Червена страна

Страхливец

- Злато. - Уист изрече думата, сякаш беше неразгадаема загадка. -Направо побърква хората.

Шай кимна:

- Онези, които бездруго не са побъркани.

Двамата стояха пред странноприемницата на Стъпфер „Мръвки“. Името вероятно би подхождало повече на публичен дом, но всъщност принадлежеше на най-лошото място за хранене в петдесет мили околовръст - независимо от доста свирепата конкуренция. Шай седеше върху чувалите, натрупани във фургона, а Уист се беше облегнал на оградата, откъдето сякаш никога не помръдваше, все едно беше прикован за нея от здрава треска, забила се в задника му. Гледаха тълпата.

- Дойдох насам, за да се отърва от хората - каза Уист.

- А виж какво стана - кимна Шай.

Миналото лято човек можеше да прекара цял ден в града, без да зърне две непознати лица накуп. Някои дни можеше да не зърне кои да е две лица. Но няколко месеца могат да променят много. Няколко месеца и намерено злато. Сега Скуеърдийл се пръскаше по оръфаните си шевове от предприемчиви заселници, понесли се в нескончаем поток по посока запад и бленувано богатство. Едни напираха с колкото скорост им позволяваше тълпата, други се спираха да дадат своя принос в търговията и какофонията, обхванали улицата, огласена от тропота на колелата на фургоните, пръхтенето и цвиленето на мулета и коне, квиченето и мученето на всякакъв добитък. Мъже, жени и деца от всички раси и прослойки на обществото на свой ред квичаха и мучаха на безброй езици. Вероятно биха представлявали доста колоритен спектакъл за окото, ако не беше прахолякът, който удавяше всякакъв колорит и придаваше на всичко наоколо различна тоналност на сивото и кафявото.

Уист изсърба мощна глътка от бутилката:

- Голямо разнообразие, а?

- И до един са се наточили да получат от нищо нещо - кимна отново Шай.

Гледаше ги, обезумели от надежда. Или алчност, зависи от това докъде стига вярата на човек в човечността, а тази на Шай не пращеше от сила. До един опиянени от перспективата да открият прекия път, да нагазят в някой студен поток, там, насред нищото, и да започнат да гребат с пълни шепи нов живот. А еднообразието и сивотата на предишния да оставят захвърлени на брега като стара изсъхнала кожа на влечуго.

- Не се ли изкушаваш и ти да тръгнеш? - попита Уист.

Шай притисна език в предните си зъби и изцърка плюнка през процепа помежду им.

- Не и аз - отвърна.

Ако някак успееха да прекосят Далечна страна живи и здрави, най-вероятно ги чакаше цяла зима клечане в леденостудена вода и вадене на нищо повече от тиня. Но дори и съдбата да се усмихнеше на нечия лопата, какво толкова? Да не би богатите да нямат и те проблеми?

Навремето Шай също си мислеше, че можеш да изкараш от нищо нещо. Отърси се от старата кожа и тръгна с усмивка на уста. Оказа се обаче, че понякога прекият път не води точно докъдето си очаквал, на всичкото отгоре върви през кървави земи.

- Само слухът за злато стига да ги побърка. - Уист отпи нова глътка и буцата на кльощавия му врат подскочи. Загледа се в двама новоизлюпени предприемачи, които се боричкаха за последната кирка на една сергия, докато собственикът й правеше напразни опити да ги укроти. - Представи си само на какво ще са способни копелетата, ако някак успеят да сложат ръка на буца самородно злато.

На Шай не й трябваше да си представя. Беше го виждала с очите си и не смяташе тези си спомени за едни от най-приятните.

- Малко им трябва на мъжете, за да започнат да се държат като животни.

- На жените също - отвърна Уист.

Шай го изгледа сърдито:

- Защо гледаш мен?

- Ти си първата, която ми идва на ум.

- Не мисля, че ми допада много да съм толкова близо до физиономията ти.

Уист се разсмя и оголи два реда четвъртити като надгробни камъни зъби. Подаде й бутилката.

- Защо не си вземеш мъж, Шай?

- Май не си падам много по мъжете.

- Не си падаш много по никого, мисля аз.

- Тяхна вина, те първи започнаха.

- Какво, всички хора до един ли?

- Достатъчно много.

Шай избърса добре гърлото на бутилката и отпи мъничко. Постара се да е само сръбване. Знаеше колко й се удаваше да направи от сръбване-то глътка, от глътката - бутилка, и от бутилката - разходка с единия крак в потока, цялата вмирисана на пикня. Сега на нея разчитаха хора, достатъчно други бе разочаровала навремето, повече не.

Боричкащите се най-после бяха разтървани и сега съскаха обиди един на друг в лицето, всеки на своя език, достатъчно неразбираем за другия, за да долови подробностите, но достатъчно ясен, че да схване общия смисъл. От кирката нямаше следа, най-вероятно беше задигната в бъркотията от някой по-хитър покорител на дивата пустош.

- Златото - промърмори замислен Уист - направо побърква човека. Обаче реши ли земята да се отвори, за да ми даде от благата си, не бих отказал някое парче.

Шай се замисли за фермата, за всичката работа за вършене и за времето, което все не й достигаше, за да я свърши, и потърка с напукани палци нащърбените нокти на пръстите си. За момент, само за миг, мисълта за един поход през хълмовете не й се стори чак толкова лоша идея. Ами ако наистина имаше злато? Пръснато в изобилие по дъното на някой поток, очакващо с нетърпение целувката на тръпнещите й пръсти? Шай Са-ут, най-голямата късметлийка в Близка страна...

- Не - тя пропъди мисълта като нахална муха. Големите надежди бяха лукс, който не можеше да си позволи. - Земята не дава нищо даром. Точно като всички нас, скъперниците. От опит го знам.

- Имаш много, а?

-Ъ?

- Опит.

Тя му намигна, докато му подаваше бутилката:

- И представа си нямаш, старче. - Със сигурност много повече от повечето авантюристи, помисли си Шай. Поклати глава при вида на поредната група, прииждаща по улицата - големци от Съюза, ако можеше да се съди по вида им, облечени по-скоро като за пикник, отколкото като за поход през няколкостотин мили дива пустош. Хора, неоценяващи добрия живот, който бяха оставили зад себе си, изведнъж решили, че имат някакъв шанс да заграбят нещо повече. Замисли се колко ли скоро ще ги види отново да куцат обратно по същия този път, пребити и разорени. Ако въобще стигнеха живи дотук.

- Къде е Гъли? - попита Уист.

- Остана във фермата да гледа сестра ми и брат ми.

- Отдавна не съм го виждал.

- Отдавна не е идвал насам. Боли го, като язди, така казва.

- Остарява. Всички остаряваме. Като го видиш, кажи му, че ми липсва.

- Ако беше тук, щеше да пресуши бутилката ти на един дъх, а ти щеше да го проклинаш.

- Така си е - въздъхна Уист. - Така е с нещата, които му липсват на човек.

Лам се зададе от другата страна на улицата и се запровира през върволицата от хора. При все това, че вървеше прегърбен, увесил рамене повече от обикновено, чорлавата му посивяла коса стърчеше над главите на всички.

- Колко получи? - попита Шай и скочи от фургона.

Лам замижа, досещаше се какво го чака.

- Двайсет и седем? - Боботещият му глас се извиси, сякаш не отговаряше, а питаше: „Колко зле оплесках нещата този път?“.

Шай поклати глава, а издутата й буза от притиснатия в нея език му даде да разбере, че се беше справил горе-долу много зле.

- Ама и ти си един страхливец, Лам. - Тя плесна един от чувалите и от него се вдигна облак прах. - Не съм драпала два дни дотук, за да раздавам зърното безплатно.

Той примижа отново и дълбоките бръчки и старите белези над посивялата му брада се очертаха още повече:

- Не ме бива в пазаренето, Шай, знаеш.

- Я ми припомни тогава в какво те бива. - Шай заобиколи няколкото облещени блеещи кози и се отправи с бърза крачка към Борсата на Клей. - Освен в мъкненето на чували? - подхвърли през рамо тя и се запровира напред през върволицата от хора.

- Е, все е нещо, нали?

Магазинът беше по-оживен и от улицата и миришеше на прясно нарязано дърво, подправки и натъпкани едно до друго отрудени човешки тела. Шай се промуши между един чиновник и един от черен по-черен южняк, който се опитваше всячески да се разбере с него на език, който тя не беше и чувала преди. Шмугна се покрай висящо от гредите на тавана корито за пране, разлюляно от нечий невнимателен лакът, после покрай един начумерен дух с оплетена на масури червена коса и пръчки, втък-нати в тях, все още с листата. Целият този народ, втурнал се на запад, означаваше едно - възможност да се изкарат пари, и проклет да е онзи търговец, който се изпречеше между Шай и нейния дял от печалбата.

- Клей? - изрева тя с цяло гърло. Така де, от шепот не печелеше нищо. - Клей!

Търговецът, сварен насред тегленето на брашно във високите колко-то човешки ръст везни, вдигна глава и я изгледа изпод вежди.

- Шай Саут в Скуеърдийл. Ще да ми е на късмет.

- Напълно си прав. Цял тумба баламурници са се изсипали в магазина ти и чакат да им одереш кожите! - тя повиши глас и това накара няколко глави да се извърнат, а едрите длани на търговеца да се свият в юмруци на хълбоците му.

- Ничии кожи не се дерат тук - отвърна той.

- Не и ако лично не си държа сделките под око.

- С баща ти се спазарихме за двайсет и седем, Шай.

- Знаеш, че не ми е баща. Също така знаеш, че не си се спазарил за нищо, докато не се спазариш с мен.

Клей повдигна едната си вежда и изгледа въпросително Лам, който моментално сведе поглед и се извърна настрани в безуспешен опит да потъне в земята. При все масивното си телосложение, само някой да го погледнеше накриво, севернякът винаги извръщаше очи. Вярно, беше добродушен човек, работлив и приличен, заместител на баща за Роу и Пит, дори за Шай, доколкото тя му позволяваше това, но мътните го взели, такъв страхливец.

Тя се срамуваше от него, срамуваше се от негово име даже и това я вбесяваше. Стрелна показалец пред лицето на Клей, все едно беше кинжал и нямаше никакви скрупули да го използва по предназначение:

- Скуеърдийл, странно име за град, в който те мамят при всяка сделка! Миналата година ми плати двайсет и осем, а нямаше и четвърт от купувачите, които имаш тази година. Ще приема трийсет и осем¹.

- Какво? - Гласът на Клей се извиси повече отколкото беше очаквала. - Златно зърно си докарала, така ли?

- Точно така. Първокачествено. Вършано от ей тези две, покрити с мазоли ръце.

- И от моите също - смотолеви Лам.

- Шшт - сряза го Шай. - Не мърдам оттук, докато не получа трийсет и осем.

- О, хич не си ми притрябвала! - кресна Клей и лицето му се изкриви в гневна гримаса. - Слушай какво, обичах майка ти, за това ще ти предложа двайсет и девет.

- Никога не си обичал нищо друго освен кесията си. Трийсет и осем или заставам пред магазина ти и започвам да продавам на една идея под твоята цена.

Той знаеше, че тя ще го направи, дори това да й костваше доста. Никога не отправяй заплаха, която не си поне наполовина готов да изпълниш, това знаеше Шай.

- Трийсет и една - изръмжа през зъби търговецът.

- Трийсет и пет.

- Не виждаш ли, че задържаш всички тези добри хорица, алчна куч-ко?

„Или по-скоро им отварям очите за печалбите, които получаваш, и не след дълго някой ще ме последва“, помисли си Шай.

- За мен са най-обикновена паплач и ще ги задържам колкото си искам, ако трябва, докато Ювенс не се върне от земята на мъртвите или до-като не получа трийсет и пет.

- Трийсет и две.

- Трийсет и пет.

- Трийсет и три и на излизане можеш да му драснеш клечката на магазина, няма да ми трябва повече!

- Не ме изкушавай, дебелако. Трийсет и три и ще добавиш две нови лопати и малко храна за воловете ми. Ядат почти колкото теб. - Тя плю в шепата си и протегна ръка.

Клей се навъси, завъртя език из устата си, но накрая също плю в шепа и стисна ръката й:

- Същата си като майка си.

- Не можех да я понасям. - Шай се запровира към вратата и остави Клей да си излее гнева върху следващия клиент. - Не е толкова трудно, а? - подхвърли през рамо на Лам.

Възрастният северняк зачопли с пръст нещо по ухото си:

- Аз щях да се съглася и на двайсет и седем.

- Защото си проклет страхливец. Имаш ли нещо за вършене, по-добре приключвай бързо, вместо да живееш в страх от него. Ти самият не повтаряш ли все това?

- Времето ми показа недостатъците на този ми съвет - промърмори Лам, но Шай не му обърна внимание, беше прекалено заета с мисли за това как добре се беше справила.

Трийсет и три беше добра цена. Сметна наум цялата сума. С трийсет и три, след като оправеха прокапалия покрив на хамбара и след като купеха двойка свине за разплод, щяха да останат пари за книги за Роу. Можеше дори да останат пари за още семена, можеше също да опитат да посъживят зелевите лехи. Мислите за това, което можеше да построи, да оправи, я накараха да се усмихне.

„Не ти трябват големи мечти - казваше й някога майка й в редките моменти, когато беше в добро настроение - и малките вършат работа.“

- Давай да пренасяме чувалите - каза тя.

На Лам годините му личаха, беше станал муден като стар вол, но силата му не си беше отишла. Нямаше тежест, която да огъне северняка. От фургона Шай трябваше само да повдига леко един по един чувалите и да ги намества на рамото му, докато той стоеше на земята, без да се оплаква от тежестта им, не повече от самия фургон. После тръгваше през улицата с бавна крачка с четири чувала на раменете до двора на Клей, къде-то ги редеше на земята с такава лекота, все едно бяха пълни с перушина. Вярно, Шай тежеше наполовината на него, но работата й беше по-лека, а и двайсет и петте години в нейна полза не бяха за пренебрегване, но не след дълго от нея вече течеше вода като от прясно изкопан кладенец. Елекът залепна за гърба й, а косата - по лицето й. Ръцете й се зачервиха, прежулени от конопа и белия прах на чувалите. Стиснала зъби, ругаеше под носа си.

Лам я изгледа отдолу с два чувала на едното рамо и трети на другото, без дори да се е задъхал. Ситните бръчици около очите му заиграха лукаво:

- Малко почивка, Шай?

- Да, от заяждането ти - изгледа го накриво тя.

- Ако кажеш, ще разместя чувалите във фургона, ще ти направя малко местенце да си полегнеш, може и одеяло да намеря. И ще ти попея, докато заспиш, както едно време, като беше малка.

- Още не съм престаряла.

- Понякога си мисля за онова малко момиченце, което ми се усмихваше мило, докато го приспивах. - Той зарея поглед настрани и поклати глава. - Къде сбъркахме с майка ти?

- Тя умря, а ти си безполезен. - Шай вдигна поредния чувал и го стовари на рамото му колкото можа по-отвисоко.

Лам се усмихна, докато слагаше длан върху чувала.

- Може би си права. - Когато се обърна, почти се сблъска с друг се-верняк. Онзи беше едър колкото Лам, но доста по-свиреп на вид. Той изръмжа някаква ругатня, но спря на средата на думата. Както обикновено само мисълта за неприятности беше достатъчна на Лам да наведе глава и сега той вече се отдалечаваше по улицата с чувалите на рамо. Севернякът изгледа начумерено Шай.

- Какво? - каза тя и го изгледа също толкова навъсено.

Онзи проследи с поглед Лам, почеса се по брадата и си продължи по пътя.

Когато Шай стовари последния чувал под одобрителния поглед на Клей, сенките се бяха издължили и облаците на запад започваха да розовеят. Търговецът протегна ръка с провесена от дебелия му показалец кожена кесия. Тя разкърши гръб, избърса чело в опакото на ръкавицата си, разхлаби връвта на кесията и надникна вътре.

- Всичко ли е тук? - попита.

- Няма да те измамя.

- Можеш да се обзаложиш, че няма. - Шай започна да брои монетите. „Винаги ще познаеш крадеца - казваше някога майка й - по това колко е внимателен със собствените си пари.“

- Ми да взема тогава аз да отворя всеки чувал, а? Да съм сигурен, че е зърно, а не лайна.

- Хм, и ако се окажат лайна, да не би това да те спре да ги продадеш?

Търговецът въздъхна дълбоко:

- Твоята да е.

-Ще е.

- Винаги успява - додаде Лам.

Шай продължи да брои и да прехвърля на ум сметките.

- Чух, че Глама Златния спечелил още един бой в ямата в Грейър -каза Клей. - Казват, че бил най-коравото копеле в Близка страна, а не е като да няма корави копелета наоколо. Че само глупак би заложил срещу него, без значение каква е печалбата. А също, че само глупак би излязъл срещу него в ямата.

- Така е, така е - отвърна Лам, както винаги без мнение, като ставаше дума за бой и насилие.

- Чух от един, който го е гледал, че така пребил Стоклинг Мечката, че направо му изкарал червата през задника.

- И това минава за забавление? - попита Шай.

- Бой до насиране, какво повече искаш?

- Ми не е кой знае какво.

- Аз за по-лоши забавления съм чувал - сви рамене Клей. - Разбрахте ли за битката при Ростод?

- Чух нещо - измърмори Шай, докато се опитваше да се съсредоточи в броенето.

- Бунтовниците пак били победени, чух аз. Този път доста зле. Всички бягат. Онези, които Инквизицията не докопала на място.

- Горките нещастници - каза Лам.

Шай спря за момент, после продължи да брои. Светът беше пълен с окаяни нещастници, но тя не се замисляше за всички, заслужаващи съжаление. На нея й стигаха грижите за брат й и сестра й, за Лам и Гъли, за фермата, нямаше време да оплаква всеки, докарал си беля на главата.

- Може да решат да дадат последен отпор при Мулкова, ама не мисля, че ще устоят дълго. - Оградата изскърца под гърба на Клей, когато той се облегна на нея, скръсти ръце и пъхна длани под мишниците си с щръкнали нагоре палци. - Войната свърши, ако въобще може да се нарече война, и доста хора останаха без дом. Едни прокудени от земята си, други изгорени с нея или останали без пукната пара. Пътищата са отворени, корабите пак пристигат. И все повече народ е тръгнал да си търси щастието на запад. - Той кимна към върволицата по прашната улица, която продължаваше да се стича въпреки наближаващия залез. - Това тук е само ручей. Потопът тепърва предстои.

- Е - подсмръкна Лам. - Скоро ще разберат, че планината не е направена от злато, и потопът ще потече обратно насам.

- Някои ще се върнат, да. Други ще пуснат корени някъде там. След това Съюзът ще дойде насам. Колкото и земя да имат, все искат още, а със слуховете за злато на запад бързо ще надушат парите. Онова зло дърто копеле Сармис дрънчи с меч покрай границата с Империята, но това е типично за него, неговият меч все си дрънчи. Няма да спре потопа, мисля аз. - Клей пристъпи към Шай и зашепна заговорнически. - Чувам, че в Хормринг вече имало пратеници на Съюза, говорели за анексиране.

- Изкупуват земя от хората, така ли?

- Абе, протягат едната ръка с парите, ама в другата държат острие. Те винаги така правят. Не е зле да се замислим ние какво ще правим, ако дойдат в Скуеърдийл. Трябва да се държим един за друг, тези от нас, дето са тук отдавна.

- Не се интересувам от политика. - Шай по принцип не се интересуваше от каквото и да е, ако може да й докара неприятности.

- Повечето от нас също - каза Клей, - но понякога политиката се интересува от нас без значение харесва ли ни, или не. Съюзът идва и води със себе си закони.

- Законите не ме притесняват много - излъга Шай.

- Така да е. Но след тях, като каруцата след магарето, идват данъците.

- Не бих казала, че съм им голяма привърженичка.

- Нали, чист обир, само че по-така. Аз лично предпочитам да ме обере разбойник с маска на лицето и нож в ръка вместо някакъв безсърдечен писар с хартия и писалка.

- Абе, не знам аз. - Никой от онези, които Шай беше обирала, не изглеждаше очарован от преживяването. Тя изсипа обратно монетите в кесията и стегна връвта.

- Как е бройката? - попита Клей. - Нещо да липсва?

- Този път не. Но аз ще си броя всеки път.

- Друго не съм и очаквал - усмихна се търговецът.

Шай купи няколко неща, които щяха да са от полза - сол, оцет, малко захар, че така и така, беше в града, парче сушено телешко и половин торба пирони. Последното предизвика очакваната шега от страна на Клей, че тя самата е една торба кокали и пирони, което предизвика също така очакваната шега от нейна страна, че пироните й трябват, за да закове топките му за единия крак, а това от своя страна - до очаквания коментар от Лам, че топките на Клей са толкова малки, че не можеш да ги заковеш с пирон. Обичайната размяна на остроумия.

Почти се изкуши да купи нова риза за Пит, добра цена или не, все не можеше да си го позволят, но за късмет, Лам я спря и вместо това тя купи конци и игли, за да ушие нова риза за Пит от една от старите на Лам. Всъщност какъвто беше кльощав, от една риза на Лам можеше да му ушие пет. Иглите бяха някакъв нов вид, обясни Клей, правени от машина в Адуа - по хиляда наведнъж. Шай се усмихна при мисълта как Гъли щеше да клати побелялата си глава, повтаряйки „Машина за игли, какво още ще измислят там“, а Роу ще ги премята из пръсти, чудейки се как ли точно ги прави машината.

Спря пред рафтовете с алкохол и облиза устни при вида на проблясващия в сумрака кехлибар, но се насили и отмина - по-трудно пазарене от това с Клей. С това пазаруването приключи.

- Повече да не ти е стъпил кракът в този магазин, ненормална кучко!

- подхвърли след нея търговецът, докато Шай сядаше на капрата до Лам.

- Направо ме разори днес!

- Значи, до следващото лято?

Той махна с ръка през рамо, докато се обръщаше към поредния клиент:

- Да, да, дотогава.

Шай се пресегна да освободи спирачката и ръката й почти докосна брадата на северняка, в когото Лам се блъсна на улицата преди малко.

Онзи стоеше току до фургона и челото му беше надиплено от бръчки, сякаш всячески се опитваше да си спомни нещо. Беше пъхнал палци в колана, на който висеше мечът му, чиято масивна дръжка се поклащаше на удобно близко разстояние от едната му ръка. Беше доста свиреп на вид, с дълбок белег през едното око, който чезнеше в сплъстената му брада. С безразличен вид на лицето Шай измъкна скришом ножа, обърна острието нагоре и го скри зад ръката си. По-добре със стомана в ръка и без неприятности, отколкото с неприятности и празни ръце.

Севернякът каза нещо на своя език. Лам се прегърби още повече на капрата и дори не извърна глава към него. Онзи пак заговори. Лам изръмжа нещо в отговор, плесна с юздите и подкара рязко фургона. Малко по-надолу по изровената на коловози улица Шай погледна крадешком през рамо. Севернякът стоеше насред прахоляка и гледаше намръщено след тях.

- Какво искаше този?

- Нищо.

Тя прибра острието в ножницата, вдигна единия си крак на преградата на фургона и се изтегна назад. Смъкна периферията на шапката над очите си, за да не й блести залязващото слънце.

- Светът е пълен с чудаци. Тръгнеш ли да се чудиш кой какво мисли и иска, цял живот няма да ти стигне.

Лам се прегърби още повече, сякаш се опитваше да скрие главата си между раменете.

- Ама и ти си един страхливец - изсумтя Шай.

Той я изгледа косо, после отмести очи.

- Има и по-лоши неща, които човек може да бъде.

Двамата се смееха, когато фургонът прехвърли билото и пред тях се отвори тясната плитка долина. Лам тъкмо беше казал нещо смешно. Как-то обикновено настроението му се беше приповдигнало в момента, в който бяха излезли от града. Никак не го биваше в тълпите.

Дори настроението на Шай се оправи, когато тръгнаха по тесния път - просто два едва забележими отъпкани коловоза през високата трева. Младините й бяха съпътствани от черни, черни като безлунна нощ времена, в които не знаеше дали ще я убият някъде, или ще я хванат, ще я обесят и ще хвърлят тялото й на кучетата. Затова, когато нощем често се събуждаше плувнала в пот от ужас, се кълнеше, че занапред ще е благодарна за всеки следващ път, който съдбата реши да й отреди, да следва тези едва забележими коловози във високата трева. Не успяваше да постигне кой знае какви изблици на благодарност, но с едното обещание -колкото-толкова. И все пак винаги усещаше някаква лекота в гърдите, ко-гато фургонът поемаше по пътя към дома.

Фермата изникна пред очите им и смехът секна в гърлото на Шай. За миг настъпи пълна тишина, в която само вятърът прошумоляваше в тревата. Тя не можеше да си поеме дъх, не можеше да промълви и дума, нито да мисли. Кръвта се смрази в жилите й. В следващия миг беше скочила от фургона и тичаше.

- Шай! - изрева след нея Лам, но тя почти не го чу. Главата й кънтеше от запъхтяното й дишане, а земята и небето подскачаха бясно при всяка крачка. Прекоси обраслата в стърнища нива, която бяха ожънали само преди седмица. Прелетя над съборената дървена ограда и краката й шляпнаха в калта сред изпотъпканите кокоши пера.

Стигна до двора - това, което преди беше двор - и спря. От къщата бяха останали само овъглени греди, пръснат наоколо боклук и щръкнал накриво комин. Нямаше дим. Дъждът беше угасил огъня преди ден-два. Изтича покрай почернелите останки на хамбара, скимтейки при всяко издишване.

Гъли висеше обесен от голямото дърво. Бяха го изправили на надгробния камък на майка й, който после бяха съборили в тревата. Беше надупчен със стрели. Цяла дузина, че и повече.

Шай се почувства, сякаш я бяха ритнали в корема, преви се, обгърна раменете си с ръце и простена. Вятърът зашумоля в листата на голямото дърво, разклати леко трупа на Гъли и то й отвърна със същия жален стон. Горкият безобиден нещастник. Спомни си го да се провиква след нея, ко-гато тръгваха с фургона. Каза й да не се тревожи, че той щял да се грижи за децата, а тя му отговори през смях, че не се тревожи, защото децата ще се грижат за него. След това вече не виждаше нищо, беше стиснала до болка очи, а вятърът щипеше лицето й. Стисна още по-силно ръце и изведнъж й стана толкова студено, сякаш нищо не беше в състояние да я стопли.

Чу тежките стъпки на Лам да приближават, да забавят и после той стоеше до нея.

- Къде са децата?

Претършуваха къщата, след това и хамбара. Първоначално бавно, със сковани, несигурни ръце, после настоятелно и методично. Лам повдигаше и отместваше настрани овъглените греди, а тя преравяше пепелта отдолу, сигурна, че всеки момент ще напипа костите на Пит и Роу. Но не ги откри в къщата. Не бяха и в хамбара. Нито на двора отпред. Тръгнаха настрани отчаяни, опитвайки се да потушат страха, устремени, опитвайки се да потушат надеждата. Шай гледаше в тревата, ровеше с пръсти из пръснатите останки от дома й, но освен почернялото от огъня конче, което Лам беше издялал за Пит преди години и овъглените страници на една от книгите на Роу, от брат й и сестра й нямаше следа.

Децата бяха изчезнали.

Тя се изправи с лице срещу вятъра, загледана в нищото и запъхтяна, притиснала опакото на изранената си ръка към устата си. Колкото и да мислеше, друго не можа да измисли.

- Отвлечени са - изграчи Шай.

Лам кимна в съгласие. Посивялата му коса и брада бяха почернели на черти от саждите.

- Защо?

- Не знам.

Тя изтри почернелите си длани в предницата на ризата си и стисна юмруци.

- Тръгваме след тях.

-Да.

Тя клекна над изровените чимове трева около едно дърво. Избърса носа си и очите си. Надвесена над земята, проследи следата до друго място, където земята беше изровена. Намери стъпкана в калта бутилка и я захвърли настрани. Въобще не си бяха направили труда да прикрият следите си. Навсякъде имаше отпечатъци от конски копита, опасващи в кръг останките от къщата и хамбара.

- Били са двайсетина. Но с два пъти повече коне може би. Резервните коне са оставили тук.

- Резервни за децата, така ли?

- Да ги носят къде обаче?

Лам само поклати глава.

Шай продължи да търси, не спираше да говори каквото и да било, просто да запълни с приказки тишината. Нямаше търпение да се захване с нещо, само и само да не мисли.

- Както аз ги виждам нещата, дошли са от запад и са тръгнали на юг. Бързали са.

- Ще донеса лопатите. Трябва да погребем Гъли.

Веднага се захванаха с работата. Тя се покатери на дървото, познаваше го като дланта на ръката си, всяка извивка и всеки клон. Беше се катерила по него неведнъж, много отдавна, много преди Лам да се появи.

Майка й я гледаше, а Гъли пляскаше с ръце. Сега майка й беше погребана под него, а Гъли висеше на един от клоните му и Шай не можеше да се отърве от мисълта, че по някаква причина вината беше нейна. Човек не може да загърби минало като нейното просто ей така.

Сряза въжето, пречупи стрелите и приглади окървавената коса на Гъли, докато Лам копаеше до гроба на майка й. Шай затвори клепачите на ококорените му очи и докосна с длан бузата му - беше студена. Изглеждаше толкова дребен, толкова кльощав, прииска й се да го завие с палто, но нямаше такова подръка. Лам го вдигна от земята и го сложи в дупката, после двамата с Шай я запълниха с пръстта. Вдигнаха надгробния камък на майка й и отъпкаха изровените чимове около него. Вятърът вдигаше пепелта от земята - малки сиви и черни люспички над студената земя, - после я понасяше нанякъде.

- Трябва ли да кажем нещо над гроба му? - попита Шай.

- Аз нямам какво да кажа. - Лам скочи на капрата на фургона. Оставаше сигурно още час светлина преди залез-слънце.

- Няма да взимаме фургона - каза Шай. - Тичам по-бързо от проклетите волове.

- Но не и по-дълго и не с целия багаж. Нищо не печелим, като бързаме. Имат, колко, два, три дни преднина? И бързат. Двайсет мъже, казваш? Човек трябва да е реалист, Шай.

- Реалист? - прошепна Шай, невярваща на ушите си.

- Да кажем, че тръгнем след тях пеша и не умрем от глад, и не ни отнесе някоя буря, и да кажем, че ги настигнем. Тогава какво? Дори нямаме оръжие. Нищо нямаме освен ножа ти. Не. Просто ще ги следваме толкова бързо, колкото бързо ни носят Скейл и Калдер. - Той кимна към воловете, които пасяха малкото трева, останала пред тях. - Ще видим дали няма да успеем да откъснем един-двама от групата. Да разберем какво са намислили.

- Пределно ясно е какво са намислили! - каза Шай и посочи гроба на Гъли. - Какво, мислиш, ги чака Роу и Пит, докато ние просто ги следваме? - Тя изкрещя последните думи и викът й раздра тишината, вдигайки няколко врани от клоните на дървото.

Крайчето на устните на Лам потрепери, но той дори не я погледна.

- Просто ще ги следваме - повтори невъзмутимо той. - Може пък да се оправим с приказки. Може да ги откупим.

- Да ги откупим? Запалват фермата ти, убиват приятеля ти, отвличат децата ти, а ти искаш да им платиш за оказаната чест? Мамка му, какъв страхливец си!

Лам отново не я погледна.

- Понякога е нужен тъкмо страхливец. - Гласът му прозвуча дрезгаво, на пресекулки. - Колкото и кръв да пролееш, тя няма да върне нито фермата, нито Гъли. Няма връщане назад. Сега можем само да върнем малките. Както успеем. Да ги върнем живи и здрави. - Този път потрепването премина през цялата му белязана буза, от крайчеца на устните му чак до окото. - Пък после ще видим.

Шай хвърли последен поглед назад, докато потегляха към залязващото слънце. Домът й. Надеждите й. Колко много можеше да се промени само за ден. От тях не беше останало нищо повече освен няколко греди, щръкнали към розовеещото небе. Не ти трябват големи мечти. Имаше чувството, че никога досега не е била толкова нещастна въпреки всичките тежки и мрачни моменти от миналото й. Изведнъж не можеше да намери сили дори да вдигне глава.

- Защо им е било да горят всичко? - прошепна Шай.

- Някои хора просто обичат да палят.

Тя погледна настрани към кривата му намръщена физиономия под периферията на опърпаната шапка и се замисли колко странно бе това, че успяваше да запази такова спокойствие. Човек, на когото не му стиска да се пазари за цена, гледа с такава лекота на неща като смърт и отвличане на деца? Успява да е реалист, при все загубата на всичко, което са постигнали с толкова труд?

- Как така си толкова спокоен? - прошепна тя. - Сякаш... сякаш си очаквал да те застигнат подобни беди?

Той отново не я погледна.

- Бедите винаги те застигат.

Лекият път

- Преживял съм множество разочарования. - Никомо Коска, командир на Дружината на Милостивата ръка, се изтегна сковано назад и се подпря на лакът. - Предполагам, така е с всички велики мъже. Изоставят мечтите си, покосени от предателство, но намират нови, към които да вървят. - Той извърна поглед към Мулкова и смръщил вежди, се вторачи в стълбовете дим, които се издигаха към синьото небе над горящия град. - Аз съм изоставил не една мечта.

- Това сигурно изисква неимоверен кураж - каза Суорбрек и стъклата на очилата му проблеснаха за миг, когато вдигна поглед от бележките си.

- Естествено! Не помня вече колко пъти смъртта ми е била прибързано обявявана от един или друг преизпълнен с оптимизъм враг. Четире-сет години на изпитания, борба, предизвикателства и предателства. Живее ли човек достатъчно дълго... накрая всичко се превръща в руини пред очите му. - Коска се отърси от обзелата го меланхолия. - Но ако не друго, не съм страдал от скука! Колко приключения преживяхме, а, Тем-пъл?

Темпъл примижа като от болка при мисълта. За него последните пет години се състояха тук-там от страх, тягостно еднообразие, съпътствано от спорадична диария, провал след провала в битката с една или друга чума и бягане като от чума от истинската битка. Но на него не му плащаха да говори истината. Точно обратното.

- Героични - отвърна той.

- Темпъл е моят нотариус. Той изготвя договорите и следи да се спазват. Един от най-умните копелдаци, които някога съм срещал. Колко езика говориш, Темпъл?

- Като майчин не повече от шест.

- Най-важният човек в проклетата дружина! След мен, естествено. -Ветрецът подухна и разроши пухкавите снежнобели кичури около оцвъ-каното с кафеникави петънца голо теме на Коска. - О, нямам търпение да ти разкажа всичките си истории, Суорбрек! - Темпъл успя да скрие надигналото се в гърдите му отвращение. - Обсадата на Дагоска! Завършила с пълен провал. Битката за Афиери! Срам и позор. Кървавите години! Смяната на страните, по-честа от тази на ризите. Кампанията за Кадири!

Пиянско фиаско. В продължение на няколко години дори си гледах коза. Опърничаво добиче, но вярно до гроб, трябва да й се признае...

Суорбрек успя да изпълни един раболепен поклон - достоен за възхищение подвиг, предвид това, че седеше с кръстосани крака и облегнат на голяма каменна плоча.

- Нямам никакво съмнение, че читателите ми ще тръпнат от възхита, съпреживявайки подвизите ви.

- Достатъчно, че да запълнят дванайсет тома!

- Ще има предостатъчно.

- Между другото навремето бях върховен херцог на Висерин. - Кос-ка махна величествено с ръка да потуши благоговеенето на слушателите си, не че имаше такова. - Не се тревожете, няма нужда да ме наричате Ваше Превъзходителство, в Дружината на Милостивата ръка не държим на формалностите, нали така, Темпъл?

- Никакви формалности - въздъхна дълбоко Темпъл. Повечето от членовете й бяха лъжци, всичките до един - крадци, а мнозина - обикновени убийци. Нямаше нищо чудно в липсата на формалност.

- Сержант Дружелюбния е с мен по-отдавна и от Темпъл, от времето, когато свалихме от власт върховния херцог Орсо и качихме Монцаро Муркато на трона на Талинс.

Суорбрек вдигна очи от бележките си:

- Познавате върховната херцогиня?

- Интимно. Не бих преувеличил, като кажа, че бях неин най-близък приятел и ментор. В обсадата на Мюрис спасих живота й, а тя - моя! В даден момент трябва да ти разкажа историята за възкачването й на престола, славно начинание. Почти няма велика личност, за която или срещу която някога да не съм се бил. Сержант Дружелюбен?

Безвратият сержант вдигна глава и извърна безизразно като гладка каменна плоча лице.

- Как бяха за теб годините, прекарани в моята компания?

- Доброволно избран затвор. - Той се върна към търкалянето на заровете си - занимание, което можеше да запълни часове наред от деня му.

- Този е страшен шегаджия! - Коска размаха кокалест показалец към напълно сериозния сержант. За петте си години в Дружината Темпъл не беше чул и една шега от Дружелюбния. - Ще видиш, Суорбрек, в дружината цари атмосфера на шеги и закачки!

Да не споменаваме кипящите вражди, невероятния мързел, насилието, болестите, плячкосването, подмолността, пиянството и разврата, които биха накарали и дявола да се изчерви, каза си наум Темпъл.

- През тези пет години - добави на глас той - не съм спрял да се смея.

В началото намираше историите на Стареца за истински забавни, пленителни и интригуващи. Бяха почти магическа, рядко срещана възможност да наблюдава човек без всякакъв страх. Но сега от тях му се повдигаше. Дали той бе прозрял истината, или Коска я беше забравил, не можеше да каже. Най-вероятно по малко и от двете.

- Да, каква кариера само. Множество моменти на гордост. Множество триумфи. Но и поражения. Всеки велик мъж ги има. Съжаленията са цената, която плащаме в този занаят, повтаряше някога Сазайн. Често съм бил упрекван в непостоянство, но аз смятам, че винаги, на всеки кръстопът в живота си съм поемал в една и съща посока. Натам, накъдето на мен ми се иска. - Мислите на застаряващия наемник се отплеснаха отново към въображаемото му славно минало, а Темпъл се възползва от възможността и тихомълком се изниза покрай една съборена каменна колона. - Имах щастливо детство, но бурна младост, пълна с всякакви грозни злополуки. На седемнайсет напуснах родното си място и поех в търсене на щастието си, въоръжен само с остър ум, кураж и вярното си острие...

Темпъл заслиза по слънчевия склон, оставяйки зад гърба си сянката на древните руини, а разстоянието милостиво заглуши перченето на Стареца. Каквото и да казваше Коска, атмосферата в подножието на хълма не беше на шеги и закачки.

Темпъл познаваше мизерията и нещастието. Беше живял предостатъчно дълго с тях. Но по-окаяни и злощастни от последните пленници на дружината не беше виждал: цяла дузина от страховитите бунтовници от Старикланд - голи, окървавени и окаляни, приковани с вериги за побит в земята кол. По никакъв начин не можеше да си ги представи като опасност за най-великата страна в Кръга на света. Дори не приличаха на хора. Само татуировките по ръцете им говореха за някаква последна, безсмислена проява на неподчинение.

Майната му на Съюза. Майната му на краля, гласеше изписания с ярко открояващи се букви ред на ръката на един. Мнение, към което Тем-пъл напоследък питаеше все повече симпатии. Все по-често го глождеше мисълта, че се е озовал на грешната страна. За пореден път. Но в момента на избора не е лесно да видиш грешката си. А може би, както казваше някога Кадия, в момента, в който избереш една от страните, вече си избрал грешната. От друга страна, Темпъл беше забелязал, че останалите по средата обикновено отнасяха най-лошото. А на него му беше дошло до гуша все да отнася най-лошото.

Суфийн стоеше край пленниците с празна манерка в ръка.

- Какво правиш? - попита го Темпъл.

- Пилее водата - обади се Берми, който се беше изтегнал на слънце отстрани и се почесваше по русолявата брада.

- Напротив - отвърна Суфийн. - Опитвам се да дам на пленниците от Божията милост.

Един от тях имаше ужасна рана на корема, открита, непревързана. Примигваше учестено и мълвеше неразбираемо може би молитва. Веднъж помиришеш ли рана, почти няма спасение, знаеше Темпъл. Но и на останалите изгледите за спасение не бяха големи.

- Ако въобще има Бог, той е един мазен хитрец, на когото не можеш да имаш вяра за нищо - промърмори Темпъл. - Ще е по-милостиво от твоя страна да ги убиеш.

- И аз това казвам - обади се Берми.

- Но за това се иска смелост. - Суфийн вдигна ножницата на меча си и я подаде с дръжката напред. - Ти имаш ли смелост, Темпъл?

Темпъл изсумтя.

Суфийн свали ножницата.

- Аз също. Затова им давам вода, но дори и тя не е достатъчно. Какво става там горе на билото?

- Чакаме работодателите. А докато чакаме, Стареца подхранва суетата си.

- Голям апетит за изхранване - обади се отново Берми, който сега късаше маргаритки и ги хвърляше наоколо.

- С всеки следващ ден по-голям. Вече се доближава по размери до угризенията на Суфийн.

- Това не са угризения - каза Суфийн и изгледа намръщено пленниците. - Нарича се праведност. Не са ли те учили на това свещениците?

- Нищо не те отучва от праведност така добре като религиозното учение - промърмори Темпъл. Спомни си как Кадия проповядваше уроците си в празната бяла стая и как той му се присмиваше тогава. Благотворителност, милост, безкористност. Как съвестта е частицата от самия Него, която Бог поставя в човека. Късче божественост в плътта. На Тем-пъл му трябваха години, за да го извади като треска от пръста си. Погледът му срещна този на един от пленниците. Беше жена с провиснала пред лицето сплъстена коса. Тя протегна към него ръце, колкото й позволяваше веригата. За водата или за меча, той не можа да прецени. Сграбчи бъдещето си!, гласяха мастилените думи на едната й ръка. Откачи манерката си и замислено я претегли в ръка.

- Угризения? - попита Суфийн.

Може и да бе минало много време, откогато ги беше носил, но Тем-пъл не беше забравил усещането на оковите.

- От колко време си съгледвач, Суфийн?

- Осемнайсет години.

- Значи, знаеш, че съвестта е калпав водач.

- Със сигурност не познава терена наоколо - добави Берми.

Суфийн разпери ръце:

- Кой тогава ще ни показва пътя?

- Темпъл! - долетя отгоре дрезгавият вик на Коска.

- Ето го твоя водач, вика те - каза Суфийн. - Ще трябва да им дадеш водата си по-късно.

Темпъл му подхвърли манерката и тръгна нагоре по склона.

- Ти го направи. По-късно ще са в ръцете на Инквизицията.

- Все по лесния път, а, Темпъл? - провикна се след него Суфийн.

- Винаги - промърмори под носа си Темпъл. Не се срамуваше от това.

- Добре дошли, господа, добре дошли! - Коска свали с театрален жест натруфената си шапка при вида на славните им работодатели, приближаващи в стегната формация около един огромен, обкован със стомана фургон. Въпреки че Стареца за пореден път беше спрял, слава богу, да пие преди няколко месеца, поведението му все още беше като на леко пийнал. Имаше очевидна непохватност в движенията на кльощавите му ръце, клепачите му вечно бяха лениво притворени, а речта му беше безгрижно завалена. Още повече че той по принцип си беше непредсказуем и човек никога не знаеше какво ще каже или направи в следващия момент. Някога Темпъл намираше тази му непредсказуемост за вълнуваща, все едно да гледаш колелото на късмета да се върти, тръпнещ в очакване да разбереш какво ще ти се падне. Напоследък беше по-скоро като да клечиш свит на кълбо под буреносен облак, без да знаеш къде ще удари следващата мълния.

- Генерал Коска. - Началник Пайк, глава на Инквизицията на Негово Кралско Величество в Старикланд, човекът с най-много власт на петстотин мили околовръст, пръв слезе от коня. Лицето му беше изгорено до непознаваемост - очите му бяха вкопани насред розовата маска на огромния белег, а единият край на устните му беше повдигнат в нещо, което можеше да мине за усмивка, но по-скоро беше гаден номер, скроен от опустошителния огън. Една дузина едри практици, облечени от глава до пети в черно, с черни маски на лицата и въоръжени до зъби, се наредиха около него.

Коска, без всякакво притеснение от присъствието им, обходи с усмивка долината:

- Мулкова гори, както виждам.

- По-добре в пламъци, но в ръцете на Съюза, отколкото проспери-ращ в ръцете на бунтовниците - каза инквизитор Лорсен, докато слизаше от коня си. Беше слаб, изпит, с плам в погледа. Темпъл му завидя за последното. За вярата в правотата на сътвореното, без значение от злините, с които е постигнато.

- Именно, именно - каза Коска. - Мнение, зад което жителите на Мулкова безсъмнено застават единодушно! Познавате сержант Дружелюбния, а това е господарят Темпъл, нотариус на дружината.

Последен от коня слезе генерал Бринт. Подобно начинание беше от особена трудност за него, откакто в битката за Осранг беше изгубил по-голямата част от ръката си и цялото си чувство за хумор. Сега носеше левия ръкав на пурпурната си униформа сгънат и пришит към рамото.

- Значи сте готов за спорове по договора - заяви той, докато оправяше колана на сабята си, после изгледа Темпъл, все едно беше чумав.

- Второто нещо, от което се нуждае наемникът, е добро оръжие. -Коска плесна бащински с длан рамото на Темпъл. - Първото е добър юрист.

- А къде се нарежда пълната липса на морал и скрупули?

- На пето място - отвърна Темпъл. - Веднага след късата памет и остроумието.

Началник Пайк гледаше изпитателно Суорбрек, който не беше спрял да си води бележки.

- А какви услуги предлага този тук на дружината ви?

- Това е Спилион Суорбрек. Моят биограф.

-Просто скромен разказвач на истории! - Суорбрек се поклони енергично на началника. - Въпреки че смело мога да заявя, че моите истории са способни да разплачат зрял мъж.

- В хубавия смисъл на думата? - обади се Темпъл.

Разказвачът може би го чу, но отмина това без коментар. Беше пре-калено зает със самовъзхвали:

- Аз списвам истории за героизъм и приключения, вдъхновение за всеки поданик на Съюза! А днес благодарение на чудото, наречено печатарска преса, сътворено от Рималди, те достигат до все повече хора. Предполагам, запознат сте с моята „Предания за Харод Велики“ в пет тома? - Не последва отговор. - В която изковавам с думи чутовната величественост на сътворението на Съюза? - Отново тишина. - Или с поредицата ми в осем тома, озаглавена „Животът на Касамир, героя на Ан-гланд“? - Пълно мълчание. - В която повдигам булото на величието на отминалите времена, за да разкрия под него падението на настоящето?

- Не. - По подобното на размекнат восък лице на Пайк нямаше и следа от емоции.

- Ще ви ги изпратя, началник!

- Може да използвате откъси от тях за извличане на самопризнания от затворниците - промърмори под нос Темпъл.

- Не си правете труда.

-В никакъв случай, началник, за мен ще е удоволствие! Генерал Коска ми позволи да се присъединя към него в настоящата кампания, през което време той разказва, а аз записвам подробностите от славната му кариера на наемник. Възнамерявам да го направя главен герой в следващата ми и най-успешна творба.

Гласът на Суорбрек заглъхна насред пълното мълчание на билото на хълма.

- Освободете ме от присъствието на този човек - каза Пайк. - Начинът му на изразяване е обида за ухото.

Двама практици моментално подкараха Суорбрек пред себе си, който заотстъпва заднешком по-бързо, отколкото позволяваше склонът. Кос-ка не даваше вид на ни най-малко обезпокоен или смутен от случилото се.

- Генерал Бринт! - Той стисна сърдечно в шепи ръката на генерала. - Чух, че сте изразили тревога относно нашето участие в сражението...

- Липсата на участие е това, което ме тревожи - сряза го Бринт и отскубна ръката си.

Коска изпъчи устни и си придаде вид на сериозно засегнат от думите на генерала:

- Да не искате да кажете, че сме се провалили в опитите си да изпълним нашите условия по договора?

- Нещо повече, не се провалихте в демонстрацията на липса на чест, съвестност и професионализъм.

- Не си спомням да са споменати в договора - намеси се Темпъл.

- Заповедта ви беше да атакувате! Това, че не го направихте, коства живота на няколко от хората ми, един от тях мой личен приятел!

Коска махна лениво с ръка, сякаш приятелството беше нещо незначително и преходно, без място в сериозните разговори на възрастни мъже.

- Бяхме притиснати, генерал Бринт, в доста разгорещено сражение.

- Изразяващо се в безкръвна размяна на стрели!

-Говорите така, сякаш кръвопролитната размяна на стрели е за предпочитане. - Темпъл протегна ръка към Дружелюбния и сержантът извади от вътрешния си джоб договора. - Член осми, ако не се лъжа. -Той бързо намери точния параграф и поднесе документа на генерала. -Технически погледнато, всяка размяна на амуниции се смята за сражение. Следователно на всеки член на дружината е дължимо допълнително заплащане.

- Допълнително заплащане? - кръвта се отдръпна от лицето на генерала. - Въпреки че нямате дори един ранен?

- Имаме един случай на дизентерия - покашля се Коска.

- Това да не е някаква шега?

- Не и за човек, оставен на милостта на дизентерията, уверявам ви!

- Член деветнайсет... - хартията прошумоля под пръста на Темпъл, пробягващ по гъсто изписания документ. - „Всеки войник, негоден за служба в резултат от заболяване по време на изпълнение на настоящия договор, ще се смята за загуба за дружината.“ И съгласно този член ни дължите допълнително заплащане за покриване на загубите. А дори не споменавам останалото, като например взимането на пленници, доставянето им.

- Всичко се свежда до пари, така ли?

Коска вдигна така високо рамене, че позлатените еполети докоснаха ушите му:

- А до какво друго да се сведе? Ние сме наемници. По-добрите мотиви ги оставяме на по-добрите хора.

Бринт, почервенял от яд, изгледа Темпъл:

- Сигурно си много доволен от шикалкавенето си, гуркулски червей такъв.

- Нямахте проблем да поставите подписа си под тези условия, генерале. - Темпъл обърна хартията и му показа четливо изписания подпис. - Дали съм доволен, или не, не е от значение. Нито шикалкавенето ми. Освен това съм наполовина дагосканец, наполовина стириянец, след като ще обсъждаме произхода ми.

- Не ме интересува произходът ти, знам само, че си едно мургаво копеле, син на долна курва.

- Майка ми никога не се срамуваше от професията си - усмихна се Темпъл. - Защо тогава аз да го правя?

Генералът се вторачи в началник Пайк, който беше приседнал на един голям, покрит тук-там с лишеи къс зидария. Беше извадил от джоба си комат хляб и цъкаше тихо с език в опит да примами накацалите по руините птици.

- Да разбирам ли, че одобрявате подобен „законен“ бандитизъм, началник? Това „договорно“ малодушие, тази скандална...

- Генерал Бринт. - Гласът на Пайк беше тих, но нещо в него, подобно на скърцането на ръждясали панти, накара генерала да замълчи и възцари пълна тишина наоколо. - Оценявам усърдието, което демонстрирахте днес, както и това на хората ви. Но войната свърши. Ние победихме.

- Той хвърли няколко трохи в тревата и проследи с поглед една птичка, която се спусна и започна да кълве. - Не ни подхожда да се препираме за това кой какво е свършил. Подписахте договора. Ще го спазим. Не сме диваци.

- Ние не сме. - Бринт хвърли по един гневен поглед на Коска, Темпъл и Дружелюбния, но и тримата, всеки посвоему, не се впечатлиха. -Трябва ми малко чист въздух. Тук нещо вони! - С известни усилия той се покатери на седлото, обърна коня и препусна, последван от адютантите си.

- Аз не намирам нищо особено във въздуха - отбеляза ведро Темпъл с известно облекчение от края на конфронтацията.

- Моля да извините генерала - каза Пайк. - Той е прекалено отдаден на службата си.

- Винаги съм склонен да прощавам чуждите слабости - каза Коска.

- В края на краищата, аз самият имам не една и две.

Пайк дори не направи опит да го обори.

- Имам още работа за вас - каза вместо това. - Инквизитор Лорсен, бихте ли обяснили? - После той обърна гръб на присъстващите, сякаш срещата му с тях само отвличаше вниманието му от птиците, които беше дошъл да нахрани.

Лорсен пристъпи напред, очевидно наслаждаващ се на момента.

- Бунтът е към края си. Инквизицията е на път да изкорени всички предатели на короната. Някои от бунтовниците обаче успяха да избягат и сега са пръснати през проходите и отвъд тях, из нецивилизования Запад, където, без съмнение, ще продължат да сеят раздор и неподчинение.

- Копелета, страхливци! - Коска се плесна гневно по бедрото. - Толкова ли не можаха да останат и да бъдат избити до крак като мъже? Аз съм твърдо за това хората да сеят ечемик например, за да го превръщат в напитки, но раздор и неподчинение - каква наглост!

Лорсен присви подозрително очи, но продължи:

-По политически съображения армията на Негово Величество не може да продължи да ги преследва.

-Политически съображения... - намеси се Темпъл - като законни граници например?

- Именно - отвърна Лорсен.

- О, аз никога не съм ги приемал много на сериозно - каза Коска, загледан в пожълтелите си грапави нокти.

- Именно - включи се Пайк.

- Искаме Дружината на Милостивата ръка да мине планините и да наложи мир в Близка страна чак до река Сокуая. Гнилата плът на бунта трябва да бъде изрязана веднъж завинаги. - Лорсен отсече с длан въображаемата гнилоч пред себе си и повиши глас. - Трябва да прочистим тази клоака на покварата, която оставихме прекалено дълго да гнои на самата ни граница! Тази преливаща. помийна яма! Тази задръстена канавка, която непрестанно бълва смрад и хаос в Съюза!

Темпъл забеляза, че за човек, смятащ се за противник на лошите миризми, инквизитор Лорсен притежаваше истинска дарба по отношение на свързаните с лайна метафори.

- Е, никой не обича задръстените канавки - съгласи се Коска. - Освен онези, които живеят в тях, предполагам, и се изхранват с каквото намерят в тинята. Прочистването на задръстени канавки е наш специалитет, нали така, сержант Дружелюбен?

Едрият сержант вдигна поглед от заровете само колкото да свие рамене, после се върна към заниманието си.

- По принцип Темпъл е лингвистът на дружината, но ако позволите, този път ще опитам аз да преведа казаното. - Стареца засука напомаде-ния си мустак. - Искате от нас да погнем като чумата заселниците в Близка страна. Искате от нас всеки заловен бунтовник и укрилите го хора да послужат за урок на останалите. Искате да им покажем, че нямат друго бъдеще освен онова, дадено им по милостта и волята на Негово Кралско Величество. Да ги накараме сами да се хвърлят в приветстващата ги прегръдка на Съюза. Доближавам ли се до същината на идеята ви?

- Достатъчно близо сте - промърмори началник Пайк.

Темпъл установи, че се поти. Когато вдигна ръка да избърше челото си, тя трепереше. Но какво можеше да направи?

- Договорът ви вече е изготвен. - Лорсен извади свитъка с голям червен восъчен печат в единия му край.

Коска махна пренебрежително с ръка:

- Нотариусът ми ще го прегледа. Аз не ги разбирам много тия юридически дрънканици. Аз съм просто войник.

- Достойно за възхищение - отбеляза Пайк и повдигна едва-едва едната си оголяла вежда.

Темпъл прокара изцапания си с мастило показалец по красиво изписаните параграфи, зашари с очи от един на друг, после се хвана, че все повече поглежда нервно над пергамента, и си наложи да продължи да чете.

- Ще ви придружа по време на тази експедиция - каза Лорсен. -Имам списък със селища, за които подозираме, че укриват бунтовници. Или че са средища на бунтовнически дух.

- Нищо по-лошо от бунтовническия дух - усмихна се широко Коска.

- В частност Негово Високопреосвещенство архилекторът предлага награда от петдесет хиляди марки за залавянето на главния подбудител на въстанието жив, онзи, когото бунтовниците наричат Контъс. Същият е известен с други имена, например Симок. Духовете го наричат Черна трева. В клането при Ростод използва името...

- Без повече имена, имайте милост! - Коска разтри слепоочията си, сякаш внезапно го бе налегнало главоболие. - След битката за Афие-ри, където получих рана в главата, страдам от ужасяващо къса памет за имена. Този факт е постоянен източник на срам и унижение за мен, но сержант Дружелюбния помни всякакви подробности. Ако вашият човек Коншъс е.

- Контъс.

- Аз какво казах?

- Коншъс.

- Ето на! Ако той е в Близка страна, ще бъде ваш.

- Жив - сряза го Пайк. - Той трябва да отговаря за престъпленията си. Да послужи за урок. За назидание!

- И ще го направи по най-представителния и образователен начин, убеден съм в това!

Пайк подхвърли нова шепа трохи на нарасналото ято пред себе си.

- Средствата за постигането на целите оставяме на вас, генерале. Искаме само да оставите нещо в пепелищата, което да си заслужава анексиране.

- Стига да сте наясно, че една наемна дружина е по-скоро тояга, а не скалпел.

- Негово Високопреосвещенство е наясно с избора си на методи и техните недостатъци.

-Вдъхновяваща личност е архилекторът. Да ви кажа, с него сме близки приятели.

- Едно от условията му, ясно изложено в договора, както ще видите, е да не влизате в съприкосновения с Империята. Каквито и да са, никакви, ясен ли съм? - Стържещата нотка отново се прокрадна в гласа на Пайк. - Легат Сармис продължава да витае покрай границата като гневно привидение. Не очаквам да я премине, но без значение, той не е човек за подценяване, кръвожаден и способен на кръвопролития противник е. В момента Негово Високопреосвещенство не търси нови войни.

- Не се тревожете, аз самият избягвам войните, доколкото е възможно. - Коска плесна длан на дръжката на сабята си. - Оръжията са за под-рънкване, не за размахване, нали така?

- Също така имаме подарък за вас. - Началник Пайк кимна към огромния фургон - чудовище от дебели дъбови дъски, обковани с метал, -теглен от осем мускулести коня. Представляваше кръстоска между превозно средство и укрепен замък, с тесни амбразури на стените и назъбен като на защитна стена парапет на покрива, от който предполагаеми защитници можеха да стрелят във всички посоки при нужда от кръгова отбрана. Нямаше вид на много практичен подарък, но Коска не се славеше като най-практичния човек на света.

- За мен? - Той притисна длан към позлатения си нагръдник. - Ще бъде мой временен дом в дивата пустош!

-Не, в него е скрита... тайна - каза Лорсен. - Нещо, което Негово Високопреосвещенство много би искал да бъде изпробвано.

- Обичам изненадите! Стига да не включват въоръжени мъже зад гърба ми, естествено. Може да предадете на Негово Високопреосвещенство, че за мен ще бъде чест да изпълня волята му. - Коска се надигна с усилие и коленете му изпукаха силно. - Как е договорът?

Темпъл вдигна очи от предпоследната страница.

- Ъъъ. - Договорът беше почти идентичен с изготвения от самия него за последната им кампания, като цяло недвусмислен и неопровержим, но по-щедър в много отношения. - Малко проблеми със снабдяването - запелтечи той, отчаяно търсейки за какво да се хване. - Продоволствието и въоръжението са покрити, но този член наистина трябва да включва...

- Дреболии. Не си струва да губим време за това. Да подписваме и да стягаме хората за поход. Колкото по-дълго бездействат, толкова по-трудно е да ги вдигнеш от задниците им. Никоя природна стихия не е такава заплаха за живота и печалбата, като наемници без работа. Освен може би наемници с работа.

- Би било разумно да разполагам с малко повече време за.

Коска се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

- Някакви възражения относно договорната част?

Темпъл се замисли и затърси поне дума, която да натежи в негова полза и да убеди човек, за когото няма достатъчно тежък аргумент, който да го убеди в нещо, в което не желае да бъде убеден.

- Не, нищо по договорната част.

- Нещо по финансовата част тогава?

- Не, генерале.

-Значи.?

- Помниш ли деня, в който се срещнахме за пръв път?

Лъчезарната усмивка изникна моментално на сбръчканото лице на

Коска. Онази, на която само той бе способен. Самата ведрина и добронамереност.

- Разбира се. Аз бях облечен в подобна синя униформа, а ти - в кафяви дрипи.

- Ти каза. - Вече това изглеждаше почти невъзможно. - Ти каза, че двамата с теб ще вършим добро, че ще постъпваме правилно.

- И не успяхме ли в най-общ смисъл? От юридическа и финансова гледна точка? - Сякаш цялата добрина на света се побираше и не излизаше от границите на тези два полюса.

- Ами. морална?

Старецът сбърчи чело, сякаш му говореха на чужд език.

- Морална? - повтори той.

- Генерале, моля те. - Темпъл впери очи в Коска с най-умолителното и настойчиво изражение на лицето, на което беше способен. Знаеше, че може да го докара, особено ако наистина вярваше в нещо. Или ако залогът беше наистина голям. - Умолявам те. Не подписвай този документ. Това няма да е война, ще е най-обикновено убийство.

Веждите на Коска подскочиха от учудване:

- Нищожна разлика за погребания.

- Ние не сме съдии! Какво ще стане с хората от тези градове, когато мъжете влязат в тях, жадни за плячка? С жените и децата, генерале, които нямат нищо общо с никакъв бунт? Ние сме нещо повече от просто убийци.

- Такива ли сме? Не те чух да го казваш в Кадир. Ти ме убеди да подпиша онзи договор, доколкото си спомням...

-А...

- Ами в Стария не беше ли ти този, който ме окуражаваше да си взема обратно онова, което ми принадлежи.

- Претенциите ти бяха основателни.

- Преди да се качим на корабите за Севера, ти ми помогна да убедя хората. Когато решиш, си много убедителен.

- Тогава ми позволи да те убедя и сега. Моля те, генерал Коска. Не подписвай.

Двамата замълчаха. Коска пое дълбоко дъх и челото му се сбърчи още повече.

- Значи, имаш възражения по съвест?

- Съвестта е. - промърмори Темпъл - частица от божественото в плътта.

Да не споменаваме калпав водач, помисли си, който толкова пъти го беше откарвал в коварни води. Осъзна, че чопли нервно подгъва на ризата си под изпитателния поглед на Коска.

- Просто имам предчувствието, че тази работа. - затърси думите, които биха обърнали необратимото - ще свърши зле - успя да каже накрая.

- Добрата работа рядко изисква намесата на наемници. - Ръката на Коска стисна по-здраво рамото му и Темпъл долови зад гърба си присъствието на Дружелюбния. Неподвижен, безмълвен, но беше там. - Хората със съвест и убеждения може да се окажат по-пригодни за друга професия. Доколкото знам, Инквизицията на Негово Величество се бори за праведни каузи.

Темпъл преглътна тежко и отмести поглед към началник Пайк, който беше успял да събере завидно по размери пернато и чуруликащо множество.

- Не съм сигурен, че споделям тяхната представа за праведност.

- Е, това е проблемът на праведността - промърмори Коска, - всеки я разбира посвоему. Златото, от друга страна, е универсално. По мое мнение човек живее по-добре с тревогите за това, което е добро за кесията му, отколкото с тревогите за онова, което е. само добро.

- Аз просто...

Коска стисна още по-здраво рамото му.

- Не искам да съм прекалено суров с теб, Темпъл, но не си само ти на този свят. Аз трябва да мисля за доброто на цялата дружина. Петстотин мъже.

- Петстотин и дванайсет - поправи го Дружелюбния.

- А един от тях е с дизентерия. Не мога да пренебрегна всички тях заради твоите чувства. Това би било. неморално. Нужен си ми, Темпъл, но ако желаеш да си вървиш. - Коска вдигна ръка и посочи горящия Мулкова. - Вратата е винаги отворена, предполагам.

Темпъл преглътна тежко. Можеше да си тръгне. Можеше да каже, че не иска повече да има каквото и да било общо с това. Стига толкова, мам-ка му! Но за това се искаше смелост. Така щеше да остане сам, без цяла армия от въоръжени мъже зад гърба си. Сам, слаб, отново жертва. Тежък път. А Темпъл винаги досега беше избирал лекия. Дори когато знаеше, че е погрешният. Особено тогава всъщност предвид това как лесното и погрешното бяха такава добра компания. Дори и когато още от самото начало знаеше, че накрая ще се окаже, че всъщност това е бил тежкият път, дори тогава. Защо да мислиш за утрешния ден, когато днешният е такова мъчение?

Може би на негово място Кадия би успял да сложи край на това. Най-вероятно с цената на върховна саможертва. Но Темпъл, нямаше две мнения по въпроса, не беше Кадия. Той изтри прясно избилата пот от челото си, насили една половинчата усмивка и се поклони:

- За мен е чест да служа.

- Отлично! - Коска издърпа договора от скованите пръсти на Темпъл и разгърна пергамента върху една прекършена каменна колона, за да го подпише.

Пайк се изправи, изтърси трохите от смачканото си черно палто и птиците се разлетяха подплашени.

- Знаете ли какво има там, на запад? - попита той.

Никой не му отговори. От подножието на хълма се чуха приглушеното подрънкване на вериги, пъшкането и рязкото подвикване на практиците му, съпътстващи отвеждането на пленниците.

- Бъдещето - отговори си сам накрая. - И то не принадлежи на Старата империя. Тяхното време отмина преди хиляда години. Нито пък на онези диваци, духовете. Не принадлежи и на паплачта от бегълци, авантюристи и опортюнисти, пуснали първи корени в девствените земи на Запада. Не. Бъдещето принадлежи на Съюза. И ние трябва да го сграбчим.

- Не трябва да се поколебаем да направим нужното, за да го сграбчим - добави Лорсен.

- Няма страшно, господа. - Коска се ухили до уши, докато изписваше последната завъртулка от името си. - Заедно ще сграбчим бъдещето.

Просто хора

Дъждът беше спрял. Погледът на Шай си проправи път през гората, оживяла от шума на капките по клоните и листата на дърветата, премина над ствола на отсеченото дърво, подпряно на две сковани от дъски подпори, наполовина одялано от кората, с все още забито в нея ренде, и спря до овъглените останки от къща.

- Не са от най-трудните за следване, копелетата - промърмори Лам. - Откъдето минат, оставят изгорели къщи след себе си.

Сигурно си мислеха, че вече са убили всички, които могат да решат да тръгнат след тях. Опитваше се да не мисли какво можеше да стане, ако в даден момент откриеха, че тя и Лам ги следват с раздрънкания си фургон.

Преди планираше всичко, всеки ден, час по час - нейния, този на Лам, на Гъли, на Роу и Пит също, - стегнати и подредени, всичко на мястото си, точно където трябва да е. Винаги гледаше напред, в бъдещето. И го виждаше ясно, спретнато и чисто като новопостроена къща.

Струваше й се невероятно, че оттогава са минали само пет дни. Само пет нощи, прекарани под плющящото от вятъра платнище на фургона. Пет сутрини, в които се събуждаше премръзнала и схваната до болка, а зората я посрещаше като отворена под краката й черна паст. Пет дни по следите, през покрити с трева равнини, през гори, с едно око вперено назад към черното й минало, чудейки се коя ли част от него беше успяла да се отскубне от студената прегръдка на земята, за да се промъкне зад гърба й и докато тя гледа усмихната към утрешния ден, да й открадне живота.

Шай триеше нервно пръсти в дланта си.

- Да идем да погледнем? - Ако трябваше да си признае, беше я страх какво можеше да открие там. Страх я беше да погледне, страх я беше да не погледне. Чувстваше се смазана, с празнина в душата, където някога бяха надеждите й.

- Ще мина отзад. - Лам изтупа колене с шапката си и тръгна да обикаля поляната. Няколко съчки изпукаха под краката му, няколко гълъба се вдигнаха с пляскане на криле към небето - постара се да го чуят, че идва. Не че имаше кой да го чуе. Не и някой жив.

Отзад имаше обрасла зеленчукова леха, край нея някой беше започнал да копае продълговата дупка, но бе спрял едва на педя дълбочина в упоритата твърда почва. Нещо лежеше на земята до нея. Беше покрито с подгизнало одеяло, от чийто край стърчаха ботуши, а до тях - кльощави боси стъпала с черно под посинелите нокти.

Лам клекна, повдигна единия край на одеялото и надзърна отдолу. Мъж и жена - посивели безизразни лица - и двамата с дълбоко прерязани гърла. Главата на жената се люшна на една страна и раната на шията й зейна - лилава и влажна.

- Уф. - Шай прехапа език и заби поглед в земята. Само непоправим оптимист би очаквал различна гледка. Тя по принцип беше далеч от всякакъв оптимизъм, но тези две лица успяха някак да й въздействат.

- Не ги пипайте, копелета!

Първото, което Шай видя, бе блясъкът на върха на стрела. Последва го ръката, която стискаше опънатия лък - побелелите от напрежението кокалчета се открояваха ясно на черното дърво. След това дойде лицето. Беше на момче, може би шестнайсетгодишно, със залепнала от влагата по бледото му лице пепеляворуса коса.

- Ще ви убия! Ще го направя! - Той излезе от храсталака и заприс-тъпва предпазливо, опипвайки с крак земята пред себе си. По напрегнатото му лице падна сянка, ръката с лъка потрепери.

Шай напрегна всички сили да не помръдне - непосилна задача, предвид борещите се един с друг инстинкти да се нахвърли върху него или да побегне назад. Всяко мускулче в тялото й изгаряше от напрежение да направи едното или другото. Навремето Шай с охота се впускаше във всичко, което й подсказваха инстинктите й. Но тъй като те обикновено поемаха все по неприятни маршрути и неминуемо я откарваха право в лайната, този път тя остави копелетата да се спасяват без нея и остана като закована, без да откъсва очи от очите на момчето. Пълни със страх очи, в това нямаше нищо чудно, ококорени, блеснали.

- Как се казваш? - попита го Шай с тих и спокоен глас, сякаш двамата бяха на танцова вечеринка в края на жътвата, а не пред изгоряла къща с мъртви хора наоколо и опънати лъкове помежду си.

Езикът на момчето пробяга нервно по устните му, а върхът на стрелата се полюшна и Шай почувства неприятен сърбеж по гърдите си на мястото, където сочеше.

- Аз съм Шай. Това е Лам.

Очите на момчето прескочиха от нея на Лам, върхът на стрелата също. Лам дори не трепна, пусна обратно края на одеялото и бавно се изправи. Шай се досети, че погледнат през невинните очи на момчето, той изглеждаше всичко друго, но не и безобиден. Гъстата му брада не успяваше да скрие белезите и само поглед беше достатъчен да се досетиш, че с подобна колекция човек не се сдобива случайно, колкото и да е нескопосан с бръснача. Шай предполагаше, че ги е получил в битки в Севера, но ако тогава е бил боец, сега от някогашния му боен дух не беше останало нищо. Най-обикновен страхливец, както винаги казваше тя. Но момчето нямаше как да знае това.

-Ние преследваме едни хора - продължи Шай кротко, спокойно, притегляйки очите на момчето и върха на стрелата обратно към себе си. -Изгориха фермата ни край Скуеърдийл. - Изгориха я, убиха човек, който работеше за нас, и отвлякоха брат ми и сестра ми... - Гласът й потрепери и тя преглътна тежко. - От тогава ги следваме.

- Май са минали и оттук - каза Лам.

- Вървим по следите им. Може би двайсет мъже, яздят бързо. - Върхът на стрелата се спусна леко към земята. - Минали са през още няколко ферми. Същата работа. После ги проследихме през гората. Накрая - до тук.

- Бях излязъл на лов - промълви момчето.

Шай кимна разбиращо:

- Ние бяхме в града. Да продадем зърното.

- Върнах се и. - За най-голямо облекчение на Шай върхът на стрелата се насочи към земята. - Нищо не можех да направя.

-Не.

- Отвели са брат ми.

- Как се казва?

- Евин. На девет е.

Настъпи тишина, нарушена само от капките от листата на дърветата и накрая тихото скърцане на лъка, когато момчето отпусна тетивата.

- Знаеш ли кои са? - попита Лам.

- Не ги видях.

- Знаеш ли защо са отвлекли брат ти?

- Казах ти, не бях тук. Не бях тук.

- Добре, добре - успокои го Шай. - Разбирам.

- Преследвате ги, така ли? - попита момчето.

- Просто вървим по следите им - отвърна Лам.

- И ще си вземете обратно брат ти и сестра ти?

- Можеш да се обзаложиш - каза Шай, сякаш успехът им зависеше от това с колко увереност го казваше.

- Ще спасите ли и моя брат?

Шай погледна към Лам и той отвърна на погледа й, но не каза нищо.

- Ще опитаме - каза Шай.

- В такъв случай идвам с вас - каза момчето.

- Сигурен ли си? - попита Лам след кратко мълчание.

- Мога да се справя с каквото трябва, дърто копеле! - изкрещя момчето и вените на шията му изскочиха.

Лам не потрепна.

- Все още не знаем какво ще трябва.

- Имаме място във фургона, щом си готов да се включиш. - Шай протегна ръка към момчето. Той я изгледа за секунда, после пристъпи напред и я стисна силно, както обикновено правеха мъжете, когато искаха да изглеждат по-корави, отколкото са.

- Казвам се Лийф.

- Това твоите ли са? - кимна към двете тела Шай.

Момчето примига учестено:

- Опитах да ги погреба, но земята е твърда, а нямам нищо за копане. - Той потри с палец нащърбените нокти на пръстите си. - Опитах.

- Искаш ли помощ? - попита го Шай.

Той увеси глава, лицето му посърна и се сгърчи, после кимна бавно.

- Всеки има нужда от помощ понякога - каза Лам. - Ще донеса лопатите.

Шай протегна ръка, поколеба се за момент, но накрая я сложи нежно на рамото на Лийф. Беше напрегнато, сякаш всеки момент щеше да се отърси от нея, но той не помръдна и тя изпита облекчение, че не го направи. Може би тя имаше повече нужда от тази ръка на рамото му отколкото той.

Продължиха напред, вече трима, но друго не се промени. Все същият вятър в лицето, същото небе над главата, същата следа пред очите и все същото напрегнато мълчание помежду им. Фургонът започваше да усеща изминатото разстояние по неравния терен и с всяка следваща миля се тресеше и тракаше все повече след двата вола. Едно от колелата почти се разпадаше в железния си обръч. Шай почти му съчувстваше, тя самата бе на път да се разпадне. Разпрегнаха воловете и ги пуснаха да пасат. Разтовариха фургона, Лам го повдигна от единия край и ръмжейки от напрежение, го държа така, докато Шай с помощта на малкото инструменти и пироните, които бяха купили, направи каквото можа за колелото. Лийф й подаваше чука при нужда, но колкото и да му се щеше да е от полза, повече от това не успя да направи.

Следата водеше до брод на река и продължаваше от другата й страна.

Калдер и Скейл се запънаха да минат реката, но накрая Шай успя да ги убеди с помощта на остена и те изтеглиха фургона на отсрещния бряг и спряха до висока триетажна каменна мелница. Онези, които преследваха, не си бяха направили труда дори да опитат да я запалят и голямото й дървено колело пляскаше ведро в препускащия бързей на реката. На спуснати от таванския прозорец въжета висяха обесени един до друг двама мъже и жена. Вратът на единия беше счупен и се беше разтеглил до скъсване, а стъпалата на другия се поклащаха на крачка от калта, обгорени до червено.

Лийф ги зяпна ококорен:

- Що за хора вършат такива неща?

- Просто хора. За това не се иска да си кой знае колко особен - отвърна Шай. Въпреки това на нея самата от време на време й се струваше, че не следваха просто хора, а някаква чудата буря, която препуска като обезумяла през безлюдната земя, разравя пръстта, откъдето мине, и оставя след себе си празни бутилки, боклук, изгорели къщи и обесени хора. Вихрушка, отнесла със себе си децата в неизвестна посока и по неизвестна причина. - Искаш ли да се качиш горе да срежеш въжетата, Лийф?

В погледа му се четеше, че не гори от желание, но въпреки това той измъкна ножа си и влезе в мелницата.

- Доста копане ни мина през ръцете напоследък - промърмори Шай.

- Добре, че се спазари с Клей за лопатите - каза Лам.

Тя се засмя, после осъзна какво правеше и смехът й я задави и премина в кашлица. Лийф подаде глава през прозореца, надвеси се и започна да реже въжетата, а телата на тях затрепкаха.

- Не е редно ние да разчистваме след копелетата - каза Шай.

- Все някой трябва да го направи. - Лам й подаде едната лопата. -Или предпочиташ да оставиш тия хорица да си висят?

Привечер следата ги отведе до лагерен огън. Слънцето беше слязло ниско и лъчите му подпалваха краищата на облаците, вятърът клатеше дърветата и рисуваше форми по високата трева. Огънят беше запален току на края на горичка, чиито клони бяха надвиснали като стреха над него. Беше три крачки широк кръг от овъглени клони и слегнала пепел. Преди Лам да успее да спре напълно пръхтящите Калдер и Скейл, Шай скочи от фургона, извади ножа си, изтича напред и разрови пепелта. Няколко въгленчета още тлееха.

- Пренощували са тук - провикна се тя.

- Настигаме ги, значи? - Лийф също скочи от фургона, постави стрела в лъка, но не опъна тетивата.

- Така мисля - отвърна Шай. Не знаеше обаче дали това бе за добро, или за лошо. Вдигна от земята парче протрито въже, забеляза по края на храсталака една скъсана паяжина, а по-навътре в гората - парченце плат, закачено на един трънлив клон.

- Някой е отишъл натам, а?

- Повече от един. Тичешком. - Шай тръгна през храстите, приведена ниско, за да не загуби равновесие по покрития с изпопадали листа хлъзгав склон, и напрегна очи в сумрака...

Видя Пит. Лежеше по очи край едно повалено дърво, толкова мъничък сред възлестите корени. Искаше да изкрещи, но не й беше останал глас, не можеше да си поеме дъх дори. Хукна напред, изпързаля се на една страна сред облак сухи листа, скочи обратно на крака и продължи да тича. Клекна до него. Тилът му беше само сплъстена коса и съсирена кръв. Ръката й се разтрепери, когато я протегна. Не искаше да вижда лицето му. Трябваше да го види. Затаи дъх, докато с мъка обръщаше лекото му вкочанено телце и събори с треперещи пръсти полепналите по лицето му сухи листа.

- Това брат ти ли е? - промълви Лийф.

- Не. - Обля я вълна на облекчение, почти й призля. После още повече от това, че изпита облекчение при вида на мъртвото момче. - Твоят?

-Не.

Шай пъхна ръце под тялото на мъртвото дете, вдигна го и тръгна обратно по склона, следвана от Лийф. Видя тъмния силует на Лам да се откроява на яркия фон на залеза. Беше застанал сред дърветата на края на гората, вторачен право в нея.

- Той ли е? - Чу Шай задавания му глас. - Пит ли е?

- Не. - Шай положи тялото с разперени настрани ръце и килната назад глава на отъпканата трева.

- Мътните го взели. - Лам беше заровил пръсти в посивялата си коса и стискаше глава, сякаш всеки момент щеше да се пръсне.

- Може би се е опитал да избяга. Послужил е за урок на останалите. - Надяваше се Роу да не е опитала същото. Надяваше се да е проявила повече разум. Искаше й се да е по-разумна, отколкото бе тя на нейната възраст. Надвеси се през страничната преграда на фургона и докато беше с гръб към останалите, стисна очи и изтри сълзите си. Издърпа проклетите лопати и се върна при тях.

- Пак копане, мамка му - изсъска Лийф и започна да ръчка с такава ярост пръстта, все едно тя беше отвлякла брат му.

- По-добре ти да копаеш, отколкото теб да те копаят - каза Лам.

Шай ги остави да копаят край пасящите волове и тръгна да обикаля

в широки кръгове, ниско приведена над земята. Зарови пръсти в хладната трева и напрегна очи да разчете следите в отиващата си светлина. Опита да отгатне какво се беше случило тук и каква щеше да е следващата крачка на онези, които преследваха.

-Лам.

Той клекна с пъшкане до нея и изтупа пръстта от ръкавиците си.

- Какво има?

- Изглежда, трима са се отделили тук и са поели на югоизток. Останалите са продължили на запад. Какво мислиш?

- Опитвам се да не мисля. Ти си по разчитането на следите. Само де-то нямам идея кога стана толкова добра в това.

- Нищо работа, просто гледам и обмислям видяното. - Шай не искаше да му казва, че да преследваш хора и теб да те преследват, са двете страни на една и съща монета, а също, че в последното имаше две години неприятен опит.

- Разделили са се, значи? - намеси се Лийф.

Лам зачопли ухото си и погледна на юг:

- Неразбирателство помежду им?

- Възможно е - отвърна Шай. - Но също е възможно да са ги изпратили да обиколят и да излязат в гръб, за да проверят дали някой не ги следва.

Лийф посегна за стрела и очите му зашариха по хоризонта.

Лам свали ръката му.

- Ако са тръгнали да правят това, досега да са ни видели. - Той продължи да гледа на юг, покрай гората, към ниското било на един хълм, на-където Шай предполагаше, че са тръгнали тримата. - Не. Мисля, че на тези просто им е дошло до гуша. Може би са си казали, че нещата са стигнали прекалено далеч. Може да са започнали да се питат дали няма скоро и те да виснат на въжето. Както и да е, ние тръгваме след тях. Надявам се да ги настигнем, преди на тая каруца да й се разпаднат колелата. Или на мен - краката - добави той, докато се покатерваше с мъка на капрата.

- Децата не са с тях - каза Лийф и лицето му посърна.

- Не са. - Лам си сложи шапката и я намести. - Но те може да ни насочат в правилната посока. Трябва да поправим както трябва фургона, да си набавим нови волове или да си вземем коне. Трябва ни и храна. Може тези тримата да...

- Ти, дърт страхливецо.

Настъпи тишина. После Лам кимна към Шай:

- Двамата с нея я дъвчем тази тема от години, ти няма какво повече да кажеш по въпроса. - Шай погледна към тях - момчето, застанало до фургона, гледащо ядосано изотдолу към Лам на капрата, който го изгледа невъзмутимо отвисоко.

- Трябва да продължим след децата, иначе. - поде с изкривена от гняв уста Лийф.

- Качвай се във фургона, момче, иначе ще вървиш след децата пеша.

Лийф понечи да отговори нещо, но Шай го стисна за ръката.

- И аз искам не по-малко от теб да ги настигнем, но Лам е прав. Това са двайсет мъже, лоши хора, въоръжени и готови на всичко. Нищо повече не можем да направим.

- Но все някога ще ги настигнем, нали? - сопна се Лийф, задъхан от гняв. - По-добре да е сега, докато моят и твоят брат са все още живи!

Шай трябваше да си признае, че той имаше известно право, но това не променяше нещата. Тя устоя на погледа му и заговори тихо и спокойно, но настоятелно:

- Качвай се във фургона, Лийф.

Този път момчето направи каквото му каза, качи се тромаво отзад и без да каже дума повече, се намести сред багажа, с гръб към нея и Лам.

Шай намести изтръпналия си от пътя задник на капрата до Лам, който плесна с юздите и Калдер и Скейл потеглиха неохотно.

- Какво ще правим, когато настигнем тези тримата? - прошепна тя, така че Лийф да не я чуе. - Вероятно и те ще са въоръжени и готови на всичко. При всички положения са по-добре въоръжени от нас.

- Тогава ние ще трябва да сме готови на повече от всичко.

Шай го погледна учудено. Този едър и добродушен северняк, който се смееше и тичаше през нивата с Пит на едното рамо и Роу - на другото, същият, който сядаше по залез-слънце с Гъли и двамата си подаваха бутилката тихомълком с часове, онзи, който през всичките тези години веднъж не посегна дори да я шамароса, въпреки че понякога тя направо си го просеше, сега беше готов да се омаже до лактите с кръв, сякаш това не беше нищо и никаква работа.

Шай знаеше, че не е нищо и никаква работа.

Тя затвори очи и спомените изплуваха един по един - лицето на Джег, след като тя го наръга, а той залита по улицата и мърмори: „Да попуша, дай да попуша“. Продавачът в магазина, ококорил насреща й очи, а ризата на гърдите му подгизва от черна кръв. Изражението на лицето на Дод със стрелата й в гърдите му и зяпналата му уста. „Защо го направи?“

Тя затърка здраво лице с ръка и по гърба й изби пот. Ударите на сърцето й кънтяха в ушите, също както тогава. Шай се заизвива в мръсните дрехи, сякаш искаше да се отскубне от тях, а така и от миналото си. Но то я беше стиснало здраво, не й даде да избяга. Сега в името на Пит и Роу трябваше отново да изцапа ръцете си. Обви с пръсти дръжката на ножа, пое дълбоко дъх и стисна зъби. Нямаше избор тогава. Няма избор и сега. А и за хора като тези, които преследваха, не си заслужаваше да рони сълзи.

- Когато ги настигнем - гласът й прозвуча тих и немощен насред сгъстяващия се мрак, - ще успееш ли да направиш каквото ти кажа?

- Не - отвърна Лам.

- Ъ? - През всичкото това време той беше правил каквото тя казваше, толкова дълго, че не можеше да си представи друга възможност.

Когато извърна поглед към него, белязаното му лице беше изкривено като от болка.

- Поех обещание пред майка ти. Преди да умре. Обещах й да се грижа за децата й. За Пит и Роу... предполагам, това включва и теб, нали така?

- Предполагам - промърмори Шай, далеч не убедена в това.

- Нарушил съм много обещания в живота си. Оставих ги забравени, отнесени, като сухи листа по повърхността на водата. - Той разтри очи с опакото на ръкавицата си. - Това мисля да го спазя. Затова, когато ги настигнем. ти ще правиш каквото аз кажа. Този път.

- Добре. - Не й струваше нищо да го каже, ако от това щеше да му олекне.

Като му дойдеше времето, щеше да направи каквото трябва.

Най-свестният

- Това, вярвам, е Скуеърдийл. - Инквизитор Лорсен се вторачи намръщен в картата.

- Градът в списъка на началника ли е? - попита Коска.

- В списъка е. - Лорсен се постара в тона му да не се прокрадне и нотка на съмнение. Нямаше друг освен него на мили околовръст, който да притежава нещо, макар и само наподобяващо кауза. Не можеше да си позволи съмнения.

Началник Пайк каза, че бъдещето е тук, в Запада, но видян през далекогледа, Скуеърдийл никак не изглеждаше като да е бъдещето. Всъщност не приличаше и на настояще, което човек доброволно би избрал. Хората, които свързваха криво-ляво края по тези земи, в Близка страна се оказаха по-бедни, отколкото бе очаквал. Бегълци и низвергнати от обществото, неприспособими и неудачници. Толкова бедни, че подклаждането на бунт срещу най-могъщата нация в света бе много малко вероятно да е сред основните им приоритети. Но Лорсен не можеше да си позволи да се осланя на вероятности. Обясненията и компромисите също бяха лукс, който не можеше да си позволи. Дългите тежки години като началник на наказателна колония в Англанд го бяха научили, че хората попадаха само в две категории - на правилната страна и на грешната, а също, че тези на грешната не заслужават никаква милост. Това не му носеше радост в живота, но по-добрият свят си имаше цена.

Той сгъна картата, прокара нокът по идеално правия ръб на сгъвката й и я мушна във вътрешния си джоб.

- Пригответе хората си за атака, генерале.

- Ммм.

Лорсен хвърли поглед настрани към Коска и с изненада забеляза, че той тъкмо надигаше плоска метална бутилка.

- Не е ли малко рано за пиене? - процеди през зъби той. Така де, бяха минали едва час-два от изгрева.

Коска сви рамене:

- Което е добро на вечеря, е добро и на закуска.

- Същото важи и за онова, което не е добро - изръмжа Лорсен.

Напълно невъзмутим, Коска отпи нова глътка и премлясна шумно.

- Ще е най-добре да не споменавате за това пред Темпъл. Тревожи се горкият. За него съм почти като баща. Да ви кажа, когато се натъкнах на него, беше в доста тежко положение...

- Страшно интересно - сряза го Лорсен. - Подгответе хората си.

- Разбрано, инквизитор. - Застаряващият наемник затегна капачката на металната бутилка така здраво, сякаш бе решил никога повече да не я отвърта, и заслиза сковано по стръмния склон.

Изглеждаше достоен за омраза човек, нещо повече, човек, на когото грубите ласки на живота не бяха направили услуга, натрупвайки години на раменете му: неописуемо суетен, коварен като скорпион и напълно лишен от морал. Но не щеш ли, след няколкото дни, прекарани в Дружината на Милостивата ръка, инквизитор Лорсен с неохота бе стигнал до заключението, че Коска, или Стареца, както го наричаха всички, като нищо можеше да се окаже най-свестният човек в нея. От друга страна, преките му подчинени с нищо не допринасяха за оборването на това му мнение. Капитан Бракио беше противен стириянец, чието едно око вечно сълзеше в резултат от стара рана. Вярно, приличен ездач, но дебел като свиня, превърнал безподобния си мързел в религия. Капитан Джубаир, мускулест, черен като катран кантик, беше направил обратното - беше издигнал религията си над всичко. Слуховете говореха, че е бивш роб, който навре-мето се биел в ямата. Капитан Димбик, ако не друго, поне беше от Съюза, беше мекушав, за сметка на което сприхав. Беше изхвърлен от армията поради некомпетентност, но това не му пречеше все още да носи униформения си, вече протрит до неузнаваемост пояс явно като спомен от някогашния си армейски живот. Оплешивяваше, но беше решил, че като пусне косата си дълга, никой няма да разбере, в резултат на което вместо само плешив изглеждаше като плешив идиот.

Според Лорсен никой от тях не се интересуваше от нищо друго освен от личната си изгода. При все привързаността на Коска към него нотариусът на дружината беше най-големият негодник в групата - егоистичен, алчен и подмолен, толкова мазен, че можеше да служи за смазване на осите на каруца. Лорсен потрепери от погнуса, обхождайки с поглед останалите лица около огромния фургон на началник Пайк: низвергнати боклуци от всякакви раси, мелези от всякакъв сорт, белязани, мърляви, ухилени до уши, проточили лиги, зажаднели за плячка и насилие.

Но и мръсните инструменти могат да влязат в употреба за постигане на праведни цели, нали, могат да работят за благородна кауза? Надяваше се да се окаже прав. Бунтовникът Контъс се криеше някъде там, в тази пуста земя, спотайваше се, кроеше подривните си планове, готвеше нови кланета. Трябваше да бъде заловен на всяка цена. И трябваше да послужи за назидание, а Лорсен да обере славата за залавянето му. Погледна за последно към Скуеърдийл - безлюден, притихнал, - сгъна рязко далекогледа и тръгна надолу по склона.

В подножието Темпъл говореше с Коска с онзи негов хленчещ маниер, който Лорсен намираше за така противен:

- Не може ли например... да поговорим с хората?

- Ще го направим - отвърна Коска. - Веднага, след като претърсим града.

- След като ги оберем, имаш предвид.

- Ех, юристи! - плесна го по рамото Коска. - Право в целта!

- Трябва да има по-добър начин.

- Прекарах живота си в търсене на такъв и търсенето ме доведе до тук. Подписахме договор, Темпъл, както сам знаеш, и инквизитор Лорсен ще очаква да спазим задълженията си по него, нали така, инквизиторе?

- Ще настоявам да го направите - изръмжа Лорсен и дари Темпъл с най-злобния поглед, на който беше способен.

- Ако толкова си искал да предотвратиш кръвопролитието - каза Коска, - да беше говорил, преди да подпишем.

Нотариусът примига на парцали.

- Направих го.

Старецът разпери безпомощно ръце към наемниците, които се въоръжаваха, яхаха конете, пиеха, с две думи, приготвяха се за работа.

- Не достатъчно изразително, очевидно. Колко годни за бой имаме?

- Четиристотин трийсет и двама - отвърна незабавно Дружелюбния. Безвратият сержант според Лорсен притежаваше само две свръхестествени дарби: да изглежда заплашително и да борави с числа. - Освен шейсет и четиримата, които решиха, че няма да се включат в тази експедиция, след Мулкова имаме единайсет дезертьори и петима болни.

Коска сви рамене и махна пренебрежително с ръка:

- Загубите са неизбежни. Колкото по-малко на брой, толкова повече слава за всеки, а, Суорбрек?

Писателят, скандална придобивка за подобна експедиция, изглеждаше всичко друго, но не и убеден.

- Ъ. предполагам? - смотолеви той.

- Славата е трудна за броене - каза Дружелюбния.

- Така е, така е - отвърна с прискърбие Коска. - Също като доблестта, добродетелта и всичките му там така търсени, но непостижими ценности. Но колкото по-малко на брой, толкова по-голям дял от печалбата.

- Печалбата може да се брои.

- А също да се претегля, докосва и оглежда с наслада - каза капитан Бракио и потри огромния си търбух.

- Следователно логичното заключение на този спор - Коска засука напомадения си мустак - е, че всички възвишени идеали на този свят не струват пукната пара.

Лорсен цял потрепери от отвращение:

- В подобен свят аз нямам място - заяви той.

Старецът грейна насреща му:

- Но ето ви сега в него. Джубаир на позиция ли е вече?

- Скоро - изръмжа Бракио. - Чакаме сигнала му.

Лорсен пое дъх през стиснатите си зъби. Тълпа ненормалници в очакване на сигнала на най-ненормалния измежду тях.

- Не е прекалено късно. - Суфийн шепнеше, за да не го чуят останалите. - Можем да спрем това.

- Защо да го правим? - Джубаир изтегли меча си, видя страха в очите на Суфийн и му дожаля за него, но същевременно изпита презрение към човека. Страхът е рожба на арогантността. Страхът е мисълта, че всичко на този свят може да се промени, защото не става по Божията воля. Само дето не е така, нищо не може да се промени. Джубаир беше приел това много отдавна. И от момента, в който го направи, не беше изпитвал страх. - Това е по Божията воля - добави той.

Повечето хора просто отказваха да видят истината. Суфийн го изгледа така, сякаш го мислеше за луд.

- Защо Бог ще иска да накаже невинните?

- Не ти е отредено да съдиш кой е невинен и кой - не. Нито пък е отредено на хората да прозрат Божия замисъл. Ако той иска да спаси някого, трябва просто да отклони меча ми.

Суфийн поклати глава:

- Ако това е твоят Бог, тогава аз не вярвам в него.

-Що за Бог би бил той, ако твоята вяра в него променяше каквото и да било? Или моята, или чия да е друга? - Джубаир вдигна меча пред себе си и процеждащите се през листата на дърветата слънчеви лъчи огряха на петна дългото право острие и проблеснаха в множеството драскотини и нащърбени места по него. - И да не вярваш в този меч, той пак ще те посече. Той е Бог. Иска ли ни се, или не, всички вървим по неговия път.

Суфийн отново поклати глава, сякаш това щеше да промени нещо.

- Кой свещеник те е научил на това?

- Видях света, какъвто е, и реших за себе си какъв трябва да бъде. -Той се извърна и погледна през рамо към хората си, които се събираха в гората, сложили брони, извадили оръжия - готови, надъхани за работа. -Готови ли сме да атакуваме?

- Бил съм там. - Суфийн посочи през храстите към Скуеърдийл. -Имат трима полицаи, двама от които са пълни кретени. Не съм убеден, че се налага да тръгваме като на война, не мислиш ли?

Самата истина, защитата на града не беше нищо особено. Оградата от грубо нарязани стволове на дървета, която някога беше опасвала целия град, сега беше съборена на места, за да направи място за нови постройки. Покривът на дървената наблюдателница беше целият обрасъл с мъх, а за единия от пилоните, на които стоеше, някой си беше опънал прането да съхне. Духовете отдавна бяха пропъдени от тези земи и хората от града очевидно не очакваха друга опасност. Скоро щяха да открият грешката си.

Джубаир погледна Суфийн:

- До гуша ми дойде от мрънкането ти. Дай сигнала.

Погледът на съгледвача беше пълен с неохота и горчивина, но той се подчини на заповедта - извади огледалце и пропълзя до края на храсталака, за да даде знак на Коска и останалите. И добре, че го направи. Ако беше отказал, Джубаир най-вероятно щеше да го убие намясто - и с право.

Той вдигна глава и се усмихна на синьото небе, прорязано от черни клони и листа. Той можеше да прави каквото си поиска и каквото и да решеше, щеше да е редно, защото доброволно беше поверил себе си на Неговата воля и така бе истински свободен. Единствен той свободен, заобиколен от роби. Той беше най-свестният човек в цялата дружина. Той беше най-свестният човек в целия Кръг на света. Не познаваше страх, за-щото Той бе с него.

Бог е навсякъде, по всяко време.

Как е възможно да е иначе?

Бракио се увери, че никой не го гледа, извади медальона от ризата си и отвори капачето. Двата мънички портрета бяха целите на пъпки и почти напълно избелели - за всеки друг щяха да са просто две размазани петна, но той ги виждаше ясно. Докосна нежно с върха на пръста си двете лица.

За него те бяха същите, каквито ги помнеше от деня, в който ги остави -нежни, съвършени, усмихнати.

- Не се тревожете, миличките ми - изгука той. - Скоро ще се върна.

Истинският мъж прави своя избор, решава кое е от значение, а всичко останало захвърля на кучетата. Тревожиш ли се за всичко, нищо добро не те чака. Той беше единственият в дружината с мозък в главата. Дим-бик беше наконтен лигльо. Джубаир беше напълно откачен. Коска, при всичката му лукавост, беше просто мечтател - тая простотия с биографа беше достатъчно доказателство.

Бракио беше най-свестният измежду тях, защото знаеше що за човек е. Нямаше възвишени идеали, не страдаше от грандиозни заблуди. Беше просто разумен човек с разумни амбиции, вършеше си работата и беше доволен от живота. Единственото от значение за него бяха дъщерите му. Хубави рокли, добра храна, прилични зестри и добър живот. По-добър от ада, в който той живееше...

- Капитан Бракио! - Провлеченият като рев на магаре вик на Коска, вбесяващ както винаги, го върна към реалността. - Сигналът!

Бракио затвори медальона, избърса очи в опакото на ръката си и оправи елека от кожени ремъци, на който висяха ножовете му. Коска беше пъхнал крак в едно от стремената и подскачаше до коня, вкопчен в позлатения рог на седлото. Изхвръкналите му от напрежение очи се подадоха над седлото, но останаха там.

- Ако може някой да.

Сержант Дружелюбния пъхна длан под задника на Коска и го вдигна с лекота на седлото. Озовал се най-после на коня, Стареца спря за момент да си поеме дъх, после извади сабя и я вдигна над главата си.

- Вадете мечовете! - Замисли се. - Или каквито там по-евтини оръжия имате! Напред. да вършим добрини!

Бракио посочи към билото на хълма и изрева:

- Напред!

Ездачите в първата редица нададоха боен вик, пришпориха конете и препуснаха сред облак пръст и суха трева. Коска, Лорсен, Бракио и останалите, както подобава на командири, ги последваха в лек тръс.

- Това ли е? - Бракио чу Суорбрек да мърмори, когато малката долина с пръснатите из нея ниви и прашното градче се разкриха в подножието на възвишението. Сигурно беше очаквал висока една миля крепост, с диамантени стени и позлатени куполи. Вероятно, когато приключеше с написването на историята си, точно това щяха да прочетат читателите му. -Прилича на.

- Нали? - сряза го Темпъл.

Стириянците на Бракио препускаха в настървен галоп през нивите към града, а кантиците на Джубаир - малки черни точици на фона на прашния облак - връхлитаха от другата страна.

- Вижте ги как препускат! - Коска свали шапка и я размаха за поздрав. - Смелчаци, а? На това казвам аз сила и устрем! Как ми се иска още да мога да препускам редом с тях!

- Сериозно? - Бракио си спомни какво е усещането да водиш атаката от първата редица - натъртен задник, тежка и опасна работа и подозрително отсъствие и на сила, и на устрем.

Коска се замисли за момент, после нахлупи шапка на голото си теме и прибра сабята в ножницата.

- Не. Всъщност никак даже.

Групата им слезе в долината бавно и спокойно като на разходка.

Ако въобще е имало съпротива, когато стигнаха до Скуеърдийл, беше приключила.

Някакъв човек седеше в прахоляка край пътя, притиснал окървавени длани към лицето си, и мигаше на парцали към Суорбрек. Портата на една кошара висеше разбита, овцете вътре безсмислено изклани до крак, а сред пухкавите трупове вече се суетеше гладно куче. На пътя лежеше преобърнат фургон. Едното му колело още се въртеше със скърцане във въздуха, а край него един стириянец и един кантик се бяха впуснали в яростен спор на взаимно неразбираемите си езици относно съдържанието на фургона, сега пръснато по земята. Двама стириянци се опитваха да разбият с ритници вратата на ковачницата, а трети се беше покатерил на покрива и млатеше нескопосано със секирата си с надеждата да си пробие път отгоре. В средата на улицата, възседнал огромния си кон, Джуба-ир сочеше насам-натам с несъразмерно големия си меч и с боботещ глас раздаваше заповеди, примесени с неразбираеми фрази за Божията воля.

Моливът на Суорбрек застина във въздуха, пръстите му заиграха нервно по кожената връв, с която беше овързан, но не му дойде нищо наум, което да си заслужава записването. Накрая надраска набързо „без героични прояви“.

- Какви ги вършат тия глупаци? - промърмори Темпъл. Няколко кан-тици бяха вързали въже за едната подпора на обраслата с мъх наблюдателница, бяха впрегнали няколко мулета на другия му край и ги бичуваха до припадък, но опитите им да съборят наблюдателницата, продължаваха да не се увенчават с успех.

Суорбрек беше забелязал, че на много от наемниците просто им доставяше удоволствие да рушат и чупят наред. И колкото повече усилия трябваха за поправяне на счупеното, толкова по-голямо бе удоволствието им от рушенето. Сякаш в подкрепа на това му наблюдение четирима от хората на Бракио бяха свалили някого на земята и го биеха с бавни, ле-жерни движения, докато някакъв дебел мъж с престилка на кръста правеше безуспешни опити да ги укроти.

Суорбрек досега рядко бе ставал свидетел на насилие, дори от най-дребно естество. Веднъж спорът на двама негови познати и колеги относно структурата на текст се бе превърнал в грозна картинка, но и дума не можеше да става за сравнение с видяното днес. Озовал се в разгара на битка, без значение дали можеше да се нарече така, Суорбрек биваше постоянно връхлитан от редуващи се студени и топли вълни. Едновременно бе обзет от панически страх и изгарящо вълнение. Извръщаше очи от сцените на насилие, при все това тръпнеше от нетърпение да види повече. Но в края на краищата, не беше ли дошъл тук именно за това? Да види с очите си кървища, смрад и диващина, каквито не беше виждал? Да долови миризмата на съхнещи на слънцето черва, да чуе воя на осакатените? За да може после да каже, че е видял всичко с очите си. За да внесе убедителност и достоверност в творбите си. Да рецитира с патос в комфортните салони на Адуа писанията си за тъмната същина на войната. Съзнаваше, че мотивите му не бяха от най-възвишените, но от това, което виждаше, не бяха и от най-незначителните. Така де, той не претендираше, че е най-добрият човек на света.

Просто най-добрият писател.

Коска слезе от седлото, изпъшка, докато разкършваше старите си кокали, и се отправи със скована походка към миротвореца с престилката.

- Добър ден! Аз съм Никомо Коска, командир на Дружината на Милостивата ръка. - Той посочи към четиримата стириянци, които продължаваха да млатят човека на земята. - Виждам, че вече сте се срещнали с някои от храбрите ми другари.

- Викат ми Клей - каза дебелакът с разтреперана от страх двойна брадичка. - Аз държа магазина тук...

- Магазин? Отлично! Може ли да поразгледаме? - В това време хората на Бракио вече излизаха с пълни ръце от магазина под зоркия поглед на сержант Дружелюбния. Със сигурност беше там, за да се увери, че кражбите от общата плячка на дружината ще останат в допустими размери. Кражбите от други места бяха съвсем друга работа, очевидно поощрявани. Суорбрек прехвърли молива из пръстите си. Повторната бележка за липсата на героизъм би била разточителство на усилия.

- Вземете каквото искате - разпери побелели от брашно длани Клей. - Няма нужда от насилие. - Настъпи мълчание, нарушено от шума на трошене на стъкло и дърво и стоновете на човека на земята, който продължаваше да отнася по някой и друг мързелив ритник от наемниците. -Мога ли да попитам защо сте тук?

Лорсен пристъпи напред:

- Тук сме да изкореним предателство, господарю Клей. Да потушим бунт.

- Вие сте от... Инквизицията?

Лорсен не отговори, но мълчанието и видът му го сториха вместо него.

Клей преглътна тежко.

- Тук няма бунт, уверявам ви - каза той, но Суорбрек долови нещо лъжливо в тона му. Нещо повече от разбираема според обстоятелствата нервност. - Ние не се интересуваме от политика.

- Сериозно? - Явно професията на Лорсен изискваше набито око за измама, а той си разбираше от работата. - Вдигни си ръкавите!

- Какво? - Търговецът се усмихна неловко в опит да се измъкне от ситуацията, но Лорсен не можеше да бъде заблуден лесно. Той стрелна с показалец двама от практиците си - здравеняци, с черни маски на лицата и черни качулки на главите - и те се впуснаха напред.

- Съблечете го.

Клей се опита да се отскубне от ръцете им.

- Чакайте.

Един от практиците го фрасна с юмрук в корема и Суорбрек примижа и извърна очи. Другият практик съдра единия ръкав на ризата му и изви ръката му. Дебелите букви, изписани на стария език, тръгваха от китката и стигаха до лакътя. Бяха леко поизбелели от годините, но достатъчно четливи.

Лорсен наклони леко глава да ги прочете.

- „Свобода и справедливост“. Благородни идеали, с които всички сме съгласни. Какво биха казали за това невинните поданици на Съюза, избити от бунтовниците в Ростод, как мислите?

Търговецът тъкмо успяваше да си поеме отново дъх.

- През живота си не съм убил човек, кълна се! - Лицето му беше обсипано с едри капки пот. - Татуировката е просто младежка глупост!

Направих я, за да впечатля жена! Не съм срещал бунтовник от двайсет години!

- Решихте, че престъпленията ви са забравени и можете да се скриете от правосъдието, тук, отвъд границата на Съюза? - Суорбрек досега не беше виждал Лорсен да се усмихва. Надяваше се това да е за пръв и последен път. - Ръката на Инквизицията на Негово Величество е по-дълга, отколкото си мислите. Паметта й също. Кой друг в тази жалка скупчина от колиби симпатизира на бунтовниците?

- Смея да твърдя, че ако до пристигането ни не са го правили - Суорбрек чу Темпъл да промърморва, - ще започнат още преди да сме си тръгнали...

- Никой - разтърси глава Клей. - Никой не мисли лошо тук, аз - най-малко.

- Къде се крият бунтовниците в Близка страна?

- Откъде да знам? Ако знаех, щях да ви кажа!

- Къде е бунтовническият водач Контъс?

- Кой? - Търговецът зяпна неразбиращо. - Не знам.

- Ще видим какво знаете. Вкарайте го вътре. Донесете инструментите ми. Свобода не мога да ви обещая, господарю Клей, но поне справедливостта ще възтържествува днес.

Двама практици повлякоха злощастния търговец към собствения му магазин, вече напълно опразнен от всичко ценно. Лорсен ги последва по петите, по-нетърпелив да се захване с работа, отколкото наемниците по-рано да се впуснат в плячкосване. Процесията завърши практик с полирано сандъче за инструменти в едната ръка. С другата ръка той затвори тихо вратата след себе си. Суорбрек преглътна тежко и се замисли дали да не прибере тефтера с бележките си. Не мислеше, че има какво да се пише за ден като този.

- Защо тези бунтовници си татуират ръцете? - промърмори. - Толкова лесно се разпознават по тях?

Коска примижа към небето и започна си вее с шапката пред лицето, развявайки редките си бели коси.

-По този начин показват отдаденост на каузата обаче. Така няма връщане назад. Гордеят се с тях. Колкото повече се бият, толкова повече татуировки имат. Край Ростод видях един обесен, цялата му ръка беше изписана. - Старецът въздъхна. - От друга страна, на гореща глава хората правят всякакви неща, а после, като им поохладнее кръвта, разбират, че не са били от най-смислените.

Суорбрек повдигна учудено вежди, наплюнчи молива и записа това в тефтера. Иззад затворената врата се чу приглушен вик, после още един. Така не може да се съсредоточи човек. Безсъмнено търговецът беше виновен, но Суорбрек не можеше да спре да си мисли за това как той би се чувствал на негово място. Не че изпитваше кой знае каква радост от това да е тук по принцип. Огледа се и примига неразбиращо - най-обикновен обир, безсмислен вандализъм, насилие, - потърси нещо, в което да изтрие потните си длани, и като не откри такова, ги избърса в предницата на ризата си. Високите му стандарти във всяко едно отношение се сриваха поголовно.

- Очаквах да е малко по-...

- Славно? - прекъсна го Темпъл. На лицето му беше изписано истинско отвращение, докато гледаше към магазина.

- Славата по време на война е по-голяма рядкост от златото в земята, приятелю! - каза Коска. - Или верността на жените, в този ред на мисли! Можеш да го използваш това!

Суорбрек хвана молива:

-Ъ...

- О, трябваше да си с мен в обсадата на Дагоска! Там имаше слава за хиляда истории! - Коска стисна рамото му и описа с ръка дъга пред себе си, сякаш към тях настъпваха цели легиони с позлатени брони, а не просто няколко главорези от дружината му, мъкнейки покъщнина. - Безчет гуркули настъпват към стената! Ние, малцината защитници на бойниците, изпъчваме гордо гърди и отказваме да се предадем! Тогава при заповедта за.

- Генерал Коска! - Берми се зададе тичешком по улицата, закова се на място и отскочи назад, за да пропусне пред себе си двойка ездачи, препускащи с вързана за конете им откъртена врата, и пак тръгна, разпръсквайки с шапка вдигнатия от копитата облак прахоляк. - Имаме проблем. Някакво северняшко копеле хвана Димбик, опря.

- Чакай малко. - Коска се намръщи. - Някакво северняшко копеле?

- Точно така.

- Едно... копеле?

Стириянецът приглади златистите си къдрици и нахлупи шапката си.

- Голям е.

- Колко хора има Димбик?

- Сто и осемнайсет мъже под командването на Димбик - изпревари го Дружелюбния.

Берми разпери безпомощно ръце:

- Направим ли нещо, оня ще убие капитана. Каза ми да извикам командващия.

Коска разтри с два пръста сбръчканата основа на носа си.

- И къде е този огромен като планина разбойник? Да се надяваме, че ще се разберем с добро, преди да е избил цялата дружина.

- Там, вътре.

Старецът огледа протритата табела над вратата.

- Стъпфер „Мръвки“. Безвкусно име за бордей.

- Убеден съм, че е странноприемница - примижа към табелата Бер-ми.

- Още по-безвкусно. - Старецът пое дълбоко дъх и прекрачи прага, подрънквайки с позлатените шпори на ботушите си.

На Суорбрек му трябваше малко време, за да привикнат очите му към сумрака. През процепите между дъските на стените се процеждаха снопове светлина. Една маса и два стола лежаха преобърнати на пода. Няколко наемници стояха отпред, насочили оръжия - две копия, няколко саби, секира и два арбалета - към така наречения разбойник, който седеше на една от масите в средата на стаята.

Той беше единственият присъстващ, който не показваше и следа от тревога. Наистина се оказа огромен северняк, с провиснала през лицето коса, сливаща се с дългия животински косъм на кожата, преметната през раменете му. Подсмърчаше и спокойно премлясваше над чиния с месо и яйца. В лявата си ръка стискаше вилица с непохватността на малко дете. В дясната, с доста повече вещина, държеше нож. Острието му беше опряно в гърлото на безпомощния капитан Димбик, чието лице беше натиснато към плота на масата.

Суорбрек пое рязко дъх. Това тук, ако не героизъм, беше истинско безстрашие.

Той самият бе публикувал спорни материали - начинание, изискващо завидна воля и кураж, - но не можеше да проумее как този човек успяваше да запази такова спокойствие и да остане така невъзмутим, при положение че всичко беше срещу него. Да демонстрираш смелост сред своите, е едно, но да се изправиш сам срещу целия свят и просто да тръгнеш напред - това е истински кураж. Наплюнчи молива, за да го запише. Севернякът го погледна и Суорбрек забеляза нещо да проблясва през кичурите коса. Застина от ужас. Лявото око на северняка беше метално и блещукаше в сумрака на запуснатата странноприемница. Лицето му беше обезобразено от огромен белег. Другото му око също проблясваше, но с дива ярост. Сякаш едва се сдържаше да не пререже гърлото на Димбик, просто ей така, да види какво ще стане, ако го направи.

-Ха, жив да не бях! - Коска вдигна изненадано ръце. - Сержант Дружелюбен, това е старият ни боен другар!

- Коул Тръпката - поздрави сдържано Дружелюбния, без да откъсва очи от северняка. Суорбрек бе почти напълно убеден, че с поглед не можеш да убиеш човек, но въпреки това изпита облекчение, че не е на пътя на погледите на тези двамата.

Без да помръдва ножа от гърлото на Димбик, севернякът загреба с вилицата от яйцата, задъвка отегчено и преглътна.

- Шибанякът се опита да ми вземе яйцата - прошепна дрезгаво той.

- Ах, Димбик, невъзпитан грубиян! - Коска вдигна един от столовете от земята, настани се на него срещу Тръпката и размаха укорително показалец пред зачервеното лице на капитана. - Нека това да ти е за урок. Никога не посягай на яйцата на човек с метално око.

Суорбрек записа тази крилата мисъл въпреки очевидно ограничената й приложимост. Димбик понечи да каже нещо, вероятно в същия дух, но Тръпката натисна ножа и от гърлото му излезе само хриптене.

- Тоя приятел ли ти е? - изръмжа севернякът и изгледа навъсено заложника си.

- Димбик? - Коска повдигна превзето рамене. - Не е като да е излишен, но далеч не бих го определил като най-важния човек в дружината.

Капитан Димбик искаше да възрази, сериозно при това, но с така здраво притиснат юмрук и нож в гърлото едва си поемаше дъх. Той беше единственият човек в дружината с някаква идея какво е дисциплина, достойнство, пристойно поведение, а ето докъде го докара това. Стиснат за гърлото от някакъв дивак, в някаква долнопробна дупка насред дивата пустош.

На всичкото отгоре прекият му командир явно намираше за съвсем нормално да си побъбри безгрижно с нападателя му.

- Кой би повярвал - питаше в този момент Коска - да се натъкнем отново един на друг след толкова години, на толкова стотици мили от там, където се разделихме? Колко стотици мили, как мислиш, Дружелюбен?

- Не искам да гадая - сви рамене Дружелюбния.

- Мислех, че се връщаш в Севера?

- Върнах се. Сега съм тук. - Явно севернякът не беше от най-разго-ворливите.

- И защо си тук?

- Търся човек без един пръст.

Коска сви отново рамене.

- Ми, да беше отрязал един от тези на Димбик и да си спестиш търсенето.

Димбик изхърка задавено, подскочи и започна да се дърпа, но поясът му се закачи за ръба на масата. Тръпката натисна върха на ножа в гърлото му и го смъкна обратно долу.

- Аз търся точно определен човек без един пръст - чу Димбик дрезгавия, лишен от всякаква емоция глас на северняка. - Чух слух, че може да е тук. Калдер Черния има сметки за уреждане с него. Аз също.

- Не уреди ли достатъчно сметки в Стирия? Отмъщението вреди на печалбата. Пък и не е добре за душата, а, Темпъл?

- Така говорят - отвърна нотариусът на дружината, почти изцяло извън полезрението на Димбик. Как само го мразеше тоя. Винаги на едно мнение с Коска, вечно угодничещ, говори така, сякаш е с нещо повече от другите, ама не казва с какво.

- Душите да ги мислят свещениците - каза Тръпката. - Печалбите да си ги гледат търговците. Аз разбирам от уреждане на сметки. Мамка му! - Димбик проскимтя и стисна очи в очакване на края. Миг по-късно изпуснатата от северняка вилица издрънча на пода, заобиколена от парченца яйца.

- Май ще ти е по-удобно с две ръце - каза Коска и махна на наобиколилите ги наемници. - Господа, свалете оръжия. Тръпката е стар приятел, никой да не го докосва. - Арбалети, саби и остриета се насочиха бавно към пода. - Дали сега не би бил така добър да пуснеш капитан Димбик? Един да умре, и останалите веднага се паникьосват. Като малки патенца са.

- Малките патенца се бият по-добре от тая сбирщина - отвърна Тръпката.

- Те са наемници. Битките са последното, което ги влече. Защо не се присъединиш към нас? Ще бъде като едно време? Другарство, смях и веселби!

- Жлъч, предателство и алчност? Открих, че най-добре работя сам. - Натискът върху гърлото на Димбик внезапно изчезна. Той тъкмо си поемаше дъх, когато усети да го сграбчват за яката и в следващия момент вече летеше заднешком. Сблъска се с един от наемниците и двамата се стовариха на пода, повличайки една маса със себе си.

- Ако видя човек с девет пръста, ще ти кажа. - Коска се подпря на коленете си и оголил от напрежение пожълтели зъби, се надигна от стола.

- Хубаво. - Тръпката обърна ножа, който допреди малко беше опрял в гърлото на Димбик, и спокойно започна да реже месото в чинията. -Затвори на излизане.

Димбик се изправи бавно задъхан, опипа зачервената резка от острието на гърлото си и изгледа свирепо Тръпката. Как само му се искаше да убие това животно. Добре, де, да заповяда да го убият. Но Коска нареди да не го докосват с пръст, а Коска, за добро или лошо, предимно лошо, естествено, беше негов пряк командир. За разлика от останалата паплач в дружината Димбик беше войник. Той приемаше на сериозно неща, като респект, подчинение на заповед и военен устав. Дори ако всички останали не ги бе грижа. Нещо повече, за него те бяха особено важни именно защото всички останали нехаеха за тях. Придърпа на място усукания си пояс и с отвращение забеляза петната от яйца по протритата коприна. Ех, какъв пояс беше някога. Но откъде да знаят тия тук, и представа си нямаха. Как само му липсваше армията. Истинската армия, не това смехотворно, жалко подобие на армия. Беше най-свестният човек в дружината, а в замяна получаваше само презрение и подигравки. Командваше най-малобройното подразделение, винаги получаваше най-лошата работа, а после - най-малък дял от плячката. Димбик изпъна износената си униформа, извади гребенче, приглади косата си и напусна странноприемницата - сцена на срам и посмешище - с всичкото достойнство, което успя да вложи в походката си.

В лудницата, предположи Димбик, единственият нормален ще бъде обявен за луд.

Суфийн надуши миризмата на изгоряло във въздуха. Тя извика спомените за други битки, много отдавна. Битки, които трябваше да бъдат водени. Или поне така му се струваше сега. Беше преминал през всякакви битки: в името на страната си, за другарите, за живота му, за прехрана... и сега това, каквото и да бе то. Онези, които допреди малко се опитваха да съборят наблюдателницата, се бяха отказали и в момента във видимо лошо настроение лежаха натръшкани около нея и си подаваха бутилка. В още по-лошо настроение беше инквизитор Лорсен.

- Свършихте работа с търговеца, предполагам? - попита Коска, слизайки по стъпалата на странноприемницата.

- Да - отвърна троснато Лорсен.

- С какъв резултат?

- Той умря.

Коска замълча за момент, после каза:

- Животът е море от тъга и съжаления.

- Някои просто не издържат на настойчиви разпити.

- Слаби сърца, проядени от морална деградация, мисля аз.

- Без значение - отвърна инквизиторът. - Продължаваме по списъка на началника. Следва Лобери, а след него - Ейвърсток. Събирайте дружината, генерале.

Челото на Коска се сбърчи - единственият признак на загриженост през целия ден според Суфийн.

- Не може ли да оставим момчетата да пренощуват в града? Да от-починат, да се порадват на гостоприемството на местните...

- Новината за пристигането ни не трябва да достига бунтовниците. За праведния почивка няма - обяви Лорсен без следа от ирония в тона.

- Тежка работа го чака праведния, а? - изпъшка Коска.

Суфийн се почувства истински безпомощен. Изведнъж го налегна ужасна умора, нямаше сила да вдигне ръка дори. Да имаше поне един праведен наоколо, но от всички само той се доближаваше до някакво подобие на праведност. Най-свестният човек в дружината. Не се гордееше с това. Най-свестният червей в купчина тор имаше повече право да се гордее от него. Но той беше единственият наоколо с някаква съвест. Освен Темпъл може би, но пък той всячески се стараеше да убеди и себе си, и околните, че всъщност няма никаква съвест. Видя го, стоеше зад Коска, привел рамене, все едно се криеше от някого, чоплеше и въртеше нервно копчетата на ризата си. Човек, който можеше да бъде всичко, а всячес-ки се стараеше да не бъде нищо. Но насред това безумие и разруха кой го е грижа за нечий пропилян потенциал? Може ли Джубаир да се окаже прав? Дали Бог наистина не е отмъстителен касапин, наслаждаващ се на разруха и смърт. В момента на Суфийн му беше доста трудно да обори подобна мисъл.

Едрият северняк застана на издигнатата веранда на странноприемницата, подпря огромни юмруци на дървения парапет и ги проследи с поглед, докато яхаха конете. Следобедното слънце проблесна в металното топче на мястото на окото му.

- Как ще опишеш това? - питаше в този момент Темпъл.

Суорбрек погледна намръщен застиналия във въздуха молив и внимателно затвори тефтера.

- Може да поразкрася малко случката - каза той.

- Дано да си донесъл достатъчно „украса“, ще ти трябва - изсумтя Суфийн.

В интерес на истината, замисли се Суфийн, днес Дружината на Милостивата ръка демонстрира нетипична за нея сдържаност. Оставиха Скуеърдийл зад себе си с минимални оплаквания от страна на наемниците за малкото плячка и почти никакви жертви - търговецът висеше от наблюдателницата с табела на врата, провъзгласяваща съдбата му за урок към всички бунтовници в Близка страна. Дали бунтовниците щяха да прочетат табелата, Суфийн не знаеше, нито пък дали щяха да си вземат урок. До търговеца висяха още двама обесени.

- Кои са тези? - попита Темпъл, извърнал глава.

- Младият беше застрелян, докато бягаше, мисля, за другия не знам.

Темпъл се намръщи, потрепери и зачопли протрития ръкав на ризата

си.

- Но какво можехме да направим? - промърмори той.

- Да следваме съвестта си.

Темпъл се извърна и го погледна ядосано:

- За наемник прекалено много взе да говориш за съвест!

- Какво те е грижа? Или може би и твоята се обажда?

- Доколкото си спомням, не отказваш парите на Коска!

- Ако спра, ще ме последваш ли?

Темпъл понечи на отговори, но вместо това затвори уста и се загледа начумерен в хоризонта. Започна отново да чопли ръкава, все по-настър-вено.

Суфийн въздъхна дълбоко.

- Бог ми е свидетел, никога не съм твърдял, че съм добър човек. -Няколко от къщите в покрайнините на града горяха и той се загледа в стълбовете дим, издигащи се към синьото небе. - Просто най-добрият в дружината.

Всеки има минало

Дъждът се сипеше като из ведро. Беше напълнил дълбоките коловози и отпечатъци от човешки и конски крака в калта и на улицата й липсваше само течението, за да мине успешно за река. Обвиваше града в плътна сива пелена и удавяше като мъгла светлината на окачените тук-там фенери, чиито оранжеви отблясъци танцуваха като призрачни видения в стотиците локви. Изливаше се на потоци от преливащите улуци, от покривите без улуци и от периферията на шапката на Лам, който седеше прегърбен, мълчалив и подгизнал на капрата. Проточваше се на струйки от табелата, провъзгласяваща селището за град Ейвърсток, окачена на скована от разкривени дървени колове рамка. Просмукваше се в опръсканите с кал хълбоци на воловете - Калдер вече куцаше сериозно с единия заден крак и Скейл вървеше натам. Падаше по гърбовете на конете, привързани за парапета пред някаква съборетина, която трябваше да мине за пивница. Три злощастни коня с почернели от водата гърбове.

- Те ли са? - попита Лийф. - Това техните коне ли са?

- Те са - отвърна Шай. Беше премръзнала и подгизнала, чувстваше се като погребана в калта.

- Какво ще правим? - Лийф се опита да скрие напрежението в гласа си, но се провали грандиозно.

Лам не му отговори. Вместо това се надвеси към Шай и прошепна в ухото й:

- Да кажем, че си хваната между две обещания и не можеш да изпълниш едното, без да нарушиш другото. Какво правиш тогава?

Според Шай това беше почти смехотворен въпрос предвид настоящото им положение. Тя сви рамене в подгизналата си риза:

- Ще спазя това, което си струва повече, предполагам.

- Ъхъ - промърмори той, загледан в тресавището на улицата. - Пак листа по водата, а? Никакъв избор. - Тримата останаха така за момент, после Лам се обърна на капрата. - Аз ще вляза пръв. Вие настанете воловете в обора, после елате вътре кротко и спокойно. - Той скочи от фургона и ботушите му изпляскаха в калта. - Освен ако не предпочитате да останете тук. Може да се окаже по-добра идея.

- Аз ще си свърша работата - викна троснато Лийф.

- А знаеш ли каква ще е тя? Някога убивал ли си човек?

- А ти?

- Просто не ми се мешай в краката. - Лам беше някак различен. Не така прегърбен. По-висок. Всъщност огромен. Половината му намръщено лице беше скрито под шибаната от дъжда периферия на шапката, другата половина - едва забележима на оскъдната светлина. - Не ми се пречкайте в краката. Искам да ми обещаете.

- Добре - каза Лийф и погледна учудено към Шай.

- Добре - отвърна тя на свой ред.

Странна работа, да го чуе от него. Напролет човек можеше да срещне агънца, по-свирепи от Лам². Но хората понякога се държат странно от гордост и така нататък. Тя самата не страдаше от излишна гордост. Затова реши да го остави да си говори, да се пробва с каквото е намислил и да влезе пръв. В края на краищата, получи се, когато продаваха зърното, нали? Остави го да привлече погледите към себе си, а тя се промъкна незабелязано отзад. Пъхна ножа в ръкава си и проследи с поглед възрастния северняк, който газеше с мъка през тресавището на улицата, разперил ръце, да пази равновесие.

Когато Лам се провалеше, тя щеше да направи каквото трябва. Нямаше да й е за пръв път. Беше го правила и преди по по-маловажни причини и за хора, които го заслужаваха по-малко. Увери се, че ножът се плъзва безпрепятствено от ръкава й, и усети как сърцето й забива лудо. Ще успее да го направи отново. Трябва да го направи отново.

Отвън пивницата беше истинска съборетина, но когато Шай прекрачи прага, й трябваше само поглед да установи, че вътрешността й не падаше по-долу. Видът на това място я накара да се замисли с носталгия за „Мръвки“ - нещо, което не бе предполагала дори, че е възможно. В опушената до безобразие камина гореше немощен огън. Вкиснатият въздух миришеше на дим, мухъл и невидели сапун човешки тела. Барът представляваше дебела талпа, усукана в средата, набраздена от пукнатини и излъскана от стотиците лакти и години употреба. Съдържателят на пивницата, или в този случай - собственикът на бараката, стоеше зад него и бършеше чаши. Мястото, колкото и схлупено и тясно да беше, не беше пълно с хора, което в отвратително време като това не беше добър знак за репутацията му. Петима, трима мъже и две жени, търговци според Шай и не от най-проспериращите, седяха на най-отдалечената маса, надвесени над чинии с яхния. Един кльощав седеше на друга маса в компанията на чаша. Имаше изнурен от работа вид. Шай познаваше този вид от оцвъка-ното на черни петна огледало, което някога притежаваше, затова го определи като фермер. На съседната маса седеше някакъв тип, сгушен в палто от животинска кожа с дълъг косъм, толкова голямо, че от него се подаваха само малко посивяла коса и шапка с няколко мазни пера, втъкнати в лентата над периферията. На дървената маса пред него имаше полуп-разна бутилка. Срещу него, изправила стегнато гръб като съдия по време на съдебен процес, седеше възрастна жена дух. Носът й беше счупен и силно изкривен на една страна, а дългата й посивяла коса беше сплетена на плитки, вързани с накъсан на дълги парцали протрит плат, който подозрително наподобяваше знамето на Старата империя. Лицето й беше набраздено от толкова дълбоки бръчки, че човек можеше да го използва за поставка за чинии. Ако чиниите ти, естествено, не са изгорели заедно с огледалото и всичко останало, което си притежавал.

Погледът на Шай се спря на последните членове на тази весела компания, небрежно, сякаш те въобще не бяха там. Само дето бяха. Трима, прегърбени над масата. Имаха вид на хора от Съюза, доколкото бе възможно да се прецени нечий произход след няколко сезона в прахоляка на Близка страна. Двама от тях бяха млади. Единият, с чорлава рижа коса, мърдаше неспокойно, сякаш му беше влязла муха под ризата. Другият имаше красиво лице, доколкото можеше да прецени по профила му Шай, и носеше палто от каракул, препасано с хубав, покрит с метални капси колан. Третият беше по-възрастен, с брада и износен цилиндър на главата, килнат небрежно на една страна - явно се мислеше за голяма работа.

Той имаше меч - Шай видя медния връх на ножницата му да се подава през цепката на палтото му. Красавецът имаше секира и дълъг нож, препасани в колана, а до тях висеше намотано въже. Рижият седеше с гръб към нея, но можеше да се досети, че и той има едно-две остриета по себе си.

Не можеше да повярва колко обикновени изглеждаха тримата. Обикновени и невзрачни като хилядите други скитници, които й бяха минали пред очите в Скуеърдийл. Красавецът пъхна палец в префърцунения си колан и провеси пръсти непринудено, както прави човек, подпрял се на бара след дълга езда. Само дето неговата беше минала през изгорената й ферма, опустошените й мечти и беше отнесла със себе си брат й и сестра й към незнайни мрачни места.

Шай стисна зъби и тръгна през стаята. Придържаше се към сенките покрай стената, не се криеше, но гледаше да не се набива на очи. Което не се оказа никакъв проблем - Лам, противно на обичайното му поведение, правеше именно това. Беше се настанил пред далечния край на бара, подпрял едри юмруци на напуканото дърво.

- С хубаво време ни посрещате тука. - Лам свали шапка и взе да я изтръсква от дъжда така, че всеки, който поне малко го бе грижа какво става наоколо, извърна поглед. Само старата жена дух проследи с хлътналите си очи Шай, докато се прокрадваше покрай стената, но явно не се впечатли от видяното.

- Леко дъждовно, а? - отвърна съдържателят на пивницата.

- Ако дъждът се усили още малко, ще трябва да опънеш въже през улицата, за да прекарваш хората със сал до вратата си.

- Не бих отказал клиентела, от която да падне малко печалба - каза съдържателят и огледа вкиснато гостите в пивницата. - Чувам, напоследък през Близка страна се изсипва бая народ, ама нещо не се тълпят насам. За пиене ли си дошъл?

Лам свали ръкавиците си и ги метна небрежно на бара:

- Ще пия една бира.

Съдържателят се пресегна за едно тенекиено канче, добре излъскано от кърпата.

- Не тая. - Лам посочи към една голяма стара и прашасала глинена халба на най-горния рафт. - Предпочитам нещо, дето тежи в ръцете.

- За чаши или за жени говорим? - попита съдържателят, докато се пресягаше да я свали.

- А защо не и за двете. - Лам се беше нахилил до уши. Как можеше да се смее точно сега? Погледът на Шай се стрелна към тримата, надвесени над чашите им.

- От къде си? - попита съдържателят.

- От изток. - Лам повдигна рамене в подгизналото палто. - Североизток. Близо до Скуеърдийл.

Един от тримата, рижият, погледна към Лам, подсмръкна и извърна поглед.

- Далече е. Стотина мили сигурно.

- Може и повече да се окаже по пътя, по който дойдох. А и с тоя проклет фургон. Дъртият ми задник се смля на кайма.

- Е, ако си тръгнал на запад, на твое място бих размислил. Много народ се е запътил натам, зажаднели за злато. Чувам, че са разбунили духовете.

- Сериозно?

- Сигурна работа, приятел - подхвърли оня с коженото палто и подаде глава навън като костенурка от черупката си. Имаше най-дрезгавия и дълбок глас, който Шай беше чувала, а навремето се бе наслушала на продрани гласове. - Плъзнали са из цяла Далечна страна, като мравки от прегазен мравуняк са се изсипали. Разгневени, наточени за уши, също като в доброто старо време. Чувам, самият Санджийд е свалил меча от стената.

- Санджийд? - Съдържателят на пивницата разкърши врат, сякаш изведнъж го бе стегнала яката.

- Самият император на Равнините. - Шай остана с впечатлението, че дъртото копеле се наслаждаваше на страха, който всяваше с приказките си. - Духовете му избили цяла задруга от предприемачи в пустото само преди седмица-две. Трийсет души може би. Отрязали им ушите, носовете, не се съмнявам - и пишките.

- Какво, мамка му, ще ги правят тях? - попита фермерът, погледна тревожно жената дух и потрепери.

Тя не отвърна на погледа му, не отговори, не помръдна дори.

- Ако си решил да вървиш на запад, на твое място бих се сдобил с голяма компания. Много хора, с малко чувство за хумор и много стомана, така бих направил аз. - Онзи се сгуши пак в палтото.

- Добър съвет. - Лам вдигна голямата халба и отпи бавно. Шай преглътна с него. Изведнъж така й се прииска и на нея халба бира. Не, мамка му, трябваше да се махне оттук. Да излезе навън или да се заеме с работа. Само дето Лам не се беше разбързал за никъде, все едно ореше нивата, бавно и полека. - Не съм сигурен накъде ще тръгна обаче.

- А какво те доведе тука? - попита съдържателят.

Лам започна да навива мокрите си ръкави и масивните мускули по покритите му с посивели косми ръце заиграха:

- Последвах едни хора до тук.

Рижият вдигна отново очи. Едното му рамо потрепери и тръпката се изкатери по бузата му. Този път не отмести поглед от Лам. Шай остави ножа да се плъзне от ръкава, скри го зад ръката и горещите й лепкави от пот пръсти стиснаха дръжката.

- И защо? - попита отново съдържателят.

- Запалиха фермата ми. Отвлякоха децата ми. Обесиха приятеля ми - отвърна Лам спокойно, сякаш не беше кой знае какво, и пак надигна халбата.

Изведнъж стана толкова тихо, че Шай го чу да преглъща. Един от търговците, сбърчил тревожно чело, извърна очи към него. Цилиндърът хвана чашата си и Шай видя жилите на ръката му да изскачат - така здраво я беше стиснал. Лийф избра точно този момент да застане на прага на пивницата - блед и подгизнал - и да се заозърта наоколо. Никой не го за-беляза - всички погледи бяха насочени към Лам.

- Лоши хора, безмилостни - продължи той. - Откъдето минат през Близка страна, отвличат деца, а след себе си оставят обесени. За последната седмица съм погребал сигурно една дузина.

- Колко са копелетата?

- Двайсетина.

- Ми да съберем дружина и да тръгнем да ги търсим, а? - предложи съдържателят, въпреки че видът му ясно говореше за това, че би предпочел да си остане, където е, и да продължи да си бърше чашите. Но кой можеше да го вини за това?

- Няма смисъл - поклати глава Лам. - Отдавна са си заминали.

- Добре. Хубаво. Правосъдието ще ги застигне, мисля аз, рано или късно. Правосъдието винаги те застига, така казват.

-Правосъдието ще получи каквото оставя аз от тях. - Лам беше приключил с навиването на ръкавите и явно доволен от резултата, се извърна настрани, подпря се небрежно на бара и се вторачи право в тримата. Преди да влязат, Шай не знаеше какво ще стане вътре, но това, Лам ухилен до уши, разговорлив и непринуден - това не беше очаквала. - Като казах, че отдавна са си заминали, това не е пълната истина. Трима се отделиха от групата.

- Сериозно? - включи се в разговора Цилиндъра.

Лам го погледна право в очите, дълго и изпитателно:

- Самата истина.

- Трима, казваш? - Едната ръка на Красавеца се плъзна предпазливо към дръжката на секирата в колана му. Настроението в стаята рязко се промени и напрежението от предстоящото насилие надвисна като буреносен облак под схлупения таван.

- Ей, вижте - поде съдържателят на пивницата, - не искам неприятности в...

- И аз не исках неприятности. Ама, стана тя, каквато стана. Неприятностите така правят. - Той отметна мокрите кичури коса от лицето си и Шай видя очите му - грейнали, широко отворени. Устата му също. Дишаше тежко. Усмихваше се. Не като човек, захванал се с тежка работа. А като човек, изправен пред приятно занимание. Не бързаше да започне, удължаваше момента, наслаждаваше му се. Сякаш са му сервирали вкусно ястие. И тогава Шай видя белезите му така, както не ги бе виждала досега, и по ръцете й плъзна тръпка, премина по гръбнака й и накара всяко косъмче по тялото й да настръхне.

- Проследих тези тримата - каза Лам. - Тръгнах по дирите им и ги следвах в продължение на два дни.

Всички затаиха дъх. Съдържателят отстъпи крачка назад с увиснали в ръцете чаша и парцал, с половинчата усмивка на лицето си. Тримата се извърнаха на столовете и застанаха с лице към Лам и с гръб към Шай и тя осъзна, че неволно пристъпва бавно напред. Усещаше краката си натежали, докато изпълзяваше от сянката покрай стената, сякаш газеше през река от мед. Изтръпналите й пръсти се наместиха около дръжката на ножа. Времето се проточи до безкрайност. Всички затаиха дъх.

- И къде те отведе следата? - попита Цилиндъра и гласът му потрепери.

Усмивката на Лам се разтегли още повече - усмивка на човек, получил именно онова, което най-много е искал за рождения си ден.

- Точно до шибаните ви крака.

Цилиндъра отметна единия край на палтото си и посегна към дръжката на меча.

Лам запрати изотдолу голямата халба и тя се пръсна в главата му, пращайки го по гръб на пода сред парчета натрошена глина и пръски бира.

Нещо изскърца пронизително - фермерът явно се беше опитал да скочи на крака, но вместо това се преметна заднешком през стола.

Рижият отстъпи назад, дали да си направи място, дали от изненада, Шай не разбра, но се озова току пред нея и тя опря плоската част на острието на ножа си в гърлото му, а с другата ръка го сграбчи през раменете.

Някой изкрещя.

Лам прекоси стаята с един скок. Сграбчи китката на Красавеца в момента, в който онзи измъкваше секирата от префърцунения си колан, и я изви нагоре. С другата ръка изтегли ножа му, заби го с всичка сила в чатала му и дръпна острието нагоре. Струите кръв оплискаха и двамата. Красавеца изпищя пронизително, оглушително силно в тясното помещение, свлече се облещен на колене, стиснал в шепи изсипващите се от корема му черва. Лам го просна по очи с мощен удар на дръжката на ножа в тила и писъкът му секна.

Една от жените скочи на крака и запуши устата си с ръка.

Рижият се размърда в ръцете на Шай, но тя го стисна още по-здраво, натисна ножа в гърлото му и прошепна в ухото му:

- Шшт!

Цилиндъра, сега останал без него, се надигна, олюлявайки се, от пода. От раната на челото му течеше кръв. Лам го стисна за врата и го отлепи от пода с такава лекота, сякаш беше парцалена кукла. Засили го напред и размаза физиономията му в дървения бар. Вдигна го и го стовари отново, а главата му изхрущя като строшено глинено гърне. И пак, опръск-вайки с кръв престилката на съдържателя на пивницата, стената зад него, че и тавана. Лам вдигна високо ножа и Шай зърна за миг отражението на ухилената му физиономия в острието. После стоманата описа размазана сива дъга, изчезна в гърба на Цилиндъра и с мощен трясък отвори прясна пукнатина по цялата дължина на дървения бар. Лам го остави прикован за бара, с колене на педя от пода и драскащи по дъските върхове на ботушите му. Целият под наоколо беше опръскан с кръв.

Всичко продължи едва няколко секунди, през които Шай не си пое дъх нито веднъж. Стана й горещо, зави й се свят, стаята беше толкова светла и ярка пред очите й. Замига на парцали. Не разбра какво точно стана. Не беше помръднала от място. Не можеше да помръдне и в момента. Нищо не мърдаше. С изключение на Лам, който вървеше към нея. Половината му лице беше опръскано с черни струйки и капки кръв. Очите му горяха, зъбите му блестяха насред тази налудничава усмивка, дъхът му свистеше в гърлото и излизаше с тихо ръмжене.

- Мамка му, мамка му - проскимтя рижият, но Шай натисна ножа и го укроти на мига. Видя в колана му затъкнат дълъг нож - почти меч - и го извади със свободната си ръка. В следващия миг Лам беше надвиснал над двамата. Главата му почти опираше в гредите на ниския таван. Сграбчи момчето за ризата и го изтръгна от хватката на Шай.

- Говори. - Той шамароса момчето с такава сила, че ако не го държеше с другата ръка, със сигурност щеше да го просне на пода.

- Аз... - смотолеви момчето.

Лам го шамароса отново. Плесницата прозвуча като гръмотевица и накара търговците в другия край на стаята да подскочат от страх, но нито един не помръдна от място.

- Говори.

- Какво.

- Кой командва?

- Кантлис. Така се казва. - И момчето започна да плямпа несвързано, едва смогваше да раздели думите една от друга. - Грега Кантлис. Не знаех що за група са, гадове, исках просто да стигна от тук до там, да изкарам малко пари. Работех на сала, прекарвахме хора през реката, у дома, на изток, един ден заваля, реката придойде и го отнесе, сала и. - Пляс. - Не искахме, истината казвам. - Пляс. - Има големи гадняри с него. Един северняк, Черното му викат, надупчи със стрели стареца. А те всички се смяха.

- Мен да ме чуваш да се смея? - Лам го фрасна през лицето с опакото на ръката си.

Рижия вдигна безпомощно ръка да се предпази и тя се разтрепери пред лицето му.

-Аз не се смях! Не! Ние не искахме да имаме нищо общо с тези убийства, затова си тръгнахме! Трябваше да са само плячкосване и обири, така каза Кантлис, после се оказа, че ще крадем деца и...

Лам го прекъсна с плесница.

- Защо са му децата? - попита той и го зашлеви през подутата луни-чава буза, омазана с кръвта от носа му.

- Има купувач за тях. Всички ще бъдем богати, каза, ако ги закараме там. Каза, че не иска и косъм да пада от главите им. Да са здрави и силни за пътуването.

Лам го шамароса отново и сцепи бузата му.

- Пътуване? Накъде?

- До Крийз, каза, като за начало.

- Това е почти където започва Сокуая - каза Шай, - на другия край на Далечна страна.

- Кантлис има кораб, чака го за пътуване по реката. Нагоре по течението. нагоре.

- До Крийз, а оттам накъде?

Главата на момчето клюмна. Клепачите му запърхаха - губеше съзнание. Лам го шамароса отново по едната буза, после - по другата, накрая го разтърси за ризата.

- До Крийз, а оттам накъде?

- Не каза. Не и на мен. Може на Тавърнър. - Момчето погледна прикования за бара мъж с щръкналата от гърба му дръжка на нож. Според Шай той беше приключил завинаги с говоренето.

- Кой купува децата? - попита Лам.

Главата на момчето се люшна и клюмна. Лам го удари отново и пак, и пак. Една от жените покри с шепи лице, другата беше като закована на-място, изправена до масата. Един от мъжете я придърпа бавно на стола до себе си.

- Кой купува?

- Не знам - смотолеви момчето и от разцепената му уста потекоха кървави лиги.

- Стой тук. - Лам пусна момчето и отиде до Цилиндъра, около чиито ботуши се беше стекла голяма локва кръв. Пресегна се и разкопча колана с меча му, после извади нож от палтото му. Претърколи с крак Красавеца и ококорените му очи се изцъклиха към тавана - вече не беше такъв красавец с изсипаните си навън черва. Свали опръсканото с кръв въже от колана му и се върна при момчето. Под смаяния поглед на изтръпналата, останала без сили Шай започна да връзва единия край на въжето за врата на момчето. Не беше кой знае какъв възел, но достатъчно здрав. Повлече момчето след себе си към вратата и то тръгна като послушно куче.

Лам спря. Съдържателят на пивницата беше излязъл иззад бара и сега стоеше на прага. Пореден пример за това, че няма как да знаеш на какво е способен човек, нито какво ще му хрумне, нито кога ще му хрумне да го направи. Стискаше здраво парцала за бърсане на чаши в ръце, сякаш беше могъщ щит срещу всякакво зло. Шай се съмняваше, че простото парче плат ще му помогне много, но нямаше как да не се възхити на куража му. Молеше се само Лам да не го нареди до Красавеца, проснат в локва кръв на дъските на пода.

- Така не е редно - каза съдържателят.

- А като умреш, това ще го направи ли по-редно? - попита Лам. Гласът му беше тих и спокоен, без всякаква заплаха в него - просто въпрос. Не му трябваше да крещи с пълно гърло - двамата мъртви зад гърба му го правеха вместо него.

Очите на съдържателя се стрелнаха насам-натам, но сред посетителите на пивницата явно нямаше герои, готови да му се притекат на помощ. Всичките имаха такъв изплашен вид, сякаш Лам беше самата смърт. Освен двама - старата жена дух продължаваше да седи невъзмутимо, изпънала гръб, а спътникът й, все така сгушен в коженото си палто, протегнал напред и кръстосал небрежно крака, бавно си наливаше питие в чашата.

- Не е редно - повтори съдържателят, но гласът му беше станал по-слаб и от разредена бира.

- Колкото редно, толкова - каза Лам.

- Трябва да съберем съд и да го осъдим справедливо, да получим отговори...

Лам се надвеси над него.

- Само един отговор те интересува в момента и това е дали искаш да продължаваш да стоиш на пътя ми.

Съдържателят се дръпна настрани и Лам повлече момчето покрай

него.

Почувствала отново сила в краката си, Шай се втурна след него и мина тичешком покрай закования пред вратата Лийф с провесено от изненада чене.

Дъждът беше отслабнал до ситен ръмеж. Лам влачеше рижото момче през калното тресавище към дървената рамка, на която висеше табелата с името на града. Беше достатъчно висока, за да мине под нея ездач. А също така, за да увисне на нея човек без кон.

- Лам! - Шай скочи от верандата на пивницата и ботушите й затънаха до глезените. - Лам! - Той претегли въжето в ръка, после го метна през кръстосаните дървени колове. - Лам! - Тя затича през калта, заплашваща да смъкне ботушите от краката й. - Лам хвана висящия край на въжето и го опъна. Момчето залитна напред, когато примката се стегна около шията му и подпря брадичката му. Подпухналото му лице имаше глуповато изражение, сякаш не схващаше какво точно предстоеше.

- Не се ли нагледахме на обесени? - викна Шай. Лам не отговори, не се обърна дори, просто нави свободния край на въжето около ръката си.

- Не е редно - каза тя.

Лам подсмръкна и се приготви да вдигне момчето във въздуха. Шай сграбчи въжето над главата на момчето и започна да го реже с късия меч. Оказа се остър, отне й само секунда.

- Бягай.

Момчето я изгледа и замига на парцали.

- Бягай, глупак такъв! - Тя го срита в задника. Момчето направи няколко несигурни крачки напред и се просна по очи в калта. Надигна се с мъка и се отдалечи, залитайки, без дори да си направи труда да свали примката от шията си.

Шай се обърна към Лам. Той гледаше втренчено, с меч в едната ръка и въжето в другата, право в нея, но сякаш не я виждаше. Не приличаше на себе си, все едно беше друг човек. Как е възможно това да е същият човек, който цяла нощ стоя надвесен над Роу, докато имаше треска, и й пееше тихо да я приспи? Вярно, пя ужасно, но все пак. Цяла нощ, с изкривено от тревога лице? Сега гледаше в тези две черни очи и изведнъж я обзе ужас, сякаш гледаше в черна бездна. Сякаш стоеше на ръба на нищото. Едва се сдържа да не побегне.

- Доведи конете им! - кресна той на Лийф, който се беше появил на верандата на пивницата с палтото и шапката на Лам в ръце. - Веднага! -Момчето се завтече да изпълни нареждането му, а той се загледа след рижия. Дъждът започна бавно да отмива кръвта от лицето му. Когато Лийф доведе най-едрия от конете, той хвана рога на седлото и понечи да се метне на гърба на животното, но то се подплаши и отскочи настрани. Лам изпъшка, залитна и се просна по гръб в калта. Едната му ръка се вкопчи в стремето, а другата изпляска силно в локвата. Обърна се и се надигна с мъка на четири крака.

- Ранен ли си? - Шай коленичи до него.

Той вдигна глава и тя видя сълзи в очите му.

- Мътните го взели, Шай, мътните го взели - промълви едва.

Шай напрегна всички сили да го вдигне от земята - непосилна задача, изведнъж се беше отпуснал като труп. Когато най-после успя да застане на крака, той я хвана за палтото и я придърпа към себе си.

- Обещай ми - прошепна, - обещай, че никога повече няма да ми заставаш на пътя.

- Няма. - Тя сложи ръка на белязаната му буза. - Но ще ти държа коня. - Тя хвана оглавника на животното, притисна муцуната му към лицето си и му зашепна успокоително. Прииска й се да можеше някой да направи същото за нея. Лам се покачи на седлото бавно, със стиснати от напрежение зъби. Седна прегърбен, стиснал юздите в дясната си ръка, а с лявата притворил яката на палтото си. Пак изглеждаше стар. По-стар от всякога. Старец, с непосилен товар на прегърбените си рамене.

- Добре ли е? - прошепна Лийф, сякаш се боеше, че Лам може да го

чуе.

- Не знам - отвърна Шай.

Лам не даде вид, че ги чу. Беше вперил премрежен поглед към черния хоризонт, почти слял се с притъмнялото небе.

- Ти добре ли си? - прошепна отново Лийф.

- И това не знам. - Имаше чувството, че целият свят се беше разпаднал под краката й и сега се носеше по течението насред странно море, далеч от сушата. - Ти?

Лийф само поклати глава и заби поглед в калта.

- Да вземем каквото ни трябва от фургона и да яхваме конете тогава?

- Ами Скейл и Калдер?

- Съсипани са, а ние трябва да потегляме. Остави ги.

Вятърът блъсна дъжда в лицето й, Шай придърпа надолу периферията на шапката си и стисна зъби. Брат й и сестра й, за това трябва да мисли сега. Те ще я направляват като две пътеводни звезди в небето, като две светлини в тъмнината. Само те бяха от значение сега.

Шай пришпори коня и поведе групата им в сгъстяващия се сумрак. Не бяха изминали много, когато чу нещо през шума на вятъра. Забавиха ход. Лам изравни коня си с нейния и извади острието от ножницата - дълъг кавалерийски меч, наточен само от едната страна.

- Някой ни следва ли? - попита Лийф и се засуети с лъка.

- Я свали това! В тая тъмница в най-добрия случай ще улучиш себе си. В най-лошия - мен. - Шай чу шум от конски копита по пътя зад тях, а също тропот на колелата на фургон. През стволовете на дърветата проблесна светлинката на факла. Преследваха ги хората от Ейвърсток? Или съдържателят на пивницата щеше да се окаже по-голям радетел за правосъдие, отколкото изглеждаше? Тя хвана кокалената дръжка на късия меч и изтегли острието, което проблесна с последната червенина на здрача. Вече не знаеше какво да очаква. Ако самият Ювенс изникнеше от тъмнината и я поздравеше с „добър вечер“, тя просто щеше да вдигне рамене и да го попита накъде се е запътил.

- Стойте, чакайте! - избумтя нечий плътен дрезгав глас. Не беше самият Ювенс. Оказа се мъжът с огромното кожено палто. Появи се на кон, с факла в ръка. - Свой съм! - провикна се той и забави ход.

- Не и за мен - отвърна Шай.

- В такъв случай първо да оправим тая работа. - Той затършува в една от торбите на седлото си, измъкна наполовина пълна бутилка и я хвърли на Шай. Зад него изтрополя фургон, теглен от два коня. Караше го старата жена дух. Сбръчканото й лице бе все така безизразно, а от устата й стърчеше стара обгорена лула за дървесна гъба. Не беше я запалила, тя просто дъвчеше дългия мундщук.

За момент никой не проговори.

- Какво искате? - попита накрая Лам.

Непознатият бавно килна шапка назад:

- Няма нужда да лееш повече кръв, приятелю, ние не сме врагове. Но дори и да бяхме, след онова в пивницата аз със сигурност щях да съм размислил по въпроса. Искам да поговорим, само това. Да ви направя предложение, което ще е от полза на всички ни.

- Говори тогава - каза Шай, издърпа със зъби тапата на бутилката, но не прибра меча.

- Така и ще направя. Казвам се Даб Суийт.

- Как? - намеси се Лийф. - Като скаута от историите ли?

- Точно като него. Аз съм той.

Шай застина с наполовина вдигната бутилка към устата си:

- Ти си Даб Суийт? Човекът, пръв видял Черните планини. - Тя подаде бутилката на Лам, но той я подаде на Лийф, без да я погледне. Лийф отпи и се задави.

Суийт се изкиска дрезгаво.

- Право да ви кажа, планината първа видя мен. От друга страна, духовете са живели в нея стотици години преди това, а преди тях - хората от Старата империя, а преди тях, преди Старите времена - кой знае още кой. Въобще знае ли някой кой в какво е пръв по тия земи?

- Но при извора на Сокуая си убил огромна червена мечка с голи ръце, нали? - попита Лийф и подаде бутилката на Шай.

- Бил съм при извора на Сокуая много пъти, това е вярно, но тая история с мечката малко ме обижда. - По силно сбръчканото лице на Суийт се разтегна огромна дружелюбна усмивка. - Да излезеш с голи ръце срещу мечка, дори малка, е доста глупава идея. Моят предпочитан подход към мечките, а и към опасностите като цяло е „колкото по-далеч - толкова по-добре“. Но минаха толкова години, много вода изтече - паметта ми не е като едно време, признавам си.

- А може би и собственото си име си забравил, а? - каза Шай и отпи от бутилката. Каква глътка й се бе отворила само.

- Мила жено, не бих отхвърлил това като възможност и ако не беше щамповано на вярното ми седло, бих се съгласил с теб на драго сърце. -Той потупа дружески протритата кожа. - Но ето на, Даб Суийт.

- От това, което съм чувала, бях сигурна, че ще си доста по-едър.

- От това, което аз съм чувал, трябва да съм половин миля висок. Хората обичат да приказват. А като заговорят, не зависи от мен колко голям ще ме изкарат, нали така?

- А този дух, тя каква ти се пада? - попита Шай.

Жената отговори вместо него, бавно и тържествено, сякаш държеше реч на нечие погребение:

- Той ми е жена.

- Честно казано - изкиска се дрезгаво Суийт, - понякога се чувствам точно така. Това там е Плачеща скала. Двамата с нея сме обиколили всяко крайче на Далечна страна, на Близка страна и на куп други страни, дето дори си нямат име. В момента сме наети като скаути, ловци и водачи на задруга от предприемачи, отправили се през равнините към Крийз.

- Така, значи - присви подозрително очи Шай.

- Както чух, вие също сте се запътили натам. Нямате кораб да ви чака, за да ви качи нагоре по течението, няма и да намерите такъв, който да спре и да ви качи по пътя, с две думи, сами сте насред равнината и ще трябва да я прекосите пеш, на кон или с фургон. С духовете, плъзнали наоколо, ще ви трябва компания.

- Вашата имаш предвид.

- Не обещавам да душа с голи ръце мечки по пътя, но ви уверявам в едно, познавам Далечна страна. Малцина познават тези земи по-добре от мен. Ако някой може да ви закара до Крийз с уши на главата, това съм аз.

Плачеща скала се покашля и прехвърли лулата в другия край на устата си.

- Така де, това сме Плачеща скала и аз.

- И за какво ти е да ни правиш подобна услуга? - попита Шай. Наистина нямаше представа, особено след това, на което бяха станали свидетели в пивницата.

Суийт се почеса по наболата брада:

- Тази експедиция беше планирана, преди да започнат неприятностите в равнините. В групата има всякакви хора. Неколцина с достатъчно желязо в жилите, но без никакъв опит и с много багаж. - Той изгледа Лам, сякаш го преценяваше като стока. Точно както Клей гледаше купчина зърно за продан. - С тия неприятности в Далечна страна човек, който няма да се погнуси от малко кръв, ще ни дойде добре. - Той отмести поглед към Шай. - А като те гледам, нещо ми подсказва, че ако се наложи да хванеш острие, ръката ти няма да трепне.

Шай претегли меча в ръка:

- Справям се колкото да не го изпусна. Какво предлагаш?

- Обикновено човек влиза в задругата с уменията си или с пари. Делим провизии и екипировка и си помагаме с каквото можем. Този едрият...

- Лам.

- Стига, бе? - повдигна учудено вежди Суийт.

- Име като всяко друго - отвърна Лам.

- Не отричам. Ти влизаш без пари. Видях с очите си какво можеш и знам, че ще си от полза. Ти ще платиш половин дял, жено, а момчето -цял, което прави. - Суийт сбърчи чело, докато пресмяташе сумата.

Може и да бяха умрели пред очите й двама души тази вечер, може и стомахът й да беше още на топка, а главата й - замаяна, но изпречеше ли се на пътя й добра сделка, Шай не беше от хората, които ще я пропуснат.

- И тримата влизаме без пари.

- Какво?

- Лийф е най-добрият стрелец, когото някога си виждал. Ценен е.

- Не думай? - Суийт не изглеждаше особено убеден.

- Така е - промърмори Лийф.

- И тримата влизаме безплатно. - Шай отпи и му подхвърли бутилката. - Или така, или никак.

Суийт на свой ред отпи от бутилката бавно и продължително, после погледна отново към Лам, който седеше неподвижно на седлото, притихнал, потънал в сянка, само крайчетата на очите му проблясваха на светлината на факлата. Накрая въздъхна дълбоко:

- Умееш да се пазариш, а?

- Моят подход към лошите сделки е „колкото по-далеч от тях, толкова по-добре“.

Суийт се изкиска тихо и подкара коня си към нея. Стисна бутилката под мишница, издърпа ръкавицата си със зъби и плесна длан в ръката на Шай.

- Дадено. Мисля, че вече започвам да те харесвам, момиче. Как ти е името?

- Шай Саут.

- Шай? - изгледа я учудено Суийт³.

- Просто име, старче, нищо повече. Я ми дай пак тая бутилка.

И те потеглиха в тъмното. Даб Суийт боботеше безспирно, редеше история след история - много приказки и нищо казано. Посмяха се дори, все едно не беше минал само час, откакто оставиха зад себе си два пресни трупа. Подаваха си бутилката, докато в нея не остана и капка и Шай не я захвърли в храстите. Усещаше приятна топлина в корема си. Ейвърсток остана зад гърба им - само няколко светлинки в далечината. Шай забави ход и изравни коня си до най-близкия до баща човек, когото някога бе имала.

- Името ти не е наистина Лам, нали?

Той извърна поглед към нея, после пак настрани. И се прегърби още повече над седлото. Придърпа нагоре яката на палтото си. Палецът му търкаше ли, търкаше остатъка от средния му пръст. Липсващия пръст.

- Всеки има минало - каза накрая.

Самата истина.

Отвлечените

Децата оставаха скупчени едно до друго, притихнали. Всеки път, ко-гато Кантлис отиваше да подкара нови. Да „подкара“, така казваше той, все едно говореше за изоставен добитък и все едно никой не умираше по време на прибирането му. Все едно че нищо от онова, което бяха направили с фермата, не се случваше. И все едно не се смееха след това, когато докараха нови облещени от ужас малки деца. Черното винаги се смееше с онзи свой смях на пресекулки, ухилен до уши, с двата липсващи предни зъба. Все едно от убиването на хора по-хубава шега не беше чувал.

В началото Роу се опитваше да разбере къде точно се намираха. Дори се чудеше дали да не опита да остави знак за онези, които със сигурност щяха да тръгнат да ги търсят. Но после нивята и горите останаха далеч назад и сега пътуваха през необятна, обрасла с твърда трева равнина, в която освен тук-там някой самотен шубрак друго нямаше. Вървяха на запад, но нищо друго не знаеше. А и беше заета, трябваше да мисли за Пит и за останалите деца, да гледа да са нахранени, чисти и да мълчат.

Децата бяха всякакви, но всичките под десет. Бяха двайсет и едно, допреди онова момче, Кеър, да се опита да избяга. Черното тръгна да го гони и се върна целия в кръв. Оттогава бяха двайсет и никой повече не опита да бяга.

С тях имаше една жена на име Бий. Тя беше свястна, нищо, че имаше белези от шарка по ръцете. Понякога прегръщаше децата. Никога Роу, за-щото тя нямаше нужда, и никога Пит, понеже него Роу го прегръщаше. Но понякога прегръщаше по-малките и им шепнеше успокоително, когато плачеха - и тя не искаше да дразни Кантлис, тя също се страхуваше от него. Понякога той я удряше, а тя, след като избърсваше кръвта от носа си, винаги намираше някакво извинение за това. Казваше, че имал много тежък живот, че бил изоставен от родителите си като дете, че бил бит и така нататък. Според Роу това беше по-скоро причина човек да не бие другите, но от друга страна, предполагаше, че хората винаги намираха някакво извинение. Пък било то и такова мижаво.

Според Роу Кантлис не беше нищо особено. Яздеше най-отпред, на-контен в хубавите си дрехи, все едно беше голяма клечка, тръгнал по важна работа, а не просто крадец на деца, убиец и най-долна отрепка, заобиколил се с още по-долни от него отрепки, пред които да се перчи и на чиито фон да изглежда нещо повече. Вечер палеше голям огън - обичаше да гледа неща да горят, - сядаше да пие и после лицето му се изкривяваше в горчива гримаса и той почваше да се жалва за всичко. Как нищо в тоя живот не било честно, как оня банкер го измамил и го лишил от наследството му, как нищо не ставало както той иска.

Веднъж спряха до широка река и прекараха целия ден там. Роу го пита: „Къде ни водиш?“, а той й каза само: „Нагоре по реката“. После дойде дълга лодка, спря до брега и той ги качи в нея и потеглиха нагоре по реката. Няколко мъже на нея, целите в мускули, я тикаха с пръти, теглеха с въжета от брега или гребяха, а плоската земя отстрани се плъзга ли, плъзга бавно покрай тях, а после, далеч, много далеч отпред, от маранята се показаха три високи върха - малко по-тъмни от синьото небе.

В началото Роу се радваше, че не трябва да язди повече, но после видя, че сега по цял ден не правеха друго, освен да седят. Седяха под навеса отпред и гледаха как водата и земята отстрани се носят бавно покрай тях и отнасят стария им живот далеч назад. С всеки ден лицата на близки и познати все по-трудно се появяваха в спомените, докато накрая миналото не се превърна в сън, а бъдещето - в непознат кошмар.

Черното често слизаше от лодката с лъка си и няколко от хората и отиваше на лов, а после се връщаше и носеше месо. Често просто седеше и пушеше. И гледаше децата и се усмихваше широко насреща им с часове наред. Като гледаше празното място от липсващите му предни зъби, Роу си спомняше как той надупчи Гъли със стрели и как го остави да виси на голямото дърво. И като си спомняше за това, й ставаше тъжно и искаше да плаче, но знаеше, че не може, защото тя беше от най-големите и всичките по-малки деца очакваха от нея да е силна, а тя се беше зарекла да е точно такава. Казваше си, че като не плаче, ще ги победи. Малка победа, но Шай казваше, че победата си е победа, без значение колко е малка.

След няколко дни на лодката видяха нещо да гори в далечината. Над тревата се показаха кълба дим, които се вдигаха нагоре и чезнеха в безкрайното небе, а над тях се виждаха черните точици на кръжащи птици. Онзи, който командваше мъжете от лодката, каза, че трябва да се върнат, защото се тревожел заради духовете, а Кантлис просто се изсмя, намести ножа в колана си и му каза, че има други неща, много по-близко до него, за които да се тревожи, и с това разговорът приключи.

Същата нощ Роу се събуди, защото някой я разтърси силно. Когато отвори очи, видя един от мъжете надвесен над нея. Онзи започна да й говори как му напомняла за някого и се усмихваше така, все едно му имаше нещо на очите. Дъхът му миришеше на вкиснато, когато я хвана здраво за ръката. Пит го удари с всичка сила, но това не беше никак силно. Бий се събуди и се разкрещя и Кантлис дойде и издърпа мъжа далеч от нея, а после Черното го рита, докато онзи не спря да мърда, и накрая го хвърли в реката. Кантлис се разкрещя на останалите да не са си и помисляли да пипат стоката, а вместо това да си ползвали шибаните ръце, защото мо-жели да се обзаложат, че няма копеле на тоя свят, дето да му опропасти печалбата.

Тя знаеше, че не трябваше да го прави, но просто не се сдържа и думите се изплъзнаха от устата й: „И като ще се обзалагате, може да се обзаложите също така, че сестра ми идва за мен! Сестра ми ще ви намери!“.

Помисли си, че Кантлис ще я удари, но вместо това той я погледна с такова изражение, сякаш тя бе последната му грижа, отредена от несправедливата съдба, и й каза: „Слушай, малката, миналото го няма вече, също като водата, дето тече покрай лодката. Колкото по-скоро си го избиеш от празната глава, толкова по-добре за теб. Вече нямаш сестра. Никой не идва за теб“. И после тръгна към носа на лодката, като не спираше да цъка с език и да бърше с мокър парцал кръвта от хубавите си дрехи.

„Истина ли е? - попита тогава Пит. - Наистина ли никой не идва за нас?“

„Шай идва.“ Роу не се съмняваше, че е така, защото Шай, имаше й доверие, не беше човек, на когото някой може да нарежда какво да прави. Но това, което не му каза, беше, че малко се надява Шай да не идва за тях, защото не искаше да я види надупчена със стрели. И защото не знаеше какво толкова можеше да направи Шай, понеже, въпреки че трима си бяха тръгнали и въпреки че двама бяха отвели конете да ги продават, и въпреки този, когото Черното уби, Кантлис пак имаше цели тринайсет мъже. Роу не виждаше какво толкова можеше да направи някой, който и да е.

Искаше й се обаче Лам да беше тук, защото щеше да се усмихне и да каже: „Всичко е наред. Не се тревожи“, точно както правеше, когато имаше буря и тя не можеше да заспи. Щеше да е хубаво.