Джерег

14.

Коути ме познаваше по-добре от всяко друго живо същество, може би с изключение на Лойош. Потисна желанието да поведе разговор, което може би изпитваше, и ме остави да размишлявам мълчаливо, докато се хранехме. Сряза предложението ми аз да поема нейния ред за готвене, след като тя беше поела моя, и много грижливо сготви нещо постно и безинтересно, за да не се почувствам задължен да й направя комплимент. Умна жена е съпругата ми.

Апартаментът ни беше малък, на горния етаж, с две предимства: беше добре осветен и имаше голяма кухня. Има един начин да различиш апартамент, собственост на джерег, от който и да е друг апартамент: липсата на заклинания за спиране или засичане на крадец. Защо ли? Много просто. Никой обикновен крадец няма да обере жилището на член на организацията, освен по погрешка. Ако такава грешка се случи, до два дни ще си върна всичко, гарантирано. Крейгар може да уреди да се счупят няколко кокала, за да стане това, но ще стане. Единственият друг вид крадец, който може да съществува, е някой като Кийра; някой специално привлечен, за да влезе в жилището ми и да вземе нещо. Ако това се случи, просто не съществува никаква защита, която да поставя и която би струвала и един писък на текла. Да задържиш Кийра? Ха!

И тъй, седяхме си ние уютно в кухничката и аз казах:

— Знаеш ли какъв е проблемът?

— Какъв?

— Всеки път, когато се опитвам да измисля как да го направя, стигам само до това, което ще се случи, ако не го направя.

Тя кимна.

— Още ми е трудно да повярвам, че Демона съзнателно и преднамерено би започнал война дракон — джерег. — Поклатих глава. — Но какъв избор има той всъщност?

— Добре де, ако беше на неговото място, щеше ли да го направиш?

— Точно това е въпросът — казах. — Мисля, че бих. Разбира се, те ще ни сдъвчат и изплюят, но ако Мелар се отърве, това значи бавна смърт за цялата организация. Ако всеки джебчия на улицата почне да си въобразява, че може да ужили съвета, един от тях рано или късно ще успее. А след това ще се опитват други и ще става все по-лошо.

Тогава ми светна, че повтарям като папагал всичко, което ми беше казал Демона. Свих рамене. И какво от това? Беше вярно. Само да имаше някакъв начин да се отървем от Мелар без война… но такъв начин, разбира се, имаше. Демона го беше открил.

Разбира се, просто убивам Мороулан, беше си помислил той. Точно затова ми беше оставил онзи шанс, в „Синия пламък“, да му съдействам. Какво пък, благородник си беше донякъде, не можех да му го отрека.

Зачудих се какъв ли ще е следващият му ход. Можеше отново да опита с мен или Мороулан, или да ни зареже и да удари направо по Мелар. Предположих, че ще опита това, тъй като времето се скъсяваше критично и някои вече започваха да говорят. Колко още можехме да го крием под наметалата си? Още ден? Два, с повечко късмет? Осъзнах, че Коути ми говори.

— Прав си — каза ми тя. — Той трябва да бъде премахнат.

— А не мога да го пипна, докато е в Черен замък.

— И джерегите не могат да чакат, докато го напусне.

Да, вече не можеха. Как щеше да дойде този път нападението? Все едно, не можеха да подготвят нищо за един ден, а Мороулан беше затегнал сигурността си. Щеше да почака до утре. Нямаше как. Днес нямаше да има кой знае каква полза от мен.

— Точно както го каза — отвърнах й. — Заклещен между дракон и дзур.

— Почакай. Влад! Какво ще кажеш за някой дзур? Не би ли могъл да изиграеш някой дзурски герой така, че той да го премахне вместо теб? Можем да се опитаме да намерим някой от по-младите, който не знае историята му, някой магьосник, да речем. Знаеш колко лесно е да се манипулират дзурски герои.

Поклатих глава.

— Не става, мила — отвърнах й; мислех за думите на Мороулан по-рано същия ден. — Като оставим настрана възможността Мороулан да се досети какво е станало, просто не искам да му причиня това.

— Но ако изобщо не разбере…

— Не. Аз ще знам, че съм този, заради когото клетвата му е нарушена. Не забравяй, Мелар не е просто в дома на Господар на дракони, което само по себе си е достатъчно неприятно; Мороулан изрично е заявил, че Черен замък е нещо като свято убежище за всеки, когото е поканил. За него това е твърде важно, за да се отнасям пренебрежително.

„Виж ти! Ние ли сме благородниците днес?“

„Млъквай, Лойош. И си очисти чинията“.

„Чинията е твоя“.

— Освен това — продължих гласно към Коути, — ти как ще се чувстваш, ако си поела работата, а жертвата ти се е скрила при Ноуратар?

Споменаването на старата й приятелка и партньорка я накара да се замисли.

— Хм. Ноуратар щеше да разбере — промълви тя след малко.

— Дали?

— Да… е, предполагам, че не.

— Така. И ти не би я помолила, нали?

Тя помълча още по-дълго.

— Не.

— Така си и мислех.

Коути въздъхна.

— Тогава не виждам изход.

— И аз. „Изходът“, както се изрази, е да бъде убеден Мелар да напусне Черен замък доброволно и след това да бъде закован. Можем да се опитаме да го подлъжем, като му нагласим някакво фалшиво съобщение, но не можем да го нападнем, нито да използваме каквато и да е форма на магия, докато е там.

— Почакай малко, Влад. Мороулан няма да ни позволи да го нападнем или да използваме магия, но ако, да речем, му пратим някакво писъмце, което да го убеди да напусне, в това няма нищо нередно. За Мороулан ще е все едно, нали?

— Да.

По лицето й премина сянка на пълно объркване.

— Но… но това е нелепо! Какво значение има за Мороулан как ще го изкараме, ако го направим? Какво общо има тук правенето на магия?

Поклатих глава.

— Някога да съм твърдял, че разбирам драконите?

— Но…

— О, мисля, че почти го разбирам. Идеята е, че всъщност не можем да му направим нищо.

— Но ако го излъжем, това не означава ли, че му „правим“ нещо?

— Е, да. Донякъде. Но е различно, поне за Мороулан. Първо, това е въпрос на свободен избор. Магията не остава на жертвата избор; хитрината оставя. Също така подозирам, че Мороулан не допуска, че сме способни на такова нещо. И тук е прав. Знаеш, че Мелар ще се пази от нещо такова. Всъщност изобщо не виждам какво бихме могли да направим.

— И аз.

Кимнах.

— Накарах Крейгар да порови в биографията му и се надяваме да намерим някакво слабо място там, или нещо, което да мога да използвам. Трябва да призная, че не съм много обнадежден.

Тя замълча.

— Чудя се — казах след малко, — какво би направил Марио.

— Марио? — Коути се засмя. — Ще се върти около него, без никой да го види, с години, ако потрябва. И когато Мелар най-после напусне Черен замък, все едно как или кога, ще го премахне.

— Но организацията не може да чака…

— За Марио щяха да чакат.

— Не забравяй, това го поех за срок.

— Да — промълви тя. — Но Марио нямаше да го направи.

Това малко ме жегна, но бях длъжен да призная, че е вярно, особено след като бях стигнал до същия извод още когато Демона ми предложи поръчката.

— Все едно — продължи тя, — Марио е само един.

Кимнах тъжно.

— А какво — попитах я след малко — щяхте да направите двете с Ноуратар, ако го бяха дали на вас?

Тя помисли дълго, преди да ми отговори.

— Не съм много сигурна, но не забравяй, че Мороулан не ни е толкова близък приятел; или поне не беше, докато още работехме. Вероятно щяхме да направим някаква магия на Мелар и щяхме адски да се постараем Мороулан изобщо да не разбере.

И това не вършеше работа.

— Чудя се самият Мелар какво би направил. Доколкото разбирам, по пътя си нагоре той е бил доста приличен убиец. Може би ще трябва да го поканим някой път и да го попитаме.

Коути се изсмя.

— Ще трябва да го попиташ в Черен замък. Доколкото знам, напоследък не излиза много навън.

Загледах разсеяно как Лойош кълве остатъците от яденето ни. После станах и отидох в дневната. Седях, мислех и гледах светлокафявите стени, но нищо не ми идваше наум.

Все още не можех да се отърся от досадното чувство, появило се, докато говорех с Мороулан. Помъчих се да си спомня частта от разговора, която го беше включила. Нещо за телохранители.

— Коути — извиках.

Гласът й стигна до мен от кухнята.

— Да, скъпи?

— Знаеш ли, че Мелар има двама телохранители?

— Не, но не съм изненадана.

— Аз също. Трябва да са доста добри, защото ме наблюдаваха, докато говорих с Мелар, а аз изобщо не ги забелязах.

— Спомена ли за тях на Мороулан?

— Да. Стори ми се леко изненадан.

— Предполагам. Знаеш, че с тях можеш да постъпиш както решиш, нали? След като явно са се промъкнали, те не са му гости.

— Така е. И също така доказва, че са много добри. Промъкването в Черен замък не е работа за аматьори, ако защитите ни са поне наполовина толкова добри, колкото си мислим. Разбира се, не сме увеличили стражата, но все пак…

Тя привърши с чистенето, дойде и седна до мен. Отпуснах глава на рамото й. Коути леко се отдръпна и потупа скута си. Изпънах се и кръстосах крака. Лойош долетя, кацна на рамото ми и зарови глава под мишницата ми.

Все пак около тези телохранители имаше нещо много… Не можех да уловя точно какво и това ме нервираше. Всъщност в цялата тази афера сякаш имаше нещо странно, а не можех да го разбера.

— Мислиш ли — каза след малко Коути, — че би могъл да подкупиш някой от телохранителите му?

— А според теб? Ако разполагаш с цяла организация, от която можеш да избереш, не смяташ ли, че би могла да намериш в нея двама души, които да са напълно благонадеждни? Особено ако разполагаш с девет милиона, за да им платиш?

— Прав си — призна тя. — От друга страна, може да се измислят и други средства за натиск.

— За два дни ли, Коути? Не мисля.

Тя кимна и ме погали по челото.

— А и да можехме, не мисля, че ще помогне с нещо. След като бездруго не можем да го премахнем и да убедим поне един от охранителите му да се отдръпне в подходящия момент, това с нищо няма да помогне.

Щрак! Хванах го! Не много, може би, но изведнъж разбрах какво ме беше безпокоило. Изправих се рязко в дивана, като стреснах Лойош, който изсъска възмутено.

Наведох се и целунах Коути, дълго и силно.

— Това защо беше? — попита тя, останала без дъх. — Не, сериозно, държа да знам.

Стиснах ръката й, затворих очи и се съсредоточих, като я оставих да разчете мислите ми. Отначало тя сякаш се стъписа малко, но бързо се потопи. Върнах в ума си спомена как стоя при входа, после как влизам, тичам, и гледката с мъртвия убиец с моргантска кама в ръката. Превъртях всичко отново, припомняйки си изражения, сцени от залата и неща, които би могъл да забележи само един убиец — както и неща, които един убиец би трябвало да забележи, ако са били там.

„Ей, шефе, искаш ли да превъртиш пак оная част, дето му налитам втория път?“

„Млъкни, Лойош“.

Докато всичко се превърташе, Коути кимаше и го следеше с мен. Стигнахме до момента, в който Мороулан ми подаде камата, и тук прекъснах.

— Ето тук — казах. — Нещо не ти ли се струва странно?

Тя помисли.

— Ами, Мелар изглеждаше твърде спокоен като за лице, което за малко щяха да убият, и то с моргантска кама. Но освен това…

Махнах пренебрежително.

— Възможно е изобщо да не е разбрал, че е моргантска. Да, беше необичайно, но нямах това предвид.

— Тогава не разбирам накъде биеш.

— Бия към странното поведение на охранителите му при опита за убийство.

— Но те не направиха нищо.

— Точно това е странното поведение.

Тя кимна замислено.

Продължих:

— Ако стражът се беше оказал малко по-бавен, Мелар щеше да бъде пронизан. Не мога да примиря това със заключението ни, че са компетентни. Предполагам, че Мелар може да е разполагал с достатъчно време, за да извади оръжие или нещо подобно, но не мисля, че реагира. Телохранителите му просто не се видяха. Ако са толкова добри, колкото си мислим, щяха да са скочили на убиеца преди стражът на Мороулан да е извадил меча.

„Хмм“.

— Или Лойош да има време за удар — добавих.

„Не може да са чак толкова бързи“.

Коути ме погледна замислено.

— Възможно ли е просто да ги е нямало? Мелар да ги е пратил по някаква задача?

— Точно това си мисля, скъпа. А ако е така, много бих искал да разбера какво са правили.

Тя кимна.

— Разбира се, възможно е и да са били там, и да са толкова добри, че да са преценили, че стражът на Мороулан ще го спре.

— Това също е възможно — отвърнах. — Но ако са чак толкова добри, това сериозно ме плаши.

— Знаеш ли дали все още са с него?

— Добър въпрос. Сега ще проверя.

Свързах се с един от хората на Мороулан в залата, попитах го и получих отговор. После й казах:

— Още са там.

— Което означава, че не са купени от Демона, нито от убиеца. Каквато и да е причината за „странното им поведение“, за Мелар то е било съвсем приемливо.

Кимнах.

— И точно това, мила моя, е едно добро място, в което мога да поровя утре. Хайде да си лягаме.

Отвърна ми с ококорена невинност.

— Какво имате предвид, милорд?

— Какво те кара да мислиш, че имам нещо предвид?

— Винаги имаш. Да не би да се опитваш да ми кажеш, че не си планирал всичко? — Тръгна към спалнята.

— Нищо — отвърнах — не беше планирано от самото начало на тази проклета поръчка. Просто ще трябва да импровизираме.

Дадох си два дни, за да довърша работата. Бях съвсем наясно, че оптимизмът ми е прекомерен.

Пристигнах в кантората си рано на следващата заран, надявайки се да прекарам деня в търсене на стабилен план, или поне някаква смътна посока. Поздравих се, че съм изпреварил Крейгар, който обикновено е ранобудник, когато го чух, че леко се покашля. Седеше точно срещу мен с хитрата физиономия „седя си тук вече от десет минути“.

Отвърнах му с „умерено до застрашително“ джерегско озъбване и казах:

— Какво откри?

— Ами — провлече той, — дали да не започнем с лошата новина, преди да минем на лошата новина, после на лошата и на още няколко лоши?

— По дяволите. Днес просто си преизпълнен с висок дух, а?

Той сви рамене.

— Добре — казах, — коя е лошата новина?

— Носят се слухове — заяви той.

— О, каква радост! И колко са точни?

— Не много. Никой все още не е събрал слуховете, че с Мелар става нещо странно, и тези, че джерег си имат финансови проблеми.

— Може ли да изчака два дни?

Погледна ме със съмнение.

— Може би. Но да знаеш, скоро някой ще започне да отговаря на въпроси. Утре ще е по-добре, а днес ще е още по-добре.

— Да го кажем така: вдругиден прекалено късно ли ще бъде?

Той се замисли и накрая отвърна:

— Вероятно.

Поклатих глава.

— Е, поне няма аз да отговарям на въпросите.

— Така е. А, има и една добра новинка.

— Нима? Е, отваряй тогава шишето, кълна се в косата на Вийра! Ще го отпразнуваме, мамка му.

„Аз ще донеса умрялата текла“.

— Не бързай да се напиваш до ступор. Просто хванахме онази магьосничка, дето я искаше.

— Тая дето пускаше слухове ли? Вече? Добре! Дай бонус на убиеца.

— Вече му дадох. Каза, че било повече късмет. Тя случайно се оказала на идеалното място и той я премахнал веднага.

— Добре. Но такъв късмет го подготвяш. Запомни човека.

— Ще го запомня.

— Така, сега останалото. Разбра ли нещо за миналото на Мелар?

— Много — отвърна той, извади бележника си и го отвори. — Но доколкото мога да преценя, нищо от това няма да ни помогне особено.

— Това засега го забрави; дай да се опитаме поне да си създадем някаква представа кой по дяволите е той всъщност; после ще видим дали това ще ни даде нещо, по което да поработим.

Крейгар кимна и започна:

— Майка му живяла щастливия и пълноценен живот на мелез между дракон и дзур. Станала курва. Баща му, по всичко личи, се е занимавал с какво ли не, но със сигурност е бил наемен убиец. Сравнително компетентен, при това. Доколкото мога да преценя, баща му е умрял при падането на град Драгара. Приемаме, че същото се е случило и с майка му. Скрил се е по време на Източните нашествия, появил се е отново след като Зерийка взе трона. Опитал се да получи родствени права в дома на Дракона и бил отхвърлен, разбира се. Същото опитал и в дома Дзур, със същия резултат.

— Чакай малко. Искаш да кажеш, че това е било преди да си извоюва мястото в Дзур?

— Точно. А, между другото, истинското му име е Лерет — или по-точно, с това име се е родил. Използвал го е първия път, когато се е присъединил към джерегите.

— Първи път?

— Да. Адски много ровене ми отне, докато го открия, но го намерихме. Използвал е името Лерет, разбира се, а в хрониките на джерегите такова име не се упоменава.

— Как тогава…

— Хрониките на лиорните. Струва ми почти две хиляди в злато, между другото. И, оказва се, „някой“ е успял да подкупи няколко лиорни. Много записи, които би трябвало да споменават за него или за семейството му, са заличени. Отчасти беше просто късмет, че се натъкнахме на нещо, което е пропуснал или до което не е имал достъп. Останалото беше умно планиране, брилянтно изпълнение…

— Пари — добавих.

— Точно. И намерих една млада лиорнска дама, която не можа да устои на явния ми чар.

— Изненадан съм, че изобщо те е забелязала.

— А! Те никога не го забелязват, преди да е станало късно. Във всеки случай бях впечатлен, както от Крейгар, така и от Мелар. Не е лесно да подкупиш лиорните, за да получиш достъп до хрониките им, а да ги подкупиш, за да ги променят, е почти нечувано. Все едно да подкупиш убиец, за да ти даде името на лицето, което му е дало поръчката.

— Всъщност — продължи Крейгар — тогава той не се е присъединил официално към дома Джерег и това беше една от причините да се затрудним толкова. Работил е като наемник.

— „Работил“?

— Точно така.

— Не мога да го повярвам, Крейгар! В колко още убийци ще се спъваме? Започвам да живея с чувството, че съм част от цяла орда.

— Мда. Просто не е безопасно да вървиш нощем по улиците, нали? — Той се изхили.

Махнах към шкафа с вино. За мен беше малко рано, но усетих, че имам нужда от нещо, което да ми помогне след толкова изненади.

— Добър ли е бил? — попитах.

— Компетентен — потвърди той, докато ни наливаше по чаша от „Долината на Барит“. — Взимал е само дребни поръчки, но не е издънил нито една. Изглежда, не е поемал нищо, което да струва повече от три хиляди.

— Достатъчно, за да преживява.

— Предполагам. От друга страна, също така не е отделял много време за това. Всъщност не е взимал „работа“ повече от два пъти годишно.

— О?

— Да. Имаме си значи един убиец, ако ме извиниш за израза, който през цялото време, докато работи за джерег, прекарва повечето си свободно време в обучение по фехтовка.

— Наистина?

— Да. И забележи, учил се е при лорд Онар.

Изправих се в стола си толкова рязко, че за малко щях да изтърся Лойош, който се оплака много горчиво от грубото ми отношение.

— О, не! Значи така е станал толкова добър с меча, че да може да надвие седемнайсет дзурски герои!

Той кимна мрачно.

— Имаш ли някакви предположения защо Онар се е съгласил да го вземе за ученик? — попитах.

— Не предположения — знам го точно. Историята наистина е мила. Жената на Онар е прихванала една от чумите по време на Междуцарствието. Мелар, предполагам, че тогава се е наричал Лерет, намерил вещица, която да я изцери. Както знаеш, по това време магьосничеството не действало, а имало адски малко източни вещери, съгласни да работят за драгари, и още по-малко драгари, които познавали вещерството.

— Това го знам — прекъснах го.

Крейгар млъкна и ме изгледа.

— Баща ми умря при една от чумите — обясних. — Много след Междуцарствието, когато до голяма степен са били надвити. Не познаваше магьосничеството. Аз го знаех, но недостатъчно. Можехме да го изцерим с вещерство, било аз, било дядо ми, но той не ни позволи. Вещерството беше твърде „източно“, нали разбираш. Баща ми искаше да бъде драгар. Затова си купи титла и ме накара да уча драгарска фехтовка и чародейство. И, разбира се, след като изтръскахме всичките си пари през прозореца, не останаха, за да наемем магьосник. Щях да умра от същата чума, ако дядо ми не беше ме изцерил.

— Не знаех това, Влад — промълви Крейгар.

— Все едно, продължавай.

— Та — продължи той, — ако вече не си се досетил, тъкмо Мелар уредил с някаква вещица жената на Онар да хване чумата. После се появява, малко преди тя да умре, спасява я и Онар е много, много благодарен. Всъщност е толкова благодарен, че е готов да учи на майсторство един бездомен мелез. Мила история, нали?

— Интересно. Доста елегантни ходове.

— Интересно, нали? Сигурен съм, че си забелязал синхрона.

— Мда. Това го е започнал преди да се опита да се присъедини към дома Дзур първия път, или дома на Дракона.

— Точно. Което означава, освен ако нещо не греша, че той е знаел точно какво ще се случи, когато се е опитал да получи членство.

Кимнах.

— Това поставя нещата в малко по-друга светлина, нали? Така опитът му да се присъедини към драконите и към дзур се оказва не толкова объркващ, колкото направо неразбираем.

Крейгар кимна.

— И още нещо — продължих. — Ще се окаже, че замисълът му е отпреди повече от дванайсетте години, за които мислехме. По-скоро е от двеста.

— От повече — каза Крейгар.

— О, да. Започнал е по време на Междуцарствието, нали? Значи триста? Може би четиристотин?

— Точно така. Впечатляващо, нали?

Съгласих се.

— Е, продължавай.

— Значи той работил при Онар близо сто години, тайно. После си е извоювал с бой място в дома Дзур, след като се почувствал готов, а оттам знаеш историята.

Мъчех се да подредя всичко в ума си. Беше твърде рано да се опитвам да измъкна нещо, което да ми е от полза, но исках да се опитам да го разбера колкото може по-добре.

— Намери ли някакви податки защо е искал да влезе в дзур, втория път, когато си го е спечелил с бой?

Крейгар поклати глава.

— Добре. Това е нещо, което бих искал да разбера. А магьосничество? Учил ли го е изобщо?

— Доколкото мога да преценя, съвсем малко.

— Вещерство?

— Изключено.

— Е, все пак разполагаме с нещо. Не че ще ни помогне.

Отпих от виното си и оставих информацията да се утаи в съзнанието ми, или по-скоро само това от нея, с което можех да се оправя. Учил се е при Онар, а? И е проникнал в дзур с бой, само за да го напусне и да се присъедини — или по-скоро, отново да се присъедини — към джерег, да се издигне до върха и след това да ужили целия съвет. Защо? Само за да покаже, че може да го направи? Какво пък, това си беше отчасти в стила на дзур, но все пак не можех да го разбера. И онази работа с Онар, всички тези кроежи и замисли. Странно.

— Знаеш ли, Крейгар, ако изобщо се стигне до пряк бой с този тип, мисля, че съм в беда.

Той изсумтя.

— Имаш талант да подценяваш. Не си в беда. Той ще те накълца.

Свих рамене.

— От друга страна, не забравяй, че използвам източния стил. Това може да го позатрудни, защото той я кара по вашия — сечеш и мушкаш.

— Но е адски добър!

— Мда.

Помълчахме малко, отпивайки от виното си. После Крейгар каза:

— А ти какво намери? Нещо ново?

Кимнах.

— Вчера бях доста зает.

— Тъй ли? Я разкажи.

Тъй че му описах събитията от деня и новата информация, с която се бях сдобил. Лойош се погрижи да не пропусна частта със спасяването. Когато му казах за телохранителите, Крейгар беше впечатлен и объркан.

— Но това е нелогично, Влад — отбеляза той. — Къде може да ги е изпратил?

— Представа нямам. Макар че след това, което ти ми каза току-що, мога да се сетя за друго обяснение. Боя се обаче, че и то няма да ми хареса.

— Какво е то?

— Възможно е телохранителите му да са магьосници и Мелар да смята, че може сам да се справи с всяко физическо нападение.

— Но не създаде впечатление, че предприема каквото и да е, нали?

Поклатих глава.

— Не, трябва да призная, че не. Но може би е смятал да надвие нападателя си само ако се наложи и е разчитал, че стражите на Мороулан ще го спрат. Което, в края на краищата, те направиха. С чужда помощ — побързах да добавя.

Крейгар поклати глава.

— Ти би ли разчитал на някой, че ще е достатъчно бърз?

— Е, не. Но пък аз не съм боец като Мелар; това вече го знаем.

Крейгар ме изгледа. Не беше убеден. Е, аз също не бях много убеден.

— Единственото, което всъщност звучи разумно — каза той, — е ако си бил прав отначало: имал е някаква работа за тях и се е случило да ги няма точно когато убиецът е нахълтал.

— Може би. Почакай, нещо май ми се изплъзва. Дали да не го проверя?

— Какво?

— Минутка.

Посегнах за контакт, мислейки за стража, с когото бях говорил в банкетната зала. Бях си го отбелязал наум, само че как се казваше?

„Кой е?“

„Тук е лорд Талтош“, отвърнах. (Да го дадем малко по-претенциозно.)

„Да, милорд. Какво има?“

„Държите ли под око онези двама телохранители на Мелар?“

„Опитвам се, милорд. Много са хлъзгави“.

„Ясно. Добре. Бяхте ли на дежурство при опита за покушение снощи?“

„Да, милорд“.

„Телохранителите там ли бяха?“

„Не, милорд… почакайте! Не съм сигурен… Да. Да, там си бяха“.

„Никакви съмнения?“

„Не, милорд. Бях ги забелязал малко преди да се случи, и все още бяха там, когато ги видях няколко секунди по-късно“.

„Ясно, това е всичко. Лека работа“.

Прекъснах връзката и казах на Крейгар какво съм открил. Той поклати тъжно глава.

— Още една хубава теорийка изгърмя през Портата на смъртта.

— Мда.

Просто не можех да си го обясня. Нищо в цялата тази шантава история не изглеждаше смислено. Не можех да разбера защо го е направил, нито защо телохранителите му ще се държат толкова нехайно в цялата работа, нищо не можех да разбера. Но нищо не се случва без причина. Трябваше да има някакво обяснение. Извадих една кама и започнах да си я подхвърлям.

Крейгар изпръхтя.

— Знаеш ли кое е смешното, Влад?

— Кое? Точно в момента с удоволствие бих чул нещо смешно.

— Горкият Мелар, това е смешното.

Изсумтях.

— „Горкият Мелар“! Какво ще кажеш за горките нас? Той е започнал всичко това, а нас ще ни ометат заради него.

— Няма спор — каза Крейгар. — Но той така или иначе е мъртъв. Той започна всичко това и няма как да го преживее. Горкият глупак е измислил тази грандиозна схема да открадне златото на джерегите и да остане жив, работил е над нея, доколкото можем да преценим, цели триста години. И накрая вместо да се получи, ще си умре за нищо и ще повлече със себе си два дома.

— Ами — отвърнах, — сигурен съм, че няма да се разплаче, че ще повлече два дома със себе си… — И млъкнах. „Горкият глупак“, беше казал Крейгар. Но ние знаехме, че Мелар не е глупак. Как може да замислиш нещо такова, да похарчиш стотици години, хиляди империали, и накрая да се оплетеш само защото не си съобразил, че джерегите ще предприемат действия, нещо, което дори за мен изглеждаше логично и разумно? Това не беше просто глупост, беше си откровена тъпотия. А просто беше невъзможно и да помисля, че Мелар е тъпак. Не, той или знаеше някакъв начин да остане жив, или… или…

Щрак, щрак, щрак. Едно по едно нещата започнаха да си идват на мястото. Щрак, щрак, трясс! Изражението на Мелар. Действията на телохранителите му. Извоюването на мястото му в дома Дзур. Всичко съвпадаше. Усетих, че се изпълвам с благоговение към величието на замисъла на Мелар. Беше грандиозно! Усетих как въпреки волята си се изпълвам с възхищение.

— Какво има, Влад?

„Какво става, шефе?“

Само поклатих глава. Камата ми увисна за миг във въздуха и бях толкова зашеметен, че дори не я хванах. Тя ме удари по крака и само благодарение на слепия късмет се оказа с дръжката надолу. Но мисля, че дори да се беше забила с острието, пак нямаше да забележа. Беше адски красиво! За миг чак се зачудих дали ще имам сърце да го предотвратя, дори да можех да измисля начин. Беше толкова съвършено. Доколкото можех да преценя, през всичките тези стотици години, докато го бе замислял и изпълнявал, той не беше допуснал и една грешка! Беше невероятно. Прилагателните ми се изчерпаха.

— По дяволите, Влад! Говори! Какво става?

— Би трябвало да знаеш — отвърнах.

— Какво?

— Ти пръв го изтъкна, и то на два пъти, онзиден. Вийра! Нима беше само преди два дни? Сякаш бе преди години…

— Какво съм изтъкнал? Хайде, проклет да си! — каза Крейгар.

— Ти си този, който почна да ми разправя какво е да израснеш като мелез.

— Е, и?

— Е, а ние продължаваме да мислим за него като за джерег.

— Добре, но той е джерег.

Поклатих глава.

— Не. Генетично не е.

— Какво общо има генетиката с това?

— Всичко. Точно тогава трябваше да се сетя — когато Алийра ми обясни какво означава всъщност да си от един дом. Нима не разбираш, Крейгар? Но не, не би могъл. Ти си джерег, но ти — ние — не гледаме на нещата по този начин. Но е истина. Ти не можеш да се отречеш от дома си, ако си драгар. Погледни се, Крейгар. За да спасиш живота ми, трябваше да не се подчиниш на заповедите ми. Такова нещо един джерег изобщо не би могъл да направи — единственият случай, когато един джерег ще откаже да се подчини на заповеди, е когато се кани да убие шефа си. Но един дракон, Крейгар, един дракон понякога ще реши, че единственият начин да изпълни желанията на своя командир е да наруши заповедите му, да направи каквото трябва да се направи и да рискува да бъде съден от военен съд, ако се наложи.

— Тъкмо драконът в теб го направи, въпреки мнението, което имаш за драконите — продължих разпалено. — За един драгар неговият дом контролира всичко. Начинът му на живот, целите му, уменията му, неговите сили и слабости. Не съществува нищо, буквално нищо, което да е с по-силно влияние върху един драгар, от неговия дом. От дома, в който той е роден, все едно как е израснал. При хората може би е различно, но… трябваше да се сетя. Проклятие! Трябваше да се сетя. Сто неща сочеха натам.

— В името на Имперската обич, Влад! Какво е то?

— Крейгар — казах, вече кротко, — помисли малко. Този наш приятел не е просто джерег, той също така притежава жаждата за кръв на дракон и геройството на дзур.

— Е, и?

— Ами прегледай записките си, приятелю. Помниш ли баща му? Защо не си намерил повече за него? Продължавай, довърши си проучването. Но още сега мога да ти кажа какво ще откриеш. Баща му е убил някого. Друг джерег, малко преди Междуцарствието. Джерегът, когото е убил, е бил под закрилата на Господар на дракони; за да съм точен, на лорд Ейдрон. Планът на Мелар не е бил съставен, за да свие златото на джерегите и да се измъкне жив — целият му смисъл е в това той самият да бъде убит. Повече от триста години е замислял нещата така, че да бъде убит, навярно с моргантско оръжие; все едно му е. Ще бъде убит, информацията, която е събрал за дзур, ще се разкрие и ще им натика лицата в калта. А в същото време двата дома, които мрази най-много, драконите и джерегите, ще се унищожат взаимно. Цялата работа е за отмъщение, Крейгар — отмъщение за начина, по който са се отнасяли към него като мелез, и отмъщение за смъртта на баща му. Отмъщение, толкова храбро, колкото е един дзур, толкова жестоко, колкото е един дракон, и толкова коварно, колкото е един джерег. Това е цялата работа, Крейгар.

Крейгар приличаше на криота, току-що открил, че в мрежата му е нагазил дракон. Мина през същата процедура, през която бях минал и аз, като всяка малка подробност идваше на мястото си, и също като мен заклати глава от удивление, а лицето му се вкамени, стъписано.

— Мамка му, шефе!

Кимнах.