Червена страна

Долнопробен ад

Нощният Крийз ли?

Представи си най-пропадналия бардак, само че още по-долнопро-бен. И сега добави още курви.

Най-значителното селище на границата на новия свят, раят на предприемача, така бленуваната крайна точка на пътуването на задругата, беше сбутано в криволичеща клисура, чиито стръмни склонове бяха осеяни с гниещите пънове на отсечени борове и ели. Беше свърталище на дива необузданост, отчаяни надежди и крайно отчаяние. Всичко в него бе в едната или другата крайност, никаква умереност. Място на стъпканите в калта мечти. И на нови, изсмуквани от бутилката, само за да бъдат повърнати и на свой ред стъпкани в калта. Град, в който странното минава за нормално, а нормалното - за чудатост, в който всеки ден се живее като за последно.

Калните му покрайнини се състояха предимно от окаяни на вид брезентови палатки, чиито повдигани от вятъра покривала разкриваха потресаващи сцени, непрепоръчителни за човешко око. Постройките бяха сковани от разцепени наполовина борови стволове, скрепени с отчаяни надежди и подкрепяни от гърбовете на насядалите покрай стените им пияници. От паянтовите им балкони се надвесваха с риск за живота си жени и рекламираха услугите си.

- Разраснал се е - каза Корлин, взирайки се през гъмжилото, задръстило централната улица.

- Доста - съгласи се Савиан.

- Не смея да кажа, че се е разкрасил обаче.

Шай не можеше да си представи какво ли е било преди. Върволица от лица и налудничави погледи ги следяха, докато минаваха през осеяната с боклук кална канавка. Лица, подхождащи по-скоро на гротескно театрално представление. Все едно някакъв безумен карнавал се беше настанил за постоянно в града. Нечий фалшив, извисен до фалцет кикот разцепи тъмнината. Отвсякъде се чуваха пъшкане - не можеше да се каже дали от удоволствие, или предсмъртни стонове, - викове на търговците от заложните къщи, пръхтене на добитък, скърцане на изтерзани пружини на легла и скрибуцане на цигулки. И всичко това се сливаше в отчаяната музика на града. От скалъпените врати и прозорци на баровете, всеки с нищо ненаподобяващ съседния, бълваха така подобните един на друг или бурен смях, съпровождащ нечия шега, или щастлив обрат на колелото на игралната маса, или негодуващ рев, породен от обида или лоша ръка на масата за карти.

- Милостиви небеса! - промърмори Маджуд иззад притиснатия към носа си ръкав в опит да превъзмогне вонята.

- Достатъчно да върне на човек вярата в Бог - каза Темпъл. - И да го убеди, че той е някъде другаде в момента.

Отпред от тъмнината изплуваха руини, колосални по размер колони от двете страни на улицата, толкова дебели, че трима мъже не можеха да ги обхванат с разперени ръце. Някои бяха прекършени почти до земята, други стърчаха пречупени на десетина крачки над улицата, но имаше и такива, чиито върхове чезнеха високо горе в тъмнината. Подскачащата светлина на факлите освети издяланите в мръсния камък букви - руни на език, забравен от векове, възпоменание за древни събития, събрали прах-та на хилядолетия.

- Какво ли е било това място преди? - промърмори Шай, вирнала колкото може нагоре глава.

- По-чисто, предполагам - каза Лам.

По древните колони като избили по дънера на сухо дърво гъби бяха накацали дървени бараки. Хората бяха вдигнали паянтови скелета по тях, бяха издялали в камъка криви ниши и подпори, бяха провесили въжета от върховете им, дори имаше рампи помежду им, докато накрая някои почти не се виждаха от накачулените по тях дърводелски „произведения на изкуството“. Бяха обсипани с факли и фенери и приличаха на призрачни кораби, незнайно как озовали се на хиляди мили разстояние във вътрешността на сушата, накичени с табели, приканващи към всевъзможни пороци, и всичко така паянтово сковано, че помръдваше при всяко по-силно подухване на вятъра.

Останалите членове на задругата се запровираха напред и долината се разшири, разкривайки атмосфера на нещо средно между оргия, улични безредици и чумна епидемия. Тълпи от облещени обезумели индивиди се щураха насам-натам, надъхани за бурна нощ на развлечения, все едно утре развратът и насилието нямаше да съществуват.

Шай жестоко се съмняваше в това.

- Прилича на битка - изръмжа Савиан.

- Но без противници - добави Корлин.

- И победители - каза Лам.

- Просто безброй поражения - промърмори Темпъл.

Хора се кандилкаха, залитаха, куцаха, влачеха се с гротескни или направо комични походки, всичките пияни, мнозина сакати или обезумели от дългото копане в дивата пустош, в пълна самота, отвикнали от това да имаш с кого да размениш дума. Шай заобиколи с коня си един, който стоеше със смъкнат до глезените панталон. В едната си трепереща ръка държеше оная си работа и пикаеше върху краката си, а с другата надигаше бутилка.

- Откъде да почне човек тука? - обърна се Голди към сводника си.

Той не можа да й отговори.

Конкуренция имаше, свирепа при това. Имаше жени с каквито ти хрумнат форми, цвят на кожата и възраст. Облягаха се по стените, раз-съблекли традиционните одежди на всевъзможни страни и изложили на показ изобилие от плът. Предимно настръхнала, тъй като определено не беше топло. Едни гукаха, усмихваха се съблазнително и раздаваха въздушни целувки, други крещяха неубедителни хвалби и обещания по отношение на уменията си и качеството на услугите си, а трети не си правеха труда дори толкова и със свирепо изражение на лицата директно излагаха на показ задниците си на преминаващата задруга. От един балкон жена се наведе и провеси две увиснали, прорязани от сини вени цици, крещейки: „Кв'о шъ ка'еш за тия?“.

На Шай й изглеждаха толкова съблазнителни, колкото парчета развалено месо, но хора различни, кой го знае какво му разпалва кръвта на този или онзи. Някакъв тип на улицата вдигна нагоре глава, вторачи се в нея и пъхна ръка в панталона си. Явно подобна гледка не минаваше за нищо особено тук, защото хората просто го заобикаляха, без да обърнат никакво внимание на очевидното му занимание. Шай изпуфтя учудено:

- Била съм на много долнопробни места, правила съм какви ли не противни неща там, но такова нещо не съм виждала.

- Аз също - смотолеви Лам и се заоглежда намръщен с ръка на дръжката на меча. Напоследък Шай все по-често я виждаше там и според нея там тя явно се чувстваше съвсем на място. От друга страна, той съвсем не беше единственият с оръжие подръка наоколо. Заплахата и насилието бяха толкова осезаеми, че сякаш нажежаваха въздуха наоколо. По верандите се мотаеха на групички всякакви главорези, въоръжени до зъби, с грозни физиономии и още по-грозни намерения, святкаха с погледи минувачите и колегите си главорези по верандите от другата страна на улицата.

Наложи се да спрат и да изчакат пътя отпред да се разчисти. Един, със завидна долна челюст и не дотам изразено чело, се отдели от групата си и приближи фургона на Маджуд.

- От коя страна на улицата си ти? - изръмжа той.

Както обикновено Маджуд се замисли, преди да отговори:

- Купих парцел, на който смятам да построя работилницата си, но преди да съм го видял...

- Той не ти говори за парцели, глупако - изсумтя присмехулно друг главорез. Косата му беше толкова мазна, че все едно си беше топил главата в студена телешка яхния. - Пита те дали си на страната на Кмета, или на Папа Ринг?

- Аз съм търговец. - Маджуд плесна с юздите и подкара рязко фургона. - Дошъл съм да изкарвам пари, не да взимам страни.

- По средата на улицата е само канавката! - провикна се след него масивната челюст. - В шибаната канавка искаш да свършиш, така ли?

Калната река, която минаваше за улица, се разшири, но остана все така натоварена с минувачи. Каменните колоните от двете й страни се издигаха още по-високи. Долината отпред се разделяше на две, а по средата се виждаха останките на древен, издялан в скалния склон амфитеатър. Суийт чакаше от едната страна пред голяма постройка, която имаше вид на скалъпена от стотина накачулени една връз друга бараки. Изглежда, някой оптимистично настроен ентусиаст се беше пробвал на нея с бяла боя, но някъде към средата се беше отказал и останалата й част се лющеше, придавайки й вид на огромно влечуго.

- Това е „Емпориум на романса, песента и универсалната стока“, седалището на Папа Ринг, или както го наричат местните, Белият дом -обяви Суийт, докато Шай привързваше коня си отпред. - А ей там - възрастният скаут посочи от другата страна на потока, който разполовяваше улицата и служеше едновременно за източник на питейна вода и естествен отходен канал и през който бяха наредени камъни за стъпване и бяха прехвърлени няколко мокри дървени талпи - е седалището на Кмета, „Храмът на зара“.

Въпросното седалище заемаше древните останки на храм - няколко колони с половин покрит с мъх фронтон отгоре. Разстоянията между колоните бяха преградени с хаотично наковани дъски - подобаващ изглед предвид новото божество, на което бе посветен храмът.

- Макар че, честно казано - продължи Суийт, - и двете места предлагат едно и също. Чукане, пиячка и комар. Така че разликата е само в името. Да вървим, Кмета чака с нетърпение да се запознае с вас. - Той отстъпи назад и пропусна един фургон, чийто задни колела изпръскаха с кал всичко наоколо, после прекоси улицата.

- А аз какво да правя? - попита Темпъл, все още на гърба на мулето си и с истинска паника, изписана на лицето.

- Наслаждавай се на гледките - предостатъчно материал за проповедите ти. А в случай че ти се прииска да пробваш от едно или друго, не забравяй, че имаш дългове! - Шай последва Лам през улицата, като внимаваше да стъпва по най-твърдите места в калта, тъй като лепкавата каша моментално се опита да свали ботушите от краката й. Току пред стълбите на „Храма на зара“, докато заобикаляше някаква канара в калта, забеля-за, че това всъщност беше главата от огромна статуя. Половината лице се губеше в тинята, но другата, оронена и загладена от времето, все още излъчваше мрачна величественост. Изкачи стълбите, мина покрай две групички начумерени главорези и се озова пред светлия отвор на вратата.

Горещината я блъсна в лицето като шамар. Вонята на пот беше толкова силна, че Шай - макар и привикнала към липсата на баня - имаше чувството, че се дави в нея. Горяха огньове, чиито високи пламъци бълваха пушек в и бездруго задименото от лулите с дървесна гъба помещение. Евтините газени лампи, пълни със смрадливо масло, пращяха и съскаха и очите на Шай моментално се насълзиха. По мръсните стени, наполовина зеленясало дърво, наполовина покрит с мъх камък, се стичаше на струйки отложеният дъх на отчаянието на посетителите. Високо над главите на тълпата, окачени в каменни ниши, висяха дузина прашасали брони, най-вероятно принадлежали на имперски генерал и стражата му - гордото минало, вторачено с мълчаливо неодобрение в жалкото настояще.

- Става все по-зле, а? - каза Лам.

- Че кое става по-добре в днешно време? - отвърна Суийт.

Помещението кънтеше от тракането на зарове, виковете на залагащите, изкрещени обиди и закани. Някъде с такова настървение, все едно животът им зависеше от това, свиреше оркестър. Група пияни златотър-сачи припяваха, като не знаеха и една трета от думите на песента, но компенсираха успешно, заменяйки ги с псувни. Един мъж се запрепъва зад-нешком, стиснал в шепа счупения си нос, и се блъсна в бара - излъска-но от хилядите лакти парче дърво и сигурно единственото що-годе чисто нещо наоколо. Беше дълъг сигурно половин миля, но въпреки това претъпкан от крещящи за пиене клиенти. Отстъпвайки назад, Шай почти се блъсна в маса за карти. Един от играчите бе възседнат от жена, която така бе засмукала устата му, все едно в гърлото му имаше парче самородно злато и само ако успееше още малко по-надолу да натика езика си, щеше да го докопа.

- Даб Суийт! - викна някакъв тип с брада, която започваше току под очите му, и плесна скаута по рамото. - Гледайте, бе, Суийт се върна!

- Да, доведох и една задруга със себе си.

- Проблеми със стария Санджийд по пътя?

- Малко - отвърна Суийт. - В резултат на което сега е мъртъв.

- Мъртъв?

- Можеш да се обзаложиш. - Той посочи с палец към Лам. - Работа на ей това момче тука...

Брадатият обаче не го дочака, вече се беше покатерил на най-близката маса, разрита чаши и карти и закрещя:

- Слушайте, хора! Даб Суийт убил оня шибаняк Санджийд! Дъртото копеле е мъртво!

- Да живее Даб Суийт! - изкрещя някой и ревът на тълпата отекна във влажните греди на тавана, а оркестърът засвири още по-свирепо.

- Чакайте - провикна се Суийт. - Не аз го убих.

Лам го дръпна настрана:

- Мълчанието е най-добрата броня на боеца, както казват. Просто ни заведи при Кмета.

Продължиха през гъстата тълпа покрай желязна клетка, в която двама чиновници теглеха на везни златоносен прах и монети от всевъзможни страни и с помощта на магията на сметалото ги обръщаха в чипове за залагане и обратно. Мнозина от онези, които Лам избутваше от пътя си, се извръщаха недоволни, готови да излеят гнева си, но когато виждаха лицето му, бързо размисляха. Същото безизразно и унило лице, на което момчетата в Скуеърдийл се присмиваха. Но сега човекът зад него бе видимо променен. Или по-скоро бе разкрил истинската си същност.

В подножието на стълбището стояха двама от биячите на Кмета и гледаха строго, но Суийт им викна:

- Тези идват при Кмета! - Той изтика пред себе си Шай и Лам нагоре по стълбището, оттам по вътрешния балкон над тълпата от клиенти и право към една тежка врата, от двете страни на която се мъдреха още две начумерени мутри.

- Стигнахме - каза той и почука на вратата.

Вратата се отвори и на прага й застана жена.

- Добре дошли в Крийз - каза тя.

Носеше черна рокля от лъскава материя, с дълги ръкави и закопчана чак до шията. Според Шай беше към края на четиресетте, с тук-там прошарена коса, но си личеше, че навремето е била истинска красавица, а също, че все още имаше какво да покаже. Тя взе ръката на Шай в своята, постави другата отгоре и каза:

- Ти трябва да си Шай. А ти - Лам. - Направи същото с грубата лапа на Лам и той й благодари, макар и със закъснение и с изтънял от изненада глас, после се сети и свали опърпаната си шапка, разкривайки щръкнали във всички посоки кичури коса.

Но жената се усмихна, сякаш за пръв път ставаше обект на подобна галантност. Затвори вратата, тя щракна в рамката, какофонията на игралната зала моментално секна и в стаята стана неочаквано тихо и спокойно.

- Моля, седнете. Господарят Суийт ми каза за неприятностите ви. За отвлечените деца. Ужасно. - На лицето й се изписа такава болка, все едно за нейните собствени деца ставаше дума.

- Ъхъ - смотолеви Шай, стъписана от проявата на такова съчувствие.

- Ще желаете ли питие? - Без да дочака отговор, тя взе чаши и наля четири солидни дози. - Моля да ме извините за състоянието на това място, както можете да си представите, тук не се намират лесно прилични мебели.

- Ще го преживеем - каза Шай от може би най-удобния стол, на който някога беше сядала, в сигурно най-хубавата стая, която беше виждала. На прозорците висяха пердета от Кантика, в лампите от цветно стъкло горяха свещи, а в средата имаше огромно бюро с красив кожен плот, с тук-там кръгли следи, оставени от мокри дъна на бутилки.

Тази жена имаше много изтънчени маниери, помисли си Шай, личеше си по това как им поднесе чашите. Не беше високомерието, с което глупаците гледаха отгоре, мислейки си, че това ги издига над останалите, а онова поведение, което можеше да накара всеки да се почувства значим, независимо колко е пребит от умора, мърляв до уши и с протрит на задника от езда панталон, без значение от това колко мили е изминал в прахоляка или преди колко дни е била последната му баня.

Шай отпи от чашата, отбеляза наум, че питието, също както и всичко останало наоколо, определено беше много над класата й, покашля се и каза:

- Надявахме се да видим Кмета.

Жената приседна на ръба на бюрото, изпъна елегантно гръб - според Шай тя щеше да се чувства съвсем удобно и да изглежда толкова непринудено и на ръба на бръснач - и отвърна:

- Правите го.

- Кое, надяването ли?

- Виждането.

Лам се размърда на стола, сякаш цялото това удобство му причиняваше неудобство.

- Ти си жена? - попита Шай. Главата й все още беше замаяна от кошмара на игралната зала отвън.

Кмета просто се усмихна. Правеше го непрекъснато, но усмивката й беше такава, че някак никога не омръзваше.

- От другата страна на улицата използват други думи за мен, но да, аз съм жена. - Тя гаврътна питието с маниер, който говореше, че не й е първото за деня, няма да е последното, а също, че без значение колко ще го последват, от това нищо няма да се промени. - Суийт ми каза, че търсите някого.

- Човек на име Грега Кантлис - отвърна Шай.

- Познавам Кантлис. Надуто конте и долна отрепка. Върши мръсната работа на Папа Ринг, грабежи, убийства.

- Къде можем да го намерим? - намеси се Лам.

- Доколкото ми е известно, е извън града. Но вярвам, че скоро ще се върне.

- Колко скоро? - попита Шай.

- Четиресет и три дни.

Шай се почувства, сякаш я сритаха в корема. Беше са настроила за добри новини или поне за някакви новини. Досега я крепеше мисълта за усмихнатите лица на Роу и Пит, за прегръдката, когато ги откриеше. Уж знаеше, че няма смисъл, но надеждата е като влагата - колкото и да се пазиш от нея, малко винаги прониква отнякъде. Пресуши на един дъх чашата - питието вече не беше така сладко - и изсъска през зъби:

- Мамка му!

- Идваме от много далеч. - Лам постави внимателно чашата си на бюрото и Шай с известно безпокойство забеляза, че кокалчетата му бяха побелели от напрежение. - Оценявам гостоприемството ти, наистина го оценявам, но не съм в настроение за шибани шегички. Къде е Кантлис?

- Рядко съм в настроение за шибани шегички. - Неприличната дума прозвуча още по-грубо, изречена с изтънчения глас на Кмета. Тя продължи да гледа Лам право в очите. С добри маниери или не, явно не беше човек, когото лесно можеш да уплашиш. - Кантлис ще се върне до чети-ресет и три дни.

Шай не беше от онези, които се вайкат и кършат ръце. Секунда с език в пролуката между предните зъби и размишления относно несправедливостите на живота, стоварили се на главата й, и вече мислеше за това какво следва оттук нататък.

- И какво им е толкова специалното на тези четиресет и три дни?

- След точно четиресет и три дни всичко в Крийз ще се обърне с главата надолу.

Шай кимна към прозореца и шумотевицата отвън:

- Нещо ме кара да си мисля, че те по принцип са си надолу с главата.

- Става дума за друго. - Кмета се изправи и й предложи бутилката.

- Е, защо не? - Шай я пое и забеляза, че Суийт и Лам също не смятаха да откажат по още едно питие. Да откажеш пиене в Крийз, изглеждаше толкова нелогично, колкото да откажеш да дишаш. Особено при такова добро питие и такава воня във въздуха.

- От осем години сме тук, Папа Ринг и аз, гледаме се от двете страни на улицата. - Кмета отиде до прозореца и се загледа навън. Походката й бе така плавна и грациозна, все едно не стъпваше по земята, а се носеше над нея. - Когато дойдохме, нямаше нищо тук, само една клисура. Двайсетина бараки сред руините, където траперите идваха да изкарат зимата.

- И каква гледка бе ти сред тях - подсмихна се Суийт.

- Скоро свикнаха с мен. Осем години градът растеше покрай нас. Преживяхме чумата, четири нападения на духовете, две на бандити, после пак чумата. След големия пожар строихме наново, по-нависоко и по-добре и бяхме готови, когато откриха златото и хората започнаха да прииждат. Осем години вече се гледаме от двете страни на улицата, зъбим се един на друг, осем години непрестанна вражда.

- Скоро ли ще стигнеш до същината? - попита Шай.

- Враждата ни започна да вреди на печалбите. Затова се разбрахме да разрешим спора си, прилагайки старите златотърсачески традиции -най-близкото до закон по тези места, но уверявам ви, хората го взимат доста на сериозно. Решихме да третираме града като парцел за разработка с двама претенденти - победителят получава всичко.

- Победителят в какво? - попита Лам.

- Бой. Не беше моя идея, Папа Ринг ме подлъга да се съглася. Бой между двама избраници с голи ръце в начертан на земята кръг в древния амфитеатър.

- Дуел в кръга - промърмори Лам. - До смърт, нека позная?

- Както разбирам, в повечето случаи така свършвали подобни боеве. Господарят Суийт ми каза, че имаш известен опит в тази област.

Лам изгледа Суийт, после за кратко Шай и накрая отново Кмета.

- Малко - изръмжа.

Навремето Шай щеше да се пръсне от смях само при мисълта за Лам в бой до смърт с голи ръце. В момента не виждаше нищо смешно в това.

Суийт се изкикоти, докато оставяше празната си чаша:

- Хайде да спрем с преструвките, а?

- Какви преструвки? - погледна го Шай.

- Това с името, Лам, ето това. Знаеш ли как казвам аз на вълк в овча кожа?

- Не, но имам чувството, че няма да ни го спестиш - извърна се към него Лам.

- Вълк. - Възрастният скаут размаха показалец и се огледа с огромно задоволство. - Мисълта ми се загнезди в главата още от момента, в който видях как един огромен деветопръст северняк очисти двама скитници в Ейвърсток. Но когато го видях как размаза Санджийд като буболечка, вече знаех със сигурност. Да ти призная, когато те питах дали не искате да се присъедините към задругата, вече ми се въртеше в главата идеята, че двамата с Кмета може да се окажете полезни един на друг...

- Ама и ти си един хитрец - изсъска му през зъби Лам и Шай забе-ляза, че очите му святкаха гневно и вените на шията му изхвръкнаха. -На твое място щях много да внимавам, сваляйки овчата кожа, шибаняко, може би няма да ти хареса какво ще откриеш отдолу!

Суийт потрепна, Шай се сепна и замига стреснато. Изведнъж спокойствието и уютът на стаята изчезнаха и тя се почувства сякаш застанала на ръба на огромна пропаст. Тогава Кмета се усмихна, сякаш нищо особено не беше станало, пое нежно треперещата ръка на Лам, напълни чашата му и не побърза да отдръпне пръсти от неговите.

- Папа Ринг доведе човек да се бие за него - продължи тя непринудено. - Северняк на име Златния.

- Глама Златния? - Лам се сви на стола, сякаш внезапно засрамен от поведението си до преди малко.

- Чувала съм за него - намеси се Шай. - Чух, че само глупак би заложил срещу него.

- Зависи срещу кого се бие. Никой от хората ми не може да се мери с него, но ти. - Тя се надвеси напред и полъхът на парфюма й, по-голяма рядкост и от златото в Крийз, накара дори бузите на Шай да пламнат. -От това, което чух от Суийт, с теб също никой не може да се мери.

Навремето Шай щеше да се пръсне от смях и при тази мисъл. Сега дори не се усмихна.

- Ами ако се окаже, че вече не съм в разцвета на силите си? - промърмори Лам.

- О, я стига. И двамата с теб не сме прехвърлили още билото на живота. Аз се нуждая от помощта ти. Ти се нуждаеш от моята.

Тя погледна Лам право в очите и той отвърна със същото, все едно в стаята нямаше друг освен тях. Изведнъж Шай изпита тревога. Сякаш току-що бе надиграна в пазаренето от тази жена, без дори да се споменат цени и уговорки.

- И какво ще ни спре да открием децата по друг начин? - намеси се тя сопнато и гласът й прозвуча мрачно като крясък на врана в гробище.

- Нищо - отвърна просто Кмета. - Но ако искате Кантлис, Папа Ринг ще застане на пътя ви. А аз съм единствената, която може да го махне оттам. Би ли определил това като справедлива оценка, Даб?

- Ще кажа само, че е истина - отвърна Суийт, все още леко притеснен след изблика на Лам. - А кое е справедливо, оставям това на по-свес-тните от мен да решават.

- Няма нужда да решавате сега. Ще ви уредя стаи в странноприемницата на Камлинг. Това е най-близкото до ничия земя, с което разполагаме тук. Ако откриете децата без помощта ми, имате благословията ми да си вървите по живо по здраво. Ако ли не... - Кмета ги дари с поредна усмивка. - Знаете къде да ме откриете.

- Докато Папа Ринг не те изрита от града.

Кмета извърна рязко поглед към Шай и в очите й имаше гняв, яростен и неподправен. Но само за миг, после тя сви рамене:

- Все още се надявам да остана - каза тя и напълни отново чашите.

Парцели

- Ами, парцел е - каза Темпъл.

- Безсъмнено - кимна бавно Маджуд.

- За повече от това не смея да гадая дори.

Маджуд поклати глава:

- Нито пък аз. Въпреки че го притежавам.

Както изглеждаше, златните залежи в Крийз явно бяха силно надценени, за сметка на това някой очевидно се бе натъкнал на кална жила с колосални размери. Като начало страховитият гьол, който тук наричаха централна улица, превръщаше пресичането от другата страна в рисковано за живота газене до глезените и ругаене до припадък. После идваше летящата из въздуха кал, вдигната от всяко колело на фургон и достигаща неподозирани височини, преди да се изсипе върху постройка, човек или звяр. След нея се нареждаше коварната течна тиня, която проправяше своя път нагоре, просмукваше се в дърво и брезент, разцъфтяваше с мъх и плесен и оставяше черната си следа по всяка дреха в града. След тях идваше неизчерпаемият приток на оборски тор и изпражнения, срещащи се във всички възможни цветове и форми, често на най-неочаквани места. И накрая, но не на последно място, се нареждаше моралната мръсотия.

И парцелът на Маджуд изобилстваше от всички тях.

Някакъв неописуемо измършавял индивид изпълзя от една окаяна на вид палатка, опъната надве-натри над него, изхрачи се, дълго и продължително изплю завидния резултат на усилията върху осеяната с боклуци кал. После хвърли един войнствен поглед на Маджуд и Темпъл, повдигна рязко нагоре протритата си, дълга до земята нощница, така че тя да се свлече моментално обратно долу, и изчезна в тъмната вътрешност на палатката.

- Местоположението е добро - отбеляза Маджуд.

- Отлично - съгласи се Темпъл.

- Точно на главната улица. - Нищо чудно, Крийз беше толкова тесен, че на практика представляваше само една улица. Денят я показваше в различна светлина: в никакъв случай по-чиста, но поне размириците и лудницата ги нямаше. Тълпата от опиянчени разбойници между древните колони се беше смалила до поносими граници. Безсъмнено бардаците, заложните зали, пушалните за хъск и пивниците бяха отворени както винаги, но поне не рекламираха услугите си с такова настървение, все едно утре идваше краят на света. Сега на преден план излизаха заведенията с недотам бляскави стратегии за одиране на кожите на клиентите: механи, менителници на пари, заложни къщи, ковачници, месарници, конюшни, ловци на плъхове, шапкари, посредници в продажбите на парцели, минни консултанти, търговци на минно оборудване от най-долнопробно качество и дори поща, чийто чиновник Темпъл бе видял по-рано да изсипва чувалите с писма в потока току на самия край на града. Групи от все още замаяни златотърсачи се влачеха унило към парцелите си вероятно с надеждата да изкрънкат от леденостудения поток достатъчно златоносен пясък, за да изкарат поредната умопомрачителна нощ. От време на време пристигаха по някой и друг оръфан от дългия поход пътник от задруги, всеки погнал своите мечти, със същите смаяни и сащисани погледи, с които бяха гледали Маджуд и Темпъл при пристигането си.

Това беше Крийз. Място, през което всеки преминава.

- Имам табела - обяви Маджуд и я потупа нежно. Беше прясно боядисана в бяло, със златисти букви, гласящи: „Метална работилница Ма-джуд и Кърнсбик, панти, пирони, инструменти, поправка на фургони и висококачествени ковашки услуги“. Отдолу на пет различни езика пишеше: „Ковачница“ - разумно решение за град като Крийз, където едва можеш да намериш двама души да говорят един и същи език на едно и също място, камо ли да го четат. На северняшки думата беше написана с правописна грешка, но въпреки това табелата превъзхождаше в пъти висящите шарении по главната улица. Постройката отсреща например имаше червена табела с жълти букви, чиято боя се беше стекла обилно в долния край. На нея пишеше просто и ясно: „Чукане“.

- Нося я чак от Адуа - продължи Маджуд.

- Това е една чудесна табела, която олицетворява огромното ти постижение да стигнеш толкова далеч. Сега ти трябва само постройка, на която да я окачиш.

Маджуд се покашля и изпъкналата му адамова ябълка подскочи нагоре.

- Доколкото си спомням, дърводелство и строителство бяха едни от многото занаяти във впечатляващия ти списък от професии.

- Доколкото аз си спомням, ти не беше много впечатлен - отвърна Темпъл. - „Не ни трябват къщи тук“, ако позволиш да те цитирам.

- Имаш завидна памет за минали разговори.

- В частност за онези, от които зависи животът ми.

- Трябва ли да се извинявам в началото на всеки наш разговор?

- Не виждам причина да не го правиш.

- В такъв случай приеми извиненията ми. Не бях прав. Ти се доказа като лоялен и предан спътник, да не споменавам така значим проповедник. - Бездомно куче прекоси парцела, подуши едно лайно в калта, остави своето до него и си продължи по пътя. - От позицията ти на дърводелец и строител...

- Бивш.

- ... как би подходил с този парцел?

- Щом наистина настояваш. - Темпъл пристъпи напред. Ботушът му затъна доста над глезена и той го измъкна с жвакане и не без известни усилия от калта.

- Теренът не е от най-добрите - призна Маджуд.

- Теренът винаги е достатъчно добър, ако копаеш достатъчно надъл-боко. Като за начало се започва с набиването на пилони от прясно отсечено твърдо дърво.

- Това изисква здрав гръб. Ще видя дали господарят Лам няма да е склонен да отдели ден-два.

- Той има достатъчно здрав гръб.

- Не бих искал да съм дървеният пилон под чука му.

- Аз също. - Темпъл се замисли, че от напускането си на Дружината на Милостивата ръка се беше чувствал почти непрекъснато точно така, и сега му се искаше да сложи край на това. - Върху пилоните се строи рамка. Отново от твърдо дърво, от захванати напречни греди, за да поддържа чамовите дъски на пода. Трябва да е достатъчно високо над калта, за да не газят клиентите ти в нея. Предната част на приземния етаж е за магазина, а задната е за канцеларията и работилницата. Ще трябва да наемеш зидар за комина и за каменната пещ. На горния етаж ще е жилището ти. Балконът над улицата, изглежда, е на мода. Ако решиш, можеш да го украсиш с полуголи жени.

- Вероятно ще се огранича само до част от местните обичаи.

- Високият покрив със стръмни склонове ще се справи с дъждовете през зимата и ще отвори място за таван, който можеш да използваш за склад или помещения за работници. - Идеята за постройката започна да се избистря в главата на Темпъл, докато чертаеше с отривисти движения скицата и размерите в калта. Единственото, което разваляше иначе почти идиличната картина, бяха групичката необуздани дечурлига духове, които се плацикаха полуголи в пълния с лайна поток.

Маджуд кимна, видимо доволен:

- Трябваше да кажеш, че си архитект, а не просто строител.

- Щеше ли това да промени много?

- За мен, да.

- О, но нека позная, не и за Кърнсбик.

- Сърцето му е от камък...

- Намерих! - Някакъв омазан до ушите в кал индивид влетя с пляскане на конски копита в града. Пришпорваше колкото сила имаше съсипаното от езда животно, вдигнал гордо ръка, сякаш носеше свитъка със словото на всемогъщия. - Намерих парче! - изрева отново той. - Темпъл зърна издайническото проблясване на злато в шепата му. Хората наоколо го приветстваха вяло, подвикнаха едва-едва поздравленията си и след като той слезе от коня, се събраха около него да го шляпат по гърба, вероятно надявайки се вътрешно, че късметът му ще се окаже прилепчив.

- Един от късметлиите - каза Маджуд, наблюдавайки златотърсача, който прецапа с кривите си крака калта и заизкачва стъпалата на „Храма на зара“, последван по петите от екзалтираната при вида на самородния златен къс тълпа.

- Убеден съм, че по обяд ще е вече разорен - каза Темпъл.

- Чак на обяд?

Едно от покривалата на входа на една от палатките се отметна. Отвътре се чу пъшкане и нечия струя пикня заплиска по съседната палатка, опръска калта, премина в капчук и накрая секна. После покривалото се спусна обратно.

Маджуд въздъхна дълбоко:

- В замяна на помощта ти при изграждането на въпросната постройка съм склонен да ти плащам по една марка дневно.

- Хм - изсумтя Темпъл. - Значи, Кърнсбик не е успял да се пребори с всичката щедрост в Кръга на света.

- Задругата може и да е разпусната, но аз все още смятам за свой дълг да се погрижа за онези, с които делих несгодите по пътя.

- Или си се надявал да наемеш някого намясто, но сега оценяваш местните строителни умения като. не дотам впечатляващи. - Темпъл повдигна многозначително вежда и огледа съседната на парцела постройка - всеки прозорец и врата провиснали под свой собствен ъгъл, цялата наклонена на една страна, при все затъналия в калта като подпора огромен каменен блок. - Предполагам ще искаш да построиш нещо, което няма да го отнесе първият порой. Как мислиш, тук времето през зимата дали се влошава много?

Двамата замълчаха. Хладният вятър разлюля брезентовите платнища на палатките и околните постройки изскърцаха заплашително.

- Каква надница искаш? - попита Маджуд.

Напоследък Темпъл все по-често обмисляше варианта, в който се изнизва тихомълком и оставя дълга си към Шай Саут, застинал завинаги на седемдесет и шест марки. Но тъжната истина бе, че нямаше с кого да се изниже тихомълком, нито после къде да отиде, а знаеше, че сам е още по-безпомощен, отколкото в компанията на други. Това му оставяше само още една възможност и тя беше да се сдобие с пари.

- Три марки дневно. - Четвърт от онова, което плащаше Коска, но десетократно повече от онова, което изкарваше, яздейки зад стадото.

- Абсурд - цъкна с език Маджуд. - Подозирам, че сега говори юристът в теб.

- Двамата с дърводелеца са близки приятели.

- И откъде да знам, че работата ти ще си струва парите?

- Обзалагам се, че няма да намериш и един човек, който да е макар и частично неудовлетворен от строителните ми умения.

- Ти не си строил нищо тук!

- Значи, твоята къща ще е уникална. Клиентите ще се стичат на тълпи само за да я зърнат.

- Марка и половина. Повече от това и Кърнсбик ще ми откъсне главата!

- Смъртта ти ще ми тежи на съвестта, значи. Две марки дневно, плюс храна и подслон. - Темпъл протегна ръка.

Маджуд я изгледа навъсено:

- Шай Саут те е научила да се пазариш.

- Безскрупулността й граничи с тази на господаря Кърнсбик. Може би двамата трябва да станат партньори в следващото му начинание.

- Ако два чакала могат да си поделят труп.

Двамата си стиснаха ръцете. После огледаха отново парцела. Не се беше променил много, откакто го видяха за пръв път.

- Първо ще трябва да разчистим терена - каза Маджуд.

- Съгласен. Настоящото му състояние е обида в лицето на Бог. Да не говорим за това каква заплаха е за здравето. - Друг обитател на парцела изникна от едно чудно творение, чийто влажен брезент беше така провиснал в средата, че сигурно почти допираше калта отдолу. Нямаше нищо по себе си, само дълга сива брада, за беда не достатъчно дълга, че да прикрие достойнството му или поне да предпази това на околните, и колан, на който висеше голям нож. Той седна в калта и лакомо заглозга кокал. - Господарят Лам може да се окаже полезен и в това начинание.

- Безсъмнено. - Маджуд го плесна по рамото. - Аз отивам да потърся въпросния северняк, а през това време ти започни разчистването.

- Кой, аз ли?

- Че кой друг?

- Аз съм строител, не съдия-изпълнител!

- До вчера беше проповедник и пастир на стадо, а само допреди минута - юрист! Убеден съм, че като човек с множество дарби ще намериш начин - заяви Маджуд и заприпка надолу по улицата.

Темпъл извърна бавно очи от земната кочина и ги зарея в чистата синева на небесата отгоре.

- Не казвам, че не го заслужавам, ама как само те бива в това да поставяш изпитания пред човека. - Придърпа нагоре крачолите на панталона си и тръгна с отривиста походка към просяка с кокала. Все още накуцваше леко - раната в задника, получена от Шай в равнината, продължаваше да го наболява всяка сутрин.

- Добър ден! - провикна се отдалеч.

Мъжът примижа към него и осмука един хрущял от кокала:

- Как пък не. Имаш ли нещо за пиене?

- Реших, че е най-добре да го откажа.

- В такъв случай по-добре да имаш много, ама много основателна причина да ме занимаваш, момче.

- За причина, да, имам. Дали ще я намериш за основателна, жестоко се съмнявам.

- Ми, можеш да се пробваш.

- Работата е там - поде Темпъл, - че скоро започваме да строим на този парцел.

- И как смяташ да го направите с мен на него.

- Надявах се, че ще склониш да се преместиш.

Просякът огледа много внимателно кокала за нещо заслужаващо си труда по глозгането и като не откри нищо, го хвърли към Темпъл. Удари го в гърдите и отскочи настрани.

- Без питие няма да ме убедиш в нищо.

- Работата е там обаче, че този парцел принадлежи на работодателя ми, Абрам Маджуд, а...

- Кой казва?

-Кой. казва?

- Абе, аз да не пелтеча, бе? - Просякът извади ножа от канията. Нямаше заплаха в действията му, държеше го така, все едно щеше да прави нещо с него, но подтекстът беше пределно ясен. Острието беше значително по размер и въпреки мръсотията наоколо впечатляващо чисто. -Кой казва?

Темпъл отстъпи колебливо. И моментално се блъсна в нещо голямо и твърдо. Обърна се рязко, очаквайки да се озове лице в лице с друг обитател на парцела, с още по-голям нож може би - Крийз изобилстваше от ножове, кой от кой по-голям, до степен такава, че разликата между тях и меч беше само въпрос на дефиниция - но за свое най-голямо облекчение видя надвисналата отгоре си физиономия на Лам.

- Аз казвам - обърна се към просяка Лам. - Но ти не ми обръщай внимание. Можеш също така да поразмахваш още малко тоя нож. Но да знаеш само, че накрая може да се наложи да го вадиш от задника си.

Онзи сведе поглед към острието, сигурно съжалявайки за избора на размер. После го прибра тихомълком.

- Май най-добре да се преместя.

Лам кимна бавно:

- Май така ще е най-добре.

- Може ли да си взема панталона.

- Желателно е, мамка му.

Той се шмугна в палатката и излезе, закопчавайки най-прокъсаното шивашко произведение, което Темпъл беше виждал.

- Палатката ще я оставя, ако нямате нещо против. И без това не е нищо особено.

- Не думай? - отвърна Темпъл.

Просякът се замисли за момент:

- Някакъв шанс за питие, или нещо...

- Изчезвай - изръмжа Лам и онзи се понесе по улицата, сякаш го гонеше зло куче.

- А, ето къде си бил, господарю Лам! - Маджуд се зададе по улицата. Държеше крачолите си придърпани нагоре, разкривайки тънки, опръскани с кал до прасците крака. - Тъкмо бях тръгнал да те търся с надеждата да те убедя да свършиш нещо за мен и къде те откривам, тук, навил ръкави и хванал се на работа!

- Няма защо - отвърна Лам.

- И все пак, ако си готов да ми помогнеш да разчистим парцела, на драго сърце бих ти платил.

- Няма нужда.

- Наистина ли? - Слънцето проблесна в златния зъб на Маджуд. -Направиш ли ми тази услуга, ще ти бъда задължен до гроб! Смятай ме за свой вечен приятел!

- Да те предупредя - да си ми приятел, може да окаже опасно начинание.

- Мисля, че си заслужава риска.

- Особено ако ще ти спести някоя и друга пара - подметна Темпъл.

- Имам повече пари, отколкото ми трябват - каза Лам, - но за беда, приятелите винаги са ми в недостиг. - Той извърна намръщен поглед към скитника с нощницата, който тъкмо подаваше глава навън от палатката си. - Ей, ти! - Онзи на мига се прибра обратно като подплашена костенурка в черупката си.

Маджуд повдигна многозначително вежди към Темпъл:

- Де да беше всеки така разбран.

- Не всеки е склонен да се продаде в робство.

- Никой не те е насилвал да приемаш. - Шай стоеше на разнебитената веранда на съседната къща, кръстосала крака, облегнала лакти на парапета и провесила ръце надолу. Темпъл едва я позна. Носеше нова риза с навити до лактите ръкави. Загорелите й от слънцето ръце, едната с все още ярко очертан на нея спираловиден белег от въжето, бяха чисти. Елекът й от овча кожа, който по силата на всякаква логика беше жълт, белееше ослепително на яркото слънце - същинско небесно видение на фона на калта и мръсотията. Шапката й, все така лекьосана, сега беше килната назад и косата под нея - не толкова мазна и по-червена от преди, се вееше свободно на вятъра.

Колкото повече я гледаше Темпъл, толкова повече му допадаше гледката.

- Изглеждаш...

- Чиста?

- Нещо такова.

-Изглеждаш. изненадан.

- Малко.

- Ти да не мислеше, че воня по собствено желание.

- Нещо повече, мислех, че толкова ти харесва, че не можеш да се сдържиш да не вониш.

Тя се изплю през пролуката между предните си зъби току пред ботушите му.

- Е, сега осъзнаваш грешката си. Кмета беше така добра да ми заеме ваната си.

- Къпем се с Кмета, значи?

- Издигаме се - намигна му Шай.

Темпъл подръпна ризата си - започваше да подозира, че вече се крепи само на по-упоритите петна по себе си:

- Мислиш ли, че ще пусне и мен в банята си?

- Можеш да питаш. Но предполагам, че шансът да нареди да те убият, е едно към четири.

- Не е никак зле. Много хора са едно към едно по отношение на без-временната кончина.

- Свързано е, предполагам, с професията ти на юрист?

- Считано от днес, държа да те информирам, не съм юрист, а строител и архитект.

- Ха, сменяш професиите по-бързо, отколкото курва смъква гащите си, а?

- Човек трябва да се възползва от предоставените му възможности. - Той обходи с плавно тържествено движение на ръката целия парцел. -Нает съм да застроя този ненадминат парцел със седалището на Маджуд и Кърнсбик.

- Поздравления по повод оттеглянето ти от юридическата професия и присъединяването ти към уважаваните членове на обществото.

- Има ли такива в Крийз?

- Засега не, но предполагам, че скоро ще има. Събереш ли накуп тълпа опиянчени главорези, няма да мине много, преди някои да започнат да крадат, после да лъжат, след това да псуват, да откажат пиенето и накрая да създадат семейства и да започнат да си вадят хляба с честен труд.

- Коварната наклонена плоскост. - Темпъл проследи с поглед Лам, който беше подкарал пред себе си поредния просяк, повлякъл зад себе си в калта оскъдната си покъщнина. - Ще ти помогне ли Кмета да намериш брат си и сестра си?

Шай въздъхна дълбоко:

- Може би. Но на определена цена.

- Нищо не е без пари в днешно време.

- Не е. Как върви дърводелството?

Темпъл направи измъчена физиономия:

- Колкото да свържеш двата края, за беда...

- Две марки на ден плюс храна и подслон! - Провикна се Маджуд, докато разваляше една току-що опразнена палатка. - Познавам разбойници, по-милостиви към жертвите си!

- Две марки? От този скъперник? - Шай кимна одобрително. - Бра-во! Ще приема по една марка дневно за изплащане на дълга ти.

- Една марка - едва сдържа гнева си Темпъл - звучи разумно. - А Бог, помисли си, ако въобще го имаше, в отплата поиска едните пости, не че някога ги получи.

- А аз си мислех, че задругата се разпадна! - Даб Суийт и Плачеща скала спряха конете си край парцела. И двамата имаха вид на хора, които дори не са помирисвали вана, нито бяха сменили една дреха по себе си, и Темпъл намери това за странно окуражително. - Бъкхорм е извън града, при така бленуваните трева и вода, Лестек украсява амфитеатъра за големия си дебют, а останалите са се пръснали и търсят злато кой както намерил за добре, но ето ви вас четиримата, все така неразделни. Сърцето ми се топи при мисълта за другарството, което явно съм успял да изкова по време на дългия преход.

- Не се преструвай, че имаш сърце - каза Шай.

- Е, все нещо трябва да изпомпва чернилката в жилите ми, нали така?

- Ха! - викна Маджуд. - Кого виждат очите ми? Императора на равнината, покорителя на великия Санджийд, Даб Суийт!

Скаутът хвърли нервен поглед на Лам:

- С нищо не съм допринесъл за разпространението на тия слухове -

каза.

- И при все това подхванаха града като пламък суха трева! - продължи Маджуд. - Чух една дузина различни версии, никоя от които дори не се доближаваше до онова, което аз си спомням за случката. Последно чух, че си покосил въпросния дух със стрела от една миля разстояние, при това при силен страничен вятър.

- Аз пък чух, че си го нанизал на рогата на разярен бик - каза Шай.

- А според най-новата версия, достигнала до моите уши - каза Тем-пъл, - си го убил в дуел за честта на жена.

Суийт прихна:

- Откъде им хрумват подобни глупости? Всеки знае, че дори не познавам жена с чест. Това ли е парцелът ти?

- Да - отвърна Маджуд.

- Парцел е - обяви тържествено Плачеща скала.

- Маджуд ме нае да построя работилницата и магазина му на него -каза Темпъл.

- Още постройки? - Суийт потрепери и сви рамене. - Проклети покриви, дето те захлупват отгоре. Стени, да те притискат отвсякъде. Как диша човек в тях?

- Постройки - поклати глава Плачеща скала.

- Озовал се в тях, човек не може да мисли за друго, освен как да излезе обратно навън. Аз съм скитник и това е. Роден съм за живот под открито небе. - Той погледна към Лам. Севернякът извлече с една ръка поредния пияница от палатката му и го захвърли безцеремонно на улицата. - Човек е това, което е, нали така?

Шай свъси вежди:

- Може да опита да се промени.

- Може, но в повечето случаи не се получава. А и това с опитите, ден след ден, направо те изстисква. - Възрастният скаут й смигна. - Лам реши ли дали ще приеме предложението на Кмета?

- Обмисляме - отвърна троснато Шай.

Темпъл погледна Шай, после Суийт, после пак нея:

- Пропускам ли нещо?

- Както обикновено. - Шай продължи да гледа сърдито Суийт. - Ако си тръгваш от града, да не те задържаме.

- Никакъв шанс за това. - Възрастният скаут посочи улицата, по-на-товарена от движение с всяка следваща минута от деня. Слънцето вече се беше издигнало достатъчно и от калта, влажните гърбове на конете и мокрите покриви се вдигаше пара. - Наети сме да водим задруга нагоре през хълмовете. За скаута в Крийз винаги има работа. Тук всеки иска да е някъде другаде.

- Не и аз - заяви Маджуд и се усмихна широко при вида на Лам, който събаряше с крак поредната палатка.

- Не, не. - Суийт изгледа още веднъж парцела и на устните му заигра загадъчна усмивка. - Вие всичките сте си паднали на мястото тука - каза той и двамата с Плачеща скала подкараха конете надолу по улицата.

Приказки и обноски

Шай не даваше пет пари за претенциозността. Същевременно, бидейки неизменно съпътствана от нея, не питаеше топли чувства и към мръсотията. Трапезарията на Камлинг беше уродливото чедо, продукт от нещастния брак на двете, но по-грозно от всеки от двамата родители поединично. Плотовете на масите бяха педантично излъскани до безупречен блясък, но подът беше омазан с кал. Приборите за хранене бяха с красиви кокалени дръжки, за сметка на това стените бяха опръскани до нивото на кръста със засъхналите, трупани с години останки от храна. На стената висеше картина на гола жена, открила нещо наоколо, на което да се усмихва загадъчно. Рамката й беше позлатена, но мазилката около нея беше разцъфнала от мухъл благодарение на теча от тавана над нея.

- Какво място, а? - промърмори Лам.

- Това е Крийз - отвърна Шай. - Всичко е наопаки.

По пътя насам чуваше все едно и също, как коритата на потоците из тия хълмове били пълни със самородно злато и късовете само чакали нечии алчни пръсти да ги освободят от земята. Сигурно неколцина измежду късметлиите, сдобили се със злато в Крийз, наистина го бяха измъкнали от земята, но според Шай повечето бяха открили начин да го измъкнат от околните. Не тълпи от златотърсачи сега стояха намусени на опашка в трапезарията, а сводници, комарджии, рекетьори и лихвари. А също търговци, продаващи същата стока, която биха продавали другаде, но с наполовина по-лошо качество и на четворно по-висока цена.

- Проклета тълпа мошеници - промърмори Шай, прескачайки нечии опънати напред мръсни ботуши и залягайки да избегне нечий размятан нависоко лакът. - Това ли е бъдещето на Далечна страна?

- На всяка страна - смотолеви Лам.

- Заповядайте, заповядайте, приятели, моля, седнете! - Камлинг, съдържателят на заведението, беше мазен дългуч с протрито на лактите сако и неприятния навик да поставя небрежно меките си ръце, където не им е мястото, навик, който вече на няколко пъти аха да му коства юмрука на Шай в лицето. В момента беше зает да бърше трохите от дървения плот, монтиран върху останките на древна колона, около която който и да бе дърводелецът, редил дъските на пода, беше проявил завидно въображение. - Опитваме се да пазим неутралитет тук, но всеки приятел на Кмета е и мой приятел, самата истина!

- Ще държа вратата под око - каза Лам и обърна стола си настрани.

Камлинг дръпна другия за Шай:

- Ще позволите ли да отбележа колко прелестна сте тази сутрин?

- Може да го кажеш, но се съмнявам някой да повярва на думите ти вместо на очите си. - Шай се намести на стола - нелека работа предвид това, че каменната гравюра на колоната непрекъснато подпираше коленете й.

- О, напротив. Вие сте същинско украшение за скромната ми трапезария.

Шай се намръщи. Шамар би приела на драго сърце и би го отминала с лека ръка, но на цялата тази превзетост хич й нямаше вяра.

- Какво ще кажеш да донесеш яденето и да спреш да плямпаш?

- Разбира се - покашля се Камлинг и се изниза през тълпата.

- Това там Корлин ли е?

Беше се покрила в сумрака в ъгъла на помещението и оглеждаше хората. И както обикновено беше стиснала така здраво уста, че двама здравеняци с прът и длето пак нямаше да успеят да я отворят, за да изкопчат дума от нея.

- Щом казваш. - Лам примижа. - Очите ми не ги бива вече.

- Казвам. И Савиан е там. Мислех, че казаха, че са тръгнали да търсят злато.

- Аз пък мислех, че ти не им повярва тогава.

- Изглежда, съм била права.

- Обикновено си.

- Мога да се закълна, че ме видя.

-И?

- Нито кимване за поздрав.

- Може би й се иска да не те беше видяла.

- Тая работа само с искане не става. - Шай се измъкна от стола, дръпна се да направи място на някакъв плешив дангалак, който явно не можеше да говори, без да размахва вилицата си, и тръгна.

- ... още няколко пристигат, но по-малко, отколкото се надявахме. Не се знае още колко ще се появят. Явно в Мулкова е било зле. - Савиан млъкна, когато видя Шай да приближава. На масата им имаше непознат, скрит още по-навътре в сянката между него и Корлин, точно под затъмнения от завеса прозорец.

- Корлин - каза Шай.

- Шай - отвърна Корлин.

- Савиан.

Той само кимна.

- Мислех, че ще се захванете с копаене.

- Ще отложим малко. - Корлин не откъсна очи от тези на Шай. -Тръгваме след седмица. Или малко след това.

- Много народ пристига със същите намерения. Ако искате да намерите нещо повече от кал, по-добре хващайте пътя и по хълмовете.

- Тези хълмове са тук от времето, когато великият Еуз пропъди дяволите от този свят - каза непознатият. - Убеден съм, че ще са тук и след седмица. - Беше странен този непознат, с дълги, посивели коса и брада и не по-къси от тях вежди. Още по-странно, забеляза Шай, две мънички птички кротко кълвяха семена от шепата му.

- А ти си? - попита Шай.

- Казвам се Закаръс.

- Като магуса?

- Точно като него.

Глупаво, помисли си Шай, да кръстиш някого на легендарен магус от древността, но от друга страна, не по-глупаво от това да дадеш на момиче име, което означава особеност на характера.

- Шай Саут. - Тя му подаде ръка. От ръкава му изскочи още по-малка птичка и щракна с клюн към пръстите й. - А, ъъъ... това там е Лам. Пътувахме дотук от Близка страна в една задруга с тези двамата. Какво ли не преживяхме по пътя, духове, бури, реки и ужасно много скука. Славни времена, а?

- Ненадминати. - Корлин не спираше да я гледа из присвити до цепка клепачи. Шай остана с непогрешимото впечатление, че тя не я искаше наоколо, и това допълнително я амбицира да се помотае още малко край масата им.

- А ти с какво се занимаваш, господарю Закаръс?

- Със смяна на епохи. - Говореше с едва доловим имперски акцент, но някак по-особен, а гласът му наподобяваше шумоленето на стар пергамент. - С направляване на курса на съдбата. Възход и падение на народи.

- Падат ли пари от това? Стигат ли за добър живот?

Устните му се разтегнаха в леко налудничава усмивка, разкриваща чепати пожълтели зъби:

- Няма лош живот и добра смърт.

- Прав си, прав си. А каква е тая работа с птиците?

- Правят ми компания, пеят ми, когато ме налегне меланхолия. Носят ми разни неща, предимно новини, но също клечки и слама за свиване на гнездо.

- Имаш гнездо?

- Не, но те си мислят, че трябва да имам.

- Ама, разбира се. - Очевидно старецът беше напълно изкуфял, но Шай много се съмняваше, че такива коравосърдечни типове като Савиан и Корлин щяха да си губят времето с него, ако нямаха основателна причина. Имаше нещо отвратително в това как я гледаха птиците, килнали глави на една страна, изцъклили малките си немигащи очички. Все едно виждаха през нея и вече я бяха определили като пълна глупачка.

А и нещо й подсказваше, че старецът може би споделяше мнението им.

- Какво те води насам, Шай Саут?

- Дойдох да търся две деца, които бяха отвлечени от фермата ми.

- Някакви новини? - включи се Корлин.

- От шест дни обикалям улицата откъм страната на Кмета и разпитвам навред. Но тук децата не са често срещана гледка. Никой не е и чувал за деца. Ако ли пък са, не ми казват. Чуят ли името Грега Кантлис, онемяват, все едно съм им вързала езиците със заклинание.

- Заклинанията за онемяване не са лъжица за всяка уста - каза замислено Закаръс, загледан в ъгъла между стената и тавана. - Прекалено много неизвестни. - Чу се плясък на криле и един гълъб подаде глава през завесата на прозореца и изгука. - Тя казва, че са в планината.

- Кои?

- Децата. Но гълъбите са лъжци. Винаги ти казват каквото искаш да чуеш. - Старецът изплези език, топна върха му в шепата със семена и за-дъвка шумно, стривайки ги между пожълтелите си зъби.

Шай тъкмо се готвеше да си тръгне, когато Камлинг се провикна:

- Закуската ви!

- Какво според теб са намислили тия двамата? - попита Лам, докато се наместваше на стола, после избута с опакото на ръката си няколко трохи, пропуснати от домакина им.

- Да търсят злато, така чувам - отвърна той.

- Въобще не ме слушаш, нали?

- Старая се да го избягвам. Ако искат помощта ни, ще си кажат. До тогава не е наша работа.

- Можеш ли да си представиш някой от тях двамата да дойде да моли за помощ?

- Не - отвърна Лам. - Предполагам, това означава, че никога няма да е наша работа, нали така?

- Точно така. Ето за това искам да знам.

-И аз навремето бях любопитен. Много отдавна.

- Какво стана?

Лам размаха небрежно ръката с липсващия пръст пред нашареното си от белези лице.

Закуската се състоеше от студена овесена каша, разлято по нея рохко яйце и сиви парчета бекон. Овесът не беше от най-пресните, а беконът най-вероятно не идваше от прасе, но бяха в донесена от далечни земи чиния с цветя и дървета на нея, изкусно изписани в златисто. Камлинг я поднесе на Шай с мазния си угоднически маниер и с такава гордост, все едно в целия Кръг на света нямаше по-изискано ястие.

- Това от кон ли е? - промърмори Шай и сръчка с вилицата едно от парчетата месо, почти убедена, че може всеки момент да се размърда и да й каже да спре да го боде.

- Радвай се, че не е от ездача.

- По пътя насам ядяхме лайна, но поне знаехме какво са, откровени лайна. А това какво е?

- Неоткровени лайна?

- На ти един Крийз! Изящни чинии от Сулджук, но само помия в тях. Мамка му, всичко е нагоре с краката... - Шай осъзна, че в помещението беше настанала пълна тишина и се чуваше само чукането на вилицата й по чинията. Косата на тила й настръхна, докато се извръщаше бавно. Шестима мъже пристъпяха едва-едва, добавяйки калните си стъпки върху мръсния под. Петима имаха вид на истински главорези, типична гледка за Крийз, и се разгръщаха бавно между масите, заемайки позиции, откъдето да държат под око цялото помещение. Вървяха с отпуснати покрай тялото ръце и с онази провлачена походка, която казваше, че са по-горе от другите, защото, първо, са повече и второ, защото всичките носят оръжие. Шестият беше съвсем друга работа. Нисък, но ужасно набит и с огромно шкембе. Копчетата на хубавия му костюм, чийто шивач явно е бил откровен оптимист по отношение на размера, бяха опънати до скъсване. Беше чернокож, с къса посивяла коса. Едното му ухо беше разтегнато около масивна златна халка, достатъчно широка да вкараш юмрука си в нея.

Изглеждаше изключително доволен от себе си, усмихваше се наред, все едно всичко беше точно така, както го искаше. Шай го намрази от пръв поглед. Най-вероятно от завист. Така де, нищо не беше както тя го искаше.

- Няма проблем - избоботи той, видимо развеселен, - продължавайте да си ядете! Щом искате да дрискате вода после! - Избухна в смях, плесна един от хората си по гърба и онзи насмалко да забоде глава в една от чиниите със закуска. Тръгна между масите, почуквайки в дъските с бастуна си с кокалена дръжка, взе да поздравява на малко име този или онзи, да стиска ръце и потупва рамене.

Без да го изпуска от поглед, Шай се извъртя настрани на стола, разкопча най-долното копче на елека и дръжката на ножа й щръкна навън. Лам продължи да яде, забол поглед в чинията си. Не вдигна глава дори когато онзи спря до тяхната маса и каза:

- Аз съм Папа Ринг.

- Досетих се - каза Шай.

- Ти си Шай Саут.

- Не е тайна.

- А ти трябва да си Лам.

- Щом трябва.

- Търси огромен северняк с мутра, накълцана като касапски дръвник, така ми казаха. - Той дръпна един стол от съседната маса. - Нещо против да седна?

- И какво, ако кажа да - каза Шай.

Папа Ринг спря на средата приведен, облегнат на бастуна си:

- Най-вероятно ще кажа, че съжалявам, но ще седна, така или иначе. Съжалявам. - Той се настани на стола. - Нямам никакви обноски, мамка му. Питай когото искаш. Никакви шибани обноски.

Шай хвърли бърз поглед наоколо. Савиан продължаваше да гледа в пода, все едно нищо не беше станало, но тя зърна под масата проблясъка от лъскаво острие. От това малко й поолекна. Такъв е Савиан, лице в лице - каменна физиономия, от която може и нищо да не изкопчиш, но зад гърба ти е успокояващо присъствие.

Точно обратното важеше за Камлинг. Домакинът им се завтече през-глава. Търкаше нервно ръце с такава сила, че Шай ги чу как съскат.

- Добре дошъл, Папа, знаеш, че винаги си добре дошъл!

- Че защо да не съм?

-Няма причина, не, никаква. - Още малко по-силно да потриеше длани Камлинг, и щяха да пламнат. - Важното е само да няма... проблеми.

- Че кой иска проблеми. Дошъл съм да си поприказвам.

- Ами, те обикновено с приказки започват.

- Ами, то всичко с приказки започва.

- Аз само се притеснявам как ще свърши, нищо повече.

- Е, как да знае това човек, без да е почнал да приказва? - обади се Лам, без да вдига поглед от чинията си.

- А, именно - каза Папа Ринг и се ухили предоволно.

- Добре тогава - каза неохотно Камлинг. - Ще искаш ли нещо за ядене?

Папа Ринг прихна:

- Предлагаш лайна вместо храна, нещо, което тези двама злочестни-ци тъкмо са на път да открият. А сега се покрий някъде.

- Виж, Папа, недей така, това е моето заведение и...

- Късметлия си, значи. - Изведнъж веселието в усмивката на Папа Ринг изчезна. - Значи, ще знаеш точно къде да се покриеш.

Камлинг преглътна тежко и се оттегли с кисела физиономия. Глъчката от разговорите на посетителите постепенно се засили, но напрежението във въздуха си остана все така осезаемо.

- Едно от най-сигурните доказателства, че няма Бог, е съществуването на Ленарт Камлинг - промърмори Папа Ринг, докато изпращаше съдържателя на странноприемницата с поглед. Столът му изскърца жалостиво, когато той се облегна назад, отново във видимо добро настроение. - Е, как намирате Крийз?

- Мръсен. Във всяко отношение. - Шай разръчка още малко бекона, после хвърли вилицата в чинията и я избута настрана. Колкото и настрана обаче да я тикаше, пак не беше достатъчно далеч от противния бекон. Пусна небрежно ръце в скута си и едната - ха, какво съвпадение - падна точно на дръжката на ножа.

- Такъв го искаме, мръсен. Срещнахте ли се вече с Кмета?

- Не знам - каза Шай, - срещнахме ли се?

- Знам, че сте.

- Тогава защо питаш?

- Гледам да покажа някакви обноски, колкото ги имам. Не се заблуждавам обаче, че са като нейните. Много е изискана тя, Кмета, а? -Папа Ринг потърка леко длан в полирания плот на масата. - Изтънчена, фина като огледало. Като ти заприказва, чувстваш се увит в най-меката пухена завивка, прав ли съм? Що-годе по-почтените наоколо при нея се навъртат. Заради маниерите ще да е. И обноските. Те, почтените и големците, много ги тачат тия неща. Но да не се преструваме, че вие двамата сте от тях, нали така?

- Може пък натам да сме се устремили?

- О, аз съм твърдо за стремежите - каза Папа Ринг. - Бог ми е свидетел, че когато дойдох тук, нямах нищо. Но Кмета не може да ви помогне с нищо.

- А ти можеш?

Папа Ринг се разсмя, силно и от сърце - самото дружелюбие:

- О, не, не, разбира се, че не. Но аз поне ще бъда честен с вас.

- Честен по отношение на собствената си непочтеност?

- Никога не съм претендирал за друго, освен да продавам на хората онова, което искат, без да ги съдя. Кмета май ви е оставила с впечатлението, че съм голям гадняр.

- Ние и сами можем да си вадим заключенията.

Папа Ринг й се усмихна широко:

- Перната в устата, а?

- Гледам да не изоставам от теб.

- Обикновено тя говори и за двама ви, така ли?

- В повечето случаи - отвърна Лам с пълна уста.

- Аз пък мисля, че той просто те чака да кажеш нещо смислено, преди да заговори - каза Шай.

Папа Ринг продължи да се усмихва.

- Ами, това ми изглежда доста разумно решение. Вие ми изглеждате разумни хора.

- Не е като да си ни опознал, нали? - вдигна рамене Лам.

- И това е самата причина да съм тук в момента. Да ви опозная. И може би да ви дам един приятелски съвет.

- Прекалено стар съм за съвети - каза Лам. - Дори за приятелски.

- Прекалено стар си и да се биеш, но както се говори наоколо, май си щял да се включиш в едно предстоящо юмручно приключение.

Лам пак сви рамене:

- Бил съм се няколко пъти.

- Очевидно. - Папа Ринг огледа съсипаното лице на Лам. - Но кол-кото и да съм почитател на доброто старо юмручно изкуство, предпочитам този бой въобще да не се състои.

- Страх те е твоят човек да не загуби, а? - попита Шай.

Очевидно нямаше нещо, с което Шай да изтрие усмивката от лицето

на Папа Ринг.

- Не, ни най-малко. Моят човек е известен с това колко други известни мъже е пребил. Лошо при това. Работата обаче е там, че предпочитам Кмета да си събере нещата и да си тръгне по живо по здраво. Не ме разбирайте погрешно, нямам проблем с малко кръв тук-там. Показва на хората, че те е грижа и взимаш нещата на сериозно. Но многото кръв не е добре за печалбите. А аз имам големи планове за това място. Хубави планове... Но вас това не ви интересува, прав ли съм?

- Всеки има планове - каза Шай - и всеки си мисли, че неговите са хубави. Само че понякога хубавите планове се объркват и всичко тръгва надолу.

- Да ви питам друго тогава и ако отговорът ви е „да“ - веднага ви оставям да се наслаждавате на скапаната си закуска. Дадохте ли на Кмета окончателен отговор, или още не е късно да ви направя по-добро предложение? - Погледът му запрескача от единия на другия и когато никой от тях не отговори, той го прие за окуражителен знак. И може би беше прав. - Аз може и да нямам обноски, но съм винаги готов за добра сделка. Просто ми кажете какво ви предложи тя.

Лам най-после вдигна поглед от чинията:

- Грега Кантлис.

Шай се беше вторачила в лицето на Папа Ринг и не пропусна да забележи усмивката му да помръква при споменаването на името, макар и само за миг.

- Познаваш го, значи? - каза тя.

- Работи за мен. От време на време ми върши работа.

- За теб ли работеше, когато изгори фермата ми, уби приятеля ми и отвлече двете ми деца? - попита Лам.

Папа Ринг се облегна назад и потри замислено брадичка, този път с доста по-сериозно изражение на лицето.

- Сериозно обвинение. Отвличане на деца. Едно ще ви кажа, не искам да имам нищо общо с това.

- Е, изглежда, вече имаш - каза Шай.

- Имам само твоята дума. Що за човек ще съм, ако предавам хората си просто защото някой си казал нещо?

- Хич не ми пука що за човек си, мамка му - изръмжа озъбен Лам, стиснал с всичка сила ножа и вилицата, и хората на Папа Ринг се размърдаха по местата си. Шай видя, че Савиан е готов да стане, но Лам сякаш не виждаше нищо от това. - Дай ми Кантлис и приключвам с теб. Застани на пътя ми и ще си имаш проблеми. - Той сведе начумерен поглед и изгледа учудено ножа, който се беше огънал под прав ъгъл със забоден в масата връх.

Папа Ринг повдигна леко вежди:

- Много си самоуверен. За човек, за когото никой не е и чувал дори.

- Няма да ми е за пръв път. Много добре знам как ще свърши всичко.

- Моят човек не е нож за хранене, дето да огънеш така лесно.

- Ще бъде.

- Просто ни кажи къде е Кантлис - намеси се Шай - и ние си хващаме пътя и се махаме от твоя.

Папа Ринг за пръв път имаше вида на човек, готов да си изпусне нервите:

- Момиче, мислиш ли, че ще успееш да млъкнеш за малко, за да се разберем с баща ти?

- Не мисля. Не знам, сигурно е заради кръвта на дух в жилите ми, но съм прокълната с много опърничав характер. Предупредят ли ме да не правя нещо, веднага почвам да мисля как точно да го направя. Просто не мога да се сдържа.

Папа Ринг пое дълбоко дъх и се насили да запази спокойствие.

- Разбирам. Ако някой отмъкне моите деца, няма да има място в целия Кръг на света, където копелето да се скрие от мен. Но не ме превръщайте във ваш враг, когато лесно мога да бъда ваш приятел. Не мога просто да ви дам Кантлис. Това може би е в стила на Кмета, но аз не правя така. Ето какво ще направим, когато той дойде в града, ще седнем всички и ще се разберем мирно и кротко. Ще видим каква е истината и дали не може да намерим тези деца. Ще ви помогна с каквото ми е по силите, имате думата ми.

- Думата ти? - Шай се озъби и се изплю върху бекона. Ако въобще беше бекон.

- Може и да нямам обноски, но думата ми тежи. - Папа Ринг забоде дебел показалец в масата. - И това е всичко, което е от значение от моята страна на улицата. Хората са ми верни, защото аз съм верен на тях. Наруша ли това, аз съм нищо. - Той се наведе и ги подкани с пръст да направят същото, сякаш щеше да им отправи най-доброто предложение, на което са се надявали. - Но забравете за думата ми. Погледнете от друга страна. Искате помощта на Кмета, той ще трябва да се бие, а повярвайте ми, това ще е сериозен бой. Искате моята помощ? - Папа Ринг вдигна рамене, колкото високо позволяваше масивното му телосложение, и ги погледна с такова изражение на лицето, сякаш дори обмислянето на противното беше проява на същинска лудост. - Всичко, което трябва да направи, е да не се бие.

Шай не хареса копелето, нямаше му никакво доверие. Но на Кмета вярваше още по-малко. Освен това не можеше да отрече, че имаше смисъл в предложението на Папа Ринг.

Лам закима бавно, докато изправяше с два пръста огънатия нож, после го хвърли в чинията. Стана от стола:

- Ами ако предпочитам да се бия? - Той се обърна и тръгна към вратата, а застаналите на опашка за храна побързаха да се отдръпнат от пътя му.

Папа Ринг примига озадачен и повдигна учудено вежди:

- Че кой би предпочел да се бие? - Шай не му отговори, вместо това стана и хукна след Лам. - Просто помислете, нищо повече не искам! Проявете разум! - чу го да се провиква след нея, докато излизаше навън.

- Чакай, Лам! Лам! - Тя се запромъква през блеещо стадо дребни сиви овце, после се закова на място да пропусне пред себе си два фургона, чиито колела изпляскаха в калта. Зърна Темпъл високо над околните съ-боретини с чук в ръка и възседнал една напречна греда от вече придобиващия форма магазин на Маджуд. Той помаха за поздрав.

- Седемдесет! - извика му тя. Не можеше да види лицето му, но по това как се смали силуетът му се досети, че увеси нос.

- Ще спреш ли най-после? - настигна Лам току пред „Храма на зара“ и го сграбчи за ръкава. Биячите на Кмета от двете страни на вратата, същите на вид като тези на Папа Ринг, ги измериха с погледи. - Какво си мислиш, че правиш?

- Ще приема предложението на Кмета.

- Просто защото оня дебелак те е погледнал накриво ли?

Лам пристъпи към нея и Шай изведнъж осъзна колко заплашително изглеждаше надвесен над нея.

- Точно така. А също, защото неговият човек отвлече брат ти и сестра ти.

- Ти да не мислиш, че на мен ми харесва? - изсъска му гневно Шай. - Но не знаем в какво точно се забъркваме. А неговото предложение изглежда смислено на фона на всичко останало.

Лам извърна мрачен поглед към странноприемницата на Камлинг:

- Някои хора разбират само от насилие.

- А някои само говорят за него. Не те мислех за такъв. За какво дойдохме - за Роу и Пит или за кръв?

Последното не беше въпрос, но на Шай й се стори, че Лам се замисли, преди да отговори:

- Нещо ме кара да си мисля, че ще получа и двете.

Тя се вторачи за момент в лицето му.

- Кой си ти, мамка му? Навремето човек можеше да ти навре физиономията в лайната просто ей така, а ти щеше да му благодариш и да питаш има ли още.

- А сега, като го каза... - Лам стисна почти до болка ръката й и отскубна ръкава си от пръстите й. - Спомням си, че това хич не ми харесваше.

Той изкачи с тежки стъпки стъпалата към седалището на Кмета и остави Шай сама на улицата.

Толкова просто

Темпъл изтупа последните стърготини от прясно издяланата сглобка, кимна на Лам и двамата заедно свалиха плавно гредата. Стърчащият зъб се плъзна гладко в жлеба.

- Аха! - Лам плесна Темпъл по гърба. - Нищо не е така приятно за окото като добре свършената работа. Сръчни ръце имаш, момче. Чудни ръце, още повече за човек, довлечен от река. Такива ръце стават за всичко. - Той се загледа в своята, цялата надрана, останала само с четири пръста лапа и я стисна в юмрук. - Моите ги бива само за едно. - При тези думи той стовари юмрук върху гредата и сглобката прилепна плътно.

Темпъл беше очаквал дърводелството да се окаже също така досадно занимание като язденето зад стадото, но сега трябваше да признае, че работата определено му доставяше удоволствие и с всеки следващ ден ставаше все по-трудно да го крие. Имаше нещо в това как миризмата на прясно срязано дърво - естествено, когато планинският бриз се усилваше достатъчно, че да отнесе обичайната за Крийз смрад на лайна - успяваше да изтика от гърдите му задушаващите скръб и разкаяние и той отново дишаше свободно. Ръцете му преоткриха отдавна забравените умения с чука и длетото и вече познаваха добре местното дърво - бледо, гладко и здраво. Наетите от Маджуд работници вече бяха приели, че той си разбира от работата, и бяха започнали да изпълняват безропотно поставените им задачи. В момента работеха по скелето и макарите. Компенсираха липсата на умения с ентусиазъм и дървената конструкция на магазина растеше два пъти по-бързо и се получаваше дважди по-добре, отколкото беше очаквал.

- Къде е Шай? - попита той просто ей така, все едно не му се въртеше из главата план как да се измъкне от изплащането на поредната вноска от дълга. Напоследък това се беше превърнало в игра на котка и мишка между двамата. Игра, в която все губеше.

- Още обикаля града и разпитва за Роу и Пит. Всеки ден пристигат нови хора за питане. Сигурно вече е тръгнала по страната на Папа Ринг.

- Безопасно ли е?

- Съмнявам се.

- Не трябва ли да я спреш?

- Хм - изсумтя Лам и постави един от клиновете в протегната ръка на Темпъл. - Последния път, когато се опитах да я спра, беше на десет. Не се получи.

Темпъл натика клина в отвора:

- Веднъж набележи ли си цел, няма спиране.

- Трябва да й го признаеш това. - Темпъл долови нотка на гордост в гласа на Лам, докато той му подаваше дървения чук. - Няма страх от нищо това момиче.

- Защо тогава си тук и помагаш на мен, а не си с нея?

- Защото мисля, че вече съм намерил верния път до Роу и Пит. Сега трябва само да изчакам Шай да приеме цената.

-И тя е?

- Кмета иска услуга. - Двамата замълчаха за момент. В настъпилата тишина се чуваха само ударите на дървения чук на Темпъл и далечното тупкане от множество други чукове на множество други, но не дотам добри като техния строежи. - С Папа Ринг залагат Крийз на бой.

- Залагат Крийз? - извърна се рязко Темпъл.

- Двамата държат горе-долу точно по една половина от града. - Лам отправи поглед към въпросния град, сгъчкан в гънките на виещата се клисура - гигантско черво, от единия край на което влизаха хора, животни и стока, а от другия излизаха просяци, лайна и пари. - Но колкото повече имаш, толкова повече искаш. И всичко, което искат тези двамата, е половината на другия.

Темпъл изду бузи и изпуфтя, докато натикваше следващия клин:

- Един от двамата ще остане много разочарован.

- Поне един. Най-върлият враг е този, който живее в съседство, казваше навремето баща ми. Тези двамата се джавкат от години, но никой не може да надделее над другия и ето ги сега, организират бой. Победителят получава всичко. - Група полупитомни духове се изсипаха от вратата на един от най-долнопробните бардаци - по-квалитетните не пускаха такива като тях вътре, - извадиха ножове и започнаха да се ежат един на друг. Говореха на местния език, от който явно бяха успели да усвоят само псувните, и ги комбинираха успешно с универсалния език на насилието, но в Крийз, така или иначе, на човек не му и трябваше повече, за да се разбира с другите. - Двама мъже в кръга - промърмори Лам - с бая публика наоколо и всякакви залози. Накрая единият излиза жив, другият -не точно, а останалите се разотиват доволни от гледката.

- Мамка му! - изпъшка Темпъл.

-Папа Ринг е довел човек, Глама Златния. Северняк. Голямо име навремето. Чух, че отдавна участвал в подобни боеве в ями и клетки из цялата Близка страна. А също, че спечелил много победи. А Кмета, е... тя търсила къде ли не човек, който да се бие за нея. - Лам изгледа продължително Темпъл и на него не му трябваше повече, за да се досети за останалото.

- Мамка му! - Едно е да се биеш за живота си в равнината. Духовете връхлитат и не ти оставят много избор. Но е друго, да чакаш седмици наред да дойде денят, в който доброволно да влезеш в кръга пред тълпа зяпачи, където да млатиш, да кършиш и да избиеш с голи ръце живота от тялото на противника си. - Имаш ли някакъв опит в. подобни неща?

- За късмет, ако това моето може да мине за такъв, предостатъчно.

- Мислиш ли, че правото е на страната на Кмета? - попита Темпъл, замисляйки се за всичките пъти, в които той самият се беше озовавал на грешната страна.

Свъсил вежди, Лам се загледа в духовете отдолу, които явно бяха успели да разрешат спора помежду си без кръвопролитие и сега се прегръщаха дружески.

- Според опита ми почти не съществува такова нещо като страна на правото. А случи ли се да го има, аз сигурно съм роден с рядката дарба да избирам винаги обратната. - Погледът на Лам се насочи към Белия дом, а гласът му прозвуча така хладно и заплашително, че Темпъл моментално настръхна. - Знам само, че Грега Кантлис уби приятеля ми, запали фермата ми и отвлече две деца, които се заклех да пазя. Папа Ринг стои зад него, значи е мой враг. Кмета стои насреща му, значи е мой приятел.

- Наистина ли е толкова просто?

- Когато влизаш в кръга и знаеш, че ще трябва да убиеш другия, по-добре да е.

- Темпъл? - Слънцето беше слязло ниско, а една от гигантските колони хвърляше сянка точно на това място на улицата, така че на Темпъл му трябваше малко време да открие с поглед викащия във върволицата отдолу. - Темпъл? - Отново му трябваха още секунда-две, докато свърже име и усмихнатото лице, обърнато нагоре към него. Онзи имаше светли очи и чорлава руса брада. - Ти ли си това? - Отново секунда-две, преди да свърже света, от който познаваше това лице, и този, в който живееше в момента. И когато това най-после стана, резултатът бе като кофа леде-ностудена вода, лисната върху спящ човек.

- Берми? - изпъшка Темпъл.

- Приятел? - попита Лам.

- Познаваме се - едва успя да промълви.

Заслиза по стълбата с треперещи ръце, обзет от паника и острата нужда да хукне презглава. Но къде? Осъзнаваше, че при последното си бягство от Дружината на Милостивата ръка беше извадил щур късмет, и жестоко се съмняваше, че Божията милост се простира дотам, че да очаква повторен такъв. Запристъпя неохотно към Берми, почти пълзеше, дърпаше и сучеше подгъва на ризата си като дете в очакване на заслужен шамар.

- Добре ли си? - попита стириянецът. - Изглеждаш ми болен.

- Коска с теб ли е? - едва успя да изрече Темпъл, имаше чувството, че всеки момент ще повърне. Бог може и да го бе дарил със сръчни ръце, но наред с това го бе проклел със слаб стомах.

Берми обаче не спираше да се усмихва:

- С радост мога да заявя, че не е, нито който и да е от останалите копелета в дружината му. Предполагам, че все още се щура из Близка страна, перчи се пред оня негов проклет биограф и търси някакво древно злато, което никога няма да открие. Естествено, освен ако вече не му е писнало и не се е върнал в Старикланд, за да се напие порядъчно.

Темпъл притвори очи и въздъхна с огромно облекчение.

- Слава на небесата. - Постави длани на раменете на стириянеца, наведе замаяна от радост глава и се преви о две.

- Сигурен ли си, че си добре?

- Да, добре съм. - Той сграбчи Берми в силна прегръдка. - Повече от добре! - Беше в екстаз! За пръв път отново дишаше свободно! Лепна по една звучна целувка на двете брадясали бузи на Берми. - Какво те води на гъза на света?

- Ти ми показа пътя. След онова градче, как му беше името?

- Ейвърсток? - промърмори Темпъл.

Берми примижа сконфузен:

- Вършил съм неща, които не са за гордост, но това там? Най-обикновено клане. Коска ме прати да те търся, след като ти си тръгна.

- Ами?

- Каза, че си бил най-важният човек в цялата проклета дружина. След него, разбира се. След два дни езда се натъкнах на задруга, тръгнала на запад да търси злато. Половината хора бяха от Пуранти, от родния ми град, представяш ли си! Все едно Бог ми даваше знак!

- Почти.

- Зарязах Дружината на Шибания среден пръст и тръгнах с тях.

- И си оставил Коска далеч зад себе си. - Темпъл беше като опиянен от поредния успех в надхитрянето на смъртта. - Далеч, далеч зад себе си.

- Ти какво, сега дърводелец ли си?

- Просто начин да си изплатя дълговете.

- Майната им на дълговете ти, братко. Ние се връщаме обратно по хълмовете. Взехме парцел на един поток, Кафява вода. Хората там пресяват цели буци злато от тинята! - Той плесна Темпъл по рамото. - Ела с нас! Винаги ще се намери място за дърводелец с чувство за хумор. Имаме бунгало, но иска малко работа.

Темпъл преглътна тежко. Колко пъти по време на пътуването задавен от прахоляка зад стадото на Бъкхорм или със зачервени от подигравките на Шай уши бе мечтал за точно такова предложение? Лекият път отново се разстилаше току пред зажаднелите му да стъпят на него крака.

- Кога тръгвате?

- След пет дни, може би шест.

- И какво трябва да си носи човек?

- Само прилични дрехи и лопата, имаме всичко останало.

Темпъл се вгледа в лицето на Берми в търсене на уловка, но такава

нямаше. Може би все пак имаше Бог.

- Наистина ли е толкова просто?

Берми се засмя:

- Обикновено ти си този, който усложнява нещата. Това е нова, неп-роучена земя, приятелю. Земя на възможности. Задържа ли те нещо тук?

- Не, предполагам. - Темпъл вдигна поглед към масивния силует на Лам върху гредата от конструкцията на магазина на Маджуд. - Само дългове.

Остарели новини

- Търся две деца.

Каменни, безизразни физиономии.

- Казват се Роу и Пит.

Тъжно клатене на глави.

- Тя е на десет, а той - на шест. Не, на седем. Вече е на седем.

Състрадателно мърморене.

- Бяха отвлечени от мъж на име Грега Кантлис.

Уплаха в очите и вратата се затръшва в лицето й.

Трябваше да си признае, че започваше да й писва от всичко това. Подметките й се бяха протрили от трамбоване по кривата главна улица, която с всеки следващ ден ставаше все по-дълга и по-крива: от равнината се изсипваше все повече народ, опъваха палатки върху всяко свободно парче кална земя, сбутваха нови бараки в пролуките между съществуващите или просто зарязваха фургоните си отстрани. Раменете й бяха насинени от бутане в тълпата, краката я боляха от катеренето по стръмните склонове, за да говори с хората в схлупените бараки, накацали по тях. Гърлото й беше пресипнало от повтаряне на все същите въпроси из ко-марджийски зали, пушални за хъск и пивници - толкова много, че вече едва ги различаваше една от друга. Отскоро имаше не една, в която не я пускаха повече. Тормозела клиентите, така казаха. Може би бяха прави. Може би и Лам беше прав, като просто си седеше и чакаше Кантлис сам да дойде при него, но Шай не беше от хората, дето ги бива в чакането. Кръвта на дух в жилите ти, това е, би казала майка й. От друга страна, майка й също не беше от онези, дето могат да чакат.

- Гледай ти, Шай Саут.

- Как я караш, Хеджес? - поздрави Шай, въпреки че й беше достатъчен само поглед, за да се досети за отговора. Той по принцип нямаше вид на преуспял в живота, но по пътя насам в погледа му поне имаше искрица надежда. Сега тя беше угаснала, оставяйки го опърпан, посърнал и потънал в сивота. Крийз не беше място, където виреят мечти и избуяват надежди. Всъщност според нея тук май нищо не вирееше. - Мислех, че търсиш работа.

- Не можах да намеря нищо. Не и за човек с крак като този. Не би предположила, че водих атаката при Осранг, нали? - Прав беше, Шай не би предположила, но понеже го беше споменавал и преди, просто замълча. - Ти още ли търсиш родата си?

- Така ще е, докато ги открия. Чувал ли си нещо?

- Ти си първият човек, с когото разменям повече от две думи на кръст от седмица насам. Не би повярвала, че водих атаката, а? Не би си и помислила. - Настъпи неловко мълчание в очакване на неизбежното. И то не се забави. - Да ти се намира някоя и друга пара?

- Имам нещо. - Тя бръкна в джоба си, подаде му няколкото монети, които преди малко бе взела от Темпъл, и продължи нататък. Така де, никой не обича да се навърта около провала, нали? В случай че се окаже прилепчив.

- Няма ли да ми кажеш да не ги изпия? - провикна се той след нея.

- Не съм проповедник. Човек има право да избира как точно да се самоунищожи.

- Така е. Ти не си лош човек, Шай Саут, свястна си!

- По този въпрос май сме на различни мнения - промърмори под нос Шай и остави Хеджес да тътри крака към най-близката пивница, което в Крийз не отнемаше дълго, дори за човек с неговата окаяна походка.

- Търся две деца.

- За това не знам нищо, но имам други вести за теб! - Тази беше странен тип. Дрехите й някога със сигурност са били изящни, но оттогава бяха минали много месеци, месеци на кал и разлята храна. Тя отвори про-висналото си палто с театрална превзетост и извади свитък смачкана хартия.

- Какво са това, новинарски бюлетини? - Шай съжали, че бе подела този разговор, но вече нямаше връщане назад. Тясната кална пътека между канавката и верандите от прогнило дърво беше препречена от големия корем на жената.

- Имаш набито око за качество. Ще купиш ли нещо?

- Не мисля.

- Нима не те интересуват политика и събития от далечни земи?

- Обикновено с нищо не променят дните ми.

- А може би си в такова лошо настроение заради невежеството си по отношение на текущите събития?

- Винаги съм смятала, че е заради алчността, мързела и грубиянст-вото на хората, но предполагам, че ти няма да ми повярваш.

- Никой не би. - Жената не помръдна от пътеката.

Шай въздъхна. Знаеше за скритата си дарба да вбесява хората, затова реши този път да опита с добро.

- Добре тогава. Давай, избави ме от невежество.

Жената взе най-горния бюлетин и зачете с патос:

-Бунтовниците търпят поражение при Мулкова - разгромени от

войските под командването на генерал Бринт! Какво ще кажеш за това, а?

- Нищо, освен ако не са били разгромени за втори път. Това стана още преди да напусна Близка страна. Всеки го знае.

- Хм, дамата желае нещо по-прясно - промърмори жената и запре-листва свитъка. - Край на конфликта в Стария! Сипани отваря портите пред Змията от Талинс!

- Това беше преди поне две години. - Шай започваше да мисли, че жената беше леко перната през главата, ако това минаваше за нещо особено на място като това, където всеки беше безметежно и щастливо побъркан, посърнал в унило умопомрачение или просто луд посвоему.

- Предизвикателство, значи. - Тя наплюнчи мръсен палец и продължи да прелиства, докато не стигна до един бюлетин с неопровержимо античен вид. - Легат Сармис подрънква оръжие на границата с Близка страна? Страх от имперско нахлуване?

- Сармис дрънчи оръжие по границата от десетилетия. Той е най-аг-ресивният легат, за когото си чувала.

- Значи е самата истина!

- Новините, мила моя, са като млякото - вкисват бързо.

- Аз пък мисля, че добре отлежали, са за предпочитане, като виното.

- Радвам се, че си ценител на добрата реколта, но аз вчерашни новини не купувам.

Жената скри листовете хартия в обятията си като грижовна майка чедото си и когато се наведе към Шай, тя видя, че цилиндърът на главата й беше разпран и зееше отгоре. През дупката зърна най-натежалия от пърхот скалп, който беше виждала, а вонята на гнило, която я лъхна в лицето, почти я събори по гръб.

- Не са по-лоши от утрешните, нали? - каза жената, избута Шай от пътя си и продължи нататък, размахвайки опърпания свитък над глава. -Новини! Нося новини!

Шай пое дълбоко дъх и продължи по пътеката. Мамка му, колко само беше уморена. От друга страна, Крийз не изглеждаше като място за отмора.

- Търся две деца.

Този в средата я дари с поглед, който явно трябваше да мине за похотлив.

- Ще ги имаш от мен, момиче.

Онзи отляво избухна в смях. Стоящият отдясно се нахили и от единия край на устата му се проточи сок от дървесната гъба, която дъвчеше, и потече по брадата му. От вида й Шай се досети, че това не ставаше за пръв път. Не бяха обещаващо трио тези, но ако се беше придържала само към обещаващите, щеше да е приключила в Крийз още на първия ден.

- Бяха отвлечени от фермата ми.

- Ми, сигурно не е имало нищо друго за крадене.

- Честно да ти кажа, май си прав. Отвлече ги човек на име Грега Кантлис.

Физиономиите им моментално се промениха. Този отдясно се изправи и я погледна смръщено. Онзи отляво се изплю върху парапета. Похотливият продължи да се хили по същия начин.

- Бая нагло от твоя страна да ги говориш такива тук, момиче. Мамка му, какво нахалство.

- Не си първият, който ми го казва. В такъв случай сега по-добре да си взимам нахалството и да си го нося нататък по улицата.

Шай понечи да продължи, но онзи слезе от верандата, препречи й пътя и размаха показалец пред лицето й:

- Знаеш ли какво, нещо ми мязаш на дух ти.

- Мелез - изсумтя един от приятелите му. - Ще да е наполовина дух.

- Четвърт, като стана дума - стисна зъби Шай.

Похотливата усмивка вече напираше да скъса лицето на мъжа.

- Е, да знаеш, че ние хич не ги обичаме твоите хора от тази страна на улицата.

- По-добре четвърт дух, отколкото сто на сто задник, нали така?

Ето я и нея, скритата дарба да вбесява хората. Веждите на мъжа се

сключиха и той пристъпи към Шай:

- Ах, ти, шибана...

- По-добре спри, където си - каза тя и осъзна, че ръката й някак се беше озовала на дръжката на ножа.

Очите на онзи се присвиха. Ядосан. Явно не беше очаквал от нея да му се опълчи така явно и така директно, но вече нямаше връщане назад, не и пред очите на приятелите му.

- Момиче, ти по-добре не слагай ръка на тоя нож, освен ако не си готова да го използваш.

- Дали ще го използвам, или не, зависи от това дали ти ще спреш, където си. Не пращя от надежди, но кой знае, може да се окаже, че си по-умен, отколкото изглеждаш.

- Остави я на мира. - На вратата се беше появил едър мъж. И „едър“ за него определено не беше точната дума. Юмрукът, който беше подпрял на рамката на вратата, изглеждаше голям колкото главата на Шай.

- Ти по-добре не се бъркай в това - каза похотливият.

- По-добре, ама ето, че се набърках. Каза, че търсиш Кантлис? - погледът му се насочи към Шай.

- Точно така.

- Не й казвай нищо! - кресна намръщеният от верандата.

Погледът на едрия се извърна:

- Ти си затваряй устата... - Наложи се да наведе глава, докато излизаше навън. - Или аз ще ти я затворя. - Двамата на верандата отстъпиха да му направят място, а той имаше нужда от много пространство. Навън, на светло, изглеждаше още по-голям. Беше по-висок от Лам, а сигурно и по-широкоплещест от него. Същинско чудовище, но гласът му бе мек и спокоен. Говореше със силен северняшки акцент. - Не обръщай внимание на тия глупаци. Много им стиска да се перчат на някой по-слаб, ама иначе никакви не ги търси. - Той слезе по стъпалата на верандата и те изскърцаха жално под огромните му ботуши. Застана пред похотливеца и го изгледа отгоре.

- Кантлис е от същия дол дренки. Надут фукльо с много чернилка в душата. - Въпреки масивното телосложение лицето му бе някак посърнало. Русите му мустаци висяха унило, а посивялата набола брада отстрани му придаваше жален вид. - Горе-долу точно какъвто бях и аз някога, ако трябва да си призная. Чух, че дължал на Папа Ринг много пари. Но наскоро не се е мяркал насам. От това повече не мога да ти кажа.

- И за толкова ти благодаря.

- За мен е удоволствие. - Той извърна воднистите си сини очи към похотливеца. - Разкарай се от пътя й.

Онзи дари Шай с най-злобната физиономия, на която беше способен, но тя се беше нагледала на всякакви страховити мутри и те вече не я впечатляваха особено. Той понечи да се върне на верандата, но големият не помръдна от място.

- Разкарай се от пътя й в ей тази посока - кимна той към канавката в средата на улицата.

- Какво, в канала ли да стъпя? - каза похотливият.

- В канала ще стъпиш. Или аз ще те сложа да си легнеш в него.

Онзи изруга под нос, прекрачи каменистия бряг на потока и нагази

до колене в лайнената вода. Големият постави едната си длан на гърдите си, а другата протегна пред Шай:

-Моля.

- Хиляди благодарности - отвърна тя. - Радвам се, че открих свестен човек от тази страна на улицата.

Мъжът изсумтя натъжено:

- Не оставяй такива дреболии да те заблуждават. Каза, че търсиш деца?

- Брат ми и сестра ми. Защо?

- Може би мога да помогна.

Шай се беше научила да подхожда към предложенията за помощ, а в този ред на мисли и към всичко останало с известна доза подозрение.

- И защо ще ти е да го правиш?

- Защото знам какво е да загубиш семейство. Като да загубиш част от теб самия е, нали? - Шай се замисли над това за момент и реши, че имаше право. - Трябваше да изоставя моето в Севера. Знам, че така е най-добре за тях. Че няма друг начин. Но и до ден-днешен ме боли, че го направих. Не бих казал, че докато ги имах, ме беше много грижа за тях. Но и до сега страдам.

Така беше увесил рамене, че Шай нямаше как да не го съжали.

- Ами, добре дошъл си да дойдеш с мен тогава. Забелязала съм, че хората ме приемат някак по на сериозно, когато зад гърба ми стърчи огромен копелдак.

- Такава е тъжната истина - каза той и тръгна след нея. На всяка негова крачка Шай трябваше да прави по две. - Сама ли си тук?

- Дойдох с баща ми. Нещо като баща.

- Как е възможно някой да ти е нещо като баща?

- Той успява.

- А на тези, дето ги търсиш, и на тях ли е нещо като баща?

- Да, на тях също.

- Не трябва ли тогава да е с теб и да ти помага да ги търсиш?

- Прави го. По негов си начин. В момента строи къща от другата страна на улицата.

- Онази новата, дето видях, че вдигат?

- Работилницата на Маджуд и Кърнсбик.

- Добра постройка. А това е рядкост тук. Не разбирам обаче с какво това ще му помогне да намери малките.

- Разчита, че друг ще му помогне.

- Кой?

Шай не беше от хората, които разкриват картите си просто ей така, но нещо в държанието му й подсказа, че може да е открита с него:

- Кмета.

Мъжът пое шумно дъх през стиснатите си зъби:

- Аз по-скоро бих пъхнал топките си в устата на змия, отколкото да се доверя на тази жена.

- Така си е, тази нейна усмивка е прекалено лъчезарна.

- Да нямаш вяра на човек, който не използва истинското си име, това знам аз.

- Ти още не си ми казал твоето.

Едрият мъж въздъхна тежко:

- Надявах се, че няма да се наложи. Хората почват да ме гледат с друго око, като го чуят.

- Да не е от онези, смешните, а? Зардник например?

- Де тоз късмет. Да кажем просто, че името ми не разсмива никого. Няма да повярваш колко пот хвърлих да го направя още по-голямо. Години наред. И сега няма излизане от сянката му. Сам си ги изковах тия окови, няма спор.

- Май важи за всички ни.

- Вероятно си права. - Той спря и й подаде ръка. Нейната изгледаше като детска ръчичка в топлата му шепа, когато я стисна. - Казвам се...

- Глама Златния!

Шай видя лицето му да потръпва и раменете му да провисват още повече, докато се обръщаше назад. Зад него на улицата стоеше младеж. Беше едър, с белег през двете устни и опърпано палто. Поклащаше се леко и Шай се досети, че явно беше пил доста. За кураж сигурно, въпреки че в Крийз човек не се нуждаеше от специална причина да пие. Той насочи един потреперващ показалец към двамата, а другата му ръка се спусна към дръжката на голям нож на колана му.

- Ти си тоя, дето убил Стоклинг Мечката, а? - ухили се подигравателно младежът. - Дето спечелил всичките тия боеве? - Той се изплю току пред краката на едрия. - Не ми изглеждаш нещо особено!

- Ами, не съм нищо особено - отвърна тихо едрият.

Младият мъж примига озадачено.

- Е, сега аз те предизвиквам, копеле!

- И какво, ако това хич не ме интересува?

Онзи огледа намръщен хората по верандите, които бяха спрели кой каквото вършеше и бяха вперили погледи към него. Завъртя език из устата си, явно разколебан какво да прави оттук нататък. После погледът му спря на Шай и това му даде идея:

- А коя е кучката? Да не е шибаната ти.

- Не ме карай да те убивам, момче. - Нямаше заплаха в тона на Златния. Молба по-скоро, защото в погледа му се четеше само тъга.

Пръстите на младежа се поколебаха над дръжката на ножа, през лицето му премина тръпка, после пребледня. Проклет банкер е бутилката, лесно дава назаем кураж, но не се забавя да си поиска обратно дължимото. Той отстъпи заднешком и пак се изплю на земята:

- Не си струва, мамка му - викна сърдито.

- Така е, не си струва. - Златния изпрати с поглед оттеглящия се младеж, после се обърна и забърза напред.

Чуха се няколко въздишки на облекчение, тук-там някой сви рамене и глъчката на улицата постепенно се усили.

Шай преглътна тежко. Устата й бе пресъхнала:

- Ти си Глама Златния?

Той кимна бавно, после добави:

-Но знам много добре, че не е останало много „златно“ в мен. -Разтри длани, докато гледаше назад към изчезващия в тълпата младеж, и Шай видя, че ръцете му трепереха. - Голяма напаст е славата. Голяма напаст.

- Ти си този, който ще се бие за Папа Ринг в предстоящия бой?

- Аз съм този. Да ти кажа обаче, надявам се да не се стига до там. Чувам, че Кмета няма човек, който да се бие за нея. - Светлите му очи се присвиха. - Защо, ти какво си чула?

- Нищо - отвърна Шай. Опита с всички сили да се усмихне непринудено и се провали успешно. - Абсолютно нищо.

Ще се лее кръв

Беше точно преди зазоряване. Утрото беше ведро и мразовито, а калта - покрита с коричка скреж. Повечето газени фенери по прозорците бяха угасени, а факлите, осветяващи табелите, бяха догорели и небето беше осеяно със звезди. Стотици, хиляди искрящи като скъпоценни камъни звезди. Виещи се на спирали, пръснати и скупчени, подредени в блещукащи съзвездия. Студът щипеше бузите на Темпъл. Той отвори уста и вдигна лице към небето. Завъртя се, после пак и пак, чак докато не му се зави свят, опиянен от цялата тази красота. Странно как досега не ги беше забелязал. Може би защото очите му бяха все в земята.

- Мислиш, че има отговор там горе ли? - каза Берми, обвит в облак пара от дъха му и от дъха на коня.

- Не знам къде е отговорът - отвърна Темпъл.

- Готов ли си?

Той се обърна да погледне къщата. Конструкцията от дебели греди беше готова, повечето греди на покрива, рамките на прозорци и врати също. Силуетът й се извисяваше гордо, черен на фона на осеяното със звезди небе. Само преди ден Маджуд му каза колко добра работа е свършил и как дори Кърнсбик ще се съгласи, че това са добре похарчени пари. Почувства прилив на гордост, после се замисли дали му беше останала такава. Но Темпъл беше човек, оставящ нещата наполовина. Отдавна установен факт.

- Можеш да яздиш товарния кон. Само ден-два езда е нагоре по хълмовете.

- Че защо не? - След стотиците мили на гърба на мулето задникът му беше като от камък.

Откъм амфитеатъра се чуваше, че дърводелците вече даваха начало на поредния ден на безцелни и хаотични усилия. Вдигаха трибуна с пейки откъм отворената страна - още няколко десетки зрители щяха да се насладят на зрелището, накачулени един връз друг на нея. Отвесните пилони и напречните греди се открояваха едва на тъмния фон на склона на хълма отзад. Бяха криви и зле сглобени, някои бяха просто стволове на дървета, почти неодялани от клоните.

- Само няколко седмици до големия бой.

- Жалко, че ще го пропуснем - каза Берми. - Но по-добре да тръгваме. Останалите момчетата вече са почнали.

Темпъл тръгна да закрепи дръжката на новата си лопата под ремъците на седлото на товарния кон - всяко следващо движение беше по-бавно от предишното, - накрая спря. Бяха минали няколко дни, откакто за последно видя Шай, но не беше престанал да си напомня за дълга си към нея. Чудеше се къде е. Сигурно още обикаляше неуморно и разпитваше за децата. Нямаше как човек да не се възхити от подобна отдаденост - да продължаваш напред, без значение колко усилия ще хвърлиш и без значение от шанса да се увенчаят с успех. Особено ако си човек, който никога не е бил отдаден на каквото и да било. Въпреки желанието му да е.

Продължи да мисли за това, неподвижен до коня, нагазил до глезени в ледената кал. После отиде до Берми и сложи ръка на рамото му:

- Аз оставам. Хиляди благодарности за предложението ти, но ме чака къща за довършване. А и имам дълг за изплащане.

- Че откога си плащаш дълговете?

- Отсега, предполагам.

Берми го изгледа озадачен, сякаш се опитваше да отгатне къде е шегата във всичко това.

- Мога ли да те накарам да размислиш?

-Не.

- Обикновено си променяш мнението по-бързо от вятъра - посоката.

- Явно човек може да се промени към по-добро.

- Ами лопатата ти?

- Приеми я като подарък.

Берми присви очи:

- Има замесена жена, нали?

- Има, но не така, както си го мислиш.

- А тя какво мисли?

Темпъл изсумтя:

- Не и това, което ти.

- Ще видим. - Берми се метна на седлото. - Мисля, че ще съжаляваш, когато се върна с големи като лайна златни късове.

- Сигурно ще съжалявам много преди това. Такъв е животът.

- Тук си прав. - Берми свали шапка и я вдигна високо за поздрав. - С идиот на глава не се излиза! - В следващия момент вече препускаше сред пръски кал по улицата, разпръсквайки група залитащи пияни златотърса-чи.

Темпъл въздъхна дълбоко. Не беше сигурен дали вече не съжаляваше. Един от пияниците изглеждаше много познат: стар, с бутилка в едната ръка и лъщящи следи от потекли по бузите му сълзи.

- Йосиф Лестек? - Темпъл придърпа нагоре крачоли и прецапа калта. - Какво е станало с теб?

- Позор! - изграчи актьорът и удари с юмрук гърдите си. - Публиката... нищожна. Играта ми. жалка картинка. Културната екстраваган-ца. пълен провал. - Той се вкопчи в ризата на Темпъл. - Бях изхвърлен от сцената. Аз! Йосиф Лестек! Аз, господарят на сцената, владетелят на всеки театър в Мидърланд! - Стисна в шепа собствената си риза, лекьо-сана отпред. - Замеряха ме с говна! Свален от сцената и заменен от три момичета с разголени гърди. Посрещнати с бурни аплодисменти при това. Това ли търси публиката в днешно време? Гърди?

- Предполагам, винаги са били популярни.

- Свършено е с мен! - изви към небето Лестек.

- Млъквай, бе, мамка ти! - изрева някой от прозорците отгоре.

Темпъл подхвана актьора под мишницата:

- Дай да ти помогна обратно до странноприемницата на Камлинг.

- Камлинг! - Лестек се отскубна от ръката му и размаха бутилката. - Това гнусно нищожество! Тази подмолна кукувица! Изхвърли ме от странноприемницата! Мен! Лестек! Ще му отмъстя аз на него, така да знаеш!

- Безсъмнено.

- Ще види той! Всички ще видят! Най-добрата ми роля е все още пред мен!

- Да, да, ще им дадеш да се разберат, но на сутринта може би. Има други странноприемници.

- Нямам пукната пара! Продадох фургона си, реквизита си. Заложих костюмите си! - Лестек се свлече на колене в калта. - Нямам нищо освен парцалите на гърба си!

Темпъл въздъхна дълбоко и пак вдигна очи към осеяното със звезди небе. Очевидно му бе отреден нелек път. Странно, мисълта за това го зарадва. Протегна ръка и вдигна възрастния мъж от земята.

- Имам палатка. Достатъчно голяма за двама, ако нямаш нищо против хъркането ми.

Лестек го зяпна и се олюля:

- Не заслужавам такава милост.

- Нито пък аз - сви рамене Темпъл.

- Момчето ми - промълви актьорът, разпери ръце и очите му се наляха със сълзи.

После повърна върху ризата на Темпъл.

Шай смръщи чело. Беше повече от убедена, че Темпъл ще яхне онзи товарен кон, ще стъпче под копитата наивното й доверие и тя повече няма и да чуе за него. Вместо това обаче той даде лопата на един тип и му помаха за довиждане. А после довлече някакъв омърлян дърт пияница до недовършената къща на Маджуд. Някои хора са истинска загадка, спор няма.

Напоследък често будуваше нощем. Гледаше улицата. Надяваше се може би, че ще види Кантлис да пристига на кон в града - не че имаше някаква представа как изглежда. А може би си мислеше, че ще зърне Роу и Пит, макар че не беше сигурна, че ще ги познае след толкова време. През повечето нощи обаче просто будуваше и чоплеше всякакви тревоги. За брат си и сестра си, за Лам и предстоящия бой. А също за неща и места, които предпочиташе отдавна да е забравила.

Джег, с нахлупена над очите шапка, повтаря ли, повтаря: „Да попуша, дай да попуша, а?“. Дод, невярващ на очите си, че го е пронизала със стрела. И онзи банкер също, усмихнат и така учтив - „Съжалявам, че не мога да ви бъда от полза“, - все едно беше достопочтена дама, дошла за заем, а не разбойница, която го убива за едното нищо. Също момичето, което обесиха вместо нея, чието име дори не знаеше. Висеше там, с табела, окачена на извитата шия, и изцъклени очи, които сякаш казваха „защо аз, а не ти?“. Толкова време оттогава, а Шай все още не знаеше отговора.

През тези точещи се мудно часове главата й се пълнеше със съмнения като пробита лодка с блатна вода. Потъваше, потъваше въпреки отчаяните си опити да се спаси. В мислите й Лам вече беше мъртъв, а Роу и Пит гниеха някъде в пустошта. Чувстваше се като долен предател, че го мисли още преди да се е случило, но загнезди ли ти се мисъл в главата, как я вадиш оттам?

Смъртта е единственото сигурно нещо на този свят. Единствен факт насред вероятности, шансове, залози и възможности. Лийф, синовете на Бъкхорм и кой знае колко духове в равнината. Мъже в сбивания и побо-ища в Крийз, хора, обесени с мижави доказателства, хора, покосени от треска или погубени в глупави идиотски злополуки, като онзи коняр вчера, ритнат в главата от коня на брат си, или обущаря, когото намериха удавен в канавката. Смъртта крачи сред хората и рано или късно ще почука на всяка врата.

Чу се тропот на копита и Шай изпъна шия да огледа улицата. Видя проблясъци на факли, хора, отдръпващи се по верандите, за да се предпазят от пръските кал, вдигнати от дузина ездачи. Обърна се и погледна към Лам - увит в одеялото си, нашарено от сенки по гънките. Успя да зърне едното му ухо, това с липсващото парче от него. И чу дишането му, бавно и тихо.

- Буден ли си?

Той пое дълбоко дъх:

- Сега съм.

Ездачите привързваха конете си пред „Храма на зара“ и подскачащата светлина от факлите освети обрулените им от ветрове и побоища лица. Никакви Роу и Пит, нито пък Кантлис.

- Още главорези пристигат при Кмета.

- Главорези да искаш наоколо - изграчи Лам. - Не ти трябва четец на руни да се досетиш, че ще се лее кръв.

Чу се още конски тропот надолу по улицата, откъслечен смях, женски вик и след това отново стана тихо. От амфитеатъра се понесе тихо тупкане на чукове - постоянното напомняне за предстоящия голям спектакъл.

- И какво, ако Кантлис въобще не се появи? - попита Шай. - Как тогава ще намерим Роу и Пит?

Лам се надигна бавно, седна и зарови пръсти в посивялата си коса:

- Просто продължаваме да търсим.

- Ами ако... - При все всичкото това време, прекарано в мисли, не бе посмяла да прекрачи границата и да го каже на глас. Досега. - Ами ако са мъртви?

- Продължаваме да търсим, докато не сме сигурни.

- А какво, ако са умрели някъде из равнината и ние така и не разберем какво е станало с тях? С всеки следващ месец става все по-малко вероятно да разберем, нали така? И по-вероятно да не ги открием. - Гласът й започна да се извисява, но тя не успя да го укроти и той продължи да се извива нагоре, все по-писклив и по-див. - Сега може да са навсякъде, нали така, без значение живи или мъртви? Как се намират две деца в тая дива пустош? Кога е време да спрем да търсим, това ми е мисълта? Кога можем да спрем?

Той отметна одеялото, прекоси стаята и замижа от болка, докато кля-каше до нея. Погледна я право в очите:

- Ти може да спреш, когато решиш, Шай. Стигна до тук, а това беше дълъг и тежък път. И сигурно ни чака още толкова. Аз поех обещание пред майка ти и ще продължа да търся. Колкото дълго, толкова. Пък и не е като да имам кой знае какво друго за правене. Но ти си още млада. Имаш живот за живеене. Кой може да те вини, ако се откажеш?

- Аз самата. - После Шай се засмя и изтри с опакото на ръката си потеклата сълза от окото си. - То и аз май нямам друго за правене, нали?

- Приличаш на мен, значи - каза Лам и отметна завивката на леглото й. - Нищо, че не си ми дъщеря.

- Може би съм просто уморена.

- Кой не би бил?

- Искам само да си ги приберем обратно - каза Шай, докато лягаше отново в леглото.

- Ще си ги вземем обратно. - Лам я зави с одеялата и постави тежката си длан на рамото й. И в този момент Шай почти му повярва. - Сега си поспи, Шай.

Светлината на зората се процеждаше на сив сноп през завесите и падаше напряко през постелята на Лам на пода, но освен него в стаята беше тъмно.

- Наистина ли ще се биеш с този човек, Златния? Изглежда ми свестен - каза след известно време Шай.

Лам не отговори веднага, забави се достатъчно дълго и Шай си помисли, че беше заспал отново.

- За съжаление, убивал съм по-свестни хора и по по-маловажни причини.

Тайнственият партньор

Като цяло, нямаше как да отрече това, Темпъл беше човек, провалил се в задоволяването дори на собствените си високи изисквания. Че и на ниските, в този ред на мисли. Беше се захващал с безброй начинания. От повечето от тях всеки свестен човек би се засрамил. От останалите, дали поради лош късмет, нетърпение, или просто заради непостоянство и обсебеност от поредно ново начинание, почти не помнеше да е имало такова, което да не попада в графата разочарование, провал или същинско бедствие.

Ето защо почти завършеният магазин на Маджуд беше приятна изненада.

Един от сулджуките, който бе пътувал със задругата, се оказа същински виртуоз на покривите. Лам вложи две ръце и девет пръста в начинанието и се доказа като повече от способен зидар. Бъкхормови се изсипаха в пълен състав и помогнаха за нарязването и сковаването на дъските за стените. Дори лорд Ингълстад си взе почивка от губенето на пари срещу местните комарджии и дойде да даде съвет за боята. Лош, но все пак съвет.

Темпъл отстъпи назад до средата на улицата и огледа почти готовата фасада. Липсваха само парапетите на балкона и стъклата по прозорците. Усмихна се с най-широката и самодоволна усмивка, на която бе способен. И точно в този момент нечие прекалено сърдечно потупване по рамото почти го просна по очи на земята.

Обърна се, готов да отнесе поредното заяждане на Шай и да слуша за това колко мудно се точи изплащането на дълга му. И бе споходен от поредната изненада.

Зад него стоеше мъж. Нисък, но широкоплещест и със забележителни по размер рижи бакенбарди. Зад дебелите стъкла на очилата очите му изглеждаха миниатюрни, а усмивката му в сравнение с тях - огромна. Беше облечен в шит по поръчка костюм, но ръцете и кокалчетата на пръстите му бяха изподрани от тежка работа.

- Бях изгубил всякаква надежда да зърна прилично строителство по тия места! - Той повдигна вежда и огледа новата трибуна около амфитеатъра, извисяваща паянтова снага към небето. - Но точно когато си мислех, че съм достигнал пълно отчаяние, какво да видят очите ми? - Подхвана Темпъл под мишницата и го обърна отново с лице към фасадата на магазина. - Ето този възвръщаш вярата пример за дърводелско майсторство! Новаторски дизайн и умело изпълнение на тази смесица от стилове, която така уместно рефлектира националното многообразие на дръзките покорители на тази девствена земя. И всичко това в мое име! Господине, най-покорно благодаря!

- В... твое име?

- Точно така! - Той посочи табелата над вратата. - Аз съм Хонриг Кърнсбик, по-добрата половина от Маджуд и Кърнсбик! - Прегърна здраво Темпъл и го целуна по двете бузи, после бръкна в джобчето на жилетката си и извади монета. - Ето нещичко като благодарност за усилията ти. Щедростта винаги се отплаща, както неведнъж съм казвал!

Темпъл примига учудено при вида на сребърната монета от пет марки в шепата си:

- Нима?

-Естествено! Е, може би не в парично измерение, не и незабавно, но под формата на добронамереност и приятелство - винаги. А те нямат цена!

- Нямат ли? Имам предвид. ти смяташ така?

- Разбира се! Къде е партньорът ми, Маджуд? Къде е този кораво-сърдечен дърт скъперник?

- Не мисля, че очаква пристигането ти.

- Аз самият не го очаквах! Но как да стои човек в Адуа, когато. това - Кърнсбик разтвори ръце пред гъмжилото и шумотевицата на вонящия Крийз, - всичко това се случва без мен. Освен това имам блестяща идея, която трябва да обсъдя с него. Парата сега е голямата новост!

- Така ли?

- Демонстрацията на новия бутален апарат на Сибгард, който работи на въглища, направо разбуни духовете на инженерното общество!

- На кого. какво?

Кърнсбик повдигна очила към широкото си чело и примижа към хълмовете зад града:

- Първите минни проучвания са обещаващи. Подозирам, че златото в тези планини ще се окаже черно, момчето ми! Черно като. - Той замлъкна, вторачен в стълбите на магазина. - Не може да. възможно ли е. - Намести отново очилата си и ченето му увисна. - Знаменитият Йосиф Лестек?

Актьорът, увит в одеяло и с набола няколкодневна сива брада, замига насреща му:

- Ами да.

- Скъпи ми господине! - Кърнсбик се завтече към стълбите, подхвърли мимоходом монета на един от синовете на Бъкхорм, който почти изпусна чука си от изненада, сграбчи ръката на актьора и я разтресе със сила, на която всеки буталов апарат можеше само да завиди. - Чест е да се запозная с вас, господине, истинска чест! Превъплъщението ви в Ба-яз в едно от представленията в Адуа ме разтърси из основи. Останах без дъх!

- Ласкаете ме - смотолеви Лестек, докато така неочаквано вежливият партньор на Маджуд го повеждаше обратно към вратата на магазина. - Но съм убеден, че най-добрата ми роля е още пред мен...

Темпъл продължи да мига на парцали от улицата. Кърнсбик не беше това, което бе очаквал. От друга страна, кое в този живот беше точно такова, както го бе очаквал? Отстъпи отново назад и се загледа със задоволство във фасадата, когато за пореден път едва не падна по очи от ново шляпване по рамото.

Този път, определено ядосан, той се извърна рязко към Шай:

- Ще си получиш парите, кръвопийца такава.

Пред него стоеше чудовищно голям тип с миниатюрно личице в средата на огромна плешива глава.

- Кмета. иска. да говори. с теб - изрече бавно той, като второстепенен актьор, неспособен да запамети повече от една реплика накуп.

В това време Темпъл вече прехвърляше наум всички причини, поради които някой с властта на Кмета може да иска смъртта му.

- Сигурен ли си, че става дума за мен? - Мъжът кимна. Темпъл преглътна тежко. - Каза ли защо?

- Не каза. Не питах.

- Ами ако предпочета да си остана тук?

Миниатюрното личице се сгърчи от непосилните, почти болезнени усилия, които му костваха обмислянето на подобна ситуация.

- Тя не каза. да има такава. възможност.

Темпъл се озърна, но не видя помощ отникъде, а и Кмета беше от хората, от които не можеш се отърва просто ей така. Щом иска да говори с него, рано или късно ще постигне своето. Вдигна рамене, за пореден път напълно безпомощен като понесено от вятъра на съдбата сухо листо, и се остави в Божиите ръце. По причини, известни само нему, напоследък определено откликваше на молитвите му.

Кмета го гледа замислена иззад бюрото си в продължение на цяла вечност.

Хората с високо мнение за себе си със сигурност се наслаждаваха на подобна проява на внимание, прехвърляйки наум всички онези прелести и добродетели, от които наблюдателят им остава като зашеметен. За Тем-пъл това беше същинско мъчение. В настоятелния изучаващ поглед на Кмета видя всичките си недостатъци и саморазочарования и се размърда нервно на стола, молейки се за скорошно избавление.

- Изключително съм поласкан от поканата ви, ваше... Кмет... ство -смотолеви накрая, неспособен да понесе повече тягостното мълчание, -но.

- Защо съм тук?

Старецът до прозореца, чието присъствие до момента бе пълна загадка за Темпъл, се изкиска дрезгаво:

- Ювенс и брат му Бедеш спориха по този въпрос в продължение на седем години и колкото повече спориха, толкова повече се отдалечаваха от отговора. Аз съм Закаръс. - Той се наведе и протегна чепата длан с криви пръсти и чернилка под ноктите.

- Като магуса? - попита Темпъл и внимателно я пое в своята.

- Точно като него. - Старецът задържа ръката му, обърна я и опипа с пръст подутината на средния пръст, все още ясно видима, въпреки че не беше пипвал писалка от седмици. - Човек на писмото - каза той и някол-кото гълъба, накацали по перваза на прозореца, едновременно подскочиха и запляскаха с криле.

- Имал съм. множество професии. - Темпъл успя да измъкне ръка от изненадващо силната хватка на стареца. - Изучавах история, теология и право във Великия храм в Дагоска под ръководството на хадиш Кадия. - При споменаването на името Кмета вдигна рязко глава. - Познавала сте го?

- Преди цяла вечност. Беше човек, на когото истински се възхищавах. Живееше и постъпваше така, както проповядваше. Винаги се придържаше към онова, което смяташе за редно, независимо от трудностите.

- А аз съм негов образ и подобие - промърмори Темпъл.

- Различните задачи искат различни дарби - отбеляза Кмета. - Имаш ли опит с договори?

- Като стана дума, докато бях в Стирия, на няколко пъти лично договарях мирни споразумения, начертал съм и една-две граници. - Беше просто инструмент в безсрамно и откровено незаконно заграбване на земя, но честността е предимство на дърводелеца и проповедника, не на юриста.

- Искам да изготвиш договор - каза Кмета. - Съгласно който Крийз и значителна част от Далечна страна се присъединяват към територията и минават под покровителството на Империята.

- На Старата империя? Мнозинството заселници идват от Съюза, не би ли било логично да...

- В никакъв случай Съюзът.

- Разбирам. Не искам да си навличам неприятности - правя го по-често, отколкото ми се иска, - но. единственият закон, който хората тук уважават, е този на върха на острието.

- Днес може би. - Кмета отиде до прозореца и се загледа в гъмжилото на улицата. - Но един ден златото ще свърши и златотърсачите ще се разотидат. Дивечът също ще свърши и траперите ще се разотидат. След това ще си тръгнат комарджиите, разбойниците, а накрая и курвите. Кой ще остане? Хора като приятеля ти, Бъкхорм, който в момента строи къща и отглежда добитък на ден езда от града. Или приятелят ти, Маджуд, чи-ито прекрасни магазин и работилница ти костваха толкова пот през последните няколко седмици. Хора, които отглеждат неща. Хора, които създават неща, продават неща. - Тя се върна до бюрото и извади с грациозен жест бутилка и чаша. - А, такива хора обичат законите. Не обичат много юристите, но ги приемат като необходимото зло. Същото важи и за мен.

Кмета напълни чашата, но Темпъл я отказа:

- Двамата с пиенето имахме дълги и болезнени спорове, в които стигнахме до извода, че просто не се разбираме.

- Аз и пиенето също не се разбираме много. - Тя вдигна рамене и гаврътна чашата. - Но продължаваме със споровете.

-Нахвърлял съм нещо като чернова. - Закаръс затършува из вътрешността на палтото си, от което се разнесе лек мирис на плесен и лук. Накрая извади мърляв свитък от листове с всевъзможни размери, изписани с най-нечетливия почерк, който Темпъл беше виждал. - С основните точки, така да се каже. Целта е статут на полунезависим анклав под покровителството на Империята и фиктивни данъци. Вече има прецедент. Калкис се ползва с подобен статут. А също. това, кажи го, де. как се казваше? Това там. Кажи го, де. - Той стисна очи и се плесна по главата, но оттам отговор не изпадна.

- Имаш известен опит със законите - каза Темпъл, разлиствайки свитъка.

- Имперско право, много отдавна. - Старецът махна пренебрежително с мръсната си ръка. - Този договор трябва да има сила и по съюзническото право, а и да включва установените минни традиции.

- Ще направя каквото мога. Няма да е в сила, докато не бъде подписан, естествено, от представител на жителите на града и... императора, предполагам.

- Всеки имперски легат представлява императора.

- Да ви се намира някой подръка?

Закаръс и Кмета се спогледаха.

- Говори се, че легионите на легат Сармис са на четири седмици поход оттук.

- Доколкото знам, Сармис. не е добре дошъл никъде. Легионите му - още по-малко.

Кмета вдигна безпомощно рамене:

- Изборът не е лукс, с който разполагам. Папа Ринг иска да присъедини Крийз към Съюза. Както чувам, преговорите му в тази насока вървят повече от добре. Не можем да позволим това да се случи.

- Разбирам - каза Темпъл. „Че нестихващата ви вражда е излязла от границите на Далечна страна - продължи наум, - а също, че е на път да се задълбочи още повече.“ Но нестихващите вражди са хлябът на юриста. Трябваше да признае, че изпита известно безпокойство при мисълта за връщане към въпросната професия, но за момента това определено изглеждаше като лекия път.

- Колко ще отнеме да изготвиш документа? - попита Кмета.

- Няколко дни. Трябва да довърша магазина на Маджуд.

- Направи го основен приоритет. Заплащането ти е двеста марки.

- Две. ста?

- Не е ли достатъчно?

Определено лекият път. Темпъл се покашля:

- Достатъчно е. - каза с леко пресипнал глас. - Но първо трябва да довърша строежа. - Изненада се от себе си повече отколкото от заплащането на Кмета.

Закаръс кимна одобрително:

- Виждам, че си човек, който не оставя недовършени неща.

Темпъл не сдържа усмивката си:

- Точно обратното, но. винаги съм искал да бъда такъв.

Веселба

Всички дойдоха. Задругата беше отново заедно. Е, без Лийф, естествено, и другите, които останаха в прахоляка на безкрайната пустош. Но останалите бяха тук. Смееха се, тупаха се един друг по гърбовете и се надлъгваха колко добре вървят нещата. От време на време някой се просълзяваше при поукрасените спомени за преживяното по пътя насам. Друг отбелязваше колко добра била постройката, в която фирмата на Ма-джуд и Кърнсбик ще работи оттук насетне. Сигурно Шай трябваше да се присъедини към всеобщото веселие. В края на краищата, кога за последно се бе забавлявала? Само дето открай време смяташе, че забавленията по-лесно се обсъждат и се чакат с нетърпение, отколкото се преживяват.

Даб Суийт се оплакваше от това колко подмолни били златотърса-чите, които беше водил из планината, и как го прекарали с парите, преди той да успее тях да прекара. Плачеща скала кимаше до него и от време на време, всеки път не намясто, изръмжаваше по едно: „Ммм“. Йосиф Лес-тек се опитваше да впечатли една от курвите с разкази от времето, когато бил на върха на славата, а тя го пита дали това било преди, или след построяването на древния амфитеатър, който дори от пръв поглед изглеждаше на повече от хиляда години. Савиан и Лам стояха в ъгъла и въпреки че не разменяха повече от дума накуп, изглеждаха по-близки от братя. В другия ъгъл се спотайваше Хеджес и надигаше бутилка. Въпреки онези, които бяха загубили в равнината, Бъкхормови все още разполагаха с прилично на брой домочадие, което търчеше насам-натам покрай краката на хората.

Шай въздъхна и вдигна мълчалива наздравица за Лийф и останалите, които не успяха да стигнат до тук. В този момент май би предпочела тяхната компания.

- Ха, точно зад подобна група яздех през целия път насам!

Шай се обърна към вратата и остана като ударена от гръм. На прага стоеше по-преуспелият „близнак“ на Темпъл - в чисто нов черен костюм, наконтен като принцеса, с късо подстригана коса и брада. Беше се сдобил с нова шапка, а както изглеждаше - и с нови маниери, държеше се наперено, сякаш беше собственикът, а не просто дърводелецът, построил магазина.

Едва когато долови разочарованието си от това, че е така променен, Шай осъзна с какво нетърпение бе очаквала да го види.

- Темпъл! - понесоха се отвсякъде радостни викове и хората се скупчиха около него.

- Кой би повярвал, че река може да довлече такъв кадърен дърводелец? - попита Кърнсбик с ръка през рамото на Темпъл, сякаш се познаваха от деца.

- Истинска находка, така си е! - отвърна Маджуд, все едно не Шай, а той лично го беше измъкнал от реката и беше платил за мястото му в задругата.

Тя се замисли за това колко трудно в днешно време човек получаваше и малкото заслужено признание, наведе се да се изплюе както обикновено през пролуката в предните си зъби, но срещна укорителния поглед на Лулайн Бъкхорм, размисли и преглътна.

Сигурно трябваше да е доволна, че бе спасила човек от удавяне и го бе насочила по правилния път към по-добър живот, че вярата й в него се бе оправдала противно на всеобщите очаквания. Каква радост, бийте камбаните! Вместо това се почувства, сякаш известна досега само на нея тайна е станала обществено достояние. Улови се да мисли за това как да вгорчи живота му, моментално съжали, че реагираше като малко злобно дете, и от това се ядоса още повече. Обърна гръб на стаята и намусена отпи от бутилката. Така де, на бутилката можеш да разчиташ, че никога няма да се промени така неочаквано. Че разочарованието, което носи, ще си е точно както преди.

-Шай?

Постара се да изглежда подобаващо изненадана, все едно нямаше представа, че е в стаята.

- Я виж ти! И това ако не е любимото на всички довлечено от водата дърво, ненадминатият архитект.

- Самият той - каза Темпъл и килна назад новата си шапка.

- Ще пийнеш ли? - Шай му предложи бутилката.

- Не, благодаря.

- Прекалено ти е пораснала работата, за да пиеш с такива като мен

ли?

- Напротив, не е пораснала достатъчно. Не мога да спра на средата.

- На средата до къде?

- Обичайното направление е по очи в калта.

- Ти пийни, пък ако тръгнеш да падаш, аз ще те хвана, какво ще кажеш за това?

- Няма да е за пръв път, предполагам. - Темпъл пое бутилката, отпи и направи такава физиономия, все едно го бяха сритали в топките. - Боже мили! От какво, за бога, е направено това?

- Стигнах до извода, че това е въпрос, чийто отговор е по-добре да не търсиш. Също като този колко струва това твое излъскване.

- Пазарих се добре - отвърна Темпъл и заудря с юмрук гърдите си в опит да си върне гласа. - Щеше да се гордееш с мен, ако ме бе видяла.

- Гордостта не ми е присъща - изсумтя Шай. - И все пак сумата ще да е била доста прилична за човек с дългове.

- Дългове, казваш?

Най-после в познати води, отбеляза на ум Шай и продължи:

- Последно, когато говорихме, ми дължеше...

- Четиресет и три марки? - С триумфален поглед той протегна ръка. На показалеца й леко се поклащаше кесия.

Шай примига озадачено, грабна я от пръста му и я отвори. Съдържаше очакваното за Крийз многообразие от монети, но предимно сребърни. На пръв поглед вътре като нищо можеше да има шейсетина марки.

- Паднал си до крадец, а?

- По-долу. Юрист. Добавих десет отгоре като благодарност за услугата. Спаси ми живота все пак.

Шай знаеше, че сега трябва да се усмихва, но незнайно защо правеше точно обратното.

- Сигурен ли си, че животът ти струва толкова много?

- Само за мен. Да не би да мислеше, че никога няма да ти се издължа?

- Мислех, че ще сграбчиш първата възможност и ще се изнижеш по тъмно. Или че ще умреш преди това.

Темпъл повдигна учудено вежди:

- Аз си мислех абсолютно същото. Е, изглежда, успях да изненадам и двама ни. Приятно, надявам се.

- Разбира се - излъга Шай и прибра кесията в джоба си.

- Няма ли да ги преброиш?

- Имам ти доверие.

- Нима? - Темпъл изглеждаше искрено изненадан.

Шай също се изненада от себе си, но после осъзна, че беше самата истина. А също, че това важеше и за много от хората в стаята.

- Ако сумата не е наред, винаги мога да те открия и да те убия.

- Радвам се да го чуя.

Двамата застанаха един до друг, с гръб към стената и с лице към кънтящата от глъч стая. Тя извърна поглед настрани и го видя да отмества бавно очи, все едно въобще не беше гледал към нея, и тя на свой ред се престори, че всъщност гледаше покрай него, право в застаналия в ъгъла Хеджес. Изведнъж се почувства неловко в присъствието му. Сякаш без дълга му към нея нямаше причина да са толкова близко един до друг.

- Добра работа свърши с магазина. - Това беше най-доброто, което успя да измисли след дълго колебание с какво да разчупи мълчанието.

- Добра работа и платени дългове. Идват ми наум един-двама, които няма да оценят това.

- Не съм сигурна, че аз го оценявам.

- Това добре ли е, или зле?

- Не знам. - В стаята ставаше все по-горещо. Лицето й пламтеше. Тя подаде бутилката на Темпъл и той сви рамене и сръбна малко. После й я върна и тя отпи голяма глътка. - Сега, когато вече не ми дължиш пари, за какво ще говорим?

- Ами, за каквото всички останали, предполагам.

- А те за какво говорят?

Той събра замислено вежди и огледа стаята:

- Забележителните ми дърводелски умения, изглежда, са популярна тема...

- Още малко да се надуеш, и ще се пръснеш.

- Много хора говорят за предстоящия бой.

- Чух повече по тоя въпрос, отколкото ми се иска.

- Ами, винаги можем да говорим за времето.

- Напоследък е кално по главната улица.

- А пък аз чух, че се задава още кал. - Темпъл извърна леко поглед настрани и й се усмихна. Тя също се усмихна и отбеляза наум, че все още изпитва неудобство от това колко близо са един до друг.

- Ще кажеш ли няколко думи преди началото на веселбата? - Едва когато масивната осанка на Кърнсбик изникна изневиделица пред тях, Шай осъзна, че вече беше малко повече от подпийнала.

- За какво? - попита тя.

- Моля за извинение, миличка, говорех на ето този уважаем господин. Изглеждаш ми изненадана от нещо.

- Не знам кое е по-шокиращо, че аз съм миличка, или че той е уважаем господин.

-Заставам твърдо и зад двете описания - каза изобретателят, но Шай не разбра какво точно имаше предвид. - Като бивш духовен водач на тази бивша задруга, архитект и основен изпълнител на стоежа на тази забележителна постройка, не виждам кой друг би бил по-подходящ да се обърне към събралите се да отпразнуват завършването й?

Темпъл вдигна безпомощно рамене и се остави да бъде изтикан към средата на стаята, а Шай отпи отново от бутилката. С всяка минута ставаше по-лека. А тя - все по-малко ядосана.

Зачуди се дали нямаше връзка между двете.

- Учителят ми навремето казваше, че за човека можеш да съдиш по приятелите му! - провикна се Темпъл. - Явно съм точно такова говно, за каквото се мислех!

Разнесе се смях, после някой подвикна:

- Бъркаш, бъркаш!

- Доскоро нямаше и един човек измежду познатите ми, когото да нарека свестен. Днес мога да напълня цяла стая с тях, стая, която сам съм построил. Преди се чудех има ли причина човек да дойде в този забравен от Бога задник на света, освен ако не е притиснат от обстоятелствата. Сега знам. Хората идват, за да станат част от нещо ново. Да започнат живот в нова страна. Да станат нови хора. За малко да умра в равнината и ако бях, не мисля, че щях да липсвам на някого. Но една задруга ме прибра и ми даде шанс, който дори не заслужавах. Трябва да призная, първоначално не бяха много склонните да го направят, но... един беше и това е достатъчно. Учителят ми навремето казваше, че ще познаеш праведния по това, че ще даде на онзи, от когото не може да получи обратно. Сигурен съм, че малцина от вас, които са имали нещастието да се пазарят с нея, ще се съгласят, но аз винаги ще смятам Шай Саут за праведен човек.

В стаята се понесе одобрителен шепот, вдигнаха се чаши. Темпъл видя Корлин да потупва по гърба Шай, която се намуси още повече.

- Учителят ми навремето казваше, че няма по-благородно дело от вдигането на нова постройка. Тя дава по нещо от себе си на онези, които ще живеят в нея, на онези, които ще я посещават, дори на онези, които просто ще минават покрай нея. В живота си досега не бях влагал много усилия в каквото и да било, но в тази постройка вложих всичко от себе си. Надявам се, че ще стои по-дълго от останалите наоколо. Нека Господ се усмихва над нея както над мен, след като паднах в онази река. И нека тя даде подслон и донесе просперитет на обитателите си.

- И алкохолът е безплатен за всички! - извика Кърнсбик. Протестите на ужасения Маджуд бяха удавени във виковете и стълпотворението, което настана пред масата с бутилките. - Особено за майстора строител. -Той измъкна отнякъде чаша, натика я в ръката на Темпъл и я напълни с такава широка усмивка, че Темпъл просто не можа да откаже. Двамата с пиенето може и да не се разбираха добре, но щом бутилката бе винаги склонна да прости, кой бе той да не направи същото? Нима прошката не е най-прекият път към Бога и възвишеността? А и колко ще се напие от едно питие?

Достатъчно, както се оказа, за да премине на второ.

- Хубава къща, момче, винаги съм знаел, че имаш скрити заложби -нареждаше Суийт, докато наливаше трето питие в чашата на Темпъл. -Добре скрити, но така де, каква полза от очевидните скрити заложби?

- Каква наистина? - съгласи се Темпъл и гаврътна питието. Все още не можеше да нарече вкуса приятен, но поне вече не беше като нажежена бодлива тел в гърлото. А и колко може да се напие човек от четири питиета?

Бъкхорм беше извадил отнякъде цигулка и свиреше мелодия, на фона на която Плачеща скала се гавреше с предназначението на малък барабан. Имаше и танци. Или по-скоро целенасочен опит за думкане с крака по пода под съпровода на музиката, макар и не в синхрон с нея. Милостив съдия обаче би го нарекъл танц, а в момента Темпъл се чувстваше точно такъв. И с всяко следващо питие - вече им беше изгубил бройката - ставаше все по-милостив и все по-малко съдия и когато Лулайн Бък-хорм сложи малки, но изненадващо силни ръце на раменете му, той не се посвени да изпробва здравината на дъсчения под, който лично беше наковал само преди няколко дни.

Стаята ставаше все по-гореща, по-шумна и притъмняла. Пред очите на Темпъл изплуваха едно по едно лъснали от пот усмихнати лица. Не помнеше откога не се беше забавлявал така. От нощта, в която се присъедини към Дружината на Милостивата ръка може би, когато наемничес-кият живот още се свеждаше просто до няколко свестни момчета, които заедно се изправят пред премерени рискове, смеят се в лицето на целия свят и нямат нищо общо с грабежи, масови кланета и изнасилвания. Лес-тек извади флейта и се опита да се включи в мелодията, но се задави от кашлица и трябваше да бъде изведен навън на чист въздух. Стори му се, че видя Кмета да разговаря с Лам под зоркия поглед на няколко от главорезите си. Сега танцуваше с една от курвите и й правеше комплименти за роклята й, която беше противна и натруфена до безобразие, а тя не можеше да го чуе и само викаше: „Какво?“. В следващия момент танцуваше с един от братовчедите на Джентили и му правеше комплименти за дрехите му, които бяха целите изцапани с кал от копането за злато и миришеха на прясно отворен гроб, но това не попречи на човека да грейне от щастие. Корлин и Плачеща скала минаха покрай него в здрава прегръдка и със сериозни изражения на лицата. Всяка се опитваше да води и Темпъл едва не се задави при вида им. И тогава, изведнъж, танцуваше с Шай и според него се справяха доста добре, предвид това, че той държеше по-лупълна чаша в едната си ръка, а тя - бутилка.

- Не те мислех за танцьорка - извика в ухото й. - Прекадено корава си.

- Аз пък теб не мислех за танцьор. - Темпъл усети дъха й по бузата си. - Прекалено си мекушав.

- Напълно си права. Жена ми ме научи.

Темпъл я усети да потрепва.

- Имаш жена? - попита тя.

- Имах. Дъщеря също. Умряха. Много отдавна. Но понякога изглежда, сякаш не беше чак толкова отдавна.

Шай надигна бутилката и го изгледа косо над гърлото. Имаше нещо в този поглед, от което гърлото му се стегна. Темпъл се наведе към нея, но преди да успее да заговори, тя го сграбчи за тила и го целуна настървено по устните. Ако имаше време да поразсъждава, щеше да стигне до извода, че тя не беше типът жена, от която можеш да очакваш нежни целувки, но такова време нямаше. Нямаше време нито да отвърне на целувката, нито да отблъсне Шай от себе си, нито дори да помисли кое от двете искаше да направи в момента. Миг по-късно Шай изви главата му настрани, изчезна в тълпата и го остави да бъде разнасян насам-натам от Корлин.

- Ако си мислиш, че ще получиш една и от мен, жестоко се лъжеш -изръмжа тя в ухото му.

Темпъл се облегна на стената. Сърцето му блъскаше лудо, лицето му лъщеше от пот, а главата му се маеше, сякаш имаше треска. Странна работа, какво прави една нищо и никаква размяна на слюнка. Е, и няколко питиета след десет години трезвеност. Погледна в чашата, прецени, че е по-добре да лисне съдържанието й върху стената, после реши, че е хвърлил повече труд по стената, отколкото по себе си, и я пресуши на един дъх.

- Добре ли си?

- Тя ме целуна - промърмори Темпъл.

-Шай?

Темпъл кимна, после осъзна, че го каза на Лам, и малко след това, че може би не беше много умно от негова страна да го прави.

Едрият северняк обаче се усмихна широко:

- Е, това не е никаква изненада. Всеки в задругата знае. Цялото това джавкане и заяждане покрай дълга. Повече от очевидно е.

- Защо никой не каза нещо?

- Някои за друго почти не говореха.

- Имам предвид на мен.

- В моя случай, защото се обзаложих със Савиан кога ще стане. И двамата мислехме, че ще е по-скоро, но аз все пак спечелих. Ха, голям шегаджия е този Савиан.

- Той... какво? - Темпъл не беше сигурен кое го свари по-неподгот-вен, че това с целувката на Шай не беше изненада за никого или това, че Савиан е голям шегаджия. - Извинявай, че съм толкова предсказуем.

- Хората обикновено предпочитат очевидното. Иска се много кураж да се опълчиш на неизбежното.

- Да разбирам, че аз го нямам, а?

Лам просто сви рамене, все едно отговорът бе повече от очевиден. Пресегна се и взе шапката си.

- Къде отиваш? - попита Темпъл.

- Нямам ли и аз право на забавление? - Той сложи ръка на рамото на Темпъл. Приятелски, бащински, едновременно с това ужасяващо плашещ жест. - Внимавай с нея. Не е толкова корава, колкото изглежда.

- Ами аз? Аз дори не изглеждам корав.

- Вярно. Но ако Шай те нарани, аз няма да й строша краката.

Когато Темпъл най-после осмисли чутото, Лам беше изчезнал. Даб

Суийт беше взел цигулката и дърпаше лъка с такова настървение, сякаш животът на любимата му зависеше от това.

- Мислех, че танцуваме.

Бузите на Шай бяха поруменели, а тъмните й очи искряха и по причини, които в момента Темпъл не би си направил труда да търси, пък било то очевидни, я намираше за ужасно привлекателна. Затова, мамка му и каквото ще да става, той надигна чашата по най-мъжествения начин, на който бе способен, установи, че е празна, и я захвърли настрани, дръпна бутилката от ръката й, тя го хвана за другата и двамата, залитайки, се понесоха напред.

Беше минало доста време, откакто за последно беше успяла да се напие така порядъчно, но Шай установи, че умението не беше забравено. Простото поставяне на единия крак пред другия се оказа сериозно предизвикателство, но тя установи, че ако държи очите си широко отворени и вперени в земята и се съсредоточи достатъчно, не падаше чак толкова често. В странноприемницата беше прекалено светло. Камлинг каза нещо за политика по отношение на воденето на гости в стаите, а Шай се изсмя в лицето му и каза, че в шибаните му стаи има повече курви отколкото гости, и Темпъл прихна така, че сополите му потекоха по брадата. После я погна нагоре по стълбите с една ръка на задника й, което първоначално беше забавно, но после леко я ядоса и тя го зашлеви. Темпъл така се стресна, че почти падна назад по стълбите, но Шай го хвана за ризата и го повлече нагоре. На площадката спря и каза, че съжалява за шамара, а той попита: „Какъв шамар“, и започна да я целува. Целувките му имаха вкус на алкохол, което според Шай беше доста добър вкус.

- Лам не е ли тук?

- Остава да преспива при Кмета.

Мамка му, всичко се въртеше. Тя ровеше в панталона си за ключа и се смееше, после ровеше в неговия панталон. Двамата се облегнаха на стената. Целуваха се отново. Устата й беше пълна с дъха му, с езика му, с косата й. Изведнъж вратата поддаде с трясък и двамата залитнаха и се запрепъваха по тъмния дъсчен под на стаята. Тя се покатери отгоре му. И двамата пъшкаха, стаята се въртеше. Шай усети алкохолът да се надига с парене в гърлото й, но го преглътна обратно, без много да му мисли. Не я беше грижа, вкусът беше не по-лош отпреди, а и Темпъл или не забелязваше, или не го беше грижа. Беше прекалено погълнат в борба с копчетата на ризата й, които, ако бяха ситни като глави на топлийки, пак нямаше да му се опънат толкова.

Забеляза, че вратата зее отворена и замахна с крак. Прецени грешно разстоянието, ритникът й попадна встрани от дървената рамка. Ботушът й проби дупка в преградната стена и тя избухна в смях. Следващият ритник попадна в целта, вратата се затръшна, а Темпъл най-после беше успял да разтвори ризата й и целуваше гърдите й. Гъделичкаше малко, но иначе беше приятно. Бледото й тяло й изглеждаше странно и непознато. Замисли се откога не беше правила нещо подобно и стигна до извода, че беше много отдавна. Темпъл спря, вдигна глава и Шай видя едва проблясващите му очи в тъмното над нея.

- Правилно ли постъпваме? - попита той и изглеждаше така смехотворно сериозен, че Шай едва не се разкикоти.

- Откъде, мамка му, да знам. Сваляй панталона.

Тя започна да се бори със своя, но не беше събула ботушите си и кол-кото повече риташе, толкова повече се оплиташе в тях. Знаеше, че първо трябваше да свали проклетите ботуши, но вече беше късно, за това продължи да пъшка и да рита. Коланът й се мяташе като разсечена на две змия, ножът й висеше на единия му край и се блъскаше в стената, но накрая успя да освободи единия си крак и това беше предостатъчно.

Разсъблечени, оплели горещите си голи тела, двамата успяха някак да се доберат до леглото. Ръката му беше между краката й и тя се притисна в нея. Пъшкането им, дълбоко и гърлено, постепенно измести смеха. Зад стиснатите клепачи на Шай заплуваха ярки светли петна и тя трябваше да отвори очи, за да спре усещането, че пада от леглото и полита нагоре към тавана. С отворени очи беше по-зле. Стаята се завъртя около нея, ушите й кънтяха от запъхтяното й дишане, от ударите на сърцето й, от съскането на триещите се едно в друго голи тела и жалното скърцане на пружините на леглото - за възраженията на последните не я беше грижа.

Нещо продължаваше да я човърка отвътре, нещо за брат й и сестра й, за Гъли, полюшващ се на въжето, за Лам и предстоящ бой, но Шай пропусна мислите покрай себе си, те се извиха като дим нагоре и започнаха да се въртят заедно с тавана.

В края на краищата, кога за последно се беше забавлявала?

- Ооо - простена Темпъл. - О, не!

Изпъшка жално като грешник на прага на ада, изправен пред цяла вечност на страдания, горчиво разкайващ се за греховния живот, довел го дотук.

Господ да ми е на помощ.

Но Бог имаше други грижи на главата, праведните, над които да бди, и Темпъл не се заблуждаваше, че е един от тях. Не и след събитията от предишната вечер.

Болеше го навсякъде. Одеялото беше усукано около голите му крака. Откъм тавана се чуваше тихото жужене на муха. Слънцето се прокрадваше иззад завесите на прозореца, а отвъд него - шумът на пробуждащия се Крийз. Сега си спомни защо беше спрял пиенето. Това, което не можеше да си спомни обаче, беше откъде му хрумна идеята, че си струва да започне отново.

Гърленото насечено хъркане, което го беше събудило, го накара да примижи като от болка. Успя да надигне леко глава и видя Шай коленичила на пода, превита над нощното гърне. Като изключим един ботуш и надиплен над него панталон, беше чисто гола. При всеки напън за повръщане ребрата й изпъкваха рязко. Сноп светлина от прозореца падаше върху едната й плешка и тя се белееше ослепително ярка. На нея имаше белег от изгорено, който приличаше на обърната наопаки буква.

Тя се изправи, извърна вкопани насред тъмни кръгове очи и изтри с опакото на ръката си една проточила се от устата й лига:

- Целувка?

Звукът, който се изтръгна от гърлото на Темпъл, беше неописуем с думи прости. Смях, оригване и стон в едно. И след сто опита нямаше да го докара отново същия. Всъщност защо му бе да го прави?

- Трябва ми въздух. - Шай вдигна панталона си, но не закопча колана и докато тътреше крака към прозореца, той се смъкна отново под задника й.

- Недей - изхленчи Темпъл, но това не беше достатъчно да я спре. Налагаше се да стане от леглото, а това за момента изглеждаше немислимо.

Тя дръпна рязко завесите и отвори прозореца, а Темпъл направи вял опит да засенчи очите си от безмилостната светлина.

Шай започна да тършува под другото легло, като не спираше да ругае. Когато се изправи, Темпъл не можа да повярва на очите си. Тя държеше бутилка алкохол с четвърт от съдържанието й все още в нея. Измъкна със зъби тапата и седна на леглото, събирайки кураж, все едно й предстоеше гмуркане в леденостудена вода.

-Няма да...

Шай надигна бутилката, отпи и запуши устата си с опакото на ръката. Стомахът й се сгърчи и тя се оригна, потрепери с изкривено в гримаса лице и му предложи бутилката.

- Искаш ли? - попита с пресипнал глас.

На Темпъл му се доповръща само при вида на бутилката.

- За бога, не.

- Друго не помага.

- Значи, лечението за наръгване с нож е ново наръгване?

- Веднъж почнеш ли да ръгаш, няма спиране.

Тя навлече ризата си и след като закопча няколко копчета, установи, че бяха накриво и ризата й виси отпред, отказа се и се свлече в леглото. Темпъл не беше сигурен дали някога е виждал по-изтерзан и смазан човек дори в огледалото.

Замисли се дали да не се облече. Някои от калните парцали на пода подозрително наподобяваха частите от новия му костюм, но не можеше да е сигурен. Вече за нищо не беше сигурен. Насили се да седне в леглото и спусна едва-едва крака на пода, сякаш бяха пълни с олово. Когато се убеди, че стомахът му няма да се разбунтува, вдигна глава към Шай:

- Ще ги намериш, знаеш това, нали?

- Как да знам?

- Защото никой не заслужава повече сполука от теб.

- Не знаеш какво заслужавам аз. - Тя се изтегна на лакти с потънала между кльощавите си рамене глава. - Не знаеш какво съм правила.

- Не си представям нещо по-лошо от това, което направи с мен вчера вечерта.

Тя не се засмя. Гледаше покрай него с вперени в нищото очи.

- Когато бях на седемнайсет, убих едно момче.

Темпъл преглътна тежко:

- Е, добре, може да е по-лошо.

- Избягах от фермата. Мразех я. Мразех онази кучка, майка ми. Мразех това копеле, доведения ми баща.

- Лам?

-Не, този преди него. Майка ми смени няколко. Имах глупавата идея да отворя магазин. Нещата се объркаха още от самото начало. Не исках да убивам момчето, но се изплаших и го рязнах. - Тя прокара замислено пръст под брадичката си. - Не спря да кърви.

- Заслужаваше ли си го?

- Да, предполагам. Е, получи си го, нали така? Но той имаше семейство. И те ме погнаха, а аз хукнах да бягам. Огладнях, започнах да крада. - Тя продължи да нарежда монотонно. - След време започнах да мисля, че така и така никой не ти дава шанс в този живот, че взимането на неща е къде по-лесно от създаването им. Събрах се с много пропаднали хора и успях да ги завлека още по-ниско. Започнаха грабежи, още убийства. Едни може би си го заслужаваха, други може би не. В крайна сметка, получава ли някой каквото заслужава?

Темпъл се замисли за Кадия.

- Признавам - каза той, - в това отношение Бог е голямо копеле.

- Накрая из половин Близка страна висяха афиши за залавянето ми. Дим, така ме наричаха, все едно бях някакво страшилище. Обявиха и награда за главата ми. - Устните й се извиха назад. - Хванаха някаква жена и я обесиха вместо мен. Дори не приличаше на мен, но тя умря, а аз се отървах безнаказано и дори не знам защо стана така.

В стаята настъпи тягостно мълчание. Шай надигна бутилката и отпи няколко големи глътки. Преглъщаше трудно. Изправи се задъхана, с насълзени очи. Сега беше моментът Темпъл да измънка някакво извинение и да си плюе на петите. Навремето в този момент вратата вече щеше да се затръшва зад гърба му. В края на краищата дългът му към нея беше изплатен, а това беше много повече, отколкото бе постигал при кое да е от предишните бягства. Но той осъзна, че този път не искаше да тръгва.

- Ако очакваш да споделя ниското ти мнение за себе си, боя се, че не мога да го направя. Явно си правила грешки.

- Наричаш това грешки?

- Много глупави, но да, грешки. Ти не си избрала злото сама.

- Кой въобще избира злото?

- Аз. Подай бутилката.

- Какво е това сега? - попита тя и му подхвърли бутилката. - Надпревара на кого му е по-кофти миналото?

- Да. И аз печеля. - Темпъл затвори очи и надигна бутилката. Пареше, задави се, но успя да преглътне. - След като жена ми умря, в продължение на година бях най-окаяният пияница, който можеш да си представиш.

- Виждала съм много окаяни типове.

- Тогава си представи някой още по-изпаднал. Мислех, че не мога да падна по-ниско, но когато станах юрист на наемническа дружина, открих, че съм сбъркал. - Той вдигна бутилката за наздравица. - Дружината на Милостивата ръка, под командването на генерал Никомо Коска! О, славно братство! - Темпъл отпи отново. Почувства се приятно, по неестествено отвратителен начин, като при чопленето на коричката на рана.

- Звучи примамливо.

- И аз така си мислех.

- Не беше ли?

- Най-противната сбирщина от човешка измет, която си виждала.

- О, виждала съм доста противни типове.

- Тогава си представи още по-противни. В началото вярвах, че има основателни причини за това, което правеха. Правехме. После си казах, че има просто причини. След това знаех, че това не са дори нищожни причини, но продължих да го правя, защото бях прекалено голям страхливец, за да спра. Бяхме изпратени в Близка страна да търсим бунтовници. Един приятел се опита да спаси някакви хорица. Беше убит. Те също. Избиха се един друг. Но както винаги аз успях да се изнижа. И какъвто съм страхливец, побягнах. После паднах в една река и по причини известни само нему, Бог изпрати една добра жена да измъкне безполезния ми труп от водата.

- Държа да те поправя, Бог изпрати престъпница и убийца да го направи.

- Е, мамка му, колко неведоми са пътищата му понякога. Не мога да кажа, че ми допадна от самото начало наистина, но започвам да мисля, че Бог изпрати точно каквото ми трябваше. - Темпъл се изправи. Не беше лесно, но успя. - Имам чувството, че цял живот бягам. Може би е време да спра. Или поне да опитам. - Седна до нея и изскърцването на пружините го преряза като нож. - Не ме интересува какво си правила. Длъжник съм ти. Вече само за живота си, но все пак. Позволи ми да остана. - Остави празната бутилка, облиза палец и показалец и приглади брадата си.

- Бог да ми е на помощ, но сега ще приема онази целувка.

Тя го изгледа изпод премрежени клепачи. Всеки цвят по лицето й не беше както трябва - кожата леко прежълтяла, очите леко кървясали, устните посинели.

- Сериозно?

- Наречи ме глупак, но не мога да пропусна жена, способна да напълни цяло гърне с повръщане, без да изпръска и капка отстрани. Избърши си устата и ела насам.

Той се примъкна към нея. Отвън в коридора нещо изтропа. Устните й потрепнаха във вяла усмивка. Тя се наведе към него и косата й погъде-личка раменете му. Дъхът й миришеше лошо, но на Темпъл му беше все едно. Топката на вратата се завъртя и изтрака и Шай изрева с пълно гърло

- толкова отблизо и така пресипнало, че Темпъл имаше чувството, че му разцепват главата с брадва:

- Сбъркал си шибаната стая, кретен такъв!

Противно на очакваното, вратата се отвори и в стаята влезе мъж. Висок, с късо подстригана коса и добре облечен. Проницателните му очи обходиха бавно стаята, сякаш влизаше у дома си, и суровото изражение на лицето му се смени със смесица от раздразнение и учудване от факта, че някой я е използвал с такова предназначение.

- Мисля, че съм уцелил точната стая - каза той и от двете му страни се появиха други двама мъже. Нямаха вида на хора, които човек с радост би посрещнал където и да е, най-малко неканени в стаята му. - Чувам, че ме търсиш.

- Кой си ти, бе, мамка му? - изръмжа Шай и погледът й се стрелна към ъгъла, където на пода, прибран в канията, лежеше ножът й.

Новодошлият се усмихна като фокусник, преди да направи най-не-вероятния трик на света.

- Грега Кантлис.

Няколко неща се случиха едновременно. Шай хвърли бутилката към вратата и скочи към ножа на пода. Кантлис се хвърли към нея, а двамата зад него се сбутаха в рамката на вратата.

Темпъл се хвърли към прозореца.

Край на бягането ли? Как не. Преди да осъзнае какво точно ставаше, вече беше навън. Стовари се с панически писък в студената кал и миг по-късно беше на крака и препускаше чисто гол по главната улица. В по-вечето градове това щеше да е крайно неприемливо, но в Крийз дори не минаваше за нещо особено. Чу някой да крещи зад него и ускори темп. Краката му се хлъзгаха, главата му кънтеше с такава сила, че се замисли дали за всеки случай да не я стисне с ръце. Отпред изплува фасадата на „Храма на зара“.

Когато го видяха, биячите на входа се ухилиха, после свъсиха вежди и накрая, когато изкачи тичешком стълбите, го сграбчиха от двете страни.

- Кмета има политика по отношение на панталоните...

- Трябва да видя Лам. Лам!

Единият го фрасна с юмрук в устата. Главата му се лашна назад и той залитна към рамката на вратата. Уж знаеш какво предстои, но юмрукът в лицето някак винаги успява да те свари неподготвен.

- Лам! - изкрещя отново и прикри главата си с ръце. - Ла. оуу.

Юмрукът на другия бияч се заби в корема му и го преви на две. С

изкаран въздух Темпъл се свлече на колене и от устата му заизлизаха кървави балончета слюнка. Докато се наслаждаваше безмълвно на камъните под носа си, един от биячите го сграбчи за косата и започна да го изправя, като същевременно вдигаше юмрук, готов да го стовари отново в лицето му.

- Остави го на мира. - За най-голямо облекчение на Темпъл жилестата ръка на Савиан сграбчи юмрука на бияча във въздуха. - Той е с мен. - Той подхвана Темпъл под мишницата, изправи го на крака и го повлече към вратата. Докато влизаха, свали палтото си и го наметна през раменете на Темпъл. - Какво става, по дяволите?

- Кантлис - изграчи Темпъл, докато куцаше през игралната зала и размахваше немощно ръка назад към вратата. Успяваше да си поеме въздух само за по една дума накуп. - Шай.

- Какво става? - Лам се зададе надолу по стълбите откъм стаята на Кмета. Беше бос, с наполовина закопчана риза и за момент Темпъл се зачуди защо идва оттам, но после видя меча в ръката му и се изплаши, а малко след това видя изражението на лицето му и то го изплаши още повече.

- Кантлис... при Камлинг... - успя да изпелтечи.

Лам остана за момент на място с широко облещени очи, после тръгна към вратата, разбутвайки биячите от пътя си. Савиан го последва.

- Всичко наред ли е? - Кмета стоеше на балкона пред стаята си. Беше облечена в гуркулски халат. Шията й беше оголена и Темпъл видя блед белег, точно над ключиците й. Примига неразбиращо, замисли се дали Лам не е бил там горе с нея, после, без да отговори, придърпа палтото на Савиан около себе си и на свой ред забърза към вратата. - Сложи си панталон! - провикна се зад него Кмета.

Когато най-после изкачи с мъка стълбите към странноприемницата на Камлинг, Лам вече стоеше пред бара, държеше с една ръка съдържателя й почти преметнат отгоре, а в другата стискаше меча.

- Те просто я извлякоха навън! Белия дом, може би, нямам представа, не е моя работа! - изквича отчаяно Камлинг.

Лам изблъска съдържателя настрани и застана задъхан пред бара. После постави внимателно меча на плота, подпря бавно длани пред него и пролуката, оставена от липсващия му пръст, зейна върху лъскавото дърво. Савиан обиколи от другата страна, изблъска безцеремонно Камлинг от пътя си, взе една прашна чаша от най-горния рафт, после бутилка, издуха прахта от чашата и издърпа тапата.

- Ако имаш нужда от още едно рамо, имаш моето - изръмжа, докато наливаше.

Лам кимна, после добави:

- Да знаеш обаче, че това може да се окаже вредно за здравето.

Савиан се разкашля и побутна чашата към него:

- Аз и бездруго съм развалина.

- Какво ще правиш? - попита Темпъл.

- Ще изпия едно. - Лам вдигна чашата и я пресуши на един дъх. Обраслата му с побеляла брада адамова ябълка подскочи рязко. Савиан кил-на бутилката и напълни отново чашата му.

- Лам! - Лорд Ингълстад влезе с леко олюляваща се походка. Беше пребледнял, а жилетката над ризата му - лекьосана. - Той каза, че ще те открия тук!

- Кой каза?

Ингълстад се изкикоти нервно и подхвърли шапката си на плота. Няколко кичурчета щръкнаха право нагоре от главата му.

- Странна работа. След веселбата при Маджуд отидох да поиграя карти при Папа Ринг. Съвсем изгубих представа за време и в един момент, да си призная, бях малко притеснен финансово, някакъв господин дойде да говори с Папа Ринг, а той идва при мен и ми казва, че мога да забравя за дължимото, ако ти предам съобщение.

- Какво съобщение? - Лам пресуши втората чаша и Савиан я напълни отново.

Ингълстад присви замислено очи и се загледа в стената:

- Каза, че твой приятел му е на гости... и че той много иска да се представи като добър домакин. но за целта ти ще трябва утре вечер да целунеш калта. Каза също, че ще падаш, така или иначе, затова по-добре да го направиш доброволно и така двамата с приятеля ти ще може да си тръгнете от Крийз по живо по здраво. Каза, че ти дава думата си. Настоя изрично да ти предам това. Така че имаш думата му.

- Хм, какъв късметлия съм само - отвърна Лам.

Лорд Ингълстад примижа към Темпъл, сякаш току-що бе забелязал странното му облекло:

- Май някои хора са имали по-тежка нощ и от мен.

- Можеш ли да отнесеш обратно моето съобщение? - попита Лам.

- Смея да твърдя, че няколко минути повече с нищо няма да се отразят на гнева на лейди Ингълстад. Мъртъв съм, така или иначе.

- В такъв случай предай на Папа Ринг, че ще се погрижа думата му да е на сигурно място, чиста и непокътната. А също, че се надявам той да направи същото с госта си.

Благородникът се прозя и нахлупи шапка:

- Загадки, загадки. Е, време е за лягане! - Той излезе с бодра крачка.

- Какво ще правиш? - прошепна Темпъл.

- Някога щях да връхлетя там, без дори да се замисля за последствията, и щях да се омажа до лактите в кръв. - Лам взе чашата и се загледа в нея. - Но баща ми винаги казваше, че търпението е най-голямата добродетел. Човек трябва да е реалист за тези неща. Трябва.

- Е, какво тогава ще направиш?

- Ще изчакам. Ще помисля. Ще се приготвя. - Лам гаврътна поредната чаша и оголи зъби. - После ще се омажа до лактите в кръв.

Високи залози

- Подстригване? - попита Фоукин и вдигна добре отработената си подправена усмивка към огледалото. - Или нещо по-радикално?

- Махни всичко, коса, брада, колкото късо можеш.

Фоукин кимна, сякаш това от самото начало беше и неговата идея. В края на краищата клиентът винаги знае най-добре.

- Значи, мокро бръснене навсякъде.

- Не искам да оставям на копелето нищо, за което да се хване. Пък и май е малко късно да се притеснявам, че ще ме загрози, прав ли съм?

Фоукин се изсмя с престорен смях и се зае с работа. Гребенът с трудност си запровира път през оплетената четина на Лам, а кълцането на ножиците започна да накъсва тишината на малки равни интервали. Отвън разрастващата се тълпа ставаше все по-екзалтирана, шумът й - все по-силен, а с него настроението в стаята - все по-напрегнато. Сивите кичури се изтърколваха по чаршафа и падаха на пода, рисувайки интригуващи форми с очевиден и едновременно с това скрит и неразгадаем смисъл.

Лам ги разбута с крак.

- Къде отива всичко?

- Времето или косата ни?

- И двете.

- За времето аз бих попитал философ, не бръснар. За косата - бива изметена и изхвърлена на боклука. С изключение на някоя и друга къдрица, в случай че човек има близка до сърцето си дама, желаеща да притежава такава...

Лам хвърли поглед към тънкия силует на Кмета, застанала пред прозореца. С едно око следеше приготовленията на Лам, а с другото - ставащото на улицата.

Лам прихна звучно:

- Ами, в един момент е част от теб, в следващия - просто боклук.

- Отнасяме се с хората като с боклуци, защо не и с косата им?

- Май си прав за това - въздъхна дълбоко Лам.

Фоукин започна старателно да точи бръснача в ремъка. Обикновено клиентите обичаха подобни представления - проблясък от лампата в стоманеното острие, малко напрежение и драма преди предстоящото.

- Не прекалявай - каза Кмета.

Очевидно нямаше нужда от повече драма в ден като днешния. Фо-укин трябваше да си признае, че се страхуваше много повече от нея, от-колкото от Лам. Севернякът имаше вид на безмилостен убиец, но за него поне подозираше, че има някакви скрити принципи. За Кмета дори не се заблуждаваше, че може да има такива. Затова направи добре отработения си престорен поклон, прекрати точенето на бръснача, разбърка пяната в купичката, нанесе я по главата и брадата на Лам и започна да го бръсне с внимателни, добре премерени движения.

-Не те ли гложди отвътре, че винаги пораства отново? - попита Лам. - Не можеш я надви, нали?

- Нима същото не важи за всяка професия? Търговецът продава една стока и купува друга. Фермерът ожънва една реколта, за да засади нова. Ковачът...

- Убиваш човек, остава си мъртъв - прекъсна го Лам.

-Но. ако позволите да отбележа, без да се обиждате. убиецът рядко спира след първото убийство. Веднъж започнеш ли, винаги има още някой, когото трябва да убиеш.

Очите на Лам се извърнаха към тези на Фоукин в огледалото:

- Значи си философ все пак.

- На чисто аматьорски начала. - Фоукин отметна с енергично движение топлата кърпа от главата на Лам, разкривайки прясно обръснатата му, всяваща страхопочитание колекция от белези. През цялата си кариера на бръснар, включително трите години в наемническата дружина, не се беше натъквал на толкова млатена, кълцана или по друг начин малтретирана човешка глава.

- Хм. - Лам се наведе към огледалото, размърда кривата си челюст, после сбърчи изгърбения си нос, сякаш да се убеди, че именно неговият образ го гледа оттам. - На това му се казва лице на зло копеле, а?

- Ако позволите да отбележа, лицето е като палтото. Човекът под него и действията му го правят каквото е.

- Самата истина. - Лам вдигна очи към Фоукин, после отново се взря в огледалото. - И ето това е лицето на зло копеле. Направи каквото можа, спор няма. Не е твоя вината. Работиш с каквото ти се даде.

- Просто се опитвам да си свърша работата така, както бих искал друг да я свърши за мен.

- Дръж се с хората така, както искаш те да се държат с теб, и няма къде да сбъркаш. Така казваше навремето баща ми. Май ние с теб наистина имаме различни професии. Моята работа е да направя с другия точно онова, което най-малко искам да ми се случи.

- Готов ли си? - Кмета се беше приближила незабелязано и гледаше двамата в огледалото.

Лам сви рамене:

- За тая работа човек или винаги е готов, или никога няма да бъде.

- Така да бъде. - Тя пристъпи напред и взе ръката на Фоукин. Той почувства острата нужда да се дръпне назад, но се насили за още една добре отработена престорена усмивка. - Последен клиент за днес?

Фоукин преглътна тежко:

- Само още един.

- От другата страна на улицата?

Той кимна.

Кмета притисна монетата в дланта му и се приведе към ухото му:

- Наближава моментът, в който всеки в Крийз ще трябва да избира от коя страна на улицата да застане. Надявам се да направиш мъдър избор.

Залезът придаваше на града карнавална атмосфера. Тълпата от пияни и алчни се стичаше като река към древния амфитеатър. Подминавайки, Фоукин видя кръга, очертан върху каменната настилка в средата - шест стъпки широк, осветен от факли върху побитите около него къси колове. Древните каменни тераси и прясно скованите паянтови трибуни вече гъмжаха от невиждана досега публика. Чуваха се изкрещени залози, тебеширите скърцаха, изписвайки ги по черните дъски. Амбулантните търговци продаваха бутилки и пържена сланина на цени, безбожни дори за това средище на безбожните цени.

Фоукин изгледа мимоходом всичките тези хора, накачулени един връз друг, и за стотен път днес, хиляден тази седмица и сигурно милионен, откакто пристигна за пръв път, си каза наум, че въобще не трябваше да идва, стисна решително чантата си и отмина.

Папа Ринг беше от хората, които колкото повече пари имаха, толкова по-малко обичаха да ги харчат. Седалището му беше повече от скромно в сравнение с това на Кмета - с нисък, напъпил от влага таван и събрана оттук-оттам вехта мебелировка. Глама Златния седеше пред напуканото огледало, осветен от димящи свещи. Огромното му телосложение, натъпкано в стола, представляваше абсурдна гледка. Беше увит в протрит чаршаф, над който главата му стърчеше като лепната накриво върху торта черешка.

Ринг стоеше пред прозореца, също както Кмета допреди малко, със стиснати на гърба дебели юмруци.

- Обръсни всичко - нареди той.

- Освен мустака. - Златния повдигна чаршафа и прокара дебел палец и показалец по горната си устна. - Стои тук, откак се помня, и там ще си остане.

- Такъв удивителен пример за лицево окосмение - отвърна Фоукин. В действителност въпреки оскъдното осветление забеляза не един или два бели косъма. - Да го премахна, ще е огромно съжаление за мен.

Независимо от факта, че беше неоспорим фаворит в предстоящия двубой, в погледа на Златния витаеше мрачно безпокойство, когато влажните му очи срещнаха тези на Фоукин в огледалото:

- Имаш съжаления?

Фалшивата усмивка на Фоукин се изплъзна за момент:

- Нима има човек без такива, господине? - Той започна да реже. -Но ако не друго, те поне ни предпазват от повтарянето на същите грешки.

Златния се вторачи съсредоточено в образа си в огледалото:

- При мен съжаленията се трупат, а аз правя същите грешки, отново и отново.

Фоукин нямаше отговор за това, но в подобни ситуации бръснарят винаги имаше предимство: може да разчита на ножиците си да запълнят неловкото мълчание. Клъц, клъц, клъц. Русите кичури се изтърколваха по чаршафа и падаха на пода, рисувайки интригуващи форми с очевиден и едновременно с това скрит и неразгадаем смисъл.

- Беше ли вече оттатък, при Кмета? - обади се Папа Ринг от прозореца.

- Да, господине, бях.

- Как ти се стори тя?

Фоукин се замисли отчасти върху поведението на Кмета, но най-вече за това какво Папа Ринг очакваше да чуе. Добрият бръснар никога не позволява истината да помрачи очакванията на клиента.

- Изглеждаше много напрегната.

Папа Ринг погледна отново към прозореца и дебелите пръсти заиграха нервно зад гърба му:

- Предполагам, така и трябва.

- Ами другият? - попита Златния. - Онзи, с когото ще се бия?

Фоукин спря да кълца за момент:

- Умислен. Посърнал. Но непоколебим. Право да ви кажа... изглеждаше точно като вас, господине. - Той запази за себе си мисълта, която го споходи.

Току-що един от двамата беше получил последната си подстрижка.

Бий миеше пода, когато той мина покрай вратата. Нямаше нужда да поглежда, позна го по шума на стъпките.

-Грега? - Тя се втурна навън в коридора. Сърцето й щеше да се пръсне от вълнение. - Грега!

Той се извърна с изкривено в гримаса лице, сякаш от това, че чува името си от устата й, му се гадеше. Изглеждаше изморен, повече от под-пийнал и в лошо настроение. Бий винаги отгатваше настроението му.

- Какво?

Беше си представяла срещата им по какъв ли не начин. Веднъж той я сграбчва в обятията си и й казва, че сега най-после могат да се оженят. Друг път се връща ранен и тя се грижи за раните му, докато оздравее. В една от фантазиите й се караха, в друга се смееха от сърце, в трета той даже се разплаква и й казва колко много съжалява, че се е държал лошо с нея.

Но такава, в която дори не я забелязва, нямаше.

- Само това ли имаш да ми кажеш?

- Че какво друго? - Кантлис дори не си направи труда да я погледне в очите. - Трябва да говоря с Папа Ринг. - Той тръгна отново по коридора, но Бий го хвана за ръката.

- Къде са децата? - Гласът й беше изтънял и тонът й беше изпълнен с разочарование от самата нея.

- Гледай си твоята работа.

- Това правя. Накара ме да ти помогна, нали? Поиска от мен да ги докарам!

- Можеше да откажеш - отвърна той и Бий знаеше, че беше прав. Беше готова на всичко за него, една негова дума и скачаше в огъня. Тогава той се подсмихна лукаво, сякаш нещо забавно му дойде наум. - Но щом толкова се интересуваш, продадох ги.

Бий усети стомахът й да се свива на ледена топка:

- На кого?

- На ония духове в планината. На шибаните драконови хора.

- Какво ще правят с тях? - Гърлото й се беше стегнало така, че едва успяваше да говори.

- Знам ли? Ще ги чукат? Ще ги ядат? Какво ме интересува? Абе, ти какво си мислеше, че ще правя, че ще отварям сиропиталище ли? - Лицето на Бий пламна, все едно я беше зашлевил. - Ама и ти си една тъпа свиня. Не знам дали някога съм срещал някой по-тъп от тебе. По-тъпа си от...

Бий се нахвърли върху него и започна да дере лицето му и сигурно щеше да го захапе, ако той не я беше ударил с юмрук. Уцели я точно над окото. Тя полетя към ъгъла и заби физиономията си в пода.

- Ненормална кучка! - изрева той, докато Бий се надигаше замаяна от пода с така познатото тръпнене в лицето. Видя го да докосва бузата си с такова учудено изражение, все едно не можеше да повярва какво се беше случило. - Какво правиш, бе? - Разтърси длан с разперени пръсти. -И виж какво ми направи на ръката! - Засили се и я срита в ребрата, а тя се преви на пода, останала без дъх.

- Мразя те - успя да изхрипти Бий, след като кашлицата й стихна достатъчно.

- Е, и? - Той я изгледа с такова презрение, все едно беше противна буболечка.

Бий си спомни деня, в който измежду пълна стая избра точно с нея да танцува. Спомни си как никога преди не се бе чувствала така добре. И изведнъж видя всичко отново, но сякаш през други очи. Каква грозна, суетна и себична мижитурка бе Грега Кантлис. Използваше хората около себе си и когато приключеше с тях, оставяше пътека от останките им зад гърба си. Как е могла да го обича? Просто защото за момент я е накарал да се почувства нещо повече от пълен боклук? А през останалото време - за нещо по-долно и от това.

- Такова мижаво създание си - прошепна тя. - Как не съм го видяла досега?

Това жегна гордостта му и той отново се засили към нея, но тя докопа ножа си и го измъкна с рязко движение. Той видя острието и за момент на лицето му се изписа изненада. Тя бързо се смени с гняв, но миг по-късно той се смееше с пълно гърло, сякаш по-забавна шега не беше чувал.

- Все едно ти стиска! - Тръгна покрай нея, с бавна, лежерна походка, предоставяйки й всяка възможност да го наръга, ако поиска. Но тя не помръдна, остана на колене, а кръвта от носа й покапа по роклята й. Най-хубавата й рокля, която не беше свалила през последните три дни, защо-то знаеше, че той ще се върне всеки момент.

Когато замайването отмина, Бий се надигна от пода и се върна в кухнята. Цялата трепереше, но беше отнасяла и по-здрав бой, а също така беше преживяла и по-големи разочарования. Никой дори не обърна внимание на разкървавения й нос. Белият дом беше такова място.

- Папа Ринг каза да нахраня жената.

- Супата е в тенджерата - изръмжа през рамо помощникът на готвача. Беше се покатерил на един сандък, застанал на пръсти, и надничаше навън през малкото прозорче с надеждата да зърне нещо от боя през множеството ботуши отпред.

Тя сложи купичката на един поднос, добави чаша вода и тръгна по миришещото на влага стълбище към тъмната, пълна с бъчви и рафтове с блещукащи на светлината на факлата бутилки изба.

Жената в клетката седеше на пода, кръстосала крака, със завързани зад гърба китки, но когато я видя да идва, изпъна крака и се изправи, плъзгайки въжето нагоре по пръта на решетката. Сплъстената й коса висеше пред лицето й, но Бий видя едното й око да я следи зорко, докато приближаваше. Уорп седеше на масата. Беше оставил халката с ключовете на нея и се преструваше, че чете книга. Обичаше да го прави, мислеше си, че така изглежда нещо по-особено, но дори Бий, скарана с буквите, видя, че книгата е обърната обратно.

- Какво искаш? - Той извърна презрителната си физиономия към нея, все едно беше червей в закуската му.

- Папа Ринг каза да я нахраня.

Бий видя сериозните затруднения, които мисленето причиняваше на дебелата му глава.

- Защо? Няма да е тук задълго.

- Мислиш си, че ми дава обяснения ли? - сопна се Бий. - Но както кажеш, връщам се да кажа на Папа, че не ме пускаш...

- Добре, добре, приключвай по-бързо. И да знаеш, че те държа под око. - Той се наведе към нея и я блъсна с вонящ дъх. - Под две очи.

Отключи клетката, отвори скърцащата врата и Бий се наведе и се мушна вътре с подноса в ръце. Жената продължаваше да я гледа. Не можеше да мърда много напред заради вързаните за решетката ръце, но тя, така или иначе, беше избрала да залепи гръб за нея. Вътре миришеше на пот, пикня и страх, тези на жената и на многото други преди нея, до един с мрачни перспективи за бъдещето. Това място не вещаеше добро бъдеще за никого.

Бий остави подноса и взе чашата в ръка. Жената засмука жадно. Ако някога е имала гордост в себе си, от нея не беше останало нищо. В Белия дом гордостта не трае дълго, особено тук долу. Бий се приближи до нея и прошепна:

- Ти ме пита за Кантлис. За Кантлис и децата.

Жената спря да преглъща и очите й, святкащи, диви, се извърнаха към Бий.

- Продал ги е на драконовите хора. Така каза. - Бий погледна крадешком през рамо, но Уорп си седеше на масата, отпиваше от халбата и не обръщаше никакво внимание. Не би очаквал, че Бий е способна на каквото и да е значимо в този живот, и това за момента работеше в нейна полза. Пристъпи още по-близо, извади ножа и започна да реже въжето покрай една от разранените китки на жената.

- Защо? - прошепна тя.

- Защото Кантлис трябва да си го получи. - Дори в този момент не намери сили да го каже, това, че го иска мъртъв, но нямаше и нужда. И двете знаеха какво имаше предвид. - Аз не мога да го направя. - Тя сложи дръжката на ножа в току-що освободената ръка на жената. - Но си мисля, че ти ще можеш.

Папа Ринг въртеше нервно халката на ухото си - стар навик още от разбойническите му години в Лошите земи. С усилването на шума нервите му все повече се обтягаха, а буцата в гърлото му ставаше все по-болез-нена. Беше изиграл безброй ръце, хвърлил хиляди зарове, въртял не едно колело на късмета. Да, шансът може и да беше изцяло на негова страна, но залогът никога не беше толкова голям. Замисли се дали и тя, Кмета, е толкова напрегната. Не личеше. Стоеше на балкона, вирнала брадичка, а тази нейна гордост, дори от това разстояние и със светлината зад гърба й, пак беше очевидна. Но нямаше как да не е изплашена. Ще трябва да е.

Колко пъти бяха стояли така, вперили свирепи погледи един в друг от двете страни на улицата, планиращи падението на другия с всички възможни средства, било то честни, или подмолни, хората, на които плащаха да се бият за тях - все повече и повече, а залозите - все по-високи. Стотици убийства, стратегии и ходове, цели мрежи от дребни съглашения с този или онзи, нарушени, подновени, и всичко това, за да се стигне дотук.

Отнесе се в една от любимите си фантазии - какво да направи с Кмета, когато най-после победи. Да я обеси за назидание? Да я прекара гола през целия град, бита, откъдето мине, като свиня? Да я задържи като лична курва? Като всеобща такава? Не, знаеше, че това са просто фантазии. Беше дал дума, че тя ще си тръгне жива и здрава, и щеше да я удържи. Хората от нейната страна на улицата може и да го смятаха за долен ко-пелдак, може би дори с право, но през целия си живот досега той бе удържал думата си.

Понякога ти навлича големи неприятности тя, думата. Откарва те на места, където по-добре да не си. И в такива главоблъсканици те завлича, където верният път не е никак лесен за намиране. Но работата не е в намирането на лесния, а на верния, правилния път. И бездруго повечето хора винаги избират лесния.

Вземи Грега Кантлис например.

Папа Ринг извърна начумерен поглед настрани. Ето го и него, проснал се на парапета на балкона като някое влечуго, три дни закъснял, както винаги, чопли зъби с отчупена от дървото треска. Беше се сдобил с пресни драскотини по лицето и с нов костюм, но под него имаше болнав и състарен вид и миришеше на застояла пот. Някои хора бързо се износват. Но беше донесъл дължимото, че и прилична сума отгоре като благодарност за услугата. Само заради това още дишаше. Папа Ринг му беше дал дума все пак.

Двамата бойци излизаха в този момент, съпроводени от очаквания подем в настроението на тълпата. Голямата обръсната глава на Златния се поклащаше над всички. Беше заобиколен от хората на Папа Ринг, които му разчистваха пътя към амфитеатъра, чиито древни камъни грееха в оранжево под угасващата светлина на залязващото слънце. Папа Ринг беше пропуснал да му спомене за жената. Вярно, беше същински магьосник с юмруците, но човекът имаше лошия навик да се разсейва. Затова му каза само ако може да остави стареца жив и да смята работата за свършена. Човек трябва да държи на думата си, но не даваш ли нищо, няма как да получиш нещо.

Видя Лам да излиза. Слизаше по стълбите между древните колони на седалището на Кмета, заобиколен от своя антураж от биячи. Започна отново да върти халката на ухото. Налегнаха го тревогите, че старият се-верняк не беше от хората, от които да очакваш, че ще постъпят разумно. Обърната карта, а Папа Ринг обичаше да знае какво има в тестето. Особено при такива високи залози.

- Не ми харесва това дърто копеле - обади се Кантлис.

Папа Ринг го изгледа намръщено:

- Не думай? На мен също.

- Сигурен ли си, че Златния ще го оправи?

- Досега оправи всеки, който му се изпречи, нали?

- Така е. Ама, нещо много унил вид има за победител.

Последното, от което Папа Ринг имаше нужда в момента, е този глупак да дълбае в раната.

- Ето защо отвлякох жената, нали така? За всеки случай.

Кантлис почеса наболата си брада:

- И все пак голям риск е.

- Риск, който нямаше да се налага да поемам, ако ти не беше отвлякъл децата на дъртото копеле и не ги беше продал на ония диваци.

Кантлис подскочи от изненада и извърна рязко глава.

- Мога да събера две и две - изръмжа Папа Ринг и потрепери. Имаше чувството, че е мръсен и от тази мръсотия нямаше очистване. - Колко ниско може да падне човек? Да продава деца?

Кантлис изглеждаше откровено засегнат:

- Колко нечестно, мамка му! Каза да намеря парите до идването на зимата, иначе да се смятам за мъртъв. Не каза, че те е грижа откъде ще ги взема. Искаш ли да ми ги върнеш и да се отървеш от долния им произход?

Папа Ринг погледна към кутията на масата, замисли се за яркия блясък на старото злато в нея и погледна начумерено към улицата. Не беше стигнал дотук с връщане на пари.

- Така си и мислех. - Кантлис поклати глава със самодоволно изражение на лицето, сякаш отвличането на деца беше гениална идея за печелене на пари, за която заслужаваше само поздравления. - Откъде да знам, че дъртото копеле ще извърви целия път през високата трева и ще се нат-ресе тук?

- Защото - заговори Папа Ринг бавно и сдържано - досега трябваше да си научил, че всяка твоя шибана постъпка има последствия. Че човек не може да се носи по течението на живота, без да се замисля по-надалеч от края на оная си работа!

Кантлис направи кисела физиономия и смотолеви: „Колко нечестно, мамка му“, а Папа Ринг се замисли откога не беше удрял човек в лицето. В този момент истински, ама истински се изкушаваше да го направи. Но знаеше, че това не беше решение. Затова беше спрял да го прави и плащаше на други да го правят от негово име.

- Ти дете ли си, че се вайкаш кое е честно и кое - не? - попита той. - А мислиш ли, че е честно да трябва да се застъпвам за човек, който не знае какво е добра ръка, но въпреки това залага една камара пари на нея, пари, които няма? Мислиш ли, че е честно да се налага да заплашвам живота на жени, за да съм сигурен в изхода от този бой? Какво, мислиш, говори това за мен, а? Какво начало за новата ера, която поставям, а? А, честно ли е според теб да удържам на дума, която съм дал на хора, които хич не ги е еня за тяхната? А? Къде е честното в това? Върви доведи жената.

-Аз?

- Твоите шибани каши оправям, нали така? Върви я доведи, за да види Лам, че Папа Ринг е човек, който държи на думата си.

- Може да изпусна началото - изропта Кантлис така, все едно пропускането на гледката на нечия смърт беше най-голямото разочарование на света.

- Продължавай да стоиш тук и да плямпаш, и ще пропуснеш остатъка от шибания си живот, момче. Доведи жената.

Кантлис тръгна навъсен към вратата и на Папа Ринг му се стори, че го чу да мърмори: „Не е честно“.

Изскърца със зъби, докато се извръщаше към улицата. Това копеле създаваше само неприятности където и да отидеше. Чакаше го лош край, рано или късно, и Папа Ринг започваше да се надява, че ще е първото. Изпъна ръкавелите на ризата си и се утеши с мисълта, че след падането на Кмета пазарът за главорези и биячи ще се обнови и повече няма да му се налага да наема подобни отрепки. Тълпата отдолу притихна и той посегна към ухото си, но спря на средата и преглътна поредната болезнена топка в гърлото. Беше направил всичко възможно да наклони везните в своя полза, но залогът никога досега не е бил толкова висок.

- Добре дошли! - извика Камлинг, видимо наслаждаващ се на това как кънти гласът му. - Тук, в историческия театър на Крийз! От векове това място не е ставало арена на такова знаменателно събитие, на каквото само след минути ще имат щастието да се насладят очите ви!

Възможно ли е очите да имат щастието без собствениците си? Въпросът накара Камлинг да спре и да се замисли, но само за миг. Не, не може да си позволи подобно разсейване. Неговият момент най-после настъпи. Издълбаният като купа, осветен от факли амфитеатър е претъпкан с публика, улицата отвъд него - като жива от надигащите се на пръсти, дори дърветата по склона на долината бяха понесли своя товар от престрашили се да се покатерят по най-високите клони. И всички са притаили дъх в очакване на всяка негова дума. Да, беше прочут хотелиер, но такава загуба за театралната сцена.

- Двубой, приятели мои, съседи, при това какъв! Надпревара на сила и остър ум между двама достойни първенци под скромното съдийство на моя милост, Ленарт Камлинг, всепризнат с неутралитета си и виден член на нашата общност!

Стори му се, че чу някой да вика: „И с малка пишка!“, но не му обърна внимание.

- Двубой за разрешаването на спора върху парцел по силата на древната минна традиция...

- Айде свършвай, бе, мамка ти! - провикна се някой.

Тук-там някой се изсмя, чуха се освирквания и подигравки. Камлинг просто вдигна гордо брадичка и изчака публиката да утихне, демонстрирайки им що е то култура и възпитание. Урок, който се бе надявал Йосиф Лестек да даде. Какъв фарс се оказа това обаче.

- От името на Папа Ринг, мъж, който не се нуждае от представяне.

- Що се мъчиш тогава? - чу се вик, последван от нов смях.

- . извоювал си страховито име в кръгове, ями и клетки из Близка и Далечна страна. Мъж без нито една загуба в двайсет и два двубоя. Гла-ма... Златния!

Златния си проправи път през тълпата и влезе в кръга. Беше гол до кръста и целият намазан с мас с цел да затрудни хватката на противника. Масивните му като каменни плочи мускули лъщяха бели на светлината на факлите и това напомни на Камлинг за огромните бели голи охлюви, които понякога намираше в избата си и от които по незнайно каква причина изпитваше огромен страх. На фона на обръснатата му глава буйният мустак на северняка изглеждаше още по-абсурден и отпреди придатък, но независимо от това тълпата го приветства с мощен рев. Беше екзалтирана до степен, в която и гол охлюв албинос би приветствала по същия начин, стига да е готов да кърви за нейно развлечение.

- От името на Кмета неговият противник. Лам. - Влизането в кръга на втория боец бе приветствано със значително по-скромен ентусиазъм от тълпата и съпроводено с по-малки и от него залози. Подобно на противника си, той също беше с обръсната глава и намазан с мас. Дори и без славата на боец, количеството белези по тялото му не оставяше съмнение за предишни срещи с насилие и битки.

Камлинг се доближи до него:

- Лам, само толкова? - прошепна.

- Име като всяко друго - отвърна възрастният северняк, без да откъсва поглед от противника си, безсъмнено всеобщ фаворит. Той беше по-старият от двамата, по-дребен и по-слаб - естествено, че залозите нямаше да са в негова полза. Самият Камлинг го беше отписал напълно. До момента. До момента, когато видя нещо в очите му. Нещо, което го стъписа. Жадният поглед. Като на прегладнял пред пълна чиния. И Златния беше яденето в нея.

По-едрият северняк, от друга страна, имаше леко разколебан вид, до-като Камлинг приканваше двамата противници да приближат средата на кръга.

- Познавам ли те? - надвика той шума на тълпата. - Как е истинското ти име?

Лам само изпъна врат на една страна, после на другата:

- Може би по-късно ще се сетиш.

Камлинг вдигна ръка:

- Нека по-добрият победи! - провикна се той.

Ревът на тълпата се извиси, но той все пак чу Лам да казва: „В тая работа побеждава по-лошият“.

Това беше последният бой на Златния. Със сигурност.

С другия започнаха да се обикалят, стъпка напред, отдръпване, отново и отново, опит да се прецени противникът. Дивият рев на тълпата, размаханите юмруци и размазаните им лица сякаш го притискаха отстрани. Със сигурност нямаха търпение да започне истинският бой. Само дето не знаеха, че боевете често се печелиха или губеха именно в тези безинтересни моменти, преди да е нанесен и един удар.

Мъртвите му бяха свидетели, беше толкова уморен. Провалите и съжаленията от миналото го теглеха надолу като вериги, които с всеки следващ ден и всеки дъх ставаха по-тежки. Това трябва да е последният му бой. Беше чул, че Далечна страна е място, където се сбъдват мечти. И дойде да търси щастието си, да спечели отново всичко, което беше изгубил, но намери само това. Глама Златния, могъщият главатар, героят от песните и бойните полета, човек, на когото се възхищават и от когото се страхуват, търкаля се в калта за развлечение на тези идиоти.

Наклон от кръста, свали рамото и направи един-два лениви замаха, само колкото да види как ще реагира другият. Добре се движеше той, този Лам, колкото и стар да беше. Не му беше за пръв път - добри рефлекси и стабилни движения, - не пилееше сили. Златния се замисли какви ли бяха неговите провали и съжаления. Преследването на какви мечти го беше довело в кръга.

„Ако можеш, остави го жив“, каза Папа Ринг, поредното доказателство колко заблуден беше, при все вечното си перчене за това колко си държал на думата. В такъв двубой човек няма избор, животът и смъртта са от двете страни във везните на Големия изравнител. В кръга няма място за милост, нито за колебания. От погледа на Лам разбра, че и той го знаеше. Веднъж влезеш ли в кръга, нищо отвъд очертанията му няма значение, ни минало, ни бъдеще. И нещата стават така, както стават.

Златния реши, че вече е видял предостатъчно.

Стисна зъби и се втурна през кръга. Старецът се измъкна добре, но той все пак успя да го закачи с юмрук в ухото и веднага след това стовари другия в ребрата му. Глухият удар разтърси ръката му чак до рамото, усети го във всяка става. Лам отвърна на удара, но той го изби с лекота. Следващата секунда двамата отново обикаляха по края на кръга, без да откъсват очи един от друг. През кръга премина остър порив на вятъра и обрули пламъците на факлите.

Старецът носеше на бой, движеше се спокойно, стабилно, не му личеше да изпитва болка. Явно ще трябва да го пречупи постепенно, парче по парче, да използва предимството на по-дългите си ръце. Никакъв проблем. Тепърва загряваше. Дъхът му се учести и започна да излиза с ръмжене, лицето му се изкриви в гневна гримаса. Всеки дъх наливаше сила, а всяко издишване изхвърляше колебания и несигурност. Целият срам, всичките разочарования се превърнаха в подпалка за пламъците на гнева му.

Той плесна рязко длани, направи лъжливо движение надясно и се втурна отново напред, този път още по-рязко, и успя да стовари два последователни удара в лицето на стария северняк. От кривия му нос бликна кръв и той залитна силно назад. Преди да успее дори да си помисли да отвърне, Златния вече отскачаше заднешком, а амфитеатърът кънтеше от овации, ругатни, смях и подновени залози на дузина различни езици.

Захвана се за работа. Имаше предимството на по-дългите ръце, на теглото и младостта, но те нямаше да са успокоение. Ще внимава. Ще играе на сигурно.

В края на краищата това е последният му бой.

- Идвам бе, копеле, идвам! - провикна се Пейн, докато вървеше към вратата, накуцвайки с болния си крак.

Дъното на камарата, това е той. От друга страна, всяка камара има нужда от дъно и може би той не заслужаваше по-горно място. Вратата се тресеше на пантите от ударите на онзи от другата страна. Трябваше да имат от онези малки прозорчета, през които да надзърне. Беше го казвал много пъти, но кой го слушаше него, най-отдолу на камарата. Сигурно не го чуваха от всичкия народ върху него. Ето защо в такива ситуации трябваше да дърпа резето докрай, да открехва едва вратата и да надзърта през процепа, за да види кой чука.

Оказа се някакъв стар пияница. Висок, кльощав, с посивяла коса, залепнала от едната страна на темето. Масивните му ръце трепереха силно. От едната страна на протритото му палто имаше голямо засъхнало петно от повръщано, а от другата - прясно.

- Искам да чукам - изграчи той и гласът му прозвуча като разцепването на гнило дърво.

- Желая ти успех - отвърна троснато Пейн и затръшна вратата.

Или по-скоро щеше, ако дъртакът не беше пъхнал ботуш между нея

и рамката и тя не отскочи назад.

- Казах, че искам да чукам!

- Затворено е.

- Какво? - Старецът изпъна шия и наведе глава към него. Явно освен пиян беше и глух.

Пейн отвори широко вратата и извика насреща му:

- Отвън се бият, в случай че не си забелязал. Затворено е!

- Забелязах и хич не ми дреме. Искам чукане, и то сега. Имам златен прах и чувам, че Белият дом никога не затваря. Никога.

- Мамка му - изсъска през зъби Пейн. Вярно беше. „Винаги отворено“, казваше Папа Ринг. Да, ама също така каза днес много да внимават, да си отварят очите на четири. „Отваряйте си очите на четири - така каза на всички. - Няма да търпя хората ми да не внимават.“ Странно, предвид това, че тук никой не внимаваше за нищо.

- Искам да чукам - изръмжа старецът. Беше толкова пиян, че едва се държеше на крака.

На Пейн му дожаля за момичето, на което щеше да се падне късметът - този вонеше на всичките лайна в Крийз накуп. По принцип на вратата стояха по трима биячи, но нали е на дъното на проклетата камара, всичките се бяха изнизали навън да гледат и го бяха оставили сам.

Пейн изпъшка сърдито и се обърна да извика някой от по-горните слоеве на камарата, но за негова най-голяма и изобщо неприятна изненада нечия ръка се плъзна под брадичката му, стегна здраво гърлото му и той усети допира на нещо остро и хладно. Вратата зад гърба му се затвори.

- Къде е жената? - дъхът на стареца вонеше както преди, но ръцете му вече не трепереха и бяха корави като желязо. - Шай Саут, кльощава и перната в устата. Къде е?

- Не знам нищо за никаква жена - изпелтечи Пейн, колкото силно можа, с надеждата някой да чуе, но натискът в гърлото му почти напълно заглуши думите му.

- В такъв случай няма значение, че ще ти разпоря гръкляна. - Пейн усети върха на ножа да се впива под брадичката му.

- Мамка му! Стой! В избата е!

- Води. - Старецът го избута напред. Една крачка, втора и изведнъж Пейн се замисли над това какво унижение бе за него настоящата ситуация, сякаш всичко останало не му беше достатъчно, ами сега и това. Без дори да се замисля, започна да се дърпа и извива, да ръга с лакти назад, бореше се така, сякаш това беше така дълго чаканата възможност да се измъкне от дъното на камарата и най-после да бъде някой. Достоен за уважение човек, ако не за другите, то поне за собственото си аз.

Но старецът се оказа корав като камък. Жилестата ръка беше стегнала гърлото на Пейн и от него не излизаше нищо повече от тихо хъркане. Усети острието на ножа да се плъзва нагоре по бузата му, после пареща болка.

- Продължавай да се дърпаш и това око си заминава. - Студенината в гласа на стареца изби всякакви мисли за съпротива от главата му. - Ти си просто глупакът, който отваря вратата. Не мисля, че дължиш кой знае какво на Папа Ринг. А и с него, така или иначе, е свършено. Заведи ме при жената, не прави глупости и ще доживееш да бъдеш глупакът, който отваря нечия друга врата. Как ти звучи?

Ръката отслаби хватката достатъчно, че да може да изхърка:

- Добре. - И наистина звучеше добре. През целия си живот Пейн на никого не се бе опълчвал и докъде го беше докарало това? Беше просто глупакът, който отваря вратата.

Дъното на камарата.

Златния беше успял да разкървави порядъчно физиономията на стария северняк. Беше започнало да ръми, виждаше ситните струйки в светлините на факлите, усещаше ги хладни по лицето си, но отвътре гореше, нямаше следа от колебания и неувереност. Беше преценил добре противника си и дори кръвта в устата му имаше вкус на победа.

Това е последният му бой. После с парите на Папа Ринг - обратно в Севера. Ще си върне изгубената слава, децата си, най-после ще си отмъсти на Керм Желязната глава и Калдер Черния. Само мисълта за тези двамата, за омразните им имена и физиономии стигаше да разпали гнева му.

Златния изрева с пълно гърло. Тълпата пое рева му и той сякаш се понесе по него над кръга като по гребена на вълна. Старецът успя да избие първия му удар, приклекна под втория и някак съумя да докопа ръката му. Двамата се вкопчиха един в друг, пръстите им се гърчеха в търсене на по-добра хватка, дланите пляскаха и се хлъзгаха по намазаните с мас тела, краката търсеха опора. Златния напрегна сили, извика и успя да отлепи Лам от земята, но старият северняк оплете в последния момент крак в неговия и двамата полетяха с гърбовете си към земята. Стовариха се едновременно на каменните плочи и тълпата скочи на крака.

Златния беше отгоре. Опита да провре ръка през шията на стареца, заопипва и докопа едното му ухо, но не успя да го сграбчи - беше прека-лено хлъзгаво. Пръстите му пропълзяха нагоре по лицето на Лам, искаше да забие палци в очите му, както направи с онзи едър златотърсач през пролетта, но преди да успее, главата му бе извита надолу, усети дърпане и пареща болка в устата си. Изкрещя, изви се настрани, изръмжа и впи нокти в китката на Лам. Ужасяваща болка го преряза през горната устна, чак до венците, но той се отскубна и скочи тромаво на крака.

Докато Лам се претъркулваше на земя, видя в единия му юмрук руси косми и осъзна какво беше станало - беше отскубнал половината му мустак. Тълпата избухна в смях, но Златния чуваше не техния, а онзи от миналото, който кънтеше в тронната зала на Скарлинг, докато той, изпратен в изгнание, тътреше крака към вратата.

Усети в гърдите си да се надига изпепеляващ гняв. Нададе крясък и скочи към Лам. В главата му беше останала само една мисъл - как да го разкъса на парчета с голи ръце. Улучи стареца право в лицето и го видя да полита заднешком извън кръга, разпръсквайки насядалите по първия ред като пилци. Връхлетя го с порой от удари и ругатни. Юмруците му започнаха да мятат възрастния северняк наляво-надясно като парцалена кукла. Видя ръцете му да се отпускат надолу, лицето му провисна безизразно, очите му се изцъклиха и Златния разбра, че моментът е настъпил. Засили се, замахна с всичка сила и стовари мощен удар право в брадичката на Лам.

Старецът се олюля, юмруците му се отпуснаха покрай тялото и Златния зачака коленете му да омекнат и той да се свлече на земята, където да скочи отгоре му и да го довърши.

Но Лам не падна. Направи залитащи крачка-две назад в кръга и спря. Поклащаше се с наведено надолу, потънало в сянка лице и проточила се от устата му кървава лига. Златния чу нещо през рева на тълпата. Тих, едва доловим, но непогрешим звук.

Старият северняк се смееше.

Златния не помръдна от място. Беше запъхтян, гърдите му се вдигаха и спускаха тежко. Ръцете му бяха натежали от умора. Обля го студена вълна. Не знаеше дали може да удари по-силно. Юмруците го боляха така, все едно беше блъскал ствола на дърво.

- Кой си ти? - изрева той.

Устните на Лам се разтегнаха в широка усмивка и устата му зейна зловещо като отворен гроб. Изплези почервенял език и облиза бузата си, размазвайки кръвта по нея. Вдигна лявата си ръка, разпери бавно пръсти пред лицето на Златния и той видя през дупката от липсващия среден пръст да го гледат две влажни, облещени и черни като катранени ями очи.

Тълпата замлъкна и стана зловещо тихо. Златния не изпитваше повече колебания и неувереност, те се бяха сменили с парализиращ ужас, защото вече знаеше истинското име на стария северняк.

- Мъртвите са ми свидетели - промърмори той, - не е възможно.

Но знаеше, че е. Колкото и бърз, силен или страховит да си, винаги

има някой, който е по-бърз, по-силен и по-страховит от теб, и колкото повече се биеш, толкова по-скоро ще го срещнеш. Никой не може да залъгва вечно Големия изравнител. Сега потта по лицето на Златния беше студена, огънят в гърдите му беше напълно угаснал и на негово място беше останала само пепел.

Наистина знаеше, че това е последният му бой.

- Толкова нечестно, мамка му - мърмореше Кантлис.

Толкова усилия да влачи тия мрънкащи пикльовци през Далечна страна, толкова рискове, докато ги закара на драконовите хора, платен дълг, че и лихва отгоре, а като благодарност какво? Безкрайното хленчене на Папа Ринг и поредната скапана работа за вършене. Колкото и здраво да работеше, нещата никога не ставаха както искаше.

- Няма справедливост на този свят! - кресна той и от това лицето го заболя. Докосна внимателно драскотините и от това пък го заболя ръката. Замисли се над глупостта на жените.

- След всичко, което направих за тая курва...

Онзи идиот Уорп се преструваше, че чете, когато Кантлис се появи иззад ъгъла.

- Ставай, глупако! - Жената беше в клетката, вързана и безпомощна, но го изгледа по начин, от който още повече се ядоса - спокойно, невъзмутимо, без никакъв страх, все едно си беше наумила нещо. - Какво гледаш, кучко! - кресна й той.

- Един шибан страхливец - отвърна невъзмутимо тя.

Кантлис се закова намясто, примига неразбиращо, не можеше да повярва на ушите си. Това кльощаво създание му се присмиваше? Тя, която трябваше да хленчи и проси за милост? Ако не можеш да научиш жена на уважение, като я пребиеш и вържеш, как тогава, мамка му?

- Какво? - прошепна той, целият настръхнал.

Тя се наведе напред и без да откъсва подигравателния си поглед от него, оголи зъби и с рязко вирване на брадичка се изплю през дупката в предните си зъби. Плюнката й прелетя клетката, мина през решетката и плясна на новата риза на Кантлис.

- Шибан пъзльо - каза тя.

Хокането от Папа Ринг е едно, но това е съвсем друга работа.

- Отвори клетката! - изсъска озъбен Кантлис, почти задавен от ярост.

- Дадено. - Уорп се засуети с халката с ключовете. Бяха само три, но той така и не успяваше да намери верния. Кантлис я изтръгна от ръката му, заби яростно ключа в ключалката, отвори рязко вратата и ръбът й изтрещя в стената, откъртвайки парчета мазилка.

- Сега ще ти дам аз на теб един шибан урок! - изкрещя той, но жената продължи да го гледа втренчено. Беше оголила зъби и дишаше така тежко, че от устата й пръскаше слюнка. Сграбчи я за ризата и шевовете й изпращяха, когато почти я отлепи от пода. С другата ръка сграбчи лицето й и започна да стиска колкото сила имаше, размаза устата й между пръстите си, мачка, мачка...

Ужасяваща болка прониза бедрото му и той извика пронизително. Усети нов удар, болката се стрелна нагоре, кракът му поддаде и той залитна към стената.

- Какво. - обади се отнякъде Уорп и Кантлис чу шум от крака по пода и пъшкане. Едва успяваше да се задържи прав, болката беше непоносима, стигаше нагоре чак до чатала, но той успя да се обърне.

Уорп беше залепен с гръб за решетката с глуповато стъписано изражение на лицето. Жената го държеше с едната ръка, а с другата го мла-теше с юмрук в корема и пъшкаше тежко при всеки удар. В следващия момент очите на Уорп се изцъклиха и той изхърка. Едва тогава Кантлис забеляза ножа в ръката на жената и кървавите пръски, които летяха от острието и капеха на земята. Осъзна, че беше наръгала и него и мисълта за цялата тази несправедливост го накара да изскимти от яд. Подскочи криво-ляво на ранения си крак, хвърли се към нея и я сграбчи през гърба. Двамата прелетяха през вратата, строполиха се едновременно на отъпкания кален под пред клетката и той видя ножа да изхвърча от ръката на жената.

Оказа се хлъзгава като змиорка, измъкна се от хватката му, метна се отгоре му и му нанесе няколко здрави удара с юмрук в устата. Преди да се осъзнае, главата му изтропа на няколко пъти в калния под. После тя скочи към ножа, но той успя да я сграбчи за ризата и проклетият парцал почти се разпра в ръката му. Двамата запълзяха един през друг към крака на масата, като не спираха да пъшкат и да съскат от напрежение. Тя за-махна и го удари отново, но юмрукът й пропусна лицето му, като закачи едва главата му, и Кантлис успя да докопа косата й. Сграбчи я и изви рязко главата й настрани.

Тя изпищя и започна да се мята, но той я беше спипал здраво. Удари главата й в крака на масата и пак, и пак, докато не усети тялото й да се отпуска. Измъкна се изпод него, пъшкайки от болката в наръгания крак, който вече беше целият мокър и топъл от кръвта.

Чу я да диша запъхтяно, докато се надвесваше отгоре й. Тя се опита да го ритне с коляно, но сега цялата му тежест беше върху нея, а едната му ръка най-после беше напряко през гърлото й, притискайки я към пода. Кантлис се протегна, изпъна пръсти и заопипва за ножа и когато те докопаха дръжката, той се изкиска доволно. Беше победил, знаеше го.

- Шега ша видим ние тая ябота - изфъфли заради разбитата си уста. Вдигна ножа пред лицето й, за да го види добре. Лицето й беше почервеняло от душенето, а сплъстената й от кръв коса беше залепнала за него. Тя не откъсваше облещени очи от върха на острието и не спираше да се бори да избута ръката му, но силите й отслабваха бързо. Кантлис вдигна ножа и направи няколко лъжливи замаха надолу. Доставяше му истинско удоволствие да гледа как замижава при всяко приближаване на стоманата. - Ей шега ша видим! - Вдигна ножа високо над главата си, този път нямаше да е само подигравка.

Изведнъж китката му се усука и той зяпна от изненада. В следващия миг някой го повлече настрани и той отвори уста, но преди да каже как-вото и да било, нещо го фрасна право в нея и всичко се завъртя шеметно пред очите му. Разтърси глава, чуваше жената да кашля, но от много, много далеч. Видя ножа на земята и се пресегна.

Един ботуш се стовари върху ръката му и я смаза на пода. Друг изрита острието надалеч. Кантлис изпъшка и се опита да размърда ръката си, но не можа.

- Искаш ли да го убия? - попита някакъв дъртак и го погледна отгоре.

- Не - изграчи момичето и се наведе да вземе ножа. - Аз искам да го убия.

Тя пристъпи към Кантлис и изплю една кървава плюнка в лицето му.

- Не! - проскимтя той и опита да се надигне, но със съсипания крак и премазаната под ботуша на стареца ръка това се оказа невъзможно. -Нужен съм ти! Искаш си обратно децата, нали? Нали? - Видя промяната на лицето й и разбра, че беше намерил правилния път. - Не е лесно да стигнеш там! Аз знам пътя! Нужен съм ти! Ще ти помогна! Ще оправя нещата! Не беше моя вината, Ринг беше. Каза, че ще ме убие! Нямах избор! Нужен съм ти! - Той продължи да плямпа, да хленчи и да проси милост, без да изпитва никакъв срам. Когато няма друг избор, разумният човек винаги проси и моли колкото сили има.

- Ама че образ е тоя - промърмори дъртакът с изкривена от презрение уста.

Момичето влезе в клетката и взе въжето, с което беше вързана.

- Повече избор никога не вреди.

- Ще го вземем с нас?

Тя клекна пред Кантлис и го дари с кървава усмивка:

- Винаги можем да го убием по-късно.

Абрам Маджуд беше силно разтревожен. Не за резултата от боя, той вече не беше тайна за никого. Тревожеше се за това, което щеше да стане след края му.

С всеки следващ удар силите на Златния го напускаха. Лицето му, или поне това, което се виждаше от него под кръвта, беше сковано от ужас. Усмивката на Лам - в стряскащ контраст с него - се разтегляше все повече и повече с всеки следващ удар, било то нанесен или получен. Налудничава, гротескна гримаса, лицето на пиян, на умопомрачен, на демон, от човека, с когото Маджуд се смя от сърце по пътя през равнината, не беше останал и помен. Физиономията му имаше толкова чудовищен вид, че при всяко негово приближаване хората от първия ред побягваха нагоре по пейките.

Положението в публиката беше достигнало грозотата на това в кръга. Маджуд не смееше да си помисли докъде се бяха качили залозите, а с тях и напрежението, но вече беше видял няколко сбивания сред публиката. Усещането за колективно умопомрачение започваше да му напомня прекалено много за битка - място, на което силно се беше надявал да не се озовава отново, - а той знаеше, че има ли битка, винаги има жертви.

С мощен удар отдясно Лам запрати Златния, залитайки назад, хвана го, преди да е паднал, пъхна показалец в устата му и с рязък замах разпра бузата му на две, като опръска с кръв най-близко стоящите около кръга.

- Майко мила - Кърнсбик беше скрил лицето си с ръце и надзърташе боязливо през пръсти.

- Трябва да тръгваме - каза Маджуд и се огледа, но не видя лесен начин за осъществяване на намерението си.

Лам беше хванал едната ръка на Златния, преплел своята в нея, и извивайки я назад, го беше свалил на колене. Той чу пронизителния вик на Златния, после острото изпукване, с което лакътят му се огъна наопаки, и видя кожата на ръката му да се издува под натиска на счупените кости в ставата.

Отнякъде долетя писък, имаше раздвижване сред публиката и Маджуд видя какво ставаше - двама ръгаха с ножове трети. Изведнъж небето се озари в оранжево от надигналата се огнена топка, толкова ярка, че почти можеше да почувства топлината й. В следващия миг гръмотевичен трясък разтърси амфитеатъра и хората се хвърлиха ужасени по очи, прикривайки глави с ръце. Допреди малко кръвожадните им крясъци се смениха с писъци на изненада.

Някакъв мъж запреплита крака и стиснал с две ръце корема си, залитна в кръга и падна почти до Лам, който в този момент продължаваше да размазва физиономията на Златния. От страната на Папа Ринг над главната улица се извисиха огромни пламъци. Някакъв човек, само на крачка-две от Маджуд, бе ударен по главата от летяща отломка и се строполи на място.

- Експлодиращ прах - промърмори Кърнсбик. Стъклата на очилата му грееха от отразените в тях пламъци.

Маджуд го сграбчи за ръката и го помъкна след себе си. През плетеницата от човешки тела зърна широката усмивка на Лам, обагрена в жълто от огъня на една от факлите. Беше хванал някакъв нещастник за врата и блъскаше ритмично главата му в една от колоните - фрас, фрас, фрас, -а черното петно на камъка ставаше все по-голямо. Маджуд подозираше, че злощастната му жертва беше Камлинг. Явно времето за съдийство в този бой отдавна беше отминало.

- Оле, майко - мърмореше Кърнсбик, - оле, майко.

Маджуд изтегли сабята си. Същата, която получи от генерал Мал-загурт като благодарност за това, че беше спасил живота му. Мразеше проклетото парче стомана, но сега се радваше, че го беше взел. Човешката изобретателност все още не беше измислила по-добро средство, с което да накараш човек да се разкара от пътя ти, от парче добре наточената стомана.

Само за секунди вълнението на публиката се беше сменило с паника. От другата страна на кръга новопостроената трибуна започваше да се накланя заплашително под напора на нетърпеливите да я напуснат хора, които се блъскаха и газеха в бързината. Цялата конструкция се лашна настрани с протяжно скърцане, пропадна, подпорните греди се пречупиха като кибритени клечки и хората се запремятаха през зле скованите парапети и изчезваха в тъмнината отдолу.

Маджуд помъкна Кърнсбик през цялото това безумие, пренебрегвайки боя, ранените и една подпряна на лакът жена, вторачена в изскочилата от счупения й крак кост. Беше настъпило времето, в което всеки беше сам за себе си. С малко късмет и за този до тях, но останалите трябваше да разчитат на Божията милост.

- Майко мила - изпелтечи Кърнсбик.

Положението на улицата вече не напомняше за битка - беше битка. Хората се лутаха насам-натам и пелтечеха несвързано, огрени от разрастващите се огньове от страната на Папа Ринг. Проблясваха остриета, сблъскваха се тела, падаха, търкаляха се, валяха се в потока, нямаше ясно обозначени страни. Някой хвърли запалена бутилка, която се разби на един от покривите и огнените й езици погълнаха жадно тръстиката, въпреки че беше влажна.

Маджуд зърна Кмета на балкона си. Наблюдаваше спокойно какофонията под себе си, сочеше с пръст и даваше нареждания на един от хората си до нея. Той остана с впечатлението, че намеренията й са били далеч от това да изчака със скръстени ръце края на боя и покорно да се примири с изхода му.

Полетяха горящи стрели. Една се заби в калта само на крачка от тях. Ушите на Маджуд кънтяха от крясъците на множество непознати езици. Чу се нов оглушителен трясък и той се сниши, покрил глава с ръце при вида на полетелите отломки от натрошено дърво и кълба дим.

Някакъв тип влачеше за косата жена и тя риташе като луда във въздуха.

- Оле, майко - не спираше да повтаря Кърнсбик.

Нечия ръка сграбчи Маджуд за глезена, но той я фрасна с плоската част на острието и продължи, без да поглежда надолу. Стараеше се да се придържа близо до верандите на къщите от страната на Кмета. Високо горе, на върха на една от колоните, забеляза три силуета. Двама държаха лъкове, а третият палеше натопените в катран стрели, които те спокойно и невъзмутимо запращаха към постройките от другата страна на улицата. Къщата с табела „Чукане“ вече гореше буйно. Жена се хвърли от балкона и се сгромоляса с писък в калта. Наблизо лежаха два трупа. Малко по-нататък четирима мъже стояха с извадени мечове и наблюдаваха улицата. Един от тях пушеше лула. Маджуд го позна, беше едно от крупиетата в „Храма на зара“.

Кърнсбик дръпна ръката си:

- Не трябва ли да...

- Не! - отсече Маджуд и го повлече напред. - Не трябва.

Милосърдието, наред с всички останали атрибути на цивилизацията,

беше лукс, който не можеха да си позволят. Измъкна ключа от магазина и без да откъсва очи от улицата, го натика в треперещата ръка на Кърнсбик.

- Оле, майко - изхлипа за пореден път изобретателят, докато се бореше с ключалката.

Двамата връхлетяха в магазина и тихият му, предвещаващ сигурност сумрак ги обгърна. Стъклените повърхности блещукаха в оранжево, жълто и червено от пламъците навън. Маджуд затръшна с рамо вратата и въздъхна от облекчение при шума на спускащото се резе. Усети ръка на рамото си, извърна се рязко и почти отнесе главата на Темпъл с меча си.

- Какво става, за бога? - през напрегнатото лице на Темпъл пробяга сноп светлина от прозореца. - Кой спечели?

Маджуд свали меча, опря върха му на пода и се облегна тежко на дръжката, превит на две и запъхтян:

- Лам размаза Златния от бой. В буквалния смисъл.

- Майко мила - простена Кърнсбик, свлече се с гръб по стената и седна тежко на пода.

- Ами Шай? - попита Темпъл.

- Нямам представа. Нямам никаква представа какво става. - Маджуд открехна леко вратата и надникна навън. - Но предполагам, че Кмета е започнала разчистване на града.

Огньовете от страната на Папа Ринг осветяваха целия град в ярки цветове. Белият дом беше целият в пламъци. Огнените езици - убийствени и ненаситни - се издигаха високо над последния етаж. Дърветата по склона зад постройката също горяха и във въздуха летяха пепел и искри.

- Не трябва ли да излезем да помогнем? - попита Темпъл.

- Добрият търговец винаги пази неутралитет.

- Със сигурност в даден момент човек трябва да престане да бъде добър търговец и да бъде просто добър човек.

- Може би. - Маджуд затвори вратата. - Но този момент не е сега.

Стари приятели

- Така, значи! - извика Папа Ринг. Преглътна тежко и примижа към яркото слънце. - Така ще свърши всичко, а! - Челото му лъщеше от пот, според Темпъл напълно разбираемо. - Невинаги съм постъпвал както трябва! - Някой беше отскубнал халката от ухото му и разкъсаната месеста част се подмяташе отдолу при всяко завъртане на главата му. - Смея да твърдя, че няма да липсвам на много от вас! Но аз поне винаги се стараех да си държа на думата, това поне правех! Не можете да отречете, че винаги държах...

Темпъл чу Кмета да щраква с пръсти, един от хората й изрита Папа Ринг в гърба и той полетя надолу. Примката се стегна рязко и той започна да рита с крака, а въжето изскърцваше при всяко усукване на тялото му

- танцът на обесения. От единия му мърляв крачол потече пикня. Голям човек или малък, смел или страхливец, велика личност или нищожество

- всички увисваха еднакво. С това станаха единайсет. Папа Ринг, девет от най-приближените му главорези и жената, която отговаряше за курвите му. От тълпата се чуха половинчато скандиране и ръкопляскане по-скоро по навик, отколкото от ентусиазъм. Събитията от миналата вечер бяха успели да утолят жаждата за кръв дори на град като Крийз.

- Ето го края на всичко това - прошепна Кмета.

- И на много други неща - добави Темпъл. Една от древните колони, между които беше стоял Белият дом, беше паднала от горещината на пожара. Втората все още стърчеше някак унило и самотно насред пепелището, гола, напукана и почерняла от сажди - руините на настоящето лежаха на почерняла камара в подножието на тези от миналото. Повече от половината постройки от страната на Папа Ринг бяха сполетени от същата участ. От мешавицата от бараки и колиби бяха останали само зеещи празнини и камари овъглено дърво, сред които вече бяха плъзнали маро-дери.

- Ще застроим наново - каза Кмета. - Това ще направим. Готов ли е договорът?

- Почти - едва намери сили да отвърне Темпъл.

- Чудесно. Това парче хартия може да спаси много човешки живот.

- Виждам, че спасяването на човешкия живот е основен приоритет тук. - Не дочака отговор, обърна се и заизкачва бавно стълбите. Беше му все тая за Папа Ринг, но нямаше желание да го гледа как рита под бесилката.

С немалка част от жителите на града мъртви вследствие на насилие, пожар или обесване, с избягалите, за да се спасят, с още по-голяма част готвещи се да го направят и онези, които бяха навън, наблюдавайки развръзката на дългогодишната вражда в града, в „Храма на зара“ беше зловещо тихо и стъпките на Темпъл отекваха в опушените греди на тавана. На една от масите, под мълчаливата стража от наредените в нишите на стените брони, седяха Даб Суийт, Плачеща скала и Корлин и играеха карти.

- Не гледате обесването, а? - попита Темпъл.

Корлин го изгледа косо, без да си прави труда да извръща глава, и го дари с едно презрително сумтене. Най-вероятно беше чула историята за това как бе пробягал цялата улица чисто гол.

- Почти ме обесиха някога, там, близо до Хоуп - каза Суийт. - Разбра се, че е недоразумение, но все пак. - Възрастният скаут пъхна пръст в яката си и я разтегна. - Това ми уби всякакъв ентусиазъм за такива зрелища.

- Лош късмет - отбеляза Плачеща скала, без да откъсва очи от картите си. Държеше половината обърнати към себе си, другата - напред, и сякаш не гледаше тях, а през тях. Дали имаше предвид убития ентусиазъм на Суийт, факта, че почти е бил обесен, или обесването като цяло, тя не уточни. Не беше от хората, от които да очакваш уточнения.

- Смъртта отвън е единственото време, в което можеш да намериш малко спокойствие вътре. - Суийт люшна стола си назад и стовари един мръсен ботуш на масата. - Това място вече ми е прекалено потискащо. Скоро ще има повече пари да извеждаш хора от града, отколкото да ги довеждаш тук. Трябва просто да намеря няколко неудачници, закопнели за цивилизация, и потегляме обратно към Близка страна.

- Може би ще се присъединя към вас - каза Темпъл. Тълпа от неудачници звучеше като идеалната компания за него.

- Винаги добре дошъл. - Плачеща скала свали една карта и започна да прибира заложената купчина в средата на масата, а лицето й дори не помръдна, все едно беше загубила, а не спечелила. Суийт хвърли ядосано картите си на масата. - Двайсет години вече губя от този проклет дух, а тя още се преструва, че не знае как да играе!

Савиан и Лам стояха в ъгъла и си поделяха бутилка. Без брада и коса севернякът изглеждаше по-млад, някак още по-масивен и със сигурност - по-зъл. Изглеждаше така, сякаш се беше опитал да отсече дърво с главата си. Цялото му лице беше една огромна синина, имаше дълга, крива и зле съшита рана на едната скула, а двете му ръце бяха увити в мърляви бинтове с избили по тях кървави петна.

- Без значение - боботеше той през подутите си устни. - Длъжник съм ти.

- Май ще намеря начин да ми се отплатиш - каза Савиан. - Къде стоиш по отношение на политиката?

- В днешно време колкото мога по-далеч...

Двамата млъкнаха, когато видяха Темпъл да приближава.

- Къде е Шай? - попита той.

Лам вдигна очи - едното почти затворено от оток, а другото пълно с умора:

- Горе, в стаята на Кмета.

- Ще иска ли да ме види?

- Нея питай.

Темпъл кимна:

- Имаш и моите благодарности - каза на Савиан. - Ако искаш да ги приемеш.

- Всеки прави каквото може.

Темпъл не беше сигурен дали това беше казано с цел да го засегне. Напоследък всичко му звучеше така. Остави двамата възрастни мъже и тръгна към стълбите. Зад гърба си чу Савиан да казва:

- Говоря за бунта в Старикланд.

- Този, който наскоро свърши.

- Да, а също за следващия.

Вдигна ръка пред вратата, но спря. Нищо не го спираше да яхне коня и да напусне града. Да отиде при Берми или на място, където никой не знаеше що за неудачник е. Замисли се дали беше останало такова място на този свят. Вдигна отново ръка и почука, преди изкушението на лекия път да го е надвило.

Физиономията на Шай изглеждаше малко по-добре от тази на Лам. Беше насинена и подута, носът й беше разцепен през горната си част, имаше синини и по шията. Само при вида й го заболя. Тя не изглеждаше ядосана, че го вижда. Нито пък се радваше. Остави вратата отворена, тръгна обратно, като леко накуцваше, и примижа от болка, докато сядаше на пейката под прозореца. Босите й стъпала изглеждаха толкова бледи на фона на дъсчения под.

- Как беше обесването? - попита.

Темпъл пристъпи в стаята и затвори внимателно вратата.

- Като всяко друго.

- Така и не разбрах какво толкова му харесват хората.

- Може би гледката на нечия загуба ги кара да се чувстват като победители.

- Аз освен загуба друго не знам.

- Добре ли си?

Тя вдигна глава, но Темпъл не намери сили да я погледне в очите.

- Малко боли.

- Ядосана ли си ми? - Осъзна, че звучи като малко дете.

- Не. Просто ме боли.

- Какво можех да направя, ако бях останал?

Шай облиза напуканите си устни:

- Мисля, че просто щеше да си изпросиш смъртта.

- Именно. Вместо това хукнах да доведа помощ.

- Хукна, това си го спомням.

- Намерих Савиан.

- И Савиан намери мен. Точно навреме.

- Точно така.

- Точно така. - Тя сложи ръка на ребрата си, докато придърпваше единия ботуш, и започна бавно да го обува. - Та, предполагам, това, което искаш да кажеш, е, че ти дължа живота си. Благодаря, Темпъл. Мамка му, какъв герой си. Следващия път, като видя един гол задник да излита през прозореца, ще знам, че няма страшно, и просто ще си седя и ще чакам някой да дойде да ме спаси.

Двамата се спогледаха мълчаливо. Отвън тълпата започваше да се разотива. Темпъл се свлече на един стол.

- Срам ме е от себе си.

- Олеква ми да го чуя. Ще използвам срама ти като мехлем за раните си.

- Нямам извинение.

- При все това си мисля, че ще чуем едно.

Лицето на Темпъл се изкриви в мъчителна гримаса:

- Аз съм страхливец и това е то. Бягам от толкова отдавна, че ми е станало втора природа. Старите навици умират трудно. Колкото и да му се иска...

- Не си прави труда. - Шай изпусна дълга въздишка. - По принцип нямам високи очаквания. И право да ти кажа, ти успя да ги надминеш, когато си изплати дълга. Е, падаш малко страхливец. Че кой не е? Ти не си доблестният рицар с лъскава броня, аз не съм плаха девица и това не е приказка за деца. Прощавам ти. Можеш да си ходиш. - Тя махна вяло с опакото на надраната си ръка към вратата.

Това беше повече от прошката, на която се беше надявал, но въпреки това той осъзна, че не помръдва от стола.

- Не искам да го правя.

- Не ти казвам да скачаш отново през прозореца, използвай стълбите.

- Позволи ми да оправя нещата.

Тя го погледна изпод вежди:

- Отиваме в планината, Темпъл. Онова копеле, Кантлис, ще ни отведе до тези драконови хора. Ще се опитаме да си върнем брат ми и сестра ми и не мога да ти обещая, че ще има какво да оправяш. Единственото, което мога да ти обещая, е, че ще бъде трудно, студено и опасно. И че няма да има прозорци, през които да избягаш. Ще си ми толкова от полза там, колкото изгоряла кибритена клечка. И нека не се преструваме, че не е така.

- Моля те. - Темпъл пристъпи към нея. - Дай ми само още един...

- Остави ме на мира. - Тя присви насреща му очи. - Искам просто да ме оставиш на мира.

Това беше всичко? Може би трябваше да се бори, но той не беше борец по природа. Затова просто кимна, забил поглед в пода, затвори внимателно вратата зад гърба си, слезе долу и застана пред бара.

- Получи ли каквото искаше? - попита Лам.

- Не - отвърна Темпъл и изсипа една шепа монети на бара. - Каквото заслужавам. - Започна да пие.

Имаше бегла представа за глух тропот на копита, дрънчене на сбруи и викове отвън на улицата. Просто нова задруга, пристигаща в града. Свежи попълнения с предстоящите разочарования и неудачи. Но Темпъл беше прекалено зает със своите, за да обърне внимание. Беше казал на мъжа зад бара да остави бутилката.

Този път нямаше кого да вини. Не Бог, нито Коска, със сигурност не Шай. Лам се оказа прав. Където и да избягаш, ти пак си там. Проблемът на Темпъл се казваше Темпъл. Чу тежки стъпки и звън на шпори. Някой викаше за пиене, друг - за жени, но той дори не се обърна. Изсипа поредната пареща чаша в гърлото си и с насълзени очи посегна отново към бутилката.

Но нечия ръка стигна до нея преди неговата.

- Ти по-добре не пипай това - изръмжа Темпъл.

- Е, как да я изпия тогава?

Този глас накара по гърба му да пробяга ледена тръпка. Очите му се плъзнаха към ръката - кожа на старец, оцвъкана с тъмни петънца, нащърбени нокти с черно под тях и безвкусен пръстен на показалеца. Продължиха нагоре през мърлявата бродерия на ръкавела, лекьосания плат, нагръдника с лющеща се позлата, кльощавия изринат врат и спряха на лицето. Това до болка познато хлътнало лице - остър нос, влажни очи и засукан с помада посивял мустак.

- О, боже - изпъшка Темпъл.

- Не съвсем, но си близко - отвърна Коска и на сбръчканото му лице грейна дежурната лъчезарна усмивка, на която само той бе способен - самата дружелюбност. - Вижте кой е това, момчета!

Темпъл видя поне две дузини добре познати и дълбоко омразни физиономии.

- Кой би повярвал? - усмихна се Бракио, разкривайки два реда пожълтели зъби. Беше се сдобил с няколко нови ножа от последната им среща, но иначе си беше все същият.

- Ликувайте, вий, праведни - избоботи Джубаир, цитирайки едно от кантикските писания, - за завръщането на блудния син.

- Беше тръгнал да поразузнаеш напред, а? - ухили се подигравателно Димбик, приглаждайки назад коса и опъвайки парадния пояс, който беше придобил вида на мазен парцал с неопределен цвят. - Да поведеш дружината по пътя на славата.

- Ах, питие, питие, питие... - Коска надигна бутилката на Темпъл. - Не ви ли казах на всички? Има ли човек търпението да изчака достатъчно дълго, всичко си идва на мястото. След като загубих дружината си, в продължение на години се скитах без пукната пара в джоба, брулен от ветровете и съдбата, брутално брулен, Суорбрек, това си го запиши. -Писателят също се беше променил от последната им среща. Косата му беше избуяла доста, дрехите му бяха овехтели, ноздрите - зачервени и разранени, а ръцете му трепереха още повече, когато затърси молива из джобовете си. - Но ето ме днес тук, отново командир на дружина славни бойци! Няма да повярвате, но сержант Дружелюбния някога се е числял към престъпното братство. - Безвратият сержант повдигна едва доловимо вежда. - Но днес той стои до мен, моят верен съратник, какъвто му е било писано да бъде. И накрая ти, Темпъл? Има ли по-подходяща роля за човек с твоите ненадминати таланти и долен характер от тази на мой юридически съветник?

Темпъл сви безпомощно рамене.

- Аз поне не се сещам.

- Тогава да празнуваме тази съдбовна среща! Едно за мен. - Старецът отпи мощна глътка и ливна с усмивка на уста няколко капки в чашата на Темпъл. - Едно за теб. Мислех, че спря да пиеш?

- Реших, че е дошъл идеалният момент да започна отново - изграчи пресипнало Темпъл. Беше очаквал Коска да заповяда да го убият, но вместо това, както изглеждаше, дружината просто щеше да го приобщи, все едно нищо не е станало. Ако имаше Бог, той явно беше намразил сериозно Темпъл през последните няколко години. Но можеше ли да го вини за това? Започваше да споделя чувствата му към себе си.

- Господа, добре дошли в Крийз! - Кмета влезе с бърза стъпка. - Моля да ни извините за бъркотията, но... - Тя забеляза Стареца и лицето й пребледня. Темпъл за пръв път я виждаше да губи самообладание. - Ни-комо Коска - прошепна тя.

- Самият той. А вие трябва да сте Кмета. - Той се поклони сковано, погледна лукаво изпод вежди и добави: - По тези земи. Очевидно днес е ден на подновените познанства.

- Познавате ли се? - попита Темпъл.

- Ами - смотолеви Кмета. - Какъв. невероятен късмет.

- Казват, че късметът е жена. - Старецът смушка Темпъл с гърлото на бутилката и той изпъшка. - Усмихва се на онези, които най-малко я заслужават!

Темпъл видя с периферното си зрение Шай да слиза по стълбите и да отива при Лам и Савиан, които до момента бяха наблюдавали мълчаливо новодошлите. Коска в това време вече препускаше чевръсто към прозореца, подрънквайки с шпори. Пое дълбоко дъх, очевидно наслаждавайки се на мириса на изгоряло дърво, и започна да поклаща глава в такт с полюшващите се на бесилката тела.

- Харесва ми как сте украсила града - подметна през рамо на Кмета.

- Много. апокалиптично. Май ви е станало навик да оставяте градове под командването ви в руини.

И по това си приличаха със Стареца, отбеляза наум Темпъл. Осъзна, че чопли конеца, с който беше зашито едно от копчетата на ризата му, и спря.

- Тези господа ли са целият ви контингент? - попита Кмета, оглеждайки мърлявите, чешещи се, плюещи или просто мотаещи се из игралната й зала наемници.

- О, не, ни най-малко! Изгубихме хора по пътя през Далечна страна

- неизбежните дезертьорства, треската и малко неприятности с духовете,

- но тези юнаци са просто представителната група на дружината. Оставих останалите извън пределите на града, защото, ако бях довел всичките триста...

- Двеста и шейсет - прекъсна го Дружелюбния.

При споменаването на бройката лицето на Кмета пребледня още повече.

- Броиш ли инквизитор Лорсен и практиците му?

- Двеста шейсет и осем.

При споменаването на инквизицията лицето на Кмета придоби мъртвешки цвят.

- Ако бях довел двеста шейсет и осем съсипани от път бойци на място като това, честно казано, щеше да настъпи истинска касапница.

- Но не от хубавите - вметна Бракио и изтри насълзеното си око.

- Има хубави касапници? - промърмори под нос Кмета.

Коска засука замислено мустак:

- Е, има. различни степени, ако не друго. А ето го и него!

Черното му палто беше поизносено от дългия път и времето, бузите

му бяха обрасли с рехава русолява брада, беше по-изпит отпреди, но очите на инквизитор Лорсен горяха със същата решителност и целеустреме-ност както при Мулкова. Всъщност дори повече.

- Това е инквизитор Лорсен. - Коска се почеса замислено по пъпча-салия врат. - Настоящият ми работодател.

- За мен е удоволствие. - На Темпъл му се стори, че долови напрежение в гласа на Кмета. - Ако позволите да попитам, по каква работа е инквизицията на Негово Величество в Крийз?

-Издирваме избягали бунтовници! - обяви на всеослушание Лорсен. - Предатели на Съюза!

- Тук сме много далеч от Съюза.

Усмивката на Лорсен, изглежда, успя да смрази кръвта на всички присъстващи.

- Ръката на Негово Високопреосвещенство стига по-далеч с всяка изминала година. Обявени са високи възнаграждения за залавянето на определени личности. Из града ще бъдат разлепени афиши със списък от имена, предвождани от това на предателя, убиеца и главен подбудител на въстанието Контъс.

Савиан се задави от кашлица и Лам започна да го тупа по гърба, но Лорсен беше прекалено зает да гледа отвисоко Темпъл, за да забележи.

- Виждам, че си се събрал отново с този безскрупулен мошеник.

- О, хайде, де. - Коска стисна бащински рамото на Темпъл. - Известна доза безскрупулност, а също и мошеничество са много положителна черта за всеки юрист. Но отдолу се крият невиждани съвест и морал. Мога да доверя живота си на този човек. Или поне шапката си. - Той я свали и я сложи върху чашата на Темпъл.

- Твоя работа, стига да не му доверяваш моята. - Лорсен махна на практиците. - Да вървим. Имаме да задаваме въпроси.

- Очарователен човек - каза Кмета, изпровождайки го с поглед.

Коска задрапа пъпчасалия си врат, после вдигна ръка и огледа внимателно резултата под ноктите си.

- Инквизицията се слави с това, че наема най-възпитаните измежду всички фанатизирани мъчители.

- И най-големите грубияни измежду наемниците, както изглежда.

- Работата си е работа. Но аз имам и свои мотиви да бъда тук. Търся мъж на име Грега Кантлис.

Тишината се спусна над стаята като мокър сняг.

- Мамка му - прошепна Шай.

Коска я погледна очаквателно:

- Виждам, че името не е непознато?

- Преминава от време на време през града - подбра внимателно думите си Кмета. - И ако го намерите, тогава какво?

- Тогава аз, моят юрист - няма нужда да споменавам моя доблестен работодател инквизитор Лорсен - ще си тръгнем от града. Наемниците, осъзнавам това, имат лоша репутация, но ви уверявам, че не сме дошли да търсим неприятности. - Той разклати небрежно бутилката, вторачен в плискащия се на дъното алкохол. - Защо, имате представа относно местонахождението на Кантлис ли?

Настъпи продължително мълчание, придружено от размяна на погледи. Лам вдигна глава. Лицето на Шай се изпъна. Кмета ги удостои с извинителен поглед и леко повдигне на рамене:

- Окован е в избата ми.

- Кучка - издиша тежко Шай.

- Кантлис е наш. - Лам се надигна от бара, изправи се в цял ръст и облегна една бинтова длан на дръжката на меча.

Част от наемниците изпъчиха гърди и заеха заплашителни пози -приличаха на котараци в огряна от лунна светлина задна уличка. Дружелюбния не помръдна. Погледът му си остана все така безизразен, продължи да върти потракващите зарове в ръката си.

- Ваш? - попита Коска.

- Изгори фермата ми, отвлече децата ми и ги продаде на някакви диваци. Проследихме го дотук чак от Близка страна. Ще ни отведе през планината до драконовите хора.

Годините бяха лишили тялото на Стареца от подвижност, но явно не бяха оказали влияние на веждите му, които подскочиха и достигнаха достойни за възхищение височини.

- Драконовите хора, казваш? Може би ще сме си от полза един на друг?

Лам хвърли бегъл поглед на мръсните белязани и брадясали физиономии.

- Предполагам, един съюзник в повече никога не е излишен.

- Самата истина! Човек, загубил се в пустинята, приема толкова вода, колкото му предложат и от когото му я предложи, нали така, Темпъл?

- Аз май бих предпочела жаждата - промърмори Шай.

- Аз съм Лам. Това е Шай. - Севернякът вдигна чаша и дупката на мястото на липсващия му пръст беше ясно забележима въпреки бинтовете.

- Деветопръст северняк - каза замислено Коска. - Един приятел на име Тръпката те търси из Близка страна.

- Не съм го срещал.

- Ааа. - Коска размаха бутилката към Лам. - Аз пък помислих, че това е негова работа.

-Не.

- Изглежда, имаш много врагове, господарю Лам.

- Напоследък не мога да се изсера, без да си навлека нови.

- Предполагам, зависи от това на чия глава сереш. Страховит тип е Коул Тръпката и не мисля, че годините са го размекнали. Познаваме се с него от Стирия. Понякога започвам да мисля, че вече съм срещнал всички хора на света и на всяко ново място, на което отида, виждам само познати лица. - Изпитателният му поглед спря на Савиан. - Но ето че не познавам този господин.

- Казвам се Савиан. - Той се изкашля в юмрука си.

- И какво те води в Далечна страна? Лековитият климат?

Савиан понечи да отговори, но застина с отворена уста и наоколо настана неловко мълчание. Неколцина от наемниците все още бяха с ръце на оръжията си.

- Кантлис отвлече и неговото дете - каза изведнъж Шай. - Казва се Колем. Той дойде с нас да го търси.

След още малко мълчание почти с неохота Савиан каза:

- Момчето ми, Колем. - Изкашля се, прочисти гърло и продължи: -Надявах се Кантлис да ме отведе до него.

Темпъл изпита почти истинско облекчение, когато двама от биячите на Кмета довлякоха въпросния разбойник в игралната зала. Ръцете му бяха в окови, лицето му беше подуто и насинено също като това на Лам, а някога хубавите му дрехи бяха станали на парцали. Едната му ръка висеше като безчувствена и влачеше леко единия си крак, докато ходеше.

- Неуловимият Грега Кантлис! - извика Коска, когато хората на Кмета го хвърлиха в краката му. - Няма страшно, момче. Аз съм Никомо Кос-ка, известен наемник и така нататък и така нататък, и имам няколко въпроса за теб. Съветвам те да се замислиш много внимателно върху отговорите си, защото животът ти може да зависи от тях, и така нататък.

Кантлис обходи с поглед Шай, Савиан, Лам и повече от дузината наемници и с инстинкта на страхливец, така добре познат на Темпъл, веднага забеляза смяната на силите. Той закима енергично.

- Преди няколко месеца си купил коне в град на име Грейър. Използвал си ето такива монети. - С жеста на обигран фокусник, Коска извади една от златните монети. - Антична имперска монета.

Погледът на Кантлис прескочи от златото в ръката на Коска към лицето му и зашариха по него, все едно се опитваше да го разчете.

- Да. Самата истина.

- Купил си конете от бунтовници, които се бият за независимостта на Старикланд от Съюза.

-Да.

-Да?

-Да!

Коска се надвеси над него:

- Откъде са монетите?

- Драконовите хора ми платиха с тях. Диваците от планините, оттатък Бийкън.

- Платили са ти за какво?

Той облиза разцепените си устни:

- За децата.

- Грозна работа - промърмори Суорбрек.

- Важи за почти всяка работа. - Коска се приведе още по-ниско. -Имат ли още от тях?

- Повече, отколкото мога да си представя, така каза той.

- Кой?

- Уердинур. Водачът им.

- Повече, отколкото мога да си представя. - Погледът на Коска светна като златото, за което мислеше. - Значи ми казваш, че драконовите хора са в съюз с бунтовниците?

- Какво?

- Че тези диваци финансират и може би дори укриват бунтовническия водач Контъс.

Кантлис замига на парцали.

- Ъъъ... да?

- Да - усмихна се широко Коска. - И когато моят работодател, инквизитор Лорсен, те попита същото, ти какво ще отговориш?

Сега и Кантлис се усмихна, осъзнал, че шансовете му за оцеляване се бяха подобрили в пъти.

- Да! Този Контъс е там, при тях, сигурен съм! Ами че как, сигурно се готви с парите им да започне нова война!

- Знаех си! - Коска сипа едно питие в чашата на Лам. - Ние ще ви придружим нагоре в планината и ще изтръгнем като корен този бунтовник! Този злощастник ще бъде нашият водач и така ще си извоюва отново свободата.

- Да, разбира се! - викна Кантлис и се ухили на Шай, Лам и Савиан, после изписка от болка, когато Бракио го вдигна от пода и го повлече към вратата.

- Копелета - прошепна Шай.

- Реалист, Шай - изсъска й Лам и сложи ръка на рамото й.

- Какъв късмет за всички ни - продължаваше да нарежда Коска, - да пристигна точно когато се готвите да тръгвате!

- О, аз открай време съм късметлия - промърмори Темпъл.

- Аз също - каза Шай.

- Реалист - изсъска отново Лам.

- Група от четирима винаги може да остане незабелязана - обясни на всички Коска. - Група от триста - много по-трудно!

- Двеста седемдесет и двама - каза Дружелюбния.

- Ако позволите да се намеся - Даб Суийт приближи бара. - Ако ще тръгвате към планините, ще ви трябва по-добър водач от този полумъртъв разбойник. Готов съм да ви предложа услугите си.

- Колко щедро - отвърна Коска. - А ти си?

- Даб Суийт. - Известният скаут свали шапка, разкривайки своите побелели коси. Явно беше надушил по-печеливша възможност от тази да играе ролята на пастир на стадо от неудачници на път за Старикланд.

- Известният скаут? - Суорбрек вдигна глава от записките си. - Мислех, че си по-млад.

Суийт въздъхна:

-Бях.

- Чувал ли си за него? - попита Коска.

Биографът му вирна брадичка:

- Мъж на име Мейрин Гланхор - казвам мъж, защото отказвам да използвам думата писател пред името му - публикува едно откровено долнопробно и силно преувеличено писание, основаващо се на предполагаемото му странстване.

- За това не съм давал съгласие - каза Суийт. - Но съм странствал достатъчно, в това не се съмнявайте. Стъпвал съм по всяко парче земя от тази Далечна страна, достатъчно голямо, че да побере подметката на ботуш, а това включва и планините, където отивате. - Той подкани Коска да се приближи и продължи заговорнически: - Стигал съм почти до Аш-ранк, където живеят драконовите хора. Това са светите им земи. Спътницата ми, Плачеща скала, тя е ходила дори по-нагоре, защото, видите ли... - Той замълча, за да подсили напрежението. - Тя е била една от тях.

- Вярно - обади се Плачеща скала от масата. Не беше помръднала оттам, но Корлин беше изчезнала.

- Израсла е там - каза Суийт. - Живяла е там.

- Родена там? - попита Коска.

Плачеща скала поклати тържествено глава:

- Никой не се ражда в Ашранк. - Тя захапа лулата си, давайки да се разбере, че това беше последната й дума.

- Но тя знае таен път нагоре и вие ще имате нужда от него, защото стъпите ли на свещената им земя, тези драконови копелета няма да ви приветстват с отворени обятия. Странна, жълта от сярата земя е тя, но я пазят по-ревниво от мечка - леговището си, това да знаете.

- В такъв случай двамата ще бъдете ценна придобивка за експедицията ни - каза Коска. - Какви са условията ви?

- Ще се съгласим на една двайсета част от всички намерените ценности.

- Нашата цел е търсенето на бунтовници, не на ценности.

Суийт се усмихна:

- Всяко начинание крие риск от разочарование.

- В такъв случай добре дошли в дружината! Моят юрист ще изготви споразумението.

- Двеста седемдесет и четири - каза замислено Дружелюбния. Празният му поглед спря на Темпъл. - И ти.

Коска започна да разлива питиета по чашите.

- Защо всички наистина интересни хора са в напреднала възраст? -Той сръчка Темпъл с лакът в ребрата. - Твоето поколение никакво го няма.

- Растем в сянката на гиганти, където осъзнаваме недостатъците си още по-остро.

- Ооо, така ми липсваше, Темпъл! Едно съм научил за четиресет години битки и война и това е, че трябва да гледаш на нещата откъм веселата им страна. Какъв език има това момче! От разговорна гледна точка имам предвид, не от сексуална, за това не мога да гарантирам. Това не го пиши, Суорбрек! - Биографът намусено задраска нещо в записките си. -Тръгваме в момента, в който хората са отпочинали и продоволствието е попълнено!

- Ще е добре да изчакаме да мине зимата - каза Суийт.

Коска се наведе към него:

- Имаш ли представа какво ще стане, ако разпусна дружината на лагер тук в продължение на четири месеца? Сегашното състояние на града е нищо в сравнение с това.

- Имаш ли представа какво ще стане, ако триста души бъдат застигнати от истинска зимна буря там горе? - изръмжа Суийт и прокара пръсти през брадата си.

- Никаква - отвърна невъзмутимо Коска, - но нямам търпение да разбера. Сграбчи момента! Това е моето мото открай време. Запиши това, Суорбрек.

Суийт повдигна вежди:

- Май скоро мотото ти ще стане: „Не си усещам шибаните крака“.

Но както обикновено, славният командир на дружината вече не го

слушаше.

- Имам предчувствието, че в тези планини ще открием каквото търсим! - Той преметна едната си ръка през раменете на Савиан, а с другата прегърна Лам. - Лорсен - неговите бунтовници, аз - златото, а тези свестни хорица - изгубените си деца. Да вдигнем наздравица за новия съюз! - Той вдигна почти празната бутилка на Темпъл.

- Майната му на тоя съюз - изсъска през зъби Шай.

Темпъл беше напълно съгласен с нея. Но с това приключваше всичко, което имаше да каже по въпроса.

Наникъде

Роу свали верижката с драконовата люспа от шията си и я положи внимателно върху кожата. Шай казваше, че човек може да пропилее целия си живот в чакане на точния момент. Сега, по-късно, все едно.

Тя докосна бузата на Пит, от което той се размърда и се усмихна в съня си. Беше щастлив тук. Достатъчно малък, за да забрави. Тук щеше да е в безопасност, доколкото е възможно някой да е в безопасност. Нищо сигурно няма на този свят. Искаше й се да се сбогува с него, но се страхуваше, че той ще се разплаче. Затова просто взе приготвения вързоп и изчезна в тъмнината.

Студът щипеше бузите й. Падаха снежинки, но в момента, в който докосваха горещата земя, се топяха, дори мокри петна не оставяха задълго. В прозорците на някои от къщите имаше светлина. Тук прозорците нямаха нито стъкла, нито капаци. Бяха издълбани в скалите или в стените - толкова стари и загладени от времето, че Роу дори не ги различаваше едни от други. Придържаше се в сенките, а увитите й в платно стъпала не издаваха никакъв звук по древната каменна настилка. Мина покрай голямата каменна плоча, на която готвеха - гладка и лъскава от годините, обвита в пара от топящия по нея сняг.

Вратата на Дългата къща изскърца. Роу залепи гръб за грубата стена и зачака. Чу гласовете на Съвета на старейшините през прозореца. Три месеца тук и вече разбираше езика им.

- Шанка се множат в най-долните галерии. - Говореше Юто. Тя винаги призоваваше за предпазливост.

- Значи трябва да ги пропъдим оттам. - Акош. Дръзка както винаги.

- Ако изпратим достатъчно хора там, ще останат прекалено малко тук. Външноземците могат да влязат в земите ни всеки ден.

- На мястото, което наричат Бийкън, им дадохме добър урок, отказахме ги от подобни намерения.

- А може би само изострихме любопитството им.

- Веднъж пробудим ли Дракона, това вече няма да е от значение.

- На мен е отредено да взимам решенията. - Роу разпозна плътния глас на Уердинур. - Създателя не остави тук нашите предци, за да изпаднат учението и трудът му в забвение. Трябва да действаме решително. Акош, ще поведеш триста от хората ни на север. Ще прочистите галериите от шанка, за да продължи копаенето през зимата. След като се разтопят снеговете, ще се върнете.

- Тревожа се - каза Юто. - Виденията.

- Ти винаги се тревожиш...

Гласовете им заглъхнаха, когато Роу продължи напред покрай огромните матови бронзови плочи, на които бяха изписани имената - хиляди, десетки хиляди, издълбани в метала със ситни букви, чезнещи в мъглата на отминалите векове. Роу знаеше, че тази вечер на пост е Икарей, а също, че както винаги ще е пиян. Видя го седнал под арката на входа, с клюмнала на гърдите глава, с подпряно на стената до него копие и стисната между стъпалата празна бутилка. Драконовите хора в края на краищата бяха хора като всички други и като всички други имаха недостатъци.

Тя хвърли последен поглед назад и се замисли колко хубаво беше това място - светещи в жълто прозорци по черната отвесна скала, тъмните издялани в камъка форми по стръмните покриви и обсипаното със звезди небе над тях. Но това място не беше неин дом. И тя нямаше да позволи да стане. Роу забърза покрай Икарей и тръгна надолу по стъпалата. И дока-то бързаше, не откъсна ръка от топлата скала отстрани. Отдясно, защото знаеше, че отляво беше дълбоката сто крачки пропаст.

Стигна до острата като игла колона и намери скритото стръмно стълбище, което се спускаше надолу по склона на планината. Въобще не изглеждаше скрито, но Уердинур каза, че било омагьосано и никой не може да го види, ако не му бъде показано. Шай винаги казваше, че такова нещо като магуси и демони няма, че са просто приказки. Но тук, толкова далеч, на самия край на света, имаше магия. Да го отрича, беше толкова глупаво, като да отрича, че има небе.

Заслиза надолу по криволичещите стъпала - първо наляво, после надясно, все по-далеч от Ашранк. Скоро камъкът под стъпалата й стана студен. Тръгна през огромните дървета по голия склон и корените им започнаха да я спъват. Притича покрай един миризлив поток, чиято вода клокочеше през скали, покрити с жълтеникава кора. Спря, когато видя дъхът й да излиза на пара от устата и усети бодежи в гърлото си. Пренави платното около стъпалата си, после извади кожата, наметна я на гърба си и се уви с нея. Седна, яде, пи, завърза вързопа и отново забърза напред. Спомни си как Лам вървеше неуморно зад ралото, как Шай размахваше косата, потта капеше от челото й, но тя не спираше да повтаря през стиснати зъби: „Продължавай напред. Не мисли за спиране. Просто продължавай напред“. И Роу продължи напред.

На това място снегът се беше задържал тук-там на мокри купчини, от клоните капеше вода и на Роу й се прииска да имаше истински обувки. Чу далечен протяжен вой на вълци и побягна с всички сили надолу по склона. Стъпалата й вече бяха подгизнали и краката я боляха, но продължи да тича, да прескача острите камъни, да се пързаля по сипеите, като през цялото време не забравяше да проверява посоката по звездите, както я беше учил Гъли вечерите зад хамбара, когато тя не можеше да заспи.

Снегът беше спрял, но тук долу беше натрупан и навят на дълбоки преспи. Искреше на първите лъчи на зората и скърцаше под краката й. Отпред дърветата оредяха и тя забърза натам с надеждата пред очите й да се разкрият полета и нивя, покрити с цветя поляни или може би китно градче, сгушено в хълмовете.

Закова се намясто пред ширналата се току пред краката й пропаст. Отвъд нея видя само пуста земя - черни гори и скали, прорязани и про-бодени от бялото на снега, слети в обща сивота в далечината. Нито помен от света, който познаваше. Никаква надежда за избавление. Топлината на земята също я нямаше и Роу беше премръзнала отвън, но усещаше и студа в гърдите си. Започна да духа в треперещите си шепи и се замисли дали това не беше краят на света.

- Добра среща, дъще. - Уердинур седеше кръстосал крака на земята, облегнат на един пън зад нея. Жезълът или копието му - Роу още не знаеше кое от двете - лежеше напряко в сгъвката на лакътя му. - Имаш ли месо в този вързоп? Не бях подготвен за дълъг път, а ми струваше доста тичане да те догоня.

Без да продума, тя му подаде едно парче сушено месо и седна до него. Двамата започнаха да ядат и Роу с изненада откри, че се радваше, че я беше последвал.

- Трудно е да забравиш - каза той, след като се нахрани. - Но трябва да разбереш, че с миналото е свършено. - Извади драконовата люспа, която беше оставила, и я сложи обратно на врата й, а Роу дори не опита да го спре.

- Шай ще дойде... - каза тя, но гласът й беше станал толкова тих, толкова треперещ от студа, заглушен от снега и немощен сред огромната пустош.

- Може би. Но знаеш ли колко деца съм видял да идват през живота си?

Роу замълча.

- Стотици. А знаеш ли колко семейства дойдоха да си ги търсят?

Тя преглътна и отново не отговори.

- Нито едно. - Уердинур преметна огромната си ръка през раменете й и я прегърна силно и топло. - Сега си една от нас. Някои хора избират да ни напуснат. Други ние пропъждаме. Така стана със сестра ми. Ако наистина искаш да си вървиш, никой няма да те спре. Но те чака дълъг и тежък път. И накъде? Светът извън Ашранк е една кървавочервена страна, в която няма справедливост, нито смисъл.

Роу кимна. Беше го видяла с очите си.

- Тук животът има смисъл. Тук ние се нуждаем от теб. - Той се изправи и й подаде ръка. - Може ли да ти покажа нещо чудно и прекрасно?

- Какво нещо?

- Причината Създателя да ни доведе тук. И причината ние да останем.

Тя хвана ръката му и той я качи с лекота на раменете си. Роу постави нежно ръка на обръснатата му глава и каза:

- Може ли утре да обръснем и моята глава?

- Когато си готова - отвърна той и тръгна нагоре по склона, откъдето беше дошла, следвайки следите й в снега.