Дарби

9

Никой от нас обаче не беше готов за това, за което говорехме — дори не го бяхме обмислили. Все още оставаше нерешен въпросът с юниците — дали са изгубени, или откраднати? Разбира се, че исках да тръгна с него и да ги търся, същото искаше и той. Ето защо се върнахме в Каменната къща, качихме се на конете и заедно с Аллок и още неколцина млади мъже поехме на път, без да кажем на никого какво се бе случило при ясеновата горичка.

През целия този дълъг ден всеки път, когато поглеждах към зелените поля, върбите край потоците и разцъфналите цветя, или към полегатите хълмове, из които търсехме животните, непрестанно се страхувах, че твърде дълго задържам поглед и че всеки миг ще видя как дърветата, храстите и тревите почерняват. И бързах да отместя очи, свеждах глава и стисках левия си юмрук, мъчех се да изчистя съзнанието си от всякакви мисли и желания.

Изморителен и безплоден ден. Старата жена, на която бяха поверени юниците, бе толкова изплашена от гнева на Канок, че не можеше да ни бъде полезна с нищо. Синът й, който трябваше да ги пази да не доближат пасищата в Дръмовите земи, бе отишъл на лов за зайци в планините. Открихме отвор в оградата, но пък точно там зидарията бе стара и не бе изключено камъните да са се срутили сами. Нямаше никакви следи от животни или крадци.

Пък и нищо чудно младите юници да се бяха спуснали в някоя долчинка и сега да си хрупаха мирно тревица. Ако беше така, оставаше необяснимо защо третата не ги е последвала. Бяха я затворили в ограденото място и тя зовеше другарките си с тъжно мучене.

Пратихме Аллок и братовчед му Дорек, както и сина на старицата, да обиколят високите склонове, а двамата с баща ми предприехме обходен маршрут, който щеше да ни преведе покрай границата с Дръмант. Докато яздех и се озъртах на всички страни, неволно се запитах какво ли ще е, ако не мога да виждам — ако пред очите ми има само черна завеса, накъдето и да извърна глава. Каква полза от мен тогава? Вместо да помагам на баща ми, щях да се превърна в негово бреме. Тази мисъл бе направо непоносима. Започнах да изброявам всички неща, които нямаше да мога да правя, след това се замислих за нещата, които нямаше да виждам, изброявах ги едно по едно — това дърво, този хълм. Заобленият сивкав връх Айрн. Облакът над него. Здрачът отвъд Каменната къща, докато се спускахме по склона към нея. Бледата жълтеникава светлина на прозорците. Ушите на Пъстра пред мен. Черните очи на Бранти под косматите вежди. Лицето на майка ми. Малкият опал, който носеше на сребърната верижка. Мислех си за всяко едно от тези неща и неизменно усещах остра болка при мисълта, че ще трябва да се разделя с тях. Че не бива да виждам нищо — че трябва да се лиша от зрението си.

И двамата бяхме страшно изморени и реших, че вероятно няма да разговаряме по въпроса тази вечер и че Канок ще остави решението му за сутринта — но каква сутрин ще е това, ако не мога да видя светлината над хълмовете? Но след вечеря, след като се нахранихме в уморено мълчание, той заяви на мама, че трябва да поговорим, и отидохме в нейната стая, понеже там огнището беше запалено. След слънчевия, но студен априлски ден тук бе приятно топло и уютно. „Ще мога да чувствам топлината дори когато не я виждам“, помислих неволно.

Баща ми и майка ми поговориха за юниците. Седях загледан в трептенето на пламъците в огнището. Спокойствието, което ме бе завладяло в началото, постепенно ме напусна. Сърцето ми се изпълваше с горчивина заради огромната несправедливост, която се бе стоварила върху мен. Не можех, нито исках да я понеса. Да се лиша от зрение само защото собственият ми баща се страхува от мен! Една цепеница се срина върху въглените с пукот. Затаих дъх и се обърнах към родителите си.

Баща ми седеше на дървеното кресло. Майка ми бе приседнала на трикракото столче до него, положила ръка върху неговата, на коляното й. Лицата им, озарени от огъня, бяха тайнствени, загадъчни, изпълнени със сенки. Усетих, че лявата ми ръка помръдва разтреперана. Видях я, видях и овъгленото дръвче на хълма и побързах да я притисна с другата, а сетне вдигнах и двете и затиснах очи. Не виждах нищо освен мрак зад стиснатите си клепачи.

— Какво има, Оррек? — чух гласа на майка ми.

— Татко, кажи й!

Той започна да й обяснява, объркано, с прекалено много думи. Скоро изгубих търпение и го прекъснах:

— Кажи й какво стана с Хамнеда, кажи й за днес! — наредих, без да свалям ръце от очите си. Защо просто не й разкажеше всичко така, както си беше? Той започна отново и пак се обърка, все не можеше да стигне до края. Майка ми го прекъсна, опитваше се да изясни нещата.

— Но тази дива дарба… — попита тя и Канок млъкна разколебан. — Какво означава тя?

— Че владея силата да развалям, но не мога да я контролирам — отговорих вместо баща ми. — Не мога да я използвам, когато искам, но се получава, когато не искам. Бих могъл да ви убия и двамата, ако сега ви погледна.

Настъпи кратка тишина; майка ми я наруши припряно:

— Но сигурно…

— Не — спря я баща ми. — Оррек казва истината.

— Но нали ти го обучаваше години наред? Нали го подготвяше от съвсем малък!

Възраженията й само подсилиха гнева и болката ми.

— Било е безсмислено. Аз съм като онова кученце. Като Хамнеда. Не мога да се науча. Безполезно. И много опасно. Единственото, което можеше да се направи, бе да го убием.

— Оррек!

— Тази сила — поде Канок. — Неговата дарба. Той не може да я използва, но тя може да използва него. Прав е — наистина е опасно. За него, за нас, за всеки. С времето може би ще се научи да я владее. Това е голяма дарба, той е млад, животът е пред него… Но засега, макар и временно, трябва да му бъде отнета.

— Как? — попита с примрял глас мама.

— Като му сложим превръзка на очите.

— Превръзка на очите?!

— Сляпото око няма сила.

— Но тази превръзка… когато излиза навън… когато е сред хора…

— През цялото време — каза Канок.

— През цялото — присъединих се към него. — Докато не се уверя, че няма опасност да причиня нещо лошо на когото и да било, да убия някого, без дори да разбера, че го правя, докато не го видя пред себе си мъртъв. Не искам това да се повтори. Никога вече. — Седях пред огнището, притиснал очите си с ръце, прегърбен и ужасно нещастен.

— Завържете ми очите още сега. Направете го веднага.

Не помня дали Мелле се възпротиви на това и дали баща ми продължи да настоява. Помня само собствените си терзания. И облекчението накрая, когато баща ми дойде при мен, докато клечах при огнището, внимателно отдели ръцете от лицето ми и нагласи върху очите ми превръзка, а после я завърза на тила ми. Успях да видя само, че е черна, а също и сиянието от огнището и ръцете на баща ми.

После ме обгърна тъмнина.

Усещах топлината на невидимия огън, точно както предполагах.

Майка ми плачеше тихо, стараеше се да не я чуя, но слухът на слепците се изостря. На мен не ми се плачеше. Бях плакал достатъчно. Чувствах непреодолима умора. Гласовете им се сливаха в шепот. Огънят пукаше едва доловимо. През топлия мрак чух мама да казва:

— Изглежда, заспива.

После наистина съм заспал.

Вероятно баща ми ме е отнесъл в леглото — като малко дете. Когато се събудих, беше тъмно, и аз приседнах, за да потърся признаци за просветляване над хълмовете, но не можах да видя дори прозореца. Зачудих се дали небето и звездите не са закрити от облаци. След това чух песента на птиците и когато вдигнах ръце, напипах превръзката на очите си.

Трудна работа е да се опитваш да бъдеш сляп. Бях попитал Канок какво представлява волята, желанието да се случи нещо. Сега вече знаех какво е имал предвид.

Да измамя, да надзърна дори за миг — изкушението беше безкрайно. Всяка стъпка, всяко действие бяха необичайно трудни и сложни, най-обикновените неща се превръщаха в изпитание. Само да повдигна превръзката, за секунда, да надзърна с едно око, да погледна наоколо…

Не повдигнах превръзката, но тя се смъкна на няколко пъти и очите ми се заслепяваха от яркото сияние на деня, преди да успея да ги затворя. Научихме се да поставяме меки парчета на очите, под превръзката, преди да я връзваме, така нямаше нужда да се стяга силно. Най-сетне нямаше опасност да направя нещо необмислено. Бях в безопасност.

Точно така се чувствах — сякаш съм в безопасност. Да се научиш да си слепец наистина е трудна работа, но аз полагах усилия. Колкото повече трудности срещах, колкото повече възненавиждах превръзката, толкова повече се боях да я сваля. Тя ме спасяваше от ужаса да унищожа нещо, което не бих искал да унищожавам. Докато я носех, нямаше опасност да убия това, което обичам. Помнех добре какво беше причинил моят гняв. Помнех мига, в който си бях помислил, че съм убил баща си. Щом не можех да се науча да използвам силата си, трябваше да се науча да не я прилагам.

Това бе, което исках да направя, защото само така можех да се уповавам на волята си. Докато бях с превръзка на очите, бях свободен.

През първия ден от слепотата си се научих да се ориентирам пипнешком из стаите на Каменната къща и да излизам навън. По някое време пръстите ми докоснаха жезъла на Кадард Слепия. Не му бях обръщал внимание от години. Като дете обичах да го пипам, но сега имах чувството, че от детството ми са минали безброй години. Все пак знаех къде е и смятах, че сега имам право да го взема.

Беше твърде дълъг за мен и доста тежичък, но ми харесваше усещането да докосвам полираната му повърхност, когато го стисках там, където го бе държал Кадард. Протягах го пред себе си, плъзгах го по пода в полукръг и докосвах ръба на стената. След като направих един кръг в стаята, излязох с него навън. В къщата жезълът можеше да бъде колкото помощ, толкова и пречка. Навън бе огромно предимство. Освен за ориентация можеше да послужи и като оръжие. Да ударя с него, ако бъда заплашен по някакъв начин. Да удрям не със силата на своята дарба, а просто така, за да се защитя. Незрящ се чувствах ужасно безпомощен: сега всеки можеше да ме измами. Тежкият жезъл в ръката ми компенсираше донякъде това усещане.

Отначало майка ми бе потисната да ме вижда в подобно състояние. Ето защо потърсих баща ми за подкрепа и одобрение на решението ми. Мама не можеше да повярва, че това е единственият изход, че въобще е необходимо да се стига до него. Тя смяташе, че идеята сама по себе си е чудовищна, вероятно породена от безсмислени суеверия.

— Оррек, можеш да си сваляш превръзката, когато си с мен — рече веднъж.

— Не мога, мамо.

— Глупаво е да се страхуваш, Оррек. Нищо лошо няма да ми сториш. Зная го със сигурност. Носи си я навън, но не и когато си при мен. Искам да виждам очите ти, сине!

— Не бива, мамо.

Само това можех да кажа. Повтарях го отново и отново, защото тя продължаваше да упорства. Не беше видяла как умря Хамнеда, не бе ходила до ясеновата гора, до разрушения хълм. По едно време мислех да й кажа да отиде, но се отказах. Нищо нямаше да постигна.

След време в гласа й се прокрадна горчивина и раздразнение.

— Оррек, това е невежо суеверие. Срам ме е от теб. Мислех, че съм те научила на някои неща в живота. Нима наистина смяташ, че този парцал на очите ще ти попречи да сториш злина — ако въобще в сърцето ти се спотайва злина? Ако пък там има добрина, каква полза от него? Ще спреш ли вятъра със стена от трева, или вълните, като ги помолиш да замрат? — В отчаянието си се бе върнала към бендраманските поверия, които бе научила като малка в бащиния си дом.

След като продължих да държа на своето, тя попита:

— Да изгоря ли книгата, която ти направих? Виждам, че не я искаш. Затворените очи означават и затворен ум.

Това ме накара да се разплача.

— Мамо, няма да съм вечно слепец!

Не исках да говоря за онзи далечен момент, когато щях да сваля превръзката, не смеех дори да си го представя, защото не знаех какво ще последва — можех само да се надявам. Но заплахите й, мъките й, всичко това ме изпълваше с безкрайна агония.

— И кога ще е това?

— Не зная. Когато се науча… — Не можех да продължа. Как щях да се науча да прилагам една сила, над която нямах контрол? Не се ли бях опитвал през целия си живот досега?

— Ти вече знаеш всичко, на което може да те научи баща ти. Беше прилежен ученик. — След което стана. Чух меко шумолене, докато се загръщаше с шала, и после стъпките й в коридора.

Но мама не беше от хората, които умеят да се сърдят дълго. Същата вечер ми прошепна:

— Няма да изгоря книгата, сине. Нито превръзката ти. След което спря да ме моли и прие слепотата ми за факт. И почна да ми помага.

Най-добрият начин да надмогна недъга си бе да забравя, че някога съм виждал — да не пристъпвам пипнешком, а да крача смело и ако трябва да се ударя в нещо, да го направя. Скоро вече се ориентирах из къщата и в двора и излизах навън колкото се може по-често. Оседлавах Пъстра и й слагах юздите, а тя чакаше търпеливо, после ме откарваше нанякъде. Щом я яхнех и без ехото на стените, по които да се ориентирам, нямаше начин да разбера къде съм, можеше да съм сред хълмовете или на платата, или дори на луната. Но Пъстра знаеше къде се намираме, знаеше също и че не съм безразсъдният ездач, какъвто бях преди. И се грижеше за мен и винаги ме прибираше у дома.

— Искам да ида в Роддмант — казах, след като от началото на слепотата ми измина половин месец. — Ще помоля Грай за друго куче. — Не беше никак лесно да произнеса тези думи, със спомена за Хамнеда и онова, което му бях причинил. Но идеята да си имам куче, което да ми помага да се ориентирам, ми бе хрумнала една нощ и знаех, че си заслужава. Освен това жадувах да поговоря с Грай.

— Куче? — повтори изненадано Канок, но Мелле веднага разбра предимствата и възкликна:

— Това е чудесна идея. Аз ще… — И млъкна. Знаех какво иска да каже. Че ще иде до Роддмант, за да ми донесе кучето. Но се усети, че ще ме обиди, и рече: — Ще яздя с теб, ако искаш.

— Може ли да идем утре?

— Ще го отложим за малко — рече баща ми. — Време е да се подготвим за посещението в Дръмант.

Изобщо бях забравил за брантор Огге и поканата му. Стана ми неприятно.

— Не мога да дойда с вас — заявих.

— Напротив, можеш — възрази баща ми.

— Защо трябва да идва? — попита мама. — Защо изобщо трябва да ходим?

— Ще ви кажа какво е заложено на карта — отвърна баща ми с твърд глас. — Възможността да сключим примирие с един силен враг, с когото не можем да имаме дружба. А може би и годеж.

— Но Дръм едва ли ще поиска да сгоди внучката си за Оррек след това, което стана!

— Защо да не иска? След като разбере, че Оррек може да убива с поглед? Че дарбата му е толкова силна, та трябва да си връзва очите, ако иска да пощади враговете си? О, сега с радост ще пожелае да го получи и ще предложи какво ли не в замяна! Не разбираш ли?

Никога не го бях чувал да говори с толкова суров глас, нито бях долавял нотки на триумф в тона му. Почувствах се странно. Сякаш се пробуждах от сън.

За първи път осъзнавах, че превръзката ме прави не само безпомощен, но и опасен. Силата ми бе толкова голяма, че трябваше да бъде удържана, за да не се развихря. Достатъчно бе да отворя очи и щях да съм като жезъла на Кадард — тайно оръжие.

В този момент разбрах защо много хора от къщата се отнасят към мен по-особено, откакто носех превръзката, защо ми говорят със стаено безпокойство и уважение, а не безгрижно, както бе преди. Защо нерядко се прокрадваха безшумно покрай мен, сякаш се страхуваха, че ще ги чуя. Смятах, че странят от мен и ме презират, защото съм незрящ. Сега осъзнах, че всъщност се боят, защото знаят причината да нося превръзка.

Както научих по-късно, историята не само се предаваше от уста на уста, но и бе придобила нереални размери. Говореше се, че съм унищожил цяла глутница диви кучета, телата им се пръскали като мехури. Че съм изтребил всички отровни змии в Каспромант само като съм прекарал поглед по хълмовете. Че съм погледнал само веднъж към къщурката на стария Убрро и още същата нощ нещастникът се парализирал и изгубил говора си и това не било наказание, а само прищявка на буйната ми необуздана дарба. Че съм убил с поглед двете изчезнали юници, отново въпреки волята си. От страх да не причиня нови злочестия баща ми се принудил да ми сложи превръзката. И ако някой проявявал недоверие към подобни разкази, отвеждали го на хълма, за да му покажат разрушенията, изгореното пънче, сринатия мравуняк, почернялата земя, разбитите камъни.

Но тогава още не знаех за всички тези истории, а само се досещах, че силата ми е създала репутация, за каквато допреди това не можех и да мечтая.

— Вдругиден отиваме в Дръмант — заяви баща ми. — Ако тръгнем рано, ще сме там преди здрачаване. Мелле, ще си облечеш червената рокля. Искам Дръм да види подаръка, който ни направи.

— Ох! — въздъхна мама. — И колко време трябва да останем там?

— Пет-шест дни.

— А какво да занеса на жената на брантора? Трябва и аз да й направя някакъв подарък.

— Не е необходимо.

— Напротив — възрази мама.

— Добре де, напълни една кошница с разни продукти от кухнята.

— Пфуй! — възкликна презрително мама. — Нямаме нищичко по това време на годината.

— Занеси й пилета — предложих. Сутринта мама ме бе завела в курника и бе натикала няколко писукащи пернати в ръцете ми.

— Да, точно така — одобри тя.

Когато след два дни поехме на път, беше вързала за седлото кошница, пълна с пилета. Аз пък си бях сложил новото палто — първото ми мъжко палто.

Тъй като се чувствах най-добре на Пъстра, тя взе Гъсока, много послушен кон въпреки инак страховития си вид и мощната физика. Баща ми яздеше жребчето. Аллок бе положил големи усилия за обучението му, но още преди, когато виждах баща ми да го яхва, имах усещането, че двамата са създадени един за друг — красиви, горди, понякога припрени и безразсъдни. Щеше ми се да мога да го видя онази сутрин. Мъчно ми бе за него. Но седнах на добрата Пъстра и тя ме понесе напред в мрака.