Даровита

Шестнайсета глава

Тръгнаха преди зазоряване. Рафин и Бан ги изпратиха. Двамата знахари бяха със сънени очи, Бан току се прозяваше. Утрото беше студено, а Катса — свежа като кукуряк и мълчалива. Чувстваше се неловко до спътника си, чувстваше се странно до Рафин, толкова странно, че й се прииска да не е тук. Ако Рафин не бе дошъл да я изпрати, щеше да се престори, че не се разделят. Ала Рафин се появи и нямаше място за преструвки. Оказа се безсилна пред чудноватата болезнена вода, пълнеща очите и гърлото й всеки път, щом го погледне.

Невъзможни бяха тези двамата; ако единият не я разплакваше, другият го заместваше. Какво ли щеше да си каже Хелда? Сбогуването с Хелда и Ол също не мина приятно. Не, тази сутрин нямаше поводи за щастие, освен че не напуска По. Той стоеше до коня си и вероятно попиваше всичките й чувства. Изгледа го гневно за всеки случай, а той повдигна вежди, усмихна се и се прозя. Хмм… Ако язди като насън, щеше да диша прахоляка от копитата на коня й. Не беше в настроение да се размотава.

Рафин сновеше между конете им, проверяваше седлата, опипваше ремъците на стремената.

— Щом ще яздите заедно, няма от какво да се боя, предполагам — рече той.

— Няма страшно. — Катса дръпна канапа на кожената торба, завързана за седлото й. Подхвърли друга торба на По през гърба на коня.

— Прибра ли списъка със сподвижниците на Съвета в Съндър? — попита Рафин. А картите? Храната за днес? Парите?

Катса му се усмихна, защото й заприлича на майка, която се разделя завинаги с детето си.

— По е принц на Лиенид — напомни му тя. — Защо, мислиш, язди такъв едър кон? За да носи торбите си със злато, разбира се!

Очите на Рафин й се усмихнаха.

— Вземи това — подаде и малка кесийка. — Вътре има лекарства, в случай че ви потрябват. Надписал съм ги, за да знаете как се използват.

По дойде при тях и протегна ръка на Бан.

— Благодаря за всичко, което направихте. — Пое ръката на Рафин. — Ще се грижите за дядо, докато ме няма, нали?

— При нас е на сигурно място — увери го Рафин.

По се метна върху седлото, а Катса улови ръцете на Бан и ги стисна. После застана пред Рафин и го погледна в очите.

— Е… — рече той. — При сгоден случай ще ни пращате вест как сте, нали?

— Разбира се — обеща Катса.

Младежът сведе очи и прочисти гърло. Потърка врат и въздъхна. Отново й се прииска да не беше идвал. Защото сълзите потекоха по страните й и тя не успяваше да ги спре.

— Е… — повтори Рафин. — Някой ден ще те видя пак, обична моя.

Катса протегна ръце и го прегърна, а той я отлепи от земята и я притисна силно. Тя опря лице в яката му и застина. После краката й отново стъпиха на земята. Обърна се и възседна коня.

— Тръгваме! — подвикна тя на По.

Конете им препуснаха и тя не се обърна назад.

Яздеха по неравни, криволичещи пътеки. Преследваха една-единствена цел: да следват посоката, която ще ги отведе до истината за отвличането. Първо се отправиха към гостилница на юг от града на Мургон и на три дни езда от града на Ранда — гостилница на пътя, по който предполагаха, че са минали похитителите. Шпионите на Мургон я посещаваха често, както и търговци и пътници от пристанищните градове на Съндър и дори чак от Монсий. Според По гостилницата представляваше добра отправна точка, а и не ги отдалечаваше от крайната им цел — Монсий.

Нямаше начин да останат незабелязани. Всички в седемте кралства, чували историите за нея, щяха да разпознаят очите на Катса. Лиенидското потекло на По личеше отдалеч; сребристо златистият му поглед се набиваше в очи, както и спътницата му. Мълвата колко бързо са напуснали двореца на Ранда щеше да се разнесе мълниеносно. Беше глупаво да се опитват да се предрешат; Катса дори не си направи труда да смени синята туника и панталоните, разкривали принадлежността и към семейството на Ранда. Преследваха цел, по-ясна от бял ден. Всички знаеха, че лиенидът търси дядо си, а сега щяха да предположат, че дамата с воинска Дарба му помага. Слуховете бяха неизбежни. Хората щяха да обсъждат какви въпроси задават, кой маршрут следват, дори ястията, които си поръчват за вечеря.

И въпреки това никой нямаше да разкрие заблудата. Никой нямаше да се досети, че Катса и По не търсят дядото, а повода за похищението му. На никого не би хрумнало, че Катса и По знаят за съучастието на Мургон и подозират Лек, краля на Монсий. И никой нямаше представа колко много е способен да научи По, задавайки най-невинни въпроси.

Той яздеше добре и задоволително бързо. Дърветата на южната гора профучаваха край тях. Тропотът на копитата я успокои и притъпи усещането й за разстоянието, ширнало между нея и хората, с които се раздели.

Радваше се, че е с По. Лиенидът беше добър спътник. Но когато спряха да се разтъпчат и да хапнат, тя отново се почувства неловко. Не знаеше какво да прави, какво да му каже.

— Ела до мен, Катса.

Той седна върху дебелия ствол на паднало дърво, а тя го изгледа мрачно иззад хълбока на коня.

— Катса… Скъпа Катса, аз не хапя. В момента не долавям мислите ти. Усещам само, че те смущавам. Ела и говори с мен.

Тя дойде и седна до него, но не продума. Не го и погледна, Защото се страхуваше да не падне в капана на очите му.

— Катса — обади се той, след като няколко минути дъвкаха мълчаливо, — с времето ще свикнеш с мен. Ще намерим начин да общуваме. Как да ти помогна? Да ти казвам ли, когато усетя нещо с Дарбата си? За да знаеш?

Идеята не й допадна особено. Предпочиташе да се преструва, че той не усеща нищо. Но По беше прав. Бяха заедно и колкото по-скоро приемеше истината, толкова по-добре.

— Да — отговори тя.

— Искаш ли да ме питаш нещо друго? Каквото и да е.

— Щом винаги долавяш какво чувствам към теб, най-добре винаги да ми казваш ти какво чувстваш към мен. Винаги.

— Хмм… — той я стрелна с очи. — Не съм очарован от това предложение.

— И аз не съм очарована, че разбираш какво мисля, но съм принудена да се примиря.

— Хмм… — Той се почеса по главата. — На теория звучи справедливо.

— Справедливо е.

— Добре… Да видим… Съчувствам ти, че се раздели с Рафин. Намирам, че прояви смелост, опълчвайки се на Ранда. На твое място не знам дали щях да събера сили. Не познавам по-енергичен човек от теб, но смятам, че изтощаваш коня си. Питам се защо не пожела да се ожениш за Гидън. Дали защото искаш да се ожениш за Рафин и ако е така, дали раздялата ви не те прави още по-нещастна, отколкото предполагам? Много се радвам, че дойде с мен. Жадувам да те видя как се защитаваш истински, как побеждаваш някого, защото очаквам да бъде вълнуваща гледка. Мама, мисля, ще те хареса. Братята ми, разбира се, ще те издигнат на пиедестал. Не съм срещал по-свадлив човек от теб. И наистина се тревожа за коня ти.

Той млъкна, отчупи парче хляб, задъвка и преглътна. Тя го наблюдаваше с ококорени очи.

— Засега това е всичко — заключи По.

— Едва ли си мислил толкова неща едновременно — усъмни се тя.

Той се засмя и смехът му я успокои. Опита се да се пребори със златните и сребърни искри в очите му, но изгуби битката. Той подхвана с тих глас:

— Питам се как не разбираш, че твоите очи ме пленяват също както моите — теб. Не мога да го обясня, Катса, но не бива да се чувстваш неловко. Защото и двамата сме еднакво… заслепени.

Лицето й поруменя. Стана й двойно по-неловко — и от очите, и от думите му. Изпита обаче и облекчение. Защото ако и той бе заслепен, нейното заслепение я смущаваше по-малко.

— Мислех, че го правиш нарочно — призна тя. — С очите си. Смятах го за част от Дарбата ти да ме омагьосваш с поглед и да шариш из ума ми.

— Не е. Нищо подобно!

— Повечето отбягват очите ми — сподели тя. — Страхуват се от тях.

— Да. Повечето хора отместват бързо поглед и от моите очи. Прекалено странни са.

Тя се взря в очите му, наведе се и наистина ги разгледа, за пръв път събрала смелост да го направи.

— Като светлини са. Не изглеждат много естествени.

Той се усмихна широко.

— Мама ми е разказвала как в деня, когато се обагрили, толкова се слисала, че едва не ме изпуснала.

— Какви са били преди това?

— Сиви като на повечето лиениди. А твоите?

— Не знам. Никой не ми е казвал, а и няма кого да попитам.

— Очите ти са красиви. — На нея изведнъж й стана горещо, много горещо под слънчевите лъчи, процеждащи се през короните на дърветата като игриви светли петна.

Възседнаха отново конете и се върнаха на горската просека. Тя не се чувстваше съвсем спокойна с него, но поне не се страхуваше, че ако го погледне в лицето, ще разкрие душата си като на длан.

Пътят заобиколи покрайнините на града на Мургон; стана по-широк и по-многолюден. Забележеха ли ги, всички впиваха очи в тях. В къщите и гостилниците край града скоро щеше да плъзне мълвата, че двамата Даровити бойци пътуват заедно на юг по шосето на Мургон.

— Сигурен ли си, че не искаш да се отбием при крал Мургон? — попита Катса. — Да го разпиташ. Така ще е по-бързо, нали?

— След кражбата той ми показа ясно, че не съм добре дошъл в двореца му. Подозира, че знам какво са му откраднали.

— Страхува се от теб.

— Да. И е склонен да постъпва глупаво. Ако пристигнем в замъка му, нищо чудно да организира нападение и ще се наложи да нараняваме хора. Предпочитам да го избегнем. Ако ще става напечено, по-добре да е в двореца на виновния крал, а не на съучастника.

— Тогава ще отседнем в гостилницата.

— Да. Ще отседнем в гостилницата.

Градът на Мургон остана зад гърбовете им, а пътят отесня отново и стихна. Спряха преди залез-слънце. Решиха да лагеруват на известно разстояние от пътя. Избраха покрита с мъх полянка, закътана под надвиснали дебели клони и огласяна от ручейче, което очевидно допадна на конете.

— Не се нуждая от нищо друго! — възкликна По. — Бих живял охолно тук! На теб как ти се струва, Катса?

— Яде ли ти се месо? Ще уловя нещо.

— Превъзходно! — отбеляза доволно той. — Но след няколко минути ще се стъмни. Не искам да се изгубиш в непрогледния мрак.

Катса се усмихна и прекрачи ручейчето.

— Няколко минути ще ми стигнат. И никога не се губя. Дори да е тъмно като в рог.

— Няма ли да вземеш лъка? Възнамеряваш да удушиш лос с голи ръце ли?

— В ботуша ми има нож — обясни тя и за миг се почуди дали наистина би успяла да удуши лос с голи ръце.

Не изглеждаше невъзможно. Но сега търсеше само заек или птица и ножът бе подходящо оръжие. Шмугна се между чепатите дървета и се гмурна във влажната тишина на гората. Достатъчно беше да наостри слух, да стъпва безшумно и да остане невидима.

След няколко минути се върна с едър, тлъст и одран заек. По вече бе запалил огъня. Пламъците хвърляха оранжеви отблясъци по конете и по него.

— Постарах се да помогна с нещичко — отбеляза суховато той. — О, виждам — заека си одрала! Започвам да мисля, че ще стоя със скръстени ръце, докато пътуваме заедно през гората.

— Притесняваш ли се? Ако искаш, нямам нищо против да ловуваш. Аз ще стоя край огъня, ще ти кърпя чорапите и ще пищя, когато чуя странен звук.

Той се усмихна.

— Така ли се отнасяш и с Гидън, когато пътувате заедно? Сигурно го намира за извънредно унизително.

— Клетият По! Ще се наложи да се задоволиш с разчитането на мислите ми! Как другояче ще докажеш превъзходството си?

Той се засмя.

— Е, добре, вземаш ме на подбив. Но аз не се обиждам лесно. Свободна си да ми ловиш вечерята, да ме побеждаваш всеки път, когато се бием, и ако пожелаеш да ме защитаваш, когато ни нападат. Аз ще ти благодаря.

— Не е необходимо да те защитавам, ако ни нападнат. И не ми се виждаш неспособен да си уловиш вечеря.

— Имаш право. Но ти си по-добра от мен, Катса. — Той хвърли съчки в огъня. — Това обаче не ме унижава. Смирява ме, но не се срамувам.

Тя седна. В спускащата се нощ наблюдаваше мълчаливо как кръвта капе от парчето месо, което държеше, набодено на пръчка, над огъня. Слушаше как съска, докато пламъците я поглъщат. Опита се да направи разлика между срама и смирението и разбра какво иска да каже По. Сама не би се сетила. Неговите мисли бяха толкова ясни, а нейните — непрекъсната буря, непонятна и необуздана. Почувства, внезапно и остро, че По е по-умен от нея, безкрайно по-умен, а тя е недодялана варварка в сравнение с него. Невежа и безчувствена варварка.

— Катса…

Тя го погледна. Пламъците танцуваха в златото и среброто на очите му и разискряха халките в ушите му. Цялото му лице бе обляно в светлина.

— Чия идея бе Съветът? — попита той.

— Моя.

— Кой решаваше какви мисии да изпълнява?

— Аз.

— Кой обмисляше мисиите?

— Аз. Заедно с Рафин, Ол и другите.

Той се вгледа в къса месо, който се печеше над огъня. Обърна го и го тръсна разсеяно. Сокът се стече, съскайки, в жаравата. Погледна я отново.

— Не разбирам как е възможно да ни сравняваш? И защо се смяташ за глупава, невежа и безчувствена? Откакто се помня, разгадавам чувствата на другите и своите чувства. Понякога разсъждавам по-ясно от теб просто защото съм се упражнявал по-дълго. Това е единствената разлика помежду ни.

Той се съсредоточи пак върху месото. Тя го наблюдаваше мълчаливо.

— Спомни си Съвета… — продължи той. — Спомни си, че когато се срещнахме, ти спасяваше дядо ми само защото бе решила, че не заслужава да гние в тъмница.

Той се пресегна и добави още дърва в огъня. Замълчаха, обгърнати от светлината на пламъците, заобиколени от тъмнината.

Седемнайсета глава

Сутринта тя се събуди преди него. Тръгна покрай ручея, докато намери място, където се образуваше нещо по-голямо от локва, но по-малко от езерце. Изкъпа се, доколкото успя. Трепереше, ала студеният въздух и студената вода й бяха приятни; разбудиха я и я разсъниха. Опита се да разплете възлите в косата си и я обзе обичайното отчаяние. Скубеше и дърпаше, но пръстите й не намираха път през сплъстените кичури. Завърза ги на тила си, изсуши се и се облече. Върна се на полянката. Той се бе събудил и събираше торбите.

— Ще ми подстрижеш ли косата?

Той повдигна вежди.

— Да се дегизираш ли си решила?

— Не, просто косата ме подлудява и никога не съм я искала. По-удобно ще ми е без нея.

— Хмм… — той разгледа кълбото, събрано над врата й. — Изглежда като добре увито птиче гнездо — засмя се, забелязал гневния й поглед. — Ако наистина искаш, ще я отрежа, но едва ли ще останеш доволна от резултата. Защо не почакаш, докато стигнем гостилницата? Ще помолим жената на гостилничаря или някоя друга жена от града, а?

Катса въздъхна.

— Добре. Ще я изтърпя още един ден.

По се отдалечи по пътеката, откъдето току-що се бе върнала. Тя си нави одеялото и започна да товари вещите им на конете.

На юг пътят ставаше все по-тесен, а гората — по-гъста и по-тъмна. По водеше въпреки възраженията на Катса. Упрекна я, че когато тя е отпред, поемат с разумно темпо, но постепенно скоростта се увеличава и накрая неизменно препускат главоломно. Намираше за необходимо все някой да закриля коня й от ездачката му.

— Уж си загрижен за коня — подразни го Катса, когато спряха да напоят конете до потока близо пътя. — Според мен обаче просто не успяваш да ме догонваш.

Той се разсмя.

— Опитваш се да ме подлъжеш, но няма да стане.

— Между другото — продължи тя, — сетих се, че не сме тренирали откакто разкрих измамата ти, а ти обеща да не ме заблуждаваш повече.

— Да, откакто ме удари по брадичката, защото беше ядосана на Ранда.

Тя не успя да прикрие усмивката, която се разля по лицето й.

— Добре де… Ти ще водиш. Но не искаш ли да продължим да се упражняваме?

— Искам, разбира се. Тази вечер, да речем, ако спрем по светло.

Яздеха мълчаливо. Умът на Катса блуждаеше напосоки; улавяше се, че когато се замисли за По, се сепва и внимава да не мисли за нищо съществено. Беше се зарекла да не му позволява да разбере нищичко, опита ли се да се вмъкне неканен в главата й, докато яздят по тихата горска просека.

Хрумна й, че сигурно му е трудно да не се поддава на връхлитащите го усещания. Ами ако обмисля сложен въпрос, съсредоточен до немай-къде, и в този момент го обкръжи цяла тълпа? Или дори само един човек, който го наблюдава и смята очите му за странни, или се възхищава на пръстените му, или иска да купи коня му? Дали се разсейва, когато другите се прокраднат в ума му? Навярно е много тягостно!

После се запита дали ще успее да привлече вниманието му, без да изрича нито дума. Ако поиска да й помогне или да спрат, може ли да го повика мислено? Вероятно; той сигурно разбира, когато някой край него понечи да му каже нещо.

Погледна го как язди пред нея — с изправен гръб, стиснал уверено поводите и, както винаги, ръкавите на бялата му риза бяха набити до лакътя. После погледна дърветата, ушите на коня и земята отпред. Прочисти съзнанието си от всички мисли за По. За вечеря ще уловя гъска, рече си. Листата на дърветата започват да си сменят цвета. Времето е чудесно и прохладно.

Сетне, с всички сили, се съсредоточи върху тила на По и изкрещя мислено името му. Той дръпна юздата толкова рязко, че конят му изцвили, подхлъзна се и почти седна. Нейният кон едва не се блъсна в него. По изглеждаше уплашен до смърт и ядосан. Тя не успя да се сдържи и избухна в смях.

— Какво, в името на Лиенид, ти става? Да ме побъркаш от страх ли искаш? Не ти ли стига, че съсипваш коня си, та реши да унищожиш и моя?

Виждаше, че наистина е ядосан, но не можеше да спре да се смее.

— Прости ми, По. Опитвах се само да привлека вниманието ти.

— Никога ли не ти хрумва да започнеш по-полека? Ако ти кажа да наместиш керемидите по покрива ми, сигурно ще събориш къщата.

— О, По, не ми се сърди! — Тя заглуши смеха, напиращ в гърлото й. — Наистина, По, нямах представа, че ще те стресна толкова. Всъщност не предполагах, че ще те стресна. Дарбата ти не те ли предпазва?

Тя се разкашля и си придаде разкаяно изражение, което не би заблудило дори най-неумелия четец на мисли. Но наистина не го направи нарочно и той сигурно разбираше. Най-сетне присвитите му устни се отпуснаха и бегла усмивка заигра по лицето му.

— Погледни ме — помоли я той ненужно, защото усмивката му вече я бе уловила в капан. — Кажи мислено името ми, сякаш искаш да привлечеш вниманието ми. Но го кажи тихо! Все едно шепнеш.

Тя почака малко и после си помисли… По.

Той кимна.

— Това е достатъчно.

— Е, беше лесно.

— И, както забелязваш, не подплаши коня.

— Много смешно. Ще се упражняваме ли, докато яздим?

До края на деня тя го викаше мислено от време на време.

Всеки път той вдигаше ръка да й покаже, че е чул. Дори когато шепнеше. Реши да спре да го вика, защото явно се получаваше, а и за да го остави на мира. Той се обърна назад и й кимна. Беше разбрал. Яздеше зад него с ококорени очи, смаяна, че са провели цял разговор — донякъде — без да произнесат нито дума.

Лагеруваха край езеро, заобиколено от огромни съндърски дървета. Докато сваляха торбите от конете, Катса зърна гъска през тръстиките. Клатушкаше се по отсрещния бряг. По присви очи.

— Май наистина е гъска — кимна той. — Нямам нищо против да хапна бутче за вечеря.

Катса тръгна безшумно към птицата. Тя не я забелязваше. Реши да се промъкне току до нея и да й прекърши врата, както правеха готвачките в дворцовата кухня. Ала гъската я чу, закряка и се спусна към водата. Катса хукна след нея, но тя разпери силните си криле и политна. Катса подскочи и я улови. Свали я долу, право в езерото, удивена от размера й. Сборичка се във водата с огромната гъска, която пляскаше с криле, тракаше с клюн, мяташе се и риташе. Но само за миг. Защото ръцете й се сключиха около шията й и вратът й се прекърши, преди острият клюн да я клъвне.

Катса се обърна към брега и с изненада забеляза, че По я наблюдава зяпнал. От косата и от дрехите й се стичаше вода, но тя вдигна огромната птица да му я покаже.

— Пипнах я!

Той продължи да се взира в нея. Гърдите му се повдигаха и спускаха — очевидно бе дотичал набързо да й помогне в подводната битка. Потърка слепоочия.

— Катса! Какво правиш?

— Улових гъска!

— Защо не използва ножа? Посред езерото си. Подгизнала си.

— Нищо и никаква вода, какво толкова! И без друго беше време да си изпера дрехите.

— Катса…

— Исках да проверя дали мога — обясни тя. — Ами ако съм на път без оръжия и се наложи да си набавя храна?

— Нищо не ти пречеше да я застреляш с лък от лагера ни. Виждал съм колко си точна.

— Но сега знам, че мога и по този начин — отвърна простичко тя.

Той поклати глава и протегна ръка.

— Излизай от там, преди да настинеш. И ми дай гъската. Ще я оскубя, докато се преоблечеш.

— Никога не настивам — осведоми го тя, шляпайки към брега.

Той се засмя.

— О, Катса… Сигурен съм, че не настиваш. — Взе гъската. — Останаха ли ти сили за една битка? Да потренираме ли, докато вечерята ни се пече?

Сега схватката беше различна, защото знаеше истинските му преимущества. Осъзна, че подвеждащите движения са загуба на енергия. Бързата мисъл нямаше да й помогне; с хитрост нямаше да го победи. Единствените й предимства бяха скоростта и ожесточението. И след като беше наясно, лесно промени стратегията си. Не губеше време за изобретателни ходове. Просто го обсипваше с порой от силни удари. Той предусещаше къде се цели, вярно, но не издържаше на темпото й и не успяваше да я отблъсне достатъчно бързо. Боричкаха се, докато светлината изтляваше и падаше мрак. Той се предаваше и се изправяше, олюлявайки се. Смееше се и стенеше.

— Добра тренировка е за мен — прецени той, — но не виждам каква е ползата за теб. Освен задоволството, че ме смилаш на каша.

— Трябва да измислим нови упражнения — съгласи се тя. — Нещо, което поставя на изпитание Дарбите и на двама ни.

— Да продължим да се бием и след като се стъмни. Тогава ще сме по-равностойни.

Вярно беше. Нощното небе го обви — черно небе без луна и без звезди. Накрая Катса не виждаше нищо; различаваше смътно само очертанията на фигурата му. Удряше напосоки. Той разбра, че действа на сляпо и се постара да я обърка с движенията си. Защитаваше се по-умело. И ударите му станаха по-опасни.

Тя го спря.

— Толкова ли точно усещаш ръцете и краката ми?

— Ръце, крака и пръсти — отвърна той. — Ти бликаш от физическа енергия, Катса. Усещам я непрекъснато. Дори чувствата ти понякога изглеждат веществени.

Тя присви замислено вежди в мрака.

— Можеш ли да се биеш със завързани очи?

— Не съм опитвал, за да не събудя подозрения. Но, да, бих могъл. По-лесно ще ми бъде на гладка земя. Усещането ми за горската повърхност е прекалено мъгляво.

Тя се втренчи в него — черен силует на фона на още по-черно небе.

— Чудесно! Превъзходно! Завиждам ти. Трябва да се бием по-често нощем.

Той се засмя.

— Не е зле от време на време да съм в по-изгодно положение.

Счепкаха се отново, но и двамата се препънаха на паднал клон и По се приземи по гръб, наполовина потопен в езерото. Изправи се и изджапа на брега:

— Достатъчно се борихме в тъмницата. Да проверим ли дали се е изпекла гъската?

Гъската цвърчеше над огъня. Катса я бодна с ножа и месото се отдели от костите.

— Готова е — констатира тя. — Ще ти отрежа бутчето.

Погледна го. Той си събличаше мократа риза през главата. Катса се насили да изтрие всичко от ума си. Съзнанието й да заприлича на неизписан лист хартия, на беззвездно небе. Той приклекна пред огъня. Изтри водата от голите си ръце и изтръска капките по пръстите си в пламъците. Тя се взираше в гъската и режеше старателно бутчето. Представяше си най-безизразното изражение на най-безизразното лице на света. Нощта беше хладна; помисли си за това. Гъската щеше да е вкусна; добре би било да изядат възможно най-много, за да не я похабят; замисли се и за това.

— Дано си гладен. Не искам гъската да отиде на вятъра.

— Гладен съм като вълк.

Явно смяташе да вечеря без риза, докато огънят го изсуши. Забеляза някакъв знак върху ръката му, пое си дъх и си представи празна книга с чисто бели страници. Ала същият знак върху другата му ръка привлече вниманието й и любопитството й надделя. Огледа ръцете му с присвити очи. Какво толкова? Нормално беше да се заинтригува от изображенията върху ръцете му. Тъмни, дебели обръчи като панделки над лактите му, на мястото, където свършват мускулите на рамото му и започват мускулите на ръката. Кръговете представляваха сложни плетеници, навярно разноцветни. Трудно беше да се каже на светлината на огъня.

— Лиенидско украшение — обясни той. — Като халките в ушите ми.

— Но какво е? — попита тя. — Боя ли е?

— Нещо такова.

— И не се отмива?

— Отмива се след много години.

Той бръкна в торбата си и извади суха риза. Надяна я през главата и Катса си представи обширно заснежено поле. Въздъхна облекчено и му подаде бутчето.

— Лиенидите обичат украшенията — добави той.

— Жените рисуват ли си знаци?

— Не, само мъжете.

— Дори обикновените мъже?

— Велики морета! Не! Как ти хрумна, Катса? Не мислиш ли, че щях да я спомена?

Той се разсмя с пълно гърло, а тя изсумтя.

— Не знам какво разкриваш за себе си и какво криеш, По.

— Украшението е предназначено за бъдещата ми съпруга.

— За кого ще се ожениш?

Той сви рамене.

— Досега не съм си представял, че е възможно да се оженя.

Тя заобиколи огъня, застана до него и си отряза второто бутче. Върна се от другата страна на огъня и седна.

— Ами замъкът и земите ти? Не трябва ли да оставиш наследник?

Той отново сви рамене.

— Замъкът и земите ми не са достатъчна причина да се обвържа с човек, с когото не искам да се обвързвам. Добре ми е и сам.

Катса се изненада.

— Очаквах да си по… по-общителен, когато си на родна земя.

— В Лиенид се старая да не страня от светския живот, но това е само преструвка, Катса. Винаги е преструвка. Мъчително е да крия Дарбата си, особено от семейството си. Когато съм в града на татко, част от мен брои дните, докато отново тръгна на път. Или докато се завърна в замъка ми, където ме оставят на спокойствие.

Разбираше го прекрасно.

— Сигурно трябва да си избереш съпруга, за която да си сигурен, че можеш да довериш истината за Дарбата си.

Той се изсмя рязко.

— Да. Съпругата ми трябва да отговаря на куп невъзможни изисквания. — Хвърли кокала от бутчето в огъня и си отряза ново парче от гъската. Започна да духа горещото месо. — А ти, Катса? Разби сърцето на Гидън, нали?

Само при споменаването на името му я обзе раздразнение.

— Гидън! Наистина ли не разбираш защо не искам да се омъжа за него?

— Готов съм да изредя хиляди причини, но не знам какво мислиш ти.

— Дори да исках да се омъжа, нямаше да е за Гидън — отсече Катса. — Аз обаче няма да се омъжа. За никого. Интересно как така не си чул слуховете. Доста се застоя в двореца на Ранда.

— О, чух ги. Но чух и друго — че си безмозъчен главорез, когото Ранда върти на малкия си пръст, а това се оказа далеч от истината.

Тя се усмихна и хвърли оглозгания кокал в огъня. Един от конете изпръхтя. Някакво дребно създание цопна във водата. Катса неочаквано се почувства стоплена, доволна и сита.

— Веднъж с Рафин обсъждахме дали да не се оженим — подхвана тя. — Понеже той не изгаря от желание да вземе някоя благородничка, която мисли само за короната и за богатството. А той, разбира се, трябва да се ожени, няма избор. Да му стана съпруга, изглежда лесно разрешение на проблема. Спогаждаме се, аз няма да му преча да се занимава с експериментите си, той няма да ме спира да работя за Съвета.

Представи си Рафин, приведен над книгите и стъклениците си. Навярно дори сега с Бан разискваха поредния експеримент. Докато се върне в двореца, сигурно щеше да е женен за някоя дама. Той щеше да е женен, а нея да я няма, за да си поговорят, да сподели с него мислите си, ако той пожелае, както винаги, да ги чуе.

— Накрая — продължи тя — се отказахме. Посмяхме се добре, защото аз така и не успях да приема въпроса на сериозно. Не желая да съм кралица. Освен това не искам деца, а Рафин трябва да остави наследник. Не искам и да се обвързвам с другиго. Дори с Рафин. — Тя се взря с присвити очи в огъня. Замислена за братовчед си, натоварен с толкова тежка отговорност. — Надявам се да се влюби в някоя жена, която ще пожелае да стане кралица и майка. Така ще е най-добре за него. Някоя жена, която иска цял рояк дечица.

По наклони глава.

— Не харесваш ли децата?

— Харесвам децата. Просто не искам да имам мои. Не искам да съм майка. Не мога да го обясня.

Спомни си как Гидън я уверяваше, че това ще се промени. Сякаш познава сърцето й, сякаш разбира поне мъничко сърцето й. Захвърли още един кокал в огъня и си отряда ново парче месо от гъската. Усети, че По я гледа и му се намръщи.

— Какво има? — попита я той. — Доколкото знам, не съм те ядосал.

Тя се усмихна.

— Помислих си колко непоносима съпруга щях да съм за Гидън. Питам се дали щеше да ме разбере, ако засадя леха с морско биле в градината му. Или щеше да ме сметне за очарователна домошарка?

— Какво е морско биле? — учуди се По.

— Сигурно в Лиенид го наричате другояче. Дребно лилаво цвете. Когато ядат листата му, жените не забременяват.

Увиха се в одеялата и се сгушиха до гаснещия огън. По се прозя блажено, но Катса не се чувстваше изморена. Сети се нещо, ала не искаше да го разбужда, ако заспива.

— Какво има, Катса? Буден съм.

Запита се дали някога ще свикне с това.

— Питах се дали мога да те събудя — отвърна тя, — като те повикам мислено.

— Не знам. Дарбата ми не действа, докато спя, но ако съм в опасност или някой приближава, винаги се събуждам. Опитай — прозя се отново той, — щом се налага.

— Някоя друга нощ, когато не си толкова уморен.

— Никога ли не се изморяваш, Катса?

— Сигурно се изморявам — тя не се сети за конкретен пример.

— Знаеш ли историята на крал Лек от Монсий?

— Не знаех, че има история.

— Има. Датира от много години и трябва да я знаеш, щом пътуваш към кралството му. Ще ти я разкажа, за да те приспя.

Той се обърна по гръб. Тя легна на една страна и се взря в профила му, очертан в светлината на гаснещия огън.

— Кралят и кралицата на Монсий били много благодушни хора. Не се славели като велики държавници, но имали мъдри съветници и управлявали поданиците си по-милосърдно, отколкото днес някой е способен да си представи. Само че били бездетни. Това не ги радвало, Катса, както би радвало теб. Отчаяно се надявали да им се роди дете, за да оставят наследник, а и просто защото искали дете както повечето хора, предполагам. Веднъж едно дете дошло в двореца. Красиво момче на тринайсетина години, с будно лице и превръзка върху едното око. Изгубило го преди години. Не обяснило откъде идва, кои са родителите му и какво се е случило с окото му. Просто дошло в двореца, просело и разказвало истории срещу храна и пари. Прислужниците го приютили, защото разказвало чудни истории — вълшебни притчи за място отвъд седемте кралства, където във въздуха и морето се носели чудовища, и цели армии изскачали от планинските пещери, а хората не приличали на нас. Кралят и кралицата чули за него. Завели го при тях да им разкаже историите си. Момчето ги очаровало от пръв поглед. Съжалили го, защото било бедно, самотно и осакатено. Започнали да го канят на трапезата си или в стаите си вечер; търсели го, когато се прибирали след дълго пътешествие. Отнасяли се с него като с благородник; образовали го, научили го да язди и да се сражава. Грижели се за момчето като за собствено дете. Когато момчето навършило шестнайсет, а кралят и кралицата все още нямали свое дете, кралят направил нещо необичайно. Посочил момчето за свой наследник.

— Макар да не знаели нищо за миналото му?

— Макар да не знаели нищо за миналото му. Тук историята става още по-интересна, Катса. Седмица след като кралят обявил момчето за свой наследник, кралят и кралицата заболели и се споминали. Двамата им най-доверени съветници се хвърлили от отчаяние в реката. Или поне така гласи историята. Не знам дали някой ги е видял.

Катса се подпря на лакът и го погледна втренчено.

— Странно ли ти се струва? — попита той. — На мен винаги ми е изглеждало странно. Но народът на Монсий никога не се усъмнил, а всички от семейството ми, които са срещали Лек, ме намират за мнителен. Лек бил изключително обаятелен, дори превръзката на окото му отивала. Казват, че тъгувал искрено за краля и кралицата и нямало начин да има нещо общо със смъртта им.

— Не бях чувала тази история — каза Катса. — Дори не знаех, че Лек е едноок. Виждал ли си го?

— Не. Но имам чувството, че няма да го харесам. Въпреки славата му на закрилник на беззащитните и безпомощните. — По се прозя и легна настрани. — Е, ако нещата се развият, както очаквам, скоро ще разберем дали ще го харесаме. Лека нощ, Катса. Утре ще стигнем гостилницата.

Катса затвори очи и се вслуша в равномерното му дишане. Трудно й беше да съвмести тази история с безупречната слава на крал Лек. Ала навярно беше невинен. Сигурно имаше някакво правдоподобно обяснение.

Зачуди се как ли ще ги посрещнат в гостилницата и дали ще извадят късмет да се натъкнат на човек, от когото да научат каквото ги интересува. Вслуша се в плискането на езерото и в шумоленето на вятъра в тревите.

Когато реши, че По е заспал, произнесе името му тихо, на глас. Той не помръдна. Изрече името му на ум, като шепот. Той отново не помръдна и продължи да диша равномерно.

Беше заспал.

Катса въздъхна.

Беше най-голямата глупачка в седемте кралства.

Защо, след като се биеше с него почти всеки ден и познаваше всяка част от тялото му; защо, след като бе лежала върху него, беше се търкаляла с него по земята и навярно би разпознала допира на ръката му по-добре, отколкото някоя жена би разпознала прегръдката на съпруга си, голите му ръце и рамене я смущаваха толкова? Беше виждала хиляди мъже без ризи — в залата за тренировки и когато пътуваха с Гидън и Ол. Рафин буквално се разсъбличаше пред нея, дотолкова бяха свикнали един с друг. Беше същото като с очите му. Когато не се биеха, тялото на По й въздействаше като очите му.

Дишането му се промени и мислите й застинаха. След миг той задиша спокойно.

Нямаше да е лесно с По. Нищо с него не беше лесно. Но той й беше приятел и щеше да пътешества с него. Щеше да му помогне да разкрие похитителя на дядо Тийлиф. И на всяка цена щеше да внимава повече да не го събаря в езера.

Сега беше време да заспи. Обърна се с гръб към него и с усилие на волята застави съзнанието си да затвори очи.

Осемнайсета глава

Гостилницата се помещаваше във внушителна висока сграда от дебели греди. Колкото по на юг навлизаха в Съндър, толкова по-дебели и здрави ставаха стволовете на дърветата и стените на къщите и странноприемниците. Катса не се бе застоявала дълго в Централен Съндър; вуйчо й я изпрати там само веднъж-дваж, ала девствените гори и скромните градчета със здрави къщи, далеч от границите и прищевките на кралете, винаги я бяха очаровали. Стените на гостилницата приличаха на бойници, но по-тъмни и по-топли.

Седнаха до една маса в стая, пълна с мъже, разположили се край тежки, тъмни маси, изработени от същото дърво като стените. По това време на денонощието мъжете от града и пътниците се стичаха в просторната трапезария на гостилницата, за да побъбрят, да се посмеят и да пийнат нещо силно. Когато По и Катса прекрачиха прага, в помещението се възцари затишие. Сега обаче мъжете разговаряха и се смееха гръмогласно и дори да надничаха над чашите и над облегалките на столовете към кралските височества, всяко със своя Дарба, поне не ги зяпаха безочливо.

По седеше, небрежно изтегнат в стола, а очите му блуждаеха лениво. Отпиваше ябълково вино, докато показалецът му забърсваше мокрия кръг, оставен от чашата върху дървото. Облакъти се върху масата, после подпря глава с длан и се прозя. Изглежда, сякаш след една приспивна песен главата му ще клюмне, помисли си Катса. Добре се прикриваше.

Очите му я стрелнаха насмешливо.

— Едва ли ще останем дълго в тази гостилница — прошепна й той. — Тук има мъже, които се интересуват от нас.

По се бе договорил с гостилничаря да плати за всякакви сведения относно отвличането на дядо Тийлиф. Мъжете — особено съндърците, ако приличаха на краля си — бяха готови на всичко, за да припечелят нещо. Отмятаха се от споразумения; разкриваха истини, които бяха обещали да пазят в тайна, съчиняваха истории, естествено. Но какво от това? По умееше да извлича полза и от лъжите.

Катса отпи от чашата си и огледа морето от мъже. Изисканите дрехи на търговците изпъкваха на фона на кафяво-оранжевите облекла на местните. Катса беше единствената жена в трапезарията, освен изнуреното момиче — дъщерята на гостилничаря — което тичаше между масите с поднос чаши и халби. Беше дребничка, смугла и миловидна и се усмихваше плахо само на възрастните клиенти от градчето, които можеха да й бъдат бащи. Бе донесла питиетата на По и Катса мълчаливо, с един-единствен свенлив поглед към По. Повечето мъже в стаята се държаха почтително с нея, но Катса не хареса усмивките по лицата на търговците, на които поднасяше вино в момента.

— На колко години е това момиче според теб? — попита тя. — Дали е омъжена?

По погледна към масата на търговците и отпи от чашата си.

— На шестнайсет или на седемнайсет. Не е омъжена.

— Откъде знаеш?

Той замълча.

— Не знам. Предполагам.

— Не прозвуча като предположение.

Той отпи още една глътка с равнодушен вид. Тя се досети, че не е предположение; досети се и защо е толкова сигурен. Съумя да преодолее раздразнението си, задето някакво си момиче се е осмелило да се възхити на По, и вътрешно се надяваше да не се е издала.

— Невъзможен си — скастри го тя. — Същият си като онези търговци. Какво като те е погледнала? Това не означава непременно…

— Не е честно! — възмути се По. — Разбирам го несъзнателно! Сгреших, че ти казах. Не съм свикнал спътниците ми да знаят за Дарбата ми. Не премислих колко несправедливо е към момичето.

Тя подбели очи.

— Спести ми признанията си. Ако не е омъжена, защо баща й позволява да обслужва тези мъже? Не съм сигурна, че е в безопасност сред тях.

— През повечето време баща й е зад тезгяха. Никой не би дръзнал да й навреди.

— Но невинаги е тук. В момента го няма. И макар да не й посягат, не означава, че я уважават. И че няма да я потърсят по-късно.

Момичето обикаляше масата и пълнеше чашите на търговците с ябълково вино. Единият се пресегна да я улови за ръката, но тя отскочи назад. Търговците избухнаха в смях. Мъжът се пресегна отново и отдръпна ръка, сетне го направи още веднъж. Приятелите му се разсмяха още по-гръмогласно. Мъжът от другата страна на момичето стисна китката й и мъжете край масата задюдюкаха. Момичето се опита да се освободи, но мъжът се смееше и не я пускаше. Почервеняла от срам, тя не ги поглеждаше, а само си дърпаше ръката. Приличаше на зашеметен, уплашен заек, впримчен в капан. Внезапно Катса се изправи. По също скочи на крака и я хвана за ръката.

За миг Катса се удиви от странната симетрия. Но за разлика от момичето, тя можеше да се освободи от пръстите на По, а за разлика от търговеца, По неслучайно я държеше за ръката. Не се наложи да го отблъсква. Това, че се изправи, се оказа достатъчно. Стаята замря. Мъжът пусна момичето. Втренчи се в Катса с побеляло лице и отворена уста — страх, познат й, както познаваше тялото си. Момичето също я зяпна, затаи дъх и притисна гърдите си с длан.

— Седни, Катса — нареди й тихо По. — Всичко свърши. Седни.

Послуша го. Всички в стаята си поеха дъх. След минута се разнесе шепот, а след още малко разговори и смях огласиха отново гостилницата. Катса обаче не бе сигурна, че всичко е свършило. Тези търговци навярно щяха да оставят момичето на мира. Но утре щяха да пристигнат нови търговци. А тези търговци щяха да продължат по пътя си и да си намерят ново момиче.

По-късно вечерта, когато Катса се канеше да си ляга, две момичета дойдоха в стаята да й подстрижат косата.

— Закъсняхме ли, милейди? — попита по-голямата, която носеше ножица и четка.

— Не, колкото по-бързо се отърва от нея, толкова по-добре. Влизайте!

Бяха млади, по-млади от момичето в гостилницата. По-малката — десетина годишна — носеше метла и лопата. Катса седна и те се защураха срамежливо край нея. Почти не продумваха и я наблюдаваха плахо — не точно уплашени, но почти. По-голямото момиче развърза косата на Катса и запрокарва пръсти през бъзлите.

— Простете ми, ако ви заболи, милейди.

— Няма да ме заболи — успокои я Катса. — А и не е необходимо да разплиташ възлите. Искам да я подстрижа цялата, съвсем късо. Като на мъж.

Момичетата се ококориха.

— Подстригвала съм много мъже — увери я по-голямата.

— Подстрижи ме, както подстригваш мъжете — рече Катса. — Колкото по-късо, толкова по-доволна ще бъда.

Ножицата заснова край ушите й. Започна да й олеква. Колко странно бе усещането да тръсне глава и да не усеща как тежкият сноп на тила й се полюшва и я стяга! По-малкото момиче обираше кичурите веднага щом паднеха на пода.

— Сестра ви ли поднася питиетата в трапезарията? — попита Катса.

— Да, милейди.

— На колко години е?

— На шестнайсет, милейди.

— А вие на колко сте?

— Аз съм на четиринайсет, а сестра ми е на единайсет, милейди.

Катса погледна малкото момиче, което смиташе кичурите коса с метла, по-висока от него.

— Някой учи ли би как да се защитаваше? — попита Катса. — Носите ли ножове?

— Татко ни защитава и братята ни — отвърна невинно момичето.

Момичетата режеха и метяха, а косата на Катса падаше ли падаше. Непознатият хлад върху врата й я изпълни с възторг. Запита се дали други момичета в Съндър и в седемте кралства носят ножове или всички разчитат на бащите и братята си да ги пазят.

Разбуди я похлопване по вратата, която свързваше стаята й със стаята на По. Не бе спала дълго. Беше полунощ и лунното сияние нахлуваше през прозореца. Ако не я търсеше По, ако я нападаше враг, светлината бе достатъчна да го повали в несвяст. Всички тези мисли пробягаха в главата й в мига, докато се изправи в леглото.

— Аз съм, Катса — чу гласа му през ключалката. — Вратата се заключва от двете страни. Отвори ми.

Тя се изтърколи от леглото. Къде ли беше ключът?

— Моят ключ висеше до вратата — подвикна й той и тя се втренчи в мястото, откъдето долиташе гласът.

— Само предположих, че го търсиш. Не е Дарбата ми, затова не настръхвай.

Катса опипа стената. Пръстите й докоснаха ключа.

— Защо викаш? Ами ако те чуе някой? Не се ли притесняваш, че ще разкриеш безценната си Дарба пред целия легион любовници при мен?

През вратата долетя приглушения му смях.

— Ще разбера, ако някой ме чуе. Щях да разбера, ако беше с цял легион любовници, Катса. Подстрига ли се?

Тя изсумтя.

— Чудесно! Възхитително! Нямам никакви тайни! Усещаш дори косата ми.

Тя превъртя ключа и отвори вратата. По се изправи. Държеше свещ.

— Велики морета! — възкликна той.

— Какво искаш?

Той вдигна свещта пред лицето й.

— Какво искаш, По?

— Аз щях да се справя далеч по-зле.

— Лягам си — заяви Катса и посегна към вратата.

— Добре, де, добре. Мъжете… Търговците. Съндърците, които закачаха момичето. Мисля, че смятат да дойдат да говорят с нас.

— Откъде знаеш?

— Стаите им са под нашите.

Тя поклати смаяно глава.

— Никой в тази гостилница няма тайни.

— Усещам ги смътно, Катса. Не чета мислите на всички до най-дребната подробност, както знаеш.

Тя въздъхна.

— Каква чест, че само мен усещаш до мозъка на костите! Посред нощ ли ще ни посетят?

— Да.

— Знаят ли нещо?

— Така мисля.

— Вярваш ли им?

— Не особено. Ще дойдат скоро. Ще почукам на външната ти врата.

Катса кимна.

— Добре. Ще се подготвя.

Тя влезе в стаята си и затвори вратата. Запали свещ, наплиска си лицето и се облече за окъснелите гости.

Търговците, които се присмиваха на момичето край масата в трапезарията, бяха шестима. Когато По почука на вратата й, до него стояха всичките шест. Свещите в ръцете им хвърляха тъмни сенки по брадатите им лица. Високи и широкоплещести, те изглеждаха огромни пред нея: дори най-дребният беше по-висок и по-едър от По. Прекрасна шайка насилници. Влезе след тях в стаята на По.

— Будни сте и сте облечени, почитаеми принце, милейди — започна най-грамадният, онзи, който пръв се опита да сграбчи момичето за ръката.

Катса долови с каква подигравка произнесе титлите им. Не ги уважаваше повече, отколкото те — него. Мъжът, уловил китката на момичето, стоеше до него. Явно двамата, застанали в средата на стаята, с лице към По, бяха тарторите на групата. Другите четирима се строиха зад тях.

Бяха се разположили добре, тези търговци. Катса се облегна на страничната врата — вратата към стаята й — и скръсти ръце. Намираше се на няколко крачки от По и двамата тартори и виждаше другите четирима. Вземаше повече предпазни мерки от необходимото, но не беше излишно търговците да знаят, че ги наблюдава.

— Цяла нощ приемаме посетители — отвърна По, без да му мисли много-много. — В гостилницата не само вие имате сведения за дядо.

— Внимавайте с другите, принце — предупреди най-едрият търговец. — Хората лъжат за пари.

По вдигна вежди:

— Благодаря за напомнянето.

Облегна се на масата зад него и пъхна ръце в джобовете. Катса преглътна усмивката си. Харесваше предизвикателната небрежност на По.

— С каква информация разполагате? — поинтересува се той.

— Колко ще ни платите?

— Зависи колко са ценни сведенията ви.

— Шестима сме — посочи търговецът.

— Ще ви платя в монети, делими на шест — отвърна По, — ако така предпочитате.

— Исках да кажа, принце, че не си струва да си губим времето, ако няма да получим достатъчно за шестима.

По реши да се прозее, преди да проговори със спокоен, дори приятелски глас:

— Няма да се пазаря, докато не разбера какво знаете. Ще получите справедливо възнаграждение. Ако това не ви устройва, вървете си.

Мъжът пристъпи от крак на крак. Погледна съдружника си. Той му кимна и мъжът прочисти гърло.

— Добре… Имаме информация, че крал Бирн от Уестър е замесен в похищението.

— Колко интересно! — възкликна По и фарсът започна.

По задаваше въпроси, сякаш взема на сериозно историята на търговеца. Откъде черпи информация? Надежден ли е човекът, уличил Бирн? Защо са отвлекли дядо Тийлиф? Помагали ли са други кралства на Бирн? В тъмниците на Бирн ли е дядо Тийлиф? Как охраняват тъмниците?

— Е, милейди — погледна я По, — трябва бързо да известим братята ми да претърсят тъмниците на Бирн.

— Няма ли да отидете вие?

Мъжът се изненада. И вероятно се разочарова, че не е успял да ги изпрати за зелен хайвер.

— Ние заминаваме на юг и на изток — обясни По. — Към Монсий и крал Лек.

— Лек не е замесен в похищението — възпря го мъжът.

— Не съм казал, че е замесен.

— Лек е безупречен. Пилеете си силите да търсите в Монсий, защото дядо ви е в Уестър.

По се прозя отново. Понамести се върху ръба на масата и скръсти ръце. Погледна безучастно мъжа.

— Не отиваме в Монсий да търсим дядо. Отиваме на гости. Сестрата на баща ми е кралица на Монсий — обясни той. — Отвличането я разтревожи силно. Искаме да я посетим. Навярно ще я успокоим с новината, която научихме от вас.

Един от търговците зад тарторите прочисти гърло и се обади от ъгъла:

— Там върлуват болести. В Монсийския кралски двор.

Очите на По се насочиха спокойно към мъжа.

— Така ли?

— Мои роднини служат на Лек — изсумтя мъжът. — Далечни роднини. Две момиченца работеха в приюта му, бяха ми братовчедки… Умряха преди няколко месеца.

— В какъв приют работеха?

— В приюта за животни. Лек спасява животни, принце, нали знаете?

— Да, естествено — отвърна По, — но не знаех за приюта.

На мъжа явно му хареса, че привлече вниманието на По.

Погледна съдружниците си и вирна брадичка.

— Кралят има стотици животни, принце — кучета, катерици, плъхове. Целите им гърбове и кореми са покрити с кървящи рани.

По присви очи.

— Кървящи рани по гърба и корема… — повтори бавно той.

— Така де… Все едно са се наболи на нещо остро — уточни мъжът.

По го изгледа мълчаливо.

— Ясно — рече накрая. — А счупени кости? Болести?

Мъжът се замисли.

— Не съм чувал, принце. Просто много рани и разрези, които заздравяват ужасно бавно. Кралят събира деца да му помагат да лекува дребните създания. Казват, че е много грижовен към животните.

По сви устни. Погледна Катса.

— Разбирам… — каза. — А знаеш ли от каква болест са починали момичетата?

Мъжът сви рамене.

— Децата са слаби същества.

— Сменихме темата — прекъсна ги най-едрият търговец. — Договорихме се да ви дадем информация за отвличането, не за това. Значи ни се полагат повече пари.

— А и мен ненадейно ме налегна болестта, наречена отегчение — додаде другарят му.

— О — откликна първият, — сигурно си замислил някакво развлечение?

— С различна компания — намеси се мъжът от ъгъла.

И шестимата се засмяха, разкикотиха се на някаква шегичка, уж само тяхна, но Катса усети, че я разбра.

— Жалко за бащите закрилници и заключените спални — прошепна вторият тартор на приятелите си, но недостатъчно тихо за острия слух на Катса.

Тя скочи към тях, преди дори да успеят да избухнат в смях.

По бързо й препречи пътя — вероятно незабелязано бе тръгнал пръв.

— Спри — каза й той спокойно. — Мисли. Дишай.

Вълната от необуздан гняв не я погълна и тя позволи на тялото му да застане между нея и търговеца, между нея и двамата или шестимата търговци — все едно, защото за нея тези мъже бяха еднакви.

— В седемте кралства единствено ти умееш да усмиряваш тази дива котка — каза някой от тях.

Не разбра кой, защото я разсея въздействието, което думите му оказаха върху лицето на По.

— Късметлии сме, че има разумен дресьор — продължи мъжът. — А ти си щастливец! Дивачките са най-забавни, стига да умееш да ги усмиряваш.

По я гледаше, но не я виждаше. Очите му заискриха — сребърен лед и златен огън. Ръката, която я удържаше, застина, а пръстите му се свиха в юмрук. Той вдиша — безкрайно дълго. Беше разярен; тя го виждаше ясно и реши, че ще удари мъжа. Стресната, се почуди дали да го спре, или да му помогне.

Да го спре. По-добре да го спре, защото в момента не мисли. Улови го за лактите и ги стисна здраво. Изрече името му наум. По. Спри. Помисли. Повтори същото, което той й каза преди малко. Мисли. Той издиша — протяжно, както бе вдишал. Погледът му се проясни и очите му срещнаха нейните.

Обърна се и застана до нея. Обърна се с лице към двамата мъже. Нямаше значение кой е проговорил.

— Махайте се. — Гласът му прозвуча много тихо.

— Но възнаграждението ни…

По пристъпи към мъжете и те отстъпиха заднишком. Ръцете му висяха до тялото с обичайната спокойна небрежност, която не залъга никого в стаята.

— Имате ли представа с кого разговаряте? — попита той. — След тези думи няма да получите и грош от мен. Радвайте се, че не ви избих зъбите.

— Дали все пак не трябва да го направим? — поинтересува се Катса и обходи с поглед мъжете, един по един. — Ще ми се да им избия от главата дъщерята на гостилничаря.

— Няма да я докоснем — простена единият. — Никого няма да докоснем, кълна се!

— В противен случай ще съжалявате — предупреди ги тя. — Ще съжалявате до края на късия си, окаян живот.

— Няма, милейди, няма. — Заотстъпваха към вратата с побелели лица; самодоволните им усмивки бяха изчезнали безследно. — Само се пошегувахме, милейди, кълна се.

— Махайте се! — процеди По. — Възнаграждението ви е, че няма да ви убием за обидните думи.

Мъжете се втурнаха навън. По затръшна вратата. Облегна се върху нея и се плъзна надолу. Седна на пода, разтърка лице с длани и въздъхна отривисто.

Катса взе свещта от масата и приклекна до него. Опита се да отгатне колко умора и гняв са натрупани в приведената му глава и изпружените рамене. Той свали длани от лицето си и облегна глава на вратата. Погледа я мълчаливо.

— Наистина щях да го ударя — призна той. — Много силно.

— Не знаех, че си толкова избухлив.

— Очевидно съм.

— По, как разбра, че ще ги нападна? — попита тя, осенена от странна идея. — Намеренията ми бяха насочени към тях, не към теб.

— Да, но усетих как енергията ти лумва. Познавам те добре и разбирам кога ще се нахвърлиш върху някого. — Той се усмихна изморено. — Никой не може да те обвини в непостоянство и колебливост.

Тя вирна брадичка. Седна на пода до него и кръстоса крака.

— Обясни ми какво научи от тях.

Той затвори очи.

— Какво научих… Първо, че лъжат, ако не броим онзи в ъгъла. Беше игра. Искаха да ни заблудят да им платим за невярна информация. За да си отмъстят за инцидента в трапезарията.

— Каква дребнавост! — възмути се Катса.

— Да, но все пак ни помогнаха. Лек е, Катса, сигурен съм. Мъжът излъга, когато каза, че Лек не е замесен. Но долових нещо странно… нещо, което не разбирам. — Той поклати глава и се втренчи замислено в ръцете си. — Необяснимо е, Катса. Почувствах някакво непонятно желание да го защитят.

— Как така?

— Сякаш наистина вярват в невинността на Лек и искат да го предпазят от мен.

— Но ти току-що каза, че Лек е виновен.

— Виновен е и тези мъже го знаят. Но същевременно вярват, че е невинен.

— Звучи абсолютно безсмислено.

Той поклати отново глава.

— Знам. Но долавям правилно чувствата им, убеден съм. Мъжът лъжеше, че Лек не е замесен, сигурен съм. Ала когато след миг добави: „Лек е безупречен“, наистина го мислеше. Вярваше на думите си. — По се взря в тъмния таван. — Какво ли означава това? Дали Лек е похитил дядо по някаква невинна причина? Струва ми се невъзможно.

Катса не проумяваше наученото от По, както и не проумяваше по какъв начин го е научил.

— Не разбирам… — промълви безпомощно тя.

Той се откъсна от мислите си и я погледна.

— Катса… Съжалявам. Сигурно ти е трудно. Долавям ясно чувствата и мислите на измамниците, които не знаят как да ги опазят в тайна.

Тя наистина не разбираше. Не проумяваше как така кралят е едновременно виновен и невинен. Забеляза как По се вглъбява отново в размишления и впива очи в дланите си. Търговците не съумяха да прикрият своите чувства и мисли. Много й се искаше да научи как се прави това, ако въобще е възможно.

Усети, че По я гледа.

— Понякога успяваш да скриеш мислите си от мен, Катса.

Тя се сепна и веднага си представи девствена белота.

— След като разбра за Дарбата ми — уточни По. — Усещам, че го правиш — дори сега го правиш — и ти казвам, че действа, Защото Дарбата не ми показва нищо. И на мен ми олеква от това. Честна дума! Не искам да ти отнемам тайните. — Той се понадигна, осенен от идея. — Винаги можеш да ме удариш и да изпадна в несвяст. Няма да те спра.

Катса се засмя.

— Няма. Обещах да не те удрям. Освен когато тренираме.

— Но в този случай е самозащита.

— Не е.

— Напротив — настоя той и разгорещеният му глас я разсмя.

— Предпочитам да се науча да пазя мислите си — рече тя, — за да не се налага да припадаш всеки път, когато поискам да скрия нещо.

— И аз го предпочитам, повярвай ми! Но ти разрешавам да ме удариш, ако се налага.

— Рискуваш. Забрави ли колко съм избухлива?

— Няма значение.

— Щом ми позволяваш, вероятно ще го направя, По… Сигурно…

Той вдигна ръка.

— Така е справедливо. Когато се бием, ти удържаш силата си. А аз съм безпомощен да възпра Дарбата си. Значи трябва да имаш право да се защитиш.

Предложението не й хареса, но разбираше довода му. И се трогна от охотата, с която е готов да се лиши от Дарбата си заради нея.

— Непрекъснато ще те боли главата — предупреди го.

— Рафин вероятно е сложил в кесията с лекарства от балсама против главоболие. Ще ми се и аз да си променя косата като теб. Синьото ще ми отива, нали?

Тя се засмя отново и се зарече мълком никога да не го удря; освен ако не е съвсем отчаяна, разбира се. Свещта върху пода до тях припламна и угасна. Бяха се увлекли в разговора. Призори щяха да поемат към Монсий, а сега бе среднощ и всички в гостилницата и в града спяха. Само те седяха тук и се смееха в мрака.

— Утре тръгваме за Монсий, нали? — попита тя. — Ще заспим върху конете.

— Аз ще заспя върху коня. Ти ще яздиш, сякаш си спала дни наред. Все едно се състезаваме кой ще стигне пръв в Монсий.

— И какво ще открием, когато стигнем? Крал, който е невинен, макар да е виновен?

Той потърка чело.

— Винаги ми се е струвало странно защо родителите ми изобщо не се съмняват в Лек, независимо от историята му.

А сега и тези мъже го смятат за невинен, макар да знаят, че е замесен в похищението.

— Възможно ли е във всяко друго отношение да живее толкова праведно, та хората да му прощават простъпките или да не ги забелязват?

Той помълча.

— Питам се… напоследък се питам дали не е роден с Дарба. Дарба, която да променя мнението на хората за него. Има ли такива дарби? Не знам…

Не й беше хрумвало. Но изглеждаше възможно. Ако едното му око липсва, никой не би могъл да разбере дали притежава Дарба. Никой не би го заподозрял, защото как ще заподозреш Дарба, контролираща подозренията?

— Вероятно умее да заблуждава хората — продължи По. — Например да притежава Дарба да ги обърква с лъжи, които се разпространяват от кралство в кралство. Представи си, Катса. Хората пренасят лъжите с думите си и ги посяват в доверчиви уши; абсурдни лъжи, заличаващи разума и истината, пренесени чак до Лиенид. Даваш ли си сметка какво могъщество притежава човек с такава Дарба? Способен е да създаде каквато иска представа за себе си; да вземе каквото пожелае. И никой няма да го обвини.

Катса си спомни историята за момчето, обявено за наследник на трона и за краля и кралицата, споминали се не след дълго; за съветниците, уж скочили заедно в реката. И за всички скърбящи поданици — на тях дори не им хрумнало да се усъмнят в момчето без семейство, без минало, без монсийска кръв в жилите. За момчето, което станало крал.

— А милосърдието му? — напомни тревожно тя. — Животните… Този мъж говореше как Лек лекува животни…

— Това е другото — прекъсна я По. — Мъжът наистина вярваше в доброжелателството на Лек. Но само на мен ли ми се струва странно защо в Монсий има толкова много пострадали кучета и катерици. Да не би тамошните дървета и скали да са направени от стъкло? Къде се порязват?

— Но той е милостив човек, щом се грижи за тях.

По я изгледа въпросително.

— И ти го защитаваш. Противиш се на разума също като родителите ми и като търговците. Той притежава стотици животни с необясними рани и тези рани не заздравяват, Катса. Децата, които му слугуват, умират от загадъчни болести, но теб не те гложди никакво подозрение.

Беше прав. Катса го разбра и мрачната истина си проправи път в съзнанието й. Представи си власт, разпростираща се като тъмно чувство, като болест и заразява всички умове, които досегне.

Имаше ли по-опасна Дарба от Дарбата, замъгляваща погледа с пелена от лъжи?

Катса потрепери. Скоро щеше да застане пред краля. Ала как да се защити от мъж, способен да я подмами да повярва в непогрешимостта му?

Очите й обходиха тъмния силует на По, очертан в рамката на черната врата. Виждаше се само бялата му риза, сивееща в мрака. Внезапно й се прииска да го види по-ясно. Той се изправи и я издърпа да стане. Заведе я до прозореца и я погледна в очите. Лунната светлина озари сребърното му око и златото по ушите му. Нито разбираше защо се почувства толкова уплашена, нито защо очертанията на носа и на устните му ведно със загрижеността в очите му я успокояват.

— Какво има? — попита я той. — Какво те тревожи?

— Ако Лек наистина притежава такава Дарба…

— Да?

— Как ще се защитя от него?

Той я погледна сериозно.

— Лесно е — увери я. — Моята Дарба ще ме пази от него. А аз ще пазя теб. С мен ще си в безопасност, Катса.

Легна си. Мислите затанцуваха като вихрушка из главата й, ала тя си наложи да заспи. Бурята стихна в миг и Катса заспа, обгърната от безметежност.

Деветнайсета глава

От гостилницата или от което и да е място в Съндър до града на Лек се стигаше по два начина. Първият — да тръгнеш на юг към съндърските пристанища и да отплаваш на югоизток към Монпорт, най-западния пристанищен град на Монсийския полуостров, откъдето широк път отвеждаше до града на Лек през равнината на изток от най-високите монсийски върхове. По този маршрут пътуваха търговците, които пренасяха стоки, и повечето кервани с жени, деца или възрастни.

Вторият път бе по-кратък, но по-труден. Той се виеше на югоизток през съндърските гори, а те ставаха все по-гъсти и по-диви, и накрая се срещаха с високите планини, очертаващи границата на Монсий с Естил и Съндър. Последната част от пътя беше прекалено камениста и неравна за коне. Дръзналите да изкачат планинския проход трябваше да вървят пеш. Странноприемниците от двете страни на прохода купуваха или се грижеха за конете на пътниците, когато поемаха нагоре, и ги продаваха или връщаха на онези, които слизаха от планините. Катса и По решиха да тръгнат по този маршрут.

Градът на Лек се намираше на един ден преход от планините, освен ако не купеха нови коне. Пътят към града прекосяваше тучни долини, напоени обилно от водите, стичащи се от планинските върхове. По обясни на Катса, че осеяните с реки и потоци морави напомнят Лиенид — поне така ги описвала в писмата си монсийската кралица. Катса никога не бе виждала такива земи. Докато яздеха, се захласваше по причудливите пейзажи пред тях, но ги изместваха рой други мисли. Защото когато се събуди в съндърската гостилница, бурята от предишната нощ отново се развихри в ума й.

Дарбата на По щеше да го пази от Лек. А По щеше да пази нея.

С По беше в безопасност.

Той го описа простичко, сякаш е нищо. Но за Катса не беше нищо да разчита на нечия закрила. Случваше се за пръв път през живота й.

Нямаше ли да е по-лесно да убие Лек веднага, преди да успее да отвори уста или да вдигне пръст? Или да го обезвреди някак си, да го обезсили напълно? Да запази властта над себе си и да се защити сама? Не се нуждаеше от закрила. Сигурно имаше изход; сигурно имаше начин да се защити от Лек, ако той наистина притежава Дарба, каквато подозират. Трябваше само да помисли.

В късното утро започна да ръми. Следобед заваля не на шега — студен, безмилостен дъжд, който шибаше лицата им и скриваше гората от погледите им. Принудиха се да спрат, подгизнали до кости, и да потърсят подслон, преди да се мръкне. Огромните дървета от двете страни на пътя предлагаха известно убежище. Завързаха конете под вековен бор. Под клоните му ухаеше на смола, която капеше долу, примесена с дъждовните капки.

— Едва ли ще намерим по-сухо място — отбеляза По. — Няма как да запалим огън, но поне няма да спим под дъжда.

— Винаги може да се запали огън — възрази Катса. — Аз ще го наклада, а ти намери нещо за готвене.

По взе лъка и тръгна между дърветата със скептично изражение, а Катса се залови да запали огън. Не беше лесно в свят, подгизнал от вода. Борът обаче бе опазил сухи игличките, нападали близо до ствола му, и тя изрови шепа листа и две-три клонки, които не бяха съвсем мокри. След няколко удара на ножа и няколко нежни дихания едно пламъче, заслонено от дланите й; заоблизва влажната кула от подпалки. Усети топлината му върху лицето си, сведено над него. Почувства задоволство. Умееше да пали огън. Когато пътуваха с Ол и Гидън, тя отговаряше за огъня.

Поредното доказателство, разбира се, че не е необходимо да разчита на другиго, за да оцелее.

Остави пламъчето и тръгна да търси с какво да го подхрани. Когато По се върна в лагера им, мокър до кости, тя погледна с благодарност тлъстия заек в ръката му.

— Дарбата ми определено се развива — констатира той, бършейки капките от лицето си. — Откакто навлязохме в тези гори, усещам по-ясно животните. Заекът се криеше в дупка в дърво. Нямаше да разбера, че е там, ако… — млъкна при вида на малкия, задимен огън. Погледа я как раздухва жарта и го подсилва с клонки и съчки. — Как успя, Катса? Невероятна си!

Тя се разсмя. Той приклекна до нея.

— Хубаво е, че те чувам да се смееш. Днес си толкова притихнала. Знаеш ли? Много ми е студено. Не го усещах, докато не ме лъхна топлината на огъня.

По се грееше, приготвяше вечерята и говореше. Катса започна да отваря торбите и да провесва одеяла и дрехи по най-ниските клони на бора, за да ги изсуши. Когато месото зацвърча над пламъците, По дойде при нея. Разгъна картите и поднесе овлажнелите им краища до огъня. Отвори кесията с лекарства от Рафин и ги разгледа, подреждайки пликовете с надписи по камъните да съхнат.

Лагерът им беше уютен; капките барабаняха по земята, огънят ги топлеше, обвиваше ги мирис на дърва и препечено месо. По бърбореше непринудено. Катса поддържаше огъня и му се усмихваше. Тази нощ заспа под влажното одеяло, сигурна, че ще оцелее навсякъде, дори сама.

Събуди се посред нощ. Уплашена, сигурна, че По го няма и е останала сама. Навярно беше сянка от сън, промъкнала се в съзнанието й, преди да се стопи, защото дочу дишането му през равномерното ромолене на дъжда. Надигна се и различи силуета му на земята до нея. Пресегна се и го докосна по рамото. За да е сигурна. Не беше я изоставил; бе тук и двамата пътуваха през съндърската гора към границата на Монсий. Легна отново и в мрака се вгледа в очертанията на заспалото му тяло.

Все пак щеше да приеме закрилата му при необходимост. Гордостта нямаше да й попречи да приеме помощ от този приятел. И без друго вече й бе помагал по хиляди начини.

Тя също щеше да го защитава яростно, ако се наложи. Ако битките го изтощят, ако му потрябва подслон, храна или огън в дъжда. И всичко, което е по силите й да му осигури. Щеше да го пази от всичко.

Въпросът беше уреден. Катса затвори очи и заспа.

Не знаеше какво й има, когато се събуди на другата сутрин. Изпитваше непонятен гняв към него. Обяснение нямаше и навярно той го разбра, защото не попита. Отбеляза само, че дъждът е спрял. Изгледа я мълчаливо как си навива одеялото, сякаш него го няма, и си натовари багажа върху коня. Докато яздеха, сякаш пак не го виждаше. И макар да нямаше начин да не е усетил силата на гнева й, той не продума.

Не се ядосваше, задето един човек й предлага помощ и закрила. Това би било нечувана самонадеяност, а тя знаеше, че самонадеяността е глупост. Трябваше да се стреми към смирение. Ето още един начин, по който По й помагаше. Подтикваше я към смирение. Ала не… не беше това. Просто никога не бе молила за човек, комуто да се доверява и за когото да е готова да направи толкова много. Не беше молила за човек, чието отсъствие, ако се събуди посред нощ, да я хвърли в отчаяние — не заради закрилата, която ще изгуби, а просто защото копнее да е с него. Не беше молила за човек, с когото иска да бъде.

Катса не понасяше несвързаните си мисли. Затвори се в мрачна черупка и започна да отпъжда всяка мисъл, дръзнала да се прокрадне в ума й.

За да отпочинат конете, спряха до езеро, преляло от дъждовната вода. По се облегна на едно дърво и задъвка залък хляб. Наблюдаваше я спокойно, мълчаливо. Тя не го поглеждаше, но усещаше как очите му я следят, без да се отлепят от нея. Направо я изкарваше от кожата й, като стоеше облегнат там, ядеше и не откъсваше от нея сияйните си очи.

— Какво зяпаш? — не издържа и попита тя.

— Езерото е пълно с риба и с жаби. Гъмжи от сомове. Стотици са. Не ти ли се струва интересно, че го знам с такава сигурност?

Неговата невъзмутимост и новооткритата му способност да брои жаби и сомове, които тя не вижда, я предизвикваха да го удари. Сви юмруци, обърна се и се отдалечи. Към пътя, сред дърветата, покрай дърветата… Хукна през гората, подплашвайки птиците. Тичаше край потоци и папрати, и хълмове, покрити с мъх. Излезе на поляна с водопад, който се изливаше над скалите и оттам — в езерце. Изу си ботушите, съблече се и скочи във водата. Изпищя от студа, който обви ненадейно тялото й, а носът и устата й се напълниха с вода. Изплува на повърхността, закашля се и си издуха носа с тракащи зъби. Присмя се на студа и загреба към брега.

Сега, сред тинята, настръхнала от главата до петите от мразовитата вода, се почувства спокойна.

Случи се, когато се върна при него, охладена и с прояснена глава. Той седеше, облегнат с отпуснати рамене на едно дърво, присвил колене и обронил глава в длани. Беше изморен, нещастен. Странна нежност се надигна в гърдите й. Той вдигна очи и я погледна и тя видя нещо, което не беше забелязвала преди. Ахна.

Очите му бяха красиви. Лицето му беше красиво и раменете му, и пръстите му. И ръцете му бяха красиви, отпуснати върху коленете, и гърдите му, които не помръдваха, защото я наблюдаваше със затаен дъх. И сърцето в гърдите му. Нейният приятел… Как не го бе забелязала досега? Била е сляпа. Сълзи премрежиха очите й, защото не беше молила и за това. Не беше молила за този красив мъж пред нея с бегла надежда в очите, която тя не искаше да съзира.

Той се изправи и краката й се разтрепериха. Опря се на коня, за да не се олюлее.

— Не го искам — прошепна.

— Катса… И аз не съм го предвиждал.

Тя се улови за ръба на седлото — уплаши се, че коленете й ще се подгънат и ще седне между краката на коня.

— Ти… ти винаги преобръщаш плановете ми с главата надолу — отрони той и тя извика и падна на колене. После се изправи разярено, преди да дойде при нея, да й помогне и да я докосне.

— Възсядай коня — нареди му тя. — Тръгваме. Веднага!

Метна се върху седлото и препусна, без да го дочака да я последва. Докато галопираха позволи само на една мисъл да закръжи из ума й, отново и отново. Не искам съпруг. Не искам съпруг. Повтаряше го в ритъма на конските копита. Ако той четеше мислите й, толкова по-добре.

Здрачи се и спряха за почивка. Тя не му проговори, но не можеше да се преструва, че го няма. Не го поглеждаше, ала усещаше всяко негово движение. Чувстваше как очите му я наблюдават през огъня, който той запали. Всяка нощ беше така и така щеше да продължава и занапред. Той ще седи срещу нея, облян от светлината на пламъците, а тя няма да смее да го погледне, защото той сияе, защото е красив и за щото това просто я сломява.

— Моля те, Катса — рече По най-сетне. — Поне ми говори.

Тя се обърна рязко към него.

— Какво да говоря? Знаеш как се чувствам и какво мисля за чувствата си.

— А какво чувствам аз? Няма ли значение?

Гласът му прозвуча плахо, толкова неочаквано плахо, че тя се засрами от язвителните си думи. Седна срещу него.

— По… Прости ми. Има значение, разбира се. Кажи ми как се чувстваш.

Изведнъж той сякаш онемя. Втренчи се в скута си и започна да върти пръстените си. Пое си дъх и потърка чело; когато отново вдигна лице към нея, й се стори, че очите му са оголени и през тях вижда светлината на душата му. Разбра какво ще й каже.

— Знам, че не го искаш, Катса. Но съм безпомощен. От мига, когато влетя в живота ми. Страхувам се да ти кажа за какво мечтая, защото ти… о, не знам… ще ме хвърлиш в огъня. Или по-скоро ще ми откажеш. Или най-лошото — ще ме презреш. — Гласът му пресекваше и очите му току се плъзваха надолу. Накрая закри лице с длани. — Обичам те — прошепна той. — Не съм предполагал, че някой може да ми е толкова скъп. А сега те разплаках и трябва да млъкна.

Тя плачеше, но не заради думите му. А заради неизбежността, която отказваше да погледне в очите, докато седи срещу него. Стана.

— Искам да остана сама.

Той скочи.

— Недей, Катса, моля те.

— Няма да ходя надалеч, По. Искам просто да помисля, без да те усещам в главата си.

— Страхувам се, че ако тръгнеш, няма да се върнеш.

— По… Ще се върна — поне тази сигурност можеше да му даде.

Той я погледна изпитателно.

— Сега мислиш така, но се страхувам да не би по-късно да решиш, че изходът е да ме напуснеш.

— Няма.

— Не съм сигурен.

— Дори да е така, искам да помисля насаме и отказвам да те ударя, така че се налага да ме пуснеш. А когато тръгна, ще трябва да ми се довериш както би направил всеки човек без твоята Дарба. И както правя аз с теб.

Погледна я отново с голите си, нещастни очи. После въздъхна дълбоко и седна.

— Ако искаш да мислиш насаме, отдалечи се на десет минути — посъветва я.

Десет минути беше далеч по-голямо разстояние, отколкото предполагаше, че обхваща Дарбата му; този спор обаче засега се отлагаше. Усещаше очите му върху гърба си, докато крачеше между дърветата. Разчистваше просека в пущинака, търсейки тъмнина, далечина и самота.

Сам-сама в гората, Катса седна върху един дънер и заплака. Плачеше като човек с опустошено сърце и се питаше как е възможно обичта между двама души да смазва така сърцето.

Не можеше да го има; беше повече от ясно. Не можеше да му бъде съпруга. Не можеше да се освободи от Ранда, за да стане пак нечия, да принадлежи на другиго, да отговаря пред другиго, да изгражда живота си около друг човек. Независимо колко го обича.

В мрака на съндърската гора Катса разбра три неща. Обича По; иска По; не може да принадлежи на другиго, освен на себе си.

След известно време тръгна обратно към огъня. Чувстваха й не бяха се променили и не беше изморена. По обаче щеше да страда, ако не се наспи, но нямаше да заспи, докато тя не се върне.

Намери го да лежи по гръб, буден, втренчен в месечината. Седна до него. Той я погледна с кадифени очи, но не продума. Срещна очите му и му разтвори ума си, за да му покаже какво чувства, какво иска и какво не може да направи. Той я гледа дълго.

— Знаеш, че никога няма да пожелая да те променя, ако ми станеш съпруга — рече най-сетне.

— Ще се променя, ако ти стана съпруга — възрази тя.

Не отлепяше очи от нейните.

— Да, разбирам те.

Една цепеница падна в огъня. И двамата продължиха да мълчат. Накрая той проговори с колеблив глас.

— Сломеното сърце не е единствената алтернатива на брака.

— Какво искаш да кажеш?

Той сведе за миг глава. И отново вдигна очи.

— Ще бъда твой, по какъвто начин ме пожелаеш — каза го толкова непринудено, че Катса не се смути. Дори не отмести поглед от лицето му.

— И докъде ще ни доведе това?

— Не знам. Но ти се доверявам.

Гледаше очите му. Той й предлагаше себе си. Вярваше й. Както тя му вярваше.

Не беше обмисляла тази възможност, когато седеше в гората и плачеше. Дори не беше се сетила, че съществува. Предложението му стоеше като на длан пред нея — достатъчно бе да протегне ръка и да го вземе. Това, което изглеждаше ясно, еднозначно и тъжно, отново стана объркано и сложно. Но и обагрено с надежда.

Възможно ли беше да му бъде любовница и да принадлежи и на себе си?

Не знаеше отговора.

— Трябва да помисля — заключи тя.

— Мисли тук — помоли я той. — Изтощен съм, Катса. Ще заспя тутакси.

Тя кимна.

— Добре. Ще остана.

Той се протегна и избърса сълзата, стекла се по бузата й. Усети допира на пръста му в гръбнака си и се пребори с усещането, за да не му позволи да разбере. Той легна. Тя се премести до дърво извън светлината на огъня. Взря се в силуета на По, докато го чакаше да заспи.

Двайсета глава

Мисълта да има любовник бе за Катса нещо като да открие крайник, незабелязан преди. Още една ръка или пръст на крака. Изглеждаше й чужда и тя я докосваше и побутваше, сякаш опипва пръст, изникнал неочаквано върху ръката й.

Фактът, че любовникът е По, донякъде смекчаваше объркването й. Съсредоточавайки се върху По, а не върху представата да има любовник, Катса посвикна с мисълта, че би могла да дели леглото с него, без да му е съпруга.

Размишлява повече от една нощ. Яздиха през съндърската гора, разговаряха и отдъхваха през деня, а надвечер спряха да лагеруват както преди. Мълчанията им сега обаче сякаш бяха по-напрегнати и от време на време Катса се отдалечаваше, за да остане насаме. Не се бореха, защото Катса се чувстваше неловко от досега му. А и той не настояваше. Не й налагаше нищо; спестяваше и думите, и погледите.

Движеха се възможно най-бързо. Ала колкото повече напредваха, толкова по-тесен ставаше пътят; гмуркаше се в буренясали дерета и се виеше около огромни дървета, каквито Катса никога не беше зървала. Дървета със стволове, дебели колкото конска дължина, и клони, които стенеха високо над главите им. Понякога се налагаше да се снишават в седлата, за да не се заплетат в пълзящите растения, увиснали от дървесните корони. Земята се издигаше на изток и потоци пресичаха горската шир.

Пейзажът поне разсейваше донякъде По. Той се озърташе непрекъснато с ококорени очи.

— Колко е дива тази гора! Виждала ли си нещо такова? Великолепно е!

Великолепна гора, пълна с животни, трупащи тлъстини за зимата. Лесен улов и лесен подслон. Катса обаче усещаше осезаемо, че конете се движат бавно като ума й.

— Мисля, че пеша ще сме по-бързи — заяви тя.

— Конете ще ти липсват, когато ги оставим.

— Кога ще е това?

— Според картата след десетина дни.

— Предпочитам да вървя пеш.

— Неуморна си, нали?

— Изморявам се, ако не съм спала дълго време. Или ако нося нещо тежко. Изтощих се, когато пренасях дядо ти по стълбите.

Той повдигна вежди.

— Носила си дядо?

— Да, в крепостта на Ранда.

— След цял ден и цяла нощ галопиране?

— Да.

Той избухна в смях, но тя не схвана шегата.

— Налагаше се, По. Иначе мисията щеше да се провали.

— Той тежи повече от теб.

— Да, затова се изморих, докато изкача стълбите. Ти нямаше да се измориш толкова.

— Аз съм по-едър от него, Катса. По-силен съм. И щях да се изморя, ако бях яздил цяла нощ.

— Налагаше се. Нямаше друг начин.

— Дарбата ти не се изчерпва с бойните умения — заключи той.

Тя не отговори и след един миг недоумение забрави думите му. Мислите й се върнаха към неотложния въпрос. А и как иначе, след като По беше неотлъчно до нея.

Каква е разликата между съпруг и любовник?

Приемеше ли да стане съпруга на По, щеше да се обвърже с обещания за бъдеще, което още не виждаше. Станеше ли негова съпруга, щеше да е завинаги. И независимо колко свобода й дава По, тя щеше да знае, че свободата й е подарък. Свободата нямаше да е нейна, а дар от По. Няма значение, че той никога не би си поискал подаръка обратно. Щом не произтича от нея, не е нейна.

Ако По й стане любовник, дали идеше да се чувства впримчена, притисната в ъгъла от усещането за необратимост? Или ще притежава свободата, която извира от нея самата?

Една нощ лежаха от двете страни на гаснещия огън. Изведнъж я налегна нова тревога. Ами ако вземе от По повече, отколкото е способна да му даде?

— По?

Чу го как се обръща към нея.

— Да?

— Как ще се чувстваш, ако непрекъснато си отивам? Ако днес съм твоя, а на другия ден си тръгвам без обещание да се върна?

— Катса, само глупак би се опитал да те държи в клетка.

— Но това не ми казва как ще се чувстваш, ако винаги си в плен на прищевките ми.

— Не са прищевки, а повик на сърцето ти. Забравяш за способността ми да те разбирам, Катса. Тръгнеш ли си, ще бъда наясно, че не е от липса на любов. А ако е, ще разбера, че е правилно да си тръгнеш.

— Но ти не отговаряш на въпроса ми. Как ще се чувстваш?

По замълча. След известно време отвърна:

— Не знам. Най-вероятно ще чувствам много неща. Но само едно от тях ще е тъга. А аз съм склонен да рискувам да се почувствам тъжен.

Катса се втренчи във върховете на дърветата.

— Сигурен ли си?

Той въздъхна.

— Сигурен съм.

Беше готов да рискува. Да приеме тъгата, това бе същината на въпроса. Тя не знаеше докъде ще ги отведе този път, а да продължат по него означаваше да рискуват да си навлекат всякакви скърби.

Огънят припламна и угасна. Обзе я страх. Защото докато лагерът им потъваше в тъмнина, тя усети, че също избира риска.

На другия ден Катса би дала всичко за равен, прав път, та громолящите копита на препускащите коне да потушат чувствата й. Пътят обаче се виеше на зигзаг, издигаше се по скатове и се спускаше в оврази и тя едва се удържаше да не закрещи. Нощта ги доведе до дере, където водата пълнеше плитък, спокоен вир. Мъх покриваше дърветата и земята. Обвиваше пълзящите растения, които висяха от клоните, и се сипеше във вирчето, което лъщеше, зелено като плочника в градината на Ранда.

— Не те свърта нещо — отбеляза По. — Защо не отидеш на лов? Аз ще запаля огън.

Позволи на първите животни, изпречили се на пътя й да избягат. Разчиташе, като навлезе по-надълбоко в гората и повърви по-дълго, изопнатите й нерви да се поуталожат. След доста време се върна в лагера, понесла лисица, ала нищо не се беше променило. Той седеше спокойно до огъня. Обзе я чувството, че ще се пръсне. Захвърли месото на земята до пламъците. Седна на една скала и обхвана глава с длани.

Знаеше какво бушува у нея. Страх, жесток и студен страх.

Обърна се към По.

— Разбираш защо не бива да се бием, когато сме ядосани. Но позволено ли е да се борим, когато сме уплашени?

Той се взря в огъня и обмисли въпроса й. Погледна я.

— Зависи какво се надяваш да постигнеш с битката?

— Да ме успокои. Да приема по-спокойно присъствието ти. — Тя потърка чело и въздъхна. — Да възвърна самообладанието си.

Той не откъсна очи от нея.

— Да, знам, че ще ти въздейства така.

— Искаш ли да го направим, По?

Той я погледа мълчаливо още малко. Сетне се отдалечи от огъня и й махна да го последва. Тръгна зашеметена след него; мислите й кръжаха обезумели и когато застана срещу него, се втренчи онемяла в лицето му. Тръсна глава да я проясни, но не сполучи.

— Удари ме — подкани го.

За частица от секундата той не помръдна. После замахна с юмрук към лицето й и тя вдигна ръка да го спре. Сблъсъкът на ръцете им я изтръгна от ступора. Щеше да се бие с него и да го надвие. Още не беше я побеждавал; нямаше да я победи и тази нощ. Независимо от тъмнината, независимо от вихрушката в ума й. Вихрушката стихна, щом се хвърлиха един срещу друг. Умът й се проясни.

Удряше силно и бързо — с ръце, с лакти, с колене и с крака. Той също удряше силно, но всеки удар само подклаждаше енергията й. Всяко дърво, в което се блъскаха, всеки корен, в който се препъваха, й помагаше да се съсредоточи. Яростната схватка я успокои.

Когато го събори на земята и той отблъсна надвесеното й над него лице, тя извика:

— Чакай. Кръв! Усещам кръв.

Той застина.

— Къде? От устните ти ли тече?

— Не, от ръката ти.

Той седна, а тя клекна до него. Улови ръката му и се взря в дланта му.

— Ранен ли си? Усещаш ли нещо?

— Дреболия. От върха на обувката ти.

— Не биваше да се бием с обувки.

— Няма как да се събуем боси в гората, Катса. Не бой се. Наистина ми няма нищо.

— Но…

— По устните ти има кръв — отбеляза той със странен, отнесен вид, който говореше ясно колко малко го вълнува ранената му длан.

Вдигна пръст и почти докосна устните й, бързо го отдръпна, осъзнал внезапно, че прави нещо непозволено. Прочисти гърло и сведе поглед.

Тя усети колко е близо до нея, усети ръката и китката му, топла под пръстите й. Той беше тук, до нея, дишаше току до нея; докосваше го и усещаше риска като ледена вода заляла тялото й. Разбра, че е настъпил моментът да реши. И знаеше какво ще реши.

Той вдигна очи към нея и в тях тя видя, че е разбрал. Сгуши се в ръцете му. Вкопчиха се един в друг и тя се разплака, колкото от облекчение, че го прегръща, толкова и от страх какво прави. Той я залюля в скута си и зашепна името й; повтаряше го отново и отново, докато сълзите й секнаха.

Изтри лицето си в ризата му. Прегърна го по-здраво. В ръцете му се почувства топла, спокойна, невредима и смела. После се засмя; засмя се, защото усещането беше прекрасно, усещането тялото му да се притиска в нейното беше прекрасно. Той й се усмихна — закачлива, ослепителна усмивка, която я сгря до връхчетата на пръстите. Устните му докоснаха врата й и го целунаха. Тя ахна. Устните му намериха нейните. Тя пламна.

По-късно, когато лежеше с него върху мъха, вкопчена в него, омагьосана от нещо, което устните му правеха с врата й, тя се сети за наранената му ръка.

— Не сега — простена той.

Тя си спомни кръвта по своите устни, но това само доведе неговите устни върху нейните, търсещи, вкусващи. Пръстите й се вплетоха с неговите пръсти. Кожата им гореше, докато телата им се опознаваха. Всъщност те познаваха телата си по-добре от любовници, ала този допир беше различен, жадуваше близост, а не сблъсък.

— По — една ясна мисъл прониза съзнанието й.

— При лекарствата е — прошепна той. — При лекарствата има морско биле.

И ръцете, устните му и тялото й я върнаха към безметежната забрава. Опияняваше я, този мъж я опияняваше и всеки път, щом впиеше очи в нейните, дъхът й секваше.

Очакваше болката. Но ахна от остротата й; не приличаше на никоя болка, която беше усещала. Той я целуна, отдръпна се и застина. Тя се засмя и му каза, че този път, единствено този път, е съгласна да я заболи и да й потече кръв от допира му. Той се усмихна във врата й и я целуна отново, а тя се гмурна в болката. Болката се превърна в топлина, която спря дъха й. Диханието, болката и разумът й се стекоха от тялото й и остана само то. Нейното тяло, неговото тяло, светлината и огънят, който създаваха.

После легнаха, стоплени един от друг и от зноя на огъня. Тя докосна носа и устата му. Поигра си с халките по ушите му. Той я прегърна и я целуна, а очите му блещукаха срещу нейните. Попита я:

— Добре ли си?

Тя се засмя.

— Аз съм си аз. А ти?

— Аз съм много щастлив — усмихна се той.

Проследи с пръст линията на брадичката му до ухото и надолу към рамото му. Докосна изрисуваните гривни около ръцете му.

— Рафин е знаел, че накрая ще стигнем до тук. Очевидно единствено аз не го предвидих.

— Рафин ще бъде добър крал — рече По и тя се засмя отново, отпуснала глава върху гърдите му.

— Хайде утре да се движим по-бързо — настоя Катса, сетила се за мъжете, които не са добри крале.

— Добре. Още ли те боли?

— Не.

— Защо е така според теб? Защо жените изпитват болка?

Тя не знаеше отговора. Знаеше само, че жените изпитват болка и толкова.

— Дай да ти почистя ръката — предложи тя.

— Първо аз ще те почистя.

Тя потрепери, когато я остави, за да отиде до огъня и да вземе вода и кърпи. Светлината го окъпа; отблясъци и сенки заиграха по тялото му. Беше красив. Изпълни я възхищение и той й се усмихна доволно. Красив и суетен, помисли си тя, за да я чуе и той се засмя.

Хрумна й, че би трябвало да се чувства странно да лежи тук, да го наблюдава и да се шегува. Да се чувства странно, че са направили това, което бяха направили, че са станали това, което бяха станали. Но се чувстваше естествено и спокойно. Беше неизбежно. И само мъничко страшно.

Двайсет и първа глава

Понякога разговаряха, без тя да произнесе и дума. Понеже По усещаше, когато иска да му каже нещо. Пожелаеше ли да му обясни нещо, Дарбата му помагаше да разбере. Стори им се полезно да се упражняват. Катса откри, че колкото по-спокойно му отваря съзнанието си, толкова по-умело успява да го затвори. Невинаги сполучваше да скрива чувствата си обаче, защото се налагаше да ги пропъжда, за да го държи в неведение. Все пак се справяше донякъде.

Установиха, че на него му е по-лесно да съзира мислите й, отколкото на нея — да ги изразява ясно. Отначало му говореше наум дума по дума, все едно изрича мислите си на глас.

Искаш ли да спрем да отдъхнем? Да уловя ли нещо за вечеря? Свърши ми водата.

— Когато си точна, те разбирам, естествено. Но не е нужно да се стараеш толкова. Долавям и образи, и чувства, и мисли в недовършени изречения.

В началото това също я затрудняваше. Страхуваше се да не я разбере погрешно и обрисуваше образите отчетливо като думите. Риба, печаща се над огъня им. Поток. Билките, морското биле, което трябва да сдъвче на вечеря.

— Насочиш ли някоя мисъл към мен, Катса, веднага я долавям. Виждам я, независимо как я формулираш. Ако искаш да я чуя, винаги я чувам.

Но какво означаваше да насочи мисъл към него? Да поиска да я разбере ли? Решеше ли да му каже нещо, просто се опитваше да го призове негласно. По. После го оставяше да съзре същината на мислите й.

Очевидно действаше. Упражняваше се непрекъснато — да общува с него, и да го изолира. Лека-полека напрежението в ума й отслабна.

Една нощ, докато седяха до огъня, заслонени от дъжда под навес от преплетени клони, тя го помоли да й покаже пръстените си. Той сложи длани в нейните. Тя започна да брои. Шест златни халки с различна широчина на дясната ръка. На лявата — една гладка халка, един тънък пръстен с инкрустиран сив камък през средата, един широк и тежък пръстен с остър, бляскав бял камък — сигурно той я беше порязал онази нощ на стрелбището, един гладък и златен като първия, но гравиран с фигури, познати й от рисунките по ръцете му. Именно той я накара да се запита дали пръстените имат някакво значение.

— Да — потвърди той. — Всеки пръстен, който лиенидите носят, има смисъл. Гравираният е пръстенът на седмия кралски син. Той е пръстенът на замъка и на титлата ми. На наследството ми.

Пръстените на другите принцове различни ли са? По ръцете на братята ти други фигури ли са изрисувани?

— Да.

Тя докосна големия тежък пръстен с острия бял камък.

Кралски пръстен.

— Да, този пръстен е за татко. А този — посочи малкия със сивата линия по средата — е за мама. Гладката халка е за дядо.

Бил ли е крал?

— По-големият му брат бил крал. Когато починал, дядо имал право да го наследи, ако пожелае. Синът му обаче, моят баща, бил млад, силен и амбициозен. Дядо бил стар и немощен и предал трона на сина си.

Ами майката на баща ти? Носиш ли пръстен и за нея? А за родителите на майка ти?

— Не. Те са мъртви. Не ги познавам.

Тя улови дясната му ръка.

А тези? Пръстите на тази ръка не стигат за пръстените.

— Те са за братята ми — обясни той. — По един за всеки. Най-дебелият за най-големия, а най-тънкият за най-малкия.

Значи братята ти носят още по-тънка халката за теб?

— Да. Мама и дядо също. И татко.

Защо твоят е най-тънък? Защото си най-малък ли?

— Такъв е обичаят, Катса. Но пръстенът, който носят за мен, е различен. Инкрустиран е със златна и сребърна нишка.

Заради очите ти.

— Да.

Специален пръстен на Дарбата ти значи?

— Да. Лиенидите почитат Даровитите.

Е, това беше нещо нечувано. Не знаеше, че някой почита Даровитите. Нали няма да носиш пръстените за съпругите на братята си и за децата им?

Той се усмихна.

— Не. Но ще нося за своята съпруга и за децата си, ако имам деца. Ще нося пръстен за всяко. Мама има четирима братя, четири сестри, седем синове, двама родители и съпруг. Носи деветнайсет пръстена.

Какъв абсурд! Как си служи с пръстите си?

Той сви рамене.

— Аз не срещам затруднения да използвам моите.

Улови я за ръцете и я целуна по кокалчетата на пръстите.

За нищо на света не бих сложила толкова пръстени.

Той се засмя, обърна ръцете й и я целуна по дланите и по китките.

— За нищо на света не бих те накарал да направиш нещо, което не искаш.

Тази част от Дарбата на По й ставаше все по-любима — без да му казва, той разбираше какво й се иска. Сега коленичи пред нея със закачлива усмивка. Ръката му я погали по хълбока и я придърпа по-близо. Устните му досегнаха леко врата й. Тя затаи дъх, забрави мисълта, която се зараждаше в ума й, и с наслада усети прохладния допир на пръстените му по лицето си, по тялото си и по всяко място, което той докосваше.

— Дали Лек наранява животните? — попита го един ден, докато яздеха.

Той се извърна и я погледна през рамо.

— Звучи ужасно, но да, така смятам. И се чудя за каква ли болест говореше онзи мъж.

— Мислиш, че Лек убива и хора?

По сви рамене и не отговори.

— Дали кралица Ашен се е заключила, защото е разбрала за Дарбата му? — продължи с въпросите Катса.

— И това съм се питал.

— Но как се е досетила? Не е ли изцяло подвластна на магията му?

— Нямам представа. Навярно е отишъл твърде далеч и тя е прозряла истината. — Той повдигна клон, надвиснал над пътя, и се шмугна под него. — Вероятно Дарбата му действа до известни граници.

Или няма никаква Дарба. Дали не бяха скалъпили абсурдна история в отчаян опит да обяснят необясними обстоятелства?

Ала кралят и кралицата бяха умрели и никой не се бе усъмнил. Кралят бе отвлякъл дядо Тийлиф, но никой не го подозираше.

Едноокият крал притежаваше Дарба. Или нещо противоестествено, ако не е Дарба.

Пътят ставаше все по-тесен и по-буренясал и те по-често ходеха до конете, отколкото яздеха. Дърветата отведнъж си смениха цветовете. Листата им бяха оранжеви, жълти и алени, пурпурни и кафяви. След ден-два щяха да стигнат странноприемницата, където да оставят конете. После предстоеше да поемат по стръмните скатове, понесли багажа си на гръб. По й каза, че в планините ще има сняг и малцина пътници. Предупреди я за необходимостта да са предпазливи и да се пазят от бурите.

— Но ти не се боиш, нали, Катса?

— Не особено.

— Защото никога не се разболяваш и можеш да надвиеш мечка с голи ръце, и да ни запалиш огън в снежна вихрушка, като използваш ледени висулки за подпалки.

Тя не се засмя. Не искаше По да си въобрази, че притежава неотразимо чувство за хумор. Все пак не успя да сдържи усмивката, разляла се по лицето й. Смрачаваше се и тя ловеше риба за вечеря, а когато ловеше риба, той винаги я подкачаше, задето не ловува с въдица както се полага. Просто се събуваше, навиваше си крачолите и нагазваше във водата. После улавяше всяка риба, приближила се на една ръка разстояние от нея, и я подхвърляше на По. А той, седнал на брега, се смееше, чистеше люспите на рибите, изкормваше ги и й правеше компания.

— Ръцете на малцина са по-бързи от риба — подхвърли той.

Катса посегна към сребристорозов проблясък, стрелнал се край глезените й, и хвърли рибата на По.

— Малцина разбират, че под подковата на коня е заседнало камъче, когато самият кон не го показва по някакъв начин. Умея да убивам животни за вечеря не по-зле отколкото умея да убивам хора, но поне не разговарям с коне.

— Аз не говоря с конете. Просто започнах да усещам кога искат да спрем. А спрем ли, разбирам лесно какво не е наред.

— Както и да е… Не си в положение да обсъждаш чудатостите на Дарбата ми.

По се изтегна назад и ухилен, се облегна на лакти.

— Не я намирам за странна. Но според мен не е такава, за каквато я смяташ.

Тя сграбчи смътна сянка във водата и му я подхвърли.

— А каква е според теб?

— Не знам. Но Дарбата да убиваш не обяснява всичките ти способности. Да не се изморяваш, да не изпитваш студ и глад.

— Изморявам се.

— И други неща… Умението да запалиш огън в пороен дъжд.

— Просто съм по-търпелива.

По изсумтя.

— Да. Винаги съм смятал, че се отличаваш с ненадминато търпение.

Сниши се да избегне рибата, полетяла към главата му, и се изправи отново. Засмя се.

— Очите ти сияят, докато си застанала там сред водата, а слънцето залязва зад гърба ти. Красива си.

— Престани. А ти си глупак.

— Излизай от там, дивачке. Налови достатъчно риба.

Тя зацапа към брега. Той я пресрещна на ръба на езерото и я издърпа на покрития с мъх бряг. Събраха рибата и тръгнаха към огъня.

— Изморявам се — повтори Катса. — И огладнявам. И ми става студено.

— Добре, де, добре. Но ако се сравниш с другите хора?

Да се сравнява с другите?

Тя седна и си подсуши краката.

— Ще се бием ли тази вечер? — попита я той.

Тя кимна разсеяно.

По сложи рибата да се пече и затананика, докато си миеше ръцете. Погледна я с блестящите си очи. Тя мислеше за другите и за себе си.

Понякога й става студено. Но за разлика от другите не страда кой знае колко от студа. Понякога огладнява; но може да живее дълго с малко храна, без гладът да я омаломощи. Не помни всъщност някога да е усещала слабост. Не помни и да е боледувала. Да, наистина не е боледувала. Не знае дори какво е кашлица.

Втренчи се в огъня. Странни бяха тези неща. Разбираше го. И знаеше, че това не е всичко.

Бие се, язди и пада от седлото, но кожата й рядко посинява или се охлузва. Никога не е чупила кост. И не изпитва болка като другите хора. Дори когато По я удря много силно, болката е поносима. Ако трябва да бъде честна, не разбира добре какво имат предвид хората, когато се оплакват, че нещо ги боли.

Не се изморява като другите. Не се нуждае от много сън. През повечето нощи се заставя да заспи само защото знае, че така е редно.

— По?

Той вдигна поглед от огъня.

— Казваш ли си, че трябва да заспиш?

— Моля?

— Можеш ли да легнеш и да си заповядаш да заспиш? Когато поискаш, веднага?

Той я изгледа учудено.

— Не. За пръв път чувам такова нещо.

— Хмм…

Изгледа я изпитателно, но се отказа да я разпитва. Тя почти не го забелязваше. Никога не й беше хрумвало, че умението да контролираш съня си е необичайно. При това тя умееше не само да заспива, когато пожелае, но и да си заповяда да спи, докогато пожелае. Събудеше ли се, винаги знаеше кое време е. Всъщност винаги, по всяко време на денонощието, знаеше колко е часът.

Както знаеше винаги къде точно се намира и в коя посока върви. Попита По:

— Накъде е север?

Той я погледна отново и вдигна очи към небето. Посочи някъде на север, но не точно. А тя как го знаеше с такава сигурност?

Никога не се губеше. Винаги успяваше да запали огън или да открие подслон. Ловуваше с лекота. Зрението и слухът й бяха по-добри от зрението и слуха на всичките й познати.

Изправи се рязко. Направи няколко крачки към езерото и се втренчи във водата, без да я вижда. Физическите потребности, които ограничаваха другите, не я засягаха. Тя нямаше нищо общо с нещата, от които другите страдаха. Знаеше инстинктивно как да оцелява и да живее в пустошта.

И бе способна да убие всекиго. При най-малката заплаха.

Катса седна.

Възможно ли беше да притежава Дарба за оцеляване?

Тутакси отрече подобна вероятност. Беше просто убийца, от край време беше убийца и нищо повече. В Двореца на Ранда пред очите на всички придворни уби братовчед си — мъж, който всъщност не искаше да я нарани. Уби го, без да се замисли, без да се колебае, както едва не уби вуйчо си.

Но не уби вуйчо си. Намери начин да го пощади и да остане жива.

И не искаше братовчедът да умре. Беше малка, с неоформена Дарба. Не го нападна, за да го убие, а за да се защити, да се защити от допира му. Беше забравила това някъде през годините, когато хората в двореца започнаха да странят от нея, а Ранда реши да използва уменията й за собствена изгода; нарече я своето дете — убиец.

Дарбата й не беше да убива. Дарбата й беше да оцелява.

Катса се засмя. Защото беше все едно да нарече Дарбата си живот; а това, разбира се, беше нелепо.

Стана отново и се върна до огъня. По я гледаше. Не я попита какво мисли, не полюбопитства. Щеше да почака, докато реши да му сподели. Видя колко изпитателно я наблюдава над пламъците.

— Сравнявах се с другите.

— Разбирам — отвърна той предпазливо.

Тя обели кожата на една опечена риба и отчупи от месото. Задъвка го замислено.

— По…

Той я погледна.

— Ако се окаже, че Дарбата ми не е да убивам, а да оцелявам.

Той повдигна вежди.

— Ще се изненадаш ли?

Той присви устни.

— Не. Звучи ми по-смислено.

— Но… Това е все едно да кажа, че Дарбата ми е животът.

— Да.

— Абсурдно е.

— Защо? Не мисля. И не става дума само за твоя живот. Благодарение на тази твоя Дарба си спасила мнозина.

Тя поклати глава.

— По-малко, отколкото съм наранила.

— Вероятно. Но имаш достатъчно време да промениш съотношението. Ще живееш дълго.

Да промени съотношението.

Катса отлепи още едно парче месо от костите. Лапна го и при тази мисъл се усмихна.

Двайсет и втора глава

Дърветата отстъпиха изведнъж пред планинската твърд. В подножието й се намираше градът, който щеше да приюти конете им. Сградите бяха от камък и от тежки греди, но не това смая Катса. Беше виждала естилските възвишения, но никога не бе виждала планини. Не беше виждала сребристи дървета, извисяващи се чак до небето, и още по-високи заснежени върхове, позлатени от слънцето.

— Напомнят ми за дома — сподели По.

— Такъв е Лиенид?

— Някои райони са такива. Градът на татко е до планина.

— Е, на мен пък не ми напомня на нищо. Почти не вярвам на очите си.

Тази нощ не разпънаха лагер и не ловуваха. Дружелюбната, грубовата жена на гостилничаря сготви и им поднесе вечеря. Очите им явно не я смущаваха и тя настоя да й разкажат от игла от конец какво и кого са видели по време на странстването си. Ядоха в топла стая с огромна каменна камина. Гореща яхния, зеленчуци, топъл хляб. Цялата трапезария на тяхно разположение. Столове, маса, чинии и лъжици. Взеха си топла вана, после легнаха в топли легла, по-меки, отколкото Катса си спомняше. Беше истински лукс и те му се насладиха, защото знаеха, че скоро няма да се радват отново на такова удобство.

Преди слънцето да изскочи над върховете, тръгнаха, натоварени с провизии, дадени им от жената на гостилничаря, и студена вода от кладенеца на странноприемницата. Взеха почти всичките си вещи — навитите завивки, дрехи, монети, лекарствата, картите, списъка с помощниците на Съвета. Оставиха съвсем малко от багажа заедно с конете. Катса препаса през гръб лъка и колчана със стрелите, защото беше по-добрият стрелец. Не носеха саби, но и двамата имаха по един нож и по една кама.

Небето, към което се изкачваха, порозовя, после почервеня. По планинската пътека личаха следи от други катерачи — угаснали огньове, отпечатъци от ботуши в пръстта. На места имаше хижи за пътниците — без мебелировка, но с грубовато изработени, практични камини. Съндър, Естил и Монсий ги построили заедно преди много години, когато кралствата заедно осигурявали безопасността на пътниците, прекосяващи границите им.

— Покрив и четири стени понякога стигат да ти спасят живота в снежна буря — отбеляза По.

— Връхлитала ли те е снежна буря в планината?

— Веднъж. Бях с брат си Силверн. Снежната виелица ни изненада. Открихме хижа на дървар. Ако не бяхме я намерили, сигурно щяхме да загинем. Четири дни бяхме в капан. Хранехме се с ябълките и хляба, крито си носехме, и пиехме разтопен сняг. Майка ни почти изгубила надежда да ни види отново.

— Кой брат е Силверн?

— Петият син.

— Жалко, че тогава не си усещал животните като сега. Щеше да изкопаеш някоя къртица или катерица.

— И да се изгубя по пътя към хижата. Или да събудя подозрения у брат ми как съм успял да уловя нещо във виелицата.

Вървяха по пръст и трева, които от време на време се редуваха със скали. Планинските върхове се възправяха срещу тях. Беше приятно усещане да не са в гората, а на открито, и да се изкачват бързо. Обширното, празно небе къпеше лицето на Катса с ярка светлина и изпълваше гърдите й с въздух и задоволство.

— Защо дори братята ти не знаят истината за Дарбата ти?

— Когато бях малък, мама ми забрани да им казвам. Измъчвах се, че трябва да я пазя в тайна. Най-много исках да споделя със Силверн и със Скай, с когото сме почти връстници. Сега обаче познавам братята си като зрели мъже и разбирам колко права е била майка ми.

— Защо? Не заслужават ли доверие?

— Заслужават, но са изтъкани от амбиции, Катса, всички до един, и непрекъснато се надпреварват да спечелят благоразположението на татко. Сега не ме възприемат като заплаха, защото съм най-младият и не тая никакви амбиции. Уважават ме, защото знаят, че за да ме победят в битка, трябва и шестимата да ми се опълчат едновременно. Ако узнаят обаче истината за Дарбата ми, ще се опитат да ме използват. Няма да устоят на изкушението.

— Но ти няма да им позволиш.

— Да, но тогава ще ме намразят, а не съм сигурен дали ще опазят тайната от съпругите и от съветниците си. Татко ще разбере и… С мен е свършено.

Спряха до ручейче. Катса отпи няколко глътки и си наплиска лицето.

— Майка ти е постъпила прозорливо.

— Най-много се страхуваше да не научи татко. — Той потопи гърлото на кожения си мех в ручея. — Не е коравосърдечен баща, но е трудно да си крал. Всеки се опитва да му отнеме трона. Щях да съм му твърде полезен. Нямаше да устои на изкушението да ме използва. А мама се страхуваше именно от това.

— Не е ли пожелавал да те използва като боец?

— Да, и аз съм му помагал. Не както ти помагаше на Ранда обаче. Татко не е тиранин като него. Ала мама се страхуваше да не реши да използва съзнанието ми. Искаше то да си остане мое, а не негово.

Катса не намираше за редно една майка да се окаже принудена да защитава детето си от баща му. Всъщност тя не знаеше много за майките и за бащите. Нямаше родители, които да я защитят от Ранда. Навярно не бащите, а кралете представляваха заплаха.

— А дядо ти се съгласи никой да не научава истината за Дарбата ти?

— Да.

— Баща ти ще се разгневи ли, ако разбере истината сега?

— Ще се разяри. На мен, на мама, на дядо. И с право. Години наред го държим в неведение.

— По принуда.

— Няма значение. Няма да ни прости лесно.

Катса се изкатери върху купчина камъни и се огледа. Не изглеждаше да са наближили върховете, издигащи се пред тях. Само ако се озърнеше назад, към горите под тях, разбираше колко високо са се изкачили. Усещаше го и по захладнелия въздух. Нарами торбите и се върна на пътеката.

Тогава мисълта за кралиците, които защитават децата си от кралете, я завладя по-дълбоко.

— По, Лек има дъщеря.

— Да, Битърблу. На десет е.

Възможно е Битърблу да играе някаква роля в тази странна неразбория. Да не би кралица Ашен да се крие, защото Лек се е опитал да нарани дъщеря й?

По се закова на място и я изгледа стреснат.

— Ако наранява животните за удоволствие, не ми се мисли какво би сторил на дъщеря си.

Съмнението увисна във въздуха между тях, зловещо и ужасно. Катса внезапно се сети за двете мъртви момичета.

— Да се надяваме, че грешиш — По се хвана за корема, сякаш му е призляло.

— Да вървим по-бързо — подкани го Катса. — В случай, че съм права.

Почти побягнаха. Тичаха нагоре по пътеката, която прекосяваше планината, деляща ги от Монсий и от истината, скрита в кралството.

На другата сутрин се събудиха върху прашния под на планинска хижа, до угаснал огън и сред зимен студ, който се просмукваше през пролуката под вратата. Замръзналите звезди се стопяваха, докато Катса и По се изкачваха, и светлина обливаше хоризонта. Пътеката стана още по-стръмна и още по-камениста. Бързият ход стопляше вдървените им от студ крайници — страданието не засягаше Катса, но измъчваше По.

— Обмислях как да влезем в двореца на Лек — обади се По.

Изкатери се по една скала, после по друга и накрая скочи върху трета.

— И какво измисли?

— Добре ще е да изясним подозренията си, преди да го срещнем.

— Да пренощуваме първо в някоя странноприемница край града ли?

— Да.

— Но нали не бива да губим време?

— Да. Ако не научим нищо полезно за една нощ, ще се представим в двореца.

Продължиха да се изкачват и Катса се запита как ли ще се случи — дали ще се появят като приятели и постепенно ще разбулят истината, или ще нахлуят неочаквано и ще предизвикат ожесточена битка. Представи си Лек като подъл негодник, застанал в края на кадифен килим, с едно око — подозрително и лукаво. В съзнанието си виждаше как изстрелва стрела в сърцето му и той се свлича на колене, окървавява килима и умира пред погледите на лакеите си. По щеше да й даде знак кога да стреля. Налагаше се да разчита на него, за щото докато не разкриеха истината за Дарбата на краля, не можеше да се довери на своята преценка. По? Вярно е, нали?

Той се позабави за миг, докато долови мислите й.

— Да. Съгласна ли си, когато стигнем в Монсий, да правиш само и единствено каквото ти кажа? Докато разбера докъде се простира могъществото на Лек? Съгласна ли си?

— Разбира се, По, в този случай.

— Сигурно ще се държа странно, предупреждавам те. Ще се преструвам, че притежавам само воинска Дарба и вярвам на всяка негова дума.

— А аз ще се упражнявам да стрелям с лъка и да хвърлям ножа — допълни Катса. — Понеже ме гложди чувството, че когато всичко бъде изговорено и разкрито, крал Лек ще се окаже на върха на острието ми.

По поклати глава и не се усмихна.

— А аз имам чувството, че няма да е толкова лесно.

Третият ден от похода им се оказа най-ветровитият и най-студеният. Планинската пътека се виеше между два върха, които понякога се забулваха зад пелени от сняг. Ботушите им скърцаха по заснежената земя; от отънялото синьо небе по раменете им се сипеха снежинки и се топяха в косата на Катса.

— Зимата в планината ми харесва — отбеляза тя, а По се засмя.

— Това не е планинска зима. Това е есен в планината, при това мека есен. Зимата е люта.

— И тя ще ми хареса — възрази тя, а По пак се засмя.

— Няма да се изненадам. Предизвикателството ще ти вдъхне нови сили.

Времето не се разлюти и така и не разбраха дали предвиждането на Катса е оправдано. Движеха се възможно най-бързо по стръмните скатове. Той я подкачаше за темпото, което налага, но не се оплакваше. На моменти спираше да хапне и да пийне, а Катса му беше благодарна, защото й напомняше да направи същото. Предоставяше й и извинение да се обърне назад и да обходи с поглед планинските била от изток на запад, и целия свят — защото се намираха толкова високо, че й струваше възможно наистина да види целия свят.

После, неочаквано, стигнаха върха на прохода. Скатовете под тях се гмуркаха в борова гора. Под тях се простираха зелени долини, осеяни с потоци, чифлици и миниатюрни точици, които сигурно бяха крави. Една панделка — река, изтъняваща в далечината — отвеждаше към град на хоризонта. Градът на Лек.

— Едва го различавам — призна По, — но се доверявам на зрението ти.

— Виждам сгради — посочи Катса — и тъмна стена около бял дворец. Но виждаш чифлиците, нали, и кравите?

— Да, тях ги виждам сега, след като ми ги показа. Красиво е, Катса. Виждала ли си по-красива гледка?

Тя се засмя, заразена от въодушевлението му. Постояха така, вперили очи в Монсий, и за миг светът им се стори красив и безметежен.

Спускането надолу криеше повече опасности от изкачването. По се оплакваше, че пръстите му ще пробият ботушите, а после се жалваше, че предпочита да изскочат навън. Защо то са се натъртили, поемайки тежестта на тялото му по наклона. След известно време Катса забеляза, че е спрял да мърмори и е потънал в размисъл.

— По, напредваме бързо.

— Да. — Той заслони очи и се взря в монсийските долини. — Надявам се да е достатъчно бързо.

Тази нощ лагеруваха до поток, понесъл разтопен сняг към равнината. Очите на По искряха тревожно. Погледна я и ненадейно се усмихна.

— Искаш ли да хапнеш нещо сладко със заека?

— Разбира се — отвърна тя, — но няма значение какво искам, след като нямаме друго, освен заека.

Той стана и тръгна към шубрака.

Къде отиваш?

Не й отговори. Ботушите му захрущяха по камъните и накрая изчезна в мрака.

Тя се изправи.

— По!

— Не бой се, Катса. — Гласът му долетя отдалеч. — Ще намеря каквото искаш.

— Да не мислиш, че ще стоя тук и…

— Седни. Ще ми провалиш изненадата.

Тя седна, но му показа какво мисли за него и за изненадата му. Как ще се защура из тъмнината, ще се спъне в някоя скала и ще си счупи краката, та ще се наложи да го носи по останалия път. След няколко минути го чу да се връща. Пристъпи в светлината и застана пред нея, стиснал шепи. Коленичи и тя видя купчинката ситни зрънца в ръката му. Взря се в сенките, играещи по лицето му.

— Боровинки? — попита го и взе една от ръката му. Схруска я и усети студената й сладост. Преглътна меката кашица и го погледна объркано. — Дарбата ти ли ти ги показа? Тези боровинки?

— Да.

— По, това е нещо ново, нали? Да усещаш растенията толкова ясно? Все пак те не се движат, не мислят и не се канят да те нападнат.

Той се изправи. Наклони глава.

— Светът около мен се изпълва — рече — частица по частица. Мъглата се вдига. Честно казано, малко ме зашеметява. През цялото време съм леко замаян.

Катса се втренчи в него. Какво да отговори на това? Дарбата му показва боровинки и го замайва. Утре ще й съобщи, че на другия край на света има свлачище и тогава и двамата ще припаднат.

Въздъхна и докосна златото по ушите му.

— Ако стъпиш в потока, снежната вода ще ти облекчи краката, а после аз ще ги разтрия, за да ги стопля.

— Ами ако съм измръзнал и другаде? Ще ме стоплиш ли и там?

Гласът му се смееше и тя избухна в смях. Той улови брадичката й и я погледна сериозно в очите.

— Катса, когато наближим Лек, трябва да правиш каквото ти казвам. Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Закълни се, Катса.

— По… Обещах ти и преди. Сега пак ти давам дума и се кълна. Ще правя каквото ми кажеш.

Изгледа я изпитателно и кимна. Изсипа последните плодове в дланта й и се наведе да си събуе ботушите.

— Пръстите ми са в окаяно положение. Не съм сигурен, че е разумно да ги освобождавам. Ще побегнат, ще се скрият в планинските дебри и повече няма да се върнат.

Тя лапна още една боровинка.

— Аз ще ги догоня.

На другия ден По вече не се шегуваше. Нито за пръстите си, нито за каквото и да било. Почти не говореше и с всяка измината крачка по пътеката към града на Лек лицето му се изопваше все по-угрижено. Настроението му се оказа заразно. Катса се разтревожи.

— Ще правиш каквото ти кажа, нали? — попита я той още веднъж.

Тя отвори уста да го скастри раздразнено, задето я кара да отговаря на едни и същи въпроси. Видя го обаче как ходи до нея, целият пропит от безпокойство, и гневът й отмина.

— Ще правя, каквото ми казваш, По.

Двайсет и трета глава

— Катса…

Гласът му я събуди. Тя отвори очи и разбра, че до изгрев-слънце остават три часа.

— Какво има?

— Не мога да заспя.

Тя седна.

— Тревожиш се?

— Да.

— Е, предполагам, че не ме събуди само за да ти правя компания.

— Не ти е необходим повече сън, а щом съм буден, по-добре да вървим.

Тя стана веднага, нави одеялото и нарами лъка и колчана със стрелите. Пътеката се спускаше надолу между дърветата. Гората беше черна. По я улови за ръката и я поведе, като прескачаше камъни и се опираше в дървета, които тя не виждаше.

Най-сетне студеният сивкав светлик придаде мъглява форма на пътеката и те тръгнаха по-бързо, почти тичешком. Заваля сняг и пътеката, все по-широка и по-равна, засия бледосиня. Странноприемницата, където се продаваха коне, се намираше накрай гората, на няколко часа път пешком. Докато бързаха към нея, Катса откри, че с нетърпение очаква краката и дробовете й да си отдъхнат върху седлото. Разкри мислите си пред По.

— Най-после се измори — възкликна той. — И то след като изкатери дяла планина, а сега се налага да тичаш, недоспала и гладна. — Не се усмихна; не се шегуваше. — Радвам се. Към каквото и да сме тръгнали, сигурно ще се нуждаем от силата и от издръжливостта ти.

Това и припомни нещо. Бръкна в торбата, провесена на гърба й.

— Яж — каза му тя. — И двамата трябва да хапнем, за да не припаднем от изтощение.

Утрото преваляше, а из въздуха продължаваха да се роят снежинки. Наближиха мястото, където гората свършваше внезапно и започваха полята. По се обърна към нея; от всяка пора на лицето му струеше тревога. Втурна се по пътеката към края на гората. Тогава Катса чу мъжки гласове, викове, тропот на копита. Приближаваха се. Хукна след По и изскочи иззад дърветата на няколко крачки зад него. През полето към тях тичаше жена. Дребна жена, размахала ръце, а лицето й бе застинало като ужасена маска. Виждаха се тъмни коси. Златни халки в ушите; черната рокля и златните пръстени по протегнатите към По ръце. Зад нея напредваше цяла кавалерия, предвождана от мъж с развята мантия и превързано око. Той вдигна лък, от лъка полетя стрела и се заби в гърба на жената. Жената залитна и падна по лице в снега.

По замръзна. Втурна се назад към Катса и изкрещя:

— Застреляй го! Застреляй го!

Тя вече сваляше лъка и се пресягаше за стрела. Опъна тетивата и се прицели. В този миг конете спряха. Мъжът с превръзката извика и Катса застина.

— Какво злощастие! — изкрещя мъжът.

Гласът му прозвуча приглушено като стенание, изпълнен с толкова отчаяние и болка, че Катса ахна и в очите й избликнаха сълзи.

— Какво злощастие! — извика отново мъжът. — Съпругата ми! Обичната ми съпруга!

Катса се втренчи в сгърченото тяло на жената, в черната рокля и разперените ръце, в белия сняг с кървави пръски. Каква злощастна случайност! Каква ужасна, трагична грешка! Катса свали лъка.

— Не! Застреляй го!

Катса изгледа смаяно По, стъписана от думите му, от дивия блясък в очите му.

— Но това беше нещастен случай — отрони тя.

— Обеща ми да правиш каквото ти казвам.

— Да, но няма да убия потънал в скръб мъж, чиято съпруга е била застигната от нелепа…

В гласа му отекна гняв, какъвто не беше чувала преди.

— Дай ми лъка! — просъска той странно и грубо — нещо тъй нетипично за него.

— Не.

— Дай ми го.

— Не! Не си на себе си!

Той се улови за главата и се озърна отчаяно назад към мъжа, който ги наблюдаваше хладно, пресметливо, втренчил в тях единственото си око. По и мъжът се измериха с погледи. Някакъв спомен се надигна у нея, но се разпиля. По се обърна отново към нея, вече по-спокоен. Безнадеждно спокоен.

— Ще направиш ли нещо друго тогава? — попита той. — Нещо по-незначително, което няма да навреди никому?

— Да, щом няма да нарани никого.

— Ще побегнеш ли с мен към гората? А ако той проговори, ще си запушиш ли ушите?

Много странна молба, но споменът пак се мярна в ума й и тя се съгласи, без да разбира защо.

— Да.

— Бързо, Катса!

Обърнаха се и се затичаха, а когато чу гласове, тя запуши с длани ушите си. От време на време обаче долавяше по някоя дума и чутото я объркваше. После гласът на По й изкрещяваше да продължава да тича; крещеше й, помисли си смътно тя, за да заглуши другите гласове. Неясният тропот на копита зад гърбовете им се превърна в оглушителен грохот. После по дърветата край тях започнаха да се забиват стрели.

Стрелите я разгневиха. Можем да убием тези мъже, каза мислено на По. Трябва да се бием. Но той й изкрещя да тича и ръката му я стисна още по-силно за рамото и я дръпна напред. Отново я обзе смътното усещане, че нещо не е наред, не е нормално и в тази лудост трябва да се довери на По.

Заобикаляха дървета и катереха хълмове, следвайки избраната от По посока. Стрелите не ги застигаха вече, защото навлязоха по-навътре в гората и дърветата бавеха конете и объркваха мъжете. Двамата обаче продължиха да бягат. Стигнаха място, където дърветата растяха толкова нагъсто, че клоните улавяха снежинките и не им позволяваха да паднат на земята. Стъпките ни, помисли Катса. Доведе я тук, за да скрият следите си. Вкопчи се в тази мисъл, Защото тя й се струваше единственият разумен проблясък сред заобикалящото я безсмислие.

Най-сетне По отдръпна дланите й от ушите. Продължиха да тичат, докато стигнаха до огромно, широко дърво с кафяви иглички. Земята около него бе затрупана с клонки, нападали от ствола му.

— Там горе има хралупа — посочи По. — В дънера. Ще успееш ли да се изкачиш? Аз ще тръгна пръв, ти ще ме последваш.

— Разбира се. Ето — тя подложи длани.

Той стъпи в дланите й и отскочи, а тя го повдигна възможно по-високо. Закатери се бързо след него, използвайки за опора чворовете в дънера на дървото.

— Не стъпвай на този клон — подвикваше й той отгоре. — И на този. Дори най-лекият повей ще го прекърши.

Пълзяха нагоре един след друг. По изчезна и след миг ръцете му се протегнаха от огромна хралупа над главата й. Издърпа я в дървото, в убежището, което бе усетил от земята. Седнаха в тъмнината, задъхани, и кръстосаха крака в дървесната пещера.

— Засега тук сме в безопасност — прецени По, — стига да не тръгнат след нас с кучета.

Но защо се криеха? Сега, когато спряха да тичат, странната случка нахлу в съзнанието на Катса мълниеносно като стрелите, които ездачите изпращаха след тях. Защо се крият, а не се бият? Защо се страхуват? Онази жена също се страхуваше. Жената, която приличаше на лиенид. Ашен. Съпругата на Лек беше от Лиенид и се казваше Ашен. Да, тя трябва да е била, защото изпълненият със скръб мъж я нарече своя съпруга. Мъжът с превързаното око и лъкът беше Лек.

Но нали именно стрелата на Лек улучи Ашен? Катса не помнеше ясно; опиташе ли се да види мислено този момент, гъста мъгла и снежна пелена се спускаха пред очите й.

По сигурно си спомняше. Но той се държеше много странно. Караше я да убие Лек, а Лек скърбеше за съпругата си. После пък настояваше да си запуши ушите. Защо трябваше да ги запуши?

Онова, което не успяваше да съзре отчетливо, отново просия в съзнанието й. Напрегна се да си спомни, но не успя. Ядоса се на глупостта си, на тъпоумието си. Нищо не разбираше, защото й липсваше ум и разум.

Погледна По: облегнат на дървото, той се взираше в нищото. Видът му я разтревожи още повече, защото лицето му изглеждаше изпито, устните — съвсем тънки. Беше изтощен, сломен и вероятно прегладнял. Спомена нещо за кучета, а тя познаваше очите му достатъчно добре, за да различи угрижените сенки, които ги помрачаваха.

По. Обясни ми, моля те, какво става.

— Катса… — името й прозвуча като въздишка. Той потърка чело и се взря в лицето й. — Помниш как разговаряхме за крал Лек, нали? Какво мислехме за него, преди да го видим днес?

Вярно, бяха обсъждали нещо, но не помнеше точно какво.

— За очите му, Катса, и че крие нещо.

— Той… — идеята я осени ненадейно. — Той притежава Дарба.

— Да. Помниш ли каква е Дарбата му?

Тогава спомените й започнаха да се връщат капка по капка от някаква част на съзнанието й, до която преди не успяваше да се добере. Видя отново какво се случи. Видя го ясно: как Ашен, смъртно уплашена, бяга от съпруга си и от войската му; как Лек я пронизва със стрелата, а после надава уж съкрушен вик; как думите му замъгляват ума й и превръщат убийството, разиграло се пред очите й, в трагично произшествие, което не помни; как По й крещи да убие Лек, а тя отказва.

От срам не смееше да го погледне.

— Не си виновна — успокои я той.

— Заклех се да правя каквото ми кажеш. Обещах ти, По.

— Катса, никой не би съумял да спази това обещание. Ако знаех колко могъщ е Лек, ако имах и най-малка представа, нямаше да те доведа тук.

— Не ме доведе тук. Дойдохме заедно.

— А сега и двамата ни грози ужасна опасност. — Той застина. — Чакай… — прошепна. Явно се вслушваше в нещо, но Катса не чуваше нищо. — Претърсват гората — обясни й след минута той. — Този се отдалечи. Не мисля, че имат кучета.

— Но защо се крием от тях?

— Катса…

— Как така ни грози опасност? Защо не нападнахме тези убийци? Защо не… — Оброни глава в длани. — Толкова съм объркана. Толкова безнадеждно глупава…

— Не си глупава. Дарбата на Лек те обърква, а моята Дарба вижда повече, отколкото е редно да виждам. Объркана си, защото Лек те заблуди нарочно с думите си и защото аз още не съм ти разказал какво разбрах.

— Обясни ми тогава. Кажи ми какво разбра.

— Ашен е мъртва, това не е необходимо да ти го казвам. Мъртва е, защото се е опитала да избяга от Лек с Битърблу. Видяхме как я наказва, задето защитава детето си. — Долови горчивината в гласа му и си спомни, че Ашен не му е непозната, че днес е видял да убиват член на семейството му. — Беше права за Битърблу — продължи той. — Почти сигурен съм, защото прочетох мислите на Ашен, докато тичаше към мен.

— Какво искаше тя?

— Искаше да намеря Битърблу и да я спася. Не знам какво точно смята да й причини Лек. Но мисля, че Битърблу е в гората. Крие се като нас.

— Тогава трябва да я намерим преди тях.

— Да, но е наложително да знаеш още нещо, Катса. С теб сме в опасност. Лек ни видя, позна ни. Видя…

Той млъкна, но нямаше значение. Тя разбра какво е видял Лек: незнайно как са усетили гризящата ги заплаха и са побягнали. Беше я видял да си запушва ушите, макар че би трябвало да са в пълно неведение каква сила притежават думите му.

— Той… той няма представа каква част от истината знам — добави По. — Но е наясно, че Дарбата му не ми въздейства. Аз съм заплаха за него и иска да ме убие. А теб иска да залови жива.

Очите на Катса се стрелнаха към лицето му.

— Но те стреляха по нас.

— Чух заповедта, Катса. Стрелите бяха предназначени за мен.

— Трябваше да се бием — каза Катса. — Щяхме да победим тези войници. Хайде да го намерим сега и да го убием.

— Не, Катса. Ти не бива да се явяваш пред него.

— Ще си запуша ушите.

— Няма как да заглушиш всички звуци. Той ще говори високо. Ще крещи и ти ще го чуеш. Слухът ти е твърде добър, а и думите му са не по-малко опасни, когато са приглушени. Дори думите на войниците му са опасни. Ще се объркаш отново и ще се наложи да бягаме.

— Този път няма да му позволя да ме заблуди. По…

— Катса… — в гласа му прозвуча изтощена увереност и на нея й се прииска да не чуе какво ще й каже. — Само няколко думи му бяха достатъчни да постигне своето. Няколко думи изтриха от ума ти всичко, което видя. Той иска да се докопа до теб, Катса, до Дарбата ти. А аз не мога да те защитя.

Тя възненавидя тази истина, но По беше прав. Лек бе в състояние да направи с нея каквото пожелае. Беше способен да я превърне в чудовище, ако реши.

— Къде е сега?

— Не знам. Не е наблизо. Но вероятно е някъде в гората. Търси или нас, или Битърблу.

— Трудно ли ще е да го отбягваме?

— Не мисля. Дарбата ще ме предупреди, ако е наблизо, и ще се скрием.

В гърлото й се надигна горчилка. Ами ако Лек се опита да я настрои срещу По?

Извади камата от колана си и му я подаде. Той я погледна с мълчаливи очи. Разбра я.

— Няма да се стигне до там.

— Добре, но все пак я вземи — настоя тя.

Той присви устни, но не възрази. Взе камата и я пъхна в колана си. Тя извади ножа от ботуша си и също му го подаде. Подаде му и лъка и му помогна да преметне колчана със стрелите през рамо.

— С ръцете и краката ми не можем да направим кой знае какво — отбеляза тя, — но поне нямам оръжия. С две остриета, имаш шанс срещу мен, По.

— Няма да се стигне до там — повтори той.

Вероятно. Но по-добре да са подготвени, ако се стигне.

Погледна лицето му, очите му, които сияеха приглушено в мрачината. Уморените, любими очи. По-лесно щеше да се защити от нея, ако ръцете й са вързани. Тя се запита дали да й вържат ръцете.

— Вече премина в селенията на безумието — скастри я той.

Тя се усмихна.

— Но трябва да опитаме някой ден, когато тренираме.

Усмивка трепна в ъгълчето на устата му.

— Ще опитаме някой ден, когато всичко това остане зад гърба ни.

— А сега да намерим братовчедка ти.

Двайсет и четвърта

Не й беше лесно да ходи безпомощна из гората, а По да решава накъде да тръгнат, кога и къде да се скрият, усетил неща, които тя нито чува, нито вижда. Дарбата му беше неоценима и тя го разбираше. Но никога не се беше чувствала като толкова беззащитно дете.

— Тя се обнадежди, когато ме видя — прошепна й По, докато се прокрадваха бързо между дърветата. — Ашен. Щом ме зърна, сърцето й се изпълни с надежда за Битърблу.

Тази надежда ги водеше и сега. Силното желание на Ашен По да открие Битърблу му бе помогнало да долови смътните очертания на място, където кралицата и детето се бяха отбивали, яздейки през гората. Мястото, където Ашен предполагаше, че се крие Битърблу, се намираше на юг от планинския проход, в дълбока долчинка с поток.

— Представям си как изглежда — обясни По, — но не знам къде точно е и дали е останала там, след като е осъзнала, че я търси цяла войска.

— Поне имаме представа откъде да започнем — успокои го Катса. — Едва ли е отишла далеч.

Затичаха през гората. Снегът бе спрял и от боровите иглички капеше вода и пълнеше ручеите. Натъкваха се на кални полянки, по които личаха дирите на войниците.

— Ако беше оставила такива големи следи, досега щяха да са я заловили — заключи Катса.

— Да се надяваме, че е наследила частица от коварството на баща си.

Неведнъж войниците се оказваха опасно близо и По променяше посоката, за да ги заобиколят. Веднъж, докато се промъкваха край един войник, едва не се сблъскаха с друг.

Катериха се на едно дърво и По извади стрела, но мъжът не отлепи очи от земята.

— Принцесо Битърблу! — извика войникът. — Покажете се, принцесо. Баща ви много се тревожи за вас.

После се отдалечи, но на Катса й трябваха няколко минути, преди да слезе долу. Бе чула думите му, макар и със запушени уши. Опита се да се пребори с тях, ала те замъгляваха съзнанието й. Седеше върху дървото и трепереше, а По я държеше за брадичката и й говореше.

— Добре — рече тя най-сетне. — Умът ми се проясни.

Спуснаха се на земята и тръгнаха бързо, стремейки се да не оставят следи.

В покрайнините на гората, положението се усложни. Войниците сновяха навсякъде, движеха се на групи във всички посоки. С По изминаваха тичешком стотина крачки и после се скриваха.

Веднъж По я сграбчи за ръката и я дръпна назад. Втурнаха се по обратния път, зърнаха солидна скала, покрита с мъх, и се притаиха зад нея. Дланите на По притиснаха ушите й, а очите му се присвиха съсредоточено. Приклещена между скалата и По, тя долови колко бързо бие сърцето му и разбра, че този път не се крият от войниците. Чакаха безкрайно. Накрая По я улови за китката и й кимна да го последва. Запрокрадваха се по друга пътека, която ги отдалечаваше от монсийския крал.

Наближиха края на гората, после свърнаха на юг с надеждата и Битърблу да е направила така. Едип поток забълбука срещу тях и По спря. Клекна и сведе глава. Катса застана до него, наострила зрение и слух: изчакваше го да долови нещо от гората или от спомена за упованието на Ашен.

— Нищо не усещам — призна той. — Не знам дали това е потокът.

Катса приклекна до него.

— Щом войниците не са я намерили досега, значи не е оставила следи дори в снега и в калта. Сигурно е съобразила да гази из някой ручей, По. Всеки ручей в тази гора тече от планината към долината. Навярно е запазила достатъчно самообладание и е тръгнала на запад, за да се отдалечи от долината. Защо да не последваме течението на потока на запад? Ако не я открием, ще продължим на юг по следващия поток.

— Звучи ми безнадеждно — прошепна По, но се изправи и тръгна след нея на запад.

Не след дълго Катса съгледа кичур дълга тъмна коса, заплетен в клонака, който я шибна през корема, и извика мислено По! Вдигна кичура да му го покаже. Пъхна го в ръкава си и се зарадва, че изражението му се поразведри.

Потокът направи рязък завой и навлезе в долчинка, обрасла с трева и папрати. По спря и вдигна ръка.

— Познах мястото.

— Тя тук ли е?

Той замълча.

— Не — отвърна след малко. — Но ще продължим нагоре. Бързо. Страхувам се, че войниците са по петите ни.

След няколко минути се обърна към нея; по измореното му лице се четеше облекчение.

— Усещам я.

Излезе от потока и Катса го последва. Тръгнаха между дърветата и стигнаха до повален дънер. По огледа внимателно падналото дърво. Клекна пред единия край и надникна вътре.

— Битърблу — прошепна. — Аз съм братовчед ти По, син на Рор. Дойдохме да те спасим.

Отговор не последва. По заговори тихо и гальовно.

— Няма да те нараним, Битърблу. Ще ти помогнем. Гладна ли си? Носим храна.

От вътрешността на поваленото дърво отново не се отрони нито дума. По се изправи и се обърна към Катса.

— Страхува се от мен — прошепна й той. — Опитай ти.

Катса изсумтя.

— Мислиш, че няма да се уплаши от мен ли?

— Страхува се от мен, защото съм мъж. Внимавай. Има нож и е готова да го използва.

— Браво на нея! — Катса коленичи пред кухия дънер и надникна вътре. Едва различи силуета на момичето, сгушено в най-отдалечения край, задъхано, ужасено. Държеше ножа с две ръце. — Принцесо Битърблу, аз съм лейди Катса от Мидлънс. Дойдох с По да ти помогна. Трябва да ни се довериш, Битърблу. И двамата притежаваме воинска Дарба. Ще те спасим.

— Кажи й, че сме наясно с Дарбата на Лек — прошепна й По.

— Знаем, че баща ти те преследва — обясни Катса. — Знаем за Дарбата му. Ще те пазим, Битърблу.

Зачака момичето да й даде някакъв знак, че я разбира. Напразно. Погледна По и сви рамене.

— Дали да разцепим дървото?

В този момент обаче отвътре долетя тъничък, плах гласец.

— Къде е мама?

Катса стрелна с очи По. Спогледаха се колебливо. По въздъхна и кимна. Катса клекна отново пред дънера.

— Майка ти е мъртва, Битърблу.

Зачака да чуе хлипане, писък. Вместо това последва мълчание. След малко гласът се обади отново. Още по-плах и потих.

— Кралят ли я уби?

— Да — отвърна Катса.

Отново се възцари тишина. Катса зачака.

— Войниците идват — прошепна й По. — На няколко минути са от тук.

Катса не искаше да се бие с тези войници, които разнасяха отровата на Лек; а нямаше да се наложи, ако успееха да измъкнат детето отвътре.

— Виждам ножа ти, принцесо Битърблу — продължи тя. — Знаеш ли как да го използваш? Дори малко момиче може да нанесе сериозни поражения с нож. Аз ще те науча.

По клекна до нея и я докосна по рамото.

— Благодаря, Катса — промълви той и стана.

Отдалечи се на няколко крачки между дърветата, заозърта се и се вслуша във всичко, което Дарбата му разкриваше. Тя разбра защо й благодари: детето изпълзя от дънера. Лицето на малката изплува от тъмнината, после ръцете и раменете. Имаше сиви очи и тъмна коса като майка си. Очите й бяха огромни, лицето — мокро от сълзи, а зъбите й тракаха.

Пръстите стискаха здраво дръжката на ножа, по-дълъг от ръката й до лакътя.

Изтърколи се от дървото, Катса я прихвана и опипа челото и страните й. Детето се тресеше от студ. Роклята й беше подгизнала и залепваше по краката. Ботушите й джвакаха. Не носеше нито мантия, нито ръкавици.

— Велики хълмове! Измръзнала си! — възкликна Катса.

Свали си мантията и загърна детето. Опита се да промуши ръцете на Битърблу в ръкавите, но тя не отлепяше пръсти от ножа.

— Пусни го за малко, дете. Само за миг. Побързай, войниците идват.

Катса издърпа ножа от ръката на Битърблу и намести мантията върху раменете й. Подаде й ножа.

— Можеш ли да ходиш, Битърблу?

Момичето не отговори, само се олюля с размътен поглед.

— Ще я носим — отсече По, появил се изневиделица зад Катса. — Трябва да тръгваме.

— Чакай — възрази Катса. — Вкочанила се е от студ.

— Нямаме време, Катса!

— Дай ми мантията си.

По смъкна торбите, колчана и лъка. Съблече мантията си и я подхвърли на Катса. Тя я надяна върху своята и пак се пребори с пръстите на момичето, вкопчени в ножа. Сложи й качулката и я завърза плътно. Битърблу заприлича на чувал с домати; малък, разтреперан чувал с празни очи и нож. По преметна детето през рамо.

— Да вървим — подкани Катса.

Затичаха на юг, стъпвайки върху боровите иглички и камъните, за да не оставят следи. Земята обаче беше прекалено мокра, а войниците — твърде бързи с конете. Лесно щяха да ги проследят. Не след дълго Катса наистина чу пращене на клони и тропот на копита.

По? Колко са?

— Петнайсет. Най-малко.

Тя задиша дълбоко, за да надвие страха. Ами ако думите им ме объркат?

— Предпочитам да ги издебна сам, Катса. Далеч от теб, за да не ги чуваш — прошепна той. — Но това означава да се разделим, а сега сме заобиколени от войници от всички страни. Не бива да рискуваме да те открият, когато не съм при теб.

Катса смръщи вежди.

И без друго не бих ти позволила да се биеш сам с петнайсет войници.

— Най-добре ще е да ги убием, преди да наближат достатъчно. Така няма да ги чуваш — прецени По. — Да се надяваме, че когато ги нападнем, желанието им за разговори ще секне. Да намерим място, където да скрием момичето. Ако не я видят, едва ли ще я споменат.

Оставиха момичето зад скали и трънаци, в ниша зад ствола на голямо дърво.

— Не издавай нито звук, принцесо — предупреди я Катса. — И ми дай ножа си. С него ще убия един от войниците на баща ти.

Издърпа ножа от механично свитите пръсти на момичето. Размисляше трескаво.

По, изрече наум, дай ми ножовете и камите, ще убивам веднага щом ги зърна.

По извади двете ками от колана си и по един нож от всеки ботуш; подхвърли й остриетата едно по едно. Вдигна лъка и сложи стрела в тетивата. Снишиха се зад висока скала и зачакаха. Не се наложи да чакат дълго. Мъжете изскочиха иззад дърветата. Препускаха бързо и очите им кръстосваха земята за следи. Катса преброи седемнайсет войници._ Аз ще тръгна надясно_, помисли мрачно тя, а ти тръгни наляво. Скочи и хвърли първия нож, после втория и двете ками. Стрелата на По литна и той посегна за следваща. Ножовете и камите на Катса се забиха в гърдите на петима, а По уби двама, преди войниците да осъзнаят, че са попаднали в засада.

Телата на мъртвите се свлякоха от конете, а телата на живите ги последваха, издърпвайки саби от каниите и надавайки неразбираеми крясъци. Един-двама по-съобразителни опънаха лъкове. Катса хукна към тях, а По продължи да стреля. Първият я нападна с див поглед и оглушителен вик, размахал сабята си неистово, ала Катса отскочи с лекота от острието, ритна втори войник в челото, издърпа камата му от колана и преряза гърлата и на двамата. Запази камата, грабна сабя и се спусна срещу следващия противник. Изби с ритник оръжието от ръката му и прониза корема му. Връхлетя срещу двамина зад гърба й и ги уби с камата, отблъсквайки трети със сабята. Хвърли камата към гърдите на конник, насочил стрела към По.

Ненадейно остана само един войник, задъхан, ококорен от страх. Отстъпи назад и понечи да побегне. Катса издърпа нож от гърдите на друг мъж и се спусна след него; чу обаче да изсвистява тетива и видя как войникът залита с писък и се строполява бездиханен.

Погледна окървавената си туника и панталони. Избърса лицето си и кръв зацапа ръкава й. Около нея лежаха мъртви мъже, лишени от лична воля, мъже, чието съзнание беше по-немощно дори от нейното. Призля й, почувства се изтощена и разярена на краля, станал причина за тази кървава баня.

— Да проверим дали са мъртви — предложи тя. — После ще ги качим на конете. Ще ги изпратим обратно, за да отклоним Лек от следата.

До един бяха мъртви. Катса издърпа стрелите и остриетата от телата, като се опитваше да не поглежда лицата им, почисти ножовете и камите и ги подаде на По. Тръгна към Битърблу да й върне ножа. Свари я права, скръстила ръце да се предпази от студа, с будни, прояснени очи. Катса погледна кървавите петна по дрехите си. Надяваше се детето да не е наблюдавало касапницата.

— Сега ми е по-топло — каза Битърблу.

— Добре. Какво видя от битката?

— Нямаха шанс, нали? — отговори момичето. — Къде ще отидем?

— Не съм сигурна. Ще намерим безопасно място, където да се нахраним и наспим. И да обсъдим какво ще правим после.

— Ако искате кралят да спре да ни преследва — заяви момичето, — трябва да го убиете.

Катса погледна детето — стигаше й едва до гърдите. Ръкавите на По висяха почти до коленете на малката; очите и носът й изпъкваха под качулката и изглеждаха прекалено големи за лицето й. Гласът й звучеше като писукане. Ала бе изпълнен със спокойна увереност, когато я посъветва да убие баща й.

Двайсет и пета глава

Задържаха два коня. Битърблу яздеше с Катса. Върнаха се до потока да се измият от кръвта на войниците. После тръгнаха на запад. Подкараха конете през потока и се насочиха към планините, докато земята под тях не стана достатъчно камениста, та по нея да не остават следи от копитата. Движеха се на юг по подножията на възвишенията, търсейки подходящо укритие, където да пренощуват. Място, което можеха да отбраняват; място, достатъчно далеч от Лек, за да са в безопасност, но не прекалено далеч, за да се върнат и да го убият.

Защото Битърблу, разбира се, беше права. Лек трябваше да умре. Катса го знаеше, но й беше неприятно да мисли за това. Тя беше убийца и на нея се полагаше да го убие, ала беше ясно, че този път е ред на По. По трябваше да убие крал, пазен от цяла армия. Сам, без нейната помощ.

Не бива да припарваш до двореца му, рече му тя безмълвно, докато яздеха. Няма да успееш да се промъкнеш достатъчно близо до него. Набиваш се на очи. Ще те заловят.

Конете пристъпваха предпазливо между скалите. По с нищо не показа, че е чул мислите й, дори не я погледна, ала тя знаеше, че я чува.

Най-добре е да го издебнеш в гората, докато търси детето, и да го пронижеш със стрела. Отдалеч.

Той яздеше пред тях с изопнат гръб. Ръцете му стискаха уверено юздите въпреки умората, студа и оскъдното облекло.

А после да побегнеш с всички сили.

Той забави ход и тръгна редом с тях. Погледна я и някакво упорство в сребърно-златните му очи я успокои и й вдъхна смелост. Не беше нито слаб, нито беззащитен. Имаше Дарба и беше силен. Протегна се към ръката и. Тя му я подаде и той я целуна. Пришпори коня напред и продължиха по пътя.

Битърблу седеше притихнала пред нея. Застина, когато По доближи до тях, но дори безмълвният им разговор да й се стори странен, не каза нищо.

Стигнаха място, където земята се спускаше рязко наляво и образуваше дълбоко дере с езерце, блещукащо под тях. Надясно пътеката се издигаше към скална тераса, надвиснала над езерото.

— Ако се скрием в далечния край на скалата, преследвачите ни трябва или да я прекосят цялата, или да се изкачат откъм дерето. Ще ги забележим веднага — прецени Катса.

— И на мен ми хрумна същото — съгласи се По. — Да видим какво има там.

Изкатериха се. Стръмната пътека се накланяше страховито към бездната, но беше сравнително широка и конете се придържаха към вътрешната й страна. Под копитата им се търкулваха камъчета и политаха надолу към езерото, ала пътниците бяха в безопасност.

В далечния край на зъбера откриха само камънаци, храсти и няколко хилави дървета, поникнали в пукнатините на скалата. Избраха за убежище плитка пещера с гръб към дерето и пътеката.

— Не предлага мека постеля — подхвърли По, — но ще скрие огъня. Гладна ли си, братовчедке?

Момичето не отговори. Седна на един камък, стиснала ножа. До момента не се бе оплакала от нищо. И сега наблюдаваше мълчаливо с широко отворени очи как По разопакова малкото храна — месо от предишната нощ и ябълка, пренесена по целия път от съндърската странноприемница в подножието на планината. Затаила дъх, Битърблу буквално изпиваше лакомствата. Личеше си, че е изгладняла до смърт.

— Кога яде за последно? — попита я По и остави храната пред нея.

— Няколко боровинки. Тази сутрин.

— А преди това?

— Вчера. Вчера сутринта.

— Бавно — предупреди я По, когато Битърблу грабна месото и отхапа голям залък. — Бавно, за да не ти прилошее.

— Ще сляза в дерето да намеря още месо — каза Катса. — Слънцето ще залезе скоро. Ще взема нож, По, но ти ме наглеждай.

По извади нож от ботуша си и й го подхвърли.

— Чуеш ли крясък на сова, бягай. Два крясъка — бягай на юг. Три крясъка — тичай към лагера.

Тя кимна.

— Ясно.

— Пробвай тръстиките на юг от езерото — предложи й той. — И вземи няколко камъка по пътя. Струва ми се, че там има пъдпъдъци.

Катса повдигна вежди, но не продума. Погледна момичето, което виждаше само храната. После се обърна, заобиколи високите скали и заслиза към дерето.

Слънцето вече потъваше зад планините, когато се върна в лагера с няколко пъдпъдъка, оскубани и изкормени. По трупаше клонки в дъното на пещерата. Битърблу лежеше наблизо, завита с одеяла.

— Май почти не е мигнала през последните дни — каза По.

— Дрехите й ще изсъхнат и ще се съвземе. Ще й осигурим храна и топлина.

— Тихо дете е, нали? Дребничка е за десетгодишна. Помогна ми да събера съчки, докато едва не припадна от изтощение. Казах й да поспи, докато сготвим вечерята. Не пуска ножа. И продължава да се страхува от мен. Имам чувството, че не е свикнала мъже да се държат добре с нея.

— По, започвам да мисля, че не искам да разнищвам тази история. Нищичко не разбирам. Не намирам никаква връзка с дядо ти.

По поклати глава и погледна момичето, сгушено под одеялата и мантиите.

— Не съм сигурен дали тук изобщо има нещо разумно и смислено. Но ние ще я опазим и ще убием Лек. И накрая ще проумеем истината.

— Тя е ужасно млада за кралица.

— Да. Но няма друг начин.

Седяха мълчаливо и чакаха сумракът да скрие огъня им. По облече още една риза. Тя гледаше лицето му, познатите черти, очите му, в които се отразяваше последната розова светлина на деня. Прехапа устни да прогони обзелата я тревога, защото знаеше, че тревогите само ще му попречат.

— Как ще го направиш? — попита тя.

— Най-вероятно както ти каза. Ще го обсъдим, когато Битърблу се събуди. Ще успее да ни помогне, предполагам.

Да им помогне да обмислят как да убият баща й. Да, сигурно щеше да им помогне, ако може. Защото лудост нагнетяваше въздуха в това кралство, докато седяха в скалистия си лагер в подножието на монсийските планини.

Светлината на пламъците или миризмата на месото, цвърчащо над него, разбуди Битърблу. Дойде да седне до тях пред огъня, наметната с одеялото и стиснала ножа.

— Ще те науча как да го използваш — зарече се Катса, — когато се съвземеш. Ще те науча как да се защитаваш, как да нараняваш противника. Ще се упражняваме върху По.

Детето погледна свенливо Катса и се втренчи в скута си.

— Чудесно — обади се По. — Понеже ми е скучно да ме налагаш с крака и ръце, Катса, за разнообразие предлагам да ми се нахвърляш с нож!

Битърблу погледна отново Катса.

— Да — отсече тя.

— Далеч по-интересно е — съгласи се По. — Безспорно.

— По обаче има други предимства — уточни Катса. — По-силен е и вижда по-добре на тъмно.

— Но в битка винаги залагай на дамата, Битърблу. Дори в тъмното — посъветва я По.

Поседяха мълчаливо в очакване пъдпъдъците да се изпекат. Битърблу потрепери и се уви по-плътно с одеялото.

— Иска ми се да притежавам Дарба, която да ми помага да се защитавам — наруши тишината детето.

Катса затаи дъх и се насили да е търпелива и да не задава въпроси.

След миг Битърблу добави:

— Кралят иска да ме залови.

— Защо? — Катса вече не успя да се сдържи.

Битърблу не отговори. Долепи брадичка до гърдите си и кръстоса ръце, смалявайки се още повече.

— Той има Дарба — прошепна малката. — Мама ми каза. Той замъглява с думи умовете на хората, за да му вярват. Дори когато чуват думите му от устата на други хора. Дори да е слух, който той е разпространил. Могъществото му намалява на голямо разстояние, но не изчезва. — Тя се вгледа мрачно в ножа в ръцете й. — Мама ми каза, че той е неподходящ човек за такава Дарба. Превръща малките и слаби хора в играчки. Обича да причинява болка.

По отпусна длан върху крака на Катса, за да възпре желанието й да скочи гневно.

— Мама се усъмнила от самото начало — продължи Битърблу. — Но той винаги успявал да я обърка и тя забравяла. Преди няколко месеца обаче той започна да се интересува от мен.

Тя млъкна и си пое дъх. Очите й се взряха смутено в Катса.

— Не знам какво точно иска. Обича… да се обгражда с малки момиченца. И има странни навици, които с мама постепенно разкрихме. Реже животните с нож. Измъчва ги и ги оставя живи дълго време. Накрая ги убива. — Тя прочисти гърло. — Но май не се ограничава само с животни.

Милосърдие към децата и безпомощните създания, помисли си Катса, пропъждайки гневните сълзи, напълнили очите й. Цял живот бе вярвала в благородството на Лек. Дали убеждава жертвите си, че постъпва добре с тях, докато ги измъчва?

— Казал на мама, че иска да остава насаме с мен — продължи Битърблу. — Време било да опознае дъщеря си. Разярил се, когато тя отказала. Ударил я. Опита се да използва Дарбата си върху мен, да ме подмами да отида с него при клетките му, но видех ли синините по лицето на мама, си спомнях истината. Умът ми се проясняваше… донякъде, колкото да събера сили да се възпротивя.

Значи По беше прав. Смъртта, дебнеща в двореца на Лек, вече изглеждаше обяснима. Лек навярно убиваше мнозина — главно хора, оказали се източник на излишни неприятности, Защото след като ги е наранил жестоко, те са прозрели истината.

— Тогава похити дядо — каза Битърблу. — Знаеше колко много го обича мама. Заплаши я, че ще го подложи на мъчения, ако тя не се съгласи да ме даде. Зарече се да го доведе в Монсий и да го убие пред очите ни. Надявахме се това да са обичайните му лъжи, но получихме писмо от Лиенид и разбрахме, че дядо наистина е изчезнал.

— Не са го измъчвали и не е убит — успокои я По. — Дядо Тийлиф е на сигурно място.

— Нищо не му пречеше просто да ме вземе — гласът на Битърблу прозвуча като глух писък. — Има цяла армия, която му се подчинява безропотно. Но не го направи. Той… той е търпелив. Предпочете да не ни принуждава. Искаше сами да кажем „да“.

За да изпита по-дълбоко задоволство, помисли си Катса.

— Мама ни барикадира в покоите си. Известно време кралят ни остави на мира. Нареди да ни носят храна, вода и чисти завивки. Понякога обаче ни говореше през вратата. Опитваше се да убеди мама да ме пусне при него. Понякога объркваше мен. Понякога нея. Изреждаше десетки разумни доводи да изляза и ние постоянно си напомняхме истината една на друга. Беше много страшно.

По лицето й се стече сълза, но тя продължи да говори бързо, сякаш историята й напира да я изрече.

— Започна да ни изпраща животни. Мишки, котки, кучета, целите в рани, но живи. Кървяха и скимтяха. Беше ужасно. После един ден момичето, което ни носеше храната, дойде с нарязано лице. От раните й, не само по лицето, течеше кръв. Олюляваше се. Попитахме я какво се е случило, а тя отговори, че не помни. Беше ми връстничка.

Замълча за миг, задушена от сълзите. Избърса лице в рамото си.

— Тогава мама реши да избягаме. Завързахме одеяла и чаршафи и ги спуснахме през прозореца. Ужасно се страхувах. Но мама ме придума и слязох. — Тя се втренчи в пламъците. — Мама уби един страж с нож. Побягнахме към планините. Надявахме се кралят да помисли, че сме тръгнали по пътя към пристанището. На втората сутрин обаче ги видяхме. Препускаха през полето към нас. Мама си изкълчи глезена в лисича дупка. Не можеше да тича. Каза ми да побягна и да се скрия в гората.

Момичето се задъха, избърса отново лице и ръцете й се свиха в юмруци. С невероятно усилие на волята възпря сълзите. Стисна ножа, който лежеше в скута й, и проговори с горчив глас:

— Ако умеех да стрелям с лък… Или да хвърлям нож… Щях да убия баща си още когато започна всичко.

— Късно е — прекъсна я По. — Но аз ще го убия утре, преди да стори нови злини.

Битърблу го погледна.

— Защо ти? Защо не тя? Нали е по-добър боец?

— Дарбата на Лек не ми действа — обясни й той. — Влияе обаче на Катса. Днес го разбрахме, когато го срещнахме. Налага се аз да го убия, защото не може да ме обърка както обърква нейния ум.

Подаде на Битърблу един пъдпъдък, набучен на пръчка. Тя го взе и го огледа.

— Вярно, след като нарани мама, Дарбата му спря да ми въздейства толкова силно. И влияеше по-слабо върху мама, когато ме заплашваше. Но защо е безсилна пред теб? — погледна го въпросително малката.

— Не знам — вдигна рамене По. — Наранил е мнозина. Навярно десетки не се поддават на Дарбата му, но си мълчат от страх да не им отмъсти.

Битърблу присви очи.

— Теб как те нарани?

— Отвлече дядо. Уби леля ми пред очите ми. Заплашва братовчедка ми.

Битърблу явно се задоволи с това обяснение; зае се с храната и няколко минути яде лакомо. От време на време го поглеждаше и следеше как ръцете му подклаждат огъня.

— Мама също носеше много пръстени като теб — отбеляза. — Приличаш на мама, с изключение на очите. И говориш като нея. — Тя си пое дълбоко дъх и се втренчи в храната. — Тази нощ той ще лагерува в гората, а утре ще тръгне пак да ме търси. Не знам как ще го намериш.

— Теб те намерихме — напомни й По. — Забрави ли?

Тя впи очи в неговите, но веднага ги сведе към храната.

— Телохранителите му ще бъдат с него. Всички са родени с Дарба. Ще ти обясня срещу какво ще се изправиш.

Планът беше прост. По щеше да тръгне рано, преди зазоряване, с храна, кон, лъка, колчана, една кама и двата ножа. Щеше да скрие коня в гората и да открие краля. Нямаше да го доближава. Щеше да остане на една стрела разстояние, да се прицели и да стреля. След като се увери, че кралят е мъртъв, щеше да побегне възможно най-бързо, да се върне с коня в лагера им.

Прост план, но колкото повече го обсъждаха, толкова повече се тревожеше Катса, защото и двамата с По разбираха, че планът няма да се осъществи толкова лесно. Кралят имаше телохранители — петима мъже с Дарба да се сражават с мечове. Те не представляваха заплаха за По, защото винаги стояха до краля, а По не възнамеряваше да го доближава. Щеше да се сблъска обаче с външната стража на краля — десетима войници, разположени в широк кръг около Лек. Всичките притежаваха Дарба — някои за ръкопашен бой, други да стрелят с лък. Един тичаше много бързо, втори беше силен като великан, трети се катереше по дърветата и скачаше от клон на клон като катерица, четвърти се отличаваше с ненадминато зрение и слух.

— Ще го познаеш по червената брада — обясни Битърблу. — Но ако си достатъчно близо да го забележиш, той вероятно вече ще те е видял. Усетят ли те, ще вдигнат тревога.

— По — намеси се Катса, — нека дойда с теб донякъде. Прекалено много са. Сигурно ще ти потрябва помощ.

— Не — възрази По.

— Ще ги убия и ще побягна.

— Не, Катса.

— Ти няма…

— Катса — прекъсна я остро той.

Тя скръсти ръце и впи яростен поглед в огъня. Пое си дъх и преглътна.

— Добре — примири се тя. — Лягай да спиш, а аз ще остана на пост.

По кимна.

— Събуди ме след няколко часа, за да те сменя.

— Не — възрази тя. — Трябва да се наспиш. Тази нощ аз ще бдя. Не съм изморена — добави тя, когато той понечи да възрази. — Знаеш, че не съм.

По легна, сгушен под одеялото си до Битърблу. Катса се взря в мрака и започна да преповтаря мислено плана.

Ако до залез-слънце По не се върне в лагера им над дерето, Катса и Битърблу ще побягнат без него. Защото не се ли върне, значи кралят не е мъртъв. А ако кралят не е мъртъв, единствено разстоянието може да защити Битърблу от него.

Да остави По сам в тази гора, гъмжаща от войници… Нито си го представяше, нито искаше да си го помисля. Седеше в студа и в тъмнината и се взираше да долови дори най-беглото движение, вслушваше се да чуе най-тихите звуци. И отказваше да мисли за всичко, което би могло да се случи утре в гората.

Двайсет и шеста

По се събуди преди изгрев и се приготви безшумно за път. Прегърна силно Катса.

— Ще се върна — прошепна й той и тръгна.

Тя продължи да стои на пост, вперила поглед в посоката, накъдето беше поел. Усмиряваше мислите си.

На шията й висеше пръстен, завързан с канап; пръстенът, който По й даде, преди да възседне коня и да препусне по скалистия път. Пръстенът студенееше върху кожата й и тя току го докосваше, чакайки изгрева. Даде й пръстена, върху който бяха гравирани същите шарки като по ръцете му — символ на замъка и на кралското му потекло. Ако По не се върнеше днес, Катса трябваше да поведе Битърблу на юг към морето и да намери кораб, та двете да отплават към западния бряг на Лиенид, към замъка на По. Ако носи пръстена — обясни й той — никой лиенид няма да се усъмни в нея. Щели да разберат, че изпълнява неговата воля и да й помогнат. Битърблу трябваше да остане скрита в замъка му, докато Катса обмисля, планира и чака да чуе вест от По.

Най-после съмна и Битърблу се събуди. Двете с Катса заведоха коня край езерото на водопой и на паша. Събраха съчки, в случай че се наложи да прекарат още една нощ в лагера. Набраха трънки от храсталаците край водата. Катса улови и изкорми риба за вечеря. Върнаха се в лагера, преди слънцето да се е издигнало над главите им.

Катса си помисли дали да не потренира или да започне да учи Битърблу как да използва ножа. Ала не биваше да вдига шум и да привлича внимание. Нито искаше да пропусне и най-дребното движение или звук, издаващо, че приближава враг или По. Оставаше й само да седи и да чака. Цялото й тяло негодуваше.

В ранния следобед вече не я свърташе на едно място. Сновеше напред-назад, стиснала юмруци. Битърблу седеше, облегната върху огрените от слънцето скали, и я наблюдаваше.

— Не се ли измори? Откога не си спала?

— Не се нуждая от много сън — обясни Катса.

Очите на Битърблу я следяха как крачи трескаво.

— А аз съм изморена.

Катса спря и коленичи пред нея. Опипа дланите и челото й.

— Студено ли ти е? Или ти е горещо? Гладна ли си?

Битърблу поклати глава.

— Просто съм изморена.

Изморена е, разбира се. Очите й изглеждаха огромни, лицето — изпито. Всеки човек на нейно място би изнемощял.

— Поспи, за да събереш сили — предложи й Катса. — Сега си в безопасност.

Не че на детето щяха да са му нужни сили за среднощно бягство, защото По всеки момент щеше да се появи на скалистата пътека, яхнал коня си.

Слънцето пропълзя зад планинските била на запад и обля в оранжева светлина скалистото им убежище, ала По го нямаше. Умът на Катса се скова. Повтаряше си, че По ще се появи ей сега. За всеки случай събуди Битърблу. Събра багажа им и заличи следите от огъня. Разпиля събраните от сутринта съчки. Оседла коня и завърза торбите за изящно изработеното монсийско седло.

После седна и се втренчи в каменистата пътека, която грееше жълто-оранжева в гаснещия светлик.

Слънцето залязваше, а По го нямаше.

Вече не успяваше да отпъди мислите, напиращи упорито в съзнанието й. Ами ако По е в гората, ранен? Или кралят е мъртъв и всичко е наред? Дали По е в беда? Ала как да му се притече на помощ, ако кралят е жив? Дали не е съвсем близо? Дали не залита по пътеката, борейки се с последни сили да стигне до тях? Уповава се само на тях, само на нея, а след минути тя ще възседне коня и ще препусне надалеч от него.

Време беше да тръгват. Реши обаче първо да се върнат по обратния път, за да потърсят По. Огледа лагера, за да се увери, че не са оставили никакви издайнически следи, и подкани Битърблу:

— Хайде, принцесо! Да тръгваме.

Намести я в седлото, отбягвайки погледа й. Развърза поводите на коня и ги подаде на детето. В същия момент чу камъчета да се търкулват по ската.

Втурна се по пътеката. Отпуснал глава, конят се олюляваше по ръба на пътеката, прекалено близо до бездната. По лежеше безжизнено върху гърба му. От рамото му стърчеше стрела. Ризата му беше подгънала от кръв. Не се опита да преброи колко стрели стърчат от врата и хълбоците на коня, Защото внезапно цяла лавина от камъчета полетя над ръба на скалата. Конят се подхлъзна и цялата пътека се лашна надолу под паникьосаните му копита. Тя извика мислено името на По и се втурна към него. Той вдигна глава и очите му се впиха в нейните. Конят изцвили и затърси лудешки твърда земя. Нямаше да стигне навреме. Конят залитна над ръба на ската, тя изпищя — този път гласно — и той изчезна под нея, гмурвайки се в жълтата светлина.

Конят се завъртя във въздуха. По падна с лицето надолу в езерото. После водата погълна коня. Камъчета се разлетяха около стъпалата на Катса, която се спусна към дерето. Скали раздираха краката й, клони я шибаха през лицето, ала тя не усещаше нищо. Знаеше само, че По е във водата и тя трябва да го извади.

Няколко дипли по повърхността я насочиха накъде да се гмурне. Захвърли ботушите си в тръстиките и заплува. Ледената вода заля тялото й и тя загреба към мястото, където се надигаха кал и мехурчета и една огромна кафеникава форма потъваше, а друга — по-малка, се бореше за глътка въздух. По се бореше, значи беше жив. Тя наближи и видя с какво се бори. Ботушът му се бе заплел в стремето. Стремето беше закопчано за седлото, а конят потъваше бързо. По се съпротивляваше непохватно, а водата около раменете и главата му червенееше от кръв. Катса го сграбчи за колана и заопипва, докато намери ножа. Преряза коженото стреме и то последва коня към дъното. Подхвана По през раменете и зарита яростно към повърхността. Изплуваха.

Измъкна отпуснатото му, натежало тяло на брега. Беше изгубил съзнание, но когато тя го издърпа в тръстиките, той се разбуди. Загърчи се, опита се да си поеме дъх, закашля се и повърна езерна вода. Нямаше да се удави, но това не означаваше, че кръвта му няма да изтече.

— Другия кон! — изкрещя Катса на Битърблу, която сновеше разтревожено край тях. — Там са лекарствата.

Момичето хукна нагоре към лагера.

Катса издърпа По на суха земя и го надигна да седне. Студът и влагата също бяха гибелни. Трябваше да спрат кръвта, да го стоплят и изсушат. О, как й се искаше Рафин да е тук сега!

— По — отрони тя. — По? Какво се случи?

Той мълчеше. По. По. Очите му се отвориха, но блуждаеха замъглени. Не я виждаше. Повърна отново.

— Добре. Не мърдай. Ще те заболи.

Но той сякаш не усети как издърпва стрелата от рамото му. Ръцете му висяха безжизнено, докато събличаше ризата му. Повърна още веднъж.

Битърблу се пусна по пътеката, яхнала коня.

— Помогни ми — помоли я Катса и Битърблу започна да развързва торби, да вади сухи дрехи, кърпи, за да попият кръвта от раните му, и мехлеми, за да ги почистят.

— Чуваш ли ме, По? — попита Катса, докато късаше една риза за превръзки. — Чуваш ли ме? Какво стана с краля?

Той я погледна невиждащо, докато превързваше рамото му.

— По — повтаряше тя отново и отново. — Кралят. Жив ли е кралят?

Но той не чуваше и не виждаше. Все едно бе изпаднал в несвяст. Събу му ботушите и панталоните и го подсуши. Облече му сухи панталони и разтри ръцете и краката му, за да ги стопли. Взе мантията му от Битърблу, надяна му я и вмъкна омекналите му ръце в ръкавите. Той пак повърна.

Заради сблъсъка на главата му с водата. Катса знаеше, че човек повръща, когато го ударят силно по главата, забравя и се обърква. С времето разсъдъкът му щеше да се проясни. Ала не разполагаха с време. Нямаха време, ако кралят е жив. Коленичи пред По и го улови за брадичката. Въпреки болката, която зърна в очите му, го попита безмълвно: По, трябва да знам дали кралят е жив. Ще те тормозя, докато не ми отговориш.

Той я погледна, потърка очи и примижа.

— Кралят — рече дрезгаво. — Кралят. Стрелата ми… Жив е…

Сърцето на Катса се сви. Сега трябваше да бягат и тримата. Само с един кон и По в това състояние. В мрака и в студа, с малко храна и без Дарбата на По да ги предупреждава за преследвачите.

Налагаше се да се задоволят с нейната Дарба.

Подаде меха с вода на По.

— Пий! До дъно! — нареди му тя и се обърна към Битърблу: — Помогни ми да събера мокрите дрехи. Добре, че днес поспа, защото тази нощ искам да си силна.

По сякаш разбра, когато стана време да го наместят върху коня. Не се опитваше да помогне, но и не се противеше. Катса и Битърблу го вдигнаха заедно и той едва не се прекатури от другата страна, но някаква искрица живот го накара да сграбчи ръката на Катса и да запази равновесие.

— Ти ще яздиш зад него — обясни Катса на Битърблу. — Така ще го виждаш. Задръж го, ако се килне, и ме извикай, ако ти потрябва помощ. Конят ще се движи бързо. Колкото бързо мога да тичам.

Двайсет и седма глава

Никой не може да движи бързо в мрака по планинските зъбери, ако не притежава по-особена Дарба. Напредваха и Катса не си счупи крака, вървейки на сляпо пред коня, но не бяха достатъчно бързи. Не смееше да си поеме дъх, наострила слух. Преследвачите им щяха да препускат с коне, да са много и да носят факли. Ако Лек ги бе изпратил в правилната посока, едва ли нещо щеше да им попречи да ги открият.

Катса се съмняваше, че дори и по равно биха се придвижвали по-бързо, толкова зле беше По. Държеше се за гривата на коня със затворени очи, съсредоточен до краен предел да не падне. Трепереше от болка. И раните му продължаваха да кървят.

— Нека те завържа за коня — предложи му Катса, когато спряха до един поток, за да напълни меховете. — Ще си отдъхнеш.

Той помълча, докато обмисли думите й. Приведе се напред и промълви в гривата на коня:

— Не искам да отдъхвам. Искам да те предупредя, ако той идва.

Значи не бяха съвсем без Дарбата му; той обаче явно беше съвсем полудял да изрече това, след като Битърблу седеше зад него, притихнала и напрегната да долови всяка дума. Внимавай, помисли Катса, Битърблу.

— Ще ви вържа и двамата за седлото — продължи гласно тя. — Така ще решавате сами кога да почивате и кога — не.

Поспи, каза му мислено, докато увиваше въжето около краката му, няма да ни помогнеш, ако ти изтече кръвта и умреш.

— Няма да умра — отвърна той гласно и Катса отбягна въпросителния поглед на Битърблу, заричайки се повече да не му говори наум, докато не си възвърне разсъдъка.

Продължиха бавно на юг. Катса се спъваше в камъните и в корените на упоритите планински дървета, вкопчили се в скалните цепнатини. Когато нощта започна да преваля, се запрепъва по-често и й хрумна, че навярно се е изморила. Спомни си предишните няколко нощи и пресметна наум. От два дни не беше мигвала, а преди това бяха спали само по няколко часа. Скоро щеше да се наложи да поспи; сега обаче беше немислимо. Нямаше смисъл да таи невъзможни надежди.

Преди зазоряване се замисли за рибата, която улови през деня — почистена от люспите, изкормена, увита и завързана в торбите върху коня. Развиделеше ли се, не биваше да палят огън за нищо на света. Бяха яли оскъдно през изминалия ден и имаха съвсем малко храна за следващия. Ако спрат за няколко минути, ще изпече рибата. Така няма да мисли за храна чак до другата нощ.

Ала дори това беше рисковано, защото светлината на огъня привлича внимание в мрака.

По прошепна името й и тя се върна до коня.

— Има пещера — отрони той. — На няколко крачки на югоизток. — Ръката му се вдигна мъчително във въздуха и се отпусна върху рамото й. — Стой до мен. Аз ще те водя.

Насочваше стъпките й над камъните и край скалите. Ако не беше толкова изтощена, Катса щеше да се възхити на яснотата, с която Дарбата му показва пейзажа. Стигнаха входа на пещерата, но твърде много други неща обсебиха ума й. Трябваше да събуди Битърблу, да я развърже и да й помогне да слезе от коня. Да свали По от седлото и да го настани на земята. Да събере съчки за огъня, да сложи рибата да се пече. Да смени превръзката върху рамото на По, защото раната продължаваше да кърви, колкото и здраво да я пристягаше.

— Поспи, докато се изпече рибата — каза й той, докато тя увиваше чисти парчета плат около ръката и гърдите му, за да попиват кръвта. — Поспи, Катса. Ще те събудя, ако се наложи.

— Ти трябва да спиш — възрази тя.

Той я улови за ръката.

— Катса, поспи четвърт час. Наблизо няма никого. Това е единствената ти възможност да подремнеш тази нощ.

Тя клекна пред него и го погледна. Без риза и без цвят, примижал от болка. С подуто и насинено лице. Той пусна ръката й и въздъхна.

— Вие ми се свят — призна. — Сигурно приличам на смъртник, Катса, но няма да ми изтече кръвта и няма да умра нито от кръвоизлив, нито от световъртеж. Поспи няколко минути.

Битърблу дойде при тях.

— Прав е — подкрепи го. — Трябва да поспиш. Аз ще се грижа за него.

Взе мантията и му помогна да я облече, докосвайки рамото му много внимателно и леко. Няколко минути, помисли си Катса, ще се справят и без мен. За всички щеше да е по-добре, ако подремне.

Легна до огъня и си нареди да заспи за четвърт час. Когато се събуди, По и Битърблу почти не бяха помръднали. Чувстваше се ободрена.

Ядоха мълчаливо и бързо. По, облегнат на стената на пещерата, седеше със затворени очи. Оправда се, че няма апетит, но Катса не прояви нито капчица съчувствие. Настани се пред него и започна да го храни с парченца риба, докато не остана доволна, че е изял достатъчно.

Катса тъпчеше жаравата с ботуши, а Битърблу увиваше остатъците от рибата. Неочаквано той проговори.

— Добре, че не дойде с мен, Катса. Днес Лек тръбеше на всеослушание колко обича отвлечената си дъщеря и колко ще тъгува, докато не я открие.

Катса седна до него. Битърблу застана по-близо, за да чува шепота му.

— Лесно се вмъкнах през обръча на външните стражи — продължи По. — В ранния следобед се прокраднах достатъчно близо. Виждах го, но телохранителите го заобикаляха толкова плътно, че нямаше как да го пронижа. Дебнах цяла вечност. Не ме чуха, ала нито веднъж не се отдалечиха от краля.

— Очаквал те е — прецени Катса. — Заложили са ти капан.

Той кимна и лицето му се сгърчи от болка.

— После ще ни разкажеш, По — рече му Катса. — Сега си почивай.

— Историята е кратка. Най-сетне реших, че единствената ми възможност е да поваля някой от телохранителите му. Пронизах го със стрела. Но щом мъжът падна, кралят, разбира се, скочи и се скри зад друг. Пуснах втора стрела и тя облиза врата на Лек, но съвсем леко. Това беше работа за теб, Катса. Щеше да го улучиш точно. Аз не успях.

Аз нямаше да го открия. И дори да го бях открила, нямаше да го убия. Знаеш го. Тази работа не е за никого от нас.

— След това телохранителите му се спуснаха след мен — продължи По. — После се втурнаха външните стражи и всички войници, чули сигнала за тревога. Настъпи… настъпи кървава баня. Убих сигурно дузина. Едва се измъкнах и препуснах на север, за да ги заблудя. — Той затвори очи, помълча и след малко ги отвори отново. Погледна Катса с присвити очи. — Лек има стрелец, който е точен почти колкото теб, Катса. Видя какво направи с коня.

И с теб е щял да направи същото, помисли тя, ако не ти помагаше новооткритата способност да усетиш накъде летят стрелите.

Той се усмихна едва забележимо. После погледна Битърблу.

— Вече ми се доверяваш.

— Опита се да убиеш краля — отвърна простичко Битърблу.

— Добре — намеси се Катса. — Стига толкова приказки.

Върна се до огъня и го угаси. Качиха По на седлото и Катса пак ги завърза. И мислено, отново и отново, предупреждаваше По, умоляваше го, да спре да споделя на глас всичко, което Дарбата му разкрива.

С настъпването на утрото тръгнаха по-бързо, но По страдаше. Не се оплака нито веднъж колко го друса коня. Ала дишаше тежко и очите му блуждаеха диво, а Катса разпознаваше болката не по-зле от страха. Виждаше я изписана по лицето му и в напрегнатите мускули на ръцете и на врата му, когато му превързваше раната.

— Кое те боли повече? — попита го в ранното утро тя. — Рамото или главата?

— Главата.

Ако те боли главата, не бива да яздиш животно, чиито стъпки отекват като удари на секира в черепа ти. Ала да ходи не беше възможно. Не можеше да се задържи на краката си. Виеше му се свят и му се гадеше. Поне раненото му рамо кървеше по-слабо. И говоренето не го объркваше. Най-сетне явно си спомни, че трябва да крие Дарбата си от Битърблу.

— Не се движим достатъчно бързо — отбеляза няколко пъти той.

Катса също се задушаваше от бавния им ход. Но докато главоболието му не преминеше, не възнамеряваше да пришпорва коня по скалистите хълмове.

Битърблу й помагаше повече, отколкото се беше надявала. Очевидно смяташе По за своя отговорност. Когато спираха, го отвеждаше да седне на някоя скала. Поднасяше му храна и вода. Щом Катса се отдалечеше за няколко минути да улови заек, Битърблу се залавяше да почиства рамото на По и да го превързва наново. Катса свикна да вижда как По се олюлява, подпрян върху рамото на дребничката си братовчедка.

Слънцето започна да се спуска към хоризонта. Катса вече усещаше умората от последните няколко дни и безсънни нощи. По и Битърблу спяха върху коня. Ако По си отдъхне сега, вероятно ще събере сили да остане на пост по-късно, за да си отспи и тя. Конят също се нуждаеше от почивка. Нямаше как да спрат за цяла нощ, след като се движеха толкова бавно. Няколко часа отмора обаче бяха възможни.

По се събуди под бледото лунно сияние и я повика при него. Помогна й да намери полянка, заобиколена от високи скали, които щяха да скрият светлината от огъня.

— Не се движим достатъчно бързо — повтори пак той и тя сви рамене, защото нищо не можеше да се направи.

Събуди Битърблу, развърза я и я свали от седлото. По се смъкна внимателно от коня.

— Катса, ела тук, моя Катса.

Протегна ръце към нея и я прегърна. Раненото му рамо беше неподатливо и вдървено, но непокътнатата му ръка беше силна и топла. Притисна я крепко и тя сгуши лице в гърдите му; дълбока въздишка се надигна у нея. Беше толкова изморена, а той беше толкова болен. Не се движеха достатъчно бързо. Но поне се прегръщаха и лицето й усещаше топлината му.

— Трябва да направим нещо, което няма да ти хареса.

— Какво? — прошепна тя във врата му.

— Трябва… — Той си пое дъх и замълча. — Трябва да ме оставите.

— Какво?

Тя се отдръпна от него. По залитна, но се опря върху коня. Тя го изгледа гневно и се втурна след Битърблу, която събираше съчки за огъня. Да се оправя сам! Да му мисли как ще стигне до лагерния огън, щом говори такива небивалици.

Той не помръдна. Остана до коня, вкопчен в гърба му, и чакаше някой да му помогне. Очите й се напълниха със сълзи, като го видя толкова безпомощен. Върна се при него. Прости ми, По. Той се облегна на рамото й и тя го поведе към мястото, където щяха да запалят огъня. Помогна му да седне и клекна до него. Погали го по лицето. Челото му гореше. Вслуша се в диханието му и долови колко болезнено се надигат гърдите му.

— Катса — прошепна той, — погледни ме. Не мога дори да ходя. Най-важна сега е бързината, а аз ви преча, бавя ви.

— Не е вярно. Дарбата ти ни трябва.

— Търсят ви — предупреди я той — и ще продължат да ви търсят, докато сте в Монсий. Вероятно ще открият следите ви и тогава кралят ще ви погне. Не съм ти необходим да ти го повтарям непрекъснато.

— Трябваш ми, за да разсейваш заблудите на краля.

— Не мога да разсея заблудите му. Начинът да се опазиш, е да бягаш от онези, които те объркват. Бягството е единствената надежда за детето.

Битърблу дойде при тях с наръч клони.

— Благодаря, принцесо — каза й Катса. — Донеси заека, който улових. Аз ще запаля огъня.

Зарече се да мисли за огъня и да не обръща никакво внимание на По.

— Ако ме оставите — продължи той, — ще яздите бързо. По-бързо от войниците.

Катса сякаш не го чу. Натрупа съчките и се съсредоточи върху пламъка, растящ между дланите й.

— Ако не побързаме, той ще ни настигне, Катса. И ти няма да успееш да ни защитиш от него.

Добави няколко клечки в огъня и раздуха нежно пламъците. Натрупа още съчки.

— Трябва да ме оставиш — упорстваше По. — Иначе рискуваме живота на Битърблу.

Тя скочи на крака, стиснала ядно юмруци и загърбила преструвките, че е спокойна.

— Рискувам твоя, ако те оставя. Няма да те оставя в тази планина, да си търсиш храна и подслон и да се защитаваш, когато Лек дойде, защото… защото ти дори не можеш да ходиш, По. Какво ще направиш? Ще избягаш пълзешком от войниците му? Скоро ще се съвземеш. Вече няма да се чувстваш замаян и ще тръгнем по-бързо.

Той я изгледа примижал и въздъхна. Втренчи се в дланите си. Завъртя пръстените си.

— Мисля, че няма да се съвзема скоро — нещо странно в гласа му я сепна.

— Как така?

— Няма значение, Катса. Дори да се събудя утре напълно оздравял, пак трябва да ме оставиш. Имаме само един кон. Ако с Битърблу не яздите бързо, ще ви настигнат.

— Няма да те оставя.

— Катса… Не става дума за теб или за мен. Длъжни сме да спасим Битърблу.

Внезапно коленете й се подгънаха и тя седна, омаломощена. Наистина трябваше да спасят Битърблу. Дойдоха дотук заради нея. Катса бе единствената й надежда. Придаде си равнодушно изражение, защото детето не биваше да разбере каква болка изпитва, задето се налага да рискува живота на По в името на нейната безопасност.

После ненадейно почувства, че ще заплаче. Затаи дъх и каза, без да поглежда към По:

— Мисля да поспя няколко часа.

— Да. Поспи, любов моя.

Прииска й се гласът му да не е толкова гальовен и нежен. Зави се с одеялото и легна до огъня с гръб към По. Заповяда си да заспи. Една сълза се стече по носа й и влезе в ухото й, но тя повтори заповедта.

Заспа.

Когато се събуди, Битърблу спеше на земята до нея. По седеше върху камък пред пращящия огън и се взираше в дланите си. Катса отиде до него. Месото беше изпечено и тя се нахрани благодарно, защото докато ядеше, не се налагаше да говори; заговореше ли, щеше да се разплаче.

— Ще намерим още един кон — рече тя накрая.

Втренчи се в огъня и се опита да не поглежда светлините, които танцуваха по лицето му.

— Тук, в подножието на планината?

Добре де, нямаше да намерят кон.

— Дори да намерим, няма да мога да яздя достатъчно бързо. Главата няма да ми мине, ако се лашкам върху седлото. За мен ще е по-добре, ако ме оставите, Катса. Ще оздравея по-бързо.

— А как ще се защитаваш? Как ще се храниш?

— Ще се скрия. Утре сутринта ще открием подходящо място. Хайде, Катса, знаеш, че се крия по-добре от всички, които познаваш и за които си чувала. — Тя долови усмивка в гласа му. — Хайде, любов моя… Ела тук.

Не успя да възпре сълзите. Защото щяха да оставят По сам, макар че дори не можеше да ходи без чужда помощ. Коленичи пред него и той я прегърна със здравата си ръка. Тя плака като дете върху рамото му. Обзе я срам: та това беше просто раздяла, а Битърблу не плака за загиналата си майка.

— Не се срамувай — прошепна й По. — Тъгата ти ми е скъпа. Не се страхувай. Няма да умра, Катса. Няма да умра, пак ще се срещнем.

Битърблу се събуди. Катса събираше багажа им. Момичето се взря изпитателно в лицето й. После погледна По, втренчен в огъня.

— Значи ще те оставим — рече му тя.

Той вдигна очи към детето и кимна.

— Тук?

— Не, братовчедке. Когато се развидели, ще потърсим скривалище.

Битърблу ритна земята. Скръсти ръце и изгледа По.

— Какво ще правиш в скривалището?

— Ще се крия и ще възстановя силите си.

— А когато ги възстановиш?

— Ще дойда при вас в Лиенид. Ще дойда при вас, където и да сте, и ще обмислим как да убием Лек.

Момичето го изгледа замислено. Кимна.

— Ще те чакаме, братовчеде.

Катса зърна усмивката по устните на По. После Битърблу дойде при нея да й помогне да съберат лекарствата.

Зъбите й тракаха, когато клекна до нея. Нямаше мантия, а одеялото, с което се намяташе, когато пътуваха, беше съвсем протрито. Тя натовари вързопите върху коня, занесе вода на По и продължи да трепери.

Катса се укори, че не е запазила кожите на убитите зайци.

Зарече се да осигури на Битърблу топла дреха. Сега детето бе поверено на нейните грижи и трябваше да мисли за всичко, за да оправдае саможертвата на По.

Двайсет и осма глава

В розовеещия светлик на зората откриха малка колиба, която не предлагаше почти нищо, освен заслон — изоставено убежище, приютявало навярно някой монсийски отшелник. Намираше се на полянка, заобиколена от високи скали, по-скоро камениста, отколкото тревиста, с едно-две дървета и буренясали лехи, служили навремето като градина. Кепенците бяха счупени, а камината — студена. Пелена от прахоляк покриваше дъсчения под, масата, леглото и разклатения трикрак шкаф със зейнала накриво врата.

— Тук ще се скрия — каза По.

— Това е място за живеене, По, не за криене — възрази Катса. — Прекалено очевидно е. Никой няма да го подмине, без да надникне вътре.

— Ще се настаня тук, Катса, а ще се скрия някъде наблизо, ако ги чуя да идват.

Какво ли скривалище му беше показала Дарбата?

— По…

— Питам се дали наблизо има езеро. Елате с мен, дами — покани ги той. — Сигурен съм, че чувам да ромоли вода.

Катса не чуваше никаква вода, следователно и По не чуваше. Тя въздъхна.

— Да, май и аз чувам нещо.

Тръгнаха през тревата зад колибата. По се облегна върху рамото на Катса, а Битърблу поведе коня. Не след дълго Катса наистина чу вода и когато изкачиха кафеникаво възвишение и обли камъни заместиха тревата, я видя. Три пълноводни потока шуртяха през скалите, сливаха се и се стичаха в дълбоко езеро. Тук-там езерото преливаше над каменистия бряг и няколко ручея се стичаха надолу и на изток към монсийската гора.

Много добре, помисли Катса. Но къде е скривалището?

— Такъв водопад има в планините край замъка на моя брат Скай. Един ден плувахме и открихме подводен тунел към пещера — обрисува картината По.

Катса разбра накъде бие, а обърканото изражение на Битърблу — не, не объркано, а подозрително — загатваше, че По вече е казал повече от достатъчно. Катса му помогна да седне. Свали си единия ботуш.

— Ако тук има скривалище, По, ще го намеря. — Свали и другия ботуш. — Но дори да има скривалище, едва ли ще ти свърши работа. Не можеш да стигнеш от колибата до езерото сам.

— Мога — увери я той. — За да си спася живота.

— Ще допълзиш до тук?

— Не е срамно да пълзиш, щом не можеш да вървиш. А плуването не изисква да пазиш равновесие.

Тя смръщи вежди, а той я погледна спокойно, с почти развеселено изражение. И защо да не му е весело? Нали тя щеше да се гмурне в ледената вода да търси тунел, който той вече знае, че съществува, и пещера, чиито точни размери, форма и местоположение са му известни?

— Събличам се — предупреди тя. — Обърни се, принце.

Поне дрехите си можеше да опази. А щом цялата сцена е представление за пред Битърблу, защо да не се престорят, че не е редно По да я вижда гола? Катса обаче се усъмни, че едва ли ще заблудят Битърблу. Тя стоеше до коня, вглъбена в своите мисли, а очите й бяха големи и детински, но не бяха слепи.

Катса въздъхна. Свали си мантията. Подскажи ми правилната посока, По.

Проследи погледа му до основата на водопада. Хвърли панталоните си върху скалите до мантията и ботушите. Стисна зъби, за да се подготви за мразовитата вода, и стъпи в езерото. Брегът се спускаше стръмно надолу и тя се потопи с вик. Заплува.

Камъните по дъното зеленееха далеч под нея; сребристи риби проблясваха над тях. Изненада се колко дълбока е водата. Загреба към водопада. Очите й бяха безполезни в разпенената каскада в подножието му, но тя опипа скалите и откри в мрака под леещата се вода пролука — вероятно това беше тунелът на По. Усмихна се. Сама никога не би намерила скривалището; навярно никой не беше правил това, което се канеше да направи сега. Изплува на повърхността да си поеме дъх и се гмурна през пролуката.

В тунела беше тъмно, черно като в рог, а водата — още по-студена. Не виждаше нищичко. Гребеше напред и броеше. Скали дращеха ръцете й и тя ги протягаше напред, за да не си блъсне главата в нещо неочаквано. Тунелът беше тесен, но не опасно тесен. По щеше да се справи, ако събереше сили да доплува до тук.

Преброи до трийсет. Проходът се разшири и накрая стените изчезнаха. Стрелна се нагоре с надеждата да изплува на повърхността, защото не знаеше къде е въздухът в тази черна пещера, ако не е право нагоре. Уповаваше се на чувството си за ориентация, на което По се възхищаваше открай време. Изгубеше ли тунела в мрака, не откриеше ли излаз към повърхността, с нея бе свършено. Тя обаче знаеше точно къде се намира тунелът — зад нея и под нея. Знаеше какво разстояние е изминала и в каква посока; знаеше накъде е горе, накъде — долу; накъде са изток и запад.

И, разбира се, По нямаше да я изпрати тук, ако мястото не й беше по силите. Рамото й се удари в скала и тя чу тихо плискане. Загреба към звука, главата й изскочи над водата и тя пое дъх. Опипа наоколо и откри скалата, в чиято долна част се беше блъснала. Издигаше се над повърхността — гладка и плесенясала. Катса се покатери върху нея с тракащи зъби.

В пещерата беше по-тъмно от най-тъмната нощ, която беше виждала. Водата не излъчваше никакво сияние, мракът не отъняваше никъде, за да й даде представа за формата на мястото около нея. Разпери ръце и не докосна нищо. Не Знаеше колко е висок таванът и колко надълбоко се спускат стените. Стори й се, че чува плискане на известно разстояние, но не беше сигурна на какво. А и не възнамеряваше да проучва, защото времето им изтичаше.

Беше открила пещерата на По. Тук не го грозеше опасност, стига да успее да стигне, защото никой — освен ако не притежава Дарбата му — не би го намерил в студената, черна дупка под планината.

Катса се гмурна отново в ледената вода и загреба към тунела.

Излезе на брега с две мятащи се риби в ръцете.

— Намерих пещерата ти. Ще я стигнеш лесно, ако по някакво чудо на медицината оздравееш дотолкова, че да успееш да преплуваш. Тунелът е точно под водопада. Ето ти и вечеря.

Хвърли рибата върху скалите и се изсуши с кърпата, която Битърблу й подаде. Облече се. Протегна ръка и По й подаде ножа си. Тя отряза главите на рибите и ги изкорми. Хвърли вътрешностите обратно в езерото.

— А сега тръгвайте — настоя По. — Няма смисъл да се бавите повече.

— Има смисъл — възрази Катса. — Какво ще ядеш след тези риби?

— Ще се оправя някак.

Катса се намръщи.

— Нима? Нямаш лък, а дори да имаш, ми е любопитно как ще се прицелиш. Няма да тръгнем, докато не ти съберем храна и дърва.

— Катса, наистина трябва да тръгвате…

— Конят се нуждае от почивка — сряза го тя. — Отсега нататък ще препуска бързо. И… и…

Отказа, решително отказа да се подаде на паниката, която се надигна у нея. Идва зима. Принуди ме да те оставя, но няма да те оставя да умреш от глад.

По потърка очи. Въздъхна.

— Ще ти трябват много дърва. Започвам да събирам — обяви Битърблу.

— Численото превъзходство е на ваша страна — засмя се По. — Добре, Катса. Прави каквото искаш. Но гледай да тръгнете преди пладне.

Запретнаха ръкави. Колкото по-бързо се движеше, толкова по-малко мисли кръжаха в ума й и Катса напрягаше краката и ръцете си до краен предел. Улови му два заека, които да изпече с рибата надвечер и да ги складира за няколко дни. Ругаеше зимата. На По щеше да му е студено през деня, защото не бива да рискува да пали огън. Ала не бе достатъчно студено, та да замразят месото; не разполагаха и със сол, за да го запазят. Нямаше как да му осигури храна за цялата зима, дори за няколко седмици. А след няколко седмици ловуването щеше да затруднява дори ловци, които не се олюляват и имат лъкове.

— Правил ли си лък? — попита тя.

— Никога.

— Ще ти намеря дърво, преди да тръгнем. Със заешките кожи ще подсилиш лъка и ще изработиш тетивата. Ще ти обясня как става.

Ругаеше се, че е изхвърляла перата от уловените птици, но когато се втурна между скалите, подплаши ято пъдпъдъци. Събра светкавично камъни и успя да повали повечето. С Битърблу щяха да се навечерят с тях, а По щеше да използва перата им за стрелите си.

Откри младо дърво със силни, гъвкави клони; избра един поизвит за лъка и няколко дълги и прави за стрели. После й хрумна нещо. Откърти още клони и ги сряза напреки. Започна да плете кошница — квадратна, със страни, капак и дъно колкото един лакът. Изплете я стегнато, с малък отвор отстрани. Върна се край езерото, където По продължаваше да седи, а Битърблу да събира съчки. Носеше кошницата на рамо, а пъдпъдъците и клоните под мишница. Отряза няколко дължини въже и ги завърза за краищата на кошницата. Потопи я в езерото колкото да не се вижда и я завърза с въжетата за най-близкия храст на брега. Свали си ботушите, мантията и панталоните и се подготви още веднъж за мразовитата среща с водата.

Потопи се. Гмурна се под водата и зачака. Зърнеше ли риба, улавяше я. Връщаше се до кошницата, разширяваше отвора, пъхаше гърчещата се риба вътре и пак пристягаше сплитката. Гмуркаше се, улавяше друга риба, връщаше се до брега и пъхаше пляскащото тяло в кошницата. Улови толкова много риби за По, че едва се побираха в кошницата.

— Може да се наложи да ги храниш — предупреди го, когато излезе от водата и се облече. — Но ще ти стигнат за известно време.

— А сега тръгвайте — подкани По.

— Първо ще ти направя патерици.

— Не. Тръгвайте!

— Искам…

— Катса, мислиш ли, че искам да тръгнеш? Щом ти казвам, че трябва, значи трябва!

Тя го погледна в очите и веднага извърна глава.

— Ще си поделим вещите.

— С Битърблу вече го направихме.

— Ще ти превържа рамото за последно.

— Детето вече ме превърза.

— Мехът ти за вода…

— Пълен е.

Битърблу дойде при тях.

— В колибата има купища дърва — обяви гордо тя.

— Време е да тръгвате — повтори По, приведе се напред и се изправи бавно.

Катса преглътна възраженията и му предложи рамото си за опора. Битърблу развърза коня и тръгнаха към колибата.

Ходиш по-стабилно, помисли Катса. Ела с нас.

— Братовчедке, не й позволявай да изтощи коня. Напомняй й да спи и да се храни от време на време. Ще се опита да ти дава всичката храна — предупреди я По.

— Както правиш ти — отбеляза Битърблу и По се усмихна.

— Аз ти давах повечето храна — поправи я той. — Катса ще ти дава всичката.

Спряха пред входа на колибата. По се облегна на рамката на вратата. Ела с нас, помисли Катса, когато застана пред него.

— Ще ви преследват — напомни им По. — Постарайте се да не ви доближат толкова, че да ги чувате. Предрешете се някак. Мръсни сте и дрипави, но дори глупак би ви познал. Не знам как да скриеш очите си, Катса, но все ще измислиш нещо.

Ела с нас.

— Битърблу, помагай на Катса, ако чуе нещо и се обърка. Помагайте си. Не се доверявайте на никого в Монсий. Не се доверявайте на никого, досегнат от Дарбата на Лек. Няма начин да го победиш, Катса. Единственото ви спасение е бягството. Разбирате ли?

Ела с нас.

— Разбирам — отвърна тя и една сълза се стече по бузата й.

Той протегна ръка и я избърса с върха на пръста си. Взря се в лицето й и се обърна към Битърблу. Коленичи и я улови за ръцете.

— Сбогом, братовчедке.

— Сбогом — отговори сериозно детето.

По се изправи предпазливо и пак се облегна на вратата. Затвори очи и въздъхна. Отвори ги и погледна Катса. Устните му се извиха в едва забележима усмивка.

— От самото начало ме предупреди, че ще ме напуснеш, Катса.

— Как смееш да се шегуваш? — Тя преглътна сълзите. — Знаеш, че не ставаше дума за това.

— О, Катса. Моя дива котка.

Докосна я по лицето. Усмихна й се. Преряза я болка и тя разбра, че не може да го остави сам. Прегърна я, целуна я и прошепна нещо. Тя го прегърна с цялата си сила — рамото сигурно го заболя, но не се оплака.

Катса не погледна назад, когато препуснаха. Само стисна здраво Битърблу и извика името му; то отекна болезнено в нея и дълго време тя не усещаше нищо друго.

Двайсет и девета глава

Препускаха в подножието на монсийската планина и пришпорваха клетия кон на юг. Понякога се натъкваха на равна земя, ала по-често криволичеха бавно край скали, дерета и водопади — места, където копитата на коня не намираха никаква опора. Катса слизаше от седлото и го повеждаше обратно към по-ниските склонове. Там кожата на Катса току настръхваше и всеки звук спираше дишането й. Поемаше си дъх едва когато се изкачваха отново. Защото в ниското започваше гората, а Катса знаеше, че гората гъмжи от войници на Лек.

Армията несъмнено претърсваше педя по педя гората, пътя към пристанището и земята между тях. Сигурно бяха завардили и планинския проход на границата с Естил и Съндър. Наблюдаваха и корабите, отплаващи от Монпорт, и претърсваха трюмовете им, да не би да укриват похитената дъщеря на краля.

Не. Денят започна да преваля и Катса разбра, че се залъгва. Освен всички кораби — съмнителни или не — претърсваха и сградите в пристанищния град, и целия бряг на изток от Монпорт и на запад към планините, и всеки кораб, доближил монсийската суша. Сигурно разглобяваха дъска по дъска лиенидски те кораби. След ден-два цели орди войници на Лек щяха да плъзнат из планинските подножия. Защото само два пътя отвеждаха отвъд пределите на Монсий — морето и планинският проход до границата с Естил и Съндър. Не откриеха ли бегълците в гората, по пътя за пристанището, в Монпорт или на някой кораб, Лек щеше да разбере, че са в планините, приклещени в капан между морето и гората от едната страна и върховете по границата между Монсий и Съндър, от другата.

Когато се стъмни, Катса запали малък огън до висока скала.

— Изморена ли си, Битърблу?

— Да, но не много — отговори детето. — Уча се да спя върху коня.

— И тази нощ ще се наложи да спиш в седлото — предупреди я Катса, — защото не бива да спираме. Кажи ми, принцесо, познаваш ли тези планински била?

— Билата, които ни делят от Съндър? Малко. Никой не знае много за тези планини. Малцина ги прекосяват, освен на север, разбира се, през прохода.

— Хмм…

Катса затършува в торбите и извади свитъка с карти. Разгърна ги в скута си и ги прелисти. Очевидно Рафин бе приел на сериозно думите на По, че не са сигурни накъде отиват. Имаше карти на Нандър и Уестър, на града на Драуден и на града на Бирн, карта на Съндър и карта на града на Мургон. Множество карти на различни монсийски местности. Извади омачкан лист от купчината, приглади го на земята край огъня и затисна краищата му с камъни. Клекна пред картата и погледна принцесата, която наглеждаше пъдпъдъците, цвърчащи над пламъците.

И в седемте кралства имаше сивооки и тъмнокоси хора; цветът на очите и на косите на Битърблу не беше необичаен. Ала чертите й се открояваха дори в приглушеното сияние на огъня. Правият нос, спокойната извивка на устните, гъстата коса, високото чело. Катса не можеше да определи причината, но дори без халки в ушите и без пръстени по ръцете детето приличаше на лиенид. Издаваше го нещо отвъд тъмната коса и светлите очи.

В кралство, където издирват отчаяно десетгодишното момиченце на лиенидска майка, Битърблу трудно щеше да остане незабелязана. Дори след като направят очевидното — да й отрежат косата, да я преоблекат и да я превърнат в момче.

Спътницата на детето създаваше не по-малки затруднения. На светло Катса нямаше да мине лесно за момче. И трябваше някак да прикрие зеленото си око. Женствено момче с едно яркосиньо око и превръзка върху другото и дете с лиенидски черти щяха да привличат прекалено много внимание денем. А не можеха да си позволят да пътуват само нощем. И дори да стигнеха до Монпорт незабелязани, видеха ли ги там, веднага щяха да ги разпознаят. Щяха да се опитат да ги заловят и щеше да се наложи да убива, а после да похити или да открадне кораб — тя, която не разбира нищичко от кораби. Лек щеше да узнае и да разбере къде да ги търси.

Отмести очи от принцесата и ги сведе към картата върху земята до нея. Беше карта на монсийско-съндърската граница, на непристъпните монсийски върхове. Ако По беше тук, щеше да се досети какво се върти в ума й. Представи си какъв чудовищен спор щеше да последва.

Представи си спора, защото това й помогна да вземе решение.

Щом се навечеряха, тя сви картите и завърза торбите за седлото.

— Качвай се, Битърблу, не бива да пропиляваме тази нощ. Време е да тръгваме.

— По те предупреди да не изтощаваш коня — напомни й Битърблу.

— Конят скоро ще си отпочине на воля. Поемаме към планините и щом се изкачим нависоко, ще го пуснем на свобода.

— Към планините? — повтори Битърблу. — Как така към планините?

Катса разпиля жаравата. Изкопа дупка с камата да скрие останките от вечерята им.

— В Монсий не сме в безопасност. Ще прекосим планините към Съндър.

Битърблу я погледна ококорено.

— Ще прекосим планините? Тези планини тук?

— Да. Сигурно ни причакват на прохода през северната граница. Ще си намерим собствен проход. Тук.

— Дори през лятото никой не прекосява тези планини — каза момичето. — Сега наближава зима. Нямаме топли дрехи. Имаме само нож и кама. Невъзможно е. Няма да оцелеем.

Катса имаше готов отговор, въпреки че подробностите й убягваха. Качи малката на седлото и се метна зад нея. Насочи коня на запад.

— Ще те опазя жива — обеща тя.

Всъщност не разчитаха само на камата и на ножа. Разполагаха с кама, нож, въже, игла, канап, карти, лекарства, злато, малко дрехи, излинялото одеяло, с което Битърблу се завиваше, две торби, седло и една юзда. И имаха всичко, което Катса съумееше да улови, да убие или да изработи или обработи с двете си ръце. На първо място — кожа, за да защити детето от хапещия студ, който вече ги измъчваше, и от още по-опасния студ, който ги очакваше. За него обаче Катса щеше да мисли по-късно, защото мислите я разколебаваха.

Реши да направи лък и снегоходки — бе бродила веднъж-дваж с такива из зимните гори край града на Ранда. Помнеше как изглеждат и как се използват.

След часове езда небето зад тях просветля и се обагри. Катса свали детето от коня. Поспаха час-два, сгушени в покрит с мъх процеп между скалите. Изгря слънце и Катса се разбуди, дочула в просъница как Битърблу трака със зъби. Време беше да събуди детето и да тръгнат, а преди денят да превали, да намери начин да надвие студа, който не му даваше мира.

Битърблу примижа под лъчите.

— По-високо сме — констатира тя. — През нощта сме се изкачили.

Катса й подаде остатъците от снощната вечеря.

— Да.

— Още смяташ да прекосим планините.

— Единствено на това място в Монсий Лек няма да ни потърси.

— Защото знае, че само луд би дръзнал да мине от тук.

Долови раздразнение в гласа на Битърблу — първият намек за недоволство, откакто с По я откриха в гората. Е, имаше основания. Беше изморена и измръзнала; майка й беше мъртва. Катса разгърна картата на монсийските върхове в скута си, без да продума.

— В планините има мечки — напомни й Битърблу.

— Мечките ще спят до пролетта — махна с ръка Катса.

— Има и други животни. Вълци. Планински лъвове. Създания, каквито не си виждала в Мидлънс. Не си виждала и такъв сняг. Не знаеш какви са тези планини.

В картата на Катса беше отбелязан път между два върха, привидно най-лесния маршрут до Съндър. „Проходът на Грела“ гласеше надписът — знак, че това е единственият път през върховете, където е стъпвал човешки крак.

Катса нави картите и ги пъхна в завързаната за седлото торба. Качи момичето върху коня и попита:

— Кой е Грела?

Битърблу изсумтя и не отговори. Катса скочи върху седлото зад нея. Яздиха няколко минути. Накрая Битърблу се смили и обясни:

— Грела е известен изследовател на монсийските планини. Загинал е на прохода, който носи името му.

— Притежавал ли е Дарба?

— Не. Не е притежавал Дарба като теб. Но е бил луд като теб.

Язвителната забележка не засегна Катса. Нямаше причини Битърблу да вярва, че жена, видяла наскоро първата си планина, ще успее да ги преведе през Прохода на Грела. Дори и родена с Дарба. Самата Катса изпитваше известно колебание. Знаеше само, че претегли ли колко е опасен крал Лек и колко опасни са мечките, вълците, снежните бури и ледът, е убедена, че Дарбата й е по-способна да се опълчи на планината.

Катса не отговори и не промени решението си. Вятърът се усили и Битърблу затрепери. Тя я прегърна по-силно и покри ръцете й със своите. Конят се катереше по склона и Катса се замисли за седлото. Ако го нареже, накисне и начука, кожата щеше да омекне. Щеше да излезе грубо палто за Битърблу или панталони. Не биваше да го похабяват, ако ще осигури топлина, а и много скоро нямаше да е необходимо на коня.

Катереха се на сляпо дори през деня, винаги в неведение; какво ги очаква, защото хълмовете и дърветата се възправяха срещу тях и скриваха височините от погледа им. Катса ловеше катерици, риба и мишки за вечеря; дори зайци, ако щастието им се усмихнеше. Всяка нощ опъваше и сушеше кожите им до огъня. Натриваше ги с рибена мас и лой. Съшиваше ги, пробваше ту един, ту друг вариант и накрая скалъпи на детето грубовата качулка с краища, които се увиват около врата като шал.

— Странно изглежда — каза Катса, когато качулката беше готова и Битърблу я пробва. — Но ти не ми се струваш много суетна, принцесо.

— Мирише особено — отвърна Битърблу, — но топли.

Точно това искаше да чуе Катса.

Теренът стана по-скалист, а храсталаците — по-диви и по-умърлушени. Нощем, докато огънят гореше и Битърблу спеше до него, Катса чуваше непознато шумолене около лагера им. Шумолене, което плашеше коня, и вой, недалеч, който будеше детето. То се сгушваше разтреперано до Катса и признаваше, че я измъчват кошмари. Казваше й, че сънува странни виещи чудовища, а понякога и майка си, но спестяваше подробностите. Катса не настояваше.

В една такава нощ, когато вълчият вой доведе детето при нея, Катса остави пръчката, от която дялаше стрела, и прегърна момичето. Разтри дланите му, за да ги стопли. После разказа на Битърблу за братовчед си Рафин, защото тъкмо за него мислеше. Колко обича медицината и как ще бъде десет пъти по-добър крал от баща си. Разказа й как Хелда се бе сприятелила с нея, макар всички да я отбягваха, и как все я сватосваше за разни лордове. Разказа й за Съвета и за нощта, когато с Гидън и Ол спасиха дядото на Битърблу, а Катса се натъкна на странник в градините на Мургон и го събори в несвяст на земята. Странник, който се бе оказал По.

Битърблу се засмя и Катса й разказа как се сприятелиха с По и как Рафин излекува дядо Тийлиф, и как с По заминаха за Съндър да разкрият истината за похищението, а следите ги доведоха до Монсий, до планините, до гората и до Битърблу.

— Ти всъщност не си като жената от историите — заяви момичето. — Преди да те срещна бях чувала други истории.

Катса си пое дъх да посрещне рояка от спомени, които сякаш никога не губеха яркостта си и винаги я изпълваха със срам.

— Историите са верни — възрази тя. — Такава съм.

— Невъзможно е! Ти не би счупила ръката и не би отрязала пръстите на невинен човек.

— Правех тези неща за вуйчо си, когато му се подчинявах — обясни Катса.

Катса отново се почувства сигурна, че е взела правилното решение — да се изкачат към Прохода на Грела, единственото място, където Лек няма да ги потърси. Защото не би успяла да защити Битърблу, ако е подвластна другиму, а не на себе си. Прегърна по-силно момичето.

— Моята Дарба не е само воинска, дете. Притежавам Дарба да оцелявам. Ще те преведа през тези планини.

Битърблу не отговори. Отпусна глава в скута на Катса и се сгуши до нея. Заспа така, в мрака, огласян от вълчи вой, и Катса реши да доиздяла друг път стрелата. Подремаха заедно до огъня; после Катса се събуди и вдигна момичето върху седлото. Пое поводите и насочи коня нагоре през монсийската нощ.

Един ден теренът стана непреодолим за коня. Катса не искаше да го убива, но все пак размисли. Кожата му беше ценна. Оставеха ли го жив, щеше да се залута из възвишенията и да подскаже на войниците, които щяха да го открият, къде са бегълките. От друга страна, ако го убиеше, нямаше как да скрие трупа му. Мършоядите щяха да оглозгат костите му и ако войниците се натъкнат на скелета, той щеше да послужи като още по-добър ориентир за местонахождението им, отколкото ако животното се скита свободно. С известно облекчение Катса реши да го пощади. Свалиха торбите, седлото и юздите. Пожелаха му на добър час и го отпратиха.

Отсега нататък разчитаха само на собствените си ръце и крака. Катса помагаше на Битърблу по най-стръмните склонове и я повдигаше върху скалите, прекалено високи да се изкатери по тях. Добре поне, че в деня на бягството от крепостта на Лек, момичето бе обуло здрави обувки. Препъваше я обаче изпокъсаната й рокля. Накрая Катса сряза полите и уши от тях нескопосани панталони. След това момичето се движеше по-лесно и по-стабилно.

Кожата от седлото се оказа по-твърда, отколкото Катса очакваше. Бореше се с нея нощем, докато Битърблу спеше, и най-сетне реши да изработи на момичето грубовати гамаши с връзки, за да ги надява над панталоните. Изглеждаха доста комично, но пазеха донякъде от студа и влагата. Защото все по-често, колкото по-нависоко се изкачваха, от небето се сипеше сняг.

Уловът стана оскъден. Катса не пропускаше нито едно животно; раздвижеше ли се нещо, убиваше го. Ядеше малко и даваше повечето храна на Битърблу, а тя не подбираше и изгълтваше лакомо всичко.

Всяка сутрин Катса сваляше обувките на момичето и преглеждаше краката й за мехури. Проверяваше ръцете й, да не би пръстите й да измръзнат. Втриваше мехлеми в напуканата кожа на Битърблу. Подаваше й меха с водата при всяко спиране за почивка. А спираха често, защото Катса подозираше, че детето ще припадне, преди да признае колко е изморено.

Катса не се чувстваше изморена. Усещаше колко силни са ръцете и краката й и колко бързо е острието й. Най-много я гнетеше мисълта, че напредват бавно. Понякога й се приискваше да метне детето през рамо и да хукне нагоре по стръмнините. Досещаше се обаче как накрая в тези планини ще й потрябва всяка капчица сила и издръжливост, и знаеше, че не бива да се изтощава отсега. Сдържаше нетърпението си, доколкото съумяваше, и се съсредоточаваше върху грижите за Битърблу.

Планинският лъв беше дар, истински дар, появил се в началото на първата снежна буря.

Бурята заплашваше да се развихри цял следобед. Облаците се скупчваха зловещо. Снежинките се сгъстяваха, вятърът брулеше все по-остро. Катса избра да лагеруват на първото възможно място — дълбока кухина в планинската твърд. Заслонена от надвиснала над нея скала. Битърблу тръгна да събира съчки, а Катса, пъхнала камата в колана си — да търси вечеря.

Изкатери се върху скалата, която им служеше като покрив, и се запъти към рехава горичка от дървета, източени към небето и вкопчили корени по-скоро в камъни, отколкото в пръст. Сетивата й бдяха, готови да доловят всяко движение.

Първо съзря леко трепване. Нещо кафяво, съвсем различно от откъртена вейка, но високо върху дървото, се сви и повдигна. А един клон се залюля странно, не от вятъра, а сякаш нещо тежко го натиска надолу.

Тялото й се раздвижи по-бързо от съзнанието, разпознало хищника, а себе си — като плячка. В миг камата й се озова в ръката. Голямата котка скочи с вой и тя заби острието в корема й. Отдръпна се, но ноктите на животното се забиха в рамото й. Котката я събори и затисна раменете й с тежките си лапи, приковавайки я по гръб върху земята. Оголила зъби, ръмжеше и дращеше с нокти толкова бързо, че едва не разпори гърдите и врата й. Катса се бореше с безнадеждно силните й крака и отмяташе глава, когато зъбите й щракваха току пред лицето й. Звярът дереше ожесточено гърдите й. Когато понечи да впие зъби в гърлото й, Катса го сграбчи за врата и изкрещя, отблъсквайки огромните челюсти. Животното я притискаше и забиваше нокти в ръцете й. Катса зърна някакъв проблясък върху корема му и си спомни камата. Голямата котка понечи да я ухапе и Катса заби юмрук в носа й. Котката се отдръпна за частица от секундата, зашеметена, и Катса се пресегна отчаяно към камата. Звярът нападна отново и тя заби камата в гърлото му.

Последва ужасяващо съскане и бълбукане. Котката се строполи върху гърдите на Катса, а лапите й се плъзнаха по кожата й. Планината стихна. Лъвът беше мъртъв.

Катса избута тялото на животното. Подпря се на десния си лакът и избърса горещата му кръв от очите си. Раздвижи леко лявото си рамо и потръпна от болка. Преглътна гнева си, че раните й ще ги забавят, и разгърна мантията. Ахна възмутено при вида на дълбоките прорези по гърдите и, които боляха почти толкова силно, колкото кървавите бразди по рамото й. Лека-полека осъзна, че кожата й е разкъсана и на други места, защото всяко движение разкриваше нова болка. По-дребни рани по врата, по корема и по ръцете й; по-дълбоки — по бедрата, където котката бе впила задните си лапи.

Е, нямаше смисъл да се излежава и да се самосъжалява. Снегът валеше по-силно. Битката с планинския лъв й бе навлякла болка и неудобство, но същевременно й осигури храна за дълго време и кожа за палто на Битърблу.

Катса се изправи на крака. Огледа едрия лъв, проснат мъртъв и окървавен пред нея. Опашката му — нея бе видяла да се свива и повдига върху дървото; първият знак, спасил живота й. От главата до опашката животното бе по-високо от нея; предположи, че е и далеч по-тежко от нея. Вратът му беше дебел и як, плещите и гърбът — жилави и мускулести. Зъбите му бяха дълги колкото пръстите й, а ноктите — по-дълги. Хрумна й, че не се е представила толкова зле в тази битка, въпреки че Битърблу щеше да си помисли друго, като я види. Не би избрала да се бие без оръжие срещу такъв звяр. За малко да я убие.

Изведнъж осъзна колко дълго е оставила Битърблу сама. Повей на вятъра запрати пелена от сняг в лицето й. Издърпа камата от гърлото на животното, избърса я в земята и я пъхна в колана си. Преобърна котката по гръб и я улови за предните лапи. Стисна зъби да надмогне болката в рамото и започна да тегли звяра надолу към убежището им.

Битърблу я видя и хукна към нея с ококорени очи. Издаде нечленоразделен звук, сякаш се е задавила.

— Добре съм, дете — успокои я Катса. — Само ме одраска.

— Цялата си в кръв.

— Кръвта на котката предимно.

Момичето поклати глава и се втренчи в прокъсаната й мантия.

— Велики морета! — възкликна малката, забелязала раните по гърдите на Катса. — Велики морета — прошепна отново, когато видя рамото, ръцете и корема на Катса. — Ще трябва да ги зашием. И да те почистим. Ще донеса лекарствата.

Тази нощ бяха скупчени натясно, но огънят ги топлеше, печеше месото на голямата котка и сушеше кафеникавата кожа, която скоро щеше да се превърне в кожух за Битърблу. Момичето наглеждаше вечерята; останалото месо щяха да отнесат замразено, когато поемат отново нагоре.

Снегът валеше все по-силно. Вятърът довяваше в огъня им снежинки; те просъскваха и се топяха. Ако бурята не стихнеше, тук щяха да са в безопасност. Имаха храна, вода, покрив и топлина. Имаха всичко необходимо. Катса се намести по-близо до пламъците, за да се сгрее и да изсуши дрипавата мантия. Веднага след като я изпраха, я облече, защото нямаше друга дреха.

От няколко дни майстореше огромен лък. Огъна го, за да изпробва гъвкавостта и силата му. Отряза парче канап за тетивата. Завърза го здраво за единия край на лъка и го опъна силно, за да стигне до другия. Изстена от болката, прорязала рамото и крака й, където лъкът се бе впил в раната й.

— Ако така се чувстват ранените, не разбирам защо По обича да се бие с мен.

— А аз не разбирам и двама ви — отбеляза момичето.

Катса стана и изпъна тетивата. Взе една от издяланите по-рано стрели и я изстреля пробно през пелената от сняг към дървото срещу отвора на пещерата им. Стрелата улучи ствола на дървото и се заби надълбоко.

— Не е зле — констатира Катса. — Ще ни служи.

Излезе в снега и издърпа стрелата от дървото. Върна се, седна и се залови да дяла още стрели.

— Бих заменила лъвската пържола за морков. Или за картоф. Представяш ли си какво пиршество ще е да похапнем в странноприемница, когато стигнем в Съндър, принцесо?

Битърблу я изгледа безмълвно, дъвчейки месото. Не отговори. Вятърът свистеше и снежният килим пред пещерата ставаше все по-дебел. Катса пусна още една стрела към дървото и излезе в бурята да я прибере. Върна се и заизтупва обувките си от снега по стената на пещерата, но забеляза, че Битърблу я наблюдава втренчено.

— Какво има, дете?

Битърблу поклати глава. Сдъвка и преглътна. Извади парче месо от огъня и й го подаде.

— Не ти личи много, че си ранена.

Катса сви рамене. Захапа месото и сбърчи нос.

— Аз си мечтая за хляб — призна Битърблу.

Катса се засмя. Двете седнаха една до друга — детето и убийцата на лъвове — заслушани във вятъра, който довяваше снега пред прага на планинската им пещера.

Трийсета глава

Момичето беше изтощено. Беше й по-топло в лъвския кожух, но се чувстваше изтощена: от безкрайното катерене и камъните, които се плъзгаха под краката й, връщайки я назад, вместо да върви напред, от невъзможните за изкачване стръмни скали; от безнадеждната истина, че след върха на ската ще се възправи следващ, още по-стръмен, или каменна река ще я повлече надолу, от снега, който се просмукваше в обувките й, и от вятъра, който се вмъкваше под дрехите й, от появяващите се изневиделица вълци и лисици, които съскаха, ръмжаха, и се спускаха към тях. Катса действаше бързо с лъка. Създанията винаги измираха, преди да ги доближат, понякога преди Битърблу да ги зърне. Катса обаче виждаше колко бавно си поема дъх момичето след всяко нападение на виещите зверове, и разбираше, че изнемогва не само от физическата умора, но и от страх.

Струваше й се непоносимо да забавят още повече ход. Но го направи, защото се налагаше. „Безсмислено ще е спасителният ни набег да го убие“, беше й казал Ол в нощта, когато освободиха дядо Тийлиф. Ако Битърблу рухне в тези планини, виновна щеше да е Катса.

Вече валеше почти непрестанно и затова вървяха в снега. Катса уви лицето на Битърблу и ръцете й в кожи. Виждаха се само очите й. От картата знаеше, че край Прохода на Грела няма дървета. Преди да стигнат високата, ветровита пътека между върховете, дърветата щяха да изчезнат. Затова започна да майстори снегоходки — за да не й потрябват на място, където няма от какво да ги изработи. Реши да направи само един чифт. Не знаеше колко стръмен е проходът, но вече познаваше вятъра и студа. Не биваше да се движат бавно, за да не измръзнат. Навярно щеше да се наложи да носи детето.

Нощем Битърблу потъваше веднага в мъртвешки сън и понякога проплакваше, сякаш сънува кошмари. Катса я наблюдаваше и поддържаше огъня. Сглобяваше дървени дъски и се опитваше да не мисли за По. Опитваше се, но не успяваше.

Раните й заздравяваха бързо. Най-плитките вече не личаха, а дори дълбоките бяха спрели да кървят за няколко часа. Създаваха й само дребно неудобство, въпреки че торбите и снегоходките простъргваха драскотините по гърба й. Рамото и гърдите й негодуваха всеки път, щом ръката й се стрелнеше към колчана, който изработи с част от кожата на седлото. Щяха да й останат белези по рамото, по гърдите и вероятно по бедрата. Но това щяха да са единствените следи от котката по тялото й.

Реши да направи и нещо като носилка, след като измайстори снегоходките. За да носи по-лесно детето. Някаква плетеница от върви и ремъци от конската сбруя, та ако се наложи да носи Битърблу, ръцете й да се свободни да използва лъка. И навярно кожух за себе си, след като вече е осигурила топлина на Битърблу. Палто от следващия вълк или планински лъв, който се изпречи на пътя й.

Всяка нощ, когато разпалеше силно огъня и свършеше работата си, а мислите за По я обсаждаха толкова упорито, че не съумяваше да им избяга, тя се сгушваше до Битърблу и заспиваше за няколко часа.

Една нощ откри, че и тя трепери нощем. Налагаше се да увива главата и врата си с кожи и да тропа с крака, за да раздвижи кръвта в тях. Сигурно наближаваме Прохода на Грела, помисли си Катса. В Прохода на Грела щеше да е още по-студено, а според Катса светът бе стигнал почти до предела на студа.

Страхуваше се за пръстите на детето и за кожата на лицето му. Спираше често, за да разтрива дланите и стъпалата на Битърблу. Тя не говореше и се изкачваше като зашеметена; разсъдъкът й обаче беше непокътнат. Кимаше и клатеше глава в отговор на въпросите на Катса. Улавяше се за нея, когато я повдигаше или я носеше. Плачеше от облекчение, когато нощният им огън я стопляше. Плачеше от болка, когато Катса я будеше в мразовитите утрини.

Сигурно наближаваха Прохода на Грела. Надяваше се, защото не знаеше колко още ще понесе детето.

Една сутрин се изви ледена виелица, докато се изкачваха между дървета и шубраци. Почти до пладне бяха слепи, привели глави срещу вятъра, присвили тела под напора на снега и студа. Катса подпираше детето както винаги по време на буря, а силното й чувство за посока я водеше нагоре и на запад. След известно време забеляза, че пътеката не е толкова стръмна и вече не се препъва в дървесни корени и планински храсти. Краката й тежаха, сякаш снегът е станал по-дълбок и трябва да си проправя пъртина.

Бурята стихна ненадейно, както беше започнала. Планината се бе променила. Намираха се в подножието на дълго, равно, заснежено възвишение без растителност. Вятърът подхващаше ледени кристали от белия килим и ги завърташе във въздуха. Напред, отляво и отдясно, се възправяха две черни канари. Възвишението се издигаше и минаваше между тях.

Белотата ги заслепяваше, небето беше толкова близо и толкова яркосиньо, че Битърблу заслони очи с длан. Проходът на Грела. Никакви животни нямаше да ги нападат, никакви скали нямаше да им препречват пътя, никакви храсталаци нямаше да ги препъват. Пред тях се виждаше само полегат склон, покрит с чист сняг. Прекосяха ли го, щяха да превалят планинското било и да се спуснат в Съндър.

Изглеждаше почти примамливо.

В съзнанието на Катса първо зажужа, а после забуча предупреждение. Взря се в снежните кълбета, които вятърът завихряше по повърхността на прохода. Разстоянието сигурно бе по-голямо, отколкото й се струваше. Нямаше и никакъв заслон от вятъра. Пътят едва ли беше толкова равен, колкото изглеждаше от тук, осветен от яркото слънце. Извиеше ли се виелица, или по-точно — когато се извиеше виелица — стихията щеше да влезе в унисон с тези планински върхове, където нищо живо не вирее и оцеляват само камъните и ледът.

Катса изтупа снега, полепнал по кожуха на Битърблу. Отчупи ледените висулки от качулката на детето. Свали снегоходките от гърба си, стъпи върху тях и завърза здраво ремъците за обувките и глезените си. Размота носилката, която беше изработила, и помогна на детето да я нахлузи — бавно и усилно. Битърблу не се възпротиви, нито поиска обяснение. Движеше се мудно. Катса се наведе, улови я за брадичката и я погледна в очите.

— Битърблу, Битърблу, не заспивай. Аз ще те нося, но само защото трябва да се движим бързо. Усетя ли, че заспиваш, ще те пусна, и ще те накарам да ходиш. Разбираш ли? Ще те накарам да ходиш, принцесо, колкото и да ти е тежко.

— Изморена съм — прошепна детето и Катса я улови за раменете и я разтърси.

— Няма значение дали си изморена. Ще правиш каквото ти казвам. Ще впрегнеш всичките си сили да останеш будна. Разбираш ли?

— Не искам да умра — отрони Битърблу и една сълза се стече от окото й и замръзна върху клепача й.

Катса коленичи и прегърна вледененото вързопче, в което се бе превърнало момичето.

— Няма да умреш. Няма да позволя да умреш — обеща й тя.

Ала единствено волята й не бе достатъчна да опази детето живо и Катса бръкна под мантията си и извади меха с водата.

— Пий! Изпий водата!

— Студена е — промълви Битърблу.

— Ще ти даде сили. Бързо! Да не замръзне!

Детето изпи водата и Катса взе мигновено решение. Захвърли лъка на земята. Смъкна торбите и колчана и ги хвърли до лъка. Свали вълчите кожи, които увиваха раменете й, кожите, които си бе позволила да запази за себе си едва след като бе покрила детето с няколко пласта кожи от главата до петите. Вятърът откри пролуките в окървавената й мантия и студът я преряза през корема; прониза незарасналите рани по гърдите и рамото й, но тя си каза, че скоро ще тича и движението ще я стопли. Кожите, покриващи главата и врата й, бяха достатъчни. Уви големите вълчи кожи около детето като одеяло.

— Полудяла си — каза Битърблу и Катса аха да се усмихне, Защото щом момичето намираше сили да я жегне, значи разсъдъкът му не бе съвсем помътен.

— Предстои ми сериозно упражнение — отвърна Катса. — Не искам да се изпотя. Подай ми меха, дете. — Коленичи и напълни меха със сняг. Завърза го и го пъхна под кожуха на Битърблу. — Ти ще го носиш, за да не замръзне.

Вятърът връхлиташе от всички посоки, но на Катса й се стори, че най-яростен е западният вятър, режещ лицата им. Затова реши да носи Битърблу на гръб. Преметна всичко друго през гърди и нарами носилката с детето. Изправи се и направи няколко предпазливи крачки със снегоходките.

— Свий си ръцете в юмруци и ги пъхни под мишниците ми — нареди тя на момичето. — Опри лице в кожата около врата ми. Внимавай за краката си. Стори ли ти се, че не ги усещаш, кажи ми. Разбираш ли, Битърблу?

— Разбирам — отвърна детето.

— Добре — отсече Катса. — Тръгваме.

И се затича.

Бързо се приспособи към снегоходките и с нестабилните товари върху гърдите и гърба й. Момичето не тежеше никак, а снегоходките работеха добре, щом свикна да тича с леко разтворени крака. Не й се вярваше, че е възможен такъв студ. Не й се вярваше, че е възможно вятърът да духа толкова силно и упорито, без изобщо да стихва. Всяко вдишване пронизваше като нож дробовете й. Ръцете, краката и особено дланите, всяка част от тялото й, непокрита с кожи, гореше от студа, сякаш се бе хвърлила в огън.

Тичаше. Отначало й се струваше, че тупкащите й крака и стъпала създават известна топлина; постепенно неспирното тупкане се превърна първо в хапеща болка, а сетне в тъпа болка; накрая вече не усещаше изобщо тупкането, но продължаваше с усилие на волята, напред, нагоре, към върховете, които сякаш оставаха на същото разстояние.

Облаците се скупчиха отново и я засипаха със сняг. Вятърът пищеше, но тя тичаше, ослепяла. Надвикваше бурята и задаваше въпроси на Битърблу, безсмислени въпроси за Монсий, за града на Лек, за майка й. И винаги я питаше дали усеща ръцете си, дали може да си движи пръстите на краката, дали се чувства замаяна или сънлива. Не знаеше дали Битърблу разбира въпросите й. Не чуваше какво й отговаря. Но й отговаряше, а щом й отговаряше, значи беше будна. Катса притискаше с мишници дланите на момичето. Пресягаше се назад, улавяше обувките на детето и доколкото й стигаха силите, разтриваше пръстите му. И продължаваше да тича дори когато вятърът сякаш я отпращаше назад. Дори когато въпросите й станаха още по-несвързани, пръстите й отказваха да помръднат, а ръцете й — да притискат дланите на Битърблу.

Накрая долавяше само две неща — гласа на момичето, който звучеше в ухото й, и възвишението пред тях, което трябваше да прекоси.

С помътен поглед проследи как огромното червено слънце се спуска по небето и започва да потъва зад хоризонта. Каза си замаяно, че щом го вижда, снегът е спрял. Да, наистина бе спряло да вали, макар да не знаеше кога. Залезът обаче означаваше, че денят си отива. Идва нощта, а нощта винаги е по-студена от деня.

Продължи да тича, защото скоро щеше да стане още по-мразовито. Краката й се движеха; детето отронваше по някоя дума; Катса не чувстваше нищо, освен студа, пронизващ дробовете й с всяко вдишване. После замъгленото й съзнание отбеляза нещо друго.

Виждаше хоризонт, ширнал се под нея.

Гледаше как слънцето потъва зад хоризонта далеч под нея.

Не знаеше кога се е променил пейзажът. Нямаше представа кога е превалила върха и е започнала да слиза. Но го беше направила. Вече не виждаше черните зъбери, значи бяха останали зад гърба й. Виждаше обаче другата страна на планината и гори, безкрайни гори. Докато светлината гаснеше, тя продължи да тича, понесла детето — живо и будно върху гърба й — все по-надолу и по-надолу към Съндър. Недалеч напред снежният скат свършваше сред дървета и шубраци, обрасли по склон. Детето щеше да прекоси по-лесно, отколкото бе изкатерило стръмнините зад тях.

В този момент забеляза треперенето, неистовото треперене. Завладя я паника, която проясни зашеметеното й съзнание. Детето не биваше да се предава сега, когато бяха толкова близо до спасението. Пресегна се назад и сграбчи обувките на Битърблу. Изкрещя името й. Веднага чу как извика нещо в ухото й; усети колко здраво се държи за нея. Почувства внезапно колко гореща — странно гореща — е кожата под гърдите й, където са сключени ръцете на Битърблу. Разбра, че не детето, а тя трака със зъби, че не детето, а тя трепери.

Засмя се, макар да нямаше нищо смешно. Не успееше ли да запази своя живот, за детето нямаше никаква надежда. Как бе позволила да се стигне до тук? Беше лудост да избере този път до Съндър. Вдигна ръце пред лицето си. Разпери пръсти, насили ги да се помръднат и се наруга мислено, когато видя белите им върхове. Пъхна юмруци под мишниците си. С усилие на волята си събра мислите. Беше й студено, прекалено студено. Трябваше да стигнат до мястото, откъдето започваха дърветата, за да запалят огън и да се скрият от вятъра. Непременно трябваше да се добере дотам и да запали огън. И да опази детето живо. Това беше целта й и тя затича още по-бързо, повтаряйки си я наум.

Стигнаха гората. Битърблу плачеше от изтощение и студ. Ала когато Катса се строполи на колене, тя се измъкна от носилката. Смъкна вълчите кожи от гърба си и уви Катса. Клекна до нея и развърза снегоходките с напуканите си, разкървавени ръце. Катса се посъвзе и й помогна. Изу снегоходките и смъкна торбите, колчана, носилката и лъка от раменете си.

— Огън — отрони тя. — Огън…

Момичето подсмръкна, кимна и се защура между дърветата да събира съчки. Клоните, които донесе, бяха мокри от снега. Пръстите на Катса боравеха бавно и непохватно с камата. Цялото й тяло се тресеше като листо. Никога досега не беше се затруднявала да запали огън, нито веднъж през целия си живот. Съсредоточи се яростно и на десетия или единайсетия опит припламна искра и пламъкът подхвана сухите краища на съчките. Катса хвърли борови иглички в огъня и го раздуха внимателно, за да не угасне. По-дебелите клони засъскаха и запушиха. Най-сетне имаха огън.

Катса протегна ръце към пламъците и се застави да не усеща пронизващата болка в пръстите си и туптенето в стъпалата си.

— Не — прошепна, когато Битърблу стана да събере още съчки. — Първо се стопли. Стой тук и се стопли.

Катса засили бавно огъня и се надвеси над него. Пламъците затанцуваха по-буйно и постепенно треперещото й тяло се успокои. Погледна момичето, седнало с притиснати към гърдите си колене. Очите му бяха затворени, а лицето — сведено върху коленете. По бузите й се стичаха сълзи. Малката беше жива.

— Каква глупачка съм — прошепна Катса. — Каква глупачка…

Изправи се бавно и тръгна да събере дърва, подпирайки се от дърво на дърво. Костите я боляха, ръцете и краката й крещяха от болка. Навярно беше за добро, че е такава глупачка, защото ако бе предвидила колко трудно ще бъде, нямаше да посмее да го направи.

Върна се при Битърблу и хвърли още дърва в огъня. Тази нощ огънят им щеше да е огромен; тази нощ щяха да запалят такъв огън, че цял Съндър да го види.

Клекна пред детето и улови ръцете му. Огледа пръстите му:

— Усещаш ли ги? Можеш ли да ги движиш?

Битърблу кимна. Катса отвори торбите и затършува да намери лекарствата. Заразтрива с целебния мехлем напуканите, разкървавени ръце на момичето.

— Дай ми да погледна краката ти, принцесо.

Разтри пръстите й, за да ги стопли, и я обу.

— Прекосихме Прохода на Грела. Невредими. Ти си силно момиче.

Битърблу прегърна Катса. Целуна я по бузата и я притисна още по-здраво. Ако имаше сили, Катса щеше да се смае. Ала имаше сили само да отвърне замаяно на прегръдката.

Стояха прегърнати и топлината лека-полека се връщаше в телата им. Катса легна до огъня, а детето се сгуши до нея и дори сгърчените й от болка ръце и крака не успяха да пропъдят съня.