Бурята на века

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

1 ЕКСТ. МАГАЗИНЪТ НА АНДЕРСЪН — СЛЕДОБЕД.

Интензивният снеговалеж продължава. Верандата е почти напълно погребана под една гигантска, подобна на пясъчна дюна пряспа, която стига чак до козирката ѝ. Пред магазина се вижда големият снегомобил, с който Майк и спътниците му са дошли тук. От него до вратата е прокопана тясна траншея — или по-скоро тунел — за да се осигури достъп до провизиите. Четиримата мъже — Майк Андерсън, Сони Бротиган, Хенри Брайт и Кърк Фрийман — влизат в магазина.

2 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА КАСИТЕ НА МАГАЗИНА — СЛЕДОБЕД.

Запъхтени, те влизат вътре и започват да изтръскват снега от себе си. Сони и Хенри носят лопати. Въпреки че е доста сумрачно, виждаме как дъхът им излиза на облачета пара.

СОНИ: Генераторът е сдал багажа. (Майк му кимва.) Кога според теб е станало?

МАЙК: Трудно е да се каже. Както гледам, не по-късно от днес сутринта. Вероятно натрупаният сняг е задръстил ауспуха.

Майк отива до касите, навежда се и започва да вади големи картонени кашони.

МАЙК: Сони, двамата с Хенри отидете за месо! Вземете от най-големите разфасовки говеждо, както и пуешко и пилешко. Най-добрите са в дъното на фризера.

ХЕНРИ: Ами ако са се развалили?

МАЙК: Шегуваш ли се? Бас държа, че даже не са започнали да се размразяват. Хайде, действайте. Сега рано се стъмва.

Сони и Хенри тръгват към хладилната витрина и намиращия се зад нея фризер. Кърк се приближава до касите и вдига един кашон.

МАЙК: Ние с теб ще вземем консерви ей от там. После ще се върнем за хляб, картофи и зеленчуци. А, и мляко! Децата ще имат нужда от мляко.

КЪРК: Ще им кажеш ли какво се получи от името на онзи? Когато разместихме кубчетата?

МАЙК: Какво ще спечелим от това?

КЪРК: Не знам. За бога, Майк, щом се сетя, тръпки ме побиват…

МАЙК: Мен също. Но засега ми се струва най-разумно да запазим тръпките за себе си. Трябва да изкараме поне още една нощ.

КЪРК: Но…

МАЙК: Хайде. Консервите ни чакат. Да ги натоварим.

Майк закрачва по алеята, където лежи преобърнатата маса. След миг колебание Кърк тръгва подире му.

3 ЕКСТ. КМЕТСТВОТО — СЛЕДОБЕД.

В началото не виждаме източника на звука, но на равни интервали проехтява пронизителният глас на автомобилен клаксон.

4 ЕКСТ. ПАРКИНГА — СЛЕДОБЕД.

После камерата ни показва страничния вход на сградата, недалеч от който е спрян служебният джип. Не е тръгнал за никъде — дори високопроходим офроудър с двойно предаване не може да се справи със сто и петдесет сантиметрова снежна покривка — но фаровете му светят. Един човек е седнал зад волана, а друг стои отвън до превозното средство. Хач е този, който е вътре, а до джипа стои Фърд Андрюс. Той е облечен с неизменната си парка с емблемата на доброволческата пожарна команда и се взира угрижено в снега. Стъклото на шофьорската врата е спуснато и в купето влиза сняг, но на никой от двамата не му пука за това.

Фърд слага дланите си като фуния пред устата си и вика с цяло гърло.

ФЪРД: Анджи Карвър! Били Тимънс!

ХАЧ: Нещо ново?

ФЪРД: Не. Щях да ти кажа, нали? Продължавай да натискаш клаксона.

Хач продължава да изпраща продължителни, регулярни сигнали. Фърд отново се взира в снега, след което се обръща и отваря вратата на джипа.

ФЪРД: Ела ти да гледаш, а аз ще надувам клаксона. Твоето зрение е по-остро.

Двамата си разменят местата.

ХАЧ (присвил очи срещу виелицата): Джордж Кърби! Джейни Кингсбъри! Къде сте, хора?

Междувременно Фърд натиска клаксона и тръбният му зов ехти на регулярни интервали.

5 ИНТ. ДЕТСКИЯТ КЪТ В СУТЕРЕНА НА КМЕТСТВОТО — СЛЕДОБЕД.

Звук: продължаваме да чуваме клаксона, но вече леко приглушено.

Децата са приключили с подреждането и сега не знаят с какво да се захванат. Отсъствието на Ралфи Андерсън не е направило впечатление на никого. Сандра вече е успокоила Кат и сега тя самата започва да нервничи. Кат го забелязва и я дарява с измъчена усмивка и потупване по ръката.

КАТ: Вече съм по-добре. Качвай се горе. Намери мъжа си и момчето си.

САНДРА: Но… децата…

Кат става и отива при малчуганите. Сандра я гледа с известно безпокойство. Все пак това е същата жена, която съвсем неотдавна преби до смърт своя приятел.

КАТ: Кой иска да играем на „Великанска стъпка“?

ХАЙДИ: Аз!

САЛИ ГОДСОУ: И аз!

Хлапетата започват да се подреждат в редица, обърнати с лице към нея. Само Бъстър Карвър се колебае.

БЪСТЪР: Къде е мама?

САНДРА: Искаш ли да се кача горе и да видя дали не е там? Или да потърся татко ти?

БЪСТЪР: Да, госпожо Бийлс.

ПИПА: И кажете на Дон да слезе долу! Той все забравя да казва „може ли“!

Децата се смеят. Бъстър също се засмива.

ФРАНК (хваща Бъстър за ръката): Хайде, ще играем заедно. Ще бъдем партньори.

БЪСТЪР (тръгва след него, но изведнъж се спира): Къде е Ралфи?

Всички започват да се оглеждат и осъзнават, че Ралфи не е сред тях. Кат се обръща към Сандра, повдигнала въпросително вежди.

САНДРА: Сигурно е тръгнал след Дони, за да види дали ще му дадат поничка и на него. Ще ги изпратя и двамата долу.

И тя поема нагоре по стълбите. Децата са доволни от това обяснение… но не и Пипа, която се оглежда намръщено.

ПИПА: Не е тръгнал след Дони Бийлс… Или поне аз не вярвам, че е тръгнал след него.

Влиза Ъптон Бел, ухилен като симпатичен идиот — какъвто си е.

САЛИ ГОДСОУ: Кой надува този клаксон, господин Бел?

ЪПТОН: Може би някой, който иска да примами снежните птици.

ФРАНК: Какви са тези снежни птици?

ЪПТОН: Не сте чували за снежните птици?

ДЕЦАТА (в хор): Не… не… Какви са тези снежни птици? Разкажете ни!

ЪПТОН: О, те са едни такива бели и грамадни като… като хладилници! А колко са вкусни… Ммм! Проблемът е, че летят само в най-лютите виелици. Защото им трябва много силен вятър, за да ги издигне във въздуха. За тях автомобилният клаксон е като кучешката свирка — веднага ги привлича. Пак обаче си е дяволски трудно да ги уловиш… Може ли да играя с вас?

ДЕЦАТА: Да! Да, може!

Пипа в търсила навсякъде Ралфи, но сега се присъединява към връстниците си. Появата на възрастен, който да играе с тях, я кара бързо да забрави за тревогата си.

КАТ: Застани в редицата, Ъптон Бел. Само не се прави на умник и не забравяй да казваш: „Може ли?“. Хайде, да започваме. Франк Брайт, направи две стъпки като хеликоптер.

Франк прави две крачки напред, като размахва ръце и бръмчи суета, правейки се на вертолет.

ДЕЦАТА: Забрави да кажеш „може ли“!

Франк се усмихва засрамено и се връща назад. Камерата се отдалечава от децата и ни показва вратата с надпис ЧИСТАЧ.

6 ИНТ. ГРАДСКАТА ЗАСЕДАТЕЛНА ЗАЛА — СЛЕДОБЕД.

Звук: приглушено „тръбене“ на автомобилен клаксон.

На преден план е Моли Андерсън — виждаме я да седи до Джак Карвър на една от дървените скамейки. Опитва се да успокои разстроения съпруг на Анджела. Зад тях, в дъното на залата, се намира бюфетът, към който непрекъснато прииждат хора, за да си вземат кафе и закуски. Някои хвърлят изпълнени със съчувствие погледи към Моли и Джак… но сред тях не са Роби Бийлс и синът му Дон. Двамата са изцяло погълнати от похапването на понички. Роби пие кафе, а Дон посръбва кока-кола.

ДЖАК: Трябва да я намеря, Моли!

Той се опитва да стане, но Моли го хваща за ръката, задържайки го на мястото му… поне за известно време.

МОЛИ: Знаеш какво е там навън, Джак.

ДЖАК: Може би сега се лута из виелицата и замръзва до смърт на петдесет метра оттук!

МОЛИ: Ако излезеш, и ти ще се загубиш. Ако наистина бе толкова наблизо, щеше да чуе клаксона и да тръгне по посока на звука. Както при гъста мъгла в морето, нали знаеш…

ДЖАК: Ще отида да сменя Фърд.

МОЛИ: Но Хач каза…

ДЖАК: Алтън Хачър не може да ми казва какво да правя. Жена ми е някъде там отвън.

Този път Моли е безсилна да го спре, ето защо се изправя заедно с него. През това време Сандра се качва по стълбите, оглежда се и вижда съпруга и сина си.

МОЛИ: Тогава отиди до джипа, но само до джипа, Джак! Не се отдалечавай и не тръгвай сам да я търсиш!

Обаче Джак не може да ѝ обещае подобно нещо. Дори не се опитва. Моли гледа тъжно подире му и накрая решава да го последва. Междувременно Сандра отново се оглежда. Още не е видяла Моли.

САНДРА (обръща се към Дон): Знаеш ли къде е Ралфи?

ДОН (дъвчейки поничката си): Откъде да знам?

САНДРА: Той не се ли качи заедно с теб?

Моли се приближава точно навреме, за да ги чуе, и — естествено — веднага да се разтревожи.

ДОН: Не, той остана при другите, за да подреждат. Тате, може ли още една поничка?

МОЛИ (обръща се към Сандра): Ралфи не е долу? Какво искаш да кажеш, че не е при другите деца?

САНДРА (иска ѝ се да потъне вдън земя): Не видях… Кат започна да плаче… Изтърва си чашата и я счупи…

МОЛИ: Трябваше да го наглеждаш!

Сандра потреперва. От десет години е женена за Роби и е свикнала да я обвиняват, когато нещо се обърка.

РОБИ (с типичната си арогантна надменност): На твое място не бих държал такъв тон на…

МОЛИ (изобщо не го забелязва): Трябваше да го наглеждаш! (И се втурва надолу по стълбите.) Ралфи! Ралфи!

7 ЕКСТ. МАГАЗИНЪТ НА АНДЕРСЪН — СЛЕДОБЕД.

Четиримата участници в продоволствената експедиция са се струпали около снегомобила и предават пълните кашони на Майк, който ги нарежда в товарния отсек. Когато и последният кашон вече е вътре, Майк надига глас, за да надмогне воя на вятъра.

МАЙК: Ще направим още един курс! Сони, двамата с Хенри вземете още хляб и кифлички! Съберете всичко от лавицата! Кърк, от тебе искам картофи — поне петдесет кила! Аз ще взема мляко! Хайде, тръгвайте! Искам да се върнем възможно най-скоро!

Те поемат в индийска нишка през тясната траншея в снега. Най-отпред вървят Сони и Хенри Брайт, отзад са Майк и Кърк. Сони и Хенри влизат в магазина. Майк тъкмо прекрачва прага, когато ненадейно се спира — толкова рязко, че Кърк се блъска в него.

КЪРК: Какво ти става, по дяволите?

Майк е спрял до манекена на верандата, върху който Хач редовно си е правил шеги за сметка на Роби Бийлс. Манекенът е почти затрупан от снега, но макар че лицето му е скрито под навалелия сняг и е облечен със същия дъждобран, става ясно, че това не е същата фигура.

Майк почиства замръзналия сняг от лицето му и ние виждаме, че това всъщност е Госпожа Кингсбъри. Замръзнала е като леден къс. Потресен, Кърк се взира в мъртвата, а Майк напипва в снега около шията на жертвата нов плакат… в който обаче няма нищо забавно. Той гласи: ДАЙТЕ МИ ТОВА, КОЕТО ИСКАМ, И ЩЕ ВИ ОСТАВЯ НА МИРА.

Двамата мъже се споглеждат ужасено.

8 ЕКСТ. КМЕТСТВОТО — СЛЕДОБЕД.

Приглушеното клаксониране продължава — продължителни сигнали на равни интервали.

МОЛИ (глас зад кадър): Ралфи! Ралфи!

9 ИНТ. ДЕТСКИЯТ КЪТ В СУТЕРЕНА НА КМЕТСТВОТО — СЛЕДОБЕД.

Звук: приглушено „тръбене“ на автомобилен клаксон.

Моли не е на себе си. Неистово търси Ралфи навсякъде… обаче не може да го открие. Кат и Ъптон Бел са се притиснали уплашено един към друг. Роби, Дон, Тес Марчънт и Тавия Годсоу стоят на стълбите. Сали Годсоу вижда леля си и се втурва към нея. Уплахата се предава и на децата и те се скупчват заедно.

ПИПА: Казах ви, че не е отишъл с Дон…

Всички възрастни прииждат към детския кът — някои от креслата пред безполезния вече телевизор, други — от спалното помещение. Сред тях е и сломената от мъка Урсула Годсоу.

УРСУЛА: Ох, мили боже, сега пък какво?

Моли не ѝ отговаря. Отива при Пипа, прикляква пред нея и нежно слага ръце на раменете ѝ. Взира се в изплашените ѝ очи.

МОЛИ: Пипа, къде беше Ралфи, когато го видя за последен път?

Пипа се замисля, след което посочва към участъка между стълбището и стената. Моли поглежда натам и забелязва вратата с надпис ЧИСТАЧ. Възцарява се пълна тишина, нарушавана единствено от ритмичния тръбен зов на клаксона. Моли се изправя и тръгва към тази врата, страхувайки се какво ли ще открие зад нея. Протяга се към дръжката, но не може да се застави да я докосне, а още по-малко пък — да я завърти.

МОЛИ: Ралфи? Ралфи, там ли си?

РАЛФИ (глас зад кадър): Мамо? Мамо, ти ли си?

О, господи, какво щастие! Моли има чувството, че от гърдите на всички в залата едновременно се е изтръгнала дълбока въздишка на облекчение. На предела на силите си — всичко това ѝ е дошло в повече — Моли се разплаква, отваря вратата…

…и вижда Ралфи. Той е весел, засмян и невредим; и изобщо не подозира що за суматоха се е вдигнала покрай отсъствието му. Когато майка му го притиска в обятията си, на лицето му се изписва недоумение. На фона на всеобщото вълнение едва ли забелязваме — но някои от нас може и да забележат — малката кожена кесийка с върви в горната си част, която Ралфи държи.

РАЛФИ: Какво има, мамо?

МОЛИ: Какво правиш тук? Ужасно ме изплаши!

РАЛФИ: Там беше онзи човек. Той искаше да ме види.

МОЛИ: Кой човек?

РАЛФИ: Този, когото татко арестува. Само че той въобще не е лош човек, мамо, защото…

Моли оставя Ралфи на земята и го избутва зад себе си с такава сила, че момчето за малко да падне. Ъптон го подхваща и го предава на Джонас Станхоуп и Анди Робишо, които са си пробили път през скупчените в полукръг любопитни зяпачи. Моли пристъпва в килера на чистача и вижда…

10 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА КИЛЕРА НА ЧИСТАЧА — ОТ ГЛЕДНАТА ТОЧКА НА МОЛИ.

Вътре е пълно с почистващи препарати, метли, мопове, гъби, резервни флуоресцентни лампи и прочее… но няма никого. Не се вижда и никакъв друг изход.

11 ИНТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА МОЛИ.

Тя се обръща към Ралфи… но изведнъж забелязва нещо. Връща се в килера.

12 ИНТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА КИЛЕРА НА ЧИСТАЧА — ОТ ГЛЕДНАТА ТОЧКА НА МОЛИ.

В далечния ъгъл се вижда някакъв зелен лист хартия. Рекламно обявление от магазина на Андерсън за намалените цени през тази седмица. Моли го взема и го обръща. От другата страна с печатни букви пише:

Анди Робишо също е влязъл в килера. Моли му подава зеления лист.

МОЛИ: Но какво иска, по дяволите?

13 ИНТ. ДЕТСКИЯТ КЪТ В СУТЕРЕНА НА КМЕТСТВОТО.

Моли отива при Ралфи, който се е събрал с другите деца. Те бързо се отдръпват от него, понеже си мислят, че майка му ще му се кара. Ралфи вдига очи към нея, стиска кожената кесийка и се надява, че конското ще му се размине.

МОЛИ: Къде отиде той, Ралфи? Къде отиде онзи човек?

Ралфи наднича покрай нея, загледан към килера.

РАЛФИ: Не знам. Сигурно е изчезнал, когато му обърнах гръб.

ДОН (провиква се от стълбището): Тъпак! Там няма врата, през която да излезе!

МОЛИ: Млъкни, Дон Бийлс.

Дон не е свикнал на подобно отношение от страна на Моли и се притиска към баща си. Роби отваря уста да смъмри Моли, но после решава, че моментът не е подходящ.

Моли прикляква пред сина си, както бе застанала и пред Пипа, и за пръв път забелязва какво държи той — изящно изработена кесийка от естествен велур.

МОЛИ: Какво е това, Ралфи?

РАЛФИ: Подарък. Той ми даде подарък. Затова си мисля, че не е лош човек като тези по телевизията. Те не дават подаръци на децата.

Моли гледа кожената кесийка, все едно е бомба, но си остава мила и спокойна. Няма друг избор. Ралфи не може да разбере какво толкова има, но вижда наобиколилите го лица и усеща атмосферата в помещението. Горкото хлапе е на път да се разплаче.

МОЛИ (взема кесийката): Какво е това? Може ли мама да погледне?

ДЖОАНА СТАНХОУП (на ръба на истерията): Не я отваряй! Не я отваряй, Моли, може да е бомба и да гръмне!

ДЖОНАС: Спокойно, Джо!

Твърде късно. Някои от децата — може би Хайди и Сали — започват да хлипат. Възрастните отстъпват крачка назад. Виждаме как хората инстинктивно се поддават на паниката и истерията. Но след всичко онова, което им се изсипа на главата, можем ли да ги упрекнем?

КАТ: Недей, Моли. Недей.

Моли разглежда кожената кесийка. Тя провисва надолу като голяма дъждовна капка под тежестта на онова, което се крие вътре в нея. Моли плахо докосва долната ѝ част.

РАЛФИ: Всичко е наред, мамо. Не се страхувай.

МОЛИ: Знаеш ли какво има вътре, Ралфи? Погледнал ли си?

РАЛФИ: Разбира се! Дори си поиграхме с господин Линож. Той каза, че са необикновени. Каза ми още, че ще трябва да ги споделя, защото не били само за мен. Били за всички. За всички на острова!

Моли взема кесийката. Когато започва да развързва вървите, които я пристягат, напред излиза човек, под чието червено спортно яке се вижда черна риза със свещеническа якичка. Това е Боб Ригинс, местният свещеник.

ПРЕПОДОБНИЯТ БОБ РИГИНС: На ваше място не бих го отворил, госпожо Андерсън. Особено като се има предвид кошмарът, който всички сънувахме снощи, и предполагаемата същност на този… този човек.

МОЛИ: Естествено, че не бихте го отворили, преподобни. Но понеже този човек вече на два пъти докопва сина ми с гнусните си ръце…

Тя отваря кесийката и надзърта вътре. Останалите я наблюдават със затаен дъх. Моли вижда една детска шапчица до себе си и изсипва в нея съдържанието на „подаръка“.

ФРАНК БРАЙТ (приближава се, за да погледне): Уха!

Във възклицанието му няма нищо изненадващо — това действително е подарък, който би се харесал на всяко дете. Камерата ни го показва по-отблизо. В шапката лежат десетина необикновено гладки и заоблени камъчета. Всичките са бели, с изключение на едно. То е черно и е осеяно с червени жилки, което няма как да не ни напомни за очите на Линож.

Моли вдига очи и среща погледа на Мелинда. Никоя от двете не знае какво би могъл да означава подобен „подарък“, но Мелинда придърпва Пипа по-близо до себе си. Така се чувства малко по-спокойна.

14 ЕКСТ. КРЪСТОВИЩЕТО НА ГЛАВНАТА УЛИЦА И АТЛАНТИК СТРИЙТ — СЛЕДОБЕД.

Бавно, борейки се за всеки метър, снегомобилът си пробива път през виелицата. Четиримата мъже в него нямат търпение да се върнат в кметството.

15 ИНТ. СНЕГОМОБИЛЪТ — СЛЕДОБЕД.

Майк, Сони, Хенри и Кърк са се скупчили в кабината, а провизиите са сложени в товарния отсек отзад. Лицата на всички са мрачни — все още са потресени от видяното. Пътуват мълчаливо, докато машината подскача сред преспите. Накрая безмълвието се нарушава от…

СОНИ: От всички — само старата госпожа К. Никой от другите. Според вас къде може да са? Говоря за Джордж… Анджи… и Бил Тимънс? (Никой не отговаря.) Как изобщо я е завлякъл дотам? (Никой не отговаря.) И къде е манекенът? Някой видя ли манекена? (Никакъв отговор.) Как ли я е завлякъл дотам в тази буря?

ХЕНРИ: Престани, Сони.

Сони замлъква, но само за секунда-две. После се обръща към Майк.

СОНИ: Защо ни се случва всичко това? Ти си църковен четец в методистката църква, все ти се намира по някой добър цитат от Светото писание… Сигурно имаш някаква идея за какъв дявол е всичко това!

Майк се замисля, докато управлява снегомобила по неравната бяла пустиня, в която се е превърнала главната улица.

МАЙК: Спомняте ли си историята за Йов от Библията? (Сони и другите кимат.) Е, има една част от нея, която така и не е влязла в Светото писание. Когато облогът за душата на Йов приключил и Бог победил, Йов паднал на колене и се обърнал към Господа: „Боже, защо ми причини това? През целия си живот аз Те почитах и Ти се молех, а Ти изтреби добитъка ми, порази посевите ми, погуби жена ми и децата ми и ми изпрати стотици ужасни болести… И всичко това само защото си сключил облог с Дявола? Добре, Господи… ала единственото, което искам да узная — единственото, което Твоят недостоен слуга би искал да узнае — е защо избра мен?“. Йов зачакал смирено и тъкмо се убедил, че Бог няма да му даде отговор, когато в небето затрещели гръмотевици, засвяткали светкавици и един гръмовен глас прогърмял: „Значи, искаш да знаеш защо, така ли, Йов? Ами защото в теб има нещо, което ужасно много ме дразни“.

Сони, Хенри и Кърк са се вторачили в Майк, без да знаят какво да кажат. Сони гледа като ударен от гръм.

МАЙК: Какво ще кажете? Това помогна ли ви? (Никакъв отговор от другите.) На мен също.

Далечен звук: ритмично надуване на автомобилен клаксон.

КЪРК: Все още ги търсят.

СОНИ (замислен за госпожа Кингсбъри): Желая им късмет!

16 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ГЛАВНАТА УЛИЦА И СНЕГОМОБИЛА — СЛЕДОБЕД.

С търпение и труд далеч се стига. Още не са стигнали до кметството, но както изглежда, съвсем скоро ще се доберат дотам.

17 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА СТРАНИЧНИЯ ВХОД НА КМЕТСТВОТО И СЛУЖЕБНИЯ ДЖИП, ПАРКИРАН НЕДАЛЕЧ ОТ ТАМ — СЛЕДОБЕД.

Сега Фърд седи на мястото до шофьора, а Хач изпраща продължителни, регулярни сигнали. Джак Карвър снове около джипа, трескаво обикаля в кръг, затъва в преспите, надига се и през цялото време се взира в бушуващата виелица.

ДЖАК: Анджи! Анджи, насам!

Вече е прегракнал, но продължава да крещи с цяло гърло. Накрая се приближава до отворения прозорец на шофьорската врата, превит надве, и диша тежко, жадно гълтайки ледения въздух. Лицето му е почервеняло и се е покрило с множество капчици пот, които вече се заскрежават в ъглите на устните му и по брадичката му.

ХАЧ: Джак, влез вътре да се стоплиш…

ДЖАК: Не! Тя е някъде там. Продължавай да натискаш клаксона.

18 ИНТ. КАМЕРАТА СЕ ФОКУСИРА ВЪРХУ ФЪРД, КОЙТО СЕДИ ДО ХАЧ.

Докато Хач говори с Джак, Фърд ненадейно изправя гръб, а очите му се разширяват. Не може да повярва, че това, което вижда, е истина.

ХАЧ: По-добре седни и си почини малко, преди да припаднеш.

ДЖАК (сопнато): Жена ми е някъде там и е жива — усещам го! Затова не спирай да надуваш клаксона!

ХАЧ: Джак, не мисля, че…

Фърд вдига треперещата си ръка. Все още не може да повярва на очите си.

ФЪРД: Хач! Джак! Вижте!

19 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЗАСНЕЖЕНАТА БЯЛА ПУСТОШ — ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА НА СЛУЖЕБНИЯ ДЖИП.

Сред ослепителната снежна слепота се вижда някакъв силует, който броди сред вилнеещата буря. Фигурата се клатушка и залита, но не спира да върви. Не е изключено да принадлежи на жена.

20 ЕКСТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА СЛУЖЕБНИЯ ДЖИП С ХАЧ, ДЖАК И ФЪРД.

ХАЧ: Боже мой! Боже мой, това някой от тях ли е?

ФЪРД: Не знам.

ДЖАК (изпълнен с надежда): Анджи!!!

Той се втурва с всички сили към неясната фигура. Пада, търкаля се по снега и отново се изправя на крака. Зад него Хач отваря шофьорската врата и излиза от джипа. Фърд е малко по-бавен, но следва примера му.

ХАЧ: Джак! Почакай! Това може да не е…

Никакъв резултат. Джак едва се вижда зад снежната завеса и все повече се приближава до загадъчния силует. Но вече виждаме, че фигурата действително е женска. Когато Джак я достига, жената рухва по очи в снега.

21 ЕКСТ. ДЖАК КАРВЪР

ДЖАК: Анджи! Скъпа!

Жената бавно, с усилие започва да се изправя на крака. Движи се с механичната целеустременост на играчка на пружина. Когато най-накрая се надига, виждаме, че това наистина е Анджела Карвър… но колко се е променила! Красивата майка на Бъстър е безвъзвратно изгубена в миналото. Нещастното, изгърбено същество пред нас изглежда не на двайсет и осем години, а най-малко на седемдесет. Очите ѝ се взират в снежната пелена, без изобщо да забелязват съпруга ѝ. Развяващите ѝ се коси са побелели… Покритото ѝ със сняг лице е бледо и набраздено от дълбоки бръчки.

ДЖАК (прегръща я): Анджи! Скъпа! О, Анджи, колко те търсехме само! Бъстър така се разтревожи за теб…

Докато говори, той обсипва лицето ѝ с целувки, докосва я и я гали с дълбока нежност — досущ като родител, който за малко да изгуби детето си. Невероятното облекчение, което Джак изпитва, измества всичко друго и в началото той не забелязва, че жена му не реагира нито на думите, нито на действията му. После обаче започва постепенно да го осъзнава.

ДЖАК: Анджи? Скъпа?

Той се отдръпва назад и за първи път я поглежда с незамъглен от емоциите поглед. Вижда изцъклената чернота в очите ѝ… Вижда и побелелите ѝ коси, които някога са били лъскавочерни… Реакцията му — изумление и ужас.

ДЖАК: Анджи, какво ти се е случило? Какво е станало?

Той поглежда към Хач, но Хач едва ли може да му помогне. Той също е зашеметен от промяната. Както и Фърд. Джак се обръща към съпругата си и слага ръце върху раменете ѝ.

ДЖАК: Какво се случи, Анджи? Какво ти е сторил? Къде те е водил? Знаеш ли къде са другите?

Внезапно зад снежната завеса изниква огромно жълто око най-мощният фар на снегомобила. Анджи го забелязва и докато Майк спира возилото, сякаш излиза от транса си. Погледът ѝ се заковава върху мъжа ѝ и се изпълва с неистов страх.

АНДЖИ: Трябва да му дадем това, което иска.

ДЖАК: Какво, скъпа? Не те чух…

ХАЧ (той я е чул идеално): Линож?

Вратите на снегомобила се отварят. Майк и спътниците му изскачат оттам и се втурват през снега към Хач, Фърд и семейство Карвър. Анджи въобще не ги забелязва. Цялото ѝ внимание е фокусирано върху Джак и с всяка следваща дума истерията ѝ нараства.

АНДЖИ: Да, Линож. Трябва да му дадем това, което иска. Изпрати ме обратно при вас, за да ви го кажа… Само заради това не ме остави да падна — за да ви разкажа. Нямаме друг избор, освен да му дадем онова, за което е дошъл. Разбирате ли? Трябва да му дадем това, което иска!

Майк я хваща за рамото и я обръща към себе си.

МАЙК: Какво точно иска той, Анджела? Каза ли ти?

Отначало тя не отговаря. Всички са се струпали около нея, обзети от напрегнато очакване.

АНДЖИ: Каза, че довечера щял да ни го съобщи. Тази вечер щяло да се проведе необикновено градско събрание и тогава той щял да ни каже защо е дошъл. Каза, че ако някои не се съгласят… ако не поискат да направят най-доброто за града… ще трябва да си припомнят съня от миналата нощ. Ще трябва да им се напомни за случилото се в Роаноук. Ще трябва да им се напомни за Кроатон, каквото и да е това.

МАЙК (по-скоро на себе си, отколкото на другите): Сигурно има предвид името си. Истинското си име.

АНДЖИ (отново се обръща към Джак): Заведи ме вътре, Джак. Замръзвам. И искам да видя Бъстър!

ДЖАК: Разбира се.

Той я прегръща през раменете и я повежда към кметството. Майк се приближава до Хач.

МАЙК: Някаква следа от Бил Тимънс или Джордж Кърби?

ХАЧ: Не. Нито пък за Джейни Кингсбъри.

МАЙК: Госпожа Кингсбъри е мъртва. (Обръща се към Сони.) Ще паркираш ли снегомобила?

Сони се качва в кабината и форсира двигателя. Майк и Хач се запътват към кметството. Майк разказва на Хач за Госпожа Кингсбъри.

22 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА КМЕТСТВОТО ОТ ПТИЧИ ПОГЛЕД — СЛЕДОБЕД.

От тази височина едва виждаме върволицата от хора, които бавно — подобно на мравки, излезли на лов из пустинята — пълзят към кметството. Управляваният от Сони Бротиган снегомобил се движи покрай тях. Този кадър се задържа в продължение на секунда-две, след което…

ФЕЙД-АУТ. ЗАТЪМНЕНИЕ. КРАЙ НА ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ.

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ

23 ЕКСТ. ГРАДСКИЯТ ПРИСТАН — КЪСЕН СЛЕДОБЕД.

Добре де… останките от градския пристан. Приливът отново се надига и върху брега се стоварват чудовищни вълни. Виждаме преобърнати лодки, изпотрошени кошове за омари, разнищени рибарски мрежи и множество купчини от отломки.

24 ЕКСТ. ВДАДЕНИЯТ В МОРЕТО НОС — КЪСЕН СЛЕДОБЕД.

Прибоят залива рухналия фар. Навсякъде летят пръски. Една голяма вълна изхвърля някакъв тъмен обект точно до едно от кръглите прозорчета на контролната зала.

25 ЕКСТ. НЯКОГАШНАТА АПАРАТНА НА СРУТЕНИЯ ФАР КЪСЕН СЛЕДОБЕД.

Тъмният обект се оказва трупът на стария Джордж Кърби. С мощен рев следващата вълна се стоварва върху брега и отнася мъртвеца обратно в океана.

26 ЕКСТ. ЦЕНТРАЛНАТА ЧАСТ НА ГРАДЧЕТО — КЪСЕН СЛЕДОБЕД.

Виелицата продължава да бушува. Сградите са затънали в чудовищни преспи, които стигат почти до средата на витрините им.

27 ИНТ. ДРОГЕРИЯТА — КЪСЕН СЛЕДОБЕД.

Всички витрини са изпотрошени, а зейналите отвори са затрупани от преспи, които се простират чак до средата на помещението.

28 ИНТ. ЖЕЛЕЗАРСКИЯТ МАГАЗИН — КЪСЕН СЛЕДОБЕД.

Както и в дрогерията, и тук снегът е покрил почти половината помещение. До касата се виждат косачки за ливада, които са затрупани чак до бензиновите резервоари. Рекламната табелка, закачена пред тях, едва се чете: РАЗПРОДАЖБА НА КОСАЧКИ! ПОДГОТВИ СЕ ЗА ЛЯТОТО ОЩЕ ОТ ЗИМАТА!

29 ИНТ. КОЗМЕТИЧНИЯТ САЛОН НА ОСТРОВ ЛИТЪЛ ТОЛ.

И тук е пълно със сняг. Големите сешоари са застинали като замръзнали марсианци. Върху огледалото пише:

30 ЕКСТ. КМЕТСТВОТО — КЪСЕН СЛЕДОБЕД.

Сградата едва се вижда — не само заради виелицата, но и заради настъпващата вечер.

31 ИНТ. ДЕТСКИЯТ КЪТ В СУТЕРЕНА НА КМЕТСТВОТО — КЪСЕН СЛЕДОБЕД.

Децата са насядали в кръг. В средата му е Кат Уидърс — тя им чете от книга, озаглавена „Малкото кученце“ (една от любимите детски книжки на Дани Торънс42).

КАТ: Тогава малкото кученце казало: „Знам къде ми е топката. Онова лошо момче я взе и я сложи в джоба си. Аз обаче ще го намеря, защото носът ми е…“

САЛИ ГОДСОУ (пее си): „Аз съм малко чайниче…“

КАТ: Сали, миличка, сега не бива да пееш. Нали е време за приказка!

На Кат внезапно ѝ прилошава, макар че не може да се сети защо тази безсмислена песничка я кара да се чувства така.

Обаче Сали не ѝ обръща внимание и продължава да пее. Ралфи също подхваща песничката. Малко по-късно и Хайди Сейнт-Пиер се включва. Към общия хор един по един се присъединяват Бъстър, Пипа, Франк Брайт и Хари Робишо. Накрая всички деца пеят — включително и Дон Бийлс.

ДЕЦАТА: … тумбесто и сладко…

Изведнъж малчуганите се изправят и започват да изобразяват дръжчици и чучурчета, докато пеят. Кат ги гледа с нарастващо безпокойство. Към нея се присъединяват Джоана Станхоуп, Моли и Мелинда Хачър.

МЕЛИНДА: Какво става тук, Кат?

КАТ: Нямам представа… Може би просто им се е приискало да пеят.

ДЕЦАТА: „… Имам си и дръжчица, и чучурче гладко. Изсвирвам като влакче, щом водата в мен заври, хвани ме ти тогава и от котлона ме махни… Аз съм малко чайниче…“

Това никак не се харесва на Моли. Вдясно от нея се вижда лавица с книги, до които е сложена кожената кесийка с гладките камъчета вътре. Тя хвърля бърз поглед към подаръка на Ралфи, след което се качва тихо по стълбите.

32 ИНТ. ГРАДСКАТА ЗАСЕДАТЕЛНА ЗАЛА — СЛЕДОБЕД.

Анджи Карвър е приседнала на една от предните скамейки. Загърната е в пухкав мек халат, а подгизналата ѝ коса е увита с кърпа. Джак седи до нея и ѝ държи чаша с димящ бульон, който поднася периодично към устните ѝ. Тя не може да се храни сама, защото ръцете ѝ неудържимо треперят.

Майк седи в края на подиума с лице към нея. Зад тях, на останалите скамейки са насядали и други бегълци от бурята. Хач се провира между тях и се разполага до Майк. Хач изглежда на ръба на изтощението.

ХАЧ (обхожда с поглед хората в залата): Искаш ли да ги изкарам навън?

МАЙК: Смяташ ли, че би могъл?

Той е съвсем прав и Хач го знае. В залата влиза Моли, приближава се до Майк и сяда до него на подиума. Личи си, че иска да му каже нещо, което не е за чужди уши… от които залата в момента изобилства.

МОЛИ (шепнешком): Децата се държат странно.

МАЙК (също шепне): В какъв смисъл?

МОЛИ: Пеят. Кат им четеше книжка, а те изведнъж станаха и започнаха да пеят. (Вижда недоумението на Майк.) Знам, че не звучи много…

МАЙК: Щом казваш, че е странно, значи, е странно. Веднага щом приключа тук, ще дойда да хвърля един поглед.

Той посочва с очи към Анджела. Анджи говори… но нито на Майк, нито на Джак, нито на някой конкретен човек от присъстващите в залата.

АНДЖИ: Вече знам колко лесно е да те… изтръгнат от света. Ще ми се да не го знаех… но го знам.

Джак отново поднася бульона към устата ѝ, но когато тя хваща чашата с ръце, те треперят толкова силно, че горещата течност се разлива и я опарва. Анджи извиква. Моли присяда до нея, изважда кърпичка и избърсва пръстите ѝ. Анджи я гледа с благодарност и хваща ръката ѝ. После я стиска силно в своята. В момента се нуждае от съчувствие, а не от почистване.

АНДЖИ: Просто си стоях там и гледах фара… И изведнъж… вече бях в неговата власт.

МОЛИ: Шшш! Успокой се, всичко свърши.

АНДЖИ: Имам чувството, че никога вече няма да се стопля. Изгорих си пръстите… виждаш колко са почервенели… но все още са ледени. Сякаш ме е превърнал в сняг.

МОЛИ: Майк иска да те разпита за някои неща, но по-добре да не е тук. Искаш ли да отидем някъде, където има по-малко хора?

Тя поглежда към Майк и той ѝ кимва. Междувременно Анджи полага всички усилия да се вземе в ръце.

АНДЖИ: Не… защото това засяга всички. Всички трябва да го чуят.

Едновременно изплашени и заинтригувани, островните жители се скупчват по-близо до Анджи, Майк и Моли.

ПРЕПОДОБНИЯТ БОБ РИГИНС: Какво точно ти се случи, Анджи Карвър?

По време на следващите събития камерата постепенно се приближава към Анджи, но в промеждутъците трябва да ни покаже възможно най-много лица на местни жители. На всяко е изписан ужас, страх и нарастваща вяра в думите на Анджи, колкото и странно да звучат. В пещерите няма атеисти и едва ли ще се намерят много скептици в разгара на Бурята на века, която пухти, духти и заплашва да срути сградата на кметството. Това е квазирелигиозно преживяване и към края му виждаме как във всички очи се чете една и съща завършена, кристализирала мисъл, която не се нуждае от словесно изражение: когато Линож се появи, те с радост ще му дадат онова, което иска. Каквото и да е то. „На драго сърце!“, както биха казали самите островни жители.

АНДЖИ: Стояхме пред кметството, гледахме как фарът се сгромолясва… и изведнъж аз полетях назад в снега. В началото си помислих, че навярно някой е решил да се пошегува с мен, обаче щом се обърнах и видях кой ме държи… това не беше човек. Беше облечен с човешки дрехи и имаше човешко лице, но на мястото на очите му се виждаше само чернота. Чернота, прорязана от алени отблясъци… които се гърчеха и виеха, досущ като огнени змии. После той ми се усмихна и щом видях зъбите му… припаднах. За първи път през живота си! Припаднах.

Тя отпива от бульона. В залата се е възцарила гробна тишина. Моли и Джак я прегръщат през рамо. Анджи все още държи ръката на Моли.

АНДЖИ: Когато дойдох на себе си, летях. Знам, че звучи налудничаво, но е самата истина. И аз, и Джордж Кърби… и двамата летяхме. Беше като в „Питър Пан“ — все едно аз бях Уенди, а старият Джордж — Джон. Онова… същество… ни държеше под мишница; мен с едната си ръка, Джордж — с другата. А точно пред нас, сякаш за да ни показва пътя или да ни държи във въздуха, се носеше един бастун. Черен бастун със сребърна вълча глава. Колкото и бързо да се движехме, бастунът винаги летеше пред нас.

Майк и Хач си разменят мрачни погледи.

АНДЖИ (продължава): Видяхме под нас острова… Бурята бе отминала, слънцето грееше, но навсякъде имаше ченгета със снегомобили. Ченгета от континента, от щатската полиция и даже горски пазачи… Както и репортери от местните станции и телевизионните мрежи. Всички те търсеха нас, но нас ни нямаше. Бяхме изчезнали по такъв начин, че никой не можеше да ни открие…

ОРВ БУЧЪР: Също като в съня ни…

АНДЖИ: Да, точно като онзи сън. После отново стана тъмно. Първо си помислих, че е паднала нощта, но не беше това. Бяха гъсти буреносни облаци. Те бяха черни и напълно закриваха слънцето. Отново започна да вали сняг и тогава разбрах какво всъщност става. Попитах го: „Вие ни показахте бъдещето, нали? Като последния призрак при господин Скрудж в «Коледна песен»?“. А онзи ми отговори: „Да, мадам, много сте съобразителна. Сега се дръжте по-здраво“. Започнахме да се изкачваме, снегът се сгъсти и старият Джордж взе да плаче и да говори, че не издържа повече, че артритът го убива и иска да слезе долу… макар че изобщо не беше студено. Или поне на мен не ми беше студено. Тогава онзи се засмя и отвърна, че няма проблеми, Джордж може веднага да слезе долу, стига да го иска, при това по най-бързия начин… защото всъщност му бил нужен само един от нас, който да се върне и да разкаже. Тогава тъкмо навлизахме в облаците…

ДЖОНАС СТАНХОУП: Сънувала си, Анджи! Това не може да е истина…

АНДЖИ: Уверявам те, че е истина. Усещах тези облаци, но не така, както очакваш от едни облаци, а по-скоро като влажен памук. Тогава Джордж разбра какво иска да направи онзи и закрещя, но съществото само разпери дясната си ръка — аз бях в лявата — и…

33 ЕКСТ. СТАРИЯТ ДЖОРДЖ КЪРБИ — НОЩ.

Той пада като камък надолу и се отдалечава все повече от камерата, като крещи и размахва ръце. Не след дълго изчезва сред мрака и виелицата.

34 ЕКСТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА И НАСЪБРАЛИТЕ СЕ ОСТРОВНИ ЖИТЕЛИ — КЪСЕН СЛЕДОБЕД.

ДЖАК: После какво стана, Анджи?

АНДЖИ: Онзи ми каза, че ще ме върне обратно. Обратно през времето и обратно през бурята. Щял да ми подари живота, за да ви кажа — на всички вас — че трябва да му дадем онова, което иска, когато дойде довечера.

РОБИ: Ако имаме нещо, което този Линож толкова иска, защо просто не си го вземе?

АНДЖИ: Мисля, че не може. Мисля, че трябва да му го дадем доброволно. (Пауза.) Каза ми, че щял да го поиска само веднъж. Попита ме дали си спомням за Роаноук и Кроатон и повтори, че щял да ни помоли само веднъж. И аз му казах: „Да, помня“. Защото, ако му бях казала, че не си спомням, или дори го бях помолила да ми обясни нещо, щеше да ме хвърли от високото като Джордж. Не се налагаше да ми го казва — и сама го знаех. Тогава спряхме да се издигаме. Описахме нещо като лупинг във въздуха, при което стомахът ми се качи в гърлото, сякаш се возех на въртележка в лунапарк… и навярно отново съм припаднала. Или онзи може би ми е сторил нещо. Не знам. После си спомням само как се лутах сред виелицата… сред снежната слепота… и затъвах в преспите. Това сякаш продължи цяла вечност, но по някое време чух някакъв звук… някакъв сигнал… и даже си помислих: „Значи, в крайна сметка фарът не е рухнал, след като чувам сирената му за мъгла!“. Тръгнах по посока на този звук… и видях някой да идва към мен през снега. Отначало си помислих, че е онзи — че се е върнал, за да ме отведе и отново да ме издигне във въздуха… Само че този път щеше да ме хвърли от високото… Опитах се да побягна… Обаче не беше той. Беше ти, Джак! Ти!

Тя отпуска глава на рамото му, опустошена от мъчителния спомен. Момент на безмълвие. После:

ДЖИЛ РОБИШО (надава пронизителен вик): Но защо нас? Защо е дошъл точно при нас?

Няколко момента на безмълвие. После:

ТАВИЯ ГОДСОУ: Може би защото знае, че умеем да пазим тайни.

35 ИНТ. ДЕТСКИЯТ КЪТ В СУТЕРЕНА НА КМЕТСТВОТО — КЪСЕН СЛЕДОБЕД.

ДЕЦА (пеят): „… Аз съм малко чайниче, тумбесто и сладко…“

Кат Уидърс все още седи в средата на кръга и продължава да държи книжката „Малкото кученце“. Виждаме, че ѝ призлява, но се мъчи да го скрие от децата. Мелинда и Джоана стоят на стълбите и ги наблюдават. Към тях се присъединява и Кърк Фрийман — още не е свалил дебелите си дрехи, с които е бил навън, защото бърза да даде на децата играчките и пъзелите, които двамата с Майк взеха от „Малкият народец“.

КАТ: Деца, ако искате да пеете, какво ще кажете да изпеете още нещо? Например „Лондонският мост“, „Фермерът от Дел“ или…

Няма смисъл. Изобщо нея чуват. Най-обикновени, нормални деца в доучилищна възраст… които изведнъж станаха плашещо различни.

ДЕЦА (пеят): „… имам си и дръжчица, и чучурче гладко. Изсвирвам като влакче, щом водата в мен заври, хвани…“

Те внезапно замлъкват след думата „хвани“ — всички едновременно и толкова рязко, сякаш устичките им са ножици, отрязващи кичур коса. Стоят в полукръг около Кат, взират се в нея и мълчат.

КЪРК: Деца, донесох ви тези игри чак от… Какво става тук?

36 ИНТ. КАМЕРАТА СЕ ФОКУСИРА ВЪРХУ КАТ И ДЕЦАТА — КЪСЕН СЛЕДОБЕД.

О, това си е страшничко. Кат трескаво мести погледа си от едно дете на друго, но в тези лица няма и следа от предишната детска одухотвореност и игривост. Това са лица на изпаднали в транс религиозни фанатици. На представители на мрачен култ. Очите им са като едни големи нули. Те просто си стоят там — неподвижни и безмълвни.

КАТ: Бъстър? (Никакъв отговор.) Хайди? (Никакъв отговор.) Пипа? (Никакъв отговор.) Ралфи? Ралфи, добре ли си? (Никакъв отговор.)

В кръга се втурва Мелинда Хачър, като едва не събаря Сали Годсоу и Хари Робишо. Тя прикляква пред Пипа и я хваща за раменете.

МЕЛИНДА: Пипа, какво става, миличка?

Кат се изтръгва от кръга. Не издържа повече.

37 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА СТЪЛБИЩЕТО — С КАТ, ДЖОАНА И КЪРК ФРИЙМАН.

КЪРК: Какво им има на децата?

КАТ (заплаква): Не знам… Но очите им… Господи, в очите им няма абсолютно нищо!

38 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА МЕЛИНДА И ПИПА В БЛИЗЪК ПЛАН.

Кат е права — очите на Пипа са плашещо безизразни и въпреки че майка ѝ я разтърсва все по-силно и по-силно — обзета от паника, не от гняв — това не води до никакъв резултат.

МЕЛИНДА: Пипа, събуди се! Събуди се!

Тя започва да разтрива дланите на дъщеря си, сякаш инстинктивно иска да я стопли. Безрезултатно. Мелинда трескаво се оглежда наоколо.

МЕЛИНДА: Всички вие, събудете се!

39 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА РАЛФИ В БЛИЗЪК ПЛАН.

Главата му се завърта леко настрани и животът се завръща в очите му. Ралфи се усмихва, сякаш я е чул и реагира на думите ѝ… само дето изобщо не гледа към Мелинда.

РАЛФИ: Вижте!

Той сочи към лавицата, където е кожената кесийка с гладките каменни топчета.

40 ИНТ. ДЕТСКИЯТ КЪТ В СУТЕРЕНА НА КМЕТСТВОТО — КЪСЕН СЛЕДОБЕД.

Всички поглеждат натам. Децата живват, също като Ралфи току-що. Но кое им действа толкова стимулиращо? Кесийката с камъчетата? Не, едва ли. Погледите им са вперени малко по-надолу… но там няма нищо.

ХАЙДИ (възторжено): Има глава на кученце! Сребърна кучешка муцунка! Колко сладко!

Изведнъж Кат с ужас проумява.

КАТ (обръща се към Кърк): Извикай Майк.

ДЖОАНА СТАНХОУП: Не разбирам какво…

КАТ: Веднага!

Кърк се обръща и се втурва да изпълни заръката ѝ, захвърляйки играчките и пъзелите на стълбите.

41 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ДОН БИЙЛС В БЛИЗЪК ПЛАН.

ДОН: Кучешка муцуна! Уха! Яко!

42 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЛАВИЦАТА С КОЖЕНАТА КЕСИЙКА ОТ ГЛЕДНАТА ТОЧКА НА ДОН.

От тавана виси бастунът на Линож. Но вместо озъбената вълча паст виждаме добродушна, дружелюбна муцуна на санбернар.

43 ИНТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА НАРЕДЕНИТЕ В КРЪГ ДЕЦА.

Мелинда все още стои приклекнала пред Пипа. Погледът на дъщеря ѝ обаче е зареян в някаква точка над главата на Мелинда, накъдето гледат и другите деца.

ПИПА: Кученце! Кученце!

Недоумяваща и уплашена, Мелинда се обръща. Там, накъдето гледа дъщеря ѝ, няма нищо.

44 ИНТ. ГРАДСКАТА ЗАСЕДАТЕЛНА ЗАЛА — КЪСЕН СЛЕДОБЕД.

Майк тъкмо се надига от мястото, където бе приседнал. Разговорът му с Анджела е приключил.

МАЙК (обръща се към Джак): Защо не я отведеш някъде да полегне и да си почине малко…

ДЖАК: Добра идея.

В този миг в залата нахълтва Кърк и започва да си пробива път през насъбралите се островни жители.

КЪРК: Майк! Майк, нещо става с децата!

Сред множеството се понася изплашен ропот. Някои родители обаче не се ограничават само с това и се устремяват към стълбите. Сред тях са Джил и Анди, Майк и Моли, Роби и Санди, Хенри и Карла Брайт, Хач и Урсула…

АНДЖИ (сякаш се пробужда): Бъстър? Нещо не е наред с Бъстър? Бъстър! Бъстър!

Тя скача и избива чашата с бульона от ръцете на Джак.

ДЖАК: Скъпа, почакай…

АНДЖИ (изобщо не го чува): Бъстър!

45 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА БЪСТЪР В БЛИЗЪК ПЛАН.

Той се отделя от кръга и се втурва към лавицата, откъдето виси бастунът. Докосва го… и ненадейно рухва на земята като прострелян.

46 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ДЕТСКИЯ КЪТ В СУТЕРЕНА НА КМЕТСТВОТО — КЪСЕН СЛЕДОБЕД.

Останалите деца хукват след него. Всички са радостни и засмени, сякаш са получили безплатни целодневни пропуски за „Дисниленд“. Те се протягат към нещо във въздуха… нещо, което само те виждат… и един след друг падат на земята, досущ като Бъстър.

КАТ: Не! Не им давайте да…

В горната част на стълбите се появяват групичка изплашени родители. Най-отпред са Джил и Анди.

РОБИ: Махнете се от пътя ми!

Той изблъсква Джил настрани — тя за малко да полети надолу по стълбите, ако Анди не бе успял да я подхване — и слиза тичешком в сутерена.

Кат не забелязва тази грозна сцена и се хвърля към децата. Хари Робишо докосва нещо невидимо във въздуха и също рухва на пода до другите. На мястото на наредените в кръг малчугани сега стоят само Ралфи Андерсън и Пипа. Ето че и Ралфи се устремява към невидимата притегателна сила, а Пипа се мята в хватката на майка си и се опитва да се отскубне. Кат успява да сграбчи Ралфи в последния момент, преди да е докоснал… преди да е докоснал онова, което вижда.

ПИПА: Пусни ме! Искам да видя кученцето! Искам да видя КУЧЕНЦЕТО!

47 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА КАТ И РАЛФИ В БЛИЗЪК ПЛАН.

Кат не вижда висящия бастун, но в този кадър ние го виждаме… Естествено, и Ралфи също го вижда. Той се протяга към него… почти го докосва… и Кат го издърпва назад.

КАТ: Какво има там, Ралфи?

РАЛФИ (борейки се неистово): Пусни ме! Пусни ме!

Той отново се протяга… Кат отново го дърпа назад… и в този миг върху нея като оръдейно гюле връхлита Роби Бийлс. Той е устремен към Дон, който лежи в купчината от преплетени ръце и крака със затворени очи и трохи от поничка, засъхнали по устата му. Кат залита настрани и изпуска Ралфи от хватката си.

РОБИ (прикляква пред сина си): Дони!

Ралфи е свободен. Никой не го държи. Той се хвърля напред и докосва невидимия бастун. Виждаме как на лицето му за един кратък миг се изписва дълбоко блаженство и щастие.

РАЛФИ (възкликва): Яко!

После забелва очи и се строполява на земята редом с другите хлапета.

48 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ПИПА И МЕЛИНДА В БЛИЗЪК ПЛАН.

Пипа е последното дете. Тя яростно се съпротивлява на майка си — дори разкъсва блузата ѝ в усилията си да се освободи — а погледът ѝ не се откъсва от някаква невидима точка, намираща се над проснатите на земята деца.

МЕЛИНДА: Пипа… Пипа, недей…

ПИПА: Пусни ме!

Хач вече е в подножието на стълбите и се втурва към жена си и дъщеря си.

ХАЧ: Пипа! Какво те прихва…

За един кратък миг Мелинда насочва част от вниманието си към съпруга си. Голяма грешка. Милото личице на Пипа се изкривява от невиждана злоба и ярост и тя забива нокти в бузата на майка си, оставяйки три кървави следи.

ПИПА: Пусни ме, КУЧКО!

Жегната не само от болката, но и от казаното от дъщеря ѝ, Мелинда разхлабва хватката си. Съвсем мъничко, но това е напълно достатъчно. Пипа се изтръгва от нея и тича към лавицата.

ХАЧ: Миличка, недей!

Той се хвърля подире ѝ.

49 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ПИПА В БЛИЗЪК ПЛАН.

Хач изгубва надпреварата. Пипа докосва невидимия бастун миг преди баща ѝ да успее да я хване през кръста. На лицето ѝ се изписва същото изражение на блаженство и щастие, което видяхме при Ралфи, и тя рухва на земята при останалите.

ХАЧ: Не! Не! НЕ!

Той вдига момиченцето си на ръце и поглежда към точката, която Пипа е докоснала с ръка, но не вижда нищо освен въздух. После бавно се обръща, изумен и недоумяващ.

50 ИНТ. СУТЕРЕНЪТ НА КМЕТСТВОТО — КЪСЕН СЛЕДОБЕД.

В сутерена цари пълен пандемониум (какъвто и очакваме от нашия безстрашен режисьор). Островните жители не спират да прииждат по стълбите и да се струпват в детския кът. Доминиращите емоции са недоумение и ужас.

Роби разтърсва Дони, опитвайки се да го събуди. Хач стои прав с Пипа на ръце и ридае. Майк си пробива път през стълпилото се множество и се взира в купчината от детски тела. Не може да повярва на очите си.

ДЕЛА БИЗОНЕТ: Всички са мъртви! Той ги е убил!

УРСУЛА: Не! Моля те, Господи, само това не! Не и Сали! Не и моята Сали!

Тя се провира през тълпата, като изблъсква хората и дори събаря двама-трима души. Обезумяла е от ужас и мъка… нали си спомняте, че едва вчера изгуби и съпруга си?

Надолу по стълбите, подобно на някоя хала, се носи Анди Робишо и влачи подире си Джил. Той изблъсква от пътя си стария Бърт Соумс. Бърт изгубва равновесие, залита и пада върху стъпалата. Чува се изхрущяване — ръката на Бърт се счупва. Той вие от болка.

БЕТИ СОУМС (изпищява): Ще го стъпчете! Престанете! Ще го убиете!

Анди и Джил сякаш не я чуват. Изобщо не ги е грижа за съдбата на стария Бърт Соумс; в момента мислят единствено за Хари, който лежи там долу с останалите деца.

Междувременно истеричният вик на Дела е подет и от другите. Той се предава от човек на човек като опасен вирус — те са мъртви, всички са мъртви, Линож ги е убил.

51 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА МАЙК, МОЛИ И РАЛФИ.

Разплаканата Моли се приближава до Майк, който току-що е надигнал Ралфи в седнало положение и тъкмо долепя ухо до гърдите на момченцето.

МОЛИ: Той мър…

Майк хваща дланта ѝ и я поставя пред лицето на Ралфи. Моли усеща дишането на детето. На лицето ѝ се изписва дълбоко облекчение и раменете ѝ се отпускат.

МОЛИ: Слава богу. Или е заспал, или…

МАЙК: Не знам.

Той вдига Ралфи на ръце и се изправя.

52 ИНТ. КАМЕРАТА СЕ ФОКУСИРА ВЪРХУ ДЕТСКИЯ КЪТ В СУТЕРЕНА НА КМЕТСТВОТО И СТЪЛБИЩЕТО.

Роби също е вдигнал Дон на ръце и в момента тича към стълбите, а зад него се носи недоумяващата му, ужасена съпруга. На пътя му обаче се изпречват съпрузите Соумс — Бети тъкмо помага на Бърт да се изправи. Там са още Джони Хариман, Сони Бротиган и Ъптон Бел, но нещастните родители на покойния Били са първото препятствие пред Роби.

РОБИ (без никакви дипломатичност и уважение): Разкарайте се от пътя ми!

Той блъска Бърт, при което счупената му ръка се удря в парапета. Възрастният мъж отново надава силен вик. Бети го подхваща. Възмутен, Джони Хариман препречва пътя на Роби.

ДЖОНИ ХАРИМАН: Ей, ей! Как може да блъскаш така старите хора? Закъде си се разбързал?

РОБИ: Пусни ме да мина! Трябва ми лекар…

СОНИ: Желая ти късмет, Роби Бийлс — най-близкият доктор е от другата страна на пролива в Мачаяс, а вятърът е ураганен.

Роби го гледа с облещени очи, в които постепенно започва да се появява проблясък на здрав разум. Естествено, Сони е прав. Сандра настига Роби и нежно отмята един кичур от челото на Дон. Бети Соумс е прегърнала стенещия си мъж и ги наблюдава с нескрито възмущение.

53 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ДЕТСКИЯ КЪТ В СУТЕРЕНА НА КМЕТСТВОТО — С МАЙК, МОЛИ И РАЛФИ.

Майк вижда паниката сред родителите, което никак не е хубаво… и паниката сред островните жители въобще, което е нещо още по-лошо. Поема си дълбоко дъх и надава мощен вик, мобилизирайки цялата сила на дробовете си.

МАЙК: Всички… веднага… да млъкнат!

Призивът му действа върху най-близко стоящите до него хора и те се успокояват… Това постепенно се предава и на останалите, които притихват и се обръщат с лице към Майк. Само Роби Бийлс не се обръща към него, но поведението му едва ли ни изненадва.

РОБИ: Къде е Фърд? Той изкара курс по първа помощ… Фърд Андрюс, къде си, по дяволите?

ФЪРД (обажда се някъде от вътрешността на тълпата): Тук съм…

Виждаме го как се провира през множеството.

РОБИ: Довлечи си задника тук! Хора, направете му път! Момчето ми…

ХАЧ: Достатъчно! Млъквай, Роби!

РОБИ: Не ми казвай да млъквам, тлъстако! Не си ти тоя, дето командва тук!

Двамата мъже стоят един срещу друг, всеки с изпаднало в несвяст дете на ръце — и са готови да се хвърлят един срещу друг.

МАЙК: Млъквайте! И двамата! Роби, не мисля, че Дон е в непосредствена опасност. Нито пък Пипа или Ралфи, или който и да е от тях.

Урсула през цялото това време е стояла приведена над Сали. Сега Моли ѝ шепне нещо в ухото и Урсула се изправя.

МЕРИ ХОУПУЕЛ: Значи… не са мъртви, така ли?

Вече всички островни жители са се успокоили и лицата им са озарени от пламъка на надеждата. Анди притиска сина си Хари в обятията си, а до него стои Джил. Недалече от тях Джак люлее Бъстър, а изтерзаната, побеляла Анджи обсипва лицето на момченцето с целувки и шепне нежно в ухото му.

АНДИ: Мисля, че… спи.

УРСУЛА: Това не е сън. Ако бяха заспали, щяхме да можем да ги събудим.

ФЪРД (вече е успял да се провре сред хората): Тогава какво всъщност става?

МАЙК: Нямам никаква представа.

Той свежда поглед към безметежното лице на Ралфи, сякаш се опитва да разчете какво се случва по затворените очи на сина си. Камерата проследява погледа му към лицето на Ралфи — от среден план към близък план и от близък план към екстремно близък план.

ТОЗИ КАДЪР БАВНО ПРЕЛИВА В:

54 ЕКСТ. СИНЬО НЕБЕ, БЕЛИ ОБЛАЦИ — ДЕН.

Небето над острова е лазурносиньо — такова, каквото можем да видим само от самолет. Намираме се на шест хиляди и петстотин метра над земята. На около триста метра под нас се шири пухкав килим от облаци; виждат се белите им нишки, които се губят в синевата. Да, тук всичко е покой и слънчева светлина. А някъде долу, далече под нас, Бурята на века продължава да бушува.

Под килима от облаци се забелязва някакъв смътен силует, наподобяващ латинската буква „V“. Сякаш наблюдаваме подводница, пореща водата под повърхността на океана, или самолет, изтръгващ се от кордона на гъстите облаци. И като се има предвид гледната ни точка, навярно бихте заложили на самолета… но ще сгрешите.

V-образната форма се надига над облаците. Тогава виждаме, че на острието на клина се намира Линож, който носи обичайната си шапка, полушуба, сини дънки и жълти ръкавици. Пред него като пътеводна звезда се носи бастунът. Линож е разперил ръцете си леко встрани от тялото. Пипа Хачър се държи за едната, а Ралфи Андерсън — за другата. За техните ръце съответно се държат Хайди и Бъстър; по-нататък по веригата са Сали и Дон, а накрая — Хари и малкият Франк Брайт. Вятърът развява косите им и ги отмята от челата. Дрехите им плющят във въздуха. Всички деца изглеждат неимоверно, невероятно щастливи.

ЛИНОЖ (обръща глава назад): Забавлявате ли се, деца?

ДЕЦАТА (едно през друго): Да… Аха… Яко… Супер е!

55 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЛИНОЖ В БЛИЗЪК ПЛАН.

Очите му са черни, нашарени от завихрящи се алени нишки. Когато се усмихва, отново зърваме дългите му остри зъби. Сянката на бастуна пада върху лицето му и прилича на грозен белег. Децата си мислят, че летят с приказен свой приятел; ние обаче знаем истината — те са в ноктите на страшно чудовище.

ЗАТЪМНЕНИЕ. КРАЙ НА ВТОРО ДЕЙСТВИЕ.

ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ

56 ЕКСТ. КМЕТСТВОТО — НОЩ.

Сградата на кметството едва се вижда сред виелицата. Само в няколко прозореца все още блещукат храбри светлинки.

57 ЕКСТ. НАВЕСЪТ НА ГЕНЕРАТОРА ЗАД СГРАДАТА НА КМЕТСТВОТО — НОЩ.

Навесът е почти погребан под снега, но ръмженето на двигателя не може да се сбърка с нищо. Тогава генераторът се закашля… дави се…

58 ЕКСТ. КМЕТСТВОТО — НОЩ.

Мъждукащите светлинки в прозорците на кметството примигват. Гаснат и отново светват.

59 ИНТ. КУХНЯТА НА КМЕТСТВОТО — НОЩ.

Тес Марчънт, Тавия Годсоу и Джена Фрийман изваждат кутии със свещи от килера и ги слагат на кухненския плот. Лампите над главите им продължават да мигат. Тавия и Джена поглеждат плахо нагоре.

ТАВИЯ ГОДСОУ (обръща се притеснено към Тес): Как мислиш, ще спре ли генераторът?

ТЕС: Най-вероятно… Цяло чудо си е, че изобщо издържа толкова време. Сигурно досега вятърът е продухвал ауспуха му, но след като се промени, не знам… Но това може и да е добър знак. Току-виж бурята започнала да утихва…

Тя подава няколко кутии със свещи на Джена, после дава няколко и на Тавия. Останалите взема сама.

ДЖЕНА: Към заседателната зала, нали?

ТЕС: Да. Майк иска да подготвим първо нея. Там има аварийно осветление, но няма да е достатъчно. Хайде, дами, да свършим, каквото можем, докато още има ток.

60 ИНТ. КОРИДОРЪТ, ВОДЕЩ КЪМ ПРИЕМНАТА НА КМЕТСТВОТО.

В края на коридора се намира остъкленият кабинет на Урсула Годсоу и водещото към сутерена стълбище. Вдясно е градската заседателна зала, която се вижда през големите прозорци, разположени по протежението на коридора. Зад тях забелязваме около сто и двайсет островни жители, част от които се тълпят пред бюфета (където положението с провизиите не е съвсем розово), а останалите са приседнали на дървените скамейки и разговарят помежду си, докато пият кафе.

От двете страни на коридора са наредени столове — в по-спокойни, не толкова „бурни“ времена хората са чакали на тях реда си за официалните кабинети — да регистрират автомобил, куче или лодка; да платят данък недвижими имоти; да проверят името си в избирателните списъци или да подновят разрешителното си за търговски улов на риба и омари. В момента на тях са се разположили още двайсетина островни жители, някои от които си бъбрят тихичко, а другите спят. Единственото, което чакат сега, е краят на бурята.

Тес, Тавия и Джена минават с бързи крачки по коридора, понесли своите трофеи — кутиите със свещи. Пред тях виждаме как Хач излиза от кабинета на Урсула.

ХАЧ: Току-що хванах малко от бюлетина на Националната метеорологична служба. Казаха, че тази нощ може би ще видим луната.

ТАВИЯ ГОДСОУ: Това е чудесно!

Повечето от насядалите в коридора — досущ като пациенти пред лекарски кабинет — явно са на същото мнение, защото започват да ръкопляскат, събуждайки задрямалите. Те се оглеждат объркано и питат какво е станало.

ТАВИЯ: Знаеш ли къде е Урсула?

ХАЧ: В сутерена, при Сали и останалите. Когато я видях за последен път, спеше. (Пауза.) Но не като децата… Нали разбираш?

ТАВИЯ: Да… Сигурна съм, че децата ще се оправят. Когато се събудят, всичко ще бъде наред.

ХАЧ: Надявам се да си права, Тавия Годсоу. Моля се да си права.

Той тръгва надолу по стълбите. Трите жени го гледат с дълбоко съчувствие, след което продължават по пътя си. Тъкмо ще влязат в заседателната зала, когато Джоана Станхоуп се задава насреща им.

ДЖОАНА СТАНХОУП: Да ви помогна с нещо?

ТАВИЯ: Слез долу и вземи останалите свещи от кухнята. Боя се, че генераторът съвсем скоро ще издъхне.

Тавия, Тес и Джена влизат в заседателната зала. Джоана (която се е възстановила рекордно бързо от шока след смъртта на свекървата ѝ) се спуска по стълбите.

Лампите примигват, изгасват и отново се включват. Островните жители, седящи на столовете в коридора, хвърлят нервни погледи нагоре и тихо мърморят.

61 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА КРЕВАТЧЕТАТА В ДЕТСКИЯ КЪТ В СУТЕРЕНА НА КМЕТСТВОТО — НОЩ.

Помещението прилича не толкова на детска спалня, колкото на реанимация в болница. Имаме чувството, че наблюдаваме последиците от ужасна трагедия, сякаш всички тези деца са станали жертва на стрелба в някое училище.

Урсула е придърпала леглото си до креватчето на Сали и спи, хванала ръката на дъщеря си в своята. Майк и Моли са до Ралфи, а Мелинда е до Пипа и нежно отмята косите от челото на дъщеря си. Джил и Анди Робишо са до Хари, Джак и Анджела Карвър са до Бъстър, Хенри и Карла Брайт са до Франк. Линда Сейнт-Пиер е до Хайди; недалече от нея, също самичка, седи Сандра Бийлс. Тя любящо изтрива трохите от устните на Дон с влажна кърпичка. Децата са тъй сладки в дълбокия си сън, че приличат на малки ангелчета. Дори Дон.

В ъгъла е приседнал Преподобният Боб Ригинс, който отправя горещи молитви към Бога, без да пречи на никого.

Хач отмята импровизираната завеска, спира и гледа как лампите примигват. Осветлението изгасва… и после пак светва. Хач се връща при децата и родителите.

ХАЧ (обръща се към Мелинда): Някаква промяна? (Тя поклаща глава.) Каквато и да е промяна в някой от тях?

МЕЛИНДА (с тих и отчаян глас): Не.

МОЛИ: Поне дишането им е нормално, рефлексите им са нормални и зениците им реагират на светлина. Това не е малко.

Хач присяда до Мелинда и се взира в лицето на Пипа. Той вижда как зениците под клепачите ѝ потрепват и се движат.

ХАЧ: Сънува.

МАЙК: Всички сънуват.

Майк и Хач се споглеждат, след което Хач се обръща към Сандра.

ХАЧ: Къде е Роби, Сандра?

САНДРА: Не знам.

„И не искам да знам “, се долавя в тона ѝ. Тя отново изтрива устата на Дон, макар че там вече няма трохи — просто го гали, давайки израз на цялата си майчина любов.

62 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА СКАМЕЙКИТЕ НА ЗАСЕДАТЕЛНАТА ЗАЛА, С РОБИ БИЙЛС — НОЩ.

Роби седи сам на една скамейка — може и да е законно избраният кмет на Литъл Тол, но съгражданите му не изгарят от желание да общуват с него. Зад гърба му се виждат хора, които разговарят оживено помежду си. Други помагат на Тавия, Тес и Джена да наредят свещите в декоративните свещници по стените. Роби пъха ръка в десния джоб на якето си и изважда револвера, който вече видяхме в Първата част. Слага го в скута си и замислено го гледа.

Лампите на тавана помръкват. В същия миг, макар и малко неуверено, се включва аварийното осветление по стените. Хората притеснено поглеждат нагоре. Трите жени започват да нареждат свещите още по-бързо; към тях прииждат още местни жители, желаещи да им помогнат.

Роби обаче не е сред тях. Нито е в настроение да помага, нито го е грижа за неизбежното прекъсване на електрозахранването. В момента е потънал в света на собствените си мисли, където само отмъщението има значение. Той съзерцава още малко револвера си, след което го прибира обратно в джоба си, за да му е подръка. Продължава да си седи, зареял поглед в пространството. Озлобен и отмъстителен, кметът на Литъл Тол очаква появата на Линож.

63 ИНТ. КУХНЯТА НА КМЕТСТВОТО.

Джоана Станхоуп влиза в кухнята и угрижено гледа примигващите лампи.

64 ЕКСТ. НАВЕСЪТ НА ГЕНЕРАТОРА — НОЩ.

Двигателят се закашля… задавя се… и този път не успява да се върне към нормалния си ход на работа. Замлъква с хрип и навън остава да ехти само воят на вятъра.

65 ИНТ. КРЕВАТЧЕТАТА В ДЕТСКИЯ КЪТ В СУТЕРЕНА — НОЩ.

В тази част от детския кът, където спят децата, лампите угасват. След миг-два на пълна тъмнина се задейства мъждукащото аварийно осветление в най-горната част на стената, почти до самия таван.

МАЙК (обръща се към Хач): Ще ми помогнеш ли да донесем малко свещи?

ХАЧ: Скъпа?

МЕЛИНДА: Отивай.

Майк и Хач стават и тръгват към изхода.

66 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ТЕЛЕВИЗОРА И ЗОНАТА ЗА ОТДИХ В СУТЕРЕНА — НОЩ.

Майк и Хач отмятат завеската и се насочват към стълбите.

ХАЧ: По радиото казаха, че след полунощ бурята ще започне да утихва. Ако Линож е замислил нещо…

МАЙК: Може да си сигурен в това.

67 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА КУХНЯТА НА КМЕТСТВОТО, С ДЖОАНА — НОЩ.

В кухнята е много тъмно — там има само две аварийни лампи, захранвани от акумулатори, като едната не свети, а другата излъчва съвсем слабо жълтеникаво сияние. Когато Джоана прекосява помещението, помръква съвсем.

Джоана, която се е превърнала в сянка сред другите сенки, търси опипом пътя си в мрака. Бедрото ѝ се удря в нещо и тя изохква, но по-скоро от нетърпение, отколкото от болка. Най-накрая достига до плота и изважда една свещ от кутията. На горната полица лежат кутии с кибрит и множество свещници. Джоана напипва един от кибритите, драсва клечката и запалва свещта. Когато пламъчето се стабилизира, тя грабва най-близкия свещник и забива свещта върху иглата на поставката му.

Джоана взема останалите свещи, пъха кутиите под мишница и се обръща. Сега обаче върху масата, която жените са прибрали и почистили още преди няколко часа, се вижда нещо. Нещо продълговато и тънко. Бастунът на Линож.

Джоана ахва, отново се обръща и… се озовава точно пред Линож, чието усмихнато лице се озарява от трептящото пламъче на свещта. Прилича на лице на зъл дух. Джоана отново ахва и всички свещи — в това число и запалената — изпадат от ръцете ѝ. Естествено, запалената мигом угасва и ни потапя в непрогледен мрак.

ЛИНОЖ: Здравей, Джоана Станхоуп. Доволна си, че дъртата вещица е мъртва, нали? Направих ти услуга, о, да! Ти запази лицето си безизразно, ала вътрешно танцуваше от радост. Не бързай да отричаш, защото го зная; мога да го подуша като парфюм.

Джоана започва да крещи. Миг по-късно обаче ръцете ѝ се стрелват към устата ѝ и я запушват. Над дланите ѝ виждаме очите ѝ — изпъкнали и разширени от ужас — и разбираме, че тя не е замлъкнала по своя воля…

ЛИНОЖ (с благ и нежен глас): Шшш… Шшш…

68 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА КОРИДОРА НА КМЕТСТВОТО — С МАЙК И ХАЧ.

И тук е сумрачно, защото светлината се осигурява единствено от две-три аварийни лампи, чието напрежение явно е недостатъчно, плюс няколко свещи и фенерчета… Някои от хората, насядали по столовете, си светят със запалките си. През прозорците на коридора виждаме как жените запалват свещите в заседателната зала.

СТАН ХОУПУЕЛ: Какво му стана на генератора, Майк?

ПЪРВИ ОСТРОВЕН ЖИТЕЛ: Сега до края на бурята ли няма да имаме ток?

ВТОРИ ОСТРОВЕН ЖИТЕЛ: И как ще се топлим сега? Изхвърлиха старата дървена печка преди цели три години! Още тогава им казвах, че не бива, че току-виж сме опрели до нея в сезона на виелиците, ама като не искат да слушат старите хора…

МАЙК (без да се спира): Не се тревожете, няма да имаме никакви проблеми с отоплението и осветлението. Освен това най-лошото вече мина, защото бурята ще утихне след полунощ… Нали така, Хач?

ХАЧ: Точно така. Казаха го по радиото.

Преподобният Боб Ригинс е тръгнал след Майк и Хач още в сутерена, но на стълбите е изостанал назад (човекът си има проблеми с килограмите). Сега най-сетне ги настига.

ПРЕПОДОБНИЯТ БОБ РИГИНС: Майкъл, не за отоплението и осветлението се тревожат тези хора и ти много добре го знаеш.

Майк спира и се обръща. Шепотът в коридора внезапно утихва. Ригинс е бръкнал дълбоко в раната — той говори от името на всички, изричайки гласно онова, което другите не смеят… и Майк ясно го съзнава.

ПРЕПОДОБНИЯТ БОБ РИГИНС: Когато онзи дойде, Майкъл, ще трябва да му дадем това, което иска. Отправих много молитви и такива са указанията на Господа, Отеца наш…

МАЙК: Първо ще го изслушаме и после ще решим… Става ли?

Сред хората в коридора се разнася неодобрителен ропот.

ОРВ БУЧЪР: Как можеш да говориш така, когато детето ти…

МАЙК: Защото не вярвам в празните чекове.

Той се обръща.

ПРЕПОДОБНИЯТ БОБ РИГИНС: Има време за упорство и твърдост, Майкъл, но има и време, когато трябва да отпуснем юздите и да помислим за общото благо, колкото и трудно да е това. Защото „гордостта предшества погибелта, а високомерието предхожда падението“. Светото писание, Притчи Соломонови.

МАЙК: „Отдайте кесаревото кесарю, а божието — Богу.“ Евангелие от Матей.

Преподобният Боб Ригинс се дразни, че Майк парира удара му с библейски цитат, но когато прави крачка подире му — може би за да продължи спора — Майк поклаща глава.

МАЙК: Останете тук, ако обичате. Всичко е под контрол.

ПРЕПОДОБНИЯТ БОБ РИГИНС: Знам, че мислиш така, Майкъл… но ние не сме убедени в това.

ОРВ БУЧЪР: Няма да е зле да се сетиш, че все още сме демокрация, Майкъл Андерсън! С буря или без буря!

Одобрително мърморене.

МАЙК: Сигурен съм, че ако паметта ми изневери, ти ще я опресниш, Орв. Хайде, Хач.

69 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ВРАТАТА НА КУХНЯТА, С МАЙК И ХАЧ — НОЩ.

Двамата пристъпват вътре и изведнъж застиват. На лицата им се изписват изумление и страх.

ЛИНОЖ (глас зад кадър): Заповядайте, влезте!

70 ИНТ. КУХНЯТА — НОЩ.

Върху масата и плота горят свещи. Виждаме Линож — стои в средата на помещението, положил ръце върху вълчата глава на бастуна си. Виждаме и Джоана Станхоуп — тя се рее покрай стената в дъното на кухнята, главата ѝ почти докосва тавана, а краката ѝ висят във въздуха. Ръцете ѝ са раздалечени леко встрани, така че дланите ѝ са на нивото на хълбоците — поза, която навежда на мисълта за разпятие. Във всяка ръка държи по запалена свещ. По пръстите ѝ се стича разтопен парафин. Очите ѝ са широко отворени. Не може да помръдне… обаче е в пълно съзнание… и е обзета от неописуем ужас.

Майк и Хач все още стоят на прага, парализирани от видяното.

ЛИНОЖ: Хайде, влезте, момчета. Бързо и тихо… ако не искате да накарам тази кучка да изгори лицето си.

Той повдига лекичко бастуна си и в същия миг Джоана приближава едната свещ към лицето си.

ЛИНОЖ: Каква коса, а? Искате ли да видим как ще пламне?

МАЙК: Не.

Той пристъпва бързо в кухнята. Хач прави същото, хвърляйки бърз поглед през рамо. В коридора Преподобният Боб Ригинс обяснява нещо на островните жители. Може да не чуваме какво им казва, но ясно се вижда, че повечето са напълно съгласни с него.

ЛИНОЖ: Имате проблеми с местния шаман, нали? Ами ето ви нещо, което току-виж ви послужило по-късно… Разбира се, в случай че изобщо има „по-късно“. Преподобният Боби Ригинс има две племеннички в Кастин. Сладки русокоси момиченца — едното е на единайсет, а другото — на девет. Той много си ги обича… Даже прекалено много. Щом видят колата му, двете бягат и се крият. Всъщност…

МАЙК: Свали я долу! Джоана, добре ли си?

Тя не отговаря, но забелва ужасено очи. Линож се намръщва.

ЛИНОЖ: Щом не искате да видите госпожа Станхоуп като най-голямата свещичка за рожден ден на света, ви съветвам да не я заговаряте, без да съм ви дал думата. Хач, затвори вратата.

Хач се подчинява. Линож го гледа, след което отново се обръща към Майк.

ЛИНОЖ: Не обичаш да си информиран, а?

МАЙК: Не и по твоя начин.

ЛИНОЖ: Лошо, лошо… Направо срамота. Може би не ми вярваш?

МАЙК: Вярвам ти, но ти виждаш само най-лошото… Само лошото и нищо от доброто.

ЛИНОЖ: Ах, колко възвишено! Усещам как ще се просълзя. Реално погледнато, полицай Андерсън, доброто е, чисто и просто, една илюзия. Измислица, която хората си разказват един другиму, за да могат да изживеят живота си без твърде много крясъци и писъци.

МАЙК: Не ти вярвам.

ЛИНОЖ: Зная. Добро момче чак до самия край… това си ти. Но защо ли си мисля, че този път като нищо ще обереш пешкира заради другите…

Той поглежда към Джоана, повдига бастуна си и бавно го спуска. Джоана започва бавно да се спуска покрай стената. Когато краката ѝ докосват пода, Линож издува бузи и духва лекичко. Из помещението се понася вятър. Пламъчетата на свещите на плота и масата потреперват, а онези в ръцете на Джоана угасват. В същия момент магията, която я държи, се разваля. Тя захвърля свещите и се втурва, хлипайки, към Майк. Докато минава покрай Линож, Джоана се свива уплашено. Майк я прегръща, а Линож я дарява с бащинска усмивка.

ЛИНОЖ: Градът ви гъмжи от прелюбодейци, педофили, крадци, чревоугодници, убийци, побойници, сребролюбци и мошеници. Зная всичко за всеки един от тях. Родените в похот ще станат на прах. Ще дойдат при мене родените в грях.

ДЖОАНА (хлипайки): Той е самият дявол! Той е дяволът! Не го пускай близо до мен! Ще направя всичко, само не му давай да ме доближи!

МАЙК: Какво искаш, Линож?

ЛИНОЖ: Като за начало — след час всички да са се събрали в тази зала. Ще се проведе извънредно градско събрание — точно в девет часа вечерта. А после… ами… ще видим.

МАЙК: Какво ще видим?

Линож прекосява помещението и отива до задната врата. Вдига бастуна си и вратата се отваря. В кухнята нахлува бурен вятър, който загася всички свещи. Силуетът — Линож — се обръща. В тъмните контури на главата му проблясват гърчещите се алени змийчета, озаряващи очите му.

ЛИНОЖ: Ще видим дали съм приключил с този град… Или това е само началото. Точно в девет вечерта, полицай. Ти… той… тя… Преподобният Боби… Кметът Роби… всички.

Той излиза. Вратата се затръшва подире му.

71 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА КУХНЯТА С МАЙК, ХАЧ И ДЖОАНА — НОЩ.

ХАЧ: Какво ще правим?

МАЙК: А какво можем да направим? Ще чуем исканията му. Ако има друг начин, поне аз не го виждам. Кажи на Роби.

ХАЧ: Ами децата?

ДЖОАНА: Аз ще ги наглеждам… Не искам да съм там, където е той! За нищо на света!

МАЙК: Не става, Джо. Той каза „всички“ и това включва и теб. (Замисля се.) Ще пренесем децата горе. Заедно с креватчетата. Ще ги сложим в дъното на залата.

ХАЧ: Добре, ще го направим. (Добавя, докато Майк отваря вратата.) Никога през живота си не съм бил толкова изплашен.

МАЙК: И аз.

Те отиват при оцелелите от бурята, за да им съобщят за събранието.

72 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ФАСАДАТА НА КМЕТСТВОТО — НОЩ.

Куполът с мемориалната камбана е почти погребан под снега. Върху една от наподобяващите пясъчни дюни преспи — чудо почти толкова впечатляващо, колкото и ходенето по вода — стои Андре Линож. Бастунът му е забит в снега между ботушите му. Той наблюдава кметството… надзирава го… и чака своя час.

ЗАТЪМНЕНИЕ. КРАЙ НА ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ.

ЧЕТВЪРТО ДЕЙСТВИЕ

73 ЕКСТ. КРЪСТОВИЩЕТО НА ГЛАВНАТА УЛИЦА И АТЛАНТИК СТРИЙТ — НОЩ.

Вятърът все още фучи, като вдига облаци от сняг и навява още по-големи преспи, но снеговалежът почти е спрял.

74 ЕКСТ. ОСТАНКИТЕ ОТ ГРАДСКИЯ ПРИСТАН — НОЩ.

Вълните продължават да се стоварват върху брега, но яростта им е утихнала. В самото начало на Атлантик Стрийт се вижда преобърната рибарска лодка, чийто нос се е врязал в разбитата витрина на магазинчето за сувенири и подаръци.

75 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА НЕБЕТО — НОЩ.

Отначало виждаме само чернота и облаци, но после сред мрака заискряват сребърни отблясъци. На фона на това сияние се открояват кълбестите неспокойни силуети на облаците, а после — макар и само за миг-два — пълната луна проблясва през пролуката и отново изчезва.

76 ЕКСТ. КМЕТСТВОТО — НОЩ.

Сградата на кметството продължава да изглежда като мираж зад завихрящите се завеси от сняг. Закътана под своя купол, мемориалната камбана се поклаща на вятъра и тихо прозвънва.

77 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА СТАРОМОДЕН СТЕНЕН ЧАСОВНИК В ЕДЪР ПЛАН.

Той шумно тиктака. Когато малката стрелка показва точно девет, часовникът започва да бие. В същото време камерата се отдръпва назад, разкривайки пред нас градската заседателна зала на остров Литъл Тол.

Гледката е едновременно красива и призрачна. Всичките ни познати са тук, плюс останалите островни жители — около двеста души. Цялото това множество изглежда някак странно на светлината от свещите — сякаш наблюдаваме не наши съвременници, а хора от отдавна отминали времена… времената на Сейлъм и Роаноук.

На скамейките от първия ред седят Майк и Моли, Хач и Мелинда, Преподобният Боб Ригинс и съпругата му Кати, Урсула Годсоу и Сандра Бийлс. Роби Бийлс е горе на подиума — зад неголяма дървена маса вляво от катедрата. Пред него има малка табелка с надпис КМЕТ.

В дъното на помещението са наредени осем креватчета. Там спят децата. От двете им страни са приседнали Анджи Карвър, Тавия Годсоу, Джоана Станхоуп, Анди Робишо, Кат Уидърс и Люсиен Фурние. Те пазят малчуганите… доколкото могат.

Последният удар на часовника бавно заглъхва на фона на виещия вятър. Хората нервно се оглеждат наоколо, търсейки някакви признаци за присъствието на Линож. След миг-два Роби се изправя и отива до катедрата.

РОБИ: Дами и господа… И аз, също като вас, не знам какво точно чакаме, но…

ДЖОНИ ХАРИМАН: Тогава защо не си седнеш на задника и не чакаш като нас, Роби?

Думите му пораждат нервен смях. Роби хвърля изпепеляващ поглед на Джони.

РОБИ: Просто исках да кажа, Джони, че според мен ще намерим изход от тази… ситуация… ако сме единни и се държим един за друг, както винаги сме били на този остров.

78 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ГЛАВНИЯ ВХОД НА КМЕТСТВОТО — НОЩ.

Вратата се отваря с трясък. Отвън, на верандата, се виждат ботушите и долната част на бастуна на Линож.

79 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА РОБИ БИЙЛС.

Той внезапно замлъква и гледа към вратата. Цялото му лице е плувнало в пот.

80 ИНТ. МОНТАЖ ОТ ЛИЦА НА ОСТРОВНИ ЖИТЕЛИ.

Тавия… Джонас Станхоуп… Хач… Мелинда… Орв… Преподобният Боб Ригинс… Люсиен… и други. Погледите на всички са приковани във вратата.

81 ИНТ. КОРИДОРЪТ НА КМЕТСТВОТО — НОЩ.

Ботушите стъпват по черно-белите шахматни плочки. Бастунът равномерно почуква по теракота. Следим ботушите, докато не достигнат до вратата, водеща към заседателната зала. Тук камерата рязко се издига нагоре и показва двукрилата врата, върху чиито стъклени панели пише: ГРАДСКА ЗАСЕДАТЕЛНА ЗАЛА НА ЛИТЪЛ ТОЛ. Под този надпис има друг: ВЯРВАМЕ В БОГ И ЕДИН В ДРУГ. Очите на всички островни жители са вперени във вратата и са разширени от страх.

Две ръце в яркожълти кожени ръкавици сграбчват двете дръжки и ги завъртат, отваряйки двете крила право към камерата…

82 ИНТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА ВРАТАТА НА ЗАСЕДАТЕЛНАТА ЗАЛА, НО ОТ СРЕЩУПОЛОЖНА ГЛЕДНА ТОЧКА — НОЩ.

Линож стои на прага — с обичайната си шапка, полушуба, дънки и жълти ръкавици. Пъхнал е бастуна си под мишница. Той се усмихва, очите му изглеждат нормално, а чудовищните му зъби са скромно скрити. Линож сваля ръкавиците си и ги пъха в джобовете на полушубата.

После Линож бавно пристъпва в залата. Тишината е толкова плътна, че чак кънти. Чува се единствено равномерното тиктакане на стенния часовник.

83 ИНТ. ГРАДСКАТА ЗАСЕДАТЕЛНА ЗАЛА — НОЩ.

Линож върви бавно по пътеката, която минава между скамейките и осеяните с трохи маси, където е бил бюфетът. Всички островни жители — освен онези, които седят на последните редове (тоест най-близо до Линож) — се обръщат да го видят. В очите им се чете недоверие и страх.

Когато Линож наближава креватчетата и спящите деца, самоназначените стражи се изправят едновременно, създавайки с телата си бариера между Линож и децата.

Линож достига централната пътека на залата, водеща към катедрата и подиума. За момент се спира там и на лицето му се изписва благосклонна усмивка. Повече от ясно е, че се наслаждава на страха и недоверието, изпълнили безмълвното помещение. Сякаш се храни с тях.

Вставка с всички познати ни островни жители: на лицето на Кат се чете: „Ще се добереш до децата само през разчленения ми труп“. Хач излъчва напрегнатост и решимост; Мелинда — страх и отчаяние. Виждаме още Джак Карвър… Фърд Андрюс… Ъптон Бел… всички са смазани от присъствието на свръхестественото, защото всички усещат свръхестествената същност на Линож.

Последният от местните жители, когото ни показва камерата, е Роби Бийлс. Лицето му продължава да се облива в пот, а едната му ръка е пъхната дълбоко в джоба, където е револверът.

Линож почуква с бастуна си по скамейките — първо по тези от лявата му страна, а после по тези от дясната. Нещо подобно бе направил и преди да влезе в двора на Марта Кларъндън.

Чува се съскащ звук и от овъглените места, където се е докоснал бастунът, се издига дим. Седящите наблизо се отдръпват уплашено назад. Сред тях са семейство Хоупуел — Стан, Мери и Дейви. Линож им се усмихва и върховете на острите му зъби се показват. И тримата Хоупуел реагират. Мери прегръща сина си през раменете и наблюдава Линож с див ужас.

ЛИНОЖ: Здравей, Дейви! От деня, когато не беше на училище, ще излезе чудесно съчинение по английски, нали?

Дейви не отговаря. Линож го гледа, без да спира да се усмихва.

ЛИНОЖ: Знаеш ли, че баща ти е крадец? През последните шест години си е присвоил — или да го кажем направо, откраднал — над четиринайсет хиляди долара от компанията, за която работи. Игра на комар с тях. (Добавя с поверителен тон.) И ги изгуби. Всичките. До последния цент.

Дейви се обръща и хвърля ужасен, невярващ поглед към баща си. „Не го вярвам — казва този поглед. — Баща ми никога не би направил подобно нещо. Не и той.“ За миг обаче зърва на лицето на Стан нескрита вина и паника — паниката на хванато в капан животно. И този миг е достатъчен, за да разтърси из основи вярата на момчето в баща му, който до този момент е бил негов кумир.

ДЕЙВИ: Тате…?

СТАН ХОУПУЕЛ: Не знам кой сте вие, господине, но това е абсолютна лъжа. (Пауза.) Лъжа!

Изпълнението му си го бива, но не достатъчно. Никой — включително жена му и синът му — не му вярва. Линож се ухилва.

ЛИНОЖ: Родените в поквара обичат да повтарят… нали така, Дейви? За по-голяма убедителност.

Вече е приключил със семейство Хоупуел. Вярата, която тримата са имали един в друг, е разрушена за секунди и безвъзвратно изгубена. Линож бавно пристъпва към подиума. Всички погледи са вперени в него — и тутакси се извръщат; всички лица пребледняват като платно; всички сърца си припомнят своите прегрешения и измами. Щом се доближава до Джони Хариман, Линож отново спира и се усмихва широко.

ЛИНОЖ: Ей, та това е Джони Хариман! Човекът, който подпали дървопреработвателната фабрика в Мачаяс!

ДЖОНИ ХАРИМАН: Аз… ти… Не съм го направил!

ЛИНОЖ: Естествено, че го направи! Забрави ли? Преди две години, малко след като те уволниха! (Намигва на Кърк Фрийман.) И Кърк ти помогна… Нали? В края на краищата за какво са приятелите? (Отново се обръща към Джони.) Седемдесет души останаха без работа, но ти все пак си отмъсти… А това е най-важното, нали? Ами че да!

Островните жители са се вторачили в Джони, сякаш го виждат за първи път… По същия начин гледат и Кърк. Джони се свива на скамейката си. Иска му се да потъне вдън земя.

КЪРК (обръща се към Джони): Видя ли сега, глупак такъв? Виж в каква каша ни набърка!

ДЖОНИ: Млъкни!

Кърк замлъква, но вече е твърде късно. Усмихнат, Линож продължава напред към подиума. Всеки човек, към когото погледне, се снишава като пребито псе. Всеки се надява, че Линож няма да спре до него и да го заговори, както се случи със Стан Хоупуел и Джони Хариман.

Обаче Линож отново се спира — този път до Джак Карвър. Джак седи между двамата мъже, които Линож изобличи във Втората част като участници в побоя над русолявия гей. Джак вдига очи към Линож и веднага отмества поглед. Алекс Хейбър и Люсиен Фурние също не се чувстват твърде комфортно.

ЛИНОЖ: Момчета, непременно трябва да посетите онзи младеж — гея, когото пребихте… И да го видите в какво състояние е сега… Гарантирам ви, че кашмирената превръзка, която носи върху сляпото си око, много ще ви хареса.

84 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА АНДЖИ КАРВЪР.

Тя се намръщва и се заслушва. Какво казва Линож за съпруга ѝ? Че е пребил някого? Абсурд. Нейният Джак никога не би направил подобно нещо… Или пък…

85 ИНТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА ЦЕНТРАЛНАТА ПЪТЕКА НА ЗАСЕДАТЕЛНАТА ЗАЛА.

ДЖАК (с едва доловим шепот): Млъкни.

ЛИНОЖ: Този младеж живее в една сграда без асансьор на Канал Стрийт в Люистън, веднага зад Лисбън Стрийт. Мога да ви дам адреса. Не знам, може пък тримата да поискате да угасите и малкото светлинка в живота му? Люсиен, какво ще кажеш? Не искаш ли да извадиш и другото му око? Да довършиш работата? (Люсиен мълчи, загледан в пода.) Ами ти, Алекс? (Алекс също е безмълвен.) Да дойдат при мене родените в грях.

С тези думи Линож ги оставя и продължава напред към подиума.

86 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА РОБИ БИЙЛС.

Той все още стои между масата с табелката КМЕТ и катедрата, а потта се стича от лицето му и мокри яката на ризата му. Ето какво вижда Роби:

87 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЗАСЕДАТЕЛНАТА ЗАЛА — ОТ ГЛЕДНАТА ТОЧКА НА РОБИ.

По централната пътека, със същия болничен халат и разчорлена побеляла коса, пристъпва майката на Роби. Естествено, това е Линож, който все още държи в ръката си бастуна с вълчата глава.

МАЙКАТА НА РОБИ: Роби, защо трябваше да умра сред непознати хора? Все още не си ми казал. Защо трябваше да умра с твоето име на уста? Исках само да те целуна, преди да…

88 ИНТ. КАМЕРАТА СЕ ФОКУСИРА ВЪРХУ ПОДИУМА НА ЗАСЕДАТЕЛНАТА ЗАЛА.

Докато Линож (да, в този кадър е Линож, а не майката) се приближава, Роби изважда револвера от джоба си и го насочва към него.

РОБИ: Не се приближавай! Предупреждавам те! Не се приближавай!

ЛИНОЖ: О, я го махни това!

Дланта на Роби започва да се разтваря. Виждаме как се бори, как се съпротивлява на това, но сякаш нечия друга — невидима ръка — е сграбчила неговата и разгъва пръстите му един по един. Не след дълго револверът пада върху подиума — точно когато Линож се качва там.

89 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ПОДИУМА — ОТ ГЛЕДНАТА ТОЧКА НА РОБИ.

Роби вижда как майка му изкачва стъпалата, а болничният халат се развява около мършавото ѝ тяло. Тя насочва към Роби края на бастуна си и сълзящите ѝ старчески очи зловещо проблясват.

МАЙКАТА НА РОБИ: Защо не кажеш на тези хора къде си бил и какво си правил, докато аз умирах, Роби? Мисля, че жена ти ще бъде особено заинтригувана…

90 ИНТ. КАМЕРАТА СЕ ФОКУСИРА ВЪРХУ РОБИ, ЛИНОЖ И ПЪРВИТЕ НЯКОЛКО РЕДА.

РОБИ: Затваряй си устата! Сандра, не го слушай! Всичко това са лъжи…

Обхваната от недоумение и страх, Сандра Бийлс понечва да се изправи. Урсула я хваща за ръката и я връща на мястото ѝ.

Вече на подиума, Линож протяга ръка към лицето на Роби и щрака с пръсти, изобразявайки тракащи челюсти.

ЛИНОЖ: Очите ти, Роби…

91 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА МАЙКАТА НА РОБИ — ОТ ГЛЕДНАТА ТОЧКА НА РОБИ.

МАЙКАТА НА РОБИ: Ще изям очите ти направо от лицето ти…

Костеливата ѝ старческа ръка продължава да щрака с пръсти.

92 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ПОДИУМА НА ЗАЛАТА.

Роби се препъва, краката му се оплитат и той пада на земята. Оттласквайки се с крака, той се затътря назад по задник, мъчейки се да се отдалечи от майката (Линож). Накрая се свива разтреперан под масата с табелката КМЕТ, където си ломоти нещо под нос. Напълно е забравил за револвера си, който се търкаля на метър и половина от него.

Сред насъбралото се множество пробягва изплашен ропот, а Линож застава зад катедрата и полага ръце от двете ѝ страни — досущ като самоуверен политик, който ще изнася реч.

ЛИНОЖ: Хора, не се притеснявайте — сигурен съм, че ще се съвземе доста бързо. А и не е ли по-добре да стои под масата, вместо да блъска по нея, как смятате? Някак по-спокойно ще е. Хайде! Кажете истината… (Той се усмихва и прави кратка пауза.) … и засрамете дявола!

Те продължават да го гледат с безмълвен страх. Той отвръща с усмивка на погледите им.

ЛИНОЖ: Е, стигнахме до същината, нали? Сега ще ви разкрия всичко, след което ще сляза долу и ще почакам, докато вземете решение.

93 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ОСТРОВНИТЕ ЖИТЕЛИ.

Сони Бротиган се изправя. Личи си, че е изплашен, но въпреки това се осмелява да говори.

СОНИ: Защо дойде точно тук? Защо точно при нас?

94 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА МАЙК И МОЛИ В БЛИЗЪК ПЛАН.

МАЙК (тихо, сякаш на себе си): Сигурно защото в нас има нещо, което ужасно много го дразни…

Моли го хваща за ръката. Майк сплита пръстите си с нейните, вдига дланта ѝ към лицето си и я допира към бузата си.

95 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЕДНОВРЕМЕННО ПОДИУМА И СКАМЕЙКИТЕ НА ЗАЛАТА — С ЛИНОЖ.

ЛИНОЖ: Тук съм, защото островните жители могат да се обединяват в името на общото благо, когато се налага… И освен това умеят да пазят тайни. Така беше на остров Роаноук през 1587 година, така е и на Литъл Тол през 1989-а.

ХАЧ (изправя се): Хайде, кажи ни. Стига увъртания. Кажи ни какво искаш.

Хач сяда на скамейката си. Линож стои на подиума с наведена глава, сякаш се е замислил дълбоко. Островните жители очакват отговора му със затаен дъх. Навън вятърът надава пронизителен вой. Накрая пришълецът вдига глава и оглежда насядалите по скамейките хора.

ЛИНОЖ: Децата ви са тук при вас… но всъщност ги няма. При мен е същото, защото част от мен е заедно с тях.

Той посочва надясно, където се намират прозорците на външната стена. В ден, когато времето е хубаво, оттук би се открила прекрасна гледка към спускащия се към кейовете склон, към пролива и континента. Сега обаче прозорците са тъмни… поне дотогава, докато Линож не повдига бастуна си и не насочва към тях сребърната вълча муцуна.

Тогава прозорците се озаряват от яркосиня светлина. Островните жители са изумени. Някои от тях засланят очите си с длани.

ЛИНОЖ: Погледнете!

Камерата ни показва централния прозорец. Виждаме синьо небе… облаци… и клиновидно ято птици (може би патици или гъски), които тъкмо се издигат над облаците. Само че това не са нито гъски… нито патици… а…

96 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ДЕТСКИТЕ КРЕВАТЧЕТА В ДЪНОТО НА ЗАСЕДАТЕЛНАТА ЗАЛА.

Анди Робишо скача на крака, без да откъсва поглед от сияещите прозорци. На лицето му е изписано изумление и объркване.

АНДИ: Хари… Боже мили, това е Хари!

Той рязко се обръща към спящия си син, вижда, че момчето не е изчезнало, и отново се извръща към прозорците. До него е Анджи, която също е станала.

АНДЖИ (крещи): Бъстър! Джак, това е нашият Бъстър!

97 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЛИНОЖ В БЛИЗЪК ПЛАН.

ЛИНОЖ: Всички са там.

98 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЛИНОЖ И ДЕЦАТА, ЛЕТЯЩИ В НЕБЕТО — ДЕН.

Както и преди, на острието на клина се намира Линож, точно зад летящия бастун. Той държи ръцете на Пипа Хачър и Ралфи Андерсън, за които съответно се държат останалите деца, образувайки V-образна формация. Всички малчугани са радостни, засмени и изглеждат невероятно щастливи. Поне засега…

ЛИНОЖ (глас зад кадър): Но ако ги пусна там…

Летящият в небето Линож пуска ръцете на Ралфи и Пипа. Щастливите им изражения моментално се заменят от ужас. Веригата се разпада и осемте хлапета политат с викове надолу, пропадайки сред кълбестите облаци.

99 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЛИНОЖ В БЛИЗЪК ПЛАН.

ЛИНОЖ: … те ще умрат тук.

100 ИНТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА ПОДИУМА И СКАМЕЙКИТЕ В ЗАЛАТА — С ЛИНОЖ.

Линож сваля бастуна си и яркосинята светлина в прозорците изчезва. Стъклата им отново помръкват. Островните жители са потресени до дълбините на душата си. Естествено, най-силно потресени от всички са родителите.

ЛИНОЖ: Видяхте ли какво стана? Ще угаснат…

Той се обръща наляво и духва леко. Няколко свещи на стената (всъщност точно осем) угасват.

ЛИНОЖ (усмихнато): … като свещички на вятъра.

Урсула Годсоу скача на крака. Преди красиво, сега лицето ѝ е изкривено и състарено от мъка. Тя се поклаща и за малко да падне, но Мелинда се изправя, подхваща я и ѝ помага да запази равновесие. Урсула започва да се моли от цялото си сърце.

УРСУЛА (обляна в сълзи): Моля ви, не наранявайте моята Сали, господине! Тя е всичко, което ми остана, след като Пит умря… Ще ви дадем всичко, което искате, стига да го имаме! Заклевам се, че ще ви го дадем. (Тя се обръща към останалите.) Ще го направим, нали?

101 ИНТ. МОНТАЖ ОТ ЛИЦА НА ОСТРОВНИ ЖИТЕЛИ.

Кат Уидърс… Сони… Дела Бизонет… Джена Фрийман… Джак, Люсиен и Алекс Хейбър, гузно скупчени един до друг… Всички кимат и мърморят одобрително. Да, ще дадат на Линож това, което иска. Готови са да го сторят.

102 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ПЪРВИЯ РЕД СКАМЕЙКИ.

ХАЧ (застава до жена си): Какво е това, което искаш? Кажи ни.

103 ИНТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА СКАМЕЙКИТЕ И ПОДИУМА — С ЛИНОЖ.

ЛИНОЖ: Отдавна живея на този свят. От хиляди години… Но не съм бог, нито съм безсмъртен.

Линож хваща бастуна си през средата, вдига го над главата си и го смъква пред лицето си в хоризонтално положение. Едва забележима сянка се спуска върху лицето му. В същото време енергичното му лице с правилни черти — лице на четирийсетгодишен мъж в добра форма — започва да се променя… и старее. Не след дълго виждаме пред нас сбръчканото и провиснало лице на човек, който е не просто стар, а ДРЕВЕН. Очите му са дълбоко загнездени сред набраздени кухини и са обрамчени от подпухнали клепачи.

Удивени, присъстващите ахват и си шушукат. Камерата отново откроява някои лица сред тълпата, показвайки реакцията им. Например Анди Робишо — виждаме го как седи до сина си, държи ръката му и я гали уплашено.

ЛИНОЖ: Сега ме виждате такъв, какъвто съм. Стар. Прояден от болести… И на прага на смъртта.

Линож повдига отново бастуна си. Сянката над лицето му изчезва и Линож възвръща младостта си. Той зачаква вълнението на островните жители да стихне и шепотът им да секне.

ЛИНОЖ: Всъщност по вашите стандарти аз имам още много да живея. Ще бродя по земята и тогава, когато всички вие, с изключение на най-невръстните — като Дейви Хоупуел и може би Дон Бийлс…

Вставка: камерата ни показва седящия до родителите си Дейви и спящия в креватчето си Дон.

ЛИНОЖ (продължава): … отдавна ще лежите в гробовете. Ала от моя гледна точка не ми остава много време. Питате ме какво искам?

104 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА МАЙК И МОЛИ АНДЕРСЪН.

Майк вече е прозрял и лицето му се изпълва с ужас и негодувание. Когато заговаря, гласът му постепенно се извисява от шепот до вик. Моли стиска силно ръката му.

МАЙК: Не, не, не, не…

105 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЛИНОЖ ЗАД КАТЕДРАТА.

ЛИНОЖ (продължава, без да обръща никакво внимание на Майк): Трябва ми някой, когото да възпитам и изуча; някой, на когото да предам всичко, което съм научил и което знам… Някой, който да продължи делото ми, когато вече няма да мога да се справям сам.

106 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА МАЙК.

Той скача на крака, повличайки Моли със себе си.

МАЙК: Не! Не! Никога!

107 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЛИНОЖ.

ЛИНОЖ (отново игнорира Майк): Трябва ми дете. Едно от осемте, спящи отзад. Няма значение кое — всичките са еднакви за мен. Дайте ми това, което искам — но доброволно! — и ще ви оставя на мира.

108 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ПОДИУМА И СКАМЕЙКИТЕ, КАТО СЕ ФОКУСИРА ВЪРХУ МАЙК И ЛИНОЖ.

МАЙК: За нищо на света! Никога няма да ти дадем някое от децата си! Никога!

Той се изтръгва от ръцете на Моли и се хвърля към стълбите, водещи към подиума, очевидно възнамерявайки да се разправи с Линож. Гневът му е толкова силен, че всичките му съмнения дали ще надделее над свръхестествените сили на Линож са се стопили.

ЛИНОЖ: Хванете го! Дръжте го, ако не искате да пусна децата! А аз ще го сторя! Не се съмнявайте, че ще го сторя!

109 ИНТ. ДЕТСКИЯТ КЪТ В ДЪНОТО НА ЗАСЕДАТЕЛНАТА ЗАЛА.

Децата започват да простенват и да се въртят в креватчетата си. Спокойният им до този момент сън е нарушен от някакъв неясен страх… или от нещо, което се случва далече-далече и високо-високо…

ДЖАК КАРВЪР (обзет от паника и ужас): Дръжте го! Спрете го! За бога, спрете го!

110 ИНТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА ПОДИУМА.

Преподобният Боб Ригинс сграбчва Майк за раменете, преди Майк да е успял да се добере до подножието на стъпалата. Докато Майк се опитва да се освободи от хватката му (Ригинс е едър мъж, но килограмите му се дължат не толкова на мускули, колкото на тлъстини), Хач също хваща Майк.

ХАЧ: Недей, Майк! Трябва да го изслушаме — поне да го изслушаме…

МАЙК (съпротивлява се): Напротив! Няма какво да го слушаме, Хач! По дяволите…

Той почти успява да се освободи, но в този момент е озаптен от Люсиен, Сони, Алекс и Джони. Те са здрави момчета и без проблеми го замъкват обратно до първия ред скамейки. Ясно се вижда, че се чувстват неловко, докато го правят, но решимостта им е извън всякакво съмнение.

ДЖОНИ: Поне за малко стой мирен, Майкъл Андерсън! Да чуем какво има да ни каже.

ЛЮСИЕН: Нямаме друг избор.

МАЙК: Вие не разбирате. Това е най-лошото, което можем да направим.

Той поглежда към Моли за подкрепа и онова, което вижда, го кара да се вцепени. На лицето ѝ се чете смесица от неувереност и отчаяние.

МАЙК: Моли? Моли?

МОЛИ: Не знам, Майк. Мисля, че може би е най-добре все пак да чуем какво ще ни каже.

МЕЛИНДА: Това едва ли ще ни навреди.

СОНИ: Притиснал ни е до стената.

111 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ОСТРОВНИТЕ ЖИТЕЛИ, ИЗПЪЛНИЛИ ЗАЛАТА.

Всички са обърнали глави към Линож и очакват продължението на онова, което има да им каже.

112 ИНТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА ЛИНОЖ.

Докато говори, камерата бавно се приближава към него, за да ни го покаже в близък план.

ЛИНОЖ: Така стоят нещата, че не мога да взема насила от вас… Макар че, уверявам ви, мога да наказвам. О, да — мога да ви накажа, и още как! Дайте ми едно от децата, спящи ей там, за да го отгледам като свое, и ще ви оставя на мира. Той — или тя — ще узнае много неща и ще живее много дълго; ще надживее всичките си връстници, при това с много години… Дайте ми това, което искам, и ще ви оставя на мира. Откажете ми — и сънищата, които споделихте миналата нощ, ще се сбъднат наяве. Децата ви ще паднат от небето, а останалите от вас, двама по двама, ще се хвърлят в океана. И когато тази буря свърши, този остров ще стане досущ като остров Роаноук. Пустеещ… и обезлюден. Давам ви половин час. Обсъдете въпроса… нали затова са градските събрания? А после…

Той замлъква. Камерата вече ни го показва в екстремно близък план.

ЛИНОЖ: … Вземете решение.

ЗАТЪМНЕНИЕ. КРАЙ НА ЧЕТВЪРТО ДЕЙСТВИЕ.

ПЕТО ДЕЙСТВИЕ

113 ЕКСТ. КМЕТСТВОТО НА ЛИТЪЛ ТОЛ — НОЩ.

Бурният вятър продължава да вдига вихрушки от сняг във въздуха, но поне снеговалежът е престанал. Бурята на века — онази, която е дело на Майката природа, а не на Линож — е приключила.

114 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА НЕБЕТО — НОЩ.

Облачността започва да се разкъсва и да намалява. Този път, когато пред нас се появява пълната луна, нищо не я скрива от очите ни.

115 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ГРАДСКАТА ЗАСЕДАТЕЛНА ЗАЛА — ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА НА КОРИДОРА.

Надничаме вътре в залата през остъклената двукрила врата и в долната част на кадъра се вижда надписът: ВЯРВАМЕ В БОГ И ЕДИН В ДРУГ.

Междувременно Роби Бийлс изпълзява изпод масата (косата му все още е разчорлена), изправя се и тръгва бавно към катедрата.

116 СЦЕНАТА Е ПРЕМАХНАТА ОТ РЕЖИСЬОРА.

117 ИНТ. ГРАДСКАТА ЗАСЕДАТЕЛНА ЗАЛА — НОЩ.

(Режисьорът трябва да монтира материала, който следва, по такъв начин, че да изглежда като едно неразривно, единно цяло.)

Роби достига до катедрата и оглежда мълчаливата, затаила напрегнато дъх зала. Под него, на скамейките от първия ред, седи Майк — наглед е спокоен, но от него струи напрежение като от високоволтов кабел. От едната му страна е Хач, а от другата — Моли. Майк я държи за ръката. Тя го наблюдава с угрижен поглед. Зад него, на втория ред скамейки, са Люсиен, Сони, Алекс и Джони. Самоназначеният му конвой. Ако Майк се опита да се намеси в процеса по вземане на решение, те мигом ще го удържат.

В дъното на залата, където спят децата, се забелязват повече възрастни от преди. Към седящата до Сали Тавия се е присъединила Урсула; до Хари вече стоят и Анди, и Джил, а Джак се е приближил до Анджи, която не се отделя от Бъстър… макар че, когато Джак се опитва да прегърне жена си през рамо, тя хладно се отдръпва. Както Рики Рикардо би казал: „Дължиш ми обяснение за туй-онуй, Джаки“. Мелинда седи до Пипа; Сандра — до Дон. Линда Сейнт-Лиер стои до Хайди, а Хенри и Карла Брайт са приседнали на ръба на креватчето на Франк, сплели ръце. Точно в момента обаче вниманието на родителите е насочено не към хлапетата, а към Роби Бийлс, самоназначения председател на събранието… както и към съгражданите им, които ще решат съдбата на собствените им рожби.

Полагайки огромни усилия, за да се вземе в ръце, Роби поглежда под катедрата и изважда председателското чукче — старинна и тежка реликва, датираща още от седемнайсети век. Известно време Роби го съзерцава, сякаш никога не го е виждал, след което го стоварва рязко върху катедрата. Звукът кара част от хората да подскочат.

РОБИ: Обявявам събранието за открито. Мисля, че е най-добре да решим този проблем така, както сме решавали и другите проблеми на града. Не е ли точно това в крайна сметка? Проблем на целия град?

Безмълвни и напрегнати лица. Майк изглежда така, сякаш иска да каже нещо… обаче мълчи. Моли продължава да наблюдава притеснено мъжа си и да гали ръката му, която силно (може би даже болезнено) стиска нейната.

РОБИ: Някакви възражения?

Мълчание. Роби отново стоварва чукчето върху катедрата — БАМ! — и отново няколко души се сепват. Но не и децата — децата са потънали в дълбок сън. Или по-скоро лежат в безсъзнание в креватчетата си.

РОБИ: Въпросът е в това, дали да дадем на това… на това същество, което дойде при нас… някое от децата си. Той казва, че ще си иде, ако му дадем това, което иска, и че ще погуби всички нас — включително и хлапетата — ако му откажем. Добре ли го формулирах?

Мълчание.

РОБИ: Добре. Какво ще кажете тогава, жители на Литъл Тол? Кой иска думата?

Мълчание. По някое време Кал Фрийз бавно се надига от мястото си и оглежда своите съграждани.

КАЛ: Не виждам какъв избор имаме, ако смятаме, че е способен да направи това, което се закани.

РОБЪРТА КОИН: Ти вярваш ли му?

КАЛ: Това беше първото, което се запитах. Ами… да, вярвам му. Видях достатъчно, за да се убедя. Според мен или трябва да му дадем това, което иска, или той ще ни отнеме всичко, което имаме… в това число и децата.

Кал сяда на мястото си.

РОБИ: Робърта Коин има право… Колко от вас са убедени, че Линож казва истината? Че може да изтрие целия ни град от лицето на земята и че ще го стори, ако му се опълчим?

Мълчание. Всички са убедени, но никой не иска да вдигне пръв ръка.

ДЕЛА БИЗОНЕТ: Всички сънувахме един и същ кошмар… И това не беше обикновен кошмар. И аз го зная, и вие го знаете. Това трябва да ни послужи за урок. Той съвсем честно ни предупреди.

И тя вдига ръката си.

БЪРТ СОУМС: Нищо честно няма в тая работа, но…

Едната му ръка е в импровизирана шина, ето защо той вдига другата. Останалите следват примера му — отначало малцина, после повече и накрая почти всички. Хач и Моли са сред последните, вдигнали ръце. Само Майк седи с мрачно изражение, без да отделя длани от коленете си.

МОЛИ (обръща се шепнешком към Майк): Майк, в момента не гласуваме какво ще предприемем… А дали сме убедени, че…

МАЙК: Знам какъв е въпросът. Знам още и че поемем ли веднъж по този път, всяка следваща крачка е по-лесна от предишната.

РОБИ (отпуска ръка): Добре. Значи, приемаме, че му вярваме. Единият въпрос е решен. Сега, ако искате да вземете думата по главния проблем…

МАЙК (изправя се на крака): Аз искам да кажа нещо.

РОБИ: Това си е твое право. Ти си пълноправен данъкоплатец. Давай.

Майк изкачва бавно стъпалата на подиума. Моли не откъсва очи от него. Майк не си прави труда да застава зад катедрата; просто се обръща с лице към съгражданите си. Миг-два на безмълвно напрежение в залата, докато Майк мисли как точно да започне.

МАЙК: Да, той не е човек. Не гласувах, но съм напълно съгласен с вас. Видях какво направи той с Марта Кларъндън… с Питър Годсоу… видях какво направи с нашите деца… и не вярвам, че е човешко същество. Сънувах същия сън като вас и не по-зле от вас съзнавам реалността на неговите заплахи. Дори може би повече от вас — все пак съм вашият полицай, когото сте избрали да съблюдава законите… Но… хора… ние не даваме децата си на убийци! Разбирате ли го? Ние не раздаваме децата си!

В дъното на залата, където са детските креватчета, Анди Робишо прави крачка напред.

АНДИ: Какъв избор имаме тогава? Какво да правим, Майк? Какво можем да направим?

Одобрителни мърморения. Личи си, че Майк е объркан. Защото единственият отговор, който може да даде, е лишен от смисъл. Този отговор е плод на доблестта и куража да постъпиш тъй, както е редно.

МАЙК: Да се изправим срещу него — рамо до рамо — и да му кажем „не“! В един глас. Да направим това, което е написано на вратата, през която влязохме тук — „Вярваме в Бог и един в друг!“. И тогава… може би… той ще си отиде. Както си отиват бурите, когато отслабне силата им.

ОРВ БУЧЪР (надига се от мястото си): Ами ако той започне да ни сочи с бастуна си? Какво ще правим тогава? Ами ако започнем да падаме като мухи?

Одобрителното мърморене се засилва.

ПРЕПОДОБНИЯТ БОБ РИГИНС (изправя се): „Отдайте кесаревото кесарю, а божието — Богу.“ Ти сам ми каза това, Майкъл, преди по-малко от час. Евангелие от Матей.

МАЙК: „Махни се от мене, Сатана, защото мислиш не за това, що е Божие.“ Евангелие от Марко. (Оглежда се наоколо.) Хора… ако му дадем дете — едно от нашите деца — как ще живеем после един с друг? Дори да ни остави живи?

РОБИ: Съвсем нормално ще си живеем.

Смаян, Майк рязко се обръща към него. В този миг по централната пътека към подиума се приближава Джак Карвър. Когато заговаря, Майк се обръща към него. Обстрелват го от всички страни.

ДЖАК: Всички имаме по нещо, което ни тежи и с което се налага да живеем, Майк. Ти да не би да нямаш?

Удар в десетката. Виждаме, че Майк се замисля. Явно си спомня нещо.

Той се обръща към Джак и останалите.

МАЙК: Не, Джак, не съм по-различен от вас. Но това не е, като да препишеш на изпит, да изневериш или да фраснеш някого, когато си бил пиян или в лошо настроение… Тук става въпрос за дете! Не го ли разбираш, Джак?

Може би тези думи най-накрая достигат до съгражданите му… Но в този миг думата взема Роби.

РОБИ: Да предположим, че успеем да го отпратим, Майкъл — да предположим, че се обединим, застанем рамо до рамо и кажем едно голямо колективно „НЕ!“. Да предположим, че успеем да надделеем и той просто изчезне? Че се върне там, откъдето е дошъл?

Майк го гледа наежено, очаквайки капана.

РОБИ: Но ти видя в какво състояние са децата ни. Не знам какво точно им е направил, но не се съмнявам, че полетът високо в небето създава доста точна представа за положението им. Всеки миг те може да паднат. Убеден съм в това. Трябва само да разклати онзи бастун и те веднага ще паднат. Как ще живеем и ще се гледаме в очите, ако това се случи? Дали ще си казваме, че сме убили осем деца само защото сме били твърде добри и твърде праведни, за да пожертваме само едно?

МАЙК: Той може да блъфира…

МЕЛИНДА (с рязък и враждебен тон): Не блъфира, Майкъл! Не блъфира, и ти прекрасно го знаеш. Видя го със собствените си очи!

Тавия Годсоу тръгва нерешително към началото на централната пътека — очевидно островните жители предпочитат да говорят оттам. В началото говори малко плахо, но постепенно речта ѝ набира увереност.

ТАВИЯ: Говориш тъй, сякаш той иска да убие детето, Майкъл… сякаш ще направим нещо като… човешко жертвоприношение. На мен ми звучи повече като осиновяване.

Тя се оглежда наоколо, усмихвайки се колебливо на земляците си. Все едно им казва: „Тъй де! Ако ще го правим, да го направим възможно най-добре. Да погледнем нещата от хубавата им страна“.

ДЖОНАС: Пък и ще се радва на дълъг живот… (Пауза.) В случай че може да се вярва на думите му, разбира се. Макар че след онова, което видях… лично аз му вярвам.

Одобрителни възгласи. Голяма част от хората са на същото мнение.

МАЙК: Линож преби до смърт Марта Кларъндън с бастуна си! Беше ѝ извадил очите! А ние тук обсъждаме дали да дадем дете на това чудовище!

Тишина. Хората свеждат очи към земята и поруменяват от срам. Преподобният Боб Ригинс отново сяда на мястото си. Съпругата му докосва ръката му и гледа възмутено към Майк.

ХЕНРИ БРАЙТ: Може и така да е, но какво ще стане с децата? Можем ли да кажем „не“ и да ги гледаме как умират пред очите ни?

КЪРК: Да, Майк — ами всеобщото благо?

Майк няма отговор на въпроса му.

МАЙК: Може да блъфира и за децата. Не забравяйте, че Сатаната е бащата на лъжите, а този тип явно му е близък роднина…

ДЖИЛ РОБИШО (с пронизителен и гневен глас): И ти си готов да поемеш този риск, така ли? Ами давай тогава… но не с моя син, а със своя!

ЛИНДА СЕЙНТ-ПИЕР: Взе ми думите от устата!

ХЕНРИ БРАЙТ: Знаеш ли кое е най-лошото нещо, което ми идва на ума, Майкъл? Да предположим, че наполовина си прав… Да предположим, че ние оцелеем, а те умрат… (Посочва към спящите в дъното на залата деца.) Как ще се гледаме един друг тогава? Как ще живеем заедно?

ДЖАК: И как ще живеем с теб?

Засилващ се ропот. Падащият си по побои над хомосексуалисти Джак се връща при спящия си син и присяда до него. Майк няма отговор и на този въпрос. Виждаме как трескаво го търси, но не го намира.

Роби поглежда стенния часовник. Стрелките му показват 9:20.

РОБИ: Хора, той каза половин час! Остават ни десет минути!

МАЙК: Не можем да направим това! Не разбирате ли? Не можем да му позволим да…

СОНИ (не без известно съчувствие): Мисля, че всички чухме твоята версия, Майк. Върни се на мястото си.

Майк му хвърля поглед, изпълнен с безпомощност. Не е глупак и усеща накъде духа вятърът.

МАЙК: Помислете си добре, хора. Наистина си помислете добре.

Той слиза по стъпалата и сяда до Моли. Хваща ръката ѝ. Тя го оставя да я подържи секунда-две, след което се изправя.

МОЛИ: Искам да поседя малко при Ралфи, Майк.

И тя тръгва по централната пътека към дъното на залата. Изчезва сред струпалите се там родители, без да се обърне дори веднъж назад.

РОБИ: Иска ли още някой да се изкаже? Какви са предложенията ви?

Миг на безмълвие.

УРСУЛА: Господ да ни прости, но мисля, че трябва да му дадем това, което иска. Да му го дадем и най-сетне да ни остави на мира. Хич не ме е грижа за моя живот, но за децата… дори да вземе малката ми Сали… е сто пъти по-добре да живеят с лош човек, отколкото… да умрат… (Тя се оглежда наоколо и избухва в ридания.) Божичко, Майкъл Андерсън, нямаш ли сърце? Та те са деца! Не можем да го оставим да погуби всички деца!

Тя се връща при креватчетата. Междувременно Майк е изолиран зад стена от враждебни погледи.

РОБИ (отново поглежда към стенния часовник): Някой друг?

Майк понечва да се изправи, но Хач го хваща за ръката и я стисва леко. Изненадан, Майк му хвърля въпросителен поглед, при което Хач само поклаща безмълвно глава. „Стига — сякаш казва жестът му. — Вече направи всичко, което можа.“

Майк се изтръгва от хватката му и отново се изправя. Този път не се качва на подиума, а се обръща към съгражданите си от мястото, където се намира.

МАЙК: Недейте. Моля ви. Андерсънови живеят на остров Литьл Тол от 1735 година. Моля ви като жител на острова и като баща на Ралфи Андерсън — не го правете. Не се поддавайте на натиска му. (Пауза.) Това е проклятие.

Той обхожда с очи насъбралото се множество. Никой — дори собствената му съпруга — не смее да срещне погледа му. Отново се възцарява тишина, нарушавана единствено от воя на вятъра и тиктакането на часовника.

МАЙК: Добре тогава. В такъв случай предлагам да ограничим правото на глас. Нека гласуват само и единствено родителите! Всички те са местни…

ЛИНДА СЕЙНТ-ПИЕР: Не! Така не е честно!

Тя докосва челото на спящата си дъщеря с любяща нежност.

ЛИНДА СЕЙНТ-ПИЕР: Отгледах я сама. Да, с голяма помощ от страна на нашите съграждани, да не говорим за подкрепата от страна на жена ти, Майк… но в общи линии сама. И не бива да вземам такова решение сама… За какво живеем заедно, ако не за да си помагаме, когато се случи нещо ужасно? Когато няма нито един добър изход от страшната ситуация?

АНДИ: Не бих могъл да го кажа по-добре, Лин.

МАЙК: Но…

МНОЖЕСТВО ГЛАСОВЕ: Сядай си на мястото… Стига приказки… Да гласуваме… (И така нататък.)

РОБИ: Иска ли още някой да се изкаже по въпроса кой да може да гласува? Може и да не е много парламентаристко, но трябва да го решим. Предпочитам да чуя мнението на някой родител…

Миг на напрегнато мълчание, нарушено от гласа на Мелинда Хачър.

МЕЛИНДА ХАЧЪР: Предлагам всички да могат да гласуват.

КАРЛА БРАЙТ: Подкрепям!

МАЙК: Това не е…

АНДЖИ: Няма ли да млъкнеш, за бога? Вече ти дадоха думата, сега сядай и не се обаждай повече!

РОБИ: Беше издигнато и подкрепено предложението всички да могат да гласуват по въпроса дали да дадем на господин Линож това, което иска. Кой е „за“?

Всички вдигат ръце — всички, с изключение на Майк. Той вижда, че Моли също е вдигнала ръка, вижда, че не смее да срещне погледа му, и нещо мъничко вътре в него умира.

РОБИ: Кой е „против“?

Нито една вдигната ръка. Майк просто си седи на първия ред, свел глава.

РОБИ (удря с чукчето): Предложението се приема.

ТЕС МАРЧЪНТ: Постави въпроса за гласуване, Роби Бийлс! Главния въпрос!

118 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА СУТЕРЕНА — С ЛИНОЖ.

Той се взира в тавана и очите му сияят в полумрака. Всеки момент ще започнат да гласуват… и той го знае.

119 ИНТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА ЗАСЕДАТЕЛНАТА ЗАЛА — НОЩ.

ДЖОАНА: За бога, да гласуваме и да се свърши най-сетне!

МАЙК: Синът ми няма да участва в това. Разбрахте ли? Моят син няма да бъде част от тази… мерзост!

МОЛИ: Напротив. Ще участва.

Пълно мълчание. Майк се изправя и се взира невярващо в жена си. Двамата се гледат един друг от двата края на залата.

МОЛИ: Никога не сме бягали от дълга си, Майкъл. Винаги сме били част от живота на острова, няма да се скатаем точно сега.

МАЙК: Не говориш сериозно, Моли. Не го мислиш наистина, нали?

МОЛИ: Напротив.

МАЙК: Но това е безумие!

МОЛИ: Може и така да е, но това безумие не е по наша вина. Майкъл…

МАЙК: По дяволите! Всички вървете по дяволите! Вземам сина си и се махам оттук!

Успява да направи само три крачки, преди самоназначеният конвой да го сграбчи и да го задърпа към скамейката. Моли гледа как съпругът ѝ се съпротивлява, вижда колко груби са другите мъже — не им харесва отношението му към доста спорното решение, което се приема — и се затичва по пътеката към него.

МАЙК: Хач! Помогни ми!

Но Хач се извръща на другата страна. Лицето му пламти от смущение. Майк прави опит да се хвърли към него и Люсиен го удря с юмрук. От носа на Майк руква кръв.

МОЛИ: Спрете! Наранявате го! Майк, добре ли си? Добре ли…

МАЙК: Разкарай се от мен. Разкарай се, докато още се владея и не съм те заплюл в лицето.

Моли прави крачка назад. Очите ѝ са разширени от изумление и потрес.

МОЛИ: Майк, ако можеше да разбереш… Това не е решение, което да вземеш сам. Това засяга целия град!

МАЙК: Знам, че е така. Кога съм казал нещо друго? Махни се от мен, Моли.

Тя се отдалечава, обзета от скръб и печал. Сони Бротиган подава носна кърпичка на Майк.

МАЙК: Можете да ме пуснете. Ще седна.

Те го пускат, но не го изпускат от очи. Роби ги наблюдава от подиума с нескрито задоволство. „Положението не е никак розово — сякаш казва физиономията му, — но поне нашето олицетворение на честността и праведността си го получи, а това не е малко.“

Междувременно Моли отстъпва назад от Майк, който дори не я поглежда. Лицето ѝ трепери и тя заплаква. Насочва се към дъното на залата. Хората, покрай които минава, я потупват по ръката и се мъчат да я утешат и окуражат: „Точно така, скъпа!“, „Постъпи съвсем правилно“ и „Ще му дойде акълът в главата“. Щом достига до креватчетата, Мелинда, Джил и Линда Сейнт-Пиер я прегръщат.

Хач се приплъзва до Майк на скамейката, чудейки се къде да се дене от срам.

ХАЧ: Майк, аз…

МАЙК (изобщо не го поглежда): Млъкни, Хач! И се разкарай от мен.

ХАЧ: Когато се замислиш, ще проумееш, че това е единственото, което можем да сторим. Какво да направим? Да изберем смъртта ли? И да умрем ей тъй, за принципа? Всички ние, до последния човек? В това число и онези, които са твърде млади, за да разберат защо умират? Помисли над това, Майк.

Майк най-накрая вдига очи към него.

МАЙК: Ами ако Линож вземе Пипа? Какво ще направиш?

Продължително мълчание. Хач мисли. Накрая погледът му среща този на Майк.

ХАЧ: Ще си кажа, че е умряла като бебе. От внезапна детска смърт, както я наричат… станало е, докато спи, когато никой нищо не е можел да стори. Безнадежден случай. Сигурен съм, че с течение на времето и двамата с Мелинда ще повярваме в това.

Роби отново стоварва председателското чукче върху катедрата.

РОБИ: Внимание, внимание! Въпросът е поставен за гласуване! Ще дадем ли на господин Линож онова, което иска, при условие че ни остави на мира? Каква е волята ви, жители на остров Литъл Тол? Ще гласуваме по обичайния начин. Който е „за“, да вдигне ръка.

Миг на безмълвие. Всички са затаили дъх. След цяла вечност Анди Робишо вдига ръка.

АНДИ: Аз съм бащата на Хари и гласувам „за“!

ДЖИЛ РОБИШО: Аз съм майка му и гласувам „за“.

ХЕНРИ: Двамата с Карла гласуваме „за“.

Линда Сейнт-Пиер също вдига ръка. След нея Сандра Бийлс и Роби също гласуват „за“.

МЕЛИНДА (с вдигната ръка): Да. Нямаме избор.

ХАЧ: Никакъв избор.

И той също вдига ръка.

УРСУЛА: Гласувам „за“. Няма друг начин.

Тя вдига ръка. Тавия прави същото.

ДЖАК: Това е единственото правилно решение.

Той вдига ръка. Анджела хвърля любящ поглед на спящия Бъстър и също вдига ръка.

Всички погледи са вперени в Моли. Тя коленичи, целува Ралфи по късметлийската бенка на нослето му и отново се изправя. Говори пред всички… но в известен смисъл се обръща само към Майк и цялото ѝ изражение умолява за разбиране.

МОЛИ: По-добре да изгубим един живот, отколкото да изпратим всички на сигурна смърт. Гласувам „за“.

Тя вдига ръка. След нея във въздуха се вдигат и други ръце. Камерата обхожда редовете и се спира на познатите пи лица. Виждаме как постепенно се вдигат всички ръце… с изключение на една.

Роби изчаква малко, гледайки гората от вдигнати ръце и мрачни лица. Трябва да се отдаде дължимото на тези хора — те са взели страшно решение… и напълно осъзнават значението на постъпката си.

РОБИ (с благ глас): Кой е „против“?

Вдигнатите ръце се отпускат. Без да откъсва очи от земята, Майк вдига ръката си високо във въздуха.

РОБИ: Всички са „за“, без един. Предложението е прието.

120 ИНТ. КАМЕРАТА МИ ПОКАЗВА СТЕННИЯ ЧАСОВНИК В ЕДЪР ПЛАН.

Часовникът показва точно девет и половина и бие веднъж.

121 ИНТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА ЗАСЕДАТЕЛНАТА ЗАЛА — НОЩ.

Двойните врати се отварят. Линож влиза в залата. В едната си ръка държи бастуна, а в другата — малката кожена кесийка.

ЛИНОЖ: Взехте ли решение, хора?

РОБИ: Да… гласувахме и приехме предложението.

ЛИНОЖ: Чудесно.

Той минава покрай задната редица, но преди да поеме по централната пътека, се спира и поглежда към родителите.

ЛИНОЖ: Направихте правилния избор.

Моли се извръща — става ѝ противно от одобрението на усмихнатото чудовище. Линож долавя отвращението ѝ и усмивката му става още по-широка. Той бавно крачи по централната пътека, понесъл кесийката с гладките камъчета пред себе си.

Изкачва стъпалата към подиума и Роби бързо се отдръпва настрани с изкривено от ужас лице. Линож застава зад катедрата и оглежда заложниците си с блага усмивка на лицето си.

ЛИНОЖ: Свършихте чудесна работа, приятели мои. Въпреки това, което ви каза полицаят, вие се справихте чудесно. И постъпихте правилно. Всъщност това беше единственото решение, което любящи и отговорни хора като вас биха могли да вземат при тези обстоятелства.

Той хваща кесийката за вървите, които я пристягат в горната ѝ част, и тя провисва надолу.

ЛИНОЖ: Това са магически камъни. Вече са били древни, когато светът е бил млад, и с тяхна помощ са се решавали великите въпроси, преди още Атлантида да потъне в Африканския океан. Тук има седем бели камъка… и един черен.

Линож замлъква… усмихва се… и върховете на острите му зъби се показват едва-едва.

ЛИНОЖ: Зная, че нямате търпение да си тръгна, и не ви обвинявам. Моля един от родителите на всяко дете да дойде при мен. Да приключваме с това.

122 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ОСТРОВНИТЕ ЖИТЕЛИ.

Те за първи път осъзнават какво всъщност са сторили. И си дават сметка, че вече няма връщане назад.

123 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЛИНОЖ В БЛИЗЪК ПЛАН.

Той се усмихва. Устните му разкриват върховете на кошмарно дългите му зъби. Кожената кесийка се поклаща в ръката му. Време е за избор.

ЗАТЪМНЕНИЕ. КРАЙ НА ПЕТО ДЕЙСТВИЕ.

ШЕСТО ДЕЙСТВИЕ

124 ЕКСТ. ПРОЛИВЪТ — НОЩ.

Снеговалежът е спрял и водата е посребрена от лунна пътека, проточила се към континента.

125 ЕКСТ. ГЛАВНАТА УЛИЦА — НОЩ.

Безмълвната улица е погребана под снега.

126 ЕКСТ. КМЕТСТВОТО — НОЩ.

Сградата на кметството се издига насред заснежената пустош — тъмна отдясно и ярко осветена от свещи отляво, където се намира заседателната зала.

127 ИНТ. ЗАСЕДАТЕЛНАТА ЗАЛА — НОЩ.

Бавно, едва-едва, по централната пътека на залата пристъпват родителите: Джил, Урсула, Джак, Линда, Сандра, Хенри, Мелинда. Последна крачи Моли Андерсън. Тя хвърля умоляващ поглед на Майк.

МОЛИ: Майк, моля те, опитай се да разбереш…

МАЙК: Какво искаш да разбера? Върни се и седни до него. Не вземай участие в тази мерзост.

МОЛИ: Не мога. Ако можеше да разбереш…

Майк е забил поглед в пода. Не иска да я погледне, не иска да вижда никого. Не иска да види нищо от случващото се. Моли осъзнава това и се качва с посърнало лице по стъпалата.

Родителите се нареждат един до друг на подиума. Линож ги оглежда с благосклонна усмивка — като детски зъболекар, който се опитва да убеди невръстния си пациент, че изобщо няма да го боли.

ЛИНОЖ: Всичко е съвсем просто. Всеки от вас ще извади по един камък от кесията. Детето, чийто родител извади черния камък, идва при мен. За да живее дълго… да види много неща… и да узнае още повече. Госпожа Робишо? Джил? Би ли започнала?

И той ѝ подава кожената кесийка. Отначало тя сякаш не смее да я докосне… или по-скоро, не е в състояние да го стори.

АНДИ: Хайде, скъпа. Направи го.

Джил го поглежда уплашено, бръква в кесията, напипва нещо и издърпва бързо ръката си. Юмрукът ѝ е стиснат тъй здраво, че кокалчетата ѝ са побелели. Изглежда на ръба на припадъка.

ЛИНОЖ: Госпожо Хачър?

Мелинда си взема камъче. Сандра е следващата. Тя се пресяга плахо към кесийката… и отдръпва ръката си.

САНДРА: Не мога, Роби! Ти го направи.

Но Роби за нищо на света не би се доближил до Линож.

РОБИ: Хайде! Избирай!

Жена му се подчинява. Когато отстъпва назад, устните ѝ треперят, а пръстите на свитата ѝ в юмрук ръка са побелели. Следващият е Хенри Брайт. Той дълго избира и съдейки по ровенето му из торбичката, явно отхвърля един (или два) камъка, докато най-накрая се спира на избрания. После е Джак. Той избира бързо и прави крачка назад, след което хвърля към Анджи отчаян поглед, в който проблясва последната искрица надежда. Когато и Линда Сейнт-Пиер прави своя избор, остават само Урсула и Моли.

ЛИНОЖ: Дами?

УРСУЛА: Първо ти, Моли.

МОЛИ: Не. Ти. Моля те.

Урсула бръква рязко в кесията, взема единия от двата останали камъка и отстъпва назад със стиснат юмрук. Моли прави крачка напред, поглежда Линож и взема последното камъче. Линож захвърля празната кесийка. Тя описва дъга във въздуха, полита надолу… и изчезва сред синкаво сияние, преди още да е докоснала подиума. Никаква реакция от страна на островните жители; тишината е толкова плътна, че може с нож да се реже.

ЛИНОЖ: Чудесна работа, приятели мои — дотук мина много добре. И тъй, кой има куража да покаже първи избора си? Да се отърси от страха и да се отдаде на сладостното облекчение?

Никой не отговаря. Осемте родители са застинали като статуи насред подиума. Лицата им са побелели от страх.

ЛИНОЖ (с подканваща приветливост): Хайде, хайде! Нали знаете, че боговете не обичат страхливите?

ДЖАК (извиква): Бъстър! Обичам те!

Той разтваря юмрука си. Камъчето в дланта му е бяло. Развълнуван шепот в залата.

Урсула пристъпва напред и протяга треперещия си юмрук. Мобилизира силите си и ръката ѝ светкавично се разтваря като пружина. Камъкът е бял. Вълнението на насядалите по скамейките островни жители се усилва.

РОБИ: Покажи го, Сандра! Нека да го видим!

САНДРА: Аз… Аз… Не мога, Роби… Знам, че е Дони… Сигурна съм в това… Никога не съм имала късмет…

Нетърпелив миг по-скоро да узнае истината и изпълнен с презрение към жена си, Роби се хвърля към нея, хваща ръката ѝ и разтваря насила пръстите ѝ. Не виждаме камъчето и поне в началото не можем да разчетем нищо на лицето на кмета. После обаче той взема това, което лежи в дланта на Сандра, и го вдига високо във въздуха, показвайки го на всички. Лицето му е разкривено от дива усмивка; Роби изглежда досущ като Ричард Никсън в разгара на политическата си кампания.

РОБИ: Бяло!

Опитва се да прегърне жена си, но тя го отблъсква. На физиономията ѝ е изписано не просто отвращение, а дълбоко омерзение.

Ред е на Линда Сейнт-Пиер да пристъпи напред. Тя държи свития си юмрук пред себе си, гледа го известно време и накрая затваря очи.

ЛИНДА СЕЙНТ-ПИЕР: Моля те, Господи, умолявам те, не ми отнемай моята Хайди!

Разтваря дланта си, но продължава да държи очите си затворени.

НЕЧИЙ ДРУГ ГЛАС: Бяло!

Оживление в залата. Линда отваря очи, вижда, че камъчето действително е бяло, и започва да ридае, притискайки безценното овално топче към гърдите си.

ЛИНОЖ: Джил? Госпожо Робишо?

ДЖИЛ РОБИШО: Не мога… Мислех, че ще се справя, но не мога. Съжалявам…

Тя се втурва към стъпалата, като продължава да стиска ръката си в юмрук. Преди обаче да ги достигне, Линож я посочва с бастуна си и Джил внезапно е притеглена назад. Линож доближава сребърната вълча глава към свитите ѝ пръсти. Тя се опитва да се съпротивлява, но не може. Дланта ѝ се разтваря, камъкът тупва на подиума и се търкулва като стъклено топче за игра. Камерата проследява движението му. Накрая спира, удряйки се в един от краката на масата с табелка КМЕТ. Цветът му е бял.

Джил рухва на колене и избухва в плач. Останали са само Хенри, Мелинда и Моли. В някого от тях е черното камъче. ВСТАВКА: Лицата на половинките им. Карла Брайт и Хач наблюдават подиума с хипнотичен ужас. Майк продължава да се взира в пода.

ЛИНОЖ: Господин Брайт? Хенри? Ще ни окажеш ли тази чест?

Хенри пристъпва напред и бавно разтваря дланта си. Камъчето там е бяло. От гърдите на Хенри се отронва дълбока въздишка на облекчение. Карла го гледа и му се усмихва през сълзи.

Вече всичко ще се реши между Моли и Мелинда. Ралфи или Пипа. Майките се гледат една друга на фона на усмихнатия Линож на заден план. Съвсем скоро едната ще престане да бъде майка и двете прекрасно го съзнават.

128 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА МОЛИ В БЛИЗЪК ПЛАН.

Тя си представя:

129 ЕКСТ. ЛАЗУРНОСИНЬО НЕБЕ — ДЕН.

Линож се рее високо над облаците, но V-образната формация зад него драстично се е скъсила. От осемте деца са останали само Ралфи и Пипа, които се държат за ръцете на Линож.

130 ИНТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА ПОДИУМА — НОЩ.

ЛИНОЖ: Дами?

Моли поглежда Мелинда и Мелинда ѝ кимва. Двете жени са протегнали ръцете си напред. Пръстите им са свити в юмруци. Известно време двете се гледат — напрегнати като струни, вибриращи от любов, надежда и страх.

МОЛИ (с тих, едва доловим глас): Хайде.

131 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА СВИТИТЕ ИМ В ЮМРУК РЪЦЕ — В ЕДЪР ПЛАН.

Пръстите им се разтварят. В едната има бяло камъче, в другата — черно. Насядалите по скамейките островни жители ахват, възкликват, надават изненадани възгласи… Кой обаче е извадил бялото и кой — черното камъче… Още не знаем. Виждаме само две разперени длани.

132 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЛИЦЕТО НА МОЛИ — В ЕКСТРЕМНО БЛИЗЪК ПЛАН.

Неистово разширени очи.

133 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЛИЦЕТО НА МЕЛИНДА — В ЕКСТРЕМНО БЛИЗЪК ПЛАН.

Неистово разширени очи.

134 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЛИЦЕТО НА ХАЧ — В ЕКСТРЕМНО БЛИЗЪК ПЛАН.

Неистово разширени очи.

135 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЛИЦЕТО НА МАЙК — В ЕКСТРЕМНО БЛИЗЪК ПЛАН.

Той седи на скамейката, свел глава и забил поглед в земята… но ясно се вижда, че няма да издържи дълго в тази поза, въпреки категоричното му решение да не бъде дори пасивен участник в спектакъла на Линож. Той надига глава и отправя поглед към подиума. ВАЖНО: трябва да прочетем загубата първо на неговото лице. Първо очите му се изпълват с неверие и едва след това се помрачават от страшното осъзнаване на истината.

МАЙК (скача на крака): НЕ!!! НЕ!!!

Той се хвърля напред към подиума, но в същия миг Сони, Люсиен и Алекс го сграбчват и го връщат на скамейката.

136 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА МОЛИ И МЕЛИНДА НА ПОДИУМА.

Те продължават да се гледат една друга, почти долепили челата си. Протегнатите им ръце — с разперени пръсти — сякаш са застинали във въздуха. В дланта на Мелинда лежи бялото камъче. В дланта на Моли — черното.

Изопнатото лице на Мелинда постепенно се отпуска. Тя се обръща, заслепена от бликналите сълзи, и пристъпва към стъпалата.

МЕЛИНДА: Пипа! Мама идва при теб, слънчице…

Тя се препъва и за малко да полети надолу с главата по стълбите, но Хач успява да я подхване точно навреме. Все още в плен на истерията на облекчението, Мелинда дори не го забелязва. Тя се изтръгва от ръцете на мъжа си и хуква по централната пътека на залата.

МЕЛИНДА: Пипа, слънчице! Всичко е наред! Мама идва при теб, любов моя!

Хач се обръща към Майк.

ХАЧ: Майк, съ…

Майк само му хвърля бърз поглед — поглед, пропит от чиста, злостна ненавист. „Ти ме предаде и това ми струваше моят син“ — казва този поглед. Хач не може да го понесе. Той свива рамене и се втурва след жена си.

През цялото това време Моли стои като статуя, взирайки се вцепенено в черния овален камък. Едва сега пълният смисъл на случилото се започва да достига до разсъдъка ѝ.

МОЛИ: Не. О, не. Не може да бъде! Това не може да е…

Тя захвърля черното камъче и се обръща към Линож.

МОЛИ: Това шега ли е? Или някакво изпитание? Изпитание е, нали? Едва ли си мислиш, че сега можеш да…

Но Линож си мисли точно това. И тя ясно го вижда.

МОЛИ: Няма да ти дам сина си!

ЛИНОЖ: Усещам скръбта ти, Моли… но ти прие условията ми. Съжалявам.

МОЛИ: Ти си го нагласил по някакъв начин! През цялото време си искал точно него! Заради… заради късметлийската бенка!

Дали това е така? Навярно никога няма да узнаем дали наистина сме зърнали искрицата в очите на Линож… или ни се е сторило, че сме я видели.

ЛИНОЖ: Уверявам те, че случаят не е такъв. Играта беше, както вие казвате, честна. И понеже смятам, че дългите сбогувания само увеличават болката…

Той тръгва към стъпалата, за да си вземе наградата.

МОЛИ: Не! Няма да ти дам де…

Тя понечва да му се нахвърли. Линож само махва с бастуна си и Моли полита назад, удряйки се в масата с табелката КМЕТ. Накрая рухва на пода на подиума — отчаяна, безпомощна и разкъсвана от ридания.

Точно преди да слезе по стъпалата, Линож се спира на ръба на подиума и обхожда с поглед островните жители. Те изглеждат като хора, пробуждащи се от всеобщ кошмар, в който са сътворили нещо ужасно и непоправимо. Устните му се разтягат в ослепителна, сардонична усмивка.

ЛИНОЖ: Дами и господа, жители на остров Литъл Тол! Благодаря ви за вниманието, с което откликнахте на нуждите ми! Обявявам това събрание за закрито… И си позволявам да ви напомня, че колкото по-малко разказвате на външния свят за нашето… споразумение, толкова по-щастливо ще живеете. Макар че, естествено, това си зависи изцяло от вас.

Зад гърба му Моли се изправя на крака и тръгва напред. Изглежда обезумяла от шока, мъката и ужаса, който предстои.

ЛИНОЖ (слага си жълтите ръкавици и шапката): А сега ще взема новото си протеже и ще ви оставя насаме с мислите ви. Дано да бъдат щастливи.

Той слиза по стъпалата и тръгва по централната пътека. Моли вижда, че ще мине съвсем близо до мястото, където седи Майк. Тя се втурва към края на подиума; очите ѝ са толкова големи, че сякаш заемат половината ѝ лице. Моли вижда, че конвоят на Майк е позагърбил задълженията си — Люсиен, Сони и другите гледат Линож с провиснали челюсти.

МОЛИ (надава силен вик): Майк! Спри го! Направи нещо, за бога!

Майк знае какво ще се случи, ако се нахвърли на Линож — едно махване с бастуна и ще трябва да го изстъргват от стената. Той поглежда към жена си — към БИВШАТА си жена — със страшни, мъртви очи.

МАЙК: Вече е късно, Моли.

Спонтанната ѝ реакция е отчаяние, последвано от безумна решимост. Щом Майк не иска да ѝ помогне да поправят грешката, която са допуснали, тя ще го стори сама. Моли се оглежда… и забелязва револвера на Роби, лежащ върху подиума. Сграбчва го, обръща се и скача от подиума на централната пътека.

МОЛИ: Спри! Предупреждавам те!

Линож обаче продължава да пристъпва към детските креватчета. Докато върви, с него се случва промяна — полушубата му изчезва, заменена от сребристосиня роба, украсена със слънца, луни и всякакви кабалистични символи. Шапката му също се променя — издължава се нагоре и се превръща в островърхата шапка на магьосник или вещер, а бастунът му се преобразява в сияен жезъл, достоен за Мерлин. Увенчан от озъбена вълча глава, естествено.

Моли или не забелязва всичко това, или то изобщо не я интересува. Единственото, което иска, е да го спре. Тя прави две-три крачки по централната пътека и насочва револвера към Линож.

МОЛИ: Спри или ще стрелям!

В същия миг Сони и Алекс Хейбър изскачат на пътеката, препречвайки пътя ѝ към Линож. Люсиен и Джони Хариман я хващат… а Хач внимателно изтръгва револвера от ръката ѝ. Междувременно Майк седи с клюмнала глава на мястото си, неспособен да понесе гледката.

ЛЮСИЕН: Съжалявам, госпожо Андерсън… но сключихме сделка.

МОЛИ: Нямахме представа що за сделка е това! Нямахме представа какво правим! Майк беше прав, ние не биваше да… не биваше… Джак, спри го! Не му позволявай да ми отнеме Ралфи! Не го оставяй да отнеме сина ми!

ДЖАК: Не мога да ти помогна, Моли. (След което добавя.) А и ти едва ли щеше да крещиш така, ако черният камък се беше паднал на мен.

Моли се взира недоумяващо в него. Не може да повярва на ушите си. Той издържа на погледа ѝ още миг-два, след което отмества очи. Тогава Анджела го прегръща през рамо и се вглежда в Моли с нескрита враждебност.

АНДЖИ: Ти какво, толкова ли не умееш да губиш?

МОЛИ: Това не ти е… бейзболен мач!

137 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ДЕТСКИТЕ КРЕВАТЧЕТА В ДЪНОТО НА ЗАЛАТА — С ЛИНОЖ.

Линож вече изглежда като същински древен маг, обгърнат от яркосиньо сияние. Отново сме поразени от свръхчовешката му възраст. Родителите на спящите деца и техните приятели се отдръпват от него със страх. Той не им обръща абсолютно никакво внимание. Навежда се, вдига Ралфи Андерсън на ръце и го гледа прехласнато.

138 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЦЕНТРАЛНАТА ПЪТЕКА НА ЗАЛАТА — С МОЛИ.

В истерията си тя за малко да се освободи от силните ръце на държащите я мъже. Изпълнена с неописуема ярост, тя се обръща към Линож от другия край на залата.

МОЛИ (крещи): Ти ни изигра!

ЛИНОЖ: Вие сами се изиграхте.

МОЛИ: Той никога няма да бъде твой! Никога!

Линож вдига спящото дете високо във въздуха — досущ като дар, който ще принесе на боговете. Синьото сияние около него става по-ярко и започва да обгръща и Ралфи. В старостта на Линож няма нищо благовидно или добро; старостта му е жестока и плашеща. А тържествуващата му усмивка… това е кошмар, който дълго ще смущава сънищата ни.

ЛИНОЖ: Напротив. Ще ме обикне… (Пауза.) И ще ме нарича „татко“.

Това е ужасяваща истина, чието бреме Моли не може да издържи. Тя рухва върху удържащите я ръце, неспособна да се съпротивлява повече. Известно време Линож я гледа, след което се обръща. Полите на робата му се развяват подире му. Той бавно крачи към остъклената двукрила врата. Всички погледи са приковани в него.

139 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА МАЙК.

Той се надига от мястото си. Лицето му все още има онзи безжизнен, мъртъв вид. Хач докосва ръката му.

ХАЧ: Майк, не мисля, че трябва да…

МАЙК (отблъсква ръката му): Не ме докосвай. Да не си ме докоснал повече. Нито ти, нито някой друг от вас. (Поглежда към Моли.) За всички се отнася.

И той тръгва по страничната пътека на залата. Никой не го възпира.

140 ИНТ. КОРИДОРЪТ НА КМЕТСТВОТО.

Майк излиза от залата точно навреме, за да види как краищата на робата на Линож изчезват зад входната врата и се изгубват в нощта. Майк се спира за момент, след което продължава натам.

141 ЕКСТ. ВЕРАНДАТА НА КМЕТСТВОТО — НОЩ.

Майк излиза, спира и се оглежда. Дъхът му се кълби на сребристи облачета на фона на лунното сияние.

142 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЛИНОЖ И РАЛФИ ПРЕД СГРАДАТА НА КМЕТСТВОТО — НОЩ.

Линож все още е обгърнат от яркосиня аура. Камерата неотлъчно го следва, докато носи Ралфи надолу по склона, спускащ се към улицата… а оттам към брега… пролива… континента… и всичките неизброими левги по безкрайната земя. Виждаме следите му в снега — отначало дълбоки… после по-леки… и накрая едва забележими.

След като минава покрай купола с мемориалната камбана, Линож започва да се издига във въздуха. Първо само на сантиметър-сантиметър и нещо, но постепенно разстоянието между него и земята се увеличава. Сякаш се изкачва по невъобразими стълби, които не можем да видим.

143 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА МАЙК НА СТЪПАЛАТА НА ВЕРАНДАТА — НОЩ.

Той крещи след сина си, въплътил цялата си скръб и болка в една-единствена дума:

МАЙК: Ралфи!

144 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЛИНОЖ И РАЛФИ — НОЩ.

Ралфи отваря очи и се оглежда наоколо.

РАЛФИ: Къде съм? Къде е тати?

МАЙК (глас зад кадър, заглъхващ в нощта): Ралфи…

ЛИНОЖ: Няма значение, момче с късметлийската бенка. Погледни надолу!

Ралфи свежда очи. В момента летят над пролива. Сенките им се носят по вълните, обрамчени от лунната пътека. Ралфи се усмихва възторжено.

РАЛФИ: Уау! Колко яко! (Пауза.) Това наистина ли е?

ЛИНОЖ: Самата истина.

Ралфи поглежда назад към:

145 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ОСТРОВ ЛИТЪЛ ТОЛ ОТ ГЛЕДНАТА ТОЧКА НА РАЛФИ — НОЩ.

Това е като негатив на кадъра, с който показахме острова за първи път на зрителите — нощ вместо ден, отдалечаване вместо приближаване… На лунната светлина Литъл Тол изглежда почти като илюзия. В каквато съвсем скоро ще се превърне за Ралфи.

146 ЕКСТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА ЛИНОЖ И РАЛФИ — НОЩ.

РАЛФИ (силно впечатлен): А накъде летим?

Линож подхвърля жезъла си във въздуха и той се издига, заемайки същото положение, както по време на полета му с децата. Сянката му — този път хвърляна от луната, а не от слънцето — се спуска върху лицето на Линож. Той се навежда и целува късметлийската бенка на нослето на детето.

ЛИНОЖ: Където си поискаме. Навсякъде. Към всички места, за които си мечтал.

РАЛФИ: Ами мама и татко? Те кога ще дойдат?

ЛИНОЖ (усмихва се): Сега не ги мисли. По-нататък ще се тревожим за тях.

„Е, той е възрастният — казва си Ралфи. — Пък и всичко това е тъй вълнуващо!“

РАЛФИ: Добре.

Линож се обръща — всъщност прави вираж почти като самолет — и двамата се скриват от погледа ни.

147 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА МАЙК НА ВЕРАНДАТА НА КМЕТСТВОТО.

Той плаче. Джоана Станхоуп излиза от кметството и слага ръка на рамото му. Заговаря го с безкрайна топлота и нежност.

ДЖОАНА: Влез вътре, Майк.

Той обаче не ѝ обръща никакво внимание и слиза по стъпалата на верандата. Нагазва в дълбокия сняг — не е лесно да вървиш през него, ако не си магьосник — и се устремява напред. Върви по следите на Линож и камерата го следва. Виждаме как отпечатъците стават все по-плитки и повърхностни… и все по-малко свързани със земята, на която са обречени да живеят смъртните.

Покрай мемориалната камбана се вижда още една следа… и дирята внезапно изчезва. Наоколо се ширят поля от девствен сняг. Майк рухва до този последен отпечатък и се разтърсва от ридания. Вдига ръце към пустеещото небе и сияйната луна.

МАЙК (с приглушен глас): Върни ми го. Моля те, върни го обратно! Ще направя всичко… Всичко, което поискаш…

148 ЕКСТ. ГЛАВНИЯТ ВХОД НА КМЕТСТВОТО — НОЩ.

На вратата са се струпали множество островни жители, които го наблюдават безмълвно. Тук са Джони и Сони, Фърд и Люсиен, Тавия и Дела, Хач и Мелинда.

МАЙК (с умоляващ тон): Върни го обратно!

Лицата на местните жители не се променят. Можем да прочетем в тях съчувствие, но не и милосърдие. Не и тук; не и сега. Стореното си е сторено и няма връщане назад.

149 ЕКСТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА МАЙК СРЕД ЗАСНЕЖЕНОТО ПОЛЕ — НОЩ.

Майк се е превил в снега до купола, където виси мемориалната камбана. Той протяга ръце към луната и посребрената водна ивица за последен път… но вече е изгубил всякаква надежда.

МАЙК (шепне): Моля те, върни ми го!

Камерата бавно започва да се издига нагоре. Постепенно фигурата на Майк става все по-малка и по-малка, докато не се превръща в черна точица сред белоснежната равнина. Зад нея се виждат континентът, рухналият фар и вълните на пролива.

Затъмнение.

МАЙК (глас зад кадър): (Последната молба, изречена с едва доловим шепот.) Обичам го. Имай милост.

КРАЙ НА ШЕСТО ДЕЙСТВИЕ.

СЕДМО ДЕЙСТВИЕ

150 ЕКСТ. ПРОЛИВЪТ — СЛЪНЧЕВА ЛЯТНА УТРИН.

Небето е яркосиньо, проливът — също. Рибарските гемии пухтят флегматично, а край тях профучават спортни катери, зад които се вихри пенлива килватерна диря. Туристи карат водни ски, а във въздуха се реят кресливи чайки.

151 ЕКСТ. КРАЙБРЕЖЕН ГРАД — СУТРИН.

ТИТРИ: МАЧАЯС, ЛЯТОТО НА 1989 ГОДИНА.

152 ЕКСТ. НЕГОЛЯМА ДЪРВЕНА КЪЩИЧКА НА ГЛАВНАТА УЛИЦА — СУТРИН.

Табелката отпред гласи: ПСИХОТЕРАПЕВТ. Под нея се вижда още една: АКО ИМА РЕШЕНИЕ, ЩЕ ГО НАМЕРИМ ЗАЕДНО.

Камерата надзърта през един страничен прозорец. Вътре седи жена, която гледа навън. Очите ѝ са зачервени, а страните ѝ са мокри от сълзи. Косата ѝ е прошарена. В първия момент не можем да разпознаем Моли Андерсън. Изглежда състарена с двайсет години.

153 ИНТ. КАБИНЕТЪТ НА ПСИХОТЕРАПЕВТА — СУТРИН.

Моли седи в люлеещ се стол, съзерцава летния пейзаж и плаче без глас. Срещу нея се е разположил психотерапевтът ѝ — дама с делови вид и елегантна прическа, облечена с копринена блуза и светла лятна пола. Тя гледа Моли с онова съчувствие, което често проявяват добрите психолози — съчувствие, което помага, но и плаши със своята дистанцираност.

Мълчанието се проточва. Психотерапевтът очевидно чака Моли да го наруши, но Моли само си седи в люлеещия се стол и гледа с насълзени очи през прозореца.

ПСИХОТЕРАПЕВТ: Двамата с Майк не сте правили любов от… колко време?

МОЛИ (без да откъсва поглед от прозореца): Пет месеца. Горе-долу. Ако е необходимо, мога да ти го кажа съвсем точно. Последният път беше в нощта преди голямата буря. Бурята на века.

ПСИХОТЕРАПЕВТ: Когато изгуби сина си.

МОЛИ: Да. Когато изгубих сина си.

ПСИХОТЕРАПЕВТ: И Майк те обвинява за тази загуба…

МОЛИ: Мисля, че ще ме напусне.

ПСИХОТЕРАПЕВТ: А теб много те е страх от това, нали?

МОЛИ: Струва ми се, че вече нищо не го задържа при мен. Разбираш ли какво имам предвид?

ПСИХОТЕРАПЕВТ: Разкажи ми отново какво се случи с Ралфи.

МОЛИ: Защо? Какъв смисъл има? За бога, нима ще ми стане по-добре? Него го няма вече! Няма го!

Психотерапевтът не отговаря. След малко Моли въздъхва и се предава.

МОЛИ: Случи се на втория ден. Всички бяхме в кметството — бяхме отишли там, за да потърсим укритие от бурята… А тази буря… Идея си нямаш колко свирепа беше.

ПСИХОТЕРАПЕВТ: Напротив, нали бях тук. И аз я преживях.

МОЛИ: Да, Лиза — била си тук. На континента… На острова беше съвсем различно… (Пауза.) На острова всичко е различно. (Пауза.) Както и да е. В общи линии, Джони Хариман влетя в сутерена, докато закусвахме, и каза, че кулата на фара ще рухне всеки момент. Естествено, всички искахме да погледаме… и Майк…

154 ЕКСТ. ДОМЪТ НА АНДЕРСЪН — СЛЪНЧЕВА ЛЯТНА УТРИН.

До бордюра е паркирана малка бяла кола. Багажникът ѝ е отворен. Вътре се виждат два или три куфара. Вратата на къщата се отваря и Майк излиза навън. Носи още два куфара. Затваря входната врата, слиза по стъпалата на верандата и пристъпва по алеята. Всяко негово движение, всеки жест и всеки поглед недвусмислено ни казват едно — това е човек, който си тръгва завинаги.

МОЛИ (глас зад кадър): Майк ни предупреди за снежната слепота и ни каза да не се отдалечаваме от сградата. Ралфи много искаше да види фара… Както и Пипа, и останалите деца… Затова ги взехме с нас. Прости ни, Господи, взехме ги с нас…

Майк се спира пред табелката с надпис ДЕТСКА ГРАДИНА „МАЛКИЯТ НАРОДЕЦ“. Тя все още виси на долния клон на растящия в двора клен, но сега изглежда някак прашна. Забравена. И никому ненужна. Майк я изтръгва, гледан, обръща се и я запраща към верандата в пристъп на ярост.

МОЛИ (глас зад кадър): Беше грешка да излизаме навън… Особено за децата. Подценихме коварството на бурята… Няколко души се заблудиха и изчезнаха. Ралфи беше един от тях… Анджи Карвър успя да намери обратния път… Останалите обаче загинаха.

Майк проследява с поглед падналата на верандата табелка, обръща се и отива при колата. Прибира последните куфари вътре и хлопва багажника. Тъкмо заобикаля автомобила, за да седне зад волана, когато се чува глас.

ХАЧ (глас зад кадър): Майк?

Майк се обръща. Хач — който изглежда доста странно по тениска и бермуди — се приближава към него. Личи си, че страшно му се иска да е на някое друго място. Майк го гледа хладно и дистанцирано.

МАЙК: Ако имаш да ми казваш нещо, най-добре го направи. Фериботът ми тръгва в единайсет и десет и не искам да го изпусна.

ХАЧ: Къде отиваш? (Майк мълчи.) Недей, Майк. Не заминавай. (Майк мълчи.) По-леко ли ще ти стане, ако ти кажа, че не съм спал като хората от февруари? (Майк продължава да мълчи.) По-леко ли ще ти стане, ако ти кажа, че… може би не постъпихме правилно?

МАЙК: Трябва да вървя, Хач.

ХАЧ: Роби каза да ти предам, че службата на полицай ще си е твоя, когато и да я поискаш. Само трябва да кажеш, че я искаш.

МАЙК: Кажи му, че приключих с това. Нямам какво да правя тук. Направих всичко по силите си и не мога повече.

Той пристъпва напред и тъкмо ще отвори шофьорската врата, когато Хач докосва рамото му. Майк рязко се обръща и ние виждаме, че очите му пламтят, сякаш всеки миг ще го фрасне в лицето. Хач също си дава сметка за това, но не помръдва. Може би смята, че си го е заслужил.

ХАЧ: Моли се нуждае от теб. Не виждаш ли в какво се е превърнала?

МАЙК: Ти ще я наглеждаш вместо мен, става ли?

ХАЧ (свежда поглед към земята): Мели също не се чувства добре. Взема доста транквиланти. Опасявам се, че се е пристрастила към тях.

МАЙК: Лоша работа. Но… поне дъщеря ти е при теб. Когато не можеш да заспиш, винаги можеш да влезеш в стаята на Пипа и да я погледаш как спи. Нали?

ХАЧ: Виждаш нещата само от своята гледна точка. Само твоите проблеми те вълнуват.

Майк отваря шофьорската врата, сяда зад волана и хвърля безизразен поглед на Хач.

МАЙК: Напротив. Нищо не ме вълнува. Чувствам се празен. Издълбан отвътре като ноемврийска тиква.

ХАЧ: Ако се беше опитал да разбереш…

МАЙК: Разбирам, че фериботът тръгва в единайсет и десет и ако не тръгна сега, ще го изпусна. Всичко добро, Хач. Надявам се да си възвърнеш съня.

Той хлопва вратата, запалва двигателя и потегля по главната улица. Хач гледа безпомощно подире му.

155 ЕКСТ. МОРАВАТА ПРЕД КМЕТСТВОТО — СУТРИН.

Камерата ни показва главната улица и хваща в кадър колата на Майк, която се приближава към пристана. Там, с бумтящи двигатели, стои на котва фериботът. После камерата се завърта наляво — към купола и мемориалната камбана. Вдясно от паметната плоча със загиналите във войните е добавена още една. На нея пише: ЖЕРТВИ НА БУРЯТА НА ВЕКА — 1989 ГОДИНА, а отдолу са изброени имената:

И най-отдолу:

Камерата се фокусира върху името му.

156 ИНТ. КАБИНЕТЪТ НА ПСИХОТЕРАПЕВТА СУТРИН.

Моли е спряла да говори и само се взира безмълвно през прозореца. В очите ѝ отново напират сълзи и се търкулват по бузите ѝ. Тя продължава да плаче без глас.

ПСИХОТЕРАПЕВТ: Моли…?

МОЛИ: Той се изгуби в снежната слепота. Сигурно е бил заедно с Бил Тимънс — човекът от островната служба „Вода и канал“. Или поне така ми се иска да мисля — че някой е бил с него до края. Навярно са се заблудили и са паднали в океана. Тленните им останки така и не бяха открити.

ПСИХОТЕРАПЕВТ: В тази история има още много, за което не ми казваш, нали? (Мълчание от страна на Моли.) Докато не я разкажеш цялата, споменът за случилото се ще продължава да те измъчва.

МОЛИ: Той ще ме измъчва, каквото и да сторя… Има рани, които никога не зарастват. Преди не го осъзнавах, но сега… сега вече го знам.

ПСИХОТЕРАПЕВТ: Моли, защо съпругът ти те мрази толкова? Какво всъщност се случи с Ралфи?

Камерата се приближава към Моли. Тя все още гледа през прозореца. Навън е слънчево; тревата е зелена и цъфтят цветя… но вали сняг. Той покрива тревата и пътечката и посребрява разлистените клони на дърветата.

Камерата ни показва Моли в екстремно близък план, докато тя се взира в падащия сняг.

МОЛИ: Той се изгуби. Понякога хората се губят. Просто се изгубват. Така се случи и с Ралфи. Той се изгуби в снежната слепота. Изгуби се в бурята.

ТОЗИ КАДЪР БАВНО ПРЕЛИВА В:

157 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ФЕРИБОТА — СУТРИН.

Той плава през пролива към Мачаяс. Автомобилите са паркирани на кърмовата палуба — сред тях е и колата на Майк. Самият Майк стои сам, облегнат на леера, и океанският бриз развява косата му. Майк изглежда умиротворен.

МАЙК (глас зад кадър): Девет години изминаха оттогава. Просто запалих колата и се качих на ферибота. И никога не се върнах.

ТОЗИ КАДЪР БАВНО ПРЕЛИВА В:

158 ИНТ. КАБИНЕТЪТ НА ПСИХОТЕРАПЕВТА — СУТРИН.

Сеансът на Моли приключва. Часовникът на стената показва 11:55. Моли стои до бюрото на Лиза и пише чек. Лиза я гледа разтревожено, защото си дава сметка, че за пореден път е претърпяла поражение, а островът е победил. Тайната — каквато и да е тя — си е останала тайна.

Никоя от двете не вижда малката бяла кола на Майк, която минава по улицата.

МАЙК (глас зад кадър): Изобщо не знаех къде отивам. В началото само карах, накъдето ми видят очите.

159 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА МАЙК — ЗАД ПРЕДНОТО СТЪКЛО НА КОЛАТА МУ — ЗАЛЕЗ.

Той носи тъмни очила, в чиито стъкла се отразява ярко-оранжевото залязващо слънце.

МАЙК (глас зад кадър): Единственото, за което мислех, беше всяка вечер да слагам слънчевите си очила по залез-слънце. Всяка миля, която изминавах, ме отдалечаваше с още една миля от Литъл Тол.

160 ЕКСТ. ПУСТИНЯ ОТ СРЕДНИЯ ЗАПАД ПЛАДНЕ.

По средата на кадъра се проточва двулентово шосе. Бялата кола се появява, набира скорост и камерата тръгва подире ѝ.

МАЙК (глас зад кадър): Разводът мина без усложнения. Моли получи банковите сметки, застраховката, магазина, къщата и малкия парцел земя, който имахме във Вансбъро. Аз взех тойотата и душевния си мир… (Пауза.) Или по-скоро това, което бе останало от него.

161 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА МОСТА ГОЛДЪН ГЕЙТ В САН ФРАНЦИСКО — ПРИВЕЧЕР.

МАЙК (глас зад кадър): Установих се тук… пак близо до водата. Ирония на съдбата, нали? Обаче е различно. Зиме Тихият океан не е толкова свиреп като Атлантическия. (Пауза.) А и ги няма онези спомени.

162 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА НЕБОСТЪРГАЧ НА МОНТГОМЪРИ СТРИЙТ В САН ФРАНЦИСКО — ДЕН.

Майк излиза — един поостарял Майк, с прошарени слепоочия и нови бръчици — но този Майк има вид на човек, който се е помирил със света. Или със себе си. Носи костюм (но не официален, защото няма вратовръзка), а в ръката си държи куфарче. Майк и спътникът му вървят към паркирания до тротоара седан. Качват се в колата и се вливат в трафика, изпреварвайки един кабелен трамвай43. Междувременно Майк разказва.

МАЙК (глас зад кадър): Върнах се в училище. Получих диплома по правоприлагане и още една — по счетоводство… Исках да завърша и право, но после размислих. Започнах като магазинер в Мейн и стигнах до федерален маршал. Не е зле, нали?

163 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА МАЙК, ЗАД ПРЕДНОТО СТЪКЛО НА КОЛАТА — ДЕН.

Зад волана е партньорът му. Майк седи до него, зареял поглед навън. Телом е тук, но духом — не. Очите му са очи на човек, поел по алеята на спомените.

МАЙК (глас зад кадър): Понякога островът ми се струва много, много далечен, а Андре Линож — нищо повече от лош сън. Понякога обаче… когато се събудя посред нощ, опитвайки се да сподавя вика си… той сякаш е съвсем близо до мен. Както казах и в началото, все още поддържам връзка с някои от тях.

164 ЕКСТ. ГРОБИЩЕТО НА ЛИТЪЛ ТОЛ — ДЕН.

Из гробището върви погребална процесия, понесла ковчег към прясно изкопан гроб. (Наблюдаваме тази сцена от разстояние.) Наоколо шумолят пъстроцветни есенни листа.

МАЙК (глас зад кадър): Мелинда Хачър умря през октомври 1990 година. Местният вестник твърдеше, че било от сърдечен удар — Урсула Годсоу ми изпрати изрезката. Не знам дали са прикрили нещо, или не… Трийсет и пет ми се струва твърде ранна възраст, за да спре моторчето ти, но се случва… Да, случва се.

165 ЕКСТ. МЕТОДИСТКАТА ЦЪРКВА НА ЛИТЪЛ ТОЛ — ДЕН.

Късна есен. Приветствени букети с цветя обрамчват пътечката, водеща към църковната врата. Дочуваме звуци на орган, изпълняващ сватбения марш. Вратите се разтварят и навън излиза Моли — лъчезарна, радостна и сияйна в булчинската си рокля. Лицето ѝ е все така набръчкано, но прошарените ѝ коси не се виждат. До нея, пременен в официален костюм и прегърнал я през талията, е Хач. И той изглежда не по-малко щастлив от нея. Зад тях, стиснала букет в едната си ръка и шлейфа на булката — в другата, пристъпва Пипа. Тя е пораснала, а дългата ѝ коса се разстила като водопад по гърба ѝ. Дните, в които е заклещвала главата си в парапетите, отдавна са отминали. Гостите на тържеството вървят подире им и пръскат ориз. Сред тях, широко усмихнат като горд баща, се откроява Преподобният Боб Ригинс.

МАЙК (глас зад кадър): Моли и Хач се ожениха през май деветдесет и трета. Урсула ми изпрати и тази изрезка. От това, което чух, били страхотна двойка. Разбирали се чудесно един с друг… и с Пипа. Радвам се за тях. Желая и на тримата всичкото щастие ма този свят. От все сърце.

166 ИНТ. ЕВТИНА СТАЯ ПОД НАЕМ — НОЩ.

МАЙК (глас зад кадър): Не всички на острова бяха такива късметлии.

Оглеждаме помещението заедно с камерата. Неоправеното легло и намачканите чаршафи свидетелстват за кошмарите, измъчвали онзи, който е спал тук. Вратата на банята е открехната. Камерата надзърта през пролуката.

МАЙК (глас зад кадър): Джак и Анджи Карвър се разведоха два месеца след сватбата на Хач и Моли. Джак завел дело за попечителство над Бъстър — доколкото разбрах, битката била доста оспорвана — и загубил. Напуснал острова, наел стая в Люистън и сложил край на живота си в една лятна нощ през 1994-та…

Прозорецът на банята е отворен. Оттам се дочува рокендрол от шейсетте, изпълняван на живо. Джак Карвър лежи в сухата вана. На главата му е нахлузена найлонова торбичка. Камерата неумолимо се приближава… и ние виждаме кашмирената превръзка над едното око на Джак.

МАЙК (глас зад кадър): Оставил малкото, което притежавал, на един човек, на име Хармън Бродски, който изгубил окото си в пиянско сбиване в края на осемдесетте.

167 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ОСТРОВ ЛИТЪЛ ТОЛ, ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА НА ПРОЛИВА — СУТРИН.

Всичко изглежда тихо, спокойно… и малко призрачно заради утринната мъгла. Камбаната на сигналния буй тихо прозвънва в далечината. Градският пристан е напълно възстановен, складът за риба и омари — също (само че сега е боядисан в друг цвят и вместо ГОДСОУ — РИБА И ОМАРИ на стената пише: КАЧЕСТВЕНИ РИБНИ ПРОДУКТИ „БИЙЛС“.)

Камерата се отдръпва назад и чуваме плясък на весла. Миг по-късно пред погледа ни се появява и неголяма гребна лодка, клатушкаща се сред вълните. Междувременно Майк разказва.

МАЙК (глас зад кадър): Роби Бийлс издигнат наново рухналата постройка на Питър Годсоу и взел на работа Кърк Фрийман. Кърк разказва, че една ранна утрин през пролетта на деветдесет и шеста жената на Роби — Сандра — отишла при него и му заявила, че иска да се поразходи с една от гребните лодки. Била с жълт дъждобран и червени гумени ботуши. Кърк я накарал да си сложи спасителна жилетка… Видът ѝ изобщо не му се понравил.

Камерата се приближава към лодката и се издига над нея, показвайки ни носа ѝ. Там, акуратно сгънат, лежи жълтият рибарски дъждобран. До него се виждат червените гумени ботуши, а върху тях е надяната спасителната жилетка.

МАЙК (глас зад кадър): Според Кърк сякаш вървяла насън… или сънувала с отворени очи. Какво обаче можел да стори? Времето било хубаво, морето било тихо и спокойно, нямало никакъв вятър… а тя била жената на неговия шеф. Открили лодката, но не и Санди. Имало едно странно нещо…

Камерата се плъзга покрай страничния борд на лодката. На задната скамейка — или с червена боя, или с червило — е изписана една-единствена дума: КРОАТОН.

МАЙК (глас зад кадър): … но никой не знаел какво значи това. Може би някой от островните жители би могъл да разкаже повечко за това…

168 ИНТ. ПРИЕМНАТА НА КМЕТСТВОТО, С УРСУЛА — ДЕН.

Двама от щатските полицаи говорят с нея и макар и да не чуваме разговора им, всичко ни е ясно. Те ѝ задават въпроси, тя вежливо клати глава… Съжалявам, господа полицаи… не… нямам представа… за първи път чувам… и така нататък.

МАЙК (глас зад кадър): … но островните жители умеят да пазят тайна. Опазихме тайната тогава — през 1989 година, — а онези, които все още живеят в Литъл Тол, я пазят ревниво и до днес. Що се отнася до Сандра Бийлс, предполага се, че се е удавила, и седемте години от момента на изчезването ѝ изтичат през 2003-та. Без съмнение, тогава Роби официално ще я обяви за мъртва. Колкото и гадно да звучи…

169 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ОСТРОВ ЛИТЪЛ ТОЛ ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА НА ОКЕАНА — ДЕН.

МАЙК (глас зад кадър): … такъв е животът. Трябва да платиш, за да получиш. Няма друг начин. Понякога плащаш малко, но най-често цената е солена. А настъпват и моменти, когато трябва да се разделиш с всичко, което имаш. Мислех, че съм научил този урок още преди девет години, по време на Бурята на века…

ТОЗИ КАДЪР БАВНО ПРЕЛИВА В:

170 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА САН ФРАНЦИСКО — ДЕН.

МАЙК (глас зад кадър): … но се оказа, че греша. Тогава тепърва съм започвал да се уча. И приключих едва миналата седмица.

171 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ОЖИВЕНА УЛИЦА В ДЕЛОВАТА ЧАСТ НА ГРАДА — ДЕН.

Хората пазаруват. Камерата се приближава към едно магазинче, предлагащо различни специалитети, намиращо се на две-три витрини от близкото кръстовище. От магазинчето излиза Майк. Това е почивният му ден и той е облечен неофициално — с леко яке, дънки и тениска. Понесъл е два-три обемисти пакета и сега жонглира с тях, докато се мъчи да извади от джоба си ключа за паркираната до тротоара кола.

С гръб към нас в кадъра се появяват възрастен мъж и момче в пубертета. Мъжът носи сиво палто и филцова шапка. Момчето е с яке с емблема на Оуклъндския университет и дънки. Майк трябва да мине покрай тях, за да стигне до колата си, но в началото не им обръща особено внимание. Той изважда връзката ключове и се опитва да ги огледа над пакетите, за да намери онзи, който отключва вратата на колата му. Точно тогава мъжът и момчето, които вървят насреща му по тротоара, се разминават с него.

ЛИНОЖ (пее тихичко): „Аз съм малко чайниче, тумбесто и сладко…“

МОМЧЕТО (подхваща песничката): „Имам си и дръжчица, и чучурче гладко…“

Лицето на Майк изведнъж се изопва от ужасяващо прозрение. Ключовете се изплъзват от пръстите му, а пакетите провисват в ръцете му. Той се обръща и вижда:

172 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЛИНОЖ И МОМЧЕТО, ОТ ГЛЕДНАТА ТОЧКА НА МАЙК (ЗАБАВЕН КАДЪР) — ДЕН.

Двамата минават покрай Майк. Всичко се развива толкова бързо, че дори и на забавен кадър той успява да им хвърли само един поглед. Но и той му е напълно достатъчен. Под филцовата шапка се вижда лицето на Линож. Променил се е — сега прилича на безжалостен бизнесмен и изглежда не на четирийсет, а на шейсет и пет години — но Майк винаги би разпознал тези очи.

Момчето, което го придружава, се усмихва от все сърце, докато си тананика безсмислената детска песничка. Симпатичен тийнейджър на четиринайсет-петнайсет години. Косата му е копае на косата на Моли, Очите му пък са копие на тези на Майк. На носа му, макар и едва забележима, все още си стои късметлийската бенка.

ЛИНОЖ И РАЛФИ (пеят с далечни, призрачни гласове): „Изсвирвам като влакче, щом водата в мен заври, хвани ме ти тогава и от котлона ме махни. Аз съм малко чайниче…“

По време на тази сцена лицата им излизат от кадър — лицата, които успяхме да зърнем само за един сърцераздирателно кратък миг. Сега виждаме само чифт гърбове — на изискано облечен мъж и момче на прага на зрелостта. Всеки момент ще се скрият зад ъгъла.

173 ЕКСТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА МАЙК — ДЕН.

Той стои, застинал като статуя, а пакетите провисват от ръцете му. Устата му беззвучно се отваря и затваря… и най-накрая от гърлото му успява да се изтръгне дрезгав шепот.

МАЙК: Ра… Ра… Ралфи… Ралфи? Ралфи!

174 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЛИНОЖ И РАЛФИ — ДЕН.

Те са отминали магазинчето за специалитети и почти са стигнали до ъгъла. Обаче спират. И се обръщат.

175 ЕКСТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА МАЙК — ДЕН.

Той хвърля пакетите на земята — чува се как нещо вътре се счупва — и хуква към Линож и Ралфи.

176 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЛИНОЖ И РАЛФИ ДЕН.

Устата на Ралфи се отваря и той изсъсква като змия. Симпатичният тийнейджър се преобразява в чудовище — устните му разкриват неестествено дълги и остри зъби, а очите му потъмняват и стават черни, осеяни с гърчещи се алени змийчета. Той вдига ръце и ние виждаме, че това изобщо не са ръце, а закривени нокти на хищна птица, готови да разкъсат лицето на Майк.

Тогава Линож слага ръка на рамото на Ралфи (без да откъсва поглед от Майк). Двамата се обръщат и свиват зад ъгъла.

177 ЕКСТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА МАЙК — ДЕН.

Той внезапно се спира пред магазинчето за специалитети, а лицето му е изпълнено с отчаяние и болезнен ужас. Минувачите го заобикалят отляво и отдясно, някои го оглеждат с нескрито любопитство, обаче Майк не им обръща никакво внимание.

МАЙК: Ралфи!

Той се втурва към ъгъла и свива зад него.

178 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА МАЙК — ДЕН.

Той се заковава на място и се озърта трескаво наоколо.

179 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА УЛИЦАТА, ОТ ГЛЕДНАТА ТОЧКА НА МАЙК — ДЕН.

Хората вървят по тротоарите, пресичат улицата, хващат си такси или си купуват вестници от автоматите. Мъжът със сивото палто не се вижда никъде. Нито пък момчето с якето на Оуклъндския университет.

180 КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА МАЙК.

ЛИНОЖ (глас зад кадър): Ще ме обикне… (Пауза.) И ще ме нарича „татко“.

Майк се обляга на стената и затваря очи. Изпод спуснатите му клепачи се търкулва сълза. Иззад ъгъла се появява млада жена, която го поглежда с предпазливо съчувствие.

МЛАДА ЖЕНА: Господине, добре ли сте?

МАЙК (без да отваря очи): Да. След минутка ще ми мине.

МЛАДА ЖЕНА: Изтървахте покупките си. Сигурно част от тях са оцелели, но ясно чух как нещо се счупи.

Майк най-сетне отваря очи и се насилва да ѝ се усмихне.

МАЙК: Да, нещо се счупи. И аз го чух.

МЛАДА ЖЕНА (усмихва се): Що за акцент имате?

МАЙК: Така говорят от другата страна на света.

МЛАДА ЖЕНА: Какво се случи? Спънахте ли се?

МАЙК: Стори ми се, че видях един човек, когото познавах, и изведнъж… ми прилоша.

Той отново оглежда улицата. Свил е зад ъгъла само две-три секунди след Линож и Ралфи, би трябвало да ги види, но… Всъщност Майк не е кой знае колко изненадан.

МЛАДА ЖЕНА: Ако нямате нищо против, мога да ви помогна да съберете онова, което е оцеляло. Вижте какво си имам.

Тя бърка в джоба на палтото си и изважда оттам смачкана на топка пазарска мрежа. Подава му я с плаха усмивка.

МАЙК: Много мило от ваша страна.

Двамата свиват зад ъгъла.

181 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА МАЙК И МЛАДАТА ЖЕНА ОТ ПТИЧИ ПОГЛЕД — ДЕН.

Гледаме от високо как се приближават до колата и разпилените покупки… след което се издигаме още по-нагоре, докато не ги изгубим от поглед. Вече виждаме яркосиньото небе, залива на Сан Франциско и пресичащия го като насън мост, чиито краища са едва докоснати от ръждата.

Из въздуха се реят и пикират чайки… Камерата се стрелва подир една от тях.

ТОЗИ КАДЪР БАВНО ПРЕЛИВА В:

182 ЕКСТ. ПИКИРАЩАТА ЧАЙКА — ДЕН.

Следваме стремглавия полет на птицата и се спускаме надолу с шеметна бързина. Внезапно пред очите ни се появяват остров Литъл Тол и сградата на кметството. До бордюра е паркирана кола. От нея излизат трима души и отиват към купола, където се намират мемориалната камбана и паметните плочи. Една от фигурите — жена — върви на известно разстояние пред другите две.

МАЙК (глас зад кадър): Можех да пиша на Моли и да ѝ кажа… Мислех си за това… Дори се молех, за да реша как да постъпя. Но когато всеки избор ще ти донесе болка, как да решиш кой е правилният? В крайна сметка не ѝ писах. Понякога, най-често късно посред нощ, когато не мога да заспя, си мисля, че съм допуснал грешка. Но денем… денем виждам всичко далеч по-ясно.

183 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА КУПОЛА НА МЕМОРИАЛНАТА КАМБАНА НА МОРАВАТА ПРЕД КМЕТСТВОТО — ДЕН.

Моли бавно се приближава към купола. В ръката си държи букет цветя. Лицето ѝ изглежда спокойно, печално и много красиво. Зад нея, в края на ливадата, стоят Хач и Пипа. Хач е прегърнал дъщеря си през рамо.

Моли коленичи пред мраморната плоча, поставена в памет на загиналите в Бурята на века. Внимателно оставя цветята в подножието ѝ. Виждаме я как заплаква. Целува върховете на пръстите си и ги притиска до името на сина си.

После се изправя и се връща при Хач и Пипа. Хач слага ръка на рамото ѝ и я прегръща.

184 ЕКСТ. ПАНОРАМЕН КАДЪР НА ОСТРОВ ЛИТЪЛ ТОЛ — ДЕН.

МАЙК (глас зад кадър): Денем виждам всичко далеч по-ясно.

ЗАТЪМНЕНИЕ. КРАЙ.