Червена страна

Преброяване

Помирисаха Бийкън, преди да са го видели. Миризмата на печено месо подкара прегладнялата тълпа в безогледна надпревара надолу по склона - блъскаха се, препъваха се из дълбокия сняг. Оказа се, че една предприемчива търговка беше избрала да разположи скарата си над лагера, високо горе на склона. За нейна беда никой от наемниците не беше в настроение да плаща. Изблъскаха я безцеремонно настрани и опоскаха нареденото по скарата до последния хрущял - по-опустошителни от рояк скакалци. Дори суровото месо след кратки сблъсъци, естествено, беше погълнато за секунди. В бъркотията около скарата един от наемниците беше свършил с ръка върху нажеженото желязо и сега клечеше в снега, стенеше от болка и стискаше нашарената си с черни черти длан, когато Темпъл мина покрай него, сгушен в палтото си.

- Що за хора са това? - промърмори Шай. - По-богати от Хермон, а продължават да крадат.

- Вършенето на злини се превръща в навик - отвърна той през тракащи зъби.

Явно миризмата на печалба се беше разнесла чак до Крийз, защото в лагера кипеше оживление. Още няколко гробници бяха изринати от снега, а между тях бяха вдигнати нови бараки, чиито комини бълваха дим. Нови амбулантни търговци бяха разпънали сергии, нови курви - дюшеци, до един строени и готови да посрещнат смелите покорители на новия свят. Цените биваха скрито-покрито променяни в момента, в който търговците с типичния за алчните си души нюх забелязваха количеството злато и сребро, с което бяха натоварени наемниците.

Коска беше единственият ездач и водеше процесията на гърба на изтощено муле.

- Привет! - Бръкна в една от чантите на седлото и небрежно подхвърли шепа златни монети във въздуха. - И честит рожден ден на всички!

Една сергия биде преобърната с краката нагоре, раздрънчаха се тенджери и тигани, хората се хвърлиха стремглаво на земята и в краката на мулето на Стареца настана истински бой - приличаха на гълъби, на които някой е подхвърлил шепа просо. Един измършавял цигулар, несломим от липсата на пълен комплект струни, подхвана игрива мелодия и заподскача сред наемниците с широка беззъба усмивка на уста.

Темпъл видя позната табела - „Метална работилница Маджуд и Кърнсбик“, - под която някой беше дописал старателно „Оръжия и брони, направа и поправка“. Под нея стоеше самият Абрам Маджуд, а зад него върху тесен парцел - няколко наети работници, които поддържаха запалена и готова за работа преносимата ковачница.

- Намерил си нов парцел - каза Темпъл.

- Малък. Ще ми построиш ли магазин на него?

- Може би по-късно. - Той стисна ръката на търговеца и се замисли с носталгия за дните, прекарани в честен труд за почти честен работодател. Напоследък връщането с носталгия към спомените се беше превърнало в любимо занимание. Странна работа, най-хубавите моменти от живота си човек вижда едва когато погледне назад.

- Това ли са децата? - каза Маджуд и клекна пред Роу и Пит.

- Намерихме ги - каза Шай без особен ентусиазъм.

- Радвам се. - Маджуд подаде ръка на момчето. - Ти трябва да си

Пит.

- Да - каза той и стисна тържествено ръката на търговеца.

- А ти - Роу.

Момичето извърна настрани начумерената си физиономия и не отговори.

- Тя е - отвърна вместо нея Шай. - Или по-скоро... беше тя.

Маджуд плесна с длани коленете си и се изправи:

- Убеден съм, че скоро пак ще бъде. Хората се променят.

- Напълно ли си сигурен? - попита Темпъл.

Търговецът сложи ръка на рамото му:

- Нима доказателството за това не стои пред мен?

Той се зачуди дали това беше шега, или откровен комплимент, когато познатото квичене на Коска раздра ушите му:

- Темпъл!

- Господарят ти те вика - каза Шай.

Имаше ли смисъл да спори? Извини се набързо и подвил опашка като пребито куче, затътри крака към форта. Подмина един от наемниците, чиято физиономия беше омазана до ушите, докато трескаво разкъсваше с ръце печено пиле. Двама се бореха за манерка ейл, без да искаха, извадиха тапата от гърлото и трети се хвърли помежду им, извил нагоре глава и отворил уста в напразен опит да лапне разляното. Трима бяха вдигнали на раменете си една от курвите - накичена със старинни златни бижута, с килната накриво диадема на главата - и тя крещеше с пълно гърло над бурните овации на околните:

- Аз съм кралицата на шибания Съюз! Аз съм шибаната кралица на шибания Съюз!

- Радвам се да видя, че си добре - плесна го по рамото Суорбрек и според Темпъл беше напълно откровен.

- Жив, за добре - не знам. - Беше минало много време, откакто за последно беше добре.

- Как беше?

Темпъл се замисли:

- Боя се, че нямаше героични истории за записките ти.

- Загубих надежда, че ще открия такива тук.

- Според мен най-добре е надеждите да се изоставят рано - промърмори Темпъл.

Старецът махна на тримата си капитани и те се скупчиха в заговор-ническа и леко вмирисана прегръдка пред огромния фургон на началник Пайк.

- Мои верни приятели - поде той както обикновено, когато следващата му дума щеше да е лъжа. - В момента стоим на шеметния връх на небивал успех. Но като човек, озовавал се неведнъж в подобни ситуации, мога да ви уверя, че от него няма по-страшно място на този свят, защото изгубилия равновесие на него го чака стремително и дълго падане. Успехът подлага приятелството на проверка, за каквото провалът може само да мечтае. Сега трябва да сме дважди по-внимателни с нашите хора и трижди по-предпазливи с околните.

- Съгласен - кимна Бракио и разтърси двойна гуша.

- Точно така - ухили се мазно Димбик с порозовял от студа остър

нос.

- Бог е свидетел, че е така - избоботи Джубаир и извърна очи към небето.

- О, как мога да се проваля, когато ме крепят три такива колони? Първата ни работа трябва да е прибирането на плячката. Ако остане в ръцете на хората, до сутринта ще е почти напълно пропиляна и потънала в джобовете на тези лешояди.

Мъжете изкрещяха възторжено при набиването на канелата в огромно буре, наредиха се пред него върху опръскания с червени капки сняг и започнаха да плащат с охота за всяка халба десеторно по-висока цена от тази на цялото буре.

- Утре по това време ще са сериозно задлъжнели - отбеляза Димбик и приглади с наплюнчен пръст едно кичурче на главата си.

- Затова предлагам незабавно да съберем донесените ценности, те да бъдат преброени пред всички от сержант Дружелюбния, заведени нотариално от господаря Темпъл и заключени зад три ключалки в този фургон. - Коска потупа с длан солидното дърво на въпросния фургон като олицетворение на здравия разум и надеждността на предложението си. -Димбик, подбери най-верните си хора за охраната му.

Бракио се загледа в един от наемниците, който въртеше златна огърлица над главата си.

- Мъжете няма да са доволни, че трябва да предадат плячката.

- Винаги е така, но ако сме единни, ако им предоставим подобаващо занимание за отвличане на вниманието, ще се поддадат. Каква е числеността ни в момента, Дружелюбен?

- Сто четиресет и трима - отвърна сержантът.

Джубаир поклати глава при това поредно доказателство за пълното безверие на човечеството:

- Дружината се топи с обезпокоителни темпове.

-Не можем да си позволим повече дезертьорство - каза Коска. -Предлагам конете да бъдат събрани, оградени и поставени под охраната на доверени мъже.

- Рисковано. - Бракио се почеса с тревожно изражение на лицето между гънките на двойната си брадичка. - Имаме няколко доста плашливи...

- Ами, коне, какво да ги правиш? Погрижи се. Джубаир, искам една дузина от най-добрите ти хора да са в готовност - малката ни изненада трябва да мине по план.

- Вече очакват заповедите ти.

- Каква изненада? - попита Темпъл. Бог му беше свидетел, нямаше сили да понесе повече вълнения.

Старецът се ухили:

- Разгласената изненада не е никаква изненада. Не се тревожи! Убеден съм, че ще одобриш постъпката ми. - Темпъл обаче далеч не беше убеден. Неговата идея за правилна постъпка и тази на Коска намираха все по-малко пресечни точки в последно време. - Тогава всички на работа, докато аз говоря на момчетата.

Той изпрати с поглед отдалечаващите се капитани и усмивката му постепенно се стопи, а очите му се присвиха подозрително.

- Нямам никакво доверие на тези копелета.

- Не - каза Дружелюбния.

- Аз също - добави Темпъл. И беше самата истина, единственият, на когото имаше по-малко доверие, в момента стоеше до него.

- Искам вие двамата да се погрижите за преброяването на съкровището ни. Искам всичко до последната монета да е описано и прибрано на сигурно място.

- Преброено? - попита Дружелюбния.

- Разбира се, стари приятелю. Също така се погрижи във фургона да има вода и храна, конете да са впрегнати и готови за път. Ако положението стане... грозно, може да се наложи да потеглим незабавно.

- Осем коня във впряга - каза Дружелюбния. - Четири двойки.

- А сега ми помогни да се кача горе. Трябва да произнеса реч.

След изобилие от гримаси и пъшкате Стареца се покатери на капрата, а оттам - на покрива на фургона. Подпря се на дървения парапет и обходи лагера с поглед. В този момент онези, които не бяха напълно погълнати от заниманията си, започнаха да скандират и постепенно пред фургона се оформи гора от вдигнати оръжия, бутилки и недоядени парчета месо. Изморени от товара, тримата стовариха безцеремонно прясно коронясаната кралица на Съюза с писък в калта и обраха всичките й бижута.

- Коска! Коска! Коска! - ревеше тълпата, а Стареца свали шапката си, приглади снежнобялата си коса назад и разпери ръце да приеме овациите.

Някой сграбчи цигулката на беззъбия свирач и я разби на парчета, след което, за да е сигурен, че ще пази тишина, го фрасна с юмрук в устата.

- Славни мои съратници! - изрева Коска. Времето може и да бе притъпило някои от способностите му, но силата на гласа му беше непокътната. - Справихме се добре! - Надигнаха се нови овации. Някой хвърли нагоре шепа монети и около него настана грозно стълпотворение. - Тази вечер ще празнуваме! Тази вечер ще пием, ще пеем, ще се веселим така, както подобава на герои след триумф, достоен за старите времена. -Тълпата изрева, раздадоха се братски прегръдки и тупане по гърбовете. Темпъл се замисли дали героите от старите времена щяха да празнуват изхвърлянето на дузина старци от ръба на скала. Много вероятно. Такива са те, героите.

Коска вдигна ръка да въдвори тишина и тя щеше да е почти пълна, ако не беше шумното мляскане - един от наемниците и една курва бяха започнали вече веселбата.

- Преди да започне празненството обаче, за съжаление, ще има малко счетоводство. - Темпъл забеляза моментална промяна в настроението на тълпата. - Всеки ще предаде плячката си... - Надигна се недоволно мърморене. - Цялата плячка! Никакво гълтане на монети, никакви пръстени в задниците! Повярвайте ми, на никого няма да му е приятно да ги търси там. - Чу се отчетливо освиркване от няколко места. - По този начин прекрасното ни съкровище ще бъде правилно оценено, описано и прибрано на съхранение зад три ключалки в ето този фургон, откъдето по-късно, когато стигнем обратно в цивилизацията, ще бъде разпределено според правилника!

Настроението на тълпата доближи точката на кипене. Темпъл забе-ляза няколко от хората на Джубаир да вървят сред множеството и да се оглеждат внимателно.

- Потегляме на път утре сутрин! - извика Коска. - А тази вечер всеки ще получи като допълнително възнаграждение сто марки, които да похарчи, както му душа иска! - Забеляза се леко уталожване на възмущението. - Нека не разваляме този триумф с разногласия! Останете единни и ще напуснем тази пустош по-богати, отколкото някога сме мечтали. Обърнем ли се един срещу друг - наградата ни ще са провал, срам и смърт. - Той удари с юмрук нагръдника си. - Аз както винаги съм загри-жен единствено и само за сигурността на славното ни братство! Колкото по-скоро приключим с описа на плячката, толкова по-скоро ще започне празненството!

- Ами бунтовниците? - прокънтя звънко нечий глас. Инквизитор Лорсен си запробива път през тълпата към фургона и от изражението на изпитото му лице стана ясно, че не се готвеше за никакво празненство. -Къде са бунтовниците, Коска?

- Бунтовниците? А, да. Странна работа. Претършувахме Ашранк от горе до долу. Ти би ли използвал думата „претършувам“ за това, които направихме, Темпъл?

- Бих. - Бяха разбили на парчета всичко, способно да скрие монета, камо ли бунтовник.

- И нито следа от тях? - изръмжа Лорсен.

-Измамени сме! - Коска удари ядосано с юмрук по парапета. -Проклятие, каква коварна паплач са тези бунтовници! Съучастничество-то им с тези драконови хора е било само заблуда, номер!

- Техен или твой?

- Инквизиторе, обиждате ме! Не по-малко разочарован съм от вас.

- Не съм убеден! - сряза го Лорсен. - Ти все пак напълни джобовете.

Коска разпери ръце и сви безпомощно рамене:

- Наемници, какво очакваш?

Разнесе се смях сред наемниците, но работодателят им не се присъедини.

- Направи ме съучастник в грабеж! В убийство! В клане!

- Виж сега, не съм ти опирал нож в гърлото. Началник Пайк, докол-кото си спомням, искаше хаос и...

- С определена цел! Ти ни въвлече в безсмислено клане!

- А ти смислено клане ли предпочиташе? - подсмихна се Коска, но пръснатите зад Лорсен практици с черни маски на лицата явно нямаха чувство за хумор.

Инквизиторът изчака смеха да утихне.

- Вярваш ли в нещо въобще?

- Ако имам избор, не. Вярата сама по себе си, инквизиторе, не е повод за гордост. Вяра без доказателство е отличителният белег на дивака.

Лорсен поклати невярващо глава:

- Ти си едно наистина отвратително създание.

- И съм последният, който ще го отрече, но ти пропускаш нещо важно. Ти си нещо по-долу и от това. Никой не е способен на повече злини от онзи, убеден в правотата си. Няма по-пагубна кауза от възвишената. Открито признавам, че съм злодей. Именно за това ме нае. Но не съм дву-личник. - Коска обхвана с жест остатъците от дружината, наблюдаващи със затаен дъх конфронтацията му с Лорсен. - Аз имам гърла за хранене. А теб нищо не те задържа тук. Ако толкова си се устремил към вършенето на добрини, направи нещо, с което ще се гордееш. Отвори пекарна. Пресен хляб всяка сутрин - ето ти благородна кауза!

Тънките устни на инквизитора се извиха презрително:

- Нищо не те отличава от животното, нали? Лишен си от всякаква съвест. Пълна липса на морал. Не се ръководиш от нищо друго освен от личния си интерес.

Лицето на Коска придоби сериозно изражение, когато се наведе напред от парапета:

- Може би, когато преживееш повече разочарования и срещнеш повече предателство от мен, ще разбереш, инквизиторе, че няма друг ръководен принцип на този свят освен личния интерес и да, хората са животни. Съвестта е товар, който избираме да носим, а моралът е лъжа, която си казваме, за да го направим по-лек. Много пъти ми се е искало да не е така. Но е така.

Лорсен кимна бавно, без да откъсва святкащи от гняв очи от Коска.

- Ще си платиш за това.

- А, като стана дума за плащане, въпреки че ще прозвучи направо смешно, началник Пайк ми обеща петдесет хиляди марки.

- За залавянето на бунтовника Контъс!

- Точно така. Ето го.

Чу се звън на стомана, тракане на арбалети и подрънкване на брони и една дузина от хората на Джубаир излязоха напред. Оформиха кръг от извадени мечове, насочени арбалети и копия около Лам, Суийт, Шай и Савиан. Маджуд бавно придърпа към себе си ококорените от изненада деца.

- Господарю Савиан - провикна се Коска. - С най-голямо съжаление ще те помоля да предадеш оръжията си. Всичките, ако обичаш!

Лицето на Савиан остана безизразно, когато разкопча с една ръка катарамата на гърдите си и арбалетът и стрелите му изтропаха на земята. Лам го погледна и отхапа спокойно от пилешкото бутче в ръката си. Безсъмнено това беше лекият път - стоиш и гледаш. Бог му беше свидетел, Темпъл често избираше него. Прекалено често...

Той се изкатери бързо по фургона и изсъска в ухото на Коска:

- Няма нужда да го правиш!

- Нужда? Не, разбира се.

- Моля те! Какво печелиш от това?

- Да печеля? Аз? - Старецът повдигна озадачено вежди, докато Са-виан разкопчаваше бавно палтото си и вадеше едно по едно останалите си оръжия. - Не печеля абсолютно нищо. Това е целият смисъл на безко-ристността и милосърдието.

Темпъл го зяпна и замига на парцали.

- Не ми ли казваше ти самият да постъпвам както е редно? - попита Коска. - Нима не подписахме договор? Нима не прегърнахме благородната кауза на инквизитор Лорсен като своя? Нима не го разкарвахме толкова време нагоре-надолу из тази забравена от Бога пустош? Моля те, Темпъл, замълчи. Не мислех, че някога ще го кажа, но ти спъваш моралното ми израстване. - Обърна се и извика: - Ще бъдеш ли така добър, господарю Савиан, да навиеш ръкави?

Савиан се покашля, хората на Джубаир пристъпиха нервно напред, подрънквайки тихо с брони и оръжия, после той разкопча бавно най-горното копче на ризата си. Продължи надолу под изпитателния поглед на наемници, търговци и курви - замръзнали в очакване на развръзката на разигралия се спектакъл. Хеджес също беше там, видя Темпъл, по неизвестно каква причина - с грейнала на доволната му физиономия усмивка.

Савиан свали ризата и се изправи гордо. Цялото му тяло, от шията до китките на ръцете, беше изписано с различни по големина букви на дузина езици: Смърт на Съюза, Смърт на краля. Най-добрият мидър-ландец е мъртвият мидърландец. Никога на колене. Не се предавай. Без милост. Няма да има мир. Свобода. Справедливост. Кръв.

- Само ръкавите шяха да са достатъчни - каза Коска, - но ефектът е същият.

Савиан се усмихна едва:

- А ако кажа, че не съм Контъс?

- Съмнявам се, че бихме ти повярвали - отвърна Коска и погледна към Лорсен, който беше зяпнал възрастния бунтовник с жаден поглед. -Всъщност съм убеден, че не бихме ти повярвали. Някакви възражения, господарю Суийт?

Суийт примига на парцали към извадения на показ остър метал и моментално избра лекия път.

- Никакви. Шокиран съм като всеки друг от този неочакван развой на събитията.

- Сигурно се чувстваш леко притеснен от факта, че през цялото това време си пътувал рамо до рамо със закоравял убиец. - Коска се ухили до уши. - Всъщност с двама, а, господарю Лам? - Севернякът продължаваше да гризе пилето, все едно не виждаше насочената право към него стомана. - Нещо да кажеш от името на приятеля си?

- Повечето си приятели убих собственоръчно - отвърна той с пълна уста. - Дойдох за децата. Останалото е кал.

Коска притисна длан в нагръдника си и на лицето му се изписа тъга:

- Бил съм на твоето място, господарю Савиан, и искрено ти съчувствам. Когато дойде краят, човек винаги е сам.

- Безмилостен е тоя живот - отвърна Савиан, без да вдига поглед.

- Хванете го - изръмжа Лорсен и практиците му се нахвърлиха върху Савиан като отвързани кучета. За момент на Темпъл му се стори, че вижда ръката на Шай да се спуска към дръжката на ножа й, но Лам се пресегна, хвана я и сведе поглед към земята, докато практиците отвеждаха Савиан към форта. Инквизитор Лорсен спря на прага, извърна се и огледа с мрачна усмивка лагера, после изчезна вътре и затръшна с трясък вратата зад себе си.

Коска поклати невярващо глава:

- Дори едно „благодаря“ не каза. Вършенето на добро е загубена кауза, Темпъл, както неведнъж съм казвал. Строявайте се, момчета, време е за малко счетоводство!

Бракио и Димбик тръгнаха да обикалят и да изтикват хората си, нареждайки ги на опашка под съпровода на ропот и недоволно мърморене - вълнението от ареста на Савиан беше отминало и личните им проблеми отново бяха на дневен ред. Темпъл срещна погледа на Шай. Стояха така, загледани един в друг, но какво можеха да направят?

- Ще ни трябват чували и сандъци - викаше Коска. - Отворете фургона и донесете маса. Хубаво, врата и две подпори ще свършат същата работа! Суорбрек? Донеси писалка, мастило и тефтер. Не е писането, за което си дошъл, но е не по-малко отговорна задача!

- Дълбоко съм поласкан - изграчи писателят и лицето му пребледня.

- По-добре ние да тръгваме вече. - Суийт беше приближил фургона и гледаше към Коска изотдолу. - Трябва да заведем децата в Крийз.

- Разбира се, приятелю - усмихна му се отгоре Коска. - Ще липсваш на всички тук. Без твоите умения - а, да не забравяме и страховитата дарба на господаря Лам - каузата ни беше обречена. В твоя случай славните истории не са никак преувеличени, прав ли съм, Суорбрек?

- Самото превъплъщение на легендите, генерале - смотолеви писателят.

- Ще трябва да им отредим една глава от книгата. Даже две! Всичко най-хубаво на теб и спътниците ти. Ще препоръчвам услугите ти на когото срещна! - Коска се обърна, слагайки край на разговора.

Възрастният скаут се покашля:

- Остава само да уредим сметката. Доколкото си спомням, разбрахме се за една двайсета от печалбата...

- Ами моят дял? - Кантлис си проби път покрай Суийт и застана отпред, вдигнал глава към Коска. - Аз ви казах, че там ще има бунтовници! Аз намерих копелетата!

- Самата истина! - каза Коска. - Ти си един достоен крадец на деца, същински пророк! Дължим ти целия си успех!

Кървясалите очи на Кантлис грейнаха алчно:

- Значи. какво ми се полага?

Дружелюбния пристъпи зад него и просто ей така, сякаш на шега, преметна примката през главата му. Кантлис се озърна и в следващия момент Джубаир дръпна с всичка сила въжето, предварително прехвърлено през една щръкнала навън от порутената кула греда. Конопът изпращя и краката на бандита се отлепиха от земята. Единият му ритащ във въздуха крак улучи мастилницата и я разля върху тефтера в ръцете на пребледнелия като платно Суорбрек. Кантлис задрапа немощно със счупената си ръка по въжето около шията си и очите му се облещиха.

- Пито - платено! - викна Коска. Част от наемниците подеха неохотно овации. Други се разсмяха. Някой хвърли по Кантлис огризка от ябълка, но не улучи. Повечето дори не обърнаха внимание.

- О, боже - прошепна Темпъл. Зачопли копчетата на ризата си и заби поглед в намазаните с катран дъски на покрива на фургона, но така пък виждаше сянката на мятащата се фигура върху тях. - О, боже!

Дружелюбния омота въжето около един пън и го завърза. Хеджес, който допреди малко също се беше насочил към фургона, се покашля и тръгна обратно. Усмивката му се беше стопила. Шай се изплю през зъби и извърна гръб. Лам стоя и гледа, докато Кантлис не спря да рита с крака, облегнал небрежно длан на дръжката на меча, който беше взел от драконовите хора. Погледна навъсено към вратата, зад която бяха отвели Савиан, и захвърли в калта оглозгания пилешки кокал.

- Седемнайсет - каза Дружелюбния.

- Какво седемнайсет? - попита Коска.

- Пъти ритна с крака. Последния не го броя.

- Това последното беше само потръпване - каза Джубаир.

- Седемнайсет много ли е? - попита Стареца.

- Средна работа - сви рамене Дружелюбния.

Коска погледна към Суийт и повдигна очаквателно сивите си вежди:

- Та, какво казваше? Нещо за някакъв дял, мисля?

Скаутът погледна към полюшващия се на въжето Кантлис, вкара крив показалец под яката си, разтегли я и за пореден път днес избра лекия път.

- Ще да съм се объркал нещо. Май по-добре да се връщаме в Крийз, ако нямаш проблем с това?

- Както решиш. - Отдолу първият наемник обърна раницата си върху масата и от лъскавата купчина метал се разлетяха настрани злато и сребро. Стареца нахлупи шапка и оправи перото. - На добър път!

Обратно

- Този нагъзен дърт шибаняк! - кресна Суийт, шибна с пръчката надвисналите над главата си клони и посипалият се от тях сняг се стовари отгоре му. - Чеп-комо-шибаният-Пиш-коска! Този шибан дърт гъзое-бач!

- Това вече го каза веднъж - обади се Шай.

- Не, той каза „нагъзен дърт шибаняк“.

- Ще прощаваш - каза Шай. - Това е съвсем друга работа.

- Да не би да не си съгласна? - сопна й се Суийт.

- О, съгласна съм - отвърна Шай. - Голям шибаняк е, спор няма.

-Гъз... мамка му... гъз... мамка му - смушкваше коня си Суийт и

млатеше яростно стволовете на всяко дърво покрай пътя. - Ще му го върна аз на това гнусно копеле, ще видите!

- Откажи се - изръмжа Лам. - Някои неща просто не можеш да промениш. Човек трябва да е реалист.

- С тия пари, дето ми отмъкна, щях да се оттегля от занаята!

- Още дишаш, нали така? Радвай се.

- Лесно ти е на теб! Не ти изгуби цяло съкровище!

Лам го погледна:

- Изгубил съм предостатъчно.

Суийт отвори уста, но не намери думи и просто кресна още едно „Мамка му!“, преди да захвърли гневно пръчката към дърветата.

Продължиха напред сред студ и тягостно мълчание. Обкантените с желязо колела на фургона на Маджуд стържеха по земята, някъде отзад, изпод чергилото, някаква част от изобретението на Кърнсбик потракваше ритмично, копитата на конете скърцаха в снега по коловозите на пътя. Пит и Роу лежаха отзад, увити с одеяло, сгушени буза до буза, и спяха блажено. Шай ги гледа как се поклащат леко в такт с клатенето на фургона.

- Май успяхме - каза тя.

- Ъхъ - смотолеви Лам, но на лицето му нямаше задоволство от успеха. - Предполагам, успяхме.

Направиха голям плавен завой и пътят се обърна отново, спускайки се стръмно надолу покрай последния хълм. Потокът покрай него беше почти замръзнал - плъзналата се от единия бряг назъбена ледена кора почти допираше в средата онази от отсрещната страна.

Шай не искаше да говори. Но веднъж загнезди ли се мисъл в главата й, просто не можеше да я удържи там, а тази я човъркаше още откакто напуснаха Бийкън.

- Ще го режат, нали? Докато задават въпросите.

- Савиан?

- Кой друг?

Пресният белег по бузата на Лам потрепна.

- Самата истина.

- Тъжна истина.

- Обикновено винаги е такава.

- Той ми спаси живота.

- Ъхъ.

- Твоя също.

- Така е.

- И просто ще го оставим там, така ли?

Лицето на Лам потръпна отново. Мускулите по челюстта му заиграха, докато гледаше замислено в далечината. В посока към подножието дърветата започваха да оредяват, луната беше изгряла пълна и ярка на фона на ясното, обсипано със звезди небе и обливаше със светлина платото отпред. Необятната плоска земя, покрита със суха пръст и трънак, изглеждаше така, сякаш на нея никога нищо не е расло. Беше покрита на места с искрящ сняг, а през средата й, прав като острието на меч - вървеше старият имперски път, който водеше към скрития в черните хълмове на хоризонта Крийз.

Конят на Лам забави ход, после спря напълно.

- Да спра ли? - попита Маджуд.

- Веднъж ми каза, че ще си ми задължен до гроб и че мога да те смятам за вечен приятел - каза Лам.

Търговецът примига озадачен:

- И продължавам да го твърдя.

- Тогава продължавай напред. - Лам се обърна на седлото и погледна назад. Високо, над покритите с гори хълмове, в небето гореше сияние -огромният огън, който наемниците бяха запалили в средата на лагера, за да осветява празненството им. - Имаш добър път пред себе си и пълна луна, която да го осветява. Не спирай през цялата нощ, карай бързо и утре вечер ще си в Крийз.

- За какво е бързането?

Лам пое дълбоко дъх, погледна към звездното небе и издиша тежко облак пара.

- Задават се неприятности.

- Връщаме ли се? - попита Шай.

- Ти не. - Когато се обърна към нея, лицето му остана скрито в сянката под периферията на шапката и тя видя само бледото проблясване на очите му. - Аз да.

- Какво?

- Ти взимаш децата. Аз се връщам.

- Знаеше го още когато тръгвахме, нали?

Лам кимна.

- Искаше само да сме достатъчно далеч.

- Имал съм много малко приятели на този свят, Шай. И се отнесох човешки едва с неколцина от тях. Броят се на пръстите на едната ми ръка. - Обърна лявата си ръка и погледна дупката от липсващия пръст. - Дори на тази. Така е било писано.

- Няма такова нещо като така е било писано. Не те пускам сам.

- Ще го направиш. - Той смушка коня си към нея и я погледна в очите. - Знаеш ли какво изпитах отвътре, когато стигнахме на онзи хълм и погледнахме надолу към фермата? Първото, което изпитах, преди мъката, страха и гнева?

Тя преглътна, но устата й беше пресъхнала. Не искаше да отговори, не искаше и да чуе отговора.

- Радост - прошепна Лам. - Радост и облекчение. Защото знаех какво трябва направя след това. Какво ще бъда. Разбрах го на мига. Че ще мога да сложа край на десет години лъжа. Човек е това, което е, Шай. -Той се загледа в ръката с липсващия пръст и я стисна в юмрук. - Не се... чувствам злодей. Но нещата, които съм правил? Как иначе да го наречеш?

- Не си злодей - прошепна Шай. - Просто си.

- Ако не беше Савиан, щях да ви убия в оная пещера. И теб, и Роу.

Шай преглътна отново. Знаеше, че беше прав.

- Ако не беше ти, никога нямаше да намерим децата.

Лам погледна към тях - Роу беше прегърнала с една ръка Пит. Късата й коса беше пораснала малко и почти скриваше раната на главата й.

- Успяхме ли да ги намерим? - изграчи той. - Понякога си мисля, че вместо това и ние се изгубихме.

- Аз съм това, което бях.

Лам кимна и Шай видя сълзи в очите му.

- Сигурно е така. Но не мисля, че за мен има връщане назад. - Наведе се от седлото и я прегърна силно. - Обичам те. Тях също. Но моята обич е товар, който никой не трябва да носи. Късмет, Шай. Желая ти много късмет. - Той обърна коня и тръгна през дърветата нагоре по хълма.

- Какво, мамка му, стана с това, че човек трябва да е реалист? - викна след него Шай.

Той спря за момент - самотна бяла статуя на черния път, огряна от ярката лунна светлина.

- Винаги звучеше добре, но да ти призная ли нещо? При мен така и не се получи.

Бавно, сковано Шай му обърна гръб. Подкара коня си след фургона, към Маджуд и работниците му, към Суийт и Плачеща скала, без да откъсва очи от белия път, но гледайки през него, с език върху пролуката между предните си зъби и студения въздух в гърдите си при всяко вдишване. Студ и празнота. Мислеше за това, което Лам й каза. За това, което тя каза на Савиан. За огромното разстояние, което бяха прекосили през последните няколко месеца, и за опасностите, пред които се бяха изправили по пътя, и не знаеше какво да прави. Така е било писано.

Само дето всеки път, когато някой кажеше на Шай Саут, че нещо трябва да стане така, първото, което й идваше наум, беше как да го направи иначе.

Едно от колелата удари бабуна, фургонът подскочи и Пит се стресна в съня си. Надигна се и се огледа.

- Къде е Лам? - попита.

Ръцете на Шай отпуснаха юздите, конят й постепенно забави крачка и накрая спря.

Маджуд я погледна през рамо:

- Лам каза да не спираме!

-И ти правиш каквото ти каже? Да не ти е баща?

- Не, предполагам - отвърна търговецът и дръпна рязко юздите.

- Но е мой - промърмори Шай. Ето, каза го. Може би не беше бандата, който искаше. Но беше единственият, който имаше. Единственият, който имаха тримата. И бездруго вече имаше достатъчно съжаления, с които да живее.

- Трябва да се върна - каза Шай.

- Лудост! - викна Суийт и извърна коня си към нея. - Пълна лудост!

- Така е. И ти идваш с мен.

Той замълча.

- Знаеш, че там има повече от сто наемници, нали? До един убийци?

- Даб Суийт от историите не би се изплашил от няколко наемници.

- Не знам дали си забелязала, но Даб Суийт от историите, които си слушала, не е точно като този, който е облякъл палтото ми.

- Чух, че си бил такъв обаче. - Шай подкара коня си и спря до него.

- Чух, че си бил голяма работа.

- Истина е - кимна бавно Плачеща скала.

Суийт погледна начумерено стария дух, после Шай, сведе поглед към земята, почеса се по бялата брада и постепенно увеси рамене и се прегърби на седлото.

- Бях. Още си млада, имаш мечти. Не знаеш какво е. Един ден си нещо, нещо голямо и обещаващо, нищо не може да ти се опре. Толкова голям, че целият свят е прекалено малък да те побере. После, преди да си осъзнал как и кога е станало, си стар и осъзнаваш, че всичко онова, дето си искал да направиш, никога няма да стане. Всички врати, за които преди си бил прекалено голям, сега са затворени. Само една стои отворена и тя води към нищото. - Той свали шапка и зарови нокти в бялата си коса.

- Губиш хладнокръвие. А веднъж изгубиш ли го, къде го търсиш отново? Изплаших се, Шай Саут. А веднъж изплаши ли се човек, няма връщане назад, просто няма...

Шай го сграбчи за яката на коженото палто и го придърпа към себе си.

- Аз няма да се откажа така лесно, чуваш ли ме? Аз, мамка му, няма да слушам повече подобни глупости! Сега ми е нужно копелето, което уби с голи ръце онази мечка при устието на Сокуая, и не ме интересува дали наистина е станало, или не. Чуваш ли какво ти казвам, дърто говно такова?

Той примига насреща й:

- Чувам.

- Е? Идваш ли да си върнеш на Коска, или само се заканваше?

Плачеща скала също приближи:

- Направи го за Лийф - каза - и за останалите погребани в равнината.

Суийт се загледа в съсухреното й лице и в погледа му имаше нещо, което Шай не беше виждала преди. Отнесе се нанякъде, - после устните му се разтегнаха в усмивка:

- Как така след всички тези години си все толкова хубава?

Плачеща скала сви рамене, все едно чуваше неоспорим факт, и захапа лулата.

Суийт се изправи и избута ръката на Шай. Оправи палтото си. Наведе се от седлото и се изплю на земята. Вдигна присвити към Бийкън очи и стисна зъби.

- Ако ме убият, ще се върна като призрак и ще преследвам кльоща-вия ти задник, докато си жива.

- Ако те убият, това няма да продължи дълго. - Шай слезе от седлото, отиде сковано до фургона и застана до брат си и сестра си. - Имам да свърша нещо - каза им и постави нежно ръка върху одеялото. - Вие вървете с Маджуд. Той пада малко циция, но иначе е свестен.

- Къде отиваш? - попита Пит.

- Забравих нещо там.

- Ще се бавиш ли?

- Няма - намери сили да се усмихне Шай. - Съжалявам, Роу. Съжалявам за всичко.

- Аз също - отвърна Роу. Това поне беше нещо. Друго, така или иначе, не получи от нея.

Докосна с върха на пръстите си бузата на Пит. Съвсем леко:

- Ще се видим отново в Крийз. Ще съм се върнала, преди да сте разбрали, че ме няма.

Роу подсмръкна, намусена, унасящата се отново в сън, и отказа да я погледне в очите. Пит не откъсваше неговите от нея и по бузите му се стекоха сълзи. Шай се замисли дали наистина ще ги види отново в Крийз. Лудост, както каза Суийт, да стигне чак дотук и да ги остави отново. Но от дългото сбогуване полза нямаше. Понякога е по-добре да приключиш бързо с каквото имаш да правиш, вместо да живееш в страх от него, така казваше Лам.

- Тръгвай! - извика на Маджуд, преди да е размислила.

Той кимна, плесна с юздите и фургонът потегли.

- По-добре приключвай бързо... - прошепна Шай, метна се на седлото, обърна коня и препусна напред.

Чути молитви

Темпъл пиеше. Така, както след смъртта на жена си. Така, сякаш на дъното на бутилката се криеше нещо, което отчаяно желаеше. Сякаш това беше надпревара, на която беше заложен животът му. Сякаш пиенето беше поредната професия, с която смяташе да се захване и да постигне съвършенство в нея. Така де, от всички останали му беше дошло до гуша.

- Трябва да спреш - погледна го разтревожен Суорбрек.

- Или ти да започнеш - каза Темпъл и се разсмя, въпреки че отвътре хич не му беше до смях. Оригна се и усети паренето, с което част от изпития алкохол се надигна в гърлото му. Побърза да отмие неприятния вкус с нова глътка.

- Трябва да си наложиш равномерен темп - каза Коска, въпреки че той самият не беше. - Пиенето е изкуство. Галиш бутилката. Примамваш я. Омайваш я. Питие... питие... питие... - той започна да целува въздуха с притворени клепачи. - Пиенето е като. любовта.

- Какво, мамка му, знаеш ти за любовта?

- Повече, отколкото ми се иска - отвърна Стареца, зарея замечтан поглед и се засмя горчиво. - Презреният също обича, Темпъл. Също го боли. Лекува рани в душата си. Може би дори повече от другите. - Той плесна Темпъл, който тъкмо отпиваше, по гърба и той се задави и се раз-кашля. - Но да не се разнежваме! Богати сме, момче! Всички сме богати. А богатият не дължи извинения. Сега към Висерин. Ще си върна загубеното. Откраднатото.

- Захвърленото с лека ръка - промърмори Темпъл достатъчно тихо, за да не бъде чут в глъчката.

- Да - продължи замечтан Коска. - Скоро ще се отвори място за нов генерал на дружината. - Той протегна ръка към шумната тълпа в стаята. - Всичко това ще е твое.

Наоколо цареше истински пиянски гуляй въпреки ограниченото пространство - бяха се натъпкали в общата стая на форта, осветена от една-единствена газена лампа, задимена от лулите с дървесна гъба и кънтяща от смях и разговори на няколко езика. Двама огромни северняци се бореха, дали на шега, дали с намерението да се избият един друг, не беше ясно и хората отскачаха от пътя им. Двама от Съюза и един стириянец протестираха ожесточено, когато някой блъсна масата, на която играеха карти, събаряйки всичките бутилки на нея. Трима стириянци си бяха поделили лула и лежаха в блажен унес на един прокъсан сламеник в ъгъла. Дружелюбния седеше с кръстосани крака на пода, търкаляше заровете си и ги гледаше така съсредоточено, сякаш при следващото хвърляне щяха да му разкрият отговорите на всички въпроси.

- Чакай малко - промърмори Темпъл. Спиртосаният му мозък се забави с осмислянето на чутото. - Мое?

- Кой е по-подходящ? Учил си се от най-добрия, момчето ми! Толкова приличаш на мен, Темпъл, винаги съм го твърдял. Не беше ли казал Столикус, че великите мъже често крачат в една посока?

- Приличам на теб? - прошепна Темпъл.

Коска почука с пръст посивялата си глава.

- Мозък, момчето ми, ти имаш мозък. Моралът ти на моменти е още леко вдървен, но когато се изправиш пред трудни за взимане решения, ще се отпусне. Умееш да говориш, забелязваш слабостите на хората, но най-вече - разбираш от закони. Управлението на здравата ръка вече излиза от мода. Искам да кажа, винаги ще има място за една здрава ръка, но законите, Темпъл, там ще са парите.

- Ами Бракио?

- Семейство в Пуранти.

- Сериозно? - Темпъл погледна към Бракио, който в този момент беше награбил здраво една огромна черна кантичка. - Не го е споменавал.

- Жена и две дъщери. Кой говори за семейството си с такава паплач като нас?

- Ами Димбик?

- Пфу. Няма чувство за хумор.

- Джубаир?

- Луд за връзване.

- Но аз не съм боец. Аз съм страхливец!

- Достойно за възхищение качество у всеки наемник. - Коска изпъна врат и почеса пъпчивата си шия. - Аз щях да съм далеч по-добре с малко повече респект към опасностите. Пък и не е като да трябва лично да размахваш оръжие. Цялата работа е в говоренето. Дрън, дрън, дрън, голяма работа и така нататък. А също и да знаеш кога да не удържиш на думата си. - Той поклати един крив показалец. - Аз съм прекалено емоционален. Прекалено лоялен. Но ти, ти си подмолно копеле, Темпъл.

- Така ли?

- Когато ти изнасяше, ме заряза и намери нови приятели. После, ко-гато ти изнасяше, заряза тях, без дори едно „айде, до скоро“!

Темпъл примига стъписан:

- Мислех, че ще ме убиеш, ако не го бях направил.

-Глупости! - махна пренебрежително Коска. - Нарочил съм те за мой наследник много отдавна.

- Но... никой не ме уважава.

- Защото ти самият не се уважаваш. Съмненията, Темпъл. Нерешителност. Ти просто прекалено много се тревожиш. Рано или късно, трябва да направиш нещо по въпроса, иначе няма да постигнеш нищо. Преодолееш ли това, ще бъдеш чудесен командир. Един от най-великите. По-добър от мен. По-добър от Сазайн. От Муркато дори. Но може би ще е добра идея да поограничиш пиенето. - Коска хвърли празната си бутилка на пода, взе нова, извади тапата със зъби и я изплю настрани. - Грозен навик.

- Не искам да правя повече това - прошепна Темпъл.

- Така казваш - махна отново с ръка Коска. - Но ето те пак тук.

Темпъл се изправи рязко:

- Отивам да пикая.

Студът го зашлеви с такава сила, че почти падна върху един от пос-товите до вратата - намусен, че трябва да пази трезвен. Тръгна, поклащайки се, покрай дървената стена на чудовищния фургон на началник Пайк и се замисли колко близо бе ръката му до несметното съкровище вътре. Продължи покрай пристъпящите неспокойно коне, бълващи пара над привързаните за муцуните им торби с овес. Навлезе няколко крачки между дърветата и шумът от празненството заглъхна. Заби бутилката в замръзналия сняг и задърпа с безчувствени от изпития алкохол пръсти връзките на панталона си. Проклятие, такъв студ. Вдигна глава и примига към небето. Ярките звезди затанцуваха през черните клони на дърветата.

Генерал Темпъл. Зачуди се какво щеше да каже за това хадиш Кадия. Замисли се какво би казал Бог за това. Как се стигна дотук? Намеренията му винаги бяха добри, нали така? Винаги се беше опитвал да дава най-доброто от себе си.

Проблемът беше, че най-доброто у него беше пълна скръб.

- Боже? - провикна се провлачено към небето. - Там ли си, копеле такова? - Може би наистина беше злият разбойник, какъвто го описваше Джубаир. - Просто. дай ми знак, а? Мъничък. Насочи ме в правилната посока. Само. само ме побутни натам.

- Ако искаш, аз да те побутна?

Темпъл замръзна, все още изтръсквайки последните капки.

- Боже? Ти ли си?

- Не, глупако. - Чу скърцане на стъпки и някой издърпа бутилката от снега.

Темпъл се обърна:

- Мислех, че си тръгна.

- Върнах се. - Шай надигна бутилката и отпи. Половината й лице беше черно в тъмнината, другата - осветена от огъня в лагера. - Мислех, че никога няма да излезеш оттам - каза тя и изтри уста с опакото на ръката си.

- Чакала си?

- Малко. Пиян ли си?

- Малко.

- За нас върши работа.

- За мен също.

- Виждам - каза Шай и погледна надолу.

Темпъл осъзна, че панталонът му още беше разкопчан, и започна трескаво да връзва вървите.

- Ако толкова си искала да ми видиш оная работа, трябваше просто да помолиш.

- Прекрасно творение на природата, безсъмнено, но съм дошла за друго.

- Трябва ти добър скачач през прозорци?

- Не. Но може би ще имам нужда от помощта ти.

- Може би?

- Ако нещата минат гладко и по план, ще можеш да си допълзиш кротко до бутилката и да продължиш да давиш мъката.

- Колко често ти се случва нещата да минават гладко и по план?

- Рядко.

- Ще бъде ли опасно?

- Малко.

- Наистина малко?

Тя отпи отново:

- Не. Много.

- За Савиан ли става дума?

- Малко.

- О, боже. - Темпъл разтри нос и се помоли светът да спре поне за малко да се върти. Съмненията, това му беше проблемът. Нерешителност. Прекалено много се тревожи. Прииска му се да не беше толкова пиян. После - да е още по-пиян. Поиска знак, нали така? Защо му беше да го прави? Не очакваше, че ще го получи.

- От какво имаш нужда? - промълви той.

Остриета

Практик Уайл пъхна пръст под маската да почеше зачервеното отдолу. Обривите и прежуленото - далеч не най-лошата част от работата, но почти.

- Това е то - каза и пренареди картите, все едно така ръката му щеше да стане по-малко скапана. - Убеден съм, че вече е намерила друг.

- Ако има мозък в главата си - изръмжа Поут.

Уайл почти стовари юмрук върху масата, но се притесни, че така може да нарани ръката си, и се удържа.

- Ето това имам предвид, като казвам, че ме принизяваш и унижаваш. Предполага се, че трябва да се държим един за друг, но ти не спираш да ми се подиграваш!

- Не помня в клетвата, която съм положил, да се споменава нещо за това, че не мога да ти се подигравам - каза Поут, хвърли няколко карти на масата и изтегли нови от тестето.

- Вярност на Негово Величество - намеси се Болдър, - подчинение на Негово Високопреосвещенство и безмилостност към предателството, нищо за това да се държим един за друг.

- Но не пречи, нали? - отвърна възмутено Уайл и пак пренареди картите си.

- Бъркаш представата си за това какъв трябва да е светът с това какъв е в действителност - каза Болдър. - Отново.

- Малко солидарност, не искам повече. Всички сме в тази продънена лодка.

- Тогава започни да изгребваш и спри да мрънкаш. - Поут се почеса хубаво под маската. - През целия път дотук не спря да се жалваш. Храната. Студът. Прежуленото под маската. Любимата у дома. Навиците на Болдър. Избухливостта на Лорсен. Достатъчно да вбесиш човек.

- Дори ако светът не е достатъчно вбесяващ сам по себе си - каза Фенриг, който не играеше, но седеше с вдигнати крака на масата и гледаше. Той притежаваше неестественото търпение да не върши нищо в продължение на часове.

- Ботушите ти са достатъчно вбесяващи - изгледа го Поут.

- Ботушите са си ботуши - изгледа го на свой ред Фенриг с тези негови пронизителни сини очи.

- Ботушите са си ботуши? Какво въобще означава това? Ботушите са си ботуши?

- Ако вие двамата нямате нищо смислено за казване, предлагам ви да млъкнете. - Болдър кимна с огромната си като канара глава към затворника. - Вземете пример от него. - Старецът не каза и дума по време на разпита от Лорсен. Докато го горяха, дори почти не издаде звук. Просто седеше и гледаше под присвитите си клепачи, докато плътта му лъсваше насред сините татуировки.

Погледът на Фенриг се извърна към Уайл:

- Мислиш ли, че можеш да понесеш така добре горенето?

Уайл не отговори. Не му се и мислеше за това. Не обичаше да го причинява на човек въпреки положената от него клетва и независимо от това колко предателства, убийства или кланета се предполагаше, че е извършил човекът. Едно е да раздаваш правосъдие от хиляда мили разстояние и съвсем друга работа да държиш нажеженото желязо. Просто не му се мислеше за това, точка по въпроса.

„Стабилна работа е това, Инквизицията - казваше баща му. - По-добре да задаваш въпросите, отколкото да отговаряш, а?“ И двамата се смяха, въпреки че на Уайл не му беше забавно. Често се смееше на нещата, които само баща му намираше за забавни. Ако беше тук, на негово място, не би се смял обаче. Или може би му приписваше повече, отколко-то заслужаваше. Уайл имаше лошия навик да го прави.

Понякога се замисляше дали е възможно кауза, която изисква горене, рязане или по какъвто и да е друг начин изтезаване на хора, да е праведна. Погледнато отстрани, далеч не изглеждаше като тактиката на справедливия, търсещ правосъдие и истина. Също така тя рядко даваше положителни резултати. Освен ако целта не е просто болка, страх, омраза и осакатяване. Може би именно това беше целта им.

Понякога се чудеше дали мъченията не бяха причината за предателствата и измяната, които Инквизицията така ревностно преследваше, но не споделяше подобни мисли с останалите. Иска се смелост да предвождаш атака, но поне знаеш, че имаш хора зад гърба си. Иска се съвсем различна и много по-рядко срещана смелост да се изправиш сам и да заявиш открито: „Аз не одобрявам методите ни“. Особено право в лицата на мъчители. Уайл не притежаваше коя да е от двете. Затова правеше каквото му е наредено, опитваше се да не мисли за това и се чудеше какво ли е да имаш работа, в която да вярваш.

Фенриг нямаше неговите проблеми. Той обичаше работата си. Виждаше го в тези негови сини проницателни очи. Сега той се обърна към затворника и ухилен до уши каза:

- Убеден съм, че преди да стигнем в Старикланд, ще е престанал да го понася така добре. - Затворникът продължаваше да мълчи, а посинелите му от татуировките ребра се вдигаха и отпускаха спокойно при всяко дрезгаво вдишване и издишване. - Много нощи до тогава. Много горене ще падне. Да, точно така. Мисля, че ще стане много по-разговорлив, когато...

- Аз вече предложих да млъкнеш - каза Болдър. - Сега смятам да го направя под формата на заповед. Какво ти.

На вратата се почука. Три бързи удара. Практиците се спогледаха учудено. Лорсен се връща с още въпроси. Веднъж влезе ли му въпрос в главата, той не беше от хората, които щяха да чакат до сутринта за отговор.

- Ще отвориш ли? - извърна се Фенриг към Поут.

- Защо аз?

- Най-близо си.

- Ти пък си най-нисък.

- Какво общо има това, мамка му?

- Нищо, просто ми е забавно.

- Може би ножът ми в задника ти ще развесели мен? - Поут тръсна надолу ръка и острието на ножа блесна изневиделица от ръкава му. Обичаше да го прави. Проклет фукльо.

- Ще престанете ли най-после вие двамата, хлапета такива? - Бол-дър хвърли картите на масата, наведе напред огромното си тяло и избута ръката на Поут с ножа. - Дойдох да си почина от проклетите ми деца вкъщи, не да ставам бавачка на други.

Уайл за пореден път пренареди картите и се зачуди имаше ли някакъв шанс да спечели. Една победа, толкова много ли искаше? Но с такава скапана ръка. Баща му винаги повтаряше: „Няма калпава ръка, има само калпави играчи“, но Уайл беше на друго мнение.

Отново се почука.

- Добре, де, идвам! - провикна се Болдър, докато изтегляше резето. - Не е като да.

Нещо изтропа, Уайл вдигна поглед и видя Болдър да залита към стената, изблъскан от вратата. Беше малко пресилено, независимо колко се бяха забавили да отворят. Явно и Болдър беше на същото мнение, за-щото отвори уста да протестира и зяпна учудено, когато от нея бликна кръв. Едва тогава Уайл забеляза стърчащата от дебелата му шия дръжка на нож.

Изпусна картите си.

- Ъ? - Фенриг понечи да стане, но качените на масата крака не му позволиха.

На прага не стоеше Лорсен, а огромният северняк, онзи с многото белези. Той пристъпи озъбен в стаята и храс! Заби ножа до дръжката в лицето на Фенриг. Носът му беше сплескан под гарда на острието, той изхриптя, политна назад, ритна масата и карти и монети полетяха във въздуха.

Уайл скочи от стола и се запрепъва заднешком. Севернякът се обърна към него. Лицето му беше опръскано с кръв. Бръкна под палтото си и извади още един нож...

- Спри! - изсъска Поут. - Или ще го убия! - Някак беше успял да се добере до затворника, беше приклекнал зад облегалката на стола, за който беше завързан, и беше опрял нож в гърлото му. Винаги му сечеше бързо пипето на Поут. И добре, че имаше поне един като него.

Уайл осъзна, че беше спрял да диша, и пое шумно дъх.

Белязаният северняк отмести очи от него към Поут, после обратно, вирна леко брадичка и отпусна бавно ножа надолу.

- Доведи помощ! - викна Поут, сграбчи затворника за посивялата коса, изви главата му назад и опря върха на острието в наболата му от брада шия. - Аз държа нещата под контрол тук.

Уайл заобиколи с разтреперани колене северняка, отметна една от висящите от тавана кожи, с които беше преграден долният етаж на форта, подхлъзна се в кръвта на Болдър, излетя през вратата и хукна презглава.

- Помощ! - крещеше с цяло гърло. - Помощ!

Един от наемниците свали бутилката от устата си и го изгледа с мътен поглед:

- Кв'о?

Празненството продължаваше, чуваха се женски смях, викове и песни, хора се въргаляха мъртвопияни по земята. Никой не се наслаждаваше истински на преживяването, но продължаваха по навик, веднъж започнали, не можеха да спрат, също както потръпващ в конвулсии труп. И всичко това обагрено в ярките тонове на съскащия огън в средата. Уайл се подхлъзна в калта и падна, изправи се и свали маската от лицето си, за да изкрещи още по-силно:

-Помощ! Севернякът! Затворникът!

Някой го посочи с пръст и избухна в смях, друг му изкрещя да млъква, трети повръщаше върху едната стена на палатка. Уайл се огледа за някого, който можеше да упражни някакъв контрол и да въдвори малко ред в този хаос, и изведнъж някой го сграбчи за ръката.

- Какви ги плямпаш? - Оказа се самият генерал Коска с помътнели от пиене очи, а едната му буза беше хлътнала и омазана с пудра.

- Онзи северняк! - изпищя Уайл и се вкопчи в мърлявата му риза. -Лам! Уби Болдър! И Фенриг! - Той вдигна треперещ показалец към фор-та. - Там, вътре!

Трябваше да му го признае, Коска реагира подобаващо.

- Враг в лагера! - изрева той и захвърли празната си бутилка на земята. - Обградете форта! Ти покривай вратата, никой да не излиза! Дим-бик, искам хора отзад! Ти остави жената! На оръжие, нещастници такива!

Някои скочиха на мига и се впуснаха да изпълнят заповедите му. Двама измъкнаха от някъде лъкове и ги насочиха към вратата. Някой стреля по невнимание и стрелата му се заби в жарта. Повечето обаче просто зяпаха глуповато, продължиха с веселбата или се нахилиха до уши и зачакаха развръзката на шегата.

- Какво става, по дяволите? - Лорсен се появи отнякъде с разкопчано, набързо навлечено над нощницата черно палто и щръкнала във всички посоки коса.

- Изглежда, нашият приятел Лам се опитва да освободи затворника ти - отвърна Коска. - Разкарайте се от вратата, кретени такива, това да не ви е шега?

- Да го освободи? - промърмори Суорбрек и повдигна учудено вежди над накриво поставените очила - явно току-що се беше измъкнал от постелята.

- Какво? - кресна Лорсен и сграбчи Уайл за яката.

-Поут държи затворника... за заложник. Той държи нещата под кон...

През отворената врата на форта излетя навън човешка фигура, залитна напред, очите му гледаха облещени над черната маска, а ръцете му бяха притиснати към гърдите. Поут. Просна се по очи и снегът около него порозовя.

- Та, какво казваше за Поут? - викна Коска. Жена изпищя и залитна назад с ръка на устата. От колиби и палатки наизлизаха хора с помътнели очи, полуоблечени, намъкващи брони. - Искам още стрелци там - извика той и задрапа пъпките по врата си. - Ако нещо мръдне, искам го на игленик! И разкарайте оттук проклетите цивилни!

- Жив ли е Контъс? - изсъска Лорсен в лицето на Уайл.

- Така мисля... беше, когато... когато...

- Побягна като страхливец? Сложи си маската, по дяволите, срам и позор!

Може би инквизиторът беше прав и Уайл наистина беше срам и позор за Инквизицията. Изпита странно чувство на гордост от вероятността да е така.

- Чуваш ли ме, господарю Лам? - провикна се Коска, докато сержант Дружелюбния му помагаше да се намъкне в ръждивия нагръдник, комбинация от помпозност и разложение, самото олицетворение на собственика си.

- Ъхъ - чу се гласът на северняка от тъмната вътрешност на форта.

Над лагера сега беше най-тихо след триумфалното завръщане на наемниците.

- Радвам се, че ни удостои отново с присъствието си! - генералът посочи на полуоблечените си стрелци позициите, които искаше да заемат около колибите. - Щеше ми се обаче да ни бе предупредил за идването си. Можехме да ти организираме по-подобаващо посрещане!

- Исках да ви изненадам.

- Оценяваме жеста! Но сега искам да те предупредя, че имам около сто и петдесет въоръжени мъже наоколо! - Коска огледа поклащащите се в несигурните ръце арбалети и кървясалите погледи и пребледнелите лица около себе си. - Някои са много пияни, но все пак. Отколешен почитател съм на отчаяните каузи, но дори аз не виждам щастлив край от това положение!

- Никога не съм обичал щастливия край - изръмжа Лам.

Уайл не можеше да си представи що за човек трябва да си, за да не трепне гласът ти в подобна ситуация.

- Нито пък аз, но можем да опитаме да измислим нещо заедно! -Коска изпрати с жест още хора от двете страни на форта и поиска нова бутилка. - Затова защо не хвърлиш оръжие и не излезеш оттам, за да се разберем като цивилизовани хора?

- И цивилизацията не я обичам много - извика Лам. - Май ти ще трябва да дойдеш при мен.

- Проклети северняци - промърмори Коска, измъкна тапата и я запрати настрани. - Димбик, имаш ли някой, който да не е пиян?

- Нали ги искаше пияни до припадък? - отвърна капитанът, заклещил ръка в парадния пояс, докато се бореше да го сложи.

- Е, сега ми трябват трезви.

- Няколкото постови може би...

- Прати ги вътре.

- И искаме Контъс жив - кресна Лорсен.

-Ще направим всичко възможно, инквизиторе - кимна отривисто капитанът.

- Но не обещаваме нищо. - Коска надигна продължително бутилката, без да откъсва очи от форта. - Ще накарам това северняшко копеле да съжалява, че се върна.

- Не трябваше да се връщаш - изръмжа Савиан, докато зареждаше арбалета.

Лам надникна покрай ръба на отворената врата:

- Вече съжалявам. - Нещо изтропа, хвръкнаха трески и от дървото щръкна лъскавият връх на стрела. - Той дръпна назад главата си и затвори с ритник вратата. - Не мина точно, както се надявах.

- Важи за почти всичко в този живот.

- В моя поне. - Лам измъкна ножа от шията на практика, избърса острието в черното му палто и го хвърли на Савиан. Той го улови във въздуха и го пъхна в колана си.

- Един нож в повече никога не е излишен.

- Ръководно правило в живота.

- Или в смъртта - каза Лам и му подхвърли втори. - Трябва ли ти някаква дреха?

Савиан разкърши ръце и се загледа в татуировките си. В думите, по които се бе ръководил досега животът му.

- Какъв смисъл има да ги правиш, ако няма да ги показваш? Крих ги предо статъчно.

- Човек е това, което е, казвам аз.

Савиан кимна:

- Ще ми се да се бяхме запознали преди трийсет години.

- Не ти трябва. Тогава бях побъркано копеле.

- Ами сега?

Лам заби кинжал в плота на масата.

- Мислех, че ми е дошъл малко мозък в главата. - Заби втори в рамката на вратата. - Но ето че пак се занимавам с ножове.

- Сам си избираш пътя, нали така? - Савиан започна да натяга втория арбалет. - Казваш си, че е само за малко, за днес, за утре. След трийсет години поглеждаш назад и виждаш, че си избрал пътя на живота си. Ако си знаел навремето, че така ще стане, си щял да внимаваш повече какво избираш.

- Сигурно. Честно казано, аз не съм много по предпазливото мислене.

Савиан приключи с натягането на тетивата и се загледа в татуираната като гривна около китката си дума „Свобода“.

- Винаги съм мислел, че ще умра в битка за каузата.

- И ще стане - каза Лам, зает да разпределя всякакви оръжия из стаята. - Каузата по спасяването на дъртия ми задник.

- Доблестна кауза е това. - Савиан постави стрелата в жлеба. - Мисля да отида горе.

- Да, върви. - Лам изтегли меча, който беше взел от Уердинур - дългото матово острие със сребристата буква над гарда на дръжката. - Нямаме цяла нощ за губене.

- Ще се оправиш ли сам долу?

- Ти по-добре не слизай. Онова побъркано копеле отпреди трийсет години понякога ме навестява.

- Значи ще имам двама ви на помощ тук долу. Не трябваше да се връщаш. - Савиан му подаде ръка. - Но се радвам, че го направи.

- Не бих го пропуснал за нищо на света. - Лам пое ръката му и я стисна. Останаха за момент така, един срещу друг, очи в очи, и в този момент Савиан знаеше, че ако се бяха срещнали преди трийсет години, също щяха да се разберат само с поглед. Но времето за приятелство свърши. Той открай време влагаше повече усилия във враговете си, а сега навън имаше предостатъчно от тях. Обърна се и изкачи стъпалата към ниската мансарда под покрива по три наведнъж. Държеше по един арбалет във всяка ръка, а колчанът със стрелите беше препасал на гърба си.

Видя четири прозореца, два гледаха към фасадата на форта, два -към задната част. Сламеници покрай стените. Ниска маса в средата със запалена на нея газена лампа, а в светлото петно - лък, колчан със стрели и боздуган с остри, проблясващи зловещо метални шипове. Едно полезно нещо от наемниците - оставяха оръжия навсякъде около себе си. Приклекна, подпря внимателно арбалета под прозореца отляво, после пропълзя до този отдясно, открехна леко капаците и надникна навън.

Огромният огън осветяваше хаоса в лагера. Хората тичаха насам-на-там. Изглежда, дошлите да забогатеят покрай наемниците не бяха очаквали да се озоват в разгара на битка. Пред вратата на форта лежеше трупът на един от практиците, но Савиан не смяташе да рони сълзи за него. Като дете се разплакваше лесно, но с годините очите му пресъхнаха завинаги. Нямаше друг начин. Това, което беше видял, това, което беше вършил -нямаше толкова солена вода на света.

Видя пръснати покрай колибите стрелци с насочени към форта лъкове и се опита да запомни позициите им, ъгъла, под който трябваше да стреля, и разстоянието до всеки. Тогава видя тичащи към врата мъже със секири в ръце. Грабна лампата от масата, запрати я навън, тя се превъртя няколко пъти в тъмнината и се пръсна в тръстиковия покрив на една от колибите.

- Идват към вратата! - извика през рамо.

- Колко са? - чу се гласът на Лам отдолу.

- Петима, мисля! - Погледът му зашари по тъмните силуети пред огъня. - Шестима! - Вдигна арбалета, опря приклада стабилно на рамото си и изпита топло и приятно чувство, като това да лежиш притиснат в гърба на любовница. Прииска му се да бе прекарал повече време притиснат до любовница, отколкото до приклада на арбалет, но беше избрал пътя си, а това тук беше поредната спирка по него. Натисна спусъка, усети потрепването на арбалета, един от онези със секирите залитна настрани и се стовари по задник на земята.

- Петима! - извика, докато отиваше до съседния прозорец. Остави празния арбалет на земята и взе приготвения под прозореца. Няколко стрели изтракаха по стената, една се превъртя във въздуха и падна някъде в стаята. Прицели се в един от тъмните силуети, стреля и видя наемника да полита в пламъците. Въпреки силния шум отвън го чу да крещи, дока-то гореше.

Сниши се и седна под прозореца, опрял гръб в стената. Една стрела влетя над главата му и се заби в гредите на покрива. Разтърси се от поредния пристъп на кашлица се, но успя да я потуши. Раните от изгорено по ребрата му започнаха да щипят. Чу първите удари на секирите във вратата. Трябваше да ги остави на грижите на Лам. От задната страна на форта говореха тихо, но той ги чу. Притича покрай масата и сграбчи лъка. Нямаше време да препасва колчана със стрелите, просто го пъхна в колана си.

Пое дълбоко дъх, потисна нов пристъп на кашлица, запъна стрела в тетивата, опъна я бавно и едновременно с това пъхна горния рог на лъка под капаците на прозореца и ги открехна. Подаде се навън и издиша бавно.

Бяха клекнали в сянката до черната стена. Един вдигна глава - облещени очи и кръгло лице - и Савиан го улучи право в отворената уста само от няколко крачки разстояние. Приготви нова стрела. Нещо профуча и докосна косата му. Бавно и спокойно опъна лъка. Видя проблясъка на стомана пред лъка на стрелеца отдолу, когато той направи същото. Улучи го в гърдите. Извади нова стрела. Някой притичваше покрай стената. Стреля и го видя да се строполява в снега. Шум от стъпки и скърцането на снега - последният се измъкваше към ъгъла на форта. Прицели се в гърба му и стреля. Онзи се свлече на колене и простена, после се разкашля. Савиан извади още една стрела, улучи го отново, затвори с лакът двата капака на прозореца и пое дълбоко дъх.

Разтресе се от кашлица и трябваше да се облегне на стената. Отдолу се разнесе рев, последва го звън на стомана, чуха се ругатни, трясъци, тропот и още трясъци.

Отиде, залитайки, до един от предните прозорци, постави стрела в лъка и погледна навън. Двама тичаха към вратата. Улучи единия в лицето и той падна по гръб като покосен, а вторият заби пети в калта и хукна настрани. Последното, което видя, преди да се дръпне рязко от прозореца, бяха застинали във въздуха, осветени от огъня стрели. Разнесе се тракане по стената.

Нещо изпука и капаците на един от задните прозорци се отвориха. На перваза се появи ръка. Той пусна лъка на земята, грабна мимоходом боздугана от масата и като внимаваше да не закачи гредите на покрива, замахна и го стовари върху изникналия в отвора на прозореца шлем. Онзи полетя надолу.

Обърна се, в отвора на другия прозорец се появи тъмна фигура, промуши се вътре с нож в зъбите си. Скочи към него, но дръжката на боздугана се отплесна от рамото му и двамата се вкопчиха един в друг и започнаха да се борят, да ръмжат, да пъшкат. Савиан усети парене по корема си и залитна назад. Блъсна се с гръб в стената, а онзи го натисна отгоре. Извади ножа от колана си. Едната половина от озъбената физиономия на наемника грейна осветена от огъня навън и Савиан заби острието си в нея. Онзи скочи назад и докато залиташе, видя, че лицето му беше разпрано и от него висеше голямо парче месо. Наемникът започна да се мята бясно из тесния таван, а Савиан се надигна по стената и скочи отгоре му. Свали го на земята и започна да го ръга, да кашля и пак да ръга, докато онзи не спря да мърда. Остана коленичил над него, раздиран от кашлица - имаше чувството, че червата му щяха да изпаднат.

Отдолу се разнесе раздиращ ушите крясък, някой пропищя отчаяно: „Не! Не! Не!“, а след това се чу ръмженето на Лам: „Да, шибаняко!“. Нещо изтропа глухо два пъти, после стана тихо.

Лам изпъшка някъде отдолу, чу се трясък, сякаш беше ритнал нещо.

- Добре ли си? - провикна се Савиан. Не можа да познае гласа си -странен, задавен.

- Още дишам - Лам звучеше още по-странно и от него. - Ти?

- Отнесох една драскотина. - Той вдигна ръка от корема си. Кръвта лъщеше черна върху татуировките. Много кръв.

Прииска му се да поговори за последно с Корлин. Да й каже всички онези неща, които си мислеше, но бяха прекалено трудни за казване в момента и които винаги можеше да й каже по-късно. Колко се гордееше от това, което беше станала. Колко би се гордяла с нея майка й. За това, че продължаваше борбата. Примижа от болка. Или може би, че трябва да се откаже от нея, защото човек живее един живот, и струва ли си, като погледнеш назад, да видиш само кръв по ръцете си?

Но вече беше прекалено късно да й казва каквото и да било. Беше избрал пътя си и ето къде свършваше той. Не беше чак толкова зле в края на краищата. И добро, и лошо в него, малко гордост, малко срам като при всички останали. Пропълзя, кашляйки, към предната стена, вдигна един от арбалетите и започна да натяга тетивата с лепкавите си ръце. Проклети ръце. Нямаше я някогашната им сила.

Изправи се до прозореца и погледна навън. Хора се движеха, над колибата, на чийто покрив беше хвърлил лампата, се издигаха огромни пращящи пламъци.

- Само това ли можете? - извика навън.

- За твоя беда - чу се гласът на Коска. - Не!

Нещо просветна, чу се съскане и изведнъж стана светло като ден.

Звукът беше като този от Божия глас, както го описваха святите писания, когато само с шепот изравнил със земята Немай - града на арогантните и безверниците. Джубаир отлепи длани от ушите си, но те продължиха да звънят. Когато задушливият дим започна да се разнася, напрегна очи към форта.

Постройката беше понесла сериозен удар. В стените имаше дупки, достатъчно широки да пъхнеш пръст, юмрук, дори глава. Половината от горния етаж беше изчезнала безследно. Натрошените като трески дъски тлееха, три от гредите на стените все още се крепяха в единия ъгъл - напомняйки за формата на постройката. Чу се пропукване, половината покрив пропадна и по земята се посипаха натрошени керемиди.

- Впечатляващо - каза Бракио.

- Силата на гръмотевицата - промърмори Джубаир и погледна бронзовата тръба. Беше почти изцяло изскочила от стойката си и сега лежеше накриво отгоре, а от черната й паст излизаше тънка струйка дим. - Такава мощ трябва да принадлежи само нему.

Усети ръката на Коска на рамото си.

- Но ето че той я поверява в наши ръце, за да вършим работата му. Вземи няколко от хората си и намерете дъртите копелета.

- Искам Контъс жив! - кресна Лорсен.

- Ако е възможно - прошепна в ухото на Джубаир Коска. - Мъртъв върши същата работа.

Той кимна. Беше стигнал много отдавна до убеждението, че понякога Бог говореше през устата на Никомо Коска. Неочакван избор за пророк, биха казали някои - безскрупулен, разюздан бял пияница, чиито устни не са изричали и една молитва, - но още щом го видя за пръв път в битка и разбра, че не знае що е страх, Джубаир откри в него частица от божественото. Знаеше, че върви в Божията сянка, така както пророкът Калул, предпазван само от вярата си, беше преминал невредим през порой от стрели, за да убеди императорът на Гуркул да спази обещанието си и да се покае пред мощта на всемогъщия.

- Вие тримата - посочи той, - чакате сигнала ми, после влизате през вратата. Вие, след мен.

Един от посочените, северняк, поклати глава, облещил очи като теп-

сии:

- Това е... той - прошепна.

- Кой?

- Къ. къ. - мъжът зяпна стъписано, сви средния пръст на лявата си ръка и я вдигна пред лицето на Джубаир.

- Глупак - изсумтя той. - Стой тук тогава. - Тръгна покрай стената на форта, в сянката, в още по-непрогледна тъмнина, но за него това не беше от значение, защото носеше в себе си Божията светлина. Хората му се вторачиха запъхтени и изплашени в постройката. За тях светът беше объркано място, пълно с опасности. Съжаляваше ги. Светът е просто устроен. Единствената опасност е това да се опълчиш на Божия замисъл.

В снега отзад бяха пръснати парчета натрошено дърво, боклук и пепел. Освен тях на земята лежаха няколко пронизани със стрели мъже. Един седеше облегнал гръб на стената, стискаше щръкналата от устата си стрела и тихо хриптеше. Джубаир не им обърна внимание. Започна да се катери по стената. Надникна в опустошения таван - натрошени на парчета маса и стол, разкъсан, бълващ съдържанието си сламеник, нищо не помръдваше. Избута с опакото на ръката си няколко въгленчета от перваза на прозореца и се прехвърли от другата страна. Извади меча си и стоманата проблесна в тъмнината - неустрашима, праведна, богоугодна. Пристъпи напред, като не изпускаше от очи черния отвор на стълбището. Чу шум отдолу, равномерно потропване - туп, туп, туп.

Надникна през остатъка от предната страна на форта и видя хората си, скупчени до вратата отдолу. Изсъска им, един от тях ритна вратата и се втурна вътре. Посочи на двамата зад себе си стълбището. Усети нещо меко под ботуша си, докато се обръщаше. Ръка. Наведе се и отмести една паднала греда от покрива.

- Намерих Контъс - провикна се навън.

- Жив? - разнесе се напрегнатият до скъсване глас на Лорсен.

- Мъртъв.

- Проклятие!

Джубаир вдигна каквото беше останало от бунтовника и го преметна през остатъка от стената. Тялото му се строполи в навятия покрай форта сняг - потрошено, окървавено, с разкъсани от множеството рани татуировки. Божието наказание достига и могъщия, и нищожеството, еднакво безпомощни пред всемогъщия, така е било и така ще бъде. Сега оставаше само севернякът и колкото и страховит да беше, Бог вече бе готов с присъдата за него...

Нечий писък разцепи тишината. Отдолу се чу трясък, някой изрева. Последваха пъшкане и стържене на метал. Някой се изсмя силно и отново писък. Джубаир тръгна към стълбите. Някой проплака - жален, пълен с ужас писък на грешник, озовал се в ада - и постепенно замлъкна. Върхът на меча му ще го води по пътя надолу. Безстрашен, праведен. Той спря и прокара нервно език по устните си. Да изпитваш страх, е равносилно на това да нямаш вяра. На човека не е отредено познание за Божия замисъл. Отредено му е само да приеме ролята си в него.

Затова Джубаир стисна зъби и заслиза по стъпалата.

Долу беше тъмно като в рог. От дупките в стените струяха и потрепваха жълти и оранжеви лъчи от светлината на огъня отвън и хвърляха причудливи сенки наоколо. Тъмно като в ада и също като него вонеше на смърт. Силна гъста смрад. Задържа дишането си, докато слизаше - бавно, много бавно, за да привикнат очите му с тъмнината.

И какво се разкри пред тях.

Кожените завеси, с които беше преграден долният етаж, висяха разкъсани - оплискани с нещо черно - и се поклащаха леко като от вятър, но такъв нямаше. Кракът му докосна нещо на най-долното стъпало и той погледна натам. Отрязана ръка. Смръщил чело, той проследи лъщящата следа по пода до черна лъскава купчина - плът, натрупана на камара. Накълцани, оплетени едно в друго, обезобразени до неузнаваемост парчета плът, извадени вътрешности, разтеглени черва.

В средата имаше маса, а на нея - купчина човешки глави. Светлината отвън играеше по тях и те гледаха към Джубаир с безизразни лица, хилеха се налудничаво, сякаш питаха с очи - гневни, винящи.

- Боже... - Той беше вършил истински касапници в името на всемогъщия, но такова нещо не беше виждал. Това тук не беше описано в никое от светите писания, освен може би в забранената седма книга от седемте, запечатана завинаги в параклиса на Великия храм в Шафа, онази, в която се разказваше за нещата, които Глъстрод донесъл от ада.

- Боже. - промърмори отново.

От тъмнината се надигна дрезгав смях, кожите се разлюляха и металните халки, на които бяха окачени, издрънчаха.

Джубаир се хвърли напред и започна да сече на посоки, но острието му не срещна нищо освен кожа и се оплете в нея. Докато се опитваше да го освободи, се подхлъзна в кървавата пихтия на пода и падна. Скочи на крака, започна да се озърта трескаво, а смехът кънтеше отвсякъде.

- Боже? - едва успя да изрече святата дума от странното усещане, надигнало се стомаха му. То плъзна едновременно нагоре и надолу по гърба, чак до тила, където косата му настръхна, до коленете, които се раз-трепериха. Ужасяващо чувство, най-вече защото почти не помнеше да го е изпитвал преди. Беше отдавна забравен детски спомен, изгубен в тъмнината на съзнанието му. Пророкът учеше, че онзи, който среща страх всеки ден, привиква лесно и заживява с него. Но онзи, който не познава страх, как да се изправи лице в лице с този ужасен странник?

- Боже. проскимтя Джубаир и започна да отстъпва заднешком към стълбите, когато изведнъж усети нечии ръце около себе си.

- Няма го - чу тих шепот зад гърба си. - Но аз съм тук.

- Проклятие! - крещеше озъбен Лорсен. Така бленуваната мечта да изправи известния Контъс пред Камарата на лордовете - окован във вериги, сломен, покрит с татуировки, които този път ще гласят „дайте на инквизитор Лорсен така заслуженото повишение“ - се беше изпарила като дим. Или удавена в кръв, по-точно казано. Тринайсет години бъхтене в онази наказателна колония в Англанд и за какво, за да се стигне дотук. Толкова път, толкова жертви, толкова унижения. Въпреки всичките му усилия експедицията се беше превърнала в същински фарс. И той добре знаеше на чия глава ще се стовари вината. Плесна яростно бедрото си. -Исках го жив!

- Ние също. - Коска наблюдаваше замислен опустошения форт през димната завеса. - Но съдбата невинаги е благосклонна към нас.

- Лесно ти е да го кажеш - кресна Лорсен. Като капак на всичко, беше изгубил половината си практици, по-добрата половина. Изгледа гневно Уайл, който още се суетеше с маската си. Как е възможно един практик от Инквизицията на Негово Величество да изглежда така - жалко, невсяващо никакво страхопочитание същество? От човека направо лъхаше нерешителност. Достатъчно силна, че да посее семето си у всеки застанал до него. През годините Лорсен неведнъж бе изпитвал съмнения и нерешителност, но беше направил това, което се очаква от всеки, стъпка ги, задуши ги в себе си, натика ги толкова дълбоко, че да не могат да изтекат навън и да продължат да тровят волята му.

Вратата изскърца и бавно се отвори. Стрелците на Димбик се размърдаха нервно и насочиха лъковете и арбалетите си към тъмния отвор в стената.

- Джубаир? - излая Коска. - Джубаир, хвана ли го? Проклет да си, отговори, като те питам!

Нещо излетя през вратата, отскочи от земята с едно глухо „туп“, търкулна се и спря до огъня.

- Какво е това? - попита Лорсен.

Коска размърда объркано устни:

- Главата на Джубаир.

- Съдбата невинаги е милостива - промърмори Бракио.

Още една глава излетя навън и падна в огъня. Третата уцели покрива на една от колибите, търкулна се надолу и тупна в канавката. Следващата падна сред стрелците. Един захвърли арбалета си и побягна настрани, а късата стрела се заби в една от бъчвите наблизо. Последваха още глави -с развети коси, провиснали от устите езици, - подскачаха по снега, въртяха се и пръскаха кръв.

Последната отскочи силно нагоре, изтърколи се покрай огъня и спря току пред краката на Коска. Лорсен не беше от хората, които се плашеха от малко кръв, но трябваше да признае, че остана леко притеснен от тази демонстрация на безмълвна бруталност.

Очевидно никак гнуслив, генералът я изрита гневно в огъня:

- Колко души успяха да убият тия проклети дъртаци? - възмути се той, въпреки че и двамата бяха значително по-млади от него.

- Около двайсет досега - отвърна Бракио.

- Мамка му, с тези темпове скоро ще ни свършат хората! - Коска се обърна и изгледа гневно Суорбрек, който пишеше трескаво в тефтера си. - Какво, мамка му, си се разписал?

Писателят вдигна поглед и стъклата на очилата му отразиха светлината от огъня:

- Ами, това е... доста драматично.

- Мислиш ли?

Суорбрек посочи смутен към форта.

- Той се върна да спаси приятеля си въпреки нищожните шансове за успех.

- И сега приятелят му е мъртъв. Откога човек, поемащ подобни рискове, минава за герой вместо за непоправим глупак?

- Границата между двете винаги е била доста размита. - промърмори Бракио.

Суорбрек вдигна безпомощно ръце:

- За това дойдох, за история, която разтърсва из основи.

- И аз не можах да ти я дам - кресна Коска, - така ли? Дори проклетият ми биограф ме зарязва! Като нищо ще свърша като злодея в книгата, която сам поръчах, а онзи ненормален главорез ще се окаже героят! Какво мислиш за това, Темпъл? Темпъл? Къде се дяна проклетият нотариус? Ами ти, Бракио?

Стириянецът изтри току-що избилите сълзи от окото си.

- Мисля, че е време да сложим край на баладата за Деветопръстия северняк.

-Най-после нещо смислено! Донесете другата тръба. Искам това жалко подобие на форт да бъде изравнено със земята. Искам този навиращ носа си в чужди работи глупак на кайма, ясно ли е? И някой да ми донесе бутилка. До гуша ми дойде да не ме взимат на сериозно! - Коска блъсна тефтера от ръката на Суорбрек. - Малко уважение, много ли искам? - Той зашлеви писателя, който се стовари тежко по задник в снега и го зяпна стъписан отдолу с ръка на бузата.

- Какъв е този шум? - каза Лорсен и вдигна ръка да въдвори тишина. От тъмнината се чу тътен, който постепенно започна да се усилва, и той пристъпи предпазливо към най-близката колиба.

- Мамка му! - каза Димбик.

От тъмнината изникна кон с облещени от ужас очи и миг по-късно надолу по склона сред облаци сняг право към лагера летяха още дузина -потоп от препускаща в галоп конска плът.

Хората хвърлиха оръжие и побягнаха, хвърляха се по очи на земята, претъркулваха се в търсене на прикритие. Лорсен настъпи единия край на дългото си до земята палто и се просна в калта. Чу пронизително изсвирване и над конските гърбове зърна ухиления до уши Даб Суийт. Той вдигна шапка за поздрав, докато препускаше надолу, насочвайки стадото към лагера. В следващия момент конете навлязоха между колибите и наоколо настана същински ад от газещи, ритащи и трамбоващи копита, от цвилещи, блъскащи се едно в друго и вдигащи се на задните си крака животни. Лорсен залепи гръб за стената на колибата и отчаяно заби нокти в грубото дърво.

Усети силен удар в главата, който почти го свали на земята, но той се вкопчи в дървената стена и успя да се задържи на крака. Шумът наподобяваше края на света. Земята се разтресе под копитата на обезумелите животни. Той затаи дъх с отворена уста, изръмжа и стисна до болка очи. Летящите трески и камъчета жегваха лицето му.

Изведнъж всичко утихна. Останаха само тръпнещата болка и звънът в главата му. Лорсен се отдели от стената и направи крачка-две по покритата с конски отпечатъци кал. Примига насред мъглата от дим и уталожваща се прах.

- Прегазиха ни с конете - промърмори.

- Не думай? - извика пронизително Коска, излизайки от една от колибите.

Лагерът беше напълно опустошен. Няколко от палатките просто ги нямаше. Брезентовите им платнища и съдържанието ми - включително човешко - лежаха стъпкани в снега. Фортът продължаваше да тлее. Две от колибите горяха, летящата от покривите им слама се стелеше навред и разпалваше нови пожари. Навсякъде между постройките лежаха тела -мъже, жени, - прегазени до смърт. Ранените се щураха напред-назад, виеха от болка объркани, окървавени. Тук-там някой ранен кон приритваше във въздуха.

Лорсен докосна главата си. Косата му беше залепнала от кръв. По едната му вежда се стичаше струйка.

- Шибаният Суийт! - изкрещя озъбен Коска.

- Предупредих ви, че има сериозна репутация - промърмори Суорб-рек, докато вадеше стъпкания си в снега тефтер.

- Може би трябваше да му платим дела - каза замислено Дружелюбния.

- Моля, може лично да му го занесеш! - Коска посочи с треперещ крив показалец - Ей там е, във... фургона! - изграчи смаян.

Укрепеният фургон, подаръкът от началник Пайк, фургонът, докарал до тук огнените тръби и в който беше заключено несметното богатство на драконовите хора.

Фургонът беше изчезнал. На негово място беше останало само подозрително изглеждащо на фона на опустошението чисто петно черна кал.

- Къде е? - извика Коска, изблъска Суорбрек от пътя си и се завтече натам.

В снега и калта, насред множеството отпечатъци от копита, се виждаха ясно две дълбоки прави следи от колела, които водеха надолу към имперския път.

- Бракио? - Гласът на Коска се извиси до умопомрачителен писък. -Намери някакви шибани коне и тръгвай след тях!

Стириянецът го зяпна.

- Ти ги искаше оградени и накуп. Цялото стадо го няма вече.

- Някои трябва да са се откъснали от стадото. Намери коне и тръгвай след проклетите копелета. Веднага! Веднага! Веднага! - Той ритна ядосано снега към Бракио и за малко да падне по гръб. - Къде, по дяволите, е Темпъл?

Дружелюбния извърна очи от следите на фургона и повдигна озадачено вежди.

- Всички, които могат, да тръгват незабавно!

Димбик и Лорсен размениха тревожни погледи:

- Пеша? Чак до Крийз!

- По пътя ще хванем конете!

- А ранените?

- Тези, които могат да ходят, са добре дошли. Останалите - по-голям дял за нас. А сега ги подкарай, проклет глупако!

- Разбрано, господине - промърмори Димбик, свали парадния пояс и го захвърли гневно в калта - гордостта му отдавна приличаше на парцал, но след хвърлянето по корем, за да се спаси от стадото, беше омазан целият с конски фъшкии.

- Ами севернякът? - кимна към форта Дружелюбния.

- Майната му на северняка - изсъска Коска. - Полей проклетата постройка с масло и я запали. Откраднаха златото ни! Откраднаха мечтите ми, разбираш ли това? - Той се загледа намръщен в имперския път и изчезващите в далечината следи от фургона. - Няма да позволя ново разочарование.

Лорсен едва се сдържа да не повтори разсъжденията на Коска отпреди малко за благосклонността на съдбата. Докато наемниците щяха да се изтрепят от бързане в приготовленията си за тръгване, той застана над забравения потрошен труп на Контъс до стената на форта.

- Каква загуба - промърмори той. - Във всяко едно отношение.

Но инквизитор Лорсен беше практичен човек. Човек, който не се плашеше от трудности и тежка работа. Той взе разочарованието си, стъпка го, задуши го в себе си, натика го при съмненията си и насочи мисли към това какво може да бъде спасено от погрома.

- Ще си платиш за това, Коска - промърмори той, загледан в гърба на генерала. - Ще си платиш.

Прекалено бавно

Всеки болт, всеки лагер, дъска и сглобка по чудовищния фургон трещеше, тропаше или виеше и всичко това се сливаше в ужасяваща какофония, така оглушителна, че Темпъл не чуваше дори собствените си ужасени писъци. Капрата го млатеше в задника, подмяташе го като парцалена кукла и заплашваше да изпотроши зъбите му до един. Надвисналите ниско клони изскачаха заплашително от тъмнината, деряха стените на фургона, бичуваха лицето му. Един беше успял да отнесе шапката на Шай и косата й се вееше свободно. Тя не откъсваше насълзени от вятъра очи от пътя и озъбена, крещеше като обезумяла по конете, докато ги шибаше с юздите.

Темпъл не смееше да си помисли колко тежеше огромното количество дърво, метал и преди всичко злато, върху което в момента се носеха стремително надолу по склона. И всичко това въпреки безупречната си изработка всеки момент щеше да се пръсне на парчета и да отнесе злощастните им задници със себе си. Но страхът беше неизменен спътник в живота му. Какво можеше да направи в момента, освен да продължи да стиска капрата на подскачащото возило на смъртта с изгарящи от напрежение ръце и надигнал се от ужас и от изпития алкохол стомах? Не знаеше кое беше по-страшно - с отворени или със затворени очи.

- Дръж се! - изкрещя му Шай.

- А ти какво си мислиш, че пра...

Тя запъна здраво краката си в дъската пред капрата, опря раменете си в облегалката и дръпна рязко лоста на спирачките с такава сила, че жилите на врата й изскочиха. Колелата изпищяха като душите на мъртвите в ада. От двете страни на фургона хвръкнаха фонтани искри - по-ярки от тези на празненството по случай рождения ден на императора. Със свободната си ръка Шай дръпна юздите и сякаш целият свят започна да завива стремително. После, когато две от огромните колела се отлепиха от земята, се наклони на една страна.

Времето спря. Темпъл изкрещя. Шай изкрещя. Дори фургонът сякаш изкрещя с тях. Дърветата от външната страна на завоя полетяха стремително към тях, а с тях и очакващата ги смърт. И тогава колелата изтропо-лиха отново на земята. Темпъл залитна напред, прехапа езика си, викът секна в гърлото му и тъкмо когато виждаше как се сгромолясва между конете и трамбоващите им копита, бе подхвърлен назад и се озова обратно на капрата.

Шай отпусна спирачките и плесна юздите.

- Този май го взех прекалено бързо! - извика в ухото му.

Границата между ужас и опиянение от щастие беше тънка и Темпъл

с изненада откри, че току-що я беше преминал. Удари с юмрук въздуха пред себе си и изкрещя колкото глас имаше:

- Майната ти, Коска-а-а!

- Олекна ли ти?

- Жив съм! Свободен съм! Богат съм! - Разбира се, че има Бог. И той е великодушен, съпричастен благ старец, който сега се усмихваше благосклонно и бдеше над него. „Рано или късно трябва да направиш нещо по въпроса, иначе няма да постигнеш нищо“, каза Коска. Темпъл се замисли дали Стареца беше имал предвид нещо като това. Малко вероятно. Той сграбчи Шай и почти я прегърна, крещейки в ухото й:

- Успяхме!

- Мислиш ли? - изръмжа тя и плесна с юздите.

- Не успяхме ли?

- Лесната част, да.

-Ъ?

- Те няма да оставят това да ни се размине просто така, не мислиш ли? - надвика шума тя, когато отново набраха скорост. - Не и златото! Не и обидата!

- Ще тръгнат след нас? - промърмори Темпъл.

- Това беше идеята!

Темпъл се надигна внимателно, погледна назад и отново му се прииска да не беше толкова пиян. Видя само летящите от задните колела сняг и кал и чезнещите в тъмнината дървета от двете страни на пътя.

- Нямат коне обаче, нали? - Гласът му се извиси обнадеждено.

- Суийт успя да ги забави, но ще дойдат! А това чудо не е от най-бързите!

Темпъл отново се надигна, погледна назад и този път му се прииска да беше по-пиян. Границата между ужас и опиянение от щастие беше тънка и той откри, че препуска стремително в обратна посока.

- Може би трябва да спрем! Да разпрегнем два от конете! Да зарежем парите! Повечето пари...

- Трябва да спечелим време на Лам и Савиан, забрави ли?

- О, да. Това. - Проблемът с героичната постъпка беше в частта със саможертвата. На него тази част така и не му се удаваше. Поредното лаш-кане на фургона изкара част от съдържанието на стомаха му, което напълни с парене устата му. Той опита да го преглътне, задави се, избълва част навън и сега паренето стигна чак до носа му. Вдигна поглед към небето, звездите бяха изчезнали и цветът му се беше сменил от черно към стоманеносиво - наближаваше зазоряване.

- Уоу! - Нов завой изникна изневиделица от мрака и Шай дръпна отново лоста на спирачките.

Фургонът се наклони на една страна и Темпъл чу товара отзад да се плъзга и да дрънчи по стената на фургона, като по този начин можеше да го претърколи надолу по склона.

Излязоха от завоя с тежко стоварване на двете вътрешни колела, зловещо пращене някъде отдолу и мощно лашкане, което остави крещящата Шай наполовина извън капрата, с вдигнат нагоре крак в опита си да запази равновесие. Темпъл се пресегна, сграбчи я през кръста, дръпна я обратно и рогът на препасания на гърба й лък за малко да му извади окото.

Видя я да държи нещо в ръка. Лоста за спирачките. Очевидно вече не беше част от фургона.

- Дотук с това!

- Какво правим сега?

Тя хвърли дървения лост през рамо и той изтрака някъде отзад.

- Не спираме?

Фургонът излетя от гората и се понесе през платото. Първите лъчи на зората осветяваха небето на изток. Слънцето тъкмо се подаваше над хълмовете и небето над него беше започнало да променя цвета си от мътно сиво към воднисто синьо. Лъчите му накараха разтеглените облаци да порозовеят, а замръзналият снежен килим върху плоската земя - да заис-кри.

Шай не щадеше юздите и ругатните по адрес на конете и на Темпъл му дожаля за тях, но после се сети колко по-ефективни в сравнение с окуражаванията се оказаха върху него обидите й. Животните приведоха още по-ниско глави и фургонът набра скорост. Покритият със сняг шубрак летеше покрай пътя, а вятърът блъскаше Темпъл в лицето, пълнеше устата и носа му.

В далечината отпред видя пръснати по платото коне. Даб Суийт и Плачеща скала най-вероятно бяха още по-напред, с основната част от стадото. Бяха загубили драконовото съкровище, с което да се оттеглят от занаята, но шдха да изкарат добри пари от стотина коня. По тези земи купувачите гледаха предимно цената на добитъка, а не произхода му.

- Следва ли ни някой? - извика Шай, без да откъсва очи от пътя.

Темпъл успя да откъсне ръка от капрата достатъчно задълго, за да се надигне и да погледне назад. Видя само назъбеното черно очертание на гората и непрекъснато разрастващото се равно пространство между него и фургона.

- Не! - извика той и увереността му постепенно се възвърна. - Никой... чакай! - Забеляза движение. Ездач. - О, боже - прошепна и малкото увереност, която беше насъбрал, се изпари като дим. Още ездачи. - О, боже!

- Колко?

- Трима! Не! Петима! Не! Седем! - Бяха на стотина крачки зад тях, но скъсяваха разстоянието бързо. - О, боже! - Темпъл се тръшна обратно на тресящата се капра на фургона. - Какъв е планът сега?

- Планът беше дотук!

- Имах чувството, че ще кажеш така.

- Хвани юздите! - изкрещя Шай и ги тикна в ръцете му.

Темпъл ги дръпна като опарен:

- И какво да правя с тях?

- Можеш ли да караш?

- Зле!

- Мислех, че си работил всичко!

-Зле!

- Искаш ли да поспрем, за да ти дам един-два урока? Карай! - Тя извади ножа от колана си и му го подаде. - Или аз ще карам, а ти ще се биеш.

Темпъл преглътна тежко и пое бавно юздите.

- Ще карам. - Със сигурност има Бог. Гнусен, дребен мошеник, който в момента скъсва божествения си задник от смях на негов гръб. И далеч не му е за пръв път.

Шай се замисли каква ли част от живота й беше минала в съжаления за взети решения. Прекалено голяма, толкова знаеше. И днешният ден беше на път да се присъедини към нея.

Прехвърли се през дървения парапет и стъпи върху намазания с катран покрив на фургона, който подскачаше под краката й като разярен бик, опитващ се да хвърли от гърба си неканен ездач. Хвърли се към задната част на фургона, свали лъка от рамото си, избута преметнатата през лицето си коса и се вгледа в далечината.

- Мамка му - прошепна.

Седем ездачи, както каза Темпъл, и ги настигаха бързо. Сега трябваше просто да минат пред фургона, да свалят един-два от конете във впряга и готово. Засега бяха извън обсега на лъка, особено ако щеше да стреля от покрива на това чудо - все едно да стреляш от носещ се по бързеите сал. Биваше я с лъка, но не беше чудотворец. Погледът й се спря на капака на тавана. Остави лъка, пропълзя до него на четири крака, извади късия меч и заби върха му под ръба на металната пластина, над която лежеше прекараният през две халки катинар. Оказа се прекадено масивна и здрава. За късмет, катранът около пантите беше мазан небрежно и дървото беше доста изгнило. Тя заби върха на меча си в него и започна да върти и да дълбае, за да измъкне пантите.

- Още ли са зад нас? - чу отпред писъка на Темпъл.

- Не! - изкрещя през стиснати зъби, подпъхна острието под ръба на капака и натисна с всички сили. - Избих ги до крак!

- Наистина!

- Не, мамка му, не наистина! - Капакът се отскубна от пантите, подскочи нагоре и тя се пльосна по задник. Захвърли огънатия меч, отвори капака и се спусна в тъмната вътрешност на фургона. Колелата удариха нещо, стълбата се отскубна от ръцете й и тя се просна по корем на пода.

През капака на тавана и процепите покрай тесните прозорчета влизаше светлина. Покрай двете стени имаше масивни решетки, заключени с катинари, а зад тях - натрупани един върху друг подскачаха, потропваха и подрънкваха сандъци, кутии и кожени чанти за седла. Част от съдържанието им се беше изсипала навън - блестящо злато, искрящи скъпоценни камъни, търкалящи се насам-натам по дъските на пода монети. Пет кралски откупа и достатъчно за един-два двореца, в случай че ти се приискат. Няколко чувала бяха натрупани на пода между решетките и скърцаха под краката й. Фургонът се разклати рязко наляво-надясно на протестиращите си пружини, запращайки я от едната решетка към другата. Сграбчи един от чувалите и започна да го влачи по пода към светлата линия, тръгваща от пролуката между вратите в задната част. Тежеше ужасно, но не беше първият чувал, който й се беше налагало да мъкне - не смяташе да му се остави. Достатъчно поражения беше преживяла и знаеше как да понесе следващото, но от това не й ставаше по-леко да го прави.

Изтегли резето, изруга под нос и избърса потта от челото си. Хвана се здраво за решетките и стовари ритник върху вратите. Вятърът влетя вътре и бялата широта на платото се разкри пред нея. Размазаните спици на колелата се въртяха бясно отстрани и вдигаха сняг във въздуха. Черните фигури на преследвачите им бяха приближили. Много.

Шай измъкна ножа и разсече чувала през средата. Зарови ръка, извади шепа монети и ги хвърли навън, после отново и отново, започна да гребе и да хвърля с две ръце, сякаш сееше на нивата. Споходи я мисълта за това, че с всяка шепа изхвърляше повече, отколкото беше изкарвала с бой като бандит, с къртовски труд във фермата и с яростно пазарене в града. Загреба пълна шепа и натика монетите в джоба си - така де, какво лошо да умре човек богат? Изгреба останалото в чувала, захвърли го навън и тръгна за нов.

Колелата попаднаха в бразда, фургонът подскочи рязко нагоре и Шай полетя към ниския таван. Блъсна се в него и се строполи по лице на пода. Зави й се свят за момент, но тя се изправи отново на крака и залитайки, повлече втори чувал към блъскащите се врати, като не спираше да псува фургона, тавана му и кървящата си глава. Хвана се отново за решетките и изрита навън целия чувал. Видя го да се разпаря при удара в земята и съдържанието му да се изсипва върху снега.

Някои от преследвачите вече бяха слезли от конете, пълзяха на четири крака и се стопяваха бързо в далечината. Но останалите, явно по-ре-шителни, отколкото се беше надявала, не се бяха отказали. Надежди, какво да ги правиш? Почти успяваше да различи вече лицето на най-близкия ездач, приведен ниско над шията на коня. Остави вратата отворена, изка-тери се по стълбата и излезе на покрива.

- Още ли са зад нас? - изкрещя Темпъл?

-Да!

- Какво правиш?

- Полегнала съм, докато ги чакам да дойдат!

Теренът отпред стана неравен - платото беше пресечено от пресъхнали корита на потоци, пръснати тук-там скали и криви каменни колони. Пътят навлезе в плитка долина със стръмни склонове и колелата затрещяха още по-силно. Шай изтри с опакото на ръката кръвта от челото си, пропълзя по тресящия се покрив на фургона, взе лъка и постави стрела в тетивата. Остана за момент приклекнала до парапета и пое дълбоко дъх.

По-добре приключвай бързо, вместо да живееш в страх. По-добре приключвай бързо.

Изправи се. Първият ездач беше само на пет крачки от тряскащите се врати на фургона. Видя го как облещи очи, когато я видя. Имаше руса коса, широка брадичка и зачервени от студа бузи. Почти беше сигурна, че го беше виждала в Бийкън. Пишеше писмо и плачеше. Шай улучи коня му в гърдите. Животното изметна главата си силно назад, преплете предните си крака и двамата с ездача му се запремятаха по земята сред летящи юзди и стремена. Останалите ги заобиколиха в плавни дъги от двете им страни, а Шай приклекна и зареди нова стрела. Стори й се, че чу Темпъл да мърмори.

- Молиш ли се?

-Не!

- По-добре почвай! - Шай се изправи и до нея в парапета се заби стрела. Забеляза ездача на билото на единия склон на долината. Беше се изравнил с фургона и явно притежаваше завидни умения, защото се беше изправил на стремената на препускащия бясно кон и вече опъваше лъка и се прицелваше в нея.

- Мамка му! - Шай клекна зад парапета, стрелата профуча над главата й и се заби в парапета от другата страна. Миг по-късно до нея щръкна втора. Чуваше виковете на останалите до самия фургон отзад. Надникна внимателно и в парапета се заби нова стрела, а върхът й лъсна само на педя от лицето й. Беше виждала духове да стрелят в движение от гърба на препускащ кон и знаеше, че бяха добри, но такова нещо не беше виждала досега. Мамка му, колко нечестно. От друга страна, честност и справедливост не бяха задължителни атрибути в боя на живот и смърт.

Шай зареди стрела, пое дълбоко дъх и повдигна лъка си над парапета. На мига стрелата на онзи профуча между дървото и тетивата. В следващия тя беше на крака. Знаеше, че не може да се мери с него, но нямаше и нужда. Конят е прилична мишена.

Стрелата й потъна почти до перата в ребрата на животното и то загуби равновесие. Ездачът полетя с вик във въздуха, лъкът му се превъртя няколко пъти отгоре, после двамата с коня се изтъркаляха от другата страна на билото.

- Ха! - извика радостно тя, но когато се обърна, зад гърба й през парапета се прехвърляше мъж.

Успя да го зърне бегло. Кантик - присвил яростно очи, два реда бели зъби насред черната му брада и две извити като сърпове остриета във всяка ръка, които явно беше използвал да се изкатери по стената на летящия по пътя фургон. Ако не беше дошъл с явното намерение да я убие, сигурно щеше да се възхити на постижението му. Заплахата от смърт действа безотказно в прогонването на всякакво възхищение.

Шай запрати лъка си към него, но той го изби с една ръка, а с другата замахна отгоре. Тя се дръпна встрани и острието се заби в парапета до нея. Той посегна с другото, но Шай хвана ръката му и докато се промушваше под нея, го удари с юмрук в ребрата. Фургонът подскочи и я запрати на пода. Онзи задърпа кривото острие, но не успя да го измъкне от дървото, затова пусна дръжката и измъкна ръката си от кожения ремък около китката. Това му отне известно време и когато най-после успя да се освободи, Шай вече беше на крака, приклекнала ниско, с готов в ръката нож. Започна да описва с върха му малки кръгове във въздуха пред себе си. Двамата не откъсваха очи един от друг. Стояха здраво на дървото, приклекнали ниско, за да не успеят да ги повалят тресящият се фургон и вятърът.

Фургонът подскочи и той залитна. Отмести очи от нея съвсем за кратко, но предостатъчно. Шай скочи към него и замахна отгоре с ножа. В последния момент се сниши и го посече през крака, докато се мушваше под ръката му. Извърна се, готова да го наръга в гърба, но поредното лаш-ване на фургона я запрати с гръб в парапета.

Когато вдигна поглед, той летеше към нея и ревеше с цяло гърло. Закривеното острие описа дъга и тя се дръпна рязко назад, пропускайки го пред себе си. Видя го да свисти отгоре и този път се дръпна настрани. Покривът на фургона беше станал по-коварен и от плаващи пясъци, до-като следеше, кръстосала поглед, летящото острие на кантика. Парира следващия замах с ножа. Стоманата изстърга, кривото острие се плъзна по нейното, разпра ръкава на ризата й и поряза дълбоко лявата й пред-мишница.

Двамата застанаха отново един срещу друг, запъхтени и кървящи от раните си, но готови да продължат. Ръката й тръпнеше, когато стискаше дръжката на ножа, но пръстите й все още работеха. Финтира отляво, отдясно, опитваше се да го накара да сбърка, но той не се поддаде - не помръдваше и само размахваше това сърповидно острие пред себе си, все едно с него вадеше риба от водата, а склоновете на долината все така фуча-ха от двете страни на фургона.

Той тръсна изненадващо и Шай падна настрани. Кантикът замахна да я посече, но пропусна, тя понечи да го наръга отдолу, но ножът й просто одраска бузата му. Следващата изненада на фургона ги събра в прегръдка. Той хвана със свободната си ръка китката й и се опита да я наръга, но кривото острие се оплете в палтото й. Тя на свой ред сграбчи китката му и я изви рязко нагоре, не че искаше проклетото нещо по-близо до лицето си, но вече нямаше връщане назад. Ножовете с кървави струйки по остриетата започнаха да се поклащат над главите им, докато те залитаха напред-назад по тресящия се покрив.

Шай го ритна в коляното и то поддаде, но силата беше на негова страна и стъпка по стъпка той успя да я изтика до парапета. Започна да я натиска надолу с цялата си тежест. Заизвива ръката й с ножа и пръстите й постепенно охлабиха хватката. Бяха се озъбили един срещу друг и от устните им пръскаше слюнка. Ръбът на парапета се заби в гърба й, с периферното си зрение виждаше колелата, трамбоващи пътя - не толкова далеч от главата й, колкото й се искаше. Усети жегването на камъчета и пръст по бузата си. Лицето му беше все по-близко, по-близко, по-...

Шай стрелна глава и захапа носа му, стисна зъби и продължи да стиска колкото сила имаше. Устата й се напълни със солена кръв. Той изрева, дръпна се рязко назад и изведнъж Шай летеше. Преметна се с писък през парапета и се блъсна с всичка сила в стената на фургона. Изпъшка, ножът й издрънча на пътя и изчезна. Погледна нагоре - незнайно как беше успяла да се хване с една ръка за парапета и имаше чувството, че тя всеки момент ще се откъсне от рамото й.

Залюля се и се обърна с лице към стената. Дъхът й свистеше прони-зително през стиснатите зъби, а от гърлото й се откъсваше налудничаво квичене. Размаха крака в опит да се залюлее и да се хване и с другата ръка. Пръстите й докоснаха парапета, но не успя да се задържи, люшна се обратно и задното колело закачи върха на ботуша й. Опита отново и този път успя. Намести пръсти, стенейки и пъшкайки от напрежение. Ръцете й бяха изтръпнали, но тя не се отказа. В един момент успя да се вдигне нагоре и ръмжейки, се прехвърли през парапета.

Наемникът залиташе, през гърлото му имаше ръка, а до лицето му -озъбената физиономия на Темпъл. Шай политна към него, сграбчи с две ръце китката му и започна да извива сърповидния нож надолу. Онзи се разтресе от напрежение, от носа му течеше кръв, а погледът му беше прикован в ръката му с ножа. Каза нещо на кантикски, поклати енергично глава, повтори думата отново и отново. Дори й да разбираше какво казва, Шай не беше в настроение да слуша. Острието на ножа проби ризата и той изхриптя, докато то потъваше бавно в гърдите му. Колкото по-дълбоко потъваше, толкова повече устата му се отваряше. Накрая то спря, забито до дръжката, и той се стовари на хлъзгавия от кръвта му покрив, а Шай - върху него.

Имаше нещо в устата й. Върха на носа на кантика. Изплю го, погледна Темпъл и смотолеви:

- Кой кара?

Фургонът се килна рязко на една страна, нещо изстърга и Шай полетя във въздуха.

Темпъл изпъшка и се претърколи. Лежеше по гръб и гледаше небето, усещаше приятната хладина на снега по бузата си...

- Хъ! - Той се надигна до седнало положение и лицето му се изкриви от болките, които го прерязаха едновременно на няколко места. Огледа се трескаво.

Плитък каньон, склонове от пръст и слоеве камък с тук-там задържал се сняг. Пътят вървеше по дъното, точно в средата, а покрай него -пръснати канари и гъст трънак. Фургонът лежеше на една страна на десетина крачки отпред. Едната му врата беше откъртена, а другата висеше широко отворена. Едно от колелата от горната страна липсваше, другото още се въртеше бавно. Тегличът се беше откъснал и конете продължаваха да препускат в далечината, със сигурност приятно изненадани от облекчението.

Слънцето тъкмо си проправяше път към дъното на каньона и златната пътека зад преобърнатия фургон - близо трийсет крачки дълга - блестеше ярко жълта. Шай седеше насред нея.

Темпъл скочи на крака и хукна към нея, почти моментално се спъна и се просна по очи, устата му се напълни със сняг, но той го изплю заедно с една случайно попаднала там малка златна монета и продължи да тича. Тя се опита да стане, дългото й палто се закачи в трънака и я повлече обратно надолу.

- Кракът ми е заминал - изсъска тя през зъби. Косата й беше сплъстена, а лицето й - изцапано с кръв.

- Можеш ли да стъпиш на него?

- Не. Това означава заминал.

Той пъхна ръка под мишницата й и с много усилия успя да изправи и двамата на крака - тя на един здрав, той на два разтреперани.

- Имаш ли нов план?

- Да те убия и да се скрия в трупа ти.

- Аз и толкова не можах да измисля. - Огледа склоновете на каньона и тръгна, а Шай заподскача на един крак до него към най-обещаващото място, което успя да намери. Досети се каква гледката са така, пъшкащи и охкащи при всяка крачка, и ако не знаеше, че старите му спътници са наблизо, сигурно щеше да се разсмее с глас. Но знаеше, че са, и не го направи.

- Съжалявам, че те забърках в това - каза Шай.

- Сам се забърках. Много отдавна. - Той докопа един увиснал от склона храст и се набра по него нагоре, но изтръгна проклетото нещо с корените и то се сгромоляса на главата му сред облак пръст, повечето от която попадна в устата му.

- Остави ме и бягай - каза му тя.

- Изкушаваща идея... - Започна да се оглежда за друг път нагоре. -Но това го пробвах вече и не се получи добре. - Стисна един стърчащ корен, дръпна го и той се откъсна, повличайки надолу чакъл. Проклетият склон беше по-ненадежден и от него. - В последно време се опитвам да не повтарям стари грешки.

- И как ти се удава?

- В момента не особено блестящо. - Ръбът на скалата беше само на няколко крачки над ръката му, но със същия успех можеше да е на няколко мили - Темпъл просто не виждаше път дотам.

- Хе-хей, Темпъл!

По пътя между двата изровени от колелата на фургона коловоза бавно се зададе конник. След напускането на Старикланд всички бяха отслабнали, но не и Бракио. Той спря недалеч от двамата и се облегна на рога на седлото.

- Пфу, сериозна гонитба - каза той на стириянски. - Не мислех, че си способен на такова нещо.

-Капитан Бракио! Какво удоволствие! - Темпъл пристъпи напред, за да прикрие с тялото си Шай. Жалка проява на галантност, толкова жалка, че направо го досрамя. Усети я да хваща ръката му - пръстите й лепнеха от кръв, - знаеше, че беше само за да не падне, но му стана приятно.

Чу зад себе си да се свлича пръст, обърна се и видя втори конник. Беше спрял на билото и държеше зареден арбалет. Темпъл осъзна, че коленете му треперят. Боже, как му се искаше да имаше малко смелост поне. Пък било то и само накрая.

Бракио подкара лениво коня си към него.

- Казвах аз на Стареца, че не може да ти има доверие, но ти винаги си му бил слабост.

- Е, добрите нотариуси не се намират под път и над път. - Темпъл се огледа отново, в случай че избавлението се е появило неочаквано отнякъде, без да го е забелязал. Не беше. Опита всячески да влее малко увереност в разтреперания си глас. - Заведи ни обратно при Коска и аз ще оправя нещата.

- Не и този път. - Бракио изтегли със звън тежкия си меч от ножницата и пръстите на Шай стиснаха още по-силно ръката на Темпъл. Може и да не беше разбрала думите, но изваденият меч не се нуждаеше от превод. - Коска е на път за насам и аз мисля, че когато дойде, ще иска да завари нещата вече оправени. Това означава ти - мъртъв, в случай че се чудиш.

- Да, да, досетих се - изграчи Темпъл. - Когато извади меча. Но благодаря за уточнението.

- За теб винаги. Харесвам те, Темпъл. Винаги съм те харесвал. Лесно те обиква човек.

- Но въпреки това ще ме убиеш.

- Е, казваш го така, все едно имам избор.

- Аз съм си виновен. Както винаги. Само че... - Темпъл облиза устни, измъкна ръката си от тази на Шай, погледна Бракио право в изморените очи и потърси онази стара убедителна усмивка. - Мислех си дали не би пуснал момичето да си върви. Можеш да го направиш.

Бракио погледна към Шай, която беше приседнала на една издатина на склона и мълчеше.

- Бих го направил. Ако искаш, вярвай, но не обичам да убивам жени.

- Естествено. Кой би искал да отнесе такива спомени обратно на дъщерите си. - Бракио разкърши неловко рамене и ножовете по корема му се размърдаха. Темпъл усети, че е намерил пролуката към него. Падна на колене в снега, сплете пръсти пред гърдите си и отправи безмълвна молитва. Не за себе си, за Шай. Тя от двамата заслужаваше спасение. - Беше моя идея. Изцяло моя. Аз я подлъгах. Знаеш ме какъв съм, а тя, горката, е лековерна като дете. Пусни я да си върви. След време ще се почувстваш добре, че си го направил, ще видиш. Пусни я. Умолявам те.

Бракио повдигна озадачено вежди:

- Всъщност това е направо трогателно. Очаквах да хвърлиш цялата вина върху нея.

- И мен ме трогна - съгласи се конникът от билото.

- Ние не сме чудовища. - Бракио вдигна ръка и изтри едното си насълзено око. Другото обаче остана сухо. - Само че тя се опита да ни ограби. Без значение чия е била идеята. А и неприятностите, които ни причини баща й. Не. Коска няма да разбере. А и не е, като че можеш някога да ми върнеш услугата, нали така?

- Не - промърмори Темпъл. - Не, не мисля. - Отчаяно затърси какво да каже, нещо, което поне да отложи с малко неизбежното. Още секунда. Още дъх. Странно. Това не бяха най-щастливите му моменти живот, защо му е да ги удължава? - Ще помогне ли, ако кажа, че бях много пиян?

Бракио поклати глава:

- Всички бяхме пияни.

- Скапано детство?

- Мен майка ми ме заключваше в килера.

- Скапан живот като цяло?

- Чий не е? - Бракио смушка отново коня си и огромната му сянка падна върху Темпъл. - Хайде да ставаш вече, а? Искам да стане бързо и чисто. - Той разкърши рамо. - Нито за теб, нито за мен ще е приятно да те сека половин час, нали така?

Темпъл извърна поглед към Шай, цялата изцапана с кръв и изтощена.

- Какво каза той? - попита го.

Темпъл сви унило рамене. Тя кимна. Оказа се, че дори тя може да се примири и да се откаже от нещо. Вдигна очи към небето, докато се изправяше от земята. Най-обикновено, синьо-сивкаво небе. Ако имаше Бог, той беше скучен банкер без чувство за хумор. Безчувствен педант, отмятащ хорските дългове в космическия си тефтер. Всеки живее назаем и ра-но или късно идва моментът да плаща дължимото.

- Нищо лично - каза Бракио.

Темпъл затвори очи. Слънцето прозираше в розово през клепачите му.

- Трудно е да не го приемеш лично.

- Предполагам.

Нещо изтрака. Темпъл трепна и стисна очи. Мечтаеше да срещне смъртта с достойнство, като Кадия например. Но достойнството иска практика, а Темпъл нямаше никаква. Не можеше да спре да стиска очи и да трепери. Замисли се какво ли е усещането, когато ти отсекат главата. Какво изпитваш? Чу нещо да щрака, някой издиша тежко и той направо сгърчи лице от ужас. Естествено, че усещаш всичко, как иначе? Конят на Бракио удари с копито земята и нещо метално издрънча.

Темпъл отвори с мъка едното си око. Бракио гледаше отгоре, силно изненадан. От шията му стърчеше стрела, от гърдите му - още две. Отвори уста и от нея бликна кръв, после бавно се наклони на седлото и се строполи по лице в краката на Темпъл. Единият му ботуш остана заклещен в стремето.

Темпъл се огледа. Наемникът с арбалета беше изчезнал. Конят му си стоеше кротко на билото, но вече без ездач.

- На това казвам аз изненада - изграчи Шай.

Зададе се кон. На него с провесени през рога на седлото китки, с раз-рошена от лекия ветрец къса коса и обичайната начумерена физиономия седеше Корлин.

- Приятна, надявам се.

- Малко закъсня. - Шай хвана провесената като безчувствена надолу ръка на Темпъл и се надигна, мижейки от болка. - Но мисля, че ще ти го простим. - По двете била се появиха ездачи - около три дузини, - добре въоръжени, някои и с брони. Имаше мъже, жени, млади и стари, някои от тях Темпъл беше виждал в Крийз, други бяха напълно непознати. Неколцина държаха наполовина опънати лъкове, чиито стрели не сочеха точно към него, но определено не бяха насочени и настрани. Някои бяха навили ръкави и по ръцете им се виждаха татуировки: „Смърт на Съюза. Смърт на краля. Вдигнете глави!“.

- Бунтовници - прошепна Темпъл.

- И ето го и дежурното съобщаване на очевидното. - Корлин слезе от коня, изрита закачания за стремето крак на Бракио и преобърна с ботуш трупа му. Очите му се блещеха към небето от омазаното му с кръв и прахоляк лице. - Как е ръката?

Шай запретна ръкав със зъби и разкри отдолу дълга рана, от която продължаваше да тече по малко кръв и да се стича по пръстите й. Гледката накара коленете на Темпъл да омекнат. Всъщност да омекнат още повече. Все още не можеше да повярва, че продължаваше да диша.

- Малко боли - отвърна Шай.

Корлин извади намотана превръзка от джоба си:

- Това май вече сме го правили веднъж, а? - Извърна проницателни сини очи към Темпъл и започна да превързва ръката на Шай, а той се запита наум дали тази жена понякога мигаше. Това определено би го притеснило, ако вече не беше достатъчно притеснен. - Къде е чичо ми?

- В Бийкън - отвърна пресипнало Темпъл.

Бунтовниците започнаха да слизат от конете и да ги повеждат надолу по склоновете на каньона.

- Жив?

- Не знаем - отвърна Шай. - Разбраха, че той е Контъс.

- Така, значи? - Корлин хвана отпусната ръка на Темпъл и я натисна върху китката на Шай. - Дръж тук. - Започна да разкопчава палтото си.

- Лам се върна да го измъкне оттам, но нещата се объркаха. Тогава ние взехме фургона. Суийт подкара конете и прегази с тях лагера, за да... им... осигурим повече време.

Корлин свали палтото си и го преметна през шията на коня си. Голите й жилести ръце бяха сини от татуировки - букви, думи, цели девизи.

- Аз съм Контъс - каза тя и извади ножа от колана си.

Настъпи тишина.

- Ооо - каза Темпъл.

- Ааа - добави Шай.

Корлин, или Контъс, сряза с едно бързо движение превръзката и я закопча с иглата. Присвитите й очи обходиха спокойно преобърнатия фургон и разпиляното по земята злато.

- Изглежда, сте се видели в малко пари.

- Малко - покашля се Темпъл. - Надниците ми като нотариус скочиха рязко напоследък...

- Не бихме отказали два коня - каза Шай, измъкна ръката си от скована хватка на Темпъл и размърда пръсти. - Никомо Коска скоро ще е тук.

- Не можеш да стоиш настрана от неприятностите, нали? - Корлин потупа коня на Бракио по шията. - Оказва се, че имаме точно два излишни. Но са скъпички.

- Дали ще си склонна на пазарлък?

- С теб? Не мисля. Ще го наречем просто „щедър принос в освобождаването на Старикланд“. - Тя кимна и хората й, които до този момент бяха стояли в готовност с чували в ръце, се спуснаха напред. Един здравеняк почти събори Темпъл от бързане. Едни клекнаха до разпиляното злато и започнаха да пълнят с шепи чувалите, други влязоха във фургона и започнаха да разбиват решетки, сандъци и кутии, за да откраднат за трети път тази седмица несметното съкровище на драконовите хора.

Преди по-малко от час Темпъл беше по-богат, отколкото някога си беше представял, че може да бъде, но тъй като малко по-късно се размина на косъм с това да загуби главата си, реши, че ще е проява на лош вкус да възрази срещу връщането си към бедността.

- Благородна кауза - прошепна той. - Заповядайте.

Времената се менят

Кмета стоеше на обичайното си място на балкона, с ръце на познатия, добре излъскан парапет и наблюдаваше строежа на новата фабрика на Кърнсбик от другата страна на улицата. Огромният й скелет вече се извисяваше над амфитеатъра - новото изпреварваше древното, - покрит с паяжина от скелета. Издигаше се на същото място, където някога беше стоял Белият дом на Папа Ринг. Противна постройка. Постройка, която с години бе мишена на омразата, коварността и гнева й. А как само й липсваше в момента.

Кмет ли, нищо подобно, беше кралицата на Далечна страна от момента, в който Папа Ринг спря да рита под бесилката. Но още щом сграбчи цветния венец на победата, той се превърна в изсъхнала плетеница от слама и бурени. Насилието и пожарът пропъдиха половината население на града. Тръгнаха слухове, че златото е на изчерпване. А след тях, че някой е ударил нова жила на юг от Хоуп, и хората започнаха да се изнасят от Крийз на тълпи. Без противник от другата страна на улицата трябваше да освободи повечето от хората си. Ядосани, на тръгване от града те се отдадоха на палежи и така си отиде голяма част от онова, което беше оцеляло в предишния пожар. Въпреки това останаха достатъчно постройки - необитаеми и без потенциални наематели. Парцелите в града и тези по хълмовете, за които златотърсачите в продължение на години се избиваха помежду си, се обезцениха напълно само за ден. Почти всички игрални домове и вертепи затвориха. „Храмът на зара“, откъдето доскоро се изливаха толкова пари, че все едно сечеше монети в него, сега църцореше едва.

Целият Крийз й принадлежеше. Но не струваше пукната пара.

Понякога й се струваше, че е прекарала целия си живот в строежи. В къртовски труд, леене на пот и кръв само за да види построеното да се руши пред очите й. Отчасти заради собственото й високомерие, отчасти заради отмъстителността на другите, но най-вече заради капризните удари на тази безочлива разбойница, наречена съдба. Цял живот бягаше от един провал към друг. Дори името си трябваше да изостави накрая. И до ден-днешен винаги държеше готова за път чанта. Пресуши чашата и я напълни отново.

Това се нарича смелост. Взимаш разочарованията и провалите си, вината и срама и всички нанесени и получени рани и ги потапяш в забравата на миналото. Започваш отново. Проклинаш вчерашния ден и с гордо вдигната глава прегръщаш утрешния. Времената се менят. И онези, които го виждат, които са готови да ги посрещнат и да се променят с тях - те просперират. Затова сключи сделката с Кърнсбик. Затова откъсна безропотно парче от така трудно извоюваната си малка империя.

Дотогава малката му фабрика, която всъщност изглеждаше достатъчно голяма, когато я преустрои от бардак, бълваше черен дим. Първоначално през двата си тенекиени комина, а после през три тухлени, които, като настанеше безветрие, покриваха цялата долина със сива пелена, същите, които прогониха и останалите курви, които до момента бяха успявали някак да свържат двата края.

От това, което се виждаше в момента, комините на новата му фабрика щяха да са два пъти по-големи. Най-голямата постройка на сто мили околовръст. Дори не знаеше какво прави там, само, че е нещо свързано с въглища. Както се оказа, планината беше скътала малко злато, но за сметка на това бълваше щедри количества от тази чернилка. Когато сенките на новия строеж започнаха да се удължават, Кмета започваше да мисли дали нямаше да е по-добре с Папа Ринг от другата страна на улицата. Него, ако не друго, го познаваше. Но Папа Ринг вече го нямаше, а с него си беше отишъл и светът, за който се бяха борили - безвъзвратно, като разнесен от вятъра дим. Сега Кърнсбик водеше хора в града. Да строят, да копаят и да поддържат пещите му запалени. По-чисти, по-кротки и трезви хора, от тези с които Крийз беше свикнал, но те също имаха нужда от развлечения.

- Времената се менят, а? - Кмета вдигна наздравица. За Папа Ринг може би. Или за самата себе си в годините, когато още имаше име. Видя нещо през стъклото на чашата си и я свали. По главната улица се зададоха двама ездачи и по вида им си личеше, че са бързали. Ръката на единия беше привързана на гърдите. Беше онова момиче, Шай Саут. А другият -юристът Темпъл.

Кмета сбърчи чело. След двайсет години в избягване на бедствия и катастрофи можеше да подуши опасността от една миля разстояние. И сега при вида на тези двамата, насочили се към прага й, направо се задушаваше от миризмата й. Темпъл падна, докато слизаше от седлото. После помогна на Шай да слезе - куцаше силно.

Пресуши чашата, пое шумно дъх през стиснатите си зъби и тръгна към вратата. Мимоходом закопча копчетата на яката си, хвърли поглед към шкафа, в който държеше готовата за път чанта, и се зачуди дали днес нямаше да се видят отново с нея.

Някои хора са ходещи бедствия. Никомо Коска беше такъв. Лам - също.

Има и друг вид хора, които сами по себе си не причиняват неприятностите, но отвориш ли им вратата си - водят ги за ръка. Темпъл - подозираше, откакто го срещна за пръв път - може би беше от тези хора. Когато го видя от стълбите - облегнат на бара, - слизайки към празната й игрална зала, вече беше убедена, че е от тях. Дрехите му бяха изпокъсани, изцапани с кръв и омазани с кал. Погледът му беше обезумял, дишаше тежко.

- Изглеждаш така, сякаш си се скъсал от бързане - каза тя.

Той вдигна поглед нагоре и в очите му се появи вина.

- Може да се каже.

- А по пътя си се натъкнал на малко неприятности.

- Може да се каже и това. Може ли да помоля за питие?

- Можеш ли да платиш за него?

-Не.

- Не се занимавам с благотворителност. Какво търсиш тук?

Той се замисли за момент, после вдигна към нея най-искрената и убедителна физиономия, която беше виждала. Това моментално я накара да застане нащрек.

- Нямам къде другаде да отида - каза той.

- Сигурен ли си, че вложи достатъчно старание в търсенето? Къде е Коска?

Той преглътна тежко:

- Ха, смешна работа, че питаш точно за него.

- Да ме виждаш да се смея?

-Не.

- Значи не е смешно?

- Не е. - Той се отказа от убедителната усмивка и на лицето му се изписа страх. - Предполагам, че е на няколко часа езда зад нас.

- И идва насам?

- Така мисля.

- С всичките си хора?

- С онези, които са му останали.

- А това колко е?

- Някои умряха в планината, други дезертираха...

- Колко?

- Предполагам, около сто.

Кмета стисна юмрук и ноктите й се впиха в дланта.

- А инквизиторът?

- Жив и здрав, доколкото ми е известно.

- Какво искат?

- Инквизиторът иска да изтезава наред в името на едно по-светло бъдеще.

- А Коска?

- Коска иска древно златно съкровище, което открадна от драконо-вите хора и което... - Темпъл зачопли нервно протритата яка на ризата си. - Аз откраднах от него.

- И къде е в момента това дважди крадено съкровище?

Темпъл направи измъчена гримаса:

- Откраднато. Онази жена, Корлин, го взе. Оказа се, че тя е бунтовническият водач Контъс. Ден, пълен с изненади, а?

- Така. изглежда - прошепна Кмета. - Къде е Корлин?

Темпъл й поднесе любимото си безпомощно повдигане на рамене:

- Където й видят очите.

Кмета не беше почитател на въпросното повдигане на рамене.

- Нямам хора, за да се бия с тях. Нямам пари, с които да им платя. Нямам древно съкровище за Никомо-проклет-да-е-Коска и със сигурност нямам по-светло бъдеще за инквизитор-шибания-Лорсен! Има ли шанс твоята глава да умилостиви и двамата?

- Боя се, че не - преглътна отново Темпъл.

- Аз също. Но ще се наложи поне да им отправя това предложение поради липсата на по-добро.

- Като стана дума. - Темпъл облиза нервно устни. - Аз имам предложение.

Кмета сграбчи Темпъл за ризата и го придърпа към себе си:

- Добро предложение? Най-доброто, което съм чувала?

- Искрено се съмнявам, но предвид обстоятелствата. още ли е у теб онзи договор?

- Уморен съм - каза ефрейтор Брайт и изгледа равнодушно скупчените една връз друга колиби на Крийз.

- Ъхъ - отвърна просто Ког Стария. Едва успяваше да държи очите си отворени след пиршеството от миналата нощ, ужаса на стадото през лагера, дългото ходене и още по-дългото яздене след това.

- Мръсен съм - добави Брайт.

- Ъхъ. - Пушекът от огромния огън в лагера, търкалянето в храстите с цел избягване на копитата на връхлитащите коне и калта от галопиращите отпред ездачи.

- Всичко ме боли - продължи Брайт.

- Несъмнено. - Отново пиршеството от миналата нощ, отново тежката езда, а също синката на ръката му от падането в планината и старата рана на задника - тя никога не спираше да боли. Човек не би помислил, че стрела в задника може да е такава напаст, но ей на. Броня за задника. От това се нуждае всеки наемник.

- Тежка кампания беше - каза Ког.

- Ако „тежка“ може да опише половин година здрава езда, здраво пиене, убийства и грабежи.

- Че как иначе да ги опишеш?

Брайт се замисли за момент.

- Прав си. Виждал ли си по-лошо? Ти си с Коска от години.

- В Севера беше по-студено. Кадир - по-прашасал. Последната касапница в Стирия беше по-кървава. В един момент имаше истински метеж в дружината. - Той намести оковите, висящи на колана му. - Престанахме да използваме вериги и почнахме да бесим за най-малкото прегрешение. Но като цяло, не. Не съм виждал по-лошо. - Ког подсмръкна, изхърка мощно, завъртя из устата си насъбрания сопол, претегли го добре на консистенция и тегло, изпъна назад гръб и го изплю в идеална парабола в отворения прозорец на една от колибите.

- Не съм виждал друг да плюе така добре - каза Брайт.

- Работата е в практиката - отвърна Ког. - Като при всичко останало.

- Разбързайте се! - изрева през рамо от началото на колоната Коска. Ако осемнайсет можеха да минат за колона. И все пак те бяха щастливците в дружината. Останалите сигурно още се точеха пеша през платото. Онези, които още дишаха.

Мислите на Брайт очевидно течаха в същата посока.

- Загубихме много свестни мъже през последните няколко седмици.

- „Свестни“ може би е малко преувеличено казано.

- Знаеш какво имам предвид. Не мога да повярвам, че Бракио го няма вече.

- Голяма загуба.

- И Джубаир.

- Аз не съжалявам, че главата на черното копеле не е вече на раменете му.

- Особняк беше, вярно, но сигурен човек зад гърба ти, когато стане напечено.

- Аз предпочитам да стоя настрана от напечени ситуации.

Брайт го погледна, без да извръща глава, и забави малко ход, за да не го чуят онези отпред.

- Напълно те разбирам. Искам да се прибера вече у дома.

- Къде е у дома за хора като нас?

- Е, хубаво, искам да отида където и да е, само не тук.

Ког огледа камарата натрошено дърво и отломки, които сега минаваха за Крийз. Градът по принцип не беше място с вероятност да очарова цивилизована душа, но сега нямаше никакъв шанс, половината - пепелище, другата половина - обезлюден. Останалите в града изглеждаха като хора, които или не знаеха как да си тръгнат, или вече бяха изпаднали дотам, че да не искат дори да опитат. Един ужасяващо окаян просяк покуца след тях с протегната ръка и падна в канавката. От другата страна на улицата една беззъба жена седеше и се смееше ли, смееше. Побъркана. Или беше чула нещо забавно. Най-вероятно побъркана.

- Разбирам напълно - каза Ког. - Но сега трябва да намерим парите. - Вътрешно не беше убеден, че иска да ги намери. През целия си живот беше драпал със зъби и нокти за дребни монети. После изведнъж се оказа с толкова много злато в ръцете, а от него в този момент - никаква полза. Направо светът изгуби смисъл, камо ли златото.

- Не си ли скътал малко?

- О, естествено. Малко. - В действителност повече от малко. Кесията под мишницата му тежеше от монети. Не дотам, че да се поти от теглото им, но прилично количество.

- Всеки е скътал по нещо - промърмори Брайт. - Та на практика, сега търсим парите на Коска, прав ли съм?

Ког смръщи чело:

- Въпрос на принцип е.

- Принцип? Сериозно?

- Не можем да позволим някой да дойде и да ни ограби просто ей

така.

- Ние самите го заграбихме, нали? - каза Брайт и Ког не можеше да отрече това по никакъв начин. - Казвам ти, това злато е прокълнато. От момента, в който сложихме ръка на него, нещата отидоха от лайно към камара лайна.

- Няма такова нещо като проклятие.

- Кажи го на Бракио и Джубаир. Колко тръгнахме от Старикланд?

- Над четиристотин според Дружелюбния, а той никога не греши в броенето.

- Колко сме в момента?

Ког понечи да отговори, но размисли и млъкна. Беше очевидно, че нямаше как да спори.

- Именно - продължи Брайт. - И останем ли за по-дълго тук - всички сме пътници.

Ког насъбра нова храчка и този път я изплю в прозореца на горния етаж на една от постройките. Истинският майстор трябва от време на време да си поставя предизвикателства.

- Отдавна съм с Коска.

- Времената се менят. Погледни това място например. - Брайт кимна към празните колиби, които допреди месец-два гъмжаха от народ. - И каква е тая воня?

Ког сбърчи нос. Естествено, Крийз винаги беше вонял, но с добрата стара воня на лайна и долнопробен живот - място, където да се почувства човек у дома си. Сега във въздуха се усещаше особен задушлив мирис, а над целия град се стелеше бледа кафеникава мъгла.

- Не знам. Обаче не ми харесва.

- Искам да си вървя у дома - каза натъжен Брайт.

Колоната приближаваше центъра на града, ако такъв беше останал. От едната страна на калната улица се виждаха високо скеле и огромна купчина дървени греди - строяха нещо. На отсрещната страна, „Храмът на зара“, където преди месец и нещо Ког беше прекарал няколко приятни вечери, си стоеше все същият. Коска спря колоната с вдигнат юмрук, после с помощта на Дружелюбния се надигна от седлото и слезе сковано.

Кмета стоеше на стълбите, облечена в дълга черна рокля, закопчана до под брадичката. Каква жена само. Истинска дама според Ког, който не помнеше откога не беше използвал тази дума.

- Генерал Коска - усмихна се приветливо тя. - Не очаквах...

- Не се прави на изненадана - прекъсна я гневно той.

- Но аз съм изненадана. Боя се, че идвате в малко неподходящ момент, очакваме.

- Къде е златото ми?

-Моля?

- Няма проблем, прави се на много учудена. И двамата не сме глупаци. Къде е проклетият ми нотариус тогава?

- Вътре, но.

Старецът тръгна покрай нея и заизкачва с мъка и мърморейки, недоволно стълбите, последван от Дружелюбния, Суорбрек и Димбик.

Кмета докосна леко ръката на Лорсен:

- Инквизитор Лорсен, длъжна съм да протестирам.

- Скъпа милейди Кмет. Аз протестирам от месеци. И докъде ме доведе това?

Коска нехаеше за половин дузината биячи на Кмета от двете страни на вратата. Но Ког добре ги огледа, докато изкачваше стълбите след останалите, и от тревожния поглед на Брайт разбра, че и той бе направил същото. Дружината ги превъзхождаше по брой - а и още прииждаха по платото, колкото бързо можеха да ходят - но в този момент хич не му се искаше да се бият с тях.

По принцип не обичаше да се бие.

Капитан Димбик изпъна униформата си. Въпреки че предницата й беше цялата в кал. Въпреки че се беше протрила по шевовете. Въпреки че той вече не принадлежеше към никоя армия, че нямаше страна и националност и се биеше за принципи и каузи, в които само ненормален би вярвал. Въпреки че се чувстваше напълно изгубен и всеки ден водеше отчаяна борба да прикрие ненавистта и съжалението, които изпитваше към себе си, въпреки това.

По-добре изпъната, отколкото смачкана.

Мястото беше променено от последното му посещение. Игралната зала беше неестествено празна - игралните маси бяха струпани покрай стените, жените - изведени навън, клиенти нямаше, дори нишите в стените бяха празни - и скърцащият дъсчен под беше останал гол. Десетина от биячите на Кмета стояха пръснати наоколо, въоръжени и следящи зорко цялата зала. Зад дългия бар стоеше мъж и бършеше чаши. В средата имаше маса - прясно полирана, но с видими следи от дългогодишна употреба. На нея зад свитък хартия седеше Темпъл, учудващо необезпокоен от влизането на хората на Димбик, които се наредиха около него.

Можеше ли да ги нарече хора? Опърпани, изпосталели, дори моралът им, по принцип нисък, съвсем се беше сринал. Не, те не бяха типичният пример за човечност. Димбик опита навремето да наложи някаква дисциплина. След уволнението си от армията. След опозоряването си. Помнеше бегло, сякаш гледаше през димна завеса, онзи първи ден в униформа. Толкова красив, застанал пред огледалото. Надъхан от истории за храброст, с бляскава кариера пред себе си. Изпъна отново жалките останки от униформата. Как успя да падне толкова ниско. Долна отрепка. Не, по-долу, лакей на отрепки.

Проследи с поглед славния Никомо Коска да крачи през стаята, подрънквайки с изкривените си шпори, приковал поглед в Темпъл, а мишето му лице - изкривено в злобна гримаса. Отиде до бара, естествено, къде другаде? Грабна бутилка, отпуши я със зъби и изплю тапата. После изгълта на един дъх почти една четвърт.

- Ето го и него! - изграчи Стареца. - Кукувицата в гнездото! Змията в пазвата! Ъ... ъ...

- Червеят в лайното? - подсказа Темпъл.

- Защо не, щом предлагаш? Какво беше казал Вертурио? Не се бой от врага си, но от приятел - винаги. Вертурио, по-мъдър от мен човек! Простих ти! Простих ти, а какво получих като отплата? Надявам се да си водиш бележки, Суорбрек! Можеш да напишеш набързо някоя притча за изкуплението и за цената на предателството. - Писателят побърза да извади молив, а мрачната усмивка на Коска се стопи и лицето му остана мрачно. - Къде е златото ми, Темпъл?

- Не е у мен. - Нотариусът взе свитъка. - Но имам това.

- Ууу, надявам се да е много ценно - кресна Коска и надигна отново бутилката. Дружелюбния беше отишъл до една от игралните маси и подреждаше заровете на купчинки, напълно необезпокоен от покачването на напрежението в стаята. На влизане инквизитор Лорсен кимна отривисто на Димбик и той отвърна със същото, после приглади косата си. Замисли се дали инквизиторът беше сериозен, като каза, че ще му осигури назначение в Кралската гвардия, когато се върнат в Адуа. Най-вероятно не, но човек има нужда от мечти, които да го крепят. Ако не втори шанс, то поне надеждата за такъв.

- Това е договор - каза Темпъл достатъчно силно, че да бъде чут от всички. - Присъединяващ Крийз и заобикалящите го земи към Империята. Съмнявам се, че Негово Сиятелство императорът ще остане очарован да научи за нахлуването в териториите му на въоръжена част, финансирана от Съюза.

- Ще ти дам аз на тебе такова нахлуване, че дълго няма да го забравиш. - Коска хвана дръжката на сабята си. - Къде, по дяволите, е златото ми?

С нарастваща неизбежност ситуацията отиваше към кръвопролитие. Отметнаха се назад палта, сърбящи пръсти се насочиха към дръжките на оръжия, остриета бяха разхлабени в ножниците, зашариха присвити очи. Двама от хората на Димбик извадиха клиновете и освободиха спусъците на заредените си арбалети. Мъжът зад бара спря да бърше чаши и спусна подозрително ръка под него и каквото и да имаше там, Димбик не се съмняваше, че единият му край е заострен. Проследи всичко това с нарастващ ужас. Мразеше насилието. Беше постъпил в армията заради униформите. И маршируването. И...

- Стойте! - кресна Лорсен и тръгна с широка крачка през стаята. Димбик си отдъхна, че имаше поне един човек с авторитет и власт, който все още владееше положението. - Началник Пайк ясно нареди да не влизаме в никакви стълкновения с Империята! Тази експедиция е достатъчен провал и без да разпали война!

- Не ми казвай, че ще се подлъжеш по този фарс - изгледа го с насмешка Коска. - Този си вади хляба с лъжи!

- Не и този път. - Кмета влезе с плавна походка в залата, следвана от двама от биячите си. Единият беше изгубил едното си око, но така беше спечелил двойно повече страховитост. - Документът е подписан от излъчени от градската общност представители и има съответната сила.

- Смятам го за най-добрата си работа. - Ако лъжеше, Темпъл беше още по-самодоволен от обикновено. - Основава се на принципа за неприкосновеност на собствеността, заложен във формирането на Съюза, взима под внимание най-ранните териториални претенции на Империята, в сила е дори съгласно старите минни традиции. Убеден съм, че ще издържи във всеки съд.

- За беда нотариусът ми напусна внезапно - изсъска през зъби Коска. - Така че, ако ще оспорваме договора ти, ще го направим в съда на наточената стомана.

- Дори не е подписан - изсумтя Лорсен и подхвърли свитъка на масата.

Коска присви злобно кървясали очи:

- Но да кажем, че е. Ти, Темпъл, знаеш най-добре, че единствените закони, които значат нещо, са онези, подкрепени със сила. Най-близката имперска част е на седмици път оттук.

Усмивката на Темпъл се разтегна още повече:

- О, малко по-близо са, отколкото си мислиш.

Вратата се отвори рязко и пред стъписаните погледи на тежко въоръженото множество в залата влязоха войници. Имперски пехотинци с антични брони по ръцете и бедрата, нагръдници с позлата, копия с листовидни върхове в ръцете и къси мечове с широки остриета, препасани на кръста. Кръглите им щитове бяха гравирани - ръката на Ювенс с пет гръмотевици и пшеничен сноп. Изглеждаха така, сякаш бяха излезли от легендите от древността.

- Какво, мам... - промърмори Коска.

В средата на почетната стража вървеше възрастен мъж с бяла като сняг брада и лъскав шлем с дълъг гребен от пера. Вървеше бавно и стъпваше внимателно, все едно ходенето му причиняваше болка, въпреки това гърбът му беше прав като дъска. Гледаше право напред, сякаш Коска и хората му, Кмета и нейните, Темпъл, Лорсен и всички останали бяха нищожни буболечки, недостойни за вниманието му. Като милостив Бог, дарил с присъствието си човешката паплач. Наемниците отстъпиха боязливо от пътя му, респектирани не толкова от страха от имперските войници в стражата му, колкото от силата и авторитета, които излъчваше възрастният мъж.

Кмета се сниши в нисък реверанс в краката му:

- Легат Сармис - прошепна тя, останала без дъх. - Ваше Превъзходителство, безкрайно сме поласкани от присъствието ви.

Димбик зяпна с широко отворена уста. Легат Сармис, същият, който беше разбил враговете на империята в Третата битка за Дармиум и после наредил пленниците да бъдат избити до крак. Известен из целия Кръг на света като ненадминат пълководец и безмилостен противник. Онзи, за когото смятаха, че в момента е на стотици мили на юг от Крийз. Стои пред него от плът и кръв. Не можеше да се отърси от мисълта, че беше виждал някъде това благородно лице. Изсечено на монета може би.

- Поласкани сте - изговори бавно думите възрастният мъж, - защо-то присъствието ми е присъствието на Негово Сиятелство император Гол-тъс Първи. - Тялото на легата може и да бе покосено от възрастта, но гласът му не беше - глас на титан, гръмотевичен, кънтящ в гредите на високия таван. Коленете на Димбик, които по принцип имаха склонността да омекват в присъствието на авторитетни личности, се разтрепериха от слабост. - Къде е документът?

Кмета се изправи и отправи смирен жест към масата, на която Тем-пъл беше поставил свитъка и до него писалка. Сармис изпъшка тихо, до-като се навеждаше.

- Аз подписвам с името Голтъс, защото тази ръка е ръката на императора. - Подписа документа с очевидна театралност, която при други обстоятелства би изглеждала направо смехотворна. - Готово. Вече стоите на имперска земя като нейни поданици и под закрилата на Негово Си-ятелство! Признателни за щедростта му. Смирени пред законите му. -Ехото заглъхна и той свъси вежди, сякаш едва сега забелязваше наемниците наоколо. Безпощадният му поглед огледа залата и Димбик настръхна.

- Кои... са тези... хора? - Сармис подбираше и изговаряше думите с всяваща страхопочитание прецизност.

Дори Коска беше затаил дъх от това величествено представление, но сега, за всеобща изненада, намери отново гласа си. Беше пресипнал, немощен, смехотворен в сравнение с този на Сармис, но той не изглеждаше притеснен от това, когато размаха бутилката и каза:

- Аз съм Никомо Коска, командир на Дружината на Милостивата ръка и.

-И ние тъкмо си тръгвахме! - прекъсна го Лорсен и го подхвана внимателно за лакътя.

Стареца отказа да помръдне.

- Без златото ми? Не мисля така!

На Димбик никак не му допадаше посоката, в която отиваха нещата. Сигурно и на останалите също. Чу се тихо тракане - Дружелюбния беше хвърлил заровете. В ръката на едноокия бияч на Кмета изневиделица се беше появил нож. Песимистичен според Димбик знак за щастлива развръзка.

- Достатъчно! - изсъска Лорсен и направо задърпа Стареца за ръката. - Когато стигнем в Старикланд, всеки ще получи допълнително възнаграждение! Всеки в дружината!

Суорбрек беше клекнал в ъгъла - вероятно в опит да потъне в земята - и пишеше в тефтера си. Сержант Ког пристъпяше едва забележимо към вратата - добър инстинкт. Балансът на силите се беше променил, но не към по-добро. Беше едва ли не умолявал Коска да изчака пристигането на повече хора, преди да влязат в града, но все едно да спореше с прилива. Сега трябваше само един нервен пръст върху спусък на арбалет и кървавата баня беше неизбежна.

Димбик вдигна ръка към стрелците бавно, внимателно, като с плашлив кон:

- Кротко.

- Да ти пикая на допълнителното възнаграждение! - кресна Коска и се задърпа от ръката на Лорсен. - Къде ми е шибаното злато?

Кмета отстъпваше бавно заднешком, притиснала бледа ръка в гърдите си. Осанката на Сармис обаче придоби още по-авторитарно излъчване. Побелелите му вежди се сключиха:

- Каква е тази наглост?

- Моля за извинение - запелтечи Темпъл. - Ние.

Сармис го зашлеви с опакото на ръката си и той се просна на пода.

- Ще коленичиш, когато се обръщаш към мен!

Устата на Димбик пресъхна. Сърцето му щеше да се пръсне. Крайно несправедливо, помисли си, да умре за абсурдните амбиции на Коска. Парадният му пояс вече беше дал живота си за съмнителната му кауза, стигат толкова жертви. Някога беше чул, че най-добрият войник не е задължително най-смелият. Тогава разбра, че е избрал правилната кариера. Спусна бавно ръка към колана, въпреки че не беше сигурен какво ще прави с нея, когато стигне до дръжката на сабята.

- Няма да бъда измамен отново! - изкрещя пронизително Коска, до-като се бореше с Лорсен. Едната му ръка се опитваше да стигне до неговото оръжие, но другата все така стискаше полупразната бутилка. - Мъже от Дружината на Славната ръка! На оръж...

- Не! - Викът на Лорсен изтрещя като затръшната врата. - Генерал Димбик, арестувайте предателя Никомо Коска!

Всички се заковаха на място.

Моментът продължи само секунда, въпреки че изглеждаше много по-дълъг. Моментът, в който всички претеглиха наум шансовете си и възможните изходи от ситуацията. Докато преценяваха накъде се бяха наклонили везните. Изведнъж в главата на Димбик, а със сигурност и на останалите всичко си дойде на мястото. Само миг - и всичко се обърна наопаки.

- Слушам, инквизиторе - отвърна Димбик.

Двамата му стрелци вдигнаха арбалетите си и ги насочиха към Кос-ка. Имаха леко изненадан вид, че го направиха, но ръцете им не трепнаха.

Дружелюбния вдигна поглед от заровете:

- Две - каза той.

Коска зяпна Димбик с увиснало чене:

- Така, значи? - Бутилката падна от безчувствените му пръсти и се изтърколи по пода, разливайки останалия в нея алкохол. - Такава била работата, а?

- А как иначе? - отвърна Димбик. - Сержант Ког?

- Господине? - Като никога ветеранът пристъпи напред и удари токове с впечатляваща армейска прецизност.

- Ако обичате, разоръжете господаря Коска, господаря Дружелюбния и господаря Суорбрек.

- Да бъдат оковани по време на пътуването ни - добави Лорсен. -Когато пристигнем, ги очаква съд.

- Защо аз? - изпищя Суорбрек, облещен от ужас.

- А защо не? - Ефрейтор Брайт изгледа отвисоко писателя и като не откри по него друго оръжие, дръпна молива от ръката му, хвърли го на пода и с огромно старание го стъпка с тока на ботуша си.

- Затворник? - промърмори Дружелюбния. Устните му се разтегнаха в бегла усмивка, когато оковите щракнаха на китките му.

-Ще се върна! - кресна през рамо Коска и от устата му пръсна слюнка. Ког го повлече към вратата въпреки съпротивата и с подмятаща се празна ножница на кръста. - Смейте се, докато можете, защото Никомо Коска винаги се смее последен! Ще си отмъстя на всички ви! Няма да позволя да бъда унижен отново! Аз... - Вратата се затвори зад гърба му.

- Кой беше този пияница? - попита Сармис.

- Никомо Коска, Ваше Превъзходителство - промърмори Темпъл, на колене на пода, с ръка на разбитата си устна. - Известен наемник.

- Хм, не съм чувал за него.

Лорсен постави ръка на гърдите си и се поклони ниско:

- Ваше Превъзходителство, моля приемете извиненията ни за всяко причинено неудобство или.

- Имате осем седмици да напуснете имперската територия - прекъсна го Сармис. - Всеки намерен на нея след това ще бъде погребан жив. - Той изтупа малко прах от нагръдника си. - Имате ли тук нещо подобно на баня?

- Разбира се, Ваше Превъзходителство - промърмори Кмета и почти се свлече отново в краката му. - Ще направим всичко по силите си. - До-като водеше легата към стълбите, се обърна към Димбик. - Вън - изсъска през зъби.

Прясно произведеният генерал на дружината не чака втора покана. С огромно облекчение той и хората му излязоха навън, за да приготвят изморените си коне за напускане на града. Коска беше качен на коня си. Погледна го отгоре, чорлав, с изопнато, безизразно лице.

- Помня, когато те прибрах - промърмори той. - Пиян, презрян и никому непотребен. Подадох ти милостива ръка. - Опита да покаже с жест, но оковите на китките му го спряха.

Димбик приглади коса:

- Времената се менят.

- Правосъдие, а, Суорбрек. Лоялност! Добре ме вижте всички, дотук води милосърдието! Такива плодове раждат добронамереност и грижа за ближния!

- Имай милост - кресна Лорсен. - Някой да му запуши устата. - Ког се пресегна от седлото и натика навити на топка чорапи в устата на Кос-ка.

Димбик се наведе към Лорсен и прошепна:

- Ще е най-добре да ги убием. Коска все още има приятели сред останалата част от дружината и...

- Приемам мнението ви, но се боя, че ще откажа. Вижте го само. -Знаменитият наемник представляваше жалка гледка. Седеше прегърбен на седлото с оковани на гърба ръце, скъсаното му кално наметало висеше накриво, позлатата на нагръдника му се белеше, а отдолу беше избила ръжда. Сбръчканото му лице беше покрито със ситни обриви на места, а от устата му стърчеше единият край на чорап. - Човек от миналото, ако някога въобще го е имало. А и не на последно място, драги ми генерале. - Димбик изпъна гръб и приглади униформата си. Харесваше му звученето на новото му звание. - Някой трябва да понесе вината.

Въпреки ужасната болка в стомаха, бодежите в коленете и потта под бронята той остана гордо изправен на балкона, непоклатим като вековен дъб, дълго след като наемниците се бяха омели навън. Нима великият легат Сармис, безпощаден и непобедим пълководец, всяващ страхопочитание в цял свят, дясната ръка на императора, би позволил и най-малка проява на слабост?

Стори му се, че мина цяла, изпълнена с агония вечност, докато Кмета не се появи на балкона, последвана от Темпъл, и не каза така дълго чаканите думи:

- Тръгнаха си.

Цялото му тяло се отпусна и той изпъшка от облекчение. Свали смехотворния шлем и с трепереща ръка изтри потта от челото си. Не помнеше в дългата си кариера да е обличал такъв абсурден костюм. Нямаше хвърлени на сцената гирлянди от цветя както някога в Палатата на драмата в Адуа след всяко негово превъплъщение в Първия магус, но удовлетворението, което изпита, беше същото.

- Казах ви, че най-добрата ми роля е още пред мен! - каза Лестек.

- И ето че я изигра - каза Кмета.

- Вие двамата ми оказахте подобаваща подкрепа за аматьори, разбира се. Смея да твърдя, че имате талант за сцената.

- Трябваше ли да ме удряш? - Темпъл докосна с пръсти разцепената си устна.

- Все някой трябваше да го направи - промърмори Кмета.

- Запитай се дали страховитият легат Сармис би те ударил, него вини за страданието си - отвърна Лестек. - Актьорската игра е в детайлите, момчето ми, всичко е в детайлите! Актьорът да попие героя си. Което ми напомня: ще благодарите ли от мое име на легиона ми, преди да се е разпръснал. Все пак това беше групово представление.

- За петима дърводелци, трима разорени златотърсачи, бръснар и пияница се справиха блестящо като почетна стража - промърмори Тем-пъл.

- Този, пияницата, изглеждаше много добре в униформата - добави Лестек.

- Добър избор - съгласи се Кмета.

- Наистина ли се получи? - Шай беше докуцукала и стоеше подпряна на рамката на вратата.

- Казах ти, че ще се получи - отвърна Темпъл.

- Но ти самият не беше убеден.

- Не - призна Темпъл. - Май наистина има Бог.

- Сигурен ли си, че ще повярват? - попита Кмета. - След като се съберат с останалите от дружината и обмислят спокойно нещата?

- Хората вярват в това, в което искат да вярват - каза Темпъл. - С Коска е свършено. И копелетата искат просто да се приберат у дома.

- Победа на цивилизацията над варварщината - каза Лестек и разро-ши перата на шлема си.

- Победа на закона над хаоса - каза Темпъл и започна да си вее с договора пред лицето.

- Победа на лъжата над истината - каза Кмета. - Едва извоювана при

това.

Шай сви рамене и добави с присъщата си простота и липса на мно-гословност:

- Победата си е победа.

- Самата истина! - Лестек пое дълбоко дъх и напълни гърди. Въпреки болката, въпреки че знаеше, че не му остава още много, а може би именно защото знаеше, издиша с огромно задоволство. - На младини намирах щастливата развръзка просто за клише, но сега, наречете ме размекнат от годините, ако щете, започвам да я оценявам все повече.

Цената

Шай потопи шепи във водата, наплиска лицето си и простена - беше леденостудена, една идея преди замръзване. Разтри уморените си клепачи, насинените си скули и разцепените си устни. Остана за момент наведена над легена, загледана в разкривения от капките вода от лицето си образ. Водата беше порозовяла от кръв. Не можеше да каже откъде точно беше потекла този път. През последните няколко месеца приличаше в лицето на боец от ямите за залози. Само дето не беше спечелила още нищо от двубоите.

Едната й ръка още носеше стария спираловиден белег от въжето, другата - прясната рана от ножа на кантика с избили над превръзката червени петна. Дланите й бяха надрани и от двете страни, ноктите - изпочупени, кокалчетата - ожулени. Опипа с пръст белега под ухото си - спомен от духовете в равнината. Почти успя да отреже ухото й - скъп спомен от срещата им. Опипа подутините и коричките на зарастващите рани по главата си, драскотините по лицето си, част от които дори не помнеше откъде бяха. Изпъна рамене и разкърши гръб - болките от безброй синини и драскотини се сляха в хор от тънки грозни гласчета.

Надникна през прозореца и се загледа в децата на улицата. Маджуд им беше намерил нови дрехи - тъмен костюм и риза за Пит, зелена рокля с дантели по ръкавите за Роу. По-хубави, отколкото тя някога им беше купувала. Ако не бяха обръснатите им глави, спокойно можеха да минат за децата на някой богаташ. Кърнсбик сочеше новата си огромна постройка и обясняваше ентусиазирано, Роу гледаше и слушаше, Пит подритваше камък в калта.

Шай подсмръкна, преглътна тежко и пак наплиска лицето си с вода. Не плаче, щом очите й са мокри, нали така? Сега трябваше да скача от радост. Въпреки нищожния шанс за успех, въпреки трудностите и опасността беше успяла да ги върне обратно.

Но единственото, за което мислеше в момента, беше цената, на която постигна това.

Убитите. Някои щяха да й липсват, други - не. Някои би нарекла злодеи, но никой не смята себе си за зъл, нали така? Въпреки всичко бяха хора, мъртви хора. Вече не можеха да сторят добро, да поправят злините. Хора, създавани с години и заличени от този свят за секунди - обратно в пръстта. Санджийд и духовете. Папа Ринг и главорезите му. Уердинур и драконовите хора. Лийф - заровен в равнината, Грега Кантлис - танцуващ танца на обесения, Бракио - надупчен със стрели...

Зарови лице в кърпата и започна да търка така, сякаш можеше да ги изтрие от главата си. Знаеше, че не може, бяха загнездени дълбоко вътре в нея. Татуирани по кожата й като девизите по ръцете на Корлин.

Нейна ли беше вината? Тя ли бе подритнатото камъче, което дава началото на свлачището? Или вината беше на Кантлис? На Уердинур? Лам? На всички тях? Главата я заболя от напразни опити да проследи своята нищожна нишка в този гоблен от събития и случки. Лута се трескаво като златотърсач с леген в ръце, незнаещ от коя страна на потока да започне. Същият успех, като да чоплиш коричката на рана. И въпреки това сега, когато всичко беше зад гърба й, не можеше да спре да поглежда назад.

Докуца до леглото и старите пружини изскърцаха под нея. Обгърна раменете си с ръце. Образите наизскачаха в главата й - живи, сякаш всичко ставаше отново - и тя стисна очи и потрепери.

Кантлис блъска главата й в крака на масата. Ножът й потъва в нечие тяло. Някой ръмжи в лицето й. Неизбежни неща, трябваше да ги направи. Бори се с обезумелия дух. Лийф на земята, без уши. Главата на Санджийд хвръква от раменете му - туп! Или те, или тя. Момичето, което прониза със стрела, на годините на Роу. Стрелата й се забива в тялото на коня, ездачът му изхвърча от седлото и се премята по земята. Нямаше избор, никакъв избор. Лам я запраща в стената. Черепът на Уердинур се разцепва - храс! Полетът от покрива на фургона.

На вратата се почука, тя се сепна и изтри очи в превръзката на ръката.

- Кой е? - Опита се да прозвучи като всяка друга сутрин.

- Адвокатът ви. - Темпъл отвори вратата с онази убедителна откровена усмивка, за която никога не беше сигурна дали е престорена. - Добре ли си?

- И по-леки времена съм имала.

- Мога ли да помогна с нещо?

- Предполагам, малко е късно да те помоля да държиш фургона на пътя.

- Да, малко. - Той седна на леглото до нея. Не изпита неудобство от присъствието му. Сигурно след всичко, през което преминаха двамата, неудобството вече не съществуваше помежду им. - Кмета иска да си вървим. Били сме й на лош късмет.

- Няма как да не се съглася с нея. Изненадана съм, че не те е убила

още.

- И утре е ден.

- Трябва ми още малко време - каза Шай и изпъшка, докато вкарваше крак в ботуша си. Искаше да види колко ще я боли глезенът. Оказа се достатъчно, че да я откаже от идеята. - Само докато Лам се върне.

Замълчаха. Темпъл не каза: „Наистина ли мислиш, че някога ще се върне?“. Просто кимна, все едно връщането на Лам беше сигурна работа, също като изгрева и залеза. Беше му благодарна за това.

- И накъде тръгвате, когато се върне?

- Това е въпросът. - Новият живот на запад не изглеждаше по-различен от стария. Нямаше преки пътища към забогатяване или поне не такива, по които жена с малко мозък в главата си би поела. Не беше и място за деца. Никога не си беше представяла, че животът във фермата може да се окаже удобното решение, но сега просто сви рамене. - Близка страна, мисля. Тежък живот, но аз по-лек не знам.

- Чувам, че Даб Суийт и Плачеща скала събират задруга за обратния път. Маджуд тръгва с тях - по работа в Адуа. Лорд Ингълстад също.

- Ако се появят духовете, жена му ще ги избие с укорителни погледи.

- Тя остава. Чух, че купила странноприемницата на Камлинг напра-во без пари.

- Браво на нея!

- Потеглят на изток до седмица.

- Сега? Преди да се е оправило времето?

- Суийт каза, че сега било най-подходящо, преди снеговете да почнат да се топят и реките да придойдат. А също и преди духовете да са се разбунили.

Шай въздъхна дълбоко. Година-две в леглото щяха да й дойдат добре, но животът рядко й сервираше каквото бе поръчала.

- Може би и аз ще тръгна.

Темпъл я погледна изпод вежди, без да извръща глава. Беше леко напрегнат.

- Може би... и аз да дойда?

- Не мога да те спра, нали?

- А искаш ли да ме спреш?

Шай се замисли.

- Не. Кой знае, може да ни потрябва някой да язди зад стадо. Да изскача през прозорци по гол задник. Да обърне на пътя фургон, пълен със злато.

Темпъл изпъчи гърди:

- За твой късмет аз съм специалист и по трите. Ще кажа на Суийт, че и аз тръгвам. Предполагам, възможно е той да не оцени така високо уменията ми като теб... може да се наложи да си платя за мястото в задругата.

Двамата се спогледаха.

- Пари ли не ти достигат?

- Ми ти не ми остави много време да се подготвя. Нямам друго освен дрехите на гърба си.

- За твой късмет аз винаги съм насреща. - Тя бръкна в джоба си и извади няколко от древните златни монети, които беше взела от фургона. - Това ще стигне ли?

- Убеден съм. - Темпъл хвана монетите с два пръста, но Шай не ги пусна.

Погледна я.

- Опитваш се да се заяждаш с мен, така ли?

- Няма нужда, удава ми се и без да опитвам. - Тя пусна монетите.

- Предполагам, човек трябва да се придържа към това, в което го бива. - Усмихна се, подхвърли с нокътя на палеца си една от монетите и я улови във въздуха. - Изглежда, мен най ме бива да дължа пари.

- Слушай какво. - Шай грабна бутилката от масичката до леглото и я напъха в джоба си. - Ще ти платя една марка да ми помогнеш надолу по стълбите.

Навън ръмеше. Ситните капчици падаха кафяви на фона на бълващите комини на Кърнсбик. Темпъл я заведе до парапета на верандата и тя се подпря с една ръка. Странна работа. Не искаше да се пусне с другата от него.

- Скучно ми е - каза Пит.

- Един ден, млади момко, ще откриеш какъв лукс е скуката. - Тем-пъл му подаде ръка. - Искаш ли да ми помогнеш да открием онзи прославен скаут, Даб Суийт? Някой от нас може да получи бисквита, докато го търсим. Наскоро се сдобих с малко пари.

- Добре. - Темпъл качи момчето на раменете си и препусна надолу по стълбите.

Пит се тресеше и се заливаше от смях.

Темпъл го биваше с децата. Очевидно повече от нея. Шай докуца до пейката покрай стената и се отпусна тежко отгоре й. Опъна болния си крак напред и се облегна. Изпъшка, докато мускулите й се отпускаха бавно, и извади тапата от бутилката с така приятния за ухото и изпълващ ус-

тата със слюнка звук - поп! Ооо, удоволствието от това да седиш и да не правиш нищо. Реши, че беше заслужила малко почивка.

Последните няколко месеца бяха тежки.

Свали бутилката и се загледа в улицата. Алкохолът пареше по напуканите й устни, но това далеч не й беше неприятно. От пелената на дъжда и дима от комините изплува ездач. Прегърбен на две на седлото на пристъпящия едва-едва кон. Когато наближи, Шай можа да го огледа - едър, стар, пребит и насинен. Палтото му беше скъсано и цялото в кал и сажди. Нямаше шапка, а късата му посивяла коса беше сплъстена на главата от дъжд и засъхнала кръв. Лицето му, подуто и насинено, беше покрито с чернилка, ожулено и надрано.

Шай отпи от бутилката.

- Чудех се кога ще се появиш.

- Вече можеш да спреш да се чудиш - каза Лам, докато спираше коня отпред. Животното и бездруго не даваше вид, че може да измине и крачка повече. - Децата добре ли са?

- Колкото бяха и преди.

- Ами ти?

- За добре не знам, но още мърдам. Ти?

- Криво-ляво. - Стисна зъби и се свлече с мъка от коня. Не си направи труда да го върже. - Едно се знае за мен... винаги оцелявам. - Изкачи тежко стъпалата, притиснал ребрата си с едната си ръка. Погледна пейката, после меча на кръста си и осъзна, че нямаше да се получи, и започна да се бори с катарамата на колана. Кокалчетата и на двете му ръце бяха разранени до кръв, а два от пръстите му бяха превързани заедно.

-Мътните. да. го.

- Дай на мен. - Шай се пресегна и разкопча катарамата.

Лам изтегли ножницата от колана и той увисна. Огледа се къде да го остави, отказа се, хвърли го на дъските, тръшна се на пейката до нея и протегна бавно напред крака.

- Савиан? - попита тя.

Лам поклати глава едва-едва, сякаш вратът му беше скован и не можеше да я помръдне повече.

- Къде е Коска?

- Няма го. - Шай му подаде бутилката. - Темпъл го изадвокатства.

- Изадвокатства?

- С малко помощ от Кмета и една последна и неочаквано добре изиграна роля.

- Да не повярваш. - Лам отпи голяма глътка, изтри устните си, загледан в отсрещната страна на улицата. Няколко къщи по-надолу от фабриката на Кърнсбик, над вратата на някогашна игрална зала, окачваха табела: „Банка Валинт и Балк“. Отпи отново. - Времената се менят.

- Чувстваш ли се изостанал от тях?

Той извърна бавно към нея очи - кървясали и почти затворени от отоци - и й върна бутилката.

- От много отдавна.

Останаха загледани един в друг като оцелели в лавина.

- Какво стана, Лам?

Той отвори уста, сякаш се чудеше откъде да започне, после сви рамене. Изглеждаше по-смазан от умора и по-пребит и от нея.

- Има ли значение?

- Ако няма нищо за казване, не си прави труда - тя надигна бутилката.

- Не. Мисля, че няма.

Последни думи

- Точно като в доброто старо време, а? - Суийт се усмихна широко пред гледката на побелялата на петна равнина отпред.

- По-студено е - каза Шай и се загърна в новото си палто.

- Повече белези - каза и разтърка една от новите придобивки по лицето си.

- По-големи дългове - каза Темпъл и потупа празните си джобове.

Суийт се изкиска:

- Хленчещи женоря. Още сте живи, нали, намерихте децата си, стигнахте до Далечна стана, ширнала се пред очите ви? Аз на това му викам справедлив резултат.

Лам зарея поглед в хоризонта. Шай измърмори недоволно под носа си. Темпъл се усмихна, притвори очи и вдигна лице, за да се порадва на розовото слънце през клепачите си. Беше жив. Свободен. Дълговете му бяха по-големи от всякога, но въпреки това, да, справедлив резултат. Ако имаше Бог, той беше любящ баща, който винаги прощава на децата си, независимо колко са се отклонили от праведния път.

- Гледам, нашият приятел Бъкхорм се справя добре - каза Лам, кога-то изкачиха билото на едно възвишение и погледнаха надолу към фермата.

Беше построена на добро място, близо до поток - няколко солидни дървени постройки, наредени в квадрат. Тесни прозорци откъм външните им страни, а разстоянията между тях - преградени с ограда от заострени дървени стволове. В единия край, пред портата, имаше висока два пъти колкото човешки ръст дървена кула. Сигурно, цивилизовано, уютно на вид място. От комина на къщата се вдигаше дим и бавно се разнасяше по небето. Долината около фермата, докъдето стигаше погледът на Темпъл, беше покрита с висока зелена трева, тук-там задържал се в падините сняг и нашарена от черните точици на добитъка.

- Изглежда, има доста добитък за продан - каза Шай.

Суийт се надигна на стремената, за да огледа най-близко стоящата крава.

- И какъв добитък при това. Нямам търпение да го опитам на вкус. -Кравата го погледна подозрително, явно не много очарована от идеята.

- Може би ще е добре да съберем стадо - каза Шай. - За продан, като стигнем в Близка страна.

- Както винаги набито око за добрата сделка, а? - каза Суийт.

- Че защо да затваряш очи, като е под носа ти? Особено когато един от най-прославените пастири на света бездейства по цял ден.

- О, боже - промърмори Темпъл.

- Бъкхорм? - извика Суийт, когато четиримата приближиха портата.

- Там ли си?

Не последва отговор. Портата беше открехната и поскърцваше на пантите си под напорите на вятъра. Освен тихото блеене на добитъка в далечината Темпъл не чуваше нищо.

Тогава долови тихия звън на стомана, когато Лам изтегли меча си.

- Нещо не е наред - изръмжа той.

- Ъхъ - отвърна Суийт, облегна арбалета на бедрото си и постави стрела в жлеба.

- Безсъмнено. - Шай свали лъка от гърба си и измъкна стрела от окачения пред коляното си на седлото колчан.

- О, боже - прошепна Темпъл, като внимаваше да е най-отзад, дока-то влизаха в двора на фермата. Копитата на конете изжвакаха в хваналата ледена коричка кал. Нямаше ли край вече? Погледът му зашари по врати и прозорци, беше настръхнал от напрежение в очакване на неизвестното

- бандити, орда духове, дори дракона на Уердинур, дошъл да си отмъсти.

- Къде е златото ми, Темпъл?

Би предпочел драконът да бе изскочил от земята току пред краката му, отколкото призрачното видение, което излезе на прага на къщата на Бъкхорм. Кой друг, ако не прославеният наемник Никомо Коска?

Някога изящни, сега дрехите му бяха станали на парцал. Ръждивият му нагръдник беше изчезнал и мърлявата му риза висеше отворена отпред, крепяща се на две копчета. Единият му крачол беше разпран и под него се виждаше блед треперещ пищял. От великолепната му шапка нямаше следа и дългите оредели кичури коса, така старателно отгледани, за да прикриват плешивото петно на темето му, се полюшваха на мазни фитили. Обривът на шията беше станал аленочервен, покрит със следи от нокти, и като плъзналата по стената на изба влага, беше избил нагоре, чак до слепоочието на бледото му лице. Ръката му трепереше върху рамката на вратата, поклащаше се несигурно, приличаше на прясно изровен труп, съживен за развлечение на някой магьосник с черно чувство за хумор.

Той извърна обезумелите си кървясали очи към Темпъл и плесна ръка на дръжката на сабята си - единственото нещо, което беше успял да съхрани от някогашното си величие.

- Точно като края на евтино романче, а, Суорбрек? - Писателят изпълзя от тъмнината зад гърба му. Беше също толкова мръсен, бос, едното стъкло на очилата му беше напукано, потриваше нервно длани. - Завръщането на злодея!

Суорбрек облиза устни и не отговори. Може би не беше сигурен кой е злодеят в метафората.

- Къде е Бъкхорм? - извика Шай и насочи опънатия си лък към Кос-ка.

Писателят се примъкна боязливо зад гърба му.

Стареца обаче не се плашеше така лесно.

- Както разбрах, кара добитък към Хоуп заедно с тримата си най-го-леми синове. Стопанката на дома е вътре, но за беда не е в състояние да приема посетители. Видите ли, с вързани ръце е в момента. - Коска облиза устни. - Дали някой от вас не носи нещо за пиене?

- Оставих моето при задругата, оттатък билото - кимна на запад Шай. - Осъзнах, че подръка ли ми е - изпивам го.

- Винаги съм имал същия проблем - каза Коска. - Бих помолил някой от хората ми да ми налее чаша, но благодарение на страховитите умения на господаря Лам и долните машинации на господаря Темпъл дружината е съвсем оредяла.

- И ти имаш роля в това - каза Темпъл.

- Самата истина. Живееш ли достатъчно дълго, рано или късно виждаш всичко да се руши пред очите ти. Но аз все още имам няколко скрити коза в ръкава си. - Коска изсвири остро с уста.

Вратата на хамбара се отвори и няколко от децата на Бъкхорм излязоха отпред. Очите им бяха ококорени от страх, а бузите им - мокри от сълзи. Най-отзад вървеше сержант Дружелюбния. На едната му китка още имаше окова, на която висеше другата - разбита. Широкото острие на сатъра в ръката му просветна.

- Здравей, Темпъл - каза той равнодушно, все едно се разминаваха в таверна.

- Здравей - изграчи Темпъл.

- Господарят Хеджес също бе така добър да се присъедини към нас. - Коска посочи нещо зад гърбовете им, но показалецът му се тресеше така силно, че не беше лесно да се каже точно към какво. Темпъл се огледа и забеляза, че на върха на кулата край портата се беше появила тъмна фигура. Самопровъзгласилият се герой от битката за Осранг беше насочил арбалет надолу.

- Много съжалявам за това - провикна се той.

- Като толкова съжаляваш, хвърли арбалета - изръмжа Шай.

- Искам си само онова, което ми се полага! - викна той.

- Ще ти дам аз на теб каквото ти се полага, подмолно...

-Може би ще установим на кого какво се полага, но после, сега трябва да намерим парите, нали така? - каза Коска. - И като първа крачка в тази посока традицията повелява вие да хвърлите оръжия, прав ли съм?

Шай се изплю на земята и лъкът й не помръдна:

- Майната ти!

Лам разкърши врат:

- Ние не държим много на традициите.

- Сержант Дружелюбния? - свъси вежди Коска. - Ако те не хвърлят оръжие, докато преброя до пет, убий едно от децата.

Дружелюбния намести пръсти около дръжката на сатъра.

-Кое?

- Какво ме интересува? Избери някое?

- Предпочитам да не го правя.

Коска извъртя с досада очи към небето:

- Хубаво, най-голямото, тогава. После карай надолу. Трябва ли аз да мисля за всички подробности?

- Исках да кажа, предпочитам да не.

- Едно! - кресна Стареца.

Никой дори не понечи да свали оръжие. Напротив, Шай се надигна леко на стремената и го погледна навъсено иззад тетивата.

- Ако детето умре, ти си следващият.

-Две!

- А след него ти! - За герой от войната гласът на Хеджес се извиси твърде писклив.

- А после всички останали - изръмжа Лам и разкърши рамене.

Суорбрек се беше вторачил в Темпъл иззад рамото на Коска с вдигнати безпомощно длани, сякаш казваше: „Какво може да направи в такава ситуация разумен човек?“.

- Три!

- Спри! - извика Темпъл. - Просто. спри, мамка му! - Слезе от коня.

- Какво си мислиш, че правиш - кресна му Шай с изкривена на една страна покрай перата на стрелата уста.

- Тръгвам по тежкия път.

Темпъл тръгна бавно през двора. Ботушите му изжвакаха в покритата със слама кал, вятърът разроши леко косата му. Не тръгна с усмивка както Кадия към тъмните силуети на ядачите, когато влязоха във Великия храм. Костваше му огромно усилие и беше притворил очи, сякаш вървеше срещу вихрушка. Но продължи да върви.

Слънцето проби облаците и проблесна болезнено ослепително в извадената стомана. Беше го страх. Зачуди се дали няма да се напикае в гащите. Това не беше лекият път. В никакъв случай. Но беше верният път. Ако имаше Бог, той беше справедлив съдия, който следи всеки да получи заслуженото. Затова Темпъл се свлече на колене пред Коска, вдигна глава, погледна го право в кървясалите очи и се зачуди колко хора беше избил през дългата си кариера на наемник.

- Какво искаш? - го попита.

Бившият генерал го погледна учудено:

- Златото си, разбира се.

- Съжалявам. - И наистина съжаляваше. - Няма го вече. Контъс го взе.

- Контъс е мъртъв.

- Не е. Хванахте грешния човек. Контъс взе парите и с тях е свършено. - Не се опитваше да прозвучи искрено или убедително като преди. Просто гледаше съсухреното лице на Коска и каза истината. И въпреки страха, голямата вероятност да умре в следващата секунда и леденосту-дената вода, която се просмукваше нагоре по крачолите му, се почувства добре.

Настъпи тягостно, изпълнено с ужас мълчание. Коска гледаше в Темпъл, Шай - в Коска, Хеджес - в Шай, Суийт - в Хеджес, Дружелюбния - в Суийт, Лам - в Дружелюбния, а Суорбрек - навсякъде. Всичките готови, затаили дъх.

- Ти ме предаде - каза Коска.

-Да.

- След всичко, което направих за теб.

-Да.

Треперещите пръсти на Стареца се насочиха към дръжката на сабята му.

- Заслужаваш да те убия.

- Вероятно - призна Темпъл.

- Искам си парите - каза Коска и в тона му се промъкна жалостива нотка.

- Не са твои. Никога не са били. А и за какво са ти?

Коска примига объркано и ръката му потрепери несигурно над дръжката на сабята.

- Ами... мога да ги използвам да си върна херцогството...

- Не го искаше, докато беше в ръцете ти.

- Ами. пари са.

- Ти дори не обичаш парите. Когато се сдобиеш с тях, ги пропиляваш с лека ръка.

Коска понечи да спори, но видя очевидната истина в тези думи и замълча. Вторачи се в Темпъл, пъпчасал, треперещ, прегърбен и състарен до неузнаваемост, така, сякаш го виждаше за пръв път.

- Понякога - промърмори - си мисля, че въобще не приличаш на

мен.

- Старая се. Какво искаш?

- Искам. - Коска примига и погледна към децата - Дружелюбния с ръка на рамото на едното и сатър в другата. После към Лам с меч в ръка и мрачен като гробокопач. Към Шай, насочила лък към него. Към Хеджес, насочил арбалет към нея. И кльощавите му рамене увиснаха.

-Искам да мога да направя всичко отново. Да го направя. както трябва. - В очите на Стареца избиха сълзи. - Как се превърнах в това, Темпъл? Имах толкова качества. Толкова много възможности. Пропилени. Изнизаха се през пръстите ми като пясък. Толкова разочарования.

- Повечето си ги причини сам.

- Естествено. - Коска потрепери, докато въздишаше тежко. - Но от тях боли най-много. - Посегна към сабята.

Но тя не беше там. Той сведе озадачен поглед към празната ножница.

- Къде ми е. ъъъ?

Острието изскочи от гърдите му. Двамата с Темпъл го зяпнаха еднакво учудени. Слънцето проблесна в острия връх и по мърлявата предница на ризата му изби кърваво петно. Суорбрек пусна дръжката и пристъпи назад с широко отворена уста.

- О - каза Коска, докато се свличаше на колене. - Ето къде била.

Зад гърба на Темпъл изтрака арбалет и почти в същата секунда - втори. Той се хвърли настрани и се просна на една страна в калта.

Хеджес извика и изпусна арбалета си. Дланта на едната му ръка беше пронизана от къса стрела. Суийт свали своя, първоначално леко учуден, после - видимо доволен от изстрела.

- Наръгах го - промърмори Суорбрек.

- Улучена ли съм? - попита Шай.

- Ще живееш - отвърна й Лам и чукна с нокът стрелата от арбалета на Хеджес, забита в рога на седлото й.

-Последните ми думи... - Коска простена тихо и се строполи до Темпъл. - Имах готови. чудесни думи. Какво беше? - На сбръчканото му лице грейна онази лъчезарна усмивка, на която само той бе способен

- самата дружелюбност. - Ааа! Сетих се.

Не помръдна повече.

- Мъртъв е - каза Темпъл. - Край на разочарованията.

- Ти беше последното - каза Дружелюбния. - Казах му, че и за двама ни ще е по-добре в затвора. - Хвърли сатъра на земята и погали детето по главата. - Вървете вътре при майка си.

- Прониза ме! - изпищя Хеджес, стиснал китката на прободената си ръка.

Суорбрек намести счупените си очила и погледна отново, сякаш не вярваше на това, което виждаше през тях.

- Удивителни умения!

- Целех се в гърдите му - промърмори под нос възрастният скаут.

Писателят прекрачи небрежно трупа на Коска.

- Господарю Суийт, чудех се дали не бихте ми отделили минутка. Искам да поговорим за книгата, която замислям.

- Сега? Наистина не виждам.

- Естествено, прилична част от печалбата ще се полага на вас.

- . как бих могъл да откажа.

Леденостудената вода се просмукваше през крачола на панталона му и сграбчваше задника му в мразовита прегръдка, но той установи, че не може да помръдне от земята. Изправянето лице в лице със смъртта наистина изстисква човека до последна капка сила. Особено ако цял живот не се е изправял лице в лице с нищо.

Осъзна, че Дружелюбния стои до него, загледан отгоре в трупа на Коска.

- Какво да правя сега? - го попита.

- Не знам. Какво правят хората?

- Замислям автентичен портрет на покоряването на Далечна страна

- бръщолевеше Суорбрек. - Епичен разказ! Пленяваща история, в която вие сте изиграли повратна роля.

- Повратен съм, така си е - съгласи се Суийт. - Какво е повратен?

- Ръката ми! - изпищя отгоре Хеджес.

- Радвай се, че не е главата - каза му Лам.

От вътрешността на къщата се чуха радостни вопли, когато децата на Бъкхорм откриха майка си. Добри новини. Справедлив резултат.

- Читателите ми ще тръпнат от вълнение при героичните ви приключения!

- Аз лично тръпнах от тях - изсумтя Шай. - На изток никой няма да повярва на какво са способни героичните ти газове вечер край огъня.

Темпъл вдигна глава и се загледа в облаците. Ако имаше Бог, светът изглеждаше така, все едно го нямаше.

- Но ще настоявам за пълна достоверност. Никакви преувеличения! Истината, господарю Суийт, е в сърцето на всяка велика творба.

- Никакъв проблем. Като се замисля, чувал ли си историята за това как убих огромна червена мечка с ей тези голи ръце...

Страхливец

Нищо не беше така, както го помнеше. Някак малко. И сиво. Променено.

Бяха се появили нови хора, защото на мястото, където беше стояла къщата им, някой си беше построил нова, а до нея - хамбар. Отстрани имаше няколко изорани ниви и както изглеждаха, реколтата щеше да бъде добра. Около дървото, на което обесиха Гъли, бяха поникнали цветя. Същото, под което беше погребана майка на Роу.

Седяха на седлата, гледаха надолу от хълма и Шай каза:

- Някак очаквах, че ще я заварим, както я оставихме.

- Времената се менят - каза й Лам.

- Хубаво място - каза Темпъл.

- Да слезем?

Шай обърна коня си:

- Защо?

Косата на Роу беше пораснала и сега приличаше на чорлава шапка. Една сутрин беше взела бръснача на Лам и седна край водата с намерението да я обръсне. Държа драконовата люспа и си мисли за Уердинур. Вече не си спомняше как изглежда лицето му. Не помнеше и гласа му, нито уроците на Създателя, на които така усърдно я учеше. Как се беше изпарило така бързо? Накрая върна бръснача и реши, че ще остави косата си да порасне.

Времената се менят, нали?

В Скуеърдийл животът не беше спрял. Имаше много нова земя, разчистена наоколо, пресушена от потоците и изорана. И нови къщи имаше, нови лица - също. Бяха навсякъде - минаваха, спираха, заселваха се, захващаха търговия или нещо друго.

Не всичко вървеше добре. Клей го нямаше и впиянчен глупак въртеше магазина му. Вътре нямаше много стока и половината покрив беше пропаднал. Шай успя да го убеди, че магазинът му е пред затваряне. Е, спазари се за една от големите имперски монети и двайсет бутилки евтин алкохол. На следващата сутрин всички се хванаха на работа и работиха така, сякаш беше последният ден от сътворението на света. Шай се пазареше като осъден на бесилката за нова стока, тя и Пит се смееха и вместо да метат, се пръскаха с прахоляк, Лам и Темпъл блъскаха с чукове и скоро всичко стана като преди. Дори по-добре, отколкото си бе представяла.

Освен понякога, когато мислеше за планината и плачеше. И Лам все още носеше меча на кръста си. Онзи, който взе от баща й.

Темпъл си взе стая по-нагоре по пътя и окачи табела над вратата: „Темпъл и Кадия: договори, чиновнически услуги и дърводелство“.

Роу го попита:

- Този Кадия, той не идва често насам, нали?

- И никога няма да дойде - каза й Темпъл. - Но човек се нуждае от някого, върху когото да хвърля вината.

Започна да работи вътре със закони, което за местните хора беше почти равносилно на магия. Децата се тълпяха да надничат през прозореца му, да го гледат как пише на светлината на свещ на масата. Понякога Роу ходеше там и той й говореше за звездите, за Бог, за дърво и строене на къщи, за законите, за всички чудни места, където беше пътувал, и за езиците, които тя дори не знаеше, че съществуват.

- На кого му е притрябвал учител? - попита Шай. - Мен ме учиха с колана.

- И виж каква си сега - каза й Роу. - Той знае много неща.

Шай изсумтя.

- Голям глупак е за мъдреца, какъвто го изкарваш.

Но веднъж Роу се събуди от лош сън посред нощ и като слезе долу, ги видя. Целуваха се. Имаше нещо в това как Шай го докосваше. Нещо, което я накара да мисли, че не го смяташе за чак такъв глупак, както каза.

Понякога излизаха с фургона на разходка из фермите. Всяка седмица се появяваха нови къщи, продаваха се, купуваха се. Роу и Пит седяха на капрата до Шай, а Лам яздеше отстрани. Винаги вторачен замислено в далечината и винаги с ръка на меча.

Шай му каза:

- Там няма нищо, за което да се тревожиш.

А той, без да я поглежда, отвърна:

- Точно тогава трябва да се тревожиш повече.

Един ден се прибраха малко преди затварянето на магазина. Дългите облаци бяха розови над главите им, а слънцето беше слязло ниско над земята. Подухваше вятър, разнасяше прахоляка по улицата и караше стария ветропоказател да скърца. Нямаше минаващи през града задруги и наоколо беше тихо. Отнякъде се чуваше детски смях. На отсрещната веранда една баба се полюшваше на скърцащия си стол, а пред магазина беше вързан само един - непознат за Роу - кон.

- Някои дни просто всичко се получава - каза Шай и погледна назад към почти празния фургон.

- Други - не - довърши вместо нея Роу.

Вътре беше тихо, чуваше се само лекото похъркване на Уист, който седеше зад тезгяха, качил крака отгоре. Шай ги свали рязко оттам и той се събуди.

- Наред ли е всичко? - попита го.

- Ааа, слаба работа, цял ден мъртвило - каза той и разтърка очи.

- Всичките ти дни на теб са мъртвило - каза му Лам.

- А твоите, като са се забързали. Един чака отзад. Каза, че имал работа с тебе.

- С мен? - попита Шай.

Роу чу стъпки в дъното на магазина.

- Не, с Лам. Как каза, че ти е името? - провикна се той назад.

Един мъж избута настрани провесените от тавана намотани въжета

и излезе напред в светлото.

Беше голям, много висок - главата му почти опираше в гредите на тавана. Носеше меч с дръжка от издраскан тъмносив метал. Точно като този на Лам. Като този на баща й. Имаше голям белег на едната страна на лицето си и светлината на догарящата свещ блещукаше в окото му. Сребристо метално око, гладко като огледало.

- Казвам се Коул Тръпката - каза той. Гласът му беше тих, хриптящ и накара косата на Роу да настръхне.

- По каква работа си дошъл? - попита Шай.

Тръпката погледна ръката на Лам, онази с липсващия пръст, и каза:

- Ти знаеш по каква работа съм дошъл, нали?

Лам само кимна леко и лицето му придоби мрачно изражение.

- Ако си дошъл да създаваш неприятности, качвай се обратно на коня си и да те няма! - Гласът на Шай беше дрезгав като граченето на врана. - Чуваш ли бе, копеле? Достатъчно неприятности вече...

Лам сложи длан на ръката й - онази със спираловидния белег от въжето.

- Всичко е наред - каза.

- Всичко е наред само ако е дошъл, за да му навра ножа си в.

- Не се бъркай в това, Шай. С него имаме стари сметки. Крайно време беше да ги уредим. - После се обърна към Тръпката и му каза на се-верняшки: - За каквото си дошъл е между мен и теб. Тези тук не ги касае.

Тръпката погледна Шай, после Роу и на нея й се стори, че в другото му око имаше толкова живот, колкото и в металното.

- Така е - съгласи се той. - Да излезем навън?

Двамата слязоха по стъпалата пред магазина, не бързаха, на достатъчно разстояние един от друг и през цялото време не се изпускаха от очи. Роу, Пит, Шай и Уист ги последваха навън и спряха на верандата.

- Лам, а?

- Име като всяко друго.

- Ааа, не, не съвсем. Три дървета, Бетод, Уирън-от-Блай и всички останали - техните отдавна са забравени. Но хората още пеят песните за теб. Как мислиш, защо е така?

- Защото хората са глупаци - отвърна Лам.

Вятърът подхвана разхлабена дъска в някаква ограда и тя изтропа. Двамата северняци застанаха един срещу друг. Лам отпусна ръка и чу-канчето на липсващия му пръст докосна леко дръжката на меча. Тръпката отметна небрежно палто и го закачи зад дръжката на своя.

- Това там старият ми меч ли е? - попита Лам.

- Взех го от Дау Черния - сви рамене Тръпката. - Откъдето тръгнало, пак там стигнало, а?

- Винаги. - Лам разкърши бавно шия наляво-надясно. - Като при хората, бягаш, бягаш, обърнеш се - пак там.

Продължиха да стоят един срещу друг, очи в очи, неподвижни като статуи. Децата още се смееха отнякъде и на Роу й се стори, че дочу майка им да ги вика. Столът на старицата на верандата от отсрещната страна на улицата все така поскърцваше равномерно. Ветропоказателят също скърцаше ли, скърцаше. Подухна вятър, вдигна прахоляка по улицата и полите на палтата им изплющяха.

- Какво става? - попита Пит, но никой не му отговори.

Тръпката изкриви бавно устни и оголи здраво стиснатите си зъби.

Лам присви очи. Ръката на Шай стискаше до болка рамото на Роу и дъхът секна в гърлото й. Столът скърцаше ли, скърцаше, онази дъска пак изтропа, излая куче.

- Е? - изръмжа Лам.

Тръпката килна назад глава и обърна единственото си око към Роу. Загледа се в нея. Тя стисна юмруци, изскърца със зъби и установи, че й се искаше той да убие Лам. С цялата си душа и сърце го искаше. Нов порив на вятъра подхвана косата му и я преметна през лицето.

Скръц. Трак, трак.

Тръпката сви рамене:

- Ами, аз да тръгвам, тогава.

-Ъ?

- Дълъг път ме чака обратно до дома. Трябва да им кажа, че деветоп-ръстият копелдак е обратно при пръстта. Прав ли съм, господарю Лам?

Лам сви юмрук и скри дупката от липсващия пръст. Преглътна бавно:

- Отдавна при пръстта.

- И за добро, бих казал. На кого му е притрябвало да го среща отново? - И Тръпката отиде до коня си и се качи на седлото. - Бих казал „До скоро“, но предпочитам да е никога.

Лам не помръдна от място.

- Да, по-добре.

- Някои хора просто не са създадени да вършат добро. - Тръпката пое дълбоко дъх и се усмихна, а усмивката стоеше странно на съсипаното му лице. - Приятно чувство въпреки това. Най-накрая да се примириш. -Той подкара коня си на изток.

Известно време не помръднаха, заслушани във вятъра и в скърцането на стола, огрени от залязващото слънце. Уист въздъхна облекчено и каза:

- Мамка му, едва не се насрах!

И сякаш всички можеха отново да дишат. Шай и Пит се прегърнаха, но Роу не се усмихна. Наблюдаваше Лам. Той също не се усмихна. Смръщено гледаше прахта, издигаща се след Тръпката. После, без да каже и дума, закрачи към магазина, изкачи стълбите и влезе. Шай тръгна след него. Той сваляше припряно неща от рафтовете. Сушено месо, вода, завивка. Всичко необходимо за пътуване.

- Какво правиш, Лам? - попита го Шай.

Той спря за момент, вдигна виновен поглед и продължи с багажа.

- Исках най-доброто за вас - каза той. - Това обещах на майка ви. И сега най-доброто е да си тръгна.

- Къде?

- Не знам. - Загледа се в чуканчето на липсващия си пръст. - Ще дойдат, Шай. Рано или късно. Човек трябва да е реалист за тези неща. Не може да си направил такива неща, каквито съм правил аз, и просто да си тръгнеш с усмивка на уста. Неприятностите винаги ще ме следват по петите. И единственото, което мога да направя, е да ги взема със себе си.

- Не се преструвай, че това е заради нас.

Лам сбърчи унило чело:

- Човек е това, което е. Нищо друго. Кажи на Темпъл „Довиждане“ от мен. Мисля, че случи с него.

Той награби приготвеното, излезе навън, натъпка го в чантите на седлото и застана до коня готов за тръгване.

- Не разбирам - каза Пит и по бузите му потекоха сълзи.

- Знам. - Лам клекна до него и според Роу и в неговите очи имаше сълзи. - Съжалявам. Съжалявам за всичко. - Сграбчи и тримата в прегръдките си.

- Мъртвите са ми свидетели, че съм правил много грешки. Мисля, че човек може да извърви пътя си в този живот и веднъж няма да стъпи накриво, ако не направи избора, който направих аз. Но за едно не съжалявам - за това, че помогнах на майка ви да ви отгледа. Не съжалявам и за това, че ви върнах обратно от онази планина. Въпреки цената.

- Имаме нужда от теб - каза Шай.

- Не - поклати глава Лам. - Нямате. Не се гордея с много неща в живота си, но се гордея с вас. Много. - Той се обърна, избърса с опакото на ръката лицето си и яхна коня.

- Винаги съм знаела, че си страхливец - каза Шай.

Той се загледа в тях от седлото.

- Никога не съм го отричал.

Пое дълбоко дъх и препусна в тръс към залязващото слънце. Роу хвана ръката на Пит. Шай застана зад тях, сложи ръка на рамото на Роу и тримата гледаха дълго след него.

Докато не се скри от поглед.