Даровете всечовешки

Прагматичният крал Ордън

На тридесет мили южно от замък Силвареста, над лесовете на Дънуд, на четиристотин стъпки височина се извисяваше една скала, наричана Тор Холик. От нея се виждаше надалече.

Някога, много отдавна, тук се беше издигала крепост, но едва няколко камъка бяха останали един върху друг. Повечето ги бяха отнесли за градеж на стените на селските домове.

Крал Менделас Дрейкън Ордън седеше неудобно на една счупена, покрита с лишеи каменна колона и се взираше далече над ниските хълмове и върховете на дърветата, развълнувани от нощния вятър. Мантията му от зелен брокат пърхаше под напора на лекия ветрец. Чаша силно подсладен чай топлеше ръцете му. В небето над него кръжеше двойка гнездящи тук грааци с широко разперени кожени криле; тихо зовяха в мрака и подобните им на прилеп силуети изглеждаха огромни под светлината на звездите.

Крал Ордън не им обръщаше внимание, насочил беше и поглед, и мисъл другаде. На един далечен хълм гореше пожар. Замъкът Силвареста в пламъци?

Самата мисъл за това бе твърде мъчителна. Беше нещо повече от болка на сърцето, беше болка и на ума, и на душата. От толкова години се беше научил да обича с цялата си душа това владение и неговия крал. Може би го обичаше прекалено силно. Сега пътуваше към голяма опасност.

Според съгледвачите на Ордън Радж Атън беше стигнал дотам по обяд. Вълчия господар можеше да е приложил бърз щурм и след това да е опожарил замъка.

Ордън гледаше огненото зарево и се боеше от най-лошото.

Две хиляди бойци лагеруваха в горите под мястото, където седеше. Хората му се бяха изтощили след дългодневната езда с невероятна скорост. Боренсон беше стигнал в бесен галоп при краля, след като бе оставил Габорн. Бягството се бе оказало трудно — беше оставил по пътя си четирима мъртви убийци.

Крал Ордън усети как сърцето му заби силно при мисълта за сина му — там, в горящия замък. Искаше му се да изпрати шпионин и да разбере къде е Габорн, как е. Искаше му се да щурмува замъка и да спаси сина си. Безплодни мисли. Щеше да стане и да закрачи неспокойно, стига скалистият пост да предлагаше повече място.

Не, нищо не можеше да направи, освен да се ядоса на Габорн. Такова и твърдоглаво, и самонадеяно момче. И толкова безнадеждно глупаво. Дали наистина беше повярвало, че Радж Атън се стреми да превземе само замъка? Радж Атън със сигурност знаеше, че Ордън идва всяка година в замък Силвареста за лова. А ключът към унищожението на Севера беше в унищожаването на дома Ордън.

Не, тази малка уловка беше нещо повече от капан. Лов на вълк, с гоначи в храстите и ловци с копия някъде отзад. Умно от страна на Радж Атън, че бе почнал с „храстите“, и бе направил замък Силвареста примамка. Ордън вече беше разпратил съгледвачи на юг и на изток, с надеждата да разбере що за копиеносци са преградили отстъплението му към дома. Със сигурност всички пътища бяха завардени. Ако Радж Атън си изиграеше играта добре, можеше да унищожи и дома Ордън, и да вземе Хиърдън. Крал Ордън не очакваше да получи вест от съгледвачите си в следващите един-два дни.

Глупаво дръзко от страна на Габорн да отиде в замък Силвареста. Глупаво, но и сърцато.

Все пак крал Ордън беше стар приятел на Силвареста и знаеше, че ако местата им бяха разменени, ако той се бе оказал първият, чул, че Джас Ларън Силвареста е изпаднал в нужда, щеше да препусне с все сила, за да се сражава редом до стария си другар.

Сега Ордън трябваше да се задоволи само с далечната гледка на горящия замък, в очакване на донесенията на предните съгледвачи. Разполагаше с шестима добри съгледвачи, на шест добри, подсилени коня. Въпреки че войниците и конете им трябваше да почиват, Менделас тази нощ нямаше да спи, а навярно и още много нощи занапред. Със своите четиридесет дара на жизненост той никога не се нуждаеше от сън, освен ако не го пожелаеше сам.

Разбира се, Радж Атън също нямаше да спи тази нощ.

На скалата над него седеше Дните на Ордън, както този и на сина му. Крал Ордън ги погледна учудено. Защо Дните на Габорн не бе отишъл с него? Ако Габорн беше в замък Силвареста, то Дните трябваше да го последва. Щеше да знае дали Дните на някой друг е забелязал Габорн. А може би местоположението на Габорн нямаше значение? Може би синът му беше пленен — или убит?

Докато през следващия час продължаваше да гледа унило, оставил ума си зареян в полудрямка, той премисли собствената си отбрана у дома. Крал Ордън имаше понякога… впечатления… за опасност, чувстваше присъствието на хали по южната си граница. Когато беше дете, баща му му беше казал, че тези „впечатления“ са наследство от по-стари крале, негово наследено по рождение право. Сега помисли и за това, но не усети нищо.

Замисли се за укрепленията по границите си. Бяха ли те добре подсигурени?

Скоро пристигна вестоносец. Силвареста наистина беше паднал — завзет по залез-слънце, без бой.

По-лошо, отколкото се опасяваше Ордън. При тази вест кралят извади лакираната дъбова кутия за писма, затъкната под колана му. Посланието беше до крал Силвареста, подпечатано с печата на херцога на Лонгмът.

Съгледвачите на крал Ордън бяха прихванали призори вестоносеца на Лонгмът, доколкото „прихванали“ беше подходящата дума. По-точно, бяха го намерили мъртъв в крайпътните храсти, убит от стрела на авангарда убийци на Атън. Съгледвачите на Ордън нямало и да намерят кутията, ако не била вонята на трупа.

Околностите гъмжаха от наемни убийци, разположени по двама покрай пътя.

При нормални обстоятелства Ордън щеше да уважи дискретността между изпращача и получателя, щеше лично да предаде кутийката за писма на Силвареста. Но Силвареста беше паднал, а Ордън се опасяваше, че Лонгмът го известява за лоши събития. Може би той също беше под обсада. След замък Силвареста това беше най-голямото укрепление в цял Хиърдън. Въпреки че кралството беше осеяно с още деветнайсет други, те пазеха по-малки градове и села.

Ето защо крал Ордън счупи восъчния печат на кутията, извади тънкия жълт пергаментов свитък, разви го и зачете под звездната светлина. Плавният почерк очевидно беше изписан от женска ръка, но беше писано припряно, със зачерквани думи:

Крал Ордън спря. Стана и закрачи. Чувстваше се като в несвяст.

Четирийсет хиляди силара! Нечувано! Във всичките Северни кралства толкова дарове не бяха отдавани от двадесет години. Ордън погледна към Дните, седнали на скалата над него. Тези мъже знаеха за скритите силари. В името на Силите, защо и Ордън не можеше да знае поне една стотна от онова, което трябваше да знаят Дните.

Радж Атън беше глупак да държи такова огромно богатство на едно място. Нали някой можеше да открадне силарите.

„В името на Силите, ще ги взема аз!“ — помисли Ордън.

Освен ако това не беше капан! Радж Атън наистина ли беше повярвал, че може да задържи Лонгмът?

Ако някой влезеше в чужд замък, вземеше основните дарби от цялото обкръжение на владетеля, от всички негови най-добри войници, то той щеше да съкруши враговете си само за една нощ, да открадне силата им и да ги остави зяпнали и съкрушени.

Херцогинята беше казала, че тези, които са вдигнали бунт, са домашните слуги — с няколко войници. Значи войниците ѝ бяха мъртви — или изцедени от дарованията си. Може би не беше капан.

Радж Атън беше разчитал, че хората му ще опазят съкровището му в Лонгмът — хубав замък, с възхитителна отбранителна система. Какво по-добро място да държиш толкова много силари? А оттам щеше да ги пренесе в замъка Силвареста, за да изцеди враговете си. Всъщност може би носеше други.

Крал Ордън продължи да чете:

Менделас Ордън приключи с четенето на писмото с разтуптяно сърце, после го остави встрани. „Знаете какво да направите.“ Древният зов на онези, които са принудени да служат като вектори: „Убий ме, ако не мога да се убия сам.“

Крал Ордън често беше срещал херцогинята. Винаги му се беше струвала плаха като мишле дребничка дама, твърде боязлива за велики дела.

Само една силна жена можеше да убие себе си и децата си. При все това крал Ордън знаеше, че понякога за човек се оказва невъзможно да избере друг път. И така, Радж Атън си беше прелял войнство чрез владетелското семейство, беше ги принудил да му отдадат основни дарования, така че войниците да не могат да се сражават отново — освен ако херцогското семейство не бъде изклано.

Херцогинята трябваше да изпълни дълга си — да заколи собствените си деца, за да спаси кралството. Ужасна замяна. Крал Ордън можеше само да се надява, че неговият син няма да попадне в лапите на Радж Атън. Помисли си, че ще намери сили да убие сина си, ако се наложи.

Но деянието го ужасяваше.

Крал Ордън обърна писмото и прочете датата. Месец на жътвата, 19. Написано почти преди два дни, на повече от сто мили оттук.

Херцогинята не беше очаквала Радж Атън да стигне до замък Силвареста до утрешния ден. Ето защо се канеше да се самоубие призори, преди да е пристигнала окупационната армия.

Жалко, че не се беше убила още тази сутрин. Саможертвата ѝ щеше донякъде да помогне на лорд Силвареста.

Ордън надраска набързо писма до херцог Гроувърман и до графа на Дрийс — лордовете с най-близки до Лонгмът замъци — с молба незабавно да изпратят помощ и в същото време да потърсят помощ от съседите си. Въпреки че херцогинята вече бе поискала помощ от тези владетели, той се боеше, че вестоносците ѝ са претърпели същата съдба като онзи, когото бяха намерили край пътя. За да е сигурен, че Дрийс и Гроувърман ще отидат, им заяви открито, че Радж Атън е оставил в Лонгмът несметно съкровище.

— Боренсон? — извика крал Ордън, след като привърши.

Капитанът седеше на скалите над него, само на няколко стъпки под сплетените клони на гнездото на грааците.

— Какво има, милорд? — попита той, докато се смъкваше към Менделас.

— Имам работа за теб. Опасна работа.

— Добре! — бодро отвърна Боренсон и се спусна до краля. Беше с цяла глава по-висок от него, рижата му коса се вееше под шлема по раменете. Не беше много редно васали да са толкова едри. Загледа краля с очакване.

— Аз повеждам петстотин души на юг, още сега. Други хиляда тръгват призори. Искам веднага да вземеш със себе си петстотин души. Съгледвачите ми казват, че в горите при замък Силвареста има няколко хиляди върколаци. Ако яздите здраво, можете да ги срещнете призори извън замъка и да оставиш хората си да се поупражняват в стрелба.

— Силите си ги дръж в горите — продължи кралят. — Вълчия господар няма да посмее да прати подкрепления, ако не може да предположи броя ви. Ако ви нападне, оттегляте се към Лонгмът. По обед хората ти бездруго ще се оттеглят за Лонгмът. Сега останалото. Изглежда, че херцогинята на Лонгмът си има много грижи. Радж Атън е завзел замъка ѝ, откраднал е дарове от стотици нейни хора. Призори тя се кани да се самоубие, заедно с всички, които са станали Посветители на Радж Атън. И изглежда е пленила голямо съкровище. Тъй че аз трябва да отида и да го прибера. Искам вие да държите Вълчия господар по-далече от тила ми.

Крал Ордън помисли за следващия си ход. Познаваше добре тези гори, много пъти беше ловувал в Дънуд през последните двадесет години. Трябваше да използва знанията си.

— Ще разруша моста при Хейуорт, от него бездруго няма полза. А ти ще отпратиш хората си към Глиганския брод — до тясната клисура под него. Там ще чакат в засада. Когато войската на Радж Атън влезе в нея, хората ти ще нападнат — бутат им канари отгоре, стрелят, подпалват източния край на клисурата. Но меч да не вадят, освен ако не се наложи. След това бойците ти се спускат към Лонгмът. Разбра ли? Единствената ти цел е да пускат кръв на Вълчия господар, да му причиняват щети, да го дразнят по края на отбраната му, да го бавят по пътя.

Боренсон се усмихваше все по-широко, вече се беше ухилил почти като луд. На практика задачата беше самоубийствена. Този човек за смъртта ли жадуваше, или просто го възбуждаше гибелното предизвикателство?

— За съжаление, ти може би няма да си с бойците си.

— Няма ли? — Усмивката на Боренсон посърна.

— Не. За теб съм намислил нещо по-безразсъдно. Утре по обед, докато бойците ти се оттеглят към мястото за засада, искам ти — лично — само ти — да препуснеш до замък Силвареста и да предадеш послание на Радж Атън.

Боренсон пак започна да се хили, но това не беше същото налудничаво и безразсъдно хилене като преди малко. По челото му избиха капки пот.

— Бъди груб, изиграй Радж Атън по най-добрия начин. Кажи му, че съм завзел Лонгмът. Злорадствай. Като доказателство му кажи, че съм избил Посветителите му там призори…

Боренсон преглътна.

— Накарай го да повярва, че съм взел четиридесет хиляди силара и че съм ги вкарал в употреба. Кажи му, че ще му върна… пет хиляди от тях. Кажи му, че той знае цената.

— А тя е? — запита Боренсон.

— Не я споменавай — отговори Ордън. — Ако той държи сина ми, ще предложи сина ми. Ако не държи сина ми, ще помисли, че говориш за семейството на крал Силвареста и ще ти предложи краля. Какъвто и заложник да ти предложи, провери състоянието на заложника преди да си тръгнеш. Разбери дали Радж Атън е принудил Габорн — или крал Силвареста — да му даде дар. Подозирам, че той ще използва кралската фамилия като вектори за големи дарове. Така за петнайсет часа би могъл с лекота да събере стотици дарове. Ако се окаже така, знаеш какво да направиш.

— Извинете? — попита Боренсон.

— Добре ме чу. Знаеш какво да направиш.

Боренсон се изсмя, но смехът му беше по-скоро като хрип и усмивката вече я нямаше на лицето му, нямаше го и радостния блясък в очите му. Лицето му беше станало вкочанено и безстрастно, а в гласа му се долавяше неверие.

— Искате да убия крал Силвареста или сина ви?

Над главите им един от грааците изпищя и се понесе ниско. Имаше време в живота на Ордън, когато беше достатъчно малък, за да язди на някое от тези огромни влечуги. Когато тежеше само петдесет фунта, на шест години, баща му беше позволявал да предприема дълги пътешествия на гърбовете на опитомени грааци заедно с други небесни ездачи над планините до далечното кралство Дзерлас в Инкара. Само момчета с дарове на сила, ум и жизненост можеха да се отправят на такива пътешествия.

Но когато синът на крал Ордън, Габорн, на свой ред стана небесен ездач, Менделас изобщо не го пусна да замине на далечно пътешествие. Винаги беше полагал големи усилия да опази сина си. Защото много го обичаше. Беше се надявал, че момъкът ще има време да отрасте, да добие малко зрялост — рядък лукс за Владетелите на руни, които често се принуждаваха да взимат дарове на метаболизъм и да остаряват много преди да им е дошло времето. Имаше неща, на които крал Ордън все още трябваше да учи сина си — изкуствата на дипломацията, на стратегията и интригата, които не можеше да бъдат научени в Къщата на Разбирането.

Нещо повече, бащата на самия Ордън беше пленен, когато той бе още момче и го бяха принудили да даде дарове на един Вълчи господар в Южните пустини. Приятелите на баща му го бяха отървали от тази съдба — с меча.

Боренсон едва ли някога щеше да може да разбере колко го наранява тази заповед. Крал Ордън бе решил хората му никога да не разберат, че голямото сърце на Габорн може би му беше донесло смъртната присъда.

Крал Ордън потупа съчувствено едрия воин по рамото. Боренсон трепереше. Трудно щеше да му е от заклет защитник на Габорн да се превърне в неговия убиец.

— Чу ме. Когато Радж Атън получи посланието ти, ще се втурне към Лонгмът, за да ме срещне в битка. До призори ще има стотици Посветители в замъка Силвареста — Посветители, които няма да може толкова бързо да превози на юг. Посветители, които няма да може да охранява добре. Искам от теб, след като Радж Атън тръгне, да влезеш в цитаделата на Посветителите на Силвареста и да избиеш всички останали там.

Усмивката на воина посърна съвсем.

— Разбираш, че това трябва да се направи. Моят живот, твоят живот, животът на всички в Мистария — на всички, които познаваш и обичаш — може да зависи от това. Не можем да проявим слабост. Не можем да проявим милост.

Крал Ордън извади малък флакон от слонова кост. В него се държаха уловени мъгли от полята на Мистария. Водните магьосници на Ордън го бяха уверили, че флаконът съдържа достатъчно мъгла, за да прикрие цяла армия, ако се наложи. На армията на Боренсон можеше да потрябва такава мъгла. Той връчи флакона на Боренсон и помисли дали не трябва да му даде и златния си щит. В него бе вложено мощно предпазно заклинание. Ордън го беше взел за дар на Силвареста по случай годежа. Но прецени, че щитът може би ще потрябва повече на него.

Ордън се зачуди. Не искаше да убива Силвареста. Но ако Силвареста се беше преклонил пред Радж Атън, това ставаше негов дълг. Кралете на Роуфхейвън трябваше да разберат, че никой не може да отдава дарове на Вълчия господар. Никому не беше позволено да направи това и да остане жив. Нито дори на най-добрия приятел на Ордън.

— Ще направим каквото трябва, дори с нашите приятели или близки — каза крал Ордън, колкото на Боренсон, толкова и на себе си — ако те служат на врага. Това е наш дълг. Това е война.

Чародей в окови

Малко преди разсъмване дрънченето на многобройни вериги предизвести идването на Бинесман в кралската зала за аудиенции; после стражите довлякоха билкаря пред Радж Атън. Йоме гледаше.

Потръпваше скрита в един тъмен ъгъл, уплашена да не би Бинесман да я забележи някак, и като я забележи — да изпита омраза към самото ѝ съществувание. През последните няколко часа имаше достатъчно време да огледа руната на сила, дамгосана върху гръдта ѝ. Беше нещо сложно и ужасно, нещо, което се мъчеше да извлече от нея много повече от красотата ѝ. Мъчеше се да изсмуче гордостта ѝ, надеждата ѝ. Въпреки че се бореше с влиянието на руната, въпреки че отричаше тази благодат на Радж Атън, все пак се чувстваше нещо по-долно от човешко същество. Като заврян в ъгъла парцал, смачкан и гледащ.

Според легендата някога, много отдавна, облекчителят Федрош сътворил руна на волята, символ, който изцежда от своите жертви силата на съпротивата. Ако Радж Атън имаше такъв магически символ, вграден в руната, дамгосала Йоме, тя нямаше да може да го превъзмогне.

Сега се чувстваше благодарна, че Федрош бе унищожил тази руна на сила, както и тайната на направата ѝ, преди да избяга в Инкара.

Доведоха Бинесман в залата; железата по него дрънчаха. Беше окован със здрави окови от врата до краката, от едната ръка — до другата. Двама стражи просто го довлякоха по дървения под и го хвърлиха в нозете на Радж Атън.

Зад билкаря пристъпваха четирима от огнетъкачите на Вълчия господар, и четиримата — обезкосмени, и четиримата — тъмнокожи. Трима младолики мъже и една жена, всички с онази странна, танцуваща светлина в очите, каквато имат само огнетъкачите. Мъжете си бяха наметнали халати от жълта коприна, а жената беше с пурпурна мантия.

Когато жената в челото се приближи, Йоме усети топлината ѝ — сух зной, сякаш плътта ѝ беше затоплен камък, поставян в леглото в студена нощ.

Йоме почувства силите ѝ и другояче… с нея идваше огнена похот, смесена с любопитна интелектуална възбуда. Това сладострастие нямаше нищо общо с чувствеността, която Йоме бе изпитвала в присъствието на Бинесман с неговите земни магии — желание да носиш дете в утробата си и да усетиш как устничките му смучат гръдта ти. Не, огнетъкачката носеше в себе си всепоглъщаща потребност да насилва, да взима, една ненасочена към нищо определено, но неизменна ярост, всичко това — под контрола на остър интелект.

Горкият Бинесман приличаше на мръсен окаяник. Покрит беше от главата до петите с мазна пепел; но небесносините му очи не показваха никакъв страх.

„Би трябвало да се страхуваш“ — помисли Йоме. Би трябвало. Никой не би могъл да понесе Радж Атън — светлината в лицето му, силата на гласа му. През изминалите няколко часа беше видяла неща, които не би могла да си представи: двеста души от гвардията на баща ѝ бяха отдали дарове. За повечето не беше нужно много убеждаване. Само един поглед към лицето на Радж Атън, една окуражителна дума — и се предаваха.

Някои все пак помислиха за съпротива. Капитан Дероу, от дворцовата гвардия, пожела да се въздържи от полагане на клетва към Радж Атън, като заяви, че е обвързан с клетва да служи на дома Силвареста. Поради това помоли да му се разреши да служи като страж в цитаделата на Посветителите и изтъкна, че други велики домове могат да пратят убийци, за да ликвидират Силвареста. Радж Атън се съгласи, но само при условие, че Дероу му даде по-малък дар, дара на слуха.

Към друг, който не помоли за благодеяние, се отнесоха по-сурово. Капитан Олт отказа изцяло на Радж Атън, прокле го и пожела смъртта му.

Радж Атън понесе клетвите му с търпелива усмивка, но след това жената в пурпурната мантия бе хванала нежно ръката на капитана. Очите ѝ грейнаха от смях, когато капитанът лумна, обгърнат в пламъци от главата до петите, и закрещя и се загърчи, докато огънят изгаряше плътта му и топеше бронята. Залата отекна от писъците му. В залата още миришеше на овъглена плът и косми, макар отдавна да бяха извлекли почернелия труп на Олт на стълбите при входа на кралската цитадела.

Затова сега хората на замък Силвареста идваха с покорство пред своя нов господар и му отдаваха почит. Радж Атън им говореше с кротост, лицето му светеше като слънцето, гласът му звучеше невъзмутим като морето.

През цялата тази дълга нощ войниците на Радж Атън водеха в цитаделата най-богатите местни търговци, за да се искат от тях и злато, и дарове. Хората му даваха каквото поиска, готови бяха да му дадат всичко, което имаха.

Така Радж Атън научи името на младежа, който беше убил негови великани, негови съгледвачи и няколко кучета, докато бързаше да предупреди крал Силвареста за предстоящото нашествие. Следотърсачите продължаваха да преравят Дънуд в търсене на младия принц Ордън.

Крал Силвареста седеше на пода в нозете на Радж Атън. Вратът му беше завързан за крака на трона и крал Силвареста с наивността на котенце продължаваше да дърпа въжето и да се опитва да го скъса със зъби. Идеята да се отвърже просто не му хрумваше. Йоме гледаше баща си в нозете на узурпатора и дори за нея Радж Атън изглеждаше величав. Обаянието му дотолкова ѝ въздействаше, че ѝ се струваше някак уместно баща ѝ да е там. Други крале държаха като любимци в нозете си кучета или големи котки. Но Радж Атън бе нещо повече от обикновен владетел. Той заслужаваше да има крале в нозете си.

До Радж Атън стояха личният му телохранител, двама съветници и петият огнетъкач, жена, чието присъствие караше Йоме да трепери, защото чувстваше неописуемата ѝ мощ. Носеше нощносин халат, привързан хлабаво върху голото ѝ тяло. Сега стоеше пред един сребърен мангал, като огромно блюдо върху пиедестал, върху който беше поставила клони и чворове от огнено дърво. Зелената роза на пламъка се издигаше на три-четири стъпки.

Веднъж същата нощ жената беше вдигнала поглед от мангала, с блеснали от неописуема радост очи, и каза на Радж Атън:

— Добра вест, о, сияйни, твоите убийци са посекли крал Гарет Аруули Интернукски. Неговата светлина вече не сияе на земята.

Като чу това, Йоме изпита благоговеен трепет. Значи Радж Атън не нападаше само един крал на Севера. Зачуди се за дълбочината на замисъла му. „Може би всички ние сме глупци в сравнение с него — помисли тя, — невежи като баща ми, вързан в нозете на Радж Атън.“

Сега Радж Атън се взря в Бинесман под светлината, мятана от мангала на пиромантката, и почеса замислено брадата си.

— Кой си ти? — запита Радж Атън магьосника.

Бинесман вдигна очи.

— Казвам се Бинесман.

— А, Бинесман. Познавам добре работата ти. Чел съм наръчника ти. — Радж Атън му се усмихна, цял търпение, и се обърна към пиромантката. — Водите го в окови? Не бих искал да е така. Изглежда безвреден.

Огнетъкачката до Вълчия господар се вгледа в Бинесман като в транс, със замъглени очи, зареяли се през него, сякаш се мъчеше да овладее желанието си да го убие.

— Съвсем безвреден, ваше величество — отвърна със силен глас Бинесман. Макар все още да се беше превил на четири крака, гледаше Вълчия господар небрежно.

— Можеш да се изправиш — каза Радж Атън.

Бинесман кимна и се надигна с мъка, въпреки че веригите го държаха приведен, така че не можеше да изправи врата си. Сега Йоме успя да види по-ясно, че има пранги на краката, че ръцете му са в белезници и че една къса, тежка желязна верига свързва прангите, белезниците и халката на врата. Въпреки че Бинесман не можеше да се изправи, приведената стойка не го притесни. Беше се привеждал над растенията толкова години, че гърбът му се беше превил.

— Внимавайте с него, милорд — прошепна пиромантката до Радж Атън. — Има голяма мощ.

— Едва ли — сряза я Бинесман. — Вие унищожихте градината ми, труда на майстори градинари от над петстотин години. Всички билки и подправки, които събирах в нея, вече ги няма. Ти си известен като практичен човек, Радж Атън. Би трябвало да знаеш, че тези неща са твърде ценни!

Радж Атън се усмихна някак свойски.

— Съжалявам, че моите чародеи са унищожили градината ти. Но теб не сме унищожили, нали? Можеш да засадиш друга градина, имам чудесни градини край моите дворци и резиденции в Юга. Дървета от най-далечните краища на света, богата почва, обилна вода.

Бинесман поклати глава.

— Никога. Никога няма да имам градина като тази, която изпепелихте. Тя беше сърцето ми. Разбирате. — Пръстите му стиснаха халата от яд.

Радж Атън се наведе напред.

— Съжалявам. Но се налагаше да подкастрим крилете ти, Земни пазителю. — Изрече титлата почтително, с повече уважение, отколкото бе проявил към всеки друг тази нощ. — И все пак, майстор Бинесман, аз наистина не искам да ти навредя. Малцина са изтъкнатите Земни пазители в света, а аз съм пробвал действието на билките, които всеки от вас отглежда, проучвал съм мехлемите и ароматните свещи, които предлагате. Ти си майстор в своя занаят, в това съм убеден. Заслужаваш повече почит, с отколкото си удостоен. Би трябвало сега ти да служиш като учител край камината в Стаята на земните сили в Къщата на Разбирането — не онзи мошеник Хеуел.

Йоме се възхити. Дори в далечен Индопал Радж Атън знаеше за работата на Бинесман. Вълчия господар изглеждаше почти всезнаещ в очите ѝ.

Бинесман го изгледа изпод гъстите си вежди. Набръчканите му черти внушаваха мъдрост и след толкова години неизменна добродушна усмивка му придаваха мекота. Но зад очите му нямаше доброта. Йоме го беше виждала как смачква буболечки в градината си със същия пресметлив поглед.

— Хорските почести не ме интересуват.

— Какво тогава те интересува? — попита Радж Атън и след като Бинесман не отговори, тихо изрече следващия си въпрос: — Ще служиш ли на мен?

Тонът му, модулациите на гласа му бяха така умело съчетани, че всеки друг щеше да се просне в нозете му.

— Не служа на никой крал — отговори Бинесман.

— Служеше на Силвареста — кротко му припомни Радж Атън, — точно както той сега служи на мен!

— Силвареста беше мой приятел, не и господар.

— Ти служеше на неговия народ. Макар като приятел, но му служеше.

— Служа на земята и на всички хора по нея.

— Тогава ще отдадеш ли службата си на мен?

Бинесман го изгледа укорително, все едно че Радж Атън беше дете, допуснало грешка, след като е могло малко да помисли.

— Като човек ли искате да ви служа или като чародей?

— Като чародей.

— В такъв случай уви, лорд Радж, но не мога да се закълна, че ще ви служа, защото това би смалило силите ми.

— Как така? — запита Радж Атън.

— Заклел съм се да служа на Земята и на никой друг — отвърна Бинесман. — Служа на дърветата в часа на тяхната нужда, а също на лисицата и на заека. Служа на хората с не по-малка или по-голяма преданост, отколкото служа на други същества. Но ако наруша клетвата си да служа на Земята, ако предпочета да служа на вас, силите ми ще се загубят. Вие имате много хора, които ще ви служат, или които ще служат на себе си във ваш интерес, Радж Атън. Задоволете се с тях.

Йоме се замисли над думите на Бинесман. Знаеше, че сега той лъже. Все пак служеше на хората повече, отколкото на животните. Веднъж ѝ беше казал, че това е неговата слабост, тази особена преданост към човечеството. В неговите очи тя го правеше недостоен. Йоме се побоя, че Радж Атън ще отличи лъжата и ще накаже Бинесман.

Радж Атън изгледа Бинесман от високия трон. Лицето му беше спокойно и на Йоме ѝ се стори, че е пълно с доброта.

Бинесман продължи:

— Разбирате ли, като Владетел на руни, вие трябва да се грижите за своите Посветители, иначе след време те ще умрат от глад или ще се поболеят. Умрат ли, вие губите силите, които извличате от тях. Същите принципи са валидни и за мен… или за вашите огнетъкачи. Те подхранват огъня, защото съзнават, че в замяна ще получат сила от него.

— Милорд — каза огнетъкачката до Радж Атън, — позволете ми да го убия. Пламъците сочат, че той е опасен. Той помогна на принц Ордън да избяга от градината му. Подкрепя вашите врагове. Светлината у него е срещу вас.

Радж Атън докосна ръката на огнетъкачката, за да я накара да млъкне и попита:

— Така ли е? Наистина ли си помогнал на принца да избяга?

„Не му отговаряй“, искаше да извика Йоме. „Не отговаряй.“

Но Бинесман само сви рамене.

— Той имаше рана. Изцерих я, както ако беше зайче или врана. После му показах пътя към Дънуд, за да може да се укрие.

— Защо? — попита Радж Атън.

— Защото вашите войници искаха смъртта му — отговори билкарят. — Аз служа на живота. На вашия живот, на живота на враговете ви. Служа на живота точно така, както вие служите на смъртта.

— Аз не служа на смъртта. Аз служа на човечеството — спокойно заяви Радж Атън. Очите му почти не се присвиха, но лицето му изведнъж стана някак по-кораво и безстрастно.

— Огънят поглъща — каза Бинесман. — Разбира се, щом се обкръжавате с толкова много огнетъкачи, невъзможно е да не усещате тяхното привличане, желанието им да поглъщат. То ви е завладяло.

Радж Атън се облегна небрежно на трона.

— Огънят също така носи просветление — каза той. — Той ни топли в студената нощ. В подходящи ръце той може да се окаже инструмент за добро, дори да изцерява. Ярките и Сияйните са същества на пламъка. Животът идва от огъня, както и от земята.

— Да, той може да бъде инструмент за добро. Но не и сега. Не и в идващия век. Същества с повече светлина определено няма да се подчинят на волята ви — каза Бинесман. — Мисля, че за вас ще е по-добре да се отървете от тези… сили. — Махна небрежно с ръка към огнетъкачите. — Други чародеи биха ви служили по-добре.

— Значи ще ми служиш? — попита Радж Атън. — Ще снабдяваш ли войските ми с билките и мехлемите си? — Усмихна се и тази усмивка сякаш огря цялата зала. „Разбира се, че Бинесман ще му помага“ — помисли Йоме.

— Билки за болните и ранените ли? — попита Бинесман. — Това мога да го правя с чиста съвест. Но на вас не служа.

Радж Атън кимна, явно разочарован. Предаността на Бинесман щеше да е голяма придобивка за него.

— Милорд — изсъска огнетъкачката, като местеше поглед от мангала към Радж Атън. — Той лъже. Наистина служи на някакъв крал! В пламъците виждам мъж, безлик мъж с корона! Един крал идва, крал, който може да ви унищожи!

Радж Атън огледа изпитателно билкаря, наведе се към него и зелените пламъци на мангала облизаха лицето му.

— Моята пиромантка вижда в пламъците — каза узурпаторът. — Кажи ми, Бинесман, Земята дарила ли те е с такива видения? Има ли на света крал, който може да ме унищожи?

Бинесман се изправи още и скръсти ръце. Юмруците му бяха стиснати.

— Не съм приятел с Господарите на Времето, за да знам бъдещето. В лъскави камъчета не се взирам. Но вие си създадохте много врагове.

— Но има ли крал, на който служиш ти?

Бинесман помълча, потънал в мисли, със свъсени вежди. Йоме почти повярва, че старият билкар няма да отговори, но точно тогава той замърмори:

— Дърво и камък, дърво и камък, това са само плът и кост. Метал и кръв, дърво и камък, тях имам аз, тях имам аз.

— Какво? — попита Радж Атън, въпреки че не беше възможно да не е чул стареца.

— Не служа на никой човек. Но, ваша милост, наистина иде един крал, крал, когото Земята одобрява. Преди четиринадесет дни той стъпи в Хиърдън. Знам го, защото чух камъните да шепнат в нощта, докато спах сред полята. Един глас ме призова, ясен като песента на чучулига: „Иде новият Крал на Земята. Той е тук.“

— Убийте го! — започнаха да крещят всички огнетъкачи при това разкритие. — Той служи на вашия враг.

Радж Атън се постара да укроти крясъците им като вдигна ръка, и попита:

— Кой е този Земен крал?

Очите му горяха. Огнетъкачите продължаваха да викат, да искат смъртта на Бинесман и Йоме се побоя, че Радж Атън ще се съгласи. Светлината в очите им се усили, а жената при мангала вдигна юмрука си и той лумна в пламъци. За миг желанието на Радж Атън сякаш нямаше да има значение. Огнетъкачите щяха да убият Бинесман.

В отчаяно усилие да спаси билкаря Йоме извика:

— Това е Ордън. Крал Ордън прекоси границата преди две седмици!

В този миг веригите, в които беше окован Бинесман, се смъкнаха — и от ръцете, и от краката му, а чародеят отвори юмруците си и хвърли нещо във въздуха…

Венчелистчета от жълт цвят, съсухрени корени и сухи листа, които запърхаха на зелената светлина.

Огнетъкачите изкрещяха от ужас и залитнаха, сякаш изтласкани от тежестта на цветята.

Мангалът примига и загасна. Всъщност всички светилници в залата угаснаха наведнъж, така че единствената светлина се оказа предутринното зарево, засияло през еркерните прозорци.

Йоме гледаше втрещено. Всички огнетъкачи лежаха на пода зашеметени като ударени от мълния, гледаха, но без да виждат, и скимтяха от болка.

Залата се беше изпълнила с чист и силен аромат, сякаш вятър бе донесъл уханието на далечна ливада. Бинесман стоеше насред залата, високо изправен, и гледаше с гняв Радж Атън изпод гъстите си вежди. Белезниците и прангите се въргаляха в краката му, все още здраво заключени. Сякаш краката и ръцете му просто бяха изтекли през тях.

Въпреки че огнетъкачите лежаха замаяни и сгърчени от болка, Йоме не беше почувствала нищо. Само едно цвете я бе погалило по лицето и после падна на пода — нищо повече.

Радж Атън се взираше втренчено в билкаря, малко притеснен, стиснал облегалките на трона.

— Какво направи? — тихо и много спокойно попита той.

— Не мога да допусна твоите огнетъкачи да ме убият — отвърна Бинесман. — Отнех им силите за миг, нищо повече. Сега ще ме извините, ваша милост. Много работа ме чака. Искахте билки за войските си, нали? — Бинесман се обърна да излезе.

— Вярно ли е, че подкрепяш крал Ордън? Ще се биеш ли на негова страна?

Бинесман изгледа Вълчия господар през рамо и поклати възмутено глава.

— Не желая да се бия с вас — промълви той тихо. — Никога не съм отнемал човешки живот. Заспал си ти за силите земни, Радж Атън. Великото дърво на живота се вие над теб и листата му ти шепнат, но ти не чуваш шумоленето им. Ти просто спиш сред корените му и сънуваш завоевания. Насочи мислите си към съхранението. Твоят народ има нужда от теб. Храня голяма надежда за теб, Радж Атън. Бих те нарекъл свой приятел.

Радж Атън изгледа за миг мълчаливо стария чародей, после попита:

— Какво би ми струвало, за да станем приятели с теб?

Бинесман отговори:

— Дай клетва на Земята, че няма да я нараняваш. Закълни се, че ще се стремиш да съхраниш семето човешко в тъмното време, което иде.

— И какво значат тези клетви? — попита Радж Атън.

— Отърви се от огнетъкачите, които искат да погълнат земята. Цени живота — целия живот, и растителен, и животински. Яж от растения, без да ги унищожаваш, лови само животните, от които се нуждаеш. Не похабявай същества, нито животински, нито човешки. Изведи войските си от тази война, която предизвика. По южните ти граници има хали. Борбата ти трябва да е с тях.

Дълго Радж Атън само гледаше Бинесман. От преддверието притича един слуга със запален фенер, така че лицето на Вълчия господар се освети. Изглеждаше замислено.

Йоме долови копнежа в очите на Радж Атън и почти повярва, че той ще положи исканата клетва.

Но докато слугата с фенера се приближаваше, на Йоме ѝ се стори, че решимостта на Радж Атън потръпна като езиците на пламъка.

— Кълна се да защитя човечеството от халите — за негово собствено добро — каза Радж Атън. — Аз… правя само това, което знам, че трябва да…

— Нищо подобно не правиш! — извика Бинесман. — Чуй се! Взел си толкова много дарове на Глас, че когато говориш, убеждаваш сам себе си в безумните си доводи. Ти си заблуден!

Сърцето на Йоме заби лудо, защото изведнъж осъзна, че Бинесман е прав. Радж Атън бе заблуден от собствения си безумен Глас. Никога не ѝ беше хрумвало, че такова нещо може да се случи.

Бинесман продължи:

— И все пак… все още има време да промениш решението си! Малко е, но има! Откажи се от тези безумни представи. Не смей да ограбваш тези хора и да се наричаш добър!

Обърна се и излезе от залата — прегърбен от годините старец от глава до пети. Но излезе без страх, все едно, помисли Йоме, той беше водил разпита, все едно че той беше довлякъл Радж Атън в окови в тази зала.

И изчезна.

Йоме гледаше смаяна. Никой друг през тази нощ не беше дръзнал просто така да си излезе. Побоя се, че узурпаторът ще заповяда да го хвърлят в тъмницата или да го довлекат обратно и да го принуди да му служи.

Но Вълчия господар остана замислен и загледан към тъмния коридор.

Няколко мига по-късно, докато огнетъкачите започнаха да се съвземат, един страж дотича в залата и съобщи, че току-що са забелязали билкаря извън градските порти, да крачи през полята към Дънуд.

— Нашите стрелци можеха да го застрелят — каза стражът, — но не знаехме каква ще е вашата воля. Върколаците са на стан по полята, но никой не го задържа. Да изпратя ли съгледвачи да го върнат?

Радж Атън се намръщи. Времето изглеждаше твърде кратко, за да може човек да излезе през тези коридори и да напусне замъка. Не по-малко странно беше, че никой от високо обучените му войници не бе спрял стареца.

— Той стигна ли до гората? — попита Радж Атън.

— Да, милорд.

— Какво е намислил? — учуди се на глас Радж Атън. Изправи се бързо, свил вежди в размисъл. После добави: — Изпратете отряд ловци да го намерят… ако могат.

Но Йоме знаеше, че е късно. Бинесман се беше добрал до леса, до Дънуд. Древния лес, средоточието на земните сили. Дори най-отличните ловци на Радж Атън не можеха да проследят един Земен пазител през Дънуд.

Поезия

Щом следотърсачите се махнаха, Габорн пое покрай воденицата, понесъл Роуан на ръце. За младеж с три дара на мускул тя не бе голямо бреме и Габорн осъзна, че носенето ѝ сега му предлага още едно предимство: момичето нямаше да остави миризмата си по земята.

Трудно е да се проследи човек, току-що излязъл от река. Телесните му мазнини се отмиват, така че когато стъпва по земята, е по-трудно да бъде подушен.

Торбаланците го видяха, че приближава, заръмжаха страхливо и се пръснаха да се скрият.

— Храна, храна — подсвирна им той, защото тези същества му бяха свършили работа. Колко голяма — никога нямаше да разберат. Габорн носеше малко храна, но когато стигна до воденицата, вдигна дървения лост на предната врата и влезе. Големият сандък над воденичните камъни беше пълен с жито. Габорн го отвори, обърна се и погледна зад себе си. Торбаланците стояха пред прага, с широко ококорени в тъмното очи. Една дребничка сиво-кафява женска нервно търкаше лапи и душеше.

— Храна. Давам — тихо им подсвирна той.

— Чувам те — изписука тя в отговор.

Габорн бавно мина покрай тях, за да не ги изплаши. Торбаланците нервно примигваха. Бояха се да влязат във воденицата, докато ги гледа.

Габорн се заизкачва по пътеката към замъка, под дърветата, и стигна до малкия поток, лъкатушещ през гъстите върби.

Небето на хълма вече беше почервеняло и лъкометецът на крепостната стена изпъкваше ярко на фона му. Гледаше към огъня на горящата градина на Бинесман. Във въздуха бавно се носеха облаци гъста пепел.

Габорн се промъкна през върбите към градската стена, без да го видят. При стената остави Роуан на земята и пръв изпълзя през ледената вода, след което зачака Роуан. Тя също се пъхна под стената, стиснала зъби от болка при допира с ледената вода. Изпълзя, опита се да коленичи, но залитна и падна в несвяст.

Той смъкна мръсното си наметало, уви я с него, вдигна я и тръгна.

Усещането беше странно — да крачи толкова спокойно по тази улица. Градината на Бинесман гореше, пламъците се изстрелваха на осемдесет стъпки височина. Замъкът гъмжеше от викащи и тичащи насам-натам хора, изплашени, че пожарът може да се разпространи.

По улицата, водеща към конюшните, покрай Габорн тичаха хора. Носеха ведра към потока, за да могат да намокрят сламените покриви на къщите си и така да ги предпазят от падащите искри.

Но от всички, които го подминаха, никой не го попита за името, нито защо носи тази изпаднала в безсъзнание жена. „Дали Земята ме пази — зачуди се той, — или тази нощ това е толкова обичайна гледка, че никой не ми обръща внимание?“

Намери складовете за подправки по описанието на Роуан. Постройката беше с доста внушителни размери — нещо като склад, чиято задна част беше прокопана навътре в хълма. Пред широките врати имаше рампа.

Габорн отвори предпазливо. Миризмите на подправки го удариха в носа — сушен чесън и стар лук, магданоз и босилек, лимонов балсам и мента, здравец, вещерски лешник и още стотици други. Синът на готвача уж трябваше да спи тук. В ъгъла имаше сламеник с одеяло върху него, но от момчето нямаше и помен.

В другия край на помещението имаше врата. Габорн занесе Роуан до нея и отвори. Зад вратата имаше огромно помещение. На стената бе окачен тлеещ фенер, с шише масло под него, и още два незапалени фенера. Габорн наля масло в единия, вдигна фитила така, че да гори по-ярко, запали го и ахна.

Знаеше, че кралят търгува с подправки, но представа нямаше за количеството. Сводестото помещение беше пълно до тавана със сандъци и чували. Отляво бяха подредени обикновените готварски подправки в огромни хамбари, достатъчно, за да осигурят замъка за цяла година. Отпред бяха по-малките бурета с медицинските билки и мехлеми на Бинесман, готови за превоз. Отдясно бяха подредени хиляди бутилки вино и буретата ейл, уиски и ром. Внушителната складова камера влизаше може би на сто стъпки навътре в хълма.

Истински хаос от миризми — на сушени подправки, на пресни подправки, на прах и плесен. Габорн разбра, че е намерил тук пълната безопасност. Тук, под земята, дълбоко под хълма, никой ловец нямаше да може да го проследи.

Той затвори вратата, отиде с фенера до един от ъглите на подземния склад, нареди няколко сандъка, за да оформи малко скривалище, след което сложи там Роуан.

После легна до нея, за да я стопли с тялото си, и заспа.

Когато се събуди, Роуан се беше обърнала и се взираше в очите му. Той усети натиска на устните ѝ и разбра, че го е събудила с целувката си. Дишаше леко и тихо.

Роуан имаше мургава кожа, гъста, разкошна черна коса и нежно, грижовно лице. Не беше красива, беше просто мила. Не беше като Йоме, нито дори като Мирима. Те двете бяха благословени с дарове, които ги правеха нещо повече от обикновени хора. И двете имаха лица, които можеха да накарат един мъж да забрави името си или да го омаят за години, само като ги зърне.

Тя отново го целуна и прошепна:

— Благодаря ти.

— За какво? — попита Габорн.

— Затова, че ме стопли. Затова, че ме взе с теб. — Сгуши се до него и изпъна халата върху двамата. — Никога не съм се чувствала толкова… жива… като сега. — Хвана ръката му и я постави на бузата си: искаше да я погали.

Габорн не посмя да го направи. Знаеше какво иска тя. Току-що се беше пробудила отново за света на усещанията. Жадуваше за милувките му — за топлината на тялото му, за докосването му.

— Аз… не мисля, че е редно да го правя — каза Габорн и се извърна с гръб към нея. Остави я вкочанена, уязвена и смутена.

Той полежа малко така, без да ѝ обръща внимание, после бръкна в джоба на туниката си и извади книгата, която му беше дал крал Силвареста. „Хрониките на Оват, емира на Тулистан“.

Подвързията от агнешка кожа беше мека и нова. Мастилото миришеше на прясно. Габорн я разтвори с опасението, че няма да може да чете на чужд език. Но книгата беше преведена.

На първия лист с широк и силен почерк беше написано:

Габорн се замисли над предупреждението. След като не му беше стигнало място в края на страницата, емирът не си беше направил труда да изпише името си.

Габорн се успокои и се подготви да запамети всичко в книгата. С неговите два дара на ум задачата беше тежка, но не и неизпълнима.

Зачете бързо. Първите десет глави разказваха живота на емира — младостта му, брака му и фамилните връзки, подробности за закони, които бе наложил, дела, които беше извършил. Следващите десет разказваха за десет битки, водени от Радж Атън, кампании срещу цели кралски фамилии.

Вълчия господар беше започнал първо с унищожаването на по-дребни фамилии на Индопал, най-презрените. Стремял се беше не да завземе някой замък или да разори някой град, а да унищожи цели родове. В Юга кодът на честта задължаваше да отмъщаваш за близките си.

С конниците на Деяз беше нападнал двореца в един град, после беше избил конете Посветители на онези, които можеха да се притекат на помощ на града, като в същото време беше взел деца за откуп от друг фронт. Сразяваше враговете си с многопосочни атаки.

Габорн бързо схвана, че Радж Атън е майстор на заблудата. Човек винаги можеше да види ножа, проблясващ в дясната му ръка — но лявата действаше някъде другаде. Докато една малка войска обсаждаше кралския замък в някоя страна, пет други спокойно разпаряха корема на някой владетел две кралства по-далече.

Габорн внимателно проучи шаблона на тези нападения. И се ужаси.

Радж Атън беше завзел замък Силвареста без нищо друго освен обаянието си и по-малко от седем хиляди рицари и ратници. Вярно, беше довел и своите Непобедими, ядрото на армията му. Но това оставяше без отговор много въпроси. Радж Атън имаше подръка милиони мъже, които можеха да тръгнат в поход по негова заповед.

Къде бяха те?

Четеше и се чудеше. Разказите за битките на Радж Атън не съдържаха никакво скрито познание. Емирът беше разкрил тактиката му, но всеки добър шпионин щеше да извлече същата информация.

Габорн прелисти набързо поезията на емира и я намери за скучновата — всеки стих завършваше с пълна рима, всеки стих бе изрядно оразмерен.

Имаше сонети, насърчаващи читателя да се стреми към една или друга добродетел, като стихотворенията, давани на малки деца, които тепърва се учат да четат. Но в сонетите емирът не винаги римуваше изрядно. Понякога завършваше с непълна рима и при бързото четене Габорн забеляза, че непълните рими му се набиват в очите.

Едва след като прехвърли десетина страници, Габорн се препъна на първата от тези непълни рими в някакво странно стихотворение с форма, наричана „сонет менор“.

Габорн се съсредоточи върху това произведение, защото заглавието му съдържаше името на Силвареста.

Габорн преподреди думите във всеки стих, за да види дали няма да може да състави изречения, които да разкрият някакъв скрит смисъл. Не откри нищо.

Замисли се над думите и закопня за времената, когато хората от Севера са могли свободно да пътешестват из Индопал. Наскоро беше чул един търговец да хленчи за онези дни: „Някога имаше много добри хора в Индопал. Сега май всички те са измрели — или навярно са наплашени от злото.“

Пет стихотворения по-нататък Габорн се натъкна на друго произведение със същата форма, но при него неримувани бяха първите два стиха.

Габорн се върна на предишния сонет: „Четем, философия.“ Сега тук: „Отзад, гръбнак.“

Бързо прелисти следващите пет страници и намери други неримувани думи: „стая, сънища“.

— Чети философия отзад гръбнак стая сънища — промърмори той и сърцето му подскочи. Ученията, които изучаваха Дните в Стаята на сънищата, бяха забранени за хора като Габорн. Дните със сигурност щяха да унищожат тази хроника, ако разберяха, че емирът разпространява такова знание между Владетели на руни.

Оттам и предупреждението на емира: „Покажи я само на онези, на които вярваш.“

Габорн прегледа останалата част от книгата. Последната част беше посветена на философски разсъждения — трактати върху „Нрава на един добродетелен принц“, наставляващи бъдещите крале да се държат прилично и да не режат гърлата на бащите си, понеже им е омръзнало да чакат старците най-сетне да умрат.

Предната корица, задната и гърбът на книгата бяха направени от корава кожа, пришита към по-меката подвързия от агнешка кожа.

Той вдигна глава. Беше чел няколко часа. Роуан лежеше кротко и дишаше тихо като всички хора, потънали в дълбок сън.

Габорн измъкна ножа си от канията и сряза нишките, привързващи корицата на книгата. Пръстите му шареха неспокойно, ръцете му трепереха.

Предците му от няколко поколения се бяха чудили какви са ученията в Стаята на сънищата. Един мъж беше загинал, за да донесе тази книга на Силвареста. Вероятно без причина. Един шпионин знаеше, че от Тулистан е пристигнала книга, и беше решил, че тя предупреждава за плана на Радж Атън за нашествието. Така шпионинът беше убил един невинен човек.

Все пак Габорн се разтревожи — колкото и да подозираше, че това е ирационално — че и той ще бъде убит, ако Дните научат, че е прочел тези учения.

От вътрешността на задната корица изпаднаха пет тънки хартиени страници с малка диаграма и следната бележка:

Габорн изчете документа няколко пъти. Ученията на Дните не изглеждаха особено дълбоки. Всъщност му се струваха твърде очевидни и праволинейни, въпреки че никога не се беше натъквал на нещо подобно. Не можеше да разбере причината, поради която се пазеха в тайна, особено от Владетелите на руни.

Въпреки това емирът беше пазил тези писания, беше се страхувал от някакво неназовимо възмездие.

Но Габорн все пак знаеше, че понякога малките неща може да се окажат решаващи. Като петгодишно дете, често се беше опитвал да вдигне грамадните алебарди, които носеха стражите на баща му. На същата възраст му дадоха първия дар на мускула и той веднага излезе навън и разбра, че може лесно да вдигне алебардата и да я размаха. Само едно дарение на сила му се беше сторило нещо велико. Сега, като Владетел на руни, знаеше, че това е нищо.

Но се замисли за тези учения. Изглеждаха прости, но той знаеше, че Дните са всичко друго, но не и прости. Една странна отдаденост, приета до крайност, може да окаже дълбоко въздействие на човека — точно по същия начин, както едно просто увлечение към храната може да доведе до преяждане и смърт.

Габорн рядко се беше замислял дали е добър. Сега се зачуди дали е възможно да бъдеш „добър“ Владетел на руни според мерките на Дните. Онези, които отдаваха даровете си, след време обикновено съжаляваха. Но дадеш ли веднъж дара, не можеш да го върнеш. От тази гледна точка всеки дар, притежаван от Владетел на руни, трябваше да се смята от Дните за нарушение.

Габорн се замисли дали може да има някакви приемливи обстоятелства, при които е правилно един човек да отдаде дара си. Може би ако двама души пожелаеха да съчетаят силата си, за да надвият някое голямо зло. Но това можеше да стане само ако дареният и неговият Посветител са едно цяло в душите си.

Все пак в ядрото на учението на Дните лежеше понятие, което той трудно можеше да възприеме: „Всеки човек е господар. Всички са равни.“

Габорн произхождаше от самия Ерден Геборен, който давал и отнемал живот, когото самата земя избрала за крал. Щом Силите покровителстваха един човек да бъде над друг, то тогава хората не можеха да се смятат за равни. Габорн се замисли къде трябва да е балансът и му се стори, че се е озовал на ръба на прозрението.

Винаги се беше смятал за законен господар на хората си. Но също така беше и техен слуга. Дългът на Владетеля на руни беше да закриля своите васали, да ги пази с цената на собствения си живот.

Дните смятаха, че всички хора са господари. Значеше ли това, че няма простолюдие? Нима Габорн наистина нямаше никакви права да бъде владетел?

През последните няколко дни се беше чудил дали е добър принц. Много се беше мъчил над този въпрос, но нямаше ясно определение за добро. Затова реши да се задълбочи в ученията на Дните, да прецени до какво водят те.

И докато лежеше на пода в билковия склад, ученията на Дните започнаха да променят начина, по който щеше да мисли от днес нататък.

Замисли се как би могъл да се защити, без да наруши Владенията на друг човек. От диаграмата видя, че външният пръстен, пръстенът на Невидимите владения, описва области, които често са размити. „Къде свършва моето телесно пространство и къде започва това на другия?“

Може би това бе някакъв всеобщо възприет набор от реакции. Ако някой наруши твоето Невидимо владение, ти трябва да го предупредиш за това. Просто да му поговориш. Но ако той наруши твоите Общностни владения, ако, да речем, се опита да съсипе доброто ти име, ще отнесеш случая си към други, публично ще се противопоставиш на тази личност.

На ако някой се опита да наруши твоите Видими владения, ако се опитат да те убият или да откраднат собствеността ти… Габорн не виждаше друг изход, освен да се хване за оръжието.

Навярно това беше отговорът. Неизбежно, както му се струваше, всеки вид Владение става по-интимен, когато се придвижваш от външния кръг към центъра. Така защитата на по-интимното владение изисква по-силов отговор.

Но дали би било добре да постъпиш така? Къде се вместваше тук добротата? Една премерена реакция изглеждаше подходяща, но диаграмата подсказваше, че справедливостта и добродетелта не са едно и също. Един добър човек би разширявал Владенията на другите, а не само да защитава собствените си Владения. Така, налагайки справедливост, човек трябва да избира: По-добре ли е да си справедлив в този момент, или да си добър?

Давам ли на човека, който ме ограбва? Хваля ли този, който ме унизява?

Ако Габорн се стремеше да бъде добър, не можеше да направи почти нищо друго. Но ако се стремеше да бъде закрилник на своите хора, това не беше ли също добро? А ако се стремеше да защитава хората си, не можеше да си позволи да бъде добродетелен.

Ученията на Дните бяха объркващи. Може би Дните криеха тези учения от Владетелите на руни от съчувствие? Според мерките на Дните беше трудно човек да бъде добродетелен. „Радж Атън иска моето владение. Според техните стандарти, ако аз съм добър, сигурно трябва да му го отстъпя.“

Но това му се струваше погрешно. Може би по-голяма добродетел за един Владетел беше да е справедлив и безпристрастен?

Започна да се чуди дали дори самите Дни разбират усложненията, произтичащи от тяхната диаграма. Може би кръговете на Владения не бяха само три, а повече. Може би ако преподредеше отделните видове вътре във Владенията, оформяйки девет кръга, щеше по-добре да предени как да реагира на опит за нахлуване във всеки от тях.

Замисли се за Радж Атън. Вълчия господар нарушаваше човешките Владения на всяко равнище. Той отнемаше богатства и домове, унищожаваше семейства, убиваше, насилваше и заробваше.

Габорн трябваше да защити себе си, своя народ от този звяр, който се канеше да опустоши света. Но не можеше просто да изплаши Радж Атън и да го накара да се махне, не можеше да го набие или вразуми, или да го усмири, като го изобличи пред хората.

Единственото, което можеше да направи, за да спаси хората си, беше да измисли начин как да убие Радж Атън.

Габорн се вслуша внимателно, питайки безмълвно Земята дали това е нейната воля, но не почувства отговор — никакво земно разтърсване, никакъв плам в сърцето му.

В този момент не можеше да пипне Вълчия господар. Твърде могъщ беше Радж Атън. Все пак Габорн помисли, че би могъл да го издебне, може би да открие най-добрия начин, по който да го уязви. Навярно Радж Атън особено ценеше някои Посветители, които водеше със себе си, или някой съветник тласкаше неотклонно Вълчия господар да продължава завоеванията си. Като съветник човек можеше да постигне много.

Габорн можеше да открие такива неща. Но първо трябваше да се доближи до врага си. Трябваше да се промъкне във вътрешните кръгове на замъка.

Зачуди се дали Земята ще одобри това? „Трябва ли да се бия с Радж Атън? Ако го направя, дали нарушавам клетвата си?“

Планът изглеждаше добър, дързък — да разузнае за Вълчия господар и да разбере неговата слабост. Габорн вече си беше създал известно прикритие в цитаделата на Посветителите, като Ейлсън Предания.

Прецени, че ако двамата с Роуан отидат при портата на цитаделата на Посветителите малко след зазоряване, точно когато се сменя нощната стража, и вземат някои по-силни подправки, сигурно ще успеят да проникнат вътре.

Цяла нощ лежа буден и мислеше…

Слънцето се издигаше розово на изток, разбуждайки утринния хлад. Габорн и Роуан излязоха от склада с подправките, понесли малки вързопи със сушен магданоз и люта мента. Откъм реката пълзеше ниска мъгла и обвиваше полята и стените. Вдигащото се слънце я боядиса в златно.

Габорн спря пред вратата и подуши мъглата. Мирисът ѝ беше непривичен, с лек привкус на морска сол. Почти си представи крясъците на чайки сред тази мъгла, и корабите, отплаващи от пристанището. Това за миг пробуди копнежа му за дома, но той реши, че просто си е въобразил странната миризма.

Звуците на утрото бяха като всяка друга сутрин. Добитък и овце пак обикаляха из града и тяхното мучене и блеене изпълваше въздуха. Чавки грачеха шумно от гнездата си между комините на къщите. Кънтеше ковашки чук, а от готварницата на Войнишката цитадела миришеше на току-що опечен хляб. Но над щедрата миризма на ядене, дори над морската мъгла натежаваше острият стипчив мирис на изгоряла трева.

Габорн не се боеше, че ще го познаят. Двамата с Роуан се бяха облекли като хора от простолюдието, безименни обитатели на замъка.

Роуан поведе Габорн нагоре по някаква загърната в мъгла улица. Стигнаха до една стара съборетина, нещо като отшелническа колиба на стръмния склон на хълма, близо до чертите на изпепелената вече градина на чародея. По задната стена на съборетината се виеха лозници и леките повеи на вятъра разнасяха сладкия аромат на гроздовете.

Габорн и Роуан почнаха да ги късат, тъй като не бяха сигурни дали ще намерят друга храна през деня. Отвътре се чу кашляне и Габорн замръзна. Някой в къщурката затупа по пода, подпирайки се на бастун. Беше само въпрос на време да излезе и да ги види.

Габорн дръпна Роуан — и тъкмо тогава откъм полята южно от замъка засвириха рогове.

Екът на роговете веднага беше последван от пръхтене и викове. Габорн се изкачи малко по-високо по хълма и погледна над Външната стена към загърнатите в мъгла полета. Реката се простираше на изток, с поля зад нея. Дърветата на Дънуд се виждаха на един хълм отвъд долината на юг.

В края на гората на южния хълм Габорн изведнъж забеляза движение сред мъглата: блясък на стоманени брони, остри шлемове, вдигнати във въздуха пики. Сред мъглата яздеха конници.

Пред тях тичаха хиляда върколаци, като черни сенки — подскачаха на четири крака по земята, врещяха и виеха от ужас. Върколаците отстъпваха към замъка, полузаслепени от дневната светлина.

Габорн видя един ездач, облечен в нощносинята ливрея на дома Ордън, с емблемата на зеления рицар.

Умът му не можеше да го побере — баща му щурмуваше замъка.

„Не!“ — прииска му се да извика.

Щурмът беше самоубийствен. Баща му беше взел със себе си твърде малко хора. Бяха дошли като лек ескорт — просто за украса, — не бяха подготвени за война! Нямаха нито обсадни машини, нито магьосници, нито дори балисти.

И изведнъж Габорн разбра, че това няма значение. Баща му вярваше, че той е в замък Силвареста и че замъкът е паднал. Щеше да направи всичко възможно, за да си върне сина.

Това го изпълни с вина и ужас, с мисълта, че неговата опърничавост, глупостта му изведнъж бяха поставили живота на толкова много хора пред ненужен и безсмислен риск.

Но макар бащините му войници да бяха дошли „само за украса“, съвсем не се биеха като украшения. Конете се носеха надолу по хълма, разоравайки мъглата; брадвите на ездачите бяха вдигнати високо над главите им. Габорн видя как голите върколаци бягат от рицарските брадви. Надаваха ужасени врясъци, в широко зейналите им усти лъщяха жълти зъби. Някои се обръщаха и забиваха дръжките на късите си копия в калта.

Рицарите на баща му се носеха напред на бронираните си коне, кършеха се пики, фучаха брадви, кръв, кал и козина изпълваха въздуха, заедно с воя на върколаците и писъците на умиращите.

От юг кънтяха конските копита. Стотици гласове се надигнаха в един вик, бойния вик: „Ордън, храбрият Ордън!“

В отговор откъм изток се надигна гръмовен рев. Орда главанаци се понесе по полята отвъд реката и се насочи към Дънуд от източните полета — стотина гиганти трополяха тежко, като движещи се сред мъглата хълмове.

Стражите по крепостните стени нададоха викове и роговете заехтяха да призоват на битка спящите още по наровете войници на Радж Атън. Габорн се уплаши, че Радж Атън ще изпрати своите рицари в конна атака на бойното поле. Домът Ордън разполагаше с най-много две хиляди души, освен ако баща му не беше успял да събере подкрепления от по-малките цитадели на Силвареста.

Страхът от контраатака на Радж Атън се стопи почти толкова бързо, колкото се бе пробудил. Габорн дочу викове откъм южната порта, придружени от дрънченето на веригите — бойците на Радж Атън вдигаха подвижния мост. Мъглата долу беше толкова гъста, че той не можа да види дали някой от върколаците е успял да мине по моста.

Радж Атън не можеше да контраатакува, защото не можеше да знае колко войска е довел Ордън. Ако нападнеше, можеше да попадне на засада от толкова голяма сила, че да не може да ѝ удържи. В края на краищата беше обичайна тактика да се опиташ да подмамиш защитниците на един замък навън, като създадеш лъжливо впечатление, че силите ти са недостатъчни за щурм.

Откъм изток повя противоположен вятър и мъглата се сгъсти още повече. Габорн вече не можеше да види нищо. Дори великаните се скриха в мъглата.

Но все пак се чуваше цвиленето на изплашени коне и бойните викове на дома Ордън. На хълма отвъд долината прозвучаха рогове — два къси воя и един дълъг. Заповед за прегрупиране.

— Хайде! — подкани Габорн Роуан и я хвана за ръката. Затичаха нагоре, към кралската цитадела.

В града цареше суматоха. Бойците на Радж Атън тичаха към градските стени.

Когато Габорн и Роуан стигнаха до Кралската порта, войниците вече спускаха решетката на портикула, водещ към търговския квартал. Викнаха на двамата да се махат.

От кралската цитадела се изсипаха петстотин бойци на Радж Атън и се спуснаха към Външните стени. Пред тях търчеше изплашен добитък.

В създалата се бъркотия Габорн и Роуан се провряха през портикула и се озоваха на пазара.

Пазарният площад бе незащитен. Хората на Радж Атън все още не бяха съставили план за отбрана при щурм. Нямаше войници, поставени при метателните машини. Габорн заоглежда стените и видя как десетина войници тичат към катапултите, а други се качват по кулите на всеки ъгъл на замъка — но се бяха пръснали рехаво и в действията им се долавяше хаос. Някои тичаха към Външната стена; други се опитваха да укрепят отбраната на цитаделата на Посветителите.

На практика по втората стена на градската отбрана, Кралската стена, липсваше сериозна защита.

В равнината долу, надвивайки писъците на върколаците, цвиленето на умиращи коне и рева на великаните, рицарите на дома Ордън подеха песен и плътните им гласове се сляха в прослава на войната.

Бащата на Габорн винаги беше настоявал всеки мъж от личната му гвардия да притежава три дара на Глас, така че заповедите по бойното поле да се чуват лесно. Техният смъртен химн изригна от мъглата, разтърси дори камъните на замъка Силвареста и заотеква от хълм на хълм. Беше песен, предназначена да внуши ужас в сърцата на враговете:

И се носеше цвилене на гинещи коне… много коне. Габорн не разбираше защо умират толкова коне, докато не се сети, че конете на Радж Атън все още стоят по коневръзите на отсрещния хълм. Бащините му бойци избиваха животните на Вълчия господар.

Габорн и Роуан спряха на стотина разкрача под кралската цитадела и се загледаха към покритите с мъгла зелени поляни, където кипеше битката. Габорн изведнъж се стресна от притичалите покрай тях няколко души.

Един плещест войник го избута встрани и му викна:

— Дръпни се от пътя!

И изведнъж — в лъскавата си черна броня, с черния шлем с широко разперените криле на белия бухал, се появи самият Радж Атън с личната си охрана, съветниците и неговия Дни. До него тичаха трима останали без дъх огнетъкачи.

Габорн понечи да посегне да извади сабята си и да нападне Вълчия господар, но бързо разбра, че ще е глупаво. Обърна се с пламнало от безсилен гняв лице.

Радж Атън пребяга на една ръка разстояние от Габорн — крещеше на гвардията си заповеди на индопалски:

— Приготви хората и конете! Огнетъкачите — по стените. Пратете огнени лъчове оттук до дърветата, за да можем да виждаме в тази мъгла. Контраатаката ще водя аз! Проклет да е този нагъл Ордън!

— Мъглата е неестествена — извика обезпокоен един от огнетъкачите му. — Мъгла на воден магьосник.

— Рахжим, само не ми казвай, че те е страх от някакво младо водно магьосниче, на което още не му е поникнала брада! — сряза го Радж Атън. — Очаквам повече от теб. Тази мъгла ще подейства толкова срещу Ордън, колкото в негова полза.

Магьосникът поклати глава.

— Някаква Сила се бие срещу нас! Чувствам я!

Габорн можеше само да посегне и да пипне Вълчия господар, можеше да му отсече главата, а нищо не беше направил.

Огромната тежест на тази пропусната възможност го сломи. Когато Радж Атън и войниците му забързаха надолу по Пазарната улица, ръката на Габорн зашари нервно да извади сабята от ножницата.

— Не! — изсъска му Роуан, сграбчи китката му и я натисна да прибере оръжието в ножницата.

Беше права. Но след като огледа улицата, той се увери, че мястото е идеално за засада. Обикновено дюкяните отваряха чак след час-два — а този ден съвсем не беше обикновен. Сигурно изобщо нямаше да отворят.

Пазарна улица извиваше на югозапад, така че дори човек да не беше далеч от кралската цитадела и вътрешната полоса на градската отбрана, не можеха да го видят нито от стените на цитаделата горе, нито от външните стени долу. Триетажните каменни сгради от двете страни на Пазарната улица пречеха на гледката.

Габорн спря. Утринните сенки все още бяха дълбоки, улицата — пуста. Замисли се дали да не изчака, докато Радж Атън се върне.

Погледна към кралската цитадела.

Към него тичаше някаква жена, жена, облечена в нощносин копринен халат, неприлично увит около тялото ѝ и разкриващ наполовина дръзко щръкналите ѝ гърди. В дясната си ръка държеше сребърна верига, от която висеше малка метална топка, в която се палят благовония. В тъмните ѝ очи танцуваха лудешки светлини, а главата ѝ беше плешива. Носеше се с такава властна самоувереност, че Габорн веднага разбра, че е важна особа.

Чак когато тя се приближи до него, той усети топлината, излъчваща се от тялото ѝ — сухата жар под кожата ѝ — и разбра, че е огнетъкачка.

Жената изведнъж спря и се втренчи в него, сякаш го позна.

— Ти! — извика огнетъкачката.

Той дори не помисли. Разбра с всяка фибра на съществото си, че тя е враг. С едно плавно движение извади сабята си, замахна и отсече главата ѝ.

Роуан ахна, запуши устата си с ръка и отстъпи.

За част от секундата огнетъкачката остана изправена, главата ѝ отхвърча назад, кадилницата с благовонието все още бе в ръката ѝ.

После цялото ѝ тяло се превърна в зелен огнен стълб, който изхвърча високо във въздуха. От зноя му камъните под нозете ѝ чак изпищяха от болка, тялото ѝ стана на въглен за миг и Габорн усети как веждите му се опърлиха и го защипаха. Острието на сабята му лумна в пламъци, сякаш натъкнало се на проклятие, огънят се втурна надолу по окървавения метал към дръжката… и Габорн хвърли сабята на земята.

Кой знае защо, и слава на Силите, реши, че трябва да свали и ножницата и да хвърли и нея — сякаш, и тя можеше да избухне в пламъци заради дългата си връзка с оръжието.

Твърде късно осъзна грешката си с убийството на огнетъкачка.

Една могъща огнетъкачка не можеше да бъде убита. Можеше да бъде посечена и тялото ѝ щеше да се разпадне, да се слее с огнената стихия. Но оставаше откъслек от времето, миг на съзнание между смъртта и разпадането, когато се отприщва пълната сила на огнетъкача, когато той се слива с първичния елемент, на който служи.

Габорн се олюля и отстъпи назад колкото можа по-бързо, като дръпна и Роуан. Макар и мъртва, огнетъкачката успя да съхрани човешката си същност, успя да запази формата си така, че в един миг към небето се издигна голям зелен фонтан от огън, а в следващия започна да се оформя огромна огнена жена, висока поне осемдесет стъпки.

Огнен пъкъл очерта силуета ѝ — удивително плътна сплав от топазени и смарагдови пламъци, със съвършено изваяни лице и очи; малките гърди и здравите мускули на краката ѝ се възпроизведоха с невероятна точност. Застана сякаш объркана, загледана на юг и на изток, откъдето идеше шумът и грохотът на битката.

Съставеният от първичната стихия дух на огнетъкачката се пресегна, изпълнен със сляпо любопитство, и докосна покрива на една стара търговска сграда. Стряхата на покрива се стопи и затече надолу.

Улицата беше заможна и много от дюкяните бяха с големи стъклени прозорци, които се пръснаха под напора на разкъсващия зной. Дървените порти и табели избухнаха в пламъци.

Но огненият дух не беше в пълно съзнание. Огнетъкачката може би още не съзнаваше, че е убита. В следващите няколко мига, прецени Габорн, щеше да го пропусне.

След което щеше да се нахвърли върху него.

— Бягай! — изсъска той и дръпна Роуан.

Но тя остана вкочанена на мястото си, защото свирепият зной я пареше повече, отколкото него. Роуан изкрещя от болка, свежите ѝ сетива не можеха да устоят на близостта на стихията.

Вляво от тях имаше едно дюкянче и Габорн се втурна към него с единствената надежда, че ще има заден изход. Вдигна ръце пред главата си и скочи през витрината.

Върху него се изсипаха парчета стъкло и насякоха челото му, но той не посмя да спре, за да прецени колко е пострадал. Роуан се провря след него и той я задърпа към задната страна на дюкяна, към една отворена врата, извеждаща към работилницата. Хвърли поглед през рамо и видя една огненозелена ръка, провираща се през прозореца към тях.

Един зелен пръст докосна гърба на Роуан. Младата жена нададе смразяващ кръвта вик, щом огънят я прониза като меч. Дългият огнен език се показа през корема ѝ.

Габорн пусна ръката ѝ, смаян от болката, изписана в очите ѝ, и от ужасния ѝ смъртен писък. Сякаш тъканта на разсъдъка му изведнъж се раздра. Нищо не можеше да направи за да я спаси.

Изхвърча в работилницата и затръшна вратата. Наоколо се търкаляха длета, триони и пили. Подът беше осеян със стърготини.

„Защо нея? — зачуди се Габорн. — Защо духът отне нея, а не мен?“

Видя залостената отвътре задна врата и бързо свали лоста, усещайки приближаващата го откъм гърба огнена стена. Изхвърча през прага и хукна по уличката.

Затича на зигзаг, профуча по уличката и излезе в друга, още по-тясна.

Чувстваше се опустошен. Пред очите му бе лицето на Роуан. Бе искал да я опази, но несдържаността му я беше убила. Почти не можеше да го повярва и му се дощя да се върне, за да я потърси.

Зави на поредния ъгъл.

На по-малко от двайсет стъпки видя двама мечоносци на Радж Атън, с облещени от страх очи. И двамата отстъпваха заднишком, без да му обръщат никакво внимание.

Габорн се обърна да види в какво са се втренчили.

Духът на огнетъкачката се качваше на един покрив. Възседна го като любовник — и целият покрив лумна в пъклени пламъци, задушаващ дим изригна на гъсти и черни като нощта облаци.

Огненият дух вече губеше женските си очертания — пламъците му се протягаха като алчни езици, изпъваха се във всички посоки и сееха хаос. Докоснеше ли някой от пламъците някоя сграда, стихията нарастваше на ръст и на мощ, и все повече губеше човешката си форма.

Нажеженото бяло на очите ѝ се заозърта трескаво във всички посоки. Тук имаше да се подпали пазар… по-надолу бяха дървените постройки на по-бедно пазарище. На изток се намираха конюшните, а на юг — обгърнатият от мъглата Дънуд с неговите смъртни писъци и викове на ужас.

Очите ѝ минаха покрай Габорн и като че ли се фокусираха на двамата войници, само на ръка разстояние от него. Войниците се обърнаха и побягнаха. Габорн остана закован на място, уплашен, че стихията може да бъде привлечена от движението му.

Огнената фигура се извърна и погледна към хълмовете на Дънуд — дървесните корони се протягаха над гъстата мъгла. Твърде вкусен пир беше това, за да го пренебрегне. Огнетъкачката вече се беше превърнала в прегладнял звяр, във всепоглъщащо чудовище. Каменните сгради на пазара не предлагаха много храна за засищане.

Тя протегна ръка, опря се на една камбанария, подскочи и се понесе към горите. Огнените ѝ нозе закрачиха от покрив на покрив.

Когато стигна до Кралската порта, се чуха отчаяни викове. Войниците, бранещи кулите от двете страни на портата, избухнаха в пламъци, закапаха като късове тлъсто месо, обжарено от съсъка на лагерен огън.

Приятели, врагове, дървета и къщи — духът на огнетъкачката не се интересуваше какво поглъща. За да види по-добре, Габорн се изкатери на едно външно стълбище зад някакъв хан и се сви под стрехите на покрива.

Каменните кули запращяха и почерняха от горещината при преминаването на стихията. Железните решетки на портикула се разтопиха.

А когато тя се забърза по долния двор към градските порти, избухнаха в хор гласовете на стотици мъже, изпълнени със страх и ужас.

Докато стигне външните порти, огнетъкачката започна напълно да губи човешките си очертания и се превърна в огнен стълб. Изкачи градската стена точно над подвижния мост и остана за миг изправена над кулите, навярно уплашена от рова. Сред пламъците проблесна лик, толкова приличащ на женско лице, което се озърна с копнеж назад към дървените съборетини в долната част на града, после към Складовата улица.

След това пламъците прескочиха стената и рова и се втурнаха през полята към Дънуд.

Отдалече Габорн отново долови грохота на битката, бойните рогове на бащините му войници, подали знак за отстъпление през обгърнатите в бяла мъгла поля.

Пламъците от огнената стихия прорязваха мъгливата пелена. На тази светлина Габорн успя да различи — като при блясък на мълния — трима конници, сражаващи се сред орда върколаци — размахваха грамадните си брадви над главите си.

После войниците изчезнаха, погълнати от огъня. Духът-стихия се понесе над равнината толкова алчен за суха трева, дърво и човешка плът, че помиташе всичко; превърна се в огромна река от огън, бушуваща през полята.

Сърцето на Габорн се сви от болка. Когато огненият дух бе докоснал Роуан, сякаш беше разкъсал и самия него. Сега той чуваше откъм полята викове на отчаяние, смесени с писъците на ранени и умиращи тук, в замъка Силвареста. Не можа да заличи от ума си онези последна, смразяваща болка, изписана на лицето на Роуан. Все едно че го бе укорила в измяна.

Не знаеше дали бе постъпил добре, или зле, като посече огнетъкачката. Убийството ѝ беше прибързано — почти рефлекс, който някак си му се струваше в реда на нещата, но донесе ужасни последствия.

Стените от огън, издигащи се от полето, пречеха на Радж Атън да излезе от замъка и да поведе хората си в битка.

„Това може да се окаже спасителен удар за хората ми“ — помисли Габорн.

Но можеше и да не се окаже. Габорн нямаше представа колко от хората му са загинали в реката от пламъци. Можеше само да се надява, че мъжете са видели свирепия огнен дух, възкачил се на градските стени, навреме и са успели да избягат.

В замъка беше пълно с мъртви войници, други умираха пред очите му. Десетки, може би стотици воини на Радж Атън бяха изгорели в пламъците. Портикулът на Кралската порта беше опожарен.

Грамадният дъбов подвижен мост на Външната порта гореше; кулите от двете му страни поддадоха и рухнаха. Зъбците и веригите, които издигаха и смъкваха моста, се бяха разтопили.

Само с един замах на сабята си Габорн току-що беше уязвил отбраната на замък Силвареста.

Ако баща му решеше да щурмува сега, днес, щеше да има свободен достъп към замъка.

И изведнъж Габорн забеляза една дребна фигура на Външната стена — взираше се над стената от пламъци: мъж в черна броня, с бели бухалски криле, широко разперени над високия шлем.

Мъжът вдигна бойния си чук и извика с гласа на хиляда мъже, тъй че думите му ясно изкънтяха от хълмовете и целият замък отекна.

— Менделас Дрейкън Ордън! Ще те убия! Теб и изчадието ти!

Маневрата

По време на ездата от Тор Холик Боренсон беше потънал в размисъл. Но не предстоящата битка терзаеше ума му. Беше Мирима, жената, с която се беше сгодил в Банисфер. Преди два дни беше придружил нея, сестрите ѝ и майка ѝ до града, за да не пострадат от войските на Радж Атън, сеещи хаос из околностите.

От Мирима щеше да излезе добра войнишка жена.

В малкото часове на нежност насаме с жена си Боренсон все пак беше изпитал дълбока и невъзвратима любов. Не беше само заради красотата ѝ, макар че и нея ценеше високо. Беше заради всичко у нея — лукавият ѝ, пресметлив нрав; схватливостта ѝ; невъздържаната страст, проблясваща в очите ѝ, когато яздеше сама с него към фермата на майка си.

Всъщност тя се беше обърнала към него с усмивка на лицето, с пълните си с невинност черни очи, и го попита:

— Сър Боренсон, разбирам, че сте мъж, притежаващ дарове на жизненост?

— Десет при това — похвали се той.

Мирима повдигна тъмната си вежда.

— Това би трябвало да е интересно. Чувала съм, че в брачната нощ девицата често открива в леглото, че голямата жизненост на един войник се оказва добра и за нещо повече от това да не умре от бойните си рани. Вярно ли е?

Боренсон се опита да изломоти някакъв отговор. Не беше и сънувал, че такава красавица като нея ще го попита толкова откровено за уменията му в леглото. Но преди да успее да отговори, тя го спря с думите:

— Харесва ми червеният цвят. Толкова добре ви стои, когато го носите на лицето си.

Той се изчерви още повече и се почувства благодарен, когато тя извърна поглед настрани.

Боренсон неведнъж си беше въобразявал, че е влюбен до уши. Но това беше различно. Сега той не беше онова пощръкляло при пълнолуние биче, мучащо в нощта за някоя юница. Това му се струваше… редно. Струваше му се редно да я обича чак до костите си.

Беше разбрал, че е влюбен, докато яздеше да предупреди крал Ордън за нашествието. Препускаше в бесен галоп и беше подминал три хубави девойки, които беряха горски плодове край пътя. Едната му се беше усмихнала съблазнително, а той толкова се беше улисал по Мирима, че чак след десетина мили осъзна, че не ѝ бе отвърнал с усмивка.

Толкова се беше побъркал.

На път към замъка Силвареста беше изтласкал Мирима от ума си със следната мисъл: „Колкото по-скоро приключа с тази битка, толкова по-скоро ще мога да се върна при нея.“

Но много преди да стигне до замъка бойците му бяха започнали да се натъкват на съгледвачите на Радж Атън, ловни отреди от по пет-десет души. Най-бързите му рицари с жар ловяха и избиваха съгледвачите, докато самият Боренсон насочваше атаките си срещу върколаците.

Недалече от замъка той спря при брега на река Вий и отвори шишенцето, което му бе дал крал Ордън. Задържа го с усилие, щом свирепите ветрове завиха от гърлото на бутилката.

С отварянето на флакона над вода беше удвоил мъглата, която нормално щеше да даде магията. Затова запуши шишенцето, докато все още беше полупълно.

Но щом миризмата на морска мъгла се разпростря по долините около замъка, Боренсон вкуси солта във въздуха и си помисли за родния дом. Размечта се какво ще бъде, щом отведе Мирима в новото си имение при Дрювъри Марч. Познаваше имението — чудесен дом, с камина в господарската спалня.

Бързо изтласка тези мисли от ума си и заповяда на стрелците си да изпънат лъковете и да нападнат в предутринния горски сумрак. Пет минути по-късно хората му изненадаха върколаците, спящи по дърветата. Полетяха стрели и върколаците западаха като черни плодове от дъбовете на Дънуд — някои мъртви, други побягнаха да потърсят закрилата на замъка.

Хората му заблъскаха по щитовете и завикаха, и тръгнаха по мекия горски мъх, подкарвайки пред себе си маймуноподобните твари — купища черна козина, оголени жълти зъби, червени очи, пламнали от ярост и страх.

За Боренсон разправяха, че винаги се усмихвал по време на битка, въпреки че той самият рядко го забелязваше. Навик, който беше усвоил още като малък, когато го пердашеше щитоносецът Пол. По-голямото момче винаги се смееше, когато му паднеше случай да му наложи поредното наказание, и когато Боренсон порасна достатъчно, за да може и той да пердаши, също започна да се смее. Този негов навик ужасяваше някои врагове, други ядосваше. И в двата случая обаче караше противниците му да правят грешки и в същото време вдъхваше кураж на другарите му в боя.

Сега той бе сред равнината, в гъстата мъгла, обкръжен от десетина върколаци. Съществата съскаха и ревяха.

Той развъртя дългия си боен чук — парираше ударите с щита — и завика на коня си да рита нападателите.

И изведнъж се сепна — някаква грамадна стена от пламъци се изстреля през мъглата вляво от него.

Ревна на коня си да препусне с всички сили, за да спаси живота и на двамата. Беше подсилен кон, в края на краищата, способен да надбяга и вятъра.

Но тогава огнената стена се развърна и протегна пипалата си, за да обхване всички, като паст на някакво оживяло гладно чудовище. Върколаците видяха собствената си гибел, носеща се към тях, и едно от създанията сграбчи стъпалото на Боренсон в опит да го събори от коня.

Той замахна с чука към главата на звяра, разбрал, че може да загине, че може изобщо да не успее да предаде посланието, което крал Ордън го беше помолил да отнесе на Радж Атън. Чукът му порази върколака в муцуната, той го изрита настрана и конят му се втурна през гъстата мъгла.

Боренсон препусна назад през равнините, с виковете „Ордън, Ордън!“, за да прегрупира хората си. Огънят се носеше след него — дълги тънки пръсти, които искаха да го хванат и да го разкъсат.

Той препусна през тъмните дървета.

Когато достигна дъбовете, стихията се поколеба, сякаш… неуверена. Обгърна колебливо един грамаден дъб, подпали го и сякаш забрави за Боренсон.

Само пет-шест души успяха да го последват назад към леса, но той видя как десетки други се пръскат настрани от огнената стихия през мъглите.

Изчака няколко минути хората му да се съберат и прегрупират с надеждата, че са успели да се измъкнат. Тук сред дърветата се чувстваше в безопасност, скрит. Листата надвисваха над него и го загръщаха. Загръщаха го като наметало. Клоните бяха като щитове срещу стрели и ноктести лапи, като стена, която щеше да забави пламъците.

Долу откъм долината се чуха гръмки викове — Радж Атън крещеше заканите си как ще убие крал Ордън. Боренсон не разбра каква е причината, но фактът, че Радж Атън е толкова разгневен, го смая.

Наду бойния си рог, за да призове оцелелите си мъже. Само след няколко минути се събраха над четиристотин души. Някои донесоха обезпокоителната вест за сражаващи се главанаци източно от замъка. Други съобщиха, че върколаците се прегрупират и се опитват да се доберат до портите на замъка. Някои от воините бяха подгонили върколаци навътре в горите и бяха избили доста. Други се бяха заловили да избиват конете на Радж Атън. Цялата тази битка започваше да става безумна, да губи смисъл и цел, и Боренсон почти съжали, че бе покрил бойното поле с вълшебната мъгла.

Той помисли какво да направи и разбра, че ще е най-безопасно да остане в леса и да излови последните криещи се тук върколаци. Но в мъглата пред замъка лежеше далеч по-примамлива плячка.

— Е, добре — разпореди се той. — Правим бърз набег от изток на запад пред замъка. Пиконосците в челото, да се справят с великаните. Лъкометците по фланговете, да разчистват върколаците.

Въздухът се изпълваше с валма дим от пожарите из полята и в гората.

Рицарите на Ордън се строиха и се понесоха през дърветата към източното поле. Боренсон нямаше пика, затова застана в ядрото, близо до първата редица, за да може да насочва атаката.

Когато копитата на коня му закънтяха в мъглата, Боренсон видя вляво от себе си издигащото се огромно туловище на великан, като огромна космата могила сред гъстата бяла мътилка. Двама от пиконосците свърнаха встрани и забиха пиките си в звяра.

Раненото чудовище изрева като бик, замахна с грамадните си ноктести пръсти, помете един от бойните коне като парцалена кукла и разкъса на две ездача му с грамадните си челюсти.

Боренсон подмина схватката — няколко стрелци вече бяха пришпорили конете си натам да довършат гиганта.

През мъглата отляво тромаво крачеха други два великана. Около тях се бяха скупчили добили кураж върколаци. Двайсетина от рицарите на Боренсон завиха натам. Сърцето на Боренсон заблъска в гърдите му. Единият гигант нададе гневен рев.

Точно срещу него прииждаше внушителна орда гиганти и върколаци, като тъмни хълмове, с черна вълна от копиеносци зад тях. Вик на триумф изригна от гърлата на чудовищата.

Сърцето на Боренсон едва не спря. Защото между тях яздеха стотици бойци с месингови щитове. В челото им един огромен воин в черна ризница, с шлем, увенчан с бели бухалски криле, надигна грамаден боен чук и изрева боен вик с гласа на хиляди мъже:

— Куанзаййа!

Видът му и оглушителният му вик вдъхнаха ужас в сърцето на Боренсон. Бронята и въоръжението му бяха достойни за крал.

Радж Атън беше вдигнал забралото на шлема си. Беше най-смайващо красивият мъж, когото Боренсон бе виждал. Могъщият глас на Владетеля на руни накара коня на Боренсон да спре. Обезумяло от страх при бойния вик, животното не можеше да реши дали да се оттегли, или да свърне настрани. Боренсон му извика команда да препусне напред, но гласът на Радж Атън бе прозвучал толкова оглушително, че конят сигурно беше оглушал.

Животното спря и задърпа юздите, мъчеше се да извърне глава към Боренсон. Боренсон успя да го насочи към противника. И се озоваха в самия разгар на страховитата битка. Пиконосците му нападаха яростно гигантите, конницата се беше развърнала в опасно тънка дъга, стрелците сипеха порой от стрели, а самият Боренсон се опитваше да нападне Радж Атън.

Конят му обаче не искаше да го приближи, а се мъчеше да се обърне и да побегне. Понесе Боренсон наляво и той се озова сред гъсто струпаните гиганти. Радж Атън профуча покрай него. Чукът му се издигаше и падаше с невероятна скорост и прокарваше кървава пътека през редовете на защитниците.

Един гигант се понесе към Боренсон през мъглата и замахна с грамадния си дъбов кривак. Боренсон се присви до врата на коня да избегне удара, профуча покрай гиганта и се озова сред купчина върколаци, които засъскаха и заръмжаха радостни, че са обкръжили самотен войник, върху когото да излеят гнева си. Няколко великана изтътнаха покрай Боренсон, устремени към ядрото на битката.

Някъде зад него един от заместниците му наду бойния си рог и подаде отчаян сигнал за отстъпление.

Боренсон надигна чука и щита си, разтресе се в безумен смях и започна да се бие на живот и смърт.

В гробницата на кралицата

Три часа след ясното розово зарево Йоме стоеше на върха на цитаделата на Посветителите и гледаше как Радж Атън и хиляди от неговите Непобедими се връщат в замъка, наред с десетки гиганти и стотици бойни псета — сред врява от възторжени възгласи и викове на триумф. Мъглата в низините се беше стопила, само тънки бели струйки все още се виеха между сенките на Дънуд.

Явно Вълчия господар беше извадил голям късмет — беше излязъл на схватка с войските на Ордън в горите и беше успял да ги избие и разпръсне.

Мъжете на Радж Атън яздеха в стегнат строй, вдигнали оръжия за поздрав.

Шемоаз беше довела Йоме в цитаделата на Посветителите още при първия признак за предстоящия щурм.

— Заради собствената ти защита — беше ѝ казала.

Останките от много шатри и селски къщи все още горяха по полята, а в Дънуд, на две мили от замъка беснееше див пожар, понесен от източните ветрове.

Известно време пламъците се виеха по-скоро като живо същество — дългите им пипала се изстрелваха в непривични посоки, изтръгваха тук някое дърво, подпалваха там някоя купа сено, поглъщаха с алчност някой селски дом.

Огньовете в самия замък бяха загасени, защото огнетъкачите на Радж Атън им извлякоха силата. Но макар Радж Атън да изпрати хора из горите да издирят убиеца на неговата огнетъкачка, любимата му пиромантка, ползата от това беше никаква. Развилнелият се огнен дух беше погълнал по-голямата част от Пазарната улица, унищожавайки по този начин всякаква диря, по която можеше да се разкрие убиецът ѝ.

Сред овъглените и димящи руини извън портите на замъка се виждаха безброй признаци на опустошението. Хиляда върколаци бяха изгорели близо до рова, където се бяха опитали да се опълчат на конните рицари на Ордън. Човек можеше да види между тях и падналите рицари на Ордън — около двеста почернели въглена, доскоро мъже в ярки доспехи, а сега скупчени на димящи камари на бойното поле.

Още стотици върколаци лежаха разпръснати по края на гората, където най-напред трябваше да е избухнала битката — свирепа и тежка. Дърветата там вече бяха само почернели скелети.

Трийсетина главанаци гиганти бяха осеяли бойното поле — странни на вид същества с изгоряла козина. Йоме никога не беше ги виждала така — всяко от огромните туловища с розова кожа и дълга муцуна като на камила, с грамадни ноктести пръсти. Оттук, от върха на цитаделата на Посветителите, те по-скоро приличаха на окаяни обезкосмени мишки, пръснати по бойното поле. Някои от умрелите гиганти още стискаха в лапите си рицари и техните коне.

Конете на Радж Атън бяха мъртви, изпоклани заедно със стражите, които беше оставил да ги пазят в края на леса.

А сега неговите хора празнуваха победа, спечелена битка.

Йоме не знаеше дали трябва да се радва на победата на Радж Атън, или да скърби за Ордън.

Тя вече беше Посветителка на Радж Атън. Вместо да се страхува от него, Йоме трябваше да се бои от убийство от ръцете на други крале или от свободните рицари, обявили война на Вълчия господар.

Шемоаз стоеше от едната ѝ страна, загледана към овъглените полета, и плачеше, докато бойците на Радж Атън влизаха в замъка. Над пепелищата все още се вдигаше дим, дърветата по хълма тлееха.

„Защо плаче Шемоаз?“ — зачуди се Йоме. После усети, че и нейните очи се изпълват със сълзи.

И разбра. Шемоаз плачеше, защото светът бе почернял. Черни полета. Черни гори. Черни дни занапред. Йоме придърпа по-ниско качулката на наметалото си, за да скрие лицето си. Тежката вълна ѝ се стори тънка защита.

Войниците на Радж Атън влязоха в долния двор и спряха, а самият той тръгна да се срещне със своите огнетъкачи и съветници. Дори гигантските главанаци се приведоха под гредите на портите и влязоха в долния двор, за да намерят защита.

В хълмовете на юг прокънтя ловен рог, последван от друг, по-далече на изток, и от още един. Навярно последните останки от армията на Ордън, които се призоваваха, за да се съберат.

Йоме мислеше, че бойците на Радж Атън ще препуснат да пометат оцелелите. Предвид мощта на войските му, не разбираше защо стоят в замъка.

Освен ако на бойното поле не се беше случило нещо, което тя не можеше да види. Може би Радж Атън се боеше за хората си. Може би бяха по-слаби, отколкото тя смяташе. Вълчия господар сигурно се боеше да подгони хората на Ордън по-надалеч, защото знаеше много добре, че може да бъде въвлечен в засада.

Мъдростта на Радж Атън далеч надвишаваше тази на Йоме. Щом той се страхуваше, сигурно имаше сериозно основание за страх. Предния ден Габорн ѝ беше казал, че крал Ордън може скоро да стигне до замъка с подкрепления.

Йоме не беше го взела на сериозно. Обикновено Ордън взимаше за свита около двеста души. Какво можеха да направят те?

Но Габорн определено вярваше, че силата е достатъчна, за да нанесе удар на Радж Атън. Така ѝ не ѝ беше споменал броя на войниците, водени от баща му, чак сега осъзна тя. И твърде разумно. Домът Силвареста не можеше да издаде информация, с каквато не разполагаше.

Йоме се обърна към своята Дни, която седеше няколко крачки встрани с Дните на майка ѝ; двете гледаха към черните полета. Те знаеха колко мъже е довел Ордън, знаеха всеки ход, предприет от всеки крал. Но за добро или лошо, Дните само наблюдаваха движенията на армиите като фигури по шахматно поле.

Колко души все пак беше взел Ордън тази година за Хостенфест? Хиляда? Пет хиляди?

Мистария беше богата, гъсто населена страна. Крал Ордън водеше сина си с предложение за женитба. Обичайно беше с такива предложения една кралска фамилия да направи демонстрация на богатството си, да изтъкне силата на войниците си, да включи свои рицари в приятелски двубои.

Ордън би повел много от най-добрите си мъже, които са му подръка. Петстотин, може би.

Но Ордън освен това беше помпозен, обичаше суетата и показността. Така че да удвоим броя.

Воините на Мистария бяха свирепи. Техните лъкометци се обучаваха от младини да стрелят от гърба на коня. Силата на техните рицари с двойните им брадви и чукове с дълги дръжки беше легендарна.

Навярно легендата за воините на Мистария държеше Радж Атън нащрек и той нямаше да посмее отново да остави замъка.

В гористите хълмове на изток и на юг, и на запад вече предизвикателно зазвучаха бойни рогове — от десетки посоки; възвестяваха атака, призоваваха нови отреди.

Рицарите на Ордън продължаваха да се сражават с върколаци в горите. За тези воини денят щеше да е дълъг и изнурителен.

При градската порта Радж Атън се извърна на седлото си да погледне за последен път към полята, сякаш зачуден дали отново да не препусне към тях; после влезе в града и хората му затвориха разрушения подвижен мост.

Животът продължи. От кулата Йоме виждаше по-голямата част от града. При Войнишката цитадела жени и деца събираха в тревата снесени от кокошките яйца. Воденицата край реката мелеше жито. Миризмите от готварските огньове се смесиха с дима и пепелищата от битката. Стомахът на Йоме се сви.

Когато прецени, че е гледала достатъчно дълго от стената, тя заслиза към вътрешния двор на цитаделата на Посветителите; нейната Дни тръгна по петите ѝ. Дните на майка ѝ остана на кулата, загледана към околните полета.

Бащата на Йоме седеше сред сноп слънчева светлина и си играеше с едно пале, което ръмжеше и дъвчеше ръката му. Баща ѝ беше подмокрил брича си, докато тя стоеше горе на кулата, затова Йоме взе ведро вода и един парцал да го почисти. Той не я отблъсна, само се вгледа в съсипаното ѝ лице, уплашен от грозотата ѝ, без да знае коя е.

Беше както винаги красив, с незасегнатите му дарове на обаяние. По-силен от всякога. Свръхчовек, с ум на невръстно дете. Докато тя изтриваше мръсотиите от тялото му, крал Силвареста лежеше и я гледаше с широко отворени очи, гукаше като бебе и пускаше мехури. Усмихваше се невинно на това новооткрито удоволствие.

Йоме едва не избухна в сълзи. Дванадесет часа. Баща ѝ беше отдал даровете си преди около дванадесет часа. Това време беше критично, първият ден — най-лошото за него. Онези, които отдаваха по-големи дарове, преживяваха време, през което животът им беше в най-голяма опасност. Облекчителите наричаха това „шокът на дарението“. Човек, отдал ума си, понякога можеше да забрави да диша, или сърцето му да забрави да бие. Но ако оцелееше през този ден, ако преживееше шока на дарението, можеше да си възвърне малка частица от ума си. Тялото му някак щеше да задържи троха от разсъдъка му, достатъчна, за да оцелее. В този момент бащата на Йоме беше в най-немощното си, най-безпомощно състояние, но по-късно същия ден можеше да премине през „пробуждането“, миг, в който дарението между владетел и васал става крепко, когато той щеше да си възвърне малка част от своя ум.

За щастие, бащата на Йоме не беше преживял най-лошите ефекти от шока на дарението. След като вече бяха изтекли дванадесет часа, тя се надяваше, че би могъл да си върне част от ума. Беше възможно — щом не бе пожелал с цялото си сърце да отдаде своя дар, и ако силарът не беше изработен съвършено, и ако облекчителят не бе успял да изпее заклинанието по най-съвършения начин — беше възможно той дори да си спомни името ѝ.

Така че Йоме запя тихичко на баща си. Макар да не показваше признаци, че я познава, той се усмихна.

„Дори никога да не си спомни коя съм — каза си Йоме, — струва си да му попея. След време може да заобича пеенето ми.“

Дворът на цитаделата на Посветителите беше пълен с рухнали мъже и жени, хора, отдали даровете си предната нощ. Притокът им беше изнурил грижещите се за тях. Веднага след като Йоме и Шемоаз почистиха, преоблякоха и утешиха бащите си, започнаха да се грижат за другите — хора, които вярно бяха служили на дома Силвареста още от детството си.

Готвачите донесоха приготвената закуска и Йоме започна да разнася блюдата с пълни с боровинки сладкиши между Посветителите. Коленичи да събуди една млада жена, която спеше на слънчевата светлина, завита със зелено одеяло, телохранителката Клеас, която я бе съпровождала на много разходки по хълмовете.

Жени рядко служеха в дворцовата охрана. Още по-рядко служеха като войници в бойния строй. Но Клеас беше правила и двете. Имаше дарове на мускул от осем мъже, беше един от най-силните майстори на меча на служба при Силвареста. Радж Атън с най-голяма охота ѝ беше взел силата. Сега Клеас почти не дишаше. Някъде през нощта щеше толкова да отслабне, че да не може повече да си поеме дъх.

Йоме я заболя от гледката и не знаеше дали да изпита гняв, или благодарност. Със смъртта на Клеас, петнадесет души, отдали даровете си на нея, изведнъж щяха да възвърнат целостта си и да напуснат завинаги претъпканата с Посветители Цитадела. Но Йоме беше изгубила човек, когото беше обичала. Коленичила над Клеас и разплакана, тя се обърна. Нейната Дни стоеше и гледаше. Йоме очакваше, че жената ще е студена и безпристрастна както винаги, че тясното ѝ лице ще е с присвити устни и празен поглед. Но вместо това забеляза по него бръчки на скръб.

— Беше добра жена, добър воин — каза Йоме.

— Да, какво разхищение — съгласи се Дни.

— Ще ми помогнеш ли да я отнесем до гробниците? — попита Йоме. — Знам един свод, който можем да използваме, почетно място за гвардейците. Ще я положим до майка ми.

Дни кимна уморено. В черен ден като този жестът на състрадание разтърси дълбоко Йоме. Изпита благодарност.

Йоме приключи с храненето на Посветителите и след това двете с Дни намериха носилка, покриха Клеас с едно одеяло вместо плащаница и я отнесоха до южната стена на цитаделата, до другите пет покрити носилки. В четири от тях бяха положени труповете на петима Посветители, непреживели тази нощ.

Майката на Йоме, Венета, лежеше под последния покров от черно платно. Тънка златна коронка, поставена на гърдите, отличаваше тялото на кралицата. Един черно-бял паяк се беше покачил на коронката, бе разпънал паяжината си ѝ беше уловил в нея бръмчаща синя муха.

Йоме не беше виждала лицето на майка си след нейната кончина и почти не смееше да дръпне покрова, за да го погледне. Но трябваше да се увери, че тялото на майка ѝ е подготвено за погребението както трябва.

През цялата сутрин беше отбягвала да изпълни този свой дълг.

Канцлер Родерман беше дошъл през нощта да уреди погребалните приготовления на Венета. Оттогава Йоме не беше го виждала. Може би имаше работа извън кралската цитадела, но Йоме подозираше, че е решил да избягва Радж Атън. Може би дори се беше измъкнал от задълженията си под предлог, че приготвя тялото.

Хората на Радж Атън бяха донесли трупа тук, в цитаделата на Посветителите. Той не беше пожелал да го остави в Голямата зала, където според обичая тялото трябваше да бъде изложено за траура, за да го видят васалите — това можеше да предизвика размирици в града.

Вместо това то беше скрито зад дебелите стени на най-вътрешната цитадела, където можеха да го видят само Посветителите.

Йоме дръпна грубото черно покривало.

Лицето на майка ѝ не беше това, което помнеше. Тя сякаш се взря в лице на чужд човек. Майка ѝ някога притежаваше няколко дара на обаяние и я смятаха за голяма красавица. Но със смъртта красотата я бе изоставила. В черните ѝ коси се мяркаха сиви кичури. Очите ѝ бяха хлътнали и под тях имаше тъмни сенки. По гладкото ѝ лице се бяха появили бръчки, дълбоки и старчески.

Жената върху дървения нар беше почистена, но нищо не можеше да скрие раната на лявата ѝ скула, където пръстенът с печата на Радж Атън беше разкъсал кожата, нито дупката в черепа ѝ, пробита от камъните на паважа.

Жената под покрова изглеждаше непозната.

Не, Радж Атън нямаше защо да се страхува от васалите. Те нямаше да се разбунтуват от гняв заради смъртта на тази старица.

Йоме отиде при капитана на стражата, мургав дребен мустакат мъж с броня и посребрен шлем. Стори ѝ се странно, че го няма нито Олт, нито Дероу, след като бяха стояли на пост тук толкова години.

— Сър, бих искала да помоля за разрешение да отнеса мъртвата в Кралските гробници — каза Йоме.

— Замък под атака — отвърна ѝ дрезгаво капитанът с тайфански акцент. — Не безопасно.

Йоме се пребори с желанието си да се измъкне. Не искаше да се противопоставя на капитана, но чувстваше за свой свят дълг да погребе майка си, да извърши един последен жест на почит.

— Замъкът не е под атака — постара се да го убеди Йоме. — Само няколко върколаци, обкръжени в горите, са под атака. — Махна с ръка навън, към изпепеленото бойно поле. — А ако Ордън атакува, ще го видите да идва от половин миля и той ще трябва първо да пробие Външната стена. Едва ли някой ще стигне до цитаделата на Посветителите.

Дребният мъж я изслуша внимателно, килнал глава на една страна. Йоме не беше сигурна дали я разбира. Може би му говореше много бързо. Можеше да му го каже и на халтикски, но се съмняваше, че ще я разбере.

— Не — отвърна дребосъкът.

— Тогава нека духът ѝ си отмъсти на теб, защото аз съм невинна. Не желая да бъда преследвана от духа на една Владетелка на руни.

Очите на дребния мъж се опулиха от страх. Казваха, че духовете на Владетелите на руни причиняват най-много неприятности — особено ако са претърпели насилствена смърт. Въпреки че самата Йоме не се боеше от майчината си сянка, този дребен тайфански капитан идваше от страна, където подобни неща се взимаха много на сериозно.

— Бързо — отвърна дребният капитан. — Веднага. Върви. Но не повече от половин час.

— Благодаря — каза Йоме и посегна да го докосне по ръката за благодарност, но капитанът се дръпна, за да избегне допира.

Йоме повика Шемоаз и своята Дни.

— Бързо, трябват ни носачи да отнесем тези носилки… и няколко гробни халата.

Шемоаз изтича в кухнята, изведе няколко от глухите и неми хлебари, касапина и неговия чирак, кухненски помагачи, лишени от обоняние. След няколко мига се събраха двадесетина души, които да помогнат да се пренесат носилките.

Касапинът се затътри до Залата на Посветителите и се върна с черни памучни гробни халати, с дълбоки качулки и дълги ръкави.

Всеки носач навлече върху дрехите си гробен халат, за да знаят призраците в гробниците, че не са дошли като крадци, а на пеша на всеки халат имаше по едно сребърно звънче, чийто звън трябваше да гони злите духове.

След като приключиха с обличането, отидоха при носилките и понесоха мъртвите към портикула. Йоме хвана предната дясна дръжка на майчината си носилка, както се полагаше.

Когато бяха готови, тайфанският капитан и сержантът му бързо вдигнаха решетката и ги пуснаха от цитаделата с предупреждението:

— Да се върнете до двайсет минути. Не повече!

Йоме знаеше, че времето няма да стигне да се положат телата, да се изпеят утешителните погребални песни на мъртъвците, но кимна, само за да успокои притеснения капитан.

После поведе малкото траурно шествие към задната страна на Цитаделата до един покрит с дървена врата отвор към Кралските гробници.

Никога в живота си не беше вършила толкова тежка работа, така че не беше изминала и двеста стъпки, когато сърцето ѝ се разтуптя и тя замоли останалите да спрат.

Беше почти обед. Докато отдъхваше под яркото слънце и вдишваше тежката миризма на пепел във въздуха, някакъв млад гърбушко, облечен в халат с дълбока качулка, притича от сенките на един от пазарните навеси.

Тя моментално разбра, че е Бинесман. Долови излъчващата се от него земна сила и се зачуди какво го е върнало, зачуди се дали магьосникът я е видял.

Гърбушкото се добра до Йоме и я принуди да отстъпи крачка назад.

— Дай на стария Ейлсън да сложи една ръка тука, моме — изшепна ѝ той, като дръпна леко качулката си и посегна да хване отпред десния прът на носилката.

Изобщо не беше Бинесман. Йоме се смая, щом разпозна лицето на Габорн, обилно нацапано с мазна кал. Сърцето ѝ затупа. Тук ставаше нещо. По някаква причина Габорн не беше успял да се измъкне от замъка и му трябваше помощта ѝ. И кой знае защо, Габорн ѝ се стори пораснал за последните няколко часа.

Йоме придърпа качулката си, за да скрие грозното си лице. За миг отново изпита чувството, че цялата ѝ гордост и кураж се изцежда от нея. Заклинанието, вплетено в силарите на Радж Атън, продължаваше да се стреми да изтегли до последна капка самоуважението ѝ.

И отново, за кой ли път, тя прошепна на ум своята литания: „Това аз ти отказвам. Това ти отказвам.“

Но все пак не можеше да понесе мисълта, че Габорн би могъл да я познае. Остави го да хване носилката; след това тръгна до него и носачите прекосиха една малка алея към тесните улици, водещи към гробниците.

Гробниците на дома Силвареста включваха стотици малки каменни мавзолеи, всички боядисани в костено бяло, издигащи се между прислонена горичка черешови дървета. Много от мавзолеите бяха направени така, че да наподобяват миниатюрни дворци, с нелепо високи кубета и статуи на мъртвите крале и кралици, стоящи пред портите на малките палати. Други мавзолеи, предназначени за доверени дворцови слуги и гвардейци, приличаха просто на миниатюрни каменни сгради.

Когато стигнаха до клонестия подслон на горичката, Габорн и останалите поставиха товара си на земята. Габорн изшепна на Йоме:

— Аз съм Габорн Вал Ордън, принцът на Мистария. Съжалявам, че ви се натрапвам така, но се крих цяла нощ, а ми трябват сведения. Можете ли да ми кажете как е домът Силвареста?

Сепната, Йоме осъзна, че Габорн не я е познал — не ѝ след като красотата ѝ беше изчезнала, след като кожата на лицето ѝ бе станала груба като дървесна кора. Зад нея, Дните ѝ беше скрила лицето си и халата на историк под гробния халат — поредният анонимен траурен носач.

Йоме не искаше Габорн да разбере коя е. Не можеше да понесе мисълта, че ще я види толкова грозна. Но още един страх също порази сърцето ѝ, защото виждаше още по-наложителна причина да скрие самоличността си: Габорн можеше да изпита необходимост да я убие. Тя, в края на краищата, беше станала Посветителка на вражески крал.

Йоме му заговори с нисък, боязлив глас, надявайки се по този начин да се прикрие.

— Но вие не знаете ли чие тяло носим? Кралицата е мъртва. Но кралят е жив. Дал е ума си на Радж Атън.

Габорн стисна ръката ѝ.

— А принцесата?

— Тя е добре. Предложиха ѝ избор — да умре или да живее и да служи на народа си като регент. Тя също беше принудена да отдаде дар.

— Какво е дала? — попита Габорн и затаи дъх, изпълнен с ужас.

Йоме помисли дали да не каже истината и да се разкрие, но не можа.

— Дала му е външността си.

Габорн се смълча. Надигна рязко носилката, даде знак за край на почивката и отново тръгна между гробниците умислен. Йоме ги отведе до гробницата на родителите си — малък дворец, над който се издигаха девет спираловидни кулички. Пред вратата му стояха статуите на крал Силвареста и неговата жена, изваяни от бял мрамор скоро след бракосъчетанието им преди осемнадесет години. Йоме даде знак на носачите да внесат в гробницата и Клеас. Като верен телохранител, тя имаше правото да почива във вечен мир до своята кралица.

На влизане в сенчестата гробница Йоме подуши миризмата на смърт и на рози. В гробницата лежаха десетки скелети на верни стражи, костите им бяха посивели и плесенясали. Но предната нощ някой беше донесъл листенца от яркочервени рози и ги беше посипал по пода, за да облекчи миризмата.

Габорн отнесе кралица Силвареста до саркофага в светилището в дъното на гробницата. Той беше от червен пясъчник, а на капака бяха изсечени нейният лик и името ѝ. Покривът над светилището беше плоча от мрамор, толкова тънка, че светлината пробиваше през нея и осветяваше саркофага.

Тук, в този ъгъл, въздухът проникваше в гробницата през тесни процепи в каменния зид, така че миризмата на смърт не се усещаше.

Габорн и двама от пекарите с мъка отместиха капака на саркофага, после вдигнаха кралицата и я положиха — и тъкмо се канеха да върнат капака на мястото му, когато Йоме ги помоли да спрат и да я оставят да я погледа малко.

Носачите отнесоха тялото на Клеас до една каменна ниша, избутаха костите на някакъв страж, лежал тук поне десетилетие, и я поставиха на неговото място.

Не разполагаха с доспехите и оръжието на Клеас, за да я погребат с тях, затова един от хлебарите взе боен чук от най-близкия труп, сложи го върху гърдите ѝ и нагласи ръцете ѝ около дръжката.

Габорн стоеше и в сумрачната светлина оглеждаше плесенясалите скелети, много от които все още в броня и стиснали оръжия на гърдите си. Въпреки че помещението беше малко, само четиридесет стъпки дълго и двайсет на ширина, в стените бяха изсечени пет реда каменни ниши. Някои стражи лежаха погребани тук от повече от двайсет години. По пода се търкаляха кокалчета от пръсти, смъкнати от плъхове.

Габорн като че ли се канеше да зададе въпрос.

— Тук можете да говорите свободно — каза му Йоме, коленичила до саркофага на майка си. — Тези носачи са всички глухи и неми, заклели са се да служат на дома Силвареста. Никой от тях няма да ви предаде.

— Домът Силвареста погребва мъртъвците си с оръжието им? — попита учудено Габорн.

Йоме кимна.

Той наглеждаше зарадван, готов сякаш да ограби някой труп.

— В Мистария предаваме добрите оръжия и броня на живите, за да се използват по-добре.

— Мистария няма толкова много ковачи, а тук ще останат без работа — сухо отвърна Йоме.

— Тогава нали никой няма да възрази, ако си взема някое оръжие? — попита Габорн. — Моето се счупи.

— Кой може да каже кое оскърбява мъртвите?

Габорн не избра оръжие веднага, а закрачи нервно.

— Значи — най-сетне отрони той, — тя е в цитаделата на Посветителите?

Йоме не побърза да отговори. Габорн не беше казал коя е „тя“. Явно беше смутен.

— Принцесата дойде тази сутрин в цитаделата, изми баща си и го нахрани. Охраната на Радж Атън я постави там, за да е в безопасност по време на атаката. Но тя може да излиза по всяко време. Мисля, че още обитава стаята си в кралската цитадела, със слуги, които се грижат за нея.

Габорн прехапа устна и закрачи още по-бързо. Мислеше трескаво.

— Можете ли да ѝ изпратите едно съобщение от мен?

— Не би трябвало да е трудно — отговори тя.

— Предайте ѝ, че домът Ордън се е заклел да я защити. Кажете ѝ, че ще убия Радж Атън, че един ден тя отново ще види лицето ми, вече не като Посветителка.

— Моля ви… моля ви, не се опитвайте — каза Йоме, преглъщайки хлипа си. Гласът ѝ беше прекършен и тя се уплаши, че Габорн ще го усети и ще я познае въпреки качулката.

— Какво да се опитвам? — попита Габорн.

— Да убиете Радж Атън — отрони тя. — Кралица Силвареста го одраска с намазани с отрова нокти, но той понесе отровата. Казват, че раната от меч, забит в сърцето му, зараства преди острието да е извадено.

— Все трябва да има някакъв начин да бъде убит — каза Габорн.

— Тогава ще трябва да убиете и дома Силвареста, защото и кралят, както и дъщеря му, са Посветители на Радж Атън. Самият лорд Силвареста снощи отдаде осемдесет дара на ума, все в полза на Радж Атън.

Като чу това, Габорн се обърна, отиде до вратата на гробницата и замислено се загледа навън.

— Няма да убия свои приятели — каза той, — нито техни Посветители. Ако са дали дарове, не са го направили доброволно. Те не са мои врагове.

Това учуди Йоме. Обичайна практика беше да се убиват Посветителите на другия, като необходимо зло. Малцина Владетели на руни можеха да се измъкнат от тази омразна отговорност. Нима Габорн се надяваше да ги остави живи само защото не бяха мислили зло?

— Дори да пощадите дома Силвареста, дори да се обърнете срещу други домове, да убиете други крале, те също са невинни. Те също заслужават да живеят. Никой от тях не изпитва обич към Радж Атън.

— Трябва да има начин да се премахне Радж Атън, без да се убиват други — каза Габорн. — Обезглавяване.

Йоме нямаше какъв съвет да даде. При могъщите Владетели на руни обезглавяването беше най-сигурният начин да се осигури премахването им, но едно беше да го замислиш, а съвсем друго — да го извършиш.

— И кой ще го обезглави? Вие?

Габорн се извърна към нея.

— Бих могъл да опитам, стига да успея да се приближа до него. Кажете ми, билкарят Бинесман добре ли е? Трябва да поговоря с него.

— Той замина — отвърна Йоме. — Изчезна през нощта. Хората на Радж Атън го видяха… да влиза в горите.

Може би от всичко, което му бе казала, тази вест го отчая най-много.

— Добре — въздъхна Габорн, — значи трябва да променя плановете си. Щом магьосникът е в горите, може би трябва да го намеря там. Благодаря ви за новината, лейди?…

— Прента — прошепна Йоме. — Прента Васс.

Габорн взе ръката ѝ и я целуна, като на отзивчива придворна дама. Задържа ръката ѝ само един миг по-дълго от приетото, леко подуши мириса на парфюмираната ѝ китка и сърцето на Йоме се сви. Гласът ѝ не беше трепнал, в това беше сигурна; не беше я познал по гласа. Но дали не бе познал парфюма ѝ?

Той се вгледа в лицето ѝ с пронизващите си сини очи и макар устните му леко да се свиха, не каза нищо. Йоме извърна лицето си с разтуптяно сърце, уплашена, че е разкрита.

Знаеше, че изглежда отвратително, че всяко късче красота е изстъргано от лицето ѝ. Жълтеникавите ѝ очи, набръчканата ѝ кожа бяха достатъчно грозни. Но външността ѝ не беше нищо в сравнение с ужаса, който изпитваше вътре в себе си, онзи непреодолим подтик към самоомерзението.

Разбира се, той щеше да я презре. Разбира се, че щеше да се отдръпне от нея. Но вместо да го направи, той пристъпи, за да види по-добре лицето ѝ.

Йоме подозираше, че Габорн я е познал. Сега я гледаше мълчаливо, мъчеше се да открие поне някаква следа от жената, каквато беше едва до вчера. Но не я унизи, огласявайки разкритието си. Йоме не можеше повече да понесе този поглед, почувства се принудена да вдигне ръката си и да се скрие от очите му.

— Не се крийте от мен, Прента Васс — тихо каза Габорн, отново взе ръката ѝ и я дръпна надолу. Беше изрекъл името колебливо. Беше я познал. — Вие сте красива, дори сега. Има ли някакъв начин да ви помогна?

Дните на Йоме изсумтя нервно, а хлебарите изведнъж се разбързаха да напуснат гробницата, сякаш всеки от тях си спомни за някаква много важна работа. Йоме искаше да избухне в сълзи, да падне в прегръдките му. Но само стоеше, ужасно разтреперана.

— Не. Никакъв.

Габорн преглътна.

— Можете ли да предадете на принцесата още едно съобщение от мен?

— Какво?

— Кажете ѝ… че тя е завладяла сънищата ми. Кажете ѝ, че нейната красота е незаличима в паметта ми. Кажете ѝ, че се надявах да я спася, надявах се да ѝ предложа малката си помощ, и че може би свърших нещо добро — убих една могъща огнетъкачка. Баща ми дойде, защото аз съм тук, макар и твърде късно. Кажете ѝ, че през нощта останах в замък Силвареста, но сега разбирам, че трябва да го напусна. Войниците на баща ми ме търсят в лесовете. Не смея да оставам повече. Ще се опитам да се добера до гората преди баща ми да нападне града.

Йоме кимна.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита Габорн.

Взря се в лицето ѝ и този път без съмнение тя разбра, че я е познал. Очите му бяха изпълнени не с презрение, а с болка, и с толкова много нежност, че отново ѝ се прииска да падне в прегръдките му. Но не посмя да помръдне.

Очите ѝ се насълзиха.

— Да дойда? И да оставя баща си? Не.

— Радж Атън няма да му посегне.

— Знам — каза Йоме. — Аз… не знам какво да мисля. Радж Атън не е изцяло зъл, не и колкото се боях. Бинесман се надява на нещо добро от него.

— Лицето на чистото зло е красиво — цитира Габорн една стара поговорка на Владетелите на руни.

— Той твърди, че иска да се бие с халите, че иска да обедини даровете всечовешки, за да опази всички хора.

— И когато войната свърши, може ли Вълчия господар да ви върне даровете? Ще пожертва ли собствения си живот, за да могат онези, които е лишил от дарби, да си ги върнат, както е сторил Добрия крал Херън? Не мисля. Той ще си ги задържи.

— Не можеш да знаеш това — каза Йоме.

— Знам го — настоя Габорн. — Радж Атън вече е показал нрава си. Никакво уважение няма нито към теб, нито към никого. Той взима всичко и оставя другите без нищо.

— Откъде можеш да си сигурен? Бинесман, изглежда, иска той да се промени. Надяваше се да убеди Вълчия господар да се отърве от огнетъкачите.

— И ти вярваш, че ще го направи? Можеш да стоиш тук, над тялото на мъртвата си майка, и да вярваш, че у Радж Атън е останала изобщо някаква степен на човечност?

— Когато заговори, когато погледнеш лицето му…

— Йоме — прекъсна я Габорн, — как е възможно да се съмняваш, че Радж Атън е зло? Какво си имала, което все още да не се е опитал да ти вземе? Тялото ти? Семейството ти? Дома ти? Свободата ти? Богатството ти? Положението ти? Твоята страна? Той взе живота ти така, както ако те беше посякъл, защото иска да изтръгне от теб всичко, което имаш, и всичко, което се надяваш да бъдеш. Какво още трябва да направи преди да разбереш, че е зло? Какво още?

Йоме не можа да отговори.

— Ще отрежа главата на тоя мръсник — каза Габорн. — Ще намеря начин как да го направя, но най-напред трябва да се измъкнем живи. Ще дойдеш ли с мен, ако изведа от града и баща ти?

Взе ръката ѝ и когато я докосна, цялата тъмнина избяга. Сърцето на Йоме се разтуптя. Почти не смееше да повярва на щастието си, защото щом погледна в очите на Габорн, всичките ѝ сълзи, цялата ѝ самоомраза и чувство за грозота изчезнаха. Все едно че той беше някакъв оживял талисман, врязал промяната в самото ѝ сърце. „Каменна крепост — помисли тя. — Пристан.“

— Моля те — призова я той, вложил цялата сила на своя Глас.

Тя кимна изтръпнала.

— Ще дойда.

Габорн стисна ръката ѝ.

— Не зная как, все още, но ще дойда за теб и за баща ти — скоро — в цитаделата на Посветителите.

Йоме отново изпита онази чувствена възбуда, копнежа, свързван до съвсем скоро с присъствието на Бинесман. Сърцето ѝ затуптя. Как нежно я гледаше само, сякаш тя все още имаше своите дарове на обаяние, сякаш все още беше красива.

Той се обърна, взе един къс меч от един труп и го скри в гънките на дрехата си, после бързо излезе от гробницата. Сянката за миг скри студената слънчева светлина.

Тя почти не смееше да повярва, че той ще се върне, че ще я спаси. Но я изпълни топлина и увереност. Щеше да се върне.

Дните на Йоме каза:

— Трябва да внимаваш с него.

— Защо?

— Може да ти разбие сърцето.

Йоме не пропусна да забележи някаква странна нотка в гласа на Дните, нотка на почит.

Потръпна. Ако Радж Атън я заловеше, докато се опитва да избяга, нямаше да прояви милост. Но знаеше, че сърцето ѝ тупти не от страх, а по друга причина. И го притисна с една ръка, мъчейки се да го укроти.

„Мисля, че вече ми го разби“ — каза си тя.

Дуел с измама

Два часа след като Габорн остави Йоме в гробниците, Боренсон спря пред рухналите порти на замък Силвареста, със зелен флаг на примирието, развяващ се на върха на копието на убит върколак. Усмихна се насила.

Мускулите го боляха, а бронята му беше покрита с кръв. Сега яздеше нов кон, взет от другар по оръжие, който никога повече нямаше да язди.

Щеше да бъде игра на надвиване с ум с Радж Атън, игра, която не му се искаше да играе. Късметът не го беше покровителствал дотук. Повечето от воините му бяха избити. Беше заплатил за всяка малка победа. Войниците му бяха изклали над две хиляди върколаци. Беше лишил от коне по-голямата част от армията на Вълчия господар и беше успял да избие или прогони много от главанаците гиганти — а и поне десетина от тези същества загинаха в ужасния пожар. Десетки от легендарните Непобедими на Радж Атън се бяха впуснали в преследване на хората на Боренсон в горите, но сега бяха толкова набодени със стрели, че телата им изглеждаха бодливи като на таралежи.

Но Боренсон не беше спечелил чиста победа, въпреки тежките загуби на противника. Радж Атън беше престанал да гони хората му, след като навлязоха в леса, защото се боеше от засада. Боренсон се беше надявал отчасти, че Радж Атън ще дръзне да навлезе навътре, където неговите хора, беше сигурен в това, щяха да имат преимущество.

Но Боренсон също така очакваше Радж Атън да се уплаши от засада, нужно му беше Радж Атън да повярва, че горите са пълни с бойци. Крал Ордън често казваше, че дори човек с големи дарове на ум може да бъде надхитрен, защото „Замислите дори на най-мъдрия са добри само доколкото сведенията му са добри.“

Така че Боренсон отиде до портите на замък Силвареста и спря пред рова. Усмихнат.

Горе, на овъглената стена над рухналите кули на портата, един от войниците на Радж Атън размаха дългата си пика три пъти над главата си — знак, че поканата на Боренсон за преговори е приета, и го прикани да влезе в замъка. Подвижният мост беше спуснат, зъбците и веригите му се бяха разтопили от пожара. Едната му страна беше толкова овъглена, че в средата ѝ имаше дупка, достатъчно широка, за да пропадне човек.

Боренсон остана на мястото си, отказваше да предаде посланието насаме.

— Не съм в настроение за плуване, не и в тази броня — извика той. — Радж Атън, нося ти послание! Ще ми се покажеш ли, или трябва да се криеш зад тези стени?

Беше пълна лудост да обвинява Вълчия господар в страхливост, но Боренсон отдавна бе решил, че здравомислието не е добродетел в този побъркан свят.

След двайсет секунди, след като не чу отговор, Боренсон извика отново:

— Радж Атън, в Юга те наричат Вълчи господар, но моят владетел казва, че не си никакъв вълк, че си роден от обикновена брантия, и че са ти чужди естествените мъжки влечения, а предпочиташ да галиш кучки. Какво ще кажеш?

Изведнъж горе на стената се изправи Радж Атън, светещ като слънцето, с крилете на белия бухал, широко разперени над черния му шлем. Той погледна надолу — властен и незасегнат от оскърбленията.

— Служи ми — каза тихо и толкова изкусително, че Боренсон едва не скочи от коня, за да падне на едно коляно.

Но разпозна веднага употребата на Гласа и успя да преодолее изкушението. Един капитан от гвардията на Ордън не можеше току-така да бъде подведен с някакъв си Глас.

— На тебе ли да служа, дето ми се криеш цяла сутрин зад тези стени и плещиш празни закани към моя господар? Ти си луд! — каза Боренсон и се изплю на земята. — А и нямам файда да ти служа. Няма да живееш дълго.

— Твърдиш, че носиш послание? — попита Радж Атън.

На Боренсон му се стори, че Вълчия господар май се е разбързал да спре прилива от обиди.

Боренсон огледа продължително и много показно войниците по стените на замъка. Там имаше хиляди стрелци, както и други бранители с пики и мечове. А по пасажите зад бойниците зад тях беше пълно с граждани — любопитни хлапаци, нетърпеливи да чуят посланието му. Имаше също така и селяни, търговци и улични продавачи, които сега стояха да бранят стените за Радж Атън също толкова напористо, колкото щяха да ги бранят за Силвареста предната нощ. Боренсон се даде ясна сметка, че това послание е по-скоро за войниците и за хората от града, отколкото за самия Радж Атън. Послание, предричащо тежка орис, доставено насаме, можеше да демобилизира отделен предводител. Същото послание, донесено пред цялата армия, можеше да покори цяла държава.

— Толкова малка войска, и така заклещена далече от родината си — каза Боренсон, все едно че разсъждава на глас. Но включи силата на собствения си Глас, достатъчно гръмък, за да го чуят и мъжете по далечните стени.

— Войската си е добра — каза Радж Атън. — Достатъчно добра за такива като вас.

— Така е — контрира Боренсон. — Признавам им го. Тази сутрин мъжете ти загиваха добре в горите. Сражаваха се почти толкова добре, колкото се очакваше.

Очите на Радж Атън блеснаха. Боренсон беше успял да го ядоса. „Това май не беше най-умното нещо, което съм правил“ — каза си той.

— Вашите хора също загиваха добре — каза Радж Атън. — Ако държиш на състезание да видим чии мъже умират най-добре, тогава съм длъжен да отстъпя, че вашите ще спечелят, защото днес избих предостатъчно от тях. Сега кажи посланието си. Или си дошъл само за да изпиташ търпението ми?

Боренсон вдигна вежди и помръдна рамене.

— Посланието ми е следното. Преди два дни крал Менделас Дрейкън Ордън взе замъка при Лонгмът!

Изчака докато вестта се набие добре в главите им и добави:

— И макар да си пратил окупационни сили да задържат това парче скала, крал Ордън ми заповяда да ти съобщя, че твоите подкрепления са избити до последния човек.

Тази новина потресе защитниците по стените на замъка. Хората на Радж Атън започнаха да се споглеждат, не знаеха как да реагират.

— Лъжеш — заяви безстрастно Радж Атън.

— Обвиняваш ме в лъжа? — каза Боренсон; използваше възможно най-добре собствения си дар на Глас и се мъчеше да говори самоуверено и възмутено. — Знаеш много добре истината. За доказателство можеш да поровиш в собствените си чувства. Тази сутрин, призори, крал Ордън подложи на смърт всички в Лонгмът, които са ти отдали дарове. Ти си усетил атаката. Усетил си неговото възмездие. Не можеш да го отречеш!

— А сега ще ти кажа как точно стана: тръгнахме на поход преди три-четири седмици — заговори откровено Боренсон, като посочи времето, когато беше напуснал Мистария, след което пресметна кога войските на Радж Атън трябваше да са тръгнали на поход, — и скоро след това разбрахме, че си тръгнал от Юга. Тогава моят владетел крал Ордън разпрати вест до далечните краища на Роуфхейвън, разпъвайки примката си за едно Вълче господарче. Сега, Радж Атън, тази примка е стиснала шията ти и скоро ще усетиш, че се давиш, давиш се в собствената си алчност!

Мъжете по стените заговориха, запоглеждаха се отчаяно и Боренсон се досети какво се питат.

— Чудиш са как моят господар е разбрал, че ще нападнеш Хиърдън? — Боренсон сви рамене. — Моят господар знае много неща. Той чу за плановете ти от шпионите, които служат при теб. — Боренсон погледна многозначително към стоящите до Радж Атън съветници и магьосници; едва сдържаше усмивката си. Може би Радж Атън щеше да продължи да се доверява на тези хора, но отсега нататък — Боренсон бе сигурен в това — те щяха да престанат да се доверяват един на друг.

Радж Атън се изсмя на уловката на Боренсон и контрира с думи, които всяха ужас в сърцето му.

— Така, значи крал Ордън те е изпратил, за да разбереш нещо за неговия син. Не се тревожи, младежа го държим за откуп. Какво смята да предложи Ордън?

Боренсон вдиша дълбоко и отчаяно погледна към стените на замъка. Бяха му наредили да предложи откуп, без да споменава име, така че Радж Атън да издаде имената на онези, които държи в плен. Но Радж Атън беше усетил хитрината му. Сега Боренсон се надяваше, че думите, които щеше да изрече, могат още повече да обезсърчат Вълчия господар.

— Каза ми се да не предлагам нищо — докато не видя принца.

Радж Атън се усмихна насмешливо.

— Щом крал Ордън не може да намери собствения си син, няма да го задължавам. Освен това едва ли ще ти хареса това, което би видял.

Боренсон се замисли. Тази игра ставаше сложна, по-сложна, отколкото му харесваше. Ако Радж Атън наистина държеше Габорн в плен, едва ли щеше да се поколебае да покаже младежа. Освен ако всъщност не беше убил принца.

Но от друга страна, ако Радж Атън не беше пленил принца, тогава с признанието си, че трябва да огледа заложника, Боренсон бе разкрил на Вълчия господар, че той също не знае къде се намира Габорн сега.

Със закъснение Боренсон осъзна, че се е отклонил от изричното предписание на крал Ордън. Беше се престарал в усилието си да бъде умен, престарал се беше в усилието неговият господар да надвие. По този начин можеше да провали цялата си задача.

С пламнало от срам лице, Боренсон извърна коня си и понечи да си тръгне. Съмняваше се, че Радж Атън ще го остави да си отиде. Вълчия господар сигурно беше уплашен, сигурно се чудеше дали крал Ордън е пленил силарите в Лонгмът. И колко би могъл да му предложи за откуп.

— Чакай! — извика Радж Атън зад гърба му.

Боренсон се озърна през рамо.

— Какво ще ми предложиш, ако ти покажа принца?

Боренсон не отговори нищо — боеше се да каже каквото и да било, затова просто подкара коня в бавен тръс и почна да се отдалечава.

Измина стотина разкрача с пълното съзнание, че този малък сблъсък все още може да кривне в друга посока. Беше на един изстрел разстояние от замъка, а и магьосниците на Радж Атън бяха по стените. Радж Атън нямаше да го остави да се измъкне, без да се опита да изтръгне от него някаква информация.

Все пак Боренсон се запита още веднъж, ако Радж Атън държи принца, защо не го показва?

Боренсон обърна коня си и се вгледа в тъмните очи на Радж Атън.

— Габорн успя снощи да се добере жив и здрав до нашия лагер — излъга той открито, — и се боя, че вече не мога да ти предложа никакъв откуп. Дойдох само да донеса посланието.

По лицето на Радж Атън не се изписа нищо, но изплашените, изопнати лица на съветниците му говореха достатъчно красноречиво. Боренсон изпита увереност, че е предположил правилно: Радж Атън не държеше принца. Спомни си за няколкото съгледвачи, които войниците му бяха убили предната нощ, и другия отряд следотърсачи, с които мъжете му се биха в гората само преди час. За какво друго толкова много войници на Радж Атън ще претърсват гората?

— От друга страна — продължи Боренсон, — домът Силвареста е стар и ценен съюзник на моя господар. Мога да ти предложа нещо за кралската фамилия, срещу безопасното им връщане.

— Какво? — попита Радж Атън.

Боренсон се отклони още повече от предписанията, дадени му от крал Ордън.

— По сто силара за всеки член на кралската фамилия.

Сега Радж Атън се изсмя, изсмя се с облекчение и подигравка. Тук, в Севера, където кръвният метал беше такава рядкост през последните десет години, триста силара можеха да изглеждат внушителна сума, достойна за кралска фамилия. Но за Радж Атън, който имаше четиридесет хиляди силара, скрити в Лонгмът, това беше нищо. Радж Атън вече не вярваше, че Ордън е завзел замъка Лонгмът, точно както го беше замислил Боренсон.

— Добре обмисли предложението, преди да ми се смееш — каза Боренсон. Сега беше моментът да постави Вълчия господар на изпитание. Боренсон каза убедено: — Крал Ордън плени в Лонгмът четиридесет хиляди силара и от два дни шестимата му облекчители вършат добра работа. Може би за богат човек като теб загубата на четиридесет хиляди силара изглежда дреболия — но моят господар няма да вдигне предложението си за откуп на краля и неговото семейство. За какво са му такива хора, след като само ти служат като Посветители? Сто силара за всеки и толкова!

Боренсон загледа как съветниците на Радж Атън се разтрепериха при тази вест и се почувства дълбоко удовлетворен. Макар че самият Радж Атън се държеше стоически, кръвта бавно се отцеждаше от лицето му.

— Лъжеш — каза Радж Атън. — Принцът не е при вас. И нямате никакви силари. И никакви шпиони няма. Зная каква е играта ти, пратенико, и не съм притеснен от хитруванията ти. Ти… просто ме дразниш.

Използвайки Гласа си, Радж Атън се стремеше да повдигне духа на бойците си. Но белята вече беше направена. В сравнение с тревожното послание, което бе донесъл Боренсон, отрицанието на Радж Атън прозвуча кухо, хвърлено суетно като последна защита.

И все пак, все пак Боренсон се боеше, че Радж Атън наистина вижда през него. Изпита досадна тръпка на безпокойство.

Боренсон пришпори коня още напред през изгорялата трева пред замъка. Тук-там от земята все още се вдигаха малки облачета дим. Когато се отдръпна на безопасно разстояние от досега на стрелите, отново се обърна и извика:

— Радж Атън! Моят господар те кани да се срещнете при Лонгмът, ако смееш. Доведи със себе си всеки глупак, който гори от желание да умре — твоите пет хиляди срещу неговите петдесет! Там, кълне се той, живо място няма да ти остави, ще те напердаши като зло псе, каквото си!

Вдигна ръка за сигнал, и от хълмовете мъжете му започнаха да надуват бойните си рогове в горите в късото стакато, зовящо всеки ескадрон да се престрои.

Крал Ордън беше взел двеста рога за пътуването, защото беше намислил да накара хората си да ги надуят по хълмовете, когато синът му получи ръката на Йоме.

Но във време на война такива рогове се полагаха само на командирите на стотни. Радж Атън знаеше това и Боренсон се надяваше, че ушите на Вълчия господар ще са достатъчно остри, за да различат броя на роговете.

Щеше да е добре, ако Радж Атън повярваше, че оцелелите осемдесет души на Боренсон са осем хиляди.

Отсяване

Докато Боренсон се отдалечаваше най-преданият съветник на Радж Атън, Джюрийм, наблюдаваше с присвити очи как господарят му стои на обгорелите стени на замък Силвареста. Лицето на господаря му сияеше от красота и изглеждаше почти прозрачно. Толкова ярко лице, то бе лицето на светлината на света. Радж Атън не изглеждаше развълнуван от мрачните вести.

Но самият Джюрийм усещаше, че трепери. Макар господарят му да го отричаше, той знаеше, че нещо не е наред. Джюрийм можеше само да се чуди, тъй като господарят му рядко споделяше с него нещо или търсеше съвета му.

От години тези северняци бяха като трън в петата на господаря му; пращаха своите свободни рицари да избиват Посветителите му. Обичната сестра на Радж Атън беше издъхнала в ръцете му от рана, нанесена от един свободен рицар. С годините той беше започнал да презира тези светлокожи северняци и досега, когато взе техните дарове и измисли как да ги използва, като че ли не изпитваше нищо към тях. Никакво презрение, никаква жал, никакво човешко чувство.

А сега — това.

В момента Джюрийм беше болезнено наскърбен. Искаше му се да може да прелети до Лонгмът и да разбере дали Боренсон е казал истината. Искаше му се да простреля Боренсон в гърба. Искаше му се Боренсон изобщо да не беше проговарял. Нещо повече, огнетъкачите на Радж Атън бяха видели образи на крал в пламъците си, крал, който можел да го унищожи. Крал Ордън.

Сега и магьосникът Бинесман беше отишъл да се присъедини към врага на Радж Атън.

Джюрийм стискаше юмруци и се мъчеше да не позволи на останалите да видят, че треперят. Беше мислил, че премахването на дома Ордън ще е лесно. Работата се оказваше по-сложна.

Цяла книга не можеше да съдържа толкова думи, които да опишат схемите, които беше замислил Радж Атън. Джюрийм ги разбираше само отчасти. По традиция крал Ордън идваше тук за лова край замък Силвареста със свита от двеста мъже.

Тази година, беше решил Радж Атън, синът му беше на такава възраст, че също щеше да дойде. И така той беше заложил своя капан — да обсади замъка Силвареста с малко мъже, та Ордън да подвие опашка и да избяга на юг, където бойците на Радж Атън, скрити покрай пътищата за Мистария, щяха да убият и него, и сина му. Ако кралят не побегнеше на юг, съгледвачите на Радж Атън пак да го спипат и да го унищожат.

Това беше само една от заложените сто схеми. През същия този ден десетки групи убийци щяха да ударят по своите цели. Войски напредваха в марш срещу укрепления на запад и на юг. По други места войските щяха само да се покажат, а след това да изчезнат в някоя гора или планински проход, било задържайки жизненоважни сили в някое укрепление, било отклонявайки ги от набелязаните цели.

Джюрийм знаеше, че сърцевината на плана на господаря му беше тук. Ядрото на неговия план беше да унищожи едновременно и Ордън, и Силвареста.

Но ето че сега лоши знамения известяваха възможен провал на този план. Пиромантите бяха видели някакъв крал тук, крал, който можел да унищожи Великия светлик на Индопал.

Радж Атън се беше оставил открит за атака. Беше взел в замъка Силвареста по-малко от хиляда силара, а над половината от тях вече бяха използвани предната нощ, погълнати от заклинанията, обвързващи Радж Атън с неговите Посветители. Вярно, беше оставил четиридесет хиляди силара в Лонгмът — бе преценил, че там ще са в безопасност. Лонгмът беше голям замък, с високи стени, обвързани с магически заклинания. И макар силите на Радж Атън в Лонгмът да бяха малки, броят им скоро трябваше да бъде увеличен.

Пролуката към възможността някой да удари Лонгмът беше ужасно тясна. Предвид отбранителните съоръжения на Лонгмът, той трябваше да удържи всяка атака от по-малките цитадели, намиращи се в обхват, позволяващ такъв удар. Замъците Гроувърман и Дрийс се намираха на един ден езда от Лонгмът. Но предните съгледвачи на Радж Атън го бяха уверили, че гарнизоните там са малки. Шпионите на Джюрийм не бяха забелязали сили на Ордън в нито един от замъците.

Шпионите му съобщаваха само, че Ордън води „свита по-голяма от очакваната“ за отпразнуването на Хостенфест и че са се спрели на лагер извън село Хейзън, при южните граници на Хиърдън. Свитата включваше най-много три хиляди души — в това число рицари, щитоносци, готвачи и обичайните спътници на войската. Силата беше голяма, по-голяма, отколкото Радж Атън беше очаквал да срещне. Обикновено Ордън водеше за лова по-малко от триста души.

Но сега съгледвачите съобщаваха, че предната нощ към замък Силвареста са тръгнали над две хиляди рицари. Как бе възможно това? Нима Ордън беше довел две сили — едната да нападне Лонгмът, а другата да препусне на север?

Два дни. Джюрийм не беше получавал донесение от Лонгмът от два дни. Вече трябваше да е получил редовния доклад за обстановката. Подозираше, че Лонгмът наистина е паднал. Неизвестно как, но крал Ордън беше превзел замъка.

Петдесет хиляди души, беше казал пратеникът. Петдесет хиляди? Този брой изнервяше Джюрийм, защото му се струваше твърде близък до броя рицари, които по негова преценка Ордън можеше да вдигне срещу господаря му следващата пролет — стига Ордън да се измъкнеше от капана. Крал Ордън можеше да вдигне в поход до четвърт милион доблестни и сърцати рицари, но с толкова голяма чет нямаше да нападне. Нямаше да посмее да остави замъците си без защита.

Толкова сложни схеми, и всичко — на ръба да се срине. Радж Атън трябваше да завземе Севера и да го завземе бързо. Вече от години мините за кръвен метал на Картиш бяха на изчерпване. До средата на зимата щяха да се опразнят съвсем.

Само в Инкара можеше той да извлече повече кръвен метал. Казваха, че мините там все още дават добър добив.

Но никой владетел на Роуфхейвън или на Индопал досега не беше успявал да нахлуе в Инкара. Магьосниците там не бяха особено могъщи, но затова пък бяха много. Инкарците бяха усвоили бойни техники, пригодни за техния терен — бързи удари по хълмовете на здрави малки кончета. И освен това инкарците не можеха да бъдат победени, освен ако човек не надвиеше също така и върховните владетели на арр.

Най-лошото беше, че преди много векове някой си майстор облекчител на име Товил беше избягал от Роуфхейвън за Инкара и там бе учредил нова школа за проучване на силарите. В Инкара бяха направили удивителни открития, открития, каквито магьосниците не можеха да повторят никъде другаде. В Инкара бяха създали силари, които не оставяха никакъв белег, така че не можеше да се разбере по формата на белега каква е руната на сила. Тези силари прехвърляха таланти и умения от един човек на друг.

През всичките години на шпионаж владетелите на Роуфхейвън, както и на Индопал, така и не бяха успели да дублират откритията на инкарците.

Всеки път, когато някой северен владетел се опиташе да нахлуе на юг, бързо откриваше, че южняците не само се бият с него — те освен това осигуряваха силари за неговите врагове.

Така нито един владетел не беше успял да превземе Инкара, да пресуши богатствата ѝ и да проникне в тайните ѝ.

Джюрийм знаеше, че Радж Атън трябва да действа бързо. Трябваше да изсмуче северните кралства още сега, да ги покори, след което да продължи. Твърде възможно бе в дни, отдавна изгубени в легендата, Дайлан Чука да е получил дарове на воля и талант и те да са неотменима част от онова, от което Радж Атън се нуждаеше преди той самият да може да се превърне в Дара всечовешки.

Джюрийм се гордееше с това, че не може лесно да бъде подведен. Силно подозираше, че Боренсон е съобщил една заплетена басня, основаваща се на известна доза истина, изкривена обилно с лъжи. Но все пак, докато размисляше над посланието, донесено от Боренсон, му беше адски трудно да разбере къде свършва истината и къде започват лъжите.

— Мои съветници, да се поразходим — каза Радж Атън.

Вълчия господар вече рядко търсеше съвети от Джюрийм или от Фейкаалд. Явно господарят беше разтревожен.

Слязоха от градската стена и поеха към конюшните.

— Фейкаалд — попита Вълчия господар най-стария от съветниците си. — Ти какво мислиш… синът на крал Ордън при него ли е?

— Разбира се, че не — изсъска Фейкаалд. — Пратеникът беше много стреснат, много уплашен, когато му споменахте за откупа. Това бяха само лъжи. Една дума вярна не каза.

— Съгласен съм, че синът на Ордън все още не е при него, но макар поведението на пратеника да показваше, че е лъжец, той каза и верни неща.

— Синът му не е при него — съгласи се Джюрийм, превъртайки в ума си всеки нюанс в гласа на пратеника, всяко изражение.

— Добре — каза Радж Атън. — А за Лонгмът?

— Не е възможно да го е завзел — бързо изломоти Фейкаалд.

— Направил го е — каза Радж Атън, без гласът му да издаде тревогата, която трябваше да предизвика този факт. Сърцето на Джюрийм едва не замръзна от тази мисъл.

— О, Най-велика от Светлините — каза Джюрийм, — длъжен съм да ви възразя. Държането на пратеника ясно показваше, че и това е лъжа. Ордън трябва да е глупак да прати такъв окаян лъжец на толкова важна задача!

— Убеди ме не поведението на пратеника — каза Радж Атън. — Призори почувствах едно замайване. Напусна ме благодат. Стотици Посветители са мъртви и техните дарове са изгубени. В това съм сигурен.

Да се загубят толкова много дарове беше жесток удар, дълбока рана. Но не това ужаси толкова Джюрийм. В далечните земи на юг облекчителите на Радж Атън усърдно се трудеха да намерят за него нови Посветители. Това бяха хора с огромно обаяние и сили на Глас, които можеха да подмамват други да служат на Радж Атън. Той беше в едно непрестанно състояние на приток, придобиваше сила, ум, обаяние и жизненост със смайваща скорост. Джюрийм вече не знаеше колко хиляди души служат като Посветители на неговия господар. Знаеше само, че мощта на господаря му нараства ден след ден. Джюрийм все още не можеше да проумее на какво ще заприлича неговият господар, когато се превърне в Дара всечовешки.

Но тази сутрин беше понесъл удар.

След ден или след два окупационните войски на Радж Атън щяха да пристигнат, сила от сто хиляди души, и да наложат обсада. Невъзможно беше Ордън да е очаквал толкова голяма окупационна сила.

В същото време три армии щяха да навлязат в кралството на Оруин на запад и след като разбереше, че е заклещен в менгеме, крал Терос Вал Оруин нямаше да има избор, освен или да се предаде, или да се окопае за обсада. Нямаше да може да изпрати помощ на Ордън в Лонгмът.

Междувременно саботьорите във Флийдс бяха започнали да отравят зърнохранилищата за конюшните на Върховния крал Конел и по този начин щяха да попречат на конните кланове да предприемат свирепите си атаки.

Не, Ордън трябваше да е изплашен. Точно затова беше изпратил кресливия си пратеник да джафка срещу Радж Атън.

— Може би — каза Джюрийм — Ордън е завзел Лонгмът, но не може да го задържи. — Но все пак ако Радж Атън беше прав, ако Лонгмът беше паднал, възможно ли беше все пак всичко, което бе казал пратеникът, да е истина?

Сега Радж Атън изрече онова, от което Джюрийм най-много се страхуваше.

— Има ли между нас шпионин?

Джюрийм се замисли, но не можа да намери друго обяснение как Ордън е разбрал, че Радж Атън се кани да нападне Хиърдън. Нито пък беше възможно Ордън по друг начин да е узнал за силарите, скрити в Лонгмът, или че гарнизонът там е малочислен.

Джюрийм моментално се притесни да не би самият той да се окаже проблемът. Дали не беше споделил тези неща с любовниците си? Дали не се беше изпуснал пред някой слуга или непознат? Небрежна дума, изтървана пред неподходяща личност?

„Възможно е да съм и аз“ — помисли Джюрийм. Беше споделил опасенията си от това, че тръгва от Лонгмът без охрана пред един от любовниците си, коневъдец, който отглеждаше чудесни жребци. Но беше ли споменал, че силарите ще бъдат оставени там? Не. За тях не беше казал нито дума.

Фейкаалд беше с Радж Атън от много години и Джюрийм му вярваше. Колкото до огнетъкачите, те изобщо не се интересуваха от Радж Атън. Те служеха на първичните пламъци и щяха да следват Радж Атън само докато той им обещаваше война, обещаваше им да подхранва техния господар.

Така че Джюрийм не можеше да се тревожи, че тези хора са шпиони. Вярно, някой от капитаните можеше да е шпионин. Но как? Как можеше дори един шпионин толкова бързо да уведоми Ордън за възможността при Лонгмът?

Не, трябваше да е Дните, високият мъж с посивяла коса и изсечени, властни черти, който най-много безпокоеше Джюрийм. Той можеше да е помогнал на Ордън в тази битка. Само той.

Джюрийм се ужасяваше от този миг. Отдавна беше подозирал, че той ще дойде. Дните твърдяха, че са неутрални, че никога не помагат на никой владетел срещу друг. Да направят това щеше да означава да се намесят в хорските дела, действие, което според Дните Господарите на Времето нямаше да търпят. Затова те само записваха събитията — но Джюрийм беше чувал и много слухове, много намеци за безскрупулни сделки в миналото. От години могъществото на Радж Атън беше нараствало, докато не стигна точката, от която Джюрийм се страхуваше, че Дните могат да се съюзят срещу него.

Джюрийм вярваше, че посвоему Дните са много по-голяма заплаха от неконтролируемите свободни рицари.

Дните, разбира се, знаеха за действията на Радж Атън. Дните знаеха още предварително, че Радж Атън е замислил да нападне Лонгмът, знаеха, че е оставил там недостатъчен гарнизон. Близнакът на Дни, мъжът или жената, с който беше съединил своя ум в манастира на север, разбира се, знаеше какво предстои. И всичко, което Дните беше научил, можеше бързо да се предаде на мнозина.

Единственото, което Джюрийм можеше да направи сега, беше да не се обърне и да изкорми Дните на място.

— Мисля, че сме предадени, милорд — каза Джюрийм и хвърли поглед към Дните. — Макар че не знам как. — Господарят му го гледаше и забеляза скритото обвинение.

Но какво можеше да направи господарят? Ако Джюрийм обвинеше Дните несправедливо и го убиеше, нещата щяха да се влошат още повече. Тогава всички Дни щяха открито да се противопоставят на Радж Атън и да зашушнат тайните му във всякое ухо.

От друга страна, ако Джюрийм не убиеше Дните, в лагера им щеше да остане шпионин.

Радж Атън се спря.

— Какво ще правим сега? — попита Фейкаалд; кършеше малките си ръчички. Стърчаха от копринения му тюркоазен халат като криви сухи клони.

— А според теб какво да правим? — попита Радж Атън. — Ти си мой съветник, Фейкаалд. Така че съветвай ме.

— Трябва да пратим съобщение до генерал Сюх и да отклоним армиите му към нас за подкрепление, вместо да го караме да напада Оруин — изсъска Фейкаалд.

Фейкаалд беше стар, жилав и опитен. Беше живял дълго благодарение на това, че беше предпазлив. Но Джюрийм знаеше, че Радж Атън често предпочита да слуша не толкова предпазливи съвети. Мощта на Вълчия господар беше нараснала, защото се вслушваше в съветите на Джюрийм.

Той се обърна към Джюрийм.

— А ти какво би направил?

Джюрийм сведе глава.

— Простете ми, о, Благословена Светлина, ако по този въпрос не изглеждам толкова разтревожен. — Хвърли недоверчив поглед към Фейкаалд. — Може и да е вярно, че крал Ордън е пленил вашите силари, но над кого ще ги използва? Вие вече изтръгнахте дарове от всеки по-надарен в Лонгмът. Ордън не може да използва местното население. Което означава, че ще трябва да вземе дарове само от своите воини — лош вариант, защото с всеки дар, който вземе за себе си, той ще отслаби собствената си войска.

— И ти предлагаш?

— Отиваме в Лонгмът и си връщаме силарите! — Това, разбира се, беше единственият възможен отговор. Радж Атън трудно щеше да си позволи да чака подкрепленията. Това щеше да позволи на Ордън или да се измъкне със съкровището, или да събере подкрепления.

Радж Атън се усмихна при този отговор. Джюрийм знаеше, че е рисковано. Навярно Ордън искаше да ги изкара от замъка Силвареста и да им направи засада. Но целият живот беше риск. А Радж Атън трудно щеше да си позволи да седи тук и да не предприема нищо.

Господарят му беше взел шест дара на метаболизъм. Благодарение на това беше способен да се справя с убийците, които го навестяваха от време на време.

Но взимането на такива дарове носеше голяма опасност и обещаваше ранна смърт. Метаболизмът можеше да служи като оръжие срещу притежателя му. Действително, в един такъв случай, според легендата, някакъв Посветител, който дал метаболизма си на един велик крал, бил отвлечен от враговете на краля. Тогава враговете дали на Посветителя стотици дарове на метаболизъм, превръщайки го във вектор, така че кралят умрял от старост за няколко седмици. По тази причина Радж Атън беше прелял всичкия си метаболизъм през един-единствен Посветител, когото винаги държеше край себе си в случай, че се наложи да го убие и да прекъсне връзката.

Малцина крале смееха да поемат повече от един или два дара на метаболизъм. С неговите шест Радж Атън можеше да тича шест пъти по-бързо от всеки обикновен човек. Но също така старееше шест пъти по-бързо. И макар господарят на Джюрийм да притежаваше много хиляди дарове на жизненост и да старееше незабелязано, Джюрийм знаеше, че човешкото тяло е устроено да се износва с времето. Господарят му беше живял вече тридесет и две години, но поради многото си дарове на метаболизъм беше остарял много повече. Физически той вече навлизаше в деветдесетте.

Радж Атън не можеше да се надява, че ще живее повече от биологичната възраст до сто и десет години, нито пък можеше да оцелее без своите дарове.

Само преди няколко години той беше допуснал нещастната грешка да избие някои от своите Посветители, за да може да забави състаряването си. Но след седмица един северняшки убиец за малко щеше да го заколи. Оттогава Радж Атън се беше принудил да носи самотното си бреме на висок метаболизъм.

Три години. Трябваше до три години да обедини света, да се превърне в Дара всечовешки, или щеше да умре. Една година да консолидира Севера. Две да завземе. Юга. Ако господарят на Джюрийм умреше, беше напълно възможно надеждата на цялото човечество да умре с него. Толкова силни бяха халите.

— Значи тръгваме за Лонгмът — каза Радж Атън. — А армията на Ордън в Дънуд?

— Каква армия? — попита Джюрийм, убеден от многото дребни податки, че заплахата не е голяма. — Да сте видели армия? Аз лично чух само бойни рогове в гората, но да съм чул цвиленето на хиляда коня? Не! Мъглите на Ордън бяха там само за да скрият слабостта му.

Джюрийм примижа към господаря си. Тлъстото му туловище и плешивата глава му придаваха тъпашки вид, но Радж Атън отдавна се беше уверил, че Джюрийм е коварен и опасен като кобра. Съветникът продължи:

— Имате двайсет легиона, които приближават към Лонгмът — армия, на която Ордън не може да устои, особено ако вие се биете в челото. Трябва да отидем и да превземем Лонгмът.

Радж Атън кимна. Четиридесетте хиляди силара представляваха труда на хиляди миньори и занаятчии в последните три години. Голям залеж от кървава руда — вече изчерпан. Бяха незаменими.

— Подгответе хората за поход — каза Радж Атън. — Ще опразним съкровищницата на Силвареста, необходимата ни храна ще прибираме от селата по пътя. Тръгваме след един час.

— Милорд, а конете? — попита Фейкаалд. — Ще ни трябват коне.

— Нашите войници имат достатъчно дарове и на повечето не им трябват коне — каза Радж Атън. — А обикновените коне искат храна и почивка, повече от човека. Моите воини ще бягат до Лонгмът. Ще използваме колкото коне има. Ще опразним конюшните на Силвареста.

Сто и шестдесет мили. Джюрийм знаеше, че Радж Атън може да премине пеш това разстояние за няколко часа, но повечето от стрелците му нямаше да понесат бремето на повече от един дар на метаболизъм. Такива войници не можеха да пробягат до Лонгмът за по-малко от ден.

Радж Атън трябваше да остави върколаците тук. Те само щяха да забавят похода. Гигантите и бойните кучета обаче можеха да понесат това изтезание.

— Но… — продължи с колебанията си Фейкаалд, — какво ще правим с вашите Посветители тук? Имате две хиляди в цитаделата на Посветителите. Нямаме коне, с които да ги караме, нито имаме достатъчно стражи, които да ги пазят. — Неговото внимание също се насочи към транспорта.

Отговорът на Радж Атън беше вледеняващ.

— Не е необходимо да оставяме войници, за да пазят цитаделата на Посветителите.

— Какво? — удиви се Фейкаалд. — Вие на практика каните Ордън да нападне. Посветителите ви ще бъдат избити!

— Разбира се — каза Радж Атън. — Но поне смъртта им ще послужи за по-висша цел.

— Висша цел? На каква по-висша цел може да послужи смъртта им? — попита объркано Фейкаалд и пак закърши ръце.

Но Джюрийм изведнъж схвана замисъла в цялата му жестокост и величие.

— Избиването им ще подхрани разногласията — разсъди на глас Джюрийм. — От много години северните държави са се обединявали срещу нас. Но ако Ордън избие Посветителите на Силвареста, както е длъжен, ако унищожи своя най-стар и най-скъп приятел, какво ще спечели? Може да ни отслаби за няколко дни, но себе си ще отслаби завинаги. Дори да избяга със силарите, владетелите на Севера ще се боят от него. Някои тук, в Хиърдън, ще възнегодуват срещу него, може би дори ще потърсят възмездие. Всичко това ще работи против дома Ордън, а унищожението на Ордън е ключът към взимането на Севера.

— Вие сте изключително мъдър — каза Фейкаалд с глас, изпълнен с възхищение, като погледна първо Радж Атън, а после Джюрийм.

Все пак такова разхищение не можеше да не натъжи Джюрийм. Толкова много хора преживяват живота си доволни да не вършат нищо, да не бъдат нищо. Беше мъдро от такива хора да се събират дарования, за да влязат в полезна употреба. Но да се похабява по този начин животът на Посветители — какъв срам.

Джюрийм и Фейкаалд извикаха няколко къси команди и след няколко мига стените на замъка оживяха от приготовленията за поход. Навсякъде се разтичаха хора.

Радж Атън тръгна по тесните, настлани с камък улици. Искаше да остане сам с мислите си. Мина край кралските конюшни — спретнати нови дървени постройки, издигащи се на два етажа. В горния етаж се държеше сено и зърно. Долният подслоняваше конете.

Хората му се суетяха навсякъде, взимаха първите коне, които им попаднеха, крещяха заповеди на ратаите.

Радж Атън надникна през няколко отворени врати. В няколко ясли се държаха коне Посветители, много от които висяха от ремъци, окачени на тавана, и конярите почистваха и подсушаваха окаяните животни. През отворените врати прелитаха лястовици и чуруликаха уплашено.

Суматохата в конюшните беше пълна. Тук бяха подслонени не само конете на Силвареста, но и някои от по-добрите животни на Радж Атън, прибрани предната нощ, за да се погрижат за тях собствените му конемайстори.

Все още разполагаше с достатъчно добри бойни коне, за да вдигне прилична конница.

Радж Атън се приведе и влезе в последната конюшня. Миришеше на тор и конска пот. Тази воня дразнеше Радж Атън, с неговото свръхразвито обоняние. Личният му конемайстор миеше конете два пъти на ден с ухаеща на лавандула и магданоз вода, за да потисне колкото е възможно неприятните миризми.

В предната част на конюшнята до една от яслите стоеше някакво тъмнокосо момче. Беше сложило юздите на един подсилен кон — при това добър, ако се съдеше по броя на руните по тялото му — и го решеше, подготвяйки го за седлото. Наблизо стояха още няколко коня от същото качество. Момъкът беше твърде бледолик, за да е някое от конярчетата на Радж Атън, сигурно беше от хората на Силвареста.

При влизането на Радж Атън младежът нервно погледна през рамо.

— Излез — каза Радж Атън на момчето. — Отведи конете при портите и ги дръж там. Запази най-добрите за съветник Фейкаалд и съветник Джюрийм. За никой друг. Ясно? — Радж Атън посочи Джюрийм, току-що застанал на прага, и Джюрийм кимна на момчето.

Младежът също кимна смутено, метна малко ловджийско седло на гърба на коня и се забърза изплашен и треперещ покрай Радж Атън и съветниците му.

Радж Атън понякога имаше това въздействие върху хората. Това го накара да се усмихне. Отзад момчето му се стори някак познато. Но когато Радж Атън се опита да си спомни, изведнъж усети в главата си някаква мътилка, мисълта му сякаш се забули в облак. После се сети — беше го мернал на улицата тази сутрин.

Но не, спомни си сега той, онова не беше момчето. Само някаква статуя, която приличаше на него. Младежът изведе коня от конюшнята, започна да връзва и затяга седлото, да пробва дисагите — на достатъчно разстояние, за да не може да чува.

Останал сам със своя Дни в сенчестата конюшня, Радж Атън бързо се извъртя и стисна Дните за гърлото. Беше го последвал на цели две крачки по-назад от обичайното. Знак за гузна съвест сигурно, или за страх.

— Какво знаеш за атаката ми при Лонгмът? — попита го Радж Атън и го надигна във въздуха. — Кой ме предаде?

— Не съм… аз! — отвърна Дните, сграбчи с две ръце китката на Радж Атън и зарита. Мъчеше се да си поеме дъх. На лицето му се изписа страх. На челото му изби пот.

— Не ти вярвам — изсъска Радж Атън. — Само ти си могъл да ме предадеш… ти или някой от твоите.

— Не! — изохка Дните. — Ние… ние не взимаме страна в държавните дела. Това си е… ваша работа.

Радж Атън се вгледа в лицето му. Беше ужасно изплашен.

Радж Атън го задържа във въздуха — мускулите му бяха яки като северняшката стомана — и помисли дали да не му скърши врата. Може би Дните казваше истината, но все пак беше опасен. Радж Атън жадуваше да го смачка и да се отърве от тази напаст. Но ако го направеше, всички Дни по света щяха да се съюзят и да разкрият всичките му тайни на враговете му — броя на армиите му, местоположението на скритите му Посветители.

Радж Атън пусна Дните на пода и изръмжа:

— Наблюдавам те.

— И аз теб — отвърна Дните и разтърка посиняващия си врат.

Радж Атън се обърна и излезе от конюшнята. Командирите на гвардията му бяха казали, че Габорн Вал Ордън е убил един от съгледвачите му някъде, наблизо. Принцът трябваше да е оставил след себе си миризма.

А Радж Атън притежаваше дарове на мирис от хиляди души.

— Милорд, къде отивате? — попита Джюрийм.

— Да хвана принц Ордън — реши импулсивно Радж Атън. Хората му се бяха улисали в подготовката за похода. С даровете си на метаболизъм той можеше да използва това време за нещо по-ценно, докато останалите работят. — Все още може да е в града. Някои работи не бива да се оставят на по-нищожни от теб.

Принц без маска

— Ми заповеди, к’во да правя! Казаха ми да туря краля и щерка му на добри коне — да ги вържа на седлата ако трябва! Фургонът е много бавен за дълъг поход през тия пущинаци — каза Габорн, имитирайки говора на Флийдс.

Най-добрите конегледачи идваха от Флийдс и той искаше да изиграе ролята на доверен коняр.

Седеше на жребеца си и гледаше отгоре капитана на цитаделата на Посветителите. Стражите бяха вдигнали портикула и бързо пълнеха един голям покрит фургон с придобити тук, в замък Силвареста Посветители — онези, които действаха като вектори за Радж Атън, в това число и крал Силвареста.

— На мен не ми е казвал! — възрази капитанът и се заозърта нервно. Хората му бяха зарязали постовете си, за да съберат колкото могат провизии от кухните. Някои от офицерите плячкосваха съкровищницата на Силвареста, а други по Пазарната улица трошаха прозорците на дюкяните. Всеки миг, прахосан от капитана в приказки с Габорн, означаваше, че ще му остане по-малко време да натъпче и той джобовете си.

— Е, както щеш — каза Габорн. — Тогава да си ходя.

И задърпа юздите на другите четири коня да завият. Беше деликатен момент. Конят на Габорн стана неспокоен, сви уши и завъртя очи. Няколко войници нахълтаха бързо в цитаделата на Посветителите да помогнат в ограбването на съкровищницата. Жребецът на Габорн трепваше при всеки войник, който профучеше край тях, а един понечи да ритне. Един от вързаните коне реагира, като опъна въжето и заскача. Габорн им заговори успокоително да ги укроти.

Улиците гъмжаха от хора — тълпа от хората на Радж Атън тичаше към оръжейната да награбят припаси, оръжия и коне — кой каквото докопа; търговци сновяха насам-натам да опазят каквото могат от стоката си от плячкаджиите.

— Стой! — викна капитанът на гвардията, щом Габорн обърна конете. — Кой кон е за краля?

Габорн завъртя очи с досада, сякаш отговорът беше очевиден. Ако беше истински коняр, щеше да знае кой от конете ще остане най-спокоен, кой кон ще се старае да държи видиотения крал да не падне от гърба му. Но сега се побоя, че и петте коня могат да скочат и да се разбягат всеки момент. Собственият му, жребецът, който беше яздил през града предния ден, беше обучен да разпознава войниците на Вълчия господар по снаряжението им и да се нахвърля върху тях с копита и зъби. Обкръжен от войници на Вълчия господар, сега жребецът му мяташе глава и нервно местеше тежестта си от крак на крак. Беше неуверен. Настроението му нервираше другите коне.

— Ох, днеска, кой знае? — каза Габорн. — Буря надушвам май. Виж ги колко са плашливи всички.

Погледна конете. Всъщност две от животните изглеждаха по-малко притеснени от суматохата.

— Краля го сложи на Бунт, пък дано не вземе да падне! — Габорн потупа по шията един дорест кон, беше измислил името му в момента. — Принцесата да седне на сестра му, ей тая тук, Възмездие. Техните Дни могат да яхнат плашливите коне и да си натъртят задниците, все ми е едно. А, и виж оня ремък на седлото на краля. Много е хлабав. О, и Траурен звън, оная там, нея я сложи последна в колоната. Рита.

И се обърна да си тръгне.

— Чакай! — викна капитанът, точно както очакваше Габорн.

Габорн изви врат и го погледна с досада.

— Ти ще качиш краля на коня! Всички ще ги качиш. Искам лично да ги изведеш през портата.

— Нямам време! — възрази Габорн. Понякога най-добрият начин да си осигуриш работа е като се правиш, че не я искаш. — Искам да погледам как тръгват войниците.

— Изпълнявай! — изрева капитанът.

Габорн сви рамене, взе поводите и подкара конете през портикула в двора на цитаделата на Посветителите, близо до грамадния фургон.

Още не бяха успели да доведат товарните коне, които щяха да го теглят, така че фургонът стоеше килнат напред, с опряна в земята ос.

Габорн погледна във фургона, като се стараеше да не се вглежда прекалено в Йоме. Изтри потта от челото си с ръкав, след което слезе от коня и помогна на Йоме да се качи. Нямаше представа дали може да язди, затова изпита облекчение, като видя как тя леко се намести на кобилата си и хвана уверено юздите.

Видиотеният крал беше друга работа. Очите му се опулиха и той заломоти изплашено и сграбчи коня за шията веднага щом Габорн го вдигна на седлото, след което понечи да се смъкне. Въпреки че някога кралят беше великолепен ездач, сега и помен нямаше от това. Габорн разбра, че трябва съвсем буквално да го върже за седлото.

Поемаше неразумен риск: Йоме можеше да язди, но кралят определено щеше да му създаде проблем.

Габорн смяташе да изведе краля и Йоме през градските порти и след това да препусне към гората, където войските на Ордън можеха да го защитят. Надяваше се, че никой от вражеските стрелци няма да посмее да стреля по краля. Като вектор, той беше твърде ценен за Радж Атън.

Най-много се боеше, че конниците на Радж Атън можеха да се впуснат в гонитба.

За щастие, конят на краля изглеждаше по-скоро заинтригуван, отколкото уплашен от крясъците на краля и от щуротиите му със стискането по шията. След като Габорн го затегна здраво, Силвареста прояви повече интерес да потупва животното и да го целува по врата, отколкото да се опитва да слезе и да тръгне пеш.

Радж Атън се приведе над напоената с кръв земя и задуши дирята на Габорн сред брезовата горичка. Горе на хълма стояха съветниците му и двама телохранители, осветени от обедното слънце.

Но тук, в сенчестата гора, Радж Атън търсеше сам, както можеше само той.

— Това е мястото — извика един от капитаните му.

Но земята миришеше само на плесен, хумус и гнили листа. От пожарите, изпепелили градината на чародея, се беше посипала пепел, заличавайки дирята. Разбира се, във въздуха се долавяше и нотка на пролята от войник кръв.

Принцът беше преминал през градината на билкаря, така че собствената му миризма беше маскирана под пластове розмарин, жасмин, треви и други богати аромати. Предната нощ хората на Радж Атън бяха отъпкали земята наоколо, още повече разваляйки миризмата.

Колкото повече душеше въздуха, толкова повече му убягваше дирята.

Но нито едно от ловните му кучета не можеше да проследява толкова добре, колкото самият Радж Атън. Така че Вълчия господар коленичи в мазната пръст и задуши грижливо — отсяваше някои миризми и търсеше точно онези, които можеха да принадлежат на Габорн. Запълзя напред, търсейки някаква следа, оставена от Габорн между дърветата. Може би младежът се беше отъркал в листата на някоя лоза или беше пипнал ствола на някоя елша. Ако го беше направил, миризмата му щеше да се задържи.

Не намери никаква миризма около кръвта, но се натъкна на нещо не по-малко интересно: землистия мускус на млада жена, девица, която е работила в кухните. Странно, че никой от ловците му не беше споменал за тази миризма. Можеше да е нищо, но можеше и да е жена, която е придружавала принца.

Радж Атън изведнъж стреснато се изправи. Няколко сипки от близкото дърво се разлетяха, уплашени от рязкото движение. Радж Атън се вслуша в тихия шепот на вятъра в клоните. Миризмата на момичето му беше позната, беше я помирисвал…

Тази сутрин.

Беше минал покрай нея на Пазарната улица, малко извън кралската цитадела.

Радж Атън притежаваше дарове на ума от над хиляда души. Помнеше всеки удар на сърцето си, помнеше всяка дума, изречена някога пред него. Сега си представи жената, поне както я беше видял, в тил. Добре оформена, с дълга тъмнокафява коса. Стоеше до някаква статуя от сив камък. Отново го връхлетя онова странно усещане — странно и необичайно замъгляване на мисълта.

Но… не, изведнъж осъзна той. Не можеше да е било статуя. Онова нещо се беше раздвижило. И все пак, когато го подмина, беше останал с впечатление за камък.

Той се помъчи да си спомни лицето на статуята, да си представи нещото, което беше подминал, като жива плът. Но не можеше да го види, не можеше да го превърне в образ. Статуя на момче — безлик, простоват на вид момък, облечен в мръсен халат.

Стояха на улицата близо до мястото, където беше убита неговата пиромантка.

Но почакай! Сега Радж Атън се сети — миризмата. Спомни си миризмата им. Задържа я в ума си. Да, тя беше и тук, в гората. Беше я подушил и в конюшнята. Младежът, когото Радж Атън беше видял в конюшнята, само преди няколко минути.

Радж Атън можеше да си спомни всичко, което беше видял от години. Сега се помъчи да извлече лицето на момъка, да го види там, в конюшните.

Но вместо момък му се привидя дърво… огромно дърво в средата на гората привечер, толкова огромно, че разлюлените му клони посягаха да уловят звездите.

Толкова мирно беше под това дърво, докато го гледаше, че Радж Атън вдигна ръце, усети как топлината на звездната светлина докосва дланите му и прониква в тях.

Изпита копнеж да бъде това дърво, да се разлюлее на вятъра. Неподвижен, непоклатим. Нищо повече от ствол и корени, протягащи се дълбоко в почвата, пипалца на корени, гъделичкани от безбройни червеи. Дълбокият дъх на вятъра. Птиците, зареяли се из клоните му, изплели гнездата си между сплетените клончета по короната, кълвящи личинки и мушици, скрили се под люспите на кората му.

Радж Атън стоеше, затаил дъх, сред горските дървеса, гледаше надолу към по-малките си събратя, вкусваше вятъра, който бавно се виеше около него и през него. Всички грижи бяха секнали. Всички надежди и въжделения бяха заглъхнали. Дърво — толкова мирно и невъзмутимо.

„Ааа, и да стоя така цяла вечност!“

В ствола му лумна огън.

Радж Атън отвори очи. Един от огнетъкачите му стоеше пред него и го гледаше. Беше го докоснал с горещия си пръст.

— Милорд, какво правите? Стоите неподвижен цели пет минути!

Радж Атън си пое дълбоко дъх и изненадано и притеснено огледа околните дървета.

— Аз… Габорн все още е тук, в града.

Но не можеше да опише момчето, не можеше да види лицето му. Съсредоточи се и видя в бърза последователност най-напред камък, после самотен планински връх, а след това — дълбоко ждрело.

„Защо не мога да видя лицето му?“ — зачуди се Радж Атън.

После вдигна очи към дърветата и разбра. Малък тесен пояс дървета към реката. Пръст, протегнат от Дънуд. Но все пак мощен.

— Опожарете тази гора — каза на огнетъкача.

И затича към градските порти, надявайки се, че не е закъснял.

Докато Габорн подкарваше конете през долния двор, от лицето му се лееше пот. При портите напираха хиляди войници.

Извън градската стена се бяха скупчили петстотин рицари. Бойните им коне бяха снаряжени с най-фината броня, каквато можеха да изковат ковачите на Силвареста, черна и излъскана.

Други хиляда стрелци стояха в готовност край стените, с изпънати лъкове в случай, че от гората излезе вражеска войска.

Но фактът, че толкова много мъже вече бяха напуснали замъка, не облекчаваше струпването при портите. Хиляди от войниците не пътуваха съвсем сами — щитоносци, готвачи, оръжейници, шивачи, носачи, стрелари, блудници, перачки — всичко това се тътреше по улиците. Радж Атън имаше в легиона си седем хиляди бойци, но още хиляда души се мъкнеха с лагера му. Оръжейници по двора навличаха броня на конете. Босоноги деца притичваха насам-натам. Две крави бяха хукнали по Складова улица и сега си пробиваха път с рога през тълпата.

Сред цялата тази врява и бъркотия Габорн теглеше коня на Йоме, на баща ѝ, както и на техните Дни, и се мъчеше да удържи жребеца си да не рита и хапе всеки войник, носещ червените вълци на Радж Атън на своя щит или палто.

Един тъмнолик сержант сграбчи юздите на коня на Габорн и изрева:

— Даваш кон, момче! Взимам тоя!

— Радж Атън ми нареди аз да му държа юздите — отвърна Габорн. — Той е за Джюрийм.

Сержантът си дръпна ръката като опарен и изгледа коня с копнеж.

Габорн проби през гъстата маса човешки тела и пое към тълпата войници, трупащи се по овъглената трева извън замъка. Стисна здраво поводите на кралския кон и се обърна назад.

Видиотеният крал се усмихваше на всички, махаше и устата му беше широко отворена от радост. Животното на Габорн с неговия сприхав нрав газеше през гъмжилото и отваряше път за конете, които го следваха. Последни се нижеха Йоме и Дните.

Близо до почернелите порти всеки напираше да премине по разрушения подвижен мост. Едната му страна беше изгоряла от пламъците на огнения дух, но я бяха поправили набързо.

— Отвори път за кралските коне! Пази се от кралските коне! — завика Габорн.

Докато минаваше под портала, мерна градските стени. Навсякъде пазеха стрелци, но пехотинците бяха напуснали постовете си.

После мина под главната арка. Не разчиташе много, че разрушеният мост ще издържи тежестта на конете, заедно с хората върху тях. Над дупката бяха хвърлили няколко дъски, но изглеждаха хлъзгави и податливи, затова той слезе от коня и накара Йоме да направи същото. Колкото до краля, него го остави на седлото и внимателно преведе конете един по един, след което навлезе сред тълпата войници, трупащи се по овъглената трева.

Войниците на Радж Атън нервно поглеждаха към хълмовете, нетърпеливи най-после да поемат на път. Трупаха се нагъсто, като уплашени. Звуците на ловните рогове на крал Ордън преди по-малко от час бяха помрачили настроението им.

Йоме премина моста и Габорн ѝ помогна да се качи отново, след което поведе коня ѝ по черния път, държейки юздите на своя, уж че е само прост коняр, комуто е било поръчано да доведе животните.

Изведнъж зад него настъпи вълнение. Един силен глас извика:

— Стой, принц Ордън!

Габорн се метна на коня, пришпори го с ритник и изрева:

— Дивеч, хо!

Конят му се понесе напред толкова силно, че Габорн едва не изхвръкна от седлото.

Беше взел коне от ловните конюшни на Силвареста, разчитайки, че са обучени за гонене на дивеч. На тази команда конете тичаха като вятъра. Тези коне бяха гледани в горите — със силни крака и стегната гръд.

Някакъв по-бързо мислещ войник изскочи на пътя на Габорн и понечи да вдигне бойната си брадва.

— Бий! — изрева Габорн и конят му скочи, замахна с предните си копита, и разцепи главата на войника с ръба на желязната си подкова.

От стените на замъка Радж Атън извика:

— Спрете ги! Дръжте ги! Преди да са стигнали дърветата!

Гласът му отекна от хълмовете.

Габорн препускаше през полето. До него препускаше Йоме, стиснала юздите на бащиния си кон.

Двамата Дни зад тях не бяха пришпорили конете си. Един войник сграбчи Дните на краля за пеша и го смъкна от седлото, а конят заподскача. Други трима се спуснаха да го уловят. Дните на Йоме, слаба жена с тънки устни, остави коня си да затанцува сред суматохата, зави настрани, после се впусна да ги догони.

Няколко десетки рицари пришпориха тежките си бойни коне, обучени за сражение на открит терен. Габорн не се боеше от тях. Под съкрушителната тежест на собствената им броня и тази на бронираните им ездачи, конете щяха да изостанат. Но все пак бяха подсилени коне, със свръхестествена сила и издръжливост.

Габорн извика на Йоме да подкара по-бързо. Имаше само един къс меч — не чак толкова много, за да се бие с мъже като тези.

По стените на замъка много от стрелците имаха големи лъкове, направени от стомана, които можеха да стрелят на петстотин разкрача. Десетки от тях насочиха стрели. От толкова далече никой не можеше да стреля точно, но един случаен изстрел може да те убие толкова сигурно, колкото и точният.

Конят му препускаше толкова плавно, че му се струваше, че е създание на вятъра, оживяло под него, копитата биеха с четворен ритъм. Жребецът изпружи уши, вдигна доволно опашка, благодарен, че са го пуснали на воля от конюшнята, благодарен, че може да препуска като вихър над земята.

Горите сякаш препускаха бясно срещу Габорн.

Една стрела профуча покрай врата му и забърса ухото на коня му.

Зад него се чу конско цвилене и Габорн се обърна и видя, че конят на Дните на Йоме залита, със забита в шията му стрела. Тънките устни на жената се бяха свили в учудено „О“. Тя се преметна през главата на коня — черна стрела стърчеше от гърба ѝ — и падна на овъглената трева.

Още стрели се носеха към тях във висока дъга. Габорн извика:

— Вдясно, хо-о!

Трите останали коня като един свърнаха встрани, избягвайки стрелите.

— Не стреляйте! — изрева Радж Атън. Глупавите лъкометци щяха да убият Посветителите му.

Пет дузини рицари препускаха бясно през черните поля, осеяни с мъртви върколаци и главанаци, към близките хълмове, където изгорели дървета вдигаха криви клони. Ако рицарите не успееха да догонят принца преди да навлезе в горите, Габорн щеше да намери безопасност при войниците на крал Ордън. Или още по-лошо — самите гори щяха да влязат в бой, за да опазят момчето.

Сякаш за да потвърди подозренията му, откъм гората прозвуча боен рог — пронизителен и самотен зов. Сигнал за хората на Ордън за атака.

Знаеше ли човек колко рицари се криеха там?

Двама огнетъкачи дотичаха на стените. Зноят на телата им се надигна свирепо като от адска паст.

Радж Атън само посочи. Не можеше да види лицето на момчето. Дори когато Габорн се обърна, неизвестно защо не можа да съсредоточи погледа си върху лицето му. Но знаеше гърба му, очертанията му.

— Рахжим, виждаш ли младежа там, който изостава и се готви за бой? Изгори го.

От черните очи на огнетъкача лумна доволна светлина. Рахжим издиша нервно; от разширените му ноздри изригна дим.

— Слушам, о, Велики.

Рахжим нарисува с пръста си руна на огнена сила във въздуха, после вдигна високо ръка и я стисна в юмрук за половин секунда към слънцето, греещо високо в небето. Небесата изведнъж помръкнаха, щом събра слънчевата светлина във фибрите си, нишки като разтопена коприна, събра ги наедно и ги усука надолу във въжета от енергия, съсредоточени в ръката му… докато дланта му не се изпълни с разтопени пламъци.

Рахжим задържа огъня за частица от секундата — достатъчно дълго, за да го съсредоточи на подходящ фокус. После го хвърли с цялата си мощ.

Габорн политна напред, когато вълната от вятър и огън го блъсна в гърба, и усети рязко парене. Зачуди се дали го е улучила стрела, но тутакси осъзна, че връхната му дреха е в пламъци.

Един от рицарите на Радж Атън препускаше до Йоме и се мъчеше да сграбчи юздите на коня ѝ.

Габорн бързо разкъса мръсната тлееща дреха и я метна във въздуха точно в мига, в който тя избухна в пламъци. Реши, че само калта по палтото го е предпазила да не изгори в тази прескъпа половин секунда. Дрехата падна върху муцуната на бойния кон на преследвача на Йоме и се закачи за шлема. Приличаше едва ли не на магьоснически трик.

Конят изцвили от ужас, залитна и хвърли ездача си.

Габорн пак се обърна към замъка. Беше вече на неколкостотин разкрача от огнетъкача — извън обхвата на най-опасните му заклинания.

След като бе пропуснал с първата си атака, сега огнетъкачът щеше да прояви мощта си в изблик на сляп бяс.

Горе на хълма бойният рог прозвуча отново, зовейки мъжете на крал Ордън на щурм. Самата мисъл за това ужаси Габорн. Ако крал Ордън нападнеше, Радж Атън щеше да разбере с колко малко войници разполага.

Небесата помръкнаха за втори път, но този път тъмнината се задържа по-дълго. Габорн се обърна. Огнетъкачът бе вдигнал ръце. Кълбо от огън, ярко и разтопено като слънцето, се оформи между тях.

Габорн притисна лицето си към шията на коня, помириса конската пот, сладникавия мирис на космите.

Пътят свиваше на изток, макар че скоро щеше да поведе на юг. Беше широк и прашен по това време на годината — прах, вдигана от товарните животни на хиляди търговци. Но напред минаваше през овъглени дървета към обещаващите подслон лесове отвъд тях. Точно оттам беше прозвучал бойният рог. Но ако Габорн оставеше пътя тук, ако продължеше направо, щеше по-бързо да се добере до гората.

А щом навлезете в нея, извън погледа на огнетъкача, щеше да е в по-голяма безопасност.

— Вдясно, хо-о! — извика той и подкара встрани от пътя. Животното на Йоме се подчини на командата, кралският кон тръгна по петите му. При внезапния завой крал Силвареста изрева от страх. Габорн остави коня си да прескочи като заек крайпътния насип и да се понесе през овъглените стволове.

Огненото кълбо профуча вляво от него — разширило се до размера на фургон и губещо силата си от разстоянието.

Притокът на топлина и светлина се блъсна в почернелия торф и го взриви. Във въздуха изригна черна пепел и огън.

Габорн запрепуска през черните стволове на дърветата, затанцува между тях, използвайки ги като щит зад гърба си. Макар и мъртви, осигуриха му някаква защита.

Войниците на Радж Атън се носеха след него и крещяха ругатни и проклятия на южняшките си езици. Лицата им бяха изопнати от ярост.

Само фактът, че сега нямаше нищо на себе си, нищо, което да го предпази освен кожата му, напомни на Габорн за билките на Бинесман в кесията, вързана на шията му.

Седефче.

Сграбчи кесията, скъса я от връвта на шията си и я метна във въздуха. Стритите на прах листа се разлетяха като облак.

Ефектът беше опустошителен.

Войниците започнаха да се давят от суха кашлица. Конете зацвилиха от болка, почнаха да залитат и да падат. Разкрещяха се мъже. По земята задрънча метал. Габорн се обърна назад.

Десетина рицари лежаха и кашляха върху овъгления склон на хълма. Всички останали бяха свърнали далече встрани от изпопадалите по необяснима причина техни другари. Повечето от тях бяха преценили за най-разумно да се оттеглят от настоятелните звуци на бойния рог, защото вече препускаха в тръс обратно към замъка Силвареста.

Габорн се изкачи на малкото възвишение и погледна пътя, който се виеше през тясна долина.

Сред почернелите дървета, недалече от билото, на гърба на неоседлана сива кобила седеше самотен воин. Държеше щита си в лявата си ръка — малък и кръгъл, не по-голям от блюдо.

Боренсон. Чакаше го. Едрият телохранител се усмихна на принца и белите му зъби блеснаха под рижата брада. Габорн не беше и помислял, че ще е толкова щастлив, щом види зеления рицар на дома Ордън на щита на някой воин.

Боренсон отново вдигна бойния рог към устните си, изсвири сигнала за атака и препусна към Габорн. Конят му прескочи трупа на един великан и се понесе надолу по хълма.

— Стрелци, изпъни! — извика Боренсон явно за заблуда… в долината нямаше нищо освен почернели дървета и камъни. Телохранителят му откачи от седлото бойната си брадва, размаха я над главата си и изтрополи покрай Габорн, за да прикрие изтеглянето на принца.

Само един от воините на Радж Атън се бе осмелил да прехвърли височината и сега се носеше надолу.

Грамаден мъж на черен жребец — бялата му дълга пика бе насочена напред, като лъч светлина. Макар и за половин секунда, докато дърпаше юздите на коня си, за да свие настрани, Габорн погледна назад.

Рицарят носеше черна ризница под златистото връхно палто с извезана на гърдите емблема — червените вълци на Радж Атън. Пиката му с цвят на слонова кост беше оцапана с кръв.

На високия му шлем бяха нарисувани бели криле, показващи, че не е обикновен войник, а капитан от гвардията на Радж Атън, Непобедим с не по-малко от петдесет дара.

Боренсон не можеше да се мери с него.

Въпреки това Боренсон пришпори коня си срещу воина и жребецът му замята буци пръст с всеки удар на копитата.

И тогава Габорн разбра: войниците на баща му се бяха оттеглили, нямаше да се върнат, за да го спасят. Боренсон трябваше да убие рицаря или да загине, забавяйки го, иначе Радж Атън щеше да научи истината.

Габорн измъкна късия меч от колана на кръста си.

Непобедимият се понесе по склона с насочена напред пика.

Боренсон вдигна високо бойната си брадва. Най-разумното щеше да е да премери замаха си и да парира пиката преди върхът ѝ да разкъса ризницата му.

Но тези воини бяха подсилени, а Габорн не знаеше какви видове сила или таланти можеха да притежават Непобедимите. Не беше подготвен за тяхната тактика.

Точно когато изглеждаше, че Боренсон ще бъде поразен, той извика:

— Чисти!

Конят му скочи и изрита.

Пиката на Непобедимия се заби в конската шия. Чак тогава Габорн видя, че е „прикована пика“ — здраво притегнато с болтове към металната ръкавица на рицаря оръжие. Болтовете помагаха при двубой с брониран противник, защото гарантираха, че рицарят няма да я изтърве, когато пиката удари метала.

За нещастие, човек не можеше да пусне пиката, без да махне тежките стоманени болтове, които я придържаха към ръкавицата. Сега, след като острието ѝ се заби в конската плът и кост, тежестта на коня беше такава, че ръката на рицаря се изви нагоре и назад, после изпука и костите на рамото се строшиха още докато пиката пращеше под грамадния натиск.

Непобедимият изрева от гняв, а безполезната му дясна ръка остана прикована към счупената пика.

С лявата си ръка той награби боздугана си, докато Боренсон се мяташе от коня си, замахвайки с острата си брадва с такава сила, че тя разкъса ризницата на Непобедимия, проби кожения елек отдолу и острието се заби под гърлото му.

Боренсон изхвърча след оръжието си и цялата тежест на щита му се стовари върху едрия рицар. Двамата се претърколиха на кълбо през гърба на рицарския кон и паднаха в пепелта.

Толкова свирепи удари щяха да убият на място някой обикновен човек, но обляният в кръв Непобедим на Радж Атън нададе боен вик и отхвърли Боренсон на няколко разкрача надолу по склона.

После скочи на крака и надигна боздугана си. Габорн се зачуди дали ще оправдае името си, защото наистина изглеждаше непобедим. Някои от тези рицари притежаваха над двайсет дара на жизненост и можеха да се съвземат почти след всеки удар.

Непобедимият се втурна напред, бърз като мълния. Боренсон лежеше по гръб. Изрита и железният връх на ботуша му удари глезена на рицаря. Костта изпука като скършена ос.

Непобедимият замахна с боздугана. Боренсон се опита да блокира удара с ръба на щита си. Щитът се огъна от сблъсъка и долният му край се заби в корема на Боренсон.

Боренсон изпъшка.

Габорн вече почти беше стигнал до мястото на битката; конят му сякаш летеше.

Той скочи от седлото и Непобедимия се извърна вихрено да го посрещне, размахал високо боздугана, готов да смаже Габорн с железните му шипове.

Пълният шлем на Непобедимият не осигуряваше периферно зрение, така че той не можеше да види Габорн, докато не се обърне. Докато се извръщаше, Габорн нацели меча си в очния процеп на шлема.

Острието се хлъзна навътре с болезнено тъп звук. Габорн се хвърли напред след оръжието и изтласка рицаря на земята.

Падна върху него и полежа така за миг, останал без дъх. После погледна Непобедимия, за да се увери, че е мъртъв.

Тънкото острие се беше врязало през очния процеп чак до дръжката, беше пробило черепа на Непобедимия и върхът му се беше показал от другата страна на шлема. Дори един Непобедим не можеше да оцелее след такава рана. Тоя специално се беше отпуснал като медуза.

Габорн се надигна потресен, едва сега осъзнал колко близо беше бил до смъртта.

Бързо се огледа за рани, после погледна към склона, уплашен, че още някой рицар може да се спусне отгоре.

Опита се да измъкне късия си меч от шлема на Непобедимия, но оръжието беше заяло здраво и не искаше да излезе.

Габорн се изправи, пое си дъх и погледна към Боренсон. Боренсон се превъртя по корем и повърна върху овъглената земя.

— Добра среща, приятелю — каза усмихнат Габорн. Имаше чувството, че се усмихва за пръв път от седмици, въпреки че беше оставил Боренсон само преди два дни.

Боренсон се изхрачи на земята, отърка устата си и се усмихна.

— Наистина мисля, че трябваше да си измъкнеш задника оттука още преди Радж Атън да се приближи по пътя.

— Радвам се, че те виждам, все пак — каза Габорн.

— Сериозно говоря — изръмжа Боренсон. — Няма да те остави да се измъкнеш толкова леко. Не разбираш ли, че той е бил целия този път само за да унищожи дома Ордън?

Сбогуване

В Кулата на Посветителите Шемоаз пъшкаше и се мъчеше да повдигне баща си от постелята му от слама и сушена лавандула, след което го извлече на зелената трева на двора, за да може да се качи на големия фургон за своето пътуване обратно на юг. Беше трудно да пренесе толкова едър човек.

Не, не тежестта правеше мъкненето му толкова трудно. Беше от начина, по който той се държеше за нея, стиснал жестоко раменете ѝ; силните му пръсти се впиваха в кожата ѝ, а краката му не можеха да се отпуснат достатъчно, за да върви.

Имаше чувството, че го е предала още преди години, когато му позволи да замине на юг и да се бие с Радж Атън. Беше се бояла, че никога повече няма да се върне, че ще го убият. Надявала се беше, че страхът е само детинска тревога. Но сега, след като бе преживял толкова години затворничество, Шемоаз си въобрази, че я спохожда някакво предчувствие, може би някаква хладна увереност, пратена ѝ от предците от гробовете.

Тъй че сега тя носеше не само баща си, но и тежестта на своя провал през всичките изминали години, тежест, която по някакъв начин се примесваше с чувството ѝ за гузност от това, че се е оказала бременна. Тя, Девата на честта на принцесата.

Западната Голяма зала в цитаделата на Посветителите беше огромна, на три етажа, и в нея спяха хиляда и петстотин мъже. Гладки орехови нарове покриваха подовете и във всяка стена имаше взидана камина, та през цялата зима помещението да е приятно затоплено.

Източната Голяма зала, от другата страна на двора, побираше една трета от този брой жени.

— Къде?… — попита баща ѝ, докато тя го мъкнеше покрай редиците нарове, по които спяха Посветители.

— На юг, към Лонгмът, мисля — каза Шемоаз. — Радж Атън заповяда да те изнеса.

— Юг — прошепна угрижено баща ѝ.

Шемоаз се помъчи да извлече баща си покрай един мъж, който беше подмокрил постелята си. Ако имаше време, щеше да спре да се погрижи за окаяника. Но фургонът щеше да тръгне всеки момент, а и не можеше да рискува да се отдели от баща си.

— Ти… идваш ли? — попита баща ѝ.

— Разбира се — каза Шемоаз.

Всъщност не можеше да обещае такова нещо. Можеше само да се остави на милостта на мъжете на Радж Атън, да се надява, че ще ѝ позволят да се грижи за баща си. Щяха да ѝ позволят, каза си. За Посветителите трябваха хора, които да ги гледат.

— Не! — изръмжа баща ѝ. Престана да се опитва да върви, краката му изведнъж се повлякоха и я накараха да залитне на една страна. Тя устоя на тежестта и се опита да го понесе въпреки волята му.

— Нека умра! — гневно прошепна той. — Дай… дай отрова. Да боли. Да умрем.

Отчаяната му молба я разтревожи. Самоубийството беше единственият начин да си отмъсти на Радж Атън и да му нанесе своя удар. Но Шемоаз не можеше да понесе мисълта, че ще убие когото и да било от тези мъже, макар да знаеше, че животът за тях е ужасен — да са приковани до края на дните си към някакъв мръсен под. Така че трябваше да се надява, че баща ѝ един ден ще се върне, цял и неомърсен.

Шемоаз прегърна баща си и го изкара през голямата дървена врата на светло. Свежият вятър носеше мирис на дъжд. Наоколо войници на Радж Атън тичаха насам-натам, претърсваха кралската съкровищница и оръжейната над кухните. Тя чу трясък от строшено стъкло откъм улицата, развикаха се търговци.

Шемоаз повлече баща си към огромния покрит фургон в двора. Страните и покривът на фургона бяха направени от дебели дъбови дъски, само с една тънка решетка, за светлина и свеж въздух. Един от войниците на Радж Атън награби баща ѝ за врата, надигна го и го хвърли във фургона като чувал със зърно.

— Аа, последният — каза войникът.

— Да — каза тя. Всички вектори на Радж бяха във фургона. Пазачът се обърна.

Шемоаз погледна през портата и се сепна. Йоме, крал Силвареста, двамата им Дни и принц Ордън яздеха на хубави коне надолу по Пазарната улица към градските порти.

Прииска ѝ се да тръгне с тях, или да им извика благословия, която да им помогне по пътя.

Изчака, докато пазачът извлече баща ѝ навътре. Хората във фургона се размърдаха.

Шемоаз се качи на стъпалата на фургона и погледна вътре. Върху сламата в полумрака лежаха четиринайсет Посветители. Вонята беше тежка, миришеше на стара пот и урина, просмукали се в дъските на пода и стените. Шемоаз се огледа за място, където би могла да приседне между съсипаните мъже — слепите, глухите, видиотените. В този момент пазачът нагласяваше баща ѝ да легне на сеното. Погледна я и извика:

— Не! Ти не качва! — И се надигна да я избута от вратата на фургона.

— Но… татко ми! Това е татко ми! — проплака Шемоаз.

— Не! Ти не идва! — повтори пазачът и я забута.

Шемоаз отстъпи и единият ѝ крак зашари назад да намери стъпалото. Пазачът я блъсна и тя падна тежко на земята.

— За войници! За само войници — каза пазачът и отсече с ръка.

— Почакай! — извика Шемоаз. — Татко ми е вътре!

Пазачът я изгледа безстрастно, сякаш обичта на една дъщеря към баща ѝ беше съвсем чуждо за него понятие.

После постави ръка върху дръжката на извитата кама в колана си. Шемоаз разбра, че няма да има увещания, нито милост.

С един вик и рязко изсвирване кочияшът на грамадния фургон подкара конете надолу от цитаделата на Посветителите. Пред и зад фургона затичаха стражи.

Шемоаз не можеше да тръгне след фургона към Лонгмът. Разбра, че никога повече няма да види баща си.

Труден избор

Докато Боренсон гледаше как Габорн изведнъж осъзнава, че Радж Атън е дошъл преди всичко, за да убие него и баща му, мрак обгърна ума му — облак на отчаяние.

Видя крал Силвареста и си каза: „Не аз съм смъртта. Не аз съм унищожителят.“

Винаги се беше старал да е добър войник. Въпреки че живееше благодарение на меча си, убиването никога не му беше носило радост. Сражаваше се, защото се стремеше да защити други — за да спаси живота на свои приятели, а не за да отнеме живота на враговете си. Дори другарите му не разбираха това. Въпреки че се усмихваше в битка, усмихваше се не от радост или от жажда за кръв. Правеше го, защото отдавна беше разбрал, че предвещаващата смърт усмивка всява ужас в сърцата на противниците му.

Беше получил задача от своя крал: да убие Посветителите на Радж Атън, макар тези Посветители да можеха да се окажат най-старите и скъпи приятели на господаря му, дори Посветител да се окажеше собственият син на краля.

От пръв поглед Боренсон разбра, че крал Силвареста е отдал дара си. Видиотеният крал вече не знаеше как се седи на седло. Надвесваше се напред с опулени от страх очи, стенеше несвързано, завързан за седлото.

До краля яздеше Йоме или кралицата — Боренсон не можеше да реши коя от двете — цялото ѝ обаяние бе изстъргано от нея, кожата ѝ бе груба като кора на стар дъб. Непознаваема.

„Не аз съм смъртта“ — каза си отново Боренсон, макар да знаеше, че трябва да донесе смърт на тези двамата. От тази мисъл му прилоша.

„Пирувал съм на трапезата на този крал“ — каза си Боренсон и си спомни миналите години, когато Ордън срещаше Хостенфест със Силвареста. Миризмата на печено свинско, на младо вино и ряпа винаги беше силна на тази трапеза — пресен хляб и мед, портокали от Мистария. Силвареста винаги беше щедър с виното, както и с шегите.

Ако Боренсон не смяташе краля за личност твърде високопоставена спрямо собствения му сан, щеше да е горд да го нарече свой приятел.

На остров Твинн, родното място на Боренсон, кодексът на честта беше ясен: да ограбиш или убиеш някой, който те е хранил, е подлост. Онези, които го правеха, не получаваха никаква милост, когато ги убиваха. Веднъж Боренсон беше видял как пребиха един с камъни почти до смърт само защото беше нагрубил своя домакин.

Боренсон беше яздил дотук с надеждата, че няма да му се наложи да изпълни заповедите на своя крал, с надеждата, че цитаделата на Посветителите ще е толкова добре охранявана, че изобщо няма да му се удаде шанс да влезе, с надеждата, че крал Силвареста ще е отказал да отдаде дара си на Радж Атън.

Йоме. Сега Боренсон позна принцесата, не по лицето, а по изящната ѝ стойка. Спомни си за една късна нощ преди седем години, когато беше седял в кралската цитадела до пламтящия огън; пиеше греяно вино, докато Ордън и Силвареста си разправяха смешни ловни истории отпреди години. В един момент малката Йоме, събудена от силните смехове под стаята ѝ, беше дошла да послуша.

За изненада на Боренсон, принцесата седна в неговия скут, където стъпалата ѝ щяха да са по-близо до огъня. Не беше потърсила кралския скут или този на някой от кралските телохранители. Беше избрала него и просто седна до огъня, и сънено се загледа в рижата му брада. Беше красива още като дете и той се почувства някак като закрилник, представи си как някой ден ще има точно толкова красива дъщеря като нея.

Сега Боренсон се усмихваше на Габорн, мъчеше се да прикрие гнева си, самоомерзението си, заради дълга, който трябваше да изпълни. „Не аз съм смъртта.“

Бойният кон на мъртвия враг беше избягал малко по-надолу и сега стоеше с изпънати уши и спокойно наблюдаваше сцената. Йоме се спусна при него, зашепна му тихо и хвана юздите. Конят понечи да я захапе, но Йоме го плесна по бронираната муцуна, за да разбере, че тя командва. После го поведе към Боренсон.

Вървеше сковано; жълтите ѝ очи бяха пълни със страх. Каза:

— Заповядайте, сир Боренсон.

Боренсон не взе веднага юздите. Когато се наведе към него, беше на един удар разстояние. Можеше да я удари с облечения си в металната ръкавица юмрук и да ѝ прекърши врата, без да вади оръжие. Но ето че тя стоеше пред него, предлагаше му услуга, отново като негов домакин. Той я гледаше, неспособен да замахне.

— Днес извършихте голяма услуга на моя народ — каза тя, — като извлякохте Радж Атън от Силвареста.

В душата на Боренсон се породи смътна надежда. Имаше някаква нищожна възможност тя да не служи за вектор на Радж Атън, а само да е отдала дара си и следователно да не представлява сериозна заплаха за Мистария. Това щеше да му даде някакво основание да я пощади.

Боренсон взе юздите на коня с разтуптяно сърце. Жребецът не се възпротиви, нито се дръпна от вида на вражеската броня. Само размаха сплетената си опашка да прогони мухите от задницата си.

— Благодаря ви, принцесо — отвърна с натежало сърце Боренсон. „Заповядано ми е да ви убия“, искаше му се дай каже. „Дано никога да не бях те виждал.“ Но трябваше да помисли и за плана на Габорн. Може би принцът имаше някакво основание да изведе краля и Йоме, някаква причина, за която Боренсон не можеше да се досети.

— Чух още рогове в горите — каза Йоме. — Къде са хората ви? Бих искала да им благодаря.

Боренсон извърна глава.

— Тръгнаха преди час. Тук сме сами. — Не беше време за приказки. Той прибра оръжията си от мъртвия кон, нагласи ги на вражеския и го възседна.

Препуснаха през овъглените дървета до пътя, после излязоха на него; копитата на конете им изтрополиха по един обгорял хълм, после по друг, докато най-сетне не стигнаха живи дървета, обещаващи им подслон.

Край един бълбукащ поток в края на леса Габорн им извика да спрат. Дори един подсилен кон, с жигосани на шията и гърдите му руни, трябваше да си поеме дъх и да се напои.

Освен това в зелената трева до потока лежеше някакъв войник от дома Ордън. Окървавеният му врат беше пронизан от черно копие на върколак. Тъжно напомняне, че макар малката им група скоро да навлезете в леса, все още нямаше да са в безопасност.

Вярно, Боренсон и мъжете му бяха гонили върколаци през цялата сутрин и ги бяха разпръснали. Но върколаците бяха ловки нощни ловци и обикновено се биеха на малки глутници. Тъй че някои от тези глутници щяха да са тук из горите, да се крият и да дебнат.

Габорн слезе от коня, оставиха животните да се напоят, а той отиде при убития войник и вдигна забралото му.

— Горкият Торин — каза Боренсон. — Беше добър войник, с талант при боравенето с боздугана.

Торин носеше обичайното облекло на воин от Мистария — черна плетена ризница върху елек от овча кожа. Тъмносиньото палто върху ризницата беше с емблемата на Мистария, зеления рицар — мъжко лице с дъбови листа в косата и брадата. Габорн огледа извезания зелен рицар върху палтото на Торин.

— Красиви цветове — прошепна принцът. — Най-красивите, които може да носи човек. — Започна да разсъблича Торин. — Това е вторият труп, който ограбвам днес — изпъшка Габорн, недоволен сякаш от предчувствието, че може да не се окаже последен.

— Е, милорд, с това само придавате достойнство на професията — каза Боренсон; не искаше да обсъжда своя проблем. Хвърли кос поглед към Йоме и улови страха в стойката ѝ.

Тя знаеше какво трябва да направи. Дори и тя го знаеше.

Но Габорн като че ли не се досещаше. Полудял ли беше? Или просто недозрял? Какво го беше накарало да си въобрази, че ще може да се измъкне от Радж Атън с една жена и един идиот като негови подопечни? Добрите коне са нищо, ако не можеш да ги яздиш — а Силвареста явно не можеше да язди.

— Къде е баща ми? — попита Габорн, докато разсъбличаше трупа.

— Не се ли сещаш? — отвърна Боренсон, неподготвен за въпроса. — Точно сега, бих казал, че е на петдесет мили от Лонгмът и се надява да стигне там преди мръкнало. Радж Атън има там четиридесет хиляди силара, заровени в градините с ряпа зад имението Бредсфор. Знаеш къде е това имение, нали?

Габорн поклати отрицателно глава.

— На пътя, три мили южно от замъка — каза Боренсон. — Сива сграда с две крила и оловен покрив. Прихванахме съобщение от херцогиня Ларън, което гласи, че Радж Атън очаква неговата армия да стигне до Лонгмът до ден-два. Баща ти се надява да ги изпревари за съкровището.

— И Радж Атън знае това? — попита Габорн, докато отвързваше ризницата. — Значи затова напуска замък Силвареста? Да си върне силарите?

Габорн явно сметна това за безсмислена дързост. Започна ядосано да развързва кожения елек на мъртвия. Боренсон се зачуди какво занимава ума на принца. Не разбираше ли, че Силвареста трябва да бъде убит? Какво си мислеше това момче?

— Баща ти се надява да убеди Вълчия господар, че Лонгмът е завзет преди няколко дни — обясни Боренсон — и че оттогава той взима дарове ден и нощ.

— Отчаян блъф — каза Габорн, докато оглеждаше елека за бълхи или въшки. Но дори Торин да го бяха мъчили бълхи приживе, те се бяха разбягали веднага щом тялото му бе изстинало.

Габорн навлече елека, сложи и ризницата и палтото — малко големи му бяха. До дясната ръка на Торин на земята лежеше малък щит — дървен и покрит с тънък слой месинг, а след това боядисан в тъмносиньо. Долният ръб на щита беше изострен, тъй че ако човек удареше с него, можеше да среже нечий врат като с нож. Обикновено човек, надарен с дара на метаболизма, носеше такъв малък щит. При бърз удар служеше като оръжие. Габорн го взе.

— А Радж Атън? — попита Боренсон. — Разбирам, че тръгва, но дали ще тръгне към Лонгмът?

— Точно както се е надявал баща ми. Ще тръгне след час — каза Габорн.

Боренсон кимна. Слънцето светеше в сините му очи. Усмихна се.

— Кажи ми — почти прошепна Боренсон, — къде ги водиш? — Кимна към Йоме и видиотения ѝ баща.

— В Лонгмът — отвърна Габорн. — Взех най-добрите коне в кралските конюшни. До довечера можем да стигнем до замъка.

„Сигурно, ако подопечните ти знаеха да яздят“ — понечи да отвърне Боренсон. Облиза устни и пак прошепна:

— Пътят е дълъг и труден. Може би ще е по-добре да оставим Силвареста тук, милорд. — Каза го като приятелски съвет, опитвайки се да прикрие напрежението в гласа си.

— След всички неприятности, през които минах, за да ги измъкна от Радж Атън? — попита Габорн.

— Не ми се прави на глупак — заговори Боренсон ядосано. Лицето му беше пламнало; той целият настръхна. — Силвареста е наш стар приятел, но сега служи на Вълчия господар. Колко дара на ум е прехвърлил Силвареста като вектор за Радж Атън? Колко дара на обаяние му е прехвърлила принцесата?

— Все едно — каза Габорн. — Приятели няма да убия.

Боренсон замълча за миг; мъчеше се да овладее надигащия се у него гняв. „Може ли дори един принц да си позволи подобна милост?“ — искаше му се да извика. Но не посмя да изрече подобно оскърбление. Вместо това се опита да го убеди.

— Те вече не са наши приятели. Те служат на Радж Атън.

— Може да служат като вектори, но избраха да останат живи, и като живи да служат на своя народ — отвърна Габорн.

— Като позволят на Радж Атън да унищожи Мистария? Не се заблуждавайте. Те служат на вашия враг, милорд. На вашия враг, и на врага на баща ви, и на Мистария — и на моите врагове! Да, тази служба е пасивна — но все едно те служат на тях, все едно че са воини.

О, Боренсон им завиждаше понякога — на Посветителите, които живееха като добитък от богатството на своя господар, хранени и повивани.

Разбира се, Габорн трябваше да си дава сметка, че Боренсон служи на своя владетел не по-малко всеотдайно, че се отдава напълно, ден и нощ. Боренсон се потеше, получаваше рани и страдаше. Беше взел дар на метаболизъм, така че остаряваше по две години срещу всяка една при един простосмъртен човек. Макар да беше само на двайсет години от деня на раждането си, малко по-голям от Габорн, косата му вече окапваше и сребристи косми вече шареха брадата му. За него животът се носеше бързо, все едно че седеше в лодка и бурното течение го влечеше, и той гледаше как брегът се отнася завинаги зад него, неспособен да улови нищо, неспособен нищо да задържи.

Между другото, хората се възхищаваха на Посветителите заради тяхната „саможертва“. Собственият баща на Боренсон беше отдал дар на метаболизъм на един от кралските войници преди Боренсон да се роди и така си лежеше в благословена дрямка през последните двайсет години. За Боренсон това приличаше на измама, с това, че баща му си оставаше млад, с това, че не преживяваше никакви изпитания, докато „одареният“ от него човек се състаряваше и чезнеше. Какво толкова беше „пожертвал“ баща му?

Не, тъкмо хора като Боренсон най-много страдаха за своите владетели, а не някакви си проклети Посветители, които ги е страх да изживеят собствения си живот.

— Трябва да ги убиете — подкани Боренсон.

— Не мога — отвърна Габорн.

— Тогава, кълна се във всички ужасни Сили, ще трябва да ме оставите да го направя аз! — изръмжа Боренсон и посегна да извади брадвата си от клупа. Йоме чу стърженето на дръжката в кожата, трепна и се втренчи в него.

— Стой — тиха каза Габорн. — Аз ти заповядвам. Те са под моя закрила. Под моя клетвена закрила.

Лъхна вятър и понесе пепел по земята.

— А на мен е заповядано да убия Посветителите на Радж Атън.

— Отменям тази заповед — твърдо каза Габорн.

— Не можете! — настоя Боренсон. — Това са заповеди на баща ви, вашите не могат да ги превишат! Баща ви ми даде заповед — толкова тежка, че никой не би ми завидял. Но аз трябва да я изпълня. Аз ще служа на крал Ордън дори вие да не искате!

Боренсон не искаше да спори. Обичаше Габорн като свой брат. Но не можеше да разбере как да опази верността си към дома Ордън, щом като принцът и кралят са в разногласие по този въпрос.

В далечината откъм замъка Силвареста прозвуча тънкият зов на бойните тръби на Юга — Радж Атън повеждаше войските си в поход. Сърцето на Боренсон заблъска в гърдите. Неговите хора уж трябваше да забавят армията, но в този момент те препускаха към Глиганския брод, където нямаше да са от полза.

Боренсон закачи брадвата на клупа, извади рога си и го наду: две дълги изсвирвания и две къси. Сигнал „На оръжие“. Войските на Радж Атън нямаше да бързат към Лонгмът, ако им се налагаше на всяка крачка да оглеждат за засада. Боренсон почти съжали, че неговите бойци не са все още тук, че няма хора, които да поведе в бой.

Габорн взе шлема от мъртвия Торин, сложи си го и каза:

— Слушай, Боренсон… ако имаме четиридесет хиляди силара, на баща ми няма да му се наложи да убива своите приятели. Той може просто да убие Радж Атън, а след това да върне Силвареста на трона, където му е мястото.

— Това „ако“ е плашещо — каза Габорн. — Можем ли да рискуваме! А ако Радж Атън убие баща ви? Пощадявайки Силвареста, вие може да осъдите баща си на смърт.

Лицето на Габорн пребледня. Момчето явно не беше мислило за тази опасност. Със сигурност съзнаваше величината на залога при тази битка. Но не, осъзна Боренсон, момчето беше прекалено невинно.

— Няма да позволя това да се случи — заяви Габорн.

Боренсон завъртя очи в досада и стисна зъби.

— Аз също — обади се Йоме от седлото си до потока. — По-скоро ще се самоубия, отколкото да видя, че някой ще пострада заради мен.

Боренсон се беше старал да говори тихо, за да не го чуе тя, но гласът му, разбира се, се бе повишил заради гнева. Той размисли. В този момент крал Ордън препускаше към Лонгмът с хиляда и петстотин воини. Беше изпратил вестители до други замъци с молба за помощ. Може би три или четири хиляди души щяха да се съберат при Лонгмът преди зазоряване.

Но Радж Атън щеше да предвожда внушителна армия, след като пристигнеха подкрепленията му от Юга.

Крал Ордън трябваше да прибере силарите, а след като ги вземеше, трябваше да се окопае в замъка Лонгмът. Никой друг замък в кралството нямаше да удържи по-добре на обсада.

Отчаяните моменти изискват отчаяни мерки. По всяка вероятност Радж Атън притежаваше толкова много дарове от своите хора в Юга, че и да убиеше Боренсон Силвареста и Йоме, това едва ли щеше да донесе голямо преимущество за крал Ордън. Тъкмо в това беше убеден Габорн.

От друга страна, времената бяха несигурни. Ордън и други крале бяха изпращали на юг платени убийци. Възможно беше дори някои изменници във владенията на самия Радж Атън да видят в неговото отсъствие чудесна възможност да се устремят към властта. Човек не можеше да изключи възможността във всеки момент даровете, които Радж Атън бе придобил в Хиърдън, да се окажат от жизнено значение за него.

Не, Боренсон трябваше да убие тези два вектора. Той въздъхна. С натежало сърце издърпа отново брадвата и подкара коня си напред.

Габорн хвана коня за юздите.

— Не се приближавай до тях — изръмжа той с тон, какъвто Боренсон никога досега не беше чувал от принца.

— Длъжен съм — заяви със съжаление Боренсон. Не искаше да го прави, но беше отстоявал позицията си толкова убедително, че сега сам беше убеден в правотата ѝ.

— А аз съм длъжен да закрилям Йоме и баща ѝ — заяви Габорн. — Като Клетвообвързан владетел.

— Клетвообвързан? — ахна Боренсон. — Не! Ти си глупак! — Сега го разбра. Габорн се беше държал отчуждено през двете седмици, докато пътуваха за Хиърдън. За пръв път в живота си беше толкова мълчалив.

— Вярно е — каза Габорн. — Изрекох клетва пред Йоме.

— Кой е свидетел? — зададе Боренсон първия въпрос, който му хрумна.

— Йоме и нейната Дева на честта.

Боренсон се замисли дали вестта за тази клетва може да бъде скрита. Ако убиеше свидетелите, белята можеше да се поправи.

— И нейната Дни.

Боренсон отпусна брадвата и погледна навъсено крал Силвареста. Кой знаеше докъде се е пръснала тази новина? От девите на Йоме до кралския съветник, от него — из цял Хиърдън. Не можеше да скрие стореното от Габорн.

Очите на Габорн блестяха свирепо. „Каква дързост! Малкият му задник! — помисли Боренсон. — Кани се да се бие с мен. Наистина ли ще се бие с мен заради това?“

Но знаеше, че е така. Да положиш клетва за закрила беше сериозна работа. Свята работа.

Боренсон не смееше да вдигне ръка срещу принца. Това беше измяна. Дори във всяко друго отношение да изпълнеше заповедите на Ордън, щяха да го обезглавят, че е посегнал на принца.

Габорн го гледаше право в очите. Накрая каза:

— Щом не ми позволяваш да отменя заповедта на баща ми, тогава ти заповядвам следното: Изчакай с изпълнението ѝ. Изчакай, докато стигнем Лонгмът, и говоря с баща ми.

Габорн като нищо можеше да стигне до замъка преди Боренсон. Там кралят щеше да разплете този заплетен възел.

Боренсон затвори очи и сведе глава в знак на примирение.

— Както заповядате, милорд.

Но го обзе ужасно чувство за вина. Бяха му заповядали да избие Посветителите в замък Силвареста и ако посечеше краля и Йоме сега, по този начин щеше да пощади живота на други; щеше да пощади всички онези, които прехвърляха дарбите си през тези двамата.

Но да убие Силвареста беше жестоко. Боренсон не искаше да убива приятел, независимо от цената. И не смееше да вдигне ръка срещу собствения си принц.

В главата му нахлуха противоречиви, откъслечни доводи. Той вдигна очи към крал Силвареста, който беше престанал да хленчи от страх и гледаше една сойка, която прелетя като синя нишка над главата му.

„Но ако не убия тези двамата, колко други трябва да убия в проклетата цитадела на Посветителите? Колко дара е взел Силвареста? Животът на тия двамата по-ценен ли е от живота на техните Посветители?“

Какво лошо бе направил който и да било от тях? Но със самото си съществуване те вливаха сила у Радж Атън.

Боренсон стисна зъби. Очите му се насълзиха.

„Ще ме накараш да избия всички, прехвърлили даровете си през тези двамата“ — помисли Боренсон. Това беше единственият избор. Обичаше своя принц, винаги му беше служил вярно.

„Ще го направя — зарече се Боренсон, — макар че след това ще се намразя завинаги. Ще го направя заради теб.“

„Не!“ — извика някаква дълбока частица от ума му.

Габорн пусна юздите на коня му и остана пред него настръхнал, сякаш все още беше готов да го смъкне от седлото му, ако потрябва.

— Водете ги в мир, милорд — каза Боренсон. Опитваше се да скрие тъгата в гласа си. Габорн въздъхна облекчено.

— Ще ми трябва оръжие — каза той. Можеш ли да ми заемеш едно от твоите? — Освен черното копие в гърлото на Торин нямаше нищо подръка.

Бойният кон, яхнат от Боренсон, имаше един боен чук. Не беше особено елегантно оръжие. Боренсон знаеше, че Габорн предпочита сабя, защото обичаше да сече и забива бързо. Но чукът си имаше и предимства: човек лесно можеше да пробие ризницата на брониран противник или да счупи шлема му. Сабята в такъв двубой по-вероятно щеше да се прекърши, отколкото да пробие бронята.

Боренсон извади чука и го подхвърли на Габорн. Не му беше лесно да приеме решението на проблема. Все още едва се сдържаше да не заколи Силвареста. „Не аз съм смъртта — каза си той. — Не аз съм смъртта. Не е мой дълг да се бия с принца си и да убивам крале.“

— Бързо тръгни за Лонгмът — каза с въздишка Боренсон. — Подушвам, че иде буря. Ще скрие миризмата ти, ще те проследят по-трудно. Хвани отначало главния път на юг, но не язди по него през целия път — мостът при Хейуорт е изгорен. По-добре тръгни през горите, докато стигнеш рида Ардамом, после отцепи право на юг към Глигански брод. Знаеш ли го къде е?

Габорн поклати глава. Разбира се, че не го знаеше.

— Аз го знам — каза Йоме. Боренсон я изгледа. Хладна, уверена въпреки грозотата си. Принцесата вече не показваше страх. А и тя поне знаеше да язди.

Боренсон подкара бойния кон крачка напред, издърпа дългото копие от врата на бедния Торин, прекърши го и хвърли края с острието на принцесата. Тя го хвана с една ръка.

— Няма ли да ни придружиш? — попита Габорн.

„Не разбира ли какво съм длъжен да направя?“ — зачуди се Боренсон. Все още не му беше доверил, че трябва да избие всеки Посветител в замъка.

„Не — реши Боренсон. — Откъде да знае какво се каня да направя?“ Момъкът беше невинен. Всъщност ако принцът имаше и най-слаба представа какво възнамерява Боренсон, щеше да се опита да го спре.

Но Боренсон не можеше да позволи това. „Това ще го направя сам — помисли той. — Ще поема това зло върху себе си, ще оцапам ръцете си с кръв, за да не ти се наложи на теб.“

— Имам други задължения — отвърна Боренсон и поклати глава. И се постара да успокои принца с една лъжа. — Ще вървя по стъпките на армията на Радж Атън.

Честно казано, отчасти му се искаше да придружи Габорн, да се увери, че ще премине безопасно през леса. Знаеше, че принцът ще се нуждае от помощ. Но не можеше да се довери на самия себе си, че ще води Габорн дори за час. Всеки момент можеше да изпита нуждата да се нахвърли върху принца и да убие крал Силвареста.

— Ако така ще ти е по-леко — каза Габорн, — когато стигна Лонгмът, ще кажа на баща ми, че изобщо не съм те виждал. Не е необходимо да го знае.

Боренсон кимна и изтръпна.

Ловът започва

Радж Атън стоеше, стиснал юмруци, над своя мъртъв Непобедим. Долу по склона армията му се придвижваше към Лонгмът, лъкометците тичаха по криволичещия път и цветните им туники придаваха на колоната отдалече вид на златна змия, виеща се през черния лес.

Съветникът Джюрийм се наведе над падналия боец, надигна краищата на оцапания си халат и заоглежда следите в пепелищата. Не беше нужно кой знае какво умение, за да се види какво е станало. Един мъж. Един мъж беше убил Непобедимия на господаря му, след това беше откраднал коня му и беше препускал с Габорн, крал Силвареста и дъщеря му. Джюрийм позна лежащия наблизо мъртъв кон. Беше го яздил наглият пратеник на Ордън.

От гледката му прилоша. Ако в преследването бяха издържали още няколко бойци, Габорн със сигурност щеше да попадне в ръцете им.

— Само петима са — заяви Фейкаалд. — Отцепили са напряко, вместо да хванат по пътя. Можем да пратим следотърсачи… десетина, да речем, но като се имат предвид войниците на Ордън в леса, може би трябва просто да ги оставим…

Радж Атън облиза устни. Джюрийм си даде сметка, че Фейкаалд не може дори да брои. Следата показваше, че са само четирима. Господарят му вече беше загубил двама съгледвачи от Габорн, а освен тях — бойни кучета, великани, една пиромантка… сега и един Непобедим. Принц Ордън може и да приличаше на момче, но Джюрийм започна да се чуди дали тайно не е взел доста дарове.

Хората на Радж Атън вече доста пъти бяха подценили издънката на крал Ордън. Ако се съдеше по избраните от него коне, Габорн щеше да навлезе дълбоко в леса и да отбягва главния път.

Но защо? Защото искаше да вкара Радж Атън в капан? Дали момчето не беше скрило войници в гората?

Или просто се страхуваше да пътува по пътя? Радж Атън беше оставил в свитата си няколко подсилени коня. Чудесни коне, специално отгледана порода за равнините и пустинята, всеки с родословие отпреди хиляда години. Може би момъкът знаеше, че неговите няма да надбягат конете на Вълчия господар на равен терен.

Но тук щеше да е почти невъзможно да се догонят планинските ловни коне на Габорн, които тичаха без броня, с техните здрави кости и силни крака. Джюрийм подозираше, че Габорн и Йоме познават тези лесове по-добре и от най-осведомения шпионин.

Пое си дъх, пресмятайки колко души да изпрати. От Габорн щеше да се получи чудесен заложник, ако Вълчия господар завареше нещата в Лонгмът такива, каквито подозираше.

Макар лесовете да бяха безмълвни, преди по-малко от час Джюрийм бе чул бойните рогове на Ордън да свирят из Дънуд.

Най-вероятно Габорн вече се беше добрал до войниците на Ордън и сега беше обкръжен от стотици телохранители. Но все пак… не можеше просто да го остави да си иде. Само при мисълта, че Габорн може да се измъкне, той кипна от гняв.

— Трябва да пратим хора да намерят момчето — каза Джюрийм. — Сто от най-добрите ни съгледвачи може би?

— Не — каза Радж Атън. — Заделете двайсет от най-добрите ми Непобедими и им наредете да свалят бронята от конете. Искам също двайсет мастифа да проследят принца.

— Както желаете, милорд — отвърна Джюрийм и се обърна, за да предаде заповедта на преминаващата долу войнишка колона. Но се сети за нещо. — Кой от командирите ще ги води?

— Аз ще водя — каза Радж Атън. — Преследването на принца май ще се окаже интересно развлечение.

Джюрийм вдигна тъмната си вежда. После се поклони в знак на примирение.

— Смятате ли, че ще е разумно, милорд? Други могат да го хванат. Даже и аз мога да отида. — Мисълта за тази езда, за болката, която щеше да изтърпи задникът му, го накара да млъкне.

— Други могат и да го хванат — отвърна Радж Атън, — но не толкова здраво като мен.

Надежда за дрипльовци

Пътят за Лонгмът беше кален заради закрилите небето буреносни облаци. Крал Ордън преодоля без отдих целия път до село Хейуорт — разстояние от деветдесет мили. Беше мирно селище, проснало се по двата бряга на река Дуиндъл. Обикновено село, с една малка мелница. На юг, докъдето на човек му стигат очите, се простираха ниски заоблени хълмове, всички покрити с вековни дъбове.

Хората тук водеха кротък живот. Повечето бяха бъчвари, правеха съдове за вино и за зърно. Напролет, когато реката придойдеше, човек често можеше да види мъже на салове от стотици бъчви, вързани една за друга, да карат по течението стоката си на пазар.

На Менделас Ордън изобщо не му беше приятно, че се налага да подпали моста. Често се беше отбивал тук по време на пътуванията си да се наслади на чудесния ейл, варен в хана „Дуиндъл“, разположен на малкото полуостровче до моста и с хубав изглед към реката.

Но докато стигне до селцето, дъждът беше намокрил моста. Хората му се опитаха да запалят огън край гъстите къпинаци на брега, но склонът беше стръмен и водата, която се стичаше отгоре, беше направо като порой.

Ордън си беше мислил, че две добре напоени с масло факли ще свършат работа, но дори и те се оказаха безполезни.

Тъкмо проклинаше късмета си, когато две местни момчета доведоха от странноприемницата ханджията, стария Стийвдор Харк. Ордън много пъти се беше радвал на гостоприемството му.

— Виж ти, виж ти, ваше величество, какво ви води с хората ви насам? — подхвана с доброжелателен тон поклащащият се по улицата ханджия. Хиляда и петстотинте бойци на Ордън като че ли изобщо не го притесняваха. Беше дебел, в торбести панталони и с престилка над шкембето. Тлъстото му лице беше червендалесто под посивялата брада, а от бузите му се стичаха капки пот.

— Ще трябва да изгорим моста ви — отвърна Ордън. — Тая нощ ще дойде Радж Атън. Не мога да го оставя да ме догони. С радост ще възмездя селото за неудобството.

— А, не вярвам да можете да изгорите тоя мост — засмя се ханджията. — Май ще е по-добре да се отбиете да пийнем. Мога да ви нагостя с командирите с чудесна гозба.

— Защо да не можем да го изгорим? — попита крал Ордън.

— Магия — каза ханджията. — Преди петнайсет години го удари мълния, изгоря до основи. Тъй че като го строихме отново, взехме един воден магьосник да му направи заклинание. Това дърво огънят не го лови.

Ордън го загледа мълчаливо под проливния дъжд. Думите на ханджията го жегнаха в сърцето. Ако водеше със себе си воден магьосник, щеше да развали заклинанието. Но не водеше. А и дъждът така валеше, че мостът сигурно нямаше да пламне и без воден магьосник.

— Тогава ще трябва да го насечем — каза Ордън.

— А, за туй и дума да не става — избоботи ханджията. — Ако искате да го свалите, свалете го, но дъските оставете, че да можем пак да си го построим вдругиден. Можем да ги приберем при мелницата.

Ордън обмисли предложението. Стийвдор Харк беше нещо повече от ханджия. Беше освен това и кмет, човек здравомислещ и с усет за нещата. Мостът беше направен от яки греди и дъски. Три каменни стълба, дълбоко набити в коритото на Дуиндъл, го крепяха. Да се смъкне мостът част по част щеше да е по-трудно, но ако влезеха в работа хиляда и петстотинте войници, щеше да стане достатъчно бързо. Силите знаеха, че дори и неговите подсилени коне имаха нужда от почивка.

Открит оставаше и въпросът с приятелството. Ордън не можеше току-така да разруши моста. Направеше ли го, при следващото си гостуване в селцето като нищо щеше да открие, че добрият ейл, кой знае защо, е станал на оцет.

— Е, приятелю — рече Ордън, — с удоволствие ще хапна от вечерята ти, докато ви крием моста.

Сделката се сключи.

Докато дъждът се лееше и мъжете му се потяха, Ордън се отби в хана, седна край камината и се умисли.

Бяха му обещали притоплена яхния, но само след половин час собственикът на хана лично му поднесе топла-топла баница и печено свинско — от големите глигани, заради които ловът в Дънуд беше толкова прочут. Месото миришеше апетитно, обилно поръсено с пипер и розмарин, мариновано в тъмна бира, а след това опечено с моркови, гъби и лешници. А на вкус беше точно толкова добро, колкото и на мирис.

И, разбира се, беше съвсем незаконно. На простолюдието не беше позволено да ловува кралските глигани; Стийвдор Харк можеше да изяде як бой с камшици за това прегрешение.

Месото се оказа чудесен и много уместен дар. Въпреки че Харк явно се опитваше да повдигне духа на Ордън, щедрият му жест имаше обратен ефект — само хвърли Ордън в тежка меланхолия, която го накара да се заседи край огъня, да чеше нервно брадата си и да мисли за плановете си.

Колко пъти беше ял в този хан по време на пътуванията си на гости на Силвареста? Колко пъти беше пирувал от плячката на тези лесове? Колко пъти беше изпитвал възбудата при лая на кучетата, подгонили големите глигани, и беше изпитвал радостта, когато хвърлеше късото копие, за да порази дивия звяр?

Гостоприемството на ханджията и вкусната му храна накараха крал Ордън да се почувства някак… тъжен.

Преди пет години, докато Ордън ловуваше тук, един убиец се беше промъкнал в цитаделата му и беше убил жена му и новороденото им бебе. Беше минала само половин година, откакто двете му дъщери загинаха при предното нападение. Убийството на жената на крал Ордън и на бебето го вбесиха. Но убиецът така и не беше заловен. Следотърсачите хванаха дирята му, но го изгубиха в планините южно от Мистария. Сигурно се беше измъкнал на югоизток в Инкара или пък на югозапад в Индопал.

Ордън бе предположил, че е намесен или Индопал, или Мъятин. Но не можеше да удари съседите си в изблик на сляп гняв, без доказателство.

Затова зачака. Чакаше и чакаше убийците да се появят отново.

Не се появиха.

Ордън знаеше, че е изгубил част от самия себе си. Повече не се ожени, никога не беше и мислил за втори брак. Човек не може да замени изгубена ръка или крак, та как би могъл да се надява, че ще замени половината от себе си?

Вече от години той истински чувстваше болката. При толкова много дарове на ум можеше съвършено да си спомни гласа ѝ, лицето ѝ. В сънищата му Корет продължаваше да идва и да му говори. Често, когато се събуждаше в студено зимно утро, се изненадваше, щом откриеше, че меката ѝ плът не се притиска до него, че не се опитва да изпие топлината му, както го правеше, докато беше жива.

Трудно му бе да опише усещането за загуба, което изпитваше. Крал Ордън веднъж се бе опитал да го опише на самия себе си.

Не че изпитваше чувство, че е изгубил бъдещето си, че животът му е свършил. Бъдещето беше синът му. Той щеше да продължи, да продължи без него, стига да го желаеха Силите.

Нито пък изпитваше чувството, че е изгубил миналото си, защото много добре си спомняше вкуса на целувките на Корет в нощта на брака им, как плачеше от радост, когато за първи път накърми Габорн.

Не, това, което беше изгубил, беше настоящето. Възможността да е със съпругата си, да я обича, да преживее всеки буден миг с нея.

И все пак, докато седеше в хана и дъвчеше вкусното печено върху тънкия порцеланов поднос, крал Ордън си даде ясна сметка, че нещо е изтръгнато от него.

Миналото му вече го нямаше. Всичките му хубави спомени скоро щяха да се окажат непоносими. Крал Силвареста все още не беше мъртъв, доколкото Ордън знаеше, но по някое време тази вечер Боренсон щеше да се опита да изпълни заповедите, които бе получил. Ордън беше принуден да убие човека, когото най-много обичаше и комуто най-много се възхищаваше.

Мръсно дело. Горчива подправка за толкова вкусно ястие.

Може би Стийвдор Харк разбра по някакъв начин какво изпитваше, защото поднесе от притоплената яхния на неколцината му командири, след което дойде и седна за малко при Ордън да му изрази съчувствието си.

— Снощи чухме вестите от замък Силвареста — каза той. — Лоши вести. Най-лошите, които съм чувал.

— Да, най-лошите от няколко поколения — изпъшка Ордън и изгледа стария ханджия. Тази година Стийвдор беше побелял малко повече по слепоочията. То и косата му вече изглеждаше повече побеляла, отколкото прошарена.

Разправяха, че всяка година Господарите на Времето звънват една сребърна камбана и че при звъна на камбаната, който я чуе, остарявал с година. За ония, от които Господарите на Времето не били доволни, камбаната можела да звънне и повече от веднъж, докато онези, които се харесвали на Господарите на Времето, можело изобщо да не чуят никакъв звън.

Тази година Господарите на Времето не бяха облагодетелствали Стийвдор Харк. Очите му изглеждаха подпухнали. От безсъние? Снощи поне този човек едва ли беше спал след толкова трагична вест.

— Мислите ли, че някой може да го прогони това чудовище? — попита Стийвдор. — Силите му май са повечко от вашите.

— Надявам се да го прогоня — каза Менделас.

— Че то, ако го направите, вие ще трябва да ни станете крал — каза мрачно ханджията.

Крал Ордън не беше обмислял подобна възможност.

— Не. Вашата кралска фамилия е непокътната. Ако домът Силвареста падне, следващата претендентка за титлата е графинята на Арънс.

— Едва ли. Хората няма да я подкрепят. Омъжена е за Сюард и е твърде далече, за да управлява. Виж, вие ако върнете Хиърдън, хората никой друг няма да щат, освен вие да им станете господар.

При тази мисъл сърцето на Ордън подскочи. Винаги беше харесвал горите и хълмовете на Хиърдън. Винаги беше обичал чистите, дружелюбни тукашни хора, кристалния въздух.

— Радж Атън ще го прогоня — заяви Ордън.

Знаеше, че няма да е достатъчно да прогони Радж Атън от тази земя. Трябваше да направи повече. Един Вълчи господар не можеше просто да бъде набит с камшик като пале. Трябваше да бъде заклан като бясно псе.

Крал Ордън видя сякаш с очите си разгръщащата се мащабна война, осъзна, че трябва да се подготви за офанзива на юг, да удари по Деяз и Мъятин, и Индопал още по първа пролет, оттам да се понесе на юг в Куран и Дармад, и кралствата отвъд тях.

Докато не бъдат умъртвени всички Посветители на Радж Атън и не бъде заклан самият Вълчи господар.

Ако спечелеше тази война, щеше да има земи за плячкосване. Повечето южни кралства не го интересуваха особено, но едно щеше да вземе: мините за кръвен метал на Картиш, южно от Индопал.

Крал Ордън смени темата и заговори с ханджията за минали дни, за ловуванията със Силвареста. Ордън се пошегува:

— Ако дойде ден аз да съм крал на Хиърдън, май ще трябва да те поканя на следващия ми лов.

— Е, боя се, че това ще е единственият начин да ме спрете да бракониерствам — засмя се Стийвдор Харк и потупа краля по рамото толкова свойски, колкото никой в Мистария нямаше да се осмели.

Но Ордън допускаше, че Силвареста много пъти е бил потупван по гърба от приятелите си. Такъв човек си беше. От тия, дето не държаха много на студенината и високомерието, за да изглеждат царствено.

— Значи се разбрахме — каза Ордън. — Ще те взема на следващия ми лов. — Ордън отново смени темата. — Сега на въпроса. Като дойде тук армията на Радж Атън, ще завари, че моста го няма. Моля те за една услуга. Напомни им, че Глиганския брод е достатъчно плитък за изгазване.

— Ами че те бездруго оттам трябва да минат, нали? — попита Харк.

— Тая земя им е непозната — каза Ордън. — Шпионите им може да са отбелязали на картите им само мостовете.

— Някоя изненада ли сте им намислили? — Ордън кимна. — Тогава ще им кажа.

Ханджията стана и се разшета. Скоро дъждът спря и крал Ордън излезе от хана, готов отново да се отправи на поход.

Най-напред провери, за да е сигурен, че мостът е свален — дебелите му греди и дъски бяха прибрани на сигурно място и грижливо укрити. После остави хората си и конете да си довършат кратката вечеря.

Командирите му бяха закупили зърно за конете, бяха отворили за войската и няколко бурета ейл. Макар да бяха загубили един час езда, хората му се пооживиха и поеха по пътя за Лонгмът доста освежени и много по-енергично.

Следобеда продължиха през хълмовете Дъркин и покрай планинските подножия, за да стигнат Лонгмът преди залез-слънце.

Замъкът Лонгмът бе разположен на стръмна височина сред хълмисти равнини, с китно малко градче на югозапад. Не беше голям, но стените му се издигаха невероятно високо. Брустверите се открояваха ярко. Лъкометците стреляха през тях или хвърляха врящо масло и камъни върху нападателите на всяка част от стената, без да ги плаши възможна отплата.

Каменният градеж на стените беше забележителен. Повечето камъни тежаха по дванайсет-четиринайсет тона, но въпреки това бяха наместени така точно, че човек трудно можеше да намери цепнатина, за която да се хванат пръстите му.

Мнозина считаха Лонгмът за невъзможен за изкачване. Никой противник досега не беше постигал успешно изкачване на външните стени. Замъкът беше падал само веднъж, преди петстотин години, когато сапьори успели да прокопаят тунел под западната стена и тя се сринала.

Оттогава замъкът не беше падал.

Тъй че когато войската наближи Лонгмът, крал Ордън неволно изпита копнеж най-сетне да усети сигурността му. Не беше подготвен за разрухата, която щеше да го посрещне.

Селището в подножието на замъка беше разрушено: стотици домове, плевни и складове — всичко беше изгоряло до темелите. От някои къщи все още се виеше дим. По околните пасища нямаше едър добитък и овце. Едно животно не се мяркаше даже.

Сивите знамена на Лонгмът се издигаха на пилони по кулите и по стените. Но бяха раздрани и изпокъсани. По външните стени бдяха на пост няколко десетки войници.

Ордън очакваше да завари селището такова, каквото го беше видял за последен път. Зачуди се дали тук не се е разгоряла някоя голяма, останала неизвестна за него битка.

След това осъзна какво е сполетяло тази земя. Войниците на Лонгмът бяха опожарили градчето до основи и бяха вкарали вътре всички стада в очакване на обсадата на окупационните сили на Радж Атън. Като бяха подпалили града, те бяха лишили окупаторите от подслон. Тук, по тези голи хълмове, при настъпващата зима подслонът щеше да е твърде важен.

Докато малката му войска приближаваше портите на замъка, Ордън забеляза облекчението, изписало се по лицата на войниците по стените. Някой наду боен рог — къс сигнал, изсвирван само когато е забелязано пристигането на приятелски подкрепления.

Подвижният мост се спусна.

Когато крал Ордън мина през портите, мъжете от замъка се развикаха радостно. Но виковете бяха малобройни и рехави.

Не беше подготвен и за гледката, която го посрещна: навсякъде покрай стените от вътрешната страна на цитаделата лежаха проснати трупове и до тях седяха ранени граждани. Много от тях бяха с броня — щитове и шлемове, взети от сразените бойци на Радж Атън. Кръв беше оплискала каменните зидове по пасажите на стените. Имаше десетки строшени прозорци. По гредите на сградите се мяркаха забити брадви, стрели и копия. Кулата на нечие господарско имение беше рухнала.

На фасадата на цитаделата на херцога висеше самият херцог — от един прозорец — обесен на собствените си черва, точно както го беше описала херцогиня Емадайн От Ларън.

Навсякъде се виждаха следите от битката. И много малко оцелели.

Пет хиляди души бяха живели тук. Пет хиляди мъже, жени и деца, които се бяха сражавали със зъби и ножове, за да прогонят хората на Радж Атън.

Нямаха си войници с тежки дарове и боен опит от много години. Нямаха силни оръжия. Бяха разчитали може би само на изненадата и на силния си дух.

И бяха спечелили. След това семействата им бяха избягали, страхувайки се от възмездието на Радж Атън.

Крал Ордън беше очаквал да завари четири или пет хиляди души, обитаващи този замък и градчето — хора, които можеше да използва, за да подсилят отбраната му, хора, които можеше да окуражи за дарове.

Навсякъде щъкаха кокошки и гъски. Из вътрешния двор ровеха свине.

И тук го посрещнаха немощни възгласи, които скоро заглъхнаха. Някакъв мъж извика от върха на цитаделата на Посветителите:

— Крал Ордън, какви вести носите за Силвареста?

Ордън погледна нагоре. Мъжът беше облечен в спретнатата униформа на капитан. Трябваше да е капитан Седрик Темпест, наместникът на херцогинята и временно назначен за командващ отбраната на замъка.

— Замък Силвареста е паднал и хората на Радж Атън го държат.

Лицето на капитан Темпест се смрази от ужас. Явно беше очаквал по-добри вести. Едва ли разполагаше с повече от стотина души. Не беше по силите му да защити замъка, можеше само да го задържи, докато Силвареста успее да изпрати помощ.

— Имайте кураж, мъже на Силвареста — призова Ордън и Гласът му накара думите да отекнат от стените. — Силвареста все още има кралство и ние ще му го върнем!

Стражите по стените нададоха възгласи:

— Ордън! Ордън! Ордън!

Ордън се обърна към яздещия до него капитан Стрекър и му прошепна:

— Капитане, отидете лично на юг до имението Бредсфор и потърсете в градината с ряпа. Търсете за прясно изкопано. Там трябва да намерите заровени силари. Ако успеете, донесете ми двайсет силара с руни на метаболизъм, останалите заровете. Скрийте ги добре.

После Ордън се усмихна и махна с ръка на дрипавите защитници на Лонгмът. Нямаше да е от полза да прибере всички силари в замъка — не и след като Радж Атън можеше да щурмува и да срине целия замък, за да ги намери.

Само трима живи хора знаеха къде са скрити силарите — той самият, Боренсон и сега капитан Стрекър.

Искаше да е сигурен, че ще остане така.

Шепоти

Не повече от час беше изтекъл в горите на Дънуд, когато Йоме за пръв път чу лая на ловните кучета — призрачен звук, носещ се като мъгла от долината зад тях.

Току-що бяха закапали едри капки дъжд, а от планините тътнеше далечен грохот на приближаваща се буря. Насрещни ветрове, духащи кой накъдето му скимне, правеха така, че кучешкият лай ту достигаше ясно до ушите ѝ, ту заглъхваше, ту ги догонваше отново.

Тук, на каменистия гол рид, звукът изглеждаше далечен — на мили от тях. Но Йоме знаеше, че разстоянието е измамно. Бойни псета с дарове на метаболизъм можеха много бързо да пробягат няколко мили. Конете вече се уморяваха.

— Чу ли ги? — извика Йоме на Габорн. — Не са много далече.

Габорн се озърна, след като конят му прескочи един висок шипков храст и се гмурна отново в дълбокия лес. Лицето му беше пребледняло; той се намръщи.

— Чувам ги. Да побързаме.

Побързаха, и още как. Габорн стисна бойния чук и вместо да завива покрай дърветата, подкара коня си право напред и така се натресе в клоните, че на Йоме и на баща ѝ не им се наложи да се снишават под тях.

Йоме се боеше, че това бягане е глупаво. Баща ѝ не знаеше къде се намира, не съзнаваше, че е в опасност. Просто се взираше втренчено в дъждовните капки. В пълна забрава.

Баща ѝ не можеше да си спомни как се язди кон, а мъжете, които ги преследваха, сигурно бяха опитни ездачи.

Габорн реагира на опасността, като препусна по-бързо. След като прекосиха голям участък борова гора, той подкара коня си в галоп през някаква седловина към още по-дълбоките лесове на запад.

Тропотът на конските копита, тежкият дъх от издуващите се до краен предел конски дробове, всичко това бе погълнато от грамадните тъмни дървеса, по-високи от всички дървета, които Йоме бе виждала в Дънуд.

Тук подсилените им коне затичаха с удвоени сили. Габорн ги остави да препускат на воля и животните само дето не полетяха през клисурата, все по-навътре в сгъстяващия се мрак. Небесата отгоре им закънтяха от гръмотевичен тътен. Върховете на високите борове се заогъваха от вятъра и дърветата запращяха чак до корените, но в тези гъсти гори дъждът не ги стигна. Капваше по някоя капка през гъстите борови клони, но рядко.

След като конете препускаха толкова бързо в тези гори, Йоме не възрази, че Габорн е тръгнал по клисурата, все по-навътре и по-навътре, така че пътят им се виеше около подножието на планината. По едно време се озоваха на северозапад, обръщайки в кръг едва ли не обратно към замъка Силвареста.

Но не, реши тя след малко — не беше към замъка, а по-скоро на запад, все по-навътре, към Западния лес. Към Седемте стоящи камъка в най-дълбоките недра на древния лес.

Тази мисъл я притесни. Не се помнеше някой да е стигал до Седемте стоящи камъка и да се е връщал жив — във всеки случай никой не ги беше виждал от няколко поколения. Баща ѝ ѝ беше разправял, че не трябва да се бои от духовете, обитаващи горите около камъните. „Ерден Геборен ни е дал тези лесове още докато е бил жив и ни е направил владетели на тази земя — казваше той. — Бил е приятел на мътните и затова и ние сме им приятели.“

Но дори баща ѝ отбягваше камъните. Някои твърдяха, че родът на Силвареста е отслабнал през поколенията. Други казваха, че духовете на мътните вече не помнели своите клетви, та затова не закриляли онези, които видят камъните.

Йоме цял час премисляше тези неща, докато Габорн препускаше на запад, през горите, които с всяка минута ставаха все по-тъмни и стари. Накрая стигнаха до равното било на някакъв хълм и под тъмните дъбове тя видя малки ями, осеяли земята под дърветата. От ямите долитаха далечни викове и дрънчене на ризници, цвилене на коне и грохот на древни битки.

Познаваше това място: Мъртвото поле на Алнор. Дупките по земята бяха местата, в които духовете се криеха от дневната светлина.

— Габорн, обърни на юг, Габорн! — извика тя.

Той я погледна; очите му бяха помътнели и разсредоточени, като на човек, потънал в дълбок сън. Тя посочи на юг и извика:

— Натам!

За нейно облекчение Габорн свърна на юг и пришпори коня си. След пет минути излязоха в ниска гора от брези и млади дъбове, където слънцето грееше по-ярко. Но при тези дървета клоните често стигаха почти до земята, а отдолу растяха гъсти трънаци, така че конете забавиха.

Изведнъж прехвърлиха един малък хълм и навлязоха в низина, където под сянката на дъбовете отдъхваше стадо глигани. Земята беше като разорана, толкова много бяха ровили дивите свине за жълъди и червеи.

Глиганите заквичаха от гняв, като видяха озовалите си между тях коне. Един огромен мъжкар, чийто гръб стигаше до рамото на коня на Йоме, се изправи и изгрухтя, поклащайки заплашително грамадните си криви бивни.

В един миг конят ѝ полетя право срещу звяра, но в следващия ловко зави, като едва не изхвърли Йоме от седлото, и профуча покрай дивата свиня надолу по склона.

Йоме се извърна да види дали глиганът ще се спусне да ги преследва.

Но подсилените коне препускаха толкова бързо, че свинете само загрухтяха от изненада и загледаха как се отдалечават с тъмните си като мъниста очи.

Габорн се спусна през брезовата горичка към някаква река, широка около четиридесет стъпки. Коритото ѝ беше плитко и покрито с чакъл.

Щом видя реката, Йоме разбра, че съвсем се е загубила. Беше яздила често в Дънуд, но се беше придържала към източния край на леса. Тази река не беше виждала никога. Дали не беше горното течение на Вий, или потокът Фроу? Само че ако беше Фроу, той щеше да е пресъхнал по това време на годината. Ако пък беше Вий, значи бяха стигнали по-далече на запад през последния час, отколкото си беше представяла.

Габорн откара конете при реката и ги остави да си поемат дъх и да се напият. Животните бяха запотени. Руните, жигосани по вратовете им, показваха, че всяко от тях има по четири дара на метаболизъм, както и други на ум и жизненост. Йоме направи няколко бързи изчисления наум. Предположи, че са гонили конете близо два часа без храна и вода, но това беше равно на осем часа препускане на обикновени коне. Един обикновен кон щеше да умре три пъти при такава жестока езда. Ако се съдеше по тежкото дишане и потене на тези, не беше сигурна дали ще издържат на изпитанието.

— Ще трябва да оставим конете да отпочинат — каза тя на Габорн.

— А преследвачите ни ще спрат ли, как мислиш? — попита той.

Йоме знаеше, че няма да спрат.

— Но нашите ще умрат.

— Силни животни са — изтъкна очевидното Габорн. — Тия, дето ни гонят, ще видят, че техните ще умрат преди нашите.

— Сигурен ли си?

Габорн колебливо поклати глава.

— Само се надявам. Нося лека ризница — на конницата на баща ми. Но Непобедимите на Радж Атън имат железни нагръдници — с по-тежки ръкавици и наколенници, а и ризница отдолу. Всеки от конете им трябва да носи на гърба си по сто фунта повече от най-тежко натоварения от нашите коне. Техните животни са чудесни за пустинята, с широки копита — но с тесни подкови.

— Значи се надяваш, че ще окуцеят?

— Избирах най-каменистите хълмове. За нашите беше лесно да ги преодолеят. Не мога да си представя, че техните ще останат дълго с подкови. Твоят вече изгуби една. Ако не греша, половината от техните животни вече куцат.

Йоме го изгледа с удивление. Самата тя не беше забелязала, че конят ѝ е изгубил подкова, но сега погледна във водата и видя, че лявото му предно копито е оголено.

— Коварен ум имаш, дори за един Ордън. — Мислеше го като комплимент, но се уплаши, че е прозвучало като обида.

Но Габорн като че ли не се засегна.

— Битки като нашата рядко се печелят с оръжие — каза той. — Печелят се с по някое счупено копито и с падане на някой ездач. — Погледна бойния чук и добави навъсено: — Ако преследвачите ни догонят, ще се обърна да се бия, ще се опитам да ти спечеля време да избягаш. Но ти казвам — нямам нито оръжия, нито нужните дарове, за да надвия хората на Радж Атън.

Тя разбра. Отчаяно ѝ се прииска да смени темата.

— Накъде си поел?

— Накъде съм поел ли? Към Глигански брод, а после за Лонгмът.

Тя се вгледа в очите му, полускрити под твърде големия му шлем, за да види дали лъже, или просто е полудял.

— Глигански брод е на югоизток. А ти повече от два часа караш на северозапад.

— Така ли? — възкликна той изненадано.

— Да. Мислех, че може би се опитваш да заблудиш дори Боренсон. Страх ли те е да ни заведеш до Лонгмът? Опитваш се да ме предпазиш от баща си ли?

Йоме се уплаши. Беше подозирала Боренсон дори само заради начина, по който я гледаше. Искаше да я убие, тя чувстваше, че е задължен да го направи. Боеше се, че ще нападне нейните Посветители, макар че Габорн като че ли не се тревожеше от това. И когато Боренсон заяви, че трябва да следва войските на Радж Атън, Йоме се беше почувствала задължена да приеме обяснението му. И все пак червеят на съмнението продължаваше да рови в черепа ѝ.

— Да те предпазя от баща си ли? — попита Габорн изненадано. — Не.

Йоме не знаеше как да го каже. Заговори тихо.

— Той ще поиска да умрем. Ще сметне, че това е необходимо. Ще убие баща ми и ако не може да убие жената, която служи като мой вектор към Радж Атън, ще поиска да убие и мен. Затова ли обърна на юг?

Чудеше се дали той толкова се бои да продължи на юг, че без да мисли, без да разбере дори, се бе отклонил. Разбира се, ако крал Ордън решеше, че е необходимо да убие Силвареста, Габорн нямаше да може да го разубеди. Принцът нямаше да може да я спаси.

— Не — отвърна той съвсем искрено — намръщен и объркан. После се ослуша и каза: — Чу ли?

Йоме се вслуша, затаила дъх. Очакваше да чуе кучешки лай или виковете на преследвачите, но не можа да чуе нищо. Само вятъра на хълма пред тях, изведнъж усилил се през жълтите листа на брезите.

— Нищо не чувам — призна Йоме. — Твоят слух сигурно е по-остър от моя.

— Не… чуй, горе в онези дървета! Чуваш ли? — Посочи към височината пред тях, на северозапад.

Вятърът изведнъж затихна и листата се смълчаха. Йоме се напрегна да чуе нещо — изпукване на скършен клон, шум на крадливи стъпки. Но не чу нищо.

Габорн изведнъж се изправи на стремената и се взря в дърветата.

— Какво чуваш? — прошепна Йоме.

— Глас някакъв… в дърветата — каза Габорн. — Шепне.

— Какво? — Йоме подкара коня си напред и огледа горичката, опитвайки се да я види под друг ъгъл. Но не можа да види нищо — само бялата кора на дърветата, пърхащите зелени и златисти листа, и сенките — по-тъмни между дърветата. — И какво каза гласът?

— Днес го чух три пъти. Отначало помислих, че вика мен, но този път го чух съвсем ясно. Викаше: „Ерден. Ерден Геборен.“

Мраз полази по гърба на Йоме.

— Много на запад навлязохме — каза тя. — Тук има духове. Те ти говорят. Трябва да тръгнем на юг, веднага, преди да се е стъмнило. — Още няколко часа имаше до мръкване, но твърде опасно се бяха приближили до Западния лес.

— Не! — каза Габорн и се обърна към нея. Погледът му беше унесен, като на човек в полусън. — И дух да е това, не ни желае злото.

— Може би — прошепна настойчиво Йоме. — Но не си струва да рискуваме! — Въпреки уверенията на баща ѝ, духовете я плашеха.

Габорн я погледна отново, сякаш за миг беше забравил, че е до него. На хълма листата на брезите затрептяха отново. Йоме погледна към горичката. От небето се сипеше лек сив равномерен дъжд, който замъгляваше гледката.

— Ето, отново зашепна! — възкликна Габорн. — Не го ли чуваш?

— Нищо не чувам — призна Йоме.

Изведнъж очите на Габорн блеснаха.

— Разбрах го! Сега го разбрах! — каза той разпалено. — „Ерден Геборен“ — това на древния език е „Земероден“. Лесовете са разгневени на Радж Атън. Той ги е насилил. Но аз съм Земероден. Те ще ме закрилят.

— Откъде знаеш? — попита Йоме.

С твърдението си, че е Земероден, Габорн може би казваше повече, отколкото сам знаеше. Ерден Геборен беше последният велик крал на Роуфхейвън, когато цялата страна беше била една държава. Тези лесове той подарил на своя протектор Хиърдън Силвареста като заслужена награда за безукорната му служба във величавите войни срещу халите и магьосниците на тот. След време предците на Йоме започнали да ги наричат крале — и посвоему те били крале, но по-дребни крале от семето на Ерден Геборен. В продължение на шестнадесет столетия от онези дни кръвта на Геборен така се беше разпространила сред знатното съсловие на Роуфхейвън, че беше трудно да се каже кой род и фамилия са най-пряко свързани с последния велик крал.

Но с брачния съюз на домовете Вал и Ордън Габорн определено можеше да претендира за тази чест — стига да дръзнеше. Наричайки себе си „Земероден“, да не би Габорн да изразяваше претенции към тези лесове, към това кралство — като към свои лични?

— Сигурен съм — отвърна Габорн. — Тези духове — стига да са духове — не ни желаят злото.

— Не, не това исках да разбера — каза Йоме. — Откъде можеш да си сигурен, че си Земероден?

— Бинесман ме нарече така — отвърна Габорн. — В градината си. Земята поиска да ѝ се закълна, че ще я закрилям, а после Бинесман ме поръси с пръст и ме провъзгласи за Земероден.

Йоме зяпна. Познаваше Бинесман още от дете. Старият билкар веднъж ѝ бе казал, че Земните пазители някога давали благословия на нови крале, като ги помазвали с пръст, а те се заклевали да пазят Земята. Но тази церемония не се изпълнявала вече от стотици години. Според Бинесман Земята отвърнала „тази благословия“ от сегашните владетели.

Сега тя си спомни думите на Бинесман в цитаделата на баща си — когато Радж Атън разпитваше стария чародей.

„Новият Земен крал идва.“

Беше помислила, че Бинесман говори за крал Ордън, защото той бе влязъл във владенията на баща ѝ в деня, в който камъните бяха проговорили. Сега разбра, че не за стария крал беше предизвестила Земята… беше Габорн, който щеше да стане крал…

Но Радж Атън вярваше, че Менделас Ордън е кралят, когото неговите пироманти виждаха в пламъците си. Менделас Ордън беше кралят, от когото той се боеше, онзи, който бе тръгнал към Лонгмът, за да го срине.

Изведнъж ѝ прималя толкова силно, че трябваше да слезе от коня, за да не падне, защото я споходи предчувствие, страх, че Менделас Ордън ще посрещне Радж Атън при Лонгмът и никоя земна сила няма да спаси крал Ордън в тази битка.

Тя нагази в потока и се наплиска със студената вода. Опита се да помисли. Боеше се да стигне Лонгмът, защото знаеше, че крал Ордън ще поиска смъртта ѝ. Но се боеше и да не отиде, защото Бинесман беше прав — единственият начин Ордън да бъде спасен бе ако Габорн е там, за да го спаси.

В Лонгмът беше напълно възможно тя да размени живота си, както и живота на баща си, срещу този на крал Ордън — човек, когото никога не беше харесвала. Но макар да не го харесваше и да не му вярваше, не можеше да позволи той да загине.

Нито можеше да пожертва своя баща заради Ордън.

Баща ѝ седеше на коня си и гледаше тъпо ромолящия поток, без да съзнава нищо от онова, което се говореше до него. Дъждовни капки го плесваха и той въртеше глава, мъчейки се да схване какво го удря. Безнадежден, безнадеждно изгубен за нея.

Габорн се вгледа в нея отгоре, притеснен като че ли за здравето ѝ, и тя разбра, че принцът не осъзнава дилемата, пред която е изправена. Габорн идваше от Мистария, от кралство близо до океана, където се събираха водни чародеи. Той не познаваше древната мъдрост на Земните пазители. Нямаше представа какво значи да бъдеш помазан за Земен крал. Нямаше представа, че Радж Атън се бои от него, че ще го убие само ако разбере какъв е.

Вятърът на хълма отново се усили и Габорн сякаш се вслуша в някакъв далечен глас. Преди няколко минути тя се беше зачудила дали не е полудял. Сега разбираше, че става нещо чудодейно. Дърветата му говореха, зовяха го в името на цели, които нито той, нито тя разбираха.

— Сега какво ще правим, милорд? — попита Йоме.

Никога не беше наричала с тази титла никого освен баща си, никога не се беше прекланяла пред друг крал. Дори и да беше усетил тази внезапна промяна в отношенията им, Габорн не го показа с нищо.

— Трябва да продължим на запад — каза той. — Към средата на леса. По-надълбоко.

— Не на юг? — попита Йоме. — Баща ви може би е в опасност… по-голяма, отколкото съзнава. Бихме могли да му помогнем.

Габорн се усмихна.

— Притеснявате се за баща ми? — каза той. — Обичам ви заради това, принцеса Силвареста. — Макар да го изрече безгрижно, не можеше да сбърка тона му. Наистина бе изпитал благодарност. Наистина я обичаше.

Мисълта я накара да потръпне, накара я да го поиска повече, отколкото някога беше пожелавала мъж. Йоме винаги беше проявявала силна чувствителност към чудесата на магията и знаеше, че страстта ѝ към Габорн е породена от растящите в него земни сили. Не беше красив, длъжна бе да го признае. Не беше по-красив от повечето младежи.

Но я привличаше неустоимо.

„Как би могъл да ме обича?“ — зачуди се тя. Как би могъл да обича това лице? Беше като стена между двамата, тази загуба на обаяние, загубата ѝ на самоуважение и на надежда. Но когато ѝ проговори, когато я увери, че я обича, сякаш топла вълна я обгърна цялата. И тя намери смелост да се надява.

Габорн се намръщи замислено и тихо каза:

— Не, не трябва да тръгваме на юг. Трябва да продължим по своя път — на запад. Усещам как духовете ме привличат. Баща ми отива към Лонгмът, където ще го обгърнат стените на замъка. Костта на земята. Земните сили могат да го опазят. Той е в по-голяма безопасност, отколкото сме ние тук.

И подаде ръка да вдигне Йоме на седлото ѝ.

А вятърът донесе лая на бойните псета от далечните хълмове.

Дар

Препускаха дълги часове — прескачаха повалени от вятъра дървета, катереха се и се спускаха по хълмовете. Йоме остави Габорн да ги води, удивена от пътеките, които избираше.

Времето се замъгли — всички дървета изгубиха очертанията си. Времето изгуби фокус.

В един момент Габорн ѝ посочи, че баща ѝ като че ли язди по-добре. Сякаш някакво кътче от спомените му се беше отворило и той отново знаеше как да седи на седлото.

Йоме не беше толкова сигурна. Габорн спря конете в един поток и баща ѝ се загледа в бръмчащата около главата му муха, докато принцът го питаше настойчиво:

— Можеш ли да яздиш? Ако ти срежа връзките на ръцете от седлото, ще можеш ли да се държиш?

Крал Силвареста не отговори. Само се загледа към небето, замижа срещу слънцето и започна да издава някакъв нечленоразделен звук: „Гааааг. Гааааг.“

Габорн се обърна към Йоме.

— Може би казва „да“.

Но когато Йоме се вгледа в очите на баща си, не видя в тях светлина. Той не отговаряше. Само издаваше безсмислени звуци.

Габорн извади нож, пресегна се и сряза въжетата, които придържаха ръцете на крал Силвареста към седлото.

Ножът сякаш хипнотизира крал Силвареста и той посегна да го хване.

— Не пипай острието — каза Габорн. Баща ѝ обаче го стисна, поряза се и удивено загледа окървавената си длан. Раната беше малка.

— Дръж се за седлото — каза Габорн на крал Силвареста, хвана ръката му и я постави на предния лък. — Дръж се. Ето така.

— Мислиш ли, че ще стане? — попита Йоме.

— Не знам. Сега се държи достатъчно здраво. Може и да успее.

Йоме се почувства раздвоена между желанието баща ѝ да е вързан безопасно за седлото и желанието да го остави свободен, та сам да свиква.

— Ще го наблюдавам — каза тя.

Останаха малко, за да могат конете да попасат. От планините ехтеше далечен гръм и Йоме потъна в мисли. Заваля ситен дъжд. Край коня на баща ѝ прелетя голяма златиста пеперуда и привлече погледа му. Очите му я проследиха и той протегна към нея ръка, щом тя отлетя към сенчестите гори.

Малко по-късно отново навлязоха в гората, все по-навътре в дълбоката мрачина. Дърветата ги засланяха от кратките пориви на дъжда. Яздиха така още около час и стигнаха до някаква стара просека. Мракът се сгъстяваше.

От храстите излетя друга царствена пеперуда. Бащата на Йоме посегна да я хване и извика нещо.

— Стой! — викна Йоме и скочи от седлото. Притича до баща си, който седеше накриво, вслушан в дишането на подсиления си кон, и вяло протягаше ръка.

— Пе-фе-уу-га! — извика той и запосяга към бляскащата пред очите му златна царица. — Пе-фе-уу-га! Пе-фе-уу-га!

От очите на баща ѝ затекоха сълзи, сълзи на радост. Дори да имаше някаква болка зад тези очи, някакво осъзнаване за онова, което беше изгубил, Йоме не можа да го види. Това бяха сълзи на детското откривателство.

Сърцето ѝ заби лудо. Йоме сграбчи лицето на баща си, понечи да го придърпа към себе си. Беше се надявала, че ще си върне поне мъничко от ума, достатъчно, колкото да може да говори. Ето, че го бе постигнал. Щом знаеше една дума, можеше да научи и друга. Беше изпитал своето „пробуждане“ — онзи миг, в който връзката между новия Посветител и неговия владетел става здрава, когато връзките на дара укрепват.

След време баща ѝ можеше да научи името ѝ, можеше да разбере, че тя го обича отчаяно. След време можеше да се научи да контролира вътрешностите си, да се храни сам.

Но сега, докато тя се опитваше да го притегли към себе си, той видя похабеното ѝ до неузнаваемост лице, извика от ужас и се дръпна назад.

Крал Силвареста беше силен, много по-силен от нея. Откъсна се от прегръдката ѝ и я бутна толкова рязко, че тя се уплаши да не ѝ е счупил ключицата.

Все едно. Болката не смали радостта ѝ.

Габорн се наведе от коня и хвана ръката на крал Силвареста.

— Е, хайде, милорд, не се бойте — каза му успокоително. Придърпа ръката на краля към Йоме, постави дланта му върху нейната, остави го да я погали. — Виждате ли? Тя е мила. Това е Йоме, вашата хубава дъщеря.

— Йоме — каза Йоме. — Помниш ли? Помниш ли ме?

Но дори да я помнеше, кралят не го показа с нищо. Широко отворените му очи бяха пълни със сълзи. Галеше ръката ѝ, но засега не можеше да ѝ даде нищо повече.

— Йоме — прошепна Габорн, — трябва да тръгваме. Зная, че не можеш да ги чуеш, но мастифите вече вият в горите зад нас. Нямаме време за губене.

Сърцето на Йоме заби толкова силно, че тя се уплаши да не спре. Нощният мрак не можеше да е много далече. Дъждът беше спрял.

— Добре — промълви тя и се метна на коня си.

Бойните псета в далечината залаяха, а наблизо някакъв вълк единак зави в отговор.

Непривилегированите

Застанал в сянката на брезите, Джюрийм се взираше надолу. Непобедимите на неговия господар отдъхваха, налягали по земята кой където намери. Отвъд тази височина като смачкана метална броня се гънеха и разгръщаха планините, обрасли с огромни дървета. Габорн бягаше към най-тъмните недра на Дънуд.

Но Джюрийм знаеше доста за този район и изпитваше страх, също както и Непобедимите. Картите показваха Западния лес само като едно тъмнозелено петно, в чийто център се открояваше груба скица на Седемте стоящи камъка на Дънуд. В Индопал разправяха, че вселената е огромна костенурка. На гърба на тази костенурка се издигали Седемте камъка, а върху тях бил разположен светът. Глупава легенда, Джюрийм го знаеше. Но интригуваща. Защото в древни томове се твърдеше, че преди хилядолетия мътните, владетелите на Долния свят, издигнали Седемте камъка, за да „крепят света“.

Непобедимите претърсиха земята под брезите за следи от Габорн. Странно защо, но миризмата на принца им убягваше, а сега и мастифите стояха зяпнали глупаво, с вдигнати носове, и се мъчеха да я уловят.

Не беше възможно. Младият принц Ордън водеше на коне трима души. Миризмата им трябваше да се е задържала силна във въздуха, конските копита — да са оставили дълбоки отпечатъци. Но дори Радж Атън не можеше да надуши младежа, а земята бе толкова суха и камениста, че не можеше да задържи отпечатък.

Повечето от хората на Радж Атън бяха останали без коне. Дванадесет мъртви коня, няколко кучета — също. Спешилите се мъже трябваше да могат да настигнат Габорн, но се оплакваха:

— Много е корава тая земя. Не можем да вървим по нея.

Един Непобедим беше седнал на паднал дънер, свалил единия си ботуш. Джюрийм видя черните отоци на петата му, ужасните мехури по стъпалото и пръстите. Тези груби хълмове бяха убили повечето коне и кучета. Щяха да убият и мъжете. Дотук Джюрийм имаше късмет, че конят му бе оцелял, но задникът така силно го болеше, че не смееше да се смъкне от седлото от страх, че няма да може да се качи отново. Още по-лошото бе, че се страхуваше да не би и неговият кон всеки момент да издъхне. След като не можеше да бяга с тези мъже, щяха да го изоставят тук в горите.

— Как го прави? — зачуди се Радж Атън.

Преследваха Габорн вече от шест часа, смаяни от способността на младия принц да им се измъква. Всеки път се натъкваха на брезова горичка. Всеки път изгубваха напълно миризмата на Габорн и трябваше да заобикалят, докато стигнат боровете. И ставаше все по-трудно и по-трудно да хванат дирята на принца.

— Бинесман — каза Джюрийм. — Бинесман е направил някакво заклинание на Земен пазител на принца, за да го крие.

Габорн ги водеше някъде, където никак не им се искаше да стигнат.

Един от офицерите на Радж Атън, Салим ал Дауб, заговори с мек, женствен глас:

— О, Светлина на Земята — подхвана тържествено той, — може би ще е по-добре да изоставим това безплодно преследване. Конете мрат. И вашият ще умре.

Великолепният кон на Радж Атън наистина показваше признаци на умора, но Джюрийм трудно можеше да си представи как ще умре.

— Освен това — продължи Салим, — това е неестествено. Навсякъде, където минем, земята е по-корава от камък, а конят на принца препуска по нея като вятър. Листа падат по пътя му, крият дирите му. Дори и вие вече не можете да го надушите. Твърде близо сме до средата на омагьосания лес. Не го ли чувате?

Радж Атън се смълча и красивото му лице стана безстрастно, докато се вслушваше. Имаше дарове на слух от стотици хора; обърна ухо към горите и затвори очи.

Джюрийм си представи как господарят му чува шумоленето на отдъхващите си войници, пулса на сърцата им, диханието им, къркоренето на стомасите им.

Но отвъд всичко това… трябваше да е тишина. Чиста, дълбока тишина по цялата смрачена долина под тях. Джюрийм също се вслуша. Нямаше птичи зов, нито цвърчене на катерици. Толкова дълбока тишина, че сякаш самите дървета бяха затаили дъх в очакване.

— Чувам — прошепна Радж Атън.

Джюрийм чувстваше силата на тези гори и се зачуди. Господарят му се боеше да нападне Инкара, защото тя също таеше в недрата си древни сили — силите на арр. Но тук, в Севера, хората живееха около този лес и явно не събираха от тази сила, или не общуваха с нея. Предците им бяха част от тези гори, но сега северняците бяха отлъчени от тях, забравили бяха онова, което са знаели.

Или може би не бяха. Габорн получаваше помощ от гората. Радж Атън беше изгубил дирите на момчето, изгубил ги беше безнадеждно.

Радж Атън извърна глава на северозапад и се загледа над долините. Слънцето просветна за кратко, докато той се взираше в една дълбока, много далечна долина.

Сякаш самото сърце на безмълвието лежеше там.

— Габорн се е запътил ето натам — заяви с пълна увереност Радж Атън.

— О, Велика яркост — замоли се Салим. — Харун моли да го оставите тук. Той усеща присъствието на зложелателни духове. Огнетъкачите нападнаха гората и дърветата търсят възмездие.

Джюрийм така и не разбра защо това толкова ядоса господарят му. Може би защото Салим го помоли. Салим беше стар и отличен телохранител, но провалил се убиец. Изгубил беше благоразположението на Радж Атън.

Радж Атън застана пред Харун, верен боец, който седеше на дънера, свалил ботушите си, и разтриваше отеклите си крака.

— Искал си да останеш? — попита го Радж Атън.

— Ако позволите, Велики — отвърна мъжът.

Преди Харун да успее да мръдне, Радж Атън извади кама и я заби в окото му. Харун изохка и понечи да стане, после се претърколи през дънера, задавен в кръвта си.

Джюрийм и Непобедимите зяпнаха със страх господаря си.

Радж Атън попита:

— Е, иска ли още някой от вас да остане?

При Седемте стоящи камъка

Габорн яздеше с всички сили и макар конят му да беше един от най-силните в Мистария, към края на деня усети, че животното под него отмалява.

Жребецът хриптеше, за да си поеме дъх. Ушите му клюмнаха. Сериозни признаци за умора. Сега, щом прескочеше някое ниско дърво или дере, го правеше съвсем безразсъдно, оставяше се тръните да одраскат задницата му, не стягаше краката си. Ако Габорн не спреше скоро, конят можеше да пострада. През последните шест часа беше пробягал над сто мили на юг и после отново на северозапад.

Габорн беше сигурен, че съгледвачите на Радж Атън вече са започнали да губят конете си. Чуваше лая само на две-три от кучетата. Дори бойните псета на Радж Атън се бяха уморили от преследването. Дано да бяха толкова уморени, надяваше се той, че да правят грешки.

Продължи да язди по някакво тясно дере. Нощните сенки вече падаха.

Тук можеше да вижда съвсем добре. Ясноочето сякаш командваше нощта, преди да е изветряло съвсем. Това го удиви, защото очакваше въздействието му да се загуби много отдавна.

Чувстваше се напълно изгубен, представа нямаше докъде ще стигне, но въпреки това се носеше напред с леко сърце през дълбоката, обрасла с борове клисура.

Натъкна се на нещо, което не беше очаквал да срещне толкова навътре в Дънуд — древен каменен път. С вековете по него се беше натрупал дебел килим от борови иглички и между камъните бяха поникнали дървета. Но все пак, докато навлизаше все по-дълбоко в клисурата, пътят можеше да се проследи.

Пътят определено изглеждаше странен — беше твърде тесен дори за каруца; сякаш беше направен, за да стъпват по него по-дребни стъпала.

Йоме като че ли също не беше очаквала този път, защото го гледаше с широко отворени очи и се озърташе. Зениците ѝ се бяха разширили в тъмното.

Горите стояха смълчани от двете им страни. Тримата излязоха от боровете и се озоваха сред гора от грамадни дъбове, по-големи от всяко дърво, което Габорн беше виждал или можеше да си представи, бяха разперили корони високо над главите им и стволовете им тихо поскърцваха в нощта.

Дори най-ниските клони се издигаха на осемдесет стъпки над тях. От тях като огромни завеси, дълги по трийсет-четиридесет стъпки, висеше „дядова брада“.

На хълма от едната страна, сред дърветата, Габорн забеляза примигващи между стволовете светлини. Под една скална тераса бяха изкопани малки дупки. Пред светлината притича воин торбалан и изплющя с опашка.

Диви торбаланци, препитаващи се с жълъди и гъби. Някои от тях обитаваха пещерите там горе. Други живееха в хралупите на големи дъбове. Габорн зърна светлините на лампите им между грамадните корени и клони. Градските торбаланци рядко палеха огньове, защото хората щяха да ги изкопаят от бърлогите им. Присъствието на диви торбаланци някак успокои Габорн.

Той напрегна слух, за да чуе звуци от преследвачите си, но чу само ромона на някаква река някъде отдясно.

Пътят продължаваше да се спуска.

Дърветата ставаха все по-стари и огромни. Малко растения вирееха под тези дървета — не се мяркаше прещип или дива лоза. Меката земя беше покрита с дебел мъх, неосквернен от човешки стъпки.

Изведнъж Йоме извика и посочи. Там, далече, полускрита в дълбоките сенки, се открояваше сива тромава фигура на едър мъж без брада, който ги гледаше с огромни очи.

Габорн извика за поздрав на непознатия старец, но той се стопи като мъгла.

— Дух! — извика Йоме. — Духът на мътен.

Габорн никога не беше виждал мътен. А и едва ли някое човешко същество беше виждало. Но никак не приличаше на човешки призрак — беше твърде набит и закръглен.

— Ако е дух на мътен, тогава всичко е наред — опита се да я успокои Габорн. — Те са служили на предците ни.

Но самият той и за миг не можеше да повярва, че всичко е наред, и пришпори коня си да побърза.

— Почакай! — викна зад него Йоме. — Не можем да продължим нататък. Чувала съм за това място. Има един стар път, оставен от мътните, който води до Седемте стоящи камъка.

Габорн потръпна.

Седемте стоящи камъка се намираха в самия център на Дънуд и бяха средоточието на силата на омагьосания лес.

„Трябва да бягам оттук“ — помисли той. Но желанието да стигне до тези камъни беше непреодолимо. Дърветата го бяха повикали.

Вслуша се пак за звуци от преследвачите. Някъде от много далече чу скланящите се под вятъра дървета да шепнат нещо… нещо, което не чуваше ясно.

— Не е много далече — каза Габорн на Йоме и облиза устни. Сърцето му блъскаше в гърдите. Каквото и да ги очакваше отпред, не беше далече.

Подкара отново коня в тръс, за да се възползва от гаснещата светлина, покривайки колкото може повече разстояние.

Някъде отпред се чу далечен стържещ звук — като от тракане на раздразнени гърмящи змии.

Габорн замръзна на седлото. Никога не беше чувал подобен звук, но го позна по описанията на други. Беше от хала, когато въздухът се просмуква в дробовете ѝ.

— Стой! — извика той. Искаше му се да обърне коня и да побегне.

Но почти мигновено чу виковете на Бинесман:

— Стой! Стой, ти казах! — Звучеше уплашено.

— Бързо! — викна Габорн и отново препусна като вихър; а конските копита забарабаниха по обраслия с мъх път под черните клони.

Извади бойния чук и заби пети в ребрата на губещия сили кон.

Преди хиляда и шестстотин години Хиърдън Силвареста беше убил в Дънуд хала магесница. Подвигът се бе превърнал в легенда. Беше забил пиката си в небцето ѝ.

Габорн нямаше пика, не знаеше дали изобщо е възможно да се убие хала с боен чук.

Йоме зад него изкрещя:

— Чакай! Спри!

Още по-навътре се спусна пътят, в безкрайната клисура. Габорн се опита да погледне над тъмните клони и остана с впечатлението за безкрайна шир, около и над себе си.

„Земята ще те крие“ — прокънтяха думите в ума му.

Йоме и баща ѝ го последваха навътре и все по-надолу; той изпитваше чувството, че всеки момент ще бъде погълнат и ще се озове в корема на земята.

Препускаше под грамадните дъбове, проснали се отгоре му по-високи, отколкото човек можеше да си въобрази, и се зачуди дали тези дървеса не са поникнали тук още с първорождението на света… после изведнъж видя края на дърветата, както и края на пътя. Стърженето на халата идваше оттам.

На около двеста разкрача напред се виждаше кръг от порутени камъни. Тъмни, тайнствени, оформени донякъде в подобие на полудовършени хора. Габорн изхвърча от тъмните дървета и препусна към тях под звездната светлина.

Нещо не беше наред. Само допреди няколко мига, на върха на хълма, слънцето все още залязваше. Беше здрач. Но тук, с тези стръмни планини, издигащи се от всички страни, тук, в тази дълбока кухина, беше паднала пълна нощ.

И сияеше ярка звездна светлина.

Въпреки че легендата беше нарекла това място Седемте стоящи камъка, кръгът като че ли не бе наречен подходящо. Сега изправен стоеше само един камък — камъкът най-близо до Габорн, точно срещу него. А и беше нещо повече от камък. Някога сигурно беше наподобявал човек. Чертите му бяха обрулени и изронени от вековете и статуята смътно блестеше със зеленикав оттенък, сякаш по лицето лудуваше огън. Другите шест камъка, всички с подобна форма, изглежда, бяха изпопадали отдавна, в древни и тъмни векове. Всички се бяха прекатурили извън центъра на кръга.

И макар направата им да изглеждаше подобна, не си приличаха. Защото главата на един беше извърната настрани, кракът на друг беше вдигнат високо във въздуха, докато трети изглеждаше така, сякаш се кани да запълзи.

От онова, което Габорн беше взел за голяма канара, изригна светлина — огнен сноп, който удари оцелялата статуя в краката. Габорн забеляза движение — канарата направи стъпка напред, после нов лъч порази статуята, мразовита мълния, от която въздухът се вледени, изпука по краищата на статуята и ги обряза.

Халата, която стоеше пред единствената права статуя, се завъртя към Габорн.

Бинесман — Габорн не го виждаше — извика:

— Габорн! Пази се!

Габорн видя най-напред главата на халата, ред след ред остри кристални зъби, бляскащи като лед под звездната светлина, щом чудовището разтвори челюсти.

Нямаше общ предходник с човека, не приличаше на никое ходещо по земята същество, защото видът на халите се беше развил в долния свят, та произлизаха от организми, оформили се преди безброй векове в дълбоки вулканични езера.

Първото впечатление на Габорн беше за огромност. Халата се извисяваше на шестнайсет стъпки до раменете, тъй че грамадната кожеста глава на чудовището, на ширина и дължина колкото каруца, се издигаше високо над него, въпреки че Габорн беше на кон. Очи, уши или нос нямаше, само сетивни пипалца, тънки като косми, щръкнали на тила и обрасли като грива по челюстта.

Халата залази бързо като хлебарка на четирите си огромни крака, всеки от които сякаш беше от овъглена кост — те крепяха мазния ѝ корем далече от земята. Когато Габорн приближи, съществото надигна застрашително предните си крайници, стиснало в тях вместо оръжие един сталагмит — дълга пръчка от чист ахат. Руни на огън се виждаха жигосани по тази пръчка — ужасните символи на огнетъкачите.

Габорн не се уплаши от ледените редици зъби, нито от смъртно опасните остри нокти на всяка от ръцете. Халите бяха свирепи в бой, но още по-страшни бяха халите магесници.

Всъщност цялото изкуство на Владетелите на руни се беше развило в подражание на магията на халите. Защото щом една хала умреше, другите поглъщаха трупа, с което поглъщаха знанието му, силата му и натрупваха в себе си вещерството му.

А от всички хали най-страшни бяха магесниците, защото бяха натрупали в себе си сили от стотици свои мъртви.

Тази пред него скочи встрани и Габорн чу дразнещото слуха стържене, когато въздухът от отворите на тила ѝ излезе. Конят му се носеше напред. В това издишане принцът долови и един шепнещ звук, монотонното изричане на заклинание.

Габорн изрева, влагайки във вика си всичката сила на своя Глас. Имаше воини с толкова мощни Гласове, че можеха да зашеметят хора с вика си.

Габорн не притежаваше такъв дар. Но знаеше, че халите усещат движения — все едно дали ще е звук или вибрациите от нещо, ровещо в земята под краката им — и се надяваше, че викът му ще обърка чудовището, ще го зашемети, докато той го напада.

Халата насочи сталагмита към него, изсъска яростно и студенината прониза Габорн като невидим лъч, който го жегна като най-яростна зимна стихия. Въздухът около лъча стана на скреж и Габорн вдигна малкия си щит.

Според легендата най-могъщото от заклинанията на огнетъкачите можеше да изсмуче топлината от човек, също както огнетъкачите можеха да извличат топлина от огън или от слънцето — да изсмучат топлото от дробовете или сърцето на човек и да го оставят замръзнал и в най-слънчевия ден.

Но заклинанието беше толкова сложно, изискваше такова съсредоточаване, че Габорн не беше чувал някой огнетъкач да го е усвоил.

Сега обаче усети допира на това заклинание, скочи от седлото и продължи да тича до бясно препускащия кон. Мразът го порази до костите, накара го да задиша на пресекулки; тичаше малко зад коня, за да може тялото му да го защити от атаката.

— Не! Върни се! — извика Бинесман някъде иззад кръга на падналите статуи.

Габорн вдиша дълбоко и запристъпва към чудовището. Халата нямаше миризма. Така беше при тях — винаги уподобяваха миризмата на земята около себе си.

Конят на Габорн се олюля и рухна под вледеняващия сноп светлина, а Габорн прескочи падащото животно, втурна се към чудовището и замахна с цялата си мощ с бойния чук.

Халата магесница понечи да отстъпи, опита се да го наниже на сталагмита. Габорн се сниши да избегне удара и замахна към рамото ѝ, заби бойния чук дълбоко в сивата кожеста плът на халата. После бързо измъкна острия шип на чука и замахна отново, надявайки се да го забие още по-надълбоко в раната — но халата изведнъж замахна с ахатовата си пръчка към него.

Чукът на Габорн удари грамадната лапа, разкъса един пръст и после яркия прът. Ахатовата тояга се сцепи по цялата си дължина, а от дланта на халата блъвна огън, нажежена светкавица, която изригна с взривяваща сила и прекърши дървената дръжка на бойния чук.

Йоме вече препускаше зад Габорн и крещеше срещу чудовището, конят на крал Силвареста беше вляво от нея. Вълнението и обикалящите коне отвлякоха за миг чудовището и то разлюля грамадния си корем.

Какво стана след това, Габорн така и не видя, защото в този миг халата реши да побегне — втурна се върху него така, че огромният ѝ корем го отхвърли и го затисна.

Габорн се удари в земята и въздухът излезе от гърдите му. Халата лазеше напред да се гмурне в леса. Габорн се зачуди дали ще умре от сблъсъка. Като момче веднъж беше паднал от седлото и бронираният боен кон го беше стъпкал. Тежестта на халата далече надхвърляше тази на един боен кон.

Чу как ребрата му изпукаха. В очите му проблеснаха звезди и той усети, че пропада или че се носи като обрулен лист към някаква дълбока и безкрайна бездна.

Когато се свести, зъбите му тракаха. Подуши под носа си някакви ароматни листа, а Бинесман беше бръкнал под ризницата му, разтъркваше го с целебна пръст и шепнеше:

— Земята те цери, земята те цери.

Когато пръстта го докоснеше, плътта на Габорн сякаш се стопляше. Все още изпитваше ужасна студенина, беше замръзнал до костите, но пръстта действаше като затоплящ компрес, всяка рана се облекчаваше от допира ѝ.

— Ще оживее ли? — попита Йоме.

Бинесман кимна.

— Тук целебната земя е много силна. Виж… отваря очи.

Клепачите на Габорн трепнаха. Той се взря нагоре, без да може да различи нищо. Очите му не можеха да се съсредоточат. Опита се да се вгледа в Бинесман, но това изискваше огромно усилие.

Старият чародей стоеше над Габорн, подпрян на дървената си тояга. Дрехите му миришеха на изгоряло, но когато дясната му длан погали Габорн по лицето, беше мъртво студена.

Халата се беше опитала да убие и Бинесман.

Странно изглеждаше чародеят. Трепереше цял, сякаш от болка или потрес. Ужас личеше във всяка черта на лицето му.

Единствената стояща статуя пулсираше със светлина. Вледеняващите лъчи бяха откъртили ръбовете ѝ, бяха я напукали. Габорн полежа неподвижно. Усещаше хаплив мраз във въздуха. Чародейството на халата магесница.

Чу се далечен лай на псета. Бинесман прошепна:

— Габорн?

Статуята сякаш се размърда и древното получовешко лице, изваяно в нея, го погледна отгоре. Габорн помисли, че очите му го лъжат. Но в този момент светлината в статуята угасна като духната свещ, и тя стана черна.

Силен звук разцепи въздуха.

— Не! Още не! — изрева Бинесман и вдигна очи към стоящия камък.

Като в надменно предизвикателство към призива му, огромният камък се разцепи на две, катурна се и главата му се изтърколи почти в краката на Габорн. Земята простена, готова сякаш да се разтърси и да пропадне.

Мислите на Габорн се връщаха бавно. Той се взря в огромната статуя, едва на десет стъпки от него, вслуша се в лая на бойните псета.

Седемте камъка бяха паднали, разбра Габорн. Камъните, крепящи Земята.

— Какво става?…

Бинесман се вгледа в очите на Габорн и каза тихо:

— Може би това е краят на света.

Побъркан свят

Бинесман се наведе над Габорн и заоглежда раните му.

— Светлина — изръмжа той.

От тоягата му започна да се излъчва смътнозелена светлина — не от огън, а като блясъка на стотици събрани на чворестия ѝ връх светулки. Някои полетяха нагоре, обкръжиха лицето на Бинесман.

Габорн вече виждаше стареца съвсем ясно. Носът му беше окървавен, а по бузата му имаше засъхнала кал. Не изглеждаше лошо ранен, но явно беше пострадал.

Бинесман се усмихна мрачно на Габорн и на Йоме, после се вслуша в лая на кучетата в горите.

— Хайде, приятели. Да влезем в кръга, там ще сме в по-голяма безопасност.

Йоме като че ли не се нуждаеше от втора покана. Хвана юздите на своя кон и на коня на баща си и задърпа животните покрай нападалите статуи.

Габорн се надигна на колене и опипа натъртените си ребра. Болеше го да диша. Бинесман му предложи рамото си и Габорн закуцука към вътрешността на каменния кръг.

Конят му вече беше влязъл, хрупаше ниската трева и потропваше с предния си десен крак. Габорн се зарадва, че е оцелял след заклинанието на халата.

Все пак изпита боязън да пристъпи в кръга. Усещаше земната сила. Беше старо… ужасно място, сигурен бе, за онези, които нямаха работа тук.

— Хайде, Земеродени — подкани го Бинесман.

Йоме пристъпваше сковано, свела поглед към земята, явно изнервена от излъчващата се от нея сила. Габорн я усещаше съвсем доловимо, като докосването на слънчева светлина по кожата му — издигаше се отдолу и пълнеше с енергия всяка фибра от съществото му. Той клекна да свали ботушите си, за да изпита това чувство още по-пълно. Земята в самия кръг имаше силен минерален мирис. Въпреки че навсякъде околовръст растяха грамадни дъбове, по-високи от всичко, което Габорн бе виждал, нямаше нито едно дърво близо до центъра на кръга, само ниски храсти с белезникави плодове. Земята миришеше твърде могъщо, твърде силно за всичко друго, което можеше да се вкорени. Габорн смъкна ботушите и седна на тревата.

Бинесман остана прав и започна да се оглежда намръщено, като воин, оглеждащ полесражението.

— Не се бойте — прошепна той. — Това е място на великата сила на Земните пазители. — Но не го каза напълно убедено. Беше се сразил точно тук с халата и щеше да загуби.

Бинесман бръкна в джоба на халата си, извади няколко листа от тайна с форма на острие на копие, смачка ги и ги хвърли във въздуха.

Лаят на бойните псета се усилваше, отекваше от клоните на вековните дъбове. По гърба на Габорн полазиха тръпки.

— Чух как дърветата ме повикаха тук — каза той.

Бинесман кимна.

— Аз ги помолих. И аз поставих над теб защитните заклинания, за да попречат на Радж Атън да те догони. Макар че от толкова далече не можаха да свършат много работа.

— Но защо дърветата ме наричаха погрешно? — попита Габорн. — Защо ме наричат Ерден Геборен?

— Дърветата тук са стари, забравят — каза Бинесман. — Но все още помнят своя крал, защото тази гора е била съюзничка на Ерден Геборен. А ти много приличаш на него. Освен това баща ти трябваше да те нарече Ерден Геборен.

— Какво искаш да кажеш с това „трябваше да те нарече“?

Бинесман поясни:

— Господарите на Времето някога са казали, че когато падне седмият камък, Ерден Геборен ще се върне при камъните със своя Земен пазител и свита от верни принцове и крале, за да бъде коронясан тук, тук да замислят края на своя век, с надеждата човечеството да оцелее.

— И ти би ме помазал за крал? — попита Габорн.

— Ако светът не се беше побъркал — каза Бинесман.

— А Радж Атън?

— Щеше да е един от най-горещите ти поддръжници, в един по-съвършен свят. Обалините тази нощ го доведоха тук, също както доведоха теб и крал Силвареста. — Бинесман кимна към падналото същество, което приличаше на статуя.

„Обалини“, така се наричаха тези същества, въпреки че Габорн никога не беше чувал името.

— Габорн, ние сме в ужасна опасност. Нищо не е така, както трябваше да бъде — кралете на цял Роуфхейвън и на Индопал трябваше да са тук тази нощ. Мъже, които трябваше да се превърнат във велики герои в предстоящата война, или са убити, или сега лежат като Посветители в цитаделите на Радж Атън. Всички сили ще се разбушуват в тази война, но защитниците на земята са малобройни и слаби.

— Не разбирам — каза Габорн.

— Ще се опитам да го изясня, когато пристигне Радж Атън — отвърна Бинесман.

Изведнъж тъмните туловища на мастифите изскочиха изпод дърветата и лаят им се усили още по-яростен.

Зад кучетата излязоха хора. Все още яздеха само трима — другите коне се бяха изтощили по време на преследването. Зад конете тичаха дванадесет души. Това, че тези дванадесет бойци бяха тичали толкова дълго в пълно снаряжение, смути Габорн. Такива воини щяха да са ужасно силни.

Пъстрите псета с червените кожени маски и бодливи нашийници притичаха на стотина стъпки от падналите камъни, после заръмжаха и заскачаха на задните си крака, сякаш се бяха озовали пред невидима стена, като сенки, хвърляни от трепкащ пламък. Нямаше да се приближат до хвърления от Бинесман прашец тайна. Някои започнаха да обикалят като побеснели около нападалите камъни.

— Тихо! — кресна Бинесман на псетата. Огромните мастифи клекнаха, подвиха опашки и не посмяха дори да изскимтят.

Джюрийм последва господаря си до кръга от паднали камъни. Конят му беше потен и подгизнал, все едно че беше плувал в река. Дробовете му се издуваха и свиваха като ковашки мехове. Нямаше да издържи още дълго в това бясно преследване.

Джюрийм почти се изненада, като видя конете на принц Ордън все още живи, да пасат между нападалите статуи.

Странен мирис изпълваше въздуха — мирис на дим, на лед и на прах.

Радж Атън се взря в Габорн с присвити очи, леко под ъгъл, сякаш искаше да види нещо по-особено.

Тук ставаше нещо странно, осъзна Джюрийм. Всичките Седем стоящи камъка бяха паднали, полуоформените мъжки фигури изглеждаха окаяни, приличаха на мъртъвци. Миризмите на пушек и лед подсказваха, че тук наскоро се е водила битка. Бинесман беше пострадал, целият беше оцапан с кръв и кал.

Над главите им подухваше лек вятър. Грамадните дъбове скърцаха под бавния му напор и махаха на звездите. В средата на каменния кръг сияеше бледа светлина.

Земният пазител стоеше и гледаше навъсено хората на Радж Атън изпод дебелите си вежди; звездната светлина блестеше по къдравата му брада. Уверен. Мръсен и окървавен, все пак магьосникът изглеждаше уверен. Джюрийм съжали, че огнетъкачите на господаря му ги няма тук. Беше грешка да навлязат в тези гори без тях.

Радж Атън се смъкна от гърба на уморения си кон и хвана юздите му. Усмихна се.

— Принц Ордън — извика той с най-изкусителния си Глас, докато мъжете му обкръжаваха плячката си. — Твоето бягане свърши. Няма защо да се боиш от мен. Няма защо да бягаш повече. Ела, приятелю.

Джюрийм изпита властното привличане на този Глас. Разбира се, че принцът веднага щеше да отиде при Великата светлина.

Но принцът не помръдна.

— Принцесо, ти поне няма да ми откажеш, нали? — попита Великия. Джюрийм изпита задоволство, щом видя как Йоме се полюшна напред, привлечена неудържимо.

— Никой няма да дойде при теб — каза Бинесман и пристъпи пред нея. — Не можеш да се приближиш, Радж Атън — не повече от псетата ти или воините ти. — Бинесман смачка заканително няколко листа в шепата си.

Тайна. Дори когато не беше в ръцете на Земен пазител, тайната беше толкова силна в отблъскването на кучета, колкото ергенската сълза в плашенето на кобри. Хората на Радж Атън заотстъпваха от статуите. Тайната щеше да ги убие. Дори кучетата усетиха миризмата.

— Защо си дошъл тук? — изръмжа Радж Атън на Бинесман. — Това не е твоя работа. Веднага напусни и никой няма да ти посегне.

— По-важното е — каза Бинесман — защо ти си дошъл тук. Ти си крал на хора. Чу ли зова на дърветата?

— Нищо не съм чул — отвърна Радж Атън.

Но Бинесман поклати глава.

— Около това място има руни на скритост. Могъщи руни. Никой човек не може да го намери сам. Привлякла те е някоя по-голяма Сила. — Кимна вещо, а тонът му не допускаше възражение.

— Може би… наистина чух някакъв шепот, Земен пазителю — каза Радж Атън. — Но беше много смътен, като гласове на мъртъвци.

— Това е добре. Има земни сили в теб, а те могат да ни съхранят. Предстои ни краят на един век. Ако искаме народите ни да оцелеят, трябва да свикаме съвет. Земята те призова, Радж Атън, също както зове кралете, които си поробил. Сега чуваш ли я? — Бинесман стоеше спокойно и се взираше в очите на Радж Атън.

— Усещам го — каза Радж Атън. — Това място е пропито със Силата, на която служиш.

Бинесман се опря на тоягата си. Светлина на светулки огряваше лицето му със странен, метален оттенък. Бинесман навярно беше бил човешко същество преди време, но отдадеността му на Земята донякъде бе заличила човешкото в него. Джюрийм осъзна, че чародеят е може би толкова чужд на човешкия род, колкото някой главанак или торбалан.

— А ти? — попита Бинесман. — Ти можеш ли да служиш на тази Сила? Би ли могъл да служиш на нещо по-велико от самия себе си?

— Че защо да го правя? — отвърна с въпрос Радж Атън. — Моите огнетъкачи все ме приканват да се отдам на по-великата служба на техните Пламъци. Но защо да го правя? Силите не служат на човека.

Бинесман килна глава на една страна, сякаш вслушан дълбоко в думите на Вълчия господар.

— Но те служат… служат ни често, когато целите ни съвпаднат. И се отплащат добре на онези, които служат на тях.

— Отплащат се, да. С неохота. Ако изобщо се отплащат.

Бинесман кимна.

— Безпокои ме твоята липса на вяра.

— А мен ме безпокои твоето изобилие на вяра — отвърна Радж Атън.

Бинесман вдигна рунтавата си вежда.

— Не съм се стремял никога да те безпокоя. Ако нещо съм те оскърбил, моля за прошка.

Радж Атън изгледа младия Габорн.

— Кажи ми, Земен пазителю, що за заклинание е това, че не мога да видя принца, а вместо него, когато го погледна, виждам скали или дървета? Такова заклинание може добре да ми послужи.

Джюрийм се удиви на този странен въпрос, защото за него принцът изглеждаше… съвсем видим. Нямаше нито маска, нито наметало.

— Това заклинание е дреболия — отвърна Бинесман. — Но само преди малко ти зададе друг въпрос. Попита защо те доведох тук. И признавам, че наистина аз те доведох. Сега ще поискам нещо от теб.

— Какво? — попита Радж Атън.

Бинесман махна към лежащите наоколо камъни и отговори:

— Това са Седемте стоящи камъка на Дънуд. Несъмнено знаеш за тях. Навярно знаеш дори колко мрачна поличба е това, че са паднали. — Изрече го тъжно, сякаш изпитваше огромна загуба.

— Виждам ги — каза Радж Атън. — На вашия език се наричат „обалини“. На моя ги наричат Коар Тангяси — Бдящите камъни, или така поне ги назовават древните ръкописи. Говори се, че мътните са изработили тези „бдящи“, за да пазят човечеството.

— Така е — каза Бинесман. — Значи си запознат с древните ръкописи. Тогава трябва да знаеш, че мътните са били велики чародеи. В сравнение с тях моята сила е нищо. Владеели са силите на дълбоката земя — на оформянето на нещата, на съхранението. Моята сила е на плитката земя — използването на билките и отглеждането на неща. Преди време, много, много отдавна, халите магесници повели война срещу Долния свят и избили мътните. Мътните не могли да се защитят по подходящ начин. Постепенно те разбрали, че ще бъдат унищожени и че халите след това ще посегнат да унищожат и човечеството. Затова се погрижили да ни защитят, да ни дадат време да отрастем. Така те издигнали обалините на Дънуд и им прелели живот.

— След време те били наречени Седемте стоящи камъка — продължи чародеят. — С каменните си очи те наблюдавали вместо нас най-дълбоките кътове на света. Често обалините шепнели на нашите крале, предупреждавали ги за появата на хали. Но гласовете на обалините можели да чуват само онези, чийто слух бил настроен към Земята. Така сред хората най-чувствителните към земните сили били избирани за крале. Разбира се, ти, Радж Атън, си изпитал подтик, който те е карал да пращаш своите воини да се сражават с халите. Бил си пригоден да ги отблъскваш. До този момент! Сега детството на човечеството вече е минало. Халите магесници от Долния свят са на свобода!

Радж Атън стоеше замислен, докато слушаше урока на Бинесман.

— Бил съм се с хали съвсем успешно в миналото. Но се боя, че влагаш твърде много доверие в своите камъни. Мътните изобщо не са си представяли, че ще се появят Владетелите на руни, нито са предполагали какви сили ще владеем. Един паднал камък в Дънуд е толкова важен, колкото едно паднало листо.

— Не говори толкова лекомислено. Обалините са нещо повече от обикновени камъни, нещо много повече. — Бинесман сведе благоговейно глава. — Но ти, Радж Атън, трябва да се боиш от халите, които напират по границите ти. Може би не схващат пълната степен на заплахата. Докато обалините живееха, човек можеше да научи много само като ги докосне. Сигурно има нещо, което ти още не знаеш: халите са в Картиш.

В Картиш бяха мините за кръвен метал. Ако халите ги завладееха…

Бинесман продължи:

— В своята наивност ти си се съюзил с огнетъкачи, защото са силни във война. Но никак не е случайно, че халите също служат на огъня. Нито е случайно, че тази нощ тук дойде хала и нанесе смъртна рана на последния обалин, за да ускори края на човека.

Бинесман обърна гръб на Радж Атън, сякаш той повече не го интересуваше, и рече:

— Но има и по-велики сили от тези, които владеят твоите огнетъкачи.

Радж Атън предпазливо пристъпи към Габорн, сякаш обмисляше дали да не го нападне. От воините тук само Радж Атън никога не беше взимал дар от куче. Така само той щеше да устои на прашеца тайна на Бинесман. Брътвежът на магьосника, разбира се, не беше по нрава на Радж Атън.

— Стой — каза Бинесман и рязко се обърна. — Никой да не помисля дори да навреди на друг човек върху тази земя. Това място е силно в земната мощ, а тази мощ трябва да се използва за защита на живота. Не за отнемането му.

За изумление на Джюрийм Радж Атън спря и прибра оръжието си. Но като помисли, разбра, че думите на чародея съдържат тон на властно убеждение. „Никой да не помисля дори да навреди на друг човек върху тази земя…“

Бинесман задържа Радж Атън с поглед.

— Казваш, че се нуждаеш от помощта ми в борбата си с халите. Много добре. Ще ти помогна, стига и ти да се присъединиш към мен. Откажи се от своите силари. Присъедини се към нас, в нашия поход в служба на Земята, Радж Атън. Нека нейните сили те съхранят.

Радж Атън отвърна с противоположно предложение.

— Убеди крал Ордън да ми върне силарите. Тогава ще видим…

Бинесман поклати тъжно глава.

— Разбирам. Дори тогава няма да се присъединиш към нас. Ти не толкова искаш да се биеш с халите, колкото жадуваш за славата, която ще ти донесе една победа срещу тях.

Габорн пристъпи напред и заговори искрено:

— Радж Атън, моля те, вслушай се в разума. Земята се нуждае от теб. Служи на Земята, като мен. Сигурен съм, че ако поговоря с баща ми, можем да съставим общ план. Можем да разделим силарите между двете държави, така че никой да не се бои от другия…

Габорн трепереше, сякаш дори това предложение го плашеше. Младежът явно се съмняваше в способността си да наложи един такъв план. Но го каза искрено — съвсем като чародея.

Радж Атън остави предложението на Габорн без отговор и каза на Бинесман:

— Прав си. Няма да се присъединя към вас, Земни пазителю — не защото се стремя към чест и слава, а защото вие служите на змиите и полските мишки не по-малко, отколкото на човешкия род. Не ти вярвам. За теб нашите дела не означават нищо. — Докато споменаваше за змии и полски мишки, Радж Атън изгледа презрително младия принц.

— Хорските дела значат твърде много за мен — каза Бинесман. — По моя преценка хората може и да не са нещо повече от полските мишки, но определено не са и по-малко.

— Тогава служи на мен — каза с изкусителен глас Радж Атън.

Бинесман скочи върху един от падналите обалини с енергичността на младеж. Загледа се в малките бели цветчета, блеснали на звездната светлина из каменния кръг, и с едно движение даде знак на принц Ордън и останалите да се отдръпнат.

После се обърна към Радж Атън.

— Искаш да ме използваш за оръжие, но на мен е дадено само да пазя. Липсва ти вяра в силата, на която служа. Ето ти тогава. Да ти покажа едно оръжие.

Джюрийм помисли, че магьосникът ще им покаже някаква скрита в тревата тояга с вълшебна сила или пък някой древен, несъкрушим меч.

Но Бинесман изведнъж стана много сериозен. Размаха на три бавни дъги тоягата над главата си, след което я смъкна и с върха ѝ посочи на няколко стъпки пред себе си.

Изведнъж една дълга ивица трева изтръгна корените си от земята.

Там, в тъмната пръст, очите на Джюрийм различиха нещо, което приличаше на кости, сякаш нещо беше умряло тук преди много векове и беше изгнило под земята.

Но щом надникна по-внимателно, Джюрийм се увери, че не са никакви кости — най-обикновени заровени под тревния чим камъни, сухи клони и коренища. Само че сякаш бяха подредени във форма на човек. Джюрийм го забеляза, когато Бинесман се приближи до един камък с форма на глава. Около каменния „череп“ бяха подредени пожълтели глигански бивни, като грамадни зъби. В камъка имаше и тъмни дупки, като за очи.

Когато се вгледа още по-внимателно, Джюрийм забеляза и другите камъни, оформящи костите на ръцете; волски рога стърчаха разперени от тях като нокти.

Но ако тези камъни и парчета от изсъхнали клони оформяха скелета на човек, то този човек беше доста странен. Сплетени коренища лежаха между камъните и клоните и образуваха странни плетива, като жили, преминаващи по огромния скелет.

Бинесман надигна тоягата си. Дъбовете по околните хълмове сякаш изведнъж просъскаха. Вятърът размърда високите им клони, така че сякаш листата надигнаха глас. Но тук, сред поляната, въздухът бе съвсем неподвижен.

Ужас изпълни Джюрийм, защото усети как от камъка под земята се надига земна сила, като при някоя неизречена покана, и как изпълва малката поляна.

Бинесман отново размаха тоягата си високо, на бавни кръгове, и запя монотонно:

Спря да размахва тоягата и се взря навъсен в купчината камъни и дървета. Дишаше тежко, сякаш изговарянето на тези няколко думи му беше струвало скъпо.

Тактът на песента-заклинание се бе изгубил, когато Бинесман прикова очи в земята. Той прошепна на пръстта:

— На Земята служих и ще служа навеки. Живота си отдавам. Дай живот на моето творение. Дай част от живота, който изгубих.

В този миг се случи странно и ужасяващо превъплъщение. Светлина с цвета на смарагд засия ярко в гърдите на Бинесман, превърна се в ослепително ярко кълбо, което изригна и помете земята пред него като метеорит.

В този миг, в този безкраен миг, Бинесман изкрещя от болка и стисна тоягата. Всички светулки по нея полетяха нагоре и забръмчаха около него така, че Йоме успя да го види съвсем ясно.

Косата на чародея, която доскоро бе ореховокафява с посребрели кичури, изведнъж стана сребриста под звездната светлина. Той се подпря на тоягата като прегърбен старец. Зеленото му наметало се окъпа в червено, в златистокестенявите оттенъци на есенни листа, сякаш магьосникът бе някакъв променящ цвета си хамелеон по стените на Южния палат на Радж Атън.

Джюрийм ахна, разбрал какво е станало: старият чародей беше дал години от живота си на купчината клони и кости.

Земята се надигна, благодарна за дара му, и издаде стенещ звук като от раздвижили се греди.

Дори да имаше думи в този звук, Джюрийм не ги разбра. Но Бинесман се вслуша, сякаш земята му говореше. И лицето му помръкна гробовно.

Бавно се напъна да вдигне тоягата, премалял почти до смърт, след което започна да я върти отново в кръгове; сега искрите се разхвърчаха от нея в ярък облак.

Бинесман запя:

На земята камъните, рогата и коренищата се разтърсиха и започнаха да потръпват. Мъртвите клони, оформящи едната ръка, се заогъваха. Бинесман хвърли тоягата си на земята и извика:

— Вдигни се сега от пръстта, поборнико мой. Облечи се в плът! Изричам вярното ти име: Грозен избавител, Светъл разрушител!

Последва дълбок тътен и земната пръст се втурна да се подчини на повелята му, и потече към камъните и дърветата, потече като вода или като ниска утринна мъгла. Листа и зелена трева, клони и камъчета се завихриха в дива смесица.

Допреди миг имаше само купчина странно разпиляна по земята смет, а в следващия се оформиха кости и жили. Запулсираха и се изпънаха мускули, бели дробове се издуха в едно мощно вдишване. Листа, клони и трева се вплетоха в плът, прошарвайки оформящото се тяло със странна патина от зелено и кафяво, червено и жълто.

Всичко това стана толкова бързо, че Джюрийм не можа да различи добре как почвата изригна нагоре, за да придаде на съществото форма и живот.

„Грозен избавител, Светъл разрушител“ вдигна невероятно дългата си ръка, докато плътта се оформяше. Отначало приличаше само на същество от пръст, но кожата светкавично се втвърди и заблестя в смарагдово сияние по шията и по гърба, с убито жълтите оттенъци на мъртви есенни листа.

Воин, и то какъв! Джюрийм ахна. Туфи зелена трева и чистата белота на речни камъчета разцъфтяха по лицето и гърлото на воина.

Воинът се изправи тромаво на колене, изви глава нагоре и звездната светлина удари очите му. Очите бяха плоски и мъртви като камъни по речно дъно, докато сияйната светлина на звездите не ги улови и не се отрази в тях; тогава те засияха все по-ярко и по-ярко. Бушуващ, пламенен разум изпълни тези очи… и мир, чувство на покой, което накара Джюрийм да закопнее да е някъде другаде, да е нещо друго.

Джюрийм знаеше какво означава това… същество. Мнозина магьосници се стремяха да овладеят земните сили. Най-съвършените между тях бяха чародеите на Аррдюн, великите създатели и творци на магически артефакти сред расата на арр. Сравнени с тях, човешките Земни пазители често биваха смятани за слаби, тъй като малцина Земни пазители се месеха в човешките дела, а на тези, които го правеха, им трябваха столетия, докато съзреят.

Но се говореше, че един съзрял Земен пазител е сред най-страховитите същества, на които може да се натъкне човек.

А знакът, че един Земен пазител е съзрял, беше когато призове към живот своя вайлд — същество, родено от кръвта и костите на земята, жив талисман, сражаващ се за своя господар. Елдеар беше сътворил гигантски кон, който да язди в битка срещу тот. Елдеар беше казал, че неговият вайлд може да бъде „унищожен, но никога победен“.

Джюрийм не разбираше всички тези уклончиви и смътни позовавания и цитати за Земните пазители и техните вайлд. Знанието за тях беше заглъхнало с хилядолетията.

Но сега, докато вайлдът се оформяше, отвсякъде започна да се надига ужасен вятър, който запищя високо в клоните на дърветата и зашиба със свирепи камшици косата на Джюрийм. Връхлиташе бързо и стремглаво, истинска буря.

После на воина започна да му расте коса — дълга зелена коса като водорасли, която се спусна на гъсти, къдрави кичури по гърба и раменете и покри гърдите му.

Щом воинът се оформи напълно, Джюрийм се втрещи от изненада, защото различи по тялото му кръглите гърди и очерталите се изящно женски извивки.

Жена. Оформяше се жена, висока и красива жена с изящни извивки на тялото, с дълга коса и гладки ръце и крака.

Джюрийм ахна. Вайлдът нададе вик, който разтърси земята, вятърът удари още по-напористо и я вдигна във въздуха… така че тя се превърна в зелена нишка, издигаща се високо-високо над дърветата, на юг. После изчезна.

Поляната притихна. Вятърът секна.

Джюрийм стоеше като вкаменен, онемял. Не знаеше дали точно това беше целял Бинесман. Дали неговият вайлд бе отлетял да изпълни някоя поръчка? Или вятърът я беше отнесъл?

А наистина ли беше имало изобщо зелена жена?

Сърцето на Джюрийм биеше бясно, той стоеше останал без дъх, замаян от благоговение. Объркан.

Озърна се наляво и после надясно, за да види реакцията на войниците. Всичко се беше случило толкова бързо…

Конят на принц Ордън цвилеше в ужас, изправяше се на задните си крака и нервно риташе във въздуха. На коня сигурно му се беше сторило, че жената просто се е въплътила в нозете му.

— Мир — промълви Бинесман на животното. То се укроти, а Бинесман се втренчи нагоре, където създанието му бе изчезнало в небесата.

Чародеят изглеждаше… унил.

Имаше нещо нередно тук. Бинесман не беше очаквал, че неговият вайлд ще избяга така.

Сега Бинесман беше изцеден. Изтощен. Състарен и прегърбен в пурпурния си халат. Ако беше мислил вайлдът да се сражава за него, то планът му, изглежда, ужасно се беше объркал. Бинесман отпусна глава и я поклати отчаяно.

— Какво направи ти, стар и глупав магьоснико? — изсъска Радж Атън. — Къде е вайлдът? Обеща ми оръжие.

Бинесман поклати глава.

— Толкова ли си непохватен? — попита сърдито Радж Атън.

Бинесман го погледна предпазливо.

— Никак не е лесно да извлечеш един вайлд от земята. Съществото си има свой разум и познава враговете на Земята по-добре от мен. Може би спешни дела са го призовали на друго място.

Бинесман вдигна ръка към коня на Радж Атън. Трите останали коня реагираха, като пристъпиха едновременно към него, а Джюрийм трябваше да поупорства, за да задържи своя да не тръгне напред.

— Какво правиш? — попита Радж Атън.

— Вече става късно — отговори Бинесман. — Време е очите на враговете на Земята да отпочинат. И да сънуват в мир.

Джюрийм се бореше да удържи коня си и гледаше с почуда как почти моментално Радж Атън и войниците му потънаха в сън. Повечето от тях нападаха по Земята и захъркаха силно, но самият Радж Атън заспа на мястото си, прав.

Старият магьосник огледа спящите воини и прошепна:

— Пази се, Радж Атън. Пази се от Лонгмът.

После вдигна очи и улови погледа на Джюрийм.

— Ти още си буден? Какво чудо! Само ти между всички тях не си враг на Земята.

Джюрийм запелтечи объркано, втрещен от това, че вижда своя господар така покорен, слисан от това, че вижда стария чародей и спътниците му все още живи.

— Аз… служа на моя господар, но не желая никакво зло на Земята.

— Можеш да служиш и на него, и на Земята — каза Бинесман, докато се качваше на коня на Радж Атън. — Сега вече познавам сърцето му. Той е готов да унищожи Земята.

— Аз съм кралски човек — отвърна Джюрийм, след като не можа да измисли какво друго да каже. Баща му беше роб, както и бащата на баща му. Той знаеше как да служи на един крал, и как да служи добре.

— Земният крал иде — каза Бинесман. — Щом искаш да служиш на крал, служи на него.

С едно кимване даде знак на принц Ордън и Йоме да се качат на седлата. Крал Силвареста все още беше на коня си.

Бинесман продължително изгледа Джюрийм. После магьосникът и тримата му подопечни поеха в нощта обратно по пътя, по който бяха дошли.

Дълго време Джюрийм остана на седлото, загледан в спящия Радж Атън.

Нощта му се струваше по-тъмна от всякога, макар че звездите грееха достатъчно силно. „Идва един крал“, беше предупредила пиромантката преди смъртта си. „Един крал, който може да те унищожи.“

От времето на Ерден Геборен, преди две хиляди години, на земята не беше се въздигал Земен крал. Сега беше дошъл крал Ордън. При Лонгмът крал Ордън се подготвяше да посрещне щурма на Радж Атън.

Джюрийм се взря в рухналия обалин. Създанието се беше сринало в руини. Замисли се над тази поличба. Сърцето му заби. Усети топлината на нощния въздух, вкуси на небцето си минералния привкус на земната миризма. За малко щеше да обърне коня и да догони чародея. Но тропотът на копитата беше заглъхнал в нощта.

Джюрийм се втренчи в своя господар.

От много години беше служил всеотдайно на Великия, следвал бе всяка негова прищявка. Старал се беше да бъде добър слуга. А сега се вгледа в собственото си сърце и се зачуди защо.

Имаше време, някъде преди десет години, когато Радж Атън често говореше за единението на силите, за обединението на кралствата на Юга под едно знаме, за да бъдат отблъснати атаките на халите. Странно как с годините тази мечта се бе променила, беше се изопачила.

„Великата светлина“, беше го наричал Джюрийм, сякаш Радж Атън беше някой Ярък или Сияен от долния свят.

Джюрийм обърна коня си.

„Аз съм най-слабият човек тук — каза си той. — Но Ордън може би ще приеме службата ми.

Ще бъда жигосан като изменник. Ако си тръгна сега, Радж Атън ще помисли, че аз съм шпионинът, уведомил Ордън къде да намери силарите.

Така да бъде. Ако бъда жигосан като изменник, такъв и ще бъда.“

Знаеше много тайни, които можеше да разкрие. И ако изоставеше службата си при Радж Атън, това означаваше, че Вълчия господар все още има шпионин сред приближените си.

„Той ще предположи, че съм тръгнал на юг, към Лонгмът — помисли Джюрийм. — И след време аз наистина ще тръгна на юг, за да потърся Ордън. Но тази нощ ще тръгна на север, за да намеря някой плевник или заслон, където да преспя.“

Беше капнал от умора и нямаше сила за дълга езда.

Подкара в нощта.