Даровита

Трийсет и първа глава

Странноприемницата се намираше в нещо, което тук, в Южен Съндър, минаваше за долчинка, но навсякъде другаде биха го нарекли гора. Между дъбовете и кленовете бе разчистено място за гостилница, конюшня, плевня и градина; дърветата оставяха достатъчно пространство на небето и слънчевата светлина отразяваше короните им в прозорците на околните сгради.

Странноприемницата не беше пълна с клиенти, но не беше и безлюдна. В Съндър потокът от пътници не секваше дори през зимата, дори в полите на планината. Конски каруци пренасяха на север бурета с монсийски сайдер, здрави дървени трупи от съндърските гори или лед от източните планини. Търговски кервани, натоварени с лиенидски домати, грозде и кайсии, лиенидски накити и украшения или риба, уловена в лиенидските морета, тръгваха на север от съндърските пристанища и доставяха стоката си чак в Мидлънс, Уестър, Нандър и Естил. А от южните кралства докарваха сладководна риба, зърно и сено, царевица, картофи и моркови — всичко, необходимо на горските обитатели. Билки, ябълки, круши и коне пътуваха до пристанищата, откъдето отплаваха с кораби за Лиенид и Монсий.

Сега в двора на странноприемницата чакаше търговец с каруца, натоварена догоре с бурета. Тропаше с крака и духаше в дланите си. По буретата нямаше надписи, дрехите на търговеца, палтото и обувките му бяха с неопределим произход; по сбруите на конете нямаше орнаменти, които да подсказват от кое кралство идва. Гостилничарят се втурна в двора. Следваха го синовете му, на които нареди да се заемат с конете. Извика на търговеца и дъхът му замръзна във въздуха. Търговецът изкрещя нещо в отговор, но недостатъчно силно, та думите му да стигнат до гъстата гора, опасваща долчинката, където се бяха спотаили Катса и Битърблу.

— Сигурно е от Монсий — прошепна Битърблу. — Идва от пристанищата и пътува към вътрешността на Съндър. Каруцата му е препълнена. Ако е дошъл от другите кралства, вече щеше да е продал стоката си. Освен ако не е лиенид, разбира се, но не прилича на лиенид, нали?

Катса прелисти картите.

— Няма значение. Дори да беше от Нандър или Съндър, не знаем кои друг е в странноприемницата и кой друг ще пристигне. Не бива да рискуваме, докато не разберем дали историите на баща ти са плъзнали в Съндър. Бяхме няколко седмици в планините, дете. Нямаме представа какво са чули тези хора.

— Слуховете едва ли са стигнали толкова далеч от пристанищата и планинския проход. А и странноприемницата изглежда откъсната от света.

— Вярно — съгласи се Катса, — но не бива да разпалваме хорското любопитство. Колкото по-малко знае Лек, толкова по-добре.

— Значи никоя странноприемница не е безопасна. Трябва да стигнем до Лиенид, без да ни види никой.

Катса не отговори, съсредоточена в картите.

— Освен ако не смяташ да убиваш всеки, който ни зърне — промърмори Битърблу. — О, Катса, гледай! Това момиче носи яйца! Готова съм на всичко за едно яйце!

Катса вдигна очи и видя едно гологлаво и разтреперано момиче да притичва от плевнята към странноприемницата, понесло кошница с яйца. Гостилничарят й помаха и я извика. Момичето остави кошницата под клонесто дърво и изприпка към него. Двамата с търговеца започнаха да й подават торба след торба, а тя ги нарамваше и препасваше, докато почти изчезна под товара. Заклатушка се към странноприемницата. Излезе отново и пак я натовариха.

Катса преброи дърветата между скривалището им и кошницата с яйца. Погледна измръзналите лехи в градината.

Прелисти още веднъж картите и извади списъка с помощниците на Съвета в Съндър. Приглади листа в скута си.

— Знам къде сме — обяви тя. — Недалеч оттук има град. На два дни път. Според Рафин тамошният бакалин е приятел на Съвета. Мисля, че ще успеем да стигнем невредими.

— Дори да е приятел на Съвета, лъжите на Лек едва ли са го подминали.

— Да — съгласи се Катса, — но се нуждаем от дрехи и информация. А на теб ще ти се отрази добре една гореща баня. Ако можехме да стигнем до Лиенид, без да прибягваме до ничия помощ, щяхме да го направим. За съжаление е невъзможно. Щом се налага да се доверим някому, предпочитам да е сподвижник на Съвета.

Битърблу се намръщи.

— Ти също се нуждаеш от гореща баня.

Катса се ухили.

— И аз се нуждая от баня. Само че не е задължително да е гореща. Изключено е да те натопя в някое замръзнало езеро. Ще се разболееш и ще умреш след всичко, което преживя. — Катса видя как гостилничарят и търговецът нарамват по няколко торби и се запътват към входа на странноприемницата и прошепна: — Чакай ме тук!

— Къде отиваш… — учуди се Битърблу, но Катса вече летеше от дърво до дърво.

Криеше се зад дебелите им стволове и надничаше към прозорците и входа на гостилницата. Когато след малко продължиха да си проправят път през съндърската гора, в ръкава на Катса се гушеха четири яйца, а една съндърска тиква бе кацнала върху рамото й. Тази вечер щяха да пируват.

Настъпи часът да почукат на вратата на бакалина. Катса се замисли как да придаде по-приличен вид на себе си и на Битърблу. Нямаше как; задоволи се само да позабърше калта и прахоляка от лицата им, да сплете косата на Битърблу в подобие на плитка и да чака да падне нощта. Заради хапещия студ се налагаше Битърблу да остане с кожуха, а тя — с пелерината от вълчи кожи; макар и страховити, все пак не бяха толкова отблъскващи, колкото окървавената и прокъсана мантия, която криеха.

Лесно намериха бакалията — най-голямата и най-оживената постройка в града след хана. Бакалинът беше среден на ръст, нито слаб, нито пълен, с червенобуза, пъргава съпруга и дял рояк деца — от невръстни малчугани до връстници на Катса. Така поне се стори на Катса, докато с Битърблу се криеха сред дърветата край града в очакване да се стъмни. Бакалията беше просторна, а кафявата къща над и зад нея — грамадна. Както и се полага, помисли си Катса, за да побира толкова голяма челяд. Макар да й се прииска, докато денят преваляше, а от сградата извираха все повече деца — да хранят кокошките, да помагат на търговците да разтоварят стоката си, да играят и да се боричкат — този помощник на Съвета да не бе приел толкова на сериозно дълга си да остави потомство. Налагаше се да чакат не само градът да стихне, но и домочадието му да заспи, за да не предизвикат суматоха, когато похлопат на вратата му.

Най-после светлините зад прозорците на повечето къщи угаснаха. Остана само един осветен прозорец в дома на бакалина. Едва тогава Катса и Битърблу излязоха иззад дърветата. Прекосиха двора и се прокраднаха към задния вход. Катса уви юмрук в ръкава си и потропа по дебелата дървена врата възможно най-тихо, но така, че все пак да я чуят. След миг светлината зад прозореца се раздвижи. След още миг вратата се открехна и бакалинът надникна. Стиснал здраво дръжката на вратата, ги огледа от главата до петите — две дребни, увити в кожи фигури пред прага му.

— Ако търсите легло и храна — изсумтя той, — странноприемницата е в началото на пътя.

Първият й въпрос беше най-рискованият и тя затаи дъх, да се подготви за отговора.

— Търсим информация. Чували ли сте някакви новини от Монсий?

— Нищичко от месеци. В този край на горите рядко достигат вести от Монсий.

Катса си пое дъх:

— Вдигни свещта към лицето ми, бакалино.

Мъжът промърмори недоволно. Протегна ръка през открехнатата врата и задържа свещта пред лицето й. Очите му се присвиха, после се ококориха и изражението му се промени до неузнаваемост. Отвори рязко вратата, подкани ги да влязат и пусна резето след тях.

— Простете, милейди, — посочи масата и заиздърпва столовете. — Седнете, седнете! Марта! — извика той към съседната стая. — Храна! — нареди на обърканата жена, появила се на прага. — И още свещи! И събуди…

— Не! — възрази остро Катса. — Не. Не будете никого, моля ви! Никой не бива да разбира, че сме тук.

— Колко съм несъобразителен, милейди! Простете… простете ми…

— Не ни очаквахте — отвърна Катса. — Разбираме ви.

— Да — призна мъжът. — Чухме какво се е случило в двореца на Ранда, милейди, и научихме, че с лиенидския принц сте минали през Съндър. Но някъде по пътя слуховете са ви изгубили дирите.

Жената влетя в стаята и остави върху масата поднос с хляб и сирене. Млада жена на възрастта на Катса я последва с чаши и кани. Юноша, по-висок дори от Рафин, притича след тях да запали факлите по стените около масата. Катса чу тиха въздишка и погледна към Битърблу. С ококорени очи и овлажняла уста детето се взираше в хляба и сиренето пред него. Забеляза, че Катса я гледа.

— Хляб — прошепна и Катса се усмихна неволно.

— Яж, дете — подкани я тя.

— Разбира се, млада госпожице — намеси се и жената. — Яжте колкото искате.

Катса изчака всички да седнат, а Битърблу да си отчупи комат хляб и да започне да дъвче с доволно изражение. После проговори:

— Трябва ни информация. И съвет. Баня и дрехи — за предпочитане момчешки. Ала най-важното е присъствието ни тук да остане в тайна.

— На вашите услуги, милейди — отвърна бакалинът.

— В тази къща има дрехи за цяла армия — додаде жената. — А магазинът е пълен с провизии. Ще ви дадем и кон, ако искате. Ще си мълчим, милейди, не се безпокойте. Знаем какво прави Съвета ви и с радост ще ви помогнем.

— Задължени сме ви.

— Какво ви интересува, милейди? — попита бакалинът. — Информацията ни за другите кралства е съвсем оскъдна.

Очите на Катса се насочиха към Битърблу, която се бе нахвърлила лакомо върху хляба и сиренето.

— По-бавно, дете — предупреди я тя разсеяно.

Потърка чело и размисли какво да разкрие пред съндърското семейство. Налагаше се да сподели поне част от историята, а и най-сигурното оръжие срещу заблудите на Лек безспорно бе истината.

— Идваме от Монсий — подхвана. — Прекосихме планината през Прохода на Грела.

Думите й предизвикаха смаяно мълчание. Катса въздъхна.

— Ако ви е трудно да го повярвате — продължи тя, — другата част от историята ще ви се стори напълно невероятна. Наистина не знам откъде да започна.

— Започни от Дарбата на Лек — обади се Битърблу с пълна уста.

Катса погледна малката; в момента облизваше трохите от пръстите си. Изглеждаше изпълнена с доволство, което дори предателството на баща й не може да помрачи.

— Добре — рече Катса. — Първо ще разкажа за Дарбата на Лек.

Тази нощ Катса се изкъпа не един, а два пъти. Първия път — за да размекне калта и прахоляка и да свали най-горния пласт, а втория — за да отмие цялата мръсотия. Същото направи и Битърблу. Бакалинът, съпругата му и двете му най-големи деца работеха безшумно и чевръсто; донесоха вода и я стоплиха, изпразниха и пак напълниха ваната и изгориха изпокъсаните им дрехи. Избраха им момчешки дрехи по мярка. От гардеробите си и от магазина наизвадиха шапки, палта, шалове и ръкавици. Подстригаха косата на Битърблу като на момче и скъсиха косата на Катса.

Усещането за чистота бе удивително. Катса не смогна да преброи колко пъти чу Битърблу да въздиша тихо. Въздишаше, че е на топло и е чиста, че се къпе със сапун, че вкусва хляб, че чувства хляба в стомаха си.

— Тази нощ, опасявам се, няма да спим дълго, дете — предупреди я Катса. — Трябва да тръгнем, преди децата да се събудят.

— Да не мислиш, че ще ме уплашиш! Тази вечер беше приказна! Недоспиването е нищо!

Независимо от първоначалните възражения на Катса, легнаха в леглото на бакалина и съпругата му. Усетила истинска постеля Битърблу заспа непробудно. Катса лежеше по гръб и се опитваше да не позволява на спокойното дихание на момичето, на мекия дюшек и на пухените възглавници да й вдъхнат лъжливо чувство за безопасност. Мислеше за всичко, което пропусна да разкаже тази нощ.

Семейството на бакалина се убеди колко страховита е Дарбата на крал Лек. Научиха кой е убил кралица Ашен и кой е отвлякъл дядо Тийлиф. Макар Катса да не им обясни, предположиха, че детето, поглъщащо лакомо хляба и сиренето, е монсийската принцеса, избягала от баща си. Дадоха си сметка и за друго: ако Лек реши да разпространи мнима история за Съндър, умовете им навярно ще забравят истината, която са чули. Семейството се смая, но прие и разбра всичко това.

Катса обаче пропусна една истина и изрече една лъжа. Спести да каже накъде всъщност ще се отправят. Така, дори Лек да успееше да придума семейството да признае, че Катса и принцесата са почукали на вратата му и са спали под покрива му, нямаше да разбере накъде са тръгнали.

Лъжата бе, че лиенидският принц е загинал при опита си да убие монсийския крал. Катса намираше тази лъжа за излишна. Едва ли някой щеше да разпитва семейството за По. И все пак, колкото повече хора го смятаха за мъртъв, толкова по-малко щяха да го търсят и да му причинят зло.

Сега щяха да поемат към съндърските пристанищни градове. Да яздят на юг, за да отплават на запад. Ала докато лежеше до дълбоко заспалата принцеса, мислите й я теглеха на изток, към колибата край водопада, и на север, към лабораторията в двореца, където Рафин стоеше приведен над книга, над стъкленица или над огън.

Как й се искаше да поведе Битърблу на север, към града на Ранда, и да я скрие там, както бяха скрили дядо й. На север при търпеливия и грижовен Рафин. Но беше невъзможно, дори без да брои собственото си усложнено положение в двореца на Ранда. Немислимо бе да скрие детето на толкова очевидно място и толкова близо до пипалата на Лек. Немислимо беше да навлече беда на най-скъпите си хора. Не биваше да сблъсква Рафин с човек, който изтрива разсъдъка и изкривява намеренията. Лек не биваше да доближава приятелите й. За нищо на света не биваше да ги замесва.

С детето щяха да тръгнат утре. Да препускат главоломно. Да намерят кораб, за да отплават за Лиенид. Щеше да скрие Битърблу там и после да си събере мислите.

Затвори очи и си нареди да заспи.

Трийсет и втора глава

За пръв път Катса виждаше море. Така се почувства и когато за пръв път видя планини, макар че планините и морето никак не си приличаха. Планините бяха тихи, а морето бучеше, притихваше и пак започваше да бучи. Планините бяха високи, а морето представляваше равнина, простряла се докъдето поглед стига. Изненада се, че не вижда пред нея да проблясват светлинките на далечна земя. Планините и морето бяха съвсем различни. Не успяваше да отлепи очи от морето и вдишваше жадно соления въздух, както преди я бяха запленили планините.

Превръзката над зеленото око ограничаваше кръгозора й. Едва се удържаше да не я смъкне, но не смееше. Бяха стигнали невредими чак до тук — през покрайнините на града и през градските улици. Движеха се само нощем и никой не ги разпозна. С други думи, не се наложи да убива никого. Разминаха се с една-две схватки, когато улични бандити проявяваха прекадено любопитство към двете момчета, промъкващи се на юг към водата посред нощ. Но никой не ги заподозря и не ги сполетяха сериозни неприятности, каквито Катса да не може да уреди тихомълком.

Намираха се в Сънклиф, най-големия пристанищен град в Съндър и най-оживения търговски център. През нощта той изглеждаше на Катса жалък и мрачен, с тесни, буренясали улички, които сякаш отвеждат към затвори или бордеи, а не до необятните удивителни води. Необозримите води изтриха спомена за пияниците, крадците, порутените сгради и окаяните улички зад тях.

— Как ще намерим лиенидски кораб? — попита Битърблу.

— Не просто лиенидски кораб — уточни Катса, — а лиенидски кораб, който скоро не е плавал до Монсий.

— Аз ще се поогледам, а ти се скрий — предложи Битърблу.

— В никакъв случай. Дори да не беше лиенсийската принцеса, това място не е безопасно. Дори да не беше нощ. Дори да не беше толкова малка.

Битърблу скръсти ръце и се обърна с гръб към вятъра.

— Завиждам ти за Дарбата.

— Да вървим — дръпна я Катса. — Не намерим ли кораб тази нощ, утре ще трябва да се крием от очите на хиляди хора.

Прегърна момичето през рамо. Тръгнаха по стръмните улички и стълби, отвеждащи към пристанището.

В мрака доковете изглеждаха зловещи. Тъмните силуети на корабите наподобяваха крепости, издигащи се от морето — скелети от мачти и плющящи платна, огласяни от викове на невидими мъже.

Всеки кораб представляваше малко кралство: стражи стояха с извадени саби пред мостика, а моряци сновяха между палубите и доковете или се бяха скупчили край огньове по брега. Две момчета крачеха край корабите, сгушили се заради студа, с протъркани пътни чанти в ръка. Бяха съвсем обикновени на вид. Всеки би ги взел за бегълци или за бездомници, които търсят я работа, я безплатен превоз.

В разговора на група стражи Катса долови позната напевна интонация. Битърблу я погледна, вдигнала вежди.

— Чувам — прошепна й Катса. — Ще продължим напред, но запомни този кораб.

— Защо да не ги заговорим?

— Четирима са, а наоколо има много хора. Всички ще разберат какво искаме.

Внезапно закопня за По, за Дарбата му, която да й подскаже дали ги разпознават и дали това е от значение. Ако По беше тук, с един-единствен въпрос щеше да узнае дали лиенидските моряци заслужават доверие.

Ако По беше тук, щеше да им е още по-трудно, разбира се, да останат незабелязани. Очите, халките в ушите му, акцентът му и дори жестовете му бяха толкова издайнически, че сигурно щеше да се наложи да му нахлузят чувал върху главата, за да не привлича внимание. Ала лиенидските моряци положително щяха да изпълнят желанието на своя принц въпреки историите, които са чули. Усети пръстена му да студенее върху гърдите й, пръстена, гравиран със същите знаци, изрисувани върху ръцете му. Този пръстен е билетът им, за да ги приемат лиенидските кораби доброволно, а не принудени от Дарбата й или изкушени от тежестта на кесията й. Макар да беше готова да прибегне до Дарбата и до кесията, ако се наложи.

Подминаха няколко по-малки кораба, чиито стражи явно се перчеха с подвизите си. Едните бяха уестърци, а другите…

— Монсийци — прошепна Битърблу.

Катса не трепна, ала сетивата й се изостриха и цялото й тяло настръхна, готово за битка, докато корабите не останаха далеч зад гърбовете им. Продължиха напред, сливайки се с мрака.

Морякът седеше сам на ръба на дъсчен кей и люлееше крака над водата. На кораба пред кея кипеше необичайно оживление. По палубата сновяха мъже и момчета. Лиенидски мъже и момчета, понеже по ушите и по пръстите им Катса съзря да блещука злато, озарено от светлината на фенерите. Не разбираше от кораби, но се сети, че този сигурно или тъкмо е пристигнал, или скоро ще отплава.

— Корабите вдигат ли котва посред нощ? — попита тя.

— Нямам представа — отвърна Битърблу.

— Бързо! Да не губим време, ако този ще отплава!

Ако морякът им създаде неприятности, щеше да го хвърли във водата с надеждата мъжете по палубата над тях да не забележат.

Катса тръгна по кея. Битърблу я следваше по петите. Мъжът ги видя веднага. Ръката му се стрелна към колана.

— Спокойно, моряко — рече тихо Катса. — Искаме само да те питаме нещо.

Мъжът не продума, ръката му остана върху колана, но им позволи да доближат. Катса седна до него, а той се отмести и се приведе настрани — за по-добър замах, досети се тя, ако реши да използва ножа. Битърблу се настани от другата й страна, скрита от погледа на моряка. Катса благодари наум на мрака и на дебелото палто, прикриващи лицето и фигурата й.

— Откъде идва корабът ти, моряко? — попита тя.

— От града на Рор — гласът му, съвсем малко по-дълбок от нейния, го издаде, че не е мъж, а младеж — широкоплещест и жилав, но по-млад от нея.

— Тази нощ ли ще отплавате?

— Да.

— Накъде?

— До Сънпорт и Южния залив, после обратно в града на Рор.

— Няма ли да се отбивате в Монпорт?

— По това време на годината не търгуваме с Монсий.

— Чували ли сте някакви новини от Монсий?

— Не е ли ясно, че сме лиенидски кораб? Намерете монсийски кораб, ако ви интересува Монсий.

— Що за човек е капитанът ви? — продължи да разпитва Катса.

— Много въпроси задаваш. Интересува те Монсий, интересува те и капитанът ни. Къде сме били, какво носим. Откога Мургон наема деца за шпиони?

— Нямам представа кой шпионира за Мургон. Ние търсим кораб да ни отведе на запад.

— Нямате късмет — подхвърли младежът. — Не се нуждаем от работна ръка, а е видно, че не можете да си платите.

— О! Да не би да притежаваш Дарба да виждаш в тъмното?

— Дори в тъмното си личи, че сте дрипльовци — отсече морякът и добави: — Явно сте се били, съдейки по превръзката върху окото ти.

— Ще платим.

Момчето се поколеба.

— Или лъжете, или сте крадци. А най-вероятно и двете.

— Нито сме лъжци, нито крадци.

Катса посегна да извади кесията от джоба на палтото. Той издърпа ножа си от колана и скочи на крака.

— По-полека, моряко — успокои го Катса. — Бръкни сам в джоба ми, ако искаш. Хайде! — насърчи го, доловила колебанието му. — Аз ще вдигна ръце, а приятелят ми ще отстъпи назад.

Битърблу стана и се отдалечи послушно на няколко крачки. Катса разпери ръце. След кратко двоумение младежът бръкна в джоба на Катса, а ръката с ножа вдигна пред гърлото й. Катса си рече, че сега се полага да изглежда уплашена. Още една причина да е благодарна на мрака, криещ изражението й.

Той извади кесията й и отстъпи две крачки назад. Отвори я и изсипа няколко златни монети в дланта си. Огледа жълтиците под светлината на луната, после ги поднесе към бледото сияние на огньовете по брега.

— Това е лиенидско злато — констатира той. — Не просто сте крадци, а сте ограбили лиениди.

— Заведи ни при капитана си. Нека той реши дали да приеме златото ни. Ако го направиш, и ти ще получиш нещо, независимо от решението му.

Катса зачака младежът да обмисли предложението. Всъщност нямаше значение дали ще приеме условията им, или не. По-подходящ кораб едва ли щяха да намерят. По един или друг начин Катса трябваше да се качи на палубата, дори ако се наложи да го удари по главата и да го довлече до мостика, размахвайки пръстена на По пред лицата на стражите.

— Добре — кимна той. Взе монета от купчината в дланта си и я пъхна в пазвата си. — Ще ви заведа при капитан Фаун, но ви предупреждавам: заради кражбата тя ще ви хвърли в трюма. Няма да ви повярва, че сте се сдобили със златото по честен начин, а нямаме време да ви предадем на градските власти.

Катса не пропусна думата.

— Тя? Капитанът ви е жена?

— Жена — потвърди момчето, — жена с Дарба.

Жена. Жена с Дарба. И двете я изненадаха.

— Този кораб е на краля, така ли?

— Неин е.

— Как…

— В Лиенид родените с Дарба са свободни. Кралят не ги притежава.

Да, спомни си, че По й го бе обяснил.

— Идвате ли? — попита младежът. — Или ще си приказваме тук?

— Каква е Дарбата й?

Морякът отстъпи настрани и им махна с ножа да тръгват.

— Хайде!

Катса и Битърблу се насочиха към кораба, но Катса очакваше да чуе отговора. Трябваше да разбере дали капитанът умее да чете мисли, или притежава воинска Дарба. Тогава щеше да реши как да постъпи, преди да стигнат до стражите: да продължи напред или да блъсне момчето във водата и да побегне.

Стражите под тях се засмяха на някаква шега. Единият държеше факла. Пламъкът блуждаеше под напора на вятъра и озаряваше ту обветрените им лица, ту широките им плещи, ту извадените им саби. Битърблу ахна тихо и Катса се обърна към нея. Беше уплашена. Катса я улови за рамото и я стисна леко.

— Сигурно умее да плува както никой друг — подхвърли тя на младежа зад тях. — Или е като подвижен компас? Права ли съм?

— Заради Дарбата й ще отплаваме посред нощ — обясни той. — Вижда бурите, преди да връхлетят. Вдигаме котва сега, за да изпреварим бурята, задаваща се от изток.

Умение да усеща времето. Ясновидските Дарби бяха за предпочитане пред четенето на мисли, но и от тях я побиваха тръпки. Е, професията на тази жена прилягаше добре на Дарбата й, а и на техните цели; дори им предоставяше предимство. Катса реши да поговори с капитан Фаун, да прецени що за човек е и каква част от истината да й разкрие.

Наближиха и стражите се втренчиха в тях. Единият вдигна факлата към лицата им. Катса мушна брадичка под яката на палтото си и го погледна с незакритото си око.

— Кого водиш на кораба, Джем? — попита мъжът.

— Отиват при капитана.

— Затворници ли са?

— Затворници или пътници. Капитанът ще реши.

Стражът махна на един от другарите си.

— Върви с тях, Беър — нареди той — и се погрижи за младия Джем.

— И сам мога да се пазя — обиди се Джем.

— Естествено. Беър обаче може да наглежда и теб, и себе си, и двамата ти затворници, и да носи сабя и светлина. И да бди за безопасността на капитана.

Джем явно се канеше да възрази, но при споменаването на капитана се задоволи само да кимне. Поведе Катса и Битърблу по мостика. Беър тръгна след тях с извадена сабя и с вдигнат фенер. Катса не беше виждала по-едър мъж. Стъпиха върху палубата и моряците се отдръпваха, за да огледат дребните, дрипави странници, и същевременно да направят път на Беър.

— Какво става, Джем? — любопитстваха те.

— Отиваме при капитана — обясняваше Джем отново и отново, а мъжете се връщаха към задълженията си.

Дългата палуба гъмжеше от чевръсти мъже, непознати предмети ги заобикаляха отвсякъде и хвърляха странни сенки, озарени от фенера на Беър. Едно платно ненадейно се надипли и се смъкна, освободено от въжетата, които го задържаха за мачтата. Заплющя над главата на Катса като сияйна сива птица, напираща да скъса каишката си и да отлети в небето; в следния миг се издигна също толкова ненадейно, изпънато и завързано здраво на място. Катса нямаше представа какво означава тази трескава деятелност, ала непознатата суетня — гласовете, подвикващи неведоми команди, поривите на вятъра, люлеещата се палуба — я изпълни с вълнение.

Две стъпки й бяха достатъчни да се приспособи към полюшването на кораба. Битърблу обаче не се чувстваше сигурна и стъписващата суматоха наоколо не й помагаше. Катса я улови за ръка и я притисна плътно до себе си. Момичето се сгуши до нея и с облекчение й предостави отговорността да я държи на крака.

Джем спря пред отвор в палубата. Нареди им да го следват, стисна ножа си със зъби, спусна се през отвора и изчезна в мрака. Катса тръгна след него, надявайки се невидимата стълба да се материализира под краката и ръцете й. От време на време поспираше да помогне на детето да улучи стъпалата. Беър слезе последен и в светлината на фенера му сенките им затанцуваха по стените на тесния коридор, където се намираха.

Тръгнаха след тъмния силует на Джем. Битърблу притискаше лице в гърдите на Катса. Да, въздухът тук, долу, беше застоял и неприятен. Катса бе чувала, че хората свикват с корабите. Зарече се да крепи Битърблу, докато се приспособи.

Джем ги водеше край черни врати към правоъгълник оранжева светлина, зад който сигурно се намираше каютата на родения с Дарба капитан. Жената капитан. Откъм светлото петно долитаха гласове. Единият — силен, властен и женски.

Стигнаха вратата и гласовете секнаха. От мястото си в сенките зад младежа Катса чу гласа на жената:

— Какво има, Джем?

— Простете, капитане. Тези съндърски момчета твърдят, че ще си платят, за да ги вземем на кораба. Искат да отплават на запад, но аз не вярвам на златото им.

— Какво му е на златото им? — поинтересува капитанът.

— Лиенидско е, капитане, и повече, отколкото се полага да притежават.

— Доведи ги — нареди гласът. — Да видя това злато.

Джем ги подкани да влязат в добре осветената каюта, която напомни на Катса лабораторията на Рафин, пълна с разпилени книги, бутилки със странно оцветени течности, букети от билки, увесени да се сушат на куки, за да се използват в необичайни експерименти. Тук вместо книги имаше карти и чертежи, вместо бутилки — медни и златни инструменти, вместо билки — въжета, канапи, куки, мрежи. Предмети, които знаеше, че служат на корабите, ала чието предназначение не разбираше, както не разбираше целта на Рафиновите експерименти. Тясното легло и скринът в единия ъгъл също й напомниха лабораторията на Рафин, защото и той понякога спеше там, когато умът му се вълнуваше повече от работата, отколкото от удобството.

Зад масата до капитана стоеше моряк, едър като Беър. Пред тях бе разгърната карта. Жената, далеч не млада, бе прибрала в стегнат кок на тила сребристата си коса. Дрехите й бяха като на другите моряци — кафяви панталони, кафяв жакет, тежки ботуши и нож в колана. Лявото й око беше бледосиво, а дясното — яркосиньо като синьото око на Катса. Строгото й лице и проницателните й очи се впиха към непознатите. За пръв път — в тази светла каюта и пред искрящите очи на жената — Катса почувства, че маските им вече са изчерпали ролята си.

Джем изсипа монетите в протегнатата длан на капитана.

— В кесията има още много, капитане.

Жената огледа златото. Изгледа Катса и Битърблу с присвити очи.

— Откъде го взехте?

— Приятели сме на принц Грийнинг от Лиенид — обясни Катса. — Той ни даде златото.

Огромният моряк до капитана изсумтя.

— Приятели на принц По! Как не!

— Ако сте ограбили нашия принц… — подхвана Джем, но капитан Фаун вдигна ръка.

Зоркият й втренчен поглед сякаш проби челото на Катса. После се плъзна по палтото й, колана, панталоните, ботушите. Катса се почувства гола под тези будни разноцветни очи.

— Очакваш да повярвам, че принц По е дал кесия със злато на две дрипави съндърски момчета? — попита най-сетне капитанът.

— Знаеш, струва ми се, че не сме съндърски момчета — отвърна Катса и бръкна в пазвата си. — Даде ми това, за да ми повярвате.

Издърпа канапа и показа пръстена на капитана. Забеляза стъписаното изражение на жената, а яростните викове на Джем и Беър ненадейно огласиха каютата. Възцари се хаос. Моряците се спуснаха към нея — Джем размахваше ножа, а Беър — сабята; морякът до капитана също измъкна острието си.

Защо По не й спомена, че при вида на пръстена, хората му ще обезумеят? Сега обаче се налагаше да действа; по-късно щеше да се ядосва. Блъсна Битърблу в ъгъла, за да застане между нея и всички други в каютата. Обърна се и блокира толкова силно ръката на Джем, че той изпусна ножа на пода. Препъна го, сниши се да избегне сабята на Беър, извъртя се и ритна едрия моряк по главата. Беър се просна на пода, а тя притисна към гърлото на Джем собствения му нож. Подхвана с крак сабята на Беър, улови я със свободната си ръка и я насочи към третия моряк, готов да се нахвърли върху нея с ножа си. Пръстенът още се люлееше в дланта й — същата, която стискаше дръжката на сабята — и капитанът не отлепяше очи от него.

— Спри! — извика Катса на третия моряк. — Не искам да те нараня. Не сме крадци.

— Принц По никога не би дал пръстена си на съндърски бездомник — процеди Джем.

— А вие подценявате принца си — отвърна Катса, забивайки коляно в гърба му, — ако смятате, че съндърски бездомник може да го ограби.

— Добре — обади се капитанът. — Стига толкова! Оставете оръжията, милейди, и пуснете хората ми.

— Ако този ме нападне — предупреди Катса, сочейки с острието на сабята третия моряк, — ще заспи до Беър.

— Ела, Пач — нареди капитанът на моряка. — Прибери ножа. Веднага! — добави властно, когато той се поколеба.

Морякът изгледа заплашително Катса, но се подчини.

Тя пусна оръжията на пода. Джем се изправи, разтри врат и й се намръщи. Катса изреди наум няколко пиперливи думи, които с удоволствие би изкрещяла на По, и нахлузи отново пръстена около врата си.

— Какво направи с Беър? — попита капитанът.

— Ей сега ще се събуди.

— Дано.

— Ще се опомни.

— А сега ми обясни всичко — настоя капитанът. — Знаем, че принцът ни беше в Мидлънс, в двореца на крал Ранда. Чухме, че тренира. С теб, ако не греша.

Откъм ъгъла се чу гъргорене. Обърнаха се и видяха Битърблу да повръща, присвита на колене до стената. Катса й помогна да се изправи. Момичето се вкопчи непохватно в нея.

— Подът се движи.

— Да. Ще свикнеш — успокои я Катса.

— Кога? Кога ще свикна?

— Ела, дете.

Катса буквално пренесе Битърблу до капитана.

— Капитан Фаун, това е принцеса Битърблу от Монсий — представи я тя. — Братовчедка на По. Както предположихте, аз съм Катса от Мидлънс.

— Предполагам също, че на това око му няма нищо — отбеляза капитанът.

Катса смъкна превръзката от зеленото си око. Погледна жената, която срещна невъзмутимо очите й. Обърна се към Джем и Пач. Най-сетне проумели, те повдигнаха високо вежди. Чертите им, тъмните им коси, златните халки по ушите им се сториха болезнено познати на Катса. Както и хладнокръвието, с което срещаха погледа й.

Обърна се към капитана.

— Смъртна опасност грози принцесата — обясни тя. — Наложително е да я отведа в Лиенид, за я скрия от онези… онези, които я заплашват. По ме увери, че ще ни помогнете, когато видите пръстена. Откажете ли ми обаче, ще впрегна цялата сила на Дарбата си, за да ви принудя да го направите.

Капитанът впи очи в нея с неразгадаемо изражение.

— Покажи ми пак пръстена.

Катса пристъпи напред. Не искаше да вади отново пръстена, предизвикващ такова безумие. Капитанът обаче не се страхуваше от нея. Протегна се към врата й и хвана с два пръста златната халка. Обърна го насам-натам. Пусна го и се взря в Битърблу. След миг погледна пак към Катса.

— Къде е принцът ни?

Катса размисли бързо и реши, че трябва да съобщи на тази жена поне част от истината.

— Не е тук. Раниха го и се възстановява.

— Умира ли?

— Не — сепна се Катса. — Не, разбира се.

Капитанът се намръщи.

— Защо тогава ти е дал пръстена?

— Обясних ви. Даде ни го, за да ни вземат на лиенидски кораб.

— Глупости! Ако това е целял, защо не ти е дал пръстена на краля или на кралицата?

— Не знам — отвърна Катса. — Не разбирам значението на пръстените. Знам само кого представляват. По ми даде този.

Капитанът повдигна подозрително вежди. Катса стисна зъби и се подготви да изрече нещо много хапливо, ала гласът на Битърблу я възпря.

— По наистина й даде пръстена — отрони немощно детето с пресипнал глас; тялото й сякаш се бе смалило наполовина. — Не й обясни какво означава. Вие й обяснете. Незабавно!

Капитанът погледна замислено Битърблу. Момичето вирна брадичка с мрачно и неотстъпчиво изражение. Възрастната жена въздъхна.

— Много рядко лиенидите се разделят с пръстените си, а почти никога — с пръстена, по който ги разпознават. Да дадеш този пръстен, означава да се простиш с идентичността си. Принцесо Битърблу, милейди Катса носи на шията си пръстена на седмия принц на Лиенид. Ако принц По наистина й го е дал, значи се е отказал от титлата си и вече не е лиенидски принц. Подарява й статута си, замъка и наследството си.

Катса се ококори. Придърпа стол и се стовари върху него.

— Невъзможно…

— Почти никога лиенидите не преотстъпват личните си пръстени — повтори капитанът. — Повечето ги отнасят в гробовете си в морето. Много рядко — ако умира жена и иска сестра й да осинови децата й, или бакалин завещава магазина си на приятел, или умиращ принц реши да посочи някой извън рода си за наследник — лиенидите подаряват този пръстен. — Капитанът впи очи в Катса. — Лиенидите обичат принцовете си, а най-скъп им е младият принц, роден с Дарба. Да откраднеш пръстена на принц По е тежко престъпление.

Катса клатеше глава от недоумение защо По е постъпил така и понеже се страхуваше от думата, която капитанът повтаряше отново и отново. Умира. Ала По не умираше.

— Не го искам — отсече тя. — Даде ми го без никакво обяснение…

Битърблу се облегна върху масата с посивяло лице и простена.

— Не бой се, Катса. Сигурно е имал основание.

— Какво основание? Раните му не бяха толкова тежки…

— Катса — гласът на детето прозвуча търпеливо, но изморено. — Спомни си! Даде ти пръстена, преди да го ранят. Предполагал е, че може да загине в битката.

Сега Катса проумя смисъла и ръката й притисна гърдите. Типично за него! Очите й се напълниха със сълзи, защото само той бе способен да измисли нещо толкова налудничаво — налудничаво, глупаво и ненужно, защото По нямаше да умре.

— Защо, в името на Мидлънс, не ми каза?

— Ако ти беше казал, нямаше да го вземеш — отбеляза Битърблу.

— Вярно, нямаше да го взема. Как си представяш да взема такова нещо от По? Като се замисля, дал ми го е с право, защото наистина ще умре. Видя ли го, ще го убия, задето ме изплаши така и не ми обясни нищо.

— Разбира се — додаде утешително Битърблу.

Катса се обърна към капитана и попита:

— Не е за постоянно, нали?

В същия момент забеляза, че погледът на възрастната жена се е променил. Пач и Джем също я гледаха другояче. С побледнели лица, със смаяни, укротени очи. Бяха й повярвали, че не е откраднала пръстена, и принцът им наистина й го е дал. Катса си пое облекчено дъх: поне тази част от изпитанието приключи.

— Мога да му го върна, нали? Нали?

Капитанът прочисти гърло. Кимна.

— Да, принцесо.

— Велики хълмове! — възкликна стъписано Катса. — Не ме наричай така!

— Винаги можете да му го върнете, принцесо — продължи капитанът. — Или да го дадете на друг. Той също има право да си го поиска. Междувременно притежавате власт и можете да я упражнявате в ролята си на лиенидски принц. Ние сме длъжни да ви се подчиняваме.

— Стига ми да ни отведете бързо в замъка на По на западния бряг — отвърна Катса. — И престанете да ме наричате принцеса.

— Замъкът е ваш, принцесо.

Катса а-ха да избухне, защото не искаше да се отнасят така с нея. Преди да се възпротиви обаче, някой почука на вратата.

— Готови сме, капитане.

Катса дръпна Битърблу настрани, защото в каютата настана суматоха. Капитанът започна да раздава заповеди на висок глас.

— Пач, връщай се на поста си и ни измъквай от тук. Джем, погрижи се за Беър. И разчисти онази каша в ъгъла. Дългът ме зове на палубата, принцесо. Елате горе, ако желаете. Принцеса Битърблу ще се почувства по-добре на открито.

— Казах ти да не ме наричаш така! — тросна се Катса.

Капитанът не й обърна внимание и тръгна към вратата. Катса прегърна Битърблу през раменете и я последва, втренчена гневно в гърба й, докато прекосяваха коридора.

Внезапно, в мрака под стълбата, капитанът спря. Обърна се към Катса.

— Принцесо, защо сте тук, защо сте предрешена и защо детето е в опасност си е ваша работа. Не искам обяснения. Но ако мога да помогна, само кажете. На вашите услуги съм.

Катса вдигна ръка и докосна златната халка. Поблагодари мислено за силата, която пръстенът й даваше, щом така щеше да спаси Битърблу. Това навярно обясняваше и защо По й го е подарил; искал е сигурно да й предостави пълна власт, за да закриля детето по-добре. Не искаше обаче всички на палубата да видят пръстена, щом предизвиква такова страхопочитание. Не искаше всички да говорят за него, да го сочат и да й се кланят. Пъхна го под палтото.

— Принц По се възстановява от раните си, нали? — попита капитан Фаун и Катса долови в гласа й тревога, искрена тревога, сякаш е загрижена за близък роднина. Чу и кралската титла, сраснала се с името на По и чужда на нейното.

— Възстановява се — потвърди тя и се запита дали ако лиенидите знаеха истината за Дарбата на своя принц, щяха да го обичат толкова много.

Чувстваше се объркана; случилото се на кораба беше твърде непонятно и караше сърцето й да се свива от болка.

На палубата Катса поведе Битърблу към парапета. Двете вдишваха морския въздух и наблюдаваха тъмния блясък на водите.

Трийсета и трета глава

С особено удоволствие се надвесваше над парапета и гледаше как носът на кораба пори водите. Особено и харесваше, когато корабът подскачаше нагоре-надолу по високите вълни, или когато валеше сняг и снежинките я щипеха по лицето. Мъжете се смееха и казваха, че принцеса Катса е родена за моряк. А Битърблу добавяше — след като укрепна достатъчно, та да излиза при тях и да се включва в шегите им — че Катса е родена за всичко, което ужасява нормалните хора.

Най-силно копнееше да се изкачи на най-високата мачта и да увисне от небето. В един безоблачен ден Пач, оказал се помощник-капитан, изпрати моряк на име Ред да развърже оплетените въжета и й разреши да се изкатери с него.

— Не я подстрекавай — укори го Битърблу, сложила ръце на хълбоците и вирнала гневно брадичка с яростно изражение, макар и с три лакътя по-ниска от него.

— Принцесо, някой ден тя ще се изкатери и без моето позволение. Предпочитам да е сега, за да я наблюдавам, отколкото да го направи нощем по време на буря.

— Да не мислиш, че ако й разрешиш да се качи сега, друг път няма…

— Внимавай! — извика Пач.

Палубата се наклони и Битърблу политна напред. Той я улови и я вдигна на ръце. Наблюдаваха как Катса се катери по мачтата след Ред. Най-сетне ги погледна отвисоко, от небето. Клатеше се толкова силно напред-назад и се чудеше как Ред изобщо ще успее да разплете нещо. Междувременно си спомни как в началото Битърблу не се доверяваше на мъжете. А сега позволяваше на този огромен моряк да я прегръща бащински, обвила с длан врата му, докато двамата се заливат от смях за нейна сметка.

Според предвижданията на капитана плаването щеше да продължи четири-пет седмици. Корабът се движеше бързо и през повечето време бяха сами в океана. Изкатереше ли се на мачтата, Катса винаги се оглеждаше за преследвачи, но никой не ги гонеше. Беше приятно да не се чувстваш като беглец и да не се налага да се криеш. В открито море бяха в безопасност — сами с капитан Фаун и екипажа. Моряците не се отнасяха подозрително към тях и Катса постепенно повярва, че никой от слуховете, разпространявани от Лек, не ги е застигнал.

— В Сънклиф не се задържахме дори цял ден — обясни й капитанът. — Извадихте късмет, принцесо, благодарение на Дарбата ми.

Въпреки лютата зима напредваха бързо. Променяха курса често. Пътят им сигурно приличаше на странен танц по водата, ала успяваха да избягнат най-яростните фъртуни.

През първите дни Битърблу се чувстваше много зле и единственото занимание на Катса бе да се грижи за нея и да размишлява. Тогава тя разказа на капитана за Дарбата на Лек, принудила ги да побягнат от Монсий. Сподели го, защото с тревога осъзна, че четирийсетте мъже на борда на кораба знаят коя е Битърблу и накъде отива. Това означаваше четирийсет евентуални информатори, щом Катса и Битърблу стигнат целта, а корабът поеме по обичайния си търговски маршрут.

— Гарантирам за надеждността на хората си, принцесо — успокои я капитан Фаун.

— Не разбираш — възрази Катса. — Замесен ли е крал Лек, няма никакви гаранции за надеждност. Дори да се закълнат да мълчат, ако чуят мълвите на крал Лек, ще забравят дадената дума.

— Какво да направим тогава, принцесо?

С присвити устни, Катса се втренчи в чертежите върху масата пред тях. Силно я гнетеше мисълта да изрече неизбежното. Зачака капитанът да се досети. Не чака дълго.

— След като ви свалим в Лиенид, искате да останем в открито море — каза възрастната жена с остър глас, все по-хладен при всяка следваща дума. — Да плаваме цяла зима, дори и по-дълго, докато вие с принц По, с когото дори не поддържате връзка, не намерите начин да обезвредите краля на Монсий. После, предполагам, ще чакаме някой да ни потърси и да ни покани да се върнем на брега? По-точно да се върнат оцелелите, принцесо, защото провизиите ни ще свършат. Корабът ни е търговски, както знаете, пътува от пристанище до пристанище, където се снабдява с храна и вода. Достатъчно изпитание е, че се връщаме направо в Лиенид.

— Трюмът е пълен със зеленчуци и плодове за продан — напомни й Катса. — А хората ти умеят да ловят риба.

— Водата ни ще свърши.

— Тогава ще насочиш кораба към буря.

По лицето на капитана се изписа смайване. Катса разбираше колко абсурдно е предложението й, какво безумие е да очаква корабът да се движи в кръг из някой мразовит морски предел, очаквайки новини, които навярно никога няма да пристигнат. И всичко това, за да спасят един млад живот. От устата на капитана се изтръгна звук, изразяващ отчасти неверие, отчасти смях и Катса се подготви за спор.

Жената обаче се втренчи замислено в дланите си и изненада Катса, когато най-сетне проговори.

— Искате много — подхвана тя, — ала не мога да се преструвам, че не разбирам каква е причината. Някой трябва да спре Лек. Не само заради принцеса Битърблу. Дарбата му е могъща, а крал с такава сила е заплаха за седемте кралства. Ако слуховете не достигнат екипажа ми, ще разполагаме с четирийсет мъже и една жена с непомрачени съзнания. А и обещах да ви помогна.

Дойде ред на Катса да се смае.

— Наистина ли ще го направиш?

— Принцесо, и без друго нямам право да ви откажа — въздъхна капитанът. — Но ще изпълня охотно молбата ви, стига да не навредя на хората си и на кораба. И при условие, че ще ме възмездите за претърпените загуби.

— Това се подразбира.

— В търговията нищо не се подразбира, принцесо.

Постигнаха споразумение. Капитанът обеща да остане на дрейф близо до западния бряг на Лиенид край безлюден остров, който щеше да й опише, за да ги намерят по-лесно, или за да се върнат по-бързо на сушата, ако обстоятелствата на кораба наложат да прекратят уединението.

— Не знам какво ще обясня на екипажа — заключи капитан Фаун.

— Настане ли време за обяснение, кажи им истината — посъветва я Катса.

Един ден, докато Катса и Битърблу се хранеха в камбуза, капитан Фаун ги попита как са стигнали до Сънклиф, без да ги забележат.

— Прекосихме монсийските върхове и се спуснахме в Съндър — отговори Катса. — После яздихме през горите. В Сънклиф се придвижвахме само нощем.

— Как успяхте да минете през планинския проход? Нямаше ли стражи?

— Минахме през Прохода на Грела.

Капитан Фаун се втренчи в Катса над ръба на чашата, от която се канеше да отпие. Остави чашата.

— Не ти вярвам.

— Вярно е.

— Прекосили сте Прохода на Грела и всичките ви пръсти са си по местата? И сте живи? За вас може и да го повярвам, принцесо, но не и за детето.

— Катса ме пренесе — обади се Битърблу.

— И времето беше хубаво — добави Катса.

Капитан Фаун избухна в смях.

— Няма смисъл да ме лъжете за времето, принцесо. След края на лятото в Прохода на Грела всеки ден вали сняг, а в седемте кралства едва ли има по-студено място.

— В онзи ден можеше да е по-зле — възрази Катса.

Капитанът продължаваше да се смее.

— Ако ми потрябва закрилник, принцесо, дано да сте наблизо!

След ден-два Катса излезе от водата след поредната баня в мразовития океан — бани, които според Битърблу доказваха, че е луда — и седна върху койката на момичето, за да смъкне подгъналите си дрехи. Тясната каюта едва побираше койките; осветяваше я мъждукащ фенер, провесен от тавана. Битърблу подаде на Катса кърпа, за да избърше мократа си кожа и замръзналата си коса. Докосна я по рамото. Катса погледна надолу и видя в треперливата светлина белите линии, привлекли вниманието на момичето. Белезите, където ноктите на планинския лъв бяха раздрали плътта й. Имаше белези и по гърдите.

— Раните ти заздравяха бързо — отбеляза Битърблу. — Няма съмнение кой спечели битката.

— Не бяхме равнопоставени — възрази Катса. — Ако нямах нож, котката щеше да ме убие.

— Де да притежавах уменията ти! — въздъхна Битърблу. — За да се защитавам при необходимост.

Не за пръв път Битърблу казваше нещо подобно. И за кой ли път, обзета от паника, Катса си спомняше, че Битърблу греши; спомняше си колко безпомощна се оказа при единствената си среща с Лек.

Битърблу обаче наистина трябваше да се научи да се защитава. Един ден Пач я подкачи за ножа, пъхнат в колана й — същият, дълъг до лакътя й нож, който стискаше в гората на Лек, когато По и Катса я откриха — и Катса реши, че е назрял моментът Битърблу да стане боец. Доколкото е възможно дете да стане боец. Катса открай време недоумяваше защо във всичките седем кралства най-слабите и най-уязвимите — момичетата и жените — не се упражняват как да се бият, а силните шлифоват уменията си до съвършенство.

Затова започна да обучава момичето. Първо да държи спокойно и правилно ножа, за да не се изплъзва от пръстите й; да го носи леко, сякаш е естествено продължение на ръката й. Първият урок затрудни детето повече, отколкото предполагаше Катса. Ножът тежеше и беше остър. Битърблу се страхуваше да носи дългото острие върху под, който ту се надига, ту се спуска. Стискаше дръжката толкова силно, че ръката я заболя, а дланта й се покри с мехури.

— Плашиш се от собствения си нож — отбеляза Катса.

— Страх ме е да не падна върху него — уточни Битърблу — или да не намушкам някого, без да искам.

— Нормално е. Но ако го стискаш силно, опасността да нараниш неволно някого или себе си не намалява. Отпусни пръсти, дете. Няма да падне от ръката ти, ако го държиш както ти показах.

Битърблу се поотпускаше за малко, ала наклонеше ли се палубата или някой от моряците приближеше, веднага забравяше заръката на Катса и стисваше острието с всички сили.

Катса смени тактиката. Прекрати същинските уроци и няколко дни караше Битърблу да се разхожда из кораба с нож в ръката. Държейки ножа, детето разговаряше с моряците, изкачваше стълбите към палубата, хранеше се в камбуза и наблюдаваше как Катса се катери по мачтите. Отначало въздишаше тежко и прехвърляше несръчно ножа от едната в другата си ръка. След ден-два обаче спря да се тревожи толкова. След още няколко дни ножът се полюшваше свободно до хълбока й. Не беше забравен, защото Битърблу внимаваше много, когато корабът се разклати или някой приятел приближи до нея. Личеше си обаче, че свиква с него и не й създава неудобство. Катса прецени момента като подходящ да научи момичето да използва оръжието.

Напредваха бавно, но сигурно. Битърблу упорстваше, изпълнена с яростна решимост, ала мускулите й не бяха тренирани, не владееха движенията, които Катса изискваше да изпълняват. Понякога Катса се чудеше как да я обучава. Имаше известен смисъл да научи детето да блокира и да нанася удари по традиционния начин, ала то нямаше да издържи дълго в битка, ако спазва обичайните правила.

— Трябва да причиняваш възможно най-силна болка — наставляваше я Катса — и да дебнеш противника да се разкрие.

— И да не обръщаш внимание на болката — допълваше Джем.

Той им помагаше в уроците, както и Беър и всички моряци, които намираха време. Понякога тренираха по обед в камбуза или — ако денят беше ясен — на палубата. Някои моряци недоумяваха защо е наложително младо момиче да се учи да се бие. Но не им се присмиваха дори когато преподаваше недостойни похвати — хапане, драскане и скубане.

— Не е нужна сила да забиеш палци в очите на противника — обясни веднъж Катса, — но нанася сериозни поражения.

— Противно е — възрази Битърблу.

— Човек с твоите размери не може да си позволи лукса да се бие честно, Битърблу.

— Не казвам, че няма да го направя. Твърдя само, че е противно.

Катса се опита да прикрие усмивката си.

— Добре де. Сигурно си права.

Показваше на Битърблу всички слаби места, където ударът е смъртоносен — гърло, тил, корем, очи — лесни места, изискващи по-малко сила. Учеше Битърблу как да крие нож в ботуша си и как да го изважда бързо, как да държи ножа с две ръце и как да държи нож във всяка ръка. Как да внимава да не изпусне острието в разгара на схватката, когато всичко се случва толкова бързо, че умът не смогва да мисли.

— Браво! — извика Ред един ден, когато Битърблу наръга Беър с лакът в слабините и той се преви, стенейки.

— А сега? — попита Катса. — Как ще продължиш?

— Ще забия ножа във врата му — отвърна детето.

— Умно момиче!

— Схватлива е! — похвали я отново Ред.

Наистина беше схватлива. Беше дребничка и Катса знаеше — както знаеха и членовете на екипажа — колко късмет ще й е нужен, ако се наложи да се защитава. Ала наученото щеше да й даде шанс и натрупаната увереност щеше да й бъде от полза. Мъжете, моряците, надаващи насърчителни викове, също помагаха повече, отколкото осъзнаваха.

— Тези умения няма да й потрябват, разбира се — отбеляза Ред. — Монсийската принцеса винаги ще има телохранители.

Катса преглътна първите думи, които й хрумнаха. И все пак не се стърпя:

— По-добре да притежава уменията и да не ги използва, отколкото да ги няма и някой ден да й потрябват.

— Не го отричам, принцесо. Никой не го знае по-добре от вас или от принц По. Решите ли, двамата сигурно ще успеете да обучите цяла детска войска.

В ума на Катса се мярна образът на По — замаян и залитащ. Отпъди го. Отиде да провери как е Беър и се съсредоточи върху следващото упражнение на Битърблу.

Трийсет и четвърта глава

Катса се намираше на мачтата с Ред, когато за пръв път видя Лиенид. Изглеждаше точно така, както По го описваше — нереално, все едно е картина от гоблен или песен. Тъмни зъбери надвисваха над морето, увенчани от заснежени поля. От полята се издигаше стръмна скала, а върху нея — град. Сияен град, сякаш от злато. Поне така си помисли Катса отначало.

Корабът наближи брега и тя разбра, че не е сгрешила съвсем. Сградите от кафяв варовик, жълт мрамор и бял кварц отразяваха светлината на небето и водите. Куполите и кулите на постройката, извисяваща се над всички останали, бяха наистина златни — замъкът на Рор и родният дом на По, огромен и ярък. От изумление Катса зяпна, увиснала от мачтата. Ред се засмя и извика на Пач под тях, че най-сетне се е намерило нещо, което да забави Катса.

— Земя! — изкрещя той и мъжете по палубата нададоха възторжени възгласи.

Ред се плъзна надолу, но Катса остана върху мачтата, впила очи в растящия град на Рор. Различи пътя, виещ се от основата на скалата към града, и платформите, които се издигат от полята към града с въжета, прекалено тънки, за да ги види. Корабът заобиколи югоизточния бряг на Лиенид и пое на север. Тя се обърна и не отлепи очи от града, докато не изчезна зад хоризонта. Градът на Рор почти я заслепи, ала тя не се изненада, че По се е родил в град, който сияе.

И в толкова красива земя. Корабът плаваше край островното кралство на север, после на запад, и Катса гледаше като омагьосана. Виждаше брегове, покрити с бели пясъци или с бял сняг. Планини изчезваха в буреносни облаци. Градове, издълбани в камък, прикрити, надвиснали над морето. Дървета по скатовете с оголели корони, черни на фона на зимното небе.

— Дървета — каза й Пач, когато му ги посочи. — Не ви ли обясни принцът? Наесен листата стават сребърни и златни. Бяха красиви допреди два месеца.

— И сега са красиви.

— Може би, но през зимата Лиенид е сив. През другите сезони е същинска палитра. Ще видите, принцесо.

Катса го погледна изненадано. После разбра, че няма нищо странно в думите му. Щеше да види, ако остане по-дълго. Плановете й бяха мъгляви. Щеше да проучи замъка на По и тайниците му, да подсили крепостта. Да постави стражи. Да размишлява и да чака, докато чуе вест за По или за Лек. Да подготви не само замъка, но и ума си за новини, заразени с отровата на Лек.

— Знам какво сте поискали да направим, принцесо — прекъсна мислите й Пач.

Този път тя погледна още по-изненадано. Той наблюдаваше дърветата по брега със сериозно лице.

— Капитан Фаун ми каза. Сподели само с двама-трима. За да я подкрепим, когато стане време да съобщи на другите.

— Значи ще я подкрепиш? — попита Катса.

— Успя да ме убеди.

— Радвам се — призна Катса. — И съжалявам.

— Не сте виновна вие, принцесо, а чудовището, което властва в Монсий.

Заваля ситен сняг. Катса протегна длани да го приветства.

— Какво му е, принцесо? — попита Пач.

— В какъв смисъл „какво му е“?

— Ами… защо му харесва да наранява хората?

Катса сви рамене.

— Дарбата го улеснява.

— Всеки може да причинява страдания — възрази Пач.

— Не знам — повдигна рамене Катса и се замисли за Ранда, за Мургон и за другите крале и безумните им дела. — Мнозина използват властта, за да вършат жестокости, а никой не е по-могъщ от Лек. Нямам представа защо го прави, но съм наясно, че трябва да го спрем.

— Дали Лек предполага къде сте, принцесо?

Катса наблюдаваше как снежинките се топят в морето. Въздъхна.

— След като напуснахме Монсий, разговаряхме с малцина. И с никого не сме споделяли къде отиваме, докато не се качихме на кораба ви. Но той ни видя, Пач, и мен, и По, и ни позна, разбира се. Няма много места, където да скрием детето. В крайна сметка Лек ще я потърси тук. Трябва да намеря укритие — в замъка, край него или дори в лиенидската пустош.

— Времето ще е сурово, принцесо, чак до пролетта.

— Да. Навярно няма да й осигуря удобства, но ще я опазя невредима.

По й беше разказал, че замъкът му е малък и прилича по-скоро на голямо имение. Но след като видя как крепостта на Рор запълва небосклона, Катса се запита дали мярата на По не е по-различна от тази на другите хора. Дворецът на Ран да изглеждаше внушително. Крепостта на Рор беше грамадна. Къде се вместваше замъкът на По в скалата?

Най-сетне видя замъка на По. Обзе я доволство. Беше малък, поне така й се стори от мачтата на кораба. Изграден от бял камък с балкони и тераси, боядисани в небесносиньо; само една квадратна кула се издигаше от задното крило колкото да загатне, че е повече от къща.

Разположението му обаче не беше обичайно и именно го зарадва най-много Катса. Висока скала се извисяваше над морето, а замъкът, кацнал на върха й — а-ха да се катурне във водата. Представи си как вятърът намира пролука в основите му, разцепва ги с оглушителен трясък и той рухва в морето. Разбра защо балконите са опасни през зимата. Някои висяха над бездната.

Под замъка вълните се блъскаха в основата на скалата. Сред камънака обаче в малка ниша водата се пенеше пред пясъчния бряг. Там започваха стъпала, виеха се по ската, изчезваха, пак се повяваха и пак изчезваха и така чак до стените на замъка и до един от главозамайващите балкони.

— Къде ще хвърлим котва? — попита Катса, вече слязла на палубата.

— От другата страна на скалата има малък залив — обясни й капитан Фаун. — Там ще хвърлим котва. От залива тръгва пътека и отвежда първо настрани — ще си помислите, че сте сбъркали посоката, принцесо — но после пътеката завива обратно, изкачва стръмнината и стига до входа на замъка. Дори да натрупа сняг, я разчистват, в случай че принцът се върне.

— Явно я познаваш добре.

— Преди няколко години бях капитан на малък товарен кораб, принцесо. Лиенидските замъци са разположени в живописни, но непристъпни местности. Трудно се доставят провизии до тях, повярвайте ми, защото всичките са нависоко.

— Много хора ли работят в замъка?

— Малко са. И ще ви напомня, принцесо, че сега замъкът и прислугата са ваши.

Да, бяха нейни. Още една причина да не очаква с нетърпение срещата с обитателите на замъка. Появява се лейди Катса от Мидлънс — обвит с мрачна слава убиец с вродена Дарба да се сражава, — и се оказва притежателка на пръстена на По. Щеше да разкаже абсурдната история за Лек и Ашен, да сподели намерението си да превърне двореца в крепост и да отреже достъпа на външния свят до него… Предчувстваше, че срещата няма да мине гладко.

Пътеката изглеждаше точно както капитан Фаун я описа. Хълмът бе стръмен и осеян със снежни преспи. Най-сериозният проблем обаче бяха краката на Битърблу, свикнали с кораба. По сушата тя ходеше почти толкова тромаво, както в началото залиташе по палубата, та се наложи Катса да я крепи, докато се изкачват към замъка на По. Вятърът духаше откъм гърба им, сякаш ги блъскаше нагоре.

Отблизо замъкът не беше много по-внушителен. Приличаше на висока бяла къща на върха на възвишение с двор, засенчен от невероятно големи дървета и навярно приятен в по-топло време. Прозорците бяха високи, покривът — полегат. Зад дърветата се издигаше кулата, конюшните се намираха от едната страна, а от другата имаше замръзнала зеленчукова градина. По нищо не личеше — ако не броим бученето на вълните — че замъкът е надвиснал над морето.

Стигнаха върха на ската. Поредният порив на вятъра ги побутна към двора с разноцветен плочник. Битърблу си пое облекчено дъх, че отново е на равна земя. Застанаха пред къщата и Катса вдигна юмрук да похлопа по тежката дървена врата. Преди да я докосне, вратата се отвори и ги лъхна топла вълна. Пред тях застана лиенид — позастарял, облечен като иконом в дълго черно палто.

— Добре дошли — поздрави ги той. — Влезте в приемната. Бързо! — подкани ги той, защото Катса се закова на място, изненадана от посрещането. — Да не избяга топлината!

Мъжът ги въведе в тъмен коридор. Катса видя високи тавани, стълбище към площадка с парапет и поне три горящи камини. Битърблу я улови за ръката.

— Аз съм лейди Катса от Мидлънс — подхвана Катса, но мъжът им посочи двукрила врата.

— Насам. Господарят ви очаква.

Катса зейна. Втренчи се стъписано в мъжа.

— Господарят! Тук ли е? Как е възможно? Къде е?

— Моля, милейди. Последвайте ме. Цялото семейство е в приемната.

— Цялото семейство!

Мъжът махна към вратата пред тях. Катса погледна Битърблу и разбра, че смаяното лице на детето отразява нейното. По наистина бе разполагал с достатъчно време да се върне у дома; двете се бяха забавили цяла вечност в планините. Ала как бе успял в това състояние? И как бе напуснал скривалището си, без да го видят? И как…

Мъжът им помаха отново да побързат, а Катса се опита да формулира въпрос, какъвто и да е въпрос.

— Откога е тук принцът? — попита тя.

— Принцовете пристигнаха току-що — отвърна мъжът и отвори вратите, преди Катса да успее да продума.

— Чудесно! — чуха глас отвътре. — Добре дошли, приятели мои! Влезте и заемете почетните си места сред нас. Присъединете се към щастливата ни компания.

Гласът й се стори познат. Битърблу ахна и залитна, а Катса я задържа и я притисна към себе си. Вдигна поглед видя непознати хора, седнали край стените на дълга зала дъното на залата, усмихнат и впил в тях единственото си око седеше крал Лек Монсийски.

Трийсет и пета глава

Добре дошли. Приятели. Почетни места. Щастлива компания.

Катса веднага усети, че този човек не й вдъхва доверие, макар да изрича приятни думи с гальовен глас. Нещо у него караше сетивата й да застанат нащрек. Не го харесваше.

Говореше обаче приветливо и предразполагащо и всички непознати в стаята му се усмихваха. Смущението й изглеждаше неоснователно. Нямаше причина да изпитва неприязън към него. Тя се поколеба пред прага, но все пак го прекрачи и пристъпи предпазливо напред.

Детето се чувстваше зле. Катса си помисли, че краката му изневеряват отново. Битърблу, вкопчена в нея, плачеше и я дърпаше назад.

— Лъже те — повтаряше малката. — Лъже те!

Катса я погледна объркано. Очевидно и детето не харесваше този мъж. Реши да внимава.

— Дъщеря ми е болна. Мъчно ми е да я гледам как страда — каза Лек и Катса си спомни и разбра, че този мъж е баща на Битърблу. — Помогни на племенницата си — обърна се той към жената, седнала вляво.

Тя скочи и тръгна към тях с разперени ръце.

— Клетото дете! — възкликна и се опита да издърпа Битърблу от Катса.

Прегърна я и й зашепна утешително. Битърблу обаче започна да пищи и да блъска жената. Притискаше се към Катса, обезумяла от страх. Катса я обгърна с ръце и я погали разсеяно. Погледна към жената, която някак си се падаше леля на момичето. Лицето й я хвърли в потрес. Челото, носа й… бяха й познати. Не цвета на очите, но формата им… Втренчи се в ръцете на жената и разбра. Това беше майката на По.

— Изпаднала е в истерия — каза й майката на По.

— Да — съгласи се Катса и прегърна детето по-здраво. — Аз ще я успокоя.

— Къде е синът ми? — попита жената с разширени от тревога очи. — Знаеш ли къде е синът ми?

— Да! — обади се Лек с гръмовен глас. Наклони глава и впи единственото си око в Катса. — Един член от семейството липсва. Жив е, надявам се?

— Да — потвърди Катса и после се почуди дали не е по-добре да се преструва, че По е мъртъв. Спомни си смътно как веднъж излъга, че По е загинал. Но защо?

Окото на Лек заискри.

— Така ли? Каква чудесна новина! Сигурно се нуждае от помощ. Къде е?

— Не му казвай, Катса! — извика Битърблу. — Не му казвай къде е По. Не му казвай!

— Спокойно, дете! — сгълча я Катса.

— Моля те, не му казвай!

— Няма — обеща Катса. — Няма.

Опря лице в шапката на Битърблу и реши да не казва на този мъж къде е По, щом детето се тревожи толкова.

— Добре, добре — обади се Лек. — Разбирам как стоят нещата.

Известно време помълча. Очевидно размисляше. Пръстите му забарабаниха по дръжката на ножа, затъкнат в колана му. Очите му се плъзнаха към Битърблу и Катса прегърна още по-здраво детето.

— Дъщеря ми не е на себе си — отбеляза Лек. — Объркана е, болна е, разсъдъкът й е помътен. Тъкмо обяснявах на семейството на принц По за неразположението й. — Ръката му описа дъга. — Разказвах им как избяга от дома ни след произшествието с майка й. Как с принц По я намерихте, лейди Катса, и как бдяхте над нея.

Катса обходи залата с поглед. Откри още едно познато лице — мъж, по-възрастен от Лек, крал. Бащата на По. Със силни и горди черти, но със замъглени очи. Очите на всички в залата изглеждаха замъглени — на по-младите мъже, навярно братя на По, и на жените, явно техни съпруги. Или пък пелена забулваше нейното съзнание и не й позволяваше да види ясно лицата им?

— Да — отвърна тя на Лек, доловила смътно, че споменава безопасността на Битърблу. — Да. Аз я пазех.

— Как напуснахте Монсий? — извиси се гласът на Лек. — Планините ли прекосихте?

— Да — кимна Катса.

Лек отметна глава и се засмя.

— Така си и помислих, когато ви изгубихме следите. Реших да чакам. Накрая все трябваше да се появите някъде. Научих обаче, че не си добре дошла в родния си дворец, лейди Катса. А сърце не ми даваше да бездействам, докато скъпото ми дете… — Очите му отново се насочиха към Битърблу и той потърка устни с пръсти. — Докато скъпото ми дете е далеч от мен. Реших да рискувам. Заповядах на хората си да продължат да търсят, разбира се, из всички кралства, но аз се спрях на Лиенид.

Катса тръсна глава, но мъглата в съзнанието й не се разсея.

— Не биваше да се тревожиш — отрони тя. — Аз я пазех.

— Да — съгласи се той. — А сега я доведе при мен, в моя замък на западния лиенидски бряг.

— Твоят замък… — повтори тя безизразно.

Мислеше, че замъкът е на По. Или неин? Не, какъв абсурд! Напомни си, че е от Мидлънс и няма замък. Явно беше объркала нечии думи. Нещо, чуто някъде.

— Време е да ми предадеш детето — каза Лек.

— Да — кимна Катса, но се разтревожи как така ще повери грижите за Битърблу другиму.

Момичето, спряло да се съпротивлява, се притискаше към Катса, шепнеше несвързано и хлипаше. Повтаряше смаяно думите на Лек, сякаш проверява как ще прозвучат, произнесени с нейния глас.

— Да — кимна отново Катса, — но след като се почувства по-добре.

— Не — възрази Лек. — Доведи я при мен сега. Знам как да я успокоя.

Този мъж наистина не й харесваше. Не й харесваше как се разпорежда с нея и как гледа Битърблу с изражение, което беше виждала преди, незнайно кога. Да се грижи за момичето беше неин дълг. Катса вирна брадичка.

— Не. Ще остане с мен, докато се почувства по-добре.

Лек се засмя. Огледа стаята.

— Лейди Катса е неотстъпчива! Ала не бива да я виним, че защитава детето. Както и да е… Ще се порадвам на дъщеря си по-късно — окото му стрелна отново момичето.

— Кажи ми защо синът ми го няма — обади се жената до Катса. — Не е ранен, нали?

— Хайде — подкани я Лек. — Успокой угрижената майка, лейди Катса. Разкажи ни за принц По. Близо ли е?

Поруменяла, Катса се обърна към жената, мъчейки се да разнищи прекалено много загадки наведнъж. Несъмнено нямаше да застраши По, ако им разкаже за него. Но не трябваше ли да запази нещо в тайна? Почувства се съвсем замаяна. За всеки случай реши да не казва нищо.

— Не искам да говоря за По.

— Нима? — учуди се Лек. — Колко жалко! Защото аз искам да поговорим за По.

Потупа замислено облегалката на стола и продължи:

— Нашият По е силен млад мъж. Силен и смел. Достоен потомък на рода си. Но крие тайни, нали?

Внезапно Катса усети как настръхва от главата до петите.

Лек не отлепяше поглед от нея.

— Да… — проточи той. — По създава главоблъсканици…

Смръщи вежди и сви устни. Накрая сякаш прецени как да постъпи. Озърна се, обходи с поглед всички от семейството и се усмихна лъчезарно. Заговори с кадифен глас:

— Мислех да не го споделям, но сега осъзнах колко силен е всъщност По и как някой ден ще се появи пред прага ни. За да сте подготвени как да го посрещнете, реших да ви разкрия нещо… Размишлявах дълго, милейди — окото му се впи отново в Катса, — за нашия скъп По и стигнах до известни заключения. Теорията ми е удивителна, макар и малко стъписваща. Да… — Той се усмихна на учудените лица наоколо. — Винаги е стъписващо да разбереш, че са те заблуждавали. Особено когато те е заблуждавал сродник. Ти ще потвърдиш теорията ми, лейди Катса, защото според мен знаеш истината за По.

Бащата и братята на По се размърдаха в столовете и сбърчиха чела; паника и смут обзеха Катса.

— Става дума за Дарбата на По — продължи Лек.

Катса чу как жената до нея, майката на По, ахва тихо.

Пристъпи към Лек, закрила устни с длан.

— Чакай! — възкликна тя. — Какво…

Обърна се към Катса, смаяна и уплашена. Безпомощност и отчаяние бушуваха в гърдите на Катса. Разбираше… спомняше си… смътно…

— Смятам, че вашият По ви е мамил — обяви Лек. — Лейди Катса, нали принц По е…

В този момент Катса спря да се колебае. Раздвижи се. Пусна детето, измъкна камата от колана си и я хвърли. Не защото си спомни, че Лек трябва да умре. Не защото си спомни истината за Дарбата на По, а защото в съзнанието й изплува признанието на По за неговата ужасна тайна. Спомни си, че ако я разкрият, той ще пострада дълбоко, непоправимо. Този мъж се канеше да изрече тайната му. Някак си трябваше да го спре, да го застави да замълчи, преди да произнесе гибелните думи.

В крайна сметка за Лек щеше да е по-добре, ако се бе придържал към лъжите. Защото истината, която едва не изрече, го уби.

Камата полетя и се заби право в целта — в отворената уста на Лек — и го прикова към облегалката на стола. Той се отпусна с увиснали крайници, с облещено и безжизнено око. Изпод дръжката на острието бликна кръв и се стече по робата му. Жените запищяха, мъжете закрещяха гневно и се втурнаха към нея с извадени саби. Катса веднага осъзна колко е важно в тази битка да внимава много. Да не наранява братята и бащата на По. В този миг обаче те се заковаха на място; Битърблу, отлепила очи от Лек, се изправи, залитайки. Застана пред Катса, извади ножа си от канията и го насочи към тях с разтреперана ръка.

— Не й посягайте! — предупреди ги. — Тя постъпи правилно.

— Дете — рече крал Рор, — отдръпни се, защото не искаме да те нараним. Не си на себе си, принцесо Битърблу. Защитаваш убийцата на баща си!

— Той умря и вече съм добре — гласът на Битърблу прозвуча по-уверено, а ръката й спря да трепери. — И не съм принцеса. Аз съм кралицата на Монсий. Моя отговорност е да накажа Катса, а аз твърдя, че тя постъпи правилно и ви забранявам да я наранявате.

Наистина изглеждаше добре — държеше умело ножа и излъчваше спокойствие и решимост. Братята на По и баща му стояха в полукръг с вдигнати саби. Пръстените по ръцете им и халките в ушите им проблясваха. Като седем вариации на По, помисли си зашеметено Катса, ала без светещи очи. Разтърка очи. Чувстваше се изтощена, неспособна да мисли. Няколко жени в дъното на залата плачеха.

— Тя уби баща ти — повтори крал Рор, но по-колебливо.

Вдигна ръка към челото си. Втренчи се объркано в Битърблу.

— Баща ми беше зъл — подхвана Битърблу. — Притежаваше Дарба да заблуждава хората с думите си. Мамеше ви — за смъртта на мама, за болестта ми, за намеренията си. Катса ме защитаваше. Днес завинаги ме спаси от него.

Вдигнаха ръце към главите. Веждите им се присвиха. Лицата им заприличаха на недоумяващи маски.

— Каза ли Лек… каза ли, че този замък е негов? — попита с пресеклив глас Рор, втренчен в пръстените си.

Майката на По си пое колебливо дъх. Обърна се към съпруга си.

— Постъпката на лейди Катса ми се струва оправдана. Той очевидно се канеше да очерни По с несправедливо обвинение. Лично аз съм склонна да обмисля възможността, че ни е лъгал от самото начало. — Опря длан в гърдите си. — Предлагам ви да седнем и да поговорим.

Съпругът и синовете й разтриваха чела и кимаха замаяно.

— Да седнем — Рор посочи столовете. Видя Лек и се сепна, сякаш е забравил, че бездиханното му, кървящо тяло е в залата. — Донесете столовете тук, в средата, далеч от… от това зрелище. Синове, помогнете на дамите. Принцесо… кралице Битърблу, ще повторите ли пак думите си? Умът ми е замъглен, признавам. Синове, не прибирайте сабите. Редно е да сме предпазливи.

— Аз ще я разоръжа — заяви Битърблу, — за да се успокоите. Моля те, Катса — рече извинително и протегна ръка.

Катса бръкна в ботуша си и подаде ножа на детето. Седна на стола, който й донесоха. Наблюдаваше вцепенено суетнята наоколо, чуваше подрънкването на сабите, гледаше как жените си бършат лицата и въздишат тежко, вкопчили се в ръцете на съпрузите си. Оброни глава в длани. Умът й се проясняваше и осъзнаваше какво е сторила.

Все едно бавно се разнася магия, сякаш едно по едно се пукаха мехурчета и оставяха празнота след себе си. Мислите им наистина се изпариха; говореха небивалици, говореха объркано, напрягаха се да сглобят забравени думи, независимо че всички бяха присъствали на разговора.

Рор дори не успяваше да отговори смислено на въпросите на Битърблу — кога Лек е пристигнал в Лиенид, какво им е казал, как ги е убедил, че замъкът на По е негов. Как е придумал Рор да напусне града си и двореца и да дойде в това отдалечено кътче на кралството със съпругата и синовете си, за да забавлява Лек и да изпълнява заповедите му, докато той чака дъщеря си, която може никога да не пристигне. Устните на Рор произнасяха чутото от Лек с недоумение, на пресекулки.

— Иска да се установи в моя град. Така ми каза. До моя трон!

— Каза нещо за прислужниците ми, но няма да го повторя — добави кралицата му.

— Поиска да променим търговските си споразумения! Сигурен съм! — възкликна Рор. — В полза на Монсий!

Изправи се и закрачи из помещението. В знак на уважение към краля Катса се надигна вдървено, но кралицата я дръпна да седне.

— Ако ставаме всеки път, когато заснове напред-назад, няма да подвием крак — предупреди я.

Ръката й задържа нейната по-дълго от необходимото, а очите й се застояха върху лицето й. Гласът й прозвуча ласкаво. Колкото повече заблуди на Лек разбулваше събранието, толкова по-благосклонно поглеждаше лиенидската кралица към Даровитата, седнала до нея.

Яростта на Рор се разпалваше. Гневяха се и синовете му, един по един се отърсваха от вцепенението и скачаха на крака. Крещяха и спореха какво точно е казал Лек.

— Добре ли е наистина По? — попита един от по-младите, взирайки се в лицето на Катса.

По бузата й се стече сълза и тя остави Битърблу да разкаже историята им, да разкрие истини за Лек, които се забиваха в слушателите й като стрели. Как Лек е искал да нарани детето по зловещ, неописуем начин; как е похитил дядо Тийлиф и е убил Ашен. Как хората му едва не са убили По. Сега скръбта надделя над яростта на Рор и той коленичи и заплака — за баща си, за сина си и за сестра си, — а синовете му закрещяха още по-силно и по-смаяно. Зашеметена, Катса си помисли, че неслучайно По е толкова словоохотлив. В Лиенид всички говореха много и едновременно. Избърса сълзите си и се опита да се пребори с объркването.

Младият брат се приведе отново към нея и й предложи кърпичката си. Катса я взе и се втренчи глупаво в лицето му.

— Добре ли е По? Как мислиш? — попита я той. — Ще се върнеш ли при него? Искам да дойда с теб.

Тя изтри лицето си.

— Кой си ти?

Братът се усмихна.

— Скай. Не съм виждал някой да хвърля толкова мълниеносно кама. Точно така си те представях.

Той се изправи и отиде до баща си. Катса се преви и преглътна горчилката, надигнала се в гърлото й. Мъглата, обвила съзнанието й, се разнасяше бавно. Призляваше й от това, което бе направила. Да, беше добре, че Лек умря. Ала монсийският крал умря, защото тя използва кама — кама — за да го застави да замълчи. Постъпваше така жестоко и когато изпълняваше заповедите на Ранда. Този път обаче дори не съзнаваше какво прави.

Трябваше да се върне при По. Да ги остави да разбулят истината сами. Подробностите, които разискваха и оспорваха отново и отново, докато денят изтляваше, нямаха значение. Важното бе, че Битърблу е спасена, а По страда, изоставен на произвола на монсийската зима.

— Ще им кажеш ли за пръстена? — попита я Битърблу през нощта в спалнята им, когато Катса седеше на ръба на леглото и се мъчеше да си събере ума.

— Не. Няма смисъл да ги тревожа. Видя ли По, веднага ще му го върна.

— Рано сутринта ли ще тръгнем?

Катса погледна детето, застанало пред нея със сериозно лице. Едната му ръка стискаше дръжката на ножа, затъкнат в колана му. Кралицата на Монсий, късокоса и в панталони като малък пират.

— Не е необходимо да идваш. Пътуването ще е тежко — предупреди. — Стигна ли Монпорт, ще яздя бързо. Няма да се бавя, за да те щадя.

— Ще дойда, разбира се.

— Сега си кралица на Монсий. Поръчай си голям кораб и пътувай удобно. Почакай да пукне пролет.

— Да стоя тук, в Лиенид, и да треперя, докато изпратиш вест, че По е добре? В никакъв случай.

Катса впи очи в скута си и преглътна буцата, заседнала в гърлото й. Не искаше да си признае колко й олекна, че Битърблу ще я придружи.

— Тръгваме призори — прошепна тя. — По заповед на Рор един кораб ще ни вземе от съседното село. Първо ще намерим капитан Фаун, ще заредим кораба й с провизии и ще отплаваме към Монпорт с нея.

Битърблу кимна.

— Тогава ще се изкъпя и ще легна да поспя. Ще се намери ли някой да донесе гореща вода?

Катса се усмихна меко.

— Дръпни звънеца, кралице. Прислужниците на По сигурно са малко претоварени в момента, но непременно ще се погрижат за владетелката на Монсий.

Всъщност дойде майката на По. Разбра какво им е необходимо и извика млада прислужница. Тя поведе Битърблу към друга стая, като я уверяваше пътьом, че ваната е готова, и правеше несръчни реверанси, защото носеше цяла купчина хавлии.

Майката на По остана в стаята и седна до Катса. Скръсти ръце в скута си. Пръстените й уловиха светлината на огъня от камината и привлякоха погледа на Катса.

— По ми каза, че носиш деветнайсет пръстена.

Думите се изплъзнаха неволно от устата й. Пое си дъх.

Потърка чело и се опита — за стотен път — да прогони от ума си образа на Лек, прикован към стола с нейната кама.

Кралицата разпери пръсти. Събра ги отново и погледна Катса.

— Другите мислят, че ненадейно си прозряла истината за Лек. Мислят, че си го накарала да замлъкне, преди лъжите му отново да те принудят да я забравиш. Навярно е било така. Но аз разбирам защо намери сили да го възпреш точно в този момент.

Катса се втренчи в спокойното лице на жената, в тихите й, будни очи. Отговори на въпроса, който съзря в тези очи:

— По ми разкри истината за Дарбата си.

— Сигурно те обича много — непринуденият тон на кралицата стресна Катса и тя сведе глава.

— Когато ми каза — призна тя, — се ядосах. Ала… ядът ми мина.

Разбра колко недодялано описва чувствата си. Кралицата продължаваше да я гледа и й се стори, че долавя частица от неизказаното.

— Ще се омъжиш ли за него? — попита я простичко тя и Катса пак се сепна.

Отговорът на този въпрос обаче беше лесен. Погледна кралицата в очите.

— Няма да се омъжа за никого.

Кралицата сбърчи учудено чело, но не продума. Поколеба се и накрая каза:

— Спасила си живота на сина ми в Монсий. Днес го спаси отново. Никога няма да го забравя.

Изправи се, наведе се и целуна Катса по челото. За трети път, откакто жената бе влязла в стаята, Катса трепна изненадано. Кралицата се обърна и излезе, развяла диплите на робата си. Вратата се затвори и Катса се взря в празнотата, останала зад майката на По. Образът на Лек изплува отново в съзнанието й.

Трийсет и шеста глава

Катса застана в най-отдалечения край на палубата, докато Беър, Ред и още неколцина моряци издърпваха с въжета ковчега на Лек. Прииска й се да няма нищо общо с него, прииска й се дори въжетата да се скъсат, тялото на Лек да се стовари в морето и водните създания да го разкъсат. Изкачи се на мачтата и се залюля самотна на върха й.

Към Монсий поемаше многобройно кралско шествие. Кралица Битърблу, принц Скай и крал Рор. Рор реши да ги придружи с обяснението, че дъщерята на сестра му все още е дете. А и да не беше, се връщаше в невъзможна обстановка. В омагьосано кралство, което смята краля си за олицетворение на добродетелността, а принцесата — за болна, слаба и дори за полудяла. Не можеха да изпратят невръстната кралица в Монсий да обяви, че се възкачва на трона, защото любимият на всички поданици крал е мъртъв. Битърблу се нуждаеше от авторитетна подкрепа и от наставления. Рор й предлагаше и двете.

Реши още Скай да отиде при По. С друг кораб изпрати Силверн в Мидлънс да прибере дядо Тийлиф у дома. На останалите си синове разпореди да се върнат у дома при семействата и задълженията им, макар всички да настояваха, че мястото им е в града на Рор. Своите дела кралят повери на кралицата както винаги, когато обстоятелствата налагаха да напусне трона. Кралицата беше повече от способна да го замести.

Ден след ден Катса наблюдаваше Рор от върха на мачтата. Различаваше смеха му, чуваше колко добронамерено разговаря с моряците. Той нито скромничеше, нито проявяваше малодушие. Беше красив като По и самоуверен като По, но твърде по-властен от него. Постепенно обаче Катса разбра, че могъществото не го опиянява. Не помагаше на моряка да развива въжетата, но заставаше до него и с интерес го разпитваше за работата, за дома му, за майка му и баща му, за братовчед му, ловил цяла година риба в нандърските езера. За пръв път виждаше крал, да гледа към поданиците си, а не над главите ми, крал, който вижда не само себе си.

Катса се привърза бързо към Скай. Понякога, когато корабът потъваше в бездните между вълните, той се изкатерваше по мачтата, задъхан, с ококорени и засмени сиви очи. Сядаше до Катса върху високата наблюдателница, по-неспокоен от нея, но сърдечен и ненатрапчив приятел.

— След като се запознах със семейството ви, мислех, че само По умее да мълчи — каза му Катса веднъж, след като поседяха известно време, без да продумат.

По лицето му се разля усмивка.

— Готов съм да поспорим, ако искаш. Или да те засипя с хиляди въпроси. Ако ти се говореше… така де… ако ти се говореше, предполагам, щеше да говориш, нали? А не да се катериш тук и да се лашкаш над вълните с риск да полетиш надолу.

Присъствието на Скай и гороломният, добронамерен глас на Рор долу; дружелюбието на моряците към Битърблу, когато излизаше на палубата да тренира; вещата и хладнокръвна капитан Фаун, която винаги се отнасяше с уважение към Катса — всичко това й вдъхваше сили. Здрава кожа започна да покрива раната, зейнала в нея, когато камата й прониза Лек.

Все по-често мислеше за чичо си. Колко дребнав и суетен й изглеждаше сега крал Ранда! Колко глупаво му беше позволявала да я контролира.

Контрол. Това бе раната на Катса — Лек й бе отнел волята. Не изпитваше угризения; не се винеше за случилото се. Нямаше друг изход. Лек беше твърде могъщ. Тя уважаваше силните противници като дивата котка и планината. Ала уважението и смирението не омаловажаваха ужасния факт, че е изгубила власт над волята си.

— Прощавай, Катса — наруши веднъж мълчанието Скай, когато бяха кацнали за пореден път заедно над морето, — но искам да те питам нещо.

И преди бе зървала същото недоумение в очите му. Знаеше какво ще я попита.

— Не си съпруга на брат ми, нали?

Тя се усмихна мрачно.

— Не съм.

— Защо тогава лиенидите на тази кораб те наричат „принцесо“?

Въпросът сипа сол в раната й и тя пое дъх да преодолее болката. Бръкна в пазвата си и извади пръстена. Показа му го.

— Даде ми го, но не ми обясни какво означава. Не ми каза и защо ми го дава.

Скай се втренчи в пръстена. По лицето му се изписа изумление, после удивление и накрая упорито недоверие.

— Сигурно е имал разумна причина — едва промълви той.

— Да. Възнамерявам да я изтръгна насила, щом го видя.

Скай се засмя отривисто, но бързо млъкна. Сбърчи притеснено чело. Катса разбра, че грапавият белег, покриващ постепенно болката у нея, е свързан с неспособността й да контролира както миналото, така и бъдещето. Не беше в състояние да накара По да оздравее, както не бе в състояние да мисли в присъствието на Лек. Някои неща не бяха по силите й. Трябваше да се подготви за това, което я очаква в колибата на По в подножието на монсийските планини.

Протакането, след като корабът хвърли котва в Монпорт и пътниците слязоха, й се стори непоносимо. Извикаха капитана на монпортската стража и благородниците от двореца на Лек, пристигнали в Монпорт, и ги принудиха да изслушат невероятните истини от устата на Рор. Трябваше да прекратят издирването на Битърблу и да отменят заповедта Катса да бъде заловена жива, а По — мъртъв.

— Намерен ли е? — попита Катса.

— Ккк… кой? — заекна капитанът на монпортската стража, потърквайки замаяно чело — жест, познат на лиенидските гости.

— Хората ти откриха ли лиенидския принц? — уточни с рязък тон Рор; после, забелязал как очите на капитана и на благородниците се насочват объркано към Скай, добави с поомекнал глас: — По-младия принц, даровития. Едното му око е сребърно, а другото — златно. Виждал ли го е някой?

— Не мисля, кралю. Да, сигурен съм. Не сме го намерили. Простете ми, кралю. Историята, която разказахте… Паметта ми изневерява…

— Да, разбирам — успокои го Рор. — Не бива да бързаме.

На Катса й се прииска да срути града камък по камък, дотолкова я влудяваше необходимостта да не бързат. Закрачи напред-назад зад лиенидския крал. Клекна и се хвана за косите. Разговорът продължаваше тягостно. Часове наред — предълги часове — тези хора щяха да се освобождават от магията на Лек, а Катса нямаше търпение.

— Дали да не вземем коне, татко, и да тръгваме? — обади се Скай.

Катса скочи на крака.

— Да! — извика тя. — Да, в името на Мидлънс! Умолявам ви!

Рор погледна Скай, после Катса и накрая Битърблу.

— Кралице Битърблу, ако ми се доверите да овладявам положението във ваше отсъствие, не виждам причина да ви бавя.

— Доверявам ти се, разбира се — отвърна детето. — Хората ми ще ти се подчиняват, докато ме няма.

Капитанът и благородниците се втренчиха силно изненадани в новата си кралица: стигаше до кръста на Рор, носеше момчешки дрехи и изглеждаше изключително достолепна. Смръщиха вежди и почесаха глава, а на Катса й се прииска да си издере очите. Рор се обърна към нея.

— Колкото по-бързо намерите По, толкова по-добре — кимна й той. — Няма да ви задържам.

— Трябват ни два коня — отвърна Катса, — най-бързите в града.

— И монсийски войници — добави Рор. — Никой по пътя ви няма да знае какво се е случило. Всеки монсийски стражар ще се опита да ви залови.

Катса махна нетърпеливо с ръка.

— Ясно, ясно. Но няма да ги чакам, ако не смогват да ме настигат. — Обърна се рязко към Скай. — Яздиш, надявам се, добре като брат си.

— И него ли няма да чакаш? — попита Рор. — И монсийската кралица ли ще изоставиш, ако те бави? И коня, когато се строполи от изтощение? — Кралят се бе изправил в цял ръст, а гласът му кънтеше строго. — Вразуми се, Катса. Ще вземете войници. Отрядите ще яздят пред и зад вас. По целия път. Разбра ли? Ще те придружават кралицата на Монсий и синът ми.

Катса процеди яростно през зъби:

— Мислиш ли, че ми трябват войници, за да ги опазя от монсийските стражи?

— Не — отсече Рор. — Несъмнено ти си способна да защитиш монсийската кралица, сина ми, другите ми синове и сто нандърски котенца от цяла армия въоръжени до зъби главорези. — Той вирна брадичка още по-нависоко. — Ала ще се вслушаш в разума! Не е уместно да препускаш през Монсий с кралицата и да избиваш безогледно войниците й. Какво ще постигнеш така? Ще пътуваш с охрана и войниците ще обясняват кои сте и ще ви пазят. Разбра ли?

Не дочака отговор. Обърна се към капитана, който току сбърчваше вежди, сякаш разговорът му причинява главоболие.

— Капитане, четиримата ти най-бързи ездачи и шестте ти най-бързи коне. Незабавно! — нареди Рор. Погледна пак Катса и избоботи: — Вразуми ли се?

Не беше изгубила разсъдъка, а търпението си. Обещанието за четирима бързи ездачи и шест бързи коня, с които да препуснат главоломно към По, я усмири.

Яздеха бързо и срещаха малцина. Снегът върху широкия път към пристанището беше разкалян от безброй копита. От двете страни го ограждаха снежни преспи, а отвъд тях се стелеха бели поля. Далеч на запад различаваха тъмната линия на гората и планините зад нея. Въздухът беше мразовит, но детето върху седлото пред нея беше увито в топли дрехи и се примиряваше със стремглавия галоп. Кралицата, не детето, поправи се Катса. Кралица Битърблу по нищо не напомняше уплашеното същество, което преди месеци придумаха с По да изпълзи от падналото дърво.

Някой ден щеше да стане добра владетелка. А Рафин — добър крал; Рор беше силен и способен и щеше да живее дълго. Тоест, три от седемте кралства щяха да бъдат в добри ръце. Три от седем — колкото и недостатъчно да изглеждаше, все пак беше огромен напредък.

Край пътя се редяха градове. Градове със странноприемници. От време на време спираха да хапнат набързо или да потърсят убежище от лютите нощи в края на зимата. Неприятностите им се разминаваха благодарение на стражите, защото всеки войник във всяка гостилница, където влизаха, скачаше на крака, изваждаше сабята си и оставаше нащрек, ала обясненията на стражите и думите на Битърблу го успокояваха. В една странноприемница думите на стражите се забавиха. Войникът в дъното на стаята опъна лъка си и едва не прониза Скай, но Катса скочи своевременно върху принца и го събори на пода. Изправи се, преди Скай да осъзнае какво става, изпречи се пред кралицата и опъна своя лък. Стражите обаче се намесиха и всичко приключи. Катса подаде ръка на Скай, взря се в лицето му и разбра какво се е случило.

— Взел те е за По — обясни тя. — Стрелецът. Видял е халките по ушите ти, пръстените и тъмната коса и е пуснал стрелата, преди да погледне очите ти. Отсега нататък ще влизаш в странноприемниците след стражите.

Скай я целуна по челото.

— Спаси ми живота.

Катса се усмихна.

— Вие, лиенидите изразявате много открито привързаността си.

— Първородното си дете ще нарека с твоето име.

Катса избухна в смях.

— За доброто на детето, почакай да ти се роди момиче. Или почакай децата ти да пораснат и дай името ми на най-непослушното и твърдоглавото.

Скай се засмя и я прегърна; Катса също го прегърна. Осъзна, че без да иска, сдържаното й сърце е намерило още един приятел.

Пътниците се качиха на горния етаж да дремнат набързо. Отведоха стрелеца — навярно за да го накажат, задето стрелата му е прелетяла толкова близо до дребничкото сивооко момиче. До кралица Битърблу. Хората в градовете и по пътищата на Монсий не знаеха как точно е загинал Лек, не подозираха и за предателството му, но лека-полека проумяваха, че Битърблу е в безопасност, чувства се добре и е кралица.

Пътят беше чист и бърз, но не водеше право до По. Ездачите свърнаха на запад и поеха по поля, покрити с лед и дълбок сняг, и Катса отново започна да губи търпение. Конете газеха едва-едва през преспите, високи понякога до хълбоците им.

След няколко дни пътниците стигнаха гората и започнаха да напредват по-бързо. После земята се заиздига, а дърветата оредяха. Всички — с изключение на кралицата — слязоха от конете и тръгнаха пеша по възвишенията.

Наближаваха мястото, оставаше им съвсем малко. Катса подтикваше яростно спътниците си да ускорят крачка и теглеше конете, съсредоточила се единствено върху крайната цел.

— Единият кон окуця — извика й Скай рано една сутрин.

Всяка фибра на тялото й усещаше колко са близо; обърна се и погледна назад. Скай посочи коня, който водеше.

— Виждаш ли как куца горкичкият?

Животното сведе глава и изпръхтя силно. Катса се пребори с нетърпението.

— Не куца — възрази тя. — Изморен е, но почти стигнахме.

— Откъде знаеш? Дори не го погледна как се движи!

— Тръгни тогава.

— Не мога. Препречила си ми пътя.

Катса го изпепели с убийствен поглед. Стисна зъби.

— Дръж се, кралице — предупреди тя Битърблу, яхнала нейния кон. Улови го за юздата и го дръпна напред.

— Пак измъчваш конете, а?

Катса застина. Гласът не идваше отдолу, а отгоре. И не приличаше на гласа на Скай. Тя се обърна.

— Мислех, че е невъзможно някой да се промъкне незабелязано до теб. Ястребови очи, вълчи слух и прочее…

Той стоеше пред нея с искрящи очи, усмихнат. Пъртината, която беше проправил, се виеше зад него. Катса извика и побягна; стремглаво се хвърли в обятията му, събори го в снега и падна върху него. Той се смееше и я прегръщаше, а тя плачеше. После дойде Битърблу и се хвърли с крясъци върху тях; дойде и Скай и им помогна да станат. По прегърна братовчедката си както подобава. Прегърна и брат си. Накрая всички чорлеха косите си, смееха се и се прегръщаха. Катса ронеше горещи сълзи върху врата на По и го притискаше толкова силно, че той едва си поемаше дъх.

По се здрависа с усмихнатите, изтощени войници и поведе куция кон и пътниците към колибата.

Трийсет и седма

Колибата беше чиста и по-спретната отпреди. Пред вратата бяха натрупани дърва за огрев. Огънят в камината пламтеше буйно. Скринът все така се крепеше на три крака, ала прахолякът го нямаше. Върху стената бе облегнат красив лък. Катса огледа набързо помещението, но очите й търсеха и не искаха да се отлепят от По.

Той ходеше плавно, с някогашната лекота. Изглеждаше силен. Прекалено слаб, но когато му го каза, той й отвърна:

— От риба не се пълнее, Катса, а откакто тръгнахте, се храня предимно с риба. Не знаеш колко ми е писнало от риба!

Те му извадиха хляб, ябълки, сушени кайсии и сирене и ги подредиха върху масата. Той ядеше и се смееше възторжено.

— Кайсиите са от Лиенид — обясни Катса. — Минаха през Сънклиф, върнаха се в Лиенид, отбиха се на остров сред лиенидското море и накрая пристигнаха в Монпорт.

Той й се усмихна и очите му уловиха светлината на камината. Катса беше щастлива.

— Явно ще ми разкажеш история с щастлив край. Ще започнеш ли обаче от началото?

И така, започнаха от началото. Катса разказваше основното, а Битърблу добавяше подробностите.

— Катса ми уши шапка от кожи… Катса се би с планински лъв… Катса измайстори снегоходки… Катса открадна тиква…

Битърблу изреждаше постиженията на Катса едно по едно, сякаш хвали по-голяма сестра. Катса не възразяваше; забавните истории разведряваха мрачните епизоди.

Докато разказваха какво се е случило в замъка в Лиенид, Катса прозря нещо, което не й даваше мира. По изглеждаше разсеян. Гледаше масата, а не хората, лицето му беше безизразно, не ги слушаше. Щом забеляза колко е отнесен, той тутакси вдигна очи към нея. За миг сякаш я видя и се съсредоточи, но после се втренчи празно в дланите си. Някаква тъга блуждаеше по лицето му.

Катса млъкна; ненадейно, необяснимо уплашена. Огледа го изпитателно, ала не беше сигурна какво търси.

— С две думи, Лек ни беше омагьосал — заключи тя. — Съзнанието ми обаче се проясни за кратко и аз го убих.

По-късно ще ти разкажа какво всъщност се случи, обеща му мислено.

Той трепна видимо и тя се стресна. В следващия момент обаче По се усмихна и тя се запита дали въображението не я подвежда.

— И накрая ти се върна — довърши той разказа й.

— Възможно най-бързо — добави Катса и прехапа смутено устни. — Сега искам да ти дам пръстена. Замъкът ти е прекрасно място. Точно както го описваше.

Болка и мъка прорязаха лицето му — толкова остри, че тя ахна. Изчезнаха ненадейно както се бяха появили, но тя ги видя и вече не можеше да прикрива тревогата си. Скочи от стола и протегна ръка към него, несигурна какво да направи или да каже.

По също стана. Залитна ли леко, или така й се стори? Улови я за ръката и се усмихна.

— Да отидем на лов, Катса. Искаш ли да пробваш лъка ми?

Гласът му прозвуча бодро и Скай и Битърблу се усмихнаха. Само тя ли усещаше, че нещо не е наред? Усмихна се насила.

— Разбира се. С удоволствие.

— Какво има? — попита тя, щом се отдалечиха от колибата.

Той се усмихна лъчезарно.

— Нищо.

Катса се заизкачва бързо по възвишението, стараейки се да не издава безпокойството си. Вървяха по пъртина, проправена навярно от По. Стигнаха езерото. Водопадът беше. Замръзнал. Само тънка струйка се процеждаше между огромните ледени висулки.

— Капанът за риба помогна ли ти?

— Разбира се. Още го използвам.

— Войниците претърсиха ли колибата?

— Да.

— А ти успя да се скриеш в пещерата въпреки раните?

— Чувствах се далеч по-добре. Никак не се затрудних.

— Но сигурно ти е било много студено. Намокрил си се до кости.

— Те не останаха дълго, Катса. Много скоро се върнах в колибата и запалих огън.

Катса се заизкачва по стръмна скала. Улови се за тънко дърво и се покатери на върха й. Голям плосък камък стърчеше сред девствения сняг. Нагази в преспите и седна върху камъка. По я последва и се настани до нея. Погледна го. Беше впил очи в земята.

— Искам да знам какво има — настоя тя.

Той сви устни, но не я погледна. Гласът му прозвуча преднамерено нехайно.

— Аз не бих те насилвал да споделяш чувствата си, ако не искаш.

Тя се взря смаяно в него.

— Да, но аз не бих те излъгала. А ти ме лъжеш, че всичко е наред.

Странно изражение се изписа по лицето му. Невинно, уязвимо, сякаш е десетгодишно дете, което се мъчи да не заплаче. В гърлото й заседна буца. По…

— Моля те, недей — отрони той. — Завива ми се свят, когато ми говориш на ум. Заболява ме главата.

Тя преглътна и се опита да каже нещо.

— От падането ли те боли главата?

— От време на време.

— Това ли те измъчва?

— Нищо не ме измъчва.

Тя го докосна по ръката.

— По, моля те…

— Не се тревожи.

Отблъсна ръката й и тя се стъписа; стана й обидно, сълзи запариха в очите й. По никога не омаловажаваше притесненията й, никога не се отдръпваше от нея. Това не беше По, а някой непознат. Липсваше нещо, което преди е било тук. Тя бръкна под яката на палтото си и извади пръстена. Подаде му го.

— Вземи го.

Той дори не го погледна. Очите му не се отлепиха от дланите.

— Не го искам.

— Какви ги дрънкаш? Това е твоят пръстен.

— Задръж го.

Погледна го удивено.

— По, наистина ли смяташ, че ще го взема? Не знам дори защо ми го даде. Не биваше.

Присвил горчиво устни, той продължаваше да се взира в ръцете си.

— Дадох ти го, защото мислех, че може да умра. Знаех, че войниците на Лек може да ме убият, а ти нямаш дом. Исках да живееш в моя дом, ако умра. Моят дом ти отива — добави той с горчивина, непонятна горчивина, която я преряза като с нож.

Тя усети, че плаче. Избърса яростно лицето си и се извърна от него, защото не искаше да го гледа така, втренчен с каменно изражение в земята.

— По, умолявам те да ми кажеш какво има.

— Толкова ли е трудно да задържиш пръстена? Замъкът ми е усамотен, в затънтен край на света. Там ще бъдеш щастлива. Семейството ми няма да ти досажда.

— Да не си полудял? А ти какво ще правиш, когато се настаня в дома ти? Къде ще отидеш?

— Не искам да се връщам в замъка — отвърна той с много тих глас. — Ще остана тук. Далеч от всички, на спокойствие. Искам… искам да съм сам.

Погледна с невярващи очи.

— Задръж пръстена, Катса. Не го искам.

Тя онемя. Поклати вцепенено глава, после се пресегна и пусна пръстена в шепата му.

Той се втренчи в него.

— Ще го дам на Скай — въздъхна По. — Да го занесе на татко. Той ще реши какво да прави с него.

Изправи се и този път наистина залитна. Отдалечи се от нея, стиснал лъка. Улови се за един храст и се прехвърли над близката скала. Проследи го с поглед как се изкачва сам по зъберите.

През нощта Катса седеше, облегната на стената, вслушваше се в равномерното дишане наоколо и наблюдаваше По, легнал до брат си и монсийските войници. Спеше и лицето му изглеждаше умиротворено. Красивото му лице…

След разговора По се върна в колибата, стиснал лъка в една ръка и няколко заека в другата, стовари доволно улова пред брат си и си свали палтото. После дойде до стената, където Катса седеше с мрачно изражение, клекна пред нея, целуна ръцете й и потърка студеното си лице в тях.

— Съжалявам — прошепна и тя внезапно усети, че всичко е наред, че По не се е променил и ще продължат напред, на чисто и загърбили тревогите.

Докато вечеряха обаче и всички бъбреха, а Битърблу се шегуваше с войниците, По отново се зарея някъде. Почти не хапна. Мълчеше, а по лицето му се четеше тъга. Сърцето я заболя; излезе и цяла вечност броди в мрака.

Понякога изглеждаше щастлив. Ала нещо наистина не беше както трябва. Да можеше само… да можеше да я погледне. Да я погледне в очите.

Щом бе решил да остане сам, тя щеше да го остави сам, естествено. Усещаше колко е несправедливо, но нямаше да отстъпи — да поиска обяснение. Налагаше се да я убеди, че наистина се нуждае от самота. Едва тогава щеше да го остави сам със странната му скръб.

На сутринта По изглеждаше весел, но Катса, започнала да се чувства като свръхгрижовна майка, забеляза, че не проявява никакъв интерес към храната — дори към лиенидската храна — подредена на масата. Не яде, а после смотолеви нещо за куция кон и излезе.

— Какво му става? — попита Битърблу.

Катса я погледна. Сивите й очи я гледаха изпитателно. Нямаше смисъл да се преструва, че не разбира. Битърблу не беше глупава.

— Не знам — отвърна тя. — Не иска да ми каже.

— Понякога заприличва на себе си — отбеляза Скай, — но после унива. — Прочисти гърло. — Взех го за любовно терзание.

Катса го погледна строго. Сдъвка залък хляб.

— Възможно е, но не мисля.

Скай повдигна вежди и се усмихна.

— Кой друг да знае, ако не ти?

— Нещата не са толкова прости — отвърна сухо Катса.

— Има нещо странно в очите му — обади се Битърблу.

— Да — съгласи се Катса. — Е, в седемте кралства няма по-странни очи от неговите, но… но сигурно си го забелязала отдавна.

— Не, имам предвид, че очите му са различни — уточни Битърблу.

Нещо различно в очите му.

Да, наистина бяха различни. Понеже не поглеждаше нито нея, нито другиго. Сякаш сърцето му ще се пръсне от болка, ако ги погледне. Сякаш…

Изневиделица в ума й изплува картина. По пада през светлината, огромното тяло на коня лети над него. По се блъсва във водата с главата надолу, последван от коня.

И още картини: По седи зашеметен до огъня, с насинено, посивяло лице. По присвива очи и ги търка.

Катса се задави с хляба. Скочи на крака и събори стола.

Скай я потупа по гърба.

— Велики морета, Катса! Добре ли си?

Кашляйки, Катса измърмори нещо за куция кон и излезе бежешком от колибата.

По не беше при конете. Един от войниците й съобщи, че е тръгнал към езерото. Тя заобиколи колибата и се втурна нагоре по хълма.

Той стоеше с гръб към нея и се взираше в замръзналата вода. Превил рамене, пъхнал ръце в джобовете.

— Знам, че си несломима, Катса — каза й, без да се обръща към нея, — но дори ти трябва да излизаш с палто.

— По, обърни се и ме погледни.

Той сведе глава. Въздъхна тежко. Не се обърна.

— По! Погледни ме!

Той се обърна бавно. Погледна я в лицето. Очите му срещнаха нейните за миг и веднага се стрелнаха надолу. Празни очи. Видя го, видя безизразния му поглед.

— Сляп ли си, По? — прошепна тя.

Нещо у него се прекърши. Падна на колене. Една сълза остави ледена следа по скулата му. Катса коленичи до него и той й позволи да го прегърне, защото силите да се съпротивлява го бяха напуснали. Прегърна я, буквално я задуши, и захлипа във врата й. Тя го прегръщаше, галеше го и целуваше студеното му лице.

— О, Катса — проплака той. — Катса…

Дълго стояха прегърнати.

Трийсет и осма глава

На следващата сутрин се изви виелица. Следобед вихрушката се превърна в суграшица.

— Няма да издържа още едно пътуване посред зима — помърмори Битърблу, полузадрямала пред огъня. — Не искаш ли да останем при По, Катса, докато спре да вали?

След първата виелица обаче се изви втора, а после и трета, сякаш зимата е решила да престъпи законите и да не свършва никога. Битърблу изпрати писмо до Рор по двама войници. Рор й отговори с писмо от двореца й, че времето не е пречка; колкото повече време му даде Битърблу да разсее заблудите на Лек, толкова по-гладко и по-безопасно ще е възкачването й на престола. Щял да насрочи коронацията за пролетта, та тя да изчака спокойно зимата да отмине.

Катса разбираше, че съжителството в тясната колиба терзае По, обременен от необходимостта да пази тъжната си тайна. Ала щом всички щяха да останат, поне не се налагаше да оповестява веднага намерението си да не заминава. По не сподели тегобите си и помогна на войниците да подслонят конете в пещера, която уж случайно открил, докато се възстановявал.

Историята му се разплиташе бавно, когато с Катса успяваха да измислят поводи да се усамотят.

Не му било лесно да се сбогува с Катса и Битърблу. Все още виждал, но усещал, че нещо със зрението му не е наред; умът му бил помътен и не успявал да определи причината, ала го измъчвали лоши предчувствия.

— Не ми каза — укори го Катса. — Остави ме да си тръгна ей така.

— Нямаше да тръгнеш, ако ти бях казал. А трябваше да заминете.

Прибрал се в колибата. Лежал почти цял ден със затворени очи. Чакал появата на войниците на Лек; чакал замайването да отмине. Опитал се да си вдъхне кураж, че щом умът му се проясни, зрението му също ще се възстанови. На другата сутрин се събудил, отворил очи и видял тъмнина.

— Ядосах се. Едва се държах на крака. Нямах храна. Капанът за риби ми се струваше безкрайно далеч. Не ядох. Нито този ден, нито следващия.

Накрая бил принуден да отиде до езерото. Не от глад, а заради войниците на Лек. Усетил, че се катерят по скалите към колибата.

— Станах като насън. Олюлявах се, но успях някак си да си събера нещата. Излязох и ги скрих в един процеп в скалата. Не мислех ясно. Сигурен съм, че падах безброй пъти. Знаех обаче къде е езерото и се добрах до него. Водата беше ужасна, вледени ме, но ме събуди. Докато плувах, не се чувствах толкова замаян. Стигнах до пещерата и седнах на камъните. Чувах как войниците крещят отвън. Бях измръзнал. Така траках със зъби, че се страхувах да не си отхапя езика. И тогава… тогава я открих, Катса.

Той замълча. Мълча дълго. Катса се почуди дали не е забравил какво е искал да каже.

— Какво откри?

Той се обърна изненадано към нея.

— Яснотата. Мислите ми се проясниха. В пещерата не проникваше никаква светлина. Нищо не се виждаше. Ала аз я усещах с Дарбата си до последната подробност. Осъзнах какво правя. Стоя в колибата и се самосъжалявам, докато Лек застрашава хиляди хора. Разбрах колко съм жалък.

Мисълта за Лек накарала По да се върне във водата, да излезе от пещерата и да отиде до капана за риба. Добрал се до колибата и заставил замръзналите си ръце да се раздвижат и да запалят огън. Следващите дни били тежки.

— Бях слаб и зашеметен. Отначало не ходех по-далеч от капана за риба. Напомнях си обаче за Лек и не се предавах. Стоях ли на едно място, не ми се виеше свят. Издялах лъка и започнах да се упражнявам да стрелям с него.

Той сведе глава и замълча. Катса се досещаше за останалото. Мисълта за Лек бе подтиквала По да събира сили и да се бори да оздравее. После те му бяха донесли радостната новина, че Лек е мъртъв. И така му бяха отнели опората. Унинието отново го бе завладяло. Сполетялата го злочестина отново го бе обезсилила.

— Нямам право да се самосъжалявам — каза й той един ден, когато бяха излезли да донесат вода от езерото. — Виждам всичко. Виждам неща, които не би трябвало да виждам. Тъна в отчаяние, а не съм изгубил нищо.

Катса клекна до него под тихия сняг.

— Това е първото наистина идиотско нещо, което чувам от теб.

Устните му се свиха. Той се наведе и взе остър камък. Вдигна го над главата си и го стовари с всички сили върху заледената вода. Накрая я възнагради с приглушен кикот, който напомняше далечен отглас от смях.

— Катса, методите ти за успокоение приличат на бойните ти тактики.

— Изгубил си нещо и имаш право да тъгуваш за изгубеното. Дарбата ти не замества зрението. Дарбата ти показва формите, но не и красотата. Изгубил си красотата.

Устните му се присвиха отново и той извърна глава. Когато я погледна отново, й се стори, че ще заплаче. Но не — проговори с равнодушен, леден глас:

— Няма да се върна в Лиенид. Няма да се върна в замъка си, щом не мога да го видя. Достатъчно трудно ми е да съм с теб. Затова не ти казах истината. Исках да си заминеш, защото ме боли, че не те виждам.

Тя отметна глава и се втренчи в каменното му лице.

— Чудесно! Това беше съвършеното самосъжаление!

Той пак се засмя глухо, а по лицето му пробяга болезнена безпомощност, която я накара да се протегне към него, да го прегърне и да целуне врата му, покритото му със сняг рамо, пръста му, върху който нямаше пръстен, и всяко друго място, което откри. Той я докосна нежно по лицето. Докосна устните й и я целуна. Опря чело о нейното.

— Не бих те задържал тук за нищо на света — прошепна той. — Ала ако имаш сили да го понесеш, да ме понасяш такъв, не искам да си тръгваш.

— Няма да си тръгна — отвърна Катса. — Ще остана дълго. Докато не поискаш да замина или не се почувстваш готов да заминем заедно.

Беше талантлив актьор. Катса го оцени, защото виждаше как се преобразява, когато останат сами и спре да се преструва. Пред брат си и братовчедка си показваше сила, спокойствие и здраве. Раменете му бяха изправени, походката — плавна. Не успееше ли да прикрие тъгата, я представяше като меланхолия. Не му ли стигнеха сили да ги погледне в лицата, уж ги вижда, се преструваше на разсеян. Държеше се бодро и ведро — странно отнесено понякога, но характерно за човек, възстановяващ се от сериозни рани. Играеше ролята си майсторски и през повечето време успяваше да ги заблуди. Поне колкото да не заподозрат истината за Дарбата му — най-дълбоката тайна, която криеше.

Когато с Катса оставаха сами, докато ловуваха, носеха вода или седяха в колибата, той смъкваше тихо маската. Лицето, тялото му, гласът му се предаваха на умората. Понякога протягаше ръка да се опре на скала или на дърво. Очите му не се съсредоточаваха, нито се преструваха, че се съсредоточават върху каквото и да било. Катса започна да осъзнава, че макар състоянието му отчасти да се дължи на отчаянието, в още по-голяма степен то произтича от Дарбата му. Защото По все още се приспособяваше към тази Дарба, а липсата на зрение лишаваше възприятията му от опора и го зашеметяваше.

Един ден край езерото по време на необичайно затишие той опъна спокойно тетивата на лъка и се прицели в нещо, невидимо за нея. Към върха на скала ли? Към дървесен ствол ли? По наклони глава и се заслуша. Пусна стрелата, тя изсвистя в ледения въздух и се заби в пряспа.

— Какво… — учуди се Катса, но замълча, защото върху снега изби кръв и описа червен кръг около дръжката на стрелата.

— Заек — каза той. — Голям заек.

Тръгна към скрития си улов, ала в същия момент ято гъски се снишиха към земята. Той притисна с пръсти слепоочието си и падна на колене.

Катса пусна две стрели и уби две птици. После помогна на По да стане.

— Какво…

— Гъските. Изненадаха ме.

Тя поклати глава.

— И преди усещаше животните, но не падаше.

По се позасмя, но смехът му заглъхна във въздишка.

— Катса… Опитай се да си представиш. Дарбата ми показва всяка подробност от планината над мен и от гората под мен. Долавям движението на всяка риба в езерото и на всяка птица в дърветата. Усещам как дупката ни във водата се вледенява отново. Облаците натежават от сняг. Скоро ще завали. — Той обърна лице към нея и продължи да изрежда трескаво: — Скай и Битърблу са в колибата. Битърблу се тревожи за мен. Мисли, че не ям достатъчно. Усещам и теб, разбира се, всяко твое движение, тялото ти, дрехите ти… Всяко твое притеснение минава през мен. Зрящите насочват очите си. Аз не мога да насочвам Дарбата си. Долавям всичко горе, долу, пред, зад и отвъд мен. Как да се съсредоточа върху земята под краката ми?

Той тръгна отново към червеното петно върху снега. Дръпна изморено стрелата. На нея бе нанизан голям, бял, кървав заек. По донесе заека до нея. Постояха така, един срещу друг. Посипаха се снежинки. По устните на Катса заблужда усмивка — предсказанието му се беше сбъднало. След миг По също се усмихна — неохотно — и я улови за ръкава.

— Снегът ме дезориентира.

Подпираше го, докато се изкачваха по възвишението.

Започна да свиква с новия начин, по който я възприемаше По. Не я виждаше, разбира се. Сигурно никога вече нямаше да усети как приковава очи в нея. Никога вече нямаше да попадне в капана на очите му. Опитваше се да не мисли за това. Натъжаваше я; изпълваше я с глупава, непонятна скръб.

Новият начин на По обаче също я обсебваше. Попиваше я с напрегнато лице, с цялото си тяло, застинало, насочено само към нея. С течение на времето се случваше все по-често. Сякаш бавно се свързваше отново с нея и настройваше мислите си в съзвучие с нея. Докосваше я спокойно както преди произшествието — целуваше ръцете й, милваше я по лицето. Катса се питаше дали е действителност или плод на въображението й, ала й се струваше, че сега им обръща повече внимание — на всички тях — по-истинско внимание. Сякаш Дарбата му вече не го държи в плен. Или не е толкова погълнат от себе си.

— Погледни ме — помоли я веднъж в един от редките случаи, когато бяха сами в колибата. — Изглежда ли, сякаш те виждам?

Седяха пред огъня и дялаха стрели. Тя го погледна в очите, които просияха, впити право в нейните. Катса затаи дъх и остави ножа с пламнали бузи. Запита се кога ли ще се върнат другите. После неуспешният опит на По да прикрие усмивката си я изтръгна от замайването.

— Скъпа Катса. Отговорът ти надмина очакванията ми.

Тя изсумтя.

— Очевидно себелюбието ти е непокътнато. Какво всъщност се надяваше да постигнеш?

Той се усмихна. Ръцете му се върнаха към работата, а очите му отново се зареяха.

— Искам да разбера как да карам хората да смятат, че наистина ги виждам. Искам Битърблу да спре да мисли, че има нещо нередно в очите ми.

— О, разбира се. Това беше убедително. Как го правиш?

— Знам къде са очите ти. Въпрос на насочване и на долавяне на реакцията ти.

— Опитай пак.

Този път тя прояви чисто научен интерес. Очите му се вдигнаха към нейните. Отново я обля горещина, но тя не й обърна внимание. Да, сякаш наистина я виждаше. Личеше обаче, че не е съвсем така.

— Кажи ми — настоя той.

Тя го погледа замислено.

— Светлината в очите ти е странна и отвлича вниманието. Съмнявам се някой да забележи. Ала изглеждаш малко… отвеян. Гледаш ме, сякаш умът ти витае другаде. Разбираш ли?

Той кимна.

— Битърблу го усеща.

— Присвий очи — посъветва го Катса. — Намръщи се леко, все едно размисляш. Да… така е добре, По. Никой не би заподозрял нищо.

— Благодаря, Катса. Да се упражнявам ли от време на време с теб? Нали няма да ме събориш на земята и да ми разкъсаш дрехите?

Катса се разкикоти и го замери с пръчката. Той я улови сръчно и се засмя. За миг й се стори, че наистина е щастлив. После той, разбира се, долови мисълта й и сянка пробяга по лицето му. Продължи да дяла стрелата. Тя погледна ръцете му, пръста, върху който нямаше пръстен. Въздъхна и взе нова пръчка.

— Какво знае Битърблу? — попита тя.

— Само че крия нещо от нея. Досеща се, че Дарбата ми не се изчерпва с това, което казвам. Знае го от самото начало.

— А за очите ти?

— Май не й е хрумвало. — По заостри края на пръчката и хвърли шепа стърготини в огъня. — Ще я поглеждам по-често в очите — добави той и отново потъна в мълчание.

По и Скай току подкачаха Битърблу за антуража й. Не само за стражите. Рор вземаше много насериозно кралския статут на дъщерята на сестра си. В колибата непрекъснато пристигаха войници на коне, натоварени с провизии — особено след като снежните виелици започнаха да стихват. Зеленчуци, хляб, плодове; чаршафи, завивки, рокли за кралицата. И винаги писмо от Рор. Кралят се допитваше за мнението на Битърблу по този или онзи въпрос, уведомяваше я как напредва подготовката за коронацията, интересуваше се от здравословното състояние на придружителите й и най-вече на По.

— Ще помоля Рор да ми изпрати сабя — оповести Битърблу един ден на закуска. — Нали ще ме научиш да я използвам, Катса?

Лицето на Скай грейна.

— О, да, Катса! Още не съм те виждал да се биеш и започвах да се отчайвам.

— Изглеждам ли ти като достоен противник? — попита го Битърблу.

— Не, разбира се. Но тя ще организира дуел с войниците, за да ти покаже техниките. Все ще се намери приличен боец сред тях.

— Няма да се бия с войници — отсече Катса.

— Дори без оръжие? — Скай се облегна назад и скръсти ръце с дръзко изражение, което явно бе семейна черта. — Мен например ме бива в ръкопашния бой.

По избухна в смях.

— О, да, Катса! Организирайте си двубой! Не мога да си представя по-забавно развлечение.

— Забавно, а?

— Катса ще те срази, преди да си размърдаш кутрето.

— Добре — отвърна невъзмутимо Скай, — точно това искам да видя. Искам да видя как унищожаваш противниците си, Катса. Ще победиш ли По заради мен?

Катса се усмихна.

— По не се предава лесно.

По наклони стола си на задните крака.

— Сега съм лесен противник.

— Да се върнем на въпроса ми — прекъсна ги строго Битърблу. — Ще ме научите ли да се бия със сабя?

— Да — обеща Катса. — Изпрати вест на Рор.

— Двама войници тъкмо заминават — обади се услужливо По. — Ще ги догоня.

Краката на стола изтрополиха върху пода. По скочи и излезе навън. Три чифта очи се втренчиха във вратата, която се затвори зад него.

— Времето вече не е толкова студено — отбеляза Битърблу. — Искам да се върна в двореца и да се заема със задълженията си. Но се притеснявам за него и не съм убедена, че е добре.

Катса мълчеше и дъвчеше разсеяно хляб. Обърна се към Скай и огледа раменете му — силни и прави като на брат му; огледа и здравите му ръце. Беше най-близък по възраст до По; сигурно се бяха счепквали милион пъти като деца.

Катса се втренчи в масата с присвити очи. Запита се какво ли е да се биеш, без да виждаш, и всяко движение наоколо да ти отвлича вниманието.

— Най-сетне поне започна да се храни — прекъсна размишленията й Битърблу.

Катса се сепна. Взря се в детето.

— Така ли?

— Вчера яде. И тази сутрин. Всъщност изглеждаше доста изгладнял. Не забеляза ли?

Катса въздъхна. Отблъсна стола назад и се запъти към вратата.

Намери го пред водата, впил невиждащи очи в замръзналата повърхност на езерото. Трепереше. Няколко секунди го гледа колебливо.

— По — попита го, — къде ти е палтото?

— А къде е твоето?

Застана до него.

— Не ми е студено.

По наведе глава към нея.

— Щом не ти е студено, а аз съм без палто, има само един начин да ми помогнеш.

— Да се върна и да ти донеса палтото ли?

Той се усмихна. Протегна ръце и я прегърна. Изненадана, тя се притисна към него и заразтрива треперещите му рамене, да ги постопли.

— Точно така — насърчи я По. — Стопли ме!

Тя се засмя и го прегърна по-силно.

— Искам да ти разкажа нещо.

Тя се отдръпна назад и погледна лицето му, защото долови странна нотка в гласа му.

— Знаеш как се борех с Дарбата си през последните месеци — подхвана По. — Опитвах се да я усмиря. Стараех се да не обръщам внимание на всичко, което ми показва, а само на малкото, което ми е необходимо.

— Да…

— Е, преди няколко дни, в пристъп на самосъжаление, се отказах.

— Отказа се от какво?

— Да се боря с Дарбата си. Оставих я да ме завладее. И знаеш ли какво се случи? — Не дочака да чуе предположението й. — Спрях да се боря и всичко наоколо някак си се намести. Всички движения, пейзажът, земята и небето, дори мислите на хората. Всичко оформи една картина. Усещам мястото си в нея както никога досега. Все още се чувствам замаян, но не като преди.

Тя прехапа устни.

— Не разбирам, По.

— Лесно е, Катса. Оставя ли сетивата си да възприемат всичко, нещата създават свой порядък. Ето, ние стоим тук. В дървото зад мен има птица. Виждаш ли я?

Катса надникна над рамото му. Птичката, кацнала върху един клон, си чистеше с човка перушината под крилото.

— Виждам я.

— Преди щях да се опитам да прогоня образа на птицата, за да се съсредоточа върху земята под краката ми и върху теб в прегръдките ми. Сега просто оставям птицата и всичко друго да витае около мен. Лека-полека несъществените подробности започват да избледняват. И ти оставаш в центъра на вниманието ми.

Странно усещане завладя Катса. Сякаш внезапно е стихнала упорита болка, освобождавайки тялото й. Изпита облекчение и надежда.

— По… Звучи чудесно.

Той въздъхна.

— Олекна ми, защото не се чувствам толкова зашеметен.

Тя се поколеба, но реши да го изрече на глас. И без друго той сигурно вече беше разбрал.

— Мисля, че е време да започнеш да се биеш отново.

По се подсмихна.

— О? Така ли мислиш?

Тя вирна предизвикателно брадичка.

— Защо не? Ще укрепнеш, а брат ти е подходящ противник.

Той опря чело в нейното. Гласът му прозвуча много тихо:

— Спокойно, Катса. Ти знаеш най-добре. Щом смяташ, че е време да започна да се бия, ще започна да се бия.

Той се усмихна. Сърцето й се сви, защото това бе най-мимолетната и най-тъжната усмивка на света. Ала когато вдигна ръка да докосне лицето й, забеляза, че си е сложил пръстена.

Трийсет и девета глава

Получи се нещо като школа. Катса измисляше упражнения за Скай и По, които поставяха на изпитание най-вече силата на По. Скай беше доволен, защото се оказваше в по-изгодно положение. Катса беше доволна, защото виждаше колко бързо напредва По. Караше ги да се борят и постоянно напомняше на По — мислено и на глас — да използва повече мускулите си и по-малко Дарбата.

Катса учеше и Битърблу как да държи сабята, как да блокира удари, а накрая и как да нанася удари. Позиция и равновесие, сила и движение, бързина. Отначало детето боравеше със сабята непохватно както с ножа, но работеше упорито и напредваше не по-зле от По.

Школата на Катса се разрасна. Войниците и пратениците не устояваха на изкушението да погледат как лейди Катса обучава младата им кралица да размахва сабята или как лиенидският принц с вродена воинска Дарба се бори с брат си. Скупчваха се край тях, задаваха въпроси за упражненията, които изпълняваха принцовете, и за хватките, с които Битърблу компенсираше липсата на ръст и сила. Преди да се усети, Катса започна да показва техники на двама млади войници от южния монсийски бряг и да замисля как да подобри уменията на стражите да нанасят удари с обратната страна на сабята. Изпитваше истинско задоволство от постиженията на учениците си.

По укрепваше с всеки изминал ден. Губеше схватките, но всеки път борбата продължаваше по-дълго. Равновесието и рефлексите му се подобряваха. Битките ставаха все по-забавни — отчасти защото братята бяха равностойни противници, отчасти понеже: снегът се топеше и дворът се бе превърнал в тресавище. По и Скай, разбира се, гледаха при всяка възможност да омажат лицето на съперника с кал. Ако не бяха очите на По, през повечето време двамата бяха неотличими.

Настъпи денят, когато един от омазаните с кал принцове прикова другия към земята и нададе възторжен вик. Катса ги погледна и за пръв път победителят се оказа По. Той скочи на крака и се усмихна триумфално на Катса. Изтри калта от лицето си и я привика с пръст.

— Идвай! Ти си следващата!

Тя се облегна върху сабята си и се подсмихна.

— Половин час не ти стигна да надвиеш брат си. Мислиш ли, че си готов за мен?

— Предизвиквам те на двубой в калта. Ще те размажа като паяк.

Катса поднови невъзмутимо тренировката с Битърблу.

— Ще се борим, когато победиш Скай с лекота.

Говореше строго, но не успяваше да скрие задоволството си. Той също сияеше от щастие. Успокои стенещия си брат, зърнал от ръба на калната локва началото на края.

Катса установи, че се е променил. Не заради загубата на зрението, а защото разгръщащата се Дарба бе развила чувствителността му. Когато се биеха сега, той усещаше не само тялото и намеренията й, но и силата и посоката на ударите й още преди да замахне. Долавяше кога е разколебана и се възползваше. Още не бе възстановил напълно силата си и понякога тялото му го подвеждаше, ала все по-често се случваше да я изненада — нещо, с което и двамата не бяха свикнали.

Щеше да бъде добър боец като преди, дори по-добър. А това беше важно. Двубоите му доставяха удоволствие.

Скоро след настъпването на пролетта Битърблу си тръгна. Не след дълго я последва Скай — баща му го повика да помага за предстоящата коронация. Накрая По и Катса също потеглиха към града, който скоро щеше да приеме името на Битърблу. По понесе добре пътуването — като дете, което пътешества за пръв път, и всичко го интригува, но и изморява. Всъщност По възприемаше света по нов начин и в това отношение наистина приличаше на дете.

Сутринта преди голямото събитие в стаята им в замъка на Битърблу Катса страдаше, защото се налагаше да облече рокля. По лежеше и се усмихваше широко на тавана.

— Защо се смееш? — попита го Катса за трети или за четвърти път. — Да не би таванът да се кани да се срути върху главата ми? Изглежда предвкусваш неповторима шега.

— Катса, само ти смяташ срутените тавани за неповторима шега.

В този момент някой почука на вратата и По се засмя с глас.

— Пиян си — скастри го Катса и тръгна към вратата. — Прекалил си с ябълковото вино.

Отвори вратата и едва не седна върху пода от изненада, защото пред нея стоеше Рафин.

Беше прашен и миришеше на коне.

— Навреме ли дойдохме за почерпката? — осведоми се той. — В поканата се споменава нещо за пай, а аз умирам от глад.

Катса избухна в смях, после се разплака и го прегърна с всичка сила. Зад Рафин стоеше Бан, а зад Бан — Ол. Катса прегърна и тях и продължи да плаче.

— Никой не ми каза, че ще дойдете — повтаряше тя. — Не ни предупредихте, че идвате. Не знаех, че сте поканени.

— Ти ли ни обвиняваш, че не изпращаме ни вест, ни кост? — укори я Рафин. — Месеци наред тънехме в догадки. Докато един ден братът на По не се появи в двореца с най-невероятната история, която сме чуваш.

Катса подсмръкна и пак прегърна братовчед си.

— Нали разбираш? — прошепна тя, притиснала лице в гърдите му. — Не искахме да ви замесваме…

Рафин я целуна по косата.

— Разбираме, естествено.

— С вас ли е Ранда?

— Не пожела да дойде.

— Как работи Съветът?

— По мед и масло. В коридора ли ще стоим? Не се шегувах, че съм гладен като вълк. Изглеждаш добре, По. — Рафин огледа изпитателно късата коса на Катса. — Хелда ти изпрати гребен. Безполезен подарък.

— Напротив — възрази Катса. — Ще го пазя като зеницата на очите си. Влизайте!

Като всяка церемония, изискваща официално облекло, коронацията беше отегчителна, но Битърблу я изтърпя с надлежната сериозност и достолепие. Бяха подплатили голямата златна корона с пурпурен плат, за да не се плъзга върху носа й. Катса си помисли, че короната тежи колкото момичето.

Тя не се чувстваше тягостно, защото Рафин седеше от едната й страна, а Бан — от другата и през пет минути си разменяха шегички. Бан й разказа шепнешком за най-новото медицинско откритие на Рафин — хем цери коремни болки, хем предизвиква сърбеж на стъпалата — Катса се разкикоти. Седнал три реда пред тях до двамата си синове, Рор се извърна рязко и ги изпепели с поглед.

— Не сме на съндърски уличен карнавал — прошепна с достолепно възмущение той.

Раменете на По се разтресоха от смях; няколко гласа зашъткаха на Рор, но после осъзнаха кой е и ужасено закимаха извинително.

— Няма нищо, няма нищо — заповтаря Рор все по-гръмогласно.

Суматохата смути церемониалмайстора, който изреждаше монсийските владетели през вековете, и той заекна объркано. Битърблу му се усмихна успокоително и му кимна да продължи. Тълпата зашушука колко милостива е младата кралица и колко снизходително приема дребните грешки.

— Как е Гидън? — прошепна Катса на Рафин, щом залата стихна.

Изпитваше топлота към някогашния си обожател, защото беше заобиколена от приятели и се чувстваше щастлива.

Зад нея Ол прочисти гърло.

— Муси се, когато споменем името ти, милейди. Няма да се преструвам, че не знам защо.

— Ранда се опитва да го ожени, а Гидън упорито отказва — добави шепнешком Рафин. — Често-често се усамотява в имението си, но работи всеотдайно за Съвета. Безценен помощник е, Катса. Някой ден сигурно ще пожелае да те види. Ако решиш да посетиш двореца, ще намерим начин да те вмъкнем, без Ранда да разбере. Стига да искаш, разбира се. Не знаем какви са плановете ти.

Катса се усмихна загадъчно.

— Ще се върна в планините с По.

Каза само това, защото в момента знаеше само толкова.

Склони глава върху високото рамо на братовчед си. Коронацията премина като изпълнено с щастие мигновение.