Черната кула

ГЛАВА 1

Ктучик беше мъртъв, дори повече от мъртъв. Цялата земя се тресеше и стенеше в отговор на неговото унищожение. Гарион и останалите избягаха през димните галерии, които прорязваха люлеещите се базалтови скали. Около тях се рушаха и свличаха отломки, които се разбиваха и ги засипваха в мрака като дъжд. Докато Гарион бягаше, умът му също бясно препускаше. Мислите го връхлитаха една след друга хаотично, без всякаква последователност. Беше зашеметен от чудовищността на това, което току-що се бе случило. Бягството беше единственият изход и той тичаше, без дори да осъзнава, че го прави.

Ушите му бучаха от засилващата се песен на тържеството. Тя се извисяваше до сводовете на ума му, изтриваше всяка мисъл и го изпълваше с главозамайваща радост. Въпреки силното чувство на обърканост, той усещаше доверчивото докосване на детската ръка, която стискаше в своята. Малкото момче, което намериха в тъмната кула на Ктучик, тичаше до него, притиснало здраво до малките си гърди златното кълбо. Гарион знаеше, че точно то изпълваше душата му с песен. Златното кълбо му бе прошепнало нещо, докато се изкачваха по стълбите на кулата, а като влязоха в стаята, където то стоеше, песента му се извиси в простора. Това беше песента на златното кълбо, изличаваща всяка мисъл от главата му — нещо по-силно от шок или от взрива, който беше убил Ктучик и запратил Белгарат на земята като парцалена кукла, по-силно и от дълбокия мрачен тътен на земетресението, което последва.

Гарион се опитваше да се пребори с тази песен, докато бягаше и отчаяно искаше да подреди мислите си, но тя нахлуваше отново и проваляше всеки негов опит. Умът му се разпиляваше до такава степен, че случайните впечатления и внезапните спомени пърхаха и препускаха насам-натам и го оставяха без път и посока.

Влажната смрад от робските килии, които се намираха под рушащия се град Рак Ктхол, се просмукваше бързо през задимените галерии. Сякаш внезапно събуден, поток от спомени за други миризми нахлу в съзнанието на Гарион — топлата миризмата на прясно изпечен хляб в кухнята на леля Поул във фермата Фалдор, соленият мирис на Сендария по време на първото им пътешествие в търсене на златното кълбо, вонята на тресавищата и джунглите на Нийса, отвратителната миризма на горящите тела на пренесените в жертва роби в храма на Торак, който също се срути. Странното беше, че най-силен бе споменът за слънчевия аромат, който излъчваха косите на принцеса Се’Недра.

— Гарион! — гласът на леля Поул го стресна в мрака, през който тичаха. — Внимавай къде стъпваш!

Той се опита да се съсредоточи, но умът му се рееше в спомените дори в момента, когато стъпи върху отломките от скала, паднала от тавана.

Ужасените писъци на робите, заключени във влажните килии, вече се чуваха навсякъде около тях. Те бяха в странна дисхармония с тътена и буботенето от земетресението. В мрака се чуваха и други шумове — объркани гласове с много силен акцент, който ги издаваше, че са на мурги, залитащи бягащи нозе, метален звън от незаключена врата на килия, която се отваряше и затваряше бързо, докато огромната скална кула се люлееше и потръпваше. Прахът се стелеше на талази през мрачните пещери — плътен задушаващ прах, от който очите им сълзяха; кашляха почти непрекъснато, докато се катереха нагоре по отломките.

Гарион внимателно повдигна доверчивото малко момче над една купчина отломъци. Детето го погледна спокойно и усмихнато, въпреки хаоса от шумове и неприятни миризми около тях в потискащия сумрак. Тъкмо се канеше да го пусне отново на земята, когато внезапно промени решението си. Много по-лесно и по-сигурно беше да го носи. Обърна се, за да продължи напред, но отскочи рязко, защото кракът му стъпи върху нещо меко. Погледна към земята и почувства, че му се повдига от отвращение. Беше стъпил върху безжизнена човешка ръка, която се подаваше изпод срутените скали.

Продължаваха да тичат през разпръсващия се мрак, облечени за прикритие в черни мургски роби. Те се омотаваха в босите им крака, а прахът във въздуха около тях беше все така гъст.

— Спрете!

Релг, ревностен привърженик на Улго, вдигна ръка, застана неподвижно и се заслуша внимателно, като изви глава.

— Не тук! — каза му Барак, който продължаваше да стъпва тежко, носейки на ръце все още зашеметения Белгарат. — Продължавай, Релг!

— Тихо! — изкомандва Релг. — Опитвам се да чуя нещо. — После поклати глава. — Връщайте се! — изкрещя той, като се обърна бързо и ги забута назад. — Бягайте!

— Но там са мургите — възпротиви се Барак.

— Бягайте! — повтори Релг. — Тази част от планината се срутва!

Още докато се обръщаха, чуха нов ужасен звук от откъртващи се скали. Внезапно галерията, през която вървяха, се изпълни със светлина. От страната на базалтовия връх се беше отворил огромен процеп. Той се разширяваше бавно. Едно огромно парче скала политна, за да се приземи хиляди метри надолу. Червеният блясък на току-що изгрялото слънце едва се виждаше. Мрачната пещера зееше широко отворен, а огромната рана в скалата разкриваше още по-тъмни отвори отгоре и отдолу — там, където канарите внезапно бяха изчезнали в нищото.

— Ето там! — извика някой над тях.

Гарион вдигна глава. На около петдесет крачки нагоре стояха десетина мурги. Облечени в черни роби, с извадени мечове те стояха при отвора на пещерата. Иззад гърбовете им излизаха облаци прах. Един от тях сочеше припряно към бегълците. Тогава върхът забуча отново. Още едно парче от скалата се откъсна и полетя надолу в бездната, отнасяйки със себе си пищящите мурги.

— Бягайте! — извика Релг и всички се втурнаха след него обратно към тъмнината на ужасните пещери.

— Спрете за миг — каза Барак задъхано, след като бяха изминали обратно неколкостотин ярда. — Чакайте да си поема дъх.

Той остави тялото на Белгарат на земята, сърцето му биеше ускорено.

— Да Ви помогна, милорд? — предложи Мандорален.

— Не — отвърна запъхтян Барак. — Мога да се справя сам.

Огромният мъж се огледа.

— Какво стана? Кой предизвика всичко това?

— Белгарат и Ктучик малко се поспречкаха — отговори му Силк язвително, като се опита да омаловажи случилото се. — Към края нещата излязоха извън контрол.

— Какво стана с Ктучик? — попита Барак, като се опитваше да си поеме дъх. — Не видях никой друг, когато с Мандорален нахлухме в стаята.

— Той се самоунищожи — отвърна Поулгара и коленичи да погледне лицето на Белгарат.

— Там не видяхме никого, милейди — отбеляза Мандорален, като се оглеждаше в тъмнината, стиснал здраво огромния си меч.

— Не беше останало много от него — каза Силк.

— На сигурно място ли сме тук? — Поулгара попита Релг.

Улгото допря ухо до стената на прохода и се заслуша. След това кимна с глава:

— Засега — отвърна той.

— Да спрем за малко тогава. Искам да видя как е баща ми. Дайте малко светлина насам.

Релг бръкна в торбичката, която висеше на колана му, и разбърка двете вещества, които даваха слабата светлина на улгосите.

Силк погледна към Поулгара с любопитство.

— Какво се случи всъщност? — попита я той. — Белгарат ли направи това с Ктучик?

Тя поклати глава, докато ръцете й докосваха леко гърдите на баща й.

— По някаква причина Ктучик се опита да разруши кълбото — рече Поулгара. — После се случи нещо, което го изплаши толкова много, че той забрави първото си правило.

Докато пускаше малкото момче да стъпи на земята, внезапно Гарион си спомни онова, което видя, когато набързо се опита да погледне в ума на Ктучик точно преди гролимът да произнесе фаталната фраза „Да не бъде“, която го изпрати в нищото. Още веднъж той си припомни онзи образ, който изникна в ума на висшия жрец — образа на самия Гарион, който държи кълбото в ръката си — и почувства сляпата, безразсъдна паника, която това видение предизвика у Ктучик. Защо? Защо се изплаши така безразсъдно гролимът?

— Какво му стана, лельо Поул? — попита той. Трябваше да знае отговора.

— Той вече не съществува — отвърна тя. — Дори веществото, от което беше направен, изчезна.

— Нямах това предвид — започна Гарион, но Барак го прекъсна.

— Унищожи ли кълбото? — попита огромният мъж с лека погнуса в гласа.

— Нищо не може да унищожи кълбото — рече Поулгара спокойно.

— Къде е тогава?

Малкото момче издърпа ръката си от тази на Гарион и се приближи смело до огромния черек.

— Задача? — попита момчето, като държеше облия сив камък в ръката си.

Барак се отдръпна. „Белар!“ прокле той и бързо скри длан зад гърба си.

— Накарай го да спре да размахва кълбото така, Поулгара. Не знае ли колко е опасно?

— Съмнявам се.

— Как е Белгарат? — попита Силк.

— Сърцето му е все още здраво — отговори Поулгара. — Но е изморен. Тази битка едва не го уби.

С дълго заглъхващо потреперване земетресението отшумя и настъпи още по-потискаща тишина.

— Свърши ли всичко? — попита Дурник, като се оглеждаше нервно наоколо.

— Вероятно не — прошепна Релг сред внезапното затишие. — Едно земетресение обикновено продължава доста дълго.

Барак наблюдаваше с любопитство малкото момче:

— Откъде се появи той?

Боботещият му глас също звучеше приглушено.

— Беше в кулата с Ктучик — отговори му Поулгара. — Това е детето, отгледано от Зедар, за да открадне кълбото.

— То изобщо не прилича на крадец.

— Всъщност момчето не е истински крадец.

Поулгара погледна тъжно към самотното русо дете.

— Някой трябва да го наблюдава — отбеляза тя. — Има нещо странно в него. Ще го погледна, като слезем долу, сега мозъкът ми е претоварен с други неща.

— Възможно ли е да е от кълбото? — попита Силк с любопитство. — Чувал съм, че има странен ефект върху хората.

— Възможно е! — тя сякаш не беше съвсем убедена в това. — Гледай да е около теб, Гарион. Не му позволявай да изгуби кълбото!

— Защо аз? — попита той, без да се замисли.

Тя го погледна косо.

— Добре, лельо Поул. — Знаеше, че няма смисъл да спори с нея.

— Какво беше това? — попита Барак, като вдигна ръка, за да ги накара да запазят тишина.

Някъде далече в мрака се чуваше говор — мърморене на груби гърлени гласове.

— Мурги! — прошепна Силк, а ръката му се насочи към кинжала.

— Колко са? — въпросът на Барак беше към леля Поул.

— Петима — отвърна тя. — Не, шестима. Единият изостава.

— Има ли гролими между тях?

Тя поклати глава.

— Да вървим, Мандорален! — измърмори огромният черек мрачно и измъкна меча си.

Рицарят кимна и премести собствения си меч от едната ръка в другата.

— Чакайте тук! — прошепна Барак на останалите. — Не би трябвало да се бавим дълго.

После двамата с Мандорален изчезнаха в мрака, а черните им дрехи се сливаха със сенките. Другите чакаха, напрягаха слух, за да доловят някакъв звук.

Странната песен започна отново да се натрапва в съзнанието на Гарион и караше мислите му да се реят безцелно. Някъде в далечината се чу дълъг съскащ звук от свличащи се надолу по склона камъчета. Това предизвика бъркотия от спомени в главата му. Струваше му се, че чува звъна на чука на Дурник при пристигането във фермата Фалдор, после бавните и тежки стъпки на конете и скрибуцането на вагоните, когато пренасяха ряпата на гърба на Дараин. Тогава започна всичко. Много ясно, сякаш беше там, той чу отново квиченето на прасето, което беше убил в покритите със сняг гори извън Вал Алорн, и след това тъжната песен от флейтата на арендското крепостно момче, която се извисяваше от осеяното с пънове поле към небето, а мургът Ашарак гледаше с омраза и страх белязаното му с множество рани лице.

Гарион отърси глава, като се опитваше да сложи ред в мислите си, но песента го теглеше обратно в онзи омаен спомен. Той чу отчетливо ужасното съскащо хрущене на тялото на Ашарак, който гореше под огромните древни дървета в гората на дриадите и отчаяната молба на гролима:

— Смили се, господарю!

Последваха писъците в двореца на Салмисра, когато Барак се превърна в ужасна мечка, която си проправяше път към тронната зала с лапи и нокти, а до него крачеше леля Поул, обзета от ледена ярост.

И тогава гласът, който винаги беше в ума му, се появи отново.

— Престани да се бориш с него!

— Какво е това? — попита настоятелно Гарион, като се опитваше да събере мислите си.

— Това е кълбото.

— Но какво прави?

— Иска да те опознае. Това е неговият начин да открива нещата.

— Не може ли да почака? Точно сега нямаме време за опознаване.

— Можеш да се опиташ да му обясниш това, ако искаш! — гласът сякаш се забавляваше. — Може и да те послуша, но се съмнявам. Толкова дълго те е чакало да се появиш.

— Защо мен?

— Никога ли не се изморяваш да го повтаряш?

— Прави ли същото с останалите?

— В по-малка степен, да. Можеш да се отпуснеш. По един или друг начин то ще получи това, което иска…

В тъмната далечина се чу внезапен звън от сблъсък на стомана в стомана и писък на изплашен човек. После настъпи тишина.

След малко доловиха стъпки и Барак и Мандорален се върнаха.

— Не успяхме да открием онзи, който вървеше последен — докладва Барак. — Как е Белгарат? Идва ли вече в съзнание?

Поулгара поклати глава.

— Все още е съвсем замаян — отвърна тя.

— Аз ще го нося тогава. По-добре ще е да тръгваме. Чака ни дълъг път надолу, а пещерите скоро ще се напълнят с мурги.

— Един момент — рече тя. — Релг, знаеш ли къде се намираме?

— Горе-долу.

— Заведи ни обратно до мястото, където оставихме робинята — нареди тя с тон, който не търпеше противоречие.

Лицето на Релг се стегна, но той не възрази.

Барак се наведе и вдигна безжизнения Белгарат. Гарион протегна ръце и момчето послушно дойде при него, като продължаваше да стиска камъка пред гърдите си като щит. Детето беше странно леко и Гарион го носеше почти без усилие. Релг вдигна слабо светещата дървена чаша, за да освети пътеката и поеха отново, като криволичеха, завиваха, следваха зигзагообразния маршрут, който ги водеше все по-навътре в мрачните пещери.

Тъмният връх зад тях сякаш потъваше зад раменете на Гарион и колкото повече се отдалечаваха, толкова повече той натежаваше и потъваше. Песента в главата му се появи отново и слабата светлина, която Релг носеше, също караше мислите му да блуждаят. Сега, когато знаеше какво става, нещата изглеждаха по-ясни. Песента отвори ума му и кълбото попиваше всяка мисъл и спомен, преминавайки през целия му живот. Камъкът проявяваше странно любопитство, задълбочаваше се върху неща, които Гарион никога не беше считал за важни и едва се докосваше до онези, които някога му се бяха сторили значими. Проследи в детайли всяка тяхна стъпка по време на дългото им пътешествие към Рак Ктхол. Премина отново през кристалната зала в планините над Марагор, където Гарион беше докоснал и съживил мъртвороденото жребче, странен необходим акт на изкупление, който сякаш компенсираше изгарянето на Ашарак. Слезе в долината, където Гарион преобърна огромната бяла скала в първия си опит да използва Волята и Думата. Кълбото почти подмина ужасната битка с Грал и Елдрак и посещението в пещерата на Улго, но прояви огромен интерес към щита от представи, който Гарион и леля Поул издигнаха, за да прикрият своето движение от търсещите умове на гролимите, докато приближаваха Рак Ктхол. Пренебрегна смъртта на Брил и отвратителната церемония в храма на Торак, но за сметка на това отдели много време на разговора между Белгарат и Ктучик във висящата кула на върховния жрец на гролимите. След това, много странно, се върна и проучи внимателно всеки спомен на Гарион за принцеса Се’Недра — за начина, по който слънцето огряваше медната й коса, за гъвкавата грациозност на движенията й, за аромата й, за всяко несъзнателно движение, за всеки трепет и игра на чувство по малкото й деликатно личице. Разпиляваше се из спомените му за Се’Недра по начин, който започна да притеснява Гарион. В същото време той установи, че е изненадан от това колко много неща, които принцесата е направила или казала, се бяха запечатали трайно в паметта му.

— Гарион — попита леля Поул, — какво става с теб? Казах ти да се погрижиш за детето. Внимавай! Сега не е време за мечти.

— Аз не мечтая. Аз просто… — как можеше да й обясни какво става с него?

— Ти какво?

— Нищо.

Продължиха да вървят напред, съпътствани от периодични трусове, докато земята се наместваше неспокойно. Базалтовата кула се люлееше и стенеше всеки път, когато земята потреперваше и се гърчеше под нея. При всяко ново разтърсване спираха и се страхуваха да дишат дори.

— Колко надолу сме слезли? — попита Силк, като се оглеждаше неспокойно.

— Хиляда стъпки може би — отвърна Релг.

— Само толкова? С тази скорост ще останем затворени тук цяла седмица.

— Ще останем тук, колкото е необходимо! — каза Релг с грубия си глас, докато се отдалечаваха.

В следващата галерия също имаше мурги и последва още една малка битка в мрака, Когато се върна, Мандорален куцаше.

— Защо не ме изчака? — попита Барак сърдито.

Мандорален сви рамене:

— Бяха само трима, милорд.

— Знаеш ли, няма никакъв смисъл човек да се опитва да говори с теб! — гласът на Барак звучеше възмутено.

— Добре ли си? — обърна се Поулгара към рицаря.

— Само една драскотина, милейди — отвърна Мандорален с безразличие. — Няма значение.

Скалистият под на галерията се раздвижи отново и гръмкият звук отекна през пещерите. Всички застинаха, но само след няколко мига трусът свърши.

Продължиха уверено надолу през коридорите и пещерите. По едно време, може би часове по-късно, една група от стотина мурги премина през галерията, недалече от тях. Фенерите им хвърляха премигващи отсенки по стените, а грубите им гласове отекваха в пещерите. След кратко съвещание шепнешком Барак и Мандорален ги оставиха да отминат необезпокоявани. Когато се отдалечиха достатъчно, Релг запали отново своята светлина и избра следващия проход. Продължиха да се спускат към основата на кулата и към съмнителната сигурност на земята, която ги очакваше навън.

Макар че песента на кълбото не стихваше, понесъл малкото момче на ръце, Гарион можеше поне да мисли, докато вървеше след Силк по криволичещите проходи. Струваше му се, че това беше възможно заради гласа, с който беше израснал, или просто защото „съзнанието“ на кълбото беше насочено към някой друг в момента.

Успяха. Независимо от всички трудности, които бяха срещу тях, те си върнаха кълбото. Търсенето на камъка, което така внезапно прекъсна спокойния му живот във Фалдор, беше приключило, но промени самия него до такава степен, че момчето, изпълзяло под портата на фермата във ветровитата есенна нощ, вече не съществуваше. Дори в този момент Гарион усещаше силата, която бе открил в себе си и знаеше, че има причина тя да е в него. По време на пътуването имаше малки загатвания — мъгляви и недоизказани — че връщането на кълбото е само началото на нещо много по-голямо и по-сериозно. Гарион беше абсолютно убеден, че това не е краят…

— Време е — каза сухият глас в съзнанието му.

— Какво искаш да кажеш?

— Защо всеки път трябва да обяснявам?

— Какво да обясняваш?

— Че знам какво мислиш. Не е като да сме две отделни същества, знаеш, нали?

— Добре тогава. Къде отиваме сега?

— В Рива.

— А след това?

— Ще видим.

— Няма ли да кажеш?

— Не, засега не. Не си стигнал дори до там, до където си мислиш, че си стигнал. Дълъг е пътят, който трябва да се извърви.

— Като няма да ми кажеш нищо, защо просто не ме оставиш на мира?

— Исках просто да те посъветвам да не си правиш планове за далечното бъдеще. Връщането на кълбото е само стъпка, много важна, но само начална стъпка…

Тогава, сякаш самото му споменаване напомни на кълбото за присъствието на Гарион, песента му се възвърна с пълна сила, а съсредоточеността на младия мъж се изпари…

След малко Релг спря, като вдигна мъждукащата светлина нависоко.

— Какъв е проблемът? — попита настоятелно Барак, като отново остави на земята тялото на Белгарат.

— Таванът е паднал — отвърна Релг, сочейки свлечените камъни, които бяха запушили прохода. — Не можем да минем.

Той погледна към леля Поул.

— Съжалявам — рече Релг и Гарион почувства, че той казва истината. — Жената, която оставихме тук, е потънала надолу.

— Намери друг път — каза бързо Поул.

— Няма друг път. Това беше единственият проход към дупката, където я намерихме.

— Тогава ще трябва да го разчистим.

Релг поклати глава тъжно.

— Така само ще предизвикаме нови срутвания. Вероятно тя също е затрупана, поне можем да се надяваме да е така.

— Релг, не мислиш, че това е жестоко? — попита Силк остро.

Улгото се обърна към дребния мъж.

— Там долу тя ще има достатъчно вода и въздух. И ако не е загинала при срутването, ще минат седмици, преди да умре от глад.

В гласа на Релг се долавяше странно съжаление. Силк го изгледа продължително.

— Извинявай, Релг — каза той най-после. — Не те разбрах правилно.

— Хората, които живеят в пещери, не изпитват желание да виждат как други хора са хванати в капан по същия начин.

Поулгара продължаваше да разглежда срутените скали по средата на прохода.

— Трябва да я измъкнем от там — заяви тя.

— Релг може да се окаже прав все пак — подхвърли Барак. — Всичко, което знаем, е че е погребана под планината.

Поул поклати глава.

— Не — не се съгласи тя. — Тайба е все още жива и не можем да тръгнем без нея. Нейното участие във всичко това е толкова важно, колкото участието на всеки един от нас. — Тя се обърна отново към Релг и заяви твърдо: — Ще трябва да слезеш и да я вземеш!

Огромните му тъмни очи се разшириха.

— Не можеш да искаш това от мен — запротестира Релг.

— Няма друг начин.

— Ти можеш да го направиш, Релг — Дурник насърчи фанатика. — Можеш да минеш през скалите и да я изнесеш по същия път, по който изнесе Силк от онази дупка, в която го беше затворил Таур Ургас.

Релг беше започнал да трепери силно.

— Не мога!

Той се задушаваше:

— Ще трябва да я докосна, да допра ръце до тялото й. Това е грях.

— Никак не си състрадателен, Релг — каза му Мандорален. — Не е грешно да помагаш на слабите и безпомощните. Грижата за нещастните е отговорност на всеки благороден мъж и няма сила на този свят, която може да омърси това. Ако състраданието те направлява, би могъл да погледнеш на спасяването и като на проверка на душевната си чистота.

— Вие не разбирате — простена Релг със силна болка в гласа.

Обърна се отново към Поулгара:

— Не ме карай да правя това, умолявам те.

— Трябва да го направиш — отвърна тя тихо. — Съжалявам, Релг, но няма друг начин.

През лицето на фанатика преминаваха хиляди чувства, а той самият се смали под безмилостния поглед на леля Поул. Хлипайки, Релг се обърна и допря ръка до канарите. Съсредоточи се и пъхна пръсти в скалата, като демонстрира още веднъж тайнствената си способност да преминава през привидно непробиваемия камък.

Силк бързо се обърна с гръб към него.

— Не мога да понеса тази гледка — каза дребният мъж задавено.

После Релг се изгуби, потъна в скалата.

— Защо вдига толкова шум около докосването на хора? — попита Барак.

Но Гарион знаеше много добре. Натрапената компания на бъбривия фанатик по време на пътешествието им през Алгария му беше дала възможност да изучи начина, по който работеше мозъкът на Релг. Изобличаването на чуждите грехове на висок глас често служеше като прикритие на собствената му слабост. Гарион беше слушал понякога с часове истеричните и понякога несвързани признания за похотливите мисли, които бушуваха във фанатичното му съзнание почти постоянно. Тайба, робинята мараг, с пищното си тяло би представлявала върховно изкушение за Релг и той се плашеше от нея повече, отколкото би се страхувал от самата смърт.

Чакаха мълчаливо. Някъде в далечината бавно капеща вода отмерваше секундите. От време на време земята потръпваше под краката им. Времето течеше бавно в мрачната пещера.

И тогава въздухът леко се раздвижи и Релг излезе от каменната скала, като носеше полуголата Тайба. Ръцете й бяха отчаяно сключени около врата, а лицето й бе заровено в раменете му. Тя скимтеше от ужас и се тресеше неудържимо.

Лицето на Релг беше изкривено в агония. Сълзи на болка открито се стичаха от очите му, беше стиснал зъби здраво, сякаш изпитваше непоносима болка. Ръцете му обаче обгръщаха изплашената робиня покровителствено, почти нежно, и дори когато излязоха от скалата, той продължи да я притиска здраво към себе си, сякаш щеше да я държи така завинаги.

ГЛАВА 2

Когато стигнаха до основите на базалтовата кула и голямата пещера, където бяха оставили конете си, беше вече обяд. Силк влезе в устието на пещерата, за да застане на пост, а Барак положи на земята тялото на Белгарат.

— По-тежък е, отколкото изглежда — измърмори огромният мъж и изтри потта от челото си. — Не трябва ли да се свести вече?

— Може да минат дни, преди да дойде в съзнание — отвърна Поулгара. — Просто го покрий и го остави да спи.

— А как ще язди?

— Аз ще се погрижа за това.

— Никой няма да язди за известно време — обяви Силк от тесния вход на пещерата. — Мургите са плъзнали като стършели наоколо.

— Ще изчакаме, докато се стъмни — реши Поулгара. — И без друго всички се нуждаем от почивка. — Тя отметна качулката на наметалото си и се отправи към един от вързопите, които бяха струпали до стената предишната вечер. — Ще потърся нещо за ядене, след което ще е най-добре всички да поспите.

Робинята Тайба, завита в мантията на Гарион, следеше Релг почти непрекъснато. Големите й виолетови очи блестяха от благодарност, примесена с изненада.

— Ти спаси живота ми — рече тя с плътния си гърлен глас.

Докато казваше това, леко се наведе към него. Гарион беше сигурен, че това е несъзнателен жест, който обаче беше ясен за останалите.

— Благодаря ти! — добави тя и протегна ръка към рамото на фанатика.

Релг се отдръпна:

— Не ме докосвай!

Тя го погледна изненадано, а ръката й остана протегната напред.

— Никога не ме докосвай! — повтори той. — Никога.

Тайба погледна невярващо. Тя беше прекарала живота си почти изцяло в тъмнина и не беше се научила да прикрива емоциите си. Изненадата отстъпи на унижението, лицето й застина в намръщено и нацупено изражение и тя извърна глава от мъжа, който така рязко я беше отблъснал. Докато се обръщаше, мантията се изхлузи от раменете й и се видя, че оскъдните парцали, с които беше облечена, едва прикриваха голотата й. Независимо от разрошената й коса и мръсните петна по ръцете и краката, тялото й излъчваше подканваща зрелост. Релг я изгледа продължително и се разтрепери. След това бързо се обърна, отиде колкото можа по-далече от нея, падна на колене и започна отчаяно да се моли и да притиска лице до скалистия под на пещерата.

— Той добре ли е? — попита Тайба.

— Има някакви проблеми — отвърна Барак. — Ще свикнеш.

— Тайба — извика я Поулгара. — Ела тук.

Погледна критично към оскъдното облекло на жената:

— Трябва да ти измислим някакви дрехи. Навън е много студено. А има и други причини за това, както се вижда.

— Ще видя какво мога да намеря във вързопите — предложи Дурник. — Мисля, че трябва да потърсим нещо и за момчето. Тази риза на гърба му не изглежда много дебела.

Погледна към момчето, което наблюдаваше конете с любопитство.

— Няма нужда да се безпокоите за мен — каза им Тайба. — Навън няма живот за мен. Веднага след като си тръгнете, аз се връщам в Рак Ктхол.

— Какво говориш? — попита остро Поулгара.

— Имам сметки за уреждане с Ктучик — отвърна Тайба и докосна с пръсти ръждясалия си нож.

Силк се изсмя от входа на пещерата.

— Ние се погрижихме за това вместо теб. Рак Ктхол се руши навън, а от Ктучик не остана почти нищо.

— Мъртъв ли е? — задъхано попита робинята. — Как?

— Няма да повярваш — отговори й Силк.

— Страда ли много? — в гласа й имаше ужасяващо нетърпение.

— Повече, отколкото можеш да си представиш — отвърна Поулгара.

Тайба си пое дълбоко дъх и заплака. Леля Поул разтвори ръце и прегърна хлипащата жена, за да я утеши така, както често беше успокоявала Гарион, когато беше малък.

Гарион се отпусна изтощен на земята и допря гръб до скалистата стена на пещерата. Талази от умора преминаваха през тялото му, а изтощението попиваше всяка разумна мисъл, която минаваше през ума му. Кълбото отново пееше своята песен, но този път тя беше бавна и приспивна. Очевидно любопитството му към Гарион беше задоволено и сега песента просто поддържаше връзката между тях. Младият мъж беше толкова изморен, че нямаше сили да мисли защо камъкът изпитваше толкова голямо удоволствие от компанията му.

Малкото момче задоволи любопитството си към конете и отиде при Тайба, която седеше сгушена до леля Поул. Детето изглеждаше учудено и протегна ръка, за да докосне с пръстите си набразденото от сълзи лице на жената.

— Какво иска той? — попита Тайба.

— Вероятно никога преди не е виждал сълзи — отвърна леля Поул.

Тайба се втренчи в сериозното малко личице. Изведнъж се засмя през сълзите, които се стичаха по лицето й, и прегърна момчето.

Детето също се усмихна.

— Задача? — попита то и й подаде кълбото.

— Не го вземай Тайба — каза Поулгара много тихо. — Не го докосвай.

Тайба погледна усмихнатото дете и поклати глава.

Малкото момче въздъхна, отиде в средата на пещерата, седна и се сгуши удобно до Гарион.

Барак се беше върнал в прохода, по който дойдоха, и след време се появи в пещерата с мрачно лице.

— Чувам мурги, които сноват насам-натам — докладва огромният мъж. — При ехото тук е трудно да се каже колко са далече, но като че ли проверяват всяка пещера и проход.

— Да намерим добре защитено място, господарю, и да ги накараме да мислят, че сме другаде — предложи бодро Мандорален.

— Интересна идея — отвърна Барак, — но се опасявам, че няма да стане. Рано или късно ще ни намерят.

— Аз ще се погрижа за това — каза Релг бързо, като прекъсна молитвите си и се изправи бързо на крака.

Ритуалите не бяха му помогнали и погледът му беше все още странен.

— Ще дойда с теб — предложи Барак.

Релг поклати глава:

— Само ще ми пречиш! — вече вървеше към прохода, който водеше обратно към планината.

— Какво му става? — попита Барак в недоумение.

— Мисля, че нашият приятел преживява религиозна криза — отвърна Силк, който ги наблюдаваше от входа на пещерата, където стоеше на пост.

— Пак ли?

— Така съзнанието му е ангажирано дори и в свободните моменти — отвърна Силк безгрижно.

— Елате да хапнете — каза им леля Поул, докато нареждаше резени хляб и сирене върху единия вързоп. — А после бих искала да погледна раната на крака ти, Мандорален.

След като се нахраниха и коляното на Мандорален бе превързано, Поулгара облече Тайба със странните дрехи, които Дурник беше извадил от вързопите. Тогава Поул насочи вниманието си към малкото момче. То отвърна на тъжния й поглед със също толкова сериозно изражение в очите, после протегна ръка и докосна белия кичур в косата й с любопитните си пръсти. Гарион се сепна от спомена за това, колко често той самият беше докосвал този кичур по съвсем същия начин и това предизвика у него пристъп на ревност, но бързо го потисна.

Малкото момче се усмихна с внезапно задоволство.

— Задача. — каза то твърдо, докато подаваше кълбото на леля Поул.

Тя поклати глава:

— Не, дете. Опасявам се, че не съм подходящият човек.

Тя го облече в дрехи, които трябваше да се подвият и привържат с канап на разни места, после седна с гръб до стената и протегна длани към него. Детето послушно седна в скута й, обви ръка около врата й и я целуна. След това притисна лице в нейното, въздъхна и веднага заспа. Поул сведе поглед към него, а лицето й имаше странно изражение — смесица от удивление и нежност и Гарион трябваше да се пребори с още един пристъп на ревност.

От пещерите над тях се чу силен тътен.

— Какво е това? — попита Дурник и се огледа притеснено.

— Релг, предполагам — отговори му Силк. — Като че ли предприема мерки за обезглавяване на мургите.

— Надявам се да не се увлече — Дурник нервно вдигна поглед към тавана на пещерата.

— Колко време ще ни трябва да стигнем до Долината? — попита Барак.

— Няколко седмици, вероятно — отвърна Силк. — Много ще зависи от терена и от това колко бързо гролимите ще организират преследването ни. Ако успеем да вземем достатъчно преднина, за да ги подведем по лъжлива следа, можем да ги изпратим на запад към границата на Толнедра, а ние да продължим към Долината, без да е нужно да се крием — изхили се дребното човече. — Чувството, че заблуждавам цялата мурго нация ми допада — добави той.

— Не е нужно да си толкова изобретателен — рече му Барак. — Хетар ще ни чака във Долината заедно с крал Чо-Хаг и половината алгарски родове. Ще бъдат доста разочаровани, ако не им заведем поне няколко мурги.

— Животът е пълен с разочарования — каза Силк язвително. — Доколкото си спомням, източният бряг на Долината е доста стръмен и неравен. Ще ни трябват поне няколко дни, за да се спуснем по него, и не мисля, че бихме искали да правим това с цялото мургско кралство по петите ни.

Беше ранен следобед, когато Релг се върна. Като че ли усилието беше притъпило една част от бурята в главата му, но той продължи да гледа странно и сякаш нарочно избягваше виолетовия поглед на Тайба.

— Срутих таваните на всички пещери, които водят към тази — уведоми ги Релг кратко. — Сега сме на сигурно място.

Поулгара, която изглеждаше заспала, отвори очи:

— Почини си малко!

Той кимна и веднага се отправи към завивките си.

През останалата част от деня си почиваха в пещерата, като се редуваха да пазят на тесния вход. Погубената земя от черен пясък и оголени от вятъра скали, която се простираше отвъд сипея в основата на кулата, беше оживена от мургски ездачи, лутащи се напред-назад в яростно и неорганизирано преследване.

— Изглеждат така, сякаш и те самите не знаят какво правят — каза Гарион шепнешком на Силк, докато пазеха двамата.

Слънцето тъкмо потъваше зад облаците в западната част на хоризонта, като оцветяваше небето в огненочервени петна; а силният вятър носеше със себе си студ и прах, които проникваха през входа на пещерата.

— Мога да си представя, че в момента цари известна бъркотия в Рак Ктхол — каза Силк. — Вече никой не командва и това обърква мургите. Разкъсват се на парчета, когато няма кой да издава заповеди.

— Това няма ли да затрудни излизането ни? — попита Гарион. — Имам предвид, че те никъде не отиват. Просто се мотаят наоколо. Как ще минем през тях?

Силк сви рамене.

— Просто ще си сложим качулките и ще се смесим с тях. — Той придърпа грубия плат на дрехата си по-плътно до тялото, за да го предпази от студа, обърна се и огледа хората в пещерата.

— Слънцето залязва — каза им той.

— Да изчакаме, докато се стъмни напълно — отвърна Поулгара. Тя беше завила внимателно малкото момче в една от старите туники на Гарион.

— Само да се поотдалечим малко, и ще им пусна лъжлива следа — каза Силк. — Мургите са доста глупави понякога, а ние не искаме те да пропуснат нашата следа. — Обърна се отново към залеза. — Ще бъде студена нощ. — отбеляза той, без да говори конкретно на някого.

— Гарион — каза леля Поул, докато се изправяше, — стойте с Дурник близо до Тайба. Тя не е яздила никога досега и може да има нужда от помощ в началото.

— А момченцето? — попита Дурник.

— То ще язди с мен.

— Ами Белгарат? — попита Мандорален, като погледна към все още спящия стар магьосник.

— Като дойде времето, просто ще го сложим на коня — каза Поулгара. — Мога да го държа на седлото, стига само да не правим резки промени в посоката. Стана ли по-тъмно?

— По-добре да изчакаме още малко — отвърна Силк. — Все още е светло.

Зачакаха. Вечерното небе започна да става виолетово, показаха се и първите звезди, които блестяха студено и много надалече. Търсещите мурги запалиха фенери.

— Да тръгваме, а — предложи Силк и се изправи.

Изведоха тихо конете от пещерата и се отправиха надолу по сипея към пясъка. Там спряха за известно време и изчакаха една група мурги с фенери в ръце да премине на няколко ярда от тях.

— Не се разделяйте. — каза им Силк, докато се качваха на конете.

— Колко има до края на погубената земя? — Барак попита дребния мъж, докато се качваше на коня си, мърморейки.

— Два дни бърза езда — отвърна Силк. — Или нощи в този случай. По всяка вероятност ще използваме прикритието на нощта. Изобщо не приличаме на мурги.

— Да тръгваме — каза Поулгара.

Потеглиха отначало бавно, докато Тайба се почувства по-уверена в себе си и Белгарат показа, че може да се задържи на седлото, въпреки че още не можеше да комуникира с никого. След това препуснаха в лек галоп и продължиха по-бързо, но без да изморяват конете.

Като прекосиха първия мост, налетяха на една група мурги с фенери в ръце.

— Кой е там? — попита настоятелно Силк с характерния груб акцент на мургите. — Кои сте вие?

— От Рак Ктхол сме — отговори почтително един от тях.

— Знам това, приятел — излая Силк. — Попитах кои сте.

— Трета фаланга — отвърна мургът сковано.

— Това е друго нещо. Загасете фенерите! Как си мислите, че можете да видите по-далеч от десет фута, като светят в очите ви?

Фенерите бяха загасени веднага.

— Започнете да търсите на север — нареди Силк. — Девета фаланга покрива този участък.

— Но…

— Ще ми противоречите ли?

— Не, но…

— Тръгвайте! Веднага!

Мургите обърнаха конете и изчезнаха в мрака в бърз галоп.

— Умно — каза Барак с възхищение.

Силк сви рамене.

— Доста елементарно — отвърна той. — Хората са благодарни на малко команди, когато са объркани. Да тръгваме, а?

Имаше и други сблъсъци през дългата студена безлунна нощ, докато яздеха на запад. Бяха неизбежни заради ордите мурги, които преобръщаха погубената земя, търсейки тях, но Силк се справяше добре при всяка среща и нощта премина без значими инциденти.

Призори дребният мъж започна умело да изпуска различни предмети, за да остави следи.

— Малко преигравам може би — каза той критично, като погледна старата обувка, която току-що беше захвърлил в смачкания от конските копита пясък зад тях.

— За какво говориш? — попита Барак.

— За следите — отвърна Силк. — Искаме да ни следват, помниш ли? Трябва да мислят, че сме се отправили към Толнедра.

— Е, и?

— Просто казах, че е малко недоизпипано.

— Ти винаги се тревожиш прекалено много за подобни неща.

— Това е въпрос на стил, скъпи ми Барак — отвърна Силк високомерно. — Немарливата работа обикновено формира навици.

Когато първите метално сиви отблясъци на зората изпълзяха по зимното небе, те се приютиха сред камънаците на един от хребетите, които обграждаха погубената земя. Дурник, Барак и Мандорален опънаха старателно палатките върху тясното дефиле по западния склон на хребета и ги посипаха отгоре с пясък, за да прикрият временното си убежище.

— Може би е по-добре да не палим огън — каза Дурник на Поулгара, докато водеха конете към прикритието — заради дима, пък и заради всичко останало.

Тя кимна в съгласие.

— Имаме нужда от топла храна — рече Поул, — но мисля, че ще трябва да изчакаме.

Закусиха с хляб и сирене и започнаха да се настаняват удобно, като се надяваха да проспят деня, за да могат да яздят отново през следващата нощ.

— Не бих отказал една баня — Силк изтърсваше пясъка от косата си.

Малкото момче го погледна леко намръщено. След това се приближи и му предложи кълбото.

— Задача? — попита то.

Силк внимателно скри ръце зад гърба си и поклати глава.

— Само тази дума ли знае? — Силк попита Поулгара.

— Така изглежда — отвърна му тя.

— Не виждам връзката — каза Силк. — Какво иска да каже?

— Вероятно са му повтаряли, че трябва да изпълни една задача — обясни тя, — да открадне кълбото. Предполагам, че Зедар му е повтарял това стотици пъти, още докато е бил бебе и думата се е запечатала в съзнанието му.

— Малко е объркващо — Силк продължаваше да държи ръцете си зад гърба. — Изглежда много на място понякога.

— Той като че ли не мисли по начина, по който мислим ние — заключи Поул. — Единствената цел в живота му е да предаде кълбото на някого. На когото и да е всъщност. — Тя се намръщи замислено. — Дурник, защо не се опиташ да му направиш някаква торбичка, в която да го сложи, и ще я при вържем на кръста му. Може би ако не е в ръцете му през цялото време, ще престане да мисли за кълбото толкова много.

— Разбира се — съгласи се Дурник. — Трябваше сам да се сетя.

Той се отправи към вързопите, извади изгорена кожена престилка и направи торбичка от едно голямо парче, което отряза от нея.

— Момче — каза той като свърши. — Ела тук.

Малкото момче изучаваше с любопитство един доста изсъхнал храст в горния край на хребета и не даваше вид да е чуло ковача.

— Ей, ти, Задача! — извика Дурник.

Момчето се огледа бързо, усмихна се и отиде при Дурник.

— Защо го нарече така? — попита любопитно Силк.

Дурник сви рамене.

— Той очевидно харесва тази дума и реагира, като я чуе. Мисля, че ще свърши работа, докато му измислим по-подходящо име.

— Задача? — попита детето и подаде кълбото на Дурник.

Дурник му се усмихна, наведе се и поднесе отворената торбичката към него.

— Пусни го тук, Задача — нареди той. — Ще го завържем здраво, за да не го загубиш.

Малкото момче със задоволство пусна кълбото в кожената торбичка.

— Задача — каза то сериозно.

— Предполагам — съгласи се Дурник. Той стегна здраво връзката на торбичката и я привърза към въжето, което момчето използваше за колан. — Ето това е, Задача. Сега всичко е сигурно и спокойно.

Задача огледа внимателно торбичката и я подръпна няколко пъти, като че ли да се увери, че е завързана здраво. После се засмя щастливо, обгърна с ръце врата на Дурник и го целуна по бузата.

— Добро момче — каза Дурник, който изглеждаше леко притеснен.

— Той е съвсем невинен — обади се леля Поул от мястото, където наглеждаше спящия Белгарат. — Той няма представа за разликата между доброто и злото, така че всичко му изглежда добро.

— Чудя се какво ли е да гледаш на света по този начин — замисли се Тайба и погали усмихнатото лице на момчето. — Никаква мъка, никакъв страх, никаква болка — просто обичаш всичко, което виждаш, защото вярваш, че всичко е добро.

Най-после Релг вдигна поглед. Притесненото изражение, което беше изписано върху лицето му от мига, в който спаси затрупаната жена, отстъпи място на обичайния фанатичен поглед на улгоса.

— Чудовищно — ахна той.

Тайба се обърна към него и погледът й стана по-суров.

— Какво чудовищно има в щастието? — попита тя настоятелно, като прегърна момчето.

— Ние не сме тук, за да бъдем щастливи — отвърна той, старателно избягвайки очите й.

— А за какво сме тук тогава? — предизвика го тя.

— За да служим на нашия Бог и да се пазим от греха.

Той упорито отказваше да я погледне, а гласът му прозвуча малко колебливо.

— Е, аз нямам бог — отвърна Тайба дръзко. — Вероятно това дете също няма бог, така че ако не възразяваш, ние двамата просто ще се опитаме да бъдем щастливи, а ако грехът се окаже част от щастието, какво от това?

— Нямаш ли срам? — попита задавено той.

— Аз съм това, което съм — отвърна тя — и няма да се извинявам, защото никой не ме е питал какво искам.

— Момче — Релг сграбчи детето, — махни се от нея веднага.

Тайба се изправи, лицето й се стегна още повече и тя се обърна дръзко към него.

— Какво си мислиш, че ще направиш? — попита тя настоятелно.

— Ще се боря с греха винаги, когато се сблъскам с него — заяви той.

— Грях, грях, грях! — избухна тя. — За това ли мислиш постоянно?

— Това е постоянната ми грижа. Боря се с него всеки миг.

Тя се изсмя.

— Колко досадно. Не можеш ли да измислиш нещо друго? О, забравих — добави тя с насмешка. — И всичките тези молитви, нали? Цялото бръщолевене за това колко си низък! Мисля, че отегчаваш този твой УЛ ужасно много понякога, знаеш ли?

Релг вдигна юмрук ядосано.

— Никога не споменавай името на УЛ отново!

— Ще ме удариш ли за това? Няма да има голямо значение. Хората са ме удряли през целия ми живот. Давай, Релг. Защо не ме удариш? — Тя вдигна към него мръсното си лице.

Ръката на Релг се отпусна.

Усещайки превъзходството си, Тайба постави ръце на деколтето на грубата сива рокля, която Поулгара й беше дала.

— Мога да те спра, Релг! — започна да развързва роклята. — Погледни ме. И без друго постоянно ме гледаш, виждала съм как се впиват очите ти в мен. Можеш да ме наричаш, както искаш и да разправяш, че съм грешница, но въпреки това ме зяпаш. Погледни тогава. Не се крий. — Тя продължи да разхлабва роклята си — Ако си освободен от греха, не би трябвало изобщо да се притесняваш от тялото ми.

Очите на Релг щяха да изхвръкнат.

— Тялото ми не ме притеснява, но теб явно те травмира, не е ли така? Къде е прегрешението тогава — в моя или в твоя мозък? Мога да те удавя в грях, когато си поискам. Просто трябва да направя това. — И тя разтвори роклята си.

Релг се обърна, като издаваше странни звуци.

— Не искаш ли да гледаш, Релг? — присмя му се Тайба, докато той тичаше навън.

— Солидно оръжие имаш, Тайба — поздрави я Силк.

— Това е единственото оръжие, което имах в робските килии — отвърна му тя. — Научих се да го използвам, когато се наложи.

Закопча старателно роклята си и се обърна към Задача, сякаш нищо не се беше случило.

— Какъв е целият този шум? — измърмори Белгарат и се надигна леко. Всички се обърнаха бързо към него.

— Релг и Тайба проведоха една теологична дискусия — отговори весело Силк. — Крайните аргументи бяха много интересни. Ти как си?

Но старият човек беше потънал в сън отново.

— Поне започна да идва на себе си — отбеляза Дурник.

— След няколко дни ще се възстанови напълно — каза Поулгара и постави ръка на челото му. — Още е много слаб.

Гарион спа през по-голямата част от деня, завит с одеялото си върху каменната земя. Когато студът и най-вече неудобната скала под бедрото му го събудиха, най-после беше късен следобед. Силк стоеше на пост при устието на дефилето и се взираше в черния пясък и сивкавата солена пръст, но всички останали спяха. Докато слизаше тихо към мястото, където седеше Силк, Гарион видя, че леля Поул спеше прегърнала Задача и прогони моментния пристъп на ревност. Тайба измърмори нещо, докато минаваше покрай нея, но с един бърз поглед разбра, че не е будна. Тя лежеше недалече от Релг и в съня си сякаш беше протегнала ръце към спящия улго.

Малкото остро лице на Силк изглеждаше бодро, без никакви признаци на умора.

— Добро утро! — измърмори той. — Или каквото е там.

— Никога ли не се изморяваш? — попита тихо Гарион, за да не събуди останалите.

— Поспах малко — отвърна му Силк.

Дурник се измъкна от навеса и се присъедини към тях, като се прозяваше и търкаше очи.

— Ще те сменя — каза той на Силк. — Забеляза ли нещо?

Той присви очи срещу залязващото слънце.

Силк вдигна рамене.

— Няколко мурги. Бяха на юг от нас. Мисля, че никой не е открил следите ни все още. Май ще трябва да ги направим по-явни.

Гарион почувства странна потискаща тежест във врата. Огледа се притеснено наоколо. И тогава без никакво предупреждение го проряза силна болка, която сякаш премина през мозъка му. Пое си дълбоко дъх и засили волята си, опитвайки се да отблъсне атаката.

— Какво става? — попита Силк.

— Гролим — изръмжа Гарион и събра цялата си воля, като че ли се подготвяше за битка.

— Гарион! — Това беше леля Поул и гласът и звучеше притеснено.

Той се обърна и се скри обратно под навеса, а Силк и Дурник го следваха по петите.

Беше се изправила и обгърнала Задача с ръце, сякаш да го защити от нещо.

— Гролим беше, нали? — попита настоятелно Гарион, а гласът му звучеше малко пискливо.

— Повече от един — отвърна тя напрегнато. — Сега, когато Ктучик е мъртъв, йерарсите контролират гролимите. Те обединиха своята воля и се опитаха да убият Задача.

Останалите, събудени от силния й вик, се запрепъваха към оръжията си.

— Защо преследват момчето? — попита Силк.

— Знаят, че единствено той може да докосва кълбото. Мислят си, че ако момчето умре, няма да можем да го изнесем от Ктхол Мургос.

— Какво ще правим? — попита я Гарион и се огледа безпомощно.

— Аз ще се концентрирам върху защитата на детето — каза му тя. — Отдръпни се от мен, Гарион.

— Какво?

— Стой настрани от мен. — Тя се наведе и описа в пясъка кръг около себе си и момчето. — Чуйте ме всички! Докато не се справим с това, никой да не пристъпва в кръга. Не искам някой от вас да пострада.

Изправи се и белият кичур в косата й сякаш проблесна.

— Почакай — извика Гарион.

— Не смея. Може да атакуват всеки момент. От теб зависи да защитиш дядо си и останалите.

— Аз?

— Ти си единственият, който може да го направи. Ти имаш силата за това. Използвай я! — Тя вдигна ръка.

— Колко трябва да отблъсна? — попита Гарион, но в същия миг почувства внезапния пристъп на болка и странното бучене в мозъка си, тъй като леля Поул вече беше отдръпнала своята воля.

Въздухът около нея засия и затрептя като топлинни вълни в летен следобед. Гарион можеше да почувства кръга, който се затваряше около дъщерята на магьосника.

— Лельо Поул? — обърна се той към нея. После повиши глас и извика: — Лельо Поул!

Тя поклати глава и посочи ушите си. Поулгара сякаш казваше нещо, но звукът не можеше да премине през блестящия щит, който беше издигнала около себе си.

— Колко са? — попита Гарион, като изговаряше думите бавно и изразително.

Тя вдигна двете си ръце, беше свила само единия си палец.

— Девет?

Тя кимна и загърна малкото момче с мантията си.

— Е, Гарион? — попита Силк с проницателен поглед. — Какво ще правим сега?

— Защо питаш мен?

— Чу какво каза тя. Белгарат е все още замаян, а Поул е заета. Ти командваш сега.

— Аз?

— Какво ще правим? — настоятелно попита Силк. — Трябва да се научиш да вземаш решения.

— Не знам — Гарион вдигна ръце безпомощно.

— Никога не признавай такова нещо — каза му Силк. — Действай така, сякаш знаеш какво правиш.

— Ами ще изчакаме да се стъмни, предполагам, и тогава ще продължим в същата посока.

— Ето, това е — усмихна се Силк. — Виждаш ли колко е лесно?

ГЛАВА 3

Когато потеглиха през черния пясък на погубената земя и хапещия студ, ниско над хоризонта надничаше най-красивият лунен сърп. Гарион определено не се чувстваше много удобно в ролята, която Силк му беше отредил. Смяташе, че това не е нужно, тъй като всички знаеха къде отиват и какво трябва да направят. Ако се появеше потребност от водач, беше съвсем логично Силк да поеме тази роля. Но вместо това дребното човече стовари цялото бреме съвсем недвусмислено върху плещите на Гарион и сега го наблюдаваше как се справя.

Малко след полунощ налетяха на отряд мурги. Бяха шестима, яздеха в галоп по ниския южен хребет и връхлетяха върху групата на Гарион. Барак и Мандорален им отвърнаха с откровената жестокост на тренирани войници, мечовете им изскочиха от ножниците със свистене, за да се сблъскат с метален звън в облечените в ризници тела на изненаданите мурги. Когато Гарион се опита да извади своя меч, видя как един от натрапниците се свлече от седлото, друг ревеше от болка и изненада и залитна бавно назад, като се държеше за гърдите. Докато мъжете се сражаваха в мрака, нощта се изпълни с викове, силни писъци и цвилене на изплашени коне. Един мург обърна коня си, готов за бягство, но Гарион, без да се замисли, спря жребеца и вдигна меча си. Отчаяният мург размаха своя меч като обезумял, но Гарион лесно парира зле насочения удари острието на меча му перна рамото на противника като камшик. Чу се успокоителното скърцане от сблъсъка на острието и металната броня на мурга. Гарион умело парира още един непохватен удар и отвърна, като поряза лицето на нападателя. Всички наставления, които беше получил от приятелите си, се сляха в един усъвършенстван стил, който наподобяваше отчасти поведението на война черек, отчасти на арендец и на алгар. Но безспорно това беше стилът на Гарион. Изплашеният мург започна да се бори още по-отчаяно. Гарион парираше с лекота всяка негова атака и светкавично му отвръщаше с онези бързи удари, които неизбежно предизвикваха кървене. Докато се сражаваше, Гарион усети как в гърдите му се надига диво тържество, което кипеше във вените му и предизвикваше огнен вкус в устата му.

Тогава Релг се втурна иззад сянката и при сблъсъка наруши равновесието на мурга, а после заби извития си като кука нож под ребрата на мъжа. Мургът се присви бързо, потрепери и се свлече мъртъв от седлото.

— Защо го направи? — попита Гарион, без да се замисли. — Това беше моят мург.

Барак, който наблюдаваше касапницата, се засмя и внезапният му изблик на веселие прозвуча изненадващо в мрака.

— Той започва да се държи жестоко с нас, не мислите ли?

— Все пак уменията му са забележителни — рече Мандорален одобрително.

Духът на Гарион се разпали. Огледа се нетърпеливо, търсейки още някой, с когото да се бие, но всички мурги бяха вече мъртви.

— Сами ли бяха? — попита той настоятелно и малко задъхано. — Искам да кажа, имаше ли други след тях? Може би трябва да отидем да проверим.

— Ние искаме да открият следите ни все пак — напомни му Силк. — Естествено, това зависи от теб, Гарион, но ако избием всички мурги в околността, няма да има кой да докладва в Рак Ктхол в каква посока сме поели, нали така?

— О! — Гарион се почувства малко глупаво — Забравих за това.

— Трябва да мислиш за големия план, Гарион, а не да се разпиляваш покрай тези дребни странични приключения.

— Може би малко се поувлякох.

— Добрият водач не може да си позволява такова нещо.

— Добре. — Гарион се почувства малко неловко.

— Исках да се уверя, че си ме разбрал, това е всичко.

Гарион не отговори, но започна да долавя какво беше онова нещо у Силк, което дразнеше Белгарат толкова много. Водачеството си беше достатъчна тежест и без постоянните иронични забележки на дребното човече с лице на невестулка, които още повече усложняваха нещата.

— Добре ли си? — Тайба попита Релг със странна нотка на загриженост в гласа.

Улгото продължаваше да стои на колене до трупа на мурга, когото беше убил.

— Остави ме на мира — Отвърна й той рязко.

— Не бъди глупак. Ранен ли си? Дай да видя.

— Не ме докосвай! — той се отдръпна от протегнатата й ръка. — Белгарион, накарай я да се махне от мен.

Гарион вътрешно изстена.

— Какво има сега? — попита той.

— Аз убих този човек — отвърна Релг. — Има някои неща, които трябва да направя, определени молитви, за да се пречистя. Тя ми пречи.

Гарион потисна желанието си да наругае някого.

— Моля те, Тайба — каза той възможно най-спокойно, — просто го остави на мира.

— Исках само да видя дали е добре — Отвърна тя малко сприхаво. — Не съм го наранявала.

На лицето й имаше странно изражение, което Гарион не би могъл да разбере.

Тайба се усмихна леко, гледайки към коленичилия улго. Без предупреждение, тя отново протегна ръка към него.

Релг се отдръпна.

— Не! — извика той.

Тайба се засмя с кратък гърлен звук и отмина, като си тананикаше тихичко.

След като Релг изпълни ритуалите си за пречистване на мъртвото тяло на мурга, се качиха отново на конете и продължиха. Лунният рог беше високо в студеното небе и хвърляше бледа светлина върху черните пясъци, а Гарион непрестанно се оглеждаше и се опитваше да долови всяка опасност, която можеше да ги дебне наоколо. Поглеждаше често към леля Поул, искаше му се да не е така напълно откъсната от него, но тя изглеждаше изцяло погълната от изграждането на щита на волята. Поул яздеше притиснала Задача плътно до себе си, а погледът й беше далечен, неразгадаем. Гарион погледна с надежда към Белгарат, но старият човек нямаше и най-малка представа за заобикалящата го действителност, въпреки че идваше на себе си от време на време. Гарион въздъхна и погледът му стана отново напрегнат и съсредоточен. Яздеха в самия край на нощта, в хапещия студ, осветени от оскъдната лунна светлина, а звездите блещукаха като ледени точки в небето над тях.

Изведнъж Гарион усети бучене в главата си, един звук, който имаше странно ехо, а щитът на силата, който се издигаше около леля Поул, затрептя с грозен оранжев пламък. Внезапно и рязко той събра цялата си воля и изрече една единствена дума. Нямаше никаква представа коя точно дума беше използвал, но изглежда тя свърши работа. Подобно на кон, който разгонва ято хранещи се птички, волята му разпръсна мощната мисловна атака срещу леля Поул и Задача. С тази атака беше ангажиран повече от един мозък, той го усети, но това като че ли не беше от значение. Гарион изпита моментно разочарование, дори страх, когато обединените сили на нападателите на леля Поул се разпаднаха и се отдръпнаха.

— Не беше зле — отбеляза гласът в ума му. — Малко тромаво може би, но никак не беше зле.

— Това е първият случай, в който го правя — отвърна му Гарион. — С повече практика ще стана по-добър.

— Не бъди прекалено самоуверен — посъветва го сухо гласът и изчезна.

Ставаше все по-силен и в това нямаше никакво съмнение. Лекотата, с която успя да разпръсне обединената воля на онази група от гролими или йерарси, както ги нарече леля Поул, го изуми. Едва-едва започваше да разбира какво имаха предвид леля Поул и Белгарат, като използваха думата „талант“. Изглежда съществуваше определен капацитет, граница, отвъд която повечето магьосници не можеха да преминат. С известна изненада Гарион осъзна, че е значително по-силен от мъжете, които бяха практикували това изкуство в продължение на векове, а той току-що беше започнал да се докосва до възможностите на таланта си. Само мисълта за това, какво би могъл да направи, предизвикваше нещо повече от страх.

Караше го да се чувства и по-сигурен. Изправи се на седлото и продължи да язди малко по-уверено. Може би не е чак толкова лошо да бъдеш водач все пак. Нужно е малко време, за да свикнеш, но веднъж като разбереш какво искаш, изобщо не изглежда толкова трудно.

Следващата мисловна атака започна, когато на изток хоризонтът започна да изсветлява. Леля Поул, конят и малкото момче бяха погълнати от непрогледния мрак. Гарион отвърна веднага, като този път прибави една презрителна закачка към обединените умове, които бяха предизвикали атаката. Той почувства прилив на самодоволство при изненадата и болката на техните мисли, които се отдръпнаха след бързия му ответен удар. Можа да ги види — само за миг — деветима много възрастни мъже в черни туники, насядали около маса в някаква стая. Една от стените на стаята имаше пукнатина, а част от тавана беше паднала по време на земетресението, което беше разтърсило Рак Ктхол. Осем от деветимата зли мъже изглеждаха изненадани и изплашени, а деветият беше припаднал. Тъмнината, която обгръщаше леля Поул, се разпръсна.

— Какво правят? — попита го Силк.

— Опитват се да преминат през щита на леля Поул — отвърна му Гарион. — Но аз им дадох повод за размисъл.

Изпитваше известно задоволство от това, което беше направил.

Силк го погледна проницателно с присвити очи.

— Не прекалявай, Гарион — посъветва го той.

— Все някой трябваше да направи нещо — запротестира Гарион.

— Така е. Само се опитвам да ти кажа, че не бива да губиш перспективата на нещата.

Назъбената стена на върховете, която оформяше западния край на погубената земя, се виждаше ясно, тъй като светлината се прокрадваше нагоре в източната половина на небето. Гарион попита Дурник:

— Колко е далече според теб?

Ковачът хвърли бегъл поглед към планините пред тях.

— Поне две или три левги — изчисли той. — На тази светлина разстоянията заблуждават.

— Е? — попита Барак. — Ще се крием ли през деня тук или ще продължаваме?

Гарион се замисли.

— Ще променим ли посоката, като стигнем до планините? — попита той Мандорален.

— Може би ще е по-добре да продължим досегашния си маршрут за известно време — отвърна рицарят замислено. — Естествена граница като тази, която лежи пред нас, може да привлече вниманието и да предизвика нещо повече от една безобидна проверка пътьом.

— Това е добър довод — съгласи се Силк.

Гарион се почеса по бузата и забеляза, че бакенбардите му са израснали отново.

— Може би трябва да спрем тук тогава — предложи той. — Щом залезе слънцето, можем да продължим, да се изкачим в планините и тогава да спрем за почивка. Утре сутринта, когато слънцето изгрее, можем да променим маршрута. Тогава ще има достатъчно светлина, за да виждаме какви следи оставяме и да можем да ги прикрием.

— Планът изглежда добър — подкрепи го Барак.

— Да го изпълним тогава — взе решението Гарион.

Потърсиха друг хребет и друга клисура и отново замаскираха палатките си. Въпреки че беше изморен, Гарион не искаше да заспи. Притискаха го не само отговорностите на водач, а и усещането, че е възможна нова атака на йерарсите, докато спи. Другите разгъваха одеялата си, а той обикаляше напред-назад съвсем безцелно, като се спираше да погледне леля Поул, която седеше подпряна на една голяма скала, прегърнала спящия Задача и зад своя трептящ щит изглеждаше далечна като луната над нея. Гарион въздъхна и се отправи към входа на клисурата, където Дурник се грижеше за конете. Беше му хрумнало, че всички те зависят от доброто състояние на конете — така вече имаше нещо друго, за което да се притеснява.

— Как са те? — попита го Гарион, като се приближи.

— Понасят го много добре — отвърна Дурник. — Все пак изминали са дълъг път и на някои започва да им личи.

— Можем ли да направим нещо за тях?

— Една седмица почивка на хубава ливада може би — отговори Дурник, като се усмихна тъжно.

Гарион се засмя.

— Мисля, че на всички ще ни се отрази добре едноседмична почивка на хубава ливада.

— Ти наистина си пораснал, Гарион — отбеляза Дурник, като вдигаше поредното копито, за да го прегледа за наранявания.

Гарион погледна ръката си и забеляза, че китката му стърчи един-два инча от ръкава.

— Повечето дрехи са ми съвсем добре — отвърна той.

— Нямах това предвид — поколеба се Дурник. — Какво е усещането, Гарион? Да можеш да караш другите да правят нещата по твоя начин.

— Това ме плаши, Дурник — призна Гарион тихо. — Аз наистина не съм искал всичко това, но никога не съм имал избор.

— Знаеш ли, не трябва да му позволяваш да те плаши — каза Дурник и постави внимателно на земята конското копито. — Ако това е част от теб, то просто е част от теб — също като да си висок или да имаш руса коса.

— Не е съвсем така, Дурник. Височината и русата коса не могат да наранят никого. Това може.

Дурник се загледа в дългите сенки на хребета, които се простираха срещу току-що изгрялото слънце.

— Трябва да се научиш да бъдеш внимателен, това е всичко. Когато бях на твоите години, установих, че съм доста по-силен от другите млади мъже в селото, вероятно защото работех в ковачницата. Не исках да наранявам никого и затова никога не се борех с приятелите си. Един от тях мислеше, че съм страхливец и в продължение на около шест месеца ме предизвикваше, докато най-накрая избухнах.

— Пребори ли се с него?

Дурник кимна.

— Не може да се нарече точно състезание. Когато всичко свърши, той разбра в крайна сметка, че не съм страхливец. Дори отново станахме добри приятели, след като всичките му кости зараснаха и свикна с липсващите си зъби.

Гарион се изкиска, а Дурник се усмихна печално в отговор.

— Разбира се, след това се срамувах от себе.

Гарион почувства изключителна близост с този обикновен мъж. Дурник беше най-старият му приятел, човек, на когото можеше да разчита винаги.

— Това, което се опитвам да кажа, Гарион — продължи той сериозно, — е, че не можеш да из живееш живота си в страх от това, което си. В такъв случай рано или късно ще се появи някой, който няма да те разбере и ще трябва да му доказваш, че това, от което се страхуваш, не е той. А когато се стигне дотам, ще стане много по-лошо за теб, пък и за него също.

— Както стана с Ашарак?

Дурник кимна.

— Винаги е добре през живота си да бъдеш такъв, какъвто всъщност си. Не е редно да се държиш така, сякаш си нещо повече, но не бива и да се подценяваш. Разбираш ли сега какво се опитвам да ти кажа?

— Основният проблем, изглежда, е в това да откриеш какъв точно си — отбеляза Гарион.

Дурник се усмихна отново и се съгласи:

— Точно това води до много проблеми понякога.

Изведнъж усмивката изчезна от лицето му и той започна да диша тежко. После падна, гърчейки се на земята, притиснал ръце към стомаха си.

— Дурник! — изкрещя Гарион — Какво става?

Но Дурник не можеше да му отговори. Лицето му беше пепеляво и разкривено от агонията.

Гарион почувства странно, непознато напрежение и изведнъж разбра. Тъй като им пречеха да погубят Задача, йерарсите насочваха своята атака към останалите с надеждата, че леля Поул ще свали щита си. Страшен гняв забушува в гърдите му. Кръвта му сякаш гореше, а от устните му излезе гневен вик.

— Спокойно! — Отново беше гласът вътре в мозъка му.

— Какво да правя?

— Излез на светло.

Гарион не разбра какво точно означава това, но изтича между конете и застана под бледата утринна светлина.

— Скрий се в сянката си!

Той погледна сянката, която падаше на земята пред него, и се подчини на гласа. Не знаеше как точно го беше направил, но беше прелял цялата си воля и съзнание в сянката.

— Сега проследи мисълта им по обратния път и им отвърни. Бързо!

Изведнъж Гарион почувства, че лети. Затворен в сянката си, той докосна все още гърчещия се Дурник и като куче, което души наоколо, улови посоката на обединената мисъл, повалила приятеля му, и профуча във въздуха обратно, хиляди километри назад в погубената земя, към развалините на Рак Ктхол. Сякаш нямаше тегло и всичко, което виждаше, имаше странен лилав оттенък.

Гарион усети своята безмерност, когато влезе в стаята с разрушени стени, където деветима мъже в черни роби седяха и се опитваха да концентрират силата на своите умове, за да убият Дурник. Очите на всички бяха втренчени в огромен рубин, голям почти колкото човешка глава, който блестеше в средата на масата, около която седяха мъжете. Полегатите лъчи на утринното слънце бяха изкривили и уголемили сянката на Гарион, така че той изпълваше единия ъгъл на стаята и дори се беше привел леко, за да се побере под тавана.

— Спрете! — извика Гарион на злите възрастни мъже. — Оставете Дурник на мира!

Стъписаха се от внезапната му поява и той усети как мисълта, която изпращаха към Дурник чрез камъка на масата, се разколеба и започна да се разпада. Гарион пристъпи заплашително към тях и видя, че се свиха в лилавата светлина на камъка, която забулваше всичко като облак.

Тогава един от възрастните мъже — много слаб, с дълга мръсна брада и съвсем голо теме — сякаш се съвзе от моментния уплах.

— Не се разсейвайте! — рече той троснато на другите. — Задръжте мисълта си върху сендара!

— Оставете го на мира! — извика Гарион.

— И кой го казва? — попита старецът със слабия си глас.

— Аз го казвам.

— И кой си ти?

— Аз съм Белгарион. Оставете приятелите ми на мира!

Старецът се изсмя и смехът му беше смразяващ като този на Ктучик.

— Всъщност, ти си просто сянката на Белгарион — поправи го той. — Известен ни е номерът на сянката. Можеш да си говориш и да заплашваш, колкото си искаш. Ти си просто безсилната сянка на Белгарион.

— Оставете ни на мира!

— И какво ще направиш, ако не те послушаме?

По лицето на стареца се изписа презрение и учудване.

— Прав ли е? — попита Гарион гласа в своя мозък.

— Може и да е прав, а може и да не е — отвърна му гласът. — Няколко души са успели да преминат отвъд границата. Няма да разбереш дали и ти можеш да го направиш, ако не опиташ.

Въпреки силния си гняв, Гарион не искаше да убива никого.

— Лед! — каза той, като се концентрира върху идеята за студ и насочи волята си срещу старците.

Усещането беше странно, едва доловимо, почти безплътно, а бученето беше глухо и слабо.

Плешивият старец поклати глава с насмешка. Гарион изскърца с нереалните си зъби и си пое дълбоко въздух с изключителна съсредоточеност.

— Гори! — каза той, като насочваше волята си.

Нещо проблесна и след това изведнъж лумна. Силата на Гарионовата воля избухна. Тя беше насочена не към самия старец, а по-скоро към бакенбардите му.

Йерархът скочи и отстъпи назад, залитайки и възкликна с дрезгавия си глас, като отчаяно се опитваше да се пребори с пламъците по брадата си.

Обединената мисъл на йерарсите се разпадна, тъй като останалите скочиха бързо изумени. Мрачен, Гарион събра нарастващата си воля и започна да нанася удари около себе си с изключително дългите си ръце. Запремята йерарсите по грубия каменен под, блъскаше ги в стените. Те пищяха от страх, тичаха насам-натам и се опитваха да избягат, но той се пресягаше, сграбчваше ги един по един и им налагаше своето наказание. Потънал в странно безпристрастие, Гарион дори натика един от тях в процепа на скарата с главата напред, като продължаваше да го бута навътре, докато останаха да стърчат само чифт ритащи крака.

Когато приключи, се обърна към плешивия йерарх, който най-после беше успял да се справи с последните пламъци в брадата си.

— Това е невъзможно, невъзможно — запротестира йерархът слисано. — Как го направи?

— Казах ти, аз съм Белгарион. Мога да правя неща, които ти дори не можеш да си представиш.

— Скъпоценният камък — каза му гласът. — Те използват камъка, за да насочат атаката си. Унищожи го.

— Как?

— Той просто не може да издържи още дълго.

Гарион внезапно осъзна, че вижда вътрешността на все още проблясващия рубин на масата. Забеляза тънките линии, които се бяха появили от силата на напрежението, и разбра. Съсредоточи волята си и изля целия си гняв върху него. Камъкът лумна, облян в светлина, и започна да пулсира, тъй като силата в него нарастваше. После експлодира с мощен взрив и се разпадна на късчета.

— Не! — изстена гологлавият старец. — Идиот! Този камък е незаменим.

— Чуй ме, стари човече — каза Гарион с ужасен глас, — трябва да ни оставиш на мира. Ще престанеш да ни преследваш и да се опитваш да нараниш някой от нас. — Протегна ръката на сянката си и я промуши направо в гърдите на плешивия старец. Можеше да усети как сърцето му пърха като сърце на уплашена птичка, дишането му беше неравномерно, защото дъхът му спираше. Йерархът зяпна от ужас при вида на ръката, която стърчеше от гърдите му. Гарион разтвори длан и разпери широко пръстите си. — Разбираш ли ме?

Йерархът измърмори нещо и се опита да сграбчи ръката, но пръстите му не успяха да хванат нищо.

— Разбираш ли ме? — повтори Гарион и внезапно сви пръстите си в юмрук.

Йерархът изпищя.

— Ще ни оставиш ли на мира?

— Моля те, Белгарион! Не издържам повече! Умирам!

— Ще ни оставиш ли на мира? — отново попита Гарион настойчиво.

— Да, да, ще направя всичко, което пожелаеш, но моля те, спри! Умолявам те! Ще направя всичко. Моля те!

Гарион разтвори юмрук и извади ръката си от гърдите на йерарха, който дишаше учестено. Вдигна ръката си като лапа на хищен звяр точно пред лицето на стареца.

— Погледни тази ръка и я запомни — каза той със смразяващо тих глас. — Следващия път ще бръкна в гърдите ти и ще ти извадя сърцето.

Йерархът отстъпи назад, а очите му се изпълниха с ужас, докато гледаше втренчено ужасната ръка.

— Обещавам ти! — заекна той. — Обещавам.

— Животът ти зависи от това — каза му Гарион.

После се обърна и отлетя в свободното пространство обратно към приятелите си. Съвсем внезапно се озова при входа на дефилето, загледан в сянката си, която бавно са връщаше обратно на земята пред него. Лилавата мъгла се беше вдигнала. Странното беше, че дори не се чувстваше изморен.

Дурник си пое дъх накъсано и се опита да се изправи. Гарион се обърна бързо и изтича при приятеля си.

— Добре ли си? — попита той, като сложи ръка на рамото на ковача.

— Сякаш един нож ме режеше отвътре — отвърна Дурник с треперещ глас. — Какво беше това?

— Йерархите на гролима се опитваха да те убият.

Дурник се огледа наоколо с изплашен поглед.

— Не се притеснявай, Дурник. Няма да го направят втори път.

Гарион му помогна да се изправи и двамата тръгнаха към вътрешността на дефилето.

Леля Поул гледаше право в него, докато двамата се приближаваха. Погледът й беше всепроникващ…

— Израстваш много бързо — каза му тя.

— Трябваше да направя нещо — отвърна той. — Какво стана с твоя щит?

— Изглежда, че вече не ми е нужен.

— Не беше зле — рече Белгарат.

Старецът седеше. Изглеждаше слаб и отнесен, но погледът му беше буден.

— Някои неща бяха малко екзотични, но като цяло изобщо не беше зле. Това с ръката беше малко прекалено все пак.

— Исках да съм сигурен, че е разбрал, че говоря сериозно. — Гарион почувства огромно облекчение от факта, че дядо му беше дошъл в съзнание.

— Мисля, че го убеди — каза сухо Белгарат. — Има ли нещо за ядене? — обърна се той към леля Поул.

— Добре ли си, дядо? — попита го Гарион.

— Като оставим настрана това, че се чувствам като току-що излюпено пиленце и гладен като вълчица, която кърми девет малки, се чувствам съвсем добре — отвърна Белгарат. — Наистина бих могъл да хапна нещо, Поулгара.

— Ще видя какво мога да намеря, татко — каза му тя и се обърна към багажа.

— Не знам дали ще има нужда да готвиш — добави магьосникът.

Малкото момче се взираше в Гарион с любопитство, а сините му очи изглеждаха сериозни и леко озадачени. Изведнъж се засмя и се вгледа в лицето на Гарион с усмивка.

— Белгарион — изрече то.

ГЛАВА 4

— Не съжаляваш ли? — Силк заговори Гарион същата вечер, докато яздеха към високите върхове, които се очертаваха ясно на светлината на блещукащите звезди.

— Да съжалявам за какво?

— За това, че беше водач за толкова кратко време?

Силк го наблюдаваше с любопитство, откакто залязващото слънце сигнализира, че е време да подновят пътуването си.

— Не — отвърна Гарион, без да е съвсем сигурен какво точно има предвид дребният мъж. — Защо трябва да съжалявам?

— Много е важно човек да опознае себе си, Гарион — рече Силк. — Силата може да се окаже сладка за някой мъж, но ако не му дадеш възможност да опита, никога няма да можеш да разбереш как би се справил той с властта.

— Не разбирам защо си правиш този труд. Не мисля, че ще ми се налага често да поемам ролята на водач.

— Човек никога не знае, Гарион. Човек никога не знае.

Продължаваха да яздят през безплодните черни пясъци на погубената земя към планината, която се мержелееше в далечината. Луната се издигаше високо над главите им, а светлината й беше студена и бяла. В близост до границите на мъртвата земя имаше няколко ниски трънливи храсти, който се бяха сгушили до пясъка, посребрени от скреж. Оставаше около час до полунощ, когато най-после стигнаха до скалите. Копитата на конете трополяха, докато се отдалечаваха нагоре от пясъчната пустош. Когато се изкачиха на първия хребет, спряха и погледнаха назад. Покритата с мрак пустош зад тях беше осеяна с огньовете на мургите и можеха да видят фенерите, които вървяха по следите си.

— Бях започнал да се притеснявам — каза Силк на Белгарат, — но изглежда са открили следите ни все пак.

— Да се надяваме, че няма да ги изгубят отново — отвърна възрастният мъж.

— Всъщност няма голяма вероятност. Направих ги съвсем очевидни.

— Понякога мургите могат да бъдат независими.

Белгарат се беше възстановил почни напълно, но Гарион забеляза колко отпуснати бяха раменете му и се зарадва, че не смятаха да пътуват цялата нощ.

Планините, към които яздеха, бяха безплодни и каменисти като онези, които се простираха на север. По земята проблясваха парчета скали и късчета алкали, а студеният вятър сякаш виеше безспирно между скалите и развяваше грубия плат на мургските роби, които използваха за прикритие. Продължиха напред, докато не навлязоха във вътрешността на планината. Няколко часа преди да се разсъмне спряха да си починат и да изчакат изгрева на слънцето.

Когато на изток се появиха първите слаби слънчеви лъчи, Силк тръгна напред, яхнал своя кон, и между две жълтеникави скали откри процеп, който водеше на северозапад. Веднага щом той се върна, всички се качиха на конете отново.

— Мисля, че вече можем да съблечем това — каза Белгарат, като свали робата си.

— Дайте ми ги — предложи Силк, като хвана здраво юздите на коня си. — Процепът е напред по тази пътека — посочи той. — Ще ви настигна след няколко часа.

— Къде отиваш? — попита го Барак.

— Ще оставя още фалшиви следи — отвърна Силк. — А после ще ви последвам и тъкмо ще се уверя, че не сте оставили дири. Няма да се бавя дълго.

— Имаш ли нужда от компания? — предложи огромният мъж.

Силк поклати глава.

— Сам се движа по-бързо.

— Въди внимателен!

Силк се изхили:

— Аз винаги съм внимателен.

Събра мургските одежди от всички и изчезна на запад. Цепнатината, през която яздеха, се оказа корито на поток, изсъхнал преди хиляди години. Водата се беше врязала в скалата, разкривайки един след друг пластове червен, кафяв и жълт камък, които лежаха на ивици един върху друг. Тропотът от копитата на конете се чуваше силно, докато яздеха между двете скали, а вятърът свиреше, преминавайки през процепа.

Тайба яздеше редом с Гарион. Трепереше цялата и беше придърпала наметалото, което той й беше дал, плътно около раменете си.

— Винаги ли е толкова студено? — попита тя с широко отворени виолетови очи.

— През зимата да — отвърна й той. — Предполагам, че през лятото е доста горещо по тия места.

— Температурата в килиите беше винаги една и съща. Никога не знаехме кой сезон е.

Криволичещото корито зави рязко надясно и групата се озова с лице срещу току-що изгрялото слънце. Тайба ахна.

— Какво има? — попита я Гарион.

— Светлината — изплака тя и покри с ръце лицето си. — Като огън в очите ми е.

Релг, който яздеше точно пред тях, също прикриваше очи от слънцето. Той погледна през рамо към жената и рече:

— Ето!

Извади една от лентите, които той самият връзваше обикновено през очите си, когато яздеха срещу слънцето, и й я подаде.

— Покрий лицето си с това, докато се скрием отново под сянката.

Гласът му прозвуча неутрално.

— Благодаря ти! — Тайба завърза лентата на очите си. — Не знаех, че слънцето може да бъде толкова ярко.

— Ще свикнеш — каза й Релг. — Просто трябва малко време. Опитай се да пазиш очите си през първите няколко дни.

Той се канеше да се обърне и да продължи напред, но изведнъж я погледна любопитно:

— Никога ли не си виждала слънцето?

— Не — отвърна тя. — Но другите роби са ми разправяли за него. Мургите не използват жени за работа, така че аз никога не съм напускала килията си. А там винаги беше тъмно.

— Трябва да е било ужасно — потръпна Гарион.

Тя сви рамене.

— Тъмнината не беше толкова лоша. Светлината беше това, от което се страхувахме. Светлината означаваше, че мургите идват с фенери, за да отведат някого в храма за жертвоприношение.

Пътеката, по която вървяха, зави отново и навлязоха в сенчест участък.

— Благодаря ти — каза Тайба на Релг, като махна лентата от очите си и му я подаде.

— Задръж я. Вероятно скоро пак ще ти потрябва.

Гласът му звучеше странно приглушен, в очите му имаше необичайна нежност. Докато я гледаше, отнесеният израз се връщаше отново на лицето му.

Гарион тайно ги наблюдаваше, още откакто напуснаха Рак Ктхол. Знаеше, че независимо от усилията, които полага, Релг не можеше да откъсне поглед от жената мараг, която против волята си беше спасил от участта да бъде погребана жива в пещерите. Макар че продължаваше да говори с гръмки слова против греха, думите му вече не звучаха като пълно заклеймяване. Думите му вече бяха нещо повече от механично повторение на заучени фрази. Гарион беше забелязал, че от време на време дори тези фрази звучаха неубедително, когато дълбоките виолетови очи на Тайба се впиваха в лицето на улгоса. От своя страна Тайба беше видимо озадачена. Начинът, по който Релг отхвърли простичката й благодарност, я беше обидил, ядът й беше силен и се прояви още в онзи момент. Внимателните му изучаващи погледи, от друга страна, й казваха неща, различни от значението на думите, които устните му изговаряха. Очите му казваха едно, но устните му говореха съвсем друго. Той я объркваше, тя не знаеше на погледа му ли да отвърне или на думите му.

— Значи си прекарала целия си живот в тъмнина? — попита Релг с любопитство.

— По-голямата част — отвърна тя. — Видях лицето на майка си само веднъж, в деня, в който мургите дойдоха, за да я отведат в храма. След това бях сама. От всичко най-лошо е да си сам. Тъмнината е поносима, но само ако не си сам.

— На колко години беше, когато отведоха майка ти?

— Не съм сигурна. Трябва да съм била почти жена, защото много скоро след това мургите ме дадоха на един роб, от когото бяха доволни. В кошарите имаше много роби, които правеха онова, което мургите искаха от тях, и бяха награждавани с повече храна или с жени. В началото плачех, но с времето се научих да приемам и това. Поне не бях сама.

Лицето на Релг се стегна и Тайба видя отново познатото изражение.

— Какво можех да направя? — попита го тя. — Когато си роб, тялото ти не ти принадлежи. Могат да го продават или да го дават на когото си поискат и нищо не можеш да направиш.

— Не е възможно да не е имало нещо, което си могла да направиш.

— Какво например? Нямах никакво оръжие, с което да се защитавам или да се самоубия, а не можех и да се обеся.

Тя погледна Гарион.

— Чувал ли си това? Няколко роби опитаха да се обесят, но просто изпаднаха в безсъзнание за малко и после отново започваха да дишат. Не е ли странно?

— Ти опита ли се да се бориш?

По някаква причина това беше изключително важно за Релг.

— Какъв щеше да е смисълът? Този роб, на когото ме дадоха, беше по-силен от мен. Просто щеше да ме бие, докато направя онова, което искаше.

— Трябвало е да се бориш — заяви разпалено Релг. — Болката е по-добра от греха, а да се предадеш по този начин е грях.

— Наистина ли? Ако някой те принуждава да направиш нещо няма начин да го избегнеш, грях ли е това наистина?

Релг понечи да отговори, но очите й, които го гледаха право в лицето, сякаш спряха езика му. Той се запъна, неспособен да издържи на погледа й. Внезапно обърна коня си и се отправи назад към товарните животни.

— Защо се бори така със себе си? — попита Тайба.

— Той е изцяло предан на своя бог. — обясни Гарион. — Страхува се от всичко, което може да му отнеме и частица от това, което смята, че дължи на УЛ.

— А този негов УЛ наистина ли е толкова ревнив?

— Не, не мисля, но Релг вярва, че е така.

Тайба нацупи чувствено устни и погледна през рамо след отдалечаващия се фанатик.

— Знаеш ли — каза тя, — мисля, че той всъщност се страхува от мен.

После се засмя със същия онзи приглушен и дяволит смях, вдигна ръце и прокара пръсти през лъскавата си черна като нощта коса.

— Никой не се е страхувал от мен досега. Никога. Мисля, че ми харесва. Ще ме извиниш ли? — тя обърна коня си и без да дочака отговор, хладнокръвно последва измъкващия се Релг.

Докато яздеше през тесния и криволичещ каньон, Гарион си мислеше за това, което се беше случило. Осъзнаваше, че Тайба притежава сила, за която никой от тях не подозираше, и заключи, че на Релг му предстоят много трудни моменти…

Подкара коня си в тръс към леля Поул, която яздеше напред, прегърнала Задача, за да сподели мислите си с нея.

— Това изобщо не е твоя работа, Гарион — каза му тя. — Релг и Тайба могат да се справят и без твоята помощ.

— Просто съм любопитен, това е всичко. Релг се разкъсва от противоречиви чувства, а Тайба е напълно объркана. Какво всъщност става между тях, лельо Поул?

— Нещо много необходимо — отвърна тя.

— Ти би могла да кажеш това почти за всичко, което се случва, лельо Поул.

Думите му прозвучаха като обвинение.

— Би могла да го кажеш и за начина, по който се караме със Се’Недра през цялото време, нали?

Леля Поул сякаш се забавляваше.

— Не е съвсем същото, Гарион — отговори тя. — Но и в това има известна необходимост.

— Това е абсурдно — каза той с насмешка.

— Така ли? Защо тогава вие двамата полагате толкова усилия, за да се вбесявате един друг?

Гарион не можа да й отговори, но всичко това го притесняваше. В същото време самото споменаване на името на Се’Недра изведнъж извика образа й и той осъзна, че всъщност тя му липсваше. Продължи да язди мълчаливо до леля Поул още известно време, потънал в меланхолия. Накрая въздъхна.

— И каква е тази въздишка?

— Всичко свърши, нали?

— Какво имаш предвид?

— Цялата тази история. Искам да кажа, че си върнахме кълбото. За това беше всичко, нали?

— Много по-сложно е, Гарион, има още много неща, които трябва да свършим, пък и още не сме излезли от Ктхол Мургос, не е ли така?

— Не си истински притеснена от това, нали?

Но изведнъж думите й като че ли отприщиха съмненията, които таеше и той. Гарион я погледна с внезапно прозрение.

— А какво ще стане, ако не го направим? — измърмори той. — Ако не успеем, искам да кажа. Какво ще стане със Запада, ако не успеем да върнем кълбото обратно в Рива?

— Ще бъде много неприятно.

— Ще избухне война, нали. Ангараците ще победят и гролимите ще бъдат навсякъде със своите ножове и олтари. — Мисълта за гролимите, които нападат фермата на Фалдор, го разгневи.

— Не се ядосвай за неща, които не са се случили още, Гарион. Хайде да се притесняваме за нещата едно по едно, какво ще кажеш?

— Но какво ще стане, ако…

— Гарион — каза тя и го погледна обидено. — Не прекалявай с „но ако“-тата, защото ще притесниш всички до смърт.

— Ти повтаряш „какво ще стане, ако…“ непрекъснато, когато говориш с дядо — обвини я той.

— Това е различно — отвърна Поулгара.

През следващите няколко дни яздиха усилено през поредица от проходи, а сухият хаплив студ ги притискаше като огромна тежест. Силк често се връщаше назад, за да провери дали ги преследват, но изглежда лъжливите следи бяха заблудили мургите. Най-после по обяд в един студен и мрачен ден, когато вятърът подритваше облаци от прах по хоризонта, стигнаха до просторна пуста равнина, през която се виеше южният път. Скриха се зад един малък хълм, докато Силк огледа бързо пътя напред. Мандорален се обърна към Белгарат, който отново беше облякъл доспехите си:

— Мислиш ли, че Таур Ургас се е присъединил към преследвачите ни?

— Трудно е да се каже със сигурност — отвърна старият магьосник. — Той е изключително непредсказуем човек.

— Напред по източния път има патрул от мурги — докладва Силк, като се върна. — Ще мине още около половин час, докато се скрият от погледа ни.

Белгарат кимна.

— Мислиш ли, че ще сме в безопасност, след като навлезем в Мишрак ак Тул? — попита Дурник.

— Не можем да разчитаме на това — отвърна Белгарат. — Гетел, кралят на тулите, се страхува от Таур Ургас, така че той едва ли ще повдигне въпроса за нарушаването на границите на страната му, ако Таур Ургас реши да ни преследва.

Изчакаха, докато мургите прекосиха ниския хребет на изток, и продължиха пътя си.

През следващите два дни яздиха на северозапад. След като навлязоха в земята на тулите, теренът стана все по-малко скалист. Далече зад гърба си виждаха издайническите облаци прах, които подсказваха за мургски преследвачи. Късно следобед в един мрачен ден достигнаха до върха на стръмната източна стена на скалата.

Барак погледна през рамо към облаците прах зад тях и спря коня си до Белгарат и попита:

— Колко трудно е слизането надолу към долината?

— Не е най-лесният път на света.

— Мургите са на по-малко от един ден разстояние от нас, Белгарат. Ако поемем надолу, те ще стигнат до върха, преди да сме успели да слезем.

Белгарат сви устни и се загледа в облаците прах на южния хоризонт.

— Може би си прав — каза той. — Може би ще е по-добре да обмислим нещата.

Той вдигна ръка, за да покаже на другите, че трябва да спрат.

— Време е да вземем няколко решения — каза им той. — Мургите са малко по-близо до нас, отколкото би ни се искало. Необходими са два-три дни, за да слезем до долината, а има места, в които със сигурност на никого не би му се искало да бъде нападнат.

— Винаги можем да продължим по хребета, който следвахме, докато се изкачвахме нагоре — предложи Силк. — Ще ни трябва само половин ден, за да слезем оттам.

— Но лорд Хетар и алгарският клан на крал Чо-Хаг ни чака в долината — противопостави се Мандорален. — Ако продължим по хребета, няма ли да заведем мургите към земи, които не са защитени?

— Имаме ли избор? — попита го Силк.

— Можем да запалим огньове по пътя — предложи Барак. — Хетар ще разбере какво означава това.

— А също и мургите — каза Силк. — Ще яздят цяла нощ и ще бъдат по стъпките ни през цялото време, докато слизаме надолу.

Белгарат се почеса мрачно по късата бяла брада.

— Мисля, че ще ни се наложи да изоставим първоначалния план — реши той. — Трябва да поемем по най-краткия път надолу и се опасявам, че това означава да продължим по хребета. Ще се озовем сами веднага след като стигнем там долу, но нищо друго не може да се направи.

— Със сигурност крал Чо-Хаг ще е поставил разузнавачи в подножието на скалата — каза Дурник със силно притеснение, изписано по откритото му лице.

— Можем само да се надяваме да е така — отвърна Барак.

— Добре — каза Белгарат твърдо, — ще използваме хребета. Въпреки всичко, тази идея не ми се нрави много, но като че ли възможностите ни се оказаха малко ограничени. Да тръгваме.

Беше късен следобед, когато стигнаха сенчестата клисура на върха на стръмното дефиле, която водеше надолу към равнината. Белгарат погледна отвесния проход и поклати глава:

— Не в тъмнината. Виждате ли някакви знаци, оставени от алгарите? — попита той Барак, който се взираше надолу в равнината.

— Опасявам се, че не — отвърна червенобрадият мъж. — Искате ли да запалим огън, за да им дадем сигнал?

— Не — отвърна старецът. — Нека не издаваме намеренията си.

— Но въпреки това ще ни трябва малък огън — каза леля Поул. — Всички се нуждаем от топла храна.

— Не мисля, че това е разумно, Поулгара — противопостави се Белгарат.

— Утре ни чака труден ден, татко — рече тя твърдо. — Дурник знае как да запали малък огън, който не се вижда отдалече.

— Нека бъда както ти искаш, Поул! — примири се старецът.

— Естествено, татко.

Нощта беше студена и оставиха малкия огън да гори, като го прикриха добре. Когато първите лъчи на зората се появиха по облачното небе от изток, станаха и се приготвиха за спускане по скалистия проход към равнината.

— Ще изгоря палатките — заяви Дурник.

— Просто ги свали на земята — каза му Белгарат.

Обърна се и подритна замислено един от вързопите.

— Ще вземем само това, което ни е абсолютно необходимо — реши той. — Нямаме време за губене.

— Няма да оставим багажа, нали? — изненада се Дурник.

— Той просто ще ни пречи, пък и конете ще могат да се движат по-бързо без товар.

— Но това са всичките ни вещи — запротестира Дурник.

Силк също изглеждаше малко разочарован. Той разгъна набързо едно одеяло и започна да рови из вързопите. Пъргавите му ръце заизваждаха безброй дребни ценни неща, които трупаше на купчинка в средата на одеялото.

— Откъде взе всичко това? — попита го Барак.

— Оттук-оттам — отвърна Силк уклончиво.

— Откраднал си ги, нали?

— Някой от тях — призна си Силк. — От доста време сме на път, Барак.

— Наистина ли смяташ да носиш всичко това със себе си надолу по хребета? — попита Барак, като гледаше с любопитство скъпоценностите на Силк.

Силк вдигна поглед към купчинката и мислено измери теглото й. След това въздъхна с огромно съжаление.

— Не — каза той. — Предполагам, че не. — Изправи се и разпръсна купчинката с крак. — Много са красиви, нали? Предполагам, че ще трябва да започна всичко отначало.

Той се изхили.

— Това, което ме забавлява всъщност, е кражбата. Да слизаме.

Отправиха се към върха на пътеката, която беше пресъхнало корито на поточе, криволичещо под остър ъгъл надолу към подножието на стръмната скала.

Облекчени от товара, конете се движеха доста по-бързо и с лекота преминаваха препятствия, които Гарион си спомняше с ужас от изкачването преди няколко седмици. По обяд бяха стигнали почти до средата на пътя.

Тогава Поулгара спря и вдигна лице.

— Татко — каза тя спокойно, — откриха върха на хребета.

— Колко са?

— Това е разузнавателен патрул, не повече от двадесет.

Високо над главите си чуха силен трясък от сблъсък на камък с камък и не след дълго още един.

— От това се опасявах — каза Белгарат кисело.

— От кое? — попита Гарион.

— Срутват скали по нас — старецът изтегли мрачно колана си. — Добре, вие продължавайте напред. Слизайте колкото може по-бързо надолу.

— Имаш ли достатъчно сили, татко? — попита леля Поул загрижено. — Знаеш, че все още не си се възстановил напълно.

— Скоро ще разберем дали е така — отвърна възрастният мъж и лицето му доби твърдо изражение. — Тръгвайте всички — каза той с тон, който не търпеше никакво възражение.

Докато другите се спускаха надолу по стръмната скалиста пътека, Гарион изоставаше от групата. Най-после, когато Дурник преведе и последния кон през купчината срутени камъни и се скри зад завоя, Гарион спря и се ослуша. Долавяше потропването и подхлъзването на конските копита по камъните отдолу, а отгоре — грохота и подскачането на огромен камък, който се търкаляше по хребета и се приближаваше все повече и повече. Изведнъж чу познатото бучене. Парче скала, по-голямо от човешка глава, профуча покрай него и зави остро встрани от пътеката, за да се разбие на парчета на безопасно разстояние в подножието на канарата. Гарион внимателно се заизкачва по хребета, като спираше често, за да се ослуша.

Белгарат тъкмо се потеше от усилие, когато Гарион стигна до един завой доста нагоре по хребета и се скри от погледа на стареца. Още една скала, по-голяма от предишната, се показа, като отскачаше и се блъскаше в тесния проход. На около двайсет ярда по-нагоре от Белгарат скалата се удари силно и се завъртя във въздуха. Старецът размаха ръце с раздразнение, измърмори нещо и скалата отскочи дъгообразно и се разби. Гарион прекоси бързо тясната пътека и слезе няколко ярда по-надолу, като се придържаше близо до скалистата стена и се оглеждаше предпазливо, за да е сигурен, че е добре скрит от погледа на дядо си.

Когато следващата скала заподскача надолу, Гарион напрегна волята си. Знаеше, че трябва да прецени внимателно момента, в който да се намеси. Надникна зад ъгъла, като наблюдаваше внимателно стария човек. Когато Белгарат вдигна ръка, Гарион събра волята си, за да я присъедини към тази на дядо си, като се надяваше да му помогне незабелязано.

Белгарат наблюдаваше как скалата отскача и пада далече отвъд долината, после се обърна и погледна строго надолу.

— Добре, Гарион — каза той твърдо, — покажи се.

Гарион излезе притеснено и погледна дядо си.

— Защо никога не правиш това, което ти се казва? — попита настоятелно старецът.

— Просто си мислех, че мога да ти помогна, това е всичко.

— Аз молил ли съм те за помощ? Приличам ли ти на инвалид?

— Идва още една скала.

— Не сменяй темата. Мисля, че прекаляваш, млади човече.

— Дядо! — Гарион притеснено се втренчи в огромната скала, която се търкаляше надолу и летеше право към гърба на стария магьосник. Той насочи волята си под скалата и я запрати отвъд хребета.

Белгарат вдигна поглед към камъка, който прелетя над главата му.

— Рисковано, Гарион — каза с неодобрителен тон старецът. — Много рисковано. Знаеш ли, не е нужно да ги захвърляш чак в Пролгу. Престани да демонстрират силата си.

— Увлякох се — извини се Гарион. — Бутнах малко по-силно.

Старецът изсумтя:

— Добре, щом така и така си тук, но придържай се само към твоите скали. Аз мога да се справя с моите. Направо ме разтърсваш, като се намесваш така грубо.

— Имам нужда от малко практика, това е всичко.

— Имаш нужда и от малко възпитание също — Белгарат заслиза надолу към мястото, където стоеше Гарион. — Не се натрапвай с помощта си, докато някой не ти я поиска. Това е много невъзпитано, Гарион.

— Още една скала идва — учтиво го информира Гарион. — Искаш ли да я поемеш или аз да се заема с нея?

— Не се подигравай, младежо! — Белгарат се обърна и запрати скалата в празното пространство.

Двамата заслизаха, като се редуваха в изхвърлянето на запокитените от мургите скали отвъд хребета. Гарион установи, че с всеки следващ опит му ставаше все по-лесно и по-лесно, но Белгарат беше потънал в пот, когато стигнаха до низината. Гарион отново реши да помогне на дядо си, но магьосникът му хвърли такъв смразяващ поглед, щом започна да насочва волята си, че той веднага се отказа от идеята.

— Чудех се къде си отишъл — каза леля Пол на Гарион, когато двамата се показаха иззад скалите, за да се присъединят към останалите. Тя се вгледа внимателно в Белгарат: — Добре ли си?

— Да, добре съм — отвърна той грубо. — Получих пълна подкрепа, съвсем доброволно, разбира се.

Той погледна отново Гарион.

— Като ни остане малко време, ще трябва да му дадем няколко урока за контролиране на шума — отбеляза тя. — Като гръмотевица е.

— Това не е единственото нещо, което трябва да се научи да контролира.

По някаква причина старецът се държеше така, сякаш току-що му бяха нанесли смъртна обида.

— Какво ще правим сега? — попита Барак. — Искате ли да запалим сигнални огньове и да изчакаме тук Хетар и Чо-Хаг?

— Мястото не е много подходящо, Барак — изтъкна Силк. — Много скоро половината мурги ще се изсипят надолу по хребета.

— Проходът не е широк, принц Келдар — отбеляза Мандорален. — Господарят ми Барак и аз можем да го удържим една седмица и повече, ако възникне такава необходимост.

— Отново грешиш, Мандорален — каза му Барак.

— Освен това те просто ще ви затрупат със скали — вметна Силк. — Не след дълго ще започнат да хвърлят цели каменни блокове от върха. Може да се наложи да се изтеглим в равнината, за да избегнем скалистата лавина.

Дурник гледаше входа на прохода и размишляваше:

— Трябва да ги забавим. Мисля, че не искаме да ни следват по петите.

— Малко е трудно да накараш скалите да се търкалят нагоре — каза Барак.

— Нямах предвид скали — отвърна Дурник. — Нуждаем се от нещо значително по-леко.

— Какво например? — попита Силк.

— Димът би свършил работа — отвърна Дурник. — Ще използваме хребета като комин. Ако запалим огън и запълним прохода с дим, никой няма да слезе долу, преди огънят да е загаснал.

Силк се усмихна широко.

— Дурник, ти си цяло съкровище.

ГЛАВА 5

В основата на скалите растяха предимно храсти, шубраци и къпини. Разпръснаха се бързо, за да насекат с мечовете си достатъчно количество за един голям и димен огън.

— По-добре побързайте — извика им Белгарат, докато работеха. — Десетина мурги вече слязоха почти до средата на хребета.

Дурник, който събираше сухи пръчки и парчета от нацепени дънери, изтича към устието на прохода, коленичи, извади кремък и прахан, които винаги носеше със себе си. След няколко минути вече гореше малък огън и жълтите пламъци пълзяха по събраните на купчина сиви съчки. Дурник внимателно добавяше по-дебели дървета, докато огънят лумна с внушителен блясък. Тогава започна да трупа трънливи храсти и къпини отгоре, като наблюдаваше критично посоката на дима. Отначало храстите съскаха и тлееха колебливо и огромния облак дим се носеше ту в една, ту в друга посока, после изведнъж димът се насочи право нагоре в клисурата. Дурник поклати глава със задоволство.

— Точно като комин — отбеляза той.

Далече отгоре до тях достигаха тревожни викове и кашлица.

— Колко време човек трябва да диша пушек, докато умре от задушаване? — попита Силк.

— Не много дълго — отвърна му Дурник. — Не ми беше минавало през ума.

Дребничкият мъж гледаше щастливо димящите пламъци.

— Хубав огън — каза той, докато грееше протегнатите си напред ръце.

— Димът ще ги забави, но мисля, че е време да продължим пътя си — каза Белгарат, като присви очи срещу забуленото в облаци слънчево кълбо ниско на хоризонта на запад. — Ще продължим, следвайки лицевата част на скалата, и после ще сменим посоката. По-добре ще е да ги изненадаме малко, за да имаме време да се измъкнем от обсега им, преди да са започнали пак да търкалят по нас скали.

— Има ли някакъв знак от Хетар в далечината? — попита Барак, взирайки се в зелената шир.

— Не сме забелязали нищо все още — отвърна Дурник.

— Предполагам разбирате, че ще заведем половината Ктхол Мургос в равнината — изтъкна Барак.

Белгарат не възрази:

— Нищо не може да се направи. Точно в този момент трябва да мислим как да се измъкнем от тук. Ако Таур Ургас е там горе, той ще изпрати хора след нас, дори ако трябва собственоръчно да ги изхвърли от скалата. Да вървим!

Продължиха по хребета и изминаха повече от една миля до място, където склонът не навлизаше много навътре в равнината.

— Това ще свърши работа — реши Белгарат. — Като стигнем до нивото на земята, ще яздим бързо право напред. Една стрела, изстреляна отгоре, ще трябва да измине дълъг път, докато ни настигне. Готови ли сте? — Той огледа всички. — Да вървим тогава.

Поведоха конете по късия стръмен скалист скат надолу към обраслата с трева равнина, яхнаха ги и подкараха в бърз ход.

— Стрела! — извика силно Силк, като се оглеждаше нагоре и назад през рамото си.

Без да се замисли, Гарион тласна с волята си малката пръчица, която летеше към тях. В същия момент почувства странно двойно вълнение, което идваше от двете му страни. Стрелата се разпадна на парчета във въздуха.

— Вие двамата, извинявайте — обърна се Белгарат с раздразнение към Гарион и леля Поул, като едва държеше юздите на коня си.

— Просто не искам да се изморяваш, татко — отвърна му хладнокръвно леля Поул. — Сигурна съм, че Гарион мисли същото.

— Дали не бихме могли да го обсъдим по-късно? — предложи Силк и погледна загрижено към издигащата се зад тях скала.

Продължиха напред, а високата кафява трева шибаше краката на конете. Последваха други стрели, които падаха все по-далеч и по-далеч зад тях. Докато се отдалечиха на половин миля от билото на хребета, стрелите се изсипваха от върха на скалата като свистящ черен дъжд.

— Упорити са, нали? — отбеляза Силк.

— Това е типична черта за расата им — отвърна Барак. — Мургите са упорити до идиотизъм.

— Продължавайте — каза им Белгарат. — Просто е въпрос на време да докарат катапулта.

— Пускат въжета по лицевата страна на скалата — уведоми ги Дурник, след като погледна какво става горе на хребета. — В момента, в който някой от тях се добере до долу, ще разчистят огъня от основата на прохода и ще започнат да спуснат конете.

— Поне ги забави за малко — рече Белгарат.

Здрач, който не се различаваше много от причиненото от облаците затъмнение, което се стелеше над земята през последните няколко дни, започна да се спуска над алгарската равнина. Продължиха да яздят напред. Гарион се обърна няколко пъти и забеляза движещи се точки светлина в основата на стръмната скала.

— Някои от тях вече са слезли, дядо — извика той на възрастния мъж, който яздеше най-отпред. — Виждам фенерите им.

— Това все някога щеше да стане — отвърна магьосникът.

Беше почти полунощ, когато стигнаха до река Алдур, която лежеше черна и лъскава между двата замръзнали бряга.

— Някой има ли идея как да намерим брод в тъмнината? — попита Дурник.

— Аз ще го намеря — каза му Релг. — За мен не е толкова тъмно. Чакайте тук.

— Това може да ни даде известно предимство — отбеляза Силк.

— Ние ще успеем да преминем, а мургите ще киснат от тази страна поне през половината нощ. Ще имаме сериозна преднина, преди още да са успели да прекосят реката.

— Това беше едно от нещата, на които разчитах — отвърна Белгарат самодоволно.

Измина половин час, докато Релг се върне.

— Не е далече — каза им той.

Качиха се отново на конете и потеглиха в студения мрак, следвайки извивките на речния бряг, докато най после чуха познатото бълбукане и плясъка на вълните в камъните, които не можеха да се сбъркат с нищо друго.

— Това е точно отпред — каза Релг.

— И все пак ще бъде опасно да преминем реката в тази тъмница — изтъкна Барак.

Релг възрази:

— Не е толкова тъмно. Просто ме следвайте. — Той измина уверено стотина ярда нагоре по реката, после се обърна и побутна коня да нагази в плитката леко развълнувана вода.

Гарион почувства как конят му потрепери от ледения студ, когато влезе в реката, следвайки Белгарат. Чу зад гърба си Дурник, който подмамваше освободените от товара животни във водата.

Реката не беше дълбока, но беше много широка, почти половин миля, и докато преминаваха, прогизнаха до коленете.

— Останалата част от нощта обещава да бъде относително неприятна — отбеляза Силк, като изтръскваше мокрите си крака.

— Поне реката те разделя от Таур Ургас — припомни му Барак.

— Това прави нещата малко по-весели — призна Силк.

Не бяха изминали и половин миля, когато конят на Мандорален изстена и се сгромоляса в агония. Рицарят се изтърколи доста шумно в зелената трева, тъй като изхвръкна от седлото. Великанският му кон започна да рие, като преплиташе крака и безуспешно се опитваше да се изправи.

— Какво му става? — попита Барак стреснато.

Зад тях, отново със стон, рухна един от товарните коне.

— Какво е това? — Гарион погледна Дурник и гласът му прозвуча почти пискливо.

— От студа е — отговори Дурник, като се смъкна от седлото си. — Първо яздихме до изтощение, а след това ги накарахме да преминат през реката. От студа са се схванали мускулите им.

— Какво ще правим?

— Трябва да ги разтрием, всичките, с вълна.

— Нямаме време за това — запротестира Силк.

— Ако не го направим, ще трябва да вървим пеша — заяви Дурник, докато сваляше вълненото си наметало. Започна да търка енергично с него краката на коня си.

— Може би трябва да запалим огън — предложи Гарион, който също слезе от коня си и започна да разтрива треперещите му крака.

— Наоколо няма нищо, което може да гори — отвърна Дурник. — Това е открита равнина.

— Пък и огънят ще даде сигнал на всеки мург на десет мили от нас — добави Барак, който масажираше краката на сивия си кон.

Всички работеха възможно най-бързо, но на изток небето беше започнало да избледнява, първите белези на зората се появиха, преди конят на Мандорален да се изправи на крака и преди останалите коне да се раздвижат.

— Няма да могат да препускат — заяви Дурник мрачно. — Дори не трябва да ги яздим.

— Дурник — запротестира Силк, — Таур Ургас е по петите ни.

— Няма да издържат и една левга, ако ги накараме да тичат — упорстваше ковачът. — Не са им останали сили.

Отдалечиха се от реката с бавен ход. Дори и при това темпо Гарион усещаше треперенето на коня си. Всички се обръщаха често назад, взирайки се в забулената в мрак равнина отвъд реката, а междувременно небето постепенно ставаше все по-светло. Когато стигнаха до върха на първия невисок хълм, тъмната сянка, която покриваше равнината зад тях, се стопи и можаха да забележат, че там имаше някакво раздвижване. По-късно, когато светлината стана по-силна, видяха цяла армия мурги, които се тълпяха на брега на реката. В средата се вееха черните знамена на самия Таур Ургас.

Мургите прииждаха на тълпи, докато стигнаха до далечния бряг на реката. След това техните водачи, яхнали конете си, се щураха напред-назад, докато намериха брод. Болшинството от армията, която Таур Ургас предвождаше, беше без коне, но цели стада коне бяха доведени от тила по най-бързия начин, по който можеха да слязат през тесния проход в стръмната скала.

Когато първите отряди нагазиха в реката, Силк се обърна към Белгарат притеснено:

— Какво ще правим сега?

— Най-добре ще е да слезем от този хълм — отвърна старецът. — Мисля, че не са ни видели още, но се опасявам, че всичко е въпрос на време.

Продължиха да яздят надолу през една блатиста низина отвъд хълма. Сянката, която покриваше небето през последната седмица, беше започнала да се разпръсва, и въпреки че слънцето не беше изгряло още, можеха да се видят огромни парчета бледо ледено синьо небе.

— Предполагам, че той ще задържи основната част от армията си на отвъдния бряг — обясни Белгарат, след като всички бяха слезли от конете. — Ще прекара през реката първо хората, след това конете. Когато стигнат до този бряг, ще се разпръснат, за да ни търсят.

— Аз бих направил точно така — съгласи се Барак.

— Някой трябва да ги наблюдава — предложи Дурник. Той пое нагоре по хълма без коня си. — Ако започнат да правят нещо необичайно, ще ви уведомя.

Белгарат изглеждаше потънал в мисли. Крачеше напред-назад, ръцете му бяха скръстени зад гърба, а лицето му изразяваше гняв.

— Нещата не вървят така, както очаквах — каза той най-после. — Не бях взел под внимание факта, че конете ще ни изоставят по този начин.

— Има ли къде да се скрием? — попита Барак.

Белгарат поклати глава:

— Навсякъде е равнина. Няма никакви скали, пещери или дървета и ще бъде невъзможно да прикрием следите си.

Той подритна високата трева.

— Нещата не се развиха много добре — призна си навъсено. — Озовахме се тук съвсем сами, с изтощени коне.

Замислено хапеше долната си устна.

— Най-близката помощ е в долината. Мисля, че ще е най-добре да тръгнем за юг и да се опитаме да стигнем до там. Близо сме.

— Колко близо? — попита Силк.

— Около десет левги.

— Ще ни трябва цял ден, Белгарат. Не мисля, че разполагаме с толкова време.

— Може да се наложи да променим малко времето — допусна Белгарат. — Не обичам да го правя, но може да се окаже, че нямам друг избор.

Някъде на север се разнесе далечен тътен. Малкото момче погледна леля Поул и й се усмихна.

— Задача? — попита то.

— Да, скъпи — отговори тя разсеяно.

— Долавяш ли следи от алгари в околността, Поул? — попита я Белгарат.

Тя поклати глава.

— Мисля, че съм много близо до кълбото, татко. Чувам непрекъснато ехо, което замъглява всичко на разстояние повече от една миля.

— Винаги е било така шумно — измърмори той навъсено.

— Поговори с него, татко — предложи му тя. — Може би теб ще те послуша.

Той й хвърли дълъг строг поглед, на който тя отвърна съвсем спокойно.

— Мога да мина и без това, госпожице — рече хладно Белгарат.

Чу се още един приглушен тътен, този път от юг.

— Гръмотевица? — каза Силк, леко озадачен. — Не е ли малко странно за това време на годината?

— Времето в тази равнина е доста странно — рече Белгарат. — От тук до Драсния няма нищо друго освен осемстотин левги зелена трева.

— Ще се опитаме ли да стигнем до долината в такъв случай? — попита Барак.

— Изглежда ще трябва да опитаме — отвърна старецът.

Дурник слезе от хълма.

— Преминават реката — уведоми ги той, — но не се разпръсват все още. Като че ли искат да прехвърлят още хора от тази страна на реката, преди да започнат да ни търсят.

— Колко можем да пришпорваме конете, без да ги нараним? — попита го Силк.

— Не много — отвърна Дурник. — По-добре ще е да не ги насилваме, докато не ни се наложи наистина да използваме силите, които са им останали. Ако ги водим, без да ги яздим около един час, след това ще можем да ги пришпорваме в галоп за кратко време.

— Да продължим по вътрешната част на билото — каза Белгарат и хвана юздите на коня си. — Така ще сме извън тяхната видимост, а аз ще мога да държа под око Таур Ургас. — Той поведе хората си обратно, извеждайки ги от блатистата местност.

Облаците се разкъсаха още повече и непрестанните ветрове, които се гонеха в просторната тревиста земя, ги отвяваха в различни посоки. На изток небето започна да става бледорозово. Въпреки че в алгарската равнина студът не беше хаплив и сух като онзи, който ги пронизваше във високите земи на Ктхол Мургос и Мишрак ак Тул, беше доста студено. Гарион потрепери, загърна се плътно с наметалото си и продължи да върви, като водеше след себе си изтощения си кон.

Последва още един кратък тътен и малкото момче, което седеше на седлото на коня на леля Поул, се засмя.

— Задача — съобщи то.

— Иска ми се да престане с това — каза Силк с раздразнение.

От време на време поглеждаха отвъд билото на дългия хълм, по който се движеха. Долу, в обширната равнина, мургите на Таур Ургас преминаваха реката на все по-големи и по-големи групи. Като че ли половината от армията му вече беше достигнала западния бряг на реката и червено-черното знаме на краля на мургите се вееше предизвикателно забито на алгарска земя.

— Ако продължава да прехвърля армията си през хребета долу в равнината, ще стане доста трудно да го прогоним от тази земя — измърмори Барак, който гледаше навъсено към мургите.

— Знам — отвърна Белгарат. — И точно това исках да избегна. В момента не сме готови за война.

Слънцето — огромно и червено — продължаваше бавно да се издига иззад източните възвишения, като оцветяваше небето около себе си в розово. Долу в низината, която все още оставаше в сянка, мургите продължаваха да газят през водата в стоманената утринна светлина.

— Мисля, че ще изчака изгрева и тогава ще тръгне да ни търси — предположи Мандорален.

— Няма да му се наложи да чака дълго — съгласи се с него Барак, поглеждайки бавно издигащата се слънчева лента, която едва се докосваше до хълма, по който се движеха. — Разполагаме най-много с половин час. Време е да рискуваме с конете. Може би ако ги сменяме на половин миля, ще успеем да се отдалечим на известно разстояние от тях.

Тътенът, който последва, не приличаше на гръмотевица. Той разтърси земята и отекна в безкрая — на север и на юг.

Изведнъж иззад билото на хълма, който обграждаше равнината на Алдур, отрядите на алгарите се изсипаха като огромен поток, отприщен от мощен бент. Те се нахвърлиха върху изненаданите мурги, скупчени нагъсто по бреговете на реката, а бойният им вик разтърси висините, когато нападнаха като вълци, пръснатата армия на Таур Ургас.

Един самотен ездач се отдели от многобройната войска на алгарите и пое нагоре по хълма към Гарион и неговите приятели. Когато войнът се приближи, Гарион можеше да види косите му, които се вееха назад, и извадения меч, който отразяваше първите лъчи на утринното слънце. Това беше Хетар. Гарион почувства облекчение. Бяха спасени.

— Къде бяхте? — провикна се Барак, докато алгарът с ястребово лице приближаваше към тях.

— Наблюдавахме — отвърна Хетар спокойно и дръпна юздите на коня си. — Искахме мургите да слязат от хребета, за да можем да ги обградим. Баща ми ме изпрати да проверя как сте всички.

— Колко разумно — рече Силк язвително. — А мина ли ви през ума да ни уведомите, че сте там?

Хетар сви рамене.

— Виждахме, че се справяте. — Погледна критично изтощените им коне. — Не сте се грижили добре за тях — каза той обвинително.

— Бяхме малко притиснати от обстоятелствата — оправда се Дурник.

— Успяхте ли да вземете кълбото? — обърна се високият мъж към Белгарат, като наблюдаваше с жаден поглед реката, където се водеше жестока битка.

— Отне ни време, но го взехме — отвърна възрастният магьосник.

— Добре.

Хетар обърна коня си, а по слабото му лице се изписа жестокост.

— Ще кажа на Чо-Хаг. Ще ме извините ли?

После изведнъж спря, сякаш си спомни нещо.

— О — каза той на Барак, — между другото, моите поздравления.

— За какво? — попита огромният мъж озадачено.

— По случай раждането на сина ти.

— Какво? — Барак беше слисан. — Как?

— По нормалния начин, предполагам — отвърна Хетар.

— Искам да кажа, как разбра?

— Анхег ни изпрати съобщение.

— Кога се е родил?

— Преди няколко месеца.

Хетар погледна нервно надолу към битката, която се кипеше от двете страни на реката и в средата на речния брод.

— Наистина трябва да тръгвам — каза той. — Ако не побързам, няма да остане нито един мург за мен.

Пришпори коня си и се спусна надолу по хълма.

— Изобщо не се е променил — отбеляза Силк.

На огромното червенобрадо лице на Барак беше изписана глупава усмивка.

— Моите поздравления, милорд! — Мандорален му стисна ръката.

Усмивката на Барак стана още по-широка…

Скоро стана ясно, че положението на обградените мурги е безнадеждно. С разделена на две армия Таур Ургас не можеше дори да се оттегли. Силите, които беше превел през реката, бяха бързо обкръжени от по-многобройната армия на крал Чо-Хаг и малцината, оцелели от това кратко жестоко меле, се втурнаха обратно в реката, обградили червено-черното знаме на мургския крал. Алгарските войни ги притискаха дори при речния брод. Малко по-нагоре по реката Гарион видя ездачи, които в стремежа си да предотвратят възможното бягство на неприятеля, навлизаха в ледената вода, за да бъдат отнесени към плитчините. По-голямата част от битката в реката беше скрита от водата, която конете разплискваха в усилията си да се изправят, но телата, плуващи надолу по течението, бяха доказателство за жестокостта на сблъсъка.

За един кратък момент, за секунда само, червено-черното знаме на Таур Ургас се развя до червено-белия флаг на крал Чо-Хаг.

— Това трябва да е била интересна среща — отбеляза Силк. — Чо-Хаг и Таур Ургас се мразят от години.

След като се добра до източния бряг на реката, кралят на мургите събра войните, които бяха останали, и се устреми през откритата равнина към хребета, а алгарската армия го преследваше по петите. За по-голямата част от войската му бягството беше невъзможно. Тъй като конете им още не бяха се спуснали по прохода на хребета, трябваше да се бият без тях. Алгарите ги нападнаха, като прииждаха на вълни с извадени мечове, които проблясваха на утринното слънце. Гарион долавяше виковете. Потресен, той се обърна настрани, защото му прилоша от гледката на касапницата.

Малкото момче седеше точно зад леля Поул, която стискаше ръката му в своята. То погледна Гарион и каза обвиняващо:

— Задача!

В разгара на утрото битката беше свършила. Последните мурги на отвъдния бряг бяха избити, а Таур Ургас се беше измъкнал с жалките остатъци от армията си през хребета.

— Добра битка стана — изказа Барак професионалното си мнение, като гледаше пръснатите по двата бряга на реката тела, както и тези, които се поклащаха безжизнено в плитчините.

— Тактиката на твоя братовчед беше съвършена — съгласи се Мандорален. — На Таур Ургас ще му трябва доста време, за да се възстанови след тазсутрешното поражение.

— Бих дал всичко, за да видя изражението му в момента — изсмя се Силк. — Вероятно от устата му излиза пяна.

Крал Чо-Хаг, облечен в покрита със стомана черна кожа, развял победоносно бойното знаме под ярките слънчеви лъчи, галопираше по хълма към тях, обграден плътно от личната си охрана.

— Интересна сутрин — каза той с типичното алгарско разбиране за нещата, като дръпна юздите на коня си. — Благодаря ви, че ни доведохте толкова много мурги.

— Същият е като Хетар — каза Силк на Барак.

Кралят на алгарите се усмихна широко и бавно слезе от коня си. Тънките му крака сякаш се огънаха под тежестта на тялото и той се протегна към седлото за опора.

— Как беше в Рак Ктхол? — попита кралят.

— Оказа се доста шумно — отвърна Белгарат.

— В добро здраве ли завари Ктучик?

— Относително. Поправихме нещата в крайна сметка. Това предизвика земетресение. Опасявам се, че по-голямата част от Рак Ктхол се срина.

Чо-Хаг се изхили отново.

— Какъв срам.

— Къде е Хетар? — попита Барак.

— Преследва мургите, предполагам — отговори Чо-Хаг. — Защитата им беше сломена и сега се опитват да си намерят скривалище.

— Няма много скривалища в тази равнина, нали?

— Почти никакви — съгласи се доволно алгарският крал.

Десетина алгарски фургона се изкачваха по близкия хълм и приближаваха към тях през високата кафява трева. Представляваха квадратни превозни средства, подобни на кутии. Приличаха на къщи на колела. Имаха покриви и тесни прозорци, а стъпала в задната част водеха до вратата на фургона. Докато ги гледаше да се приближават, Гарион си помисли, че са като подвижен град.

— Предполагам, че Хетар ще се позабави малко — рече Чо-Хаг. — Какво ще кажете да хапнем за обяд? Вих искал да известя Анхег и Родар какво се случи тук, колкото е възможно по-бързо, но съм сигурен, че вие също искате да им съобщите разни неща. Можем да поговорим, докато се храним.

Няколко вагона бяха съединени един с друг, свалиха стените им и се образува просторна столова с нисък таван. Мангалите излъчваха топлина, а свещите осветяваха набързо сглобената зала и допълваха светлината на зимното слънце, която струеше през прозорците.

Обядваха печено месо и пенлива бира. Гарион скоро установи, че има твърде много дрехи по себе си. Имаше чувство, че не му е било топло в продължение на месеци, а нажежените мангали излъчваха приветлива топлина. Макар че беше изморен и много мръсен, той изпита чувство на уют и сигурност и много скоро усети, че клюма над чинията си и почти задряма, докато Белгарат разказваше на алгарския крал историята на тяхното бягство.

Въпреки умората обаче, нещо в говора на стареца привлече вниманието на Гарион. В гласа на дядо му се появи силно оживление, думите на Белгарат заваляха бързо една след друга и като че ли се застъпваха. Сините му очи заблестяха, но от време на време изглеждаха малко разфокусирани.

— Значи Зедар се измъкна! — казваше Чо-Хаг. — Единствено това помрачава успеха.

— Зедар не е проблем — отвърна Белгарат, като се усмихваше някак отнесено.

Гласът му звучеше странно и неуверено. Крал Чо-Хаг погледна възрастния човек с любопитство:

— Имал си напрегната година, Белгарат.

— Но добра.

Магьосникът се усмихна и надигна чашата с бира. Ръката му трепереше силно и той се втренчи в нея с изненада.

— Лельо Поул — извика Гарион напрегнато.

— Добре ли си, татко?

— Добре съм, Поул, съвсем добре.

Той и се усмихна отнесено и запримигва с късогледите си разфокусирани очи. Изведнъж се изправи на крака и започна да се приближава към нея, като залиташе и се препъваше. Очите му се обърнаха и той падна на земята като отсечено с брадва дърво.

— Татко! — възкликна леля Поул и се хвърли към него.

Гарион също скочи и коленичи от другата страна на изпадналия в безсъзнание възрастен човек.

— Какво му е? — попита той настоятелно.

Но леля Поул не отговори. Ръцете й бяха на челото на Белгарат и търсеха пулса му. Повдигна единия му клепач и се взря в празното невиждащо око.

— Дурник! — извика тя бързо. — Донеси ми чантата с билките. Бързо!

Ковачът се втурна към вратата.

Крал Чо-Хаг също се надигна, а лицето му беше смъртно бледо.

— Той не е…

— Не — отвърна тя напрегнато. — Жив е, но едва диша.

— Атакува ли го нещо? — Силк беше на крака, оглеждаше се диво наоколо и несъзнателно държеше ръка върху ножа си.

— Не. Няма такова нещо.

Леля Поул беше преместила ръцете си върху гърдите на стареца.

— Трябваше да се досетя — обвини се тя. — Упорит, горд, стар глупак. Трябваше да го наблюдавам.

— Моля те, лельо Поул — попита я Гарион отчаяно, — какво му е?

— Той така и не се възстанови напълно от битката с Ктучик — отвърна тя. — Напрягаше се, насилваше волята си. После и тези скали на хребета, но той не престана. Изразходил е цялата си жизнена енергия и воля. Едва са му останали сили да диша.

Гарион повдигна главата на дядо си и я положи в скута си.

— Помогни ми, Гарион!

Инстинктивно знаеше какво иска тя от него. Събра волята си и протегна ръка към Поулгара. Тя я сграбчи бързо и той почувства как силата изтича от тялото му. Очите й бяха широко отворени и тя съсредоточено гледаше в лицето на възрастния човек.

— Отново!

И още веднъж изтегли събраната в него воля.

— Какво правим? — гласът на Гарион прозвуча объркано.

— Опитваме се да възстановим малка част от онова, което е загубил. Може би… — Поул погледна към вратата. — Побързай, Дурник — извика тя.

Дурник се втурна във фургона.

— Отвори чантата — нареди дъщерята на магьосника — и ми подай онзи черен буркан, онзи, който е запечатан със стомана, и железни щипци.

— Да отворя ли буркана, лейди Поул? — попита ковачът.

— Не, просто счупи капачката, внимателно, и ми подай чифт кожени ръкавици, ако намериш.

Без да каже нито дума, Силк измъкна кожени рицарски ръкавици от колана си и ги подаде. Тя ги сложи, отвори черния буркан и бръкна вътре с щипците. Много съсредоточено Поулгара отмести един мазен на вид зелен лист. Държеше го внимателно с щипците.

— Отвори му устата, Гарион — нареди тя.

Гарион вмъкна пръсти между стиснатите зъби на Белгарат и внимателно разтвори челюстта на стария човек. Леля Поул издърпа долната устна на баща си и пъхна листа в устата му и леко докосна езика му с него веднъж, само веднъж.

Белгарат подскочи рязко и изведнъж започна да рита с крака по пода. Мускулите му се напрегнаха и той започна да размахва ръце.

— Дръжте го! — разпореди се жената.

Дръпна се рязко и извади листа от устата му, а Мандорален и Барак скочиха, за да държат гърчещото се тяло на Белгарат.

— Дайте ми една купа — нареди тя. — Дървена купа.

Дурник й поднесе една и тя постави листа и щипците в нея. После много внимателно свали ръкавицата и я сложи върху листа.

— Вземи купата — каза тя на ковача. — Не се докосвай до ръкавицата!

— Какво да направя с това, лейди Поул?

— Изнеси го навън и го изгори, купата и всичко останало, и не позволявай на никого да се приближава дори до дима от него.

— Опасно ли е? — попита Силк.

— Прекалено опасно, но това са единствените предпазни мерки, които можем да предприемем тук.

Дурник преглътна с усилие и напусна фургона, като носеше купата така, сякаш беше жива змия.

Поулгара взе един малък хаван и чукало и започна да стрива някакви билки от чантата си на ситен прах, като наблюдаваше напрегнато Белгарат.

— Колко е пътят до Стронгхолд, Чо-Хаг? — попита тя алгарския крал.

— С добър кон може да се стигне за половин ден — отвърна той.

— А с фургон, фургон, който се движи бавно, за да не друса?

— Два дни.

Тя се смръщи и продължи да бърка билките в хаванчето.

— Добре, предполагам, че нищо друго не може да се направи. Моля те, изпрати Хетар при кралица Силар. Нека й каже, че ще имам нужда от топла, добре осветена стан, с хубаво легло и никакво течение. Дурник, искам ти да караш фургона. Не минавай през неравности дори ако това ще ни забави.

Ковачът кимна.

— Ще се оправи, нали? — попита Барак. Гласът му беше напрегнат, а той самият изглеждаше стреснат от внезапния припадък на Белгарат.

— Много е рано да се каже със сигурност — отвърна тя. — Бил е в това състояние в продължение на дни може би. Но той не би си признал. Мисля, че преодоля тази криза, но може да последват други.

Постави ръка върху гърдите на баща си.

— Сложете го в леглото внимателно. Трябва да поставим някакъв параван около леглото. Няколко одеяла ще свършат работа. Трябва да е на тихо и да няма течение. Никакви силни шумове.

Всички се втренчиха в нея, сякаш значимостта на изключителните предпазни мерки, които тя спомена, ги шокира.

— Побързайте, господа — каза Поулгара твърдо. — Животът му може да зависи от това.

ГЛАВА 6

Фургонът сякаш пълзеше. Високият перест облак се беше появил отново, за да закрие слънцето и студ плъзна над еднообразната равнина на южна Алгария. Гарион пътуваше във фургона — с натежала глава, скован от изтощение — и наблюдаваше загрижено как леля Поул се суети около изпадналия в безсъзнание Белгарат. За сън и дума не можеше да става. Следваща криза можеше да настъпи всеки момент и той трябваше да готов да се притече на помощ на леля Поул, като присъедини волята и силата на своя амулет към нейните. Задача, чието малко личице беше потънало в скръб, седеше тихо на стола в далечната част на фургона, а ръцете му стискаха здраво торбичката, която Дурник му беше направил. Гласът на кълбото още звучеше в ушите на Гарион, приглушен, но без да спре нито за миг. Почти беше свикнал с песента му през изминалите седмици, откакто напуснаха Рак Ктхол, но в моменти на затишие или умора му се струваше, че тя се появява с обновена сила. Сега песента звучеше някак успокоително.

Леля Поул се наведе и докосна гърдите на Белгарат.

— Какво става? — попита Гарион с остър шепот.

— Нищо не става, Гарион — отвърна му тя спокойно. — Моля те, престани да повтаряш това всеки път, когато направя и най-малкото движение. Ако нещо не е наред, ще ти кажа.

— Извинявай, притеснен съм, това е всичко.

Тя се обърна и го изгледа продължително.

— Защо не вземеш Задача и да се качите на фургона при Силк и Дурник?

— Ами ако ти потрябвам?

— Ще те повикам, скъпи.

— По-добре да остана, лельо Поул.

— Предпочитам да не стоиш тук. Ако имам нужда от теб, те повикам.

— Но…

— Веднага, Гарион.

Гарион знаеше, че е по-добре да не спори. Изведе Задача през задната врата на фургона и се качиха по стълбите към покрива.

— Как е той? — попита Силк.

— Откъде да знам? Всичко, което знам, е че тя ме изгони — отговорът на Гарион прозвуча малко грубо.

— Това може да е добър знак.

— Може би.

Гарион се огледа наоколо. На запад, в далечината, се простираше цяла верига ниски хълмове, а зад тях се издигаха огромни скали.

— Алгарската крепост — каза Дурник на Гарион и посочи натам.

— Толкова ли сме близо?

— Има един ден път.

— Колко е висока? — попита Гарион.

— Най-малко 120–150 метра — отговори му Силк. — Алгарите я строят от няколко хиляди години. Така имат какво да правят, след като отмине сезонът за размножаване на конете.

Барак се качи при тях.

— Как е Белгарат? — попита той, докато приближаваше.

— Мисля, че има малко подобрение — отговори му Гарион. — Но не съм сигурен.

— Все е нещо.

Огромният мъж посочи една клисура точно пред тях.

— По-добре да заобиколим — рече той на Дурник. — Крал Чо-Хаг казва, че там земята става неравна.

Дурник кимна и смени посоката.

През целия ден крепостта на алгарите се издигаше пред очите им все по-високо на западния хоризонт. Беше огромна крепост с много кули.

— Това е монумент на една идея, която се е оказала ненужна — отбеляза Силк, смеейки се от покрива на фургона.

— Това не го разбрах — каза Дурник.

— Алгарите са номади — обясни дребният мъж. — Те живеят във фургони като този и следват стадата си. Скалата е нещо, което мургите могат да атакуват. Това е единственото й предназначение. Доста практично наистина. Много по-лесно е, отколкото да ги търсят из полетата. Мургите винаги идват тук, а това е удобно място за засада.

— Мургите не разбират ли това? — попита Дурник с известно съмнение в гласа.

— Вероятно, но все пак те идват тук, защото не могат да устоят на мястото. Просто не могат да приемат, че тук никой не живее. — Силк се усмихна с характерната си усмивка. — Знаете колко упорити са мургите. Както и да е… Алгарските кланове са измислили нещо като състезание. Всяка година те се надпреварват кой клан ще домъкне повече камъни, а така крепостта става все по-висока и по-висока.

— Вярно ли е, че Кал Торак е обсаждал крепостта в продължение на осем години? — попита Гарион.

Силк кимна.

— Казват, че армията му била море от ангараки, които се разливали като вълни в стените на крепостта. Може би щяха още са тук, ако имаха достатъчно храна. Това винаги е било проблем за големите армии. Всеки глупак може да събере войска, но когато дойде време за ядене, тогава започват истинските проблеми.

Докато се приближаваха към планината, направена от човешка ръка, портите се отвориха и една група се появи, за да ги посрещне. Начело вървеше кралица Силар, следвана от Хетар. Посрещачите спряха и седнаха да ги изчакат.

Гарион повдигна един капак на покрива на фургона.

— Пристигнахме, лельо Поул — прошепна той.

— Добре — отвърна тя.

— Как е дядо?

— Спи. Дишането му изглежда малко по-стабилно. Иди и помоли Чо-Хаг да ни въведе вътре веднага. Трябва да сложа татко да легне в топло легло по най-бързия възможен начин.

— Да, лельо Поул.

Гарион пусна капака и се отправи към задната част на бавно движещия се фургон. Развърза коня си, яхна го и се отправи към предната колона, където кралицата на Алгария поздравяваше тихо своя съпруг.

— Извинявайте — каза той почтително, слизайки от коня си, — но леля Поул би искала да въведе Белгарат вътре веднага.

— Как е той? — попита Хетар.

— Леля Поул казва, че дишането му се е стабилизирало, но тя все още е много притеснена.

Иззад групата, която излезе от крепостта, се чу тропот от копита на малко конче. Жребчето, родено в планините над Марагор, изскочи и се засили стремглаво към тях. Гарион беше обсипан с буйните му ласки. Малкото конче завираше муцуната си в него и се гушеше, после се отдалечаваше само за да се върне галопирайки отново към него. Когато Гарион постави ръка на шията му да го укроти, жребчето потрепери от радост от докосването му.

— Той те чакаше — каза Хетар на Гарион. — Сякаш знаеше, че идваш.

Фургонът се изкачи и спря. Вратата се отвори и леля Поул погледна навън.

— Всичко е готово, Поулгара — посрещна я кралица Силар.

— Благодаря ти, Силар!

— Той възстановявали се?

— Изглежда по-добре, но на този етап е много трудно да каже със сигурност.

Задача, който наблюдаваше какво става от покрива на фургона, изведнъж слезе по задните стъпала, скочи на земята, промуши се между краката на конете и избяга.

— Хвани го, Гарион — рече леля Поул. — Мисля, че ще е по-добре да остане с мен във фургона, докато влезем в крепостта.

Когато Гарион се отправи след момчето, жребчето също хукна, а Задача се втурна след него, като се смееше доволно.

— Задача! — извика Гарион строго.

Кончето вече тичаше в галоп и внезапно се втурна срещу момчето, разравяйки земята с копита. Задача стоеше на пътя му се усмихваше, без да дава никакви признаци на уплаха. Малкото конче се стресна, изпъна крака и спря. Задача се засмя и протегна ръка. Кончето ококори очи, подуши с любопитство ръката на детето и тогава момчето докосна муцуната на животното.

С дълбините на мозъка си, Гарион сякаш отново чу онзи подобен на звънче шум и сухият глас измърмори „Готово!“ със странно задоволство.

— Какво трябва да означава това? — попита тихо Гарион, но отговор не последва.

Мъжът сви рамене и взе Задача, за да избегне други случайни сблъсъци между кончето и детето. Жребчето стоеше и гледаше втренчено с широко отворени очи и двамата, все едно беше изненадано. Когато Гарион се обърна, за да отнесе Задача обратно във фургона, кончето го последва, като потропваше до него, душеше и дори завираше глава в момчето. Без да каже нито дума, Гарион подаде хлапака на леля Поул и я погледна право в лицето. Тя не каза нищо докато вземаше детето, но изражението й подсказваше ясно на Гарион, че нещо много важно се беше случило току-що.

Щом понечи да се качи отново на коня си, той почувства, че някой го гледа и се обърна бързо към групата ездачи, която беше придружила кралица Силар отвъд крепостта. Точно зад кралицата, яхнала един пъстър кон, беше застанала висока девойка. Имаше дълга тъмнокафява коса, а очите, които беше впила в Гарион, бяха сиви, спокойни и сериозни. Конят й нервно се изправи на задните си крака и тя го успокои, като му прошепна нещо и го погали нежно, а след това отново се обърна и се загледа открито в Гарион. Той имаше странното чувство, че би трябвало да я познава.

Фургонът изскърца, когато Дурник дръпна юздите и потегли. Всички последваха крал Чо-Хаг и кралица Силар през тесните врати на крепостта. Гарион веднага забеляза, че зад крепостния зид няма никакви сгради. Имаше обаче високи каменни стени, високи около шест метра, които криволичеха безразборно в различни посоки.

— Но, къде е градът, Ваше Величество? — попита Мандорален в недоумение.

— Вътре в самите стени — отвърна крал Чо-Хаг. — Те са достатъчно дебели и достатъчно високи, за да ни осигурят толкова място, колкото ни трябва.

— Какъв е смисълът от всичко това тогава?

— Това е просто капан — сви рамене кралят. — Позволяваме на нападателите да влязат през вратите, после се справяме с тях тук вътре… Заповядайте натам!

Поведе ги по една тясна алея. Зад огромната стена се озоваха в малък двор и слязоха от конете. Барак и Хетар откачиха куките и спуснаха надолу стената на фургона. Барак замислено подръпваше брада и гледаше спящия Белгарат.

— Вероятно ще е по-добре просто да го внесем вътре с леглото и всичко останало — предложи той.

— Добре — съгласи се Хетар и двамата се качиха във фургона, за да вдигнат леглото на магьосника.

— Само не го клатете — предупреди ги Поулгара. — И не го изпускайте на земята.

— Държим го, Поулгара — увери я Барак. — Знам, че може и да не ми повярваш, но ние също като теб сме загрижени за него.

С двамата мъже, понесли леглото, влязоха през една сводеста вратата в широк, осветен от фенери коридор, изкачиха се по стълбите, после преминаха през друг коридор и други стълби.

— Далече ли е още? — попита Барак.

По лицето и брадата му се стичаше пот:

— Това легло не става по-леко, знаете ли?

— Ето тук горе — каза му алгарската кралица.

— Надявам се да оцени това, когато се събуди — измърмори Барак.

Стаята, в която сложиха Белгарат, беше просторна и проветрива. Във всеки ъгъл грееха мангали, а огромният прозорец гледаше към лабиринта във вътрешността на крепостта. До едната стена имаше покрито с балдахин легло, а до другата — дървена вана.

— Това е съвсем подходящо място — каза Поулгара одобрително. — Благодаря ти, Силар!

— Ние също го обичаме, Поулгара — отвърна тихо кралицата.

Поулгара дръпна пердетата и затъмни стаята. После отгърна завивките и Белгарат беше прехвърлен в леглото с балдахин толкова внимателно, че той дори не помръдна.

— Изглежда малко по-добре — каза Силк.

— Сега повече от всичко друго има нужда от сън, почивка и тишина. — каза Поулгара, гледайки загрижено в лицето на спящия възрастен човек.

— Ще те оставим с него, Поулгара — каза кралица Силар. После се обърна към останалите: — Защо не отидем в главната зала? Вечерята е почти готова, но междувременно ще наредя да донесат бира.

Очите на Барак видимо светнаха и той се отправи към вратата.

— Барак — извика му Поулгара, — не забравяте ли нещо двамата с Хетар? — Тя погледна към леглото, което бяха използвали като носилка.

Барак въздъхна и двамата отново понесоха леглото.

— Ще изпратя твоята вечеря тук, Поулгара — рече кралицата.

— Благодаря ти, Силар.

Леля Поул се обърна към Гарион с тъжни очи.

— Остани за малко, скъпи — помоли го тя и той остана, докато другите тихо напуснаха стаята.

— Затвори вратата, Гарион! — Поулгара придърпа един стол до леглото на спящия старец.

Той затвори вратата, прекоси стаята и отиде при нея.

— Наистина ли се подобрява, лельо Поул?

Тя кимна.

— Мисля, че непосредствената опасност премина. Той изглежда по-здрав физически. Но не физическото му състояние ме притеснява, а умът му. Затова исках да поговоря с теб насаме.

Гарион почувства внезапен пристъп на страх.

— Умът му?

— Говори по-тихо, скъпи — каза му тя шепнешком. — Всичко трябва да си остане само между нас.

Очите й бяха все още вперени в лицето на Белгарат.

— Това, което се случи, може да има много сериозни последствия и няма никакъв начин да разберем как ще се чувства той след като се възстанови. Може да се окаже много слаб, когато се събуди.

— Много слаб? Какво искаш да кажеш?

— Волята му може да отслабне много и да стане като волята на всеки друг възрастен мъж. Той я е използвал до последно, стигнал е до такова изтощение, че може да не е в състояние да възстанови силите си.

— Искаш да кажеш, че няма да бъде вече магьосник?

— Не повтаряй очевидното, Гарион — рече тя изморено. — Ако това стане, само от нас двамата ще зависи дали ще успеем да прикрием истината. Силата на дядо ти беше нещото, което държеше ангараките на разстояние през всичките тези години. Ако се случи най-лошото с неговата сила, ти и аз ще трябва да направим нещата да изглеждат така, както са били завинаги. Ще трябва да скрием истината дори от него, ако това е възможно…

— Какво можем да направим без него?

— Ще продължим напред, Гарион — отвърна му тя тихо, като го гледаше право в очите. — Задачата ни е прекалено важна, за да спираме само защото някой е грохнал по пътя, дори ако този някой се окаже собственият ти дядо. Ние се надпреварваме с времето. При всички положения трябва да изпълним предсказанието и да отнесем кълбото обратно в Рива до края на тази ера и има хора, които трябва да вземем, за да дойдат с нас.

— Какви хора?

— Принцеса Се’Недра например.

— Се’Недра?

Гарион никога не беше забравял истински малката принцеса, но не можеше да разбере защо леля Поул толкова много настоява тя да се присъедини към тях в пътуването до Рива.

— С времето ще разбереш, скъпи. Всичко това е само част от поредица събития, които трябва да се случат в определена последователност и в подходящо време. Обикновено настоящето е предопределено от миналото. Тази поредица от събития, за която ти говоря, е по-различна. Всичко, което се случва в настоящето е определено от бъдещето. Ако не изпълним нашата задача както трябва, краят ще бъде различен и мисля, че това няма да се хареса на никого от нас.

— Какво искаш да направя? — попита Гарион, доверявайки й се безусловно.

Тя му се усмихна с благодарност:

— Благодаря ти, Гарион. Когато се върнеш при другите, те ще те питат как е баща ми. Искам от теб да си придадеш най-безгрижното изражение и да им кажеш, че той се оправя.

— Искаш от мен да ги излъжа.

Това не беше дори въпрос.

— Няма място на този свят, където да няма шпиони, Гарион. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. Независимо какво ще се случи, не можем да позволим и най-малкото съмнение, че баща ми може да не се възстанови напълно, да стигне до ангараките. Ако се наложи, ще лъжеш, докато ти почернее езика. Може да се окаже, че цялата съдба на Запада зависи от това, колко добре ще го направиш.

Той се втренчи в нея.

— Има възможност изобщо да не ни се налага да лъжем — опита се да го убеди за втори път Поулгара. — Може той да си е съвсем същият, след като си почине една-две седмици, но ние трябва да сме готови. Просто в случай, че това не стане.

— Не можем ли да направим нещо?

— Правим всичко, което е по силите ни. Отивай сега при другите, Гарион, и се усмихвай. Ако трябва, усмихвай се, докато челюстта те заболи.

Тих шум се чу от ъгъла на стаята и двамата се обърнаха рязко натам. Задача седеше и ги гледаше със сериозните си сини очи.

— Вземи го със себе си — каза леля Поул. — Погрижи се да хапне нещо и не го изпускай от очи.

Гарион кимна и извика детето с ръка. Задача се усмихна доверчиво и прекоси стаята. Протегна се и докосна безжизнената ръка на Белгарат, после се обърна и последва Гарион.

Високото момиче с кафявата коса, което придружаваше кралица Силар отвъд вратите на крепостта, чакаше Гарион в коридора. Той забеляза, че кожата й е много бледа, почти прозрачна, а сивите й очи са прями.

— Наистина ли вечният човек е по-добре? — попита тя.

— Много по-добре — отвърна Гарион с цялата самоувереност, която успя да събере. — Много скоро ще стане от леглото.

— Той изглежда толкова слаб — рече девойката. — Толкова стар и крехък.

— Крехък? Белгарат? — Гарион се изсмя насила. — Тялото му е направено от старо желязо и гвоздеи за подкови.

— Той е на седем хиляди години все пак.

— Това няма никакво значение за него. Той спря да обръща внимание на годините много отдавна.

— Ти си Гарион, нали? — попита тя. — Кралица Силар ми разказа за теб, когато се върна от Вал Алорн миналата година. Не знам защо си мислех, че си по-млад.

— Тогава бях — отвърна Гарион. — Пораснах малко през последната година.

— Казвам се Адара — представи се високото момиче. — Кралица Силар ме помоли да ти покажа пътя към главната зала. Вечерята ще бъде готова скоро.

Гарион наведе учтиво глава. Независимо от притеснението, което го гризеше, не можеше да се отърси от странното чувство, че би трябвало да познава това красиво момиче. Задача се протегна, хвана ръката на девойката и тримата се отправиха ръка за ръка надолу по осветения от фенери коридор.

Главната зала на крал Чо-Хаг беше на по-нисък етаж. Представляваше дълга тясна стая, в която столовете и обшитите с възглавнички пейки бяха струпани на няколко места около мангалите, пълни с горящи въглища. Барак държеше в огромната си ръка голяма халба бира и описваше с доста преувеличения слизането им от хребета.

— Виждате ли, всъщност нямахме никакъв избор — казваше огромният мъж. — Таур Ургас ни следваше по петите в продължение на няколко дни и трябваше да поемем по най-краткия път надолу.

Хетар кимна.

— Понякога плановете се променят, когато изникне нещо неочаквано — съгласи се той. — Ето защо поставихме постове на всеки проход от върха на хребета, който знаехме.

— Можехте да ни сигнализирате, че сте там — в гласа на Барак прозвуча лека обида.

Хетар се усмихна хищно.

— Не искахме да рискуваме, Барак — обясни той. — Мургите можеха да ни видят, а ние не трябваше да ги плашим предварително. Истински срам щеше да е, ако се бяха измъкнали, не е ли така?

— Само за това ли мислиш винаги.

Хетар се замисли за момент над въпроса.

— Доста често, да — призна той.

Съобщиха, че вечерята е готова и всички се преместиха на дългата маса в далечния край на стаята. Поради общия разговор, на Гарион не му се наложи да лъже директно никого за страшната възможност, която леля Поул беше споменала, а след вечеря седна до Адара и потъна в лека дрямка, като почти не слушаше разговора.

Около вратата настъпи оживление и един от пазачите влезе вътре.

— Свещеникът на Белар — обяви той на висок глас и един едър мъж в бяла тога влезе в стаята, следван от четирима мъже, облечени в рунтави кожи. И четиримата вървяха със странна походка, като си тътреха краката. Гарион веднага се досети, че са от култа на мечката. Те не се различаваха по нищо от череците, членове на същата група, които видя във Вал Алорн.

— Ваше Величество — прогърмя гласът на мъжа в бялата тога.

— Привет, Чо-Хаг — пригласяха му четиримата, — предводителю на предводителите на алгарските кланове и пазител на южните предели на Алория.

Чо-Хаг приведе глава:

— Какво има, Елвар?

— Дойдохме да Ви поздравим, Ваше Величество, по случай великата победа над силите на Тъмния бог — отвърна свещеникът.

— Много си любезен, Елвар — отвърна учтиво Чо-Хаг.

— Освен това — продължи Елвар — до мен стигна новината, че един свят предмет се намира в крепостта на алгарите. Предполагам, че Ваше Величество би искал да го предаде в ръцете на братството на съхранение.

Гарион, притеснен от предложението на свещеника, почти се изправи на стола си, но после спря, защото не знаеше как да изрази несъгласието си. Междувременно Задача вече се беше отправил към Елвар с уверена усмивка. Възлите, които Дурник беше вързал толкова внимателно, бяха отвързани, детето извади кълбото от торбичката, която висеше на кръста му, и го подаде на слисания свещеник.

— Задача? — каза детето.

Очите на свещеника щяха да изскочат от орбитите си. Той отскочи назад от кълбото, като вдигна ръце над главата си, за да не го докосне.

— Продължавай, Елвар — прозвуча насмешливо гласът на Поулгара откъм вратата. — Нека онзи, който не таи лоши намерения в тишината на душата си, протегне напред ръка и вземе кълбото.

— Лейди Поулгара — започна да заеква свещеникът. — Ние мислехме… Това е… Аз…

— Той сякаш има известни резерви — предположи Силк сухо. — Може би има отдавнашни и дълбоки съмнения относно чистотата на собствената си душа. Това е сериозна слабост за един свещеник, бих казал аз.

Елвар погледна безпомощно към дребния мъж, а ръцете му все още бяха високо във въздуха.

— Никога не трябва да искаш нещо, което не си готов да приемеш, Елвар — каза Поулгара.

— Лейди Поулгара — измънка Елвар, — мислехме, че ще сте толкова заета с грижите около баща си, че… — заекна той отново.

— …че вие ще можете да си присвоите кълбото, преди да съм разбрала? Помисли отново, Елвар. Няма да позволя кълбото да попадне в ръцете на хора, които издигат в култ мечката.

Тя му се усмихна — по-скоро приветливо.

— Освен ако не си предопределен да го притежаваш, разбира се. Ние с баща ми ще бъдем много щастливи да прехвърлим тежестта на някой друг. Защо не проверим? Всичко, което трябва да направиш, е да протегнеш ръка и да вземеш кълбото.

Лицето на Елвар пребледня и той отстъпи страхливо назад, по-далече от Задача.

— Надявам се, че това е всичко, Елвар — каза крал Чо-Хаг твърдо.

Свещеникът се огледа безпомощно, после се обърна и напусна залата, следван от четиримата последователи на култа на мечката.

— Накарай го да прибере кълбото, Дурник — разпореди Поулгара на ковача. — И виж дали можеш да направиш нещо за възлите.

— Вих могъл да ги запечатам с олово — каза замислено Дурник. — Може би това ще му попречи да отваря торбичката.

— Може би си струва да опиташ.

Тя се огледа наоколо.

— Помислих си, че всички ще искате да научите, че баща ми буден — каза им тя. — Изглежда старият глупак е по-силен, колкото си мислехме.

Гарион, който веднага застана нащрек, я погледна остро, като опитваше да открие някакъв знак, че не им казва всичко, но спокойното й лице беше непроницаемо.

Барак, който се засмя гръмко от облекчение, удари Хетар по гърба.

— Казах ти, че ще се оправи — възкликна той радостно.

Всички в стаята се скупчиха около Поулгара и я заразпитваха за подробностите.

— Той е буден — каза им тя. — Това е почти всичко, което мога да кажа за момента, освен че е все така очарователен, какъвто винаги е бил. Вече се оплаква от буци във възглавницата и настоява да получи силна бира.

— Ще му изпратя веднага — каза кралица Силар.

— Не, Силар — отвърна Поулгара строго. — Той ще получи супа, не бира.

— Това няма да му хареса — предположи Силк.

— Не е ли срамота?

Тя се усмихна. Обърна се, сякаш имаше намерение да се върне в стаята на болния Белгарат, после спря и погледна лукаво към Гарион, който седеше до Адара, успокоен, но все още загрижен за истинското състояние на Белгарат.

— Виждам, че вече си се запознал с братовчедка си — отбеляза тя.

— С кого?

— Не стой така с отворена уста, Гарион. — посъветва го Поулгара. — Изглеждаш като идиот. Адара е най-малката дъщеря на сестрата на майка ти. Не съм ли ти казвала за нея?

Всичко рухна върху него с пълна сила.

— Лельо Поул! — запротестира той. — Как можа да забравиш нещо толкова важно?

Но Адара, очевидно изненадана от съобщението също колкото него, извика тихо, обви ръце около шията му и го целуна топло.

— Скъпи братовчеде! — възкликна тя.

Гарион се изчерви, после пребледня, после пак се изчерви.

Погледна първо към леля Поул, след това към братовчедка си, без да може да говори или да мисли дори.

ГЛАВА 7

През следващите дни, докато останалите си почиваха, а леля Поул възвръщаше здравето на Белгарат, Гарион и братовчедка му използваха всяка минута, за да бъдат заедно. Още от времето, когато беше малко дете, Гарион знаеше, че леля Поул е единствената му роднина. По-късно откри, че господин Улф — Белгарат също му е роднина, макар и доста далечен. Но Адара беше по-различна. Тя беше почти на неговата възраст и веднага запълни празнината, която Гарион винаги беше усещал. Изведнъж тя се превърна във всички сестри и братовчеди, и по-млади лели, които другите имаха, а той не.

Адара го разведе из алгарската крепост. Докато скитаха заедно по широките празни коридори, често се хващаха за ръце. Но през повечето време си говореха. Сядаха на места, далече от пътеките, приближаваха главите си една до друга, говореха си смееха се, споделяха си тайни и откриваха сърцата си един през друг. Гарион откри у себе си неподозиран глад да говори. Обстоятелствата през последната година го бяха направили мълчалив и сега целият поток от думи се отприщи. Тъй като обичаше тази своя висока красива братовчедка, Гарион й казваше неща, които не би казал на никой друг.

Адара отвръщаше на чувствата му със своята любов, която изглеждаше също толкова дълбока, и слушаше излиянията му с внимание, което го караше още повече да се разкрива.

— Наистина ли можеш да правиш това? — попита тя, когато през един светъл зимен следобед седяха прегърнати високо в крепостта. От прозореца зад тях се откриваше гледка към просторното море от кафява трева, простираща се до хоризонта. — Наистина ли си магьосник?

— Страхувам се, че да — отвърна той.

— Страхуваш се?

— Има някои доста гадни работи, които също влизат в магьосничеството, Адара. Отначало не исках да повярвам, но продължаваха да се случват неща, които аз исках да се сбъдват. Най-накрая се стигна до един момент, след който не можех да се съмнявам повече.

— Покажи ми — настоя тя.

Той се огледа наоколо малко нервно.

— Не съм сигурен, че трябва. Вдига се известен шум, разбираш ли, и леля Поул може да го чуе. Тя няма да одобри това, че го правя просто за да ти покажа.

— Не се страхуваш от нея, нали?

— Не е точно това. Просто не искам да я разочаровам. — Той се замисли. — Не знам дали ще мога да ти обясня… Веднъж се скарахме жестоко в Нийса. Аз изрекох някои неща, които всъщност не мислех наистина, а тя ми разказа какво е преживяла, за да ме отгледа. — Гарион погледна мрачно през прозорците. Спомни си думите на леля Поул на обвитата в пара палуба на кораба на Грелдик и продължи: — Тя е посветила хиляди години на мен, Адара, на моето семейство всъщност, но в крайна сметка всичко е било заради мен. Можеш ли да си представиш колко ме задължава това? Ще направя всичко, за което тя ме помоли, и по-скоро бих си отрязал ръката, вместо да я нараня отново.

— Много я обичаш, нали, Гарион?

— То е нещо отвъд обичта. Мисля, че няма измислена дума, която може да опише онова, което съществува между нас.

Без да каже нищо, Адара взе ръката му, а очите й грееха от прекрасното чувство, което изпитваше.

По-късно същия следобед Гарион отиде сам в стаята, където леля Поул са грижеше за здравето на непокорния си пациент. След първите няколко дни почивка в леглото Белгарат стана много по-сприхав — не понасяше наложения му затвор. Признаците на тази раздразнителност се виждаха по лицето му дори когато спеше подпрян от много възглавници в леглото с балдахин. Леля Поул, облечена в обичайната си сива рокля, седеше до него и преправяше за Задача една от старите туники на Гарион. Малкото момче, което седеше наблизо, се взираше в нея с онзи сериозен поглед, който го правеше да изглежда по-възрастно, отколкото всъщност беше.

— Как е той? — попита кротко Гарион, като гледаше спящия си дядо.

— Подобрява се — отвърна леля Поул и остави настрана туниката. — Нравът му става все по-сприхав, а това винаги е добър знак.

— Някакви признаци, че би могъл да си възвърне…? Е, знаеш какво… — Гарион направи един неясен жест.

— Не — отвърна тя. — Никакви засега. Вероятно е твърде рано.

— Ще престанете ли да шепнете вие двамата? — попита настоятелно Белгарат, без да отваря очи. — Как бих могъл да спя при този шум?

— Ти сам каза, че не ти се спи — припомни му Поулгара.

— Това беше преди — каза той бързо и отвори очи. Белгарат погледна Гарион. — Ти къде беше?

— Гарион опознава братовчедка си Адара — обясни леля Поул.

— Би могъл да се отбива да ме види за малко — оплака се старецът.

— Няма нищо забавно в това да слуша хъркането ти, татко.

— Аз не хъркам, Поулгара.

— Както кажеш, татко — съгласи се кротко тя.

— Не се отнасяй снизходително към мен, Поул!

— Разбира се, татко… Би ли хапнал една хубава топла супа?

— Не искам супа, а месо — прекрасно червено месо и чаша силна бира.

— Няма да получиш месо и бира, татко. Ще получиш това, което аз преценя да ти дам, и точно сега мисля, че трябва да хапнеш супа и мляко.

— Мляко?

— Може и овесена каша, ако предпочиташ.

Възрастният човек я погледна обидено, а Гарион напусна стаята тихо…

Белгарат се възстанови бързо. Няколко дни по-късно той вече беше на крака, макар че Поулгара постави трудни за изпълнение условия. Гарион познаваше достатъчно добре и двамата, за да прозре мотивите за поведението на леля Поул. Дългата почивка в леглото не беше любимата й форма на терапия. Предпочиташе пациентите й да започват да ходят колкото може по-бързо. Като се правеше, че иска да разглези раздразнителния си баща, тя буквално го принуди да напусне леглото. Нещо повече — умишлено наложи ограничения на движенията му, които целяха да го ядосат, да насочат ума му към действеност, с която той би могъл да се справи по всяко време. Така тя се надяваше, че като го предизвика, умственото му възстановяване ще става успоредно с физическото оздравяване. Внимателното манипулиране на стария човек минаваше отвъд границите на чистата медицина, в сферата на изкуството.

Когато се появи за първи път в залата на крал Чо-Хаг, Белгарат изглеждаше отчайващо слаб. Залиташе, облегнат тежко на ръката на леля Поул, но малко по-късно, когато разговорът го заинтересува, се появиха признаци, които подсказваха, че видимата му слабост не е съвсем истинска. Старият мъж сам драматизираше състоянието си и Гарион разбра, че магьосникът е приел да се включи в играта на Поулгара. Беше истинско удоволствие да ги наблюдава как деликатно се движат в своята сложна малка игра.

Големият въпрос обаче си оставаше без отговор. Физическото и умствено възстановяване на Белгарат беше сигурно, но способността му да концентрира волята си и да я насочва все още не беше изпитана. Гарион знаеше, че за това трябва да се изчака…

Доста рано една сутрин, може би седмица след като бяха пристигнали в крепостта, Адара почука на вратата на Гарион. Още преди да се събуди, той знаеше, че е тя.

— Да? — каза той през вратата, като бързо навличаше ризата и панталона си.

— Искаш ли да пояздим, Гарион? Слънцето вече изгря и е малко по-топло.

— Разбира се — съгласи се той незабавно и се наведе да обуе алгарските ботуши, които Хетар му беше дал. — Само да се облека. Ще бъда готов след минута.

— Няма нужда да бързаш — каза Адара. — Ще наредя да оседлаят кон за теб и ще взема храна от кухнята. Вероятно трябва да кажеш на лейди Поулгара къде отиваш все пак. Ще се видим при западните конюшни.

— Няма да се бавя много.

Леля Поул беше в голямата зала с Белгарат и крал Чо-Хаг. Кралица Силар седеше недалеч от тях, а пръстите й пробягваха по огромния стан, на който тъчеше. Шумът от совалката беше странно приспивен.

— Пътуването ще бъде трудно в средата на зимата — казваше крал Чо-Хаг. — В планините на Улго ще бъде ужасно.

— Мисля, че има начин да избегнем всичко това — отвърна Белгарат лениво. Той се беше излегнал удобно в един голям стол. — Ще се върнем в Пролгу по пътя, по който дойдохме, но трябва да поговоря с Релг. Можеш ли да изпратиш да го повикат?

Чо-Хаг кимна и махна на прислужника. Каза му нещо бързо, докато Белгарат небрежно прехвърли крак през облегалката на стола и се излегна още повече. Възрастният мъж беше облечен в мека вълнена туника и въпреки че беше рано сутринта, държеше в ръка халба бира.

— Не мислиш ли, че малко прекаляваш с това? — попита го леля Поул, като погледна към халбата.

— Трябва да възвърна силите си, Поул — обясни той невинно, — а силната бира възстановява кръвта. Ти сякаш забравяш, че аз практически съм инвалид.

— Чудя се в каква ли степен твоята инвалидност идва от буретата с бира на Чо-Хаг — изкоментира тя. — Изглеждаше ужасно, когато слезе тази сутрин.

— Да, но сега се чувствам много по-добре.

Магьосникът се усмихна и си взе още едно питие.

— Сигурна съм. Да, Гарион?

— Адара иска да отида да пояздя с нея — рече Гарион. — Аз… всъщност, тя мислеше, че трябва да ти кажа къде отивам.

Кралица Силар му се усмихна нежно:

— Откраднал си любимата ми придворна дама, Гарион.

— Съжалявам — отвърна бързо той. — Ако имате нужда от нея, няма да излизаме.

— Просто исках да те подразня. — Кралицата се засмя. — Отивайте и се наслаждавайте на ездата.

Точно в този момент в залата влезе Релг, а зад него вървеше Тайба. Марагската жена изненада всички — беше се изкъпала и носеше прилични дрехи. Вече не беше безпомощната мръсна робиня, която намериха в пещерите под Рак Ктхол. Имаше пищна фигура и много бледа кожа. Движеше се с неосъзната грациозност и мъжете на крал Чо-Хаг се заглеждаха след нея, като присвиваха устни несигурно. Тя знаеше, че я гледат и не беше обидена от този факт, по-скоро това й доставяше удоволствие, даваше й по-голяма самоувереност. Виолетовите й очи блестяха и сега тя се усмихваше често. Но никога не се отдалечаваше много от Релг. В началото Гарион вярваше, че тя нарочно застава пред погледа на улгото, за да се наслаждава на неудобството, което предизвиква у него, но сега не беше толкова сигурен в това. Вероятно Тайба вече не го правеше умишлено, но следваше Релг, където и да отиде. Рядко говореше, но винаги беше до него.

— Викал си ме, Белгарат? — попита Релг.

Част от студенината и грубостта бяха изчезнали от гласа му, но погледът му все още изглеждаше странно отнесен.

— А, Релг — каза Белгарат сърдечно. — Ето един добър приятел. Ела, седни. Вземи си чаша бира.

— Вода, благодаря — отвърна Релг твърдо.

— Както искаш. — Белгарат сви рамене. — Чудех се дали случайно знаеш пътя през пещерите на Улго, който стига от Пролгу до южния край на сендарските земи?

— Това е много дълъг път — поясни Релг.

— Не чак толкова дълъг, колкото ако яздим през планините — отбеляза Белгарат. — В пещерите няма сняг и зверове. Има ли такъв път?

— Има такъв път — призна Релг.

— А ти би ли ни превел през него? — настоя възрастният мъж.

— Ако трябва — Релг се съгласи с известно нежелание.

— Мисля, че трябва, Релг — каза му Белгарат.

Релг въздъхна.

— Надявах се, че ще мога да се прибера вкъщи сега, когато пътешествието ни почти свърши — каза той със съжаление.

Белгарат се засмя.

— Всъщност нашето пътешествие току-що започва, Релг. Чака ни още дълъг път.

Тайба се усмихна на това с бавна доволна усмивка.

Гарион усети една малка ръчичка, която се промуши в неговата и се усмихна на Задача, който тъкмо беше влязъл в залата.

— Имаш ли нещо против, лельо Поул? — попита той. — Да отида да яздя, искам да кажа?

— Разбира се, че не, скъпи — отвърна тя. — Само бъди внимателен. Не се прави на интересен пред Адара. Не искам да паднеш от коня и да си счупиш нещо.

Задача пусна ръката на Гарион и се отправи към Релг. Възлите на торбичката, които Дурник беше запечатал с олово, бяха отвързани отново, малкото момче извади кълбото и го предложи на Релг.

— Задача? — каза то.

— Защо не го вземеш, Релг? — попита Тайба стъписания мъж. — Никой на този свят не се съмнява в твоята чистота.

Релг отстъпи и поклати глава.

— Кълбото е свят предмет на друга религия — заяви той. — То е от Алдур, а не от УЛ, така, че не е редно да го докосвам.

Тайба се усмихна разбиращо, а виолетовите й очи бяха вперени в лицето на фанатика.

— Задача — каза леля Поул, — ела тук.

Детето послушно отиде при нея. Тя хвана торбичката, която висеше на колана му и я разтвори:

— Прибери го!

Задача въздъхна и пусна кълбото в торбичката.

Гарион и Адара излязоха извън крепостта и поеха към извисяващите се хълмове на запад. Небето беше тъмносиньо, а слънцето светеше ярко. Въпреки че утрото беше хладно, не беше толкова студено, колкото беше през последната седмица. Тревата беше кафява и безжизнена и лежеше сънливо под зимното небе. Яздеха заедно, без да говорят, в продължение на около един час, накрая спряха и слязоха от конете на слънчевата южна страна на хълма, където имаше заслон от сковаващия бриз. Седнаха и се загледаха в еднообразния пейзаж на алгарската равнина.

— Какво може всъщност да се направи с вълшебство, Гарион? — попита тя след дълго мълчание.

Гарион сви рамене.

— Зависи кой го прави. Някои хора са много силни, други едва могат да направят нещо…

— Можеш ли…? — Адара се поколеба. — Можеш ли да накараш този храст да разцъфне? — Тя продължи бързо и той разбра, че това не беше въпросът, който всъщност искаше да му зададе. — Точно сега, искам да кажа, в средата на зимата — добави Адара.

Гарион погледна изсъхналия нисък храст и се опита да си представи последователността на това, което трябваше да направи с него.

— Предполагам, че мога — отвърна той. — Но ако го направя в неподходящия сезон, храстът няма да може да се защити от студа и ще умре.

— Това е просто храст, Гарион.

— Защо да го убивам?

Тя избегна погледа му.

— Можеш ли да направиш нещо заради мен, Гарион? — помоли тя. — Нещо малко. Имам голяма нужда да вярвам в нещо точно сега.

— Предполагам, че мога да опитам.

Разбра защо изведнъж тя изпадна в тъжно настроение.

— Какво ще кажеш за нещо такова?

Той откъсна едно клонче и го прехвърли в ръцете си, като го гледаше внимателно. После го обви с няколко стръкчета суха трева и започна да го гледа отново, докато в ума му се оформи това, което искаше да стане. Когато насочи волята си върху него, той не го направи изведнъж, така че промяната беше постепенна. Адара ококори очи, когато жалкото съчетание от клонче и суха трева разцъфна.

Не приличаше много на цвете наистина. Наподобяваше лавандула и видимо беше криво. Цветът беше малък и венчелистчетата му не бяха добре прикрепени. Ароматът му обаче беше силен и изпълнен с обещания за лятото. Гарион се почувства много странно, когато безмълвно подаде цветето на братовчедка си. Звукът от това, което направи, не беше онзи силен шум, който той обикновено свързваше с вълшебството, по-скоро приличаше на звънчето, който чу в светещата пещера, когато съживи жребчето. Като започна да насочва волята си, той не изтегли нищо от това, което го заобикаляше. Всичко дойде от самия него и той изпита дълбока и странна радост.

— Прекрасно е! — каза Адара, като държеше нежно малкото цвете в свитите си ръце и вдишваше аромата му.

Тъмната коса се спусна върху бузата й и закри лицето й от него. После тя вдигна лицето си и Гарион видя, че в очите й има сълзи.

— Изглежда, че помага — каза тя. — За малко поне.

— Какво има, Адара?

Тя не отговори, но се загледа в сиво кафявата равнина.

— Коя е Се’Недра? — попита го внезапно. — Чух другите да я споменават.

— Се’Недра? Тя е принцеса — дъщеря на Ран Боруни от Толнедра.

— Как изглежда?

— Много малка. Тя е наполовина дриада, има червена коса, зелени очи и лош нрав. Тя е разглезено малко зверче и не ме харесва много.

— Но ти можеш да промениш това, нали? — Засмя се Адара и избърса сълзите си.

— Мисля, че не те разбрах.

— Всичко, което трябва да сториш, е… — Тя направи неясен жест с ръка.

— О! — Той проследи мисълта й. — Не, не можем да направим много с мислите и чувствата на другите хора. Това, което искам да кажа, е че… ами, няма нещо, с което да се захванеш. Аз дори няма да знам откъде да започна.

Адара го погледна, после скри лице в ръцете си и заплака.

— Какво има? — попита Гарион притеснено.

— Нищо — каза тя. — Не е важно.

— Важно е. Защо плачеш?

— Надявах се, когато за първи път чух, че си магьосник, а после направи и това цвете, мислех си, че можеш да направиш нещо. Помислих си, че може би можеш да направиш нещо за мен.

— Ще направя всичко, което поискаш, Адара. Знаеш това.

— Но ти не можеш да го направиш, Гарион. Току-що сам го каза.

— Какво е това, което искаш да направя?

— Помислих си, че вероятно можеш да накараш някого да се влюби в мен. Не е ли глупава идея?

— Кого?

Тя го погледна с тихо достойнство, а очите й още бяха пълни със сълзи.

— Всъщност няма значение, нали? Ти не можеш да направиш нищо, аз също не мога. Беше просто една глупава идея, сега го разбирам. Защо не го забравим? — Тя се изправи. — Да се връщаме. Денят не е толкова приятен, колкото си мислех, пък и започва да ми става студено.

Качиха се отново на конете и яздиха в мълчание до внушителните стени на крепостта. Не проговориха повече. Адара не искаше да говори, а Гарион не знаеше какво да каже.

Зад тях забравено остана цветето, което той сътвори. Защитено от склона и леко затоплено от зимното слънце, цветето, което никога преди не беше съществувало, разцъфна с тих растителен екстаз и роди своите плодове. Една малка шушулка със семенца се разтвори в сърцевината му и разпиля безкрайно малки семенца, които попаднаха в замръзналата земя сред стъблата на зимната трева и останаха там в очакване на пролетта.

ГЛАВА 8

Девойките улго имаха бледа кожа, светлоруса коса и огромни тъмни очи. Сред тях принцеса Се’Недра беше като единствена роза в градина, пълна с лилии. Следяха всяко нейно движение, завладени от тази жизнена малка чужденка, която доста изненадващо се превърна в център на живота им. Не беше цветът на кожата това, което ги изненадваше, въпреки че той също беше впечатляващ. По природа улгосите бяха сериозни, резервирани хора, които рядко се смееха или показваха чувствата си. Се’Недра обаче живееше с най-външния слой на кожата си. Те наблюдаваха очаровани потрепването и играта на настроения и чувства по деликатното й малко личице. Те се изчервяваха и се кискаха нервно на възмутителните и понякога дяволити шеги. Тя ги предразполагаше към откровения и доверие и всяка една от десетината девойки, които бяха се превърнали в нейни постоянни компаньонки, рано или късно откриваха сърцето си пред малката принцеса.

Имаше и лоши дни, разбира се, дни, в които Се’Недра беше кисела, нетърпелива, своенравна, когато пропъждаше девойките улго с жестоки ругатни, караше ги да избягат, облени в сълзи от неочакваното й избухване. По-късно, въпреки че след подобни буреносни изблици момичетата решаваха никога повече да не приближават до нея, те се връщаха колебливо, за да я намерят засмяна, сякаш нищо не се беше случило.

Беше трудно време за принцесата. Все още не беше осъзнала напълно последствията от мълчаливото си съгласие със заповедта на УЛ. Той й бе казал да остане в пещерите, докато другите отида до Рак Ктхол. През целия си живот Се’Недра винаги беше в центъра на събитията, а сега беше изтласкана на заден план, принудена да понася еднообразните дни, без да прави нищо друго, освен да чака. Избухванията, които разпръсваха приятелките й като изплашени гълъбици, бяха в известна степен предизвикани от наложеното й бездействие.

Внезапните промени в настроението й определено бяха мъчителни за горима. Крехкият древен свят човек беше преживял векове в тих размисъл, а Се’Недра експлодира по средата на това спокойствие като комета. Макар и понякога измъчен до предела на своето търпение, той понасяше изблиците на лошия й нрав, бурите от хлипания, необяснимите избухвания; със същото спокойствие приемаше и внезапните буйни прояви на привързаност, когато обвиеше ръце около врата му и покриваше изуменото му лице с целувки.

В онези дни, когато настроението й беше благоприятно, принцесата събираше приятелките си на брега на острова на горима да си поговорят, да се посмеят и да поиграят на игрите, които тя беше измислила — задимената тиха пещера се изпълваше с бърборене и смях на девойки. Когато й беше тъжно, двамата с горима предприемаха понякога кратки разходки, за да разгледат странната красота на подземния свят в галерията и пещерата под изоставения град Пролгу. На този, който не я познава, би се сторило, че принцесата е ангажирана постоянно със собственото си емоционално състояние и изобщо не забелязва нещата около себе си, но не беше така. Тя умееше да наблюдава, да анализира и да пита дори и по време на поредния изблик. За своя изненада горимът откри, че дриадата има бърз ум и силна памет. Когато й разказваше приказки за своя народ, Се’Недра му задаваше въпроси, като винаги откриваше смисъла, който се криеше зад различните истории.

Принцесата научи много по време на тези разговори. Разбра, че основата на живота на улгосите е религията и че поуката и темата на всяка една от техните истории проповядваха пълно подчинение на волята на УЛ. Един толнедранец може да се опита да изопачи думите или дори да сключи сделка със своя бог. Се’Недра харесваше играта на предложения и отговори. Но умът на улгосите не беше способен на подобна фамилиарност.

— Ние сме били едно нищо — обясни горимът. — По-малко от нищото. Нямали сме свое място и свой бог и сме скитали отритнати по света, докато УЛ се съгласи да стане наш бог. Някои от фанатиците дори стигнали до там, че предложили, ако един единствен улго разгневи нашия Бог, той да се отдръпне от нас. Не претендирам да познавам напълно ума на УЛ, но не мисля, че той е толкова неразумен. И все пак в началото УЛ не е искал да стане наш Бог, така че вероятно е по-добре да не го обиждаме.

— Той ви обича — отбеляза Се’Недра бързо. — Всеки би могъл да го види по лицето му — онзи път, когато беше тук.

Горимът сякаш се съмняваше.

— Надявам се, че не съм го разочаровал прекалено много.

— Не бъди глупав — каза принцесата безгрижно. — Разбира се, че ви обича. Всички на този свят ви обичат.

Спонтанно, сякаш да потвърди това, тя го целуна нежно по бледата буза.

Горимът й се усмихна.

— Мило дете — отбеляза той, — твоето собствено сърце е толкова открито. Ти съвсем наивно приемаш, че всички обичат онези, които ти обичаш. Страхувам се, че не винаги е така. Има доста хора в тази пещера, които изобщо не ме обичат толкова.

— Глупости — каза тя. — Това, че се караш с някого, не означава, че не го обичаш. Аз обичам баща си много, но непрекъснато се караме. Харесва ни да си противоречим.

Се’Недра знаеше, че може спокойно да използва думи като „глупав“ и „глупости“ пред горима. Тя беше успяла да го очарова напълно и знаеше, че може да си позволява почти всичко.

Въпреки че не всички го забелязваха, в поведението на Се’Недра бяха настъпили някои малки, но ясно изразени промени. Макар че в очите на сериозните хора изглеждаше импулсивна, тя вече се замисляше, преди да направи или да каже нещо. Нямаше случай, в които да изпадне в неудобно положение — тук в пещерата, а това беше единственото нещо, което Се’Недра не можеше да понесе. Постепенно и неусетно тя се научи да цени самоконтрола и понякога се държеше почти като млада дама.

Имаше време да обмисли проблема с Гарион. Отсъствието му през дългите седмици беше необяснимо болезнено за нея. Сякаш беше отхвърлила нещо много ценно и загубата му беше оставила болезнена празнота. Чувствата й бяха толкова объркани и се сменяха така бързо, че никога не й оставаше време да премисли едно настроение, преди следващото да я завладее. Копнежът по нещо, което й липсваше, продължи толкова дълго, че накрая сериозно се замисли върху това неясно чувство.

Не можеше да е любов. Това беше невъзможно. Любов към един селянин, без значение колко е приятен, беше просто изключена. В крайна сметка тя беше принцеса и задълженията й бяха пределно ясни. Ако имаше и най-малко съмнение, че чувствата й бяха прераснали в нещо повече от обикновено приятелство, трябваше незабавно да прекрати всякакви по-нататъшни контакти. Се’Недра не искаше да отпрати Гарион и никога повече да не го види. Самата мисъл за това караше устните й да треперят. Така че очевидно това, което изпитваше, не беше, не би могло да бъде любов. Почувства истинско облекчение, когато успя да подреди мислите си. Вероятността, че може да изпитва любов към него я тревожеше. Но сега, когато логиката доказа без всякакво съмнение, че не е застрашена от подобно преживяване, тя се отпусна. Беше много успокояващо логиката да е на нейна страна.

Остана само очакването — безкрайното непоносимо очакване на приятелите й. Къде бяха те? Кога щяха да се върнат? Какво правеха там, че се бавеха толкова? Колкото по-дълго чакаше, толкова по-често наскоро усвоеният самоконтрол я напускаше. Бледите й приятелки се научиха да разпознават моментните признаци, които предвещаваха поредното избухване.

Най-после горимът й съобщи, че приятелите й се завръщат и малката принцеса направо полудя от нетърпение. Подготовката й беше дълга и сложна. Щеше да ги поздрави по подобаващия начин, разбира се. Този път без ентусиазма на малко момиченце. Щеше да бъде сериозна, резервирана, величествена и напълно пораснала. Естествено, трябваше да изглежда по същия начин.

Измъчваше се в продължение на часове, преди да избере подходящите дрехи — дълга до земята ослепително бяла улгоска рокля. Тя определено беше малко скромна за нейния вкус. Когато искаше да изглежда резервирана, Се’Недра прекаляваше. След като помисли, махна ръкавите на роклята и направи малки промени в деколтето. Няколко пристягания на корсажа и талията с тънка златна лента подчертаха онова, което искаше. Критично огледа резултата от усилията си и установи, че й харесва.

Следващият проблем беше косата й. Изобщо не беше подходящо да я остави разпусната и разрошена, както обикновено я носеше. Трябваше да бъде вдигната, събрана във водопад от къдрици, който да се спуска елегантно по рамото й, като допълва със своя цвят семплата белота на корсажа и придава завършеност на вида й. Тя се зае с фризурата и продължи, докато ръцете я заболяха да стоят вдигнати над главата й толкова дълго време.

Когато свърши, проучи внимателно цялостния ефект от роклята, прическата и скромното кралско изражение. Не беше зле, поздрави се тя. Очите на Гарион ще изхвръкнат, като я види. Малката принцеса ликуваше.

Най-после дойде денят. Се’Недра, която почти не беше спала, седеше нервно до горима в познатия й вече кабинет. Горимът четеше някакъв свитък, като навиваше с едната ръка горния край, а с другата развиваше долния. Докато той четеше, принцесата си играеше, като дъвчеше разсеяно една къдрица.

— Днес изглеждаш неспокойна, дете мое — забеляза той.

— Това е, защото не съм го… ги виждала от толкова дълго време — обясни тя бързо. — Сигурен ли си, че изглеждам добре? — Задаваше този въпрос поне за шести или осми път тази сутрин.

— Прекрасна си — увери я той още веднъж.

Усмихна му се. Един прислужник влезе в кабинета на горима и се поклони почтително:

— Гостите Ви пристигат, Ваше Светейшество!

Сърцето на Се’Недра се разтуптя.

— Да отидем да ги приветстваме, дете мое — предложи горимът, като остави настрана свитъка и се изправи на крака.

Се’Недра потисна желанието си да скочи от стола и да се втурне навън. Вместо да изтича, тръгна до горима, като си повтаряше тихичко: „Достойнство. Сериозност. Царственост.“

Приятелите й бяха прашни и изморени, когато влязоха в пещерата на горима. С тях имаше непознати, които Се’Недра не можа да разпознае. Очите й обаче търсеха едно-единствено лице.

Той изглеждаше по-възрастен, отколкото си го спомняше. Лицето, което винаги беше сериозно, сега притежаваше улегналост. Тя липсваше преди. Очевидно му се бяха случили разни неща, докато го нямаше, важни неща. Принцесата почувства силна болка от това, че не беше присъствала на тези случки от живота му.

Изведнъж сърцето й се смрази. Кое беше това високо тромаво момиче до него? И защо той се отнасяше с такава почит към тази крава? Се’Недра стисна зъби и се загледа през езерото в неверния млад мъж. Знаеше, че ще стане така. В момента, в който го изпусна от погледа си, той се беше втурнал през глава в обятията на първото срещнато момиче. Как смееше той? Как смееше!

Щом групата хора в далечната страна на езерото започна да приближава прохода, сърцето на Се’Недра спря. Високото момиче беше прекрасно. Тъмната й коса беше лъскава, а чертите й бяха съвършени. Отчаяно Се’Недра търсеше някакъв недостатък, някакъв дефект. А начинът, по който се движеше момичето! Беше толкова грациозно. В очите на Се’Недра се появиха сълзи на отчаяние.

За страдащата принцеса поздравите и представянията не бяха нищо повече от несвързано бърборене. Се’Недра разсеяно се поклони пред краля на алгарите и прекрасната кралица. Учтиво поздрави пищната красива жена. Леля Поулгара я представи и спомена, че името й е Тайба. Моментът, от който се страхуваше, приближаваше и нямаше начин да го предотврати.

— А това е Адара — каза леля Поул и посочи божественото създание до Гарион.

Се’Недра искаше да се разплаче. Не беше честно! Дори името на момичето беше красиво. Защо то поне не беше грозно!

— Адара — продължи леля Поул, като не отместваше очи от лицето на Се’Недра, — това е Нейно кралско Височество принцеса Се’Недра.

Адара се поклони с грация, която се заби като нож в сърцето на Се’Недра.

— Толкова много исках да се запозная с Вас, Ваше Височество — рече високото момиче.

Гласът му потрепваше напевно.

— Предполагам, че си очарована — отвърна Се’Недра с чувство на превъзходство.

Въпреки че в действителност й се искаше да се нахвърли върху омразната съперница, тя се държеше хладно и кротко. Най-малкото избухване, дори най-малката следа от смут, изписан по лицето или в гласа й, щеше да направи победата на тази Адара завършена. Се’Недра беше твърде много принцеса, твърде много жена, за да допусне пълно поражение. Въпреки че болката, която изпитваше, беше толкова реална, сякаш беше в ръцете на палач, тя стоеше изправена, с цялото кралско величие, на което беше способна. Започна да си повтаря наум всички свои титли отново и отново, за да си даде кураж с тях, като си припомняше коя всъщност беше тя. Принцесите не плачат! Дъщерята на Ран Боруни не хленчи. Цветето на Толнедра никога няма да скърби заради това, че някакъв тромав селянин е решил да се влюби в друга.

— Извинете ме, лейди Поулгара — каза тя, като притисна трепереща ръка към челото си, — но изведнъж ме сполетя ужасно главоболие. Ще ме извините ли, моля?

Без да дочака отговор, тя се обърна и се отправи бавно към дома на горима. Спря се само веднъж точно когато минаваше покрай Гарион.

— Надявам се, че ще бъдеш много щастлив! — Това беше лъжа.

Той я погледна объркан.

Се’Недра не се сдържаше вече. Беше абсолютно необходимо да прикрие чувствата си от Адара, но на Гарион можеше да му каже истината в очите.

— Презирам те, Гарион — прошепна му тя гневно, — и не искам никога повече да те виждам!

Той премигна.

— Мисля, че дори не можеш да си представиш колко ми е противна физиономията ти — добави тя.

С тези думи принцесата продължи пътя си към дома на горима с изправен гръб и гордо вдигната глава.

Като влезе в къщата, тя изтича в стаята си, хвърли се на леглото и заплака с отчаянието на разбитото си сърце.

Чу тихи стъпки до вратата и лейди Поулгара се появи.

— Добре, Се’Недра — каза тя, — за какво е всичко това?

Седна на ръба на леглото и сложи ръка на рамото на подсмърчащата малка принцеса.

— О, лейди Поулгара — изплака Се’Недра, като се хвърли внезапно в обятията й. — Аз, аз го загубих. Той, т-той е влюбен в н-нея.

— За кого говориш, скъпа? — попита Поулгара спокойно.

— За Гарион. Той е влюбен в тази Адара й изобщо не иска да знае за мен пов-вече.

— Глупава малка гъска! — нахока я Поулгара нежно.

— Той я обича, нали? — попита настоятелно Се’Недра.

— Разбира се, че я обича, скъпа.

— Знаех си! — изплака Се’Недра и се разтърси от нов пристъп на сълзи.

— Съвсем нормално е да я обича — продължи Поулгара. — Тя му е братовчедка все пак.

— Братовчедка? — Внезапно Се’Недра вдигна набразденото си от сълзи лице.

— Дъщеря на сестрата на майка му — обясни Поулгара. — Ти знаеше, че майката на Гарион е алгарка, нали?

Се’Недра поклати мълчаливо глава.

— Заради Гарион ли е всичко това?

Се’Недра кимна. Хлипането беше спряло изведнъж.

Лейди Поулгара извади носна кърпичка от ръкава си и я подаде на девойката.

— Издухай си носа, скъпа — нареди й тя. — Не подсмърчай така. Много е неприлично.

Се’Недра я послуша.

— И така, най-после го призна пред себе си — отбеляза Поулгара. — Чудех се колко време ще ти е необходимо.

— Какво съм признала?

Поулгара й отправи продължителен сериозен поглед, Се’Недра се изчерви и бавно сведе поглед.

— Така е по-добре — каза Поулгара. — Не трябва да се опитваш да криеш нищо от мен, Се’Недра. Тази потайност няма да ти донесе нищо добро, пък и прави нещата по-трудни за теб.

Очите на Се’Недра се разшириха, когато осъзна пълния смисъл на онова, което кротко си беше признала.

— Това е невъзможно! — изхълца тя от ужас. — Това не може да стане.

— Както обича да казва баща ми, всичко е възможно — увери я Поулгара.

— Какво ще правя?

— Първо трябва да си измиеш лицето — каза й дъщерята на магьосника. — Някои момичета могат да плачат, без да погрозняват, но не и ти. Направо си ужасна. Съветвам те да не плачеш пред хората, ако можеш.

— Нямах това предвид — поясни Се’Недра. — Какво ще правя с Гарион?

— Не мисля, че трябва да правиш каквото и да било, скъпа. В крайна сметка нещата сами ще си дойдат на мястото.

— Но аз съм принцеса, а той е… той е просто Гарион. Такова нещо не е позволено.

— Всичко ще се оправи — отсече лейди Поулгара. — Довери ми се, Се’Недра. От дълго време се занимавам с такива неща. Сега иди да си измиеш лицето.

— Държах се като глупачка, нали? — попита Се’Недра.

— Не е нещо непоправимо. Можем да го отдадем на възбудата от това, че виждаш приятелите си отново след толкова дълго време. Ти се радваш, че ни виждаш, нали?

— О, лейди Поулгара! — възкликна Се’Недра и я прегърна, като се смееше и плачеше едновременно.

Когато отстраниха последиците от сълзите на Се’Недра, двете се присъединиха към останалите в познатия кабинет на горима.

— Оправи ли се, дете мое? — попита я горимът нежно, а по милото му старческо лице се четеше загриженост.

— Просто нерви, Ваше Светейшество — увери го Поулгара. — Нашата принцеса, както сигурно сте забелязали, е малко чувствителна.

— Съжалявам, че избягах така — извини се Се’Недра на Адара. — Беше глупаво от моя страна.

— Ваше Височество не би могла да направи нещо глупаво — вметна дипломатично Адара.

Се’Недра вдигна брадичка.

— О, разбира се, че мога — заяви тя. — И аз мога да се държа като глупачка.

Адара се засмя и напрежението между тях изчезна.

Но имаше още един проблем. Се’Недра осъзна, че беше отишла твърде далече с импулсивната си неоправдана омраза, която демонстрира пред Гарион. Той изглеждаше объркан, дори наранен. Се’Недра реши — малко високомерно — да пренебрегне обидата, която му нанесе. Тя беше страдала при онази сцена на брега на острова на горима и й се струваше съвсем честно той също да страда малко, не прекалено много, разбира се, но поне малко. И това наистина стана. Остави го за известно време да се терзае. Тя поне се надяваше, че се терзае, после му заговори топло, дори приятелски, сякаш онези злобни думи никога не бяха излизали от нейната уста. Той се обърка още повече, а тя насочи цялата мощ на най-очарователната си усмивка към него, като отбеляза с огромно задоволство поразяващия й ефект. След това принцесата престана да забелязва Гарион.

Докато Белгарат и лейди Поулгара разказваха за пътешествието до Рак Ктхол, Се’Недра седна смирено на пейката до Адара, като уж слушаше разказа, но през повечето време прехвърляше в ума си смайващото откритие от последните няколко часа. Изведнъж почувства нечий поглед върху себе си и бързо вдигна очи. Малкото русо момче, което леля Поул наричаше Задача, я гледаше втренчено. Лицето му беше сериозно. Имаше нещо странно в очите му. С внезапна и абсолютна увереност тя разбра, че детето гледа вътре в сърцето й. То й се усмихна, и без да знае защо, принцесата почувства, че се изпълва със завладяваща радост. Детето отиде при нея, като продължаваше да се усмихва, а малката му ръчичка бръкна в торбичката, която висеше на кръста му. То извади един объл сив камък и й го подаде:

— Задача?

За секунда Се’Недра сякаш видя блед синкав блясък дълбоко вътре в камъка.

— Не го докосвай, Се’Недра — намеси се лейди Поулгара с тон, който накара Нейно Височество да замръзне с ръка протегната към камъка.

— Дурник! — Поулгара погледна към ковача, в гласа й имаше странна нотка на разочарование.

— Лейди Поул — каза той безпомощно, — не знам какво друго да направя. С каквото и да я запечатам, той винаги успява да отвори торбичката.

— Накарай го да прибере камъка!

Дурник отиде при малкото момче, коленичи и хвана торбичката. Без да каже нито дума, я разтвори и детето пусна кълбото вътре. Дурник завърза торбичката колкото може по-здраво. Когато свърши, момчето обви нежно ръце около врата на ковача. Дурник изглеждаше малко объркан и се канеше да изведе детето, но Задача пусна едната си ръка и се качи в скута на Се’Недра. Напълно сериозно, то я целуна, после се намести удобно в ръцете й и бързо заспа.

Се’Недра беше обхваната от усещания, които не беше изпитвала никога досега. Без да знае защо, тя се почувства по-щастлива от когато и да било. Прегръщаше детето, като ръцете й бяха сключени покровителствено около него, а бузата й беше притисната в бледите му руси къдрици. Импулсивно й се прииска да го залюлее и може би да му изпее тиха приспивна песен.

— Ще трябва да побързаме! — казваше Белгарат на горима. — Дори с помощта на Релг ще са ни необходими седмици, докато стигнем границата на Сендария. След това ще трябва да пресечем цялата страна, а по това време на годината снегът в Сендария може да натрупа много бързо. А това, което още повече усложнява нещата, е сезонът на бурите в Морето на ветровете. Пътят от Сендар до Рива е доста дълъг.

Думата „Рива“ извади Се’Недра от унеса. От мига, в който изпълзяха с Джийбърс от замъка на Тол Хонет, една-единствена мисъл доминираше в мисленето й. Тя нямаше да отиде в Рива, въпреки че имаше моменти, в които сякаш се предаваше, мълчаливото й съгласие беше просто хитрост. Сега обаче трябваше а отстоява позицията си. Вече не можеше да си спомни ясно причините за яростното си нежелание да се подчини на заповедта на Воу Мимбре. Бяха й се случили толкова много неща и тя не беше вече същия човек, но едно беше абсолютно сигурно. Нямаше да отиде в Рива. Беше въпрос на принципи.

— Сигурна съм, че щом стигнем Сендария, ще мога да се отправя към кралския гарнизон — каза тя небрежно, сякаш вече го бяха решили.

— И защо искаш да направиш това, скъпа? — попита я лейди Поулгара.

— Както казах по-рано, няма да отида в Рива — повтори Се’Недра. — Легионерите ще уредят връщането ми в Тол Хонет.

— Може би трябва да посетиш баща си — рече Поулгара спокойно.

— Искаш да кажеш, че просто ще ме пуснете да отида там?

— Не съм казала подобно нещо. Сигурна съм, че ще намерим кораб, който отива в Тол Хонет някъде през късната пролет или ранното лято. Търговията на Рива с империята е доста оживена.

— Мисля, че не ме разбра добре, лейди Поулгара. Казах, че няма да отида в Рива при никакви обстоятелства.

— Чух те, Се’Недра. Все пак грешиш. Ще отидеш в Рива. Имаш среща там, забрави ли?

— Няма да отида! — Се’Недра леко повиши тон.

— Да, ще отидеш.

Гласът на Поулгара беше измамно спокоен, но прозвуча безкомпромисно.

— Категорично отказвам! — заяви принцесата.

Канеше се да каже още нещо, но едно малко пръстче докосна устните й. Съненото дете в ръцете й вдигна ръка. Принцесата раздвижи главата си с раздразнение.

— Казах и преди, че няма да се подложа на…

Детето докосна устните й отново. Очите му бяха премрежени, когато я погледна, но взорът му беше спокоен и убедителен. Се’Недра забрави за какво говореше.

— Няма да отида на Острова на ветровете — заключи тя доста неубедително — И това е окончателното ми решение.

Проблемът беше в това, че тонът й въобще не прозвуча окончателно.

— Струва ми се, че сме го обсъждали няколко пъти вече — отбеляза Поулгара.

— Нямаш право да… — думите на Се’Недра пак заглъхнаха, тъй като мисълта й се отклони отново.

Очите на детето бяха сини, толкова сини. Тя усети, че не може да отклони погледа си от тях и сякаш потъна в невероятни цвят. Поклати глава. Беше необичайно за нея да изпуска нишката на спора по този начин. Опита се да се концентрира.

— Отказвам да бъда унижавана публично! — заяви тя. — Няма да стоя в залата на кралете на Рива като просякиня, докато всички алорнци ми се надсмиват.

Така беше по-добре. Моментната разсеяност изчезваше. Неволно погледна към детето и всичко изчезна отново.

— Дори нямам подходяща рокля — добави тя печално. Какво я беше накарало да каже това?

Поулгара замълча, но погледът й беше мъдър, докато наблюдаваше объркването на принцесата. Се’Недра заекна отново, а доводите й ставаха все по-отнесени. Дори докато спореше, тя осъзна, че няма разумна причина, поради която да не отиде в Рива. Отказът й изглеждаше фриволен, дори детински. Защо, за Бога, вдигаше толкова шум за това? Малкото момче в ръцете й се усмихна окуражаващо и без да може да се въздържи, тя му отвърна с усмивка, а защитата й беше сломена. Направи един последен опит:

— Все пак това е само една стара глупава традиция, лейди Поулгара. Никой няма да ме чака в залата на кралете, никога не е имало кой да ме чака. Родословието на кралете на Рива е прекъснато.

После откъсна поглед от детското лице.

— Наистина ли трябва да отида?

Лейди Поулгара кимна убедено.

Се’Недра въздъхна тежко. Цялата тази препирня й се стори безсмислена. Защо трябваше да спори за едно обикновено пътуване? Освен това никаква опасност не я застрашаваше. Ако това щеше да ощастливи хората, защо да се инати?

— Е, добре — предаде се тя. — Щом като е толкова важно за всички, мисля, че бих могла да отида в Рива.

Поради някаква причина се почувства по-добре, след като го каза. Детето се усмихна отново в ръцете й, потупа я нежно и пак потъна в сън. Обзета от внезапна необяснима радост, принцесата намести отново бузата си до къдриците му и започна да го люлее нежно, като припяваше тихо.