Доблестен враг

Глава 15Бягство

Утрото беше студено.

Отпуснал гръб на кривия дънер, за да си поеме дъх, Тинува погледна назад. В ранната утрин беше съвсем лесно да се види укреплението на Волфгар, защото вече гореше — далечният стълб пушек се издигаше нагоре и се разстилаше в тихия въздух. Димът бе надвиснал ниско — знак, че иде лошо време. Той вдигна глава и огледа небето. На изток все още беше ясно, но откъм запад като изпънат пръст прииждаше ято облаци. До свечеряване отново щеше да завали сняг.

Колоната бавно се тътреше напред, всички вървяха с наведени глави срещу ледения вятър, който фучеше в най-високата част на прохода. Цураните, твърди както винаги, крачеха, без да се оплакват. Повечето вече бяха обути в дебели плъстени ботуши и вълнени панталони: всъщност, ако не беше лъскавата броня, показваща се под сиво-белите камуфлажни наметала и по-ниският им ръст, човек трудно можеше да ги отличи от кралските бойци. Всички мъже носеха грубо направени снегоходки, приготвени през мирните дни, прекарани с Волфгар, но повечето вече се бяха счупили и нещастните хора трябваше да газят в дълбоките преспи като плувци, затънали до гърдите в придошла ледена вълна.

Без конете колоната изобщо нямаше да може да стигне до превала, тъй като на места навятият сняг беше дълбок цял човешки бой и се налагаше да използват животните като тарани. Виждаше се къде само допреди седмица щеше да е невъзможно да се премине. Най-отчайващото беше, че тези забавяния и изтощителният труд, за да преминат снежните задръствания, щяха само да улеснят преследвачите им.

Мъжете мълчаха, Тинува долавяше напрежението между двата отряда. През нощта, въпреки заплахата, която ги преследваше, по колоната си шепнеха за боя между Бари и Сугама и за едва осуетения двубой между Денис и Асаяга. Някои от цураните дори обвиняваха Денис за предателството на Корвин — смятаха, че щом капитанът не е успял да разкрие предателя, това го позори.

Ако не беше нещастният Ричард, примирието щеше да се разпадне, да стане кърваво клане и за моределите щеше да остане само да довършат оцелелите. Тинува се чудеше как двете страни щяха да съумеят да се бият заедно, когато дойдеше моментът, тъй като наистина след ден или най-много два щеше да им се наложи да се бият.

Дори от толкова далече елфът можеше да види, че армията на Боваи разполага с десетки конници, строени извън горящия форт, а с тях — и над сто пешаци, и че колоната им вече тръгва. Щяха да превъзхождат съюзената войска на цураните и кралските бойци в съотношение две към едно, ако не и повече.

— Идват ли?

Грегъри стоеше до него, заслонил очи срещу ранния изгрев, и гледаше към долината.

— Сега тръгват.

— Нагли кучи синове. Завзеха укреплението и се наспаха през нощта, а ние им правим пътека, за да ни догонят.

— Защо не? Не можем да отблъснем следотърсачите им. Ще ни догонят, преди да сме се измъкнали.

Грегъри клекна, потри ръце и огледа тесния тунел в снега, през който преминаваха.

— Вече помислих за това — рече Тинува. — Много е широко тука и няма прикритие. За няколко минути ще ни заградят и ще ни отрежат.

— Да не бяха децата и жените. Без тях щяхме да усилим скоростта.

— Трябваше ли да ги оставим?

Грегъри се засмя и поклати глава.

— Това да си доблестен си има и недостатъци понякога и това е едно от тях.

— Така е — промълви Тинува.

Последните от колоната се изнизаха напред, с Денис и Асаяга в тила — крачеха мълчаливо. Забавиха, спряха при Тинува и също се загледаха назад към долината и горящото укрепление.

Тинува долови тъгата в погледа на. Денис.

— Хубав край — промълви Грегъри. — Обзалагам се, че старецът е пял онази негова балада, с меч в ръката. Щеше да предпочете това пред бавното угасване на сърцето — бездруго умираше.

Денис помълча, после попита:

— Някаква защитима позиция?

Тинува поклати глава и кимна на югозапад. Планинският склон се спускаше към голяма тъмна гора, а зад нея, на повече от двайсет мили, се издигаше нова верига.

— Обхождал съм това място преди много време — отвърна унесено той. Колко „много“ беше това време, едва ли някой от мъжете с него можеше да разбере. — Помня, че отвъд следващата верига имаше път, направен от джуджетата, по него влачеха руда до каменотрошачката при реката. — И посочи обраслото с дървета било. — Джуджетата от Камен връх изоставиха трошачката преди години, когато жилата се изчерпи.

— А Широка река? — попита Денис. — Ще заобикаляме ли обратно до брода, който използвахме, или бягаме към моста?

Тази тема се обсъждаше почти всяка нощ след пристигането им при Волфгар: как да се измъкнат. По принцип се бяха съгласили за моста. Тинува беше ходил там преди много време, но Волфгар и Роксана бяха стигали до него само преди пет-шест години. Тогава все още бил непокътнат.

На два пъти Денис се беше опитал да поведе патрул, за да провери, но проходът беше затрупан. Бяха загубили и един боец при свличането на лавина. Тъй че сега трябваше да вземат решението слепешком. Десет мили след другата верига, после на пътя и на юг, към моста. Целият този план обаче беше обусловен от надеждата, че ще бъдат предупредени достатъчно рано за набега на Боваи и ще имат поне ден-два преднина.

— Ако мостът още е там и незащитен, прехвърляме го, унищожаваме го и сме на свобода — каза Денис, но в тона му имаше ирония. — Ако е оставил блокираща сила на моста обаче, или още по-лошото — ако е съборен, — сме заклещени.

Денис погледна приятелите си.

— Бродът е в обратната посока — отвърна Грегъри. — Води в територията, която сега контролират моредел. Освен това са още над шейсет мили. Дотогава ще ни настигнат.

— Да остави блокираща сила при моста са още трийсет мили — намеси се Тинува. — Ако Боваи се е изкачил едва през последните няколко дни, можем да ги надвием.

— Не мислиш, че го е направил, така ли? — попита Денис.

— Не съм казал такова нещо.

Денис кимна. От къщата, на двайсет мили в долината, изхвърча рояк искри и тя рухна. Виждаше се съвсем ясно и той чу приглушено хлипане. Алиса и Роксана се бяха върнали от челото на колоната, седяха на конете и гледаха края на единствения дом, който бяха познавали. Асаяга обърна гръб на групата, отиде при Алиса и леко я докосна по крака.

— Значи към моста — й се надяваме да е здрав — заяви Денис решително както винаги, когато поемеше ролята си на командир.

Тинува кимна.

— По-добре да тръгваме. Никакво спиране, преди да сме прехвърлили реката.

— Говорим за два дни марш с жени и деца, във виелицата — подхвърли Грегъри. — Как мислиш, ще успеем ли?

Тинува мълчеше и гледаше долината под тях.

Той е тук.

Боваи дръпна рязко юздите, загледан нагоре към далечния проход, очертан от искрящата светлина на утрото. Виждаха се като мравешка колона, изчезваща през тунела, но много по-силно от това, което виждаха очите му, беше властното усещане в душата.

Тинува гледаше към него.

Цялото укрепление кипеше в адски пламъци. Беше свършило работа за нощта, като подслон след дългия поход предния ден — дори се намери храна, а няколкото стари глупци, които плениха, послужиха за забавление на таласъмите.

Имаше смътни спомени за стария Волфгар и неговото предизвикателство към краля. Жалко, в друго време и на друго място можеше дори да го изтърпи и да го остави жив, но всеки приятел на брат му беше негов заклет враг, а и старецът бе решил да загине в бой.

— Ти ли ме повика?

Беше Корвин.

Боваи кимна и бегло погледна мъжа, който все още носеше монашеския халат.

— Трябва да ни поведеш.

— С пътеката, която са оставили, не мисля, че ви трябва водач.

Боваи долови страха му. Щеше да е съвсем в нрава на Хартрафт и Тинува да са оставили капани, за да забавят настъплението; можеше дори да са оставили стрелци и този дебелак го беше страх от засада.

— Все едно. Яхвай коня и води.

— Смятам, че службата ми ще ти е по-полезна по други начини.

Боваи го изгледа твърдо.

— Трябваше да срежеш гърлото на момчето, за да си сигурен.

Корвин му беше казал, че момчето е паднало от скалата и е издъхнало, но след това бяха намерили тялото на Ричард на една маса в залата за пиршества.

Корвин се беше изругал и бе изломотил името на младия войник. Ако си беше замълчал, Боваи така и нямаше да разбере грешката му. Боваи продължи:

— Ако го беше довършил, тази гонитба щеше да е приключила. Хартрафт и… — Млъкна. Темата с брат му не беше въпрос на обсъждане.

— Тинува — прошепна Корвин и на устните му пробяга усмивка. Боваи замахна, опакото на ръката му зашлеви Корвин по ранената буза и дебелият мъж залитна.

— Нямаш право да споменаваш това име пред мен — изръмжа Боваи. — Дадох ти задача и ти се провали. Не можа да ги подмамиш във форта на Брендан, не можа да вбиеш клин между тях, позволи на момчето да се измъкне и да ги предупреди.

— Вече десет години ти служа — процеди Корвин и притисна шапката си до лицето си; между пръстите му се процеди струйка кръв.

— И?

Корвин се поколеба.

— Казвай.

Корвин присви очи и го изгледа рязко, като хванат натясно плъх.

— Твоите си шепнеха през цялата нощ. Ядосани са и са уморени. Знаят, че Тинува е с Хартрафт, и се боят от него. Мнозина шепнат, че повече те интересува личното отмъщение, отколкото довършването на Хартрафт. Искат да се завърнат у дома.

— Вечният копой, а?

— Така оцелявам. Чарът на моите предателства е в това, че всички, дори твоята раса, ми се доверяват до мига, в който хлъзна камата си между ребрата им или им поднеса шише бренди. Не похабявай небрежно този талант. Господарят ни има планове за мен.

— И си готов да ми измениш в първия миг, щом това укрепи тъмните ти цели.

Корвин се усмихна.

— Само ако послужи на нашия господар. Иначе пътищата ни са същите.

Боваи изсумтя презрително.

— Все едно, тръгвай напред.

Корвин се поколеба, поклони се покорно, обърна се и тръгна. Голун спря до Боваи, без да откъсва очи от отдалечаващия се Корвин.

— Бих го убил на място и да се свършва.

— Господарят ни има нужда от него. Трябва да замине на юг и да подготви пътя за нашествието ни през следващите три-четири години. Докато не седна отдясно на Мурад или не го заместя, не мога да рискувам да ядосам Господаря.

Голун не изглеждаше убеден.

— Предателят си е предател.

— Като брат ми там горе? — прошепна Боваи и кимна към високия проход.

Утрото беше толкова ясно, че все още имаше чувството, че го вижда, сред малка група мъже, където светлината на изгряващото слънце проблесна за миг върху метал.

— Първо довърши Мародерите, това ще ти донесе слава и ще обедини тези, които те следват. После ще мислиш за Тинува.

Боваи не отвърна нищо. Само кимна, без да откъсва очи от планинското било и бляскащите отражения.

Снегът се сипеше леко и когато Денис спря, единственият звук, който се чуваше, бе шепотът на снежинките, трупащи се по натежалите клони на дърветата.

Чу конско цвилене и се обърна, вдигна инстинктивно лъка, но след миг го отпусна.

Роксана, тръгнала по дирята му, се наведе под един нисък натежал клон и излезе при него.

— Казах ти да останеш с главната колона — изсумтя той.

— Ловувала съм тук с баща ми години наред. Мога да помогна.

— Не и сега, не и в този лов. Върни се.

Пое отново по тясната пътека. През заранта и следобеда го беше обзел страхът, че Боваи може да е оставил блокираща сила, която да прегради този изход. Корвин знаеше плана — и сигурно му го бе издал, — а да върви слепешком напред с надеждата, че Боваи не е успял да постави капана си навреме, беше най-краткият път към сигурна смърт. Ако бяха блокирали моста, щяха да имат и съгледвачи напред.

Долу в гората, в широката долина, снегът не беше толкова дълбок, но щом започнаха да изкачват следващия склон, пътят отново стана труден. Отдавна беше смъкнал наметалото и го беше увил около походната торба, но въпреки това дишаше задъхано и потта се просмукваше през туниката му. Както беше прогизнал, знаеше, че може да премръзне, щом се спуснеше нощта.

Продължи напред и изруга наум, щом момичето го последва — дори в един момент го изпревари и запробива пъртина през снега.

Най-сетне той я настигна и сграбчи юздите на коня й.

— Върни се, по дяволите!

— Всеки миг ще паднеш от умора, Хартрафт. Остави някой на кон да ти отваря път.

— Конник в тези гори е сигурна мишена — изсъска той. — Върви се пеша. Връщай се.

— Жените и децата имат нужда от отдих, от огън.

— Никакво спиране.

— Какво?

— Чу ме добре. Не спираме, докато не стигнем моста.

Въпреки че войниците му знаеха какво предстои, беше решил да не казва на хората на Волфгар плана си да продължат без почивка: нямаше смисъл да очакват убийствения нощен марш в снежната буря, преди да го започнат.

— Това са още над петнайсет мили — половината ще изгинат — сопна се тя. — Не можеш дати тласнеш в нощен марш.

Денис посегна и я сграбчи за ръката.

— Баща ти го разбра и очаквах дъщерите му също да го разберат. Това не ти е безгрижна неделна разходка. Те ни изненадаха и или ще бягаме, докато не ги изтощим и не спрат, или ще ни догонят и ще ни избият. Вървим през цялата нощ. Онези, които не издържат… оставяме им лък и няколко стрели и се надяваме да забавят поне малко моределите. След което се самоубиват.

— И децата ли? — попита тя. Гласът й беше студен като вечерния мраз.

Изкушаваше се да й отвърне жестоко, но поклати глава.

— Не. Разбира се, че не. Накарай няколко от жените да препуснат бързо напред с тях — но продължаваме. — Замълча. — Заповядах на мъжете си да не носят никого, ако изостане — ако го направят, губим и изоставащия, и добрия войник. Всеки или върви, или загива.

Тя кимна, без да го поглежда. Погледът й продължаваше да обхожда дърветата.

— Не са те изпреварили. Този път ми е познат. Моределите трябва да заобиколят над шейсет мили около долината дотук, за да ни пресекат пътя. Освен това до моста има още няколко такива пътеки. Ако имаше капан, той щеше да е от другата страна на прохода, откъм долината. Не ни заплашват.

— Когато оцелявам, не разчитам на предположения — отвърна Денис.

— Отваряй си пътеката с моя кон, иначе до заранта ти ще си този, който ще изостане.

Денис отново огледа леса. Сенките вече се сгъстяваха и едва се виждаше на повече от изстрел на лък разстояние. Снегът беше непокътнат, ако не се брояха дирите, оставени от дивеча.

Всичките му инстинкти говореха против предложението й, но знаеше, че е права. Не можеше да запази тази скорост през цялата нощ и да му останат сили за бой. Наведе се и развърза снегоходките.

— Вземи ги и изчакай колоната. Кажи на Асаяга да ги накара да не спират.

— Не.

— Какво?

— Този стар кон е достатъчно голям за двама ни. Както ти казах, познавам местността. Ще яздя зад теб.

Изкушаваше се да посегне и просто да я смъкне от седлото, но предизвикателството в очите й събуди спомен и той поклати глава. Завърза снегоходките за седлото и се качи, а Роксана се плъзна назад. След миг колебание го прегърна през кръста.

Конят завъртя глава, погледна го и Денис разбра, че ако имаше глас, щеше да извика възмутено. Горкото тъпо животно беше капнало от умора. Денис се наведе, прошепна му окуражително и го смуши. Макар да не можеше да си го признае, топлината на седлото под него беше истинска благодат. Конят бавно пое напред.

Когато мракът се сгъсти, снегът се усили; тежките бели парцали постепенно се смениха с леки и по-сухи снежинки, които затанцуваха треперливо под напора на вятъра.

Денис зърна напред тъмна сянка и дръпна юздите. Изненаданият рогач се надигна и снежната пелена се изсипа от гърба му. Двамата се зяпнаха за миг, после животното бавно затича през дърветата.

— Добър знак — прошепна Роксана. — Никой няма наоколо.

Той кимна. Продължиха още няколко минути в тишина.

— Ловувала ли си тук?

— Преди баща ми да го хване задухът, ме доведе няколко пъти в този проход. Мисля, че беше повече за да видя нови околности: в долината ни винаги имаше предостатъчно дивеч. Яздехме като сега, аз зад него, и той ми разказваше за крале, принцове, за градове със стотици високи вити кули и за огромните кораби, плаващи по топли морета.

Денис я погледна през рамо. На лицето й имаше тъжна усмивка, от спомените за по-щастливо време.

— Това май беше най-дългото, което си казвала, откакто те срещнах.

— А това беше най-дългото, което си казвал, откакто аз те срещнах.

Отново настъпи дълго мълчание. Снегът отново се усили, понякога скриваше гледката дотолкова, че едва можеше да се види на десетина стъпки напред. Преминаха малък поток, конят едва не се подхлъзна на заледените камъни на отсрещния бряг. На дълбочина стигаше едва до прасците, но все пак щеше да е сериозна преграда. Мъжете щяха да се намокрят, а след това трябваше да продължат, ботушите им щяха да замръзнат, студът щеше да изсмуче силите им. Сигурно все някой щеше да се подхлъзне и да се намокри — сигурно смъртно наказание, макар че по друго време щеше да е повод за шеги и весел смях.

Денис спря за миг. Не знаеше колко назад е колоната.

— Защо изобщо не говориш, Хартрафт?

— Да говоря ли? На кого?

— На мен.

— И какво да ти кажа?

— Алиса ти харесва, нали?

Един клон на близкото дърво, натежал от прясно навалелия сняг, изпращя и снегът се изсипа до тях сред рояк разхвърчали се снежинки.

— Асаяга е по-добър от мен в такива неща. По-изискан е.

— Баща ни ми каза за твоята Гвенинт. Съжалявам.

— Само да знаех, че е Корвин — хладно отвърна той. — Трябваше да се сетя, да го подуша. А ми беше на ръка разстояние, седмици наред.

— Само за това ли мислиш?

— За кое?

— За отмъщение.

— И това е нещо. — Тонът му показваше, че за него разговорът е приключил.

— Снощи изгубих баща си. Ако се наложи да се бием с моредел, надявам се да дам всичко от себе си, но да прекарам целия си живот в избиването им… татко щеше да поиска нещо по-друго за мен.

Денис не отвърна.

— Той се тревожеше за теб.

— Дръж дърветата под око.

— Помнеше те като момче с пламък в очите, с любов към приключенията и дори с поетична дарба. Каза, че двамата сте съставяли заедно смешни стихчета. Че си обичал да гледаш залезите, да пееш, вдигал си врява, когато не ти дават да четеш книги.

— Бях момче.

— Не, бил си същият, само че преди много време.

— Нямам нужда някой да ми казва да преодолея станалото — изсумтя Денис. — Върши си работата и дръж дърветата под око.

— Никой не може да види на трийсет стъпки в този сняг.

— Не съм преживял девет години в лесовете с такова мислене.

И в същия миг зърна фенера в челото на колоната. Дощя му се да изругае глупака, който го беше запалил, но осъзна, че момичето донякъде е право. Тук нямаше никого, освен тяхната отчаяна колона.

Асаяга водеше и държеше фенера. Щом стигна до брега на потока, се поколеба.

— Тръгвай! — изсъска Денис.

— Трябва да отдъхнем, носим повечето деца.

— Качете ги всички на конете и продължавайте.

Обърна коня и го подкара нагоре по склона, като остави групата да се справи с ледената вода.

Часовете се точеха, снегът се усили до тежък, всепоглъщащ валеж, заглушаващ околния свят. Задушаваше всеки звук, освен тежкото дишане на коня. Час след залез-слънце прехвърлиха билото и спряха за няколко минути, а после слязоха, та умореното животно да отдъхне. Денис огледа пътеката с надеждата да открие, че проходът се е стеснил достатъчно, за да може да се брани. Теренът обаче беше открит — само една плитка седловина. Тръгна унило назад и завари един от ефрейторите си, Алфред, превит и задъхан. Роксана стоеше до него и му даваше да пие вино от меха си.

— Капитан Асаяга ме прати нагоре да те намеря — докладва ефрейторът и се опря на хълбока на плувналото в пот треперещо животно. — Грегъри ни настигна от ариергарда. Имали са няколко престрелки, убили са двама от съгледвачите им, ренегати. Ние също загубихме двама, цурани. Ранили са ги и са останали назад.

Денис кимна.

Малко под превала бяха намерили изоставена колиба. Роксана обясни, че била на някакъв стар отшелник. Денис се беше надявал, че ще може да позволи на групата да отдъхне половин час, да напалят огън за децата и да се стоплят, но това вече бе невъзможно.

— Колко има до пътя на джуджетата? — попита той и погледна Роксана.

— При хубаво време — не повече от два часа на кон. Мостът е на половин час нататък, при добри условия.

Денис въздъхна и поклати глава.

Ако пътят беше обрасъл, това щеше да помогне, но пътищата на джуджетата обикновено бяха построени добре, прави и хубаво павирани — никой не можеше да се мери с тях в каменоделството. Сега това щеше да е в тяхна вреда. Щом излезеше на пътя, Боваи щеше да прати напред конницата и да ги подгони.

— Кажи на Асаяга, че трябва да се движим по-бързо. Да не спират.

Яхна коня, а Роксана се качи зад него и го прегърна през кръста. Алфред отдаде чест и тръгна обратно.

— Не, изчакай ги тук. Няма смисъл да тичаш два пъти нагоре-надолу.

— Благодаря, сър — изпъшка Алфред.

Денис смуши умореното животно, но то се опъна. Наложи се да го срита здраво с пети, за да тръгне.

Вече трябваше да забрави предпазливостта. След като тук не ги спираха, надолу към пътя щеше да е открито бягане. Излезеше ли на пътя, щеше да огледа за следи. Това, че препускаше така посред нощ, го караше да се чувства ужасно оголен, все едно се бе отказал от опита от толкова години — да се придвижваш полека, да изчакваш, да се вслушваш и да се прикриваш.

На няколко пъти конят за малко щеше да се подхлъзне. Веднъж загубиха пътеката и се наложи бавно да се върнат назад — едва различаваха оставената диря под навалелия пресен сняг.

Третата луна беше изгряла преди час. Облаците за малко се разкъсаха и имаше достатъчно светлина, по която да се ориентира, стига да се движеше бавно и стабилно. Надмогна изкушението да усили скоростта — препускането в галоп по планинска пътека посред нощ щеше да е най-голямото безразсъдство.

По някое време усети, че Роксана заспива: ръцете й около кръста му се отпуснаха, главата й полегна на рамото му, топлият й дъх го лъхна по врата. Остави я няколко минути да си почине, след което леко я плесна по бедрото.

— Стой будна. Трябват ми очите ти.

Тя въздъхна, измърмори нещо и се изправи.

— Къде сме?

— Не знам — прошепна Роксана.

Денис усети с вътрешното си чувство тясното сечище напред още преди да го види зад леко разредените дървета. Дръпна юздите и се смъкна от седлото, взе лъка си и отви намасления парцал от тетивата. Зареди стрела и се шмугна напред, спря се, след което бавно се спусна на пътя. Дори в тъмното успя да различи очертанията му — цепеше право през леса, достатъчно широк, за да могат да се разминат две коли. Ниско наведен, Денис прибяга до средата на пътя, наведе се и внимателно огледа платното. След няколко минути започна да разчиства пухкавия, дълбок една стъпка пресен сняг, докато не стигна до твърдата кора отдолу. Опипа и изруга тихо. Трудно беше да се прецени в тъмното, особено на допир, но имаше отпечатъци: таласъми и поне един кон. Бръкна в походната си торба, извади прахан и скъпоценното метално пружинено щракало, дар от Волфгар предната нощ, нави го и го поднесе към праханта, като го заслони от вятъра с рамене. Натисна спусъка, искрите се разхвърчаха и запалиха праханта. Той раздуха шепата дървени стърготини и пламъчето затрепери — не повече от светлина на свещ, но след дългите часове тъмнина ярко като звезда. Задържа едното си око затворено, за да не си развали нощното зрение, разрита още снега и огледа следите, като остави пламъка да угасне. Надигна се присвит като котка, отвори другото си око и внимателно огледа в двете посоки. Никакво движение.

— Роксана — изсъска Денис и тя излезе от гората, водеше коня за юздата. — Изпратил е някой насам. Поне четири таласъма и един ездач. Минали са оттук малко преди да завали.

— Мостът — прошепна тя.

Денис стана и изтупа снега от панталоните си.

— Или го държат, или го събарят. — Претегли наум възможностите. Да се върне, да вземе няколко души със себе си и пак да излезе на пътя. Щеше да отнеме повече от час. Трудно беше да се прецени колко остава до съмване. Един човек в тъмното обаче можеше да ги изненада. — Аз отивам. Ти чакаш тук, извеждаш колоната на пътя и казваш на Асаяга, че съм отишъл напред и какво е положението. На всяка цена да пусне съгледвачи напред, щом наближи моста.

— Идвам с тебе.

— Идваш друг път.

— Как си я представяш — просто препускаш в галоп на тая стара кранта ли? Дори не познаваш терена преди моста.

— Тогава ми го опиши, момиче. Какво ще видя, преди да приближа моста?

— Друг път. Някой трябва да ти прикрива гърба.

Дощя му се да се изсмее, но от умора нямаше сили.

— Идвам, иначе просто ще влезеш в собствения си капан. Няма място за цялата тази глупост с пазенето на дъщерята на Волфгар, Хартрафт. Ако се провалиш, загиваме всички. Мога да улуча човек със стрела от петдесет разтега. Баща ми беше бард, но също така беше адски добър с лъка и ме е научил добре.

Денис въздъхна и поклати глава.

— Но правиш точно това, което ти кажа.

Тя наистина беше права. Щеше да е сляпа атака — всичко беше в изненадата и скоростта, но още една стрела можеше да реши изхода. Яхнаха коня и Денис го подкара. Животното даваше от себе си всичко, но то в най-добрия случай можеше да се нарече само измъчен тръс. Бедният кон дишаше задъхано, краката му се огъваха и едва се задържаше прав. По едно време Роксана възрази, помоли го да остави изнемощялото животно да си почине малко, но Денис продължи. Нямаше представа колко голям е мостът — стига изобщо да си беше на мястото, — но ако все още беше здрав и централният му участък бе от дърво, сигурно все още щеше да е цял, особено ако таласъмите бяха решили, типично за расата си, да отдъхнат през нощта и да си свършат работата след съмване.

Роксана изведнъж се огледа и прошепна:

— Това го помня! — И посочи. — Страничен път към една стара кариера. Баща ми ме заведе веднъж там да видя мрамора. Мостът е само на няколко минути пред нас.

В същия миг той усети, че конят е готов да се предаде. Помъчи се да го срита, но животното просто спря с разтреперани хълбоци, изцвили жално и се смъкна на колене. Денис изруга, скочи от седлото и взе лъка си.

— Отиваме пеш.

Роксана слезе, смъкна лъка от рамото си и го изпъна. Денис чакаше нетърпеливо и тъкмо беше готов да я подкани, когато тя почеса коня зад ухото и прошепна:

— Съжалявам, стари приятелю. Сега отдъхни.

Погледна Денис и той видя блесналите сълзи в очите й. Трепереше, но дали от студ, или от страх и мъка — не можа да разбере.

— Мини от дясната страна на пътя и стой на десетина крачки зад мен. Аз ще съм вляво. Падна ли, разкарваш се веднага оттук. Никакви геройства, просто се обръщаш и бягаш, докато не стигнеш при Асаяга.

Тя кимна. Денис усети, че започна да става малко по-светло — утрото не беше далече. Потупа я неловко по рамото.

— Запомни: измъкваш се.

После се обърна и тръгна на прибежки, без да поглежда назад.

Пътят зави в дълга плавна дъга надясно, прилепен до хълма. Вляво се чуваше глухо шуртене и тътен — реката, спускаща се от водопад. „Добре. Шумът ще заглуши стъпките ни“. Вече можеше да вижда почти на сто стъпки: ако не беше снегът, щеше да се вижда чак до целта. И тогава я видя — смътна мигаща светлина. Затича по-бързо, със стрела в ръката; блясъкът на светлината превръщаше сипещия се сняг отпред в розово петно. Виждаше как сиянието се завихря нагоре и се уширява; после се появи огънят, взрив от лумнала светлина и тъмни, подскачащи около него демонски фигури; замахаха с ръце, щом една от тях хвърли поредния котел с масло в пламъците, поглъщащи средната част на моста. Затича още по-бързо, пухкавият сняг се разхвърча под краката му. Стигна до началото на моста: каменната част се издигаше в дъга до централния дървен участък, който гореше от край до край. Първата стрела улучи един от таласъмите в гърба от по-малко от петдесет крачки. Съществото залитна напред, изврещя и рухна върху горящите греди. За няколко скъпоценни секунди приятелите му помислиха, че е пиян, какъвто си беше, и избухнаха в гърлен смях, докато и вторият не се завъртя с щръкнала от туловището му стрела. Останалите трима най-сетне започнаха да се обръщат, един посочи към Денис. Бяха съвършена цел, очертани на фона на пламъците, й следващата му стрела прободе още един, който се смъкна на колене и закрещя от болка, крясъците му надмогнаха бученето на огъня. Единият останал се втурна насреща му, но другият се заозърта за изход. Нова стрела изсвистя и прониза нападащия Денис таласъм в сърцето, но той продължи още десетина крачки напред, преди да рухне. Последният жив заскимтя и затича напред-назад покрай огнения ад, озърташе се за изход. Денис хладнокръвно извади нова стрела, зареди я и вдигна лъка. — Хартрафт!

Чу как стрелата изсвистя покрай бузата му, после вече беше паднал по очи, нещо го връхлиташе отзад, кама блесна в снега на педя от гърлото му. Той изрита, превъртя се и нападателят му скочи отгоре с изпънатия напред нож, острието отново блесна надолу, за малко да го прониже в очите. Убиецът беше моредел, як и с възлести мускули. Затисна дясната ръка на Денис с лявата си, докато надигаше дясната за поредния удар. Денис се опита да го изрита, опита и да го удари в тила, но в отговор го шибнаха в чатала с коляно и той изохка. Едва успя да зърне сянката на Роксана, която скочи отзад, камата й блесна и преряза гърлото на моредела.

Съществото се олюля мълчаливо и камата се изплъзна от юмрука му. Двете му ръце стиснаха гърлото и кръвта бликна между пръстите. Моределът се обърна изумен към жената, все едно че бе нарушила някакво правило и му е изиграла жестока и нечестна шега, след което се смъкна на колене.

Денис се превъртя, замаян от болката. „Другият таласъм…“

Погледна нагоре. Роксана държеше лъка му. Видя как бръкна в колчана си, извади стрела и вдигна лъка. Беше тежко оръжие и тя едва успя да опъне тетивата. Таласъмът пищеше и протягаше умолително ръце. Тя се поколеба за секунда, после стреля. Стрелата свали съществото, ала не го уби. Разтреперана, Роксана извади втора стрела и тръгна към таласъма.

— Внимавай! — изпъшка след нея Денис и се надигна на колене, без да откъсва очи от издъхващия моредел.

Роксана спря на десетина крачки от таласъма. Той риташе и се мяташе, мъчеше се да се претъркаля назад през огъня.

— Стой мирно и ме остави да свърша! — извика тя.

Втората стрела изобщо не улучи. Тя извика от яд, докато вадеше трета, и пристъпи още напред, за да се прицели почти в упор.

Вдигнало ръце, създанието продължаваше да я моли за милост — на човешка реч. Роксана пусна стрелата и врясъците секнаха, сменени от гъргорене. Ръката й посегна за четвърта стрела, но таласъмът най-сетне се сви на кълбо и замря.

Тя се върна при Денис и коленичи до него, като погледна боязливо към моредела, чието гърло беше прерязала. Кръвта се изливаше от раната, но Той още не беше издъхнал. Тъмният елф се вторачи в нея.

— Като си помислиш, жена-човек да ме заколи — изхъхри той. — Така Боваи ще има още една причина за мъст.

Тя кимна.

— Кажи на Тинува, че братовчед му Вакар ще го чака на другия бряг.

И все още на колене, клюмна глава и застина. Роксана изхлипа, преви се и повърна.

Денис се надигна с омекнали колене и нежно я погали по раменете. Тя заплака.

— Съжалявам. Видях го да идва, стрелях и не улучих. За малко да ударя теб.

— Няма нищо. Това е първата ти битка. Всичко е наред.

— И как врещеше! Не исках да се мъчи, исках само да умре.

— Всичко е наред — повтори той вдървено, загледан към моста. Целият среден участък беше пращящ ад. Беше ясно, че моределите не са оставили таласъмите си да спят през нощта. Бяха разчистили дървената част от снега, след това бяха натрупали храсти и сухи дърва. Пред очите му дъските поддадоха, рухнаха долу и откриха едната от двете поддържащи масивни греди. Таласъмите се бяха погрижили и за тях — пресекли бяха с брадви и двете. Гредите поддадоха и цялото съоръжение се срина в тътнещата отдолу река с взрив от пяна и съскащи въглени. Денис въздъхна и едва сега забеляза, че Роксана стои, отпусната на гърдите му, и все още плаче, прегърнала го през кръста.

— Съжалявам — изхлипа тя.

Той я придърпа към себе си и нежно изтри сълзите от лицето й.

— Справи се чудесно.

Погледна отново към моста. Бяха в капан.