Черната кула

ГЛАВА 9

Още веднъж Релг ги преведе през тъмния безшумен свят на пещерите и още веднъж Гарион намрази всеки един момент от това пътуване. Струваше им се, че е изминала цяла вечност, откакто бяха напуснали Проглу, където прощаването на Се’Недра със стария горим беше дълго и сълзливо. Принцесата направо обърка Гарион и той се отдаде на размишления за нея, докато вървяха и се препъваха във вмирисаната на мухъл тъмнина. Нещо се беше случило в Пролгу. Се’Недра се беше променила и това изнервяше Гарион.

След безкрайно лутане в тъмнината излязоха отново навън в света на светлината и въздуха. Озоваха се сред назъбените стени на стръмен хребет. Валеше обилен сняг. Огромни снежинки падаха меко на земята в тихия ден.

— Сигурен ли си, че това е Сендария? — Барак попита Релг, докато се промушваше през назъбения отвор на пещерата.

Релг сви рамене, като завързваше лентата на очите си, за да ги предпази от силната светлина.

— Вече не сме в Улго.

— Има много места, които не са Улго, Релг — напомни му Барак кисело.

— Прилича на Сендария — отбеляза крал Чо-Хаг и се облегна на седлото, за да погледа кротко падащия сняг. — Може ли някой да предположи колко е часът?

— Наистина е трудно да се каже при този силен снеговалеж, татко — каза Хетар. — Конете се държат така, сякаш че е около обяд, но тяхната представа за времето е малко неточна.

— Прекрасно — вметна Силк язвително. — Не знаем къде сме, не знаем колко е часът. Това е едно чудесно начало.

— Всъщност не е толкова важно, Силк — каза Белгарат уморено. — Това, което трябва да направим, е да вървим на север. Все трябва да стигнем до Големия северен път.

— Чудесно — отвърна Силк. — Но накъде е север?

Гарион погледна съсредоточено стария човек, който се измъкна от заснежения хребет. Лицето на стареца беше набраздено от умора, под очите му имаше сенки. Независимо от двуседмичната почивка в крепостта и мнението на леля Поул, че може да пътува, Белгарат очевидно не се беше възстановил напълно.

Когато излязоха от пещерата, придърпаха тежките си наметала и затегнаха седлата, готови да потеглят.

— Негостоприемно място, а? — рече Се’Недра на Адара, като се огледа критично.

— Това е планинска страна — отвърна й Гарион, защитавайки своята родна земя. — Тук не е по-лошо от планините на източна Толнедра.

— Не съм казала, че е, Гарион — отвърна тя раздразнено.

Яздиха няколко часа, преди да чуят шума от брадви някъде далече в гората.

— Дървари — предположи Дурник. — Ще отида да поговоря с тях и ще разбера накъде да вървим.

Той се отдалечи по посока на шума. Когато се върна, по лицето му се четеше леко раздразнение:

— Движили сме се на юг.

— Естествено — язвително рече Силк. — Разбра ли колко е часът?

— Късен следобед — каза му Дурник. — Секачите казаха, че ако тръгнем на запад, ще стигнем до един друм, който ще ни отведе до Големия северен път — на около двайсет левги от тази страна на Мурос.

— Тогава да видим дали ще го открием, преди да се стъмни — намеси се Белгарат.

Яздиха няколко дни надолу по планината, докато се придвижат от почти безлюдните покрайнини на източна Сендария до по-гъсто населените равнини около езерото Салтън. Валеше почти през цялото време и оживените пътища на южна централна Сендария бяха кишави — простираха се като грозни кафяви белези по снежните хълмове. Тъй като групата беше голяма, налагаше им се да отсядат в няколко странноприемници в чистите, покрити със сняг села, в които спираха. Принцеса Се’Недра доста често използваше думата „странен“, за да опише както селата, така и условията в ханчетата — Гарион намираше склонността й към тази дума за малко обидна.

Кралството, през което пътуваха, не беше онази Сендария, която той остави преди много години. Гарион видя доказателства за военновременната мобилизация почти във всяко село, през което минаваха. Местната полиция тренираше на групи в кафявата киша на селските площади. Старите мечове и извитите копия, отдавна забравени по прашните тавани или влажните килери, бяха извадени и почистени от ръждата в подготовката за войната, която всички смятаха, че приближава. Усилията на тези миролюбиви фермери и селяни да изглеждат войнствени често бяха абсурдни. Домашно ушитите им униформи бяха във всички възможни нюанси на червеното, синьото или зеленото, а ярките цветове на знамената им показваха, че скъпоценни женски фусти бяха пожертвани за каузата. Лицата на тези обикновени хора обаче бяха сериозни. Въпреки че младежите се кипреха в униформите си заради местните девойки, а възрастните мъже се опитваха да изглеждат като ветерани, атмосферата във всяко село беше мрачна. Сендария беше на ръба на войната.

В Салтън леля Поул, която наблюдаваше внимателно обстановката в селищата, най-после стигна до някакво решение.

— Татко — каза тя на Белгарат, докато яздеха към града, — ти, Чо-Хаг и останалите продължете направо към Сендар, а Дурник, Гарион и аз трябва да направим едно малко пътешествие.

— Къде ще ходите?

— До фермата на Фалдор.

— До фермата? За какво?

— Всички изоставихме разни неща там, татко. Ти ни накара да тръгнем толкова бързо, че почти нямахме време да си съберем багажа. — Гласът и изражението й бяха толкова прозаични, че Гарион заподозря някаква хитрина, а Белгарат повдигна бързо вежди, което показваше, че той също беше съвсем сигурен — Поулгара не му казваше всичко.

— Вече сме съвсем близко, Поул — изтъкна възрастният човек.

— Все още имаме достатъчно време, татко — отвърна тя. — Всъщност не е толкова встрани от пътя ни. Просто ще изостанем с няколко дни.

— Наистина ли е толкова важно, Поул?

— Да, татко. Мисля, че е важно. Грижи се за Задача вместо мен. Няма нужда и той да идва с нас.

— Добре, Поул.

Поток от звънлив смях се изля от устните на принцеса Се’Недра, която наблюдаваше отчаяните усилия на група войни, опитващи се да завият надясно, без да се наранят със собствените си оръжия. Изражението на леля Поул не се промени, когато отмести поглед върху заливащото се от смях съкровище на империята.

— Мисля обаче, че нея трябва да я вземем — добави тя.

Се’Недра запротестира остро, когато й съобщиха, че няма да пътува направо към удобствата на замъка на крал Фулрах в Сендар, но възраженията й нямаха никакъв ефект върху леля Поул.

— Тя никога ли не слуша какво й казват? — мърмореше малката принцеса на Гарион, докато яздеха един до друг зад Поулгара и Дурник по пътя за Медалия.

— Тя винаги слуша — отвърна Гарион.

— Но никога не променя решението си, нали?

— Не много често, но тя наистина слуша.

Леля Поул се обърна към тях през рамо.

— Вдигни си качулката, Се’Недра — нареди тя. — Пак започва да вали и не искам да яздиш с мокра глава.

Принцесата си пое бързо въздух, като че ли се готвеше да отвърне нещо.

— Аз не бих го направил — посъветва я Гарион меко.

— Но…

— Не е в настроение да обсъжда такива неща точно сега.

Се’Недра го изгледа, но си вдигна качулката мълчаливо. Продължаваше да вали леко, когато същата вечер стигнаха до Медалия. Реакцията на Се’Недра за условията в странноприемницата беше предвидима. Гарион забеляза, че има някакъв естествен ритъм в избухванията на принцесата. Тя тъкмо се канеше да отпусне целия си глас, когато изведнъж я прекъснаха.

— Каква изключително очарователна демонстрация на добро възпитание — подхвърли спокойно леля Поул на Дурник. — Всички приятели на Гарион ще бъдат ужасно впечатлени, не мислиш ли?

Дурник погледна настрани, прикривайки усмивката си.

— Убеден съм, лейди Поул.

Се’Недра все още стоеше с отворена уста, но тирадата й секна моментално. Гарион беше шокиран от внезапното й мълчание.

— Държа се малко глупаво, нали? — каза принцесата след известно време. Гласът й звучеше разумно, почти добронамерено.

— Да, скъпа, само малко — съгласи се леля Поул.

По обед на следващия ден се отклониха от главния път, който водеше към Ерат и тръгнаха по един селски друм към фермата на Фалдор. Още от сутринта Гарион беше радостно възбуден. Всеки стълб, всеки храст и всяко дърво му бяха познати. А ето там — не беше ли това старият Кралто, който яздеше без седло и бързаше да изпълни някаква поръчка на Фалдор? Най-после при вида на високата позната фигура, която разчистваше шубраците и вейките от дренажната яма, той не можа да се сдържи. Заби пети в хълбоците на коня си, прескочи с лекота плета и препусна в галоп през снежното поле към самотния работник.

— Рандориг! — извика той, спирайки коня, и скочи от седлото.

— Ваша чест? — Отвърна Рандориг и премигна от изненада.

— Рандориг, това съм аз, Гарион. Не ме ли позна?

— Гарион? — Рандориг премигна още няколко пъти, като се взираше напрегнато в лицето на Гарион.

Светлината изгря в очите му бавно, като слънце, което изпълзява иззад облаците в мрачен ден.

— Предполагам, че си прав — възхищаваше се той. — Ти си Гарион, нали?

— Разбира се, че съм аз, Рандориг — възкликна Гарион и се пресегна да поеме ръката на приятеля си. Но Рандориг скри и двете ръце зад гърба си и отстъпи назад.

— Дрехите ти, Гарион. Пази се! Целият съм в кал.

— Не ме е грижа за дрехите, Рандориг, ти си мой приятел.

Високият момък поклати глава:

— Не трябва да ги каляш. Твърде са хубави. Има достатъчно време да си стиснем ръцете, след като се измия.

Той погледна Гарион с любопитство.

— Откъде взе тази прекрасни неща? И меч? По-добре Фалдор да не вижда, че носиш меч. Знаеш, че той не одобрява тези работи.

Нещата някак не вървяха както трябва.

— Как е Дорун? — попита Гарион. — Зюбрет?

— Дорун напусна миналото лято — отвърна Рандориг, като напрегна паметта си. — Мисля, че майка му се ожени повторно. Както и да е, сега са в една ферма от другата страна на Уинолд. А Зюбрет, е, Зюбрет и аз започнахме да излизаме заедно скоро след като ти замина.

Високият млад мъж се изчерви и сведе поглед притеснено.

— Има нещо като уговорка между нас, Гарион — измърмори той.

— Това е прекрасно, Рандориг — възкликна Гарион бързо, за да прикрие острата болка на разочарование.

Рандориг обаче вече беше предприел следващата стъпка.

— Знам, че вие двамата винаги сте се харесвали — каза той, а продълговатото му лице беше много нещастно. — Ще поговоря с нея.

Вдигна поглед, а сълзите се бяха събрали в очите му.

— Нямаше да се стигне дотам, Гарион, но никой от нас не вярваше, че ще се върнеш някога.

— Аз всъщност не съм се върнал, Рандориг — увери той бързо своя приятел. — Просто минахме да ви видим и да си вземем някои неща, които оставихме тук. После пак заминаваме.

— Не си дошъл за Зюбрет? — попита Рандориг с глух, някак притеснен глас, който късаше сърцето на Гарион.

— Рандориг — каза той спокойно, — аз дори нямам дом вече. Една нощ спя в дворец, следващата — в калта край пътя. Нима някой от нас двамата би искал този начин на живот за Зюбрет?

— Въпреки това мисля, че тя би дошла с теб, ако я повикаш — рече Рандориг — Мисля, че би понесла всичко, за да бъде с теб.

— Но ние няма да й позволим. Уговорката между вас двамата е официална, нали?

— Никога не бих си позволил да я излъжа, Гарион! — възрази високото момче.

— Аз мога — каза Гарион направо. — Особено ако това ще я предпази да не изживее живота си като бездомна скитница. Това, което трябва да направиш, е просто да си държиш устата затворена и да оставиш говоренето на мен. — Той се изхили внезапно: — Също като в онези дни.

Усмивка се прокрадна срамежливо и по лицето на Рандориг.

Вратите на фермата бяха отворени и добрият честен Фалдор, сияещ, потриваше доволно ръце и се суетеше около леля Поул, Дурник и Се’Недра. Високият слаб фермер изглеждаше все така мършав, а дългата му челюст сякаш се беше издължила още през времето, през което не се бяха виждали. Сега Фалдор имаше малко повече сиви коси по слепоочието. Но сърцето му не беше се променило.

Принцеса Се’Недра седеше сдържано настрани и Гарион внимателно огледа лицето й, търсейки признаци на опасност. Ако някой можеше да провали плана, който беше замислил, това по всяка вероятност беше Се’Недра. Но колкото и да се напрягаше, не можа да разгадае мислите й по изражението на лицето.

Точно тогава Зюбрет слезе по стълбите от галерията, която обграждаше вътрешната страна на двора. Носеше селска рокля, но косата й беше все така златиста — беше станала още по-красива. Хиляди спомени нахлуха в главата на Гарион. За миг забрави за плана… Бяха израснали заедно и връзката между тях беше токова дълбока, че никой друг не можеше да разбере напълно какво преминаваше между тях с един обикновен поглед. И сега пак с поглед Гарион я излъга. Очите на Зюбрет бяха изпълнени с любов и нежните й устни бяха леко разтворени, сякаш готови да отговорят на въпроса, който тя беше сигурна, че той ще зададе, дори преди да го е изрекъл. В престорения поглед на Гарион имаше приятелство, дори обич, но не и любов. През лицето й премина първо сянка на недоверие. После Зюбрет разбра всичко… Болката, която Гарион изпита, докато гледаше как надеждата умира в сините й очи, беше остра като нож. По-лошото беше, че трябваше да запази израза на безразличие, докато тя поглъщаше с копнеж всяка черта на лицето му, сякаш за да запази спомена за него, който щеше да носи в себе си през целия си живот. После тя се обърна, даде някакво нареждане на прислугата и си отиде. Гарион знаеше, че занапред ще го избягва. Знаеше, че я вижда за последен път в живота си…

Това беше правилното решение, но то едва не разби сърцето му. Размени един бърз поглед с Рандориг, който казваше всичко и тъжно проследи оттеглянето на момичето, за което винаги си беше мислил, че може да се ожени един ден. Когато Зюбрет зави зад ъгъла и се скри, той въздъхна горчиво, обърна се и срещна погледа на Се’Недра. Погледът й му каза простичко, че тя е разбрала какво беше направил току-що и колко висока цена беше платил. В този поглед имаше съчувствие и странен интерес.

Поулгара отказа да бъде почетен гост, въпреки че Фалдор настояваше. Пръстите я сърбяха да докосне отново всички познати вещи в кухнята. Наметалото й беше сложено на закачалката, на кръста й се появи престилка и ръцете й се захванаха за работа. Първоначално даваше само учтиви съвети как да се сготви. После взе нещата в свои ръце и отново се превърна в господарката на кухнята — сякаш нищо не се беше променяло. Фалдор и Дурник, с ръце, скръстени на гърба, обикаляха двора, надничаха в бараките, говореха си за времето и други работи, а Гарион стоеше на вратата на кухнята заедно с принцеса Се’Недра.

— Ще ми покажеш ли фермата, Гарион? — попита тя почти шепнешком.

— Ако искаш.

— Лейди Поулгара наистина ли толкова много обича да готви? — Тя погледна вътре в топлата кухня, където леля Поул си тананикаше щастливо и точеше кори за пай.

— Мисля, че да — отговори Гарион. — Нейната кухня е най-подреденото място. Тя обича реда. От едната страна на помещението влизат продуктите, а от другата излиза готовата вечеря.

Той се загледа в добре излъсканите чайници и тигани, които висяха по стените. Сякаш цикълът на живота му се беше затворил.

— Израснах в тази стая — каза той тихо. — Има и по-лоши места, където можеш да пораснеш, предполагам.

Малката ръка на Се’Недра се плъзна в неговата. Имаше известно колебание в докосването й — сякаш не беше съвсем сигурна как ще приеме жеста й. Беше странно и много успокояващо да държи ръката й. Се’Недра имаше много малка ръка. Понякога Гарион забравяше колко миниатюрна беше принцесата всъщност. В момента изглеждаше много мъничка и много уязвима. Гарион почувства желание да я защити. Чудеше се дали ще е подходящо да прехвърли ръка през рамото й.

Заедно се разходиха из фермата, погледнаха хамбарите, конюшните и кокошарниците. Най-после стигнаха до плевника, който беше любимото скривалище на Гарион.

— Обикновено се криех тук, когато знаех, че леля Поул ще ме накара да свърша нещо — призна си той и се усмихна тъжно.

— Не искаше ли да работиш? — попита го Се’Недра. — Тук всеки изглежда зает.

— Нямах нищо против да работя — поясни Гарион. — Просто някои от нещата, които тя ме караше да правя, бяха доста неприятни.

— Да търкаш чайниците ли? — попита тя с блеснали очи.

— Това наистина не е любимото ми занимание.

Седнаха на сухата ароматна слама. Пръстите на Се’Недра бяха здраво вплетени в пръстите на Гарион и тя несъзнателно потърси очертанията на външната страна на дланта му с показалеца си.

— Беше много смел днес следобед, Гарион.

— Смел?

— Отказа се от нещо, което винаги е било много специално и много важно за теб.

— О! — въздъхна той. — Имаш предвид Зюбрет. Мисля, че така е най-добре наистина. Рандориг я обича и може да се грижи за нея по начин, по който аз вероятно не бих могъл.

— Мисля, че не те разбирам.

— Зюбрет се нуждае от особено внимание. Тя е умна и красива, но не е никак смела. В много случаи просто бягаше от неприятностите. Тя се нуждае от някой, който да се грижи за нея и да я кара да се чувства уютно и сигурно, някой, който може да й посвети целия си живот. Не мисля, че съм способен на това.

— Ако беше останал тук, във фермата, все пак щеше да се ожениш за нея, нали?

— Може би — призна той. — Но не останах.

— Не те ли боли да се откажеш от нея по този начин?

Гарион въздъхна:

— Да, малко. Но мисля, че това беше най-доброто решение за всички. Имам чувството, че ще прекарам голяма част от живота си в пътуване, а Зюбрет наистина не е човек, когото можеш да накараш да спи на земята…

— А не се поколебахте да накарате мен да спя на земята — прекъсна го Се’Недра малко обидено.

Гарион я погледна.

— Така е, нали? Мисля, че никога не съм се замислял за това преди. Може би защото ти си по-смела…

На следващата сутрин, след дълги сбогувания, потеглиха към Сендар.

— Е, Гарион? — рече леля Поул, докато яздеха през хълма, който скриваше фермата на Фалдор.

— Какво „е“?

Тя го погледна с дълъг мълчалив поглед.

Той въздъхна. Нямаше никакъв смисъл да се опитва да крие нея.

— Няма да мога да се върна, нали?

— Не, скъпи.

— Винаги съм си мислил, че когато всичко това свърши, ще можем да се върнем във фермата. Но няма да го направим, нали?

— Не, Гарион, няма. Все пак трябваше да я видиш още веднъж, за да го осъзнаеш. Това беше единственият начин да се освободиш от онова, което носеше във себе си през всичките тези месеци. Не искам да кажа, че фермата е лошо място. Просто не е подходящо за определени хора.

— И изминахме целия този път само за да осъзная това?

— Това е много е важно, Гарион. Разбира се, аз също се забавлявах. Освен това имаше няколко специални вещи, които бях забравила в кухнята, вещи, които имам от много години и не бих искала да загубя.

Внезапно хрумване стресна Гарион:

— Ами Се’Недра? Защо настоя и тя да дойде?

Леля Поул погледна назад към малката принцеса, която яздеше след тях, потънала в мисли.

— Не й навреди, пък и видя някои неща, които са важни за нея.

— Сигурен съм, че никога няма да го разбера…

— Така е, скъпи — съгласи се Поулгара, — вероятно няма да го разбереш.

През следващия ден валеше с прекъсвания. Яздеха по пътя, който пресичаше бялата централна равнина и водеше към столицата Сендар. Въпреки че не беше съвсем студено, небето остана облачно. Брулеше ги силен вятър, докато се движеха на запад. Близо до бреговата линия вятърът видимо се усили. Морето бушуваше — огромни вълни се разбиваха в сушата и се превръщаха в пяна.

В двореца на крал Фулрах откриха Белгарат в отвратително настроение. Малко повече от седмица оставаше до редовния прилив и старецът стоеше, загледан през прозореца в бурното море. Приемаше всичко като огромна лична обида.

— Колко се радвам, че все пак успяхте да се присъедините към нас — рече той саркастично на леля Поул, когато с Гарион влязоха в стаята, където магьосникът се беше отдал на размисъл.

— Дръж се любезно, татко — отвърна тя спокойно, като свали синьото си наметало и го преметна през стола.

— Виждаш ли какво става там, Поул?

Той посочи гневно с пръст прозореца.

— Да, татко — каза тя, без дори да погледне.

Вместо това се вгледа сериозно в лицето му.

— Не си почиваш достатъчно! — обвини го тя.

— Как мога да почивам, когато се случва всичко това? — той отново махна с ръка по посока на прозореца.

— Само ще се развълнуваш, татко, а това не е добре за теб. Опитай се да запазиш спокойствие.

— Трябва да бъдем в Рива преди прилива, Поул.

— Да, татко, знам. Взимаше ли си редовно лекарствата?

— С нея просто не може да се говори… — Старецът се обърна към Гарион: — Виждаш го, нали?

— Не очакваш да ти отговоря на такъв въпрос, нали, дядо? Не и тук — пред нея?

Белгарат го погледна навъсено.

— Изменник! — измърмори той гневно.

Притесненията на стария човек бяха неоснователни. Четири дни преди прилива познатият кораб на капитан Грелдик влезе в пристанището сред бушуващата ледена буря. Мачтите и фалшбордът бяха покрити с лед, а гротът беше разцепен по средата.

Когато брадатият моряк пристигна в двореца, той беше отведен в стаята, където Белгарат чакаше заедно с полковник Брендиг, който ги беше арестувал в Камаар преди много месеци. Брендиг се издигаше много бързо и сега, заедно с графа на Селин, беше сред най-доверените съветници на крал Фулрах.

— Анхег ме изпрати — съобщи Грелдик лаконично. — Той в чака в Рива с Родар и Бранд. Чудеха се какво ви задържа.

— Не мога да намеря капитан, готов да рискува да излезе от пристанището в тази буря — отвърна гневно Белгарат.

— Е, аз съм тук — каза му Грелдик. — Трябва да поправя платното, но това няма да отнеме много време. Можем да тръгне сутринта. Има ли нещо за пиене?

— Как е времето там? — попита Белгарат.

— Малко ветровито — призна Грелдик и сви рамене с безразличие. После погледна през прозореца дванадесетфутовите вълни, които зелени и пенливи се разбиваха в покрития с лед каменен кей на пристанището. — Като излезем веднъж от вълнолома, не е толкова страшно.

— Тогава ще тръгнем сутринта — реши Белгарат. — Ще има двайсетина пътници. Има ли достатъчно място?

— Ще направим място — рече Грелдик. — Надявам се, че този път не смятате да вземате коне. Трябваше ми една седмица, за да изчистя трюма след последното ви пътуване.

— Само един — отвърна Белгарат. — Едно жребче, което изглежда се привърза към Гарион. То няма да направи чак толкова бели… Имаш ли нужда от нещо?

— Бих изпил нещо — отвърна Грелдик с надежда в гласа.

На следващата сутрин кралицата на Сендария изпадна в истерия. Когато разбра, че ще придружава групата до Рива, кралица Лайла обезумя. Закръглената дребна съпруга на крал Фулрах изпитваше истински ужас от пътуването по море дори в най-спокойното време. Тя не можеше да погледне кораб, без да се разтрепери. Когато Поулгара й каза, че трябва да отиде с тях в Рива, кралица Лайла припадна.

— Всичко ще бъде наред, Лайла — повтаряше Поулгара непрекъснато и се опитваше да успокои притеснената кралица. — Няма да позволя да ти се случи нищо лошо.

— Всички ще се издавим като плъхове — проплака кралицата. — Като плъхове! О, бедните ми осиротели дечица!

— Престани веднага! — скара й се Поулгара.

— Морските чудовища ще ни изядат — добави ужасено кралицата. — И ще схрускат костите ни с огромните си зъби.

— Няма никакви чудовища в Морето на ветровете, Лайла — каза Поулгара търпеливо. — Трябва да тръгваме. Трябва да бъдем в Рива, преди да започне приливът.

— По-добре да умра още тук! — проплака кралица Лайла. — Честна дума, Поулгара, ще умра тук на това място. Само, моля те, не ме карай да се качвам на този ужасен кораб, моля те!

— Държиш се глупаво, Лайла! — сгълча я строго Поулгара. — Нямаш избор в тази ситуация, никой от нас няма. Ти и Фулрах, Селин и Брендиг, всички трябва да дойдете в Рива с нас. Това е решено много преди някой от вас да е бил роден. Сега престани тези глупости и си събери багажа.

— Не мога! — изхлипа кралицата и се хвърли на един стол.

Поулгара погледна обзетата от паника кралица със съчувствие, но когато заговори, гласът й звучеше решително:

— Стани, Лайла — нареди тя строго. — Изправи се на крака и си събери багажа. Ти идваш в Рива. Ще дойдеш, дори ако трябва да те влача до кораба и да те завържа за мачтата, докато стигнем.

— Няма да го направиш!

Кралица се вцепени. Отърси се от истерията, сякаш някой я беше полял с ведро студена вода.

— Няма да постъпиш така с мен, Поулгара.

— Няма ли? — отвърна й Поулгара. — Мисля, че е по-добре да започнеш да си събираш багажа, Лайла.

Кралицата се изправи с усилие.

— Ще страдам от морска болест всеки сантиметър от пътя — обеща тя.

— Може, ако това те прави щастлива, скъпа — каза Поулгара мило и потупа нежно пълничката кралица по бузата.

ГЛАВА 10

Прекараха два дни в морето на път от Сендар за Рива, гонени от силния вятър, който развяваше закърпеното им платно. Ситният сняг се залепваше по всичко, до което се докоснеше. Палубата под кабините беше претъпкана и Гарион прекарваше повечето време в горната част на кораба, като се опитваше да се предпази от вятъра и едновременно с това — да не попадне под краката на моряците. После се премести в закритата част на носа, седна и облегна гръб във фалшборда, загърна се плътно със синьото си наметало и се отдаде на размисъл. Корабът се люшкаше по огромните черни вълни и от сблъсъка с тях се разпръскваха капчици вода във всички посоки. Морето наоколо беше изпъстрено с бяла пяна, а небето имаше застрашителен тъмно сив цвят.

Мислите на Гарион бяха почти толкова мрачни, колкото и времето. Животът му през последните петнайсет месеца беше посветен изцяло на спасението на кълбото и не му беше останало време да надникне в бъдещето. Сега това приключение приближаваше своя край и той започна да се пита какво ще стане, след като кълбото се върне в залата на риванския крал. Тогава нямаше да има причина приятелите му да останат заедно. Барак щеше да се върне във Вал Алорн, Силк вероятно щеше да потърси друга, по-интересна част на света, Хетар, Мандорален и Релг щяха да се върнат у дома. Дори Се’Недра, след като изпълни церемонията за представянето в тронната зала, щеше да бъде повикана обратно в Тол Хонет. Приключението беше почти свършило и всеки щеше да се върне към предишния си начин на живот. Може би щяха да си обещаят да се срещнат някой ден и щяха да бъдат съвсем искрени, но Гарион знаеше, че разделят ли се веднъж, нямаше да ги види заедно никога повече.

Той размишляваше и за своя собствен живот. Посещението във фермата на Фалдор затвори завинаги една врата за него — въпреки че привидно оставаше отворена. Малкото информация, която успя да събере през изтеклата година, му подсказваше съвсем ясно, че занапред нямаше да бъде в позиция, в която сам да взема решения…

— Предполагам, че нямаш намерение да ми разкажеш какво ще правя оттук нататък?

Всъщност той не очакваше задоволителен отговор.

— Малко е детинско — отвърна безпристрастният глас в ума му.

— Утре ще бъдем в Рива — изтъкна Гарион. — Когато поставим кълбото на мястото му, цялото това приключение ще свърши. Не мислиш ли, че един намек за това, което предстои, ще ми бъде от полза?

— Не бих искал да развалям изненадата.

— Понякога си мисля, че пазиш разни тайни само защото знаеш, че това дразни хората.

— Колко интересна идея.

Разговорът не стигна до никъде.

По обед, един ден преди големия прилив, покритият с лед кораб на Грелдик влезе тежко в закътаното пристанище на град Рива — на източния бряг на Острова на ветровете. Една издадена напред скала, брулена от вятъра, предпазваше пристанището и самия град. Гарион забеляза веднага, че Рива е крепост. Пред пристанищните кейове се издигаше висока дебела градска стена. Тесният, засипан от снега песъчлив бряг, който се простираше от двете страни на кея, също нямаше излаз до града. На брега се издигаха подвижни постройки и ниски разноцветни палатки, сгушени под стените на крепостта и почти затрупани от снега. На Гарион му се стори, че разпозна толнедрански и няколко драсниански търговци, които се движеха бързо в малкото пространство, гонени от силния суров вятър.

Самият град беше построен на стръмен склон. Всеки следващ ред къщи от сиви камъни се издигаше над предишния. Всички прозорци, които гледаха към пристанището, бяха тесни и много на високо и Гарион видя тактическото преимущество на тази конструкция. Терасовидният град беше една поредица от последователни бариери. Разбиването на вратите всъщност не водеше до нищо. Всяка тераса беше непреодолима като основната стена.

Опасвайки целия град, надвиснала над него, се издигаше най-вътрешната крепост, а кулите и бойниците й бяха сиви като всичко останало в мрачната риванска столица. Синьо-белите бойни знамена на Рива се вееха на вятъра над крепостта, като се открояваха ярко на фона на сивите облаци, които пълзяха по зимното небе.

Крал Анхег от Черек, облечени в кожи, и Бранд — пазителят на Рива, облечен в своята сива мантия, стояха пред вратите на града и ги очакваха, докато моряците на Грелдик гребяха право към кея. Зад тях стоеше Лелдорин Уилдантор. Червено-златистата му коса се спускаше до покритите му със зелена мантия рамене. Младият астурианец се усмихваше. Гарион отправи към приятеля си невярващ поглед, с радостен вик скочи на перилото и се хвърли към каменния кей. Двамата с Лелдорин се сграбчиха в мечешка прегръдка, като се смееха и се потупваха с юмруци по раменете.

— Добре ли си? — попита Гарион. — Искам да кажа, възстанови ли се напълно?

— Здрав съм, както винаги — увери го Лелдорин през смях.

Гарион се вгледа в лицето на приятеля си със съмнение.

— Ти би казал това дори когато кръвта ти изтича, Лелдорин.

— Не, наистина съм добре — запротестира астурианецът. — Малката сестра на барон Олторейн изтегли алгротската отрова от вените ми с компреси и отвратителни лекарства и възвърна здравето ми със своето изкуство. Тя е прекрасно момиче.

Очите му блестяха, докато говореше за нея.

— Какво правиш тук в Рива? — попита Гарион.

— Съобщението на лейди Поулгара стигна до мен миналата седмица — обясни Лелдорин. — Тогава бях все още в двореца и барон Олторейн.

Изкашля се с неудобство.

— По една или друга причина отлагах непрекъснато заминаването си. Както и да е, когато пристигна съобщението й да с отправя към Рива по най-бързия начин, потеглих веднага. Предполагам, че знаеш за съобщението.

— За първи път чувам за него — отвърна Гарион и погледна към лейди Поулгара, която, следвана от кралица Силар и кралица Лайла, слизаше от кораба.

— Къде е Родар? — обърна се Чо-Хаг към крал Анхег.

— Той е горе на цитаделата — поясни Анхег. — Не вижда никакъв смисъл да влачи търбуха си нагоре-надолу по стълби на пристанището, освен когато наистина се налага.

— Как е той? — попита крал Фулрах.

— Мисля, че е поотслабнал малко — отвърна Анхег. — Приближаването на бащинството сякаш се отразява на апетита му.

— Кога трябва да се роди детето? — попита любопитно крали Лайла.

— Не мога да ти кажа, Лайла — каза кралят на Черек. — Трудно ми е да помня такива неща. Все пак Порен трябваше да остане в Боктор. Предполагам, че бременността й е доста напреднала за да може да пътува, но Ислена е тук.

— Трябва да си поговорим, Гарион! — Лелдорин беше нервен.

— Разбира се.

Гарион отведе приятеля си надолу по заснежения пристан, далече от шума на разтоварващия се кораб.

— Страхувам се, че лейди Поулгара ще ми се сърди, Гарион — каза тихо Лелдорин.

— Защо ще ти се сърди? — попита подозрително Гарион.

— Ами — поколеба се Лелдорин, — някои неща се пообъркаха малко по пътя, така да се каже.

— Какво точно имаш предвид, когато казваш „пообъркаха малко“?

— Бях в замъка на барон Олторейн — започна Лелдорин.

— Това ми е ясно.

— Ариана, онази лейди Ариана, е сестрата на барон Олторейн.

— Русото момиче, което те изправи на крака?

— Спомняш ли си я? — Лелдорин звучеше ентусиазирано. — Спомняш ли си колко е прекрасна? Как…

— Мисля, че се отдалечаваме от темата, Лелдорин — прекъсна го Гарион. — Говорехме за това, че леля Поул ще ти се сърди…

— Стигам до това, Гарион. Ами… накратко… Ариана и аз станахме… ъ-ъ-ъ… приятели.

— Разбирам.

— Нищо нередно, нали разбираш — вметна Лелдорин бързо — но приятелството ни беше такова, че… ъ-ъ-ъ… не искахме да се разделим…

Младият астурианец отчаяно търсеше разбиране у своя приятел.

— Всъщност — продължи той — беше малко повече от „не искахме“. Ариана ми каза, че ще умре, ако я изоставя.

— Може би е преувеличавала — предположи Гарион.

— Въпреки това, как бих могъл да рискувам? — запротестира Лелдорин. — Жените са много по-деликатни от нас, а и освен това Ариана е лекар. Тя знае дали би умряла, нали така?

— Сигурен съм в това — въздъхна Гарион. — Защо просто не изплюеш камъчето, Лелдорин? Мисля, че сега съм готов и за най-лошото.

— Не съм искал да причиня зло никому — каза Лелдорин печално.

— Разбира се, че не си го искал.

— Както и да е, Ариана и аз напуснахме замъка късно една вечер. Познавах пазача на подвижния мост, така че го ударих леко по главата, защото не исках да го наранявам.

Гарион премигна.

— Знаех, че честта му повелява да се опита да ни спре — обясни Лелдорин. — Не исках да ми се налага да го убивам, затова просто го ударих по главата.

— В това като че ли има смисъл — колебливо подхвърли Гарион.

— Ариана беше почти сигурна, че той няма да умре.

— Да умре?

— Ударил съм го малко по-силно, предполагам.

Останалите бяха слезли от кораба и се готвеха да последват Бранд и крал Анхег по стръмните, покрити със сняг стълби към горните нива на града.

— Но защо смяташ, че леля Поул може да ти се разсърди? — продължи да разпитва Гарион и двамата изостанаха от групата.

— Ами, това не е съвсем всичко, Гарион — призна Лелдорин. — Случиха се и някои други неща…

— Какво например?

— Ами… преследваха ни… малко… и трябваше да убия няколко техни коня.

— Разбирам.

— Нарочно насочвах стрелите към конете, а не към хората. Не беше моя вината, че барон Олторейн не можа да се измъкне невредим от суматохата.

— Колко тежко е ранен? — попита Гарион безнадеждно.

— Нищо сериозно в крайна сметка, поне аз така смятам. Може би счупен крак, същия който счупи, когато сър Мандорален го свали от коня.

— Продължавай! — подкани го Гарион.

— Свещеникът обаче наистина ме предизвика — заяви Лелдорин разгорещено.

— Какъв свещеник?

— Свещеникът на Чалдан, в малкия параклис. Той не искаше да ни ожени, докато Ариана не му покаже документ, че семейството й е съгласно тя да се омъжи за мен. Държеше се непочтително.

— Счупи ли му нещо?

— Няколко зъба, това беше всичко. Престанах да го удрям веднага след като се съгласи да изпълни церемонията.

— И така, ти си женен? Поздравления. Сигурен съм, че двамата ще сте много щастливи, след като те пуснат от затвора.

Лелдорин се отдръпна.

— Това е брак само според традицията, Гарион. Никога бих си позволил да се възползвам… Ти ме познаваш добре. Решихме, че репутацията на Ариана може да пострада, ако пътуваме заедно, просто ей така. Бракът беше само за пред хората.

Докато Лелдорин описваше злощастното си пътешествие през Арендия, Гарион разглеждаше Рива с любопитство. По покритите със сняг улици имаше някаква монотонна сивота. Сградите бяха високи и в обичайния сив цвят. Няколкото вечно зелени клонки, венците и ярките знамена сякаш приветстваха сезона на прилива и подчертаваха скованата неприветливост на града. Някакви странни, но приятни миризми се носеха от кухните, където празничните ястия къкреха и се печаха под зорките погледи на риванските жени.

— Това е краят значи? — попита Гарион приятеля си. — Открадна сестрата на барон Олторейн, ожени се за нея без съгласието му, счупи му крака, обиди няколко от хората му и един свещеник. Това ли е всичко, което се случи?

— Ами, не съвсем — лицето на Лелдорин беше леко пребледняло.

— Има още?

— Не съм искал да нараня Торазин.

— Твоя братовчед?

Лелдорин кимна тъжно.

— Ариана и аз се скрихме в дома на чичо Релдегин и Торазин подхвърли нещо за Ариана, тя е мимбрата все пак, а Торазин страда от много предразсъдъци. Струваше ми се, че възраженията ми бяха съвсем кротки, всичко беше премислено, но след като го съборих надолу по стълбите, нищо освен дуел не можеше да го удовлетвори.

— Уби ли го? — попита Гарион шокиран.

— Разбира се, че не го убих. Просто го промуших в крака, само малко.

— Как можеш да промушиш някого само малко, Лелдорин? — попита Гарион гневно.

— Разочарован си от мен, нали, Гарион? — Младият астурианец щеше да се разплаче.

Гарион обърна очи към небето и се предаде.

— Не, Лелдорин, не съм разочарован. Малко съм изненадан, може би, но не истински разочарован. Има ли още нещо, което си спомняш, нещо което си пропуснал?

— Ами, чух, че съм обявен извън закона в Арендия.

— Какво означава това?

— Дворецът е обявил награда за главата ми — призна Лелдорин. — Или поне така чух.

Гарион избухна в смях.

— Един истински приятел не би се смял на нещастията ми! — оплака се младият човек и изглеждаше наистина наранен.

— И ти успя да се забъркаш във всичко това само за една седмица?

— Нищо не стана по моя вина, Гарион. Нещата просто се изплъзнаха от контрол, това е всичко. Мислиш ли, че лейди Поулгара ще се ядоса?

— Ще поговоря с нея — увери Гарион импулсивния си млад приятел. — Ако тя и Мандорален се застъпят пред Кородулин, може би ще успеят да го убедят да отмени наградата за главата ти.

— Вярно ли е, че ти и сър Мандорален сте разбили Начак и хората му в тронната зала на Воу Мимбре? — попита внезапно Лелдорин.

— Предполагам, че историята е малко преувеличена — отвърна Гарион. — Аз разобличих Начак и Мандорален му предложи да се бие с него, за да му докаже, че съм прав. Тогава хората на Начак нападнаха Мандорален. Барак и Хетар се присъединиха към боя. Всъщност Хетар е този, който уби Начак. Успяхме да защитим името ти и това на Торазин.

— Ти си истински приятел, Гарион…

— Тук? — тъкмо казваше Барак. — Какво прави тя тук?

— Дойде с Ислена и мен — отвърна крал Анхег.

— А тя дали…

Анхег кимна.

— Синът ти е с нея. И дъщерите ти също. Като че ли раждането я размекна малко.

— Как изглежда той? — попита Барак нетърпеливо.

— Той е едно огромно червенокосо момче — засмя се Анхег. — А когато е гладен, можеш да чуеш писъците му от една миля.

Барак се ухили глупаво.

Когато стигнаха до върха на стъпалата и излязоха на малката площадка пред голямата зала, там вече нетърпеливо ги чакаха две червенобузи момиченца в зелени туники. И двете имаха дълги руси плитки. Изглеждаха малко по-големи от Задача.

— Тате! — изписка по-малкото момиченце и се спусна към Барак.

Огромният мъж го вдигна и го целуна звучно. Второто момиченце, около година по-голямо от сестра си, си присъедини към тях с достойнство, но също беше сграбчено в прегръдката на баща си.

— Моите дъщери — представи ги Барак на останалата част от групата. — Това е Гундред.

Той зарови огромната си червена брада в лицето на по-голямата и момичето се разхили от гъдела.

— А това е Терзи — каза той и се усмихна с обич на по-малкото момиче.

— Имаме си братче, татко — информира го сериозно по-голямото дете.

— Колко впечатляващо! — отвърна Барак и се опита да прозвучи изненадано.

— Ти вече знаеш, нали! — обвини го Гундред. — Искахме ние първи да ти кажем — нацупи се тя.

— Казва се Унрак и има червена коса — също като твоята — съобщи Терзи. — Но все още няма брада.

— Предполагам, че ще се да се появи след време — увери я Барак.

— Той пищи много — докладва Гундред — и няма никакви зъби.

После огромната врата на риванската цитадела се отвори и оттам излезе кралица Ислена, облечена в тъмночервена мантия. Придружаваха я едно прекрасно русо арендско момиче и Мерел, съпругата на Барак. Мерел беше облечена в зелено и носеше в ръцете си повитото пеленаче. На лицето й беше изписана гордост.

— Привет Барак, граф на Трелхайм и мой съпруже — каза тя много официално. — Ето как изпълних най-важното си задължение. — Подаде му бебето. — Подръж своя син Унрак, наследника на Трелхайм.

Със странно изражение на лицето Барак нежно отмести дъщерите си, приближи се до жена си и взе новороденото от ръцете и. Много внимателно, с разтреперани пръсти, той повдигна одеялото, за да погледне за първи път лицето на сина си. Гарион успя да види само, че бебето имаше яркочервена коса — същата като на Барак.

— Привет Унрак, наследнико на Трелхайм! — Барак поздрави невръстното дете с пресипнал глас.

После го целуна. Момченцето се засмя и се сгуши в него, когато огромната брада погъделичка лицето му. Детето протегна двете си малки ръчички и сграбчи брадата на Барак, после зарови личице в нея като малко кученце.

— Здраво стиска — каза Барак на жена си, като потръпваше от болка, докато пеленачето се забавляваше.

Погледът на Мерел беше слисан, а изражението й — почти неразгадаемо.

— Това е моят син Унрак! — обяви Барак, като вдигна бебето високо, за да могат да го видят всички. — Може би е още рано да се каже, но изглежда обещаващо.

Жената на Барак вдигна глава гордо:

— Значи съм се справила добре, милорд?

— Надминала си всичките ми очаквания, Мерел — отвърна й той.

След това, държейки бебето в едната ръка, я прегърна с другата и я целуна буйно, а тя изглеждаше още по-слисана.

— Нека да влезем вътре — предложи крал Анхег. — Много е студено навън, а аз съм сантиментален човек. Предпочитам сълзите да не ми замръзват по брадата.

Когато влязоха в крепостта, арендското момиче се присъедини към Лелдорин и Гарион.

— А това е моята Ариана — представи я Лелдорин на Гарион. По лицето му беше изписано обожание.

За един момент, само за един кратък момент, Гарион изпита някаква надежда за своя приятел. Лейди Ариана беше слабо, практично изглеждащо момиче. Мимбрата, чиито медицински занимания й бяха придали известна сериозност. Но погледът, който тя отправи към Лелдорин, разби моментално всяка надежда. Гарион потрепери вътрешно от липсата на какъвто и да било разум в погледа, който девойката и приятелят му си размениха. Ариана не би възпряла Лелдорин, когато се втурне с главата напред от една каша в друга. Би го насърчила, би му дала кураж.

— Господарят ми Ви очакваше с огромно нетърпение — каза тя на Гарион, докато вървяха след останалите по широкия каменен коридор.

Незабележимото ударение, което постави на „господарят ми“ показваше, че Лелдорин може и да смята бракът им за формален, но не и тя.

— Ние сме много добри приятели — вметна Гарион.

Огледа се наоколо, малко объркан от начина, по който двамата млади се гледаха в очите.

— А това ли е залата на риванските крале? — попита той.

— Обикновено така я наричат — отвърна Ариана. — Но самите риванци са по-прецизни. Лорд Олбан, най-младият син на пазителя на Рива, беше така добър да ни разведе из крепостта. Той нарича целия градеж Цитаделата. Залата на риванските крале е всъщност Тронната зала в нея.

— Аха — каза Гарион, — разбирам.

Побърза да се отдалечи от девойката, защото не искаше да гледа как всякаква мисъл се изпарява от очите й в момента, в който погледът й търсеше отново лицето на Лелдорин.

Крал Родар от Драсния, облечен в типична червена дреха, седеше в огромната ниска трапезария, където огънят гореше в огнището. Огромен брой свещи излъчваха топла златиста светлина. Родар седеше доволно на челното място на дългата масата, а пред него се виждаха остатъците от обяда му. Короната му беше небрежно окачена на облегалката на стола, кръглото му червендалесто лице блестеше от пот.

— Най-после! — измърмори той.

Закрачи тромаво към тях, за да ги поздрави. Прегърна нежно лейди Поулгара, целуна кралица Силар и кралица Лайла и стисна ръцете на крал Чо-Хаг и крал Фулрах.

— Отдавна ви чакаме — каза им той.

После се обърна към Белгарат:

— Какво ви забави толкова?

— Трябваше да извървим дълъг път, Родар — отвърна му възрастният магьосник, свали си наметалото и се облегна с гръб на широката камина. — Не можеш да стигнеш от Рак Ктхол до тук за една седмица.

— Чух, че двамата с Ктучик най-после сте си уредили сметките.

Силк се изсмя язвително.

— Беше една приятна малка среща, чичо.

— Съжалявам, че я пропуснах.

Крал Родар погледна любопитно към Се’Недра и Адара. Погледът му изразяваше открито възхищение.

— Дами — каза той и се поклони любезно, — ако някой ни запознае, ще бъда повече от щастлив да ви даря няколко кралски целувки.

— Ако Порен те хване да целуваш млади момичета, ще те изкорми, Родар — засмя се звънко крал Анхег.

Докато леля Поул представяше гостенките, Гарион се оттегли встрани, за да премисли поразиите, които Лелдорин беше забъркал само за една седмица. Щяха да са необходими месеци, за да се заличи стореното. Освен това нямаше никакви гаранции, че същото няма да се случи всеки път, когато младият човек остане сам.

— Какво става с приятеля ти?

Беше принцеса Се’Недра, която дърпаше Гарион за ръкава.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Искаш да кажеш, че винаги е такъв?

— Лелдорин… — Гарион се поколеба. — Лелдорин много се пали и понякога говори и действа, без да мисли.

Лоялността го караше да представи нещата по най-добрия начин.

— Гарион! — Се’Недра го погледна директно в очите. — Познавам арендците, а той е най-типичният арендец, когото съм срещала. Толкова е типичен, че е почти невъзможно да бъде описан.

Гарион веднага защити приятеля си:

— Не е чак толкова зле.

— Наистина ли? А лейди Ариана? Тя е прекрасно момиче — опитна лекарка и в същото време почти напълно лишена и от най-елементарната мисъл.

— Те са влюбени — каза Гарион, сякаш това обясняваше всичко.

— Това пък какво общо има?

— Любовта прави странни неща с хората — продължи Гарион. — Сякаш пробива дупка в разума им или нещо такова.

— Колко интересно наблюдение! — отвърна Се’Недра. — Продължи, моля те.

Гарион беше твърде зает с проблема, за да долови ироничната нотка в гласа й.

— Когато някой се влюби, целият му разум излита от главата му — поясни той разпалено.

— Какво колоритно описание — вметна Се’Недра.

Гарион пропусна и това предупреждение.

— То е като някаква болест — добави той.

— Знаеш ли какво, Гарион? — каза принцесата с нормален, почти обичаен тон. — Понякога наистина ми се гади от теб.

После се обърна и се отдалечи, оставяйки го загледан в нея с отворена от изненада уста.

— Какво толкова казах? — извика Гарион след принцесата, но тя се направи, че не го чува.

След като всички се нахраниха, крал Родар се обърна към Белгарат.

— Мислиш ли, че можем да видим кълбото? — попита той.

— Утре — отговори старецът — Ще го покажем, когато го върнем на мястото му в Залата на риванските крале утре по обяд.

— Всички сме го виждали вече, Белгарат — настоя крал Анхег. — Какво лошо има да го погледнем сега?

Белгарат поклати упорито глава.

— Има причини, Анхег — каза той. — Мисля, че утре кълбото може да ви изненада. Не искам да ви лиша от това удоволствие.

— Спри го, Дурник — извика Поулгара, когато Задача се свлече от стола си и се отправи към крал Родар с ръка в торбичката, която висеше на кръста му.

— О, не, приятелче — рече Дурник, като хвана момчето откъм гърба и го вдигна на ръце.

— Какво красиво дете! — отбеляза кралица Ислена. — Кой е той?

— Това е нашият крадец — отвърна Белгарат. — Зедар го намерил някъде и го отгледал така, че да е съвсем невинен. В този момент той се оказа единственият човек, който може да докосва кълбото.

— Него ли крие в торбичката? — попита Анхег.

Белгарат кимна.

— Създаде ни доста проблеми по пътя. Непрекъснато се опитва да го даде на разни хора. Ако ти подаде нещо, не те съветвам да го взимаш.

— Не бих си го помислил дори — съгласи се Анхег.

Както ставаше обикновено, щом вниманието на Задача беше отклонено от кълбото, той сякаш забравяше за него. Погледът му се насочи към детето, което Барак държеше. Щом Дурник го пусна, Задача веднага се отправи да види бебето. Унрак отвърна на погледа му и някакво странно усещане за разпознаване премина през двамата. После Задача нежно целуна детето в ръце на Барак, а Унрак с усмивка хвана пръста на момчето. Гундред и Терзи се приближиха и огромното лице на Барак разцъфна сред градината от деца, които го бяха заобиколили. Гарион можеше ясно да види сълзите, които блестяха в очите на приятеля му, когато погледна жена си Мерел. Погледът, с който тя му отвърна, също беше нежен. За пръв път Гарион я виждаше да се усмихва на мъжа си.

ГЛАВА 11

В онази нощ внезапна и силна буря се изви от северозапад и обхвана незащитените скали на Острова на ветровете. Огромни вълни се разбиваха и плискаха в скалите, а между древните бойници на цитаделата свистяха вихри и ветрове. Крепостта сякаш се тресеше от кипящата буря, която се блъскаше в стените отново и отново.

Гарион спеше неспокойно. Не го смущаваше нито свистенето на вятъра и потропването на суграшицата по плътно затворените прозорци, нито теченията, които внезапно преминаваха през коридорите и затръшваха незаключените врати. Плашеха го моментите на потискаща тишина, която беше по-зловеща и от шума. Странни сънища го спохождаха тази нощ. Някакво велико, значимо и необяснимо събитие щеше да се случи. Предстояха му безброй необичайни неща, за които трябваше да се подготви предварително. Не знаеше защо трябва да ги направи и никой нямаше да му каже дали ги прави правилно или не. Трябваше да бърза, без дори да има време да се увери, че е довършил започнатото.

Сякаш бурята също се намесваше — като свистящ враг, който се опитва с шума, вятъра и разбиващите се вълни да наруши абсолютната концентрация, която му беше необходима, за да изпълни всяка една задача.

— Готов ли си?

Беше леля Поул. Сложи му едно котле с голяма дръжка като шлем — и му подаде капака за щит заедно с един дървен меч.

— Какво трябва да правя? — попита Гарион смутен.

— Ти знаеш — отвърна му тя. — Побързай! Става късно.

— Не, лельо Поул. Наистина не знам.

— Разбира се, че знаеш. А сега престани да губиш време.

Той се огледа. Чувстваше се много объркан. Изпитваше неясни предчувствия. Недалече от него стоеше Рандориг с онова глупаво изражение, което обикновено беше изписано на лицето му. Той също имаше на главата си котле, капак за щит и дървен меч. Очевидно двамата с Рандориг трябваше да извършат заедно някакъв неясен ритуал. Гарион се усмихна на приятеля си и той му се ухили в отговор.

— Така е добре — добави леля Поул окуражаващо. — Сега го убий, Гарион! Побързай. Трябва да свършиш преди обяд.

Той се завъртя, за да я погледне. Да убие Рандориг? Но когато се обърна, там вече не стоеше Рандориг. Вместо него, лицето което го погледна изпод шлема беше обезобразено и грозно.

— Не, не — намеси се и Барак. Той пък откъде се взе? — Не го дръж така. Хвани здраво с двете ръце и го насочи към гърдите му. Дръж го ниско, за да не може да го отблъсне с бивните си. Пробвай отново. Опитай се да го уцелиш този път! Побързай, Гарион. Нямаме цял ден на разположение. — Огромният мъж побутна мъртвия шопар с крака си, той се изправи и започна да рие снега. Барак хвърли на Гарион бърз поглед.

— Готов ли си? — попита той настоятелно.

В следващия момент Гарион стоеше сред огромна безцветна равнина и навсякъде около него имаше статуи. Не. Не бяха статуи, а фигури. Крал Анхег беше там, и кралица Ислена, графът на Ярвик. Начак, мургският посланик във Воу Мимбре също стоеше там.

— Коя фигура искаш да преместиш?

Беше сухият глас на ума му.

— Не знам правилата — възрази Гарион.

— Няма значение. Трябва да местиш. Твой ред е.

Когато Гарион се обърна, една от фигурите тичаше към него. Носеше тога с качулка, очите й бяха изпъкнали от гняв. Без да мисли, Гарион вдигна ръце, за да се предпази от атаката.

— Това ли беше ходът, който искаше да направиш? — попита го гласът.

— Не знам.

— Вече е късно да променяш нещо. Вече го докосна. Отсега нататък трябва сам да правиш своите ходове.

— Това едно от правилата ли е?

— Да. Готов ли си?

Наоколо миришеше на пръст и стари дъбови дървета.

— Трябва да се научиш да контролираш езика си, Поулгара — каза Ашарак, мургът с мила усмивка, и удари силно леля Поул през лицето.

— Твой ред е пак — рече сухият глас. — Можеш да направиш само един ход.

— Трябва ли да го направя? Няма ли друг начин?

— Няма. По-добре ще е да побързаш.

С дълбока въздишка на съжаление Гарион се протегна и подпали Ашарак с дланите на ръцете си.

Внезапно силно течение блъсна и отвори вратата на стаята, която деляха Гарион и Лелдорин. И двамата седнаха в леглата си.

— Ще я заключа отново — Лелдорин отхвърли завивките и тръгна сънено по студения каменен под.

— Докога ще вее така? — попита Гарион с раздразнение. — Как може да спи човек при целия този шум?

Лелдорин затвори вратата и Гарион го чу как притичва в тъмнината. Чу се щракване и проблясна искра. Пламъкът изгасна и Лелдорин опита отново. Този път успя да стигне до праханта. Младият астурианец раздуха пламъка и той се засили.

— Имаш ли представа колко е часът? — попита Гарион, след като приятелят му запали свещта.

— Предполагам, че има още няколко часа до зазоряване — отвърна Лелдорин.

Гарион изстена.

— Имам чувството, че тази нощ продължава цяла вечност.

— Можем да побъбрим малко — предложи Лелдорин. — Надявам се бурята да утихне до сутринта.

— По-добре да си говорим, отколкото да лежим в тъмното и да се стряскаме при всеки шум — съгласи се Гарион и седна в леглото, като наметна одеялото на раменете си.

— Доста неща са ти се случили, откакто се видяхме за последен път, нали, Гарион? — попита Лелдорин, като се качи отново в леглото си.

— Много неща — каза му Гарион. — И не всичките бяха хубави.

— Променил си се доста — отбеляза Лелдорин.

— Бях променен. Има разлика. Това не беше моя идея. Ти също си променил, знаеш ли?

— Аз? — Лелдорин се засмя. — Опасявам се, че не съм, приятелю. Кашата, която забърках през изминалите няколко седмици, показва, че не съм се променил изобщо.

— Ще трябва малко време, докато се оправят нещата — съгласи се Гарион. — Най-смешното е, че във всичко случило се има своеобразна логика. Всички твои действия не са безумни сами по себе си. Просто събрани заедно, започват да изглеждат като катастрофа.

Лелдорин въздъхна.

— Аз и бедната ми Ариана сме обречени на постоянно заточение.

— Надявам се, че можем да поправим това — увери го Гарион. — Чичо ти ще ти прости, Торазин също. Той те харесва твърде много, за да може да ти се сърди дълго. Барон Олторейн сигурно е много ядосан, но той е арендец — мимбрат. Той ще прости всичко, което е извършено от любов. Но все пак може да се наложи да изчакаме, докато оздравее кракът му. Това е наистина глупаво, Лелдорин. Не е трябвало да му чупиш крака.

— Следващия път ще се опитам да го избегна — обеща Лелдорин.

— Следващия път?

Двамата се засмяха и продължиха да си говорят, докато свещта премигваше от силните въздушни течения, предизвикани от бушуващата буря. След около час вихърът сякаш утихна и двамата усетиха как очите им натежават отново.

— Да се опитаме да поспим още — предложи Гарион.

— Ще духна свещта — съгласи се Лелдорин.

Стана от леглото и се отправи към масата.

— Готов ли си? — попита той Гарион.

Гарион заспа отново. Почти мигновено чу съскащ шепот в ухото си и почувства сухо и студено докосване.

— Готов ли си? — изсъска гласът и той се обърна с неразбиращи очи към кралица Салмисра, чието лице се превръщаше ту в змия, ту в нещо средно между човешко лице и змия.

После се изправи в сумрачния свод на пещерата на боговете, без дори да си помисли да докосва чистите кестеняви гърди на мъртвороденото жребче, и протегна ръка в абсолютната тишина на самата смърт.

— Готов ли си? — попита Белгарат съвсем спокойно.

— Да, струва ми се.

— Добре. Концентрирай волята си и бутай!

— Ужасно е тежко, дядо.

— Не трябва да го вдигаш, Гарион. Просто бутай. Ще се преобърне, ако го направиш както трябва. Побързай! Трябва да свършим още много неща.

Гарион започна да събира волята си.

После той седеше на един хълм с братовчедка си Адара, в ръката си държеше едно мъртво клонче и няколко стръка изсъхнала трева.

— Готов ли си? — попита го гласът в ума му.

— Има ли значение? — отвърна Гарион също с въпрос. — Искам да кажа, това променя ли нещо?

— Зависи колко добре ще се справиш.

— Това не е добър отговор.

— И въпросът не беше добър. Ако си готов, превърни клончето в цвете!

Гарион го направи и се вгледа критично в резултата.

— Не е много красиво цвете, нали? — извини се той.

— Трябва да стане — каза му гласът.

— Нека да опитам отново.

— Какво ще правиш с това?

— Просто ще… — Гарион вдигна ръка, за да изличи несъвършения цвят, който беше сътворил.

— Знаеш, че е забранено — припомни му гласът.

— Аз го направих, нали?

— Това няма нищо общо. Не можеш да го развалиш. Всичко ще бъде наред. Ела сега! Трябва да бързаме.

— Не съм готов още.

— Това е много лошо. Не можем да чакаме повече…

Гарион се събуди. Почувства странна празнота в главата си, сякаш сънят по-скоро му беше навредил, отколкото помогнал. Лелдорин все още спеше. Гарион потърси дрехите си в тъмното, облече се и тихо напусна стаята. Странният сън тревожеше ума му, докато бродеше из сумрачните коридори на цитаделата. Все още усещаше някакво напрежение. Имаше странното чувство, че всички чакаха с нетърпение да направи нещо.

Откри един двор, който вятърът беше измел. Снегът се беше натрупал по ъглите, а камъните бяха почернели и лъщяха от леда. Зората тъкмо се пропукваше и бойниците, които обграждаха двора, се открояваха ясно на фона на небето, покрито с облаци.

Под двора се намираше конюшнята — топла и ухаеща на ароматно сено и на коне. Дурник вече беше там. Както често се случваше, ковачът се беше почувствал неудобно в присъствието на благородници и бе потърсил компанията на животните.

— И ти ли не можа да спиш? — попита той, когато Гарион влезе в конюшнята.

Гарион сви рамене:

— По някакъв начин сънят само направи нещата по-лоши. Чувствам се така, сякаш цялата ми глава е пълна със слама.

— Честит празник, Гарион! — каза Дурник.

— Съвсем забравих! — Въпреки суматохата, празникът сякаш се промъкваше в него и го завладяваше. — Честит празник, Дурник!

Жребчето, което спеше в задния обор, изцвили тихо, когато усети миризмата на Гарион и двамата с Дурник отидоха при него.

— Честит празник, конче! — поздрави го Гарион.

Кончето завря муцунка в него.

— Мислиш ли, че бурята премина? — Гарион се обърна към Дурник, докато галеше ушите на животното. — Или ни чакат още ветрове?

— Миризмата на въздуха подсказва, че вече е свършила — отговори Дурник. — Макар че на този остров времето може да има различна миризма.

Гарион кимна в съгласие, потупа кончето по врата и се отправи към вратата:

— Може би е най-добре да потърся леля Поул. Снощи спомена, че иска да провери дрехите ми. Ако й се наложи да ме търси, ще ме накара да съжалявам след това.

— Възрастта те прави мъдър, Гарион — ухили му се Дурник. — Ако някой има нужда от мен, аз ще съм тук.

Гарион докосна Дурник бързо по рамото и излезе от конюшните да търси леля Поул.

Откри я в женска компания в една стая, която сякаш бе приготвена лично за нея още преди векове. Адара беше там, а също и Тайба, кралица Лайла и Ариана, момичето мимбрат, а в центъра на стаята беше застанала Се’Недра.

— Рано си станал — отбеляза леля Поул, докато иглата й нанасяше малки корекции по кремавата рокля на Се’Недра.

— Не можах да спя добре — каза и той, загледан озадачено принцесата. Тя изглеждаше някак различна.

— Какво си направила с косата си? — попита я той.

Огнената коса на Се’Недра беше внимателно подредена и прихваната на челото и слепоочията със златна диадема в формата на венец от дъбови листа. Отзад косата й беше сплетена по странен начин и падаше свободно върху едното й крехко рамо.

— Харесва ли ти? — попита го тя.

— Това не е обичайният начин, по който носиш косата си — отбеляза той.

— Това всички го забелязваме, Гарион — отвърна му тя надменно.

После се обърна към огледалото и се загледа критично в отражението си.

— Все още не съм сигурна за заплитането, лейди Поулгара — суетеше се тя. — Жените на Толнедра не сплитат косите си. Така приличам на алорнка.

— Не съвсем, Се’Недра — измърмори Адара.

— Знаеш какво имам предвид, Адара. Всички тези миловидни блондинки с плитките и млечнобелия им тен.

— Не е ли малко рано да се приготвяме? — попита Гарион. — Дядо спомена, че няма да оставяме кълбото в тронната зала преди обяд.

— Няма чак толкова много време, Гарион. — Леля Поул откъсна конеца със зъби, отдръпна се назад и погледна критично роклята на Се’Недра. — Какво мислиш, Лайла?

— Изглежда точно като принцеса, Поул — превъзнесе се кралица Лайла.

— Тя е принцеса, Лайла — припомни леля Поул на пълничката малка кралица.

После се обърна към Гарион.

— Иди да закусиш и помоли някой да ти покаже къде са баните — нареди му тя. — Намират се в подземията на западното крило. След банята имаш нужда от бръснене. Постарай се да не се порязваш. Не искам да изцапаш с кръв хубавите си дрехи.

— Трябва ли да облека всичко това?

Тя му хвърли поглед, който веднага отговори на този въпрос, както и на някои други, които можеше да зададе.

— Ще потърся Силк — съгласи се той бързо. — Той ще знае къде са баните.

— Направи го — гласът на Поулгара също прозвуча безкомпромисно. — И не се губи. Искам да бъдеш готов, когато настъпи моментът.

Гарион кимна и излезе. Думите й прозвучаха като странно ехо на словото, които беше чул в съня си и той се замисли над това, като търсеше Силк.

Дребният мъж се излежаваше в компанията на останалите в една осветена от фенери стая в западното крило. Кралете бяха там заедно с Бранд, Белгарат и другите приятели на Гарион. Закусваха торта и топло подлютено вино.

— Къде изчезна тази сутрин? — попита го Лелдорин. — Когато станах, те нямаше в стаята.

— Не можех да спя повече — отвърна Гарион.

— Защо не ме събуди?

— Защо трябва да губиш от съня си, само защото аз съм имал неспокойна нощ? — Гарион усети, че обсъждат нещо задълбочено и седна, за да изчака удобен момент да поговори със Силк.

— Мисля, че успяхме доста да разгневим Таур Ургас през последните няколко месеца — казваше Барак.

Огромният мъж се беше изтегнал удобно в един стол с висока облегалка, а лицето му беше потънало в сянката на фенера, който светеше зад него.

— Първо Релг измъкна Силк буквално под носа му, после Белгарат унищожи Ктучик и срина до основи Рак Ктхол, докато си връщаше кълбото. Накрая Чо-Хаг и Хетар избиха значителна част от армията му, когато се опитваше да ни преследва. Кралят на мургите имаше лоша година.

Огромният мъж се засмя и излезе от сянката. За един момент, само за секунда, Гарион видя друг образ там. Играта на блещукащата светлина и танцуващите сенки направи така, че за момент на мястото на Барак се появи огромна рунтава мечка… после изчезна. Гарион разтърка очи и се опита да изгони спомена за съня, който го преследваше цяла сутрин.

— Все пак не мога да разбера какво имате предвид, когато казвате, че Релг е влязъл в скалата, за да спаси принц Келдар — намръщи се крал Фулрах. — Да не искате да кажете, че се промушва през скалите?

— Мисля, че няма да можеш да разбереш, ако не го видиш, Фулрах — поясни Белгарат. — Покажи му, Релг!

Фанатикът погледна стареца, после отиде до каменната стена на големия прозорец. Силк веднага се извърна, потръпвайки.

— Все още не мога да гледам как го прави — заяви той на Гарион.

— Леля Поул каза, че трябва да те попитам за баните — заговори го Гарион тихо. — Иска да се изкъпя, да се обръсна и после предполагам, трябва да си облека най-хубавите дрехи.

— Ще дойда с теб — предложи Силк. — Мисля, че всички тези господа ще бъдат запленени от демонстрацията на Релг ще искат да я видят отново и отново. Какво прави той?

— Пъхна ръката си през стената и им помаха с пръсти от външната страна на прозореца — съобщи Гарион.

Силк погледна през рамо, после потръпна отново и бързо и върна очи.

— Това ме кара да настръхвам — каза той с отвращение. — Да отидем да се изкъпем.

— И аз ще дойда с вас — присъедини се Лелдорин. Трима тихо излязоха от стаята.

Баните се намираха в едно подобно на пещера подземие по западното крило на цитаделата. Дълбоко в скалата имаше топли извори — те бълбукаха и изпълваха облицованото в плочки помещение с пара и лека миризма на сяра. Имаше само няколко фенера и един прислужник, който мълчаливо им подаде кърпите и изчезна в парата, за да нагласи клапите, които регулираха температурата на водата.

— Големият басейн става по-горещ, колкото повече се приближаваш към далечния край — съобщи Силк на Гарион и Лелдорин, когато те се съблякоха. — Някои казват, че трябва да влезеш навътре, докато стигнеш до най-горещото, което тялото може да издържи, но аз предпочитам да спра в приятно топлата вода и да покисна.

Той се хвърли във водата.

— Сигурен ли си, че ще сме сами тук? — попита Гарион нервно. — Не искам, докато се къпя, да се появи ято млади дами.

— Дамските бани са на друго място — увери го Силк. — Хората на Рива са доста консервативни в това отношение. Не са чак толкова напредничави като толнедранците например.

— Сигурни ли сте, че къпането през зимата е здравословно? — попита Лелдорин, като гледаше димящата вода подозрително.

Гарион се потопи в басейна и бързо се придвижи от хладката към горещата вода. Парата се сгъстяваше, колкото по-навътре влизаше в басейна и светлината от двата фенера, закачени на отсрещната стена, придоби червеникав блясък. Облепените с плочки стени връщаха обратно ехото от гласовете им и плясък на водата със странна пещерна безплътност. Парата се издигаше на кълбета над водата и Гарион изведнъж се почувства откъснат от приятелите си в тази мъгла. Топлата вода го успокояваше и сякаш го отнасяше несъзнателно, изсмукваше всичките му спомени — цялото му минало и бъдеще. Замечтано той се отпусна по гръб и без да знае защо, се остави да потъне под тъмната димяща вода. Не знаеше колко време прекара така — със затворени очи. После лицето му се показа на повърхността и той се изправи. Водата се стичаше от косата му по раменете. Почувства се странно пречистен от това гмуркане. Изведнъж слънцето проби скупчените облаци, един лъч се промуши през прозореца и обля със светлина Гарион. Внезапната светлина беше погълната от парата, която сякаш гореше с млечен пламък.

„Поздравявам те, Белгарион!“ — каза гласът в ума му. — „Поздравявам те с празника.“

В гласа липсваше обичайният весел тон и звучеше странно официално.

„Благодаря ти!“ — отвърна Гарион сериозно. Повече не си проговориха.

Парата се издигаше и разпръсваше около него, докато вървеше към по-студената част на басейна, където Силк и Лелдорин се бяха потопили във водата до шия и си говореха тихо.

Около половин час преди обяд Гарион, извикан от леля Поул, премина по дългия каменен коридор и се отправи към стаята, която се намираше близо до огромната гравирана врата на Залата на риванските крале. Беше облечен в най-хубавия си костюм — жакет и панталон, а кожените му полуботуши бяха излъскани до блясък. Леля Поул носеше тъмносиня туника, пристегната с колан на талията. За пръв път Белгарат, облечен също в синя дреха, не изглеждаше размъкнат и мръсен. Лицето на възрастния човек беше много сериозно. Когато разговаряха с леля Поул, нямаше и следа от закачките, които обикновено присъстваха в разговорите им. Седнал мълчаливо в ъгъла на малката стая, облечен целият в бели ленени дрехи, Задача наблюдаваше съсредоточено какво става наоколо.

— Изглеждаш много добре, Гарион — леля Поул протегна ръка, за да приглади пясъчната му коса назад.

— Не трябва ли да влезем вътре? — попита Гарион.

Беше виждал как други — с много по-скромни и много по-пищни одежди — бяха влизали в залата.

— Ще влезем, Гарион — отвърна му тя. — Всичко с времето си.

Обърна се към Белгарат.

— Колко още? — попита тя.

— Още малко повече от половин час — отвърна той.

— Готово ли е всичко?

— Попитай Гарион — каза й старецът. — Аз съм се погрижил за това, което е по силите ми. Останалото зависи от него.

Тогава леля Поул се обърна към Гарион. Очите й бяха сериозни, челото й блестеше със сребърен отблясък под тъмнината на косата й.

— Е, Гарион — попита тя, — готов ли си?

Той я погледна озадачен:

— Тази нощ сънувах най-странния сън в живота си. Всички ми задаваха същия въпрос. Какво означава това, лельо Поул? За какво да съм готов?

— Това ще се изясни след малко — успокои го Белгарат. — Извади си амулета! Днес ще го носиш върху дрехите си.

— Мислех, че не трябва да го виждат други хора.

— Днес е по-различно — отвърна възрастният мъж. — Всъщност днешният ден е различен от всички останали дни, които съм видял, а аз съм видял много.

— Защото е празник ли?

— Това е само едната страна на нещата… — Белгарат бръкна под дрехата си, за да извади своя сребърен медальон. Погледна го бързо. — Малко се е изтъркал — отбеляза той. После се усмихна: — Но същото се отнася и за мен, предполагам.

Леля Поул извади своя амулет. Двамата с Белгарат протегнаха ръце и хванаха дланите на Гарион. После затвориха кръга.

— Доста време чакахме, Поулгара — каза Белгарат.

— Така е, татко.

— Съжаляваш ли за нещо?

— Мога да го преживея, стари вълко.

— Да влизаме тогава.

Гарион се отправи към вратата.

— Ти не, Гарион — спря го леля Поул. — Ти ще изчакаш тук със Задача. Двамата ще влезете по-късно.

— Ще изпратите някой да ни извика? — попита той. — Искам да кажа, как ще разберем, че трябва да влезем?

— Ще разбереш — успокои го Белгарат. — После се обърнаха и го оставиха със Задача.

— Не ни дадоха кой знае колко подробни указания, нали? — рече Гарион на детето. — Надявам се, че няма да направим грешка.

Задача се усмихна доверчиво, протегна се и малката му длан хвана ръката на Гарион. При допира песента на кълбото изпълни отново мозъка на Гарион, прогонвайки притесненията му и съмненията му. Той не би могъл да каже колко дълго стоя така, хванал ръката на детето, потънал в забравата на песента.

— Най-после, Белгарион.

Гласът сякаш идваше отвън, вече не беше вътре в ума на Гарион и от изражението на Задача беше ясно, че той също чува думите.

— Това ли трябва да направя? — попита Гарион.

— Това е част от него.

— Какво правят те там? — Гарион погледна с огромно любопитство към вратата.

— Подготвят хората в залата, за това което ще се случи.

— Те ще бъдат ли готови?

— А ти? — настъпи пауза. — Готов ли си, Гарион?

— Да — отвърна Гарион. — Каквото и да е, мисля, че съм готов за него.

— Да влизаме тогава.

— Ще ми казваш ли какво да правя?

— Ако е необходимо.

Все още стискайки ръката на Задача, Гарион се отправи към залата. Посегна към вратата, но тя сама се разтвори.

До огромната гравирана врата стояха двама стражи, но не помръднаха, сякаш бяха застинали неподвижно, когато Гарион и Задача се приближиха.

Залата на риванските крале беше огромна и сводеста, с масивни и украсени с дърворезба дървени колони, които поддържаха гредите на тавана. Стените бяха украсени със знамена и зелени клонки, а в железните свещници горяха стотици свещи. Три огромни мангала отопляваха залата. Вместо дърва, в тях горяха парчета торф, които излъчваха постоянна и ароматна топлина. Залата беше препълнена, но от вратата до трона имаше широка пътека, застлана със син килим. Гарион едва забеляза тълпите от хора. Мислите му бяха завладени от песента на кълбото, която изпълваше цялото му съзнание. Замаян, освободен от всякакви страхове и от собствените си мисли, Гарион вървеше със Задача направо към центъра на залата, където Белгарат и лейди Поулгара бяха застанали от двете страни на престола.

Тронът на краля на Рива, издялан от обикновен базалтов блок излъчваше усещане за масивност, което го правеше да изглежда по-вечен и от самите планини. Стоеше здраво до стената. Точно над него висеше огромен меч.

Някъде в цитаделата започнаха да бият камбани и звукът се смеси с песента на кълбото, докато Гарион и Задача вървяха по дългата, застлана с килим пътека. Когато минаваха покрай свещниците, по необясними причини пламъкът на свещите намаляваше. Нямаше никакво течение — просто една по една свещите намаляваха своя пламък и постепенно настана сумрак.

Когато стигнаха до средата на залата, Белгарат ги погледна съсредоточено, с мистериозен израз на лицето. После вдигна поглед към тълпата, която се беше събрала в Залата на риванските крале.

— Приемете кълбото на Алдур! — обяви той с тържествен глас.

Задача пусна ръката на Гарион, разтвори торбичката и бръкна в нея. Когато се обърна с лице към тъмната зала, Задача извади облия сив камък и го вдигна високо с двете си ръце, за да могат всички да го видят.

Песента на кълбото беше всепоглъщаща. Едновременно с нея се чуваше и далечен звук, който ту се засилваше, ту затихваше. Той сякаш се извисяваше и ставаше все по-силен и по-силен, докато Гарион стоеше изправен до детето, загледан в лицата на хората. Около камъка, който Задача беше вдигнал високо, сякаш имаше слаба наситена синя светлина. Тя ставаше все по-ярка със засилването на звука. Лицата, които виждаше пред себе си, му бяха познати. Барак беше там. И Лелдорин, Хетар, Дурник, Силк и Мандорален. В кралската ложа, зад посланика на Толнедра, заедно с Адара и Ариана, точно пред него седеше Се’Недра, която изглеждаше като истинска принцеса. Но зад познатите лица имаше и други, непознати, сурови образи. Всяко от тях беше специфично и това ги правеше да приличат на маски. Образът на Барак се сливаше с лика на страшната мечка, Хетар носеше със себе си усещането за десетки хиляди коне. Зад Силк седеше образът на водача, а зад Релг — на слепеца. Лелдорин беше стрелецът, а Мандорален — рицарят защитник. Във въздуха около Тайба витаеше мъката на майката на изчезналата раса; нейната тъга беше подобна на тъгата на Мара. А Се’Недра вече не беше принцеса, а кралица — онази, която Ктучик беше нарекъл Кралицата на света. Най-странният от всички — Дурник, добрият стабилен Дурник също стоеше там, а по лицето му ясно бяха изписани двата му живота. В меката синя светлина на кълбото и сред звука, който кънтеше в ушите му, Гарион гледаше учудено приятелите си и с изненада осъзна, че за пръв път вижда онова, което Белгарат и леля Поул винаги са виждали.

Някъде зад себе си той чу гласа на Поулгара. Тя говореше със спокоен и нежен глас.

— Твоята задача е изпълнена, Задача. Сега вече можеш да оставиш кълбото.

Малкото момче изгука радостно, обърна се и подаде блестящото кълбо на Гарион. Без да разбира какво става, Гарион гледаше огнения камък. Не можеше да го вземе. Кълбото беше смъртоносно.

— Протегни ръка, Белгарион, и вземи онова, което ти се полага по рождение, от детето, което ти го дава…

Това беше познатият глас и в същото време не беше той. Когато този глас заговореше, беше невъзможно да му откажеш. Ръката на Гарион се протегна, без той да осъзнава това.

— Задача! — заяви детето и уверено постави кълбото в протегната длан на Гарион. Той усети странния пулсиращ допир на кълбото до рождения знак на дланта си. То беше живо! Гарион можеше да усети живота в него дори когато гледаше в живия огън, който държеше в голите си ръце.

— Върни кълбото върху меча на краля на Рива! — нареди му гласът и Гарион моментално се подчини, без дори да се замисли.

Стъпи на седалката на базалтовия трон, после на широкия ръб, който се образуваше от облегалката и поставките за ръцете. Протегна се, хвана се за дръжката на огромния меч и сложи кълбото на мястото му. Чу се тихо, но много ясно щракване, когато кълбото и мечът станаха едно цяло. Гарион можеше да усети живителната сила, която премина от кълбото в дръжката на меча, защото я държеше с едната си ръка. Огромното острие заблестя и звукът се засили още повече. Тогава, съвсем внезапно, огромното оръжие се освободи от стената, в която беше закрепено от много векове. Тълпата ахна. Когато мечът започна да се освобождава, Гарион хвана здраво с две ръце дръжката, като се обърна настрани и се опита да задържи огромното острие над земята.

Това, което го смущаваше, беше фактът че мечът нямаше осезаемо тегло. Беше толкова огромен, че не би трябвало Гарион да може да го задържи, още по-малко да го вдигне. Но успя — острието на меча започна лесно да се изправя, докато върха му се изправи право нагоре. Гарион гледаше с изненада, чувствайки пулсирането между двете ръце, с които беше сграбчил дръжката. Кълбото лумна и трептенето се усили. Когато звукът достигна в радостно ехтене, мечът на риванските крале избухна в мек син пламък. Без да разбира защо, Гарион вдигна с двете си ръце пламналия меч над главата си, вперил учуден поглед в него.

— Нека Алория ликува! — извика Белгарат с глас като гръмотевица. — Защото кралят на Рива се върна! Всички да приветстват Белгарион, краля на Рива и господар на Запада!

И все пак сред вълнението, което последва, и сред шума, който обединяваше милиони ликуващи гласове от единия до другия край на вселената, се чу едно потискащо щракване на метал, сякаш покритата с ръжда врата на някакъв тъмен гроб внезапно се беше отворила. Това щракване накара сърцето на Гарион да застине. От гроба се понесе глух глас, на той не се присъедини към всеобщото ликуване. Откъснат от вековния си сън, гласът от гроба се събуди гневен и жаден за кръв.

Шокиран от мисълта, която премина през съзнанието му, Гарион стоеше с огнения меч в ръка. Множеството алорнци извадиха своите мечове от ножниците, за да ги вдигнат за поздрав на краля.

— Привет, Белгарион, кралю — поклони се Бранд, пазителят на Рива, като падна на едно коляно и вдигна меча си.

Зад него коленичиха четиримата му синове и също вдигнаха мечовете си.

— Привет, Белгарион, кралю на Рива! — викаха те.

— Привет, Белгарион!

Силният вик разтърси залата на риванските крале и гора от вдигнати мечове блесна в синята светлина на пламтящото острие в ръцете на Гарион. Някъде в цитаделата се разнесе камбанен звън. Докато новината се носеше из задъхания град, към него се присъединиха и други камбани и металното им приветствие отекна в скалистите чукари, за да уведоми ледените води на морето за завръщането на краля на Рива.

В залата обаче имаше един човек, който не ликуваше. В момента, в който мечът лумна и без никакво съмнение разкри самоличността на Гарион, принцеса Се’Недра скочи на крака и лицето й пребледня, а очите й се разшириха от усилие да се овладее. Тя веднага беше доловила нещо, което на него му се изплъзваше, нещо толкова страшно, че лиши лицето й от цвят и я накара да се изправи на крака и да се втренчи в него с пълно недоумение. После от устните на принцеса Се’Недра се изтръгна вик на гневен протест.

С глас, който разтърси гредите на залата, тя извика:

— О, НЕ!

ГЛАВА 12

Най-ужасното беше, че хората продължаваха да му се покланят. Гарион нямаше и най-малка представа как да им отвърне. Трябваше ли да се поклони и той? Или просто трябваше да кимне леко? Нямаше ли да бъде най-добре да се престори, че не забелязва всичко това? Какво трябваше да стори, когато някой се обърне към него с „Ваше Величество“?

Събитията от предишния ден все още бяха объркани в главата му. Спомняше си, че го бяха представили на хората от града, докато той стоеше изправен на бойниците на цитаделата. Долу имаше огромна приветстваща го тълпа, а огромният меч, сякаш без каквото и да е тегло, все още пламтеше в ръцете му. Събитията от предишния ден не бяха важни, съпоставени с онова, което се случваше на различните нива от реалността. Огромни сили бяха концентрирани върху разбулването на тайната на риванския крал и Гарион беше все още слисан от това, което бе видял и почувствал в момента, в който най-после разбра кой всъщност беше той.

Имаше безкрайни поздравления и тържествени приготовления за коронясването му, но всичко се беше объркало в главата му. Дори ако живота му зависеше от това, Гарион не беше състояние да даде разумно и последователно обяснение за събитията, случили се вчера…

Днешния ден обещаваше да бъде още по-неприятен, ако това изобщо беше възможно. Не можа да спи добре. Огромното легло в кралския апартамент, до което го ескортираха предишната вечер, определено беше неудобно. От всеки ъгъл се издигаше една подпора, обвита в балдахин и лилави кадифени завеси. Леглото изглеждаше твърде широко и беше прекалено меко. През изминалата година му се налагаше да спи предимно на земята и пухеният дюшек на кралското легло се стори неудобен на Гарион. Освен това го плашеше мисълта, че в момента в който се събуди, пак ще се превърне в център на всеобщото внимание.

Затова реши, че може би ще бъде по-просто, ако си остане в леглото. Колкото повече го обмисляше, толкова повече му харесваше тази идея. Вратата на кралската спалня обаче не беше заключена. Скоро след изгрев слънце тя се разтвори и Гарион усети, че някой се движи наоколо. Любопитно надникна иззад лилавата драперия на леглото си. Един съвсем сериозен слуга вдигна сенниците на прозорците и запали огъня. Вниманието на Гарион веднага се насочи към огромния, покрит сребърен поднос, който стоеше на масата до камината. Носът му разпозна миризмата на наденички, топъл пресен хляб и масло. Определено имаше масло на този поднос. Стомахът му поиска своето.

Прислужникът се огледа, за да се увери, че всичко в стаята е на мястото си, после си приближи към леглото със съвсем каменно изражение. Гарион се сви бързо под завивките.

— Закуската Ви, Ваше Величество — обяви прислужникът твърдо, като дръпна завесите.

Гарион въздъхна. Очевидно решението да остане в леглото беше пред провал.

— Благодаря! — отвърна той.

— Ваше Величество има ли нужда от нещо друго? — попита прислужникът грижливо, докато държеше мантията на Гарион.

— Ами, не, не точно сега, благодаря — отвърна Гарион, като слезе от кралското легло по трите покрити с килим стъпала.

Прислужникът му помогна да се облече, после се поклони и напусна стаята. Гарион отиде до масата, седна, повдигна капака на подноса и се нахвърли върху закуската.

Когато приключи с яденето, се настани в тапицираното в синьо кресло и се загледа навън в снежните скали, които се издигаха зад града. Бурята, която вилнееше по брега от няколко дни, най-после беше утихнала, поне за момента. Зимното слънце беше ярко, а утринното небе — много синьо. Младият крал на Рива се загледа през прозореца, потънал в мисли.

Нещо го безпокоеше в спомените му, нещо, което беше чул преди време, но беше забравил. Трябваше да си го спомни. То беше свързано със Се’Недра. Дребничкото момиче беше изхвърчало от тронната зала почти веднага, след като мечът лумна и разкри неговата самоличност предишния ден. Беше убеден, че тези две неща са свързани. Каквото и да беше това, което не можеше да си спомни, то беше пряко свързано с нейното бягство. Трябваше да говори със Се’Недра. Гарион въздъхна и се приготви да напусне покоите си.

Докато вървеше целеустремено по коридорите, той се сблъска с изненадани погледи и бързи поклони. Много скоро осъзна, че събитията от предишния ден завинаги го бяха лишили от анонимност. Един човек, Гарион дори не успя да види лицето му, стигна дотам, че тръгна след него, вероятно с надеждата да му бъде полезен по някакъв начин. Който и да беше, той се движеше на разстояние, но Гарион го мяркаше от време на време зад себе си по коридорите — облечен в сива мантия, мъжът се движеше по странно безшумен начин. Гарион мразеше да го следят, без значение по каква причина, но се въздържа да се обърне и да каже на мъжа да го остави на мира.

На принцеса Се’Недра бяха дали няколко стаи точно под апартамента на леля Поул. Гарион се спря, преди да почука на вратата.

— Ваше Величество! — поздрави го прислужницата на Се’Недра сковано.

— Би ли попитала Нейно Височество дали може да поговорим? — помоли Гарион.

— Разбира се, Ваше Величество — отвърна момичето и потъна в съседното помещение.

Чу се кратко бърборене и след това Се’Недра се появи в стаята. Беше облечена в обикновена рокля, а лицето й беше пребледняло също като предишния ден.

— Ваше Величество! — поздрави го тя с леден глас и след това се поклони — малък скован поклон, който говореше много.

— Нещо те притеснява — каза Гарион направо. — Искаш ли да го споделиш с мен?

— Както желаете, Ваше Величество — отвърна тя.

— Трябва ли да правим това?

— Нямам представа за какво говори Ваше Величество.

— Не мислиш ли, че се познаваме достатъчно добре, за да бъдем откровени един пред друг?

— Разбира се. Предполагам, че ще е по-добре да свикна да се подчинявам на Ваше Величество веднага.

— Това пък какво означава?

— Не се прави, че не знаеш! — избухна тя.

— Се’Недра, нямам и най-малката представа за какво говориш.

Тя го погледна с подозрение, после погледът й омекна, само малко.

— Може би е така — измърмори тя. — Чел ли си някога хрониките на Воу Мимбре?

— Самата ти ме научи да чета едва преди шест или осем месеца. Знаеш всяка книга, която съм прочел. Ти ми даде повечето.

— Така е, нали? — каза тя. — Изчакай за секунда. Сега се връщам.

Влезе бързо в съседната стая и се върна с навити пергаменти.

— Ще ти го прочета. Някои думи са малко трудни.

— Не съм чак толкова глупав — запротестира той.

Но тя беше започнала вече да чете.

— „И когато дойде времето да се завърне кралят на Рива, ще имаме господар и повелител и се заклеваме всички да се обръщаме към него като към Повелител на кралствата на Запада. Той ще се ожени за принцесата на Толнедра и…“

— Чакай малко — прекъсна я Гарион със свито гърло.

— Има ли нещо, което не разбираш? На мен всичко ми изглежда съвсем ясно.

— Какво пишеше там, в последната част?

— „…той ще се ожени за принцесата на Толнедра и…“

— Има ли други принцеси на Толнедра?

— Няма такива, за които да знам.

— Тогава това означава…

Той я погледна втренчено.

— Точно така.

Тя го каза така, сякаш някакъв капан току-що се беше затворил.

— Затова ли избяга вчера от залата?

— Не съм избягала.

— Ти не искаш да се омъжиш за мен.

Думите му прозвучаха почти обвинително.

— Не съм казала такова нещо.

— Тогава искаш да се омъжиш за мен!

— И това не съм казала, но всъщност няма никакво значение, не е ли така? Нямаме никакъв избор. И двамата.

— Това ли те притеснява?

Тя го погледна надменно.

— Разбира се, че не. Винаги съм знаела, че ще ми изберат съпруг.

— Тогава какъв е проблемът?

— Аз съм принцеса, Гарион.

— Знам.

— Не съм свикнала да се подчинявам на никого.

— Да се подчиняваш? На кого?

— Хрониката казва, че ти си владетел на Запада.

— Какво означава това?

— Това означава, Ваше Величество, че имате по-висок ранг от мен.

— Това ли е всичко, което те притеснява?

Погледът й беше като извадена кама.

— С разрешението на Ваше Величество, бих искала да се оттегля.

И без да дочака отговор, тя напусна стаята.

Гарион остана загледан след нея. Това вече беше прекалено.

Смяташе веднага да отиде и да се оплаче на леля Поул, но колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че тя няма да прояви никакво разбиране. Трябваше да си поговори с някой, който беше достатъчно безпристрастен, за да може да мисли по друг начин. Гарион излезе от всекидневната на Се’Недра и тръгна да търси Силк.

Дребният мъж не беше в стаята си и прислужникът, който оправяше леглото, не спираше с поклоните, докато обясняваше, че няма никаква представа къде може да е Силк. Гарион побърза да се махне.

Понеже апартаментът на Барак, който той делеше със съпругата и децата си, беше само на няколко крачки надолу по коридора, Гарион се отправи натам, като опитваше да не се обръща назад, защото беше сигурен, че облеченият в сиво наметало прислужник все още го следваше.

— Барак! — извика той, докато чукаше по вратата на черека. — Аз съм, Гарион. Може ли да вляза?

Лейди Мерел отвори вратата веднага и се поклони почтително, но той я спря:

— Моля те, не прави това.

— Какво става, Гарион? — попита Барак от зеления стол, в който беше седнал и люлееше малкия си син.

— Търся Силк — отвърна Гарион и влезе в голямата удобна стая, в която бяха пръснати дрешките и играчките на децата.

— Погледът ти е странен — забеляза огромният мъж. — Случило ли се е нещо?

— Току-що научих една неприятна новина — каза му Гарион и сви рамене. — Трябва да поговоря със Силк. Може би той ще ми предложи изход.

— Искаш ли да закусиш? — предложи лейди Мерел.

— Вече ядох — отвърна Гарион.

Този път Гарион видя Мерел по-отблизо. Беше разпуснала стегнатите плитки, които обикновено носеше, и русата й коса нежно очертаваше лицето й. Беше облечена в обичайната зелена рокля, но в поведението й липсваше онази скованост, която винаги личеше. Барак, както Гарион забеляза, също беше загубил част от отбранителните си маниери, които присъстваха в поведението му, когато беше с жена си.

В стаята влязоха дъщерите на Барак, които вървяха от двете страни на Задача. Седнаха в ъгъла и подхванаха една сложна детска игра, която разпали смеха им.

— Мисля, че дъщерите ми са решили да го отмъкнат — усмихна се Барак. — Изведнъж се озовах затънал до шия в семейните ангажименти и странното е, че изобщо нямам нищо против.

Мерел му изпрати една бърза, почти срамежлива усмивка. После погледна към кикотещите се деца.

— Момичетата направо го обожават — каза тя и се обърна към Гарион. — Забелязал ли си, че не можеш да го гледаш дълго в очите? Той сякаш наднича право в сърцето ти.

Гарион кимна.

— Може би е свързано с това, че той се доверява на всички — предположи кралят. После попита Барак:

— Имаш ли представа къде мога да намеря Силк?

Барак се засмя:

— Разходи се нагоре-надолу по хълма и се ослушай за шум от търкалящи се зарове. Малкият крадец играе комар, откакто сме пристигнали. Дурник може да знае нещо. Той се крие в конюшните. Кралските особи го изнервят.

— И с мен е така — рече Гарион.

— Но ти си кралска особа, Гарион! — припомни му Мерел.

— Това ме изнервя още повече.

Имаше една задна пътека, която водеше към конюшните и Гарион реши да използва нея, вместо да минава през коридорите, където можеше да се натъкне на благородници. Този път се използваше предимно от слугите, които отиваха и се връщаха от кухнята и Гарион допусна, че по-голямата част от прислугата не го е виждала. Докато вървеше с наведена глава, за да не го познае някой, отново мерна зад гърба си мъжа, който го следваше по петите, откакто беше напуснал кралския апартамент. Ядосан до такава степен, че вече не се интересуваше дали всички ще го разпознаят, Гарион се обърна с лице към преследвача си.

— Знам, че си там — заяви той. — Излез, така че да мога да те видя!

Зачака, като потропваше нервно с крак. Коридорът зад него остана тих и празен.

— Излизай веднага! — повтори Гарион с непривичен за него заповеднически тон.

Но никой не се показа. За секунда Гарион си помисли да се върне обратно и да хване преследвача си, докато се промъква, но точно в този момент от посоката, от която дойде Гарион, се появи един слуга с един поднос мръсни чинии.

— Видя ли някого там отзад? — попита го Гарион.

— Там отзад? — каза слугата, който очевидно не беше разпознал своя крал.

— По коридора.

Прислужникът поклати глава.

— Не съм виждал никого, откакто напуснах покоите на краля на Драсния — отвърна той. — Ще повярваш ли, че това е третата му закуска? Никога не съм виждал друг човек да яде толкова много.

Слугата погледна любопитно Гарион.

— Не трябва да се мотаеш тук — предупреди го той. — Ако главният готвач те хване, ще те пребие. Не обича в този коридор да се размотават хора, които нямат работа тук.

— Просто отивам в конюшните — оправда се Гарион.

— Аз бих продължил направо в такъв случай. Главният готвач има отвратителен характер.

— Ще го имам предвид.

Лелдорин тъкмо излизаше от конюшните. Загледа се в Гарион стреснато, докато приближаваха един към друг в заснежения двор.

— Как успя да се измъкнеш от всички? — попита той. После изведнъж си спомни кой стои пред него и се поклони.

— Моля те, не прави това Лелдорин — каза му Гарион.

— Ситуацията е малко особена, нали? — съгласи се Лелдорин.

— Ще се държим помежду си както винаги — настоя Гарион. — Поне докато ни кажат, че не можем да го правим. Имаш ли представа къде е Силк?

— Видях го тази сутрин — отвърна Лелдорин. — Каза, че отива в баните. Не изглеждаше много добре. Мисля, че е празнувал миналата нощ.

— Хайде да го намерим — предложи Гарион. — Трябва да поговоря с него.

Откриха Силк, седнал в един покритата с плочки каменна стая, забулена в пара. Беше завързал една кърпа около кръста си и се потеше обилно.

— Сигурен ли си, че това ти се отразява добре? — попита го Гарион, като размаха ръка пред лицето му, за да разчисти скупчените кълба пара.

— Нищо не може да ми се отрази добре тази сутрин, Гарион — отвърна Силк тъжно. Подпря лакти на коленете и зарови глава в ръцете си.

— Лошо ли ти е?

— Ужасно.

— Ако си знаел, че ще се чувстваш така днес, защо пи толкова много миналата нощ?

— Тогава ми се струваше добра идея, поне така си мисля. Губят ми се няколко часа.

Един прислужник донесе чаша пенлива бира и Силк отпи голяма глътка.

— Мислиш ли, че е разумно?

— Сигурно не е — призна Силк и потръпна, — но това е единственото, което мога да направя в момента. — Потръпна отново. — Чувствам се ужасно — заяви той. — За нещо конкретно ли ме търсехте?

— Имам проблем — изтърси Гарион. Той погледна бързо Лелдорин. — Предпочитам да си остане между нас тримата — каза той.

— Имаш думата ми — реагира моментално Лелдорин.

— Благодаря ти, Лелдорин!

Беше много по-лесно да приеме клетвата, отколкото да обяснява, че всъщност не е необходима.

— Току-що прочетох хрониките на Воу Мимбре — съобщи им той. — Всъщност прочетоха ми ги. Знаехте ли, че трябва да се женя за Се’Недра?

— Не съм се замислял за това всъщност — призна Силк, — но хрониките споменават нещо подобно, нали?

— Поздравления, Гарион! — възкликна Лелдорин и внезапно сграбчи приятеля си за рамото. — Тя е красиво момиче.

Гарион не обърна внимание на думите му.

— Можеш ли да измислиш някакъв начин да се измъкна от това? — попита той Силк.

— Гарион, сега не мога да мисля за нищо друго, освен за това колко ужасно се чувствам. Но все пак първото, което ми идва на ум, е че няма изход. Всяко кралство в Запада признава официално хрониките, а смятам, че Пророчеството също е замесено…

— Бях забравил за това — призна мрачно Гарион.

— Сигурен съм, че ще ти дадат време, за да свикнеш с тази мисъл — намеси се Лелдорин.

— Но колко време ще дадат на Се’Недра? Говорих с нея тази сутрин и тя изобщо не е очарована от брачната перспектива.

— Не може да се каже, че тя не те харесва — намекна Силк.

— Проблемът не е в това. Тя изглежда смята, че аз я превъзхождам по ранг и това я разстройва.

Силк се засмя тихо.

— Един истински приятел не би се смял — обвини го Гарион.

— Толкова ли е важно това за твоята принцеса? — попита Лелдорин.

— По всяка вероятност е много по-важно от дясната й ръка — отвърна Гарион тъжно. — Според мен тя си повтаря, че е принцеса поне осем пъти на час. А аз се появявам от нищото и изведнъж се оказва, че я превъзхождам. Това е нещо, което ще я вбесява постоянно, предполагам.

Погледна към Силк:

— Мислиш ли, че има някакъв шанс да се почувстваш по-добре днес?

— Какво имаш предвид?

— Ти познаваш ли Рива?

— Естествено.

— Мислех си, че трябва да се поразходя из града без тръби и свита, просто така, облечен като обикновен човек. Не знам почти нищо за този народ, а ето, че сега… — той спря за момент.

— А сега стана негов крал — довърши вместо него Лелдорин.

— Може би това не е лоша идея — съгласи се Силк. — Макар че не мога да обещая със сигурност. Мозъкът ми не работи нормално точно сега. Трябва да стане днес, разбира се. Утре ще те коронясват и движението ти ще бъде ограничено, след като ти поставят короната.

Гарион не искаше да мисли за това.

— Надявам се, че нямате нищо против да се посъвзема малко обаче — добави Силк, докато отпиваше отново от халбата. — Всъщност няма значение какво мислите. Това е въпрос на необходимост.

Възстановяването на дребничкия мъж с лице на плъх му отне около един час. Лековете, които използваше, бяха съвсем директни. Поглъщаше топлата пара и студената бира в приблизително равни количества, после се измъкна от стаята и се хвърли направо в басейна с ледена вода. Когато излезе, беше посинял и трепереше целият, но най-лошата част от неразположението му беше изчезнала. Внимателно подбра по чифт безлични дрехи за тримата и след това ги изведе от цитаделата през страничната врата. Когато тръгнаха, Гарион се обърна няколко пъти назад, но сякаш се беше отървал от упорития преследвач, който вървеше след него цяла сутрин.

Докато слизаха надолу към града, Гарион беше поразен отново от мрачната суровост на това място. Отвън къщите бяха сиви и лишени от всякаква декорация. Бяха масивни, квадратни и напълно лишени от цвят. Сивите наметала, които бяха отличителната черта на хората по улиците, също им придаваха мрачност. Гарион съжали за миг, че ще трябва да прекара остатъка от живота си в това толкова неприветливо място.

Вървяха по една дълга улица под бледото зимно слънце. Усещаха в ноздрите си солената миризмата на пристанището, а когато минаваха покрай къщите, до ушите им достигаха детски песни. Гласовете бяха чисти и се съчетаваха в нежни мелодии. Гарион беше впечатлен от сложността на детските песни.

— Това е типичен начин за забавление — обясни Силк. — Риванците много обичат музиката. Предполагам, че им помага да преодоляват скуката. Не бих искал да Ви обиждам, Ваше Величество, но кралството Ви е едно потискащо място. — Той се огледа наоколо. — Имам един стар приятел, който живее наблизо. Хайде да го навестим.

Поведе ги по едни дълги стъпала към долната улица. Недалече от там се издигаше масивна къща. Силк отиде до вратата и почука. След малко на вратата се показа един мъж в изгорена кожена риза.

— Радек, стари приятелю — каза той с неподправена изненада. — Не съм те виждал от години.

— Торган! — усмихна му се Силк. — Помислих си, че мога, да се отбия да видя как си.

— Влизайте, влизайте! — Торган отвори по-широко вратата.

— Замогнал си се, виждам — отбеляза Силк, като се оглеждаше наоколо.

— Пазарът беше добър за мен — отвърна скромно Торган. — Производителите на парфюм в Тол Борун купуват каквито намерят шишета.

Риванецът изглеждаше стабилен мъж с оловносива коса и странно закръглени червени бузи. Той погледна Гарион и се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни нещо. Гарион се обърна настрани и се загледа в цялата редица малки стъклени шишенца, които бяха прилежно подредени на близката маса, за да скрие лицето си.

— Значи си се съсредоточил върху изработката на шишета, така ли? — попита Силк.

— Е, опитваме се да правим и други, по-сериозни неща — отвърна малко свенливо мъжът. — Имам един чирак, който е абсолютен гений. Трябва да го оставям да се занимава и с неговите неща. Страхувам се, че ако го карам да духа шишета цял ден, ще напусне.

Стъкларят отвори един шкаф и извади от там малко вързопче, завито в кадифе.

— Това е негова работа — каза той, докато развиваше плата.

Беше кристална птичка — орехче, с леко разперени крила, кацнала на разлистено клонче с няколко цвята на върха. Всичко беше изпипано до детайлите, дори отделните пера се виждаха ясно.

— Впечатляващо — възхищаваше се Силк, като разглеждаше стъклената птичка. — Това е изключително, Торган. Как е направил цветовете толкова съвършени?

— Нямам представа — призна Торган. — Той дори не мери, когато ги забърква, а цветовете винаги стават точно такива каквито трябва да бъдат. Както казах, той е гений.

Зави отново стъклената птичка внимателно в плата и я прибра обратно в шкафа.

Жилището беше зад работилницата — стаите бяха изпълнен с топлота, чувство и живи цветове. Навсякъде бяха пръснат цветни възглавнички, във всяка стая по стените висяха картини. Чираците на Торган бяха не толкова работници, колко членове на семейството му. Най-голямата му дъщеря им свиреше, докато те обработваха разтопеното стъкло. Водопади от музика излизаха изпод пръстите й, с които докосваше струните на, арфата си.

— Толкова е различно в сравнение с външната гледка — отбеляза Лелдорин озадачено.

— За какво говориш? — попита го Силк.

— Отвън всичко е толкова тъжно, толкова застинало и сиво, но отвътре къщите са топли и цветни.

Торган се засмя.

— Това е нещо, което чужденците не очакват — съгласи се той. — Къщите ни много приличат на нас самите. По необходимост външността е мрачна. Градът е построен, за да пази кълбото и всяка къща е част от крепостта. Не можем да променим външното, но отвътре има изкуство, поезия и музика. Ние също носим сиви наметала. Много удобна дреха — тъкана от вълната на козите, топла, почти непромокаема, но не може да задържи цвят, така че винаги е сива. Въпреки че външността ни е сива, любовта и красотата не са ни чужди.

Колкото повече мислеше върху това Гарион, толкова по-добре разбираше тези мрачни на вид островитяни. Суровите, резервирани, облечени в сиви наметала риванци бяха само лицето, което показваха на света. Но зад това лице имаше едни други хора.

През повечето време чираците издухваха стъклени бутилки, които бяха в основата на търговията с производителите на парфюми от Тол Борун. Един от тях, обаче, работеше сам. Той оформяше стъклен кораб, който се издигаше на една кристална вълна. Беше млад мъж с пясъчноруса коса и много будно изражение. Когато вдигна очи и видя Гарион, очите му се разшириха, но той наведе бързо глава към работата си.

Щом се върнаха отново в магазина, Гарион помоли да погледне още веднъж стъклената птичка, кацнала на разцъфналата клонка. Беше толкова красива, че спираше дъха му.

— Харесва ли Ви, Ваше Величество?

Беше младият чирак, който беше влязъл тихо в стаята. Говореше меко.

— Бях на площада вчера, когато Бранд ви представи на хората — обясни той. — Познах Ви веднага, щом Ви видях.

— Как се казваш? — попита Гарион с любопитство.

— Йоран, Ваше Величество — отвърна чиракът.

— Мислиш ли, че можем да пропуснем „величествата“ — каза Гарион простичко. — Не се чувствам много комфортно с тези титли все още. Всичко беше пълна изненада за мен.

Йоран му се усмихна.

— В града се носят разни слухове. Казват, че сте отгледан от Белгарат магьосника в неговата кула в долината на Алдур.

— Всъщност израснах в Сендария под грижите на леля Поул, дъщерята на Белгарат.

— Поулгара магьосницата? — Йоран изглеждаше впечатлен. — Толкова ли е красива, както разправят мъжете?

— Винаги съм смятал така.

— Може ли наистина да се превръща в дракон?

— Предполагам, че може, ако иска — призна Гарион, — но тя предпочита да се въплъщава в бухал. По някаква неизвестна причина Поулгара обича птиците, пък и те подивяват, щом я видят. Говорят й през цялото време.

— Колко странно — възхити се Йоран. — Бих дал всичко, за да я видя.

Той сви устни замислено и се поколеба за момент:

— Мислите ли, че ще й хареса тази малка птичка? — каза най-после той, като докосна кристалното орехче.

— Дали ще я хареса? — каза Гарион. — Ще се влюби в нея.

— Може ли да Ви помоля да и я подарите от мое име?

— Йоран! — Гарион се втрещи от идеята. — Не мога да я взема. Тя е много ценна, а аз нямам пари да ти платя.

Йоран се усмихна срамежливо.

— Това е само стъкло — изтъкна той, — стъклото е просто разтопен пясък, а пясъкът е най-евтиното нещо на света. Ако мислите, че ще я хареса, наистина бих искал да я има. Ще й я занесете ли вместо мен, моля Ви? Кажете й, че е подарък от Йоран стъкларя.

— Ще го направя, Йоран — обеща Гарион и импулсивно сграбчи ръката на младия човек. — За мен ще бъде чест да й я подаря от твое име.

— Ще я увия — каза тогава Йоран. — Не е хубаво за стъклото да се изнася навън от топлата стая.

Той се протегна, за да вземе плата и изведнъж спря.

— Не съм напълно искрен с Вас… — призна той и наистина изглеждаше виновен. — Птичката е направена много добре и ако благородниците в цитаделата я видят, може да ме помолят да направя и други неща за тях. Имам нужда от малко пари. Искам да отворя някога свой магазин и…

Той вдигна поглед към дъщерята на Торган — любовта се четеше в очите му.

— И не можеш да се ожениш, докато не започнеш своя собствена търговия? — предположи Гарион.

— Ваше Величество ще бъде един много мъдър крал — заяви Йоран убедено.

— Ако успея да поправя всички глупости, които ще сътворя през първите няколко седмици — добави Гарион скромно.

По-късно същия следобед той подари кристалната птичка на леля Поул в личния й апартамент.

— Какво е това? — попита тя, вземайки увития в плат предмет.

— Това е подарък за теб от един млад стъклар, когото срещнах в града — отвърна Гарион. — Той настоя да ти го дам. Името му е Йоран. Внимавай. Мисля, че е нещо чупливо.

Леля Поул разви внимателно кристалния предмет. Очите бавно се разшириха и се втренчиха в изключителната изработка на птичката.

— О, Гарион — измърмори тя, — това е най-красивото нещо, което съм виждала някога.

— Много е добър — каза й Гарион. — Той работи за един стъклар на име Торган и Торган казва, че е гений. Йоран иска да се срещне с теб.

— Аз също искам да се срещна с него.

Тя си пое дълбоко дъх и очите й потънаха в бляскавите детайли на стъклената фигурка. После постави внимателно кристалната птичка на масата. Ръцете й трепереха, а прекрасните й очи плуваха в сълзи.

— Какво има, лельо Поул? — попита я Гарион леко притеснен.

— Нищо, Гарион — отвърна тя. — Няма нищо.

— Защо плачеш тогава?

— Никога няма да можеш да разбереш, скъпи!

После обви ръце около него, притегли го към себе си и го притисна в почти жестока прегръдка.

Коронацията се състоя в двореца на следващия ден по обяд.

Залата на краля на Рива беше препълнена с благородни и кралски особи, а градът беше оживял от камбанния звън.

Церемонията остави траен спомен в неговото съзнание. Помнеше, че умираше от жега под поръбеното с хермелинова кожа наметало, а направената от злато корона тежеше на главата му. Това, което го впечатли най-много, беше начинът, по който кълбото на Алдур изпълваше Тронната зала с ослепителна ярка светлина. Тя ставаше все по-ярка, колкото повече Гарион се приближаваше към престола и завладяваше слуха му с онази странна тържествуваща песен, която той чуваше всеки път, щом се приближеше до кълбото. Песента беше толкова силна, че кралят едва успя да чуе възгласите, които го посрещнаха, щом се обърна — с наметката и короната, за да поздрави хората, които се бяха събрали в Тронната зала на краля на Рива.

Все пак успя да чуе ясно един глас.

— Привет, Белгарион! — каза му тихо гласът в ума му.

ГЛАВА 13

Крал Белгарион седеше някак тъжно на трона и слушаше безкрайното монотонно дърдорене на Валгон, посланика на Толнедра. Не бяха лесни времена за Гарион. Имаше толкова много неща, които не знаеше как да прави. От една страна, не можеше да издава заповеди. От друга, установи, че няма никакво време за себе си, а освен това, изобщо нямаше представа как да освободи слугите, които непрекъснато се мотаеха около него. Следваха го, където и да отидеше, и той дори се беше отказал от опитите си да залови фанатичния си бодигард, слуга или куриер, който непрекъснато го следваше по коридорите.

Приятелите му сякаш се чувстваха неудобно в негово присъствие и настоятелно го наричаха „Ваше Величество“, без значение колко пъти ги беше помолил да не го правят. Не се чувстваше различен и огледалото също доказваше, че не изглежда по друг начин, но всички се държаха така, сякаш се беше променил. Облекчението, което се изписваше по лицата им всеки път, когато си тръгваше, го нараняваше и той се затвори в себе си и се наслаждаваше на самотата.

Само леля Поул винаги беше до него, но и в това имаше нещо различно. Преди той беше неин помощник, а сега беше обратното и това му струваше абсолютно ненормално.

— Предложението, Ваше Величество, ако ми позволите да се изразя така, е доста щедро — отбеляза Валгон, когато приключи с четенето на последния договор, предложен от Ран Боруни.

Посланикът на Толнедра беше язвителен човек — с орлов нос и аристократично поведение. Беше хонетинец, член на семейството, което беше създало империята и от което произлизаха три императорски династии. Едва прикриваше презрението си към всички алорнци. Валгон беше постоянен трън в очите на Гарион. Не минаваше ден, без да се появи нов договор или търговско споразумение от императора. Гарион бързо схвана, че толнедранците са неспокойни от факта, че нямат нито един подписан от него документ и залагаха на теоретичното правило, че ако непрекъснато показваш на един човек разни свитъци, накрая той ще подпише поне един, за да го оставят на мира.

Ответната стратегия на Гарион беше проста — той отказваше подпише каквото и да било.

— Абсолютно същият е като онзи, които предложи миналата седмица — отбеляза гласът на леля Поул в тишината на ума му. — Единственото, което са направили, е да разместят малко клаузите и да променят няколко думи. Кажи му го!

Гарион вдигна към самодоволния посланик поглед, в който се четеше неодобрение.

— Напълно невъзможно! — отвърна той кратко.

Валгон започна да протестира, но Гарион го сряза:

— Идентично е с предложението от миналата седмица, Валгон. И двамата знаем това. Тогава отговорът беше не и все още е не. Няма да дам на Толнедра преференциален статут за търговия с Рива. Няма да приема да искам разрешение от Ран Боруни преди да подпиша каквото и да било споразумение с друга нация и в никакъв случай няма да се съглася дори на минимални промени в хрониките на Воу Мимбре. Моля те, предай на Ран Боруни да престане да ми досажда, преди да е готов да проведе смислен разговор с мен.

— Ваше Величество! — Валгон изглеждаше шокиран. — Никой не говори така на императора на Толнедра.

— Ще говоря, както си искам — каза му Гарион. — Имаш моето… нашето разрешение да се оттеглиш.

— Ваше Величество…

— Свободен си, Валгон — прекъсна го Гарион.

Посланикът се изправи, поклони се студено и се отправи гордо към вратата.

— Не беше зле — каза крал Анхег от частично закритата амбразура, където с останалите крале се събираха обикновено.

Присъствието на тези кралски наблюдатели караше Гарион да се чувства неспокоен. Знаеше, че следят всеки негов ход, оценяваха решенията му, маниерите му, думите му. Знаеше, че ще прави грешки през първите няколко месеца и предпочиташе да ги прави без публика, но как можеше да каже на група суверени, че предпочита да не бъде абсолютен център на тяхното внимание.

— Малко рязко все пак, не мислите ли така — добави крал Фулрах.

— С времето ще се научи да бъде по-дипломатичен — предсказа крал Родар. — Очаквам тази прямота да освежи малко Ран Боруни веднага след като се съвземе от апоплектичния удар, който ще му причини отговорът на нашия Белгарион.

Кралете и благородниците, които се бяха събрали, се засмяха на духовитата забележка на крал Родар, а Гарион се опита безуспешно да не се изчервява.

— Трябва ли да правят това? — прошепна той гневно на леля Поул. — Всеки път дори когато хлъцна, получавам коментар.

— Не се сърди, скъпи — отвърна му тя спокойно, — Беше мъничко неучтиво все пак. Сигурен ли си, че искаш да установиш подобен тон на разговор с бъдещия си тъст?

Това беше нещо, което Гарион съвсем определено не искаше да му припомнят. Принцеса Се’Недра все още не беше му простила внезапното издигане и Гарион сериозно се съмняваше, че съществува възможност тя да се омъжи за него. Колкото и да я харесваше, а той я харесваше, кралят тъжно заключи, че тя няма да бъде добра съпруга за него. Беше умна и разглезена, имаше волски инат. Гарион беше абсолютно убеден, че тя ще си направи удоволствието да вгорчи живота му, колкото може повече. Докато седеше на трона си и слушаше шеговитите забележки на алорнските крале, изведнъж му си прииска никога да не беше чувал за кълбото.

Както винаги, мисълта за камъка го накара да вдигне поглед към огромния меч, който висеше над трона. Имаше нещо дразнещо в начина, по който кълбото започваше да блести всеки път, когато Гарион седнеше на трона. Сякаш се поздравяваше, като че ли той, Белгарион — кралят на Рива, беше негово лично творение. Гарион не разбираше кълбото. То имаше някакво свое съзнание, знаеше това. Умът му внимателно се беше докосвал до него и после се беше отдръпвал бавно. Понякога Гарион беше контактувал с умовете на богове, но съзнанието на кълбото беше различно. В него имаше сила, която не можеше дори да се опита да разбере. Нещо повече, привързаността на кълбото към него беше досадна. Гарион се познаваше добре и знаеше, че не беше толкова естествено някой да го обича. Но всеки път, когато се приближаваше, кълбото започваше да блести нетърпимо и умът му се изпълваше с онази странна извисяваща се песен, която чу за пръв път в кулата на Ктучик. Песента на кълбото беше примамлива покана. Гарион знаеше, че ако я приеме, волята на кълбото ще се съедини с неговата и няма да има нещо, което заедно да не могат да направят. Торак беше вдигнал кълбото и беше разцепил света, Гарион знаеше, че ако реши, би могъл да вдигне кълбото и да поправи това. По-смущаващото беше, че всеки път, когато тази мисъл минаваше през ума му, кълбото започваше да му дава точни инструкции как да го направи.

— Внимавай, Гарион — каза му гласът на леля Поул. Сутрешните ангажименти съвсем не бяха приключили. Имаше да изслуша още няколко молби и едно поздравление, което пристигна призори от Нийса. В него имаше опит за примирие и беше подписано от Сади, евнуха. Гарион прецени, че трябва добре да обмисли нещата, преди да отговори. Споменът за онова, което се беше случило в тронната зала на Салмисра, все още го притесняваше и той не беше съвсем сигурен, че иска да нормализира отношенията си с народа на хората-змии точно сега.

След това, когато нямаше повече ангажименти за деня, той се извини и напусна тронната зала. Беше му много горещо с този хермелин, а короната предизвикваше главоболие. Определено му се искаше да се върне в своя апартамент и да се преоблече.

Когато мина покрай стражите, които стояха отвън до вратите на залата, те се поклониха почтително и се приготвиха да го придружат.

— Всъщност никъде няма да ходя — каза Гарион на сержанта. — Връщам се в покоите си и знам пътя. Защо не отидете да обядвате с хората си?

— Ваше Величество е много любезен — отвърна сержантът. — Ще имате ли нужда от нас по-късно?

— Не съм сигурен. Ще изпратя да ви повикат.

Сержантът се поклони отново и Гарион продължи по слабо осветения коридор. Беше го открил около два дни след коронацията. Използваше се относително малко и беше най-прекият път от тронната зала към кралския апартамент. Гарион го харесваше, защото можеше да се придвижва без много шум и кралски почести. Имаше само няколко врати и свещите бяха на доста голямо разстояние, което го правеше достатъчно тъмен. Мракът го караше да се чувства по-удобно, сякаш му връщаше част от анонимността.

Вървеше потънал в размисъл. Имаше толкова много неща, за които да мисли. Надвисналата война между Запада и кралството на Ангарак изпълваше съзнанието му. Предполагаше се, че владетелят на Запада лично трябваше да предвожда едната армия, а Кал Торак, който беше възкръснал от своя сън, щеше да се изправи срещу него с множество ангаракски войни. Как да се бие с толкова много врагове? Самото име на Торак го смразяваше, пък и какво знаеше за армии и битки? Поражението беше неизбежно и Торак щеше да смаже всички сили на Запада с железен юмрук.

Дори вълшебството нямаше да му помогне. Собствените му сили бяха все още неизпитани и не можеше да рискува да се изправи срещу Торак. Леля Поул щеше да направи всичко възможно да му помогне, разбира се, но без Белгарат надеждите за успех бяха минимални. А той все още не даваше признаци, че ще се възстанови след болестта.

Гарион не искаше да мисли повече за това, но останалите му проблеми бяха също толкова сериозни. Съвсем скоро щеше да се сблъска с яростния отказ на Се’Недра да се помирят. Само ако проявеше малко разум, Гарион беше убеден, че разликата в положението им няма да има толкова голямо значение. Той харесваше Се’Недра. Дори беше готов да признае пред себе си, че чувствата му бяха по-дълбоки. Тя можеше — само когато искаше, разбира се — да бъде очарователна. Ако преодолееха този малък проблем, всичко щеше да бъде прекрасно. Подобна възможност го зарадва. Размишлявайки върху нея, той продължи по коридора.

Беше изминал няколко ярда, когато отново чу тихи стъпки зад себе си. Въздъхна и му се прииска вечният му преследвач да си намери друго занимание. После сви рамене и потънал в мисли за нийсанския проблем, продължи пътя си.

Предупреждението беше остро и дойде в последния момент.

— Пази се! — извика рязко гласът в ума му.

Без да разбира защо, без дори да се замисли, Гарион реагира инстинктивно и се хвърли на пода. Короната му се търкулна, когато с огнени искри покрай него прелетя хвърлената кама, която се блъсна в каменната стена, отскочи и се плъзна по плочите. Гарион измърмори едно проклятие, претърколи се бързо и скочи на крака със собствената си кама в ръка. Ядосан и бесен от внезапната атака, той се втурна надолу по коридора, а наметалото му се развяваше, омотавайки се в краката му.

Успя да мерне само няколко пъти своя нападател, докато тичаше след него. Той се шмугна в един страничен изход няколко ярда по-надолу по коридора и Гарион чу хлопването на вратата след беглеца. Когато стигна до нея и я отвори, все още стиснал в ръка камата си, откри друг дълъг и тъмен коридор. Не се виждаше никой.

Ръцете му трепереха, по-скоро от гняв отколкото от страх.

Помисли да повика стражите, но почти веднага се отказа от тази идея. Колкото повече размишляваше върху възможността да продължи да преследва нападателя си, толкова по-неразумно му се струваше. Нямаше никакво друго оръжие освен камата и внезапно осъзна, че има опасност да се изправи срещу някой, който е въоръжен с меч. Възможно беше да са замесени и повече хора, пък и тези тъмни коридори не бяха най-подходящото място за сблъсъци.

Когато затваряше вратата, нещо привлече погледа му. Беше малко парче сив вълнен плат, което висеше на рамката. Гарион се наведе, взе го и го поднесе под светлината на една от свещите, които висяха на стената. Парчето беше широко не повече от два пръста и като че ли беше от края на риванско наметало. В бързината нападателят беше затръшнал вратата след себе си, предположи Гарион, и беше защипал края на дрехата си, после я беше дръпнал и откъснал парчето. Гарион присви очи и се отправи забързано обратно по коридора, като спря веднъж, за да вдигне короната си и още веднъж, за да вземе камата на нападателя. Огледа се. Коридорът беше празен и някак страшен. Ако нападателят решеше да се върне с още двама-трима съучастници, положението щеше да стане съвсем напечено. След като премисли всичко, Гарион реши, че най-доброто решение беше да се прибере в апартамента си по най-бързия начин и да заключи вратата. Тъй като наоколо нямаше никой, който да стане свидетел на липсата на достойнство у краля, Гарион вдигна полите на мантията си и хукна като подплашен заек.

Стигна до вратата на стаята си, блъсна я и се вмъкна вътре, като я затвори и заключи след себе си. Остана плътно до вратата и се ослуша за шум от евентуални преследвачи.

— Случило ли се е нещо, Ваше Величество?

Гарион почти подскочи. Обърна си и се изправи срещу слугата, който отвори широко очи при вида на камата в ръцете на краля.

— О, нищо — отвърна той бързо, като се опита да прикрие смущението си. — Помогни ми да съблека това.

Започна да се бори с връзките на дрехата си. Ръцете му бяха заети с камите и короната. Небрежно захвърли короната на близкия стол, прибра камата си и внимателно сложи другата кама и парчето плат на полираната маса.

Слугата му помогна да свали мантията си.

— Иска ли Ваше Величество да го освободя от тези неща? — попита той и погледна с отвращение към камата и парчето плат върху масата.

— Не! — каза твърдо Гарион. Изведнъж му хрумна нещо. — Знаеш ли къде е мечът ми? — попита той.

— Мечът на Ваше Величество виси в тронната зала — отвърна слугата.

— Не този — рече Гарион. — Другият. Онзи, който носех, когато дойдох тук за първи път.

— Предполагам, че мога да го намеря — отвърна слугата малко несигурно.

— Направи го — разпореди Гарион. — Предпочитам да ми е под ръка. — И опитай се да намериш Лелдорин Уилдантор. Трябва да поговоря с него.

— Веднага, Ваше Величество.

Слугата се поклони и тихо напусна стаята.

Гарион се загледа в камата и плата и започна да ги изучава внимателно. Камата всъщност беше обикновен нож — тежък, здрав, с наточено острие. По него нямаше никакви орнаменти и отличителни знаци. Върхът беше леко притъпен, вероятно от сблъсъка с каменната стена. Който и да го беше хвърлил, беше го направил с всичка сила. Гарион потръпна. Камата не му вършеше работа. Вероятно имаше стотици като нея в цитаделата. От друга страна обаче парчето плат можеше да се окаже безценно. Някъде в крепостта имаше мъж, който се разхождаше с наметало, от което лисваше едно ъгълче. Скъсаното наметало и това парче плат биха съвпаднали почти идеално.

Половин час по-късно дойде Лелдорин:

— Викал си ме, Гарион?

— Седни, Лелдорин — Гарион покани приятеля си и изчака слугата да излезе от стаята. — Мисля, че имам малък проблем — каза той и се настани удобно в стола до масата. — Чудех се дали мога да помоля за твоята помощ.

— Знаеш, че няма нужда да питаш — усмихна се младият астурианец.

— Това трябва да си остане само между нас двамата! — предупреди го Гарион. — Не искам никой друг да знае.

— Имаш честната ми дума — отвърна мигновено Лелдорин.

Гарион плъзна по масата камата към приятеля си.

— Преди малко, когато се прибирах насам, някой хвърли това по мен.

Лелдорин възкликна и очите му се изцъклиха.

— Предателство? — извика той.

— Или това, или нещо лично — отвърна Гарион. — Не знам за какво точно става въпрос.

— Трябва да предупредиш охраната си — заяви Лелдорин и скочи бързо.

— Не — отвърна Гарион твърдо. — Ако го направя, ще ме изолират напълно. Не ми е останала много свобода и не бих искал да я загубя.

— Успя ли да го видиш изобщо? — попита Лелдорин и седна обратно, разглеждайки камата.

— Само в гръб. Носеше едно от онези сиви наметала.

— Всички риванци носят такива сиви наметала, Гарион.

— Въпреки това има нещо, което трябва да направим. — каза Гарион. Измъкна изпод туниката си парченцето сив вълнен плат. — След като хвърли камата, той избяга през една странична врата, която тръшна след себе си. Защипа наметалото си и това се откъсна.

Лелдорин разгледа внимателно парчето плат.

— Ако си държим очите добре отворени, може да открием някой със скъсано наметало. Ако успеем да се докопаме до наметалото, ще можем да проверим дали това е липсващото парче, което пасва там — поясни кралят.

Лелдорин кимна разбиращо и лицето му доби сурово изражение:

— Когато го хванем, бих искал самият аз да се разправя с него. Един крал не бива да се замесва лично в подобни истории.

— Бих могъл да наруша това правило — съгласи се Гарион. — Не искам да хвърлят ножове по мен. Но нека първо да открием кой го е направил.

— Започвам веднага — Лелдорин скочи на крака. — Ако трябва, ще проверя ъглите на всяко наметало в Рива. Ще открием изменника, Гарион. Обещавам ти.

Гарион се почувства малко по-добре. Но същия следобед към апартамента на Пазителя на Рива вървеше един бдителен млад крал, следван от цял взвод пазачи. Той се оглеждаше постоянно, а ръката му беше на дръжката на меча, който висеше на кръста му.

Откри Бранд седнал удобно с арфата си. Огромните ръце на Пазителя сякаш галеха струните на инструмента и от него излизаше тъжна мелодия. Лицето на огромния сериозен мъж беше меко и замислено, докато свиреше, и Гарион осъзна, че музиката беше още по-хубава, защото беше съвсем неочаквана.

— Много хубаво свирите, милорд — каза кралят почтително, когато последният акорд на песента отзвуча.

— Свиря често, Ваше Величество — отвърна Бранд. — Понякога, когато свиря, забравям, че жена ми не е вече до мен.

Стана от стола пред арфата, раздвижи рамене и цялата мекота изчезна от лицето му:

— С какво мога да ви услужа, крал Белгарион?

Гарион прочисти гърлото си малко нервно.

— Вероятно няма да се изразя много добре — призна си той, — но моля те, приеми това, което искам да кажа, а не това, което ще прозвучи.

— Разбира се, Ваше Величество.

— Знаеш ли, не съм искал всичко това — каза Гарион и посочи с ръка към цитаделата. — Короната, искам да кажа, и това да бъда крал, всичко. Бях достатъчно щастлив и преди.

— Да, Ваше Величество?

— Това, което се опитвам да кажа е… ами… ти си бил владетел на Рива, преди да се появя аз.

Бранд кимна сериозно.

— Не съм искал да бъда крал! — продължи бързо Гарион. — И наистина не искам да те измествам от мястото ти.

Бранд го погледна и бавно си усмихна.

— А аз се чудех защо изглеждате толкова притеснен, когато влязохте, Ваше Величество. Това ли ви кара да се чувствате неудобно?

Гарион кимна мълчаливо.

— Вие не ни познавате добре все още, Белгарион — каза му Бранд. — Тук сте само малко повече от един месец. Ние сме странни хора. В продължение на повече от три хиляди години ние пазим кълбото, откакто Рива Желязната хватка дойде по тези земи. Ние съществуваме, за да го пазим. И онова, което мисля, че сме загубили през всичките тези години, е чувството за идентичност, което другите хора смятат за много важно. Знаете ли защо се казвам Бранд?

— Никога не съм се замислял за това — призна Гарион.

— Имам си друго име, разбира се — продължи Бранд, — но не трябва никога да го споменавам. Всеки пазител се е казвал Бранд, така че никога да не се появи чувството за лична слава. Ние служим на кълбото, това е смисълът на нашето съществуване. За да бъда откровен, ще си призная, че се зарадвах, когато се появихте. Приближава се времето, когато трябваше да избера свой наследник, с помощта на кълбото естествено. Но нямах и най-малката представа на кого да се спра. Вашето пристигане ме избави от тази задача.

— Значи тогава можем да бъдем приятели?

— Мисля, че вече сме приятели, Белгарион — отвърна сериозно Бранд. — И двамата служим на един и същи господар, а това винаги сближава мъжете.

Гарион се поколеба и попита:

— Добре ли се справям?

Бранд се замисли.

— Някои от нещата, които направихте, не бих сторил точно по същия начин, но това е нормално. Родар и Анхег също не винаги вършат всичко по един и същ начин. Всеки от нас си има свои особености.

— Те ми се подиграват, нали? Анхег, Родар и останалите. Чувам остроумните им забележки всеки път, когато взема някакво решение.

— Не бих се притеснявал за това, Белгарион. Те са алорнци, а алорнците не приемат насериозно кралете. Те се подиграват и със себе си, знаеш ли. Можеш да приемеш, че докато се шегуват, всичко е наред. Ако изведнъж станат сериозни и официални, тогава знай, че си в беда.

— Мисля, че никога не съм разсъждавал така — призна си Гарион.

— Ще свикнеш с времето — увери го Бранд.

Гарион се почувства много по-добре след разговора с Бранд.

Придружаван от охраната си, той се отправи обратно към кралските покои. По средата на пътя обаче промени решението си и тръгна да търси леля Поул. Когато влезе в стаята й, видя братовчедка си Адара, която седеше кротко до нея и наблюдаваше как Поулгара внимателно закърпваше една от старите туники на Гарион. Девойката стана и се поклони почтително.

— Моля те, Адара — каза той с болка в гласа, — не го прави, когато сме сами. Навън получавам достатъчно поклони.

Посочи с ръка онази част от крепостта, в която имаше най-много хора.

— Както предпочитате, Ваше Величество — отвърна тя.

— И не ме наричай така. Все още съм си просто Гарион.

Адара го погледна сериозно със спокойните си красиви очи.

— Не, братовчеде — не се съгласи тя с него, — ти никога вече няма да бъдеш „просто Гарион“.

Той въздъхна, защото истината в това, което тя казваше, достигна до сърцето му.

— Моля да ме извините — добави девойката. — Трябва да отида при кралица Силар. Тя не се чувства много добре и казва, че е по-спокойна, когато съм с нея.

— Всички сме по-спокойни, когато си около нас — вметна Гарион, без дори да се замисли.

Тя му се усмихна с обич.

— Като че ли има надежда за него все пак — намеси се и леля Поул, докато работеше с иглата.

Адара погледна към Гарион.

— Никога не е бил чак толкова отчайващ, лейди Поулгара! — усмихна се тя.

После кимна с глава и на двамата и напусна стаята.

Гарион се помота наоколо и после се отпусна на един стол. Много неща му се бяха случили през този ден и изведнъж почувства, че е сърдит на целия свят.

Леля Поул продължаваше да шие.

— Защо правиш това? — попита Гарион най-после. — Никога няма да облека тази стара дреха отново.

— Тя се нуждае от поправка, скъпи.

— Има стотици хора наоколо, които могат да го направят вместо теб.

— Предпочитам да го направя сама.

— Остави дрехата, за да поговорим!

Тя остави туниката настрани и го погледна въпросително:

— И какво би искал да обсъди Ваше Величество с мен?

— Лельо Поул! — гласът на Гарион звучеше отчаяно. — Не и ти…

— Тогава не издавай заповеди, скъпи — посъветва го тя и пак взе туниката.

Гарион я наблюдава известно време, без да знае какво да каже. После странна мисъл се появи в съзнанието му.

— Защо правиш това, лельо Поул? — попита той, този път с истинско любопитство. — Вероятно никой няма да я облече повече. Така че просто си губиш времето с нея.

— Това е моето време, скъпи — припомни му тя.

Поулгара вдигна очи, погледът й беше неразгадаем. После без никакво обяснение, тя вдигна туниката с едната си ръка и прекара пръстите на другата по скъсаното място. Гарион почувства леко напрежение, а звукът, който последва, беше като шепот. Скъсаното изчезна пред очите му, сякаш никога не го е имало.

— Виждаш ли сега колко е безсмислено да я поправям — усмихна се Поулгара.

— Защо го правиш тогава?

— Защото обичам да шия, скъпи!

С леко движение тя скъса туниката отново. После взе иглата търпеливо се захвана да шие скъсаното.

— Шиенето ангажира ръцете и очите, но оставя ума свободен за други неща. Много е успокояващо.

— Понякога е трудно да те разбера, лельо Поул.

— Да, скъпи. Знам.

Гарион направи няколко крачки, после изведнъж коленичи до стола й, отмести туниката настрани, сложи глава в скута й и заплака:

— О, лельо Поул!

— Какво има, скъпи? — тя внимателно погали косата му.

— Толкова съм самотен.

— Това ли е всичко?

Гарион вдигна глава и я погледна с невярващ поглед. Не беше очаквал това.

— Всеки е самотен, драги мой — обясни тя, като го придърпа към себе си. — Докосваме се леко до другите хора, после пак оставаме сами. Ще свикнеш с това.

— Сега никой не си говори с мен, поне не така, както правеха преди. Все се покланят и ми казват „Ваше Величество“.

— Ти си кралят в крайна сметка! — отвърна тя.

— Но не искам да бъда.

— Такава е съдбата на семейството ти и не можеш да я промениш… Разказвал ли ти е някой за принц Гарид?

— Не, не мисля. Кой е той?

— Той бил единственият оцелял след атаката на нийсаните и убийството на крал Горек и семейството му. Избягал, като скочил в морето.

— На колко години е бил?

— На шест. Бил много смело дете. Всички мислели, че се е удавил и че морето е отнесло тялото му. Дядо ти и аз подхранвахме тази заблуда. В продължение на триста години ние криехме наследниците на принц Гарид. В продължение на векове те живееха в прикритие с една единствена цел — да те издигнат на трона. А сега ти казваш, че не искаш да бъдеш крал?

— Не познавам никой от тези хора — каза той сърдито. Знаеше, че постъпва лошо, но не можа да сдържи негодуванието си.

— Ще ти помогне ли, ако ги видиш някои от тях?

Въпросът го изненада.

— Може би — реши той.

Дъщерята на магьосника остави туниката настрани и се изправи.

— Ела с мен! — поведе го към високия прозорец, който гледаше надолу към града.

Имаше малко балконче отвън. В ъгъла, където улукът с беше спукал, се беше образувал тънък черен лед, който криволичеше надолу и стигаше до пода на балкона. Леля Поул откачи резето на прозореца и той се отвори. Нахлу леден въздух, който накара свещите да затанцуват.

— Погледни в леда, Гарион! — посочи му лъскавото черно петно. — Вгледай се дълбоко в него.

Имаше нещо в леда — отначало беше безформено, но постепенно ставаше все по-ясно. Беше фигура на бледа руса жена, доста красива, с топла усмивка на устните. Изглеждаше млада, а очите й бяха вперени в лицето на Гарион.

— Детето ми! — прошепна някакъв глас. — Моят малък Гарион…

Гарион потръпна.

— Мамо?

— Толкова си висок — продължи шепотът. — Почти мъж.

— И вече крал, Илдера — леля Поул също заговори с фантома.

— Значи той е бил избраника! — ликуваше духът на майка му. — Знаех си. Усещах го, още докато го носех под сърцето си.

Втора фигура започна да се очертава до първата. Беше висок слаб мъж с тъмна коса и странно познато лице. Гарион ясно видя приликата със собствените си черти.

— Привет, Белгарион, сине мой! — промълви и втората фигура.

— Татко — отвърна Гарион без да знае какво друго да каже.

— Приеми благословията ни, Гарион! — рече баща му, когато двете фигури започнаха да се размиват.

— Отмъстих за теб, татко — извика Гарион след тях. Струваше му се важно да го знаят. Така и не можа да се увери дали те го чуха.

Леля Поул се беше облегнала на рамката на прозореца, а лицето й беше уморено.

— Добре ли си? — попита я Гарион загрижено.

— Беше трудно да го направя, скъпи — каза му тя и прекара ръка през измореното си лице.

Последва още един проблясък и дълбините на леда се появи и позната фигура на синия вълк — онзи, който се присъедини към Белгарат в битката с Грул елдарака в планината на Улго.

Вълкът седна и се загледа в тях за момент, после бързо се превърна в снежен бухал и накрая в жена със светлокафява коса и златисти очи. В лицето приличаше на леля Поул и Гарион не можеше да спре да мести поглед от едната към другата, за да ги сравни.

— Остави отворено, Поулгара! — проговори нежно жената със златистите очи. Гласът и беше топъл и нежен като лятна вечер.

— Да, мамо — отвърна леля Поул. — Ще затворя след малко.

— Всичко е наред, Поулгара — каза жената-вълк на дъщеря си. — Даде ми възможност да го видя.

Тя погледна Гарион право в лицето.

— Запазил е някои черти — отбеляза тя. — Малко около очите и формата на челюстта. Той знае ли?

— Не всичко, мамо — отвърна леля Поул.

— Може би така е по-добре — рече Поледра.

После от тъмните дълбини на леда се появи нова фигура. Още една жена. Тя имаше коса като слънчева светлина, а лицето й приличаше повече на леля Поул, отколкото на Поледра.

— Поулгара, скъпа сестричке.

— Белдаран — гласът на леля Поул беше натежал от любов.

— И Белгарион — каза далечната баба на Гарион, — последното цвете на любовта ми с Рива.

— Приеми и нашата благословия, Белгарион — заяви Поледра. — Сбогом засега и помнете, че ви обичаме.

После и двете изчезнаха.

— Помогна ли ти това? — попита леля Поул.

Гласът й беше разстроен, а очите й пълни със сълзи.

Гарион беше прекалено изненадан от това, което видя и чу, за да отговори. Мълчаливо кимна с глава.

— Радвам се тогава, че усилията ми не отидоха напразно — заключи тя. — Моля те, затвори прозореца, скъпи. Зимата влиза в стаята през него.

ГЛАВА 14

Беше първият пролетен ден и крал Белгарион беше ужасно нервен. Очакваше шестнадесетия рожден ден на принцеса Се’Недра с нарастващо нетърпение и сега, когато този ден най-после дойде, беше на ръба на паниката. Тъмносинята риза, над която дузина шивачи работиха седмици наред, не му стоеше както трябва. Беше малко тясна в раменете, а твърдата яка драскаше врата му. Освен това короната му се струваше необичайно тежка в този ден. Тронът също сякаш беше по-неудобен от обикновено.

Залата на краля на Рива беше украсена, но дори знамената и гирляндите от бледи пролетни цветя не можеха да прикрият истинската мрачна безжизненост на огромното помещение. Събралите се благородници си бъбреха и се смееха помежду си, сякаш нищо важно не се случваше — Гарион се почувства обиден от безсърдечната липса на интерес към това, което предстоеше.

Леля Поул беше застанала вляво от трона, пременена в нова сребриста рокля и със сребърен венец в косите. Белгарат седеше отпуснат безгрижно от другата страна на краля. Облечен беше в нова риза, която кой знае защо висеше по него като дрипа.

— Не се върти толкова, скъпи — каза спокойно леля Поул.

— Много ти е лесно да го кажеш — отвърна рязко Гарион.

— Опитай се да не мислиш за това — посъветва го Белгарат. — След малко всичко ще свърши.

Тогава Бранд, чието лице изглеждаше още по-мрачно от обикновено, влезе в залата от страничната врата и се приближи към трона.

— На вратите на цитаделата стои един нийсанец, Ваше Величество — прошепна той. — Казва, че е пратеник на кралица Салмисра и е дошъл да присъства на церемонията.

— Възможно ли е това? — Гарион се обърна към леля Поул изненадан от новината.

— Не съвсем — отвърна тя. — По-вероятно е това да е дипломатическа измислица. Предполагам, че нийсаните биха предпочели да запазят в тайна състоянието на Салмисра.

— Какво да правя? — попита Гарион.

— Пусни го да влезе — сви рамене Белгарат.

— Тук вътре? — Бранд беше шокиран. — Нийсанец в тронната зала? Не говориш сериозно, Белгарат.

— Гарион е владетел на Запада, Бранд — отвърна старецът — включително и на Нийса. Не мисля, че хората-змии ще ни бъдат полезни някога, но нека бъдем учтиви с тях.

Лицето на Бранд застина в несъгласие.

— Какво е решението на Ваше Величество? — попита той направо Гарион.

— Ами… — Гарион се поколеба. — Да влезе, нали?

— Не се колебай, Гарион! — намеси се твърдо леля Поул.

— Съжалявам! — подхвърли Гарион.

— И не се извинявай! — добави Поулгара. — Кралете не извиняват.

Той я погледна безпомощно. После се обърна към Бранд:

— Кажи на посланика на Нийса да се присъедини към нас — тонът му прозвуча миролюбиво.

— Между другото, Бранд — каза Белгарат, — не бих искал да вдига много шум. Нийсанецът има статут на посланик и ще бъде грубо нарушение на протокола, ако почине внезапно.

Бранд се поклони сковано, обърна се и напусна залата.

— Наистина ли беше необходимо това, татко? — попита леля Поул.

— Старите вражди умират трудно — отвърна Белгарат. — Понякога е по-добре да кажеш всичко открито, за да няма недоразумения по-късно.

Когато посланикът на кралицата-змия влезе в залата, Гарион ахна от изненада. Беше Сади, главният евнух в двореца на Салмисра. Слабият мъж с мъртъв поглед и обръсната глава беше облечен в обичайната пъстра синьо-зелена роба и се кланяше, докато се приближаваше към трона.

— Привет на Ваше Величество от вечната Салмисра, кралицата на хората змии — каза той с характерния си алтов глас.

— Заповядай, Сади! — отвърна официално Гарион.

— Моята кралица Ви изпраща най-добри пожелания в този прекрасен ден — продължи Сади.

— Наистина ли? — попита директно Гарион.

— Не съвсем, Ваше Величество — призна Сади, без да се смути ни най-малко. — Но съм убеден, че щеше да го направи, ако можеше да разбере какво става.

— Как е тя? — попита Гарион и си припомни ужасната трансформация, която беше преживяла Салмисра.

— Положението е тежко — отвърна Сади. — Това, разбира се, не е нещо ново. За щастие спи една-две седмици, след като я нахраним. Смени си кожата миналия месец и това я направи невъзможна.

Вдигна очи към тавана.

— Беше отвратително — измърмори той. — Ухапа трима слуги. Те умряха, разбира се.

— Отровна ли е? — попита Гарион, потресен от разказа му.

— Винаги е била отровна, Ваше Величество.

— Нямах това предвид.

— Извинете ме за малката шега! Ако се съди по реакцията на хората, които ухапа, предполагам, че е поне десет пъти по-смъртоносна от обикновена кобра.

— Много ли е нещастна?

Гарион изпита странно съжаление към отвратително променената кралица.

— Трудно е да се каже, Ваше Величество — отвърна Сади замислено. — Трудно е да се каже какво чувства една змия, нали разбирате. Докато не се научи да ни съобщава по някакъв начин заповедите си, на нас тя ни изглежда примирена с новото си тяло. Храним я, чистим й. Щом има на разположение огледало и някого, когото да хапе, когато е нервна, изглежда доволна.

— Все още се оглежда в огледалото? Не предполагах, че продължава да го прави.

— Ние имаме малко по-различни възгледи за влечугите, Ваше Величество — обясни Сади. — Намираме ги за доста привлекателни същества и нашата кралица е една прекрасна змия, в края на краищата. Новата й кожа е чудесна и тя се гордее с нея.

Той се обърна към леля Поул и я поздрави:

— Лейди Поулгара! — поздрави я той.

— Сади! — отвърна тя с леко кимване.

— Може ли да Ви предам сърдечните благодарности на правителството на Нейно Величество?

Леля Поул повдигна любопитно едната си вежда.

— На правителството, милейди, не на самата кралица. Вашата… ъ-ъ-ъ… намеса да кажем, много опрости нещата в нашия дворец. Вече не се тревожим за прищевките на Салмисра и за странните й апетити. Управляваме с комитет и почти не ни се налага да се тровим помежду си. Не са се опитвали да ме отровят от месеци. Всичко е спокойно и цивилизовано в Стис Тор сега.

Той отправи бърз поглед към Гарион.

— Позволете да Ви поздравя за успеха, който сте постигнали с Негово Величество. Изглежда значително възмъжал. Беше още хлапе, когато се видяхме последния път.

— Какво става с Исус? — попита го Гарион, като се направи, че не е чул последната забележка.

Сади сви рамене.

— Исус? О, все още си изкарва хляба като платен убиец, предполагам. Сигурно някой ден ще открием тялото му да плува по реката. Това е очакван край за хора като него.

Откъм вратите в задната част на залата засвириха тръби. Гарион се изправи нервно и устата му внезапно пресъхна.

Тежките врати се отвориха и две редици толнедрански легионери замаршируваха през залата. Металните пластини на гърдите им бяха излъскани и блестяха като огледала, а високите червеникави пера на шлемовете им се поклащаха докато маршируваха. Включването на легионерите в церемонията беше разгневило Бранд. Пазителят на Рива потъна в ледено мълчание, когато разбра, че Гарион е разрешил на посланик Валгон да осигури подходящ ескорт на принцеса Се’Недра. Бранд не харесваше толнедранците и очакваше с нетърпение да види унижението на гордостта на империята, когато Се’Недра влезе сама в огромната зала. Присъствието на легионерите провали това, разбира се. Разочарованието и неодобрението на Бранд бяха болезнено видими. Колкото и да искаше да не си разваля отношенията с Бранд, Гарион не можеше да си позволи да започне официалната си връзка с бъдещата си съпруга, като я унижи публично.

Когато Се’Недра влезе, ръката й лежеше спокойно върху тази на Валгон — беше същинска имперска принцеса. Гарион се захласна. Въпреки че хрониките на Воу Мимбре изискваха тя да се появи в сватбена рокля, Гарион не беше подготвен за чак такова имперско великолепие. Роклята й беше от златен и бял брокат, обшит с малки перлички, а шлейфът се влачеше по земята зад нея. Огнената й коса беше накъдрена и падаше на вълни по лявото й рамо като тъмночервен водопад. Диадема от цветно злато прикрепяше късия воал, който забулваше лицето й и му придаваше странно меко сияние. Беше миниатюрна и перфектна, нереално изящна. Очите й блестяха като малки зелени ахати.

Двамата с Валгон се движеха величествено между редиците на високите легионери с бляскави униформи. Когато стигнаха до предната част на залата, спряха.

Бранд, сериозен и внушителен, взе жезъла си от Бралон, своя най-голям син, и удари силно три пъти по каменния под.

— Нейно Имперско Величие Се’Недра от империя Толнедра — обяви той с дълбок и силен глас. — Ще я удостои ли Ваше Величество с аудиенция?

— Ще приема принцесата! — заяви Гарион и се изправи леко на трона си.

— Принцеса Се’Недра може да си приближи до трона! — обяви Бранд.

Независимо от това, че думите му бяха част от официалния ритуал, те бяха внимателно подбрани, за да стане ясно на всички, че принцесата на Толнедра се беше явила като молител.

Очите на Се’Недра бълваха огън и Гарион изстена вътрешно. Все пак мъничката принцеса се приближи към определеното място и се поклони величествено. В този жест нямаше никакво смирение.

— Принцесата може да говори — прогърмя гласът на Бранд. В един много кратък момент на раздразнение на Гарион му се прииска да го удуши.

Се’Недра се изправи с лице, студено като зимно море.

— Аз, Се’Недра, дъщеря на Ран Боруни XXIII и принцеса на империя Толнедра се явявам съгласно договора и закона пред Негово Величество Белгарион, крал на Рива — заяви тя. — Така империя Толнедра още веднъж засвидетелства своето желание да изпълни задължението си, посочено в хрониките на Воу Мимбре. Нека останалите кралства видят готовността на Толнедра и да последват примера, като също изпълнят своите ангажименти. Заявявам пред тези свидетели, че съм неомъжена девица на подходяща възраст. Ще ме приеме ли Ваше Величество за своя съпруга?

Отговорът на Гарион беше добре обмислен. Тихият вътрешен глас беше предложил начин за преодоляване на дългите години семейно разногласие. Той се изправи и каза:

— Аз, Белгарион, крал на Рива, приемам имперската принцеса Се’Недра за своя съпруга и кралица. Заявявам освен това, че тя ще управлява заедно с мен Рива и всички останали земи, които бъдат присъединени към кралството.

Изненадата, която премина през цялата зала, се чу ясно, а лицето на Бранд побеля. Погледът, който Се’Недра отправи към Гарион, беше пълен с учудване, а остротата в очите й се смекчи.

— Ваше Величество е много мил — отвърна тя с лек поклон. Част от напрежението беше изчезнало от гласа й и тя погледна бързо встрани към разгневения Бранд.

— Имам ли Вашето разрешение да се оттегля, Ваше Величество? — попита мило бъдещата кралица.

— Както предпочитате, Ваше Височество — отвърна Гарион и потъна пак в трона си.

Потеше се усилено. Принцесата се поклони отново, а в очите й проблясваха палави пламъчета. После се обърна и напусна залата, обградена от легионерите.

Когато вратите се захлопнаха след нея, през тълпата премина гневен шепот. Думата „нечувано“ беше най-често повтаряна.

— Това е нечувано, Ваше Величество — запротестира Бранд.

— Не съвсем — отвърна Гарион отбранително. — Престолът на Арендия се поделя от крал Кородулин и кралица Маясерана.

Той погледна към Мандорален, който блестеше в снаряжението си, с тиха молба в очите.

— Негово Величество казва истината, милорд Бранд — заяви Мандорален. — Уверявам ви, че нашето кралство не страда липсата на еднолично управление.

— Онова е Арендия — противопостави се Бранд. — Това е Рива. Двете страни са напълно различни. Никой алорнски владетел не е бил управляван от жена.

— Няма да ни навреди, ако се възползваме от евентуални предимства на ситуацията — допусна Родар. — Ето например моят кралица — тя има много по-значителна роля в управлението на Драсния, отколкото позволяват обичаите.

С огромни усилия Бранд успя да се овладее.

— Разрешете да се оттегля, Ваше Величество — обърна се то към Гарион с все още побеляло от гняв лице.

— Както искаш — отвърна Гарион тихо.

Нещата не се развиваха добре. Консерватизмът на Бранд се оказа един голям проблем, който не беше предвидил.

— Интересно решение, скъпи — каза му тихо леля Поул, — но не мислиш ли, че щеше да бъде добре да го обсъдиш с някого преди да го направиш обществено достояние?

— Няма ли това да помогне за заздравяване на отношенията ни с Толнедра?

— Много е възможно — призна тя. — Не казвам, че е лоша идея, Гарион. Просто мисля, че щеше да е по-добре, ако ни беше уведомил предварително. На какво се смееш? — попита тя настоятелно. Белгарат, който се беше облегнал на трона и се превиваше от смях.

— Последователите на култа към мечката ще получат общ сърдечен удар — изкиска се той.

Очите на леля Поул се разшириха едва забележимо.

— О, Боже! Бях забравила за тях.

— Няма да им хареса много, нали? — заключи Гарион. — Особено като се има предвид това, че Се’Недра е толнедранка.

— Мисля, че можеш да разчиташ на тяхното избухване — отвърна старият магьосник и продължи да се смее.

През следващите дни сивите зали на цитаделата бяха изпълнени с багри, защото гъмжаха от официални гости и пратеници, които бъбреха и клюкарстваха. Богатите и разнообразни дарове, които бяха донесли за сватбата, заемаха няколко маси, подредени покрай стените на огромната тронна зала. Гарион обаче не можеше да се разходи и да види тези дарове. Той прекарваше дните, затворен в една стая със съветниците си и с посланика на Толнедра и неговата свита — договаряха условията на брачния документ.

Валгон се вкопчи в готовността на Гарион да наруши традициите и се стараеше да извлече максимална полза от това, а Бранд отчаяно се опитваше да включи клаузи и условия, които да ограничат властта на Се’Недра. Докато двамата се препираха, Гарион се улови, че все по-често се заглежда през прозореца. Небето над Рива беше наситено синьо и вятърът гонеше пухкавите бели облачета. Мрачните зъбери на острова бяха докоснати от първите зелени цветове на пролетта. Вятърът довяваше през прозореца далечната песен на овчарка, която пееше на стадата си. Гласът й беше необработен, но омайваше — тя пееше без следа от кокетство, сякаш нямаше жива душа на разстояние от сто мили наоколо. Гарион въздъхна със съжаление, когато последните звуци от песента й замряха в далечината и насочи отново вниманието си към тягостните преговори.

Вниманието му постоянно се раздвояваше в тези първи дни на пролетта. Тъй като не можеше лично да се заеме с търсенето на мъжа с откъснатото ъгълче на наметалото, трябваше да разчита на Лелдорин, а той пък не беше човек, на който може винаги да се разчита. Все пак издирването на евентуалния нападател беше разпалило ентусиазма на младия астурианец. Той обикаляше около цитаделата, хвърляше прикрити мрачни погледи наоколо и докладваше за липсата на резултат с тайнствен шепот. Може би допусна грешка, като остави нещата в ръцете на Лелдорин, но всъщност нямаше никакъв избор. Който и да е от останалите приятели на Гарион щеше да вдигне шум до небесата и всичко щеше да излезе наяве. Гарион не искаше това. Не беше готов да вземе каквото и да било решение относно нападателя, преди да разбере кой беше хвърлил камата по него и защо го беше направил. Възможно беше да са замесени и други хора. Само на Лелдорин можеше да се разчита за пълно мълчание по въпроса. Но имаше и друг проблем. Лелдорин умееше да превръща и най-простите неща в катастрофа и Гарион се притесняваше от това почти толкова, колкото и от възможността друга кама да изскочи от сенките зад незащитения му гръб.

Сред гостите, дошли за годежните церемонии, беше братовчедката на Се’Недра — Ксера, която присъстваше като личен представител на кралица Ксанта. Макар и срамежлива в началото, дриадата скоро загуби резервираността си, когато се оказа център на вниманието на група запленени от нея млади благородници.

Подаръкът на кралица Ксанта за младоженците беше доста странен, помисли си Гарион. Увити в обикновени хартии, Ксера им подари два покълнали жълъда. Се’Недра обаче изглеждаше възхитена. Тя настояваше да насадят жълъдите веднага и се втурна към малката уединена градинка, граничеща с кралски покои.

— Много мило — каза Гарион колебливо, като стоеше и наблюдаваше как неговата принцеса е коленичила в мократа градинска леха и съсредоточено подготвя пръстта, за да приеме подаръка на кралица Ксанта.

Се’Недра го изгледа.

— Не вярвам, че Ваше Величество разбира значимостта на подаръка — рече тя с онзи омразен официален тон, към който придържаше напоследък.

— Престани! — прекъсна я Гарион сърдито. — Все пак си имам име и съм почти уверен, че не си го забравила.

— Ако Ваше Величество настоява — отвърна тя надменно.

— Мое Величество настоява. Какво толкова специално има в тези жълъди?

Тя го погледна почти състрадателно.

— Ти не можеш да разбереш.

— Ако си направите труда да ми обясните, сигурно все нещо ще схвана.

— Много добре — гласът й звучеше дразнещо надменно. — Единият жълъд е от собственото ми дърво. Другият е от дървото на кралица Ксанта.

— Е, и?

— Виждаш колко невъзможно глупав е — каза принцесата на братовчедка си.

— Той не е дриада, Се’Недра — обясни Ксера спокойно.

— Очевидно.

Ксера се обърна към Гарион:

— Всъщност жълъдите не са от майка ми. Те са подарък от самите дървета.

— Защо ни ми казахте това от самото начало? — попита настоятелно Гарион, като се обърна към Се’Недра.

Тя изсумтя и продължи да копае.

— Докато са още млади дръвчета, Се’Недра ще ги увие едно в друго — поясни Ксера. — Като пораснат, те ще се преплетат и ще се превърнат в едно дърво. За дриадите това е символ на брака. Двете дръвчета ще станат едно цяло — също като теб и Се’Недра.

— Това ще видим по-късно — Се’Недра изсумтя, ровейки в пръстта.

Гарион въздъхна.

— Надявам се тези дърветата да са търпеливи.

— Дърветата са много търпеливи, Гарион — отвърна Ксера. Тя направи жест, който Се’Недра не можеше да види и Гарион я последва в другия край на градината.

— Тя наистина те обича — прошепна му Ксера. — Не би си признала, разбира се, но те обича. Познавам я достатъчно добре, за да го забележа.

— Защо се държи така тогава?

— Не понася да я карат насила да прави разни неща, това е всичко.

— Не съм аз този, който я насилва. Защо си го изкарва на мен?

— Можеш ли да се досетиш за някой друг, на когото да си го изкара?

Гарион не беше се замислял за това. Напусна градината безшумно. Думите на Ксера му дадоха някаква надежда, че поне един от проблемите му може да бъде разрешен най-после. Се’Недра щеше да се поцупи известно време, а после, след като го е накарала да страда достатъчно, щеше да отстъпи. Може би ако страдаше видимо повече, можеше да ускори малко нещата.

Другите проблеми не се бяха променили съществено. Трябваше да поведе армията си срещу Кал Торак. Белгарат продължаваше да не дава признаци, че властта му е незасегната. А в Цитаделата, доколкото знаеше, някой готвеше следващо покушение срещу краля. Гарион въздъхна и се върна в покоите си, където можеше да се безпокои тайно от всички.

Малко по-късно получи съобщение, че леля Поул иска да го види в нейния апартамент. Отиде веднага и я завари седнала до огъня да шие както обикновено. Белгарат, облечен в старите си износени дрехи, седеше в един от удобните дълбоки столове от другата страна на огнището — с вдигнати крака и халба бира в ръката.

— Искала си да ме видиш, лельо Поул? — попита Гарион, като влезе.

— Да, скъпи — отвърна тя. — Седни. — Погледна го малко критично. — Не прилича много на крал все още, нали, татко?

— Дай му време, Поул — каза старият мъж.

— Вие двамата сте знаели от самото начало, така ли? — прекъсна ги рязко Гарион. — Имам предвид, че сте знаели кой съм!

— Естествено — отговори леля Поул по онзи типичен за нея вбесяващия начин.

— Ако сте искали да се държа като крал, е трябвало да ми кажете. Така щях да имам известно време да свикна с тази мисъл.

— Веднъж вече обсъждахме това — отбеляза Белгарат. — Много, много отдавна. Сигурен съм, че ако спреш и се замислиш, ще разбереш защо трябваше да го запазим в тайна.

— Може би — каза Гарион малко несигурно. — Всичко стана толкова бързо. Не бях свикнал още да бъда магьосник, а сега трябва да бъда и крал. Това ме изкарва от равновесие.

— Можеш да се справиш, Гарион. — увери го леля Поул.

— По-добре му дай амулета! — каза й Белгарат. — Принцесата ще дойде скоро.

— Тъкмо се канех да го направя, татко — отговори тя.

— Какво е това? — попита Гарион.

— Принцесата има подарък за теб — каза леля Поул. — Пръстен. Това е един доста показен акт, но ти трябва да изглеждаш доволен.

— Не е ли редно и аз да й дам нещо в замяна?

— Вече се погрижих за това, скъпи.

Тя извади малка кадифена кутийка от масата до стола, на който седеше.

— Ти ще й дадеш това! — подаде кутийката на Гарион.

В кутията лежеше сребърен амулет, по-малък от този на Гарион. Върху лицевата част миниатюрно, но с всички детайли, беше изобразено онова огромно дърво, което се извисяваше самотно насред долината на Алдур. В клоните му беше преплетена корона. Гарион държеше амулета в дясната си ръка, като се опитваше да установи дали в него имаше същата сила, като тази, която знаеше, че има в неговия амулет. Имаше нещо, но сякаш не беше същото.

— Сякаш е по-различен от тези, които ние носим — заключи той.

— Така е — отговори Белгарат. — Се’Недра не е вълшебница, така че тя не би могла да го използва по същия начин като нас.

— Ти каза „не съвсем“. Значи в него има някаква сила все пак?!

— Би могъл да й помогне да стигне до някои прозрения — отговори старецът — ако е достатъчно търпелива да се научи как да го използва.

— Какво точно имаш предвид, като използваш думата „прозрение“?

— Способност да вижда и чува неща, които по друг начин не би могла да види или чуе — уточни Белгарат.

— Има ли още нещо, което трябва да знам, преди да дойде Се’Недра?

— Просто й кажи, че това е семейно бижу — предложи леля Поул. — Беше на сестра ми Белдаран.

— Трябва да го задържиш, лельо Поул — противопостави се Гарион. — Мога да подаря нещо друго на принцесата.

— Не, скъпи. Белдаран иска тя да го притежава.

Гарион намираше навика на леля Поул да говори за хора, които отдавна са мъртви в сегашно време, за доста объркващ, така че не продължи темата.

Чу се леко почукване на вратата.

— Влез, Се’Недра — покани я леля Поул.

Малката принцеса носеше твърде обикновена зелена рокля и изглеждаше малко унила.

— Ела до огъня! — каза и леля Поул. — Вечерите са все още хладни по това време на годината.

— Винаги ли е толкова студено и влажно в Рива? — попита Се’Недра, докато се приближаваше към огнището.

— Намираме се доста на север от Тол Хонет — подчерта Гарион.

— Знам това! — в гласа й имаше леко раздразнение.

— Винаги съм мислил, че според обичая младите започват да се заяждаш след сватбата — отбеляза Белгарат закачливо. — Да не са се променили правилата?

— Това е само тренировка, Белгарат — отговори Се’Недра дяволито. — Само тренировка за по-късно.

Възрастният мъж се усмихна.

— Когато искаш, можеш да бъдеш очарователно малко момиче — рече той.

Се’Недра се поклони с усмивка. После се обърна към Гарион:

— За толнедранското момиче е традиция е да подари на годеника си скъпоценен подарък.

Подаде му голям пръстен, украсен с няколко бляскави камъка.

— Този пръстен е принадлежал на Ран Хорб ІІ, най-великия от всички толнедрански императори. Може да ти помогне да бъдеш по-добър крал.

Гарион въздъхна.

— За мен ще бъде чест да нося пръстена — отговори той толкова смирено колкото можеше, — а аз бих желал ти да носиш това.

Подаде кадифената кутийка.

— Била е на съпругата на Рива Желязната хватка — сестрата на леля Поул.

Се’Недра взе кутията и я отвори.

— Защо го правиш, Гарион? — възкликна тя. — Прекрасен е! — Въртеше амулета в ръка, за да улови светлината от камината. — Дървото изглежда толкова истинско, че почти можеш да помиришеш листата.

— Благодаря! — Белгарат кимна скромно.

— Ти ли си го правил? — гласът на принцесата прозвуча слисано.

Възрастният мъж кимна.

— Когато Поулгара и Белдаран бяха деца, живеехме в долината. Нямаше много златари, така че трябваше да направя амулетите им сам. Алдур ми помогна за някои от по-фините детайли.

— Това е безценен подарък, Гарион.

Девойката грейна и Гарион започна да се надява на щастливо бъдеще.

— Помогни ми да си го сложа — тя му подаде двата края на верижката, а с другата ръка отметна грамадата от тъмночервена коса, която се спускаше по едното й рамо.

— Приемаш ли подаръка, Се’Недра? — попита я леля Поул, като придаде на въпроса специфично ударение.

— Разбира се, че го приемам!

— Без резерви и по твоя собствена свободна воля? — настоя леля Поул със сериозни очи.

— Приемам подаръка, лейди Поулгара — отговори Се’Недра. — Сложи ми го, Гарион. Закопчай го добре. Не искам да го изгубя…

— Не мисля, че трябва да се тревожиш за това — каза й Белгарат.

Ръцете на Гарион потръпваха, докато държеше изящната закопчалка. Върховете на пръстите му изтръпнаха странно, когато двата края се съединиха с едва доловимо щракване.

— Хвани амулета в ръката си, Гарион — нареди леля Поул.

Се’Недра повдигна брадичката си и Гарион взе медальона в дясната си длан. Тогава леля Поул и Белгарат сключиха ръце около неговата. Енергията от ръцете им премина в талисмана на Се’Недра.

— Сега ти си свързана с нас, Се’Недра — каза тихо леля Пол на принцесата, — с връзка, която не може да бъде разрушена.

Се’Недра се вгледа в нея неразбиращо, после очите й бавно се разшириха и едно ужасно подозрение започна да нараства в тях.

— Махни го — каза тя остро на Гарион.

— Не може да го направи — уведоми я Белгарат, като седна и взе халбата си отново.

Се’Недра дърпаше верижката с двете си ръце.

— Само ще се одраскаш, скъпа — предупреди я нежно леля Поул. — Верижката няма да се скъса, не може да бъде срязана и няма да мине през главата ти. Не трябва никога да се притесняваш, че можеш да я загубиш.

— Ти го направи! — разбесня се принцесата срещу Гарион.

— Какво съм направил?

— Сложи ми тази робска верига. Не ти стига това, че трябва да ти се покланям, а сега ме окова и с вериги.

— Не съм знаел — запротестира той.

— Лъжец! — развика се тя.

После се обърна и побягна от стаята, като ридаеше неутешимо.

ГЛАВА 15

Гарион беше в лошо настроение. Перспективата за още един ден, изпълнен с церемонии и досадни конференции му се струваше напълно непоносима. Стана рано, за да избяга от кралската спалня, преди да се появи прекалено учтивият секретар с неговия безкраен списък и да провали целия му ден. Гарион тайно ненавиждаше безобидния човек, въпреки че знаеше, че той просто си върши работата. Времето на краля трябва да бъде организирано и това беше задачата на секретаря. Всяка сутрин след закуска следваше почтителното почукване на вратата, секретарят влизаше, покланяше се и започваше да подрежда деня на младия крал минута по минута. Гарион беше абсолютно сигурен, че някъде — вероятно скрит и строго охраняван — стоеше списъкът, който съдържаше програмата за останалата част от живота му, включително и кралското му погребение.

Този ден зората беше прекалено красива, за да мисли за разни досадни формалности и тежката конференция. Слънцето изгря иззад Морето на ветровете, докосвайки с лъчи покритите със сняг скалисти върхове, като ги оцветяваше в розово, а утринните сенки в дълбоките долини зад града — в бледосиньо. От малката градинка зад прозореца на краля напираше уханието на пролетта. Гарион реши, че трябва да се измъкне поне за час. Облече бързо туниката, панталона и меките ривански ботуши, като внимателно подбираше по-обикновени дрехи, доколкото позволяваше кралският му гардероб. Спря за миг само за да препаше меча си и се измъкна от кралските покои. Мислеше да не взема стража със себе си, но благоразумието надделя.

Търсенето на мъжа, който се опита да го убие в мрачния коридор беше в застой. Но двамата с Лелдорин откриха, че връхните дрехи на всеки човек от Рива се нуждаеха от поправки. Сивото наметало се използваше не като официално облекло, а по-скоро като топла дреха. Много от наметалата бяха в окаяно състояние. Нещо повече, след като вече беше пролет, мъже щяха скоро да престанат да ги носят — единствената следа за самоличността на нападателя сигурно щеше да бъде заключен в някой шкаф.

Гарион разсъждаваше върху това, докато вървеше замислен през тихите коридори на цитаделата, а двама облечени в ризници стражи го следваха на почтително разстояние. Нападателят, разсъждаваше той, вероятно не беше гролим. Леля Поул имаше чудната способност да чете мислите на гролимите и щеше да го предупреди. По всяка вероятност нападателят изобщо не беше чужденец, а острова имаше твърде малко чужденци — едва ли беше възможно някой от тях да се промъкне незабелязано в двореца. Най-вероятно беше да е риванец, но пък защо един риванец ще иска да убие краля, който току-що се е завърнал след тринадесетвековно изгнание?

Той въздъхна с недоумение и позволи на ума си да го отнесе към други мисли. Пожела си отново да е просто Гарион. Желаеше го повече от всичко. Искаше му се да може да се събуди в някоя отдалечена крайпътна странноприемница и да поеме сам през сребърната светлина на зората към върха на следващия хълм, за да види какво се простира отвъд. Въздъхна отново. Сега беше известен човек и подобна свобода не му беше позволена. Беше абсолютно сигурен, че никога вече няма да може да остане сам със себе си.

Мина край една отворена врата и чу познат глас:

— Греховете се промъкват в нашите умове в момента, когато позволим на мислите си да се отклонят — казваше Релг.

Гарион спря и даде знак на стражата да мълчи.

— Трябва ли всичко да е грях? — попита Тайба.

Бяха почти непрекъснато заедно от момента, в който Релг спаси Тайба от мъчителна смърт в пещерата под Рак Ктхол. Гарион беше уверен, че и двамата не осъзнаваха този факт. Нещо повече, той беше виждал страданието, изписано по лицето и на Тайба, и на Релг всеки път, когато бяха разделени. Нещо, което беше извън техния контрол, ги сближаваше.

— Светът е изпълнен с грехове — заяви Релг. — Трябва постоянно да сме нащрек. Трябва ревностно да пазим чистотата си от всякакви форми на съблазън.

— Това е доста изморително.

Тайба беше почти изумена.

— Мислех си, че искаш насоки! — обвини я Релг. — Ако си дошла да ми се подиграваш, ще си тръгна веднага.

— О, седни, Релг — каза тя. — Няма да стигнем доникъде, ако продължаваш да се обиждаш от всичко, което казвам.

— Изобщо ли нямаш представа за значението на религията? — попита той след малко.

Беше му любопитно да чуе нейния отговор.

— В робските колиби думата „религия“ означаваше „смърт“. Означаваше, че ще ти извадят сърцето.

— Това е извращение на гролимите. Не си ли имала своя религия?

— Робите идваха от целия свят и се молеха на много богове — обикновено за смърт.

— Ами твоят народ? Кой е твоят бог?

— Бяха ми казали, че името му е Мара. Но ние не му се молим, не и след като ни изостави.

— Човек няма право да обвинява боговете — каза й Релг строго. Задължение на човека е да величае бога си и да му се моли дори ако молитвите му остават нечути.

— А какви са задълженията на боговете към човека? — попита тя остро. — Не е ли възможно един бог да е нехаен също като хората? Няма ли да решиш, че бог е безотговорен, ако позволява децата му да бъдат поробвани и избивани или дъщерите му да бъдат давани като награда на други роби, след като господарите са им се наситили, както стана с мен?

Релг понечи да отговори на този болезнен въпрос.

— Мисля, че си водил твърде спокоен живот, Релг — прекъсна тя фанатика. — Според мен имаш доста ограничена представа за човешкото страдание, за нещата, които хората могат да причинят на други хора, очевидно, с абсолютното разрешение на боговете.

— Трябвало е да сложиш край на живота си — каза той решително.

— Защо?

— За да избегнеш покварата!

— Ти наистина си наивен. Не сложих край на живота си, защото не бях готова да умра. Дори и в робските килии животът може да бъде сладък, Релг, а смъртта — горчива. Това, което ти наричаш поквара, е нещо незначително и не винаги е неприятно.

— Грешна жена! — ахна той.

— Прекалено много се тревожиш за това, Релг — посъветва го тя. — Жестокостта е грях, липсата на състрадание е грях. А това малко нещо, за което ти говоря? Не мисля, че е грях. Започвам да се притеснявам за теб. Възможно ли е този твой УЛ да не е чак толкова строг и непрощаващ, както ти вярваш? Наистина ли иска всички тези молитви, ритуали и раболепие? Или те са твоя начин да се скриеш от своя бог? Мислиш ли, че молитвите на висок глас и кланянето до земята ще му попречат да надникне в сърцето ти?

Релг издаде сподавен стон.

— Ако нашите богове наистина ни обичат, биха искали животът ни да бъде изпълнен с радост — продължи Тайба непреклонно. — Но поради някаква причина ти мразиш радостта — може би защото се страхуваш от нея. Радостта не е грях, Релг, радостта е вид любов и аз мисля, че боговете я одобряват дори ако ти не си на същото мнение.

— Ти си безнадеждно покварена.

— Може би е така — призна тя неочаквано, — но поне гледам живота в очите. Не се страхувам от него и не се опитвам да се скрия от него.

— Защо правиш това? — попита той настоятелно почти с трагичен глас. — Защо трябва непрекъснато да ме следваш и да ми се присмиваш?

— Не знам наистина — отговори тя почти объркана. — Всъщност не си чак толкова привлекателен. Откакто напуснахме Рак Ктхол, видях дузина мъже, които ме впечатлиха много повече от теб. В началото знаех, че те ядосвам, защото се страхуваш от мен. Забавлявах се. Но напоследък е различно. Разбира се, в това няма никакъв смисъл, ти си такъв, какъвто си, аз съм такава, каквато съм, но поради някаква причина искам да бъда с теб. Кажи ми, Релг, и не се опитвай да ме излъжеш, наистина ли искаш да си отида и никога да не ме видиш отново?

Последва дълга и болезнена тишина.

— Нека УЛ ми прости — изпъшка накрая Релг.

— Сигурна съм, че ще ти прости, Релг — увери го тя нежно.

Гарион продължи тихо по коридора и се отдалечи от отворената врата. Нещо, което не разбираше преди, изведнъж му стана много ясно.

— Ти правиш това, нали? — попита той тихо.

— Естествено — отговори сухият глас в ума му.

— Но защо с тези двамата?

— Защото е необходимо, Белгарион. Не правя нищо заради собствените си капризи. Всички ние сме принуждавани от необходимостта. Всъщност това, което става между Релг и Тайба, изобщо не те засяга.

Гарион малко се засегна.

— Аз си мислех… ами…

— Ти смяташ, че си ми единствената грижа, че си в центъра на Вселената? Разбира се, че не си. Има други неща, които са по-важни. Релг и Тайба са част от едно от тях. Твоето участие е странично.

— Те ще бъдат много нещастни, ако ги накараш насила да са заедно — обвини го Гарион.

— Това няма ни най-малко значение. Важно е да са заедно. Мисля, че ти грешиш. Ще им трябва малко време да свикнат с това, но свикнат ли веднъж, и двамата ще бъдат много щастливи. Подчинението пред Необходимостта носи своите награди в крайна сметка.

Гарион се бори тази с мисъл известно време, после се отказа.

Собствените му проблеми нахлуха отново в съзнанието му. Неизбежно, както правеше всеки път, когато имаше проблеми, той отиде да потърси леля Поул. Намери я да пие чай, седнала пред уютния огън в стаята й, загледана през прозореца в розовата слънчева светлина на утрото, която озаряваше снежните полета над града.

— Станал си рано — отбеляза тя, когато Гарион влезе.

— Исках да говоря с теб. И единственият начин да направя това, което искам, е да напусна стаята си, преди да се е появил мъжът с програмата за деня.

Той се настани на един стол.

— Не ми оставят и минута свободно време.

— Сега ти си важна личност, скъпи.

— Не беше моя идея.

Загледа се мрачно през прозореца.

— Дядо е добре вече, нали? — попита той изведнъж.

— Какво те кара да мислиш така?

— Ами, оня ден, когато дадохме амулетът на Се’Недра, той не… нещо като…?

— По-голямата част дойде от теб, скъпи — уточни Поулгара.

— Почувствах нещо друго.

— Почувствал си мен. Беше доста деликатно и дори аз не съм сигурна, дали той се включи.

— Трябва да има някакъв начин да разберем.

— Има само един начин, Гарион. Той да направи нещо.

— Добре, нека да излезем някъде с него и да го накараме да опита — с нещо малко може би.

— А как ще му то обясним?

— Имаш предвид, че той не знае? — Гарион седна рязко.

— Може и да знае, но се съмнявам.

— Не си му казала?

— Разбира се, че не съм. Ако изпита и най-малкото съмнение в способностите си, той ще загуби сили, а стане ли това веднъж — край.

— Не разбирам.

— Много е важно да си убеден, че ще стане. Ако не си напълно сигурен, няма да успееш. Ето защо не можем да му кажем.

Гарион се замисли над това.

— Звучи ми логично, но не е ли опасно? Имам предвид, ако появи нещо спешно, а той се опита да се справи и изведнъж разбере, че не може?

— Ще трябва двамата с теб да се оправяме в такива случаи, скъпи.

— Изглежда изобщо не се притесняваш.

— Притеснението не помага много, Гарион.

Вратата се отвори с трясък и кралица Лейла връхлетя в стаята с разрошена коса и изкривена над едното ухо корона.

— Няма да позволя това, Поулгара — заяви тя ядосано. — Категорично няма да позволя. Трябва да говориш с него. О, извинете ме, Ваше Величество! — добави закръглената дребна кралица, като забеляза Гарион. — Не Ви видях.

Направи грациозен реверанс.

— Ваше Величество! — Гарион стана бързо и се поклони на свой ред.

— С кого би желала да говоря, Лейла? — попита леля Поул.

— С Анхег. Той настоява бедният ми съпруг да стои до късно и да пие с него всяка вечер. Фулрах е толкова зле тази сутрин, че едва си вдигна главата от възглавницата. Този голям кавгаджия съсипва здравето му.

— Анхег харесва съпруга ти, Лейла. Това е неговият начин да покаже приятелството си.

— Не може ли да бъдат приятели, без да пият толкова много?!

— Ще поговоря с него, скъпа — обеща леля Поул.

Поуспокоена, кралица Лейла си тръгна, като се поклони на Гарион. Той се канеше да се върне към разговора за отпадналостта на Белгарат, когато домашната прислужница на леля Поул влезе да съобщи за лейди Мерел.

Съпругата на Барак влезе навъсена в стаята.

— Ваше Величество — поздрави тя Гарион съвсем официално. Той се надигна отново и се поклони учтиво в отговор. Това доста го изморяваше.

— Трябва да поговоря с теб, Поулгара — заяви Мерел.

— Разбира се — отговори леля Поул. — Ще ни извиниш ли, Гарион?

— Ще почакам в другата стая — предложи той.

Прекоси стаята, стигна до вратата, но не я затвори плътно.

Любопитството му отново надделя над добрите маниери.

— Всички ми се подиграват в лицето — избърбори Мерел, още преди той да напусне стаята.

— За какво става въпрос?

— Ами… — поколеба се Мерел, но после заговори решително. — Не винаги сме били в добри отношения със съпруга ми — призна тя.

— Не беше тайна за никого, Мерел — каза й леля Поул дипломатично.

— В това е целият проблем — оплака се Мерел. — Всички ми се присмиват скришно и очакват да стана същата като преди.

В гласа й се прокрадна нотка на решителност.

— Е, няма да стане — заяви тя. — Така че могат да се смеят, колкото си искат.

— Радвам се да го чуя, Мерел — отговори леля Поул.

— О, Поулгара — каза Мерел с усмивка, която не можа да възпре. — Той толкова прилича на голям рунтав мечок, но всъщност има много нежна душа. Защо не съм забелязала това по-рано? Толкова загубени години.

— Трябва да пораснеш, Мерел — каза й леля Поул. — При някои хора е нужно повече време, това е всичко.

След като лейди Мерел си тръгна, Гарион се върна отново и погледна леля Поул насмешливо.

— Винаги ли е било така? — попита той. — Искам да кажа, винаги ли идват при теб, когато имат проблеми?

— Случва се от време на време — отвърна тя. — Хората изглежда смятат, че съм много мъдра. Обикновено те вече знаят какво трябва да направят, така че ги изслушвам, съгласявам се с тях и ги подкрепям, без да им вредя. Това ги прави щастливи. Всяка сутрин отделям известно време за тези посещения. Те знаят, че съм тук, ако почувстват нуждата да си поговорят с някого. Искаш ли малко чай?

Той поклати глава.

— Не са ли ужасни всички тези проблеми на другите хора?

— Не е чак толкова тежко, Гарион — отговори тя. — Обикновено проблемите им са малки, семейни. Приятно е дори да се занимаваш с неща, които не са чак толкова разтърсващи. Освен това нямам нищо против посетители, независимо от причините, заради които идват.

Следващият посетител обаче беше кралица Ислена и нейният проблем беше по-сериозен. Когато прислужницата съобщи, че кралицата на Черек желае да говори лично с лейди Поулгара, Гарион се премести отново. Но както преди, любопитството му го застави да подслуша всичко през вратата на съседната стая.

— Опитах всичко, за което можах да се сетя, Поулгара — заяви Ислена. — Но Гродег не иска да ме остави на мира.

— Главният свещеник на Белар?

— Естествено, той знае всичко — потвърди Ислена. — Всички му подчинени му докладват за необмислените ми постъпки. Той ме заплаши да каже на Анхег, ако се опитам да прекъсна връзката си с последователите на Култа към мечката. Как съм могла да бъда толкова глупава? Той ме притиска.

— Колко необмислени са постъпките ти, Ислена? — отсъди строго леля Поул.

— Присъствах на някои от техните ритуали — призна Ислена — Назначих няколко от членовете на култа в двореца. Подадох малко информация на Гродег.

— Кои ритуали, Ислена?

— Не на онези, Поулгара — отвърна Ислена с развълнуван глас. — Никога не бих прибягнала до такава низост.

— Значи всичко, което си направила, е да се присъединиш към няколко безобидни събирания, където хората се обличат мечи кожи и си пуснала няколко поклонника в двореца, където така или иначе, вече е имало дузина, ако не и повече, и си предала безобидна информация от кралския дворец? Безобидна беше нали?

— Не съм предала държавни тайни, Поулгара, ако това имаш предвид — каза твърдо кралицата.

— Тогава Гродег няма никаква власт над теб, Ислена.

— Какво да правя, Поулгара? — попита кралицата със страдалчески глас.

— Иди при Анхег. Кажи му всичко.

— Не мога.

— Трябва. Иначе Гродег ще те въвлече в нещо по-ужасно. Всъщност ситуацията би могла да се обърне в полза на Анхег. Кажи ми доколко знаеш какво прави култът?

— Започнаха да създават монашески ордени сред селяните.

— Никога не са го правили преди — замисли се леля Поул. — Култът винаги е обхващал само аристокрацията и духовенството.

— Не съм съвсем сигурна — добави Ислена, — но мисля, че се подготвят за нещо по-значимо, нещо като конфронтация.

— Ще кажа на баща си — отговори леля Поул. — Смятам, че той ще предприеме нещо. Докато култът беше забавление за духовенството и дребната аристокрация, не беше чак толкова важен, но надигането на селяните е съвсем друго нещо.

— Чух и някои други неща — продължи Ислена. — Мисля, че се опитват да проникнат в разузнавателните служби на Родар. Ако успеят да поставят няколко души на подходящи места в Боктор, ще имат достъп до повечето държавни тайни на Запада.

— Разбирам — гласът на леля Поул беше студен като лед.

— Веднъж чух Гродег да говори — каза Ислена с отвращение. — Беше преди да открие, че не искам да имам нищо общо с него. Четеше предсказанията и знаците на небето и говореше за връщането на краля на Рива. Култът приема съвсем сериозно думите „Повелител на Запада.“ Искрено вярвам, че тяхната крайна цел е да въздигнат Белгарион до ранга император на целия Запад — Алория, Сендария, Арендия, Толнедра и Нийса.

— „Повелител на Запада“ има съвсем друго значение — отбеляза леля Поул.

— Знам — отвърна Ислена. — Но Гродег иска да го изопачи, за да придобие този смисъл. Той е абсолютен фанатик и иска да смени вярата на всички хора от Запада, да ги подчини на Белар, дори със силата на оръжието, ако е необходимо.

— Този идиот — вбеси се леля Поул. — Той ще предизвика всеобща война, ако се опита да направи това, ще всее раздор и сред боговете. Какво им става на алорните, че толкова много искат да се разширят на юг? Самите богове установиха тези граници. Мисля, че е време някой да стъпи здраво на врата на Гродег. Върви при Анхег веднага. Разкажи му всичко и му предай, че искам да поговорим. Предполагам, че баща ми също ще иска да обсъди нещата с него.

— Анхег ще ми се ядоса, Поулгара — запъна се Ислена.

— Не мисля така — увери я леля Поул. — Вероятно ще ти бъде дори благодарен, като разбере, че си разкрила плана на Гродег. Нека да си мисли, че си се движила с Гродег, за да получиш повече информация. Това е съвсем уважителна причина и е нещо, което всяка предана съпруга би направила.

— Не бях помислила за това — Ислена вече звучеше по-уверено. — Това е смела постъпка, нали?

— Направо героична — отговори леля Поул. — Сега иди при Анхег!

— Ще отида, Поулгара.

Последваха бързи и решителни крачки, после вратата се затвори.

— Гарион, ела — гласът на леля Поул беше твърд. Той отвори вратата.

— Ти слушаше? — не прозвуча като въпрос.

— Ами…

— Ще трябва да поговорим за това — каза тя. — Но не му е времето сега. Иди да намериш дядо си и му кажи, че искам да го видя веднага. Не ме интересува какво прави. Доведи ми го!

— Но как да сме сигурни, че той може да направи нещо. — попита Гарион настоятелно. — Искам да кажа, ако е загубил силата си…?

— Има много видове сила, Гарион. Вълшебството е един тях. А сега иди и го доведи веднага.

— Добре, лельо Поул. — Гарион вече се беше запътил към вратата.

ГЛАВА 16

Върховният жрец на Белар беше величествено изглеждащ мъж, висок почти седем фута. Имаше дълга сива брада и пламтящи очи, потънали дълбоко под рошавите черни вежди. Той пристигна от Вал Алорн една седмица след очевидно безкрайните преговори, в резултат на които се появи годежният договор. Свитата, която го придружаваше, се състоеше от две дузини войни със сурови лица, облечени в мечи кожи.

— Поклонници на мечката — отбеляза кисело Барак пред Гарион и Силк, докато тримата стояха изправени върху стената на Цитаделата и наблюдаваха жреца и хората му, които се изкачваха по пътя от пристанището, огрени от ясната пролетна светлина.

— Не съм споменавал нищо за войници! — отбеляза възмутен Гарион.

— Мисля, че сам е взел това решение — отговори Силк. — Гродег умее да взема нещата в свои ръце.

— Чудя си дали ще му се понрави, ако го хвърля в тъмница — разгорещи се Гарион. — Имам ли тъмница?

— Предполагам, че можем да импровизираме — засмя се Барак. — Едно хубаво влажно мазе. Ще трябва да внесеш няколко плъха все пак. Островът е известен това, че се е отървал от тез гризачи.

— Подиграваш ми се — обвини Гарион приятеля си, който изчерви леко.

— Е, хайде сега, знаеш, че не бих го направил, Гарион — отговори Барак, като подърпваше брадата си.

— Бих искал да поговоря с Белгарат, преди да окова Гродег във вериги — предложи Силк. — Политическите последствия могат да се окажат по-сериозни, отколкото ти се струва. Каквото и да правиш, не позволявай на Гродег да остави някой от хората си тук. Той се опитва да се установи на Острова на ветровете от двайсет години. Дори и Бранд не устоя на изкушенията.

— Бранд?

— Не е ли очевидно? Не мога да кажа, че Бранд е член на култа, но явно му симпатизира.

Гарион беше шокиран и отвратен от това разкритие.

— Какво мислиш, че трябва да направя? — попита той.

— Не се опитвай да си играеш на политика с тези хора — отговори Барак. — Гродег е тук да извърши официалната годежна церемония. Остави го да го направи.

— Все пак той ще се опита да говори с мен — ядосваше се Гарион. — Ще се опита да ме накара да поведа войски срещу южните кралства, така че да може да покръсти арендите, толнедранците и нийсаните в култа към Белар.

— Откъде знаеш това? — полюбопитства Силк.

— Предпочитам да не ти отговарям — измъкна се Гарион.

— Белгарат знае ли?

— Леля Поул му каза — кимна Гарион.

Силк замислено гризеше ноктите си.

— Прави се на глупак! — каза накрая.

— Какво?

— Преструвай се на провинциален селяндур, който няма никаква представа какво става. Гродег ще направи всичко възможно, за да останете насаме, така че да може да изтръгне от теб съгласие. Само се усмихвай и кимай глупаво и всеки път, когато направи предложение, изпращай да повикат Белгарат. Остави го да си мисли, че не можеш да вземаш решения сам.

— Това няма ли да ме направи да изглеждам като…?

— Интересува ли те какво мисли той за теб?

— Всъщност не, предполагам, но…

— Това ще го побърка — изтъкна Барак със злорада усмивка. — Ще си мисли, че си пълен идиот, лесен за манипулиране. Но ще осъзнае, че ако те иска, ще трябва да се бори с Белгарат, за да те получи. Още преди да си е тръгнал, ще го накараме да си скубе брадата от безсилие. — Обърна се и се вгледа в Силк със задоволство. — Да постъпим така с човек като Гродег е наистина ужасно!

Силк се ухили.

— Не е ли така?

Тримата стояха и се усмихваха един на друг, докато накрая избухнаха в бурен смях…

Официалната годежна церемония се състоя на следващия ден.

Имаше големи разправии за това кой трябва пръв да влезе в Залата на краля на Рива, но този проблем беше решен с предложението на Белгарат Гарион и Се’Недра да влязат едновременно, хванати за ръка.

— В края на краищата всичко това е подготовка за сватбата — подчерта той. — Трябва да започнем поне с подобие на приятелство.

С приближаването на тържествения час Гарион ставаше все по-нервен. Неговата принцеса се мръщеше, откакто се случи инцидентът с амулета и той беше почти сигурен, че ще има неприятности. Но за негова изненада Се’Недра сияеше, докато двамата изчакваха сами в един малък салон официалните гости се съберат в залата. Гарион се суетеше, разхождаше се напред-назад, оправяше дрехите си, а Се’Недра седеше сдържано и спокойно, докато чакаше фанфарите да оповестят тяхното влизането им.

— Гарион! — принцесата първа наруши мълчанието.

— Да?

— Спомняш ли си времето, когато се къпехме заедно в гората на дриадите?

— Не сме се къпали заедно — отговори той бързо, като се изчерви до корените на косата си.

— Е, почти.

Тя се направи, че не забелязва срамежливостта му.

— Осъзнаваш ли, че лейди Поулгара ни е подтиквала един към друг през цялото време, докато пътувахме? Тя е знаела, всичко това ще се случи, нали?

— Да — призна Гарион.

— И така тя продължи да ни сближава, като се е надявала, че между нас може да се случи нещо.

Гарион се замисли върху думите й.

— Вероятно си права — заключи той. — Тя обича да подрежда живота на хората вместо тях.

Се’Недра въздъхна.

— Погледни само колко възможности сме пропуснали — каза тя с известно съжаление в гласа.

— Се’Недра! — възкликна Гарион, потресен от намека й. Тя се изкикоти закачливо и въздъхна отново.

— Сега всичко ще бъде отегчително официално. И може би изобщо няма да е забавно.

Гарион се изчерви.

— Както и да е — продължи тя. — Спомняш ли си, че тогава, когато се къпахме заедно, те попитах дали искаш да ме целунеш?

Гарион кимна, защото не смееше да се довери на гласа си.

— Знаеш ли, така и не получих онази целувка — рече тя дяволито, изправи се и прекоси малката стая, като вървеше право срещу него. — Мисля, че бих искала да я получа сега. — Тя сграбчи здраво реверите на жакета му с малките си ръце. — Дължиш ми целувка, Белгарион, кралю на Рива, а толнедранките винаги си вземат онова, което им дължат.

Погледът, който му хвърли, пръскаше опасен блясък. А навън фанфарите изсвириха продължително.

— Трябва да вървим — прошепна малко безнадеждно Гарион.

— Нека да чакат — измърмори тя, а ръцете й се плъзнаха около врата му.

Гарион се опита да се измъкне с една бърза небрежна целувка, но неговата принцеса си беше наумила нещо друго. Малките й ръце бяха учудващо силни, а пръстите й се заровиха в косата му. Целувката беше дълга и коленете на Гарион започнаха да треперят.

— Ето — въздъхна Се’Недра, когато го пусна.

— По-добре да вървим — предложи Гарион, когато фанфарите засвириха отново.

— Един момент. Разрошена ли ми е косата? — Тя се завъртя, за да може той да я огледа.

— Не — отговори кралят. — Всичко изглежда в ред.

Тя разтърси главата си неодобрително.

— Опитай се да го направиш по-добре следващия път — каза тя. — Иначе ще започна да си мисля, че не ме приемаш с подобаваща сериозност.

— Никога няма да успея да те разбера, Се’Недра.

— Знам — каза тя с мистериозна лека усмивка. После го погали нежно по бузата. — И ще направя всичко възможно винаги да бъде така. Ще влизаме ли? Наистина не трябва да караме гостите да ни чакат.

— И аз това казах преди малко.

— Тогава бяхме заети — заяви тя твърдо с видимо безразличие. — Един момент. — Приглади внимателно косата си. — Така е по-добре. Сега ми подай ръката си.

Гарион протегна ръка и неговата принцеса положи своята в ръката му. Тогава той отвори вратата при третото изсвирване на фанфарите. Когато влязоха, през залата премина развълнуван шепот. След разговора със Се’Недра Гарион пристъпваше бавно, а изражението му беше сериозно и величествено.

— Не бъди чак толкова сериозен — прошепна тя. — Усмихни се малко и кимай от време на време. Така се прави.

— Щом казваш — отговори той. — Наистина не разбирам много от тези неща.

— Ще се справиш — увери го тя.

Като се усмихваше и кимаше на събралата се тълпа от хора, кралската двойка се отправи през залата към стола на принцесата, който беше поставен в предната част. Гарион задържа стола, докато принцесата седне, след това се поклони, мина по подиума и отиде до трона си. Както винаги, когато той сядаше, и този път златното кълбо на Алдур заблестя. Този път обаче светлината, която излъчваше, имаше блед розов оттенък.

Официалната годежна церемония започна с напевна молитва, произнесена с оглушителен глас от върховния жрец на Белар. Гродег се възползва напълно от драматичния момент.

— Отегчителен стар бърборко, нали? — измърмори Белгарат от обичайното си място вдясно от престола.

— Какво правихте двамата със Се’Недра вътре? — попита леля Поул.

— Нищо — отвърна Гарион, като се изчерви гневно.

— Наистина ли? И ви отне толкова време? Колко необичайно.

Гродег беше започнал да чете първите клаузи от годежния договор. За Гарион те звучаха като пълни безсмислици. На всяка точка Гродег спираше и поглеждаше строго към владетеля на Запада.

— Съгласен ли е Негово Величество, Белгарион, крал на Рива, с това? — питаше всеки път настоятелно.

— Да, съгласен съм — отговаряше Гарион.

— Съгласна ли е Нейно Величество Се’Недра, принцеса на Толнедранската империя, с това? — питаше Гродег.

— Да, съгласна съм — отговаряше с ясен глас Се’Недра.

— Погаждате ли си вие двамата? — попита Белгарат, като пренебрегна провлачения глас на свещеника.

— Кой знае? — въздъхна Гарион безпомощно. — Никога не мога да кажа какво ще направи тя в следващата минута.

— Така трябва да бъде — намеси се леля Поул.

— Предполагам, че не смяташ за необходимо да ми обясниш какво искаш да кажеш.

— Не, скъпи — отговори тя с усмивка, мистериозна почти колкото тази на Се’Недра.

— Не съм на същото мнение — измърмори той.

Гарион си мислеше за прекалено откритата покана на Се’Недра да я прегърне. Докато слушаше безкрайното четене на документа, който фиксираше останалата част от живота му, и колкото повече мислеше за това, толкова по-привлекателна му се струваше идеята за малко нежност. Надяваше се, че принцесата ще остане след церемонията и ще могат да отидат да го обсъдят някъде насаме. След пищната благословия на Гродег обаче Се’Недра беше моментално заобиколена от по-младите момичета от двореца и се измъкна с тях, за да отпразнуват заедно щастливия повод. От хихикането и закачливите погледи, които те хвърляха към него, той заключи, че разговорът по време на приятелското им събиране ще бъде открит, вероятно непристоен, и колкото по-малко знаеше, толкова по-добре беше.

Както бяха предсказали Силк и Барак, върховният жрец на Белар няколко пъти се опита да поговори с Гарион насаме. Но всеки път Гарион изиграваше ролята на наивник и веднага извикваше Белгарат. На следващия ден Гродег напусна острова с цялата си свита. Сякаш за да придаде завършеност на обидното си поведение, Гарион настоя двамата с Белгарат да изпратят вбесения жрец до кораба му, за да се убедят, че нито един от поклонниците на мечката не е останал случайно на Острова на ветровете.

— Чия беше идеята за всичко това? — попита Белгарат, докато се изкачваха с Гарион по стълбите към Цитаделата.

— Двамата със Силк го измислихме — отговори Гарион самодоволно.

— Трябваше да се досетя.

— Мисля, че всичко мина твърде добре — поздрави се Гарион.

— Създаде си един опасен враг, осъзнаваш ли това?

— Мисля, че можем да се справим с него.

— Много често употребяваш това „ние“, Гарион — каза Белгарат с неодобрение в гласа.

— Всички сме замесени в това, не е ли така, дядо?

Белгарат го погледна безпомощно за момент, после избухна в смях.

В дните след заминаването на Гродег имаше малко поводи за смях. След като приключиха официалните церемонии, алорнските крале, крал Фулрах, няколко съветници и генерали се заловиха за работа. Говореха за война.

— Последните новини, които имам от Ктхол Мургос, показват, е Таур Ургас се готви да придвижи южните мурги от Рак Хага веднага след като времето на източния бряг позволи — информира ги крал Родар.

— Ами надраките? — попита крал Анхег.

— Като че ли се мобилизират, но с тях никога не можеш да си сигурен. Те играят своя собствена игра, така че ще са необходими много гролими, за да ги използват. Тулите изпълняват само заповеди.

— Тулите не интересуват никого — отбеляза Бранд. — Ключът към цялата ситуация е в това колко малореани ще излязат срещу нас на бойното поле.

— Те живеят в област, която се намира в Тул Зелик — съобщи Родар. — Но те също чакат подходящо време, за да излязат в Източното море.

Крал Анхег се намръщи замислено.

— Малореаните са лоши мореплаватели — разсъждаваше той. — Те нямат да тръгнат, преди да настъпи лятото и ще се движат по северния бряг по целия път до Тул Зелик. Трябва да вкараме флота в Източното море, колкото е възможно по-скоро. Ако потопим достатъчно от корабите им и удавим достатъчно от моряците им, може би ще успеем да предотвратим включването им във войната. Мисля, че трябва да проникнем със сила в Гар ог Надрак. Влезем ли веднъж в горите, моите хора ще могат да построят кораби. Ще тръгнем надолу по река Корду и ще излезем в Източно море.

— Планът Ви има добри страни, Ваше Величество — одобри Мандорален, след като проучи огромната карта, закачена на стената. — Надраките са най-малобройни и най-отдалечени от ордите на южен Ктхол Мургос.

Крал Родар разтърси решително глава.

— Знам, че искаш да се добереш до морето колкото може по-скоро, Анхег — възрази той, — но ти ме ангажираш с похода в надракската гора. Нуждая се от открито поле, за да придвижа войската. Ако нападнем тулите, можем директно да продължим към горното течение на река Марду и от там ти ще се отправиш безпрепятствено към морето.

— В Мишрак ак Тул няма чак толкова много дървета — запротестира Анхег.

— Защо тогава трябва да се строят кораби от зелен дървен материал, ако не е необходимо? — попита Родар. — Защо да не се движим нагоре по Алдур и след това да прекосим направо?

— Искаш хората ми да пренесат корабите нагоре по източния склон? Родар, бъди сериозен!

— Имаме инженери, Анхег. Те могат да измислят начини за изкачване на корабите до върха.

Гарион не желаеше да натрапва неопитността си, но въпросът дойде, преди да го беше обмислил.

— Решихме ли къде ще бъде решителната битка? — попита той.

— За коя заключителна битка става въпрос, Гарион? — попита учтиво Родар.

— Когато ще се сблъскаме лице в лице с тях — както във Воу Мимбре.

— Няма да има Воу Мимбре в тази война — каза му Анхег. — Особено ако не можем да го избегнем.

— Воу Мимбре беше грешка, Гарион — каза Белгарат тихо. — Всички го знаем, но тогава не можеше да се направи нищо друго.

— Ние спечелихме, нали?

— Това беше чист късмет и не можеш да планираш военен поход с надеждата, че ти ще си щастливецът. Никой не желаеше битката във Воу Мимбре, нито ние, нито Кал Торак, но нямахме избор в онази ситуация. Трябваше да започнем боя преди да е пристигнала втората ангаракска колона. Кал Торак държеше южните мурги и източните малореи в резерва близо до Рак Хага и те започнаха да се придвижват, когато той се обърна на запад след обсадата на крепостта. Ако имаха възможност да обединят силите си с Кал Торак, в целия запад нямаше да има достатъчно мъже, които да им се противопоставят. Така че трябваше да се бием. Воу Мимбре беше най-нежеланото сражение.

— Защо Кал Торак не изчака, докато дойдат те? — попита Гарион.

— Не можеш да спреш армия на вражеска територия, крал Белгарион — обясни полковник Брендиг. — Трябва да продължиш да се движиш, иначе местното население унищожава всичката храна и избива хората ти през нощта. Така можеш да загубиш половината от армията си.

— Едва ли Кал Торак е имал по-голямо желание от нас да влиза в битка при Воу Мимбре — продължи Белгарат. — Колоната от Рак Хага беше застигната от пролетна виелица в планините и затъна за няколко седмици. Накрая те трябваше да се върнат и Торак беше принуден да се бие при Воу Мимбре без достатъчно хора, а никой, който има разум в главата си, не би влязъл в битка при тези обстоятелства.

— Силите ти трябва да бъдат поне с една четвърт повече от тези на противника — съгласи се Мандорален, — в противен случай изходът от битката е под съмнение.

— С една трета — поправи го Барак с боботещ глас. — Дори два пъти повече от тези на врага, ако искаш да си сигурен в победата.

— Значи това, което ще направим, е да се разположим по цялата източната половина на континента и да водим поредица от малки битки? — попита Гарион скептично. — Може да ни отнеме години, десетилетия. Може да продължи цял век.

— Ако се налага — отвърна му Белгарат директно. — Какво очакваш, Гарион? Кратка малка езда под слънчевите лъчи, приятна и лесна битка и след това обратно у дома, преди да е дошла зимата? Страхувам се, че няма да е точно така. По-добре свиквай да носиш доспехи и меч, защото вероятно така ще прекараш останалата част на живота си. Изглежда, това ще бъде много дълга война.

Илюзиите на Гарион се сгромолясаха…

Вратата на заседателната стая се отвори и най-малкият син на Бранд, Олбан, влезе и заговори с баща си. Времето се беше развалило и островът се тресеше от пролетна буря. Сивата риванска пелерина на Олбан беше прогизнала, когато той влезе.

Поразен от перспективата да води военни походи на изток година след година, Гарион се вторачи разсеяно в локвата, образувана около краката на Олбан, докато младият мъж разговаряше тихо с Бранд. Тогава, съвсем случайно, той вдигна поглед към подгъва на пелерината на Олбан. Левият ъгъл сякаш беше скъсан и едно парче плат липсваше от наметалото.

Гарион се вгледа в издайническата дреха, без да си дава сметка какво всъщност вижда. После изведнъж му стана студено. С леко трепване той отмести погледа си от подгъва и се вторачи в лицето на Олбан. По всяка вероятност най-малкият син на Бранд беше на годините на Гарион, беше малко по-нисък, но по-мускулест. Косата му беше светлоруса и младото му лице беше сдържано, с характерната риванска сериозност. Сякаш се опитваше да избегне погледа на Гарион, но това беше единственият признак за нервността му. Веднъж все пак той се вгледа, без да иска, в младия крал и потръпна леко. Вината изплува ясно в погледа му. Гарион разпозна мъжа, който се беше опитал да го убие!

Конференцията продължи, но Гарион не чу нищо повече.

Какво трябваше да направи? Сам ли беше действал Олбан или имаше и други замесени? Дали самият Бранд не участва в заговора? Беше толкова трудно да разбереш какво мисли един риванец. Той се беше доверил на Бранд, но връзката на Пазителя с Култа на мечката поставяше под съмнение неговата лоялност. Възможно ли е Гродег да стои зад всичко това? Или може би някой гролим? Гарион си спомни графа на Ярвик, който беше подкупен от Ашарак и който вдигна въстание във Вал Алорн. Дали Олбан не беше попаднал под магията на кървавочервеното злато на Ангарак — като Ярвик? Но Рива беше остров, единственото място на света, където гролимите не биха стъпили някога. Гарион отхвърли възможността младежът да е подкупен. На първо място, това не беше типично за риванците. Второ, Олбан едва ли имаше някаква възможност да се свърже с гролим.

Разбира се, Лелдорин трябваше да остане настрана от това.

Младият астурианец с луда глава не беше способен на дискретност, която ситуацията изискваше. Лелдорин би протегнал ръка към меча си и всичко щеше да се провали…

Когато в късния следобед съвещанието за деня свърши, Гарион отиде да търси Олбан. Не взе стража със себе си, но носеше меча си.

Съвсем случайно в един мрачен коридор, не много по-различен от този, в който беше нападнат, младият крал срещна най-после сина на Бранд. Олбан вървеше в едната посока по коридора, а Гарион в противоположната. Лицето на Олбан пребледня леко, когато видя краля, който се приближаваше към него. Поклони се дълбоко, сякаш за да скрие лицето си. Гарион кимна — все едно възнамеряваше да продължи, без да го заговори, но след като двамата се разминаха, се обърна.

— Олбан! — каза той тихо.

Синът на Бранд се извърна, а по лицето му се четеше ужас.

— Забелязах, че ъгълът на пелерината ти е скъсан — каза Гарион с почти неутрален тон. — Това може да ти е от полза, когато я занесеш на поправка.

Извади парчето и го подаде на пребледнелия млад риванец. Олбан се вторачи в него с широко отворени очи.

— И като стана дума — продължи Гарион, — може да вземеш и това. Мисля, че си го изпуснал някъде.

Гарион бръкна отново под мантията си и извади камата със счупения връх.

Олбан започна да трепери силно и изведнъж падна на колене.

— Моля Ви, Ваше Величество! Позволете ми да се самоубия. Ако баща ми разбере какво съм направил, сърцето му ще се пръсне.

— Защо се опита да ме убиеш, Олбан? — попита Гарион.

— От любов към баща си — призна синът на Бранд и от очите му потекоха сълзи. — Той беше господар в Рива, докато не дойдохте вие. Вашето пристигане го опозори. Не можах да понеса това. Моля Ви, Ваше Величество, не ми налагайте смъртно наказание като обикновен престъпник. Дайте ми камата и ще я забия право в сърцето си. Спестете на баща ми това последно унижение.

— Не говори глупости — каза му Гарион — Стани! Изглеждаш глупаво така, коленичил на земята.

— Ваше Величество… — започна да протестира Олбан.

— Замълчи. — рече Гарион с раздразнение в гласа. — Остави ме да помисля за момент.

В замъгленото му съзнание започна да се оформя идея.

— Добре — каза той накрая. — Ето какво ще направим сега. Ще вземеш този нож и това парче вълнен плат, ще ги занесе до пристанището и ще ги хвърлиш в морето и ще продължиш живота си, сякаш това никога не се е случвало.

— Но, Ваше Величество…

— Не съм свършил. Нито ти, нито аз ще говорим някога за това отново. Не искам истерични публични признания и абсолютно ти забранявам да слагаш край на живота си! Разбра ли ме, Олбан?

Младият мъж кимна безмълвно.

— Твърде много се нуждая от помощта на баща ти, за да позволя това да излезе наяве или той да полудее от мъка. Вземи това и изчезвай от погледа ми!

Пъхна ножа и вълненото парче плат в ръцете на Олбан. Изведнъж се разгневи ужасно. Седмиците, през които се оглеждаше нервно, се оказаха абсолютно пропилени.

— И още нещо, Олбан — добави той, когато съсипаният млад риванец се обърна и се отправи към вратата. — Не хвърляй повече ножове по мен. Ако искаш да се биеш, уведоми ме. Ще отидем на някое усамотено място и ще се нарежем на парчета, ако това искаш.

Олбан избяга от стаята, като хлипаше.

— Много добре се справи, Белгарион — похвали го сухият глас.

— О, я млъквай!

Спа много леко тази нощ. Изпитваше леко съмнение за начина, по който постъпи с Олбан. Но като цяло беше доволен от решението, което беше взел.

Постъпката на Олбан не беше нищо повече от импулсивен опит да заличи това, което смяташе за унижение на баща си. Нямаше никакъв заговор. Възможно беше Олбан да се почувства обиден от великодушния жест на Гарион, но поне нямаше хвърля повече ками в гърба на своя крал. Това, което разстрои съня на Гарион по време на неспокойната нощ, беше мрачна преценка на Белгарат за войната, в която се впускаха. Заспа скоро, след като се съмна, и се събуди от ужасен кошмар, целият облян в студена пот. Видя се стар и изтощен, повел една окаяна малка армия от парцаливи посивели мъже в битка която не можеха да спечелят.

— Разбира се, има и алтернатива, в случай че си преодолял раздразнението си от това да слушаш какво ти говоря — каза гласът в ума му, когато Гарион се изправи стреснат в леглото си.

— Какво? — отвърна гласно Гарион. — А, това ли! Съжалявам, че ти отвърнах по този начин. Просто бях ядосан.

— В много неща ти приличаш на Белгарат, забележително много приличаш на него. Тази избухливост изглежда е наследствена.

— Предполагам, че е естествено — допусна Гарион. — Ти каза, че има и друга възможност. Друга възможност за какво?

— За тази война, от която имаш кошмари. Облечи се, искам да ти покажа нещо.

Гарион се измъкна от леглото и бързо навлече дрехите си.

— Къде отиваме? — попита той отново на глас.

— Не е далече.

Стаята, към която го насочи другото му чувство, беше пуста и като че ли не я използваха често. Книгите и свитъците на старите ръкописи, подредени на лавиците по стените, бяха покрити с прах, а ъглите бяха драпирани от паяжини. Свещта на Гарион хвърляше мержелеещи сенки, които сякаш танцуваха по стените.

— На най-горната лавица — каза му гласът. — Ръкописът, увит в жълт лен. Свали го!

Гарион се качи на един стол и свали ръкописа.

— Какво е това? — попита той.

— Кодексът на Мрин. Махни обвивката и започни да го развиваш. Ще ти кажа кога да спреш.

Отне му известно време, докато схване как да разгъва долната част на ръкописа с едната ръка, а с другата да навива горния край.

— Ето! — каза гласът. — Това е пасажът. Прочети го.

Гарион се опита да разчете думите. Ръкописът беше покрит с паяжини, пък и той не се справяше добре с четенето все още.

— Това няма никакъв смисъл — оплака се той.

— Мъжът, който го е написал, беше луд — извини се гласът. — Освен това беше малоумен. Но той беше единственият, когото можех да използвам. Опитай отново!

Гарион зачете на глас:

— Ще дойде момент, в които ще се наложи да се преодолее това, което трябва да стане, и това, което не трябва да стане. Ще се срещнат и в тази среща ще бъде решено всичко, което вече се е случило, и всичко, което ще се случи. Тогава детето на светлината и детето на мрака ще се срещнат лице в лице в разбития гроб, а звездите ще потръпнат от ужас и ще изгаснат.

Гарион четеше провлачено.

— Все още звучи безсмислено — отбеляза той.

— Малко е неясно — призна гласът. — Както ти казах, мъжът, който го написа, беше луд. Това са мои мисли, но той използва собствените си думи, за да ги изрази.

— Кое е детето на светлината? — попита Гарион.

— Ти, поне засега. Това се променя.

— Аз?

— Разбира се!

— Тогава кое е детето на мрака, с което трябва да се срещна?

— Торак.

— Торак?

— Мислех, че е очевидно. Веднъж ти казах за двете възможни съдби, които накрая се събират заедно. Ти и Торак — детето на светлината и детето на мрака — олицетворявате тези две съдби.

— Но Торак спи.

— Вече не. Когато за пръв път постави ръката си на кълбото, докосването обозначи неговото събуждане. Сега той е в полусънно състояние и ръката му търси опипом дръжката на Чрек-Гору, неговия черен меч.

На Гарион му стана студено.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че трябва да се бия с Торак? Сам?

— Това ще се случи, Белгарион. Самата вселена върви към това. Ако искаш, можеш да събереш армия, но твоята армия или тази на Торак няма да променят нищо. Както казва Кодексът, всичко ще бъде решено, когато двамата се срещнете накрая. Тогава ще бъдете лице в лице и сами. Това имах предвид, когато споменах за алтернатива.

— Опитваш се да ми кажеш, че трябва да тръгна да го търся сам и след като го открия, да се бия с него? — попита Гарион невярващо.

— Нещо такова.

— Няма да го направя.

— От теб зависи.

Гарион се замисли.

— Ако взема армия, ще предизвикам смъртта на много хора и в края на краищата това няма да има никакво значение.

— Никакво. Накрая ще бъдете двамата — ти, Торак, Чрек-Гору и Мечът на краля на Рива.

— Имам ли въобще някакъв избор?

— Никакъв.

— Сам ли трябва да отида? — попита Гарион печално.

— Не е казано точно така.

— Мога ли взема един-двама души с мен?

— Това е твое решение, Белгарион. Само не забравяй да си вземеш меча.

През останалата част от деня Гарион размишляваше върху това. Привечер изборът беше направен. Когато мракът се спусна над сивия град на Рива, той изпрати да повикат Белгарат и Силк. Знаеше, че магьосникът има проблеми, но нямаше друг, на когото можеше да разчита. Въпреки че силата му беше отслабена, мъдростта на Белгарат караше Гарион да потърси неговия съвет, преди да вземе решение. А Силк беше просто неизбежна необходимост. Гарион беше убеден, че собственият му увеличаващ се талант за магьосничество може да им помогне при всякакви затруднения, ако Белгарат не успее да помогне, а пък Силк вероятно ще намери начини да избегнат по-голямата част от сериозните сблъсъци. Гарион беше уверен, че тримата ще могат да се справят с всичко, което се появи, докато намерят Торак. Не искаше да мисли какво може да се случи след това.

Когато двамата пристигнаха, младият крал се взираше през прозореца с отнесен поглед.

— Викал си ни? — попита Силк.

— Трябва да пътувам — отговори Гарион с едва доловим глас.

— Какво те притеснява? — каза Белгарат. — Изглеждаш разстроен.

— Току-що открих какво се очаква от мен да направя, дядо.

— Кой ти каза?

— Той ми каза.

Белгарат сви устни:

— Може би е избързал. Аз бих изчакал още малко, но допускам, че той знае какво прави.

— За кого говорим? — попита Силк.

— Гарион има периодичен посетител — отговори старият мъж. — Твърде специален посетител.

— Това е извънредно неясен отговор, стари приятелю.

— Сигурен ли си, че искаш да знаеш?

— Да — отговори Силк. — Мисля, че искам. Предчувствам, че ще бъда замесен в това.

— Наясно ли си с Пророчеството?

— Естествено.

— Оказва се, че Пророчеството е нещо повече от едно становище за неизбежното бъдеще. Изглежда, че може да се намесва в събитията от време на време. Понякога то говори с Гарион.

Силк присви очи и се замисли върху това.

— Добре — каза той накрая.

— Не изглеждаш изненадан.

Дребният мъж с лице на мишка се усмихна.

— Белгарат, нищо вече не ме изненадва, когато става дума за това.

Белгарат се обърна отново към Гарион.

— Какво точно ти каза?

— Показа ми кодекса на Мрин. Чел ли си го някога?

— От край до край, отпред и отзад, дори от дясно на ляво няколко пъти. Коя част ти показа?

— Тази за срещата на детето на светлината с детето на мрака.

— Страхувах се, че ще е точно тази част — въздъхна Белгарат. — Обясни ли ти нещо?

Гарион кимна мълчаливо.

— Добре! — рече старият мъж с проницателен поглед. — Сега знаеш най-лошото. Какво смяташ да правиш?

— Той ми даде няколко възможности — поясни Гарион. — Мога да изчакам, докато съберем армия, после можем да тръгнем и да се бием с ангараките векове наред. Това е едната възможност, нали така?

Белгарат кимна.

— Естествено, войната ще вземе милиони човешки жертви за нищо. Така е, нали?

Старият мъж отново кимна. Гарион пое дълбок дъх.

— Или… — продължи той — мога да тръгна сам и да намеря Торак, където и да е той, и да се опитам да го убия.

Силк подсвирна и очите му се разшириха.

— Той каза, че не е задължително да тръгна сам — добави с надежда в гласа Гарион. — Попитах го за това.

— Благодаря — отвърна Белгарат сухо.

Силк се отпусна на близкия стол, като търкаше замислено острия си нос. Той се вгледа в Белгарат.

— Знаеш, че Поулгара ще ни одере сантиметър по сантиметър, ако го пуснем да тръгне сам, нали?

Белгарат изсумтя.

— Къде каза, че е Торак?

— В Ктхол Мишрак, в Малореа.

— Никога не съм бил там.

— Аз съм бил няколко пъти. Не е много привлекателно място.

— Може времето да го е подобрило.

— Това не е много сигурно.

Силк сви рамене.

— Може би трябва да отидем с него, за да му показваме пътя и други такива неща. И без това трябва да напусна Рива. Започнаха да се разчуват някои неприятни слухове за мен.

— Сега е най-подходящото време от годината за пътуване — отбеляза Белгарат, като погледна Гарион с лукав поглед.

Гарион се почувства по-добре. Разбра от закачливия им тон, че бяха решили вече. Нямаше да търси Торак сам. Това му бе достатъчно за момента, после щеше да има достатъчно време се притеснява за останалото.

— Добре — каза той. — Какво ще правим?

— Ще се измъкнем от Рива много тихо — отговори Белгарат. — Няма да спечелим нищо, ако се впуснем в дълга дискусия за това с леля ти Поул.

— Мъдростта на годините — съгласи се Силк. — Кога тръгваме? — Зорките му очи блестяха.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре — сви рамене Белгарат — Имате ли някакви планове за довечера?

— Нищо, което да не мога да отменя.

— Добре тогава. Ще изчакаме, докато всички си легнат, ще вземем оръжието на Гарион и ще тръгнем.

— По кой път ще поемем? — попита Гарион.

— Първо през Сендария — отговори Белгарат. — След това през Драсния до Гар ог Надрак. После на север от архипелага, който води до Малория. Дълъг е пътят до Ктхол Мишрак и до гроба едноокия бог.

— А после?

— После, Гарион, ще приключим с това веднъж завинаги.