Даровита

Първа глава

В подземията цареше непрогледен мрак, но Катса имаше мислена карта, а засега тя се оказваше вярна като повечето карти на Ол. Катса прокарваше ръка по студените стени и броеше вратите и коридорите, през които минаваше. Свиваше, когато трябваше да свие, и най-сетне спря на площадка, от която стълбище отвеждаше надолу. Сниши се и опипа каменно стъпало, влажно и хлъзгаво от плесента, и още едно под него. Беше стигнала до стълбището на Ол. Надяваше се, когато с Гидън я последват с факлите си, да забележат лепкавия мъх и да стъпват внимателно, а не да събудят и мъртъвците, стоварвайки се надолу по стъпалата.

Катса заслиза бавно. Един ляв завой и два десни. Навлезе в коридор, където факла в ниша на стената багреше мрака в оранжево, и дочу гласове, факлата бележеше началото на друг коридор. Според Ол неколцина стражи — от двамина до десетима — пазеха килия в дъното на тунела.

Тези стражи бяха мисията на Катса. Заради тях бе тръгнала първа.

Тя пропълзя към светлината и смеха. Редно беше да спре, да се ослуша и да прецени колцина са, но нямаше време. Спусна качулката ниско над челото си и свърна по коридора.

Едва не се препъна в първите си четири жертви: седяха на пода, облегнали гърбове о стената, с изпружени крака, сред пелена от остра миризма от питието, което бяха донесли, за да убиват времето. Зарита и заудря слепоочия и вратове и четиримата се проснаха в несвяст на пода, преди дори в очите им да се изпише почуда.

Оставаше само още един страж, седнал пред решетките на килията в дъното на коридора. Той скочи на крака и измъкна сабята си от канията. Катса тръгна към него, сигурна, че факлата зад гърба й скрива лицето и особено очите й от погледа му. Прецени колко е едър, как се движи, колко стабилна е ръката, насочила сабята към нея.

— Спри! Знам какво си. — Гласът му не трепна. Беше смел. Сабята му изсвистя предупредително във въздуха. — Не ме е страх от теб.

Спусна се към нея. Тя се приведе под острието му, извъртя се и вдигна крак. Ритна го по слепоочието и той падна на земята.

Катса го прескочи и се втурна към решетките. Присви очи и се втренчи в мрака на килията. Неясен силует седеше сгушен до стената в дъното, човек, прекадено изтощен или прекадено измръзнал, за да обърне внимание на схватката отвън. Ръцете му обвиваха краката, а главата му бе сведена между коленете. Трепереше; чуваше го как диша. Тя се премести и светлината озари превитата му фигура. Косата му беше бяла и късо подстригана. Различи сиянието на златото върху ухото му. Картите на Олим бяха послужили добре, защото този мъж беше лиенид, Лиенидът, когото търсеха.

Тя дръпна вратата. Беше заключена. Е, не се изненада, а и ключалката не беше неин проблем. Изсвири веднъж, тихо, като сова. Обърна смелия страж по гръб и пусна едно хапче в устата му. Хукна по коридора, подреди четиримата клетници по гръб един до друг и пъхна хапчета в устите им. Точно когато започна да се пита дали Ол и Гидън не са се изгубили в подземието, те се появиха иззад ъгъла и се прокраднаха край нея.

— Четвърт час, не повече — предупреди ги.

— Четвърт час, милейди — избоботи Ол. — Пази се.

Тръгнаха към килията и факлите им съживиха стените.

Лиенидът простена и се сгуши по-плътно. Катса зърна разкъсаните му, лекьосани дрехи. Чу връзката ключове на Гидън да подрънква. Прииска й се да почака да види дали ще отворят вратата, но бързаше за другаде. Пъхна кутийката с хапчетата в ръкава си и затича.

Стражите пред килията докладваха на тъмничаря, а тъмничарят докладваше на стража на подземията. Стражът на подземията докладваше на стража на крепостта. Нощните стражи, кралските стражи, стражите пред стената и стражите в градината също докладваха на стража на крепостта. Щом някой забележеше нечие отсъствие, вдигаха тревога. Затова ако Катса и нейните хора не успееха да се отдалечат достатъчно, усилията им щяха да отидат на вятъра. Щяха да се спуснат след тях, щеше да се стигне до кръвопролитие; щяха да видят очите й и щяха да я познаят. Затова трябваше да ги обезвреди до един. Ол предполагаше, че са двайсетима. Принц Рафин й приготви трийсет хапчета за всеки случай.

Повечето стражи не я затрудниха. Успееше ли да ги нападне изотзад, или бяха скупчени на малобройни групи, така и не разбираха какво ги сполита. Да се справи със стража на крепостта беше по-сложно, защото пред наблюдателницата му бдяха петима. Тя се завъртя като вихрушка между тях, ритайки и удряйки с колене и юмруци, и той изскочи от наблюдателницата и се включи в битката.

— Познавам Даровитите от пръв поглед. — Той замахна със сабята си и тя се изтърколи настрани. — Покажи ми очите си, момче. Ще ги извадя, да знаеш!

Халоса го по главата с дръжката на камата си и изпита известно задоволство. Сграбчи го за косата, събори го по гръб и пусна хапче върху езика му. След като се събудят, посрамени и с главоболие, всички щяха да обясняват, че нападателят е бил момче, само момче с воинска Дарба. Щяха да предположат, че е момче, защото в обикновените панталони и с качулката тя приличаше на момче и защото, когато ги нападнеха, на хората никога не им хрумваше, че нападателят може да е момиче. А тя се бе погрижила никой от тях да не зърне Ол или Гидън.

Никой нямаше да се сети за нея. Каквато и да беше лейди Катса, тя не се промъкваше предрешена в дворовете посред нощ като престъпник. Освен това се предполагаше, че тя пътува на изток. Чичо й Ранда, крал на мидлънсите, я изпрати тази сутрин пред очите на целия град с капитан Ол и с лорд Гидън. Само цял ден езда в погрешна посока би я довела на юг в Двора на крал Мургон.

Катса се спусна тичешком през обора, заобикаляйки цветни лехи, фонтани и мраморни статуи на Мургон. Доста приятна градина всъщност за толкова неприятен крал. Миришеше на трева, на богата почва и на сладък нектар от росни цветя. Прекоси ябълковата градина на Мургон, оставяйки зад себе си диря от приспани стражи. Приспани, не мъртви — важна разлика. Ол и Гидън и повечето от тайния съвет настояваха да ги убие. Но на срещата, свикана да подготвят мисията, тя ги убеди, че няма да спечелят време, ако ги избие.

— Ами ако се събудят? — попита Гидън.

Принц Рафин се обиди.

— Съмняваш се в медицинската ми вещина? Няма да се събудят.

— По-бързо ще е да ги убием — упорстваше Гидън с пламнали кафяви очи.

Главите в тъмната стая закимаха.

— Ще се вместя в определеното време — обеща Катса и когато Гидън понечи да възрази, тя вдигна ръка: — Достатъчно! Няма да ги убия. Ако искаш да умрат, изпрати друг.

Ол се усмихна и потупа младия благородник по гърба.

— Помисли, лорд Гидън, така ще ни е по-забавно! Съвършеният обир под носа на Мургоновите стражи, без никой да пострада. Добра игра.

Смях огласи стаята, но Катса дори не се усмихна. Не искаше да убива, ако не се налага. Убийството е непоправимо, а тя бе убивала достатъчно. Главно за чичо си. Крал Ранда я смяташе за извънредно полезна. Когато разбойници по границата създават неприятности, защо да изпраща войска, след като може да изпрати един-единствен воин? Далеч по-икономично. Катса убиваше и за Съвета при необходимост. Този път нямаше такава.

В далечния край на градината се натъкна на страж — навярно на възрастта на лиенида. Стоеше сред горичка едногодишни фиданки, облегнат на сабята си с превит гръб и отпуснати рамене. Тя се прокрадна зад него и спря. Ръцете върху дръжката на сабята трепереха.

Не й се нравеха крале, които не позволяват на стражите да си отдъхнат на старини, когато ръцете им вече не могат да стискат оръжията.

Но подмине ли го, той ще открие останалите и ще вдигне тревога. Удари го веднъж — силно — по тила и той залитна напред с въздишка. Тя го подхвана и го положи върху земята възможно най-внимателно. Пъхна хапче в устата му и опипа цицината, която вече се надигаше върху скалпа му. Надяваше се, че има твърда глава.

Веднъж уби по погрешка и споменът я преследваше упорито. Така се прояви Дарбата й. Преди десет години. Беше дете, едва на осем. Мъж, някакъв далечен братовчед, гостуваше на краля. Не го харесваше — тежкия му парфюм, начина, по който оглежда похотливо прислужващите му момичета, как ги докосва, когато си мисли, че никой не го гледа… Обърнеше ли й внимание, Катса настръхваше.

— Какво красиво момиченце! — каза й веднъж той. — Очите на Даровитите понякога са толкова непривлекателни. Но твоите са прелестни. Каква е Дарбата ти, сладка моя? Четеш мисли? Не… Танцуваш, нали?

Катса не знаеше каква е Дарбата й. Някои Дарби се проявяват по-късно от други. Ала дори да знаеше, не би я обсъждала с този братовчед. Тя се намръщи и извърна лице. Но ръката му се плъзна към крака й, а нейната ръка се стрелна напред и го удари по лицето. Толкова силно и толкова бързо, че костите на носа му потънаха в мозъка.

Придворните дами започнаха да пищят. Една припадна. Когато го вдигнаха от локвата кръв върху пода и се оказа, че е мъртъв. Дворът притихна. Всички отстъпиха назад. Уплашени очи — вече не само на дамите, а и на войниците и на лордовете с втъкнати в коланите саби — се впиха в нея. Приятно е да похапваш ястията на кралския готвач — Даровит кулинар — и да изпращаш конете си на кралския ветеринар, Дарен с умение да цери животни. Но момиче с Дарба да убива? Опасно нещо.

Друг крал би я прокудил или убил, въпреки че е дете на сестра му. Ранда обаче беше хитър. Разбра, че след време ще извлече полза от племенницата си. Изпрати я в покоите й и я държа там седмици наред, за да я накаже, но нищо повече. Когато излезе, всички се разбягваха от пътя й. И преди не я харесваха, защото никой не харесва Даровитите, но поне търпяха присъствието й. Сега никой не се преструваше на дружелюбен.

— Внимавай с онази със синьото и зеленото око — шепнеха те на гостите. — Уби братовчед си с един удар. Защото похвали очите й.

Дори Ранда странеше от нея. Кралете извличат изгода от свирепите кучета, но не им позволяват да спят в краката им.

Единствено принц Рафин не я отбягваше.

— Няма да го направиш пак, нали? Не допускам баща ми да ти разреши да убиваш, когото пожелаеш.

— Не исках да го убия — обеща тя.

— Какво стана?

Катса се напрегна да си спомни ясно.

— Почувствах, че съм в опасност. И го ударих.

Принц Рафин поклати глава.

— Дарбата трябва да се държи под контрол — посъветва той. — Особено Дарба да убиваш. Не се ли научиш да се владееш, татко ще ни забрани да се виждаме.

Това я уплаши.

— Не знам как.

Рафин се замисли.

— Питай Ол. Кралските шпиони знаят как да нараняват, без да убиват. Така събират информация.

Рафин беше на единайсет, три години по-голям от Катса, и според детинските й критерии, изключително мъдър. Тя го послуша, като се обърна към Ол — посребрелия капитан на Ранда и главен кралски шпионин. Ол не беше глупав; знаеше, че трябва да се страхува от тихото момиче с едно синьо и едно зелено око. Но притежаваше и известно въображение. Запита се, както не бе хрумнало на никого другиго да се запита, дали Катса не е била потресена от смъртта на братовчеда като всички останали. Колкото повече размишляваше, толкова повече талантът й го заинтригуваше.

Започна обучението, поставяйки строги правила. Да не се изправя нито срещу него, нито срещу когото и да било от кралското войнство. Щеше да се упражнява с чучела, изработени от съшити чували, пълни с жито, или със затворници, които Ол щеше да й води — мъже, осъдени на смърт.

Катса се упражняваше всеки ден. Опознаваше рефлексите и неудържимата си сила. Учеше каква е разликата между смъртоносните удари и осакатяващите удари, как да разоръжава противника, как да му счупи крака или да му извие ръката толкова жестоко, че да спре да се съпротивлява и да помоли за милост. Учеше как да се бие със сабя, с кама и с нож. Беше толкова бърза, съсредоточена и изобретателна, че успяваше да сломи мъж дори със завързани ръце. Такава беше Дарбата й.

С течение на времето започна да се владее по-добре и да се упражнява срещу войниците на Ранда — по девет-десет наведнъж в пълно бойно снаряжение. Битките бяха истинско зрелище — едри здравеняци стенеха и размахваха тромаво оръжията си срещу невъоръжено дете. Катса се въртеше и се стрелкаше между тях, поваляйки ги с колене и с ръце, които войниците не забелязваха, докато не се озовяха на пода. Понякога придворните идваха да наблюдават обучението. Ала срещнеха ли погледа й, свеждаха глави и се оттегляха припряно.

Крал Ранда не възрази Ол да й отделя време. Напротив. Катса нямаше да е полезна, ако не се научеше да се владее.

И сега, пред замъка на крал Мургон, никой не би разкритикувал самообладанието й. Тя се движеше по тревата край чакълените алеи бързо и безшумно. Ол и Гидън сигурно бяха стигнали вече до градинската стена, където двама слуги на Мургон, приятели на Съвета, пазеха конете им. Самата тя се намираше съвсем близо дотам. Виждаше тъмната линия отпред, черна на фона на черното небе.

Мислите й кръжаха вихрено, но не витаеха без посока. Сетивата й бяха нащрек. Долавяше как падат листата в градината, как шумолят клоните. И затова се изуми, когато един мъж изплува от мрака и я сграбчи изотзад. Уви ръка около гърдите й и притисна нож към гърлото й. Отвори уста да проговори, но в миг тя прикова ръката му, изтръгна ножа и го захвърли на земята. Преметна мъжа напред през раменете си. Той се приземи прав.

Умът й заработи трескаво. Този мъж притежаваше Дарба. Дарба да се сражава. Беше ясно. И освен ако ръката му, обгърнала я през гърдите, не беше безчувствена, знаеше, че е жена.

Той се обърна към нея. Изгледаха се предпазливо — две сенки, застанали една срещу друга. Той проговори.

— Чух за дама с такава Дарба.

Гласът му, дрезгав и дълбок, произнасяше напевно думите; акцентът й беше непознат. Трябваше да разбере кой е, за да прецени как да постъпи с него.

— Недоумявам какво прави тази дама толкова далеч от родния дом? Защо тича из двора на крал Мургон посред нощ?

Премести се леко, заставайки между нея и стената. Беше по-висок от нея и се движеше гъвкаво като котка. Измамно спокоен, готов за скок. Факлата, осветяваща съседната пътека, озари златните халки в ушите му. Нямаше брада — като лиенидите.

Тя се прехвърли от крак на крак; тялото й се подготвяше като неговото. Не разполагаше с много време за размисъл. Той знаеше коя е. Но ако беше лиенид, не искаше да го убива.

— Нищо ли няма да ми кажете, милейди? Защото няма да ви пусна да си тръгнете без обяснение.

Някаква шеговита нотка звънна в гласа му. Тя го наблюдаваше мълчаливо. Той разпери плавно ръце и златните му пръстени просияха. Това й стигаше. Халките в ушите му, пръстените, напевния говор й казваха достатъчно.

— Ти си лиенид — отбеляза тя.

— Имаш добро зрение — отвърна той.

— Но не виждам цвета на очите ти.

Той се засмя.

— Аз мисля, че различавам твоите.

Благоразумието й нашепваше да го убие.

— И твърдиш, че аз съм далеч от дома? — попита тя. — Какво търси лиенид в Двора на крал Мургон?

— Ще ти кажа защо съм тук, ако ти ми кажеш защо си тук.

— Нищо няма да ти кажа, а ти трябва да ме пуснеш.

— Трябва ли?

— Ако не ме пуснеш, ще се наложи да мина със сила.

— Ще успееш ли?

Тя се престори, че отскача надясно, но той я отбягна с лекота. Тя повтори опита по-бързо. Пак й избяга. Беше много ловък. Но тя беше Катса.

— Ще успея — увери го тя.

— О! — възкликна шеговито той. — Ами ако ти отнеме часове?

Защо си играеше с нея? Защо не вдигаше тревога? Навярно и той се бе вмъкнал потайно тук. Значеше ли това, че й е съюзник? След като е лиенид, щеше ли да остане доволен, че тя освобождава лиенидски пленник? Да, ако не е предател. Но ако няма представа кой лежи в тъмниците на Мургон? Мургон пазеше ревниво тайната.

Съветът би казал да го убие. Съветът би сметнал, че ще ги подложи на риск, ако остави жив мъж, който знае коя е. Но той не приличаше на нито един от противниците й. Не изглеждаше жесток, глупав или заплашителен.

Не биваше да убива един лиенид, спасявайки друг.

Беше глупачка и сигурно щеше да съжалява, но не искаше да го убива.

— Вярвам ти — рече той неочаквано.

Отстъпи от пътя й и й махна да върви. Стори й се много странен и много импулсивен, но усети, че вече не е нащрек, и реши да не прахосва възможността. Замахна рязко с крак и го ритна по челото. Очите му се ококориха от изненада и той се строполи на земята.

— Май не биваше да те нападам. — Тя изпъна натежалите му в съня крайници. — Но не знам какво да мисля за теб и рискувам достатъчно, оставяйки те жив.

Измъкна хапчетата от ръкава си и пусна едно в устата му. Обърна лицето му към пламъка на факлата. Беше по-млад, отколкото смяташе, не много по-голям от нея, на деветнайсет-двайсет години. От челото му бликна струйка кръв и се стече към ухото. Яката на ризата му беше разтворена и факлата очерта ключиците му.

Какъв особняк! Рафин сигурно знае кой е.

Тя се опомни. Ол и Гидън я чакаха.

Затича.

Яздиха бързо. Завързаха стареца за седлото, защото беше прекалено немощен да се държи. Спряха само веднъж да го увият в повече одеяла.

Катса ги препираше да продължават.

— Не усеща ли, че е посред лято?

— Измръзнал е, милейди — отвърна Ол. — Трепери. Болен е. Няма смисъл да го спасим, а после да го убием.

Обсъдиха дали да не спрат и да запалят огън, но времето ги притискаше. Бързаха да се върнат в столицата на Ранда преди зазоряване, за да не ги разкрият.

„Трябваше да го убия“, мислеше си тя, докато галопираха през тъмните гори. „Разбра коя съм“.

Но той не изглеждаше заплашителен или подозрителен. Беше по-скоро любопитен. Довери й се.

Ала не знаеше за приспаните стражи. И щом се събудеше с пукнато чело, вече нямаше да й вярва.

Разкажеше ли на крал Мургон за срещата им, а крал Мургон — на крал Ранда — положението на лейди Катса щеше сериозно да се усложни. Ранда нямаше никаква представа за лиенидския пленник, да не говорим пък за нощните спасителни подвизи на Катса.

Тя тръсна ядосано глава. Тези мисли не й помагаха. Стореното — сторено. Сега им предстоеше да отведат стареца на сигурно и топло място. При Рафин. Сниши се в седлото и пришпори коня си на север.

Втора глава

Седем кралства се простираха на тази земя. Седем кралства и седмина напълно непредсказуеми крале. Кому би хрумнало да отвлича принц Тийлиф, бащата на краля на лиенидите? Той беше старец. Нямаше власт, нямаше амбиции, дори не беше здрав. Говореха, че по цели дни стоял и се греел пред огъня или на слънце и съзерцавал морето. Или си играел с правнуците и не създавал неприятности никому.

Лиенидите нямаха врагове. Те изпращаха корабите си със злато на всеки, който имаше с какво да го плати; отглеждаха плодове и зърно и развъждаха дивеч. Живееха уединено на острова си, отделен с цял океан от другите шест кралства. Бяха различни — смугли, тъмнокоси и с причудливи обичаи. Усамотението им харесваше. Крал Рор Лиенидски беше най-миролюбивият от седемте крале. Не сключваше съглашения с другите, но не воюваше и управляваше справедливо народа си.

Шпионите на Съвета бяха открили бащата на крал Рор в тъмниците на крал Мургон, ала това не обясняваше нищо. Мургон гледаше да не враждува с кралствата, но често се оказваше съучастник във враждите и простъпките, стига да му плащаха добре. Несъмнено някой му бе платил да похити стария лиенид. Въпросът беше кой?

Чичото на Катса — Ранда, крал на Мидлънс — не бе замесен в престъплението. Съветът беше сигурен, защото Ол беше главен шпионин на Ранда и негов довереник. Благодарение на Ол, Съветът знаеше всичко за Ранда.

Всъщност Ранда обикновено внимаваше да не съзаклятничи с другите кралства. Земите му се намираха между Естил и Уестър по едната ос и между Нандър и Съндър — по другата. Прекалено уязвима позиция за договорки.

Кралете на Уестър, Нандър и Естил бяха главният източник на брожения. И тримата бяха замесени от еднакво тесто — избухливи, амбициозни и завистливи. И тримата бяха безразсъдни, коравосърдечни и непостоянни. Понякога крал Бирн Уестърски и крал Драудън Нандърски се съюзяваха и нападаха естилската войска по северните граници, но Уестър и Нандър не съумяваха да работят дълго заедно. Някой нарушаваше споразумението и кралствата отново ставаха врагове, а Естил обединяваше сили с Нандър срещу Уестър.

Кралете не се отнасяха към поданиците си по-добре, отколкото един към друг. Катса помнеше как преди няколко седмици с Ол освободиха неколцина естилски селяни от краварник, превърнат в затвор. Естилските селяни не успели да платят десятъка на краля си Тигпен, защото армията му стъпкала нивите им, докогато подготвяла набег срещу нандърско село. Редно било Тигпен да възмезди селяните; дори Ранда би поразмислил, ако войската му е унищожила реколтата. Тигпен обаче решил да обеси селяните, задето не са платили десятъка. Да, Бирн, Драудън и Тигпен създаваха доста работа на Съвета.

Невинаги било така. Навремето Уестър, Нандър, Естил, Съндър и Мидлънс — петте вътрешни кралства — съжителствали мирно. Преди векове те принадлежали на едно семейство — управлявали ги трима братя и две сестри, които успявали да разрешат враждите си, без да прибягват до война. Ала тази кръвна връзка отдавна бе забравена. Народите на кралствата зависеха от прищевките на възкачилите се на престола. В този хазарт сегашното поколение не бе изтеглило печелившата карта.

Седмото кралство беше Монсий. Планините отделяха Монсий от другите, както океанът делеше Лиенид. Лек, кралят на Монсий, бе женен за Ашен, сестрата на крал Рор Лиенидски. И Лек, и Рор недолюбваха дрязгите между другите кралства. Но това не ги тласкаше да сключат съюз, Защото Монсий и Лиенид бяха прекалено отдалечени, прекалено независими и прекалено незаинтересувани от делата на другите кралства.

Не се знаеше много за Монсийския кралски двор. Крал Лек се славеше като обичан от поданиците си владетел и милосърден. Закрилник на деца, животни и всякакви безпомощни създания. Кралицата на Монсий беше нежна жена. Носеха се слухове, че спряла да се храни, когато разбрала, че баща й е изчезнал. Защото, естествено, бащата на краля на Лиенид беше и неин баща.

Навярно Уестър, Нандър или Естил бяха похитили лиенидския старец. Друга възможност се струваше немислима на Катса, освен ако самият Лиенид не беше замесен. Идеята би изглеждала абсурдна, ако не беше лиенидът в крепостта на Мургон. Имаше пищни накити; сигурно беше някакъв благородник. А всеки гост на Мургон будеше подозрение.

Катса обаче не смяташе, че е замесен. Нямаше обяснение, но така й подсказваше интуицията.

Защо бяха откраднали дядо Тийлиф? За чии интереси беше важен?

Стигнаха града на Ранда преди слънцето, но на косъм. Когато копитата на конете затрополиха по градските улици, забавиха ход. Някои вече бяха будни. Не биваше да вдигат шумотевица и да привличат внимание.

Конете ги понесоха край дървени колиби и къщи, каменни леярни и магазини със спуснати кепенци. Сградите бяха спретнати и повечето — прясно боядисани. В града на Ранда нямаше нищета. Ранда не я понасяше.

Улиците започнаха да се изкачват и Катса скочи от седлото. Подаде поводите на Гидън и пое юздите на коня на Тийлиф. Гидън и Ол свърнаха заедно с коня на Катса по улицата, отвеждаща на изток към гората. Така се бяха уговорили. Старец на кон и момче до него, изкачващи възвишението към замъка, биха привлекли по-малко любопитни погледи от четири коня и четирима ездачи. Ол и Гидън щяха да напуснат града и да я чакат сред дърветата. Катса щеше да предаде Тийлиф на принц Рафин през висока врата в занемарена част на крепостната стена, чието съществуване Ол криеше усърдно от Ранда.

Катса придърпа одеялата по-плътно около главата на стареца. Все още беше сравнително тъмно, но щом тя виждаше халките в ушите му, другите също щяха да ги забележат. Той лежеше отпуснат върху седлото — заспал или в несвяст. Ако беше в несвяст, Катса не знаеше как ще успеят да изминат последния етап от пътуването — да изкачат изронените стъпала в стената на Ранда, които конят не можеше да изкатери. Докосна лицето на стареца. Той се размърда и затрепери отново.

— Събудете се, благородни принце — прошепна му тя. — Не мога да ви пренеса по стъпалата към крепостта.

Сивкавата светлина се отрази в очите му, когато се отвориха, и гласът му потрепери от студа.

— Къде съм?

— В града на Ранда в Мидлънс — отвърна тя. — Почти в безопасност.

— Не мислех, че е характерно за Ранда да провежда спасителни мисии.

Не очакваше умът му да е толкова бистър.

— Не е.

— Хмм… Е, буден съм. Не се налага да ме носиш. Лейди Катса, нали?

— Да, благородни принце.

— Чувал съм, че едното ти око е зелено като тучната мидлънска трева, а другото — синьо като небето.

— Да, благородни принце.

— Чувал съм, че си способна да убиеш човек с нокътчето на кутрето си.

Тя се усмихна.

— Да, благородни принце.

— Улеснява ли те това?

Тя изгледа с присвити очи сгушения силует върху седлото.

— Не ви разбирам.

— Да имаш красиви очи. Облекчава ли бремето на Дарбата ти да знаеш, че имаш красиви очи?

Тя се засмя.

— Не, благородни принце. С радост ще се разделя и с двете.

— Дължа ти благодарност — каза той и замълча.

Прииска й се да го попита: „Защо? От какво те освободихме?“, но той явно бе заспал отново. Не искаше да го изморява. Този лиенидски старец й харесваше. Малцина бяха склонни да обсъждат Дарбата й.

Изкачваха се край тъмни покриви и порти. Започваше да усеща безсънната нощ, а още часове наред нямаше да подвие крак. Повтори си наум думите на стареца. Акцентът му беше като на лиенида в крепостта на Мургон.

В крайна сметка се наложи да го носи, защото когато стигнаха стълбите, не успя да го събуди. Подаде поводите на коня на дете, приседнало до стената — момиче, чийто баща бе приятел на Съвета. Преметна стареца през рамо и се заклатушка по изронените стъпала. Последните бяха буквално отвесни. Само просветляващото небе я подтикваше да продължава — не предполагаше, че е възможно мъж, привидно изтъкан от прах, да е толкова тежък.

Не й остана дъх да изсвири тихо, за да даде знак на Рафин, но нямаше нужда. Беше я чул.

— Сигурно целият град те е чул — прошепна й той. — Честна дума, Катса, как можа да вдигнеш толкова шум?

Наведе се и пое товара й. Намести го върху тънките си рамене, а тя се облегна на стената, за да си поеме дъх.

— Не съм даровита с великанска сила — напомни му. — Вие, недаровитите, не разбирате. Мислите, че щом имаме една Дарба, имаме всякакви.

— Опитвал съм кейковете ти и помня как бродираше. Несъмнено притежаваш няколко дарби. — Той се засмя в сивия светлик и тя му се усмихна в отговор. — Всичко ли мина по план?

Тя си представи лиенида в крепостта на Мургон.

— Да, до голяма степен.

— Сега върви — подкани я той. — Пази се. А аз ще се погрижа за този тук.

Обърна се и изпълзя навътре с живия вързоп. Тя се втурна надолу по разтрошените стъпала и свърна по алея на изток. Спусна ниско качулката си и се затича към розовеещото небе.

Трета глава

Тичаше край къщи, работилници и гостилници. Градът се пробуждаше, улиците миришеха на прясно изпечен хляб. Профуча край млекаря, задрямал върху каруцата си, теглена от сънен кон.

Чувстваше се лека без товара, а и пътят се виеше надолу. Навлезе бързо и безшумно в източните поля и продължи да тича. Видя жена да носи кобилица с ведра в двора на съседното стопанство.

Там, където започнаха дърветата, Катса забави ход. Сега трябваше да се движи предпазливо, за да не чупи клони и да не оставя дири до мястото на срещата. Пътеката и без друго изглеждаше издайнически утъпкана. Ол и Гидън, а и другите от Съвета, никога не внимаваха колкото нея и, разбира се, конете винаги оставяха следи. Скоро щеше да се наложи да сменят мястото.

Когато навлезе в гъсталака, където се намираше укритието им, вече се бе съмнало. Конете пасяха. Гидън лежеше на земята. Ол се бе облегнал върху купчина седла. И двамата спяха.

Катса спотаи раздразнението си и тръгна към конете. Поздрави животните и повдигна копитата им едно по едно да провери за цепнатини и камъчета. Конете се бяха справили добре и поне те разбираха, че не бива да заспиват в гората — толкова близо до града и толкова далеч от мястото, където Ранда смяташе, че се намират. Жребецът й изпръхтя и Ол се раздвижи зад нея.

— Ами ако някой ви беше открил? — поинтересува се тя. — Заспали в гората, вместо да сте преполовили пътя до източната граница. — Говореше, опряла лице в седлото, и галеше хълбока на коня. — Как щяхте да се оправдаете?

— Заспал съм неволно, милейди — отвърна Ол.

— Това не ме успокоява.

— Не всички са неуморни като теб, милейди, особено побелелите. Хайде, нищо лошо не се е случило. — Той побутна Гидън, който откликна, закривайки очи с ръце. — Събуждай се, милорд. Трябва да тръгваме.

Катса не продума. Завърза торбите за седлото и зачака до конете. Ол донесе другите торби и ги окачи на седлата.

— Принц Тийлиф е в безопасност, нали, милейди?

— Да.

Гидън се надигна криво-ляво, чешейки кафявата си брада. Разви самун хляб и й го подаде, но тя поклати глава.

— Ще ям по-късно.

Гидън си отчупи комат и даде самуна на Ол.

— Ядосана си, че не ни свари да правим гимнастически упражнения, или да подскачаме от клон на клон.

— Ами ако ви бяха хванали, Гидън? Ако ви бяха видели, къде щяхте да сте сега?

— Щяхме да измислим нещо — отвърна Гидън. — Ти щеше да ни спасиш, както спасяваш всички.

Той се усмихна. Топлите му очи озариха красивото му, спокойно лице, което обаче не умили Катса. Гидън беше по-млад дори от Рафин, силен и добър ездач. Нямаше извинение, че е заспал.

— Хайде, милорд — подкани го Ол. — Ще изядем хляба върху седлата. Иначе нашата дама ще тръгне без нас.

Разбира се, подкачаха я. Знаеше за колко придирчива я смятат. Но знаеше също, че не би си позволила да заспи, когато е рисковано.

Те обаче нямаше да оставят лиенида жив. Научеха ли, щяха да се разгневят, а тя нямаше как да ги успокои с разумно основание.

Поеха на изток по горска просека, успоредна на главния път. Спуснаха ниско качулките си и пришпориха конете. След няколко минути тропотът на конски копита успокои Катса и потуши гнева й. Движението винаги разсейваше тревогите й.

Горите в Южен Мидлънс се превърнаха във възвишения; ниските хълмове в началото ставаха все по-високи, колкото повече наближаваха Естил. Спряха само веднъж по пладне да сменят конете в отдалечена гостилница, предложила услугите си на Съвета.

С новите отпочинали коне напредваха добре и на смрачаване стигнаха до естилската граница. Ако тръгнеха рано сутринта, щяха да пристигнат в естилското имение — крайната им цел — преди обед, да изпълнят задачата, възложена им от Ранда, и да поемат по обратния път. Дори без да препускат с главоломна скорост, щяха да се върнат в столицата на Ранда преди залез-слънце на другия ден — точно когато ги очакваха. Тогава Катса щеше да разбере дали принц Рафин е научил нещо от лиенидския старец.

Лагеруваха до огромен скален издатък в основата на източните хълмове. Нощта беше хладна, но решиха да не палят огън. Разбойници дебнеха по възвишенията край естилската граница и макар уменията на Катса и сабите на Ол и Гидън да ги предпазваха от опасностите, нямаше смисъл да си навличат неприятности. Вечеряха хляб, сирене и вода от меховете и после легнаха върху рогозките си.

— Тази нощ ще спя като къпан — прозя се Гидън. — Добре че онзи гостилничар е приятел на Съвета. Иначе щяхме да изтощим конете до смърт.

— Изненадан съм колко сподвижници привлече Съветът — изкоментира Ол.

Гидън се надигна и се подпря на лакът.

— Очакваше ли го, Катса? Предвиждаше ли, че Съветът ще се разрасне толкова?

Какви надежди възлагаше на Съвета? Представяше си как се прокрадва сама из улички и тъмни ъгли — невидима сила, изправена срещу безразсъдството на кралете.

— Не очаквах да има други, освен мен.

— А сега се сдобихме с приятели в почти всички кралства — отбеляза Гидън. — Чу ли как един лорд от Нандър приюти зад стените на крепостта си цяло село, когато Съветът му съобщи, че ще ги нападнат уестърски бандити? Унищожиха селото, но всички оцеляха. — Той се обърна настрани и пак се прозя. — Обнадеждаващо е. Съветът наистина върши добрини.

Катса лежеше по гръб, заслушана в равномерното дишане на мъжете. Конете също спяха. Не и тя — два дни тежка езда и безсънна нощ между тях, ала тя будуваше. Гледаше как облаците се носят по небето, закриват звездите и пак ги откриват. Нощният вятър шумолеше в тревите по хълмовете.

За пръв път Ранда я изпрати да накаже някого в гранично село недалеч от лагера им. Бяха уличили един от лордовете на Ранда, че шпионира за крал Тигпен от Естил. Благородникът — обвинен в предателство и осъден на смърт — бе побягнал към естилската граница.

Катса бе едва десетгодишна. Ранда дойде на тренировката й. Наблюдаваше я с неприятна усмивка.

— Готова ли си да направиш нещо полезно с Дарбата си, момиче? — подвикна й той.

Катса спря да рита и да се върти. Застина, изумена от идеята, че Дарбата й се оказва потребна за някого.

— Хмм… — усмихна се презрително Ранда, развеселен от недоумението й. — Сабята ти е единственото умно нещо у теб. Слушай ме внимателно, момиче. Ще те изпратя да убиеш предателя. Ще го направиш показно, с голи ръце, без оръжия. Ще убиеш само него, никого другиго. Всички се надяваме, че си се научила да контролираш кръвожадността си.

Катса се отдръпна смутено, прекалено малка да отговори, дори да знае какво да каже. Разбра заповедта му. Не й позволяваше да използва оръжия, защото не искаше мъжът да умре бързо. Ранда искаше кърваво, страховито зрелище и очакваше тя да му се подчини.

Катса тръгна с Ол и конвой войници. Войниците заловиха лорда и го довлякоха на площада на най-близкото село пред шепа зяпнали от изумление и уплаха хора. Катса поиска войниците да накарат благородника да коленичи. С едно движение прекърши врата му. Нямаше кръв; нямаше нищо повече от мигновена болка. Повечето наблюдатели дори не разбраха какво се случи.

Ранда научи какво е направила и се разгневи, дотолкова, че я повика в тронната зала. Изгледа я отвисоко от трона си с леденостудени сини очи и безрадостна усмивка, оголила зъбите му.

— Какъв е смисълът от публичната екзекуция — рече той, — ако обществеността пропуска момента, когато престъпникът умира? Следващия път ще ти обясня по-подробно какво искам, за да компенсирам умствената ти немощ.

Оттогава насетне заповедите му включваха точни указания — кръв и болка за еди-колко си време. Нямаше начин да не изпълни желанието му. Колкото повече опит трупаше, толкова повече се усъвършенстваше. И Ранда постигна целта си, защото славата й се разнесе като чума. Всички знаеха какво сполита онези, изпречили се на пътя на крал Ранда от Мидлънс. След известно време Катса загърби неподчинението. Беше безсилна да се съпротивлява.

Докато пътуваха да изпълняват нарежданията на Ранда, Ол й разказваше какво научават шпионите на владетеля в другите кралства. Разказваше й за млади девойки, изчезнали от естилско село и появили се след седмици в бордей в Уестър. За мъж, заключен в нандърска тъмница заради обир, извършен от брат му; братът умрял, но все някой трябвало да изкупи вината. За данък, с който кралят на Уестър решил да обложи естилските села. Уестърските войници го събирали, като избивали естилските селяни и изпразвали джобовете им.

Шпионите на Ранда уведомяваха надлежно краля си, но Ранда си правеше оглушки. Ала научеше ли за мидлънски лорд, укрил реколтата си, за да плати по-малък данък, наостряше слух. Този проблем го засягаше. И изпращаше Катса да раздроби главата на лорда.

Катса не знаеше откъде точно се появи идеята, но откакто я осени, не й даваше мира. На какво е способна, ако действа по своя воля и извън пълномощията на Ранда? Тази мисъл я отвличаше, докато чупеше пръсти заради Ранда или извиваше ръцете на жертвите му. Колкото повече размишляваше, толкова по-упорит ставаше вътрешният й глас. Накрая усещаше, че ще се пръсне, ако не го послуша.

Когато навърши шестнайсет, сподели идеята с Рафин.

— Възможно е да се получи — отвърна той. — Ще ти помогна, разбира се.

После се допита до Ол. Той беше скептичен, дори уплашен. Беше свикнал да съобщава сведенията на Ранда и Ранда да решава какво да предприеме. В крайна сметка обаче проумя гледната й точка. Лека-полека възприе замисъла й, щом разбра, че Катса ще го осъществи с него или без него и успя да убеди себе си, че няма да навреди на краля, ако не му разкрива всичките си ходове.

При първата си мисия Катса нападна малоброен отряд от среднощни грабители, които естилският крал бе изпратил срещу собствените си поданици. Главорезите се разбягаха по хълмовете. Това беше най-щастливият и най-вълнуващият момент в живота й.

После Катса и Ол спасиха няколко момчета от Уестър, обречени на робски труд в нандърска желязна мина. След още един-два подвига слухът за мисиите им стигна до полезни кръгове. Няколко шпиони от обкръжението на Ол се присъединиха към каузата им. Последваха ги лордове като Гидън от Двора на Ранда, съпругата на Ол — Бертол — и други жени от замъка. Организираха си редовни срещи в уединени стаи. На срещите витаеше приключенски дух и усещане за опасна свобода. Като игра, мислеше си Катса, прекалено хубава игра, за да е истина. Но беше истина. Не само обсъждаха тайни мисии, но ги планираха и ги осъществяваха.

С течение на времето неизбежно привлякоха съюзници извън двореца. Например добродетелните сред граничните лордове на Ранда, които не искаха да наблюдават безучастно как плячкосват околните села. Лордове от други кралства и техните шпиони. Накрая — малко по малко — се включи и простолюдието: гостилничари, ковачи, земеделци. На всички им бе дошло до гуша от безразсъдните крале. Всички изразяваха готовност да поемат някакъв дребен риск, за да намалят щетите от амбицията им, от безпорядъка и беззаконията.

Тази нощ в лагера на естилската граница Катса се взираше в небето и мислеше колко многоброен е станал Съветът, колко бързо се е разраснал — като бръшляна в горите на Ранда.

Вече изпускаше юздите. Без да се допитват до нея, от името на Съвета провеждаха мисии на места, които никога не бе зървала. Ставаше опасно. Една нехайна дума, изречена от детето на някой гостилничар, една злощастна среща в някой край на света между двамина, които дори не познава, и всичко щеше да рухне. Мисиите щяха да приключат, Ранда щеше да се погрижи да ги прекрати. И после, отново, тя щеше да се превърне в главорез на краля и нищо повече.

Не биваше да се доверява на странния лиенид.

Катса скръсти ръце и впи очи в звездите. Прииска й се да събуди жребеца и да запрепуска в кръг около възвишенията. Така щеше да се успокои, да се измори. Но щеше да измори и коня. Не биваше, разбира се, да оставя Ол и Гидън сами, а и човек не прави такива неща. Не е нормално.

Тя изсумтя и се заслуша дали някой не се е събудил. Нормално… Тя не беше нормална. Момиче с Дарба да убива? Кралски главорез? Момиче, отхвърлящо предложените й от Ранда съпрузи — разсъдливи мъже с прилична външност? Момиче, което се паникьосва при представата за бебе, притиснало се към пазвата й или вкопчено в глезените й?

Тя не беше нормална.

Разкриеха ли Съвета, щеше да избяга на място, където никой няма да я открие. В Лиенид или в Монсий. Ще живее в пещера или в гора. Ще убива всеки, който я намери или познае.

Нямаше да се откаже от отвоюваната, макар и нищожна, независимост.

Трябваше да заспи.

„Спи, Катса“, рече си тя. „Сънят запазва силите“.

Внезапно умората я завладя и тя заспа.

Четвърта глава

На сутринта облякоха обичайните си дрехи. Гидън — пътен костюм, какъвто подобава на мидлънски лорд, а Ол — капитанската си униформа. Катса надяна синя туника, поръбена с оранжева коприна — цветовете на двореца на Ранда — и панталони в тон. Ранда позволяваше да изпълнява поръченията му в такова одеяние, защото Катса съсипваше роклите, като яздеше. Кралят не искаше даровитата му убийца да въздава наказания в скъсани и окаляни поли. Не изглеждаше достолепно.

Бяха изпратени да посетят естилски граничен лорд, пожелал да купи дървен материал от южните гори на Мидлънс. Платил договорената цена, но изсякъл повече дървета, отколкото предвиждало споразумението. Ранда искаше да му платят за допълнителния дървен материал и лордът да бъде наказан, задето е променил сделката без разрешение.

— Предупреждавам ви и двамата — каза Ол, когато раздигнаха лагера. — Този лорд има дъщеря с Дарба да чете мисли.

— Защо ни предупреждаваш? — попита Катса. — Нали тя е в Двора на Тигпен?

— Крал Тигпен я върнал у дома при баща й.

Катса дръпна рязко ремъците, пристягащи торбата й към седлото.

— Да събориш коня ли се опитваш, Катса? — попита Гидън. — Или да разкъсаш торбата?

Катса се намръщи.

— Никой не ме уведоми, че ще се срещнем с четец на мисли.

— Сега те уведомявам, милейди — рече Ол. — А и няма нищо обезпокоително. Тя е дете. Повечето й прозрения са безсмислици.

— Какво й има?

— Има й това, че бръщолеви безполезни, несвързани безсмислици. Раздрънква всичко, което вижда. Не се владее. Изнервяла Тигпен и той я изпратил у дома. Наредил на баща й да я върне в Двора, когато стане полезна.

В Естил, както и в повечето други кралства, Даровитите се предаваха по закон на краля. Децата, чиито очи се обагряха в различни цветове след седмици, месеци, а рядко и години след раждането, се изпращаха в Кралския двор, където ги отглеждаха дворцовите дойки. Ако Дарбата се окажеше полезна за краля, детето оставаше да му служи. Ако ли не, връщаха детето у дома. С извинение, разбира се, защото беше трудно за семействата да намерят приложение на Даровитите. Особено на тези с безполезни Дарби — катерене по дървета например или задържане на дъха за невъзможно дълго време, или говорене наопаки. Децата поминуваха добре в селски семейства, където работеха на полето, далеч от любопитни погледи. Но ако кралят върнеше даровито дете в семейство на гостилничар или на бакалин в град с повече от една гостилница или бакалница, клиентелата задължително секваше. Нямаше значение каква е Дарбата на детето. Хората отбягваха мястото, където живее човек с две различни очи.

— Тигпен е глупак да върне четец на мисли — заяви Гидън, — само защото още не е полезен. Те са твърде опасни. Ами ако попадне под чуждо влияние?

Гидън имаше право, разбира се. Каквито и да бяха четците на мисли, те почти винаги се оказваха ценни оръжия за краля. Катса обаче не разбираше защо ги ценят. Главният готвач на Ранда беше роден с Дарба, както и конярят му, и винарят му и един от дворцовите му танцьори. Имаше жонгльор — жонглираше с колкото предмета поиска и никога не ги изпускаше. Имаше и няколко войници — не като Катса — с Дарба да се сражават със саби. Имаше мъж, който предсказваше каква ще бъде следващата реколта. Една жена пък боравеше блестящо с числа — единствената жена в седемте кралства, която работеше в кралската хазна.

А един мъж долавяше настроението на хората само като ги докосне. От Даровитите в Двора на Ранда само той отблъскваше Катса. Единственият в замъка, освен самия Ранда, когото Катса се стараеше да отбягва.

— Тигпен е склонен да проявява глупост, милорд — обясни Ол.

— Що за четец на мисли е момичето? — попита Катса.

— Не са сигурни, милейди. Дарбата й не е развита. А и знаеш какви са четците на мисли, Дарбата им е неопределена и променлива. Отшумява, преди да достигне разцвета си. Но тази вероятно долавя желания. Разбира какво искат другите.

— Значи ще усети, че ще я приспя, ако дръзне да ме погледне.

Катса изрече думите, притиснала устни към гривата на коня. Не бяха предназначени за ушите на спътниците й. Не искаше да я вземат на подбив.

— Има ли нещо друго, което трябва да знам за този лорд? — попита тя по-високо, стъпвайки в стремето. — Има сто телохранители с Дарба да се сражават? Или го пази обучена мечка? Да сте забравили да споменете още нещо?

— Язвителността не е необходима, милейди — отвърна Ол.

— Тази сутрин си по-сговорчива от всякога, Катса — додаде Гидън.

Тя пришпори коня си. Не искаше да вижда ухиленото лице на Гидън.

Имението на лорда се намираше зад сиви каменни стени на върха на възвишение, покрито с разлюлени треви. Портата им отвори мъж, пое конете им и съобщи, че господарят закусва. Без да чакат покана, Катса, Гидън и Ол влязоха в просторното преддверие.

Телохранителят на лорда им препречи пътя към трапезарията. После видя Катса. Прочисти гърло и отвори двукрилата врата.

— Пратеници от Двора на крал Ранда, милорд — обяви, шмугна се зад тях и изчезна, без да дочака отговора на господаря си.

Лордът седеше пред обилна закуска от свинско, яйца, хляб, плодове и сирене. До лакътя му стоеше прислужник. И двамата вдигнаха очи, и двамата замръзнаха. Лъжицата падна от ръката на лорда и изтрополи върху масата.

— Добро утро, милорд — поздрави Гидън. — Простете, че прекъсваме закуската ви. Знаете ли защо сме тук?

Лордът проговори с неимоверно усилие.

— Нямам ни най-малка представа — отвърна, стискайки се за гърлото.

— Нима? Лейди Катса ще ви помогне да се досетите — осведоми го Гидън. — Милейди?

Катса пристъпи напред.

— Добре, де, добре…

Лордът стана. Краката му блъснаха масата и една чаша се прекатури. Висок и широкоплещест, по-едър дори от Гидън и Ол, сега изглеждаше тромав, с разтреперани ръце, а очите му блуждаеха из стаята, но отбягваха Катса. Върху брадата беше полепнало парче от яйце. Толкова глупав, толкова грамаден мъж, толкова уплашен. Катса го наблюдаваше безизразно, за да не разберат другите колко й е неприятно да прави това.

— О, спомнихте си значи! — възкликна Гидън. — Нали? Стана ви ясно защо сме дошли?

— Дължа ви пари — отвърна лордът. — Дошли сте да си приберете дължимото.

— Браво! — Гидън говореше като на дете. — И защо ни дължите пари? За колко акра гора беше споразумението? Припомнете ми, капитане.

— Двайсет акра, милорд — осведоми го услужливо Ол.

— А колко акра е изсякъл лордът, капитане?

— Двайсет и три акра, милорд.

— Двайсет и три акра! — удиви се Гидън. — Сериозна разлика, нали?

— Ужасна грешка! — Лордът се опита да се усмихна, но лицето му се сгърчи в болезнена гримаса. — Не преценихме, че ще ни е нужен повече дървен материал. Ще ви платя незабавно, разбира се. Само кажете колко.

— Причинихте сериозно неудобство на крал Ранда — осведоми го Гидън. — Унищожихте три акра от гората му. Горите на краля не са неизчерпаеми.

— Разбира се, разбира се. Ужасна грешка…

— Наложи се да бием път, за да уредим въпроса — продължи Гидън. — Отсъствието ни затруднява краля.

— Разбира се — повтори лордът. — Разбира се.

— Ако удвоите първоначалната сума, ще обезщетите краля за причинените неудобства.

Лордът облиза устни.

— Да удвоя заплащането… Да… Звучи разумно.

Гидън се усмихна.

— Добре. Прислужникът ви ще ни заведе ли в съкровищницата?

— Да, да, веднага. — Лордът махна на прислужника. — Бързо, човече! Бързо!

— Лейди Катса — каза Гидън, когато с Ол тръгнаха към вратата, — защо не останете тук? Да правите компания на негово сиятелство?

Прислужникът изведе Гидън и Ол от стаята. Тежките врати се затвориха зад тях. Катса и лордът останаха сами.

Тя впи очи в него. Лордът дишаше накъсано, лицето му бе пребледняло. Не я поглеждаше. Изглеждаше, сякаш всеки момент ще припадне.

— Седни — обади се Катса.

Той се строполи върху стола с тихо стенание.

— Погледни ме — нареди тя.

Очите му се стрелнаха към лицето й и после се плъзнаха към ръцете й. Жертвите на Ранда винаги гледаха ръцете й и отбягваха лицето й. Не смееха да срещнат погледа й. И очакваха да ги удари.

Катса въздъхна.

Той отвори уста да проговори, но успя само да изграчи.

— Не те чувам — каза Катса.

Той прочисти гърло.

— Имам семейство. Трябва да се грижа за децата си. Прави каквото искаш, но те умолявам да не ме убиваш.

— Заради семейството ти ли?

Една сълза се стече към брадата му.

— И заради мен. Не искам да умирам.

Не искаше да умира, разбира се, за три акра гора.

— Не убивам хора, откраднали три акра дървета от краля — увери го тя. — И заплатили прескъпо в злато. Такова престъпление се наказва със счупена ръка или отрязан пръст.

Тя пристъпи към него и измъкна камата си от канията. Той задиша тежко, вперил очи в яйцата и плодовете в чинията му. Катса се запита дали ще повърне, или ще се разхлипа. Той обаче само побутна чинията на една страна. После избута преобърнатата чаша и сребърните прибори. Разпери пръсти върху масата. Наведе глава и зачака.

Налегна я умора. Беше по-лесно да спазва заповедите на Ранда, когато плачеха или молеха за пощада, когато не запазваха и капчица достойнство. А и Ранда не бе загрижен за горите си; интересуваха го само парите и властта. В гората винаги никнат дървета. А пръстите не порастват отново.

Тя прибра камата в ножницата. Реши да му счупи ръката, крака или ключицата — болезнено счупване. Ала ръцете й тежаха като желязо, а краката й отказваха да се раздвижат.

Лордът пое дълбоко дъх, но не помръдна и не продума. Беше лъжец, крадец и глупак.

Ала някак си й беше все едно.

— Смел си — въздъхна тя шумно, — макар отначало да не изглеждаше така.

Скочи към масата и го удари по слепоочието както бе направила със стражите на Мургон. Той се сгърчи и падна от стола.

Тя излезе от стаята и зачака Гидън и Ол да се върнат с парите в просторното му каменно преддверие.

Лордът щеше да се събуди с главоболие, но нищо повече. Разбереше ли Ранда какво е направила, щеше да се разяри.

Ала навярно Ранда нямаше да узнае; а и нищо не й пречеше да обвини лорда в лъжа, за да не бере срам.

В такъв случай Ранда щеше да изиска за в бъдеще да му носи доказателства. Сбирка от сбръчкани пръсти от крака и ръце. Как ли щеше да се отрази това на репутацията й?

Все едно. Днес нямаше сили да измъчва човек, който не го заслужава.

Дребна фигурка дотича в преддверието. Катса разбра коя е, преди да види очите й — едното жълто като тиквите, които растяха на север, а другото кафяво като кал. Не би се посвенила да нарани това момиче, само и само да опази мислите си от него.

Катса го погледна заплашително в очите. Момичето ахна и заотстъпва заднишком назад; после се обърна и побягна.

Пета глава

Напредваха бързо, макар Катса да недоволстваше, че са мудни.

— Според нея похабяваш коня, ако не препускаш с главоломна скорост — отбеляза Гидън.

— Искам да разбера дали Рафин е научил нещо от лиенидския старец.

— Не бой се, милейди — успокои я Ол. — Утре вечер ще сме в града, стига времето да не ни изненада.

Времето се задържа сухо през деня и през нощта, но преди зазоряване облаци закриха звездите над лагера. Щом се развидели, те бързо се приготвиха за път и препуснаха с известна боязън. Не се мина дълго и капки дъжд намокриха лицата и ръцете им. Тъкмо бяха стигнали гостилницата, където пазеха конете. Едва успяха да се доберат до конюшните и небето се разтвори и ливна порой. Буйни ручеи потекоха между хълмовете около тях.

Счепкаха се.

— Може да яздим в дъжда — настоя Катса.

Стояха в конюшнята. Гостилницата се намираше на десет крачки оттам, но оставаше невидима зад водната пелена.

— Ще погубим конете — възрази Гидън. — Ще пострада и някой от нас. Не изглупявай, Катса.

— Но това е нищо и никаква вода!

— Кажи го на удавника — тросна се Гидън.

Изгледа я гневно и тя също го изпепели с очи. Дъждовна капка от процеп в покрива падна върху носа й и тя я избърса яростно.

— Милейди — обади се Ол. — Милорд…

Катса си пое дълбоко дъх, втренчи се в търпеливото му лице и се подготви за неизбежното разочарование.

— Не знаем докога ще продължи бурята — подхвана Ол. — Ако е ден, най-добре да изчакаме да стихне. Няма причина да яздим в такова време. — Вдигна ръка, когато Катса отвори уста да проговори. — Няма причина, която да убеди краля, че не сме полудели. Възможно е обаче дъждът да спре след час. В такъв случай ще сме изгубили само един час.

Катса скръсти ръце и се насили да диша.

— Не прилича на мимолетна буря.

— Тогава ще поискам гостилничарят да ни приготви храна — отвърна Ол — и стаи да пренощуваме.

Макар и сравнително далеч от мидлънските градове, през лятото гостилницата се радваше на многобройна клиентела. Търговци и пътници търсеха подслон в неугледната квадратна постройка с кухня и трапезария долу и два етажа стаи горе. Скромна, но спретната и с любезни стопани. Катса предпочиташе да не всяват суматоха, но в гостилницата, разбира се, не отсядаха благородници, и цялото семейство се засуети край тях, за да угоди на племенницата на краля, на лорда на краля и на капитана на краля. Въпреки протестите на Катса, преместиха един търговец от стаята му, за да й предложат гледката от прозореца му, невидима сега, но иначе галеща окото със същите хълмове, на които се беше нагледала.

Катса пожела да се извини на търговеца за неудобството. По обед изпрати Ол до масата му. Щом Ол му посочи Катса, тя вдигна чашата си. Той също вдигна чаша и закима енергично с побледняло лице и ококорени очи.

— Когато изпращаш Ол да говори от твое име, изглеждаш ужасно високомерна, милейди — усмихна се Гидън с уста, пълна с яхния.

Катса не отговори. Гидън знаеше много добре защо е изпратила Ол. Ако мъжът беше като всички други, щеше да се стресне, щом тя го доближи.

Сервираше им дете, плахо до болка. Не продумваше, само кимаше и клатеше глава. За разлика от повечето хора, момиченцето сякаш не успяваше да откъсне очи от лицето на Катса. Дори когато красивият лорд Гидън я заговори, очите й се плъзнаха към Катса.

— Това момиче мисли, че ще го изям — рече тя.

— Нищо подобно — възрази Ол. — Баща му е приятел на Съвета. В този дом навярно те споменават с добро, милейди.

— Но сигурно е чувала историите… — Катса не се доизказа.

— Вероятно — съгласи се Ол. — Но според мен ти се възхищава.

Гидън се засмя.

— Ти наистина будиш възторзи, Катса!

Когато момичето дойде отново, той я попита как се казва.

— Лейни — прошепна тя и очите й се стрелнаха отново към Катса.

— Виждаш ли нашата лейди, Лейни? — попита Гидън.

Момичето кимна.

— Страх ли те е от нея? — продължи той.

Момичето прехапа устни, но не отговори.

— Тя няма да ти причини нищо лошо — обясни Гидън. — Разбираш ли? Но ако някой друг те нарани, лейди Катса ще го накаже.

Катса остави вилицата си и погледна Гидън. Не очакваше да се застъпи за нея.

— Разбираш ли? — повтори Гидън.

Детето кимна и пак погледна Катса.

— Искаш ли да се ръкувате? — попита Гидън.

Момичето поразмисли. После протегна длан към Катса.

Нещо се надигна у нея, нещо, за което не намираше думи. Нещо като тъжна радост, че това крехко създание иска да я докосне. Протегна ръка и улови тънките пръсти на детето.

— Приятно ми е да се запознаем, Лейни.

Лейни се ококори, пусна ръката на Катса и хукна към кухнята. Ол и Гидън се засмяха.

— Никога не опровергаваш зловещата си слава, Катса — укори я Гидън. — Нищо чудно, че нямаш много приятели.

Колко характерно за него да превърне благородния жест в критика! Любимото му занимание бе да й посочва недостатъците. И не я познава изобщо, ако смята, че копнее за приятели.

Катса нападна храната, глуха за разговора им.

Дъждът не спря. Гидън и Ол седяха доволно в трапезарията и бърбореха с търговците и гостилничаря. Катса обаче не понасяше бездействието. Идеше й да се разкрещи. Излезе и отиде в конюшнята, но там подплаши момче, не по-голямо от Лейни, което четкаше кон, качено върху трикрак дървен стол. Очите й постепенно се приспособиха към сумрака и тя различи, че е нейният кон.

— Не исках да те стресна — извини се Катса. — Просто търся място да се поупражнявам.

Момчето скочи от стола и побягна. Катса разпери ръце. Е, сега поне конюшнята остана изцяло на нейно разположение. Размести балите със сено, седлата и греблата, за да освободи място, и започна да рита и да размахва юмруци във въздуха. Въртеше се и се премяташе, съсредоточена върху въздуха, пода, стените наоколо, конете и въображаемите противници. Постепенно съзнанието й се успокои.

На вечеря Ол и Гидън й съобщиха интересна новина.

— Крал Мургон е обявил, че в замъка му е извършена кражба. Преди три нощи.

— Нима? — Катса погледна първо Ол, а после и Гидън. И двамата приличаха на котки, приклещили мишка в ъгъла. — И какво са му откраднали?

— Обяснил само, че откраднатото е изключително ценно — отвърна Ол.

— Велики небеса! — възкликна Катса. — И кого набеждават за кражбата?

— Според някои било момче с Дарба — обясни Ол. — Нещо като хипнотизатор, който приспал кралските стражи.

— Други споменават за мъж като великан — добави Гидън. — Притежавал воинска Дарба и сразил стражите един по един.

Гидън се разсмя гръмогласно, а Ол се подсмихна над чинията.

— Любопитни новини! — отбеляза Катса и попита с надеждата въпросът й да прозвучи нехайно: — Разбрахте ли нещо друго?

— Забавили се доста — уточни Гидън, — защото отначало решили, че виновникът е в замъка. Някакъв гостенин с Дарба да се сражава. — Той сниши глас. — Представяш ли си? Какъв късмет!

— Какво им е казал този гостенин? — попита привидно невъзмутимо Катса.

— Очевидно нищо полезно — махна Гидън. — Твърдял, че не знае нищо.

— Какво са му сторили?

— Не знам — вдигна рамене Гидън. — Нали е боец? Едва ли са успели да му сторят нещо.

— Кой е той? Откъде е?

— Не знам. — Гидън я сръга с лакът. — Хайде, Катса! Пропускаш главното. Няма значение кой е. Изгубили са часове да го разпитват. Когато се сетили да търсят другаде крадците, било късно.

Катса разбираше — по-добре от Гидън и Ол — защо Мургон е прахосал толкова време да разпитва гостенина. И защо се е постарал да скрие откъде идва той. Мургон едва ли искаше да го заподозрат, че е похитил Тийлиф и го е затворил в тъмницата си.

Но защо лиенидът не беше казал нищо на Мургон? Защо я беше защитил?

Проклетият дъжд трябваше да спре, за да се върнат в града на Ранда и при Рафин.

Катса отпи глътка и остави чашата върху масата.

— Какъв късмет за крадците!

Гидън се ухили.

— И още как!

— Научихте ли още нещо?

— Сестрата на гостилничаря има бебе на три месеца — отвърна Ол. — Онази сутрин се уплашили. Сторило им се, че едното му око потъмнява, но се оказало само игра на светлосенки.

— Колко интересно! — Катса поля месото си със сос.

— Кралицата на Монсий тъгува ужасно за дядо Тийлиф — подметна Гидън. — Един монсийски търговец го спомена.

— Чух, че спряла да се храни — изсумтя Катса. Намираше го за глупав начин да скърбиш.

— И още нещо — продължи Гидън. — Затворила се с дъщеря си в покоите си. Позволявала само на прислужницата си да влиза. Не допускала дори съпруга си.

Това вече беше не само глупаво, но и необяснимо.

— Разрешава ли на дъщеря си да яде?

— Прислужницата им носи храна — обясни Гидън. — Но не излизат от покоите на кралицата. Кралят проявявал изключително търпение.

— Ще й мине — отсъди Ол. — Скръбта въздейства странно на хората. Ще й мине, когато открият баща й.

Съветът взе решение да скрие стареца заради собствената му безопасност, докато научат защо са го отвлекли. Дали не трябваше да изпратят съобщение на монсийската кралица, за да облекчат странната й скръб? Катса реши да размисли и се допита до Ол и Гидън, когато останат насаме.

— Тя е лиенид — обади се Гидън. — Лиенидите са си чудаци.

— На мен ми се струва много странно — сподели Катса.

Не беше изпитвала скръб, а и да беше, не помнеше. Майка й, сестрата на Ранда, се спомина от треска, преди очите на Катса да се оцветят. Същата треска отнесе в гроба майката на Рафин — кралицата на Ранда. Бащата на Катса — мидлънски лорд от северната граница, бе убит при набег на — уестърски бандити срещу нандърско село. Не му влизало в работата да се намесва, но той решил да защити съседите си и така го убили. Тя още не беше проговорила. Не го помнеше.

Мислеше, че няма да тъгува, ако чичо й умре. Погледна Гидън. Не би желала да го изгуби, но май и за него нямаше да скърби. Ол беше друго нещо. За него щеше да й бъде тъжно. И за прислужницата й Хелда. И за Рафин. Загубеше ли Рафин, щеше да я боли повече, отколкото ако й отрежат пръста, или й счупят ръката, или й забият нож в хълбока.

Но нямаше да се затвори в стаята си. Щеше да отиде да намери виновника и да му причини такава болка, каквато никой никога не е изпитвал.

Гидън й говореше, но тя не го чуваше. Опомни се.

— Какво каза?

— Казах, мечтателке, че небето се прояснява. Може да тръгнем призори, ако искаш.

Щяха да стигнат града на Ранда преди залез-слънце. Катса дояде бързо храната и се втурна в стаята да си стегне багажа.

Шеста глава

Слънцето вече бе обиколило небосклона, когато конете им изтрополиха върху мраморния плочник пред замъка на Ранда. Високите стени от четирите им страни се белееха ярко на фона на зеления мрамор. По тях се виеха изсечени в камъка алеи с парапети, та когато се придвижват от една част на замъка до друга, придворните да съзерцават и да се възхищават на красивата градина на Ранда с асми и дървета с розови цветове. В центъра на градината се възправяше статуя на Ранда; водна струя бликаше от едната му протегната ръка, а другата държеше факла. Градината наистина беше приятна, ако не се заглеждаш много-много в статуята, но не беше място за спокойно усамотение, защото целият двор щъкаше над нея.

Това не беше единственият вътрешен двор в двореца, но беше най-големият и от тук влизаха изтъкнатите благородници и гости. В зеления мраморен плочник, блеснал от чистота, Катса виждаше отразени себе си и коня. Белите стени от искрящ камък се издигаха толкова нависоко, че трябваше да извие врат, за да погледне кулите над тях. Много внушително, много величествено. Точно по вкуса на Ранда.

Чули тропот на копита и викове, хората се стълпиха по балконите да видят кой пристига. Един прислужник излезе да ги посрещне. След миг Рафин се спусна тичешком към тях.

— Дойдохте най-сетне!

Катса му се усмихна. После присви очи и се изправи на пръсти, защото Рафин беше много висок. Сграбчи го за косата.

— Раф, какво си направил? Косата ти е синя!

— Пробвах ново лекарство против главобол — отговори той. — Втрива се в скалпа. Вчера усетих леки болки в главата и го опитах. Оказа се, че русата коса посинява от него.

Тя се усмихна.

— Излекува ли ти главоболието?

— Е, ако наистина ме е боляла главата, ме е излекувало, но не съм сигурен. Теб боли ли те главата? — попита обнадеждено той. — Твоята коса е тъмна, няма да посинее толкова.

— Не ме боли. Никога. Кралят как намира косата ти?

Рафин подсмръкна презрително.

— Не ми говори. Поведението ми било непоносимо. Каза, че не съм му син, докато косата ми не възвърне нормалния си цвят.

Ол и Гидън поздравиха Рафин и подадоха поводите на коняря. Последваха прислужника, който ги поведе към двореца, и оставиха Катса и Рафин сами в градината. Току до тях се плискаше фонтанът със статуята на Ранда. Катса сниши глас и се престори, че развързва ремъците на седлото си.

— Някакви новини?

— Не се събуди нито веднъж — прошепна Рафин.

Катса се разочарова. Попита тихо:

— Чувал ли си за лиенидски благородник с воинска Дарба?

— Видя го, нали? — зарадва се Рафин и тя го погледна изненадано. — Когато влезе в градината? Размотаваше се наоколо. Странни очи има. Син е на лиенидския крал.

Тук ли беше дошъл? Не го очакваше. Заопипва отново седлото.

— Наследникът на Рор ли?

— О, не! Има шестима по-големи братя. Не съм чувал по-глупаво име за седми наследник на трона. Принц Грийнинг Грандемалион. — Рафин се подсмихна. — Чувала ли си нещо подобно?

— Защо е тук?

— А… Интересно, нали? Твърди, че търси отвлечения си дядо.

Катса се втренчи в засмените му сини очи.

— Нали не си…

— Не, разбира се. Чаках те.

Едно момче дойде да отведе коня й и Рафин се впусна в монолог за гостите, които е пропуснала. После от един от входовете излезе прислужник.

— За теб е — отбеляза Рафин, — защото в момента не съм син на баща си и той не изпраща прислужници да ме съпровождат. — Засмя се и се отдалечи. — Радвам се, че се върна — подвикна й през рамо и изчезна през сводест портал.

Прислужникът беше сред най-префърцунените лакеи на Ранда.

— Лейди Катса… — поклони се той. — Добре дошла отново у дома! Кралят иска да разбере дали мисията ви на Изток е протекла успешно.

— Кажи му, че е била успешна — отвърна Катса.

— Много добре, милейди. Кралят иска да се облечете за официална вечеря.

Катса присви очи.

— Иска ли и нещо друго?

— Не, милейди. Благодаря, милейди.

Мъжът се поклони отново и се отдалечи припряно.

Катса нарами торбите си и въздъхна. Заръчаше ли й кралят да се облече за вечеря, означаваше да надене рокля и да се яви с прическа и накити по ушите и шията. Означаваше, че кралят възнамерява да я настани до някой лорд, който иска съпруга, макар да няма предвид точно нея. Бързо щеше да разсее страховете му и най-вероятно да се извини с неразположение, за да си тръгне преди края на вечерята. Реши да се престори, че я боли глава. Прииска й се да изпробва лекарството на Рафин и косата й да посинее, за да си отдъхне от вечерите на Ранда.

Рафин се появи отново — един етаж над нея, надвесен от парапета пред лабораторията му.

— Кат! — извика й.

— Какво има?

— Изглеждаш объркана? Забрави ли къде са стаите ти?

— Отлагам удоволствието.

— Докога? Искам да ти покажа откритията си!

— Заръчаха ми да се наконтя за вечеря.

Той се ухили.

— Е, в такъв случай ще ти трябват векове.

Той се разсмя злорадо, а тя откъсна катарамата на едната си торба и го замери с нея. Той изпищя и се хвърли на пода, а катарамата улучи стената зад него. Надзърна над парапета и тя му се усмихна, скръстила ръце на хълбоците.

— Пропуснах нарочно!

— Фукла! Ела, ако ти остане време!

Помаха й и влезе в работилницата си.

В този момент й се мярна нечий силует.

Стоеше вляво, един етаж над нея. Наблюдаваше я облакътен на парапета, с разкопчана на врата риза. Златни халки висяха от ушите му. Ръцете му бяха накичени с пръстени. Косата му беше тъмна. Върху челото му личеше малък белег точно над окото.

Очите му… за пръв път виждаше такива очи. Едното сребърно, другото — златно. Сияеха върху смуглото му лице — причудливи, разнородни. Изненада се, че не просветнаха в тъмното при първата им среща. Не приличаха на човешки очи. Не можеше да откъсне поглед от тях.

Към него приближи дворцов прислужник и го заговори. Той се изправи, обърна се към мъжа и му отговори нещо. Когато прислужникът се оттегли, лиенидът отново насочи очи към Катса и се облакъти на парапета.

Катса разбираше, че стои в центъра на градината и се взира в лиенида. Разбираше, че трябва да се раздвижи, но нямаше сили.

Той повдигна едва забележимо вежди и устните му се извиха в сянка на усмивка. Кимна й леко и я освободи от магията.

Предизвикателен, помисли си тя. Предизвикателен и самонадеян. Каквато и игра да играеше, щеше да остане разочарован, защото тя нямаше да се включи. Грийнинг Грандемалион наистина!

Отлепи поглед от него, преметна торбите си по-високо върху рамото и се насили да тръгне към двореца. През цялото време усещаше как странните очи прогарят гърба й.

Седма глава

Хелда бе дошла да работи като дойка в двореца на Ранда горе-долу по същото време, когато Катса започна да изпълнява присъдите на Ранда. Незнайно защо, тя се страхуваше от Катса по-малко от другите. Навярно защото бе родила дете с Дарба. Не воин, само плувец — умение, което кралят бе сметнал за непотребно. Бяха върнали момчето у дома и Хелда виждаше как съседите го отбягват и му се присмиват само защото умее да се движи във водата като риба. Или защото едното му око е черно, а другото синьо. Сигурно Затова когато прислужниците я предупредиха да страни от племенницата на краля, Хелда премълча мнението си.

По онова време Катса, разбира се, бе твърде голяма да я отглежда дойка, а и децата от двореца не оставяха Хелда да стои със скръстени ръце. Но тя идваше понякога на тренировките й. Сядаше и наблюдаваше как детето разкъсва с юмруци чучелата и житото бликва от разпорените чували и се разлива по пода като кръв. Никога не се заседяваше дълго, Защото питомците й я чакаха, но Катса все пак я забелязваше, както забелязваше всички, които не я отбягват. Не си правеше обаче труда да разпитва. Нямаше причини да се сближава с прислужница.

Един ден обаче Хелда дойде, когато Ол го нямаше и Катса тренираше сама в залата. Детето спря да нагласи ново чучело и Хелда го заговори:

— В двореца говорят, че сте опасна, милейди.

Катса огледа изпитателно възрастната жена — сивата коса, сивите очи и закръглените й ръце, скръстени над закръгления корем. Жената задържа погледа й както никой друг, освен Рафин, Ол и краля. Катса сви рамене, нарами чувал с жито и го окачи върху кука, забита в дървен стълб в средата на залата.

— Първият мъж, когото убихте, милейди… — продължи Хелда, — онзи братовчед. Наистина ли искахте да го убиете?

Всъщност никой не й бе задавал този въпрос. Момичето отново се втренчи в лицето на жената и тя отново не отмести очи. Катса усети, че не е редно прислужница да задава такъв въпрос. Но не беше свикнала да разговарят с нея и не знаеше как да отговори.

— Не — отвърна тя. — Просто не исках да ме докосва.

— Значи сте опасна за хора, които не харесвате, милейди. Но приятелите ви няма от какво да се боят.

— Затова се упражнявам тук — обясни Катса.

— Усъвършенствате Дарбата си — съгласи се Хелда. — Да, всички Даровити трябва да шлифоват уменията си.

Тази жена знаеше нещо за Дарбите и не се страхуваше да произнася думата. Време беше Катса да поднови тренировката, но тя не помръдна с надежда жената да добави още нещо.

— Милейди — подхвана Хелда, — позволете да ви задам нетактичен въпрос.

Катса зачака. Не й хрумваше по-нетактичен въпрос от този, който жената вече беше задала.

— Кой ви прислужва, милейди? — попита Хелда.

Катса се почуди дали жената не й се подиграва. Изправи рамене и я погледна право в очите, предизвиквайки я да се засмее или да се усмихне.

— Нямам прислужници. Щом ми отредят прислужничка, тя обикновено предпочита да напусне двореца.

Хелда не се засмя и не се усмихна. Просто гледаше изпитателно Катса.

— Грижи ли се някоя жена за вас, милейди?

— Не.

— Обяснил ли ви е някой за женските кръвотечения, милейди, и какво се случва между мъжа и жената?

Катса недоумяваше и усети, че възрастната жена долови неведението й. Ала отново не се засмя и не се усмихна. Огледа Катса от главата до петите.

— На колко години сте, милейди?

Катса вирна брадичка.

— На единайсет. Почти…

— И смятат да ви оставят да научите всичко това сама? — смая се Хелда. — И да подивеете от уплаха, защото не знаете какво ви е нападнало?

Катса вирна брадичка още по-нагоре.

— Винаги знам какво ме напада.

— Мило дете, милейди, позволете ми да ви служа от време на време, когато ви потрябвам и когато не съм необходима на малчуганите.

Катса си помисли колко ужасно трябва да е да работиш в забавачката, щом тази жена предпочита да й прислужва.

— Нямам нужда от прислуга — отсече тя. — Но ще помоля да те преместят от забавачката, ако там се чувстваш нещастна.

Стори й се, че долавя бегла усмивка.

— Щастлива съм в забавачката — каза Хелда. — Простете ми, задето ви противореча, милейди, но ви е нужна прислуга, по-точно прислужница. Защото нямате майка и сестри.

На Катса не й трябваха нито майки, нито сестри. Не знаеше как се постъпва със заядливи прислужници. Предположи, че Ранда щеше да се разгневи, но тя самата се страхуваше от гнева си. Затаи дъх, сви юмруци и застина неподвижно като дървения стълб в средата на залата. Жената можеше да си говори каквото ще. Това бяха само думи.

Хелда стана и приглади роклята си.

— От време на време ще идвам при вас, милейди.

Катса придаде на лицето си каменно изражение.

— Ако ви омръзнат тържествените вечери на чичо ви, заповядайте в моята стая.

Катса примигна. Мразеше вечерите на чичо си с подмолните погледи, с хората, които не искаха да седят до нея, и с гороломния глас на Ранда. Наистина ли е възможно да ги пропуска? Дали с тази жена ще се чувства по-добре?

— Трябва да се връщам при децата, милейди. Казвам се Хелда. Идвам от Западен Мидлънс. Очите ти се много красиви, скъпа. Довиждане.

Хелда излезе, преди Катса да си възвърне дар словото. Втренчи се във вратата, която се захлопна зад гърба на прислужницата.

— Благодаря — рече, макар да нямаше кой да я чуе, и се почуди защо гласът й сякаш наистина мисли, че е признателна.

Катса седеше във ваната и дърпаше възлите, заплели се в гъстата й коса. Чуваше как в съседната стая Хелда снове насам-натам, отваря чекмеджета и шкафове и изважда обеците и огърлиците, захвърлени между фустите и ужасните корсети. Мърмореше недоволно, най-вероятно коленичила, за да потърси под леглото четката за коса и вечерните обувки на Катса.

— Каква рокля ще сложите днес, милейди? — подвикна й прислужницата.

— Знаеш, че ми е все едно — отвърна Катса.

В отговор последва нова порция мърморене. След миг Хелда застана на прага, понесла рокля, яркочервена като доматите, които Ранда внасяше от Лиенид; цели гроздове домати, по-вкусни и сладки от шоколадовия кейк на готвача му. Катса повдигна вежди.

— Няма да нося червена рокля — заяви тя.

— Това е цветът на залеза — обясни Хелда.

— И цветът на кръвта — напомни й Катса.

Хелда въздъхна и отнесе роклята.

— Щяхте да изглеждаше ослепително, милейди — подвикна тя. — Подчертава тъмните ви коси и очите.

Катса дръпна силно един упорит възел, сплъстен в косата й, и проговори на мехурчетата във водата:

— Ако пожелая да ослепя някого, ще му извадя очите.

Хелда се появи отново пред прага, този път със зелена копринена рокля.

— Достатъчно безлична ли е тази за вкуса ви, милейди?

— Нямам ли сиви или кафяви?

Хелда я изгледа строго.

— Държа да облечете нещо цветно, милейди.

Катса се намръщи.

— Държиш хората да ме забелязват. — Провеси заплетен кичур пред очите си и го заразчесва яростно. — Искам да я отрежа! Не си струва мъките!

Хелда остави роклята и седна на ръба на ваната. Насапуниса си пръстите и започна да разделя заплетените къдрици бавно, косъм по косъм.

— Ако я бяхте вчесвали веднъж дневно, милейди, това нямаше да ви сполети.

Катса изсумтя.

— Гидън щеше да се посмее добре, че се опитвам да се разкрася.

Хелда се залови да разплита друг възел.

— Не мислите ли, че Гидън ви харесва, милейди?

— Хелда — отвърна Катса, — колко време според теб губя в размисли кой джентълмен ме харесва и кой не?

— Недостатъчно — закима енергично Хелда.

В гърлото на Катса забълбука смях. Бедната Хелда. Виждаше каква е Катса и какво прави и не се опитваше да си затваря очите. Ала не можеше да си представи, че има жена, която не иска да е красива и не мечтае за легион обожатели. Вярваше, че у Катса живеят две жени, но как ги съвместява в ума си оставаше истинска загадка.

В голямата трапезария Ранда седеше на почетното място на маса с размерите на театрална сцена. Около нея три ниски маси бяха разположени така, че всички гости да виждат краля.

Ранда, висок мъж, по-висок дори от сина си, по-широкоплещест и с по-дебел врат, имаше руса коса и сини очи като Рафин, но те не бяха весели очи като Рафиновите. Очите на Ранда загатваха, че всеки е длъжен да изпълнява заповедите му, и заплашваха да ти причинят злочестини, ако му откажеш желаното. Не беше несправедлив, освен към онези, които престъпваха волята му, ала искаше винаги да става така, както той желае. В противен случай решаваше, че са престъпили волята му. Тогава виновникът имаше всички основания да се страхува от очите му.

На вечеря не изглеждаше страховит. На вечеря беше арогантен и шумен. Канеше този или онзи да седне до него на високата маса. Най-често Рафин, но никога не го слушаше какво говори и току го прекъсваше. Рядко канеше Катса. Ранда странеше от нея. Предпочиташе да я гледа отвисоко и да й подвиква от разстояние, защото крясъците му привличаха вниманието на цялата зала към племенницата му, към безценното му оръжие. Боязън обземаше гостите и всичко се подреждаше по волята на Ранда.

Тази нощ Катса седеше на масата вдясно от Ранда — обичайното й място. Носеше зелената копринена рокля и едва се удържаше да не скъса ръкавите, които се разширяваха над китките й и се натапяха в чинията, ако не внимава. Тази рокля поне прикриваше гърдите й до голяма степен, за разлика от други. Хелда не вземаше предвид изискванията й, когато й поръчваше дрехи.

Гидън седеше вляво от нея. Лордът вдясно от нея — навярно поредният кандидат-жених — не беше възрастен, но изглеждаше по-възрастен от Гидън: дребен мъж с изпъкнали очи и широка уста — приличаше поразително на жаба. Името му беше Давит, пограничен лорд от Североизточен Мидлънс — район, граничещ и с Нандър, и с Естил.

Оказа се приличен събеседник; беше искрено загрижен за земята си, стопанствата и селата и Катса го обсипваше с въпроси, а той й отговаряше охотно. Отначало седеше на тръни, свит върху далечния ръб на стола, и докато разговаряха, гледаше рамото, носа и ухото й, но никога лицето й. Постепенно се поуспокои, че Катса няма да го ухапе; отпусна се, настани се удобно и разговорът потръгна гладко. Катса го оцени като необичайно добър сътрапезник, този лорд Давит от Североизточен Мидлънс. Във всеки случай й помагаше да устои на порива да изтръгне фуркетите за коса, които се забиваха в скалпа й.

Противно на желанието й лиенидският принц също я разсейваше. Седеше в отсрещния край на залата и постоянно се мержелееше пред очите й, независимо от опитите й да не го поглежда. Понякога усещаше как я наблюдава. Беше дързък и съвсем различен от другите гости, които както винаги старателно се преструваха, че я няма. Хрумна й, че очите му я смущават не само защото са странни, а и защото не се страхуват да срещнат нейните. Погледна го веднъж, когато сведе глава, но той вдигна очи и ги впи в нейните. Давиш зададе два пъти един и същи въпрос, докато Катса най-сетне го чу и извърна лице от лиенида, за да му отговори.

Скоро щеше да й се наложи да застане срещу тези очи. Налагаше се да поговорят. Трябваше да реши какво да прави с него.

Лорд Давит би се успокоил съвсем, ако разбере, че Ранда няма да му предложи ръката й, прецени тя и попита:

— Лорд Давит, имате ли съпруга?

Той поклати глава.

— Само това липсва в имението ми, милейди.

Катса се вторачи в телешкото с моркови в чинията й.

— Чичо ми е много разочарован, защото не възнамерявам да се омъжвам.

Лорд Давит отвърна след кратко мълчание:

— Съмнявам се дали чичо ви е единственият разочарован.

Катса погледна замислено дребното му лице и се усмихна.

— Лорд Давит, вие сте истински джентълмен.

В отговор лордът се усмихна.

— Мислите, че не съм искрен, милейди, но грешите. — Той се приведе към нея и прошепна: — Искам да говоря със Съвета.

Оживена гълчава огласяше трапезарията, но Катса го чу. Впери поглед в масата и разбърка супата си.

— Облегнете се назад. Дръжте се, сякаш водим непринуден разговор. Не шепнете, за да не привличате внимание.

Лордът се отдръпна. Вдигна показалец към прислужницата да му донесе още вино. Изяде няколко хапки от телешкото и се обърна отново към Катса.

— Това лято времето беше много милостиво към възрастния ми баща, милейди. Горещините го измъчват, но на североизток беше прохладно.

— Радвам се да го чуя — кимна Катса. — Информация ли имате или молба?

Лордът отговори с пълна с моркови уста.

— Информация. — Отряза нова хапка от телешкото. — Все по-трудно ми е да се грижа за него, милейди.

— Защо?

— Възрастните не понасят неудобствата. Наш дълг е да им създаваме удобства… и да ги пазим.

Катса кимна повторно.

— Правдиви думи.

Лицето й изглеждаше безучастно, но сърцето й затуптя развълнувано. Ако информацията касаеше лиенидския старец, всички щяха да пожелаят да я чуят. Тя пъхна ръка под тежката покривка и докосна Гидън по коляното. Той се приведе леко към нея, без да извръща поглед от дамата от другата му страна.

— Вие сте добре осведомен човек, лорд Давит — каза тя на лорда или по-скоро на чинията си, за да я чуе Гидън. — Надявам се да успеем да поговорим пак, докато сте в двореца.

— Благодаря, милейди — промърмори лорд Давит. — И аз се надявам.

Гидън щеше да съобщи на другите. Щяха да се срещнат през нощта в покоите й, защото се намираха в уединен кът в двореца и защото само в нейните стаи не сновяха прислужници. Преди това щеше да се отбие при Рафин. Дори дядо Тийлиф да спеше, искаше да се увери със собствените си очи, че е добре.

Катса чу кралят да изрича нейното име и раменете й се вкамениха. Не го погледна, за да не го насърчава да я заговори. Не разбра думите му; най-вероятно разказваше на някой гост на какво е способна. Смехът му се понесе над масите в просторната мраморна зала. Катса се постара да не сбърчва недоволно чело.

Лиенидският принц я наблюдаваше. Усещаше погледа му. Горещина плъзна по гърба й и пропълзя към главата й.

— Милейди — попита лорд Давит, — да не би да ви призля? Изглеждате зачервена?

Гидън се обърна към нея с угрижено лице. Докосна я по ръката.

— Добре ли си?

Тя се отдръпна рязко.

— Винаги съм добре — процеди през зъби и внезапно почувства необходимост да излезе от залата.

Да забрави гръмките гласове и смеха на чичо си, задушаващата загриженост на Гидън и жарките очи на лиенида. Да излезе навън, да намери Рафин или да остане сама. Иначе щеше да изгуби самообладание и да извърши нещо немислимо.

Изправи се. Гидън и лорд Давит скочиха на крака. Лиенидът също стана. Един по един мъжете забелязаха, че е права и станаха. Залата се смълча и всички се втренчиха в нея.

— Какво има, Катса? — попита Гидън и се пресегна отново към нея.

За не се посрами пред всички в залата, тя му позволи да я улови за ръката, макар да усещаше дланта му като нагорещено желязо, впито в кожата й.

— Нищо — отвърна. — Съжалявам. — Обърна се към краля, единственият мъж в залата, който не беше станал. — Простете ми, кралю… Седнете, моля. — Махна с ръка към масите. — Седнете.

Джентълмените насядаха бавно и гласовете се надигнаха отново. Кралят се засмя — на нея, разбира се. Катса се обърна към лорд Давит.

— Моля да ме извините, милорд. — Обърна се към Гидън, който още я стискаше за ръката. — Пусни ме, Гидън. Искам да се поразходя навън.

— Ще дойда с теб — надигна се той, но предупреждението в очите й го възпря. — Добре, Катса, прави каквото щеш.

В гласа му долови обида. Навярно се бе отнесла грубо с него, но какво толкова? Искаше само да излезе от тази зала и да отиде някъде, където няма да чува досадното бръщолевене на чичо си. Обърна се, стараейки се да не поглежда към лиенида. Насили се да тръгне бавно и спокойно към вратата в дъното на залата. Щом прекрачи прага, побягна.

Втурна се по коридорите. Свиваше тичешком край ъглите и профучаваше край прислужници, които се притискаха разтреперани към стените. Най-сетне влетя в тъмната градина.

Прекоси мраморния плочник, издърпвайки фуркетите от косата си. Въздъхна, когато къдриците се спуснаха свободно върху раменете й. Тези фуркети, тази рокля, тази обувки — как само пристягаха краката й, — и противните обеци, които я гъделичкаха по брата… Принуждаваха я да стои като истукана с изпружен гръб. Заради тях не успя да изтърпи нито миг повече изтънчената вечеря на чичо си. Свали обеците и ги хвърли във фонтана му. Да ги намира, който ще!

Не, не бива така, защото ще плъзнат слухове. Целият Двор ще започне да гадае защо е хвърлила обеците във фонтана на чичо си.

Катса събу обувките, повдигна полите на роклята и нагази във фонтана. Студената вода обви пръстите на краката и глезените й и тя въздъхна доволно. Какво облекчение след тесните обувки! Зарече се тази нощ да не ги слага повече.

Заджапа към сиянията във водата и си взе обеците. Изсуши ги върху полата, пъхна ги в корсета, за да не ги изгуби, и остана във фонтана, наслаждавайки се на хладината, обгръщаща стъпалата й, на лекия ветрец в градината, на нощните звуци. Докато шумът отвътре не й припомни колко ще я одумват, ако я сварят боса и разчорлена във фонтана на крал Ранда. Щяха да помислят, че полудява.

Полудяваше ли наистина?

В лабораторията на Рафин светна лампа, но в крайна сметка реши, че не иска да се вижда с него. Не искаше да седи и да разговаря. Искаше да се движи. Движението щеше да уталожи кипналия й ум.

Катса излезе от фонтана и надяна каишките на обувките си на китките. Затича.

Осма глава

Стрелбището беше пусто и тъмно. Една-единствена факла гореше пред стаята с лъковете. Катса запали факлите в дъното и когато се върна в предната част на залата, чучелата с човешка форма чернееха на фона на светлината зад тях. Грабна наслуки един лък и наръч от най-светло боядисаните стрели. Започна да забива стрела след стрела в коленете на мишените. После в бедрата, в лактите, в раменете, докато изпразни колчана. Можеше да разоръжи и да обезвреди всекиго с този лък посред нощ, това беше ясно. Взе друг. Издърпа стрелите от мишените. Започна отново.

На вечерята излезе от кожата си незнайно защо. Ранда не я заговори, дори не я погледна, само спомена името й. Обичаше да се хвали с нея, сякаш способностите й са негово творение. Сякаш тя е стрелата, а той — стрелецът, чиято точност я запраща право в целта. Не, не стрела… По-скоро куче. За Ранда тя беше свирепо куче, което той е усмирил и обучил. Насъскваше я срещу враговете си и я освобождаваше от клетката, за да й позагладят косъма и той да я представи на гостите си, колкото да ги сплаши.

Катса не забелязваше колко бързо и съсредоточено, колко яростно издърпва стрелите от колчана, как опъва тетивата, преди първата стрела да се е забила в мишената. Едва когато долови нечие присъствие, тя се изтръгна от унеса и осъзна как изглежда.

Наистина беше свирепа. Бърза и точна дори с посредствен лък, извит лошо, опънат лошо. Нищо чудно защо Ранда се отнася така с нея.

Знаеше, че зад нея стои лиенидът. Не му обърна внимание, но забави темпото; преструваше се, че се прицелва дълго в коленете и в бедрата, преди да пусне стрелата. Усети пръстта под краката си и си спомни, че е боса, че косата й се спуска върху раменете, а обувките й са захвърлени някъде пред оръжейницата. Сигурно ги беше забелязал. Тези очи едва ли пропускаха нещо. Е, и той нямаше да изтърпи глупавите обувки и фуркетите за коса, ако главата му скимти от болка. Или щеше да ги изтърпи? Накитите по ушите и по пръстите му сякаш не му пречеха. Лиенидите явно бяха суетни люде.

— Убиваш ли със стрели? Или само раняваш?

Спомни си дрезгавия му глас от замъка на Мургон. Вземаше я на подбив и сега, както и тогава. Не се обърна към него. Извади още две стрели от колчана, нагласи ги една до друга на тетивата, издърпа я и я пусна. Едната се заби в главата на чучелото, втората — в гърдите му. Забиха се с приятно приглушено тупкане и засияха бледо, озарени от трептящите пламъци на факлите.

— Никога не бих допуснал грешката да те предизвикам на двубой с лъкове.

В гласа му звънна смях. Катса остана с гръб към него и посегна за нова стрела.

— Не се отказа толкова лесно при предишната ни среща — напомни му тя.

— О, да, защото и аз притежавам Дарба да се бия. Но не ме бива толкова с лък и стрела.

Катса не устоя на изкушението. Заинтригува се. Погледна го. Сенките закриваха лицето му.

— Наистина ли?

— Дарбата ми помага при ръкопашен бой — обясни той. — Или когато се сражавам със сабя. Но не подобрява уменията ми с лъка.

Той се облегна на голямата каменна плоча, където стрелците си оставяха оръжията, и скръсти ръце. Беше започнала да свиква с вида му, с нехайния му вид, сякаш ще задреме всеки момент. Но не се заблуждаваше. Знаеше, че ако се спусне към него, той ще реагира светкавично.

— Значи имаш предимство, когато си близо до противника — отбеляза тя.

Той кимна.

— Навярно отбягвам стрелите по-бързо от човек без Дарба, но когато стрелям, всичко зависи от мен.

— Хмм…

Катса му повярва. Дарбите бяха странно нещо: проявяваха се различно у всеки.

— И с нож ли се прицелваш умело като с лък? — попита той.

— Да.

— Непобедима си, лейди Катса.

Отново долови смеха в гласа му. Изгледа го замислено и тръгна към мишените. Спря пред „убитото“ чучело и издърпа стрелите от бедрата, от гърдите и от главата му.

Той търсеше дядо си, а Катса знаеше къде е дядо му. Но не й се струваше безопасно да му се довери.

Обиколи мишените и прибра всички стрели. Усещаше, че той я наблюдава и очите му, впити в гърба й, я заставиха да тръгне към далечния край на стрелбището и да угаси факлите една по една. Когато угаси последната, тъмнината я обгърна и тя разбра, че е невидима.

Обърна се към него, за да го огледа скришом в сиянието на факлата пред оръжейницата. Той обаче се взираше право в нея, попрегърбен, скръстил ръце. Невъзможно беше да я вижда, но тя не издържа на втренчения му поглед, макар да знаеше, че очите му не я различават в мрака.

Прекоси стрелбището и застана на светло. Той й се усмихна леко. Пламъкът на факлата озари очите му едното златно, другото сребърно. Приличаха на очи на котка или на друго нощно създание.

— Дарбата помага ли ти да виждаш в тъмното? — попита Катса.

Той се засмя.

— Как не! Защо?

Тя не отговори. Гледаха се мълчаливо. Червенината се надигна отново по врата й, съпроводена от раздразнение. Беше свикнала хората да отбягват очите й, но не биваше да му позволява да я изкарва от кожата й само с един поглед.

— Връщам се в двореца — заяви тя.

Той се отлепи от каменната плоча.

— Милейди… Искам да те питам нещо.

Е, тя знаеше, че този разговор е неизбежен, и предпочиташе да го проведат на тъмно, където очите му няма да я смущават. Свали колчана и го остави върху камъка. Подреди лъка до него.

— Да?

Той се облегна отново върху камъка.

— Какво открадна от крал Мургон, милейди? — попита той. — Преди четири нощи.

— Нещо, което крал Мургон беше откраднал.

— А… Откраднал от теб?

— Да, от мен или от приятел.

— Нима? — Той скръсти ръце и повдигна вежди. — Чудя се дали този приятел ще се изненада, че го наричат така?

— Защо да се изненада? За враг ли се смята?

— Доколкото знам, мидлънсите нямат нито приятели, нито врагове. Мислех, че крал Ранда предпочита да не се замесва.

— Ами ако грешиш?

— Не греша. — Той се втренчи в нея и тя благодари на мрака, задето забулва странните му очи. — Имаш ли представа защо съм тук, милейди?

— Син си на лиенидския крал — отвърна тя. — Казаха ми, че търсиш изчезналия си дядо. Защо си дошъл в двореца на Ранда обаче, не знам. Съмнявам се Ранда да е похитил дядо ти.

Той я изгледа мълчаливо и по лицето му пробяга усмивка. Катса очевидно не успя да го заблуди. Но нямаше значение. Не възнамеряваше да потвърждава подозренията му.

— Крал Мургон беше сигурен, че съм замесен в кражбата — продължи той. — Беше сигурен, че знам какво е откраднато.

— Естествено — отвърна тя. — Стражите видяха боец с воинска Дарба, какъвто си ти.

— Не. Мургон ме смяташе за замесен не защото имам Дарба. Подозираше, че съм замесен, защото съм лиенид. Как си го обясняваш?

Нямаше да му отговори, разбира се, на този самодоволен лиенид. Забеляза, че сега ризата му е закопчана догоре.

— Очевидно си закопчаваш ризата, когато вечеряш с крале — изрече устата й, макар да недоумяваше откъде се взе тази безсмислена забележка.

Устните му се извиха в усмивка и думите му, когато проговори, не скриха смеха му.

— Не допусках, че се интересуваш от ризата ми, милейди.

Лицето й гореше. Смехът му я вбесяваше. Нямаше да търпи повече този абсурд!

— Прибирам се в двореца — рече и се обърна.

В миг той й препречи пътя.

— Дядо ми е при теб.

Катса се опита да го заобиколи.

— Отивам си.

Той отново застана срещу нея. Този път вдигна предупредително ръка.

Е, сега поне общуваха по начин, понятен за нея. Тя вирна брадичка и го погледна в очите.

— Отивам си. Ако ми попречиш, ще те ударя.

— Няма да ти позволя да си тръгнеш — отсече той, — докато не ми кажеш къде е дядо.

Отново понечи да го заобиколи, той се изпречи пред нея и тя посегна към лицето му едва ли не с облекчение. Беше уловка и когато той се сниши, тя го ритна с коляно в корема. Младежът обаче отскочи и ударът й не попадна в целта. Той заби юмрук в корема й и тя пое удара, за да провери колко е силен. Веднага се разкая. Този не беше като войниците на Ранда, чиито удари почти не усещаше дори когато й се нахвърляха по десетима наведнъж. Този не се шегуваше, умееше да се бие и щеше да си получи заслуженото.

Скочи и го ритна в гърдите. Той се строполи на земята и тя се хвърли върху него. Заналага го по лицето. Веднъж, два пъти, три пъти. Срита го и в ребрата, преди да успее да я отблъсне. Нападна го веднага като дива котка, но при опита й да му впримчи ръцете, той я преметна през гръб и я притисна с цялата си тежест. Тя сви колене и го избута. Скочиха отново на крака и запристъпваха снишени. Тя го ритна в корема и в гърдите и двамата отново се озоваха на земята.

Затъркаляха се, вкопчени един в друг. Ненадейно Катса осъзна, че той се смее. Разбра радостта му, разбра я до дъно.

Никога не беше срещала такъв противник. Беше по-бърза от него, нападаше по-светкавично, но той беше по-силен и сякаш предвиждаше намеренията и предугаждаше движенията й; не познаваше воин, който да се защитава толкова добре. Тя прилагаше тактики, каквито не бе използвала от дете, и удари, каквито не си представяше, че ще й се отдаде възможност да използва. Играеха. Двамата играеха игра. Той изви ръцете й зад гърба, сграбчи я за косата и притисна лицето й в прахоляка. Тя усети, че също се разсмива.

— Предай се — каза й.

— Никога!

Вдигна крака, отблъсна го и си освободи ръцете. Халоса с лакът лицето му и когато той отскочи да избегне удара, се хвърли към него и го събори на земята. Изви ръцете му, както той бе извил нейните, и притисна лицето му в прахоляка. Заби коляно в гръбнака му.

— Предай се, защото си победен.

— Не съм победен. Докато не ми счупиш краката и ръцете, няма да ме победиш.

— Ще ги счупя — заплаши го тя, — ако не се признаеш за победен.

Гласът й обаче прозвуча весело и той се засмя.

— Милейди, ще се предам, но при едно условие.

— Какво условие?

— Моля те. Кажи ми, моля те, какво се е случило с дядо?

Имаше нещо, примесено в смеха му, нещо, от което буца заседна в гърлото на Катса. Тя нямаше дядо. Ала навярно този дядо означаваше за лиенидския принц същото, каквото Ол или Хелда и Рафин означаваха за нея.

— Катса — изрече той в прахоляка, — умолявам те да ми се довериш, както аз ти се доверих.

Задържа го още миг долу и после пусна ръцете му. Плъзна се настрани и седна до него. Наклони глава и се втренчи замислено в лицето му.

— Защо ми се доверяваш? — попита. — Та аз те оставих в несвяст в замъка на Мургон!

Той се претърколи по гръб и седна, стенейки. Заразтрива рамото си.

— Защото се събудих. Можеше да ме убиеш, но не ме уби. — Докосна скулата си и потрепери. — Имаш кръв по лицето.

Протегна ръка към брадичката й, но тя я отблъсна и се изправи.

— Както и да е… Ела с мен, принц Грийнинг.

Той се надигна.

— По.

— Какво?

— Казвам се По.

Катса го изгледа как извива рамене да си раздвижи ставите. Опипа хълбока си и изохка. Едното му око беше подуто. Стори й се посиняло, макар в мрака да не личеше много. Беше покрит с прахоляк от главата до петите. Знаеше, че и тя изглежда като него — всъщност по-зле с разчорлената коса и босите крака. Но това не я смути. Напротив, развесели я.

— Ела с мен, По — подкани го с усмивка. — Ще те заведа при дядо ти.

Девета глава

Влязоха в светлата лаборатория. Рафин бе свел синята си глава над бълбукаща стъкленица. Добави листа от растението в саксия до лакътя му. Докато листата се размекваха, той ги наблюдаваше съсредоточено и мърмореше под нос.

Катса прочисти гърло. Рафин ги погледна и примигна.

— Явно сте се опознавали — заключи той. — Сигурно е била приятелска схватка, щом идвате заедно.

— Сам ли си? — попита Катса.

— Да. Ако не броим Бан, разбира се.

— Казах на принца за дядо му.

Рафин погледна Катса, после — По, после пак Катса. Повдигна вежди.

— Няма да ни издаде — успокои го тя. — Съжалявам, че не се посъветвах с теб, Раф.

— Кат — рече Рафин, — щом му се доверяваш, след като ти е разкървавил лицето и… — Той погледна разкъсаната й дреха. — И те е овалял в кална локва, аз нямам думата.

Катса се усмихна.

— Ще ни заведеш ли да го видим?

— Да. И имам добри новини. Буден е.

В замъка на Ранда беше пълно с тайници; поколения наред бяха достроявали вътрешни коридори и ниши. Бяха толкова много, че дори Ранда не знаеше за съществуването на някои. Всъщност никой не знаеше, макар че като дете Рафин винаги си отбелязваше мислено кога две стаи се свързват по необичаен начин. Като малки Катса и Рафин често предприемаха изследователски експедиции; Катса стоеше на пост пред находките му и всички се разбягваха при вида на дребното, намръщено момиченце. Двамата избраха стаите си така, че да ги свързва таен проход. Друг проход отвеждаше от стаите на Рафин до научната библиотека.

Някои коридори бяха тайни, а други — известни на всички в двореца. От лабораторията на Рафин тръгваше таен коридор. Започваше от склада и отвеждаше към тъмна ниша. От нишата се изкачваха стълби към стаичка между два етажа. Стаичката нямаше прозорци, беше тъмна и плесенясала, но бяха сигурни, че никой няма да я открие, а и Рафин и Бан бяха наблизо през повечето време.

Бан беше приятел на Рафин от много години. Като момче работел в библиотеката. Един ден Рафин се бе натъкнал на него и двете момчета се разговорили за билки и лекарства и какво се случва, когато смесиш счукан корен от едно растение със смлян цвят на друго. Катса се смая, че в Мидлънс повече от един човек смята за интересни подобни теми за разговор, и изпита облекчение, че братовчед й ще отегчава другиго. Рафин помоли Бан да му помогне за някакъв експеримент и оттогава буквално открадна Бан за лична употреба. Бан помагаше на Рафин за всичко.

Рафин взе факла и поведе Катса и По през вратата в дъното на склада. Тръгнаха по стълбите, отвеждащи до тайната стая.

— Каза ли нещо? — попита Катса.

— Нищо — отвърна Рафин. — Освен че му завързали очите, когато го отвлекли. Изтощен е. Не си спомня много.

— Знаете ли кой го е отвлякъл? — попита По. — Мургон ли стои зад похищението?

— Не мислим — отговори Катса. — Сигурни сме в едно: не е Ранда.

Стълбите свършваха пред врата. Рафин пъхна ключа в ключалката.

— Ранда не знае, че е тук — отбеляза По. Думите му не прозвучаха като въпрос.

— Не знае — потвърди Катса. — И не бива да узнава.

Рафин отвори вратата и те се вмъкнаха в миниатюрната стая. Бан, седнал на стол до тясното легло, четеше на слабата светлина на лампата върху масичката до него. Принц Тийлиф лежеше по гръб със затворени очи и ръце, скръстени върху гърдите.

При влизането им Бан стана. Ни най-малко не се изненада, когато По се спусна напред; само отстъпи настрани и му предложи стола. По седна и се приведе към дядо си. Вгледа се в спящото му лице. Наблюдаваше го, без да го докосва. След малко улови ръцете му и сведе чело към тях, издишвайки бавно.

Катса се почувства като натрапница в нещо съкровено. Сведе очи, докато По не се изправи.

— Лицето ти е мораво, принц Грийнинг — отбеляза Рафин. — А окото ти — синьо.

— По, наричай ме По.

— Ще ти донеса лед от зимника, По. Хайде, Бан, воините ни се нуждаят от помощ.

Рафин и Бан излязоха от стаята. Катса и По се обърнаха пак към Тийлиф. Очите на стареца бяха отворени.

— Дядо… — промълви По.

— По? — Гласът му звучеше пресипнало. — По… — Прочисти с мъка гърло и се отпусна изтощен върху леглото. — Велики морета, момче! Как се озова тук?

— Търсех те, дядо.

— Застани по-близо до лампата, момче — настоя Тийлиф. — Какво, в името на Лиенид, си направил с лицето си?

— Няма нищо, дядо. Бих се.

— С какво? С глутница вълци?

— С лейди Катса — По посочи Катса, застанала до леглото. — Не бой се, дядо. Беше приятелска схватка.

Тийлиф изсумтя.

— Приятелска схватка. Изглеждаш по-зле от нея, По.

По избухна в смях. Смееше се много този лиенидски принц.

— Намерих достоен противник, дядо.

— Повече от достоен — съгласи се Тийлиф. — Ела тук, дете — обърна се към Катса. — Застани до светлината.

Катса заобиколи леглото и коленичи от другата му страна. Тийлиф я погледна и тя внезапно се почувства неловко с прашното си, окървавено лице и чорлавата коса. Дали старецът щеше да се стъписа от неприятната гледка?

— Скъпа моя, ти ми спаси живота.

— Принце — отвърна Катса, — спаси го моят братовчед Рафин с церовете си.

— Да, Рафин е добро момче — старецът я потупа по ръката. — Но знам какво направи ти. Спаси ми живота, макар да не разбирам защо. Съмнявам се някой лиенид да ти е сторил добро.

— Никога не съм срещала лиенид — призна Катса. — Преди теб, принце. Но вие изглеждате добър човек.

Тийлиф затвори очи. Сякаш потъна във възглавниците. От гърдите му се изтръгна мъчителна въздишка.

— Така заспива — обясни Рафин от прага. — Силите му ще се възвърнат, когато си отпочине. — Носеше нещо, увито в кърпа. Подаде го на По. — Лед. Притисни го към окото си. Изглежда ти е сцепила и устната. Къде другаде те боли?

— Навсякъде — отговори По. — Чувствам се като стъпкан от конски табун.

— Катса! — скастри я Рафин. — Искаше да го убиеш ли?

— Ако исках да го убия, щеше да е мъртъв — каза Катса и По се засмя отново. — Нямаше да се смее — добави тя, — ако беше толкова зле.

Не беше толкова зле; Рафин установи, че няма счупени кости и рани, които ще заздравеят трудно. После се зае с Катса. Огледа драскотината върху брадичката й и избърса калта и кръвта по лицето й.

— Не е дълбока. Само драскотина — поясни той. — Други болежки?

— Не. Дори не усещам раната.

— Тази рокля ще се пенсионира — отсъди Рафин. — Хелда ще те нахока здравата.

— Да, много ми е мъчно за роклята, няма що!

Рафин се усмихна. Улови я за ръцете и я огледа от главата до петите. Засмя се.

— Смешна съм, а? — попита Катса. — Забрави ли, че си боядиса косата синя?

— За пръв път в живота си имаш вид на човек, който се е бил — прецени той.

Катса разполагаше с пет стаи. Спалня с тъмни завеси и гоблени, избрани от Хелда, защото Катса отказа да изрази мнение по въпроса. Спалня, облицована с бял мрамор — просторна и хладна, практична. Трапезария с изглед към градината и масичка, където ядеше — понякога с Рафин или с Хелда, или с Гидън, стига да не я влудяваше. Дневна с меки столове и възглавнички, отново избрани от Хелда. Не използваше дневната.

Петата стая й служеше за работно помещение, но не помнеше кога за последно бродира, плете или кърпи копринени чорапи. Честно казано не помнеше кога за последно е обувала копринени чорапи. Беше превърнала стаята в склад за оръжия — саби, ками, ножове, лъкове и тояги лежаха струпани край стените. В средата на стаята имаше голяма стабилна маса и сега там провеждаха срещите на Съвета.

Катса се изкъпа втори път и върза косата си на тила. Хвърли роклята в камината в спалнята и с особено задоволство проследи димящата й гибел. Пристигна момчето, което щеше да стои на пост, докато Съветът разисква. Тя влезе в работната стая и запали факлите, забучени по стените между ножовете и лъковете й.

Рафин и По дойдоха първи. Косата на По беше влажна от банята. Посинялата кожа около окото му — златното око — му придаваше още по-дръзко изражение. Облегна се на масата с ръце в джобовете. Очите му обходиха бързо стаята и оръжейната сбирка. Носеше нова риза с разкопчана яка и с ръкави, навити до лактите. Ръцете му бяха опалени от слънцето като лицето. Катса се почуди защо забелязва всичко това. Намръщи се.

— Седнете, Ваши Сиятелства.

Дръпна стол изпод масата и се настани.

— В добро настроение си — констатира Рафин.

— Косата ти е синя — сряза го Катса.

Ол влезе. Зяпна при вида на изподрасканото лице на Катса. Обърна се към По и видя насиненото му око. Пак погледна Катса. Разкикоти се. Плесна с длан по масата и се разкикоти още по-гръмогласно.

— Де да бях видял тази битка! За нищо на света не бих я пропуснал!

По се усмихна.

— Милейди победи, което едва ли те изненадва.

Катса ги изгледа злостно.

— Оказахме се равностойни противници. Никой не победи.

— Аха! — Беше гласът на Гидън, който измерваше Катса и По с мрачен поглед. Улови дръжката на сабята си и пристъпи към По. — Как си се осмелил да нападнеш лейди Катса?

— Гидън — прекъсна го Катса. — Вразуми се!

Гидън се обърна към нея.

— Няма право да те напада.

— Аз нанесох първия удар, Гидън. Седни.

— Щом си го ударила, значи те е обидил.

Катса скочи на крака.

— Стига толкова, Гидън! Да не мислиш, че се нуждая от закрилата ти!

— Гост в този дворец, напълно непознат…

— Гидън…

— Лорд Гидън — По се изправи и гласът му заглуши нейният, — простете ми, ако съм накърнил достойнството на вашата дама. Рядко имам честта да се изправя срещу боец от нейната класа и не устоях на изкушението. Пострадах повече от нея, уверявам ви.

Гидън не свали ръка от дръжката на меча, но лицето му поомекна.

— Съжалявам, задето ядосах и вас — добави По. — Определено трябваше да внимавам повече с лицето й. Простете ми. Допуснах непростима грешка.

Той протегна ръка пред масата.

Гневът в очите на Гидън се стопи. Пресегна се и пое ръката на По.

— Разбирате загрижеността ми — рече Гидън.

— Естествено.

Катса изгледа и двамата, стиснали ръце, вникнали в тревогите си. Недоумяваше как така Гидън се е оказал обиден. Как изобщо се е вписал в картината? За кои се вземаха да й отнемат битката и да я превръщат в разбирателство? Трябвало да внимава повече с лицето й? Прииска й се да ги цапне по главите. Без последващи извинения.

В този момент По срещна погледа й и тя не се постара изобщо да смекчи мълчаливата ярост, която излъчваше през масата към него.

— Да седнем — предложи някой.

Докато сядаха, По не откъсна очи от нейните. В изражението му не се четеше нито искрица веселие, нито следа от безочие. Устните му изписаха две думи — отчетливо, сякаш ги е произнесъл на глас: „Прости ми“.

Хмм…

Но Гидън си оставаше задник.

Шестнайсет членове на Съвета се явиха на срещата; Катса, Рафин, Гидън, Ол, съпругата на Ол Бертол, двама войници от отряда на Ол, двама шпиони, които работеха с него, трима лордове от обкръжението на Гидън и четирима прислужници — една жена от кухненския персонал, коняр, перачка и чиновник в съкровищницата на Ранда. И други в двореца помагаха на Съвета. Но най-често тези бяха представителите им. Понякога идваше и Бан, ако успееше.

Понеже свикаха срещата да изслушат лорд Давит, решиха да започват без предисловия.

— Съжалявам, но нямам представа кой е отвлякъл принц Тийлиф — подхвана Давит. — Знам, че предпочитате да получите такава информация. Но аз ще ви посоча кой не е замесен. Земите ми граничат с Естил и Нандър. Съседите ми са погранични лордове на крал Тигпен и крал Драудън. Тези лордове са съдействали на Съвета, а някои от тях другаруват с шпионите на Тигпен и Драудън. Принц Рафин, тези лордове са сигурни, че нито крал Тигпен, нито крал Драудън са замесени в отвличането на лиенида.

Рафин и Катса се спогледаха.

— Значи трябва да е крал Бирн Уестърски — заключи Рафин.

Оставаше само той, вярно, но Катса недоумяваше какви са подбудите му.

— Кажи ни кои са източниците на сведенията ти — настоя Ол. — И източниците на източниците ти, за да ги проверим. Ако информацията се окаже вярна, ще се доближим до истината.

Срещата не продължи дълго. В седемте кралства цареше затишие, затова Ол и другите шпиони щяха да се съсредоточат върху информацията на лорд Давит.

— Ще ни бъде от полза, принц Грийнинг — обясни Рафин, — ако ни позволите засега да запазим в тайна спасяването на принц Тийлиф. Не можем да гарантираме сигурността му, докато не знаем кой го е нападнал.

— Разбира се — съгласи се По.

— Но навярно е добре да загатнете с едно завоалирано съобщение — продължи Рафин — на семейството си, че той е невредим…

— Да, имаш право.

— Отлично — Рафин събра длани. — Нещо друго? Катса?

— Не — отвърна тя.

— Добре. — Рафин се изправи. — Това е засега, докато не научим нещо ново или докато спомените на дядо Тийлиф не се прояснят. Гидън, ще придружиш ли лорд Давит до покоите му? Ол, Хоран, Валер, Бертол, елате с мен. Ще минем по тайния коридор, Катса, ако не възразяваш, ще се изтеглим през спалнята ти.

— Вървете — отпрати ги Катса. — По-добре парад в спалнята ми, отколкото по дворцовите коридори.

— Принцът… — додаде Рафин. — Катса, ще отведеш ли принца…

— Да. Тръгвай!

Рафин застигна Ол и шпионите; войниците и прислужниците се сбогуваха и излязоха от стаята.

— Надявам се да си възвърнала силите си, Катса, след като на вечерята ти призля — отбеляза Гидън. — Изглежда си се възстановила, щом си се впуснала в битка.

Гласът му прозвуча насмешливо, но тя реши да се държи любезно с него пред По и лорд Давит.

— Да, благодаря, Гидън, лека нощ.

Гидън кимна и излезе с лорд. Давиш. По и Катса останаха сами. По се облегна на масата.

— Няма доверие, че сам ще си намеря пътя до стаята?

— Искаше да те заведа по таен коридор — обясни Катса. — Ако те видят да се скиташ из двореца по това време, ще плъзнат слухове. И най-дребното нещо тук се превръща в сплетни.

— Ясно — каза той. — Така е навсякъде.

— Дълго ли ще останеш тук?

— Бих искал да остана, докато дядо се почувства по-добре.

— Тогава се налага да измислим причина за присъствието ти тук — изгледа го Катса. — Защото всички знаят, че търсиш дядо си, нали?

По кимна.

— Ако се съгласиш да тренираш с мен — предложи По, — ще имам повод да остана.

Тя започна да изгася факлите.

— Накъде биеш?

— Хората няма да ме одумват, ако остана, за да тренирам с теб — обясни той. — Ще разберат каква безценна възможност се открива и за двама ни.

Тя спря пред последната факла и обмисли идеята му. Разбираше го напълно. Беше й омръзнало да се бие с десетима противници и да смекчава ударите си. Щеше да е вълнуващо, истинско удоволствие да се изправи още веднъж срещу По. Да се бие редовно с него — сбъдната мечта.

— Ще решат ли, че си се отказал да търсиш дядо си?

— Вече бях в Уестър — напомни той. — И в Съндър. Ще посетя Нандър и Естил под предлог, че събирам информация, но ще използвам града на Ранда като база. Няма по-централна столица.

Звучеше разумно и никой не би се усъмнил. Тя угаси последната факла и тръгна към него. Половината му лице бе осветено от факлата в преддверието. Виждаше се златното му око, посинялото око. Тя вирна брадичка.

— Ще тренирам с теб — отсече тя. — Но не очаквай да щадя лицето ти повече от днес.

Той се разсмя, но се опомни бързо и се втренчи в пода.

— Прости ми, Катса. Исках да предразположа лорд Гидън, а не да го превръщам във враг. Не виждах друг начин.

Катса поклати нетърпеливо глава.

— Гидън е глупак.

— Реагира нормално — възрази По. — Изпълни дълга си.

Пръстите му се стрелнаха неочаквано към брадичката й. Тя застина, забравила въпроса, който се канеше да зададе — какъв дълг е изпълнил Гидън. По обърна лицето й към светлината.

— Беше пръстенът ми.

Тя не го разбра.

— Пръстенът ми те нарани.

— Пръстенът ти…

— Така де, един от пръстените ми.

Пръстенът му я беше одраскал, а сега пръстите му докосваха лицето й. Ръката му се отдръпна и се отпусна до тялото му. Той я погледна спокойно, сякаш това е нормално, сякаш е нормално приятелите — почти непознатите приятели — да я докосват по лицето. Сякаш изобщо имаше приятели. Всъщност нямаше критерий да отсъди кое е нормално между приятели и кое — не.

Тя не беше нормална.

Тръгна към вратата и грабна факлата от стената.

— Хайде — нареди тя.

Беше време да го отпрати. Да отпрати този странен човек, този лиенид с котешки очи, създаден като че ли да я заставя да се чувства неловко. Зарече се да му извади очите следващия път, когато се бият. Да откъсне халките от ушите му и да му изтръгне пръстените.

Време беше да го отпрати, за да се върне в спалнята си и да възвърне самообладанието си.

Десета глава

Той беше ненадминат противник. Не успяваше да го надвие. Не съумяваше да го удари така, както искаше, и толкова силно, колкото искаше. Отскачаше бързо или блокираше удара й. Не й се удаваше да го събори или да го впримчи, когато се вкопчваха върху пода.

Беше по-силен от нея и за пръв път в живота й недостатъчната сила й пречеше. Досега никой не се бе докопвал близо до нея, за да има значение.

Той се приспособяваше ловко към околната обстановка и към движенията й; това също представляваше част от предизвикателството. Той предвиждаше някак си какво се кани да направи дори когато е зад него.

— Ще ти повярвам, че не виждаш нощем, ако признаеш, че имаш очи на гърба — рече му веднъж, когато влезе в залата за тренировки и той я поздрави, без да се обръща.

— Какво искаш да кажеш?

— Винаги знаеш какво се случва зад теб.

— Катса, никога ли не си забелязвала колко шумно влизаш в стаите? Никой не блъска вратите като теб.

— Сигурно Дарбата ти изостря възприятията — предположи тя.

Той поклати глава.

— Може би, но не повече от твоята.

Все пак той получаваше повече удари заради гъвкавостта и неизчерпаемата й енергия и най-вече заради бързината й. Не го удряше както иска, вярно, но все пак го удряше. Той понасяше по-трудно болката. Веднъж спря схватката, когато тя се опитваше да прикове ръцете, краката и гърба му към земята, а той я налагаше по ребрата със свободната си ръка.

— Не те ли боли? — попита я, смеейки се задъхано. — Нищо ли не усещаш? Ударих те поне десетина пъти, а ти дори не трепна.

Тя се изправи и опипа мястото под гърдите си.

— Боли, но не много.

— Костите ти са от камък. Разминаваш се без нито едно натъртване, а аз куцукам и по дял ден налагам с лед синините си.

Сваляше пръстените си, когато се бият. Още първия ден дойде без тях. Тя започна да недоволства — било излишна предпазна мярка — но той я изгледа невинно.

— Забрави ли, че обещах на Гидън? — попита и схватката започна. Катса замахна към лицето му, а По отскочи, смеейки се.

Не носеха и обувки, след като Катса неволно го нарани по челото. Той се строполи на четири крака и тя веднага разбра какво става.

— Извикай Раф! — изкрещя на Ол, който ги наблюдаваше отстрани.

Помогна на По да седне, скъса си ръкава и се опита да спре кръвта, струяща в замътнените му очи. Едва след няколко дни Рафин му разреши да поднови тренировките, а тя настоя да се бият боси. И, честно казано, оттогава щадеше повече лицето му.

Почти винаги имаха зрители. Войници или лордове. Ол неизменно се наслаждаваше от сърце на схватките им. Гидън обаче се наежваше и си тръгваше бързо. Дори Хелда идваше понякога — единствената жена сред публиката — и ги наблюдаваше с все по-ококорени очи.

За радост на Катса Ранда не се появяваше. Беше доволна, че страни от нея. Но с По през повечето дни се хранеха заедно след тренировката. Сами в трапезарията й или с Рафин и Бан. От време на време обядваха в стаичката на Тийлиф. Дядото продължаваше да боледува, ала присъствието им очевидно го разведряваше и му вдъхваше сили.

По време на разговорите им очите на По продължаваха да я стъписват. Така и не свикна с тях; караха я да губи ума и дума. Не отместваше обаче поглед и се насилваше да диша и да говори невъзмутимо. Та това бяха просто очи, неговите очи, а тя не беше страхливка! А и не искаше да се държи с него, както всички в двореца се отнасяха с нея — отбягваха очите й неловко, студено. Не искаше да постъпва така с приятел.

А той беше неин приятел; през последните летни седмици за пръв път в живота си Катса се почувства в свои води в двореца на Ранда. Почувства двореца като място, където работи усърдно, обградена от приятели. Шпионите на Ол се трудеха неуморно, кръстосваха Нандър и Естил и научаваха всичко възможно. В кралствата — удивително — цареше мир. Зноят и влажният въздух сякаш усмириха и жестокостта на Ранда или го разсейваше потопът от търговци на храна и стоки, наводняващи града по това време на годината.

Катса обсипваше По с въпроси.

— Как получи името си? — попита го един ден, докато седяха в стаята на дядо му и разговаряха тихо, за да не го събудят.

По се опитваше да завърже кърпа с лед върху рамото си.

— Кое име? Имам много.

Протегна се през масата да му помогне да затегне възела.

— По. Всички ли те наричат така?

— Братята ми го измислиха, когато бях малък. В Лиенид има такова дърво. През есента листата на дървото стават сребърни и златни. Неизбежен прякор, предполагам.

Катса отчупи парче хляб. Почуди се дали прозвището е израз на привързаност, или е опит да го посочат с пръст. Дали братята му са искали да му лепнат завинаги клеймото на Даровитите? Наблюдаваше го с усмивка как трупа в чинията си хляб, месо, плодове и сирене и храната изчезва почти мигновено. И Катса не страдаше от липса на апетит, ала По беше ненаситен.

— Какво е да имаш шестима по-големи братя?

— При мен е различно, отколкото при другите. В Лиенид боготворят ръкопашния бой. Братята ми са ненадминати бойци, но аз, разбира се, не им отстъпвах, макар да бях малък. Накрая ги надвих всичките. Отнасяха се с мен като с равен, като с повече от равен.

— Бяха ли ти приятели?

— О, да, особено по-младите.

Навярно беше по-лесно да притежаваш воинска Дарба, ако си момче, или живееш в кралство, където боготворят битките; или пък Дарбата на По не се бе проявила толкова драстично като нейната. Ако имаше шестима братя, сигурно и тя щеше да има шестима приятели.

Или просто в Лиенид всичко беше различно.

— В Лиенид, чувала съм, строели замъците върху толкова високи планински върхове, че се налагало да вдигат хората с въжета.

По се усмихна.

— Само в града на татко има въжета.

Сипа си още вода и се нахвърли отново върху храната.

— Е? — настоя Катса. — Няма ли да ми обясниш?

— Катса, не си ли даваш сметка колко огладнява човек, когато го пребият до смърт? Започвам да подозирам, че част от стратегията ти е да ме държиш гладен. Искаш да ме омаломощиш.

— За най-кален боец на Лиенид си доста претенциозен — отбеляза тя.

Той се засмя и остави вилицата.

— Добре, де, добре. Как да ти го опиша? — Взе отново вилицата и с нейна помощ започна да рисува картина във въздуха. — Градът на татко се намира на върха на огромна, висока като планина скала, надвиснала над равнината под нея. До града водят три пътя. Единият е изсечен в скалата и се вие бавно по нея. Вторият е стълбище, прокопано в скалата. То се накланя нагоре и надолу, докато стигне върха. Добър подстъп е, ако си силен и не яздиш, въпреки че повечето, които го избират, накрая се изтощават и умоляват някой на шосето да ги вземе в каруцата си. С братята ми понякога се състезаваме да изкачваме стълбите.

— Кой печели?

— Явно ми нямаш вяра, щом задаваш такива въпроси! Ти, разбира се, ще ни победиш всичките.

— Дарбата ми да се сражавам не оказва влияние върху способността ми да катеря стълби.

— Въпреки това не мога да си представя, че ще се оставиш да те победят.

Катса изсумтя.

— А третият подстъп?

— Третият начин да стигнеш града са въжетата.

— Как точно?

По се почеса по главата.

— Всъщност е много просто. Въжетата висят от голямо, обърнато настрани колело на върха на скалата. Краищата им са провесени надолу и завързани за платформи. Коне въртят колелото, колелото навива въжетата и платформата се издига.

— Звучи сложно.

— Почти всички използват шосето. Въжетата са само за тежки товари.

— И целият град се издига в небето?

По си отчупи ново парче хляб и кимна.

— Но защо са го построили на такова място?

По сви рамене.

— Защото е красиво, предполагам.

— Опиши ми го.

— Хмм… От града се вижда надалеч. Поля, планини, възвишения се простират като на длан под него. А от едната страна е морето.

— Морето… — въздъхна Катса.

Морето сложи край на въпросите й за известно време. Беше виждала езерата в Нандър. Някои бяха толкова необятни, че едва различаваше отсрещния бряг. Но не беше виждала море. Не можеше да си представи толкова много вода. Не можеше да си представи и бушуваща вода, която се блъска в бреговете, както беше чувала, че прави морето. Втренчена в стените на стаичката на Тийлиф, се опитваше да нарисува мислено тази шир.

— От града се виждат замъците на двама от братята ми — продължи По. — В подножията на планините. Другите замъци са скрити отвъд планините.

— Колко замъци има?

— Седем. По един за седемте сина.

— Значи единият е твой.

— Най-малкият.

— Неприятно ли ти е, че твоят е най-малък?

По си избра ябълка от купата с плодове върху масата.

— Радвам се, че моят е най-малък, но братята ми не ми вярват.

Не ги винеше, задето не му вярват. Не беше чувала някой — дори братовчед й — да не мечтае за внушително имение. Гидън винаги сравняваше имението си със съседните, а когато Рафин се оплакваше от Тигпен, неизменно споменаваше някаква несправедливост, свързана с източната граница на Мидлънс. Според нея мъжете бяха такива. Мислеше, че тя не е такава, защото не е мъж.

— Аз не съм амбициозен като братята си — поясни По. — Никога не съм мечтал за голям дом. Никога не съм копнял да стана крал или високопоставен лорд.

— Нито пък аз — каза Катса. — Благодарила съм на хълмовете хиляди пъти, че Рафин се е родил син на Ранда, а аз съм само негова племенница, при това дъщеря на сестра му.

— Братята ми жадуват за власт. Обичат да участват в разискванията в двореца на татко. Направо се опияняват. Обичат да управляват замъците си и градовете си. Мен ако питаш, всички искат да бъдат крале.

Той се изтегна в стола и опипа разсеяно натъртеното си рамо.

— Моят замък няма град — продължи той. — Намира се близо до един град, но градът се управлява сам. Нямам и придворни. По-скоро е голяма къща, където живея, когато не пътувам.

Катса също си взе ябълка.

— Обичаш да пътуваш, нали?

— Не ме свърта на едно място. Но замъкът ми е красив. Най-красивото място, където да се връщаш у дома. Построен е върху скала над морето. До водата се спускат стъпала, изсечени в камъка. Балконите се надвесват над скалата. Струва ти се, че ще паднеш, ако се наведеш. Вечер слънцето се спуска над водата, тогава морето и небето се обагрят в червено и оранжево. Понякога над повърхността изплуват огромни пъстроцветни риби. Въртят се и подскачат. Виждат се ясно от балконите. През зимата вълните са високи, а вятърът направо те събаря. През Зимата е опасно да се излиза на балконите. — Той замълча за миг и каза неочаквано: — Дядо…

Надигна се и се обърна към леглото. Осведомен от очите на тила му, че старецът се е събудил, помисли си иронично Катса.

— Разказваш за замъка си, момчето ми — отрони Тийлиф.

— Как се чувстваш, дядо?

Катса задъвка ябълката си, вслушана в разговора им. Представяше си всичко, което По й бе описал. Не знаеше, че на света има безброй красиви гледки, достойни да им се любуваш цяла вечност.

По се обърна към нея и очите му проблеснаха, уловили светлината на факлата върху стената. Тя си напомни да диша спокойно.

— Братята ми току натякват, че красивите пейзажи са ми слабост.

— Братята ти са глупци — намеси се Тийлиф, — задето не забелязват силата на красивите неща. Ела тук, дете — рече на Катса. — Искам да видя очите ти, докато ми връщат силите.

Добрината му извика усмивка на лицето й, макар да не разбра думите му. Седна до дядо Тийлиф и двамата с По продължиха да й разказват за замъка на По, за братята на По и за небесния град на Рор.

Единайсета глава

— На какво разстояние се намира имението на Гидън от града на Ранда? — попита я По една сутрин.

Седяха на пода в залата, пиеха бода и отдъхваха след пълноценната тренировка. Предния ден По се беше върнал от Нандър и според Катса раздялата им се бе отразила добре. Счепкаха се с подновена енергия.

— Близо е — отвърна Катса. — На запад. На един ден път.

— Виждала ли си го?

— Да. Голямо и е много величествено. Не ходи често там, но го поддържа изрядно.

— Сигурен съм.

Днес Гидън бе дошъл да ги гледа. Беше единственият посетител и не остана дълго. Катса недоумяваше защо идва, след като настроението му винаги помръкваше.

Катса се излегна върху пода и се втренчи в тавана. От огромните източни прозорци нахлуваше светлина. Дните бяха започнали да се скъсяват. Въздухът скоро щеше да захладнее и дворецът да замирише на дърва, горящи в камините. Листата щяха да шумолят под конските копита.

Тези няколко седмици бяха невероятно спокойни. Щеше й се Съветът да й възложи задача, да напусне града, да се поразтъпче. Запита се дали Ол е научил нещо за дядо Тийлиф. Дали да не замине за Уестър и да поразпита?

— Как ще отговориш на Гидън, когато ти поиска ръката? — попита По. — Ще приемеш ли?

Катса се изправи рязко и впи очи в него.

— Що за абсурден въпрос?

— Не е абсурден.

По лицето му не се разля обичайната усмивка. Очевидно не се шегуваше.

— Защо Гидън ще ми иска ръката?

Той присви очи.

— Катса? Сляпа ли си?

Тя го погледна объркано и сега по устните му затрептя усмивка.

— Не знаеш ли, че Гидън е влюбен в теб?

Катса тръсна глава.

— Не ставай глупав. Гидън живее, за да ме критикува.

По поклати глава и смехът заклокочи в гърлото му.

— Катса! Шегуваш ли се? Той е влюбен до ушите! Не разбираш ли колко ревнува? Не помниш ли как реагира, когато ти одрасках лицето?

Неприятна топка се събра в стомаха й.

— А ти откъде знаеш? Не вярвам лорд Гидън да споделя съкровените си желания с теб.

Той се засмя.

— Определено не ги споделя. Гидън ми вярва, колкото вярва на Мургон. Според него всеки мъж, който се бие с теб, както правя аз, е презрян използвач и главорез.

— Заблуждаваш се — възрази Катса. — Гидън не изпитва никакви чувства към мен.

— Не мога да ти отворя очите, Катса, ако предпочиташ да не виждаш. — По се изпъна по гръб и се прозя. — Въпреки това на твое място бих помислил как да отговоря. В случай, че получа предложение за брак. — Той се засмя отново. — Рамото ми плаче за лед както обикновено. Днес пак ме победи, Катса.

Тя скочи на крака.

— Приключихме ли тук?

— Предполагам. Гладна ли си?

Тя му махна припряно и се спусна към вратата. Остави го да лежи по гръб, облян от светлината, струяща през прозорците, и изтича да намери Рафин.

Влетя в стаята на принца. Рафин и Бан седяха до масата, сгушили глави над разтворена книга.

— Сами ли сте? — попита тя.

Погледнаха я изненадано.

— Да…

— Гидън влюбен ли е в мен?

Рафин примигна, а Бан се ококори.

— Никога не е споделял с мен — отвърна Рафин. — Но, да, мисля, че е влюбен в теб.

Катса се плесна с длан по челото.

— Какъв глупак! Как е възможно!

Заснова между масата и вратата.

— Каза ли ти нещо? — попита я Рафин.

— Не. По ми каза. — Тя се извърна рязко към Рафин. — Защо не си ме предупредил?

— Кат… — той се облегна назад, — мислех, че си наясно. Недоумявам как не си разбрала. Той те придружава винаги, когато кралят те изпраща извън града. Винаги сяда до теб на вечерите.

— Ранда решава къде да седнем.

— Е, Ранда сигурно знае, че Гидън се надява да се ожени за теб — отвърна Рафин.

Катса тръгна пак към масата, скубейки коси.

— Какъв ужас! Какво ще правя?

— Ако ти поиска ръката, ще кажеш „не“. Ще кажеш, че няма нищо общо с него; просто си решила да не се омъжваш и не искаш деца. Измисли каквото и да е, важното е той да разбере, че не е заради него.

— Не бих се омъжила за Гидън, дори животът ми да зависи от това — разгорещи се Катса. — Дори твоят живот да зависи от това.

— Хмм… — Очите на Рафин се смееха. — На твое място бих прескочил тази част.

Катса въздъхна и се втурна пак към вратата.

— Не си най-възприемчивият човек на света, Кат — констатира Рафин. — Способността ти да пропускаш очевидното е изумителна.

Тя разпери ръце. Обърна се да отвори вратата, но ненадейно го погледна отново, осенена от стъписваща мисъл.

— Ти не си влюбен в мен, нали?

Той се втренчи онемял в нея. После избухна в смях. Бан също се разсмя, макар да се опита кавалерски да закрие уста с длан. Катса изпита такова облекчение, че дори не се засегна.

— Добре, добре. Заслужих си го.

— Скъпа Катса — побърза да я успокои Рафин. — Гидън е такъв красавец! Сигурна ли си, че не искаш да размислиш?

Рафин и Бан се запревиваха от смях. Катса махна отчаяно с ръка. Бяха непоправими. Обърна се да си върви.

— Тази нощ има среща на Съвета — съобщи Рафин на гърба й.

Тя вдигна ръка да му покаже, че е чула. Затвори вратата, за да заглуши поривистия им кикот.

— В седемте кралства не се случва нищо особено — обясни Ол. — Свикахме тази среща само защото получихме информация за принц Тийлиф, която не знаем как да тълкуваме. Надяваме се да ни помогнете.

Този път Бан присъстваше на срещата, защото лиенидският старец вече се чувстваше достатъчно добре да остава от време на време сам. Катса сложи Бан да седне между нея и Гидън. Така Гидън не я виждаше, но за всеки случай настани и Рафин между тях. Ол и По се разположиха срещу нея. По се бе облегнал небрежно назад, а очите му искряха в полезрението й, независимо накъде гледаше.

— Информацията на лорд Давит се оказа вярна — продължи Ол. — Нандър и Естил не знаят нищо за отвличането. Не са замесени. Но сега сме почти сигурни, че и крал Бирн от Уестър също няма пръст в похищението.

— Значи е Мургон? — попита Гидън.

— Но защо? — обади се Катса.

— Няма мотив — рече Рафин. — Но кой друг има мотив? Непрекъснато се сблъскваме с този въпрос. Никой няма мотив да го извърши. Дори По… принц Грийнинг… не се досеща за причина.

По кимна.

— Дядо е ценен само за семейството си.

— А ако някой е искал да провокира лиенидското кралско семейство, нямаше ли да се разкрие? Иначе играта на власт се обезсмисля — изкоментира Ол.

— Тийлиф спомена ли нещо? — попита Гидън.

— Каза, че са му завързали очите — отвърна По. — И са го приспали. Дълго бил на кораб, а пътуването по суша било кратко в сравнение с плаването. Това означава, че похитителите са го отвели на изток от Лиенид с кораб, вероятно до някое от южните съндърски пристанища. После са прекосили горите към града на Мургон. Каза, че долавял южняшки акцент, когато говорели.

— Това наистина ни насочва към Съндър и Мургон — съгласи се Гидън.

Но защо? Нито един от двамата крале нямаше основания, особено Мургон. Мургон работеше за други, а и го движеха единствено парите. Всички край масата го знаеха.

— По — обади се Катса, — дядо ти спречквал ли се е с баща ти или с някой от братята ти? Или с майка ти?

— Не — отговори той. — Сигурен съм.

— Защо си толкова сигурен? — усъмни се Гидън.

По го погледна.

— Налага се да се задоволите с думата ми, лорд Гидън. Нито баща ми, нито братята ми, нито майка ми, нито някой друг от лиенидския дворец е замесен в отвличането.

— Думата на По е достатъчна на Съвета — прецени Рафин. — И ако не са Бирн, Драудън, Тигпен, Ранда и Рор, значи остава Мургон.

По вдигна вежди.

— Ами краля на Монсий? Защо никой не го поставя под съмнение?

— Крал, известен с милосърдието си към наранени животни и изоставени деца — възкликна Гидън, — да похити дядото на съпругата си? Звучи невероятно.

— Разпитахме, но не открихме нищо — обади Ол. — Крал Лек обича мира. Или е Мургон, или някой от кралете пази тайната дори от собствените си шпиони.

— Възможно е да е Мургон — отсъди Катса. — Но дори да не е, той знае кой е виновникът. Щом Мургон знае, значи и приближените му знаят. Защо не заловим някой от хората му? Аз ще го заставя да проговори.

— Но той ще ви познае, милейди — възрази Ол.

— Ще го убие, след като го разпита — отсъди Гидън.

— Чакайте! — Катса вдигна ръка. — Не съм споменавала нищо за убийство.

— Не си струва, Катса — намеси се Рафин, — да изтръгнеш информация от някого, който ще разбере коя си и ще съобщи на Мургон.

— И без друго тази задача се пада на Грийнинг — каза Гидън и хладните очи на По отново се впиха в него. — Мургон няма да се усъмни в подбудите на лиенидския принц. Напротив, те са съвършено разбираеми. Всъщност се чудя защо принц Грийнинг не го е направил, след като изгаря от желание да разкрие виновника.

Катса се ядоса и забрави стратегическия си план да не поглежда Гидън. Наведе се напред и се обърна към лорда.

— Защото Мургон не бива да разбира, че По знае за съучастието му — отвърна тя. — По как ще обясни сведенията си, без да уличи нас?

— Но тъкмо затова и ти не бива да разпитваш хората на Мургон, Катса, щом отказваш да ги убиваш — Гидън удари с юмрук по масата и се втренчи гневно в нея.

— Добре, добре. Стига толкова! — прекъсна ги примирително Рафин. — Въртим се в кръг.

Катса се отдръпна ядосано назад.

— Катса — обърна се Рафин към нея, — информацията не си струва риска. Нито за теб, нито за Съвета. По моему не си струва и да използваме насилие.

Катса въздъхна тихо. Беше прав, разбира се.

— Навярно по-нататък ще се наложи да потърсим информация — продължи Рафин, — но засега дядо Тийлиф е в безопасност и нито Мургон, нито някой друг го заплашва. По, твое право е да решиш да предприемеш някакъв ход, но те моля първо да го обсъдиш със Съвета.

— Ще помисля — отвърна По.

— Тогава смятаме разискването по този въпрос за приключено, докато не научим нещо ново или По не вземе решение — заключи Рафин. — Ол? Има ли нещо друго?

Ол им разказа за уестърско село, което посрещнало нандърски грабители с два катапулта, предоставени им от уестърски лорд, приятел на Съвета. Нандърците сметнали, че ги напада войска и побягнали. В стаята избухна смях и Ол подхвана втора история, но мислите на Катса се зареяха към Мургон и подземията му и към съндърските гори, навярно криещи тайната на отвличането. Усети, че По я наблюдава, и го погледна. Очите му бяха насочени към нея, ала сякаш не я виждаше. Умът му витаеше другаде. Понякога изглеждаше така след схватките им, когато сядаха да си отдъхнат.

Огледа лицето му. От раната върху челото му — тънка червена линия — щеше да му остане белег. Запита се дали белегът ще накърни лиенидската му суета, но веднага се присмя на себе си. Той не беше суетен. Не се затюхка, когато му насини окото. Не се опита да прикрие раната върху челото си. А и кой суетен човек ще се съгласи да се бие с нея ден след ден? Кой суетен човек би поверил тялото си на милостта на ръцете й?

Ръкавите му отново бяха навити до лактите. Държеше се непринудено. Очите й се насочиха към ямките над ключиците му, после се върнаха към лицето му. Имаше основания да е суетен. Беше красив като Гидън и като Рафин, с прав нос, с изписани устни и силни рамене. И със сияйни очи. Дори те бяха красиви.

В този момент замъгленият му поглед се проясни и той впи очи в нейните. В тях проблеснаха закачливи искрици и смях. Сякаш бе разчел мислите й и разсъжденията й за суетата му. Катса се намръщи и лицето й се вкамени.

Срещата приключи; столове застъргаха по пода. Рафин я дръпна настрана да поговорят. Беше благодарна за повода да отмести очи. Не искаше да вижда По отново до следващия им двубой. Защото схватките им винаги възвръщаха самообладанието й.

Дванайсета глава

На другата сутрин Ранда дойде да наблюдава тренировката им за пръв път. Застана прав отстрани и принуди всички в залата също да стоят прави и да гледат него, а не бойците, заради които бяха дошли. Катса се радваше, че се бие; радваше се, че има извинение да не го забелязва. Само дето нямаше как да не го забележи. Беше толкова висок и широкоплещест, а яркосинята му роба изпъкваше на фона на бялата стена. Ленивият му смях се носеше из всички кътчета на залата. Не можеше да се отърси от натрапчивото му присъствие, а и сигурно искаше нещо. Никога не доближаваше убийцата си, ако не иска нещо.

При пристигането на Ранда тя и По тренираха техника, която й създаваше затруднения. Катса заставаше на колене, а По приклещваше ръцете й зад гърба. Задачата й беше да се освободи от хватката му, да го застави да коленичи и да го впримчи по същия начин, както той — нея. Винаги успяваше да се измъкне от По. Не в това се състоеше проблемът. Тормозеше я следващата част. Дори да го събореше на колене и да го уловеше за ръцете, не съумяваше да го обездвижи. Беше въпрос на сила. Опиташе ли се По да се изправи на крака, тя нямаше достатъчно мощ да го спре. Оставаше й само да го удари така, че да го просне в безсъзнание, или да го нарани сериозно, но това не беше целта на упражнението. Трябваше да намери хватка, която да му причинява достатъчно болка, ако реши да се съпротивлява.

Започнаха отначало. Тя коленичи и По сключи ръце около китките й. Гласът на Ранда се извиси и замлъкна. Отговори му един от лакеите — раболепно, угоднически. Всички ласкаеха Ранда.

Този път Катса бе подготвена за По. Извъртя се, отскубна се от него и го нападна като дива котка. Наложи с юмруци корема му, заби коляно между краката му и го събори. Вкопчи се в ръцете му. Изви дясната му ръка към дясното рамо — онова, което непрекъснато цереше с лед — и натисна с цялата си тежест, та ако понечи да се освободи, рамото да го заболи още повече.

— Предавам се — рече задъхано той.

Тя го пусна и По с мъка се изправи на крака. Започна да разтрива рамото си.

— Браво, Катса.

— Пак!

Повториха упражнението. После го направиха още веднъж. И двата пъти тя го впримчи с лекота.

— Усвои го! — похвали я По. — Какво следва? Да опитам отново аз ли?

В този момент името й прокънтя в залата и кожата й настръхна. Беше права. Ранда не бе дошъл само да гледа. Сега, пред погледите на всички, бе длъжна да любезничи и да се държи възпитано. С усилие на волята възпря веждите си да не се намръщят и се обърна към краля.

— Интересно е — даде оценката си Ранда — да те наблюдавам как се биеш с достоен противник, Катса.

— Радвам се, че се забавлявате, кралю.

— Принц Грийнинг, как намирате нашата убийца?

— Засега тя е по-добрият боец, кралю — отвърна По. — Ако не се владее, ще ми причини сериозни неприятности.

Ранда се засмя.

— Наистина! Забелязах, че на вечеря ти идваш насинен, а не тя.

Беше горд от трофея си. Катса се насили да отпусне юмруци. Насили се да диша и да гледа спокойно чичо си в очите, макар да й се искаше да издраска с нокти самодоволната му усмивка.

— Катса, ела при мен днес. Ще ти възложа задача.

Вирнал глава, кралят обходи с поглед залата. После лакеите му се втурнаха да заемат местата си зад него и той излезе, размахал величествено диплите на синята мантия.

Катса се взираше в шествието, докато и последният прислужник не прекрачи прага. После продължи да се взира в затворената врата.

В залата лордовете и войниците насядаха бавно. Катса долавяше движението им. Усещаше смътно, че По я наблюдава мълчаливо.

— Какво ще правим сега, Катса?

Знаеше какво иска. Почувства го да руква по ръцете и пръстите й, да потича по краката и стъпалата й.

— Ръкопашен бой — определи тя. — С честни средства. Докато единият се предаде.

По присви очи. Огледа стиснатите й юмруци и прехапаните й устни.

— Ще се бием, но не днес. Ще се бием утре.

— Не. Ще се бием сега.

— Катса, стига толкова за днес.

Тя пристъпи към него, за не я чуе никой друг.

— Какво има, По? Достраша ли те от мен?

— Да, страх ме е от теб, защото си ядосана. Няма да се бия с теб, когато си ядосана. И ти не бива да се биеш с мен, когато съм ядосан. Не това е целта на тренировките.

Тя разбра колко верни са думите му, че е ядосана. И гневът й мигом се превърна в отчаяние. Ранда щеше да я изпрати на поредната мисия. Щеше да й нареди да нарани някой жалък дребен престъпник, някой глупак, който заслужава да задържи пръстите си, макар да е постъпил непочтено. Щеше да я изпрати и тя беше длъжна да му се подчини, защото той дърпаше юздите на властта.

Обядваха в нейната трапезария. Той говореше за братята си; колко биха се радвали да видят схватките им. Как някой ден трябва да дойде в Лиенид и да се бие с него пред семейството му. Щели да се удивят от уменията й, да я отрупат с почести. А той щял да й покаже най-красивите места в града на баща му.

Не го слушаше. Представяше си ръцете, които бе счупила заради вуйчо си. Ръцете, провиснали под странен ъгъл от лакътя, костиците, стърчащи от плътта. Той спомена нещо за рамото си и тя се отърси от спомените и го погледна.

— Какво каза? За рамото? Извинявай, но не те чух.

Той сведе поглед и завъртя вилицата.

— Въздейства ти странно, твоят вуйчо — рече. — Не си на себе си, откакто влезе в залата за тренировки.

— Или съм дошла на себе си.

— Какво имаш предвид?

— Вуйчо ме смята за свирепа. Мисли ме за убийца. Не е ли прав? Не освирепях ли наистина, когато влезе в залата? И какво тренираме всеки ден?

Тя откъсна парче хляб и го хвърли в чинията си. Изгледа яростно храната.

— Аз не мисля, че си жестока — каза По.

Катса въздъхна шумно.

— Не си ме виждал как се отнасям с враговете на Ранда.

Той отпи от чашата си и я остави върху масата, без да откъсва поглед от нея.

— Какво ще поиска да направиш този път?

Преглътна горчилката, надигнала се в гърлото й. Запита се какво ще стане, ако хвърли чинията на пода. На колко ли парчета ще се раздроби?

— Сигурно ще ме прати при някой лорд, който му дължи пари. Или е отказал да сключи някаква сделка, или го е погледнал накриво. Ще ми нареди да го нараня, за да не дръзва да позори отново вуйчо ми.

— И ти ще изпълниш заповедта?

— Кои са тези глупаци? Защо продължават да се опълчват на Ранда? Не са ли чували историите? Не знаят ли, че ще ме изпрати при тях?

— Нямаш ли право да откажеш? — попита По. — Как ще те заставят да направиш нещо насила?

Огънят се надигна в гърлото и я задави.

— Той е крал. И ти си глупак, щом мислиш, че имам избор.

— Но ти имаш избор! Той не те принуждава да вършиш жестокости. Ти сама се принуждаваш, като се пречупваш пред волята му.

Тя скочи на крака и го удари с юмрук по брадичката. Намали силата на удара едва в последния момент, когато осъзна, че той не вдига ръка да се предпази. Кокалчетата й се забиха в лицето му с противен пукот. Тя изгледа ужасено как столът му се прекатурва назад и главата му се блъска в пода. Беше го ударила силно. Усети, че го удря силно. А той не се защити.

Спусна се към него. По лежеше на една страна и стискаше брадичката си с длани. От окото му се процеди сълза, стече се по пръстите и падна върху пода. Той простена. Или изхлипа? Тя коленичи до него и го докосна по рамото.

— Счупих ли ти челюстта? Можеш ли да говориш?

Той се надигна и седна. Опипа лицето си, отвори и затвори уста. Раздвижи челюстта си наляво и надясно.

— Не мисля, че е счупена — прошепна той.

Катса протегна ръка към лицето му и опипа костите под кожата. Опипа и двете страни, за да ги сравни. Не усети разлика и си пое облекчено дъх.

— Не е счупена. А би трябвало…

— Опомних се — прекъсна го тя. — В последния момент. Когато разбрах, че няма да се защитиш.

Пресегна се към масата и натопи ръце в каната с вода. Извади шепа ледени кубчета и ги уви в кърпа. Притисна кърпата към челюстта му.

— Защо не се предпази?

Той простена.

— Дни наред ще ме боли.

— По…

Той я погледна и въздъхна.

— Колко пъти да ти повтарям, Катса? Не искам да се бия с теб, когато си ядосана. Не искам да разрешавам споровете ни с удари. — Той свали леда и опипа с пръсти брадичката си. Изстена и пак притисна кърпата към лицето си. — В залата тренираме, за да си помагаме, а не за да използваме наученото един срещу друг. Ние сме приятели, Катса.

Сълзи от срам набъбнаха в очите й. Беше толкова просто, толкова очевидно. Приятелите не постъпват така, но тя го направи.

— Прекалено опасни сме един за друг, Катса. А дори да не бяхме, не е правилно.

— Никога повече няма да го направя — зарече се тя. — Кълна се.

Той я погледна в очите.

— Знам, Катса. Не се тревожи. Очакваше да отвърна на удара. Иначе нямаше да ме нападнеш.

Въпреки това не биваше да му се нахвърля.

— Дори не бях ядосана на теб. Ядосах се на него!

По размисли и попита:

— Какво ще стане според теб, ако откажеш да изпълниш нареждането на Ранда?

Не знаеше. Наистина. Представяше си само как я хока, а в думите му кънти презрение.

— Ако не му се подчиня, ще се разгневи. Разгневи ли се той, и аз ще се ядосам. И ще поискам да го убия.

— Хмм… — Той раздвижи устни наляво и надясно. — Страхуваш се от собствения си гняв.

Тя го погледна втренчено. Наистина се страхуваше от гнева си.

— Но Ранда не заслужава дори гнева ти — продължи По. — Той е жалък грубиян.

Катса изсумтя.

— Грубиян, който реже пръстите на хората и им чупи ръцете.

— Не и ако спреш да изпълняваш заповедите му — възрази По. — До голяма степен той дължи могъществото си на теб.

Страхува се от собствения си гняв. Повтори си го наум. Страхува се от това, което би могла да причини на краля; и не без основание. Доказваше го зачервеното лице на По, което бе започнало да се подува. Беше се научила да владее силата си, но не и гнева си. А това означаваше, че все още не умее да контролира Дарбата си.

— Да се върнем ли на масата? — попита той, защото още седяха на пода.

— Раф трябва да те прегледа — настоя тя. — За да сме сигурни, че нищо не е счупено. — Тя сведе очи. — Прости ми, По.

По се изправи. Протегна й ръка и я издърпа да стане.

— Прощавам ти, милейди.

Тя поклати глава, смаяна от добротата му.

— Вие, лиенидите, сте толкова странни. Никога не бих постъпвала като вас. Прие толкова спокойно удара, който ти нанесох. Сестрата на баща ти скърби толкова необичайно.

По присви очи.

— Какво имаш предвид?

— Нали кралицата на Монсий е сестра на баща ти?

— Какво е направила?

— Спряла да се храни, когато дядо ти изчезнал. Не знаеше ли? После се заключила с детето си в покоите си. И не пускала никого, дори краля.

— Не пускала дори краля — повтори объркано той.

— Само една прислужница, която им носела храна.

— Защо никой не ми е казал досега?

— Предполагах, че знаеш, По. Нямах представа колко е важно за теб. Близки ли сте?

По се втренчи в масата, в топящия се лед и недоядения им обяд. Умът му беше другаде; веждите му се смръщиха.

— Какво има, По?

Той поклати глава.

— Ашен не се държи така… Но няма значение. Трябва да видя Рафин или Бан.

Тя го изгледа изпитателно.

— Криеш нещо.

Той сведе поглед.

— Кога ще се върнеш?

— След ден-два. Ранда не ме изпраща надалеч.

— Когато се върнеш, искам да говоря с теб.

— А защо не сега?

Той поклати глава:

— Трябва ми време да си събера мислите.

Защо изглеждаха толкова неспокойни очите му? Защо се взираше в масата и в пода и не я поглеждаше?

Безпокоеше се за сестрата на баща си. Тревожеше се за хората, които са му скъпи. Такъв беше този лиенид. Верен приятел.

Той я погледна. Бледа усмивка пробяга по лицето му, но не достигна очите му.

— Не ме превъзнасяй, Катса. Никой не е съвършен приятел.

При тези думи По тръгна да търси Рафин. Тя стана и се втренчи в мястото, където допреди миг беше седнал. И се опита да се отърси от зловещото усещане, че е отговорил на нещо, което си е помислила, а не на нещо, което е казала.

Тринайсета глава

Не за пръв път оставаше с такова чувство. Имаше нещо особено у него. Долавяше мислите й, преди тя да ги изрази. Поглеждаше я от другия край на масата и разбираше, че е ядосана и защо; или че го намира за красив.

Рафин й беше казал, че е невъзприемчива. По беше възприемчив. И разговорлив. Сигурно затова се спогаждаха добре. Не се налагаше, да му обяснява подробно, а той разсейваше недоразуменията й, без да се налага да го разпитва. С никой друг не общуваше толкова непринудено. Не беше свикнала да има приятели.

Размишляваше, докато конете ги отнасяха на запад. Възвишенията постепенно се слегнаха и се превърнаха в тревисти поляни; удоволствието да препуска по равните ливади я погълна. Гидън сияеше — това беше неговата земя. Щяха да посетят имението му, защото се бяха отправили към съседното. Щяха да пренощуват в крепостта му — първо на отиване, а после на връщане. Гидън яздеше нетърпеливо и бързо и макар Катса да се чувстваше неловко в компанията му, този път нямаше основания да се оплаква от скоростта им.

— Неприятно е, нали? — попита Ол, когато спряха да отдъхнат по пладне. — Че кралят те изпраща да накажеш съседа ти?

— Да — съгласи се Гидън. — Лорд Елис е добър съсед. Недоумявам как е дръзнал да си навлече гнева на Ранда.

— Защитава дъщерите си — уточни Ол. — Никой не може да го вини за това. Лош късмет е, че така предизвиква краля.

Ранда бе сключил сделка с нандърски лорд. Лордът не си намирал съпруга, защото имението му било в южните предели на Централен Нандър, точно на пътя на уестърските и естилските разбойнически шайки. Опасно място, особено за жена. Уединено и с малобройна прислуга, защото разбойниците постоянно избивали и отвличали хората. От отчаяние лордът бил готов да се откаже от зестрата на съпругата си. Крал Ранда предложил да му намери невяста при условие, че получи зестрата й.

Лорд Елис имал две пораснали дъщери. Две дъщери и две изкусителни зестри. Ранда наредил на Елис да прецени коя от двете да изпрати за съпруга на нандърския лорд. „Избери по-силната духом“, посъветвал го той, „защото бъдещият й дом не е за малодушни“.

Лорд Елис отказал да избере. „И двете ми дъщери са силни духом“, написал на краля, „но няма да изпратя никоя в нандърската пустош. Кралят е могъщ, но мисля, че е склонен да уреди неподходящ брак заради собствена облага“.

Катса ахна, когато Рафин й разкри какво гласи писмото на лорд Елис. Лордът беше храбър мъж, достоен противник на Ранда. Ранда искаше Гидън да поговори с него, а ако думите ударят на камък, Катса да го нарани в присъствието на дъщерите му, та някоя да се застъпи за баща си и да се съгласи да се омъжи за нандърския лорд. Ранда им нареди да се върнат в двореца с едната дъщеря и със зестрата й.

— Тежка задача ни възлага — въздъхна Ол. — Дори Елис да не ти беше съсед, пак е тежка.

— Да — съгласи се Гидън, — но не виждам възможност да заобиколим волята му.

Седяха върху гладка скала и ядяха хляб и плодове. Катса наблюдаваше високата трева около тях. Вятърът връхлиташе върху нея и я привеждаше ту на една, ту на друга страна. Тя полягаше надолу и пак се надигаше. Течеше като вода.

— Така ли изглежда морето? — попита Катса и двамата я изгледаха изненадано. — Като тази трева ли се движи морето?

— Да, милейди, донякъде бушува така — отговори Ол. — Но бучи и е сиво и студено.

— Искам да видя морето — въздъхна тя.

Гидън я изгледа стъписано.

— Какво? Нещо странно ли казах?

— Странно е, че го казваш ти. — Той поклати глава. Събра хляба и плодовете и стана. — Лиенидският боец ти пълни главата с романтични небивалици — додаде и яхна коня си.

Тя се престори, че не го е чула, за да не се налага да мисли за романтичните му идеи и за ревността му. Препусна главоломно по поляните и си представи, че язди през море.

По-трудно й се удаваше да се преструва, че не забелязва Гидън, когато стигнаха замъка му. Стените бяха високи, сиви и здрави. Прислужниците се стълпиха в слънчевия двор да посрещнат господаря си и да му се поклонят. Той ги поздравяваше по име и ги разпитваше за житото в хамбарите, за крепостта, за моста, който се нуждаел от поправка. Тук той беше крал и тя виждаше колко удобно се чувства в тази роля и колко радостно го посрещат прислужниците му.

Държаха се извънредно любезно с Катса винаги когато посещаваше в замъка му. Питаха я дали се нуждае от нещо, палеха й камината и й носеха вода да се изкъпе. Покланяха й се, когато се разминаваха в коридорите. Никъде другаде не се отнасяха така с нея, дори в собствения й дом. Сега се сети, че Гидън, разбира се, им е наредил изрично да я почитат като дама — да не се страхуват от нея, а ако се страхуват, да не го показват. Гидън го беше направил за нея. Осъзна, че прислужниците му сигурно я смятат за своя бъдеща господарка. Щом целият дворец бе наясно с чувствата на Гидън, слугите му несъмнено също се бяха досетили.

Сега обаче тя беше на тръни тук, защото знаеше какви са очакванията им. Вероятно щеше да им олекне, разберат ли, че няма да се омъжи за Гидън. Ще си отдъхнат, ще се усмихнат и ще се подготвят да приветстват приветливата мила дама, която господарят им ще си избере след нея. Но ако все пак таяха надежди желанието на лорда им да се сбъдне?

Увлечението на Гидън я объркваше. Недоумяваше как е възможно да се влюби толкова глупаво в нея и дълбоко в себе си продължаваше да се съмнява, че е вярно.

Ол ставаше все по-мрачен.

— Кралят ни принуждава да постъпим жестоко — разсъждаваше на глас той, докато тримата вечеряха в личната трапезария на Гидън, а край тях се въртяха двама слуги. — Не помня да ни е възлагал по-жестока задача.

— Възлагал ни е — възрази Гидън — и сме я изпълнявали. И никога не съм те чувал да се оплакваш.

— Просто… — Ол млъкна и се взря разсеяно в стените на трапезарията, покрити с пищни гоблени в червено и златисто. — Просто ми се струва, че Съветът не би одобрил тази задача. Би изпратил някого да защити дъщерите. Да ги защити от нас.

Гидън набоде картофи с вилицата си и задъвка. Обмисли думите на Ол.

— Няма как да работим за Съвета, ако не изпълняваме нарежданията на Ранда — напомни му той. — Няма да помогнем на никого, ако ни заключат в тъмницата.

— Да — съгласи се Ол, — но въпреки това ми изглежда неправилно.

В края на вечерята лицето на Гидън също заприлича на тъмен облак. Катса наблюдаваше сбръчканото чело на Ол и нещастните му очи. Гледаше как Гидън се храни, а ножът му отразява златистите и червените отблясъци от стените. Говореше тихо и въздишаше. И двамата въздишаха — Гидън и Ол — докато дъвчеха и разговаряха.

Не искаха да се подчинят на Ранда. Докато ги наблюдаваше и слушаше, умът на Катса лека-полека заблужда напосоки, търсейки начин да заобиколят заповедта на краля.

По й бе казал, че има право да откаже на Ранда. Да, вярно, Ранда не бе в състояние да я накаже така, както би могъл да накаже Гидън и Ол. Как всъщност би излял гнева си? Ще изпрати цялата си армия, да речем, да я залови и да я залости в тъмницата? Ще я убие? Не в битка, но с отрова например, на някоя вечеря. Сметнеше ли, че Катса го застрашава или не му е полезна, безспорно щеше да я хвърли в затвора или да я убие.

Ами ако гневът му, когато се върне в двореца без дъщерята на Елис, възпламени нейната ярост? Както ще стане, ако се изправи пред Ранда и усети гнева в пръстите си и не успее да го сдържи? Какво ще направи?

Нямаше значение. На другата сутрин се събуди в удобното легло в замъка на Гидън с ясната мисъл, че няма значение нито какво ще й стори Ранда, нито какво тя ще стори на Ранда. Ако днес нарани лорд Елис пряко волята си, но както иска кралят, яростта й ще избухне. Усещаше я как се надига. Яростта й, ако причини страдание на лорд Елис, щеше да е също тъй гибелна, както ако го пощади и Ранда реши да й отмъсти. Не биваше да измъчва мъж, който се опитва да защити децата си.

Не знаеше какво ще последва. Но знаеше, че днес няма да причинява болка на никого. Отметна завивките и се съсредоточи върху настоящето.

Гидън и Ол подготвяха унило торбите и конете.

— Възможно е да го придумаме — отрони колебливо Гидън.

— Хмм… — Ол не успя да измисли нищо повече в отговор.

Замъкът на Елис се намираше на няколко часа езда. Пристигнаха и икономът ги въведе в голяма библиотека, където Елис пишеше нещо зад бюрото. Пълните с книги рафтове се издигаха толкова нависоко, че за да ги стигат, бяха подпрели върху тях стълби от изящно тъмно дърво. При влизането им лорд Елис се изправи и ги погледна дръзко с вирната брадичка. Беше дребен мъж с четинеста черна коса; тънките му пръсти лежаха разперени върху плота на писалището.

— Знам защо си дошъл, Гидън — посрещна ги той.

Гидън прочисти смутено гърло.

— Искаме да говорим с теб, Елис, и с дъщерите ти.

— Компанията ви не е подходяща за дъщерите ми — отвърна Елис и стрелна с поглед Катса.

Не трепна, когато срещна очите й, и тя го поздрави мислено.

Време беше да действа. Преброи трима прислужници. Стояха с изопнати гърбове до стената.

— Лорд Елис. Ако искате слугите ви да са в безопасност, отпратете ги навън — посъветва го тя.

Гидън се втренчи изненадано в нея, защото обикновено не постъпваха така.

— Катса…

— Не ми губете времето, лорд Елис — прекъсна го тя. — В противен случай ще ги отстраня аз.

Лорд Елис посочи вратата на хората си.

— Вървете — нареди им той. — Не позволявайте на никого да влиза. Заловете се със задачите си.

Най-вероятно задачата им се състоеше незабавно да отведат дъщерите далеч от имението, ако изобщо бяха тук. Лорд Елис изглеждаше предвидлив човек. Вратата се затвори и Катса вдигна ръка да смълчи Гидън. Той я изгледа ядно, но тя не му обърна внимание.

— Лорд Елис, кралят иска да ви убедим да изпратите една от дъщерите си в Нандър. Няма да успеем, предполагам.

Лордът я наблюдаваше с вкаменено лице, вперил очи в нейните.

— Правилно.

Катса кимна.

— Ясно. В случай, че думите ни отидат нахалост, Ранда ми нареди да ви подложа на мъчения, докато някоя от дъщерите ви не приеме да се омъжи за ландърския лорд.

Лицето на Елис не трепна.

— Предвиждах го.

— Какво правиш, Катса? — попита я шепнешком Гидън.

— Кралят… — продължи Катса и кръвта нахлу с такава сила в лицето й, че се наложи да се подпре върху писалището, — понякога кралят е справедлив. В този случай обаче не е. Иска да пречупи волята ви. Но не го прави лично. Възлага задачата на мен. А аз… — внезапно Катса усети прилив на сили; отблъсна се от писалището и изправи гръб, — аз няма да изпълня заповедта му. Няма да принудя нито вас, нито дъщерите ви да му се подчините. Милорд, свободен сте да постъпите както желаете.

В стаята се възцари мълчание. Елис зяпна от удивление и се облегна тежко върху писалището, сякаш досега го е крепила опасността, а липсата й го е омаломощила. Гидън, изгубил дар слово, бе затаил дъх. Ол, застанал встрани, я наблюдаваше с умилено, загрижено лице.

— Изненадан съм, милейди — продума най-сетне лорд Елис. — Благодаря би, милейди. Всъщност думите са безсилни да изразят признателността ми.

Катса не смяташе, че е редно да й благодарят, задето не причинява болка. Да доставяш радост е похвално, да причиняваш болка — противно. Да не пораждаш нито едното, нито другото е нищо, а нищото не предизвиква благодарност.

— Не ми дължите признателност — отсече тя. — Опасявам се, че неприятностите ви с Ранда няма да приключат.

— Катса… — обади се Ол. — Сигурна ли си, че искаш да постъпиш така?

— Помисли ли какво ще ти стори Ранда? — додаде Гидън.

— Каквото и да направиш — увери я Ол, — ние ще те подкрепим.

— Не — възрази Катса. — Няма да ме подкрепяте. Сама ще понеса отговорността. Ранда трябва да остане с впечатлението, че с Гидън сте се опитали да ме принудите да изпълня заповедта му, но не сте успели.

Почуди се дали ще се наложи да ги нарани, за да изглежда по-убедително.

— Но ние също не искахме да изпълним нареждането му — уточни Гидън. — Нашите думи те тласнаха да вземеш това решение. Нямаме право да наблюдаваме безучастно как…

— Разбере ли, че не сте се подчинили — подхвана назидателно Катса, — ще ви хвърли в затвора или ще ви убие. Мен не може да ме нарани. Дори всичките му стражи не са способни да ме заловят. А дори да ме заловят, на мен не разчита цяло домакинство, както на теб, Гидън, и нямам съпруга като теб, Ол.

Гидън я изгледа мрачно. Отвори уста да проговори, но Катса го прекъсна.

— Отидете ли в затвора, на никого няма да сте от полза. Рафин се нуждае от вас. Аз също ще се нуждая от вас, където и да съм.

Гидън се опита да продума.

— Няма…

Налагаше се да го принуди да проумее. Да му отвори очите на всяка цена. Стовари юмрук върху писалището и документите отхвръкнаха на пода.

— Ще убия краля! — извика тя. — Ще убия краля, ако откажете да ме послушате. Това е мой и само мой бунт. Не се ли съгласите, кълна се в Дарбата си, ще убия краля.

Не знаеше дали ще го направи. Но знаеше, че се е развилняла достатъчно, за да й повярват. Обърна се към Ол.

— Кажи, че си съгласен.

Ол прочисти гърло.

— Ще бъде както искаш, милейди.

Погледна Гидън.

— Това не ми харесва — промърмори той.

— Гидън…

— Както кажеш… — примири се той и впи очи в пода със зачервено, сърдито лице.

Катса се обърна отново към Елис.

— Лорд Елис, ако Ранда научи, че капитан Ол или лорд Гидън са се съгласили доброволно, ще разбера кой е издайникът. Ще те убия. Ще убия дъщерите ви. Разбирате ли?

— Разбирам, милейди — отвърна Елис. — И ви благодаря още веднъж.

Нещо заседна в гърлото й при тази повторна благодарност, след като го бе заплашила толкова свирепо. Когато си чудовище, помисли си, те хвалят и ти благодарят, понеже не се държиш като чудовище. Копнееше да не постъпва жестоко, без да предизвиква възхищение.

— А сега, в тази стая, само ние четиримата ще обмислим подробно какво ще твърдим, че се е случило днес — заключи тя.

Вечеряха в трапезарията на Гидън, в замъка на Гидън, както предишната нощ. Гидън й позволи да пореже врата му с нож, а Ол — да насини лицето му. Щеше да го направи и без позволение, защото знаеше, че няма да убедят Ранда без доказателства за схватка. Ол и Гидън обаче прозряха далновидността й или се досетиха, че тя ще го направи със или без съгласието им. Оставиха се смело в ръцете й. Не й беше приятно, но се постара да им причини възможно най-малко болка.

Не разговаряха кой знае колко на масата. Катса чупеше хляб, дъвчеше и преглъщаше. Взираше се в ножа и вилицата. Взираше се в сребърния стакан.

— Естилският лорд… — отрони и мъжете отлепиха очи от чиниите си. — Лордът, който беше отсякъл повече дървета от гората на Ранда. Помните ли го?

Те кимнаха.

— Не го нараних — продължи тя. — Ударих го и изгуби съзнание, но е невредим. — Остави вилицата и ножа и погледна първо Гидън, а после — Ол. — Не събрах сили да го нараня. Той възмезди простъпката си със злато. Сърце не ми даде да го осакатя.

Известно време те я гледаха мълчаливо. Гидън сведе очи към чинията си. Ол прочисти гърло.

— Навярно работата за Съвета изважда наяве по-добрата ни природа — предположи той.

Катса взе вилицата и ножа и замислено отряза парче от печеното овнешко. Познаваше природата си. Разпознаваше я тутакси, щом застанеше лице в лице с нея — чудовище със зелено и синьо око, с вълча, озъбена муцуна. Свиреп звяр, изливащ необуздания си гняв върху приятелите си, убиец, служещ като отдушник на кралската ярост.

Странен беше този звяр обаче, защото под повърхността му дремеха страх и негодувание от собствената му жестокост. Кореше се, че причинява болка. А понякога сърцето му въставаше срещу жестокостта.

Чудовище, което понякога отказваше да се държи като чудовище. Ако чудовището спре да се държи като чудовище, престава ли да е чудовище? Превръща ли се в нещо друго?

Навярно изобщо не познаваше природата си.

На тази вечеря в замъка на Гидън я гнетяха твърде много въпроси, въпроси без отговори. Прииска й се да е с Рафин или с По, вместо с Ол и с Гидън; те щяха да й отговорят, да й обяснят.

Не биваше да използва Дарбата си, когато е разгневена. В това се състоеше същината на борбата, която водеше с природата си.

След вечерята Катса отиде на стрелбището. Надяваше се глухото тупкане на стрелите, забиващи се в мишените, да я успокои. Но той дойде при нея.

Копнееше да остане сама. Ала щом Гидън излезе от сенките, висок и притихнал, й се прииска да е в огромна, препълнена с хора зала. Прииска й се дори да е във вихъра на празненство, в рокля и с ужасни обувки. Да танцува на бал. Все едно къде, но не и сама с Гидън, където няма кой да ги прекъсне.

— Стреляш в тъмното — отбеляза Гидън.

Тя свали лъка. Реши, че отново я критикува.

— Да — отвърна, защото друг отговор не й хрумна.

— И в тъмното ли си точна както на светло?

— Да.

Той се усмихна, което я разтревожи. Досети се какво я чака, щом е решил да се държи мило. Предпочиташе да е арогантен, хаплив и троснат, когато са сами.

— За всичко те бива, Катса.

— Глупости!

Но той упорито отказваше да спори. Усмихна се отново и се подпря на дървения парапет, между нейната мишена и другите.

— Какво очакваш да стане утре в двореца на Ранда?

— Наистина не знам — призна Катса. — Ранда ще се ядоса много.

— Не ми харесва, че ме защитаваш от гнева му. Никак не ми харесва.

— Съжалявам, Гидън. Съжалявам и за раната на врата ти. Да се върнем ли в замъка?

Тя свали колчана през глава и го остави на земята. Той я наблюдаваше мълчаливо и в гърдите й се надигна паника.

— Аз трябва да те защитавам — заяви той.

— Не си в състояние да ме защитиш от краля. Ще бъде гибелна и безполезна загуба на сили. Да се прибираме в замъка!

— Омъжи се за мен — предложи той — и бракът ни ще те пази.

Е, каза го, както предрече По, и думите я халосаха като юмручните удари на лиенида в корема й. Не знаеше накъде да гледа; не я свърташе на едно място. Вдигна ръка към главата си, после улови парапета. Наложи си да се съсредоточи.

— Бракът ни няма да ме опази — възрази тя. — Ранда няма да ме помилва само защото съм се омъжила.

— Но ще бъде по-снизходителен — предположи Гидън. — Бракът ни ще му предостави изход от положението. За него ще е опасно да се опита да те накаже и той го разбира. Съобщим ли, че ще се женим, ще му дадем повод да ни изпрати далеч от двореца. Ще ни изпрати тук, където той няма да се мярка пред очите ти, а ти — пред неговите. И поне привидно няма да си развалите отношенията.

И тя щеше да е омъжена. Съпруга на Гидън, господарка на дома му. Щеше да развлича проклетите му гости. Да наема и освобождава прислужници в зависимост от уменията им да пекат кейкове и тем подобни глупости. Да му ражда деца, да си стои у дома и да ги обича. Ще ляга до него нощем — в леглото на Гидън, на мъж, който приема една драскотина върху лицето й като лична обида. Мъж, който се смята за неин закрилник, въпреки че може да го надвие с клечка за зъби срещу неговата сабя.

Задиша дълбоко, за да прогони гнева. Той беше приятел и предан сподвижник на Съвета. Не биваше да изрича гласно мислите си. Спомни си съвета на Рафин.

— Гидън, не си ли чувал, че не възнамерявам да се омъжвам?

— Но не би отблъснала подходящ кандидат, нали? Освен това ще разрешиш проблема си с краля.

— Гидън.

Стоеше пред нея със спокойно лице, с топли очи. Толкова самоуверен. Не си представяше, че е възможно да му откаже. И навярно имаше право. Навярно никоя друга жена не би му отказала.

— Гидън, трябва ти съпруга, която ще ти роди деца. Аз никога не съм искала деца. Избери си жена, която иска бебета.

— Ти не си противоестествена жена, Катса. Другите жени не умеят да се бият като теб, но не са толкова различни. Ще поискаш бебета. Сигурен съм.

Катса не подозираше, че толкова скоро ще й се открие възможност да упражни уменията си да се владее. Заслужавате да го ступа хубавичко, да избие самонадеяността от главата му и да я изравни със земята, където и е мястото.

— Не мога да се омъжа за теб, Гидън. Няма нищо общо с теб. Аз съм причината. Няма да се омъжвам. За никого. И няма да раждам деца на никого.

Той се сепна и изражението му се промени. Познаваше това изражение — язвителната усмивка и искриците в очите. Запояваше да я чува.

— Добре ли премисли, Катса? Не ми се вярва някога да получиш по-добро предложение.

— Няма нищо общо с теб, Гидън — повтори тя. — Аз съм причината.

— Да не би да си въобразяваш, че някой друг ще се заинтересува от убийца?

— Гидън…

— Надявам се лиенидът да ти поиска ръката. — Той я посочи с подигравателно изражение. — Предпочиташ него, защото е принц, а аз съм само лорд.

Катса разпери ръце.

— Гидън, що за безочливо…

— Няма да ти поиска ръката — продължи той. — А ако ти предложи да се омъжиш за него, ще бъдеш глупачка да приемеш. На него може да се разчита кажи-речи колкото на Мургон…

— Гидън, уверявам те…

— Освен това е непочтен — добави Гидън. — Мъж, който се бие с теб като него, е презрян използвач и главорез.

Тя застина. Втренчи се в Гидън, без да забелязва как размахва ръце във въздуха с присвити устни. Виждаше По, седнал върху пода надалата за тренировки и го чуваше да произнася същите думи. Преди Гидън да ги е изрекъл.

— Гидън. Казвал ли си това на По?

— Катса, никога не съм разговарял с него в твое отсъствие.

— А на друг? Казвал ли си го на друг?

— Не, разбира се. Да не мислиш, че си губя времето…

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Какво значение има? Ако ме попита, няма да се уплаша да му кажа какво мисля за него.

Тя се втренчи в Гидън, изумена, беззащитна срещу прозрението, което капка по капка изпълваше ума й. Притисна гърло с длан. Въздухът не и стигаше. Зададе въпроса, който усещаше, че трябва да зададе, и се присви, готова за отговора, който знаеше, че ще получи.

— Мислил ли си го преди? В негово присъствие?

— Че не му се доверявам и го смятам за използвач и главорез? Мисля си го всеки път, когато го погледна.

Гидън буквално съскаше, но Катса не забеляза. Коленичи и остави лъка на земята, бавно, съсредоточено. Изправи се и му обърна гръб. Тръгна полека, стъпка по стъпка. Вдишваше и издишваше и гледаше право напред.

— Страхуваш се да не го обидя — извика Гидън след нея. — Да не разсърдя безценния ти лиенидски принц. Навярно трябва да му кажа какво мисля. Така ще си замине по-бързо.

Тя не слушаше, не чуваше. Шумотевицата в главата й заглушаваше всичко. Той бе прочел мислите на Гидън. И нейните. Знаеше ги. Когато се ядосваше, когато одобряваше. И не само тогава. Ала умът й крещеше твърде гръмко и й пречеше да си спомни.

Смяташе го за боец, само за боец. Наивно се дивеше на възприемчивостта му. Възхищаваше му се.

Тя да се възхищава на четец на мисли!

Довери му се. Довери му се, а не биваше. Той я беше заблудил, представяйки превратно Дарбата си. Беше я излъгал.

Четиринайсета глава

Влетя в лабораторията на Рафин и принцът я погледна стреснато.

— Къде е? — попита тя и се закова на място, защото той беше там, срещу нея, приседнал на ръба на писалището с морава брадичка и навити ръкави.

— Искам да ти кажа нещо, Катса — рече й.

— Четеш мисли — каза тя. — Четеш мисли и ме излъга.

Рафин изруга тихо и скочи на крака. Втурна се към вратата и я затвори.

По се изчерви, но не отмести поглед.

— Не съм четец на мисли — отрече.

— А аз не съм глупачка — изкрещя тя. — Така че престани да лъжеш! Кажи ми какво научи? Какви мисли ми открадна?

— Не съм четец на мисли — повтори той. — Усещам хората.

— Това пък какво означава? Долавяш мислите на хората.

— Не, Катса. Слушай! Усещам хората. Представи си го като умение да виждам на тъмно или като очи на тила, както казваше. Усещам хората, когато са близо до мен, мислят, чувстват и се движат; усещам телата им, физическата им енергия. Само когато… — той преглътна, — само когато мислят за мен, долавям и мислите им.

— Но не го наричаш четене на мисли?

Тя изкрещя толкова силно, че той се олюля, но продължи да я гледа в очите.

— Добре, добре. Включва и четене на мисли. Но не е това, което подозираш.

— Доверих ти се — извика тя, — а ти ме излъга.

Тихият глас на Рафин над вика негодуванието й.

— Остави го да обясни, Катса.

Тя се обърна смаяно към Рафин, поразена, че заема страната на лиенида, макар да е научил истината. После се извърна рязко към По, който отново срещна погледа й, сякаш не е направил нищо лошо, сякаш е съвсем невинен.

— Моля те, Катса, изслушай ме. Не чувам всички мисли. Не знам какво мислиш за Рафин, какво мисли Рафин за Бан, дали Ол харесва вечерята си. Ако тичаш в кръг пред вратата и мислиш колко ненавиждаш Ранда, аз ще разбера само, че тичаш в кръг. Докато мислите ти не се насочат към мен. Едва тогава ще разбера какво чувстваш.

Ето какво било да те предаде приятел. Не. Да те предаде измамник, престорил се на приятел. Изглеждаше толкова чудесен приятел, толкова проникновен, толкова съпричастен. Естествено, след като винаги е долавял мислите и чувствата й. Съвършено подражание на приятелство.

— Не — възрази той. — Не… Излъгах те, Катса, но приятелството ми не е измама. Винаги съм ти бил истински приятел.

Дори сега четеше мислите й.

— Престани! — процеди заплашително тя. — Престани! Как смееш! Предател, мошеник…

Не намираше достатъчно силни думи. Ала той сведе очи и ги впи нещастно в пода и тя почувства, че е разбрал всичко. Със злорадо доволство отбеляза как Дарбата му е осветлила и това, което не съумява да изрази. Той отпусна рамене и лицето му се сгърчи тъжно. Проговори с глух глас:

— Само двама души знаят за Дарбата ми. Мама и дядо. А сега Рафин и ти. Баща ми не знае, нито братята ми. Мама и дядо ми забраниха да я разкривам.

Е, тя щеше да поправи грешката. Понеже Гидън излезе прав, макар и несъзнателно. По не заслужаваше доверие. Хората трябваше да разберат и тя щеше да им разкаже.

— Ако го направиш — каза По, — ще ми отнемеш свободата. Ще ми съсипеш живота.

Тя го погледна, но сълзите в очите й замъглиха лицето му. Трябваше да си тръгне, да излезе от стаята, защото иначе щеше да наруши обещанието си и да го удари. Искаше да му причини болка, задето е заел място в сърцето й, където нямаше да го допусне, ако знаеше истината.

— Излъга ме — за кой ли път повтори тя.

Обърна се и избяга навън.

Хелда веднага забеляза влажните й очи и мълчанието й.

— Надявам се никой да не е болен, милейди.

Седна на ръба на ваната и натърка със сапун обърканата коса на Катса.

— Никой не е болен.

— Тогава нещо ви е разтревожило — предположи Хелда. — Някой от младите мъже навярно.

Някой от младите мъже. Един от приятелите й. И без друго оскъдният й списък с приятели намаляваше.

— Не изпълних заповедта на краля — промърмори тя. — Ще се разгневи.

— Нима? — възкликна Хелда. — Но това не обяснява болката в очите ви. Виновникът сигурно е някой от младежите, които се въртят около вас.

Катса не отговори. Всички в този дворец четяха мисли. Всички я виждаха като на длан, а тя не виждаше нищо.

— Ако кралят ви е ядосан — продължи Хелда — и ако някой младеж ви създава главоболия, тази вечер ще ви облечем още по-красиво. Ще сложите червената рокля.

Логиката на Хелда а-ха да разсмее Катса, но смехът заседна в гърлото й. Утре щеше да напусне двореца, защото вече не искаше да остава тук — при яростта на вуйчо си, при язвителната, накърнена гордост на Гидън и най-вече — при предателя По.

По-късно, когато се облече, а Хелда разресваше мократа й коса пред камината, някой почука на вратата. Сърцето на Катса подскочи. Навярно беше прислужник, изпратен да я извика при вуйчо й, или по-лошо — По, дошъл да чете мислите й и да я наскърбява с обясненията и извиненията си. Хелда обаче въведе Рафин.

— Не очаквах този — обяви тя, скръсти ръце и заръка с език.

Катса притисна с пръсти слепоочията си.

— Трябва да говоря насаме с него, Хелда.

Хелда излезе, а Рафин седна на леглото й и кръстоса крака както правеше като дете. Както и двамата правеха като деца, когато седяха тук, бърбореха и се смееха. Сега той не говореше и не се смееше. Само я наблюдаваше с благо и състрадателно лице как се е присвила пред камината.

— Тази рокля ти отива, Кат — подхвърли най-сетне той. — Очите ти блестят.

— Според Хелда роклята ще ми разреши проблемите като с магическа пръчица — отвърна тя.

— Проблемите ти се умножиха, откакто замина. Говорих с Гидън.

— Гидън…

Дори името му я изпълваше с умора.

— Да. Разказа ми какво се е случило с лорд Елис. Положението е сериозно! Какво смяташ да правиш?

— Не знам. Не съм решила.

— Но, Катса… Но положението е сериозно, Катса!

— Престани да повтаряш едно и също! Трябваше ли според теб да подложа на мъчения човека, задето не е сторил нищо лошо?

— Не, разбира се. Постъпила си правилно. Постъпила си добре, разбира се.

— Кралят вече няма да ме командва. Вече няма да съм му животно.

— Кат… — той се размърда и въздъхна. Погледна я втренчено. — Взела си решение, виждам. Знаеш, че съм готов на всичко да възпра ръката на Ранда. На твоя страна съм. Но… но…

Разбираше го. Ранда не вземаше под внимание мнението на своя син знахар. Рафин беше безсилен да промени каквото и да било, докато баща му е жив.

— Тревожа се за теб, Кат. Всички се тревожим. Гидън беше отчаян.

— Гидън… — въздъхна тя. — Гидън ми предложи да се омъжа за него.

— Велики хълмове! Преди или след като посетихте Елис?

— След. — Тя махна нетърпеливо с ръка. — Гидън смята, че бракът ще разреши проблемите ми.

— Хмм… И как беше?

Как беше? Напуши я смях, макар всъщност да нямаше нищо смешно.

— Зле и продължи още по-зле. Накрая разбрах, че По е четец на мисли. И лъжец.

Рафин я изгледа замислено. Отвори уста, но не продума. Очите му искряха нежно.

— Скъпа Катса — отрони той, — не ти е било лесно тези дни. Ранда, Гидън, По…

Ранда беше най-сериозната заплаха, ала по-тежко понасяше предателството на По. Раните зарастваха. Ранда не бе в състояние да я нарани, както По я беше наранил.

Поседяха мълчаливо. Дървата в камината пропукваха до нея. Огънят беше лукс; във въздуха не витаеше хлад, но Хелда искаше косата й да изсъхне по-бързо и затова запали дебелите цепеници. Сега косата на Катса се спускаше на вълни по раменете й. Отметна я зад ушите и я зави на кок.

— Пазили са в тайна Дарбата му от самото начало, Кат.

Така значи. Дойде ред на обясненията и вразумяването.

Тя сведе очи и се подготви.

— Майка му знаела, че ще го използват като инструмент, ако истината излезе наяве. Представи си колко е полезно дете, което усеща как откликват на думите му и какво правят хората от другата страна на стената. Представи си колко полезен е щял да бъде По на баща си — краля. Майката разбрала, че синът й няма да е в състояние да се сближи с никого и да завърже приятелства, защото никой няма да му се доверява. Всички ще го отбягват. Помисли, Катса. Представи си го.

Тя го погледна. Рафин наблюдаваше огъня с разчувствано изражение.

— Какво казах само! Не е необходимо да си представяш, разбира се.

Да, за нея това беше действителност. Не познаваше щастието Дарбата й да остане скрита.

— Не бива да го виним, задето не ни е разкрил истината по-рано — продължи Рафин. — Честно казано, трогнат съм, че изобщо ни я разкри. Разказа ми всичко, след като ти си тръгна. Има известна представа за отвличането, Кат.

Да, както и много други представи, които не му се полагат по право. Четците на мисли разполагат с изобилие от идеи.

— Каква представа?

— Защо не го изслушаш?

— Не съм петимна да разговарям с четци на мисли.

— Той заминава утре, Кат.

Тя го погледна изненадано.

— Как така заминава?

— Напуска завинаги двореца на Ранда — уточни Рафин. — Тръгва за Съндър, а после вероятно за Монсий. Още не знае със сигурност.

Очите й се напълниха със сълзи. Някак си не съумяваше да възпре тази странна вода, напираща в очите й. Втренчи се в ръцете си и една сълза се отрони в дланта й.

— Ще го изпратя да ти разкаже — предложи Рафин.

Слезе от леглото и застана до нея. Наведе се и я целуна по челото.

— Мила Катса… — прошепна той и излезе от стаята.

Тя се загледа в шахматния мраморен плочник, питайки се как е възможно да се чувства толкова отчаяна. Не помнеше да е плакала някога в живота си. Докато този глупав лиенид не дойде в двореца, излъга я, а после обяви, че заминава.

Той прекрачи прага и запристъпва несигурно от крак на крак. Чудеше се дали да приближи или да остане по-далеч. Тя също не беше наясно какво иска; знаеше само, че иска да запази спокойствие, да не го поглежда и да не мисли за нищо, за да не й открадне мислите. Стана, влезе в трапезарията и погледна през прозореца. Градината пустееше, позлатена от лъчите на залязващото слънце. Усети, че той застава пред вратата.

— Прости ми, Катса. Умолявам те да ми простиш.

Е, отговорът бе от лесен по-лесен. Нямаше да му прости.

Короните на дърветата в градината на Ранда все още зеленееха, а в лехите имаше цъфнали цветя. Скоро обаче листата щяха да пожълтеят и да опадат. Градинарите щяха да извадят големите си гребла, да ги събират от мраморния плочник и да ги отнасят с ръчни колички. Нямаше представа къде ги носят. В зеленчуковите градини навярно или в полето. Градинарите се трудеха неуморно.

Не каза, че му прощава.

Усети го как пристъпи една крачка напред.

— Как… как разбра? — попита я той. — Искаш ли да ми кажеш?

Тя облегна чело върху стъклото.

— Защо не използваш Дарбата си да узнаеш?

Той застина.

— Бих могъл, ако мислиш за това. Но не мога да се скитам из теб, докато намеря каквото търся. Както не мога да възпра Дарбата да ми показва неща, които не искам да виждам.

Тя не продума.

— Катса, сега долавям само, че си ядосана, разгневена от главата до петите, че съм те обидил и не ми прощаваш. Не ми вярваш. В момента усещам само толкова. И Дарбата ми просто потвърждава това, което виждат очите ми.

Тя въздъхна рязко и проговори в стъклото:

— Гидън ми каза, че не ти вярва. Използва същите думи, които те бях чувала да изричаш, съвсем същите думи. И… — тя махна с ръка. — И друго го загатваше. Ала думите на Гидън изясниха всичко.

Той стоеше още по-близо. Облегнат най-вероятно на масата, пъхнал ръце в джобовете и впил очи в гърба й. Тя се съсредоточи върху гледката отвън. Две дами прекосиха градината, уловени за ръка. Къдриците им, събрани на тила, подскачаха нагоре-надолу.

— Не внимавах много, когато бяхме заедно — обади се той. — Не внимавах да се крия. Понякога бях дори нехаен. — Гласът му притихна, сякаш говори на обувките си. — Защото исках да разбереш.

Това не го оправдаваше. Беше вземал тайно мислите й. Нямаше извинение, дори да му се е искало да й признае.

— Не биваше да ти казвам, Катса, наистина — увери я той и тя се обърна светкавично към него.

— Престани! Спри да отговаряш на мислите ми.

— Вече не искам да го крия от теб, Катса! Няма да се крия!

Не беше облегнат на масата, пъхнал ръце в джобовете.

Стоеше по средата на стаята и се държеше за главата. Лицето му… не погледна лицето му. Обърна се отново към прозореца.

— Вече няма да те заблуждавам, Катса — повтори той. — Моля те. Позволи ми да ти обясня. Не е толкова лошо, колкото смяташ.

— Лесно ти е да го кажеш — възрази тя. — Твоите мисли са непокътнати.

— Почти всички твои мисли също са непокътнати — успокои я той. — Дарбата ми показва само как се съотнасяш с мен. Дали си наблизо, какво правиш, какво мислиш и изпитваш към мен. Предполагам… предполагам това е нещо като чувство за самосъхранение — довърши плахо той. — Както и да е… Затова мога да се бия с теб. Усещам как се движи тялото ти дори когато не го виждам. Долавям и намеренията ти. Разбирам как ще ме нападнеш.

Дъхът й секна при това необичайно признание. Почуди се дали така се чувстват жертвите й, когато ги рита по гърдите.

— Разбирам кога някой иска да ме нарани и как — продължи той. — Разбирам кой е дружелюбен към мен и кой ми се доверява. Разбирам кой не ме харесва. Усещам кога някой се опитва да ме измами.

— Ти ме измами — прекъсна го тя. — Скри, че си четец на мисли.

— Вярно е — продължи упорито той, — но за борбата ти с Ранда научих от твоята уста. Също и за Рафин, и за Гидън. Когато те срещнах в крепостта на Мургон… Помниш ли? Когато те срещнах, не знаех защо си дошла. Не можех да надникна в ума ти и да разбера, че спасяваш дядо от тъмниците на Мургон. Не бях сигурен дори дали дядо е там, защото не бях достатъчно близо да усетя физическото му присъствие. Още не бях разговарял с Мургон. Още не бях чул лъжите му. Не знаех, че си обезвредила всички стражи в двореца. Долових само учудването ти кой съм и дали да ми се довериш, но не искаше да ме убиеш, защото съм лиенид. Усетих как се колебаеш и заради някой друг лиенид, но не бях сигурен кой и каква е връзката. Не знам как да го обясня, но почувствах, че трябва да ти повярвам. Това е всичко, само това разбрах. И реших да ти се доверя.

— Удобно е, нали? — попита горчиво тя. — Да знаеш кому да се довериш? Едва ли щяхме да сме тук, ако аз притежавах такава способност.

— Съжалявам. Нямаш представа колко съжалявам. Колко се мразех, задето не ти казвам. Измъчвам се всеки ден, откакто се сприятелихме.

— Не сме приятели — прошепна тя в стъклото.

— Ако ти не си ми приятел, значи нямам никакви приятели.

— Приятелите не лъжат — подчерта тя.

— Приятелите се опитват да разберат — възрази той. — Как щях да ти стана приятел, ако не бях излъгал? Колко рискувах, когато разкрих истината пред теб и Рафин? Щеше ли да постъпиш различно, Катса, ако това беше твоята Дарба? Ако пазеше същата тайна? Щеше да се скриеш някъде и да не дръзваш да смущаваш никого с жалкото си приятелство? Искам да имам приятели, Катса. Искам да имам живот, макар да нося това бреме.

Гласът му пресекна и заседна в гърлото. Катса отказваше да се подаде на отчаянието му, да изпита съчувствие. Усети как се е вкопчила в перваза на прозореца.

— Искаш ли да ме лишиш от приятели, Катса? — попита тихо той. — Искаш ли Дарбата да обсеби живота ми и да ме лиши от всяка искрица щастие?

Не биваше да слуша тези думи, думи, които я призоваваха да прояви съпричастие, разбиране. Нея, наранила десетки с Дарбата си, и ненавиждана заради тази Дарба. Та нали тя още се бореше да я усмири, да й попречи да властва над нея, Защото — като него — не бе молила никога за могъществото, с което я дарява.

— Да, никога не съм искал да я притежавам. Бих я заменил, за да си върна теб.

Ядоса се, гневът я завладя, защото не можеше дори да изпита съчувствие към него, без той да разбере. Каква лудост! Непонятно, безумно положение! Как е общувала майка му с него? Как общува дядо му? Другите?

Пое дълбоко дъх и се постара да размишлява стъпка по стъпка.

— А умението ти да се биеш? — попита, без да отлепя очи от притъмнялата градина. — Очакваш да повярвам, че не притежаваш воинска Дарба?

— Притежавам природен талант — уточни той. — Всичките ми братя са изключителни бойци. В Лиенид кралското семейство се слави с уменията си да води ръкопашен бой. Дарбата ми обаче е огромно предимство при близка схватка, защото предвиждам всеки ход на противника. Съчетай го с инстинкта да долавям физическо присъствие, инстинкт, който надхвърля зрението, и ще разбереш защо досега никой не е успял да ме надвие. Никой, освен теб.

Та размисли и установи, че не е за вярване.

— Прекалено добър си. Сигурно притежаваш и воинска Дарба. Иначе нямаше да се справяш с мен.

— Катса, помисли! Ти си пет пъти по-добра от мен. Когато се бием, ме щадиш. Не отричай, защото знам, че е така. А аз не те щадя ни най-малко, но не успявам да те затрудня…

— Боли ме, когато ме удряш…

— Заболява те само за миг, а и те удрям само когато ми позволиш, защото си прекалено заета да извиваш ръката ми и ти е все едно. Колко ще ти струва да ме убиеш или да ми счупиш костите, ако решиш?

Ако наистина реши да го направи?

Прав беше. Поискаше ли да го нарани, да му счупи ръката или врата, щеше да успее с лекота.

— Когато се бием — продължи той, — ти се стараеш да ме победиш, без да ме нараниш, фактът, че обикновено го постигаш, доказва необичайните ти умения. Аз не съм ти причинил истинска болка нито веднъж, а, повярвай ми, опитвах с всички сили.

— Заблуда е — каза тя. — Боят е само заблуда.

— Да. Мама се възползва от възможността веднага щом стана ясно, че притежавам ловкостта на братята ми и Дарбата ми помага да ги надмина.

— Защо не разбра, че ще те ударя? — попита тя. — В замъка на Мургон?

— Разбрах — отвърна той, — но в последния момент и не реагирах достатъчно бързо. Преди този първи удар не съзнавах колко светкавично действаш. Не бяха срещал боец като теб.

Хоросанът около перваза на прозореца беше напукан. Тя отчупи парченце и го завъртя между пръстите си.

— Греши ли Дарбата ти? Или никога не те подвежда?

Той въздъхна тежко; прозвуча почти като смях.

— Невинаги е права. И непрекъснато се променя. Все още я развивам. Усещането ми за физическо присъствие е достоверно, стига да не съм сред огромна тълпа. Разбирам къде са хората и какво правят. Но какво изпитват към мен… Винаги усещам кога ме лъжат. И кога ще ме нападнат. Понякога обаче не съм сигурен. Чувствата често са толкова… сложни… неразбираеми.

Не беше й хрумвало, че дори четците на мисли се затрудняват с човешките чувства.

— Сега съм по-уверен отпреди — уточни той. — Като малък се обърквах. Огромните вълни от енергия, чувства и мисли ме заливаха и се давех в тях. Дълго се учех да различавам важните мисли от несъществените. Мимолетните мисли от мислите, които заслужават внимание. Вече се справям по-добре, но Дарбата все още ми осветлява неща, които нямам представа как да тълкувам.

Звучеше й нелепо, напълно нелепо. Колко роптаеше срещу прищевките на собствената си Дарба! Тя обаче бледнееше пред неговата.

— Понякога ми е трудно да я овладявам — призна той. — Дарбата ми…

Тя се поизвърна към него.

— Каза го, защото си го помислих?

— Не. Казах го, защото аз си го помислих.

Тя погледна пак през прозореца.

— И аз си го помислих — настоя тя. — Или поне нещо подобно.

— Е, тези чувства не са ти чужди.

Тя въздъхна отново. Разбираше го донякъде, колкото и да не й се искаше.

— Колко близо трябва да си до някого, за да го усети Дарбата ти?

— Зависи. И се променя с времето.

— Как така?

— Ако е някой, когото познавам добре — обясни той, — го долавям от по-голямо разстояние. До непознатите трябва да съм по-близо. Днес те усетих, когато наближи двореца. Усетих те как нахлу в градината и скочи от коня и долових кристално ясно гнева ти, когато влетя при Рафин. Теб те усещам… по-силно от другите.

Навън вече бе по-тъмно, отколкото в трапезарията й. Ненадейно съзря отражението му в прозореца. Беше подпрян на масата, както си го представяше по-рано. С унило лице, с отпуснати рамене и ръце. Всичко у него издаваше униние. Чувстваше се нещастен. Гледаше надолу, но вдигна очи и срещна нейните в стъклото. Тя усети сълзите отново, неочаквано и затърси трескаво думи, с които да запълни мълчанието.

— Усещаш ли присъствието на животни и растения? Скали и пръст?

— Утре заминавам.

— Усещаш ли, когато наблизо минава животно?

— Ще се обърнеш ли, за да те виждам? — попита той.

— По-лесно ли четеш мислите ми, когато съм с лице към теб?

— Не. Просто искам да те гледам, Катса, нищо друго.

Гласът му беше тих и тъжен. Съжаляваше за всичко, съжаляваше за Дарбата си. Дарбата, за която не беше виновен и която щеше да я отблъсне, ако й беше казал от самото начало.

Тя се обърна към него.

— Не усещах животни и растения. Не усещах природата. Напоследък обаче се променям. Понякога долавям смътно присъствие, което не е човешко. Ако нещо се движи, понякога го усещам. Но не всеки път.

Катса го погледна.

— Заминавам за Съндър — каза той.

Катса скръсти ръце и не продума.

— Когато Мургон ме разпитваше, след като ти спаси дядо, разбрах какво си направила. Разбрах също, че Мургон го е отвлякъл заради другиго. Но не разбрах заради кого. Нямаше как да задавам въпроси, без да се издам, че знам.

Тя го чуваше смътно. В момента се чувстваше изморена от твърде много неща, за да я вълнуват подробностите за отвличането.

— Започвам да мисля, че е свързано с Монсий — продължи той. — Отхвърлихме Мидлънс, Уестър, Нандър, Естил и Съндър. Освен това, както си спомняш, посетих повечето кралства. Само в Съндър усетих, че ме лъжат. Лиенид няма нищо общо, сигурен съм.

Някъде, незнайно кога, докато разговаряха, гневът й се бе стопил. Нямаше и следа от него. Предпочиташе го обаче пред празнотата, заела мястото му. Съжаляваше за всичко, което се бе променило с По. Съжаляваше, че всичко си е отишло.

— Катса — настоя той, — трябва да ме изслушаш.

Тя примигна и насили съзнанието си да се съсредоточи върху думите му.

— Но нали крал Лек е добър човек? — попита тя. — А и няма причина.

— Възможно е да има — възрази той, — но не знам каква. Нещо не е наред, Катса. Отначало не обърнах внимание на някои впечатления от разговора с Мургон, но ми се струва, че съм сгрешил. А и сестрата на татко, кралица Ашен, не постъпва както ти ми каза. Издръжлива е, силна жена. Няма да изпадне в истерия, да се заключи с детето си и да не допуска съпруга си при нея. Ако я познаваше, кълна ти се…

Той млъкна, сбърчил чело. Ритна пода.

— Имам чувството, че Монсий е замесен. Не знам дали Дарбата ми го загатва или е инстинкт, но ще се върна в Съндър да поразпитам. Дядо е по-добре, предпочитам обаче да остане скрит, докато разкрия истината.

Ясно. Щеше да замине за Съндър, за да разкрие истината. И по-добре, че щеше да си тръгне. Не искаше да преследва мислите й.

Но не искаше и да заминава. Сигурно го е разбрал, щом си го помисли. А сега? Дали е разбрал, че тя знае, че е разбрал, понеже и това си помисли?

Какъв абсурд! Невероятно! Да бъде с него беше невъзможно.

Но не искаше да се разделят.

— Надявах се да дойдеш с мен — сподели той и тя го погледна, зяпнала. — Ще работим добре заедно. Дори не знам къде точно отивам. Но се надявах да ме придружиш. Ако все още си ми приятел.

Не знаеше какво да отговори.

— Не ти ли казва Дарбата ти дали съм ти приятел?

— А ти самата знаеш ли?

Опита се да мисли, но в ума й нямаше нищо. Усещаше само, че е вцепенена, тъжна и объркана.

— Няма как да разгадая чувствата ти, ако са загадка за самата теб.

Той погледна ненадейно към вратата и след миг някой почука. Един прислужник нахлу вътре, без да дочака отговор. При вида на бледото му, изопнато лице всичко й стана ясно. Ранда. Ранда искаше да я види и най-вероятно да я убие. Преди недоразумението с По беше престъпила заповедта на краля.

— Кралят нареди да се явите веднага пред него, милейди — съобщи прислужникът. — Простете ми, милейди. Каза, че ако не дойдете, ще изпрати всичките си стражи да ви доведат.

— Добре. Предай му, че идвам веднага.

— Благодаря, милейди.

Прислужникът се обърна и избяга от стаята.

Катса се намръщи.

— Всички стражи… Какво си въобразява, че ще ми направят? Трябваше да кажа на прислужника да ги изпрати. Ей така, за забавление. — Озърна се. — Дали да взема нож?

По я изгледа с присвити очи.

— Какво си сторила? Какво става?

— Не го послушах. Изпрати ме да измъчвам някакъв нещастен невинен лорд и аз реших да не изпълня заповедта му. Дали да взема нож?

Тръгна към оръжерийната си. Той я последва.

— За какво ти е? Какво ще стане на срещата според теб?

— Не знам, не знам. О, По, ако ме ядоса, ще ми се прииска да го убия. Ами ако ме заплаши и се окажа в безизходно положение?

Тя се строполи върху един стол и оброни глава върху масата за съвещания. Как ще се яви пред Ранда точно сега, когато в главата й цари такава суматоха? Щеше да излезе от кожата си само като чуе гласа му. Щеше да направи нещо ужасно.

По седна до нея и я погледна.

— Катса. Слушай! Не съм срещал по-силен човек от теб. Можеш да направиш каквото пожелаеш! Можеш всичко! Никой не е в състояние да те принуди да му се подчиняваш. Вуйчо ти е безпомощен пред теб. Щом застанеш пред него, само твоята воля има значение. Достатъчно е да решиш и няма да го нараниш.

— Но как да постъпя?

— Ще прецениш — отвърна По. — Трябва само да разбереш какво няма да направиш. Няма да го нараниш и няма да му позволиш да те нарани. Останалото ще го измислиш в движение.

Тя въздъхна, без да вдига глава. Планът му не струваше.

— Няма друг план, Катса. Ще постъпиш, както решиш. Никой не може да те спре.

Тя се изправи и го погледна.

— Повтаряш го непрекъснато, но не е вярно — отсече тя. — Не съм всесилна. Не мога да ти забраня да четеш мислите ми.

Той повдигна вежди.

— Ами ако ме убиеш?

— Не мога — възрази тя. — Ще разбереш, че искам да те убия и ще избягаш. Ще стоиш далеч от мен до края на дните си.

— О, не!

— Напротив! Ако поискам да те убия…

— Няма да избягам.

При тази безсмислена забележка тя разпери безпомощно ръце.

— Стига толкова! Достатъчно!

Стана и излезе от стаята, за да се яви пред краля.

Петнайсета глава

Влезе в тронната зала. Първо й се прииска все пак да беше взела нож. После й се прииска Дарбата на По да се бе простряла до тази зала и да я бе предупредил какво я очаква, та да не идва.

Дълъг син килим отвеждаше от вратата до трона на Ранда. Тронът бе поставен върху висока платформа от бял мрамор. Ранда — със сини очи и синя мантия — седеше върху трона. Лицето му — вкаменено, усмивката — замръзнала. От двете му страни стоеше по един стрелец с опънат лък. Стрелите им сочеха право към челото й, към мястото точно между синьото и зеленото й око. Още двама стрелци имаше в далечните ъгли на залата; също със заредени и насочени към нея лъкове.

Кралските стражи бяха строени от двете страни на килима — по трима един зад друг и с извадени саби. Обикновено Ранда свикваше десет пъти по-малко войници в залата, за нея обаче бе подготвил внушителен батальон. Докато оглеждаше залата обаче, на Катса й хрумна, че Бирн, Драудън или Тигпен щяха да се представят по-добре. Личеше си, че Ранда не е войнствен крал и не го бива много да подбира войски. Беше объркал всичко. Прекалено малко стрелци, прекалено много тромави мъже в тежки ризници, които щяха да се запрепъват едни в други, ако я нападнеха. Високи, широкоплещести мъже, чиито тела щяха да я скрият от стрелите. И въоръжени — всичките — със саби и с ками, препасани в коланите; саби и ками изцяло на нейно разположение, защото лесно щеше да им ги измъкне. А самият крал, издигнат високо върху трона, се намираше в отсрещния край на дългия син килим, опнат сякаш да насочва полета на острието й.

Разразеше ли се битка в тази зала, щеше да се превърне в кървава касапница.

Катса пристъпи напред, наострила слух и зрение да долови всяко движение на стрелците. Стрелците на Ранда бяха добри, но не притежаваха Дарба. Катса си позволи да съжали стражите зад гърба й. Наложеше ли се да отбягва стрели, клетниците бяха обречени.

Измина половината път до трона и вуйчо й извика:

— Спри! Не искам да доближаваш повече, Катса!

Името й се процеди от устните му като съскаща пара.

— Върна се в двореца без жена — продължи той. — Без зестра. Вдигнала си ръка срещу моя лорд и моя капитан. Как ще го обясниш?

Щом цял батальон войници не я смущава, защо този глас я вбесява толкова? Насили се да срещне презрителния му поглед.

— Не одобрих заповедта ви, кралю.

— Правилно ли чух? Не одобряваш заповедта ми?

— Да, кралю.

Ранда се облегна назад с още по-застинала усмивка.

— Колко мило! — възкликна той. — Наистина очарователно. Кажи ми, Катса, как си въобрази, че си в състояние да оценяваш заповедите на краля? Да ги обмисляш? Да си съставяш мнение? Допитвал ли съм се някога до теб?

— Не, кралю.

— Насърчавал ли съм те да споделяш с мен мъдрите си съвети?

— Не, кралю.

— Мислиш ли, че блестящият ти ум и забележителната ти проницателност са причината, поради която служиш в този дворец?

За това го биваше Ранда. Така бе успял да я задържи толкова дълго в клетката. Знаеше как да я накара да се чувства глупава и свирепа и да я превърне в куче.

Е, ако се налага да бъде куче, поне няма да е в клетката на този крал. Щеше да живее сама, да притежава злобата си и да прави с нея каквото тя пожелае. Усети как краката и ръцете й изтръпват в готовност. Присви очи. Не съумя да прикрие предизвикателството в гласа си.

— Защо си събрал тези мъже тук, вуйчо?

Ранда се усмихна невъзмутимо.

— Тези мъже ще те нападнат при най-малкото движение. А когато разговорът ни приключи, ще те придружат до тъмницата.

— Смяташ, че доброволно ще отида в тъмницата ти?

— Все ми е едно дали ще отидеш доброволно, или не.

— Мислиш ли, че тези мъже са способни да ме отведат там насила?

— Катса, оценявам, разбира се, уменията ти. Но дори ти нямаш шанс срещу двеста войници и най-добрите ми стрелци. Остават ти две възможности — килия или смърт.

Катса виждаше и чуваше всичко в залата. Кралят и стрелците му; изопнатите лъкове; войниците с извадени саби; ръцете й в червени ръкави, краката й под червени поли. Залата бе застинала, абсолютно неподвижна. Само дишането на мъжете и тръпките по тялото й нарушаваха мъртвилото. Тя задържа ръцете си отпуснати край тялото, за да ги виждат всички. Пое дълбоко дъх през буцата, препречила гърлото й. Буца, която разпозна като омраза. Мразеше този крал. Цялото й тяло бе настръхнало от ненавист.

— Вуйчо — каза тя, — ще ти обясня какво ще се случи, ако мъжете ти понечат да ме нападнат. Да речем, например, че от някой лък излети стрела. Не си присъствал често на тренировките ми, вуйчо. Не си виждал как отбягвам стрелите, но твоите стрелци са ме виждали. Литне ли стрела към мен, ще се хвърля на пода. Стрелата несъмнено ще улучи един от войниците ти. Сабята и камата на този войник ще бъдат в ръцете ми, преди някой в залата да осъзнае какво става. Ще нападнат стражите, но само седем-осем от тях могат да ме обкръжат наведнъж, вуйчо, а седем-осем противници са нищо за мен. Щом убия войниците, ще им взема камите и ще започна да ги хвърлям. Ще се целя в сърцата на стрелците ти, които, разбира се, няма да ме виждат в мелето. Ще се измъкна жива от тук, вуйчо, но повечето от вас ще са мъртви. Това, разбира се, ще се случи само ако изчакам някой от твоите хора да направи първата стъпка. Нищо не ми пречи да нападна първа. Да се нахвърля върху някой войник, да му взема камата и да я метна към гърдите ти, преди да успееш да мигнеш.

Устните на Ранда останаха избити в озъбена усмивка, но под нея той затрепери. Смъртна заплаха — отправена и получена — Катса я усещаше как жужи във върховете на пръстите й. Осъзна, че наистина е способна да го направи, способна е да го убие тутакси. Презрението в очите му ще изчезне, а озъбената му усмивка ще се стопи. Пръстите я сърбяха; да, можеше да го направи с едно замахване на камата.

А после какво? — обади се тъничък гласец и Катса затаи стъписано дъх. После какво? Навярно ще се измъкне невредима от кървавата баня. Рафин ще стане крал и първата му задача ще бъде да накаже убиеца на баща му. Няма как да загърби този дълг, ако иска да управлява справедливо Мидлънс; дълг, който ще разбие сърцето му и ще я превърне във враг, в изгнаник.

По ще разбере какво се е случило. Ще разбере, че е изгубила самообладание и е убила вуйчо си, обрекла се е на заточение и е сломила духа на Рафин. Ще се върне в Лиенид и ще съзерцава от балкона си как слънцето потъва в морето, ще клати глава в оранжевата светлина и ще се чуди как е позволила да стане така, след като притежава такова могъщество.

Не вярваш ли в силите си? — прошепна гласът. Не е нужно да проливаш кръв. И Катса прозря какво прави тук, в тази тронна зала. Видя Ранда, пребледнял, вкопчил се в облегалките на трона здраво, а-ха да ги счупи. След миг щеше да даде знак на стрелците си — от страх, от ужас, да не би тя да нападне първа.

Сълзи напълниха очите й. Милосърдието беше по-непосилно от убийството, беше по-тежко, защото Ранда не го заслужаваше. Искаше да послуша гласа, но се съмняваше, че смелостта ще й стигне.

По те смята за храбра, разгневи се гласът. Престори се, че му вярваш. Повярвай му само за миг.

Престори се… Пръстите й крещяха, но навярно щеше да успее да се престори, колкото да излезе от залата.

Катса погледна с пламнали очи краля. Гласът й трепереше.

— Напускам двореца — обяви тя. — Не се опитвай да ме спреш. В противен случай ще съжаляваш. Забрави за мен, защото няма да се съглася да живея като преследвано животно. Вече няма да ти се подчинявам.

Очите му бяха окръглени, устата — отворена. Тя се обърна и хукна по дългия килим, наострила слух в безмълвието, готова да се извърне при първото трепване на тетива или сабя. Прекрачи прага на огромните врати и усети тежестта на стотици слисани очи върху гърба си; никой от тези, които я наблюдаваха, не подозираше, че само едно дихание, едно мигване я е деляло от другото решение.