Даровете всечовешки

След това

Земните сили терзаеха Йоме вечерта на пира, когато тя се сгоди с Габорн, и страстта ѝ към него ставаше все по-силна. Може би защото Габорн и Бинесман седяха от двете ѝ страни и тя се чувстваше притисната между двамата, премазана от съзидателните им енергии. А може би умората я правеше по-открита за магията от обичайното.

Или може би това ставаше, защото усещаше как земната сила расте у Габорн и полека, тихо и кротко го преобразува.

Така или иначе, тя изпитваше благодарност, че поданиците ѝ приеха годежа им. Защото когато той я докосна вечерта и вдигна ръката ѝ, тя усети нещо много по-силно от човешки допир. Пръстите му се сплетоха с нейните като две сраснали се лозници. Тя вече не вярваше, че би могла да остане разделена от него. Не вярваше, че би могла отново да се раздели с него и да живее, да бъде истински жива. Ако някой се опиташе да я отдели от него, Йоме най-чистосърдечно вярваше, че ще се стопи и ще умре.

Същата вечер тя повика сир Боренсон, за да му въздаде присъдата си.

За негова чест, Боренсон измина трите мили и се яви, без да възрази, смъкна се пред нея на ръце и колене и отново изпъна врат да ѝ предложи главата си, стига да я поиска. Наоколо се бяха струпали хиляди рицари и воини. Чувствата им бяха смесени, Йоме го четеше по лицата и погледите им. Някои бяха готови да го разкъсат жив. Други се мръщеха умислено, изплашени, че някой ден при подобни обстоятелства те могат да се окажат в неговото положение.

Тя можеше да го обяви извън закона, да му отнеме всякакъв ранг и закрила. Можеше да го екзекутира на място.

— Сър Боренсон — каза Йоме, — вие тежко уязвихте дома Силвареста. Имате ли да кажете нещо в своя защита?

Боренсон само поклати глава и голямата му червена брада се люшна над пръстта. Не.

— Тогава аз ще говоря във ваша защита — каза Йоме. — Вие може и да сте нанесли тежка рана на дома Силвареста, но също така го обичахте и служихте на народа на Хиърдън.

Йоме въздъхна.

— Но все пак справедливостта изисква наказание. Казвали са ми, че в древни времена деяние като вашето е могло да бъде опростено, стига провинилият се рицар да изпълни „Акт на покаяние“.

Беше ѝ трудно да си поеме дъх. Трудно ѝ беше да изрече следващите думи, макар че идеята ѝ я беше дал Бинесман и за момента ѝ се стори съвсем подходяща. Сега се чудеше дали не е прекалено. Един акт на покаяние трябваше да е нещо, с което човек да може да се справи, някой велик подвиг, който би изпитал духа му, за да може да продължи да живее. А не подвиг, който може да го унищожи.

Боеше се, че присъдата ѝ ще сломи Боренсон.

— Осъждам ви да отидете на юг, отвъд земите на Инкара. Осъждам ви да намерите Дайлан Чука, Дара всечовешки, за да разберем от него как да победим Радж Атън.

Сред тълпата зрители се разнесе удивено ахкане, бързо последвано от шепот.

Боренсон се окашля изненадано и вдигна очи към Йоме, после към Габорн, който стоеше до нея.

— Как? Кога? Искам да кажа… аз съм под клетва пред дома Ордън.

— Тогава ви освобождавам от всичките ви клетви, сър Боренсон — каза Габорн, — докато не изпълните своя Акт на покаяние. Ще станете свободен рицар и ще отговаряте само пред себе си, ако пожелаете.

— Ако пожелая?

Като че ли премисляше. Щеше да му се наложи да премине през враждебни страни, да се изправя пред неизброими опасности в някаква безплодна надежда да намери една легенда. Такова деяние можеше да отнеме цял човешки живот. Или повече. Времето за човек с дарове на метаболизъм можеше да изтече бързо.

Боренсон погледна към Мирима. Ако приемеше наказанието на Йоме, трябваше да я остави. Можеше никога вече да не я види. Лицето на Мирима беше пребледняло и сковано от страх, но тя кимна — едва-едва.

— Приемам вашата присъда — отвърна колебливо Боренсон и стана.

Вече не носеше ливреята на дома Ордън, поради което не му се наложи да я съблича. Но взе щита си и сряза връзките зад дървото, за да се смъкне коженото покривало с изрисувания образ на зеления рицар. Под коженото покритие щитът беше само една стегната в дървена рамка плоска стомана.

— Кога заминаваш? — попита Габорн и потупа Боренсон по гърба.

Боренсон сви рамене и се озърна към Мирима.

— Две седмици, най-много четири. Преди снегът да затрупа планините.

„За да му остане време за женитба“, осъзна Йоме.

Тя видя пресметливия поглед в очите на Габорн и разбра, че и на него му се иска да тръгне с Боренсон.

Само че задълженията му щяха да го задържат тук, в Севера.

На разсъмване Габорн приготви фургон, който да превози телата на кралете до замък Силвареста. Там Силвареста щеше да бъде погребан, а бащата на Габорн щяха да го балсамират и да го изпратят в родната Мистария.

Заедно с телата Габорн скришом натовари и десет големи сандъка със силари, покрити с пръст от градините на имението Бредсфор.

Габорн лично надзираваше цялата работа. Лагерът се бе оживил още на разсъмване, хиляди воини вдигаха шатрите си за тръгване, докато други все още прииждаха от покрайнините на Хиърдън.

Когато Габорн приключи с товаренето на телата и провери колелетата и дъното на фургона, за да се увери, че ще издържи тежкия товар, стана и видя, че до него се е струпала малка тълпа. Местни хора, които бяха живели тук, в Лонгмът.

— Идем да ви помолим — каза един грубоват селяк, — ако речете, да ни вземете даровете.

— Защо идвате при мен? — попита Габорн.

— Че то, таквоз, нали сте ни кралят — проговори един младеж от тълпата.

— Имате злато — каза селянинът. — Можете да ни платите. Не щем много, само колкото да си храним челядта, да изкараме някак зимата. Аз съм як човек. Работил съм цял живот. Мога да ви продам мускула си. А синът ми ей там — не е бил болен и един ден. Можете да използвате и него.

Габорн тъжно поклати глава.

— Ще има достатъчно злато за всички ви и без да продавате даровете си. — Заговори високо, за да го чуят всички в тълпата. — Ще ми трябват хора да възстановят тази крепост. Ще платя добре за труда ви. Доведете си семействата за зимата и се настанете в постройките, които са още здрави. Всеки от вас ще получи месо и хляб за себе си и за семейството си. — Помисли да им обещае и още — жълъди и гъби, сърни и глигани, всички плодове на леса и на полята. — Можете да работите по няколко дни за мен, а други — за себе си, за да си вдигнете домове. Няма да купя дарове от човек в нужда.

— Ами останалите, които искаме да се биете за нас? — попита един по-стар човек. — Аз семейство нямам. Твърде стар съм, за да размахвам боен чук. Но можете да ми вземете ума. Още е остър като бръснач. Ще се бия с вас както мога.

Габорн огледа тълпата. Това беше единственият човек, от когото можеше с желание да вземе дарове, човек, който разбираше, че са във война и че в такова тежко време да отдаде себе си е сериозна и необходима жертва. Сега Габорн не искаше никакви дарове, мислеше да почака преди да ги вземе до пролетта или в някой още по-далечен бъдещ ден. Но пък знаеше, че Радж Атън все още не е далече и все още би могъл да изпрати убийци. Тези хора имаха нужда от владетел, а Габорн се нуждаеше от тяхната помощ.

— Кои от вас изпитват същото като този човек? — попита той.

Петдесетимата мъже и жени извикаха като един:

— Аз!

Същия ден Габорн и Йоме тръгнаха с петстотин лордове и рицари към замък Силвареста, яхнали подсилени коне. При всяко село и градче забавяха, за да могат херолдите да възвестят появата им: Земния крал, Габорн Вал Ордън, и неговата бъдеща невяста, Йоме Силвареста. Междувременно вестта за възшествието на Земен крал беше огласена по всички пътища в Хиърдън и се разнасяше освен това и в съседните държави, Флийдс и Южен Кроудън.

А пред краля и кралицата яздеше чародеят Бинесман, с дъбова клонка в ръка.

Във всяко селце децата зяпваха с възхита и се ухилваха на Габорн, младия крал. Дървените статуи и ликове на Земния крал красяха всички врати и прозорци на всяка къща, а лицата на децата грееха от радост, защото този ден бележеше не само поражението на Радж Атън. Това беше първият ден на Хостенфест и най-после, след 1629 години, по земята стъпваше нов Земен крал, който можеше да благослови своя народ като древния крал.

А докато децата поздравяваха Габорн с възторг и радост, по-възрастните по-скоро му махаха с насълзени лица. Защото някои от тях разбираха каква лоша поличба е това, че Земен крал отново върви по земята. Чакаха ги трудни времена, по-трудни от всичко, което бяха преживели досега.

Докато Габорн минаваше покрай един хан, ханджията отиде до статуята до вратата, откъсна красиво сплетения венец от дъбови клонки и го даде на Габорн да го носи. След това, в израз на преклонение, при всеки дом хората смъкваха венците от статуите и ликовете при вратите си и ги хвърляха в нозете на Габорн заедно с дъхави цветя.

И макар хората да не можеха да разберат значението на това, което правеше той, докато Габорн минаваше покрай всеки беден дом, все се спираше да погледне в лицето било на някой плещест селяк, било на неговата жена и деца, взираше се през тях някъде надалече, сякаш погледът му проникваше в душите им и отвъд тях. После той се усмихваше загадъчно, вдигаше лявата си ръка за благослов и извикваше:

— Избирам теб. Избирам теб. Избирам всеки от вас — за Земята. Нека Земята те крие. Нека Земята те цери. Нека Земята те направи свой!

И докато го казваше, стенеше вътрешно, защото не можеше да понесе мисълта, че някой от тях ще бъде изгубен. Така той започна да събира семената на човечеството, избирайки си цял народ.

Малката войска не бе изминала и двайсет мили, когато воините започнаха да забелязват, че всяко дъбово дърво в гората като че ли е отронило листата си през нощта, защото със сигурност листата все още си бяха по дърветата, когато минаха оттук предната вечер.

Когато подхвърлиха това на чародея, Бинесман каза:

— Това дъбовете го правят в почит към новия си крал. — И те се увериха, че е самата истина. Всеки дъб в Дънуд беше изронил листата си за една нощ.

Но по същия този път Габорн видя нещо, което му се стори още по-голямо чудо. Защото докато яздеше, от горите излезе един човек, яхнал грамаден имперски боен кон и облечен в халат от златиста коприна. Дебел мъж, стар и с тъмна кожа. Той хвърли на земята една украсена със скъпоценни камъни кама и Габорн позна съветника на Радж Атън от Седемте стоящи камъка.

— Слава на Краля на Земята — каза с груб акцент мъжът, събра длани под брадичката си и сведе глава.

— Познавам лицето ти — каза Габорн.

— Животът ми е свършен. Ако искате, вземете го — каза съветникът. — Или, ако пожелаете, ще ви служа. Името ми е Джюрийм.

Габорн за миг се вгледа в лицето му.

— Дълго време слугите на Огъня са ви заслепявали. Как мога да ви се доверя?

— Бях роб, син на роб — отвърна Джюрийм. — Баща ми вярваше, че един добър слуга е най-добрият човек от всички и че един добър слуга трябва да може да предвижда нуждите на своя господар. Ако вече не сте го направили, приканвам ви, пратете вестоносци до Индопал, да известят, че Земен крал се е въздигнал в Хиърдън и че Радж Атън бяга пред него. Известете също хората, че Радж Атън се бие със силите на Земята в усилието си да съкруши кралствата на Роуфхейвън.

— В Оруин двеста хиляди бойци са наложили обсада на столицата — продължи той. — Имат заповед само да държат столицата под обсада, да задържат бранителите ѝ, за да не дойде оттам никаква помощ за Хиърдън. В родната ви Мистария до този момент трябва да са паднали три от южните ви замъци. Ще ви кажа имената на лордовете, които държат тези укрепления. Убеден съм, че Радж Атън няма да се върне у дома, а ще избяга в някоя от тези крепости, за да може да започне скоро настъпление. Ще ви кажа също замъците, където Радж Атън е скрил своите Посветители, и ще ви дам имената и описанията на неговите най-важни вектори. Каквото и да пожелае милорд, ще ви го дам. Защото и аз вече ще служа на Земята.

Той помълча, после добави:

— Велика е битката, която спечелихте, милорд, но уверявам ви, тя е само началото.

Габорн се зачуди.

— Значи смяташ, че ако всея раздор в родните му земи, Радж Атън ще се принуди да се оттегли?

Джюрийм поклати глава.

— Много се опасявам, че няма да се оттегли, но такива новини ще го отвлекат. Мисля си, о, Велика светлина, че мога поне с малко да ви помогна да спечелите тази война, стига да ми позволите. Предлагам ви се като добър слуга.

— Животът си е ваш — каза Габорн. — Аз роби не държа, макар че приемам службата ви.

Дълго време през този ден двамата яздеха заедно и обсъждаха войната.

Напред бяха отишли конници да обявят за краля и кралицата и след като крал Силвареста беше положен в гробницата до жена си, се вдигна голям пир.

Късно през нощта до замъка след тежка езда пристигнаха десет хиляди рицари, все войници от Оруин. Дебелият стар крал Оруин яздеше начело.

Оруин се разрида, като видя Габорн, и коленичи.

— Благодаря ви — рече той хлипайки.

— Какво съм направил, че да заслужа такива благодарности? — удиви се Габорн.

— До вчера вечерта замъците ми бяха обкръжени от двеста хиляди бойци на Радж Атън и мислех, че всичко е загубено. Но по ваша команда ни дойде помощ.

Габорн не искаше да чуе останалото — как духовете са се спуснали от Дънуд и какво са направили. Но трябваше да го узнае.

— И всички хора на Радж Атън са избити?

— Всички до един, които са се виждали от горите — ликуващо каза Оруин.

При тази вест мнозина във Великата зала вдигнаха възгласи, но Габорн ги накара да замълчат.

— Няма триумф в смъртта на тези мъже — промълви Габорн. — С тяхната смърт нашата сила е смалена. Ще ни трябват такива хора в тъмното време, което иде.

Тази нощ Габорн не можа да заспи. Отиде в градината на Бинесман. Дърветата и тревите се бяха превърнали в пепел. Но под себе си той долови живот — семена и корени вече бяха започнали да се пробуждат. Макар пожарът да беше изпепелил градината, напролет тя отново щеше да загъмжи от живот.

По равнините на Флийдс, далеч от границите на Дънуд, войските на Радж Атън бързаха на юг цял ден, преди да стигнат до останките от армията на Виштимну, спрели на бивак край един скалист връх.

Владетелите на кланове на Флийдс бяха разбрали, че армията се движи през пустите земи, бяха се уплашили, че е дошла да нападне твърдината при Тор Билиъс, и затова бяха обкръжили войската и бяха унищожили около осемдесет хиляди души.

Радж Атън проби вражеските линии и щом се появи пред клановете, ги прикани да му служат. Същия ден към армията му се присъединиха трийсет хиляди души, макар че много други продължиха да воюват срещу него.

Главният сред тия, дето воюваха, беше великият Върховен крал Конел с доблестните си воини, които извършваха набег след набег срещу Вълчия господар, докато всички рицарски пики не се изпотрошиха и щитовете не се изпочукаха.

Конел обаче продължи да се бие с брадва и кама.

По залез-слънце Радж Атън даде Конел на своите главанаци гиганти да го изядат жив.

После Радж Атън дълго стоя, загледан в остатъците от армията си и дълбоко замислен. Накрая се обърна на север, сякаш разкъсван от нерешителност.

Някои твърдят, че сипел проклятия под нос и че треперел, обземан ту от гняв, ту от страх. Други разправят, че просто си стоял умислен. С толкова много мъже зад гърба си сигурно се е чувствал силно изкушен да се върне в Хиърдън, веднага да удари Земния крал и да приключи.

Накрая Радж Атън обърна гръб на Хиърдън и препусна към планините.

Три нощи след падането на Лонгмът Габорн и Йоме се ожениха в замък Силвареста.

Церемонията беше голяма, защото се събраха хиляди лордове от близките държави. Йоме не носеше було и макар Габорн да беше доволен, че красотата ѝ се е върнала, не го показа. Предаността му не се беше разколебала, когато тя погрозня, та какво оставаше за сега?

През първата брачна нощ Габорн спази обещанието си. Доказа, че в леглото не е благородник, или поне не повече благородник, отколкото тя искаше да бъде.

Същата нощ, след като се любиха, Йоме дълго лежа, сложила нежно ръка на корема си. Чудеше се какво ли дете е заченала.

Защото знаеше, че е заченала. Земната сила у Габорн вече растеше толкова силно, че не беше възможно той да посади семе и то да не хване корен.

Боренсон и Мирима се ожениха същия ден, много по-скромно — предпочетоха венчавката на бедняшка двойка.

На следващата нощ сърпът на месечината изгря над източните хълмове. На бледата му светлина Габорн, Боренсон и петдесет свободни рицари яхнаха конете и препуснаха през Дънуд, стиснали пики, да ловят хали.

Мъжете бяха освирепели, жадуваха този лов и всичко обещаваше, че той ще остане паметен.

Бинесман отиде с тях, защото каза, че дълбоко под Дънуд имало богати почви, почви, които някога ги копаели мътните, почви, които носели магия от дълбоката земя, които щели да дадат магически свойства на оръжията, които ковачите на Земния крал щяха да изковат през зимата.

Каквото и да се случи на този велик лов, малко се разчу след това. Но Земния крал, неговият магьосник и някои от рицарите се върнаха скоро след съмване три дни по-късно, на последния и най-голям ден на Хостенфест, деня на големия пир.

За голямо нещастие, в мините на мътните те бяха намерили повече хали, отколкото очакваха — двайсет и седем малки халички с тяхната хала магесница.

Четиридесет и един храбри рицари загинаха в тази битка.

Боренсон лично уби халата магесница в бърлогата ѝ и донесе със себе си трофей — влачеше зад жребеца си огромната глава на чудовището.

Остави покритата със сбръчкана сива кожа глава на моравата пред замъка да я видят всички. Беше почти шест стъпки дълга, четири стъпки висока и някак яйцевидна на форма. Много приличаше на мравча глава или на главата на някое насекомо, макар да нямаше нито очи, нито нещо като нос. Единствените ѝ сетивни органи бяха кичурчетата пипалца, които висяха като сиви червеи от тила ѝ в жалко подобие на коса, както и под устата ѝ.

Няколкото реда кристални зъби в огромната ѝ паст направиха голямо впечатление на селяните и децата, много от които се бояха да пипнат вкочанените ѝ устни. Хилядите зъби в тази паст бяха подредени в седем реда, като на акула, но всеки остър зъб беше чист и корав като кварц. Също като костите на черепа отзад.

Селяните се стичаха с хиляди да видят главата на чудовището. Децата врещяха от възторг, че могат да пипнат главата, и не една девица я зяпваше и се кикотеше, но по-старите само гледаха дълго и умислено.

Това беше първата хала магесница, намерена в Дънуд от цели хиляда и седемстотин години, и много от тези, които присъстваха, вярваха, че ще е последната, която ще видят в живота си.

Но грешаха. Защото не беше последната.

Беше само първата.