Черната кула

ГЛАВА 17

„Скъпа лельо Поул“, започваше бележката на Гарион, „знам, че това ще те ядоса, но няма друг начин. Видях кодекса на Мрин и сега знам какво трябва да направя. Про…“ — той спря за момент и се намръщи:

— Как се пише думата „пророчество“?

Белгарат му я произнесе по букви.

— Не се задълбочавай чак толкова, Гарион — посъветва го старият мъж. — Нищо, от това което ще й кажеш, няма да я направи щастлива, така че давай по същество.

— Не мислиш ли, че трябва да обясня защо правим това? — измъчваше се Гарион.

— Тя е чела кодекса, Гарион — отговори Белгарат. — Ще разбере и без твоето обяснение.

— Трябва да оставя бележка и за Се’Недра — сети се Гарион.

— Поулгара би могла да й каже това, което трябва да знае — успокои го Белгарат. — Имаме да вършим работа, така че не можем да си позволим да прекараме цялата нощ в писане на писма.

— Никога преди не съм писал писмо. — отбеляза Гарион. — Не е чак толкова лесно, колкото изглежда.

— Кажи това, което трябва да кажеш, и спри — препоръча му магьосникът. — Не се престаравай.

Вратата се отвори и Силк се появи отново. Беше облечен в безлични дрехи, които носеше винаги, когато беше на път. Държеше в ръце два вързопа.

— Мисля, че тези са подходящи — каза той, като подаде един от вързопите на Белгарат, а другия на Гарион.

— Взе ли парите? — попита го старият мъж.

— Взех малко на заем от Барак.

— Изненадващо — отвърна Белгарат. — Барак не се слави с щедростта си.

— Не съм му казал, че ги вземам на заем — намигна дребния мъж. — Помислих си, че ще спестя време, ако не изпадам в дълги обяснения.

Една от веждите на Белгарат се вдигна рязко.

— Ние бързаме, нали? — попита Силк с невинно изражение. — А Барак може да стане досаден, щом става въпрос за пари.

— Спести ми извиненията си — каза му Белгарат и се обърна отново към Гарион:

— Свърши ли вече с това?

— Какво мислиш? — попита Гарион, като му подаде бележката.

Старият мъж я погледна.

— Много добре. Сега я подпиши и ще я сложим на такова място, където утре лесно ще бъде намерена.

— Късно утре — предложи Силк. — Бих искал да бъда извън обсега на Поулгара, когато разбере, че сме заминали.

Гарион подписа бележката, сгъна я и отгоре написа: „За лейди Поулгара.“

— Ще я оставим на престола — рече Белгарат. — Хайде да се преоблечем и да вземем меча.

— Мечът не е ли прекалено голям? — попита Силк, след като Гарион и Белгарат се бяха преоблекли.

— В едно от преддверията има ножница за него — Белгарат отвори вратата внимателно и надникна в тихия коридор. — Трябва да го носи окачен на ремък на гърба си.

— Светлината ще бъде малко издайническа — каза Силк.

— Ще покрием кълбото — отвърна Белгарат. — Да вървим.

Тримата излязоха в слабо осветения коридор и се запромъкваха към тронната зала в среднощния покой. Един сънлив прислужник, който отиваше към кухнята, почти ги изненада, и една празна стая им послужи като временно укритие, докато той отмине.

— Заключена ли е? — прошепна Силк, когато стигнаха Залата на краля на Рива.

Гарион сграбчи голямата дръжка и я завъртя. Трепна, когато ключалката щракна шумно в среднощния покой. Дръпна силно, вратата скръцна и се отвори.

— Хубаво е да си имаш някой, който да се погрижи за това — измърмори Силк.

Кълбото на Алдур засия веднага, щом тримата влязоха в залата.

— Изглежда, че те разпозна — каза Силк.

Когато Гарион свали меча, кълбото започна да блести, като изпълваше Залата на краля на Рива с тъмносиньото си сияние. Гарион се огледа наоколо нервно, притеснен, че ако някой минава наблизо, може да види светлината и да дойде да провери какво става.

— Престани! — заповяда кралят на кълбото, а в гласа му прозвуча раздразнение.

С уплашен проблясък сиянието на кълбото намаля и се превърна в слаба вибрираща светлина, победоносната песен на кълбото се сниши до тихо тананикане.

Белгарат се вгледа учудено във внука си, но не каза нищо. Поведе ги към преддверието и взе дългата обикновена ножница от кутията, която висеше на стената. Коланът, прикрепен към ножницата, беше доста износен.

Старият мъж го намали, за да стане по мярка на Гарион, прекара го през дясното рамо на младия мъж и надолу по гръдния му кош — така, че ножницата, закачена на две места за колана, преминаваше диагонално през гърба на владетеля на Запада. В кутията имаше и нещо като плетена тръба, която приличаше на широк чорап.

— Сложи това върху дръжката — нареди Белгарат.

Гарион покри дръжката на големия меч с „чорапа“, после хвана острието и внимателно вмъкна върха в горния край на ножницата. Беше странно, но нито Силк, нито Белгарат му предложиха помощта си. И тримата знаеха причината за това. Мечът се прибра в ножницата и олекна, сякаш нямаше тегло — не беше чак толкова неудобен за носене. Напречната част на дръжката обаче стърчеше над главата на Гарион и го удряше, когато вървеше по-бързо.

— Не е правен, за да се носи — каза му Белгарат. — Ще трябва да импровизираме.

Още веднъж тримата минаха по слабо осветените коридори на заспалия дворец и се измъкнаха през странична врата. Силк се промъкна напред, движеше се тихо като котка и вървеше в сенките. Белгарат и Гарион изчакаха. Един отворен прозорец, висок около двайсет фута, гледаше към кралската градина. Докато стояха под него, се появи слаба светлина. Гласът, който им проговори, беше тих.

— Задача? — попита момчето.

— Да — отговори Гарион, без да се замисли. — Всичко е наред. Отивай да спиш.

— Белгарион — каза детето със странно задоволство. — Довиждане! — добави то с изпълнен с копнеж глас и изчезна.

— Да се надяваме, че няма да отиде направо при Поулгара — измърмори Белгарат.

— Мисля, че можем да му се доверим, дядо. Той знае, че заминаваме и искаше просто да ни каже довиждане.

— Би ли могъл да ни обясниш как разбра това?

— Не знам — Гарион сви рамене. — Просто го разбрах.

Силк свирна от вратата на кралската градина и Гарион и Белгарат го последваха по тихите улици на града.

Беше все още ранна пролет и нощта беше хладна, но не и студена. Във въздуха над града се носеше благоухание, което идваше от високите ливади в планините зад река Рива и се смесваше с миризмата на торф и солени водорасли от морето. Звездите отгоре бяха ярки и току-що изгрялата луна, която изглеждаше огромна — ниско над хоризонта огряваше една блестяща, златна пътека през Морето на ветровете. Гарион почувства онова вълнение, което изпитваше винаги, когато тръгваше нанякъде през нощта. Твърде дълго го бяха държали като в клетка, всяка стъпка, която все повече го отдалечаваше от отегчителните срещи и церемонии, го изпълваше с опияняващо предчувствие.

— Прекрасно е отново да си на път — измърмори Белгарат сякаш прочел мислите му.

— Винаги ли е така? — прошепна в отговор Гарион. — Имам предвид след всичките тези години, през които си го правил.

— Винаги — отговори Белгарат. — Защо мислиш, че предпочитам живота на скитник?

Продължиха надолу по тъмните улици до портата на града през една малка врата и излязоха на пристаните, които се очертаваха ясно на фона на набраздената от лунна светлина вода.

Капитан Грелдик беше леко пиян, когато стигнаха до кораба му. Странстващият моряк беше изкарал благополучно зимата пристанището на Рива, което му даваше сигурност. Корабът беше изтеглен на брега, дъното му беше остъргано, а пукнатините бяха запушени. Мачтата, която скърцаше доста обезпокоително по време на плаването от Сендария, беше подсилена и снабдена с нови корабни платна. Оттогава Грелдик и екипажът прекарваха по-голямата част от времето си в гуляи. Последиците от тримесечния разгулен живот проличаха по лицето му, когато го събудиха. Погледът му беше замъглен, а под очите му имаше тъмни торбички. Брадясалото му лице изглеждаше подпухнало и нездраво.

— Може би утре — изсумтя той, когато Белгарат му каза, трябва спешно да напуснат острова. — Или вдругиден. Мисля, вдругиден ще е по-добре.

Белгарат заговори с по-твърд тон.

— По всяка вероятност моряците ми няма да могат да се оправят с греблата — отбеляза Грелдик. — Ще повръщат по цялата палуба, а за да се оправи такава бъркотия, е нужна цяла седмица.

Белгарат даде на Грелдик ултиматум и той бавно се измъкна от разбърканото си легло. Заклатушка се към помещенията на екипажа, като спираше за кратко, за да повърне през перилата на палубата. После слезе в предния трюм и с ритници и ругатни разбуди хората си.

Няколко часа по-късно, когато корабът на Грелдик напусна тихо пристанището и се сблъска с морските вълни, луната се беше издигнала високо, а до пукването на зората оставаше съвсем малко време.

Въпреки че ветровете не бяха благоприятни, след два дни Грелдик остави Гарион, Силк и Белгарат на един пустеещ бряг на север от устието на река Селин, по северозападното крайбрежие на Сендария.

— Не знам дали ще бързам така, за да се върна в Рива — каза Белгарат на Грелдик, когато слезе от малката лодка на пясъка на брега.

Той подаде на брадатия черек малка кесия с дрънчащи монети.

— Сигурен съм, че ти и екипажът ти ще намерите някъде малко развлечения.

— В Камаар е винаги приятно по това време на годината — каза замислено Грелдик, като подхвърляше кесията в ръка. — Познавам една млада вдовица там, която винаги е настроена приятелски.

— Трябва да я посетиш — предложи Белгарат. — Нямало те е толкова дълго време, така че тя сигурно се е чувствала ужасно самотна без теб.

— Може би ще отида — каза Грелдик и очите му изведнъж светнаха. — Приятно пътуване!

Той, даде знак на един от хората си и те започнаха да гребат към кораба, който беше закотвен на няколко стотин ярда от брега.

— За какво беше всичко това? — попита Гарион.

— Искам да мине малко време, преди Поулгара да се добере до Грелдик — отговори старият мъж. — Не ми се ще да започне да ни преследва.

Той се огледа.

— Я да видим дали ще намерим някой с лодка, да ни откара нагоре по реката до Селин. Би трябвало там да можем да си купим коне и провизии.

Един рибар, който веднага разбра, че обръщането на ферибота ще му донесе по-сигурна печалба, отколкото да опитва късмета си по бреговете на северозападното крайбрежие, се съгласи да ги откара нагоре по реката. При залез слънце пристигнаха в град Селин. Прекараха нощта в една уютна странноприемница и на следващата сутрин отидоха на централното тържище. Силк уреди купуването на коне, като се пазареше за всяко пени и го правеше по-скоро по навик, отколкото поради истинска необходимост, помисли си Гарион. После купиха и запаси за пътуването. В ранна утрин вече яздеха по пътя към Дейрин, който се намираше на около четиридесет левги.

По полетата на северна Сендария беше започнала да никне онази първа зелена трева, която лежеше върху влажната земя като нефритова мъгла и предизвестяваше приближаването на пролетта. Няколко пухкави облачета подскачаха по синьото небе и въпреки че вятърът беше силен, слънцето стопляше въздуха. Пътят се ширеше пред тях, през зелените полета и макар че мисията им беше сериозна, на Гарион му се прииска да крещи от щастие.

След още два дни стигнаха до Дейрин.

— Искаш ли да вземем кораб от тук? — обърна се Силк към Белгарат, докато се изкачваха нагоре по хълма, по който бяха минали с три пълни с ряпа каруци преди толкова много месеци. — Можем да бъдем в Коту за по-малко от седмица.

Белгарат почеса брадата си, като се вгледа в простора над залива на Черек, който искреше под лъчите на следобедното слънце.

— Не мисля така — реши той.

Посочи няколко черекски бойни лодки, които патрулираха извън териториалните води на Сендария.

— Череките винаги патрулират тук — поясни Силк. — Възможно е това да няма нищо общо с нас.

— Поулгара е много упорита — каза Белгарат. — Тя самата не може да напусне Рива, докато се случват толкова много важни неща, но може да изпрати хора да ни търсят. По-добре да избягваме всички възможни неприятности. Ще вървим по северното крайбрежие и след това ще продължим през мочурищата до Боктор.

Силк го изгледа с дълбоко отвращение:

— Ще ни трябва много повече време.

— Ние не бързаме чак толкова — отбеляза Белгарат любезно. — Алорните са започнали да събират армиите си, но все още не са готови, нужно е малко време и за арендите, за да се отправят всички в една посока.

— Това какво общо има с нас? — попита Силк.

— Имам планове за тези армии и бих искал да започнат да се придвижват, преди да пресечем Гар ог Надрак, ако е възможно; и разбира се, преди да стигнем Малореа. Можем да си позволим да загубим малко време, за да избегнем и всички неприятности с хората, които Поулгара е изпратила след нас.

И така, те заобиколиха Дейрин и поеха по широкия каменист път, криволичещ между скалите, където вълните се блъскаха, разбиваха и пенеха.

Планините на източна Сендария се простираха по този внушителен бряг до залива на Черек и пътят, който се извиваше нагоре и се спускаше рязко надолу, не беше никак добър. Силк мърмореше на всяка миля от пътя.

Гарион обаче се притесняваше за друго. Решението, което беше взел след като прочете кодекса на Мрин, му изглеждаше доста логично тогава, но сега логиката му носеше съвсем малко успокоение. Той съзнателно яздеше към Малореа, за да се изправи в двубой срещу Торак! Колкото повече мислеше, толкова по-налудничаво му изглеждаше всичко това. Как можеше да се надява, че ще победи един бог? Размишляваше върху това, докато яздеха на изток по скалистия бряг, и настроението му се развали, също като това на Силк.

След около седмица скалите станаха по-ниски, а земята по-малко хълмиста. Огледаха се от върха на последното източно възвишение и видяха това, което трябваше да бъде обширно равно поле — то изглеждаше тъмнозелено и много влажно.

— Ето ги и тях — каза Силк с раздразнение.

— Какво ти разваля така настроението? — попита го възрастният магьосник.

— Една от главните причини, поради които напуснах Драсния, беше да избягам надалече от мочурищата. — отговори Силк рязко. — А сега ми предлагаш да се влача през тези влажни и вонещи територии. Горчиво съм разочарован от теб, стари приятелю, и е напълно възможно никога да не ти го простя.

Гарион се мръщеше пред гледката на блатистата местност, която се простираше долу.

— Не е възможно това да е Драсния, нали? — попита той. — Мислех, че Драсния е по на север.

— Всъщност това е Алгария — уточни Белгарат. — Началото на алдурските мочурища. Отвъд устието на река Алдур е границата на Драсния. Наричат това тук Мринското мочурище. То продължава още около тридесет левги отвъд Коту, до устието на река Мрин.

— Повечето хора го наричат просто „мочурищата“ и изобщо не минават оттук — отбеляза Силк. — Повечето хора имат достатъчно разум, за да стоят далече от тях.

— Не се оплаквай чак толкова — остро го прекъсна Белгарат. — Има рибари по това крайбрежие. Ще си купим лодка.

Очите на Силк светнаха.

— Тогава можем да минем по крайбрежието — предложи той.

— Това няма да е много благоразумно — не се съгласи Белгарат. — Флотата на Анхег кръстосва залива на Черек, за да ни търси.

— Не знаеш дали ни търсят — възрази Силк.

— Познавам Поулгара — отвърна Белгарат.

— Чувствам, че това пътуване не върви съвсем както трябва — измърмори Силк.

Рибарите по блатистото крайбрежие бяха странна смесица от алгари и драсниянци, мълчаливи и внимателни с непознати. Селищата им бяха построени върху колове, забити дълбоко в блатистата земя и наоколо се усещаше онази странната миризма на отдавна умряла риба, която винаги се носеше около рибарските колиби, където и да се намираха. Мина известно време, докато намерят мъж с лодка, който е готов да я продаде, пък и трябваше да го убедят, че три коня и няколко сребърни монети са една съвсем прилична цена.

— Тя тече — заяви Силк и посочи водата, която се беше събрала на дъното на лодката, докато отблъскваха с прът плавателния съд от вонящото село.

— Всички лодки текат, Силк — отговори спокойно Белгарат. — Това е типично за направата на лодките. Изгреби водата!

— Но тя ще се напълни отново.

— Тогава ще я изгребеш отново. Само не позволявай на водата да вземе преднина.

Мочурищата бяха навсякъде наоколо — пустош с блатни растения и папури, тъмна и бавно течаща вода. Имаше канали, потоци и много често — малки езера, където преминаването беше много по-лесно. Въздухът беше влажен, а вечер се изпълваше с мушици и комари. Жаби пееха любовни песни цяла нощ и поздравяваха пролетта с опияняващ ентусиазъм — малки квакащи жабчета и големи жаби с дебели гласове, с размера на чиния. Във водоемите и езерата подскачаше риба, а на блатистите острови имаше цели колонии от бобри и водни плъхове.

Придвижваха се, като избутваха лодката с прът през объркания лабиринт от канали, които очертаваха устията на Алдур, и продължиха на североизток в бавно затоплящата се северна пролет. След около седмица преминаха трудно забележимата граница и оставиха Алгария зад себе си.

Един лъжлив канал ги накара да се повъртят в кръг. Наложи се да слязат и с много усилия да избутат лодката далече от блатистия бряг. Водата ги понесе отново, а Силк седна печално и се загледа в съсипаните си ботуши, от които се стичаше кал. Когато заговори, гласът му преливаше от дълбоко отвращение.

— Прекрасно! — каза той. — Колко е прекрасно отново да си у дома, в скъпата стара противна Драсния.

ГЛАВА 18

Въпреки че всичко наоколо беше едно огромно мочурище, на Гарион му се струваше, че тук в Драсния блатата бяха коварно различни от тези на юг. Каналите бяха по-тесни и с повече завои и лъкатушения. След неколкодневното бутане на лодката у владетеля на Запада се разви твърдото убеждение, че са се загубили.

— Сигурен ли си, че знаеш накъде отиваме? — запита той Силк.

— Нямам ни най-малка представа. — Отговори му съвсем искрено той.

— Ти непрекъснато повтаряше, че знаеш пътя за навсякъде — обвини го Гарион.

— Тук в блатата нима сигурен път, Гарион — каза му Силк. — Всичко, което можеш да правиш, е да караш срещу течението и да се молиш.

— Трябва да има някакъв маршрут — възрази Гарион. — Защо не сложат маркировка или просто някакъв ориентир?

— Не би помогнало. Виж!

Дребният мъж сложи греблото си на едно стабилно изглеждащо малко възвишение, издигащо се над водата, и го бутна. Възвишението бавно се отдалечи. Гарион зяпна от учудване.

— Това е плаваща растителност — обясни Белгарат, като спря да гребе, за да изтрие потта от лицето си. — Върху нея падат семена и започва да расте трева, точно както върху земята, с тази разлика, че не е твърда. Тя плава накъдето я отвее вятърът или я отнесе течението. Това е причината да няма постоянни канали и определен маршрут.

— Не винаги причината са само вятърът и течението — мрачно добави Силк.

Той погледна към залязващото слънце.

— Ще трябва да намерим нещо стабилно, за което да се завържем за през нощта — предложи той.

— Какво ще кажеш за това? — Белгарат посочи едно трънливо възвишение, което сякаш беше някак по-високо от останалите. Загребаха към купчината земя, издигаща се над заобикалящата я вода, и Силк я ритна няколко пъти, за да провери стабилността й.

— Изглежда неподвижна — потвърди той.

Слезе от лодката и се качи на върха, като от време на време силно тропаше с крак по земята. Беше стабилно.

— Тук горе има сухо местенце — докладва той — и купчина изхвърлени дърва от другата страна. Можем да спим на твърда земя, а може би дори ще ядем и топла храна. — Избутаха лодката нагоре по полегатия склон и Силк положи повече от необходимата предпазливост, за да се убеди, че е здраво завързана.

— Това не е ли малко излишно? — попита го Гарион.

— Не е кой знае каква лодка, но е единствената която имаме. Нека не рискуваме!

Запалиха огън и опънаха едноместната си палатка, а слънцето потъна в облаците на запад, оцветявайки блатото в яркочервено. Силк извади тиган и започна да приготвя вечерята.

— Твърде горещ е — критично отбеляза Гарион, докато малкото човече с лице на невестулка се канеше да постави парчета бекон в димящия железен тиган.

— Искаш ли ти да се заемеш с това?

— Просто те предупреждавам, това е всичко.

— Аз нямам твоите предимства, Гарион — отвърна Силк кисело. — За разлика от теб не съм израснал в кухнята на Поулгара. Просто правя каквото мога.

— Няма нужда да се сърдиш — каза Гарион. — Просто исках да ти кажа, че тиганът е горещ.

— Мисля, че мога да се справя без повече съвети!

— Както искаш, но да знаеш, че ще изгориш бекона.

Силк му хвърли гневен поглед и започна да реди резенчета бекон в тигана. Те засъскаха, запушиха и крайчетата им почерняха почти веднага.

— Казах ти! — измърмори Гарион.

— Белгарат — оплака се Силк, — накарай го да ме остави на мира.

— Ела, Гарион — каза старият човек. — Той може да изгори вечерята и без да му помагаш.

— Благодаря! — отвърна Силк саркастично.

Вечерята беше същинско бедствие. След като се наядоха, седнаха и загледаха как огънят угасва и как пурпурната вечер за пълзя над блатата. Жабите подеха своите хорови изпълнения сред тръстиките, птиците кацнаха на приведените стебълца с котешките опашки, чуруликайки полусънено. Чуваха се лек плясъци и бълбукания в кафявата вода около тях и от време на време изригваха мехурчета блатен газ, който излизаше на повърхността. Силк горчиво въздъхна:

— Мразя това място! Наистина го мразя.

Тази нощ Гарион сънува кошмар. Това съвсем не беше първият кошмар, откакто бяха напуснали Рива. Когато се изправи облян в пот и целият треперещ, той беше сигурен, че не е и последният. Кошмарът не беше нов, периодично се повтаряше съня му от детинство. За разлика от обикновените лоши сънища, този не беше за преследвания или заплахи, а по-скоро се състоеше от един-единствен образ — образа на едно отвратително обезобразено лице. Въпреки че всъщност никога не беше виждал собственика на лицето, той знаеше точно чие лице е това, а сега вече знаеше и защо точно то обитаваше най-мрачните му сънища.

На следващия ден утрото беше облачно, щеше да завали. Докато Белгарат разбъркваше огъня, а Силк ровеше в торбата си за нещо подходящо за закуска, Гарион оглеждаше блатото, което ги заобикаляше. Ято гъски прелетя над главите им във формата на опърпана буква Л, свирещите им крила и приглушените им крясъци бяха самотни и далечни. Една риба скочи недалече от възвишението и Гарион проследи с поглед уголемяващия се към брега кръг от вълнички. Дълго време гледа този бряг, преди да осъзнае какво точно вижда. Първо обезпокоено, а след това направо ужасено той започна да се взира наоколо.

— Дядо! — извика Гарион. — Виж!

— Какво?

— Всичко е променено. Вече ги няма каналите. Ние сме насред голямо блато и няма как да излезем от него.

Той се заоглежда наоколо, като отчаяно търсеше някакъв изход, но краищата на блатото, в което се намираха, бяха напълно непроходими. Нямаше никакви канали, по които можеха да се измъкнат. Кафявата вода беше абсолютно неподвижна, без никакви признаци на течение.

Тогава от центъра на блатото, без да предизвика никакво вълнение, от водата изплува кръгла космата глава. Очите на животното бяха много големи и светли. Имаше уши, а малкият му нос беше черен като копче. То издаде странен цвърчащ звук и на няколко фута разстояние от водата се появи друга глава.

— Блатни видри! — задъхано каза Силк и извади меча си.

— Не, остави ги — каза му Белгарат. — Няма да те наранят.

— Те са ни обградили.

— Какво искат? — попита Гарион.

— Очевидно, закуска — отговори Силк все още стиснал меча си.

— Не бъди глупав, Силк — каза му Белгарат. — За какво им е да ядат суров драснианец, когато имат на разположение цяло блато с риба? Остави меча!

Първата видра, която беше показала глава от водата, повдигна ципестата си предна лапа и направи заповеднически жест. Ципестият крайник странно приличаше на ръка.

— Изглежда искат да ги последваме — спокойно каза Белгарат.

— И ти си готов да го направиш?

Силк беше скован от страх.

— Ти луд ли си?

— Имаме ли друг избор?

Без повече дискусии Белгарат започна да прибира палатката.

— Те чудовища ли са, дядо? — притеснено попита Гарион, докато му помагаше. — Като алгротите и троловете?

— Не, просто животни — като тюлените или бобрите. Те са любопитни, интелигентни и много игриви.

— Но играят мръсни игри — добави Силк.

След като натовариха всичките си вързопи в лодката, я бутнаха във водата. Блатните видри ги гледаха с любопитство, без злоба или заплаха в погледа, а по-скоро с някаква непоклатима решителност, изписана по малките им космати личица. Неподвижно изглеждащият край на блатото се разтвори, за да разкрие канала, който беше изчезнал през нощта. Странно закръглената глава на блатната видра, която им беше направила знак, ги поведе, като често се обръщаше назад, за да се увери, че я следват. Няколко други видри плуваха след лодката. Големите им очи внимателно наблюдаваха хората.

Започна да вали, в началото само няколко капки, а след това ситен дъжд покри безкрайната шир от тръстики, стърчащи навсякъде около тях.

— Къде мислиш, че ни водят? — попита Силк, като спря да гребе, за да избърше лицето си от дъжда. Една видра ядосано забръщолеви нещо, докато той не заби отново пръта си в тинестото дъно на канала.

— Ще трябва да почакаме и ще видим — отвърна Белгарат.

Каналът продължаваше да се разтваря пред тях и те гребяха равномерно, следвайки закръглената глава на видрата, която се беше появила първа.

— Онова отпред дървета ли са? — попита Силк, като се взираше в мъглата от ситен дъжд.

— Така изглежда — отговори Белгарат. — Предполагам, че отиваме натам.

От мъглата изплуваха няколко дървета. Когато се приближиха, Гарион можа да види хълмче земя, издигащо се над тръстиките и водата. Горичката, която беше като корона на острова, изглежда беше предимно от върби с дълги пълзящи клони.

Блатната видра, която ги водеше, продължаваше да плува напред. Когато стигна острова, тя се показа наполовина над водата и нададе странен крясък. Малко по-късно една неясна фигура излезе иззад дърветата и бавно се запъти към брега. Гарион не знаеше какво да очаква, но беше повече от поразен, когато фигурата с кафявата мантия отметна качулката си, за да разкрие женско лице. Въпреки че беше твърде остаряло, то все още носеше очарователни следи на това, което някога е било необикновена красота.

— Привет, Белгарат! — поздрави тя стария магьосник със странно равен глас.

— Здравей, Вордай! — отговори той доволно. — Отдавна не сме се виждали, а?

Малките същества, които ги бяха довели до острова, с усилие излязоха на плиткото и се събраха около жената в кафявата мантия. Те цвъркаха и дърдореха, а тя ги гледаше с любов и галеше мокрите им козинки с нежните си пръсти.

Бяха средно големи животни с къси задни крака и малки закръглени коремчета, вървяха изправени и влачеха краката си с доста бързи движения. Държаха предните си лапи изтънчено пред косматите си гърдички.

— Ела да се скриеш от дъжда, Белгарат — каза жената. — Вземи и приятелите си.

Тя се обърна и тръгна по пътека, която водеше към върбовата горичка, а блатните видри припкаха около нея.

— Какво ще правим? — прошепна Гарион.

— Ще влезем вътре — отговори Белгарат, като слезе от лодката и стъпи на острова.

Гарион не знаеше какво да очаква, когато заедно със Силк последваха стария мъж по пътеката към мокрите върби, ала се оказа съвсем неподготвен при вида на спретнатата къщичка със сламен покрив и малка градинка. Къщата беше построена от здрави трупи, леко напукани от мъхове, а от комина излизаше тънка струя дим.

На прага жената в кафява мантия избърса внимателно краката си в тръстиковата изтривалка и изтърси дъжда от качулката си. След това отвори вратата и влезе, без да поглежда назад.

Когато спря пред къщичката, изражението на Силк беше подозрително.

— Сигурен ли си, че това е добра идея, Белгарат? — попита той тихо. — Чувал съм разни работи за Вордай.

— Това е единственият начин да разберем какво иска от нас — каза му Белгарат. — Сигурен съм, че не можем да продължим, преди да говорим с нея. Хайде да влезем. Изтрийте си краката!

Къщата на Вордай беше спретната и подредена с вкус. Таваните бяха ниски, направени от тежки греди. Дървеният под беше лъснат до блясък, маса и няколко стола бяха поставени до сводестата пещ, където от желязна кука над огъня висеше котле. На масата имаше ваза с диви цветя, а завесите на прозореца скриваха гледката към градината.

— Защо не ми представиш приятелите си, Белгарат? — предложи жената, докато окачваше мантията си на закачалка.

После приглади едноцветната си кафява рокля.

— Както искаш, Вордай — вежливо отговори старият мъж. — Това е принц Келдар, твой сънародник. А това е крал Белгарион от Рива.

— Знатни гости — отбеляза жената със странно безразличен тон. — Добре дошли в къщата на Вордай!

— Простете, госпожо — каза Силк с най-дворцовия си маниер — изглежда репутацията, която имате е крайно неправдива.

— Вордай — вещица на блатата ли? — попита тя, като изглежда се забавляваше. — Още ли ме наричат така?

Той се усмихна в отговор.

— Най-малкото, което мога да кажа е, че описанията им са подвеждащи.

— Магьосницата на тресавищата — каза тя имитирайки гласа на лековерен селянин. — Погубващата пътници кралица на мочурищата.

На устните й се появи горчива усмивка.

— Да, горе-долу това казват — отвърна й той. — Винаги съм вярвал, че ти си мит, прокълнат да плаши непослушните деца.

— Вордай ще ви хване и ще ви изяде! — изсмя се тя, но в смеха й нямаше хумор. — Слушам това от векове. Съблечете си мантиите, господа. Сядайте и се настанявайте удобно. Ще останете за известно време.

Една видра, вероятно тази, която ги доведе до острова, предположи Гарион, избърбори нещо със свирукащото си гласче, като поглеждаше нервно към котлето на огъня.

— Да — отвърна Вордай много спокойно. — Знам, че ври, Тупик. Трябва да ври, иначе няма да се сготви.

Тя се обърна се към гостите:

— Закуската ще бъде готова след малко. Тупик ми каза, че още не сте яли.

— Ти можеш да си говориш с тях? — Силк изглеждаше учуден.

— Това не е ли очевидно, принц Келдар? Хайде, дайте си мантиите да ги окача до огъня, за да изсъхнат.

Тя спря и погледна Гарион мрачно:

— Такъв голям меч за толкова млад човек! — поклати глава, като гледаше голямата дръжка стърчаща над рамото му. — Остави го в ъгъла, кралю Белгарион. Тук няма с кого да се биеш.

Гарион вежливо сведе глава, откопча колана на меча и й подаде мантията си.

Друга, малко по-дребна видра, се втурна от ъгъла с парцал и започна енергично да бърше водата, която се стичаше на пода от мантиите им, като през цялото време мърмореше нещо неодобрително.

— Моля да извините Попи — усмихна се Вордай. — Тя е маниачка на тема чистота. Понякога си мисля, че ако я оставя сама, ще направи дупки по пода от метене.

— Те се променят, Вордай — каза Белгарат мрачно, докато сядаше на масата.

— Да, така е — отговори тя, като отиваше към огъня, за да разбърка бълбукащото котле. — Наблюдавам ги с течение на годините. Те не са същите, каквито бяха, когато дойдох тук.

— Беше грешка да им се бъркаме — каза й той.

— Така казваше и преди. И двамата с Поулгара така казвахте. Между другото как е тя?

— Може би в момента беснее. Измъкнахме се от цитаделата в Рива, без да и се обадим, а такива неща я дразнят.

— Поулгара си е родена раздразнена.

— Тук съм съгласен с теб.

— Закуската е готова.

Тя вдигна котлето с една желязна кука и го постави на масата. Попи се втурна към шкафа на другата стена и донесе един куп дървени паници, след което се върна за лъжици. Големите й очи бяха много светли и тя цвърчеше нещо на тримата гости.

— Казва ви да внимавате да не падат трохи на чистия й под — поясни Вордай, като махна една филия хляб от печката, построена отстрани до камината. — Трохите я вбесяват.

— Ще внимаваме — обеща Белгарат.

Беше странна закуска, помисли си Гарион. Димящото задушено беше гъсто, със странни зеленчуци, плуващи в него, и големи парчета риба. Беше умело подправено и той го намери за вкусно. Докато свърши с яденето, той по-скоро неохотно стигна до извода, че Вордай беше почти толкова добра готвачка, колкото и леля Поул.

— Отлично, Вордай! — похвали я Белгарат като остави паницата си настрани. — Сега нека се върнем на деловата част. Защо ни доведе тук?

— За да си поговорим, Белгарат — отвърна тя. — Тук нямам компания, а воденето на разговор е добър начин да прекараш една дъждовна сутрин. А вие защо дойдохте в блатата?

— Пророчеството продължава, Вордай, дори когато понякога ние не продължаваме. Кралят на Рива се завърна, а Торак се размърда в съня си.

— Аха — каза тя, без да изглежда много заинтересувана.

— Кълбото на Алдур украсява меча на Белгарион. Наближава денят, когато детето на светлината и детето на мрака ще се срещнат. Тази среща ни предстои и цялото човечество очаква изхода от нея.

— С изключение на мен, Белгарат.

Тя му хвърли пронизващ поглед.

— За мен съдбата на човечеството не представлява интерес. Аз бях изключена от човечеството преди три хиляди години, помниш ли?

— Онези хора отдавна са мъртви, Вордай.

— Наследниците им не са по-различни. Мога ли да вляза в което и да било село в тази част на Драсния и да разкажа на добрите селяни коя съм, без да бъда замеряна с камъни или изгорена?

— Селяните са си селяни по целия свят, госпожо — вметна Силк. — Провинциални, глупави и суеверни. Не всички хора са като тях.

— Всички хора са еднакви, принц Келдар — възпротиви се тя. — Когато бях млада, се опитах да се включа в живота на едно село. Аз просто исках да помогна, но много скоро се оказа, че няма мъртва крава или бебе с колики, за които да не бях обвинена. Накрая ме прогониха с камъни и се опитаха да ме върнат в селото, за да ме изгорят на клада. Бяха си устроили голямо празненство. Но аз успях да избягам и намерих убежище тук, в блатата. След тази случка много малко се интересувам от работите на хората.

— Може би не е трябвало да показваш талантите си толкова открито — каза й Белгарат. — Хората предпочитат да не вярват в такива неща. Човешката душа е пълна с отрицателни емоции и най-малкото нещо, което е извън нормалното, отприщва желание за отмъщение.

— Моето село разбра, че това не е просто едно желание — отговори тя с известна жестокост.

— И какво стана? — попита Гарион любопитно.

— Започна да вали — каза му Вордай със странна усмивка.

— И това беше всичко?

— Беше достатъчно. Валя над селото цели пет години, кралю Белгарион — само над селото. На стотина метра от последната къща всичко беше нормално, но в селото валеше. Два пъти се опитаха да се преместят, но дъждът ги последва. Накрая се предадоха и напуснаха областта. Доколкото знам, някои от наследниците им продължават да скитат.

— Ти се шегуваш — рече Силк с насмешка.

— Съвсем не се шегувам.

Погледна го развеселена.

— Твоята доверчивост изглежда е избирателна, Принц Келдар. Ето на — обикаляте света в компанията на Белгарат Магьосника. Сигурна съм, че вярвате в силата му, но не можете да повярвате в силата на вещицата от блатата.

Тя се втренчи в него.

— Аз наистина съм вещица, принц Келдар. Мога да ви го демонстрирам, ако искате, но не мисля че ще ви хареса чак толкова. Рядко се харесва на хората.

— Това наистина не е необходимо, Вордай — каза Белгарат. — Какво точно искаш?

— Щях да стигна до това, Белгарат — отговори тя. — След като избягах в блатата, аз открих моите малки приятели тук.

Тя нежно погали косматото лице на Попи и животинчето се сгуши в ръката и.

— В началото се страхуваха от мен, но с течение на времето станаха по-малко срамежливи. Започнаха да ми носят риба и цветя в знак на приятелство, а аз наистина имах голяма нужда от приятели тогава. Малко ги попромених по отношение чувството им за благодарност.

— Знаеш, че това не е било редно — каза тъжно старият мъж.

Тя продължи с безразличен глас:

— „Редно“ и „нередно“ за мен вече нищо не означават.

— Дори боговете не биха направили това, което ти си сторила.

— Боговете си имат други забавления.

След като каза това, тя насочи погледа си директно към него.

— Чаках те, Белгарат. От години те чакам. Знаех, че рано или късно пак ще дойдеш в блатата. Срещата, за която говориш, е много важна за теб, нали?

— Това е най-важното събитие в историята на света.

— Зависи от гледната точка, предполагам. Както и да е, ти имаш нужда от моята помощ.

— Мисля, че ще се справим и без теб, Вордай.

— Може би, но как смяташ да излезеш от блатата?

Той я погледна въпросително.

— Аз мога или да ви отворя пътя към твърдата земя в края на блатата, или да ви гледам как се лутате в тези тресавища за вечни времена. А в този случай срещата, за която си толкова загрижен, никога няма да се състои, нали? Това ме поставя в много интересна позиция, не мислиш ли?

Белгарат присви очи.

— Забелязала съм, че когато хората правят сделка, обикновено има някаква размяна. Нещо за нещо. Нищо за нищо. Това ми изглежда справедливо споразумение.

— Какво по-точно имаш предвид?

— Видрите са мои приятели — отвърна тя. — В някакъв много специален смисъл — мои деца. Но хората гледат на тях като на животни с ценна кожа. Те ги хващат и ги убиват за кожата им. Изисканите дами от Боктор и Коту се обличат с кожите на моите деца, без изобщо да се замислят каква мъка ми причиняват. Наричат децата ми животни и идват в блатата да ги ловят.

— Те са животни, Вордай — каза и той нежно.

— Вече не са.

Без видимо да се замисля, Вордай сложи ръката си на рамото на Попи.

— Може би беше прав, когато ми каза, че не трябваше да ги променям, но сега вече е твърде късно. — Тя въздъхна и продължи. — Аз съм вещица, Белгарат, а не магьосница. Животът ми има начало и край и мисля, че вече наближава края си. Аз няма да живея вечно като теб и Поулгара. Вече живях няколкостотин години и съм много изморена от живота. Докато съм жива, мога да направя така, че хората да не идват в блатата, но когато умра, моите деца ще станат напълно беззащитни.

— И ти искаш аз да се грижа за тях?!

— Не, Белгарат. Ти си прекалено зает. И понякога забравяш обещанията, за които ти е все едно дали ще запомниш. Искам да направиш едно нещо, което завинаги ще накара хората да спрат да мислят за видрите като за животни.

Очите му се разшириха, сякаш разбра какво му предлагаше Вордай.

— Искам да дадеш на децата ми силата на речта, Белгарат — каза Вордай. — Аз не мога да го направя. Моята сила на вещица не е толкова голяма. Само магьосник може да направи така, че видрите да проговорят.

— Вордай!

— Това е моята цена, Белгарат — каза му тя. — Толкова ще ти струва моята помощ. Приемаш или отказваш?

ГЛАВА 19

Тази нощ останаха в къщичката на Вордай, но Гарион спа съвсем малко. Ултиматумът на вещицата го притесняваше. Той знаеше, че последиците от вмешателствата в природата са огромни. А да се стига до крайност, както Вордай искаше, беше опасно — можеше завинаги да се заличи разделната линия между хора и животни. Философската и теологическа каша, която би последвала от това вмешателство, щеше да бъде главозамайваща. А освен това имаше и други притеснения. Напълно възможно беше Белгарат да не може да направи това, което Вордай искаше от него. Гарион беше почти сигурен, че дядо му не беше опитвал да използва силата си, откакто беше получил удар преди няколко месеца, а сега Вордай му възлагаше направо непосилна задача.

Какво ще се случи с Белгарат, ако опита и се провали? Какво би му причинило това? Дали няма да го завладеят съмнения, които да го лишат от възможността някога отново да си възвърне силата? Гарион отчаяно се опитваше да измисли начин да предупреди дядо си, без да събуди у него тези фатални подозрения.

Но те наистина трябваше да се измъкнат от блатата. Колкото и неохотно да беше взел решението си да се срещне с Торак, Гарион вече знаеше, че това е единственият възможен избор. Въпреки всичко срещата не можеше да бъде забавяна до безкрай. Ако се отлага твърде дълго, събитията щяха да се развият по друг начин и светът щеше да се хвърли във война, която те толкова упорито се опитваха да предотвратят. Заплахата на Вордай да ги остави да се лутат в блатата, ако Белгарат не плати исканата от нея цена, застрашаваше не само тях, а целия свят. Всъщност тази съвсем безразлична към света жена държеше в ръцете си съдбата на цялото човечество. Въпреки че се опитваше, Гарион не можеше да измисли начин, по който да се избегне изпробването на Белгаратовата сила. Той би направил това, което искаше Вордай, но проблемът беше, че дори не знаеше откъде да започне. Ако някой изобщо можеше да го направи, то това беше дядо му, в случай че болестта не беше унищожила силата му.

Когато зората запълзя през мъгливите блата, Белгарат стана и седна пред камината, съзерцавайки пращящите пламъци с навъсено лице.

— Е? — попита Вордай. — Реши ли?

— Това не е редно, Вордай — каза й той. — Цялата природа крещи срещу зловещата ти идея.

— Аз съм много по-близко до природата от теб, Белгарат — отвърна тя. — Вещиците живеят по-близо до нея от магьосниците. Аз чувствам смяната на сезоните в кръвта си и земята под краката ми е жива. Аз не чувам никакви крясъци. Природата обича всичките си създания и тя ще страда за унищожението на моите видри почти толкова, колкото и аз самата. Но не това обсъждаме в момента, нали? Дори самите скали пронизително да крещят срещу това, аз пак не бих се отказала.

Силк хвърли бърз поглед към Гарион. Острото лице на дребния мъж изглеждаше толкова обезпокоено, колкото и това на Белгарат.

— Наистина ли видрите са зверове? — продължи Вордай.

Тя посочи към все още спящата Попи. Малките й предни лапички бяха разтворени като ръчички. Тупик, който се придвижваше тихомълком, се промъкна обратно в къщата с букет покрити с роса цветя. Той внимателно ги постави до спящата Попи и нежно сложи последното цвете в разтворената и лапичка. След това със странно търпеливо изражение седна на задните си лапи, за да я гледа как се събужда.

Попи се размърда, протегна се и се прозя. Тя поднесе цветето към малкото си носле и погледна с любов към чакащия Тупик. Издаде кратък и весел цвърчащ звук и двамата се втурнаха към хладните води на блатото за сутрешно плуване.

— Това е любовен ритуал — обясни Вордай. — Тупик иска Попи да му стане партньорка и докато приема подаръците му, това означава, че и тя го харесва. Ще продължат така известно време, а след това ще отплуват заедно за около седмица. Като се върнат, те вече ще бъдат партньори завинаги. Дали наистина е много по-различно от това, което правят младите хора?

Въпросът й дълбоко обезпокои Гарион, тъй като в думите й имаше смисъл, който той не можеше напълно да отрече.

— Погледнете там! — каза им Вордай, сочейки през прозореца към няколко заиграли се млади видри, не по-големи от бебета.

Бяха си направили топка от мъхове и бързо си я подхвърляха един на друг в кръг, а големите им очи бяха погълнати от играта.

— Не може ли според вас човешко дете да се присъедини към тази група, без изобщо да се почувства не на мястото си? — настоя Вордай.

Недалече от играещите възрастна женска видра люлееше спящото си бебе, като лекичко допираше бузата си до личицето на малкото.

— Не е ли майчинството универсално? — попита Вордай. — По какво точно се различават моите деца от хората освен с това, че са по-скромни, по-честни и се обичат повече?

Белгарат въздъхна.

— Добре, Вордай — рече той, — разбрахме какво имаш предвид. Приемам, че видрите са може би по-добри същества от хората. Не знам дали речта ще ги усъвършенства, но ако това е, което искаш… — той повдигна рамене.

— Ще го направиш тогава, така ли?

— Знам, че не е редно, но ще се опитам да направя това, за което ме молиш. Аз май наистина нямам друг избор.

— Не, нямаш — отвърна тя. — Имаш ли нужда от нещо? Имам всички необходими инструменти и смеси.

Той поклати глава.

— Магьосничествата не стават така. Вещиците призовават природните сили, а магьосничеството идва отвътре. Някой ден, когато имаш свободно време, ще ти обясня разликата.

Той стана.

— Предполагам, нямаш намерение да промениш решението си?

Лицето и се вкамени.

— Не, Белгарат!

Той въздъхна отново.

— Добре тогава, Вордай. След малко се връщам.

Той се обърна и излезе навън в обгърнатото от мъгла утро. В тишината, която настъпи след неговото излизане, Гарион внимателно наблюдаваше Вордай с надежда да открие дори само намек, че решителността й може и да не е толкова непоклатима, колкото изглеждаше. Помисли си, че ако тя не беше толкова сляпо непреклонна, може би щеше да успее да й обясни ситуацията и да я накара да се откаже. Вещицата на блатата нервно се разхождаше из стаята, вдигаше разни неща и напълно механично отново ги връщаше по местата им. Изглежда не можеше да се концентрира вниманието си върху една вещ дори за момент.

— Знаеш ли, че това може да го унищожи? — каза й Гарион.

След като другите опити да я склонят се бяха провалили, може би безцеремонността щеше да успее.

— За какво говориш? — попита тя рязко.

— Той беше много болен — отговори Гарион. — С Ктучик се бориха за кълбото. Ктучик беше унищожен, но Белгарат също за малко не умря. Много е възможно болестта да е отнела силата му.

Силк изхлипа.

— Защо не ни каза? — възкликна той.

— Леля Поул ми забрани да говоря за това — отвърна Гарион. — Силата на Белгарат е единственото нещо, което възпира ангараките през всичките тези години. Ако той я е изгубил и те разберат, нищо няма да ги спре да нападнат Запада.

— А той знае ли? — бързо попита Вордай.

— Мисля, че не. Никой от нас не му е говорил за това. Не можем да го оставим дори за момент да си помисли, че нещо не наред. Дори при най-малкото съмнение у него, той няма да може да използва силата си. Това е главното при магьосничеството. Магьосникът трябва да вярва, че каквото иска да се случи, ще се случи. В противен случай нищо не се получава и с всеки провал става все по-лошо.

— Какво имаш предвид, когато казваш, че това може да го погуби?

Лицето на Вордай изглеждаше напрегнато и Гарион започна да си мисли, че има някаква надежда.

— Той може би още притежава силата си или поне част от нея. Но не достатъчно, за да изпълни това, което искаш от него. Дори най-малките неща изискват огромни усилия, а това, което ти искаш, е ужасно трудно. Може би ще бъде твърде много за него, но започне ли веднъж, той няма да може да спре. Усилието може да изчерпи силата и енергията му до такава степен, че никога да не я възстанови, а може дори и да умре.

— Защо не ми казахте? — попита Вордай, а лицето й изглеждаше все по-изтерзано.

— Не можех, не и без да ме чуе той.

Тя бързо се обърна към вратата.

— Белгарат — извика вещицата. — Чакай!

Тя се обърна към Гарион.

— Върви след него! Спри го!

Това чакаше Гарион. Той скочи на крака и се втурна към вратата. Тъкмо щеше да извика в дъжда, когато почувства странна потиснатост, като че ли нещо беше на път да се случи — почти се беше случило, но не съвсем. Викът замръзна на устните му.

— Хайде, Гарион! — подкани го Силк.

— Не мога — въздъхна Гарион. — Той вече е започнал да призовава енергията си. Дори няма да ме чуе.

— Можеш ли да му помогнеш?

— Аз дори не знам какво точно се опитва да направи, Силк — отговори Гарион безпомощно. — Ако сега се намеся и сбъркам, само ще стане по-лошо.

Зяпнаха го ужасени. Гарион почувства, че го облива силна вълна. Съвсем не очакваше това и то го свари неподготвен. Дядо му не преместваше или не променяше каквото и да било, а крещеше с гласа на съзнанието си, преминавайки някакво огромно разстояние. Думите бях неясни, но една от тях се открояваше: „Господарю!“. Белгарат се опитваше да стигне до Алдур.

Гарион затаи дъх. Тогава, безкрайно отдалече, гласът на Алдур отговори. Разговаряха тихо известно време. Гарион усещаше как силата на Белгарат става все по-голяма и по-голяма от сливането й с тази Алдур.

— Какво става? — Гласът на Силк беше изплашен.

— Говори с Алдур. Не мога да чуя какво си казват.

— Алдур ще му помогне ли? — попита Вордай.

— Не знам. Не знам дали Алдур още може да използва енергията си тук. Има някакви ограничения, за които се е споразумял с другите богове.

Странният разговор приключи и внезапно Гарион почувства как енергията на Белгарат нараства.

— Той започна — прошепна кралят на Рива.

— Има ли сила? — попита Силк.

Гарион кимна.

— Голяма, както винаги ли?

— Не знам. Няма как да преценя.

Напрежението стана почти нетърпимо. Това, което Белгарат правеше, стана изведнъж много дълбоко и проницателно. Този път нямаше обливаща го вълна и повтарящо се ехо. Вместо това Гарион почувства странен звънтящ шепот, когато енергията на стария човек се отприщи агонизиращо бавно. Шепотът сякаш повтаряше нещо — нещо, което Гарион почти разбираше, но някак мъчително му се изплъзваше.

Навън малките видри спряха да играят. Топката падна незабелязано, а животните застинаха и се заслушаха. Попи и Тупик, които се връщаха ръка за ръка от плуването, замръзнаха на място и проточиха глави, докато шепотът на Белгарат нежно им говореше, достигайки дълбоко в съзнанието им — обясняваше им, учеше ги. Тогава очите им изведнъж се уголемиха, сякаш бяха достигнали до внезапно просветление.

Накрая Белгарат излезе от мъглата на върбите с тежки и изморени стъпки. Тръгна към къщата, спря се точно отпред и погледна вглъбено учудените лица на събралите се в двора видри. Той кимна и влезе вътре. Раменете му бяха отпуснати от изтощението и белобрадото му лице изглеждаше съсухрено.

— Добре ли си? — попита го Вордай, без обичайната нотка на безразличие в гласа.

Магьосникът кимна и потъна в един стол до масата.

— Готово — каза той кратко.

Вордай го погледна и подозрително присви очи.

— Няма номера, Вордай — каза той. — Твърде съм уморен, за да се опитвам да те лъжа. Платих ти цената. Ако нямаш нищо против, ще си тръгнем веднага след закуска. Имаме още много път.

— Имам нужда от нещо повече от твоята дума, Белгарат. Не ти вярвам напълно, както не бих повярвала и на никой човек. Искам доказателство, че си платил.

Но в този момент откъм вратата се дочу странен нов глас.

Попи, която с усилие контролираше малкото си личице, се мъчеше да направи нещо.

— М-м-м-м-м — заекна тя.

Устата й се раздвижи и тя опита отново:

— М-м-м-м-м.

Изглеждаше като най-трудното нещо, което се е опитвала някога да прави. Пое дълбоко въздух и опита още веднъж:

— М-м-м-ма — мммо — каза Попи.

Вордай тихо изстена, втурна се към малкото създание, коленичи и я прегърна.

— Мамо — каза Попи отново, този път по-ясно.

Отвън идваше усилващо се боботене от цвърчащи гласчета, повтарящи „мамо, мамо, мамо“. Превъзбудените видри се завтекоха към къщичката, а гласовете се увеличаваха с прииждането на все повече и повече видри откъм блатото.

Вордай заплака.

— Ще трябва да ги научиш да говорят, разбира се — каза Белгарат изтощено. — Аз им дадох способността, но те все още не знаят много думи.

Вордай го погледна през сълзите, които се стичаха по лицето й:

— Благодаря ти, Белгарат — каза тя колебливо.

Старият мъж сви рамене.

— Нещо срещу нещо — отговори той. — Нали такава беше сделката?

Тупик ги изведе от блатата. Цвъртенето на малкото създание сега беше примесено с някои думи — колебливи, неправилно произнесени, но така или иначе — думи.

Докато гребеше, Гарион дълго мисли, преди да заговори, борейки се с това, което искаше да каже.

— Дядо! — рече той най-накрая.

— Да, Гарион — отвърна старият човек от кърмата на лодката, където си почиваше.

— Ти знаеше през цялото време, нали?

— Какво да съм знаел?

— Това, че беше възможно да си останал без сила.

Белгарат втренчено го погледна.

— Откъде ти дойде това на акъла? — попита той.

— Леля Поул каза, че след като беше болен миналата зима, може би си загубил силата си.

— Какво ти е казала?

— Това каза.

— Чух те.

Магьосникът се намръщи. Бръчки се появиха по лицето му.

— Никога не съм се сещал за това — призна той. Изведнъж премигна и очите му се отвориха широко. — Тя може би е била права. Болестта можеше да причини такъв ефект. Колко невероятно — повтори той и после внезапно се разсмя.

— Не виждам какво е толкова смешно.

— Това ли е нещото, за което ти и леля ти се притеснявахте през последните месеци? И двамата ходехте на пръсти около мен, сякаш съм от стъкло.

— Страхувахме се, да не разберат ангараките и не смеехме да ти кажем, защото…

— Защото се страхувахте, че ще започна да се съмнявам във възможностите си, нали?

Гарион кимна.

— Като се замисля, не е била лоша идея. Със сигурност съвсем нямах нужда да ме притесняват каквито и да било съмнения тази сутрин.

— Ужасно трудно ли беше?

— Като цяло, да. Определено не бих искал да го правя всеки ден.

— Нямаше нужда да го правиш?

— Да правя какво?

— Да учиш блатните видри да говорят. Ако все още притежаваш силата си, нека си остане между нас, но аз и ти можехме да разтворим каналите и да излезем от блатото, без да се интересуваме, че Вордай и блатните видри щяха да се опитат да ни спрат.

— Чудех се кога ще се сетиш за това — отвърна старият човек меко.

Гарион го погледна предизвикателно.

— Добре тогава — каза той, — защо го направи, след като не беше задължен?

— Този въпрос е неучтив, Гарион — отвърна Белгарат. — Има си някои норми на поведение. Смята се за лошо възпитание да питаш друг магьосник защо е направил нещо.

Гарион погледна дядо си още по-упорито.

— Избягваш въпроса — каза той грубо. — Приеми, че не съм добре възпитан и ми отговори.

Белгарат изглеждаше леко обиден.

— Не съм аз виновен задето ти и леля ти сте се притеснявали. Не виждам причина да ми се сърдиш.

Направи пауза и погледна Гарион.

— Ще продължаваш ли да настояваш?

— Да, ще продължавам. Защо го направи?

Белгарат въздъхна.

— Знаеш, че Вордай е била сама през по-голямата част от живота си — отговори той — и е имала тежка участ. Винаги съм си мислил, че тя заслужава повече. Може би това натежа малко.

— Алдур съгласи ли се с теб? — настоя Гарион — Чух му гласа, докато вие двамата си говорихте.

— Подслушването е наистина ужасен навик, Гарион.

— Загубих им бройката на лошите си навици вече, дядо.

— Не мога да разбера защо ми държиш такъв тон, момчето ми — оплака се Белгарат. — Е, добре, всъщност проявих доста настоятелност, за да убедя Господаря да се съгласи.

— И всичко това го направи само защото я съжаляваш?

— Това не е точната дума, Гарион. Да кажем, че просто имам известни чувства по отношение на справедливостта.

— След като си знаел, че ще го направиш така или иначе, защо тогава спореше с нея?

Белгарат повдигна рамене.

— Исках да се убедя, че тя наистина го желае. Освен това не е хубаво да оставяш хората с впечатлението, че би направил всичко, за което те помолят.

Силк гледаше стария човек с огромно учудване.

— Съчувствие ли е това, Белгарат? — попита той невярващ. — От теб? Ако и дума за това се разчуе, репутацията ти ще се срине.

Внезапно Белгарат се смути болезнено.

— Не знаех, че е необходимо да го разпространяваме чак толкова, Силк — каза той. — Няма нужда хората да разбират за това.

Гарион се почувства така, сякаш изведнъж се беше отворила някаква врата. Осъзна, че Силк беше прав. Никога не беше се замислял за това, ала Белгарат наистина имаше репутация на безжалостен. Повечето хора смятаха, че има нещо неумолимо във Вечния Мъж — непоколебимост да пожертва каквото и да било в своята устременост към някаква цел — толкова неясна, че никой друг не можеше да я разбере. Но с този едничък жест на състрадание той разкри друга, по-мека страна от характера си. Белгарат Магьосника въпреки всичко беше способен на човешки чувства и емоции. В съзнанието на Гарион се разби мисълта за това колко са били наранявани тези чувства от ужасите и болката, които е видял през всичките години. Гарион се улови, че гледа дядо си с ново, дълбоко уважение.

Краят на блатата беше означен със стабилно изглеждащи насипи, които се разстилаха във всички посоки в мъглявата далечина.

— Път — Силк посочи насипа. — Това е част от главната система от пътища на Толнедра.

— Белгарат — каза Тупик, като си показа главата от водата до лодката, — благодаря ти!

— О, мисля си, че ти така или иначе щеше да се научиш да говориш — отвърна старият човек. — Още малко ти оставаше.

— Мо-же би да, мо-же би не! — не се съгласи Тупик. — Да иска да го-вори и да го-вори е раз-лично.

— Скоро ще се научиш да лъжеш — каза му Силк подигравателно — и тогава ще бъдеш толкова добър, колкото всеки истински човек.

— Защо да се учи да лъже, когато само говори? — объркано попита Тупик.

— Ще разбереш, когато му дойде времето.

Тупик леко се намръщи и главата му се плъзна под водата. Показа се още един път на известно разстояние от лодката.

— Довиждане! — извика им той. — Тупик ви благодари за мама.

И без да прави никакви вълнички, изчезна.

— Какво странно малко създание — усмихна се Белгарат.

С подплашено възклицание Силк започна безумно да рови в джоба си. Нещо с бледо зеленикав цвят скочи от ръката му и цопна във водата.

— Какво става? — попита Гарион.

Силк потръпна от отвращение.

— Малкото чудовище ми е сложило жаба в джоба.

— Може би трябва да се възприеме като подарък — допусна Белгарат.

— Жаба?

— Добре де, не е подарък — ухили се Белгарат. — Е, може би е малко примитивно, но пък е възможно това да е началото на чувството му за хумор.

Няколко мили нагоре по пътя, който се простираше от север на юг, имаше толнедрански хан. Стигнаха до него в късния следобед и купиха коне, чиято цена потресе Силк. На следващата сутрин потеглиха в галоп по посока Боктор.

Странната сцена в блатата наведе Гарион на разни мисли. Той започна да осъзнава, че състраданието е един вид любов, по-всеобхватна и по-силна от малко ограниченото схващане, което той имаше за това чувство преди. Думата любов изглежда, мислеше си той, колкото по-задълбочено разсъждаваше, включва огромен брой неща, които на пръв поглед нямаха нищо общо с нея. Колкото повече разбираше това, толкова по-силно се оформяше една мисъл в съзнанието му. Дядо му, човекът, когото наричаха Вечния, вероятно беше развил у себе си, през дългия си живот от седем хиляди години, способност да обича, за която другите хора не можеха дори и да допуснат, че е възможна.

Независимо от привидно грубата си и раздразнителна външност, целият живот на Белгарат беше израз на тази трансцедентална любов. Докато яздеха, Гарион често поглеждаше към странния стар човек и онзи далечен, всемогъщ и извисяващ се над цялото човечество образ постепенно избледня. Започна да вижда неговата истинска същност — индивид със сложна душевност, но много човечен.

След два дни, в ясно и хубаво време, стигнаха до Боктор.

ГЛАВА 20

Докато яздеха по широките улици, Гарион веднага забеляза, че Боктор има доста предимства. Повечето къщи не бяха по-високи от два етажа и не бяха сбутани една в друга, както беше виждал в други градове. Улиците бяха широки и прави и имаше много малко боклук по тях.

Изкоментира това, когато яздеха по просторен булевард с три платна.

— Боктор е нов град — обясни Силк. — Поне относително нов.

— Мислех, че съществува от времето на Драс Биволския врат.

— О, така е — отвърна Силк, — но старият град беше разрушен от ангараките при нашествието им преди петстотин години.

— Бях забравил за това — призна си Гарион.

— След Воу Мимбре, когато дошло времето да се строи наново, било решено да се възползват от шанса и да започнат отначало — продължи Силк.

Той се огледа наоколо с леко недоволство:

— Боктор не ми харесва! Няма достатъчно алеи и задни улички. Почти е невъзможно да се движиш наоколо, без да бъде забелязан.

Обърна се към Белгарат.

— Между другото, това ми напомня за нещо. Може би няма е лошо да избягваме централния пазар. Аз съм известен тук няма смисъл целият град да разбере, че сме пристигнали.

— Наистина ли мислиш, че можем да се промъкнем незабелязано? — попита Гарион.

— В Боктор? — изсмя се Силк. — Разбира се, че не можем. Вече сме били идентифицирани поне дузина пъти. Шпионството основен поминък тук. Порен е знаела, че идваме, още преди влезем в града.

Той погледна към един прозорец на втория етаж и пръстите му трепнаха в жест на бърз упрек — това беше тайният драсниански език.

— Само че много непохватно — заяви той с неодобрение. — Сигурно е първокурсник в академията.

— Може би е развълнуван, защото вижда величие — предложи Белгарат. — Така или иначе, ти си нещо като легенда тук, Силк.

— Това пак не е извинение да ме шпионират така аматьорски — каза Силк. — Ако имах време, бих отишъл в академията да поговоря за това с директора — въздъхна той. — Качеството на учениците определено е спаднало, откакто прекратиха използването на камшичения стълб.

— На какво? — възкликна Гарион.

— По мое време ученик, забелязан от човека, който му е възложено да следи, беше налаган с камшик — каза му Силк. — Боят с камшик е много ефективен начин на преподаване, Гарион.

Точно пред тях се отвори вратата на голяма къща и дузина униформени стрелци марширувайки излязоха на улицата, строиха се и се обърнаха към тях. Командирът им пристъпи напред вежливо се поклони.

— Принц Келдар! — поздрави той Силк. — Нейно величество се чудеше дали ще бъдете така добър да се отбиете в двореца.

— Видя ли? — Силк се обърна към Гарион. — Казах ти, тя вече знае, че сме тук.

После заговори командира на стрелците.

— Просто от любопитство, капитане, кажете ми какво бихте направили, ако ви отговоря, че не ни се ще да бъдем толкова добри и да се отбиваме в двореца?

— Може би ще ми се наложи да настоявам — предположи капитанът.

— Така си и помислих.

— Арестувани ли сме? — нервно попита Гарион.

— Не точно, Ваше Височество — отговори капитанът. — Кралица Порен наистина би искала да разговаря с Вас.

Тогава той се поклони на Белгарат.

— Предвечни! — капитанът поздрави стария мъж с уважение. — Мисля, че ако отидем зад този страничен вход, ще привличаме по-малко внимание.

Обърна се и нареди на хората си да продължат напред.

— Той знае кои сме — промълви Гарион на Силк.

— Естествено — каза Силк.

— Как ще се измъкнем от това? Няма ли кралица Порен просто да ни върне обратно в Рива?

— Ще поговорим с нея — каза Белгарат. — Порен има нюх за нещата. Сигурен съм, че ще можем да й обясним ситуацията.

— Освен ако не започне да ни поставя ултиматуми — добави Силк. — Забелязал съм, че го прави, когато е ядосана.

— Ще видим.

Кралица Порен беше по-озаряващо прекрасна от всякога. Нейното стройно тяло беше очевидно доказателство, че вече е родила първото си дете. Майчинството й беше донесло руменина по лицето и израз на завършеност в очите. Когато влязоха в двореца, тя учтиво ги поздрави и веднага ги въведе в собствените си покои. Малките кралски стаички бяха някак дантелени и женствени, с къдрички по мебелите и нежнорозови завеси на прозореца.

— Къде бяхте? — попита тя, когато останаха сами. — Поулгара е луда.

Белгарат вдигна рамене.

— Ще се оправи. Какво става в Рива?

— Естествено, организират издирването ви — отговори Порен. — Как успяхте да стигнете чак до тук? Всички пътища са блокирани.

— Ние бяхме преди всички, мила леличко. — Силк нахално се изхили в лицето й. — Когато започнаха да блокират пътищата, ние вече бяхме минали през тях.

— Не те попитах, за да ме наричаш така, Келдар! — смъмри го тя.

— Простете ми, Ваше Величество — каза той с поклон, но продължаваше да прави подигравателни гримаси.

— Ти си невъзможен.

— Разбира се — отговори Силк. — Това е част от чара ми.

Кралицата въздъхна.

— Какво да ви правя сега?

— Ще ни оставиш да продължим пътя си — отвърна спокойно Белгарат. — Разбира се, ще поспорим по този въпрос, но накрая това ще стане.

Тя го изгледа.

— Ти ме попита. Сигурен съм, че се чувстваш по-добре, като вече знаеш отговора — усмихна се магьосникът.

— Ти си по-ужасен и от Келдар — обвини го тя.

— Имам повече опит.

— Това няма да го коментираме! Имам строги заповеди от Поулгара да ви върна в Рива.

Белгарат вдигна рамене.

— Ще се върнете ли? — тя изглеждаше изненадана.

— Не — отвърна той, — няма да се върнем. Ти каза, че Поулгара ти е дала строги заповеди да ни върнеш. Добре тогава, аз ти давам строги заповеди да не го правиш. Какво ще предприемеш?

— Белгарат, това е жестоко.

— Такива са времената.

— Преди да сме започнали сериозно да се караме, можем ли да видим наследника на трона? — попита Силк.

Въпросът му беше майсторски измислен. Никоя жена, току-що станала майка, не би устояла на възможността да покаже бебето си и кралица Порен вече се беше обърнала към люлката, стояща в ъгъла на стаята, когато усети, че е хитро изманипулирана.

— Ти си непоправим, Келдар — каза тя примирено и отметна сатененото покривало, за да покаже бебето, което се беше превърнало в смисъл на живота й.

Принцът на Драсния много съсредоточено се опитваше да напъха пръстите на краката си в устата. С весело възклицание Порен го вдигна на ръце и го прегърна. След това го обърна и подържа, за да го видят.

— Не е ли красив? — попита тя.

— Привет, братовчеде! — Силк важно поздрави бебето. — Твоето навременно появяване ми спестява окончателното унижение.

— Какво трябва да означава това? — подозрително го попита Порен.

— Само това, че Негово малко розовичко Височество завинаги премахна всякакви възможности за мен да наследя трона — отговори Силк. — Щях да бъда ужасен крал, Порен. Драсния би страдала почти толкова, колкото и аз, ако това нещастие се случи. Нашият Гарион по случайност вече е по-добър крал, отколкото аз бих бил.

— О, Боже! — Порен леко се изчерви. — Това съвсем ми се е изплъзнало.

Все още с бебето на ръце, тя несръчно направи реверанс.

— Ваше Величество — поздрави тя официално Гарион.

— Ваше Величество — отвърна Гарион с поклона, който леля Поул го караше да упражнява с часове.

Порен се засмя със звънкия си смях.

— Всичко това изглежда толкова неуместно.

Тя сложи ръката си на врата на Гарион, погали го по главата и топло го целуна. В другата й ръка бебето изгука.

— Скъпи Гарион — каза тя, — толкова си пораснал.

Гарион не знаеше какво да й отвърне. За момент кралицата изучаваше лицето му.

— Много неща са ти се случили — забеляза тя проницателно. — Не си същото момче, което познавам от Вал Алорн.

— Има напредък — съгласи се Белгарат, като се настаняваше в един стол. — Колко шпионина ни слушат в момента, Порен?

— Знам за двама — отговори тя, като остави бебето в люлката.

Силк се засмя.

— А колко шпионина шпионират шпионите?

— Доста, предполагам — каза Порен. — Ако се опитам да разгадая и преброя всички шпиони наоколо, никога не бих имала време за нещо друго.

— Да приемем, че всички те са предпазливи — каза Белгарат, като многозначително огледа всички стени и пердета.

— Разбира се, че са предпазливи — Порен звучеше малко обидено. — Имаме си стандарти, както знаеш. Аматьори не се допускат да шпионират в двореца.

— Добре тогава, нека се върнем на въпроса. Наистина ли е необходимо да провеждаме дълъг спор за това дали ще се опиташ да ни изпратиш обратно в Рива?

Тя въздъхна, а после безпомощно се усмихна.

— Мисля, че не. Обаче ще трябва да ми измислите извинение — за пред Поулгара.

— Просто й кажи, че действаме според инструкциите, които се съдържат в Кодекса на Мрин.

— Има ли някакви инструкции в Кодекса на Мрин? — тя звучеше изненадано.

— Би трябвало да има — отговори той. — В по-голямата си част той е някакъв неясен брътвеж. Затова никой не може да бъде сигурен дали е така или иначе.

— Да не би да ме молиш да я излъжа?

— Не, моля те да я накараш да си мисли, че аз съм те излъгал — има разлика.

— Много коварна при това, Белгарат.

— Няма проблеми — увери я той. — Тя винаги е готова да повярва и в най-лошото, когато се отнася до мен. Както и да е, ние тримата сме се отправили към Гар ог Надрак. Кажи на Поулгара, че ще имаме нужда от един вид отвличане на вниманието. Кажи й да престане да си губи времето да ни търси, а да съсредоточи армия на юг и да вдигне много шум. Искам ангараките да са толкова заети с нейните действия, та да нямат време да ни търсят.

— Какво, за Бога, ще правите в Гар ог Надрак? — попита тя с любопитство.

Белгарат погледна подсказващо към стените, зад които официалните шпиони, както и няколко неофициални, се спотайваха.

— Поулгара знае какво ще правим. Каква е в момента ситуацията по границата на Надрак?

— Напрегната — отвърна тя. — Все още не вражеска, но съвсем не приятелска. Надраките не искат много да започват война. Ако не бяха на страната на гролимите, честно си мисля, че бихме могли да ги накараме да останат неутрални. Те по-скоро бих убили мург, отколкото драснианец.

Белгарат кимна.

— Предай на съпруга си, че бих искал строго да контролира Анхег — продължи той. — Анхег е прекрасен, но понякога е малко неустойчив. Родар е по-стабилен. Кажи му, че това, което искам на юг, е заблуда за отклоняване на вниманието, а не сериозна война. Понякога алорните се ентусиазират прекалено.

— Ще му кажа — обеща Порен. — Кога тръгвате?

— Нека да оставим това загадка.

Старият мъж отново погледна към стените в царската стая.

— Поне тази нощ ще останете, нали?

— Как бихме могли да откажем? — попита Силк заядливо.

Кралица Порен го изгледа продължително.

— Мисля, че трябва да ти го кажа — рече тя много тихо. — Майка ти е тук.

Лицето на Силк пребледня.

— Тук? В двореца?

Кралицата кимна.

— Тя е в западното крило. Дадох й апартамента до градината, която тя толкова много обича.

Ръцете на Силк започнаха видимо да треперят и лицето му беше като изпепелено.

— От колко време е тук? — попита той напрегнато.

— От няколко седмици. Дойде, преди да се роди бебето.

— Как е тя?

— Все така — нежното гласче на кралицата заглъхна от тъга. — Ще трябва да я видиш.

Силк дълбоко пое дъх и изпъна рамене. А лицето му все още беше като поразено.

— Няма как да го избегна — каза той почти на себе си. — Ще трябва да го преживея. Ще ме извините ли?

— Разбира се.

Той се обърна и излезе от стаята с мрачно изражение.

— Той не обича ли майка си?

— Много я обича — отвърна кралицата. — И заради това му е толкова трудно. Тя е сляпа, за щастие.

— За щастие ли?

— Преди двадесет години имаше чума в западна Драсния — обясни Порен. — Беше ужасна болест и оставяше отвратителни белези по лицата на оцелелите. Майката на принц Келдар беше една от най-красивите жени в Драсния. Ние скрихме истината от нея. Тя не осъзнава колко е обезобразена — или поне ние така си мислим. Срещите между Келдар и майка му са сърцераздирателни. По гласа му не може да се открие и намек от това, което вижда, но очите му… — тя млъкна. — Понякога си мисля, че заради това той стои надалече от Драсния — добави тя.

После си върна деловития вид.

— Ще позвъня за вечерята — каза тя — и за нещо за пиене. Келдар обикновено има нужда да пие след срещите с майка си.

Мина повече от час, преди Силк да се върне. Веднага започна да пие. Пиеше освирепяло, като човек, който иска да изпадне в безсъзнание, колкото е възможно по-бързо.

На Гарион тази вечер му беше страшно неудобно. Царица Порен се грижеше за малкия си син дори когато бдително наблюдаваше Силк. Белгарат стоеше безмълвно на стола си, а Силк продължаваше да пие. Най-накрая, като се престори, че е много изморен, Гарион отиде да си легне.

До този момент той не си беше дал сметка колко много е зависел от Силк през тази година и половина, откакто го познава. Язвителният хумор и голямата самоувереност на малкия драснианец с лице на невестулка винаги го караха да му се доверява. Силк определено беше особняк. Той беше напрегнато човече, но неизменното му чувство за хумор и бързият му ум ги бяха измъквали от много неприятни ситуации. Сега обаче нямаше и следа от смеха и остроумието, дребният човек беше на ръба на нервен срив.

Ужасяващата среща, към която отиваха, сега изглеждаше още по-рискована. Въпреки че Силк едва ли би могъл да му помогне, когато се изправи срещу Торак, Гарион разчиташе на приятеля си да го подкрепя през ужасните дни преди срещата. Сега дори това малко успокоение изчезна. Не можеше да заспи и се въртеше в леглото с часове. Най-накрая, към полунощ, той стана, наметна си мантията и се промъкна по чорапи, за да види дали приятелят му си е легнал.

Силк все още пиеше. Още седеше на същия стол. Чашата му незабелязано се беше разляла, а той беше подпрял главата си с ръце, лактите му киснеха в локва бира. Недалече, с неразгадаемо изражение на лицето, седеше изморената, руса кралица на Драсния. Докато Гарион гледаше от вратата, приглушен звук дойде откъм мястото, където седеше Силк. Внимателно, почти с нежност, царица Порен стана, приближи се до масата, хвана с ръце главата на Силк и я притисна към себе си. С отчаян плач Силк се сгуши в нея, хлипайки силно като наранено дете.

Над треперещата глава на Силк кралица Порен погледна към Гарион. Изразът на лицето й ясно показваше, че е наясно какво чувства Силк към нея. По лицето й беше изписано отчаяно състрадание към човека, когото обичаше — но не по начина, по който той би искал. А заедно с това, и дълбоко съчувствие за страданието, което му беше причинила срещата с майка му.

Гарион и кралица Порен се гледаха мълчаливо. Думите бяха излишни. И двамата го разбираха. Когато най-накрая Порен заговори, тонът й беше учудващо хладен:

— Мисля, че е време да го сложиш да си ляга. След като вече може да плаче, значи най-лошото е минало.

На следващата сутрин напуснаха двореца и се присъединиха към един отправил се на изток керван. Драснианската степ под Боктор беше истинска пустош. Керванския северен път се виеше през ниски, заоблени хълмчета покрити с оскъдна растителност. Въпреки че беше средата на пролетта, тревата беше изсъхнала, сякаш сезоните я бяха стъпкали. Вятърът, спускащ се от полярните ледове, все още миришеше на зима.

Силк яздеше мълчаливо с поглед забит в земята, дали от мъка или заради последиците от бирата, Гарион не можа да разбере. Белгарат също мълчеше и тримата яздеха, като само звукът от звънчетата на мулета на драснианските търговци им правеше компания.

Към обяд Силк се отърси и най-накрая се огледа наоколо, въпреки че очите му все още бяха кръвясали.

— Някой сети ли се да вземе нещо за пиене? — попита той.

— Не пи ли достатъчно снощи? — отвърна Белгарат.

— То беше за забавление. Сега имам нужда от нещо лечебно.

— Като вода? — предложи Гарион.

— Гарион, аз съм жаден, а не мръсен.

— Ето ти. — Белгарат подаде на нуждаещия се манерка с вино. — Но не се престаравай.

— Имай ми доверие — каза Силк, като отпи голяма глътка.

После потръпна от отвращение и направи физиономия.

— Откъде си го купил това? — осведоми се той — Има вкус на нещо, в което са варени стари обувки.

— Не е необходимо да го пиеш.

— Страхувам се, че е необходимо.

Силк отпи още една глътка, след това запуши манерката и му я върна. Огледа пустинята през тях.

— Не се е променила много — отбеляза той. — Драсния не е за препоръчване. Или е доста влажно, или е прекалено сухо.

Потръпна от студения вятър.

— На някой от вас известно ли му е, че между нас и полюса няма нищо, което да спира вятъра, освен някои заблуден скитащ се северен елен.

Гарион започна да се отпуска. Духовитите забележки и коментари на Силк започнаха да стават все повече и повече, докато яздеха този следобед. Когато керванът спря да пренощува, той вече си беше старият Силк.

ГЛАВА 21

Керванът бавно си проправяше път през мрачната пустиня на източна Драсния, а звуците на конските звънчета ехтяха тъжно зад тях. Малки розови цветчета бяха осеяли ниските обли хълмове и те изглеждаха на точки. Небето се заоблачи и безкрайният вятър задуха упорито от север.

Настроението на Гарион ставаше все по-тъжно и мрачно като пустинята около него. Имаше един неизбежен факт, който не можеше да продължава да крие от себе си. Всяка миля, всяка стъпка го приближаваха към Малореа и към срещата му с Торак. Дори нашепващата песен на кълбото не го успокояваше. Торак беше бог — непобедим, безсмъртен, а Гарион, който дори не беше достатъчно голям, съвсем съзнателно пътуваше към Малореа да го търси, за да се бие с него до смърт. Смърт беше дума, за която Гарион се опитваше да не мисли. Смъртта беше само вероятност по време на дългото преследване на Зедар и Кълбото, а сега изглеждаше абсолютна сигурност. Той щеше да се срещне със самия Торак. Мандорален, Барак или Хетар не можеха да му се притекат на помощ със своето бойно изкуство, Белгарат и леля Поул не можеха да се застъпят за него с магьосничество, Силк не можеше да приложи някоя хитрост, която да му позволи да избяга. Титаничния и разгневен бог на Тъмнината щеше се втурне към него кръвожадно. Гарион започна да се страхува от съня, защото той му носеше кошмарите, които не му даваха мира и ставаха все по-ужасни и по-ужасни.

Той се страхуваше. Страхът растеше с всеки изминат ден, докато не започна да усеща суровия му вкус в устата си. Повече от всичко искаше да избяга, но знаеше, че не може. Всъщност нямаше къде да избяга. Нямаше едничко местенце по целия свят където можеше да се скрие. Ако опиташе да се скрие, самите богове щяха да го намерят и да го закарат на тази ужасна среща, която е предречено да се състои от самото сътворение. И ето го, болен и уплашен, Гарион яздеше, за да срещне съдбата си.

Белгарат, който не винаги, когато изглеждаше, че дреме върху седлото, беше заспал, наблюдаваше и умело изчакваше момента, в който страхът на Гарион ще стигне връхната си точка, преди да го заговори. Една облачна сутрин, когато сивото небе беше толкова мрачно, колкото и пустинята около тях, той приближи коня си до жребеца на Гарион.

— Искаш ли да поговорим за това? — попита той спокойно.

— Какъв е смисълът, дядо?

— Може да помогне.

— Нищо не може да помогне. Той ще ме убие.

— Ако си мислех, че е толкова неизбежно, нямаше да те пусна на това пътуване.

— Как бих могъл аз да се бия с бог?

— Смело — беше безкомпромисният отговор. — ти беше смел по време на някои много страшни моменти в миналото. Не мога да си представя, че си се променил!

— Толкова се страхувам, дядо — призна Гарион с мъка. — Мисля, че сега знам как се е чувствал Мандорален. Този страх е толкова ужасен, че не издържам вече.

— Ти си по-силен, отколкото си мислиш. Можеш да издържиш, ако трябва.

Гарион се замисли върху това. Но страхът не си отиде.

— Как изглежда той? — попита, изведнъж изпълнен с болезнено любопитство.

— Кой?

— Торак.

— Високомерен. Никога не съм се интересувал…

— Той като Ктучик или като Ашарак е?

— Не прилича на тях. Те се опитваха да бъдат като него. Не успяваха, разбира се, но се опитваха. Ако това ще ти помогне, Торак е може би точно толкова уплашен от теб, колкото си и ти от него. Той знае кой си. Когато се срещнеш с него, ти няма да си само сендарско момче от кухнята на име Гарион. Ще види Белгарион, краля на Рива, и ще види меча на Рива, жадуващ неговата кръв. Ще види и кълбото на Алдур. И то може би ще бъде нещото, което ще го уплаши повече от всичко.

— Ти кога за пръв път се срещна с него?

Гарион имаше желание да слуша как старият мъж му разказва за неща, които са се случили толкова отдавна. По някак начин такива истории винаги помагат. Беше погълнат от разказа и поне за момент страхът стана поносим.

Белгарат се почеса по късата бяла брада.

— Да видим — каза той унесено — Мисля, че първият път бе в Долината, беше много отдавна. Другите се бяха събрали там — Белзедар, Белдин, и всички останали. Всеки от нас беше зает със собствените си науки. Господарят ни се беше оттеглил в кулата си с кълбото и понякога минаваха месеци, без да го видим. Един ден при нас дойде непознат. Изглеждаше висок колкото мен, но вървеше така, сякаш беше висок хиляда фута. Косата му беше черна, а кожата му — много бледа. Имаше, доколкото си спомням, зеленикави очи. Лицето му беше красиво, а косата му изглеждаше така, сякаш я беше ресал дълго време. Изглеждаше от този тип хора, които са толкова суетни, че винаги носят огледало в джоба си.

— Каза ли нещо? — попита Гарион.

— О, да — отговори Белгарат. — Дойде при нас и каза: „Искам да говоря с брат си, вашия Господар“. Не искам да ти описвам тона му. Говореше, сякаш бяхме слуги. Моят Господар ме беше научил на маниери, което не беше много лесно. „Ще кажа на Господаря, че сте дошъл“, казах му аз, колкото можах по-учтиво. „Това не е необходимо, Белгарат“, отвърна той раздразнено с надменния си глас. „Брат ми знае, че съм тук“

— Откъде е знаел името ти, дядо?

Белгарат вдигна рамене.

— Никога не успях да разбера. Предполагам, че Господарят е комуникирал с Него и с другите богове от време на време и им е казал за нас. Така че аз въведох най-красивия посетител в господарската кула. Не говорих с него по пътя. Когато стигнахме, той ме погледна право в лицето и каза: „Ще ти дам един съвет, Белгарат, за услугата. Не се опитвай да се надценяваш. Не е твоя работа да ме одобряваш или да не ме одобряваш. За твое добро се надявам следващия път, когато се срещнем, да си запомнил това и да се държиш подобаващо.“ „Благодаря за съвета“, казах аз, трябва да призная, малко натъртено. „Нещо друго желаете ли?“ „Много си самонадеян“, каза ми той. „Може би някой път ще си направя удоволствието да те науча на добро поведение.“ И тогава той влезе в кулата. Както виждаш, ние с Торак не се разбрахме от самото начало. На мен не ми пукаше за неговото отношение, нито пък на него за моето.

— После какво стана?

Любопитството на Гарион започна да измества страха.

— Знаеш какво се случи по-нататък — отвърна Белгарат. — Торак се качи в кулата и говори с Алдур. От дума на дума накрая Торак удари Господаря и открадна кълбото.

Лицето на стария човек беше мрачно.

— Следващия път, когато го видях, не беше толкова красив — продължи той със задоволство. — Това беше, след като кълбото го беше изгорило и той трябваше да носи желязна маска, за да крие обезобразеното си лице.

Силк се беше приближил и яздеше с тях, погълнат от историята.

— Какво направихте тогава? Имам предвид, след като Торак открадна кълбото? — попита той.

— Господарят ни изпрати да предупредим другите богове — отвърна Белгарат. — Аз трябваше да намеря Белар — той беше някъде на север и пируваше с неговите алорни. По онова време Белар беше млад бог и обичаше младежките развлечения. Алорнските момичета сънуваха, че богът ги посещава, а той от своя страна се опитваше да осъществи колкото се може повече сънища — така се говори.

— Никога не съм чувал това! — Силк изглеждаше изненадан.

— Може пък и да е клюка — призна Белгарат.

— Ти намери ли го? — попита Гарион.

— Отне ми доста време. Размерите на земята бяха различни тогава. Днешната Алгария се простираше чак до изтока — хиляди мили тревиста земя. В началото се превърнах на орел, но нещо не се получи.

— Изглежда подходящо — отбеляза Силк.

— От високото ми се виеше свят — отвърна старият човек — и очите ми непрекъснато се разсейваха от разни неща по земята. Постоянно ме обземаше властното желание да се стрелна надолу и да убия. Характерите на формите, които приемаме, започват да доминират над мисленето ни след известен период и въпреки че орелът изглежда страхотно, той всъщност е много глупава птица. Накрая се отказах и избрах формата на вълк. Така беше много по-добре. Единственото отклонение, което имах, беше увлечението по една млада весела вълчица.

Докато казваше това, кожата около очите му се опъна и имаше особена нотка в гласа му.

— Белгарат! — Силк беше шокиран.

— Не бързай със заключенията, Силк. Гледах на ситуацията от морална гледна точка. Прецених, че да си баща е може би прекрасно, но раждането на кутрета можеше да се окаже унизително. Успях да й устоя, въпреки че тя ме преследваше през целия път на север до там, където Богът-Мечка живееше с алорните.

Той прекъсна разказа си и се загледа в сиво-зелената пустош, лицето му не издаваше нищо. Гарион знаеше, че има нещо, което старият човек криеше, нещо важно.

— И така — продължи Белгарат, — Белар ни придружи обратно към Долината, където другите богове се бяха събрали. Проведоха събрание и решиха, че трябва да започнат война срещу Торак и неговите ангараки. Това беше началото на всичко. Оттогава светът никога не е бил същият.

— Какво стана с вълчицата? — Гарион се опита да разбере странното премълчаване.

— Тя остана с мен — спокойно отвърна Белгарат — Стоеше дни наред в кулата ми и ме наблюдаваше. Имаше любопитен начин на мислене, а забележките й често бяха весели, но доста смущаващи.

— Забележките й, ли? — попита Силк — Тя е можела да говори?

— Както вълците говорят, нали разбираш… Аз се научих да говоря с нея по време на пътуването. Езикът им е сбит, но много красив. Вълците могат да бъдат красноречиви — дори поети, когато веднъж свикнеш да ти говорят без думи.

— Колко време остана тя при теб? — попита Гарион.

— Доста дълго — отговори Белгарат. — Помня, че веднъж я попитах същото. Тя ми отговори с друг въпрос. Имаше този дразнещ навик. Просто каза: „Какво е времето за един вълк?“. Пресметнах и установих, че е била с мен малко повече от хиляда години. Бях леко озадачен, но тя остана безразлична към този факт. „Вълците живеят толкова дълго, колкото те си изберат да живеят“ — беше всичко, което каза. Един ден, не помня защо, трябваше да си променя формата. Тя просто каза: „Така значи го правиш“ — и се превърна в снежнобяла кукумявка. Изглежда много се забавляваше да ме изненадва и аз никога не знаех в какво тяло ще я намеря, като се обърна. Но любимото й превъплъщение беше кукумявката. Няколко години след това тя ме напусна. Бях учуден, когато разбрах, че ми липсва. Бяхме заедно прекалено дълго време.

Той спря и отново се загледа в далечината.

— Видя ли я някога отново? — искаше да знае Силк.

Белгарат кимна.

— Тя се погрижи да се срещнем, въпреки че по онова време не го знаех. Изпълнявах поръчка на моя Господар някъде на север от Долината и се натъкнах на спретната сламена къщичка в една гора край малка река. В къщичката живееше жена на има Поледра, жена със светло кестенява коса и странни златисти очи. Опознахме се и накрая се оженихме. Тя е майката на Поулгара и на Белдаран.

— Говореше за това, че си срещнал вълчицата отново — припомни му Гарион.

— Не ме слушаш внимателно, Гарион — каза старият човек, гледайки право във внука си.

В очите му се четеше дълбока болка, рана, толкова голяма, че Гарион беше сигурен — тя завинаги щеше да остане в душата на магьосника.

— Нали не искаш да кажеш, че…?

— Всъщност на самия мен ми трябваше време, докато го приема. Поледра беше много търпелива и упорита. Когато е разбрала, че аз не мога да я приема за моя партньорка като вълк, тя просто е намерила друга форма. Накрая получи това, което искаше.

Той въздъхна.

— Майката на леля Поул е вълк, така ли? — Гарион беше потресен.

— Не, Гарион — отвърна Белгарат тихо, — тя беше жена, много красива жена. Промяната на тялото беше пълна.

— Но… е започнала като вълк?

— И какво от това?

— Но…

Мисълта за това беше шокираща.

— Не позволявай на предразсъдъците ти да вземат връх — каза му Белгарат.

Гарион се бореше с въображението си. Изглеждаше чудовищно.

— Извинявай — каза накрая той, — но независимо какво казваш, това е неестествено.

— Гарион — припомни му старият човек с израз на болка, — абсолютно всичко, което вършим, е неестествено. Да преместваш скали със силата на съзнанието не е най-естественото нещо на земята, ако се замислиш.

— Но това е различно — запротестира Гарион. — Дядо, ти си се оженил за вълчица и вълчицата е родила деца. Как си могъл да го направиш?

Белгарат въздъхна и поклати глава.

— Ти си много упорито момче, Гарион — отбеляза той. — Изглежда никога няма да го разбереш, докато не се научиш от собствения си опит. Нека отидем зад онзи хълм и ще ти покажа как става. Няма нужда да разстройваме останалите от кервана.

— Имате ли нещо против да дойда с вас? — попита Силк, а носът му трептеше от любопитство.

— Може би няма да е лошо — съгласи се Белгарат. — Можеш да завържеш конете. Те се плашат от вълци.

Отдалечиха се от кервана под оловно синьото небе и заобиколиха един нисък, песъчлив хълм.

— Тук е добре! — Белгарат вървеше най-отпред и слезе към плитко мочурище точно до хълма.

То беше покрито със зелена пролетна трева.

— Целият номер е да създадеш в съзнанието си образа на животното — обясни Белгарат, — до последната подробност. Тогава насочваш мисълта си навътре към себе си и се променяш, вмъкваш се в образа.

Гарион се намръщи неразбиращо.

— Много време ще ми отнеме, ако започна да ви го обяснявам с думи — каза Белгарат. — Ето, вижте, гледайте със съзнанието си, освен с очите си.

Неканен, голям сив вълк изведнъж се появи в съзнанието на Гарион. Той ясно виждаше сивата муцуна и сребристия му врат. Тогава почувства енергийната вълна от метаморфозата и чу в съзнанието си дълбок ропот. За миг образът на вълка странно се преплете с лика на самия Белгарат, сякаш и двамата се опитваха да заемат едно и също място в пространството. Тогава Белгарат изчезна и остана само вълкът.

Силк подсвирна с уста и хвърли поглед към стъписаните коне. Белгарат отново се превърна в нормално изглеждащ стар човек в кафява туника и сива мантия с качулка.

— Разбра ли? — попита той Гарион.

— Мисля, че да — отговори Гарион колебливо.

— Опитай! Ще те водя стъпка по стъпка.

Гарион се опита да събере вълка в главата си.

— Не забравяй ноктите на лапите — каза му Белгарат. — Те може да не се виждат добре, но са много важни.

Гарион прибави ноктите.

— Опашката е много малка.

Гарион я поправи.

— Сега е горе-долу добре. Пъхни се вътре!

Гарион вложи цялата си енергия.

— Промени се — каза той.

Сякаш тялото му изведнъж стана някак течно, променяше се, напрягаше се и се вливаше в образа на вълка, който беше в съзнанието му. Когато трансформацията свърши, той седна на задните си крака. Чувстваше се много странно.

— Стани да те погледнем — каза му Белгарат.

Гарион се изправи и застана на четирите си лапи. Опашката му изглеждаше доста необичайно.

— Направил си задните крака малко по-дълги — критично забеляза Белгарат.

Гарион започна да протестира, че това е първият му опит, но от гърлото му излезе само виене и скимтене.

— Престани — изръмжа Белгарат, — звучиш като кученце. Превърни се отново в човек!

Гарион го направи.

— Къде отиват дрехите?

— Те са с нас — отговори Белгарат, — но в същото време и не са. Всъщност е доста трудно да се обясни. Едно време Белдин работеше точно върху това, да разбере — къде отиват дрехите. Той мислеше, че е разбрал, но аз никога не успях да схвана цялата теория. Белдин е малко по-интелигентен от мен и неговите обяснения ми звучат екзотично. Както и да е, когато се върнем в човешкото си тяло, дрехите ни винаги са там, където са били.

— Дори мечът на Гарион? — попита Силк. — И кълбото? — Старият човек кимна.

— Не е ли опасно да се рее наляво-надясно?

— Той си е там и в същото време го няма.

— Вярвам ти — съгласи се Силк колебливо.

— Опитай пак — предложи Белгарат.

Гарион се превръща няколко пъти, докато вълчата му форма задоволи неговия дядо.

— Остани при конете — каза магьосникът на Силк. — Връщаме се след малко.

Той премигна и се превърна в голям сив вълк, от който струеше светлина. Подкани Гарион:

— Хайде да потичаме!

Значението на това, което каза, директно се пренесе от неговото съзнание в съзнанието на Гарион. Белгарат направи няколко изразителни движения на главата и ушите и излая кратко. Гарион изведнъж разбра защо единодействието на глутницата е толкова силно развито при вълците. Много просто, те владеят мислите си взаимно. Каквото вижда един, всички го виждат, каквото чувства един, всички го чувстват.

— Накъде да тичаме? — попита Гарион и наистина се учуди колко лесно усвои езика на вълците.

— Наникъде. Имам нужда малко да си раздвижа ставите. — И сивият вълк се втурна напред с невероятна скорост.

В началото определено опашката беше проблем. Гарион я забравяше и мятането й напред-назад го караше да губи равновесие. Докато успее да се справи с нея, старият вълк беше навлязъл в сиво-зелената степ. Но след малко Гарион усети как просто лети. Лапите му едва докосваха земята, като събираше и после разпъваше тялото си до краен предел. Учуди се на пестеливостта на вълчия бяг. Не тичаше само с краката си, а с цялото си тяло. Беше сигурен, че ако му се наложи би могъл да тича с дни без да се измори.

Степта започваше да се променя. Това, което изглеждаше пустош и празно като мъртвото небе над тях, изведнъж започна да прелива от живот. Имаше мишки и ровещи катерици; в голи кафяви храсти вцепенени от страх зайци го гледаха как префучава покрай тях, като забива нокти във влакнестия торф. Той беше господарят на равнината и всички създания му правеха път.

И тогава видя, че не е сам. Друг вълк тичаше до него. Изглеждаше странно — като въображаем — и беше облян в синкава светлина. Беше вълчица.

— Докъде ще тичаш? — попита тя на езика на вълците.

— Можем да спрем, ако искаш — отвърна учтиво Гарион, като забави темпото.

— По-лесно е да се говори, като не тичаш — съгласи се тя.

Спря и седна на задните лапи.

Гарион също спря.

— Ти си Поледра, нали? — попита той направо, все още не усвоил изтънчеността на вълчия език.

— Вълците не се нуждаят от имена — каза тя с неодобрение. — Той също се притесняваше за това.

Това не беше точно гласът, който си беше представял от малък. Той всъщност не я чуваше. Затова пък знаеше точно какво иска да му каже.

— Дядо имаш предвид, нали?

— Кой друг? Мъжете изглежда имат нужда да класифицират нещата и да им слагат имена. Мисля, че по този начин пропускат някои много важни неща.

— Как се озова тук? Ти си… такова де…

— Имаш предвид мъртва. Не се страхувай от думата. В края на краищата е само дума. Да, предполагам, че съм мъртва. Не се чувствам кой знае колко по-различно.

— Не трябва ли някой нещо да направи, за да те върне? — попита той. — Като това, което стори леля Поул, когато се бихме с Грул в планините на Улго?

— Не е абсолютно задължително. По този начин мога да бъда призовавана. Но мога и сама да се справя, ако трябва.

Погледна го с насмешка.

— Ти наистина си объркан от всичко това, нали?

— Всичко кое?

— Всичко. Кой си, кои сме ние, какво трябва да направиш.

— Малко — призна си Гарион.

— Нека се опитам да ти обясня. Ето, Белгарат например. Никога не съм гледала на него като на мъж, както знаеш. Има нещо изключително вълчо в него. Винаги съм си мислила, че раждането му в тялото на мъж е някаква грешка. Може би е поради това, което трябваше да направи. Но тялото всъщност няма значение.

— Няма ли?

— Наистина ли си мислиш, че има? — тя почти се смееше. — Нека ти покажа.

Тя заблестя във въздуха и застана пред него в тялото на жена със златисти очи.

Гарион се върна в собственото си тяло.

— Наистина ли съм различна сега, Белгарион? — попита го тя. — Не съм ли все аз, независимо дали съм вълк, кукумявка или жена?

Тогава той разбра.

— Мога ли да те наричам „бабо“? — попита я малко смутен.

— Ако това те радва — отвърна тя — Малко е неточно обаче.

— Знам — каза той — но се чувствам малко по-добре така.

— Накрая разбра ли окончателно кой си?

— Имам ли друг избор?

— Но ти се страхуваш от това! Както и от онова, което трябва да направиш.

Той мрачно кимна.

— Няма да си сам, да знаеш.

Гарион я погледна неразбиращо:

— Мислех, че според Кодекса…

— Всъщност в Кодекса не се казва нищо. — поясни Поледра. — Твоята среща с Торак всъщност ще бъде противоборство на две огромни сили. Вие двамата сте само техни представители. Толкова енергия ще се събере на тази среща, че ти и Торак ще бъдете почти странични наблюдатели на това, което реално ще се случи.

— Не може ли тогава да отиде някой друг вместо мен? — попита той бързо. — Някой по-подходящ.

— Казах почти странични наблюдатели. Трябва да бъдеш ти! От другата страна винаги е бил Торак. Вие сте каналите, по които силите ще се сблъскат. Когато това се случи, мисля, че ще бъдеш изненадан колко е лесно.

— Аз ще спечеля ли?

— Не знам. И самата вселена не знае. Затова трябва да се срещнете. Ако знаехме какъв ще е изходът, срещата нямаше да е необходима.

Тя се огледа.

— Белгарат се връща. Трябва да те оставям.

— Защо?

— Присъствието ми много го наранява — повече, отколкото можеш да си представиш.

— Защото…

Той спря, понеже не знаеше как да го каже.

— Бяхме много близки и бяхме заедно дълго време. Понякога ми се иска да можеше да разбере, че не сме разделени наистина, но може би е още много рано.

— Три хиляди години, бабо.

— Какво е времето за вълка? — каза тя загадъчно. — Чифтосването на вълците е завинаги, както вечна е мъката, причинена от раздялата. Може би някой ден… — Гласът й се проточи замислено. — Веднага след като си тръгна, се превърни във вълк. Белгарат ще иска да ловувате заедно. Това е една формалност. Ще го разбереш, щом приемеш формата на вълк.

Гарион кимна и започна да оформя в съзнанието си образа на вълк.

— Още нещо, Белгарион.

— Да, бабо?

— Знай, че те обичам.

— И аз те обичам, бабо.

Тя изчезна. Гарион въздъхна и се превърна във вълк. Тръгна към Белгарат да ловуват двамата. Като вълци.