Дарби

3

Другата незабравима история, която ми разказа баща, ми, е за нападението срещу Дънет и нея я харесвам цялата, заради щастливия й край. Понякога дори си мисля, че тя свършва с мен.

Баща ми бил млад и си търсел жена. В Корде и Дръм имало хора от нашия род. Дядо ми положил усилия да поддържа добри отношения с Кордеви и да заличи враждата между Кастрови и Дръмови, като не встъпвал в никакви съюзи срещу тях, нито позволявал на хората си да им крадат добитъка, защото се надявал някой ден синът му да си избере жена от тях. Нашата дарба се прехвърля от баща на син, но никой не се съмнявал, че жена от същия род само би я заздравила. И тъй като из владенията нямало подходяща кандидатка, погледът ни бил обърнат към Кордемант, където имало неколцина млади мъже и само една неомъжена жена. Била с двайсет години постара от Канок. Такива бракове ставали често — всичко в името на това да се „запази дарбата“. Но Канок се двоумял и преди Оррек да го принуди, брантор Огге от Дръмант поискал жената за най-малкия си син. Кордеви били под властта му и не могли да откажат.

Оставали само дръмантските Каспрови да предложат невеста от същия род. Там имало две девойки, които изглеждали подходящи, но им трябвали още няколко години до зрелост. Инак с радост щели да ги омъжат за човек от рода. Ала старата вражда между Дръмови и Каспрови още тлеела в душата на брантор Огге и той отхвърлил предложението на Оррек, присмял се на желанията му и омъжил девойките — едната на четиринайсет, другата на петнайсет — за един селянин и един ратай.

Това било оскърбление не само за девойките, но и за целия род, от който произхождали, и по-лошо — заплашвало да отнеме от силата на нашата дарба. Малцина във владенията одобрявали постъпката на Огге. Едно е честно съревнование между силите, съвсем друго — да им се посяга по този начин. Но Дръмант е силно владение и брантор Огге постъпвал както намери за добре.

И тъй, за Канок нямало подходяща жена от Каспрови. Както той сам ми каза: „Огге ме спаси от старицата в Кордемант и нещастните изплашени момиченца в Дръмант. И тогава рекох на баща ми, че ще ида сам да си потърся невеста“.

Оррек помислил, че има предвид някое от малките владения в долината или може би на север в Моргамант, където освен с хубави коне се славят и с красиви жени. Но Канок таял далеч по-дръзка мисъл. Събрал дружина от млади фермери от Каспромант, взел двамина Каспрови от Кордемант и един от Роддови, всичките запалени от идеята да попътуват по широкия свят. Срещнали се една майска утрин на кръстопътя под Стръмнината и поели през тесния проход право на юг.

От седемдесет години никой не бил нахлувал в Низините.

Фермерите носели дебели кожени елеци и бронзови шлемове, копия, тояги и дълги кинжали, в случай че се наложи да се пусне нечия кръвчица. Хората от нашия род пък били издокарани с черни вълнени фустанели и къси палта, босоноги и гологлави, с разпуснати или вързани на топка отзад дълги коси. Нямали други оръжия освен ловни ножове — и очите си.

— Когато видях каква сме сила — продължи Канок, — ми се дощя да идем да откраднем коне от Морганови. Защото колкото и страховито да изглеждахме, конете ни хич ги нямаше. Аз яздех Крал. — Крал беше бащата на Пъстра, едър червеникав кон, едва си го спомнях. — Тернок обаче беше на една впрегатна кобила с увиснала бърна, а Балто яздеше някакво полусляпо дръгливо пони. Имахме и няколко мулета — водехме ги на въжета, за да натоварим на тях плячката.

Той се разсмя. Винаги се развеселяваше, когато разправяше разни истории. Представих си малкия им отряд: навъсените младежи с блеснали въодушевено очи се спускат на върволица по каменистите пътеки през прохода, слизат в света, който се простира в подножието на планините. Зад тях се издига връх Айрн — виждат го всеки път, когато извръщат очи назад — и Барик с неговите сивкави острозъбести канари, и над всичко това белоснежният исполински Карантаг.

А отпред — докъдето поглед стига — зелени тревисти хълмове — „зелени като берил“, както казваше баща ми, докато се унасяше в спомени за онези богати, но безлюдни земи.

През първия ден не срещнали никого, нито човек, нито крава или овца, само пъдпъдъци и реещ се в небето сокол. Хората от Низините оставили този пуст район като преграда между владенията си и тези на планинците. Цял ден яздила дружината, но с бавен ход, заради немощното пони на Барто. Чак в късната сутрин на следващия ден зърнали стадо овце и десетина кози из обрамчените с каменни огради хълмове, после далечна ферма и една воденица в някаква тясна речна долина. Пътеката се разширила до коларски път, после станала широк друм, който вървял между разорани ниви, и накрая пред тях изникнали димящите комини и червените покриви на град Дънет, издигнат на огрян от слънцето хълм.

Не зная как си е представял баща ми нападението — внезапен свиреп набег на воини, нахвърлящи се върху изплашените граждани, или внушаваща страх кавалкада по улиците, подсилена от заплахи и намеци за страховитите сили на отряда. Каквото и да си е мислел, когато стигнали, влезли в града, но не в галоп, не с крясъци и размахани оръжия, а спокойно, в добър боен ред. Почти незабелязано се смесили с тълпите, стадата добитък и конете и каруците, прииждащи заради пазарния ден, и скоро стигнали централния площад и пазарището, а там някой се сетил какви са и хората започнали да викат; „Планинци! Магьосници!“ Едни побягнали извън града, други се залостили в къщите, търговците се хвърлили да прибират стоката си, настъпила паника и се възцарила страшна бъркотия, преобръщали се сергии, хора и животни се оплитали в чергилата, изплашени коне подскачали и цвилели, мучали крави, а каспромантските фермери подсилвали гюрултията, като размахвали оръжия и надавали бойни викове. И тогава Канок се провикнал, но не към гражданите, а към хората си, и ги заплашил, че ако не се усмирят, той ще го направи със силата си. Накарал ги да се струпат около него и те се приближили неохотно, защото вече били награбили плячка — един бил отмъкнал копринен шал, друг бакърено котле.

— Дадох си сметка — обясни баща ми, — че започне ли битка, сме загубени. Те бяха стотици, а ние — само шепа.

Как би могъл да знае, че градът е толкова голям и многолюден? Никога не бил виждал нещо подобно.

— Знаех, че тръгнем ли да плячкосваме по къщите, ще се разделим и ще ни избият един по един. Само Тернок и аз имахме достатъчно силна дарба, за да нападаме и да се защитаваме. И какво можехме да вземем? Имаше толкова много неща — храна, дрехи, стоки, какво ли не! Как да натоварим всичко това? Къде да идем с плячката? Исках да си намеря жена, но не виждах как ще стане това в цялата тази бъркотия. Предусещах, че веднага щом се окопитят, ще се нахвърлят върху нас. Ето защо развях бяло знаме за преговори: надявах се, че знаят какво е това. Оказа се, че знаят. На прозорците на една голяма къща до пазарището се показаха неколцина мъже и също размахаха бели кърпи. И аз им извиках: „Аз съм Канок от каспромантския род и имам дарбата и силата да развалям. Сега ще видите как я прилагам“. Първо ударих една от сергиите на пазара и тя се разпадна на части. Сетне се завъртях на другата страна, за да видят добре какво правя, и поразих ъгъла на една голяма каменна къща, срещу тази, от която надзъртаха мъжете. Държах ръката си изпъната, за да могат да я видят. Къщата се разтресе и няколко големи камъка изпаднаха от зидарията сред облак хоросан. „Стига, спри!“ — развикаха се мъжете. Извърнах се към тях. Бяха готови за преговори. Попитаха ме какво искам. Рекох им: „Жени и момчета“. Те се развикаха ужасено, а останалите на площада се разкрещяха: „Не! Не! Убийте магьосниците!“ Бяха толкова много, че гласовете им се извисиха като буреносен вятър. Конят ми подскочи и изцвили — една стрела го бе забърсала по хълбока. Погледнах нагоре към прозореца, от който надничаха мъжете с белите кърпи, и забелязах лъконосец, тъкмо опъваше пак тетивата. Ударих го. Тялото му се свлече като чувал от прозореца, тупна на калдъръма и се пръсна. Видях друг човек в тълпата, навеждаше се за камък, и също го поразих. Но този път се целех само в ръката. Той изпищя, изпусна камъка и парализираната му ръка увисна безпомощно. Отново се вдигна страшна врява. „Ще ударя всеки, който помръдне!“ — извиках високо. И тълпата застина.

Докато преговаряли, баща ми държал хората си до себе си. Тернок му пазел гърба. Мъжете, които излезли да говорят от името на града, се съгласили, изплашени от дарбата му, да му дадат пет жени и пет момчета за ратаи. Започнали обаче да усукват, че им трябвало време, докато платят данъка, както го нарекли, и той ги прекъснал: „Доведете жени и момчета и ние ще си изберем“. И щом вдигнал лявата си ръка, те веднага се съгласили.

Междувременно тълпата отново започнала да приижда на площада и той не можел да направи нищо, освен да чака, плувнал в пот върху потния си кон, и да шари с поглед по прозорците за други стрелци. Най-сетне докарали момчетата и момичетата. Те плачели и се дърпали, подкарвали ги с остени и камшици. Общо пет момчета, всичките под десет години, и четири жени — две полумъртви от страх слугинчета и две възрастни жени с мръсни вонящи дрехи: тях дори не трябвало да ги подкарват, защото сигурно смятали, че животът при магьосниците едва ли ще е по-лош от живота им в града. И това било всичко.

Канок решил, че едва ли ще е разумно да упорства за по-добри предложения. Колкото повече се бавели на площада, толкова по-голяма щяла да става тълпата и достатъчно било някой да го порази със стрела, без да го види, и останалите щели да ги разкъсат на парчета.

Въпреки това не бил склонен тези търгаши да го измамят.

— Тук има само четири жени — провикнал се.

Мъжете от къщата отново започнали да спорят и да хленчат.

Нямали много време. Той пак огледал пазарището и големите къщи около него. И видял на прозореца на ъгловата къща девойка. Носела светлозелени дрехи и цветът им вече бил привлякъл вниманието му. Не се криела, а стояла на прозореца и гледала надолу към него.

— Ето тази — рекъл той и я посочи… Вдигнал дясната си ръка, но въпреки това хората се развикали изплашено.

Това го накарало да се разсмее. Той бавно насочил дясната си ръка към пребледнелите хора, преструвал се, че ще ги развали.

Вратата на ъгловата къща се отворила и девойката със светлозелената рокля излязла и спряла на стъпалата. Била дребна и слабичка. Дългата й черна коса била вързана със зелена кърпа.

— Ще ми станеш ли жена? — попитал я Канок.

— Да — отвърнала тя и бавно тръгнала към него. Била с черни пантофки с връзки. Пъхнала крак в стремето, а той се навел и й помогнал да се настани на седлото зад него.

— Мулетата и товарът им са ваши! — извикал на тълпата: помнел, че когато покажеш дарбата си, винаги трябва да проявиш щедрост. Било наистина великодушна постъпка, като се имала предвид бедността му, макар че гражданите на Дънет можело да приемат това за поредната обида.

А после бавно излезли от площада, в същия ред, в който били дошли, изпратени от мрачно мълчание, минали по калдъръмените улици между надвисналите сгради и поели на север, към планините.

Така приключило последното каспромантско нападение в Низините. Нито Канок, нито жена му не минали пак по този път.

Тя се казвала Мелле Аулита. Освен зелената рокля и черните пантофки, с които я взел, имала само един малък опал на сребърна верижка на шията. Това й била зестрата. Оженил се за нея четири дена след като дошли в Каменната къща. Майка му и останалите жени й ушили рокля за сватбата и приготвили всичко необходимо. Брантор Оррек ги бракосъчетал в голямата стая. Присъствали всички участници в набега, както и всички жители на Каспромант и онези, които гостували тук от Западните земи — танцували и се веселили.

— И после — рекох, когато баща ми приключи историята — мама родила мен!

Мелле Аулита се родила и израсла в Дерисова вода, четвърта от петте дъщери на жреца-магистрат на общинската религия в Бендерман. Това е висок пост и жрецът-магистрат и жена му били състоятелни хора, осигуряващи на дъщерите си охолно съществуване, ала същевременно ги държали изкъсо, тъй като тамошната религия изисква от жената скромност, послушание и дисциплинираност, а непокорните били наказвани сурово. Адилд Аулита бил любвеобилен и всеотдаен баща. Най-голямата му мечта била дъщерите му да станат послушнички в Градския храм. Мелле от малка се научила да чете, пише и смята, познавала отлично историята и поезията, както и основите на градската архитектура — добра подготовка за една многоуважавана кариера. Харесвало й да учи и се проявявала като даровита ученичка.

Но когато навършила осемнайсет, нещо в нея се променило, не зная какво, тя не ми казваше, само се усмихваше и почваше да говори за друго. Може би се била влюбила в някой от учителите си и се страхувала да не я корят за това. Или пък в някой младеж и се е измъквала, за да се среща с него. Не знам. Обяснението може и да е съвсем просто. Ала дори намек за скандал не можело да има, когато ставало дума за една целомъдрена девица, посветила живота си на Градския храм и на духовната чистота. Питам се дали Мелле нарочно не е нагласила нещата така, че да се отърве от службата си в Храма. Така или иначе, пратили я при едни далечни роднини на север, в затънтеното градче Дънет. Добри и загрижени роднини, които я държали изкъсо, търсели й подходящ съпруг от местните родове и й водели кандидатите за одобрение.

— Един от тях — разказваше тя — бе дребничко охранено мъжле с розово носле, прехранваше се от продажба на свине. Друг бе висок и слаб младеж, молеше се по един час единайсет пъти на ден. Искаше и аз да се моля с него.

И един ден погледнала през прозореца и видяла Канок от Каспромант, яхнал червеникав жребец и способен да унищожава с погледа си хора и къщи. Както той избрал нея, така и тя го избрала.

— И как накара роднините ти да те пуснат? — питах, макар да знаех отговора, но пък предвкусвах удоволствието от него.

— Те всичките лежаха на пода, бяха се сврели под мебелите, за да не може магьосникът-воин да ги види и да ги унищожи. А аз им рекох: „Не се страхувайте. Защото нали е казано «девица ще спаси къщата и имота ти»“. После слязох долу и излязох навън.

— Откъде знаеше, че баща ми няма да те убие?

— Просто знаех.

Не е имала никаква представа къде отива и какво я чака, точно както и Канок, когато е слизал от Предпланинието и си е мислил, че Дънет е като някое от селата ни — няколко колиби и навеси, кошара за овцете и десетина обитатели, всичките излезли по работа или на лов. Тя пък сигурно си е представяла, че ще иде в някоя къща като тази на баща й или поне че ще е като домът на роднините й, скромно, чисто и уютно местенце, пълно с дечурлига и врява. Откъде да знае истината?

За хората от Низините нашите планински земи са прокълнато, забравено място, което са загърбили много отдавна. Те не знаят нищичко за нас. Ако бяха войнолюбиви, щяха да пращат от време на време по някоя неголяма армия, за да прочисти тези досадни останки от миналото, но Бендраман и Урдайл са земи на търговци, фермери, книжници и жреци — не на войници. Ето защо предпочитат да обърнат гръб на планините и да ги забравят. Дори в Дънет, казваше майка ми, мнозина вече не вярвали в приказките за мъжете от Карантаг — за страховитите орди, които се спускат в градовете от платата, чудовища на коне, магьосници, които могат да запалят житата в полетата с едно махване на ръка и да парализират с поглед цели армии. Това било много отдавна, „когато царувал Къмбело“. Нищо такова не се случва в наши дни. Казали й, че жителите на Дънет дори изкупували гъсто мляко от планинците, преди да настъпи големият мор по животните. Заедно с него дошла и сиромашията. Горе в планините сега имало само бедни пастири, овчари и фермери, които едва свързвали двата края върху каменистата земя.

Така постепенно майка ми узнала истината, или поне част от нея.

Но според нея има много истини, поне толкова, колкото са историите за тях.

Сигурно затова всички истории, които ни разказваше, когато бяхме малки, се случваха във времето, „когато царувал Къмбело“. Младите храбри рицари-жреци, които победили дяволите, приели облика на огромни свирепи кучета, страховитите магьосници от Карантаг, говорещата риба, която предупредила за земния трус, просякинята, която имала летяща карета, изкована от лунна светлина — те всичките бяха от времето, когато царувал Къмбело. Останалите истории въобще не бяха приключенски, с изключение на една, онази, в която тя самата излизаше на пазарището. Там се кръстосваха двата разказа, там се срещаха истините.

Историите без приключения бяха по-скоро разкази за спокойния живот в едно средно по големина градче в тих район на Низините. Харесвах ги толкова, колкото и тези с приключения. Все исках да ми разправя за Дерисова вода. Струва ми се, че и тя обичаше да се унася в спомени, вероятно защото понякога й ставаше мъчно за родния дом. Беше чужда сред чужди, колкото и да обичаше семейството си и да бе обичана. Винаги радостна, засмяна, изпълнена с живот, енергична — но зная, че най-хубавите й мигове бяха, когато се сгушваше под завивките с мен и започваше някой безкраен разказ за Дерисова вода. За това как със сестрите й надничали тайно, докато баща им навличал всички корсети, подплати и наметала на жрец-магистрат и как куцукал неуверено с обувките с високи токове, за да изглежда по-висок от останалите, и как после се смалявал отново, веднага щом ги изхлузел. Разказваше как излизали със семейни приятели на разходка с лодка, спускали се по Тронд чак до устието, където реката се вливала в морето. Разказваше ми и за морето. За това например, че вкаменените черупки, които намираме в каменоломната и използваме за игра, някога са били на морски обитатели и са били сияещи и невероятно красиви.

Нерядко, когато се прибираше от полската работа, баща ми сядаше до нас на леглото и се заслушваше в разказите й. Той също обичаше да я слуша. А тя разказваше как ручеите в Низините са бавни и спокойни, не като нашите. За хората в градчетата, които разговарят за изкуство и обичат да си доставят малки удоволствия независимо дали става въпрос за полезни неща. Тя донесе изкуството и удоволствията в Каспромант. Тя бе светлината в очите на баща ми.