Джерег

6.

Обядвахме в един от ресторантите, в които имах дялове. Хранехме се бавно, за да се възстановят силите ни. Чувството за физическо изтощение, съпътстващо вещерството, обикновено трае кратко; по-дълго е псионичното изцеждане. Някъде по средата на обяда отново се чувствах добре и отпочинал. От друга страна, все още чувствах, че ще ми е нужно доста усилие само да постигна псионичен контакт. Надявах се, че на никого няма да му се наложи да ме потърси по време на обяда.

Хранехме се мълчаливо, наслаждавайки се на компанията на другия, и не изпитвахме нужда да си говорим. Към края Коути каза:

— Значи така. Ти получаваш работа, а аз се излежавам вкъщи и вехна от скука.

— Не ми изглеждаш много повяхнала — отвърнах предпазливо. — И не помня да си ме молила за помощ с онази дреболия миналия месец.

— Хм. За онова помощ не ми трябваше, но това изглежда доста голямо. Познах обекта. Надявам се, че си получил прилична цена за него.

Казах й какво получавам за него.

Тя вдигна вежди.

— Много добре! Кой го иска?

Озърнах се. Ресторантът беше почти празен. Не си падах по рисковете, но Коути заслужаваше да й отговоря.

— Целият проклет дом Джерег го иска или ще го искат, когато разберат.

— Какво е направил? — попита тя. — Не се е разприказвал, нали?

Потръпнах.

— Не, това не, слава на Вийра. Избягал е с девет милиона злато от оперативните фондове на съвета.

Тя се стъписа и помълча малко, докато се увери, че не си правя майтап.

— Кога е станало?

— Преди три дни. — Помислих и добавих: — Потърси ме Демона, лично.

— Уааа! Битка на гигантския джерег. Сигурен ли си, че не си се забъркал в нещо, с което няма да се справиш?

— Не — отвърнах бодро.

— Моят съпруг, вечният оптимист — отбеляза тя. — Предполагам, че вече си приел.

— Така е. Щях ли да си създам цялото това главоболие да го издиря, ако не бях?

— Разбира се, че не. Просто се надявах.

Лойош се събуди рязко, огледа се и скочи от рамото ми. После се залови с остатъците от цалмотските ребърца.

— Имаш ли представа защо въобще си поел тази поръчка? — попита тя, изведнъж угрижена. Разбирах как умът й прави същите скокове като моя предния ден.

— Да, и е разумно. — Обясних й съображенията на Демона и тя като че ли остана доволна.

— Какво ще кажеш за някой подизпълнител?

— Не — отвърнах. — Прекалено съм алчен. Ако наема подизпълнител, няма да мога да ти купя замък.

Тя се изкиска.

— Защо? — продължих. — Да не искаш да го направите двете с Ноуратар?

— Едва ли — отвърна Коути кисело. — Прекалено опасно изглежда. Освен това — добави тя гадно — ти не би могъл да ни го отстъпиш.

Засмях се и вдигнах чашата. Лойош се премести при нея и закълва в чинията й.

— Май си права — признах. — Ще трябва сам да плета крака.

Тя се ухили, но после стана сериозна.

— Всъщност, Влад, да ти се възложи такава работа е голяма чест.

Кимнах.

— Мисля, че да. Донякъде. Но Демона е убеден, че Мелар е заминал някъде в Изтока; смята, че там аз мога да действам по-добре от един драгар. След като ти излезе в псевдопенсия, не останаха много хора, които да вършат „работа“.

Коути ме изгледа замислено.

— Какво го кара да мисли, че Мелар е в Изтока?

Обясних й аргументите му и тя кимна.

— Звучи логично, донякъде. Но както каза самият ти, в Изтока той ще изпъква като мълния. Не мога да повярвам, че Мелар е толкова наивен да си въобрази, че няма да тръгнат по дирите му.

Замислих се.

— Може би си права. Наистина имам няколко приятели в Изтока, с които мога да проверя. Всъщност вече се канех да се свържа с тях в случай, че Деймар не разбере къде е. Не виждам какво друго можем да направим засега, освен да проверим теорията на Демона.

— Нищо друго не остава, наистина — отвърна тя. — Но това малко ме изнервя. Имаш ли някаква представа откога Мелар е замислял този ход? Ако успеем по някакъв начин да разберем, това ще ни даде представа колко трудно ще е проследяването му.

— Не съм сигурен. Струва ми се, че е безсмислено, освен ако не е било някакво внезапно хрумване, но Крейгар смята, че го е замислял от самото начало.

— Ако е прав, трябва да се е подготвил доста добре — каза тя. — Всъщност ако е било толкова дълго, трябва да се е досетил, че някой ще се опита поне да го проследи с вещерство. А в такъв случай щеше да вдигне преграда срещу това.

— От друга страна — продължи Коути, — ако наистина го е замислял толкова дълго и по някакъв начин не е могъл да блокира вещерството, или не се е сетил, това може да означава, че Демона е подценил защитите му.

— Тоест?

— Ами, не смяташ ли, че за толкова години е могъл да измисли някаква магьосническа преграда, която дори Лявата ръка да не може да разбие за времето, с което са разполагали?

Помислих и казах:

— Не би могъл, Коути. Винаги е по-лесно да се разруши преграда, отколкото да се вдигне. Невъзможно е да се сдобие с такива ресурси, че да вдигне преграда срещу проследяване, която Лявата ръка да не може да разруши. Останах с впечатлението, че Демона разполага с най-добрите. Сигурен съм, че и Сетра Лавоуд не би могла да вдигне преграда, която да ги спре за повече от един ден.

— Защо тогава още не са го намерили? — настоя тя.

— Разстоянието. Преди да могат да съборят преградата, трябва да открият района. Това иска време. Дори едно стандартно заклинание за проследяване на телепорт може да се окаже трудно, ако лицето се телепортира достатъчно далече. Точно затова Демона смята, че е в Изтока. Ако се използват стандартни заклинания за търсене, може да минат години, докато го намерят, ако наистина е отишъл там.

— Прав си — отстъпи тя. — Но цялата работа все пак ме изнервя.

— И мен. И не само това ме изнервя.

— Какво още?

— Срокът. Демона иска да го направя по-бързо, отколкото ми харесва. Всичко се свежда до това, че трябва да очистя Мелар преди всички в Джерег да са разбрали какво е направил. А това може да се случи всеки ден.

Коути поклати глава.

— Това е много лошо, Влад. Защо, в името на богинята-демон, изобщо си приел поръчка с краен срок? Не бях чувала досега някой да го предложи по този начин.

— Аз също. Приех го, защото такива бяха условията. И всъщност не че има краен срок, макар да се подразбира, че може да се появи такъв. Просто трябва да действам колкото може по-бързо.

— Това също никак не е добре. Действаш ли бързо, правиш грешки. А не можеш да си позволиш да направиш грешка.

Длъжен бях да се съглася.

— Но разбираш положението ми, нали? Не го ли хванем, съсипваме реномето на съвета на Джерег. След като някои разберат, че е възможно, няма как да се опази сигурността на фондовете на дома. По дяволите, аз преди малко прибрах шейсет и пет хиляди злато в една стая в кантората и забравих за това. Знам, че са в безопасност, защото никой няма да посмее да ги пипне. Но почне ли се веднъж… — Свих рамене.

— А другото — продължих — е, че той ми заяви открито, че ако някой от хората му намери Мелар преди мен, няма да ме изчакват.

— Защо това трябва да те притеснява? — попита тя. — Вече са ти платили.

— Естествено. Проблемът не е в това. Но помисли само… някой дървеняк отива при Мелар, за да го очисти. Кой ще е той? Няма да е професионал, защото Демона ще иска да му каже: „Ей ти, я иди пречукай тоя тип тука, и то веднага“, а никой професионал няма да се съгласи да работи по този начин. Тъй че ще е някой бияч за два сребърника или някой дребен слуга, въобразил си, че ще може да се справи сам. После какво става? Типчето се издънва, това става. А на мен ми остава да се мъча да прецакам Мелар, след като вече е предупреден. О, разбира се, човекът може да успее, но може и да не успее. Не разчитам на аматьори.

Коути кимна.

— Разбирам проблема. И започвам да разбирам защо цената му е такава.

След като се уверих, че Лойош е приключил с обяда си, станах.

— Хайде да си ходим. Да взема да свърша нещо в остатъка от деня.

Лойош намери салфетка, изтри си грижливо муцуната и тръгна с нас. Не платих, разбира се, нали бях отчасти собственик, но оставих приличен бакшиш.

По навик Коути пристъпи на улицата миг преди мен и я огледа. Кимна и излязох. Веднъж, не толкова отдавна, това бе спасило живота ми. Лойош в края на краищата можеше да е навсякъде. Върнахме се пеш до кантората ми.

Целунах я за довиждане при вратата и се качих, а тя тръгна към жилището ни. Седнах зад бюрото и се залових с ежедневните работи. Забелязах със задоволство, че Крейгар е намерил гаднярчето, обрало предния ден теклата, и е изпълнил указанията ми. Унищожих бележката и взех едно предложение за отварянето на нов игрален дом от едно от лакейчетата ми, което явно искаше да се поиздигне. Какво пък, и аз бях започнал по същия начин.

— Не го прави, Влад.

— Крейгар, ще престанеш ли?

— Дай му на момчето поне една година да се докаже. Много е нов, за да му се доверим.

— Заклевам се, Крейгар, някой ден ще…

— Деймар се обади.

— Какво? — Превключих тона. — Много добре!

Крейгар поклати глава.

— Не е ли добре? — попитах. — Не би могъл толкова бързо да съобщи, че не може да го намери. Да не би да се е отказал да ни помага?

— Не. Намерил е Мелар, и още как.

— Чудесно. Какъв е проблемът тогава?

— Няма да ти хареса, Влад…

— Хайде, Крейгар, изплюй го.

— Демона е сгрешил. В края на краищата той не е отишъл в Изтока.

— Нима? Къде е тогава?

Крейгар се отпусна в стола си.

— В Черен замък.

Думите се утаиха в мозъка ми бавно, една по една.

— Кучият му син! — промълвих. — Умен, много умен кучи син.

Драгарската памет е дълга.

Империята е съществувала — не знам — някъде отпреди двеста — двеста и петдесет хиляди години. От създаването на Имперския глобус, от самото начало, всеки от седемнадесетте дома е поддържал своите хроники, а домът Лиорн е поддържал хроники за всички.

По настояване на баща ми научих за дома Джерег поне толкова, колкото всеки драгар, роден в дома. Джерегските хроники, ще призная, са по-оскъдни от тези на другите домбве, тъй като всеки с достатъчно власт или поне с достатъчно пари може да уреди да се заличи каквото му трябва, или пък да вмъкне. Все едно, струва си да се изучат.

Някъде преди около десет хиляди години, почти пълен цикъл преди Междуцарствието, домът Атира държал трона и Глобуса. По това време, по някакви изгубени за нас причини, някой си джерег решил, че друг джерег трябвало да бъде премахнат. Наел убиец, който проследил жертвата до цитаделата на един благородник от дома на Дракона. Значи, според традицията на дома Джерег (с добри и основателни причини, които може би ще обясня по-късно), обектът щял да бъде в пълна безопасност, ако си остане вкъщи. Разбира се, никой не може да си остане завинаги вкъщи и ако този джерег се е опитал да се скрие по този начин, щяло да му е невъзможно да напусне дома си, било с телепортиране, било пеша, без да бъде проследен. Възможно е, разбира се, просто да не е знаел, че е белязан за премахване — човек обикновено не знае, преди да е станало твърде късно.

Но все едно по каква причина, той се намирал в дома на един Господар на дракони. Убиецът знаел, че не може да вдигне заклинание за проследяване около дома на неутрална страна. Лицето щяло да разбере и почти със сигурност да приеме това като оскърбление, което не е добре за никого.

Обичаят на джерег обаче не казва, че трябва да оставиш някого на мира само защото се е отбил в къщата на свой приятел. Убиецът изчакал достатъчно, докато се увери, че нещастникът не се кани да си тръгне веднага; след това преодолял защитите на Господаря на драконите и се погрижил за обекта си.

И тогава зейнали челюстите на Портата на смъртта.

Драконите, изглежда, не одобрявали убийците да упражняват занаята си над техни гости. Поискали извинение от дома Джерег и го получили. След което поискали главата на убиеца, но вместо нея получили главата на пратеника си, върната им в кошница.

Обидата, от гледна точка на дома Джерег, не била чак толкова тежка. В края на краищата те не били унищожили мозъка на нещастника, нито били направили нещо, което да направи пресъживяването му невъзможно. Просто изпратили послание на драконите.

Драконите получили посланието и я започнали както те си знаят. Разбрали по някакъв начин кой е направил поръчката. В деня след като им върнали пратеника, нападнали дома му. Убили го заедно с цялото му семейство и изгорили дома му до основи. Два дни по-късно намерили драконовия наследник на трона пред Имперския дворец, с двайсетсантиметров шип, забит в главата му.

Четири бара по Долен Кийрон, всички собственост на дома Джерег, с нелегален бизнес на горните етажи или отзад, били нападнати и опожарени и много от клиентите им били избити. Всички джереги вътре също били избити. Няколко от тях — с моргантски ками.

На другия ден бойната главатарка на Империята изчезнала. През следващите няколко дни късове от нея били намерени в домовете на различни драконови благородници.

Домът на Дракона заявил, че смята да помете дома Джерег от цикъла. Драконите казали, че са напълно решени да избият окончателно и безвъзвратно всеки джерег.

Домът Джерег реагирал, като пратил убийци на всеки драконов пълководец, командващ повече от хиляда бойци, и после я започнали както пък те си знаят.

Родословната линия е’Кийрон на драконите била почти заличена и за известно време изглеждало, че е’Барит също престанали да съществуват.

Дотук стига ли ви?

Общо взето, било истинско бедствие. „Войната Дракон — Джерег“ продължила няколко месеца. Накрая, след като императорът на Атира наложил среща между оцелелите водачи на драконите и съвета на джерегите, и им нахлузил на вратовете хомота на принудителния мир, настъпили известни промени. Най-добрите мозъци, най-добрите пълководци и най-добрите воини в дома на Дракона били мъртви, а домът Джерег бил адски близо до пълния банкрут.

Джерегите признават, че до голяма степен губещите са се оказали те. Това би трябвало да се очаква, тъй като те били в дъното на цикъла, докато драконите били почти на върха. Но въпреки това драконите не се гордеят от изхода.

За щастие царуването на Атира продължило дълго, а това на Феникс след тях — още по-дълго, иначе щяло да стане много неприятно, когато домът на Дракона вземел трона и Глобуса, щом дойде редът им, след Феникс. На джерегите им било нужно цялото това време от половин цикъл, докато им дойде редът на трона, или няколко хиляди години, докато си стабилизират бизнеса.

Всичко това го превъртях набързо в ума си и го резюмирах. Оттогава никой дракон не е давал убежище на джерег и никой джерег не се е опитвал да убие когото и да било в дома на Господар на дракони.

Черен замък беше домът на Мороулан е’Дрийен от дома на Дракона.

— Как го е направил според теб? — попита Крейгар.

— Откъде да знам, по дяволите? — отвърнах. — Измислил е някакъв начин да излъже Мороулан, това е сигурно. Мороулан е последното лице на Драгара, което съзнателно би пуснало у дома си подгонен джерег.

— Мислиш ли, че Мороулан ще го изрита, като разбере, че са го изиграли?

— Зависи как точно го е изиграл Мелар. Но ако Мороулан наистина го е поканил там, никога няма да позволи да пострада и няма да му откаже убежище, освен ако Мелар не се е промъкнал вътре без покана.

Крейгар кимна и поседя мълчаливо, замислен.

— Добре де, Влад — каза накрая. — Той не може да седи там вечно.

— Не може. Но може да остане достатъчно дълго. Трябва само да си уреди нова самоличност и да си намери добро място, където да избяга. Можем да го държим под денонощно наблюдение стотици години, а той може да си позволи толкова, ако се наложи.

— Нещо повече — продължих, — не можем да чакаме дори няколко дни. Изтече ли информацията, сме се издънили.

— Смяташ ли, че можем да разположим мрежа от следотърсачи около Черен замък, за да можем поне да го открием, ако напусне?

Свих рамене.

— Предполагам, че Мороулан не би имал нищо против това. Би могъл дори сам да го направи, ако се ядоса, че е използван по този начин, както предполагам, че ще стане. Но пак ни остава проблемът с времето.

— Не допускам — каза замислено Крейгар, — че след като Мороулан ти е приятел, би могъл поне този път…

— Не искам да го питам дори. О, ще го попитам, ако се ядоса достатъчно, но не мисля, че има шанс да се съгласи. Бил е Господар на дракони дълго преди да ми стане приятел.

— Мислиш ли, че можем да направим така, че да изглежда като нещастен случай?

Помислих дълго.

— Не. Първо, Демона държи да се разбере, че са го убили джерег — в това преди всичко е смисълът на цялото начинание. Освен това не съм сигурен, че е възможно. Не забравяй… това трябва да е трайно. Според правилата на Мороулан можем да го убиваме колкото пъти искаме, стига да сме сигурни, че може да бъде и е пресъживен след това. В Черен замък всеки ден убиват някого, но откакто е построен, не е имало нито една трайна смърт. Няма смисъл да му подготвяш нещастен случай, който да не е траен; а имаш ли си представа колко трудно е да нагласиш „нещастен случай“, така че да бъде убит невъзвратимо? Какво да направя, да го накарам да се спъне и да падне върху моргантска кама ли?

— И още нещо — продължих, — ако го убием по този начин, можем да сме адски сигурни, че Мороулан ще хвърли в разследването всичко, с което разполага. Той много се гордее с репутацията си и вероятно ще се почувства „озлочестен“, ако някой умре, макар и „случайно“ в Черен замък.

Поклатих глава.

— Мястото наистина е странно. Знаеш ли колко много дуели се провеждат там всеки ден? И всички до един с единственото условие: да няма рязане на глави и с пресъживяване след това. Той лично ще провери всичко, двайсет пъти, ако Мелар го сполети „нещастен случай“, и е много вероятно да разбере какво се е случило.

— Добре — каза Крейгар. — Убеди ме.

— Има и още нещо. Просто за да го предотвратя, ще е най-добре да покажа ясно, че смятам Мороулан за свой приятел и че няма да позволя да пострада така, ако има начин да го избегна. Твърде много му дължа.

„Дрънкаш глупости, шефе“.

„Млъквай, Лойош. Омръзнал си ми“.

Крейгар сви рамене.

— Добре де, убеди ме. Тогава какво можем да направим?

— Все още не знам. Остави ме да помисля. И ако ти хрумне нещо повече, кажи ми.

— О, ще ти кажа, естествено. Все някой трябва да мисли вместо теб. Което ми напомня, че…

— Да?

— Една добра новина от цялата тая работа.

— Охо! Нима? И каква е?

— Ами, сега поне имаме повод да говорим с лейди Алийра. В края на краищата тя е братовчедка на Мороулан и е отседнала при него, както чух. Според това, което знам за нея, никак няма да остане доволна, че братовчед й е бил използван от един джерег. Всъщност може накрая да ни се окаже съюзник, стига да подходим правилно.

Извадих една кама и започнах разсеяно да я премятам. Мислех.

— Не е зле — съгласих се. — Добре. Значи първата ми задача е да се срещна с нея и с Мороулан.

Крейгар поклати глава с насмешлива тъга.

— Не знам, шефе. Първо оная работа с вещерството, сега — Алийра. Тук май аз съм този, дето му хрумват идеи. Струва ми се, че се измъкваш. Между другото, какво щеше да правиш без мен?

— Щях отдавна да съм умрял. Намекваш ли нещо?

Той се изсмя и стана.

— Не, нищо. Сега какво?

— Кажи на Мороулан, че идвам да го видя.

— Кога?

— Веднага. И доведи някой магьосник тука да ме телепортира. В момента съм толкова вкиснат, че не мога да разчитам на заклинанията си.

Крейгар излезе, като клатеше глава. Протегнах ръка към Лойош. Той прелетя и кацна на рамото ми. Застанах до прозореца и се загледах към улиците долу. По това време бяха тихи и не много оживени. Уличните продавачи в тази част от града бяха малко и движението преди да падне вечерта — оскъдно. А дотогава щях да съм в Черен замък, на около двеста мили на североизток.

Мороулан, знаех го, щеше адски да се ядоса на някого. Но за разлика от един дзур, един дракон е непредсказуем.

„Това може да се окаже много гадно, шефе“, каза Лойош.

„Знам. Знам“.