Дипломатически имунитет

ГЛАВА 12

— Къде? — попита Майлс.

— Втори товарен док — отвърна мъжът. — Опитваше се да уговори Прамод Шестнайсет, ей този — кимването му посочи един от широкоплещестите квади при тръбата, който на свой ред кимна в потвърждение, — да го изведе със скутер покрай зоната за сигурност до доковете за галактически скокови кораби. Така че можете да прибавите към списъка с престъпленията му опит за подкупване на шлюзов техник.

Аха. Още един начин да се заобиколят митническите проверки на Бел… Мислите на Майлс скокнаха обратно към липсващия Солиан.

— Прамод му казал, че трябва да уреди това-онова, и излязъл да ми се обади. Аз събрах момчетата и се погрижихме този приятел да дойде тук и лично да ви обясни кое и как. — Мъжът махна към началник Вен, който тъкмо се приближаваше по един от служебните коридори и оглеждаше сцената с неприкрито задоволство.

Ципопръстият външен заиздава жални звуци изпод изолационната лента, но Майлс реши, че са по-скоро израз на протест, отколкото опит да обясни нещо. Никол се намеси тревожно:

— Да сте виждали Бел?

— О, здрасти, Никол. — Насиненият квади поклати глава със съжаление. — Попитахме този приятел, но не получихме отговор. Ако и на вас не ви провърви, имаме още някоя и друга идейка, която да изпробваме. — Физиономията, с която придружи думите си, навеждаше на мисълта, че въпросните идейки вероятно граничат с непозволена употреба на херметичните шлюзове, а може би и с новаторски приложения на товаро-разтоварното оборудване, които не се покриваха от гаранцията на производителя. — На бас, че ще спре да крещи и ще почне да говори още преди да му е свършил въздухът.

— Мисля ние да поемем оттук, благодаря ви — кимна му началник Вен и погледна без грам съчувствие Фирка, който се гърчеше на тръбата. — Все пак ще имам предвид предложението ви.

— Познавате ли пристанищен управител Торн? — попита Майлс мъжа от Службата за поддръжка на шлюзовете и доковете. — Заедно ли работите?

— Бел е един от най-добрите ни отговорници — отвърна мъжът. — Кажи-речи най-разумният външен, с когото се е случвало да работим. Няма да ни е приятно да го загубим, нали? — Той кимна на Никол.

Тя сведе глава в мълчалива благодарност.

Гражданският арест беше записан както си му е редът. Патрулните огледаха предпазливо дългия гърчещ се арестант и решиха на първо време да го приемат с все тръбата. Мъжете от пристанището, с напълно заслужено чувство на удовлетворение, предадоха и цилиндричния брезентов чувал, който Фирка беше носил.

И така, ето го най-търсения заподозрян на Майлс, ако не на тепсия, то поне на шиш. Сърбяха го ръцете да отлепи лентата от грозното му лице и да започне да го изстисква.

Междувременно беше пристигнала и контрольор Грийнлоу, придружена от нов квади, тъмнокос и в добра форма, макар и не особено млад. Беше облечен със спретнати, ненатрапчиви дрехи, почти като онези, които предпочитаха началник Уотс и Бел, само че не сини, а черни. Грийнлоу го представи като съдия Лютвин.

— Такаа — започна Лютвин, докато оглеждаше овързания с изолационна лента заподозрян. — Значи това е едноличната ни вълна от престъпност. Правилно ли съм разбрал, че и той е пристигнал с бараярската флотилия?

— Не, съдия — каза Майлс. — Записал се е като пътник на „Рудра“ тук, на станция Граф, при това в последния момент. Всъщност едва след първата обявена дата на заминаване. Много бих искал да разбера защо. Имам основания да подозирам този човек, че е синтезирал и подхвърлил кръвта, открита на товарния док, че е направил опит за покушение над… някого в хотелското фоайе вчера, както и че е нападнал Гранат Пет и Бел Торн снощи. Гранат Пет е имала възможност да го огледа отблизо и би трябвало да е в състояние да потвърди самоличността му. Но за момента най-неотложният въпрос е какво се е случило с пристанищен управител Торн. Издирването на жертва на отвличане с опасност за живота е достатъчен повод за принудителен разпит с фаст-пента, поне в повечето планетарни законодателства.

— Тук също — призна съдията. — Но разпитът с фаст-пента е нещо деликатно. Имах възможност да се уверя, при няколкото подобни разпита, на които съм присъствал, че наркотикът съвсем не е магическата пръчка, за каквато го мислят повечето хора.

Майлс се изкашля, имитирайки нерешителност.

— Аз съм сравнително добре запознат с техниките за провеждане на такъв разпит, съдия. Провеждал съм, или съм присъствал като наблюдател, на повече от сто такива разпита. Самият аз съм бил подлаган на разпит с фаст-пента два пъти. — Нямаше нужда да обяснява за специфичната си реакция към наркотика, която беше направила въпросните две събития толкова зашеметяващо сюрреалистични и забележително безрезултатни.

— Ооо — проточи съдията, впечатлен навярно най-вече от последната подробност.

— Напълно съзнавам необходимостта разпитът да не се превръща в публична изява, но също толкова важно е да се зададат правилните насочващи въпроси. Смятам, че имам няколко такива наум.

Вен вметна:

— Даже не сме приели още заподозрения. Ако питате мен, искам да видя какво има в този чувал.

Съдията кимна.

— Да, свършете си работата, началник Вен. Самият аз не бих се отказал от известна допълнителна яснота.

Публично събитие или не, всички тръгнаха след патрулните, които пренесоха нещастния Фирка заедно с тръбата му в една задна стая. Двама от патрулните, след като най-напред щракнаха подходящи белезници около кокалестите китки и глезени на задържания, се заеха да направят запис на ретината и да сканират с лазер пръстовите и длановите му отпечатъци. Майлс получи отговор на един от въпросите, гъделичкали любопитството му, когато патрулните издърпаха меките ботуши на затворника — пръстите му бяха с дължина като на ръцете и почти толкова хващателни, а когато се свиха и протегнаха, помежду им се разпериха широки розови ципи. Квадите сканираха и тях — разбира се, че квадите ще сканират всичките четири крайника, — после срязаха дебелите навивки изолационна лента.

Междувременно друг от патрулните полицаи, подпомогнат от Вен, изпразни и подреди съдържанието на брезентовия чувал. Сложиха на една страна дрехите, повечето свити на мръсни топки, под които имаше далеч по-интересни неща — голям нов готварски нож, зашеметител със съмнително ръждясал и празен пълнител, но без разрешително, дълъг лост и кожен калъф с дребни инструменти. Калъфът съдържаше и разписка за автоматичен горещ занитвач, купен от склад за инженерни доставки на станция Граф, заедно с уличаващи серийни номера. Именно в този момент съдията спря да изглежда предпазливо резервиран и вместо това започна да изглежда мрачен. Когато полицаят вдигна нещо, което на пръв поглед приличаше на скалп, но при втори се оказа къса руса перука от ниско качество, доказателствата започнаха да изглеждат повече от достатъчни.

За Майлс по-интересни бяха документите за самоличност — цяла дузина, половината обявяваха приносителите си за родени на Джаксън Хол, другите бяха от местни космически системи, всичките близо до Център Хеген, една богата на скокови точки и бедна откъм планети система, която беше сред най-близките и стратегически най-важните съседи на бараярската империя. Скоковите маршрути от Бараяр както до Джаксън Хол, така и до Сетаганданската империя, минаваха, след Комар и независимата буферна държава Пол, през Центъра.

Вен прекара шепата лични документи през холовидустройството, закрепено за извитата стена на стаята, и се навъси още повече. Майлс и Роик предприеха обща маневра и след миг вече надничаха през рамото му.

— И така — изръмжа след малко Вен, — кой от всички тези е нашият човек?

Два от комплектите документи на името на „Фирка“ включваха и видснимки на мъж, чиято външност беше съвсем различна от тази на стенещия им арестант — висок, едър, но съвсем нормален човек, или от Джаксън Хол, без принадлежност към някоя от Къщите, или от Асланд, друг съсед на Център Хеген, в зависимост на кой от личните документи за самоличност избереше да повярва човек — ако въобще повярваше на някой. Имаше обаче и трети комплект на името на Фирка, този, който настоящият Фирка, изглежда, беше използвал, за да се придвижи от Тау Кит до станция Граф, и той беше със снимка на арестанта. И накрая, негови видснимки имаше и на документите на някой си Русо Гупта, също от Джаксън Хол и без обичайната принадлежност към някоя от Къщите. Същото име, лице и съответните отпечатъци от ретината фигурираха и на един лиценз за скоков инженер, който Майлс моментално свърза с една определена джаксънианска организация от икономиката на подземния свят, с която си беше имал работа, докато още работеше под прикритие за ИмпСи. Ако се съдеше по дългия списък с дати и митнически печати, документът беше минавал за истински на доста места. Наскоро също. „Поменик на странстванията му, добре!“

Майлс посочи:

— Това почти със сигурност е фалшификат.

Скупчилите се квади изглеждаха искрено потресени. Грийнлоу каза:

— Фалшив инженерен лиценз? Но това не е безопасно.

— Ако е от мястото, от което си мисля, че е, там можеш да се снабдиш и с фалшив лиценз за неврохирург. Или за каквато и да е друга професия, която решиш да си припишеш, без да минаваш през всичкото онова досадно обучение, изпити и сертификации. — Или пък, в този случай, наистина беше… виж, това се казва обезпокоителна мисъл. Макар че практическото чиракуване и самообучението биха могли да запълнят някои празнини с времето… някой все пак бе разбирал достатъчно, за да преустрои занитвача, в края на краищата.

При никакви обстоятелства обаче бледият кльощав мутант не би могъл да мине за набитата, приятно грозновата червенокоса Грейс Невата от Джаксън Хол — без принадлежност към Къща, — или Луиз Латур от Пол, в зависимост кой от документите за самоличност предпочете въпросната дама. Нито за ниския тъмнокож скоков пилот Хюлет.

— Кои са всички тези хора? — натъртено възкликна Вен.

— Защо просто не попитаме? — предложи Майлс.

Фирка — или Гупта — най-после беше спрял да се дърпа и се беше отпуснал, само ноздрите му се разширяваха до крайност при всяко вдишване над синия правоъгълник изолационна лента върху устата му. Полицаят приключи с последните записи на ръчния скенер и посегна към едно от ъгълчетата на лентата, после колебливо спря.

— Ще е доста болезнено.

— Мисля, че се е изпотил достатъчно под лентата, за да е по-лесно — обади се Майлс. — Махнете я с едно рязко дръпване. Така болката ще отшуми по-бързо. Поне аз бих предпочел този начин, ако бях на негово място.

Глухото възмутено мучене откъм пленника прерасна в пронизителен крясък, когато полицаят приведе в изпълнение така предложения план. Добре де, жабокът не се беше изпотил чак толкова около устата, колкото беше предположил Майлс. А и все пак беше по-добре да ти махнат проклетата лента, отколкото да си стоиш с нея.

Въпреки звуците, които беше издавал през цялото време обаче, затворникът не се възползва от възможността да засипе присъстващите с гневни протести, ругатни, оплаквания или заплахи. Само продължи да диша тежко. Очите му бяха оцъклени по особен начин, който Майлс познаваше добре — така изглеждаше човек, когото са държали вързан прекалено стегнато и прекалено дълго. Верните хамали на Бел може и да му бяха поразрошили малко перушината, но този поглед не можеше да го е придобил за краткото време, откакто беше в ръцете на квадите. Началник Вен вдигна две шепи — и двете леви — с документи за самоличност пред очите на затворника.

— Така. Кой точно си ти? Може да ни кажеш и истината за разнообразие. И без това ще проверим всичките.

С явна неохота, пленникът навъсено измърмори:

— Гупи.

— Гупи? Русо Гупта?

— Да.

— А другите кои са?

— Отсъстващи приятели.

Майлс не беше сигурен, че Вен е доловил правилно интонацията, така че вметна:

— Мъртви приятели?

— Даа, и това също. — Гупи/Гупта впери поглед нейде в далечината, която, по преценка на Майлс, варираше в порядъка от няколко светлинни години.

Вен изглеждаше притеснен. Майлс се разкъсваше между необходимостта да продължат с разпита по най-бързия начин и силното си желание да огледа внимателно местата и датите на печатите по тези документи, и истинските, и фалшивите, преди да изцеди Гупта като лимон. Беше сигурен, че в печатите се крие цяло море полезна информация. Това обаче можеше да почака, за разлика от други неща.

— Къде е пристанищен управител Торн? — попита той.

— Казах го и на онези грубияни. Никога не съм чувал за него.

— Торн е бетанският хермафродит, когото снощи си напръскал с упойващ спрей в служебния коридор при Стъргалото. Заедно с една руса квади, Гранат Пет.

Гупта се навъси още повече.

— Никога не съм ги виждал.

Вен обърна глава и кимна на една полицайка, която пое нанякъде без втора подкана. След няма и минута се върна през друга от вратите на стаята, последвана от Гранат Пет. Лицето на Гранат вече беше с много по-нормален цвят, облекчено забеляза Майлс, а и очевидно се беше докопала до каквито там женски помощни средства използваше, за да не пада под обичайния си, привличащ възхитените погледи на околните вид.

— А! — бодро възкликна тя. — Хванали сте го! Къде е Бел?

Вен я попита официално:

— Това ли е външният, извършил нападение с химически средства над вас и пристанищния управител, и разпръснал забранени газове на обществено място снощи?

— О, да — каза Гранат Пет. — Няма начин да го сбъркам. Така де, вижте му ципите.

Гупта стисна устни, юмруци и стъпала, но по-нататъшните преструвки очевидно бяха безполезни.

Вен сниши глас до доста заплашително, авторитетно ръмжене:

— Гупта, къде е пристанищен управител Торн?

— Откъде да знам къде е проклетият ви нахален хермафродит!? Оставих го в съседната кофа до нейната. Нищо му нямаше. Дишаше си и така нататък. И двамата дишаха. Проверих лично. Хермафродитът сигурно още си спинка, където го оставих.

— Не — каза Майлс. — Проверихме всички кофи в коридора. Пристанищният управител не е там.

— Е, не мога да знам къде е отишъл след това.

— Съгласен ли си да повториш това свое твърдение под въздействието на фаст-пента и така да се очистиш от обвинението в отвличане? — лукаво попита Вен, с надеждата да изкопчи доброволното му съгласие за разпита.

Грозното лице на Гупта застина, очите му се отместиха встрани.

— Не мога. Алергичен съм.

— Така ли? — каза Майлс. — Ами да проверим тогава. — Бръкна в джоба на панталона си и извади ивицата с тестови лентички, с която се беше снабдил от специалните запаси на „Керкенез“, предвиждайки точно такова развитие на нещата. Вярно, не беше предвидил и допълнителното усложнение, произтекло от тревожното изчезване на Бел. Вдигна ивицата и обясни на Вен и на съдията, който наблюдаваше ставащото със съсредоточена физиономия: — Кожен тест за предизвикана от съображения за сигурност алергия към фаст-пентата. Ако обектът има някоя от шестте изкуствено заложени алергични реакции, или дори слаба естествена алергия, кожата под тест-лентата се обрива. — За успокоение на присъстващите квади с най-различен служебен ранг той отлепи една лентичка и я плесна върху вътрешната страна на собствената си китка, даже размърда бодряшки пръсти. Този трик се оказа достатъчен и никой освен арестанта не възрази, когато се наведе и притисна друга лентичка към ръката на Гупта. Гупта изрева ужасено, с което си спечели само втренчени погледи. След миг ревът му се понижи до жално скимтене под любопитните погледи на присъстващите.

Майлс отлепи своята тест-лента и на китката му остана ясно очертан отпечатък от малки червени пъпчици.

— Както виждате, самият аз имам лека естествена чувствителност към наркотика.

Изчака още няколко секунди, после махна и лентичката на Гупта. Болнаво естественият — гъбите също са естествени, нали? — цвят на кожата му бе непроменен.

Вен — включи се в зададения ритъм като старо куче от ИмпСи — се наведе над Гупта и изръмжа:

— С тази лъжите ти стават две. Можеш да престанеш с лъжите сега. Или по-късно. Мен ме устройват и двата варианта. — Вдигна присвити очи към своя колега квади: — Съдия Лютвин, преценявате ли, че имаме достатъчни основания да подложим този транзитно преминаващ външен на принудителен разпит под химическо въздействие?

Съдията определено не изглеждаше въодушевен, но все пак отговори:

— В светлината на признатата от самия него връзка с тревожното изчезване на ценен служител от станция Граф, да, разрешението не подлежи на съмнение. Нека ви напомня, че да се подлагат задържаните на ненужен физически дискомфорт е срещу правилата.

Вен погледна към Гупта, които висеше нещастно във въздуха.

— Как може да му е неудобно? Та тук няма гравитация.

Съдията сви устни.

— Преминаващ Гупта, като се изключат белезниците, усещате ли някакъв друг специфичен дискомфорт в момента? Нуждаете ли се от храна, напитка или санитарно помещение за външни?

Гупта размърда китки в меките стеги на белезниците и сви рамене.

— Не. Всъщност да. Хрилете ми започват да изсъхват. Ако няма да ме отвържете от това нещо, някой трябва да ги напръска. Пръскалото ми е в чувала.

— Това ли е? — Полицайката вдигна нещо, което приличаше досущ на най-обикновен пластмасов спрей, от онези, с които Екатерин пръскаше някои от цветята си. Тя го разклати и течността изгъргори в тумбестия му контейнер.

— Какво има вътре? — подозрително попита Вен.

— Предимно вода. И малко глицерин — каза Гупта.

— Проверете — обърна се Вен към полицайката. Тя кимна и излезе. Гупта я изгледа с известно недоверие, но без особена тревога.

— Преминаващ Гупта, по всичко личи, че ще ни бъдеш гост за известно време — каза Вен. — Ако ти махнем белезниците, ще ни създаваш ли проблеми, или ще се държиш прилично?

Гупта не отговори веднага, после въздъхна уморено.

— Ще се държа прилично. И в двата случая не ме чака нищо добро.

Един от полицаите се понесе напред и освободи глезените и китките на затворника. Само Роик изглеждаше недоволен от тази ненужна любезност — стоеше нащрек, стиснал с ръка една ръкохватка на стената и опрял крак на едно от малкото места, незаети от оборудване, готов да се изтласка напред. Но Гупта само разтърка китките си и се наведе да се почеше по глезените, при това с мрачно, но благодарно изражение.

Полицайката се върна със спрея и го подаде на шефа си.

— Химикът в лабораторията каза, че съдържанието е инертно. Не би трябвало да има проблеми — докладва тя.

— Добре. — Вен метна спрея към Гупта, който въпреки необичайно дългите си ръце го улови доста сръчно, със съвсем слабо изразена за един външен тромавост, факт, който квадите нямаше начин да не забележат, помисли си Майлс.

— Хм. — Гупта хвърли леко смутен поглед към присъстващите и вдигна широкото си пончо. Изправи гръб и вдиша дълбоко. Ребрата на широкия му, подобен на варел гръден кош се раздалечиха, кожата помежду им се раздели и отдолу се видяха червени цепки. Тъканта изглеждаше гъбеста и набрана като гъста перушина.

„Боже! Тоя наистина има хриле.“ Явно мехоподобните движения на гръдния кош помагаха да се всмуква и изпомпва вода през отворите, когато амфибията се намираше под повърхността. Дублетна система. Дъха си ли задържаше, или дробовете му се затваряха сами? Чрез какъв механизъм кръвообращението му преминаваше от единия кислороден режим към другия? Гупта стисна няколко пъти спрея и насочи струята фини капчици към червените цепнатини. Изглежда, почувства незабавно облекчение от процедурата. Въздъхна и цепнатините се затвориха. Сега гърдите му изглеждаха почти нормални, само с повече издутини и белези. Той смъкна пончото си и го приглади.

— Откъде си всъщност? — не се сдържа Майлс.

Гупта отново се навъси.

— Познай.

— Е, Джаксън Хол, ако се съди по тежестта на доказателствата, но коя Къща те е направила? Риовал, Барапутра, друга някоя? Единична бройка ли си, или има и други като теб? Инженерен продукт първо поколение, или от самовъзпроизвеждаща се линия… ъ… водни хора?

Очите на Гупта се ококориха изненадано.

— Познаваш Джаксън Хол?

— Да кажем, че съм имал няколко болезнени образователни посещения там.

В изненадата на Гупта се промъкна тънка нишка уважение, заедно със странен, самотен копнеж да сподели патилата си.

— Направен съм в Къща Диан. И наистина не бях единична бройка, някога — бяхме трупа за подводен балет.

Гранат Пет възкликна невярващо, чак неучтиво:

— Ти си бил танцьор?

Затворникът сгърби рамене.

— Не. Направен съм за потопяем сценичен работник. Но Къща Диан стана жертва на враждебно поглъщане от страна на Къща Риовал — само няколко години преди барон Риовал да бъде убит — жалко, че това не стана по-рано. Риовал разтури трупата и използва членовете й за други, ъъ, задачи. За мен обаче не намери алтернативна употреба, така че останах без работа и без защита. Можеше да е и по-лошо. Можеше да ме задържи. Обикалях насам-натам и се хващах с разни техничарски работи, каквото ми попаднеше. И от една на друга…

С други думи, Гупта бе роден като джаксъниански техно-крепостник и беше изхвърлен на улицата, когато първоначалните му създатели и собственици са били погълнати от безмилостния си търговски съперник. От онова, което Майлс знаеше за крайно неприятната особа на барон Риовал, съдбата на Гупта навярно бе далеч по-добра от тази на бившите му колеги. Като се имаше предвид кога Риовал беше гушнал букета, последната неясна реплика за нещата, които водели от едно към друго, се отнасяше най-малко за последните пет години, а може би дори десет.

Майлс каза замислено:

— Тогава ти въобще не си се целел в мен вчера, нали? Нито в пристанищен управител Торн. — Което значеше, че остава…

Гупта примигна насреща му.

— О! Ето къде съм те виждал. Съжалявам, не. — Челото му се набръчка. — Ти какво въобще правеше там? Не си от пътниците. Да не си и ти заселник на станцията като онзи досаден проклет бетанец?

— Не. Казвам се… — почти несъзнателно, но затова пък мигновено взе решение да пропусне титлите си — Майлс. Изпратиха ме да се погрижа за бараярските интереси, когато квадите задържаха комарската флотилия.

— О. — Гупта започна да губи интерес.

Къде, по дяволите, се бавеха с фаст-пентата? Майлс смекчи тона си.

— Та какво е станало с приятелите ти, Гупи?

Това му върна вниманието на амфибията.

— Измамиха ни. Излъгани, инжектирани, инфектирани… избити. Всички ни измамиха. Проклето сетаганданско копеле. Не ни беше такава Сделката.

Нещо в Майлс мина на по-висока предавка. „Ето я връзката, най-после.“ От усмивката му заструи чар и съчувствие, а гласът му омекна още повече:

— Разкажи ми за сетаганданското копеле, Гупи.

Полюляващата се тълпа от заслушани квади беше спряла да шумоли, дори дишаше по-тихо. Роик се беше изтеглил в едно зле осветено ъгълче точно срещу Майлс. Гупта погледна към хората от станция Граф, после премести поглед към Майлс и надолу към собствените си крака — в момента двамата бяха единствените с такива в центъра на кръга.

— Каква полза? — В гласа му не се четеше отчаяние, а горчивина.

— Аз съм бараярец. Имам свои сметки за уреждане със сетаганданските копелета. Сетаганданските гем-лордове оставиха след себе си пет милиона мъртъвци от поколението на дядо ми, когато най-после се отказаха от окупацията и се изтеглиха от Бараяр. Все още пазя торбата му с гем-скалпове. Имам и някои идейки в запас за определен вид сетаганданци — може да ти се сторят интересни.

Разсеяният поглед на затворника мълниеносно се върна върху лицето му и се закова там. За пръв път беше привлякъл сто процента вниманието на Гупта. За пръв път му беше намекнал, че може би разполага с нещо, което Гупи наистина иска. Иска? Изгаря, копнее, желае с налудничав, маниашки глад. Стъклените му очи жадуваха за… може би за отмъщение, може би за справедливост — във всички случаи за кръв. Но жабокът-принц явно нямаше личен опит с възмездието. Проливането на кръв не беше характерно за квадите. Бараярците… имаха по-кръвождна репутация. Което, за пръв път откакто беше приел тази задача, можеше да се окаже от някаква полза.

Гупта пое дъх, бавно и дълбоко.

— Не го знам от кой вид беше онзи. Е. Такова нещо не бях виждал. Сетаганданско копеле. Стопи ни.

— Разкажи ми всичко — прошепна Майлс. — Защо точно вас?

— Свърза се с нас… чрез обичайните ни търговски агенти. Решихме, че всичко ще е наред. Имахме кораб. Грас-Грейс, Фирка, Хюлет и аз бяхме съсобственици. Хюлет беше пилотът, но Грас-Грейс беше мозъкът на групата ни. Аз пък умеех да поправям разни неща. Фирка водеше документацията и се оправяше с разпоредбите, паспортите и нахалните митничари. Грас-Грейс и нейните трима съпрузи, така ни наричаха. Бяхме трима неудачници, но заедно може и да сме се равнявали на един истински съпруг за нея, не знам. Един за всички и всички за един, защото беше дяволски сигурно, че екипаж от бегълци джаксънианци без Къща или Барон изглежда лесна плячка за всеки мошеник във възлената връзка.

Гупта набираше скорост, увлечен в разказа си. Майлс го слушаше с максимално внимание и се молеше Вен да прояви достатъчно съобразителност да не го прекъсне. В стаята имаше още десетима, но Майлс и Гупта, взаимно хипнотизирани от нарастващата емоционална сгъстеност на изповедта, със същия успех можеха да се намират в мехур от време и пространство някъде извън познатата вселена.

— Къде качихте онзи сетаганданец и товара му?

Гупта стреснато вдигна поглед.

— Знаеш за товара?

— Ако е същият, който в момента е на „Идрис“, да, хвърлих му един поглед. Стори ми се крайно смущаващ.

— Какво всъщност има там? Видях го само отвън.

— Предпочитам да го запазя в тайна, поне за момента. Той какво ви каза, че има вътре?

— Генетично модифицирани бозайници. Не че сме задавали въпроси. Платиха ни отгоре, за да не задаваме въпроси. Решихме, че такава е Сделката.

А ако съществуваше нещо, което морално разтегливите обитатели на Джаксън Хол смятаха за свещено, това беше Сделката.

— Печалбата щеше да е добра, нали?

— Така изглеждаше. Още два-три такива курса и щяхме да изплатим кораба.

Майлс дълбоко се съмняваше в това, ако екипажът беше задлъжнял за кораба си към някоя типична джаксънианска финансова Къща. Но може би Гупи и приятелите му са били оптимисти — до смърт. „Или отчаяни до смърт.“

— Задачата не изглеждаше трудна. Просто трябваше да качим малко смесен товар в покрайнините на Сетаганданската империя. Скочихме през Център Хеген, прохода при Вервейн, и заобиколихме към Ро Сета. Всичките арогантни, подозрителни инспектори, които се качваха на кораба ни при скоковите точки, не изровиха нищо срещу нас, макар да им се искаше, защото на борда нямаше нищо друго освен онова, което беше записано в митническата декларация. Фирка добре се посмя. Докато не потеглихме към последните скокови преходи, към Ро Сета през онези празни буферни системи точно преди отклонението към Комар. Именно там спряхме посред нищото за една среща, която не беше записана в плана на полета ни.

— С какъв кораб се срещнахте? Скоков или вътресистемен? Можеш ли да кажеш със сигурност, или смяташ, че е бил маскиран или дегизиран по някакъв начин?

— Скоков. Не знам какъв друг може да е бил. Приличаше на сетагандански правителствен кораб. Целият нашарен с готини надписи, ако не друго. Не голям, но бърз, изобщо — кораб от класа. Сетаганданското копеле само си премести целия товар, с подемници и ръчни устройства с теглещи лъчи, въпреки че явно бързаше. Едва бяхме затворили шлюзовете и онези отпрашиха.

— Къде? Имаш ли някаква представа?

— Ами, Хюлет каза, че траекторията им била странна. Има една необитаема двойна система на няколко скока от Ро Сета, не знам дали я знаеш…

Майлс кимна насърчително.

— Навлязоха дълбоко в гравитационния кладенец. Може да са искали да заобиколят двете слънца и да се приближат към някоя от точките за скок, прикривайки траекторията си, не знам. Това би имало смисъл, предвид всичко останало.

— Че пътникът е бил само един?

— Да.

— Кажи ми нещо повече за него.

— Няма много за разказване — тогава поне. Странеше от нас, хранеше се в каютата си. С мен въобще не говореше. Само с Фирка, и то защото Фирка му оправяше митническата декларация. Когато стигнахме до първата бараярска точка за скок, декларираният товар вече имаше нови документи за произход. А и онзи беше с нова самоличност.

— Кер Дюбауер?

Вен се размърда, чул за пръв път познатото име, отвори уста и вдиша, но после я затвори, без да прекъсва монолога на Гупи. Нещастният затворник беше набрал пълна инерция и изливаше без задръжки душата си.

— Не, не още. Трябва да е станал Дюбауер при престоя си на комарската трансферна станция, така мисля. Аз обаче не го проследих по самоличността. В тия работи той е прекалено добър. Вас, бараярците, ви преметна, нали?

„И още как.“ Действащ сетагандански агент от най-висок клас е минал през ключов търговски кръстопът на бараярската империя, сякаш е бил с шапка-невидимка. В ИмпСи щяха да изпоприпадат, когато получеха този доклад.

— Тогава как го проследи дотук?

Първото подобие на усмивка, което Майлс беше видял досега върху грозноватото лице на Гупта, пробяга като привидение по устните му.

— Бях корабният инженер все пак. Проследих го по масата на товара му. Тя беше специфична, както знаеш. — Призрачната усмивка угасна, без да остави следа. — Когато го оставихме с подемниците му на товарния док в комарската трансферна станция, той изглеждаше доволен. Направо преливаше от щастие. За пръв път се спря при всеки от нас и лично ни раздаде бонусите за безпроблемното пътуване. Стисна ръцете на Хюлет и Фирка. Мен помоли да ми видел ципите, така че разперих пръсти, а той се наведе и ме хвана под лакътя. Изглеждаше искрено заинтригуван и ми благодари. Грас-Грейс потупа по бузата и й се усмихна по своя си наперен начин. Направо излъчваше самодоволство, когато я докосна. Сякаш знаеше нещо, което никой друг не знае. Понеже държеше чипа с бонуса в ръка, тя само му върна една крива усмивка и не го фрасна, макар да си личеше, че е на косъм. А после той си замина. Двамата с Хюлет искахме да поостанем няколко дни на станцията и да похарчим част от бонусите си, но Грас-Грейс каза, че можем да празнуваме и по-късно. Фирка пък каза, че бараярската империя не е най-здравословното място за такива като нас. — Разсеян смях, в който нямаше и следа от веселие, се отрони от устните му. Така. Значи уплашеният крясък, когато Майлс беше долепил тестовата лента до кожата му, не беше преиграване. А лош спомен. Майлс потисна полазилите го тръпки. „Извинявай, извинявай.“

— Бяхме на шест дни път от Комар, след скока до Пол, когато се появи треската. Грас-Грейс първа се досети какво е. Тя винаги е била най-умната от нас. Четири малки розови плюски, като ухапвания от насекомо, по горната страна на ръцете на Хюлет и Фирка, на нейната буза и под моя лакът, където сетаганданското копеле ме беше докоснало. Подуха се до размерите на яйце и започнаха да пулсират болезнено, макар и не колкото главите ни. Само за един час. Главата ме болеше толкова силно, че почти не виждах, и Грас-Грейс, която не беше по-добре от мен, ми помогна да стигна до каютата си и да си вляза в аквариума.

— Резервоар?

— Бях си инсталирал голям аквариум в каютата, с капак, който можех да заключвам отвътре, защото гравитационните поддържащи системи на стария ни кораб не винаги сработваха добре. Вътре можех да си почивам удобно, нещо като мое собствено водно легло. Можех да се протегна в цял ръст и да се обръщам наляво и надясно. С добра филтрираща система, чиста и хубава вода, плюс допълнителен кислород, който изригваше на блестящи мехурчета от една помпичка, която си бях инсталирал, с цветни светлинки. И с музика. Липсва ми този мой аквариум. — Той въздъхна тежко.

— Ти… изглежда, имаш и бели дробове освен хрилете. Дъха си ли задържаш под вода, или какво?

Гупта сви рамене.

— В носа, ушите и гърлото си имам допълнителни пръстеновидни мускули, които се затварят при промяна на дихателния режим. Много неприятно превключване — дробовете ми, изглежда, не винаги искат да спрат да работят. Или да подновят работата си понякога. Но не мога да стоя вечно в аквариума, или ще започна да пикая във водата, която дишам. Точно това се случи тогава. Стоях в аквариума си… часове наред, не знам колко точно. Не мисля, че съм бил съвсем с ума си, толкова силна беше болката. Но после ми се приходи до тоалетната. Нетърпимо. Така че се наложи да изляза. За малко да припадна, когато се изправих. Повърнах на пода. Но можех да вървя. Накрая стигнах до тоалетната на каютата ми. Корабът още се движеше, усещах вибрациите с краката си, но иначе тънеше в тишина. Никой не говореше, не спореше, нито хъркаше, не се чуваше музика. Нито смях. Бях мокър и ми беше студено. Облякох си един халат — беше на Грас-Грейс, дала ми го беше да го нося, защото твърдеше, че понеже е дебела, винаги й е топло, а аз все се оплаквах, че ми е студено. Казваше, че е така, защото създателите ми са ми дали жабешки гени. Като нищо може и да е вярно. Открих тялото й… — Той млъкна. Отнесеният на светлинни години поглед в очите му съвсем изгуби връзка с настоящето. — На няма и пет стъпки по коридора. Поне реших, че е тя. Беше нейната плитка, плаваща върху… Поне ми заприлича на тяло. Големината на локвата съответстваше. Вонеше на… Що за дяволска болест може да втечнява кости?

Той си пое дълбоко въздух и продължи треперливо:

— Фирка беше стигнал до лечебницата, макар че каква ли полза? Целият беше омекнал, сякаш си му изпуснал въздуха. И капеше. Стичаше се през ръба на кушетката. Вонеше по-лошо от Грас-Грейс. И вдигаше пара. Хюлет — каквото беше останало от него — беше в пилотското си кресло на мостика. Не знам защо се е довлякъл дотам, може да е било някаква утеха за него, като пристан. Пилотите са странни в това отношение. Пилотският му шлем задържаше донякъде черепа му на място, но лицето му… просто се свличаше надолу. Помислих си, че може да се е опитал да изпрати сигнал за тревога. „Помощ. Биозаразяване на борда.“ Но може и да не е било така, защото никой не се появи да ни спасява. По-късно пък си помислих, че може да е казал твърде много в съобщението и спасителите да са предпочели да стоят настрана. Така де, защо им е на добрите граждани да си рискуват живота и здравето за такива като нас? Някакви си джаксъниански контрабандисти, боклук. По-добре да пукнем. Хем няма да се охарчват за съдебното преследване. — Този път не погледна никой от присъстващите.

Майлс се уплаши, че Гупта се е изчерпал и ще се оттегли в тишината на мълчанието си. А имаше още толкова неща, които непременно трябваше да разбере… Реши да рискува и да подаде реплика:

— Мама му стара. Значи си останал сам-самичък на кораб, който се е движел без посока, с три разлагащи се трупа, включително и мъртъв скоков пилот. Как въобще се измъкна?

— Корабът… корабът вече не ми беше от полза, без Хюлет. И без другите. Нека скапаните финансисти си го вземат, заедно с биозаразата и всичко останало. Убити мечти. Но после реших, че всъщност съм единственият наследник на другите трима. Те си нямаха никого. Ако аз бях умрял, а те оцелели, щях да искам те да вземат нещата ми. Така че обиколих каютите и събрах личните им вещи, парите в брой, чиповете… Фирка беше спестил бая. И нищо чудно. При него бяха и всичките ни подправени документи за самоличност. Грас-Грейс, ами, тя или беше раздала голяма част от парите си, или ги беше загубила на комар. Или пък ги е похарчила за дрънкулки, или просто ги е пропиляла за друго. Което в дългосрочен план е по-смислено от пестеливостта на Фирка, като си помислиш. Колкото до Хюлет, той най-вероятно беше пропил по-голямата част. Но и така се събираше достатъчно. Достатъчно да пребродя цялата възлена връзка, стига да не се изхвърлям в харчовете. Достатъчно да настигна онова сетаганданско копеле, колкото и дълго да е преследването. А с товар като неговия едва ли щеше да пътува бързо, така реших. Събрах всичко и го натоварих в една от спасителните капсули. Първо обаче обеззаразих всичко, включително и себе си. Исках да се отърва от онази ужасна миризма на смърт. Предполагам, че не съм бил… в най-добрата си форма, но не бях и превъртял съвсем. След като се намъкнах в капсулата, вече не беше толкова трудно. Тези капсули ги правят така, че да откарват разни ранени идиоти на безопасно място, като следват автоматично сигналните маяци в местния космос… След три дни един минаващ наблизо кораб ме прибра. Разказах им някаква скалъпена история как корабът ни излязъл окончателно от строя — и те ми повярваха, след като провериха в джаксънианския регистър. По онова време вече бях престанал да плача. — Сега обаче в ъгълчетата на очите му се събираха сълзи. — Въобще не споменах за оная биологична мръсотия, иначе щяха да ме хвърлят в някой изолатор. Оставиха ме на най-близката точка за скок при Пол. Измъкнах се някак от тамошната служба за сигурност и се качих на първия кораб за Комар. Проследих товара на сетаганданското копеле по масата му до комарската търговска флотилия, която току-що беше потеглила. Разтърсих се за пряк маршрут, който да ме изведе преди флотилията на първото възможно място. Тук. — Гупта се огледа и замига срещу публиката си от квади, сякаш се изненада, че още са в стаята.

— А лейтенант Солиан как се забърка във всичко това? — Майлс беше чакал с опънати нерви подходящия момент да зададе този въпрос.

— Мислех, че ще мога просто да изчакам и да пипна сетаганданското копеле из засада, щом слезе от „Идрис“. Но той въобще не напусна кораба. Окопал се е бил в каютата си, предполагам. Умно копеле. Не можех да мина през митническите власти, нито през корабната охрана — не бях сред регистрираните пътници, нито нечий гост, макар че се опитах да подкупя един-двама. Направо си изкарах акъла от страх, когато единият, дето се опитах да го подкупя, заплаши, че ще ме предаде на властите. После ми хрумна по-добра идея и си запазих легло на „Рудра“, така че поне да имам законен достъп през митницата до товарните докове. Както и за да тръгна с флотилията, разбира се, в случай че потегли внезапно, което не беше невъзможно, защото вече закъсняваше с графика си. Исках да го убия със собствените си ръце, заради Грас-Грейс, Фирка и Хюлет, но ако видех, че се измъква, реших, че бих могъл да го предам на бараярците като сетагандански шпионин и… можеше и да стане нещо интересно. Нещо, което нямаше да му хареса. Не исках да оставям следи, като се обадя на кораба, така че се обърнах лично към офицера по сигурността на „Идрис“, когато той слезе на товарния док. Разказах му какво е станало. Не съм сигурен дали ми повярва, но предполагам, че е отишъл да провери. — Гупта се поколеба. — Сигурно е налетял на сетаганданското копеле. Съжалявам. Боя се, че го стопиха заради мен. Като Грас-Грейс и… — Монологът му рязко прекъсна и той с мъка преглътна сълзите си.

— Тогава ли на Солиан му е потекла кръв от носа? Докато си му разказвал за случилото се? — попита Майлс.

Гупта широко отвори очи.

— Ти какво, да не си ясновидец?

„Шах.“

— Защо беше онази фалшива кръв по пода на товарния док?

— Ами… чух, че флотилията ще потегля. Казаха, че горкият човечец, когото бяха стопили заради мен, най-вероятно е дезертирал, и се канеха да го отпишат, все едно… все едно си е нямал Къща или Барон, които да го защитят и на никой не му е пукало. Но аз се боях, че сетаганданското копеле ще си уреди друго прехвърляне между спирките, аз ще остана на „Рудра“, а той ще ми се измъкне под носа… Тогава реших, че кръвта може да привлече вниманието върху „Идрис“ и пътниците му. Не съм си и представял, че онези военни кретени ще нападнат полицейско управление на квадите!

— Имало е злощастно стечение на обстоятелствата — надуто каза Майлс, давайки си сметка — за пръв път след началото на тази малка вечност от оживяла мъка — за присъствието на не един официален представител на местните власти в стаята. — Определено си задействал поредица от събития, но не е имало как да ги предвидиш. — После на свой ред примигна и се огледа. — Ъъ… имате ли други въпроси, началник Вен?

Вен го гледаше много особено. Поклати глава, бавно.

— Ъъ… — Един млад полицай, който беше влязъл, докато Гупта разказваше историята си и когото Майлс забеляза едва сега, подаде някакъв малък лъскав предмет на шефа си. — Донесох фаст-пентата, която поръчахте, сър…

Вен я взе и погледна към съдия Лютвин.

Лютвин се прокашля.

— Забележително. Лорд Воркосиган, струва ми се за пръв път ставам свидетел как един разпит с фаст-пента се провежда без фаст-пентата.

Майлс премести поглед към Гупи — той се беше свил във въздуха и притреперваше едва доловимо. Мокри следи още блестяха в ъгълчетата на очите му.

— Той… той наистина искаше да разкаже някому историята си. От седмици копнее да го направи. Просто не е имало и един човек в цялата възлена връзка, на когото да се довери.

— И все още няма — преглътна затворникът. — Не се надувай много, бараярецо. Знам, че никой не е на моя страна. Пропуснах единствения си шанс да го убия и той ме видя. Бях в безопасност, докато си мислеше, че съм се стопил с другите. Сега съм мъртъв жабок. По един или друг начин, той ще се докопа до мен. Но ако аз не мога да го взема със себе си, може би някой друг ще успее.