Даровете всечовешки

Започва в мрак

Фигури на Земния крал красяха града около замъка Силвареста. Можеха да се видят навсякъде — окачени под прозорци на дюкяни, изправени до стените на градските порти или наковани до входовете — сложени навсякъде, където Земния крал можеше да поиска да влезе в нечий дом.

Много от фигурите бяха груби изделия, измайсторени от деца — няколко оплетени тръстики в недодялано подобие на мъжко лице, често с венец от дъбови листа в косата. Но пред вратите на ханове и дюкяни имаше и по-изящни статуи от дърво, в цял човешки ръст, нерядко изрисувани старателно и облечени в пътни халати от фина зелена вълна.

Казваха, че по това време, в навечерието на Хостенфест, духът на земята изпълвал образите и Земния крал се пробуждал. В пробуждането си той закрилял семейството за още един сезон и помагал да се прибере реколтата.

Бе време за празненство, дни за радост. На Хостенфест бащата на дома играеше ролята на Земния крал и раздаваше дарове пред огнището. Призори на първия ден на Хостенфест големите получаваха бутилки, пълни с ново вино, или буренца с тъмен ейл. На момиченцата Земния крал носеше куклички, изплетени от слама и диви цветя, а момчетата даряваше с дървени мечове или каручки.

Всички тези изобилия, дарявани от Земния крал, бяха само знак за богатството му — камарите от „плодове на гората и полето“, които според сказанието той даряваше на онези, които обичат земята.

И тъй, къщите и дюкяните около замъка бяха добре украсени в онази нощ, в деветнайсетия ден от месеца на Жътвата, четири дни преди Хостенфест. Всички дюкяни бяха почистени и добре заредени за есенния панаир.

Преди разсъмване улиците бяха пусти. Освен градските стражи и няколкото дойки единствените, които имаха причина да станат толкова рано, бяха кралските пекари, които точно сега гребяха пяната от кралския ейл и я омесваха с брашното, та самуните да бухнат до съмване. Вярно, змиорката бе тръгнала на ежегодното си преселение в река Вий, така че човек можеше да допусне, че навън в нощта ще се мяркат и рибари, но рибарите бяха опразнили плетените си от ракита грибове един час преди полунощ и бяха занесли буретата, пълни с живи змиорки, да ги почистят и осолят много преди втората стража.

Извън градските стени, поляните на юг от замък Силвареста бяха осеяни с тъмни палатки — керваните от Индопал бяха дошли да продават реколтата от летните подправки. Становете бяха притихнали, нарядко се чуваше само магарешки рев.

Градските порти бяха затворени и всички чужденци още преди няколко часа бяха изведени със стража от търговския квартал. По това време на нощта по улиците не се движеха хора.

Ето защо нямаше кой да види какво става в една тъмна уличка. Дори и кралският далекогледец, който имаше дар на зрение от седем души и беше на Гнездото на грааците, над цитаделата на Посветителите, нямаше да може да различи движение по тесните улици на търговския квартал.

Но в Котешка пряка, точно зад ъгъла със Складова улица, се биеха двама души кой пръв да докопа един нож.

Ако човек можеше да ги види, щяха да му напомнят за биещи се тарантули: ръце и крака се въртяха трескаво, а ножът проблясваше нагоре, стъпалата им стържеха по изтъркания паваж и двамата пъхтяха и се напъваха — на живот и смърт.

И двамата бяха облечени в черно. Сержантът от кралската гвардия Дрейс беше в черна дреха, с извезания на нея сребърен глиган на Дома Силвареста. Платеният убиец носеше обичайния за Мъятин черен памучен бурнус.

Въпреки че сержант Дрейс бе с двайсетина килограма по-тежък и въпреки че притежаваше дара на мускул от трима мъже и с лекота можеше да вдигне над главата си шестстотин фунта, се боеше, че няма да може да спечели тази битка.

Улицата беше огряна само от звездната светлина, а и твърде малко от нея се процеждаше тук, в Котешка пряка. Тук уличката беше едва пет стъпки широка, а къщите от двете страни се издигаха на три етажа, издадени над основите, и стрехите им почти се срещаха.

В това скапано, задънено място Дрейс не можеше да види почти нищо. От нападателя си едва успяваше да различи само очите и зъбите му, някаква перлена халка в лявата му ноздра и проблясващия нож. Мирисът на горска пръст от памучната му риза беше толкова силен, колкото дъха му на анасон и къри.

Не, Дрейс не бе подготвен да се бие точно тук, в Котешката пряка. Нямаше никакво оръжие и носеше само тънка ленена дреха, обличана обикновено върху плетената ризница, панталони и ботуши. Човек не ходи с оръжие и броня на среща с любовницата си.

Преди малко тъкмо беше пристъпил в задънената уличка, за да се увери, че на пътя му не се мотаят градски стражи — и чу тихото шумолене зад купчината кратуни на една от сергиите. Беше си помислил, че е обезпокоил някой торбалан, дебнещ за мишки или ровещ за дрипа, която да си навлече. Беше се извърнал в очакване да види как тлъстото плъхообразно същество притичва да се скрие — и тогава убиецът изскочи от сенките.

Ножът проблесна опасно близо до ухото на Дрейс, сержантът го отби… но ръката на убиеца се изви като змия и ножът изсвистя към гърлото му. За миг Дрейс успя да задържи китката на нападателя.

— Убийство! Проклятие, убийство! — изрева Дрейс.

„Шпионин! Хванал съм шпионин!“ Нищо не можа да му хрумне, освен че се е натъкнал на непознатия, докато драска картата на замъка.

Изрита убиеца с коляно между краката и чак го надигна във въздуха. Издърпа ръката с ножа и се опита да я извие.

Убиецът пусна ножа и с бързината на див заек се блъсна в гърдите му.

Ребрата на Дрейс изпращяха. Явно дребният мъж пред него също беше жигосан с руните на силата. Дрейс допусна, че убиецът има мускул на петима души, ако не и на повече. Макар и двамата да бяха невероятно силни, дарът на мускул усилваше само мускулите и жилите. Не влагаше повече твърдина в костите. И двубоят скоро щеше да се сведе, според Дрейс, до „сблъсък на кости“.

Помъчи се да задържи китките на нападателя си. Борбата им продължи дълго.

Дрейс чу гърлени викове:

— Насам! Насам! Ето там!

Идваха отляво. Оттатък беше Бедняшката улица — където скупчените къщурки не надвисваха толкова една към друга и където сър Джилиам бе вдигнал новото си четириетажно имение. Гласовете трябваше да са на хора от Градската стража — същите, които Дрейс се бе постарал да избегне и които сър Джилиам беше подкупил да отдъхват под фенера до входа на имението му.

— Котешката пряка! — отчаяно извика Дрейс. Трябваше да задържи убиеца още съвсем малко: да не му позволи да го намушка или да избяга.

Нападателят се дръпна отчаяно и отново го блъсна в гърдите. Изпращяха още ребра. Дрейс почти не изпита болка. Когато се бориш за живота си, подробностите са пренебрежими.

В отчаянието си убиецът успя да изтръгне ножа. Толкова силен страх обзе Дрейс, че той го изрита в десния глезен. Оръжието отхвърча встрани от целта си и го перна през ребрата.

Дрейс успя да сграбчи убиеца за лакътя и го извъртя. Той залитна, без да може да се задържи на счупения си крак. Дрейс за всеки случай отново го изрита в крака и го оттласна назад.

Огледа се в паника в тъмното, дано да види някой откъртил се камък по паважа. Трябваше му нещо твърдо и тежко. Зад него беше ханът „Бъркалото“. До цветните храсти и дървената статуя на Земния крал имаше чутура. Буталото щеше да свърши работа.

Той блъсна нападателя с все сила — мислеше, че по-дребният от него мъж ще отхвърчи. Но той се обърна и едната му ръка го сграбчи за яката. И Дрейс чу как ножът изсвистя.

Вдигна ръка да го спре.

Ножът изви надолу и се заби дълбоко, хлъзна се в корема му между счупените ребра. Във вътрешностите му избухна ужасна болка, прониза го и в ръцете и раменете, болка толкова необятна, че Дрейс си помисли, че целият свят ще я усети с него.

Стоя така, с очи надолу, сякаш цяла вечност. Пот капеше в широко отворените му очи. Проклетият убиец го беше разпрал като риба. И все още не го пускаше — беше забил ръката си с ножа до китката в гърдите му, набиваше острието към сърцето му, а лявата му ръка ровеше в джоба на дрехата на Дрейс и търсеше нещо.

Накрая стисна книгата в джоба му и се усмихна.

„Това ли искаш? — учуди се Дрейс. — Една книга?“

Вечерта, докато Градската стража изкарваше под конвой чужденците от търговския квартал, някакъв мъж от Тулистан се беше приближил до Дрейс — търговец, чиято шатра стърчеше в края на леса. Беше казал само: „Дар. За крал. Даваш? Даваш на крал?“

След безбройните церемониални поклони Дрейс се бе съгласил и бегло беше погледнал книгата. „Хрониките на Оват, емир на Тулистан“. Тънко томче, подвързано с агнешка кожа. Беше го прибрал в джоба си и реши да го предаде на заранта.

Вече го болеше толкова ужасно, че не можеше нито да извика, нито да помръдне. Светът се завъртя като въртележка! Той се опита да се отскубне от убиеца си, да се обърне и да побегне. Краката му бяха отслабнали като на коте и той залитна. Убиецът го сграбчи за косата, извърна брадичката му и вдигна ножа към гърлото му.

„Проклет да си — помисли Дрейс. — Не ме ли уби вече достатъчно?“ В последно отчаяно усилие измъкна книгата от джоба си и я запокити към Складова улица.

Там, над живия плет до струпаните бурета, стърчеше един розов храст. Дрейс много добре познаваше мястото и макар и смътно, виждаше жълтите рози по тъмните клони. Книгата полетя към тях.

Убиецът изтърси някаква ругатня на неговата си реч, блъсна Дрейс настрана и закуца към книгата.

Дрейс рухна на колене. Не можеше да чуе нищо, освен глухото бучене в ушите си. Зърна в другия край на улицата смътно движение: убиецът ровеше в храстите. После отляво се втурнаха три по-големи сенки. Проблеснаха извадени мечове, звездна светлина облиза върховете на няколко шлема. Градската стража.

Дрейс се срина по очи върху паважа.

Гъше ято изграчи в предутринната сивота, полетяло на юг под сребристата светлина на звездите, и този грак адски му напомни за лая на глутница подивели псета.

Онези, които обичат земята

Същата сутрин, няколко часа след нападението над Дрейс и на около сто мили на юг от замък Силвареста, на принц Габорн Вал Ордън също му се случиха неприятности, макар и не толкова болезнени. Но никой от уроците му в Къщата на Разбирането не бе подготвил осемнадесетгодишния принц за срещата му със загадъчната млада жена на големия пазар на Банисфер.

Беше се залисал пред една сергия в южния край на пазара — разглеждаше охладителите за вино от лъскаво сребро. Продавачът имаше и чудесни железни халби за бира, но същинската му стока бяха трите охладителя за вино — големи купи за лед, с допълващи ги по-малки чаши, които се поставяха вътре. Купите бяха с толкова високо качество, че приличаха на древна изработка на „мътните“ — същества от долния свят, живели някога на земята. Но мътни не бяха стъпвали по нея от хиляда години, а тези купи не можеше да са чак толкова стари. Всяка купа имаше ноктести крака на хала и релефни сцени с хрътки, тичащи през горски листак; чашките бяха украсени с образи на млад владетел на кон, насочил копие към хала магесница. Поставеха ли се чашите в сребърните купи, образите се сливаха в един — младият владетел напада халата магесница, а хрътките са ги заобиколили.

Орнаментите по охладителя бяха изваяни с някаква неразгадаема за Габорн техника. Майсторството на ювелира, вложено в среброто, беше смайващо.

Толкова възхитителни бяха тези изделия, изложени на сергията на пазара на Банисфер, че Габорн дори не забеляза приближаването на младата жена, докато не го лъхна мирис на розов цвят. („Жената, стояща до мен, е облечена в рокля, държана в ракла, пълна с розови цветчета“ — разбра той някак несъзнателно.) Но дори тогава беше дотолкова погълнат от красотата на изделията, че реши, че е просто някоя непозната, възхитена от същите купи и чаши. Дори не се обърна към нея, докато тя не хвана ръката му и не привлече вниманието му.

Хвана лявата му ръка с дясната си. Но не я стисна.

Той настръхна. Но не се отдръпна.

Може би го бъркаше с някого. Извърна леко глава и я погледна. Беше висока и красива, деветнайсетгодишна може би, тъмнокестенявата ѝ коса бе увенчана със седефени гребени. Очите ѝ бяха черни и дори бялото в тях бе толкова тъмно, че изглеждаше почти синьо. Носеше скромна рокля от облачносива коприна с широки, дълги ръкави — елегантния стил, налагащ се напоследък сред богатите дами на Лайсъл. Беше стегната с колан високо над кръста, точно под бюста. Раменете ѝ бяха загърнати с тъмнопурпурен копринен шал, толкова дълъг, че ресните му стигаха до земята.

Не беше просто красива.

Беше смайваща.

Усмихна му се тайнствено, а Габорн ѝ отвърна с полуотворени устни — обнадеждено и в същото време — с тревога. Почувства се като на някой от безбройните изпити, наложени му от неговите учители край камината в Къщата на Разбирането… но не беше изпит.

Не я познаваше. Никого не познаваше в целия огромен Банисфер — което изглеждаше странно — все още да не е завързал нито едно запознанство в толкова голям град, с извисяващите се песнокъщи от сив камък, с техните екзотични арки, с белите гълъби, прелитащи в синьото, грейнало от слънце небе над зелените кестени. Но беше истина. Толкова далече от дома си беше.

Намираше се в края на пазарния площад, недалече от кейовете на широките брегове на южния ръкав на река Дуиндъл — каменна отсечка от Ковашката улица, където откритите пещи кънтяха с ритмичния ек на чукове, пуфтяха с мехове и бълваха облаци пушек.

Разтревожи се, че мирният покой на Банисфер го е разсеял толкова. Дори не я беше усетил как застава до него. На два пъти в живота си се бе оказвал цел на платени убийци. Бяха убили майка му, баба му, брат му и двете му сестри. И въпреки това сега той стоеше безгрижен като селянче с корем, пълен с ейл.

„Не — бързо реши Габорн, — никога не съм я виждал; знае, че съм ѝ непознат и въпреки това държи ръката ми. Колко нелепо.“

В Къщата на Разбирането, в Стаята на Лицата, Габорн се беше учил на тънкостите на телесното общуване — как тайните се саморазкриват в очите на враг, как да отличава следи от безпокойство, от страх или умора в бръчките около устните на любима.

Учителят край камината, Джорлис, беше мъдрец, а в няколкото дълги зими Габорн се бе отличил в обучението си.

Научил беше, че принцове, разбойници, търговци и просяци — за всички тях са присъщи донякъде договорени сякаш изражения и пози, като възприето за всяка от тези групи общо облекло, и затова бе усвоил изкуството да си навлича по свое желание всяко от тези възможни облекла. Можеше да се наложи над цял салон с младежи само като се извиси с една глава над всички, или да накара някой търговец да смъкне от цената с обезкуражаваща усмивка. Прикрит само с някое тънко пътно наметало, Габорн се беше научил да свежда очи в оживения пазар и да се прави на несретник, шмугнал се в тълпата така, че които го видеха, да не разпознаят в него принц, а да си рекат учудено: „Я, това пък просяче откъде ли е откраднало толкова хубаво наметало?“

Така че Габорн можеше да разчита езика на човешкото тяло и в същото време да остава постоянна загадка за другите. Със своите два дара на ум можеше да наизусти един голям том само за час. Беше научил за своите осем години в Къщата на Разбирането повече, отколкото хората от простолюдието за цял живот усилено учение.

Като Владетел на руни, той притежаваше три дарби на мускул и две на сила, а в бойно упражнение лесно можеше да кръстоса оръжие с два пъти по-едри от него мъже. Дори някоя хала да посмееше да го нападне, Габорн щеше да докаже колко опасен може да бъде един Владетел на руни.

Все пак в очите на света, заради малкото си дарове на обаяние, той не изглеждаше нещо повече от един удивително чаровен младеж. А в град като Банисфер, с неговите певци и артисти, дошли от цялото кралство, дори красота като неговата бе нещо обичайно.

Той изгледа жената, която го държеше за ръката, и прецени стойката ѝ. Високо вдигната брадичка, уверена… и леко килната. Въпрос. Поставя ми въпрос.

Допирът на ръката ѝ — достатъчно слаб, за да покаже колебание, и достатъчно силен, за да намекне за… притежание. Тя го искаше?

„Опит за съблазняване ли е това?“ — зачуди се той. Но не… в стойката ѝ се долавяше нещо не така… Ако искаше да го съблазни, щеше да го докосне по гърба, по рамото, дори по бедрото или по гърдите. Но тя го държеше за ръката и стоеше леко отдръпната, сякаш се колебаеше да навлезе в телесния му обсег.

И тогава той осъзна: предложение за брак. Твърде необичайно, дори в Хиърдън. За жена с нейните качества беше редно семейството ѝ да уговори брак.

Габорн заключи: „Аха, тя е сирачка. Надява се сама да си уреди брак!“

Но и този отговор не го задоволи. Защо някой знатен лорд да не ѝ уреди брака?

Замисли се като какъв ли го вижда тя сега. Търговски син. Беше играл ролята на търговец; и макар да беше на осемнайсет, още растеше. Габорн имаше тъмна коса и сини очи, обичайни белези за Северен Кроудън. Поради това се беше облякъл като конте от това кралство, суетен и богат младеж с вкус, излязъл да се поразходи из града, докато баща му урежда важни сделки. Носеше зелен клин и фина бяла памучна риза с издути ръкави и сребърни копчета. Над ризата беше облякъл елек без ръкави от тъмнозелена памучна тъкан, обшита с фино обработена кожа и украсена с речни перли. Облеклото се допълваше от кожена шапка с широка периферия, на която кехлибарена игла придържаше едно-единствено щраусово перо.

Беше се облякъл така, защото не искаше да пътува открито — задачата му беше да разузнае отбраната на Хиърдън, да оцени истинските размери на богатствата на неговите земи и твърдостта на хората му.

Погледна къде е телохранителят му Боренсон. Улиците тук бяха пълни с народ и тесни заради сергиите. Млад здравеняк с бронзова кожа, без риза и с червени панталони караше през тълпата стадо от десетина кози, като ги пляскаше с върбова пръчка. Боренсон стоеше на отсрещната страна на улицата под каменната арка на входа на един хан и гледаше широко ухилен изпадналия в затруднение Габорн. Беше висок и широкоплещест, с полуоплешивяла рижа коса, гъста брада и весели сини очи.

До Боренсон стоеше мършав тип с русолява, късо подстригана коса. Кестенявите му очи се съчетаваха със строгия кафеникав халат и неодобрително навъсената физиономия. Мъжът, наричан Дни заради занаята му, бе нещо като хроникьор — посветен на Господарите на Времето — и беше съпътствал Габорн още от най-ранно детство, за да записва всяка негова дума и дело. Името си беше получил от „Ордена на Дните“. Като всеки от тази секта, Дни се беше отказал от собственото си име и от собствената си личност, когато бе съчетал в близначие своя ум с този на друг човек от Ордена. Сега Дни наблюдаваше Габорн много строго. Нащрек, с шарещи очи — запомняше всичко.

Жената, която държеше ръката на Габорн, се извърна натам, накъдето бе погледнал Габорн, и забеляза телохранителя и Дни. Млад търговски лорд с охранител беше нещо обичайно. Но следван като сянка от един Дни — това беше рядкост. Това издаваше, че Габорн е богата и важна особа, син може би на някой главен майстор на гилдия, макар да не беше възможно тази жена да знае истинската му самоличност.

Тя издърпа ръката си и го подкани да тръгне с нея. Той се поколеба.

— Видяхте ли нещо на пазара, което да ви заинтересува? — запита го с усмивка. Сладкият ѝ глас беше подканящ като ухаещите на кардамон сладкиши, които се продаваха на пазара, но в същото време и леко насмешлив. Ясно, искаше да разбере дали го е заинтересувала. А хората наоколо трябваше да помислят, че говори за винените охладители.

— Изработката на среброто показва ръка на изкусен майстор — каза Габорн. Прилагайки силите на своя Глас, наблегна на думата „ръка“. Без да го осъзнава дори, тя щеше да повярва, че в Къщата на Разбирането той се е учил в Залата на ръцете, обичайно за богатите търговци. „Нека продължи да вярва, че съм търговец.“

Продавачът, който до този момент търпеливо се беше преструвал, че не обръща внимание на Габорн, надникна изпод правоъгълния сенник и го подкани:

— Негово благородие ще пожелае ли да вземе един чудесен охладител за дамата?

До този момент Габорн сигурно му беше приличал само на син на търговец, който би могъл да съобщи на баща си за интересните стоки, които е видял. Сега навярно бе решил, че е младоженец, чиято жена е много по-обаятелна от него самия. Богатите търговци често женеха децата си млади, в търсене на финансов съюз със семейството на младоженката.

Значи продавачът смяташе, че Габорн трябва да купи среброто, за да зарадва жена си. Такава хубава жена, разбира се, би трябвало да държи в ръце домакинството. След като и търговецът не я познаваше, Габорн реши, че тя също трябва да е чужденка в Банисфер. Гостенка от север?

Младата жена учтиво се усмихна на продавача.

— Днес едва ли — отвърна заядливо. — Охладителите ви са чудесни, но у дома си имаме по-хубави. — И му обърна гръб, като изигра съвършено ролята си на съпруга. „Ето как ще е, ако се оженим — сякаш говореха движенията ѝ. — Няма да искам скъпи неща.“

Лицето на продавача посърна. Едва ли беше възможно повече от един-двама търговци във всички кралства на Роуфхейвън да притежават такъв чудесен охладител.

Жената подкани Габорн да продължат и той изведнъж се почувства притеснен. В далечния юг знатните дами на Индопал понякога носеха пръстени или брошки с отровни игли в тях. Случваше се да подмамят богати пътници в някой хан и след това да ги убият и окрадат. Възможно ли беше тази красавица да крои някое коварство?

Но се съмняваше. Бързо погледна към телохранителя си и забеляза, че Боренсон определено е по-скоро развеселен, отколкото загрижен. Сякаш го питаше: „И къде мислиш, че отиваш?“

Боренсон също беше изучавал езика на тялото — особено това на жените. Не можеше да рискува с безопасността на господаря си.

Жената стисна ръката на Габорн по-здраво. Какво трябваше да означава това — че усилва претенциите си?

— Простете, ако ви се струвам прекалено фамилиарна — рече тя. — Случвало ли ви се е някога да видите някого от разстояние и да усетите трепет в сърцето?

Допирът ѝ го трогна и на Габорн му се прииска да повярва, че да, тя наистина го е видяла отдалече и се е влюбила.

— Не, точно така — не. — Но усети, че е лъжа. Веднъж му се беше случвало да се влюби от пръв поглед.

Слънцето над тях сияеше. Небето беше чисто. Вятърът, лъхащ откъм реката, бе топъл и ароматен, носеше мириса на полята от отсрещния бряг. В такъв чудесен ден как иначе може да се чувства човек, освен изпълнен с бодрост, жив?

Каменната настилка на улицата беше огладена от времето. Пет-шест босоноги цветопродавачки подканяха купувачите със звънки гласчета. Подминаха като ветрец, носещ лъх на жита. Всички бяха с износени рокли и бели престилки. Държаха с една ръка престилките си в средата, образувайки нещо като торби, пълни с ароматни цветя — яркочервени макове и бели маргаритки, рози с дълги стръкове, пурпурночервени и оранжеви, божури и купища благоуханна лавандула.

Габорн ги изгледа как отминават, прелестни като чучулиги в полет, и разбра, че никога няма да забрави усмивките им. Шест момичета с дълги руси коси и светлокафяви очи.

Баща му бе останал на стан със свитата си на не повече от няколко часа езда извън града. Той рядко бе разрешавал на Габорн да се скита без силна охрана, но този път дори бе настоял да пообиколи сам с думите: „Трябва да опознаеш Хиърдън. Една страна е нещо повече от нейните замъци и войници. В Банисфер ще обикнеш тази страна и народът ѝ, както ги обикнах аз.“

Младата жена стисна ръката му още по-силно.

Докато гледаше цветарките, на челото ѝ се изписа болка. Габорн изведнъж осъзна колко отчаяно го желае тази жена. Едва не се засмя — разбираше колко лесно би могла да го обае с магия за обич.

Той също стисна ръката ѝ — топло, като приятел. Беше убеден, че не би могъл да има нищо общо с нея, но ѝ желаеше доброто.

— Казвам се Мирима… — почна тя и спря, за да може и той да ѝ каже името си.

— Красиво име, като за красиво момиче.

— А вие сте?

— Възбуден от интрига — каза той. — Вас интригите възбуждат ли ви?

— Не винаги. — Тя се усмихна настоятелно; очакваше името му.

На двайсет крачки зад тях Боренсон чукна с ножницата на сабята си една подминаваща козя каручка — знак, че оставя поста си при входа на хана и тръгва след тях. Редом с него щеше да е и Дните на Габорн.

Мирима се обърна назад.

— Чудесен телохранител.

— Чудесен човек — съгласи се Габорн.

— По работа ли пътувате? Харесва ли ви Банисфер?

— Да, и да.

Внезапно тя си дръпна ръката.

— Не се обвързвате лесно.

Извърна се с лице към него с леко колеблива усмивка. Навярно бе усетила, след като играта на спечелване бе свършила, че той няма да се ожени за нея.

— Не. Никога. Може би е слабост в характера ми — каза Габорн.

— А защо не? — попита все още закачливо Мирима. Спря край един фонтан, в който се издигаше статуя на Едмон Тилерман, вдигнал голямо буре, от чиито три чепа течеше вода върху лицата на три мечки.

— Защото е заложен животът на хора — отвърна Габорн. Седна на края на фонтана и се загледа в басейнчето. Стреснати от движението му, огромните жабоци се гмурнаха в зеленясалата вода. — Когато се посветя на някого, поемам отговорност за хората. Предлагам живота си, или поне част от него. Когато приема нечий ангажимент, очаквам ни повече, ни по-малко пълна всеотдайност — техния живот — в замяна. Тази взаимна обвързаност е… тя трябва да ме определи.

Мирима се намръщи, притеснена от сериозния му тон.

— Не сте търговец. Вие… говорите като лорд!

Забеляза, че тя го преценява. Щеше да разбере, че не е от родословието на Силвареста, нито е лорд от Хиърдън. Значи трябваше да е някоя чуждестранна особа, просто тръгнал на пътешествие — в Хиърдън, тази отдалечена страна, една от най-далечните във всички кралства на Роуфхейвън.

— Трябваше да се сетя… толкова чаровен сте — каза тя. — Значи сте от Владетелите на руни, дошли сте да проучите страната ни. Кажете ми, дали я харесвате достатъчно, че да потърсите годеж с принцеса Йоме Силвареста?

Габорн се възхити от начина, по който тя стигна до правилното заключение.

— Изненадва ме зеленината на вашата страна и силата на хората ви — рече Габорн. — По-богата е, отколкото си представях.

— Принцеса Силвареста ще ви приеме ли? — Все още търсеше отговори. Чудеше се от кое ли бедно замъче произлиза. Седна до него на ръба на фонтана.

Габорн сви рамене, прикривайки притеснението си.

— Зная я само по описания — призна той. — Вие сигурно я познавате по-добре от мен. Според вас как ли ще погледне тя на мен?

— Достатъчно чаровен сте — каза Мирима и без притворство огледа широките му рамене и дългата тъмнокафява коса, падаща изпод широката му шапка с перото. До този момент трябваше да е разбрала, че косата му не е достатъчно тъмна, за да е от Мъятин или от който и да е друг народ на Индопал.

После тя ахна и го изгледа с широко отворени очи.

Скочи бързо на крака и отстъпи, без да знае дали трябва да остане права, да се сведе в дълбок реверанс или да се просне в нозете му.

— Простете ми, принц Ордън… аз… ъъ… не забелязах приликата с баща ви!

Дръпна се три крачки назад. Като че ли ѝ се искаше да се обърне и да побегне слепешком, защото бе разбрала, че той не е синът на някой беден барон, нарекъл купчината си камънаци „крепост“, а че иде от самата Мистария.

— Познавате баща ми? — попита Габорн, надигна се и пристъпи към нея. Хвана ръката ѝ, за да я увери, че не е оскърбен.

— Аз… веднъж той мина през селото, беше тръгнал на лов — промълви Мирима. — Бях още малко момиче. Не мога да забравя лицето му.

— Той винаги е харесвал Хиърдън — каза Габорн.

— Да… идва много често — отвърна Мирима, явно объркана. — Аз… простете ми, ако съм ви притеснила, милорд. Не исках да бъда дръзка…

Обърна се и понечи да побегне.

— Спри — каза Габорн, прилагайки съвсем мъничко от силата на своя Глас, за да я задържи.

Тя спря, сякаш я бяха ударили с юмрук, и се обърна към него. Неколцина минувачи наоколо направиха същото.

Бяха неподготвени за командата и се подчиниха, сякаш бе дошла от собствените им умове. Като разбраха, че не са предмет на вниманието му, някои го погледнаха с любопитство, а други побързаха да се отдалечат, притеснени от появата на един Владетел на руни сред тях.

Боренсон изведнъж изникна зад гърба на Габорн, Дни беше до него.

— Благодаря, че спря, Мирима — каза Габорн.

— Вие… може един ден да бъдете моят крал — отвърна тя, сякаш осъзнала реакцията си чак сега.

— Мислиш ли? — каза Габорн. — Мислиш ли, че Йоме ще ме вземе? — Въпросът му я смая. Габорн продължи: — Моля те, кажи ми. Ти си схватлива жена, и красива. Ще си добре дошла в дворцовата свита. Ценя мнението ти.

Затаи дъх в очакване на честната ѝ преценка. Тя едва ли разбираше колко важен за него ще е отговорът ѝ. Трябваше му този брачен съюз. Нужни му бяха силните хора на Хиърдън, несъкрушимите крепости, просторните земи, готови за оран. Вярно, и неговата Мистария беше богата страна — тучна, с просторни и пълни с хора пазарища — но след толкова години борби Вълчия господар Радж Атън бе завладял кралствата на Индопал и Габорн знаеше, че той няма да спре дотук. Напролет щеше или да нахлуе във варварските владения на Инкара, или щеше да се обърне на север към кралствата на Роуфхейвън.

Всъщност беше без значение накъде ще настъпи следващия път Вълчия господар. В предстоящите войни Габорн знаеше, че няма да му е по силите да защити народа си в Мистария. Трябваше му тази страна.

Хиърдън не беше виждал голяма война през последните четиристотин години и яките кули на кралството си стояха непокътнати. Дори крепостта на Долни Тор Ингел, разположена сред скалните стръмнини, можеше да се брани по-добре от повечето владения на Габорн в Мистария. Хиърдън беше нужен на Габорн. Нужна му беше ръката на Йоме.

Нещо повече: макар да не смееше да го признае пред никого, нещо дълбоко в него му подсказваше, че му е нужна и самата Йоме. Нещо странно и властно го привличаше тук, против здравия разум. Сякаш някакви невидими огнени нишки се бяха свързали със сърцето и ума му. Тези нишки като че ли го притегляха към Йоме. Вече цяла година той се бореше с порива да поиска ръката ѝ, докато не се увери, че не може повече да се съпротивлява.

Мирима отново го изгледа с удивителната си прямота. После се засмя непринудено.

— Не. Йоме няма да ви вземе.

В отговора ѝ липсваше колебание. Каза го простичко, сякаш с пълното съзнание, че това е истината. После се усмихна съблазнително. „Но аз те искам“, говореше усмивката ѝ.

— Изглеждаш много сигурна. — Габорн се постара да го каже небрежно. — Да не би да е заради дрехите ми? Всъщност донесъл съм си по-подходящо облекло.

— Вие може да сте от най-могъщото кралство в Роуфхейвън, но… как да се изразя? Политиката ви буди подозрение.

Учтив начин да го обвинят в неморалност. Габорн се беше опасявал от подобно обвинение.

— Затова, че баща ми е прагматик ли?

— Някой го смятат за прагматичен, други мислят, че е… твърде користен.

Габорн се ухили.

— Крал Силвареста го смята за прагматичен… но дъщеря му смята, че баща ми е алчен? Тя ли го каза?

Мирима се усмихна и кимна дискретно.

— Чувала съм слухове, че е споменавала нещо такова на зимния пир.

Габорн често се беше удивлявал колко много знаят или долавят хората от простолюдието за ставащото в кралските дворове и за делата на знатните. Неща, за които той често бе смятал, че са дворцови тайни, открито се обсъждаха в някой хан, отстоящ на сто левги от столицата. Мирима изглеждаше сигурна в източниците си.

— Значи тя ще отхвърли предложението ми заради баща ми?

— В Хиърдън отдавна се говори, че принц Ордън е „досущ като баща си“.

— Досущ като баща си? — повтори Габорн. Цитат от принцеса Силвареста ли беше това? Изречен може би за да потуши всякакви слухове за възможна партия. Вярно беше, че Габорн бе наследил външността на баща си. Но Габорн не беше копие на баща си. Баща му, нещо в което Габорн бе убеден, също не беше толкова „користен“, колкото го обвиняваше Йоме.

Мирима прояви добро възпитание, като не каза нищо повече. Издърпа мълчаливо ръката си от неговата.

— Тя ще се омъжи за мен — каза Габорн. Чувстваше се убеден, че ще склони Йоме.

Мирима вдигна вежда.

— Защо си мислите така? Защото ще е практично да се съюзи с най-заможното кралство на Роуфхейвън ли? — Смехът ѝ прозвуча мелодично и насмешливо. При нормални обстоятелства, ако някой селянин се отнесеше с такъв присмех към него, Габорн щеше да настръхне. Сега, без да иска, се засмя с нея.

Мирима се подсмихна подканящо.

— Може би, милорд, когато напуснете Хиърдън, няма да си тръгнете с празни ръце.

Последна покана. „Принцеса Силвареста няма да ви вземе, но аз бих могла.“

— Би било глупаво човек да се откаже от гонитбата преди ловът да е започнал, не мислиш ли? — каза Габорн. — В Къщата на Разбирането, в Стаята на Сърцето, учителят край камината Айбърмарл често казваше: „Глупците се определят по това, което са. Умните хора се определят по това, което ще бъдат.“

Мирима отвърна:

— В такъв случай боя се, мой прагматичен принце, че ще си умрете стар и самотен, заблуден с вярата си, че някой ден ще се ожените за Йоме Силвареста. Лек ден.

Обърна се да си тръгне, но Габорн не можеше да я остави току-така. В Стаята на Сърцето той беше научил и че понякога е най-добре да действаш по импулс, че онази част от ума, която сънува, често може да ни проговаря, карайки ни да постъпваме по начини, които не разбираме. Когато Габорн ѝ беше казал, че според него ще стои добре в двора, го беше помислил сериозно. Искаше я в дворцовата си свита — не в тази на Йоме, нито като любовница дори. Но беше усетил интуитивно, че ще му бъде съюзник. Не беше ли го нарекла тя „милорд“? Можеше най-спокойно да го нарече „ваше височество“. Не, тя също се чувстваше свързана с него.

— Почакайте, милейди — каза Габорн. Мирима отново се обърна. Беше усетила тона му. С думата „милейди“ се бе постарал да изрази правото си над нея. Разбираше какво очаква той: пълна всеотдайност. Живота ѝ. Като Владетел на руни, Габорн се бе издигнал до способността да изисква това от васалите си, но сега все пак изпитваше колебливост да го иска от тази чужда жена.

— Да, милорд?

— У дома — каза принц Ордън, — вие имате две грозни сестри, за които да се грижите, нали? И един лишен от разум брат.

— Схватлив сте, милорд — отвърна Мирима. — Но лишената от разум е майка ми, не е брат.

Лицето ѝ се сви болезнено. Бремето, което понасяше, беше тежко. Ужасна цена за една магия. Достатъчно трудно бе да вземеш дар на мускул или на ум, или на обаяние от друг, за да поемеш финансовите отговорности за този човек. Но още по-болезнено беше, когато този човек е твой приятел или роднина. Семейството на Мирима сигурно бе живяло в ужасна бедност, в безнадеждна бедност, за да се почувстват принудени да опитат това — да одарят една жена с хубостта на три, с ума на две и да потърсят да я омъжат за някой богат, който да ги спаси от отчаянието.

— Как успяхте да намерите толкова пари за силарите? — попита Габорн.

Силарите. Магическите железа, които можеха да изсмукват качествата на един човек и да ги вложат в друг, бяха неописуемо скъпи.

— Майка ми имаше малко наследство… и се трудехме, и четирите — отвърна Мирима. Гласът ѝ се беше стегнал. Сигурно преди седмица или две, когато бе придобила новата си красота, щеше да захлипа, щом заговореше за това.

— Продавала си цветя като дете? — попита Габорн.

Мирима се усмихна.

— Ливадата зад къщата ни не предлагаше почти нищо друго, с което да се издържаме.

Габорн посегна към кесията си и извади една златна монета. На едната ѝ страна бе всечена главата на крал Силвареста; другата показваше Седемте стоящи камъка на Дънуд, които крепели земята според легендата. Тукашните пари му бяха непознати, но знаеше, че монетата е достатъчно голяма, за да изхрани за няколко месеца малкото ѝ семейство. Взе ръката ѝ и пъхна монетата в шепата ѝ.

— Но… с нищо не съм заслужила това — промълви тя и го погледна в очите. Сигурно се боеше от неприлично предложение. Някои лордове си взимаха метреси. Габорн никога нямаше да го направи.

— Разбира се, че я заслужи. Усмихна се, и с това огря сърцето ми. Моля те, приеми този дар. Някой ден ще намериш своя богат търговец — каза Габорн, — и от всички блага, които той може да намери по пазарищата на Банисфер, подозирам, че ти ще си най-скъпото.

Тя задържа монетата с благоговение. Хората никога не очакваха толкова млад човек като Габорн да говори така изящно, но то лесно се получаваше след годините упражняване в Глас. Взря се в очите му с почит, сякаш го виждаше за първи път.

— Благодаря ви, принц Ордън. Може би… Сега ще ви кажа, че ако Йоме наистина ви приеме, ще похваля решението ѝ.

Обърна се и бавно пое сред тълпата, а Габорн продължи да се взира в изящната ѝ шия, в облаците на роклята ѝ, в горящите пламъци на шала ѝ.

Боренсон се приближи, потупа го по рамото и се изкиска:

— Е, милорд, на такъв сладкиш трудно ще устои човек.

— Мда, хубава е… общо взето — прошепна Габорн.

— Забавно беше да се гледа. Тя просто застана зад вас и ви огледа като мръвка на касапски тезгях. Пет минути изчака… — Боренсон вдигна ръка с разперени пръсти — изчака да я забележите! Но вие… заслепен от слънцето торбалан! Залисали сте се по някакви красиви съдинки! Как можахте да не я видите? Да я пренебрегнете? Ахх! — Боренсон сви театрално рамене.

— Не исках да те обидя — каза Габорн.

Въпреки че Боренсон беше личният му телохранител и поради това трябваше непрекъснато да си отваря очите за убийци, истината си беше, че едрият мъж бе доста похотлив. Не можеше да мине по улицата, без да подсвирне подир всяка по-закръглена жена, която подмине. И ако не беше излизал по пачаври поне веднъж в седмицата, бе готов да закачи дори жена, кльощава като клечка. Съгвардейците му се шегуваха понякога, че никой убиец, скрит между женски гърди, няма да остане незабелязан от него.

— О, не съм обиден — отвърна Боренсон. — Озадачен може би. Объркан. Как можахте да не я видите? Трябваше да я подушите поне!

— Да, много хубаво мирише. Държи си роклята в ракла, постлана с розови цветчета.

Боренсон завъртя очи към небето и изстена. Лицето му бе почервеняло, а в очите му се долавяше някаква странна напрегнатост и възбуда. Макар да се преструваше, че се шегува, Габорн ясно виждаше, че Боренсон е поразен от тази северняшка красавица повече, отколкото би си позволил да признае. На него да останеше, веднага щеше да хукне подир момичето.

— Можехте поне да я оставите да ви изцери от тази досадна девственост, от която страдате, милорд!

— Страданието е твърде обичайно за младите мъже — отвърна леко оскърбен Габорн. Боренсон понякога си позволяваше да говори с него като с приятел на чаша.

Телохранителят му се изчерви още повече.

— И как не, милорд!

— Освен това — каза Габорн, замислен за страданията, които понякога едно незаконно дете може да причини на едно кралство, — цярът често се оказва по-скъп от страданието.

— Подозирам, че точно този цяр си струва всякаква цена — с копнеж отрони Боренсон и кимна след Мирима.

Изведнъж в ума на Габорн избуя план. Един велик геометър веднъж му беше казал, че когато откриел отговора на трудно изчисление, разбирал, че отговорът му е верен, защото го усещал през цялото тяло, до пръстите на краката. В този момент, докато Габорн мислеше да отведе със себе си тази млада жена в Мистария, го порази същото това чувство на правота. Усети същата онази изгаряща го непреодолимост, която поначало го беше привлякла в тази земя. Отново бе изпитал копнеж да отведе Мирима със себе си в Мистария, и изведнъж осъзна кой е начинът.

Погледна Боренсон, за да се увери в правотата на хрумването си. Гвардеецът стоеше до него — с повече от една глава по-висок от Габорн и със зачервени бузи, сякаш собствените му мисли го смущаваха. Веселите сини очи на войника като че ли сияеха със собствена светлина. Краката му трепереха, макар че никой не беше виждал Боренсон да се разтрепери в битка.

Мирима сви на един ъгъл в малка пазарска уличка и побягна. Боренсон поклати съжалително глава, сякаш казваше: „Как можахте да я пуснете?“

— Боренсон — прошепна Габорн, — бързо след нея. Представи се учтиво и ми я върни, но докато идвате, използвай няколкото минути да ѝ поговориш. Лекичко. Не бързай. Кажи ѝ, че я моля за среща съвсем за малко.

— Както желаете, милорд — отвърна Боренсон.

И се затича с пъргавината, присъща единствено на онези, които са могли да получат дара на метаболизма; тълпата започна да се раздвоява пред едрия воин, който ловко заобикаляше малцината, оказали се твърде тромави, за да успеят да му направят път.

Габорн не знаеше колко време ще потрябва на Боренсон, за да върне жената, затова бавно пое към сенките, хвърляни от хана. Последва го и неговата сянка, Дни. Зачакаха, обезпокоявани единствено от жужащите пчели. Предната част на хана тук си имаше „ароматна градина“ според обичая на север. В сламения покрив бяха засели семена на утринниче, а в пъстрата гмеж от сандъчета и саксии на прозорците имаше всевъзможни други цветя: храстчета меденика с белоснежни цветове ронеха златни сълзи по стените; облачета слез, като деликатни перли, потръпваха под лекия ветрец над летоскрежа; едри цветове мандевила, розови като зарево, бяха почти задушени от прегръдката на жасмина. И между тях — катерещи се по стените клони на дива роза и петна от цветове на праскова. А по земята около сградата бе посадена мента, лайка, лимонова върбина и други билки.

Повечето ханове на север бяха украсени с такива цветя. Помагаха да се приглушат неприятните миризми от пазара, а билките в тези градини можеха да се използват за чайове и за подправки.

Габорн отново пристъпи на слънцето, по-надалече от тежкия аромат на цветята. Обонянието му бе твърде остро, за да може да остане.

Боренсон се върна след няколко минути, отпуснал нежно дясната си лапа на лакътя на Мирима, готов сякаш да я задържи, ако вземе, че се препъне в някой от облите улични камъни. Мила гледка.

Щом двамата се озоваха пред него, Мирима се поклони.

— Милорд е пожелал да ми говори?

— Да — каза Габорн. — Всъщност повече ме интересуваше да се запознаете с Боренсон, моя тело. — По обичая в Мистария пропусна думата „хранител“. — Той е мой тело вече от шест години и командва личната ми гвардия. Добър човек е. По моя преценка, един от най-добрите мъже в Мистария. И определено е най-добрият войник.

Бузите на Боренсон се изчервиха, а Мирима вдигна очи към едрия гвардеец, с дискретна усмивка и преценяващо. До този момент едва ли бе пропуснала да забележи, че Боренсон е одарен с дара на метаболизма. Припряно бързите му реакции, явната му неспособност да се отпусне бяха сигурен белег за това.

— Наскоро Боренсон бе повишен в ранг барон на кралството и му бе дадена титла към земя и феод в… област Дрювъри. — Габорн моментално осъзна грешката си. Да даде толкова голямо владение бе необмислено прибързан акт. Но след като вече думите бяха изречени…

— Милорд, изобщо не съм чувал… — почна Боренсон, но Габорн му махна с ръка да млъкне.

— Както казах, повишението е отскоро. — Имението Дрювъри беше голям и важен феод с повече земя, отколкото Габорн би дал обичайно на отличил се войник след дългогодишна служба, стига да беше имал време да го обмисли. Но сега, прецени той, този неочаквано изненадващ акт на щедрост щеше само да направи Боренсон още по-верен… сякаш Боренсон не беше достатъчно верен и без него. — Тъй или иначе, Мирима, както вярвам разбираш, повечето от времето на Боренсон минава в служба при мен. Трябва му съпруга, която да управлява владенията му.

Изненадата, изписала се на лицето на Боренсон, беше прелестна гледка. Едрият мъжага очевидно бе запленен от северняшката красавица, а сега Габорн едва ли не им бе заповядал да се венчаят.

Мирима изгледа почервенялото лице на гвардееца без никакъв свян или притеснение и сякаш едва сега забеляза здравата изпъкнала челюст, както и внушително издутите мускули под кожения елек. Не го обичаше, все още не. Навярно нямаше никога да го обикне. Този брак беше уреден, а женитбата за мъж, живеещ два пъти по-бързо от теб, мъж, който ще остарее и умре, докато ти бавно се доближаваш до средната възраст, трудно можеше да се нарече привлекателна перспектива. Замислена, тя прецени възможните предимства на тази партия.

А Боренсон стоеше слисан и онемял като хлапак, хванат да краде ябълки. Лицето му показваше, че е мислил за такава връзка, че се е надявал.

— Казах ти, че ще изглеждаш добре в дворцовата свита — обърна се Габорн към Мирима. — Бих се радвал да те видя в моята.

Жената със сигурност щеше да схване идеята му. Никой Владетел на руни не можеше да се ожени за нея. Най-многото, на което можеше да се надява, щеше да е някой млад търговец, обременен от младежка страст.

А Габорн ѝ предлагаше властна позиция — много повече, отколкото тя можеше обичайно да се надява — с почетен и приличен мъж, чийто живот го е обрекъл на странно и самотно съществуване. Тук липсваше обещание за любов, но пък и Мирима беше практична жена, взела красотата на сестрите си и мъдростта на майка си. След като бе приела тези дарове, сега тя трябваше да поеме отговорността за лишените си близки. Разбираше бремето на властта. Щеше да е идеална за владетелка на едно добро имение в Мистария.

Тя се вгледа продължително в очите на Боренсон, за да прецени предложението. Габорн ясно виждаше, че след като то вече е направено, Мирима осъзнава колко важно ще е решението ѝ.

Тя кимна почти незабележимо, с което скрепи договора.

Боренсон изобщо не прояви онази колебливост, на която се натъкна Мирима у Габорн. Взе нежната ѝ ръка в огромните си шепи и каза:

— Трябва да разберете, прекрасна лейди, че колкото и да укрепва любовта ми към вас, винаги ще остана верен на първо място на своя господар.

— Както трябва да бъде — промълви Мирима и кимна леко.

Сърцето на Габорн подскочи. Беше спечелил любовта ѝ толкова сигурно, колкото щеше да я спечели Боренсон.

В този момент изпита нещо странно: сякаш бе притиснат от неведома и огромна сила. Като че ли я усети като надигащ се вихър — невидим, мощен и плашещ.

Пулсът му се учести. Огледа се, сигурен, че източникът на това чувство трябва да има причина — трепване на земната твърд в предвестие за земетръс, приближаваща се гръмовна буря. Но не видя нищо извън обичайното. Хората около него не изглеждаха обезпокоени.

И все пак го усещаше… земята, канеща се да се раздвижи под нозете му… камъните, готови да се размърдат или да завикат.

Далечно и странно усещане.

Поривът на сила заглъхна толкова внезапно, колкото се беше появил. Като лъхнал внезапно вятър над ливадите, обезпокоил всичко с внезапното си пробуждане.

Габорн изтри потта от челото си и помисли угрижено. „Дойдох от хиляда мили, следвайки далечен и нечут зов. И сега да изпитам това?“

Приличаше на лудост.

— Вие… усетихте ли нещо? — попита той.

За рицари и пешки

Когато Шемоаз получи вестта, че годеникът ѝ е бил нападнат, докато е изпълнявал службата си на страж, все едно че утринното слънце почерня, изгубило силата си да я топли. Или все едно че се бе превърнала в бяла глина — плътта ѝ загуби всичкия си цвят, неспособна да задържи духа ѝ.

Принцеса Йоме Силвареста гледаше Шемоаз, своята Дева на честта, най-добрата си приятелка, и си даваше отчаяно сметка, че не знае как да постъпи. Ако лейди Джолен беше тук, щеше да знае какво да се направи. Но матроната беше извикана извън града за няколко седмици, за да се погрижи за тежко болната си баба.

Йоме, нейната Дни и Шемоаз бяха станали призори, седяха край извития Камък на разказвача в градината на кралицата с подрязаните в странни фигури храсти и четяха последните романтични поеми на Адале — и тогава нахлу ефрейтор Клуис и наруши блажения им покой.

Свада с пиян търговец. Преди час или малко повече. Котешка пряка. Сержант Дрейс. Бил се храбро. Разпран от слабините до сърцето. Когато паднал, последната дума, която извикал, била „Шемоаз“.

Шемоаз понесе вестта стоически, стига за една статуя да може да се каже, че е стоик. Седеше вкочанена на каменната пейка — със замъглени кестеняви очи и разрошена от вятъра коса с цвят на пшеница. Беше плела венец от маргаритки, докато Йоме четеше. Сега венецът бе в скута ѝ върху полата от шифон с цвета на корал. Шестнайсетгодишна и с разбито сърце. След десет дни трябваше да се венчае.

И все пак не посмя да покаже чувствата си. Една истинска дама трябва да може леко да понесе подобна вест. Изчака разрешението на Йоме да отиде при годеника си.

— Благодаря, Клуис — каза Йоме на застаналия мирно ефрейтор. — Къде е Дрейс?

— Положихме го на открито, пред кралската кула. Не исках да го местим по-далече. Другите са положени по брега на реката.

— Другите? — попита Йоме. Седеше до Шемоаз. Сега хвана ръката на момичето. Беше студена, страшно студена.

Клуис беше стар войник за толкова нисък ранг. Подрязаната му брада беше корава като овесено стърнище. Стърчеше под скъсания ремък на железния му шлем на пиконосец.

— Да, принцесо — отвърна той, чак сега сетил се да се обърне с подобаващата титла към Йоме. — В боя загинаха и двама от градската стража. Пол щитоносеца и сър Бомон.

Йоме се обърна към Шемоаз.

— Иди при него.

Момичето не дочака втора покана. Скочи и затича по пътечката между подрязаните храсти към малката дървена врата към двора, отвори я и се скри зад ъгъла на каменната стена.

Йоме не биваше да се задържа дълго единствено в присъствието на войника, без никой друг освен нейната Дни, която стоеше мълчаливо на няколко крачки встрани. Но трябваше да му зададе няколко въпроса.

Стана.

— Няма да отидете да видите сержанта, нали, принцесо? — попита Клуис. Сигурно бе доловил гнева в очите ѝ. — Искам да кажа… гледката е грозна.

— Виждала съм ранени и убити — заяви тя.

Загледа се над градината към града. Градината — с подрязани живи плетове и няколко оформени храста, се намираше зад кралската стена, втората от трите крепостни стени на града. Оттук можеше да види четирима от обикалящите зад парапета часови на кралската гвардия. На изток се простираше градският пазар, плътно прилепен до външната стена на замъка. Улиците долу на пазарището представляваха пъстра гмеж: покриви от каменни плочи, някои покрити с оловни листове. Тук-там от готварските огнища се вдигаше дим. В чертите на градските стени се намираха именията на няколко по-дребни лорда.

Йоме огледа района, където трябваше да се намира Котешката пряка — тясна пазарна уличка малко след Складова улица. Кирпичените къщи на търговците там бяха измазани в яркочервено, светложълто и горско зелено, сякаш тези ярки цветове можеха да заличат окаяния вид на постройките, вдигнати преди цели петстотин години.

Днес градът не изглеждаше по-различен от вчера; можеше да види само покриви и никаква следа от убийци.

Ала отвъд стените на замъка, отвъд фермите и сеновалите, сред червеникавите хълмове на Дънуд, на югозапад по пътищата на мили разстояние се вдигаше прах на малки облачета. Хора прииждаха за панаира от далечни кралства. Пред портите на замъка вече се бяха издигнали дузини разноцветни копринени павилиони. През следващите няколко дни населението на града щеше да нарасне от десет хиляди на четири, дори пет пъти повече.

Йоме се обърна и погледна ефрейтора. Клуис, изглежда, беше хладнокръвен мъж, след като го бяха изпратили да донесе толкова лоша вест. След битката явно навсякъде беше оплискано с кръв. Това поне Йоме можеше да разбере. Ботушите на войника бяха на засъхнали червени петна, зацапали бяха и сребърния глиган, извезан върху черната му ливрея. Клуис, изглежда, бе носил сержант Дрейс до площада.

— Значи този чужденец е убил двама души и е ранил трети — каза Йоме. — Тежка загуба за една нищо и никаква улична свада. Сам ли ликвидирахте търговеца на подправки? — Ако го беше направил, ефрейторът щеше да получи награда. Може би игла със скъпоценен камък.

— Не, милейди. Понатупахме го добре, но още е жив. От Мъятин е. Някой си Хариз ал Джвабала. Не посмяхме да го убием. Искахме да го разпитаме. — Ефрейторът се почеса по носа, явно недоволен, че е трябвало да остави търговеца жив.

Йоме бавно тръгна към вратата на двора — не искаше да остави Шемоаз сама. Кимна на ефрейтора да я последва. Нейната Дни не остана назад.

— Разбирам… — Йоме мислеше. Богат търговец значи. От подозирана във враждебност страна. Дошъл в града за панаира следващата седмица. — А какво е търсил един търговец на подправки от Мъятин в Котешка пряка преди съмване?

Ефрейтор Клуис прехапа устни, сякаш не искаше да отговори, но отвърна хладно:

— Шпионирал е, мен ако питате. — Гласът му беше задавен от гняв. Той откъсна очи от каменния водосток високо на стената на цитаделата, където се беше загледал, и хвърли бърз поглед към Йоме, за да прецени реакцията ѝ.

— Питам сериозно — каза Йоме. Клуис дръпна с разтреперана ръка резето на вратата и пропусна Йоме и нейната Дни напред. После заговори:

— Проверихме хановете. Вечерта търговецът не е пил в нито един от тях, иначе щяха да са го изпроводили от търговския квартал в десет вечерта. Така че не е могъл да се напие отсам градските стени, а се съмнявам, че изобщо е бил пиян. Имаше ром в дъха му, но съвсем малко. Освен това не е имало никаква причина да се промъква из улиците нощем, освен ако не е шпионирал стените на замъка, да се е опитвал да преброи стражата! Тъй че щом са го спипали, какво ще направи? Преструва се на пиян, изчаква стражите да приближат… и давай с ножа! — Клуис затръшна вратата.

Щом заобиколиха каменната стена, Йоме видя какво става на двора. Десетина мъже от кралската гвардия се бяха скупчили около мъртвите и умиращия. Един лекар беше коленичил над сержант Дрейс, а над тях стоеше Шемоаз, със смъкнати рамене и скръстени на гърдите ръце. От зелената морава се надигаше ранна утринна мъгла.

— Разбирам — прошепна с разтуптяно сърце Йоме. — Значи вече го разпитвате? — Понеже вече не бяха насаме, а пред хорски очи, Йоме спря до стената.

— Де да можех! — каза ефрейтор Клуис. — Лично бих му поставил горещ въглен на езика! Но точно сега всички търговци от Мъятин негодуват. Искат Джвабала да бъде освободен. Заплашват, че ще наложат бойкот на панаира, и това е изплашило уредника. Главният майстор на гилдията Холикс е отишъл лично при краля да настоява за освобождаването на търговеца! Представяте ли си? Шпионин! Иска от нас да освободим един проклет шпионин!

Йоме се изненада. Беше съвсем необичайно Холикс да иска аудиенция с краля малко след разсъмване, а изключително необичайно беше, че южняшките търговци заплашват с бойкот. Всичко това говореше, че се завихрят големи събития, и то неудържимо.

Нейната Дни, слаба жена с тъмна коса и неизменно стиснати челюсти, само слушаше. Бе застанала кротко до вратата и галеше ленивото си жълто котенце. Йоме не можа да разчете никаква реакция на лицето ѝ. Може би Дни щеше да разбере кой точно е този шпионин, да узнае кой го е изпратил. Но Дните открай време настояваха, че остават напълно неутрални към държавните дела. И не отговаряха на въпроси.

Ефрейтор Клуис вероятно беше прав. Търговецът беше шпионин. Баща ѝ също разполагаше със свои шпиони в кралствата на Индопал.

Но дори убиецът да беше шпионин, щеше да е невъзможно да се докаже. Все пак той беше убил двама от градската стража и беше ранил Дрейс, сержант от кралската гвардия — а заради това, според всички правила, трябваше да умре.

Но в Мъятин човек, който е извършил престъпление, замаян от пиянство, дори престъплението да беше убийство, не можеше да бъде екзекутиран.

Което означаваше, че ако баща ѝ го осъждаше на смърт, мъятинците — и всички техни родственици в Индопал — щяха да възнегодуват заради несправедливостта на екзекуцията.

Ето защо заплашваха с бойкот.

Йоме прецени усложненията, които можеха да произтекат от този бойкот. Южните търговци продаваха главно подправки — пипер, мускатов орех, както и готварска сол, къри, шафран, кимион и други лечебни билки. Но освен тях внасяха и още много неща: стипца, която се използваше за щавене и боядисване на кожи, индиго и още най-различни бои, необходими за хиърдънската вълна. А носеха и други ценни стоки: слонова кост, коприни, платина, кръвен метал.

Ако търговците наложеха бойкот на панаира, щяха да нанесат страшен удар на много занаяти. А без подправки и особено сол за съхраняване на храната, Хиърдън нямаше да се справи със зимата.

Ето защо тазгодишният управител на панаира, Главният майстор на гилдия Холикс — управител на Гилдията на бояджиите — търсеше примирие. Йоме не харесваше Холикс. Той твърде често молеше краля да вдигне вносните такси на чуждестранните платове, за да осигури по този начин собствените си продажби. Но дори и Холикс се нуждаеше от изделията, внасяни от Индопал.

Със същата отчаяност търговците в Хиърдън искаха да продадат своята вълна, лен и фина стомана на другоземците. Повечето градски търговци разполагаха с големи суми, които си заемаха и дължаха. Ако се наложеше бойкот, стотици заможни семейства щяха да се разорят. А тъкмо заможните семейства на Хиърдън плащаха данъците, необходими за поддържането на рицарите на крал Силвареста.

Всъщност самият Силвареста имаше дял в десетки търговски сделки. Дори той не можеше да си позволи бойкот.

Кръвта на Йоме сякаш всеки момент щеше да кипне. Тя се опита да се примири с неизбежното. Баща ѝ щеше да се принуди да освободи шпионина и да потърси помирение. Но на нея това не ѝ харесваше.

Защото съвсем ясно разбираше, че в дългосрочен план семейството ѝ не може да си позволи такива „помирения“: беше само въпрос на време преди Радж Атън, Вълчия господар на Индопал, да вдигне война срещу обединените кралства на Роуфхейвън. Макар сега търговците на Индопал да прекосяваха пустините и планините, следващата година — или най-късно по-следващата — търговията щеше да секне.

„А защо да не секне още сега?“ — помисли Йоме. Баща ѝ можеше просто да заграби стоката, докарана от другоземските кервани… и да започне войната, която толкова дълго се беше надявал, че ще избегне.

Но тя знаеше, че няма да го направи. Крал Джас Ларън Силвареста нямаше да започне война. Твърде благочестив беше.

Горката Шемоаз! Годеникът ѝ лежеше на тревата и издъхваше, а щеше да остане неотмъстен.

Момичето си нямаше никого. Майката на Шемоаз беше умряла млада; баща ѝ, свободен рицар, беше пленен преди шест години по време на поход към Ейвън.

— Благодаря, че ме извести — каза Йоме на Клуис. — Ще го обсъдя с баща ми.

Йоме забърза към групата войници. Сержант Дрейс лежеше върху платформа на зелената трева. Бяха го загърнали до гърлото с жълтеникав чаршаф. Върху чаршафа някой сякаш беше разлял щедро кръв — и тя продължаваше да се цеди от ъгълчето на устата му. Пребледнялото му лице беше покрито с пот. Наклонът на утринното слънце го оставяше в сянка.

Ефрейтор Клуис се оказа прав. Йоме не биваше да вижда това. Цялата тази кръв, миризмата на разкъсани вътрешности, неизбежната смърт — прилоша ѝ.

Няколко деца от замъка бяха станали рано и се бяха струпали да гледат. Те вдигнаха очи към Йоме, очи, изпълнени с болка и потрес, сякаш се надяваха, че тя ще може някак, само с една усмивка, да поправи цялата тази трагедия.

Йоме се наведе към едно деветгодишно момиче, Дженеси, прегърна го и му прошепна:

— Моля те, отведи децата оттук.

Разтреперана, Дженеси се притисна за миг до Йоме и побърза да изпълни молбата ѝ.

До Дрейс бе коленичил лекар. Но изглежда, не бързаше. Само оглеждаше войника. Когато видя Йоме, когато прочете въпроса, изписан в погледа ѝ, само поклати глава. Не можеше да направи нищо.

— Къде е билкарят Бинесман? — попита Йоме. Чародеят на билките във всяко отношение надминаваше способностите на лекаря.

— Замина… по ливадите, да събира хризантема балсамита. Няма да се върне до вечерта.

Йоме отчаяно поклати глава. Моментът беше ужасно неподходящ нейният майстор лечител да ходи да събира билки за гонене на паяците от замъка. Но трябваше да се сети. Нощите ставаха все по-студени и тя самата се беше оплакала вчера на Бинесман от паяците, търсещи топлина в покоите ѝ.

— Нищо не мога да направя — каза лекарят. — Не смея да го мърдам повече, защото кърви ужасно. Не мога да зашия раните, а не може и да останат отворени.

— Мога да го даря — прошепна Шемоаз. — Мога да му дам жизнеността си.

Дар, направен от чиста любов. Като такъв Йоме трябваше да го зачете.

— И да го направиш, той дали ще ти благодари за това? — попита лекарят. — Щом умреш още следващия сезон, когато дойде треската, той ще съжали за договора.

Това беше самата истина. Шемоаз беше мило момиче, но по нищо не ѝ личеше, че притежава повече жизненост от другите. Напротив, треската я хващаше всяка зима, тялото ѝ се покриваше с отоци. Дареше ли жизнеността си на сержант Дрейс, щеше да е още по-немощна и още по-податлива на болести. Изобщо нямаше да може да му износи дете.

— Само даровете му на жизненост са го запазили жив толкова дълго — каза Шемоаз. — Още малко… и той би могъл да оживее.

Лекарят поклати глава.

— Получаването на дар, дори да е дарът на жизнеността, всеки път разтърсва системата. Не бих се осмелил да опитвам. Можем само да чакаме и да видим дали ще се закрепи…

Шемоаз кимна. Коленичи и почисти кръвта, стичаща се от устата на Дрейс, с края на сивата си пола. Дрейс дишаше тежко; изпълваше дробовете си с въздух с всеки дъх, който сякаш щеше да е последен.

Йоме се удиви.

— Нима диша така толкова дълго?

Лекарят кимна почти незабележимо, за да не забележи Шемоаз отговора му. Дрейс умираше.

Гледаха го дълго, цял един мъчителен час. Дрейс се бореше все по-отчаяно за всеки следващ дъх. Накрая отвори очи. Събудил се сякаш от тревожен сън.

— Къде?… — изпъшка той и се взря в лицето на Шемоаз.

— Къде е книгата ли? — попита един от стражите на замъка. — Намерихме я… предадохме я на краля.

Йоме се зачуди за какво говори стражът. После от устата на Дрейс бликна кръв, гърбът му се изви, той посегна към Шемоаз и стисна ръката ѝ.

Дъхът му секна.

Шемоаз стисна отчаяно с две ръце главата на сержанта и зашепна:

— Исках да дойдеш. Исках да те срещна тази сутрин…

После сълзите ѝ рукнаха. Стражите и лекарят се отдръпнаха, за да ѝ оставят няколко мига да изрече последните си думи на обич в случай, че духът все още не е напуснал умиращото тяло. Когато тя свърши, се надигна.

Зад нея чакаше ефрейтор Клуис. Войникът извади бойната си брадва, отдаде отсечено чест, докосвайки кръста, оформен от остриетата на върха на железния му шлем. Отдаде чест не на Йоме, а на Шемоаз.

После тихо промълви:

— Когато падна, той изрече името ви, Шемоаз.

Шемоаз вдигна очи към ефрейтор Клуис и каза:

— Нищо чудно… Повечето мъже успяват само да изохкат, преди да се опикаят.

Зашлеви тази истина, отвръщайки на мъжа, който ѝ беше донесъл лошата вест. После добави, малко по-кротко:

— Но ви благодаря, ефрейтор Клуис, за милата измислица, предназначена да облекчи болката на една дама.

Ефрейторът примигна, обърна се и тръгна към стражевата цитадела.

Йоме сложи ръка на рамото на Шемоаз.

— Ще вземем парцали да го почистим за погребението.

Шемоаз вдигна широко отворените си очи към нея, сякаш току-що спомнила си нещо много важно.

— Не! Нека някой друг да го почисти. Все едно е. Той… духът му вече не е тук. Ела с мен, знам къде е!

И затича по улицата към Кралската порта.

Поведе Йоме и нейната Дни надолу по хълма през пазарите, после през Външната порта до рова. Полята отвъд рова вече се пълнеха с търговци, дошли за панаира, южняци в техните копринени шатри от ярък пурпур, смарагдовозелено и шафран. Павилионите се бяха изпънали в прави редици по южния склон на хълма, към гората, където бяха вързани хиляди мулета и коне от керваните.

След като преминаха рова, Шемоаз зави наляво и пое по една обрасла с трева пътека покрай водата, към един шубрак от източната страна на замъка. От река Вий беше прокопан канал, който да пълни рова; шубракът се намираше между канала и реката.

От това малко възвишение нагоре по течението можеше да се видят четирите останали арки на Стария мост, изпънати над реката, която блестеше като ковано сребро. Отвъд Стария мост се издигаше Новия мост — иззидан много по-изкусно, но му липсваха красивите статуи, украсявали Стария мост, изобразяващи древните Владетели на руни на Хиърдън, сразяващи се във велики битки.

Йоме често се беше чудила защо баща ѝ не е разрушил Стария мост и не се е разпоредил да преместят статуите на Новия. Но след като погледна сега, разбра. Старите статуи се разпадаха, камъкът беше изронен, от толкова години подложен на ерозията на леда и слънчевия пек, прояден от лишеи, покрили статуите с петна от яркочервено, бледожълто и мътнозелено. В тези древни камъни имаше нещо, вдъхващо чувство за почтена старина.

Мястото, където Шемоаз отведе Йоме да потърсят духа на сержант Дрейс, беше тихо. Водите в канала течаха бавно като мед, нещо обичайно за късното лято.

Стените на високия замък се извисяваха на осемдесет стъпки над шубрака и хвърляха синкави сенки над потъмнелите води на рова. Не се чуваше ромон на вода, нито клокочене. Сред сенките кротко цъфтяха розови лилии. Никакъв полъх не раздвижваше въздуха.

Тревата беше тучна. Могъщ дъб преди време беше разпервал клоните си над реката, но мълния го беше поразила и слънцето го бе избелило като кост. Под дъба се беше приютила стара есенна роза със ствол, дебел колкото китка на ковач, и бодли, остри като гвоздеи.

Розата обгръщаше дъба на тридесет стъпки височина и образуваше естествена беседка. Над Шемоаз висяха чисто бели рози, като огромни звезди сред тъмнозелено небе.

Шемоаз приседна на тревата точно под розовата беседка. Тук тучната трева беше сплъстена и Йоме си помисли, че наскоро е била използвана за любовно ложе.

Йоме погледна своята Дни. Слабата жена беше останала на билото до шубрака, на четиридесетина стъпки зад тях, скръстила ръце и свела глава. Слушаше.

После Шемоаз направи нещо много странно: легна на тревата под розовия храст, вдигна полите си над бедрата и се отпусна с разтворени крака. Позата беше стъписваща и Йоме се почувства неловко, че вижда такова нещо. Шемоаз сякаш чакаше да я обладае любовникът ѝ.

По речните брегове закрякаха жаби. Едно водно конче, синьо, сякаш бе потопено в индиго, прелетя над коляното на Шемоаз, закръжи и отлетя.

Въздухът беше неподвижен и съвсем тих. Беше толкова красиво, че Йоме си представи, че духът на сержант Дрейс наистина може да дойде.

През целия път дотук Шемоаз бе останала спокойна, но изведнъж сълзите ѝ бликнаха изпод дългите клепачи и затекоха по лицето ѝ.

Йоме прилегна до момичето, сложи ръка на гърдите ѝ и я задържа така, както щеше да го направи той.

— Била си тук, с него, нали? — попита Йоме.

Шемоаз кимна.

— Много пъти. Тази сутрин трябваше да се срещнем. — Отначало Йоме се учуди как… как са излизали извън градските порти нощем? Но, разбира се, Дрейс беше сержант от Кралската гвардия.

Това беше скандално. Като Дева на честта на Йоме, задължението на Шемоаз бе да се грижи господарката ѝ да остане чиста и непорочна. Когато Йоме се сгодеше, Шемоаз трябваше да се закълне за нейната добродетелност.

Устната на Шемоаз затрепери. Тя прошепна тихо, за да не може да я чуе Дни:

— Мисля, че той ми направи дете… миналия месец.

При това признание Шемоаз захапа болезнено кокалчето на пръста си — наказваше се. След като носеше дете, Шемоаз носеше безчестие за Йоме.

Кой щеше да повярва на изречената от Шемоаз клетва, щом видеше, че самата тя е с отнета девича чест?

Дни на Йоме можеше и да знае, че е непорочна, но Дни бе положила своите клетви за мълчание. И никога нямаше да разкрие нито една подробност, докато Йоме е жива. Едва след като Йоме умреше, Дни щеше да публикува хрониките на живота ѝ.

Йоме отчаяно поклати глава. Десет дни. След десет дни Шемоаз трябваше да се венчае и тогава никой нямаше да може да докаже, че е обезчестена. Но след като годеникът ѝ беше загинал, скоро щеше да го разбере целият град.

— Можем да те изпратим извън града — каза Йоме. — Можем да те изпратим в имението на чичо ми в Уелкшир. Ще кажем на всички, че си млада невяста, наскоро овдовяла. Никой няма да разбере.

— Не! — избухна Шемоаз. — Не се тревожа за своята чест, а за твоята! Кой ще се закълне за теб, когато се сгодиш? Аз няма да мога!

— Има много други жени в двора — излъга Йоме. Ако изпратеше някъде Шемоаз, това все пак можеше да опетни честта на Йоме. Някои можеха да помислят, че се е отървала от своята Дева на честта, за да прикрие собствения си срам.

Но точно сега Йоме не можеше да мисли за такива неща, не можеше да мисли за своята чест, когато приятелката ѝ бе толкова наранена.

— Може би… може би ще можеш скоро да се омъжиш? — каза Шемоаз. Вече почти на седемнайсет, Йоме беше достатъчно голяма. — Принцът на Интернук иска ръката ти. А и… чух, че крал Ордън бил довел сина си за Хостенфест…

Йоме вдиша рязко. Крал Силвареста бе разговарял на няколко пъти с нея последната зима — намекваше, че скоро ще ѝ дойде време да се омъжи. Сега най-старият приятел на баща ѝ беше довел най-сетне сина си в Хиърдън. Йоме много добре разбираше какво означава това… и бе стъписана, че не са я предупредили.

— Кога го чу?

— Преди два дни — отвърна Шемоаз. — Баща ти не искаше да разбереш. Той… не искаше да си във възбудено настроение.

Йоме прехапа устна. Никакво желание нямаше да бъде свързана с потомството на крал Ордън… нито за миг нямаше да си го помисли дори.

Но ако приемеше предложението на принц Ордън, тогава Шемоаз все още можеше да изпълни задължението си като Дева на честта. Докато никой не знаеше, че Шемоаз носи дете, никой нямаше да може да оспори клетвеното ѝ изявление за непорочността на Йоме.

При тази мисъл Йоме настръхна. Не беше честно. Не можеше да се съгласи на прибързан брак само за да спаси честта си.

В душата ѝ припламна гняв и тя стана.

— Хайде — подкани тя приятелката си. — Отиваме да се видим с баща ми.

— Защо? — попита Шемоаз.

— Ще накараме този индопалски убиец да плати за убийството!

Все още не знаеше какво смята да направи. Но вече беше ядосана, ядосана на баща си затова, че не ѝ беше казал за предстоящото предложение, ядосана на Шемоаз заради отчайващата ѝ липса на скрупули, ядосана, че убийците на Радж Атън са могли да избият стражи на Хиърдън: и че на всичко отгоре градските търговци след това молят краля за милост.

Е, Йоме можеше все пак да направи нещо срещу цялата тази гадост.

Но Шемоаз вдигна очи.

— Моля те, трябва да остана тук.

И тогава Йоме разбра. Старите жени разправяха, че ако един мъж умре, докато любимата му носи детето му, жената може да улови духа на своя любим у все още неоформеното дете, така че той да се роди отново. Шемоаз трябваше да бъде по залез-слънце на мястото, където е заченала, така че духът на бащата да може да я намери.

Йоме не можеше да допусне, че Шемоаз вярва на тези приказки, но не можеше да откаже такова благодеяние на момичето. Ако я оставеше да поспи под розите, това нямаше да навреди, щеше само да накара Шемоаз да обича бебето си по-силно.

— Ще се върнеш тук по залез — каза Йоме. — И можеш да останеш чак до мръкване. Ако Дрейс може да дойде при теб, ще го направи тогава. Но сега трябва да говоря с краля.

Йоме отиде със своята Дева на честта, за да видят убиеца на Дрейс. Мълчаливата, но неизбежна Дни я следваше по петите.

Завариха търговеца на подправки окован в тъмницата под Войнишката цитадела — единствен обитател на това зловещо място. От каменните стени висяха железни вериги и клетки и цялата тъмница вонеше на древна смърт. По пода и стените пълзяха огромни буболечки. В отсрещния край на тъмницата имаше една грамадна дупка, така нареченият „ублиет“1, където се държаха най-опасните затворници. Стените на дупката бяха оцапани с урина и фекалии, защото осъдените да обитават ужасната яма живееха сред мръсотията, хвърляна отгоре от тъмничарите.

Убиецът на Дрейс беше окован за ръцете и краката за един пилон. Беше млад мъж, към двадесет и две годишен.

Очите му бяха тъмни като на Йоме, но кожата му бе по-кафява. Миришеше силно на анасон, на къри, на чесън и зехтин, като всички свои сънародници. Беше само по долни гащи. Двата му крака бяха счупени. Кървави мехури покриваха лицето и ребрата му. Някой беше отхапал къс месо от рамото му. Но щеше да живее.

По тънките му ребра се виждаха руни на сила, жигосани в плътта, като бели белези на около длан разстояние до всеки хълбок. Пет руни на мускул, три на обаяние, една на жизненост, една на ум, една на метаболизъм, една на слух, две на зрение.

Никой търговец в Хиърдън не носеше толкова руни на силата. Този човек беше войник, професионален убиец. Йоме бе убедена в това.

Но убежденията не са доказателство. На юг, където се вадеше кървавият метал, търговците можеха по-лесно да купуват скъпите изделия и след това да изкупуват дарове от бедните.

Макар Йоме да се съмняваше, че този човек е търговец, изобилието на неговите дарове само по себе си не можеше да го осъди.

Шемоаз се взря дълбоко в очите на затворника, после го зашлеви през лицето — само веднъж.

След това двете отидоха в кралската цитадела.

Крал Силвареста беше в залата за неофициални аудиенции на първия етаж. Седеше на една скамейка в ъгъла и разговаряше тихо с майката на Йоме, с много строгия канцлер Родерман и с уплашения Главен майстор на гилдията Холикс.

Слугите бяха разхвърляли по дъските на пода свежи стръкове папур, смесени с маточина и див джоджен. До празната камина клечаха три големи кучета. Едно момиче чистеше неизползваните ръжени и лопати. Дни на Йоме веднага прекоси залата и застана до Дните на краля и на кралицата.

Щом Йоме пристъпи в залата, баща ѝ вдигна очи и я погледна изчаквателно. Силвареста не беше суетен човек. Не носеше корона и единственият му пръстен беше този с печата, който държеше на верижка на шията си. Предпочиташе да го наричат „лорд“ вместо крал. Но беше достатъчно човек само да види сивите му очи, за да разбере, че е крал.

Главният майстор Холикс обаче беше друг случай. Беше облечен пищно — риза с богато набрани ръкави, двуцветен клин, елек и пелерина с капюшон — всичко това в пъстра дъга от взаимно допълващи се цветове. Беше Майстор на гилдията на бояджиите и облеклото му изтъкваше качеството на стоката му. Под цялата тази безвкусна пъстрота на облеклото Холикс не беше лош човек. Проявяваше необичайно благоразумие и можеше дори да мине за симпатичен, стига неприлично дългите черни косми на носа му да не оформяха половината му мустаци.

— А — каза крал Силвареста, щом видя Йоме — помислих, че е някой друг. Да си виждала горяните тази сутрин? Бяха ли на двора?

— Не, милорд — отговори Йоме.

При този отговор кралят кимна умислено, а после се обърна към Шемоаз.

— Моите съболезнования. Тъжен ден е този за всички нас. Вашият годеник будеше възхищение… обещаващ войник.

Шемоаз кимна и лицето ѝ изведнъж отново пребледня. Тя приклекна в реверанс.

— Благодаря ви, милорд.

— Няма да позволите този убиец да излезе на свобода, нали? — попита Йоме. — Вече трябваше да са го убили!

— Вижте — с тънък и висок глас заговори Холикс, — много бързо стигате до заключения. Нямате доказателство, че това е било нещо друго освен нещастна пиянска свада!

Крал Силвареста стана, отиде до вратата на залата, погледна за миг към двора и я затръшна.

Изведнъж помещението помръкна, изпълни се със сянка, защото бяха отворени само два от прозорците с дървени капаци.

Крал Силвареста прекоси обратно залата, навел замислено глава.

— Въпреки вашата молба за милост, майстор Холикс, аз знам, че този човек е шпионин.

На лицето на Холикс се изписа лъжливо неверие.

— Имате ли доказателство? — попита той, все едно че се съмнява сериозно.

— Докато вие забавлявахте хленчещите си приятелки — каза крал Силвареста, — изпратих капитан Дероу да проследи миризмата му. Един от моите далекогледци е забелязал същия този човек вчера след изгрев-слънце. Бил е на един покрив в града и се опасяваме, че е броил стражите ни на цитаделата на Посветителите. Още тогава се опитахме да го хванем, но го изгубихме из пазара.

— Днес той се появява отново — продължи кралят. — Това не е съвпадение. Дероу каза, че човекът не е бил в нито един приют цялата нощ. Той е проследил Дрейс, защото е търсил ето това… — Силвареста извади тънък том, подвързан с щавена агнешка кожа. — Книга. Доста странна книга.

Холикс се намръщи. Достатъчно лошо беше за него, че търговецът е обвинен в шпионаж. Още по-лошо беше срещу този човек да има доказателство.

— Значи — каза Холикс — това е доказателството? Пияниците понякога правят странни неща, знаете го. Че то моят коняр, Валис, се катери по ябълките всеки път, щом се напие. Фактът, че Дрейс е носел някаква книга, не означава нищо.

Крал Силвареста поклати тъжно глава.

— В книгата има една бележка, адресирана до мен, от емира на Тулистан. Той е сляп, знаете. Замъкът му е бил завзет от Радж Атън и Вълчия господар е принудил емира да му даде дар на зрението. Въпреки това емирът е описал историята на живота си и ми я е изпратил.

— Написал е собствените си хроники? — попита Йоме, удивена защо някой, още повече слепец, ще си прави този труд, след като Дни следяха всяко тяхно движение и написваха хрониките им след смъртта им.

— Известява ли се вътре за битки? — попита Холикс. — Описва ли нещо важно?

— Много битки — каза кралят. — Емирът разказва как Радж Атън разбил отбраната му и завзел съседните замъци. Имах време само да прегледам бегло книгата, но може да се окаже важна. Толкова важна, че шпионинът на Радж Атън е трябвало да убие Дрейс, за да я прибере.

— Но… документите на южняка са в ред! — възрази Холикс. — Носи десетина препоръчителни писма в кесията си, от различни търговци. Има да изплаща заеми! Той е търговец, казвам ви! Все още нямате доказателство срещу него!

— И има повече дарове от всеки търговец, когото сте виждали — каза крал Силвареста. — И при това са смес, подходяща за воин.

Това като че ли смаза Холикс.

Бащата на Йоме замислено продължи:

— Знаете ли, преди двадесет години, когато заминах на юг, за да поискам ръката на лейди Силвареста в Йоматийл, веднъж играх шах със самия Радж Атън. — Силвареста погледна жена си, после успокояващо сложи ръка на рамото на Холикс.

Майката на Йоме се размърда неспокойно. Не обичаше да ѝ напомнят, че е братовчедка на Вълчия господар.

— Знаете ли какво начало предпочете той? — попита крал Силвареста.

— Кралска пешка на кралско четири? — предположи Холикс най-обичайното начало.

— Не. Кралски рицар на кралски чародей три. Необичаен дебют.

— Това важно ли е? — попита Холикс.

— Става въпрос как играе играта. Той остави пешките си на място и атакува със своите рицари, чародеи, замъци, кралици… изведе напред дори краля си. Вместо да търси контрол в центъра на полето, атакува с фигурите, които според него щяха да му донесат контрол дори в най-отдалечените ъгли.

Крал Силвареста изчака, за да схване търговецът важността на думите му, но Холикс, изглежда, не разбра. Кралят го обясни по-просто:

— Този търговец на подправки в тъмницата е един от рицарите на Радж Атън. Мазолите по пръстите му са от дългите години въртене на меча.

Холикс премисли.

— Вие, разбира се, не вярвате, че Радж Атън ще дойде тук?

— О, той идва — каза Силвареста. — Тъкмо затова изпратихме хиляда рицари плюс щитоносци и стрелци да укрепят замъка Дрийс. — Бащата на Йоме пропусна да спомене, че седемнадесет крале на Роуфхейвън се канеха да се срещнат след два месеца, за да обсъдят стратегиите при евентуално нашествие на Радж Атън. Баща ѝ явно смяташе, че не е работа на един търговец да знае това.

Майката на Йоме, кралица Венета Силвареста, също можеше да разкаже някои неща, с които да сплаши майстор Холикс.

Веднъж тя беше разказала на Йоме как нейният братовчед, „младия Атън“, тогава на осем години, посетил цитаделата на баща ѝ. Бащата на Венета устроил в чест на момчето пир и поканил всички командири на Кралската гвардия, разни съветници и изтъкнати търговци. Когато масите се отрупали с печени пауни, баници и вино, бащата на Венета поканил младия Радж Атън да изрече слово. Момчето станало, обърнало се към бащата на Венета и попитало: „Този пир в моя чест ли е, дар за мен ли е?“

Бащата на Венета отговорил, „Да, той изцяло е в твоя чест.“

Тогава момчето посочило с широк жест стотината гости в залата и казало: „Щом този пир е мой, тогава изгонете тези хора. Не искам да ядат вечерята ми.“

Слисани и разгневени, гостите напуснали, а момчето останало с повече храна, отколкото би могло да изяде за цяла година.

Майката на Йоме казваше, че ако баща ѝ бил по-благоразумен, трябвало да пререже гърлото на ненаситното момче още тогава.

Години наред Венета се беше опитвала да убеди крал Силвареста в необходимостта да нанесе първия удар, като съкруши Радж Атън още докато е млад. Кой знае защо, бащата на Йоме така и не можа да повярва, че момчето ще завладее всичките двадесет и две кралства на Индопал.

Сега Йоме попита баща си:

— Все пак ще осъдиш на смърт този шпионин, нали? Длъжен си да въздадеш правосъдие.

— Ще въздам правосъдие — отвърна крал Силвареста. — Радж Атън ще плати скъпо. Но рицаря няма да убия.

Холикс въздъхна облекчено.

Йоме сигурно беше посърнала, защото баща ѝ побърза да добави:

— Твоето идеалистично решение на въпроса е похвално, но едва ли е практично. Не можем да екзекутираме шпионина. Така че ще го задържа за откуп.

— Откуп? — възкликна Холикс. — Радж Атън изобщо няма да признае, че този шпионин е негов човек!

Йоме се усмихна — Холикс най-после признаваше, че мъжът е шпионин.

— Разбира се, че няма — каза крал Силвареста. — Но индопалските търговци твърдят, че е техен човек. Те ще платят откупа, за да спасят панаира. Това е обичайна практика в Индопал. Там казват, че селянинът рядко ходи на пазар, без да се върне вкъщи и да види, че съседите са взели свинете му за заложници.

— А как можете да сте сигурен, че ще платят? — попита Йоме.

— Защото търговците искат да спасят панаира. И защото, убеден съм, Радж Атън е скрил свои войници в Дънуд и очаква сведенията, които ще му донесе този човек. Поне неколцина от тези търговци трябва да знаят това — точно затова толкова настояват той да бъде освободен — така че бързо ще откупят шпионина, стига да успеем да измъкнем от него признание.

— А защо подозирате, че в Дънуд се крият войници? — попита Холикс.

— Защото преди няколко дни изпратих петима горяни в лесовете, за да намерят леговищата на най-големите глигани преди лова идущата седмица. Трябваше да се върнат и да ми докладват още вчера. Никой не се върна. Петима мъже. Ако беше един, щях да предположа, че е нещастен случай. Но тези мъже бяха надеждни. Нищо не би могло да ги накара да не се подчинят на заповедта ми. Те или са пленени, или са убити. Изпратих съгледвачи, които да потвърдят опасенията ми, но се опасявам, че вече знам какво ще намерят.

Лицето на Холикс пребледня.

— Така че в Дънуд се крият войници на Радж Атън и те трябва да нападнат в следващите три дни — преди да започне ловът, иначе ще бъдат разкрити. — Крал Силвареста хвана ръце зад гърба си и закрачи към камината.

— Голяма ли ще е битката, милорд? — попита Холикс.

Силвареста поклати глава.

— Съмнявам се. Толкова късно преди зимата е възможно само предвоенно маневриране. Мисля, че имаме работа само с банда наемни убийци. Ще ударят или цитаделата на Посветителите, с цел да ме омаломощят, или самата кралска фамилия.

— Но какво ще стане с нас, търговците? — попита уплашено Холикс. — Могат ли също толкова лесно да ударят и нашите имения? Ами че то, май никой не е в безопасност!

Идеята, че Радж Атън ще удари заможното градско съсловие, изглеждаше нелепа.

Крал Силвареста се засмя.

— Приятелю, залости вратите си тази нощ и няма от какво да се боиш. Но в момента ми е нужен твоят съвет. Трябва да определим цена за откупа на този „търговец“. Колко щети можем да кажем, че е причинил на краля?

— Аз бих казал, ами… хиляда сребърни сокола — предпазливо отвърна Холикс.

Йоме бе слушала баща си внимателно; следеше съображенията му и те ѝ се сториха едновременно безпогрешни и будещи гняв.

— Не ми харесва идеята да връщаме този шпионин за откуп. Това е… като поражение. Вие определено не отчитате чувствата на Шемоаз. Нейният годеник е убит!

Крал Силвареста погледна Шемоаз с тъга и с молба. Около очите му се събраха бръчки. Сълзите на Шемоаз бяха пресъхнали, но бащата на Йоме сякаш виждаше все още тлеещата там скръб.

— Съжалявам, Шемоаз. Но ти ми вярваш, нали? Вярваш, че постъпвам правилно? Ако съм прав, ще получиш главата на този убиец забодена на кол до края на седмицата… плюс хиляда сребърни сокола за откуп.

— Както благоволите, милорд — каза Шемоаз. Не можеше да оспорва.

— Добре — каза Силвареста, приел думите на Шемоаз за чиста монета. — А сега, майстор Холикс, нека обсъдим откупа. Хиляда сребърника, казвате? Добре, че не сте крал. Ще започнем с искане за двадесет пъти по толкова — заедно с петдесет фунта мускатов орех, петдесет пипер и две хиляди сол. И ще поискам кръвен метал. На колко са го претеглили търговците за тази година?

— Ами… не знам със сигурност! — отвърна Холикс, цял настръхнал от дръзките искания на краля.

Веждата на крал Силвареста се повдигна в мълчалив въпрос. Холикс знаеше колко кръвен метал е в наличност — до последната унция. Преди десет години, в признание за службата на Холикс към краля, Силвареста бе връчил на търговеца петиция да получи дар на ума. Въпреки че един дар на ума не можеше да го направи по-мъдър, по-изобретателен или с по-ясна мисъл, това дарение все пак помагаше на Холикс да помни почти без пропуск и най-дребните подробности.

Получаването на дар на ума беше като отваряне на врата към ума на друг човек. Този, който получеше дара на ума, изведнъж придобиваше способността да прониква в нечие съзнание и да събира каквото му хареса, докато на човека, който посветеше ума си, му се затваряха вратите към собствената му памет и му се забраняваше дори да наднича в съдържанието, скрито в собствения му череп. Сега Холикс складираше своите рабоши в ума на своя Посветител.

Действително, за Главния майстор на гилдията се говореше, че е в състояние да цитира всеки договор, който е подписал, дума по дума; Холикс винаги знаеше до секундата кога трябва да му изплатят дължимите заеми.

Разбира се, той знаеше колко кръвен метал са претеглили южняшките търговци през последната седмица. Като уредник на панаира, негово задължение беше да се погрижи всички стоки да бъдат претеглени правилно и продуктите, които се продават, да са с най-високо качество.

— Аз… ъъ… досега южняците са претеглили само тринайсет фунта кръвен метал. Те… разправят, че мините в Картиш не били изкарали почти нищо тази година…

Стигаха за направата на по-малко от сто силара. Холикс се присви, сякаш очакваше Силвареста да избухне от гняв при тази новина.

Бащата на Йоме кимна замислено.

— Съмнявам се, че Радж Атън знае, че толкова е минало през границите му. Догодина повече няма и да видим. Тогава, към нашия рабош от щети, добави към откупа и трийсет фунта кръвен метал.

— Но те нямат толкова! — възрази майстор Холикс.

— Ще намерят — каза Силвареста. — Щом са успели да го изнесат контрабандно, сигурно са заделили и още.

Той помълча, после продължи:

— А сега върви и го съобщи на чуждоземните си приятели. Кажи им, че кралят е извън себе си от гняв. Подтикни ги да действат бързо, защото Силвареста трудно се удържа да не наложи възмездие. Предай им, че ето сега, в този момент, съм в склада си с пиене, налял съм се с бренди и се чудя дали първо да изтръгна с жестоки изтезания тайните на този човек, или просто да разпоря корема му и да го обеся на собствените му черва.

— Да, милорд — отвърна втрещено Холикс.

После се поклони и излезе, целият изпотен от мисълта за предстоящите преговори.

По време на целия този разговор строгият канцлер Родерман пазеше пълно мълчание — седеше на скамейката до кралицата и следеше репликите между краля и управителя на панаира. Понякога само опипваше дългите си бели бакенбарди. След като Холикс излезе, канцлерът каза:

— Ваше величество, мислите ли, че ще получим толкова голям откуп?

— Да се надяваме — отвърна крал Силвареста.

Йоме знаеше, че баща ѝ има нужда от пари. Цените на въоръжението, на даровете и на продоволствието за подготовка за предстоящата война щяха да са непосилни.

— Е, канцлер, сега ми доведете капитан Дероу — въздъхна кралят. — Стига да не греша, още тази нощ ще бъдем посетени от убийци. Трябва да им уредим подходящо посрещане.

Канцлерът стана и излезе.

Бащата на Йоме изглеждаше потънал в размисъл. Когато тя се приготви да си тръгва, я жегна един натрапчив въпрос.

— Татко, когато играхте шах с Радж Атън, кой победи?

Крал Силвареста се усмихна.

— Той.

Йоме понечи да си тръгне, но ѝ хрумна друг, смущаващ въпрос.

— Татко, след като вече видяхме този рицар на Радж Атън, трябва ли да очакваме, че ще извади и магьосниците си?

Намръщеното лице на баща ѝ беше достатъчен отговор.

Вино от луда ягода

Боренсон се втренчи в очите на Габорн.

— Дали усещам нещо ли, милорд? Какво имате предвид? Като глад, като възбуда? Много неща изпитвам.

Габорн не можеше да изрази съвсем ясно странното усещане, което го връхлетя на пазара в Банисфер.

— Не, не е толкова обикновено. Като… земята… тръпнеща в очакване? Или… — Изведнъж в ума му изплува образ. — Като мига, в който опираш длан на плуга и натискаш, за да видиш как почвата се разтваря, и знаеш, че семената скоро ще потънат в земята и че от нея ще излезе плод. Безкрайни дървета и поля, проснали се чак до хоризонта.

Беше странно, но образът нахлу в ума му с такава сила, че Габорн не можа да измисли какво да каже. Думите не стигаха за това, което чувстваше, защото буквално усещаше как ръката му е стиснала изтърканите до блясък дръжки на плуга, усещаше напъна на впряга волове, усещаше как острият ръб на плуга захапва почвата, преобръща тъмната пръст и от нея изпълзяват тлъстите червеи. Сякаш вкусваше металния вкус на почва в устата си, виждаше сякаш как дървеса и нивя се точат пред него. Носеше торба, пълна със семе, чакащо да бъде засято.

Имаше чувството, че изпитва всички тези неща наведнъж, и се зачуди дали някой орач някога изобщо е изпитал такова остро усещане като това, което го беше обзело. А най-странното беше, че Габорн никога не беше вършил това… никога не беше натискал плуг и никога не се беше напрягал да изоре земята.

Но в този момент съжали, че не го е правил. Съжали, че точно в този миг не беше стъпил в земята.

Мирима го изгледа странно. Очите на Дните на Габорн не му дадоха отговор — преструваше се на невидим наблюдател.

Но очите на Боренсон засияха от смях.

— Милорд, струва ми се, че свежият въздух днес ви дойде много. Лицето ви е пребледняло и потно. Добре ли сте?

— Чувствам се… много… здрав — отвърна Габорн, зачуден дали наистина не се е разболял. Дали не е полудял. Имаше на този свят слабости, които можеха да застрашат дори един Владетел на руни. Дарът на ума можеше да компенсира слабата памет на един владетел, дарът на жизнеността да укрепи един болнав крал. Но лудостта…

— Добре тогава — каза Габорн, пожелал изведнъж да остане сам с мислите си, да обмисли какво е могло да предизвика това дълбоко усещане за… оран — мисля, че вие двамата трябва да поостанете насаме, за да се опознаете… този следобед.

— Милорд, аз съм вашият тело — каза Боренсон. Не искаше да го остави. Габорн можеше да преброи на пръстите на едната си ръка случаите, когато Боренсон се беше отлъчвал от него за повече от една нощ.

— А аз ще си почина в някой хан, с нищо по-опасно пред себе си от блюдо с печено свинско.

Боренсон трудно можеше да откаже. Обичаят го задължаваше лично да отиде в къщата на жената и да помоли за ръката ѝ. При лишена от разум майка и без баща, в този случай обичаят до голяма степен щеше да бъде заобиколен, но не беше редно да се пренебрегва съвсем.

— Сигурен ли сте? Не мисля, че е разумно — каза Боренсон, този път доста по-твърдо. Габорн се намираше в чужда страна, а беше безспорният наследник на най-богатата държава в Роуфхейвън.

— Просто вървете — подкани ги с усмивка Габорн. — Ако от това ще се чувстваш по-добре, обещавам ти, че веднага щом се нахраня, ще се прибера в стаята си и ще залостя вратата.

— Ще се върнем много преди мръкване — обеща Мирима.

— Къде е домът ти? — попита Габорн. — Искам да се запозная със сестрите ти и с майка ти.

Мирима промълви без дъх:

— Отвъд моста Химърфорт… четири мили надолу по Синя камбана. Сива къща сред ливадата.

Боренсон поклати непреклонно глава.

— Не, аз ще дойда да ви взема. Няма да позволя да яздите сам.

— Е, добре, сбогом засега. До следобед — каза Габорн. Изгледа ги как забързаха с леки крачки през гъстата тълпа, хванати за ръце.

За няколко мига остана сам на пазарния площад, загледан в един уличен артист, тренирал белите си гълъби да правят всевъзможна акробатика във въздуха; после закрачи бавно по каменните улици на Банисфер, следван неотлъчно от своя Дни.

В самия център на града се извисяваха няколко песнокъщи от сив камък, на по шест-седем етажа, с изкусни фризове и статуи по тях.

На стъпалата на една от песнокъщите чаровна млада жена пееше нежна ария, акомпанирана от духови инструменти и лира. Наоколо се бяха струпали група селяци. Гласът ѝ се извисяваше, отекваше от каменните сгради, омайваше. Беше само за подкана, разбира се. Надяваше се да привлече повече публика за по-късно вечерта.

Габорн реши, че ще отиде и че ще вземе и Боренсон и Мирима.

Надолу по улицата следваха няколко тромави сгради на бани и зали за упражнения. По широките булеварди лесно можеха да се разминат няколко впряга. Изящни дюкяни излагаха на витрините си фини изделия от тънък порцелан, сребърни прибори и посуда и снаряжение, украсено изкусно като за знатни мъже.

Банисфер беше млад град, на по-малко от четиристотин години. Беше се появил като най-обикновено тържище, място, където селяните от околността можеха да разменят стоката си, докато по хълмовете Дъркин не бе намерено желязото. Рударите бяха направили топилня и качеството на стоката скоро бе започнало да привлича богата клиентела, изискваща добри условия за отдих и забавления.

Така Банисфер се бе издигнал като място на изящните изкуства, привличайки ковачи, изработващи изделия от желязо, сребро и злато; заселилите се тук майстори на керамика се славеха с фините си изделия от бяла глина и порцелан; стъклари изработваха омайващи с красотата си халби и вази с удивителни цветове… докато накрая градът не се беше напълнил със занаятчии и изкусни творци от всички части на света.

Чудесно място беше Банисфер, лишено от каквато и да е нечистотия. Сега градът навсякъде бе разкрасен с фигурите на Земния крал — старателно изработени дървени статуи, боядисани и облечени с грижа и обич. По улиците не се мяркаха босоноги скитници. А и градските стражи бяха облечени във фини кожени палта със златен брокат, сякаш бяха част от украсата на Банисфер, а не излезли по служба в името на закона хора.

Прелестта на града, кой знае защо, натъжи Габорн. Отбраната на Банисфер му се струваше ужасно неподходяща. Беше построен до река, без подобаващи укрепления. Ниските каменни стени едва ли щяха да спрат конна атака — освен ако конницата не беше тежка. Може би няколко войници щяха да удържат за известно време в песнокъщите, прикрити зад статуите.

Да, при една война Банисфер лесно щеше да падне и цялата му прелест щеше да бъде съсипана. Изящните песнокъщи и бани бяха вдигнати от камък, но каменната им изработка беше по-скоро украса, не бе предвидена за отбрана. Вратите бяха прекалено широки, прозорците — също. Дори мостовете над река Дуиндъл бяха достатъчно широки, за да могат по четири впряга да минат през тях наведнъж. Трудна щеше да бъде отбраната му.

Габорн се върна на Южния пазар и закрачи през жужащите пчели към потъналия в сенки хан.

Смяташе да спази обещанието си към Боренсон — да се опази. Намери една празна маса в ъгъла, поръча си вечеря, подходяща за знатен благородник, и се отпусна.

Неговият Дни седна срещу него. На Габорн му се дощя да отпразнува късмета на Боренсон. Той подхвърли един сребърник на русокосия слуга, може би само с година по-млад от него.

— Донеси ни вино. Нещо сладко за Дни. За мен — луда ягода.

— Да, сър — отвърна момчето.

Габорн се огледа. Гостилницата изглеждаше съвсем пуста. Трийсетина стола, но малко от тях бяха заети. В другия край на помещението двама тъмнокожи господа седяха и тихо обсъждаха качествата на различните ханове в града. Около масата им кръжаха няколко зелени мухи. Отвън на пазара квичеше прасе.

Вечерта ханът щеше да се напълни.

Момчето се върна с две кафяви глинени чаши и две истински бутилки от жълто стъкло, не като кожените мехове, използвани на юг. Всяка от бутилките беше запечатана с червен восък, с впечатан в него инициал „Б“. Реколтата изглеждаше чудесна, бутилките бяха стари и покрити с пръст. Габорн не бе привикнал на толкова хубаво питие. Виното, държано в мехове, ставаше на оцет само след половин година.

Момчето наля по глътка в двете чаши, след което остави бутилките на масата. По тях започнаха да се трупат капчици влага, толкова изстудени бяха.

Габорн погледна разсеяно бутилките, посегна с показалеца си и пипна едната, после вкуси от пръстта. Хубава, сладка пръст. Добра за оран.

Дни отпи от виното и огледа грижливо чашата.

— Хмм. Никога не съм вкусвал нещо толкова чудесно. — После пресуши чашата си и си наля втора.

Габорн се вгледа в своя Дни. Никога не беше го виждал такъв. Дни беше толкова трезв човек — никога не пиеше прекалено. Нито го занимаваха жените, нито можеше да го разсее нещо друго. Беше се посветил единствено и само на своята дисциплина, да пише хрониката на живота на крале в полза на Господарите на Времето. След като беше близначно свързан с друг — и двамата одарени с дара на ума, — двамата образуваха кръг. И двамата споделяха един и същи ум, знаеха едни и същи неща. Такова споделяне обикновено водеше до лудост, след като всеки от двамата се бореше да овладее съединените им умове. Но някъде, в някакъв манастир по островите отвъд Оруин, партньорът на Дни пренасяше на пергамент всичко, което Дни научаваше. Двамата оцеляваха единствено защото бяха отдали пълния контрол над собствените си личности на своя орден.

Ето защо бе толкова странно да гледа как Дни пие вино. Странно, егоистично действие.

Габорн опита виното. „Луда ягода“ се правеше само от сладко грозде с билки — върбина, иглика, старейниче — които стимулираха мисълта и намаляваха вредното влияние на алкохола. Не беше толкова сладко като обикновеното вино, а цената му обикновено беше непосилна. Името му беше шега: виното „луда ягода“ не само не водеше до пиянска лудост, а напротив — стимулираше ума. „Ако човек изобщо трябва да се напие — напомни Габорн, — най-добре да се напие с прозрение.“

Тук в хана, с приятните аромати на току-що изпечения хляб и свинско, Габорн се почувства малко по-спокоен. Отпи още една глътка. Виното му се стори удивително хубаво, но не толкова пристрастяващо като виното, което поглъщаше Дни.

И все пак Габорн беше притеснен. Отвън, само преди час, бе почувствал някакъв странен прилив на сила. Отвън той току-що беше оженил личния си телохранител, и при това се беше поздравил, че е успял. Но вътре в хана това му се струваше… странно. Импулсивен акт, детински.

Въпреки че някой ден щеше да стане суверен на едно от най-големите владения на света, при нормални обстоятелства едва ли щеше да си позволи да използва положението си в качеството на сватовник.

Замисли се. На раменете му лежеше бремето на отговорността на бъдещ крал. Но що за крал щеше да излезе от него, щом постъпваше така глупаво?

В Къщата на Разбирането, в Стаята на сърцето, учителят Айбърмарл веднъж бе казал: „Дори един Владетел на руни не може да владее сърдечните дела. Само глупак би се опитал.“

И въпреки това Габорн бе убедил Боренсон да си вземе съпруга.

А ако всичко това свършеше с омраза към нея? „Ако той един ден съжали, че го направих?“ — зачуди се Габорн.

Мисълта бе смущаваща. А Мирима? Тя дали щеше да обикне Боренсон?

Дни жадно отпи няколко глътки, въпреки усилието си да се въздържи.

— Добро дело извърших, нали? — каза Габорн. — Искам да кажа, Боренсон е добър човек, нали? Той ще я обича.

Дни се усмихна със стиснати устни и изгледа Габорн с присвити очи.

— В нашия вид има поговорка: „Добрите дела предвещават добра съдба.“

Габорн се замисли над думите „нашия вид“. Въпреки че Дни бяха хора, те се смятаха за различни същества. Навярно бяха прави. Службата им на Господарите на Времето изискваше големи жертви. Отричаха се от дом и семейство, от вярност към който и да било крал. Вместо това тези загадъчни мъже и жени просто следяха неотлъчно великите владетели, пишеха хрониките, публикуваха делата човешки, след като човек умре, и във всяко друго отношение оставаха встрани от ежедневната политика.

Все пак Габорн не вярваше напълно на тези наблюдатели, с техните тайнствени усмивки. Те само се преструваха на отчуждени от човешките дела, в това беше сигурен. Всеки Владетел на руни биваше следван от Дни, който записваше старателно думите и делата му. Понякога, когато двама Дни се срещнеха, си говореха с кодирани фрази. Предците на Габорн бяха проучвали Дните от поколения в усилието си да разгадаят кодовете им.

Но доколко отчуждени бяха те в действителност? Габорн подозираше, че Дните понякога издават тайни на вражески крале. Някои битки в историята можеха да са спечелени единствено със съвета на информатори — информатори, които вероятно бяха Дни.

Все пак, ако като група Дните взимаха страна във войни между държави, то нито Габорн, нито който и да било друг не можеше да определи на кого предлагат те своя съюз.

Липсваха ясно очертани бойни линии. Зли крале сигурно се възползваха от шпионажа на Дните също толкова често, колкото и добрите. А нито един крал не можеше да се отърве от тях. Някои крале се опитваха да се отърват от Дните, било с убийства или просто като ги пропъдеха. Но такива крале никога не властваха за повече от един сезон. Като група, Дните бяха твърде властни. Всеки крал, който дръзнеше да унищожи един Дни, много скоро разбираше колко информация може да огласи партньорът на Дни. Отчайваща информация, разкривана на вражески крале. Рухваха съдби, селяни се вдигаха на бунт.

Никой не можеше да въстане срещу Дните. Габорн дори не беше сигурен, че някой изобщо би го пожелал. Една стара пословица гласеше: „Който не може да понесе критичен поглед, не може да носи корона.“ Твърдеше се, че тези слова са изречени от самите Сияйни, още когато Дните за пръв път били прикрепени към кралете. „Един Владетел на руни трябва да бъде слуга на човека“, бяха казали Сияйните.

Така че титлата на Габорн си имаше цена. Той никога нямаше да се освободи от този човек, никога нямаше да остане сам. Макар да му предстоеше един ден да управлява кралство, някои неща с право бяха отказани дори на него.

Потънал в размисъл, Габорн отново се зачуди за Боренсон. Човекът беше войник, а не от всеки войник можеше да се получи добър владетел, защото войниците бяха обучени да решават всеки проблем силом. Бащата на Габорн предпочиташе да продава титли на търговци, научени да се пазарят за това, което искат. Габорн изведнъж осъзна, че Дни изобщо не беше му отговорил напълно, беше избегнал въпроса.

— Казах „Боренсон е добър човек, нали“?

Дни вдигна очи и кимна съвсем леко. Скоро щеше да се напие здраво. Наля си още вино.

— Не толкова, колкото вас, ваша милост. Но ще ѝ донесе достатъчно щастие, обзалагам се.

„Ваша милост“. Не „ваше височество“.

— Но е добър човек, нали? — за трети път попита Габорн, ядосан от уклончивия отговор на Дни.

Дни извърна очи и замърмори нещо.

Габорн удари по масата толкова силно, че бутилките подскочиха, а чашите издрънчаха. Извика:

— Отговори ми!

Дни зяпна изумен. Разбираше от предупреждения. Скоро щяха да залетят юмруци. Габорн притежаваше дарове на мускул от трима мъже. Ударът му можеше да убие човек от простолюдието.

— Ха… че толкова ли е важно, ваша милост? — измъкна се Дни; мъчеше се да прочисти замъглените си мисли. — Никога досега не сте се притеснявали добър ли е, или не. Никога не сте поставяли под въпрос моралната му тъкан.

Дни отпи поредната яка глътка вино. Като че ли му се прииска още, но премисли и остави празната чаша настрана.

„А защо ли поставям под въпрос морала на Боренсон?“ — зачуди се Габорн и отговорите полетяха на рояк. „Защото пиеш вино «луда ягода» и защото забеляза как Дни се опита да избегне въпроса. Защото Мирима каза, че принцеса Йоме се съмнява в твоята собствена доброта, а сега те безпокои какво мислят другите. Защото… защото знаеш, че всеки тъпак може да завладее едно късче земя, но е нужен истински умен крал, за да спечели сърцата на своя народ.“

Габорн се надяваше да спечели сърцата на Йоме и на нейния народ. Но не смееше да разкрие подробностите от своя план на Дни… нито на никого. Ако баща му, крал Ордън, разбереше какво крои, сигурно щеше да се опита да го спре.

Виното вече проникваше в жилите на Габорн и светът се събираше на фокус. Но той нямаше да позволи да го отвлекат от въпроса с други съображения.

— Отговори на въпроса ми, Дни! Какво мислиш за Боренсон?

Дни сложи ръце на масата и се стегна, за да събере кураж.

— Както желаете, ваша милост. Веднъж попитах Боренсон кое е любимото му животно и той ми каза „възхищавам се на кучетата“. Попитах го защо, а той отговори: „Обичам да ги слушам как ръмжат. Обичам да ги гледам как посрещат непознатите с безсмислената си ярост.“

Габорн се изсмя. Думите бяха съвсем в стила на Боренсон. В битка той беше ужасен.

Дни като че ли се отпусна от доброто настроение на Габорн. Наведе се съзаклятнически над масата.

— Да ви кажа истината, ваша милост, мисля, че Боренсон се възхищава на друго едно качество у кучетата. Това, което не назова.

— А то е?

— Верността.

Габорн се изсмя още по-силно.

— Значи Боренсон е куче?

— Не. Само му се иска да бъде. Ако позволите да бъда малко по-дързък, той притежава всички най-добри качества на едно куче, освен верността.

— Значи не вярваш, че е добър човек?

— Той е професионален убиец. Касапин, ваша милост. Точно затова е капитан на гвардията.

Това ядоса Габорн. Дни грешеше. Историкът се усмихна пиянски и глътна още вино да укрепи куража си. После продължи:

— Всъщност никой от вашите приятели не е много добър човек, ваша милост. Вие не цените добродетелта у своите приятели.

— Какво искаш да кажеш? — попита Габорн. Винаги беше смятал, че приятелите му са достатъчно добродетелни.

— Много просто, ваша милост — каза Дни. — Някои хора избират приятелите си по външност, други — според общия интерес. Някои избират приятелите си според добродетелта им. Но вие не цените високо точно тези черти.

Това беше вярно. Габорн имаше приятели сред най-грозните, сред най-слабите. Приятелят му Елдън Парис продаваше печени зайци на пазара. И освен това Габорн се радваше на компанията на мнозина, които в най-добрия случай можеха да бъдат описани с думата „пройдоха“.

— Тогава как избирам приятелите си? — попита Габорн.

— Понеже сте млад, вие цените хората по техните проникновения в човешкото сърце, ваша милост.

Това твърдение порази Габорн като въздух, лъхнал от заледено езеро. Беше смайващо, освежително откровено и, разбира се, неоспоримо вярно.

— Не го бях забелязал…

Дни се засмя.

— Това е един от седемте ключа за разбиране на мотивите. Боя се, млади господарю, че твърде произволно подбирате приятелите си. Ха! Понякога си представям как ще е, когато станете крал… ще се обкръжите с ексцентрици и схолари. Много скоро те ще ви накарат да си правите клизми с чесън и да носите обувки с остри върхове! Ха!

— Седем ключа ли? Къде си научил това? — попита Габорн.

— В Стаята на сънищата — отвърна Дни. После изведнъж изправи гръб, осъзнал грешката си.

В Къщата на Разбирането, Стаята на сънищата беше забранена за Владетели на руни. Тайните, които човек научаваше там за човешката мотивация и желания, се смятаха от учените за твърде могъщи, за да се дават в ръцете на крале.

Габорн се усмихна триумфално на тази новина и вдигна чаша за наздравица.

— Да пием за сънищата.

Но Дни не прие наздравицата. Този човек сигурно никога повече нямаше да се напие пред Габорн.

В дъното на помещението от сенките се показа малка плъхоподобна торбаланка, понесла едно от палетата си. Палето скимтеше тихо, както бе обичайно за тях, но Дни не го чу — нямаше изострения слух на Габорн. И шестте ненки на дивата самка бяха зачервени и подути; съществото носеше вързана около раменете си жълтеникава дрипа. Беше висока едва една стъпка, с подпухнало лице и провиснали дебели гуши. Тя се заклатушка по пода, а когато се озова зад Дни, почти заслепена от дневната светлина, напъха палето в джоба на палтото му.

Торбаланите не бяха разумен народ. Имаха си нещо като език, използваха груби сечива. Повечето хора ги смятаха за вредни твари, тъй като постоянно копаеха тунели към къщите да крадат храна.

Габорн беше чувал, че за торбаланите е обичайно женската да се отървава от палетата си, като намери някой хан и ги пъхне в джоба на някой посетител. Но никога не беше го виждал с очите си.

Мнозина щяха да замерят плъхообразната твар с кама. Габорн само се усмихна леко и извърна очи.

„Добре — помисли си той, — нека палето изгризе хастара на палтото на проклетия историк.“

Изчака докато торбаланката се махне.

— А за мен какво ще кажеш? — попита Габорн пияния Дни. — Аз добър човек ли съм?

— Вие, ваша милост, сте самият дух на добродетелта!

Габорн се усмихна. Друг отговор не можеше да очаква. В дъното на гостилницата един инкарски певец удари по струните на мандолината и започна да се упражнява за тълпата, която щеше да се събере по-късно. Габорн рядко беше виждал инкарски музикант, защото баща му не разрешаваше да прекосява границите, и този повод да разсее мислите си му допадна.

Инкарецът имаше кожа, светла като мляко, и коса, която се спускаше до раменете му като топено сребро; очите му бяха зелени като лед. Тялото му бе татуирано по обичая на неговото племе — сини стилизирани лози се виеха по краката му, с ликове, напомнящи имената на негови предци от родното му село. По коленете и ръцете му се виждаха възли и други магически символи.

Мъжът запя гърлено и монотонно, с много мощен глас. Беше посвоему красиво и намекваше, че певецът носи „скритите руни на таланта“. Изкуството да се създават скрити руни беше усвоено само от малцина инкарци. Все пак, въпреки тези руни, гласът на певеца не можеше да уподоби въздушните тонове, изпети преди час от виртуозната певица пред песнокъщата. Освен това жената пред песнокъщата пееше за богатство и за престиж, а този мъж сега пееше само за забавление. Щедър жест.

Дни втренчи поглед в чашата си, разбрал, че е казал твърде много. Изпита нужда да каже само още нещо.

— Ваша милост, може би е добре, че цените добродетелта на приятелите си. С времето ще се научите да не им се доверявате. И ако сте мъдър, няма да се доверявате дори на себе си.

— Как така? — запита учудено Габорн. След като всеки Дни беше свързан близначно с друг, те никога не бяха сами, никога не можеха да си позволят лукса да се доверят на себе си. Сега Габорн се зачуди дали това съчетаване наистина е предимство.

— Хората, които си вярват, че са добри, които не търсят душите си, най-често извършват най-ужасните зверства. Човек, който вижда в себе си злото, ще се въздържа. Само когато извършваме зло с убеждението, че правим добро, го преследваме с цяло сърце.

Габорн замислено изсумтя.

— Ако ми позволите тази дързост, ваша милост, радва ме, че си задавате въпроси. Хората не стават добри с това, че извършват случайно някое добро дело. Трябва непрекъснато, отново и отново да изследвате мислите и делата си, да поставяте под въпрос добродетелта си.

Габорн се взря в мършавия учен. Очите на човека пред него започваха да стават стъклени и той едва държеше главата си изправена. Мисълта му изглеждаше някак по-ясна, отколкото у обикновените пияници, и той предлагаше съвета си с благ тон. Никой Дни досега не беше предлагал съвет на Габорн. Случваше се за първи път.

В този момент вратата на хана се отвори. Влязоха двама мъже, и двамата тъмнокожи, и двамата — с кафяви очи. Облечени бяха като търговци, току-що пристигнали, но носеха рапири и освен това и двамата имаха дълги ножове, привързани под коляното.

Единият се усмихна, другият се намръщи.

Габорн си спомни нещо, което баща му му беше казвал като дете. „В земята на Мъятин убийците винаги ходят по двама. Говорят си с жестове.“ След това го беше научил на кодовете на наемните убийци. Единият се усмихва, другият се мръщи — „Нищо ново, или за добро, или за лошо“.

Очите на Габорн пробягаха през помещението, към двамата тъмнокожи мъже в отсрещния ъгъл. Също като него, те си бяха избрали сигурна позиция — бяха опрели гърбове на стената.

Единият в ъгъла се почеса по лявото ухо. „Нищо не сме чули.“

Новодошлите седнаха на една маса от другата страна на гостилницата, срещу двамата си сънародници. Единият сложи ръце на масата, с длани надолу. „Чакаме.“

Все пак движенията на този човек притежаваха небрежна бързина, която можеше да се свърже единствено с дара на метаболизма. Малцина притежаваха такъв дар — само най-доверените воини.

Габорн почти не можеше да повярва на очите си. Жестовете бяха толкова обикновени, толкова небрежни. Тези, които си говореха, не се гледаха в очите. Всъщност разговорът може би не означаваше нищо важно за тях.

Той отново огледа помещението. Никой тук не можеше да бъде цел за убийци… никой друг освен него. И в същото време се чувстваше сигурен, че не той е тяхната цел. Цял ден беше пътувал предрешен. Банисфер беше пълен с богати търговци и дребни лордове… убийците може би търсеха някой от тях, или можеше дори да преследват някого от сънародниците си от юг.

А не беше въоръжен подходящо, за да се бие с такива хора.

Стана без обяснения и тръгна към вратата да потърси Боренсон. Тъкмо докато ставаше, момчето донесе апетитно печено свинско и пресен хляб със сливи.

Габорн не му обърна внимание и тръгна по улиците. Дни се надигна пиянски да го последва.

Докато сутринта градът изглеждаше прохладен, ободряващ, жив, сега дневният зной беше усилил миризмите. Миризмата на изпаряваща се пикоч от товарните животни изпълваше пазара, заедно с вонята на гнили зеленчуци и на човешка пот.

Габорн забърза по улиците към конюшните. Един стар коняр от Флийдс му докара червеникавокафявия жребец. Конят изцвили, щом видя Габорн, вдигна високо глава и надигна русата си опашка. Изглеждаше толкова нетърпелив да тръгне на път, колкото и Габорн.

Габорн посегна с ръка да го погали по муцуната и го огледа. Добре се бяха грижили за него. Козината му беше изчеткана, опашката и гривата — сплетени. Дори зъбите му бяха чисти.

След няколко мига главният коняр доведе и мулето на Дни. Макар и да не беше подсилен жребец, с руни на сила, жигосани на шията му, мулето също изглеждаше добре гледано.

Габорн продължи да се оглежда за някакви признаци, че го следят убийци, но не забеляза нищо необичайно.

Обърна се към главния коняр:

— Да си забелязал да влизат някакви хора в града… тъмнокожи и пътуващи по двама?

Човекът кимна замислено, сякаш сам стъписан от отговора.

— Ами, да, сега като казахте, точно такива четирима оставиха конете си в конюшнята ми. И още четирима видях — минаха през града късно снощи.

Габорн се навъси. Убийци по целия път, тръгнали на север. Закъде? Към замъка Силвареста, на сто мили оттук?

Щом излезе от града, се разтревожи още повече. Прекара червеникавокафявия си жребец по Химърфорт, живописен каменен мост, който се протягаше над широката река. От най-високата му част мерна пъстървите, плуващи из по-големите вирове — вдигаха се и скачаха да уловят мухи по плитчините, в сянката на върбите. Тук реката беше широка, с дълбоки и студени вирове. Кротка.

Не забеляза никакви белези от наемни убийци.

От другата страна на реката калдъръмът свършваше и почваше черен път, който лъкатушеше на запад. Друг път се отбиваше на север и се събираше с първия в горите, пълни с див зюмбюл. Толкова късно зюмбюлите вече не цъфтяха. Само тук-там се мяркаха повехнали стръкове, опърпани и посърнали до виолетово. Габорн свърна по Пътя на зюмбюлите и остави коня да препусне. Беше от подсилените жребци, имаше руни на метаболизъм, на мускул, на гъвкавост и на ум, жигосани на шията му, които му даваха скорост за три коня, сила и грация на два, и ум — на четири. По порода жребецът беше ловен кон — изпълнено с жив дух животно, отглеждано, за да тича и да прескача препятствията през горските пътеки. Животно като него не беше създадено, за да почива в конюшните на Банисфер и да тлъстее от зоб.

Дните се мъчеше да не изостава на своето бяло муле — зло животно, което гледаше да ухапе жребеца на Габорн при всяка удала му се възможност — но скоро изостана.

След това стана нещо странно: Габорн яздеше през полята, където покрай реката стърчаха купи сено. Полята бяха съвсем опустели в разгара на дневния зной.

Но когато се изкачи на един малък хълм, на три мили извън Банисфер, изведнъж се озова пред ниска, пушлива мъгла — беше се прилепила към земята и обгръщаше със сивия си воал по-далечните купи.

Гледката наистина беше странна — мъгла, вдигнала се посред ясен слънчев ден, рано следобед. Над нея се издигаха дъбове и купи сено. Изглеждаше някак безцветна и прекалено синкава. Никога не беше виждал подобно нещо.

Габорн спря. Конят изцвили, и той изнервен от гледката. После Габорн навлезе бавно в пушливата синкава стена и задуши.

Долови във въздуха някаква необичайна миризма, нещо много трудно да го определи човек. Габорн притежаваше само два дара на мирис и сега съжали, че няма повече. „Сяра — помисли си. — Може би наблизо има горещи извори и мъглата се вдига от тях.“

Пришпори коня си през полята още на половин миля. Мъглата ставаше все по-гъста и по-гъста, слънцето се превърна в немощно жълтеникаво око, надничащо през синкавите валма. От клоните на самотните дъбове заграчиха врани.

Една миля по-нататък Габорн видя през мъглата очертанията на малка сива къща. Пред нея някаква млада жена с провиснала, жълта като слама коса сечеше дърва. Тя се изправи и погледна към него. Отдалече кожата ѝ му заприлича на грубо платно, чертите ѝ бяха като на скелет, а очите ѝ — жълти и болнави. Явно беше една от сестрите, дали красотата си на Мирима.

Той пришпори коня и извика младата жена.

Тя ахна и вдигна ръка да прикрие лицето си.

Габорн спря до нея и я погледна с жалост.

— Не е нужно да се криеш. Човек, който смалява себе си, за да въздигне друг, заслужава почит. Грозното лице често крие добро сърце.

— Мирима е вътре — промълви смутено момичето и се скри в къщата. Боренсон бързо излезе навън с хваналата го под ръка Мирима.

— Какъв хубав есенен ден — усмихна се Габорн на Боренсон. — Мирише ми на напечени от слънцето и разлюлени от вятъра житни нивя, на есенни листа и на… коварство.

Боренсон зяпна озадачено мъглата.

— Мислех, че се заоблачава — рече той. — Представа нямах… — Нямаше как да е забелязал мъглата през прозорците от животински ципи на къщата. Подуши. Боренсон имаше четири дара на мирис. Обонянието му беше много по-остро от това на Габорн. — Гиганти. Главанаци. — Обърна се към Мирима. — Имате ли много главанаци наоколо?

— Не — изненадана отвърна тя. — Никога не съм виждала.

— Е, аз ги надушвам. Доста са — каза Боренсон.

Погледна Габорн в очите. И двамата разбираха, че става нещо много необичайно. Габорн беше дошъл няколко часа преди уговорения.

— В града са влезли убийци — прошепна Габорн. — От Мъятин. Поне десетима яздят към замъка Силвареста, но по пътя си насам не видях нито един.

— Ще го проуча това — каза Боренсон. — Като нищо някой може да готви капан за баща ти. Свитата му ще мине утре през града.

— Няма ли да е по-безопасно да съм с теб? — попита Габорн.

Боренсон помисли и кимна. Доведе коня си иззад къщата точно когато Дни най-сетне излезе от гъстата мъгла и спря мулето до тях.

— Ще се върнем скоро — каза Габорн на Мирима, после пришпори жребеца си през ливадите зад малката им къщичка. Притесни се, че ще я остави сама с великаните, бродещи наоколо. Но все пак двамата с Боренсон ги чакаше сериозна опасност.

Откъм север повя хладен вятър и разнесе мъглата. Двамата поеха натам през зелените треви. Реката се виеше на запад и двамата скоро се озоваха при брега на Дуиндъл и продължиха по тесния черен път покрай купи сено.

Покрай реката неестествената мъгла се сгъсти и се извиси като огромен облак. Притъмня. Стана толкова тъмно, че лястовиците над водите изчезнаха, а наместо тях се появиха няколко прилепа, подгонили насекоми в сивотата. От храсталаците като зелени искри полетяха рояци светулки. Тревата покрай реката беше гъста и тучна, но ниско окосена.

В цялата околност селяните събираха сено. Купите се издигаха покрай реката като грамадни морски скали и всеки път, щом Габорн зърнеше някоя, се чудеше дали ще е някой крачещ към него гигант, или някой от тях не се крие зад сеното.

Сега вече и той надушваше гигантите. Мазната им, немита козина миришеше горчиво, потискаща беше и вонята на пот и на мръсотия. Плесен и лишеи вирееха по дълголетната им плът.

Допреди сто и петдесет години никой в целия Роуфхейвън нито бе чувал, нито виждал гиганти главанаци. След това една зима откъм северните ледове бе дошло едно племе от четиристотин огромни същества, всички покрити с белези от боеве и наплашени. Мнозина от тях бяха с рани.

Главанаците не можеха да говорят добре човешка реч и така и не можаха добре да обяснят що за страховити същества са ги прогонили през ледовете. Но с помощта на няколко жеста и изричани по непривичен начин команди все пак се бяха научили донякъде да работят редом с хората — да търкалят и къртят канари в кариерите или да секат за горяните дървета. Богатите владетели на Индопал скоро започнаха да наемат гиганти главанаци, така че след време повечето от тях се изнесоха на юг.

Но главанаците бяха изключителни в едно занятие — войната.

Габорн и Боренсон стигнаха при една малка ферма на билото на един хълм. Прозорците бяха тъмни. От комина не излизаше дим. На прага лежеше убитият селянин, с изпъната напред ръка. Главата му лежеше в прахта малко пред него все едно че се беше протегнал да я задържи, когато се е изтъркаляла. Във въздуха витаеше тежката, леко кисела миризма на кръв.

Боренсон изруга и продължи напред. Мъглата пред тях стана още по-гъста. И по-тежка.

В зелената трева видяха човешки следи. Тревата под тях беше почерняла и мъртва. Габорн никога не беше виждал такова нещо.

— Огнетъкачи — каза Боренсон. — Силни са… толкова, че се превръщат в огън. Петима са.

Огнетъкачи, разбира се, имаше в Мистария — чародеи, способни да затоплят една стая или да накарат суров пън да лумне в буйни пламъци, но не чак толкова силни, че земята, по която стъпват, да почернее. Чак толкова — не.

Такива същества имаше само в легендите — толкова могъщи магьосници, че можели да изтръгват тайни от човешките души и да извикват страховити твари от долния свят.

Сърцето на Габорн заблъска в гърдите и той погледна Боренсон. На лицето на телохранителя се бе изписала тревога. Толкова силни огнетъкачи никога не беше имало в северните кралства, нито пък толкова много гиганти главанаци. Възможно беше да са дошли единствено от юга. Габорн отново подуши въздуха. Тази мъгла… тази странна мъгла, тънко прикрит дим? Вдигнат от огнетъкачите? Колко ли голяма войска криеше тази мъгла?

„Значи нашите шпиони са сгрешили — даде си сметка Габорн. — Нахлуването на Радж Атън няма да чака до пролетта.“

Стъпките на огнетъкачите водеха на север, покрай брега на река Дуиндъл. Войските на Радж Атън сигурно се придвижваха през горите, за да скрият броя си. Но дълбоко в леса нямаше да влязат, защото това беше Дънуд. Див, вековен и могъщ лес. Малцина посмяваха да навлязат в недрата му. Дори самият Радж Атън едва ли щеше да го стори.

Ако Габорн поемеше по пътя на север, щеше да стигне до Силвареста за половин ден.

Но, разбира се, точно затова убийците наблюдаваха пътя — за да спрат всеки, който се опита да предупреди крал Силвареста. Габорн прецени, че заради породата на коня му, добър и як ловен жребец, може би ще е по-безопасно за него да поеме през горите. Знаеше кои са възможните опасности. Беше навлизал и преди в Дънуд, на лов за огромните черни глигани.

Гигантските глигани в тази гори често достигаха ръста на жребеца му, а с времето се бяха научили да нападат ездачи. Но в тези гори имаше и още по-опасни неща, така поне разправяха — древни, тъмни руини, още пазени с магия, и духовете на загиналите витаеха в тях. Самият Габорн веднъж беше видял такъв дух.

Хората на Радж Атън сигурно яздеха бойни коне — тежки животни, отглеждани за битки в пустинята, но не и за бърза езда сред гори.

Но колкото и бързо да яздеше през гората, щеше да му трябва цял ден, за да стигне до крал Силвареста. Такова пътуване щеше да е тежко.

Впрочем, баща му не беше чак толкова далече на юг. Крал Ордън идваше на север заради есенния лов, какъвто навик имаше, и този път водеше две хиляди войници. След седмица Габорн трябваше официално да предложи годеж на Йоме Силвареста и крал Ордън бе довел за сина си впечатляваща свита.

Ето че сега тази свита щеше да се използва за битка.

Габорн вдигна ръка и бързо подаде боен знак с пръсти. „Оттегляне. Предупреждаваш крал Ордън.“

Боренсон го погледна обезпокоен и отвърна със знак: „Ти къде отиваш?“

„Да предупредя Силвареста.“

„Не! Опасно!“, подаде знак Боренсон. „Да отида аз!“

Габорн поклати глава. Посочи на юг.

Боренсон го изгледа на кръв и отвърна със знак: „На север ще замина аз. Твърде опасно е за теб!“

Но Габорн не можеше да позволи това. Беше решил да поеме най-опасния път към властта, да се опита да бъде от онези владетели, които спечелват сърцата на хората си. А как по-добре щеше да спечели сърцата на хората на Хиърдън, освен ако не им се притече на помощ точно сега?

„Аз трябва да отида“, твърдо заяви със знак Габорн.

Боренсон отново понечи да възрази. Сабята в десницата на Габорн изплющя и съвсем леко перна Боренсон по бузата. Порязването беше плитко, така че войникът можеше да го вземе и за обръсване.

Габорн овладя гнева си и съжали почти моментално за невъздържаното си действие. Все пак Боренсон се вразуми и отказа да спори със своя принц в толкова опасно положение. Споровете бяха отрова. Накараш ли някого да повярва, че е обречен да се провали, той обикновено се проваля. Габорн нямаше да се вслушва в никакви възражения.

Габорн отново посочи със сабята си на юг и изгледа многозначително своя Дни и Боренсон. А с другата си ръка даде знак: „Погрижи се за Мирима.“ Ако воините на Радж Атън избиваха селяните само за да не бъдат разкрити силите им, Мирима щеше да е в опасност.

Изтече сякаш много време, докато Боренсон премисли. Габорн не беше обикновен младеж от простолюдието. Със своите дарове на ум и мускул той се държеше повече като мъж, отколкото като дете и през последните няколко години Боренсон бе привикнал да се отнася с него като с равен, а не като с повереник.

Но по-важното в случая може би беше, че сигурно и самият Боренсон изпитваше силно раздвоение. И крал Ордън, както и крал Силвареста, трябваше да бъдат предупредени час по-скоро. А той не можеше да язди в две посоки едновременно.

„По пътя има убийци“, припомни му Габорн. „В горите е по-безопасно. Аз ще съм в безопасност.“

За изненада на Габорн, Дни пръв обърна мулето си и пое в обратна посока. Габорн рядко се оказваше освободен от натрапчиво зоркото присъствие на историка. Но мулето на Дни не можеше да издържи на скоростта на усиления жребец. Ако се опиташе да го последва, историкът нямаше да постигне нищо, освен да го убият.

Боренсон посегна зад седлото си, извади късия си лък и колчана, дръпна коня назад, подаде оръжията на Габорн и прошепна:

— Сияйните дано те насочат и опазят.

Лък щеше да му трябва. Габорн кимна с благодарност.

Когато и двамата се скриха в мъглата, Габорн облиза устни — устата му беше пресъхнала от страх. Готовността е бащата на куража, припомни си той. Учение от Стаята на сърцето. Но изведнъж всичко, което беше научил в Къщата на Разбирането, му се стори… нелепо.

Приготви се за бой. Най-напред слезе от коня, свали елегантната шапка с перото и я хвърли на земята. Нямаше да е добре да продължи с тази фасада на богат млад търговец. Сега трябваше да заприлича по-скоро на нищожен селяк, лишен от благодатта на даровете.

Бръкна в дисагите си, извади едно оцапано сиво наметало и го загърна около раменете си. После изпъна лъка. Нямаше бойна брадва, с която да сече броня — разполагаше единствено със сабята си за дуел, както и с камата, привързана под коляното.

Протегна ръце и разкърши рамене, за да ги отпусне. Измъкна сабята от ножницата. Толкова беше свикнал с баланса ѝ, че все едно беше станала част от тялото му. После грижливо я прибра отново.

Коня си не можеше да прикрие. Стойката на животното беше твърде горда — като оживяла каменна или желязна статуя. Очите му блестяха, изпълнени с дух и разум.

Габорн му прошепна в ухото:

— Трябва да бързаме, приятелю. Но да се движим тихо.

Конят кимна. Габорн не можеше да е сигурен колко го е разбрал. Разговор с него не можеше да води. Но със своите дарове на ум, извлечен от други коне в стадото му, животното разбираше и изпълняваше няколко прости словесни команди — нещо, което едва ли можеше да се каже за някои хора.

Отначало Габорн не посмя да го яхне, затова го поведе. Знаеше, че ще има външни конни отреди, както в тила, така и пред войската на Радж Атън. Не искаше да се окаже изпъкващ сред мъглата силует, по който да се упражнява някой лъкометец.

Затича със скорост, която можеше да поддържа дни наред. Сред неестествената мъгла полята наоколо изглеждаха странно притихнали.

Полски мишки притичваха изплашени от приближаването му. Врабци се вдигаха на рояци. Някъде в леса се чу мучене на крава, чакаща да я издоят.

Продължи да тича така дълго. Чуваше се само сухото шумолене на огъващата се под нозете му трева и приглушеният тропот на конските копита.

Докато тичаше бързо и с лекота на север през окосените поля, Габорн можа да си направи самопреценка. Не беше особено силен като за Владетел на руни. Така и не бе пожелал да стане. Не можеше да понесе вината, че се е родил, за да бъде силен и могъщ за сметка на човешко страдание.

Но скоро след раждането му баща му беше започнал да изкупува дарове за него: два дара на ум, два на мускул, три на жизненост и три на обаяние. Имаше очи като за двама, уши за трима. Пет дара на глас и два на обаяние.

Не беше могъщ. Беше слабак в сравнение с „Непобедимите“ на Радж Атън. Дар на метаболизъм не притежаваше. Броня нямаше. Нямаше нищо, което да го предпази.

Можеше да разчита единствено на хитрина, на кураж, както и на бързината на жребеца си.

Подмина още две ферми, и двете с избити обитатели. При първата спря в градината, остави коня да изяде няколко ябълки и напълни джобовете си за себе си.

Малко след втората ферма полята свършиха и той навлезе в гора от ясен, дъб и клен. Границата към Дънуд. Листата на дърветата бяха посърнали, обичайно за късното лято.

Пое по края на полето и тук вече надуши мирис на кожа, на запотени от тежка езда коне, на смазана броня. Все още не беше видял никого.

Натъкна се на просека за колите на дървосекачите. Спря да притегне ремъците на седлото, защото го чакаше тежка езда — и изведнъж чу пращене на кършещи се клони.

Няма и на четиридесет стъпки от него стоеше главанак. Огромното същество с пожълтяла козина и широко отворени сребристи очи се взираше в него през мъглата и навярно не можеше да реши дали Габорн е приятел, или враг. Слънцето проряза леса със златен откос и огря лицето на великана.

Издигаше се на дванадесет стъпки височина, широк осем стъпки в раменете. Дебелата му козина беше покрита с плетена ризница; за оръжие носеше грамаден дъбов кривак, обкован с железни халки. Муцуната му беше много по-дълга от тази на коня, устата — пълна с остри зъби. Гигантските главанаци нямаха никаква прилика с човешките същества.

Великанът помръдна едното си малко кръгло ухо да отпъди жилещата го оса, отмести едно от дърветата и се втренчи.

Габорн бързо прецени, че не бива да извършва никакви резки движения. Ако го направеше, великанът щеше да реши, че е враг. Фактът, че все още не го беше нападнал, подсказа нещо на Габорн: конните съгледвачи явно бяха облечени като него, в тъмни дрехи, и яздеха усилени коне.

Великанът искаше само да помирише Габорн, да разбере враг ли е, или приятел. Габорн нямаше да му замирише на къри, на зехтин и памук, както със сигурност миришеха войниците на Радж Атън.

Така или иначе, след някой и друг миг гигантското същество щеше да го нападне.

Габорн реши пръв да нанесе удар, но сабята му нямаше да прониже толкова дебела ризница. Не можеше да влезе в близък бой с великана. Не можеше и да го остави да нададе предупредителен вик. Стрела също нямаше да убие бързо великана.

Най-добрият шанс беше да остави гиганта да се приближи и да се наведе достатъчно ниско, за да го подуши, така че да може да извади сабята и да пререже гърлото му. Бързо и тихо.

— Приятел — тихо и успокояващо прошепна Габорн и щом великанът пристъпи към него, пусна юздите на коня и лъка. Гигантът предпазливо се подпря на кривака се, наведе се и подуши от цели десет стъпки. Далече. Много далече.

Съществото приближи още една стъпка и подуши отново. Гигантските главанаци нямаха остро обоняние. Очите му отстояха може би на около две стъпки. Подуши отново и широките му ноздри се набръчкаха.

Дъхът му миришеше на гнило месо и Габорн видя по козината му съсирена кръв. Чудовището наскоро се беше хранило с леш.

То пристъпи още половин стъпка. Габорн също направи крачка напред и зашепна успокоително, за да го увери, че е приятелски войник.

Ръстът на звяра беше смазващ. „Нищо не съм пред него. Нищичко! Може да ме вдигне като парцалена кукла.“ Имаше грамадни лапи, всяка с дължина почти колкото тялото на Габорн. Никакво значение нямаше, че Габорн е Владетел на руни. Тези огромни лапи можеха да му скършат костите, острите нокти — да се впият в месата му.

Сребристите очи се приведоха още по-ниско, големи като чинии. „Не в гърлото — осъзна Габорн. Много далече беше за замах. — Не сечи гърлото. Окото.“ Грамадните сребристи очи не бяха защитени с дебела козина.

Съществото беше старо, лицето под козината бе нашарено с дълбоки белези. Един от най-старите значи, от дошлите през северните ледове. Вековно същество. Габорн съжали, че не знае нито дума от езика им, за да се опита да го подкупи.

Главанакът гигант коленичи, приведе се напред, подуши и очите му се разшириха от изумление.

Габорн измъкна сабята, замахна и заби острието дълбоко. Щом влезе в очната кухина, оръжието в ръката му се изви и прониза чак до мозъка. Габорн изтръгна сабята, посече и отстъпи встрани. Не бе подготвен за бликналия от раната фонтан гореща кръв.

Гигантът залитна назад и затисна окото си с лапи. Долната му челюст се отпусна. Той бавно се изправи, залитна наляво и надигна муцуната си към небето.

Пое последния си дъх, а после изрева и ревът му като гръм прониза гората.

И от три посоки — от север, от юг и от запад — гигантите отвърнаха с вой.

В кулата на Посветителите

Градът под замък Силвареста беше притихнал. През деня бяха надошли необичайно много търговци от Юга — кервани и кервани, каращи ценни подправки и бои, слонова кост и тъкани от Индопал.

Ярки копринени павилиони и палатки красяха зелените морави пред замъка и от фенерите, запалени в тях, те блестяха като многоцветни скъпоценни камъни — нефрит, смарагд, топаз и сапфир.

Откъм притъмнелите, мрачни каменни стени на замъка гледката бе красива, но и обезпокоителна.

Стражите по стените до един знаеха, че през деня „търговците на подправки“ бяха купени твърде лесно и набързо, бяха приели без никакви спорове предложената от краля нагла цена. Но южняците едва ли се радваха на откупа. Бяха кипнали. Всички се бояха, че индопалците могат да се разбунтуват.

Но с керваните от товарни мулета и коне беше дошло нещо ново и достойно за удивление, нещо невиждано от векове, откакто от Индопал идеха търговци.

Слонове. Четиринадесет бели слона, един от които жигосан с руни на сила. Слоновете бяха покрити с цветни наметала, изработени от коприна, главите им бяха украсени с нанизи от мъниста, злато и перли, а на гърбовете си носеха копринени шатри.

Собственикът им, някакъв едноок мъж с посивяла брада, каза, че ги бил довел заради екзотичната гледка. Но в замък Силвареста се знаеше, че в Индопал често използват облечени в броня усилени слонове като тарани за разбиване на крепостни порти.

А и търговците разполагаха с прекалено много „охранници“, наети да бранят керваните. „О, да“, плесваха с ръце под брадичките си търговците и се кланяха. „Разбойниците по хълмовете тая години са освирепели. Също като халите из планините!“

Наистина, колкото до халите, тази година изглеждаше паметна. Глутниците им вилнееха по планинските граници южно от Флийдс и на запад, в Оруин. Войници на Силвареста миналата пролет бяха открили следи от тях дори в самия Дънуд — за пръв път от трийсет години.

Така че жителите на Хиърдън бяха склонни да пренебрегнат ордите охранници с керваните и малцина, освен крал Силвареста и неговите войници, се притесняваха от наличието на слоновете.

Някъде след залез-слънце повя прохладен вятър и откъм реката започна да се стеле мъгла. Мъгла, която скоро загърна целия град и допълзя чак до парапетите на Външната стена.

Луна нямаше. Само звезди. Ярки и вечни диадеми, блеснали в полята на нощта.

Не беше никаква изненада, че убийците успяха да се прехвърлят през Външната стена, без никой да ги забележи. Навярно бяха дошли в града през деня, предрешени като търговци, а сетне се бяха укрили в някой гълъбарник или конюшня. А може би при катеренето си се бяха възползвали от танца на струите на тази мъгла, шарещи между бойниците като пипала.

Нито беше изненадващо, когато един самотен караул в кралската цитадела забеляза загърнати в сянка фигури, които като черни паяци се катереха по Кралската стена по Складовата улица.

Кралят беше разположил повече от обичайния брой очи да наблюдават точно в тази посока. Такива „очи“ всъщност наблюдаваха от всяка амбразура, по всяка кула.

Не, никаква изненада не беше, че убийците се опитаха да проникнат точно тази нощ. Но дори стражите се удивиха колко бързо успяха да прехвърлят стените, колко тихо и колко опасно.

Само мъже с дарове на метаболизъм можеха да се придвижват така бързо, толкова ловко, че ако примигаш, почти ще повярваш, че ти се е привидяло. Да вземеш такива дарове беше равно на самоубийство: дарът на метаболизъм позволяваше на човек да се движи два пъти по-бързо от нормалното, но също така го състаряваше два пъти по-бързо.

При все това, докато наблюдаваше катеренето, кралският далекогледец сър Милман заподозря, че някои от тези убийци се движат три пъти по-бързо от нормален човек. Толкова одарени хора щяха да грохнат за десетина години и да са мъртви до петнадесет.

И само мъже с нечовешка сила можеха да се катерят по тези стени, шарейки с пръстите на краката и на ръцете, за да се прихванат за някоя издатина, шупла или цепнатина по камъните. Сър Милман не можеше да си представи дори колко дарове на мускул притежава всеки един от тези убийци.

Милман наблюдаваше от Кралската кула. Със своите дарове на зрение от седем души беше съвсем подходящ за този пост. Забърза, спря на прага на кралските покои и тихо извика:

— Милорд, гостите пристигнаха.

Крал Силвареста седеше в любимия стол за четене на баща си, с гръб към стената, и проучваше книгата на емир Оуат от Тулистан — мъчеше се да разгадае кои от бойните тактики на Радж Атън ще са толкова оригинални, че да е готов да убива, за да ги опази в тайна.

Силвареста угаси фенера, отиде до еркера и се взря навън през един от малкото чисти квадрати на потъмнялото стъкло на прозореца. Прозорецът беше толкова стар, че стъклото бе станало вълнисто и криво, протекло бе като буци топящо се масло.

Убийците тъкмо бяха достигнали до последната защитна стена в замъка Силвареста, стената на кулата на Посветителите, приютяваща онези хора, които даряваха даровете си на дома Силвареста, за да послужат на кралската фамилия, както и на войниците.

И така, платените убийци на Радж Атън бяха дошли, за да унищожат Посветителите на Силвареста, да избият онези, чийто ум, сила и жизненост подхранваха кралските сили.

Зло. Зло и коварно. Посветителите не можеха да се защитят. Родените с бляскав ум младежи, отдали дара си на ума, вече не можеха да различават дясната си ръка от лявата. Онези, които бяха отдали физическата си сила, сега лежаха немощни като бебета, неспособни да се смъкнат дори от леглата си. Мерзко дело беше да убиеш Посветители.

Но колкото и тъжно да беше, това често се оказваше най-лесният начин да съкрушиш един Владетел на руни. Като убиеш онези, които непрестанно подхранват силата и подкрепата за един Владетел на руни, ти го лишаваш от мощта му, превръщаш го в обикновен човек.

В хода на щурма на Силвареста едва му беше останало време да подготви защитниците си. Малко след свечеряване на стената бяха вдигнали котли с врящо масло. Въпреки че по парапета обикаляха обичайните трима стражи, още десетина души се бяха присвили ниско зад бойниците.

Все пак защитниците трябваше да бъдат предупредени. В кулите в готовност стояха стрелци; войниците, прикрити в града, трябваше да бъдат известени, за да пресекат отстъплението на убийците.

През потъмнялото стъкло на прозореца Силвареста видя как убийците стигнаха до средата на каменната стена на цитаделата, открехна прозореца и изсвири дълго и пронизително.

Войниците наскачаха като един и заизливаха маслото по стената на цитаделата, а като изпразниха котлите, ги хвърлиха. Маслото не постигна желаното. След залез-слънце се беше охладило и макар че опърлените и обгорени нападатели нададоха отчаяни викове и неколцина от тях полетяха надолу, съборени от падащите котли, поне двайсетина продължиха да се катерят нагоре пъргаво като гущери.

Стражите на върха на цитаделата на Посветителите извадиха мечове и пики. От кралската цитадела, на стотина разкрача разстояние, лъкометците пуснаха дъжд от стрели. Още няколко убийци полетяха стремглаво надолу, но рицарите на Радж Атън бяха плашещо ловки и изпълнени с ужасяваща решимост.

Крал Силвареста си беше представял, че щом срещнат съпротива, убийците ще побегнат. Но те запълзяха нагоре още по-бързо и стигнаха до парапета, където беше изпъната за преграда остра като бръснач тел. Мечовете на бойците на Силвареста засвяткаха и още десетина убийци полетяха надолу.

Все пак седмина от щурмуващите убийци овладяха върха на кулата, където влязоха в ход невероятните им умения на бойци. Движеха се толкова пъргаво, че мъжете на Силвареста не можеха да се бранят. При все това още четирима убийци бяха посечени — срещу дузина изклани защитници.

Тримата оцелели убийци се спуснаха по стъпалата в цитаделата на Посветителите… и в този момент от стражевото помещение под портикула се изсипаха пиконосците на краля.

Без да обръщат внимание на стражите, нападателите скочиха към желязната врата, затваряща входа към залата на Посветителите. Въпреки че вратата беше залостена с тежки железни пръти, двама от убийците я сграбчиха, дръпнаха и я изтръгнаха, като изкъртиха от зида няколко тежки по двеста фунта камъни.

Третият се обърна срещу пиконосците, готов да се брани.

Но точно тези пиконосци не бяха обикновени войници.

Пред тях излязоха и тръгнаха напред, рамо до рамо, капитан Дероу и капитан Олт. Капитан Олт замахна към главата на убиеца — бързо като мълния.

Убиецът отбягна удара, присви се, късият му меч блесна като змия и острието му се впи в облечената в ръкавица ръка на Олт. Приличаше на някакво мрачно чудовище в черен халат, човек със смайваща бързина. Заподскача толкова бързо, че никой простосмъртен нямаше да може да му нанесе удар. Извади втори нож и ръцете му се завихриха в смъртоносния „танц на оръжията“.

В този миг единият от другите двама се втурна през вратата.

Капитан Дероу замахна с пиката си все едно че беше бойна брадва, улучи втория убиец в главата и му пръсна черепа.

Третият — онзи, който ги задържаше — се присви. Олт предвиди хода му и замахна. Пиката се заби в гърдите му, след това го надигна нагоре и го отхвърли встрани.

Олт пусна пиката, извади дългата си кама и скочи в цитаделата.

Щом се озова вътре, видя, че последният убиец вече е посякъл двамата стражи при вратата. След това се беше втурнал в залата и беше заклал петима или шестима от Посветителите, които както винаги лежаха в леглата си. В момента убиецът коленичеше над поредната си жертва с ятагана в ръка.

Олт замахна, хвърли късия си меч и улучи убиеца в гърба. Ако беше простосмъртен воин, щеше тутакси да рухне. Ако беше надарен с твърде много жизненост, щеше да се обърне и да се разбеснее.

Но от това, което направи убиецът, чак костите на Олт се смразиха.

Той се обърна бавно — беше облечен в черен като нощ кафтан, в черни памучни панталони, черен воал скриваше лицето му. На едното му ухо проблесна златна халка.

И изгледа много замислено Олт, с очи, изпълнени с убийствена решимост. Сърцето на Олт заблъска, умът му не можеше да проумее с колко жизненост трябва да е дарен човек, за да не обърне внимание на забития в гърба му меч.

Десетина войници нахлуха през поломената врата и изпълниха цитаделата на Посветителите. Олт се наведе и взе бойния чук от ръцете на мъртвия страж.

Убиецът се взря в очите на Олт, после вдигна ръце и каза грубо и гърлено:

— Варварино. Както тази вълна от мъже ще залее мен, тъй Непобедимите на моя господар ще пометат вас!

Непобедимите на Радж Атън бяха елитни части — мъже с много жизненост, всеки от които притежаваше поне един дар на метаболизъм. Убиецът направи движение все едно, че ще нападне. Но Олт разбра, че е само уловка. След като беше успял да проникне в цитаделата на Посветителите, щеше да продължи изпълнението на дълга си — да избие колкото може повече Посветители.

Олт скочи и замахна с чука точно докато убиецът се обръщаше към леглата на спящите. Бойният чук го удари по врата.

— Не бъди толкова сигурен — каза Олт.

В цитаделата крал Силвареста усети смъртта на своите Посветители, защото започна да губи магическата си връзка с тях. От усещането му прилоша… все едно студена змия се гърчеше през вътрешностите му. Хора, които го бяха дарили с ум, умираха и Силвареста бе поразен от внезапната пустота, когато безброй кътчета на паметта му се затвориха завинаги.

Никога нямаше да разбере какво точно е загубил — спомени за приятели от детството или обед с близки хора на някоя горска поляна, спомени за важни удари с меча, упражнявани непрестанно с баща му, или целувка на жена.

Усети само, че е ощетен. Врати към безброй кътчета на паметта се затръшнаха завинаги. Паднаха кепенците на прозорци. И в ума му настъпи миг на пълен мрак, остро усещане за непреодолима загуба.

Втурна се надолу по стълбите да защити сам своите Посветители, ако трябва, но залитна и се запрепъва объркан в мрака.

След малко стигна в двора на Посветителите и преброи щетите. Десетима стражи загинали, петима ранени. И петима Посветители изгубени.

Докато оглеждаше труповете на мъятинските убийци, Силвареста прецени, че всеки от тях е притежавал изключителна мощ. Водачът им, този, когото беше убил Олт, имаше над седемдесет руни, жигосани в плътта. С толкова много дарове сигурно трябваше да е капитан сред Непобедимите. Мнозина от останалите притежаваха по двайсет руни или повече, което ги приравняваше на капитан Дероу.

Петима от Посветителите на Силвареста бяха мъртви. Двама благородници, които бяха дарили на Силвареста умовете си, двама, които бяха дарили зрението си на краля, и един, който беше дарил зрение на далекогледеца на краля. Силвареста си помисли, че слепците сигурно са седели край огнището, разправяли са си стари истории и гласовете им са привлекли безумците.

След като преброи телата, Силвареста реши, че все пак е имал късмет. Можеше да е и по-лошо. Ако убийците бяха проникнали по-дълбоко в цитаделата на Посветителите, резултатът щеше да е опустошителен.

Въпреки всичко крал Силвареста не можеше да не се замисли какво е изгубил. Имаше дарове на ум от петима мъже. Сега беше изгубил четиридесет процента от цялата си памет, равни на години учение. Сигурно щяха да му потрябват дни, докато си припомни онова, което знаеше само допреди пет минути…

Помисли си учуден за мъртвите. Дали тази атака не беше предвестие за предстоящата догодина война?

Дали Радж Атън беше изпратил убийци, които да нападнат всички крале на Севера, за да ги омаломощи? Или всичко това беше само част от някакъв още по-дързък замисъл?

Четенето на книгата на емира притесняваше Силвареста. Радж Атън рядко си правеше труд да се занимава с отвличащи ходове. Не, той предпочиташе да си набележи няколко замъка, да ги удари с цялата си мощ, след това да укрепи позициите си и да продължи напред.

На Силвареста му се стори странно, че Радж Атън е избрал да удари точно Хиърдън. Не беше от най-близките, съседни на владенията му. Нито беше от най-зле защитените в северните кралства.

Но в този момент си спомни за онази игра на шах, преди толкова години. Как Радж Атън се бореше да установи контрол и над най-далечния ъгъл на игралната дъска. Макар Хиърдън да се намираше в самия край на границите с Радж Атън, последствията от неговата загуба щяха да са опустошителни: Радж Атън щеше да завладее една северна страна, да принуди Флийдс и Мистария да се бранят по граници както на юг, така и на север. Хиърдън не беше бедна земя. Ковачите на Силвареста бяха едни от най-добрите производители на оръжия и броня в целия Роуфхейвън, а самата земя беше богата на добитък за храна, овце за вълна, на дървен материал за укрепления и бойни машини, както и на васали, които да отдават дарове.

А на Радж Атън всичко това щеше да му трябва, за да завладее Севера.

„Моята жена му е братовчедка — припомни си Силвареста. — Сигурно си въобразява, че тя е опасност за него. Още повече че би му прерязала гърлото още преди години, стига да бе имала възможност.“

Дали това не беше част от някакъв по-мащабен план? Силвареста се притесни. Атаки като тази може би се извършваха в този момент във всеки замък на Роуфхейвън. Ако всички убийци бяха ударили едновременно, Силвареста нямаше да има време да предупреди другите крале.

Той потърка уморено очи и се замисли.