Доблестен враг

Глава 11Отдих

Утрото беше студено.

Денис Хартрафт се облегна на стената на укреплението на Волфгар, придърпа плътно наметалото на раменете си и вдигна качулката срещу ледения вятър от запад.

Зачуди се дали изобщо ще се стопли някога. Светът като че ли бе станал вечно студен, студът се просмукваше в костите, в сърцето му. Знаеше, че е студ на ума, не на тялото — студът, който носеше вятърът, бе нищо в сравнение с онова, което бяха изпитали по време на бягството си през последните три дни. А после Денис реши — не беше и на ума. Студът беше в душата му.

Може би Волфгар ги беше събудил. Спомените, които бе по-добре да си останат мъртви…

Отдавнашно зимно утро. Застанал е на бойниците и гледа как се сипе първият сняг, цялото това чудо за едно седемгодишно дете, вихрещите се във въздуха парцали. Бардът е коленичил до него и се смее, щом той улови някоя снежинка с език или протегне ръцете си в топлите ръкавици, за да я хване, да я поднесе пред очите си и да разгледа прелестната й форма, докато тя се стапя.

Толкова ясно помнеше онзи смях, щом надникна долу към двора — момиченцето, бягащо в кръг и разперило ръце, смееше се и викаше, че е понесена от вятъра снежинка, помнеше тихия кикот на барда, думите му, че знае една тайна — че момиченцето го обича.

Години по-късно пак вали сняг, а момиченцето е порасло и ще се женят, стоят ръка за ръка на бойницата, спомнят си и двамата за барда, смеят се и се чудят дали има начин да го намерят и да го поканят той да ги съчетае.

И пак сняг, прашенето на огъня, писъци…

Наведе глава, за да потисне тази мисъл. „Никога не се връщай повече към това, никога“.

— Напомня ли ти нещо?

Денис си пое дъх, примига и маската, която носеше пред живите, се върна на лицето му. Обърна се.

Волфгар много бавно се изкачваше по стъпалата, тоягата се поклащаше тежко, старецът я стискаше с две ръце и се качваше стъпало по стъпало. Денис едва не посегна да му помогне, но бързо се отказа. Старците си имаха гордост, особено този.

Най-сетне Волфгар застана до него, дръпнал качулката над главата си, загърнат в тежките кожи. Погледна го и се усмихна криво. Устните му бяха посинели, ала Денис знаеше, че не е от студа — дъхът му излизаше хриплив, а бледите му очи бяха навлажнени.

— Не бива да излизаш в такъв студ — промълви Денис.

— Проклет да си, що за живот е това; като започне да ти дава съвет едно хлапе, което веднъж избутах от скута си, за да не ме намокрят пеленките му! — Волфгар се засмя и поклати глава. — Попитах те дали стоенето тук ти напомни нещо. Изглеждаше потънал в мисли.

— Просто чакам Грегъри и Тинува да се върнат.

— Някои неща никога не се променят у човек — момчето, което все така е в теб. Още когато беше на седем, често заставаше така, изгърбил рамене, стиснал ръце пред себе си и все гледаш. Напомни ми за един снежен ден. Двамата гледахме първия сняг и ти казах, че Гвенинт те обича. Как ти светнаха очите, макар че беше гордо момче и за нищо на света нямаше да признаеш, че момичетата вече те интересуват.

Денис извърна глава.

— Чух какво е станало с нея, с баща ти и дядо ти.

Денис усети ръката му на рамото си. Искаше му се да я махне, но не можеше.

— Сърцето ми беше с тебе, момче. Плаках за теб. Старият ти дядо все искаше да умре в някоя проклета хубава битка, е, той така и не можа да наследи управлението, но чух, че е умрял с меч в ръката. Но виж, за тебе плаках.

Замълча, без да спомене и за нейната смърт. Денис затвори очи… Молбите му, умоляванията да не си отива, ръцете, мъчещи се да спрат кръвта, желанието някак да върне душата й в тялото и онази усмивка, огряла лицето и, докато гаснеше, все едно че се мъчеше да утеши малко момченце, което не разбира, че ще стане накрая… но не стана.

— Беше преди девет години — промълви Денис, впрегнал всичко у себе си, за да не затрепери гласът му.

— За някои неща времето не значи нищо. За елф като Тинува девет години са само един миг. Споменът за нечия загуба може да остане вечно. Знам, често пея за това. — Волфгар се окашля и се изхрачи, пусна рамото му и отри устата си.

Денис го погледна.

— Остави. Отдавна беше. Никоя песен, дори твоите, не може да ги върне, освен в спомена. А предпочитам тези спомени да са погребани.

Волфгар кимна.

— Очите ми почти угаснаха, млади ми Хартрафт. Не видях Юрген с тебе.

Денис въздъхна.

— Мъртъв е. Убиха го. Преди седмица.

— Ах. — Волфгар отново се изплю. — Знаеше да хвърля зара тоя мъж. — Гласът му затрепери. — Остана ли някой от старите дни?

— Войната ги отне всички. — Тонът му ясно показваше, че не желае да говори повече.

Мълчаха дълго, загледани в сипещите се едри снежинки.

Денис отново погледна към дългата къща, където спяха хората му. Голямата зала на Волфгар бе в грубата голяма дървена постройка и бе дълга трийсет разтега. От другата страна на двора бяха конюшнята и няколко работилници, а в дъното — пристроената кухня, свързана с дългата къща с каменен коридор, та ако започне пожар, да не унищожи целия дом. Укрепление, типично за границата, достатъчно да удържи срещу банда разбойници, но срещу войска като тази на Боваи щеше да падне за часове.

Но беше спасението за Денис и мъжете с него.

Щом ги пуснаха вътре, мъжете напалиха огньове из цялата къща, за да я затоплят, след което налягаха за тежък сън. Денис също беше успял да подремне, преди да го събуди Тинува и да предложи да се пратят съгледвачи, за да се уверят, че преследвачите им са се отказали от гонитбата и не се опитват да възстановят моста и да прехвърлят отряд. Тъй че малко след полунощ Тинува и Грегъри бяха поели обратно. Денис не можа да заспи повече и реши да постои на пост, докато се върнат.

— Всички спят там, хъркат и пърдят — изсумтя Волфгар. — Богове, колко осмърдяха! Сто мъже, натъпкани там, и дузина ранени в налбантницата. Какво, в името на карантиите на Кахули, да правя с тях?

— Изриташ ли ни сега, не мисля, че хората ми ще го приемат.

— Оня цурански водач, Аза-гъза ли?

— Асаяга.

— Както ще да се казва кучият му син. Как, в името на кръвта на Асталон, изобщо се събрахте с тях?

Денис му разказа накратко историята и Волфгар кимна разсъдливо.

— Хитър ход. Кога смяташ да го убиеш?

— Като свърши всичко.

— Кога ще е това?

— Още не знам — отвърна Денис. — Отначало мислех, че ще продължи най-много ден. Сега просто не знам.

— Можеш ли да му вярваш, че няма да те намушка в гърба?

— Да вярвам на цуранин? — възкликна Денис.

Не си беше задавал въпроса толкова пряко, откакто бе започнало всичко това. Чак сега си даде сметка, че общо взето бе разсъждавал минута за минута, винаги беше гледал нащрек за първия измамен ход, не се беше замислял сериозно, че това положение може да продължи седмици или дори месеци.

— Мисля, че по свой начин са доблестни — най-сетне промълви Денис. — Не изтезават пленници, убиват тежко ранените си толкова чисто, колкото и ние.

— Това говори добре за тях.

— Сега той има повече нужда от мен, отколкото аз от него.

— Защо?

— Аз знам пътя обратно, а той — не.

— Нима? Нали сте срязали моста. Знаеш ли пътя?

Денис го погледна. В същия миг върховете се окъпаха от първия светлик на утрото. Щом ги погледна, светлината се замъгли и омекна. Понесените от вятъра облаци затулиха малкото сини късчета от небето на изток. Вихрушката се усили.

— Както казах вчера, идва силна буря — заяви Волфгар. — С малко късмет, ще затвори и последния проход. Е, отговори на въпроса ми, Хартрафт. Знаеш ли пътя?

Денис поклати глава. Никога не бе стъпвал толкова далече на север.

— Значи не знаеш нищо повече от цуранина. Но все още не си отговорил на въпроса ми, момче.

— Бях момче преди двайсет години, Волфгар — рязко отвърна Денис.

Волфгар отметна глава и се изсмя хрипливо.

— На моите години всеки, който не забравя да си затвори копчелъка, след като се изпикае, е момче. Хайде отговори ми: можеш ли да разчиташ, че няма да намушкат теб и хората ти в гърба?

— Да, по дяволите — сопна се Денис. — Те, изглежда, имат един такъв… кодекс. Как се правят дуели. Когато му дойде времето, първо ще ме предизвика, другите ще се отдръпнат и ще се бием. Предполагам, че щом свършим, ще почне голямото клане.

— Можеш ли да го свалиш?

— В честен бой?

— Като този, дето ми описа. Не из горите, не нощем, а съзнателно, на открито, един срещу друг, с мечовете.

Денис се поколеба.

— Не си сигурен, а?

Денис поклати глава.

— Наблюдавал съм го. Бърз е като котка — посече два таласъма за едно мигване на окото, главата на първия още не беше паднала на земята, а червата на втория вече се изсипваха. Най-бързият е от всички, които съм виждал. — Денис замълча. — Дори Юрген в разцвета на силите си щеше много да се затрудни с него.

— Това говори нещо — отвърна Волфгар. — Неведнъж съм залагал на стария кучи син и неведнъж съм печелил. Това пиянски свади, почетни дуели — излизаше без драскотина.

— Но накрая не излезе — каза Денис, зареял поглед в далечината.

— Какво ще правиш? — настоя Волфгар.

— Ще се бия с него, като му дойде времето.

— Голяма гледка ще е — изсумтя Волфгар. — Кажи ми, искаш ли да го надвиеш?

— Що за въпрос ми задаваш, по дяволите?

— Някои хора, след като загубят твърде много, започват да се чувстват обречени. Не го съзнават, но боговете на мъртвите вече са ги пипнали. Толкова много са погълнати от спомените си за онези, които са преминали в отвъдното, че в сърцевината си искат също да преминат, и така несъзнателно излизат на пътя за отвъд. Денис, чувстваш ли се обречен?

Денис поклати глава.

— Това е лудост.

Волфгар се засмя.

— Целият свят е луд напоследък. Няма и на петдесет мили оттук Кралството и цураните се бият боговете само знаят заради какво, а съм почти сигурен, че ако проклетите кралски особи вземат, че седнат и изпият едно буре, всичко ще се нареди. На петдесет мили на север оттук моределите се колят едни други за забавление, а ти ми седиш тука и ми говориш за лудост. Денис, не отговори на въпроса ми: искаш ли да победиш?

— Разбира се, че искам да победя. Да живея. Хората ми — ако падна, това ще унищожи шанса им. Длъжен съм да ги върна. От началото на войната съм направил петдесет похода и винаги се връщаме.

— Ние. А ти, ти винаги ли се връщаш? Колко от тебе остава с всеки от тези походи?

— Говориш с гатанки, Волфгар.

— Аз съм бард. Това е част от занаята. Допада ли ти този Асага?

— Асаяга.

— Допада ли ти?

Денис го погледна изненадано.

— Въпросът ти е шантав. — И веднага съжали за казаното.

Волфгар обаче се засмя.

— Знам, че ги уважавате като войници. Чух някои от мъжете ти да го споменават снощи. Макар и неохотно, признаваха воинските умения на цураните.

— Бива ги. Поне в открит бой са добри. Изненадаш ли ги сред дърветата, винаги ги надвиваш, но при статичен бой, пехота срещу пехота, плащаш ужасна цена. Смятам, че ако не бяха те, щяха да ни унищожат. В целия ми отряд не бяха останали и петдесет стрели, хората ми бяха съсипани от студа и умората.

— Смея да твърдя, че в момента цураните говорят същото за вас. Знаят, че до един са щели да загинат още при форта на Брендан, ако не сте се били намесили вие. Знаят, че сте много добри в гората, уважават това и изпитват дълбок вътрешен страх. Тъй че имаме две страни, които се уважават и в същото време се боят една от друга. — Волфгар се закашля и след като си пое дъх, се засмя. — По дяволите, колко обичат да си правят такива шеги боговете. Виждал съм такива бракове — третият ми беше почти същата работа като вашето сега. Лепнали сте се едни за други.

Денис кимна.

— Стига да мога да опазя мира.

— Ще стане. Оня там Аса Гага или както там му беше името, можеше да се случи и по-лош. Проклятие, по-добре враг, комуто вярваш, отколкото приятел, в когото се съмняваш. Гледайте да си поудължите примирието. Но проклет да съм, ако не можете, решете спора си другаде — не ми се ще хубавата ми къща да стане кланица. — Замълча и изгледа Денис с лукава усмивка. — Макар че ако струпам труповете ви пред портата, това може да прогони Тъмните братя, когато дойдат. Денис понечи да отговори, но Волфгар вдигна ръка да го спре.

— Може да съм бард изменник, с цена за главата ми, но уважавам старите спомени, Денис Хартрафт.

Денис помълча дълго. Най-сетне вдигна глава и попита:

— А твоята история? По дяволите, нищо не съм чувал за теб, откакто връчиха на дядо ми кралския декрет за главата ти. Бях още хлапе.

Волфгар се разсмя.

— Двайсет години. Докарах си го заради едно куплетче за гнойните циреи на кралския задник.

— Е, нямаше да се стигне до това, ако не беше скочил от прозореца на кралската любовница — отвърна Денис. — Принц Родрик, кралят ни сега, е луд, както знаеш. Поне така разправят. Онази жена е била фаворитката му. От всички жени, с които да си утолиш похотта, точно с нея ли?

— Предпочитам да мисля, че неприятностите ми почнаха заради изкуство, а не от похот.

— Помня деня, в който дойде кралският ескадрон. Разлютени бяха като оси. Мислеха, че си решил да се скриеш у нас.

— Не нося неприятности на приятели.

— Дядо ми така се разсмя, като чу историята, че се закле, че ще се бие със самия принц, ако дойде.

— Както казах, не нося неприятности на приятели.

— Та какво стана после?

— Реших, че ще е разумно скъпоценното ми тяло да се поизпари. Отвращавам се от разните там връзвания, влачене и пердах, а най-много от съдиите — ако може да си ги позволи човек, — дето трябва да им изтърпиш тъпотиите, преди да стигнат до наказанията. Проклети пиявици — ще ти изцедят и последния петак от кесията с таксите си, и накрая все едно умираш. Да работя не можех. Оня похотлив син на дрислив хлопатарник, дето се нарича „крал“, имаше агенти навсякъде. И ей ме мене — жертва на славата си, не мога да работя и всичко заради едно хубаво курве и цирея на кралския задник, за който ми каза.

Денис се разсмя.

— Сам си го докара. Можеше да го изтърпи, свалката на любовницата му де. На другия ден я изхвърли от палата. Да признае истината — че си му сложил рога — щеше да е срамно. Е, щяха да те търсят убийци известно време, но накрая всичко щеше да се забрави. Но да съчиниш оная песен за слабостите на принца в кревата и за циреите на задника му, това нямаше как да го понесе.

Волфгар се изкикоти.

— Ама стихчетата си ги биваше.

— Още ги пеят — отвърна усмихнато Денис. — Макар и далече от кралския палат в Риланон.

— Та, след този малък провал, реших че е време да отида някъде, където кралските декрети няма да ме намерят. Опитах да взема кораб за южните земи, но пристанищата гъмжаха от агенти и издайници, дето за няколко сребърника ще те продадат, тъй че тръгнах на север. Тогава срещнах скъпата ми Роксана, на път, недалече оттук. — Старецът се усмихна тъжно. — Взе ми сърцето още щом я видях. Беше баячка, направо магьосница с картите, гадаенето по вътрешности и кокалчета. Пътуваше с една весела банда скитници и крадци и в компанията им естествено имаше място за един менестрел.

— Каза, че ще ме обеси, ако не остана с нея, тъй че останах, какво ще правя. — Той въздъхна. — Ех, имаше време в грешната ми младост, когато си въобразявах, че никога няма да ми стига само една хубава жена, но на ония години това, че я намерих, беше благодат. Тъй че прескочихме двамата огънчето, дето се вика, и скоро след това тя ми каза, с усмивка, нали, че трябва да спрем някъде да си отгледаме децата.

Отново се усмихна тъжно, кашлицата го задави и той избърса слюнката от брадичката си.

— Роксана я знаеше тази долина. Бяха я намерили преди години. Беше едно от тайните им скривалища и тя ме доведе тук. Настанихме се, после дойдоха двете ни дъщери и заживяхме тук. Свободно, бих добавил. От всякакви кралски декрети и алчни бирници. Без глупавите войни, дето ги водят кралете само за да гледат как се колят хората им, докато те се крият в дворците си.

— Дъщери ли?

Волфгар се усмихна.

— Хубавици са.

— Къде са?

Старецът се разсмя.

— При сто гладни вълка пред портата ми снощи, мислиш ли, че щях да покажа най-скъпите си съкровища? Пратих ги да се скрият из горите, докато нещата се успокоят. Върнаха се с другата жена и децата, след като налягахте, и спаха в слугинските стаи. Когато момчето дойде да ни съобщи за идването ви, знаех, че няма да издържим срещу сто тежковъоръжени войници, и очаквах най-лошото. Имаме две по-малки укрепления в горите, ако ни сполети беда. Това място нарочно е направено тук на открито. За стръв един вид.

— Защо не сте се скрили всички в гората?

— Ти би ли го направил? Твърде много знаци има, че сме тук. Някой трябваше да остане и да ви подведе, че сте ни избили всички.

Денис кимна.

— Къде са мъжете? Не видях и десет души, годни да носят оръжие. Всички останали са старчоци като тебе.

— Мъжете ли? — Волфгар поклати глава. — Хората на Роксана са скитници. Ако изпаднат в беда, с някой кралски декрет за главите им, идват тука да се скрият за година-две, и пак тръгват. Една година може да имаме трийсетина души тука, другата може да са сто. Повечето ни артисти печелят добре с армията на запад. На момчетата им блясват очите, като видят някоя хубава жена да танцува и чуят песните на талантливия бард. Жонгльорите и акробатите също взимат по някой петак.

— Бас държа, че и по някоя кесия изчезва из тълпата — подхвърли Денис, но Волфгар само сви рамене.

— Но и когато повечето артисти ги няма, все се задържат по двайсетина мъже — работата е много за жените и децата. — Лицето му помръкна. — Преди два месеца двайсетина мъже с жените си отидоха на пазар. Кожи за сол, сечива, дрънкулки за децата.

— И не се върнаха.

Волфгар кимна.

— Сигурно ги е сполетяло същото като нас. Не знам какво се гласи, но много Тъмни братя са се раздвижили оттатък моста.

— Сетих се, че ще да е нещо такова. Не че ме е грижа много за хората на Роксана. Сган крадливи негодници, но ожениш ли се в рода им, не са лоши. След като всички тях ги няма, май аз съм им главатарят вече. — Погледна към къщата. — Имаме да се грижим за двайсетина деца. Колкото до жените, дето си загубиха мъжете, бяха в траур. Но са практични и при стотината ваши мъже, от които могат да си изберат, ще им мине бързо.

— А Тъмното братство? — попита Денис.

— Ония кучи синове? Това тук е ничия земя. Преди да почне войната, граничните блата стигаха само до Широка река. Моределите рядко стигат по-далече от двайсетина мили на север оттук.

— Спогаждате се с тях, тъй ли?

— Те изобщо не знаеха за това място. — Старецът замълча и го изгледа ядосано. — Поне до вчера. Стояхме настрана един от друг. Но всичко това май ще се промени. А и да знаеш, това май не е единственото човешко поселение на север от кралския закон. Чувал съм приказки… е, някои сигурно са доста преувеличени. Изгубени градове, храмове на древни богове. Подозирам, че повечето са измишльотини, колкото да се пробутат карти на съкровища на алчни иманяри. Но има и слухове с проблясъци на истина в тях. Тъмните братя не стъпват от другата страна на, планините и сигурно не е без причина. Нещо ги държи настрана. Но предпочитам да не знам какво е, вместо да се катеря по заледените им върхове, за да го разбера.

— До вчера нито един Тъмен брат не беше стъпвал до оня подстъп към долината — продължи той унило. — Не знам колко неприятности ще ни донесе това. Зависи от това колко държат да ви спипат. Може да не ви закачат цялата зима, или само няколко часа още, просто не знам.

Поривът на вятъра замете снега към лицата им и ги принуди да се обърнат към дългата къща.

Мъжете се бяха разбудили, неколцина бяха излезли на двора да се облекчат, от кухнята се виеше дим, понесъл миризмата на печено месо.

— Колко ще стоите тук? — измърмори намръщено Волфгар.

— Зависи. От Тъмното братство, от времето. Не знам.

— Тази буря ако се задържи, доста време ще стоите. Проклятие. Сто усти за хранене. Не го предвиждах това.

— Сами можем да се погрижим за себе си. Ще пратя ловни дружини, преди бурята да удари здраво. Видях много дири от дивеч — долината изглежда богата.

— Най-доброто проклето място на света в момента. Поне така изглеждаше до вчера.

Сержант Бари излезе от дългата постройка с десетина мъже с метнати през рамо лъкове и няколко тукашни момчета за водачи и ги поведе през портата и към гората.

Докато Денис гледаше след тях, в главата му просветна друг спомен: за дни като този, как тръгва с баща си на лов и пресният сняг им помага да хванат дирите. Баща му не обичаше да тръгва на лов с фанфари и барабани, за да не се плаши дивечът. Предпочиташе самотата, а и възможността да научи сина си как да се оправя в леса. Ако времето беше тихо, се задържаха навън по два-три дни, удряха дивеч, колкото да се нахранят, но не повече — много често проследяваха някой елен само заради удоволствието и после го оставяха на мира.

Погледна към пътеката. Лекият сняг бе поотслабнал и на четвърт миля зърна Грегъри и Тинува — яздеха бавно към твърдината.

— Добре. Отказали са се от гонитбата при каньона.

Волфгар кимна, закашля се и се изплю от стената.

— Онзи елф. Тинува ли се казваше?

— Да. Защо?

— Чувал съм разни приказки за него.

— Какви?

Волфгар се усмихна вещо.

— Помниш ли старата поговорка: „Не клюкарствай за елфи, защото имат дълги уши и всичко чуват“?

Денис кимна.

— Не е добро, това е всичко.

— Кажи ми.

— Вярваш ли му?

— Да.

— Значи ще ти го каже, ако е важно да го знаеш.

Денис сякаш не остана доволен от отговора.

— Обкръжен си от смърт, Хартрафт. Но то пък цялата ти фамилия беше така.

Старецът закашля и отново се изплю. Придърпа плътно коженото си наметало и бавно закуцука към стълбите. Денис остана сам с мислите си.

Асаяга се отпусна в стола си, оригна се и се потупа доволно по корема.

Никога не бе обръщал особено внимание на яденето като някои други, най-вече хилавите господарчета, дето с часове ще обсъждат достойнствата на тази или онази реколта вино или ще платят сто геми, даже и хиляда за роб, който може да направи уникален сос. Храната беше, за да сложи край на глада и да ти даде сила, та да можеш да продължиш да живееш.

Това ядене обаче щеше да остане завинаги в паметта му. Защото нямаше спор, че бе най-обилното и разнообразното от всичко, което бе ял, откакто дойде на този забравен от боговете свят.

Предната нощ всички бяха държали повече на спането, отколкото на каквото и да било друго. Но на заранта във всички посоки се бяха пръснали ловни групи. Хартрафт беше настоял сами да си осигурят храната, доколкото може, за да не затруднява домакините си, и някъде следобед кралските войници вече бяха доказали ловните си умения в гората: всички ловни групи се върнаха с дивеч и се възхищаваха на богатата земя, която бяха обходили.

Мъжете на Асаяга също бяха допринесли за богатата трапеза. Пръснаха се покрай потоците и наловиха десетки риби със стъкмени набързо мрежи, други ги мушкаха с копия или просто ги ловяха с ръце, трети сложиха клопки за мармоти и хванаха цяла дузина.

Предсказанието на Волфгар, че бурята ще се усили, се сбъдна и последните групи ловци и рибари едва се дотътриха, затрупани със сняг. Късно следобед виелицата се развихри не на шега и сърцето на Асаяга се сви. Ако ги беше хванала навън, всички щяха да загинат. Но сега бяха в безопасност, пламъците пращяха в двете големи огнища в залата за пир и всичко беше наред.

Щом се смрачи, подредиха първите блюда на голямата трапеза. Дългата зала беше претъпкана от над стотината мъже, скупчени около масата, плътно човек до човек — Волфгар бе настоял двете части да се смесят.

По взаимно съгласие всеки, който влезеше в залата, трябваше да остави отвън всички оръжия, дори и камите, и първите влезли мъже се поглеждаха нащрек с чувството, че са голи без верния нож на кръста или скрит в ботуша. Едно беше да вървят рамо до рамо, подгонени от ужасен враг, или да легнат един до друг да дремнат след уморителния преход, но съвсем друго, когато силите им се бяха върнали, а с тях — и разбирането кой би могъл да седи или стои вляво или вдясно от теб — враг, който сигурно е убил твой близък или приятел.

После дойдоха първите подноси, отрупани с димящи късове месо — сърнешко, елен, глиган — гореща мас се разплиска по масата; имаше купи, пълни с пържен дроб, езици, печен мозък с трохи хляб, вкусни баници, пълнени с бъбрек, и печена риба.

Най-накрая дойдоха мармотите, напълнени и опечени по начина, обожаван от цураните, и макар повечето кралски бойци да извърнаха носове от този деликатес, цураните се развикаха от радост и избухнаха спорове за това кой да бъде почетен с изяждането на сърцата и дробовете.

Поднесоха още плата, отрупани със сухи плодове, печени картофи, няколко вида хляб и даже варени яйца, които мъжете излапаха лакомо.

Отначало Волфгар се стискаше с пиенето, но щом в залата стана горещо от печеното месо и топлите мъжки тела, се отпусна и извика да донесат още бурета бира и да ги отворят. Бързо се напълниха с пенливата течност халби, рогове и кожени мехове, надигнаха ги жадни ръце, разнесоха се смехове и весели викове, мъжете загълтаха пенливата бира, отпуснаха се и се заоригваха доволно.

Както подобаваше, Денис и Асаяга седяха в единия край на трапезата, с Волфгар между двамата. Прегърбеният стар бард гледаше с неприязън веселбата, мърмореше колко скъпо щяло да му излезе, за шумотевицата и за странната цуранска миризма. Но след няколко бири и той се отпусна, даже прие голямото плато с ребра от глиган, което му поднесе една от младите жени, появили се тайнствено до него скоро след разсъмване.

— Благодаря ти, дъще — прошепна той и я погали по бузката.

Асаяга я беше забелязал минути след като се беше събудил на заранта. Беше ниска за расата си, почти колкото него, но това бе единственото у нея, което можеше да го накара да си помисли, че е от родния му свят. Косата й беше руса, с най-светло русото, и двете й дълги плитки приличаха на водопади от предено злато. Такава коса не беше непозната в родния му свят, но се срещаше далече на север от провинцията Колтаир и съвсем рядко в родния му град. Тялото й беше приятно закръглено, а плътната рокля от кожа, стигаща до прасците й, очертаваше всяка гънка. Очите й бяха бляскаво сини, а кожата — нежно розова.

— Дъще? — удиви се Денис, остави чашата си на масата и я зяпна.

Волфгар се засмя и усмивката набръчка старческото му лице.

— Ех, не ми е внучка или правнучка, макар да съм готов да се обзаложа, че тук има доста такива. — Протегна обичливо ръка, придърпа я към себе си и младата жена го целуна топло по плешивата глава. — Майка й, дано да почива в мир в Блажените земи, беше рядко момиче. Две ми ги роди. Алиса тук, която ще разбие сърцето на всеки мъж с един поглед, е по-голямата.

Асаяга веднага стана, без да откъсва очи от девойката, и се поклони официално.

— За мен е чест да се запозная с дъщерята на нашия щедър домакин — рече той. — Мечът ми винаги ще бъде на вашите услуги.

Като видя представлението на Асаяга, Денис не издържа, стана и пристъпи между цуранския командир и Алиса.

— Баща ви винаги е бил почетен гост в семейния ни замък. Неговата дъщеря винаги може да разчита на моята закрила.

— Закрила? — изсмя се Волфгар. — Момчета, май вие двамата имате нужда от закрила от нея.

Алиса се изчерви, но очите й грейнаха, докато гледаше ту единия командир, ту другия.

— Баща ми ме засрами — тихо промълви тя. — Благодаря ви, Денис Хартрафт, за любезната ви закрила. И на вас също, благородни Асаяга. Сега трябва да се оттегля и да се погрижа за поднасянето на храната.

— Бягай, бягай! — засмя се Волфгар. — Хайде, седнете до мене, тук е безопасно. — И плесна с ръце по облегалките на стола си.

Замаян, Асаяга се смъкна в стола.

— Роксана! Ела при нас! — викна Волфгар и погледна през рамо. Асаяга се стъписа, като видя и втората дъщеря. Кога се бе появила, си остана загадка, а дори и сега едва се виждаше в тъмните сенки.

Беше със същата коса като Алиса, но по-висока, оголените й ръце бяха някак по-тънки и мускулести, скулите й бяха високи. Също като сестра си, носеше дълга до прасците кожена рокля и единственият признак на женска суетност беше синият шал, вързан на кръста като колан, под който едва се очертаваха гънките на тялото й.

Тя не реагира на подканата на баща си, а скръсти ръце и заяви с дълбок и чист глас:

— Предпочитам да остана права.

— Казах й, че според теб мъжете са загинали — обърна се Волфгар към Денис и сниши глас. — Оня, на когото беше хвърлила око, беше с тях.

— Нищо не значеше за мен — отвърна тя. — Беше ми само приятел.

Волфгар я погледна навъсено и повиши глас:

— Пъпчив и с мозък на пиян заек. Типичен за рода на майка й и като заек все щъкаше след нея. Мислех си дали сам да не го убия.

— То пък и ти ако си за пример — отвърна хладно Роксана, а Волфгар се засмя и кимна към нея.

— Роксана носи името на майка си. Нарекох я така, защото майка й умря при раждането й.

Асаяга стана отново, поклони се и я поздрави официално, Денис направи същото. Роксана само мълчаливо им кимна.

Алиса се наведе и прошепна нещо в ухото на баща си. Той се изсмя гръмко и я плесна по бедрото.

Асаяга откъсна очи от прелестите й и, сетил се отново за дълга си, огледа грижливо залата и се укори за моментното си разсейване пред варварина и неговата дъщеря. „Твърде много години на бойното поле“, помисли си. Колко месеци, откакто за последен път беше познал жена;.

Повечето му хора съсредоточено нагъваха, грабеха с пълни шепи и пиеха. Шумът полека се усилваше, подхващаха се разговори, накъсани от вълни смях. На места кралските войници и неговите дори се опитваха да си заговорят. Зърна за миг как двама мъже си говорят с ръце, като в пантомима, и по жестовете им разбра, че става дума за жени. Единият се засмя на другия и направи познатия и на двата свята жест.

Улови погледа на Тасему. Щурмовият водач се беше отпуснал в другия край на масата с бокал в ръка и наблюдаваше внимателно. Интересно, кралският сержант — беше научил, че се казва Бари — седеше до Тасему, и той с бокал в ръка, и двамата бяха почти като огледално отражение на другия. И двамата си вършеха работата — да наблюдават мълчаливо. Бари сръга Тасему и му кимна към малка група цурани, привидно увлечени в разгорещен спор. Всъщност спореха кой е най-добрият борец във войската. Тасему само изсумтя и се усмихна — достатъчно успокоителен жест за Бари.

От другата страна седеше Сугама. Хранеше се кротко, възпитано, внимателно хващаше парченце риба само с палеца и показалеца според етикета, като в същото време говореше тихо с няколко от хората на Асаяга, и командирът за миг изпита безпокойство. Нима само за няколко дни този дребен син на съперничещия дом си бе спечелил привърженици? Огледа лицата на четиримата с него и разбра, че са по-млади синове и братя, чиято съдба бе да служат дълго като войници в някой малък дом, преди да им се разреши да се оженят и да заживеят на някой малък къс земя, дадена им от господаря на Тинува. Само такъв мъж можеше да се изкуси да измени на клетвата си, заради обещания за по-висок пост и осиновяване в нов дом.

Ала когато Сугама се обърна, за да приеме халбата с ейл, подадена му от едно от местните момчета, двама от събеседниците му се подсмихнаха и тихо си казаха нещо и Асаяга разбра, че се подиграват на Сугама зад гърба му и че търпят компанията му само за да се позабавляват. Въздъхна облекчено и се отпусна. Дори тук, толкова неописуемо далече от Империята, го притесняваше Голямата игра и верността на хората от дома.

Един от кралските войници бутна по масата плато с глиганско печено към Сугама, един от хората до Сугама го бутна обратно и изтърси нещо. Думите му заглъхнаха в общата врява, но Асаяга ги прочете достатъчно ясно по устните му. Беше изрекъл една от най-тежките обиди, думи, които кралският войник не можа да разбере и затова ги подмина. Асаяга запомни мъжа и си отбеляза да накара Тасему да поприказва по-късно с него. Можеше да е верен, но също така беше глупак — да предизвиква ненужно човек, който можеше да спаси живота му в следващите дни.

На масата избухна смях и Асаяга видя как двама войници от всяка страна станаха, с пълни халби в ръцете. Някой плесна по масата и двамата започнаха да пият — кралският войник спечели без усилие. Нов смях и се размениха няколко монети; един от цураните хитро беше заложил срещу другаря си и спечели рядък и скъп сребърник, струващ повече от цяла броня. Щом загубилият разбра какво е направил приятелят му, подхванаха разгорещен спор, за радост на кралските войници.

Бутнаха към Асаяга плато с недояден мармот и въпреки че се чувстваше издут, той бръкна, извади едно краче и го засмука.

— Ей, Асаяга. Как по дяволите можеш да го ядеш това?

Асаяга погледна Волфгар и се наежи, но улови насмешливия поглед на Алиса и бутна платото към стареца.

— Опитай и ти.

Волфгар се оригна шумно и поклати глава.

— По-скоро бих ял конско говно, докато още е топло. И я ми кажи, защо вие, цураните, миришете толкова шантаво? Кълна се в боговете, миришете ми като пасмина храмови блудници.

Разговорът наоколо позаглъхна. Макар хората на Асаяга да не разбраха думите му, след един ден вече познаваха Волфгар достатъчно, за да усетят, че се заяжда с водача им.

— Това е, защото не миришем — отвърна Асаяга.

— Как тъй? Говориш с гатанки.

— Защото се къпем, като цивилизовани хора. Мирише ти на чисти хора, което не бих могъл да кажа за теб. Мисля, че един мечи задник лете ще мирише по-хубаво от теб.

Каза го спокойно, но в ъгълчетата на устните му пробяга усмивка.

Волфгар го изгледа изпод вежди, после отметна глава и се разсмя гръмко.

— Кълна се в боговете, трябва да си поиграем на обиди с теб някоя вечер. Виждам, че си цивилизован човек и знаеш повече от шепата най-мръсни ругатни, които може да ти избълва всеки идиот.

— За мен е чест — отвърна Асаяга. — Но името ми е Асаяга.

Усмивката му бе изчезнала.

Волфгар кимна мълчаливо, после бръкна в мармота и извади парче месо. Това спечели одобрението на мъжете, които следяха разговора.

— Ей, щерки! — ревна Волфгар, за да смени темата, и махна към мъжете на масата. — Избирайте си по някой от тия. По-добри са за разплод от породата, дето държахме в тая конюшня досега. Може да се намери някой достатъчно мъж тука, че да изтърпи злия ви нрав и отровните ви езици.

Алиса се засмя свенливо и наведе очи, но след секунда ги вдигна към Асаяга. Денис, забелязал разменените погледи, измърмори над чашата си и обърна глава настрана.

— Девствеността е за предпочитане — хладно отвърна Роксана, с ръце на кръста.

Волфгар се засмя, вдигна един бокал, подаде й го и тя го взе, пресуши го до дъно и го хвърли настрана. По лицето й пробяга усмивка, а старецът се пресегна и я потупа по бузата.

— Винаги съм казвал, повече на мен си се метнала, отколкото на майка си. — После се обърна към Денис. — Внимавай с нея, Хартрафт. Може да улучи с лъка си бягащ елен от петдесет крачки и с голи ръце може да извади очите на мъж, който се опита да я пипне.

Асаяга я гледаше напрегнато, но нейният поглед не беше насочен към него. По-скоро гледаше одобрително Денис, който обаче не я забеляза — вниманието му беше насочено към другия ъгъл на залата.

Асаяга се обърна и видя Сугама и още няколко души, струпани около едно буре с бира. Говореха си и поглеждаха през рамо към няколко кралски войници срещу тях, които ги гледаха със същото недоверие. Двете групи си подвикваха нещо: беше явно, че мъжете са вече пияни и си разменят обиди, всеки на своя език. После един от кралските войници стана, стиснал юмруци, и мъжете от двете страни заотстъпваха.

Това, което стана след това, съвсем изненада Асаяга. С крайчеца на окото си видя как Роксана се пресегна зад стола на баща си и след секунда се изправи със зареден арбалет. Опря го на рамото си, прицели се и натисна спусъка.

Металната стрела изсъска и се заби в бурето няма и на педя от Сугама.

Залата изведнъж стихна, всички местеха очи от треперещата стрела към Роксана и обратно.

— В дома на баща ми свади няма — каза тя хладно. — Правете го отвън: мразя да чистя човешка кръв от масата, на която ям.

Тишината се задържа още няколко дълги мига. Алвин Бари, който все още седеше до Тасему, стана, вдигна бокала си към Роксана и го пресуши. Остави го на масата и започна да се смее, тихо отначало, клатеше глава и смехът се усилваше. Тасему повтори жеста му, стана и той, двамата се смееха, тупаха се по гърбовете и сочеха ту Роксана, ту стъписаните мъже при бурето. За няколко секунди цялата зала гръмна от смехове.

Роксана ги изгледа презрително, махна с ръка, опря арбалета на пода, зареди го с нова стрела и го пъхна под стола. Тоя жест още повече усили смеховете и накрая, малко ядосана, тя напусна пира.

— Е, това е моята кръв! — ревна Волфгар. — Такива жени мога да правя аз. Кълна се в боговете, още го мога, да. Само да си намеря някоя пачавра, толкова сляпа, че да ми бутне!

Думите му предизвикаха нови наздравици и смях, а щом Асаяга преведе хвалбата на войника до себе си, но високо, та да се чуе до другия край на трапезата, цураните също се разсмяха. Няколкото жени в залата също се смееха, клатеха глави и вдигаха ръце, уж от ужас.

Волфгар стана, успя с пъшкане да се покачи на масата и изрита едно от платата с месо. Вдигна високо бокала си, пресуши го до капка, хвърли го и закрачи по масата, съпроводен от вдигнати чаши и мъжки викове. Няколко войници на Кралството подхванаха мръсна песничка за ковача, дето имал пет дъщери и какво сполетяло нощните им гости, когато ги повлякъл и видели нажежения ръжен и наковалнята. Цураните също запяха. Бяха разбрали някак хвалбата на стареца и Асаяга се изненада, че песента, която подхванаха, беше почти в същия дух.

Накрая Волфгар вдигна ръце всички да замълчат и залата затихна. Годините сякаш изведнъж се смъкнаха от раменете му. Денис го гледаше с възхита — знаеше, че пред тях стои един от най-дивните кралски певци, нищо, че беше престъпник, лъжец и крадец.

Отначало тихо, но много ясно, старецът подхвана една много стара песен:

Денис се отпусна и погледна за миг към Асаяга, който слушаше заинтригуван старата песен за войника, дето знае, че го пращат срещу Тъмните братя и че е обречен. Затвори очи и си спомни как за първи път беше чул тази песен. Седеше до баща си и смълчан слушаше Волфгар, а сълзите се стичаха по бузите му. Песента беше за дълг, за доблест, за саможертва, и той се замисли над избора на стария бард. Защото ако в Кралството имаше мъже, обречени да ги сполети съдбата на героя в тази песен, то те бяха в тази зала.

Асаяга погледна Денис и разбра, че песента има някакъв смисъл за него. Слушаше разказа в нея, без да обръща внимание на странния ритъм и тонове. Разказът бе героичен, за мъж, поставил честта над здравия разум. Асаяга беше раздвоен, тъй като, от една страна, това си беше съвсем цуранско отношение, ала от друга, никой цуранин нямаше да повдигне въпроса за поражението и да го обсъжда, дори със самия себе си. Да умреш за чест беше велико.

— Твърде много се задържах в този свят — измърмори той тихо, щом Волфгар свърши песента, изпратен с гръмки овации. Видя, че някои от хората му я бяха превели на други и в очите на не един войник от двете страни блестяха сълзи.

„Да, покъртителна история“, помисли си.

Излезе в хапливия студ навън и отиде при отходния ров, който бе заповядал да се изкопае предния ден. След първия си сън мъжете бяха свършили работата си на двора, на открито, щом разбраха, че в къщата няма нужници, но той веднага се погрижи да се сложи край на това. Никой воин с полеви опит нямаше да позволи хората му да зацапат лагера си. Болестите идваха бързо след мръсотията — нещо, което варварите, изглежда, не знаеха. Стигна до изкопа и почна да се облекчава.

— Щастливи са вътре.

Сепнат, Асаяга видя до себе си Денис — той също бе излязъл да се облекчи. Щом свършиха, двамата постояха мълчаливо за миг, вятърът вихреше снега около тях. Фенерите, окачени под стряхата на къщата, се поклащаха и мятаха тъмни сенки, едва видими зад тежката снежна пелена.

— Доста ще се позадържим тука — каза Денис. — Единственият изход е през високите проходи, а те на заранта ще са затрупани.

— Това задържа нас, но и Тъмните братя.

— Да. Гонитбата свърши.

— Поне засега. Съмнявам се, че ще се откажат. Уязвихме ги. Ако беше обратното, Хартрафт, ако те бяха заклещени тук…

— Не. Ако аз и хората ми бяхме заклещени тук, а ти — от другата страна на планината, какво щеше да направиш?

— Да ви чакам.

— Разбирам.

Замълчаха.

— Корав мъж си. Корав противник си, Хартрафт. Такъв ли беше и преди войната?

— Не е твоя работа. Сега мисля за това, което ни предстои.

— Дългът ни да се бием, нали?

— Гонитбата свърши, както казах. Разбрахме се за мир, докато се спасим. Вече сме спасени, поне засега.

Асаяга се обърна и пристъпи съвсем близо до него. Погледна го в очите.

— Какво искаш? Като съмне, да изведем хората си оттук, да ги строим, да извадим мечовете и да започнем клането ли?

В този момент откъм къщата се чу нов смях, последва песен.

— И двамата знаем, че онова там не е истинско — отвърна Денис и махна с ръка към къщата. — Засега сме извън своя свят, но рано или късно реалността ще се стовари върху нас с гръм и трясък. На по-малко от сто мили оттук, в същата тази нощ, кралските и цуранските войници седят в лагерите си, изчакват да мине бурята и ще започнат да се избиват, войната ще продължи. Нещо по-различно ли сме от тях. Какво ни извинява?

— Можем да се избием до последния човек утре заранта, но това няма да промени ставащото там. Аз съм човек на честта, Хартрафт, но ако те убия, това с нищо няма да промени войната. Двамата все едно, че сме мъртви и ни няма в нея. Кажи ми: честта ли, чувството за дълг, или мъстта те тласка сега?

Денис не отвърна.

— Значи на разсъмване? Щом е така, май трябва да вляза вътре и да кажа на мъжете си да спрат да пият и да се подготвят. Ти би трябвало да направиш същото.

Каза го рязко, мъчейки се да овладее гнева си, и отстъпи. Поклони се сдържано и понечи да се обърне.

— Чакай.

— Защо?

— Просто почакай малко — каза Денис с натежал и някак отчужден глас. — Все някога трябва да дойде денят, знаем го и двамата. Щом се върнем на фронта, вашия или нашия, ще е неизбежно.

— Защо не сега?

— Не ме притискай, цуранино: ледът, по който стъпваме, е тънък.

— Продължи тогава. Кажи каквото искаше да кажеш.

— Все още ще имаме нужда едни от други, щом проходите се отворят. Тъмните братя ще ни чакат, може дори да са довели подкрепления. Шансът да оцелеем е по-голям, ако действаме заедно.

— Това ли е истинската причина?

— Ледът е тънък, както казах. Не ме притискай.

Асаяга кимна.

— Значи примирие, докато се върнем на фронта — заяви колебливо Денис. — Всеки си командва хората и пазим мира помежду ни. Ако някой наруши този мир, двамата сядаме да съдим заедно.

— С Волфгар.

— Защо?

— Мисля, че е най-безпристрастният сред нас.

— Прав си — отвърна замислено Денис. — Той също ще съди. Делим провизии, места за спане и работата.

— Разбира се.

Асаяга погледна към къщата.

— А дъщеря му, Алиса? С нея какво?

— Не разбирам за какво говориш! — отсече Денис.

— Добре тогава.

Денис се поколеба, след което протегна ръка. Асаяга я стисна. Никой от двамата не забеляза кой се бе спотаил на прага на конюшнята и ги слушаше.