите под Комициума — каза Фурия.

— Мика не го е екзекутирал?

— Не. Джъстиниън и Виктория… Разпънал е ангела на кръст, а таласъмката е наказал още по-гнусно.

— Мъртви ли са?

— По-лошо. Джъстиниън още кърви във фоайето на Комициума. Дали са му нещо да забавят възстановяването на тялото му. Ако има късмет, ще умре по-скоро.

— Ами таласъмката?

— Мика е изтръгнал съзнанието й от тялото й и го е наврял в някаква стъкленица, която сложил под кръста на Джъстиниън. Говорят, че щял да я изхвърли в падината Мелиное, за да потъне чак до дъното на океана и да полудее сама в мрака.

— Мамка му. Не можеш ли да направиш нещо?

— Обвинени са в измяна към Републиката. Хванати са да съзаклятничат срещу нея. Нищо не мога да направя.

— Но Аталар не е разпнат заедно с Джъстиниън?

— Мисля, че Мика му е измислил друго наказание. Още по-страшно.

— Нима има по-страшно от мъките, които е предвидил за другите двама?

Дълга смразяваща пауза.

— Има, Рун Данаан.

Брайс позволи на думите им да я облеят като вълна. И продължи да седи на дивана, вперила празен поглед в тъмния екран на телевизора. В черната пропаст в себе си.