Доблестен враг

Глава 6Гонитба

Мъглата загръщаше прохода.

Боваи слезе от коня и подаде юздите на един от човеците. Като повечето от своята раса, не обичаше много конете и оставяше на човеците ренегати, които ги бяха довели на север, да се грижат за тях.

Съгледвачите моредели, атакували и превзели каменната барикада, се раздвоиха пред него. Нервността, с която пристъпваха от крак на крак — знаци, които човеците ренегати, яздещи с Боваи, бе невъзможно да забележат — подсказаха на главатаря, че нещо ужасно не е наред, още преди да стигне до портите на укреплението. Той се спря пред разтворената порта.

Мрачният му поглед обходи пространството зад каменната стена, поглъщаше всяка подробност: телата на воините му, петната кръв в разкаляния сняг, струйките дим, които още се къдреха от комина на казармата, и това, че беше пусто. Врагът беше избягал.

Младшият главатар на клана на Гарваните вдигна глава и подуши във въздуха. Нищо: само мирисът на студения вятър, на дим, на мъртви тела, но нищо живо. Нищо, освен тези, които го следваха.

Обърна се към отворената порта, през която току-що бе минал, и се наведе да огледа двата обезглавени трупа, проснати на земята.

Ударите във вратовете бяха чисти, пръсналата се замръзнала кръв показваше, че убиецът е обезглавил единия, завъртял се е, пръснал е кръв от меча си и е помел втория със замах отдолу.

Майсторски.

Това, че един от мъртвите бе негов племенник, изобщо не го притесни. Щом младият е бил такъв глупак, че да го пометат така, по-добре беше, че е мъртъв. Освен това и баща му беше глупак.

Подритна разсеяно тялото с носа на ботуша си. Не поддаде. Беше започнало да замръзва в ледената киша — най-вероятно беше убит предната вечер.

Отрядът горски таласъми по пътя назад се приближи към зейналите порти. Забавиха се и спряха. Смъкнаха копията и бойните си тояги, наведоха глави и извърнаха очи от страх. Примитивните им умове знаеха, че моределите не обичат други да виждат телата на техните загинали.

Боваи изобщо не ги погледна. Видя един от конните му съгледвачи да се връща от прохода. Конят се беше задъхал, облаци бяла пара изригваха от ноздрите му. Беше Танкред, старшият му ловец, и не изглеждаше доволен.

Слезе от седлото, приближи се и го погледна с очи, хладни като утринен скреж.

— Съюзили са се.

Боваи кимна.

— Това е очевидно. — Каза го по навик много бавно и почти шепнешком. Килна леко глава към касапницата: трийсет и двама мъртви братя и само единадесет трупа на човеци и на пришълци цурани.

— Това, че са се съюзили и са нападнали този пост, е крайно интересно — продължи Боваи. — По лицето му пробяга лека усмивка. — Страхът им от нас засега надвива дребнавата им взаимна омраза.

— Водачът на човеците е Хартрафт — заяви Танкред.

Забеляза как неколцина от подчинените му, застанали на почтително разстояние, вдигнаха глави и го погледнаха с интерес. Голун, който беше коленичил и опипваше с пръст една от следите в леда, едва вдигна очи и кимна утвърдително.

— Сигурен ли си? — попита Боваи, без да откъсва поглед от Танкред.

— Мисля, че го познах още на форта и по пътеката, докато ги следихме.

— Мислиш или си сигурен?

— Сигурен съм, главатарю. Познавам следата му. Вървежа му. Проследих го близо пет мили. — Танкред посочи назад към планинския хребет и пътя, стапящ се във вихрещата се мъгла.

— Движили са се от двете страни на пътя, цураните от едната страна, кралските хора — от другата. Имаше поставени клопки, проявили са хитрост.

— Къде е Кавала? — попита с небрежен тон Боваи. — С теб ли тръгна?

Танкред се поколеба.

— Казвай.

— Ще видиш тялото му, щом подновим гонитбата. Убила го е стрела на еледел.

Боваи успя да долови наранената му гордост. Значи бяха успели да изненадат и унизят дори неговия майстор ловец. Дали имаше и страх в сърцето му?

Погледна напрегнато Танкред, мъчеше се да отгадае мислите му. Един водач на лова не можеше да проявява страх или да позволи да пропълзи във вътрешностите му, защото други много скоро щяха да го усетят и да бъдат обзети от него. Щяха да се поколебаят, щом им се заповяда, а колебанието можеше да им отнеме живота толкова лесно, колкото и вражески меч.

Голун беше застанал зад него, гледаше напрегнато Танкред и чакаше отговора.

— Искаш мъст, нали? Гордостта ти е уязвена, защото са те изненадали и онзи е бил убит. — Избегна да спомене името на падналия моредел.

Танкред кимна.

— Две следи се бяха отделили от пътеката и слязох да ги огледам. Единият беше еледел, другият — тежък, мисля, че беше дирята на тъмнокожия приятел на Хартрафт, наталския горянин. Трябваше да ги надуша; не мога да разбера защо не можах.

— И тогава спътникът ти беше убит.

— Ако онзи, който се целеше в мен, бе стрелял миг по-рано, нямаше да съм тук. Завъртях коня си и го използвах като щит, така успях да се спася.

— Значи са ви изненадали.

Танкред кимна утвърдително, макар и с неохота.

— Мъглата беше гъста, а вятърът в дърветата ни попречи да чуем други звуци.

— Разбирам. И какво друго забеляза?

Танкред гледаше право напред — не посмя да срещне очите на Боваи.

— Преброих следите на шейсет кралски войници. Може би седемдесет пришълци. Трима или четирима са били носени или са им помагали.

— Любопитно. Сигурно се е намесил някой мекосърдечен жрец. — Боваи се изсмя тихо.

През портата преминаха още от ордата му: този път моредел — спешени и с изпънати лъкове. Гледката на клането зад стената ги стъписа. Неколцина изтичаха от редиците към един или друг от падналите, един извади меча си, за да направи ритуалния траурен удар за смъртта на баща или брат; кръвта едва потече от изкорменото тяло.

Един от десетниците изръмжа да съберат телата и заклинателят запя молитвата, гласът му се извиси злокобно в призив към духовете на падналите: призоваваше ги да се въздигнат на вечната небесна твърд.

— Разбираш, че това трябваше да се очаква — прошепна Боваи и се приближи до Танкред. — Но ме уверяваше, че тези, които оставихме, са достатъчно, за да удържат десет пъти повече от тях. Оставих трийсет и двама от братята ни тук, да пазят този проход, докато вършим набезите. А сега са мъртви. Близките на много от тези, които са с мен, са мъртви. Това вгорчава всичко, което постигнахме за последните два дни. Триумфът от убийствата ни свърши и победите ни няма да бъдат възпети. Ще се запомни само това.

— Нечувано е силите на Кралството да се съюзяват с цурани — отвърна Танкред и погледна уморено Боваи. — Ти каза, че можем да се възползваме от взаимната им вражда, да я използваме като предимство. — Тонът му беше осъдителен.

Боваи забеляза как воините наоколо извърнаха неспокойно очи. Танкред му говореше с правото на брат. Не можеше да го упрекне за това, а и в думите му имаше истина; в този момент обаче това беше опасно. Семето на съмнението беше посято и Боваи трябваше да го спре, преди да е покълнало.

— Нещата се променят. Това е една от причините, поради които дойдохме тук: да наблюдаваме. И да ги избиваме. — Замълча. — И ти трябваше да помислиш за това — продължи Боваи шепнешком. — Ти си Господарят на лова. Това, което е станало тук, е погром. Какво ще кажат сега онези, които останаха, като видят толкова много мъртви? Скоро нашият Господар ще свика на събор съветите — след по-малко от година, ако всичко върви по план — и ако искаме да изградим велик съюз, не трябва да сме слаби, иначе ще всеем недоверие към него.

Главатарят на моредел замълча, замислен за грандиозния план, който се ковеше в древния град Сар-Саргот. Знаеше, че остават две-три години, преди планът да влезе в действие, но гореше от жажда да започнат по-скоро. Всяка грешка можеше да се окаже пагубна. Погледна Танкред.

— Кланове, които не са се виждали от столетия, скоро ще се съберат в Равнината на Сар-Саргот. До нас стигна вестта, че Лиалан и нейните Снежни леопарди ще дойдат и това, че тя и съпругът й Делекан ще се понесат един-друг без бой помежду им, е важно.

За миг Боваи си спомни мъчителната брачна церемония, когато двама смъртни врагове се съчетаха, за да скрепят мира, нежелан и от двете страни. Делекан и Лиалан с радост щяха да си изтръгнат сърцата, но ето, че бяха съпруг и съпруга. И си призна, че би предпочел Лиалан да беше победила в такъв двубой, защото това щеше да премахне един съперник Младши главатар от Клановия съвет и да го постави по-близо до Мурад, Великия главатар на Клана. Самият Мурад беше недосегаем, след като бе станал Избраник на Господаря, но ако паднеше…

Боваи се върна към настоящето и се обърна към Танкред.

— Чувам, че дори Горат ще доведе своите Ардании от ледените планини в далечния север, за да види дали са верни тези слухове за завръщането на Господаря.

Господарят се бе явил за първи път на един шаман, по време на ясновидски ритуал. Шаманът бил сам на планинския връх, когато той пристъпил от мрака и влязъл в огъня. Носел свещения знак и знаел тайните церемонии, постил и пял заклинанията с шамана три дни и три нощи. Шаманът бе съобщил, че Господарят казал: „Скоро ще се завърна“, а сетне изчезнал сред огън и дим. Вестта се бе разпространила като степен пожар — че шаманът е получил пророческо видение и е възвестил завръщането на най-големия герой на моредел.

Месец по-късно Господарят бе дошъл при Мурад и в тъмна и кървава церемония го бе заклел да му служи. Като оброк Мурад беше отрязал езика си, та нивга да не може да се отрече от клетвата си пред Господаря. Господарят се бе появил пред Съвета на главатарите на клана на Гарвана, заел беше най-висшето място с Мурад от дясната му страна — и едно чудато същество в тъмен халат, с люспести ръце и очи като пламъци от лявата. А сега се говореше, че в Деня на Средилетието ще има огромен събор и под най-светия договор ще бъде обсъден въпросът за прогонването на човеците от Кралството.

Боваи продължи тихо:

— Такъв събор не е виждан от много поколения и ако се провалим тук, Мурад няма да позволи да седнем в първия кръг на главатарите около огньовете на съвета. Когато дойде войната срещу човеците, ще ни оставят да пазим обоза и да водим таласъмите.

Кимна към отворената порта и колоната горски таласъми. Явно бяха уплашени и неспокойни. Обещаният лесен набег с голяма плячка се беше помрачил. Бяха простовати същества и мислите им бяха изпълнени с едва потискан ужас. Ако бяха в родината си, колоната им щеше да се стопи, щяха да дезертират и да разнесат вестта за това унижение.

— Ако ни остави живи — добави Боваи. — Ако не спрем този страх, който се усилва в нас, няма да има почести за родовете ни, слава за ордата ни, няма да има плячка. Ще сме принудени да събираме трохите от онова, което ще оставят след себе си избраните да стоят с Господаря и Мурад.

— Можем да променим всичко това за един ден — отвърна разгорещено Танкред. — Хартрафт и пришълците са заклещени на север от планинските проходи. Трябва да натиснат към моста при Вакоса, това е единственият път през Широка река по това време на годината. Нашият гарнизон там е добре укрепен и ще ги задържи.

— А, вече знаеш и стратегията им?

Танкред преглътна нервно.

— Това е единствената им надежда. Да превземат моста, да го унищожат, после да свърнат на изток и да ни избягат. Гарнизонът обаче ще удържи и ние ще ги ударим в тил.

— Благодаря ти за този съвет.

Обърна гръб на Танкред и влезе в казармата. Въздухът вътре вонеше от телата им, от потта им, от странната миризма от подправките, които пришълците толкова обичаха да слагат в храната си. В ъгъла лежаха шест тела: петима моредели и един цуранин с прерязано гърло. Начинът, по който беше поставено тялото, показваше, че е убит от своите другари, за да не остане жив. Боваи не изпита голямо задоволство от това. Някои моредели обичаха да се забавляват с изтезания на човеци до смърт, но той не — предпочиташе бързото, изкусно убийство в битка. Освен това трябваше да бързат и той също щеше да пререже гърлото на войника почти толкова точно.

Отиде до огнището, смъкна ръкавиците си и протегна ръце да ги стопли. Дилемата беше интересна, а при всяка такава дилема можеше да възникне възможност. „Как най-добре да превърнем своето поражение в предимство?“ Страхът беше хвърлил враговете в прегръдките им — тази мисъл го накара да се усмихне. „Боят се от мен повече, отколкото един от друг, и това е добре“.

Беше започнало като най-обикновен набег, тренировка за това, което предстоеше, да могат братята да опитат кръв и да донесат повече плячка. След идването на пришълците цурани всичко по границата се беше променило, постоянният натиск на човеци, джуджета и еледел беше отслабнал, вниманието им беше насочено към това да удържат нашествениците. Ако изобщо имаше подходящ момент да си върнат всичко изгубено, то това беше сега. Господарят му го беше изпратил, за да потвърди точно това, и той разбираше, че сега е моментът да нанесат удара.

Но докато оглеждаше казарменото помещение, го жегна съмнение. Възможно ли беше цураните и кралските сили да постигнат траен мир и да се обърнат срещу тях? Едва ли, макар че кой можеше да повярва преди два дни, че трийсет и двама братя от клана ще попаднат в засада, че един цурански воин ще може да обезглави двама от най-добрите му, след това да се съюзи с кралските воини и да тръгне на север? Само гениален ум можеше да предвиди подобен обрат. Боваи имаше високо мнение за себе си и за уменията си, но далеч не се смяташе за гений.

Взе ръжена и разбърка разсеяно въглените, за да се разгорят. Зърна образ в горещата жар и разгорелите се пламъци, вдъхновение, което трябваше да го обладае и да му подскаже какво да прави по-нататък. След миг спря да разбърква жарта. Видението в пламъците беше дар на шаман, а той не мълвеше святи слова.

Да извлече победа от хаоса — това беше предизвикателството за него. Всички подобни предизвикателства, колкото и мрачни да бяха, можеха да се превърнат в предимство, ако ги посрещнеш с вдигната глава и ги надвиеш. Цураните и кралските воини — заедно. В това определено имаше нещо забавно и ако не трябваше да бърза да ги унищожи, щеше да му е почти любопитно да ги проследи, да ги наблюдава и да чака мига, в който този съюз ще се провали.

Достатъчно добре познаваше Хартрафт, за да знае, че този съюз ще е кратковременен. Дори отвъд пограничните блата бяха стигнали приказките за падането на твърдината на Хартрафт, за лудостта, която го бе обзела, и за клетвата му да отмъсти на цураните. Мъстта, която нанасяха на цураните Мародерите на Хартрафт, щеше да е в изгода за един младши главатар на клана на Гарваните. Макар и с неохота, Боваи се възхищаваше на Хартрафт — беше достоен противник, както и неговият дядо. Хартрафт Едноокия, свирепия му противник. Бяха се срещнали в битка преди близо петдесет години. На Боваи му беше останал белег на лявата ръка, от удар, който за малко не я отсече. Прозвището Едноокия беше ответният дар. Внукът на Едноокия имаше същата гореща кръв, тъй че убийството му щеше да е голяма чест и достойно възмездие за поразиите, които бе нанесъл на ордата му.

Голун отвън изрева заповед. Трябваше да оставят малка група, която да отнесе мъртвите в някоя от мините и да скрие останките.

Щом Хартрафт беше на север от планините, трябваше да умре. Честта го налагаше и Господарят нямаше да приеме нищо друго. Този лов трябваше да свърши добре. Смъртта на Хартрафт завинаги щеше да уталожи страха, който вдъхваше името му не само сред горските таласъми, но дори сред моредел.

Голун влезе.

— Готови сме, господарю.

Боваи кимна, но слугата му остана на място. Той се обърна и изгледа верния си спътник.

— Какво има?

Голун се наведе към него и заговори доверително:

— Танкред няма да ти го каже, но е сигурно, че горянинът с Хартрафт е Грегъри от Натал.

Боваи се вкочани. Само същество от неговата раса щеше да забележи промяната в стойката му и да разбере какво означава тя.

— Грегъри!

Ако Грегъри от Натал беше с Хартрафт, значи и Тинува щеше да е с него. Едва успя да сдържи гнева си.

От всички смъртни на този свят Тинува бе първият в списъка на враговете, които трябваше да умрат от собствените му ръце. Самото му съществуване беше оскърбление за Боваи, петно върху честта на рода и на клана му. Може би най-сетне щеше да се появи възможността да го срещне и да реши кръвната вражда, която гореше душата му от столетия.

Ако Танкред наистина се бе натъкнал на Тинува, то той наистина нямаше да изрече това име. Никой член на клана на Гарвана нямаше да дръзне да го изрече пред Боваи — освен Голун.

Боваи знаеше кой е убил Кавала. Враждата между Тинува и Кавала беше стара, отпреди цял век, и тази сутрин бе намерила решението си. „Но моята вражда е по-отдавнашна, по-дълбока. И аз ще се разплатя лично“.

Три пъти се беше натъквал на Тинува, когато кланът на Гарвана бе прекосявал обраслите с мъх тресавища на Ябон и бе нанасял ударите си на запад, по границата на Елвандар. Три пъти двамата с Тинува се бяха дебнали през река, долина или от двата бряга на стръмна клисура. Последния път, когато се озоваха един срещу друг, и двамата опразниха колчаните си през клисурата, с всеки изстрел — все по-близо до смъртта, ала останаха без стрели и само с леки рани. Поднасянето на главата на Хартрафт на Мурад щеше да му донесе слава. Но убийството на Тинува бе въпрос на лична чест и нямаше нищо общо със славата. Тинува трябваше да умре, за да се заличи и забрави най-сетне черното петно върху името на рода му.

Най-сетне Боваи се отърси от мислите си и рече на Голун:

— Това не променя нищо. Ако Тинува е с тях, ще си дойде по реда. Засега действаме според плана и ги смъкваме на колене, преди да успеят да избягат. Върви.

Голун излезе, а Боваи остана още малко, вторачен в пламъците. После стана. Времето за фантазии за мъст беше изтекло. Сега бе време за действие. Хвърли ръжена и излезе навън.

Бяха изнесли мъртвите до постройката и ги бяха покрили с одеяла, за да не ги видят влизащите през портата таласъми и ренегати. Голун вече подкарваше колоната напред, с половин дузина конници в челото, а братята му стояха отстрани.

Погледите на всички се приковаха в него — смълчан и загледан в отминаващата колона, плътно загърнат в черното си наметало. Последните таласъми минаха през портата и се изгубиха в снежната мъгла. Щяха да усилят гонитбата: братята му трябваше да отдадат сетна почит, преди да тръгнат отново.

Моределите се събраха в плътен кръг около него, със сведени глави, и подхванаха скръбния напев — песента за мъртвите, с която зовяха духовете на Древните да слязат от небесата, да съберат душите на убитите и да ги върнат в Безсмъртните земи на небето, при техните Майки и Отци. Гласовете бяха тихи, глъхнеха сред дърветата, приглушени от воя на снежната буря.

Певците сведоха глави. Един воин, избран от ордата, придърпа качулката на наметалото над лицето си, за да не може никой да чуе изшепнатите имена на загиналите, светите имена, които никой нямаше да изрече на глас: тихо изречените му слова бяха заглушени от риданията на другите. Той им пожела сбогом в пътя им и оттук насетне никой повече нямаше да повтори имената им, за да не ги върне от пътя и да ги осъди да бродят като безутешни духове по света.

Песента и риданията секнаха, чуваше се само воят на вятъра и прашенето на замръзналите дървета, огъвани от напора му. Боваи вдигна ръка.

— Дойдохме, за да сразим врага. И до този миг ловът ни беше добър.

Закимаха.

— До този миг се радвахме, смеехме се и гонехме враг, който бягаше пред нас, както заекът бяга пред лисица.

— До този миг — отзоваха се неколцина от братята му според ритуала за „савата“ — лова на кръвната мъст.

— До този миг сърцата ни се изпълваха с радост — радостта от лова, от това, че избиваме враговете, че бягат пред нас.

— До този миг! — отвърнаха вече повече гласове.

Той замълча и ги огледа бавно един по един.

— Онези, които стъпват в смъртния свят за жалък миг, които не познават допира с вечността, които отнеха земите ни, сега отнеха и братята ни, за да ги пратят в тъмните земи, откъдето никой не се завръща. Отиват си братята ни, а душите им ридаят за нас.

Думите му ги поразиха в сърцата — в писъка на виелицата през прохода имаше нещо влудяващо и мнозина от братята се заозъртаха неспокойно.

— Кой причини това безчинство на братята ни? — възрида оплаквачът на мъртвите.

Боваи посочи нагоре по пътя. Таласъмите и ренегатите вече бяха изчезнали в снежния вихър.

— Цураните и бойците на Хартрафт.

Всички се смълчаха. Знаеха това име много добре.

— Тинува, както винаги.

— Тинува. — Прошепнаха го с наведени глави. Неколцина от воините се спогледаха, по-храбрите гледаха Боваи. Беше споменал името на омразния елф, нарушил беше неизречената, но властна забрана в клана на Гарвана.

— Хартрафт и Тинува ги искам за себе си — кръвен данък има между нас. Другите ви ги давам, братя. Нека вземем главите им! Нека пратим духовете им в тъмния свят! Нека получим своята мъст и си върнем честта! Закълнете се в това с мен.

— Заклеваме се.

Казаха го тихо, ала всеки не от тяхната раса щеше да изтръпне от ужас, ако можеше да чуе клетвата — сякаш се бе пробудила първична сила от най-древни времена.

Боваи даде знак да доведат коня му, ловко се метна на седлото, колкото и да мразеше ездата, и подкара напред. Щеше да догони Господаря на лова и конния авангард с него. Сам щеше да поведе атаката срещу Хартрафт и съюзниците му цурани.

Пращенето на леда под железните подкови проехтя като съдбовен зов.