Братството

63

За пореден път Ецио пое на самотно и дълго пътешествие през Испания, на север към Виана. Пристигна там през март, лето Господне 1507. Градът на около километър от него приличаше досущ на видението, което Ябълката му беше показала, със здрави стени и добре укрепена цитадела в центъра. Имаше обаче и разлика.

Дори преди да пресече наварската граница, зорките му очи различиха, че градът е под обсада. Когато стигна селото, повечето местни клатеха неразбиращо глави, когато ги разпитваше, но от свещеника, с когото успя да разговаря на латински, узна всичко.

— Чул си навярно, че кралят и кралицата ни са хвърлили око на Навара — богата земя е и те искат да я присъединят към Испания.

— Значи възнамеряват да завземат Виана?

— Вече я завзеха. Управлява я граф Лерин от тяхно име.

— А кой го е обсадил?

— Наварските войски. Мисля, че ще победят.

— Защо?

— Защото ги предвожда деверът на наварския крал, а той е опитен генерал.

Сърцето на Ецио затуптя по-бързо, но трябваше да се увери.

— Как се казва?

— Много е известен, казват. Дукът на Валенсия Чезаре Борджия. Навремето командвал армията на папата. Но испанските войници са смели. Налитат срещу врага и по полята край града се водят кървави битки. На твое място не бих ходил там, синко, навсякъде се шири само гибелна разруха.

Ецио му благодари и пришпори коня.

На бойното поле се водеше разгорещена битка. Гъста мъгла забулваше противниците. В средата бе застанал Чезаре Борджия и поваляше всеки, посмял да го доближи. Ненадейно самият Ецио беше въвлечен в схватката, нападнат от друг конник — наварец с герб с червен щит с кръстосани жълти вериги. Ецио замахна със сабята, но мъжът се сниши и отбягна удара и инерцията едва не събори асасина от седлото. Успя да запази равновесие, да обърне коня и да го насочи към противника, който бе вдигнал ръка, готов да прониже открития му хълбок. Но Ецио протегна светкавично сабята си и върхът й се заби в гърдите на навареца. Превит от болка, раненият се отдръпна назад и му позволи да нанесе разсичащ удар от горе на долу, раздробявайки рамото му чак до ребрата. Строполи се безмълвно и испанските пехотинци го довършиха.

Чезаре се биеше на земята и Ецио реши, че по-лесно ще се промъкне до него незабелязано, ако слезе от коня. Скочи от седлото и се спусна през мелето.

Най-сетне се изправи гърди срещу гърди със смъртния си враг. Лицето на Чезаре беше окървавено, кално и изтощено, но когато видя Ецио, по него се изписа възобновена решимост.

— Асасине! Как ме откри?

— Водеше ме жаждата да отмъстя за Марио Аудиторе.

Кръстосаха остриета и Ецио успя да избие сабята на противника. Затъкна своята в канията и се хвърли към Борджия. Сключи ръце около врата му. Чезаре бе понаучил нещичко от Микелето за удушваческото изкуство и успя да се освободи. Ецио извади Скритото острие, но врагът му отбягна удара, за пореден път успявайки да се защити. Битката бушуваше около тях, но внезапно испанските тромпети затръбиха отстъпление. Чезаре изкрещя победоносно на наварските воини край тях:

— Убийте го! Убийте асасина! Разсечете го на парчета!

Мъглата се сгъсти и скри Чезаре, а наварците заобиколиха Ецио. Той се бори дълго и храбро, докато изтощението не го сломи. Падна на земята, почти незабележим в стълпотворението от човешки тела, а мъглата го прибули и наварците се оттеглиха, сметнали го за мъртъв.

Ецио се свести. Лежеше по гръб в центъра на бойното поле, а върху него бе паднал мъртъв войник. Отмести тялото му и се изправи.

Над него се ширеше облачно, кървавочервено небе, а в далечината слънцето грееше яростно. Прахоляк се стелеше над широкия черен път, осеян с трупове.

Една врана бе кацнала върху брадичката на мъртвец и гладно кълвеше очите му. Кон без ездач профуча край него, подивял от миризмата на кръв. Прекършени знамена плющяха на вятъра.

Стенейки от болка, Ецио стана и пое през полето на мъртъвците. Откри, че е изгубил сабята и камата си, но щитът и Скритото острие бяха непокътнати.

Първо трябваше да си потърси оръжия. Наблизо един селянин оглеждаше събраното от труповете. Вдигна поглед към него.

— Какво чакаш? — каза. — Всичко наоколо е на твое разположение.

Ецио се огледа за загинали офицери и рицари, понеже щяха да са по-добре въоръжени, но все се оказваше, че някой го е изпреварил. Най-после откри мъртъв капитан с хубава сабя и кама, подобна на неговата. Взе ги благодарно.

След това тръгна да си търси кон, за да се придвижи по-бързо. Извади късмет. На по-малко от половин километър от бойното поле откри оседлан боен кон с окървавен гръб, но невредим, да пасе зелена трева. Заговори му нежно и го яхна. Отначало животното се възпротиви, но той го успокои и препусна по обратния път.

Още селяни кръстосваха бойното поле и тършуваха за плячка из телата. Подмина ги и се впусна в галоп към поредната битка. От върха на възвишението се разкриваше равнина, където се разгаряше нова схватка, недалеч от укрепените стени на града, от които долитаха топовни гърмежи.

64

Ецио насочи коня натам през маслинова горичка, където се натъкна на наварски патрул. Преди да успее да обърне коня, наварците откриха стрелба с мускетите си. Не го улучиха, но убиха животното.

Изплъзна им се между дърветата и продължи пешком, предпазливо отбягвайки испанските войници, които дебнеха отвсякъде. Стигна поляна, където един от тях лежеше ранен на земята, а друг се опитваше да го утеши.

— Моля те… — промълви раненият. — Краката ми! Защо не спира кръвта!

— Друже, направих всичко възможно да ти помогна. Сега се уповавай на Бога.

— О, Пабло, страх ме е. Краката ми! Краката ми!

— Тихо, Мигел. Помисли колко пари ще ни дадат, когато спечелим битката. А и колко ще плячкосаме!

— За кого се бием?

— За кого ли? За граф Лерин.

— Да, да… За него се бием, разбира се.

— Да, приятелю. Той служи на краля и на кралицата ни, а ние — на него. Затова се борим.

— Пабло, единственото, за което се боря сега, е животът ми.

От другата страна на поляната се появи отряд войници.

— Продължавайте! — нареди сержантът. — Трябва да ги заобиколим по фланговете.

— Приятелят ми е ранен — каза Пабло. — Не може да се движи.

— Тогава го остави. Хайде!

— Дайте ми само няколко минути…

— Добре. Ние тръгваме на север. Следвай ни. И гледай да не те забележат наварците.

— Как ще разберем, че сме ги обкръжили?

— По стрелбата. Ще ги покосим, откъдето най-малко очакват. Използвай дърветата за прикритие.

— Сержант?

— Да?

— Тръгвам с вас.

— Сега?

— Да, господине. Приятелят ми умря.

Ецио почака няколко минути, пое на север, а после се отклони на изток в посоката, където се намираше Виана. Излезе от маслиновата горичка и видя, че е подминал бойното поле и го заобикаля откъм северната му страна. Запита се какво ли е станало с испанските войници, понеже нямаше и помен от успешни маневри по фланговете на противника и наварците очевидно печелеха битката.

Срещу него лежеше разрушено село. Той го заобиколи, щом забеляза испански стрелци, притаени зад овъглените срутени стени, да стрелят с мускети с дълги цеви по наварците в периферията на бойното поле.

На пътя му се изпречи войник с толкова окървавена туника, че не се разбираше от кой лагер е. Захвърлил пушката си настрани, мъжът се бе облегнал на самотно маслиново дърво и се беше сгърчил от болка, а цялото му тяло трепереше като листо.

Ецио стигна покрайнините на града и постройките, сгушени под крепостните стени, и най-сетне забеляза врага си. Чезаре се съвещаваше с наварски сержант. Очевидно обсъждаха как най-успешно да пробият или да подкопаят масивните стени на Виана.

Испанците, завзели Виана, бяха проявили самонадеяност, позволявайки на част от цивилната си прислуга да се настани в околните къщи, но силите очевидно не им стигаха да я защитят.

От една колиба излезе жена и се затича към Чезаре и сержанта.

— Помогнете! — крещеше тя. — Помогнете ми! Синът ми! Синът ми е ранен!

Сержантът улови жената за косите и я издърпа от пътя на Чезаре.

— Помогнете! — извика отново тя.

— Затвори й устата! — нареди Чезаре и я изгледа студено.

Сержантът извади камата си и й преряза гърлото.

Докато следваше Чезаре, Ецио стана свидетел на не една жестока сцена. Наварските войници се отнасяха безмилостно с омразните испански нашественици.

Един от тях влачеше грубо млада жена.

— Пусни ме! — викаше тя.

— Бъди добро момиче — усмихна се жестоко наварецът. — Няма да те нараня. Може дори да ти хареса, испанска курво.

По-нататък двама войници държаха отчаян мъж — готвач, ако се съди по вида му — и го принуждаваха да гледа как другарите им подпалват къщата му.

След малко стана свидетел на още по-тъжна гледка — наварски кавалеристи събориха с ритници от каруцата му испански войник с ампутирани крака и наблюдаваха, смеейки се, отчаяните му опити да се отдалечи от тях по пътеката.

— Тичай! Тичай! — викна единият.

— По-бързо! — додаде другият.

Наварците явно печелеха битката, понеже Ецио забеляза как теглят обсадни кули към градските стени. Наварски войници наводняваха бойниците, където вече се водеше яростна борба. Ако Чезаре беше тук, трябваше да го търси начело на мъжете му, понеже освен свиреп и жесток, той беше и безстрашен.

Някъде зад Ецио испански свещеник проповядваше пред безнадеждното си паство:

— Сами си навлякохте това, защото сте грешни, И Бог ви наказва. Нашият Бог е справедлив и това е присъдата Му. Хвала Нему, че ни учи да бъдем смирени и да осъзнаем, че наказанието е зов към духовност. Бог дава и Бог взема. Така е написано. Амин!

„Единственият път към града минава през обсадните кули“, помисли си Ецио. Тъкмо обляха най-близката към стените и той се затича и се смеси с устремените нагоре мъже, стараейки се да остане незабележим, макар да нямаше нужда — никой не би му обърнал внимание сред надаващите бойни викове войници, усетили вкуса на победата.

Защитниците обаче бяха готови да ги посрещнат и започнаха да ги заливат с катран и олио — сместа, наречена гръцки огън. Писъците на пламналите мъже долетяха до другарите им долу и те се закатериха стремглаво нагоре, далеч от горящата основа на кулата. Ецио виждаше как мъжете край него блъскат съратниците си настрани, за да се спасят, и те политаха с вой в пламъците долу.

Той разбра, че трябва да се добере до върха, преди огънят да го погълне. Стигна и скочи над бездната към бойниците точно когато пламтящата кула се срути под него, сеейки гибелен хаос.

По бойниците се водеше яростна схватка — но вече стотици наварци си бяха пробили път до града и испанските тромпети свиреха отстъпление към цитаделата в центъра на Виана. Градът беше почти завзет.

Чезаре щеше да удържи победа, а богатият му девер несъмнено щеше да го възнагради щедро. Трябваше да предотврати това на всяка цена.

Ецио се втурна по високата стена, подминавайки на зигзаг наварците, покосяващи испанските воини, неуспели да се оттеглят навреме. Забеляза Чезаре да си проправя път през вражеските войници като дете, което сече с пръчка висока трева. Бързаше да превземе цитаделата и щом разпръсна мъжете, препречващи пътя му, той заслиза по стъпалата на вътрешната стена и закрачи през града. Ецио го следваше по петите.

Пред тях вратите на цитаделата вече бяха широко разтворени. Испанците се бяха предали и граф Лерин бе готов да преговаря. Чезаре обаче не беше милостив победител.

— Убийте ги! Избийте ги до крак! — изкрещя той на хората си.

Влетя в цитаделата с нечовешка сила и се закатери по тесните каменни стъпала, посичайки всеки попаднал пред погледа му.

Ецио го следваше, докато стигнаха върха на бойниците, където Чезаре се изправи сам и разсече испанския флаг. Извърна се назад към единствения изход, но там стоеше Ецио.

— Няма къде да избягаш — каза той. — Време е да платиш дълговете си.

— Добре! — изръмжа Чезаре. — Ти си виновен за падението на семейството ми! Да видим как ти плащаш дълговете си!

Пламнали от ярост, те се нахвърлиха един върху друг с голи юмруци.

Чезаре удари пръв, замахвайки диво към главата на Ецио. Той се сниши, но закъсня и кокалчетата на Борджия се забиха в слепоочията му. Асасинът се олюля, а противникът му извика триумфално:

— Каквото и да правиш, аз ще удържа победа, но първо ще убия и теб, и всички, които са ти скъпи. Аз не мога да умра! Фортуна няма да ме предаде!

— Часът ти удари, Чезаре! — отвърна Ецио.

Възвърнал си самообладанието, той отстъпи назад и извади сабята си.

В отговор Чезаре извади своя меч и двамата се спуснаха един срещу друг. Ецио замахна злостно към главата на врага си и острието изписа гибелна арка във въздуха. Чезаре се стъписа от бързината на атаката, но успя да я парира тромаво с острието на меча си, а ръката му потрепери при сблъсъка. Сабята на Ецио отскочи встрани и Чезаре го връхлетя с възобновени сили. Двамата кръжаха около парапета, кръстосвайки върховете на оръжията си, Ецио пристъпи светкавично напред, отклонявайки меча на Чезаре надясно. Извъртя китката му и насочи върха на меча към незащитения му фланг. Борджия обаче реагира тутакси и отблъсна сабята на асасина. Възползва се от оголените му гърди и понечи да го прониже, но той вдигна ръка и отклони удара с щита от Кодекса. И двамата отстъпиха предпазливо назад. Новата болест очевидно не беше накърнила бойните умения на Чезаре.

— Пфу, старче! Свършено е с твоето поколение. Сега е мой ред и аз няма да чакам повече. Остарелите ви убеждения, правила и йерархии трябва да си отидат.

И двамата бяха изтощени. Гледаха се задъхано.

— Новият ти режим ще донесе само тирания и отчаяние.

— Знам какво искат хората в Италия, а не шепа старци, изчерпали силите си, домогвайки се до върховете.

— Грешките ти са по-пагубни от техните.

— Аз не греша! Аз съм Просветленият!

— Просветлението ни осенява след дългогодишни размисли, а не чрез заслепение.

— Ецио Аудиторе, часът ти настъпи!

Чезаре замахна с меча си, нанасяйки неочакван и коварен удар, но Ецио успя да го парира и да блокира острието му. Борджия изгуби равновесие, асасинът го сграбчи за китката и изби меча му, който изтрополи върху плочника.

Бяха застанали до ръба на бойниците и виждаха как долу наварските войски ликуват победоносно. Не плячкосваха обаче, защото бяха отвоювали свой град.

Чезаре посегна да извади камата си, но Ецио разсече китката му и ръката му увисна безпомощно. Чезаре се олюля заднишком, с лице, сгърчено от гняв и болка.

— Тронът ми принадлежеше! — каза той като дете, лишено от играчката си.

— Да искаш нещо не ти дава правото да го притежаваш.

— Какво знаеш ти? Нима не си копнял за нищо?

— Истинският водач вдъхва сила на подчинените си.

— Аз мога да поведа човечеството към нова епоха!

Ецио забеляза, че Чезаре е на сантиметри от ръба на стената и вдигна сабята си:

— Историята ще заличи името ти! Почивай в мир!

— Не можеш да ме убиеш! Никой не може да ме убие!

— Тогава те оставям в ръцете на съдбата — отвърна Ецио.

Пусна сабята, сграбчи Чезаре Борджия и с едно-единствено отмерено движение го блъсна надолу. Той полетя към каменните плочи на стотина стъпки под тях, но Ецио не погледна надолу — бремето на дългата битка срещу Борджия се свлече от плещите му.

Отново беше 24 юни — четирийсет и осмият рожден ден на Ецио. Ецио, Макиавели и Леонардо се бяха събрали в обновената щабквартира на асасините на остров Тибър, която сега се издигаше гордо пред очите на всички.

— Много скромно тържество — отбеляза Леонардо. — Можех да ти организирам истински карнавал…

— Да почакаме още две години — усмихна се Ецио. — Поканихме те по друг повод.

— Който е? — полюбопитства Леонардо.

Макиавели — с леко изкривено, но напълно заздравяло рамо — каза:

— Искаме да ти отправим покана.

— Още една?

— Да се присъединиш към нас — тържествено обяви Ецио. — Да станеш член на Братството на асасините.

Леонардо се усмихна тъжно.

— Значи бомбите ми са пожънали успех. — След кратко мълчание продължи: — Благодаря ви, приятели. Знаете колко уважавам каузата ви и ще я подкрепям, докато съм жив. Никога няма да разкрия тайните ви. Но аз следвам друг път и той е самотен. Затова ми простете, но не мога да приема.

— Подкрепата ти е равностойна на принадлежността ти към нас. Но не можем ли да те убедим, стари приятелю?

— Не, Ецио. Освен това заминавам.

— Заминаваш? Закъде?

— Ще се върна в Милано, а оттам ще отпътувам за Амбоаз.

— За Франция?

— Казват, че е аристократична страна, и там избрах да прекарам последните си дни.

Ецио разпери ръце.

— Тогава няма да те задържаме, стари приятелю. — Той замълча. — Значи пътищата ни се разделят…

— Как така? — попита Леонардо.

— Аз се връщам във Флоренция — отвърна Макиавели. — Там ме чака много работа. — Намигна на Ецио. — И трябва да напиша онази книга.

— Как ще я озаглавиш?

Макиавели погледна спокойно Ецио.

— „Владетелят“ — отговори той.

— Изпрати Клаудия при мен.

— Непременно. Рим й липсва, а и ще те подкрепя да изпълняваш задълженията си на ментор на Братството.

Макиавели погледна водния часовник.

— Време е.

Тримата станаха едновременно и се прегърнаха тържествено.

— Сбогом.

— Сбогом.

— Сбогом.