Дарби

12

Когато влязохме в къщата, научих с уплаха, че докато слизала от коня, мама припаднала и баща ми я внесъл на ръце. Качили я на горния етаж и я сложили да легне. С Грай се чувствахме излишни и ненужни, като деца в света на възрастни, когато дойде болестта. Скоро Канок слезе при нас. Дойде право при мен и каза:

— Успокой се, ще се оправи.

— Изморена ли е?

Той се поколеба… и тогава Грай попита:

— Да не е изгубила бебето?

Дарбата на Грай й позволяваше да усеща, когато в едно тяло живеят две същества. Нашата дарба не го можеше. Нищо чудно не само Канок, но дори Мелле да не знаеше, че носи дете.

За мен новината нямаше особено значение. За едно тринадесетгодишно момче неща като бременност и раждане са твърде абстрактни и нямат нищо общо с него.

— Не — отвърна Канок. — Просто трябва да си почине.

Ала гласът му беше безизразен и глух и това ме обезпокои. Чудех се как да го ободря. Бях изтощен от преживените страхове. Но сега отново бяхме свободни и сред приятели, в гостоприемния Роддмант.

— Татко, щом мама е добре, ела да ти покажа Сажда — предложих.

— После — отсече той, потупа ме по рамото и излезе.

Грай ме отведе в кухнята и готвачът ни сипа великански порции заешка яхния. След цялата тази суматоха бях страшно изгладнял. Грай обаче заяви, че била отвратена от размазаната по лицето ми яхния. Казах й първо да опита да се храни със завързани очи, а после да говори. Тя пък заяви, че вече пробвала — вързала си очите за цял ден, когато научила за мен, за да разбере какво е. След като се нахранихме, пак излязохме навън и Сажда ме поведе на разходка в мрака. Имаше луна и Грай виждаше къде стъпва, но заяви, че двамата със Сажда сме се справяли все по-добре, и ни остави да водим.

Когато бяхме малки и заедно в Роддмант, с Грай спяхме където ни падне, като животинки, но сега бяхме във възраст, в която родителите ни вече говореха пред нас за годежи и сватби. Така че си пожелахме лека нощ като възрастни. Тернок ме отведе в стаята на родителите ми и ми прошепна, че мама е заспала на леглото и че баща ми е в креслото, даде ми едно одеяло и аз легнах на пода, завих се и заспах.

На сутринта мама настоя, че вече се чувствала добре. Най-обикновена настинка, нищо повече. Готова била да се прибираме у дома.

— Но не бива да яздиш — каза Канок и Парн го подкрепи. Тернок ни предложи каруца със сено, теглена от дъщерята на кобилата с увисналата бърна, която бе яздил по време на битката в, Дънет. И тъй мама, Сажда и аз поехме за Каспромант с всички удобства, изтегнати на черги в каруцата. Канок яздеше Бранти, а Гъсока и Пъстра го следваха послушно. Сажда, изглежда, прие съвсем спокойно смяната на дома и на господаря си, макар че веднага обиколи всички ъгли на къщата и ги подмокри старателно. Поздрави любезно няколкото ни стари кучета, но се държеше малко резервирано. Беше като баща ми — приемаше отговорностите си твърде сериозно. А главната й отговорност бях аз.

Грай дойде скоро, за да поднови обучението й, и продължи да прескача до нас на всеки няколко дни. Яздеше едно жребче, Пожар, беше на кордемантските Барреви. Те бяха помолили Парн да го „пречупи“ и Парн едновременно обяздваше жребчето и учеше Грай на това изкуство. „Пречупване“ е термин, който използват владеещите дарбата за призоваване, макар че тя няма почти нищо общо с методите за обучение на млад кон. Нищо не се „чупи“ по време на обяздването, по-скоро се създава нещо съвсем ново. Това е продължителен процес. Грай ми обясни някои особености: искаме от коня да прави неща, които противоречат на природата му, а от друга страна, конете не са като кучетата, липсва им стаден инстинкт, за да се подчиняват на определена йерархия. Кучето приема и се подчинява, конят се съгласява. Обсъждахме тези въпроси, докато обикаляхме със Сажда и Грай ни помагаше да свикнем един с друг. А също и докато Грай яздеше Пожар, аз Пъстра, а Сажда тичаше наблизо, отвързана и свободна да изучава местността, да спира, да души, да щъка по странични пътеки и да плаши зайците, без да ме безпокои. Но извиках ли я, идваше веднага.

Сажда и Грай промениха живота ми изцяло и аз помня онова лято, първото от доброволната ми слепота, като необичайно щастливо. Бях преживял толкова много неща преди него, бях толкова объркан и изплашен от дарбата си, че след като очите ми бяха завързани и нямаше никаква опасност да я приложа неправилно, не се налагаше да се измъчвам, нито да бъда измъчван. Кошмарът в Дръмант бе останал в миналото и аз отново бях сред най-близките си хора. Страхът, който долавях у някои от тях, беше като компенсация за безпомощността ми. Достатъчно е, докато се промъкваш пипнешком през някоя стая, да чуеш изплашен шепот: „Ей, какво ще стане, ако му падне превръзката? Свършено е с мен!“

Известно време мама почти не ставаше от леглото. Но се оправи и отново започна да обикаля из къщата. Ала един ден, тъкмо вечеряхме, някой извика изплашено, настъпи суматоха и после баща ми и мама излязоха. Останах на масата, объркан и изплашен. Попитах какво се е случило. Отначало никой не ми отговори, после едно момиче обясни:

— Тече й кръв. Полата й беше подгизнала.

Вцепених се от ужас. Отидох и седнах при огнището, съвсем сам, замаян. Там ме намери баща ми. Успя само да каже, че мама е пометнала, но вече била по-добре. Говореше със спокоен глас и това ми вдъхна известна увереност. Точно от увереност се нуждаех най-силно.

На следващия ден пристигна Грай с Пожар. Качихме се да навестим мама в малката стаичка на кулата. Там имаше легло и беше по-топло, отколкото в спалнята. Макар че беше разгарът на лятото, огънят в огнището гореше. Прегърнах мама и установих, че се е увила с дебелия си вълнен шал. Говореше с малко пресипнал глас, но иначе беше съвсем бодра.

— Къде е Сажда? — попита ме. — Искам да я видя. — Сажда естествено беше с нас, чакаше пред вратата. Грай я пусна и тя се покатери на леглото и се притисна до мама. Разказахме как върви обучението на кучето и на Пожар, после поговорихме за разни други неща. Грай се надигна, преди да съм готов да си вървя, заяви, че е време да тръгваме, целуна мама и прошепна:

— Съжалявам за бебето.

— Нали си имам вас двамата — отвърна Мелле.

Баща ми отсъстваше от зори до мрак — обикаляше из владението да наглежда лятната работа. Би трябвало вече да съм му от помощ, а ето, че бях само бреме. Аллок бе заел мястото ми до него. Аллок беше чистосърдечен младеж, без амбиции и претенции, смяташе се за глуповат и повечето хора бяха съгласни с него, но макар и да не притежаваше пъргав ум, преценките му бяха точни. Двамата с Канок се сработиха и той се превърна в това, което аз не можех да бъда. Признавам, че изпитвах ревност към него. Имах достатъчно силно развито чувство за достойнство, за да не го показвам, още повече че това щеше да го наскърби, а баща ми щеше да се ядоса.

Всеки път, когато ме налягаше усещането за собствената ми безполезност и безпомощност, когато ме обземаше желание да смъкна превръзката и да се порадвам на светлината, в ума ми изникваше неподвижната фигура на баща ми. Това бе достатъчно, за да осъзная каква смъртна опасност мога да бъда за Канок и всички останали. Със завързани очи аз бях негов щит и подкрепа. Дори слепотата ми можеше да е полезна.

Само веднъж след завръщането си от Дръмант разговаряхме на тази тема. Баща ми сподели, че според него Огге се бои и от двама ни, но повече от мен, и че злобните му заяждания и подигравки били само блъф, за да запази репутацията си пред своите хора.

— Истината е, че той самият искаше да ни прогони. Щеше му се да те подложи на изпитание, но всеки път, когато се готвеше да те предизвика, отстъпваше. Просто не посмя. Не предизвика и мен, пак защото се боеше от теб.

— Но онова момиче… Вардан. Той я използва, за да ни унижи!

— Нагласил е всичко още преди да узнае за дивата ти дарба. И сам влезе в капана си. Трябваше да го изтърпи дори само за да покаже, че не се страхува от нас. Но го е страх, Оррек. Страх го е.

Двете бели юници бяха на сигурно място в Каспромант, със стадото по високите пасища, далече от границата с Дръмант. Огге не бе казал нищо за тях, сякаш си беше в реда на нещата, че сме ги отвели. То си и беше.

— Посочих му изход и той го прие — обясни баща ми с мрачен тон. Напоследък непрестанно бе в лошо настроение и винаги ми се струваше напрегнат. Когато бе с мен и мама, се стараеше да е внимателен и нежен, но не прекарваше много време с нас, а като се връщаше от работа, бе изтощен и ядосан.

Мелле бавно се възстановяваше. В гласа й се появи търпелива и покорна нотка, която никак не ми харесваше. Жадувах да чуя ясния й смях, забързаните й стъпки през стаята. И сега обикаляше къщата, но се изморяваше лесно, а в студени дни предпочиташе да остава в стаичката на кулата при запаления огън и увита в дебелия шал, който й бе изплела майката на баща ми. Веднъж, докато седях до нея, подхвърлих, без да се замисля:

— Знаеш ли, откакто се върнахме от Дръмант, все ти е студено.

— Да. От онази нощ, когато седях с момичето. Странно, нали? Май не ти разказах какво стана. Денно слезе долу, за да каже на синовете си да спрат да се карат. Горката Даредан беше изморена, казах й да иде да поспи и че аз ще остана при Вардан. Нещастното дете беше заспало, но непрестанно се будеше, измъчваха го гърчове и спазми. Изгасих свещта и задрямах до Вардан. По едно време ми се стори, че чувам нещо като шепот или напев. Някакъв монотонен звук. Помислих си, че съм у дома с Деррис и че татко води служба на долния етаж. Сигурно вече съм била почти заспала. Напевният звук продължаваше и продължаваше, после постепенно утихна. Изведнъж осъзнах, че не съм у дома, а в Дръмант, че огънят почти е изгаснал и че ми е толкова студено, че не мога да помръдна. Бях измръзнала до кости. А Вердан лежеше неподвижно, сякаш бе умряла. Изплаших се, скочих и се наведох над нея, но се оказа, че диша. И тогава Денно се върна и ми даде свещ, за да се върна до стаята ни. Баща ти ме чакаше и излезе веднага, за да се срещне с Парн. Когато затвори вратата, полъхът угаси свещта. Ти се събуди, аз легнах при теб, но не можах да се стопля. Спомням си много добре. И през целия обратен път краката ми бяха вкочанени, сякаш са ледени късове. Ах, Оррек, ще ми се никога да не бяхме ходили там!

— Мразя ги.

— Жените бяха много мили с мен.

— Татко смята, че Огге се бои от нас.

— Аз пък се боя от него — отвърна мама и неволно потрепери.

Разказах тази история на Грай — защото казвах на Грай всичко освен онези работи, които пазех в тайна дори от себе си — и събрах сили да я попитам това, което не посмях да попитам мама: възможно ли е Огге Дръм да е влизал в стаята, докато тя е била там?

— Татко каза, че Дръмови прилагат силата си с думи, заклинания, поглед и ръка, също като нас. Може да е чула заклинанията му…

Грай побърза да се възпротиви.

— Но защо ще я използва върху нея, а не върху теб или Канок? Мелле не може да му направи нищо лошо!

Спомних си как баща ми каза: „Облечи си червената рокля, за да види подаръка, който ни направи“. Дали нямаше нещо скрито в това? Някакво неуловимо оскърбление. Всичко, което можех да кажа, бе:

— Той ни мрази всичките.

— Тя разказала ли е на баща ти за онази нощ?

— Нямам представа. Не зная дали го смята за важно. Не зная дори какво мисли за мен — за моята дива дарба. Обяснихме й защо трябва да ми завържат очите, но не мисля, че повярва… — Млъкнах, понеже усетих, че навлизам в опасна територия. Протегнах машинално ръка и погалих Сажда по къдравата козина. Но дори Сажда не можеше да ме води в тази тъмнина.

— Може би трябва да кажеш на Канок — предложи Грай.

— По-добре да му каже мама.

— Но ти каза на мен.

— Ти не си Канок — възразих. Глупост, но Грай разбра какво се крие зад нея.

— Ще попитам Парн дали има нещо, което може да се направи… за тази сила — обеща тя.

— Недей. — Нямах нищо против Грай да е в течение, но повече хора означаваха да предам доверието на майка ми.

— Няма да й обяснявам защо питам.

— Парн ще се досети.

— Може би вече знае… Онази вечер, когато пристигнахте у нас. Когато Мелле припадна. Мама каза на татко: „Може да я е докоснал“. Тогава не разбрах какво има предвид. Помислих, че може би Огге се е опитал да я насили или нещо подобно.

Известно време мълчахме умислени. Мисълта, че Огге може да е наложил заклинание върху майка ми, беше колкото неправдоподобна, толкова и страшна. Мисълта ми постепенно се насочи към други неща.

— Не съм я чувала да споменава нито веднъж Анрен Барре, откакто се прибра от Дръмант — отбеляза Грай. Имаше предвид своята майка, не моята.

— В Кордемант разпрата не е утихнала. Раддо каза, че се стигнало до открита вражда между братята. Живеят в противоположните краища на владението и не желаят да се доближават един до друг, да не би някой от тях да ослепее или оглушее.

— Татко каза, че нито един от братята не притежава напълно развита дарба и че цялата сила е отишла при сестра им Нанно. Тя ги заплашила, че ако продължават да се карат, ще ги накара да онемеят и двамата, за да не могат да се кълнат един друг. — Грай се разсмя и аз се присъединих към нея. Изглежда ужасно, но понякога човек се смее и на такива неща. Изведнъж почувствах, че ми олеква на душата, защото Парн вече не говореше за годеж между Грай и онова момче от Кордемант.

— Мама смята, че понякога дивата дарба е особено силна. Необходими са години, за да се научиш да я използваш. — Гласът на Грай бе дрезгав, както винаги, когато трябваше да съобщи нещо важно.

Не отговорих, но и нямаше нужда. Щом Парн смяташе, че макар и да е изключително силна, дарбата ми може да се контролира, можех само да се радвам. Пък и това означаваше, че след време двамата с Грай можем да се оженим. Което ни беше достатъчно.

— Искам да отида при ясеновата горичка — казах неочаквано и скочих. Имах нужда да изляза на открито. Бях пълен с надежда и енергия, защото мъдрата Парн Барре бе казала, че отново ще мога да използвам очите си и да се оженя за Грай, а кой знае — може би и да сразя с поглед Огге Дръм, ако посмее да доближи Каспромант…

Качихме се на конете и тръгнахме. Помолих Грай да ми каже, когато наближим опустошения хълм. Скоро тя каза, че сме вече близо. Дръпнах юздите. Чух, че Сажда продължава да тича напред. Грай я повика, но тя отвърна с неохотно скимтене.

— Не й харесва тук — каза Грай.

Настоях да ми опише мястото. Тревата била порасла, каза тя, но изглеждала странно.

— Всичко е сбръчкано. Само буци и прахоляк. Няма нищо, което да има някаква форма.

— Хаос.

— Какво е хаос?

— Мама разказва една история за зараждането на света. В началото имало само разни неща, които се носели наоколо, без определена форма или очертание. Късчета, парчета и петна, даже не приличали на камъни, пръст или скали. Без форма и цвят, без земя и небе, нито горе и долу, север и юг. Без усещане, без посока. Без никаква връзка. Само мрак, без светлина. Бъркотия. Хаос.

— И после какво станало?

— Нищо нямало да стане, ако късчетата, петната и парчетата не започнали да се сливат на едно или друго място. И тъй започнали да приемат форма. Първо се събрали на облаци, на купчини от едри буци. После на камъни. Камъните започнали да се търкат помежду си, да пораждат искри, от които лумвали огньове, или да се сливат и да пускат вода. Огънят и водата се срещнали и създали пара, мъгла, влага, въздух — въздух, който да вдишва Духът. После Духът събрал всички сили, поел си от въздуха и проговорил. Изредил всички онези неща, които трябва да ги има на света. Възпял земята, водата и огъня, възпял и живите твари, които да се появят. Всички очертания на планини, реки и дървета, на животни и хора. Само на себе си не придал форма, нито си измислил име, за да може да остане навсякъде, във всички неща и между тях, във всяка връзка и посока. Когато в края на света всичко отново се разпадне и се възцари Хаосът, Духът ще е в него, както е било в началото.

След известно време Грай попита:

— Но няма да е в състояние да диша, нали?

— Не и докато всичко не започне отначало.

Докато разказвах всичко това и отвръщах на въпросите на Грай, бях преминал отвъд границите на историята, така, както ми я бе разказала мама. Често ми се случва. Не възприемам разказите и историите като нещо свято, което трябва да бъде съхранявано непокътнато и непроменено. Предпочитам да им придавам форма и вид, които да отговарят на представите ми за ред и справедливост в света. Тази моя склонност се бе засилила още повече, откакто се бях лишил от зрението си — непрестанно живеех с тези истории, припомнях си ги, молех мама да ми ги разказва отново, а сетне ги доразвивах, придавах им завършен вид, изговарях ги, за да могат да просъществуват, както бе направил Духът в Хаоса.

— Дарбата ти е много силна — заяви Грай с дрезгав глас.

Изведнъж се сетих къде сме и че аз бях накарал Грай да ме доведе тук. Досрамя ме — нима исках да й покажа на какво е способна силата ми? Защо иначе щяхме да дойдем на това място?

— Имаше едно дръвче… — почнах и млъкнах смутен. — Тогава си помислих, че е баща ми.

Грай помълча малко, после отвърна:

— Пак пуска листа, Оррек. А и тревата и храстите. Духът все още е в тях.