Джерег

Епилог

Този път — по моите условия.

„Синият пламък“ беше тих в този час, с трима келнери, един чистач, един мияч на съдове и трима клиенти.

Всички те бяха хора от организацията и работеха за мен. Всички по едно или друго време бяха вършили „работа“.

Този път седях с лице към вратата и с гръб към стената. Бях извадил и кама — лежеше открито на масата до дясната ми ръка.

Съжалявах, че Лойош още не беше се върнал, но този път не беше нужен. Правилата определях аз и играехме с моите камъчета. Коути и Крейгар наблюдаваха отнякъде.

Само да опита нещо… каквото и да е. Каквото и да е. Магьосничество? Ха! Никаква магия нямаше да мине в това място без одобрението на Алийра. Да се опита да вкара убиец? Сигурно, ако речеше да плати на Марио, може би той щеше да измисли нещо, което да ме попритесни. Но извън това не виждах никаква възможност да бъда изнервен.

На прага се появи лице, след него — още едно.

Демона беше довел двама телохранители. Спряха се на входа и огледаха. Бяха компетентни — веднага загряха как стоят нещата и заговориха кротко на Демона. Видях го, че поклати глава. Добре. Беше умен и му стискаше. Щеше да го направи по моите условия, защото знаеше, че в този момент това е единственият начин да се направи — а беше твърде добър бизнесмен, за да не се сети, че трябва да се направи.

Даде знак на хората си да изчакат на входа и влезе сам.

Станах, щом стигна при мен, и двамата седнахме едновременно.

— Лорд Талтош — каза той.

— Демоне — отвърнах.

Той погледна камата и като че ли понечи да каже нещо, но се отказа. Едва ли можеше да ме вини, в края на краищата.

След като аз бях предложил срещата, аз трябваше да поръчам виното. Избрах рядко десертно, правено от сериалите. Той заговори пръв, още докато чакахме да го донесат.

— Забелязвам, че познайникът ви липсва. Надявам се, че не е пострадал.

— Нищо му няма — отвърнах. — Но благодаря, че попитахте.

Виното дойде. Оставих на Демона да го одобри. Малките жестове правят добрия домакин. Отпих леко от своето и го оставих да потече по гърлото ми. Прохладно и сладко, но нито ледено, нито лепкаво. Точно затова го бях избрал. Стори ми се подходящо.

— Боях се — продължи Демона, — че е ял нещо, което не е било съгласно с него.

Изкисках се. Реших, че този тип може и да започне да ми допада, ако преди това не се убием.

— Разбирам, че тялото е намерено — казах.

Той кимна.

— Намерено е. Малко понахапано от джерег, но всъщност в това няма нищо лошо.

Съгласих се с мнението му.

— Освен това — продължи той — получих съобщението ви.

Кимнах.

— Разбирам. Имам това, което ви заявих.

— Всичкото?

— Всичкото.

Той ме изчака да продължа. Толкова ми беше приятно, че дори не ми пукаше за болежките, останали ми от вчерашните събития. Една от причините да уредя заведението да е пълно с мои хора беше, че не исках да издам какви неприятности бях изтърпял. Работата ми за Демона ми беше струвала доста; скриването на този факт — още повече. Алийра е добра, но все пак отнема време.

— Как го намерихте? — попита той.

— По ума му.

Демона повдигна вежди и призна:

— Много съм изненадан. Нямаше да допусна, че би позволил да му направят сонда.

— Тези, които работят за мен, са доста добри — уверих го. — И, разбира се, хванахме го в подходящ момент.

Той кимна и отпи от виното.

— Трябва да ви споделя, че за мен всичко приключи.

Изчаках да продължи. В края на краищата точно за това беше уговорена тази среща.

Той отново отпи.

— Доколкото аз знам, и съм убеден — заговори той, като подбираше грижливо думите си, — никой в организацията няма нищо против вас, никой не ви мисли нищо лошо и никой не би имал изгода, ако ви сполети нещо неприятно.

Последното не беше истина в буквалния смисъл, но и двамата знаехме какво означава — а той залагаше в това цялото си реноме. Не смятах, че би ме излъгал за такова нещо. Останах доволен.

— Добре — отвърнах. — Позволете ми да заявя от своя страна, че и аз не изпитвам никакви лоши чувства заради всичко, което се случи — или за малко да се случи — преди няколко дни. Смятам, че разбирам добре какво ставаше, и няма причина за оплаквания от моя страна.

Той кимна.

— Колкото до другото — продължих, — ако изпратите ескорт до кантората ми, да кажем в четири следобед, ще мога да им предам стоката ви, за да ви я върнат.

Той кимна, доволен от уговорката.

— Има още няколко неща.

— Например?

Той се загледа за миг в пространството, след което отново се обърна към мен.

— Някои мои приятели са изключително доволни от вчерашната ви работа.

— Моля?

Той се усмихна.

— От вчерашната работа на „приятеля“ ви, исках да кажа.

— Аха. Продължете.

Той сви рамене.

— Някои от тях смятат, че може би се полага бонус.

— Разбирам. Е, ще го приема с удоволствие, от името на приятеля ми, разбира се. Но преди да продължим с това, ще ми позволите ли да ви платя обяда?

Той се усмихна.

— О, да, ще е много мило от ваша страна.

Повиках келнера. Беше много муден, но мисля, че Демона разбираше защо.

Чувствах библиотеката в Черен замък като дом повече от жилището ни, повече от кантората си.

Колко пъти в миналото двамата с Мороулан, или пък тримата — с него и Алийра, или с цяло гъмжило други, бяхме седели в тази стая и бяхме мърморили нещо от рода на „Слава на Вийра, свърши се“?

— Слава на Вийра, свърши се — промърмори Алийра.

Бях се изпружил в широкото кресло. Както казах, Алийра беше добра, но трябваше време, за да се изцеря напълно. Хълбоците още ме боляха, а главата не преставаше да ми създава проблеми. Все пак за трите дни, откакто Мелар бе напуснал живия свят, и двата дни след срещата ми с Демона, за да уредим връщането на деветте милиона (и да ми се гарантира, че няма да има повече опити за покушение над живота ми), се бях справил доста прилично с процеса на връщане към човечеството.

Коути седеше до мен и от време на време нежно ме галеше по челото. Лойош се беше върнал — бе кацнал на гърдите ми, толкова близо до рамото, колкото позволяваше позата ми. Самката му беше заела другата страна. Общо взето, чувствах се съвсем доволен от живота.

Мороулан седеше срещу мен и се взираше в чашата си с вино. Беше изпънал напред дългите си крака. По едно време вдигна очи и попита:

— Как я наричаш?

— Казва се Роуца. — Щом чу името си, тя се наведе и ме облиза по ухото.

Коути я почеса по главата. Лойош изсъска ревниво, при което Роуца го погледна, изсъска му в отговор и го облиза под змийската му брадичка. Той се отпусна, умилостивен.

— Виж ти, не сме ли питомни? — каза Мороулан.

Свих рамене.

Той продължи да гледа с любопитство женския джерег.

— Влад, трябва да признаеш, че знам за вещерството толкова, колкото всеки източняк…

— Да, така е.

— …но така и не разбирам как можеш да имаш втори познайник. Винаги съм знаел, че връзката между вещера и неговия познайник е от такова естество, че не може да възникне с повече от едно животно.

— Впрочем — продължи той, — никога не бях чувал, че е възможно да си направиш познайник от възрастно животно. Не трябва ли първо да придобиеш тварта като яйце, за да се получи добра връзка?

Лойош му изсъска и Мороулан леко се усмихна и килна глава. После каза:

— Тебе нарекох твар, не друг.

Лойош изсъска отново и продължи да ближе брадичката на Роуца.

— Ами, Мороулан — казах, — защо не го провериш сам? Ти си вещер, защо не си вземеш познайник?

— Вече си имам един — сухо отвърна той, погали дръжката на Чернопрът и аз потръпнах.

— Все едно, Роуца всъщност не ми е познайница — обясних. — Тя е самката на Лойош.

— Но все пак тя дойде при теб…

— Повиках я на помощ и тя ме чу. Успяхме да сключим сделка, подобна на тази, която вещерът прави с майката на познайника си за яйцето, но не беше съвсем същата. Използвах същото заклинание, или по-скоро близък вариант — признах. — Но приликата свършва дотук. След като влязохме в контакт, общо взето си поговорихме. Предполагам, че ме хареса.

Роуца вдигна глава и ми изсъска. Останах с чувството, че съскането изразява смях, но не съм сигурен. Тук Лойош се намеси: „Виж, шефе, никой не обича да говорят за него все едно, че го няма, нали?“

„Извинявай, приятел“.

Протегнах крайници; наслаждавах се на кръвообращението и на всички останали хубави неща.

— Не мога обаче да ви кажа колко щастлив бях, когато тия двамата ме уведомиха, че не се канят да се избият — заключих.

— Хм! — каза Алийра. — Тогава не можеше да ни го кажеш, разбира се. Беше твърде зает с третото пропадане.

— Толкова ли близо е било? — попитах.

— Толкова.

Потръпнах. Коути ме погали нежно по челото.

— Предполагам, че е двупосочно. Аз също останах изключително доволен, като разбрах, че в края на краищата си се справила. Не ти казах преди, но бях много притеснен от цялата работа.

— _Ти_ си бил притеснен! — възкликна Алийра.

— Все още не го разбирам, Алийра — каза Крейгар, който, както разбрах, беше седял до нея през цялото време. — Как успя да оцелееш от моргантската кама?

— Едва-едва.

Той поклати глава.

— Когато го обсъдихме първия път, ти заяви, че ще стане, но така и не обясни как.

— Защо? Искаш да опиташ ли? Всъщност не ти препоръчвам да се оставиш да ти изядат душата като форма на забавление.

— Не бе, просто съм любопитен…

— Добре, общо взето трябва да е свързано с естеството на Великите оръжия. Пътедир е свързан с мен, което всъщност означава, че е свързан с душата ми. Когато камата заплаши да ме унищожи, Пътедир реагира, за да ме съхрани, като засмука душата ми в себе си. След като заплахата отпадна, можех да се върна в тялото си. И, разбира се, Некромантката стоеше наблизо, просто в случай, че възникнат проблеми.

Изгледа ни за миг замислено и отбеляза:

— Знаете ли, оттам, отвътре, перспективата е много интересна.

— Само че оттук, отвън, беше доста страшничка — вметна Мороулан. — Мислех, че ще те загубим.

Алийра му се усмихна.

— Няма да се отървеш толкова лесно от мен, братовчеде.

— Във всеки случай — казах, — всичко свърши добре.

— Мда. — Мороулан кимна. — Допускам, че си се уредил добре от цялата афера.

— В много отношения — отвърнах.

— Предполагам.

Поклатих глава.

— Не е само очевидното. Изглежда, че определени среди са много доволни от връщането на златото, освен всичко друго. Възложиха ми отговорности над един доста по-голям район.

— Да — потвърди Крейгар. — И дори без да ти се наложи да помолиш приятеля си да убие някого за това.

Пропуснах сарказма му покрай ушите си.

— Трябва да изтъкна обаче — каза Крейгар, — че всъщност нямаш повече отговорности отпреди.

— Тъй ли?

— Да. Ти само прибираш парите. Аз съм този с отговорностите. Кой според тебе върши цялата работа, а?

— Лойош — отвърнах.

Крейгар изсумтя. Лойош изсъска един смях.

„Простено ти е всичко, шефе“.

„Какъв късмет!“

Мороулан изглеждаше озадачен.

— Като стана дума за златото, та се сетих за нещо. Как всъщност разбрахте къде е?

— Деймар се погрижи за това — обясних. — Малко преди Мелар да ме телепортира, Деймар му направи мозъчна сонда. Това беше единственият миг, в който имаше някакъв шанс за успех — докато Мелар беше напълно объркан. Спипа го със смъкнати психични гащи, може да се каже. Деймар разбра къде е скрил златото и също така как е уредил да излезе наяве информацията за дзур. И, разбира се, самата мозъчна сонда в края на краищата прекърши Мелар и го вкара в паника.

— О! — каза Мороулан. — Значи все пак сте намерили информацията, която е имал за дзур.

— Естествено. И я покрихме.

— Как? — попита заинтригуван Мороулан.

Погледнах към Крейгар, който всъщност беше свършил цялата работа. Той се усмихна.

— Не беше трудно. Мелар я беше предал на свой приятел в запечатан плик. Спипахме този приятел, доведохме го на кея, където бяхме топнали трупа на Мелар, и му изтъкнахме, че няма смисъл да го пази това нещо повече. Поговорихме си малко и стигнахме до споразумение.

Реших, че ще е най-добре да не знам повече подробности.

— Това, което не разбирам — продължи Крейгар, — е защо все пак не искаше информацията да излезе наяве, Влад. Какво значение има за нас?

— Причините са две — отвърнах му. — Първо, разясних на няколко Господари на дзур, които познавам, че го правя. Никога не вреди да си имаш няколко дзурски герои, които ти дължат дребни услуги. А другата причина е, че Алийра щеше да ме убие, ако не го бях направил.

Алийра се подсмихна, но не отрече.

— Е, Влад — отрони Мороулан, — няма ли вече да се оттеглиш, след като стана толкова богат? Със сигурност би могъл да си купиш някой замък извън града и да се превърнеш в истински декадент, ако решиш. Би ми било любопитно. Никога не съм имал удоволствието да видя декадент-източняк.

Свих рамене.

— Може и да купя някое замъче, ако Коути реши да си вземем, пък мога да си позволя и още някой лукс, например да си купя по-висока титла в джерег, но се съмнявам, че ще се оттегля.

— Защо не?

— Ти си богат. Защо не се оттегляш? — попитах вместо отговор.

Той изсумтя.

— От какво да се оттегля? Аз съм си професионален декадент, откакто се помня.

— Е, така си е. Я кажи…

— Да?

— Какво ще кажеш и двамата да се оттеглим! Какво ще кажеш да ми продадеш Черен замък? Мога да ти дам добра цена.

— Зависи от цената.

— О, добре. Само попитах.

— Не, сериозно, Влад: мислил ли си някога да напуснеш джерег? Искам да кажа, те повече не ти трябват, нали?

— Ха! Много пъти съм мислил да напусна джерег, но досега винаги съм успявал само да бъда малко по-бърз от този, който иска да ме разкара оттам.

— Или с повече късмет — подхвърли Крейгар.

Свих рамене.

— Колкото до доброволно напускане, не знам.

Мороулан ме изгледа съсредоточено.

— Но това, което правиш, все пак не ти харесва, нали?

Не отговорих, тъй като наистина не знаех. Тоест, харесваше ли ми? Особено сега, когато най-големият ми мотив — омразата ми към всичко драгарско — се оказа не толкова основателен, колкото си мислех. Или беше?

— Знаеш ли, Алийра — казах, — все още не съм много сигурен за това генетично наследяване през душата. Искам да кажа, да, почувствах нещо, но също така съм преживял, каквото съм преживял, и мисля, че това ме е оформило повече. Аз съм това, което съм, а онова, което съм бил, е добавка. Разбираш ли какво искам да кажа?

Алийра не отговори; само ме гледаше, с неразгадаемо лице. Крейгар заби очи в пода, Коути ме погали по челото, Мороулан като че ли търсеше нова тема.

Най-сетне я намери и наруши тишината с думите:

— Има още едно нещо, което не мога да разбера, свързано с теб и Роуца.

— И какво е то? — попитах.

Той заби очи в пода.

— Как точно смяташ да я научиш да се изхожда навън?

Подуших и се изчервих, а Мороулан се усмихна кисело и повика прислугата да почисти.